МЕДИЦИНСКА ДЕОНТОЛОГИЯ

ОПРЕДЕЛЕНИЕ, ИЗТОЧНИЦИ,
ПРАВОМЕРНОСТ НА
МЕДИЦИНСКИТЕ ДЕЙСТВИЯ,
ТРАНСПЛАНТАЦИЯ, ЕВТАНАЗИЯ.
В много професии съществуват правила за начина, по
който трябва да се упражняват, наложени от практиката
или нормативно закрепени, което съставлява
професионалната им етика. Част от нея е
професионалния дълг (професионална деонтология).

Медицинската етика е може би най-старата

професионална етика. Упражняването на медицинската
професия изисква от личността да се придържа към
норми на определен морал.
Тези норми, които важат за всички времена и епохи,
са:
 Човечност, съпричастност, лоялност на лечителя към
пациента
 Освен професионално-етични принципи,
регулирането на медицинската практика се
осъществява от нормативно утвърдени правила. От
юридическа гледна точка, медицината спада към
професиите, упражняването на които е “правно
регламентирано”. И най-малкото незнание или
немарливост може да създаде опасност за отделната
личност или обществото като цяло.
 По тази причина спрямо такива професии
съществува стриктна регулация и нормативно
уреждане – за добиване на правоспособност, за
начина на практикуване, за специални
задължения и отговорности. Целта е, от една
страна, защита на интересите и правата на
болния и пациента, от друга – на самия
медицински практик
 Понятие, същност, историческо развитие и
деонтологични източници

Думата деонтология произхожда от гръцките думи

deon, deontos – нужно, необходимо, и logos – учение.

Терминът е въведен в научна употреба от английския

свещеник и философ Джерами Бентам (1748-1832),
един от представителите на утилитарната етика.
Своите разбирания развива в книгата си “Деонтология
или наука за морала”. Той е родоначалник на
деонтологията.
Най-общо деонтологията е наука за моралния дълг, а в
професионално отношение – наука за професионалния
дълг, наречена професионална деонтология, част от
която е медицинската. Медицинската деонтология е
наука за правата, задълженията и отговорността на
медицинските работници при упражняването на
медицинската професия.
Етиката е философска наука, чийто обект на
изучаване е моралът. Той представлява съвкупност от
нравствени норми и оценки, а също така и самите
морални отношения. Един от основните й раздели е
професионалната етика, обсъждаща моралните
проблеми при изпълнение на професионалните
задължения, каквато е и професионалната медицинска
етика.
Медицинската етика представлява съвкупност от
нравствени норми и оценки, а също така и самите
морални отношения, регулиращи медицинската
практика. Тя се дели на дескриптивна медицинска
етика, описваща съществуващия морал и нормативна
медицинска етика или “медицинска деонтология”.
Етиката разглежда всестранно отношенията “лекар-
болен”, “лекар-лекар” и “лекар-общество”, докато
деонтологията засяга предимно отношенията, дължа на
лекаря и изобщо медицинския работник към пациента.
Медицинската деонтология е наука за професионалния
дълг на практика, т.е правата, задълженията и
отговорността на медицинските работници при
упражняване на медицинската професия.
 Представлява съвкупност от професионални морални
принципи и законодателни норми, които засягат
медицинския дълг.
 Регулира дейността на лекаря и медицинските лица
само при изпълнение на професията, а не като
общоморални норми.
 Засяга основно сферата на дълга, задълженията на
лекаря и медицинските работници.
 Тя е част от медицинската етика с практично-
приложен характер

 Изучава и формира правилата на задължителното

поведение
 Фиксира част от тях в инструкции и кодекси
 Определя средствата за изпълнение на тези правила,
както и средствата за контрол.
Цел на изучаването, познаването и спазването на
основните правила на медицинската практика,
исторически обособилите се исторически норми и
изисквания на професията и създадената върху тях
нормативна база, обединени в дисциплината
медицинска деонтология, е постигане на максимален
ефект от медицинската дейност и отстраняване на
вредните последици от тази дейност. Деонтологията
включва принципите на поведение на медицинските
работници, насочени към максимално повишаване
на ползата от лечението и отстраняване на вредните
последствия от непълноценната работа. Освен това
осигурява защита на медицинската работа от
необосновани претенции.
 СЪДЪРЖАНИЕ

Проблематиката им е в следните области:

- правоспособност на медицинските лица

- правни задължения при заемане на служба
- правомерност на медицинските действия
- задължения на медиците за лекуване и отзоваване
- задължения към медицинската тайна
- отговорност за неправомерни действия
- проблеми на експеримента, евтаназията, частната
практика.
 ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ

Още от дълбока древност лицата, практикуващи

лекарска дейност, създават своеобразна каста,
членовете на която са свързани помежду си с общо
обучение, задължения и интереси.
В най-древни времена правилата са били спазвани по
силата на обичая, култови и религиозни разбирания. В
първобитното общество-талион и кръвна мъст (око за
око, зъб за зъб).
С възникване на държавата част от моралните норми
на практикуващия се фиксират като нормативни,
законни и съблюдаването им се осъществява чрез
принудителна власт.

В робовладелската държава няма разлика между

умишлени и непредпазливи действия. Отговорността
на лекаря е била пряко зависима от крайния резултат
на лечението, но най-вече от общественото положение
на пациент.
Според законите в древен Вавилон около 2500 г пр.н.е
(на Хамураби) лечителят е носел отговорност при
несполучливо лечение. При неблагоприятен изход за
робовладелец наказанието е било отсичане на ръцете
или дори смърт, а при подобен изход при роб лечителят
е трябвало да възмезди стойността му.

В Египет е имало първи прояви на организирана

медицина. Лечителите са били “държавни служители”.
В “Свещена книга” на Херодот е имало правила, от
които са се ръководели лекарите. При спазването им
били освобождавани от отговорност, в противен случай
ги грозяло наказание. В същото време жреците обвили
медицината с тайнственост.
В древен Китай осъждали на бой с тояги лекар, който
използувал неизвестни очистителни средства.

В Индийския кодекс на Ману – Аюрведа има

посочени някои основни правила за поведението на
лекаря.

В древна Атина лекарите са се ползвали с привилегии,

лечебна дейност са могли да практикуват само
свободни хора, а не роби. Те не са били наказвани, ако
болният “умре против волята им” В Рим лечителите са
имали специален статут и право на гражданство.
Август ги обявил да неприкосновени-имунитас.
Забранено било да бъдат затваряни за дългове и да
бъдат откъсвани от изучаване на книгите им. При
конфискация на имущество книгите им били
неприкосновени. Наказван бил този, който ги обиждал.
Още от древността на лечителите се изплащал хонорар.

Изключителна роля за определяне основните норми на

поведение има Хипократ.
 Хипократ е създал през ІІІ в. пр. Хр. Хипократовия
сборник от 50 съчинения. В съчинението “За лекаря” се
описват изискванията спрямо образцовия лекар. В своята
знаменита ”Клетва” е систематизирал морално-етичните
норми и правила, регулиращи поведението на лекаря. И
днес тя са полага от завършващите медици.
На границата между античността и Средновековието
възниква християнството и се оформя църковно-
манастирската медицина в изградените към манастирите
болници.
С възникването през 11 век на прочутата салернска
медицинска школа се установяват необходимите
изисквания за лекарска правоспособност и ценз. Сред най-
важните книги са създаденият от Арналдо де Виланова
Салернски кодекс на здравето.
Редица арабски страни преживяват период на
Възраждане на идеите на Хипократ, Гален, Аристотел.
Най-високо стъпало арабската медицина достига при
Авицена през 11 век.

Краят на 18 и началото на 19 век се характеризират с

изграждането на съвременната медицинска етика,
деонтология и аксиология. Томас Пърсивал написва
през 1805 г “Кодекс по медицинска етика”, преиздаден
няколко пъти. както казахме, през 1834 г Джерими
Бентам написва “Деонтология или наука за морала”.
След Втората световна война се създава ООН. През
1966 г е създадена Международна харта за правата на
човека”. Проблемите на професионалната
медицинска етика през втората половина на ХХ век в
наше време са неотменен актуален проблем, както на
международни форуми на Световната здравна
организация, така и на Световната медицинска
асоциация. Създадени са серии от декларации,
резолюции, становища и кодекси.
Основните деонтологични източници биват три вида:
І . Към писаните деонтологични източници се отнасят:
Конституцията на НРБ (специално чл.48,
гарантиращ свободата и неприкосновеност
Закон за здравето (обн. ДВ бр.70 от 10.08.04, в сила
от 01.01.05)
Наказателен кодекс, НПК, ГПК, семеен кодекс
Законът за лечебните заведения, за здравното
осигуряване
Законът за съсловните организации на лекарите и
стоматолозите
Законът за лекарствата и аптеките
Законът за трансплантация на органи, тъкани и
клетки, различни инструкции, наредби и правилници
ІІ. Неписаните деонтологични източници произтичат от
етиката и морала на медицинските служители. Това са
тези, които традицията и животът са създали и утвърдили
и които произтичат от естеството и спецификата на
медицинската професия.

ІІІ. Етичните и деонтологични кодекси, които съдържат

морално принципи, норми, правила и задължения,
утвърдени в медицинското практикуване и приети от
съответните съсловия. Тези кодекси постоянно се
актуализират и адаптират съобразно развитието на
медицинската наука и добрата медицинска практика.
 Правомерност на стоматологичните действия,
права и задължения

Прилаганите диагностични и лечебни действия трябва

да са правомерни, което означава:

 Да се осъществяват от правоспособни медицински

лица
 Да са извършени със съгласието на болния
 Да са в съответствие с установените за дадено време
правила на професията
Професионалната правоспособност на медицинските
лица е регламентирана от закона за здравето. Чл.183, ал.1
на този закон изрично постановява: Медицинската
професия се упражнява от лица, придобили медицинска
правоспособност.
В чл.184, ал. 1 е записано: Лицата завършват висше
образование по специалности от професионални
направления “Медицина, “Стоматология, “Фармация” и
“Обществено здраве”…..” Лицата придобиват медицинска
правоспособност след полагане на единен Държавен изпит
пред комисия, назначена от МЗ.
Съгласно чл.176, ал.1 на ЗЗ “При връчване на
дипломите всички лекари и стоматолози полагат
Хипократова клетва. Текстът на клетвата се приема от
Висшия медицински съвет”. За лицата, които са
граждани на държава-членка на Европейския съюз, се
осигурява подходяща по съдържание и форма клетва.

Положилите клетва лекари и стоматолози се

задължават да се придържат към нормите на
“Моралния кодекс на лекаря в РБ”.
Признаването на правоспособността на дадено
медицинско лице да упражнява професията си
същевременно поражда и задължението му да познава
основно правилата на професията си, да има
необходимата подготовка, съответствуваща на
задачите и службата, която заема, както и задължение
да познава и изпълнява разпоредбите и инструкциите,
регламентиращи тяхната дейност. Когато медицински
работник допусне груби грешки, министърът на
здравеопазването може да взема задължителни мерки
за повишаване квалификацията му.
Съгласно чл.222 на ЗЗ “който оказва медицинска
помощ или извършва здравна дейност, без да има
необходимата правоспособност за това, ако не
подлежи на по-тежко наказание, се наказва с глоба от
5000 до 10000, а при повторно нарушение- от 10000 до
20000 лв”. Наказанието се прилага и на лица, които
регламентират или допускат регламентирането на
медицинска дейност от лица, които нямат медицинска
правоспособност.
Според действащите у нас норми правоспособният
лекар и стоматолог имат право да извършват всякакъв
диагностичен и терапевтичен акт, осъществен в
съответствие с изискванията на медицинската,
респ.стоматологичната наука и практика. Това обаче не
трябва да се разбира формално, тъй като тази
възможност се ограничава от специализацията на
медицината и стоматологията и невъзможността даден
лекар, респ.стоматолог да усвои теоретически и
практически всички съвременни методи за
профилактика, диагностика и лечение, от което следва,
че дадено действие може да бъде извършено от
стоматолога само тогава, когато по своя характер и
сложност съответствува на опита и знанията му.
Съвременният етап на специализираното медицинско
обслужване изисква оперативните интервенции в здравните
заведения(публични или частни) да се извършват при
съответни условия. Предприемането на т.н. планови
операции в домашни условия без разрешение за упражняване
на частна практика и без да са налице съответните условия е
нарушение на изискванията за оказване на медицинска
помощ. Лекар или стоматолог от общ профил или такъв със
специална квалификация, но без разрешение за частна
практика може да извърши хирургична интервенция извън
лечебните заведения за болнична помощ ( в домашни или
други условия) само при изключителни обстоятелства,
налагащи незабавна, животоспасяваща операция (спиране на
остро кръвотечение, трахеотомия), когато рискът от
извършването й за болния би бил по-малък, отколкото
нейното непредприемане.
У нас не е регламентиран въпросът за границите на
компетентността на стоматолога от общ профил и на
стоматолога със специална подготовка.
От действуващите нормативни документи косвено
може да се заключи, че стоматологът има право да
предприема само тези активни медицински действия,
които съответствуват на степента на неговата
професионална квалификация и опит. Трябва да се
прави разлика между стоматологична манипулация
(инцизия, пункция) и операция.
Съгласието на пациента за прилагане на различни
медицински (стоматологични) действия (когато е
дееспособен и в съзнание) за извършване на преглед и
лечение е фундаментално условие за медицинското му
обслужване. То придава правомерен характер на
приложеното върху него медицинско въздействие.
Основните права на отделната личност у нас са
отразени в чл.28 и чл.32, ал.1 на Конституцията на
Република България, които гарантират живота и
неприкосновеността на личността, а също в гл.ІІ
“Престъпления против личността” от НК, където са
предвидени текстове за защита на правата на
личността. От посочените правни норми произтича
основното правило, че всеки човек има изключително
право да разполага със здравето и живота си.
В чл.87 ал. 1 на З.З. е записано”медицинските дейности
се осъществяват след изразено информирано съгласие
на пациента”. Предприетото без съгласието на
пациента медицинско обслужване(независимо от
хуманните подбуди) съставлява неправомерно
медицинско действие. Има общо съгласие, с което
болният приема да се подложи на преглед, изследвания
и общотерапевтични методи на лечение, т.е такива,
които не носят риск и специално – с което болният
приема да се подложи на по-сериозни медицински
въздействия (хирургични интервенции, специални
методи на изследвания и др.), които носят определен
риск, представляващ реална опасност за живота.
Общото съгласие е устно, а специалното трябва да се
документира писмено.
Съгл. чл.89, ал.1 на ЗЗ писмено информирано съгласие се
изисква:” При хирургични интервенции, обща анестезия и др.
диагностични и терапевтични методи, които водят до
повишен риск за живота и здравето на пациента или до
временна промяна на съзнанието му”. У нас е регламентиран
въпросът, кога лекарят (стоматологът) може да извършва
хирургични операции и сложни диагностични методи без
съгласието на пациента. В чл.89, ал.2 на ЗЗ е посочено, че
дейностите по ал.1 могат да бъдат извършени в полза на
здравето на пациента без писмено информирано съгласие
само когато непосредствено е застрашен животът му и:
1. Физическото или психическото му състояние не
позволяват изразяване на съгласие.
2. Е невъзможно да се получи своевременно информирано
съгласие от родител, настойник или попечител или от лицето
по чл.162, ал.3 в случаите, когато законът го изисква.
Тук се отнасят случаите на неотложни, животоспасяващи
хирургични интервенции на лица в безсъзнателно
състояние, душевно болни и при малолетни индивиди или
когато няма възможност да се поиска тяхното съгласие или
на законните им представители без риск да се закъснее.

За да бъде правомерна, стоматологичната практика трябва

да се извършва в съответствие с установените за дадено
време правила . Правомерността на стоматологичната
дейност е свързана тясно с риска. В правото понятието
риск се употребява в два аспекта –риск при крайна
необходимост и оправдан риск. И при двата вида
медицински риск се има предвид поемането му при
спазване на правилата и нормите на диагностиката и
лечението в медицинската практика.
 ТРАНСПЛАНТАЦИЯ

Съвременните успехи в областта на трансплантацията

са станали възможни благодарение на постиженията
на реаниматологията, имунологията и
микроелектрониката. Процесът на вземане и
присаждане на жизнеспособен орган, тъкан или клетка
от едно място и пренасянето им на друго място на
един и същ организъм или от едно лице на друго лице
се обозначава като трансплантация.
В нашата страна условията и редът на извършване на
трансплантация на органи, тъкани и клетки в хуманната
медицина се урежда от Закона за трансплантация на
органи, тъкани и клетки (ЗТОТК), приет от ХХХІХ
Народно събрание, обн. Държавен в-к, бр.83,19
септември 2003 (влиза в сила от 1 януари 2004).
Законът е модерен и съобразен с всички европейски
изисквания. Трансплантация от труп може да се
извърши след като смъртта е установена съгласно
медицинските критерии и ред, определен с наредба от
Министъра на здравеопазването.
При необратимо спиране на всички функции на главния
мозък (мозъчна смърт) и наличие на сърдечна дейност
смъртта се установява от постоянно действаща комисия в
състав от трима лекари, назначена от директора на
лечебното заведение, в което се вземат органи, тъкани и
клетки след получаване на съгласие от директора на
изпълнителната агенция по трансплантация. Лекари,
установяващи смъртта, не могат да участват в екипи,
извършващи вземане и присаждане на органи. Не се
допуска вземане на органи, тъкани и клетки от труп на лице
под 18-годишна възраст или на поставено под запрещение
лице, освен с писмено съгласие на неговите родители,
настойник или попечител. когато трупът подлежи на
съдебномедицинска експертиза, вземането на органи за
присаждане се извършва след разрешение на
съдебномедицинския експерт.
Органи могат да се вземат само при сигурно установена
мозъчна смърт. Органите, които се вземат от донора
трябва да бъдат в състояние на перфузия.
състоянието на “мозъчна смърт” се приравнява на
състоянието “биологична смърт”

Относно съгласието за органи за трансплантация

съществуват различни модели:
1. Предварително приживе декларирано писмено
съгласие за даряване на органи
2. Изразяване на изрично несъгласие за донорство
приживе
3. Смесена система –освен приживе даденото съгласие
или несъгласие се иска и мнението на близките
4. Система за условието на “предполагаемо съгласие”
 ЕВТАНАЗИЯ

С понятието евтаназия се означава правото или

моралното задължение на лекаря или стоматолога да
причини смъртта на безнадеждно болен по негова
молба с цел премахване на страданията му чрез
употреба на обезболяващи средства. Терминът
euthanasia произхожда от гръцкото eu - добър, приятен
и thanatos -смърт, буквално –приятна, лека
безболезнена смърт, наричана е още “mercy killing “ –
безболезнено умъртвяване на неизлечимо болен,
“милосърдно” или “благородно убийство”.
 Видове евтаназия:

1. Доброволна евтаназия –пациентът взема сам

решение за прекратяване на своя живот.

2. Недоброволна (принудителна) евтаназия – не се

взема под внимание мнението на пациента,
обществото или някое друго лице (най-често лекар
или близките на болния) взема решение да сложи
край на страданията на болния.
3. Насилствена евтаназия – бива два вида
а/активна –лекарят изпълнява молбата на болния като
предприема активно действие (посредством
инжекция, даване на хапчета или друг способ), за да
предизвика неговата бърза и безболезнена смърт
б/пасивна –не се продължава или се прекратява
активното лечение на пациента
в/асистирана евтаназия или асистирано самоубийство –
лекарят помага на пациента чрез изписване,
приготвяне или предоставяне на необходимите
субстанции, средства или информация (за смъртните
дози, начина на тяхната употреба) да прекъсне сам
живота си, при ясното разбиране, че той може и иска
да извърши това
Различни социологични учения и философски
направления разширяват понятието евтаназия. от
искането за узаконяване на евтаназията – даже и без
съгласие на болния, се стига до концепцията, че
евтаназията може и трябва да се прилага за
унищожаването на т.н.”малоценни и социално-
беззащитни същества”, към които са включват
недъгавите, жизнеспособните деца с чудовищен вид и
др. Така се идва до човеконенавистническите расистки
идеи за унищожаването на цели раси и народностни
групи(геноцид). Хитлеризмът предприе масови
изтребвания на евреи и славяни, отнасяйки ги към
“низшите” раси.
Почти навсякъде в света от юридическа гледна точка
евтаназията се третира като умишлено убийство.
Нашият законодател в чл.97 на ЗЗ изрично постановява:
“На територията на република България не се прилага
евтаназия”. Морално-етичните задължения на лекарите
за неприлагане на евтаназията произтичат от
Хипократовата клетва, където е вписано: ”Няма да се
отказвам от лечение даже и тогава, когато не е останала
никаква надежда за успех –няма да прекъсна живота на
болния дори да съм помолен да извърша това” и от
Кодекса за професионална етика на лекаря, в който е
посочено: ”Лекарят няма право да прекъсва живота на
пациента”- чл.30 и “Лекарят трябва да извърши всичко
възможно, щото нелечимо болният да прекара остатъка
от живота си без болки и страдания (чл.31).
Допустимостта или недопустимостта на евтаназията повече
от 20 века се дискутира живо от етиката, деонтологията,
философията, медицината, социологията, правната наука и
религията, поради невъзможността точно да бъдат
определени критериите за нейното прилагане, възможността
за лесна злоупотреба с нея, и то не без основания.
Неприемането на евтаназията произтича от самата същност
на медицинската наука и наложилия се от векове дълг на
лекаря да запазва и удължава човешкия живот, да лекува
болния, да води докрай борба за неговия живот. Изразът на
тази вековна медицинска етика е фразата от клетвата на
Хипократ “не ще доставя исканата ми отрова” и станалите
класически думи на Desgenette -смелия и благороден лекар
от Наполеоновата армия “Моята роля е да запазвам”. С тези
думи той отказал да изпълни предложението на императора
да съкрати с опий живота и страданията на заболелите от
чума войници в Ява.
Историческите данни сочат, че много първобитни
племена и народи са убивали или изоставяли деца,
старци и недъгави при придвижване на друго място или
при оскъдица от храна, за да се отърват от едно бреме.
По време на войни се доубивали ранените, за да ги
спасят от мъките които неприятелят ще им причини
при попадането им в плен. Това е първия проблясък на
мотива”състрадание”. В древна Спарта всички
недъгави деца са били хвърляни от планината Тайгет,
тъй като не били годни да станат добри войници.
Липсата на достатъчна храна е създала на островите
Фиджи (Тихия океан) жестокия обичай да се избиват
всички “стари”лица над 40-годишна възраст.
През средновековието католическата църква е допускала
убийството на болните от бяс и на хистеричните.
Убийството на деца уроди е било позволено в Древен
Рим, в Турция през 17 век и в Русия до началото на
същия век. В нито един от тези случаи няма евтаназия.
Тези убийства са били допускани поради икономически,
държавни, религиозни и по-рядко хигиенни причини, за
да се опазят по много жесток начин интересите на
обществото, без грижа за безболезнено настъпване на
смъртта. Лекари и философи от древността са
изразявали противоречиви мнения. Хипократ отхвърля
евтаназията. Според Платон и философите стоици
евтаназията е позволена при определени обстоятелства.
В древна Гърция и Рим евтаназията и самоубийството
били етично приемливи. За юдейството, християнството
и исляма евтаназията и самоубийството е грях.
В по-ново време повечето германски автори-
правници, приемат, че евтаназията не е противоправно
деяние и следователно е ненаказуем. Френската правна
доктрина стои на становището, че ускоряването на
смъртта на един неизлечимо болен, даже с негово
съгласие или желание, е убийство. През 1932 г във
Великобритания е основано Общество за узаконяване
на доброволната евтаназия. В английския парламент
неколкократно е внасян законопроект за нейното
узаконяване, но не е приет поради острите възражения.
В САЩ през 1938 г възниква Общество за евтаназията.
Създават се и дружества и в други държави
(Швейцария, Дания, Белгия), които се обявяват в нейна
подкрепа.
Световната медицинска общественост реагира на
нацисткия геноцид с приемане на Женевска
декларация (1948), обновена неколкократно.
Съвременните привърженици на евтаназията се
обединяват в национални общества, а през 1990 г 21
страни създават Световна федерация на обществата за
право на смърт. Законодателни актове с евтанатични
възможности са приети и в някои щати на САЩ-
Калифорния, на северната територия на Австралия
(1965, отменен по-късно). В Холандия от 1987 г се
практикува активна евтаназия, която от 10 април 2002
е законодателно разрешена при спазване на
определени условия.
На 39-та Световна медицинска асамблея в Мадрид през
октомври 1987 г бе приета единодушно Декларация
против евтаназията. Почти навсякъде в света от
юридическа гледна точка евтаназията се третира като
умишлено убийство, независимо от това, че е
извършена по хуманни съображения или по желание на
тежко болния.
Желанието на тежко болните за облекчаване на
страданията чрез скъсяване на живота им не всякога е
искрено. В тези случаи трудно може да се приеме, че са
напълно дееспособни. Тяхното желание е не да умрат, а да
не страдат. Непрекъснатото развитие на медицинската и
стоматологичната наука разкрива нови средства и
възможности за лекуване и спасяване живота на много
болни от доскоро обявявани за неизличими болести.
Медицинската и стоматологичната практика показват, че
нерядко обявеното неизлечимо заболяване впоследствие
става излечимо. Оптимизмът на лекаря, респ. стоматолога
за очаквания ефект от лечението и надеждата на болния за
подобряване състоянието и излекуването му са важни
фактори в диагностично-лечебния процес.