ПРИНЦИП НА НАЙ-МАЛКОТО ДЕЙСТВИЕ ВЪВ ФИЗИКАТА НА

ХХ И НА ХХI В.

Васил ПЕНЧЕВ – инж., д-р, ст.н.с. II ст. в Института за

философски изследвания на Българската академия на
науките, vasildinev@gmail.com

“Откакто има физическа наука, на нея й се мержелее

като най-висша цел, заслужаваща си да бъде
постигната, всички наблюдавани и още можещи да
бъдат наблюдавани природни явления да се обхванат в
един единствен прост принцип, който да позволи да се
изчисляват както миналите, така и особено бъдещите
процеси от настоящите. …Сред повече или по-малко
общите закони, които отличават постиженията на
физическата наука в развитието на последния век,
принципът на най-малкото действие е навярно онзи,
който по форма и съдържание трябва да предяви
претенция, най-много да се доближава до онази
идеална крайна цел на теоретичното изследване.”
Макс Планк

Принципът на най-малкото действие е в основата на законите за запазване:

решаващи са двете теореми на Еми Ньотер [17, с. 613-614]. Спрямо четирите оси на
времепространството може да има десет основни движения: четири транслации и
шест ротации. Това са десетте оператора [40, т. 1. с. 174-179], [17, с. 611-612], , [38,
с. 262, 265-266], [40, т. 2, с. 82] на групата на Поанкаре, по отношение на която,
според първата теоремата на Ньотер, ще има десет закона за запазване, както
следва: по отношение на подгрупата на транслациите по оста на времето е законът
за запазване на енергията; трите подгрупи на транслациите по пространствените
оси са свързани със закона за запазване на импулса; подгрупите на трите ротации
между трите двойки пространствени оси определят закона за запазване на момента
на импулса. Подгрупите на трите ротации на двойките от всяка пространствена ос и
времевата ос определят (чисто) лоренцовата инвариантност.

1
 В тази връзка е CPT теоремата на Паули [18, с. 53]. Обобщенията на
теоремата на Ньотер са свързани с “изопериметричната задача” [13, с. 74], [21, с.
20], както и с редица други въпроси [9, с. 337] [21, с. 41-42]. [16, с. 101-102, особ.
формула. 28.2]. [37, с. 447 и сл.], [21, с. 43-44].
Връзката на избора с ентропията се онагледява чрез “демона на Максуел”
[48, p. 4 ( p. 308)], [15, с. 163], [20, с. 166], [46]. Ентропията ще намалява, респ.
информацията ще се увеличава. Така не запазването на енергията, което остава
валидно като частен случай, а запазването на информацията, свързано и с
осмислянето на формализма на квантовата механика като линеен по отношение на
вероятностите [42], [43] и нейното “демоничното” разделяне на ентропия и
информация (на минимална и максимална информация) е същността на природата.
Много интересни са физико-философските възгледи на руските
изследователи Коноплева и Соколик [14, с. 118-119; 124], основани на теоремите на
Ньотер и на тезиса на Кант за битието, за физическо интерпретиране на
съществуването като Айнщайновата обща ковариантност (обща относителност) за
разлика от класифициращите предикати за съществуващото, тълкувани като
симетрия в собствен смисъл (частна относителност).
За разлика от класическата механика и специалната теория на
относителността, където законът за запазване не енергията е “слаб” закон на
запазване, т.е. валиден само за минимума на функционала на действието, в общата
теория на относителността той е “силен” закон за запазване, валиден за всякакви
стойности на действието [13, с. 61]. Това е така, защото той е тъждествено
изпълнен за всякаква кривина, понеже произлиза от равенството на Бианки [49, p.
49-50] (установено всъщност от Ричи). За кривата, отличаваща се от геодезичната,
която играе ролята на права в псевдоримановото пространство време, равенството
на Бианки - и оттук и законът за запазване на енергията - е също така изпълнено.
Що се отнася до принципа на най-малкото действие, то от негово обобщение за
“действието на Айнщайн-Хилберт” може да се изведе основното уравнение в
общата теория на относителността [напр. 47, с. 45], [39].
Тъй като движението на квантов обект не се осъществява по една, а по
континуално множество от траектории (това особено ясно личи в третата, т. нар.
Файмановска интрепретация на квантовата механика – чрез интеграли по пътя: [27,
с. 38-53]), то принципът на най-малкото действие не може да бъде валиден
непосредствено по начина, както в класическата механика. Това се отнася и към
закона за запазване на енергията.

2
 Обобщение на следващо стъпало се прави в квантовата механика:
действителното движение спрямо вариациите се осъществява по права линия, т.е.
чрез линеен оператор обаче вече в хилбертовото пространство. Самата насока
позволява да се обобщи принципът на най-малкото действие като евристичен в
търсенето на нови по-обхватни теории, а именно: да се намери онова
пространство, в което обобщеното преобразование е линейно. В тази си форма
той може да се нарече евристичен принцип на линейността.
Принципът на най-малкото действие може да се обобщи като закон за
запазване на действието [8, с. 358-364], [6, с. 203]. Аналогична идея се издига и от
А. Стригачев, според когото принципът на неопределеността трябва да се
разглежда като закон за запазване [25, с. 43-44; и др.]
При такова тълкуване трябва да приемем, че второто начало на
термодинамиката е по-общото от първото, като последното визира само един частен
случай на екстремум [12, с. 122-124], [28, с. 138-140] [51]. Тази идея е налице
неявно още у Болцман [2], [3] в опитите му да изведе втория закон на
термодинамиката от принципа на най-малкото действие.
Увеличаването на ентропията се съпровожда необходимо с нейното
намаляване между възможните светове, в крайна сметка водещо към тяхната
редукция до действителния в “многосветовата” интерпретация на квантовата
механика [44], [45], [41, p. 507-521]. Можем да кажем, че като действителен се
реализира най-сложният свят според определението на Колмогоров за
информацията като сложност. [10, с. 85]. Разглеждането е свързано и с
флуктационно-дисипативната теорема [16, с. 431-441]; [24, с. 427-429]; [9, с. 335-
337]. Съвременното състояние на науката вече позволява да се обсъжда една
сдвоена (entanglement) теория на топлината като конкретен механизъм, чрез който
се осъществява този пренос на квантова информация през светлинната бариера.
Множество възражения срещу Болцмановата статистическа интерпретация
на втория закон на термодинамиката се отнасят до дилемата [29], [5]: (времева)
обратимост на механичните явления (в т.ч. и квантово-механичните) и
необратимост на термодинамичните и при това изводимост на вторите от първите.
Светлинната бариера играе ролята на “демон на Максуел”. “Има два
експериментални факта, които разгледани заедно, значително ограничават всяка
възможна физическа теория, за която те са релевантни. Първият е постоянството на
скоростта на светлината във всяка отправна система. От това следва, че няма
сигнал, носещ информация, който може да се разпространява със скорост по-голяма
от тази на светлината. ... Вторият факт е съществуването на корелации между

3
пространствено-подобно отделени събития, които нарушават неравенствата на Бел”
[47, p. 012112-1].
Идеята може да се представи добре в термините “ексергия”, “анергия”,
наред с обичайната “енергия”, въведени от З. Рант. “Ексергията и анергията са
взаимно допълващи се понятия: частта от енергията, която не е ексергия е анергия.
Всички неограничено преобразувани видове енергия се състоят от чиста ексергия;
ограничено преобразуваните форми на енергия съдържат ексергия и анергия,
енергията на околната среда се състои само от анергия” [1, с. 18]. “Термичната
ексергия може да се раздели на физическа еф и химическа ех ексергия. Физическата
ексергия се определя за обратим физически процес, крайното състояние н който
има температура и налягане на окръжаващата среда t0 и p0: eф=iф – T0.sф.При това
специфичната физическа енталпия iф=i-i0 и ентропията sф=s-s0 са отнесени към
състоянията p0 и t0. “ [30, с. 177]. Бошнякович [7, с. 10] различава ексергия на
веществото и излъчването, като първата се определя с формула, както физическата
ексергия. За нея е валидно: “Ексергията на топлината зависи от температурата Т на
отдаващия или приемащия топлина обект, докато ексергията на работата е равна на
самата работа” (пак там).
Да обърнем внимание, че физическата ексергия в горното равенство се
определя аналогично на свободната енергия (или на Гибс, G, или на Хелмхолц, F, в
зависимост от това дали участвува енталпията H, или вътрешната енергия U).
Тогава величината T0.sф би трябвало да е равна на анергията a – енергията, която се
губи поради необратимостта. Нека сега допуснем, че sф ≠ sa, където sa=a/T0 и по-
специално sф > sa, това ще води до увеличаване на ефективната загуба на енергия,
част ще се излъчва в околната среда под една или друга форма на енергия, а част ще
се губи поради увеличаване на ентропията, респ. “излъчване на информация” Като
конкретен механизъм на това излъчване на информация може да се предложи
възникването на сдвояване между молекулите и атомите при удар, при който те
обменят енергия и импулс. Светлинната бариера играе ролята все едно на един
“демон на Максуел”, който пропуска квантова информация чрез квантовите
корелации, от една страна, и задържа класическа информация като ентропия, от
друга, според цитираните по-горе два основни факта, с които трябва да се
съобразяват всички съвременни физически теории. Тази излъчена и задържана “от
другата страна” на светлинната бариера информация позволява света да възникне
като много невероятно състояние [4, с. 450].
Третото начало на термодинамиката собствено твърди, че при температура,
клоняща към нула, ентропията клони към нула, откъдето следва, тъй като

4
температурата е отношение на енергия и ентропия, че енергията също клони към
нула, при това по-бързо от ентропията. Дали обаче няма теоретични обекти с
аналози в природата, които притежават едновременно ненулева енергия и
безкрайна ентропия и следователно нулева температура? Дали ако съществуват, те
не нарушават третото начало на термодинамиката, тъй като според него, ако тяхната
ентропия трябва да не е безкрайна, а нулева? Дали това няма нещо общо с вече
визираното по-горе положение за минимума действие, който можеше да се тълкува
и като нулева ентропия и като нулева информация? Дали разглеждането не е
свързано с излъчването на абсолютно черното тяло, заради което Макс Планк
въвежда както константата на Планк, така и постулата на Планк, изтълкуван по-
горе като закон за запазване на действието?
Може да се предположи, че светлината в теорията на относителността
Перепелица [19], [24]. е търсеният физически обект. Всички фотони се движат с
една и съща скорост по определение, и то спрямо всяка отправна система, според
двете начала, положени от Айнщайн още в специалната теория на относителността.

Особен интерес представляват възгледите и доказателствата на бележития

руски физико-химик и философ Михаил Шахпаронов. Според него
“термодинамиката, също както, както механиката, оптиката, теорията на
електричеството, теорията на относителността, квантовата механика, теорията на
квантовите полета, се базират на принципа на най-малкото действие. Има
основания да се смята, че това е един от най-общите закони на природата” [36, с.
95]; [33, с. 2882]. В частност “основните закони на термодинамиката следват от
принципа на най-малкото действие” [33, с. 2882], а именно първия [33, с. 2881],
втория (пак там) и третия закон (пак там Всъщност не се извежда третото начало
във формулировката на Макс Планк - че при клонене към абсолютната нула
ентропията на всички “кристални” тела клони към нула, - а теоремата на Нернст,
която е изводима от първото и второто начало, че при клонене към абсолютната
нула ентропията на телата клони към някаква константа [11, с. 118-119], [36, с. 94-
95], принципа на пълното или локалното равновесие [33 с. 2881-2882], принципите
на неравновесната термодинамика [36] и в частност производството на ентропия в
стационарно състояние (известна и като теоремата на Пригожин [23, с. 98-99] за
минимално производство на ентропия) [23, с. 93]; взаимните съотношения на
Онсагер [23, с. 93-94], необратимостта на времето [23, с. 94], “да се реши в обща
форма отдавна поставения от науката въпрос за това, как в макроскопичните
системи възникват явления на [а)] самоорганизация, еволюция и [б)] целенасочени

5
действия” [33, с. 2882, 2884]. Основанията и резултатите на Шахрапонов се
обсъждат в: [31, с. 3043-44], [31, с. 3044], [31, с. 3044]. [35, с. 519] [36, с. 92]. [31, с.
3045], [36, с. 89], [36, с. 95]. Използва се “принципът на Кюри” [32, с. 1634]. За
обосноваването на явленията на самоорганизация, еволюции и целенасочени
действия се използва принципът на максимума на Понтрягин [22, с. 23-27]. От
гледна точка на физиката (също и физико-химията), а не на техническите
приложения, принципът на максимума на Понтрягин обобщава принципа на най-
малкото действие за случаите на нелинейни оператори, в т.ч. и тук най-важно,
върху хилбертови пространства, като определя за кой клас базиси на хилбертови
(респ. типове банахови) пространства принципът може да се обобщи (съотв.
“съществува оптимално управление”).
Както многократно изтъква Макс Планк [50] в своя текст, докато интуитивно
значението и всеобщността на принципа на най-малкото действие са станали ясни
още от времената на Лайбниц и Мопертюи, то напълно коректната и всеобхватна
формулировка, обръщаща внимание и на зададените условия като ограничаващи,
сред кои виртуални движения да се търси минимума, се удава, и то постепенно,
едва на Лагранж, Хамилтън и Хелмхолц, за да достигне триумф чак в квантовата
механика в основополагащата важност на Ψ-функцията.
Следва, че аналогичен път ще се наложи да бъде извървян и при
обобщаването на принципа. Предложеният от Шахпаронов принцип на най-бързото
достигане до равновесно положение, първо, обобщава принципа на най-малко
действие под формата на екстремален принцип, от който (поне) физикохимичният
аналог на принципа на най-малкото действие е следствие. Същността е да се мисли
принципът не като минимум на самото действие, а на действието за единица време.
С това фактически под действие се разбира интеграл по времето от действието в
обичаен смисъл. В резултат, като следствие от такъв вариационен принцип на
мястото на закона за запазване на енергията застава едно положение за запазване на
действието. Същността обаче е в това, че сред всички процеси при константно
действие протичат онези, за които ентропията на разпределението на енергията във
времето е минимална (респ. екстремална). Тогава процесите протичат по онази
крива на ентропията на разпределението на енергията във времето, която е с най-
стръмен склон, т.е. за най-кратко време да се установи равновесно състояние, т.е
максимална (екстремална) ентропия на разпределението на енергията в
пространството. С това принципът на най-малкото действие във физико-химичния
му вариант е обобщен и до неравновесни системи: процесите протичат по онзи път,
по който внесеното неравновесие се отстранява най-бързо. Тогава внасяното

6
неравновесие организира системата максимално (от една страна, принципът на
Понтрягин, от друга, т. нар. четвърти закон на термодинамиката) и може да се
сравни с флуктуационно-дисипативната тероема в статистическата физика, която
свързва флуктуациите на физическата величина в равновесно състояние и
неравновесните свойства на системата при външно въздействие.
По начина, по който преформулирах принципа на Шахпаронов, той вече
може да се разглежда като обобщение на принципа на най-малкото действие за
(квантово) механични системи. При зададено действие ентропията на
разпределението на енергията във времето е минимално (екстремално).
Обобщението се състои в това, че (1) се разглежда ентропията на енергията във
времето и че (2) тя се обединява с обичайната ентропия на енергията в
пространството.
Ето един пример с корпускулярно-вълновия дуализъм в квантовата
механика. Според принципа – също и разглеждайки микрообекта като
“неравновесие” (“смущение”), внесено във времепространството – устойчиви ще
бъдат състоянията с най-малка и най-голяма ентропия на разпределението на
енергията в пространство-времето: съответно частица (напълно локализиран
енергия-импулс) и вълна (напълно нелокализиран енергия-импулс).
Експериментът и по-точно неговата “подготовка” насочва микрообекта към едно от
двете екстремални състояния или към някое междинно в съответствие с принципа
за неопределеност.
Ето друг пример, с “големия взрив” в космогонията и космологията.
Неравновесно “внесената” енергия има две устойчиви екстремални състояния: на
максимум, т.е. пространствено-времевата локализация на самия “голям взрив” и на
минимум, т.е. “топлината смърт” на вселената. Тя всъщност се колебае между тези
две свои устойчиви, обаче несъвместими състояния и тъкмо това колебание
представлява пространство-времето и “всичко останало”. Обаче представа за
“внасяне” (следователно “отвън”) едва ли може логическо съгласувано да се
приложи към “вселената” (която бидейки “всичко”, не допуска свое “отвън”).
Тогава следствието от принципа за постоянство на действието предполага, че
енергията не се внася, а възниква във вселената, свидетелството за което е
изотропното фоново излъчване на небесния свод с температура 2.7° К и тя по
законите на термодинамиката се разпределя в пространство-времето (видимо в
експериментите като “червено преместване” и емпирично обобщено като “закон на
Хабъл”), стремейки се към двете устойчиви и противоположни състояния на
“големия взрив” и на “топлинната смърт”. Следователно “големият взрив” е точно

7
толкова хипотетичен, колкото “топлинната смърт” и ако първият се представя като
“научен факт”, това лежи в антропоморфното приписване на действителност на
миналото или на онова, което ни се струва като минало, и неглижиране на
бъдещето.
В заключение бих искал да подчертая като най-важна идеята, че границата
на най-малкото и най-голямото е една и съща, което единосъщие произлиза от
тоталността. Едното на вселената като цяло и многото на микрообектите
представляват това единосъщие. Областта “отдолу” на скоростта на светлината във
вакуум е област “отдолу” и спрямо константата на Планк. Областта “отгоре” над
абсолютната нула е област “отгоре” спрямо константата на Планк. И най-сетне
двете области - (1) v ≥ c и (2) Т>0 – са една и съща и се обединяват от екстремален
принцип на ентропията.
Дълбокият смисъл на екстремалното е, че минималното и максималното са
едно и също: и така и едното на целостта и многото на нейното съдържание.
ЛИТЕРАТУРА:
1. Баер, Г. Энергия, эксергия, анергия. В: Энергия и эксергия. Москва: “Мир”, 1968
12-27.
2. Больцман, Л. О механическом смысле второго начала теории теплоты.
Избранные труды. Москва: “Наука”, 1984, 10-29.
3. Больцман, Л. О связи между вторым началом механической теории теплоты и
теория вероятностей в теоремах о тепловом равновесии. Избранные труды.
Москва: “Наука”, 1984, 190-235.
4. Больцман, Л.. Ответ на замечание Цермело по поводу теории теплоты.
Избранные труды. Москва: “Наука”, 1984, 444-452.
5. Больцман, Л. О некоторых вопросах теории газов. В: (същ. авт.) Статьи и речи.
Москва: “Наука”, 1976, 67-76.
6. Бор, Н. Законы сохранения в квантовой теории. В: Избранные научные труды.
Москва: “Наука”, 1971, 202-203.
7. Бошнякович, Ф. Оценка теплотехнических процессов с помощью эксергии. В:
Энергия и эксергия. Москва: “Мир”, 1968, 9-11.
8. Гиббс, Дж. Термодинамика. Статистическая механика. Москва: “Наука”, 1982.
9. Гинзбург, В. Теоретическая физика и астрофизика. Москва: “Наука”, 1975.
10. Звонкин, А., Л. Левин. Сложность конечных объектов и обоснование понятий
информации и случайности с помощью теории алгоритмов. Успехи математических
наук. Т. XXV, (1970), вып. 6, 85-127.

8
11. Капустинский, А. Макс Планк как термодинамик и физико-химик. В: Сборник к
столетию со дня рождения Макса Планка. Москва: И-во АН СССР, 1958.
12. Кац, М. Вероятность и смежные вопросы в физике. Москва: “Мир”, 1965.
13. Коноплева, Н., В. Попов. Калибровочные поля. Москва: Атомиздат, 1980.
14. Коноплева, Н., Г. Соколик. Симетрии и типы физической теории. Вопросы
философии, 1972,1, 118-127.
15. Кузнецова, О. Максвелл и граници применимости второго начала
термодинамики. В: Максвелл и развитие физики XIX-XX веков. Москва: “Наука”,
1985, 158-166.
16. Ландау, Л., Лишфиц, Е. Статистическая физика. Част 1. Москва: “Наука”,
1976.
17. Нетер, Э. Инвариантные вариационные задачы. В: Вариационные принципы
механики. Москва: Госиздфизматлит, 1959, 611-630.
18. Паули, В. Принцип запрета, группа Лоренца, отражение пространства, времени
и заряда. В: Нильс Бор и развитие физики. Москва: ИЛ, 1958, 46-73.
19. Перепелица, В. Принцип причинности, теория относительности и
сверхсветовые сигналы. – В: Философские проблемы гипотезы сверхсветовых
скростей. Москва: “Наука”, 1986.
20. Поплавский, Р. Демон Максвелла и соотношения между информацией и
энтропией. Успехи физических наук. Т. 128 (1979), вып. 1 (май), 165-176.
21. Поплавский, Р. Термодинамика информационных процессов. Москва: “Наука”,
1981.
22. Понтрягин, В. и др. Математическая теория оптимальных процессов. Москва:
“Наука”, 1976.
23. Пригожин, И. Введение в термодинамику необратимых процессов. Москва: ИЛ,
1960.
24. Рытов, С. Введение в статитистическая радиофизика. Част 1. Москва:
“Наука”, 1976.
25. Стригачев, А. Приниципът на ограничението. С.: “Наука и изкуство”, 1975.
26. Терлецкий, Я. Принцип причинности и второе начало термодинамики. Доклады
Академии наук СССР. Т. 133 (1960), № 2, 329-332.
27. Фейнман, Р., А. Хибс. Квантовая механика и интегралы по траекториям.
Москва: “Мир”, 1968.
28. Френкель, Я. Статистическая физика. Москва, Ленинград. Издательство АН
СССР, 1948.

9
29. Цермело, Э. Об одном положении динамики в связи с механической теорией
теплоты. В: Л. Больцман. Статьи и речи. Москва: “Наука”, 1976, 77-83.
30. Шаргут, Я. Границы возможного применения понятия эксергии. В: Энергия и
эксергия. Москва: “Мир”, 1968, 176-185.
31. Шахпаронов, М. О возможности формулировки нового принципа
неравновесной термодинамики и некоторых его следствиях. Журнал физической
химии, т. 53 (1979), № 12, 3043-3046.
33. Шахпаронов, М. Принцип Кюри, флюктуации и теория феноменологических
коэфицентов неравновесной термодинамики. Журнал физической химии. Т. 58
(1984), № 7, 1634-1637.
33. Шахпаронов, М. Принцип наименьшего действия и законы термодинамики.
Журнал физической химии. Т. 59 (1985), № 11, 2880-2882.
34. Шахпаронов, М.. Принцип наименьшего действия, эволюция и
целенаправленные изменения макроскопических систем. Журнал физической
химии. Т. 59 (1985), № 11, 2882-2884.
35. Шахпаронов, М. О возможности формулировки нового принципа
неравновесной телмодинамики. II. Обобщение принципа наименьшего действия на
немеханические процесы. Журнал физической химии. Т. 60 (1986), № 2, 519-522.
36. Шахпаронов, М. Неравновесная термодинамика и принцип наименьшего
действия. В: Термодинамика необратимых процессов. Москва: “Наука”, 1987, 87-
96.
37. Шеннон, К. Работы по теории информации и кибернетика. Москва: ИЛ, 1963.
38. Шредингер, Э. Специальная теория относительности и квантовая механика. - В:
Эйнштейновский сборник. 1982-1983. Москва: Наука, 1986, 259-270.
39. Эйнштейн, А. Принцип Гамильтона и общая теория относительности. - В:
Вариационные принципы механики. Москва: Госиздфизматлит, 1959, 699-603.
40. Эллиот, Дж., П. Добер. Симетрия в физике. Т.1-2.Москва: “Мир”, 1983.
41. Jarmer, M. The philosophy of quantum mechanics. Ney York, etc. John 39.
Wiley&Sons, 1974.
42. Khrennikov, A. Linear representations of probabilistic transformations induced by
context transitions. Journal of Physics A. Vol. 34, (2001), 9965-9981.
43. Khrennikov, A. Interference of probabilities and number field structure of quantum
models. Annalen der Physik. Vol. 12 (2003), N. 10, 575-585.
44. DeWitt, B. The Everett-Wheeler Interpretation of Quantum Mechanics. In: Battelle
Rencontres. 1967. Lectures in mathematics and physics. (eds. C. DeWitt, J. Wheeler).
New York/ Amsterdam: W.A.Benjamin, 1968, 318-332.

10
45. DeWitt, B. Quantum mechanics and reality. Physics Today, September, 1970, 32-35.
46. Lloyd, S. Quantum-mechanical Maxwell’s demon. Physical Review A. Vol. 56
(1997), N. 5, 3374(9).
47. Masanes. L., A. Acin, N. Gisin. General properties of nonsignaling theories. Physical
Review A. Vol. 73 (2006) 012221(9).
48. Maxwell, J. Theory of heat. (1871). In: Maxwell’s Demon: Entropy, Information,
Computing (eds. H. Leff, A. Rex). Bristol: Adam Hilger, 1990.
49. Mehra, J. Einstein, Hilbert and the theory of gravitation. Historical origins of general
relativity theory. Dordrecht, 1974.
50. Planck, M. Das Prinzip der kleinsten Wirkung. In: (ders.) Vorträge und Erinnerungen.
Darmstadt. Wissenshaftliche Buchgesellschaft, 1979, 95-105.
51. Sumiyoshi Abe, A. Rajagopal. Validity of the Second Law in Nonextensive Quantum
Thermodynamics. Physical Review Letters. Vol. 91 (2003), N 12, 120601(3).

11