2 ПРИНЦИПИ НА МЕХАНИКАТА.

ДВИЖЕНИЕ НА ТЯЛО ПО
ОКРЪЖНОСТ. ЦЕНТРОСТРЕМИТЕЛНИ И ЦЕНТРОБЕЖНИ СИЛИ.
ЗАКОН ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ЕНЕРГИЯТА

2.1 ПРИНЦИПИ НА МЕХАНИКАТА. ................................................................... 1

2.1.1 Понятие за сила ............................................................................................. 1
2.1.2 Първи принцип на Нютон ............................................................................ 3
2.1.3 Инерция .......................................................................................................... 4
2.1.4 Понятие за маса ............................................................................................. 6
2.1.5 Втори принцип на Нютон ............................................................................. 7
2.1.6 Равновесие ..................................................................................................... 8
2.1.7 Сила на тежестта и тегло .............................................................................. 9
2.1.8 Трети принцип на Нютон ............................................................................. 9
2.1.9 Сила на триене ............................................................................................. 10
2.2 Криволинейно движение .................................................................................. 12
1.1.1 Нормално и тангенциално ускорение ....................................................... 12
2.2.1 Движение на тяло по окръжност ............................................................... 13
2.2.2 Неравномерно движение по окръжност .................................................... 15
2.3 РАБОТА И ЕНЕРГИЯ ...................................................................................... 16
2.3.1 Енергия ......................................................................................................... 17
2.3.2 Работа на постоянна сила ........................................................................... 18
2.3.3 Работа на променлива сила ........................................................................ 21
2.3.4 Кинетична енергия ...................................................................................... 22
2.4 МОЩНОСТ ....................................................................................................... 24
2.5 Центробежна сила .Центрофугиране............................................................... 26

2.1 ПРИНЦИПИ НА МЕХАНИКАТА.

2.1.1 Понятие за сила
Преди да започнем с разглеждането на законите на динамиката, трябва да въведем
някои нови физични величини, като ще започнем със величината сила.
От всекидневният ни опит всеки има понятие за това какво представлява силата.
Обикновено тя бива свързана с мускулна сила с която действате на дадено тяло. Когато
1
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
бутнете малък премит, той се отмества в дадена посока. Силата в този смисъл обаче не
винаги предизвиква движение. Например, ако бутнем голяма скала или спрял автомобил,
те няма да помръдната. Също така силата не винаги е свързана с физическо
взаимодействие. Например каква сила кара земята да се върти около слънцето или луната
да се върти около земята щом двете тела не са в непосредствен контакт. Нютон разделя
силите на два основни типа:
контактни сили, които са резултат от непосредствен контакт между
взаимодействащите си тела. Например когато удряте топка на билярдна маса.
безконтактни или полеви сили, при които взаимодействието протича без пряк
контакт, а чрез други специфични форми на материята, наречени полета. Пример за такива
сили са гравитационните сили, електростатичните и магнитните сили.
Представата ни за различните физични величини, придобити от ежедневните ни
опит обаче, е ненадеждна, защото включват множество, твърде конкретни ситуации. Често
е непълна, а понякога и напълно погрешна. Във физиката силата има много по-общ
смисъл.
Нютон дефинира силата като величината която води до промяна на скоростта на
дадено тяло.
Силата е векторна физична величина. Както всички векторни величини, тя се
описва с определена скаларна стойност (нейната големина) и векторна стойност (нейната
посоката). Освен тези два параметъра, характерни за всяка векторна величина, силата се
описва с още един важен параметър, наречен приложна точка. Това е точката в която
действа силата. Казваме, че силата е напълно дефинирана, когато знаме и трите
характеристики (големина, посока и приложна точка).
Когато на едно тяло действат повече от една сили, тогава важи така нареченият
принцип на супер позицията - действието на една сили върху дадено тяло по никакъв
начин не променя начина по който други сили действат на същото тяло.
Този принцип всъщност позволява случаите в които на дадено тяло действат
повече от една сили да се разглеждат като случай в който на същото тяло действа една
единствена сила, която е векторен сума от всички действащи на тялото сили и се нарича
резултантна сила.
Например, ако вземем кантар закачен на тавана, и го дърпаме надолу със сила F1
(Фигура 2.1a)), тогава той ще показва 1. Ако силата е два пъти по-голяма ще показва F2
(Фигура 2.1б)). Ако едновременно действат и двете сили и те имат една и съща посока ще
показва 3 (Фигура 2.1c)). В последният пример обръщаме внимание, че силите имат една
и съща посока и векторната сума е сума от големините им.
Ако силите са насочени перпендикулярно една на друга (Фигура 2.1d), тогава

кантарът ще показва векторната сума, която е силата 𝑭 = √𝑭𝟐𝟏 + 𝑭𝟐𝟐 , получена по

правилото на успоредника, и нейната големина може да бъде пресметната с питагоровата
теорема.

2
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Фигура 2.1. Различни примери за сили действащи на тяло а) сила F1=1 [N] b) сила F2=2 [N] c)две сили F1 и F2 с
различна големина и еднаква посока d) две сили F1 и F2 с различна големина и различни посоки

Тук трябва да отбележим, че силата е една от най-важните величини във физиката,

и не само. Тя е една от основните величини който движат вселената. Среща се от най-
малките до най-големите обекти и дори много сложни процеси, в химията и биологията на
ниско ниво се свеждат до определени взаимодействия между частици посредством сили.
Силата обикновено се бележи с F и в чест на Исак Нютон, мерната единица за сила
се нарича Нютон и се бележи с [N]. Сили които имат особено значение, като силата на
триене или силата на тежестта например, се бележат със специфични означения.
В следствие на многобройна наблюдения и обобщение на предишни резултати,
Нютон успява да дефинира три прости правила, с помощта на които се описват процесите
и взаимодействията в класическата механика (включително разглежданите до момента).
Тези три правила са по известни като принципи или закони на Нютон в механиката. Като
основополагащи на съвременната физика, ние ще се спрем на всеки един от тях.

2.1.2 Първи принцип на Нютон

Първият принцип на Нютон разглежда движението на телата в случаите в които на
дадено тяло действа резултантна сила равна на нула. За да изведем основните
закономерности, ще използваме мисленият експеримент, който започнахме в предишната
тема с масата за въздушен Хокей. Игра при която пластмасова шайба се плъзга по
въздушна възглавница почти без триене.
Нека анализираме няколко различни ситуации и опираме да изведем някои общи
закономерности, които не са очевидни на пръв поглед. Например случаят в който масата е
поставена хоризонтално, така че посоката на земното ускорение да е перпендикулярно на
повърхността, и просто поставим шайбата внимателно, то тя няма да помръдне в никоя
посока (Фигура 2.2а)). Казваме че тялото (шайбата) се намира в покой.

Ако вместо неподвижна обаче, масата се движи, например поставена е на пода в

движещ се влак, а влакът, вие в него и масата, се движите с постоянна скорост (Фигура

3
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
2.2б)). Същият експеримент ще даде идентичен резултат. Шайбата отново ще остане
неподвижна.
Ако, обаче, влакът ускорява или забавя, тоест движи се с ускорение, шайбата няма
да остане неподвижна, а ще започне да се движи в посока обратна на ускорението (Фигура
2.2c)). Подобна, не толкова идеализирана ситуация, се е случвала на всички. Когато се
возите в автомобил който рязко ускорява или забавя предметите които не са добре
фиксирани върху таблото или седалките, понякога падат на пода. Или докато се опитвате
да запазите равновесие стойки в движещ се автобус.

а b c
) ) )

Фигура 2.2, Примери за движение на тяло а) неподвижна маса на земната повърхност (инерциална
отправна система) б)движещ се с постоянна скорост влак (инерциална отправна система) c) движещ се с ускорение
влак (неинерциална отправна система)

В предишната тема, показахме, че движенията могат да изглеждат по различен

начин когато ги наблюдаваме от различни отправни системи. Първият принцип на Нютон,
наричан още закон за инерцията, дефинира специален вид отправни системи, които се
наричат инициални отправни системи и той гласи:
В природата съществуват оправни системи в който всяко тяло запазва състоянието
си на покой или равномерно и праволинейно движение, докато друго тяло не го изведе от
това състояние. Такива отправни системи се наричат инициални оправни системи.
Съгласно идеята на Нютон, в една инерциална отправна система, всички сили са
резултат от взаимодействието между телата и не зависят от движението на
отправната система.
Ако се върнем към мисленият си експеримент, в случаят когато вие и масата се
намирате неподвижно на земната повърхност (Фигура 2.2а)) и внимателно поставите
шайбата върху маста, тя няма да взаимодейства с други тела и ще запази състоянието си
на покой. Съгласно горната дефиниция вие наблюдавате движението на тялото (шайбата)
от инерциалната отправна система свързана със земната повърхност.
В случаят в който влакът се движи хоризонтално с постоянна скорост, тогава
ускорението на тялото ще бъде нула и шайбата ще продължи да бъде в покой спрямо
координатна система свързана с влака от който вие наблюдавате движението (Фигура 2.2
б)). Тоест съгласно горната дефиниция, влакът е инерциална отправна система. Ако обаче
наблюдавате движението от земната повърхност, свързани с отправна система, която също
установихме, че е инерциална, влакът ще се движи с постоянна скорост спрямо нея.

2.1.3 Инерция
Експерименти подобно на описаните по-горе, поставят и един много
фундаментален въпрос: Какво е естественото състояние на телата?

4
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 В древността, многобройните наблюдения карали учените да смятат че това е
покоят. За основополагащ на това твърдение се смята Аристотел, който вярвал, че
естественото състояние на телата е да се намират в покои. Съгласно разбиранията на
Аристотел, за да се движи едно тяло, дори и за най – простото равномерно и
праволинейно движение е необходима постоянна сила която да му действа
непрекъснато. Последното заключение е чудесен пример, как ограниченото въображение
и наблюдението на множество, привидно различни, но по същество твърде конкретни
ситуации, могат да доведе до погрешни изводи. В конкретният случай заключението, че
естественото състояние на телата е покоят, се основава на наблюденията на движение на
телата в условията на земното гравитационно поле. От тази гледна точка, те изглеждат
напълно правдоподобни. Всяко тяло приведено в движение в някакъв момент спира
някъде по земната повърхност.
В началото на 17век, Галилей, задълбочено изучава движението на космическите
тела и провежда множество експерименти, като за първи път оспорва покоя на телата,
като тяхно естествено състояние. Вместо това той прави извод, че покоят не е
единственото естественото състояние на телата, а също толкова естествено състояние
праволинейното и равномерно движение, като двете често не могат да бъдат отличени
едно от друго и зависят от гледната точка (отправна система).
Той формулира и една много по-обща, и прецизна дефиниция за естественото
състояние на телата:
Телата се стремят да запазят състоянието си на движение и това е тяхното
естествено поведение.
Те не се стремят да достигнат до състояние на покой. Също толкова естествено е да
се движат равномерно и праволинейно докато друго тяло не ги изведе от това им
състояние. Съответно единственият начин да се промени състоянието на движение на
дадено тяло е като следствие от взаимодействие с други тела.
Например ако си приставим космически кораб, който е изключил своите двигатели
и се движи с определена скорост в определена посока, той ще продължи това си движение
до безкрайност, или докато взаимодействието му с друго тяло не го изведе от това му
състояние. Същото важи и за примера със шайбата върху въздушната маса. Ако приемем,
че масата е много дълга и е хоризонтална (земното ускорение е перпендикулярно), тогава
веднъж приведена в движение шайбата ще продължи да се движи с постоянна скорост и в
същата посока докато друго тяло не я изведе от това и състояние. Например, удар в ръба
на масата.
Склонността на телата да се противопоставят на всяка промяна на състоянието си
на движение се нарича инертност на телата. Поради тази причина, често състоянието на
праволинейно и равномерно движение, в отсъствието на външни сили, често се нарича
движение по инерция.
Използвайки горната дефиниция за движение по инерция и естественото състояние
на телата, можем да даден и една по-обща дефиниция на първият принцип на Нютон.

5
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 В отсъствието на външни сили, разглеждано спрямо инерциална отправна система,
телата в покой остават в покой, тези в движение остават в движение.
Тоест промяната на състоянието на движение на дадено тяло винаги трябва да се
свързва с някаква сила която му въздейства. То не може да се случи самопроизволно.
Всъщност, както често се случва във физиката всички са прави, макар от пръв
поглед да изглежда че двете твърдения си противоречат. Твърдението на древните учени е
вярно за движението на тела спрямо отправна система свързана със земята, но самата
планета, както вече стана дума се намира в състояние на непрекъснато движение, така че
за истински покой и дума не може да става. Твърдението на Галилей е просто много по-
общо и в този смисъл по-правилно. То включва покоя като частен случай на движение
спрямо конкретна отправна система.

2.1.4 Понятие за маса

Галилей обръща внимание и на още едно свойство на телата. Той забелязва, че за
да се промени състоянието на движението на различни тела се изисква различна сила.
Например, ако някой ни подхвърли топка за волейбол без усили ще я уловим с ръка и ще
променим състоянието и от някак вид движение до покой. Ако обаче някой ни подхвърли
топка за боулинг например, ще ни трябват много повече физически усилия. Може да се
наложи да използваме и двете си ръце, за да променим състоянието и от движение до
покой.
Разликата в двете ситуации е че телата имат много различна маса.
Масата е физична величина която съгласно дефиницията на Галилей,
характеризира способността на телата да се противопоставят на промяна на тяхното
състояние на движение или покой.
Той нарича тази величина инертна маса, тъй като е свързана с движението по
инерция. По тежките тела имат свойството да се съпротивляват повече на промяната на
тяхното състояние от по-леките тела. Тоест масата е характеристика на инертните
свойства на телата.
Масата е също едно от най-фундаменталните свойства на материята. Тя е скаларна
величина, характерна за всяко тяло и не зависи от заобикалящата го среда. Обикновено се
бележи с малко “m” и основната и мерна единица в системата SI е [kg].
Масата не трябва да се бърка с тежестта на телата или теглото. Тежестта на телата е
сила която зависи от масата и гравитационното поле на планетата, докато масата е
величина която характеризира инертните свойства на телата (способността им да се
съпротивляват на промяна на състоянието на движение) и е една и съща навсякъде във
вселената.
Вече познаваме в детайли основните величини, който са ни необходими да
описваме промяната в състоянието на движение на телата. Това са величините: сила F [N],
маса m [kg] и ускорение а [m/s2]. За да опишем масата количествено, можем да използваме

6
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
основното и свойство. Да се противопоставя на промяната на движението на телата.
Например ако вземе две различни тела, с различна маса, можем да определим
количествено стойността на m1 и m2 съответно по това как се променя движението им при
въздействие с една и съща сила. Съгласно дефиницията на Нютон, силата винаги трябва
да свързваме с промяна на скоростта (тоест с ускорение). Например, ако при въздействие
върху тялото с маса m1 то придобива ускорение а1, а при идентично въздействие със
същата сила тялото с маса m2 придобива ускорение а2, тогава отношението на двете маси
може да се дефинира, като отношенията на придобитите от телата ускорения.
𝒎𝟏 𝒂𝟏
≡
𝒎𝟐 𝒂𝟐
2.1.5 Втори принцип на Нютон
Ако първият принцип на Нютон описваше какво се случва с телата, когато
резултантната сила е нула, то вторият принцип на Нютон описва какво се случва с телата
когато върху тях действа резултантна сила различна от нула.
Ако продължим горният експеримент и го приведем към по-конкретна дефиниции.
Например, имаме дървено блокче с маса m1 към него приложим сила F, то ще започне да
се движи с ускорение а1. Ако удвоим приложената сила силата, тялото ще започне да се
движи с два пъти по – голямо ускорение. От множество подобни експерименти, можем да
направим извода, че ускорението е пропорционално на силата.
⃗𝑭 ∝ 𝒂
⃗
От друга страна, ако една и съща сила бъде приложена към тяло с два пъти по-
голяма маса, тялото ще се движи с два-пъти по-малко ускорение. Тоест ускорението е
обратно пропорционално на инертната маса. Общият извод от двете зависимости може дас
се изрази като:

∑𝐅
⃗ ∝
𝐚
𝐦
В следствие на множество подобни опити, Нютон обобщава резултатите и
дефинира вторият си принцип в механиката.
В една инерциална отправна система, ускорението с което се движи дадено тяло,
равно на резултантната сила разделена на инертната маса на тялото. Или резултантната
сила винаги е равна на масата на тялото умножена по придобитото ускорение.

∑ 𝐅 = 𝐦. 𝐚⃗
В горната дефиниция, инерциалната отправна система всъщност ни казва че
вторият закон на Нютон е верен и приложим само в отправни системи в които всички
действащи сили са резултат от взаимодействието между телата. Той не важи в
неинерциални отправни системи, където съществуват сили следствие от движението на
самата отправна система.

7
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Както вече стана дума, масата е скаларна величан, силата и ускорението са
векторни величини. Когато на тялото действа повече от една сила, важи принципът на
суперпозицията. Взема се резултантна сила, която е векторна сума от всички действащи
сили. Посоката на резултантната сила и посоката на ускорението винаги съвпадат.
Основният и най-важен извод от вторият принцип на Нютон, е че силата винаги е
неразривно свързана с ускорение и обратното. Щом едно тяло се движи с ускорени, то със
сигурност на него му действа резултантна сила различна от нула.
Това е причината да залепнете за седалката, ако се намират в автомобил който се
ускорява много бързо. При астронавтите и пилотите от F1 например тези ускорения могат
многократно да надвишават земното ускорение, услови за които тялото не е адаптирано.

2.1.6 Равновесие
При едновременното действие на две или повече сили върху дадено тяло е в сила е
принципът на супер-позицията. Тоест действието на силите може да се разгледа
независимо. Тъй като случаят в който на дадено тяло действат повече от една сили е
реалният случай, то винаги ще говорим за резултантната сили, макар да не го споменаваме
експлицитно.
Ако се върнем към предишната тема, разглеждането на движението в две или
повече измерения, може да се разглежда като две или повече независими движения.
Следователно за да опишем движенията използвайки новите дефиниции, можем да
разглеждаме силите действащи по две или повече перпендикулярни направления, като
независими и определящи типа на движението в съответното направление. Тоест вторият
закон на Нютон може да се прилага независим за двете перпендикулярни направления,
като се използват компонентите на силите по съответните направления и резултантните
сили по съответните направление ще определя видът на движението. Това е и най-често
използваният подход при решаване на конкретни проблеми.
Да, такова състояние се нарича състояние на равновесие. Когато резултантната от
всички сили действащи на дадено тяло е нула, казваме че тялото се намира в статично
равновесие.
Тук обръщаме специално внимание. Ако едно тяло се намира в равновесие, от това
следва че сумата от действащите на тялото сили е нула (резултантната сила е нула).
Обратното също винаги е вярно. Ако на дадено тяло действат някакви очевидни сили, и то
все пак не се движи, следователно съществуват и други, не толкова очевидни сили, който
да го подържат в състояние на равновесие. Например, всички тела наоколо са изложени на
действието на гравитационната сила, но не всички се движат. Следователно има и други
сили, който уравновесяват силата на тежестта. За всички тела които седят неподвижно на
някаква повърхност, това е силата на реакция на опората.
Ако направим разсъжденията малко по-абстрактни, и се върнем към първият
принцип на Нютон, ще достигнем до извода че няма ситуация в която на дадено тяло не
му действат никакви сили (състояние на покой). Поради тази причина е много по-

8
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
правилно да мислим за покоя като за идеализиран случай, физичен модел за описание на
действителността, а в същност винаги става дума за състояние на равновесие.

2.1.7 Сила на тежестта и тегло

Както вече стана дума масата на едно тяло не трябва да се бърка със тежестта му.
Ако се върнем към предишната тема, казахме че в условията на земното гравитационно
поле всички тела падат с едно и също ускорение, което бележехме с “g” и се нарича земно
ускорение. Съгласно вторият принцип на Нютон, ускорението на дадено тяло винаги е
неразривно свързано с действието на различна от нула резултантна сила. Прилагайки
директно вторият принцип на Нютон за земното ускорение, на тяло с маса m винаги ще
действа сила „𝑮 = 𝒎𝒈”. Тъй като на тази сила са подложени всички тела на земята, тя има
особено значение и се нарича сила на тежестта. Тъй като силата на тежестта зависи от
земното ускорение, тя леко варира в различни точки от земната повърхност и на други
небесни тела. Например на връх Еверест ще тежите по-малко отколкото в София, на Марс
ще тежите още по-малко и още по-малко на луната.
Обръщаме внимание, че законът на Нютон в случаят се прилага за състояние на
покой. Ако човек се качи на кантар, той ще измери силата на тежестта с която човекът му
действате (маса умножена по земното ускорение). В този пример обаче тялото е
неподвижно (намира се в покой). В такъв случай, логичния въпрос е как кантара отчитаме
силата на тежестта?
Силата която действа на телата в състояние на покой, и е следствие от
гравитационното привличане на планетата се нарича тегло. Тя има същата големина на
като силата на тежестта, но е свързана с една друга дефиниция на понятието маса,
наречена гравитационна маса. Дълго време се е смятало че величините инертна маса и
гравитационна маса са две напълно различни физични величини. Инертната маса е
фундаменталното свойство на телата да се противопоставят на промяната на състоянието
на движение и тя не зависи от гравитационното поле на околните тела. Гравитационната
маса, от своя страна, се свързва със тежестта на телата в гравитационното поле на дадена
планета.
Ако някой има по-ръка домашна везна да опита, колко ще се промени теглото му
при тръгване на асансьора? Каква ще бъде разликата в двете посоки? Когато се спускаме и
когато се изкачваме. Ще направим оценка за да проверим резултата от експеримента.
Обръщам внимание, че ефектът се наблюдава само в началните моменти когато асансьора
тръгва или спира. Само тогава той се движи с ускорение. През останалото време се движи
праволинейно с постоянна скорост, което както вече знаем е неизличимо от покой.

2.1.8 Трети принцип на Нютон

Третия принцип на Нютон е свързан с взаимодействията между телата. Ако вземете
някакъв предмет, например молив и натиснем острият връх с пръст, ще забележите че
пръстът ни леко се вдлъбва. Ако натиснете по-силно, вдлъбнатината ще е по-голяма и
може да заболи. Важният извод от този прост експеримент е, че телата винаги си
взаимодействат. Не съществува нещо като едностранно въздействие на едно тяло върху
друго, винаги става дума за взаимодействие. Вие натискате с пръст молива, той ви натиска
9
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
обратно причинявайки малка вдлъбнатина в пръста ви. Тази проста, но много важна
картина изразява третият принцип на Нютон.
Две тела винаги си взаимодействат с равни по големина и противоположни по
посока сили.

Фигура 2.3, Взаимодействие между две тела с различна маса

На Фигура 2.3 са показани две тела, който си взаимодействат. Съгласно третият

принцип на Нютон, силата F12, с която тяло 1 действа на тяло 2 e равна по големина и
противоположна по посока на силата F21, с която тяло 2 действа на тяло 1.
Да означава точно това. Просто маса на планетата е толкова голяма, че силата с
която я привличаме е незначителна и не може да промени състоянието и на движение. За
слънцето например, това обаче не е вярно.
Типичен пример за илюстриране на третия принцип на Нютон са две сблъскващи
се билярдни топки.
Преди удара се движат в една и съща посока. Ако скоростта и масите са еднакви,
след удара топките се разлитат в противоположни посоки със същите скорости. Двете
скорости са еднакви масите същи, следователно силата с която първата тока ще действа на
втората ще е точно равна на слита с която втората ще действа на първата.
Противоречие липсва, защото двете сили имат различни приложни точки върху
двете тела и няма как да се уравновесят.

2.1.9 Сила на триене

Когато дадено тяло е в състояние на движение, по някаква повърхност или във
флуид (въздух, вода и други), възникват сили който се опитват да се противопоставят на
движените и са следствие от взаимодействието на тялото с повърхността (Флуида).
Съгласно третият принцип на Нютон тялото действа на повърхността с определена сила и
тя действа на тялото със същата по големина и противоположна посока сила. Опитва се да
се противопостави на движението. Такъв тип сили ще наричаме сили на триене. Силите на
триене имат голямо значение за ежедневният ни живот и за това ще им отделим малко
повече внимание. Те ни позволяват да ходим и да тичаме, всеки се е хлъзвал на леда през

10
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
зимата, или на мокрите плочки в банята. Също така са от съществено значение за
движението на превозните средства.

Фигура 2.4. Движение на тяло по хоризонтална повърхност под действието на сила F

На Фигура 2.4 е показна илюстрация на тяло (например дървено блокче) с маса m

поставено на реална, хоризонтална повърхност. Ако приложим много малка сила F в
хоризонтално направление, по посока на оста x тялото ще остане неподвижно. Ако
увеличим силата много малко, тялото вероятно ще остане неподвижно. Ако продължим да
увеличаваме силата обаче, в някакъв момент тялото ще започне да се движи равно
ускорително.
Прилагайки директно вторият принцип на Нютон, щом действаме с някаква сила,
дори и много малка, тялото би трябвало да започне да се движи с ускорение 𝒂 = 𝑭/𝒎
дори и в началните моменти при много малка външна сила F. Наблюдението обаче
показва, че тялото не се движи при много малки сили. Тоест то остава в равновесие.
Отново съгласно вторият закон на Нютон, щом тялото е в равновесие, значи
резултантната сила е равна на нула и следователно, съществува друга сила, която има
същата големина и приложна точка и точно обратната на силата с която ние действаме
посока. Тази сила се нарича сила на статично триене, и се бележи се с 𝒇𝒔 .
При достигане на определена стойност на силата F с която действаме на тялото, то
започва да се движи по посока на външната сила. В този случай силата F с която
действаме на тялото става по-голяма, от максималната сила на статично триене.

Фигура 2.5. Зависимост на силата на триене от външната сила F

11
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 На Фигура 2.5 е показана как изглежда типичната зависимост на силата на триене,
от външната сила F. В целият диапазон на статично триене, увеличаването на външната
сила F, пораждаме точно равна по големина и обратна посока сила на триене, която
поддържаща тялото в статично равновесие. Това е линейната част в началото на
характеристиката показна на Фигура 2.5. В момента в който тялото започва да се движи,
силата на статично триене е максимална (fs,max), след което започва бързо да намалява.
Това е нелинейната част от характеристиката на Фигура 2.5. Силата на триене намалява
бързо до определена стойност наречена сила на динамично триене (fк), след което спира
да се променя. Това е вторият линеен участък в края на кривата.
Максималната сила на статистично триене е границата при която тялото започва да
се хлъзга по повърхността.
Слита на триене винаги е насочена в посока обратна на движението и има големина
равна на коефициента на триене по силата на нормална реакция на опората.
𝒇𝒌 = 𝒌. 𝑵
коефициентът k се нарича коефициент на триене и е характеристика на
повърхностите, който почти не зависи от площта. Той е различен за случая на динамично
и този на статично триене.

2.2 Криволинейно движение

Ако силата е насочена по посока на движението на тялото, тогава такова движение
ще бъде праволинейно движение. Такова движение обаче, когато посоката на движение на
тяло (скоростта) и общата сила, приложена към това тяло, са насочени една спрямо друга
под определен ъгъл се нарича криволинейно.

1.1.1 Нормално и тангенциално ускорение

Равномерното движение по окръжност, което разглеждахме до сега е един, макар и
много често срещан, частен случай. Въпреки това някои от вече направените изводи могат
да се използват и в много по-общият случай на движение на тяло по произволна
криволинейна траектория с променяща се скорост.

Фигура 2.6. Нормално и тангенциално ускорение при криволинейно движение

На Фигура 2.6 е оказана произволна криволинейна траектория на тяло, като

точките A, B и C са произволно избрани. Подобни криволинейни траектории, могат да
бъдат описани с окръжности, във всяка точка от траекторията, чиито радиус е точно равен
на радиуса на кривината в дадената точка. За вектора на скоростта на тялото винаги

12
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
можем да кажем, че е по допирателна към траекторията във всяка точка, ускорението
обаче се мени съществено по продължение на траекторията. Във всяка точка от
траекторията ускорението можем да разложим на две перпендикулярни компоненти. Една
перпендикулярна на скоростта, насочена навътре към центъра на окръжности във всяка
точка, и друга перпендикулярна насочена по допирателна към траекторията във всяка
точка. Първата, перпендикулярна, компонента определя промяната на посоката на
скоростта и се нарича центростремително или нормално ускорение (an). Втората,
тангенциална компонента (aτ) е насочена по направлението на скоростта V и може да има
същата или точно обратната посока. Тя се нарича тангенциално ускорение и определя
промяната на големината на скоростта.
𝒅𝒗
𝒂𝝉 = | |
𝒅𝒕
Ако посоките съвпадат, големината на скоростта нараства, ако са противоположни,
намалява. Векторната сумата от двете компоненти във всяка точка от траекторията дава
големината на ускорението на тялото и може да се определи по питагоровата теорема

𝒂 = √𝒂𝟐𝒏 + 𝒂𝟐𝝉

2.2.1 Движение на тяло по окръжност

В раздела кинематика разглеждахме най-простите типове движения и основните
закономерности при тях, без да се интересуваме от причината която поражда даденият тия
движение. В предишната тема разглеждахме законите на Нютон, които описваха
причините който водят до определен тип движение, което вече ни позволява да разгледаме
някои реални ситуации от заобикалящият ни свят. Настоящата тема включва някои
премиери илюстриращи приложението на законите на Нютон и закономерностите при
определен тип движение.
Един типичен пример за движение в две измерения, който разгледахме и в
предишните теми е движението по окръжност, като обърнахме внимание на най-простият
случай, именно равномерното движение по окръжност.
Равномерно движение по окръжност наричахме движение по траектория с формата
на окръжност, при което големината на линейната скорост на тялото не се променя с
времето.

13
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Фигура 2.7. Равномерно движение на тяло по окръжност – тяло завързано за тънка, неразтеглива нишка се
върти по посока на часовниковата стрелка.

На Фигура 2.7 е показано тялото с маса m закачено на тънка нерезлива нишка,

което се движи по окръжност с линейна скорост v. В този случай, дори движението и да е
постоянна по големина скоростта, нейната посока се променя, в резултат на което тялото
изпитва ускорение с големина:
𝒗𝟐
𝒂𝒄 =
𝒓
Това ускорение винаги е насочено по радиуса на окръжността, по посока към
нейният център поради което често се нарича центростремително. Неговата посока е
винаги перпендикулярна на посоката на скоростта, поради което често се нарича и
нормално ускорение. Двете описват една и съща физична величина. Използвайки
принципите на механиката и понятията за сила и маса, можем да анализираме I причините
които пораждат този тип движение и които определят неговите параметри.
Съгласно първият принцип на Нютон, тялото би се движило равномерно и
праволинейно, ако резултантната сила която му действа е равна на нула. Щом тялото се
движи по окръжност и изпитва някакво ускорение, това означава, че на него му действа
резултантна сила различна от нула. В конкретният случай тази сила е насочена по посока
към центъра на окръжността и е причината която поражда центростремителното
ускорение. Поради тази причина често бива наричана центростремителна сила. Това е
силата която се стреми да промени движените така че тялото да се насочи към центъра на
окръжността.
Ако сега директно приложим вторият принцип на Нютон, можем да определим и
големината на тази сила. Тъй като единственото ускорение което действа на тялото при
равномерно движение по окръжност е центростремителното от той има вида:
𝒗𝟐
∑ 𝑭 = 𝒎. 𝒂𝒄 = 𝒎
𝒓
Последно прилагайки директно третият принцип на Нютон можем да определим и
каква е природата на центростремителната сила в разглежданите случай. В случаят с
тялото завързано на нишка, взаимодействащите си тела са съответно тялото и нишката.
Прилагайки третият принцип на Нютон следва, че нишката действа на тялото със сила по
посока към центъра на окръжността, с приложна точка върху тялото и съответно тялото
действа на нишката със сила равана по големина и противоположна посока, с приложна
точка върху нишката. Тъй като ние разглеждаме движението на тялото не на нишката, ни
интересува силата с която нишката действа на тялото. Тази сила се нарича сила на опън на

14
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
нишката, посоката и е винаги по направление на изпънатата нишка. Големината и се
изразява с изразът получен директно от прилагането на вторият принцип на Нютон, а
приложната и точка е върху тялото в мястото на връзката. Тази сила обикновено се
бележи с Т.
Центростремителната сила, създава центростремителното ускорение и води само и
единствено до промяна на поскъта на скоростта не и на нейната големината.
Ако нишката се скъса, тогава силата която води до създаване на
центростремително ускорение съответно до промяна на посоката на скоростта ще изчезне
и съгласно първият принцип на Нютон тялото ще продължи да се движи по посока която
има скоростта в момента на скъсване на нишката, тоест по допирателна към окръжността.

Фигура 2.8 Пръски по автомобил получени от откъснати от гумите капки вода

Чудесен пример за този ефект са са пръски от гуми по автомобилите в мокрите

дни. На Фигура 2.8 е показана илюстрация на автомобил, който се движи с постоянна
скорост, при което водните капки върху гумите се движат равномерно по окръжност.
Силите на повърхностно напрежение, са тези които задържат водните капки върху гумата.
При достатъчно висока скорост обаче, капката се откъсва от гумата и се превръща в тяло
хвърлено под ъгъл спрямо хоризонта с начална скорост равана на линейната скорост на
въртене, насочена под ъгъл, който зависи от момента на откъсване (в коя точка от
окръжността се намира). Траекторията на движение на такива тела има формата на
парабола. На Фигура 2.8са показани няколко примерни траектории, които оставят кални
следи с формата на параболи по автомобила.

2.2.2 Неравномерно движение по окръжност

Равномерното движение по окръжност, макар и много често срещано в природата,
е един частен случай. В общият случай движението по окръжност може да бъде с
променяща се по големина и поска скорост, а именно неравномерното движение по
окръжност. Тогава, освен центростремително ускорение, е на лице и ускорени което е
насочено по направление на скоростта, (тангенциално ускорение), което води до промяна
на нейната големина. Подобно на центростремителното, тангенциалното ускорение е
резултат от резултантна сила насочена по допирателна към окръжността (по
направлението на скоростта).

15
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Фигура 2.9 Сили действащи при неравномерно движение по окръжност

Следователно при неравномерното движение по окръжност имаме две

перпендикулярни резултантни сили. Една насочена към центъра на окръжността, която
поражда центростремителното ускорение и се нарича центростремителна сила (отбелязана
с FR на Фигура 2.9a) и една насочена по допирателна към окръжността, която поражда
тангенциалното ускорение и се нарича тангенциална сила (отбелязана с Ftan на Фигура
2.9a)). Векторната сума от двете сили дава резултантната сила F действаща на тялото при
движение по окръжност (виж Фигура 2.9). Тя винаги е насочена към центъра на
окръжността.
В този случай, пълното ускорението е векторна сума от тангенциалното и
нормалното ускорение, и неговата посока е навътре към окръжността по поска на
резултантната сила F. Прилагайки директно вторият принцип на Нютон, F=m.a, можем да
определим големината на резултантната сила, която действа на тялото при неравномерно
движение по окръжност.
Обикновено, обаче вместо резултантната сила, при движение по окръжност се
използват нейните компоненти. Тангенциалната Ftan и центростремителната с FR сила.
Причината за това е, че двете водят до промяна на два независими параметъра на
движението. Тангенциалната сила води до създаване на тангенциално ускорение аtan и до
промяна на големината на линейната скорост, докато центростремителната сила води до
създаване на центростремително ускорение аR и съответно до промяна на посоката на
линейната скорост. При известни компоненти резултантната сила може да се определи от
питагоровата теорема. Аналогично разсъждение е валидно за двете компоненти на
резултантното ускорение, показани на Фигура 2.9б).

2.3 РАБОТА И ЕНЕРГИЯ

Физичните величини който разглеждахме до момента, като скорост ускорение,
сила преместване, и закономерностите които ги свързват (принципите на Нютон в
механиката) позволяват да бъдат описани и предвидени голяма част от явленията които ни
заобикалят във всекидневният живот. Прякото прилагане на принципите на Нютон, при
решаване на определен тип проблеми във физиката се нарича силов подход, защото се

16
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
разглежда действието на всички действащи на тялото сили и движението, като резултат от
тези сили.
Макар в много случай, принципно силовият подход да позволява решаването на
даден проблем, той често се оказва много сложен и на практика неприложим. Например
ако трябва да изследвате как топлината се предава от нагревателните тела в стаята към
студените краища, напълно валиден подход е вие да приложите принципите на Нютон за
всички частици участващи в процеса. Това на практика означава всички молекули на
въздуха. Този подход ще доведе до множество независими уравнения, което ще направи
задачата практически нерешима.
В тази и следващите няколко теми ще разгледаме един друг подход който
позволява проблеми изглеждащи много сложно, при анализ посредством директно
прилагане на принципите на Нютон да бъдат решавани по много прост начин. Този
подход се нарича енергетичен подход. Основното свойство на енергията е че при
определени условия тя се запазва като количество. Това много удобно може да бъде
използвано за решаване на сложни проблеми подобни на описаните по-горе.

2.3.1 Енергия
Понятието енергия е едно от най-широко разпространените и всеобхватни идеи във
физиката. Енергията, подобно на силата, е една от най-фундаменталните физични
величини, които се срещата навсякъде във вселената. От най-големите обекти до
елементарните частици, като винаги игра съществена роля в протичащите процеси
независимо от тяхната природа. Поради тази причина доброто познава на енергията като
физична величина ще позволи възприемането и осмислянето в дълбочина на сложни
концепции при електричните, магнитните и термодинамичните явления.
Подобно на силата, от всекидневният ни опит всеки от нас има понятие за това
какво представлява енергията.
Енергията която получавате от храната. Гориво от което има нужда автомобила за
да се движи. Електрическа енергия която позволява крушката да свети, климатика да
топли и мобилният ни телефон да работи. Енергията като топлина от слънцето. Енергията
в атомната електроцентрала. Енергията като количество вещество дефинирана от
Айнщайн със знаменитата му формула E=m.c2.
Всички тези представи до известна степен са коректни, но физически много
непълни. Те просто ни казват че ние е необходимо гориво за да може колата да се движи и
това гориво ни осигурява нещо което ние наричаме енергия.
Във физиката енергията има много по-общ смисъл. Всеки процес който се случва в
вселената е свързан с преобразуване или пренос на енергия. Тя се среща в много, и
разнообразни форми в природата, някои от които бяха споменати в гоните примери.
Сумата от всички видове енергия, които една система притежава се нарича пълна енергия
на системата.
Основната идея на енергетичният подход към решаването на проблеми е че
енергията в природата не се създава и не се унищожава, тя само се преобразува от един
вид в друг. Тоест енергията се запазва. Тази концепция за в бъдеще ще наричаме закон за
запазване на енергията.
Запазването на енергията, през годините е проверявано безброй пъти, по най-
различни начини и до момента, в познатата ни вселена, не е наблюдавана ситуация в която
той да не е валидна.

17
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Следователно можем да дефинираме следното твърдение: пълната енергия на една
система може да се променя само в следствие това, че през границите и преминава
определено количество енергия. Тост системата обменя енергия с околната среда
посредством някакъв механизъм.

∆𝑬𝒕𝒐𝒕 = ∑ 𝑻
, където с ∆𝑬𝒕𝒐𝒕 – изменението на пълната енергия на системата, а ∑ 𝑻 – е сумата от
всички видове енергия преминали през границите на системата.
Горното уравнение представлява математически израз на закона за запазване на
енергията в една неизолирана система.
Пълната енергия на системата можем да представи чрез три отделни компонента, а
именно: кинетична енергия (𝑬𝒌 ), потенциална енергия (𝑬𝒑 ) и вътрешна енергия (𝑬𝒊𝒏𝒕 ).
Някой от познатите механизми за пренос на енергия (дясната страна на горното
равенство) включват извършването на механична работа (𝑨), пренос на количество
топлина (𝑸), разпространение на механични вълни (𝑻𝑴𝑾 ), пренос на вещество (𝑻𝑴𝑻 ),
електромагнитно излъчване (𝑻𝑬𝑴 ), протичане на електричен ток (𝑻𝑬𝑻 ). Замествайки в
горният израз, получаваме:
∆𝑬𝒌 + ∆𝑬𝒑 + ∆𝑬𝒊𝒏𝒕 = 𝑨 + 𝑸 + 𝑻𝑴𝑾 + 𝑻𝑴𝑻 + 𝑻𝑬𝑴 + 𝑻𝑬𝑻
На всеки един от тези процеси и механизми ще обърнем внимание в следващите
теми. Тук само ги използваме за да дадем явен вид на законът за запазване на енергията в
една неизолирана система.
Ако разширим идея за запазване на енергията, като разглеждаме за цялата вселена
като една система, пълната и енергия (цялата налична енергия във вселената), е точно
определено количество, което не се променя. Тоест енергията във вселената се запазва.
Това превръща законът за запазване на енергията в един от най-фундаменталните и
общовалидни принцип който описва заобикалящият ни свят и който ние за в бъдеще често
ще използваме.

2.3.2 Работа на постоянна сила

Първият механизъм за обмяна на енергия, които ще разгледаме е извършването на
работа. Подобно на енергията работа във физиката има много по-общ смисъл от това
котето обикновен се разбира от всекидневният живот.
Пренасянето на тежки предмети, с достатъчно голяма точност можем да наречем
работа. При извършването на тази работа ние се изморяваме защото изразходваме някаква
енергия и трябва да се храним повече за да получим енергия обратно. Това до голяма
степен е правилно разсъждение, но твърде конкретно и непълно.
Работата е величина която описва точно какво се случва когато на едно тяло
действа външна сила и това тяло се премества на определено разстояние в
пространството.

18
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Фигура 2.10. Движение на тяло под действие на външна сила F a) насочена под голям ъгъл спрямо
повърхността б) насочена под малък ъгъл спрямо повърхността c) насочена перпендикулярно на повърхността

Например можем да направим следният много прост експеримент. На Фигура 2.10е

показано тяло поставено на хоризонтална повърхност. Системата в този случай можем да
дефинираме като разглежданото тяло и повърхността, по която то се движи. Границите на
системата тогава ще представляват повърхността и стените на тялото. Всичко останало ще
разглеждаме като околна среда.
Ако околната среда взаимодейства със системата посредством външна сила F
приложена върху тялото и резултатът от това взаимодействие се изразява в преместването
на тялото, тогава можем ясно да разграничим няколко важни зависимости.
При постоянна големина и различен ъгъл на действие на силата преместването е
различно(Фигура 2.10а) и б)). В първият случай преместването ще бъде по-малко
отколкото във вторият.
При определена ситуация външна сила може да действа на системата но да не
извършва работа, тоест да не води до преместване. Това е случаят в който силата е
насочена перпендикулярно на повърхността (Фигура 2.10c)), и винаги се уравновесява от
силата на нормална реакция на опората N.
Прие един и същи ъгъл, сила с различна големина също ще води до различно
преместване.
Физичната величина която описва резултатът от действието на силата върху така
дефинираната система и обобщава горните зависимости се нарича работа. Ако силата не
се променя по големина и посока, говорим за простият случай на работа на постоянна
сила.

Фигура 2.11. Работа на постоянна сила F насочена под ъгъл θ

На Фигура 2.11е показана система от тяло и повърхност по която тялото се хлъзга

под действието на външна за системата сила F, насочена под ъгъл θ.

19
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Ако в горната ситуация приложим директно принципите на Нютон, веднага можем
да съобразим защо преместването Δr зависи от посоката на силата. Ако разложим силата
на две отделни компоненти, Fx и Fy, до преместване по оста x (Фигура 2.11) ще води само
компонента Fx, насочена по посока на преместването. Нейната големина можем да
изразим от правоъгълният триъгълник:
𝑭𝒙 = 𝑭𝒄𝒐𝒔𝜽
Работата която силата извършва върху системата се дефинира като произведението
от големината на силата F и преместването Δr и косинуса на ъгъла ϴ
𝑨 = 𝑭𝒙 . 𝜟𝒓 = 𝑭. 𝜟𝒓𝒄𝒐𝒔𝜽
От тази зависимост могат да се направят няколко важни извода. Въпреки че силата
и преместването са векторни величини, дефиницията за работа на постоянна сила
използва само техните скаларни стойности именно големините. Векторната природа се
отразява от членът cosϴ. Всъщност, ако се обърнем към математическата дефиниция, това
е точно дефиницията за скаларно произведение на два вектора, което дава скаларна
стойност като резултат.
𝑨 = 𝑭 ∙ 𝜟𝒓 = 𝑭. 𝜟𝒓. 𝒄𝒐𝒔𝜽
Тоест, работата ще има максимална стойност, когато силата и преместването имат
едно и също направление (ϴ=0 или ϴ=180о).
Работата ще бъде нула в тривиалните случай когато силата и преместването са
равни на нула и в нетривиалният случай когато ъгълът между тях е ϴ=90о.
Максимална положителна работа ще имаме когато силата и преместването имат
една и съща посока. Например когато вдигаме тяло от земята, силата и преместването
имат една и съща посока.
Максимална отрицателна работа когато силата и преместването имат
противоположни посоки. В същият пример действа и слита на тежестта, която има точно
обратна посока на преместването. Нейната работа е отрицателна.
Работата обикновено се отбелязва с буквата A а в някои англоезични литературни
източници с W. Ние ще използваме първото означение (А), което обикновено се използва
в българската литература. Основната мерна единица за работа в системата SI е съставна от
единицата за сила и преместване.
• [N.m] – или единицата която се използва най-често е [J] Джаул.
• 1[J]=1N.1m – работа един джаул извършва сила с големина 1 N насочена по
направлението на преместването, при преместване на тялото на разстояние 1[m].
Ако се върнем към горният пример при който външна сила извършва работа върху
системата като премества тялото на определено разстояние, работата е първият механизъм
за обмяна на енергия между системата и околната среда, с който се запознаваме. Важно е
да отбележим че извършването на работа винаги води до промяна на енергията на
системата. Ако работата е положителна, енергията се прехвърля от околната среда в
системата при което енергията на системата нараства, казваме че външната сила извършва
положителна работа върху системата. Ако работа е отрицателна енергията се прехвърля от
системата към околната среда, при което енергията и намалява. Казваме че върху
системата се извършва отрицателна работа.
Познавайки величината работа, можем да дадем и по-прецизна дефиниция на
понятието енергия.

20
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Енергията на едно тяло или система характеризира способността му да извършват
работа върху други тела и системи. Механичната работа, от своя страна е първият
механизъм за обмяна на енергия посредством прилагането на външна за системата сила,
при което приложната точка на силата се премества на определено разстояние.
Тук е важно да отбележим, че горната дефиниция за енергия не е общовалидна, за
всички видове енергия, но е напълно валидна за механичната енергия на една система за
която ще говорим в тази и следващите няколко теми.

2.3.3 Работа на променлива сила

Дефиницията за работа на сила, която дадохме в предишният параграф е в простият
случай, когато силата не се променя по време на преместването (постоянна сила). В по
общият случай, когато силата се променя по големина или посока, горният израз не е
валиден.

а б
) )

Фигура 2.12. Работа на променлива сила а) разделяме кривата на безкраен брой малки премествания б)
интегрираме по кривата

На Фигура 2.12е показана произволна зависимост на силата и преместването. За да

определим работата на силата между две произволни точки в този случай, можем да
разложим кривата на много малки участъци в които силата няма да се мени или ще се
мени незначително (виж Фигура 2.12а)). Тогава за всеки елементарен участък можем да
използваме дефиницията която дадохме за работа на постоянна сила и елементарната
работата ще бъде равна на
𝜟𝑨 = 𝑭𝒙 . 𝜟𝒙
Където F e големината на силата в този малък интервал Δx. Това е точно площта на
правоъгълника със страни F и Δx. По този начин можем да пресметнем елементарната
работа за всеки интервал, а общата работа ще бъде сума от елементарната работа във
всеки един от участъците.
𝒙𝒇

𝑨 ≈ ∑ 𝑭𝒙 ∆𝒙
𝒙𝒊
Ако преместването Δx клони към нула тогава за общата работа получаваме израза:
𝒙𝒇
𝒙𝒇
𝑨 = 𝐥𝐢𝐦 ∑ 𝑭𝒙 ∆𝒙 = ∫ 𝑭𝒙 ∆𝒙
∆𝒙→𝟎 𝒙𝒊
𝒙𝒊

21
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Графично това би означавало да съберете площите на всички малки правоъгълници
със страни F и Δx, което е точно площта под кривата (виж Фигура 2.13). Това е причината
физичната и интерпретация на интерпретирала де е площта която кривата загражда или
както често се казват площта под кривата.

ПРИМЕР
Нека определим работа на една сила от графиката.

Фигура 2.13. Площ под кривата

2.3.4 Кинетична енергия

Една от дефинициите за работа която въведохме беше че тя винаги е свързан обмен
на енергия. Също така казахме че работа е следствие от взаимодействие на системата с
околната среда, или други системи.
Едно възможно следствие от това околната среда, например външна сила, да
извърши работа върху изследваната система, е промяна на скоростта на системата
(тялото).
Работа извършена от външна за системата сила за промяна на скоростта на
системата ще наричаме кинетична енергия.
Кинетичната енергия е пряко свързана със скоростта на системата, поради което
често се нарича енергия на движението.

Фигура 2.14. Работа извършена от външна сила за промяна на скоростта на системата – Кинетична енергия

22
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 На Фигура 2.14 е показана система, която се състои само от едно тяло с маса m
поставено на хоризонтален повърхност. Тялото се движи с постоянна скорост 𝒗𝒊 и даден
момент върху него започва да действа резултантна сила F по посока на движението. За
разстояние 𝜟𝒙 скоростта на тялото нараства до крайната си стойност 𝒗𝒊+𝟏. Работа която
външната сила ще извърши върху системата ще бъде:
𝒙𝒊+𝟏
𝑨=∫ ∑ 𝑭∆𝒙
𝒙𝒊

Прилагаме директно вторият закон на Нютон 𝑭 = 𝒎. 𝒂

𝒙𝒊+𝟏 𝒙𝒊+𝟏 𝒗𝒊+𝟏 𝒗
𝒅𝒗 𝒎. 𝒗𝟐 𝒊+𝟏
𝑨𝒆𝒙𝒕 = ∫ 𝒎. 𝒂. 𝒅𝒙 = ∫ 𝒎. . 𝒅𝒙 = ∫ 𝒎. 𝒗. 𝒅𝒗 = |
𝒙𝒊 𝒙𝒊 𝒅𝒕 𝒗𝒊 𝟐 𝒗
𝒊

𝒏 𝒙𝒏+𝟏
Прилагаме същият табличен интеграл ∫ 𝒙 𝒅𝒙 = и заместваме границите и за
𝒏+𝟏
работата на външните резултантни сили получаваме.
𝒎. 𝒗𝟐𝒊+𝟏 𝒎. 𝒗𝟐𝒊
𝑨𝒆𝒙𝒕 = −
𝟐 𝟐
величината:
𝒎. 𝒗𝟐
𝑬𝒌 =
𝟐
ще наричаме кинетична енергия на системата. Ще бележим с 𝑬𝒌 , и след като тя
изразява работа за промяната на скоростта на системата, нейната мерна единица ще бъде
като същата като тази за работа [J].
След като кинетичната енергия представлява работа която трябва да бъде
извършена от външни сили за да се промени скоростта на системата от 𝒗𝒊 до 𝒗𝒊+𝟏 тогава
можем да изразим разликата в кинетичната енергия ∆𝑬𝒌 като точно работата на външните
сили.
𝑨 = 𝑬𝒌,𝒊+𝟏 − 𝑬𝒌,𝒊 = ∆𝑬𝒌
Този израз е много удобен и практична, за решаването на конкретни проблеми и
често се нарича закон за изменение на кинетичната енергия. Ако знаете началната и
крайната скорост на дадена система (тяло) може лесно да определите работа на силите
който са довели до тази промяна използвайки горният израз, в случая че скоростта е
единствена промяна в следствие на извършената работа.
Горният израз позволява да бъде определена и крайната кинетична енергия на
систамата, ако големината на извършената от външните сили работа е известна.
𝑬𝒌,𝒊+𝟏 = 𝑬𝒌,𝒊 + 𝑨
Следователно ако върху системата е извършена положителна работа (+А),
кинетичната енергия нараства (крайната кинетична енергия ще бъде по-голяма от
началната). Съответно, ако върху системата е извършена отрицателна работа (-А),
кинетичната енергия на системата ще намалява, след като крайната кинетична енергия ще
бъде по-малка от началната.

23
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 Законът за изменение на кинетичната енергия всъщност е пряко следствие от
законът за запазване на енергията една неизолирана система. Ако разгледаме внимателни
неговият явен вид:
∆𝑬𝒌 + ∆𝑬𝒑 + ∆𝑬𝒊𝒏𝒕 = 𝑨 + 𝑸 + 𝑻𝑴𝑾 + 𝑻𝑴𝑻 + 𝑻𝑬𝑴 + 𝑻𝑬𝑻
и го приложим за разглежданата по-горе ситуация. Единственият механизъм за
обмяна на енергия е извършването на механична работа А, и той води само и единствено
до изменение на скоростта (кинетичната енергия). Тогава от дясната страна на
равенството, единственият член различен от нула ще бъде механичната работа А, а от ляво
кинетичната енергия ЕК. Или горното уравнение придобива вида на законът за изменение
на кинетичната енергия:
∆𝑬𝒌 + 𝟎 + 𝟎 = 𝑨 + 𝟎 + 𝟎 + 𝟎 + 𝟎 + 𝟎
∆𝑬𝒌 = 𝑨

2.4 МОЩНОСТ
В много случай, работата която извършва дадена сила не зависи от пътя по който
тялото стига от началното до крайното положение. Тоест независимо от траекторията
големината на работа винаги ще бъде една и съща. Въпреки това разлика в тези случай
съществува!
Например, ако разгледаме ситуацията показана на Фигура 2.15 човек избутва товар
по рампа за да го натовари в автомобил. От опит той знае че колкото е по-малък наклонът
(ъгълът θ), толкова по-лесно е да бъде избутан товарът и съгласно неговата представа той
върши по-малко работа. Вярно ли е това на практика?

Фигура 2.15. Качване на товар по рампа с наклон

За да анализираме детайлно ситуацията, можем да използваме законът за

изменение на кинетичната енергия. В началото на рампата товарът е неподвижен, в краят
на рампата след като е натоварен на автомобилът, също остава неподвижен.
Следователно, независимо от това какво се е случило по пътя, кинетичната му енергия в
началното и крайното положение е нула (∆𝑬𝒌 = 𝟎). Силите които действат на товара са,
силата на тежестта G=mg, и силата която човекът избутва товарът по рампата F. Също
така, на товарът действа и нормалната реакция на опората (N), Която обаче винаги е

24
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
перпендикулярна на преместването и не извършва никаква работа. Прилагайки директно
законът за изменение на кинетичната енергия получаваме:
∆𝑬𝒌 = 𝑨 = 𝑨𝑭 + 𝑨𝑮 = 𝟎
𝑨𝑭 = −𝑨𝑮
𝑨𝑭 = −𝒎. 𝒈. 𝑳. 𝒄𝒐𝒔(𝟗𝟎 − 𝜽) = 𝒎. 𝒈. 𝑳. 𝒔𝒊𝒏(𝜽) = 𝒎. 𝒈. 𝒉
, където сме използвали че 𝒉 = 𝑳. 𝒔𝒊𝒏(𝜽). Следователно:
𝑨𝑭 = 𝒎. 𝒈. 𝒉
От горният израз се вижда, че работата която извършва силата F, не зависи от
ъгълът на наклона на рампата θ, нито от нейната дължина L. Зависи само от масата на
тялото и височината на която трябва да бъде издигнато. Следователно дори и при много
малък наклон работата която човекът ще извърши за да качи товарът, ще бъде идентична
като тази ако просто го издигне на височина h.

Анализът относно работа необходима за качването на товара е напълно коректен и

правилен. Независимо от ъгълът, тя е една и съща. Разлика обаче все пак има и
субективното усещане за по-малко работа, при малък наклон не е илюзорно а напълно
правилно. Подобно на повечето ни представи придобити от ежедневният опит обаче е
непълно. Разликата в двете ситуации, не е в извършената работа (тя винаги е една и съща)
а в дължината на изминатият път. Колкото е по-малък наклонът, толкова дължината L на
рампата е по-голяма и следователно времето за което тялото се натоварва на камиона
(времето за което се извършва работа) е много по-голяма. Това е и причината за
субективното усещане за по-малко извършена работа.
Физичната величина която показва как се изменя работата с времето се нарича
мощност и се бележи с буквата P.
Ако вземе за пример, постоянна сила, приложена върху тяло и тази сила извършва
работа A, за фиксиран интервал от време ∆𝒕, тогава средната мощност за този интервал от
време съответно можем да дефинираме като:
𝑨
𝑷𝒂𝒗 =
∆𝒕
Следователно ако се върнем към горният пример, когато тялото изминава по-дълъг
път (по-голям интервал от време), необходимата мощност е по-малка отколкото, ако
същата работа се извършва за по-малък интервал от време.
По аналогичен начина, на този по който дефинирахме моментната скоростта и
ускорението, моментната мощност можем да дефинираме като границата на редицата при
интервал от време ∆𝒕,който клони към нула:
𝑨 𝒅𝑨
𝑷 = 𝐥𝐢𝐦 =
∆𝒕→𝟎 ∆𝒕 𝒅𝒕
, където dA e безкрайно малка работа извършена от външната сила.
Заметвайки дефиницията за работа на постоянна сила (𝑨 = ⃗𝑭 ∙ 𝒅𝒓
⃗ ) в горният израз
можем да получим връзка между силата и скоростта с която се премествате тялото.

25
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
 𝒅𝑨 ⃗𝑭. 𝒅𝒓 ⃗
𝑷 = = =𝑭⃗ .𝒗
⃗
𝒅𝒕 𝒅𝒕
, където сме използвали дефиницията за скорост: v=dr/dt.
Основната и мерна единица в системата SI е производна на мерните единици за
работа и време [J]/[s]=[W] или Ват.
𝟏 [𝑾] = 𝟏 [𝑱]/𝟏[𝒔] = 𝟏 [𝒌𝒈. 𝒎𝟐 /𝒔𝟑 ]
Една друга широко разпространена единица работа или енергия (например
електрична енергия в сметките ни за ток или топлинна енергия в сметките ни за парно),
може да бъде изразена в единици мощност за фиксиран интервал от време. Например
често използвана в практиката единица е киловат-часа (kWh), което означава че се
изразходва (прехвърля) енергия с постоянна скорост от 1 [kW] за време 1 [h].
Следователно енергията която се изразходва ще бъде:
𝟏 [𝒌𝑾𝒉] = 𝟏𝟎𝟑 [𝑾]. 𝟑𝟔𝟎𝟎[𝒔] = 𝟑. 𝟔. 𝟏𝟎𝟔 [𝑱]
Важно е да отбележим, че мерната единица киловат-часа (kWh), е единица за
енергия (работа), не за мощност.

2.5 Центробежна сила .Центрофугиране.

Центрофугирането е процес на разделяне на нееднородни системи (суспензии и
емулсии) в течна среда с помощта на центробежни сили. То се осъществява в машини,
наречени центрофуги. Центробежното поле се създава във въртящ се ротор – барабан.
Създаваните центробежни сили оказват много по-голямо влияние на разделяната
суспензия, отколкото силите на тежестта или налягането при утаяването и филтруването.
Затова цетрофугирането е много по-бърз и качествен начин за разделяне, отколкото
другите два процеса.
Скоростта на разделянето на двете фази една от друга нараства забележимо, ако
едновременно с гравитационната сила на частиците действа и центробежна сила. За да се
получи този ефект, нееднородната система трябва по някакъв начин да се върти. Колкото
по-голяма е центробежната сила спрямо силата на тежестта, толкова с по-голяма скорост
се извършва центрофугирането спрямо обикновеното утаяване.
Движещата сила на процеса центрофугиране е центробежната сила Fц :
𝐹ц = 𝑚𝑟𝜔2

където: m е масата на въртящата се частица;kg; ω ъгловата скорост на въртене, m/s r

радиуса на въртене, m .
От уравнението се вижда, че по-тежките частици получават по-голяма центробежна сила.
Увеличаването на центробежната сила може да бъде постигнато по-лесно чрез
повишаване броя на оборотите на въртене, отколкото чрез радиуса на въртене. При
въртене с ъглова скорост ω частиците, намиращи се на разстояние r от центъра на въртене,
получават центробежно ускорение ω2.r . То е много по-голямо от гравитационното
ускорение g . Отношението между центробежното ускорение и ускорението на силите на
тежестта се нарича фактор на разделяне :
𝑟𝜔2
𝑓=
𝑔
26
Обща физика 2021/2022, Лекция №2
Съществуват следните видове центрофугиране :
• Центробежно утаяване – утаяване на суспензии под действие на центробежна
сила, възникваща в плътен барабан. След подаване на суспензията твърдата фаза
под влияние на центробежните сили се отделя към стените на барабана, където
образува слой утайка. Течната фаза заема средното пространство в барабана,
откъдето се изтласква под действие на постъпващата суспензия. Това е оптимален
метод за разделяне на фини суспензии;
• 2. Центробежно сепариране – разделяне на емулсии в центробежно поле,
възникващо в плътен барабан. По принцип то представлява центробежно утаяване
тъй като под действие на центробежните сили компонентите на емулсията се
разделят на концентрични пръстени, като тези с по-голяма плътност се разполагат
по-далеч от центъра. В практика този процес се нарича сепарация и има
приложение в много отрасли на химическата промишленост (напр. за разделяне на
нефтените емулсии). Разделените течни фази се отвеждат през тръби, при което
центрофугата може да работи непрекъснато.
• 3. Центробежно филтруване – филтруване на суспензии под действие на
центробежна сила, възникваща в перфориран барабан. Той е покрит най-често с
филтруващо платно, което задържа твърдата фаза. Течната среда под действие на
центробежните сили преминава през утайката и платното и се отделя навън през
отворите на барабана. Това е оптимален метод за разделяне на концентрирани
суспензии.

В центрофуги се разделят дисперсни системи с размер на частиците на дисперсната фаза

от 10-2 м до 5.10-6 м. Центрофугите могат да бъдат класифицирани по различни признаци:
• Според принципа на разделяне – утаителни, сепариращи и филтруващи;
• Според технологичното предназначение – филтруващи, утаителни, избистрящи,
разделящи и концентриращи;
• Според фактора на разделяне – нормални (Ф < 3000) и свръхцентрофуги (Ф > 3000).
Нормалните центрофуги се използват предимно за обработка на суспензии с едро-,
средно- и дребнозърнеста твърда фаза. Барабаните им имат относително големи размери
и по-често са филтруващи. Свръхцентрофугите (бързоходни) се използват за разделяне на
фини и колоидни суспензии, емулсии и др. Барабаните им са плътни, с малък диаметър и
се въртят с големи скорости. Най-често утайката се изважда ръчно.

Според организацията на процеса – с периодично и непрекъснато действие.

27
Обща физика 2021/2022, Лекция №2