1

Здравко Гъргаров

Световната икономика
и
международните
икономически отношения

Второ издание,
преработено и допълнено
 2

София 2010
 3

Проф. д-р инж. Здравко Гъргаров

Световната икономика
и
международните
икономически отношения

Второ издание,
преработено и допълнено
 4

София 2010
 5

Съдържание:

Въведение
1. Теоретични основи на световното стопанство и
международните икономически отношения

2. Световната икономика - същност и развитие

2.1. Международното разделение на труда - обективна основа за
развитието на световната икономика
2.2. Същност и измерения на световната икономика
2.3. Свободните икономически зони

3. Основни черти и особености на съвременните международни

икономически отношения
3.1. Новите измерения в световното стопанство и международните
икономически отношения
3.2. Интернационализацията и глобализацията на международните
икономически отношения
3.3. Държавата в световните икономически отношения
3.4. Регулирането на международните икономически отношения

4. Направления и факторите за развитие на световната

икономика
4.1. Международното движение на производствените фактори
4.2. Науката в световната икономика
4.3. Конкуренцията в международния бизнес
4.4. Ценообразуването на международния пазар
4.5. Международният маркетинг
4.6. Аутсорсингът в международния бизнес
4.7. Логистиката в международния бизнес

5. Международният бизнес в основните сфери на икономиката

5.1. Гориво-енергиен комплекс
5.2. Машиностроителен комплекс
 6

5.3. Военно-промишлен комплекс

5.4. Световен транспорт

6. Международната икономическа и финансова дейност

6.1. Международната търговска дейност
6.2. Външноикономическите операции
6.3. Същност и особености на международните сделки
6.4. Външнотърговските договори
6.5. Международният финансов бизнес

7. Международните корпорации в системата на световните

икономически отношения

8. Международната икономическа интеграция

8.1.Същност и етапи на международния интеграционен процес
8.2. Развитие на интеграционния процес в Европа
8.3.Други регионални интеграционни процеси

9. Макроикономическото регулиране на световната икономика

10. Глобалните проблеми на съвременността и световното

стопанство
10.1 Регионалните проблеми
10.2. Проблеми на страните с преходна икономика
10.3. Глобалните проблеми на световната общност

11. Проблеми в състоянието, управлението и регулирането на

международните икономически отношения
 7

Въведение
Икономическите отношения между страните имат древна история. Още в
епохата на робовладелчески отношения страни като Древен Египет, Гърция, Рим са
изпитвали потребността да търгуват с други страни. По-късно, в средновековието
търговци от Генуа, Венеция и други региони са търгували с близки и далечни
страни. Макар през този период обемът на търговията да не е бил особено голям, то
стокообменът е имал място в съществуващите стопански отношения. Всяка страна
се е стремяла, на първо място, да осигури вътрешните си потребности от стоки,
поради което международният стокообмен е ангажирал незначителна част от
производството. Страните разменяли преимуществено занаятчийски изделия,
скъпоценни метали, предмети на разкоша и селскостопанска продукция. Развитието
на търговските отношения между страните се е препятствало и от слабото участие
на паричните отношения в международните икономически контакти. Значението на
международния стокообмен рязко се увеличава с формирането и развитието на
промишленото производство, което дава сериозен тласък за разширяването на
международните стопански отношения. Появата на нови отрасли и видове
производства и увеличаването на производителността на труда разширяват
възможността за износ и продажба извън страната на значителна част от
произвежданата продукция.
Краят на епохата на натуралния стокообмен бележи началото на развитието на
нов тип пазарни отношения, които с годините се проявяват не само чрез развитието
на стоково-паричните отношения вътре в страната, но и с нарастващото им развитие
в международните контакти. Става все по-трудно и неизгодно да се ограничава
стопанският живот в границите на страната, обратно, националните граници стават
пречка за общественото развитие и поради това стават икономически все по-
прозрачни. Търговията между страните, икономическото сътрудничество,
разширяването на световните стопански контакти и международното разделение на
труда непрекъснато демонстрират забележими взаимни изгоди. Днес, нито една
страна не може да върви по пътя на икономическия прогрес изолирана от световните
стопански процеси. Състоянието на националните икономики във все по-голяма
степен се определя не толкова от вътрешния потенциал, колкото от мащабите и
степента на участие в международното разделение на труда, от световното ниво на
научно-техническия и технологичния прогрес и общото състояние на ресурсите на
планетата. В резултат на това се формират икономически отношения, в които
неизбежно и обективно протичат процеси на глобализация.
Днес, световната общност ползва около 2 800 езика и над 300 вида национални
парични знаци. В същото време, този пъстър и противоречив свят както никога
досега е обвързан и взаимно зависим. Тази глобална взаимозависимост се основава
на необходимостта от общо използване на редица икономически ресурси и на
заинтересоваността от съвместното решаване на редица глобални проблеми.
В началото на новия век икономиката на всяка страна обективно във все по-
голяма степен зависи от външноикономическите й контакти. Те се проявява чрез
многообразието на връзките, осъществяващи се между страните. Икономическите
отношения вече не се ограничават само до външната търговия, а включват и
активизиране движението на капитала между страните, на валутните отношения, на
миграцията на работната сила, на научно-техническия обмен. Наличието на
суверенни държави, обаче, обуславя определени различия и особености между
националните пазари и световния пазар. Първо, върху световния пазар значително
влияние оказва външноикономическата политика на държавите. Второ, в тази
 8

политика се проявяват не само общите, но и специфичните национални интереси.

Трето, съществуват различия и в степента на свободата на движението на стоките и
производствените фактори вътре в страните и между тях. Четвърто, в
международната търговия се използват различни валути. Пето, на световните пазари
съществува особена система от цени – световни цени.
Проблемите, които се третират в предлагания труд, са предназначени както за
студенти, така и за широк кръг лица, изучаващи съвременния международен
стопански процес. Предполагаме, че те в достатъчна степен могат да задоволят
нуждите за самообразование и за попълване на знанията в областта на световната
икономика и международните икономически отношения.
 9

1. Теоретични основи
на световното стопанство и международните
икономически отношения

В съвременния свят, активното участие в международната търговия позволява на

страните по-ефективно да използват наличните ресурси, да се приобщават към
световните постижения в областта на науката и техниката, да осъществяват в по-кратки
срокове структурното преустройство на своите икономики, а също така по-пълно и
разнообразно да удовлетворяват потребностите на населението. В тази връзка е
напълно оправдан интересът както към теорията и обективните закономерности,
разкриващи принципите за оптимално участие на националните икономики в
международното разделение на труда и в международния стокообмен и факторите,
осигуряващи конкурентната способност на отделните страни на световния пазар, така и
към практиката на развитието на световната търговия. Това с особена сила се отнася за
страни като България, вървящи по пътя на прехода към ефективно функционираща
пазарна икономика, ориентирана към активно участие в международното разделение на
труда, международната търговия и развитието на международните икономически
отношения.
Теоретични обяснения, обосноваващи причините за съществуването, развитието
и увеличаването на значението и ролята на търговията между страните и народите,
започват да се формират значително по-късно от възникването на самия международен
обмен. За това способства процесът на преодоляване на вътрешната феодална
разпокъсаност, в частност в Европа, на установяването на достатъчно устойчиви
отношения между страните. Още в самото начало се формират два принципни подхода
към международната търговия: първият, отстояващ свободата в търговията без
ограничения, а вторият, обосноваващ необходимостта от държавна намеса в
международната търговия, с цел съдействие за нейния ръст и защита интересите на
националното стопанство. Тези два подхода при разработването и реализирането на
външнотърговската политика на страните са се запазили и до днес, с преобладаваща
тенденция на първия подход.
Възгледите за същността на международните икономически отношения, в
исторически аспект, преминават през редица етапи, успоредно със и под влияние на
развитието на световната икономическа мисъл. Техни централни въпроси, търсещи
отговор, са били и продължават да бъдат:
 Какво лежи в основата на международното разделение на труда?
 Каква международна специализация е най-ефективна за отделните страни и
региони?
 От какви фактори се предопределя конкурентната способност на страната в
световната търговия?
Отговори на тези и редица други въпроси са давани постепенно в процеса на
обществено-икономическото развитие на света и теоретичното обобщаване на
икономическите знания и практическия опит.
Както е известно, в стадия на краха на феодализма и зараждането на новите
капиталистически отношения (15-18в), до появата на възгледите на А.Смит, опит да се
определи смисълът на външната търговия и да се формулират нейните цели се прави в
икономическите възгледи на така наречените меркантилисти. В съответствие с тяхната
теза за определящата рола на сферата на обръщението, богатството на страната се
разглежда като притежаване на ценности, преди всичко като злато и скъпоценни
метали. Затова представителите на меркантилизма, в лицето на А. Монкретиен и Т.
 10

Мен, смятали, че увеличаването на златните запаси е най-важната задача на държавата

и външната търговия следва да е насочена в такава посока. Това е могло да се постигне
чрез доминиране на износа на стоки над техния внос, т.е. чрез активен търговски
баланс. Такъв подход е предполагал разнообразна намеса на държавата във външната
търговия и упражняване на твърд контрол в тази сфера. Затова търговската политика се
е свеждала до поощряване на износа и ограничаване на вноса чрез разнообразни
митнически ограничения на вноса. Меркантилистите не забелязвали, че ако теоретично
към подобна политика се придържат всички страни, то на външния пазар ще изчезнат
купувачите. Техният принос, обаче, в теорията на международните икономически
отношения е в това, че първи подчертават значението на международната търговия за
икономическото развитие на страните и разработват един от възможните модели
В своето време, съществуващият протекционизъм усложнявал международната
търговия, създавайки преимущество за отделни страни, особено за метрополиите,
ограждащи с бариери колониалните територии. По този начин международната
търговия се разделяла на зони, доминирани от метрополиите. Заедно с това, се
създавали и предпоставки за устойчив дисбаланс във външнотърговските отношения
между страните, неизгоден за някои от тях. Възникват сериозни препятствия за
развитието на капиталистическите отношения, изискващи разширяване на
външнотърговския обмен и предполагащи преразпределение на световния пазар.
Протекционизмът затормозявал тези процеси. В тази ситуация меркантилисткият
подход започва да губи позиции, отстъпвайки място на подходите, основани на
принципа на свободната търговия. В наше време, неомеркантилистки варианти на
външнотърговската политика също се наблюдават в отделни страни, които прибягвайки
в една или друга степен към протекционизъм, се стремят към активен търговски баланс
чрез форсиране на износа и сдържане на вноса за някои видове стоки и услуги, за
отделни сектори и отрасли на икономиката.
Класиците на английската политическа икономия Адам Смит, Давид Рикардо и
Джон Стюарт Мил, в своите икономически възгледи, изхождали от определящото
значение на сферата на производството. Според тях, производството е в основата на
богатството на народите, осигурявайки необходимите стоки и услуги. Те смятали, че
възможностите на производството и благоприятните условия за неговото
осъществяване се определят от естествените, природните фактори. Наличието на
преимущества в тези фактори позволявало да се организира едно или друго
производство, в това число и износа на стоки извън страната. Подобен подход, от
позициите на “естественото разделение на труда”, е присъщ и на много съвременни
последователи на класиците.
Адам Смит в своите възгледи изхожда от тезата, че за всяка страна е изгодна не
само продажбата, но и покупката на стоки от външния пазар, т.е. участието й в
международното разделение на труда. Обосновавайки изгодата от външната търговия за
всички страни, той пише: “Ако някоя чужда страна може да ни снабдява с някаква стока
на по-ниска цена, от тази на която ние сами сме в състояние да я произведем, много по-
добре е да я купим от нея срещу определена част от продукта на нашия собствен
промишлен труд, прилаган в тази област, в която ние притежаваме определени
преимущества”. (А.Смит, Изследване на природата и причините за богатството на
народите ). Например, виното във Франция и Португалия е по-евтино, отколкото в
Шотландия. В тези условия би било безумие да се произвежда вино в Шотландия с
помощта на оранжерии, след като е много по-евтино да се внася от Португалия или
Франция. Тези възгледи на Смит, за целесъобразността от външната търговия,
получават названието “теория за абсолютните предимства”. Нейната същност се
заключава в разбирането, че в различните страни стоките не се произвеждат с еднакви
 11

производствени разходи, т.е. в едни страни те ще са по-големи, а в други – по-малки.

Това обективно поражда различия в цените на стоките, което създава възможност някои
стоки да се реализират извън страната с по-голяма изгода, отколкото при продажбата им
вътре в страната, а за други става по-изгодно да се внасят, отколкото да се произвеждат
и купуват на вътрешния пазар. По този начин Адам Смит дава отговор на въпроса,
какви стоки следва да се изнасят и какви стоки да се внасят.
Изводите на Смит получават още по-голямо развитие, когато се отчитат не само
естествените, но и придобитите преимущества, свързани с използването на нови
технологии. Това в най-голяма степен се отнася до готовата продукция, представляваща
преобладаваща част в международния стокооборот. Но на неговия подход е присъща
известна условност, тъй като той анализира възникващите отношения само между две
страни и варианта на непосредствен стоков, а не паричен обмен. Въпреки това, при
други равни условия, основните му изводи запазват своята реалност.
Следваща стъпка в развитието на теорията на международните икономически
отношения прави Давид Рикардо, с която разкрива целесъобразността от
международната търговия и в случаите, когато страната не притежава абсолютни
предимства в производството на някои стоки. Приемайки изводите на Смит за верни, но
като частен случай, той убедително доказва, че при различия между страните при
сравнение на производствените разходи на отделни стоки, всяка страна ще разполага
със сравнителни (компаративни) предимства, т.е. в нея винаги ще се намери стока,
производството на кв.;то ще бъде по-ефективно, отколкото производството на
останалите й стоки, макар производствените разходи да са по-високи, отколкото в други
страни. Именно, в производството на такава стока е изгодно за страната да се
специализира и да осъществява износ в обмен на други стоки. Използвайки голямата
разлика в производствените разходи между страните, могат да реализират определени
изгоди.
Една специализация, основана на прилагането на принципа на сравнителните
предимства, осигурява по-ефективно използване на световните ресурси и създава
предпоставки за увеличаване производството на съответните стоки. Необходимо е да се
подчертае, че моделът на Рикардо, макар и верен, също е твърде опростен, защото и в
него той изхожда от редица условности: първо, анализът му се базира само на две
страни и две стоки; второ, приема, че съществува свобода на търговията и съвършена
мобилност на труда вътре във всяка страна (при отсъствие на неговото преливане
между страните); трето, разглежда производствените разходи само като постоянни;
четвърто, приема пълна взаимозаменяемост на ресурсите при алтернативно
използване; пето, игнорира различията в нивото на работните заплати между страните,
а също така и в транспортните разходи и техническите изменения.
В действителност, в много отрасли разширяването на производството е свързано
с увеличаване на допълнителните (пределните) разходи. Затова производството на всяка
следваща единица от дадена стока изисква отказ от производството на все по-
нарастващо количество на всички останали стоки. Особено нагледно тази
закономерност се проявява в отраслите на добиващата промишленост, където със
степента на изтощаване на богатите и удобно разположени местонаходища се налага да
се преминава към разработката на по-бедни и по-трудно достъпни участъци. Освен
това, далече не винаги производствените ресурси са взаимно заменяеми при прехода
към производство на алтернативни стоки. Разходите могат да нарастват и при
прехвърляне на ресурсите от един отрасъл в друг, тъй като производството на различни
стоки изисква различно съчетаване на изразходваните ресурси.
Сериозно допълване на аспектите на теорията за сравнителните предимства се
съдържа в трудовете на Карл Маркс, в които е засилен акцентът на ролята на
 12

придобитите предимства. В качеството на съществен фактор за формирането им

Маркс разглежда съществуващите социално-икономически (производствените)
отношения. Той подчертава, че следва да се отчитат и особеностите на действието на
закона за стойността в световната икономика и за формирането на интернационалната
стойност.
Критиката на теориите за “предимствата”, от страна на други икономисти,
изхожда основно от необходимостта “предимствата” да се приближават към
действителността, преди всичко във връзка с това, че не следва разходите да се свеждат
само до фактора труд. В действителност, според представителите на редица други
концепции, в това число и съвременни, следва да се изхожда от няколко производствени
фактора. Основоположникът на учението за производствените фактори Ж. Б. Сей, в
качеството на такива, определя труда, земята и капитала, които със своята пазарна
цена (работна заплата, поземлена рента и лихва) формират производствените разходи и
така позволяват да се оценяват производствените фактори. Последните, в своята
съвкупност, и определят икономическата целесъобразност и резултатите от
производството.
През 30-те години на 20-ти век шведските учени Ели Хекшер и Бертил Олин
доразвиват теорията на Рикардо, обосновавайки необходимостта да се определят
сравнителните предимства във външната търговия, изхождайки от оценката на
производствените фактори, от тяхното съотношение и взаимовръзка. Тези възгледи
стават известни като теория за производствените фактори. В 1977 г. за заслуги в
областта на икономическите анализи Олин получава Нобелова премия по икономика.
Нобелов лауреат става и популярният американски икономист Пол Самуелсън, за
особени заслуги в развитието и уточняването на модела на Хекшер и Олин. Техният
подход към международната търговия и специализацията на отделните страни изхожда
от неравномерното разпределение на материалните и човешките ресурси между
страните, с което те обясняват различията в относителните цени на стоките, от които, в
крайна сметка, зависят сравнителните предимства. Така се разкрива същността на
закона за пропорционалността на факторите, т.е. в една отворена икономика всяка
страна се стреми да се специализира в производството на стоки, изискващи
включването на повече фактори, с които тя е относително по-добре осигурена. Олин
формулира този закон по-кратко – “международният обмен – това е обмен на изобилни
фактори срещу редки”. Затова, за всяка страна е изгодно да изнася стоки,
производството на които изисква притежавани от нея в изобилие голямо количество
фактори.
В съответствие с модела на Хекшер-Олин се обяснява защо международната
търговията постепенно води към процес на изравняване на цените на производствените
фактори. Механизмът на изравняването на тези цените се подчинява на определена
логика. Първоначално цената на тези производствени фактори, които страната
притежава в изобилие, ще бъде ниска, а на тези, които са ограничени – висока.
Специализацията в производството на капиталоемки стоки ще води към интензивно
преливане на капитали в експортните отрасли на тази страна. В резултат на този процес
търсенето на капитали, в сравнение с тяхното предлагане, относително ще се увеличи,
което ще повлияе и върху тяхната цена (лихвения процент). Специализацията на други
страни в производството на трудоемки стоки ще доведе до преместването на
значителни трудови ресурси в съответните отрасли, вследствие на което ще нарасне
цената на работната сила. По този начин, в съответствие с посочения модел, двете
групи страни постепенно ще загубят своите първоначални предимства и ще се развиват
процеси на изравняване на нивата в тяхното развитие. Това създава условия за
разширяване кръга на експортните отрасли, по-дълбоко проникване в международното
 13

разделение на труда, при отчитане на сравнителните предимства, възникващи на новото

ниво на развитие.
Статистиката обаче свидетелства, че структурата на осигуреността на
промишлено развитите страни с производствени ресурси, постепенно се изравнява.
Това означава, че теорията на Хекшер-Олин, основана на различия между страните и
относителността на осигуреността им с производствени фактори, остарява. Освен това,
центърът на тежестта в международната търговия постепенно се премества към
взаимна търговия между “подобни” страни с “подобни” стоки, а не с продукция от
съвършено различни сектори на промишлеността. Проблемите в теорията на Хекшер -
Олин, възникващи в резултат на някои противоречия с емпиричните данни, могат да се
разрешават или по пътя на нейното доразвитие, или по пътя на търсене на нови идеи.
Известният американски икономист Василий Леонтиев, изследвайки през 1956 г.
структурата на износа и вноса на САЩ, открива, че в противоречие с теорията на
Хекшер-Олин в износа на САЩ преобладават относително по-трудоемките стоки, а във
вноса – капиталоемките. Този резултат става известен като “парадокса на Леонтиев”.
По-нататъшните изследвания показали, че противоречието, открито от Леонтиев, може
да бъде преодоляно, ако при анализа на структурата на търговията се отчитат повече от
два производствени фактора. Леонтиев издига тезата, че при всяка комбинация с дадено
количество капитал, една човеко-година американски труд е еквивалентна на три
човеко-години чуждестранен труд. А това означава, че САЩ в действителност имат
излишък от работна сила, така че няма никакъв “парадокс”. Той стига до извода, че по-
голямата производителност на американския труд е свързана с по-високата
квалификация на американските работници. Леонтиев прави статистическа проверка,
която показва, че САЩ изнасят стоки, изискващи по-квалифициран труд, отколкото
изразходвания труд в производството на “конкуриращия внос”. За тази цел той
разчленява всички видове труд на пет квалификационни нива и изчислява колко човеко-
години труд са нужни на всяка квалификационна група за производството на 1 млн.
долара американски износ и “конкуриращ внос”. Оказало се, че експортните стоки,
изискват значително повече квалифициран труд от вносните.
Съвременната търговия между страните се анализира и от привържениците на
концепциите за “жизнения цикъл” на стоките (Р. Вернон, Ч. Кинделбергер, Л. Уелс).
Съгласно нея, продуктът, от момента на появяването му на пазара и до излизането от
него, преминава през различни етапи (четири или пет, според различни специалисти).
Според тях, международното движение на стоките зависи от етапа на жизнения цикъл,
в който те се намират (внедряване, ръст, зрелост, упадък).
В етапа на внедряване е характерна повишена трудоемкост на продукта.
Преходът към едросерийно производство става по-нататък, с усъвършенстване на
технологиите и усвояване на нови видове оборудване. Това обяснява относително по-
големия дял в износа на високоразвитите страни, в частност САЩ, на трудоемки стоки,
което предопределя посочения “парадокс на Леонтиев”.
През етапа на ръста, успоредно с увеличаване на обема на продажбите на
вътрешния пазар, се разширява износът от страната на новосъздадената стока, засилва
се конкуренцията, проявява се тенденция за повишаване капиталоемкостта на
производството, създават се предпоставки за организация и развитие на производството
на тази стока в чужбина, отначало в развитите, а след това и в други страни. На
завършващия стадий на този етап някои конкуренти започват да намаляват цените.
През етапа на зрелост производството на стоката се осъществява вече в много
страни, в това число и в развиващите се, започва да се усеща насищане на пазара, преди
всичко в страната-източник на продукта, стабилизира се търсенето, засилва се ролята на
ценовата политика, постига се висока стандартизация, свойствена за едросерийното
 14

производство, въвличат се по-ниско квалифицирани трудови ресурси. Създават се

условия за мащабно производство в развиващите се страни, в частност в “новите
индустриални страни”, с последващ износ в страната на новосъздадената стока. Това
може да се илюстрира с телевизионната техника, компютрите, продукция на
радиоелектрониката и т.н.
Накрая, етапът на упадък в международните позиции, се характеризира със
свиването на пазара на стоката в развитите страни и по-голяма концентрация на
производството в развиващите се страни. Определена част от пазара в страната-
източник на новосъздадената стока, ориентиран към дадения продукт, се удовлетворява
за сметка на внос. Водещите компании в развитите страни започват производство и
внедряване на пазара на нови, по-съвършени стоки. Тази теория достатъчно еднозначно
обяснява външната търговия на технологично сложни изделия. Тя е по-малко
приложима в случаите на елитарни, скъпо струващи стоки. Тя, фактически, капсулира
международното технологично предимство на високоразвитите страни.
Един от общите проблеми на теориите за външна търговия е съвместяването на
интересите на националните икономики с интересите на фирмите, участващи в
международния стокообмен. Това е свързано с отговора на въпроса: Как отделни фирми,
в конкретни страни, получават конкурентни предимства в световната търговия с някои
стоки, в конкретни отрасли? Опит за отговор на този въпрос прави американският
икономист М. Партър. На базата на изучаването на практиката на десет компании от
водещите индустриални страни, той формулира концепцията за “международната
конкурентоспособност на нацията”. Конкурентоспособността на страната в
международния обмен се определя от въздействието и взаимовръзката на четири
основни компонента:
- първо, от факторните условия;
- второ, от условията на търсенето;
- трето, от състоянието на обслужващите и близките отрасли;
- четвърто, от стратегията на фирмата в определена конкретна ситуация.
По отношение на първия компонент, М. Портър е привърженик на класическата
теория за факторите, които той не ограничава само с изходните, а въвежда нови, в това
число възникващи в процеса на производството (повишаване производителността на
труда, при недостиг на трудови ресурси, внедряване на компактни,
ресурсоикономисващи технологии, при ограниченост на земята, на естествените
богатства).
Вторият компонент - търсенето е определящ за развитието на фирмата. При това,
състоянието на вътрешното търсене, във взаимовръзка с потенциалните възможности на
външния пазар, в решаваща степен въздейства на ситуацията във фирмата. Портър
отдава предпочитание на изискванията на вътрешния пазар за дейността на отделните
компании.
Третият компонент се отнася до състоянието и нивото на развитие на
обслужващите и близките отрасли и производства, осигуреността със съответното
оборудване, наличие на тесни контакти с доставчиците, с търговските и финансовите
структури.
Четвъртият компонент се отнася до избраната от фирмата пазарна стратегия и
организационна структура, предполагащи необходима гъвкавост. Те са важни
предпоставки за успешно включване в международната търговия. Сериозен стимул е
достатъчната и обективна конкуренция на вътрешния пазар.
За различните страни е характерно специфично съчетание на тези фактори, в
съответствие с което Портър разграничава четири стадия на жизнения цикъл на
страната:
 15

 първи стадий, на производствените фактори - страните се конкурират, преди

всичко, за сметка на използването на конкурентни предимства, произтичащи от
наличните производствени фактори, по-евтина работна сила, по-плодородна
земя;
 втори стадий, на инвестициите - конкурентоспособността на икономиката се
базира на инвестиционната активност на държавата и националните фирми, при
което от решаващо значение е способността на националните производители
към адаптация и усъвършенстване на задграничните технологии;
 трети стадий, на иновациите - той се характеризира с наличието на всички
четири фактора за конкурентни предимства в широк кръг от отрасли, които се
намират в постоянно взаимодействие;
 четвърти стадий, на богатството - той се характеризира със спад в
производството, при което движеща сила се явява вече достигнатото изобилие,
страната отделя по-голямо внимание за запазване на собствените позиции без
активно инвестиране, използват се консервативни стратегии, базирани на
подкрепа от страна на органите на властта на националните компании.
Проблемът за международната конкурентоспособност на страните, освен в
теоретичен аспект, предизвиква и практически интерес сред органите на държавната
власт в редица страни, а също и в международните организации. Така, в края на 80-те и
началото на 90-те години на 20-ти век по тези въпроси се създават редица национални и
наднационални органи (Съвет по политиката на конкурентоспособността в САЩ,
Консултативна група по конкурентоспособността при Европейската комисия и др.).
Основните концепции за конкурентоспособността на страните, по факторен
признак, могат да се сведат до три базови групи:
а) конкурентоспособност за сметка на вътрешни факторни резерви (трудови
ресурси, природни ресурси, технологични ресурси и др.);
б) конкурентоспособност за сметка на външноикономическа дейност (чрез
външна търговия и чуждестранни инвестиции);
в) конкурентоспособност на страната за сметка на укрепване на
институционалните структури - компании, региони, отрасли.
Световният икономически форум и Международният институт за развитието на
мениджмънта в Лозана ежегодно изготвят “Доклад за световната
конкурентоспособност”, в рамките на който страните се съпоставят по безпрецедентно
широк масив от количествени (от данни на статистиката) и качествени (анкетни) данни
- съответно по 194 и 314 показателя. Те са основание за рейтингова класация на
страните по конкурентоспособност. Освен това, за всяка страна се съставя, така
наричания, “национален баланс за конкурентоспособност”, включващ показатели за
конкурентните предимства на страната и показатели, отнасящи се до конкурентните
слабости.
В настоящия момент, теоретичните възгледи за развитието на световната
икономика се намират под въздействието на две достатъчно обективни тенденции. От
една страна, това става под влиянието на засилващата се глобализация, обусловена от
развитието на икономическите връзки между страните, либерализацията на търговията,
създаването на съвременни системи за комуникация и информация, световни
технически стандарти и норми. От другата страна е влиянието на икономическото
сближаване и взаимодействие между страните на регионално ниво, формиращи крупни
регионални интеграционни структури, развиващи се в посока към създаване на
относително самостоятелни стопански центрове. По наше мнение, втората тенденция е
водеща и в обозримото бъдеще ще доминира. Още повече, че между отделните
регионални центрове се наблюдава изостряне на конкурентната борба.
 16

2. Световната икономика - същност и развитие

2.1. Международното разделение на труда - обективна основа за

развитието на световната икономика

Икономическите връзки между различните организационни форми на човешките

общности (племена, родове, нации, държави и т.н.) имат многовековна история.
Първоначално, приемайки формата на единични сделки, тези връзки, в резултат на
постоянното увеличаване на тяхното количество, включването в тях на нови и нови
действащи лица, разширяване кръга на обектите, ставащи предмет на международната
търговия (стоки, капитали, работна сила, услуги, научни знания, информация, природни
и исторически забележителности и т.н.), постепенно се превръщат в сложна съвкупност
от отношения, засягащи интересите на всички страни в света. Формиращите се, по този
начин, международни икономически отношения образуват сложна и достатъчно
подвижна система, като елемент на световното стопанство.
Известно е, че световното стопанство се формира като цялостна система в края на
19-ти век. Това се предшества от две основни обстоятелства: първо, завършване на
епохата на географските открития, когато практически всички “бели петна” изчезват от
лицето на Земята и географските карти и второ, включване на всички територии на
Земята в някакви национално-държавни образувания, признато от останалите държави.
Разглеждането на международните икономически отношения, в качеството им на
единна и взаимосвързана съвкупност, излиза на преден план, едва след завършването на
процеса на формирането на световното стопанство.
Международното разделение на труда, като процес, разкрива същността на
световното стопанство и смисъла на международните икономически отношения. То се
проявява като обективна основа на научно-техническите, производствените и
търговско-икономическите връзки между всички страни в света, независимо от тяхното
обществено устройство. Благодарение на него, интернационализацията на
производството се развива като глобален процес, а законът за стойността получава
възможност за проява в световен мащаб.
Международното разделение на труда, в началото на новия век, стана решаващ
фактор за формирането и развитието на световния пазар, на световното стопанство, като
цяло, и на международните икономически отношения. То се проявява като висша степен
на развитие на общественото териториално разделение на труда между страните чрез
специализацията на отделните страни в икономически изгодни производства на едни
или други продукти и взаимен обмен на резултатите от производството в определени
съотношения.
Исторически, международното разделение на труда се заражда в манифактурния
период от развитието на капитализма (17-18 век). Това е период, през който основна
форма за реализация на международното разделение на труда са двустранните и
многостранните външнотърговски връзки. На границата между 19-ти и 20-ти век
международното разделение на труда постепенно обхваща целия свят.
До промишлената революция (края на 18-ти и първата половина на 19-ти век),
международното разделение на труда се е развивало на естествена основа – в резултат
на различията между страните, породени от природно-климатичните условия,
географското положение, суровинните ресурси и източниците на енергия. В периода на
разцвета на колониалната система (края на 19-ти и първата половина на 20-ти век)
голяма част от страните са в ролята си на доставчици на една или няколко суровинни
 17

или енергийни ресурси (монокултурна специализация). Обаче, в промишлено развитите

страни, с течение на времето, зависимостта на специализацията от нейните естествени
основи значително намалява. През 20-ти век специализацията в тези страни се влияе,
основно, от нивото и особеностите на икономическото развитие.
Международното разделение на труда постепенно започва да играе определяща
роля в международния обмен на стоки, услуги и знания, за развитието на
производственото, научно-техническото, търговското и друго сътрудничество между
страните, независимо от нивото на тяхното икономическо развитие и характера на
общественото им устройство. Движеща сила за задълбочаване на разделението на
труда, в това число и на международното разделение на труда, става необходимостта от
повишаване производителността и ефективността на труда, обуславящи икономическия
и социалния прогрес.
Международното разделение на труда се превръща в главна предпоставка и за
осъществяването на разширеното възпроизводство и формирането на съответните
международни пропорции в отраслов и териториален аспект. Реализацията на
предимствата на международното разделение на труда, в хода на международния обмен
на стоки и услуги, осигурява на всяка страна, при благоприятни условия, получаване на
разликата между интернационалната и националната стойност на изнасяните стоки и
услуги, а също така осигурява и икономия на вътрешни разходи чрез отказ от
национално производство на стоки и услуги за сметка на по-евтин внос.
Главното, в процеса на развитието на международното разделение на труда, се
заключава във факта, че всеки участник търси и намира своя икономически интерес, т.е.
своята изгода от участието в него. Основни фактори, които оказват влияние на
развитието на международното разделение на труда, стават, преди всичко,
производителността на труда и ефективността на производството.
Изследването на процесите на международното разделение на труда предполага
необходимостта от количествени и качествени измерители на неговото състояние. В
икономическата наука, в това отношение, няма единство на възгледите. Независимо от
това, за нуждите на икономическата статистика се използват редица количествени
показатели и коефициенти, като:
 относителен дял на износа в общия обем на произведената продукция;
 относителен дял на даден отрасъл в общия обем на износа;
 темпове на ръста на специализираните отрасли в сравнение с темповете на
цялата промишлена продукция;
 външнотърговския оборот на човек от населението и др.
Очевидно е, че всеки от посочените показатели може да бъде използван за
характеризиране на едни или други аспекти на участието на дадена страна във
външноикономическите отношения. Затова, в зависимост от конкретния анализ, на
преден план излиза един или друг показател.
Всички страни по света, независимо от тяхното социално устройство, желаят
или не желаят това, в по-малка или в по-голяма степен участват в обективния процес на
международното разделение на труда. Под влиянието на научно-техническия прогрес и
икономическите фактори международното разделение на труда постепенно се
освобождава от зависимостта от природните фактори. Във връзка с това, в
съвременните условия главен фактор за формирането на международното разделение на
труда става научно-техническият прогрес, т.е. развитието на науката, увеличаващото се
разнообразие от нови и все по-съвършени машини, оборудване и прибори. Всичко това
доразвива формиралото се международно разделение на труда, пропорциите на
неговото разпределение между отраслите, страните и регионите, преобразувайки заедно
с това и формите на неговата организация.
 18

Върху международното разделение на труда голямо влияние оказват и

особеностите на обществено-политическото устройство на държавите, тяхната
социално-икономическа структура, взаимодействието на различните регионални
интеграционни икономически групировки и т.н. Неравноправното положение на
развиващите се страни, в системата на международното разделение на труда, едва ли
може да се обясни само с различията в осигуреността им с естествени ресурси. В
последно време, при тях все по-голямо значение придобиват научно-техническите и
социално-икономическите фактори.
Същността на международното разделение на труда все повече се проявява в
динамичното единство на двата процеса в производството – неговото разчленяване и
обединяване. Единният производствен процес не може да не се разчленява на
относително самостоятелни, обособени един от друг фази. Заедно с това, подобно
разчленяване е едновременно и обединяване на обособилите се производства и
териториално-производствени комплекси, на взаимодействие на страните, участващи в
системата на международното разделение на труда. Основното съдържание на
разделението на труда е в специализацията в различните видове трудова дейност, в
тяхното взаимно допълване и взаимодействие. По друг начин казано, разделението на
труда е едновременно и начин за съединяването на труда. Ето защо международната
специализация и международното коопериране са неделими и обуславящи се един друг
обществени процеси. Затова те са и елементи, и форми на международното разделение
на труда.
Международната специализация по своята същност концентрира
производството на еднородна продукция в рамките на една страна или неголямо
количество страни с цел намаляване себестойността на продукцията и подобряване на
нейното качество. По този начин се съгласуват и координират производителните сили
между страните в определени участъци от тяхната стопанска дейност.
Международната специализация получи широко развитие в две основни
направления – териториално и производствено. В териториален аспект тя предполага
специализацията на отделни групи страни и региони за производството на определени
продукти и техни части за световния пазар. Производственото направление, от своя
страна, включва междуотраслова и вътрешноотраслова специализация на отделни
предприятия. В наши дни, анализите показват, че по-бързо се развива
вътрешноотрасловата специализация, обхващаща предимно отраслите на
обработващата промишленост и на първо място машиностроенето.
Основни форми на проявление на международната специализация станаха
предметната (производство на готови изделия), подетайлната (производство на части
и компоненти за изделия) и технологичната специализация (специализация в отделни
операции или технологични процеси).
Като определящи фактори за развитието на международната специализация се
налагат наличието на запаси от природни ресурси, климатичните условия, развитието
на производствената база и нивото на вътрешната национална специализация.
Международното коопериране, като форма на международното разделение на
труда, предполага непосредствено съединяване труда на работната сила от различни
държави при взаимодействието им в едни и същи или в различни, но свързани по
между си, производствени процеси. Основните показатели, които характеризират това
коопериране, се отнасят до:
 предварително съгласуване между страните на условията за съвместна дейност;
 координиране на стопанската дейност на предприятията-партньори от
различните страни, в сферата на тяхната дейност;
 наличие на определени субекти на производственото коопериране;
 19

 определени задължения на всеки от предприятията-партньори, на базата на

договорни споразумения;
 дългосрочни, стабилни и редовни икономически отношения между партньорите.
При спазването на тези условия, възниква тясна и дългосрочна технологична и
организационна зависимост между партньорите, позволяваща подобно сътрудничество
да се разглежда като международно коопериране.
Тъй като при всякакви социално-икономическите условия стойността е функция
от разходите за средствата за производство, за заплащането на работната сила и от
създадената добавена стойност, то всички стоки, постъпващи на пазара, независимо от
техния произход, участват във формирането на интернационалната стойност, т.е. на
световните цени. Стоките, като правило, се обменят в пропорции, съответстващи на
законите на световния пазар, в това число и на закона за стойността. Реализацията на
предимствата на международното разделение на труда, в процеса на международния
стокообмен, осигурява на всяка страна, при благоприятни условия, изгода от разликата
между интернационалната и националната стойност на изнасяните стоки и услуги, а
също така и от икономии на вътрешни разходи, поради отказа от национално
производство на стоки и услуги за сметка на по-евтиния внос.
За участие в международното разделение на труда, в качеството на общочовешки
подбудителен мотив, е и използването на неговите възможности за решаването на
глобалните проблеми, стоящи пред човечеството, изискващи съвместните усилия на
всички страни в света. Диапазонът на тези проблеми е много голям – от опазването на
околната среда и решаването на продоволствения проблем до усвояването на Космоса.
Под влиянието на международното разделение на труда търговските връзки
между страните се усложняват, като все повече прерастват в комплексна система от
икономически отношения, в които търговията (в традиционния смисъл), макар и да
продължава да заема водещо място, постепенно губи своето значение. Общата
заинтересованост от изграждането на икономически отношения постепенно започва да
се изразява в съвпадане и задълбочаване на обективните потребности от задълбочаване
на взаимните икономически контакти и съгласуване на интересите на всички страни.
Съвпадането на интересите, обаче, не означава че те са еднородни, така както не е
еднородна и политико-икономическата природа на отношенията, от които се пораждат
тези интереси.
Международното разделение на труда е тясно свързано с развитието на
световния пазар, чиято същност се отнася до най-висшето, глобалното ниво на стоково-
паричните отношения между субектите в световното стопанство, по повод на
международното преразпределение на производството на стоки и услуги, капитали, а
също така и до постиженията в научно-техническата област, с цел повишаване
ефективността на националните стопанства и световната стопанска система за
удовлетворяване потребностите на човечеството.
В началото на новия век научно-техническият прогрес предизвиква дълбоки
изменения в структурата на производителните сили. Това се прояви в промяната на
междуотрасловите и вътрешноотрасловите пропорции в националните стопанства във
все по-голям брой страни по света. Изменя се характерът на международното
разделение на труда, тъй като най-новите форми на автоматизация лишават
развиващите се страни от преимуществата им, произтичащи от наличието в тях на
евтина работна сила. Това оказва съществено влияние върху традиционните стимули за
износ на капитала. Икономиите от разход на труд постепенно се компенсират с
икономии от разходи, свързани с по-ниски стандарти в сферата на екологията и
безопасността на труда, към което са принудени да отиват развиващите се страни, в
процеса на своята индустриализация. Съвременният свят стремително се движи към
 20

нов, синтезиран модел на развитие. Той се характеризира не само с качественото

обновление на технологичната база на производството, широкото внедряване на
икономични технологии, но и с принципно важни промени в структурата,
съдържанието и характера на производствените процеси и потреблението.
Изследванията в областта на модернизацията на международното разделение на
труда условно могат да се разделят на две основни групи: първа, варианти на
концепцията за “взаимозависимостта” и втора, конкретни препоръки за преобразуване
и модернизация на съществуващите модели на международното разделение на труда.
Концепцията за “взаимозависимостта” е една от най-разпространените и се
приема като официална доктрина в редица развити страни и международни
организации. Част от привържениците на тази концепция обосновават своите
схващания, изхождайки от общи за всички страни фактори – неустойчивост на околната
среда и ограниченост на природните ресурси. Според тях, в областта на суровинните
ресурси съществува зависимост на развитите страни от развиващите се страни и
обратно – зависимост на развиващите се страни от развитите страни в областта на
техниката и технологиите, което предполага взаимна зависимост и взаимен натиск.
Концепциите за “взаимозависимостта” имат общ характер и са, преди всичко, изходни
точки на теориите за модернизация на съществуващото международното разделение на
труда. В основата им лежат препоръките към развиващите се страни да се откажат от
политиката на протекционизъм и по-широко да отворят своите икономики за
чуждестранни инвестиции. Много страни приемат този модел, без да се отказват
напълно и от протекционизма, когато смятат това за необходимо. С най-голям успех
този модел се прилага от така наричаните “нови индустриални страни” в Източна Азия
и Латинска Америка.
Идеите за “ново” и “модернизирано” международно разделение на труда
включват, основно, изискването за създаване на нова отраслова структура в
развиващите се страни. На тях им се предлага да се ориентират към производството на
трудоемки, материалоемки и стандартизирани изделия за износ, задоволяващи, на
първо, място нуждите на развитите страни, а до известна степен и намаляващи
социалното напрежението от безработицата. От своя страна, като цяло, развитите
страни насочват своя интерес в отрасли, изискващи висококвалифицирана работна сила
и използване на последните достижения в областта на науката.
И в двете концепции присъстват рационални идеи, защото са продиктувани от
обединяващата ги идея за преструктуриране на икономическото пространство под
влиянието на два основни фактора - съществуващите социално-икономически условия
и научно-техническия прогрес. Задължително условие за тяхната реализация, обаче,
следва да бъде решаването на най-острите социални проблеми, защото те могат да
доведат до ескалиране на напрежение с непредвидими последици.

2.2. Същност и измерения на световната икономика

Световният пазар, в процеса на своята еволюция, формира специфични черти.

Като продукт на стоковото производство, търсещо реализация извън националните
граници, международното движение на стоките се намира под влиянието не само на
вътрешното, но и на външното търсене и предлагане. По този начин, използването на
производствените фактори се оптимизира, подсказвайки на производителите в кои
отрасли и региони тези фактори могат да бъдат приложени най-ефективно, като
изхвърля от международния обмен стоки и производители, които не са в състояние да
осигурят международните стандарти за качество при конкурентни цени.
 21

При анализа на световната икономика е необходимо да се отчитат различията и

особеностите при функционирането на националните пазари и световния пазар. На
националните пазари движението на стоките се обуславя, преди всичко, от
икономически фактори, докато за състоянието на световния пазар съществено влияние
оказва и външноикономическата политика на различните държави. Отличителна черта
на световния пазар е и съществуването на особена система от цени – така наричаните,
световни цени. Световната цена, по своята дълбока икономическа същност, е парично
изражение на интернационалната стойност на реализиращите се на световния пазар
стоки. Но на световния пазар съществува множественост на цените, т.е. цените на едни
и същи стоки, по едно и също време и на различни места могат забележимо да се
различават. На нивото на световните цени въздействат и други обстоятелства -
например, използваната валута, условията на разплащане, характера на доставката и
много други икономически и не икономически фактори. На практика, за световна цена
обикновено се приема цената, по която се осъществяват сделките между най-крупните
продавачи и купувачи или сделките на основните центрове на международната
търговия. Например, световните цени на машини и оборудване - това са
преимуществено цените на американските, японските и европейските производители;
цените на въглищата се определят от износните цени в западноевропейските
пристанища; на цинк, олово, никел, алуминий – цените на Лондонската борса за цветни
метали. При провеждането на търговски преговори между контрагенти, като изходна
точка са се наложили, така наречените, базисни цени, които се формират на основата на
публикуваните в различни справочници цени на стоките. В зависимост от условията на
контракта за доставката на стоката, реалната цена по сделката (фактурната цена) може
да се променя под влияние на стойността на транспортните и застрахователните
разходи. Световните тенденции показват, че в перспектива производството в
промишлено развитите страни във все по-голяма степен ще се ориентира към външни
потребители, а вътрешното търсене ще се задоволява от внос. Предполага се, че в
развиващите се страни, сравнително бързо и предимно екстензивно, ще се разширява
вътрешният пазар. Затова, независимо от очакваните достатъчно високи темпове на
увеличаване на производството в тях, възможно е относително да намалява степента, но
не и мащабите на включването им в международното разделение на труда.
Разрушителните кризи през 30–те години на миналия век, разтърсили буквално
целия свят, и последвалите деформации на икономическите отношения след Втората
световна война, разделиха световното стопанство, като такова, на две системи и го
тласнаха в дълбока криза. Връх вземат търговският протекционизъм и валутните
ограничения. Освен политическото противопоставяне, се развиват много (чисто
технически) инструменти на международното общуване, които започват да се откъсват
от почвата, на която израстват, като се превръщат в самостоятелна икономическа сила.
Това засяга, преди всичко, финансовата, валутната и кредитната сфера, които еволюират
от прост инструмент за обслужване на разплащанията по международния стоков обмен
до напълно откъснат от него механизъм на финансови и валутни спекулации. С появата
на първите компютри, способни многократно да умножат и умствения труд на човека,
финансовата сфера, макар и да продължава да изпълнява своята обслужваща роля, се
превръща в самостоятелна сфера на международното общуване. При това, нейните
мащаби стават такива, че трудно се поддават на оценка и се оказват много по-големи
дори от тези на световната търговия и международното движение на производствените
фактори.
Във втората половина на 20-ти век политици, бизнесмени и мениджъри
постепенно стигат до разбирането, че световното стопанство не може стабилно да
функционира без разработването и използването на някои общи за всички страни
 22

методи и механизми за координация и управление. На микроравнище фирмите започват

активно да създават вертикални схеми за управление на възпроизводствените процеси
чрез филиали и предприятия в много страни по света. Това постепенно ги развива и
превръща в транснационални корпорации (ТНК). На макро равнище възниква цяла
система от международни икономически и финансови организации, с правомощия да
следят за световното икономическо развитие, да предупреждават за появата на
дисбаланси в производството и търговията и да оказват, при необходимост, на отделни
страни всестранна помощ. Водещи сред тях стават Международният валутен фонд,
Световната банка, Световната търговска организация и др. Всичко това дава основание
да се направи извода, че пазарните отношения във втората половина на 20-ти век
преминават в ново, по-високо качество и стават доминиращи.
Главните признаци на тези промени се проявиха в следното:
 в развития международен стокообмен на базата на международната търговия;
 в развитата сфера на международното движение на производствените фактори,
преди всичко, под формата на внос и износ на капитали, работна сила и
технологии;
 в международните форми на производство на предприятия, разположени в
няколко страни;
 в самостоятелността на международна финансова сфера, откъснала се от прякото
обслужване на международния стокообмен, и движението на производствените
фактори;
 във формирането на система от между национални и над национални,
междудържавни и не правителствени механизми за международно регулиране на
икономическото развитие с цел осигуряване на неговата балансираност и
стабилност.
 в икономическата политика на държавите, изхождаща от принципите на
откритата икономика.
Структурно, световната икономика подчертано се обособи като международна
микроикономика и международна макроикономика.
Международната микроикономика се ориентира към анализа на
закономерностите на междудържавното движение на конкретните стоки и
производствени фактори, а също и техните пазарни характеристики (търсене,
предлагане, цена и др.).
Международната макроикономика включи изучаването на закономерностите на
функциониране на откритите пазарни икономики и световното стопанство, като цяло, в
условията на неговата глобализация и особено на финансовите пазари.
Взаимовръзките, в рамките на тази структура, се оказаха достатъчно сложни,
защото някои механизми и отделните форми на международните икономически
отношения не се проявяват еднозначно. Така например, нерядко движението на
капитала, миграцията на работната сила и предаването на технологии се разглежда и
като международна търговия със специфични стоки.
Значението на отделните стопански сфери, тяхната относителна тежест и влияние
върху световната икономика, се прояви различно.
Международната търговия със стоки, която исторически е първа и доскоро
действаше като главна в международните икономически отношения, към края на 20-ти
век, съдейки по абсолютните мащаби, загуби своята водеща роля, отстъпвайки място на
различните форми на международните финансови операции. Например, ако през 70–те
години международната миграция на капитала се е осъществявала основно под формата
на преки задгранични инвестиции, то във втората половина на 90-те години на първо
 23

място излизат международните портфейлни инвестиции (основен компонент на

финансовите операции).
Функционалните връзки в световната икономика се проявиха в различията в
подходите за определяне вътрешната структура на макроикономиката и мястото в нея на
международната икономика. Но при изясняване на причинно-следствените връзки, за
нуждите на международната макроикономика обикновено се анализират четирите
основни сектора – реален, бюджетен, паричен и външен.
Реалният сектор, наричан още частен не финансов сектор, включващ домашните
стопанства и частните нефинансови предприятия, осигурява производството и
предлагането на стоки както на вътрешния, така и на световния пазар. В същото време,
той търси стоки както за лично, така и за производствено потребление.
Бюджетният сектор, наричан още държавен или фискален, се представлява от
държавния бюджет и изпълнява преразпределителни функции. Разходите от държавния
бюджет са съставна част от съвкупното обществено търсене.
Паричният сектор, който може да се нарече и финансов или банков сектор, е
представен от финансовите потоци, преминаващи през централната и търговските
банки.
Външният сектор, включващ операциите с другите държави на всеки от по-горе
посочените сектори, се отразява в платежния баланс.
Сделките между отделните сектори, в повечето случаи, се състоят от операции по
предаване правата на собственост на материални активи и съответстващите на тях
финансови операции по заплащането на тези активи. Тъй като реалната и финансовата
сделка, по своята същност, са две страни на един и същи процес, то балансът при тези
сделки, в рамките на всеки сектор, трябва да бъде равен на нула. Ако доходите на
сектора са по-големи от неговите разходи, полученият положителен баланс може да се
смята за “спестяване” и обратно – за загуба на “спестявания” (”отрицателно
спестяване”). При всички положения, балансът на приходите и разходите трябва да се
равнява на финансовия баланс, но с противоположен знак. Разходите на всеки от
секторите, които превишават неговите приходи, трябва да се финансират за сметка на
“спестявания”, постигнати в другите сектори. Например, дефицитът в държавния
бюджет може да се финансира за сметка на кредити от централната банка, а
потребността от инвестиции в промишлеността – за сметка на разходи от държавния
бюджет. Ако разходите във всички сектори на националната икономика превишават
получаваните в тях доходи, то поддържането на равновесието става възможно само при
условие, че тези “отрицателни спестявания” се финансират за сметка на “спестявания”
в други страни, т.е. за сметка на приток на чуждестранен капитал.
Външният сектор, по своята същност, е концентрирано отражение на
макроикономическите баланси, съществуващи в икономиката на всяка страна, и тяхното
взаимодействие с балансите на други страни. Доброто състояние на външния сектор,
отразяващо нормалното протичане на международните разчети, реално свидетелства за
благополучното състояние на икономиката на страната. Напротив, напрежението във
външния сектор, отсъствието на достатъчно средства за покриване на международните
задължения винаги е показател за наличието на сериозни вътрешни дисбаланси. Затова,
даже ако страната не публикува пълни данни за своята икономика и не съставя
платежния си баланс по международно приетите методики, по състоянието на нейните
разчети с външния свят може приблизително да се оценят стоящите пред нея проблеми.
Причинно-следствените връзки между най-важните сектори от икономическата
дейност е прието да се изразяват чрез разработената от международните организации
Система от национални сметки (СНС). Тя представлява съвкупност от международно
признати правила за отчитане на икономическата дейност, отразяващи основните
 24

макроикономически връзки, включително и взаимодействието между националните и

международната икономика в рамките на международните икономически отношения.
СНС е ориентир за преобладаващата част от страните в света при анализа на
макроикономическите отчети, при анализа на текущата икономическа ситуация и
разработването на прогнози за икономическото развитие. Тази система притежава
следните характеристики:
 приложима е за всяка страна от съвременния свят независимо от нивото на
нейното социално-икономическо развитие;
 използва се на различни нива на обобщаване – на нивото на институционална
единица (икономически агенти), групи институционални единици (отрасли) или
икономиката като цяло;
 осигурява международна съпоставимост на икономическата информация, тъй
като е основана на международно съгласувани определения, класификации и
правила за отчетност;
 прилага се за текущия икономически анализ и за приемането на стратегически
решения в областта на икономическата политика.
В основата на СНС стои институционалната единица, т.е. икономическият агент,
който може да владее стоки и активи, да има икономически задължения и от свое име да
осъществява сделки с други агенти. СНС включва два основни типа институционални
единици – физически лица (домашни стопанства) и юридически лица (предприятия). В
рамките на СНС всички институционални единици са обединени в пет групи, които, по
своята същност, са основните сектори на икономическата дейност:
а/ не финансови корпорации;
б/ домашни стопанства;
в/ не пазарни институции;
г/ правителствени учреждения
д/ финансови корпорации.
Не финансовите корпорации, като институционални единици, се занимават с
производството на стоки за пазара и с не финансови услуги. Те са основна
институционална единица на реалния сектор.
Домашните стопанства включват всички физически лица, които са субекти на
икономическите отношения, продават своята работна сила, произвеждат и потребяват
стоки и услуги от пазара.
Не пазарните институции са юридически лица с идеална цел, които се занимават с
предоставяне на не пазарни услуги на домашните стопанства и се основават на
доброволното участие на физическите лица, при което не се формира печалба. Те също
са институционална единица на реалния сектор.
Правителствените учреждения, като институционални единици, освен
изпълняваните от тях политически функции и функции за регулиране на икономиката,
се занимават и с производството на не пазарни стоки и услуги за индивидуално или
колективно потребление и преразпределение на доходите. Те се изграждат като основна
институционална единица на правителствения сектор.
Финансовите корпорации (банки, финансови компании и др.) са институционални
единици, които осъществяват финансово посредничество или вспомагателни финансови
услуги. Те са основна институционална единица на паричния сектор.
В рамките на СНС присъстват макроикономически сметки, условно подразделени
на три групи:
Първа група, текущи сметки, които отразяват стойностно обема на произведените
стоки и услуги, създадения доход, неговото разпределение, преразпределение и
използването му на потребление или натрупване.
 25

Втора група, набирателни сметки, които отразяват покупката и продажбата на

финансови и не финансови активи и пасиви на институционалните единици.
Трета група, балансови сметки, които показват стойността на активите и пасивите
в началото и края на отчетния период.
Всяка от тези сметки дава информация за важен макроикономически показател.
Институционалните единици се движат във взаимосвързана среда и си
взаимодействат както в рамките на отделните държави, така и извън тях. Това става под
формата на икономически операции – сделки между тях, при които се прехвърля
правото на собственост на материални или финансови активи или се оказват услуги. За
време на извършването на макроикономическата операция се смята моментът на
възникването на съответстващите задължения (обикновено моментът на преминаването
на правата на собственост – изпълнението на поръчката), а не моментът на
разплащането, т.е. операциите се отразяват в момента на тяхното извършване, а не на
плащането.
В рамките на СНС икономическите операции се определят като не финансови
(реални), ако се отнасят до операции по производството и получаването на стоки и
услуги (например, предаване на стоки, движение на доход, не заплатени трансфери), и
финансови, ако се подразбира изменение в активите и пасивите, включително обмена на
едни финансови активи срещу други. Обикновено не финансовите операции имат
кореспондиращи финансови операции (покупка на стоки за пари), но не винаги.
Например, покупката на ценни книги за пари не предвижда движение на реални стоки,
така както и безплатната доставка на медикаменти в район на стихийни бедствия не
предвижда никакви финансови операции. Реалните и финансовите потоци, взети
заедно, отразяват всички доходи и разходи на институционалните единици. Балансът по
не финансовите операции трябва да бъде равен на баланса по финансовите операции.
Разликата се смята за статистическа грешка. Например, превишаването на доходите на
предприятието над неговите разходи трябва да бъде равно на намаляването на неговите
финансови резерви или на сумата на получените заеми.
СНС обхваща икономическите операции на всички намиращи се в дадена страна
институционални единици както по между им, така и с институционалните единици на
други страни. Икономическите операции се смятат за вътрешни, ако се извършват
между институционални единици вътре в дадена страна, и международни, ако се
извършват между институционални единици на няколко страни. За тези цели
институционалните единици се подразделят на резиденти и нерезиденти. СНС фиксира
всички икономически връзки на резидентите с нерезидентите в отделна сметка,
наричана платежен баланс. Резиденти са всички институционални единици, постоянно
намиращи се на територията на дадена страна, независимо от тяхното гражданство или
принадлежността на капитала. Нерезиденти са тези институционални единици, които
постоянно се намират извън територията на дадена държава, даже и ако са филиали на
институционални единици на същата държава.
В световната икономика се разглеждат предимно международните икономически
операции в тяхната взаимовръзка с операциите вътре в страната за всеки от секторите
на икономическата дейност. Характерна особеност за тях е, че търговията със стоки се
разглежда отделно от търговията с услуги и отделно от движението на капитала и
другите производствени фактори. Причина за това са съществените различия в
характера на производството и търговията със стоки и услуги. При стоките,
производството, обикновено, е отделено от търговията. Производителят, в повечето
случаи, не знае къде, кога и кой ще купи неговата стока. Купувачът също може да не
знае къде, кога и от кого е произведена стоката. Докато при услугите, сделките се
договарят непосредствено между производителя и купувача на услугата.
 26

Търговията със стоки, в цялата й разновидност, се разглежда като най-важна

съставна част на науката за международната икономика, посветена на международната
търговия, която включва теорията на предлагането, теорията на търсенето, най-новите
теории за тарифни и нетарифни методи за регулиране на международната търговия.
Търговията с услугите, по принцип, също се подчинява на закономерностите на
международната търговия със стоките, обаче, поради спецификата на услугите като
стока, обикновено се разглежда отделно. Международното движение на капитала,
технологиите и работната сила се разглежда като самостоятелна част на науката за
международната икономика, посветена на международното движение на
производствените фактори.
В международните икономически отношения водещи са взаимовръзките в
платежния баланс. Това са основните операции на външния сектор на икономиката и
тяхното влияние върху показателите на вътрешните сектори – националния доход и
брутния национален продукт, паричния сектор и държавния сектор. Във всяка от тези
сметки присъства международният елемент, който пряко е свързан с платежния баланс,
отразяващ взаимодействието на националната икономика с външния свят.
Изходна точка на модела за общото равновесие, на базата на който е изградена
СНС, е равенството между предлагането на стоки и услуги, от една страна, и търсенето
им – от друга страна. Предлагането на стоки и услуги в дадена година се състои от
тяхното производство вътре в страната и вноса извън страната. Търсенето се формира
от съвкупните разходи на резидентите и правителството за потребление и инвестиции
плюс вноса от чужбина. Това практически изразява всички причинно-следствени
връзки в икономиката. Всяка институционална единица, била тя домашно стопанство,
предприятие, правителство или държавата като цяло, може да употребява и да изнася
извън страната стоки и услуги не повече, отколкото сама е произвела или внесла от
други страни.
Функционирането на националните икономики в световното стопанство се
характеризира с няколко основни показатели, които непосредствено са свързани
помежду си: Национален доход, Чист вътрешен продукт, Брутен вътрешен продукт,
Брутен национален продукт.
Националният доход (НД), като показател, изразява съвкупния доход получен от
резидентите в резултат на използването на наличните производствени фактори (труд,
капитал, работна сила, технологии). Чистият вътрешен продукт включва освен НД и
косвените данъци, постъпващи в държавния бюджет. Когато заедно с чистия вътрешен
продукт се отчитат и амортизационните отчисления на основния капитал, участващ в
текущото производство, се определя брутният вътрешен продукт (БВП).
Резидентите могат да използват производствените фактори както вътре в страната
(да строят предприятия и да произвеждат продукция), така и извън страната (да строят
задгранични предприятия или да купуват такива и да произвеждат продукция в тях). За
да се определи величината на брутния национален продукт (БНП) е необходимо да се
отчитат чистите факторни доходи. Те се формират като разликата в доходите от
използването на намиращите се в чужбина производствени фактори, които са
собственост на резиденти, и разплащанията с нерезиденти за използването на
принадлежащи им производствени фактори в дадена страна. Към чистия факторен
доход се отнасят:
 разликата в доходите от инвестиционна дейност (такива като получената печалба
от чужбина от преки и портфейлни инвестиции и лихви от депозити в чужди
банки) и разходите за изплащане на печалби на нерезиденти от вложения в
дадената страна чуждестранен капитал и лихвите на нерезидентите в местните
банки;
 27

 разликата в преводите в страната и извън страната на работниците-мигранти,

които са резиденти на своята, а не на чуждата страна. (обикновено те са в
чужбина за ограничено време и не се смятат за резиденти в чуждата държава);
 разликата в рентата, получавана за отдадена под аренда недвижима собственост
в чужбина, принадлежаща на резиденти на страната, авторските хонорари,
получавани от чужбина, и т.н., и рентата, плащана на нерезиденти за
принадлежащата им недвижима собственост в дадената страна, авторските им
хонорари и т.н.
Когато вносът на факторни доходи превишава техния износ, чистият факторен
доход е положителен и БНП е по-голям от БВП и обратно – когато вносът е по-малък от
износа, чистият факторен доход е отрицателен и БНП е по-малък от БВП.
Институционалните единици, в рамките на паричния сектор, наричан още банкова
или финансова система, в СНС се подразделят на две основни групи – ръководни
парични органи и търговски банки. Както е известно ръководен паричен орган за всяка
страна е централната банка (ЦБ), емитираща националната валута, съхраняваща
държавните златно-валутни резерви и управляваща всички парични сектори на
икономиката. Търговските банки привличат средства от вложителите и ги дават срещу
лихва на заемоискателите. Важно изискване за паричния сектор, подобно на реалния
сектор, е той да се намира в равновесие, т.е. активите да съответстват на пасивите.
Активите на паричния сектор се изразяват чрез сумата на чистите задгранични активи
на банковата система (включително и чистите държавни резерви), оценени в
националната валута, и чистият вътрешен кредит, предоставен от банковата система.
Пасивите показват задълженията на банковата система пред частния и държавния
сектор, т.е. паричната маса, състояща се от наличните пари в обръщението, депозитите
и другите парични инструменти.
Чистите чуждестранни активи в паричния сектор се изразяват чрез чистите
международни резерви, намиращи се в ЦБ и контролирани от държавата, и чистите
международни активи на търговските банки и другите финансови институции. В
повечето случаи, международните резерви на държавата се формират само от валутните
резерви на ЦБ, които могат да се използват от държавата по нейна преценка. Обаче, ако
валутните резерви на търговските банки са значителни и ефективно се контролират от
държавата, то те също се включват в понятието международни резерви, което в този
случай съвпада с понятието чисти международни активи.
Международното финансиране на дефицита в текущия платежен баланс, а
следователно, и за покриване на дисбаланса в реалния сектор, като правило използва
два основни източника – или притока на капитали от чужбина, или използването на
международните държавни резерви. Тези източници са различни по своя механизъм.
Чистият приток на капитали от чужбина (чистите задгранични активи на паричната
система, които не са включени в официалните резерви), финансира само текущия
баланс. Чистите задгранични държавни резерви покриват отрицателното салдо на целия
платежен баланс и са източник за неговото финансиране като цяло.
Връзката между паричния и външния сектор се осъществява чрез реалния сектор.
Измененията в обема на вътрешното производство и разходите по него влияят на
текущите операции в платежния баланс, което, от своя страна, води до изменение на
чистите задгранични активи. Взаимовръзката между паричния и реалния сектор
отразява реакцията на ключови показатели в реалния сектор (инвестиции и
потребление) и на изменения в паричния сектор (парична маса и вътрешен кредит).
Външният сектор е пряко свързан и с държавния бюджет на всяка страна. По
принцип, сумата на всички видове бюджетни приходи трябва да е равна на сумата на
всички видове бюджетни разходи. Разликата между постъпленията и разходите в
 28

бюджета формира неговото салдо. То може да бъде положително или отрицателно.

Когато е отрицателно, се формира бюджетен дефицит. Салдото е показател за нивото на
спестяванията в държавния сектор.
Положителното салдо, означаващо високо ниво на спестяване в държавния сектор,
може да се разглежда и като фактор за икономическото развитие (тъй като за негова
сметка могат да се правят значителни капиталовложения), и като политика на
ограничаване на съвкупното търсене.
Отрицателното салдо може да свидетелствува за провеждане на политика на
стимулиране на производството, за сметка на разширяване на съвкупното търсене чрез
увеличаване на държавните разходи. Покриването на отрицателното салдо става чрез
финансиране на бюджета. То се извършва за сметка на вътрешни или външни
източници. Вътрешното финансиране обикновено се осъществява чрез банкови заеми
или пускането на държавни облигации. Външното финансиране се осигурява с нови
заеми от други страни, с които се погасяват минали основни задължения.
Разделянето на макроикономиката на сектори на икономическа дейност и
определянето на основните икономически взаимовръзки между тях позволява не само
да се проследят тенденциите в развитието на всяка страна, но и да се правят
сравнителни анализи между тях. В света, като цяло, има над 200 страни, много
различни по нивото на своето развитие. В рамките на международните икономически
отношения, за разлика от международното право, като страни се смятат не само
териториалните единици, определяни като държави, но и териториални единици, които
не са държави, обаче провеждат самостоятелна и независима икономическа политика.
Такива са някои островни територии, зависими от Великобритания, Холандия и
Франция, които не са самостоятелни държави, но се приемат в международната
икономика като отделни страни.
Най-добра представа за групите страни в международната икономика дават
данните на универсалните международните организации, в които членуват по-голямата
част от страните – Организацията на обединените нации /ООН/, Международният
валутен фонд /МВФ/ и Световната банка /СБ/. Класификация и оценката за страните
понякога се различава, защото всяка от тези организации изхожда само от своите
членове (ООН – 185, МВФ – 181, СБ – 180) , а също така и в зависимост от задачите на
организацията. Например, СБ обръща по-голямо внимание на нивото на
икономическото развитие, а ООН – на социалните и демографските аспекти.
За аналитични нужди, в рамките на световната икономика, страните са разделени
на три големи групи – индустриални (развити) страни, развиващи се страни и страни с
преходна икономика.
Попадането на страните в едни или други групи и подгрупи е свързано с
особеностите на тяхното историческо, икономическо, културно и политическо развитие.
Обикновено, обединяването на страните в групи става на базата на общи или близки
характеристики на икономическото развитие, сходна институционална структура на
стопанско управление, близки принципи на организация на производството и общи
проблеми.
Сред индустриалните страни най-съществена роля играят страните от така
наречената “група на 8-те” (Великобритания, Германия, Италия, Канада, САЩ,
Франция, Япония и Русия). Тези страни координират своята икономическа и финансова
политика на ежегодни срещи на най-високо равнище. Като страни с преходна
икономика се класифицират държавите от Централна и Източна Европа и новите
държави след разпадането на бившия СССР, преминаващи от централизирано-планова
към преимуществено пазарна икономика. Като развиващи се страни се класифицират
132 държави от Азия, Африка и Латинска Америка, които се характеризират с ниско и
 29

средно ниво на доходи. Поради тяхното голямо многообразие е прието те да се

разграничават както по географски признак, така и по други критерии.
Основен метод за класифициране на страните е разграничаването им по нивото на
икономическото им развитие. Това е продиктувано и от проблема за евентуален достъп
или за блокиране на достъпа им до привилегировано финансиране от страна на
световната общност, за получаване на безвъзмездна помощ от развитите страни и
определен вид кредити от международните организации.
Статистиката на Световната банка, която обхваща 209 страни, отделя три основни
нива на развитие (с две подгрупи: с доход по-нисък и по-висок от средния).
Първо ниво:
Страни с ниско ниво на доходите – 64 държави, в които БНП на човек от
населението е по-малък от 725 долара;
Второ ниво:
Страни с доходи по-ниски от средното ниво – 66 държави, в които БНП на
човек от населението е 726 – 2895 долара;
Страни с доходи по-високи от средното ниво – 35 държави, в които БНП
на човек от населението е 2896 - 8995 долара;
Трето ниво:
Страни с високо ниво на доходите - 44 държави, в които БНП на човек от
населението е над 8995 долара.
Най-пълна преценка за ролята на отделните страни дава МВФ в рамките на
петгодишния преглед на квотите на страните-членки, в съответствие с уставните
документи на тази организация. Статистическите изчисления за определяне
относителното място на всяка от страните се основават само на икономическите данни
за размера на техния БНП, официалните резерви, текущите плащания и постъпления,
без да се отчитат размера на територията, демографски и социални показатели. Те
служат като основа за отчитане не само на икономическата, но и на политическата роля
на страната в международните икономически отношения.

2.3. Свободните икономически зони

Във втората половина на 20-ти век присъщ елемент на международните

икономически отношения станаха свободните икономически зони. Те се наложиха като
важен фактор за ускоряване на икономическия растеж за сметка на активизирането на
международния стокообмен, мобилизирането на инвестиционен капитал и
задълбочаването на интеграционните икономически процеси. Свободните
икономически зони получиха широко разпространение след подписването на Киотската
конвенция през 1973г., определяща ги като своеобразен външнотърговски анклав,
където стоките се третират като намиращи се извън пределите на митническата
територия на страната. В края на 20-ти век в света вече функционират няколко хиляди,
различни по своя характер, свободни икономически зони.
Международните корпорации гледат на свободни икономически зони като на
благоприятни територии за реализиране на свръхпечалби. Затова насочват своята
експанзия към организирането на производствена дейност в тях.
Свободните икономически зони са част от националното икономическо
пространство, където се прилага особена система на привилегии и стимули, които не се
отнасят за останалата част от страната. Като правило, свободните икономически зони в
по-малка или в по-голяма степен включват обособена географска територия. Самото
понятие “свободна икономическа зона” не отразява в пълна степен същността на това
 30

явление. Защото в много от тях прилаганите икономически правила, механизми и

специални административни разпоредби не освобождават зоната от общия правен и
стопански режим, а само го облекчават чрез предоставяне на привилегии, стимулиращи
предприемаческата дейност. Практически, в тези зони държавата само намалява своята
намеса в икономическите процеси. За някои страни свободните зони, по своята
същност, са специални, в смисъла на “екстериториалност” по отношение на жизненото
равнище на работещите в зоната, в концентрацията на производствен потенциал и
други особености. За такива зони по-подходящо е наименованието “специални
икономически зони”.
Създаването и характерът на свободните икономически зони зависи, преди
всичко, от равнището на социално-икономическото развитие на страните и техните
стратегически икономически интереси. Затова, причините и целите за създаването им
във всеки отделен случай могат да са различни.
Развитите страни създават свободни икономически зони за активизиране на
външноикономическите си контакти, за реализиране на определена регионална
политика, с цел съживяване на малкия и средния бизнес в изоставащи райони и
изравняване на междурегионалните различия. Затова, в тях се предоставят по-големи
икономически свободи и значителни финансови привилегии, без да се преследва
специално привличане на чуждестранен капитал.
В повечето от развиващите се страни свободни икономически зони също се
създават с подобни цели, но за разлика от развитите страни акцентите се поставят върху
привличането на чуждестранни капитали и технологии, върху модернизиране на
производствата и повишаване квалификацията на работната сила.
Създаването на свободни икономически зони се обвързва главно с решаването на
три основни задачи:
- първо, стимулиране на промишления износ и увеличаване на валутните
постъпления;
- второ, увеличаване заетостта на работната сила;
- трето, превръщане на зоните в своеобразни лаборатории за експериментиране
на нови стопански методи.
В международните икономически отношения свободните икономически зони се
разглеждат като важна стъпка към реализиране на принципите на отворената
икономика. Тяхното функциониране се свързва с либерализирането и активизирането на
външноикономическата дейност. Стопанската дейност в тях е с висока степен на
отвореност към външния свят, а митническият, данъчният и инвестиционният режим са
благоприятни за външни и вътрешни инвеститори.
Свободни икономически зони е рационално да създават и страни, които по
редица причини не желаят напълно да отварят своите икономики за чуждестранния
капитал или да използват особен инвестиционен климат върху цялата си територия. За
тях е по-изгодно да отварят своята икономика частично във вид на специални зони. На
практика, по този начин се създават своеобразни “капани” за мигриращите в мащабите
на световното стопанство капитали.
Структурата на свободните икономически зони е толкова разнообразна, че е доста
трудно да бъдат класифицирани еднозначно, защото всяка притежава черти, присъщи на
много други зони. Ето защо в основата на тяхното класифициране, в повечето случаи,
се поставя концептуалният подход при организирането на зоната – териториален или
функционален.
При териториалния подход “зоната” се разглежда като обособена територия, в която
всички предприятия се ползват с привилегирован режим в стопанската си дейност.
 31

При функционалния подход “зоната” е условно понятие, защото в себе си съдържа

само привилегирования режим, прилаган към определен вид предприемаческа дейност,
независимо от местоположението на съответното предприятие.
Свободните икономически зони по форми на проявление се срещат като:
свободни митнически зони, зони за свободна търговия, промишлено-производствени
зони, технико-внедрителски зони, сервизни зони, комплексни зони, международни
зони.
Свободните митнически зони са едни от най-простите форми на икономически
зони, наричани още зони от “първо поколение”. Тяхното съществуване датира от 17-18
век. Това са транзитни или консигнационни складове за съхраняване, опаковка и
незначителна обработка на стоки, предназначени за износ. Тези зони често се наричат
бондови складове или свободни митнически територии. В тях, обикновено, откриват
свои филиали предприятия-вносители, нерезиденти за дадена страна. Такива зони се
освобождават от мита по вноса и износа на стоки. Получили са разпространение в
редица страни по света, но най-много в развитите страни.
Зоните за свободна търговия обхващат ограничени участъци от територията на
дадена страна, в пределите на които се прилага привилегирован режим за стопанска, в
това число и външноикономическа дейност. Те биват зони с общо назначение и
специализирани зони.
Зоните с общо назначение включват неголямо пространство, което фактически е
извън пределите на националната митническа територия. В тях се осъществяват
операции по складиране и обработка (опаковка, сортировка, маркировка, доработка и
т.н.) на внесени стоки.
Специализираните зони се създават и прилагат по отношение на отделни големи
компании, дейността на които излиза извън рамките на зоните с общо назначение. В
тях, най-често, се произвежда експортна или заместваща вноса продукция. Към зоните
за свободна търговия се отнасят и специалните магазини (free shop) в големите
международни летища, които, от гледна точка на режима, се разглеждат като намиращи
се извън пределите на държавните граници. Подобни на тях са и традиционно
свободните пристанища с привилегирован търговски режим.
Промишлено-търговските зони се отнасят към “второ поколение” свободни
зони. В тях се внасят не само стоки, но и капитали, а дейността им е свързана не само с
търговия, но и с производство. Те се създават на територии със специален митнически
режим и съществени данъчни и финансови привилегии. Сред тях най-голямо
приложение, особено в развиващите се страни, получиха експортно-производствените
зони. Логиката на образуването на тези зони се предопредели от икономическата
стратегия на развиващите се страни, когато в средата на 60-те години възникна
необходимостта от стимулирането на промишления износ и заетостта, за сметка на
притока на чуждестранен капитал.
Технико-внедрителските зони, наричани зони от “трето поколение”, се създават,
до голяма степен, стихийно (в САЩ) или специално с държавна подкрепа около големи
научни центрове (Япония, Китай). В тях се концентрират национални и чужди
изследователски, проектантски и научно-производствени фирми, ползващи се от единна
система за данъчни и финансови привилегии. В САЩ те се наричат технопаркове, в
Япония – технополиси, в Китай – зони за развитие на нови и високи технологии. Най-
известният в света и най-големият в САЩ технопарк е разположен в “Силиконовата
долина”, който дава 20% от световното производство на изчислителна техника и
компютри. В Европа научни паркове са създадени практически в почти всички региони.
Сервизните зони включват територии с привилегирован режим на дейност за
фирми и организации, оказващи различни финансово-икономически, застрахователни и
 32

други услуги. Към тях се отнасят офшорните зони и данъчните “пристанища”. Те

привличат предприемачите с благоприятния си валутно-финансов и фискален режим,
висока степен на банкова и търговска тайна, лоялност при държавното регулиране.
Главното изискване за регистриране на една фирма в офшорна зона е да не е резидент
на страната, където се намира офшорният център, и да не формира печалби на нейна
територия. При данъчните “пристанища”, за разлика от офшорните зони, всички фирми
и местни, и чуждестранни получават данъчни привилегии за всички видове дейности
или за някои от тях. В офшорните зони компаниите често въобще не подлежат на
данъчно облагане или се облагат незначително.
Режимът на привилегиите в офшорните зони се свежда до следното:
- първо, отсъствие на валутни ограничения;
- второ, свободен износ на печалбите;
- трето, ниско равнище на уставния капитал;
- четвърто, отсъствие на мита за чуждестранните инвеститори;
- пето, екстериториалност за нерезидентите и др.
За сметка на тези привилегии страните, организиращи офшорни зони, ползват
изгоди от привличането на допълнителен чуждестранен капитал, доходи от
пребиваването на регистрираните компании, създаване на допълнителни работни места,
което, като цяло, подпомага развитието на националната икономика.
Офшорният бизнес се концентрира, преди всичко, в банковото и
застрахователното дело, корабаплаването, операциите с недвижима собственост, във
всички видове вносно-износни операции. Ефектът от дейността в офшорните зони не се
оценява еднозначно. Много икономисти, признавайки тяхната важна роля в
международната движение на капитала, ги разглеждат и като центрове за “пране на
мръсни пари” и различни видове банкови афери.
Комплексните зони се появяват в началото на 80-те години и за разлика от
другите свободни икономически зони се характеризират с по-големите пространствени
мащаби, по-високата концентрация на производството и по-широкото поле на дейност.
Пример за комплексни зони са специалните икономически зони на Китай. Дейността в
тези зони образува единно цяло от следните компоненти:
- преимуществено развитие на търговията с експортно производство;
- развитие на финансовия пазар;
- развитие на комуникациите;
- развитие на туризма.
Международните свободни икономически зони се създават на стика между
няколко държави. Този процес се активизира през 90-те години, когато започна
разработката на проект за създаване на такава зона на границите между Русия, Китай и
КНДР (Туманган). Този проект е разчетен за 20 години и неговата стойност на първия
етап се оценява на 90-110 млрд.долара. В създаването на тази зона се предвижда да
участват Япония, Южна Корея, Монголия, Китай, КНДР и Русия. Планира се да бъдат
построени голямо пристанище, промишлени предприятия с използването на китайска и
корейска работна сила, а от Русия да бъдат доставяни суровини и материали за
преработка. Проектира се зоната да има гъвкави граници.
Особеностите на инвестиционния климат в свободните икономически зони се
очертават в четири основни групи привилегии: външнотърговски, данъчни, финансови
и административни.
Външнотърговските привилегии предвиждат въвеждане на особен митнически
режим (намаляване или премахване на митата) и опростяване процедурите по
външнотърговските операции.
 33

Данъчните привилегии се отнасят до данъчната база, до равнището на данъчните

ставки, до въпросите за постоянно или временно освобождаване от данъчно облагане и
др.
Финансовите привилегии включват различни форми на субсидии, които се
изразяват във вид на по-ниски цени на комуналните услуги, на арендното заплащане за
използването на терени и производствени помещения, привилегировани кредити и др.
Административните привилегии се отнасят до опростяване на процедурите по
регистрацията на фирмите, движението на чуждите граждани и редица други услуги.
Всички тези привилегии се прилагат в най-различни комбинации и дават
положителни резултати. Обаче, не винаги те са водещия стимул за притока на
чуждестранен капитал. В редица случаи, много по-съществен стимул се оказват такива
фактори като политическата стабилност, инвестиционните гаранции, качеството на
инфраструктурата, квалификацията на работната сила и др.
Световният опит по функционирането на свободните икономически зони дава
възможност и основания за някои по-общи изводи за резултатите от тяхната дейност и
особеностите в развитието им.
В развитите страни в основата на успехите на свободните икономически зони,
от една страна, стои доброто планиране в началния етап на тяхното развитие, а от друга
страна, гъвкавото управление на зоните в зависимост от променящата се световна
конюнктура. Важна страна в дейността на зоните в развитите страни е и фактът, че те
работят не само за световния, но и за широкия вътрешен пазар.
В развиващите се страни най-голямо разпространение получиха експортно-
производствените зони, по-либералните и привилегировани условия за чуждестранните
предприемачи, търговско промишлената диверсификация на тяхната дейност и
комплексното им развитие.
Успехите на свободните икономически зони за социално-икономическото
развитие на отделните обособени райони в различните страни не могат да се разглеждат
като универсален способ или панацея за модернизация на икономиката. В много от
развиващите се страни степента на влияние на свободните икономически зони върху
останалата част от територията на страната е сравнително ограничена, а в развитите
страни и не се поставят такива задачи. Като цяло, може да се предполага, че тези зони
изпълняват подпомагаща, стимулираща роля за оживяването на предприемаческата
дейност в даден район или акцентират вниманието върху развитието на един или друг
отрасъл от икономиката.
 34

3. Основни черти и особености на съвременните

международни икономически отношения

3.1. Новите измерения в световното стопанство и международните

икономически отношения

В началото на новия век условията, в които функционират световното стопанство

и международните икономически отношения, съществено се отличават даже от
условията в началото на 90-те години на 20-ти век. Тези различия се определят не
толкова от еволюцията на преобразованията, колкото от радикалната метаморфоза,
която преживява световното стопанство.
Светът стана единен. Съвременното световно стопанство, от една страна, е
органична част от световните процеси и затова функционира по единни за целия свят
закони и принципи, но, от друга страна, представлява самостоятелна система със
собствени закони и правила, елементите на които се намират не в антагонизъм, а във
взаимовръзка и взаимозависимост не само помежду си, но и с елементите на другите
обществени и природни системи (политически, правни, биологични, екологични и др.).
Вече е невъзможна пълна икономическа изолация, на която и да е страна. Нееднократно
предприеманите опити на различни тоталитарни режими да живеят отделно от
световната общност не водеха до успех, а и не биха довели. От друга страна,
въвеждането на икономическо ембарго на част от международната общност по
отношение на някои страни, също показа своята неефективност.
В основата на съвременното световно стопанство господстват пазарните
отношения и икономически лидери стават тези страни, в които тези отношения са на
по-висока степен на развитие.
От гледна точка на “теорията на циклите”, световната икономическа система е
йерархически неравномерно разпределена, поради концентрацията на производството
на някои видове продукти (достатъчно монополизирано и затова даващо високи
печалби) в ограничени зони, които благодарение на това стават центрове, особено
привлекателни за капитала. Такава концентрация позволява в тях да се укрепват
държавните структури, които от своя страна се стремят да гарантират запазването на
относителния монополизъм.
Така протичащите в световната икономика процеси и явления се характеризират
със следните особености:
 забавяне на ръста на производството;
 увеличаване дела на безработните сред активната част от населението;
 преместване сферата за получаване на печалби от производството в сферата на
финансовите манипулации, т.е. реализиране на виртуални печалби;
 ръст на държавната задлъжнялост;
 ръст на военните разходи, предизвикани не от потребности от военен характер, а
от стремежа да се създава противоциклично търсене;
 изключително въздействие на съвременната информационна революция върху
икономическите контакти;
 ускоряване процеса на глобализация;
 намаляване на реалните заплати в държавния сектор;
 разширяване на “сивата” икономика;
 разширяване на нелегалната миграция на населението.
 35

Групите държави, определяни като “велики”, вече не се противопоставят една

срещу друга по линията “Изток - Запад”. Това съвсем естествено се отрази и върху
световното стопанство и характеризиращите го международни икономически
отношения.
Първо, съществено се променят принципите на формирането на икономически и
търговски съюзи и групировки. На преден план все повече излиза принципът на
реалната изгода. Друг важен принцип става изравняването на нивата на икономическо
развитие на страните, влизащи в регионалните обединения, като условие за успешното
им функциониране.
Второ, засилва се конкурентната борба между отделните звена в световната
икономика и системата на отношения между страните. В резултат на това върху тези
процеси не винаги ефективно могат да въздействат даже и най-големите международни
политически организации.
Трето, съществувалата ос на политическо противопоставяне по линията “Изток -
Запад” все повече се преобразува в икономическата ос “Център - Периферия”. Новите
отношения, в тази схема, съвсем не водят до засилване на връзките между развитите и
развиващите се страни. По-скоро става обратното - укрепват се отношенията между
близките по ниво на развитие страни, което намира отражение във връзките “Център -
Център” и “Периферия - Периферия”.
Прекратяването на конфронтацията между най-влиятелните елементи на
световното стопанство, би следвало да доведе до установяване на консенсус между тези
държави по въпроса за поддържане стабилността на световната система. Обаче,
възниква въпросът за това, кои могат да се смятат сега за “велики държави”. Ако се
изхожда от критерия за “величие” и “мощ” на държавата, според наличието в нея на
достатъчно количество от определени ресурси, то се очертава една картина на
многополюсен свят. Ако се изхожда от друг критерий - способността да се оказва
въздействие върху приеманите решения по най-важните въпроси на глобалното
икономически развитие, то е налице еднополюсен свят, доминиран от САЩ, макар по
много икономически показатели те да не са доминиращи. Но при всички случаи,
развитието на световната икономика и международните икономически отношения в
бъдеще няма да протича безконфликтно. То се стреми към по-съзидателен характер, в
това число към решаване на глобалните проблеми, но и с не по-малко конкурентни
характеристики, макар и затова, че в основа за развитието на всяка система лежат
противоречията.
На основата на тези особености се очертават следните основни перспективи и
фактори, въздействащи върху развитието на международните икономически отношения:
Първо. Ускоряване на научно-техническия прогрес.
Появяват се и се разпространяват нови технологии в редица сфери, като тези на
свързочните средства, транспорта и въоръженията. Протичащата под влиянието на НТП
глобална компютъризация на икономическата дейност поставя по нов начин въпроса за
способите за водене на международния бизнес. Глобалната информационна система
рязко облекчава възможностите за получаване на търговска, общоикономическа и
специална информация.
Второ. Глобални промени в областта на околната среда.
Изчерпването на екологичната база, необходима да поддържа постоянно
разширяващото се възпроизводство, поставя остро въпроса пред източниците за
финансиране и пред рязкото напрежение във функционирането на световната
икономика. Средства за решаване на екологичните проблеми могат да бъдат намерени,
но за сметка на страните от Периферията, което ще доведе до още по-голямо
 36

неравенство между Центъра и Периферията. Разходите ще се поемат от Центъра, но

това неизбежно ще доведе до намаляване на жизнения стандарт в Периферията.
Трето. Увеличаване и постоянна миграция на народонаселението.
Населението мигрира в резултат на бедствено екологично, неудовлетворено
икономическо и политическо положение в редица страни и региони. Масовият
миграционен натиск от Периферията към Центъра предизвиква съответна репресивна
реакция, което от своя страна влиза в противоречие с изискванията за демократизация
на световната общност, пораждайки в редица страни сходни икономически и социални
проблеми.
Четвърто. Увеличаване на пропастта между бедни и богати страни.
Деколонизацията, в повечето случаи, не оправда надеждите на развиващите се
страни за икономически просперитет. Продължаващата дискриминация в
международните икономически отношения доведе до неуспешен опит на развиващите
се страни да установят “нов международен икономически ред”. Засилването на
конкуренцията между страните от Центъра (ЕС - НАФТА - Япония/АСЕАН) води до
намаляване вероятността за насочването на капиталите към по-слабо развитите страни,
към задълбочаваща се необходимост от инвестиране в страните с преходна икономика, с
цел повишаване предсказуемостта на тяхното поведение на световните стокови пазари.
Пето. Увеличаване икономическата взаимозависимост на страните в света.
Този процес неизбежно води към унифициране на правните норми, културните
ценности, начина на живот, стила на поведение и т.н., което ще се сблъсква с позициите
на различни групи от населението, заинтересовани в запазване на тяхната национална
идентичност. Обаче, това не изключва въпроса за йерархичността на световната
икономика и множествеността на субектите, действащи в нея.
Шесто. Засилване ролята на международните икономически организации.
Това става на фона на намаляващата се възможност на редица държави да
поддържат вътрешния ред в резултат на политическата им неспособност да предоставят
на своите граждани безопасност и социална сигурност. Вътрешните и външните
действия на държавите все повече се ръководят от внушителни и постоянно
разширяващи се норми на поведение, формулирани от международните икономически
организации. Авторитетът на последните се определя от игнорирането на
идеологическите мотиви при оценка на ситуациите и приемането на решенията и
отчитането на неефективността на военно-политическите санкции срещу нарушителите
на световния икономически ред.
Седмо. Растящата роля на неправителствените структури за решаването на
международните проблеми.
Те (в това число и транснационалните корпорации) поставят въпроса за промяна в
състава и структурата на основните субекти на международната общност. Светът се
движи към нова социално-икономическа обстановка, в условията на която
международната общност ще включва сравнително различни групи субекти, чиято роля,
като автономни членове на дадена общност, е невъзможно да се игнорира.
Международните икономически отношения постепенно придобиват все по-
конкретни форми и започват да се подчиняват на специфични закономерности и
механизми и на нови тенденции в своето развитие.
В логиката и структурата на международните икономически отношения се
обособяват следните основни компоненти:
 базови понятия и концепции, лежащи в основата на международната икономика,
започвайки от международното разделение на труда и производствените
фактори, преминавайки през механизмите на световния пазар и световното
стопанство и стигайки до различните концепции за международната икономика;
 37

 нова икономическа политика на държавите, на механизмите на държавното

регулиране на икономиката, като цяло, и на нейните външни аспекти, в
частност.
 конкретни форми на международните икономически отношения, чрез които
функционира международната икономика, включващи международната
търговия със стоки и услуги, международното движение на производствените
фактори (капитал, работна сила, технологии), международната търговия с
финансови инструменти (валута, ценни книги, кредити), международните
разплащания;
 международно регулиране и надзор, включващо дейността на международните
икономически и финансови организации, създадени за мониторинг и регулиране
на международната икономика или отделни нейни елементи.
Наблюдава се формирането на нов модел на световната икономика и
международните икономически отношения. Системата от многостранни икономически
взаимовръзки и зависимости се базира на сложно съчетаване на конкурентни
механизми, коопериране и партньорство на макро и микро нива, преплитане на
зараждащите се глобални пазари със запазващите се национални и локални пазари.
Световната икономическа общност, от неопределена съвкупност на повече или по-
малко свързани страни, се превръща в многообразна, но единна система от национални
и транснационални структури, в която националният социум се оказва съставна част на
единния световен стопански организъм, чиято органична част стават международните
икономически отношения, като система от стопански връзки между икономическите
субекти в различните страни.
Материална основа в развитието на системата на световното стопанство
продължава да бъде международното разделение на труда. В основата на това развитие
лежи преходът в края на 20-ти век към нов начин на производство. Негова отличителна
черта е непрекъснато генериране на иновации и усвояване на нови технологии. Ключов
ресурс в развитието стават знанието, науката, човешкият (интелектуалният) капитал.
Едновременно с тези процеси в развитите страни се наблюдава и преход към социално
ориентиран тип на развитие. Показател за това е разширяването на нематериалните
потребности в социалните услуги, в социалното осигуряване, в хуманизацията на труда,
участието в управлението. Важно значение придобиват специфични “социални сили”:
развита демокрация, обща култура, информираност, компетентност на държавното
управление, гражданска активност.
Всички тези условия съществено усложниха институционалната структура на
световното стопанство. Отличителна черта стана многообразието на нейните съставни
икономически субекти. Те могат да бъдат условно обособени в две основни групи:
първа група – стопански субекти, които непосредствено осъществяват предприемаческа
дейност и втора група – съвкупност от институции, които регулират дейността на
стопанските субекти и отношенията между тях и реализират икономическата политика
на отраслово, регионално, национално, междудържавно и над национално ниво.
Към първата група ключови стопански субекти в световната икономика,
определящи световния бизнес, се отнасят: транснационалните корпорации (ТНК);
транснационалните банки (ТНБ), транснационалните институционални инвеститори
(застрахователни компании, различни пенсионни фондове и др.), транснационалните
финансово-промишлени групи (интегрирани ТНК и ТНБ), световните финансови
центрове (Лондон, Токио, Ню Йорк, Париж, Цюрих, Франкфурт на Майн, Сингапур,
Сянган), най-големите борси.
Втората група субекти в световното стопанство включва: националните държави,
различните обособени територии, регионални и местни органи на властта, съюзи на
 38

предприемачи, търговски палати, профсъюзи, световни икономически и финансови

институции, регионалните интеграционни обединения (ЕС, НАФТА, МЕРКОСУР и
др.), отраслови международни организации (ОПЕК и др.), международни не
правителствени организации.
Универсални икономически организации, с най-голямо влияние върху световното
стопанство, станаха Международният валутен фонд (МВФ), Групата на Световната
банка, Световната търговска организация (СТО), Конференцията на ООН по търговията
и развитието (ЮНКТАД) и др. В своеобразен клуб на развитите страни се превърна
Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). С регулирането на
външните дългове се занимават Парижкият клуб (държавните дългове) и Лондонският
клуб (частните външни дългове). Особена роля играе “голямата осморка” (САЩ,
Германия, Франция, Великобритания, Италия, Канада, Япония, от 1993г – Русия) – като
неформална група, в състава на която се обсъждат най-важните проблеми в развитието
на световната икономика.
Многообразието на стопанските субекти преобрази цялата икономическа среда и
международните отношения. Дълбоки изменения се наблюдават в отношенията на
собствеността и формите на предприемачество. Преобладаваща става корпоративната
частна собственост. Качествени промени се наблюдават и в характера на
взаимоотношенията между стопанските субекти в производството и на пазара.
Формират се нови механизми на взаимодействие в схемата – “държава – бизнес –
общество”.
Макар приватизацията и либерализацията да станаха преобладаващи тенденции в
икономическата политика, държавата не губи позиции в икономиката. Променят се
формите на управление на икономиката – от пряко вмешателство на държавата в
стопанската дейност се преминава към косвени методи за регулиране. Голяма е ролята
на държавата за осигуряване правата на собственост. Създавайки максимално
благоприятни условия за пазарните сили, държавата едновременно с това създава
условия действията на тези сили да са в рамките на закона и прозрачни. Нараства и
значението й за изграждане на ефективна система за съгласуване на интересите на
различните групи и слоеве на обществото.
В последните години настъпиха съществени промени и в основната единица на
икономиката - фирмата. Появи се понятието “нова фирма”, за да се разграничава от
традиционната фирма. Традиционната фирма се характеризира с висока капиталоемкост
на активите, висока степен на вертикална интеграция, ясни очертания на границите на
компаниите и определеност на материалните активи. “Новата фирма” се характеризира
с принципно други черти: първо, най-важен елемент на активите става човешкият
капитал; второ, материалните активи престават да бъдат главен източник на доходите;
трето, в активите нараства делът на нематериалните елементи (брендове, патенти, ноу-
хау). В тези процеси най-просперираща форма става аутсорсингът, т.е. предаване
определени дейности на други фирми, които преди това фирмата е осъществявала сама,
с цел минимизиране на разходите.

3.2. Интернационализацията и глобализацията на международните

икономически отношения
В края на 20-ти век интернационализацията на стопанския живот се издигна на
качествено нов етап. Процесът на нарастващо взаимодействие между субектите на
световната икономика придоби глобален характер. Движещи сили на глобализацията
станаха задълбочаването на международното разделение на труда на базата на
растящата диференциация на високотехнологичните крайни продукти и полуфабрикати,
задълбочаването на международната транспортна инфраструктура, информационната
 39

революция – революцията в средствата за телекомуникация, развитието на

транснационалното предприемачество, разглеждащо цялото световно пространство като
единно поле за международния бизнес.
От друга страна, задълбочаването на глобализацията доведе до изострянето на
редица общочовешки проблеми – опазването на околната среда, осигуряване на
увеличаващото се население с енергоресурси и продоволствия, преодоляване на
изостаналостта на развиващите се страни, борбата с глада, нищетата, болестите и др.
Истински интернационален характер придобиха и такива обществени явления като
организираната престъпност, тероризмът, наркотрафикът. Повишават се и рисковете,
свързани с крупномащабните техногенни катастрофи, унищожаването на натрупаните
оръжия, съхраняването на радиоактивните отпадъци.
Глобализацията на световната икономика се прояви: първо, в ускоряващия се ръст
на световната търговия и още по-стремителното преливане на капитали; второ, в
интензификацията на международното движение и на другите производствени фактори;
трето, в хипертрофираното трансгранично движение на огромни финансови ресурси,
изпреварващи значително по темпове обслужваните от тях производство и търговия;
четвърто, в новата роля на международни организации, управляващи тези процеси.
Светът, обаче, все още в началото по пътя на глобализацията. Защото около 50%
от населението в развиващите се страни живее в затворени икономически структури,
които, все още, са сравнително малко засегнати от международния икономически обмен
и движението на капитала.
Най-глобален по своите измерения стана световният валутен пазар. Бързо се
развиват и кредитните пазари. За последния четвърт век обемът на международното
кредитиране (банкови кредити и облигационни заеми) се увеличи 15-20 пъти.
Величината на трансграничните заеми и банкови депозити надхвърли 10 трлн. долара, а
трансграничните инвестиции в ценни книжа – 15 трлн. долара. Дълбоки изменения се
наблюдават и в механизма и инструментите на световния фондов пазар. В това число се
наблюдава - отказ на по-голямата част от държавите от пряка намеса във финансовата
дейност; възникване на нови финансови продукти и усъвършенстване на технологията
за търговията с тях; коопериране на финансови институции от различни страни до
степен на пълно сливане. Тези радикални промени вече се квалифицират като
“финансова революция”.
В съвременния свят се проявява и развива и другата форма на
интернационализацията – регионализацията (организацията на производството и пазара
в определен географски район), като повечето от страните участват в една или няколко
регионални икономически групировки. Регионализацията, от една страна, представлява
етап по пътя на глобализацията, а от друга – особените интереси в отделни региони
противодействат на съгласуването (в рамките на международните организации) на
механизмите за регулиране. Регионализацията се проявява като основа за формирането
на икономически полицентризъм в света.
В най-развитите райони на света се формират и центрове на международна
интеграция - с тенденции за постепенно разширяване. Международната интеграция се
разглежда като най-висша степен на интернационализация. Ако глобализацията се
оценява като ново качество на интернационализацията в стадий на нейното пределно
възможно развитие в ширина, то международната интеграция се разглежда като най-
висша степен на нейното развитие в дълбочина.
Особено място в съвременни свят заемат и такива процесите като
транснационалзацията на икономиката. Нейни носители станаха транснационалните
корпорации /ТНК/ и транснационалните банки /ТНБ/. Те пренасят през границите не
толкова стоки, колкото самия процес на приложение на капитала, съединявайки го със
 40

задграничната работна сила в рамките на международното производство. В рамките на

такива транснационални стопански комплекси се осъществява движението на стоки,
финансови ресурси, патенти, ноу-хау и други ресурси. За ТНК е присъщ своеобразен
дуализъм. Те са едновременно съставна част на националната икономика и в същото
време ключов елемент на световната икономика. Този дуализъм създава условия за
засилване на противоречията между глобалните цели на ТНК и интересите на
националната икономика.
В резултат на посочените процеси и тенденции националните икономики в
преобладаващата част от страните и регионите станаха органична част на световното
пазарно стопанство. Разрушават се институционални, юридически и технологични
бариери, разделящи националните стопанства. Центростремителните сили вземат
надмощие над центробежните сили. В световното стопанство се разширява сферата на
действие на общите икономически закони и функционални взаимовръзки. В тази посока
нараства значението на международните регулативни структури. Пазарните сили все
повече излизат от контрола на държавата, подкопавайки нейните стопански функции,
свивайки пространството за маневриране и регулиране на икономиката от страна на
националните правителства. Транснационализацията превръща икономическите
граници във все по-прозрачни. Самото деление на вътрешна и външна икономическа
среда в много случаи става условно. Все по-често стопанските решения се диктуват не
от национални съображения, а от интересите на ТНК и международните икономически
организации. Обаче, би било прекалено преждевременно да се прави извода, че
националните стопански комплекси са изпразнени от съдържание и още повече, че
националните икономически интереси са лишени от смисъл.
Всяка държава се различава със своя специфика, породена от особеностите на
историческото, икономическото, социалното и културното развитие. Националните
интереси продължават да бъдат важен фактор за общественото развитие и
международните отношения. Държавата продължава да играе водеща роля в
решаването на много икономически, социални, екологични проблеми, а още повече за
осигуряване на националната безопасност.
На съвременния етап от развитието на света протичат глобални промени и в
цялата система на самите международни отношения. Тяхна нова съществена черта
стават процесите на глобализацията. Според преобладаващата гледна точка нито едно
действие (икономическо, социално, политическо, юридическо, военно и т.т.), нито един
процес в обществото, в живота на хората, от какъвто и мащаб да е, той не е възможно да
се разглежда ограничено, само като такъв. Взаимовръзката и взаимната зависимост на
обществените явления и процеси се засилва, което изисква отчитане и оценяване и на
обратния ефект, на всички последствия, както близки, така и по-отдалечени, в
непосредствени и различни сфери. Сериозно се усложнява разкриването на
обществените предпоставки за едни или други процеси. Например, отделни ситуации в
политиката могат да бъдат предизвикани не само и не толкова от политически фактори,
а от икономически, социални, етнически и други, а в икономиката те могат да бъдат
обусловени не само и не толкова от икономически фактори.
Глобализацията на международните икономически отношения не може да се
разглежда като мимолетно явление. Според редица изследователи тя е започнала
отдавна, но сега приема вече нови мащаби. Може да се смята, че глобализацията на тези
отношения започва с интернационализацията на стопанската дейност, но придобива
нови черти във връзка с международната интеграция, засягаща не само икономиката.
Затова, на съвременният етап в развитието на световната общност са присъщи
принципно качествено нови признаци на процеса на глобализацията, даващи основание
 41

тя да бъде отделена като закономерна, но в същото време и особена черта в развитието

на цивилизацията.
Глобализацията на международните икономически отношения, разбирана в такъв
широк смисъл, означава съществено увеличаване на общественото пространство, на
полето на възникване, осъществяване и въздействие на последствията при отделните
изяви в различните области на човешката дейност. Такова пространство става цялата
световна общност, цялата система на международните отношения. Значително
непредсказуема става и сферата на въздействие на отделни процеси от национално,
регионално, интернационално ниво на международните отношения с отчитане на
засилващата се взаимна зависимост на отделните страни в новите условия. Показателни
в това отношение са, например, събитията в Косово, Абхазия и Южна Осетия. Те
непосредствено засягат много европейски и не само европейски държави,
икономическата, правната, етническата и религиозната сфери, което усложнява
решаването на проблемите и оценяването на последствията във всички области. Върху
ускоряването на процеса на глобализацията на международните икономически
отношения в световен мащаб радикално въздействие оказва развитието на
всеобхватната система на телекомуникациите и информацията, формирането на
качествено нови условия за международно общуване.
Глобализацията на международните икономически отношения протича на
различни нива, засягащи както отделни фирми (микрониво), стоковите, финансовите и
валутните пазари и пазарите на труда (мезониво), така и регионалните и националните
икономики (макрониво). В условията на пазарни отношения микронивото формира
структурообразуващата база на глобализацията на световните икономически контакти,
по силата на това, че отделните фирми се явяват определящи субекти в международните
икономически отношения във всичките им форми. Обаче, мащабните стопански
контакти се осъществяват на мезонивото на международните пазари на стоки и услуги,
капитали, работна сила, финансово-кредитни ресурси и валути. Множествеността на
факторите на глобализацията и невъзможността за чисто пазарното саморегулиране в
такава ситуация и особено в планетарни мащаби предопределя особената роля в този
процес на макроикономическото ниво. На това ниво, от една страна, принципно
значение придобиват целенасочените усилия за преодоляване, ограничаване и
ликвидиране на препятствията в сферата на международните икономически отношения,
а от друга страна, стои съдействието на процеса на глобализацията, осъществяването на
последователни действия за координиране на икономическите и социалните програми,
концентрирането на ресурсите за решаването на глобални, особено мащабни проблеми,
засягащи световната общност, групи страни и региони.
Ако се изхожда от обективния характер на процеса на глобализацията на
международните икономически отношения, то следва да се определят някои от
основните фактори, които обуславят този процес:
 производствено-технически - рязко увеличаване мащабите на производството,
международните форми на неговото проявление (ТНК), качествено нови нива на
средствата за транспорт и комуникация, осигуряващи бързо разпространение на
стоки и услуги, ресурси и идеи;
 икономически - невиждана концентрация и централизация на капитала, на
организационните форми, рамките на дейността на които излиза извън
националните граници, придобиват международен характер, спомагайки за
формирането на единно пазарно стопанство;
 информационни - радикално изменение на средствата за делово общуване, обмен
на икономическа и финансова информация, създаваща възможности за
 42

оперативно, своевременно и ефективно решаване на производствените, научно-

техническите и търговските задачи не по-лошо от тези вътре в отделната страна;
 организационно-управленски - свързани с разпространението на най-новите
информационни технологии, нови начини за делово общуване (особено в
Интернет), които осезаемо ограничават възможностите за държавен
(административен и икономически) контрол и регулиране на международните
стопански контакти;
 научно-технически - определяни от икономическите изгоди от използването на
научно-техническо, технологично и квалификационно ниво във водещи в
съответните области страни, за ускорено внедряване на нови решения при
относително най-малки разходи;
 социологически - проявяващи се в отслабване на ролята на навиците и
традициите, социалните връзки и обичаи, преодоляване на националната
ограниченост, повишаване мобилността на хората в териториално, духовно и
психологическо отношение, за което спомага международната миграция;
 политически - изразяващи се в намаляване препятствията на държавните
граници, облекчаване движението на гражданите, стоките и услугите и
капиталите;
 екологични - обуславящи обединяването на усилията на световната общност,
консолидация на ресурсите, координация на действията в различните сфери.
Сериозен методологически и практически въпрос поставя съпоставянето на
процесите и понятията “глобализация и международно икономическо
сътрудничество”. Международното икономическо сътрудничество като явление и
понятие се разглежда като закономерен и последователен етап на
интернационализацията на стопанския живот, отразяващ определено ниво на
икономическия прогрес на човечеството. Глобализацията на международните
икономически отношения се проявява в постепенно въвличане в този процес на техните
отделни видове: външни, международни отношения, световна търговия (със стоки,
услуги, технологии, обекти на интелектуалната собственост), международното
движение на производствените фактори (работна сила, капитали, информация),
международни финансово-кредитни операции, операции с валута. Особено роля се
отделя на производственото, научното, технико-технологичното и информационното
международно сътрудничество, а също така и сътрудничеството в областта на
инженеринга.
Позитивното значение на глобализацията на международните икономически
отношения е трудно да се оцени. Неизмеримо се умножават възможностите на
човечеството, създават се условия за хармонизация на обществения живот, изгражда се
солидна база за решаване на всеобщите проблеми на човечеството. Пред човечеството
възникват нови цели, на които съответстват нови пътища за тяхното постигане. Също
така, обаче, би било лекомислено да не се виждат и отчитат новите и достатъчно
сложни проблеми, произтичащи от глобализацията. Такива са, например, финансовата
криза в Юго-Източна Азия, Русия и Бразилия в края на 90-те години, изключително
дълбоката световна финансова криза (съпоставима с тази от 30-те години на миналия
век), стартирала в средата на 2008г в САЩ, обхванала целия свят и продължаваща и
досега. Всичко това е в резултат, преди всичко, че не се отчитат качествените промени в
системата на международните финансово-кредитни отношения и като цяло на
икономическите отношения, предопределящи и отразяващи процесите на
глобализацията. Сред тях са такива като: първо, непознатото досега усложняване на
инструментите и структурата на финансовите пазари и широкото разпространение на
финансовите деривати; второ, мащабният преход към система за непосредствени
 43

международни разчети “on-line”; трето, тоталната либерализация на международната

миграция на капитали; четвърто, задълбочаването на деверсификацията на регионите по
осигуреност с капитали (излишък - недостатък). Всичко това предопредели
същественото и ускорено въздействие върху психологията на чуждестранните
инвеститори. Политическата и икономическата неустойчивост в страните направи
несигурни преките вложения в реалния сектор, стимулира бързите портфейлни
инвестиции, които, след като почувстват опасност, незабавно и масово бягат.
Мненията на специалистите за същността на процеса на глобализацията на
международните икономически отношения, за неговите конкретни проявления и
последствия далече не са еднозначни. Едно е несъмнено, глобализацията предполага
засилване на многофакторните икономически, социални и други явления, усложнява
тяхното прогнозиране, оценка и възможностите за преодоляване на негативните
последствия. В основата на глобализацията на международните икономически
отношения продължава да стои процесът на интернационализация на стопанската
дейност. Обаче, успоредно с него се появиха множество нови съпътстващи процеси и
явления.
Първо. Изостриха се противоречията между засилването на глобалната
взаимозависимост на страните и увеличаващите се дисбаланси в световното развитие.
Второ. Все по-явно се наблюдават не просто различия в интензивността на
икономическото развитие на различните страни, колкото различия в посоките и
критериите на това развитие.
Трето. Възникват проблеми с унификацията на световните правила за водене на
икономиката, пораждащи неуспехи в дейността на международните организации.
Четвърто. Наблюдава се концентрация на ключови ресурси в отделни страни.
Пето. Продължават проблемите с двойните стандарти в икономическата политика
на развитите страни
Глобализацията на международните икономически отношения, задълбочавайки
икономическото взаимодействие между страните, породи и сериозни проблеми пред
световната икономика. Тя увеличава зависимостта на всички страни от международната
конюнктура и динамиката на цените на суровините. Ако преди години предаването на
негативните икономически импулси от един регион в друг ставаха, на първо място, по
каналите на външната търговия, то днес, във връзка с високата мобилност на
капиталите, най-важният механизъм за такова предаване стана финансово-кредитната
сфера. Многократно нараснаха опасностите от възникването и глобалното
разпространение на финансови кризи.
Глобалните сътресения на световните финансови пазари в края на 90-те години,
рецесията в началото на новото столетие и дълбоката финансова и икономическа криза,
в която навлезе света в началото на 2008 година, са показател за наличието на
фундаментална криза в механизмите на основните международни финансови
отношения, което предполага неотложни нови решения.
Ползите от глобализацията на международните икономически отношения са
очевидни, но резултатите не се разпределят равномерно. В най-голяма степен от нея се
ползват силните икономики, които с всякакви средства и методи пропагандират и
разпространяват „западните” ценности и модели на социално-икономическо развитие
по всички региони в света. Това са едни от причините много от развиващи се страни
активно да се противопоставят на глобализацията на международните икономически
отношения. Пак във връзка с този егоистичен подход движението на антиглобалистите
широко се разпространи и в развитите страни. Това поражда необходимостта за
усъвършенстване на международния механизъм за регулиране на световната икономика
и международните икономически отношения.
 44

3.3. Държавата в световните икономически отношения

Една от главните тенденции в съвременното развитие на световната икономика

стана активизирането на отношенията между държавата и международния бизнес в
посока на проникване на капитала в сферата на държавната собственост. Формите на
тази експанзия са различни – като се започне от контракти за управление на
съществуващи предприятия и се стигне до изпълнение от частни компании на завършен
цикъл в строителството и експлоатацията на нови обекти.
В последното десетилетие в много страни се формира нова институционална
икономическа структура и настъпиха значителни изменения в системата на
икономическите отношения между държавата и частния сектор, в рамките на вече
съществуващите либерално-консервативни доктрини. Същността на тези промени се
свежда до две основни направления: едното, в промяна на пропорциите при
разпределението на националния доход в полза на предприемаческата печалба и
другото, в намаляване на бариерите и препятствията за международния бизнес, от
който в значителна степен зависи икономическият ръст. Главното в отношенията на
партньорство между държавата и частния бизнес стана същественото разширяване на
пространството за свободното движение на капитала и неговото проникване в тези
държавни сфери, които преди това бяха недостъпни за него.
Системата на партньорство между държавата и международния бизнес, както е
известно, е един от основополагащите елементи на концепциите за смесената
икономика. Това е продиктувано от факта, че функционирането на сложните форми на
организация и стопанисване в съвременните условия е невъзможно без участието на
държавата в една или друга степен. В същото време, институционалната среда, в която
партньорството се осъществява днес, представлява относително нова степен в
развитието на партньорските отношения, появила се в периода на либерализацията, с
призванието да изиграе важна роля за усъвършенстване на пазарните структури в
икономиката, като цяло.
Партньорството между държавата и международния бизнес има своите измерения,
които позволяват, от една страна, да се привлече в държавния сектор допълнителен
чуждестранен капитал, с което да се намали остротата на бюджетните проблеми и от
друга страна, да се прехвърли върху задграничния предприемачески капитал основната
част от рисковете и едновременно с това да се запази държавната собственост на
обектите. В една такава система става обединяване на ресурси и потенциали на два
стопанисващи субекта – държавата като собственик и международният бизнес във вид
на частно-предприемаческо стопанисване, инвестиции, мениджмънт, иновации. Най-
активно това партньорство се осъществява в реалния сектор на икономиката – в
отраслите от производствената инфраструктура (енергетиката, железопътния транспорт,
пътното стопанство, пристанищата, аерогарите, газовите магистрали, комуналното
стопанство и т.н.). Тези отрасли са в основата на всяка стопанска система и са жизнено
важни за икономиката и обществото.
Националните правителства вече не поемат пълен ангажимент в много видове
стопанска дейност, традиционно намиращи се под опеката на държавата (например
отраслите на производствената и социалната инфраструктура). Те предават в частна
собственост или за временно дългосрочно и средно срочно владение и ползване на
националния и чуждестранния капитал, обекти на газовото и енергийното стопанство,
водоснабдяването и канализацията, транспортните и комуникационните системи,
оставяйки в свои ръце само правото за регулиране и контролиране на тяхната дейност.
 45

Обаче, този процес на засилване на това партньорство поражда и много проблеми.

Все по-актуални стават проблемите с корупцията, при това не само на национално ниво,
но и на междудържавно ниво, за което свидетелстват многобройните конвенции за
борба с корупцията, приемани от ООН, ОИСР, Европейския съюз и други
международни организации.
Развитието на партньорските отношения между държавата и международния
бизнес се определя от няколко основни фактора:
- първо, от приватизацията на държавните активи в една или друга форма;
- второ, от недостига на финансови ресурси на националните правителства за
модернизация, обслужване и разширяване на намиращата се в ръцете на държавата
собственост;
- трето, частният (национален и международен) бизнес, в значително по-голяма
степен от държавата, притежава мобилност, способност за нововъведения, иновации и
технологични промени.
Партньорските отношения между държавата и международния бизнес се
характеризират със следните особености:
- Ограниченост във времето. Като правило, партньорството се създава във връзка
с конкретен обект, който е необходимо да се построи в течение на определен период от
време и след това да се експлоатира;
- Ограниченост в пространството. Доколкото партньорството е свързано с
определени обекти, те могат да бъдат пристанища, аеродруми, газопроводи,
нефтопроводи, магистрали или участъци от тях и др.;
- Остра конкурентната среда. За всеки контракт или концесия се разгаря
достатъчно сериозна конкурентна борба (както в развитите, така и в развиващите се
стани).
Особеност на съвременните партньорства е и същественото разширяване на
техните географски граници. Преди, те имаха място само в развитите страни и то в
ограничени размери. С времето, в процеса на тяхната либерализация, станаха важен
елемент на стопанисване в над 100 страни в света.
Новите форми на взаимодействие между държавата и международния бизнес най-
ярко се проявиха в административно-финансовите реформи на страните от Латинска
Америка, Юго-Източна Азия и постсоциалистическите страни. Това партньорство най-
пълно се проявява на три различни нива: първо, в сферата на общинската собственост;
второ, на държавно ниво (един от субектите е орган на държавата); трето, на
междудържавно ниво (например, строителството на Евротунела под Ла Манша).
В световната практика се наложиха две институционални схеми на това
партньорство. Първата схема засяга формите на партньорство. които започват от нулево
ниво и се наблюдават основно в развиващите се страни и страните от Централна и
Източна Европа и бившите съветски републики. Втората схема представлява еволюция
на вече съществуващи видове стопански отношения, които са характерни за развитите
страни и в които от векове се създава и развива пазарната институционална среда в
държавната собственост на производствената и социалната инфраструктура.
На практика, партньорството се проявява в няколко форми: държавни контракти,
аренда на държавно имущество, споразумения за подялба на продукция, съвместни
държавно-частни предприятия, концесии.
Държавните контракти за оказване на услуги в сферата на социалната или
производствената инфраструктура предполагат получаване от задграничните частни
компании, като партньори на държавата, компенсации във вид на дял от дохода или
печалбата. При това, компанията, сключила контракта, не носи отговорност за
рисковете по финансирането, тъй като разходите по контракта, като правило, се поемат
 46

от държавата. Риск може да съществува само по отношение на размера на доходите или

печалбата. Характерна особеност за тези контракти е тяхната административна форма и
това, че правата върху собствеността се запазват в ръцете на държавата. Тази форма
намира широко приложение в света. Така например, в САЩ федералното правителство
осигурява от 13 до 15 млн. контракти за всички видове стоки и услуги с военно и
гражданско предназначение.
Арендата на държавна собственост се извършва чрез предаване, при определени
условия, в ръцете на чуждестранни компании на държавно или общинско имущество
(земя, оборудване, сграден фонд и т.н.) за временно ползване, срещу определен наем, на
основата на арендния договор.
Споразумението за подялба на продукция е близко по същност и форма до
традиционната концесия, но с някои особености.. Държавата влиза в договорни
отношения с инвеститор и му предоставя на възмездна основа и за определен срок
изключителни права за търсене, добив на суровини в определен участък и на дейности
свързани с това, при което инвеститорът извършва посочените работи за своя сметка и
за свой риск. Произведената продукция подлежи на подялба между държавата и
инвеститора, в съответствие със споразумението в условията на договора. Колкото е по-
малък е делът на чуждестранните инвестиции, в сравнение с държавните, толкова по-
малка е свободата за самостоятелни решения без намесата на държавата. Рисковете се
разпределят пропорционално на дела в капитала.
Участието на чуждестранните компании в капитала на държавни предприятия
може да става под формата на акции или на съвместни предприятия с дялове на
страните. Степента на свободата на частния сектор се определя от неговия дял в
акционерния капитал. В същата степен пропорционално се разпределят и рисковете.
Концесиите са най-развита и институционално най-сложна форма на
партньорство между държавата и международния бизнес. Като форма, те са система от
отношения между държавата и физическо или юридическо лице (концесионер),
възникващи в резултат на предоставяне на права за владение, ползване, а при
определени условия, и разпореждане с държавна собственост, по договор, за определен
период от време, срещу заплащане, а също и на права за осъществяване на видове
дейности, които са изключително право на държавата. В сравнение с другите форми,
концесиите имат значителни предимства. В тези случаи, частният сектор притежава
голяма степен на самостоятелност и свобода за приемането на инвестиционни,
административно-стопански и други решения. В сравнение с акционерните форми,
концесиите се предпочитат. От гледна точка на инвестиционния процес, концесиите,
предоставяни на частни компании, като правило, предполагат чист прираст на
производствен капитал за сметка на ново строителство или модернизация на
производството. Освен това, при концесиите държавата не се намесва в текущата
инвестиционна, производствена и административно-стопанска дейност, а при
национализация на концесионното предприятие държавата възмездява концесионера за
инвестирания капитал, в съответствие с общоприетото в световната практика
законодателство, като изплаща и компенсации за пропуснати ползи, възникващи в
резултат на прекратяване на контракта.
Концесионната форма, в процеса на развитието на партньорските отношения,
позволява на държавата:
- първо, без да губи собствеността, да я предаде на частния сектор при строг
контрол от страна на държавата;
- второ, да прехвърля функциите по строителството, експлоатацията и
поддръжката на обекти (държавна собственост) върху частния сектор, преди всичко, в
сферата на производствената и социалната инфраструктура;
 47

- трето, да осигури техническо и технологично развитие на държавни

производства, обекти и услуги;
- четвърто, да създава условия и предпоставки за ефективно функциониране на
държавни производствени обекти, за оптималното им управление, за рационална
експлоатация на природните ресурси и опазване на околната среда;
- пето, да прекратява действията на концесионни договори, в случаи на
нарушения на условията от страна на концесионера;
- шесто, да формира конкурентни пазари;
- седмо, да получава постъпления в бюджета от концесиите.
Интересът на международния бизнес от концесиите се отнася до:
 чуждата компания да получи за дългосрочно управление, при изгодни за нея
условия, държавни активи , които не й принадлежат;
 концесионерът, инвестирайки, да има достатъчно гаранции за възвръщаемост на
инвестициите, тъй като държавата като партньор поема определени рискове за
осигуряването на минимално ниво на рентабилност;
 концесионерът, получавайки икономическа свобода, да може, за сметка на
повишаване на производителността на труда и нововъведения, да повиши и
използва рентабилността на своя бизнес за срока на концесията;
Концесията, като форма на стопанска дейност, притежава и някои недостатъци,
които не са характерни за другите форми на партньорство. Тези недостатъци основно са
свързани със сроковете на концесията. Например, фиксирането на отношенията между
държавата и бизнеса за сравнително дълъг период от време и задължителността на
много от заложените в концесионния договор положения, водят до отсъствие на
гъвкавост и динамичност, така характерни за съвременната икономика. Друг недостатък
е продължителността на сроковете за възвращаемост на капитала при обектите от
производствената инфраструктура. Сложността на финансово-икономическите разчети,
при продължителните срокове за такъв тип обекти, често води до неточности и грешки,
което създава допълнителни рискове от неизпълнение на условията.
В заключение следва да се посочи, че всяка от формите на взаимодействие между
държавата и бизнеса има своите предимства и недостатъци. Това налага внимателно да
се определят областите на тяхното най-целесъобразно приложение.

3.4. Регулирането на международните икономически отношения

В последните десетилетия, в по-голямата част от развитите страни, се прилага

либерален режим в международния бизнес. В страните от ОИСР, включително и за
новите членове от Централна и Източна Европа, за основната част от отраслите, и за
местните , и за чуждестранните фирми са изравнени ограниченията и предоставяните
привилегии. При това, значителна част от прякото стимулиране (чрез инвестиционни
субсидии и привилегии) и косвената подкрепа (чрез развитие на необходимата
инфраструктура), на практика, е насочена към подпомагане проектите на ТНК, тъй като
много от мерките за държавно стимулиране са привързани към депресивните и
изостаналите райони. Това е особено характерно за Германия, Великобритания, Италия,
Испания и някои други страни от Европейския съюз. Местните инвеститори не желаят
да инвестират в такива райони, често поради действащи стереотипи, а за
представителите на международния бизнес тези райони са привлекателни с ниските
трудови разходи и незначителната конкуренция.
В същото време, даже страни с най-либерален режим, обикновено, запазват
правото си за международния бизнес да издават предварителни разрешения, да изискват
декларации и да контролират движението на чуждестранните инвестиции. Отделни
 48

сектори на икономиката остават закрити за чуждестранни капиталовложения или за тях

процедурите по контрола са особено твърди. Например, във Франция даже за фирми от
страни-членки на ЕС съществуват ограничения за преки чуждестранни инвестиции в
производството и търговията с оръжие, военно снаряжение и взривни вещества, в
банковото дело и застраховането, в издателския бизнес и сферата на съобщенията, в
електронните средства за масово осведомяване, в транспорта, в енергетиката и добива
на полезни изкопаеми, в сферата на здравеопазването и социалното осигуряване.
Подобни бариери съществуват и в другите страни от ЕС, САЩ и останалите
промишлено развити държави.
Въпреки това, съществуващите ограничения за международния бизнес в
промишлено развитите страни се смятат за незначителни. Преките забрани са
незначителни, а бариерите, влошаващи конкурентната среда за ТНК, като правило, се
компенсират с по-професионалния мениджмънт на компаниите, провеждащи операции
в целия свят. Някои ограничения за международния бизнес, в определена степен, се
приемат за оправдани, тъй като са насочени към подбор на подходящ стратегически
инвеститор сред ТНК, което намалява заплахата от дестабилизация на националната
икономика, при внезапно оттегляне на глобалните “играчи”, под въздействието на
неблагоприятна конюнктура.
По-различна е ситуацията в повечето от развиващите се страни. Най-голям
ограничителен ефект имат съществуващите забрани или частични ограничения за ТНК
да репатрират своите печалби. В значителна част от развиващите се страни, на
чуждестранните компании е разрешено да създават само съвместни предприятия, а в
някои отрасли въобще са забранени инвестиционни проекти на чуждестранни фирми.
Всички тези различия, в повечето от развиващите се страни, са обусловени от стремежа
им да защитят местните компании от конкуренция и активно да въздействат върху
стопанската структура чрез привличане на чуждестранен капитал само в строго
определени отрасли.
Особена роля в регулирането на международния бизнес играят свободните
(специалните) икономически зони (СИЗ). Тези зони, според изпълняваните от тях
функции, могат да бъдат класифицирани на четири основни типа: зони за свободна
търговия (свободни митнически зони и свободни складове); промишлено-
производствени зони (за заместване на вноса или стимулиране на износа); технико-
внедрителски зони (научни паркове и технополиси) и сервизни зони (включително и
офшорни).
Първите СИЗ се създават в САЩ и Европа, като и досега основната част на
технико-внедрителските зони се намира в промишлено развитите страни. Там тези зони
са насочени основно към подкрепа на националния бизнес, а в развиващите се страни -
обикновено за привличане на значителни капитали от ТНК. Заслужава да се отбележи,
че малките държави и зависими територии се превърнаха в основни офшорни центрове.
Те са най-много в Карибския регион и Океания, но съществуват и в Европа (Андора,
Гибралтар), Азия и Африка. Един от най-известните офшорни центрове са Бермудските
острови, където обемът на натрупаните преки чуждестранни инвестиции е по-голям от
този в Япония.
Освен това, в по-големите развиващи се страни често се създават свободни
икономически зони, в които местното законодателство принципно са различава от това
на останалата територия в държавата. В такива зони чуждестранните компании се
намират в привилегировано положение. В тях държавно регулиране на международния
бизнес понякога почти не съществува, което създава по-либерални условия за ТНК даже
в сравнение с развитите страни.
 49

Като се отчитат различията в икономическия потенциал и нееднаквите

икономически възможности на държавната политика, в отделни страни се формират
собствени, достатъчно разнообразни системи за регулиране на международния бизнес.
Наличието на независими системи за държавно регулиране на бизнеса поставя
ТНК в сравнително по-неизгодни позиции, в сравнение с националните компании.
Често на ТНК се налага да плащат едни и същи данъци, за всяка отделна страна, в която
действат, да търсят и получават аналогични разрешения, сертификати за качество,
лицензи и т.н.. В крайна сметка, от това страда всяка страна, търсеща чуждестранен
капитал, тъй като е принудена да предоставя други инвестиционни привилегии като
компенсация за допълнителните разходи на ТНК, свързани с дублирането на сходните
разходи в отделните страни. Ефективното решаване на целия комплекс от подобни
проблеми, отнасящи се до подобряването на инвестиционния климат, е свързано с
развитието на междудържавното регулиране на икономическите отношения.
Практически се наблюдават три нива на действие на инструментите за
междудържавно регулиране – глобално, регионално и двустранно.
Глобалното ниво е свързано, преди всичко, с договорите и споразуменията,
сключени в рамките на международните икономически организации (МВФ, СТО,
ОИСР и др.), и отделните международни конвенции.
Регионалните инструменти за международно регулиране на бизнеса се прилагат
от страните-участници в интеграционните структури. Тези инструменти подобряват
икономическите условия за бизнес вътре в интеграционната групировка (в това число и
за ТНК, имащи там дъщерни фирми), но обикновено създават допълнителни
протекционистки бариери на своите външни граници. Въпреки това, даже и при
наличието на такива протекционистки бариери, интеграционните структури облекчават
дейността на ТНК, тъй като им се налага да преодоляват тези бариери само веднъж, в
някоя от страните от интеграционната групировка, а не във всяка от тях поотделно.
Най-развитата система от регионални инструменти за регулиране на
международния бизнес е създадена в ЕС, макар подобни системи да са разработени и в
други интеграционни групировки. С най-позитивно влияние върху международния
бизнес се оказват мерките за отстраняване на бариерите пред свободното движение на
стоки, услуги и капитали вътре в самата интеграционна групировка, а също така и
мерките по сближаването на стандартите, въвеждането на единни правила за
патентоване и лицензиране и т.н.
Като най-важни двустранни инструменти за регулиране на международния бизнес
се възприемат споразуменията за ликвидиране на двойното данъчно облагане и
инвестиционните споразумения.
Двойното данъчно облагане най-често се прилага по отношение на печалбата на
чуждестранните участници в съвместни предприятия, когато печалбата се репатрира в
друга страна, в съответствие и с нейните данъчни закони. То се прилага и при всяка
друга данъчно облагаема база, включително и върху доходите на физически лица.
Неговата същност се изразява в облагането на един и същи доход с аналогичен данък в
различни страни. За преодоляване на тази данъчна “аномалия” редица страни подписват
междуправителствени споразумения. Тяхното съдържание се определя от спецификата
на данъчните системи в договарящите се страни и резултатите от постигнатите
компромиси. Обаче, не всички страни са готови да се откажат от подобни данъчни
постъпления в интерес на стимулирането на международните контакти.
На този етап, приемане на многостранни инвестиционни споразумения на
глобално ниво все още не е постигнато, поради принципните разногласия между най-
развитите и най-бедните страни. В замяна на това, двустранните инвестиционни
споразумения са обхванали практически целия свят. С тях са ангажирани над 170
 50

държави, а броят им към края на 2008г надхвърля 3265. Те се различават по характер и

съдържание. Общото за тях е, че са предназначени да защитават капиталовложенията на
фирми от една страна в друга страна. Споразуменията включват разнообразие от форми,
процедури и механизми на тази защита. Завършващ елемент на почти всяко
инвестиционно споразумение е описание на процедурите за разрешаване на
възникващите конфликтни ситуации както на междуправителствено ниво, така и на
ниво частна компания – административни власти.
 51

4. Направления и факторите за развитие на световната

икономика

4.1. Международното движение на производствените фактори

Международното движение и търговията с производствени фактори се

подчинява на същите закони и правила, както и това на международното движение и
търговията със стоки. По принцип, в международното си движение стоките и
производствените фактори могат взаимно да се заместват и допълват. Например, страна
с излишен капитал може да изнася или капиталоемки стоки, или техния адекватен
капитал, а страна с излишни трудови ресурси – трудоемки стоки или работна сила.
Международното движение на производствените фактори замества международната
търговия със стоки, в случаите на различия в осигуреността на страните с
производствени фактори. Международното движение на производствените фактори
допълва международната търговия със стоки, в случаите и когато в основата на
търговията лежат други причини (сравнителни предимства, ефектът на мащаба,
технологични различия и др.), а не проблеми с осигуреността с производствени
фактори.
Главното различие между търговията със стоки и движението на
производствените фактори е в това, че в първия случай става движение на крайни
продукти, които са резултат от производително използване на производствените
фактори, а във втория случай става международно движение на факторите, с помощта
на които тези крайни продукти могат да бъдат произведени. Друга особеност на
международното движение на производствените фактори е, че, обикновено, те са
предмет на по-твърдо държавно регулиране, отколкото международната търговия със
стоки.
Международното движение на фактора - капитал
Капиталът е основен производствен фактор. Той се състои от основните ресурси,
които се изразходват, за да се произведе стоката. В понятието “капитал” се включва
целият запас от натрупани средства в производствена, парична и стокова форма,
необходими за създаването на материални блага. Международното движение на
капитала се предопределя от неговото международно разделение (формирало се
исторически или вследствие на други обстоятелства), съсредоточило капитала в
различна степен в отделни страни. Международното разделение на капитала е резултат
не само в различната осигуреност на страните с натрупани запаси от материални
средства, необходими за производство на стоки, но и резултат от различията в
историческите традиции и производствения опит, нивото в развитието на стоковото
производство и пазарните механизми, а също така и от нивото на осигуреност на
страните с парични и други финансови ресурси.
Международното движение на капитала, в качеството му на производствен
фактор, приема различни конкретни форми. Според източниците на произхода на
капитала, той се подразделя на държавен и частен. Според характера на използването
му – на предприемачески и лихварски. Според срока на капиталовложението – на
краткосрочен (до една година), средно срочен и дългосрочен /над една година).
Най-голямо практическо значение за анализа на международното движение на
капитала има неговото функционално деление - според целите, за които се влага, а
именно на преки и портфейлни инвестиции.
 52

Преките инвестиции са свързани с влагането на капитали в отделни страни с цел

завоюване на дългосрочни икономически позиции и осигуряване на контрол върху
обекта на капиталовложението.
Портфейлните инвестиции са свързани, преди всичко, със закупуването на
чуждестранни ценни книжа със спекулативна цел, не даващи, обаче, право и реална
възможност за контрол върху обекта на инвестиране.
Към преките чуждестранни инвестиции се отнасят както първоначално
придобитата от инвеститора собственост в дадена страна, така и всички последващи
сделки между него и предприятието, в което той е вложил своя капитал.
Чуждестранните инвестиции в дадено предприятие могат да бъдат под формата на
дъщерна компания, когато прекият инвеститор-нерезидент владее повече от 50% от
капитала, асоциирана компания, когато прекият инвеститор-нерезидент владее по-малко
от 50% от капитала или филиал, когато предприятието напълно принадлежи на прекия
инвеститор. На практика се смята, че едно предприятие е с чуждестранни инвестиции,
когато 10% от капитала му принадлежи на чуждестранен инвеститор. Многобройните
изследвания са показали, че именно този процент е достатъчен, за да се осъществява
контрола върху предприятието, като цяло.
Причините за износа и вноса на преки инвестиции са разнообразни. Но най-
важните сред тях са капиталът да се разположи там: първо, където той ще носи
максимална печалба; второ, където съществуват по-ниски данъци и трето, където
рискът може да се диверсифицира.
По-конкретните причини за износа на капитали се свеждат основно до следното:
- наличие на технологично лидерство;
- преимущества в квалификацията на работната сила;
- преимущества в рекламната дейност;
- преимущества в мащабите на икономиката;
- преимущества в размерите на корпорацията;
- преимущества в степента на концентрация на производството;
- осигуреност на достъпа до природни ресурси.
Други допълващи причини могат да бъдат: намаляване на транспортните
разходи, преодоляване на импортните бариери и др.
Причините за потребността от внос на капитали от различни страни могат да бъдат:
- поддържане на технологично лидерство;
- преимущества в квалификацията на работната сила;
- преимущества в рекламата;
- преимущества в мащабите на икономиката;
- преимущества в размери на корпорацията;
- преимущества в степен на концентрация на производството;
- потребността от капитали;
- количеството на националните филиали;
- преимущества в производствените разходи;
- нивото на защита на вътрешния стоков пазар;
- преимущества в размерите на пазара.
Допълнителни фактори са експортната ориентация на промишлеността, наличието
на правителствени програми за икономическо развитие и др.
Както се вижда, факторите, определящи вноса и износа на преки инвестиции, до
голяма степен, съвпадат, което води до кръстосани инвестиции. Международното
движение на капитали, както и международното движение на стоки, води до увеличение
на съвкупното световно производство, в резултат на по-ефективното преразпределение
и използване на производствените фактори. При това, в страната-износител на капитали
 53

доходите на неговите собственици се увеличават, а доходите на собствениците на

останалите производствени фактори (преди всичко на труд и земя) падат. В страната,
приемаща капитали, доходите на местните собственици на капитали намаляват, а
доходите на притежателите на другите производствени фактори се увеличават.
Отчитайки нарастващото политическо значение на преките инвестиции, преките
инвеститори се ползват с растящ авторитет и внимание както в собствената си страна,
така и в приемащата ги страна. Този авторитет се проявява, по-конкретно:
 при предоставяне на държавни гаранции;
 при застраховане на задграничните инвестиции;
 при урегулиране на инвестиционни спорове;
 чрез изключване на двойното данъчно облагане;
 чрез административна и дипломатическа подкрепа.
Търговията с ценни книжа, в продължение на столетия, е била, практически,
изключителен вътрешен икономически приоритет. Ценните книжа са подарявани,
продавани и оставяни в наследство. Те стават обект на внимание от страна на
чуждестранни инвеститори сравнително неотдавна. Международните инвестиции в
ценни книжа, наричани портфейлни инвестиции, приемат формата на акционерни
ценни книжа и дългови ценни книжа.
Акционерните ценни книжа, като парични документи, удостоверяват
имущественото право на притежателя на документа по отношение на лицето, издало
този документ.
Дълговите ценни книжа, като парични документи, удостоверяват отношения между
притежателя на документа и лицето, издало този документ. Те могат да бъдат различни
по форми:
 облигация, проста полица, дългова разписка – парични инструменти, даващи
право на техния притежател за гарантиран фиксиран паричен доход;
 държавни полици, депозитни сертификати, банкови акцепти и др. – даващи
право на гарантиран фиксиран паричен доход на определена дата;
 финансови деривати (опции, фючърси, варанти, суапи) – производни парични
инструменти, имащи пазарна цена и удостоверяващи правото на притежателя им
на продажба или покупка на първични ценни книжа.
Причините за функционирането на задграничните портфейлни инвестиции са
близки с тези на преките инвестиции, но с тази особеност, че ликвидността им, т.е.
способността им бързо да се превръщат от ценни книжа в налична валута, е значително
по-голяма. Обаче, главната причина за този вид инвестиции е в стремежа капиталът да
се разполага в тези страни и в такива форми, в които и чрез които той ще носи
максимална печалба при приемливо ниво на риска. В известен смисъл, портфейлните
инвестиции се разглеждат като средство за защита на парите от инфлационите процеси
и за получаване на спекулативен доход. Повече от 90% от портфейлните задгранични
инвестиции в света се осъществяват между развитите страни, а по темпове, значително
изпреварват преките инвестиции.
Международните заеми и международното кредитиране са резултат от развитието
на вътрешните кредитни пазари в най-развитите страни и на потребността от
финансиране на международната търговия. На междудържавно ниво, потребността от
кредитиране възниква във връзка с необходимостта от покриване на отрицателното
салдо при международните разплащания.
Основни инструменти на международните заеми и международното кредитиране се
явяват:
 54

 търговските кредити – пряко предоставени кредити по сделки със стоки и

услуги на доставчици и купувачи и авансови плащания за работата, която се
извършва във връзка с такива сделки;
 заемите срещу дългови ценни книжа – пряко предоставяне на финансови активи
от заемодателя на заемополучателя. Към тях се отнасят заемите за финансиране
на търговията, други заеми и аванси, включително ипотечните заеми, а също
така и кредитите от МВФ.
Международните заеми и кредити се разглеждат през призмата на
междувременната търговия. Вземането на заеми предполага повишаване на текущото
потребление за сметка на съкращаване на потреблението в бъдеще. Ползването на
кредити предполага намаляване на текущото потребление в полза на бъдещото
потребление. Когато страната взема задгранични заеми сега, потребявайки повече,
отколкото произвежда, то в бъдещо време ще трябва да връща заема с определена
лихва, намалявайки средствата за бъдещото потребление. По този начин, бъдещото
потребление, като че ли се продава, а в замяна на него се купува текущо потребление.
Международната миграция на фактора - работна сила
Международната миграция на работната сила е възникнала преди столетия, но с
времето е претърпяла сериозни изменения. Международното движение на работната
сила, като основен производствен фактор, оказва огромно влияние във всяка страна на
темповете на икономическия ръст. Смята се, че главната причина за това движение е в
различията в заплащането на труда в отделните страни. Но международната миграция
на работната сила се осъществява както по икономически, така и по не икономически
причини. В числото на последните, често се срещат политически и религиозни
съображения, обединяване и разпадане на държави, природни бедствия, войни,
екологични проблеми и причини от личен характер. Всяка от тези и много други не
икономически причини са способни да доведат и довеждат до голямо междудържавно
предвижване на работна сила, което води до същите икономически последствия, както и
международната миграция на работната сила по икономически причини.
В резултат на международната миграция на човешки ресурси става преместване
на “стока” с особени свойства – стоката-работна сила. Нейното принципно различие
от другите стоки, както е известно, е в това, че освен стока е и фактор за производството
на други стоки.
Страната, експортираща стоката-работна сила, обикновено, получава
своеобразно компенсация за този износ под формата на преводи обратно в родината на
част от доходите на емигрантите. В резултат на износа на работна сила, в условията на
относителен излишък на трудови ресурси в редица страни, се намалява безработицата и
се осигурява приток на парични ресурси. Но, от друга страна, отливът на
висококвалифицирана работна сила води до съществено намаляване на технологичния
потенциал на експортиращата страна. Миграцията на работна сила постепенно води до
относително изравняване на равнището на заплащането на труда в различните страни. В
резултат на нея, вследствие на по-ефективното използване на трудовите ресурси, за
сметка на тяхното международно преразпределение, съвкупният обем на световното
производство нараства.
В процеса на увеличаващото се международното предвижване на работната
сила, обективно се налага потребността от усъвършенстване на методите за държавно
регулиране и управление на миграционните потоци. В исторически план, намесата на
държавата в международното движение на работната сила започва значително по-рано,
в сравнени с нейното участие в регулирането на международната търговия. В Англия,
още в края на 18-ти век, са приети закони, забраняващи на работещите в
 55

промишлеността да емигрират извън страната. През 19-ти век много европейски страни
приемат закони, ограничаващи влизането на нежелателни лица.
Днес, по-голяма част от страните използват селективен подход при регулиране
на имиграцията. Неговият смисъл е в това, държавата да не препятства приемането на
тези категории работници, които са нужни на страната, но да ограничава приема на
всички останали. Съставът на желаните имигранти е различен за отделните страни, но
обикновено се отнася до една от следните категории:
 работници, съгласни срещу минимално заплащане да изпълняват тежка, вредна,
мръсна и неквалифицирана работа;
 специалисти за новите и перспективни отрасли – програмисти, тясно
специализирани инженери, банкови специалисти;
 представители на редки професии – реставратори на картини, лекари,
практикуващи нетрадиционна медицина, шлифовчици на диаманти и др.;
 специалисти със световна слава – музиканти, артисти, учени, лекари, писатели,
спортисти;
 крупни бизнесмени, прехвърлящи своя бизнес в приемащата страна,
инвестиращи капитал и създаващи нови работни места.
Нормативно-правната база за имиграцията, в повечето страни, включва огромно
количество закони и под законови актове. Основните изисквания на имиграционното
законодателство се отнасят до :
а) Професионална квалификация. Това са строги изисквания към нивото на
образованието и стажа по специалността. Минималните изисквания към образованието
са да бъде завършен пълният курс на средното училище или професионално-техническо
училище, което да се потвърждава от съответна диплома. В повечето случаи се изисква
тази диплома да се препотвърди или оцени в приемащата страна. Приоритет имат
специалисти с минимум 3-5 годишен стаж по специалността. В някои случаи се
изискват и препоръчителни писма.
б) Ограничения от личен характер. Тези ограничения са свързани със здравето
на имигрантите. Не се допускат наркомани, психически болни лица, хора, носители на
вируса на СПИН. Възрастовите граници се установяват в зависимост от отрасъла, в
който те имат намерения да работят. Обикновено, той се колебае в пределите на 20-40
години. Сериозни са изискванията към политическия и социалния облик на имигранта.
Често, законодателно се забранява да имигрират лица, съдени за наказателни
престъпления, членове на терористични и профашистки организации.
в) Количествени квоти. Повечето от страните, приемащи имигранти, определят
тяхното максимално количество. Количествени квоти се въвеждат за цялата икономика,
определяйки дела на чуждестранната работна сила отнесен към целия трудов ресурс на
страната, към отделните отрасли, към отделното предприятие, както и ограничения за
общото количество имигранти, пристигащи в страната в продължение на една година.
Количествените квоти са доста твърд метод за държавно регулиране на вноса на
работна сила и обикновено се определят чрез закон, за спазването на който следят
правоохранителните органи.
г) Икономическо регулиране. То е свързано с определени финансови
ограничения, водещи до намаляване броя на имигрантите. Юридическите лица в някои
страни имат право да наемат чуждестранни работници само след достигане на
определен финансов оборот и продажби или след внасяне в бюджета на определена
сума. Частните лица имат право да имигрират, ако са в състояние да инвестират в
икономиката на приемащата ги страна определен капитал, доказвайки легалността на
неговия произход и създавайки определено количество работни места.
 56

д) Временни ограничения. Законодателството на по-голяма част от страните

установява максимални срокове за пребиваване на чуждестранни работници на тяхната
територия, след изтичането на които те са длъжни или да напуснат страната, или да
получат от компетентните органи разрешение за продължаване на тяхното пребиваване.
е) Географски приоритети. Практически, всяка страна, приемаща имигранти,
законодателно установява географската и националната структура на имиграцията. Тя
обикновено се регулира с помощта на количествените квоти за приемане на имигранти
от определени страни. Понякога, за да се избегнат обвиненията в дискриминация и
нарушаване на човешките права, правителствата провеждат, в рамките на географските
квоти, лотарии между представителите на различни страни от един географски район за
правото да се имигрира.
ж) Забрани. Явни и скрити забрани да се наема чуждестранна работна сила,
обикновено, се съдържа в законите за професионалните длъжности, които е забранено
да заемат чужденци.
Нарушаването на реда за имиграция се санкционира от законите на страната. На
санкции подлежат както самите имигранти, така и тези, които им помагат незаконно да
влизат в страната или ги наемат на работа. Незаконното влизане в страната се смята за
престъпление и за него се предвижда депортация, парични глоби и/или затвор.
В условията на натиск от страна на профсъюзите, които виждат в имигрантите
главната причина за безработицата в страната, много правителства предприемат
активни мерки за стимулиране завръщането на имигрантите в техните страни. За целта
на реемигрантите се изплащат материални компенсации, повишава се тяхната
професионална квалификация, подходяща за намиране на работа в родината им, а на
страните с най-масова емиграция се оказва икономическа помощ .
Международният технологичен обмен като производствен фактор
Отделянето на технологиите като самостоятелен производствен фактор е спорен
проблем за общата икономическа теория. В рамките на международната икономика, в
зависимост от това какво се включва в самото понятие технология, нейният
международен обмен може да се разглежда и като обикновена международна търговия,
и като международно предвижване на производствен фактор, т.е. ресурс, който е
необходим за производството на друга стока. Технологията, наред с труда, може
условно да се смята за човешки ресурс, който самостоятелно или в съчетание с другите
ресурси (земята и капитала) се използва за производство на стоки и услуги. Под
технология, най-общо, е прието да се разбира научни методи за достигане на
практически цели.
Международният технологичен обмен може да се осъществява както в “чист”
вид (търговия с патенти, лицензи, ноу-хау), така и във вид на търговия с
високотехнологични стоки. Във втория случай, международното предвижване на
технологиите, като производствен фактор, е неразличимо от търговията с другите стоки.
В повечето случаи, технологията се разглежда като един от развитите
производствени фактори, притежаващ много по-голяма международна мобилност, в
сравнение с останалите фактори. В международния технологичен обмен са въвлечени
всички четири сфери на човешката дейност – науката (закономерностите за опознаване
на природата), техниката (опита за преобразуване на природата), производството
(създаването на блага) и управлението (регулиране на процесите при решаването на
определени задачи).
Международният технологичен обмен, в последните десетилетия, се осъществява в
следните основни форми:
 патентно споразумение – притежателят на патента отстъпва своите права за
използване на изобретението от купувача на патента;
 57

 лицензионно споразумение – собственикът на изобретение или технически

знания дава разрешение друг да ги използва в определени предели;
 ноу-хау –предоставяне на технически опит и производствени секрети,
включващи сведения от технологичен, икономически, административен,
финансов и друг характер, използването на които дава определени предимства.
 инженеринг – предоставяне на технологични знания, необходими за получаване,
монтаж и използване на закупени или арендовани машини и оборудване.
Освен посочените форми, технологичният обмен се извършва и в рамките на
споразумения за промишлено сътрудничество, за научно-техническо и производствено
коопериране, за инвестиционно сътрудничество и в много други организационно-
правни форми.
По-богатите страни, които са по-добре осигурени с капитал и квалифицирани
трудови ресурси, разработват и изнасят високотехнологични продукти, които не се
произвеждат в други страни. Обаче, износът на тази основа се развива само дотогава,
докато продукцията не се стандартизира в такава степен, че страните-вносители да
могат да я възпроизведат с разходи, които да им позволят да развият производство не
само за вътрешния пазар, но и за износ.
Всяка страна, обаче, се стреми да запази технологичните новости за себе си. Това
става чрез използване на скрити и явни забрани или ограничения за износ. Изхожда се
от факта, че те са в основата на конкурентната борба на световния пазар. От
съображения за национална безопасност, а също така по политически и идеологически
мотиви, се контролира и износът на военни технологии и технологии с “двойно
предназначение”. Много страни ограничават вноса на технологии и с цел ограничаване
на чуждестранната конкуренция и запазване на работни места.

4.2. Науката в световната икономика

Основните тенденции в съвременната глобална конкуренция се проявяват в

областта на динамично променящото се преимущество на отделните “играчи”,
обусловено, преди всичко, от научно-техническите постижения в съответната област. В
основата на тези преимущества намират позиции нивото на развитие на иновационните
системи, интегриращи науката, бизнеса, финансите и останалите компоненти на
иновационния процес.
В последното десетилетие на миналия век постепенно изкристализира
разбирането, че науката вече не е затворена и изолирана система в университетите и
научните центрове, а система, която органично се вписва в икономическите процеси,
развиващи се в във всяка държава, в стопанските отрасли, в крупните корпорации и
дори в отделните малки предприятия. Това доведе до формиране на, така наричаните,
концепции за националните иновационни системи (НИС)
Националните иновационни системи в редица страни се развиха като съвкупност
от организации на частния и държавния сектор на икономиката, провеждащи научни
изследвания и осъществяващи производство и реализация на високотехнологична
продукция, а също така и организиращи управлението и финансирането на
иновационната дейност. Важна съставна част на НИС стана и институционалната среда,
т.е. съвкупността от законодателни актове, норми, методи и интензивността на
взаимодействие между всички пазарни субекти (заети в иновационната дейност) с
другите сегменти на националната икономика. Посочените елементи влизат в най-
различни комбинации, в зависимост от конкретните цели и задачи. Главното се прояви в
това, че те осигуряват постоянно и непрекъснато пораждане и реализиране на
 58

радикални нововъведения, които разрушавайки “съзидателно” старите производствени

структури, създават условия за устойчив ръст.
Най-простият модел, демонстриращ взаимодействието между елементите на НИС,
се разкрива от ролята на частния сектор, като фактор за създаване на технологии, на
основата на собствени изследвания и разработки и бързото им пазарно усвояване.
Успоредно с това, се проявява и ролята на държавата за развитието на фундаменталните
знания и комплекса от технологии със стратегически (по-точно военен) характер, а
също така и за създаване на инфраструктура и благоприятен институционален климат за
иновационната дейност на частните предприятия.
В рамките на този общ модел се формират националните особености на
иновационните системи. Те се проявяват чрез по-голямата или по-малката роля на
държавата и частния сектор в посочените функции, в относителната роля на едрия и
дребния бизнес, в съотношението между фундаменталните и приложните научни
изследвания и разработки (НИР), в динамиката на развитието и в отрасловата структура
на иновационната дейност.
Националните иновационни системи изискват не само силна наука и образование,
но и ефективно взаимодействие между държавата и частния сектор, като основни
субекти на иновационното поле. Определянето за приоритети, от страна на държавата,
на развитието на образованието, науката и технологиите, на създаването на
благоприятни институционални условия за увеличаване на разходите за наука и за
повишаване наукоемкостта на БВП, се превърнаха в най-важния фактор за балансирано
развитие на всички компоненти на НИС.
Реализирането на новите форми на научна и иновационна политика, в последното
десетилетие на 20-ти век, увеличи икономическата мощ на лидерите в световната
икономика, като също така позволи на много страни (довчерашни аутсайдери в научно-
техническото развитие) да се интегрират в световната икономика, да повишат
конкурентната способност на своите стопанства и жизненото равнище на населението.
Най-развитите страни (САЩ, Япония, Германия) демонстрираха високи показатели на
наукоемкост и едновременно с това и високо дялово участие на компаниите от частния
сектор в националните разходи за изследвания и разработки.
Икономическата обосновка за необходимостта от висока степен на участие на
държавата в регулирането и пряката подкрепа на научните изследвания, като основа за
иновационния процес, произтичащ от особеностите на научното “производство” и
неговата продукция, съществено отличават тази сфера от останалите видове дейност.
Ще отбележим три най-съществени различия.
Първо, икономическата ценност на научните изследвания е трудно предсказуема,
защото икономическият ефект, реализиран от научните открития и изобретения, може
да се прояви както много бързо, така и, което се случва често, може да остане дълго
време нереализиран.
Второ, възможно е печалба да се реализира, даже и от комерсиалните
изследвания, но само в такава степен, в която авторските права на научното откритие
могат да бъдат юридически защитени и икономически осигурени. Този проблем,
решаван най-често с помощта на патенти и авторски права, предоставя на
изобретателите ограничени възможности за получаване на съответни доходи.
Неопределената и често нереализираната индивидуална печалба от научното откритие,
в повечето случаи, е неизбежно по-малка от обществената и икономическата значимост
на самото откритие.
Трето, принципна е разликата между индивидуалните и обществените разходи за
научните изследвания. Пазарът, при отсъствие на специални стимули, по принцип, не е
в състояние да гарантира оптимални, икономически и социално приемливи нива на
 59

научните разходи. Именно, този аргумент е централен за икономическа обосновка на

необходимостта от държавно регулиране в сферата на научните изследвания. Цел на
държавната политика става разработването и реализирането на мерки за компенсиране
на евентуален пазарен неуспех, намаляването на риска, свързан с НИР, и другите фази
на иновационния процес.
За преодоляване на евентуален пазарен неуспех се наложиха следните основни
схеми:
- пряко участие на държавата в НИР чрез бюджетно финансиране на държавни
научни институции или финансиране на научни центрове в частния сектор;
- предоставяне на безвъзмездни субсидии за провеждане на фундаментални
научни изследвания от учени, намиращи се извън държавните лаборатории – основно в
университетите (при отказ от особените права върху получените резултати);
- осигуряване на благоприятни условия за научни изследвания в частния сектор,
чрез данъчни привилегии или субсидии.
Първите експериментални и научно-изследователски лаборатории се появяват в
промишлеността на Германия и САЩ в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Към
1920г всички водещи концерни в света в химическата и електротехническата
промишленост създават собствени подразделения за научни изследвания и разработки.
(в Германия “BASF” през 1877г, в САЩ – “Дженеръл електрик през 1900г).
Нововъведенията стават главен източник за печалби, икономически ръст и структурно
развитие. Причината за това е обстоятелството, че в пазарната икономика водеща роля
започва да играе конкуренцията, основана на създаването на нови стоки, нови
технологии, нови източници на суровини, нов тип организации. Тази конкуренция
осигурява решително съкращаване на разходите или подобряване на качеството. Тя
започва да плаши съществуващите фирми не с незначително намаляване на тяхното
производство и печалбите им, а с пълен банкрут. В този смисъл фундаменталната роля
на иновациите в бизнеса за икономическото състояние на всяка фирма става особено
важно.
Едно силно научно-изследователско звено, в дадена компания, осигурява
изпреварващо превръщане на научните резултати от изследванията или изобретенията в
нововъведения и по този начин създава предпоставки за дългосрочна конкурентна
способност на компанията. Компаниите, обаче, трябва да са в състояние да осигурят
баланс между техническите и пазарните възможности, тъй като само в този случай
реално се достига до успешен резултат.
Развитието на науката, в първата половина и особено в средата на 20-ти век,
доведе до значително разширяване на държавния сектор в науката. Тази тенденция най-
силно се прояви в САЩ, Великобритания, Франция, Германия. Степента на държавното
участие се увеличи, особено, в периода на Втората световна война и в първите
следвоенни години, когато започват да се осъществяват крупни атомни и космически
проекти.
Главен финансов инструмент в научно-техническата политика на страните става
ефективното използване на средствата от държавния бюджет. В развитите страни
държавата пое от 20% до 50% от националните научни разходи. Този показател стана
значително по-висок за фундаменталните изследвания – от 50% до 70%. На практика,
държавният бюджет започна напълно да финансира фундаменталната наука в
университетите, изследванията с военно-приложен характер в държавните лаборатории
и по договори с частния сектор, а също и изграждането на най-сложните и скъпо
струващи експериментални установки на “голямата наука” – ускорители, телескопи,
космически станции и т.н.
 60

Делът на научните разходи в общата сума на държавните разходи, на практика, не

е голям, но в последните 20 години е достатъчно стабилен и съставлява 4-5% в САЩ,
Франция, Германия, Великобритания, Италия и 3-3,5% в Япония. Финансирането на
военните изследвания и разработки поглъщат по-голямата част от държавните разходи
за наука само в САЩ и Великобритания. В Япония основен държавен приоритет е
енергетиката. В Германия водещо място заемат фундаменталните изследвания в
гражданската сфера. Научното осигуряване на здравеопазването е със значителен
приоритет пред останалите сфери в САЩ и Великобритания, при което тези разходи са
по-големи дори от изследванията на Космоса и енергетиката.
В началото на новия век предприемаческият сектор се прояви като основен
генератор на иновационната активност, независимо от присъствието на мощни
държавни и обществени институции, целенасочено занимаващи се с производство на
нови знания и нови технологии. Това обстоятелство произтича от факта, че стимулите
за иновационна дейност най-пълно се проявяват чрез възможността с нововъведенията
да се максимизира предприемаческият доход.
Глобалният характер на предлаганите стоки и услуги измести основните методи за
завоюване на пазарите в плоскостта на динамичната технологична и организационна
конкуренция, на основата на иновациите, намаляващи всички видове разходи, а също
така позволяващи да се икономисват ресурси в процеса на експлоатацията или
потреблението. Освен това, иновациите позволиха да се създават нови пазари и преди
това непознати потребности, за осъществяването на които се появиха и икономически,
и социални, и политически предпоставки.
Най-големите корпорации в света, като правило, са лидери по разходи за научни
изследвания. Техните преимущества се свеждат до следното:
първо, по-достъпни мащабни и скъпоструващи проекти;
второ, провеждат многостранни изследвания, обединяващи учени и специалисти
от различни области;
трето, те са в състояние да финансират паралелната разработка на един или
няколко алтернативни проекта, при което успехите на един проект често компенсират
евентуални загуби в други.
В същото време, много от най-големите корпорации не успяват своевременно да
реагират бързо на промените в пазарните условия и на новите технологии. Тяхната
привързаност към добре доказаната идея или техника често е толкова силна, че пред
използването, на даже родени в корпорацията нововъведения, се създават, понякога,
непреодолими препятствия. Поради тази причина, в иновационната сфера добре се
проявиха някои преимущества на дребния бизнес, а именно, бърза реакция при промени
в пазарните условия, необремененост от стереотипите в научното търсене и склонност
към риск, с който винаги е свързана разработката и търговското усвояване на новите
технологии. В резултат на това, редица от най-новите направления в научно-
техническия прогрес се развиват в частния сектор, основно за сметка на дребния бизнес
– биотехнологиите, програмното осигуряване, научното приборостроене и др. Като
цяло, обаче, крупните компании и дребният бизнес започнаха да формират
жизнеспособна симбиоза, в която крупните корпорации, като правило, се проявяват в
качеството на възложители и потребители на научната продукция на дребните
компании.
Иновационната сфера, в началото на новото столетие, търпи въздействието на
глобализацията и е свързана както с разширяването на мащабите на световния пазар на
високите технологии, така и с ръста на мащабите на икономическата дейност на ТНК.
Наукоемките и технически сложни стоки се превърнаха в най-крупния и най-бързо
растящия сегмент в световната търговия. Темповете на ръста на производството и
 61

износа на такива стоки станаха 2-3 пъти по-високи от съответните показатели за

традиционните отрасли. Лидерски позиции, в това отношение, заеха информационните
технологии. Световният износ на изчислителна техника и свързочни системи през 2005г
надмина по стойност световния износ общо на нефт, газ, метали и други суровини (а
през 1990г той е бил 1,5 пъти по-малък).
Интеграцията в глобалната иновационна сфера изведе на преден план ново
направление в развитието на всички сегменти на националните иновационни системи.
В миналото остана технологичното самозадоволяване като главна цел. На нейно място
се утвърди нова стратегия – технологичното взаимно допълване. Един от каналите на
глобалната интеграция и най-важен сегмент на международното разделение на труда в
иновационната сфера стана търговията с технологии.
Създаването и функционирането на нови регионални подразделения на ТНК
обективно наложи потребността от научно-техническото им осигуряване –
организиране на лаборатории и използване на местни научно-технически кадри.
Следващ стадий на този процес стана, така наричаната, защита на ключовите
компетенции на компанията. В последните години, все по-често, дейността на
задграничните подразделения на ТНК се насочва към използването на глобалния
научно-изследователски потенциал. Очаква се, в бъдеще, тази стратегия да се окаже по-
важна, отколкото използването на пазарните възможности в глобален мащаб.
Разполагането в чужбина на подразделения за НИР става ключово звено в
разпространението на собствени технологии и в използването на чужди.
Глобализацията в НИР породи и редица неизбежни институционални проблеми –
от потребността за унификация на стандартите в образованието и обучението, до
необходимостта от изработването на нов подход към феномена на миграцията на
специалистите и т.н. Като цяло, участието на ТНК във финансирането на НИР в
приемащата страна усложни процеса на формиране и реализация на научната политика
на страната. Глобализацията засилва своето влияние върху системата на националните
изследвания и образование, които са една от основите на държавността. Освен това,
става неизбежно изтичането на информация и специалисти. Успоредно с това, обаче,
университетите и отделни изследователски групи получиха достъп до технологични
програми на корпорациите, в това число и до финансовите и материалните им ресурси.
Прехвърлянето на НИР в чужбина предизвика тревога в базовите страни на ТНК.
Опасенията идват от възможността за отслабване на конкурентната способност на тези
страни, в резултат на изтичането на технологии, и свиване на националната
изследователска база.
В крайна сметка, няма пречка всяка страна самостоятелно да определи
приемливия баланс на своите интереси и степента на възможното взаимодействие с
ТНК в различните отрасли. Но общата тенденция в последното десетилетие показа, че
се разширява мащабът и се увеличава скоростта на това взаимодействие.

4.3. Конкуренцията в международния бизнес

Съвременната световна икономика се развива под влиянието на многостранна

конкурентна борба и трансформация на икономическите процеси. Конкуренцията
придоби огромни мащаби и обхвана почти всички региони, изостряйки проблема за
конкурентната способност между националните производители на стоки и услуги. С
нея вече се съобразяват дори такива страни като САЩ, Великобритания, Германия. Те,
за последното десетилетие, свиха редица свои отрасли и съкратиха износа на своя
продукция, в резултат на конкуренцията с най-добрите вносни аналози (предимно от
Япония). Но глобализацията и конкуренцията създават не само проблеми, но и
 62

възможности за производителите да ускоряват иновациите и темповете за развитие на

най-конкурентоспособните отрасли в икономиката.
В началото на новия век, международната конкурентна способност стана нещо
качествено ново и достатъчно сложно. Трудно е да се даде общоприето определение за
нейното ново съдържание като източник за ускорено развитие. Въпреки това, тя остана
най-важната комплексна характеристика за съпоставимост между отделните стопански
субекти.
Международната конкурентна способност на фирмите се прояви чрез техните
потенциални и реални способности да включват в стопански оборот всички собствени
или привлечени активи, увеличаващи възможността им да си осигурят конкурентни
предимства пред други производители. Когато се говори, обаче, за конкурентна
способност на съвременната национална икономика, се отчита обобщения израз на
икономическите, научно-техническите, производствените, организационно-
управленските и други възможности, реализирани в стоки и услуги, които успешно се
противопоставят на задграничните аналози на вътрешния и външния пазар.
Конкурентните предимства на водещите фирми се осигурява от уникалната
ценност на техните стоки и организации, чието превъзходство над останалите фирми се
реализира на пазара. Особена конкурентна ценност за стоките става тяхната
своевременност (по създаване и реализиране на пазара), качество (на производството и
обслужването на потребителите) и себестойността (по целия жизнен цикъл), а на
стопанските организации – техният интелектуален потенциал и възлови компетенции,
осигуряващи им изпреварващо развитие.
Съвременното световно ниво на конкурентна способност изисква непрекъснато
повишаване на качеството, използване на конкурентен мениджмънт и рационална
организация на труда. Приносът на производствените ресурси за увеличаване на
конкурентните предимства на стокопроизводителите и страните се определя вече не
толкова от техните запаси, обеми, стойности, достъпност, колкото от тяхната структура,
качества и ефективно използване, време за създаване, усъвършенстване и
приспособяване към потребностите на националната и световната икономика.
Ролята на технологиите за икономията на ресурси и осигуряване на международна
конкурентна способност се проявява чрез:
 намаляването на енергоемкостта, капиталоемкостта и материалоемкостта на
продукцията;
 намаляването на запасите от невъзобновяемими природни ресурси;
 намаляване ефективността на суровинно ориентираните национални икономики
и ресурсодобиващите отрасли на развиващите се и развитите страни;
 ограничаването на загубите (до 30% и повече) при добив и преработка на
собствени суровини;
С увеличаването на дефицитността на ресурсите в отделни региони и отрасли
(особено на финансовите и фондовите) се изостри и проблемът за икономиите им не
само от производителите, но и от потребителите на стоки. Тази задача се превърна в
приоритетна в световната икономика, тъй като в началото на новия век разходите на
ресурси от страна на потребителите на сложна техника (за срока на нейната
експлоатация) надхвърлиха цената й - 5 пъти в развитите страни и 20 пъти в
развиващите се страни.
За осигуряване на конкурентна способност в международния бизнес вече не е
достатъчно само ефективно да се използват ресурсите. Изостри се необходимостта от
постоянен мониторинг и детайлно изучаване опита на най-добрите конкуренти.
Лидерите в международния бизнес непрекъснато капитализират достъпните методи и
средства за повишаване на международната конкурентна способност. Изучават
 63

причините за успеха на другите фирми, намирайки във външния свят даже идеи за
усъвършенстване на собствената система.
В международния бизнес се увеличи ценността на нематериалните ресурси за
конкурентната способност. Това налага да се повишава вниманието към проблемите на
формирането, структурирането и нарастването на интелектуалния капитал. На
световните пазари, в периода от 1980 до 2007г, стойността на неоценените в
националната икономика нематериални активи многократно превиши стойността на
отчитаните в баланса материални активи на най-успешните компании в САЩ и
Великобритания. Системното увеличаване и усъвършенстване на интелектуалния
капитал става решаващ фактор за конкурентна способност и развитие на всяка
организация в новата икономическа среда.
Интелектуалният капитал се оформи като симбиоза от човешки, структурен и
потребителски капитал.
Човешкият капитал (който не се отразява в активите на компанията, тъй като не е
нейна собственост) акумулира всички способности, талант, умения, знания (неотделими
от конкретната личност), включително образованието, квалификацията,
професионалните наклонности, творческата активност, предприемчивостта и други
социално-психологически характеристики на кадрите. Човешкият капитал става все по-
важен фактор за котировката на акциите, тъй като те често падат при загубата на ценни
специалисти в дадена компания.
Структурният капитал, отнасящ се до структурата на фирмата и управлението,
до неговия стил и характер, вече следва да бъде достатъчно гъвкав и обновяващ се
адекватно на променящата се външноикономическа среда, за да съедини ефективно
всички потоци от информация, материални и трудови ресурси и партньори.
Формирането и развитието на потребителския капитал, доскоро пренебрегван в
международния бизнес, наложи методичното и системното установяване, разширяване
и задълбочаване на множеството преки и обратни връзки с потребителите (особено най-
ценните), които вече също се включват в процеса на проектирането на новата гама
продукция и услуги.
Прогресът на фирмата на международния пазар изисква конкурентната
способност да се формира и развива, както в сферата на интелектуалния капитал, така и
в ефективността на неговото превръщане във финансов капитал. При комплексното
структуриране на инвестициите за разширяване на конкурентните възможности, вече се
отчита реалният потенциал на финансовия капитал и резервите за увеличаване на
интелектуалния капитал.
Развитието на конкуренцията разшири съперничеството и в сферата на качеството
и себестойността на експлоатацията. Традиционната ценова конкуренция, посредством
намаляване на трудовите разходи, все по-често се разглежда като неефективна и даже
става обект на държавно регулиране. Водещите корпорации се пренасочиха от
предишната формула на ценообразуване “себестойност - плюс” (вътрешните разходи
плюс печалбата са равни на цената) към по-конкурентната – “цена - минус” (пазарната
цена на аналозите минус плановата печалба е равна на целевата себестойност) и с
използване на водещите методи за непрекъснато намаляване на себестойността и
непроизводствените разходи.
Сред съвременните средства за конкурентна борба, на преден план излизат
методите за съкращаване не само на себестойността, но и на нормата на печалбата, тъй
като високата печалба на фирмата или отрасъла, в повечето случаи, привлича
допълнителни конкуренти и активизира техните атаки.
Успоредно с решаването на проблема със съвременната международна
конкурентна способност и икономическо развитие се увеличи значимостта и ценността
 64

на времевия фактор, въз основа на който се уточняват мащабите на загубите от ниското

ниво на доходност, натоварването на капитала и скоростта на неговия оборот. Времето,
качеството и стойността на разработката на нова продукция стават все по-критични
показатели за конкурентната способност на стоките и компаниите в международния
бизнес. Ето защо, дори една сравнително конкурентна система по отношение на
качеството на продукцията и труда, едва ли би приела всякакви загуби на време и
ресурси.
Планомерното съкращаване на производствения цикъл и търговския оборот става
мощен, но все още недостатъчно използван източник за конкурентни предимства в
световната икономика. Изострянето на международната конкуренция, в последното
десетилетие, застави автомобилостроителните компании в САЩ да търсят възможности
за съкращаване на цикъла на разработките, поради двойното изоставане от Япония по
отношение на неговата продължителност.
Растящите потребности на потребителите в края на века и натискът на
конкуренцията наложиха планомерно и системно да се управлява жизненият цикъл на
стоките, осигуряващ съкращаване на разхода на време и ресурси, при значително
изпреварване на конкурентите. Времевият фактор вече се анализира в съответствие с
постиженията на конкурентите, достъпните технологични възможности и се налага да
бъде достатъчно изпреварващ за гарантиране на устойчиво противопоставяне на най-
добрите аналози на световния пазар.
Днес, за ускорено достигане световното ниво на конкурентната способност, се
налага основно преустройство на технологичните процеси, радикални промени в
съществуващата организация на управлението, на отношението към потребителите и
собствените работници.
Класифицирането на ключовите фактори и перспективните направления за
повишаване на конкурентната способност вече става по следните два основни критерия:
първо, намаляване на зависимостта на конкурентната способност от разходите на
материални ресурси и второ, увеличаване ролята на дела на реализираната продукция и
нивото на удовлетвореността от нея сред потребителите на световния пазар.
Лидерите в международния бизнес акцентират върху следните направления за
повишаване на конкурентната способност:
- първо, скоростта на създаване и реализация на потребителските ценности, на
техния оборот и реакция на изменението в търсенето;
- второ, качеството на продукцията и управлението на производствения процес;
- трето, минимизацията на разходите на ресурси по създаването (използването)
на стоките за поддържане на международната конкурентна способност.
Приоритетите при разпределението на ресурсите за увеличаване на конкурентната
способност по посочените направления ориентировъчно се съпоставя както 3:2:1, което
е приблизително адекватно на успешния международен опит на водещите компании.

4.4. Ценообразуването на международния пазар

Ценообразуването, по принцип, е универсален процес и въпреки това съществуват

редица черти, които отличават ценообразуването в международния бизнес от
ценообразуването в националната икономика. Те намират отражение в характера на
процеса на ценообразуването и на цените, формиращи се в тази среда. Тези черти
произтичат от спецификата на международния бизнес, която се заключава в следното:
- по-голям брой на контрагентите от различни страни;
- широко разнообразие и голяма динамика на пазарните структури;
- различия и чести промени в търговската политика.
 65

В системата на международното ценообразуване се откроиха три основни

особености:
Първа особеност е отсъствието на системен контрол и твърдо регулиране на
цените.
Формирането на цените в рамките на националното стопанство става в
сравнително по-ясно определена икономическа среда и е резултат не само от свободната
игра на пазарните сили, но и като съвкупност от различни форми и методи за
регулиране на общественото производство. Противоположно на това, ценообразуването
в международния бизнес се характеризира с фрагментарност. Международните сделки,
като правило, се извършват на едро, не засягат търговията на дребно и затова цените не
се проявяват като част от някаква обща система, формираща се на базата на крайното
търсене и предлагане. Тези цени не са обект на регулиране от гледна точка на
икономическото и социалното състояние на страната, за които отговаря всяко
правителство. Това, обаче, не означава, че цените в международната търговия изобщо
не се регулират. Те могат да се регулират и често, даже в по-голяма степен, отколкото на
вътрешните пазари на отделните страни. Разликата е в това, че в международната среда
няма специални органи, наблюдаващи темповете на инфлацията, съответствието между
цените и доходите, динамиката на паричната емисия и други показатели, с цел контрол
и приемане на мерки, в случай на излизането на цените извън рамките на някакъв
допустим предел, както това става в националните стопанства. Затова може да се каже,
че в международната среда цените се формират без системен контрол и са под влияние
главно от страна на крупните монополни компании (основно ТНК), а също и от фирми
и страни, като правило, обединени в международни стокови споразумения от картелен
тип (например ОПЕК).
Втора особеност е влиянието върху цените на международното разделение на
труда при производството и реализацията на една или друга стока.
Например, явява ли се даден продукт резултат от специализирано експортно
производство или се изнася на външния пазар като излишък от вътрешното
производство свръх националните потребности (пшеница, месо и други
селскостопански култури).
Трета особеност е отсъствието на валутен монопол и наличие на разнообразна
валутна среда.
Следователно, значението на валутния фактор е по-голямо при формирането на
цените, отколкото той има място в рамките на националните стопански системи, което
съществено усложнява дейността на фирмите и предприятията.
Една цена се определя като световна, ако отговаря на следните основни
изисквания:
- първо, сделката да бъде “чиста”, т.е. да не бъде обвързана с някакви
допълнителни условия, които биха могли да повлияят на нивото на цената;
- второ, сделката да бъде мащабна, т.е. цената да се отнася за достатъчно голям
стоков оборот;
- трето, сделките да носят регулярен характер, т.е. да не са епизодични;
- четвърто, сделките да се сключват в крупни международни търговски центрове,
където се спазват търговските обичаи и традиции;
- пето, цената да е определена в свободно конвертируема валута.
Посочените изисквания за същността на световните цени, в повечето случаи, се
смятат за идеализирани. В практиката на международната търговия, в качеството на
световни цени най-често се приемат цените на най-големите износители (продавачи) и
вносители (купувачи). Основни центрове на международната търговия са тези, на които
се извършват най-крупните и редовни сделки със стоки.
 66

При формирането на международните цени ясно се разграничават две големи

стокови групи, с условното им обозначаване като “суровинни стоки” и “готови
изделия”. Към първата група се отнасят енергоносителите, минералните и
селскостопанските суровини, а също така и някои видове продоволствени стоки,
дърводобива и селскостопанските торове. Във втората група попадат, практически,
всички останали стоки, т.е. изделията на обработващата промишленост.
Цените на първичните суровини имат достатъчно ясна специфика, която се
проявява в следното:
 суровините, с техните качествени характеристики и съответстващите ги цени, са
по-прозрачни за съпоставяне;
 при суровините има по-малки възможности за маневриране с цените, отколкото
при търговията с готови изделия, поради което при тях по-малко се използва не
ценовата конкуренция;
 суровините, като цяло, са по-стандартизирани и по-взаимозаменяеми както при
избора на заместители, така и при избора на доставчици.
В международната търговия с групата на суровините по-широко се използват
стоковите борси. В този сектор на пазара, търговията и редът за установяване на цените
и тяхната регистрация са подчинени на строго установени правила. Като цяло,
борсовите котировки притежават безспорни преимущества, от гледна точка на
удобството при тяхното използване, надеждност и оперативност. По тяхното състояние
може да се съди за пазарната конюнктура в краткосрочна перспектива (от 3 до 6
месеца).
Спецификата на другата голяма група стоки - “готови изделия” (продукцията на
обработващата промишленост), се проявява, преди всичко, в това, че е много сложно да
се пресметне нивото на средната статистическа цена за конкретна стока. Затова
анализът и ценообразуването за тази група стоки се концентрира основно около индекса
на цените. Това произтича, преди всичко, от спецификата на самата продукция в
обработващата промишленост, изразяваща се в следното:
- многообразие на видове, подвидове, типоразмери и други показатели,
съществено влияещи върху цените, в резултат на което цената трудно може да бъде
ориентир за ценовото ниво на даден вид продукция, след като е възможно тя да
притежава някакви допълнителни характеристики;
- много видове машини и оборудване имат толкова сложни и комплексни
качествени характеристики, че сравняването на техните цени е възможно само след
детайлен анализ;
- продукцията на обработващата промишленост, като правило, притежава висока
динамика на качествените характеристики, което произтича от развитието на техниката
и технологиите както на производството, така и на потреблението;
- мнозинството от стоките в тази група имат сравнително непродължителен
жизнен цикъл – години, а понякога месеци и даже седмици (продуктите на високите
технологии), докато на пазара се появяват нови разновидности на стоките;
- сложността на някои видове продукция изисква калкулиране в цената на
услугите по ремонта и поддържането им в работно състояние;
- цените на някои видове техника често са свързани с големи разходи за резервни
части и след продажбен сервиз.
Схематичното описание на особеностите на цените и ценообразуването в
световната търговия с готови изделия дава определена представа за сложността и
условността на показателите, характеризиращи нивата, динамиката и съотношението на
цените.
 67

Наличието на особености при формирането на цените на суровините и на готовите

изделия води до това, че на макроикономическо ниво, на ниво на междудържавни
отношения възникват проблеми между развитите страни, които експортират
преимуществено готови изделия и развиващите се страни, които експортират
преимуществено суровини.
Проблемът за избора на принципите и методите на ценообразуването засяга
основно групата на готовите изделия, тъй като за суровините цените се подчиняват на
формиращите се на световните борси нива и съотношения на цените или на политиката
на водещите компании.
Като цяло, обаче, принципите на ценообразуването на световния пазар не се
различават съществено от националните пазари. Цените се формират по приблизително
еднакви схеми, отразяващи едни или други позиции и стратегии в ценообразуването,
приети в националните или транснационалните корпорации. Изключение правят цените
на вътрешно фирмения оборот на ТНК, така наречените трансферентните цени.
Тяхната същност е коренно различна от обикновените пазарни цени на стоките,
продавани както на националните пазари, така и на световния пазар. Те зависят: първо,
от характера на отношенията между отделните подразделения на една или друга ТНК
(степента на автономност и независимост) и второ, от провежданата политика от ТНК,
която, изхождайки само от своите собствени интереси, може изобщо да не се съобразява
с пазара, определяйки особен режим на ценообразуване за всяка категория стоки,
произвеждани в нейните предприятия. Често трансферентните цени се определят с цел
намаляване на данъчното облагане на стоките, пресичащи националните граници.
Въпросът за установяването на една или друга цена на стоките при
външнотърговските контракти е извънредно важен, тъй като той, в крайна сметка, е
главният фактор за определяне икономическата ефективност на външнотърговската
сделка.
В международните операции се налагат следните основни видове цени:
Базови цени – като правило, това са цените публикувани в различни официални
справочници. Те обикновено отразяват общата тенденция в динамиката на цените за
предшестващ период.
Изкупни цени – вид цени на едро, по които в редица страни се осъществява
изкупуването на селскостопанската продукция от държавните, кооперативните и
частните селскостопански предприятия.
Борсови цени – цени на стоките, установявани на стоковите борси.
Каталожни цени – те по своята същност се отнасят към справочните цени.
Производствени цени – определят се от предприятието-производител и, като
правило, са свързани с разходите за производството и реализацията. Те, в повечето
случаи, не съвпадат с пазарните цени и се отразяват в каталозите и проспектите.
Контрактни (договорни) цени (цени на фактическите сделки) – цените на
покупко-продажбата на вътрешните или външните пазари, определени от страните в
контракта.
В международната търговия все по-често се прилагат следните няколко начина за
фиксиране на цените в контракта – твърди, подвижни, пълзящи, с последваща
фиксация. Названието на тези цени отразява начина на тяхното определяне, в
зависимост от условията на доставката на стоките.
Голямо значение придобиха валутните условия на контрактите. Неправилният
избор на валутата, в която се установяват цените и се водят разплащанията между
партньорите, може, в крайна сметка, да превърне изгодния контракт в губещ. Макар
интересите на вносители и износители, по принцип, да са противоположни,
коректността изисква валутният компонент в цената да не се използва за печалба, за
 68

сметка на която и да е от страните, а да изпълнява функцията на защита интересите и на

двете страни, на основата на взаимността.
В сферата на ценообразуването намери отражение и глобализацията в световната
икономика. Тя засегна, преди всичко, световната Интернет-мрежа, в която непрекъснато
се акумулират огромни масиви от информация, включително и ценова. Практически, по
този начин се появи и новата форма на търговия – електронната, която придоби
глобален характер.
Електронната търговия, в последното десетилетие, съществено променя
характера на външната търговия и формиращите се в нея цени:
- първо, цените станаха по-достъпни за широк кръг от потребители в целия свят;
- второ, за потребителите се появиха по-големи възможности за сравняване на
цените, което създаде предпоставки дори за тяхното намаляване;
- трето, за продавачите и купувачите се създадоха по-големи възможности за
рязко опростяване на преговорния процес по отношение на цените и търсеното качество
на стоките.
В условията, когато се увеличи конкурентното напрежение и се повиши
информационната прозрачност, постепенно става изместване на баланса в търговията от
производителите към потребителите, което става особено важно. В редица случаи,
търговията чрез Интернет придобива такъв характер, че цените се диктуват не от
продавачите, а от купувачите.
За да съхранят завоюваните позиции в бизнеса и да запазят нивото на
рентабилност, фирмите използват разнообразни ценови стратегии:
- стратегия на продължената сегментация на потребителите - например,
когато потребителят сам избира конфигурацията на своя компютър на сайта, сред
хиляди такива, което съществено затруднява възможността за сравняване на цените;
- стратегия на “продажбите в пакет” или “разкомплектовани пакети”, т.е.
когато стоката се предлага в пълен или частичен комплект с други стоки или услуги
(например, програмното осигуряване се продава с последващи допълнения и
обновления);
- стратегия на различни цени за модификации на един и същи продукт – добре
подхожда за информационни продукти;
- стратегия на брендинга – определяне на по-високи цени на стоки с известна
репутация;
- стратегия на динамично ценообразуване – интернет-цените се променят
автоматично в зависимост от обема на покупките, от сроковете на сделката, от
географския район и др.;
В мрежата на Интернет могат да обявяват цени не само продавачите, но и
купувачите, а също така и различните посредници. Като цяло, днес, Интернет открива
големи възможности в областта на цените и ценообразуването, обслужващо
международния бизнес.

4.5. Международният маркетинг

Отделянето на международния маркетинг като самостоятелно направление в

пазарната дейност е реакция на интернационализацията и глобализацията на
националните пазари, като съставна част на световния пазар.
Маркетингът, като пазарно ориентирана концепция за управление на стопанската
дейност, е обективен процес в условията на всяка развита пазарна икономика. Главна
негова стратегическа цел винаги е била и си остава максимизацията на печалбата в
условията на стоково изобилие и наситеност на пазара и изоставане на
 69

платежоспособното търсене. В своето развитие маркетингът премина през различни

етапи, всеки от които има своя специфика. В резултат на това, той се превърна във
водещ фактор за предприемачеството при комплексно използване на неговия
инструментариум.
Централно звено в този инструментариум стана класическата матрица “4Р” (от
английското product /стока/, price /цена/, place /място/, promotion /предвижване/). На
базата на тази матрица се разработиха и нови компоненти, чрез които се отчете и
извънредно важната роля на потребителя и преобладаването на сферата на услугите в
общественото производство. Така се формира стоково-потребителската матрица с
петото “Р” (people – хора), т.е. потребителите с техните интереси, нужди и потребности.
На потребителите се предлага тази стока, от която те се нуждаят. В средата на 80-те
години се появи и шестото “Р” (public relations – “пъблик релейшънс) – връзки с
обществеността. Корпорациите все повече изпитват нужда от обратна връзка, за да
формират у обществеността и пазарните субекти собствен положителен образ и на
техните стоки. Появилата се по-късно матрица седмо “Р” (politics – политика) намери
практическо приложение на пазара на услугите и, преди всичко, при банковите услуги.
Задълбочаващият се процес на интернационализация на стопанската дейност
доведе до интернационализацията и на маркетинга, т.е. до появата и функционирането
на международен маркетинг, като атрибут на международните икономически
отношения.
Излизането на една стопанска дейност извън националните граници предполага
изграждане, поддържане и разширяване на трайни пазарни позиции. Това е обективен,
но продължителен процес, обусловен от действието на редица фактори - едни
контролируеми и други неконтролируеми. Този процес разкри същността и по-
нататъшното развитие на международния маркетинг.
Най-общо, международният маркетинг се разглежда като съвкупност от всички
видове маркетингови дейности, планирани и осъществявани за повишаване
ефективността на бизнеса на международния пазар. Особеностите на съвременния
международен маркетинг се проявиха в резултат на някои специфични проблеми,
продукт на новите международни отношения.
Участието на пазарните субекти в международната маркетингова дейност започва
със случаен износ и достига до глобализация на пазарната им дейност.
Всеки активен износ изисква целенасочени усилия за получаване на по-редовен
достъп до чуждите пазари. За реализиране на по-сериозни външнотърговски цели,
случайният износ не е достатъчен, а се изисква пълно включване в международната
търговска и маркетинговата дейност. Висша степен в развитието на международния
маркетинг става глобализацията, при която светът се разглежда като единен пазар.
Излизането на международния пазар, най-често, започва с така наречения
индиректен маркетинг, т.е. със съдействието на посреднически канали за реализация,
когато няма собствен опит и създадени собствени канали.
Традиционният международен маркетинг, наричан още експортен маркетинг, се
определя като съвкупност от дейности, насочени към ефективно реализиране на дадена
продукция на определени външни пазари. Той се характеризира с конкретност и
определеност на приложението на маркетинговия инструментариум. Това означава
целенасочена обработка на местния потребител, с познатите маркетингови
инструменти, с цел дългосрочно настаняване на даден продукт в съзнанието му и
реализиране на програмирана печалба. През този етап, като правило, се използват
методите от националния пазар, приспособени към различията в условията на
съответния чужд пазар.
 70

С нарастване на експортната дейност, в края на миналия век, маркетингът

еволюира в мултинационален маркетинг, при което промяната е качествена.
Отношението към международната дейност вече се изразява не в механично пренасяне
на опита и практиката от националните върху задграничните пазари, а в диференцирано
приложение на маркетинговите инструменти към различните приоритетни пазари, в
зависимост от специфичните изисквания на групите потребители. Мултинационалният
маркетинг наложи и трайно настаняване на корпорациите на избрани международни
пазари, по пътя на стабилното им вграждане в чуждестранната икономическа,
финансова, технологична и маркетингова инфраструктура.
В началото на века, основа на глобалния маркетинг стана принципът на
геоцентризма – “глобален продукт за глобален клиент”. Това наложи да се произвежда
и предлага на пазара такава богата продуктова гама, параметрите на която биха
задоволили клиента, независимо от това къде точно се намира. Целта е оптимално да се
използват условията за ефективно производство, инвестиционна и научно-
изследователска дейност и реализация на продукцията, независимо в какви райони на
световния пазар се предлага тя. Затова продукцията се стандартизира и се предлага по
един и същи начин, независимо, че това става изключително труден процес.
Различията в икономическата среда, все по-често, налагат съществени корекции в
маркетинговата дейност, продиктувани от нивото на жизнения стандарт, климата,
транспорта и т.н. Възможностите за добър маркетинг, обаче, не се свеждат само до
потенциала на потребителите с висок стандарт в най-развитите страни, защото редица
държави, с бърз темп на икономически прогрес, също притежават висок пазарен
потенциал.
Политическата и юридическата система, а също така и механизмите на
правителственото регулиране, се проявяват като фактори от особено значение за
международния маркетинг и за създаването на благоприятен бизнес-климат. Тъй като
една протекционистка политика съществено ограничава възможностите за маркетинг и
навлизането на чуждестранни стоки на вътрешния пазар.
В технологичен аспект, много от производствата, които имат място в развитите
страни, се оказват неподходящи за развиващите се страни, а за някои стратегически
технологии съществува и разрешителен режим или износът им е забранен.
Културата и народопсихологията в дадена страна се оказват друг съществен
фактор, който влияе за възприемането на даден продукт. А когато вносният продукт е
непознат, решаващо значение за неговото възприемане, в повечето случаи, става
авторитетът на страната, от която идва.
Същността на интернационализацията на маркетинга и неговото развитие се
проследяват в дейността на многонационалните и транснационалните компании,
осъществяващи разнообразна международна дейност на принципа на глобалния
маркетинг.
В основата на всички варианти на проявление на съвременния международен
маркетинг стои многообразието от фактори, които влияят върху него. По-съществените
от тях се отнасят до:
 необходимостта от разширяване на пазарите, в резултат на нарастващите
възможности на производството и технологиите, при което националните
граници все повече се превръщат в сериозна преграда за развитието на пазарите
не само за най-мощните, но и за средните, а дори и малките компании.
 развитието на НТП и неговите изисквания за намаляване себестойността на
продукцията и постигане на ефективно серийно производство.
 нарастващата зависимост на националните стопанства от активното им участие в
системата на международните икономически отношения, като мощен стимул за
 71

развитието на международна стопанска дейност от страна на основните

участници в стопанския живот – фирмите. Тази зависимост е свързана с
енергийното и ресурсното осигуряване на производството, с проблемите по
изхранването на населението, с решаването на все по-сложните екологични
проблеми, със здравеопазването, с развитието на националните и
международните инфраструктури и др.
 конкуренцията на националните и международните пазари, която стимулира
международните икономически отношения на държавно и фирмено ниво и води
до изключително разнообразие в методите на прилагане на маркетинговите
инструменти.
 прогресът в развитието на системата на международното регулиране на
търговията, като мощен катализатор за по-нататъшната интензификация на
международната дейност на отделните компании. Приносът на международните
организации, с универсален и специализиран характер, е значителен за процеса
на интернационализацията на международните икономически отношения.
 сложността и рисковете, когато дейността на дадена компания е в пряка
зависимост от международния бизнес, нарастват в много по-висока степен,
отколкото в национални рамки.
Международният бизнес, по своята същност, се характеризира с цяло
многообразие от фактори на национално и международно ниво, определяни от
спецификата на отделните пазари. В условията на тази разнообразна и непрекъснато
променяща се среда днес всяка международна компания се стреми успешно да
управлява малкото контролируеми фактори за успешна маркетингова дейност:
 да планира развитието на своя продукт,
 да оптимизира ценообразуването,
 да развива дистрибуторската си политика,
 да усъвършенства методите и средствата за проникване и настаняване на
чуждестранните пазари.
Върху дейността на фирмите, обаче, съществено влияние оказват, преди всичко,
неконтролируемите величини на вътрешната и външната икономическа среда.
В сравнение с националната икономическа среда, международната среда се
характеризира с много по-богато разнообразие и по-висока степен на непредсказуемост
и риск.
Сред неконтролируемите фактори на международното маркетингово обкръжение в
последното десетилетие решаващо значение получиха:
 политическата конюнктура;
 конкурентната среда в различните й измерения;
 пласментната мрежа;
 физикогеографската среда;
 социалният и културният фактор и др.
Всичко това подсказва, че успешният международен маркетинг е резултат от
системно изследване на характера и динамичните промени в националната и
международната бизнес-среда и оптималното им съчетаване и приспособяването на
международните компании към нея.
Един от основните проблеми в международната маркетингова дейност става
изграждането и функционирането на подходяща система за организация и управление
на тази дейност, в съответствие със специфичните условия и изисквания на
международната конюнктура. Тя диктува и избора на най-подходящите методи, форми и
средства за вземане на управленски решения. Практиката доказва, че най-често се прави
 72

избор сред видовете структури, изградени на продуктов или географски принцип и

тяхното умело съчетаване.
Определяща роля за ефективна интернационализация на стопанската и
маркетинговата дейност в международната търговия и международните икономически
отношения получи качеството на маркетинговата информационна система в държавен и
фирмен аспект. Информацията се наложи като особено ценен ресурс в битката с
международната конкуренция, което определя нейното приоритетно място в
специализираната маркетингова информационна система за международните пазари.
Основните характеристики на този изключително важен елемент на съвременния
международен маркетинг наложиха използването на разнообразен спектър от
информационни източници, изследване и отчитане на условията за провеждане на
проучванията на пазарите, много по-високи разходи за маркетингова дейност,
поддържане и квалификация на подходящ персонал.
За развитието на почти всяка страна от решаващо значение става и въпросът за
оптимизиране на подходите при излизането и трайното настаняване на международния
пазар. Вариантите на маркетинговите подходи, приложими на вътрешния пазар (масов
маркетинг, диференциран по продукти или целеви маркетинг), се използват и в
международния маркетинг, но в условията на много по-богата палитра от възможности
и варианти. На преден план, в случая, излизат националните особености в поведението
на потребителите на различните пазари. Затова първостепенна задача пред
международната маркетингова дейност става постигането на оптимално съчетание
между традиционния маркетингов подход и модерните маркетингови методи.
Еволюцията на традиционния маркетингов комплекс “4Р”, както вече беше посочено, в
качествено нов етап в развитието на конкурентните “оръжия”, е едно от основните
постижения на международната маркетингова практика. Традиционният маркетинг
успешно се съчетава с постиженията на научно-техническия прогрес в иновацията,
респективно в модификацията на продуктовата гама, на научно-изследователската
маркетингова дейност, на информационния маркетинг и др.
Разработването и поддържането на съвременния международен маркетингов
комплекс е крайната фаза в маркетинговата стратегия на една държава или компания.
Практиката е доказала пет възможни стратегии за международно адаптиране на даден
продукт и неговата промоция извън страната:
Първа. Продуктът остава непроменен, а характерът на промоцията е еднакъв за
целия световен пазар. Този подход е за предпочитане, при възможност, защото
елиминира разходите за маркетингово проучване на различните пазари и за промяна
или разработване на нов продукт. Рекламната дейност спестява разходи, защото тя е
една и съща за целия световен пазар. Ако има определен риск, то той е свързан с
националните различия при възприемането на продукта.
Втора. Адаптиране само на промоцията към даден международен пазар. Този
подход се налага поради различията в езика, юридическа и културологична специфика,
отнасяща се до рекламния текст.
Трета. Адаптиране само на продукта към конкретен пазар. Това се прави само,
когато, при запазване на функциите, продуктът има различни условия на употреба.
Например, електроуредите се приспособяват към различията в контактите и
напрежението в националната електросистема. В други условия се променят цветът и
разфасовките, видът на опаковките и др.
Четвърта. Адаптиране и на продукта, и на промоцията към международния
пазар. Това се извършва, когато един продукт има нова функция на чужд пазар.
Например, особеностите на климатични инсталации, които се използват в страни с
 73

различен климат, антикорозионни и други покрития на машини и съоръжения и др. Тази

стратегия е най-скъпа, защото изисква най-големи разходи.
Пета. Разработване на нов продукт за международния пазар. Този подход се
прилага, когато съществуващият продукт не може да отговори на нуждите на даден
целеви пазар. Например, износ на техника за развиващите се страни, където трябва да
се отчита квалификацията на работната сила, страни, в които движението на моторните
превозни средства е ляво или дясно и т.н.
Дистрибуцията при международния маркетинг се проявява основно в две
възможности: първа, да се използват съществуващите международни пазарни канали и
втора, да се разработят нови канали.
Ценообразуването също има своя специфика, произтичаща от особеностите на
международния маркетинг. Вътрешните и външните пазарни цени, като правило, са
различни, за което съществуват и обективни предпоставки. Увеличените разходи за
транспорт, такси, мита и други фактори повишават външните цени. Независимо от това,
на международния пазар често се продават стоки на цени по ниски от тези на
националните пазари, за да се завоюват определени позиции. Това на икономически
език се определя като дъмпинг, който в много страни се преследва от законите.
Ценообразуването на международните пазари се влияе и от друг обективен фактор –
валутните курсове. Колебанията на валутните курсове могат да променят цената всеки
ден.
Международният маркетинг, на основата на анализа на текущото състояние на
световния пазар и най-вероятните перспективи за неговото развитие, е длъжен да
подготвя достоверна и убедителна информация за приемане на конкретни управленски
решения, позволяващи да се дава отговор на следните въпроси:
Да се излиза или не на външните пазари?
Какви основни цели следва да се преследват?
Какви перспективи могат да се очертаят?
С какви рискове може да се сблъска компанията?
Ако се излиза на външен пазар, то в коя страна?
Необходимо ли е да се разработва нов продукт или да се адаптира вече познат?
Как с най-голям успех да се излезе на избран пазар – самостоятелно, с местна
компания или да се произвежда на място?
Каква конкретна програма от маркетингови мероприятия е необходимо да се
разработи за постигане на поставените цели?
Какви финансови, икономически, научно-технически и други резултати и изгоди
могат да се очакват от реализирането на даден проект?
Какви ресурси и от какви източници ще се осигурят за реализирането на проекта?
Равнището на участие на пазарните субекти в международния маркетинг е
променливо. Възможностите на държавите и фирмите варират от случаен износ до
активно участие на международните пазари.
Практиката, от края на миналия век и началото на новия век, наложи няколко
организационни структурни нива за участие в международния бизнес: износ
(епизодичен); лицензиране; смесени предприятия; търговски компании; директна
собственост.
Износът, като най-ниско ниво за ангажиране на международния маркетинг, но и
най-гъвкав като подход, изисква минимум усилия и разходи. Модификацията в
опаковката, цветът и маркировката най-често са основните разходи при адаптирането на
продукта. Обикновено, за целта се търси експортен посредник. който извършва
повечето маркетингови функции срещу комисионна.
 74

Лицензирането е традиционна и добре развита форма на трансфер на научни,

технически и технологични знания и опит. Чрез него се урежда сложният комплекс от
отношения между фирми, създатели и собственици на интелектуални продукти с
производствено предназначение, и тези, които желаят да използват тези продукти. Чрез
лицензионно споразумение се навлиза по-бързо и по-безпроблемно на чуждите пазари,
като се заобикалят успешно различните форми на протекционизма. Лицензирането
стана особено изгодно за фирми, които не могат да концентрират необходимия
интелектуален и финансов потенциал за осъществяване на фундаментални изследвания,
а чрез закупуване на лицензи си осигуряват достъп до най-добрите постижения на
водещите фирми в дадени направления. Като форма на международните икономически
отношения, лицензът еволюира от класическа външнотърговска сделка до комплексна
операция за производствено сътрудничество. Деловите контакти между контрагентите
не се изчерпват само с възмездното използване на лиценза, а все по-често се изграждат
и отношения на производствено коопериране, при което лицензиарът не само
предоставя производствени знания, но и съдейства за тяхното внедряване чрез доставки
на технологично оборудване и експертни услуги.
Икономическият интерес на лицензиара е продиктуван от възможността да
максимизира своите печалби от притежаването на патента, в резултат на следните
предпоставки: първо, доближаване на производството до пазара на по-евтини и/или по-
качествени суровини; второ, използване на по-евтина работна сила; трето,
доближаване на производството до потребителите; четвърто, трайно настаняване на
чужди пазари, без износ на капитал.
Ползата за насрещната страна - лицензиата е, че разделя с лицензиара
отговорността и риска от внедряването на лиценза, тъй като заплаща цялата или част от
неговата стойност с дял от продукцията, произведена с предоставените права.
От позициите на международния маркетинг, лицензионното споразумение се
превърна в инструмент за удължаване жизнения цикъл на технологиите и стоките, чрез
поетапното им предоставяне на страни с по-ниска степен на икономическо и научно-
техническо развитие.
Смесеното предприятие се наложи като форма за ефективно коопериране на
усилията на предприятия от различни страни. То понякога е единствено възможната
форма за навлизане на чужди пазари, когато национални ограничения забраняват
пълната чуждестранна собственост в страната. Мотивите за създаване на съвместни
предприятия са различни:
- първо, за съвместно решаване на технологични задачи;
- второ, за решаване на инвестиционни проблеми;
- трето, за разширяване гамата на произвежданите продукти;
- четвърто, за разширяване на съществуващите пазарни позиции;
- пето, за разширяване спектъра на не ценовата конкуренция;
- шесто, за достъп до високоспециализирана информация и др.
Съвместното предприятие преследва и решава и проблема с ефективността на
маркетинговата дейност на територията на приемащата страна и извън нея. Тази
организационна структура осигурява директен достъп до чужди пазари при по-висока
степен на маневреност и гъвкавост в сравнение с другите методи и форми на
международен маркетинг (например, износ на стоки и услуги). Това предимство има
мултиплициращ ефект, когато смесеното предприятие е разположено на територията на
държава, участваща в интеграционни общности, тъй като се създават условия за
използване на преференциални режими върху огромна пазарна територия с добре
функциониращи дистрибуторски канали.
 75

Търговските компании придобиват собственост върху произведени продукти и

организират тяхната реализация на международния пазар. Те предоставят информация
на производителите за търсенето на пазара и ценовата конюнктура, с което съдействат
за формирането на производствените програми на фирмите – производителки.
Директна собственост се създава в чужди страни, където съществуват
благоприятни политически и икономически условия. При такава структурна форма,
маркетингът става дългосрочна стратегия на фирмата в дадената страна. В повечето
случаи, при директната собственост чуждите фирми се ползват с данъчни, митнически
и други преференции. Тя създава условия за развитие на местна идентичност на
продуктите и услугите. Основната опасност при директната собственост е свързана с
евентуални промени на политическите условия в страната.

4.6. Аутсорсингът в международния бизнес

Понятието “аутсорсинг” се свързва с английското словосъчетание “outside resource

using” – използване на външни ресурси. В практиката на международния бизнес под
аутсорсинг се разбира изпълняването на отделни бизнес-функции във фирмата от
външни организации, разполагащи с необходимите за това ресурси, на основата на
дългосрочно споразумение.
На съвременния етап, аутсорсингът се разглежда като модерна методология за
създаване на високоефективни и конкурентни организационни бизнес-формати в
условията на безкомпромисната конкуренция между трите основни икономически
центъра – САЩ, Япония и Европа.
Аутсорсингът предполага привличането на, така наричаната, трета страна за
решаване проблемите на фирмата във взаимоотношенията й с външната среда.
Прилагането на аутсорсинга предполага получаване на услуги.
Целта на прилагането на аутсорсинга е да се използват водещи бизнес-технологии
и ноу-хау за завоюване и задържане на конкурентни преимущества във все по-
изострящата се конкурентна борба. Икономическата същност на аутсорсинга се състои
в построяването на система от отношения между фирми, предаващи и фирми,
приемащи изпълнението на отделни видове дейности на основата на сключване на
дългосрочни споразумения.
Практическият резултат от прилагането на аутсорсинга се състои във
възможността да се насочват собствените ресурси на фирмата за изпълняване на такива
функции, които тя може да изпълнява по-добре от другите, предоставяйки на външни
изпълнители тези функции, които те могат да изпълняват по-добре от другите. По този
начин фирмата може да съсредоточи в свои ръце и използва най-новите постижения в
някои области на науката, техниката и технологиите, задоволявайки максимално
очакванията на потребителите и изискванията на пазара.
Практическият аутсорсинг се заражда в периода на конкурентната борба в
областта на автомобилостроенето между Хенри Форд и Алфред Слоун в 30-те години
на 20-ти век, когато става ясно, че нито една фирма не е в състояние да се
самоосигурява. Поради това е става целесъобразно редица функции да се предават на
специализирани фирми. Това с особена сила се отнася за спомагателното производство
– обслужване и ремонт на оборудването, изработка на инструменти и т.н. Използваният
от Слоун в “Дженеръл мотърс” метод на коопериране, в тясно специализираните
производства както вътре в компанията, така и извън нейните предели, му осигурява за
няколко години напред завоюването на американския автомобилен пазар. Новият
момент, в проекта на Слоун, се явява методът на аутсорсинга, приложен 70 години до
появата на самото понятие в научната терминология едва през 1990г.
 76

Целесъобразността от използването на външни организации за отделни функции

по обслужване на производството се обусловя от появата на редица нови фактори в
производствената дейност:
- технологичната сложност на производствените процеси;
- високата стойност на преустройството на производствените линии;
- нарастващата конкуренция на международния пазар;
- нарастването на изискванията към качеството на продукцията;
- процесите на глобализация на икономиката.
Много западни специалисти смятат, че аутсорсингът, като методология на бизнеса,
получава разпространение във връзка с развитието на информационните системи и
технологии през 60-те години. Именно, по това време се налага практиката в крупните
предприятия да се създават специализирани центрове за електронна обработка на
информацията, които започват след това да предлагат съответни услуги на други фирми,
не разполагащи с необходимите технически възможности.
Създаването на нови технически и програмни средства става прерогатива на
специализирани фирми. През 80-те години аутсорсингът в информационните
технологии става сфера на дейност на крупните корпорации, станали лидери в областта
на електронната обработка на данни. Безусловен лидер в това отношение е “IBM Global
Services” на корпорацията “IBM”, притежаваща още през 1997г оборот от 25 млрд.
долара и повече от 110 хиляди сътрудници в 160 страни.
През последното десетилетие, аутсорсингът завладя почти всички организации. В
стремежа си да съкратят размера на фирмите до приемливо ниво, да намалят щатовете в
офисите си и да съсредоточат своето внимание върху добавената стойност (печалбата) и
основните, характерни за фирмата видове дейности, за да оживеят в конкурентната
борба и да се развиват, и държавни, и частни организации прилагат принципа “външно
снабдяване” по отношение на много функции и видове дейности. Така например,
почистването, приготвянето на храна и охранителната дейност вече много години са
предмет на аутсорсинга.
Експертите очакват непрекъснато увеличаване стойността на контрактите на
логистичните услуги, която да достигне до 50 млрд. долара. Други обекти на
аутсорсинга са отделите за пощенски услуги, центровете за ксерокопиране, бюрата за
пътешествия и т.н.
Във всяка фирма е възможно определени видове дейност напълно или частично да
бъдат изведени извън пределите на фирмата. Например, отделни компоненти на
информационните системи могат да бъдат стратегически за фирмата, други да бъдат
определящи за дейността на фирмата, а някои от тях е по-изгодно да се предадат на
външни изпълнители. Определянето на някои функции като потенциален обект за
аутсорсинг и след това разпределянето на тези функции по компоненти, позволява на
мениджърите да решават: какви видове дейности са стратегически или критични; кои
функции следва да остават във фирмата; какви услуги могат да получават отвън.
Ръстът на аутсорсинга в сферата на логистиката се обяснява с премахването на
държавния контрол върху транспорта, с акцент върху основните видове дейности,
намаляването на материалните запаси и разширяването на компютърните програми,
управляващи логистичните системи. При по-малки материални запаси, грешките в
снабдяването са по-малко вероятни, особено, ако предприятието функционира в режим
“точно в срока”. Компаниите за транспортни услуги започват да предават на трети
страни елементи от логистиката – от внасяне на промени в придвижването на стоки от
точка А до точка Б до управлението на всички или част от целия комплекса товаро-
разтоварни и транспортни дейности, което позволява съществено да се съкрати
персоналът на съответните служби. Логистичните компании имат комплексен
 77

компютърен модел за проследяване, който намалява риска при транспортирането и

повишава престижа на фирмата, което би било невъзможно, ако тази функция се
изпълнява от самата фирма. Логистичните провайдъри (третата страна), използвайки
обмена на електронни данни и спътникови системи, набелязват курса на фрахта, за да
могат да съобщят на клиента точно местонахождението на техните шофьори и срока на
доставката. В режим “точно в срока”, когато прозорецът на доставката може да бъде
общо до 30 мин., такава технология става решаваща.
Конкуренцията се превръща в главна движеща сила за развитието на аутсорсинга
в международния бизнес. В по-голяма част от развитите страни, всяко конкурентно
предимство се постига благодарение на знанията, уменията и творческите решения. Но
тези предимства не са вечни, тъй като благодарение на съвременните технологии,
новите знания и умения достатъчно бързо се разпространяват сред конкурентите.
Аутсорсингът като продукт на съвременните тенденции в развитието на
световната икономика са антипод на тенденциите на монополизацията. Той е
методология на адаптация на управлението на фирмите към условията на пазара,
позволяваща бързо да се навлиза в нов бизнес, използвайки всички налични
възможности на външната среда, в това число, в отделни случаи, и на ресурсите на
конкурентите.
Универсалността на методологията на аутсорсинга осигурява привличането на
висококвалифицирани специалисти в различни сфери на дейности, при все по-
задълбочаващата се специализация на фирмите. Тази универсалност разширява
областите на приложение на аутсорсинга в съвременния бизнес и води до навлизането
на тази методология на управление във все повече сфери на дейности.
В стратегически аспект, практически е невъзможно развитието на съвременните
компании без аутсорсинга. Налага се да бъдат разделяни всички бизнес-процеси на
относително самостоятелни елементи и в техните рамки да се сравняват собствените
възможности с тези, които притежават конкурентите или други компании на пазара.
Такъв сравнителен анализ на конкурентните предимства вече се превръща в постоянен
елемент от развитието на бизнеса. Всичко, което подлежи на сравнение, трябва да се
сравнява, за да се правят изводи за вземане на решения.
Увеличаването на обема на информационните услуги във всички сфери на
икономиката и бизнеса и увеличаването на изискванията към тяхното качество разделя
световния пазар на аутсорсинга условно на два основни сегмента: първи, аутсорсинг на
информационните технологии и втори, аутсорсинг на бизнес-процесите.
Аутсорсингът на информационните технологии обхваща различни видове услуги,
предоставяни на организациите от специализирани фирми:
- разработка и последващо програмно осигуряване и база-данни;
- планиране и консултиране в сферата на електронния бизнес;
- обслужване на корпоративните мрежи;
- интернет-услуги и др.
Основна причина за налагането на аутсорсинга в информационните технологии е
и си остава високата стойност на обработката на данните, от една страна, и от друга
стана, все по-усложняващите се процеси на разработка и съпровождане на
приложенията.
Огромно поле за дейност на фирмите, специализирани в аутсорсинга, разкриват
единните международни стандарти, повишените изисквания към безопасността на
информацията, практиката за провеждане на търговски операции с използването на
информационни технологии, откриващите се нови възможности за повишаване
ефективността и конкурентоспособността на фирмите.
 78

Аутсорсингът на бизнес-процесите остава една от основните теми за бъдещето на

аутсорсинга, произтичаща от необходимостта да се съсредоточат основните ресурси и
усилия за развитието на тези ключови направления, които определят същността на
фирмата. Предаването на бизнес-процеси на външни партньори в значителна степен е
свързано с отговорност и риск. Затова, успешен аутсорсинг е възможен при изграждане
на партньорски отношения на основата на дългосрочни контракти, гарантиращи
необходимото ниво на доверие, безопасност и отговорност на страните.
В същото време, именно, аутсорсингът на бизнес-процесите позволява да се
използват най-новите производствени процеси и технологии от най-високо ниво,
осигуряващи на фирмите достигане на поставените цели в най-кратки срокове и с
минимални разходи. Следва да се отбележи също, че постигането на очакваните
резултати от аутсорсинг-проектите се намира в пряка зависимост от това, доколко
активно и двете страни са въвлечени в процеса на създаването на добавената стойност.
Такива резултати се проявяват, преди всичко, в повишаването на конкурентната
способност и осигуряването на перспективи за развитие и на двете страни.
Аутсорсингът на бизнес-процесите е задача със стратегически характер и е способен
принципно да измени бъдещето на фирмата, изграждаща отношенията с партньорите си
на дългосрочна основа. Развитието на идеите в сферата на аутсорсинга води до
създаването на организации от нов тип – виртуални, а също и до формиране на нов тип
производствени отношения, хармонично съчетаващи се с глобализацията на световната
икономика.
Решението за използването на аутсорсинга представлява сложна комплексна
задача, засягаща стратегически интереси и затова винаги е от компетентността на
висшия мениджмънт на фирмата. Фактически, това решение означава избор между
собствено производство и приемане на странични услуги и е свързано с анализ както на
съществуващото състояние на фирмата, така и с възможните рискове от аутсорсинг-
проектите.
Изходна точка за вземане на решение за собствено производство или приемане на
услуги от странични организации е анализът на собственото управление на
производството и реализацията на продукцията на основата на стратегически
перспективи. Дилемата “да се произвежда или купува” в производствената сфера е
свързана с възможността и необходимостта от разширяване или диверсификация на
производството или, обратно, съкращаване, раздробяване, предаване на част от
собствените подразделения на трета страна. В непроизводствената сфера всичко това се
отнася за услугите.
Много фирми нямат ясно определена политика по отношение на възможностите
на аутсорсинга в една или друга област на своята дейност. Обосноваването на
решението “да се произвежда или купува” често се затруднява от недостига на
информация за възможностите на доставчиците-аутсорсори, а също и от
неопределеността на външната среда, която не позволява да се извърши детайлен
анализ и оценка на стратегическите алтернативи, които следват при такова решение.
Процесът на вземането на решение за възможността да се предаде даден бизнес-
процес или отделни функции на аутсорсор включва няколко основни етапа:
Първи, отделяне на ключовите стратегически компетенции на организацията, от
които зависи нейната жизнеспособност и които не трябва да се преотстъпват на друг.
Втори, разделяне на всички бизнес-процеси на основни и вспомагателни, а също
определяне необходимостта и последователността на предаването на тези бизнес-
процеси на външни изпълнители.
Трети, избор на партньор-аутсорсор или доставчик на услуги, при ясно
определяне на критериите за този избор.
 79

Четвърти, разработка на аутсорсинг-проект и договор, включващ определянето

на конкретните условия на сътрудничеството и неговата правна основа.
Сключването на договор за аутсорсинг предполага и избор на неговата форма,
която се определя от степента на важност на едни или други процеси или компетенции,
предоставяни на другата страна. Могат да се разграничат следните форми на
аутсорсинг:
Пълен аутсорсинг - предаване на бизнес-процеса на аутсорсора изцяло. Преследва
се повишаване пазарната стойност на компанията, осигуряване съответствие на
качественото ниво на бизнес-процесите с изискванията на пазара. Той намира
приложение по отношение, преди всичко, на вспомагателните бизнес-процеси,
намиращи се извън специфичните компетенции на компанията. Пример за пълен
аутсорсинг са: обучението на персонала, управлението на финансите на компанията,
управлението на отделни подразделения, на складирането и транспорта, на редица
административни функции и др. Към него се отнася и така наричаният усъвършенстван
аутсорсинг, когато компанията напълно прехвърля производствените процеси на един
или няколко аутсорсора, оставяйки в свои ръце само функциите по контрола на
качеството, разработването на нови продукти, избора на стратегия за развитие и т.н.
Частичен аутсорсинг – предаване на определен набор от функции на аутсорсора
или отделяне за тази цел на подразделение на компанията в отделно производство,
създаване на дъщерна фирма. Той широко се прилага при разработване на нови
продукти, внедряване на ноу-хау или скъпо струващи технологии, изискващи
значителни инвестиции и продължителни срокове за усвояване. При това за
реализирането на бизнес-процесите се въвличат ресурси на няколко организации, всяка
от които в дадения случай снижава степента на собствения риск, преразпределяйки
разходите между партньорите.
Определяйки сферата на своите интереси в развитието на бизнеса на базата на
методологията на аутсорсинга, фирмата оценява дългосрочния ефект от
сътрудничеството със своите партньори и придобива широки възможности за
усъвършенстване именно тези страни от своята дейност, които в дадения момент играят
определяща роля за постигане на конкурентни преимущества.
В рамките на международното коопериране не по-малко важна е и другата форма
на сътрудничество, в рамките на международното коопериране, противоположна на
аутсорсинга – инсорсинг (insourcing). Това става в такива случаи, когато компанията
използва собствени компетенции и ресурси за разширяване сферата на своята дейност
или включване в структурата на своите бизнес-процеси функции, които преди това са
изпълнявани от други фирми.
Всяка компания самостоятелно взема решение за необходимостта и възможността
да използва една или друга форма на аутсорсинга или инсорсинга по отношение на
отделни процеси и функции. При това се оценява стратегическата важност, нивото на
развитие, качествата на собствените компетенции и нивото на развитие на вътрешните
ресурси, необходими за изпълнението на едни или други функции. Също така се взема
под внимание качеството на услугите, оказвано от аутсорсорите.
За успешната реализация на аутсорсинг-проектите, още с първите стъпки,
съществено значение има изборът, на алтернативна основа, на доставчика на услуги,
когато съществува възможност да се сравняват и оценяват перспективите за развитието
на собствената организация в рамките на стратегическото партньорство.
Успехът на аутсорсинга, в значителна степен, зависи не само от това, доколко
обосновано е решението “да се произвежда или купува” в полза на прилагането на
аутсорсинга, но и от текущия контрол за изпълнението на контракта. В редица случаи,
върху решението за аутсорсинг влияят отделни фактори, проявили се в процеса на
 80

анализа на собствените ресурси или възможностите на доставчика. Всеки от тези

фактори е в състояние да изиграе определяща роля за приемане на окончателното
решение от висшия мениджмънт на фирмата.
Причините за възможен отказ от аутсорсинг са свързани:
- с прекалено малък обем на продукцията и/или никой не е заинтересован да я
продава;
- с изискванията към качеството, които са дотолкова точни или необичайни, че са
необходими особени методи за обработка, с каквито аутсорсорът не разполага;
- с изискванията за гарантирано снабдяване или за баланс между снабдяване и
потребности;
- с изисквания за запазване на технологичните тайни;
- с изисквания за намаляване на разходите;
- с изисквания за получаване на предимства и/или отсъствие на престой на
оборудването и работниците;
- с изисквания за осигурено постоянно функциониране на собствените
производствени мощности;
- с въпросите на конкурентната способност, политическите, социалните въпроси
или въпросите за опазване на околната среда, които могат да принудят компанията да
произвежда, дори и ако предпочита да купува;
- с емоционални причини, когато ръководството се гордее с големите мащаби на
фирмата.
Основните аргументи в полза на прилагането на аутсорсинга се отнасят до:
- първо, желанието усилията на фирмата да се съсредоточат върху основните
видове дейности;
- второ, необходимостта от повишаване качеството на обслужването;
- трето, острата потребност от намаляване на разходите;
- четвърто, фирмата няма опит в производството на необходимите изделия и
услуги;
- пето, доставчикът притежава отлична репутация.

4.7. Логистиката в международния бизнес

В началото на новия век логистиката стана важен структурен компонент в

международния бизнес. Тя обхваща планирането, организацията, контрола и
управлението на движението на потоците (материални, финансови, информационни и
др.), пресичащи националните граници, от точката на тяхното възникване до крайния
потребител в пространството и времето. На национално ниво логистиката е ограничена,
преди всичко, от границите между държавите и особеностите на националното
законодателство.
Основни субекти в процеса на международната логистика се явяват
доставчиците на износителите, самите износители, посредническите компании,
вносителите и крайните потребители.
Ролята на доставчиците е да осигурят стоката или услугата на износителя. Броят
на доставчиците може да бъде неограничен в зависимост от асортимента на стоката и
услугата и политиката, провеждана от износителя по отношение на неговите
доставчици.
Износителят много често привлича посредници. В ролята на посредници се
използват основно превозвачи на стоки и други компании, предоставящи различни
услуги. Превозваната продукция се застрахова от специализирани застрахователни
 81

компании, като задълженията по организацията на застраховането и превоза на стоката,

в зависимост от договора, могат да се поемат както от вносителя, така и от износителя.
Краен потребител може да бъде вносителят или всяко физическо или юридическо
лице, нямащо изход на световния пазар за дадена стока или услуга. Изборът на
окончателния вариант на външнотърговската логистична верига е задължение на
логистичния мениджър.
В съвременния международен бизнес, сред многообразните задачи на логистиката,
като основни се определят следните:
- оптимизиране на процеса на ценообразуване на закупуваните, произвежданите и
предоставяните стоки и услуги;
- осигуряване на оптимално ниво на качеството на стоките и услугите;
- определяне на нивото на потребност от дадена стока или услуга на конкретния
вътрешен или външен пазар;
- доставка с използване на промеждутъчно складиране или без такова;
- определяне на оптимално ниво на логистичен сервиз;
- оптимизиране работата на задграничните филиали на компанията;
- анализ на международната конкурентна среда и търсене на конкурентни
предимства.
Компаниите, навлизащи в международната логистика, преминават през няколко
етапа.
Първият етап се характеризира с отсъствието на връзки на компанията със
световния пазар. В този случай националните компании използват посредници,
осъществяващи всички необходими външнотърговски операции. Това се отразява върху
печалбите на компанията, защото не предполага възможност за собствена логистична
операция на международния пазар.
На втория етап компанията е в състояние да реализира международни операции,
но използва и услуги на посредници. По този начин тя увеличава своите печалби, но не
е достатъчно адаптирана към особеностите на пазарите, на които изнася своята
продукция.
Третият етап се характеризира със самостоятелни операции на компанията на
международния пазар, но в повечето случаи се използват форми и методи на работа,
характерни за вътрешния пазар, без да се отчитат националните особености в отделните
страни.
На четвъртия етап компанията започва да привлича местни мениджъри и започва
да използва и местни методи за организация на работата, но преценката за дейността се
извършва на основата на критериите определяни от компанията-майка.
За последния – петия етап, е характерно създаването на регионални щаб-
квартири в определени географски зони за организиране на дейността и провеждане на
самостоятелна логистична политика.
В последните години, в дейността на ТНК широко разпространение получиха
формите за международна логистика, при които износът на стоки от компанията-майка
се заменя с тяхното производство в дъщерни предприятия в други страни, с последваща
реализация в тях или в трети страни. Тези процеси са продиктувани от възможността да
се използва по-евтина работна сила, по-ниски данъци, стремеж да се заобиколят
митнически или други законодателни бариери, възможност за приближаване до крайния
потребител и т.н.
В практиката на редица компании при вноса и износа на стоки се наложиха
следните основни организационни форми:
- покупка на вносни стоки от компания-вносител или предаване на продукция за
износ в специализирана външнотърговска компания при условия на подписан договор;
 82

- вносните и износните операции да се осъществяват от специализирано

подразделение;
- различно съчетаване на по-горните форми.
Привличането на специализирани външнотърговски компании за логистична
дейност доказа своите преимущества като удобство, ефективност и качество,
намаляване на разходите и сроковете на доставките и т.н.
От друга страна, създаването на собствено специализирано подразделение за
логистична дейност също има своите преимущества – възможност за избор на най-
подходящ доставчик или клиент; подобряване на качеството на доставяната или
получаваната продукция за сметка на непосредствен контрол; използване на по-ниски
цени, поради отсъствие на посредници; по-пълно и надеждно информационно
осигуряване на доставките; организиране на по-качествени и оперативни връзки.
Освен тези основни форми на организация на логистиката, в зависимост от
целите, стоящи пред компанията, се използват и варианти на комбинации между тях.
 83

5. Международният бизнес в основните сфери на

икономиката

5.1. Гориво-енергиен комплекс

Гориво-енергийният комплекс се наложи като водещ в съвременната световна

икономика, обхващайки всички процеси на добива и преработка на горивата,
електроенергетиката, а също транспорта и разпределението на горивата и
електроенергията. Общата структура на комплекса включва: нефтената, газовата и
каменовъглената промишленост, ТЕЦ, АЕЦ, нефтопроводи, газопроводи и
елекропреносната мрежа.
Процесите на световния пазар на енергоресурси се наблюдават с огромен
практически интерес от всички страни, тъй като няма страна в света, която да не е
въвлечена в него. Постоянният интерес на най-широки кръгове от представители на
деловия свят в международния бизнес, по отношение на оценката за най-вероятните
перспективи за развитието на световните пазари на енергоносители, и на първо място,
по отношение на нефта и природния газ, е напълно логичен и обясним. Тъй като от
състоянието на световния пазар на тези енергоресурси, динамиката и нивото на техните
цени в решаваща степен зависят световните цени на другите енергоносители, а косвено
и на много други суровини. Това, от своя страна, се превърна в най-важния фактор за
формирането на икономическата конюнктура в света, а заедно с това и на средно- и
дългосрочните тенденции в развитието на световната икономика като цяло.
Според разчети на Световния енергиен съвет, енергоемкостта на световното
стопанство в обозрима перспектива постепенно ще намалява, но тясната зависимост
между прираста на БВП и увеличаването на енергопотреблението ще се запази, макар
разходите на енергия за единица произведена продукция и единица прираст на БВП
като цяло очертава една понижаваща се тенденция.
Средногодишен прираст
на световния БВП и енергопотребление (%)
Показатели 1960 – 2000 2001 – 2020 2021 - 2050
БВП +3,5 +2,2 +2,0
Енергопотребление +2,6 +1,4 +1,3
Намаляване на - 0,9 - 0,8 - 0,7
енергоемкостта
Потреблението на енергия, пресметнато на човек от населението, съществено се
различава за отделните страни. В последните години около 20% от населението
(основно в промишлено развитите страни) потребява около 60% от цялата произведена
първична енергия, а останалата част - около 5 млрд. души се задоволяват с 40%.
Световното енергопотребление за периода от 1996 до 2007г, в абсолютни
показатели, е нараснало от 12 млрд. до 15млрд. тона условно гориво, т.е. с 25%. Като
цяло, обаче, се наблюдава непрекъснато намаляване на темповете на прираста на
енергопотреблението. За периода 1970 – 1980г те са 29,4%, а за 1990 – 2007г
съставляват 23,9%. Най-голям прираст на темповете се наблюдава в новите
индустриални страни в Азия (Тайланд – 8,6%, Малайзия – 8,6%, Китай – 4,1%), а най-
малък в развитите страни от Европа и страните с преходна икономика. Очаква се след
две десетилетия около 2/3 от прираста на световното потребление на енергия да бъде в
развиващите се страни и на първо място в Китай и Индия, което съществено ще измени
и цялата структура на световния енергиен баланс.
 84

От началото на 70-те години на миналия век, независимо от коренните промени в

икономическата и социалната структура на обществото, не се наблюдават съществени
промени в структурата на потребление на трите главни природни енергоносителя –
нефт, въглища и природен газ. Независимо от редица политически инициативи,
различните икономически усилия за икономия на енергия, интензивното развитие на
атомната енергетика, а също и непрекъсващите опити за ускорено развитие на
нетрадиционните и новите източници за получаване на енергия, делът на нефта,
въглищата и природния газ от 84,8% през 1970г до 2007г е намалял само до 82%.
Структура на първичното енергопотребление (%)
Енергоносител 1990 2007 2020 2050
(прогноза) (прогноза)
Въглища 23,85 23,16 20,51 20,0
Нефт 39,23 36,33 30,77 23,64
Природен газ 21,54 22,94 24,62 25,45
Атомна 3,85 6,15 10,26 14,55
енергия
Хидроенергия 3,85 6,11 7,69 7,27
Други 7,68 5,31 6,15 9,09
Общо 100 100 100 100
Предполага се, че делът на изкопаемите енергоносители ще намалява и по-нататък
– до 76% към 2020г и до 60% към 2050г. Очаква се съществен ръст на дела на
природния газ, който, по данни на Международната агенция за енергетика, може да
излезе на първо място сред енергоносителите, при положение, че се наложи като
алтернативно автомобилно гориво.
Нов момент в развитието на енергетиката е появата в ЕС на така наричаната
“екологична философия”. Тя се свързва, преди всичко, с решението през месец март
2007г на “Срещата на върха” в Брюксел, Европа постепенно да намалява
въглеводородната енергетика и сериозно да се ориентира към екологичните проблеми.
Експерти сочат, че ако приетата програма се изпълни, към 2020г делът на
въглеводородите в енергопотреблението следва да намалее с 50%. Тази програма,
насочена към невъглеводородните технологии, е може би начало на енергийна
революция с глобални последствия - най-вече в конкурентната борба между ЕС и САЩ.
Слага се началото на остра многопосочна конкурентна битка между двата основни
центъра за производството на глобални технологии и съответно на два варианта за
развитие на планетата, защото САЩ, в близко бъдеще, обективно не ще успеят да
пренастроят своята енергоемка икономика на нови екологични релси.
Особености в развитието на световния пазар на нефт
Нефтът е бил, е и в обозримо бъдеще ще остане един от водещите източници на
първична енергия, потреблението на която непрекъснато се разширява във връзка с по-
нататъшното развитие на световната икономика.
Нефтът като суровина е обективно изчерпаем и невъзобновяващ се природен
ресурс. В значителна степен е трудно да се определят реалните геологични запаси от
нефт в света, а също и количествата, които реално могат да бъдат извлечени от земните
недра. Затова, всички оценки за наличните запаси са до голяма степен условни и
зависят от времето, когато са давани. Повечето от тях обаче сочат, че световните обеми
на потенциално извлекаемите запаси от нефт са напълно достатъчни за удовлетворяване
на растящите потребности поне за бъдещите 35 – 40 години, и в обозрима перспектива
сериозен дефицит от нефт на световния пазар не се предвижда. Разбира се, тези оценки
не отчитат възможностите за откриване на нови крупни местонаходища на нефт,
особено в още слабо изследваните райони, и на първо място на морския шелф.
 85

Геологични запаси на нефт и нефтодобив

(по страни към 2005г)
Страна Запаси Дял в Добив Дял в
(млрд.т.) света (млн.т.) света
(%) (млн.т.)
Северна Америка: 8,8 5,5 671,8 18,2
САЩ 4,2 2,7 341,1 9,2
Мексико 2,3 1,1 188,4 5,8
Канада 2,3 1,5 141,9 5,9
Ц. и Ю. Америка: 14,6 8,9 339,5 9,2
Венецуела 11,2 6,8 153,4 4,2
Бразилия 1,5 0,9 76,8 3,3
Европа и страни от 14,5 9,2 818,0 4,1
ОНД: 9,5 6,0 421,4 11,4
Русия 1,4 0,9 153,0 4,1
Норвегия 1,2 0,8 52,2 1,4
Казахстан 1,0 0,6 15,5 0,4
Азербайджан 0,6 0,4 103,6 2,9
Великобритания
Близък Изток: 99,0 63,3 1093,7 29,6
Сауд Арабия 36,1 22,9 474,8 12,8
Ирак 15,5 10,0 190,1 5,1
Кувейт 13,3 8,4 110,2 3,0
ОАЕ 13,0 8,5 117,8 3,2
Катар 2,0 1,3 41,2 1,1
Оман 0,8 0,5 40,7 1,1
Африка: 13,5 8,9 398,3 10,8
Либия 4,7 3,1 70,0 1,9
Нигерия 4,6 3,0 107,2 2,9
Алжир 1,4 1,0 79,0 2,1
Ангола 1,2 0,8 43,6 1,2
Египет 0,5 0,3 36,8 1,0
Азия, Австралия, 6,4 4,2 375,8 10,2
Океания: 3,2 2,1 169,3 4,6
Китай 0,7 0,5 36,7 1,0
Индия 0,6 0,4 57,5 1,6
Индонезия 0,5 0,3 38,8 1,0
Малайзия
Общо в света: 156,7 100 3697,0 100
Страни от ОИСР 11,9 7,5 1009,7 28,4
Страни от ОПЕК 120,4 76,9 1364,2 38,4
Страни от бившия 11,9 7,6 464,6 13,1
СССР
Днес близо 40% от добивания нефт се преработва в автомобилно гориво. Тежките
нефтопродукти (мазут, битум и др.), като неизбежен страничен продукт при
производството на бензини и керосин, активно се използват за производство на
електроенергия в ТЕЦ. Освен това, нефтът има значително място в химическата
промишленост за производство на пластмаси и други изкуствени материали, а също за
моторни масла и др.
 86

Пазарът на нефт продължава да бъде най-голям и устойчиво съществуващ, сред

световните пазари на първични енергоносители. В последните години, на този пазар се
реализира 50-55% от общия обем на ежегодно добивания нефт в света. Големите
международни потоци от нефт се обясняват с факта, че основните центрове на
потребление и добив на нефт не съвпадат географски, тъй като почти всички
промишлено развити страни, които са главните потребители, не разполагат с
геологични запаси. Изключение правят Великобритания и Норвегия. Най-крупни
износители на нефт продължават да са страните от Близкия и Средния Изток, на които
се падат около 45% от световните доставки.
Нефтът формира повече от 22% от общата стойност на износа на всички
развиващи се страни. При това, за редица от световните доставчици на нефт,
относителният му дял в износа е съществен и към 2007г съставлява, например, в
Нигерия – около 96%, В Ангола – 91%, в Иран и Оман – 89%, в Саудитска Арабия –
74%, в Либия – 77%, във Венецуела – 66%, в Мексико – 33%, в Индонезия – 24%.
Характерното за тези страни е, че делът на нефта в общия им износ, в последните
години, е с тенденция да се увеличава.
През 2007г световният внос на нефт в основните региони се разпределя по
следния начин: Европа – около 26,23%, Азия – 31,9%, Северна Америка – 29,66%,
Южна и Централна Америка – 2,3%, Африка – 2,2%, Азия и Океания – 1,1%. Нефт
купуват над 118 държави и територии, но само 30 страни са крупни вносители на нефт с
годишен внос над 10 млн.тона всяка. Списъкът на най-големите купувачи на нефт се
оглавява от САЩ (26,8% от световния износ) и Япония (12,6%). На страните от Западна
Европа (Германия, Италия, Франция, Испания и Великобритания) общо се падат 65%, а
на две от новите индустриални страни в Азия – Южна Корея (4,6%) и Сингапур (3,2%).
Формиралите се, в последните години, нови геополитически условия в страните
от Близкия Изток, по всяка вероятност, ще наложат все по-голяма част от добивания
нефт да се доставя в страните от Азия, като тази тенденция вече се проявява. В
последното десетилетие на миналия век доставките от Африка за страните от Азия бяха
незначителни, през 2000г достигат 67 млн.т., а в близките години могат да надхвърлят
100 млн.т.
В продължение на по-голямата част от десетилетията на миналия век, на
световния пазар преобладаваха сделките с “реална” нефт. В края на века, обаче, и в
началото на новия век постепенно започват да се налагат и, така наричаните, “срочни
сделки”, предимно с “книжна” нефт (спекулативни сделки). В резултат на това в края на
80-те години вече се формира нова световна схема, базираща се на борсова търговия с
нефт и нефтопродукти, обслужвана основно от три нефтени борсови централи – Ню
Йорк /NYMEX/, Лондон /IPM/, Сингапур /SIMEX/. Схемата работи денонощно, в
режим на реално време. Когато се закрива борсата в Ню Йорк, се открива в Сингапур,
след закриването на която се открива борсата в Лондон и т.н. По този начин, в края на
миналия и началото на новия век, световният пазар на нефт постепенно се превръща от
преимуществено “физически” пазар (непосредствена търговия с нефт) в
преимуществено “финансов” пазар (търговия с нефтени контракти).
В настоящия момент, делът на търговските операции с фактическа доставка на
нефт и нефтопродукти съставлява под 5% от общия брой на извършваните сделки на
борсата, а преобладаващата част (около 95%) са борсови операции с “книжни”
контракти. В по-голямата си част, това са чисто спекулативни сделки и контракти по
хеджиране (застраховане срещу ценовия риск).
От 2001г се наблюдава процес на активна либерализация на нефтената търговия.
Освен това, след 11.09.2001г, терористичният акт в САЩ оказа сериозно влияние върху
общото състояние на деловите среди в страната, на поведението на американските
 87

инвеститори, а и на съзнанието на американското общество като цяло. Проявиха се две

характерни обстоятелства: първо, изменени се посоката на нефтените потоци, свързана
с диверсификацията на доставките на нефт от най-големите вносители и второ, нарасна
ролята на борсовата търговия и рязко се увеличи оборотът на “книжния” нефт.
Дълги години, САЩ и другите развити страни разглеждаха стабилността в
близкоизточния регион като неотменим елемент на техните геополитически интереси.
Обаче, с времето, усилията за поддържането на тази стабилност както с военни, така и с
политически методи изискват все по-големи ресурси, много често, без да пораждат
положителен ефект. Затова, днес, все по-често експертите подчертават, че на Запада му
е необходимо, по възможност, да минимизира своята зависимост от доставките на
близкоизточния нефт.
Световният пазар на нефт, като цяло, се характеризира с относително висока
степен на концентрация и монополизация. На 24-те най-крупни нефтени компании (12
добиващи и 12 преработващи), в последните години, се пада около 61% от световния
добив и 45% от преработката на нефта. Този факт не е случаен. Гигантската
концентрация на производството, в тази област, не е само историческо наследство и
географска предопределеност. Не по-маловажен е и фактът, че именно крупните
компании имат несравнимо по-големи възможности за успешно реализиране на така
необходимите колосални капиталовложения за търсене на нови местонахождения, за
разузнаване и непосредствен добив на нефт.
По отношение на разходите, които са важен ценови фактор, резултатите от
сравнителните анализи показват, че най-ниски са разходите за добива на относително
лесно достъпните запаси на нефт в Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт и другите страни от
близкоизточния регион. Най-високи са разходите за добива на нефт в САЩ, малко по-
ниски във Великобритания, Норвегия и Русия.
Основни тенденции в развитието
на световния пазар на природен газ
Природният газ се наложи като най-бързо растящия енергоносител в структурата
на енергопотреблението, макар засега да отстъпва незначително на нефта и въглищата.
Очаква се, към 2020г, неговият дял да се увеличи до 25%, главно за сметка на
съкращаване дела на въглищата. На този етап, той е най-ефективното гориво и, което е
особено важно, екологично най-чистия енергоносител. В последните години,
относителният дял в енергопотреблението на Западна Европа се е увеличил
чувствително и, по експертни оценки, се очаква в бъдеще тази тенденция да се запази.
Основните фактори, предполагащи по-нататъшния ръст на неговото потребление,
са свързани с увеличаване броя на електростанциите, работещи на газ, увеличаване на
използването на газ за битови нужди и като автомобилно гориво, намалялата
привлекателност на ядрената енергетика и изострянето на екологичните проблеми.
По данни на BP Statistical of World Energy, лидер по откритите геологични запаси
на газ е Русия (30,5% от световните запаси), а на второ място – Иран (14,8% ). Средната
световна осигуреност със запаси от природен газ, по прогнози, е за около 55г.
Достоверните запаси от природен газ в Западна Европа, към началото на 2007г се
оценяват на 5,55 трлн. куб.м., което представлява около 3,5% от световните. По-
голямата част от страните в Западна Европа са или слабо осигурени (Германия,
Франция, Австрия), или съвсем са лишени от собствени природни запаси от газ
(Финландия, Швейцария, Белгия и др.). Около 70% от газовите местонахождения в
Западна Европа се намират в континенталния шелф на Северно и Норвежко море, което
оскъпява неговия добив.
Първо място, по добив на газ, заема Русия (около 22% от световния добив). На
второ място са САЩ (21%), но вследствие изтощаване на природните запаси техният
 88

добив има тенденция да намалява. Добивът на природен газ запазва значително ниво
във Великобритания, Иран, Норвегия и Алжир, макар този добив да не превишава 5%
от световния.
Основни потребители на природен газ са промишлено развитите страни. От 1980г
с най-големи темпове се увеличава потреблението на газ в новите индустриални страни
(Малайзия – 16,4%, Бразилия – 13,3%) и Испания - 14,4%. В развитите страни
прирастът е от порядъка на 1,9%.
Независимо от високите екологични характеристики на природния газ,
използването му е съпроводено с изграждането на скъпо струваща инфраструктура. В
резултат на географската отдалеченост между основните местонахождения и крупните
потребители, извънредно високи са разходите по неговото транспортиране. Основните
направления в доставките на газ за Западна Европа са от Северна Африка, Русия,
Туркмения и Казахстан, а за САЩ от Канада. В последното десетилетие се наблюдава
увеличаване на транспортирането на сгъстен газ (около 20% от международната
търговия). Такива доставки се осъществяват, основно с морски транспорт, в страните от
Източна Азия (Япония и Южна Корея).
Пазарът на природен газ съществено се отличава от другите стокови пазари, макар
и да е възможна известна аналогия с пазара на електроенергията. Характерните отличия
на пазара на газ произтичат от неговата природа. Газ може да бъде купен и продаден
подобно на всяка стока. Но неговото транспортиране от местонаходищата до
потребителите, в по-голямата си част, поражда естествен монопол (добиващ или
газопреносен). Напълно очевидно е, че строителството на паралелни конкурентни
газопроводи е неефективно.
Благодарение на постиженията на научно-техническия прогрес и относително
високата стойност на алтернативните енергоносители, проблемът с транспортирането
на природния газ се решава успешно, даже когато става въпрос за усвояването на
отдалечени, но крупни газови находища. Газопроводи се прокарват в райони с
постоянни минусови температури и по дъното на морета. Дължината им достига хиляди
километри, изграждат се мащабни газохранилища, успешно се развива технологията за
пречистването и сгъстяването на газа за транспортиране по море със съответната
инфраструктура (специален флот и съответни терминали в пристанищата). В света, по
данни за 2007г, годишно се експортира газ от порядъка на 623,71 млрд.куб.м. (431,4 - по
тръбопроводи и 168,84 - сгъстен).
Световният пазар на природен газ исторически се е формирал на основата на
неговите регионални пазари. Развитието на средствата за транспортиране на газ
довежда до интензивно увеличаване на междурегионалните доставки. Например, газ от
Алжир, отначало сгъстен, а след това и обикновен, непрекъснато засилва своето
присъствие в западноевропейския регион. Сгъстен газ от тази страна се доставя, също
така и в Северна Америка. Това предполага следния извод: днес, регионалните пазари
на газ не са абсолютно автономна структура, а компонент от единния световен пазар на
тази суровина, а вътрешно регионалната търговия с газ се осъществява на базата на
формиралата се световна пазарна конюнктура. Това обуславя наличието на няколко
ценови нива за тази стока.
По-нататъшната интернационализация на пазара на природен газ, в значителна
степен, спомага за активно международно сътрудничество – създаване на
многонационални компании и международни консорциуми за съвместна разработка на
крупномащабни газови находища, а също така и за строителство на съответна
транспортна инфраструктура. Пример за това е успешното усвояване на газовите
ресурси в Северно море и шелфовите сахалински местонахождения в руския Далечен
Изток.
 89

Макар и взаимосвързани, отделните газодобиващи райони и страни съществено се

различават по степента на своето участие във външната търговия. Наблюдава се както
пълно игнориране на външния пазар (Иран, Саудитска Арабия), така и целенасочена
експортна ориентация (Норвегия, Нидерландия, Алжир) и, накрая, пълна зависимост от
вноса на газ в страни, в които той практически отсъства (Италия, Австрия, Финландия,
Турция и др.).
Най-активни участници на световния пазар на природен газ са
западноевропейските страни и Русия. При което, Русия се явява най-крупен световен
износител на тази суровина. Западна Европа провежда активна вътрешна и
междурегионална търговия, бидейки едновременно с това и най-крупния в света
вносител. В началото на новия век, Западна Европа е осигурена с по-малко от 70% със
собствено производство на природен газ (съотношение производство-потребление) и
затова е принудена да търси външни източници. Възможности да покриват
потребностите си от собствен газ имат само Норвегия, Нидерландия и Дания.
За последните години е характерно, че се променят формите на международните
разчети на световния пазар на газ. Постепенно, за сметка на намаляване на дела на
дългосрочните контракти, се увеличава делът на относително краткосрочните
контракти, което от своя страна е съпроводено със забележимо увеличаване на
стандартните контракти. В последните години само отделни компании се стремят да
сключват контракти за повече от три години, което беше типично за предишните
години. Изключение правят само електростанциите, за които са жизнено необходими
дългосрочните и гарантирани доставки. Те, както и преди, сключват контракти на
дългосрочна основа от 5 до 10 и повече години, по възможност със съчетаването им със
взаимна насрещна продажба на електроенергия.
Основни тенденции в развитието
на световния пазар на въглища
Каменовъглената промишленост продължава да бъде един от важните отрасли в
световната енергетика. Обаче, с бързото развитие на нефтената и газовата
промишленост в последната четвърт на 20-ти век, тя загуби част от своите позиции.
Делът на въглищата в световното потребление непрекъснато намалява, като се очаква,
по прогнози, към 2020г да се съкрати до 20% срещу 24% през 2003-2004г. Тази
тенденция е продиктувана от мерките за намаляване използването на въглищата, поради
екологични съображения. Сферата на тяхното използване все повече се ограничава в
рамките на ТЕЦ и като суровина за металургията, макар запасите в света от този ресурс
да са сравнително по-мащабни - за близо 200г.
По запаси на въглища, лидери са САЩ, Русия и Китай, на които общо се падат
53% от световните запаси. Най-големи потребители продължават да бъдат САЩ и
Китай, които реализират над 50% от световното потребление. След тях следват Индия –
7,5%, Япония – 4,3%, Русия – 4,3%, Германия – 3,4%. В началото на 21-ви век водещи
износители на въглища са Австралия, Китай, Индонезия, ЮАР, Русия и САЩ,
осигуряващи почти 80% от доставките на въглища на световния пазар – основно за
Япония, Южна Корея, Тайван, Германия и Великобритания.
Общата динамика на световните цени на въглищата се определя, преди всичко, от
износните цени на тази суровина от САЩ. И това е логично, тъй като тази страна
разполага с огромни запаси от висококачествени и лесно достъпни за разработка
местонахождения (по открит способ) на каменни въглища.
Основни тенденции в развитието
на световното производство на електроенергия
Електроенергетиката продължава да е в основата на развитието на съвременната
икономика за всяка държава. Именно тя, в решаваща степен, осигурява устойчивата
 90

работа на промишлените отрасли, селското стопанство, транспорта, комуналното

стопанство и т.н. За периода след 1990г, средногодишните темпове на прираста на
световното производство на електроенергия са около 2,8%, което практически съвпада
със средногодишните темпове на раста на световната икономика, като цяло.
Съвременната структура на световното производство на електроенергия се
изгражда от топло-електрическите централи (ТЕЦ), водно-електрическите централи
(ВЕЦ) и атомните електроцентрали (АЕЦ). Като в тази структура ТЕЦ дават около 63%
от цялото производство на електроенергия, ВЕЦ – 20%, АЕЦ – 17%. Разбира се, в
различните региони и страни структурата съществено се различава. В повечето страни,
производството на електроенергия се осигурява от ТЕЦ, но в Норвегия от ВЕЦ, а във
Франция около 70% - от АЕЦ.
В качеството на гориво за ТЕЦ, най-голям дял заемат каменните въглища – 60%,
следва природният газ – 28% и накрая е нефтът – 12%.
ВЕЦ произвеждат най-евтината електроенергия, но тяхното изграждане е свързано
с огромни първоначални капиталовложения. Въпреки това, съвременните ВЕЦ
позволяват да се произвежда до 7 млн. кВт енергия, което два пъти превишава
пределните показатели на единичните мощности на действащите в момента ТЕЦ и
АЕЦ.
Значителен резерв за развитието на хидроенергетиката имат развиващите се
страни, на които се падат повече от 60% от водните ресурси в света, които засега много
слабо се използват. Лидери в използването на хидроелектроенергията са САЩ и Русия,
макар в производството на човек от населението първенството уверено да принадлежи
на Норвегия. Съществен недостатък, за по-голямата част от ВЕЦ, е сезонността в
тяхната работа, обусловена от колебанията в нивата на водата в реките и водоемите.
АЕЦ са сравнително млад вид източник за производство на електроенергия и
притежават редица съществени преимущества. Те, в частност, не изискват твърдо
привързване към един единствен източник на суровина и, съответно, могат да бъдат
изграждани практически навсякъде, при което новите енергийни блокове притежават
мощност, близка до мощността на средна ВЕЦ. Освен това, коефициентът на
използване на инсталираната мощност на АЕЦ (около 80%) значително превишава по
този показател аналогични по мощност ВЕЦ и ТЕЦ.
Успоредно с всичко позитивно, не може да не се вземат под внимание крайно
сериозните опасности, свързани с АЕЦ при форс-мажорни обстоятелства –
земетресения, урагани, наводнения и т.н. Освен това, съществуват обстоятелства и от
психологически характер, особено след редица аварии в АЕЦ (особено в Чернобилската
на 26.05.1986г). Все по-остра и трудно решима, даже от икономическа гледна точка,
става и задачата за утилизацията и съхраняването на отработеното ядрено гориво в АЕЦ
и атомното оборудване с изтекъл срок на годност.
Електроенергетиката, по силата на своята специфика, притежава редица
характерни особености, обективно предполагащи необходимостта от запазване на
преимуществено държавното управление и постоянен твърд контрол, от негова страна,
за безаварийно функциониране и развитие на отрасъла. Това се диктува от следните
основни обстоятелства:
- особената важност на надеждното електроснабдяване за населението и цялата
икономика;
- особено високата капиталоемкост и продължителност на изграждане на
съответните обекти, което обективно предполага и наличието на естествен монопол в
отрасъла;
 91

- крайно високото потенциално ниво на опасност от обектите на

електроенергетиката за населението и околната среда, особено за АЕЦ, в случаи на
техногенни или други катастрофи.
Използването на алтернативни източници на електроенергия засега няма мащабен
и повсеместен характер. Обаче, в перспектива, вследствие на повишеното внимание
към опазването на околната среда и неизбежното, рано или късно, изчерпване на
природните запаси от енергоресурси, пред много страни ще възникне въпросът за
развитието на нови типове електростанции, работещи с неизчерпаеми енергоизточници
(Слънцето, вятъра, морските приливи и отливи и т.н.) в качеството на техни
приоритетни стратегически задачи.
Международната търговия с електроенергия все още носи регионален
приграничен характер, поради спецификата на самата енергия – транспортирането й е
възможно, изключително, с помощта на електропреносни мрежи.

5.2. Машиностроителен комплекс

Във всяка промишлено развита страна машиностроенето стана водещ, ключов

отрасъл не само в обработващата промишленост, но и в цялата икономика на страната.
Световният машиностроителен комплекс се разви като съвкупност от промишлените
отрасли, произвеждащи машини и оборудване за всички подразделения на световното
стопанство, а също и разнообразие от предмети за потребление.
Като отрасъл машиностроенето възниква в първата половина на 19-ти век в
Англия.
В машиностроителния комплекс на развитите страни от края на миналия век се
наблюдава засилена тенденция за относително намаляване на дела на старите,
традиционните производства и за увеличаване частта на новите, наукоемките
производства, което е предизвикано, преди всичко, от съществените промени в
структурата на крайния продукт в посока на производството на електронна техника,
средства за автоматизация, прибори и друга наукоемка продукция.
Развитие на основните центрове на машиностроенето
С бурното развитие на научно-техническия прогрес машиностроенето вече се
развива в десетки нови нетрадиционни машиностроителни страни в света. Въпреки
това повече от 90% от машиностроителната продукция се произвежда в най-развитите
страни.
В съвременното световно стопанство в началото на новия век се обособиха четири
регионални машиностроителни центъра:
а) Северна Америка, където се произвежда практически цялата номенклатура на
машиностроителната продукция;
б) Западна Европа, където се произвежда главно масовата машиностроителна
продукция и някои от най-новите отрасли;
в) Юго-Източна Азия, където водеща е ролята на Япония, съчетаваща
продукцията на масовото машиностроене с изделия на най-високи технологии;
г) страните от ОНД, отличаващи се с наличието на достатъчно производствени
мощности, но изоставащи в развитието на наукоемките отрасли в машиностроенето.
Лидери в световното машиностроене са САЩ, Япония и Германия като най-
развити в икономическо отношение страни. В състава на първата десятка влизат също
Франция, Великобритания, Италия и Испания, в които се наблюдава достатъчно широка
номенклатура от продукция на машиностроенето. Достатъчно перспективни от гледна
точка на развитието на производството и реализацията са развиващите се страни в Юго-
Източна Азия (главно Китай), а също в Южна Америка (Бразилия и Аржентина).
 92

Машиностроенето като най-сложен отрасъл в световната промишленост включва

над 70 други отрасли и подотрасли. Световният машиностроителен комплекс се
подраздели на пет големи групи:
- производство на метални изделия и металообработка;
- общо машиностроене;
- електротехническо и електронно машиностроене;
- транспортно машиностроене;
- приборостроене.
С най-бързи темпове се разви електротехническото и електронното
машиностроене, делът на което в цялата продукция на обработващата промишленост
към началото на 21-ви век стигна до 30-32%. За общото машиностроене е характерен
умерен ръст с определени структурни изменения в полза на пътно-транспортните
машини.
От края на 20-ти и началото на 21-ви век водеща роля в развитието на
международния бизнес в световното машиностроене играят транснационалните
компании на развитите страни. Много от съвременните ТНК в машиностроенето трудно
могат да бъдат отнесени към конкретен отрасъл, тъй като тяхната дейност е силно
диверсифицирана. Те произвеждат широк кръг от продукция, съчетавайки, например,
производството както на автомобилни, така и на авиационни двигатели и т.н.
Общо машиностроене
Металообработващите машини продължават да са водещ отрасъл в общото
машиностроене. Тъй като металообработващите машини играят ключова роля в
осигуряването на промишлените предприятия със средства за производство. Те
определят научно-техническия прогрес в съвременния свят и изискват използването на
висококвалифицирана работна сила, поради което този отрасъл най-силно е развит във
водещите индустриални страни. Не случайно на шест от тях – САЩ, Япония, Германия,
Италия, Швейцария и Франция, се пада 75% от световното производство на
металообработващи машини. Водещи позиции в световното производство на
металообработващи машини заемат Германия, Япония, Италия, КНР и САЩ.
В производството на металообработващи машини бързо се развива
международната специализация и коопериране, които са фундамента на международния
бизнес в машиностроенето. Отрасълът се отличава с най-широката номенклатура на
произвежданата в света продукция. В света във всяка от 35-те основни страни-
производители се произвеждат хиляди модели стругове и ковашко-пресово оборудване
с различни размери за стотици предприятия. В същото време, по-голямата част от
големите страни задоволяват своите потребности от металообработващи машини и
оборудване и за сметка на вноса.
Световният пазар на селскостопанско машиностроене, традиционно, продължава
да заема незначителен дял в структурата на световния машиностроителен комплекс.
Например, годишният оборот на най-крупния производител в света на селскостопански
машини – американската компания “John Deere” – съставлява 6,4 млрд. евро, което е
десетки пъти по-малко, например, от оборота на автомобилостроителните гиганти.
Развитието на селскостопанското машиностроене се съсредоточи главно в
селскостопанските региони на света. В последните години, промишлено развитите
страни съкращават производството на селскостопанска техника, отделяйки все по-
голямо внимание за повишаване на нейното качество. Въпреки това, засега, водещите
позиции в производството на селскостопанска техника несъмнено принадлежат на
САЩ, Италия и Франция.
Кръгът от световните производители на продукция на тежкото машиностроене е
доста ограничен. Към страните, произвеждащи цялата номенклатура на тежкото
 93

машиностроене, се отнасят САЩ, Япония, Германия, Великобритания. Страни като

Русия и Китай произвеждат относително ограничен кръг от тази продукция. Други
страни произвеждат отделни изделия. Например, Швеция и Финландия произвеждат
оборудване за хартиената промишленост, а Австрия – оборудване за металургичните
заводи.
Електротехника и електроника
Електронната и електротехническата промишленост, в последните десетилетия,
заеха особено място в световното машиностроене. Тяхното значение се определи от
мястото им в развитието на материалната база на научно-техническия прогрес. Те се
наложиха като едни от най-активните фактори за интензивния ръст на
производителността на труда в най-различни отрасли на икономиката.
Електронното и електротехническото машиностроене се отнасят към тези отрасли
от машиностроенето, които се развиха в региони с висока техническа култура и
висококвалифицирани кадри, съвременна експериментална база, институти и
лаборатории. Отрасълът на електронното машиностроене произвежда изделия с над 100
хиляди наименования.
Делът на електротехническото и електронното машиностроене, в структурата на
съвременното машиностроене, заема 32%, т.е. трето място след общото машиностроене
(35-37%) и транспортното машиностроене (33-35%). В почти всички отрасли бързо се
разрасна използването на програмното управление и изчислителната техника. В редица
страни значително въздействие върху ускореното развитие на електротехническото и
електронното машиностроене продължи да оказва милитаризацията на икономиката.
Потребностите на различните военни ведомства обусловиха разработката и бързия ръст
на производството на много най-нови видове и разнообразно електронно оборудване с
военно предназначение.
Конкурентната борба на световния пазар между корпорациите в електронната
промишленост се изостря непрекъснато. Най-голям размах тя придоби в областта на
електронно-изчислителната техника и приборите в битовата електроника. В последните
години, на електронно-изчислителната техника се пада приблизително 25% от
производството на електронно оборудване в света.
В световното производство на компютърна техника безусловен лидер са САЩ.
Ако проследим, например, световните продажби на сървъри, то делът само на
американската корпорация Hewlett-Packard през 2005г съставлява 30,1%, следвана от
Dell 18,5% и IBM 14,3%. Делът на всички останали страни в света е общо едва 29%.
Най- големи производители
на електронна и електротехническа продукция в света
Компютри и Електротехничес Битова техника Полупрово
компютърна ко и електронно дници и
техника оборудване свързочно
оборудване
САЩ – Япония Япония Финланди
Hewlett- Toshiba Sony я
Packard Mitsubishi Matsushita Nokia
Dell Electric Electric Франция
IBM Sumitomo Sanyo Electric Alkatel
Япония Electric Ю.Корея Швеция
NEC Sharp LG LM
Ricoh Fuji Швеция Ericsson
Fujitsu Франция Electrolux Ю.Корея
Alstom Франция Samsung
 94

Швейцария Thomson Electronics

ABB Group

Транспортно машиностроене
Водещата роля в развитието както на машиностроенето въобще, така и на
транспортното машиностроене продължава да принадлежи на автомобилостроенето.
Автомобилната промишленост се наложи като достатъчно мащабен и в значителна
степен ключов сектор в съвременния международен бизнес, синтезиращ широк кръг от
стоки, материали, а също така продукция и технологични разработки на много други
отрасли на промишлеността. Автомобилостроенето стана своеобразен двигател на
икономиките на индустриалните страни и в известна степен е барометър за стопанската
конюнктура. Автомобилът, в началото на новия век, се възприема като технологичен и
социален символ на съвременната цивилизация.
Мащабите на този отрасъл са показателни. Общата стойност на крайната
продукция на автомобилостроенето достигна около 1,5 трлн.долара годишно. Водещи, в
това отношение, са САЩ, Япония и Германия. За социално-икономическата значимост
на отрасъла в живота на съвременното общество е показателен фактът, че в него
непосредствено са заети над 1 млн. души в САЩ и над 775 хил. души в Германия. Броят
на косвено свързаните с този отрасъл многократно превишава посочените цифри.
Автомобилостроенето се превърна в най-монополизираният отрасъл в световната
промишленост. Общо 10 водещи фирми от 5 страни осигуряват около 80% от
световното производство, което обуславя изключително острата конкуренция на
световния пазар. За последното десетилетие е характерна тенденцията дейността на
автомобилните компании все повече да се пренася извън националните граници.
Разходите за покупка и последваща експлоатация на автомобилите се наложи като
важна част от потребителските разходи на населението в развитите страни. За САЩ тя е
около 15% от потребителския бюджет, примерно толкова, колкото и за храна. Като в
началото на новия век, в промишлено развитите страни, се падат по един автомобил на
всеки двама души от населението.
Европа заема една от водещите позиции в световното автомобилостроене. Като
цяло западноевропейският регион през 2005г е произвел 19,1 млн. автомобила и зае
първо място в света. Северна Америка (САЩ, Канада и Мексико) остава на второ място
с 15,8 млн. На трето място е азиатският регион (Япония и Южна Корея) с около 12,3
млн. Извън тези региони автомобилостроенето добре се развива в Бразилия и
Аржентина – 1,7 млн., Русия – 1,1 млн. и Китай – 2,8 млн.
В началото на новия век, в световната автомобилна промишленост се проявиха две
тенденции – засилване на конкуренцията и разпространяване на глобализацията.
Порасналата конкуренция застави производителите да подобряват качеството, да
усъвършенстват технологиите, да намаляват производствените разходи и усилено да
търсят външни пазари. По този начин конкуренцията все повече се пренася на
международните пазари чрез активното разполагане на филиали на автомобилните
корпорации в други страни. Развитието на глобалните процеси в икономиката, от своя
страна, доведоха до открит стремеж на световните автомобилостроители да се
обединяват в концерни, конгломерати или да сключват стратегически съюзи.
Най-нова тенденция в развитието на световното автомобилостроене стана смяната
на стоковата му експанзия с трансгранично разполагане на производството и капитала и
формирането на отраслови комплекси от глобален мащаб.
Корабостроенето, като важен транспортен отрасъл, в последното десетилетие
разшири своите производствени мощности, дори в по-голяма степен от реално
очакваните поръчки. Световното корабостроене кардинално промени своята география.
 95

От Европа и САЩ то се прехвърли в Далечния Изток (Южна Корея и Япония завладяха

около 60% от световния пазар). Третото място, след Япония и Южна Корея, зае Китай, в
чието производство около 84% е за износ. На страните от Европейския съюз се пада
около 20% (по тонаж) от световния пазар в корабостроенето. Но Европа е лидер в
строителството на особено сложни морски съдове. В това направление пазарният дял на
западноевропейските корабостроителници съставлява 65%. В Русия
корабостроителната промишленост създава кораби и съдове от всички типове и
предназначение. В перспектива нейното място в световното корабостроене се свързва
основно с високотехнологични и наукоемки изделия. Такива като, например, бойни
кораби, подводни лодки, навигационни комплекси, системите за автоматика, различни
изследователски комплекси, предназначени за изучаване на Световния океан.
Авиационната и ракетно-космическата промишленост се разви изключително
бурно, основно в промишлено развитите страни. Най-крупни производители на
авиационна и ракетно-космическа техника станаха САЩ, Русия, Франция, Германия,
Великобритания, Китай и Италия.
В началото на 90-те години в световното авиостроене се ускориха
интеграционните процеси. Това стана под диктата на необходимостта от концентрация
на интелектуалните и финансовите ресурси, в резултат на все по-ускореното
усложняване на авиационната техника. Като логичен завършек на този процес стана
създаването на двата основни производителя на авиационна техника в света –
Европейският аерокосмически концерн (EADS) и американската корпорация “Boeing”.
Световното търсене на самолети за делови пътувания, по всяка вероятност, ще
нараства и в предстоящите 10 години, като се очаква капацитетът на този пазар да
достигне 7 000 машини годишно. В стойностно изражение пазарът на деловата авиация
за този период се оценява в порядъка на 95,2 млрд.долара (за сравнение през 1996г за
същите 10 години е бил 39,3 млрд.долара).
Към крупните производители на авиокосмическа продукция се отнасят и
канадската корпорация “Bombardier Aerospace”, британските компании “BAE Systems”
и “Rolls Royce”, френската “Thales” и др. На пазара на деловата авиация лидери са:
“Airbus Industry”, “Boeing”, “Cargo Lifter”, “Eurocopter”, “Israel Aircraft Industries”,
“Lufthansa Technik”, “EADS”.

5.3. Военно-промишлен комплекс

В началото на 90-те години, след края на студената война и разпадането на

двуполюсната структура, в света се активизира процесът на глобализация на световната
икономика, движеща сила на който остана бурното развитие на научно-техническия
прогрес, особено в сферата на военните технологии.
В края на 20-ти век, световният пазар на въоръжение и военна техника (ВВТ),
явявайки се един от най-мащабните и в същото време достатъчно специфичен и
достатъчно политизиран, започна сериозно да се трансформира. Като основна движеща
сила в този процес се наложиха традиционните икономически фактори, базиращи се на
търсенето и предлагането и на световните цени, пред чисто политическите фактори,
които доминираха преди това. Но на този пазар се проявиха и принципно нови
тенденции, сериозно изменящи характерът на конкуренцията, формите и методите на
търговията. Промени се и ролята на международното и националното регулиране в тази
сфера на бизнеса.
Военно-промишленият комплекс (ВПК) зае важно място в икономиката на най-
големите държави. Той стана не само доставчик на съвременни бойни средства за
осигуряване потребностите на националните им армии и за износ, но и един от най-
 96

високотехнологичните и ресурсоемки отрасли на индустрията, базиращ се на широко

използване на най-новите постижения на науката и техниката във всички съвременни
области на знанието. В последните години на него се пада около 5% от световното
промишлено производство.
ВПК, до голяма степен, определи и развитието на такива съпътстващи го сфери на
производството като електрониката, електротехниката, свързочната техника,
съвременни материали, металургията и др. По-голямата част от специалистите напълно
основателно разглеждат ВПК като генератор на високи технологии не само във
военната сфера, но и в гражданските сектори на икономиката.
Характеристиките и факторите за формирането на световния пазар на въоръжение
и военна техника съществено се отличават от чертите и факторите на другите стокови
пазари, в това число и от пазарите на сложна машиностроителна продукция с невоенно
предназначение. Това се обяснява с особената природа на пазара на въоръжение и
военна техника и спецификата в предназначението на тази продукция, изразяваща се
основно в следното:
- първо, основни, и в голяма степен единствени, клиенти и купувачи на
въоръжение и военна техника са не многобройните частни независими потребители, а
правителствени институции, ангажирани със стратегически задачи по осигуряване
държавната безопасност на страната;
- второ, този пазар, в несравнимо по-голяма степен отколкото другите стокови
пазари, е подложен пряко или косвено на регулиране, а също и на постоянен контрол от
страна на държавата както по отношение на страните и фирмите-производители и
износители, така и на фирмите-потребители и вносители;
- трето, пазарът на въоръжение и военна техника, в неговото класическо
разбиране, все още се отнася към относително младите пазари, т.е. към развиващите се
пазари. В същото време той се явява извънредно капиталоемък, с висока степен на
концентрация на производството и капитала, а също и монополизиран в
производствената и външнотърговската дейност;
- четвърто, динамиката в развитието на световния пазар на въоръжение и военна
техника в решаваща степен се определя от състоянието на общия военно-политически
климат и стабилността на планетата, а също и от формиращите се стратегически
взаимоотношения между водещите държави в света и регионалните лидери;
- пето, по-нататъшното развитие на научно-техническия прогрес е било и остава
най-важния фактор и движеща сила за формирането на световния пазар на въоръжение
и военна техника в сложната и многообразна продукция, за която е извънредно висок
делът на интелектуалния продукт.
След Втората световна война в света, за дълъг период от време, обективно
господстваше двуполюсното противопоставяне между двете свръх държави – САЩ и
СССР. Световният пазар на въоръжение и военна техника беше определено поделен
между тях. Страни като Франция, Великобритания, Китай, Швеция и някои други се
проявяваха като износители в незначителни мащаби и заемаха около 10% от световния
пазар.
СССР и САЩ, преследвайки постигането на стратегическо превъзходство,
предаваха безвъзмездно огромни количества въоръжение и военна техника на своите
съюзници. Главната им задача, при това, не беше получаването на печалба от този
износ, а разширяване на политическото влияние. В този смисъл, през този период, те не
изпълняваха ролята на класически износители на въоръжение и военна техника, а по-
скоро на негови разпределители. За разлика от тях, останалите страни, които, като по-
слабо представени в стратегическото противопоставяне между двете суперсили, се
занимаваха предимно с комерсиален износ на оръжие. Затова, нормален, в неговото
 97

класическо разбиране, световен пазар на въоръжение и военна техника започна да

функционира едва след края на студената война, когато комерсиалните сделки започват
постепенно да преобладават над военно-стратегическите и политическите мотиви.
Световният пазар на въоръжение и военна техника е относително млад пазар. Той
е един от малкото съвременни стокови пазари, за които е характерна извънредно
високата степен на производствена монополизация, като практически потребители на
военна продукция на 100%, с малки изключения, са държавите.
Позициите на отделните държави на световния пазар на въоръжение и военна
техника постепенно започват да оказват влияние и върху ефективността и на тяхната
външна политика. Освен значителните валутни постъпления от продажбата на
въоръжение и военна техника, правителствата на съответните страни-износителки
получиха и възможността чрез военно-техническото си сътрудничество (господство) да
влияят и върху много от глобалните политически и икономически процеси, протичащи
в света.
В настоящия момент, на световния пазар на въоръжение и военна техника, поради
нейната изключителна икономическа и политическа роля, все по-активно се провежда
целенасочена държавна политика на протекционизъм по отношение на националните
производители и износители на оръжие. Днес, по-голямата част от крупните сделки на с
въоръжение и военна техника се сключват на най-високо правителствено ниво, чрез
пряката или косвена подкрепа на държавата и нерядко даже от президентите на
страните. Във връзка с това, закономерно, една от основните функции на съвременната
държава за успешно участие в международната търговия с въоръжение и военна
техника става постоянното широкомащабно лобиране за интересите на националните
компании. Държавата стимулира своите компании официално чрез отпускане на
държавни целеви и експортни кредити, държавни гаранции за експортните сделки,
частично или пълно освобождаване от данъци, всестранна информационна подкрепа на
своите износители.
Световният пазар на въоръжение и военна техника, независимо от настъпилите
политически промени, остава извънредно политизиран. Може да се твърди, че
търговията с въоръжение и военна техника продължава само наполовина да е
комерсиална. Основните вносители на оръжия, успоредно с техническата и
икономическата страна на сделката (цена, качество, условия на доставката), както и
преди, отдават изключително значение на чисто политическите аспекти.
Като основни и постоянно действащи фактори за формирането и развитието на
световния пазар на въоръжение и военна техника се наложиха: световната военно-
политическа обстановка и съответно нивото на военна заплаха; по-нататъшното
развитие на военния научно-технически прогрес и общото икономическо състояние;
платежоспособност на съответните страни.
Съвременната международна обстановка се разви в посока на много по-голяма
нестабилност, в сравнение дори с епохата на глобалното противопоставяне. И макар
днес опасността от глобални войни да е практически изключена, в света се увеличава
заплахата и расте броят на относително неголемите въоръжени конфликти и агресии, на
териториалните спорове, на етническото и религиозното напрежение, на борбата на
отделни държави за политическо и икономическо лидерство, на сепаратизма, на
тероризма и т.н.
Що се отнася до такъв фактор в международния бизнес като военния научно-
технически прогрес, то следва да се подчертае, че с развитието на модификациите на
въоръжението и новите видове военната техника старите образци постепенно губят
своята ефективност и актуалност, а следователно намалява и тяхното търсене. Това
закономерно води до появата на нов цикъл на създаване на нови поколения въоръжение
 98

и военна техника, т.е. налице е поредният цикъл на превъоръжаване и т.н. Заслужава да

се отбележи, че всяко ново поколение въоръжение и военна техника, плод на военно-
техническия и технологичния прогрес, се различава както с нови качествени
характеристики, така и с количествено нови цени. Това води до мултиплициране и на
инвестициите в сферата на съпътстващите научно-изследователски разработки.
От друга страна, съвременните поколения въоръжение и военна техника се
характеризират и с това, че макар и да имат по-дълъг цикъл на разработка, притежават,
в сравнение с предишните поколения, по-продължителен жизнен цикъл. Но
увеличаването на жизнения цикъл и финансовите разходи, необходими за създаването
на нови поколения въоръжение и военна техника, има за последствия не само
усложняването на тяхната конструкция и тактико-техническите им характеристики, но
и общото отслабване на политическото напрежение между водещите държави. Ако в
периода на студената война надпреварата във въоръжаването не позволяваше дълги
периоди за разработка на нови системи оръжия, то днес във връзка със забележимото
поскъпване на военната продукция това стана нормално явление.
Друга особеност на съвременния пазар на въоръжение и военна техника е, че
повечето международни сделки традиционно или са засекретени, или информацията за
тях е оскъдна и не винаги достоверна. На първо място това се отнася за финансовата
страна на контрактите, а също и за количествените им параметри и сроковете за
изпълнение. По тази причина практически оценките за състоянието на световния пазар
на въоръжение и военна техника, неговите възможни тенденции и перспективи за
развитие са достатъчно противоречиви.
На съвременния етап, лидерски позиции в цялата номенклатура от износа на
въоръжение и военна техника има военната авиационна техника и по-точно бойните
самолети, на които се пада до 50% от световната търговия с военна техника. Затова
основните тенденции в развитието на военната авиационна техника в значителна степен
определят и общата динамика в световния пазар на въоръжението като цяло.
Високият относителен дял в износа на бойни самолети, в общия износ на ВВТ
(към 50%), се обяснява не само с устойчивото търсене на тази техника, но и с
изключително високата й стойност. Освен това, увеличеното търсене на световния пазар
на военната авиационна техника непосредствено влияе и върху повишаването на
търсенето на съпътстващите сегменти на ВВТ – средства за противовъздушна отбрана,
управляеми ракети от различен клас, използвани от бойната авиация, наземно
аеродромно оборудване и др. В последните години особено забележима стана
решаващата ролята на бойните самолети и вертолети в много от военните конфликти и
бойни операции от регионален характер - такива като в Персийския залив, Югославия,
Афганистан, Ирак и др.
В началото на новия век основни участници в световния пазар на военната
авиационна техника стават относително млади, но вече гигантски по мащабите на
своята дейност компании, чиито бюджети са дори напълно съпоставими с
националните бюджети на много страни в света.
Водеща роля на световния пазар на военната авиационна техника играят САЩ
(около 47% от световния пазар), в лицето на своите най-големи корпорации - Lockheed
Martin Corp и Boeing. Основа на тяхното производство и износ, в последното
десетилетие, са изтребителите Ф-16, Ф/А-18 и Ф-15 в различни модификации. В края на
2001г “Lockheed Martin Corp” печели поръчка по американска програма “единен ударен
изтребител” за създаването на лек боен самолет от пето поколение – Ф-35, което, според
пресмятания на икономисти, ще донесе на компанията в близките 20 години около 200
млрд.долара.
 99

Днес, САЩ притежават редица очевидни конкурентни предимства, позволяващи

им да запазват своите лидерски позиции на световния пазар на ВАТ. Във връзка с
постоянното усложняване и значително поскъпване на най-новите типове въоръжение,
САЩ останаха единствената държава, запазвайки практически възможността и
необходимия потенциал, способна самостоятелно да разработват и да произвеждат
въоръжение и военна техника от всякакъв тип.
В сравнение с бившия си конкурент – военно-промишления комплекс на СССР,
американският военно-промишлен комплекс достатъчно бързо се преустрои според
изискванията на съвременния световен пазар по две основни причини: първо, в
основата на ВПК на САЩ винаги са стояли частните компании и държавната намеса е
изключително малка, второ, на САЩ, за разлика от СССР, се наложи да преустроят
само своята военна икономика, а не цялата, както това се наложи на Русия след разпада
на СССР.
Една от причините за сериозните успехи на военно-промишлените корпорации на
САЩ на световния пазар на въоръжение и военна техника е тяхната уникална
възможност да предлагат военна и авиационна техника от всякакъв вид и характер. Това
им позволява гъвкаво да реагират на всяко изменение на търсенето на различни видове
авиационна техника. Освен това, САЩ все по-активно и успешно прилагат на
световния пазар нови търговски подходи - гъвкави системи за разплащане и
едновременно с тях извънредно високо ниво на държавно лобиране.
На практика, всички крупни военно-промишлени корпорации отделят сериозно
внимание не само на създаването на авиационна техника с военно предназначение, но и
на производството на граждански авиационни комплекси, а в последните десетилетия и
на авиокосмическа продукция. Днес, пазарът на гражданската авиационна техника
превъзхожда този на военната. Почти 75% от всички контракти на крупните
международни авиокосмически салони се падат на гражданската авиация.
Главната задача на ВПК на всяка страна е, на първо място, да задоволява
потребностите на националната армия, т.е. основен потребител на вътрешните пазари
са военните министерства на страните. До началото на 90-те години това правило
преобладава и на световния пазар се реализира само 20-30% от общото военно
производство. Обаче, след края на студената война и повсеместното намаляване на
военните бюджети и броя на бойните самолети ситуацията рязко се променя. На първо
място, намаляха поръчките за нуждите на собствените въоръжени сили, което веднага
се отрази негативно на доходите на военно-промишлените корпорации. На второ място,
преобладаващо стана разбирането, че ако поръчките на военна продукция се затворят в
рамките само на вътрешния пазар, то нито една, даже и най-крупната военно-
промишлена корпорация не би могла да разработва по-нататък най-новите, все по-скъпо
струващи видове военна авиационна техника. Това стана мощен стимул за по-
нататъшна концентрация на производството и капитала в тази област, за интензивно
развитие и задълбочаване на международното и вътрешното коопериране, за общата
стандартизация при разработката и съвместимостта в процеса на последващата
експлоатация на военната авиационна техника в рамките на страните-стратегически
партньори. Ето защо концентрацията на производството е обединяването на
финансовите ресурси активно се развива както на национално ниво – сливане и
поглъщане на военно-промишлени компании вътре в страната, така и на международно
ниво – съвместни международни програми. Благодарение на тези процеси крупните
корпорации не само разделят риска и финансовото бреме, но също така намаляват и
стойността на единица авиационна техника, произвеждайки по-крупни партии и
избягвайки дублирането.
 100

Днес, практически, всички съвременни военно-авиационни корпорации на

водещите производители на бойни самолети в САЩ, Русия, Франция, Великобритания,
до голяма степен, зависят от търсенето на световния пазар на авиационна техника, тъй
като половината от военното производство се реализира именно на него.
За съвременния световен пазар на военна авиационна техника е характерно, че по-
голямата част от техниката се реализира по предварително планирана смяна и
модернизация на вече остарели бойни единици. При това, обаче, изборът на доставчик
става не по финансови или технически критерии, а главно по политически
съображения.
В годините на студената война основните производители на военна авиационна
техника (СССР и САЩ) експортираха на световния пазар главно образци от по-стари
поколения, вече използвани в техните армии. На съвременния етап новите правила в
поведението на световните пазари поставиха основните износители в несравнимо по-
голяма и пряка зависимост от изискванията на клиентите. Големите страни-вносители
на бойни самолети, които са и най-платежоспособни (Саудитска Арабия, ОАЕ, Китай,
Индия), се стремят да получат вече само супер съвременни бойни комплекси и са
готови да заплатят за тях на 100%. Освен това, много страни сега се стараят не просто
да купуват големи партиди от съвременни изтребители, но и да получават лиценз за
тяхното производство.
В сферата на световната търговия с военна авиационна техника крайно сложен е
процесът на ценообразуването. При него по един или друг начин голямо влияе оказва
спецификата на самия пазар – твърдо държавно-монополистично регулиране,
политически интереси, секретност на търговските сделки, извънредно висока цена на
единица продукт, епизодичност на сделките, при което изпълнението е разтеглено във
времето и т.н.
От средата на 90-те години, при закупуването на бойни комплекси започна бързо
да се развива прилагането на така наричаната “офсетна практика”. Характерното за
нея е, че износителят, при подобни сделки, се задължава да възвърне до 100% от
стойността на контракта под формата на инвестиции в икономиката на страната-
купувач. Срокът за изпълнение на “офсетните” споразумения се колебае от 4 до 10
години от деня на подписването на контракта.
Интересна е и практиката на “безвъзмездните доставки” на бойни самолети (в
повечето случаи вече експлоатирани) от страна на военно-промишлените корпорации.
Особеното при тези сделки е, че вносителят заплаща само за опаковката,
транспортирането и най-важното след продажбеното обслужване. Именно в процеса на
експлоатацията и, по-точно, благодарение на след продажбеното обслужване, на
ремонта и доставката на резервни части и комплекти, износителите за 2-3 години не
само възвръщат стойността на “подарените” самолети, но и получават определена
печалба. Освен това, страната-износител в известна степен “обвързва” вносителя и в
бъдеще да договаря вноса на военна техника от него. Това се отнася, преди всичко, за
бедните развиващи се страни и най-близките стратегически партньори.
Достатъчно популярна на световния пазар на военната авиационна техника е
практиката да се предоставят бойни комплекси на лизинг или в дългосрочна аренда.
Износителят, освен заплащането за арендата, получава не малки доходи и от по-
нататъшните доставки на резервни части и услуги по обслужването на авиационните
комплекси. Широко се използват и бартерните операции. Основна причина за тях, като
правило, са ограничените валутно-финансови възможности на вносителите на по-
голямата част от развиващите се страни.
В последните години, пренасянето на заплахата от големи международни
конфликти към противопоставянето на регионално ниво, прекратяването на глобалната
 101

надпревара във въоръжаването, но при необходимостта от сериозна борба с

международния тероризъм и извънредното поскъпване на съвременните бойни
комплекси, се наложи по нов начин да се преразглеждат структурите на военните
бюджети на страните и доставките на бойни самолети. Постепенно се открои
тенденцията да се пренасочва вниманието преимуществено към отбранителните
системи (средствата на противовъздушната отбрана) – въоръжение по-ефективно и от
икономическа гледна точка по-рационално за използване в относително слабо
интензивни конфликти. По тези причини се очаква делът на бойните самолети в общия
световен износ постепенно да намалява. В дългосрочна перспектива към 2015-2020г
процесът на интеграция на военно-промишления комплекс ще продължава към още по-
пълно обединяване на западноевропейските производители с американските.
Традиционен пазар за руските производители остава Индия и Китай, в които се
реализира повече от половината от руския износ.

5.4. Световен транспорт

Развитието на световната икономика, в значителна степен, е функция от

състоянието на транспортната инфраструктура, която осигурява надеждно предвижване
на товари, пътници, пратки и поща. Темповете на развитие на транспорта, през 20-ти
век, се оказаха толкова високи, че постигнатото се сравнява по мащаби с прогреса в
транспорта за цялата негова предшестваща история. През 20-ти век възникнаха и
започнаха да функционират качествено нови транспортни отрасли – автомобилен,
авиационен и тръбопроводен. Откри се Панамският канал, който съедини
Атлантическия с Тихия океан, а през 1994г влезе в експлоатация тунелът под Ла
Манша, съединил Европа с Великобритания.
Колосална трансформация претърпя морският транспорт, на който се пада
преобладаващата част от международните товарни превози. Трасетата на морските
съдове формираха една мрежа от постоянни морски комуникации, които съвместно с
другите видове транспорт изградиха световната транспортна система.
В началото на новото столетие много динамично се променя ситуацията в
отделните видове транспорт. Железопътният транспорт се съсредоточи, главно, към
превоз на товари на дълги разстояния, тъй като в късите разстояния лидерски позиции
печели автомобилният транспорт. Динамично се промени и ситуацията с превоза на
пътници. Успоредно с общия бърз темп на увеличаване на транспортните услуги, става
и преразпределение на пътнико потоците между отделните видове транспорт.
Междуконтиненталните превози на дълги разстояния все повече се осъществяват от
въздушния транспорт, в резултат на което пътническите кораби намаляват своя
транспортен дял, преминавайки към развлекателни пътувания. В тази сфера, на сушата,
автомобилите изместват железопътния транспорт, особено на късите и средните
разстояния.
В последната четвърт на миналия век, решаващо значение за развитието на
съвременния транспорт има технологичният прогрес, влязъл в историята като
“транспортна революция”. В състава на тези революционни промени като особено
явление беше призната “контейнерната революция”, която стана стартово начало за по-
нататъшното ускоряване на прогреса във всички видове транспорт.
Контейнеризацията и като цяло “унитилизацията” (системата за обработка на
товарите в единни блокове за автоматизиране на товаро-разтоварните работи и
проследяване движението на товарните партиди) създадоха предпоставки за по-
нататъшно ускоряване на прогреса в транспорта – автоматизация на много дейности,
създаване на система за проследяване движението на товарите, широка
 102

компютъризация на много транспортни процеси и рязко намаляване на съпровождащата

ги документация. Това опрости и поевтини превоза на товарите.
Към началото на 21-ви век, в резултат на различни фактори в сферата на
транспорта, лидерски позиции заеха САЩ, ЕС и Япония, а по редица показатели към
тях се приближават Китай и Южна Корея.
Най-висока степен на развитие на транспортно-комуникационната
инфраструктура в света изградиха САЩ. За тях са характерни значителните обеми на
стоковите и пътническите превози както вътре в страната, така и извън страната. Като
цяло, вътре в САЩ се превозват ежегодно над 11 млрд. тона товари, което е много
повече, отколкото във всяка друга страна в света. Към това следва да се добавят още 1,5
млрд. тона експортно-импортни стоки. Пътническите превози от всички видове
транспорт също са достатъчно внушителни и лидерството на САЩ в тази област е
безспорно. Стабилното развитие на транспорта в тази страна частично се обяснява с
нейното географско разположение. С развитието и ръста на световната търговия по
море то постепенно става все по-благоприятно, особено след откриването на Панамския
канал и интензификацията на трансатлантическите, а след това и на транс
тихоокеанските товаропотоци. В последните десетилетия все по-голяма роля започват
да играят въздушните линии на САЩ със страните от Азия, в това число и Южна Азия.
Несъмнено, следва да се отчита и благоприятното влияние на адекватната държавна
политика. Тя успешно се съчета с енергичните действия на най-крупните
транснационални корпорации, което позволява да се реализират обективните
предимства на страната в икономическата и геополитическата сфера.
Страните от Европа (на първо място държавите от ЕС) са базови участници в
международната търговия. Примерно, 25% от обема на световните морски превози се
падат на държавите от Западна и Централна Европа. Значителен е и обемът на
вътрешно европейските превози. Интеграционните процеси в Европа бяха съпроводени
с търсене на нови, по-изгодни схеми за работа на транспорта с максимална
приватизация на собствеността.
Третата, бързо развиваща се зона на световния товаропоток, включва Япония и
още няколко страни (Китай, Южна Корея и др.). Само Япония, по обема на своите
морски експортно-импортни превози, обхваща 10% от обема на световната морска
търговия. Морският флот на японските корабовладелци по тонаж заема второ място в
света. Вътрешните превози (по товарооборот) като цяло съответстват на водещите
страни от Западна Европа, а по пътнико оборота с много ги превъзхождат, отстъпвайки
само на САЩ.
Морски транспорт
Морският транспорт,, до голяма степен, е осигурявал и продължава да осигурява
не само развитието на световните икономически контакти, но и пространствената
експанзия на външната икономическа дейност.
Промените в географията на морската търговия и на нейната стокова структура се
съчетават с увеличаването на разстоянията на превозите. Рязко нараснаха
магистралните товаропотоци между континентите: нефт от Персийския залив в Северна
Америка, Западна Европа и Япония; зърно от Мексиканския залив в Европа; въглища от
Южна Америка и Западна Африка в Европа, а също от Австралия и Южна Азия в
Япония и т.н. В крайна сметка, увеличаването на разстоянието на превозите означава, че
транспортирането на товарите, особено на крупни партиди от суровини, става
сравнително по-изгодно. Затова, крупнотонажният флот сериозно измества корабите от
средния тонаж.
В първата половина на 20-ти век се появяват първите специализирани кораби –
танкери, а след това и рефрижератори. Флотът се разрасна особено бързо в периода на
 103

“транспортната революция”. Само за 20 години (1960 – 1980г) тонажът се увеличава 3,3

пъти. През 60-те години се появяват и кораби (балкери) за превоз на масови сухи товари
и в 1980г те представляват вече около 25% от целия световен тонаж. Относителният дял
на танкерите от 20%, в средата на столетието, към 1980г достига до 42%. Бързото
увеличаване на крупнотонажния флот е свързано с развитието на морската търговия със
суровини - нефт, руди, въглища, фосфати, зърно и т.н. Като цяло, крупнотонажният флот
съставлява 75% от световния морски флот. Всичко това е резултат от огромния научно-
технически прогрес в морския транспорт. Едно сравнение показва, че ако в средата на
миналото столетие обемът на световните морски превози е 525 млн.т., в 1960г – 1
млрд.т., 1970г – 2,6, в 1980 – 3,7, в 2000г – над 5,8 млрд.т. В следващите години, обаче,
се променя незначително.
Вътрешно-воден транспорт
Развитието на този вид транспорт се определя, преди всичко, от природните
условия, а именно, наличието на пригодна за целта речна мрежа. Успоредно с нея,
постепенно се засили и ролята на изкуствените съоръжения – езера, язовири, канали и
т.н. В света общата дължина на тези транспортни пътища е около 475 хил. км. По
товарооборота, до началото на 90-те години, водещо място заемат САЩ и СССР. В
последното десетилетие вътрешният воден транспорт започва постепенно да губи
позиции. Вътрешноконтиненталните речни превози започват все повече да се изместват
от автомобилния и железопътния транспорт, които осигуряват както по-бързи доставки,
така и по-точно спазване на графика. Речният транспорт се старае да задържи позиции
за сметка на кораби от типа “река-море”, позволяващи да се поддържа пряка
транспортна връзка, чрез елиминиране на товаро-разтоварните работи. Друго ново
направление е включването на вътрешните водни превози в общата схема на
съвместния железопътен и автомобилен транспорт. В това отношение, най-добре тази
схема функционира в Европейския съюз.
В САЩ превозите по вътрешния воден транспорт растат до 80-те години, след
което техният ръст практически се прекратява. В началото на новото столетие обемът
на товарите, превозвани по вътрешните пътища, включително и по Великите езера, е
около 670 млн.тона годишно.
Общите тенденции, характерни за този вид транспорт, се проявяват и в Русия.
Дължината на водните пътища намалява от 120 хил.км. през 80-те години до около 80
хил.км. в началото на века, като същевременно рязко намалява и тонажа на речния флот.
Обемът на ежегодните превози по вътрешните водни пътища пада от над 560 мил.тона
до по-малко от 100 млн.тона. Специфичното за Русия е това, че остава острата
потребност от възстановяването на корабоплаването по речните пътища, в това число и
по меридианните трасета на северните реки (свързващи региона със Северния океан), а
също и по “Големия транспортен пръстен” Волга – Дунав – Рейн. Във връзка с това, има
основания да се очаква в близко бъдеще, с помощта на държавата да започне
постепенно възстановяване на този вид транспорт.
Железопътен транспорт
Железопътният транспорт, възникнал в средата на 19-ти век, през 20-ти век се
превръща в основен вид наземен транспорт и доминира до средата на миналия век,
когато положението започва де се променя. По-нататък темповете на ръста намаляват, а
към началото на новия век стават нулеви.
Дължината на железопътната мрежа в света към 2000г, според данните на 67
страни от Европа, Азия и Америка, спира на нивото от 900 хил. км. Във време на своето
развитие се извършва техническо превъоръжаване на железните пътища, подобряват се
качествените показатели на железопътния транспорт, нараства пропускателната
 104

способност, скоростта на движение, бързината на доставките и т.н. Появяват се

автоматизирани системи за управление, скоростни линии, транспортни коридори.
Загубата на позиции от страна на железопътния транспорт в полза на
автомобилния транспорт, който във втората половина на 20-ти век поема превозите на
товари на кратки и средни разстояния, а авиацията започва да обслужва по-голямата
част от пътническия поток, ценните товари и срочната поща на далечни разстояния, се
обяснява с икономически причини. Обаче, има и друга причина, поради която
хегемонията на железопътния транспорт е загубена. В условията на бързото стопанско
развитие, което води до промени в географията, в обема и структурата на товарните и
пътническите потоци, автомобилите успяват да предложат по-адекватни услуги.
Железопътната мрежа, с нейната специфика (фиксирани направления), е ограничена от
възможности за промяна. Едва в началото на новия век железопътният транспорт
започна да получава “нов импулс” чрез създаването на съвместни транспортни
структури, кооперирайки своята работа с автомобилния и другите видове транспорт.
Автомобилен транспорт
Автомобилният транспорт търпи бурно развитие през целия 20-ти век. При това, в
продължение на много години темповете на неговия ръст са изключително високи, а и
самата поява на автомобила в ежедневието доведе до големи качествени промени във
всички сфери на обществения живот - икономиката, социалната сфера, културата,
екологията и т.н.
През 1900г в целия свят се движат около 6 000 автомобила. В 1950г те са вече 62,3
млн., в началото на 1960г – 103млн. В 1970г са регистрирани 246,4 млн. машини. В
началото на 21 век броят на товарните автомобили е над 140 млн., а на леките – 460
млн.
Важна особеност на автомобилния транспорт са неговите адаптационни
възможности с другите видове транспорт – воден железопътен, авиационен. В резултат
на това, неговият принос за формирането на единна световна транспортна мрежа е
особено голям.
Като цяло, по-голямата част от автотранспортните средства принадлежат на
развитите страни от Европа и Северна Америка, точно така, както и основната част от
шосейната мрежа с твърдо покритие. В света, към началото на 21-ви век, общата
дължина на автомобилните пътища с подобрено покритие надхвърля 12,7 млн. км.
Ежегодно по тях се превозват над 20 млрд.тона товари.
Въздушен транспорт
След Първата световна война, бурното развитие на авиационната техника и
потребността от скоростен превоз на особено ценни товари, поща и пътници
стимулират бързото разрастване на въздушния транспорт. През 50-те години на миналия
век авиационният транспорт вече изпреварва морския по броя на превозените пътници
в основните океански направления. В началото на 70-те години общата дължина на
въздушните трасета достига 6,25 млн.км., товарооборотът съставлява 30 млрд.т/км, а
броят на превозените пътници достига 560 млн. човека. В края на века товарооборотът
достига 295 млрд.т/км, от които 189 млрд.т/км международни превози. Броят на
пътниците се увеличава до 2 244 млн., от които 1 252 млн. по международните линии.
Днес, развитието на авиационната техника върви в посока на усъвършенстване на
двигателите и подобряване конструкцията на летателните апарати. Във втората
половина на миналия век буталните двигатели постепенно се изместват от реактивните.
Успоредно с това, бързо растат въздушните товарни превози като в експлоатация се
въвеждат тежки товарни самолети. През целия минал век расте скоростта на самолетите
и далечината на техните полети.
 105

В края на миналия и началото на новия век на преден план излиза проблемът с

разхода на гориво на летателните апарати, въпросите за опазването на околната среда и
намаляването на нивата на шума.
Икономическите и екологичните нормативи в пълна степен засягат и наземната
инфраструктура на въздушния транспорт – аеродрумите. Сложните и скъпо струващи
комплекси на съвременните аеродруми, като правило, заемат огромни площи – всеки до
70 кв. км. и повече. Тяхното разполагане става все по-остър проблем. Това провокира
ускореното развитие на вертолетния транспорт за превоз на товари и пътници на кратки
разстояния.
Към началото на новия век световният авиационен транспорт постига
изключителни успехи – бързи темпове на развитие, увеличаване надеждността на
техническите средства, подобряване качеството на обслужване, повишена скорост и
товароподемност. С мащабите на своите авиационните превози и интензивност на
полетите се открояват САЩ, Европа и Далечният Изток, на които общо се пада 2/3 от
целия световен пътнически и товарен оборот.
Тръбопроводен транспорт
Тръбопроводният транспорт започва своето бурно развитие във втората половина
на миналия век. В началото на 70-те години общата дължина на магистралните
нефтопроводи в света достига 258 хил.км, а на газопроводите – 609хил.км., като
половината от общата дължина на нефтопроводите и 2/3 от газопроводите се пада на
САЩ. След 30 години, към началото на 21-ви век, общата дължина на магистралните
нефтопроводи в света достига 500 хил. км.
Най-голяма тръбопроводна мрежа притежават САЩ и Русия. Значителна
тръбопроводна мрежа имат също така Украйна – 6,9 хил.км. и Белорусия – 2,9 хил.км.
От западноевропейските страни с най-дълги магистрални нефтопроводи са Франция,
Италия, Великобритания и Испания. Като цяло, територията на Европа е покрита с
гъста мрежа от тръбопроводи. На Изток нефтопроводите на Европа са свързани с
магистралните нефтопроводи на Русия.
В Русия (СССР) нефтопроводната система започва да се развива във втората
половина на миналия век. Днес тя достига 62 хил. км. магистрални нефтопроводи и 150
хил. км. газопроводи, заемайки второ място в света след САЩ. Газопроводната мрежа
на Русия постоянно се увеличава за сметка на вътрешните пинии, осигуряващи
собствените потребности и потребностите за доставките на газ за износ. Продължава
строителството на тръбопровода “Ямал – Европа” с дължина 4 200 км., с мощност 70
млрд. куб.м. годишно, който се предвижда да бъде пуснат в експлоатация през 2010г.
Развитието на транспорта, като отрасъл в икономиката, разкрива конкретната
взаимозависимост между появата на новите технологии в транспорта или тяхното
усъвършенстване и развитието на световните стопански контакти. Така например,
строителството на големи товарни морски кораби направи възможно потребителите по-
свободно и гъвкаво да подбират своите суровинни ресурси. Активизира се пазарът на
суровините. Едновременно с това се ускори приобщаването на развиващите се страни
към международния бизнес. “Контейнерната революция” доведе до бърза, икономична
и гарантирана доставката на промишлената продукция до най-отдалечените кътчета в
света. В социален план се подобри положението на много страни в света.
 106

6. Международната икономическа и финансова дейност

6.1. Международната търговска дейност

Съвременни тенденции в международната търговия

В основата на съвременната международна търговия е разделението на труда,

което се проявява в задълбочаващата се специализация на отделните страни, на
националните отрасли и фирми в производството на стоки и услуги за външния пазар.
Механизмът на материалната изгода от международното разделение на труда е
разкрит още в последната четвърт на 18-ти и началото на 19-ти век от класиците на
политическата икономия - Адам Смит и Давид Рикардо и получава наименованието
“теория за сравнителните разходи (на труд) на производството”. След тях
изследователите добавят към разходите на труд и разходите на такива производствени
фактори като земята, капитала, технологиите, информацията, предприемаческите
способности и т.н.
По-късно, неокласическата концепция на шведските учени Ели Хекшер и Бертил
Олин, известна като “теория за производствените фактори” издига тезата, че износът
на стоки (като резултат от излишък на едни или други фактори в страната) може да бъде
заменен с трансграничен пренос на производствените фактори (освен земята), а
доходът, получаван от собственика на даден фактор срещу неговото използване, се
определя като цена на този фактор. Привържениците на тази теория се отнасят
негативно към ограниченията, затрудняващи международното движение както на
стоките, така и на производствените фактори и пледират за свобода на външната
търговия.
Класическата теория за международната търговия продължава да се развива и по-
нататък Така, в “теорията за технологичния разрив” (на С.Линдер и др.) се отстоява
тезата, че развитието на търговията между страни, еднакво осигурени с производствени
фактори, е обусловено, преди всичко, от техническите и технологичните предимства на
страните, позволяващи им да произвеждат стоки с по-малки разходи.
Според друга теория - “теорията за жизнения цикъл на продукта” (на Р.Вернон
и др.) страните могат да се специализират в производството на стоки, но на различни
стадии от тяхната “зрялост”(етап от жизнения цикъл). По-късно, тази теория се допълва
с понятието “иновации”, внедряването на които в производството не само повишава
конкурентната способност на стоката, но и води до икономии на използваните ресурси.
Появилата се в края на 20-ти и началото на 21-ви век “теория за
международната конкурентоспособност на нациите” на М.Портър, практически ляга
в основата на съвременната външнотърговска политика на всички страни. Тя съединява
елементи на неокласическата теория и теорията за външнотърговската дейност на
фирмата. Конкурентоспособността на страните, според Потър, се създава от
конкурентните предимства на фирмите, успехът на които на световния пазар зависи от
правилно избраната стратегия.
Трябва да се отбележи, че всички тези теории, предполагащи максимално
развитие на свободната търговия и нейната либерализация, като цяло, обслужват
интересите на икономически развитите страни.
Съвременният неолиберализъм, с основополагащия принцип за “равни
възможности” и опора върху свободата на пазарните сили, при минимална намеса на
държавата, е в основата на “теорията за глобализацията” в международната търговия.
 107

Но в същото време, водещите страни, декларирайки святостта и универсалността на

този принцип, не спират да го нарушават, прибягвайки към протекционизъм, в една или
друга форма, ако пряко или косвено са засегнати интересите на едни или други отрасли
на националните им икономики.
Анализът на съвременното състояние на международната търговия позволява да
се отделят някои основни тенденции и особености в нейното развитие както в
количествено, така и в качествено отношение.
Първо. Запази се преимущественото развитие на международната търговия по
темпове, в сравнение с темповете на отраслите на материалното производство и БВП на
отделните страни и на цялото световно стопанство.
Второ. Под въздействието на процеса на глобализацията и на неговите основни
субекти – ТНК и ТНБ се очакват промени в географското направление на потока от
стоки и услуги в полза на новите индустриални страни от Азия и Китай.
Трето. За развитието на световната търговия все по-нарастващо влияние оказват
регионалните интеграционни структури, обединяващи не само потока на стоките, но и
на услугите, капиталите и работната сила в единно икономическо пространство.
Четвърто. “Обслужването” на “глобалното производство”, във все по-голяма
степен, става съдържание на международната търговия. Очаква се, в рамките на ТНК,
този процес да продължи и в бъдеще. Работейки, като цяло, за глобализацията,
кооперирането на предприятията означава, че едновременно с това определени
сегменти на световния пазар стават и ще стават все по-затворени, в това число и за
конкуренция от страна на други участници, тъй като условията на кооперативните
споразумения и цени (трансферентни) се установяват предимно от гледна точка на
интересите на съответните ТНК.
Пето. Международната търговия със стоки и услуги тясно се преплита с
международното движение на капиталите. Инвестициите на страните-износителки все
повече се използват за пласирането на стоки и услуги на чуждестранните пазари, в
частност, за създаване на производства, търговски мрежи или търговско присъствие на
сервизни компании.
Шесто. Движеща сила за разширяването на световните потоци от стоки, услуги и
инвестиции стават ТНК, чийто брой надхвърля 65 000 с над 850 000 задгранични
филиали.
Седмо. За последните десетилетия, на световните пазари рязко се изостри
конкуренцията, в резултат на претенциите на потребителите към качествата на
изнасяната продукция. Традиционната ценова конкуренция между производителите все
повече отстъпва място на ориентацията към по-пълно удовлетворяване потребностите и
очакванията на потребителите. Промени се и съдържанието на самото понятие
“качество”. То вече обхваща не само потребителските свойства на стоката и
изискванията за тяхната безопасност и екологичност, но и методите за организация на
цялата система за производство, сервизно обслужване и реализация.
Международният обмен на стоки става икономически целесъобразен за всяка
страна, при условие, че правилно формира структурата на своя внос и износ. При това,
износът се наложи като определящ, тъй като е обективната предпоставка за последващ
внос. За постигането на по-голям икономически ефект, чрез участието в
международното разделение на труда, става по-изгодно да се развива производството на
експортна продукция, с помощта на която да се търси по-висока валутна печалба за
единица разход на обществен труд, и да се внасят такива стоки, собственото
производство на които би изисквало по-големи разходи на обществен труд за единица
продукция (във валутни измерения).
 108

В условията на международния стокообмен стоките все повече се оценяват от

гледна точка на две групи свойства – потребителски, т.е. да удовлетворява определени
потребности, и конкурентоспособни, т.е. да е по-удобна и изгодна за купувача,
отколкото стоките на конкурентите, удовлетворяващи същите потребности.
По този начин между потребителските свойства и конкурентоспособността на
стоките се появи следната логична зависимост – “всяка конкурентоспособна стока
притежава потребителски свойства, но не всяка стока, която притежава такива
свойства, е конкурентоспособна”.
Конкурентоспособността на стоките стана както интегрално, така и относително
понятие. Интегрално, защото включва много компоненти, а относително, защото се
определя само в сравнение с други стоки в конкретен отрязък от време и на конкретен
пазар.
Най-ранните форми на международна търговия започват с натурален обмен на
стоки. С времето те търпят развитие, за да се стигне до наши дни, когато получават
ново съдържание и развитие. Става въпрос за такива търговски операции, при които в
договори се фиксират твърди задължения за контрагентите да водят пълен или частично
балансиран обмен на стоки чрез насрещна търговия. При липса на баланс в търговския
обмен, разликата в стойностите се компенсира с парични разплащания.
Същността на насрещната търговия се проявява в пълното или частично
заплащане на вноса с насрещен износ. Една от особеностите на тази търговия става
разширяването на практиката при насрещна търговия да се използват стоки, които не са
предназначени за вътрешния пазар, а предварително са ориентирани към износ в други
страни.
По своята икономическа същност насрещната търговия се извършва в два етапа:
първи - експортна операция и втори - насрещна импортна операция. Увеличаващият се
брой на операциите при насрещната търговия доведе до намаляване ефективността на
износа, поради необходимостта от допълнително финансиране на процеса по
реализацията на стоките – чрез посредници. Освен това, вследствие на удължаване във
времето на цикъла на експортните операции, се увеличава и срокът за оборот на
паричните средства, което води до увеличаване на разходите по обръщението. Но
независимо от това, в последните години, формите на насрещната търговия интензивно
се развиват. Тя вече заема над 40% от световния стокооборот и се прилага в повече от
100 страни.
Насрещната търговия доведе до активизиране на такива нейни форми като
бартерните операции, насрещните покупки, изкупуването на остаряла продукция,
компенсационните операции и др.
Бартерните операции се развиха като най-често срещаната форма на насрещна
търговия. Гаранция за еквивалентността им стана стабилността на световните цени.
Всеки бартерен контракт се изгражда от два контракта за покупко-продажба. В тях
условията следва да бъдат напълно идентични (по санкциите, условията на застраховка,
форс-мажорните обстоятелства и др.). При бартерните операции взаимните претенции
се решават чрез допълнителни или намалени доставки. Например, ако основният
износител е закъснял с доставката, то срещу сумата на глобата той е длъжен да достави
допълнително количество стока, като в контракта отделно се посочва с какви стоки се
осъществява допълнителната доставка, тъй като стоките и по стойност, и по
дефицитност са различни. В бартерните операции участват и банки, но в ролята на
обикновени кредитори за периода от доставката до реализацията на насрещната стока.
Бартерният контракт, като правило, има еднократен характер.
При насрещните покупки, в повечето случаи, износителите поемат насрещно
задължение за покупки под натиска на вносителя. Обаче, насрещните покупки на стоки
 109

не винаги покриват стойността на износа. Тъй като размерът на насрещните покупки

зависи от остротата на конкуренцията между износителите, се колебае от 5 до 100% от
сумата на експортните контракти. Стремейки се да компенсират загубите от насрещната
търговия, износителите повишават цените на експортираната продукция.
Изкупуването на остаряла продукция (остарели модели) се практикува при
сделки за доставка на нови модели от стоката, при които остатъчната стойност на
остарелите модели се приспада в цената на новите модели. Тези операции се налагат
като едни от ефективните начини за увеличаване на продажбите в условията на
жестоката пазарна конкуренция. Най-широко този начин на търговия се прилага при
продажбите на леки автомобили, селскостопански машини, електронно-изчислителна
техника и др. В Западна Европа над 70% от новите леки автомобили се реализират чрез
изкупуване на остарелите модели. При изкупуването на стоки с по-продължителен срок
на използване, фирмите-производители обновяват тези стоки и ги реализират на същия
пазар, но за по-бедната част от населението (като “втора употреба”). Голяма част от тази
продукция се реализира и в развиващите се страни. Това позволява на компаниите да
получават печалба даже при загуби от изкупуването, реновацията и повторната
реализация.
Компенсационните операции, като разновидност на бартерните сделки, се
отличават от тях по два момента: първо, в бартерната сделка се обменя стока срещу
стока, а в компенсационните – списък от стоки срещу списък от стоки и второ,
бартерните операции са строго балансирани, а при компенсационните сделки може да
има разлика в стойността на взаимните доставки.
Алгоритъмът на компенсационните сделки се заключава в следното:
- всеки контрагент изготвя два списъка от стоки (единия със стоки, които може да
предложи и другия със стоки, които би желал да купи);
- на преговорите контрагентите обсъждат номенклатурата на предлаганите за
доставка стоки и в резултат на това утвърждават двата списъка;
- контрактът се подписва с изброяването на взаимно доставяните стоки и
уточняване на цените.
Ако между сумите на доставяните стоки има разлика, то тя се отчита по специална
сметка от контрагента-длъжник в банката на страната на контрагента-кредитор,
доставил стока за по-голяма сума. Тази разлика следва да бъде компенсирана от
страната-длъжник по отношение на страната-кредитор и се нарича “неконвертируемо
салдо”
Търговията с готова продукция, предназначена за крайно потребление, се
осъществява пряко или чрез посредници. Тази продукция може да се раздели условно
на четири основни групи: първа, машини, оборудване и прибори; второ, суровинни
стоки; трето, продоволствени стоки; четвърто, потребителски стоки. Търговията, при
всяка една от тези групи, е съпроводена с особености.
Особеностите на търговията с машини и оборудване се заключава в следното:
- отношенията между продавачи и купувачи, като правило, не приключват след
доставката на стоката;
- почти всички машини и оборудване минават през пред продажбен сервиз за
сметка на продавача (разопаковка, разконсервация, проверка на заводската регулировка,
монтаж и др.);
- след продажбеният сервиз се подразделя на гаранционен и след гаранционен
период и трябва да осигурява безпроблемна работа на оборудването в течение на целия
срок до неговото физическо износване.
Вносителите, подписвайки контракт за внос на машинотехнически изделия, все
по-често, се налага да включат в него и изискване за монтаж, за обучение на местния
 110

персонал, за техническо обслужване в гаранционния и след гаранционния период, а

също и за допълнителна доставка на резервни части.
Експортно-импортните операции със суровинни стоки притежават следните
особености:
- контрактите за доставка на суровини имат дългосрочен характер, тъй като
вносителят се стреми да си осигури непрекъснат и ритмичен процес на производството
с вносната суровина;
- продължителността на сделката налага ежегодно да се индексират цените;
- изискват строго да се спазва графикът на доставките за осигуряване на
непрекъснатостта и ритмичността на производствените процеси .
Особеностите на търговията с продоволствени стоки е в това, че потребителите
не закупуват стоките самостоятелно от външния пазар. Това се извършва от
посреднически фирми по цени на едро, след което вътре в страната се продават по цени
на дребно.
Операциите с потребителските стоки също се осъществяват чрез посредници.
Тяхната реализация задължително се съпровожда от предварителна реклама и пробни
продажби. Но успехът на реализацията на потребителските стоки се определя, преди
всичко, от качеството и широкия асортимент на стоките.
Много често машини, оборудване, строителни конструкции и други се изнасят и в
разглобен вид. При тази форма на износ развиващите се страни все по-често
установяват по-ниски мита, с цел стимулиране на тази форма на доставки, която
съдейства за развитието на националната промишленост и повишава заетостта вътре в
страната.
Доставчиците от промишлено развитите страни, с високо ниво на заплащане на
работната сила, се стремят да получат допълнителна печалба за сметка на монтажа на
отделни изделия в страни с по-ниско заплащане на работната сила.
В отделни случаи, конструкцията на дадена продукция за износ е такава, че
нейното транспортиране е по-евтино в разглобен, отколкото в сглобен вид. Например,
транспортирането по море на трактори в разглобено състояние е 2-3 пъти по-евтино,
отколкото в сглобено състояние. Обаче, използването на този начин за излизане на
външните пазари диктува допълнителни изисквания към износителите:
- първо, изделието следва да бъде разглобено до такава степен, че да не изисква
прекалено висока квалификация за сглобяването, без, при това, да се нарушава
качеството му при сглобяването;
- второ, точността при изготвянето на отделните части и агрегати трябва напълно
да изключва необходимостта от доработки и напасване по време на сглобката;
- трето, разделянето на отделните възли да позволява максимална икономия по
отношение на транспортните разходи;
- четвърто, графикът за доставките на възлите и агрегатите трябва да осигурява
непрекъснатост и ритмичност на сглобяването на изделието на територията на
вносителя;
- пето, складовете за възли и детайли зад границата трябва да бъдат с оптимални
запаси, тъй като презапасяването забавя оборота на капитала, а недостатъкът създава
опасност за прекъсване процеса на сглобката.
Особено внимание, при подписването на контрактите, следва да се обръща на
точното разпределяне на отговорностите между доставчиците и фирмите,
непосредствено реализиращи сглобките, за качеството на готовата продукция.
Във външноикономическата си дейност производителите на експортна продукция,
в редица случаи, ползват услугите на посреднически организации във вид на няколко
 111

вида търговско-посреднически операции – брокерски, чрез представители, комисионни,

агентски и по препродажби.
В зависимост от опита си във външнотърговската дейност фирмите участват
самостоятелно или чрез търговски посредници. Към обикновени посредници се
обръщат тогава, когато отсъства информация за някакъв пазар и за възможностите да се
извършват на него сделки. Ролята на посредници изпълняват физически или
юридически лица, които съдействат за сключване на сделката, без да водят преговори от
свое име или да участват със свой капитал. Посредникът няма право в една сделка да
представлява интересите и на двете страни.
В европейските страни най-разпространена форма на посредничество стават
доверителните посредници. Те поемат задължението от името и за сметка на
доверителя (продавач или купувач) да сключват с трети лица една или няколко сделки
срещу определено възнаграждение. Към такива посредници се прибягва, когато
продавачът или купувачът нямат достатъчно опит за воденето на търговски преговори.
Посредникът съгласува всички съществени условия по договора с доверителя, без да
има право да ги променя.
Широко приложение в международната търговия получиха комисионните
договори. Комисионерите търсят партньори, подписват с тях контракти от свое име, но
за сметка на продавачите или купувачите, които носят комерсиалните рискове.
Комисионните договори определят правомощията на комисионера във връзка с
комерсиалните и техническите условия на сделката, а също и задължението му да
съгласува с доверителя (комитента) главните условия на контрактите (количества,
срокове, цени, условия за кредити). Договорът може да съдържа и условието “del
credere”, т.е.. комисионерът вече поема върху себе си отговорността за изпълнението на
задълженията от трети лица, с които той е сключил сделката за сметка на доверителя
(комитента).
Привличането на посредници спомага за повишаване ефективността на
външнотърговските операции, независимо от изплащаните възнаграждения на
посредниците. Посредниците действат на добре познат търговски сегмент, поради което
имат възможността да снижават разходите за обръщението, да съкращават сроковете за
доставка, да осигуряват пред продажбен сервиз и след продажбено обслужване. Много
често, те дори авансират износа чрез влагане на собствен капитал за създаване и
поддържане на търговска мрежа, предоставят на износителите информация за нивото на
качеството и конкурентната способност на стоките на даден сегмент от пазара.
Привличането на посредници губи смисъл, ако те не осигуряват на износителите
допълнителна печалба в сравнение с тази, която те биха получили в резултат на
самостоятелната реализация на стоката.
Търговските агенти, в качеството им на посредници, действат на базата на
специално споразумение с износителя, което им дава широки правомощия, но имат и
определени ограничения, тъй като действат за сметка на износителите. Пределът на
техните правомощия засяга основно контрактните цени, условията на кредитите и
плащанията, сроковете на доставките, гаранциите и отговорностите. В задълженията на
агента могат да бъдат включени също така и изследването на пазарите, рекламата,
поддържането на складовата база, организацията на пред продажбения сервиз и
техническото обслужване.
При условията на консигнация се реализират основно стоки за масова
потребление, а също така и на някои машини и оборудване (например, часовници,
трактори, автомобили, стругове, електродвигатели и др.). Посредникът (консигнаторът)
се разплаща с износителя (консигнанта) в процеса на реализацията на стоката по
съгласуван график (обикновено веднъж месечно). По същество, износителят кредитира
 112

посредника за средния срок на реализацията на стоката. Възнаграждението, както е

показала практиката, е около 8% от сумата на реализираните стоки.
Практиката в международната търговия показва, че основният обем от нея се
реализира от специализирани независими фирми, занимаващи се с препродажба.
Дистрибуторските фирми осъществяват реализацията на основата на закупуването на
едро на стоки от крупните промишлени фирми – производители на готова продукция.
Те се отличават с това, че сами, от свое име и за своя сметка сключват контракти за
покупко-продажба с износители и вносители. Дистрибуторите притежават по-голяма
търговска самостоятелност от агентите, тъй като излизат на пазара от свое име, поемат
всички рискове, свързани със състоянието или загубата на стоката, сами отговарят за
рисковете при кредитите, предоставяни на купувачите, като могат сами да определят
цените по реализацията на стоката.
В споразуменията за посредническа дейност износителите могат да предоставят
на посредниците следните права за реализация на техните стоки - ограничени,
изключителни (монополни) или преимуществени права.
Ограничените права се отнасят до номенклатурата на стоките, територията за
реализация, срока на действие на споразумението, вида на договора (поръчение,
комисия, консигнация, покупко-продажба).
Изключителните (монополните) права за продажба лишават износителя от
възможността да продава стоката чрез други посредници или самостоятелно.
Преимуществените права за продажба включват изискването износителят да
предложи своята стока първо на посредника, с който е сключил подобно споразумение,
и едва след отказ от негова страна може да търси други посредници или самостоятелно
да реализира стоката.

Международният обмен на интелектуална собственост

Международният пазар на интелектуална собственост е нова и специфична сфера

на търговия, която се подчинява на пазарния механизъм за предаване правата за
ползване на едни или други обекти на интелектуална собственост. По аналогия с
традиционните стокови пазари, световният пазар на интелектуална собственост
представлява сложен комплекс от икономически отношения между продавачи и
купувачи. Особеното е в това, че става въпрос не за търговия с продукти с материално-
веществен характер, а за предаване на права за използване на научно-технически знания
и постижения. Предаването на правата на собственост от собственика на
интелектуалния продукт на потребителя става на базата на споразумение и взаимна
изгода.
Формите на размяната на обектите на интелектуална дейност, от юридическа
гледна точка, обикновено се подразделя на две групи:
- първата група се отнася до обекти, чиято правна защита се осигурява на
основата на съответни норми на вътрешни и международни споразумения. Това са
изобретения, промишлени образци, стокови марки, фирмени названия, а също така и
научно-технически сведения, защитени от нормите на авторското право.
- втората група се отнася до научно-техническите постижения, които не се
ползват от правна защита, в частност ноу-хау. Именно това, а не някакви особени
различия в техническото ниво, се явява основен критерий, отличаващ ноу-хау от
защитените обекти на промишлената собственост, в частност от изобретенията.
В последните десетилетия стават съществени изменения в структурата на
контрактите по продажба на интелектуална собственост. Все повече се сключват
контракти, включващи и материални стоки в допълнение към основната част -
 113

нематериалната, т.е. формулата “оборудване + услуги + технологични знания”

постепенно се заменя с обратната формула “знания + услуги + оборудване”.
Оборудването и материалите, все по-често, съпътстват доставките на знания и услуги.
Главна форма за предаване на научно-технически производствени и управленски
знания и опит станаха лицензионните споразумения.
Лицензът, приложим към търговията с интелектуална собственост, осигурява
разрешение, в съответствие с което едно лице - лицензиар (продавач на лиценз)
предоставя на друго заинтересовано лице - лицензиат (купувач на лиценз) правото да
използва тази собственост срещу възнаграждение и при определени условия.
Предоставянето на такива права се оформя във вид на специален лицензионен договор,
в който предмет на лиценз стават обекти на интелектуална собственост. Условията в
този договор се определят в зависимост от конюнктурата на пазара, в това число, от
търсенето и предлагането на предмета на лиценза.
Защитата на правата на интелектуална собственост върху изобретения, полезни
модели, стокови марки, промишлени образци и други обекти се осъществява чрез
издаването на патенти и свидетелства, а също и чрез регистрация в патентните
ведомства в съответната страна. Предмет на лиценз могат да бъдат и незащитени с
патенти обекти на интелектуална собственост, към които се отнасят различните видове
ноу-хау. При такива случаи изключителните права на собственост се основават не на
документална защита, а на конфиденциалност, възможността и способността на техните
собственици да не допускат разкриването им от конкурентите. Правната защита се
осигурява и от задълженията, които поема лицензиатът, съгласно условията на
лицензионния договор.
На международния и националните пазари на лицензи, като юридическа база, се
използва както националното патентно-лицензионно законодателство, така и
създадената на основата на международни споразумения световна патентна система. В
съответствие с Парижката конвенция за охрана на промишлената собственост (1883г) и
нейната Стокхолмска редакция от 1968г към защитените обекти на промишлената
собственост се отнасят правата върху патентните изобретения, полезните модели,
промишлените образци, стоковите марки, фирмените названия, указанията за произход,
названията за място на произход.
Патент за изобретение се издава в този случай, когато изобретението се признава
като ново за съществуващото техническо равнище. Изобретението юридически се
защитава с патента.
Полезните модели са нови и промишлено приложими решения, отнасящи се до
конструктивни решения за средства за производство и предмети за потребление, а също
и за техни съставни части. Нерядко полезните модели се наричат малки патенти. Те се
защитават със свидетелства.
Промишлените образци са нови художествено-конструкторски решения,
определящи външния вид на изделието и отговарящи на изискванията на техническата
етика. Те трябва да притежават всички признаци на новост, оригиналност и
промишлена приложимост. Промишлените образци се защитават с патент.
Стоковите марки са оригинално оформени графически изображения, оригинални
названия, особени съчетания на цифри, букви или думи и т.н., регистрирани в патентно
ведомство, с които предприемачът обозначава своите изделия с цел да отличава своята
продукция от продукцията на другите производители.
Фирмените названия са знаци, които се използват от физическите и юридическите
лица за обозначаване на своята дейност.
Указанията за произход са знаци, използвани за обозначаване на страната -
производител на стоката, конкретен район или друго определено място.
 114

Наименованието за място на произход е географско наименование на страната,

района или местността, използвано за обозначаване на произведения там продукт,
качество и произходът на който изключително и съществено е свързано с даденото
място.
Сред посочените по-горе обекти на промишлена собственост най-голямо
разпространение, в качеството им на предмет на международна лицензионна търговия,
получават патентните изобретения, а също така и промишлените образци и стоковите
марки. Търговията с полезни модели (или малките патенти) има практическо значение
само в тези страни, където в законодателството е предвидена тяхната защита и
регистрация (Япония, Германия, Испания, Русия и др.).
В международната практика непрекъснато расте търговският обмен на
интелектуална собственост свързана с програми за ЕИМ, разнообразни база данни, а
също типологии на интегрални микросхеми.
Световният пазар на обекти на интелектуална собственост тясно взаимодейства с
другите стокови пазари и е неотделима част от световния пазар, като цяло. При
продажбата на резултати, в качеството им на интелектуална дейност, често на
комерсиална основа се предоставят и допълнителни услуги (технически, управленски,
финансови и др.) за ефективно изпълнение на сделката, а също така и за доставка на
машини и оборудване на части или в комплект
В общата структура на продажбата на услуги на световния пазар, в последните
години, повсеместно се отбелязва преимуществен ръст на търговията с обекти на
интелектуална собственост, за която ежегодните темпове на ръста за периода 1980 -
2007г съставляват около 9,6%. Под въздействието на политически, икономически и
географски фактори в световното стопанство вече са оформени водещите центрове на
международната търговия с лицензи - САЩ, страните от Западна Европа и Япония. На
промишлено развитите страни се падат повече от 98% от продажбите и над 90% от
всички покупки на лицензи.
САЩ продължават да са най-крупен износител на лицензи. В последните три
десетилетия на миналия век на тях се падат 70% от световните лицензионни парични
постъпления, а разходите за внос на лицензи не превишават 7%.
Обикновено, практиката за покупка на лицензи се изучава на основата на опита на
Япония, която за сметка на мащабно закупуване на лицензи и ноу-хау от много страни
съумява много бързо след Втората световна война да се нареди сред най-развитите
страни. И тъй като нерядко фирмите-конкуренти ограничават продажбата на лицензи, то
постепенно японските фирми започват сами да извършват научно-изследователска
дейност, стартирайки от нивото на вече закупени лицензи. Това им позволява да се
освободят от постоянното догонване на страните-продавачи и сами да започнат да
продават лицензи на страните - бивши продавачи.
Отличителна черта на съвременния международен пазар на лицензи, в сравнение с
другите стокови пазари, е неговата универсалност и органическата му връзка с всички
отрасли на производството. С най-високи темпове се развиха наукоемките отрасли -
електрониката, машиностроенето, химията, ракетнокосмическите отрасли, леката и
хранителната промишленост.
Преимущественото използване на лицензите, като един от ефективните методи в
конкурентната борба на външния пазар, се обяснява с няколко причини.
Първо. Финансовите и организационните трудности при експанзията на външните
пазари, като цяло, са значително по-големи, отколкото на вътрешния, поради което
лицензите широко се използват за проникване на тези пазари. Немаловажен е и фактът,
че в редица случаи съществуват ограничения за внос на стоки и чуждестранни
капиталовложения в отделни страни. Например, поради ограничения за внос на
 115

капитали в Япония американските фирми успешно проникват на нейния пазар чрез

продажба на лицензи.
Второ. В редица случаи научно-техническите и производствените знания,
предавани на основата на лицензи, не се отличават с новост в страната на лицензиара.
Крупните компании, притежаващи значителен патентен фонд, се страхуват да
предоставят права за някои новости даже на местни фирми, за да не могат те,
развивайки ги и на основата на собствено производство, да застрашат позициите на
лицензиара на световния пазар.
Крупните монополи се стремят да използват своите технически новости
самостоятелно, изнасяйки предприемачески капитал под формата на преки инвестиции,
и само при необходимост прибягват до износ на лицензи. Средните и малките компании
в относително по-голяма степен, отколкото големите, в своята задгранична дейност
прибягват до износ на лицензи, тъй като по-рядко разполагат с излишен капитал за
преки инвестиции.
Обекти на световния технологичен пазар стават резултати от интелектуална
дейност както в материални форми (оборудване, агрегати, инструменти, технологични
линии, техническа документация и др.), така и в нематериални форми (знания, опит,
способи и т.н.). Комерсиалното предаване на технологии се наложи под формата на:
 продажба на технологии в материална форма;
 преки задгранични инвестиции в строителството, реконструкция, модернизиране
на предприятия и производства;
 портфейлни инвестиции, в това число в съвместни предприятия, ако при това се
предвижда производство на стоки на базата на предоставяне на нови технологии;
 продажба на патенти;
 продажба на лицензи на патентовани изобретения;
 продажба на лицензи на непатентовани видове промишлена собственост - ноу-
хау, производствени секрети, технологичен опит, чертежи и т.н.;
 обучение на технически и управленски специалисти, консултации за обектите на
технологичния обмен;
 поръчкови изследвания и разработки;
 инженеринг.
Комерсиалната форма за предаване на технологии се оформя чрез следните видове
договори: лицензионни, за научно-техническо сътрудничество, за съвместно
производство или договори за покупко-продажба. Тяхната подготовка е продължителен
и скъпоструващ процес, изискващ участието на квалифицирани специалисти в
различни сфери - юридическа, финансова, техническа, хуманитарна.
Най-важен канал за предаване на научно-технически знания станаха ТНК.
Концентрирайки в свои ръце по-голяма част от научно-техническия потенциал на света,
опирайки се на огромна икономическа мощ и разгърната мрежа от филиали, ТНК
активно използват постиженията на научно-техническия прогрес за своите
икономически цели. В рамките на ТНК се предават около 40% от научно-техническите
знания, продавани на пазара. Освен това, тези компании са и основни продавачи,
контролирайки до 70% от целия износ на обекти на интелектуална собственост.
Водещите корпорации, явяващи се главен доставчик на технологии на световния пазар,
присвояват нарастваща част от принадената стойност, създавана в страните-вносители
на технологии. Ако през 1960г доходите на американските ТНК от износа на
технологии не надвишава 1 млрд. долара, то в края на 2007г тези доходи достигат 70
млрд. долара.
Друга организационна форма за получаване на технологии от чуждестранни
корпорации стават съвместните компании. Обикновено това са съвместни предприятия
 116

или филиали на корпорации, превръщащи се след това в съвместни предприятия, в

резултат на сключени споразумения между ТНК и местни компании.
Един от проблемите при продажбата на лиценз за използване на научно-
технически опит, много често, става неговата несъвместимост с потребностите на
страните-купувачи, особено за развиващите се страни. Водещите технологии на
промишлено развитите страни, като правило, са предназначени за страни с аналогични
икономически структури - развит пазар, квалифицирана работна сила, платежоспособно
търсене и т.н. В развиващите се страни социално-икономическата структура затруднява
прилагането на такива технологии. Въпреки това те нямат друга алтернатива, освен да
си доставят по-голяма част от необходимите им ноу-хау от развитите страни.
Отношението на развиващите се страни към проблема за защитата на
интелектуалната собственост, до голяма степен, зависи от реалното състояние на
техните икономики. За държави, които са постигнали забележими успехи в своето
икономическо развитие, като Южна Корея, Сингапур, Тайван, Тайланд, Малайзия,
Мексико, Чили, Бразилия, Аржентина, подходът им, като цяло, е близък до позициите
на Запада, тъй като техните доходи от разширяването на износа, в повечето случаи,
зависят от спазване правата на интелектуалната собственост. Съвършено различна е
позицията на страните с ниско ниво на икономическо развитие, явяващи се
изключителни потребители на интелектуална собственост. Те предимно са
заинтересовани да търсят съответни привилегии и преференции.

Международният бизнес
в сферата на телекомуникационните услуги

Телекомуникационните услуги се наложиха като възлова дейност, която осигурява

и задоволява потребностите от предаването и приемането на информация с помощта на
специализирано оборудване. Успешното развитие на международния бизнес в
съвременните условия, като цяло, в решаваща степен зависи от качеството и
надеждното предоставяне на разнообразни телекомуникационни услуги. Те включват
цялото многообразие от телефонни, радио и телевизионни свързочни системи,
спътникови връзки, клетъчни системи, системи с радиално действие и др.
От началото на 90-те години на миналия век на световния пазар на
телекомуникационните услуги се проявиха следните тенденции:
Първо. Бързо и повсеместно се увеличава общият обем на тези услуги. Появяват
се все по-ефективни и технически по-съвършени видове, такива, като Интернет и
клетъчните системи, които по брой на потребители, от 2003г насам, станаха повече от
абонатите на традиционните телефонни услуги.
Второ. Увеличиха се мащабите на повсеместната диверсификация в дейността на
телекомуникационните компании, съпровождана с преход на телекомуникационните
оператори както към разширяване кръга на потребителите, така и към разнообразяване
на спектъра от услуги (достъп в Интернет от мобилни телефони, съвместяване на
функциите на фотоапарата и камерата в мобилния телефон, взаимодействие с битовата
домашна техника, с компютрите, автомобилите и телефоните и т.н.).
Трето. По-нататъшна либерализация на телекомуникационните услуги на
националните пазари, повишаване на тяхната свобода, ускорено създаване на съвместни
предприятия с участието на чуждестранни компании-оператори, съчетаващо се с
демонополизация на националните телекомуникационни пазари на страните с преходна
икономика и развиващите се страни.
Четвърто. Нарасна конкуренцията между телекомуникационните компании-
оператори, съпроводена с разширяване на географските граници на тяхната дейност,
 117

повишаване концентрацията на капитала в ръцете на най-крупните транснационални

телекомуникационни компании-оператори, в резултат на международни сливания и
поглъщания, повсеместен преход на водещите световни компании към използването на
ограничен кръг от най-съвременни стандарти.
В динамиката на развитието на световния пазар на телекомуникационните услуги
в края на миналия и началото на новия век се обособиха два основни етапа.
Първият етап стартира със зараждането на световния пазар на
телекомуникационните услуги и продължи до средата на 90-те години. В този период от
време се наблюдава умерен ръст на тези услуги, поради все още незначителното им
търсене на международно ниво, с преобладаващ монопол на националните оператори и
пазари.
Вторият етап е характерен с формирането и ръста на световния пазар на
телекомуникационните услуги и преди всичко, за сметка на увеличеното търсене на
услугите на клетъчните системи и бързото развитие на Интернет. Той продължава и в
настоящия момент при изключително високи темпове на ръста. Така например, ако през
1991г броят на потребителите на Интернет в света е от порядъка на 5 млн., то през
2007г тяхното число се увеличава до 920 млн., т.е. за 16г се увеличава над 180 пъти.
Причините за това бързо увеличаване на съвременните телекомуникационни
услуги е не толкова в общото увеличаване на населението в света и неговите доходи,
колкото във все по-нарастващото им значение като фактор за социално-икономическото
развитие на всяка страна, в рамките на активно развиващите се процеси на
интернационализация и глобализация. Негативната тенденция в този процес е в
увеличаващата се разлика между ползвателите на Интернет в промишлено развитите и
развиващите се страни. Така например, през 2003г от общото количество ползватели на
Интернет 620 млн.човека (10% от населението в света) в промишлено развитите страни
са 401,7 млн.човека (около 65%). В развиващите се страни техният брой е към 189,9
млн. човека.
В света, на съвременния етап, непрекъснато расте броят на компаниите,
действащи на световния пазар на телекомуникационни услуги..
По броя на потребителите на мобилни апарати през 2007г се открояват Китай -
265,7 млн., САЩ и Япония - съответно 150,5 и 93,3 млн. Като покритие на
потребителите с тази услуга с най-добри позиции са Италия – 91,4%, Великобритания –
82,7% и Испания – 82,6%.
В процеса на конкуренцията между компаниите както на националните, така и на
международните пазари на телекомуникационни услуги са характерни два етапа.
Първият етап се откроява със засилена конкуренция в областта на
международните и междуградските телефонни мрежи, поради това, че тези сектори
традиционно са най-печеливши.
Втория етап изостри конкуренцията в останалите сектори от пазара на
телекомуникационните услуги, в частност, в местните мрежи, в областта на
предаването на данни, предоставяне на достъп до Интернет, в спътниковите свързочни
мрежи и т.н. Причината е, че тези сектори са силно монополизирани и поради това нови
и независими компании много трудно се внедряват в тях.
На съвременния етап очевиден лидер на световния пазар на
телекомуникационните услуги остават САЩ. За американските компании стана
характерен преходът към разширяване на спектъра на сервизните възможности и
активното проникване на съседни пазари, като правило, чрез междуфирмени сливания
на национално и световно ниво. Пример за това е американската компания AT&T, която
през 1998г придоби “Telecommunications Inc.” (TCI) –САЩ, а в 1999г - “Media One”
(САЩ).
 118

През 1996г компаниите “France Telecom” (Франция), “Sprint Communications”

(САЩ) и “Deutche Telecom” (Германия) създават съвместно предприятие в
телекомуникационния отрасъл - “Global One”, което сега притежава собствени филиали
в различни страни. Най-крупната френска компания “France Telecom” през 2000г
придоби акции за 46 млрд. долара на компанията “Orange” (Великобритания). Най-
крупната английска телекомуникационна компания “British Telecommunications” през
2000г стана притежател на германската компания “Viag“ за 13,8 млрд. долара. Обаче
най-голямата сделка за 2000г стана придобиването от британската компания “Vodafone
Air Touch” на германската компания “Mannesmann” за 200 млрд. долара. Най-голямата
германска телекомуникационна компания “Deutsche Telecom” през 2000г придоби за
24,6 млрд. долара американската “Voice Stream”. Японската компания “NTT DoCoMo”
през 2001г купи американската компания “AT&T Wireless Group”.
Подобни крупномащабни сделки демонстрират общия процес на междуфирмените
уедрявания за сметка на сливания и поглъщания, спомагайки за значителна
концентрация на капиталите и разширяване на географските граници в дейността на
високотехнологичните крупни компании-оператори в този относително нов и бързо
развиващ се световен пазар.
В тази област на международния бизнес, от края на 90-те години, се извършва
непрекъснато съкращаване на броя на използваните технически стандарти за
клетъчните комуникации. В резултат на нарастващата конкуренция издържат само по-
унифицираните и съвременни в техническо отношение стандарти.
От втората половина на 90-те години, когато стана очевидно, че пазарът за пренос
на данни расте значително с по-високи темпове, отколкото пазарът на гласови връзки,
традиционните телефонни оператори започнаха активно да използват Интернет. Но тази
тенденция се разви и в противоположна посока. От една страна, телефонните оператори
предоставят услуги за достъп в Интернет, а от друга страна, компютърните компании-
провайдъри на Интернет предоставят телефонни услуги по каналите на Интернет,
изостряйки по този начин конкуренцията на световния пазар на телекомуникационни
услуги.
В условията на бързо развиващия се научно-технически прогрес, от началото на
новия век, от компаниите-оператори се изисква не само предоставяне на все по-
качествени и разнообразни по видове услуги, но и намаляване цените на тарифите, с
цел максимално възможно разширяване на броя на потребителите.
Водещата роля за регулиране дейността на телекомуникационните компании-
оператори се пое от държавните структури. Причината, която наложи тази позиция е, че
правителствата, в страните с високоразвити телекомуникационни пазари, отчитат
стратегическото значение на телекомуникационните услуги за страната като един от
компонентите, осигуряващ им необходимата национална безопасност.
В световната практика, най-често, се използват два подхода при държавното
регулиране на цените на телекомуникационните услуги – единият подход е свързан с
размера на нормата на печалбата на вложения капитал и вторият - с така наричаното
мотивационно регулиране.
Първият подход предполага установяване размера на тарифите в зависимост от
величината на нормата на печалбата на компанията-оператор, която се използва като
основа за разчети и обосноваване на съответното ниво на цените. Предимствата на този
подход са в достатъчно високото ниво на обективност на изходящата финансова
информация и достатъчната стабилност на получаваната норма на печалбата. Главен
негов недостатък са сравнително високите разходи за организацията и провеждането на
контролните функции и регулативните дейности.
 119

При използването на втория подход ударението се поставя върху създаването у

компанията-операторна на стимул за комплексно намаляване на разходите и
повишаване ефективността на функциониране на компанията. Един от способите за
формиране на такъв мотив е прякото ограничаване на нивото на тарифите на
предоставяните телекомуникационни услуги при отсъствие, обаче, на ограничения
върху нормата на печалбата, получавана от компанията. Към предимствата на този
подход се причислява създаването на оптимални условия за по-нататъшно намаляване
на разходите при опростен механизъм на държавно регулиране и като цяло,
незначителни разходи за неговото реализиране. При това, компаниите-оператори
запазват всички възможности за реализиране от тях на самостоятелна ценова стратегия.
Основният недостатък на мотивационния подход е широкият диапазон от възможни
колебания на нормата на печалба на компанията-оператор, в зависимост от текущата
конюнктура на пазара.
Най-общо процесът на ценообразуването на телекомуникационните услуги се
определя от следните фактори:
 общото ниво в развитието на научно-техническия прогрес;
 процесите на задълбочаване на международното разделение на труда;
 техническото ниво в развитието на телекомуникационните мрежи;
 фактическото ниво на платежоспособното търсене на основните потребители;
 обемите и структурата на разходите на производителите;
 използваните подходи за държавно регулиране на тарифите за
телекомуникационните услуги;
 степента на монополизация на телекомуникационния пазар;
 формиралото се ниво на конкуренция.
Като един от най-разпространените видове ценообразуване се налага “ценовата
дискриминация”. Тя цели да привлече допълнителни източници за финансиране на по-
нататъшното развитие на компаниите-оператори. За реализирането на тази стратегия се
използват следните подходи: целенасоченото повишаване на тарифите за включване в
телекомуникационните мрежи; значително увеличаване на инсталационните такси,
особено при експресни услуги; по-високи тарифи на новите видове
телекомуникационни услуги и т.н. Подобна стратегия широко се прилага във
Великобритания в края на 80-те и началото на 90-те години.
На съвременния етап, все още остава не решен въпросът за структурата и точната
оценка на себестойността на различните видове телекомуникационни услуги.
Проблемът има два аспекта. От една страна, все още не е разработена всеобхватна и
надеждна методика, която би разпределяла разходите по конкретните видове
предоставяни телекомуникационни услуги, макар подобни изследвания да се водят. От
друга страна, става все по-очевидно, че и самите компании не винаги са заинтересовани
от предоставянето на съответната фактическа информация на държавните регулиращи
органи, която би могла да отрази реалните разходи на компаниите-оператори.
Компаниите-оператори променят абонаментната такса за използването на
телекомуникационната мрежа, в зависимост от продължителността на нейното
използване, а самата тарифа – в зависимост от времето в денонощието. В периоди с
най-голямо натоварване, обикновено, се установяват максимални тарифи, за да се
избегне необходимостта от допълнителното използване на скъпоструващо оборудване,
способно да обработва този пиков обмен на информация.
Друг обективен критерий за цените на телекомуникационните услуги са
разстоянията, на които се предава информацията. Обаче, в последно време, поради
острата конкурентна борба и използването на оптични мрежи все по-често се предлагат
тарифи, които игнорират този фактор.
 120

Перспективите за развитието на съвременния пазар на телекомуникационни

услуги в близките години се очаква да се определят от изключително високите темпове
на ръста в използването на Интернет и клетъчните мрежи. Според оценки в деловата
преса, общият обем на световния пазар на телекомуникационни услуги към 2010г ще
достигне 1,4 трлн. долара при 1 трлн. долара през 2004г. В съвременния свят няма вид
услуга, която да показва такива високи темпове на развитие като мобилните телефонни,
и особено мобилните клетъчни мрежи.
Продължаващият ръст на конкуренцията и търсенето на мобилните клетъчни
услуги на световния пазар се очаква да се съпровождат с бързо увеличаване на
асортимента на предоставяните услуги. Очаква се, към 2010г количеството на
абонатите в Европа, имащи достъп до Интернет, чрез мобилни клетъчни мрежи, да
достигне около 80%. За периода 2005-2010 г. средногодишните темпове на ръста на
броя на потребителите на Интернет в света се очертава около 8%. Напълно очевидно е
също, че в перспектива на световния пазар на телекомуникационни услуги ще се
засилва конкурентната борба за възможността да се предоставят услуги с използването
на най-съвременно оборудване и най-ефективни системи и стандарти. Успехът в тази
конкурентна борба ще се определя от степента на ефективност при използването на
световния телекомуникационен трафик, нивото на тарифите, възможностите на
компаниите-оператори оперативно и надеждно да предоставят на оператори от
различни страни в света висококачествени телекомуникационни услуги.

Международният бизнес в застрахователната дейност

В световната икономика и в развитите страни застрахователният отрасъл се

наложи с две ключови функции. Едната, да предлага защита срещу многообразните
рискове и другата, да бъде източник за натрупване и инвестиции (в това число и с
дългосрочен характер) за сметка на акумулираните от застрахователните компании
ресурси. Застраховането вече съпровожда всички важни икономически процеси и
сделки, с което осигурява устойчивост и оцеляване на бизнеса и неговото
възпроизводство.
Главен показател за мащабите и нивото на развитие на застрахователния отрасъл
става обемът на получените застрахователни вноски. В световен мащаб за 2005г той е
от порядъка на 2627 млрд. долара, от които 1536 млрд. се падат на застраховка-живот (в
което преобладава натрупващата функция) и 1091 млрд. – на останалото, общото (или
рисковото) застраховане.
По своята същност застраховането работи с непредвидими събития и загуби,
които, от една страна, стимулират физическите и юридическите лица да се застраховат,
а от друга страна, се отразяват на финансовото положение на целия застрахователен
отрасъл и отделните компании.
Терористичната атака върху двете кули на Световния търговски център в Ню
Йорк, който е бил застрахован в над 30 международни компании, нанесе ущърб от 50
млрд. долара, които трябваше да възмездяват застрахователните компании. Този ден, 11
септември 2001г, стана най-тежкия единичен застрахователен случай в цялата история
от съществуването на застрахователния бизнес.
Застрахователната защита позволява на компаниите и домакинствата да
компенсират загуби, да избегнат разоряване и да продължат своята дейност, независимо
от различните неблагоприятни събития. Теоретично е възможно да се разори и самият
застраховател, ако голям брой от застрахованите при него субекти едновременно
предявят иск за обезщетение. За да се предотврати подобна възможност,
застрахователните компании диференцира своя портфейл, т.е. застраховат разнообразни
 121

рискове и с различен срок на действие. Друг способ за защита от тяхна страна е

презастраховането и особено международното, т.е. застрахователният риск да се
раздели с други компании, при което, обаче, с част от споделения риск се споделя и част
от застрахователната премия, получавана от първичния застраховател.
Инвестиционната функция на застрахователите, макар и като странична дейност,
произтича от акумулирането на временно свободни финансови ресурси, които могат да
бъдат източник на инвестиционен доход. Те са временно свободни в рамките на
съществуващия промеждутък от време между сключването на застрахователния
договор, плащането на застрахователните вноски и възможното застрахователно
възмездяване.
Поведението на застрахователите като инвеститори се отличава с консерватизъм.
За тях предпочитани, като финансови инструменти, са високо ликвидните активи, а
също така и ниско доходните, но най-надеждни ценни книжа от типа на държавните
облигации.
Застрахователните мощности, природните катастрофи и другите опасности са
разпределени неравномерно по страни и континенти, както и самата стопанска дейност.
Неблагоприятни събития с разрушителни последствия и други негативни явления,
явяващи се причина за застраховане, стават повсеместно. Но в едни зони фирмите и
хората са застраховани в по-голяма степен от настъпване на финансови негативни
последствия, в други разполагат със слаба застрахователна защита, а в трети – въобще
не са застраховани.
По обема на застрахователните премии, на застрахователната карта на света се
обособиха три застрахователни пазарни центъра: североамерикански (с обем от 1050
млрд. долара), европейски (с обем от 826 млрд. долара) и японски (с обем от 446 млрд.
долара).
В последното десетилетие застрахователният бизнес с най-бързи темпове се
глобализира. За него в най-голяма степен е присъща трансграничността, което се
определя от това, че повечето обекти на застраховане се намират в движение.
Основен център на глобалните застрахователни операции стана лондонският
застрахователен пазар. Основни негови участници са Лойд, брокерски фирми,
застрахователни и презастрахователни компании, клубове за взаимно морско
застраховане, в които участват корабовладелци. Като източник на техния бизнес се
наложи предимно международната собственост. Лойд по своята същност не е компания,
а особена пазарна структура – група синдикати и частни лица, които приемат на своя
отговорност рискове. Тя не функционира директно, а изключително чрез
упълномощени и сертифицирани брокери и други посредници. Синдикатите се създават
като временни обединения на предприемачи-инвеститори, които поемат отговорността
за определена част от риска, влагайки лични средства.
Европейската интеграция, още в своя зародиш, обхваща и застрахователния
отрасъл и се превръща в ключов отрасъл на сегмента на услугите. На него днес се пада
8% от регионалния брутен продукт. Съвкупните инвестиции на застрахователните
компании в икономиката на страните-членки на Европейския съюз надхвърлят 350
млрд. евро. Движението за създаване на единен европейски застрахователен пазар в
рамките на ЕС създава особено благоприятни условия за крупния застрахователен
бизнес, който отдавна е вече транснационален и трансграничен.
Пред европейските застрахователи стои следният основен проблем - високата
уязвимост от стихийни бедствия поради голямата плътност на населението и
необходимостта да се асимилира източноевропейският застрахователен пазар, който се
изчислява от порядъка на 25 млрд. евро.
 122

На пазара в сферата на застраховането се наложиха три най-разпространени типа

застрахователни компании,:
 крупни компании, предлагащи широк спектър застрахователни услуги и
разполагащи с развита потребителска мрежа;
 специализирани застрахователи, работещи в целеви ниши;
 компании, учредени от други корпорации и обслужващи само (или
преимуществено) нейните застрахователни интереси.
В много страни се наблюдават процеси на консолидация и концентрация на
застрахователния бизнес. Това е следствие на необходимостта от: оптимизация на
бизнеса; съкращаване на разходите; повишаване на конкурентоспособността; излизане
извън пределите на националните граници; внедряване на нови технологии; а също така
и излизане от застрахователния пазар на някои застрахователни фирми (в резултат на
закриване, неудачни операции, поглъщания и сливания).
Тези процеси елиминират излишните фирми в застрахователния бранш, оставяйки
на пазара най-силните и повишавайки ефективността на вложения в застрахователния
бизнес капитал. Заедно с това се наблюдават и определени негативни тенденции:
намаляване на броя на застрахователните фирми и по този начин възможния избор за
потребителите на застрахователни услуги; ръст на тарифите и увеличаване стойността
на застраховането; съкращаване броя на работните места в застрахователния отрасъл.
Консолидацията в застрахователния бизнес става и чрез създаване на
транснационални съюзи за реализация на конкретни проекти. Те координират своите
действия, без да губят юридическата и организационната си самостоятелност.
Конкуренцията в застрахователния бизнес е многопланова и има различни
проявления – ценова конкуренция, конкуренция по качеството и нивото на обслужване
на клиента, конкуренция по сферите на застрахователното покритие и др.

Международният бизнес в туризма

Международният туризъм се наложи като един от най-доходните и динамично

развиващи се отрасли на световната икономика. В началото на 21-ви век
международният туризъм вече формира около 8% от общия обем на световния износ и
30–35% от световната търговия с услуги.
Броят на международните туристи постоянно нараства. В последните 20 години
средногодишните темпове на прираста на чуждестранни туристи в света е около 5%, а
на валутните постъпления – около 15%. Ако в 1950г броят на туристите в света е 25
млн. човека, а оборотът на туристическата индустрия е от порядъка на 2,1 млрд. долара,
то през 1980г те са съответно 284,8 млн. човека и 102,4 млрд. долара, през 1990г – 456,8
млн. човека и 264,7 млрд. долара, през 2005г – 694,2 млн. човека и 470,5 млрд. долара.
В много страни международният туризъм е водещ отрасъл за икономиката и играе
важна роля за формирането на брутния вътрешен продукт. Той отстранява много от
социално-икономическите проблеми. Международният туризъм стана решаващ фактор:
- първо, за валутни постъпления;
- второ, за създаване на нови работни места, намалявайки нивото на
безработицата;
- трето, за развитие на тези отрасли от националното стопанство, които са
свързани с туризма;
- четвърто, за активизиране на народните занаяти и общото развитие на
националната култура;
- пето, за повишаване жизненото равнище на местното население.
 123

Динамиката в развитието на туризма в решаваща степен е подвластна на общото

състояние на икономика в една или друга страна. Като определящи икономически
фактори, влияещи в значителна степен върху разширяването на световния пазар на
туризма през 21-ви век, се наложиха: повишаващото се жизнено равнище в световен
мащаб и на първо място в развиващите се страни; създаването на широк и достъпен
транспорт; а също така и динамичното развитие на международната търговия и
международния бизнес, като цяло. Много страни, специализиращи се в туристическия
бизнес, продължават да привличат крупни инвестиции за изграждането и развитието на
съвременни туристически центрове, за строителството на нови вериги от хотели, за
разработването на нови туристически маршрути.
Съществено влияние върху международния туризъм оказа бурното развитие на
информационните технологии и средствата за информация –Интернет и телевизията,
издаването на многобройни списания и вестници и т.н. Към началото на новия век
туристическата индустрия стана един от водещите отрасли на световната икономика.
Върху развитието на международния туризъм сериозно влияние оказаха и промените в
демографската структура и социално-икономическите условия – увеличената численост
на населението, увеличаващият се брой на пенсионерите с достатъчна материална
обезпеченост (основно в развитите страни), увеличената продължителност на платените
отпуски, ръстът на доходите, тенденцията към по-късни бракове и др. Все по-голямо
количество хора имат време, желание и реални възможности за пътешествия.
Заедно с всичко това, отрицателно влияние за развитието на туризма оказват: все
още нестабилната политическа обстановка в някои страни и региони; военните
конфликти от различен мащаб; заплахите от тероризъм; изострящите се екологични
проблеми; разпространението на различни епидемии и т.н.
Днес, практически, на световния туристически пазар напълно доминират най-
крупните международни транснационални корпорации с многомилиардни обороти,
такива като “ТУИ” (Германия), “Карлсон (САЩ), “Кук” (Великобритания), “Воаяж”
(Франция), “Интерхоум” (Швеция). По-голямата част от най-големите вериги от хотели
в света принадлежат на американския бизнес – “Шератон”, “Холидей Ин”, Мариот”,
“Рамада”. Широко известни са също “Транстхауз Форт” (Великобритания), Аккор” и
“Клаб Медитранс” (Франция), “Джионп Сол” (Испания).
За класификацията на международния туризъм се използват няколко основни
подхода, които в значителна степен предопределят и неговото съдържание:
- по възраст – средна възраст, младежки, детски и смесен;
- по продължителност – еднодневен, многодневен, транзитен;
- по сезони – активен туристически сезон (златен), между сезонен или
полусезонен (сребърен), не сезонен;
- по форма на участие – индивидуален, групов, семеен;
- по начин на предвижване – пешеходен, с традиционни транспортни средства
(автомобилен, железопътен, авиационен и т.н.), екзотичен транспорт ( дирижабли,
въздушни балони, делтаплани, конен).
Туризмът, в зависимост от целите на пътуването, се подразделя на: познавателен,
курортен и лечебен, делови и конгресен, спортен, търговски, екологичен, научен,
учебен, религиозен. Да се определи фактическото съотношение между различните
типове туризъм е доста сложно, тъй като то се променя по региони, по страни и години,
а освен това съществува и голям брой смесени типове. Най-масов и традиционен тип
туризъм е познавателният (над 50%). На деловия туризъм се пада около 15-20%, като в
последните години той се развива много динамично с ежегодни темпове на ръст от
около 8%.
 124

На световния туристически пазар съществуват редица страни, които притежават

определени предимства, в сравнение с техните конкуренти и които предопределят, в
повечето случаи, тяхната специализация на даден пазар, а в отделни случаи и
монополно пазарно положение, позволяващи им ежегодно да привличат чуждестранни
туристи. Така например, уникалните природни дадености в САЩ (Ниагарския водопад),
в Непал (връх Еверест) и древните паметници в Египет (пирамидите), в Индия (Тадж
Махал), в Гърция (Акропола), в Италия (Колизеума) позволяват на тези страни да
развиват на първо място познавателния туризъм. Наличието на прекрасни морски
плажове, благоприятни условия за зимни спортове и алпинизъм, голямо историко-
културно наследство, световно известни театри и музеи, карнавали и фестивали,
известни панаири и развлекателни центрове дават необходимите предимства на едни
или други страни.
Интересен пример за достатъчно екзотичен, но в същото време извънредно
перспективен, става космическият туризъм. Начало в това отношение постави Русия,
която през 2002г изпрати в Космоса за една седмица американския бизнесмен Денис
Тито срещу сумата от 20 млн.долара. От 2003г най-големите частни американски
туристически компании “Спейс Адвенчърс” и “Ред Летър Дейс” излязоха на пазара с
предложение за резервиране на места на Международната космическа станция.
Следва да се отбележи, че освен наличието на едни или други уникални
дадености, туристическият бизнес се нуждае и от редовно привличане на сериозни
инвестиции. В много страни от Африка и Азия туристическата индустрия съществено
се затруднява от липсата на необходимата инфраструктура – преки въздушни линии,
неудовлетворителна пътна мрежа, ниско ниво на хотелиерско обслужване.
На световния туристически пазар се откроиха две групи страни - страни-
доставчици на туристи и страни, като правило, приемащи туристи. Основни лидери
сред страните-доставчици станаха САЩ, Германия, Великобритания, Белгия, Русия и
др., а приемащи – Франция, Испания, САЩ, Италия, Египет и др. По доходите,
получавани от туризма, водещи позиции заемат промишлено развитите страни (САЩ,
Испания, Франция, Италия).
На европейския регион се пада до 60% от международния туристически поток и
около 50% от всички постъпления от туризма в света. Успехът на европейските страни
се обяснява не само с наличието на световно известни забележителности и съвременна
инфраструктура, но и с традиционните предпочитания на европейските жители да
прекарват своя отпуск в близките държави. Около 90% от туристическия поток, в едни
или други европейски страни, съставляват самите европейци. Водещо място заема
южно-средиземноморската група страни Испания, Италия и Гърция, а също така
Германия, Бенилюкс и Австрия, на които се пада около 20% от международния
туристически поток. Централна и Източна Европа – България, Хърватия, Чехия и
Унгария заемат около 11% от световния туристически пазар.
Азиатско-тихоокеанският регион, който често се нарича “туристическо
направление на бъдещето”, заема около 18% от световния пазар. В последните години
той успя да измести американския регион от втората позиция.
Американският регион заема трета позиция с относителен дял от !7%. В
международния туристически поток около 75% от доходите се падат на САЩ, Канада и
Мексико.
Относително по-скромно място заемат Африка и Близкият Изток – съответно 4% и
2%.
Според прогнозите на Световната туристическа организация, световният
туристически пазар и в бъдеще ще се развива бързо. Очаква се към 2020г
международният туристически поток да се увеличи повече от 2 пъти и да достигне 1,6
 125

млрд.души. От гледна точка на възрастовия сектор, най-перспективно направление

остава потокът от лица над 50-годишна възраст. Може да се очаква, че международният
туризъм притежава огромен потенциал и съществени перспективи за развитие,
благодарение на по-активното въвличане на нови страни в този отрасъл на световната
икономика.

Международният бизнес в спорта

Международният бизнес в спорта се превърна в един от динамично развиващите

се пазари в сферата на услугите. Сериозен импулс за динамиката на този бизнес дава
процесът на глобализацията. Бизнесът в спорта влезе в двадесетте най-привлекателни
отрасли на световното стопанство по ефективност на капиталовложенията.
За разлика от другите сфери на бизнеса, спортът, ползвайки се с огромна
популярност сред редица слоеве от населението, тясно се преплете и с политиката.
Много известни спортисти и успели мениджъри в спортния бизнес продължават своята
кариера в качеството им на видни политици и държавни чиновници от висш ранг.
Основни субекти в съвременния международен бизнес в сферата на спорта са:
държавните спортни комитети; федерациите по видовете спорт; професионалните
клубове; представителите на бизнеса (спонсори, инвеститори, рекламодатели);
спортните и маркетинговите агенции; средствата за масова информация,
производителите на спортна продукция и атрибути и главните потребители на пазара на
спортната индустрия – милионите зрители и запалянковци.
Водещи страни в световния пазар на спортната индустрия станаха САЩ, страните
от Западна Европа (Великобритания, Италия, Испания, Германия, Франция), Русия, а
също така и някои страни от Азия (Япония, Китай, Южна Корея) и Латинска Америка
(Аржентина, Бразилия).
В САЩ, още в края на 19-ти век, започва да се отделя повишено внимание на
комерсиализацията на спорта. В Западна Европа спортът се превръща в сериозен бизнес
едва към 1980 година, когато Международният олимпийски комитет (МОК) се възглави
от успелия предприемач и опитан мениджър Хуан Антонио Самаранч. Под негово
ръководство се разработи дългосрочна стратегия за комерсиализация на световния
спорт. Първостепенна задача става налагането на тезата – спортът да стане
самоиздържащ се, а в бъдеще да се превърне в преуспяваща сфера на бизнеса. Именно
тогава, в световния и на първо място в западноевропейския спорт, започват да се влагат
сериозни инвестиции, да се сключват изгодни договори с най-крупните производствени
корпорации и световни телевизионни компании, да се привличат професионални
мениджъри и маркетолози от другите сфери на бизнеса, преди това нямащи нищо общо
със спортните мероприятия.
Глобализацията на световната икономика се отразява положително и на този
процес, повишавайки интереса към спорта и разпространявайки някои непопулярни
негови видове и в други страни. Така, в САЩ, от средата на 90-те години, започва
активно да се развива европейският футбол, като контрапункт на американския футбол.
В международния спортен бизнес се появиха особености и черти, съвършено не
характерни за другите сфери на предприемаческата дейност. Така например, уникално,
по своята същност, стана понятието “трансферен пазар”, съгласно който обект на
покупко-продажба стават самите спортисти. Нито в една друга сфера на международния
бизнес, освен в спорта, е невъзможно да се преотстъпи необходим сътрудник на
конкурент, определяйки му заплата (цена) и едновременно с това заплащайки крупна
сума като компенсация на неговата бивша компания.
 126

Сериозна конкуренция в спортната индустрия се наблюдава не само между

професионалните спортни клубове, но и между отделни държави за провеждането на
крупни международни състезания, световни шампионати или Олимпиади. Такива
мероприятия, макар и да изискват сериозни финансови инвестиции и организация, след
това носят не малки печалби, което днес стана едва ли не най-важното. В рамките на
подготовката на една Олимпиада се строят редица съвременни спортни съоръжения и се
модернизира основната част на градската инфраструктура. Провеждането на
мероприятия от такъв мащаб се отразява положително и върху имиджа на страната,
повишава интереса към нея сред туристи и предприемачи от различни страни.
В последните години най-крупни и успешни от комерсиална гледна точка станаха
зимните и летните Олимпийски игри, световният шампионат по футбол, състезанията в
рамките на Националната хокейна лига (НХЛ) и Националната баскетболна лига (НБЛ)
в САЩ, футболната лига на шампионите, световните първенства по тенис, надпреварата
във “Формула 1” и много други.
Голямата част от съпътстващите инвестиции се падат на масовите игрови
спортове и на първо място на футболния бизнес. Това е свързано не само с неговата
извънредна популярност, практически във всички краища на земното кълбо, но и най-
важното, с относителната достъпност на този вид спорт за всички слоеве от
населението. При него не са необходими скъпо струващи съоръжения, като при голфа,
строги климатични условия, като при хокея, сериозни разходи за наеми, като при
тениса. Освен това, вместимостта на футболните стадиони наброява десетки хиляди
места (средно около 50 000), докато при хокейните и баскетболните площадки те са от
порядъка на хиляди.
Днес, печалбите в спортния бизнес не се ограничават само от премиите за победи
в националните и международните шампионати. Професионалните спортни клубове са
истински търговски предприятия, произвеждащи не само зрелища за широк кръг
потребители. Около тях се създава цяла инфраструктура, насочена към получаване на
печалби в много съпътстващи отрасли, които на пръв поглед нямат нищо общо със
спорта. Спортните клубове се стремят да се представят като продавачи на една или
друга услуга или стока на пазара, а запалянковците се разглеждат като клиенти и
потребители на целия комплекс от произведените преки и съпътстващи блага.
Приходната част в бюджета на професионалните европейски и американски
клубове най-често се формира от пет основни компонента:
- първо, средства от продажбата на правата за телетранслация;
- второ, спонсорски постъпления;
- трето, средства от продажба на билети;
- четвърто, доходи от спортни постижения;
- пето, други комерсиални програми на клубовете.
Продажбата на правата за телетранслация на дадено спортно събитие стана една
от най-доходните части в клубния бюджет, като формира до 50% от целия доход. Лидер
по доходност, в това отношение, е световното първенство по футбол. Следва да се
отбележи, че цената на телевизионните права расте с всяка изминала година. Ако през
1987г Международната федерация по футбол (ФИФА) е продала лиценза за
транслацията на мачовете от световния шампионат по футбол в Италия (1990г), САЩ
(1994г) и Франция (1998г) за сумата от 225 млн. долара, то цената на транслацията през
2006г нарасна до 990 млн.долара, т.е. повече от 4 пъти.
Спортните клубове, с цел да получат по-високи доходи, започнаха да използват, в
последните години, така наричаната политика на “сегментация на телевизионните
права”. С други думи казано, първо се продават преките транслации, а “изрезките” на
головете, повторенията на мачовете, транслациите в други страни се продават отделно
 127

още веднъж. Малкото най-богати спортни клубове в света станаха собственици на

платени телевизионни канали, по които ежедневно се предават актуалните спортни
новини и рекламни клипове.
Втората част на доходите от спорта – “спонсорските постъпления” засега е най-
незначителна (около 10-15%). Независимо от това, работата със спонсорите е
установена традиция и е отработена до най-малки подробности. Основни субекти в този
сектор стават, така наричаните, “генерални спонсори”. Това са, като правило, крупни
компании в различни сфери на бизнеса. Така, постоянен генерален спонсор на един от
най-популярните и най-богатите футболни клубове в Англия “Манчестер Юнайтед” е
“Водафон” - крупна корпорация, лидер в клетъчните линии, на “Ливърпул” – биреният
гигант “Карлсберг”, на мадридския “Реал” – компанията “Сименс” и т.н.
Наименованията на тези фирми се изписват на футболните фланелки на играчите, върху
рекламни щитове, светлинни табла и т.н.
Отделни корпорации създават и изцяло финансират собствени спортни клубове.
Например, световният гигант в производството на фармацевтични препарати “Байер” е
собственик на немския футболен клуб “Байер Леверкузен”, млечният концерн
“Пармалат” – е собственик на италианския “Парма” и т.н. Подобна схема е добра с това,
че клубът има достоен и надежден финансов покровител, независимо от постиганите
резултати и рейтинг в световната класация. Основният недостатък е в това, че клубът
напълно зависи от финансовото благополучие на неговия собственик.
Освен обявените спонсори, всеки клуб има верига от официални партньори и
доставчици. Например, известните компании - производители на спортни облекла
“Найк” и “Адидас”, явявайки се, така наричаните, технически споносори, имат
дългосрочни контракти с много клубове от Европа и Северна Америка за снабдяване на
техните спортисти с екипи и обувки от фирменото им производство.
Третата част от доходите на спорта – “средствата от продажба на билети”
съставлява около 30-35%. Това е единствената част от доходите, които реално се
управляват непосредствено от професионалните спортни клубове.
Продажбата на билети е интересен, но същевременно сложен и многопрофилен
бизнес. Освен еднократните билети, с които се пълни само половината от стадиона,
клубовете разработват схеми за продажби на сезонни абонаментни карти. Тяхната
продажба стартира половин година преди началото на сезона, като се тръгва от
минимална цена. С наближаване началото на състезателния сезон, абонаментът
прогресивно поскъпва. Притежателите на сезонни абонаменти, за разлика от
останалите, като правило, се ползват с редица предимства. Освен паричната икономия,
на тях им се предоставя възможността да ползват 10%-но намаление в клубните
магазини, възможност да си закупят собствено място в евротурнирите, възможност да
предават своето място на стадиона по наследство, безплатно посещение на мачове на
дублиращия отбор и т.н.
Много европейски и американски спортни клубове практикуват кредитиране на
своите запалянковци, като се договарят с отделни банки за условия по разсрочено
заплащане на сезонните билети. Нерядко кредитът за запалянковците е безлихвен, т.е.
лихвата се заплаща от клуба. Така, един от английските клубове, плащайки 130 хил.
фунта за лихвата по такъв кредит, в крайна сметка получава от продажбата на сезонни
абонаменти 1,3 млн. фунта доход.
Във Великобритания, където на футболния бизнес се гледа изключително
сериозно, съществува лозунг - “заедно с отбора от люлката до гроба”. Това означава, че
всеки, който веднъж е отдал сърцето си на любимия клуб, ще му носи доходи в
продължение на 40-50 години. Притежателите на билет или абонамент за мачовете на
любимия отбор винаги с голямо удоволствие купуват програмите за мачовете, храна и
 128

напитки в кафенето или ресторанта на стадиона, в клубния магазин или лавка,

търгуващи със сувенири на клуба.
Четвъртата част от доходите на клубовете е свързана непосредствено с техните
спортни постижения. Това са премии за участие в национални и международни
турнири, премии от наградния фонд при завоюване на медали от различни шампионати
и купи. Един от най-доходните и престижните международни клубни шампионати по
футбол в Европа стана участието в турнира на “Европейската лига”. За всеки изигран
мач в груповия етап на лигата европейският клуб получава 500 хил. швейцарски
франка, а за победа в мача – още толкова. Победителят в “Лигата на шампионите”
заработва 10 млн., а другият финалист 6 млн. швейцарски франка. Освен всичко това,
победите водят до повишаване акциите на спортните клубове на международните
борси.
Последната, петата част от доходите на клуба – “комерсиалните програми”,
включва широка гама от различни видове комерсиална дейност за привличане на
печалби в клубните каси. Много професионални клубове притежават собствени хотели,
телевизионни канали, туристически фирми, ресторанти, кафенета, барове, широка
мрежа от бензиностанции из страната и др. Освен това на територията на стадионите се
провеждат различни конференции, презентации, изложби и концерти. Дават се под наем
зали за съвещания и търговия, офиси, паркинги. Отделно перо в доходната част е
продажбата и преотстъпването на играчи на други клубове.
Основните разходи на професионалните клубове са свързани с изплащането на
заплати на техните сътрудници – играчи, треньори, мениджъри и обслужващ персонал.
За тази цел отиват от 50 до 70% от разходите на клубовете. Клубовете правят големи
разходи за покупка на нови перспективни играчи. Следва да се отбележи, че от началото
на 90-те години на световния пазар тези суми растат в геометрична прогресия. Това
особено силно засегна европейския и южноамериканския футбол.

Най-скъпите трансфери в света

Играч Година Клубове Сума в британски

(от - във) лири (евро)
(курс 01.06.2009г)
Рикардо Изексон 2009г Милан - Реал 62млн (72млн)
дос Сантос (Кака)
Зинедин Зидан 2001г Ювентус - Реал 45,62млн (53млн)
Луиш Фиго 2000г Барселона - Реал 37млн (43млн)
Ернан Креспо 2000г Парма - Лацио 35,5млн (41,2млн)
Джанлуиджи Буфон 2001г Парма - Ювентус 32,6млн (37,85млн)
Робиньо 2008г Реал - Манчестер Сити 32,5млн (37,73млн)
Кристиан Виери 1999г Лацио - Интер 32млн.(37,15млн)
Димитър Бербатов 2008г Тотнъм - Манчестер 30,75млн (35,7млн)
Юнайтед
Андрей Шевченко 2006г Милан - Челси 30млн. (34,8млн)
Рио Фърдинанд 2002г Лийдс - Манчестер 29,1млн (33,78млн)
Юнайтед
Роналдо 2002 Интер - Реал 26,7млн (31мл)
Дейвид Бекам 2003 Манчестер 24,9млн (28,9млн)
Юнайтед - Реал
 129

Механизмът на футболния трансфер включва от страна на клуба-купувач, освен

заплащането на парична компенсация за придобиването на играча, в съответствие с
контракта следва да му определи заплата, която, като правило, съставлява 10% от
стойността на покупката. Така, след покупката за 41,3 млн. долара от мадридския
“Реал” на знаменития английски футболист Дейвид Бекам, на играча е определена
ежегодна заплата от 30 млн. евро и то без да се смятат премиите, които нерядко са
равни на заплатата на спортиста. Както е известно, всяка звезда в световния спорт
подписва лични контракти с най-големите световни компании за реклама на нейната
продукция. Доходите от рекламните договори на Бекам са от порядъка на 30 млн.евро
годишно. По правилата на международния спортен бизнес, с покупката на спортиста
клубът автоматично получава половината върху правата на имиджа на своя нов
“работник”, т.е. получава 50% от неговите рекламни доходи. Освен това, клубът има
право да използва в своите комерсиални програми името на играча. Така футболната
фланелка с номер “23” и фамилията “Бекам”, независимо от високата цена от 100 евро,
се ползва с висока популярност и се купува от запалянковците.
Рекордните сделки с покупко-продажба на играчи бяха извършени в периода 2000
– 2001г, след което многомилионните трансфери рязко се съкратиха, за да се възродят
след 2006г. Доходите от такива видове спорт като футбола и “Формула-1” забележимо
започнаха да падат. Основната причина за това е банкрутът в средата на 2002г на най-
крупната немска медийна корпорация “Кирх Груп” и на нейния собственик Лео Кирх.
Тази компания се занимаваше с продажбите на правата за транслация на най-
популярните видове спорт на най-крупните телевизионни канали в света.
Скокообразното вдигане на цените за тези транслации доведе до отказ на много
световни телевизионни канали да купуват тези права, което стана и една от основните
причини за банкрута на германския медиен гигант. В крайна сметка, това доведе до
рязко съкращаване на доходите на отборите във “Формула 1” и практически на всички
професионални футболни клубове в Западна Европа.
Други причини, задълбочили сложното финансово положение в европейския
спортен бизнес, в началото на 21-ви век, станаха зачестилите банкрути в редица крупни
световни компании, явяващи се едновременно финансови покровители и спонсори на
някои спортни клубове. Това принуди европейския спорт да се придържа към строги
икономии. По-сериозно внимание започна да се отделя на нови нетрадиционни
комерсиални програми, насочени към получаване на допълнителни доходи. В
последните години, в международния спортен бизнес се налага практиката да се
организират рекламно-комерсиални обиколки в богатите страни на Азия, Америка и
Близкия Изток и да се играят приятелски мачове с местни отбори. Така през лятото на
2003г мадридският “Реал”, преди началото на състезателния сезон в Испания, направи
обиколка в Азия (Япония, Китай, Тайланд). За всеки изигран мач получи сума от
порядъка на 10 млн.долара.
За разлика от нестабилната финансова ситуация в европейската спортна
индустрия, спортният бизнес в САЩ продължава да набира обороти и да носи все по-
големи доходи. Така например, за финала по американски футбол “Сепербоул - 2007”
цените на вече продадените билети варираха между 4 000 и 150 000 долара. Секундната
реклама по време на това най-велико спортно събитие за САЩ достигна изумителните
86 667 долара, а стандартният половин минутен телевизионен клип - 2,6 млн. долара.
Основната причина за това състояние, според много експерти, се крие в принципните
различия на американския бизнес от европейския бизнес в спорта. В какво се изразяват
те?
В последните години, в Европа стана забележима и трайна тенденцията на рязкото
разграничаване на клубовете на богати и бедни в почти всички видове спорт.
 130

Клубовете-милионери създават несравнимо по-добри условия за своите спортисти,

сключват с тях многомилионни договори, купуват най-надарените млади спортисти и
т.н. По този начин в много първенства почти изчезва спортната интрига, поради изявени
лидери и аутсайдери. В следствие на това, крайният резултат от спортната интрига, до
голяма степен, стана предвидим. Всичко това доведе до сериозно намаляване на
интереса към европейските първенства сред по-голямата част от запалянковците, а
следователно и сред световните телевизионни канали и потенциалните рекламодатели.
За разлика от Европа, в САЩ не съществува така изразено разграничаване във
финансовите възможности между различните клубове. Това се постига, освен всичко
друго, чрез прилагането в спортния бизнес на така наричаната система “драфт”.
Драфтът – това е процес на ежегоден избор на млади спортисти, при което на последния
в класацията клуб в края на сезона се предоставят за избор най-перспективните нови
състезатели. Предпоследният клуб взема следващите играчи по рейтинга, а шампионът
може да претендира само за спортисти от най-последната рейтингова позиция. По този
начин спортната лига на САЩ се старае в една или друга степен да балансира нивото на
майсторството в отборите и техните възможности, като не позволява на отделни отбори
да се превърнат в явни суперклубове, а други да са постоянни аутсайдери.
Освен това, в спортния бизнес в САЩ съществува и друг елемент, позволяващ да
се задържа интереса на зрителите към шампионата до последния мач. Това е системата
“плей-оф”. Нейно основно правило е загубилият във всеки кръг на “плей-офа” да
отпада от турнира, без да получава никаква награда. По този начин, в американския
спорт става важно не толкова какво място отборът е заел в края на редовния шампионат
(където се играе всеки срещу всеки), тъй като в “плей-офа” може да стане победител
даже команда-аутсайдер в текущия сезон. В професионалната американска лига никога
не е възможна ситуация, при която един отбор да стане предсрочно шампион, няколко
мача преди края на шампионата, което много често се случва дори на най-престижни
турнири в Европа.
В САЩ клубният състав на шампионата, като правило, винаги е постоянен. Нито в
един от игровите видове спорт (баскетбол, хокей, бейзбол или футбол) не съществуват
втора или трета група. Затова, отборите, заели в края на сезона последните места, не
напускат висшата лига, както това става в европейския спорт. Цялата тази система е
създадена за запазване на спортната интрига и за задържане вниманието на спортните
запалянковци. В американския спорт, за разлика от европейския, не съществува
практиката за ограничения в работната заплата. Затова играчите, желаейки да заработят
колкото се може повече, усъвършенстват своето спортно майсторство и се стремят да
работят основно в САЩ.
В световния спорт, в настоящия момент, практически действат два явно изразени
модела на спортен мениджмънт – американския и европейския. Всеки от тях има както
позитивни, така и негативни страни поради формиралите се икономически,
политически и културни особености и традиции в страните.
Днес, спортът, като обект на бизнеса, е своеобразен критерий, отразяващ реалните
достойнства и недостатъци на съвременното социално-психологическо състояние на
световната общност и нейната икономика. В същото време световният опит показва, че
сериозните и разумни инвестиции в спорта са полезни както за обществото, така и в
перспектива неизбежно са доходоносни и за техните инвеститори.

6.2. Външноикономическите операции

Съвременните фирми и държавите, като цяло, разполагат с разнообразни

възможности за ефективна експанзия на международните пазари в условията на остра
 131

борба с множество конкуренти. Традиционно се използват класическите

външнотърговски операции – продажби, посредничество, реекспортни сделки, лизинг и
др. Но задълбочаващите се интеграционни процеси изведоха на преден план
комплексните външноикономически операции. За разлика от традиционните операции,
те създават предпоставки за трайни и високоефективни инвестиционни,
производствени, научно-технически и търговски връзки между партньорите, което
обуславя висок взаимен интерес и солидарност при поемането на неизбежния
стопански риск.
В системата на международните икономически отношения и в исторически, и в
логически аспект водещо място заемат продажбите. Същността, принципите и методите
за осъществяване на всяка сделка, в условията на международния пазар, формират
общата конструкция, по подобие на която се изграждат и развиват всички останали
видове операции в международния бизнес, т.е. различните форми на реализация.
Международните икономически отношения се характеризират с изключителна
пъстрота на видовете и формите на външноикономическите операции. За нуждите на
анализа, тяхната класификация може да изхожда от различни критерии: първо, от
правото на собственост; второ, от юридическата им същност; трето, от характера на
доставката; четвърто, от формата на плащане; пето, от характера на връзките между
контрагентите и т.н.
От гледна точка на правото на собственост върху стоката,
външноикономическите операции се подразделят на два основни вида: първо, когато
правото на собственост преминава от продавача върху купувача и второ, когато се
прехвърля правото на ползване на стоката или на интелектуален продукт от един на
друг контрагент.
В първия случай това става под формата на продажби, реекспорт,
компенсационни операции, борсови сделки, тръжни операции и др.
Във втория случай това става под формата на лизингови операции, лицензионни
споразумения, ноу–хау сделки, франчайзинг и др.
От гледна точка на юридическата им характеристика, външноикономическите
операции се оформят като договори за прехвърляне на собственост, за извършване на
определени дейности, за интелектуална собственост, за предоставяне на права за
ползване, за правни услуги, за консултантска дейност, за съвместна дейности др.
От гледна точка на начина на осъществяване на доставката във времето,
външноикономическите операции могат да бъдат реализирани като еднократна доставка
и като периодични доставки.
От гледна точка на начина и формата на плащане, външноикономическите
операции се характеризират като кеш-операции (плащане в брой), кредитни операции,
клирингови операции, компенсационни сделки и периодични плащания.
Компенсационните сделки се извършват под формата на бартер (100% компенсация със
стоки и/или услуги), комбинирана компенсация със стоки, услуги и пари като платежно
средство, компенсации с насрещна покупка и компенсации на основата на резултантна
продукция (”купи обратно”). Периодичните плащания са под формата на периодични
вноски (при лизинг и аренда) и под формата на отчисления (при лиценз, концесия и
др.).
В зависимост от характера на връзките между контрагентите,
външноикономическите операции се характеризират като традиционни (продажби,
посредничество, реекспорт, борсови операции и др.) и комплексни..
Комплексните външноикономическите операции получават все по-голям
относителен дял в богатия спектър от възможности за международно икономическо
сътрудничество. Предимствата им се дължат на следните обстоятелства:
 132

 създават и развиват разнородни по своя характер връзки;

 осигуряват висок взаимен интерес по сделката;
 гарантират дългосрочност на връзките между участниците в операцията;
 имат високи средни стойности на сключваните договори;
 позволяват по-висока степен на сложност и риск;
 създават по-сложна и наукоемка система за организация и управление на
икономическите операции;
 осигуряват по-добри условия и предпоставки за ефективно навлизане и
завоюване на задгранични пазарни позиции.
Комплексните външноикономическите операции по форми на реализация могат да
бъдат подразделени на три основни групи: първо, производствено коопериране; второ,
международен инженеринг и трето, сделки от научно-технически характер.
Производственото коопериране се прилага все по-широко в международните
икономически отношения. На практика съдържанието на тази дейност надхвърля
рамките на самото понятие. Причината за изоставането на това наименование от
богатството на неговото реално съдържание, според редица експерти, е в това, че най-
ясно установени форми на коопериране в международния бизнес се наблюдават в
сферата на производството и дори по-конкретно в сферата на промишленото
производство. Сътрудничеството в производствената сфера неизбежно е свързано, в по-
малка или в по-голяма степен, и с развитието на тесни инвестиционни, научно-
технически, маркетингови и други връзки между контрагентите.
Международното производствено коопериране се извършва основно под формата на
договори за съвместна дейност и коопериране в рамките на създадени за целта нови
стопански единици (смесени предприятия и консорциуми).
Кооперирането на договорна основа най-често се извършва в следните основни
форми: първо, съвместно производство; второ, преработка на чужди ресурси; трето,
двуфазно производство; четвърто, субконтракт.
Договорите за съвместно производство обикновено уреждат взаимоотношенията
между партньорите в случаи, когато единият доставя части, възли, агрегати, а другият
ги използва за производство на краен продукт. При това коопериране страните запазват
пълната си производствена, търговска, финансова и юридическа самостоятелност.
Негова разновидност са случаите, когато се организира съвместно производство на
територията на единия от контрагентите. Това става чрез обособяване на самостоятелна
производствена единица със съвместни органи за управление, без да се регистрира като
юридическо лице. Продукцията не е съвместна собственост, а всеки от партньорите
реализира самостоятелно и от свое име част от продукцията. Този тип отношения често
са начален етап на задълбочаване на кооперативните връзки.
Същността на сделките за преработка на чужди ресурси (на ишлеме), като вид
коопериране, се изразява в доставката на материални ресурси за преработката им в
страната на фирмата-производител, в готова или полуготова продукция срещу
заплащане на вложения труд. Когато преработващата страна участва в осигуряването на
част от необходимите ресурси, операцията се характеризира като полуишлеме.
Например, редица български фирми осъществяват преработка на чужди ресурси в
сферата на леката промишленост. Този вид сделки са изключително перспективни за по-
нататъшно задълбочаване на кооперативните връзки, тъй като много често се
придружават или са последвани от лицензионно споразумение и други по-дълбоки
кооперативни форми.
Двуфазното производствено коопериране се характеризира със специализация на
партньорите в производството на отделни комплектуващи възли и детайли за дадено
изделие. В резултат на взаимен обмен крайният продукт се произвежда на териториите
 133

на всеки от партньорите. И при тази форма се запазва юридическата и икономическата

самостоятелност на страните по договора, но е налице сериозно технологично
обвързване.
Същността на субконтракта е в обединяване на усилията или взаимодействие
между две или повече фирми на основата на договор за поддоставка или под
изпълнение Водещата фирма – контракторът възлага на друга фирма – субконтрактор
производството на определени изделия или изпълнението на определени дейности, в
съответствие със зададени спецификации и изисквания. По този начин, една комплексна
дейност се разпределя между отделни изпълнители, но юридическата, икономическата
и финансовата отговорност за крайния резултат остава за фирмата – контрактор. Затова
спецификата на тази форма на коопериране, за разлика от класическото търговско
договаряне, се изразява в съществуването на отношения на “подчиненост”. Основните
предимства на субконтрактната форма са в рационалното разделение на труда, във
възможността да се ускорява изпълнението на поставената задача и оптимално да се
използва потенциала на контрактора. Интересите на контрактора за използването на
тази форма са продиктувани от следните обстоятелства: първо, увеличават се
инвестиционните и производствените му възможности; второ, реализират се икономии
чрез прехвърляне на задачи на изпълнители, чиито производствени разходи в дадена
област са по-ниски; трето, използват се високоспециализирани знания и умения, които
контракторът не притежава, а те са от съществено значение за качественото изпълнение
на заданието; четвърто, намаляват се рисовете при рационално и компетентно
разпределение на задачите. Субконтракторите също извличат своите ползи, защото по
този начин се разширяват техните производствени възможности, повишава се
равнището им на специализация, осигуряват си достъп до специализирана научно-
техническа и производствена информация, а също така се възползват от маркетинговите
позиции на контрактора.
Международното производствено коопериране под формата на нови стопански
единици се осъществява чрез създаване на смесени фирми и консорциуми.
Смесените фирми се наложиха като традиционна и ефективна форма за
коопериране на предприятия от различни страни с цел разнообразна съвместна дейност.
Те притежават голямо разнообразие от видове, диференцирани на основата на различни
критерии: първо, по характера на тяхната дейност като производствени, търговски,
лизингови, комплексни и др.; второ, по съотношението на капиталовото участие като
паритетни и дялови; трето, по правния статут като акционерни дружества, дружества с
ограничена отговорност и др.; четвърто, по отрасловата им насоченост – в добиващата,
обработващата промишленост и др.
Мотивите за създаване на смесени фирми са различни. Ще посочим само някои от
тях, които имат принципен и общовалиден характер: първо, съвместно решаване на
технологични задачи с цел повишаване на конкурентната способност на партньорите;
второ, интегриране на капитали за реализиране на определени проекти; трето,
разширяване на гамата на произвежданите продукти; четвърто, завоюване на нови или
разширяване на съществуващите пазарни сегменти; пето, преодоляване на бариерите,
поставяни от икономически, митнически и други съюзи; шесто, достъп до
високоспециализирана информация, ноу-хау, управленски и маркетингов опит и знания.
Смесените фирми притежават редица предимства. На първо място, това е по-
добрата възможност за достъп до суровини, евтина работна сила и други
производствени ресурси, което при пълна самостоятелност на чуждата фирма би било
трудно и несигурно, особено в условия на политическа и икономическа нестабилност.
На второ място, те създават предпоставки за дългосрочност и устойчивост на деловите
връзки, продиктувани от съвместното вземане на стратегически решения и поемане на
 134

ангажименти. На трето място смесените фирми осигуряват пряк достъп до чуждия

пазар при по-висока степен на маневреност и гъвкавост, в сравнение с другите методи и
форми на международния маркетинг.
Консорциумът, като договорно обединение на юридически и икономически
независими фирми, се изгражда на основата на разделението на труда с цел
осъществяване на съвместно производство, строителство и пласмент в по-големи
мащаби. Функционирането му предполага много добро разпределение на права и
задължения между участниците, строга технологична, производствена и финансова
дисциплина, защото всяка фирма е интегрална част от едно цяло, т.е. от преследвания
резултат. Затова, консорциумът, като кооперативна форма, преодолява множествеността
на договорите при субконтрактната форма и поставя участващите в него в относително
равностойни позиции и по отношение на отговорността, и по отношение на крайния
резултат. Основните предимства на консорциума са в неговите възможности да
концентрира производствените, финансовите, информационните, управленските и
други ресурси на участниците за постигане на оптимално равнище на специализация и
висока конкурентна способност. Като правило, консорциумите винаги предлагат по-
ефективни финансови решения и са с по-висока конкурентна способност при участие в
търгове или при пряко договаряне, в сравнение с отделни самостоятелни фирми. От
друга страна погледнато, финансово-кредитните институции (национални и
международни) при кредитиране или други форми на финансиране, гарантиране и
застраховане на предлагани проекти или стопански начинания, винаги са по-
благосклонни към консорциумите, в сравнение с другите стопански субекти.
Международният инженеринг, като комплексна външноикономическа операция,
представлява интелектуална и производствена дейност в сферата на стоковите продукти
и услугите с цел създаване или подобряване на една производствена или
непроизводствена система. Той се подразделя на две основни групи – интелектуален
(чист инженеринг) и технически (основен инженеринг).
Интелектуалният инженеринг е свързан с различните видове проучвания, с
предаването на технологии, знания, опит и умения, с организация и управление на
стопански дейности, с обучение на персонал и др.
Техническият инженеринг включва доставки, монтаж и пускане в действие на
комплексно оборудване, отделни машини или поточни линии, строителство на обекти и
др.
Подготовката и реализацията на инженеринговите контракти следва общата схема
на всяка международна сделка. Но високата степен на сложност, продължителността на
сроковете на изпълнение и по-голямата степен на риска внасят специфични нюанси в
тези контракти. Началото на една такава международна сделка винаги поставя въпроса
за избора на подхода за установяване на деловите контакти и провеждането на
преговорите с потенциалните изпълнители. Този избор се движи между две основни
алтернативи – пряко договаряне или тръжна процедура.
Ефективността на резултатите от провеждане на преки преговори за договаряне е
функция от действието на редица фактори. Такива като: добра предварителна
подготовка, съгласуване на интересите между договарящите се страни, правилно
формулиране на целите, избор на подходяща тактика и стратегия на преговори,
комплектоването на екипа за водене на преговорите.
В повечето държави, обаче, действат правни разпоредби, задължаващи държавните
и местните органи и организации над определена стойност да възлагат поръчките си
чрез търг. В този случай въпросът се свежда до вида на тръжната процедура – открита,
закрита, едностепенна, двустепенна, вътрешна, международна и т.н., ако няма някаква
конкретна правна регламентация.
 135

Предпочитанията в полза на търга често са продиктувани от сложен комплекс от

причини и съображения от обективен и субективен характер. Към тях се отнасят:
 характеристиката на инженеринговата дейност (степента на сложност и риск,
продължителност на срока за изпълнение и високатите стойности);
 по-добрите възможности за контрол на бюджетните и кредитните средства;
 възможностите за намаляване на риска, произтичащ от прякото излизане на
международния пазар, в условия на недостатъчна компетентност и конкурентна
способност;
 сравнително по-добрите възможности при открития търг за борба с корупцията и
други негативни явления, съпътстващи крупния бизнес;
 гаранцията за запазване интересите на клиента при международния търг.
Тръжните процедури освен положителните страни имат и някои негативни аспекти,
които следва да се отчитат при установяването на делови контакти и провеждането на
преговорите. Те се отнасят главно до високите разходи за подготовката им, до
продължителността на сроковете, сложността на тръжната процедура и други.
Добре развита форма на международен трансфер на научни, технически и
технологични знания и опит е лицензионното споразумение. Стабилното му присъствие
в международната практика е в резултат на възможностите за съществени
икономически изгоди както за лицензиара, така и за лицензиата. Единият навлиза бързо
и трайно се установява на чужди пазари, заобикаляйки различните форми на
протекционизъм, а другият си осигурява достъп до едни от най-добрите постижения на
съвременния научно-технически прогрес.
Международното лицензионно споразумение възниква като класическа
външнотърговска сделка за трансфер на патентовани научни, технически и
технологични знания между фирми от различни страни. Неговата същност се свежда до
получаване на различни права. Такива са: първо, правото за ползване на патентно
защитени форми на интелектуална или технологична собственост; второ, правото на
притежателя на патента да го предоставя за ползване от неограничен брой контрагенти,
тъй като сделката не е свързана с прехвърлянето на собственост; трето, правото за
ползване на лиценза винаги е ограничено във времето и пространството.
Класифицирането на лицензионните споразумения се извършва главно по три
основни критерия: първо, по обема на предоставените права; второ, по вида и степента
на защитеност на правата на собственост и трето, по начина на компенсиране цената
на лиценза.
По обема на предоставените права за използване лицензите се реализират като
прост лиценз, изключителен лиценз и пълен лиценз.
При простия лиценз лицензиарът запазва правото си да произвежда и/или да
продава на територията на лицензиата сам или да предоставя лиценза си и на други
контрагенти.
При изключителния лиценз се предоставят изключителни права за ползване на
лиценза на определена територия за определено време.
При пълния лиценз лицензиарът прехвърля на лицензиата всички права, защитени от
патента, през целия срок на неговата валидност, без правото на собственост и
произтичащата от това възможност за прекратяване на лицензионния договор при
определени обстоятелства. От своя страна, лицензиатът на пълния лиценз има правото
да прехвърля предоставените му права на трети лица – сублицензиати чрез договор за
сублиценз.
Видът и степента на защитеност на правата на собственост характеризират
лицензионните споразумения като: първо, класически, чрез които се прехвърлят права
за ползване на патентно защитени открития; второ, ноу-хау, които не могат да бъдат
 136

обект на патентоване; трето, за ползване на търговска марка; четвърто, смесен тип,

обединяващ трите варианта или два от тях.
Цената на лиценза практически се компенсира: първо, чрез заплащане в договорена
валута; второ, чрез продукция от използването на лиценза или трето, чрез насрещен
лиценз (кръстосано лицензиране).
Лицензионното споразумение е утвърдена форма за развитие на международния
бизнес. Неговото значение нараства при съвместно производство, субконтрактни
договори, преработка на чужди суровини, инженерингови договори, компенсационни
споразумения, франчайзинг и др.
Международният франчайзинг, като форма за излизане на международния пазар,
комбинира елементи на класическото международно споразумение и операцията по
препродажба чрез използването на дистрибутор. Идеята за франчайзинга идва от
миналото, когато в средновековна Европа се предоставят права за събиране на данъците
на определена територия срещу обсебването на част от тях. Английската дума
“franchise” е с френски произход и означава “привилегия, дадена от суверен на човек
или група хора”. Съвременната практика утвърждава франчайзинга като печеливша
концепция за изграждане на междуфирмени отношения за бърза експанзия на
международните пазари.
Международният франчайзинг по своята същност е споразумение между
юридически и икономически независими фирми от различна национална
принадлежност, при което едната предоставя на другата правото да упражнява нейния
бизнес на определена територия, за определен срок, при определени условия и срещу
определена компенсация.
В международния бизнес франчайзингът се разглежда като метод за навлизане на
международния пазар след класическото лицензионно споразумение и преди
изграждането на смесени фирми. Той е печеливша алтернатива на износа на стоки и
услуги, съчетаваща по-малкия риск, присъщ на дистрибуторските, комисионните и
агентските операции, и прецизния контрол, осигуряван при участие в смесени фирми
или изграждане на собствени филиали. Международният франчайзинг е добра основа
за изграждане на стратегически съюзи и е широко използван метод за експанзия на
глобалния пазар на услуги чрез налагане на стандартизиран продукт. Той е еднакво
изгоден както за франчайзора, така и за франчайзиата. За франчайзора ползите се
състоят в бързото му навлизане и трайното настаняване на чужди пазари при оптимално
съчетаване на възможностите за контрол на международните операции и нивото на
поемания риск. За франчайзиата изгодата е във възможността оптимално да използва
наличните си капиталови, кадрови и други ресурси в условия на ограничен стопански
опит чрез възпроизводството на отработена бизнес-концепция и доказан пазарен
потенциал.
Франчайзингът изключително ефективно се използва в следните приоритетни
области:
 общественото хранене;
 производството и търговията с безалкохолни напитки;
 автомобилните услуги; комунално-битовите услуги;
 социалните услуги; бизнес-услугите и др.
През последните десетилетия еволюцията на франчайзинга се прояви в посока на
неговата интернационализация. Днес, практически няма страна в света, в която да не се
предлагат услугите на поне една от водещи глобални компании като Кока-Кола, Пепси-
Кола, Мак Доналдс, Кентъки Фрайд Чикен, Шератон, Пица Хът и др. Само за няколко
години тези компании изградиха франчайзингова мрежа и на българския пазар.
 137

Първият етап на изграждането на франчайзингови отношения е свързан с

предоставяне правото за ползване на фирмено наименование и търговска марка и
изключителното право за дистрибуция на стоки и услуги на определен пазар. Тези
отношения са носител на най-малка обвързаност и приемат формите на продуктов
франчайзинг (производство и продажба на определен продукт), дистрибуторски
франчайзинг (права за продажба продукти на франчайзора, носещи неговото име и
търговска марка), франчайзинг на услуги (права за извършване на услуги с търговската
марка на франчайзора).
Вторият етап се характеризира с изграждането на по-тесни отношения на
икономическо сътрудничество. Субординацията, характерна за първия етап, отстъпва
мястото на отношенията на координация в действията на контрагентите. Запазената
юридическа самостоятелност започва успешно да се съчетава с двустранна
икономическа зависимост. Франчайзиатът, възпроизвеждайки бизнеса на франчайзора,
си осигурява чрез това право по-висока конкурентна способност, а франчайзорът, от
своя страна, получава възможността да разширява своя бизнес, използвайки ресурсите
на франчайзиата.
Най-новата форма на франчайзинга, определена условно като трети етап, е
свързана с появата на елементи на коопериране между контрагентите. Променят се
целите, т.е не само да се възпроизвежда бизнеса на франчайзора, но и да се прилага
цялостно неговата бизнес-концепция, наричана в практиката бизнес-формат. Всяка от
страните предоставя на партньорите своите конкурентни предимства, а в изградената
франчайзингова система франчайзиатите получават повече права за участие в
управлението.
Основните предимства на франчайзинговата система се свеждат до следното:
За франчайзора:
 бързо навлизане и излизане от даден пазар пазар (процедурата е свързана
единствено с предоставяне или отнемане на права);
 възможности за пълен контрол върху оперативната работа (тези права
съществуват независимо от юридическата самостоятелност на фирмата);
 ограничен обем на инвестиране и намален инвестиционен риск;
 по-добри възможности за преодоляване на редица митнически и не тарифни
ограничения и използване на данъчни преференции;
 достъп до пазар на стоки и работна сила при по-изгодни условия.
За франчайзиата.:
 възможност за възпроизвеждане на утвърден бизнес;
 реална маркетингова, финансова и технологична помощ при стартиране и
осъществяване на стопанската дейност;
 много по-голяма устойчивост на икономическата позиция (практиката показва,
че количеството на фалитите е много по-малко при франчайзиатите, отколкото
при други аналогични фирми);
 създават се предпоставки за реализиране на по-голяма печалба, в сравнение с
други фирми, в резултат на намаляване на постоянните разходи на фирмата;
 възможност за осъществяване на конкурентоспособен самостоятелен бизнес.
За потребителите:
 осигурява се потребление на висококачествени стандартизирани продукти;
 пренасят се стандартите на международната потребителска култура;
 гарантира се по-голяма стабилност на цените на предлаганите продукти или
услуги.
 138

Изпълнението на франчайзинговите операции също е съпроводено с традиционните

трудности и рискове, но те са относително много по-малки, в сравнение с
перспективите за успешен бизнес. Франчайзорът често е изправен пред заплахата от
евентуална потенциална икономическа нестабилност в страната, неблагоприятен
бизнес-климат и негативна обществена нагласа към неговия продукт. Франчайзиатът, от
своя страна, може да претърпи загуби от нереалистични изисквания и претенции на
франчайзора към реализацията на продукта. “Заплахата” за потребителите най-често е
свързана със загуба на националната идентичност на произвежданите продукти.
Независимо от всичко това, франчайзинговите операции получават все по-голямо
разпространение.

6.3. Същност и особености на международните сделки

Международните сделки уреждат сложния комплекс от икономически

отношения между износители и вносители на стоки и услуги. Поради тези причини те
имат строго установена последователност и процедури. Главната цел на тези процедури
е максимално да бъдат защитени интересите на всяка от страните по сделката.
По своята същност международните сделки повтарят характерните черти на
вътрешните сделки. Въпреки това на международните сделки са присъщи следните
специфични особености:
- първо, контрагентите са фирми от две или повече държави;
- второ, в процеса на реализиране на сделката, като правило, участват
посредници и редица помощни и съдействащи организации (банки, транспортни,
застрахователни и други фирми);
- трето, стоките преминават различни национални граници с произтичащите от
това формалности;
- четвърто, плащанията се извършват в чужда валута за едната страна, а
понякога и за двете страни;
- пето, необходимо е познаването и спазването на различни национални
нормативни документи, търговски традиции и т.н.
Тези и други особености характеризират международните сделки като по-
сложни и по-рисковани във всяко отношение.
Основните рискове при международните сделки са свързани главно с
плащанията и получаването на стоката в строго съответствие с постигнатите
договорености. В първия случай, рискът е свързан с износителя, а във втория случай – с
вносителя. Рискът, по своята същност, се определя като ценови, валутен и
транспортен.
Ценовият риск произтича от опасността за евентуални промени на пазарните
цени на стоката в процеса на реализацията на сделката. Валутният риск е свързан с
неочаквани промени в курса на валутата, с която се извършва разплащането, от момента
на сключване на сделката до фактическото плащане. Транспортният риск е свързан с
евентуални проблеми при транспортирането на стоката. Резултатите от сделката са
подвластни и на политически риск, във всичките му форми на проявление. Затова за
успешното реализиране на международните сделки се изисква висока компетентност и
добра подготовка.
Подготовката на една международна сделка предполага изучаване на условията
за реализиране на дадена стока на международния пазар през определен период от
време. Тези проучвания се извършват от маркетинговите звена на фирмите или като се
използват услугите на специализирани консултантски компании. Главната им цел е да
се изяснят най-важните обстоятелства, имащи отношение към реализирането на
 139

сделката – нормативните документи, които определят изискванията за

външнотърговската дейност на вносители и износители; външнотърговския и
митнически режим за конкретната сделка през съответния период от време;
международните документи, които формализират търговските правила (акредитиви,
гаранции и т.н.); обичаите и неписаните правила в търговията със съответната стока на
различните пазари.
Преминаването към непосредствена подготовка на сделката е свързано с
провеждането на търговските преговори. Те могат да се водят устно (по време на
среща между партньорите) или писмено (с приетите средства за търговска
кореспонденция). Всяка от тези форми има своите плюсове и минуси, което често
налага да се търси оптимална комбинация между тях.
Самата схема на водене на преговорите следва определен традиционен
алгоритъм – формулиране на позициите, защита на позициите и съгласуване на
позициите по пътя на взаимни компромиси и отстъпки.
Авторитетът в процеса на преговорите се изгражда на базата на компетентност,
разумност и обоснованост на предложенията. В противен случай, неминуемо се стига
до приемане на големи корекции от страна на партньорите, което в повечето случай е
показател за недостатъчен професионализъм.
При воденето на преговорите със средствата на търговската кореспонденция са
се наложили четири алтернативни схеми в зависимост от три обстоятелства: първо, на
кого принадлежи инициативата в преговорите; второ, дали преговорите се водят между
познати или непознати контрагенти и трето, в каква степен са изяснени позициите по
сделката.
При първата схема се изхожда от обстоятелството, че инициативата е на
купувача за сделка с непознат продавач и при неизяснени позиции. Сделката включва
следната процедура: първо, купувачът изисква от продавача информация за
предлаганата стока; второ, продавачът изпраща исканата информация; трето,
купувачът изпраща поръчка за покупка; четвърто, продавачът потвърждава поръчката
или прави насрещно предложение.
При втората схема се изхожда от обстоятелството, че инициативата е на
купувача с познат продавач и изяснени позиции. Сделката включва следната процедура:
първо, купувачът изисква от продавача оферта за определена стока; второ, продавачът
отговаря с твърда оферта; трето, купувачът приема офертата или прави насрещно
предложение.
При третата схема се изхожда от обстоятелството, че инициативата е на
продавача с непознат купувач и неизяснени позиции. Сделката включва следната
процедура: първо, продавачът изпраща до няколко потенциални купувачи свободна
оферта, с която ги информира за предлаганата стока; второ, купувачите отговарят на
офертата с конкретни запитвания; трето продавачът отговаря с твърда оферта;
четвърто купувачът приема офертата или прави насрещно предложение.
При четвъртата схема се изхожда от обстоятелството, че продавачът и
купувачът се познават и са с изяснени позиции по сделката. Сделката включва следната
процедура: първо, продавачът изпраща твърда оферта; второ, купувачът приема
офертата или прави насрещно предложение.
Офертата, като основна предпоставка за водене на преговори, представлява
писмено или устно предложение на продавача за сключване на сделка за продажба. В
зависимост от обвързващата сила на офертата към продавача тя бива твърда или
свободна.
Твърдата оферта обвързва продавача с посочените в нея условия в срока на
нейната валидност, т.е. така наречената опция. В нея е целесъобразно да се включват и
 140

основните условия за доставката, за да се избегнат усложненията и недоразуменията

при безусловен акцепт (приемане) на офертата от купувача. Минималният набор от
условия на една твърда оферта трябва да включва характеризиране на стоката, на
количеството, на качеството и на цената. В българската практика се включва и начина
на плащане. Всеки отговор на офертата извън срока на нейната валидност не води до
ангажимент на продавача.
Свободната оферта не обвързва продавача с включените в нея условия.
Нейното съставяне не се регулира от специфични правила. Обикновено тя е кратка и не
покрива основните условия за сделката, а има за цел да привлече вниманието на
потенциални купувачи и да проучи пазара. Предпочита се при благоприятна за
продавача конюнктура, когато търсенето превишава предлагането и това може да
осигури насрещни предложения при много изгодни условия.
Офертите могат да се правят писмено и устно. Устното офериране се разглежда
като твърда оферта и предполага незабавен или в разумен срок безусловен отговор. При
отговор “да”, купувачът се ангажира с изпълнение на сделката. Отклонението от поетия
по този начин ангажимент се отразява негативно върху деловия авторитет на търговеца.
Купувачът може да бъде инициатор за сключване на сделка чрез изпращане на
поръчка. Тя има обвързваща сила, аналогично на твърдата оферта, и при нейното
безусловно приемане може да се пристъпи към изпълнение на сделката. Обикновено,
поръчки се приемат при утвърдени търговски контакти, уредени с рамков договор.
Международната търговска практика определя няколко възможности за
сключване на сделки:
- първо, безусловно приемане на твърда оферта в срока на опцията;
- второ, безусловно приемане на контра оферта;
- трето, безусловно приемане на поръчка;
- четвърто, подписване на договор за международна продажба.
Най-добри възможности за уреждане на сложния комплекс от отношения между
купувачи и продавачи предлагат сделките чрез подписване на договор. Наличието на
писмен договор е особено полезно при възникване на спорове и необходимост от
тяхното разрешаване чрез съда.
Изпълнението на сделката предполага фактическо доставяне на стоката на
определено място и в определен срок, съгласно условията по нея. Това е свързано с
физическо придвижване на стоката и подготовка и отправяне на комплекта документи,
изисквани за сделката. Физическото придвижване се осъществява от транспортни,
спедиторски или други фирми, въз основа на договори, в зависимост от условията на
франкировката.
Международните сделки изискват изготвянето и движението на комплект от
документи, отнасящи се до външнотърговския режим, стоката, транспорта, плащанията
и митата.
Основният документ, свързан с външнотърговския режим, е разрешението за
извършване на внос или износ, наричано в международната практика експорт/импорт
лиценз (в България удостоверение за внос/износ). Този документ се осигурява от този,
за когото сделката е на разрешителен режим или на регистрационен, или на друг
специален външнотърговски режим. В лиценза (удостоверението) се посочват данни за
фирмите на износителя и вносителя, вида на стоката, количествата, единичната цена,
общата стойност на доставката и други условия на сделката (франкировка, начин на
плащане, срок на доставка и др.). Лицензът се представя на митническата
администрация при износа или вноса на стоката.
Стоковите документи включват сертификат за качество (ако е предвиден в
договора), фитосанитерен и ветеринарен сертификат (за стоки от растителен и
 141

животински произход), санитарен сертификат (за хранителни продукти), сертификат за

произход и опаковъчен лист (с данни за стоката, за количествата, теглото бруто и нето,
адреси на изпращача и получателя).
Транспортните документи зависят от вида на транспорта и условията на
доставката. За морския транспорт основен документ е коносаментът. Той се издава от
превозвача и изпълнява три основни функции – първо, да удостоверява приемането на
стоката от превозвача, второ, да свидетелства за сключване на договор за морски
превоз и трето, да служи като стоково-разпоредителен документ. Един екземпляр се
дава на капитана на кораба и потвърждава натоварването на стоката. Два екземпляра се
предоставят на банката на изпращача, която ги преглежда и препраща на банката на
получателя. Банката на получателя, от своя страна, ги преглежда, след което плаща на
изпращача, като предава единия оригинал на получателя, с който той може да си получи
стоката. При железопътния, автомобилния и въздушния транспорт основен документ е
товарителницата. За разлика от коносамента тя не е стоково-разпоредителен
документ.
Основен платежен документ е експортната фактура (invoice), която служи за
извършване на плащането, за осчетоводяване на разхода, като база за изчисляване на
митото, данъците и таксите. Друг документ е платежното нареждане до банката на
вносителя. То се издава от вносителя в зависимост от договорената форма на плащане.
Митническите документи включват митническата декларация за внос/износ,
митнически манифест и ТИР – карнет за транзитен превоз. Митническият манифест се
представя от превозвача при пристигането му на граничния пункт. В него се посочва
наличието на стоки, хранителни запаси и гориво в превозното средство, независимо от
предназначението им. Използва се за обмитяване или освобождаване на стоките.
Износителят и вносителят формират от документите по сделката досие, което
след приемането на стоката и усвояване на плащанията се закрива и се съхранява в
архив.

6.4. Външнотърговските договори

Важна предпоставка за коректно уреждане на комплекса от икономически

отношения между държавите и отделните контрагенти са добре оформените
външнотърговски договори. Те осигуряват защитата на интересите и на двете страни и
ограничават загубите при настъпване на рискови събития.
Обекти на международните търговски договори и операции са материално-
веществените продукти и услуги, включително резултатите от производственото и
научно-техническото сътрудничество, приемащи в процеса на обмена формата на
стокови отношения. Тези обекти определят вида на търговските операции и
особеностите на договорните отношения при тяхното реализиране на световните
пазари.
Международните търговски операции се подразделят на основни,
(осъществявани на възмездна основа между непосредствените участници –
контрагентите в сделката) и осигуряващи (свързани с придвижването на стоката от
продавача до купувача).
Към основните търговски операции се отнасят:
 размяната на продукция в материално-веществена форма;
 размяната на научно-технически знания (под формата на търговия с патенти,
ноу-хау, лицензи);
 размяната на технически услуги (консултации и строителен инженеринг);
 арендни (лизингови);
 142

 международен туризъм;
 предоставяне на консултантски услуги в областта на информацията и
усъвършенстване на управлението;
 размяна на филми, телевизионни програми и др.
Осигуряващите операции са свързани:
 с международните разчети;
 с международния превоз на товари;
 с транспортно-спедиторски услуги;
 със застраховане на товари;
 със съхраняване на товари при международни превози.
Операциите по размяна на продукция в материално-веществена форма са
свързани с покупко-продажбата на материални активи и техният износ (внос) и
предаване в собственост на чуждестранен контрагент. Разновидност на тези експортно-
импортни операции са реекспортните и реимпортните операции. Към първите се
отнасят операции, предвиждащи износ зад границата на преди това внесени стоки, за
които се осъществява износ в друга страна, без те да са подлагани на някаква
преработка в реекспортиращата страна. Към вторите се отнасят операции, свързани с
внос от чужбина на преди това изнесени родни стоки, не подлагани на преработка там.
Такива могат да бъдат стоки, които не са продадени на търгове, връщани от
консигнационни складове, рекламирани от купувачи и бракувани и др.
Операциите по търговията с научно-технически знания и опит се отличават от
вносно-износните операции по това, че предмет на международния обмен са резултати
от дейности, които е прието да се смятат за „невидими” стоки. Обменът на технологии е
един от най-важните елементи в системата на международните икономически
отношения и в значителна степен определящи характера и темповете на
икономическото развитие както на развитите, така и на развиващите се страни. В
основата на обмена на технологии лежи обменът на машини и оборудване, създадени в
резултат на нови технически решения, т.е. предаване на технологии в материална
форма. Тя от своя страна е съпроводена с предаването на нови научно-технически и
производствено-икономически знания и опит, т.е. технологичен обмен в нематериална
форма. С развитието на международния пазар на технологии този обмен във все по-
голяма степен придобива самостоятелно значение.
Операциите по търговия с технически услуги (инженеринг) като самостоятелен
вид международни търговски операции предполага предоставяне от една страна,
наричана консултант, на друга страна, наричана поръчител, комплекс или отделни
видове инженерно-технически услуги, свързани с проектиране, строителство и пускане
в експлоатация на обект, разработване на нови технологични процеси в предприятията
на поръчителя, усъвършенстване на съществуващи производствено процеси и др.
Операциите по международния туризъм са широко разпространени и са
свързани с предоставяне на различни видове туристически услуги и стоки от
туристическото търсене с цел удовлетворяване широк кръг от културните и духовните
потребности на чуждестранния турист. Туристическите услуги в международния
стокооборот се проявяват като „невидима стока”. Своеобразно достойнство на
туристическите услуги като стока е в това, че значителна част от тях се произвежда с
минимални разходи на място, и, като правило, без използването на чуждестранна
валута. Освен това, чуждестранните туристи купуват и изнасят в качеството на
сувенири определено количество стоки срещу чуждестранна валута, обменена преди
това за местна валута.
Видовете туристически услуги, предлагани на пазара в качествата на стока, са
достатъчно разнообразни. Това са услуги, свързани с:
 143

 настаняване (в хотели, мотели, пансиони, къмпинги);

 придвижване до страната и вътре в страната с различните видове пътнически
транспорт;
 осигуряване на храненето (в ресторанти, кафенета, барове и др.);
 удовлетворяване културните потребности на туристите (посещения в театри,
концертни зали, музеи, картинни галерии, резервати, исторически места,
фестивали, спортни състезания и т.н.);
 удовлетворяване на делови интереси (участие в конгреси, симпозиуми, научни
конференции, панаири, изложби и т.н.);
 търговски предприятия (продажба на сувенири, подаръци, картички и др.);
 по оформяне на документи (паспорти, визи и др.).
На туриста могат да бъдат предоставени или определени видове услуги по негов
избор, или в комплект, така наричаните инклузив-турове. При инклузив-туровете се
определя общата цена без разбивки по отделните видове услуги. Тази услуга се
предлага както при групови, така и при индивидуални туристически пътувания.
В международния бизнес първите бизнес-контакти изискват да се осигури пълна
идентификация на контрагентите – наименование на фирмата, юридически статус на
фирмата, адрес и длъжност на лицето или лицата, които могат да представляват
фирмата и да подписват договори. Възможно е да се посочат банковите сметки и
банките, чрез които се предвижда да бъдат извършени плащанията.
Основните задължения на контрагентите се определят от предмета на договора.
В него трябва да се определи точно количеството на стоката, която продавачът е длъжен
да достави. Това изисква да бъде съгласувана и определена мерната единица и да бъде
посочено теглото на опаковката. Когато е невъзможно или нецелесъобразно да се
определи точно теглото на стоката, поради възможност за разпиляване, изтичане,
изсушаване и други непредвидими обстоятелства, в условието за количеството се
препоръчва да се включва уговорка за толеранс на теглото в определен процент,
например плюс-минус 5%. При това положение продавачът не носи отговорност за
отклонения в рамките на толеранса и купувачът е длъжен да приеме стоката, обаче, да
плати за реално доставеното количество. Обикновено толерансът се остойностява по
цената на стоката, определена в договора, или се компенсира в стокова форма.
Целесъобразно е всичко това да се конкретизира още в договора.
Теглото и вида на опаковката са от голямо значение в международната търговия
и затова на тях се отделя голямо внимание. В практиката теглото на стоката се определя
като нето (тегло без опаковката), полунето (тегло с най-вътрешната опаковка),
полубруто (теглото без най-външната опаковка) и бруто (теглото с всички опаковки).
Най-често в договорите се посочва тегло бруто и нето. Специфична форма за отчитане
на теглото е “бруто за нето”, което означава, че стоката се претегля бруто и опаковката
се продава по цената на стоката. Това се извършва, когато теглото на опаковката е
пренебрежимо малко в сравнение с теглото на стоката, или когато стойността на
опаковката е съизмерима със стойността на стоката.
В международната търговия качеството на стоката е важен компонент и затова
в търговската практика са приети някои основни форми за неговото определяне:
 по стандарт – всички качествени параметри подробно се описват в съответния
стандарт (за предпочитане са международните стандарти);
 по техническо описание – прилага се при отсъствие на стандарти за дадена стока
или при специфични изисквания на клиента;
 по мостри – купувачът се запознава с мострата и я одобрява;
 “прегледано-одобрено” – когато условията позволяват продавачът да предостави
възможност на купувача да прегледа и одобри стоката;
 144

 “такава каквато е” –практикува се обикновено при търговията със

селскостопански и промишлени суровини и е най-благоприятна за продавача, но
за сметка на това цената й е по-ниска;
 по процент на полезни /вредни/ вещества и по рандеман – определя се
минимално процентно съдържание на полезни вещества или максимално
процентно съдържание на вредни вещества и процента на готовия продукт, който
се получава от единица количество суровина;
 по средно базово качество – това условие е типично за борсовата търговия, при
която всяка борса има определено средно качество за базов сорт, записано в
стандартните борсови контракти.
В международните договори условието за качество трябва да отговаря на две
основни изисквания – да е описано много точно желаното качество и да съществува
възможност за бърза и точна проверка на качеството.
При формулиране на условието за цената от съществено значение е как тя ще бъде
записана (като определена или определима) и дали и за какъв период тя ще бъде твърда
или ще бъде променлива. Обикновено, купувачът държи да уговори твърда цена, а
продавачът държи да се запази възможността за коригиране на цената. При договаряне
на променлива цена задължително се посочват основанията за нейната промяна. За
намаляване на риска от промяната на валутния курс е желателно да се използва така
наричаната “валутна клауза”, която предвижда привързване на валутата по сделката към
друга по-стабилна валута или валутна кошница. Друга възможност за намаляване на
валутния риск е борсовото хеджиране чрез валутни фючърси или опции. Неговото
предимство е в това, че хеджирането не зависи от волята на насрещния контрагент.
В договора, по отношение на цената, се уточняват следните компоненти: първо,
валутата по сделката; второ, общата стойност и единична цена за възприетата мерна
единица; трето, ценова база (цена CIF, FOB и т.н.); четвърто, цена на опаковката и
др.
При определянето на цената продавачите често предлагат ценови отстъпки – за
големи количества, за редовни клиенти, за по-ниско качество, за извън сезонна покупка,
за плащане в брой, за покупка от “втора ръка”, за повишен политически или друг риск и
т.н. Добрите търговци предпочитат да предлагат по-ниски цени чрез отстъпки, а не да
сключват сделки на по-ниски цени, защото по този начин не могат да бъдат обвинявани
в нарушаване на търговската етика, продавайки една и съща стока на различни цени.
Съществен етап във всяка външнотърговска сделка, което я отличава от
вътрешните сделки, е франкировката. Тя е тясно свързана с начина на физическото
придвижване на стоките и със структурата на цената. Чрез франкировката се урежда
кога и къде се прехвърля собствеността на стоките от продавача на купувача и как се
разпределят разходите по придвижването на стоките между продавача и купувача. За
улеснение и предотвратяване на различията при тълкуване на условията за доставка
Международната търговска камара е разработила и приела международни правила за
тълкуване на търговските термини. Според тези правила условията за франкировка се
записват в договорите, фактурите и транспортните документи със стандартизирани
формули, обединени в четири групи – E, F, C и D.
Първа група – E
EXW - Ex Works, Ex Warehouse (от завода, от склада). При тази клауза собствеността се
прехвърля при натоварването на стоката от посочения склад или завод. Цената е тай-
ниска, тъй като е освободена от разходите по доставката. Тя е най-близо до стойността
на стоката. При това условие договорът за превоз се сключва от купувача.
Втора група – F
 145

FCA – Free Carrier (до първия превозвач). Собствеността се прехвърля при предаването
на стоката на първия превозвач по време и място, посочено от купувача. Цената
включва и разходите за нейното транспортиране до мястото на предаване на стоката.
Договорът за превоз се сключва от купувача.
FAS – Free Alongside Ship (свободно по продължение на борда на кораба).
Собствеността се прехвърля след подреждането на стоката на кея на договореното
пристанище за натоварване по продължение на борда на кораба. Договорът за превоза и
митническите формалности за износ се уреждат от купувача.
FOB – Free on Board (свободно на борда на кораба). Собствеността се прехвърля с
натоварването на стоката на борда на кораба. Договорът за превоз се сключва от
купувача. Това условие е едно от най-често използваните.
Трета група – C
CFR – Cost & Freight (стойност и фрахт). Собствеността се прехвърля при натоварване
на стоката на борда на кораба. Цената покрива стойността на стоката, транспортните,
спедиторските и други административни разходи до получаващото пристанище.
Договорът за превоз се сключва от продавача.
CIF – Cost, Insurance and Freight (стойност, застраховка и фрахт). Собствеността се
прехвърля при натоварване на стоката на кораба. Цената покрива стойността на стоката,
транспортните, спедиторските и други административни разходи и стойността на
застраховката до получаващото пристанище. Продавачът е длъжен да застрахова
стоката в полза на купувача. Ако не е уговорено друго, застраховката е 10% над
фактурната стойност на стоката.
Четвърта група – D
DAF – Delivered at Frontier (доставка до границата). Собствеността се прехвърля при
преминаване на стоката през посочения граничен пункт в момента след обработването
й от едната митническа и гранична администрация и преди приемането й от другата.
Цената покрива стойността и разходите до посочения граничен пункт, за което се
задължава продавача.
DES – Delivered Duty Unpaid to… (доставено без платено мито до…). Собствеността се
прехвърля при предаване на стоката на посоченото място за доставка. Цената включва и
всички разходи без вносното мито. Договорът за превоз се сключва от продавача.
DEQ – Delivered ex Quay… duty paid (от кея…митото платено). Собствеността се
прехвърля след разтоварване и подреждане на стоката на кея по продължение на борда
на кораба. Цената включва и транспортните, спедиторските, административните
разходи до разтоварването.
DDP – Delivered Duty Paid tu…(доставено, митото платено до…). Собствеността и
риска се прехвърлят върху купувача при предаване на стоката на посоченото място за
доставка. Цената включва стойността, транспортните, спедиторските и
административните разходи до мястото за доставката и вносното мито. Тя е най-висока,
защото включва всички разходи по доставката. Договорът за превоз се сключва от
продавача.
Посочените международни търговски правила се прилагат в отношенията между
контрагентите, само ако са записани в договора за сделката.
В международните сделки и договори изключително важни са начинът и
формата на разплащане между контрагентите. Не са редки случаите, когато не
изясняването им става повод за сериозни конфликти. В основата на отношенията по
разплащането винаги стоят схемата, средствата, формите и валутата на плащане.
Основните схеми на плащане включват:
 авансово плащане – цялата доставка се плаща предварително. Тя е най-изгодна
за продавача, но се прилага сравнително рядко.Използва се при съмнителна
 146

платежоспособност на купувача или когато купувачът е заинтересован да

кредитира продавача;
 плащане след получаване на доставката – практикува се при висока степен на
доверие между контрагентите;
 плащане на части (авансово и окончателно) - използва се при доставка на скъпо
струващи стоки;
 плащане в определен срок след доставката – прилага се при крайно
неблагоприятна конюнктура за продавача.
При международните плащания се използват основно две средства – полици (запис
на заповед и менителница) или чек.
Записът на заповед изразява едностранно безусловно поето задължение, облечено в
законова писмена форма, по силата на която издателят се ангажира да заплати на
падежа на друго лице или на негова заповед определена парична сума. При
менителницата се фиксира едностранно безусловно нареждане, по силата на което
едно лице поръчва на друго лице да заплати определена сума в определен срок на трето
лице или на негова заповед.
Чекът е писмен документ, с който едно лице нарежда на друго лице (обикновено
банка или друг кредитен институт), при което има текуща сметка или открит кредит, да
плати определена сума на определено лице или на приносителя на чека.
Формите на плащане при международните сделки се предопределят от редица
обстоятелства като бързина, степен на риска, сложност на процедурите и др. В тази
връзка най-широко приложение намират преводът, документарният акредитив и
документарното инкасо.
При договори с относително ниска стойност и трайни делови връзки се използва
плащането чрез превод. Това става с платежно нареждане. Предимството на тази форма
е в бързината и отсъствието на сложни банкови формалности.
Документарният акредитив обвързва най-тясно плащането с изпълнението на
сделката и най-справедливо разпределя и гарантира потенциалните рискове. В
нареждането за откриване на акредитив се включват условията, при които банката
плаща на продавача (бенефициента) сумата по акредитива. Акредитивът гарантира на
купувача, че продавачът ще получи договорената сума по доставката, само ако я
изпълни в строго съответствие с акредитивните условия. Недостатък на акредитива е
сложният документооборот и необходимостта за него да се плащат допълнителни такси.
Документарното инкасо е свързано с нареждане от страна на износителя до
неговата банка, след експедиране на стоката, да инкасира (получи) чрез друга банка
сумата по доставената стока срещу предаване документите по сделката на вносителя.
При тази форма съществува риск купувачът да откаже стоката, по различни причини,
след като тя е експедирана или е пристигнала на неговия адрес. Тя е много изгодна за
купувача, защото той е предпазен от риска да плати за стока, която още не е получил.
Икономическите интереси при международните договори за продавачите са
свързани главно с цената и условията на плащането, а за купувачите – със сроковете,
количеството и качеството на стоката.
Основно правило при международните търговски договори е условията по сделката
да се формулират точно, ясно и изчерпателно, за да се избягват двусмислията в процеса
на изпълнението им. Всички тези изисквания трябва да присъстват, освен в договора, и
като анекс в банковите документи, тъй като банките извършват плащанията само въз
основа на тези документи.
Въпреки всичко, в производствената, търговската, в това число и в
предприемаческата дейност, обективно съществуват рискове, водещи до загуба на
имущество, активи, доходи, частична или пълна загуба на продукция и т.н. Това се
 147

предопределя от динамиката на икономическите условия и неопределеността, във

връзка с това, на стопанската дейност. Последното означава неточно, непълно знание за
някои явления и процеси, непредсказуемост на техните последствия. На съвременния
етап, в пазарната икономика такава ситуация практически е неизбежна във връзка с
действието на обективни и субективни фактори.
Основни причини за възникване на рискове в стопанската и особена във
външноикономическата дейност се отнасят до следното:
Първо. Непълнота, недостоверност, недостатъчност на информацията за
явленията, обектите, операциите, съставляващи съдържанието на стопанското действие.
Приемането и осъществяването на решенията в процеса на
външноикономическата дейност предполага наличието на достатъчна, пълна и
своевременна информация. Тази информация предполага необходимостта от
осведоменост за наличието и мащабите на търсенето на външните пазари на
произвежданите или набелязаните за производство стоки, за финансовата устойчивост и
платежоспособността на клиентите, партньорите, конкурентите зад граница, за
външноикономическите цени, валутните курсове, нивото на митническите тарифи в
страните, изход на чиито пазари планира компанията, дивидентите от участие в
чуждестранни компании, за възможностите да закупи вносно оборудване и да получи
отстъпки, за позициите, начина на действие и състоянието на задграничните конкуренти
и много други.
Подобна информация по силата на обективни и субективни причини може да
бъде разнородна, с различно качество, недостатъчно актуална и нерядко изкривена,
което и обуславя възникването на риск.
Второ. Случайност.
Вероятностната природа на много външноикономически явления и процеси, в
които влизат стопанските субекти, водят до това, че в сходни условия едно и също
събитие не протича еднакво и обикновено носи елемент на случайност. Това
предопределя невъзможността да се предвижда еднозначно резултата, а още повече
неговите повече или по-малко точни икономически мащаби.
Трето. Наличие на противоречиви тенденции, сблъсък на интереси в рамките на
осъществяваната икономическа дейност както между конкурентите, така и между
партньорите.
Тази тенденция се проявява многообразно, започвайки с войни и
междунационални конфликти и завършвайки с промишлен шпионаж и просто
несъвпадение на интересите при осъществяването на съвместни операции и даже
конкретни сделки. Така, например, в резултат на военни действия на територията на
друга държава, компанията може да се сблъска със забрана за износ, конфискация на
изнасяната продукция, ограничения за репатриране на печалбите, различна степен на
държавно регулиране.
В сферата на конкурентната борба чуждестранните компании могат да
разширяват номенклатурата на произвежданата продукция, да повишава нейното
качество и сервиз, да намалява разходите. Но също така е възможно да се появи
недобросъвестна конкуренция, при която една от чуждестранните компании усложнява
на друга предприемаческата дейност с незаконни и нечестни действия, включително и
подкуп на длъжностни лица, опорочаване на конкурси, нанасяне на преки загуби или,
което е получило особено широко разпространение в наши дни, нарушение правата на
интелектуална собственост.
Простото несъвпадение на интересите възниква не само на разни етапи от
външноикономическата дейност, но в това число и в рамките на различни съюзи и
съвместни предприятия. Отсъствието на единна стратегия за развитие, различията в
 148

подходи към перспективите за взаимно изгодно сътрудничество могат да способстват за

възникване на рискове в дадена сфера.
Четвърто. Вероятностният характер на научно-техническото и технологичното
развитие.
Сериозни обективни трудности възникват при определяне общата посока за
развитието на техниката и технологиите в различните сфери на икономиката. Още
повече е трудно, а в много случаи е невъзможно да се установи количествено
конкретните последствия (особено в дългосрочна перспектива) бъдещите открития и
иновации. Техническият прогрес е неотделим от риска, което е обусловено от неговата
вероятностна природа, доколкото разходите и особено неговите резултати са разтегнати
във времето и могат да бъдат предвидими само в определени, достатъчно широки
предели.
Пето. Спонтанност на природните процеси и явления, на стихийните бедствия.
Резултатите от външноикономическата дейност ще зависи и от действията на
стихийните сили на природата – земетресения, бури, урагани, наводнения, техногенни
катастрофи и т.н., разрушителната сила на които може да нанесе непоправими и
непредвидими вреди на стопанските субекти.
Шесто. Икономически и социални причини, въздействащи за възникване на
риск във външноикономическата дейност. Към тях се отнасят:
 цикличното развитие на икономиката – световните икономически кризи,
регионални, в отделни страни, сектори и отрасли;
 неустойчивост в световната валутно-финансова сфера – колебания във валутните
курсове, резки и трудно предсказуеми колебания на световните цени, ръст на
външните задължения, нарушаване на платежните баланси;
 влошаване на икономическото състояние на отделни производства и компании в
резултат на структурни кризи, банкрути на компании, форс-мажорни
обстоятелства;
 външноикономически действия за защита на родното производство, за опазване
на природната среда, защита на родните потребители.
На икономическите субекти, участвайки в международния бизнес, им се налага
да се сблъскват с различни източници на риск. Структурирането на тези източници, от
гледна точка на потенциалната опасност, зависи от осъществяваната дейност,
финансовата устойчивост на субекта и особеностите на неговото субективно
възприятие за риска и неговата природа.
В икономическата литература се открояват три гледни точки, признаващи
обективната, обективно-субективната и субективната природа на риска във
външноикономическата дейност.
Обективната природа на рисковете във външноикономическата дейност отразява
реално съществуващите явления и процеси, независещи от непосредствените
участници в нея.
Обективно-субективната природа на риска се определя от това, че той се
поражда както от фактори, посочени по-горе, така и в пълна степен зависещи от
участниците във външноикономическата дейност, т.е. в крайна сметка предопределяни
от тяхната воля и съзнание.
Субективната природа на рисковете отразява конкретната дейност на
стопанските контрагенти, мениджъри. Те не в еднаква степен възприемат една и съща
величина на външноикономическия риск, признавайки един и същи риск в различни
ситуации като приемлив или неприемлив за тях. Фактори на риска в такива случаи са
грешките, неточните разчети, в това число в резултат и на недостатъчна компетентност.
 149

По характера на своя произход рисковете във външноикономическото дейност е

прието да се подразделят на два вида - външни и вътрешни.
Като външни се определят рисковете, които не са свързани непосредствено с
дейността на компанията – държавни, валутни, данъчни и от форс-мажорни
обстоятелства.
Държавните рискове са непосредствено свързани с процесите на
интернационализацията, глобализацията и интеграцията. Те са актуални за всички
участници във външноикономическата дейност и зависят от политико-икономическата
стабилност в страната на дейността. Причина за този риск може да бъде
нестабилността на държавната власт, особеностите на държавното управление и
законодателство, неефективната икономическа политика, провеждана от
правителството, етнически и религиозни проблеми и т.н.
Като вътрешни се определят рисковете, обусловени от дейността на самата
компания:
 организационни рискове – обусловени от недостатъци в организацията на
дейността, в това число от слабости в регулирането, грешки в планирането и
проектирането, недостатъци в координацията на дейностите;
 ресурсни рискове – обусловени от необезпеченост с материални, финансови
ресурси, работна сила и т.н. при осъществяване на външноикономическата
дейност);
 портфейлни рискове – включват вероятни загуби по отделни типове ценни
книжа, а също така и по всички възможни лихвени инвестиции;
 кредитни рискове – включват риска от некоректни платци по основния дълг и
лихвите по него, в съответствие със сроковете и условията на кредитния договор,
за отпуснати от компанията заеми;
 иновационни рискове – свързани са с възможността от загуби при финансиране
на нови производства, които могат да не намерят предполагаемото търсене на
пазара и да не донесат очаквания ефект.
Кръгът, ролята и последствията от рисковете съществено се разширява в сферата
на такива форми на международните икономически отношения като миграцията на
капитали (преки и портфейлни инвестиции), на трудови ресурси. Тяхното отчитане се
явява неотменима част от риск-мениджмънта (управлението на рисковете).
Управлението на рисковете във външноикономическата дейност може да се
характеризира като съвкупност от методи, способи и действия, позволяващи в
определена степен да се прогнозира настъпването на рискови събития при
осъществяване на външноикономическата дейност и да се предприемат действия за
тяхното предотвратяване, изключване или намаляване на отрицателните последствия от
настъпването на такива събития.
Процесът на управление на риска във външноикономическата дейност може
условно да се раздели на две съставни части – анализ на риска и действия по
отстраняване и минимизиране на риска.
Анализът на възможностите и вариантите на рисковете включва сбор и
обработка на данни по аспектите на риска, по качествения и количествения анализ на
риска.
Събирането и обработката на данни по риска във външноикономическата
дейност предполага получаване, преработка, предаване и практическо използване на
различен род информация, засягаща най-важните аспекти на осъществяваната външно-
икономическа дейност. Към подобна информация се предявяват изисквания за
достоверност, пълноценност и своевременност. Обаче, следва да се отчита, че този етап
е достатъчно скъп и продължителен, и при отсъствие на достатъчно финансиране
 150

следва да се търси оптимален баланс между качеството на информацията и времевите и

паричните разходи за нейното получаване.
В рамките на анализа на риска следва особено да се отделят качествените
аспекти. Това предполага разкриване на източниците и причините за
външноикономическия риск, установяването на потенциални зони на риска,
установяването на всички възможни видове риск, разкриване на практическите изгоди и
възможните загуби от осъществяваната или предполагаемата външноикономическа
дейност.
Вторият етап от риск-мениджмънта се отнася до действията по отстраняване и
минимизиране на риска. Те предвиждат:
 оценка на допустимите граници на предполагаемото и фактическото ниво на
риска;
 оценка на възможностите за намаляване на риска или на неговото увеличаване (в
случай, когато получените значения на риска са значително по-ниски от
допустимите, а увеличаването на степента на риска ще повиши очакваните
резултати);
 формиране на варианти за намаляване (увеличаване) на рисковете;
 оценка на целесъобразността и избор на варианти за намаляване (увеличаване)
на рисковете.
Предложената схема отразява само общите подходи за управление на риска във
външноикономическата дейност и може да се коригира в зависимост от конкретната
ситуация.
Необходимо е да се отчита, че в съвременните условия, когато набира обороти
процесът на засилване на взаимните връзки и взаимното зависимост на националните
икономики, все по-голямо число стопански субекти се въвлича в международните
икономически отношения. На тях им се налага да се сблъскват с нарастващо число
рискове и неопределеност, които станаха неотменима част от външноикономическата
дейност и са пряко свързани с възможността за загуба на всичко или на част от
печалбата или дохода. Особено място заема застраховането на външноикономическите
рискове като важно условие за осигуряване интересите на партньорите, за засилване
устойчивостта на икономическите отношения.
Рисковете, външни или вътрешни, при всички положения, не трябва да се
разглеждат само от позицията на опасностите, т.е. от възможността да се загуби част от
дохода и да се понесат непредвидени разходи. Напротив, необходимо е рискът да се
разглежда като възможност не само и не толкова като неблагоприятен изход, колкото
като постигане на поставената цел от стопанските субекти.

6.5. Международният финансов бизнес

Същност на международния финансов бизнес

Историята на стоково-паричните отношения води своето начало от зората на

човешкото общество. Най-древната форма на разплащане – наличната, господстваща в
продължителен период от време, е достатъчно конкретна и нагледна, но не винаги
много удобна. Тя остава по-характерна за местната търговия. С развитието на
международната търговия възникват сериозни проблеми в процеса на разплащането,
които пораждат появата на безналичната форма на разплащане. Удобствата при
използването на тази нова форма в международните сделки (още през 16-17 век) бързо
разпространява използването на полиците. От началото на 18-ти век задължителен
 151

субект в тези сделки стават банките. Предимствата на безналичните разчети ги правят

широко разпространени.
В продължение на исторически дълъг период от време в ролята на основен
инструмент при международните разчети се налага златото. На практика, обаче,
разчетите се извършват с помощта на една общопризната силна и устойчива
национална валута, която се налага като резервна за останалия свят. До Първата
световна война, като правило, тази функция изпълнява английската лира. След Втората
световна война главна резервна валута става щатският долар, който и в момента
обслужва около 45% от външнотърговския оборот.
Използването на резервна валута се налага по две основни причини: първо,
защото разчетите в злато са неудобни, поради факта, че всеки път се налага златото да
се обработва (да се отлива в определени размери – със съответно стандартно тегло
12 500г и проба от 0,9995) и второ, защото неговото прехвърляне от една страна в друга
страна е свързано с разходи и застраховане, което, като правило, е 1% от неговата
стойност. Главната причина, обаче, за неговата “втора” позиция е в това, че развитието
на външнотърговския стокооборот винаги значително е изпреварвало световния добив
на скъпоценни метали (в това число и злато), което затруднява използването им в
качеството на разчетно средство. С развитието на кредитните отношения златото
постепенно се измества от полиците, банкнотите и чековете, първоначално от
вътрешното парично обръщение, а след това и от международните валутни отношения.
През 70-те години на миналия век се извършва официалната и окончателната
демонетизация на златото, т.е. златото губи пряката си функция на световни пари.
В началото на новия век, златото изпълнява ролята на световни пари само
частично – чрез операциите на пазарите на злато, където срещу злато (като високо
ликвидна стока) може бързо да се получи необходимата валута и съответни стоки и
косвено - като се използва в качеството на залог при получаването на чуждестранни
кредити. Освен това, златото запазва и ролята си на застрахователен фонд на държавата
във вид на златните резерви на централната банка, а също и качеството си на средство
за натрупване от частни лица.
Днес, в качеството на световни пари, освен щатския долар и други свободно
конвертируеми валути, се използват и така наречените СПТ (специални права на тираж)
и еврото – парична единица, използвана от страните в Европейския валутно-
икономически съюз.
Системата на международните разчети разви следните основни финансови
операции:
- валутни конверсии – обмен на национални валути срещу чуждестранни;
- покупко-продажба на валута - осъществявана в търговските банки или на
борсите (наричана валутен дилинг);
- привличане и акумулиране на валутни средства - депозитно-кредитни
междубанкови операции по взаимно кредитиране, предоставяне, оформяне и
мониторинг на кредитите;
- банково обслужване на външнотърговските разчети - във форми, приети от
международната практика;
- операции, свързани с обслужването притежателите на кредитни (дебитни)
карти;
- операции на финансовите пазари с цел покупка и продажба на ценни книжа и
злато (тези операции се провеждат с инвестиционни цели, а също и с цел спекулации
или хеджиране);
- банкови международни трансфери - преводи на дивиденти, лихви, плащане на
пенсии, обслужване на туристи и т.н.
 152

Международният финансов бизнес, като цяло, се ориентира към дейност по

покупка и продажба на финансови активи с цел печалба. Тази дейност носи огромни
печалби на тези, които разполагат с необходимите финансови активи и са способни
разумно да рискуват и на тези, които са способни да участват ефективно в процеса на
материалното възпроизводство или в движението на кредитния капитал.
Финансовият бизнес, като особена форма на предприемачеството, използва в
качеството на предмет на покупко-продажба парите и ценните книжа. Огромното
търсене на парични ресурси и капитали в началото на 21-ви век възникна вследствие на
ограничеността и недостига на финансови ресурси. Парите чрез активен маркетинг се
продават от банките на предприемачи и физически лица или им се предоставят в
кредит. Печалбите за банките растат в резултат на нарастващата разлика между цената
на покупката и продажбата или в резултат на високите лихвени проценти за
предоставените парични ресурси. Ценните книжа се ориентират към дългосрочните
инвестиции с цел приемлива печалба във вид на дивиденти от акциите или лихви от
облигациите. Освен това, ценните книжа все повече се продават или купуват с цел
получаване на спекулативен доход от курсовата разлика, която възниква в резултат на
резките промени в цените на купуваните или продаваните ценни книжа.
Като всяка предприемаческа дейност, финансовият бизнес е свързан с определен
риск, който най-често възниква вследствие недостиг на информация за състоянието на
финансовите пазари и дисбаланс между основните компоненти на световните
финансово-кредитни отношения. За минимизиране на финансовия риск пазарните
субекти все по-активно прилагат хеджирането, т.е. компенсационни действия от страна
на купувачите или продавачите на валутния или фондовия пазар, за да предпазят своя
бъдещ доход от промени във валутния курс или цените на фондовите инструменти.
Използването на хеджиране, от своя страна, породи специални пазари за вторични
финансови инструменти (деривати).
По този начин, в началото на века технологията на международния финансов
бизнес се разви в посока на избора на една или друга стратегия за инвестиране на
парични ресурси в различни финансови инструменти (основните световни валути и
ценни книжа) с цел получаване на печалба.
По редица причини в края на 20-ти век международният финансов бизнес получи
качествено нови измерения. Глобализацията в световната икономика стремително
промени неговата финансова среда. Промените в Централна и Източна Европа
разшириха полето за развитие на европейския пазар. Върху развитието на
международния финансов бизнес силно влияние оказа и процесът на изпреварващото
развитие на финансовия сектор в икономиката.
В началото на новото столетие сме свидетели на раждането на една напълно нова
и по обхват, и по съдържание световна финансово-кредитна система, която от много
специалисти се представя като финансова революция. Технологичната инфлационна
революция породи електронните пари и направи възможни денонощни потоци от
огромни капиталови масиви, които не са свързани пряко с разплащателни операции
между фирмите, ангажирани в традиционния промишлен бизнес, т.е. с реалната
икономика. Това са капиталови потоци в рамките на глобалното движение на фиктивния
капитал, които, отразяват движението на сделките с ценни книжа на световните борси.
Не е трудно да се разбере, че на борсите не се създават реални ценности, а само се
преразпределя собствеността върху съществуващите реални ценности, чиито
спекулативни цени растат непрекъснато. Именно на тях, чрез действията на
борсовите играчи се диктуват условията и се формират непознати по-рано възможности
за бързи и огромни виртуални печалби. Спекулативните сделки, базирани върху играта
с курсовете на акциите и облигациите все повече изместват бизнеса в материалното
 153

производство, където възможностите за бързи и големи печалби са ограничени, както от

характера на инвестициите, така и от законите на самата пазарна икономика –
монополистичната конкуренция, администрирането на цените и много по-ефективния
държавен и обществен контрол.
В основата на тази еволюция дълбоко е залегнал спекулативния капитал и
неговата нарастваща власт, както и способността му да диктува условията и насоките на
развитието на световната икономика, не само чрез играта с курсовете на ценните книжа,
но и с безпрецедентното използване на валутните сделки и манипулирането на
валутните курсове.
Този процес най-силно се прояви в следните направления:
- увеличаване относителния дял на финансовия сектор на икономиката в БВП в
развитите страни;
- увеличаване относителния дял на финансовите услуги в общия обем на
услугите;
- изпреварващо развитие на финансовите пазари в сравнение със стоковите
пазари;
- увеличаване дела на финансовите активи в баланса на предприятията;
- увеличаване дела на финансовите инструменти (акции и облигации) в
имуществените спестявания на населението при намаляване на дела на банковите
депозити в реални активи.
Поле за особена изява на международния финансов бизнес стана бързото развитие
на самите финансови пазари. Развитието на компютърните мрежи доведе до
глобализация на финансовите пазари във водещите международни валутни центрове.
Това доведе до своеобразна финансова революция, същността на която се изрази в
увеличаване броя и ролята на финансовите институции, във финансовата интеграция и
разработването на нови финансови методи и банкови технологии. Всичко това, обаче, не
беше лишено и от редица негативни явления – по-честите международни финансови
кризи и задълбочаващата се криза с международната задлъжнялост.
Международните финансови пазари се налагат все по-активно като благоприятна
икономическа среда за развитието на международния финансов бизнес. Те развиха
следните характерни черти:
Първо, финансовият пазар се развива като естествена среда за взаимодействие
между продавачи и купувачи, т.е. между различни стопански субекти или група
икономически агенти, различаващи се с характера на своята дейност.
Второ, международните финансови пазари облекчават и ускоряват обмена между
резиденти и нерезиденти на финансови активи или на валутни ценности при взаимен
интерес на контрагентите.
Трето, на международните финансови пазари обменът на финансови активи или
на валутни ценности се диктува във все по-голяма степен от строги правила, а
икономическите операции се провеждат в съответствие с усъвършенстващи се
законодателни актове, международни договори или установени традиции.
Четвърто, на международните финансови пазари обмяната на финансови активи
или валутни ценности налага непрекъснат обмен на предварителна информация за
условията на провеждането на сделките.
Международният финансов пазар се превърна в непрекъснато усъвършенстваща
се система от взаимодействие между продавачи и купувачи в процеса на покупко-
продажбата на съответни финансови инструменти при специализирани форми на
контракти с финансовите активи (националните валути, чуждестранната валута,
вътрешни и външни ценни книжа, валутни и фондови деривати) и спазването на
определени правила.
 154

По форми на своята организация финансовите пазари се подразделиха на

организирани и неорганизирани. В условия на държавно нормиране на финансовата
дейност и регулиране на цените все още продължават да съществуват и
неорганизираните пазари, на които се осъществява нелегална и незаконна търговия с
финансови активи.
Важна функция на финансовите пазари става гарантирането на международното
движение на капитала. Ежедневният оборот на световния финансов пазар в последните
години се движи от 500 млн. до 4 трлн. долара, като 20% от него се пада на азиатския
пазар и по 40% на американския и европейския пазар. В ядро на световния финансов
пазар се превърнаха тези държави, в които отсъстват валутни ограничения или те са
незначителни.
Съвременният финансов пазар продължава да се развива в неговите два основни
сегмента – като международен валутен пазар и като международен пазар на ценни
книжа.
Международният валутен пазар се наложи в търговията с валутни ценности.
Неговият оборот надхвърли 680 трлн.долара годишно или около 2 трлн. дневно.
Икономическата същност на този пазар се прояви най-пълно чрез неговите основни
функции – комерсиална (да осигурява национална или чуждестранна валута),
ценностна (да установява равновесието на валутните курсове), информационна (да
осигурява информация за валутните пазари) и регулираща (да осигурява ред и
организация на валутните пазари).
Водещ мотив за операции на съвременните валутни пазари продължава да бъде
спекулата. Спекулантите, които купуват дадена валута с цел да я продадат, в случай на
благоприятно за тях изменение на валутния курс, получават огромни печалби от
курсовата разлика (маржа) в сделката. Тази тяхна дейност се предопределя от
обективните потребности от “горещи пари”за развитието на световната икономика, т.е.
краткосрочен, високо ликвиден спекулативен капитал. Размерите на този капитал се
изчисляват от порядъка на стотици милиарди долари. Този капитал е в непрекъснато
движение, в резултат на което се извличат спекулативни печалби от непредсказуемата
разлика във валутните курсове. Изпълнявайки тази спекулативна функция, в същото
време, валутните пазари спомагат за наливане на капитали във високо печелившите
сфери на световната икономика, осигурявайки им по този начин динамично развитие.
Съвременният валутен пазар се развива като извънредно сложна и динамична
система, която е под влиянието на множество икономически, политически и
психологически фактори, реагираща почти незабавно на техните промени. В сравнение
с материалната сфера нивото му на неопределеност и непредсказуемост остава
значително по-високо. Провеждането на валутни операции обективно винаги е свързано
с риск (определян като “валутен риск”). Но валутните пазари не са само генератор на
валутен риск, а са и система за неговото предотвратяване. В последното десетилетие те
се наложиха и с активната си роля на застраховател чрез активизиране на операциите по
хеджиране.
Спекулативната и застрахователната функция на валутните пазари все повече се
преплитат помежду си и вече се оценяват като две взаимосвързани страни на валутния
пазар. Оформиха се и двата основни сегмента за търговията с валута - борсовият и
неборсовият сегмент на валутните пазари. Борсовите валутни пазари се настаниха на
специални официално организирани борси. За разлика от тях не борсовите пазари
обхванаха търговията с валута на търговските банки чрез глобални компютърни
системи.
В зависимост от срока на осъществяване на сделките се развиват както текущите,
така и срочните валутни пазари. При първите - операциите се извършват в рамките на
 155

не повече от два делови дни (така наричаните “спот-операции”). На срочните валутни

пазари операциите се движат в условия на държавно нормиране на финансовата
дейност и регулиране на цените в срокове – от 1 до 12 месеца.
Вторият сегмент (не борсовият) набира обороти, формирайки между банковите
валутни пазари. Той се организира от търговските банки, които търгуват с
чуждестранна валута помежду си, с цел задоволяване потребностите на своите клиенти.
Между банковият валутен пазар се наложи като по-либерален от борсовия. Тъй като по-
бързо и оперативно реагира на промените в търсенето и предлагането на чуждестранна
валута от участниците на валутния пазар. Тази гъвкавост определи и съвременната
световна тенденция за доминиране на този сегмент по броя на проведените валутни
операции.
Съвременният международен пазар на ценни книжа достигна годишен оборот от
около 40 трлн.долара. Характерен за него е фактът, че по-голямата част от тях се
номинират в чуждестранна валута и имат спекулативен характер. Преобладаващата част
от дълговите ценни книжа се оформя като облигационни заеми. Този процес (известен
под наименованието “секюритизация”) се характеризира с въвличане на все по-голяма
част от капиталите, независимо от тяхната форма на съществуване, на пазарите на
ценни книжа чрез краткосрочното или по-продължителното им представяне във вид на
едни или други ценни книжа. Това с особена сила се отнася за капитали, които по
различни причини в дадения момент се намират в по-малко ефективна форма,
например, във вид на недвижимо имущество (жилища, основни производствени
фондове, дългосрочни запаси от суровини и др.). Пускането на различни облигации и
други дългови ценни книжа, на базата на притежаване на такова имущество, позволява
да се ускори оборота на този капитал, да се получи допълнителен доход, да се разшири
пазарът и неговите възможности.
Организираната и мащабна покупко-продажба на ценни книжа, като правило, се
извършва на фондовите борси. Водейки своето начало още от 16-ти век, борсовата
търговия с ценни книжа позволява на участниците за кратко време да натрупат
гигантско състояние и често, за също така кратко време, да се лишат от него. В
последните десетилетия на 19-ти век масовото създаване на акционерни дружества в
различните отрасли на икономиката наводнява фондовите борси с акции и облигации на
различни компании, което рязко увеличава дневния оборот и стимулира борсовото
преразпределение на собствеността. По този начин фондовите борси създават
предпоставки:
- първо, избирателно да се осъществява дългосрочно инвестиране на капитали;
- второ, да се мобилизират парични ресурси за дългосрочни вложения;
- трето, за осъществяване на по-равномерно развитие на отраслите в страната,
поверявайки на пазара контрола и управлението за ефективността на
капиталовложенията;
- четвърто, оперативно да се инвестира паричен капитал и при необходимост
бързо да се освобождава;
- пето, за подпомагане на краткосрочното разполагане на лихварския капитал;
- шесто, обективно и оперативно да се оценява текущото състояние на
икономиката на страната и тенденциите за нейното развитие или спад;
- седмо, за структуриране и развитие на необходими производства чрез пускане на
оперативни емисии от ценни книжа.
С развитието на банковата система крупните банки започват да конкурират
фондовите борси, пускайки емисии от акции на техни клиенти. Концентрацията на
банките и създаването на международни банкови консорциуми довежда до това, че по-
голяма част от ценните книжа влизат в оборот чрез системата от кредитни организации,
 156

игнорирайки фондовите борси. Крупните банки стават все по-активни играчи в

борсовите спекулации. В тях се изграждат достатъчно квалифицирани аналитични
служби, които не само проследяват възникващите разлики в курсовите колебания на
ценните книжа, но също така разработват стратегията и тактиката за въздействие върху
пазара. Не рядко банките създават специални обединения (явни и скрити), наричани
“корнери”, за провеждане на мероприятия, насочени към организиране на масово
изкупуване на ценни книжа, създаване на изкуствено търсене и надуване на курса и
последваща препродажба с висока печалба. Когато мащабите на такива операции
започват да водят до масови банкрути на пострадали компании, правителствата на
редица страни законодателно въвеждат държавен контрол върху емисиите на ценни
книжа и операциите на фондовите борси.
На международните борси се развиха и наложиха операции главно със следните
ценни книжа: акции, американски депозитарни разписки, облигации, полици, варанти.
Акциите, като ценни книжа, удостоверяващи правото на определена част от
собствеността в акционерното дружество, по своята юридическа същност пораждат за
притежателя права за участие в печалбата, т.е. право за получаване на дивидент – част
от чистата печалба, разпределяна между акционерите по решение на общото събрание
на акционерите. Практиката наложи дивидентите да се изплащат в парична форма, но в
отделни случаи се практикува и изплащане във вид на имущество, под формата на
акции или в съчетание на различни други форми на плащане.
Към дивидентите, изплащани във вид на имущество, се отнася предоставянето на
акции на дъщерните компании и собствената продукция на корпорацията. Тази форма
се наложи в последните години като практика на новите, бързо разрастващи се
компании, които не са заинтересовани от големи парични плащания. От друга страна,
подобна форма за плащане на дивиденти е изгодна и за притежателите на акции, които в
по-голяма степен разчитат не толкова на дивидентите, колкото на увеличаването на
пазарната стойност на самите акции. Освен това, данъкът върху дивидента под формата
на акции е по-малък от данъка върху паричните дивиденти.
В последните години широко разпространение на всички развити фондови пазари
получиха американските депозитарни разписки (свидетелства), във връзка с
удобството при извеждането с тяхна помощ на пазара на ценни книжа на чуждестранни
издатели. Американските депозитарни разписки удостоверяват права на техните
притежатели върху определена част в портфейл от ценни книжа, съхраняващи се в
депозитара (определена банка). Схемата е следната: първо, определена структура –
резидент на страната, където се емитират (издават) депозитарни разписки, приема пакет
от ценни книжа на чуждестранен издател в депозитара; второ, след проверка на
финансовото състояние на чуждестранния издател на базови ценни книжа се
регистрира пускането на вторични депозитарни разписки по установени правила; трето,
депозитарните разписки стават “вътрешни” ценни книжа за страната, в която са
емитирани. Най-голямо количество депозитарни разписки, на този етап, се пускат на
най-обемния фондов пазар – американския, от където получават и своето
наименование. Всички емитирани в САЩ депозитарни разписки се подразделят на
американски – намиращи се в обръщение само вътре в страната, и глобални (по-малко
разпространени)– с които може да се търгува и в други страни (обикновено в Европа).
Облигациите, като друг важен вид ценни книжа, се използват главно от
правителствените институции и общините. Класическите облигации включват два
задължителни реквизита: първо, задължение на емитента (лицето, пуснало дадената
ценна книга) да върне на нейния притежател след изтичане на договорения срок сумата,
която емитентът е получил при пускането на финансовия инструмент и второ,
 157

задължение на емитента редовно да изплаща на притежателя на облигацията фиксиран

доход във вид на процент от номиналната стойност на облигацията.
Корпоративните облигации се наложиха като особен инструмент за мобилизиране
на дългосрочен капитал. С тях корпорациите се задължават пред кредиторите
(притежателите на облигации) да изплащат в установени срокове сумата по дълга и
съответна лихва за получения заем. Облигациите по своята същност формират заемния
капитал за корпорациите, поради което за тях те са “дългови” ценни книжа.
Притежателите на облигации се явяват в ролята на кредитори за корпорациите. Те нямат
право на глас и не могат да участват в управлението на компанията-издател. Но в
същото време дават права, които притежателите на акции не получават. Защото
компанията-издател е задължена да плаща лихви по облигациите, каквото задължение
няма по отношение на акциите, дори и за привилегированите акции. Също така,
лихвите по облигациите се изплащат преди разглеждането на въпроса за изплащането
на дивиденти по акциите. При ликвидация на корпорацията притежателите на
облигации имат предимство по отношение на обезпечаването в сравнение с
акционерите.
Полицата все повече се налага като инструмент на търговския кредит. Полицата
като задължение, дава право на нейния притежател да изисква от лицето, издало
полицата да заплати фиксираната в нея парична сума след изтичане на установения
срок..
Варантът, като ценна книга, е разновидност на опцията. Той дава права на
неговия притежател да купува други ценни книжа при тяхната първична емисия при
определена привилегирована цена.
Механизмът по операциите с ценни книжа се задвижва от борсовите посредници -
маклери (брокери и дилъри). Цените на търгуваните на борсата финансови инструменти
се фиксират в качеството им на борсова котировка. Тя се публикува ежедневно в
открития печат (минимален и максимален курс), като за професионалисти се използват
специални системи, в които необходимата информация постъпва непрекъснато в режим
онлайн на монитор от всички крупни фондови борси в света.
Общата картина за състоянието на фондовия пазар, и преди всичко пазара на
акции и облигации, се получава чрез фондовите индекси. Те обединяват пазарните цени
на ценните книжа и се пресмятат с едни или други статистически методи за
осредняване на съвкупните цени и разкриване на тяхната обща динамика. В последното
десетилетие всяка промишлено развита страна се придържа към свой общонационален
индекс за фондовия пазар. Така, в САЩ това е промишленият индекс Dow-Jones, в
Англия – индекс Футси (FTSЕ) 100, в Япония – индекс Nikkei 225, в Германия – индекс
DAX 100, във Франция – САС 40 и т.н.
Индексът Dow-Jones – се наложи като най-известен и авторитетен и широко се
използва на Ню-йоркската фондова борса. Изчислява се като осреднен показател от
цените на акциите на 30 водещи компании в САЩ, котирани на тази борса. Днес той
стана своеобразен барометър за състоянието на деловата конюнктура не само в САЩ,
но в значителна степен и за целия свят.
Индексът NASDAQ – се наложи като индекс на извън борсовия пазар, който се
изчислява и публикува от Националната асоциация на дилърите на ценни книжа в
САЩ. Той се определя въз основа на претеглените стойности на акциите на
компаниите-издатели, които се специализират в областта на високите технологии. По
време на търговете се изчисляват пазарните стойности на над 5 000 съответстващи
компании.
Индекс FTSE 100 се изчислява по фондовите индекси на курсовете на акциите на
100 британски компании, притежаващи най-голяма пазарна стойност.
 158

Индекс CAC 40 – е основен френски фондов индекс. Пресмята се като среден курс
на 40-те най-високо котирани френски акции на Парижката фондова борса.
Индекс DAX 100 - е основен немски фондов индекс. Пресмята се като среден курс
на 100 немски акции, котирани най-високо на Берлинската фондова борса.
Индекс Hang Seng 33 – пресмята се на основата на котировката на 33 водещи
хонконгски акции, котирани на Хонконгската фондова борса.
Индекс Nikkei 225 - е основен фондов индекс за Япония. Пресмята се като среден
курс на 225 японски акции, котирани на Токийската фондова борса. Индексът е
разработен и се пресмята от Японски финансов вестник. Опциите и фючърсните
контракти на този индекс се продават и купуват в Япония и САЩ.
Фондовите индекси, като цяло, се използват основно за две цели: първо, за
фундаментален и технически анализ на състоянието и за прогнозиране динамиката на
фондовия пазар и второ, в качеството им на основни производни инструменти за
ефективна търговия, основаваща се на информацията от тях. Като производни
инструменти на фондовия пазар, те се наложиха с широкото им използване със
спекулативни цели и за хеджиране на риска.
Международният пазар на деривати обедини валутните и фондовите операции с
по-продължителен срок на изпълнение, т.е. тези, насочени към по-далечна перспектива.
Дериватите също се отнасят към производните (вторичните) ценни книжа, тъй
като тяхната стойност става вторична по отношение на стойността на базовите активи
(валута, акции, облигации). Дериватите се наложиха при организирането на срочна
търговия с финансови активи. Например, ако на участник на валутния пазар се налага
да купи чуждестранна валута след определен период от време, той може да сключи,
така наричания, срочен контракт за покупка на тази валута. Като срочни валутни
контракти се наложиха преките форуърдни контракти, фючърсните контракти, опциите,
суапите, валутните опции. С други думи казано, срочните контракти се използват за
целите на застраховането на валутните и курсовите рискове.
Както преките форуърдни, така и фючърсните контракти по своята същност
изпълняват ролята на споразумения между две страни за обмен на фиксирани
количества валута към определена дата в бъдещето, по предварително договорен
валутен курс. И двата контракта са задължителни за изпълнение. Разликата между тях е
в това, че форуърдният контракт може да се сключва и извън борсата, а фючърсните
контракти се сключват и продават само на валутните борси, при спазване на определени
правила. Независимо от фонетичната близост на техните наименования, по
икономическо и правно съдържание и по технология на функциониране фючърсните и
форуърдните пазари съществено се отличават един от друг.
Фючърсните контракти са стандартизирани по размер и дата на доставката.
Сключват се между клиент и борсата, поради което лесно се търгуват на пазара. Всички
фючърсни контракти ежедневно се преизчисляват при всяка промяна в пазарната им
цена с незабавно реализиране на евентуална печалба или загуба.
Форуърдните контракти са с договорен размер и дата на доставката. Сключват се
между две страни и не се продават до края на договорения срок. Печалбите или
загубите се реализират след изтичане на срока на контракта.
Валутните опции дават права, но не и задължения, на един от участниците в
сделката да купи или да продаде определено количество чуждестранна валута по
фиксирана цена в продължение на определен период от време. Купувачът на опцията, за
това свое право, заплаща определена премия на нейния продавач.
Суапът (от англ. swop – обмен) в най-общ вид е операция за обмен на валутни
активи с различни характеристики между парични учреждения за кратък срок. Суапови
операции най-често се извършват между централни банки. Те позволяват за кратък срок
 159

да се увеличат обменните резерви на страната, без да се прехвърля риска от обмена

върху този, който оказва валутната помощ. Централната банка, искайки помощ за
обмен, получава в свое разпореждане за ограничен срок и срещу относително неголяма
лихва дадено количество валута, превеждайки на своя партньор еквивалентна сума, но в
национална валута. Закриването на операцията става чрез обратна сделка, т.е. връщане
на получените суми. Централните банки на развитите страни са свързани помежду си с
мрежа от постоянни споразумения за суапови сделки, които им позволяват бързо да си
оказват необходимата подкрепа, без да губят време за предварителни преговори.
Производните валутни инструменти (дериватите) се използват, от една страна, за
осъществяване на спекулативни операции, а от друга страна, за хеджиране на валутните
сделки, т.е. за застраховане на валутните рискове. При хеджирането икономическите
агенти, желаейки да намалят риска, свързан с колебанията във валутните курсове, които
могат да се окажат негативни за техния капитал, се стараят да се избавят от своите
задължения в чуждестранна валута, т.е. да постигнат баланс между активите и
пасивите. Функцията на преразпределяне на рисковете се извършва с помощта на
инструментите на пазара на ценни книжа (преди всичко с производни инструменти).
Хеджирането, обаче, е невъзможно да се извърши едностранно. Защото, ако има
субект, който желае да се застрахова от риск, то следва да има и субект, който смята за
възможно да поеме върху себе си този риск. С помощта на пазара на ценни книжа е
възможно да се направи опит да се прехвърли част от риска или целия риск от
собствения актив върху спекуланта, който желае да рискува. Следователно, същността
на хеджирането на пазара на ценни книжа е преразпределяне на рисковете.
Благодарение на тази своя функция пазарът на ценни книжа съществено увеличи своята
устойчивост.
Общо правило за спекулативните операции е, че печалбата им зависи от посоката
на движението на цената на валутата в сравнение с разликата в лихвените проценти по
депозитите в националната и чуждестранната валута. Спекулативните операции са
печеливши само в този случай, когато участниците в пазара правилно прогнозират
очакваните промени във валутния курс.
В последните десетилетия характерна особеност на международните финансови
пазари стана фактът, че на тях, все по-често, операциите се провеждат в евровалути.
Европейският валутно-финансов пазар се формира и разви в резултат на
координирането на валутната политика на европейските държави и функциониране на
над национален механизъм за валутно регулиране в лицето на Европейската централна
банка. На европейския валутен пазар се извършват операции по покупко-продажби на
чуждестранни валути срещу националните валути на страните от ЕС и срещу евро. Тази
функция се изпълнява от частни дилъри, а също и от национални финансови органи,
действащи чрез своите централни банки. С прехода на страните от ЕС към общата
валута – евро европейският валутен пазар бързо се модифицира от многонационален в
моно валутен
Специфичен клон на европейския валутен пазар продължава да бъде евровалутния
пазар, опериращ с “евровалути”. Така наричаните “евровалути” по своята същност са
парични авоари във вид на депозити на чуждестранни валути в европейските банки,
които се използват от тях за продажба на регионалните и световните валутни пазари.
Евровалутата е срочен депозит, намиращ се в банка, разположена извън пределите на
страната, в която е емитирана дадената валута. Американските долари, намиращи се на
депозит в лондонските банки се смятат за евродолари, независимо от това дали тези
банки са филиали на американски или британски банки.
На понятието “евровалута” по-точно подхожда наименованието “чужда валута”.
Евровалутите по своята същност са кредитни инструменти за европейските банки,
 160

изразени във валутата на други страни. Защото депозирането на капитали от щатски

долари, японски йени, швейцарски франкове и т.н. в чужда банка (Франция,
Великобритания, Белгия и т.н.) пораждат кредит за тази банка в евродолари, евройени,
еврошвейцарски франкове и т.н.
Причината за появата на евродоларите е в това, че банките в САЩ, подчиняващи
се на американското законодателство, често предлагат на своите клиенти по-
неблагоприятни условия от задграничните банки. Така възникват евродоларите, които
фактически едва ли не са се откъснали от юрисдикцията на страната емитент.
Названието “евровалута” е приложимо към всяка чужда валута, която се използва за
инвестиране от нерезиденти в чуждестранни банки.
Появата на “евровалутите” ускори развитието на офшорните банкови центрове. Те
стимулираха, от една страна, преместването на финансови ресурси от крупните
международни финансови центрове (такива като Лондон и Ню Йорк) към крайните
потребители, а от друга страна, банките използват тези центрове (например Бахамските
и Каймановите острови), за да минимизират данъците, контрола и регулирането на
тяхната дейност.
Пазарът на “евровалута” и офшорните банкови центрове се наложиха с редица
специфични особености:
- първо, минимално валутно и икономическо регулиране от страна на държавата;
- второ, опростени форми за регистрация на нерезидентите;
- трето, развита банкова система и съвременни банкови технологии;
- четвърто, наличие на квалифицирана работна сила и комуникации за ефективна
банкова дейност;
- пето, политическа стабилност за осигуряване на минимален риск;
- шесто, по-евтини цени на финансовите активи;
- седмо, конфиденциалност при провеждането на валутните операции.
В последните години, конфиденциалността среща сериозна критика от страна на
световната общност, тъй като някои офшорни центрове се оказаха замесени във
финансирането на международния тероризъм.
Международните капиталови пазари, в настоящия момент, са основно европазари,
тъй като по-голямата част от кредитите и емисиите на ценни книжа се осъществяват в
евровалути. Причините за интензивното развитие на европазара се обясняват с редица
обстоятелства: първо, като отсъствие на твърдо регламентиране и свобода на избора на
операциите; второ, не се облагат с данък лихвите, плащани на инвеститорите,; трето,
относителна простота на операциите; четвърто, бързо получаване на средствата.

Същност и развитие на международния банков бизнес

Процесът на интернационализация на икономическите отношения се отразява в

пълна степен и върху банковото дело. Националните банки все по-активно
осъществяват задгранични операции, а чуждестранните банки, от своя страна,
увеличават обема на своите банкови операции в националните стопанства.
Банковата дейност достигна най-висока степен на интернационализация в сферата
на преките чуждестранни инвестиции, позволяващи, посредством банковите офиси в
приемащите страни, да оказват целия спектър от банкови услуги. Най-крупните,
международно опериращи банки, се превръщат в транснационални банки (ТНБ).
Обемът на задграничните активи и броят на страните, в които те оперират, им позволява
да заемат съществена ниша в световния пазар на конкретни банкови услуги.
Макар процесът на интернационализация на банковата система и международната
стратегия на банките в отделните страни да е различна, международният бизнес, като
 161

цяло, се осъществява по единни общоприети правила, насоки и форми. Някои общи

тенденции, характерни за международния банков бизнес, засягат универсализацията на
банковата дейност, ръста на конкуренцията, либерализацията на банковите операции,
увеличаването на иновационната активност на банките.
Универсализацията на банковата дейност доведе до растяща потребност банките
постепенно да разширяват броя на предоставяните услуги и даже активно да усвояват
нетрадиционни за тях видове дейности (консултации, операции с недвижима
собственост, застраховане и др.). В условията на изострящата се конкуренция, а също и
под “натиска” на бързо растящия фондов пазар, банките непрекъснато търсят нови
източници на доходи. Натискът върху фондовия базар се изрази, преди всичко, в
повишаване ролята на операциите с дългови ценни книжа, за сметка на обикновените
банкови кредити. Тъй като на пазара на ценни книжа става относително по-лесно да се
привличат финансови ресурси. Понякога за тях даже не се изисква обезпечение,
сроковете са по-големи, цената на този кредит, като правило, е по-ниска, отколкото при
аналогична условия за банково кредитиране.
Увеличаването на конкуренцията се диктува от обстоятелството, че на
задграничните пазари международните банки се конкурират с голям брой други
участници във финансовите сделки. Такива са местните депозитни учреждения, а също
и редица други международни банки, които оперират на дадения пазар.
Либерализацията на банковите операции се изрази в намаляване и даже в
премахване на редица държавни ограничения. Търсят се нови елементи за по-висока
конкурентна способност на националните банкови учреждения. Тази потребност
започна особено остро да се чувства с по-нататъшната интернационализация на
стопанската дейност и задълбочаващите се процеси на глобализация. В резултат на
това, националното банково законодателство в развитите страни се подложи на основна
преоценка. В този дух в САЩ се преразглежда законът Глас–Стигол от 1933г, съдържащ
множество забрани за американските банки по отношение съвместяване на определени
дейности.
Увеличаването на инвестиционната активност на банките се наложи с появата на
нови банкови продукти и технологии. Банковият бизнес се внедри и в глобалната мрежа
(интернет-банкинг). Редовно се обновяват технологиите на картовия бизнес – чиповите
карти заменят остарелите карти с магнитна лента, а банкоматите за касиране на
налични суми се допълват с банкомати за приемане на депозити.
Тези и други тенденции се проявиха заедно и с някои контра тенденции. Така,
например, и досега съществуват не малко банки, които разглеждат диверсификацията на
своя бизнес като неоправдано разпиляване на ресурси. Увеличаването на конкуренцията
на световния пазар на финансови услуги провокира такива мащабни процеси на
сливания и поглъщания на банки, че в редица случаи това доведе до намаляване на
конкуренцията и дори до монополизация на банковите услуги. Либерализацията на
националните банкови законодателства не рядко се извършва едностранно – в полза на
международната дейност на националните банки, но при утежняване на изискванията и
контрола за дейността на чуждестранните банки на собствената територия.
Конкурентната борба на световния пазар на банковите услуги се води основно
между американските, западноевропейските и японските банки. В последните две
десетилетия съотношението на силите доведе до известна загуба на позиции на
японските банки, които до неотдавна бяха безспорни лидери. Даже, създаването на една
от най-крупните банки в света (финансова група “Mizuho” (1,25 трлн. долара), в
резултат на сливането на три крупни японски банки), не промени кардинално
ситуацията на пазара на банковите услуги, тъй като не размерът на активите, а тяхното
качество лежи в основата на конкурентоспособността на банковите учреждения. По
 162

този показател американските банки нямат конкуренти. Рентабилността на техните

активи и капитали, а също и размерът на печалбата от една акция превишава средно с
1,5-2 пъти аналогичните показатели на западноевропейските и японските банки.
Международната банкова дейност се разгръща в две основни направления: първо,
чрез банкови офиси, разкривани в други страни и второ, без непосредствено
присъствие на банката в други страни. Всяка от тези форми е свързана с постигането на
конкретно поставени цели и решаване на стратегически задачи и има своите
предимства и недостатъци.
Създаването на нов (за местния пазар) банков офис обикновено започва с най-
простата форма – банково представителство, което не изисква големи
капиталовложения и процедурата за неговото откриване е относително проста, защото
не е необходим банков лиценз, тъй като представителството няма права да оказва
банкови услуги. Най-често на базата на представителството се създава пълноценен
банков офис.
Пълноценни банкови учреждения станаха филиалите на чуждестранните банки и
дъщерните банки, които покриват целия спектър от банкови услуги, в съответствие с
лиценза, даден им от централната банка. В отделни случаи, възниква проблем в някои
страни, произтичащ от националното законодателство, което поставя ограничения пред
откриването на някоя от двете банкови структури. Причината е в това, че филиалите на
чуждестранните банки не се определят като юридически лица по законодателството на
приемащата страна. По друг начин стоят нещата с дъщерните банки. Те се ползват със
статута на юридически лица, следователно и със статута на резиденти в приемащата
страна. По този начин, те формално оперират с капитала, който им е предоставен от
чуждестранната банка-майка и средствата привлечени от местния пазар. Зад тях, обаче,
не стои, както зад филиал, капиталът на цялата международна мрежа на
транснационалната банка и тяхното въздействие върху конкурентната среда е
значително по-слабо. Въпреки това, при необходимост, банките-майки могат да
превеждат извън страната допълнителни капитали в дъщерните структури, под формата
на съответно кредитно споразумение.
Когато не се създават задгранични банкови подразделения, формите на
международна банкова дейност се проявяват през призмата на интернационализацията
на банковите услуги, а не на капитала. В този аспект, достатъчно разпространена форма
на международни банкови операции е практиката на кореспондентските споразумения.
Кореспондентските отношения на банки от различни страни се изразяват във взаимно
разкриване на кореспондентски сметки. Основната цел на кореспондентските
отношения стана бързото и надеждно осъществяване на международните разплащания
на техните клиенти. Кореспондентските банки в чужбина, по молба на банката-
партньор, отпускат кредити на посочено лице на местния пазар, да прави инвестиции и
да извършва други операции, предвидени в кореспондентското споразумение.
За ефективно осъществяване на разплащанията подобна цел преследват и банките,
включени в международната платежно-разплащателна система от типа SWIFT (Society
for Worldwide Interbank Financial). Тази организация съществува от 1977г и в момента
обединява над 7 500 банки, брокери и инвестиционни мениджъри в 200 страни.
Основни видове услуги и операции на международните банки станаха
международните разплащания, кредитирането и акумулирането на депозити, обменните
валутни операции, операциите на световните фондови пазари и други услуги.
Преобладаващата част от международните банкови кредити се предоставя в
евровалути. Независимо от приставката “евро”, такава се оказва всяка валута, която е
свободно конвертируема и оперира във всеки район на света. За новата валута на
Европейския съюз “евро” засега няма аналогично наименование, защото за нея не
 163

подхожда тази приставка (“евроевро”). Понякога за “пътешестващото” извън пределите

на еврозоната евро, се използва названието “ксеноевро”.
Практиката наложи, по стойност, международните банкови еврокредити да се
привързват към ЛИБОР (London Interbank Offered Rate, LIBOR), ЮРИБОР (Euro
Interbank Offered Rate, EURIBOR) или аналогични други международни финансови
центрове (Ню Йорк, Токио и др.). Макар в света основният дял на чуждестранни активи
да принадлежи на американския банков капитал, даже американските банки,
осъществяващи международна дейност, смятат като най-добро място за своята
регистрация Великобритания.
Основните рискове, с които продължават да се сблъскват банките в своята
международна дейност се отнасят:
- първо, до кредитния риск - свързан с неиздължаването в определения срок на
основната част от дълга или лихвата по заема (което през 2008 година се разрази в
световна финансова криза);
- второ, до лихвения риск – свързан с неблагоприятни промени в лихвените
проценти;
- трето, до валутния риск – свързан с промени в курса на валутата по срочните
банкови операции или евентуално въвеждане на валутен контрол и по-строго
регулиране на валутните операции;
- четвърто, до пазарен риск – отнасящ се до промени в други макроикономически
условия за банковите операции.
В стремежа да формира по-високи печалби банковият бизнес, подобно на
останалия, активно се разви в така наречените офшорни зони. Там предимствата са
свързани с намаленото или отсъствието на данъчно облагане, облекчена регистрация,
отсъствие на валутно регулиране и конфиденциалност на всички операции. Основният
принцип на офшорния банков бизнес е да извършва сделки с резиденти на офшорната
зона.
Офшорният банков бизнес се появява през 1965г, когато Английската банка
разработва специално законодателство за Бахамските острови, намиращи се под
юрисдикцията на Британската корона. Регистрираните там банки получават право да
обслужват нерезиденти в чуждестранна валута. Този опит по-късно се възприема и
други страни от Западна Европа и САЩ за техните островни територии или за отделни
региони в страната:
В Карибския басейн – Бахамските, Вирджинските и Каймановите острови,
Барбадос, Гренада;
В Средиземноморието – Андора, Гибралтар, Монако, Сан-Марино и др.
В Африканския регион – Сейшелските острови, Либерия.
В Азиатско-Тихоокеанския регион – Аомин, Сянхан, Сингапур, Малайзия и др.
Днес, в света функционират около 80 офшорни територии и над 1 000 офшорни
банки. През тях преминава не по-малко от половината от международния капитал, като
всяка година офшорните активи на международните банки нарастват.
Основните фактори, въздействащи върху развитието на офшорния бизнес, се
отнасят до проблема за “прането на мръсни пари” и финансирането на международния
тероризъм. Твърдата политика на развитите страни, по отношение на офшорния бизнес,
е свързана със загубата на данъци за бюджета. Тези загуби се изчисляват на не по-малко
от 80 млрд. долара годишно. От друга страна, със своята поява офшорният бизнес
спомогна за икономическото развитие на редица островни държави. Съществуването на
офшорни зони стимулира и международната икономическа активност на националните
компании на развитите страни. Намалявайки данъчно облагаемата база, тези компании
увеличават обема на производството в тези страни, заетостта и други
 164

макроикономически показатели. Също така, не трябва да се забравя, че огромните по

своите мащаби международни активи на офшорните компании са само регистрирани
там по сметки на международни банки. Тяхното реално местонахождение, обаче, е в
икономиките на развитите страни и отчасти на развиващите се страни.

Някои особености на съвременната световна финансова криза

Причините за съвременната световна финансова криза, според редица

анализатори, следва да се търсят, преди всичко, в структурата и състоянието на
съвременната световна финансова система. В продължение на последните десетилетия
тя се разви главно върху основата на виртуалните пари и виртуалния фондов пазар с
неговите разнообразни деривати (ценни книжа). Създадоха се условия за колосални
дисбаланси между мащабите на финансовите операции и реалните активи, между
нарастващото търсене на кредитни ресурси и източниците на тяхното обезпечаване. На
практика световните олигарси изградиха една огромна световна финансова “пирамида”,
която закономерно следваше да рухне - по-рано или по-късно, тъй като виртуалната
икономика доминираше над повишаването на производителността на труда и реалната
ефективност на икономиката. Финансовата пирамида изградена от емитирани, но
незаработени и с нищо необезпечени пари не можеше да не рухне.
В основата на съвременната световна финансова криза лежи, преди всичко,
“свръхпроизводството” на основната световна валута - долара. След 1971г, когато САЩ
отменят твърдия курс на долара по отношение на златото, започва печатането на
неконтролируеми количества долари. Федералната резервна система (ФРС - създадена
през 1907г) на САЩ (по друг начин казано Централната банка на САЩ) е частна
институция, принадлежаща на 20 частни банки. Тя е, която определя обемите на емисии
на долара, върху които реален контрол няма дори и американското правителството. По
този начин група частни субекти притежават правата да пускат в обръщение долари, да
определят техните обеми, сроковете на емисиите и т.н. В резултат на това от 1971г до
2008г обемът на доларовата маса в света нараства десетки пъти, превъзхождайки
многократно реалния обем на стоковата маса в света. Реално на вътрешния пазар на
САЩ доларовата маса представлява 10% , а останалите 90% мигрират по целия свят.
Това положение е много изгодно, на първо място за ФРС като частна институция и на
второ място за САЩ като държава.
Около 20% от световния БВП се произвежда в САЩ, а в същото време страната
потребява близо 40% от годишното световно производство. Разликата от тези 20% се
заплаща с необезпечени долари. По този начин се извършва огромно преразпределение
на световните богатства в интерес на една страна. Следователно, реалното обезпечение
на долара става за сметка на останалите държави. Но ако всички страни, които са
обвързали своите икономики с долара, биха могли да контролират емисиите на долара в
съответствие с наличната стокова маса, то не би се стигало до финансови колапси. В
случая, обаче, поддържането на долара като световна валута, практически от целия свят,
позволява на ФРС да притежава най-ценната “стока” в света, чието „производство”
създава условия да се печели несравнимо повече и по-гарантирано дори от търговията с
наркотици, оръжие и проституцията. А на практика, обаче, срещу виртуалните долари
може да се купят напълно реални блага и реална собственост (злато, заводи, компании,
други активи).
За да не се стовари тази необезпечена част от доларовите емисии като дамоклев
меч върху стоковия пазар и тотално да обезцени долара, световните олигарси развиха
неимоверно много виртуалния фондов пазар, който да блокира, т.е да замрази
значителна част от доларовата маса във виртуална стока. Такава „стока” станаха
 165

акциите. В реални условия, те в действителност са представители на реалната

икономика и главната им инвестиционна ценност на нормалния пазар се определя от
рентабилността на съответните фирми, т.е. във възможността да се получи доход във
вид на част от печалбата на фирмите, разпределяна между акционерите. Стойността на
акциите става толкова по-висока, колкото по-голяма е ежегодната печалба от вложения
капитал. На виртуалния фондов пазар, обаче, ситуацията е друга. Там главното е да
ръсте капитализацията и съответно курсът на акциите. Те се превръщат в носител на
главния доход за инвеститора. В случая и рискът, и измамата са дело на самите играчи
на фондовата борса. Инвестирането на финансов ресурс в реалната икономика по
своята същност е свързано на практика с много труд, време, несигурност и нерви, а
резултатът може да бъде, в най-добрия случай, няколко процентна печалба от вложените
пари. Алтернативата, в случая, е да се закупи пакет акции, чиято цена може постоянно
да расте. За тези, които превърнаха фондовия пазар във виртуален, това е неговата
същност. Освен това, фондов пазар, основан само на оценка на акциите на базата на
действителната рентабилност на предприятията, може да “утилизира”, т.е. да “обвърже”
долара с реални активи в обеми десетки пъти по-малки, отколкото пазар, основан на
вирнуалния ръст на курсовата стойност на акциите. За организаторите на виртуалния
фондов пазар това е изключително важно, тъй като става въпрос за десетки трилиони
долари. На такъв виртуален пазар реално дори заработените с труд пари бързо се
превръщат във виртуални.
За тези, които контролират фондовите пазари, освен че “спасяват” виртуалните
долари, тези пазари едновременно решават и други изключително изгодни задачи –
предоставят възможности за огромни печалби. Защото, когато контролираш ключови
позиции на този пазар, т.е. разполагащ със значителни финансови ресурси (печатиш
долари и по всяко време можеш да разполагаш с финансови ресурси в неограничени
размери и за неограничен срок), сам организираш и контролираш пазарната
информация (на която би реагирал пазарът) и сам определяш времето и реда за нейното
подаване, се създават предпоставки за печалби във фантастични размери. При това, тези
пари, за разлика от парите на дребните играчи на борсата, няма да се превърнат във
виртуални, а реалната печалба от тях ще бъде не в размера на 10-15 виртуални
процента, а в реални 50-100%. Причината е в това, че тези субекти знаят много точно
кога ще се срине даден фондов пазар и винаги своевременно и бързо (чрез съответни
покупко-продажби на борсата) преструктурират своите финансови ресурси. А след като
непрекъснато изкупуват контролните пакети акции на действително печеливши
компании, когато пазарът рухне, голяма част от реалните активи остава в техни ръце.
Фондовият пазар реално е осигурен с паричен ресурс само в рамките на 1-2%.
Следователно, инвеститорите могат да изтеглят от него, в най-добрия случай, само тези
1-2% парични ресурси без загуби. И понеже този пазар е виртуален още от момента на
неговото създаване, не се предвижда възможност за инвеститорите да могат масово и по
всяко време да излизат от него и да изтеглят макар само това, което реално са вложили
при влизането. Проблемът, на пръв поглед, наподобава ситуацията в банка, вложителите
на която решават масово да изтеглят своите пари. Такава банка веднага ще се изправи
на границата на банкрута. Затова нормалните банки формират активи, превишаващи
техните задължения. Когато на такава банка, в определена ситуация не достига
наличност да обслужва влоговете на своите клиенти, то недостигащите средства могат
да се компенсират чрез реализация на наличните активи на банката, за да бъдат
изпълнени поетите задължения пред вложителите. При всички положения, стабилните
банки са в състояние да възстановят на вложителите поне 80-90% от техните влогове.
На фондовия пазар ситуацията е коренно различна, тъй като там никой пред никого не
се е задължавал с нищо. „Дъното” на фондовия пазар, по своята същност, се определя
 166

от реалната стойност на акциите, т.е. от ситуацията на тяхното търсене, определяна от

реалната рентабилност на корпорациите. А тази рентабилност винаги е несравнимо по-
малка от стойността на акциите им на виртуалния пазар. Затова, спасяването на
виртуалния фондов пазар предполага отпечатването на огромно количество долари и
друга валута, съответстващо на цялата виртуална стойност на този пазар (десетки
трилиони долари), което практически би довело до тяхното рязко обезценяване. Затова,
да се спасяват фондовите пазар във вида, в който те съществуват в последните
десетилетия, практически е невъзможно.
Освен фондовите пазари, изключително удобна за „блокирането” на огромната
маса виртуални пари е и стоковата борса, но само чрез такава стока, от която никой
никога не е в състояние да се откаже. Такава идеална стока за световните олигарси е
нефтът. Защото, дори обикновените граждани, да не говорим за фирмите, при
повишаване цените на горивата трудно масово биха се отказали от своя автомобил и
биха започнали да ползват обществения транспорт. Те по-скоро биха се отказали от
други разходи, но не и от тези за използването на своя автомобил. А близо 70% от нефта
се преработва изклячително за бензин и дизелово гориво. Ето защо, с цените на нефта
са свързани парите не само на големите корпорации, но и на обикновените граждани. А
в последните 10 години в ръцете на обикновения човек се натрупа огромна парична
маса, която започна да представляват опасност за виртуалните долари. Но освен прякото
обвързване на няколко трилиона виртуални долара с високите цени на нефта, тези цени
са идеално средство за увеличаване цените и на всички останали групи стоки, тъй като
в цените на всяка реална стока и услуга присъстват енергийният и транспортният
компонент. Това допълнително увеличаване на цените ежегодно позволява чрез
реалната икономика да се „блокират” още няколко трилиона виртуални долара. В този
контекст редица анализатори разглеждат и истинските причини за войната в Ирак, т.е.
за няколко години иракският нефт да не попада на пазара и като цяло нестабилността в
региона да способства за увеличаване световните цени на нефта. След това, в
зависимост от интересите на световните олигарси, да се определят нови цени на нефта.
Защото няма никаква пазарна логика и обяснение за движението на цените на нефта в
диапазони от 160 до 40 долара за барел.
В момента, според редица експерти, в света се наблюдава, така наричаната
“контролирана финасова криза”. В такива случаи за манипулаторите на виртуалната
финансова система нищо страшно не се случва. Тя ще донесе огромни печалби на
световните олигарси и ще засили позициите им в целия свят. Тази криза, обективно, е
неизбежна и тя би се случила малко по-късно, но тогава процесът би бил
неконтролируем и би нанесъл вреда на интересите на създателите на финансовата
пирамида. Ето защо тя бе съпроводена от съответната многогодишна подготовка.
Изискваше се необходимо време, за да се изкупят постепенно най-важните и най-
печелившите предприятия, което беше невъзможно без твърдо да се контролират всички
финансови потоци и да съществува възможността да се пресичат тези, които биха могли
да заплашат интересите при тези покупки. За целта във втората половина на 90-те
години под диктата на финансовата олигархия практически започна атаката срещу
банковата тайна, под мотива за необходимостта от борба с данъчните измами. При
заплахата, че ще бъдат закрити банковите пазари на САЩ за „непокорните”,
практически всички страни се отказаха от банковата тайна като такава. След събитията
през 11 септември 2001г в САЩ се прие и закон за борба с финансирането на
тероризма. Това едва ли е реалната причина за приемането на този закон, тъй като
тереризмът едва ли се финансира чрез банковата система, а и за организирането на
подобни операции едва ли са нужни мащабни суми. Главната цел, според редица
анализатори, беше да се създаде механизъм за блокиране на всякакви суми (за
 167

неопределен срок) без съдебни процедури, ако се „появат” подозрения, че са

предназначени за терористична дейност. Защото една съдебна процедура при такива
случаи е продължителна и неудобна, тъй като е необходимо да се предоставят
доказателства, а не съмнения, че това са наистина “терористични пари”, а е и много
трудно да се контролира огромната маса от съдилища в целия свят. Така се създаде
реален инструмент за субективно въздействие върху финансовите процеси.
Финансовата криза като първа мишена порази банките. Защото преобладаващата
част от тях никога не са изпитвали особено желание да кредитират реалния
производствен сектор. За тях много по-интересно и изгодно е да играят на фондовите
пазари с временно свободните пари на своите клиенти. Но когато изведнъж
виртуалният фондов пазар се срине и те губят голяма част от парите на своите
вложители, да продадат акциите си по новите по-ниски цени би означавало да фиксират
огромни загуби и да се лишат от надеждата, че това може би е случайно явление и след
седмица-две всичко ще се нормализира. Но след седмица цените падат още повече и
обемът на техните загуби става катастрофален. В резултат на това те не са в състояние
да отпускат кредити, тъй като липсват пари. Транснационалните банки започват да
прибират финансовите ресурси на своите филиали, което още повече задълбочава
ситуацията. За банките и крупните корпорации, които разчитат основно на кредитния
процес, настъпва апокалиптична ситуация. А в свят, в който целият икономически
модел в последните десетилетия е построен върху кредитната пирамида, нито едно
крупно предприятие, нито една банка не са в състояние да функционират без кредити,
тъй като години наред в най-развитите страни достъпността до кредитни ресурси е била
уникално лесна, а лихвените проценти изключително ниски.
В тези условия се появява и възможността за покупка на най-перспективните и
печеливши предприятия атрактивни цени. Това едва ли би било възможно да се
извърши директно, тъй като всяка фирма би се постарала да преживее тежките времена
с помощтта на всички възможни и невъзможни съдебни и несъдебни механизми, за да
тушира отношенията си с бившите кредитори. Възможности за индиректен подход се
появяват чрез държавата, която започва да “спасява” стратегически важните за нея
компании. Пред мениджмънта та тези компании се изправя дилемата - или компанията
да банкрутира веднага, след като няма кредитен ресурс, няма реализация на
продукцията, а разходите за поддръжка растат и след 2-3 месеца всичко може тотално
ще рухне, или да приемат кредит от държавата и да се опитат да издържат до края на
кризата. Условията на кредитите са тежки, но все пак са от собствената държава.
Фактическото получаване на кредити при тежки условия е своеобразен доброволен
отказ от бизнеса в полза на даващите кредита. По този начин се извършва своеобразно
глобално преразпределение на собствеността, което е и главната цел на така наричания
процес на “контролирана финансова криза”. Защо контролиран, тъй като отначало
бизнесът ще „премине” в ръцете на държавата, а след това от държавата към тези, към
които е необходимо. По този начин някои ще изчезнат, а по-силните и умни „хищници”
ще “изядат” по-слабите и по-недалновидните или по-непослушните.
Преходът към нова реална световна финансова система, без отказ от
съществуващата сега виртуална валутна система, е невъзможен, тъй като в света няма
толкова стоки и реални активи, колкото са напечатените виртуални световни парични
активи. Въпросът е как да стане това?
Да се очаква, че виртуалните пари от само себе си ще се превърнат в реални, по
наше мнение, е достатъчно наивно. Решението не може да се търси и в призивите за
икономическа изолация на страните. По тази причина на срещата на “двадесетте” на 28
януари 2009г в Давос лидерите на водещите икономики в света се договориха да се
въздържат от въвеждането на бариери на пътя на световната търговия и движението на
 168

капиталите или поне да се спазва определена мяра. Сериозна грешка може да бъде и
прекалената намеса на държавите чрез концентриране в техни ръце на излишните
активи. Въпреки това, обаче, обективно се налага да се подпомогне реалният бизнес
чрез държавна намеса, но механизъмът на тази намеса следва да бъде ефективен и да
съответства на съществуващите реалности. Това налага да се търсят и варианти за
освобождаване на света от виртуалните пари и икономическите илюзии. Фундамент на
изграждането на икономическия реализъм следва да бъде принципът „оценките за един
или друг бизнес да се дават на базата на неговата способност да генерира добавена
стойност, а не чрез различни субективни рейтинги”, т.е. бъдещата икономика да се
развива като икономика на реалните ценности. Всяка финансова “пирамида” е реална
илюзия, а реалният бизнес, за разлика от тази илюзия, макар първоначално да има по-
скромни резултати, в перспектива дава надеждност и гарантира прогрес.
 169

7. Международните корпорации в системата на

световните икономически отношения

В последните десетилетия на 20-ти век международните корпорации се

превърнаха в един от най-важните елементи на световната икономика и
международните икономически отношения, тъй като те отразяват в най-голяма степен
процесите на интернационализацията на производството и капитала и глобализацията
на международните икономически отношения.
Основната причина за появата и развитието на международните корпорации
стана интернационализацията на производството и капитала, на основата на бързото
развитие на производителните сили, надхвърлящи капацитета на националните пазари.
Това доведе до създаване, от страна на най-големите компании, на многобройни
задгранични представителства и превръщането им по този начин в транснационални.
Износът на капитал стана най-важния фактор за формирането и развитието на
международните корпорации. Към някои от по-конкретните причини следва да се
отнесе по-голямата им икономическа ефективност в редица отрасли, предопределена от
мащабите на производството в тях. Жестоката конкурентна борба, от своя страна, също
ускори концентрирането на производството и капитала в международни мащаби с цел
намаляване на производствените разходи и получаване на свръхпечалби.
Важна роля за прехода на националните корпорации в международни
корпорации изиграва и държавата. Тя поощрява тази дейност и в редица случаи сама
осигурява външни пазари чрез сключването на различни международни договори,
политически, икономически и търговски съюзи.
Корпорацията е синоним в САЩ на акционерно дружество и тъй като
международните корпорации са рожба, преди всичко, на международната експанзия на
американските компании, това понятие трайно навлезе в икономическата лексика.
Международните корпорации, от една страна, са продукт на бързо развиващите се
международни икономически отношения, а от друга страна, се превърнаха в мощен
механизъм за въздействие върху тях. Именно това обратно въздействие създаде
качествено нови икономически отношения и видоизмени установилите се форми на
тези отношения.
В началото на новия век в света функционират над 60 хиляди международни
корпорации, контролиращи, извън пределите на страната си, приблизително 250 хиляди
дъщерни предприятия. От 500-те най-мощни корпорации под контрола на 85 от тях са
70% от всички задгранични инвестиции. Тези 500 гиганта реализират 95% от цялата
произведена от международните корпорации продукция на фармацевтиката, 75% на
машиностроенето и 50% на електрониката и химията. Вече се очертава господството на
300-400 транснационални корпорации, които се разпореждат със 75% от брутния
промишлен продукт на света. Основната част от тях е съсредоточена в САЩ,
Европейския съюз и Япония.
Международните корпорации се изявяват като такива чрез структурата на своите
активи. Според някои експерти, към тях трябва да се причисляват компании
притежаващи задгранични активи от порядъка на 25% и нагоре. Международният
характер на една компания се проявява главно в сферата на собствеността. И понеже
собствеността се олицетворява от притежаваните акции, то се изисква те да се котират в
много страни и да са достъпни за покупко-продажба във всяка от страните, в които
действа международната корпорация.
 170

По мнението на редица изследователи основните признаци, характеризиращи

дейността на международната корпорация, включват:
- размера на годишния оборот;
- броя на филиалите;
- размера на продажбите извън страната.
С най-големи задгранични активи сред международните корпорации, извън
финансовия сектор, се отличават англо-холандският концерн “Роял Датч Шел” и четири
фирми от САЩ – “Форд”, Дженерал Мотърс”, “Ексон” и “ИБМ”.
В икономическата литература се срещат различни наименования на
международните корпорации – многонационални, интернационални, транснационални,
глобални и т.н. Международните корпорации, обаче, по своята юридическа същност
най-общо могат да се сведат до две основни разновидности – транснационални и
многонационални.
Транснационалните корпорации (ТНК), по своята същност, представляват
национални монополистични обединения със значителни задгранични активи. Тяхната
производствена и търговска дейност излиза извън пределите на една държава. Правният
режим на ТНК предполага активна дейност в различни страни чрез създаване на
филиали и дъщерни компании. Те имат относителна самостоятелност в производството
и реализацията на готовата продукция, в научно-изследователските разработки, в
услугите и т.н. Като цяло, ТНК са единен крупен производствен комплекс, но с
юридическа собственост върху акционерния капитал само на страната-учредител,
докато филиалите и дъщерните им компании могат да бъдат смесени предприятия с
преимуществено национално участие на страната по месторазположение.
Многонационалните корпорации (МНК), за разлика от ТНК, са международни
корпорации, които обединяват на производствена и научно-техническа основа
национални компании от различни страни. Пример за такива корпорации са англо-
холандският концерн “Роял Датч Шел”и “Филипс”. От гледна точка на международното
право отличителни признаци за МНК са наличието на многонационален капитал,
многонационален ръководен център и местни кадри в администрацията на
чуждестранните филиали.
Границата между ТНК и МНК е много условна и подвижна и е възможен преход
на корпорацията от едната форма в другата.
Еволюцията на международните корпорации започва от края на 19-ти век с така
наречените колониално-суровинни ТНК. В хода на Първата световна война (и след нея)
на преден план излизат ТНК - специализирани в производството на въоръжение. През
този етап от своето развитие ТНК не оказват съществено влияние на световната
икономика и международните икономически отношения, а общият им брой не
надхвърля 300. Но още с появата си международните корпорации разработват
специфична линия на стратегическо поведение: първо, осигуряване на собственото
производство с вносни суровини; второ, завоюване на задгранични пазари чрез мрежа
от собствени филиали; трето, разполагане на производствата в страни с най-ниски
производствени разходи; четвърто, диверсификация на производствено-търговската и
финансовата дейност. След Втората световна война, в началото на 50-те години,
действията на международните корпорации се активизират с цел завоюване на
световните пазари. Предпоставки за това стават либерализирането на международните
икономически отношения, появата на политическата арена на много освободили се от
колониална зависимост държави, нарасналото световно потребителско търсене и редица
други фактори.
Логически, трансформацията на националните компании в международни
преминава през няколко етапа.
 171

На първия етап, задграничната стопанска дейност на компанията практически

слабо влияе върху нейното положението, като цяло. Тя току що е започнала да разгръща
задгранична дейност и то главно под формата на износ. На този етап компанията много
тясно е свързана със своята държава.
На втория етап, задграничната дейност на компанията придобива относително
самостоятелен характер. Създава се сложна система от взаимна зависимост между
отделните аспекти на стопанската дейност на компанията. Акцентът в международната
дейност се премества от износа на стоки към задграничното им производство. Става
отделяне на задграничната дейност от вътрешния пазар. Това се отразява и върху
организационната структура на компанията.
На третия етап, вътрешният пазар губи своя приоритет и става равностоен на
външните пазари. Именно, от този момент компанията действително се превръща в
международна с всички признаци, присъщи на международните корпорации.
На съвременния етап, обобществявайки труда и капитала в световен мащаб,
водещите международни корпорации създават производство с оптимизирани
производствени разходи и висока конкурентна способност. В резултат на това, те
придобиват нови качествени характеристики, които ги определят вече като глобални
корпорации. Защото, по своята същност, те се превръщат във финансово-
производствени, научно-технологични и търговско-сервизни обединения, в които се
концентрира цялата мощ на съвременния световен финансов капитал. Глобалните
корпорации започват да контролират значителна част от световното производство и
особено високотехнологичното. Характерна особеност за тях става не само
интернационализацията на стопанската дейност, но и интернационализацията на
собствеността. Едновременно с това се проявява и друг аспект на
интернационализацията – интернационализация на управлението. И именно, участието
в управлението на представители от различни страни в най-голяма степен
характеризира глобалната същност на тези корпорации.
Стратегията на международните корпорации се превръща в глобална, когато:
 започнат да разглеждат пазарите и конкуренцията в общопланетарен мащаб;
 възприемат методите на глобалната конкурентна борба, в резултат на което
започват да отделят значителна част от своите печалби за научно-
изследователска дейност;
 започнат да оперират главно във високотехнологичните отрасли;
 координират своята дейност с помощта на гъвкави информационни,
производствени и финансови технологии;
 интегрират своите предприятия и производствени филиали в единна
международна управленска верига;
 се интегрират в система от споразумения с другите ТНК.
Изключително важна роля в механизма на функциониране на международните
корпорации играят банковите и финансовите институции. Процесите на остра
конкурентна борба във финансовата сфера постепенно довеждат до формирането и на
транснационални банки (ТНБ). Техният характер се определя от няколко основни
признака:
 първо, доминиращата позиция на собствените национални пазари;
 второ, висок относителен дял на международните операции;
 трето, разгърната мрежа от тясно свързани помежду си задгранични филиали;
 четвърто, огромни по своите размери капитали, позволяващи им практически да
оказват всякаква услуга на своите клиенти;
 пето, тясна взаимозависимост и преплитане на интересите и капиталите между
самите транснационални банки.
 172

През 90-те години вълната от сливания и поглъщания във финансовата сфера рязко
се активизира. Класически пример за това е създадената през 1996 година финансова
корпорация “Токио Мицубиши банк”. Тази корпорация се появява в резултат на
сливането на двете банки “Токио банк” и “Мицубиши банк”. Общите активи на тази
банкова корпорация възлизат на около 650 млрд. долара. Тя разполага с 366 клона в
Япония и 83 задгранични клона. След появата на този японски гигант възникват и други
подобни банкови корпорации. Лидер, в това отношение, е германската банкова
корпорация “Дойче банк” с активи от около 850 млрд. долара. Сливанията,
обединенията и поглъщанията, като форми на съвместна дейност, характеризират и
международните производствени корпорации.
Глобализирането на дейността на ТНК все по-ясно разкрива тенденциите към
образуването, както доброволно, така и по силов път, на мощни групировки,
обединяващи в едно промишлени, търговски и финансови корпорации. Причините за
това се крият в жестоката конкурентна борба за завладяване на световните пазари, но и
в стремежа да се завоюват нови позиции чрез диверсификация на производството. Така
например, германската корпорация БАСФ и североамериканската корпорация “Дюпон”
създават съвместно предприятие за производство на найлонови изделия с капацитет,
осигуряващ 8% от световното производство.
Причините за сливанията могат да бъдат и други. Например, сериозни
финансови проблеми или неефективно управление, които подтикват към партньорство с
преуспяващи компании. Корпорациите често се обединяват в международни картели, с
цел провеждането на единна търговска политика, отнасяща се до пазарни дялове и
цени.
Международните корпорации активно сътрудничат с малкия и средния бизнес
както в базовата страна, така и със задгранични партньори. Големите корпорации
използват мобилността на малките предприятия и тяхната способност оперативно да
реагират на пазарната конюнктура. Взаимодействието между тях се осъществява на
контрактна основа за снабдяване, финансиране, провеждане на научно-изследователска
дейност и др. Малките предприятия, най-често, се включват в изпълнението на
междинни операции, експериментиране на рискови проекти, след което тези проекти се
поемат от големите компании. Практиката показва, че трансграничните сливания и
поглъщания стават преимуществено между фирми, базирани в развитите страни.
Посочените по-горе стратегически форми на ТНК за усвояване на
международните пазари и запазване на завоювани позиции позволяват интегрирането в
многонационална група на структури, създаващи нови финансови, технологични,
управленски и други възможности
Макар и създадени в резултат на протичащите в световното стопанство
обективни икономически процеси, ТНК се открояват и с някои специфични черти. Те се
наложиха като най-активни участници в международното разделение на труда и
способстват за неговото задълбочаване. Като правило, ТНК движат своите капитали
независимо от процесите, протичащи в базовата страна, и създават международна
производствена система, основаваща се на разполагане на филиали и дъщерни
компании в много страни по света. ТНК проникват предимно в наукоемки и
високотехнологични отрасли на производството, които изискват огромни инвестиции и
висококвалифицирана работна сила, с тенденция за монополизиране на тези отрасли.
Характерна черта в дейността на международните корпорации е и
диверсификацията на тяхното производство и услуги. Например, автомобилният
концерн “Волво” притежава над 30 големи дъщерни компании в Швеция, с различен
профил на дейност, и няколко десетки извън страната. Всички те произвеждат
авиационни двигатели, двигатели за катери, хранителни продукти и даже бира “Принс”.
 173

В САЩ всяка от 500-те най-големи ТНК има свои предприятия средно в единадесет
отрасъла, а най-мощните от тях обхващат от 30 до 50 отрасъла. Във Великобритания от
100-те водещи фирми 96 са многоотраслови, в Германия – 78, във Франция – 84, в
Италия – 90.
ТНК осъществяват високоефективно планиране на производствената дейност и
динамична политика в областта на капиталовложенията и научните изследвания в
национален и международен мащаб. Например, транснационалната корпорация
“Електролукс” е съсредоточила в свои ръце 25% от световния пазар на битови
електроприбори и промишлено оборудване. Тя възникна през 1912г в резултат на
сливането на две шведски компании. Още в края на 20-те години излиза на пазарите на
Австралия и Нова Зеландия, организирайки там свои производства. В последното
десетилетие на 20-ти век “Електролукс” придобива компанията “Уайт Консолидейтед”
– трета по производство на битова техника в САЩ, “Зануси” – най-голям производител
на електрически стоки в Италия и цяла Южна Европа, а също и “АЕГ” – главен
производител на електроприбори в Германия. Сега “Електролукс” притежава развита
система за производство, реализация и обслужване на битова електроника в 75 страни.
В своята експанзия ТНК използват разнообразни форми за завладяване на
световния пазар. Тези форми в повечето случаи са на контрактна основа и не са
свързани с акционерно участие. Те се отнасят до: лицензиране; франчайзинг;
управленски контракти; технически и маркетингови услуги; предаване на предприятия
“под ключ”; временни съвместни предприятия за отделни операции и др. На практика е
трудно да се разграничава една или друга форма в дейността на ТНК. Те не се използват
диференцирано и често се преплитат. Важна особеност на тези форми е, че се използват
в значителна степен и в отношенията между самите ТНК, отразявайки засилващите се
центростремителни тенденции.
Лицензионното споразумение, като юридически договор за предоставяне на
определени права за определено време, се сключва както по вътрешно фирмени
договори на ТНК, така и по външни канали за предаване на технологии.
Франчайзингът, като особен вид лицензионно споразумение, е предназначен за
по-продължителен срок и предоставя права, свързани с използване на търговската
марка или фирмено наименование, услуги по техническата помощ, по повишаване на
квалификациятаи др. От края на 80-те години популярни станаха управленските и
маркетинговите услуги.
При контракти свързани с оказването на техническа помощ ТНК предоставят
технически услуги за някои специфични аспекти от дейността на дадена фирма. Това
често е свързано с ремонта и профилактиката на машини и поточни линии, съвети по
използването на “ноу-хау”, отстраняване на аварии и контрол за качеството. При
договори за предаване на предприятия “под ключ” ТНК поема отговорността да
осъществи всички или по-голяма част от дейностите, необходими за планирането и
построяването на даден обект.
Една от най-новите форми за завоюване на пазарни позиции от страна на ТНК е
създаването в чужбина на специални инвестиционни компании. Тяхната задача е да
инвестират в дъщерни и партньорски предприятия за подпомагане придвижването и
настаняването на основната им продукция на регионалните пазари. Такъв подход,
например, използват “Кока-Кола” и “Пепси-Кола”.
ТНК, до голяма степен, определят международната дейност на водещите
промишлени страни и характера на външноикономическите им контакти. Това
обективно се определя от факта, че до 40% от стойността на имуществото на 100-те
най-големи ТНК, включително и финансовите, се намира извън пределите на базовата
страна. Ако се съпостави обемът на задграничното производство на ТНК с обема на
 174

техния износ (без да се взема предвид между фирмената търговия вътре в

корпорацията), то в края на 90-те години това съотношение за САЩ е било 4,1:1, за
Япония – 2,6:1, за Германия – 1,5:1. На базата на традиционното международно
разделение на труда ТНК създадоха собствено вътрешно фирмено международно
производство чрез включване на редица развиващи се пазари в нова за тях
специализация. Именно този между фирмен вариант на международното производство
стана основен за съвременните международни корпорации.
Организацията на вътрешно фирменото международно производство дава на
ТНК редица преимущества, а именно:
 първо, използване на изгодите от международната специализация на
производството в отделните страни;
 второ, максимално използване на данъчните инвестиционните и други
привилегии, предоставяни в редица страни за външни инвеститори;
 трето, маневриране с натоварването на производствените мощности,
приспособявайки производствените си програми в съответствие с конюнктурата
на световния пазар;
 четвърто, използване на дъщерните компании като плацдарм за завоюване на
развиващите се пазари;
 пето, продължаване жизнения цикъл на своите продукти чрез прехвърляне на
тяхното производство в задграничните филиали съобразно степента на тяхното
морално стареене.
Световното господство на ТНК се реализира главно чрез износа на капитал и
неговото ефективно инвестиране. Днес, задграничните инвестиции играят по-голяма
роля в международните икономически отношения от търговията. Само преките
чуждестранни инвестиции на ТНК в предприятия, оборудване и друга собственост, в
края на 90-те години, се изчисляват на около 4 трилиона долара.
Притежавайки огромни капитали, ТНК господстват и на международните
финансови пазари. Техните съвкупни валутни резерви, според експертите, са няколко
пъти по-големи от резервите на всички централни банки в света взети заедно. Затова
преместването дори на 1-2% от паричната маса, намираща се в частния сектор, е
напълно достатъчно да измени паритета на всеки две национални валути. ТНК стават,
във все по-голяма степен, определящ фактор за решаване съдбата на една или друга
страна в системата на международните отношения. Те са се превърнали в своеобразен
международен регулатор на производството и разпределението на световния продукт.
ТНК постепенно навлизат в сфери, които традиционно са били смятани за
изключителна област на държавните интереси. Дейността им води до интеграция и
интернационализация на производството и услугите, но само в рамки и граници, които
се определят от възможностите им да получават максимални печалби.
Положителните страни в дейността на ТНК, в системата на международните
икономически отношения, са съпроводени и с редица негативни явления за
икономиките на страните, в които те функционират. Специалистите отбелязват, че
много често ТНК противодействат на реализацията на икономическата политика на
държавите, в които осъществяват своята дейност. С цел укриване на доходи те
заобикалят и нарушават националните закони чрез механизма на трансферентните
цени, налагат монополни цени и диктуват условия, с които накърняват интересите на
приемащата ги страна.
В системата на международните икономически отношения, като цяло, ТНК са
сложен и противоречив феномен, изискващ постоянно изучаване, наблюдение и
контрол. Следвоенната история на Западна Европа, Япония и в частност на развитието
на “новите индустриални страни”, свидетелства, че националният капитал е в
 175

състояние да се противопоставя на конкуренцията на ТНК, но само, ако и той се

структурира в мощни финансово-промишлени групировки, адекватни на
международните аналози, и способни да провеждат активна национална
външноикономическа политика.
 176

8. Международната икономическа интеграция

8.1.Същност и етапи на международния интеграционен процес

В условията на нарастващата интернационализация на икономиката

националните форми на организация на стопанската дейност ограничават тяхната
ефективност. Технологичните и конкурентните фактори непрекъснато стимулират
международните икономически контакти, спомагат за увеличаване на техните мащаби,
за диверсификация на производството и търговията и за преминаване към по-висши
форми на международни икономически отношения. В международните отношения все
по-голямо значение придобиват съизмеримостта на нивата на икономическото развитие
и структурата и технологичната съвместимост на националните стопанства на страните-
партньори.
Опити за теоретично осмисляне и обосноваване на практическата необходимост
от интеграционно развитие на страните с пазарна икономика се правят още през 50-60-
те години на 20-ти век от редица учени (Р.Шуман, В.Холщейн, Ж.Моне, П.Робсън и др.)
При анализа на международната икономическа интеграция, в повечето случаи,
практически се отчитат само икономическите предпоставки, създавани в рамките на
митническите съюз (ликвидиране на търговските бариери, използване на
координационен регламент и т.н.). Тъй като в процеса на интеграцията обективно се
създават нови стокови потоци между страните-членки на интеграционната групировка,
които изместват производството на по-неизгодните аналогични стоки вътре в дадената
страна се въведоха понятията “създаване на стокови потоци” и “диверсификация на
търговията”. Стоките, произвеждани в интегриращите се страни, постепенно заместват
вноса на съответстващите стоки от трети страни. По такъв начин, “чист резултат” от
новите стокови потоци, в рамките на интеграционното обединение, става ръстът на
производството, следователно и на благосъстоянието на страните-членки, а също така
по-високото ниво на международната специализация. Всичко това позволява да се
повиши ефективността на производството, като цяло, и във всяка страна, поотделно.
Някои теоретични школи издигат в качеството на доминиращи предпоставки за
икономическата интеграция външнополитически фактори. Без да се отрича тяхното
важно значение, по наше мнение, едва ли може да им се определя решаващата роля за
международната икономическа интеграция.
Съществува и друг подход, при който ударението се поставя върху ролята на
държавата за решаването на интеграционните задачи – създаването на общ пазар,
приемането на оптимални мерки за осигуряване на производството на стоки и услуги.
От подобни позиции много често се изтъкват предимствата на митническия съюз в
сравнение с либерализацията на външнотърговския обмен. Тези твърдения се допълват
и с тезата, че държавната политика е стимулатор да се произвеждат обществено полезни
стоки за нуждите на населението. Този подход, обаче, влиза в явно противоречие с
принципите на свободните пазарни отношения.
Според други изследователи, страните се интегрират за преодоляване на фактора
“ограниченост” (основно на природни ресурси, суровини, енергоносители и т.н.). За тях
преодоляването на фактора “ограниченост” чрез интеграционните процеси създава
условия за увеличаване на производството, по-добро използване на производствените
мощности и квалификацията на работната сила, осигуряващи увеличаване мащабите на
пазара, по-добра организация на производството. Това обикновено се илюстрира с
данни за ръста на търговията между страните от Европейския съюз, в това число и
 177

вътрешно фирмената търговия, широката диверсификация на стоките с еднакво

предназначение - по външен вид, дизайн, качествени характеристики.
В други случаи акцентът се поставя върху особеното значение на
технологичните фактори. Нарастването на тяхното влияние в съвременния етап
принуждава страните рязко да увеличават разходите за научно-изследователска дейност.
Намаляването на относителния дял на тези разходи става възможно чрез обединяване на
усилията и ресурсите в тази сфера по пътя на интеграцията. Важно предизвикателство
за международната икономическа интеграция е и изострената конкуренция – ефективен
стимул за повишаване на качеството и обновяване на асортимента на стоките и
услугите.
Съвременните виждания за международната икономическа интеграция дават
основание да се смята, че многообразието на възгледите и хипотезите засега не
позволява да се изгради единна теория за интеграцията. Все още няма категоричен
отговор на въпроса за характера на преимуществата и изгодите от международната
икономическа интеграция за интегриращите се страни.
Международното разделение на труда, развитието на външната търговия и на
международните икономически отношения, като цяло, засилват взаимовръзката и
взаимната зависимост на националните икономики, в резултат на което нормалното
развитие на която и да е страна става невъзможно без външния фактор. Това не се
нуждае от особени доказателства. Подобно явление е прието да се възприема като
интернационализация на стопанския живот, т.е. интересът на националната икономика,
за да бъде тя достатъчно устойчива, е да работи все повече за външния пазар, като на
свой ред това ще води до нейната пряка зависимост от устойчивостта на
международните икономически отношения.
В своето развитие интернационализацията на стопанския живот преминава
редица етапи. Първоначално тя е засягала сферата на обръщението и е била свързана с
възникването на международната търговия и превръщането й постепенно в световна.
Това е периода от края на 18-ти и началото на 19-ти век, съвпадащ с развитието на
капитализма. В края на 19-ти век набира сили международното движение на
капиталите, намиращо се днес на първо място в системата на международните
икономически отношения. То оказва интензифициращо въздействие върху световната
търговия със стоки и услуги – важна и реална предпоставка за преместване центъра на
тежестта на международните икономически отношения в сферата на производството и
научно-изследователската дейност, като последната отбелязва прехода към качествено
нов етап в световните стопански отношения.
Международната икономическа интеграция, най-общо, може да се разглежда
като процес на взаимно приспособяване на отделни национални икономики една към
друга и внедряване в тях на единен възпроизводствен процес. Това предполага известна
териториална, икономическа, структурна и технологична съвместимост на страните –
участнички, което обяснява и нейния регионален характер.
Развитието и задълбочаването на международните интеграционни процеси е
закономерно следствие от увеличаващия се международен стокообмен и
международното движение на производствените фактори. Тези процеси предизвикаха
потребността да се търсят начини за отстраняване на многобройните препятствия по
пътя на международната търговия.
От втората половина на 20-ти век, в резултат на бързото икономическо развитие
на водещите индустриални страни и прогреса в средствата за международен транспорт
и комуникация, с бързи темпове започна да се развива международната търговия със
стоки и услуги, допълвайки се все повече с различните форми на международното
движение на производствените фактори (капитали, работна сила и технологии). В
 178

резултат на това, извън страните започват да се транспортират не само готови стоки, но

и факторите за тяхното производство. Закономерен резултат от тези процеси стана
появата на международните интеграционни тенденции.
Международната икономическа интеграция по своята същност е процес на
икономическо взаимодействие между страните, водещ към сближаване на техните
стопански механизми и структури, съгласувано регулирани от междудържавни органи,
на основата на съответни споразумения.
Задълбочаването на интеграционните процеси изведе на преден план едно ново
явление, така наречения “икономически регионализъм”, в резултат на което отделни
групи страни създадоха помежду си по-благоприятни условия за търговия, а в редица
случаи и за между регионалното движение на производствените фактори. Независимо
от очевидните протекционистки черти на “икономическия регионализъм”, той не може
да се разглежда само като негативен фактор за развитието на световната икономика, но
само при положение че интегриращите се страни не влошават условията за търговия с
трети страни.
За успешното развитие на международните интеграционни процеси от
съществено значение става наличието на някои важни предпоставки:
- първо, съизмерими нива на икономическо развитие и степен на пазарна
зрялост;
- второ, географска близост и наличие, в повечето случаи, на общи граници и
исторически формирали се икономически връзки;
- трето, общност на икономическите и други проблеми, стоящи пред страните
за разрешаване.
Независимо от съществуващото многообразие на интеграционните обединения,
възникващи и развиващи се в съвременната международна икономика, те си поставят
принципно сходни цели:
Първо. Да се използват предимствата, които дават по-големите икономически
пространства.
Тези предимства водят до разширяване мащабите на пазара, до намаляване на
транзакционните разходи и до редица други предимства, в резултат на новите
икономически граници. Това, от своя страна, позволява да се привличат по-крупни
преки чуждестранни инвестиции, които с по-голямо желание се ориентират към по-
мащабни пазари, на които е по-изгодно да се създават самостоятелни производства,
удовлетворяващи техните потребности. Тези цели много ясно са изразени при
интеграционните групировки в Централна Америка и Африка.
Второ. Да решават задачи на търговската политика.
Регионалната интеграция, не рядко, се разглежда като начин за подобряване на
позициите на участващите в нея страни в рамките на многостранните търговски
преговори в СТО. Смята се, че съгласуваната позиция от името на интеграционния блок
е по-стойностна и води до по-желани последствия в областта на търговската политика.
Освен това, регионалните групировки позволяват да се създаде по-стабилна и по-
предсказуема среда за взаимна търговия в сравнение с многостранните търговски
преговори, в които интересите на участниците често са различни. Такива надежди,
свързани с колективните усилия в рамките на многостранните търговски преговори,
възлагат интеграционните обединения в Латинска Америка и Югоизточна Азия.
Трето. За постигане на структурно преустройство на икономиката.
Включването на страни, формиращи пазарна икономика или осъществяващи
дълбоки структурни икономически реформи, в регионални търговски споразумения с
по-високо ниво на пазарно развитие, е най-добрият начин за предаване на пазарен опит.
По-развитите страни, включвайки своите съседи в интеграционните процеси, също са
 179

заинтересовани от ускоряването на техните пазарни реформи и създаването в тях на

пълноценни и развити пазари. Такива цели преследват много европейски страни,
включвайки се под една или друга форма в Европейския съюз.
Четвърто. Да подпомагат младите отрасли на националната икономика.
Даже тогава, когато интеграционното обединение не предвижда
дискриминационни мерки по отношение на трети страни, то често се разглежда като
начин за подкрепа на местните производители, за които се появяват по-широки
регионални пазари. Такъв е случаят със страните от Латинска Америка и страните от
Африка, на юг от Сахара, особено през 60-70-те години на 20-ти век.
Пето. Да създават благоприятна външнополитическа среда.
Най-важната цел на преобладаващата част от интеграционните обединения е
засилването на взаимодействието и сътрудничеството в политическата, военната,
социалната, културната и други не икономически области. Наличието на добри
отношения със съседите, подкрепени с взаимни икономически интереси и задължения,
е важен политически приоритет. Страните от Югоизточна Азия и Близкия Изток,
създавайки интеграционни обединения, преследват именно такива цели.
Интеграционните обединения от различен тип получиха най-голямо развитие
във втората половина на 20-ти век. Независимо от различията в подходите,
идеологиите, определенията и названията на едни или други интеграционни процеси и
групировки, в тях могат да се проследят някои общи черти и закономерности.
Исторически, интеграционните процеси се развиват и преминават през няколко
основни етапа, всеки от които свидетелства за степента на нейната зрелост.
Първият етап е свързан с началните стъпки към взаимно сближаване на
отделни страни чрез сключване на преференциални търговски споразумения. Това става
или на двустранна основа между отделни страни, или между вече съществуващи
групировки и отделни страни. Преференциалните споразумения, запазващи
националните митнически бариери, се разглеждат не като начален, а като подготвителен
етап в интеграционния процес, който става такъв, едва когато придобие по-развити
форми. На този етап не се създават никакви междудържавни органи за контрол и
управление.
На втория етап страните преминават към създаване на зони за свободна
търговия, предвиждащи вече не просто намаляване, а пълно премахване на митата във
взаимната търговия при запазването им по отношение на трети страни. Зоната може да
се контролира от неголям междудържавен орган, разположен в една от страните, но по-
честа тази роля изпълняват смесени комисии.
Третият етап на интеграцията е свързан с образуването на митнически съюзи.
Премахват се националните митнически тарифи и се въвежда обща митническа тарифа
и единна система за не тарифно регулиране на търговията по отношение на трети
страни. Обикновено, митническият съюз изисква създаване на по-развита система от
междудържавни органи, които да координират провеждането на съгласувана
външнотърговска политика. Често, те приемат формата на периодични съвещания на
министрите, ръководещи съответните ведомства, които в своята дейност се опират на
постоянно действащ междудържавен секретариат.
Четвъртият етап се отнася до изграждането на общ пазар. Интегриращите се
страни се договарят за свободно движение не само на стоки и услуги, но и на
производствените фактори – капитали и работна сила. Това изисква значително по-
високо организационно ниво на междудържавна координация на икономическата
политика. Такава координация се осъществява на периодични съвещания на най-високо
ниво, чрез значително по-чести срещи на съответните министри, на ръководители на
централните банки и други ведомства, при наличието на постоянно действащ
 180

секретариат. В рамките на Европейския съюз това е Европейският съвет, Съвета на

министрите и Секретариата на ЕС.
На петия етап – най-висшият, интеграцията се превръща в митнически съюз,
който предвижда, наред с обща митническа тарифа и свободно предвижване на
производствените фактори, също и координация на макроикономическата политика и
унификация на законодателството в ключовите области – валутна, бюджетна, парична.
На този етап възниква потребност от органи, вече с правомощия не просто да
координират действията и да наблюдават за икономическото развитие, но и да вземат
оперативни решения от името на цялата групировка. Правителствата се отказват от част
от своите функции и ги предоставят на над държавни органи, т.е. отстъпват част от
държавния суверенитет. В рамките на Европейския съюз такава е Комисията на ЕС.
Принципно е възможен и шести етап – политически съюз, при който биха се
предали по-голяма част от националните функции в отношенията с трети страни на над
държавен орган. Това фактически би означавало създаване на международна
конфедерация и загуба на суверенитета на отделните страни. Но засега нито една
интеграционна групировка не само че не е достигнала такова ниво на развитие, но дори
и не си е поставила подобни задачи.
Да се определи точно на какво ниво от развитието си се намира реално едно или
друго интеграционно обединение е твърде сложно, по силата както на липса на
достатъчно съпоставима информация, така и на големите различия между
провъзгласените цели и реалните постижения. Също така, интеграционни групировки в
международната икономика, особено сред развиващите се страни, непрекъснато
възникват и изчезват.
Класификацията на основните действащи интеграционни групировки по
обявените крайни цели показва, че в съвременната международна икономика
съществуват достатъчно много примери на интеграционни обединения, намиращи се на
всеки един от етапите на развитие на интеграционния процес.

Ниво на
интеграция Название, Страни-членки
/според година на създаване
поставените
цели/
Споразумение Споразумение за асоциация с ЕС България, Чехия, Полша,
за – 1991-1995 Румъния, Словакия, Естония,
икономическо Латвия, Литва, Словения
и търговско
сътрудничество Споразумение за сътрудничество ЕС, Белорусия, Казахстан, Русия,
и партньорство между ЕС и Украйна
страни от бившия СССР,1994

Инициатива “Предприятие за САЩ, Повечето от

цяла Америка” – 1990 латиноамериканските и
централно американските
държави
Зони за Европейска асоциация за Австрия, Финландия, Исландия,
свободна свободна търговия – ЕАСТ 1960 Лихтенщайн, Норвегия, Швеция
търговия / ЗСТ/
Европейска икономическа зона – Страните от ЕС, Исландия,
1994 Лихтенщайн
 181

Балтийска ЗСТ – 1993 Естония, Латвия, Литва

Централноевропейска ЗСТ Чехия , Полша, Словакия,

/ЦЕФТА/ - 1992 Унгария

Североамериканска ЗСТ Канада, Мексико, САЩ

/НАФТА/ - 1994

Споразумение за свободна Бруней, Индонезия, Малайзия,

търговия на страните от АСЕАН Филипините, Сингапур, Тайланд
– 1992

Австралийско-новозеландско Австралия, Нова Зеландия

търговско споразумение за
задълбочаване на
икономическите връзки - 1983

Банкогско споразумение – 1993 Бангладеш, Индия, Република

Корея, Лаос, Шри-Ланка
Митнически Асоциация ЕС – Турция – 1963 ЕС, Турция
съюзи /МС/
Арабски общ пазар – 1964 Египет, Ирак, Йордания, Либия,
Мавритания, Сирия, Йемен

Централно американски общ Коста-Рика, Салвадор, Гватемала,

пазар – 1961 Хондурас, Никарагуа

ЗСТ между Колумбия, Еквадор и Колумбия, Еквадор, Венецуела

Венецуела – 1992

Организация на източно- Антигуа и Барбуда, Доминика,

карибските държави – 1991 Гренада, Монтсерат, Сент-Китс и
Невис, Сент Луис, Сент Винсент
и Гренадин

Общ пазар Съвет за сътрудничество на Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар,

/ОП/ арабските страни и Персийския Саудитска Арабия, ОАЕ
залив – 1981

Андски общ пазар – 1990 Боливия, Колумбия, Еквадор,

Перу, Венецуела

Латиноамериканска Аржентина, Боливия, Бразилия,

интеграционна асоциация Чили, Колумбия, Еквадор,
/ЛАИА/ - 1960 Мексико, Перу, Уругвай,
Венецуела

Общ пазар на южния конус Аржентина, Бразилия, Парагвай,

 182

/МЕРКОСУР/ - 1991 Уругвай

Карибско сдружение и Карибски Антигуа и Барбуда, Бахамски

общ пазар - /КАРИКОМ/ - 1973 острови, Барбадос,Белиз,
Доминика, Гренада, Гвиана,
Ямайка, Монтсерат, Сент Китс и
Невис, Сент Луис, Сент Винсент
и Гренадин, Тринидат и Тобаго

Икономически Европейска общност /ЕО/ - 1957 Австрия, Белгия,

съюзи /ИС/ Европейски съюз /ЕС/ -1993 Великобритания, Дания,
Германия, Гърция, Ирландия,
Испания, Италия, Люксембург,
Португалия, Финландия,
Франция, Холандия, Швеция,
Словакия, Чехия, Унгария,
Полша, Литва, Латвия, Естония,
България, Румъния, Малта, Кипър
и Словения
Икономически съюз – Белгия, Нидерландия /Холандия/,
БЕНИЛЮКС 1948 Люксембург

Общност на независимите Армения, Азербайджан,

държави /ОНД/ - 1992 Белорусия, Грузия, Казахстан,
Киргизия, Молдавия, Русия,
Таджикистан, Туркмения,
Украйна, Узбекистан

Съюз на арабския Магриб – 1989 Алжир, Либия, Мавритания,

Мароко, Тунис

Западноафрикански Бенин, Буркина-Фасо, Кот-

икономически и валутен съюз - д”Ивоар, Мали, Нигерия,
1994 Сенегал, Того

Според редица специалисти, развитието на интеграционните процеси, в рамките

на международната икономика, е по-правилно да се оценява от гледна точка на това,
доколко те са крачка по пътя на по-голяма свобода в търговията, защото нивото на
постигнатото, в сравнение с поставените цели, в повечето случаи, е много различно.
Както показва историческият опит, практически най-лесно се оказва
реализирането на началните етапи на икономическата интеграция, до нивото на
митнически съюз. Независимо от провъзгласените цели и обявените названия, повечето
от групировките се намират на ниво или на преференциални търговски споразумения,
или на зони за свободна търговия, които не включват и не изискват никакви задължения
за съгласуване или унификация на макроикономическата политика и затова са най-
прости за реализиране.

8.2. Развитие на интеграционния процес в Европа

 183

Най-голямо развитие и степен на зрялост интеграцията постига в европейския

регион. Основна предпоставка за това става необходимостта пред западноевропейските
страни да гарантират международен икономически ред, основан на либерализация и
сътрудничество между страните в региона. Западноевропейските страни, оказали се
след войната в безпрецедентна икономическа криза, безработица и бедност си вземат
поука от междувоенния опит на самоизолация и противопоставяне, които не водят до
решаване на техните проблеми, а напротив, ги тласкат към унищожително военно
противопоставяне.
Интеграционните процеси в Европа след Втората световна война, обусловени от
закономерностите на икономическото развитие, бяха инициирани с политически
решения, приети на нивото на водещите държави в региона. Важна роля изиграва и
“планът Маршал”, в рамките на който Западна Европа получава значителна материална
помощ. Освен това, в резултат на разпада на колониалните империи бившите
метрополии са принудени да преразгледат външнополитическите си стратегии и да
търсят задълбочаване на връзките със своите съседи.
Интеграционните процеси в Западна Европа се основават не само на засилването
на взаимозависимостта на националните икономики и пазари. Със задълбочаването на
стопанските контакти все по-ясно се проявява потребността от взаимната адаптация и
съзнателното съвместно регулиране на икономическите процеси от държавите и
органите на ЕИО в мащабите на целия формиращ се стопански комплекс. Целта на
такова регулиране е да се отстранят националните препятствия по пътя на взаимния
обмен и взаимодействието на държавите, да се осигурят равни условия на стопанските
субекти на тези страни, да се разкрепости конкуренцията, да се създаде чрез
съгласуване и хармонизация на вътрешната и външната макроикономическа политика
единно стопанско пространство, да се насочи стихийният пазарен процес в русло,
определяно от съвместно изработени икономически и социални приоритети.
По своя замисъл интеграционната политика на ЕС първоначално е била насочена
към създаване на благоприятни условия за икономическо сътрудничество на
стопанските субекти, към развитие на реален процес на взаимно преплитане и
срастване на националните пазари на стоки и услуги, капитал и работна сила. От гледна
точка на теорията, западноевропейските икономисти, обосноваващи необходимостта от
интеграция, се отдалечавали от принципа за сравнителните предимства в
международния бизнес.
Претворяването в европейската действителност на икономико-политическия
замисъл на интеграцията диктувало необходимостта от създаването на международни
механизми, които биха организирали, планирали, насочвали и контролирали
финансово-икономическото сътрудничество. За изходна точка на съвременния
Европейски съюз може да се смята парижкото заявление на министъра на външните
работи на Франция Роберт Шуман от 9 май 1950г, предлагащ да се постави под контрол
цялото производство на въглища и стомана на Франция и ФРГ под общо върховно
ръководство. В съответствие с това през април 1951г се подписва Парижкият договор за
учредяването на Европейското обединение за въглища и стомана (ЕОВС), в състава на
което влизат шест държави - Франция, ФРГ, Италия, Белгия, Нидерландия и
Люксембург. Договорът влиза в сила в 1953г.
Нов импулс на обединителните процеси се дава след Месинската конференция
(юни 1955г), на която се обсъжда меморандум на Бенилюкс за европейска интеграция.
Става въпрос за създаването на единна Европа чрез развитие на общи институции,
постепенно сливане на националните икономики, създаване на Общ пазар и успешно
съгласуване на социалната политика. Основните положения на тази конференция влизат
 184

в Римския договор от 25 март 1957г. Учредява се Европейска икономическа общност

(ЕИО), основана на митнически съюз и обща политика, особено в селското стопанство.,
Европейска общност по атомната енергия (Евратом). По силата на Римския договор се
обединяват три субекта - ЕОВС, ЕИО и Евратом.
В договора за ЕИО се посочва основната цел - създаване на митнически съюз,
предвиждащ свободно движение на стоки в пределите на държавите-членки,
премахване на квотите и другите препятствия по пътя на международната търговия, а
също така и свободно движение на лица, капитали и услуги. Договорът предполагал
оформянето на конкретни насоки за общата политика в селското стопанство, в
социалната и законодателната сфери, във външната търговия и др. Но в договора не
намират място въпросите на макроикономическата и финансовата политика. Извън
рамките на договора остават и проблемите на външната политика, които остават в
ръцете на самите държави.
От 1 януари 1959г започва постепенно за широк асортимент от стоки намаляване
на митническите тарифи за търговията вътре в ЕИО в съответствие с разработен
график, с изключение на митата за селскостопанските стоки. Като главна задача се
определя завършване изграждането на митническия съюз към 1 януари 1970г. Този
процес завършва преди този срок - към 1 юли 1968г.
Успоредно с тези процеси на 3 май 1960г завършват преговорите и са подписани
съответните документи за създаването на Европейската асоциация за свободна търговия
(ЕАСТ), в която влиза Австрия, Дания, Норвегия, Португалия, Швеция, Швейцария и
Великобритания. Тази асоциация се създава до голяма степен като алтернатива на ЕИО.
По своя замисъл тя преследвала преимуществено чисто икономически цели за разлика
от ЕИО, която си поставяла и политически цели. ЕАСТ започва да търси пътища за
взаимодействие с ЕИО. От 1973г влиза в сила споразумение за свободна търговия
между ЕИО и някои държави-членки на ЕАСТ (по-късно към Споразумението се
присъединяват и останалите страни-членки). По този начин се създава единна зона за
свободна търговия. През октомври 1991г между двете интеграционни общности се
сключва Споразумение за създаване на Европейско икономическо пространство (ЕИП).
То установявало особени предимства за страните от ЕАСТ за достъп до пазарите на
страните от Европейската общност. В съответствие със Споразумението страните от
ЕАСТ участват в разработването на законите и нормативните актове за единния пазар,
но не по целия спектър на тези отношения. Днес, в ЕАСТ влизат Исландия,
Лихтенщайн, Норвегия и Швейцария. Останалите страни влизат по-късно в ЕО.
В резултат на провежданата политика на разширяване на интеграционната
общност през 1973г в нея влизат Дания, Ирландия и Великобритания, през 1981г -
Гърция, през 1986г - Испания и Португалия, през 1995г - Австрия, Финландия и
Швеция, през 2004г - още 10 европейски държави, а през 2007г - последните две
(България и Румъния), с което ЕС обединява 27 държави.
Целите на Европейската икономическа общност еволюират с времето. В процеса
на своето развитие тя преминава през следните основни етапи:
Етап на зона на свободна търговия (1958 – 1969г).
През този етап в съответствие с Римския договор (подписан на 25.03.1957г и
влязъл в сила от 01.01.1958г) постепенно се отменят митата и количествените
ограничения при взаимната търговия, установяват се общи митнически тарифи и се
въвежда обща митническа политика по отношение на трети страни. Възникват частични
зони на свободна търговия, като всяка от страните-членки запазва в тях своите
национални митнически тарифи по отношение на трети страни. От 1962г влиза в
действие единна селскостопанска политика. С подписаното в 1963г Яундско
споразумение редица развиващи се страни встъпват в асоциирани взаимоотношения с
 185

ЕС. През 1965г трите европейски групировки вземат решение за сливане на техните
изпълнителни органи.
Етап на митнически съюз (1968 – 1986г).
През този етап активно се развиват митническата и външнотърговската политика
по отношение на трети страни, отначало в рамките на страните-основатели, а по-късно
и в рамките на присъединяващите се страни. През 1973г в общността влизат Дания,
Ирландия и Великобритания, а в началото на 80-те години – Гърция, Испания и
Португалия. Единната селскостопанска политика на страните се допълва и с единна
политика в областта на опазването на околната среда и изследванията и технологичното
развитие. На основата на Споразумение от 1971г. между Европейския съюз и
Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ) границите на вътрешно-
интеграционната зона се разпространява и върху 7-те страни-членки на ЕАСТ (Австрия,
Дания, Норвегия, Португалия, Швеция, Швейцария и Великобритания). На основата на
последвалите Ломейски конвенции (първа /1975/, втора /1979/ и трета /1984/) броят на
развиващите се страни, асоцирани към ЕО, се увеличава от 20 до 66. През този етап се
поставя началото на интеграцията във валутно-финансовата сфера. В 1972 г. се въвежда
плаващ валутен курс за някои страни-членки на ЕС в определени предели (”валутна
змия”), а от 1979г. започва да функционира европейската валутна система.
Етап на общия пазар (1987 – 1992г).
На основата на Единния европейски акт (подписан на 08.02.1986г и влязъл в
сила от 01.07.1987г), а също и на подписания в 1985г документ “Бяла книга” за
програма за създаването на вътрешен пазар, страните от ЕС ликвидират останалите
бариери на пътя на движението на стоки и производствени фактори. Определени са три
основни групи бариери, които трябва да се отстранят – физически бариери (гранични
митнически постове и паспортен контрол), технически бариери (различията в
стандартите и сертификатите) и фискални бариери (различията в данъчното облагане).
През този период страните от ЕС преминават към осъществяване не просто на
съгласувана, а към единна политика в отделни отрасли – енергетика, транспорт,
въпросите на социалното и регионалното развитие. Четвъртата Ломейската конвенция /
15.12.1989г/ разширява до 69 броя на развиващите се страни, асоцирани към ЕС.
Етап на икономически съюз (от 1993г – до настоящия момент).
На основата на подписания, в началото на 1992г, в холандския град Маастрихт
договор за създаване на Европейски съюз, се засилва политическата интеграция и се
форсира развитието на валутния съюз. Този резултат е продукт както на миналите
постижения в съгласуването на валутната политика, така и на нови инициативи.
Първоначално (1990 - 1993г) започват съвместно да плават валутите на всички страни
от ЕС в рамките на европейската валутна система и се отстраняват валутните
ограничения. След това (1994 – 1998г) се създава Европейски валутен институт и се
засилва координацията на макроикономическата политика. Накрая, от 1999г се
фиксират взаимно валутните курсове, а след това се въвежда единна валута и се създава
единна Европейска централна банка. На този етап влиза в сила и споразумението за
единно икономическо пространство между 15-те страни от ЕС и 3-те страни от ЕАСТ
(Исландия, Норвегия и Лихтенщайн).
Най-голямо постижение на интеграционния процес, в рамките на ЕС, става
създаването в края на 1992г на единен вътрешен пазар, в резултат на което свободата на
вътрешно-интеграционното предвижване на стоки и услуги не само се допълва със
свободното движение на капитали и работна сила, но и със сериозни мерки по
съгласуване на вътрешно-икономическата политика на страните-членки.
В резултат на осъществяването на Програмата за вътрешния пазар на ЕС
(действаща в периода 1985-1992г) към началото на 1993г страните премахват всички
 186

тарифни и не тарифни ограничения помежду си за взаимната търговия със стоки и

услуги, включително и за транспортни и финансови услуги. Ликвидират се всички
ограничения за междудържавно предвижване на капитали вътре в ЕС и се въвежда
взаимно признаване на финансовите лицензи и принципа на благоразумния надзор.
Отстраняват се националните ограничения за вноса на промишлени стоки от трети
страни (заменени с единни за всички страни от ЕС). Въвеждат се минимални
технически изисквания към стандартите, взаимно признаване на резултатите от
изпитанията и сертификатите. Откриват се пазарите за държавни покупки от фирми на
други страни в ЕС.
Една от главните цели на интеграцията става създаването на благоприятни
условия за националните селскостопански производители, понеже селскостопанската
продукция на страните от ЕС е недостатъчно конкурентоспособна на световния пазар. В
резултат на съгласувана аграрна политика всички страни от ЕС получават възможност
да продават своята продукция по цени, значително над средните световни. Единната
политика осигурява абсолютни предимства на покупките на селскостопанска продукция
от фермерите на страните от ЕС пред вноса. В последните години важна насока на тази
политика става сдържане на свръхпроизводството на селскостопанска продукция и
подпомагане на дребните фермери.
Единната аграрна политика на ЕС създава условия за стабилна доставка на
селскостопанска продукция по твърди цени, за повишаване на производителността на
селското стопанство, за поддържане жизненото равнище на фермерите и техните
семейства и за подкрепа на разумните нива на цените на дребно. Основни елементи на
единната аграрна политика стават:
Първо. Единните цени на селскостопанската продукция вътре в ЕС и единният
механизъм за тяхната подкрепа.
Единният механизъм предвижда минимално допустимите цени на най-важните
селскостопански продукти да се определят предварително. Ако пазарните цени паднат
повече от 10% от това ниво, органите на ЕС осъществяват гарантирано изкупуване на
дадения продукт, осигурявайки подкрепа на нивото на цените. Според приетия
механизъм се използват няколко основни вида цени: ориентировъчни (контролни,
справочни) - цени, които страните от ЕС смятат за необходимо да се поддържат на
националните пазари при вътрешно регионалния оборот; цени за намеса - цени, по
които се изкупуват или продават излишъците на селскостопанска продукция, когато
колебанията на цените достигне някакво пределно ниво на ориентировъчните цени;
външнотърговски (прагови, шлюзови) - цени за реализиране на селскостопанска
продукция на външния пазар, които по своята същност са оръдие за аграрен
протекционизъм.
Второ. Свобода на търговията със селскостопанска продукция вътре в ЕС,
отсъствие на тарифни и количествени ограничения.
В ЕС се въвеждат единни правила за външна търговия със селскостопанска
продукция с трети страни и единни митнически тарифи. При внос действа система за
компенсационни събирания, защитаваща производителите от конкуренция от трети
страни, където производствените разходи са по-ниски от тези в ЕС. При износ на
селскостопанска продукция в трети страни производителите получават субсидии от
органите на ЕС, които им позволяват да продават своята продукция по цени по-ниски от
световните. За практическото осъществяване на единната политика в областта на
селското стопанство отговорност носят Съвета и Комисията на ЕС.
Трето. Единно финансиране на селското стопанство.
Единното финансиране се осъществява от Европейски фонд за ориентация и
гарантиране на селското стопанство (ФЕОГА), за поддържането на който отива
 187

половината от бюджета на ЕС. Средствата за ориентация са предназначени за

повишаване на продуктивността и за модернизация на селскостопанското производство,
а средствата за гаранция, които са 75% от капиталите на фонда, са предназначени
непосредствено за подкрепа на цените. ФЕОГА се формира за сметка на
компенсационни събирания от вноса на селскостопанска продукция от трети страни,
отчисления от митата на вносните промишлени стоки, преки вноски от бюджета и
постъпления от данъка върху добавената стойност.
От 1964г ЕС провежда политика на сътрудничество при преференциални
условия със страни от Африка, Карибския басейн и Тихоокеанския басейн (АКТ) в
рамките, отначало на Яундската, а след това на Ломейските конвенции. В съответствие
с тях страни от АКТ получават освободен от мита и количествени ограничения достъп
за стоките на своя износ на пазарите на ЕС без ответни задължения да либерализират
вноса на стоки от ЕС. Също така, получават гаранции, че страните на ЕС ще изкупуват
до 1,3 млн.т. захар от страни на АКТ по цени на ЕС. Отделят се средства от
Европейския фонд за развитие и Европейската инвестиционна банка за развитие на
търговията и финансиране на икономическия им ръст. За управление на
сътрудничеството и координиране на усилията между тях се създават три съвместни
институции: Съвет на министрите на ЕС – АКТ, Комитет на ниво посланици на ЕС –
АКТ и Съвместна асамблея на ЕС – АКТ.
Европейският съюз създава изключително развита система на взаимоотношения
със САЩ. Тя включва: първо, два пъти годишно консултации между президента на
САЩ, Председателя на съвета на ЕС и председателя на Комисията на ЕС; второ, два
пъти годишно консултации между държавния секретар на САЩ, министрите на
външните работи на страните от ЕС и членовете на Комисията на ЕС; трето, два пъти
годишно консултации на между министерско ниво. Независимо от развитите отношения
между ЕС и САЩ, селскостопанската политика на ЕС става най-противоречивата сфера
в тях, защото по свята същност тя е насочена срещу по-конкурентоспособния
американски селскостопански износ в ЕС.
В Европейския съюз функционират 16 организационни структури, занимаващи
се с икономически, политически, финансови и други въпроси. Те се подразделят на пет
условни групи:
Първа. Институции на Европейския съюз - Европейски парламент, Европейска
комисия, Съвет на министрите, Съд, Палата на одиторите, Европейски Омбудсман,
Европейски наблюдател по защита на персоналната информация.
Втора. Финансови органи - Централна банка и Инвестиционна банка.
Трета. Консултативни органи - Европейски икономически и социален съвет и
Регионален комитет.
Четвърта. Институционални органи - Отделение по официалните публикации
на Европейските общности и Отделение на Европейските общности по персоналния
подбор на кадри.
Пета. Агенции - Агенции на Европейските общности в състав 16 единици,
Агенции по общата международна политика и политиката за безопасност - 2 единици,
Агенции по сътрудничеството с полицейските органи - Европол и по сътрудничеството
в областта на юрисдикцията - Евроюст.
Управлението на ЕС се осъществява от пет основни ръководни органа –
Европейски съвет, Комисия на ЕС, Съвет на министрите, Европейски парламент и Съд
на ЕС. Като цяло те са уникална система за междудържавно управление,
осъществяващо в зададени предели законодателни, изпълнителни и съдебни функции.
Европейският парламент е представителен и консултативен орган на ЕС. От
1957 до 1979г депутатите се делегират в състава на Европейския парламент от
 188

националните парламенти. От 1979г депутатите в него се избират чрез пряко гласуване

от всяка страна на ЕС за срок от пет години. Броят на депутатите от всяка страна зависи
от относителния дял на икономиката на всяка от страните в БВП на съюза. По време на
работата на парламента депутатите се обединяват по политически, а не по национални
фракции. В настоящия момент в Европарламента влизат 732 депутата, които
представляват седем групи партии и независими депутати. Основни функции на
парламента са участие в законодателния процес на ЕС и контрол за дейността на
Еврокомисията. Секретариатът на парламента се намира в Люксембург, сесиите
протичат в Страсбург, а комитетите заседават в Брюксел. Парламентът съвместно с
Европейския съвет взема решения по въпросите на вътрешния пазар, на бюджета на ЕС,
по приемането на нови членове, за сключване на споразумения за асоцииране с
развиващите се страни и за сътрудничеството със страните с преходна икономика. Има
право да внася вот на недоверие на Комисията на ЕС, да налага вето на постановления в
определени области (опазване на околната среда, културата, образованието, младежката
политика).
Европейският съвет е директивен орган на ЕС. Той периодически се събира на
заседания /не по-рядко от два пъти годишно/ в състав главите на държавите и
правителствата на страните от ЕС и председателя на Комисията на ЕС. Започва редовно
да се събира от 1974г, а с приемането на Единния европейски акт в 1986г получава
официален статут и днес се явява в качеството на ръководен политически орган на ЕС.
Европейският съвет взема решения по ключови въпроси на интеграцията – преките
избори в Европейския парламент, приемане на нови членове, създаване на европейската
валутна система, реформата на единната селскостопанска политика, отношенията с
трети страни, които са задължителни за изпълнение от всички други органи на ЕС.
Председател на Съвета е глава на държава или на правителство на страна от ЕС, който
се сменя на всеки шест месеца.
Съветът на министрите е главен междуправителствен орган на ЕС. Съветът е
упълномощен да приема решения и има законодателна власт. Законодателните актове,
приемани под формата на регламенти, носят задължителен характер и се включват в
националните законодателства. Задължителни се явяват и директивите, обаче изборът
на методите за тяхното изпълнение се предоставя на страните-членки. В Съвета на
министрите действа ротационният принцип, в съответствие с който представителите на
всяка държава се редуват на поста председател за срок от шест месеца. Практически
получава развитие така наричаният институт на “тройката” - действащ председател,
неговият предшественик и неговият приемник. Съветът провежда заседания според
необходимостта и се събира в зависимост от обсъжданите въпроси на ниво министри на
външните работи, на финансите, на икономиката, на селското стопанство, на транспорта
и т.н. Най-голям брой на гласове в Съвета имат Германия, Франция, Италия и
Великобритания. Решенията се взимат с квалифицирано мнозинство на гласовете в
сферата на пазарната, технологичната, регионалната и социалната политика, а по
отделни политически чувствителни въпроси се изисква консенсус. В съответствие с
Единния европейски акт (1987г) и Маастрихтския договор за създаването на
Европейския съюз значително се разшири кръгът от въпроси, които следва да се
приемат с мнозинството на гласовете, а не с консенсус. В промеждутъците между
заседанията на Съвета на министрите оперативните въпроси се решават в рамките на
Комитета на постоянните представители..
Комисията на ЕС е над държавен изпълнителен орган на ЕС. Състои се от 27
члена, назначавани от правителствата на страните от ЕС в лично качество за срок от пет
години. Членовете на Комисията не могат да получават каквито и да е инструкции от
своите правителства и са задължени да действат в интересите на общността като цяло.
 189

Всеки от тях отговаря за определена сфера от дейността на ЕС и курира съответно

подразделение - генерален директорат. Председателят на Комисията се назначава по
договореност между правителствата на страните.членки и съгласуване с Европейския
парламент за срок от пет години. Комисията управлява ежедневната дейност на ЕС,
подготвя предложения за разглеждане в Съвета на ЕС, контролира изпълнението на
решенията на Съвета от националните правителства. Комисията осъществява всички
контакти от името на ЕС с трети страни, следи за реализиране на единната политика на
ЕС в отделните отрасли и преди всичко в сферата на търговията с трети страни.
Седалището на Комисията е в Брюксел.
Съдът на ЕС е върховна съдебна инстанция за ЕС, състояща се от 13 съдии,
назначени за шест години по взаимно споразумение между правителствата на страните-
членки. Съдът наблюдава за еднообразно прилагане на правните документи на ЕС,
определя съответствието със законодателството на правните актове на Комисията и
Съвета и дава решения по въпроси на прилагането на законодателните норми на ЕС, ако
такива въпроси се предават за разглеждане от него от националните съдилища на
страните от ЕС. Всяка страна и Комисията на ЕС имат право да възбудят дело в Съда,
ако смятат, някоя друга страна не изпълнява условията на договорите в ЕС. Съдът
разглежда жалби и на физически, и юридически лица, които претендират, че
законодателните актове на ЕС са им нанесли вреда.
Освен посочените основни ръководни органи в ЕС функционират и някои
особено важни икономически и финансови институции, които се създават в процеса на
разширяването и задълбочаването на интеграционния процес. Това са:
Европейската инвестиционна банка (ЕИБ). Нейният капитал се формира от
вноски на страните-членки. ЕИБ изпълнява функциите на търговска банка, която
действа на международните финансови пазари и предоставя кредите на държавни
структури в страните-членки.
Европейски социален фонд. Съгласно устава той обезпечава адаптацията на
работната сила към новите условия на Общия пазар, облекчава нейната миграция и
професионално обучение.
Европейски фонд за ориентация и гарантиране на селското стопанство
(ФЕОГА). Създаден е с цел финансиране на пазарните интервенции в рамките на
общата селскостопанска политика, за съдействие на операциите по износа на
излишната селскостопанска продукция извън пределите на ЕС.
Европейски фонд за регионално развитие (ЕФРР). Той е източник на
капиталовложения, субсидии, насочвани за създаване или запазване на работни места в
икономиките на изостанали райони. В стратегически план на него се предоставя
разработването и осъществяването на регионалната политика във връзка с
разширяването на ЕС.
В средата на 80-те години по силата на различни причини както вътрешни, така
и външни в Западна Европа ясна се осъзнава, че без приемането на нови решителни
мерки от политически характер не е възможно да се осигурят необходимите темпове по
създаването на единния пазар. Изминалият период след 1970 година бил определен като
“загубено десетилетие за европейската интеграция”. Освен това, върху икономиката на
ЕО болезнен удар нанася енергийната криза от 1973г и крахът на Бретън-уудската
система. Към 1982г четвърт вековният юбилей от подписването на Римския договор бил
съпроводен с тригодишен икономически спад. Правителствата били повече загрижени
за националните проблеми и по-малко усилия отделяли за развитието на европейските
процеси. В началото на 1983г Европейската комисия представя свои предложения по
механизма за бъдещото финансиране на общността, оформяйки ги във вид на “Зелена
книга”.
 190

На 1 юли 1987г влиза в сила Единният европейски акт. В първата част на този
документ се потвърждава стремежът на страните-членки последователно да вървят към
създаването на истински Европейски съюз. Икономическата интеграция и
политическото сътрудничество били сведени до единен процес. На общността се
възлага отговорността за провеждането на нова политика, призвана да способства за
тясно икономическо и социално сътрудничество между богатите и бедните страни-
членки.
Във втората част на Акта се съдържат положения за процедурата на
взаимодействието между Съвета, Комисията и Европарламента по приемането на
решенията. Главното е отказ от принципа на консенсуса, който според специалистите
затормозява интеграционния процес. Важен елемент в Акта става принципът за
“субсидиарност”, същността на който се състои в това, че нито едно решение не може
да бъде прието на по-високо ниво, ако с него успешно могат да се справят на по-ниско
ниво. Разширяват се възможностите за влияние на Европарламента при разработването
на закони, засягащи както единния пазар, така и споразуменията между Общността и
трети страни. Определя се и датата на прехода към единния пазар (свобода на
движението на капитали, стоки, услуги и работна сила) - 31 декември 1992г.
В третата част на документа се разглежда сътрудничеството в областта на
външната политика. Поставя се задачата за разработване на обща външна политика за
страните от ЕО, фиксира се схемата за политическото сътрудничество.
Може да се каже, че Единният европейски акт открива пред Общността пътя към
създаването на основите на икономически и валутен съюз, а също така и за
политически съюз. Не трябва да се забравя и такава важна предпоставка каквато
представлява промяната в международната обстановка. В началото на 90-те години се
слага край на “студената война”. Ликвидиран е Съвета за икономическа взаимопомощ
между бившите социалистически страни и отговорността за решаването на много
международни проблеми ЕС поема върху себе си. Това спомага за решаването на
редица политически задачи и задачата за форсираното създаване на Икономически и
валутен съюз
За конкретизиране идеята по създаването на единен пазар Европейската комисия
разработва специален план (“Бяла книга”) за отстраняване на различните препятствия в
търговската сфера. “Бялата книга” - програма и календар за създаване на единен пазар,
се публикува на 14 юни 1985г и е представена на Миланската сесия на Европейския
съвет.
Първата група положения в “Бялата книга” се отнасят до премахването на
физическите бариери пред сътрудничеството и на първо място пълно ликвидиране на
механизма на националния контрол върху вноса. Значително се облекчава процедурата
по оформянето на товарите в рамките на търговията между страните от ЕС. Огромно
значение има и Шенгенското споразумение за пълно отстраняване на контрола по
придвижването на гражданите (живеещи на територията на страните, подписали този
документ) и единен визов контрол.
Значителна крачка напред се прави с реализирането на втората група задачи -
отстраняване на техническите препятствия (на първо място изравняване на нормите и
стандартите).
Най-сложни проблеми възникват в процеса на реализацията на третата група
задачи - данъчните проблеми. Функционирането на единния пазар не налага бързото и
твърдо изравняване на националните ставки на косвените данъци. Основен проблем
става структурата на данъчното облагане, т.е. данъкът върху добавената стойност (ДДС)
и акцизите. Предстои да се решава сложната задача за регулиране на националните
ставки на ДДС до взаимно приемливи нива и т.н.
 191

Изключително важно значение за европейския интеграционен процес има

Маастрихтският договор за създаването на Европейския съюз, приет през декември
1991г на заседание на Европейския съвет. Същността на този договор си свежда до
следното:
 след изграждането на единен пазар да се върви към икономически и валутен
съюз;
 да се придаде на икономическата интеграция социално измерение на базата на
обща социална политика;
 да се преобразува ЕИО в ЕО, разширявайки кръга на неговите компетенции;
 да се допълни над националното интеграционно строителство в рамките на
институциите на Общността (“първа опора”) с постоянно сътрудничество в
областта на външната политика и безопасността (“втора опора”) и в областта на
юстициите и вътрешните работи (“трета опора”);
 обединяване на всички “три опори” в рамките на единна система - Европейски
съюз.
В съответствие с договора се урежда: първо, единното европейско гражданство
(всички граждани на държавите-членки придобиват гражданство на ЕС); второ,
политическия съюз (обща външна политика, повишаване ролята на Европарламента,
обща политика в областта на вътрешните работи и правосъдието); трето,
икономически и валутен съюз.
Маастрихтския договор, обаче, оставя нерешени редица назрели проблеми за по-
нататъшното развитие на интеграционния процес. В резултат на това на 2 октомври
1997г се подписва Амстердамския договор. Неговите основни положения се свеждат до
следното:
 строго спазване фундаменталните права на човека, предотвратяване на всяка
дискриминация и право на юридическа защита от страна на Съда на ЕС;
 засилване ролята на Европейския парламент като участник в законодателния
процес;
 провъзгласено е превръщането на ЕС в пространство на свобода, безопасност и
справедливост. Обаче, въпросите на вътрешната безопасност остават
изключително правомощие на националните държави, а Великобритания,
Ирландия и Дания получават правото да не участват в Шенгенската зона и да
запазят пълен суверенитет А към Шенгенската зона се присъединяват Норвегия
и Исландия, без да са членове на ЕС и да са обвързани с общите права на ЕС;
 уточнени са принципите на субсидиарност и транспарентност (всеки гражданин
получава правото на всякаква информация от неговите институции);
 засилват се положенията, засягащи опазването на околната среда,
здравоопазването, защита правата на потребителите и т.н.;
 отразени са по-ясно ориентирите при осъществяването на сътрудничеството в
областта на правосъдието и полицейското сътрудничество по наказателните
дела;
 въвежда се поста Върховен представител по въпросите на общата външна
политика и политиката за безопасност.
Като цяло, Амстердамският договор практически открива пътя към
разширяването на ЕС и формира основните правила, по които следва да се променя
неговата институционална структура при увеличаването на състава на страните-членки.
Общата политика в областта на селското стопанство предопределя пет основни
задачи: първо, рязко увеличаване обемите на селскостопанското производство; второ,
високо жизнено ниво на селскостопанските производители; трето, стабилни пазари на
 192

селскостопанската продукция; четвърто, гарантирани доставки на селскостопанска

продукция; пето, приемливи за потребителите цени на селскостопанската продукция.
Най-важният елемент на общата селскостопанска политика става ефективността
на механизма на ценообразуването, разработен за всеки вид селскостопанска продукция
и за всеки район. Установяват се няколко категории цени - индикативни цени,
определяеми като желателни, минимални цени на вноса (или прагови), минимални
продажни цени, гарантирани на производителите чрез намеса на официалните
институции. Съществуването на прагови цени защитава пазара от вноса, а цената на
интервенцията гарантира минимален доход на производителите. По такъв начин
протекционизмът на границите на ЕС защитава производителите от резки промени на
световния пазар.
Обмислената и ефективно провеждана аграрна политика позволява на ЕС в
течение на 10-15 години да измине пътя от вносител на селскостопанска продукция до
положението на втори световен износител.
Обаче, с времето, общата селскостопанска политика започва не толкова да
способства за интеграцията и да стимулира другите сфери към взаимно преплитане,
колкото да спъва постапателността на движението напред.
Първо, с развитието си селскостопанският отрасъл започва да произвежда повече
продукция, отколкото Общността може да потребява. Този феномен се обяснява с факта,
че фермерите имат гарантирани минимални цени на своята продукция, независимо от
обемите на производството. С течение на времето започва да се наблюдават проблеми в
разпределението на финансовите ресурси от бюджета на Общността - делът на
разходите за селското стопанство расте; увеличава се обемът на производството;
формира се “неликвидност”. В тези условия някои страни не получават изгода от тази
политика (например, Великобритания).
Второ, в продължение на 70-те и 80-те години минималните цени, гарантирани
от интервенцията на органите на Общността, от година на година нарастват. От това
особено се ползвала Франция по силата на структурата и нивото на своето селско
стопанство. Стига се до положението, когато в края на 70-те години продоволствените
цени в ЕС да са значително по-високи от световното ниво. Възниква ситуация, при
която потребителят е бил принуден, в редица случаи, да плаща за продоволствените
стоки 2-3 пъти повече за аналогична стока, която би могла да бъде внесена.
Трето, Общността става обект на достатъчно силен натиск от страна на другите
световни производители на продоволствени стоки, тъй като пред финал бил
Уругвайският кръг от преговори в ГАТТ, в хода на който били приети решения,
насочени към хармонизация, т.е. към намаляване на вносните тарифи. Във връзка с това
в Общността се предприемат мерки за отстраняване на “спъващите интеграцията
ефекти”. Тези мерки, най-общо, се свеждали до значително намаляване на цените на
обемите продукция, произведени над определените квоти и намаляване на използваните
селскостопански площи. Освен това, Общността е принудена да преразгледа своя
подход към праговите цени, т.е. към по-либерална политика в областта на вноса на
селскостопанска продукция.
По този начин, Общността, осигурявайки се напълно (и даже с излишък) с
продоволствени стоки, а селскостопанските производители с благоприятни условия за
работа, създавайки високопроизводителен отрасъл и мощен потенциал, си позволява
по-комфортни търговски условия, например, да не сдържа изкуствено вноса, макар
много негови елементи да остават под строг контрол. Главното се заключава в това, че
потребителят получава по-големи възможности и права за избор.
Във връзка с разширението на ЕС и включването на нови държави, в които
селското стопанство още не е съизмеримо с нивото на ефективност с водещите страни,
 193

започват да възникват определени усложнения с разпределението на обемите на

селскостопанските субсидии.
По-скромни са постиженията на Общността в развитието на отрасловата
политика - в енергетиката, промишлеността, транспорта. Както признават някои
западноевропейски експерти, независимо от постигнатите договорености, няма
съгласувана политика в областта на енергетиката между страните от ЕС. Причините се
виждат в големия обем на потребление на енергоносители и недостига на собствени
енергийни ресурси. Зависимостта от вноса заставя страните да издигнат енергийната
политика в ранг на политика за националната безопасност и в това отношение ревниво
да се отнасят към всяка външна намеса, дори и от страна на институциите на ЕС.
Европейските договори не предвиждат и обща промишлена политика.
Разработен е общ подход - подкрепа на чисто пазарните принципи,, създаване на
границите на ЕС определено ниво на протекционизъм за защита на собствените
производители и условия за чиста конкуренция вътре в Съюза. В процес на създаване се
намира Общ транспортен пазар.
Задачите на социалната политика намират централно място още в Римския
договор (посочва се необходимостта от хармонизация на условията на живот и труд,
подобряване на заетостта, повишаване на жизненото равнище). С тази цел се създава
Европейски социален фонд (ЕСФ). Обаче, към реални действия в социалната област се
пристъпва едва в средата на 70-те години, след Парижката конференция през 1972г,
поставила целта да се активизира дейността в социалната сфера, като една от най-
важните съставни части на Икономическия и валутния съюз. За изпълнение на
поставените задачи дейността на ЕСФ се преориентира за работа в две приоритетни
направления: първо, да се помогне на изостаналите или намиращите се в упадък
региони и второ, да се помогне на най-уязвимите в период на безработица слоеве от
населението.
През 1988г Европейската комисия издига три основни цели в социалната
политика:
 да се осигури по-високо ниво на социалната монолитност;
 да се предотвратят предпоставките за възникване на не регулирана експлоатация
на работната сила в условията на създаването на единен крупен пазар;
 запазване и укрепване на договорната политика като основа на социалния модел.
В областта на социалната политика Общността постига сериозни успехи.
Финансирането на мероприятия в социалната сфера от ЕСФ само за периода 1987 -
1993г нараства два пъти. Правният фундамент на съвременната дейност на ЕС в
социалната сфера се формира от положенията на Амстердамския договор. Като “висш
приоритет” се определя проблемът със заетостта. Политиката в областта на заетостта е
насочена към достигането на две взаимно свързани цели - ефективно използване на
човешките ресурси за пълна реализация на изгодите от най-крупния в света единен
пазар и постоянно повишаване на равнището на политическата подкрепа от страна на
населението на по-нататъшното обединение на Европа.
В началото на 2000-та година в Лисабон се приема главният социално-
икономически проект - Лисабонската стратегия. В нея като главна цел се поставя към
2010г икономиката на ЕС да се превърне в най-конкурентноспособната, динамична и
наукоемка. Обаче, разразилата се през 2008г и продължаваща световна финансова и
икономическа криза (с непознати досега мащаби) съществено ще повлияе върху тези
срокове.
Лисабонската стратегия се разработва на вълната на интернет-революцията,
открила невиждани за последното десетилетие перспективи за бизнеса.
В Лисабонската стратегия са представени пет основни положения:
 194

 първо, в областта на научните изследвания и разработки да се привличат в

Европа учени от целия свят, да се премахнат препятствията, пречещи им да се
установяват и работят в Европа;
 второ, да се премахнат пречките в сферата на законодателството за свободно
извършване на услуги вътре в ЕС, в това число и финансови;
 трето, да се създаде по-благоприятен климат за предприемачеството и да се
ограничат административните лостове за регулиране на бизнеса;
 четвърто, в сферата на заетостта да се разработи стратегия за непрекъснато
обучение и стратегия за действие в условията на застаряване на населението;
 пето, в сферата на устойчивото развитие да се провеждат изследвания и активно
да се внедряват екологичните иновации, да се разработи европейски план за
действие по “технологията на околната среда”.
Един от важните проблеми за Европа е проблемът с разширяването.
Възможността и даже необходимостта от разширяване се фиксира още в Римския
договор. След края на “студената война” този въпрос придобива нови измерения. В
настоящия момент членки на ЕС са 27 държави. На състоялата се в Люксембург през
декември 1997г среща на най-високо ниво на страните-членки се одобрява приема на
Кипър (гръцката част), Полша, Чехия, Словения и Унгария. По-късно през май 2004г
официално към ЕС се присъединяват десет страни - Полша, Унгария, Чехия, Словакия,
Словения, Латвия, Литва, Естония, Кипър и Малта. В 2007г в ЕС влизат България и
Румъния.
Увеличаването на броя на членовете, обаче, поставя много остро въпроса за
задълбочаване на процеса на интеграцията в условия, когато “ЕС-15” не винаги веднага
и напълно могат да решават задачите, например, от валутен характер в условията на
“практическа конвертируемост” (и то не във всички страни), а с идването на нови
членове остротата на противоречията се засилва. За решаването на тези проблеми
активно се анализират различни подходи. В тази връзка се появяват различни теории за
“гъвкава Европа”, за “Европа с различни скорости”, за “Европа на концентричните
кръгове” и т.н.
По принцип, всички издигани теории и идеи така или иначе изхождат от факта,
че нивото на развитие в европейските стопанства е различно (даже вътре в “ЕС-15”) и
процесът на механичното включване на желаещите да влязат в ЕС, както се е смятало,
не би способствало за задълбочаване на интеграцията. Ще се наложи да бъдат полагани
много усилия за “довеждането” на тези страни дори до нивото на не най-развитите
икономики в ЕС.

8.3.Други регионални интеграционни процеси

Зона за свободна търговия в Централна Европа

В началото на 90-те години страните от Централна Европа (Унгария, Полша,

Словакия и Чехия) започват активно да либерализират своята външна търговия,
създавайки за тази цел, в частност, зона за свободна търговия. Основната цел била
подготовката им за включването в икономическата и политическата система на
Европейския съюз и за решаването на комплекса от взаимно свързаните проблеми.
На 21 декември 1992г в Краков (Полша) министрите на икономиките и
промишлеността на тези четири страни подписват Централноевропейско споразумение
за свободна търговия (ЦЕФТА). На 1 януари 1996г в ЦЕФТА влиза Словения, на 1 юли
1997г - Румъния, на 18 юли 1998г - България. По такъв начин се създава пазар с
население почти 100 млн. човека.
 195

Споразумението предвижда поетапно до 2001г създаване на зони за свободна

търговия за промишлени стоки чрез постепенно взаимно намаляване на митническите
тарифи на продукцията на промишлеността и селското стопанство с последващото им
премахване, а също и на други не тарифни ограничения. Според инициаторите
създаването на ЦЕФТА следвало да запълни вакуума създаден след ликвидирането на
Съвета за икономическа взаимопомощ на бившите социалистически страни.
Споразумението се основава на принципа, че страните не могат едностранно да
повишават митническите тарифи или да въвеждат нови търговски бариери. В същото
време Споразумението предвижда и редица случаи, при които страните могат да
предприемат защитни мерки.
Сключването на Споразумението за свободна търговия, в съчетание с
присъединяването към решенията на Уругвайския кръг от преговори, поставя остро
въпросите за повишаване конкурентоспособността на продукцията на страните от
Централна Европа.
От позициите на съвременната ситуация се вижда, че ЦЕФТА става полигон за
подготовка на страните за влизане в ЕС. Обаче, ЦЕФТА изпълнява тези функции и
практически ги прекратява, когато от 4 май 2004г Унгария, Полша, Словения и Чехия
стават пълноправни членове на ЕС, а в 2007г ги последват България и Румъния.

Северноамериканска асоциация за свободна търговия

В началото на 1988г между САЩ и Канада се подписва Споразумение за зона за

свободна търговия. На 17 декември 1992г към тях се присъединява и Мексико, с което
се създава Северноамериканската асоциация за свободна търговия (НАФТА), влязла в
сила на 1 януари 1994г. Същността на основните положения на Споразумението, в
сравнение с тези на ЕС е, че главното се свежда не само до премахване на
митническите бариери, но се открива и пътя към създаване на единен континентален
пазар и свобода за придвижване на стоки, услуги, капитали и работна сила. Предвижда
се в близка перспектива да се стигне до сливането на трите национални пазара и
формирането на зона за свободна търговия с население близо 400 млн. човека. Следва
да се отчита, че в рамките на НАФТА засега не се предвижда създаването на специални
механизми за регулиране на сътрудничеството, аналогични на тези в ЕС.
Създаването на НАФТА в много голяма степен е инициирано по решение на
политиците, макар ролята на икономическите императиви да не се подценява. След края
на “студената война”, в новите условия, все по-силно се проявява тенденцията Западна
Европа, Япония и страните от Тихоокеанския регион да се освобождават от
американската опека и да укрепват своята икономическа мощ. В последните години
може да се говори за сравнимост на сумарните икономически и научно-технически
потенциали на редица региони с аналогичните показатели на САЩ. Тази еволюция в
икономическата конюнктура не можеше да остане извън вниманието на Вашингтон и те
да не бъдат принудени да предприемат действия, за да предотвратят възможни
негативни последствия за САЩ.
Водещата роля в развитието на интеграцията в Северна Америка безусловно
принадлежи на САЩ, които в продължение на много години активно се внедряват в
икономиките на своите съседи с помощта на своите корпорации. В периода на
безпрекословното лидерство на САЩ на световните пазари Вашингтон не се нуждаеше
особено от развитието на интеграционните процеси на континента. Смяната на
обстановката в света, обаче, обективно постави пред тях такава задача.
Освен аргументите от политически характер, всяка страна от НАФТА има и
своите икономически причини за участие в Споразумението.
 196

Американските експерти сочат, че увеличаването на износа ще доведе до ръст на

работни места. Големи надежди се възлагат и върху възможността да бъдат прехвърлени
някои трудоемки и материалоемки отрасли и други скъпо струващи производства на
мексиканска територия, което съществено да повлияе за намаляване на
производствените разходи и по този начин да повиши конкурентната способност на
американските стоки. Също така, се предполага, че НАФТА може да се използва като
своеобразен трамплин за по-дълбоко проникване в икономиките на
латиноамериканските страни при качествено нови условия, т.е. като партньори, а не
като “експлоататори”.
Икономиката на Канада винаги е била тясно свързана с тази на САЩ. Но едва в
края на 80-те години канадците стигат до извода за настъпването на сравнително
благоприятни условия за задълбочаване на интеграционните процеси със САЩ,
отчитайки, че ефективността на канадските фирми започва да се доближава по
аналогични показатели до американските. Канада смята, че участието в НАФТА ще й
позволи по-тясно да се приобщи към производството на наукоемка продукция и ще
повиши неговата рентабилност, тъй като заплащането на работната сила в Канада е по-
високо, отколкото в нейните партньори. В същото време в Канада има и много
противници на задълбочаването на интеграционните процеси със САЩ, от гледна точка
на “агресивността” на американските фирми в Канада. Това поражда определени
опасения за загуба на национален контрол над някои отрасли.
Най-големи надежди на участието си в НАФТА възлага Мексико. Страната
очаква това да й позволи рязко да ускори темповете на своето развитие, да реформира
своята икономика и за едно-две десетилетия да се приближи по ниво на развитие до
промишлено развитите страни. Веднага се приемат решителни мерки за
либерализиране движението на капитала. Това увеличава неговия приток и нараства
обемът на чуждестранните инвестиции. В същото време съществуват и опасения, че на
мексиканските компании ще им е трудно да противостоят на северните си съседи,
особено в селското стопанство, където могат да възникнат сериозни проблеми.
На този етап е все още трудно да се оцени ефективността от дейността на
НАФТА, тъй като е изминал не толкова голям период от време. Още повече, че
замислените планове и поставените цели, по много показатели, не са изпълнени в пълен
обем. В повечето случаи успехите на НАФТА се определят от развитието на
американската икономика. Въпреки това, за пет години Мексико (в рамките на НАФТА)
успява да заеме трето място в тройката на най-крупните търговски партньори на САЩ
независимо, че потенциалът на страната е значително по-малък от този на Япония,
Китай и други азиатски страни. Съвкупният дял на Канада и Мексико във
външнотърговския оборот на САЩ достига една трета. Нараства и положителното
салдо на Канада и Мексико в търговията с трети страни, което им помага да
преодоляват кризисни явления и да покриват дефицита в платежния баланс със САЩ.
Чуждестранните инвеститори получават достатъчно строги законодателни рамки, които
им позволяват да работят по-спокойно. Функционирането на финансовия пазар в
Мексико, независимо от кризисните периоди, става по-строен и “проамерикански
формиран”.
За Вашингтон като негативен се очертава фактът, че в пограничните райони с
Мексико (особено в Калифорния) американците губят работни места за сметка на
мексиканците. Интеграцията не успява да повлияе върху разликата в заплащането
между американските и мексиканските работници. Тя остава в порядъка на 15-16
долара за час. Определени проблеми възникват и пред канадците. НАФТА не успява по
най-добрия начин да повлияе и върху социалната политика. Налага се да се замразят
разходите за пенсии, за други социални помощи и да се намали реалната работна
 197

заплата. Но на първия етап от развитието на интеграционните процеси подобни

проблеми се приемат за естествени. По интеграционния път те не подминават и ЕС.
Логиката на развитието на процесите в НАФТА обективно предполага поетапно
създаването на определени организационни структури и по-нататъшно развитие на
механизмите на сътрудничеството.

Сътрудничеството в Азиатско-Тихоокеанския регион

В последните две десетилетия този регион привлича към себе си вниманието на

специалистите като зона с най-динамичен икономически ръст. Изпреварването на
другите световни региони по темпове на ръста, в това число и във водещи технологични
отрасли, наред със стремително засилване на международната конкурентоспособност
на значителна група страни от този регион, дава основания да се анализира мястото на
международната икономическа интеграция в тези постижения.
Ако се погледне само от географския подход към региона, то там вече се е
оформил “азиатския четириъгълник” - Япония - Китай - НИС – АСЕАН. НИС – това са
новите индустриални страни - Южна Корея, Тайван Хонконг, Сингапур, а АСЕАН
(Асоциация на държавите от Югоизточна Азия (1967г), включва Индонезия, Малайзия,
Тайланд, Филипините, Сингапур, а по-късно Бруней и Виетнам, но в редица
публикации съществува понятието АСЕАН-4, т.е. по първите четири страни.
Съществен фактор за развитието на икономическите връзки в региона става
засилващото се настроение в полза на азиатската солидарност, в търсенето на
общоазиатските ценности. Във връзка с това интеграционните процеси в региона се
различават от подхода при оценка на европроцесите. Анализът на вътрешно
регионалното взаимодействие и особено на връзките в рамките на “азиатския
четириъгълник” стават на първо място в такива области като търговията, преките
инвестиции, между фирменото партньорство, а също и на между регионално ниво. Нов
импулс за активизиране на сътрудничеството дава състоялият се през юли 2007г във
Владивосток първи Азиатско-Тихоокеански икономически конгрес. Интеграцията, във
вид на представите които дават ЕС, МЕРКОСУР и даже някои африкански структури,
при разглеждането на азиатските проблеми се различава с присъщите на този регион
особености.
В концептуален план са разработени три принципни направления за регионална
интеграция на базата и в рамките на АСЕАН.
Първо. Пазарно направление. Предпочитанията са насочени към създаването на
зона за свободна търговия чрез поетапно намаляване на тарифите във взаимната
търговия, в резултат на което в съответствие с теорията за сравнителните предимства и
за най-ефективно използване на ресурсите да се осигури пълна свобода за разполагане
на производствата в една от страните-членки. Към такава схема повече или по-малко се
придържал Сингапур.
Второ. Пазарно-институционално направление. Неговата отличителна особеност
е в съчетаването на избирателната търговска либерализация с използването на някои
форми на междудържавно регулиране. Този път се защитава от привържениците на
“целенасочено регулираната индустриализация”. Тази стратегия се опира на
общорегионалното сътрудничество, съгласуване на плановете за развитие на страните
от АСЕАН на международно ниво, реализиране на съвместни проекти, подкрепяни с
административни и политически мерки. Това направление е разработено в Индонезия,
която смята, че интеграционният процес и въвеждането на пазарен режим в мащабите
на групировката следва да се предшестват от индустриализацията на всички нейни
членове и от формирането на компенсационни механизми.
 198

Трето. Реализиране на отделни проекти от регионален мащаб. Привържениците

на това направление се обявяват против комплексни схеми за стопанска дейност. Освен
това, се акцентира върху възможностите на частния сектор като агент и движеща сила
на регионалната интеграция. Изказват се мнения за създаване на условия за
благоприятен ръст на крупни многонационални компании, които биха били способни да
заемат главно място в регионалния бизнес и да бъдат сериозни конкуренти на крупните
компании извън АСЕАН.
Всичко това показва, че в региона на АСЕАН засега няма ясни позиции за
теоретичните подходи при осъществяването на интеграцията, което не спомага за
реализацията на дългосрочни планове.
За две десетилетия АСЕАН се изяви като сериозна политическа структура, но в
икономически план засега няма резултати в развитието на интеграционните процеси.
Разпространението на търговските преференции във вътрешнорегионален план, за
което съществуват договорености, се изрази като формално-бюрократично
мероприятие, почти без отражение върху търговските потоци между страните.
Значителна част от външната търговия се пада на страни, разположени извън АСЕАН -
на САЩ и Япония. Парадоксът е в това, че независимо от съществуването на
организацията, от декларациите “за развитие на вътрешнорегионалното
сътрудничество” и липсата на такова, самите страни-членки се развиват достатъчно
динамично. Взаимно допълване на икономиките както е нямало, така и продължава да
няма.
Днес, в Азиатско-Тихоокеанския регион се предприемат достатъчно усилия за
реално раздвижване на механизма на сътрудничеството в рамките на Азиатско-
Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) - форум, създаден през 1989г, в
който са представени всички страни със солидно и растящо икономическо присъствие в
региона. По характер, цели и концепции, даже по своя състав АТИС изглежда
достатъчно нетипична за съвременния свят регионална групировка. Това икономическо
обединение е създадено от държави, силно различаващи се по условията и нивото на
икономическо развитие, по структурата на икономиките, традициите, психологията. Но
и развитите, и развиващите се страни са в качеството си на равноправни партньори.
Следва да се отбележи, че с изключение на САЩ, Япония и Канада, в следвоенния
период другите страни играят по-скоро пасивна роля при формирането на световния
политико-икономически ред, правила и принципи на общуване.
През ноември 1995г в Осака АТИС приема Програма за действие насочена към
постигане на дългосрочни цели за осигуряване на свободна и открита търговия и
инвестиране, не по-късно от 2010г за промишлено развитите страни и към 2020г - за
развиващите се страни. Но на настоящия етап може да се каже, че АТИС е в началото на
своя път. Засега приетите мерки са повече декларативни, отколкото задължителни.
Увеличаването на числения състав на тихоокеанските структури, макар и положително
явление, в същото време поражда проблеми. Крупните форуми, като правило, са мудни
и по-малко работоспособни. В перспектива е възможно в рамките на АТИС и в региона
въобще да се появат някакви други структури с интеграционен характер, а АТИС да
играе ролята на своеобразен разработчик на идеологията на интеграцията за страните
от региона.

Интеграционни процеси в Южна Америка

Интеграционните процеси в Южна Америка са интересни както в теоретичен,

така и в практически план.
 199

По силата на исторически и географски причини икономиката на страните от

Южна Америка в продължение на много десетилетия се развиват преимуществено по
крайбрежието. Това произтича от факта, че икономиката се формира на основата на
потребностите на метрополиите и затова се оказва неприспособима към
вътрешноконтиненталната търговия. Към този факт следва да се добавят и други
сериозни препятствия като отсъствието на добри транспортни връзки между страните,
както и природните условия (планини и екваториални гори), затрудняващи взаимния
обмен между съседите. Наследството от миналото не е способствало за
интеграционните процеси и в този смисъл, че националните икономики на страните от
региона, слабо допълващите се една с друга, са били ориентирани към износ на
съвпадащи по своите характеристики стоки.
С отчитането на световния опит за развитие, латиноамериканците издигат нова
концепция за регионална интеграция, която не се разглежда като алтернатива на
интеграционните процеси в света, а според тях като най-добрата основа за развитието
на контактите на Латинска Америка с другите райони в света. За целта се поставя
задачата да се промени съществуващият стил на интеграция, насочена към замяна на
вноса в рамките на регионалните пазари, което не съответствало на новия модел на
развитие на латиноамериканските страни. Започва да се разработва ясно формулирана
концепция за така наричания “отворен регионализъм”, т.е. интеграция, основана на
ниски митнически бариери и по-отворена за световния пазар.
Развитието на субрегионалното сътрудничество получава допълнителен импулс
след създаването, в началото на 80-те години, на НАФТА и провъзгласените от Дж. Буш,
така наречени “Инициативи за Америка”, съгласно които се предвиждало създаването
на зона за свободна търговия “от Аляска до Огнена Земя”. Естествено, тази
“инициатива” е била насочена към укрепване позициите на САЩ в Латинска Америка
като отговор на интеграционните тенденции и процеси в останалите региони в света.
Анализът на икономическите процеси в Южна Америка позволява да се откроят
следните причини, довели до ускоряване на интеграционните тенденции в региона7
Първо. Засилващата се конкуренция в световната търговия, от една страна, и
увеличаването на доходите в резултат на използване на новите технологии и
инвестиции - от друга страна, стимулират създаването на по-крупни и отворени пазари.
Става ясно, че ограничеността и даже затварянето на пазара неизбежно води към
забавяне на темповете на развитие във всички направления.
Второ. Предприетата, в края на 80-те години, от южноамериканските страни
либерализация на външната търговия. Реализацията на програмите по въвеждане на
единни тарифи и премахването на не тарифните ограничения създават условия за
подписването на двустранни и многостранни споразумения за либерализацията на
търговията.
Трето. Извършва се радикална преоценка на интеграционните механизми в
региона.
Както е известно, в 1960г се подписва така наричания “Договор от Монтевидео”
за създаването на зона за свободна търговия, включваща страните-членки на
Латиноамериканската асоциация за свободна търговия (ЛАСТ), която по-късно е
заменена от Латиноамериканската асоциация за интеграция (ЛАИ). Съгласно този
договор се създава твърда тарифна система, която в редица случаи не се оправдава, а от
позициите на днешния ден – е и неизгодна. Страните се задължавали да предоставят
режим на най-облагодетелствана нация (РОН) за всички страни от ЛАСТ, а не само на
някои от своите партньори. На практика страните престанали да предлагат на своите
приоритетни партньори стоки по привилегировани тарифи, тъй като това автоматично
се разпространявало и върху другите членове на ЛАСТ. Това, в крайна сметка, нанасяло
 200

загуби на националните икономики от страна на конкурентите от трети страни. По-

късно, след 20 години “Договорът от Монтевидео” се преразглежда и в новата си
редакция допуска сключването на търговски споразумения с няколко или даже с една
страна.
В наблюдаващото се активизиране на интеграционните процеси в Южна
Америка все по-забележима роля играе Общият пазар на страните от Южния конус -
МЕРКОСУР (Mercado Comun del Sur), създаден през 1991г от Аржентина, Бразилия,
Парагвай и Уругвай. За кратък срок той се превръща в един от основните участници на
реалната регионална интеграция. Днес, МЕРКОСУР е крупен интегриран пазар на
Латинска Америка, където е съсредоточено 45% от населението (над 200 млн.човека),
50% от БВП (над 1 трлн.долара”, 40% от преките задгранични инвестиции, над 60% от
съвкупния обем на стокооборота и 33% от външната търговия на континента. От 1996г
статут на асоцииран член имат Чили и Боливия, от 2003г - Колумбия, Перу и Еквадор. В
2005г е приета Венецуела в качеството на пълноправен член, но без право на глас.
С договора за създаването на МЕРКОСУР се предвижда отмяна на всички мита и
нетарифни ограничения във взаимната търговия между четирите страни, т.е. свободно
движение на капитали и работна сила, въвеждане на единни външни тарифи и
образуване на митнически съюз, координиране на политиката в областта на
промишлеността, селското стопанство, транспорта и комуникациите, във валутно-
финансовата сфера, унифициране на правилата за функциониране на свободните
промишлени зони, утвърждаване на единни правила за определяне произхода на
стоките.
За ръководство на процеса на интеграцията се създават съответни органи (Съвет
на общия пазар и Група на общия пазар). Най-важен принцип за приемане на решения
става консенсусът. Националните органи за управление получават ограничени
правомощия. Но институция от високопоставени чиновници, притежаващи широки
правомощия (подобно на Комисарите в ЕС) не се създава.
Формирането на МЕРКОСУР не минава без трудности, особено в сферата на
детайлите по реализирането на тарифните и нетарифните споразумения. Независимо от
това, процесът на интеграция в МЕРКОСУР става най-динамичен в региона. През 2004г
се възприемат някои полезни инициативи от арсенала на ЕС. Приемат се мерки за
хармонизиране на националните стандарти на регионално ниво.
Значителните успехи на интеграцията не означава отсъствието на сериозни
проблеми. Те са свързани с недостатъчното развитие на транспортната инфраструктура,
въпросите на валутното регулиране, унифицирането на данъчното облагане, трудовото
законодателство. Възникват противоречия между развитието на интеграционните
процеси и “деликатните” отрасли, такива като строителството, захаропроизводството и
винопроизводството, мелничната промишленост. Към “болезнените” отрасли, в посока
на разпределение на пазарите, се отнася автомобилната промишленост. Сложни са и
задачите в социалната сфера. Ако мнозинството от предприемачите вече чувстват
позитивизма от интеграцията, то населението на страните-членки не напълно. Но, като
цяло, перспективите от интеграцията в МЕРКОСУР се оценяват като благоприятни от
експертите както в региона, така и извън неговите предели.
В рамките на МЕРКОСУР се чувства необходимостта от внедряването на нови,
по-прогресивни форми на сътрудничество на микрониво. За целта се предприемат
мерки от организационен характер. Обаче, процесът на създаване на наднационални
органи е много чувствителен и болезнен. На страните предстои да намерят действени
рецепти за съчетаване на пазарните механизми с регулиращата дейност на държавата,
отчитайки спецификата на южноамериканския регион, в който доскоро действаха
авторитарни режими.
 201

На континента се проявяват и други интеграционни обединения. Такива като:

Андския пакт (Боливия, Венецуела, Колумбия, Перу и Еквадор); Централно
американския общ пазар (Гватемала, Хондурас, Коста-Рика, Никарагуа и Салвадор, с
формирана зона за свободна търговия и въведени общи митнически тарифи за трети
страни); Карибската общност (КАРИКОМ - 14 англоезични страни от Карибския
басейн с достатъчно развит интеграционен процес).

Интеграционни процеси в Африка

Интеграционните процеси в Африка започват в началото на 60-те години.

Страните в този континент се отличават с много различни нива на икономическо
развитие, а по отношение на останалия свят то е било и продължава да бъде много
ниско. И тогава, и сега се забелязват големи различия в доходите, във финансовия
потенциал, в транспортните възможности, суровинните ресурси и т.н. Към началото на
90-те години от четирите десетици страни, които се отнасят към нивото на слабо
развитите, 25 са разположени на африканския континент. При това БВП на човек
отнаселението се колебае от 80 долара в Мозамбик до 500 долара в Мавритания.
След 1960 г на континента възникват около 40 различни международни
организации с икономически и финансов профил с интеграционна ориентация както по
широк кръг в икономическата сфера, така и в рамките на отделни отрасли, макар в
основополагащите им документи не винаги присъства думата „интеграция” или
„международно разделение на труда”. Голямо влияние върху раздвижването на
интеграционните процеси в Африка оказват бившите метрополии, подтиквани от
определени интереси. В резултат на това се оформят различни групировки от
франкоезични, англоезични страни и др.
В началния етап на интеграцията възникват организации, присъщи на
африканските условия. Такива са, така наречените организации от „речен профил” –
Организация за усвояване басейно на река Гамбия (ОМВГ); Организация за усвояване
на река Сенегал (ОМВС) и др. Този процес е естествен и присъщ за този континент за
неговите специфични условия и икономическо развитие през този период.
През 60-70-те години в Африка се наблюдава силното влияние на
транснационалните корпорации (ТНК). През 80-те години, в резултат на активната
дейност на икономическата дипломация на развиващите се страни, в това число и
африканските, съществено се регулират някои подходи на ТНК към сътрудничеството.
Чрез серията Ломейски конференции се разработват условията за сътрудничество на
страните от Европейския съюз с развиващите се страни. Според специалистите,
регионалните интеграционни процеси в Африка започват все повече да се подчиняват
не толкова на политическата, колкото на икономическата лигика.
В последното десетилетие все по-голямо внимание се отделя на реализирането
на Договора за поетапно създаване на Африканска икономическа общност (АфИО –
общ пазар на базата на съществуващите регионални организации), споразумението за
което влиза в сила през май 1994г. Планът (в шест етапа) за създаването на АфИО се
предвижда да се реализира в срок от 34 години. Практическият ефект от АфИО се
очаква в достатъчно отдалечено бъдеще. Обаче, самият процес на формирането на
Общността може да даде тласък за модернизиране и унифициране на структурите на
икономическото взаимодействие на африканските страни, да увеличи интензивността и
обема на тяхното сътрудничество, което в крайна сметка трябва да доведе до
разширяване на африканските пазари.
В Западна Африка най-забележимо се активизира дейността на Икономическата
общност на западноафриканските държави (ИКОВАС), създадена през 1975г, в състав
 202

от 16 държави с цел създаване на общ пазар в региона. Осъществяването на плановете

на Общността се сблъсква със значителни трудности, обусловени от различията в
нивата на икономическо развитие на държавите, техните не еднакви подходи към
използването на властовите и пазарните лостове за решаване на икономически,
финансови, търговски и други задачи. Повишаването на ефективността на ИКОВАС в
не малка степен се препятства и от съперничеството между франкоезичните и
англоезичните страни в субрегиона и тяхната по-тясна, отколкото в другите региони,
привързаност към бившите метрополии, а също и вътрешните проблеми на Нигерия,
която по мнението на редица държани е „локомотива” на интеграционните процеси в
Западна Африка.
През 1993 година в Кампала (Уганда) се подписва Договор за преобразуване на
Зоната за преференциална търговия на страните от Източна и Южна Африка (ЗПТ) в
Общ пазар на Източна и Южна Африка (КОМЕСА), включващ 21 страни. Като успех
за тази интеграционна групировка се смята постоянният приръст на обема на
вътрешнорегионалната търговия (средно 10% годишно), отмяна на почти всички
нетарифни бариери в търговията, частично намаляване на митническите тарифи.
Затрудненията в този регион се отнасят до различията в икономическото развитие,
нестабилната политическа обстановка, нестабилност във валутно-финансовата сфера.
Общността за развитие на Африканския Юг (САДК) е политико-икономически
регионален блок, създаден през 1992г. По замисъла на учредителите на Общността
развитието на сътрудничеството следва да върви по пътя на „гъвкавата геометрия” и
различните темпове на интеграционните процеси както между отделните страни, така и
между групите страни вътре в САДК. Програмата за действие на Общността се оценява
на 8,5 млрд. долара. Финансирането на програмата, обаче, може да бъде осигурено за
сметка на собствени средства само в размер на 10-15%. Характерът на субрегионалното
развитие в този регион до голяма степен се определя от позицията на ЮАР - най-
силната страна в региона.
В Централна Африка по отношение на интеграционните процеси повече или по-
малко динамично се развива Митническият и икономически съюз на Централна
Африка (ЮДЕАК), включващ 6 страни. За 30 години от неговото съществуване
вътрешнорегионалната търговия се увеличава 25 пъти. Въведени са единни външни
митнически тарифи. На базата на съвместното участие на страните от ЮДЕАК, в
„зоната на френския франк” е създаден Валутен съюз на Централна Африка, централна
институция на който е Банката на държавите от Централна Африка, емитираща
единни за всички участници платежни средства. Към проблемите в икономическото
развитие на тази интеграционна групировка следва да се отнесат: първо, разликата в
нивата на икономическо развитие на страните; второ, еднородността и слабата
диверсификация на националните икономики; трето, неразвитата инфраструктура;
четвърто, политическата нестабилност в редица страни. През март 1994г членовете на
ЮДЕАК приемат решение за постепенно трансформиране на Съюза в Икономическа и
валутна общност (ИВСЦА), т.е. за ориентиране към по-високо ниво на интеграция, за
което предстои да се решават още много проблеми.
 203

9. Макроикономическото регулиране на световната

икономика

Проблемът за макроикономическото регулиране възниква, когато под

въздействието на някакво икономическо сътресение националното стопанство излиза от
равновесно състояние. В резултат на действащите сили на пазарната икономика -
търсенето и предлагането, такъв регулативен процес постоянно се налага във всяка
икономика, независимо от поведението на правителствата. Той може да се осъществява,
обаче, и като резултат от целенасочени действия на правителствата. Затова
макроикономическото регулиране, като процес, се проявява и автоматично, и
целенасочено.
И автоматичното, и целенасоченото макроикономическо регулиране практически
се осъществява както в условията на фиксиран, така и в условията на плаващ валутен
курс чрез промени в трите основни компоненти на пазарната икономика - цените,
лихвения процент и доходите. Това може да има характер на срочни еднократни мерки
или да е свързано с дългосрочно преструктуриране на икономиката на основата на
целенасочена политика - приватизация, демонополизация, държавна подкрепа на
отделни отрасли и т.н.
Моделът за макроикономическо регулиране на отворената икономика може да
се разглежда на различни нива на сложност и дълбочина. Най-простият модел,
позволяващ да се анализира развитието на всяка отворена икономика, се базира на
разработения през 30-те години от Джон Кейнс подход за анализ на икономиката чрез
съпоставянето на доходите и разходите. Като доход той разглежда един от
макроикономическите показатели – НД, БНП или БВП. Допуска, че доходите могат да
се използват само за потребление или само за спестяване. Затова размерът на
потреблението и спестяването пряко зависи от обема на доходите и разходите. Моделът
на отворената икономика, се различава от този на затворената икономика само по това,
че отчита като сериозен допълнителен фактор външната търговия – вноса и износа.
В малката отворена икономика, в която поради нейните мащаби изменението в
търсенето не оказва влияние върху пазарната конюнктура в другите страни,
увеличаването на износа води до увеличаване на доходите, а това от своя страна
провокира вноса. Увеличаването на вноса води до изтичане на финансови ресурси от
икономиката, които компенсират нарушения търговски баланс, в резултат на
предшестващото увеличаване на износа.
Проблемът за макроикономическо регулиране на малката отворена икономика
възниква тогава, когато се появява някакво изменение във външните условия за нейното
функциониране. Това може да бъде, например, неочаквано увеличаване на търсенето на
международния пазар на експортни стоки за дадената страна. Причините за това могат
да бъдат най-различни – например, намалени вносни мита от страна на основния
търговски партньор, внедрени нови технологии в експортните производства, което
намалява тяхната себестойност и др. В резултат на тази конюнктура повишаването на
доходите на страната от нарасналия износ ще позволи да се разходват повече средства
както за спестяване, така и за внос. Коефициентът, който показва изменението в нивото
на дохода, в резултат на увеличаването на износа или инвестициите се определя като
мултипликатор на малката отворена икономика. Понякога се използва и названието
мултипликатор на външната търговия. В отворената икономика величината на
мултипликатора винаги е по-малка, отколкото в затворената икономика, тъй като
изтичането на ресурси от отворената икономика се измерва с величината на нейния
 204

износ, който при една затворена икономика практически е равен на нула. Процесът на
мултиплицирането се състои в това, че увеличаването на износа или на вътрешните
инвестиции в малката отворена икономика води към увеличаване на нейния национален
доход, което от своя страна е предпоставка и често води до увеличаване на нейниите
възможности за внос.
Моделът за регулиране на малката отворена икономика е удобен инструмент за
решаването на практически задачи на икономическата реформа в страни, в които
външната търговия, до голяма степен, е без количествени ограничения, но мащабът й не
е достатъчен, за да влияе върху процесите на международния пазар. В такива страни, в
зависимост от целите на реформата, могат да се поставят задачи за намаляване на
дефицита на търговския баланс, за финансирането на който не достигат вътрешни
спестявания. Това може да се постигне или чрез намаляване на вноса, или чрез
увеличаване на износа, или и едното и другото едновременно. Всяко от тези действия
ще повлияе в една или в друга степен на размера на вътрешния доход, което неизбежно
ще има и социални последствия. Затова преди да се вземе политическо решение за
намаляване на дефицита на търговския баланси, при избор на подходящ за това
инструмент, е необходимо да се направи количествена оценка на въздействието на
бъдещите изменения във външната търговия върху икономиката като цяло.
Регулирането на малката отворена икономика на базата на кейнсианския модел
дава основания за няколко важни извода:
Първо, при фиксиран валутен курс измененията в равнището на доходите на
страната води до автоматично възстановяване на равновесието в платежния баланс –
растящият доход в резултат на износа увеличава вноса, което компенсира излишния
ръст на износа, а намаленият доход поради намаляване на износа води до намаляване и
на вноса.
Второ, увеличаването на износа води до подобряване на салдото на търговския
баланс, но с величина по-малка, отколкото се увеличава износа. Това става, тъй като
нарасналите доходи в резултат на износа обуславят повишаване на търсенето на вносни
стоки, в резултат на което се увеличава вноса, който от своя страна компенсира частта
на подобрения търговски баланс. Степента, с която увеличеният внос компенсира ръста
на износа, зависи от пределната склонност на страната да внася стоки. Колкото е по-
голям износът, толкова е по-малка пределната склонност към внос и толкова по-бързо
се подобрява търговският баланс.
Трето, равновесието на малката отворена икономика не предполага
задължително инвестициите да бъдат равни на спестяванията, а износът – на вноса. По-
големият размер на инвестициите от този на спестяванията може да се финансира за
сметка на положителното салдо на търговския баланс, и обратно, по-големият размер на
спестяванията от този на инвестициите може да служи като източник за финансиране на
дефицита в търговския баланс.
Голямата отворена икономика се различава от малката по това, че всяка
промяна в нея рефлектира върху всички нейни търговски партньори. При нея всеки
вътрешен икономически шок се отразява и на другите страни в света чрез механизма на
мултиплицирането. Увеличаването на доходите в икономически голямата страна води до
увеличаване на нейния внос, който е износ за останалите страни. В резултат на това
доходите в тези страни също се увеличават. Техният нараснал доход провокира вноса
им, който е износ за големите страни. По този начин импулсът на икономическия ръст в
голямата икономика се разпространява по целия свят. Икономическите кризи в големите
страни неизбежно намаляват вноса на стоки, в резултат на което пада и износът на
другите страни, което се отразява съответно и върху техните доходи.
 205

Влиянието на процеса на мултиплицирането върху търговския баланс на

страните не е еднозначно и зависи от това, какви са били източниците на
първоначалния икономически шок. Ако това е увеличението на вътрешните
инвестиции, то по-вероятно е търговският баланс да се влоши. Ако това е увеличеното
търсене на експортната продукция на страната, то по-вероятно е търговският баланс да
се подобри.
Практическото значение на разгледания модел за макроикономическо регулиране
е в това, че позволява частично да се обясни разпространението на вълните както на
икономическия ръст, така и на икономическите кризи, зараждащи се от най-големите
страни в световната икономика. Показателна в това отношение е провокираната от
САЩ през 2008г световна финансово-икономическа криза, обхванала за по-малко от
половин година целия свят.. Затова големите икономики носят и основната отговорност
за “здравето” на международната икономика и тяхната икономическа политика е обект
на непрекъснат интерес и дълбок анализ.
Теоритичните постановки за макроикономическия баланс в отворената
икономика могат да бъдат използвани за обясняване механизмите на нейното
приспособяване към промените в международната икономика, които не зависят от
икономическата политика на отделната страна. Външните шокове за една отворена
икономика могат да са свързани с реалния, паричния, бюджетния и външния сектор
както на собствената страна, така и на другите страни.
Най-типични шокове за реалния сектор са обективните промени в световните
цени на основните вносни или износни стоки на дадена страна и субективните промени
във вкусовете и предпочитанията на потребителите.
Ако стока, цената на която неочаквано е скочила на световния пазар, е експортна
за дадена страна, нейният износ неизбежно ще се увеличи. Това ще предизвика
съответно увеличаване на нейното производство. Обаче, притокът на чуждестранна
валута в резултат на увеличения износ, ще доведе до повишено търсене на национална
валута. В резултат на това ще се повиши натискът върху нейния валутен курс, т.е. той
ще започне да расте. А ръстът на производството за износ означава увеличаване на
потребността от неговото финансиране, което аналогично увеличава натиска върху
търсенето на кредити и съответно върху лихвения процент. По-нататък всичко е
свързано с това, какъв валутен курс има страната – фиксиран или плаващ.
Ако курсът на националната валута е фиксиран, то централната банка, за да го
подкрепи, ще изкупува излишната валута, увеличавайки по този начин предлагането на
национална валута, с което ще парира нейното поскъпване. При плаващ валутен курс
ситуацията е друга. Появява се потенциална възможност за положително салдо в
платежния баланс, т.е. доминиращи валутни постъпления от износа. В резултат на това
курсът на националната валута ще започне да расте. Това ще се отрази върху вносно-
износния процес, т.е. интересът към износа ще намалее за сметка на вноса. Възниква
тенденция противоположна на първоначалната, т.е. тенденция към намаляването на
износа, и макроикономическото поведение ще се движи към възстановяване на
равновесието.
От това може да бъде направен следния извод – при фиксиран валутен курс
макроикономическият шок, предизвикан от увеличаването на световните цени на
експортните стоки, води до дългосрочно повишаване на доходите и съвкупното търсене
в дадената страна, а при плаващ валутен курс макроикономическият шок води до
регулиране на относителната стойност на националната валута и не предизвиква
някакъв продължителен ръст на доходите и съвкупното търсене. Най-общо казано,
всеки макроикономически шок, възникващ в реалния сектор извън дадена страна, ще
има пряко въздействие върху нивото на търсенето в нейната икономика при фиксиран
 206

режим на валутния й курс, без да окаже никакво въздействие на търсенето, ако нейният
курс е плаващ.
Шоковете в паричния сектор се изразяват, преди всичко, чрез увеличаването на
световните или националните лихвени проценти и чрез измененията на
инвестиционните програми. Влиянието на тези шокове върху съвкупното търсене също
в много голяма степен зависи от характера на валутния курс, съществуващ в страната.
Сътресенията, свързани с рязкото увеличаване на световния лихвен процент,
могат да доведат до увеличено „бягство” на краткосрочния капитал от дадената страна,
в резултат на което при фиксиран валутен курс ще възникне дефицит в платежния
баланс, а при плаващ – потенциална възможност за дефицит. Въздействието върху
съвкупното търсене, обаче, ще се окаже различно.
При фиксиран валутен курс, централната банка, продавайки валута от своя
резерв за поддържане на курса, ще намали предлагането на национална валута. Така
при неизменно ниво на цените ще се стигне до намаляване на нивото на съвкупното
търсене в дадената страна в резултат на увеличаването на лихвения процент извън
страната.
При плаващ валутен курс дефицит в платежния баланс, както е известно, не
възниква. Появява се само потенциална възможност за неговото възникване, тъй като
промяната във валутния курс автоматично нивелира дисбаланса. Обезценяването на
националната валута води до увеличаване на износа и намаляване на вноса. В резултат
на това при постоянно ниво на цените се увеличава съвкупното търсене.
Тенденцията при регулативните процеси в отговор на сътресения, предизвикани
от промени в световните лихвени проценти, е противоположна при фиксиран и при
плаващ валутен курс.
При обратната ситуация – при намаляването на световните лихвени проценти,
автоматичното адаптиране на отворената икономика става огледално.
Обобщавайки, може да се посочи, че макроикономическият шок, идващ от
паричния сектор на друга страна, оказва влияние на съвкупното търсене в отворената
икономика, но посоката на неговата промяна (увеличение или намаление) зависи от
режима на валутния курс.
Друг типичен външен шок може да бъде провокиран и от паричния сектор на
собствената страна. Например, поради недоверие на местните инвеститори в
чуждестранните ценни книжа, голяма част от тях могат да преориентират своите
инвестиции към националния си пазар, на който нещата са им по-добре познати, няма
да имат проблеми със своите инвестиции и т.н. И тъй като изтичането на краткосрочен
национален капитал от страната ще намалее, се създават условия за реално
положително салдо на платежния баланс при фиксиран валутен курс и потенциална
възможност за възникване на такова салдо при плаващ курс. В първия случай, се
стимулира икономическият ръст и съответно увеличаване на съвкупното търсене. Във
втория случай, увеличаването на курса на националната валута ще влоши текущия
баланс поради увеличения внос, което означава намаляване на доходите и съкращаване
на съвкупното търсене. Най-общо казано, макроикономическият шок, провокиран от
собствения паричен сектор, също оказва влияние на съвкупното търсене в отворената
икономика, като посоката на неговите промени също зависи от режима на валутния
курс.
Разгледаният механизъм за междудържавно влияние на външните сътресения
свидетелства, че колкото по-голяма е степента на отвореност на една икономика,
толкова по-силно е въздействието върху нея на икономическата политика на другите
страни и особено на търговските й партньори. Това с особена сила важи при плаващите
валутни курсове. Например, увеличаването на лихвения процент в една голяма
 207

икономика, като средство за борба с инфлацията, незабавно ще доведе до увеличаване

на лихвените проценти във всички малки икономики, нейни търговски партньори. Но в
много от тях правителствата могат и да не пожелаят да се увеличат лихвените проценти,
тъй като това ще се отрази негативно върху инвестиционния процес. Тогава, за да се
противопоставят на увеличаването на лихвения процент, те са принудени да увеличат
предлагането на парични ресурси, което предполага потенциален дефицит на
платежния баланс. По този начин националната валута на малките икономики се
обезценява, но и лихвените им проценти се намаляват. В голямата икономика, обратно,
националната валута поскъпва, но износът и доходите падат. Следователно, при вземане
на решения в областта на икономическата политика, правителствата на страни, особено
значими в международната икономика, трябва да отчитат не само последствията в
отношенията им една към друга, а и последствията за другите, и особено за малките
икономики.
Международните последствия от макроикономическите шокове, в коя и да е
страна, диктуват необходимостта от координиране на макроикономическата политика,
особено между големите и икономически тясно обвързани страни. Ето защо, в
зависимост от икономическата и финансовата конюнктура вътре в страната и в
международната икономика, като цяло, всички правителства на един или друг етап
провеждат целенасочено макроикономическо регулиране като използват намиращите се
в техни ръце инструменти на икономическата политика. Целта е да се постигне
вътрешен и външен баланс. В рамките на вътрешния баланс социално най-значими
цели са - постигането на пълна заетост (определяна като 2-3% безработица), създаване
на нови работни места и осигуряване стабилност на цените чрез потискане на
инфлацията на фона на съпоставим със средните световни темпове икономически ръст.
Важна социална цел е и справедливото разпределение на доходите – понятие, по което
се водят много спорове.
Главна задача на целенасоченото макроикономическо регулиране на отворената
икономика е едновременно постигане на вътрешен и външен баланс. Външната
балансираност означава поддържането на такова салдо на платежния баланс, което без
напрежение може да се финансира от притока на чуждестранен капитал, и стабилност
на валутния курс, без необходимост от валутна интервенция или валутни ограничения
от страна на държавата. В рамките на отворената икономика за постигането на тези
цели правителствата разполагат с две групи инструменти на икономическата политика:
първа, инструменти за регулиране на търсенето и втора, инструменти за регулиране на
предлагането.
Регулирането на търсенето се смята за най-ефективното направление в
макроикономическата политика и се провежда като политика на изменение на
разходите и политика на пренасочване на разходите.
Политиката на изменение на разходите предвижда маневриране с
инструментите на паричната и бюджетната политика с цел постигане на
макроикономически баланс. Една парична политика се определя като твърда, когато
свива паричната маса и увеличава лихвените проценти, и като мека, когато увеличава
паричната маса и намалява лихвените проценти. Бюджетната политика се определя като
рестриктивна, когато съкращава държавните разходи и увеличава данъците, което води
до намаляването на вътрешното производство и вноса, и като експанзионистка, когато
увеличава държавните разходи и намалява данъците, което води чрез механизма на
мултиплицирането до увеличаване на вътрешното производство и вноса в зависимост
от пределната склонност на страната към внос.
Политиката за пренасочване на разходите предвижда маневриране с валутния
курс за пренасочване на разходите между чуждестранните и националните стоки за
 208

постигане на макроикономически баланс. Маневрирането с валутния курс е свързано

или с политика на целенасочената му девалвация, която пренасочва разходите от
чуждестранни към национални стоки, стимулира вътрешното производство и износа,
намалява вноса и коригира дефицита в платежния баланс, или с политика на
ревалвация, която пренасочва разходите от местни към чуждестранни стоки, води до
съкращаване на националното производство и на износа и се използва за ликвидиране
на положителното салдо в платежния баланс.
За регулиране на търсенето правителствата могат да използват, по принцип, три
основни подхода - паричен, бюджетен и външноикономически.

а) Инструменти за регулиране на търсенето

Парична политика Бюджетна политика Външноикономическа

политика
Операции на свободния Ограничаване на Валутен курс
пазар разходите
Изисквания към резерва Ръст на данъците Тарифни ограничения на
на банките /доходите/ движението на стоките
Пряк контрол Разширяване на Не тарифни ограничения на
източниците на движението на стоките
финансиране
Регулиране на Ограничения в движението на
извънбюджетните капитала
фондове

б) Инструменти за регулиране на предлагането

Разширяване на Контрол върху цените Намаляване на
инвестициите производствените разходи
Данъчни привилегии Ограничаване на Задържане ръста на заплатите
продукцията на
държавните предприятия
Намаляване на лихвените Субсидиране на Субсидиране цените на
ставки цените /особено в електроенергията и
селското стопанство/ транспорта
Увеличаване на Законодателно Контрол над лихвените ставки
спестяванията ограничаване размера на
печалбите
При фиксиран валутен курс бюджетният подход може ефективно да се
използва в качеството на инструмент за целенасочено макроикономическо регулиране.
Най-голяма ефективност се постига при широко отваряне на страната за
международното движение на капитала, т.е. отсъствие на ограничения по сметките на
движението на капитала в платежния баланс.
Паричният подход е неефективен инструмент при фиксиран валутен курс,
защото в дългосрочна перспектива води само до промени в структурата на паричната
маса в посока на увеличаване относителния дял на чистите вътрешни активи и
намаляване на чистите външни активи. В такъв случай той не може да повлияе нито на
лихвения процент, нито на нивото на доходите. Само при много строги ограничения в
движението на капитала с негова помощ може да се постигне, за ограничено време,
намаляване на лихвения процент и увеличаване на производството, които неизбежно ще
 209

се върнат на предишното си ниво, но вече при по-ниско ниво на държавните валутни

резерви. Те ще бъдат изразходвани за регулиране, основано на политически решения, но
без да са подкрепени от макроикономическите закономерности.
Фиксирането на валутния курс, обаче, не означава, че правителството не
разполага с инструменти за валутна политика, защото при необходимост то може да
промени валутния курс чрез девалвация или ревалвация на своята валута.
Целенасочената промяна във валутния курс, в този случай, води до преразпределяне на
разходите между националните и чуждестранните стоки. Девалвацията, понижава
цената на националната валута по отношение на чуждестранните валути и прави
националните стоки по-евтини, а чуждестранните – по-скъпи, пренасочвайки по този
начин разходите към националните стоки. Напротив, ревалвацията оскъпява
националните стоки и пренасочва разходите към чуждестранните стоки. По такъв
начин, при пълна мобилност на капитала валутната политика на пренасочване на
разходите чрез девалвацията от чуждестранните към националните стоки се засилва от
паричната политика по разширяване на вътрешното кредитиране, което се явява най-
ефективният стимулатор на ръста в дългосрочна перспектива. В реалния живот най-
типична е ситуацията, когато:
 първо, няколко сектора от националната икономика се разбалансират;
 второ, движението на капитала се извършва при различни условности и
бариери;
 трето, за постигане на балансираност е необходимо да се използват няколко
инструмента, чийто избор зависи от целите, които преследва правителството.
Както вече беше посочено 2/3 от страните в света имат плаващ валутен курс.
Целенасочената макроикономическа политика в тези страни има особености в
сравнение с тази в страните с фиксиран курс, преди всичко затова, че валутният курс
престава да бъде инструмент на валутната политика, а става нейно следствие. В
разпореждане на правителството остават само инструментите на бюджетната и
паричната политика. Регулирането се осъществява на два етапа – на първия етап
правителството осигурява на икономиката първоначален импулс с използването на едни
или други инструменти на икономическата политика, а на втория етап регулирането
става автоматично под влиянието на пазарните закономерности, не зависещи от
действията на правителствата.
Бюджетната политика може да бъде ефективен инструмент за
макроикономическо регулиране само в условията на отсъствие или слаба мобилност на
капитала. При тези условия тя осигурява ръст на доходите, отначало в резултат на
целенасочено увеличаване на държавните разходи, а след това автоматично като
резултат от ръста на износа. Капиталът се смята за напълно немобилен, когато неговият
внос и износ, във всичките му форми, са напълно забранени, немобилен, когато те са
ограничени и мобилен, когато няма ограничения за движението на капитала в страната.
При пълна или ограничена мобилност на капитала възниква ефект на пълно или
частично изтласкване на държавните разходи от сферата на износа, в резултат на което
бюджетната политика става непригоден инструмент за макроикономическо регулиране.
Паричната политика се използва като ефективен инструмент на
макроикономическото регулиране по отношение на движението на капитала
практически на фона на всяка политика. Поради това, че и бюджетната, и паричната
политика, в условията на невисока мобилност на капитала при плаващ валутен курс
могат да бъдат относително ефективни инструменти за регулиране, правителството
могат да използва едно или друго тяхно съчетаване, за постигане на поставените
макроикономически цели.
 210

В условията на отворена пазарна икономика промените в нивото на вътрешните

цени предоставя още един механизъм за автоматична макроикономическа адаптация на
отворената икономика към променените вътрешни или международни
макроикономически условия. Правителството на страна, намираща се в състояние на
икономически спад, е принудено, по принцип, да направи избор на пътя за неговото
преодоляване – или чрез постепенно автоматично (пазарно) адаптиране на икономиката
към новите условия, или чрез нейното целенасочено (административно) регулиране. И в
двата случая обемът на производството ще се увеличи за кратко, но в дългосрочна
перспектива ще се задържи на предишното ниво. Обаче, първият подход води до
намаляване на инфлацията, но изисква твърде много време, в резултат на което
социалната цена от автоматичното регулиране може да се окаже неприемлива. Вторият
подход води към общо покачване на цените, като процесът на регулирането може да
бъде осъществен по-бързо, което е особено важно, когато проблемите с ръста на цените
и безработицата трябва да се решават незабавно.
 211

10. Глобалните проблеми на съвременността и

световното стопанство

10.1 Регионалните проблеми

Съвременното световно стопанство не е еднородно, а пъстра мозайка от

национални икономики и региони в света, всеки със свои интереси и проблеми. Лидери
в световната икономика са САЩ и Канада, страните от Западна Европа
(Великобритания, Германия, Италия, Франция), отделни държави от Източна Азия
начело с Япония и динамично прогресиращата група на новите индустриални страни –
Тайван, Сингапур и др.
Обективните процеси на конкурентната борба, характерни за всяка страна и в
международната икономика като цяло, се развиват под влиянието както на
центростремителни, така и на центробежни сили, които често противопоставят отделни
страни и региони.
Интеграционните връзки в Северноамериканския регион между САЩ и Канада
водят своето начало от 20-те години на миналия век, когато външноикономическите
контакти на Канада се преориентират от Великобритания към САЩ. Предприемчиви
бизнесмени от САЩ започват бързо да усвояват икономическото пространство на
богатата с природни ресурси, но слабо заселена и недостатъчно развита съседна страна.
Постепенно процесът на взаимно проникване на капитали достига високо ниво и днес
мащабите на срастване на икономиките на двете съседни страни практически нямат
аналог в света. През 70-те години североамериканският капитал започва бързо да
прониква и в съседно Мексико. В резултат на развитието на тези процеси на 17
декември 1992 г. САЩ, Канада и Мексико подписват споразумение за формиране на
Северноамериканска асоциация за свободна търговия (НАФТА), която стартира от 1
януари 1994 г. В рамките на НАФТА започва постепенно ликвидиране на митническите
бариери и други ограничения за износа и вноса (освен за някои номенклатурни стоки –
селскостопанска продукция, текстил и др.). Създават се условия за свободно движение
не само на стоки, но и на услуги, капитали и квалифицирана работна сила.
Споразумението предвижда създаването на механизъм за разрешаване на спорните
проблеми, които обективно съпровождат всеки интеграционен процес. На този етап,
обаче, регулативният механизъм не предвижда действия, в рамките на НАФТА, за
решаването на сложните социални проблеми – безработицата, образованието и
културата и т.н.
Водещата роля в развитието на тази интеграционна групировка безусловно
принадлежи на САЩ, които в продължение на много години, чрез своите компании,
активно се внедряват в икономиката на своите съседи. Увеличаването на американския
износ, особено на обширния мексикански пазар, се отрази благоприятно за повишаване
на заетостта в САЩ. Американските корпорации възлагат големи надежди чрез
пренасянето на мексиканска територия на трудоемки, материалоемки и други
производства, да намалят производствените си разходи и по този начин да повишат
конкурентната способност на американските стоки на световните пазари.
Икономиката на Канада е тясно свързана с тази на САЩ. Достатъчно е да се
посочи, че делът на САЩ във външнотърговския оборот на Канада е около 70%, а на
Канада – 20%. В резултат на тези интеграционни процеси ефективността на канадските
фирми започва да се доближава до аналогичните показатели за американските фирми.
Канадците детайлно пресмятат възможните икономически изгоди след ликвидирането
 212

на митническите бариери в рамките на НАФТА, особено за обработващата и

добиващата промишленост. Канадските специалисти смятат, че участието в НАФТА ще
позволи на страната по-тясно да се приобщи към производството на наукоемка
продукция и да се повишат печалбите, тъй като заплащането на труда в Канада е по-
високо, отколкото у партньорите от групировката. Едновременно с това
задълбочаването на интеграционните процеси със САЩ и в НАФТА има и своите
противници, тъй като американските фирми в Канада действат изключително
агресивно. Съществуват определени опасения за евентуална загуба на национален
контрол над някои отрасли. Те са продиктувани от обстоятелството, че на този етап не
са създадени силни юридически институции, които да регулират икономическите
процеси.
Мексико възлага най-големи надежди на НАФТА. Те са свързани с определени
перспективи за ускоряване темповете на развитие и със стремежа след 10-15 години
страната да се доближи по ниво на развитие до промишлено развитите страни. В
действителност, вече се отчита значително увеличение на притока на капитал и
чуждестранни инвестиции. Обаче, съществуват и опасения, че за мексиканските
компании ще е много трудно да се противопоставят на напора на своя северен съсед,
особено в селското стопанство, където се очаква да възникнат сложни проблеми.
На този етап е много трудно да се оцени ефективността от интеграционните
процеси в НАФТА, тъй като времето от нейното създаване и периодът на нейното
функциониране е недостатъчен, но и сега се наблюдава стремеж на някои
южноамерикански страни да се присъединят към тази групировка. Вероятно в
недалечна перспектива това ще стане, но за тази цел, по всяка вероятност, ще бъде
необходимо да се създадат определени организационни структури и механизъм за
сътрудничеството.
Западна Европа заема особено място в световното стопанство. На нея се падат
23% от съвкупния БВП и 7% от населението в света. Тя включва 25 страни, които се
различават една от друга както по територия, така и по численост на населението, по
природни ресурси, по икономически и научно-технически потенциал. До 1 ноември
1993г. водещата интеграционна групировка на западноевропейските страни официално
се нарича Европейска общност. Тя се появява след сливането през 1967г. на три, преди
това самостоятелни регионални организации – Европейското обединение за въглища и
стомана (1952г), Европейската икономическа общност (1958г) и Европейската агенция
за атомна енергия (Евратом - 1958г). От 1 ноември 1993г, след влизане в сила на
Маастрихските споразумения, групировката приема наименованието Европейски съюз.
Развитието на интеграцията в рамките на ЕС, както беше посочено, преминава редица
етапи, характеризиращи нейното задълбочаване, преход от по-низши форми (зона за
свободна търговия, митнически съюз, общ пазар) към по-висши (икономически и
валутен съюз) и увеличаване броя на участниците. Към настоящия момент в ЕС
практически е завършено изграждането на основите на пазара, системата за държавно
управление и страните са пред окончателното оформяне на икономическия,
политическия и валутен съюз. По равнище на своето икономическо развитие, характер
на икономическата структура, мащаби на икономическата дейност тези страни се делят
на няколко групи. Основната икономическа мощ в региона е в ръцете на четири страни
– Германия, Франция, Великобритания и Италия, където са съсредоточени 50% от
населението и 70% от БВП. Тези държави до голяма степен определят общите
тенденции в стопанското и социално-политическото развитие в целия регион.
Останалите страни се отнасят към малките промишлено развити страни. Тяхното
особено място се определя от високото ниво на специализацията им в производството
на технически сложна и висококачествена продукция.
 213

На съвременния етап в Западна Европа се отделя особено внимание на научно-

техническите изследвания. Водещите страни отделят за тази цел над 2% от БВП.
Разходите в значителна степен са ориентирани към фундаменталните изследвания. Но
страните от региона чувствително изостават в сравнение със САЩ и Япония в такива
ключови производства като интегралните схеми и полупроводниците, производство на
микропроцесори, супер-ЕИМ, биоматериали. Но западноевропейският регион е лидер в
други направления – строителство на АЕЦ, производство на фармацевтични препарати,
свързочна техника, в отделни отрасли на транспортното машиностроене и др.
Проблемите в конкурентната борба произтичат от обстоятелството, че този вид техника
и продукция оказват слабо въздействие върху технологичната структура на
производството. Затова по-тесният пазар на наукоемка продукция в Западна Европа, в
сравнение със САЩ, в по-малка степен се формира за сметка на вътрешното
производство.
Сред проблемите, оказващи отрицателно въздействие върху икономическото
развитие в Западна Европа, най-съществен е безработицата – към 20 млн.човека. Повече
от 80% от безработните са в страните от ЕС. Нивото на безработицата в тях през 1996 г.
достига 11,4% от работната сила, докато в САЩ тя е 5,5% , а в Япония само 3,3%.
Съвременното икономическо развитие на западноевропейските страни протича
под знака на структурните промени. Тези промени са отражение на общите тенденции в
развитието на производството и общественото разделение на труда в условията на
новия етап в научно-техническия прогрес, а също и следствие от структурните кризи на
свръхпроизводството през 70-те, началото на 90-те години и световната финансова и
икономическа криза в началото на 2008 година. Промените в промишленото
производство не протичат с еднакви темпове. Ако в някои страни делът на
промишленото производство намалява, то в южните и в редица северни страни делът
му в БВП нараства. Причината за това е, че в тези страни продължава процесът на
индустриализация, като се създават нови производствени мощности с общо
предназначение.
Западна Европа преживя структурна криза в корабостроенето, черната
металургия, текстилната и каменовъглената промишленост. Такива отрасли като
автомобилостроенето, химията, електротехниката, които до неотдавна са били
стимулатори за икономическия ръст, се сблъскаха с намаляване на вътрешното търсене
и с промени в международното разделение на труда. Най-динамичен отрасъл за региона
стана електронната промишленост, в който преимуществено развитие получи
производството на промишлено оборудване със специално предназначение, преди
всичко ЕИМ. Обособиха се нови отрасли и производства, свързани с производството на
роботи, атомни реактори, авиокосмическа техника, нови свързочни средства. Обаче, те
не само че не се оказаха в състояние да осигурят необходимите темпове на ръст на
икономиката, но проблемът е, че в своето развитие продължават да изостават от САЩ и
Япония. Регионалните производители осигуряват само 35% от местното потребление на
полупроводници, 40% от електронните компоненти, и още по-малко от интегралните
схеми. Западноевропейската промишленост осигурява едва 10% от потребностите на
световния и 40% на регионалния пазар с информационна техника.
Съвременните процеси на монополизация в Западна Европа качествено се
различават от тези в Северна Америка. Големите западноевропейски компании заемат
най-стабилни позиции в традиционните отрасли, изоставайки значително в най-новите
наукоемки отрасли. Отрасловата им специализация е по-малко подвижна, отколкото на
корпорациите в САЩ, което спъва структурното преустройство на икономиката.
Успоредно с ЕС в Западна Европа функционира и регионалната икономическа
групировка на Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). Тя възниква през
 214

1960г след подписването на Стокхолмската конвенция. За разлика от ЕС в нея всяка

страна запазва външнотърговската си автономия и собствената митническа политика в
търговията с трети страни. Съветът, в който влизат представители на всички страни-
членки на ЕАСТ, не е наднационален орган и може да приема решения само на основата
на пълен консенсус.
През 1991г ЕС и ЕАСТ подписват споразумение за създаване на единно
европейско икономическо пространство. В съответствие с него страните от ЕАСТ,
започвайки от 1993г, включват в своите законодателства стотици правни актове на ЕС,
отнасящи се до свободното движение на стоки, капитали, услуги, а също и до
политиката в областта на конкуренцията. Предвижда се въвеждането на единната
валута на ЕС, изработване на обща външна политика, повишаване ролята на
Европейския парламент, въвеждане на единно гражданство, сътрудничество в областта
на безопасността и т.н.
Най-динамично развиващ се регион в световната икономика в последното
десетилетие е Източна Азия. Първа сред страните от региона, осъществила
модернизацията на своята икономика, става Япония. Още в края на 19-ти век японското
правителство създава условия за свободно предприемачество. Особеностите при
модернизацията на японската икономика се изразиха в това, че чуждестранният капитал
изигра незначителна роля, а решаващ фактор се оказва патриотичното движение,
провокирано и подкрепено от държавата. В резултат на това, в следвоенния период
Япония възроди своята икономика и достигна нивото на най-богатите страни в света.
Това се извърши в условията на демократизъм в управлението и при относително
справедливо разпределение на материалните блага сред широките кръгове от
населението. Съвременна Япония в изключителна степен зависи от дребните
предприемачи. Почти една трета от работната сила е ангажирана в малки семейни
фирми. В промишлеността почти половината от работната сила е заета в предприятия с
по-малко от 50 работника. Правителството поощрява спестовността и ръста на малките
предприятия чрез данъчни привилегии, финансови и други помощи. От дребния бизнес
се формира огромната мрежа от доставчици и подизпълнители на крупните монополи
от “първо”, “второ” и “трето” ниво. Например, от тях се създава половината от
стойността на автомобилите, произвеждани от фирмата “Тойота”. Япония е първата
страна в света, която успя да реализира в икономиката си модела за балансирания ръст
– умерен прираст на БВП на страна с развита пазарна икономика. А това означава, че
високите темпове на ръст на японската икономика се замениха с годишен прираст на
БВП средно с 2-3%. Началото на този етап съвпадна с четиригодишната депресия в
световната икономика, която след седемгодишно процъфтяване започна през 1990г.
Кризата за японската икономика през 90-те години съвпадна и с едно природно
обстоятелство – страшното земетресение в Кобе, главно пристанище на района,
явяващо се център на японската промишленост. Може да се смята, че периодът на
високите темпове в развитието на японската икономика е приключил. В 21-и век
Япония навлезе с умерени темпове на икономическо развитие, присъщи на една зряла
пазарна икономика. В настоящия момент икономиката на Япония е под влиянието на
разразилата се в началото на 2008г световна финансова и икономическа криза.
Известно е, че като развиващи се страни се класифицират 4/5 от страните в
света, в които живее 80% от населението на Земята. Тяхното икономическо състояние и
техните проблеми влияят непосредствено на преобладаващата част от човечеството.
Тази група страни обхваща целия азиатски регион, без Япония, Република Корея и
Израел, страните от Африка, без ЮАР, а също така и страните от Латинска Америка.
Сред развиващите се страни протича процес на икономическа диференциация. В
момента те се намират, най-общо, на три различни нива на развитие.
 215

Азиатските нови индустриални страни залагат на експортно-ориентирани

производства, преди всичко на готови изделия. Затова те се превърнаха в големи
доставчици на световния пазар на обувки, облекла, персонални компютри, леки
автомобили и други видове високотехнологична продукция. Признание за техните
успехи е приемането на Република Корея в края на 1996г за член на престижния клуб на
развитите страни – Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.
Страните от Латинска Америка постигнаха по-скромни резултати. Те успяха да
преодолеят последствията от тежката икономическа криза, започнала през 80-те години,
и да преминат към преструктуриране на националните си стопанства. Сред главните
проблеми и цели на тяхната икономическа реформа са стабилизиране на финансовата
система, преодоляване на инфлацията, а в някои от тях, и хиперинфлацията. В тези
проблеми са и главните беди на икономиката и обществото, които водят до намаляване
на предприемаческата дейност и мотивацията за труд, стремеж към бързо и в повечето
случаи съмнително забогатяване и т.н. Най-съществено препятствие по пътя на тяхното
икономическо и социално развитие са огромните външни дългове, които за много от тях
достигнаха критичната маса. На съвременния етап повече от десет страни в региона не
са в състояние своевременно да обслужват своя външен дълг. Проблематична е и
ситуацията в сферата на външната търговия, която се очаква да бъде основен двигател
на икономическия ръст. Либерализацията на външната търговия в тези страни доведе не
само до нарастване на дефицита, но и до нахлуването на местните пазари на стоки,
които изместват националната продукция както в сферата на промишлеността, така и в
селското стопанство. В Колумбия, Венецуела и някои други страни производството на
пшеница, ориз и някои други култури, които преди не само удовлетворяваха
вътрешните потребности, но и осигуряваха износа, при новите условия започва да се
съкращава. Производството, с изключение на Чили и Мексико, или се модернизира
слабо (Аржентина и Бразилия), или въобще не се модернизира, което предопределя
ниската конкурентна способност на експортните стоки.
Съществена опасност за провежданата икономическа трансформация в Латинска
Америка е съпровождащата я социална цена. Високото ниво на социално напрежение в
региона се предопределя и от избрания (не без външна намеса) модел на развитие –
американският. За разлика от европейския модел, който има сериозна социална
ориентация, американският залага на твърдата безкомпромисна конкурентна борба. А
това означава, че плюс всичко друго там се извършва смяна на цивилизационните
ценности, духовните ориентири, което не може да стане безболезнено. Отчитайки
всичко това, в последно време, дори експертите от МВФ и МБРР, стремящи се да
поддържат в региона престижа на своите институции, защото нееднократно са
подлагани на сурова критика, започнаха да следят, в стабилизационните програми да
присъстват и социалните аспекти.
На съвременния етап Латинска Америка преживява сложен период на
комплексни структурни преобразования, особено в условията на новата световна
финансово-икономическа криза, за които се изискват нетрадиционни решения на
икономическите, политическите, социалните, институционалните и културните
проблеми. За успешното провеждане на реформите вече са създадени необходимите
политически предпоставки – победата на демократичните режими почти във всички
страни. Но пред региона стоят и не малко нерешени проблеми, с възможност да се
появят и нови. Очаква се огромните средства от приватизацията скоро да пресекнат и
тогава страните ще трябва да търсят други финансови източници. В същото време в
региона се забелязва и раздвижване. Мексико стана първата развиваща се страна,
приета през есента на 1994г в Организацията за икономическо сътрудничество и
развитие. Наблюдава се и отказ от крайностите на протекционизма и неолиберализма и
 216

ориентация към “златната среда”. Такива са тенденциите, с които Латинска Америка

навлезе в новото столетие.
Много и сложни са и проблемите пред страните от Африка. В средата на 50-те
години на 20-ти век страните от този регион бяха обхванати от особена еуфория, във
връзка с провъзгласяването на тяхната независимост. Надеждата, че политическата
независимост ще даде импулс за икономически подем и развитие не се оправда. В
средата на 90-те години делът на африканския континент, където живее над 11% от
населението на Земята, достигна около 5% от световното производство.
В геополитическо, икономическо и цивилизационно отношение Африка се
състои от два, достатъчно различаващи се региона - Северна Африка, разположена на
север от Сахара (типологично по-близка до Близкия Изток), и Тропическа Африка,
разположена на юг от Сахара.
В националните икономики на държавите от региона голяма е ролята на
традиционния сектор. Той се изгражда на основата на дребните селски стопанства, в
които доминира използването на природните фактори и живият труд, който доминира
над овеществения. Средната величина на БВП на човек от населението в края на 90-те
години достигна едва 490 долара, като само пет държави, по този показател, достигат
или надхвърлят 2 000 долара /Ботсвана, Габон, Мавриций, Намибия и Сейшелските
острови/, а девет държави са под 200 долара, в това число Етиопия – 100 долара, а
Мозамбик – 80 долара. В Тропическа Африка 54% от жените и 35% от мъжете са
неграмотни. Вследствие на това ниско ниво на изостанала производствена структура и
неразвита социална сфера много държави от региона по методологията на ООН се
отнасят към “най-слабо развитите страни”.
За зависимото положение на страните от Тропическа Африка свидетелствуват и
мащабите на техния външен дълг. Съвкупният им външен дълг надхвърля 200
млрд.долара, което съответства, примерно, на 81% от регионалния БВП и почти на
242% от техния съвкупен износ. Само за неговото обслужване страните отделят
ежегодно над 15% от експортните си постъпления. Понеже тяхната икономика се
намира в много силна зависимост от външни фактори, нейното стабилизиране е
свързано с такива мероприятия като намаляване на вносните мита, данъчни стимули за
износа на селскостопанска продукция и намаляване данъците на корпорациите, тъй като
високият корпоративен данък (40%) фактически задушава африканските предприемачи,
закривайки им достъпа до външните пазари, и създава условия за корупция и укриване
на доходи.
Днес африканските страни се намират в етап на експериментиране на различни
модели на икономическо развитие. В основата им лежи раздържавяването на
собствеността, либерализацията на стопанската дейности и стабилизирането на
финансовата сфера. По-големи са успехите им в приватизацията и то в количествените
показатели, която се свързва със смяната на собствеността, без това да е довело до
някакви качествени изменения в икономиката. Недоволни от западните рецепти,
африканските държави все повече изучават опита на новите индустриални страни от
Азия. Според африканските лидери, съществуващите в азиатските страни авторитарно-
командни форми на управление са по-подходящи за африканската ценностна система.
Затова преходът през 80-те години от авторитарни към демократични методи на
управление така и не получи развитие. В сравнение с азиатските страни, където
частният сектор се превръща в акумулатор на капитали, то Африка, където частното
предприемачество не е развито и значителна част от националния доход незаконно се
присвоява от управляващите и изнася извън страната, става нагледен пример за
изтичане на национален капитал.
 217

Съзнавайки, че сегашната суровинна ориентация на промишленото

производство и външната търговия не дават никакви шансове за равноправната им
интеграция в световното стопанство, през 1996г африканските държави вземат решение
за създаването на Съюз за индустриализация на Африка. Това не означава, че по този
начин се очаква да бъдат решени икономическите проблеми на континента, но
свидетелства за активно търсене на адекватна стратегия за икономическо развитие,
която в най-голяма степен би отговаряла на интересите на африканските страни и би им
открила нови пътища и резерви за преодоляване на съществуващите трудности.
В заключение следва да се посочи, че обща тенденция за всички световни
региони е задълбочаването на интеграционните процеси и образуването на регионални
групировки. Разделянето на световното стопанство на интеграционни групировки
оказва противоречиво влияние върху процеса на интернационализацията на
производството. От една страна, формирането на международни икономически
обединения и съюзи съдейства за развитието на производствените връзки между
страните, влизащи в тях. От други страна, то създава препятствия за икономическите
отношения между страните, принадлежащи към различни групировки и води към
концентрация на стоковите потоци вътре в икономическите обединения. Заедно с това,
успехите в икономическото развитие на редица страни и нарасналата интензификация
на техните икономически връзки намалява първоначалната им заинтересованост да ги
поддържат главно на блокова основа. Това води към стремеж да разширяват рамките на
своите отношения и да влизат в контакти с други обединения, самостоятелно или в
състава на цялата групировка.

10.2. Проблеми на страните с преходна икономика

Проблемите пред страните с преходна икономика се свързват с някои грешки в

процеса на тяхното реформиране през началния период. Основната задача, която
застана пред тях, беше свързана с формирането на ефективен собственик, който да
поеме лостовете на стопанското управление от ръцете на тоталитарната държава.
Според обществената нагласа, такъв собственик може да бъде този, който редовно и
добросъвестно си плаща данъците и създава работни места. Обаче, при практическото
решаване на тази задача се допуснаха две много съществени грешки: първо, огромната
държавна собственост не беше предпазена от разхищение и второ, в повечето страни
проведената приватизация практически предаде целия производствен потенциал на
неефективни собственици. С други думи, направи се опит да се внедрят пазарни
отношения при отсъствие на реални пазарни субекти. До какво се свеждат основните
причини и последствия от възникналите проблеми в процеса на икономическите
реформи?
Първо, до дълбоко вкоренения “социалистически” манталитет в съзнанието на
“реформаторите” – политици и учени, смятащи се за „демократи”. А той беше свързан с
познатия и прилаган преди години метод – “да се отнеме и да се раздели”. Но този път
ставаше въпрос да се отнеме не от богатите, а от държавата. Смяташе се, че с
разрушаването на производствения монопол на държавата ще се изградят нови
икономически отношения с конкуриращи се помежду си предприятия с различни форми
на собственост, в това число и под управлението на „трудовите колективи”. Процесът на
“разпределение” на държавната собственост започна още преди приватизацията с
даването на икономическа самостоятелност на държавните предприятия. С това се
позволи на чиновниците да се занимават с търговска дейност за чужда сметка, което им
даде възможност за кратко време, без да нарушават законите, да разграбят огромната
държавна собственост. Защото, когато директорът на дадено предприятие продава на
 218

безценица скъпи суровини или продукция и купува многократно по-скъпо оборудване,

формално нарушение няма, тъй като доказването на прибираните от тях „комисионни”
практически е невъзможно. Този процес на обогатяване на отделни лица за сметка на
държавата се възприемаше като нещо неизбежно и даже се смяташе, че само така може
да се осъществи първоначалното натрупване на капитал и да се възроди търговската
инициатива, да се създаде частен сектор в икономиката, способен да се конкурира с
държавния. Надеждите, обаче, се оказаха напразни, защото националният капитал, в
резултат на неблагоприятния инвестиционен климат и съмнителните пътища за
натрупването му, се ориентира до голяма степен към чужбина. Не беше отчетено
главното, че за разцвета на една икономика, основана на частната собственост, е нужен
не толкова капитал, колкото условия, при които има логика и възможност той да се
влага. И животът показа, че в страните, където се създадоха по-благоприятни условия,
този капитал се появи.
Второ, водени от желанието да внедрят “най-модерните” западни форми,
новоизлюпените “демократи” започнаха приватизацията с акционерни форми,
независимо от това, че условията не позволяваха за тяхното успешно функциониране.
Както е известно, за ефективното функциониране на акционерните дружества
(корпорациите) са от значение три главни фактора: първо, рационално стопанско
законодателство; второ, развит фондов пазар; трето, наличие на прослойка от частни
мениджъри с висок обществен статус, който да им диктува съответно пазарно
поведение.
Отсъствието на тези фактори прави корпоративните форми (държавни, частни
или смесени) неефективни. Дейността на техните ръководства практически винаги ще
има полукриминален характер. В началото нищо не се промени в статуса на
ръководителите на новосъздадените акционерни предприятия. Ако преди това те
извършваха сделки с търговските структури в свой интерес (срещу определена лична
изгода) в ущърб на собственика - държавата, то и след това те продължиха тази своя
дейност, но вече в ущърб на другия собственик - акционерите. В последните години
ситуацията рязко се измени. Новите „собственици” започнаха да купуват контролния
пакет акции на приватизираните предприятия. Това би могло да се смята за крачка
напред, в смисъл, че предприятията придобиват реален стопанин. Обаче, в повечето
случаи новите стопани бяха ярък пример на неефективни собственици. При
съществуващото унищожително данъчно облагане и високата инфлация е разбираемо
поведението на собствениците на предприятия да крият данъците, чрез счетоводни
манипулации не показвайки в своя баланс печалба. Постепенно този период отминава и
настъпва време, когато става по-изгодно да се излезе ”на светло”, т.е. да се плащат
нормално данъци и всички операции да се провеждат законно. В това отношение
решителна роля изигра влизането на тези страни в Европейския съюз.
Най–важните условия за икономическото развитие на страните в преход, по наше
мнение, се свеждат до изграждането на работоспособна държавна структура, до
наличие на ефективни собственици и до формиране на блогоприятен инвестиционен
климат. Една държавна структура може да се смята за работоспособна, когато
максимално ограничи противозаконните операции, създаде благоприятен
инвестиционен климат и остави проблема за ефективността на собствеността в ръцете
на самите собственици.
Световният опит показва, че инвестициите са единствения лост за развитието на
икономиката на базата на съвременните технологии. И проблемът се свежда не само до
преките финансови инвестиции. Не по-маловажно е широките слоеве от населението да
инвестират в икономиката своята инициативност, творчески дух, усърдие,
добросъвестност, честност и трудолюбие. Пазарът сам по себе си не може да създаде
 219

инвестиционен климат. Това трябва да бъде основен проблем на държавата, която да

осигури изпълнението на следните условия:
 коренна реконструкция на инфраструктурата;
 стабилизиране на социалната атмосфера;
 създаване на стабилна законодателна база;
 оптимизиране на данъчната и митническата системи;
 устойчивост на националната валута.
При анализа на еволюцията на реформите в страните от Източна Европа най-трудно
е да се определят границите между постиженията и загубите. Очевидно е, че са
постигнати и определени, макар и различни, успехи в трансформирането на
икономиките в пазарни системи. Световната финансова и икономическа криза от
началото на 2008г ще се окаже своеобразен лакмус за степента на трансформация на
тези икономики и готовността им да функционират в създалите се сложни пазарни
условия.
В Източноевропейския регион влизат шест страни – България, Полша, Румъния,
Словакия, Унгария и Чехия. С настъпилите политически промени в началото на 90-те
години, тези страни се отказаха от механизма на централно-плановите икономики и се
ориентираха към преход по пътя на пазарните реформи. Обаче, икономическата и
социалната цена на този преход се оказа доста тежка, както се и очакваше.
Продължителният икономически спад, високото ниво на безработицата, сривът в
системата за социалното осигуряване, задълбочаването на диференциацията в доходите
и благосъстоянието доведоха до големи разочарования и нарастващо политическо
напрежение. Спадът се оказа много по-дълбок, отколкото отначало се предвиждаше.
Историята и текущата икономическа ситуация в тези страни се определя от комплекс
сходни фактори, което ги отличава от страните, образували се на териториите на
бившите СССР и Югославия.
Първите програми за реформи включиха комплекс от стабилизационни мерки,
институционални промени и структурно преустройство, в това число и приватизация.
Очакваше се монетарните и фискалните ограничения да нанесат удар по инфлацията, да
възстановят финансовото равновесие, да осигурят предпоставки за създаване на
стабилна макроикономическа ситуация. Либерализацията на външните връзки
трябваше да помогне да се оптимизират цените и да се внесе на вътрешния пазар
необходимата доза конкуренция. Също така се предполагаше преливане на ресурси от
губещите предприятия към печелившите сфери на дейност, развивани и управлявани,
преди всичко, от зараждащото се частно предприемачество. При това, средното ниво на
благосъстоянието трябваше да расте, особено в секторите, притежаващи и при
плановата система определени преимущества (тежкото машиностроене, металургията,
добива на полезни изкопаеми, управленския апарат). Разходите по преструктурирането
се очакваше да бъдат сравнително ограничени – частично благодарение на преките
задгранични инвестиции, които се очакваше да нахлуят след политическите промени в
страните с преходна икономика поради евтината работна ръка и неусвоените пазари. Но
реалността се оказа много по-различна. Всички страни в региона попаднаха под
ударите на спада и безработицата.
Въпреки посочените проблеми, за преходния период страните изминаха не
малък път в посока на своето реформиране. В тях се създадоха демократични,
плуралистични системи, ликвидира се държавният контрол и централизма в
планирането, либерализира се ценообразуването, националните валути станаха
конвертируеми, потребителите и производителите са относително свободни в своите
решения. Инфлацията и хроничният дефицит в основни линии са преодолени.
Значителна част от произвежданата продукция е в ръцете на частния сектор,
 220

вътрешните пазари са осигурени с разнообразни стоки и услуги, напълно сравними с

тези в промишлено развитите страни. Страните с преходна икономика предприеха
усилия и за интеграция със световния пазар – съществена част от външната им търговия
се ориентира към развитите страни, а външноикономическите им връзки се
задълбочават за сметка на притока на преки и портфейлни чуждестранни инвестиции.
Появяват се не малко нови пазарни инструменти, такива, като борси, кредитни
инструменти, антимонополистично регулиране, пазарно законодателство и т.н.
Статистическите данни сочат, че тези страни успешно преодоляват икономическия спад
и започва очакваното оживление. В повечето от тях делът на частния сектор в БВП
надвишава 50%. Но всички тези постижения са съпровождани с не малко грешки и
разочарования.
Най-тревожен и неочакван за източноевропейските страни се оказва
“преходният” спад, проявил се в съкращаване на производството и заетостта до нива
многократно по-ниски от до реформения период. Общият спад на производството за
периода 1989 – 1993 г. се оказва действително огромен, сравним само с Великата
депресия 1929 – 1933 г. Особено дълбок той беше за България и Румъния, които се
оказват най-неподготвени за незабавни пазарни реформи. Във всички
източноевропейски страни спадът в промишленото производство се оказва много по-
дълбок (над 50%) от спада на БВП. И въпреки това проявилият се спад е напълно
естествен и неизбежен. Една от основните предпоставки за появилите се сериозни
проблеми се криеше в това, че почти пълната заетост в централизирано плановата
икономика се осигуряваше от слаба трудова дисциплина, от идеологическите догми за
пълната заетост при социализма и от ниската работна заплата. Затова закономерно се
очакваха широко мащабни уволнения в преходния период. В същото време се
предполагаше, че търсенето на труд в сферата на услугите и частния бизнес ще погълне
значителна част от излишната работна сила в промишлеността, така че общото ниво на
безработицата да бъде умерено. На практика в повечето източноевропейски страни
безработицата съществено прехвърли 10-те процента от трудоспособното население и
продължаваше да остава на достатъчно високо ниво, независимо от известно оживление
в икономиката. Решаването на този проблем следваше да се търси в структурната
политика за подобряване функционирането на пазара на труда – формирането на
работната заплата, помощите при безработица, увеличаване на междурегионалната и
междуотрасловата мобилност на работната сила.
В чисто икономически план приватизацията в източноевропейските страни
трябваше да осигури по-ефективно управление и допълнителни източници за
финансиране. За целта се използваха две стратегии за приватизация: едната се
основаваше на свободно разпределение на държавната собственост между всички
желаещи, а другата имаше по-комерсиален характер и нейните условия варираха във
всеки конкретен случай. Понеже вторият вариант е “на парче”, то се очакваше той да
продължи по-дълго време. Затова дилемата беше в избора между “широка, но
повърхностна” или “дълбока, но тясна” приватизация. И в двата случая завършването
на този процес продължи достатъчно дълго. Скоростта на приватизационния процес,
обаче, следва да се измерва не само с календарното време на прехвърляне на
собствеността, а и с времето доколко бързо в приватизираните предприятия можеше да
се създаде ефективно корпоративно управление. И тъй като това не можеше да се
постигне лесно, известно време се наложи да се запазят и да продължат да работят и
редица държавни предприятия.
Наложителна потребност от радикални реформи във финансовата сфера на тези
страни се появява, когато става ясно, че банките и другите финансови институции се
превръщат в голяма преграда по пътя на прехода към пазарна икономика. Основните
 221

недостатъци на финансовата система се свеждаха до следното: първо, отсъствие на

важни институти за финансово посредничество (пенсионни фондове, специализирани
кредитни организации, застрахователни фирми, фондов пазар); второ, ограничени
капиталови ресурси в търговските банки и тяхната зависимост от неголям брой клиенти
(преди всичко държавни предприятия); трето, липса на опит в кредитните операции,
несъвършенство или отсъствие на разумно регулиране и контрол над банките.
Централните банки в тези страни се придържаха към идеалистичните представи, че
либералната политика по даването на банкови лицензи в съчетание с високите лихви и
кредитни тавани ще са достатъчни за промяна в поведението на банките. Отсъствието
на банков надзор и разумни стимули превърнаха банките в обект на корупция и
злоупотреби. Многочислени финансови скандали поразиха банковия сектор в почти
всички страни. Те не само повлияха негативно на техните клиенти, но и сериозно
подкопаха доверието на обществеността в пазарните институции и като цяло в
реформите.
Още в самото начало на осъществяването на реформите, правителствата на
източноевропейските страни възлагаха големи надежди на преките чуждестранни
инвестиции като решаващ фактор за прехода. Първоначалният оптимизъм се базираше
на някои специфични черти на техните икономики – квалифицирана и евтина работна
сила, удобно географско местоположение, очаквано увеличение на вътрешния пазар,
либерално законодателство. На практика, обаче, притокът на преки чуждестранни
инвестиции се оказа значително по-малък от предполагаемия и крайно неравномерно
разпределен между отделните страни. Причините за това могат да се търсят в
нестабилната законодателна база, политическата и макроикономическата ситуация, а
също и в активността на профсъюзното движение и традициите за чести трудови
конфликти.
Най-съществен резултат от годините на преобразования в страните от Източна
Европа може да се смята създаването на необратими предпоставки за пазарно развитие
и влизането им в състава на Европейския съюз. В същото време трябва да се отчитат и
проблемите, свързани с непредвидената социално-икономическа цена на прехода и
прекалено бавното възстановяване на жизненото равнище на населението. В
перспектива това налага нестандартна вътрешна политика, насочена към стимулиране
на икономическия ръст и към необходимото ускорено преструктуриране на
икономиката при осигуряване на строга финансова дисциплина, макроикономическа
стабилност и по-активно сътрудничество с външния свят.
Русия, която е разположена на два континента – Европа и Азия, заема особено
място в международните икономически отношения и заслужава специално внимание.
Това произтича от историческата, природно-географската, народно-психологическата и
политическата уникалност както на самата Русия, така и на бившия СССР. Държавата за
руския народ от векове е била всичко или почти всичко. А при такава роля и място на
държавата в обществения живот се формира и съответстващ апарат – извънредно
разклонен и проникващ навсякъде и във всичко. Задължителна особеност на такъв
апарат е било строгото послушание и всемогъществото на висшата власт. До
революцията – самодържавие, а след нея – “диктатура на пролетариата”, т.е. на висшата
власт. Тази невероятно мощна власт и традицията за особената значимост на властта
предполагат две разбираеми и противоположни обществени емоции – огромни надежди
и огромна ненавист към нея. Надежди, защото нейната невероятна сила и гигантски
правомощия внушаваха мисълта, че на нея й е подвластно всичко, в това число и
създаване на по-добро бъдеще. Ненавист, защото по силата на нейните правомощия
естествено й се прехвърляше стопроцентово отговорността за всички недостатъци в
страната. А тези недостатъци бяха толкова много, че самата отговорност автоматически
 222

предизвикваше чувството на ненавист. Държавният апарат в Русия винаги е приличал

на военния, по абсолютното подчинение “от горе”, затова и държавната служба e една
от най-престижните, почетните, изгодните, доходоносните.
След разпадането на СССР държавната служба престана да бъде така желана и
престижна както преди. На преден план излезе бизнесът и затова много чиновници се
преориентираха към това поприще без намерение да се връщат на държавна служба. В
същото време, сред държавните служители се появи, наред с властта на висшестоящите
инстанции, и още един “началник” – подкупът, който остана да поддържа престижа на
чиновника. Основна причина за неговата непреодолима власт е хроничната и остра
неувереност, даже в най-близкото бъдеще. Освен всичко това, послушанието на
държавния чиновник се подкопава и от характерния за Русия регионализъм.
Регионалната власт става, ако не по-силна, то – по-непокорна.
За руската икономика един от най-сериозните проблеми през преходния период
беше неимоверно нарасналият външен дълг. След разпадането на СССР отначало се е
предполагало, че всяка държава ще поеме своя дял от отговорността по външния дълг
(тогава оценяван на 108 млрд.долара), както и да притежава съответния дял от активите
на бившия СССР. Обаче се оказало, че единствено Русия може да обслужва своя външен
дълг. Затова обособилите се държави се договарят Русия да поеме всички задължения
към външните кредитори срещу техния отказ от дела им в активите на СССР (така
наричания „нулев вариант”). Това решение се оказва доста тежко за Русия, но то пък й
позволява да запази своите позиции на външните финансови пазари, задграничната
инфраструктура и доверието на потенциалните партньори.
Спецификата на съвременната ситуация в Русия е в това, че страната се сблъсква
с нова разстановка на силите в “постсъветското” пространство и с модифициране на
нейната определяща роля в гориво-енергийната сфера. Разпадът на СССР раздели
нефтения отрасъл на отделни, преди това взаимосвързани сегменти. В Русия остана
основната добиваща база, а почти цялата транспортна инфраструктура за износа на
нефт (пристанища, нефтопроводи) се оказа на територията на вече независими от нея
съседи. В тях остава и значителна част от нефтопреработвателните рафинерии. Затова в
енергийната си политика на Русия й се налага да изхожда от нови икономически и
политически реалности, макар че прогнозите сочат, че взаимозависимостта в нефтената
сфера ще се запази още дълги години. От гледна точка на руските интереси, могат да се
посочат две основни особености на взаимодействие с бившите съюзни републики. За
западния регион (Украйна, Белорусия, Литва, Латвия и Естония) са характерни такива
проблеми като транзита на руските енергоносители при износа им на Запад и
енергоснабдяването на тези страни, натоварването на техните производствени
мощности за преработка на нефт и нефтохимията – актуални за самите страни. За
източния регион ситуацията е по-различна. Прикаспийските страни и тези от Централна
Азия усещат своята транзитна зависимост от Русия при наличието на собствена и
значима гориво-енергийна база. За Русия става реален факт появата на конкуренти в
нефтодобива и добива на газ. Прикаспийският район по оценки на специалисти може да
заеме второ място след Близкия Изток по запаси на нефт и газ – 30 млрд.тона нефт и
десетки трилиона кубически метра газ. Затова ситуацията в богатите на енергоресурси
държави в този регион ще е от огромно значение за стратегическите интереси на Русия.
След 1991 г. в Русия настъпват дълбоки политически и икономически промени, а
руската икономика променя своя облик. Характерен за нея става ускореният процес на
демилитаризация на икономиката и разширяването на частния сектор. Независимо от
невисокото ниво на безработица, в страната се появяват сериозни социални проблеми
сред отделни категории от населението. Особено актуално за страната става
привличането на преки чуждестранни инвестиции. Много инвеститори, обаче, смятат,
 223

че инвестиционният климат в Русия е неблагоприятен поради икономическата

нестабилност, неразработеното законодателство, тежката данъчна система, неразвитата
инфраструктура, ширещата се престъпност и безсилието на държавата пред нея,
непрекъснатото падане на курса на рублата и т.н.. Тези фактори омаловажават такива
привлекателни черти на страната като богатите природни ресурси, наличието на евтина
и достатъчно квалифицирана работна сила, солиден научно-технически потенциал,
мощна, макар технически изоставаща и хронически ненатоварвана производствена база.
Спадът в производството, инфлацията, разпиляването на националното богатство и
неадекватното управление на социално-икономическото развитие в „ерата Елцин”
доведоха Русия до упадък и предизвикаха инвестиционна криза. Според оценки на
експерти нуждите на страната от чуждестранни инвестиции се оценяват на 10-12
млрд.долара годишно. Смяташе се, че, за да излезе Русия от състоянието на
продължаващата социално-икономическа нестабилност, е необходимо в страната да се
формират общите условия за развитието на цивилизовани пазарни отношения. Това, по
мнение на специалистите, е възможно: първо, ако се постигне национално съгласие
между различните структури на властта, социални групи и политически партии; второ,
ако се радикализира борбата с престъпността; трето, ако се преодолее инфлационният
натиск; четвърто, ако се опрости данъчната система, за да се стимулира
производството; пето, ако се реформира законодателният механизъм; шесто, ако се
формира общ пазар на републиките от бившия СССР при свободно движение на стоки,
капитали и работна сила.
С промяната във върха на управлението след „ерата Елцин” с „ерата Путин”
настъпва период на решавне на част от посочените проблеми и особено по отношение
на външния дълг, радикализирането на борбата с престъпността и други негативни
явления.

10.3. Глобалните проблеми на световната общност

Глобалните проблеми започват сериозно да тревожат международната общност в

края на 60-те и началото на 70-те години. Те се появяват с първите тревожни
констатации за деградацията на околната среда, за демографския взрив, за заплахата от
изтощаване на природните ресурси и недостига в световен мащаб на енергия и
продоволствия, с растящата пропаст между бедните и богатите страни.
Влиянието на процеса на глобализацията върху световната икономика и върху
международните отношения се оказа много противоречиво. Огромните, по своите
мащаби, транснационални търговски, капиталови и миграционни потоци, движени
предимно от законите на пазара, се оказаха способни да предизвикват финансови и
други кризи от международен характер (с типичен пример настоящата световна
финансова и икономическа криза, провокирана от кризата във финансовата система на
САЩ в началото на 2008г). Едновременно с това, в условията на ликвидираната
двуполюсна конфронтация с нова сила напомниха за себе си национални, исторически,
културни, религиозни, етнически и други проблеми.
С приключване на периода на студената война се отстрани огромната заплахата
за планетата от една унищожителна термоядрена катастрофа. Направи се решителна
крачка в посока на разбирането и оценяването на сериозността на глобалните проблеми,
а правителствата и международните организации натрупаха не малък опит в
отстраняването и преодоляването на редица опасни процеси и явления. Глобализацията
на световната икономика, революцията в сферата на телекомуникациите и развитието
на регионалните интеграции създадоха благоприятни предпоставки за по-ефективни
 224

действия в сферата на отношенията “човек – общество – природа”. В същото време

редица други фактори продължиха да действат в противоположна посока.
Появата на световната сцена на десетки нови национални държави насочи
акцента в тяхната вътрешна и външна политика към утвърждаване на националната им
независимост и преодоляване на икономическите и финансовите им проблеми.
Въпросите на екологията, рационалното природоползване, демографията, науката,
образованието, здравеопазването, като проблеми за решаване, останаха на по-заден
план. От друга страна, бързият ръст на мащабите на стопанската дейност, не само в
главните центрове на световното стопанство, но и в значителна част от останалите
страни (Китай, Индия, Бразилия, Индонезия, Мексико), рязко увеличи натиска върху
ресурсния потенциал на Земята и околната среда.
Регионалните и локалните конфликти продължиха да са типично явление в
редица региони на света и да създават сериозни прегради по пътя на формирането на
международни регулиращи механизми, адекватни на съвременните условия и
потребности. Транснационален характер придобиха и такива явления като
организираната престъпност, тероризмът и търговията с наркотици. Нарасна и рискът,
свързан с мащабни техногенни катастрофи, с унищожаването на натрупаното в големи
количества ядрено, химическо и бактериологическо оръжие, с погребването на
радиоактивните отпадъци. Тези промени в света не можеха да не повлияят на общото
състояние и характер на глобалните опасности, на тяхната йерархия и структура, форми
и дълбочина на проявление. Човечеството навлезе в 21-я век обременено не само с вече
известни проблеми, но и с нови, изискващи от световната общност други инициативи и
подходи.
Макар и разнообразни, глобалните проблеми притежават обща специфика, отделяща
ги на фона на другите процеси и явления в световното развитие. Техните най-
характерни черти и признаци се определят от много международни експерти като:
 планетарни по мащаб и характер, засягащи интересите на цялото човечество;
 реалност на заплахата от регрес в по-нататъшното развитие на производителните
сили и в условията на самия живот;
 необходимост от неотложни решения и действия за преодоляване и
предотвратяване на откритите и скритите заплахи за безопасността и живота на
хората;
 необходимост от обединяване на усилията на всички държави и цялата световна
общност за решаването на глобалните проблеми.
Най-важната задача пред световната общност продължава да бъде запазването на
мира в епохата на резки политически промени и да не се позволи на регионалните
конфликти да предизвикат световен военен пожар. Но в същото време без осигуряване
на глобална демографска устойчивост е невъзможно да се решават каквито и да са
други проблеми. Затова при тяхното обсъждане, демографският фактор с неговите
количествени, качествени и етнически аспекти застава на преден план, наред с
въпросите за военната, продоволствената, енергийната и екологичната безопасност.
Защото в условията, когато военната заплаха престана да бъде доминираща,
демографските процеси заеха водещата роля сред глобалните проблеми. Броят на
живеещите на планетата, тяхното териториално разположение и стопанска дейност
станаха фактори, от които зависят такива важни параметри като осигуреността на
човечеството с ресурси, състоянието на биосферата на Земята, световната
икономическа, социална и политическа обстановка.
В 1650г населението на планетата е наброявало около 0,5 млрд. и се е увеличавало
приблизително с 0,3% годишно, което му е позволявало да се удвоява за 250 години.
Към 1900г числеността на населението достига 1,6 млрд. при годишен прираст 0,5% и
 225

време за удвояване 140 г. В 1970г населението е 3,6 млрд., а темповете на прираста

достигат 2,1% годишно, което е резултат и на намалената смъртност. Раждаемостта
също спада, но в по-малка степен. От 1971 до 1991г смъртността продължава да спада,
но раждаемостта намалява по-бързо и населението достига 5,4 млрд., а темповете на
прираста спадат до 1,7% годишно.
В първите години на 21-я век населението надхвърли 6,5 млрд. жители. И даже при
изключително оптимистични прогнози относно спада на раждаемостта се очаква
значителен ръст на населението, особено в развиващите се страни. По оценки на ООН
към 2025г се предполага населението да достигне 7,8 млрд.души. Смята се, обаче, че
няма реална заплаха от демографски апокалипсис, тъй като естественото движение на
населението, като цяло, притежава способност за саморегулиране и се очаква към 2100г
числеността му да се стабилизира на нивото 10-12 млрд.
Друг характерен демографски процес е структурният - подмладяването на
населението в групата на развиващите се страни и стареенето на населението в
развитите страни. В резултат на това в отделни региони нараства делът на младата
трудоспособна работна сила, изостряйки проблема с нейната заетост – тревожен
социален проблем на бъдещето. В същото време, увеличените продължителност на
живота и относителен дял на престарелите в развитите страни, стават огромно бреме за
пенсионната и здравната система.
Тези демографски процеси се развиват в условията на запазващи се дълбоки
диспропорции в разположението на световния икономически потенциал и цялата
съвкупност от предоставените на населението социални блага. В неголямата група на
развитите страни, където живее около 1/7 от населението, се произвежда 4/5 от
световния БВП, което пресметнато на човек от населението е 20 пъти повече, отколкото
в развиващите се страни. При това състояние възниква въпросът, ще може ли
човечеството в перспектива да балансира дълбоката диспропорция между бедни и
богати?
Както показват прогнозите, към 2020г развиващите се страни по темпове на ръста на
БВП ще надминат развитите държави почти 2 пъти. Това ще позволи да се увеличи
техният дял в съвкупния световен БВП. Но степента на съществуващите диспропорции
в икономическото развитие, до голяма степен, ще зависи от това, доколко развиващите
се страни ще успеят да стабилизират прираста на населението си в предстоящите
десетилетия. В същото време, сериозен проблем е фактът, че границата между бедни и
богати минава не само межда развити и развиващи се страни, но и вътре във всяка от
държавите. Например, 20% от най-богатата част от населението превъзхожда по своите
доходи 20-те % от най-бедните: в ЮАР – 45 пъти, в Бразилия – 32 пъти, в Гватемала –
30 пъти, в САЩ – 13 пъти, във Великобритания и Китай – 7 пъти, в Германия и
Република Корея – 6 пъти, в Индия – 5 пъти и в Япония – 4 пъти. В света, като цяло, от
1960 до 1999г разликата нараства от 30 до 60 пъти. Тази поляризация на доходите наред
с безработицата и екологичните проблеми, войните в отделни региони и етническите
конфликти доведоха до прогресиращ ръст на трансграничния поток от хора. Броят на
бежанците от 1 млн., в началото на 1960 г., се увеличи до около 30 млн. в края на века, а
числото на мигрантите се оценява на 110-130 млн. човека. Подобни мащаби на
принудително раздвижване на хората на планетата подсказва, че е необходим нов
световен ред, нова система за регулиране на международната миграция.
Анализът на проблемите на демографския ръст е в известен смисъл абстрактен без
разглеждане и отчитане на проблемите, свързани с природоползването и с
ограничеността на природните ресурси на планетата.
Заслепено от бляскавите научно-технически и икономически постижения,
човечеството не забелязваше влошаването на природната среда. Все по-голямо става
 226

разминаването между надеждите на хората за по-добър живот в новия век и реалното

състояние на тяхното природно обкръжение. Макар че досега човечеството никога не е
било толкова напред в своето развитие, в едно отношение то не се отличава от
първобитните си предци, че и неговото благосъстояние зависи изцяло от богатствата и
състоянието на природата. Радостта от научно-техническите постижения все повече се
помрачава от упадъка на екосистемите. Горските площи се стесняват, почвите ерозират,
валежите намаляват, рибните богатства обедняват, ледниците се топят, а растителни и
животински видове постепенно изчезват.
През цялото съществуване на човечеството производството на хранителни
продукти, като правило, е изоставало от общия ръст на населението. Едва във втората
половина на 20-ти век зърнодобивът, главен показател за продоволственото положение,
започва да изпреварва по темпове ръста на населението. Обаче в края на 80-те и
началото на 90-те години световният ръст на хранителни продукти започна да се забавя,
а търсенето им продължава да расте, което е свързано не толкова с увеличаването на
общия брой на жителите на планетата, колкото с повишаването на благосъстоянието на
големи маси от населението, а следователно и на тяхното потребление.
Продоволственият проблем, като такъв, произтича и от различията във
възможностите да се използват природните ресурси за удовлетворяване потребностите
на населението от хранителни продукти. Неговата същност се изразява, от една страна,
в гладуването на близо 1,2 млрд.души, съчетано с преяждането на също толкова хора по
света, и от друга страна - във влошаване на качеството на продоволствените продукти.
Много са причините за неблагоприятните тенденции в международните
икономически отношения, свързани с природните ресурси и природоползването, но
една от тях по всяка вероятно ще бъде водеща - недостигът на храна.
В началото на новия век населението на земята нараства с над 80 млн.души
годишно. Да се изхранват 80 млн.души повече всяка година, означава добивите от зърно
да се увеличават с 26 млн.т. годишно или 71 000 т. дневно. Възможно ли е това?
Технологичният напредък през 20-ти век утрои продуктивността на земите
засети със зърнени култури в световен мащаб. Той спомогна да се разшири световният
добив на зърнени храни от около 400 млн.т. през 1900 до почти 1,3 млрд. през 1998г
Прогресът в земеделието се дължи главно на пет технологии, четири от които са били
известни и преди 1900г Напояването, един от ключовите фактори в земеделието, датира
от няколко хилядолетия. През 1860г австрийският монах Грегор Мендел открива
основните принципи на генетиката. Обмяната на зърнени култури между стария и
новия свят започва от времето на Христофор Колумб. През 1880г японците успяват да
намалят дължината на стъблата на житните растения, което довежда до създаване на
високопродуктивни късо стеблени видове пшеница. А през 1947г немският химик
Юстус фон Либих, работещ в земеделието, демонстрира, че всички хранителни
вещества, които растенията вземат от почвата, могат да бъдат подменени от минерали.
Това откритие слага основите за използване на химическите изкуствени торове за
увеличаване на добивите.
В исторически план, по отношение на хранителните запаси, човечеството винаги
е било в зависимост от три основни природни системи: океанският риболов,
необработваемите земи и обработваемите площи.
По отношение на океанския риболов и необработваемите земи – две, преди
всичко, естествени природни системи, светът почти е стигнал тавана. Океанският
риболов достигна или е близо до границата на своя възпроизводствен добив. Същото
може да се каже и за необработваемите земи. След утрояването му в периода 1950-
1990г производството на говеждо и овчо месо през последното десетилетие се увеличи
 227

незначително, тъй като прекалената паша е намалила производителността на

необработваемите земи в големи райони на света.
Възможността да се разширява световното производство на зърно чрез
обработка на повече земя практически е изчерпана. Увеличението на площите за зърно
през последните 50 години се дължи главно на разчистване на нови земи за земеделие и
разширяване на поливните площи. През следващия половин век не се очаква площта,
предназначена за отглеждане на зърно да се промени много. По-вероятно е
увеличението и намалението да се редуват в неголям диапазон. Тревожното е, че в
периода между 1950-1998г площите за зърно на човек от населението в световен мащаб
се свиха от 0,23 ха до 0,12 ха, с тенденция да продължат да намаляват до 0,7 ха през
2050г.
През 90-те години ръстът на добивите на зърно се забави, докато потреблението
продължи да се увеличава в резултат на ежегодното нарастване на населението и
безпрецедентното повишаване на жизнения стандарт и в някои страни от Азия и
предимно - в Китай. Част от разликата между производство и потребление бе
компенсирано за сметка на изчерпване на предходните запаси - количеството зърно,
останало в световните силози към момента на започване на следващата жътва. Към
1996г тези световни запаси достигнаха най-ниското познато досега равнище - 50 дни.
Основните показатели за сигурността по изхранването на населението - добивът
на зърно на човек, морският улов на човек, предходните запаси от зърно, цените -
показват влошаване на положението. Тази тенденция се откроява особено ясно в
сектора на океанския риболов.
От 1950 до края на века количеството уловена риба в света нарасна с над 4,6
пъти - от 19 млн. на 88 млн.тона. През този период уловът на човек от населението се
удвои. След 1988г обаче равнището на океанският риболов се колебае около 88 млн.т. В
резултат на това уловът на човек от населението започна да се намалява поради
демографския прираст. В световен мащаб рибата и останалите морски продукти
доставят около 16% от животинския белтък в човешката храна - повече и от свинското,
и от говеждото месо - и съставляват 5,6% от общия обем на приеманите белтъчини.
Рибата, смятана в миналото за белтъчна храна на бедните, постепенно се превърна в
скъп продукт, дори и за потребителя в развитите държави. И въпреки това морската
храна е основен източник на животински протеини, най-вече за хората от островните
страни и държавите с дълга брегова ивица, като измени хранителния им режим,
доминиран доскоро от богатите на скорбяла храни като ориза, царевицата, пшеницата,
маниоката и други тропически култури.
В миналото размерът на улова на риба се е определял от инвестициите за
разширяване на риболовния флот - колкото повече траулери, толкова по-богат бе уловът.
Но този подход доведе до свръх улов, изчерпване на запасите от риба в океана и
съответно - до намаляване на добива. Традиционната икономическа граница за размера
на улова бе заменена от екологичната - възможностите за възпроизводството на този
природен ресурс.
Докато ръстът в риболова бе преустановен, добивите от земята продължиха да се
увеличават, но с по-малки темпове, отколкото в предишните десетилетия. В отговор на
свиващото се производство САЩ бяха принудени да въведат в експлоатация онази част
от обработваемите площи, оставена под угар. Но дори и това едва ли ще повлияе на
общата тенденция на спад.
Предходните запаси от зърно са най-чувствителния показател за
продоволствената безопасност. За минимално количество се приемат запаси, които
могат да гарантират изхранването на света най-малко за 70 дни. Когато обаче запасите
паднат под потреблението за 60 дни, нестабилността в цените се засилва. При
 228

положение, че границата на сигурността е така крехка, котировките на зърното реагират

на всяко съобщение на метеоролозите за времето. Така през 1996 г. резервите
отбелязаха равнище, еквивалентно на потребление за 50 дни на пшеницата и
царевицата (двете култури с най-голямо производство).
Предвид на намаления прираст в океанския риболов и в производството на
зърно, изхранването на нарастващото всяка година население на практика се осигурява
отчасти чрез ограничаване на потреблението. Въпреки че все още има възможности за
увеличаване на зърнената реколта, бързо нарастващото потребление трудно може да се
задоволи. По-вероятно е положението да продължи да се влошава, отколкото да се
подобрява. По отношение на изхранването, пътят на човечеството е неизследван и по
него има редица препятствия от такъв мащаб, който прави проблемите от миналото да
изглеждат незначителни. Те са може би най-очевидните проявления на потребността от
преструктуриране на икономиката и бързо стабилизиране на населението. Ако не се
предприемат решителни мерки, за да се обърне посоката на тенденциите, които
заплашват продоволствената сигурност в бъдещето, икономическият прогрес може да
спре поради бъдеща политическа нестабилност.
В началото на 21-ви век възможностите за хранене са истински рог на
изобилието. Повече и по-разнообразни храни стават все по-достъпни за хората, от
когато и да било. В същото време, според изследване на Световната здравна
организация, приблизително половината от населението на всички нации (и бедни, и
богати) страда от един или друг вид неправилно хранене. В това число влизат и
гладуващите, в чието хранене калориите са недостатъчни, и тези, които са на другия
полюс - консумират прекалено много. Една огромна трета категория, от няколко
милиарда души, която отчасти се припокрива с първите две, така наречените "невидимо
гладни", които като че ли се хранят достатъчно, но въпреки това са изнемощели поради
липса на важни витамини и минерали.
Неправилното хранене е едновременно и причина, и следствие от процеса на
общественото развитие. То забавя умственото и физическото развитие на
подрастващите и ги прави по-уловими на болести, което натоварва здравеопазването, а
е и пречка за икономическото развитие. От друга страна, неравномерното
разпределение и потребление на производствените ресурси е причинено от важни
обществени тенденции. Това, което се слага на масата, и това, което липсва на нея, е
тясно свързано с цяла палитра от обществени проблеми, включваща равнището на
доходите, положението на жените, миграцията в градовете, разпределението на земята и
т.н.
За последните десетилетия гладът - най-страшната от трите форми на
неправилно хранене, отчасти е намалял. Ако се вземе предвид делът на децата, с тегло
под нормата, гладът в развиващите страни за последните две десетилетия е намалял с
10%. Най-голям абсолютен напредък има Азия, а относително най-много е намалял
гладът в Латинска Америка, където броят на децата с тегло под нормата е спаднал с
50%. Но от друга страна, броят на децата с тегло под нормата в Африка се увеличава.
Там той почти се е удвоил. Въпреки прогреса в някои региони, гладът остава с трайно
присъствие в голяма част от развиващите се страни. В някои райони от развитите
страни също има гладуващи. Дори в САЩ, по оценки на Министерството на
земеделието, през 1998г в 10% от домакинствата има "несигурни за прехраната си" хора
- гладуващи, на ръба на гладуването и опасяващи се от гладуване. В такива домакинства
живеят почти 20% от децата в САЩ. Днес възрастното население там е по-често с
наднормено тегло, отколкото с нормално. От 1980г насам делът на затлъстелите
възрастни американци се е увеличил от 15 до 23%, а 20% от всички деца са с
наднормено тегло или са затлъстели. Подобна тенденция се наблюдава и в Европа. Но
 229

наднорменото тегло и затлъстяването не е вече привилегия само в богатите страни.

Според проучване на ООН през 1999г в развиващите се страни се наблюдава също
затлъстяване в степен, необходима да бъде отчетена. И това затлъстяване бързо се
разраства дори и в страни, където продължава да има гладуващи.
Третата група хора, които се хранят неправилно, обикновено не приемат
достатъчно витамини и минерали в резултат от липса на разнообразие от хранителни
продукти. Пълнозърнестите храни до голяма степен се заместват от рафинирани, които
са лишени от целулоза и от много витамини и минерали. С глобализацията на културата
на бързото хранене тези тенденции бързо се разпространяват по целия свят.
Днес, продължава да се гледа на глада като резултат от недостатъчни запаси от
храна. Истината, поне засега, е по-различна и се корени предимно в организацията на
обществото и в разпределението на продоволствените ресурси. Корените на глада са
често пъти в бедността, а не в недостига на храна. В началото на 90-те години 80% от
всички гладуващи деца в развиващия се свят живеят в държави, в които има излишък от
храна. Бедността и гладът се пораждат преди всичко от неправилната политика на
правителствата, отнасяща се до неправомерното разпределение на земята и на другите
ресурси. Това води до социално напрежение, а дори и до въоръжени конфликти, които
от своя страна задълбочават проблема. От Ангола в Африка до Афганистан в Азия
гладуват милиони, защото воюващите фракции използват храната като оръжие,
прекъсвайки пътищата за снабдяване и разпределение или пък прогонвайки хората от
стопанствата им. Разрушаването на селскостопанската инфраструктура, на училища,
болници и предприятия означава, че вредите, нанесени на нормалното снабдяване с
продоволствия, остават за дълго и след приключване на конфликтите. В Афганистан
мините пречат да се разорават между 50 и 65% от цялата обработваема земя.
Причините за възникване и съществуване на продоволствения проблем са
основно социално-икономически и екологични.
Социално-икономическите причини се изразяват в следното:
Първо. Несъответствие между темповете на нарастване на населението и
темповете на селскостопанското производство, като основен източник на
продоволствие. Както вече беше отбелязано, продължава да съществува диспропорция
между производство и потребности от продоволствени продукти. В развиващите се
страни сега живее две трети от населението, като средната осигуреност с храна е около
2200-2400 к.кал. на жител дневно, или с една трета по-малко от това на развитите
страни. По отношение на белтъчините, осигуреността е около 50 гр. дневно, или два
пъти по-малко. Това означава, че отделни слоеве от населението на развиващите се
страни поради ниската си платежоспособност, употребяват значително по-малко храна
от средното за тези страни.
Второ. Бавното внедряване на техническия прогрес в селското стопанство
поради ниска инвестиционна активност.
Трето. Несправедливо изградените отношения между развитите и развиващите
се страни на базата на нееквивалентния стоков обмен. Развитите страни доставят на
развиващите се страни средства за селскостопанско производство и химически торове и
препарати на много високи цени, а изкупуват селскостопанската продукция при
изкуствено ниски цени.
Четвърто. Непрекъснато увеличаващото се производство на продукти за износ,
произвеждани в развиващите се страни с ниска хранителна стойност като кафе, чай,
тютюн, подправки и други за сметка на посевни площи, които биха могли да се
използват за отглеждане на продукти от първа необходимост.
Екологичните причини, влияещи върху изострянето на продоволствения
проблем, се свеждат основно до следното:
 230

Първо. Непрекъснатото намаляване на обработваемите земи и влошаване на

почвеното плодородие, особено в развиващите се страни, поради ерозия, засоляване,
стихийни бедствия - суши, наводнения, опустиняване и др.
Второ. Нерационалното използване на биологичните ресурси, унищожаването
на реколтата от болести и неприятели, недостатъчното усвояване на разнообразните
ресурси на световния океан.
Трето. Нарастващата зависимост на производството на продоволствия от
използването на други естествени ресурси.
Продоволственият проблем може да бъде решен, тъй като ресурсите на
планетата позволяват това. За целта е необходимо да се използват комплексно всички
природни, икономически, социални, научно-технически и други фактори и условия.
Всичко това предполага по-пълното използване на ресурсите на селското стопанство и
целият комплекс от нетрадиционни източници на продоволствие - хранителна и
микробиологична промишленост, световен океан, горски ресурси и други. Конкретните
подходи в отделните страни ще се обуславят преди всичко от характера на природните
ресурси, условията и възможностите за използване на научно-техническите
постижения. Но за всички е задължително да осигурява рационално използване на
природните ресурси, без да се уврежда околната среда.
Основните направления за решаването на продоволственият проблем в света,
според специалистите и експертите, се свеждат до следното:
Първо. Да се увеличи селскостопанското производство в развиващите се страни
по пътя на използване на съвременната селскостопанска наука. Поради ниското
равнище на средните добиви в тези страни, използването на торове, техника, пестициди
и високопродуктивни сортове, може да увеличи селскостопанското производство
чувствително. Познатият подем в селското стопанство, наречен "зелена революция", за
някои страни обаче е опит да се увеличат добивите и продоволствената продукция с
помощ отвън. В повечето случаи такъв подем в производството е чисто технологичен, а
не е свързан с преобразувания в аграрните отношения, не се опира на собствена
материално-техническа база и не води до рационално използване на почвено-
климатичните ресурси. Ето защо за редица страни такава "зелена революция" е форма
на селскостопански неоколониализъм, на запазване на създалото се положение на
зависимост от развитите страни.
Второ. По-пълно да се използват научните постижения за решаването на
белтъчния проблем. Недостигът на белтъчини от животински произход е в основата на
продоволствения проблем. В тази връзка науката предлага големи възможности, главно
в следните направления:
- увеличаване производството на белтъчини от растителен произход, нужни
както за директно преработване и консумация, така и за фуражния баланс на
животновъдството;
- по-ефективно превръщане на растителната биомаса в животинска продукция;
- производство на белтъчини от нетрадиционни източници с помощта на
микробиологичната промишленост;
- дълбочинно и безотпадно преработване на селскостопанските суровини и
ресурсите, добивани от световния океан;
- възможности за производство на повече растителни белтъчини, именно чрез
усъвършенстване структурата на културите, като се увеличи площта на високо
белтъчните култури - треви (люцерна, фий, детелина) и едногодишните бобови (грах,
соя и др.). Характерна особеност за България е, че високо белтъчните култури се
реализират едва с 35-40% от потенциалната продуктивност на използваните сортове.
Подобно е състоянието и в други страни.
 231

Човечеството продължава да се тревожи от глобалното затопляне поради

трудно предвидимите последствия от него. То се дължи преди всичко на изхвърления в
атмосферата въглероден диоксид. Подробни и точни измервания за това се водят от
1959г, когато концентрацията на въглероден диоксид е била 316 на хиляда - увеличена
само с 13% за период от над двеста години. В началото на новия век съдържанието на
въглероден диоксид достига близо 400 на хиляда. или има прираст от нови 18% само за
42 години. Увеличаването на въглеродния диоксид продължава да бъде трайна и
неоспорима тенденция. В резултат на това средногодишните температури по света се
повишават пропорционално на замърсяванията с въглероден диоксид. Средната
световна температура за периода 1969-1971г е била 13.99С. Между 1996-1998г средната
температура достига 14.43С. Ако прогнозите се сбъднат и през 21 век съдържанието на
въглероден диоксид във въздуха надхвърли двойно равнището от прединдустриалната
епоха, световните температури могат да се увеличат с един до четири градуса. Това
означава, че през 2100г морското равнище ще се повиши между 17 и 100 сантиметра.
Тези промени ще се отразят върху всички екосистеми на планетата.
Рекордно високите температури на морската повърхност през последните две
години са довели до унищожаването на 70% от кораловото богатство в Индийския
океан. А кораловите рифове представляват сложни екосистеми и затова често са
наречени “тропическите гори на океана”, които не само приютяват множество морски
видове, но и защитават крайбрежията от бури и наводнения.
Дори умереното затопляне от последните няколко десетилетия доведе до
усилено топене на вечните снегове и ледове в планините и на полюсите. За период от
около 50 години ледените плата от двете страни на Антарктика са се стопили с около
7000 кв.км.. А за две години между 1997-1999г, тяхната площ е намаляла с още 3000
кв.км. Учените обясняват този резултат с повишената температура на морската вода,
която от 1940г до наши дни се е увеличила с 2.5С.
Един от най-трудно осъзнаваните проблеми, пред който ще се изправи
човечеството в бъдеще с особена острота, е, може би, намаляването на водните
ресурси. Според последните изследвания за състоянието на глобалните водни запаси,
свръх експлоатацията на водоизточниците в Китай, Индия, Северна Африка, Саудитска
Арабия и САЩ възлиза на повече от 160 млрд. тона годишно. Като се знае, че за
производството на един тон жито са необходими около 1000 тона вода, се разбира, че
посоченото количество вода стига за добива на 160 млн.тона зърно или половината от
годишната реколта на САЩ. По друг начин казано, хлябът на 480 млн. души от общо
6,5 милиардното днешно население се осигурява чрез хищническа експлоатация на
водните запаси на планетата. Най-тежък е проблемът в Китай и Индия. От 1950г насам
населението на Индия се утрои, а потреблението на вода двойно надхвърля капацитета
на водоизточниците. Вода не достига из цялата страна, а в хиляди села изворите са
пресъхнали. В Китай четирикратният икономически прираст от 1980г насам доведе до
пълно изтощаване на водоизточниците. Нивото на подпочвените води в Северно-
китайската равнина, която дава 40 на сто от житната реколта на страната, спада с 1.6 м.
годишно.
Друг сериозен проблем е намаляването на наличната обработваема земя, което
ще затруднява изхранването на растящото земно население. От 1950г досега
обработваемата земя на човек от населението е намаляла с 50% - от 0.23 хектара на 0.12
хектара. Дори през следващите 50 години общата площ на обработваемите земи да се
запази приблизително непроменена, към 2050г наличната земеделска земя ще е само
0.07 хектара на човек от населението на планетата. Най-засегнати от недостига на
земеделска земя са страните с многочислено население и неконтролируема раждаемост
като Етиопия, Нигерия и Пакистан. Например, очаква се населението на Пакистан към
 232

2050 год. да достигне 345 млн.човека при 146 млн.сега. В резултат на това земеделската
земя на човек от населението в тази страна ще намалее до 0.04 хектара (площта на един
тенис корт). В посочените и десетки други развиващи се страни ще се стигне до
драматичен недостиг на земеделска земя.
Горите като природен ресурс, също са подложени на прекомерно използване.
Според прогнозите сегашните 0.56 хектара на човек от населението ще намалеят през
2050 год. до 0.38 хектара. На много места нарасналото потребление на дървесина за
строителството, за огрев и за производство на хартия далеч превишава възможностите
на горите за самовъзстановяване.
Най-тъжната тенденция в използването на природните ресурси на планетата е
непрекъснатото и необратимо унищожаване на растителни и животински видове. Днес
делът на унищожените риби, птици и бозайници вече се измерва с двуцифрени числа:
11 на сто от общо 8615 вида птици; 25 на сто от общо 4355 бозайника и 34 на сто от
всички рибни видове вече са безвъзвратно изчезнали. Главна причина за това е
унищожаването на тяхната естествена среда.
Друг глобален проблем, пред който е изправено човечеството, са енергийните
ресурси. Той има две страни: икономическа, която изразява необходимостта да се
преодолее недостига на невъзобновими енергийни източници, и екологична - да се
ограничи вредното въздействие на енергетиката върху околната среда.
Същността на енергийния проблем се определя от динамиката и структурата на
енергийния баланс, т.е. от съотношението между производството и потреблението на
енергия и неговото въздействие върху природата. Отличителна черта на този баланс е,
че през последните десетилетия енергопотреблението се развива на основата,
предимно, на невъзобновими източници - въглища, нефт, природен газ, ядрена енергия,
на които се падат 85% от произведената енергия. Недостигът на енергийни ресурси се
дължи на високите темпове на потребление и на ограничените в природата запаси на
въглища, нефт и газ. Основните причини за ускорените темпове на производство и
потребление на енергия, според редица специалисти, се свеждат първо, до
увеличението на съответното промишлено производство и второ, до високите темпове
на нарастване на населението.
Изминаха повече от 200 години, откакто човечеството започна да извлича
натрупаната в продължение на милиони години слънчева енергия в изкопаемите
източници, но едва отскоро се разбра, че въглеродът, който тези горива отделят,
нарушава топлинния баланс на Земята и предизвиква затопляне на планетата.
Изследвания на експерти сочат, че образувалите се през последните 300 млн.
години находища на въглища, нефт, газ и уран, които икономически на този етап са най-
благоприятни за експлоатация, при сегашните темпове на добив ще бъдат изчерпани в
следните ориентировъчни срокове: нефтът за 32 год.; газта – за 39 год.; уранът - за 45
год.; въглищата - над 300 год. Смята се, че етапът на енергийното изобилие на Земята е
завършен още през 70-те години на 20-ти век и енергетиката се нуждае от нови
енергийни източници.
Екологичните последствия от съвременната енергетика се изразяват най-общо в
следното:
 разрушаване и замърсяване на ландшафта;
 замърсяване на световния океан при добива и транспорта на нефт;
 пренасищане на атмосферата с въглеродни оксиди при изгаряне на
енергоносители;
 нарушаване на кислородния баланс в резултат на огромните по мащаби горивни
процеси;
 233

 замърсяване на атмосферата със серни и азотни оксиди, причиняващи киселинни

валежи;
 топлинно замърсяване на водоемите при охлаждане на реакторите на АЕЦ;
 замърсяване на околната среда край ТЕЦ с пепел, утайки, дим, аерозоли на
тежки метали и др.
Изчерпването на традиционните източници на енергия и вредното въздействие
на енергетиката върху околната среда налагат да се търси промяна в структурата на
производството и потреблението на енергия.
Проблемите с енергетиката винаги са били тясно обвързана и със сложните
социални проблеми - власт, богатство, равноправие. Задоволяването на нуждите на 2
млрд. души, които все още са лишени от съвременни горива или електроенергия,
практически може да се превърне в нов социален проблем. Енергийната система, която
бе създадена в индустриалните страни през миналото столетие, доведе до нов вид
социални различия и сериозни екологични проблеми. Въпросът днес е дали обществата
ще могат да използват новото поколение технологии и методи, за да променят
съществуващия ред? Една от последиците от икономиката, изградена на изкопаемите
горива, е невижданата концентрация на икономическото богатство. Четири компании,
наследници на компанията на Рокфелер "Стандарт ойл", са сред най-големите 50
компании в света. По размера на приходите през 1997г от 178 млрд. долара "Дженерал
мотърс" надвишават брутния вътрешен продукт на Боливия, Чили, Еквадор и Перу,
взети заедно. По абсолютен размер мултинационалните компании (Ай Би Би,
"Дженерал електрик", "Мицубиши", "Сименс"), доставчици на електрическо
оборудване, са сред най-големите в света. Петима от най-богатите хора в света са
шейхове, султани или принцове, които бяха облагодетелствани от петролния бум през
20 век.
Освен, че концентрира богатство и власт, съвременната енергийна система,
основана на изкопаемите горива, породи голямо неравновесие в енергийното
потребление и общественото благополучие. В наши дни най-богатите 20% от
населението ползва 58% от произвежданата в света енергия, докато най-бедните 20%
използват по-малко от 4%. В САЩ, където живеят 5% от човечеството, се използват
близо 25% от енергийните доставки в света. Разпространената през 20 век в САЩ
култура на масовия потребител е предназначена за общество с високо развита
енергетика, което възприема евтината и изобилна енергия като вид конституционно
право. Този начин на живот и това разбиране не предлагат модел за устойчиво развитие
и нормални международни отношения за население, чийто брой ще надвиши 9 млрд.
през 21 век. Много по-лесно биха се посрещнали потребностите на хората в бъдеще,
ако разточителното потребление се замени от разумното, в качеството му на основен
принцип в следващата енергийна система. Това ще изисква по-скоро напредък в
ценностите и жизнения стандарт, отколкото в науката или технологиите. Редица
проучвания показват, че общества, чиято цел не е абсолютният размер на потребление,
а повишаване благоденствието на хората, могат да се развиват със значително по-малки
енергийни потребности. С незначителни промени, като притежаването на по-малки
автомобили и жилища или придвижването с велосипеди, а не непременно с мощни
автомобили, може да запази висок жизнен стандарт, който да бъде в много по-голяма
степен е съвместим с една рационална енергийна система. Създаването на нова
енергийна система, подходяща за 21 век, може да заздрави позитивните, но често пъти
пренебрегвани връзки между енергетиката, жизнения стандарт и околната среда.
Преходите в енергетиката не настъпват случайно. В миналото те са били
стимулирани от промяната в технологиите и от множество социални, икономически и
природни сили. Например, появата в началото на 20 век на икономика, основана на
 234

изкопаемите горива, е резултат на бързия научен прогрес, растящите потребности на

промишлеността, на стремежа към по-висок жизнен стандарт и по-голяма мобилност. В
продължение на повече от осем десетилетия личните превозни средства се задвижват
предимно с двигатели с вътрешно горене, а електричеството днес се възприема за
толкова присъщо нещо, че всяко прекъсване в захранването се смята за аварийна
ситуация. Изкопаемите горива (въглища, нефт, и природен газ), които се извличат от
Земята, осигуряват над 90% от енергията в развитите страни и 75% от енергията в
света. Водеща роля има нефтът, който даде облика на 20 век и в момента изглежда
незаменим. Досега са използвани 800 млрд. барела, което означава, че първоначалната
ресурсна база е намаляла почти с 50%. Проблемът не е само в големия обем на
използвания в наши дни нефт (67 млн. барела дневно), а в тенденцията в много от
развиващите се страни, които не разполагат със собствени запаси, да се увеличава
използването на моторни превозни средства.
Грижата за опазването на околната среда и здравето на хората изисква търсене и
преход към по-чиста енергийна система, много преди пълното изчерпване на
изкопаемите горива. Тяхното изгаряне е в основата на замърсяването на въздуха и е
причина за влошаването на качеството на водата и почвата. Петролните разливи,
производството в рафинериите и въгледобивът отделят токсични отпадъци, които
влошават качеството на водата. Освен това, извличането на нефт разрушава крехките
екосистеми, а въгледобивът унищожава цели планини.
През 21 век движещата сила на енергийните пазари ще бъдат нуждите на
развиващите се страни, където ще се осъществят над 80% от инвестициите в
енергетиката. През следващите години около 5 млрд. души ще изискват по-удобна
транспортна система, климатични инсталации и други битови улеснения. Следователно,
технологиите, способни да задоволяват потребностите на развиващите се страни при
минимални разходи, ще играят основна роля в общия преход. В наши дни, това може да
се осъществи благодарение на постиженията от края на 20 век в областта на
електрониката, синтетичните материали, биотехнологиите и софтуера.
Силициевият полупроводников чип дава възможност да се увеличи
производствената мощност и да се намали размера на електронните уреди и позволява
енергийното потребление в по-голяма степен да съответствува на потребностите на
обществото. Напредъкът в химията и точните науки също играе важна роля в
енергетиката. Създават се модерни и олекотени материали, а новите "супер изолации"
намалява нуждите от енергия в сградите. Модерните електрохимически покрития за
прозорци могат да отразяват или да поглъщат топлина и светлина в зависимост от
атмосферните условия.
Технологиите в края на 20 век възродиха и един древен източник на енергия -
вятъра. Вятърната енергия се появи като сериозна алтернатива за производство на
електричество, след като започнаха да се прилагат модерни техники и материали. Най-
новите модели вятърни генератори в Германия, Испания и САЩ имат витла от
стъклопласт с променлива дължина, която стига до 40 метра, електронни устройства за
определяне на скоростта и сложна микропроцесорна система за контрол. Пазарният дял
на вятърната електроенергия (от 2 млрд. долара през 1998г) нараства всяка година с над
25%.
Модерните технологии ускориха и процеса на използването на слънцето като
енергиен източник. Слънчевата фотоклетка (устройството, превръщащо слънчевата
светлина направо в електрически ток) намира широко приложение в уреди, които не
използват електрическата мрежа - сателитите, отдалечени комуникационни системи,
битови електронни устройства и др. През последните две десетилетия те се вграждат в
покривни плочи и в стъклата на прозорци, позволявайки на сградите да произвеждат
 235

собствено електричество. Слънчевите батерии, след като поевтинеят с още 50-75 %,

могат да станат напълно конкурентноспособни на електричеството, произвеждано от
въглища.
Енергийната система, в близкото бъдеще, в най-голяма степен може да бъде
преобразена от използването на технологията “горивни клетки”. При нея се използва
електрохимически процес, който свързва водорода с кислорода и дава като краен ефект
вода и електричество. Двигателите, изградени на тази основа, са два пъти по-ефективни
от обикновените двигатели, нямат движещи се части, изискват малка поддръжка, почти
са безшумни и отделят единствено водна пара. Те могат да променят самата представа
за електроцентрала и тя да прилича по-скоро на битов електроуред. Днес първите
горивни клетки работят на природен газ, който се разгражда на водород и въглероден
диоксид, но в перспектива може да се използва чист водород, отделян от водата чрез
електролиза. Химиците вече разработиха, задвижван от Слънцето, "разделител на
водата". Той почти удвоява ефективността на процеса на превръщането на слънчевата
енергия във водород. Учените отбелязват, че откриването на евтин и ефективен метод за
електролиза на водата, може да направи водорода основен носител на енергия през 21
век, какъвто през 20 век беше нефтът.
Основна тенденция на енергетиката през 21 век се очаква да бъде намаляването
на размера на електрическите източници и децентрализацията. За разлика от
съвременното укрупнено производство, децентрализираната енергийна система ще
комбинира множество нови устройства: малки турбини в заводите, горивни клетки в
сградите, слънчеви панели на покривите, разпръснати по полята вятърни турбини и
електроцентрали, които могат да се поберат в малко куфарче.
Глобална енергийна опасност, в нейното доскорошно разбиране, според повечето
експерти не съществува. Но независимо от това, проблемът с надеждното осигуряване
на човечеството с енергия остава. Той се заключава в следните аспекти: първо, общо
влошаване на природно-географските условия за добив на минерални горива; второ,
по-бързото нарастване на енергийните потребности от добива на енергийни ресурси;
трето, замърсяване на околната среда в резултат на разширяващото се
енергопотребление; четвърто, съществуващата неустойчивост на световния нефтен
пазар; пето, нивото на производителните сили и техническият прогрес не гарантират
безопасната замяна на традиционните източници на енергия с алтернативни, преди
всичко атомната.
Промяната в енергосистемата и енергопотреблението може бързо да набере
скорост, но бързината и посоката на енергийния преход зависят както от
технологичното развитие, така и от ново отношението към този проблем на
представителите на промишлеността, правителствата и от обществото като цяло.
Защото икономическият напредък в света през последните десетилетия на 20 век се
заплаща с цената на непоправими екологични бедствия. Ако негативните екологични
тенденции се запазят, съществува реална заплаха влошаването на природната среда да
доведе до срив в световната икономиката и обществените отношения, като цяло. За
световната икономика пазарните отношения са сравнително добър инструмент за
разпределение на ресурсите и постигане на баланс между търсенето и предлагането, но
те не вземат под внимание, че този инструмент оказва пагубно въздействие върху
природата. Икономистите виждат развитието на света през последните 50 години като
триумфален възход, но те не отчитат ефекта от необратимо унищожените природни
ресурси. Сегашната икономика включва в цената на енергоресурсите разходите за
добива, производството и разпределението им, но остава бъдещите поколения да
плащат високата цена за промяната на климата, въздуха, който дишат и водата, която
използват. Според еколозите, дошло е време за смяна на парадигмата, т.е за
 236

преразглеждане на приоритетите. Катастрофалният упадък на екосистемите налага

отказ от чисто икономическия подход към експлоатацията на природните ресурси. Все
по-крещяща е необходимостта от глобално регулиране на дълбокото противоречие
между нарастващото световно производство и потребление и ограничените
възможности на екосистемите.
В своя исторически път спиралата на задоволяването на човешките потребности
се е движела от замяна на изтощаващите се природни ресурси към още по-интензивна
експлоатация на нови ресурси. Затова идеята за устойчиво и екологосъобразно
използване на природни ресурси не е утопия. Налага се в основата й да бъдат заложени
такива механизми, които от една страна да водят към ефективно използване на
планетариите ресурси при опазване качествата на околната среда, а от друга страна, да
бъдат задоволявани разумните потребности на хората, но не само с мисълта за
днешните поколения, а и за бъдещите поколения.
Възниква въпросът: Възможно ли е това по принцип? Повечето страни, които се
стремят да се измъкнат от бедността и мизерията имат за свой идеал начина на живот и
потреблението в най-развитите страни. Но този образ на жизнен стандарт и поведение
не издържа една екстраполация дори само за това, че 4.8% от населението на планетата
(в САЩ) използва една трета от добиваните енергоресурси на планетата. Друг пример
за тотално разминаване между използване на планетарните ресурси и численост на
населението е Япония. Нейният брутен вътрешен продукт, при население 120 млн.
човека, превишава сумарният доход на всички развиващи се страни в света с население
3.8 млрд. човека. Основателно възниква и другият въпрос: В каква посока трябва да се
движи човечеството?
Много тенденции дават надежди. Във втората половина на 20 век рязко нарасна
продължителността на живота, много по-ефективни станаха системите за
здравеопазване и образование. Производството на хранителни продукти изпреварва
ръста на населението. В близка перспектива не се очаква дефицит на природни ресурси.
При използване на най-новите технологии Земята може да изхрани много по-голямо
количество хора. Обаче, човечеството не може да си позволи да вижда само
позитивните моменти, особено, ако се отчита, че обнадеждаващите тенденции се
базират на осреднени показатели, които скриват някои тревожни сигнали. Съществуват
няколко взаимосвързани тенденции, привличащи вниманието на здравомислещите хора.
Тяхното подценяване е опасно, а игнорирането им е безотговорно.
Първо, увеличаването на населението става с изключително високи темпове,
което води към пренаселяване на планетата.
Второ, за последните десетилетия рязко се увеличи потреблението на природни
ресурси – по-често неефективно и нерационално Ресурсите, които са възобновими, не
успяват да се възстановят. Човечеството все повече живее за сметка на капитала на
Земята, а не за сметка на “лихвите” от него.
Трето, увеличаващото се население и разточителното използване на природните
ресурси води до разрушаване на много от компонентите на околната среда. Най-голяма
вреда се нанася на най-продуктивните площи.
Четвърто, разрушените екосистеми водят към загуби в биологичното
разнообразие и генетичните ресурси. Много от пагубните тенденции са необратими.
Тези загуби придобиват устойчив характер.
Пето, нерационалното използване на ресурсите се съпровожда със замърсяване
на атмосферата, водата и почвата с такива съединения, които се разлагат в продължение
на много години. Но най-сложен и потенциално най-опасен проблем е изменението на
климата и устойчивостта на системите за циркулация на въздушните маси.
 237

Тревожни тенденции се наблюдават и в общественото развитие. Повече от 90%

от ръста на населението се пада на най-бедните страни. Бедността, бързият ръст на
населението и влошаването на качествата на природните ресурси често възникват в
едни и същи райони, увеличавайки по този начин пропастта между една четвърт от
населението на планетата, живеещо в изобилие от блага, и три четвърти - живеещо в
недоимък и нищета. Този проблем на глобални диспропорции, предизвикани от бързото
икономическо развитие на едни страни и рязкото увеличаване на населението в други
страни, крие много опасности в бъдеще както в традиционния смисъл, така и по
въпросите на екологичното и икономическото равновесие.
Природоползването в планетарен мащаб все по-категорично поставя въпроса за
естествените граници на природата и природните ресурси. Някой от тях, като например
добивът на риба или географското разширяване на недостига на вода, предстоят съвсем
скоро. Други, като ограничените възможности на атмосферата да поглъща
прекомерните емисии на въглерод, без да се разстройва климата, ще се проявят след
един по-дълъг период от време.
Ключов проблем пред човечеството става : Колко хора може да изхранва
Земята? Тясно свързан с него е и въпросът: Какво може да ограничи растежа на
човешкото население ?
Изследванията и анализите на експерти от много страни смятат, че хранителният
потенциал е този, който ще определи каква численост на населението може да издържи
Земята.
Три от естествените ограничения на планетата вече забавят растежа на
производството на храна в света:
- устойчивият добив в риболовните райони;
- количествата прясна вода, произвеждани от хидрологичния цикъл;
- количеството торове, които съществуващите видове култури могат ефективно
да оползотворят.
В световен мащаб рибата и останалите морски продукти доставят около 16% от
животинския белтък в човешката храна, което е повече от свинското, и от говеждото
месо, и съставляват 5.6% от общия обем на приеманите белтъчини. Рибата, смятана в
миналото за храна на бедните, постепенно се превърна в скъп продукт дори и за
потребителите в развитите индустриални държави. Според оценки на Организацията на
ООН за прехрана и земеделие (ФАО) океанските риболовни райони могат да дават улов
около 100 млн.т. годишно. Според последните доклади на ФАО уловът във всичките 17
океански риболовни района е на или над възможното равнище. След като вероятността
общият улов да се увеличи много над 100 млн. тона е малка, намаляването на морските
храни на човек от населението през последните няколко години ще продължи за
неопределено време. А съчетанието между замърсяване и прекомерен улов унищожава
много вътрешни морета и брегови устия. Аралско море преди е давало по 44 хил.т. риба
годишно. Днес всички 24 вида риба, които някога са улавяни с търговска цел са
изчезнали. Прочутата есетра в Каспийско море, поради замърсяване и прекомерен улов,
е намаляла до 1% от равнището преди 50 години. В Черно море, което се е превърнало в
склад на химическите и органичните замърсители на половин Европа, от почти 30 вида
риба, които преди поддържаха промишления улов, са останали само 5. През последното
десетилетие общият улов на риба спадна от 700 хил.т. на 100 хил.т.
Що се отнася до запасите от храна, чийто източник е сушата, ограниченията на
производството са наложени от количеството прясна вода, осигурявана от
хидрологичния цикъл. Днес две трети от цялото количество вода, извличана от реките и
подпочвените водоносни хоризонти, се използва за напояване. Въпреки че има много
възможности за повишаване ефективността от напояването, възможността за
 238

увеличаване на количеството прясна вода за напояване е ограничена. В много страни

отклоняването на вода за неселскостопански цели се увеличава, което намалява
количествата за напояване.
Голяма преграда пред нарастването на производството на храни в света е
физиологичната граница на количеството торове, което сегашните видове култури могат
да поемат и оползотворят. Времето, когато по-големите количества торове заместваха
допълнително необходимата за производство на храни земя, приключи към 1990
година. С навлизането в 21 век тенденцията в употребата на торове и наличните
посевни площи на човек от населението поставя пред хората друга дилема. Или науката
трябва да излезе с нов метод за бързо увеличаване на производството на храни, или
броят на населението и размерът на дажбите ще трябва да се приспособят към много
по-оскъдните количества храни.
Сблъсъкът между продължаващото нарастване на човешките потребности и
различните естествени граници на природата засяга не само запасите от храна, но и
ресурсите за общия икономически растеж. Икономическият растеж, който през 60-те
години достигна 5.2 % годишно, спадна на 3.4% през 70-те и на 2.9 % през 80-те . През
90-те години той е средно 1.4 %, което означава, че производството на храна, енергия,
жилища и други стоки и услуги на човек от населението, които определят жизнения
стандарт, е намаляло средно с 0.3% годишно. Деветдесетте години на 20 век са първото
десетилетие след “голямата депресия”(1929-1933г), когато доходите на човек от
населението в световен мащаб практически намаляват. Глобалната финансово-
икономическа криза, обхванала света от началото на 2008г, няма аналог по своите
негативни последствия върху човечеството, като цяло.
Природните ресурси и природоползването са диалектически свързани и взаимно
зависими. Щом търсенето на един конкретен продукт надмине жизнеустойчивия добив
на съответния ресурс, традиционно здравата връзка между търсене и предлагане става
нестабилна. Тъй като праговете на жизнено устойчивите добиви на доста ресурси се
разминават, в началото на новия век, връзките, които векове или хилядолетия са били
здрави, стават неустойчиви.
Поради противоречивото взаимодействие на биологични, икономически и
политически фактори трудно се анализират последствията, до които води прекомерното
природоползване. Ако специалистите от научните среди добре разбират начина на
действие на отделните системи и как те реагират на стреса, то те не винаги са в
състояние да разберат техните взаимодействия. В някои отношения тежките екологични
удари започват да се проявяват икономически и то в такъв мащаб, че имат и
политически последици.
Екологичните признаци за липса на жизнеспособност и устойчивост на
природоползването се отнасят до намаляване на посевните площи, горите, водоносните
хоризонти, риболова, разширяване на пустините и повишаване на глобалните
температури.
Икономическите признаци включват икономически срив, увеличаване на
безработицата, нестабилност на цените, загуба на доверието на инвеститорите.
Политическите и социалните признаци предполагат глад и недохранване,
бежанци, социални конфликти на етническа, расова и религиозна основа, тероризъм,
бунтове и др. И тъй като подобни напрежения са функция на съществуващата
политическа система, правителствата губят способността си да управляват и да
осигуряват основни обществени услуги. Така в дъното на растящата нестабилност
между човешките общества и природните системи, от които те зависят, застава
политическата нестабилност.
 239

Стопанската дейност в света поради умерените си мащаби в миналото, като

цяло, е била съвместима с околната среда. Икономическият напредък, обаче, във
втората половина на 20-ти век започна да се заплаща с цената на екологични бедствия и
се превръща в глобална заплаха за екосистемите. Ако тази негативна тенденция се
запази, съществува реална опасност поради изчерпване на някои природни ресурси и
влошаване на околната среда да се стигне до икономически упадък.
Човечеството е заобиколено не само от природна, но и от социална среда. И от
това, доколко правителствата и обществото са способни да осигурят на своите
граждани гарантирана безопасност, ще зависи животът на всеки човек. Половин век
след създаването на ядреното оръжие човечеството още не се е избавило напълно от
ядрения синдром. Разрушенията в Хирошима и Нагасаки оказаха огромно емоционално
въздействие върху човечеството в световен мащаб, но последвалото неизползван на
подобно оръжие, като че ли притъпи съзнанието за неговата реалност. Световната
общност успя да предотврати главната заплаха за международната безопасност – трета
световна термоядрена война. Пристъпи се към ликвидиране на оръжия за масово
унищожение – ядрени, химични, бактериологични, съкращават се армии, осъществява
се конверсия на военното производство. Независимо от това все още над 23 млн.
войници и офицери се намират в редовните армии, около 7 млн. човека в полувоенни
формирования и над 40 млн. в резерва. Разширява се броят на страните, които са в
състояние да произведат или разработват собствени технологии за производство на
ядрено оръжие. Увеличава се разпространението на оръжие сред гражданското
население, което до голяма степен е причина за превръщането на етническите
конфликти в продължителни локални войни.
В резултат на комплекс от причини една от най-големите и реални опасности на
съвременния етап се оказа широко разпространяващият се международен тероризъм.
Неговите цели са многообразни – опити за промяна на политически и държавни
системи, да се свали от власт едно или друго правителство, да се наложат като
официални сектантски, националистически, фундаменталистки и други възгледи и др.
Арсеналът на използваните средства също е широк – убийства на политически лидери,
вземане на заложници, вербовка, финансиране, обучаване на наемници, и тяхното
използване във военни и терористични актове. Може би връхната точка на
международния тероризъм станаха терористичните актове в САЩ на 11 септември
2001г, и на 11 март в 2004 г в Испания, при които загинаха хиляди невинни хора. Тези
безпрецедентни по своя замисъл, изпълнение и резултати терористични актове
разтърсиха целия свят и принудиха световната общественост и правителствата да се
обърнат с лице към проблемите, свързани с тероризма по света. Защото по
неофициални данни в света действат около 500 терористични организации и групи с
различни екстремистки цели. Само за последното десетилетие тяхно дело са 6,5 хил.
акта на международен тероризъм, чиито жертви наброяват над 11 хил. души.
Никога досега възгледите на политици, икономисти и еколози не са били
толкова противоречиви за състоянието и бъдещето на човечеството. През последните
години политиците и икономистите виждат развитието на света като непрекъснат
възход. Но според еколозите те не си дават сметка за унищожените колосални
количества изкопаеми горива и последователното затопляне на климата. Сегашната
икономика включва в цената на горивата разходите по добива, производството и
разпределението им, но оставят за бъдещите поколения да "плащат" цената на
изразходваните ресурси и влошената околна среда. Това налага отказ от чисто
икономическия подход към стопанската дейност. Пазарът е добър инструмент за
разпределение на ресурсите и постигане на баланс между търсенето и предлагането, но
 240

той, на този етап, не взема предвид нуждата от условия за самовъзстановяване на

природата.
Ако допуснем, че съществуващият сега в развитите страни икономически модел
се превърне в световен и населението достигне през новото столетие 10 млрд., както
сочат някои прогнози на ООН, последиците за планетата и хората ще бъдат
катастрофални. Например, ако на всеки двама души се пада по един автомобил, както в
момента е в САЩ, то в целия свят ще има 5 млрд. автомобила. В тази абстрактна
прогноза възниква въпросът колко и какви трябва да бъдат пътищата и паркингите? Ще
остане ли въобще земя за селскостопанска дейност? Ако път потреблението на суров
петрол достигне съвременният мащаб на потреблението в САЩ, светът ще трябва да
консумира 360 млн. барела дневно при произвежданите в момента 67 млн. барела. Нека
си представим и американският начин на хранене на 10 млрд. души. Човечеството ще
консумира по 9 млрд. тона зърно годишно - 4 пъти от съвременното производство на
земята. Тогава може ли да бъде модел в обществения живот поведението на хората в
страната на "неограничените възможности".
Икономиката и икономическите модели в общественото развитие не могат да не
се съобразяват с възможностите на околната среда и нейните ресурси. В една устойчива
икономика уловът не надвишава съществуващата популация в океана, количеството на
извличаната от подземните слоеве вода не надхвърля тяхното възобновяване, ерозията
на почвата не може да бъде по-голяма от темпа на образуване на нов почвен слой,
изсичането на дърветата и емисиите на въглероден двуокис не надхвърлят способността
на природата да преработва въглеродния диоксид, не унищожава растителните и
животинските видове по-бързо, отколкото се появяват нови. На всяка крачка се виждат
доказателства как във все повече области лимитът на устойчивото развитие се
надхвърля за сметка на замърсяващи, всепоглъщащи и разрушаващи мощности.
Когато се прекрачи прага на устойчивия добив от една природна система на
даден ресурс, потреблението може да нараства единствено за сметка на самата база на
този ресурс. И когато засилващото се потребление прекрачи тези прагове, започват
необратимите промени. Например, в много страни отклоняването на вода от реките е
достигнало такъв мащаб, че някои от тях вече не достигат до морето с всички
произтичащи от това последствия. Пресъхването на реките е сигнал не само за недостиг
на вода, но и за нарушено екологично равновесие.
Въпреки многобройните и очебийни симптоми за икономиките, които
консумират многократно повече от възможностите на екосистемите, това като че ли не
привлича вниманието на традиционно мислещите икономисти. В доклад на Световната
банка се правят прогнози, че към 2020 г. пет държави - Бразилия, Индия, Индонезия,
Китай и Русия ще станат нови икономически суперсили. Това означава увеличаване на
доходите на потребителите в тези страни, ръст на населението и драматично
стимулиране на потреблението на хранителни и други стоки. Но след като световната
икономика вече надвишава естествения си капацитет, какво ще стане, когато тези нови
суперсили започнат да наподобяват американския начин на живот?
Изключителните темпове на растеж в Китай всъщност демонстрират едно
развитие, което дава възможност да се разбере по-добре какво представлява един бъдещ
момент, когато други страни достигнат равнищата, които тази страна вероятно ще
достигне скоро. Фактът, че Китай е задминал САЩ по общото потребление на някои
ключови ресурси не предизвиква особено учудване, поради огромното население на
Китай. Изненадваш е фактът, че там консумацията на такива основни продукти като
свинско месо и яйца е по-голяма на човек от населението, отколкото в САЩ. Китай
обаче още сега плаща скъпо с околната среда за процъфтяващата си икономика.
 241

Опитът на Китай показва, че прилаганият досега индустриален модел не е

жизнеспособен по една проста причина - ресурсите не са достатъчни. В контекста на
една интегрирана, глобална икономика, този модел, в крайна сметка, не е
жизнеспособен и за самите индустриално развити страни.
Признаването на пределите на природните системи и ресурси често пъти се
разглежда като призив за отказ от растеж. Въпросът не е в дилемата – за или против
растежа. Въпросът е в това към какъв вид растеж да се върви? Растеж, който се
основава на употребата на възобновими източници на енергия, или който се базира на
изкопаеми горива - ограничени от оставащите резерви.
В началото на 21-ви век все още много мислители и политици вярват, че
човечеството живее в период на неизбежен икономически и технически прогрес. Дори
икономическите кризи, и особено тази от 2008г, които задълбочават пропастта между
бедни и богати, се възприемат едва ли не като краткотрайна пауза в безкрайния възход
на човечеството. Този поглед към бъдещето се насърчава от бурния прогрес в областта
на технологиите. Той отразява тяхната нова концепция за човечеството, според която
обществото вече няма да е зависимо от природната среда.
Подобна представа пренебрегва хилядолетната зависимост на човека от
природната среда и голямата му уязвимост произтичаща от нея. Тя изхожда от някои
икономически показатели и до голяма степен игнорира екологичните показатели,
измерващи физическото разрушаване на планетата. Една такава представа е опасна,
защото може да забави преструктурирането на икономиката. Ако през новото столетие
осигурим компютър (като символ на прогреса) за всеки дом, но едновременно с това
унищожим половината от растителните и животинските видове на планетата, това
трудно може да бъде отбелязано като икономически прогрес.
Една от първите стъпки в преосмисляне на прогреса е да се отчита, че сегашните
поколения са и първите, чиито действия могат да засегнат условията на живот на
планетата за бъдещите поколения. Постигнали сме това не умишлено, а като резултат от
един глобален икономически модел и механизъм, който изпревари с икономическия си
ръст този на поддържащите го екосистеми. Човечеството изгради и живее в свят,
обсебен само от грижата за настоящето. То е придобило способността да уврежда
природната среда, без да поема отговорността за това. Най-общо казано, човечеството е
загубило чувството си за отговорност към бъдещите поколения.
По оценка на експерти общото богатство на най-богатите 225 личности в света в
началото на 21-ви век, надхвърля 1 трилион долара, което се равнява на общия годишен
доход на най-бедната половина на човечеството. Богатството само на тримата най-
богати в света надхвърля брутния вътрешен продукт на най-бедните 48 страни. Става
ясно, че увеличаващата се пропаст между бедни и богати е абсурдна в свят, в който
ресурсите са общи.
Тенденциите през последните години показват, че светът се нуждае преди всичко
от нов икономически ред и от нов морален кодекс, изграден на принципите на
устойчиво и справедливо задоволяване на човешките потребности. Подобна етика ще
почива не на бруталния икономически интерес, а върху уважението към бъдещите
поколения. Налага се промяна и в разбирането за ценностите, които ще поддържат
преструктурирането на световното стопанство така, че икономическият прогрес да
продължи.
За да бъде накарана пазарната система по-скоро да отразява, отколкото да
замъглява екологичните реалности, обществото трябва да приложи в действие
принципа - хората и техните дейности да плащат пълната стойност на вредата, която
причиняват на другите. Повишаването на цената на унищожаването на природата ще
бъде за бизнеса мощен стимул да заработи в полза на околната среда. Ако бизнесът
 242

също прехвърли на своите потребители по-високите разходи, по-безкомпромисните

цени ще отразят истинската стойност на щетите. Така потребителите ще бъдат
насърчени да изразходват парите си за по-малко вредни стоки и услуги. Също така
данъците и системата от разрешителни могат да стимулират по-чистите и по-
ефективните от гледна точка на ресурсите технологии и жизнени модели.
Признаването на силния стимулиращ ефект от приложението на съвременните
данъци води до едно логично заключение. Откакто данъците в промишлено развитите
икономики водят до обезсърчаване на това, което се облага, обществото трябва да реши
от какви видове икономическа дейност има най-малка нужда и да обложи с високи
данъци най-напред именно тях. Неспособността да се направи това досега стои в
основата на кризата по отношение на околната среда. За хората, които са свикнали да
гледат на данъците като на едно необходимо зло, може би е изненадващо, че данъците
могат да бъдат мощна сила за икономически прогрес, независимо от това, за което се
събират. Използването на данъците, за да накарат тези, които замърсяват, да платят
пълната цена на вредата и разхищенията, ще ги накара да пресметнат за себе си
разходите и ползите от замърсяването и тогава също биха взели под внимание
интересите на обществото.
Проблемът пред съвременната пазарна икономика, изразен много точно от Ерест
фон Вайцзекер (президент на Института "Вупертал" в Германия) е, че "цените не
казват истината за околната среда". Според изследвания, направени в САЩ,
скритите разходи за използването на автомобилите - стойността на времето, загубено
при задръствания, западането на имотите, намиращи се покрай пътищата поради шума;
смъртните случаи и нараняванията, причинени от пътни злополуки, белодробните
заболявания и др. - възлизат грубо на 300-350 млрд. долара годишно.
Изчерпването на ресурсите също има скрита стойност - тази, че лишава
бъдещите поколения от достъп до тях. Ако те днес биха могли да наддават на пазара за
ресурсите, те биха предлагали много по-висока цена, за да защитят и своите интереси,
което ще принуди днешните хора да ги използват по-рационално. Вместо това, цените
на ресурсите сега са непростимо ниски, създавайки стимул да бъдат използвани така,
сякаш няма да има утре. Въпреки това навсякъде по света правителствата субсидират
унищожаването на околната среда "в името на човека".
Като цяло пазарните механизми за опазване на околната среда и нейните ресурси
са на път да излязат от своята експериментална фаза и да навлязат в зряла възраст.
Предизвикателството към политиците се изразява не толкова в интелектуалния аспект
на разбирането на теорията и практиката на пазарните механизми, колкото в едно ново
виждане за икономическата реформа, което да се отнася до основните екологични
проблеми на нашето време и това да се превърне от виждане в реалност.
Днес, един дисбаланс, който би ограничил обхвата на повечето пазарни
механизми, означава, че тези, които трябва да загубят от тях (бизнесът, който
унищожава природата), са обикновено много по-добре организирани и финансирани,
отколкото тези, които могат да спечелят (обществените маси). Политиците, от една
страна, се сблъскват с твърдата опозиция на представителите на бизнеса, а от друга - с
лошо информираната общественост. Хората от различните страни не са готови в
еднаква степен към преосмисляне на своите цели, основавайки се на осъзнаването на
факта, че икономическият прогрес не е възможен без запазване на богата ресурсна база
и устойчива екосистема. Благодарение на развитието на средствата за масова
информация населението по-добре от всеки друг път е осведомено за бъдещите
опасности. Много по-зле стоят нещата с практическата реализация на идеята за
устойчиво развитие. Защото нито общественото мнение, нито бизнесът, нито
политиците са готови за промени, съпроводени с кратковременни загуби в името на
 243

дългосрочни изгоди. Реализацията на повечето проекти изисква огромни финансови

средства. Например, за да се реализират целите на провъзгласения “Дневен ред на 21-ви
век” от Рио де Жанейро – 92г. само за развиващите се страни бяха необходими
допълнително 600 млрд.долара. Подобни разходи, според експертите, са абсолютно
неосъществими, въпреки че според известния американски учен Пол Кенеди “става
въпрос за суми, които отстъпват на изразходваните в периода на “студената война” в
надпреварата във въоръжаването”.
Особено проблематично е и разпределението на отговорностите между
държавите за глобалните опасности. До неотдавна съществуваше ясна граница между
“главните виновници” за изтощаването на природните ресурси (развитите западни
страни начело със САЩ) и техните “жертви” (развиващите се страни и бившите
социалистически страни). Сега нещата в известна степан се променят. Огромна вреда
на природната среда и ресурси се нанася в хода на индустриализацията на “жертвите”,
особено тези с многочислено население, тръгнали по пътя на ускорена модернизация,
като Китай. Независимо от това основното натоварване на ресурсите и природната
среда се създава от осем държави – САЩ, Япония, Германия, Русия, Китай, Индия,
Индонезия и Бразилия. В тях живее 56% от населението на Земята, произвежда се 59%
от световния БВП. На тези страни се падат 58% от изхвърляните в атмосферата
въглеродни окиси (САЩ – 23%, Китай – 13%, Русия – 7%).
Проблемът с решаването на глобалните проблеми на планетата в последните
десетилетия се усложнява от тенденцията за постепенно размиване на националната
държава. От една страна, това е свързано с разширяване пълномощията на местната
власт, особено забележимо в големите страни с федеративно устройство. От друга
страна, с преотстъпване от редица страни суверенни права в ръцете на интеграционни
институции, изпълнение на търговски, кредитни, платежни функции от международни
организации. Още по-съществен фактор за нарастващите мащаби на излизащата от
контрола на правителствата е дейността на транснационалните корпорации. В
условията, когато правната защита на природната среда и ресурсите в различните
страни е много различна, ТНК и техните задгранични предприятия получават
възможността да се измъкват от отговорност за екологични и други нарушения и
престъпления. Особено тревожно е, че извън правителствен контрол се оказват
растящите транснационални криминални структури, действащи в сферата на
организираната престъпност, тероризма и наркобизнеса. В борбата с тези извънредно
опасни явления националните механизми стават безпомощни.
Човечеството прекрачи в 21-ия век със сложен комплекс от глобални проблеми в
условията на динамично развиващ се и вътрешно противоречив свят. Формирането на
дългосрочна програма за противодействие на тези проблеми се сблъсква с огромни
трудности от концептуален характер. Възникна остра потребност от уточняване на
много от представите за света, движещите сили и пределите на неговото развитие, за
ролята на техническия и социалния прогрес и други ценностни ориентири,
съотношение на глобални и национални интереси, принципи и норми на вътрешна и
външна политика , на международни отношения. Принципиално се променят и
подходите при оценка на научно-техническия прогрес. Сляпата вяра във
всемогъществото на техниката и стремежът да се направи технологичен скок “на всяка
цена”, без да се държи сметка за фактическото състояние на техносферата, нивото на
общата култура на населението, технологичната дисциплина, стават причина за големи
техногенни катастрофи. Научно-техническият прогрес, движен преимуществено от
пазарните сили, се нуждае от детайлно наблюдение, контрол и регулиране.
Обществеността е длъжна предварително да предвижда последствията от него –
 244

икономически, екологични и социални, и да е в състояние да оценява степента на риска

от внедряването на всяка една нова технология.
 245

11. Проблеми в състоянието, управлението и

регулирането
на международните икономически отношения

Началото на новото столетие съпровожда всяка среща на групата на големите

политически и икономически сили в света с нарастващи протести. Тези демонстрации
са вече един постоянен поток от масовите обществени протести, свързани с
глобализацията – широко разпространено понятие в международната терминология,
макар и все още не така добре дефинирано, но покриващо широк спектър от
обществени трансформации, съпътстващи бързия растеж на международната търговия
и инвестиции през последните години, както и виртуалното свиване на планетата,
дължащо се на компютрите, мобилните телефони и другите атрибути на
информационната епоха.
Ужасът от терористичните атаки срещу Световния търговски център и
Пентагона и в други райони на света разместиха световните проблеми и накараха
хората да се замислят за истинските причини за тези явления. Не всички терористи,
похитили самолетите, са били бедни, макар че нарастващата пропаст между богатите и
бедните в много региони и в световен мащаб, както и продължаващата бедност сред над
един милиард от населението несъмнено са спомогнали за създаването на климат,
подходящ за развитието на фундаментализъм, екстремизъм и тероризъм. Според редица
анализатори “отчаяните хора могат да прибягнат до отчаяни решения.” Тенденциите за
глобализация през последните години увеличиха богатствата на икономическите елити
и разшириха редиците на средната класа в някои страни, но подминаха милионите хора
в бедстващо положение и в някои случаи още повече пряко подкопаха благосъстоянието
в традиционно бедните общности. Смята се, че преориентирането на сегашния път на
глобализацията в друга посока, което е една от основните цели на масовите обществени
протести, може да се окаже основният стълб във всяка успешна дългосрочна стратегия
срещу тероризма.
Разразилата се в началото на 2008 година световна икономическа криза засили
недоволство от глобализацията и антиглобалисткото движение. В корена на тази
нарастваща обществена загриженост и недоволство намериха място няколко
изключително важни въпроса:
Какви правила регулират днешната все по-глобална икономика?
Кой ги определя?
Чии интереси те обслужват?
Нарастващата сила на такива глобални финансово-икономически институции
като МВФ, СБ и СТО, в съпоставка със сравнително по-слабите останали
международни институции, които са призвани да регулират социалните процеси, води
до постоянен дисбаланс в ново създаващите се структури на глобално управление. И
след като глобализацията измества процеса на вземането на решения към
международно ниво по все повече въпроси, много хора по света се опасяват, че в този
процес се губят демокрацията и контрола. Затова не случайно ролята на СБ и МВФ през
последните години се разглежда под лупа, след като протестиращите антиглобалисти
много силно ги атакуват от улицата. На силна критика са подложени и съветите им към
отделни страни за икономическа политика, която най-често води до орязване на
правителствените бюджети, широко отваряне за търговия и чуждестранни инвестиции и
приватизиране на държавни предприятия. А на практика това става възможно, преди
всичко, чрез заеми от СБ и МВФ за структурни реформи, при които страните се
 246

принуждават да изпълняват определена политика в замяна на достъп до големи парични

потоци. Критиците на този подход твърдят, че тези условия по-често засилват
бедността, социалното разслоение и екологичната разруха, отколкото решават
проблемите.
През последните няколко години се стигна и до извода, че заемите на СБ и МВФ
са неразривно свързани и с постоянния проблем за дълговете на третия свят, тъй като
тези институции се грижат главно за отпускане на заеми, а не на безвъзмездни помощи.
Въпреки ангажиментите, поети през 1992 г. в Рио де Жанейро за намаляване на
дълговете и опрощаването им, общият размер на дълга в развиващия се свят и в
страните от бившия източен блок се е покачил с 34%, достигайки през 2005г 3 трилиона
долара. Около 17% от тази сума са дългове към СБ, МВФ и други публични
международни институции; 21% се дължат на национални правителства, а останалите
62% - на търговски банки и други частни организации. В някои много задлъжнели
страни плащанията по обслужването на дълга стигат до 40% от общите правителствени
разходи. Тези изключително големи лихвени вноски източват ресурси, които биха могли
да бъдат използвани за много по-необходими социално-икономически и екологични
програми.
Едно от характерните явления в края на миналия и началото на новия век стана
бързото нарастване на частните капиталови потоци към някои части на развиващия се
свят. Тези парични потоци към развиващите се страни и бившия източен блок през 1992
г. възлязоха на 115,7 млрд. долара (в долари от 2000г), което представлява над 60% от
всички средства, които се вливаха в развиващия се свят. Тези средства нараснаха
стремително през следващите години, достигайки 365 млрд. през 1997г – 88% от
общата сума. През 2005 г. частните инвестиции от многонационални корпорации (преки
чуждестранни инвестиции) формираха близо 70% от всички инвестиции, а останалите
30% - главно от сделки с ценни книжа.
Влиянието на частния капитал върху устойчивостта на световното развитие е
тема, по която се водят много спорове.
Положителният ефект от него е, че преките чуждестранни инвестиции и
инвестициите чрез фондовия пазар не трябва да се погасяват, за разлика от заемите на
СБ или предлаганите заеми и ценни книжа от търговски банки. По-конкретно,
приходите от преките чуждестранни инвестиции са в състояние да осигурят нужния
инвестиционен капитал в нуждаещите се страни и да улеснят трансфера на технологии.
Например, съвместните предприятия със западни компании помогнаха на Китай да
стане най-големия в света производител на енергоспестяващи компактни
флуорисцентни лампи, а на Индия – да се превърне в един от водещите производители
на енергия от вятъра.
От друга страна, някои критици се опасяват от възможността международните
корпорации да застрашат конкурентността на местните производители и да източват
капитали от страната чрез репатриране на печалбите. Още по-спорни са инвестициите в
облигации и други ценни книжа, както и заемите от търговски банки, които могат да
пресичат държавните граници с разрушителна скорост. Затова след азиатската
финансова криза през 1997г сделките с ценни книжа в развиващите се страни спаднаха
от 41 млрд. долара през 1998 г. до 25 млрд.долара една година по-късно, а за същия
период заемните потоци на търговските банки (раздаването на нови заеми минус
плащанията на старите) се смъкнаха от 50 млрд. до минус 25 млрд. Освен тези
дългосрочни потоци, всекидневно се извършва обмен за близо 3 трилиона долара в
чуждестранна валута, което в сравнение с 400-те млрд. долара през 1985 г. е
чувствително покачване. Макар че една част от тези трансфери улеснява законната
международна търговия и инвестиции, значителен е и делът на прехвърлянето на пари,
 247

за да се извлече спекулативна полза от краткосрочните колебания във валутните курсове

и лихви. Смята се, че спекулативните операции с чуждестранна валута в големи
размери е един от факторите, спомогнали за избухването на азиатската финансова криза
от 1997 – 1998 г., която хвърли милиони хора в крайна бедност в рамките на няколко
месеца. Показателна в това отношение е и днешната безпрецедентна световна валутно-
финансова и икономическа криза, разразила се в началото на 2008г, обхванала целия
свят и с неизвестен край и последствия.
Освен чуждестранна помощ, опрощаване на дългове и частни инвестиции, друг
потенциално рентабилен източник на приходи за развиващите се страни е премахването
на търговските бариери за износа им. В контекста на водените преговори от
Уругвайския кръг на ГАТТ в началото на 90-те години се настояваше индустриалните
държави да дават по-голям достъп до пазарите си за продукти от развиващи се страни.
Но много от разпоредбите на СТО доведоха до отваряне на пазарите в развиващите се
страни за експортни стоки от индустриалните страни, като оставиха високи бариери за
навлизането в тях на продукти от развиващите се страни. Разочарованието от този
дисбаланс накара развиващите се страни да заемат по-твърда позиция в Сиатъл,
допринасяйки, по наше мнение, дори повече от демонстрантите за провала на
плановете да се сложи началото на “кръга на столетието” на световните търговски
преговори. След тези събития мнозина смятат, че всеки нов кръг от търговски
преговори трябва да бъде “кръг за развитие”, който да се заеме с фундаменталните
неравновесия, продължаващи да накланят международните икономически везни срещу
интересите на развиващия се свят. Много представители на развиващите се страни вече
се отнасят предпазливо към идеята да се хвърлят в нови преговори, след като голяма
част от ангажиментите, поети по време на Уругвайския кръг, още не са изпълнени.
Преходът по пътя към устойчиво и балансирано развитие изисква промени в
начина, по който правителствата действат на световно, национално и местно равнище.
Един от аргументите на антиглобалистите, който положително резонира в широките
обществени среди, е тезата, че днешните институции за международно управление,
които стават все по-силни, страдат от дефицит на демократичност. Те акцентират
вниманието върху факта, че решения, засягащи всекидневния живот на хората, често се
вземат от международни институции като СТО и МВФ, които не са демократични, не
предоставят свободен достъп до информация и не подлежат на обществен надзор.
Смята се, че тези процедурни дефекти правят институциите податливи на влиянието на
тесни корпоративни интереси. Възвръщането на легитимността на глобалното
управление предполага демократизирането на всички международни институции.
На особено остри критики са подложени процедурите на СТО, най-вече и поради
затворения характер на дейността на групите за разрешаване на спорове, които могат да
издават и задължителни “присъди” за съответствието на националните закони с
разпоредбите на СТО. А когато някой национален закон бъде обявен за нарушаващ
разпоредбите на СТО, правителствата трябва или да внесат поправки в него, или да
понесат наказателни търговски санкции. “Съдиите”, които се произнасят по тези
национални закони, се назначават от СТО, обикновено на базата на професионалния им
опит в областта на международната търговия, като по този начин често се игнорира
социалната или екологичната им компетентност. И за разлика от повечето национални
съдебни системи и много международни трибунали, групите на СТО се събират
„тайно”, а правителствените жалби и други ключови документи обикновено са
засекретени.
С подобни предизвикателства по отношение на секретността и отчетността се
сблъскват и СБ, и МВФ. В Световната банка въпреки новата й политика за публична
прозрачност, която позволява обществен достъп до по-голям обем информация, важни
 248

документи като предложения за проекти и стратегии за помощ на определени страни

все още са секретни до вземането на важни решения. Срещите на управителните съвети
и в СБ, и в МВФ са закрити, а записите от заседанията не получават публичност. По
този повод бившият главен икономист на СБ и нобелов лауреат Джоузеф Щиглиц пише
в една своя статия за сп.”Ню рипъблик”, че “лошата икономическа стратегия бе само
симптом на истинския проблем – секретността. Умните хора по-често постъпват
глупаво, когато се изолират от външните критики и съвети”.
Освен от по-демократични вътрешни управленски структури светът все повече
се нуждае и от по-равнопоставени отношения между страните. Сега е по-очевидно от
всякога, че продължаващата крайна бедност в контраст с безпрецедентното изобилие, в
което тъне малка част от населението на планетата, поставят сериозни етични и
морални предизвикателства пред международната общественост и правителствата и
поставят под въпрос обосновката на сегашния път на глобализация. Затова напоследък
все по-ясно се осъзнава връзката между незаконното извличане на природните
богатства, трафика на оръжия и наркотици, въоръжените конфликти и терористични
атаки, системното нарушаване на човешките права и екологичната криза.
В някои региони желанието на едни или други кръгове да сложат ръка върху
запасите от петрол, минерални ресурси, метали, дървесина и други, подклажда
конфликти, възникнали първоначално на базата на идеологически противоречия и
финансирани отвън – от великите сили или други кръгове. Като правило, природните
богатства често пъти привличат групировки, които, под прикритието на политически
подбуди и лозунги за защита правата на малцинствата, всъщност преследват користни
цели и предприемат чисто криминални действия. Те прибягват до насилие, не за да
свалят едно или друго правителство, а за да си осигурят контрол върху добива на
ресурси. Тези въоръжени действия разчитат на фактори като непопулярно правителство,
слаба държавна политика и нисък жизнен стандарт, които като правило улесняват
идването на власт на марионетни управници, главно със значителна помощ отвън.
Взаимовръзката между контрола и управлението на ресурсите и конфликтите
има и още едно измерение, свързано главно с последиците от добива на природни
богатства. В много развиващи се страни това облагодетелствува шепа хора – един
привилегирован тесен кръг от представители на едрия бизнес, членове на
правителството или чуждестранни инвеститори. Местното население, като правило,
понася на плещите си неблагоприятните последици като: лишаване от собственост
върху земята, нарушаване на традиционния начин на живот, унищожаване на околната
среда и злоупотреби с интересите на населението като цяло. Широките кръгове от
населението обикновено остават в неведение за плановете, свързани с добива и износа
на природни богатства. Никой не се допитва до мнението им, нито зачита интересите
им. Осъзнаването на този факт все по-често води до драстични и неконтролируеми
конфликти в редица райони на света. С течение на времето заплахата, някои от
конфликтите да се разпространят извън територията на държавата, в която са
провокирани, нараства. Според изследвания на професор Майкъл Клеър, поради
нарастващата до неустойчиви за околната среда нужда от горива, минерални ресурси,
вода и дори средства за живот от първа необходимост, споровете за собствеността върху
тях се увеличават и техният недостиг засилва вероятността развитите държави да се
намесват, за да гарантират “своите” интереси.
За разлика от епохата на студената война днешните конфликти са не толкова
идеологически, колкото породени от стремежа за контрол върху повече ресурси, т.е. не
толкова за надмощие над държавата, колкото за контрол над районите – богати на
ресурси или за контрол на пътищата, по които те стигат до пазарите. В много от
“горещите” точки на планетата първопричината за конфликтите лежи някъде в
 249

миналото, но напрежението всъщност се поражда от желанието на една или друга

групировка да контролира пазара на ресурсите и да извлича дивиденти от това. По
такъв начин се получава един порочен кръг, в който борбата за заграбването на
природните богатства започва с подклаждането на стари конфликти, които се разпалват
с нова сила, а те от своя страна осигуряват продължаването на достъпа до тези
богатства.
Краят на студената война сложи и край на официалната подкрепа, предлагана
преди това от великите сили на техните съюзници от третия свят (били те официални
правителства или въстанически групировки). И сега, когато чуждестранните
покровители не предлагат подкрепата си така безрезервно и открито, се търсят други
източници – грабежи, трафик на наркотици, експлоатация на местното население,
разпореждане с хуманитарните помощи и др. Но най-важен източник на доходи си
остава незаконната търговия с природни богатства. Ключови фактори за това са
човешката алчност и фактът, че природни богатства не са равномерно разпределени, а
са концентрирани в определени региони. И въпреки това, в международен план отделни
държави предлагат по-благоприятна почва за подобни конфликти, тъй като в тях са
налице и съответни икономически условия.
Повечето конфликти, в чиято основа лежи борбата за контрола върху природните
ресурси, се различават от истинските войни само по това, че в редица случаи в тях се
избягват масовите сблъсъци и се разчита предимно на отделни терористични акции,
въоръжени стълкновения между представители на враждуващите групировки, зад
които, като правило, стоят определени международни корпорации. Тези събития са
подчинени на определена логика, макар тя да граничи с безумието, защото насилието и
произволът обслужват определени икономически интереси и облагодетелстват една
много тясна прослойка от хора - безскрупулни и готови на всичко в името на печалбата.
Обществена тайна е, че тези кръгове, които са сложили ръка върху природните
богатства на страната си, имат интерес от съществуването на въоръжените конфликти и
междуособици, защото това им осигурява приемливо оправдание за своеволията и
беззаконието от тяхна страна. А сблъсъкът на интереси и примамливата възможност за
лесна печалба, на фона на всеобщата мизерия, води до нарастване на напрежението и
все по-голяма ожесточеност на конфликтите и до прахосване на огромни средства за
въоръжаване.
Причината за подобни конфликти не може да се търси само в неравномерното
разпределение на природните ресурси на планетата. По света има много примери с
държави, чиито природни богатства не са станали повод за насилие, и в същото време
има страни, които са предразположени или са на прага на подобни конфликти. Това е
така, защото редица политически, социални, икономически и военни фактори в такива
страни обуславят съществуването на слабо държавно управление и нестабилна
икономика. Много често самото изобилие на природни богатства има негативни
икономически последици, колкото и абсурдно да изглежда това на пръв поглед. Отделни
страни станаха свръх зависими от природните си дадености, защото не
диверсифицираха средствата си за развитието на други сектори. Това доведе до
едностранчивото им икономическо развитие, а колебанията на цените на
международните пазари за тях е с крайно неблагоприятен икономически ефект. Редица
експерти смятат, че икономики, чийто основен доход не е от добавената стойност
/получена в процеса на производството/, а от търговия с природни богатства, са по-
предразположени към корупция и в тях пропастта между бедни и богати е по-ясно
изразена, а държавните им институции не функционират пълноценно. Добивът на
природни ресурси, поради своя характер, е повече или по-малко изолиран от останалите
отрасли на промишлеността, особено ако природните богатства се изнасят веднага след
 250

добиването им и не се преработват на територията на страната. В крайна сметка

природните богатства, за които се лее толкова много кръв, се стичат към най-богатите
държави, защото те обективно там намират своя основен потребител.
Друг фактор, провокиращ насилие и конфликти, е изключително слабото
държавно управление в редица страни. Това в много случаи води до развитието на така
наречената “сенчеста икономика”, в която процъфтява корупцията, а в държавните
институции - хаоса и беззаконието. В същото време, успоредно с официалните органи
на държавата, се създава и функционира солидна мрежа от неофициални структури,
която обслужва интересите на тесен кръг от управляващите и техните приближени. По
този начин държавните средства се отклоняват или към икономиката в сянка, или чрез
най-различни машинации отиват в банковите сметки на определени лица. Пример за
подобно управление е заирският диктатор Мобуто, който по незаконен път натрупва
богатство, оценявано между 4 и 6 млрд. долара – сума, по-голяма от брутния
национален продукт на страната.
В редица държави със “сенчеста” икономика много често управляващите сами
толерират етнически, религиозни и други конфликти с цел да отвлекат вниманието на
населението от същинските проблеми и да държат ситуацията под контрол. Рано или
късно, обаче, социалното напрежение се повишава и правителствата губят почва под
краката си и контрола в страната. Тогава частни въоръжени групировки, чуждестранни
наемници и криминални формирования се опитват да налагат свой “ред”. В резултат на
това става почти невъзможно да се различат престъпниците от “пазителите на реда”. До
такава ситуация се стига по редица причини, но основна от тях е, че много от
правителствата не са в състояние да поддържат многочислени въоръжени сили,
необходими им за удържане на властта, без помощ отвън, а след края на студената война
чуждестранните покровители престанаха да са достатъчно щедри. Тази обстановка
провокира, от една страна, отделни висши офицери да се превъплъщават в местни
“барони” с цел лично облагодетелстване, а от друга страна, многонационалните
петролни и рудодобивни компании да разчитат на наемни армии за охрана на своите
интереси. В повечето случаи за тази цел се използват наемници от армиите на развитите
западни държави и бившия Варшавски договор, останали без работа след края на
студената война, а също и ветерани от южноафриканската армия от времето на
апартейда. Тези наемници предлагат редица “услуги” като обучение, консултации,
охрана на обекти, трафик на оръжие, бойни операции, от които много правителства и
корпорации се възползват. Не са редки случаите, когато многонационалните компании
сами финансират обучението и въоръжаването на местните сили за сигурност. Такава е,
например, практиката на “Оксидентъл петролеум” в Колумбия, на “Шел” в Нигерия, на
“Талисман енерджи” в Судан, на “Ексон Мобил” в Индонезия и т.н.
На пръв поглед конфликтите в някои региони трудно се свързват с проблемите на
развитите страни. Но тази илюзорност бързо пада, след като се оцени кои са главните
потребители на ресурсите, първопричина за тези конфликти, независимо от сложните и
обходни пътища, по които суровините достигат до тях. Защото, в крайна сметка, тъкмо
голямото потребителско търсене превръща нелегалната експлоатация на тези ресурси
толкова доходна. Факт е, че най-често големите международни компании допринасят
най-много за усложняване на ситуацията в зоните на конфликти, купувайки суровини от
съмнителни източници, като оказват финансова подкрепа на правителства, които
воюват, като подпомагат транспортирането на незаконните суровини и т.н.
Добивът на природни богатства в редица страни сам по себе си често е вече
предпоставка за възникване на конфликти. Причините за това са, че в повечето райони
на света дейността на рудодобивните, нефтодобивните и дърводобивните компании
води до заграбване на земите на местното население, без да се предлагат справедливи
 251

компенсации. Създават се и редица екологични проблеми – замърсяване на питейната

вода, унищожават се обработваеми площи, прави се невъзможен лова и риболова.
Тежестите и разрушенията са реалност за населението, а икономическата изгода е
реалност за правителствените чиновници, мултинационалните корпорации и
чуждестранните инвеститори. В същото време при всяка реакция на населението се
отговаря с репресии и проливане на кръв.
Конфликтите и тероризмът, провокирани от дефицита на природни ресурси,
възникват, преди всичко, защото отделни корумпирани правителства и големите
корпорации се ръководят само и единствено от своите лични и корпоративни интереси.
Това изисква по-задълбочен анализ на фактора “природни ресурси”, провокиращ много
от терористичните актове и възникването на редица конфликти. Очевидно е, че
конфликтите ще продължават, докато има кой да купува суровини, без да се интересува
от произхода им и при какви условия са били произведени. В същото време с широка
подкрепа се посреща идеята за по-голяма прозрачност в отношенията между
правителствата и международните организации, от една страна, и международните
корпорации, от друга страна, въпреки че правителствата на развитите страни много
често си затварят очите, когато трябва да защитят интересите на своите корпорации.
Пътят, който ще намали социалното напрежение при използването на
природните богатства на всяка страна, минава през сериозни инвестиции в
общественото развитие, за подобряването на здравеопазването и образованието, за
осигуряването на работа и прилично заплащане на труда и възможности за социален и
икономически напредък на всички страни. Това са инвестиции, които следва да бъдат
приоритетни не само за всяко правителство, но и за международните финансови
институции, които иначе щедро финансират проекти за нефт, рудодобив и дърводобив.
Справедливо е те да бъдат приоритет и за развитите държави, които дълги години са се
облагодетелствували от евтини доставки на суровини и са си затваряли очите пред
разрушаването на техните източници.
За преодоляването на редица от проблемите, повечето експерти смятат, че е
необходимо усилията на световната общност да бъдат ориентирани в следните основни
направления:
Първо, за създаване на глобална система за сертификати по отношение на
конфликтните ресурси, която да установява произхода им и да разкриват тези от тях,
които са свързани с регионалните конфликти и тероризма.
Второ, за засилване ролята на ООН по спазването на санкциите за незаконен
трафик на ресурси, като се усъвършенстват методите и механизмите за подобряване
наблюдението и възможностите на международните организации и правителствата да
прилагат ембарговите решения.
Трето, за разработване и прилагане на ясен кодекс за поведение на корпорациите
и за прозрачност на търговските сделки и банковите операции, свързани с добив на
нефт, рудодобив и дървесина в зоните с потенциална опасност за конфликти.
Четвърто, за засилване на контрола върху търговията с оръжия, с възможност за
проследяване на техния трафик.
Пето, за диверсификация на икономиката на развиващите се страни, за да не
бъде тя зависима от износа на дефицитни и непреработени ресурси.
Шесто, за подобряване информираността на потребителите за взаимовръзката
между експлоатацията на някои ресурси и провокирането на тероризъм и конфликтни
ситуации по света.
В заключение може да се каже, че в съвременната световна икономика действат
две обективни тенденции, които в близкото бъдеще ще определят състоянието и
перспективите за развитие на съвременните международни икономически и
 252

политически отношения: първо, процесът на глобализация на световното стопанство,

който е предизвикан от развитието и задълбочаването на икономическите връзки между
страните, либерализиране на търговията, създаване на съвременни телекомуникационни
и информационни системи и световни технически стандарти и норми и второ,
икономическо сближаване и взаимодействие на страните на регионално ниво,
формиране на големи регионални интеграционни структури, развиващи се в посока на
създаване на относително самостоятелни центрове на световното стопанство.
 253

Справочен речник

Авал - приети в Европа гаранции (обикновено банкови) за плащания.

Аванс - парична сума, давана във връзка с предстоящи плащания .
Авизо - официално известие, главно за разчетни операции, насочени от един
контрагент към друг.
Авоари - 1) активи - парични средства, чекове, полици, акредитиви, с които се
извършват плащания и погасявания на задължения; 2) средства на банка в
чуждестранна валута, депозирани на нейна сметка в чуждестранни банки.
Автаркия - държавна икономическа политика, насочена към стопанско
обособяване на страната или от световното стопанство с цел създаване на
самоосигуряваща се икономика.
Агент - доверено лице (юридическо или физическо), извършващо определени
действия по поръчение на друго лице и в негов интерес.
Акредитив - задължение на банка да извърши по молба и в съответствие с
указанията на вносителя плащане, в пределите на определена сума и срок и срещу
предвидени за целта документи.
Алтернативна цена – работно време, необходимо за производството на единица
от една стока, изразено чрез работното време, необходимо за производството на
единица друга стока.
Акцепт - съгласие за осребряване на парични и стокови документи във
вътрешния и международния обмен.
Акциз - една от разновидностите на косвените данъци, свързана с движението на
стоките. Акцизът се плаща от потребителя като добавка към цената при закупуване на
облагаемата стока и услуга. Има за цел ограничаване потреблението на отделни стоки.
Акционерно дружество - предприятие, чийто капитал се формира в резултат на
обединяване на отделни капитали чрез продажба и покупка на акциите на даденото
акционерно дружество.
Акция - ценна книга, носител на собственост. Тя е един от повече на брой равни
дялове, удостоверяващи собственост в акционерно дружество и даваща право на
дивидент.
Алтернативна цена - работно време, необходимо за производството на единица
от една стока, изразено чрез работното време, необходимо за производството на
единица друга стока.
Амортизация - парично изражение на износването на основните средства за
производство. Механизмът на амортизацията се свежда до прехвърляне на части от
стойността на основните средства в течение на определен срок от тяхната експлоатация
върху производствените разходи.
Антидъмпингово мито - временно обмитяване в размер на разликата между
продажната цена на стоката на вътрешния и външния пазар, въвеждано от внасящата
страна с цел неутрализиране на негативните последствия от нелоялната ценова
конкуренция на основата на дъмпинга.
Анюитет - актив, носещ на собственика си периодично фиксирани суми.
Анюитетен заем - заем, който се погасява в определен срок с периодични
фиксирани вноски. Традиционен такъв заем са ипотеките.
Арбитраж - операция, предполагаща покупка на валута или друг актив (стока,
ценни книжа) на един пазар, и нейното незабавно продаване на друг пазар и получаване
на печалба поради разликата в цените.
 254

Аренда - имуществен наем. Договор, по който собственикът на земя, строеж,

оборудване или друго имущество предоставя на отделно лице или група лица своето
имущество за временно ползване срещу определено възнаграждение.
Асоцирани компании - предприятия, в които прекият инвеститор-президент
владее по-малко от 50% от капитала.

Базова страна - страна, в която е разположено главното подразделение на

международната корпорация.
Банка - финансово учреждение, с права да набира депозити, да отпуска кредити
и да извършва други финансови сделки.
Банков кредит - предоставяне от банката за временно ползване на собствен или
привлечен капитал.
Банков резерв - установявано от Централната банка ниво на паричните резерви,
които останалите банки са длъжни да поддържат на сметки в нея и като наличност в
своите каси.
Бартер - размяна на стока срещу стока без посредничеството на пари.
Бизнес-план - документ, предхождащ създаването и финансирането на
предприятие, в който се разглеждат всички аспекти на бъдещата предприемаческа
дейност.
Бондов склад - склад към определена митница, в който могат да се съхраняват
вносни стоки, без да се заплаща мито.
Борса - пазар, на който се търгуват ценни книжа или стоки по каталог или
образец.
Брокер - посредник, съдействащ за извършване на сделка между заинтересовани
страни (клиенти).
Брутен вътрешен продукт (БВП) - мярка на националния продукт, произведен в
страната. Той е съизмерим с Брутния национален продукт (БНП) след приспадане на
чистия доход от чужбина.
Брутен национален продукт (БНП) - съвкупната величина на произведения краен
национален продукт за определен период от време, най-често за една година.
Бюджет - план на паричните приходи и разходи на държава, предприятие,
учреждение и други за определен период.
Бюджетен дефицит - част от разходите и предоставените кредити, която
превишава постъпленията в бюджета от данъци и погасявания от минали кредити и
която се покрива от правителството за сметка на получени заеми или намаляване на
резервите.
Бюджетно салдо - разликата между бюджетните постъпления и общата сума на
бюджетните разходи.

Валута - наличната част от паричната маса, използвана в дадена страна,

намираща се в обръщение под формата на банкноти и монети.
Валутен борд (паричен съвет) - парична система, при която се фиксира курсът на
националната валута към избрана чужда валута (валути), при което се поддържа пълна
конвертируемост на националната валута.
Валутен коридор - установени предели на колебание на валутния курс, които
държавата се задължава да поддържа.
Валутен курс - съотношението, в което се разменят две национални парични
единици (валути). Цена на валутата.
Валутен паритет - законодателно установено съотношение между национална и
чуждестранна валута.
 255

Валутен резерв - резерв на една държава, държан във формата на чуждестранни

платежни средства, злато и други международно признати активи.
Валутен суап - разновидност на валутните операции, при които се съчетава
форуърдна сделка и спот-сделка. При суапова сделка продажбата на налична валута
(спот) се осъществява едновременно с нейната покупка на определен бъдещ срок
(форуърд) или обратно, т.е. обмен между определено количество от две валути с
последващ обратен обмен между тях по съгласуван курс.
Валутна кошница - набор от национални валути, които се използват за
определяне на валутния курс на националната или на международна колективна валута.
Валутна опция - контракт, даващ на купувача право, но не налагащ
задължението, да купи или продаде определено количество валута по съгласувана цена
до определена дата, срещу заплащане на определена сума.
Валутна политика - комплекс от мерки, провеждани от правителството или
международни финансови организации в областта на валутно-кредитните отношения.
Девизна В.п. - метод за регулиране на валутния курс чрез покупка или продажба на
валута на валутния пазар от страна на централната банка. Дисконтна В.п. - метод за
регулиране на валутния курс чрез повишаване или понижаване на банковия лихвен
процент от страна на централната банка.
Валутни активи - обикновено, най-значимата част от международните активи,
състояща се от искове към нерезиденти във формата на чуждестранна валута, банкови
депозити, правителствени ценни книжа, други ценни книжа.
Валутни рискове - рискове, възникващи във връзка с използването на няколко
валути в международните сделки.
Валутни спекулации - операции на банкови учреждения, фирми, юридически и
физически лица, с цел получаване на печалба от промяната на валутния курс с времето
или на различните пазари на валута.
Варант - форма на опция, даваща право на неговия притежател да купи от
продавача на варанта определено количество акции и облигации по специално
договорени условия в течение на определен период от време.
Взаимен дъмпинг - насрещна търговия между две страни с едни и същи стоки по
занижени цени.
Взаимно търсене - показател, обобщаващ търсенето и предлагането и показващ,
какво количество вносна стока е необходимо на страната, за да я заинтересова да
продава различни количества друга стока извън страната.
Външен ефект от мащаба - намаляване разходите на единица продукция в
рамките на фирмата в резултат на увеличаване мащабите на производството в отрасъла
като цяло.
Вътрешен ефект от мащаба - намаляване разходите на единица продукция в
рамките на фирмата в резултат на увеличаване мащабите на нейното производство.
Вътрешна субсидия - най-замаскиран финансов метод на търговската политика и
дискриминация срещу вноса, предвиждащ бюджетно финансиране на производството в
страната на стоки, конкуриращи се с вносните.
Вътрешно-отраслова търговия - обмен между страните на диференцирани
продукти от един и същи отрасъл.

Гаранция - задължение на субект (гарант) да изпълни условията на договора. Тя е

инструмент, защитаващ търговските интереси на партньорите и служи като
стабилизатор на националните и международните икономически отношения.
Главница - сумата, взета на заем, без начислената върху нея лихва.
 256

Данък - задължително плащане, вземано от физически и юридически лица, по

ставка, установена по законодателен път.
Данък върху добавената стойност (ДДС) - вид косвен данък, налаган върху
общата сума на произведената добавена стойност на стоката или услугата, т.е. данък
върху част от стойност на продукцията или услугата, реализирани вътре в страната,
добавяна на всеки стадий от производството и обръщението.
Данък върху оборота - общ данък с унифицирана ставка, налаган върху
стойността на стоките, продавани в търговията на едро и дребно.
Данък общ доход - вид пряк данък, който се плаща от физическите лица по
законодателно установени ставки.
Данъчна база - стойност или обем, върху който се налага данъка.
Данъчна ставка - определян от закона процент върху данъчната база, постъпващ
в бюджета в качеството на данък.
Данъчни пристанища - неголеми държави или територии (най-често островни),
които предоставят данъчни привилегии на своята територия, с цел привличане на
чуждестранни капитали.
Девалвация - официално намаляване курса на националната валута. При плаващ
валутен курс девалвацията губи своя смисъл.
Делкредере - предоставяне изпълнението на сделка на трети лица, с които
комисионер по нея е сключил договор от свое име, но в интерес и за сметка на своя
поръчител. За такава операция на комисионера се изплаща допълнително
възнаграждение, но той носи пред своя поръчител непосредствена отговорност за
неизпълнението на сделката от третите лица.
Демонетизация - загуба на паричните функции, които изпълняват благородните
метали (златото и среброто). Среброто - в края на 19-ти век, а златото - в средата на 20-
ти век.
Депозит - парична сума, държана от клиент по сметка в банка, т.е. задължение на
банката към свой вложител.
Депресия - продължителен период на застой в икономическата активност и
високо ниво на безработица.
Дефлация - изтегляне от обръщението на част от излишните парични средства с
цел намаляване на инфлацията. Това става чрез увеличаване на продажбите на
държавни ценни книжа, замразяване на заплатите, увеличаване на данъците и други
механизми.
Джобър - комисионер, маклер, професионален търговец, сключващ сделки за
собствена сметка.
Диверсификация - разнообразяване на производствената дейност с оглед
намаляване на риска при промени в пазарната конюнктура и максимизиране на
печалбата.
Дивидент - част от общата сума на чистата печалба на акционерното дружество,
разпределяна между акционерите в съответствие с притежаваните от тях акции.
Дилър - лице, което се занимава с препродажба на стоки и валута, в повечето
случаи от свое име и за своя сметка.
Дистрибутор - разпределител, разновидност на агента, който се занимава с
реализацията на стоки, главно от чуждестранен произход, в пределите на своя регион.
Дистрибуторът, за разлика от агента, закупува стоките и става техен собственик.
“Доброволно” ограничаване на износа - количествено ограничение на износа,
основано на обстоятелството единият от партньорите да ограничи търговията си или да
не разширява своя износ, прието в рамките на официално междуправителствено или
неофициално споразумение за установяване на квоти за износа на стоки.
 257

Доларизация - използване на чуждестранна валута в качеството на средство за

обръщение, разчетна единица и средство за спестяване.
Дъмпинг - метод на финансовата не тарифна търговска политика, когато се
продава дадена стока на външния пазар по цени по-ниски от нормалното ниво на
цените, съществуващо на вътрешния пазар.
Държавен дълг - съвкупност от преките задължения на правителството пред
икономиката и външния свят, натрупан в резултат на бюджетни операции в миналото,
които трябва да бъдат покрити за сметка на бъдещ бюджет.
Дъщерни компании - предприятия, в които прекият инвеститор-нерезидент
владее над 50% от капитала.

Евроакции - акции, емитирани в чужда валута и продавани извън страната на

издателя (в Европа).
Евродолари - депозити в доларово изражение, държани в банки извън пределите
на САЩ, основно в Европа.
Европейска валутна система - регионална валутна система, представляваща
организационно-икономическа форма на отношения между редица страни от
Европейския съюз във валутната област.
Експорт - продажба на стока, предвиждаща износ зад границата.
Експортна субсидия - парични плащания, насочени към подкрепа на
националните износители и косвена дискриминация на вноса.
Експортни данъци - вид косвен данък, налаган на изнасяните стоки зад
границата и използван за регулиране обема и структурата на износа.
Експортно кредитиране - метод на финансова не тарифна външнотърговска
политика на държавата, предвиждащ финансово стимулиране на развитието на износа
на национални стоки.
Еластичност - мярка за степента, в която търсенето, респективно предлагането,
на дадена стока или услуга реагира на промените в някои от влияещите фактори
(например, на цената или дохода).
Емиграция - напускане пределите на една страна от нейно трудоспособно
население.

Жизнен цикъл на стоката - последователност в етапите на търговското развитие,

през които преминават стоките за времето на своето съществуване на пазара. Той
започва от момента на първата поява на стоката на даден пазар и приключва с
напускането й на този пазар. Ж.ц. на едни и същи стоки на различните пазари ще бъде
различен.

Задължителни резерви – изисквания към търговските банки да държат по сметка

в централната банка или в трезорите на самите търговски банки, резерви, определяни от
централната банка като процент върху набраните от търговските банки депозити.
Заемен капитал - съвкупност от привлечени средства, които предприятието
използва за финансиране на своята текуща стопанска дейност или за капиталови
инвестиции.
Закон за намаляващата рентабилност (възвръщаемост) - намаляване на крайния
резултат от производствената дейност, след определен обем на производството, в
резултат от увеличаване на един от производствените фактори, при неизменно
количество на останалите производствени фактори.
Залог - обезпечение на заем, прехвърлено за съхранение на неутрално място или
на името на кредитора. Собствеността върху залога остава на заемателя, но правото на
 258

разпореждане се прехвърля като гаранция за връщането на заема. След изплащането на

дълга, залогът се връща на кредитополучателя.
Запис на заповед - едностранно и безусловно писмено задължение на издателя, в
установена от закона форма, да плати на падежа определена сума на бенифициента
(притежателя на записа на заповед) или на негова заповед.
Земя, като производствен фактор - всичко, което природата е предоставила на
човека за неговата производствена дейност (земя, полезни изкопаеми, вода, въздух, гори
и др.).
Златен стандарт - международна валутна система, основана на официално
фиксирано златно съдържание на националните валути, при задължение на централните
банки да купуват и продават националната валута в обмен на злато.
Златно-девизен стандарт - международна валутна система, основана на
официално установен фиксиран паритет на валутите към долара на САЩ, който е бил
конвертируем в злато по фиксиран курс.

Изключване от национален режим – инструмент на вътрешната икономическа

политика, дискриминиращ на вътрешния пазар чуждестранните производители на
услуги в сравнение с местните.
Износ на капитал - сбор от кредитите, отпуснати на чуждестранни
заемоискатели, и средствата, използвани за покупка на реални или финансови активи.
Икономическа интеграция - процес на икономическо взаимодействие между
страни, водещ към сближаване на стопанските механизми, приемащ формата на
междудържавни споразумения и съгласувано регулиран от междудържавни органи.
Икономическа операция - сделка, при която се променя собствеността на
материални или финансови активи или се оказват услуги.
Импорт - покупка и внос на стоки от чужбина.
Импортни мита - вид косвен данък, налаган на внасяните в страната стоки,
използван за регулиране на обемите и структурата на вноса.
Импортно заместващ ръст - увеличаване производството на вид стоки, които
страната внася, водещо до подобряване на условията на търговия на страната по
отношение на нейните търговски партньори.
Инвестиционен (кредитен) рейтинг - оценка за платежоспособността на издател
на финансови инструменти, давана от специализирани агенции.
Инвестиционна позиция - съотношението между активите, които има страната в
чужбина, и активите, които притежават чужденците в дадена страна. В активите се
включват ценни книжа и преки инвестиции.
Инвестиция - разходи за покупка на нов физически капитал.
Индекс Дау Джонс - статистически показател, характеризиращ измененията в
деловата активност на основата на динамиката в курса на акциите на 65 най-големи
компании в САЩ (30 промишлени, 20 транспортни, 15 комунално-битови). Използва се
за оценка на икономическата конюнктура на световните пазари.
Индекс на експортните цени - индекс, фиксиращ измененията на базовите цени
или на цените ФОБ (свободно на борда на кораба) на основните стоки на износа.
Индекс на импортните цени - индекс, фиксиращ изменението на базовите цени
на основните вносни стоки, включително стойността на застраховката и фрахта (СИФ).
Индекс на потребителските цени - измерва цените на кошница от стоки и
услуги, купувани от едно типично домакинство в течение на определен период, в
сравнение с цените на същата кошница в предходния период. С този индекс,
обикновено, се измерва инфлацията.
 259

Индекс на производствените цени - индекс, отразяващ изменението на базовите

цени или цените на производителя в рамките на вътрешното промишлено производство.
Индекс на цените на дребно - индекс, отразяващ измененията в цените на
стоките, продавани на домакинствата и предприятията.
Инкасо - банкова разчетна операция, посредством която банката по поръчение на
своя клиент получава, на основата на съответните документи, припадащите му се
парични средства от платеца за отправени на негов адрес стоки и оказани услуги и
зачисляване на тези средства по сметката на клиента в банката. Инкасо, което не се
съпровожда от търговски документи, се нарича чисто инкасо (полици, чекове и т.н.).
Институционална единица - икономически агент, който притежава стоки и
активи, има икономически задължения и от свое лице може да осъществява сделки с
други агенти.
Интелектуална собственост - творения на човешкия разум, на човешкия
интелект. За разлика от другите видове собственост, тя няма материален характер. И.с. е
знание, умение, информация, и може да бъде разполагана на материален носител и
разпространявана в неограничено количество копия. Собствеността се идентифицира
не със самите копия, а с отразената върху тях информация.
Ипотека - залог на недвижима собственост (земя и строежи).

Капитал - производствен фактор, натрупан запас от средства в производствена,

парична и стокова форма, необходими за създаване на определени продукти.
Капиталови разходи - разходи на държавата за инвестиране в основни фондове и
преводи от капиталов характер (на държавни предприятия, местни бюджети и т.н.).
Картел – вид монополно обединение, участниците в което запазват
производствената и търговската си самостоятелност. Споразумения в тях се отнасят
само за цените и разпределението на пазарите.
Квота - количествена не тарифна мярка за ограничаване на вноса или износа на
определено количество стоки.
Клиринг - система от безналични разчети за стоки, услуги, ценни книжа,
основана на взаимно признаване на насрещни искания и задължения.
Количествени ограничения - административна форма за не тарифно държавно
регулиране на търговския оборот, определяща количеството и номенклатурата на
стоките, разрешени за внос или износ.
Командитно дружество - смесена фирма, при която един от участниците е
неограничено отговорен, а останалите са отговорни само в пределите на внесените от
тях дялове.
Конвертируемост на валутата - способност на националната валута свободно да
се разменя за чуждестранни валути във всякаква форма и във всички видове операции,
без ограничения.
Конвертируемост на капиталовите операции - отсъствие на ограничения за
плащанията и трансферите по международните операции, свързани с движението на
капитала. Такива като преки и портфейлни инвестиции, кредити и капиталови грантове.
Конкуренция - съперничество между отделни производители на стоки и услуги
за най-изгодни условия на производство и реализация с цел получаване на най-големи
печалби.
Коносамент - документ, издаван от превозвача на изпращача на стоката за
удостоверяване, че стоката е приета от него със задължението да бъде доставена до
посоченото пристанище.
 260

Консигнация - договор, чрез който едната страна се задължава по поръчение на

другата, срещу определено възнаграждение, в течение на определено време да продава
от свое име, но за сметка на поръчителя, стоки на трети лица.
Консорциум - временен съюз на независими стопански фирми и организации,
създаван с цел координиране на съвместната дейност при реализацията на
инвестиционни проекти, научно-технически и целеви програми в производствената
сфера.
Кореспондентска сметка - сметка, на която се отразяват разплащания, извършени
от една банка по поръчение и за сметка на друга банка, на основата на сключен
кореспондентски договор. К.с. могат да се откриват както на взаимна основа, така и на
едностранна основа.
Корпоративен данък - вид пряк данък, плащан от печалбата на предприятието
(данък-печалба) по законово установени ставки.
Косвена котировка – изразяване на валутния курс на единица чуждестранна
валута чрез определено количество единици национална валута.
Косвени данъци - редовни данъчни отчисления, плащани от производителите
при производството, продажбата, покупката и крайното използване на стоки и услуги,
отнасяни към производствените разходи.
Котировка - установяване на курсовете, съотношението при обмена на
чуждестранните валути с валутната единица на дадена страна.
Кредитна линия - юридически оформено задължение пред заемателя, банка или
друго кредитно учреждение, да му предоставя в течение на определен срок кредити в
пределите на съгласуван лимит.
Крос-котировка – изразяване курсовете на две валути една към друга, чрез курса
на всяка от тях по отношение към трета валута, обикновено към щатския долар.

Лизинг - дългосрочна аренда на техника и оборудване.

Ликвидност - 1) възможност, даден актив, да се превърне в налични пари за най-
кратко време с минимални загуби; 2) способност на банка да посреща плащанията към
своите вложители във всеки момент.
Лихва - цена на парите, взети на заем.
Лихвен процент - процентното отношение между лихва и главница
Лиценз - разрешение за използване от физически или юридически лица на
фирмена собственост - изобретения, промишлени образци, търговски знаци и други
и/или ноу-хау, необходими за промишлено или търговско използване срещу определено
възнаграждение или безвъзмездно в течение на определен срок.
Лицензиране - регулиране на външно-икономическата дейност чрез разрешения,
издавани от държавните органи за внос или износ на стоки в установени количества за
определен период от време.
Ломбарден кредит - кредит, отпуснат срещу залог на движими вещи (ценни
книжа, вземания и др.).
Лондонски клуб - консултативен комитет на най-големите частни банки-
кредитори, заседаващ във връзка с техните преговори с правителствата на страни-
длъжници по въпросите на преструктурирането на техните частни задължения, които
обикновено се водят от една от банките от името и по поръчение на другите банки,
участващи в консултативния комитет.
Лот - стандартен размер на сделки, партида еднородни стоки или определен обем
еднородни дейности.
 261

Маклер - посредник при сключване на сделки на фондови и стокови борси.

Маклерът действа по поръчение на клиента и за негова сметка.
Макроикономика - раздел от икономическата наука, в който се изследват
глобални икономически процеси. Макроикономиката изучава функционирането на
такива системи като брутен продукт, национален доход, икономически растеж,
инфлация, безработица и др.
Марж - понятие, употребявано в търговската, борсовата, застрахователната и
банковата практика и обозначава разликата между цените на стоките, курсовете на
ценните книжа, лихвените проценти и др.
Маркетинг - фирмена философия и пазарна концепция за управление на
производството и реализацията в дадено предприятие.
Международен обмен на технологии - междудържавно движение на научно-
технически постижения на комерсиална или безвъзмездна основа.
Международен транспорт - услуги от всички видове транспорт (морски,
въздушен, земен, речен и космически), оказвани от резидентите на една страна на
резидентите от друга страна.
Международен център по регулиране на инвестиционни спорове (МЦРИС) -
създадена в рамките на групата на Световната банка автономна организация за
урегулиране на спорове между правителствата и чуждестранните инвеститори.
Международна макроикономика - част от теорията на международната
икономика, изучаваща закономерностите на функционирането на отворените
национални икономики и световното стопанство като цяло в условията на глобализация
на пазарите.
Международна валутно-финансова система - форма на организация на валутно-
финансовите отношения, скрепена чрез международни споразумения, функциониращи
самостоятелно или обслужващи международното движение на стоките и
производствените фактори.
Международна икономика - част от теорията за пазарната икономика, изучаваща
закономерностите на икономическото взаимодействие на пазарните субекти от
различни държави в областта на международния обмен на стоки, движението на
производствените фактори и финансирането и формирането на международната
икономическа политика.
Международна кооперация на труда - устойчив обмен на продукти между
страните, произвеждани от тях с най-голяма икономическа ефективност, основан на
международното разделение на труда.
Международна корпорация - организационна структура на големите корпорации,
осъществяващи преки инвестиции в различни страни от света.
Международна микроикономика - част от теорията на международната
икономика, изучаваща закономерностите на движението на конкретни стоки и техните
производствени фактори между страните, а също и на техните пазарни характеристики
(търсене, предлагане, цена и др.).
Международна организация на труда (МОТ) - създадена през 1946 г, като
специализирана агенция към ООН автономна международна организация, занимаваща
се с разработване и съгласуване на международни стандарти в областта на пазара на
труда.
Международна търговия - сфера на международните стоково-парични
отношения, представляваща съвкупността от външната търговия на всички страни в
света.
 262

Международно движение на капитала - разполагане и функциониране на капитал

извън страната, преди всичко, с цел неговото самонарастване. М.д.к. е синоним на
понятието “износ на капитал”.
Международни заеми и кредитиране - даване и получаване на заем за определен
срок срещу заплащане на определен лихвен процент за неговото използване.
Международно разделение на производствените фактори - исторически
формирало се или наложило се съсредоточаване на отделни производствени фактори в
различни страни, явяващи се предпоставка за производство на определени стоки,
икономически по-ефективно, отколкото в други страни.
Международно разделение на труда - висша степен на развитие на общественото
териториално разделение на труда между страните, предвиждаща устойчива
концентрация на производството на определена продукция в отделни страни.
Междуотраслова търговия - обмен между страните на хомогенна продукция от
различни отрасли.
Мениджмънт - способ за управление на социално-икономически процеси чрез
създаване на необходимите организационни условия за използване на науката и
практическите навици и умения.
Мениджър - управител, администратор, лице, организиращо определена работа
на основата на съвременни методи на управление.
Миграционно салдо - разлика между емиграцията от и имиграцията в дадена
страна.
Миграция на работната сила - преселение на трудоспособно население от една
страна в друга страна за повече от една година, предизвикано от икономически или
други причини.
Микроикономика - раздел от икономическата наука, изучаващ проблемите от
гледна точка на отделните участници в икономическия процес, които вземат независими
решения в областта на производството и потреблението.
Митническа стойност на стоката - цена на стоката, формираща се на свободния
пазар между независими продавачи и купувачи, по която тя може да бъде продадена в
страната, за която е предназначена в момента на подаването на митническата
декларация.
Митническа тарифа - систематизирани таблици от мита в съответствие със
стоковата номенклатура на външноикономическата дейност, прилагани за стоки,
преминаващи през митническата граница.
Мито - задължително плащане, събирано от митническите органи при внос или
износ на стока.
Многонационални корпорации - корпорации, основната част от капитала на
които принадлежи на две или повече страни, а филиалите им се намират в различни
страни.
Многостранна агенция за гарантиране на инвестициите (МАГИ) - автономна
организация на групата на Световната банка, осъществяваща застраховане на
чуждестранни инвестиции.
Множественост на валутните курсове - законодателно установено използване на
различни курсове на националната валута, в зависимост от вида на валутните операции,
на участниците в тези операции и на валутата, в която те се осъществяват.
Мобилен фактор - производствен фактор, свободно преместващ се между
отраслите.
Монетарно злато - злато с проба не по-ниска от 995/1000, намиращо се в
хранилищата на централната банка или правителството, което във всеки момент може
 263

да бъде продадено за чуждестранна валута на световния пазар или на международни

организации.
Монопол - 1) изключително право, предоставяно на държавата, на фирма, на
организация или на физическо лице за осъществяване на някаква дейност; 2) много
големи компании и/или техни обединения (картели, тръстове, концерни, консорциуми и
др.).
Монополна цена - модифицирана пазарна цена, превишаваща стойността и
производствената цена и осигуряваща получаването на свръхпечалба.
Мораториум - отсрочка за изпълнение на задължения, обявяван от
правителството, във връзка с настъпване на извънредни обстоятелства.

Налични пари и депозити - банкноти и монети, намиращи се в обръщение и

използвани за разплащания, депозити до поискване, спестявания, срочни и други
депозити.
Национален доход - новосъздадената стойност от обществото за една година. За
разлика от брутния вътрешен продукт, в него не се включват амортизационните
отчисления, косвените данъци и държавните субсидии.
Национална валута - законно платежно средство на територията на емитиращата
го страна.
Национална счетоводна система - съвкупност от международно признати
правила за отчитане на икономическата дейност, отразяващи всички основни
макроикономически връзки, включително и взаимодействието на националната и
международната икономика.
Национално богатство - съвкупността от създадените материални блага,
натрупани от обществото за целия период на предшестващото го развитие, а също така
и включените в стопански оборот природни ресурси.
Негоцируем (прехвърляем) - качество на финансов инструмент, изразяващо се
във възможността да се прехвърля от едно лице на друго, при спазване на определени
условия.
Независимо плаващ валутен курс - курс, определян на основата на
съотношението между търсенето и предлагането на валута на валутния пазар без
намесата на държавата.
Нерезиденти - всички институционални единици, постоянно намиращи се на
територията на друга държава.
Не тарифни ограничения - регулиране на външната търговия с помощта на
количествени ограничения (квоти, лицензи, “доброволни” ограничения), скрити
ограничения (държавни покупки, изискване за наличие на местни компоненти,
технически бариери, данъци и такси) или финансови инструменти (субсидии,
кредитиране, дъмпинг).
Нетъргуеми стоки - стоки, които се потребяват в страната, в която се
произвеждат, и не се обменят между страните.
Номинал - изписаната стойност на лицевата страна на ценна книга.
Ноу-хау - знания, опит и навици в областта на новата техника, технологии и
материали и свързаните с тях знания и опит в областта на управлението, икономиката,
финансите и други, които могат да бъдат използвани, представляват ценност, носят
поверителен характер и не са защитени на национално и международно ниво.

Облигация - ценна книга, представляваща задължение на държавата или

акционерното дружество пред нейния държател. За разлика от акцията, нейният
собственик не е член на акционерното дружество и няма право на глас.
 264

Обратна РЕПО операция - договор за покупка и обратна продажба на ценни

книжа след определен срок, по определена в договора цена.
Овърдрафт - кредит по текуща сметка на клиент в търговска банка. Овърдрафтът
се договаря при откриване на сметката и не може да надвишава фиксираната сума.
Олигопол - вариант на монополистическа структура на пазара, при който на
пазара излизат няколко големи компании, често провеждащи съгласувана политика в
областта на производството, реализацията, цените, износа и др.
Операции на свободния пазар - покупка или продажба на ценни книги или други
финансови инструменти от централната банка с цел регулиране на паричното
обръщение.
Опция - контракт, даващ право на купувача, срещу определено заплащане, но без
да го задължава, да купи или да продаде определено количество стоки, валута или
акции по предварително договорена цена, в течение на определен срок. Опцията има
цена, наречена премия.
Основни средства - средства на труда без малоценните и бързо развалящите се
предмети. Към О.С. се отнасят: поземлени участъци и обекти за природоползване,
здания и съоръжения, машини и оборудване, транспортни средства.
Официални резерви - съвкупност от чуждестранните активи на централната
банка и ликвидните валутни резерви на правителството, които могат да бъдат
използвани за осъществяване на външни разплащания.
Офшорен център - страна, район, град, разрешаващ на нерезиденти
(чуждестранни юридически и физически лица) да водят от тяхна територия задгранична
търговска дейност при привилегировани данъчни, регистрационни, валутни,
митнически и административни условия.

Падеж - дата, на която дългът става изискуем, срещу предявяване на съответен

документ (облигация, полица и др.).
Паралелно обръщение на валута - използване на една или няколко чуждестранни
валути в паричната система на страната заедно с националната валута, признати за
законно платежно средство.
Пари - общоприет посредник при размяната на стоки и услуги.
Пари в обръщение - банкноти и монети извън банката.
Парижки клуб - създадена през 1956 г. неформална организация на страните-
кредитори, занимаваща се с държавните дългове и провеждаща със страните-длъжници
многостранни преговори по проблемите на преструктурирането на държавните дългове.
Парична маса - пуснати пари в обръщение, под контрола на държавата.
Парична политика - политика на централната банка по отношение на паричното
предлагане и лихвените проценти, с оглед достигане на определени макроикономически
цели.
Пасиви - включват собствения капитал и привлечените средства, т.е. източниците
на средства за предприятието или финансовата институция.
Патентно изобретение - изобретение, чието монополно право е защитено
законодателно и потвърдено с издаване на държавен ведомствен патент. Всяка държава
определя срок на действие на патента (20-25 години).
Печалба от обмена - преимущества, получавани само за това, че страната е
влязла в търговски отношения с други страни.
Печалба от специализация - преимущества, получавани от страните, поради това,
че в международния стокообмен са съсредоточили своите усилия в производството на
стоки, за които имат относителни предимства.
 265

Печалба от търговия - икономически ефект, който получава всяка от участващите

в търговията страни, ако всяка от тях се специализира в търговия с такива стоки, в
производството но които има относително предимство.
Плаващ валутен курс - свободно изменящ се, под влиянието на търсенето и
предлагането, валутен курс, върху който държавата може, при определени
обстоятелства, да въздейства чрез валутна интервенция.
Платежен баланс - статистически отчет, в който в систематизиран вид се дават
общите данни за външноикономическите операции на дадена страна с друга страна за
определен период от време.
Полица - безусловно писмено законово валидно задължение да се изплати
определена сума пари при поискване или в определен бъдещ момент.
Портфейлни инвестиции - инвестиции в чуждестранни ценни книжа, с цел
извличане на доход, но не даващи право на контрол върху обекта на инвестициите.
Потребителска кошница - набор от стоки и услуги, обективно необходими за
удовлетворяване на основните потребности на човек и тяхната оценка в действащи
цени.
Правило на Валрас - стойността на вноса на страната е равна на сбора от
стойността на износа и чистата задгранична продажба на активи и лихвените проценти
по тях.
Пределна производителност на труда - размер на прираста на съвкупния доход, в
резултат на използване на допълнителна единица труд.
Пределна склонност към внос - изменение в нивото на вноса в резултат на
получаването на допълнителна единица доход.
Пределна склонност към потребление - изменение в нивото на потреблението в
резултат на получаването на допълнителна единица доход.
Пределна склонност към спестяване - изменение в нивото на спестяванията в
резултат на получаването на допълнителна единица доход.
Пределно ниво на заместване - такова количество единици от стока “А”, което
трябва да се пожертва, за да се получи допълнителна единица от стока ”Б” и при това,
да се запази съществуващото ниво на потребление.
Пределно ниво на трансформация - количество единици от стока “А”,
производството на които трябва да се пожертва, за да се произведе допълнителна
единица от стока “Б”.
Преднамерен дъмпинг - временно умишлено намаляване на експортните цени с
цел да се отстранят конкурентите от пазара и последващо установяване на монополни
цени.
Преки данъци - редовни данъчни отчисления в полза на централните или
местните органи на държавната власт от физически и юридически лица от всички
видове получавани доходи, включително печалбата и дохода от собственост.
Преки задгранични инвестиции - капиталовложение на резидент от една страна в
предприятие на резидент в друга страна, с права за реален контрол върху обекта на
инвестиране.
Преструктуриране на дълга - предприемани съгласувани между длъжника и
кредитора мерки, насочени към поддържане платежоспособността на длъжника в
средно срочна и дългосрочна перспектива.
Прогресивен данък - данък, ставката на който нараства с увеличение на дохода.
Продажба на държавни ценни книжа - финансиране на бюджетния дефицит за
сметка на заеми от частния банков или не банков сектор.
Производствени фактори - ресурси, които са необходими, за да се произведе
дадена стока.
 266

Просрочка на плащания по дълг - начин за извънредно финансиране на

платежния баланс, в рамките на който страната, със съгласието или без съгласието на
кредитора, не плаща редовните си вноски по външния дълг.
Протекционизъм - държавна политика за защита на вътрешния пазар от
чуждестранна конкуренция. Провежда се основно чрез тарифни и не тарифни
инструменти на търговската политика.
Пул - временно обединяване на компании за контролиране на цените,
разпределение на риска, разпределение на пазара или други цели.
Пълна заетост - състояние на равновесие на трудовия пазар, при което се
допуска и положително ниво на безработицата.
Пълна конвертируемост - отсъствие на каквито и да е ограничения или контрол и
по текущите, и по капиталовите операции.

Рабат - отстъпка от цената, предоставяна при определени условия.

Ревалвация на валутата - законодателно повишаване курса на валутата или
паритета при режим на фиксиран валутен курс. Антипод на девалвация.
Реекспорт - продажба чрез износ зад границата на преди това внесена и не
подлагана на преработка стока.
Реемиграция - завръщане на емигранти в родната страна на постоянното си
местожителство.
Резервна валута - валута или валути, в които страните държат своите ликвидни
международни резервни активи, използвани за покриване на отрицателното салдо в
платежния баланс.
Резервни активи - международни високоликвидни активи на страната, намиращи
се под контрола на правителството, които могат да бъдат използвани за финансиране на
дефицита в платежния баланс и регулиране курса на националната валута.
Резиденти - всички институционални единици, постоянно намиращи се на
територията на дадена страна, независимо от тяхното гражданство или принадлежност
на капитала.
Реинвестиране - процес, при който главницата плюс лихвата от предходния
период стават нова главница за следващия (нов) период.
Рекапитализация - замяна на дългове срещу облигации на длъжника или
предоставяне на нови кредити, с целево предназначение за изплащане на минали
дългове.
Рекламация - претенции на купувача към продавача или доставчика за
нарушения в условията на договора.
РЕПО операции - договор за продажба на ценни книжа, с уговорка за обратно
изкупуване, след определен срок, по определена в договора цена.
Рецесия - състояние на спад на икономическата активност и повишена
безработица. Фаза на икономическия цикъл.

Световен пазар - сфера на устойчиви стоково-парични отношения между

страните, основани на международното разделение на труда и другите производствени
фактори.
Световно стопанство - съвкупност от националните икономики на страните в
света, свързани по между си, посредством мобилните производствени фактори.
Свободна търговия - политика на минимална намеса от страна на държавата във
външната търговия, която се развива на основата на свободните пазарни сили –
търсенето и предлагането.
 267

Свободни икономически зони - ограничени територии, на които действат

особени привилегировани икономически условия за чуждестранни и национални
предприемачи.
Свободно пристанище - пристанище или друга територия, на които вносът на
стоки не се облага с мито.
Сегментация на пазара - раздробяване на целевия пазар на по-малки части -
пазарни сегменти, характеризиращи се по еднородност на някакви признаци.
Сертификат - документ, потвърждаващ, че продуктът или услугата
съответствуват на определени стандарти или технически условия.
Сконтов кредит - кредит, отпускан срещу лихва във формата на отстъпка от
номинала на полица, подписана или прехвърлена в полза на заемодателя. Този кредит
обикновено е краткосрочен.
Сконтов процент – лихвеният процент, при който централната банка отпуска
кредити на търговските банки.
Скорост на паричното обръщение - брой пъти, за който всяка парична единица
прави пълен оборот за една година, обслужвайки икономическата дейност.
Скрининг - специална проверка на кредитоспособността, устойчивостта и
добронамереността в международния бизнес.
Смесено дружество - форма на външноикономически връзки, характеризиращи
се с такива признаци като общ капитал и съвместна стопанска дейност и управление.
Собствен капитал - еквивалент на собственото имущество на фирмата, така
наричаните чисти активи. Стойността на чистите активи (чистото имущество) се
определя като разлика между сумата на активите и сумата на заемния капитал,
представена в пасива на баланса.
Спекулативна атака - рязко нарастване на предлагането на валута на пазара в
период на нейното отслабване, водещо до загуба на валутни резерви на страната, в
случай на опити да бъде подкрепен свободният валутен курс.
Специални права на тираж (СПТ) - международен резервен актив, изкуствено
създаден от МВФ в 1969г и периодично разпределян между страните-членки, в
съответствие с техните квоти, който може да бъде използван за получаване на чужда
валута, предоставяне на заеми и осъществяване на плащания.
Спот-курс - курс, по който се обменят валути в течение на не повече от два
работни дни от момента на договарянето.
Спред - разликата между получени и платени лихви, между цена-продава и цена-
купува (на акции, облигации, валута).
Стагфлация - влошаване на връзката между производството и инфлацията, при
която инфлацията расте при същото или намаляващо ниво на производство.
Стенд-бай кредит - вид кредитно споразумение с Международния валутен фонд
за поддръжка на платежния баланс.
Стока - предмет, удовлетворяващ някаква обществена потребност и произведен
за размяна т.е. притежаващ ценност, която се установява в процеса на размяната му с
други стоки.
Суап - размяна на един актив срещу друг сходен актив (ценни книжа, стоки,
валута), отличаващ се по определена характеристика. Например, доход от една валута
срещу доход от друга валута.
СУИФТ /SWIFT/ - система за електронно предаване на информация при
международните разплащания.
Съвкупен продукт - стойността на всички стоки и услуги, произведени в една
икономика за определен период.
 268

Тарифна ескалация - повишаване нивото на митническото облагане на стоките в

зависимост от степента на тяхната обработка.
Тарифна квота - разновидност на променливите мита (при превишаване на
квотата, вносът се облага с по-висока ставка).
Тарифни ограничения - инструмент за регулиране на външната търговия с
помощта на мита и тарифни квоти.
Твърда валута - валута, която се характеризира със стабилен валутен курс.
Теория за абсолютните предимства - страните изнасят тези стоки, които
произвеждат с най- малки разходи (в производството на които имат абсолютни
предимства) и внасят тези стоки, които се произвеждат от други страни с най-малки
разходи.
Теория за сравнителните предимства - ако страни се специализират в
производството на тези стоки, които могат да произвеждат с относително по-ниски
разходи в сравнение с други стоки, то търговията ще бъде изгодна и за двете страни,
независимо от това дали производството в едната от тях е абсолютно по-ефективно,
отколкото в другата.
Технологичен парк - съвкупност от компактно разположени на ограничена
територия неголеми компании, заети с изследвания и разработки, научно обслужване и
други видове дейности, свързани със създаване и комерсиализация на нова техника и
технологии.
Технология - научни методи за постигане на практически цели.
Транснационални корпорации (ТНК) - корпорации, чийто основен капитал
принадлежи на главната компания в една страна, а нейните филиали са разпръснати в
много други страни по света.
Транспортни разходи - всички разходи по доставката на стоката от продавача до
купувача, включващи стойността на фрахта, застраховката, товаро-разтоварни работи,
опаковка и разопаковка и други съпътстващи разходи.
Трансферентна (вътрешнофирмена) цена - разновидност на световните цени. По
тях се осъществяват търговски операции, основно вътре в ТНК. Тези цени могат да се
отклоняват от стойността и производствената цена в достатъчно големи граници в
пряка зависимост от интересите на ТНК.
Трата - писмено задължение в строго установена форма, даваща на неговия
притежател безспорно право след изтичането на срока да изисква от длъжника
изплащане на обозначената парична сума.
Труд - производствен фактор; целесъобразна физическа и умствена дейност на
човека, насочена към постигане на определен резултат.
Търговска банка - банка, предоставяща широк диапазон от финансови услуги,
особено откриване и обслужване на сметки и отпускане на заеми.
Търговски баланс - разликата между износа и вноса на стоки за определен
период от време.
Търговски кредити - задължения, възникващи за потребителя, в резултат на
предоставяне от доставчика кредит на потребителя под формата на стоки и услуги или
предварително заплащане от купувача на още неполучена стока и услуга.
Търговски оборот - сумата от стойността на обема на вноса и износа.
Търговско салдо - разликата между стойностите на вноса и износа.
Търгуеми стоки - стоки, които могат да се предвижват между различни страни.

Уставен капитал - общата сума на акционерния капитал, с който е направена

регистрацията на компанията, в съответствие с акта за нейното учредяване.
 269

Учредителска печалба - доход, получаван от учредителите на акционерното

дружество при стартиране с набирането на акции. Изразява се като разлика между
сумата от реализирането на акциите по цена, превишаваща номиналната стойност на
пуснатите акции и уставния капитал на дружеството.

Факторинг – краткосрочно финансиране чрез продажба на вземане на трета

страна, наричана фактор, която поема риска по събиране на вземането.
Фалит - законова процедура за уреждане на задълженията на физическо или
юридическо лице, които не са в състояние да посрещнат своите задължения към
кредиторите.
Фиксиран валутен курс - официално установено съотношение между
националните валути, допускащо временно отклонение от него в една или друга посока
с не повече от 2,25%.
Филиал - предприятие, изцяло принадлежащо на прекия инвеститор.
Фискална политика - политика на правителството по отношение на държавните
разходи и приходи и балансирането на бюджета.
Фондова борса - организиран и редовно действащ пазар за покупко-продажба на
ценни книжа. Фондовата борса е вторичен пазар, на който основно се препродават
акции.
Форуърд - понятие, определящо сделка или характеризиращо сделка към
определен бъдещ момент, като договарящите се страни постигат съгласие и уреждат
сделката в настоящия момент.
Форуърден курс - съгласуван курс, по който се обменят валути в определен
момент от бъдещето, но не по-малък от три дни след постигане на споразумението.
Франчайзинг - контракт между корпорация и дилър, даваща изключително право
на дилъра за дейност на определена територия. Франчайзингът е хибридна форма,
съвместяваща елементи на лизингово споразумение и дистрибуторски договор.
Реализира се, като правило, между големи компании и дребни фирми и частни лица,
които най-често току що навлизат в бизнеса.
Фрахт - заплащане за превоз товари по море.
Фючърс - прехвърляем договор за покупка или продажба на определен актив, в
определено количество, със стандартизирано качество, по посочени цени и условия на
доставка на или до фиксирана дата. Използва се или за хеджиране (предпазване от
риск), или за спекулации, като реалната доставка на актива обикновено не се извършва.

Хедж, хеджинг, хеджиране - компенсационни действия, предприемани от

продавач или купувач на валутния пазар, за да предпази своя доход в бъдеще от
евентуални промени във валутния курс.
Холдингова компания - предприятие, независимо от неговата организационно-
юридическа форма, което държи контролните пакети от акции на други предприятия.

Целеви кредити - кредити, предоставяни от централната банка на търговските

банки за финансиране на определени проекти в съответствие с държавните приоритети,
предимно на държавни предприятия.
Ценни книжа - общо понятие за означаване на акции, облигации, полици и други
финансови инструменти, продавани на финансовите пазари.
Ценова еластичност на вноса - параметър, показващ, с колко ще се промени
обемът на вноса в реално изражение при промяна на цената с 1%.
Централна банка - банката, която е оторизирана да провежда паричната политика
в дадена страна.
 270

Чек - документ, съдържащ безусловно нареждане до банка, от страна на

притежател на сметка в нея, да изплати посочена в него сума на определено лице или на
предявител.
Чуждестранна валута - платежно средство на други страни, законно или
незаконно използвано на територията на дадена страна.

Англо – български речник
на основни икономичиски понятия
A
Above-normal returns
Absolute advantage
Accomodating monetary policy
Accounting identify
Activist policy
Adjustment mechanism
After-tax profit
Aggregate demand/supply
Aggregate disequilibrium
Aggregate expenditure
Aggregate output
Aggregate production
Antitrust law
Appreciation (of currency)
Asset
Autonomous
consumption/investment
В
Bad loan
Balance of payments
Balance sheet
Bank account
Barriers to trade
Barter
Base interest rate
Benefits and costs
Bill of exchange
Bond-holder
Bond-issuer
Broad money
Brokerage house
Business cycle
Business inventories
С
Capacity utilization rate
Capital consumption
Capital controls
Capital gain/loss
Capital market
Capital market asset
271
- извънредни печалби
- абсолютно преимущество
- регулираща монетарна политика
- счетоводно тъждество
- политика на активни действия
- механизъм на уравновесяване
- чиста печалба (печалба след приспадане на
данъците)
- съвкупно търсене/предлагане
- съвкупно неравновесие (неравновесие на
съвкупната икономика)
- съвкупни разходи
- съвкупен обем продукция
- съвкупно производство
- антимонополно законодателство
- покачване на стойността на валута
- актив
- автономно потребление/автономни
инвестиции
- лош заем
- платежен баланс
- счетоводен баланс
- банкова сметка
- търговски бариери
- бартер, разменна търговия
- основен лихвен процент
- ползи и разходи
- менителница
- притежател на облигации
- издател на облигации
- широки пари (съвкупността от всички парични
агрегати)
- брокерска къща
- икономически цикъл
- оборотни средства на предприятията
- норма на използване на производствените
мощности
- изхабяване на капитала
- валутен режим
- капиталов прираст/капиталова загуба
- капиталов пазар
- актив от капиталовия пазар

Cash
Cash-flow accounting system
Central bank
Certificate of deposit
Checking account
Checking account deposits
Classical economists
Collateral
Commercial loan
Commercial paper
Comparative advantage
Compensation to employees
Consumer
Consumer/consumption goods
Consumption
Consumption function
Contractionary policy
Contractual intermediary
Cost of production
Cost-plus-mark up rule
Cost-push inflation
Cost-push pressure
Counter trade
Countercyclical policy
Coupon bond
Coupon rate
Credible policy
Credit controls
Crowding out effect
Currency
Current account
Cyclical unemployment
D
Debt holder
Debt rescheduling
Debt service
Debt-for-property swap
Default
Deficit monetizing
Demand
law of demand
Demand curve
market / individual demand
272
- банкноти и монети, пари в брой, пари в наличност,
налични пари
- счетоводна система на паричните потоци
- централна банка
- депозитен сертификат
- чекова сметка (текуща сметка)
- депозити по чековите сметки
- класическа икономическа школа, икономисти
класици
- обезпечение (по заем)
- търговски заем
- търговска полица
- сравнително преимущество
- трудови възнаграждения
- потребител (потребяващ дадена стока или услуга)
- стоки за потребление
- потребление
- функция на потреблението
- ограничителна/рестриктивна политика
- договорен посредник
- производствени разходи (себестойност)
- правило „разходи плюс надбавка" (при образуване
цената на стока или услуга)
- себестойността инфлация (инфлация, породена от
производствените разходи)
- себестойностен натиск (натиск на нарасналите
производствени разходи)
- насрещна търговия
- антициклична политика
- купонова облигация
- купонов процент
- убедителна политика, политика, ползваща се с
доверие
- регулиране па кредитите/кредитен режим
- ефект на избутваме, избутващ ефект
- парична единица, валута
- текуща сметка
- циклична безработица
- кредитор
- разсрочване на дълг
- обслужване на дълга
- замяна на дълг срещу собственост
- просрочка (на дълг)
- монетаризиранс на дефицита
- търсене
- закон за търсенето
- крива па търсенето
- крива на пазарното/индивидуалното търсене

curve
Demand deposit
Demand-pull inflation
Demand-pull pressure
Demander
Deposit account
Depository institution
Depreciation
Depreciation (of currency)
Depreciation provisions
Direct exchange
"Dirty float"
определени граници)
Discount
Discount rate
Discretionary policy
Disintermediation
Disposable income
Disserving
Domestic demand
Domestic goods
Domestic price
Domestic producer
Double entry bookkeeping
Dow Jones Industrial Average
Durable consumer goods =
durables
Е
Earnings
Economic growth
Endogenous variable
Equation of exchange
Excess demand/supply
Exchange rate policy
Exogenous variable
Expansionary effect
Expansionary policy
Expectations of inflation
Extra profits
F
Face value (of a bond)
Factor market
Factors of production
Final product/output
Financial asset
273
- безсрочен влог (в САЩ = чекова сметка)
- инфлация, породена от търсенето
- натиск па търсенето
- потребител (на пазара на дадена стока или услуга)
- влогова сметка
- депозитна институция
- амортизация, изхабяване
- обезценяване на валута, обезценка
- амортизационни отчисления
- непосредствена размяна
- ограничено плаващ валутен курс (плаващ валутен
курс, който бива регулиран с цел да не излезе извън
- сконто (отстъпка)
- сконтов процент
- политика на свободно вземане на решение,
политика, прилагана по прсценка/по усмотрение
- премахване на посредничеството
- разполагаем доход
- отрицателни спестявания
- търсене на вътрешния пазар
- местни стоки
- цена на вътрешния пазар
- местен производител
- двойно счетоводно записване
- индекс „Дау Джонс индустриален" (отнасящ се до
Нюйоркската фондова борса)
- потребителски стоки за дълготрайна употреба
- доход, доходи
- икономически растеж
- ендогенна (вътрешна) променлива
- уравнение на размяната
- свръх търсене/свръх предлагане
- политика па валутния курс
- екзогенна (външна) променлива
- ефект па разширяване (на производството)
- експанзионистична политика
- инфлационни очаквания
- свръхпечалби
- номинална стойност (ма облигация)
- пазар на факторите на производството
- фактори на производството
- краен продукт/крайна продукция
- финансов актив
 274

Financial broker - финансов посредник

Financial company
Fine tuning (of the economy)
Fiscal policy
Fixed assets
Fixed (currency) exchange rate
Fixed investment
Flexible exchange rate
Floating exchange rate
Flow
Flow variable
Flows of payments
Free entry
Frictional unemployment
Full employment level of output
Future value
G
Gains from trade
General equilibrium
Gold Standard
Goods market
Government bond
Government budget deficit
Government budget surplus
Government expenditure/
Spending
Gross domestic income
Gross domestic product (GDP)
- финансова компания
- фина настройка (на икономиката)
- фискална политика
- дълготрайни материални активи
- твърд валутен курс
- инвестиции/капиталовложения в дълготрайни
активи
- променлив валутен курс
- плаващ валутен курс
- поток
- потокова променлива
- платежни потоци
- свободен достъп (на нови фирми в даден
производствен отрасъл), липса на входни бариери
- фрикционна безработица
- обем продукция при пълна заетост
- бъдеща стойност
- изгода от търговията
- общо равновесие
- Златен стандарт
- стоков пазар
- държавна облигация
- дефицит на държавния бюджет
- положително салдо на държавния бюджет
- държавни разходи (или правителствени разходи)
- брутен вътрешен доход
- брутен вътрешен продукт (БВП)

I
I.O.U. - разписка за дълг
Income adjustment - уравновесяване посредством дохода
Income statement - отчет за приходите и разходите
Income tax - данък общ доход
Personal income tax - данък общ доход за физически лица
Corporate income tax - данък общ доход за предприятия, корпоративен
данък общ данък
Income - доход
Incomes policy - политика на доходите
Infant industry argument - аргумент за малолетната индустрия
Inflation rate - темп/процент/ръст на инфлация
Inflationary gap - инфлационна пролука
Inflationary pressure - инфлационно напрежение
Inflow (outflow) of capital - приток (изтичане) на капитал
Input - производствен ресурс
Insurance policy - застрахователна полица
Interest payments - плащания по лихви
Interest rate - лихвен процент

Intermediate products/goods
International liquidity
Inventories
Investment bank
Investment demand
Investment schedule
К
Keynesian equation
Keynesian economics
Keynesian multiplier
L
Labor market
Liabilities
Liquidity ratio
Long-run classical model
М
"Managed float"
Macroeconomic aggregates
Marginal propensity to
consume (save)
Market transaction
Maturity
Maturity date
Measure of value = unit of
account
Medium of exchange
Menu costs
Minority shareholdings
Monetary base
Monetary growth
Monetary overhang
Monetary policy
Monetary rule
Monetary sector
Money demand
Money market asset
Money multuplier
Money supply
Multiplier process
Mutual fund
N
National income accounting
275
- междинни продукти
- международни ликвидни средства
- оборотни средства (понятие, обединяващо
наличностите от суровини и материали,
незавършено производство и готова продукция на
склад)
- инвестиционна банка
- инвестиционно търсене
- схема на инвестиране
- кейнсианско уравнение
- кейнсианска икономическа теория
- мултипликатор на Кейнс
- пазар на труда
- пасиви
- коефициент на ликвидност
- дългосрочен класически модел
- управлявай валутен курс
- макроикономически агрегати
- пределна склонност към потребление
(спестяване)
- пазарна операция
- падеж
- падежна дата
- мярка на стойността
- средство за размяна
- разходи за менюто
- миноритарни дялове (в акционерната
собственост)
- парична (монетарна) основа
- паричен растеж
-парично препълване (натрупана свръх парична маса)
- парична/монетарна политика
- монетарно правило
- паричен сектор
- парично търсене
- актив от паричния пазар
- паричен множител
- парично предлагане
- процес на мултипликатора
- взаимен фонд
- счетоводство на националните сметки

Natural rate of unemployment
Negotiable certificate of deposit
Net exports
Net investment income
Net transfers
Net worth
Neutrality of money
Nominal wage = money wage
Nonconvertible currency
Nondurable consumer goods
No monetary factors
No tariff barriers
О
Off-budget expenditures
Official reserve transactions
Official transactions account
Open market operations
Opportunity cost
Increasing marginal
opportunity cost
Output
Outstanding shares
Ovcnight repurchase agree
merits (of treasury bonds)
Overnight Eurodollars
Ownership right
P
Paper currency
Par value = par-face value
Paradox of thrift
Partial equilibrium
Partnership
Pegged exchange rate
Personal consumption
expenditures
Policy credibility
Potential income level
Present value
Price ceiling / floor
Price level
Price-level adjustment
Price-taker
Primary dealer
Primary liability
276
- естествено равнище на безработица
- прехвърлим депозитен сертификат
- нетен износ
- нетен доход от инвестиции
- нетни трансфери
- нетна балансова стойност
- неутралност на парите
- номинална (парична) заплата
- не конвертируема валута
- потребителски стоки за краткотрайна употреба
- извън монетарни фактори
- немитничсски (не тарифни) бариери
- извънбюджетни разходи
- официални разплащания от чуждестранните
резерви
- сметка на официалните разплащания
- операции на открития пазар
- алтернативна цена
- нарастваща пределна алтернативна цена
- произведен продукт/продукция, обем произведена
продукция, обем на производството
- издадени акции
- еднодневни споразумения за обратно изкупуване
(на съкровищни облигации), репо сделки
- „еднодневни" евродолари
- право на собственост
- книжни пари
- номинална стойност (на облигация)
- парадокс на спестовността
- частично равновесие
- съдружие
- закотвен валутен курс
- разходи за лично потребление
- убедителност на политиката
- равнище на потенциалния доход
- сегашна стойност
- ценови таван / под
- равнище па цените
- уравновесяване посредством (равнището на)
цените
- икономически агент, за когото цената е зададена от
пазара
- първичен дилър (дилър на държавни ценни книжа)
- основен пасив

Principal
Producer goods
Production possibility
curve/frontier
Productive capacity
Productivity
Promissory note
Public choice economists
Public procurement
Public spending
Public works programs
Purchasing power (buying
power)
Purchasing power parity
Q
Quantity demanded/supplied
Quantity of demand/supply
Quantity theory of money
Quota
R
Rational expectations
Real money supply
Real output
Recardian equivalence
Receipts
Recession
Recessionary gap
Relative price/wage changes
Rent-seeking economists
Replacement investment
Required reserve ratio
Required reserves
Resource endowments
Retained earnings/profits
Revenue
S
Satisfying behavior
Savings and loans institutions
Savings deposits
Savings function
Say's law
Securities dealer
277
- главница (основна сума на дълга)
- стоки за производствено потребление
- крива/граница на производствените възможности
- производствени мощности
- производителност
- полица
- икономическа школа на обществения избор
- държавни доставки
- обществени разходи
- програми за откриване на нови работни места от
държавата
-покупателна способност
- паритет на покупателната способност
- търсено/предлагано количество
- количество търсене/предлагане
- количествена теория на парите
- квота
- рационални очаквания
- реално парично предлагане
- произведен продукт (продукция) в реално
изражение, реален обем продукция, произведен
реален продукт
- Рикардова еквивалентност
- постъпления (приходи)
- рецесия, икономически спад
- рецесионна пролука
- промени в съотношението цени-заплати
- икономическа школа „преследване па рентата"
- инвестиции/капиталовложения за основен ремонт
- задължителен коефициент на резерва
- задължителни резерви
- ресурсни дадености
- не разпределени доходи/не разпределени печалби
(неразпределеии между акционерите печалби)
- приход
- немаксимилизиращо поведение (поведение
на „задоволяване")
- спестовни и заемни институции
- спестовни влогове
- функция на спестяванията
- закон на Сей
- дилър на ценни книжа
 278

Securities firms - фирми, занимаващи се с ценни книжа

Selling price - продажна цена
Shift factors - изместващи фактори
Shortage of goods - стоков дефицит, дефицит на стоки
Shortage of money - паричен дефицит
Shortage of supply/demand - недостиг на предлагане/търсене
Spread - спред (разлика между костуема и пазарна цена)
Stable equilibrium - устойчиво равновесие
Standard of living - жизнен стандарт
Steady growth - устойчив растеж (растеж с постоянен темп)
Stock = share - акция
Stock dividends - дивиденти-акции (дивиденти под формата на
акции)
Stock exchange - фондова борса
Stock market - пазар на акции
Stock split - раздробяване на акции
Stock variable - кумулативна променлива
Stockbroker - борсов агент
Store of value = store of wealth - средство за натрупване на съкровище
Strategic bargaining - стратегическо спазаряване
Structural adjustment - структурно преустройство
Structural unemployment - структурна безработица
Sunk costs - невъзвращаеми разходи
Supplier - доставчик
Supply shock - шок в предлагането
Supply-price shock - комбиниран шок в предлагането и цените
Supply-side economics - икономика на предлагането
Surplus of money - паричен излишък
Swap - cyan
Т-account - Т-сметка
Target rate of unemployment - целево равнище на безработица
Tariff - мито
Tariff barriers - митнически бариери
Tariff rates - митническа тарифа
Tax rate - данъчна ставка
Tight monetary policy - затягаща парична политика
Time deposit - срочен влог
Total output - обща продукция
Trade balance - търговски баланс
Trade deficit - търговски дефицит
Trade pattern - модел на търговия
Trade restrictions - търговски ограничения
Trade surplus - положително търговско салдо
Transaction cost - разходи по осъществяване на сделката
Traveler's check - пътнически чек
Treasury = Treasury department - хазна (Министерство на финансите)
Treasury bill - съкровищен бон
Treasury bond - съкровищна облигация

U
 279

Underground economy - икономика в сянка

Unemployment rate - равнище (процент) на безработица
Unit of value - единица стойност
Value measure - величина на стойността
Veil of money - илюзия на парите
Velocity of money - скорост на паричното обращеиие
Venture capital - рисков капитал
Voluntary restraint agreement - споразумение за доброволно ограничаване на
износа

W
Wage and price controls - регулиране на заплатите и цепите
Wage and price rigidities - твърди заплати и цени
Wage labour - наемен труд
Wage rate - равнище на работната заплата
Work force - работна сила

Y
Yield to maturity - доходност по падежа
Yield - доходност; доход
 280

Библиография

Андрианов, В. Новые индустриальные страны 1980 г.

Бауман, З. Глобализацията и последиците за човека, София, 1999
Бек, У. Световното рисково общество, София, 2001
Бекс П. Европейският валутен съюз, международни аспекти, С. 1998
Бжежински Зб. Изборът. Глобално господство или глобално лидерство, С. 2004
Бжежински, З. Голямата шахматна дъска, София, 1997
Бжежински, З. и колектив, Новият световен ред. Световни лидери на планетата и
нейното бъдеще, София, 1999
Бжежински, З. Извън контрол. Глобален безпорядък в края на ХХ век, София,
1994
Близнаков А. Гъргаров З., Пазар и пазарни отношения, 2002
Бодо, Ж. Глобальный капитализм: необходимость в обновления универсальной
модели, Санкт-Петербург, 1998
Бор М.З. История мировой экономики 1998
Борко Ю. Быть ли “Единой Европе” в ХХІ веке? М. 2002
Булатов, А.С. и коллектив, Страны и регионы: Справочник, Москва, 2003
Бусыгин А.В. Предпринимательство. Основной курс, 1998
Величков Йордан, “Американската външна политика 1990 – 2005”, С. 2005
Вълков, В., Световната търговска организация – форум на международни
икономически интереси или уред за глобално управление, София. 2005
Гагарина Г.Ю. и колектив, Экономика Европейского союза, М. 2003
Ганчев Ганчо и колектив, България в обединена Европа (управленска програма
2005 – 2009), С. 2005
Ганчев П., Димитров Д. Бъдещето на Европа, С. 2004
Гельвановский М.И. Национальная конкурентоспособность: понятие, факторы,
показатели // Вопросы статистики//, 1999, №12
Генов Г., Панушев Е. За по-голям и по-силен Европейски съюз, С. 2001
Генов, Н. Източна Европа и глобалните процеси, София, 2001
Георгиев Л. След студената война, С. 1998
Герчикова, И.Н., Международные экономические организации, Москва, 2000
Глобализация и локализация, София, 2002
Глобализация и регионализъм, София, 2002
Голбрейт, Дж. К. Пътуване през икономическото време, София, 1999
Голубков Е.П. Маркетинговые исследования: теория, методология и практика –
Москва, 1998
Голубков Е.П. Основы маркетинга 1999
Гор, А. Застрашената земя, София, 1995
Грязнова, А.Г., Чепелова, Т.В. Экономическая теория национальной экономики и
мирового хозяйства, Москва, 1998
Гуцериев М.С. Свободные экономические зоны (опыт, проблемы, перспективы ),
Москва 1997
Гъргаров З. Международни икономически и финансови организации, Благоевград,
2006
Гъргаров З. Международни икономически отношения, Благоевград 2000
Гъргаров З. Световната икономика и международните икономически отношения,
Благоевград, 2004
Гъргаров З, Международният бизнес (на прага на новото столетие), Благоевград
2007
 281

Долгов, С.И. Глобализация экономики. Новое слово или новое явление, Москва,
1998
Дракър, П. Новите реалности в управлението, в икономиката и бизнеса, в
обществото и света, София, 1999
Дэниелс, Д.Д., Радеба, Ли Х. Международный бизнес, Москва, 1999
Жуков Е.Ф. Деньги, кредит, банки, 2002
Жуков Е.Ф. Рынок ценных бумаг 2002
Зиглер, Ж., Новите господари на света и тези, които им се противопоставят, С.
2003
Зиновиев В., Югоизточна Европа – традицията на два континента, С. 2005
Илиев И., Лалева Б. Борси и борсови операции, 1999
Иноземцев В. Европейская экономика в ХХ веке, МЭМО, 1/2002
Инфляция: ценообразование и денежное обращение, Москва, ИМЭМО РАН, 1994
Каракашева Л. и колектив, Международен бизнес. София, 1998
Кастельс, М. Информационная эпоха: экономика, общество, культура, Москва,
2000
Кейган Р. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред, С. 2004
Кидуэлл, Д.С. и колектив, Финансовые институты, рынки и деньги, Москва, 2000
Кинг, Ал. И Шнайдер, Б. Първата глобална революция, София, 1992
Киреев А. Международная экономика в двух частях. Москва, 2000
Кириллов М.В. Мировая экономика вчера, сегодня, завтра. Москва, 1998
Кисинджър, Дипломацията, София, 1997
Клер М.Т. Войни за ресурси, С. 2003
Коландър Дейвид Основи на икономиката 1999
Коротков Э.М. Антикризисное управление, 2000
Кочетов, Э.Г. Геоэкономика (освоение мирового экономического пространства),
Москва, 1999
Куманов, Ц. Глобализацията – уловка на века, Сборник, Пловдив, 1999
Купър Р. Разпадането на нациите, С. 2004
Левшин, Ф.М. Мировой рынок: конъюнктура, цены и маркетинг, Москва, 1999
Ленард Д. Европейският съюз. Справочник, С. 1996
Ленский В.В., Цветков В.А. Транснациональные финансово-промышленные
группы и международная экономическая интеграция – Москва, 1998
Марикина М. САЩ и ЕС – между рецесията и желанието за доминиране в
световното стопанство, сп. Банки, инвестиции, пари, 2/2003
Маринов, В. Относно глобализацията и регионализацията в съвременната
световна икономика, Научни трудове на УНСС, София, 1999
Мийнс, Х., Пари и власт. История на бизнеса, София, 2001
Миллер, Р.Л., Современные деньги и банковское дело, Москва, 2000
Младенов, М., Пари, банки, кредит, София, 2002
Недялкова, А. Глобализацията – нищо фатално, Варна, 2002
Николов Ч. И колектив, Европейска интеграция, Благоевград, 2003
Николов Ч. И колектив, Европейско стопанство, Благоевград, 2005
Норт, М., Парите и тяхната история, София, 2003
Носкова И.Я. Международные валютно-кредитные отношения - Москва, 1998
Олброу, М. Глобалната епоха, София, 2001
Пипев, И. Глобализацията – същност, проблеми и последици, София, 2000
Полякова, В.В., Мировая экономика и международный бизнес, Москва, 2005
Прайд Феръл, Маркетинг: концепции и стратегии – София, 1996
Рожков, К.Л. Страновая и территориальная логистика, Москва, 2000
 282

Романовски М.В. Финансы, денежное обращение и кредит 2001

Савицкая Г.В. Анализ хозяйственной деятельности предприятия 2001
Савов С. Световна икономика – София, 1999
Сардар З., Дейвис М. Защо хората мразят Америка, С. 2003
Семов, М. Глобализацията – българският отговор на проблемите, Сборник,
Пловдив, 1999
Сенчагов В.К. Экономическая безопасность, 1998
Сенчагов В.К. Экономическая безопасность: Производство – Финансы – Банки
1998
Сивов В. Европейска интеграционна политика, Благоевград, 2005
Сидорович А.В. Общие основы экономической теории 2001
Станчев, В. Глобализация и регионализация, Институт за либерални изследвания,
кн. 34/2002
Стоянав, В., Парите и финансите, София, 2005
Стоянов, В. Пазар, трансформация, глобализация, нов световен ред, София, 2003
Стоянов, В., Парите и смъртта на Запада през призмата на глобализацията, София,
2005
Стрыгин А.В. Мировая экономика – Москва, 2001
Сычева, В. Труженики четырех “маленьких драконов”. М. 1991 г.
ТНК в мировом развитии. Тенденции и перспективы. Доклад для ООН – Москва,
1997
Тод Е. Залезът на империята, С. 2003
Тодоров, Цв., Новият световен безпорядък, София, 2003
Улрих Бек, Световното рисково общество, С. 2001
Уорлдуоч, Състояние на планетата, Сборник 2001, 2002, 2003
Фатхутдинов Р.А. Конкурентоспособность организации в условиях кризиса:
экономика, маркетинг,менеджмент 2002
Фишер, Г. Глобализация мирохозяйственных связей: сущность, направления,
перспективы, Москва, 2000
Фридман, М., Если бы деньги заговорили..., Москва, 1999
Фридмън, М., Фридмън, Р. Свободата на избора, София, 1997
Хънтингтън С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред,
С. 1999
Челенте, Дж. Тенденции 2000. Как да се подготвим и да спечелим от промените
през ХХІ век, София, 1999
Чомски Н. Хегемония или оцеляване. Американският стремеж към глобално
господство, С. 2003
Чомски, А.Н., Петата свобода или власт и идеология, София, 2001
Шемятенков В.Г. Евро – две стороны одной монеты, М. 1998
Шреплер Х. А. Международные экономические организации – Москва, 1996
Шулце Х. Държава и нация в Европейската история, С. 2—2
Щетинин, В.Д. Экономическая дипломатия. Международные отношения. Москва,
2000
Appleyard J. Field G. International Economics. 2nd edition. – NY.: Irwin, 1996
Grabbe J.,Orlin J. International Economics Markets. 2nd edition. – N.Y. : Irwin, 1995
Sach J., Larrain F. Macroeconomics in the Global Economy - N.Y. : Irwin, 1993

Периодични издания
American Economic Review
International Economic Review
 283

Journal of International Economics

Journal of Political Economy
Мировая экономика и международные отношения / МЭ и МО /

Материали на международни организации

Indastrial Development. Global Report. – Vienna. UNIDO
World Economic Outlook. – Wash. DC. IMF
World Development Report – Wosh. DC. World Bank
World Trade Organisation - Annual Report, 2008
Статистически издания
Balance of Payments Statistics Yearbook – Wash. DC. IMF
International Financial Statistics - Wash. DC. IMF
International Trade Statistics Yearbook – N.Y. UN
World Tables – Wash. DC. World Bank

Адреси на основни икономически институции в Интернет

Банка за международни разчети - http://www.bis.org
Департамент по търговията на САЩ - http://www.ita.doc.gov
Европейски съюз - http://europa.eu.int.org
Институт по международна икономика, Вашингтон - http://www.iie.com
Конференция на ООН по търговията и развитието - http://www.unicc.org/unctad
Международен валутен фонд - http://www.imf.org
Международна организация на труда - http://www.ilo.org
Международна търговска палата - http://www.iccwbo.org
Организация за икономическо сътрудничество и развитие - http://www.oecd.org
Световна банка – http://www.worldbank.org
Световна търговска организация - http://www.wto.org
Срещи на “осемте” - http://www.summbit8.gov
 284

СВЕТОВНАТА ИКОНОМИКА

МЕЖДУНАРОДНИТЕ ИКОНОМИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ

Второ издание,

преработено и допълнено

Проф. д-р инж. Здравко Гъргаров

Рецензент: проф. Нансен Бехар д.ик.н.

Научен консултант: доц. д-р Йордан Величков

Редактор: Елена Попова

Технически редактор: Николай Михайлов

Коректор: Георги Стоянов

Корица: Стоян Михайлов