10.

клас
Многоклетъчен организъм (мезосистема – структура и процеси).
Наследственост и изменчивост

1.Развитие на генетиката като наука. Предмет, задачи и

основни понятия.

В своето развитие генетиката е преминала през 3 етапа.Всеки от

тях е свързан с важно откритие, поставило основите на един от
нейните основни дялове.
Първият етап е класическият. През него е установено,че
белезите на родителите се унаследяват закономерно.Положени са
основите на хибридологичната генетика.
През втория етап се полагат основите на хромозомната теория
за наследствеността. Получават се много доказателства за това,
че носителите на наследствеността се намират в хромозомите на
живите клетки.Полагат се основите на цитогенетиката.
Третият етап е съвременният.През него се установява, че
благодарение на нуклеиновите киселини стават запазването,
предаването и реализирането на наследствената информация в
живите организми.Полагат се основите на молекулната
генетика.
Предмет на генетиката са изменчивостта и наследствеността на
организмите.Свойството на организмите да предават в
потомството си своите белези и особености се нарича
наследственост, а самият процес на предаване на белезите –
унаследяване.Благодарение на наследствеността и
унаследяването видовете в природата не се променят дълго
време.Едновременно с това не е възможно да се намерят два
напълно еднакви индивида от който и да е вид.
Свойството да се променят белезите, а също и да се появяват нови
белези се нарича изменчивост.Изменчивостта е причина за
заобикалящото ни многообразие в живата природа. Благодарение
на нея организмите могат да се приспособяват към променящите
се условия на средата, а също и да заемат нова среда на живот.
Изучаването на наследствеността и изменчивостта и
разкриването на закономерностите им са основните задачи на
генетиката.
Генетиката, като всяка наука, използва специфични за нея
понятия, по-важни от които са следните: наследствено чисти
форми, алтернативни белези, хибридизация, генотип и фенотип.
Наследствено чисти форми са индивиди от един и същ вид,
които са еднакви по редица белези и които при самооплождане
дават изцяло себеподобно поколение. Тези форми се използват
като изходни в генетичните опити.
Алтернативни белези са белези, при които появата на един белег
изключва възможността за появата на друг. Обикновено те се
групират в двойки алтернативни белези.
Оплождането между индивидите, различаващи се по една или
няколко двойки алтернативни белези, се нарича кръстосване или
хибридизация, а получените в поколението индивиди – хибриди.
Кръстосването бива монохибридно, дихибридно и
полихибридно. При монохибридното кръстосване
се проследява унаследяването на една двойка алтернативни
белези. При дихибридното се проследява едновременното
унаследяване на две такива двойки. При полихибридното-
проследява се едновременното унаследяване на повече от две
такива двойки.
Белегът от дадена двойка, който се проявява във всичките или в
по-голямата част от индивидите на създаденото поколение, се
нарича доминантен.Белегът, който не се проявява или се проявява
в малка част от индивидите на създаденото поколение, се нарича
рецесивен.
Белезите на организмите се определят от наследстевни единици,
наречени гени.Съвкупността от всички гени, които даден
организъм притежава, се нарича генотип, а съвкупността от
всички проявени белези на този организъм – фенотип.
Фенотипът е част от генотипа и е резултат от неговото
взаимодействие с факторите на средата.

2.Монохибридно кръстосване.
Оплождането между индивиди, различаващи се по една или
няколко двойки алтернативни белези, се нарича кръстосване или
хибридизация,а получените в поколението индивиди-хибриди.
В зависимост от това,унаследяването на колко алтернативни
двойки от белези се проследява,кръстосването бива
монохибридно,дихибридон и полихибридно.
При монохибридното кръстосване се проследява унаследяването
на една двойка алтернативни белези.
При схематично представяне на резултатите от генетични
изследвания, са приети следните означения:кръстосването се
означава със знака Х,родителските форми,използвани като
майчина и бащинска-с биологичните символи за женски (♀) и
мъжки (♂) пол. Родителските форми се бележат с Р, а хибридните
поколения с F, като според поредността на поколението се
поставя индекс след F (F1,F2,F3).
След проведени опити, Мендел установил, че в индивидите от F1
винаги се проявява само един от алтернативните белези. Белегът
на другия родител временно оставал скрит и се проявявал в
следващите поколения F1,F2 и т.н.т. Това е така наречената
дискретност на наследствеността.
При кръстосване на чисти линии, белегът, който се проявява още
в първо поколение, се нарича доминантен, а белегът, който се
проявява в следващите поколения се нарича рецесивен.
Прието е доминантните алели, отговорни за появата на
доминантните белези, да се означават с главни латински букви
(АА), а рецесивните алели със съответните малки букви (аа).
Хомозиготни се наричат индивиди, които произлизат от зиготи с
еднакви алели (АА или аа). След самоопрашване дават
еднотипно или себеподобно потомство.
Хетерозиготни се наричат индивиди, произлизащи от зиготи с
различен състав от алели (Аа).
Индивидите от F2, които притежават Аа, след самоопрашване
дават в F3 разнородно потомство 3:1. При монохибридното
кръстосване всички индивиди от F1 имат еднакъв фенотип и
генотип. В тях се проявява само едни белег-рецесивният. Той се
наблюдава само в хомозиготните индивиди.
Във F2 25% са хомозиготни по доминантния алел (АА), 50% са
хетерозиготни (Аа), а 25% са хомозиготни по рецесивния алел
(аа). Във F2 разпадането на белега по фенотип е в отношение 3:1,
на три индивида с проявен доминантен белег се пада един
индивид с проявен рецесивен белег. Разпадането на белега по
генотип е в отношение 1:2:1; един от индивидите е хомозиготен
по доминантния белег, два индивида са хетерозиготни, и един от
индивидите е хомозиготен по доминантния белег.
Във F2 25% от всички индивиди са хомозиготни по доминантния
алел, 25% са хомозиготни по рецесивния алел, 50% са
хетерозиготни. 1АА:2Аа:1аа, тоест, рецесивните алели в
хетерозиготна комбинация НЕ СЕ проявяват.

3.Дихибридно кръстосване. Закони на Мендел. Анализиращо

кръстосване.

Дихибридно кръстосване. За да провери как става

едновременното унаследяване на две алтернативни двойки
белези, Мендел направил следният опит: кръстосал грах с жълти
и гладки семена грах със зелени и набръчкани семена. В първото
поколение (F1), всички семена били жълти и гладки – проявили се
доминантните белези от двете двойки. От тези семена той
отгледал растения, които оставил да се самоопрашат. Получили се
семена от второ хибридно поколение. Мендел установил, че в
зависимост от цвета и формата,семената може да бъдат
разпределени в 4 групи: жълти и гладки, жълти и набръчкани,
зелени и гладки и зелени и набръчкани. Количественото
отношение между тези групи било 9:3:3:1.
За да обясни получените резултати, Мендел приел следното:
1. Двете двойки алтернативни белези (цвят и форма на
семената) се определят от две отделни двойки наследствени
фактори (от двойки алели на два отделни гена).
2. В зрелите гамети винаги попада само по една от всяка
двойка фактори (по един алел от всеки ген).
3. В гаметите на хибридите от F1 факторите за двата белега
(алелите на двата гена) се разпределят независимо един от
друг.
 4. Възможностите за оплождане между гаметите на F1 са
еднакви и затова в хибридите от F2 факторите за белезите
(алелите на гените) се комбинират по всички възможни
начини.
Ако доминантният алел на един ген (А) определя жълтия цвят на
семената, то доминантният алел на друг ген (В) ще определя
тяхната гладка форма. Рецесивните алели на тези два гена ще
определят съответно зеленият цвят (а) и набръчканата форма (b)
на семената.
Ходът на този опит, получените във F1 и F2 резултати и
разпределението на алелите на двата гена може да се изразят
схематично чрез т.нар. решетка на Пънет (фиг.1.2.3).
При внимателно разглеждане на фигурата се вижда, че:
1. Изходните родители са хомозиготни – единият носи
доминантните алели и на двата гена, а другият –
рецесивните им алели.
2. Всички индивиди от F1 са дихетерозиготни
(хетерозиготни по алелите и на двата гена).
3. Във F2 1/16 от индивидите са хомозиготни по
доминантните алели и на двата гена и 1/16 – хомозиготни
по техните рецесивни алели.
4. В гаметите на хибридите от F1 алелите на гена за цвят на
семената се разпределят независимо от алелите на
гена,определящ формата.От това следва и независимото
комбиниране на двата белега в хибридните растения от F2.
Затова във всички растения, в генотиповете на които присъстват
доминантните алели на двата гена,семената са жълти и гладки. В
онези от тях, в които липсва доминантен алел за форма, семената
са също жълти, но набръчкани. В индивидите, в които липсва
доминантен алел за цвят, семената са зелени и гладки и когато
липсват доминантни алели и на двата гена (хомозиготни по
рецесивните алели генотипове), семената са зелени и набръчкани.
Закон на Мендел. От резултатите, получени при опитите за
моно- и дихибридно кръстосване, Мендел направил изводи, които
днес наричаме закони на Мендел. По-късно тяхната валидност е
била потвърдена от изследванията на Х. де Фриз, К.Коренс, Е.
фон Чермак и други учени. Накратко тези изследвания могат да
бъдат формулирани по следния начин:
Закон за доминирането (първи закон). При кръстосване на
индивиди, които се различават по една или няколко алтернативни
двойки белези, във F1 се получава еднообразно потомство.
Еднообразието е резултат от доминирането – от всяка двойка
белези се проявява само доминантният.
Закон за разпадането (втори закон). Във F2 се проявяват и
рецесивните белези. Нарушава се еднообразието на хибридите.
Белезите се разпадат в съотношение 1:3 за всяка алтернативна
двойка.
Закон за независимото комбиниране (трети закон). Алелите на
различните гени се разпределят в гаметите на хибридите от F1
независимо от това дали са доминантни или рецесивни. В
резултат на случайното оплождане между гаметите, белезите
определяни от различни гени, се унаследяват независимо един от
друг и се комбинират по всички възможни начини.

Анализиращо кръстосване. Ако се разгледа решетката на Пънет

(на фиг. 1.2.3), ще се види, че хибридите от F2 имат различни
генотипове. В едни от тях рецесивните алели на единия или и на
двата гена са в хомозиготна комбинация. Тогава се проявяват и
съответните рецесивни белези. Когато обаче в хибридните
индивиди са проявени единият или и двата доминантни белега,
съответните генотипове не са изцяло известни. Те може да са
хомозиготни по доминантните алели, но може и да са
хетерозиготни. Сигурно е само това, че в тях има доминантнен
алел на единия или и на двата гена. Определянето на такива
генотипове може да стане само по опитен път.
Ако това се самоопрашващи се растения, те се оставят да се
самоопрашат. Ако полученото от самоопрашването поколение е
еднородно по отношение на доминантния белег, който ни
интересува, то анализираният индивид е хомозиготен по
доминантните алели на дадения ген. Ако в потомството става
разпадане на белега, т.е. то е разнородно и в него се проявява
рецесивният белег, то анализираният индивид е хетерозиготен.

При всички животни и при растенията, които не могат да се

самоопрашват, за определянето на генотипа се използват т.нар.
анализиращо кръстосване.
Това е кръстосване на хибриден индивид с проявен доминантен
белег с неговия рецесивен родител или с друг индивид с проявен
рецесивен белег.(фиг.1.2.4).
Ако в полученото поколение няма разпадане на белезите, то
анализираният индивид е хомозиготен по доминантните алели, а
всичките индивиди от потомството са хетерозиготни.
(фиг.1.2.4А).Ако в полученото поколение има и индивиди с
проявен рецесивен белег, т.е. става разпадане на белезите, то
анализираният индивид е хетерозиготен. В поколението има
хетерозиготни и хомозиготни по рецесивните алели индивиди.
Ако то е достатъчно многочислено, това разпределение ще бъде в
отношение 1:1 (фиг.1.2.4Б).

4.Взаимодействия на гените. Взаимодействия на алелите на

един ген.

След откриването на Менделовите закони при редица опити с

моно- и дихибридно кръстосване е установено, че алелите на
даден ген Не са функционално еднакви. Единият доминира над
другия. Но освен това се доказва, че:
1. Един ген може да определя и повече от един белег.
2. Алелите на два или повече гена могат да определят един
общ белег.
3. В някои случаи алелите на един ген могат да потискат или да
изменят действието на алели на друг ген.
Следователно, гените от даден генотип не са независими една от
друга единици за наследственост. Те си взаимодействат, но по
отношение на комбинирането им в гаметите и зиготите остават
непроменени и неповлияни един от друг.
Всъщност, взаимодействията не се осъществяват между
самите гени, а между продуктите, които се синтезират под
техен контрол. Тези взаимодействия се осъществяват по
различен начин, в различни моменти от индивидуалното развитие
и между продукти, синтезирани под контрола на алелите на един
или на различни гени. Независимо от това, в генетиката е прието
да се говори за взаимодействия между гените. По принцип тези
взаимодействия се поделят на две големи групи:
 1. Алелни взаимодействия. Това са взаимодействията между
алелите на един ген.
2. Неалелни взаимодействия. Това са взаимодействия на алели
на различни гени.
Двата типа взаимодействия се осъществяват по различен начин и
довежат до различни фенотипти ефекти.
Начини на анелни взаимодействия. В своите опити с
монохибридно кръстосване Мендел е установил как става
унаследяването при един от начините на алелни взаимодействия –
пълно доминиране. Единият алел на даден ген доминира
напълно над другия и в хетерозиготна комбинация се проявява
само определяният от него фенотипен белег.
Във всички индивиди от F1 се проявява белегът на едната
родителска форма. Посочете примери.

Друг начин на алелни взаимодействия е описан за пръв път от

Хуго де Фриз. Той кръстосал две наследствено чисти форми от
градинското цвете нощна красавица. Едната имала червени
цветове, а другата – бели. Във F1 всички индивиди имали розови
цветове, т.е. появил се междинен белег (фиг. 1.2.5). това е резултат
от взаимодействието на алелите гена, определящ баграта на
цвета. Такова взаимодействие се нарича непълно доминиране, а
определяното от него унаследяване – интермедиерно (от
лат.интермедиус – който е между две неща).
При интермедиерното унаследяване в индивидите от F1 не се
проявява белег на едната от двете родителски форми, а се появява
някакъв междинен, среден белег.
Унаследяването на белези при непълно доминиране е добре
изучено при градинското цвете лъвска муцунка (кученце). При
него също има наследствено чисти форми. При кръстосването на
растения от форма с червени цветове с растения от форма с бели
цветове във F1 всички растения имали междинен белег – били с
розови цветове. От тях във F2 се получили растения с червени, с
розови и с бели цветове. При това растенията с червени и с бели
цветове били по 25% от всички индивиди на F2 , а останалите 50%
били розовоцъфтящи. Във F2 станало разпадане на белезите в
отношение 1:2:1 (фиг.1.2.6). При самоопрашването на индивидите
от F2 се получили следните резултати: червено цъфтящите
растения дали във F3 само червеноцъфтящо потомство.
Бялоцъфтящите индивиди дали само бялоцъфтящо потомство.
Розовоцъфтящите дали във F3 червено, розово и бялоцъфтящо
потомство в отношение 1:2:1. Тези резултати показват, че червено
и бялоцъфтящите индивиди от F2 са хомозиготни по алелите на
един ген. Единият алел определя червения цвят, а другият –
белия. Растенията с розови цветове са хетерозиготни. При тях
нито един от двата родителски белега не се проявява с пълна сила
и затова техният фенотип е междинен.
Ако означим с (R1)алела, който определя червената багра на
цветовете, то алела, определящ бялото оцветяване ще означим Не
с (r), а с (R2), защото той не е рецесивен. На фиг. 1.2.6 може да се
проследи какви са генотиповете на изходните родителски форми
и на хибридите от F1 и F2.
При алелното взаимодействие с непълно доминиране разпадането
във F2 по фенотип е същото, каквото е и разпадането по генотип –
в отношение 1:2:1.
Взаимодействие при непълно доминиране на алелите се среща
сравнително често. По такъв начин се унаследяват цветът на
перата при андалузките кокошки, оцветяването на плодовете при
някои сортове ягоди, оцветяването на тялото при някои породи
говеда (фиг. 1.2.7) и редица други белези.
Друг начин на взаимодействие на алили на един ген е
кодомивирането (съдоминирането). То се състои в следното:
В хетерозиготни генотипове алелите на даден ген се проявяват
фенотипно едновременно и независимо един от друг, тоест като
че ли не си повлияват.
От изучаваното в 8ми клас знаем, че кръвните групи на човека са
4 – 0,A,B и АВ. Те се определят от различното комбиниране на
алелите І0, ІА, и ІВ на гена І (табл.1).
От таблицата се вижда, че индивидите от кръвна група 0 са
хомозиготни, а от кръвните групи А и В могат да бъдат както
хомо- , така и хетерозиготни. При това алелите ІА и ІВ поотделно
доминират над алела І0. Когато тези два алела (ІА и ІВ) попаднат в
общ генотип, те съдоминират и довеждат до появата на нова
кръвна група – АВ.
5.Взаимодействия между алели на различни гени (неалелни
взаимодействия).

Неалелните взаимодействия са по-сложни и разнообразни от

алелните. Те се осъществяват винаги между алели на различни
гени. Най-добре са изучени следните взаимодействия:
комплементарно (допълващо), епистатично (потискащо),
полимерно (сумиращо се) и модифициращо.
Начините, по които се осъществява комплементарното
въздействие зависят от особеностите на алелите на
взаимодействащите си гени довеждат до различни фенотипни
резултати.при компленентарното взаимодействие алелите на
различните гени, когато попаднат в общ генотип, допълват
действието си и довеждат до появата на нов белег в хибридното
поколение.
Един от начините на комплементарно взаимодействие е между
доминантните алели на два гена, които поотделно определят
различни феонотипни белези, а когато попаднат в общ генотип,
предизвикват появата на нов белег.
Този начин може да се наблюдава при унаследяване формата на
гребена при кръстосването на различни породи кокошки. Формата
на гребена може да бъде от три типа: розовиден, граховиден и
листовиден. При размножаването на индивиди с еднаква форма
на гребена от тези три типа белегът в потомството остава
непроменен, което показва, че тези индивиди са хомозиготни.
При кръствосването на кокошки с розовиден гребен с петли с
граховиден хибридите от F1 имат нов белег-ореховиден. В
хибридите от F2 се проявяват и четирите типа гребени-
ореховиден, розовиден, граховиден и листовиден, в отношение
9:3:3:1. Наличието на 4 фенотипа във F2 и отношението на
разпадане показват, че формата на гребена е сложен белег и се
определя от алелите на два отделни гена. Доминантният алел на
единия (R) определя розовидния, а доминантният алел на другия
(P) – граховидния гребен. Поотделно техните рецесивни алели (r)
и (p) в хомозиготно състояние не определят фенотипен белег.
Когато доминантните алели на двата гена попаднат в общ
генотип, те се допълват (комплементират) и това води до появата
на ореховидния гребен. Когато рецесивните алели и на двата гена
попаднат в общ хомозиготен генотип (rrpp), определят
листовидната форма на гребена. (фиг.1.2.8)
Като имате предвид описаното и обяснено по-горе
комплементарно взаимодействие, и фиг.1.2.8, съставете решетка
на Пънет на цялата кръстоска и означете всички генотипове и
фенотипове.
Друг начин на комплементарно взаимодействие е между
доминантните алели на два гена, които поотделно нямат
собствена фенотипна изява, а когато попаднат в общ генотип,
определят появата на нов белег.
При ароматното секирче има две форми, които при
самоопрашване винаги имат бели цветове, защото не могат да
синтезират пигмент. При кръстосването им, хибридите от F1 са
червеноцъфтящи, защото синтезират и натрупват пигмент в
цветовете си. При тяхното самоопрашване във F2 става разпадане
на белезите в отношение 9:7 (9 червеноцъфтящи : 7 с бели
цветове).
Като имате предвид всичко това, обяснете по схемата на фиг. 1.2.9
резултатите, получени във F1 и F2 .
При други начене на комплементарно взаимодействие във F2 става
разпадане на белезите в отношение 9:3:4 или 9:6:1.
Епистатично взаимодействие. По своя характер, то сякаш е
противоположно на комплементарното. При епистатичното
взаимодействие алелът (обикновено доминантен) на даден ген
потиска фенотипната проява на доминантния или и на рецесивния
алел на друг ген. По такъв начин, когато двата алела са в общ
генотип, съответният генотипен белег не се проявява. Гените,
чиито алели потискат проявата на други гени, се наричат
супресори или инхибитори, и е прието да се означават със S или с
I.
За епистатичното взаимодействие е характерно, че то се проявява
още в родителските фопми, но за съществуването му може да се
разбере едва след подходящ хибриден анализ.
Например, при кръстосването на петли от породата бял легхорн с
кокошки от породата бял виандот всички птици от F1 са с бяло
оперение. При тяхното размножаване помежду им във F2 освен
бели се появяват и птици с червено оперение. При това на 13 бели
се падат 3 индивида с цветно оперение, т.е. става разпадане на
белега в отношение 13:3.
Фактът, че във F2 се появяват индивиди с цветно оперение,
показва, че в техните генотипове има алел на ген (С), който
определя този фенотипен белег. Неговият рецесивен алел (с) не
определя оцветяване на перата и те остават бели. Доминантният
алел на този ген (С) присъства и в генотипа на хибридите от F1 и
на едната родителска форма, но там е потиснат от доминантен
алел на друг ген (I). Неговият рецесивен алел (i) няма потискащо
действие. В онези от генотиповете на F2 , в които липсва
потискащият алел на инхибиторния ген, т.е. които са хомозиготни
по рецесивния алел – (ii), алелът (С) се проявява фенотипно.
(Фиг.1.2.10)
Посочете на фиг.1.2.10 в кой родител и в кои индивиди от F1 и F2
има епистатично взаимодействие.
При епистатичното взаимодействие може да става разпадане на
белезите в отношение 12:3:1. В тези случаи както доминантният,
така и рецесивният алел на потискания ген определят някакъв
фенотипен белег, а доминантният алел на супресорния ген
потиска проявата им.
Полимерно взаимодействие. То е характерно за алелите на гени,
които определят количествени белези (маса на тялото, височина,
млечност, масленост, интензивност на оцветяване и т.н.).
полимерни са гените, които определят цвета на кожата и ръста на
човека.
Например, при кръстосване на пшеница с тъмночервени семена с
пшеница с бели семена хибридите от F1 имали червено оцветени
семена. Във F2 станало необичайно разпадане на белезите. На 15
растения с оцветени семена се падало 1 с бели, т.е. ставало
разпадане в отношение 15:1. При това червеното оцветяване на
семената било с различна интензивност. Само 1/15 от всички
хибриди от F2 , чиито семена били оцветени, имали тъмночервени
семена, както на изходната родителска форма. В останалите 14/15
оцветяването било по-слабо и с различна интензивност – 4/15
били червени, 6/15 – светлочервени, 4/15 – бледочервени
(фиг.1.2.11) всичките семена на хибридите от F1 били еднакво
оцветени – светлочервени (наполовина по интензивност в
сравнение с изходната родителска форма).
Тези резултати показват, че оцветяването на семената при
пшеницата е сложен фенотипен белег, който се определя от
алелите на два гена. Всеки от доменантните алели определя 25%
от интензивността на червеното оцветяване, като в отделните
генотипове действието им се сумира. Индивидите с генотипове,
които са хомозиготни по рецесивните алели и на двата гена, имат
бели семена (в.фиг.1.2.11).
Гените, които действат върху развитието на даден белег
еднопосочно и с еднаква сила, се наричат полимерни, а
взаимодействието им – полимерно взаимодействие (полимерия).
Прието е полимерните гени да се означават с еднакъв буквен
символ, а алелите на отделните гени – с цифров индекс след
буквата (напр.А1А1А2А2А3А3 и т.н.)
Такава полимерия, при която действието на домимантните алели
се сумира, се нарича акумулативна.
Модифициращо взаимодействие.редица изследвания показват,
че в генотипа на всеки индивид има два различни типа гени.
Едните определят фенотипните белези. Наричат се главни гени.
Другите не определят никакъв фенотипен белег, но могат да
променят силата на действие на главните гени. Наричат се гени
модификатори.
Взаимодействието между главните гени и техните модификатори
се нарича модифициращо.
Във всеки генотип има модификатори, които засилват действието
на главния ген – интензификатори, и които го намалялат –
инхибитори. Те са десетки за всеки главен ген. В зависимост от
съотношението им е и силата, с която се проявява белегът,
определян от главния ген.
Например, наличието на бели петна по тялото на животните от
породата Холщайн-Фризийско говедо се определя от главен ген, а
тяхната големина и разположение се влияят от цяла серия гени
модификатори. (фиг.1.2.12).

6.Изменчивост. Модификационна изменчивост.

Една от характерните особености на живите организми е, че те се

изменят непрекъснато. В резултат от изменчивостта се появяват
нови белези. Едни от тях се запазват в редица поколения, тоест те
се унаследяват. Това показва, че изменчивостта е засегнала
генотипа на организмите и затова тази изменчивост е нарича
генотипна. Други изменени белези не се предават в потомството.
Те са резултат от изменения само във фенотипа, без да е засегнат
генотипът на дадените индивиди. Тази изменчивост се нарича
фенотипна или още модификационна, а самите изменения –
модификации.
Модификациите са причинени от конкретни условия на средата и
чрез тях притежаващите ги индивиди се приспособяват към
конкретните условия.
Модификационната изменчивост доказва, че в поколенията се
унаследяват не готовите белези, а възможността те да се развият и
да се променят по определен начин и в определени граници.
Какъв ще бъде конкретният фенотипен белег зависи до голяма
степен до голяма степен от условията на средата. Границите, в
които може да се променят белезите в зависимост от условията на
средата, се наричат норма на реакция. Количествените белези
(млечност, масленост, височина и др.) се изменят в по-широки
граници в сравнение с качествените. Количествените белези имат
по-широка норма на реакция.
Характерна за модификационната изменчивост е нейната
обратимост. Когато изчезнат условията, които са предизвикали
дадени изменения, по-бавно или по-бързо изчезват и самите
изменения. Благодарение на обратимостта на модификациите,
организмите се приспособяват към променящите се условия на
средата на живот. Тъй като модификациите засягат по-често
количествените белези, това дава възможност да се прави
количествена оценка и на самите модификационни изменения.

7.Генотипна изменчивост. (Индивидуално развитие на

животните и човека)

Генотипната изменчивост е резултат от промени на наследствения

материал. Тя бива рекомбинативна и мутационна.
Рекомбинативната изменчивост е резултат от независимо и
случайно комбиниране на гените по законите на Мендел и
взаимодействията на гените.
Мутационната изменчивост е резултат от изменяне строежа на
отделни гени или на група гени. Това води до появата на нови,
несъществували до момента белези. Самите изменения се
наричат мутации, а индивидите, притежаващи такива изменения
– мутанти.
Мутациите се делят на: морфологични, физиологични и
биохимични. По принцип граница между тези три типа не бива
да се поставя, тъй като всяка мутация е свързана най-напред с
биохимична промяна.
Когато мутациите засегнат наследствения материал в половите
клетки, те се предават в потомството при половото размножаване.
Такива мутации се наричат генеративни. Ако мутациите засегнат
генетичният материал в телесните клетки, те най-често водят до
разнокачественост на тъканите. Такива мутации се наричат
соматични. Те не се предават в потомството при половото
размножаване, могат да се унаследяват само при вегетативното
размножаване.
В зависимост от това, каква част от генетичният материал е
засегната от мутация, те биват генни, хромозомни и геномни.
Генните мутации се дължат на промени в нуклеотидната
последователност на ДНК, които водят до нарушения в
структурата на гена. В един и същ ген може да настъпят различни
промени в нуклеотидната последователност и това води до
появата на различни алели на този ген. Явлението се нарича
множествен алелизъм.
Хромозомните мутации винаги са резултат от промяна в
структурата на хромозомите. Те биват вътрехромозомни, когато
засягат структурата на една отделна хромозома, и
междухромозомни, когато засягат едновременно структурата на
две нехомоложни хромозоми. В основата на повечето струткурни
изменения на хромозомите е откъсването на хромозомни
фрагменти.
Геномните мутации представляват промени в броя на
хромозомите в клетката, спрямо нормалния диплоиден
хромозомен набор.

8.Полово размножаване.
При животните и човека гаметите се образуват в специализирани
полови органи. Мъжките гамети (сперматозоидите) се образуват в
семенници, а женските гамети – в яйчници. Процесът на
образуване на гаметите се нарича гаметогенеза. Организмите се
разделят на две групи, в зависимост о това дали мъжките и
женските полови органи се развиват в един индивид, или в
различни индивиди. В случаите, когато семенниците и яйчниците
се развиват в един индивид, организмите се наричат
хермафродити, а явлението – хермафродизъм. Когато
семенниците се развиват в един индивид, а яйчниците в друг,
организмите се наричат разделнополови. При повечето
разделнополови видове мъжките и женските индивиди се
различават не само по половите си органи, но и по своите
размери, окраска, оперение, окосмяване и др. Това явление се
нарича полов диморфизъм.
Половият процес има две страни – гаметогенеза и оплождане.
Гаметогенезата е образуване на зрели специализирани полови
клетки с намален наполовина хромозомен набор. Оплождането е
сливане на зрелите полови клетки, при което се образува зигота и
се възстановява диплоидният хромозомен набор.
Образуването на яйцеклетката се нарича овогенеза, а на
сперматозоидите – сперматогенеза. Овогенезата и
сперматогенезата имат по три еднакви периода-
размножаване,нарастване и зреене. При сперматогенезата има и
допълнителен четвърти период – формиране.
Същността на оплождането се състои в сливането на двете
хаплоидни гамети – сперматозоид и яйцеклетка, и образуването
на диплоидна клетка – зигота. Зиготата е едноклетъчният
зародиш, от който започва развитието на новия организъм.
Оплождането може да бъде външно или вътрешно.
Гаметогенезата и оплождането представляват единен механизъм,
чрез който се поддържа постоянството на диплоидния
хромозомен набор при видовете, размножаващи се по полов
начин.
Половото размножаване е по-широко застъпено в природата от
безполовото. При половото размножаване не се постига само
увеличаване броя на индивидите. При оплождането се обединяват
наследствените заложби на две различни полови клетки и в
потомството се проявяват качествата на двамата родители.
Възможностите на потомството за приспособяване към
променящите се условия на средата се увеличават. Генетичното
разнообразие , което възниква в резултат на половото
размножаване, е предпоставка за приспособяване и еволюция.
След едно или няколко безполови поколения се развива
поколение, което се размножава полово. Това явление се нарича
смяна на поколенията.
Биологичното значение на смяната на поколенията се заключва
във възможността да се използват предимствата на двете форми
на размножаване:бързината на безполовото (при благоприятни
условия на средата) и обогатената наследственост при половото
размножаване (когато условията на средата се променят и станат
неблагоприятни).

9.Индивидуално развитие. Продължителност на живота,

стареене и смърт.

Индивидуалното развитие (онтогенезата) е съвкупност от всички

процеси, които се осъществяват в организма от зараждането до
смъртта му.
Индивидуалното развитие на многоклетъчните животни, които се
размножават по полов начин, се състои от два периода –
ембрионален и постембрионален. Ембрионалният период
започва с образуването на зиготата и завършва с изплюването или
с раждането на зародиша. Характерно за този период е, че
зародишът расте и се развива за сметка на резервните хранителни
вещества, доставяни от майчиния организъм. Постембрионалният
период започва с изплюването на яйцето или раждането и
завършва със смъртта на индивида. През този период индивидът
живее самостоятелно и се храни за сметка на хранителни
вещества от околната среда.
През постембрионалния период продължават процесите на
растеж и развитие. Растежът при едни животни е неограничен и
продължава до смъртта. При други спира на определена възраст.
Развитието се регулира чрез хормони.
При човека регулацията на следзародишното развитие се
осъществява от хормони на хипофизната, щитовидната,
надбъбречните и половите жлези.
Продължителността на живота е видов признак, заложен в
генетичната програма на всеки отделен индивид. При някои
видове тя е тясно свързана с продължителността на периода на
полова активност. Някои риби например умират скоро след като
изхвърлят хайвера и спермата, въпреки че не показват признаци
на стареене.
Човекът е единственият биологичен вид, при който
продължителността на живота значително надхвърля срока на
способността му да създава потомство.
Реализирането на наследствено програмираната
продължителност на живота зависи съществено от условията на
средата – хранене, стрес, заболявания, интоксикации.
Стареенето е процес, който се характеризира с морфоогични,
физиологични и биохимични промени, водещи до намаляване
интензивността на жизнените процеси (метаболизам, генетични
процеси, клетъчно делене), понижаване реактивността и
устойчивостта на организма.
На клетъчно равнище намаляват количеството на водата и
активността на ензимите. Прогресивно намалява броят на
клетките във вътрешните органи и се влошават функциите им.
Понижават се мускулната маса, еластичността на кръвоносните
съдове, калцият в костите, а също и броят на клетките, отговорни
за имунната защита на организма.
Стареенето закономерно води до смърт. Смъртта е завършек на
индивидуалното развитие на организма и се характеризира с
необратимо прекратяване на неговата жизнена дейност. В
зависимост от причините, които я предизвикват, смъртта бива
физиологична (естествена) и преждевременна. Физиологичната
смърт е естествен завършек на процеса на стареене.
Преждевременната смърт се предизвиква от заболяване или
травма. Тя протича в два последователни етапа – клинична и
биологична смърт. Клиничната смърт се характеризира със
спиране на сърдечната дейност, дишането и нервната дейност. Тя
е обратима до момента, в който умрат невроните в главния мозък
(мозъчна смърт).
Регенерацията е способността за възстановяване на отпаднали по
естествен път, увредени или отстранени клетки, тъкани и органи.

Биологична еволюция
10.Микроеволюция. Елементарни еволюционни събития и
сили.

Еволюцията е единство на два процеса – микроеволюция и

макроеволюция. Микроеволюцията обхваща процесите, които
водят до възникването на изменения в съществуващия вид и до
възникването на нови видове. Макроеволюцията обхваща
процесите на възникването и еволюцията на индивидовите
систематични единици – род, семейство, разред, клас, тип,
царство. Непрекъснатото изменяне на формите на живот в хода на
еволюцията се предизвиква от определени събития.
Еволюционните събития и сили представляват фактори на
еволюцията.
За осъществяването на революционния процес е необходимо най-
напред да се появи изменчивост. Освен чрез мутации, изменения
могат да се появят и в резултат на миграции.
Всички събития, които създават изменчивост, се наричат
елементарни еволюционни събития. Първостепенно значение
от тях имат мутациите, защото създават нови алели на
съществуващите гени, а оттам и генотипно разнообразие.
Миграциите са „закъснял ефект“, защото реално разселват
настъпили преди това и на друго място мутации. Така мутациите
и миграциите са елементарните еволюционни събития.
За еволюцията има значение не отделното индивидуално
изменение, а неговото запазване и намножаване в популацията.
Осъществяващите се в популациите еволюционни събития още не
довеждат до еволюция. Те са само предпоставка за включването
на факторите, които ще направят преценката полезни ли са
настъпилите изменения за популацията като цяло или не са.
Естественият отбор определя приспособителния характер на
еволюцията. Следователно, отборът е основна еволюционна
сила. Съгласно съвременното еволюционно значение, под отбор
се разбира по-успешното размножаване на носителите на едни
генотипове от дадена популация, в сравнение с носителите на
други, конкуриращи ги генотипове.
Освен отбора, еволюционна сила са и събитията със случаен
характер, които пораждат така нареченият генен дрейф.
Под генен дрейф се разбира случайното и силно колебание в
дадена популация на честотата на едни гени, респективно
генотипове, в сравнение с други. Едни от събитията със случаен
характер са така наречените популационни вълни.
Те са породени от силни колебания в числеността на дадена
популация.
Микроеволюцията има противоречив характер, защото
елементарните еволюционни събития създават изменчивост, а
еволюционните сили я елиминират.
В хода на микроеволюцията настъпват изменения в генотиповете
на индивидите в популацията, в резултат от мутациите и
миграциите. Под действието на отбора и на генния дрейф се
осъществява генетичното преустройство на цялата популация.

11.Видообразуване.Съвремен ни схващания за
видообразуване.

В резултат от закрепените в периода на микроеволюцията

различия между популациите на един и същ вид, той започва да
се разпада на подчинени групи (подвидове).
Едни от подчинените групи се елиминират от отбора, а други се
запазват. Те дават началото на нови видове. Този процес се
нарича видообразуване.
В зависимост от характера и посоката на действие на
еволюционните сили, видообразуването може да се осъществи по
различен начин.
При географското видообразуване дадена изходна популация
започва да разширява заеманата от нея територия, в една или
едновременно в две географски посоки – изток и запад.
Индивидите, обитаващи крайните райони на новите територии,
попадат при нови условия. В резултат на това, в тях настъпват
редица изменения, които липсват в изходната популация. Много
от тях биват елиминирани от действието на отбора. В единия край
на територията отборът започва едни изменения, а в другия –
други, тоест отборът действа в различни посоки. Разстоянието
между индивидите с нови белези е голямо, и те не могат да се
срещат и да се кръстосват помежду си, тоест те са
пространствено изолирани.
Разширяването на територията продължава. Появяват се нови
изменения. Разликите между обитателите на крайните райони се
засилват. Обособяват се два подвида (източен и западен). Те се
превръщат постепенно в нови видове и ако попаднат в обща
територия, индивидите им не могат да се кръстосват помежду си,
тоест остават репродуктивно изолирани. При георгафското
видообразуване още в самото начало важна роля играе отборът.
При скокообразното видообразуване образуването на нов вид
може да стане и изведнъж. Дадена изходна популация заема
определена територия. Периодично или инцидентно отделни
групички от индивиди преминават в нови, силно отдалечени
територии изведнъж, тоест извършват големи миграции. Тези
групички са съставени от по няколко индивида и се наричат
пионерни. В повечето случаи измират, поради неблагоприятните
условия. Макар и много рядко, такава отделна група може да
продължи да живее и да се размножава на новото място.
Новообразуваната популация остава изолирана от изходната.
Скокообразното видообразуване е резултат от действието на
генния дрейф и на отбора.
При някои растения новите видове са резултат от сложни
кръстосвания между индивиди на други два изходни вида
(хибридизационно видообразуване).
Различните начини на видообразуване може да се прекъснат в
който и да е момент, преди да се е формирал новият вид. Това
става вследствие промяна в посоката на действие на
еволюционните сили. Различните популации може да
съществуват различен период от време и накрая да измрат без да
дадат началото на нови видове. С появата на новия вид, изходния
също може да продължи да съществува. Тогава са налице два или
повече вида от един нов род. Видът играе ключова роля в
еволюционния процес. С образуването на новия вид завършва
микроеволюцията и започва макроеволюцията.

12.Критерии за вид.

Видовете в природата имат сравнително сложна структура. Те са

съставени от популации и подвидове. Отделните видове се
различават един от друг по редица особености. Видът е
съвкупност от индивиди с общи белези, които обитават трайно
определен ареал, в чиито предели се размножават и оставят
плодовите потомство, изолирани са от други подобни
съвкупонсти, имат еднакъв кариотип и обща еволюционна съдба.
За да определим към кой вид принадлежи даден индивид,
използваме характерни за всеки вид особености, наречени
критерии.
Най-често прилаганият критерий е морфологичният. Състои се в
еднаквостта в анатомичното устройство, оцветяването и още
редица външни белези. Морфологичният критерий е неприложим
в случаите на полов диморфизъм (толкова големи разлики, че
следва да отнесем индивидите към два различни вида), и при
видове двойници.
Кариологичният критерий се основава на следното:
индивидите от всеки вид имат в ядрата на клетките си точно
определен брой хромозоми (диплоиден хромозомен набор). Броят
и морфологичните особености на хромозомите от диплоидния
набор на всеки вид определят неговия кариотип.
Физиологичен критерий – по правило, устройството на
размножителните органи и времето за узряване на гаметите са
такива, че да осигурят размножаването вътре във вида и да
възпрепятстват кръстосването на индивиди от различни видове.
Индивидите от всеки тип се характеризират със сходство във
всички жизнени процеси и особено в размножаването.
Биохимичният критерий се състои в това, че всеки вид има
специфични само за него белтъци и нуклеинови киселини. Този
критерий е много точен, но за използването му е необходима
специално оборудвана лаборатория.
Етологичният критерий се основава на видови особености в
поведението.
Географският критерий се основава на правилото, че в
природата всеки вид има точно определен ареал.
Екологичният критерий се основава на това, че всеки вид заема
специфично местообитание. Той се прилага като се имат предвид
и останалите критерии.
По принцип, за определянето на видовата принадлежност на
даден индивид, трябва да се използва не отделен критерий, а по
възможност всичките едновременно.
13.Съвременни схващания за еволюцията. Макроеволюция.

Микро и макроеволюцията в своето единство изграждат общия

еволюционен процес.
Под микроеволюция се разбира еволюция, която обхваща всички
систематични единици и се осъществява в големи периоди от
време и на обширни територии.
През големи периоди на макроеволюцията са се осъществявали
събития, които са имали далечни еволюционни последици.
Такива уникални събития са преминаването от воден към
сухоземен начин на живот, от външно към вътрешно оплождане и
други.
Основната еволюционна единица в макроеволйцията е видът.
Всеки вид е резултат от микроеволюцията, която прераства в
макроеволюция. Причината за това е, че видът чрез някоя от
популациите си може да премине в нова среда за живот. След като
се заеме новата среда, започва масово видообразуване.
Първоначално в новата среда преминава само една популация на
изходния вид, а в последствие тя дава началото на нов клас, с
разреди, семейства, родове и видове. При преминаването към
живот в нова среда, едни органи или белези са подлагани на
действието на интензивен отбор. Те еволюират по-бързо от други,
които изоставали в еволюцията си.
Белезите, чрез които се осъществява уникално еволюционно
събитие еволюционен пробив, се наричат ключови белези.
Скоростта на макроеволюцията за различните групи организми е
различна. Върху нея оказват влияние различни фактори. От тях
особено важни са стабилността на средата и резервът от
генотипна изменчивост в популациите.
Ако средата на живот е стабилна (не се променя), а обитаващите я
организми са приспособени към нея, то всички нови изменения
ще бъдат вредни и ще се елиминират от отбора. Популациите в
такава среда ще бъдат подложени на действието на така
наречения стабилизиращ отбор. В крайна сметка тяхната
еволюция ще се забави или дори ще спре.
Ако условията на средата започнат да се променят бързо,
обитаващите я организми ще измрат, защото нямат резерв от
генотипна изменчивост, с който да следват изменящите се
условия. Те не могат да се приспособяват толкова бързо, колкото
бързо се изменят условията. Ако обаче някоя от популациите на
вида се различава от останалите, то във вида има резерв от
генотипна изменчивост. Тогава при рязка промяна на условията,
тази популация може да се окаже приспособена към новите
условия и да живее в тях. Неприспособените популации ще
измрат, а тя ще даде началото на нов вид.

14.Основни насоки и пътища на еволюцията.

Между разнообразните макроеволюционни преобразования има

общи черти и те определят основните насоки и пътища на
еволюционния процес.
Според съвременните схващания, основните насоки на
макроеволюцията са биологичен прогрес и биологичен регрес.
Биологичният прогрес се състои в процъфтяване на видовете и
надвидовите групи. Има следните особености: броят на
индивидите в дадена група се увеличава непрекъснато;
популацията проявява трайна тенденция за разширяване на
ареала; образуват се подчинени групи (подвидове, видове) и
продължава по-нататъшната им еволюция. Тези особености са
свързани една с друга /например, увеличаването броя на
индивидите винаги е свързано с разширяване на заеманата
територия/.
В природата различни процеси довеждат до осъществяването на
биологичния прогрес. Тези процеси наричаме пътища на
еволюцията. В зависимост от начина, по който се осъществяват,
и резултатите, до които довеждат, различаваме следните пътища
на еволюцията: ароморфози, идиоадаптации и катаморфози.
Ароморфозите са събития с далечни еволюционни последствия,
осигуряващи по-нататъшния ход на еволюционния процес за
дълги периоди от време. Благодарение на ароморфозите,
организмите заемат за пръв път нова среда на живот. Това винаги
е последвано от интензивно видообразуване.
Идиоадаптациите са едни от най-разпространените в природата
начини за осъществяване на биологичния прогрес. Те
осигуряват приспособяването на организмите към конкретните
условия на средата, но не водят до усложняване в устройството
им. Благодарение на тях, в хода на еволюцията възникват малки
систематични групи – родове, семейства и други.
Катаморфозите се наричат още морфо-физиологичен регрес.
Те са приспособителни изменения, които са свързани с
преминаването на организмите към специфични условия на
живот.
Друга основна насока на общия еволюционен процес е
биологичен регрес. Тя е противоположна на биологичния
прогрес. При биологичния регрес става ограничаване и стихване
на еволюцията. Той има следните характерни особености: броят
на индивидите в дадена група започва непрекъснато да намалява;
групата като цяло стеснява заемания ареал; броят на подчинените
и групи намалява и накрая изчезва цялата група.
Една от най-вероятните причини за биологичния регрес е
рязкото намаляване на резерва от генотипна изменчивост. Тогава
скоростта на еволюцията изостава от скоростта, с която се
променят условията на средата. Цялата група се оказва
неприспособена към силно изменените условия и измира.
По коя от двете основни насоки на еволюцията ще поеме дадена
група зависи от това, доколко тя е приспособена и
специализирана към конкретните условия, при които живее.
Биологичният регрес показва противоречивия характер на
еволюцията.
Основните насоки на еволюцията и пътищата, по които те се
осъществяват, определят необратимостта на еволюционният
процес.
Веднъж изчезнал вид, не може да се появи отново, дори и ако се
повторят абсолютно същите условия, при които той се е появил.
Причината за това е, че с изчезването на вида се изгубват и
генотиповете на неговите индивиди.

15.Еволюция на човека. Антропогенеза.

Еволюцията на човека е част от еволюцията на животинския свят.

Човекът е най-висшето животно на Земята. По своите биологични
белези се числи към приматите. Те са най-висшите бозайници,
към които се отнасят полумаймуните и маймуните. Човекът е
отделен в самостоятелно семейство, наречено Хоминиди. В най-
близки отношения е с човекоподобните маймуни.
Под антропогенеза се разбира обособяването на човека в
самостоятелния вид Хомо сапиенс в хода на формиране на
човешкото общество.
Най-съществените анатомични изменения при еволюцията на
човека са свързани с изправеното ходене, всеядния тип на
хранене и прогресивното развитие на висшата нервна
дейност.
Пренасянето на тежестта на тялото върху долните крайници
води до увеличаване на размерите и здравината им. Бедрената
кост се превръща в най-дългата и най-здравата кост в човешкия
скелет. Формира се свод на ходилото, върху който пада тежестта
на тялото. Той може да пружинира и така улеснява
продължителното ходене. Увеличава се площта на тазовите кости,
което дава по-добра опора на вътрешните органи. Формира се
двойна S-образна извивка на гръбначния стълб, която дава
възможност за пружиниране и предпазва органите на главата и
туловището от сътресение. Намалява предно-задният размер на
гръдния кош. Горните крайници се скъсяват и вместо за ходене се
използват за работа.
Главата заема равновесно положение над гръбначния стълб. Това
води до намаляване на размерите на шийните прешлени и на
мощните мускули на шията.
Освен с плодове, прадедите на човека започват да се хранят със
семена и с месо. Поради промяната в типа на хранене, възниква
необходимостта от стриване на храната. Кътниците
постепенно придобиват плоска повърхност, а резците и
кучешките зъби стават по-малки. Долната челюст променя
формата си и става по-малка. Ставното и свързване е по-
свободно и позволява движението и встрани.
Органът, който се изменя най-съществено в хода на
антропогенезата, е главният мозък. Неговата маса прогресивно
се увеличава. Увеличава се повърхността на мозъчните
полукълба. Усложняват се дяловете на мозъка, които са свързани
с координацията на движенията, слуха, зрението и говора.
Промените в главния мозък водят и до промяна в устройството на
черепа. Вместимостта на черепната кутия се увеличава, челната
кост се изправя и челният дял на мозъка се разполага над очните
кухини. Съотношението между мозъковия и лицевия череп се
изменя в полза на мозъковия.

16.Палеонтологична история на човека.

Според известните палеонтологични данни, еволюцията на

човека се разделя на следните етапи: предшественик на човека
(прачовек)-австралопитек; най-древен човек-архантроп (сръчен
човек и изправен човек); древен човек-палеоантроп и
съвременен човек-неоантроп.
Устройството на долните крайници и таза показват, че
австралопитеките са ходели на два крака. Ръстът им е средно
120см. Черепната кухина е с обем 450-700см3. Те живеели на
големи групи. Изхранвали се с лов и събирачество. Храната им се
състояла в плодове, семена и сурово месо.
Първата фаза в еволюцията на архантропа е Хомо хабилис.
Ръстът му е 150см. Обемът на черепната кухина е 800см3.
Черепът се характеризира с някои прогресивни белези (скъсяване
на предно-задния размер). Изработването на сечива от
представителите на Хомо хабилис е събитие с ключово значение
за еволюцията на хоминидите.
Към Хомо еректус се отнасят питекантропът, синантропът и
хайделбергският човек. Характерните им белези са: обемът на
черепната кухина се увеличил прогресивно от 900см3 до 1200см3,
челният мозъчен дял е разположен над очните кухини.
Синантропът и хайделбергският човек използвали огъня.
Появата на архантропите е важен етап в еволюцията на
хоминидите. Техният ареал на разпространение се разширява
значително и обхваща райони в умерените географски ширини.
Промените, свързани с приспособяването към климата в
умерения пояс, ускорили човешката еволюция.
Палеоантропа (неандерталец) е имал обем на черепната кухина
1400-1500см3. В гласовия апарат настъпили промени, които
позволили да бъдат произнасяни голяма част от звуците на речта.
В общуването помежду им възникнали наченки на членоразделна
реч.
При неоантропа обемът на черепната кухина достига 1600см3, а
ръстът-180см. Скелетът притежава всички характерни особености
на съвременните хора. За общуването използвали членоразделна
реч. Започват да се формират обществените отношения.
Неоантропа се занимава с примитивно земеделие. След
възникването на земеделието земеделците започнали да се
разселват на запад. Те постепенно изместили местните номади
ловци. Така възникнал днешният разумен човек - Хомо сапиенс
реценс.

17.Човешки раси и фактори на расообразуването.

Човешката раса е голяма група от хора, със сходни морфологични

и физиологични особености, с общ произход и общ изходен
ареал.
Видът Хомо сапиенс се подразделя на три големи раси: негро-
австралоидна, европеидна и монголоидна.
Броят на признаците, по които се различават помежду си е около
сто. Те биват морфологични и физиологични. Най-важните
морфологични признаци са цветът на кожата, формата и цветът
на косата и очите, окосмяването, особеностите на лицето и черепа
и други.
Негро-европеидната раса се характеризира с тъмна кожа, черни
очи и къдрави коси.
За европеидната раса са характерни светла кожа, сини и черно-
кафяви очи и светли коси.
За монголоидната раса са характерни жълта кожа, права черна
коса, широко лице с изпъкнали скули.
Някои от по-важните физиологични расови признаци са ритъмът
на растеж и основната обмяна.
При негро-австралоидната и монголоидната раса растежът е
най-интензивен до седмата година от живота. При европеидната
раса растежът е най-интензивен между 7 и 14 години. Основната
обмяна на веществата е по-интензивна в сравнение с
монголоидната раса.
Съвременната антропология се основава на учението за единния
произход на човешките раси и принадлежността им към вида
Хомо сапиенс, наречено моногенизъм.
Основните антропологични принципи са еднакво застъпени при
всички раси и са се формирали преди възникването на расите.
Безспорно доказателство за принадлежността на човешките раси
към един вид е, че при кръстосване между тях се получава
плодовито и жизнено потомство.
Човешките раси са възникнали под действието на естествения
отбор /например,при негро-австралоидната раса черният цвят на
кожата предпазва от силното слънчево ултравиолетово лъчение/.
След създаването на изкуствена среда на живот, действието на
природните фактори върху човека отслабнало, и
приспособителното значение на расовите признаци намаляло, но
те останали да съществуват.
Поради различните си ареали на възникване,в продължение на
хиляди години, отделните раси са живели изолирани една от
друга. Между тях не се осъществявал генетичен обмен и това е
довело до засилване на различията в проявата на някои признаци.
Расовите признаци са предимно външни. Затова те нямат
отношение към жизнеността на индивида, но привличат
вниманието на другия пол и по такъв начин оказват влияние
върху възможността той да остави по-многобройно потомство.
Така са възникнали племенните особености, а впоследствие –
расовите различия.
18.Сравнителноанатомични, сравнителнофизиологични,
сравнително-ембриологични доказателства за еволюцията.

След изказването на първите идеи за еволюцията на организмите

в края на 18, началото на 19 век, в редица биологични науки се
натрупват доказателства за реалността на този процес.
Най-много доказателства за еволюцията са натрупани при
сравнителното изучаване строежа на тялото на различни групи
животни и растения. Откриването на клетъчния строеж на
организмите доказва и техния единен произход. При
сравнителното изучаване на анатомията на гръбначните животни
е установено, че независимо от съществуващото многообразие
при тях, те имат общ план на строеж на тялото.
Органите, които са сходни по строеж и произход, но изпълняват
различни функции, се наричат хомологни.Хомологните органи
доказват общия произход и родствените връзки между
съответните организми.
При подобни изследвания на организмите може да се установи, че
съществуват и органи, които изпълняват една и съща функция, но
имат различен произход и различно устройство. Тези органи се
наричат аналогни. Аналогните органи не доказват родствени
връзки и общ произход на организмите. Те са резултат от
сближаване на белезите и доказват, че при еднакви условия
различни организми може да се приспособят по сходен начин.
Хомологните и аналогните органи са резултат от
идиоадаптация.
При изучаването на устройството на различните организми, може
да се установи, че при едни даден орган е много добре развит и
изпълнява характерната му функция, докато при други същия
орган не изпълнява никаква функция и е много слабо развит.
Такива закърнели органи се наричат рудименторни. Те са
резултат от катаморфози.
Редица физиологични процеси доказват родството между
определени групи организми и тяхната обща еволюция. При
всички бозайници храненето, дишането и размножаването
протичат по сходен начин. Родството между отделните групи
животни се доказва ясно с преципитационни реакции.
Науката, която изучава зародишното развитие на организмите,
се нарича ембриология. Сравнителната ембриология сравнява
как протича това развитие при различни групи организми. Всеки
индивид през индивидуалното си развитие (онтогенеза) накратко
повтаря етапи от историческото развитие на вида (филогенезата).
През онтогенезата се повтарят основните етапи от филогенезата,
но се зараждат и нови насоки на бъдещата еволюция.

19.Палеонтологични доказателства за еволюцията.

Науката палеонтология изучава какви организми са живеели в

предишни геологични времена, какво е било тяхното устройство
и начинът им на живот. Труповете на измрелите през различните
периоди от древността организми са били засипвани от
неорганични наслагвания, които образували утаечни скали. В тях
са се запазили отпечатъци от тялото или негови части (черупки,
кости, зъби). Така са се образували вкаменелостите.
Именно поради данните, с които борави, палеонтологията дава
убедителни и подробни доказателства за еволюцията.
Колкото земните пластове са по-стари, толкова следите и
отпечатъците, намерени в тях, са от по-примитивно устроени
организми. И обратно-в по-млади земни пластове се откриват
останки от по-висши и по-сложно устроени организми.
За земните пластове от различните геологични времена тези
останки и отпечатъци са различни. Те се наричат ръководни
вкаменелости.
В някои вкаменелости може да се открият белези, характерни за
днес живеещи организми от различни систематични групи.
Организмите, от които са тези вкаменелости, се наричат
преходни форми (междинни звена). В тях са обединени белези
на прадедната и на новопоявилата се група.
Филогенетичните редове са особен вид палеонтологични
находки. Те представляват останки от различни видове, които са
живели един след друг и са произлизали един от друг.
Данните от палеонтологията не само доказват еволюцията, но и
разкриват една от характерните и особености-нейната
необратимост.