Самарското знаме

1.Слайд – Самарското знаме

2 и 3 .Слайд
Заслугата за изготвяне на знаме за българските въстаници
е на съветниците от Самарската градска дума. През лятото
на 1876 година те решават да изготвят знаме, което да
бъде връчено на българските въстаници, които ще се
сражават в редовете на руската армия срещу турците в
предстоящата война. Счита се, че решението за знамето е
взето на същия 5/17 юли, когато е създаден и
благотворителният комитет в града. В „Календар с
паметните дати за 2006 г.” на Държавната архивна служба
на Самарска област, е отбелязано: „5 юли: преди 130 г.
(1876 г.) в г. Самара е образуван комитет за оказване на
помощ на славянските народи, борещи се за своята
независимост; поръчано е на художника Николай
Симаков да направи едкиз на знаме в знак на дружбата с
българите.”
4.Слайд
Идеята за Самарското знаме е предложена от съветника
на думата Пьотр Владимирович Алабин (по-късно
губернатор на Самара) и съпругата му Варвара Василевна
Алабина, която ръководела Самарския женски комитет на
руското Дружество за подкрепа на болните и ранените
военни (руският Червен кръст). Двамата съпрузи
участвали заедно в три военни кампании през 1849, 1853
и 1854-1856 г. и станали свидетели на кървавите
сражения на руските войски с турците при Олтеница,
Инкерман, Севастопол, Русчук (Русе). От своя личен опит -
той като офицер, тя като милосърдна сестра - те знаели,
че това, което най-много можело да вдъхнови войника в
боя и да му даде вяра и сили да победи врага, е знамето
на полка.

Вероятно е българските въстаници, за които се е гласяло

знамето, да са участниците в Сръбско-турската война. В
Сърбия през май-юни 1876 г. се събират български чети,
водени от прочутите български войводи Панайот Хитов,
Филип Тотю, дядо Жельо Чернев, дядо Ильо Марков,
Христо Македонски и др. Те имали намерение да минат в
България и да вдигнат народа на въстание. По този повод
командващият сръбските войски на източния фронт
генерал Михаил Черняев утвърждава „Закон на
българските доброволни войници” и поставя Панайот
Хитов за главен войвода на четите.
5.Слайд
Вид на знамето
Самарското знаме е изготвено в традицията на
православните хоругви с иконописни изображения от
двете страни. Ушито е от тънък копринен плат. Размерите
му са 185 х 190 см. Състои се от три хоризонтално
разположени ивици: отгоре е малиново-червена, в
средата - бяла, долу - небесносиня.
В средата на всяка страна на знамето е апликиран
четириконечен кръст, изготвен от черна рипсена коприна.
Рамената му са еднакви: 89 х 29 см. Разположен е
основно върху бялата ивица, а горната и долната част на
вертикалното рамо навлизат в червената и синята ивица
на знамето. В центъра на кръста е пришита шестоъгълна
икона, а краищата му са украсени с декоративни
арабески, извезани със сърма и пет вида пайети от
позлатен метал. Знамето е ушито и кръстовете извезани
от монахините на Иверския женски манастир в град
Самара под ръководството на игуменката Антонина.
Самарското знаме е съставено от така наречените
„славянски цветове”. Към 1876 г., когато се изготвя
Самарското знаме, трите негови цвята действително
фигурират върху знамена на славянски държави и
общности: Русия, Сърбия, Словения и Херцеговина.
Да споменем и конкретната информация на
кореспондентът на френския вестник „Le Monde Illustre“
Дик де Лонли. Той присъствал в Плоещ на връчването на
Самарското знаме на българските опълченци и в
кореспонденцията си е написал: „Офицерите и войниците
паднаха на колене пред този свещен символ на
славянството.” Друг пример е картината „Връчването на
Самарското знаме”, рисувана от Николай Дмитриев –
Оренбургски. На нея цветовете на знамето са в
последователност червено, бяло, синьо.
6.Слайд
Иконите са с височина 43 см и ширина 23,5 см. Върху тях
от едната страна са изобразени славянските
просветители, светите братя равноапостоли Кирил и
Методий. от другата е чудотворната Иверска икона на
света Богородица с младенеца. Рисунките са изпълнени с
маслени бои върху платно от художника Николай
Симаков. За удобство при транспортиране на знамето
дръжката му първоначално е била направена от две
части, съединени с шарнирна панта и ключалка. Дръжката
е изготвена от ясен, има дължина 278 см и диаметър 3,5
см. Към нея са прикрепени: пика на върха, скоба в
средата, две месингови гривни в долната част и шпор
накрая. Пиката на знамето е сребърна, позлатена, дълга
38 см. Изпълнена е във византийски стил с богата
декорация във фабриката на Павел Овчинников в Москва
по ескиз на известния руски инженер и архитект граф
Николай де Рошфор. Пиката има листовидна форма и на
всяка нейна страна е прикрепен осмоконечен андреевски
кръст, завършващ с детелина в долния край. На лицевата
страна на пиката, под долния край на кръста е гравиран в
черковнославянски стил текстът: ГОРОДЪ САМАРА
БОЛГАРСКОМУ НАРОДУ 1876 Г.
След Освобождението със заповед № 129 на Военното
ведомство от 19/31 юли 1880 г. знамето е наградено с
голям кръст І степен на българския княжески военен
орден „За храброст”. По този повод основата на пиката е
подменена с нова, представляваща втулка с дължина 10
см. Над нея е закрепен ажурно изработен сребърен венец
с диаметър 10 см с лаврови и дъбови листа. В средата на
венеца е вграден орденът.
7.Слайд
Присъствието на изображенията на светите
равноапостоли Кирил и Методий върху знамето трябва да
се разглежда в светлината на едно събитие, произтекло
през 1867 г., което развълнувало руското общество и било
широко отразено в пресата. Тогава в Петербург и Москва
се провежда „Първият славянски конгрес в Русия”. По
идея на организаторите конгресът преминал под знака на
възраждането в Русия на почитта към делото на Кирил и
Методий, които били издигнати като символи на
славянското единство. Конгресът започнал на 2/14 май,
малко преди деня на почитане на светите братя и това
позволило отбелязването му на 11/23 май да стане
съвместно от домакини и гости.
8.Слайд
Иверската икона станала известна с редица чудеса, едно
от които е упоменато като причина нейното изображение
да намери място върху Самарското знаме. Агаряни
(араби) под предводителството на емира акостирали с 15
кораба на брега на Света гора и обкръжили Иверския
манастир. Уплашените монаси се скрили в защитната
кула. Враговете нахълтали в манастира, опустошили го и
се опитали да разрушат кулата. Монасите със сълзи
призовали на помощ светата Богородица и тя се отзовала
на молбите им. По нейна повеля се разразила силна буря,
от която всички агарянски кораби и всички врагове
потънали в морската бездна.
Затова в „Самарски епархиални ведомости” от 1/13 юли
1877 г. се казва: „Каноничното описание на Самарското
знаме” има изображение на иконата на Иверската Божия
майка, която някога помогнала на християните във война
срещу агаряните (днешните турци)”.
9.Слайд
Художникът Николай Евстафиевич Симаков, нарисувал
иконите и ескиза с украсата на Самарското знаме, е учил в
Императорската художествена академия в Петербург.
Граф Николай Иванович де Рошфор е архитект и инженер.
Потомък е на изселници от Франция и е роден в Париж
през 1846 г. Негово дело е направата на ескиза за върха-
пика на Самарското знаме.
На 12/24 март 1855 г. в Самара высочайше е утвърдено
образуването на духовна женска община-обител. Тя е
наречена Иверска в изпълнение на желанието на
търговката Екатерина Марихина, която пожертвала за
начинанието позлатена икона на Иверската света
Богородица.
През 1877 г. монахините на Самарския женски манастир
станали съпричастни към делото за освобождението на
България. Четири от тях постъпили в отряда на
милосърдните сестри, другите шиели бельо и дрехи за
българското опълчение. Година по-рано в ушиването на
Самарското знаме основно участие взели майсторките от
ателието за бродерия, което било непосредствено
ръководено от игуменката Антонина. Самата тя владеела
отлично изкуството на сърмената бродерия и лично взела
участие в изготвянето на знамето.
10.Слайд
Непосредствено след обявяването на Руско-турската
война, на 17/29 април 1877 г. членовете на самарската
градска дума се събират на извънредно заседание.
Кметът внася предложение да се подпомогне „светото
дело за освобождението от турско иго на нашите братя по
вяра и кръв - славяните”, което е гласувано с възторг от
съветниците.
Прието е и предложението на Пьотр Алабин,
главнокомандващият на Действуващата южна армия
Николай Николаевич да му се поднесе „знамето,
изготвено в 1876 г. от град Самара за българския народ”,
което „ако счете за необходимо, да благоволи да връчи на
българските дружини, когато те бъдат призовани за
освобождението на своя народ”.
Изпращането на Самарското знаме се превръща в
истински празник за жителите на града. „Да си спомним
как ликуваше Самара - отбелязва П. Алабин по-късно. -
Когато преосвещеният Герасим освети иконата и знамето,
мало и голямо се стремеше да ги докосне. Знамето за
всички бе не само символ на свободата, а самата свобода,
не е призив за битка, а е самата победа и надделяване
над врага!!...”
11.Слайд
Тъй като в различни източници, а напоследък в интернет,
се споменават различни имена, като спасители на
Самарското знаме в боя при Стара Загора, ще бъде удачно
да се приведе едно сведение, което има характер на
декларация. То е публикувано във вестник „Руский мир”
от 21 август/2 септември 1877 г. и в него се заявява:
„Останалите живи офицери от 3-а дружина на
българското опълчение, на която беше връчено от
главнокомандуващия знамето, подарено от самарската
общественост, сметнахме за свой дълг да съобщим, че
нашата дружина се показа достойна да се сражава под
образите на Иверската Божа майка и славянските светци
Кирил и Методий. На 19 (31) юли при Стара Загора ние се
сражавахме с неприятел, който беше шест пъти по-силен
от нас. Въпреки това, ръководени от нашия най-храбър
командир подполковник Калитин, българите с дружен
натиск накараха турците да побягнат. Но турците получиха
подкрепления и отново атакуваха. Дружината, обкръжена
от три страни, трябваше да отстъпи пред
превъзхождащите сили на врага. По време на
отстъплението се смениха пет знаменосци, всички те
паднаха убити или ранени. Предпоследният от тях беше
подполковник Калитин. Той пое изпочупеното знаме, но
моментално падна мъртъв, поразен от неприятелски
куршум. Знамето беше изнесено от сражението от
унтерофицера Тома Тимофеев.
От загубите, които понесе дружината ни, се вижда, че от
496 души са останали днес само 207 войници, а от 14
офицери невредими са само 5.
С уважение подписали: щабскапитан Стесел, щабскапитан
Попов, лекарят на 3-а дружина К. Вязенков, поручик
Живарьов, подпоручик Кисьов, прапоршчик Большов,
прапоршчик Юнгер.”
12.Слайд
В описаните драматични мигове на гибелта на
подполковник Калитин опълченците са покрусени и
стрелбата им замира. Турците се възползват и с викове
"юрюш" връхлитат. Опълченецът Мито Анков още казва:
„Тази касапница стана все за опълченското знаме.То
няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го
взимахме. Загинаха мнозина, но го спасихме!"
И как? Група опълченци влизат в страхотен ръкопашен
бой с врага за святата реликва. Всред тях е и Никола
Корчев - силен, висок близо два метра мъж. Той проявява
сила и храброст, "докопва" знамето и не го вдига, а
находчиво незабелязано го плъзва по земята към
Черногорчето и продължава да се бие, за да не бъде
пленено. Черногорчето бързо изнася знамето от центъра
на сражението.
Тръбачът на дружината Стефан Кисьов разказва какво се
случва по-нататък: "След това жестоко счепкване, няколко
опълченци и унтерофицер Тома Тимофеев, последният
със знамето в ръце, бързо започнаха да отстъпват,
разбира се по заповед." (Забележете израза: След това...).
Подразбира се, че унтерофицер Тома Тимофеев не е
участвал в ръкопашния бой. А като разярени лъвове там
се бият редовите български опълченци, за да спасят
своята Свята знаменна реликва.