Робството като състояние на духа в Ботевия поетически свят – „Странник“

1. Творческа история. Стихотворението „Странник” е написано през 1872 година,

когато Ботев отдавна вече е емигрант в Румъния и за него мирното, спокойно
завръщане в родината е невъзможно.
2. Прочит на заглавието. То може да се разбира по няколко начина. От една страна
„странник” означава пътник, някой, който странства, пътува в други страни.
„Странник” може да се нарече човек, който не е тукашен, не е местен. Макар че героят
на стихотворението се завръща в бащината си къща при майка си, той вече се е
откъснал от родното си място, не му принадлежи, не е добре приет. Той е станал
странен, далечен, чужд. Макар че лирическият говорител се обръща към странника като
към познат, за когото знае много неща, той не се обръща към него по име – или защото
не го уважава и изобщо не иска да изрича името му, защото той се е обезличил, станал
е никой; или защото такива жалки, безразлични, пасивни хора има много и не е нужно
те да бъдат назовавани с имена. Те са множество и това е обобщен образ, в същото
време са всеизвестни и всеки ще се досети за кого става дума.
3. Жанр. Това е сатирично стихотворение.
4. Композиция. Стихотворението се състои от дванадесет куплета от по четири стиха
всеки, римувани почти навсякъде с кръстосана рима.
Първите 11 куплета са пряко обръщение на лирическия говорител към странника, който
е лирически герой на стихотворението. Дванадесетият куплет е обобщение, в което
директно се заявява истинското отношение на лирическия говорител към такива
личности като странника.
В този своеобразен монолог лирическият говорител поднася информация на странника
за нещата, които са се случили в негово отсъствие, и в същото време уж го утешава, но
по такъв начин, че ние усещаме цялото му презрение, отвращение и отрицание.
5. Основни чувства. Най-силното чувство е сарказмът, с който се обрисува образът на
завърналия се син. Става ясно, че той е безразличен, страхлив, апатичен, лишен от
любов, идеали, синовна обич и преданост, липсва му патриотизъм и всичко човешко му
е чуждо, а това буди в лирическия говорител отвращение.
Усеща се болката по поробеното родно място, в което цари хаос и беззаконие, по
жертвите и по зачернените семейства.
Усеща се гняв и възмущение към такива безродни, безразлични хора, които предават
всичко свято със своето безучастие.
6. Образът на лирическия герой. Макар че той остава безмълвен, неговото мълчание
казва много. Това ненарушено мълчание показва, че той е апатичен – на него му
говорят, той явно слуша, но няма никаква реакция – нищо не пита, не прекъсва
печалния разказ за нещастията, които са сполетели дома му, не задава въпроси, сякаш
му е все едно. В един момент се казва, че плаче като жена, но това пак е пасивна
реакция – той не се опитва по никакъв начин да поправи злото, а само мълчи и реве.
Очевидно това е човек, който приема да бъде утешаван като дете, който е безсилен да
направи каквото и да е.
Пътуването не го е променило, той не се е развил, нито е израсъл. За него любовта е
нещо далечно и всъщност маловажно, той няма отношение към съдбата на близките си,
не е направил нужното, за да изпълни синовния си дълг.
Очевидно за него ценност е само спокойствието и трупането на имот. Дори е
безразлично за коя жена ще се ожени, има значение само да е сит, доволен. Явно е, че
човек, който е безразличен към близките си, сигурно ще бъде безжалостен и зъл към
чуждите, жесток към по-слабите и послушен пред по-силните, за да си осигури
доволство и мир.
Всички тези качества будят погнуса у лирическия говорител, който във финала поставя
под въпрос дали една такава личност може да се нарече „човек”, или е „скот” –
бездуховно, ниско, жалко същество, лишено от морал и етика.
7. Изразни средства.
А. Цялото стихотворение е във вид на обръщение. Може да се каже, че то е един
вид монолог. Можем да си представим, че лирическият говорител е например някой от
посрещачите, някой, който е останал в родното село и е бил свидетел на всичко, което
се е случило.
Б. Най-характерното за стихотворението е иронията, с която се говори. Ирония е,
когато казваш нещо по такъв начин, че читателят или слушателят разбира точно
обратното. Говорителят уж съчувства, но всъщност обвинява, уж утешава, а всъщност
осъжда, уж омаловажава случилите се нещастия, а всъщност по този начин добавя към
ужаса на случилото се и допълнителен ужас от това, че странникът е безразличен и
пасивен. Тази ирония стига до жесток, болезнен сарказъм. Тя лъха от всяка дума.
В. В стихотворението има изрази, взети от фолклора, от народните песни,
например постоянни словосъчетания като „бащина къща”, „стара майка”, „първо
либе”. В същото време има и белези, характерни за съвременната авторска поезия,
например подредбата на стихотворението в куплети и римите.
Г. Изброяването: деца, баби, подевки, моми, създава представата за множество, за
стълпотворение. В същото време това са само деца и жени, няма мъже, и постепенно се
разбира, че това село е осакатено, пострадало, не е естествено да липсва мъжко
присъствие. Няма мъже, които да се грижат за жените и да ги закрилят. Започва да се
очертава робското положение на хората.
Д. В началото на стихотворението се създава очакване за нещо хубаво и радостно –
хорото, многото хора, танците, човек очаква, че има празник, че всички се радват за
завръщането на странника. Веднага след това обаче тази радост е сподавена и
в градация обстоятелствата се очертават все по-тежки, мрачни, стигащи до трагизъм.
Всяко следващо изречение нанася все по-тежки удари – любимата е загубена, майката
не се радва на сина си, а плаче и се вайка, и най-ужасното – става ясно, че баща му и
братята му са мъртви.
Всички утешителни думи, литотата „няма нищо”, омаловажаването на ужаса
показват, че лирическият говорител обвинява странника, според него той носи
отговорност за случилото се със своите действия (заминал е, избягал е, предал е
близките си), и с бездействието си (не е помогнал, не се е интересувал, не е дошъл
навреме, не ги е подкрепил, не ги е спасил).
Е. В стихотворението почти не са използвани епитети. Те са само няколко, и са лишени
от яркост и ефектност. С това се подчертава, че сухите факти са достатъчно силни сами
по себе си и нямат нужда от украсяване и описване. Много въздействащ е изразът
„стари кости”. Това е преувеличение, хипербола на слабостта и изтощението на
майката, тя все едно е почти мъртва вече. Контрастът между „мъжка снага” и „стари
кости” е плашещ – синът е здрав и безгрижен, силен е, но не е използвал силата си, за
да направи нещо за близките си. Старата и немощна майка е като изоставена от своя
син.
Ж. Използвани са повторения, като на определени места имаме анафора – „ще чуйш”,
„за жени”. Специално при анафората „ще чуйш” се създава едно усилване на
напрежението, градация на драматизма, който най-неочаквано, буквално нелогично, е
погасен – първо с утешението „но недей плака”, а после, след вестта за смъртта на
бащата и братята – с възклицанието „Но то нищо!”. Това е истинска подигравка – ако
това е нищо, то кое е нещо.
Странникът приема с плач всичко, все едно е малко дете или жена, безсилна да се бори
и дори да се разгневи. Той не възразява, не прекъсва, само плаче и вероятно подсмърча
и това е една жалка, отвратителна картина, будеща погнуса и унищожаваща всяко
състрадание у лирическия говорител, който става все по-безжалостен. Сякаш той иска
да изпита странника, да види до къде може да стигне неговата апатия.
З. Липсата на име. Очевидно лирическият говорител знае много неща – и коя е била
любимата на странника, кои са неговите роднини, каква е семейната им история. Както
стана дума при анализа на заглавието, явно е нежеланието героят да бъде назован с
името си. Това е израз на пренебрежение и на нежелание този човек да бъде запомнен.
Той е жалък и безличен.
И. Използвани са пословици и твърди словосъчетания, характерни за народния говор
и естествената реч: „бог не си с камъни бил”, „ти да си жив”, „бог е добър и милостив”.
Тези изрази създават усещане за непринуден разговор, за нещо, което се е обсъждало и
се е случвало много пъти. Това са изрази, изпълнени с приемане и примирение към
всичко, което се случва, дори и към най-крайните и трагични събития. Това
примирение е неприемливо за лирическия говорител. Това е предателско,
посредствено, срамно поведение, което той вижда, но някак не разбира, не може да се
постави на мястото на такива хора, не иска да си ги обяснява. За него те са престъпници
спрямо най-светите неща в живота.
В този контекст понятието „бог” не е висша морална мярка, а удобно оправдание човек
да не прави нищо, а само да търпи и да се оплаква.
Й. Използвано е противопоставяне. От една страна има „жени”, „сиромаси”, а от друга
– „попове”, „гости”. Странникът избира своя лагер, прекрачва една невидима черта и
намира своето място в обществото, към което се завръща. За него пътуването и всичко
случило се не е урок, не е трагедия, напротив – той пак е, какъвто е бил. Той е студен и
безразличен. За него любовта е нещо далечно – „нявга любил”, нещо излишно и
безсмислено – все едно е за коя ще се ожени, „хубавица или грозна със имот”. Жената
не е личност, а само предмет, реквизит, нещо без лична стойност.
К. Обобщението в последния куплет е изречена присъда към такива безлични,
апатични, бездушни хора. Принизяването на човека до животно – сито, доволно,
щастливо, добре нахранено животно. Липсата на идеали, на любов, на вярност и
отдаденост на благородните идеи и стремежи на човешката душа е нещо ужасно, това е
духовна смърт за човека и предателство към обществото.