Каракачаните в България

Модерност на идентичността

Каракачаните са малка етническа общност, която в пределите на

българската държава наброява над 15 000 души. Точни данни за броят им е
трудно да се намерят и затова цифрата е твърде приблизителна. През 1956
г. българските официални данни посочват като такива 2085 души‫٭‬, а по
данни на Културно- просветното дружество на каракачаните през 1991 г. в
страната са около 18 000 души. В интервю за БНР през декември 2006 г.
тогавашния председател Никола Къчев на Федерацията, обединяваща
каракачанските дружества в страната даде заявка за съществуването на над
25 000 каракачани в пределите на България.

Теориите за произхода на каракачаните са няколко. Според „гръцката”

хипотеза, основана на антропологическите и езикови сходства с
населението на Епир‫٭‬, каракачаните са гръцки скотовъдци, принудени да
бягат в планините следствие натискът на османската империя. В своята
книга за каракачаните Ж. Пимпирева развива тезата за гръцкия произход е
развита в два варианта:
Според едната те са потомци на антични номади, обитавали планинските
региони на Гърция от пре-класични времена.
Втората е по-близка до сърцето на каракачанските съвременници, а по-
точно че каракачаните са били уседнали селяни принудени да напуснат
своята територия около 14 век и да станат пастирни номади .

От своя страна „арумънската” хипотеза дава като аргументация сходството

в начина на живот на каракачаните и номадстващите романоезични власи,
а езиковите различия тълкува като резултат от погърчване‫٭‬

Друга хипотеза застъпва възгледите, че каракачаните са потомци на някое

от тракийските племена, а четвърто твърдение се занимава с откриване
корените на каракачанските скиталчества в битието на тюркските номади,
прииждащи на вълни по тези земи – узи, печенеги, тюркмени, юруци и т.н.

В същността на каракачанската традиция обаче има доза уникалност, което

я прави трудно зачислима към предходните племенни групи. Арумъните
например имат различни от каракачаните сватбени, погребални ритуали,
бит и облик.

Подхождайки исторично към произхода на каракачаните, можем да се

спрем на 1715-1718 г., когато венецианската администрация регистрира
част от прииждащите към вътрешността на Пелопонес бежанци /ок. 6000
на брой/ като „румелиоти”. Приема са, че това са предците на днешните
уседнали пелопонески каракачани.

За втори път в историчната летопис каракачанския етнос се появява по

време на острата криза в Османската империя в нач. на 19 век и се свързва
с произволите на жестокия в методите си на управление - Али паша
Янински. В последвалото Гръцко въстание и освобождението на Гърция
вземат участие личности, които самите каракачани числят като свои – кап.
Караискакис и кап. Кочандонис.

Разказът на самите каракачани за произхода им, тяхната родовата памет

започва от тук. Според населяващите Сливен и околностите потомци на
този етнос те са живели в планината Пинд, в село или област наречени
Сирако, но поради произвола и гнета на Али паша Янински напускали
родните си места и тръгнали по планините, където започнали да се
изхранват, отглеждайки овце / От този период датира и етнонимът –
каракачан – от турските „Кара” – черен и „качан” – беглец/.

Идването на каракачаните в България вече свързахме като датировка, но от

тук нататък започват качествени промени в начина им на живот.

През 1936 година са издадени и първите им документи за самоличност,

като фамилиите им са отнети и наречени на бащите и дядовците, а
характерните гръцки окончания на собствените им имена са заменени с
български (например: Костас става Коста, Христос става Христо,
Димитрис става Димитър и т.н.).

След 1947 година, на определена група каракачани не е било разрешено да

напускат България и да влизат в Гърция. Компактни маси каракачани
живеят в градовете и селата по южните склонове на Стара планина — най-
вече в Карнобат, Сливен, Карлово, Сопот и др.

Тази общност е принудена да уседне и промени традиционния си начин на

живот – стадата на каракачаните са вкарани в кооперативни стопанства,
част от стоката е изклана или умира от невъзможност в условията на
отглеждане и т.н. След влизане в сила на закона за въдворяване на
каракачаните в България /15 март 1954г./ държавният апарат се заема със
задачата да накара тези хора, за 5 години, да изминат пътя от номадството
до земеделието. Използвайки библейския сюжет, пътят от Кайн до Авел
приключва през 1963г., когато и последните номадстващи каракачани в
Югославия се изселват в Гърция, където процесът на усядане тече доста по
–плавно, но целенасочено. В Турция и Албания съдбата на каракачанските
общности остава въпросителна.

Каракачаните успяват да запазят културния си облик в пределите на една

нова Народна Република България може би благодарение на сравнителната
си изолация. Въпреки принудителното усядане, те си организират
собствени махали, предимно до градовете, но и до някои села, в близост до
планините. Дълго време запазват родовите си връзки. Те наподобяват
затворена общност, браковете се осъществяват в общността, използват в
„махалата си” собствен език /според част от изследователите – гръцки
диалект/ и практикуват „приказните” си обичаи.

След демократичните промени каракачаните в България, подкрепяни

официално от Гърция, проявяват все по-голям интерес към своята
самобитност и вече има създадени дружества на каракачаните в България.
Всяко лято, в местността Карандила край Сливен се провежда
каракачански събор, с участие на каракачани от България, Гърция и
Република Македония.

През 1998г. Националният съвет по етнически и демографски въпроси към

Министерския съвет изчислява стойността на отнетите 188 530, на
каракачаните, овце на 26 394 млрд. лева. Този национален съвет тогава
решава да изплати обезщетение и приема, че овцете са били незаконно
заграбени. Това станало след сравняване на данните от ФКПДК, с
информация от централния архив на земеделското министерство, и
признават претенциите за отнетото имущество. Компенсацията е била
извършена по 'Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени
имоти'. Стойността на заграбеното имущество е била изчислена от
финансовото министерство по пазарни цени.

За да илюстрирам поне отчасти каракачанската културна традиция ще

преразкажа една каракачанска сватба, уникална като ритуал и запазила се
до днес. Бащата на момчето със свои близки отиват да искат ръката на
момата от нейните родители. След съгласието и уговорката, те определят
датата на тяхната бъдеща сватба. В сватбения ден, рано сутринта, булката
облечена в булченската носия, я закриват зад една черга. Същевременно се
омесва сватбена пита, като пеят песни и играят хора, докато пристигне
младоженецът и сватбарите. Пристигането на млодоженеца става в съботна
вечер. Той и неговите хора прекарват нощта в дома на момичето, като се
веселят и пеят. В Неделя, преди да го заведат при булката, при нея минават
нейните родители, братя и сестри за да се простят. Дават и пари, а тя им
отвръща с приготвени дарове. След това водят младоженеца при булката.
Там те му разкриват нейното лице. Тогава заедно отиват в църквата, за да
се венчаят, а като свидетели на тяхното бракосъчетание са всички
сватбари.

След венчавката водят булката в дома на младоженеца и там продължава

същинската сватба. Започват да се вият дълги хора и да се пеят песни.
Всички се наслаждават на богатата трапеза. Хорото се води от момче,
което носи собственоръчно изработен байряк, богато украсен със златисти
и сребристи дантели. Различни шевици украсяват краищата му. В средата
му се зашиват стари монети и хлопка. Дръжката е дървена, а в горния край
образува кръст, на чиито върхове се поставят по една червена ябълка, а
всяка една от тях също е украсена със златиста дантела.

Бащата на младоженеца носи бъклица, в която има червено вино. С нея той
посреща своята бъдеща снаха и нейните близки. Ако младоженецът има
брат, на него се дава красиво ушита торба, украсена със същите дантели и
шевици на байряка. В нея се носи една от сватбените погачи.

Характерно за каракачаните е булката отново да се забули, след като вече е

пристигнала в дома на нейния съпруг. Сватбарите остават и прекарват
нощта в къщата на момчето. А в Понеделник, рано сутринта разопаковат
чеиза на булката, приготвен от нейната майка и тя дарява с дарове
семейството на момъка.
Модерност на идентичността

За да премина към въпроса с идентичността и принадлежността, ще се

наложи първо да цитирам едно интервю на вече споменатия Николай
Къчев за в.”Новинар”, в което той разказва /естествено в кръга на шегата,
но с истинска история/ как във Федерацията на каракачаните в Сливен
звъни гражданка от Велико Търново, с молба да „стане” каракачанка. Тази
история възбуди моето въображение и ме подтикна да пиша по темата.
Как се става каракачанин?! Отговорът си остава един и същ – по рождение
и кръв. И докато религиите, независимо от тотема и идеологията си,
остават избираема принадлежност, то идентичност от този тип е
единствено възможна по произход.

През последните две десетилетия /или по – точно годините на така

известен „преход”/ каракачаните се превръщат в част от икономическия
елит в страната и етносът им става моден и интересен за български и най-
вече гръцки агитатори на мултикултурализма.

За мен най – съществената предпоставка за съхраняване на другостта и

различието при каракачаните е тяхната дистанция от държавните
организации и от медиите по време на тоталитарното управление в
страната, което ги държи настрана от основните стълбове на провеждана
национална политика. И въпреки насилственото им усядане, те успяват да
се капсулират в общността си. Част от този процес е запазването на
религията, бракове в общността и силното лоби на роднинските връзки.
Забрана за осъществяване на смесени бракове при каракачаните не е
налице, но такива не се и поощряват. За съжаление не разполагам с
фактологични данни, късаещи тази тема, но от срещите ми с представители
на общността им, оставам с впечатлението, че съюзи между българи и
каракачани се случват рядко.

От друга страна такова запазване на различието във време на

„уравниловка” е също трудно възможно, ако не е на лице добрата тактика
на мълчание. До 1990 г. никой не афишира с етническо различие, а по –
далновидните запазват мълчание. Децата на каракачаните учат в държавни
училища и университети и рядко говорят за семействата си и за себе си
като за различни /както личи в посочените от мен интервюта на
каракачани/. За разлика от ромите, помаците и турците в страната, те имат
български имена и не влизат в списъците на малцинствени /малтретирани/
групи, а и според конституция – такива в страната няма.
Променената ситуация след 1989г. обаче, както и притока на външни
капитали по малцинствени проекти възбужда отново етнизирането на
обществото. Социалните неравенства се назовават с етнически
принадлежности, нужна е и легитимация на тези неравенства/
Уолърстейн/. Такава легитимация се постига най - общо с акцентиране
върху културната другост. Тук каракачаните имат предимство. Излезлите
на яве техни културни традиции са ядро на социалният им статус в
съвременното общество. Всеки каракачанин, назовал себе си като такъв е
особено горд с принадлежността си, с приказността на ритуалите в
общността, с история на героичния се произход. По – странното е, че тук
няма помен от етноса като туристическа атракция. Няма каракачански
ястия в каракачански кръчми, или каракачански обичай и възстановки, с
които средностатистически европеец /в това число и българин/ да е
съпричастен без изричен интерес или покана.

Новите геополитически процеси доста разместват етническите реалности и

с ресурси се сдобиват тези, които успеят да намерят връзка с някоя по –
богата от собствената си държава. Такъв е и този случай – каракачаните
установяват близка връзка с най –богатата ни съседка – Гърция. Примерът,
който преразказвам е взет от статия на проф. Дичев за каракачанската
общност в Котел. В годините на прехода там се случва странното
обръщане – каракачаните стават по – богати и по- влиятелни от българите,
защото имат капиталово преимущество. Това преимущество се дължи на
факта, че в първите и най – гладни /ако мога така да се изразя/ години на
прехода Гърция допускаше най – лесно до трудовия си пазар каракачани,
които успяват да натрупат първоначален капитал, който да послужи за
начало на прохождащия в страната ни по онова време частен бизнес.

Ако приемем за 100 % достоверна тезата на Г. Георгакас и Г. Кавадиас, че

каракачаните са били уседнали гръцки селяни, принудени да напуснат
около 14 век първоначалните си селища и да станат пастири – номади, то
днес каракачаните затварят кръгът – пак подхождайки библейски –
скиталчеството из пустинята свършва не с Ханаан, а с държавни граници,
но те отново са уседнали и просто сферата им на дейност е различна от
първоначалната.

Ако обаче да бъдеш помак в България е въпрос на съдба /И.Дичев/, то да

припознаеш себе си гласно като каракачанин е въпрос на гордост и
престиж.

От личните си наблюдения и проведени интервюта в гр. Мъглиж това лято,

останах с впечатлението, че има голяма доза завист от страна на българите
към успеха на каракачаните в местността. И въпреки че всички откликнаха
на въпроси за каракачаните мило и обясниха колко трудолюбиви и
проспериращи хора са, винаги с малко злъч добавяха, че имат много злато
още от „време оно”. Самите каракачани пък засилваха другостта си, като
често повтаряха – „българите” или „циганите”, или „мъглижани”.....както и
„в оная къшла си имаме и българска снаха, ама е много свястна”.

От монолитната българска идентичност по времето на соц-а каракачаните

в последните години правят скок директно в монолитната гръцка
идентичност – учат новогръцки, канят гръцки учители, свързват се с
гръцки организации, които ги покровителстват.../приложила съм в
литературата интервюта на председатели на Федерацията на каракачаните,
както и самоопределението на каракачаните - за нас - в сайта на
Федерацията/.

Прекрасни са танците, песните, преданията за гордите пастири и т.н., но

все пак е и доста опасно да се прекалява с другостта, защото Балканите не
от вчера са сцена на етнически размирици.
Литература:
Алексей Кальонски, Каракачански етюд, Нова Публичност – Българските дебати,
София 1998 – 1999 г.

Жени Пимпирева. Каракачаните в България. С, 1998

Дичев, Ивайло. 2002. От принадлежност към идентичност. Политики на образа,

ЛИК, София.

http://www.anamnesis.info/broi2/Kalionski.php

http://karakachani.com/bg/index.php

http://www.bnr.bg/RadioBulgaria/Emission_Bulgarian/Theme_Kultura/Material/
1612_karakachani.htm

http://www.birn.eu.com/en/45/130/1967/?
tpl=30&ST1=Text&ST_T1=Article&ST_AS1=1&ST_max=1

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA
%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%B8

http://www.geocities.com/Athens/Oracle/3424/mak/mak_32_2-7.html

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=160915

http://www.vbox7.com/play:c9d35f22

http://www.vbox7.com/play:0f7547d0