Германия

 Конрад I Млади – херцог на Херцогство Франкония (906 г.), граф на Хесенгау

(908 г.), граф на Келдахгау (910 г.) и крал на Източно Франкско кралство (911 –
918 г.) Той е единственият крал от фамилията Конрадини.
Източното Франкско кралство се разделя на херцогства:
 Саксония;
 Франкония;
 Швабия;
 Бавария;
 Бохемия.
Конрад I решава да бъде наследен от херцога на Саксония – Хайнрих I Птицелов.
Родът Лиудолфинги: Лиудолф (805 – 866 г.)  Отон I (835 – 912 г.)  Хайнрих I
Птицелов (876 – 936 г.) Хайнрих I Птицелов е основател на Саксонската династия
или династията на Отоните (919 – 1024 г.)
 Хайнрих I Птицелов – от 912 г. е херцог на Саксония, а от 919 г. е крал на
Източно Франкско кралство. Прякорът му идва от там, че когато е бил избран за
крал е бил на лов за птици (соколи), поставял е капани. Хайнрих централизирал
властта, като подчинил херцозите на Швабия и Бавария, а през 925 г.
присъединил и Лотарингия. Воюва успешно с унгарците, като през 926 г.
сключва 9 годишно примирие, а през 933 г. отказва да им плати данък, за да не
го нападнат и на 15.03.933 г. ги побеждава в решителната битка при Риаде
(сведения на Видукинд „Rerum dominus imperatorque ab exercitu appelatus” –
баща на отечеството, суверен и император). Преди това, през 928 г. води няколко
похода срещу западните славяни, които ги кара да му плащат данък. През 934 г.
постига военен успех срещу датчаните и възстановява граничните марки:
Шлезвигска – на датската граница, и Източната – на границата със славяните.
Издигнал нов град – Кведлинбург. Преди смъртта си казал на херцозите да
изберат за крал сина му Ото (936 г.)

 Ото I Велики (936 – 973) – през 938 г. смазва бунта на херцозите и продължава
процеси на обединение, консолидация и централизация за сметка на
аристокрацията. Ото поставя свои членове на семейството на ключови
херцогства – някога равни на краля, сега са му подчинени. Води успешна война
с франките за Лотарингия. През 950 г. успява да подчини датския крал Харълд
Синият зъб. По призива на кралица Аделхайд през 951 г. Ото I предприема
инвазия в Ломбардия, Северна Италия, разгромил князете и сключва брак с
Аделхайд, като заедно с това получава короната на лонгобардските крале.
Новите придобивки предизвикали бунт срещу него, в който се включили синът
му Лудолф, Конрад Червеният и палатинският граф Арнулф. Те имали известен
успех, но се наложило да прекратят действията си поради новите нападения на
унгарците. Всички се обединили около краля и Ото I сложил край на техните
набези в решителната битка при р. Лех (10.08.955 г.). През 961 г. се състоял
вторият поход на Ото I в Италия в помощ на сваления от престола и прогонен от
 Рим папа Йоан XII. След като влязъл в Рим и го възстановил на престола, папата
го коронясва за император на 02.02.962 г., а на 13.02.962 г. Ото I издава документ
Diploma Ottonianum, според който всеки папа, който бъде избран, трябва да е
одобрен от императора. Императорската коронация обвързвала германските
крале с Рим. Императорът давал обет да защитава папството, което пък често
поставяло папите в зависимост от германската власт. Именно тези отношения
между папата и императора станали причина за бързия разрив между Ото I и
Йоан XII. Императорът поискал клетва за вярност не само от завладените от
него италиански градове, но и от тези, които влизали в патримониума на св.
Петър. Възмутеният папа отказал и това Ото I трябвало да се върне в Рим и да
принуди светската аристокрация и представителите на висшия клир да се
закълнат, че никога няма да поставят на папския трон враг на императора. През
963 г. бил избран нов папа – Лъв VIII, който приел задължението всеки нов папа
да бъде ръкополаган само ако е положил клетва за вярност пред императора. Но
Йоан организирал контрасъд, който го върнал на престола, а Лъв бил обявен за
антипапа. През 964 г. обаче Йоан XII починал, но Лъв VIII не бил възстановен на
своя пост. За папа бил издигнат Бенедикт V, който не положил исканата от
императора клетва. През 966 г. бил организиран третият поход към Рим.
Императорът издигнал свое протеже за папа – Йоан XIII.

Църковна политика на Ото – от края на 40-те години на Х в. Ото I започва да

използва църквата като инструмент за налагане на своята доминация. Обявява се за
„Владетел по Божие право‘‘ и “защитник на църквата‘‘ и започва да назначава в
администрацията, епископи и абати за сметка на светската аристокрация, които
застрашават властта. Ото установява пълен контрол над инвеститурата на епископите.
Най-видния представител на тази кралско-църковна служба е неговият голям брат
Бруно Велики, който е канцлер на Ото от 940 г. и е назначен за епископ на Кьолн и
херцог на Лотарингия от 953г. Незаконния син на Ото, Вилхелм става архиепископ на
Майнц. Епископствата и абатствата получават големи дарове, земя и кралски
прерогативи. Осигурява им пълен имунитет от светските данъци и съдии. За да
подкрепи достатъчно църквата, Ото въвежда задължителен десятък за всички жители
на германските владения. Редица епископи и абати получават титлата граф с всички
произтичащи от това правомощия. Всички те са назначени директно от владетеля,
което засилва още повече централната власт. По този начин висшия ешелон в
германските земи се превръща в бюрократичен инструмент на кралската власт. Верните
си придворни Ото награждава с епископски постове.

 Ото II Червеният (973 – 983) – през 972 г. сключва династичен брак с Теофано,
племенницата на Йоан Цимисхий. Първите действия на новия император били
насочени срещу братовчед му Хайнрих Скандалджията, който бил херцог на
Бавария и искал да управлява самостоятелно. Той се опитал да присъедини към
земите си и Швабия и това предизвикало реакцията на императора. Тогава
Хайнрих създал съюз срещу братовчед си, в който влизали чешкият княз
Болеслав II и полският княз Мешко I. Ото II преодолял противопоставянето,
като дори се опитал да подчини Чехия, но войската му била победена.
 Независимо от това, малко по-късно, през 978 г. Болеслав положил васална
клетва. Скоро след това се наложило да води война за Лотарингия. Тя се водила
с променлив успех и през 980 г. бил сключен мир, като Лотарингия останала под
властта на французите. През 981 г. Ото II организирал поход към Рим, където
градското благородничество се противопоставяло на императорския избор за
папа. Скоро след това се отправил към Южна Италия, където воювал с арабите и
претърпял поражение през 982 г. при Апулия. Научили за неговата загуба,
славяните и датчаните се надигнали срещу него, но императорът не се върнал в
Германия, а се опитал да продължи действията си срещу сарацините в Южна
Италия, но без успех (982 – 983 г.). Когато войските му потеглили на север, той
внезапно починал в Рим през 983 г.

 Ото III (983 – 1002) – когато Ото II починал, неговият син Ото III е бил само на
3 години. Съставено му било регентство, в което влизали майка му Теофано и
баба му Аделхайд. През 984 г. малкият император е отвлечен от баварския
херцог Хайнрих II, който се обявява за негов регент. Скоро обаче Хайнрих
Баварски е принуден да върне Ото на майка му. Ото III започнал
самостоятелното си управление на 14 годишна възраст. През 996 г. предприема
поход в Италия, където е повикан на помощ от папа Йоан XV срещу римския
нобел Кресценций. Ото III обаче пристига в Рим едва след смъртта на папата.
Ото се намесва в избора на нов папа и осигурява папския престол на братовчед
си Бруно от Каринтия, който става папа под името Григорий V – първият папа
германец. Той коронова владетеля за император на Рим на 21.05.996 г. През 997
г. Ото повтаря похода си срещу Кресценций и издигнатия от него антипапа Йоан
XVI. Кресценций е заловен и екзекутиран през същата година, а Григорий V е
възстановен на папския престол. През 998 г. превръща Рим в имперска столица.
Строи дворец на Палатинския хълм и планира да възстанови римския сенат.
Издава була за възстановяването на Римската империя. През 999 г. избира своя
наставник и главен съветник Жербер, архиепископ на Реймс за папа под името
Силвестър II. През 1001 г. покръства унгарския крал Ищван, който приема името
Стефан и става първият християнски крал на Унгария. Полша и Унгария са
обявени за федерати и съюзници на империята.

 Хайнрих II (1002 – 1024) – от 995 г. е херцог на Бавария, а от 1002 г. е крал на

Германия. Хайнрих успява да стане император след смъртта на Ото III с
помощта на Вилигис, архиепископ на Майнц. При неговото управление, той
заложил на старата държавно-църковна система, създадена при Ото I. Направил
поредица от дарения на манастири и епископии и възстановил част от тях, които
били закрити по времето на Ото III. Хайнрих II контролирал Църквата и често
председателствал църковните събори. Външната политика я насочил в три
посоки: на изток – срещу полския владетел Болеслав Храбри, на юг – за
италианското наследство и императорската корона, и на югозапад – за
доминацията над Бургундското кралство. Хайнрих водил поредица войни срещу
поляците, като от 1003 до 1018 г. военните действия били с променлив успех, но
 през 1015 – 1018 г. кралят търпял поражение. В Италия положението също било
нестабилно. След смъртта на Ото III бил избран нов „лангобардски крал“, а след
смъртта на папа Силвестър II дошъл папа Йоан XVII, протеже на римската
аристокрация. Но там били останали епископи, назначени от Отоните – голяма
част от тях германци, и те застанали зад Хайнрих и дори го помолили за помощ
срещу „лангобардския крал“. Това дало повод на краля да се отправи на поход
срещу Италия през 1004 г. Войските му влезли в старата лангобардска столица
Павия, където Хайнрих II приел лангобардската корона. Хайнрих трябвало да
въведе ред в папството и се подготвил за коронационен поход. Така през 1014 г.
папа Бенедикт VIII го короновал за император. В началото на XI в. някои от
норманските водачи успели да завземат не само византийски, но и германски
крепости и това накарало Хайнрих II да тръгне на нов поход срещу Италия през
1021 г. Походът бил успешен и контролът над Капуа, Салерно и Беневенто бил
възстановен. Хайнрих умира през 1024 г., а за дълбокото си уважение към
Църквата и за участието си в нейното реформиране, той бил канонизиран за
светец.

Династията на Франконите (1024 – 1125)

 Конрад II (1024 – 1039) – коронясан е за крал на 07.11.1024 г. Тъй като Хайнрих

II не оставил наследници, коронацията на Конрад II поставила началото на нова
династия. През 1027 г. се състоял първият му поход в Италия, като превзел
Милано и възстановил германската власт над градовете на Северна и Централна
Италия. През същата година бил коронясан за император в Рим. През 1037 г.
издал специален едикт, който предвиждал фиефовете да се наследяват по мъжка
линия и така отнел възможността на едрите сеньори да изземват малките
владения. Присъединил Бургундия, като успял да убеди крал Рудолф, че е
легитимният наследник на Хайнрих II и по право на него трябва да остави
короната. След смъртта на Рудолф през 1032 г. се оказало, че местната
аристокрация приела за крал графа на Шампан. Наложило се да воюва за
наследството и през 1034 г. Бургундия станала част от империята. През 1033 г.
получил васална клетва от полския владетел Мешко II и част от западните
полски земи. Води и отбранителна война срещу Унгария, като Конрад II бил
победен и принуден да подпише мирен договор и претърпял териториални
загуби.

 Хайнрих III Черния (1039 – 1056) – още през 1028 г. е бил провъзгласен за
херцог на Бавария и Швабия. Хайнрих разделил Лотарингия на две части –
Горна и Долна, които дал на двамата сина на починалия херцог на цяла
Лотарингия. Големият брат, Готфрид Брадатия, недоволен от дяла си, се съюзил
с френския крал Анри I. На първо време германският владетел го неутрализира,
но когато му се наложило да тръгне на поход към Италия, Готфрид подбудил
васалите му да се разбунтуват. В крайна сметка Хайнрих излязъл победител, а
 Готфрид загубил половината Лотарингия. През 1040 г. започнал война срещу
Чехия, но армията му била разбита в Бохемския лес. На следващата година
експедицията му била успешна. През 1046 г. се отправил на коронационен поход
към Рим, където по това време имало двама папи. Хайнрих свикал събор и ги
обявил за антипапи и на тяхно място бил издигнат германски епископ, който
получил името Климент II и именно той коронясал Хайнрих за император.

 Хайнрих IV (1056 – 1106) – през 1073 г. в Източна Саксония избухнали бунтове

срещу министериалите, които строели крепости и нарушавали удобството на
местните феодали. Хайнрих надделял над бунтовниците в решителната битка
при Хомбург през 1075 г. Докато кралят воювал в Саксония, на римския престол
се възкачил папа Григорий VII, като изборът му станал без участието на
германския владетел. Григорий VII свикал събор в Латеран. На него било взето
решение да се забрани на всички църковни длъжности да приемат светската
инвеститура. Папата дори принизил институцията „римски император“, като
внушил, че Хайнрих е тевтонски крал, равен на всички останали, дори и на
онези, които били негови васали. За Германия това означавало да се отхвърлят
претенциите за власт в Италия. През 1076 г. Хайнрих свикал събор във Вормс, в
който взели участие немските епископи и аристокрацията, папа Григорий VII
бил обявен за свален от престола. На свой ред папата провел църковен събор на
епископите от Франция и Италия в Рим, на който обявил императора за отлъчен
от църквата, а поданиците му освободил от задължението да му се подчиняват.
Този конфликт е познат още като борба за инвеститурата. Кралят бил изолиран и
предприел стъпки за покаяние и тръгва към Италия. През 1077 г. кралят
пристига пред замъка Каноса, където прекарва сам три дни, след което папата
приема покаянието му. Въпреки това същата година германските принцове
избират за крал на Германия Рудолф Швабски. В отговор Хайнрих конфискува
Бавария и Швабия в своя полза. Папата отново отлъчва Хайнрих и след смъртта
на Рудолф (1080 г.) Хайнрих се отправя с войската си към Италия и превзема
Рим, където постига споразумение с римските патриции. Свикан е църковен
синод, който сваля папа Григорий и връща обявения за антипапа Климент III в
Рим. Именно той помазва Хайнрих за император през 1084 г. Григорий бяга в
Салерно, където умира на 25.05.1085 г., а Хайнрих се връща като победител в
Германия.

 Хайнрих V (1106 – 1125) – още през 1104 г. подтикван от някои благородници,

се разбунтувал срещу баща си Хайнрих IV и го пленил и свалил от престола. За
кратко е управлявал, но баща му успял да избяга от плен. Той потърсил начин да
подобри отношенията с папската курия. През 1110 г. потеглил на коронационен
поход. Папа Паскалий II поставил условие на краля да се откаже от
инвеститурата на епископите. Хайнрих бил склонен да се съгласи, но при
условие, че църковниците върнат всички дарения от светските власти – от
времето на Карл Велики до самия него. През 1111 г. бил съставен документ,
който отразявал съгласието между двамата и Хайнрих бил коронясан за
император. Но въпросът за инвеститурата все още не бил напълно решен и през
 1122 г. между императора и папа Калист II бил сключен договор, известен в
историята като Вормски конкордат. Премахва се светската инвеститура, но
императора може да присъства на избора за нов духовник. Пръстенът и жезълът
– символите на духовната власт, били получавани от представител на Църквата.

Династията на Хохенщауфените (1138 – 1254)

 Лотар III (1125 – 1137) – Хайнрих V не е оставил наследници и претендентите
за трона били Фридрих Едноокия, херцог на Швабия и херцога на Саксония
Лотар Суплинбург. Тогавашния архиепископ на Майнц бил на страната на
Лотар. Той правил опити да засили германското влияние в Дания и принудил
полския княз Болеслав III да стане негов васал. Нарушил традицията и си
присвоил титлата „римски император“ още преди да стигне до коронацията в
Рим. Когато Лотар тръгнал на коронационен поход към Италия, в Рим отново
имало двама папи – Инокентий II и Анаклет II.Войската му превзела Латеран и
Инокентий II го помазал за император (1133 г.). Щом напуснал Рим,
норманският владетел Роже II започнал военни действия срещу града и
прогонил папа Инокентий II. Лотар се върнал да защити своето протеже и
превзел някои нормански градове, включително Салерно. Щом се оттеглил
обаче, Роже си върнал заграбеното, а императорът не успял да възобнови
войната, защото по пътя се разболял и умрял.

 Конрад III Хохенщауфен (1138 – 1152) – германските барони, светски и

църковни, отново се събрали, за да изберат крал. Претендентите били Хайнрих
Гордия, херцог на Бавария и Конрад Хохенщауфен, когото избрали. Той
поставил началото на династията на Хохенщауфените. Политиката му по
отношение на Италия предизвиквала презрение у съвременниците му. Той не
организирал коронационен поход до Рим и бил до такава степен приятелски
настроен към папството, че по онова време го наричали „папския крал“. Дори
отказал императорската корона, която му предложил Римският сенат през 1149
г., под предлог, че може да я получи само от папата. Участва във Вторият
кръстоносен поход (1147 – 1149). Той не предал властта на своя син, а предпочел
племенника си Фридрих Барбароса – херцог на Швабия. Бил е в добри
отношения с византийския император Мануил I Комнин и сключили военен
съюз срещу норманите.

 Фридрих I Барбароса (1152 – 1190) – налага corpus iuris civilis. С неговата

личност били свързани историите на Германия, Италия, на папството,
кръстоносните походи и Византия. Стремежът към императорската титла
породил съответстващата му нова политическа идеология, като въвел термина
„свещена“ към наименованието на държавата си – Свещена римска империя на
германските народи. Така за свещен се определял не само императорът, но и
неговото владение. През 1153 г. папа Евгений III се обръща за помощ към
Фридрих, защото папството имало проблеми с гражданството на Рим, което
искало да се самоуправлява и което възстановило властта на Сената и обявило
подновяването на Римската република. Управителят на града Арнолдо ди Бреша
поискал папството да бъде лишено от собственост и от право на глас в
управлението на града. Така се стигнало до Констанц договор, според който
Фридрих трябвало да получи императорската корона и да убеди римските
граждани да признаят папската власт. През 1154 г. Фридрих осъществил първия
си поход в Италия. Влязъл в Рим, пленил Арналдо и се справил с
републиканската управа на града. На 18.06.1155 г. в църквата „Св. Петър“ бил
помазан за император. Скоро започнал конфликт с бъдещия папа Александър III,
а Европа отново навлязла в период на противопоставяне на светската и
църковната власт. Императорът потеглил на втори поход към Италия през 1158 г.
Той се спрял в полята на Ронкаля край Пиаченца и провел събор, на който били
взети важни за управлението на Италия решения. Били издадени т.нар.
Ронкалски декрети, определящи политическите и икономическите параметри на
императорската власт. Те определяли бъдещото управление на градовете,
назначаването на императорски управници – подеста, и налозите за
императорския фиск. Разделянето на италианските градове, непрекъснатите
вражди и войни помежду им помогнали на Барбароса да установи своята власт в
Ломбардия. За да демонстрира своето господство, Фридрих наредил да бъдат
ексхумирани останките на Карл Велики и да бъде канонизиран. По този начин,
обявил се вече за негов наследник, той доказвал правото си да управлява
Ломбардия и да контролира Рим. По това време Барбароса вече се готвел за
настъпление на юг, за да удари съюзените с новия папа Александър III нормани.
Той влязъл в съюз с Генуа и Пиза. Докато готвел настъплението си, пет от
северноиталианските градове се организирали в т.нар. Веронска лига, а през
1167 г. към тях се присъединили още противници на императора и така била
създадена Ломбардската лига, която се включили 16 града. Армията му обаче
била поразена от епидемия и при опитите ѝ да се придвижи на север голяма част
от войниците погинали. Фридрих се оттеглил в Германия, но за четвърти път
потеглил към Италия през 1174 г. Била подпалена Суза и обсаден градът
Алесандрия. Барбароса започнал преговори, по време на които се съгласил да
оттегли част от Ронкалските постановления, но не склонил да приеме папа
Александър за легитимен понтифекс, тъй като по онова време управлявал още
един папа – Паскалий III. Фридрих трябвало да започне войната срещу Лигата
при неизгодни за него обстоятелства, тъй като Хайнрих Лъва се отказал да
участва във военните действия. В битката при Леняно през 1176 г. Фридрих
претърпял поражение. Единственият успешен ход бил да разруши съюза между
папата и Ломбардската лига, затова се опитал да сключи сепаративен мир с
Александър III. Фридрих приел Александър за единствения законен папа, а по
отношение на Рим папата не допуснал никакъв компромис и императорът приел
неговото искане градът да бъде управляван от курията. Така през 1177 г. била
извършена официалната церемония по помирението. През 1183 г. сключва мир в
Констанц с Ломбардската лига, по силата на който в градовете можел да
разполага с феодален военен налог – в пари или войска. Всички граждани
между 15 и 70 години трябвало да положат пред него клетва за вярност.
Фридрих I Барбароса участва във Вторият кръстоносен поход, но тогава все още
 не е бил владетел. Взема участие и в Третият кръстоносен поход, като дори е
начело на похода, но се удавил в една река в Мала Азия.

 Хайнрих VI (1190 – 1197) – този владетел трябвало да осъществи амбициите на

баща си по отношение на Италия, но стигнал дори по-далеч, като неговото
желание било да разпростре Свещената римска империя върху земите, владени
от античния Рим, създавайки една средиземноморска държавна общност. На 3
години вече бил германски, а на 13 – италиански крал. Година преди смъртта на
баща си той притежавал вече и сицилианската корона. През 1191 г. бил помазан
за император от папа Целестин III и започнал борбата за своето сицилианското
наследство. С помощта на Пиза и Генуа императорът обсадил Неапол, но без
успех. Едва през 1194 г. Хайнрих получил официално сицилианската корона.

 Фридрих II (1212 – 1250) – през 1198 г. бил коронован за крал на Сицилия. През
1212 г. бил коронован в Майнц за крал. През 1213 г. издал т.нар. Егерска златна
була, която потвърждавала васалното състояние на Сицилия спрямо папството и
обещанието на краля да изкорени ересите от своите владения. През 1220 г. е
помазан за император от папа Хонорий III. През 1224 г. създал университет в
Неапол, където студентите изучавали право, теология, философия и естествени
науки. Той превърнал Сицилия и Апулия в център на своята власт. В неговите
преки интереси Германия оставала встрани. Освен домена и данъците, кралят
инкасирал доходи от търговията, от таксите за влизане в пристанищата, от
налога за преминаване през Месинския пролив, както и редица държавни
монополи също му носели приходи, а тези доходи го превърнали в най-богатия
крал на Европа през XIII в. От 1231 г. вече сече златни монети, наречени
августали, с надпис „Император на римляните Цезар Август“ През 1227 г.
Фридрих се оженил за дъщерята на йерусалимският крал Жан дьо Бриен и
предявил претенции към йерусалимската корона. Отправяйки се с войската си
на кръстоносен поход, избухнала епидемия и императорът се разболял и
предпочел да се върне. Папа Григорий IX го отлъчил от Църквата. Така или
иначе императорът не възнамерявал да се откаже от похода и през 1228 г.
осъществил Шестият кръстоносен поход. Не му се наложило да воюва за
освобождаването на Йерусалим, а се възползвал от вътрешните борби на
Айубидите и застанал на страната на египетския султан, който му отстъпил
Свещения град, Витлеем и Назарет, срещу обещанието да му помогне срещу
враговете си. Убеден в законността на своята власт, Фридрих се самокороновал в
църквата на Божи гроб без помазване от свещеник. През 1237 г. ломбардските
градове, подкрепяни от папа Григорий IX, се надигнали срещу императора, но
при Кортенуово били разбити от армията му. През 1238 г. Фридрих отново бил
отлъчен от църквата. През 1241 г. папа Григорий се опитал да свика в Рим
вселенски събор, на който да свали императора, но Фридрих успял да плени
около сто висши духовници, пътуващи към Италия. Скоро след това папата
починал и на престола се възкачил папа Инокентий IV, а императорът се опитал
да започне преговори за връщането си в лоното на Църквата. Фридрих бил готов
на компромиси, но не постигнал целта си, тъй като отказал да се яви пред
 папски съд за решение по споровете си с ломбардските градове. През 1245 г. за
трети път бил отлъчен от Църквата, а обвиненията срещу него били тежки –
лъжесвидетелстване, нарушаване на мира, богохулство и ерес. Фридрих умира
през 1250 г., като след смъртта му Свещената римска империя фактически се
разпаднала. Синът му Конрад IV (1250 – 1254) бил слаб владетел и накрая
завършил екзекутиран в Неапол. След тях се появили фамилиите на Хабсбург и
Люксембург, които управлявали като императори, но политическата идеология
се променила с времето, а с нея и претенциите за Италия.

 В периода между 1254 – 1273 г. настъпило междуцарствие. През този период се

създали 7-те електори, които избирали императора: кралят на Чехия,
пфалцграфът на Рейн, херцогът на Саксония, маркграфът на Бранденбург и
архиепископите на Майнц, Трир и Кьолн.

 Рудолф I Хабсбургски (1273 – 1291) – коронован за крал на Германия в Аахен

на 24.10.1273 г. За да спечели симпатиите на папата, Рудолф отказва всички
императорски права над Рим и папските територии. Подновява гоненията срещу
евреите от Западна и Централна Европа. През 1276 г. започва война срещу краля
на Чехия Отокар и го побеждава, като го задължава да се откаже от Австрия,
Щирия, Каринтия и Крайна, които отиват под контрола на Германия. Рудолф
влиза триумфално във Виена, а Австрия се превръща в родово владение на
Хабсбургите.

 Образуването на Швейцария – в края на XIII в. трите кантона – Ури, Швиц и

Унтервалден, подписали Федералната харта. Хартата обединила включените
страни в борба срещу чуждото господство на Хабсбургите, които били на
немския трон на Свещената Римска империя. В битката при Моргартен на 15
ноември 1315 г. швейцарската армия победила хабсбургската и така осигурила
полуавтономия на швейцарската Конфедерация.

 Северногерманската Ханза – през 1356 г. бил изграден най-могъщият съюз на

градовете в страната. Той обединил градовете по бреговете на Северно и
Балтийско море, както и по бреговете на реките по Северна Европа – Любек,
Хамбург, Бремен, Щралзунд, Рощок, Висмар, Кьолн, Гданск, Рига и др.
Отначало в съюза влизали 77 града, които достигнали към 80. Градовете си
поставили за цел да монополитизират търговските връзки със Скандинавските
страни, Русия, Холандия и Англия.

 Хайнрих VII (1308 – 1313) – първи император от Люксембургската династия.

От 1288 г. е граф на Люксембург. От 1308 г. е крал на Германия, а от 1312 г. е
император на Свещената римска империя. Кралят на Неапол Робер
Неаполитански въстава срещу него. Хайнрих издава едикт, по силата на който
Робер е лишен от всички свои владения и титли. По време на приготовлението
на решителната битка с Робер, императорът умира (1313 г.)
  Карл IV (1355 – 1378) – от 1346 е граф на Люксембург и в същата година става
крал на Германия. От 1347 г. е крал на Бохемия, като и до днес е смятан за „баща
на Отечеството“ на Чехия. През 1355 г. става император на Свещената римска
империя. Избира Прага за своя резиденция. Благоустроява града по подобие на
Париж и изгражда Карловия Университет. Узаконява избора на император със
златната була от 1356 г. издадена от самия него.
Стогодишната война

Причина: династически спор между английската и френската корона.

След смъртта на тримата синове на френския крал Филип IV Красиви,
претендентите за престола били двама – Едуард III и Филип дьо Валоа – тъй
като синовете не оставили наследници и фактически това означавало край на
Капетинговата династия. Проблемът бил, че Едуард III е английски крал, а пък
той е внук на Филип IV по майчина линия, а Средновековното право забранява
наследяването по майчина линия. В крайна сметка благородниците избрали
Филип дьо Валоа, приел името Филип VI и така поставил начало на новата
династия Валоа. Войната станала неизбежна…

Първи етап (1337 – 1360)

 1337 г. – начало на войната, Едуард III навлязъл в пределите на Северна
Франция;
 1340 г. – първа морска битка при Слайс (към Фландрия), поражение за
французите;
 1346 г. – поражение за французите при Креси;
 1347 г. – поражение за французите при Кале;
 1356 г. – синът на Едуард III – Едуард Черният принц – нанася поражение на
французите при Поатие и пленява новия френски крал Жан II Добрия;
 1359 г. – подписване на договор между Едуард III и Жан II Добрия в Лондон,
според който Жан трябва да отстъпи половината кралство на англичаните и за
свободата си е трябвало да плати 3 милиона златни екю;
 1360 г. – сключване на договора от Бретини. Англичаните излизат от този
период на войната с големи териториални придобивки – половината от Бретан,
Аквитания (около една четвърт от Франция), Кале, графство Понтю, и
привличат около половината от васалите на Франция за съюзници, което
очертава ясно предимството на единната Англия срещу васално разединената
Франция.

Втори етап (1369 – 1389)

 1369 г. – френският крал Шарл V възобновява военните действия срещу
англичаните;
 1372 г. – морска битка при Ла Рошел, поражение за англичаните;
  1389 г. – сключване на примирието в Люлингем. Французите печелят
териториални владения и почти си връщат позициите.

Трети етап (1415 – 1453)

 1415 г. – нахлуване на английският крал Хенри V във Франция, битката при
Анженкур;
 1420 г. – сключване на договор от Троа, според който английската и френската
корона минават под властта на английския крал Хенри VI;
 1428 г. – завладяване на Орлеан от англичаните;
 1429 г. французите минават в контранастъпление водени от Жана д‘Арк, победа
над англичаните при Орлеан;
 1430 г. – пленяването на Жана д‘Арк при Компиен;
 30.05.1431 г. – изгарянето на Жана д‘Арк на кладата в Руан  пълен обрат за
французите във войната;
 1453 г. – последната битка при Кастийон, победа за французите;
 19.10.1453 г. – капитулиране на англичаните при Бордо – край на войната.

Французите си върнали всички загубени територии с изключение на Кале, който

останал на англичаните.
Последици от 100 годишната война:
 Династията на Валоа се утвърждава на френският престол;
 Английските претенции към Франция са преустановени;
 Нестабилност в Англия, ескалирала във ‚‘Войната на розите‘‘;
 Англия губи позициите си на континентална сила;
 Засилване на френската монархия;
 Зараждане на националната идентичност в Англия и Франция;
 Упадък на рицарството;
 Упадък на феодализма.