„Бай Ганьо в Русия“

Алеко Константинов обръща изключително внимание на моралната

страна на своя герой. В очерка „Бай Ганьо в Русия” Алеко
отбелязва, че героят може да е „скъперник, егоист, лукав хитрец,
лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на
костите”, но „злото не се таи в него самия”, той е „жертва на
груби възпитатели”. Основните черти, които характеризират Бай
Ганьо, според Алеко, не са израз на душевно и психическо
предразположение към злото. Поведението на героя е
предопределено от грубата среда, а не от неговия вътрешен свят,
до който все още никой не се е докоснал, за да го облагороди.
Именно затова авторът отбелязва, че героят му е възприемчив,
тъй като никой не е използувал неговата „потенциална духовна
сила” и никой не му е дал „морален импулс”, за да развие доброто,
което носи в себе си. Средата, която го формира, е причина героят
да разбира доброто само еднопосочно – не като възможност да
дава, а като необходимост да получава. Затова и доброто в
неговите представи означава „келепир”, „да удариш кьоравото”. В
началото той не получава тези придобивки чрез злост и омраза, а
чрез хитрувания.
Авторът въвежда образите на Бодков и Асланов, които са близки
до героя, но се различават от него в най–важното – те са в
състояние да вършат злини и техните осн оръдия са злословията и
интриги те. Бай Ганьо се възхищава от изобретателността, с
която си служи Бодков, за да използува другите за собствено
облагодетелствуване, но все още не може да го следва. Мерзостта
на Асланов го отблъсква и дори го удивява – у него все още е
запазено чистосърдечието. „Бреей! Хептен магаре бил този чиляк –
извика бай Ганьо и зацъка с езика си.” Но в такива интриги, чрез
които се отнема стипенди-ята на бедния арнаутин Кочо, Бай Ганьо
все още не е готов да участва. Той предпочита хитруванията, а от
тях в очерците от първата част, никой не пострадва нравствено.
Нещо повече – търговецът на гюлово масло спазва основния кодекс –
предлага добра и чиста стока. Той се опитва да използва Иречек и
Бодков да го представят на фабриканти, но не за да ги залъгва,
както правят „анадолии, ерменци, турци, гърци”, а за да спечели
чрез хубавата си стока. Другите „лъжат, па мамят света, па
тогоз изгорили, па оногоз закърпили”. За търговеца Бай Ганьо тези
средства са немислими. Той няма нужда от тях и огорчението му е
голямо, когато разбира, че доброто му име пред европейците е
опорочено от източни търговци, предлагащи некачествено розово
масло (очерка „Бай Ганьо в Швейцария”).
Комичното в героя не е в основната му мисия, за която е тръгнал
из Европа, а в поведението му в чужди условия и среда. Страховете
му са свързани с неговата подозрителност и с убеждението, че
чужденците не му мислят доброто. Килимчето, дисагите, стоката
– всичко трябва да е пред погледа му – в отношението си към
чужденците Бай Ганьо не тръгва с добро, защото не е убеден, че ще
му отвърнат със същото. „Мигар доброто ти мислят? - пита той
Стати в първия очерк и обяснява учтивостта им като стремеж да
изкопчат нещо. „Просяци! На тогоз крайцер, на оногоз крайцер –
няма изкарване!” Героят има негативно отношение към
чужденците, защото мисли, че всяко зло идва от тях. Дори и в
България според него те идват, за „да ни омаскарят (очерка „Бай
Ганьо на изложението в Прага”). По този повод Б Г пуска любимия
си израз – „да ги вземе дяволът!”.
Поставен в такава ситуация, героят няма възможност да прояви
доброто в себе си – в грубата среда, под която очевидно Алеко има
предвид българската действителност, доброто би изглеждало
слабост, в чуждата среда, към която героят е подозрителен –
доброто би го довело до загуба от търговията, с която се е
заловил. И тъй като злото не е в природата му, Бай Ганьо използва
основното си оръжие – хитростта. В повечето случаи тя е плитко
скроена, но героят не се отказва от нея, докато му върши работа.
Това поведение все още не може да породи презрението на автора,
Алеко вярва, че на тази все още неопетнена душевност на младия
човек (той е на не повече от тридесет години) й трябва добра
насока. „Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще
видиш какви подвиги е той в състояние да направи.” В тези думи на
автора няма ирония, а дълбоко убеждение, че възприемчивостта на
Бай Ганьо ще му позволи да поеме пътя на доброто. Алеко вярва, че
героят му е рожба на определени социално -психологически условия,
конкретни исторически обстоятелства, и изразява надежда, че ако
бъде поставен в друга среда, има шанс да се коригира. Финалът
носи идеята за неосъществения европеец, изръшкал света.Алеко е
хуманист, обича човека и вярва в потенциала му да твори добро, но
Бай Ганьо не оправдава тези виждания.