Professional Documents
Culture Documents
Детето и неудобните истини
Детето и неудобните истини
ФРАНСОАЗ ДОЛТО
- Сега за една майка, чийто син (на осемнадесет месеца), още от самото раждане
много често има повръщане, придружено от „обикновените” симптоми на нервност
у новородените. Когато е бил на единадесет месеца, го оставят за десетина дни на
бабата и дядото. От тогава започва да си блъска главата в леглото. Всичко това
взема сериозни размери, защото от тогава този жест е станал за детето средство
за изнудване – то знае , че когато си заблъска главата в леглото , родителите му
веднага ще дойдат при него. Майката уточнява още, че на девет месеца синът й е
опериран от фимозис и навярно има болезнен спомен от тази операция: „ Искам да
разбера какво става. Дали детето не търси отговора на някакъв въпрос? Как да се
обяснят тези смущения?” Иначе детето е щастливо, играе си много...
- Значи трудностите са възникнали след престоя при бабата и дядото, а той пък е
бил скоро след операцията от фимозис... Мисля, че малкият не е бил подготвен
добре, с ясни обяснения за операцията. Никога не е прекалено рано да се каже
истината на бебето.
Не са го подготвили нито за операцията, нито пък за престоя му при бабата и
дядото. Сега ако си удря главата, когато е в полусън или е заспал, трябва по-скоро
бащата да го гали по главата отзад напред и да му казва: „Знаеш ли, когато беше
по-малък ние те оставихме при баба и дядо и ти не знаеше, че ще дойдем да те
вземем. Не ти го обяснихме и ти помисли, че сме те затворили. Помисли, че си
затворник. И сега блъскаш като затворник по решетката. Но ти не си затворник.
Ние те обичаме. Татко и мама са при теб, в стаята ти. Аз съм тук до теб”. Защото
става дума за преждевременно развито дете. Онова , което разказва майката за
повръщането, когато е било бебе, е признак, че то се нуждае от компания, от
специална компания, не от кой да е.
Използвам случая да кажа, че децата, които повръщат, имат нужда да ги носят на
ръце много по-често от другите. Във възпитанието съществува система, според
която на децата не бивало да се създават „лоши навици”, да се люлеят, да се
носят на ръце. Напротив трябва. Начинът на общуване с детето ще се промени
постепенно. Но е абсолютно необходимо малкото да чувства, че е в пълна
сигурност. То изпитва такава сигурност, само когато се притиска в майката. Когато
е в креватчето, то се стреми да се притисне в майка си, но се натъква само на
креватчето. Затова първото нещо, което е необходимо да се направи, е да се
облицова креватчето с много възглавници...
- Точно така са постъпили, дори казват, че след това нещата започнали да се
подобряват.
- Разбира се! Може би ще е добре да се махнат и пръчките на леглото...На
момченцето трябва също да се разкаже и за операцията от фимозис, и защо са го
оперирали. Не бива да се забравя, че малкият месеци наред е страдал всеки път,
когато е пишкал или когато е получавал ерекция, т.е. седем – десет пъти на ден.
Ето защо не се е чувствал добре и се е наложило да го оперират. Трябва да му се
обясни всичко и на осемнадесет месеца съвсем не е рано. Даже на два месеца,
дори на шест дни не е рано да се говори на детето за неговата чувствителност, за
изпитанията, които му предстоят, да му се каже, че се прави всичко за неговата
сигурност, но някои изпитания не могат да се избегнат.
- Ето едно писмо от педиатър. Тя би искала да поговорите за така наречените
„колики при кърмачето”. Децата , които страдат от тях, а иначе са съвсем добре,
плачат продължително, понякога по шест – осем часа на ден.
- Мисля, че бебе, което плаче толкова, е имало малко травматизиращо раждане
или пък докато е било in utero майката е била разстроена. Необходимо е да се
окуражават майките да носят бебето на ръце колкото се може по-често. Когато
нямат възможност да му говорят, да го оставят близо до мястото, където работят,
да го люлеят ако плаче. Няма никакъв смисъл да се оставя детето да плаче под
предлог, че има колики и ще му мине. То усеща света, а неговия свят е майката,
нали? Разбира се, да плаче е по-добре, отколкото да страда и да не плаче.Но и не
бива да се оставя да плаче съвсем само. Трябва то да чува глас, който го разбира.
Бебето трябва да се носи. Много деца плачат, а имат нужда да ги вземат на ръце,
да ги полюлеят, да им се поговори, майките им да не са притеснени. Други трудно
преработват млякото и трябва да им се помогне. Сега има много хубави
адаптирани млека за деца. Има още нещо, за което майките се досещат рядко – да
масажират нежно над пелените коремчето на детето, добре е също да се следи да
не му е студено на корема, ако се е подмокрило, да му се сложи грейка. Тези
дребни неща са важни.
- Но и не бива да се забравя, че някои бебета наистина ги боли корема, защото
страдат от нещо по-сериозно.
И накрая повтарям – да се говори на бебето с много мил, много спокоен тон,
никога да не му се крещи: „Млъкни!” , защото тогава детето ще млъкне, но ще
изпитва още повече страхове, защото не може да ги покаже, тъй като се подчинява
на желанието на майката.
- Ще бъде тероризирано , но няма да покаже нищо.
- Точно така! И е много по-лошо. По-добре ще е да му се каже: „Добре де,
мъничкото ми, виждам, че те боли корема”. И веднага щом може, майката да го
полюлее, да му разтрие корема, да му поговори. В този ред на мисли имаме едно
писмо, което ме заинтересува много. То е от майка на близнаци.
Кати и Давид са близнаци, родени преждевременно на седем месеца и половина и
поради това, разказва майка им, се е наложило да останат месец и половина в
болницата: „На около пет-шест месеца се наложи да оставим децата на няколко
пъти в ясли, където те прекарваха по три – четири часа на ден. Условията бяха
отлични. Но ето какво ставало в часовете за хранене и за преобличане –
възпитателките си обличали бели престилки и вземали децата. Моите започвали
веднага да крещят. Крясъците продължавали от приближаването на белите
пристилки до края на процеса....Помислих , че възпитателките с бели престилки
напомнят на децата на медицинските сестри в болницата и за да вдъхна увереност
на близнаците и да им покажа, че белите престилки не символизират раздяла с
мен, самата аз започнах да обличам бяла престилка, когато ги хранех или къпех
вкъщи. След това – никаква реакция на уплаха или нещо друго у дома.” След
няколко дни, когато тя завела отново децата на ясли, те не показали никаква
реакция към белите престилки на възпитателките.
Това показва колко голяма необходимост от посредничеството на майката за
всичко ново изпитват децата. Тук не става дума за нещо ново, а за предизвикващо
страхове минало, към което децата не искат да се върнат. Тази майка показва
истинска интуиция и майчинска интелигентност, за които я поздравявам.