Custodia-Receptum-And-Contractual-Liability-New-Outlook-Of-Dogma-Of-Civil-Law-In-Light-Of-Roman-Casuistic-Method - Content File PDF

You have downloaded a document from
The Central and Eastern European Online Library
The joined archive of hundreds of Central-, East- and South-East-European publishers,

research institutes, and various content providers
Source: IUS ROMANUM
IUS ROMANUM
Location: Bulgaria
Author(s): Carlo Peloso
Title: "CUSTODIA", "RECEPTUM" И ДОГОВОРНАТА
ОТГОВОРНОСТ. ЕДНО ПРЕПРОЧИТАНЕ НА ДОГМИТЕ НА ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО В
СВЕТЛИНАТА НА КАЗУИСТИЧНИЯ РИМСКИ МЕТОД
CUSTODIA, RECEPTUM AND CONTRACTUAL LIABILITY. NEW OUTLOOK OF DOGMA
OF CIVIL LAW IN
LIGHT OF ROMAN CASUISTIC METHOD
Issue: 1/2016
Citation Carlo Peloso. ""CUSTODIA", "RECEPTUM" И ДОГОВОРНАТА
style: ОТГОВОРНОСТ. ЕДНО ПРЕПРОЧИТАНЕ НА ДОГМИТЕ НА ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО В
СВЕТЛИНАТА НА КАЗУИСТИЧНИЯ РИМСКИ МЕТОД". IUS ROMANUM 1:274-300.
https://www.ceeol.com/search/article-detail?id=686843
CEEOL copyright 2020
ISSN 2367-7007 IUS ROMANUM I/2016
"CUSTODIA", "RECEPTUM" И ДОГОВОРНАТА

ОТГОВОРНОСТ. ЕДНО ПРЕПРОЧИТАНЕ НА
ДОГМИТЕ НА ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО В
СВЕТЛИНАТА НА КАЗУИСТИЧНИЯ РИМСКИ МЕТОД
Проф. д-р Карло Пелозо

Университет във Верона, Италия
Резюме: Проблемите, отнасящи се до отговорността по договор се

проявяват – независимо от съответната им индивидуална система – върху
плоскостта на структурата за решението за отговорността както и върху
плоскостта на разпределяне на тежестта на доказването. Приносът, след
разглеждане на основните класически източници по темата за custodia и за
receptum, предлага едно актуализиращо препрочитане на критерия издълбан в
израза praestare custodiam, посредством стриктно тълкуване на чл. 1218 на ГК
и на разпоредбите по отношение на отговорността така нареченото ex recepto
което набляга на общия и обективен характер на основата на договорната
отговорност (тоест считаното нарушение само за себе си, а не вината), както и
повторна интерпретация на знака ‘причина, която не може да се припише и на
аналогичните езикови описателни изрази от областта на липсата на отговорност
за задължения, които акцентират върху гъвкавостта на ‘класическия метод' на
класическата римска юриспруденция и се вливат в regula наutilitas
contrahentium.
Ключови думи: custodia, receptum, utilitas contrahentium, договорна

отговорност
Страница 274 от 932

CUSTODIA, RECEPTUM AND CONTRACTUAL

LIABILITY. NEW OUTLOOK OF DOGMA OF CIVIL LAW IN
LIGHT OF ROMAN CASUISTIC METHOD
Prof. Carlo Peloso, PhD

University of Verona, Italy
Abstract: The issues relating to liability under contract occur - regardless of

their respective individual system - on the plane of the structure of decision and
responsibility on the plane of the allocation of the burden of proof. The contribution,
after consideration of the main classical sources on the topic of custodia and receptum,
offers a rereading update of the criterion, carved in the expression praestare
custodiam, by strict interpretation of Art. 1218 of the Civil code and the provisions
relating to liability so-called ex recepto which focuses on general and objective one
based on contractual liability (a.k.a.: what is considered a violation in itself, not guilt)
and re-interpretation of the sign cause ‘that can not be attributed to the similar language
and descriptive phrases in the field of lack of responsibility for duties that focus on
flexibility 'classical method' of classical Roman jurisprudence and flow into the regula
nautilitas contrahentium.
Keywords: custodia, receptum, utilitas contrahentium, contractual liability

1. СUSTODIA КАТО КРИТЕРИЙ ЗА ВМЕНЯВАНЕ

НА ОТГОВОРНОСТ ЗА НЕИЗПЪЛНЕНИЕ
В КЛАСИЧЕСКАТА РИМСКА ЮРИСПРУДЕНЦИЯ
Концепцията за custodia се появява in primis в Наполеоновия кодекс, който
го свързва именно със задължението за дължимата грижа – diligentia, и в
Италианския кодекс, който както през 1865, така и през 1942 г. отделя custodia от
diligentia, но я отбелязва като специфично задължение. Приема се обаче, че не
се намират техни преки предшественици в римската класическа юриспруденция1.
Съществителното “custodia” в римските източници, както литературни, така и
юридически, се среща в няколко значения2, между които според communis opinio
(което поне до средата на XX в. не е оспорвано) е това в „правнотехнически“
смисъл, който в класическия период е типичен критерий за вменяване на
договорна отговорност на задълженото за това лице3.
1 Срв. подробно PELLOSO, C. L’obbligo di custodia. – In: Trattato delle obbligazioni. Diretto da M.
Talamanca e L. Garofalo. Vol. I.2. Padova, 2014, p. 645 ss.
2 В смисъл на пазене, закрила, защита – срв. Plaut. Merc. 233, Capt. 457, Most. 406, Rud. 625,
696; Apul. 2.22, 7.13, 9.1, 9.17, 10.14; D. 7.1.73; D. 41.2.51; D. 47.2.52.12; Gai 1.104; в смисъл
на власт върху лица или вещи – в D. 41.1.3.2; D. 41.2.3.13; D. 41.2.3.23; D. 36.4.5.pr.; C.
12.57.1; C. 9.4.2.pr.; Gai 2.67. За смисъла на глагола custodire cрв. C. 5.3.20.7 (в метафоричен
смисъл на наблюдение); както и в основния текст на D. 16.3.1.pr. (по темата на влога). За
двустранното семантично значение на пазенето (custodia) като дейност и като отговорност
вж. ROSENTHAL, J. ‘Custodia’ und Aktivlegitimation zur ‘actio furti’. – In: ZSS, Vol. 68, 1951, S.
217 ff.; METRO, A. L’obbligazione di custodire nel diritto romano. Milano, 1966, p. 1 ss.; Van den
BERGH, G. C. J. J. ‘Custodiam praestare’: ‘custodia’ – liability or liability for failing ‘custodia’? – In:
RH, Vol. 43, 1975, p. 59 ss.
3 По въпроса има значителна италианска и чуждестранна литература – вж. най-вече BARON,
J. ‘Diligentia exactissima’, ‘diligentissimus paterfamilias’, oder die Haftung für ‘custodia’. – In: AcP,
1869, p. 44 ss.; Id., Die Haftung bis zu höheren Gewalt. – In: AcP, 1892, p. 203 ss. (който се
опитва да опровергае модела, предложен от Йеринг “Übel ohne Schuld”, според който на
custodia се придава субективно значение); De MEDIO, A. Studi sulla ‘culpa lata’ in diritto romano.
– In: BIDR, Vol. 17-18, 1905-1906, p. 5 ss., 106 ss.; Id., Caso fortuito e forza maggiore in diritto
romano. – In: BIDR, Vol. 20, 1908, p. 157 (представено в класическата концепциа за culpa lata);
SCHULZ, F. Die Aktivlegitimation zur ‘actio furti’ im klassischen römischen Recht. – In: ZSS, Vol.
32, 1911, S. 23 ff.; Id., Lusignanis ‘Custodia’-Forschungen. Ein kritischer Bericht. – In: Krit.
Vierteljahr., 1912, S. 22 ss. (който критикува по-скоро от историческа, отколкото от догматична
позиция субективистичната оценка на класическата custodia); KUNKEL, J. ‘Diligentia’. – In:
ZSS, Vol. 46, 1925, S. 266 ff. (който свежда culpa не до липса на дължима грижа, а в
съотношение между виновно поведение и случайно действие); вж. също и HAYMANN, F.
Textkritische Studien zum römischen Obligationenrecht. – In: ZSS, Vol. 40, 1919, S. 167 ff.;
ARANGIO-RUIZ, V. Responsabilità contrattuale in diritto romano. 2. ed. Napoli, 1935 (rist. 1958),
p. 62 ss.; MARTON, G. Un essai de reconstruction du développement probable du système
classique romain de la responsabilité civile. – In: Mélanges Fernand de Visscher. Vol. 2. Paris,
1949, p. 177 ss.; Id., Rinascita della dottrina classica della responsabilità per custodia. – In: IURA,
Vol. 6, 1956, p. 124 ss.; LUZZATTO, G. I. Caso fortuito e forza maggiore come limite alla
responsabilità contrattuale. Vol. I. La responsabilità per custodia. Milano, 1938; Id., Spunti critici in
tema di responsabilità contrattuale. – In: BIDR, Vol. 63, 1960, p. 47 ss.; Id., v. Custodia (diritto
romano). – In: NDI, Vol. 5, Torino, 1960, p. 96 ss.; TALAMANCA, M. voce ‘Custodia’ (diritto
romano). – In: Enciclopedia del diritto, Vol. 11. Milano, 1962, p. 562 ss.; METRO, A. L’obbligazione
di custodire, p. 1 ss. e 91 ss.; De ROBERTIS, F. M. La responsabilità contrattuale nel diritto romano

В Рим по времето на Принципата търсенето на отговорност предвижда, в

съответствие с логиката, естествено, от класическата епоха, наличие на utilitas
contrahentium1, т.е. на множество критерии за определяне на неизпълнението на
задълженията по договора. Ако се приеме не особено строгият параметър за
dolus, длъжникът не получава никакво облагодетелстване от договора; при
умерената строгост на отговорността за culpa длъжникът заедно със своя
съконтрагент получава някакво облагодетелстване от сделката (negotium). Най-
строга е отговорността за пазене (custodia), като по силата на договора страната
е задължена да върне предоставеното ѝ в неин изключителен интерес и не
предприема действия да изпълни това2. По-точно, синтагмата “praestare
dalle origini a tutta l’età postclassica. Bari, 1994. Вж. една пълна библиография по темата у
SERRANO-VICENTE, M. ‘Custodiam praestare’. La prestación de custodia en el derecho romano.
Sevilla, 2006, p. 61 ss.
1 „Обект на интерполационна критика, малко са резултатите с определена стойност, като
може да се приеме със сигурност, че критерият за utilitas е изцяло принадлежащ на
концептуалния патримониум на класическата юриспруденция, която го прилага съзнателно
и разширително, но не го извежда като принцип. Това се запазва и в следкласическото, и в
Юстиниановото право. Според някои непреки сведения критерият е използван още от
юристите от Късната Република и началото на Принципата, като напр. Квинт Муций Сцевола,
Алфен и Сабин. Обратното, utilitas contrahentium изглежда има маргинална позиция едва у
юстиниановите компилатори, като сякаш случайно е включена в един-единствен пасаж в
Институциите. Срв. SANTUCCI, G. Diritto romano e diritti europei. Continuità e discontinuità nelle
figure giuridiche. Bologna, 2010, p. 61 s.). Подобна regula се открива в немалко фрагменти,
между които най-известен е D. 50.17.23, макар и споменаването на понятието да е
имплицитно. Вж. и TAFARO, S. Debito e responsabilità. Profili romanistici. Bari, 2000, p. 69 ss.;
ANKUM, H. La responsabilità contrattuale nel diritto romano classico e nel diritto giustinianeo. – In:
Diritto romano e terzo millennio. Radici e prospettive dell’esperienza giuridica contemporanea.
Relazioni del convegno internazionale di diritto romano. Copanello, 3–7 giugno 2000. A cura di F.
Milazzo. Napoli, 2004, p. 141 ss.; CARDILLI, R. L’obbligazione di ‘praestare’ e la responsabilità
contrattuale in diritto romano (II sec. a.C. – II sec. d.C.). Milano, 1995, p. 505 ss.; GAROFALO, L.
Gratuità e responsabilità contrattuale. – In: TSDP, Vol. 5, 2012, p. 67 ss.; NAVARRA, M. ‘Utilitas
contrahentium’ e sinallagma. – In: La compravendita e l’interdipendenza delle obbligazioni nel
diritto romano. A cura di L. Garofalo. Vol. 2. Padova, 2007, p. 225 ss.; Id., Note in tema di ‘utilitas’:
Modestino e Coll. 10.2. – In: Labeo, Vol. 50, 2004, p. 84 ss.; SANTUCCI, G. ‘Utilitas contrahentium’.
Note minime su una ‘regula’ che ‘cacciata dalla porta rientrò dalla finestra’. – In: Modelli teorici e
metodologici nella storia del diritto privato. Vol. 3. Napoli, 2008, p. 283 ss.; TAFARO, S. ‘Regula’ e
‘ius antiquum’ in D. 50.17.23. Ricerche sulla responsabilità contrattuale. Vol. 1. Bari, 1984.
2 TAFARO, S. Op. cit., p. 311, според когото принципът на ползата между съконтрагентите
изисква да се градира отговорността в съответствие с общата полезност на договора и в
този смисъл се преценява кога ползата е само за кредитора, само за длъжника и кога – за
двете страни. В случая се има предвид поведението на влогоприемателя или комодатаря,
които в случаите на погиване на вещта и невъзможност да се реституира носят отговорност
според нейната оценка за dolus или за custodia (като трябва да се има предвид, че и двата
договора са безвъзмездни) – различно от отговорността при покупко-продажбата, която е
само за culpa ex contractu. Вж. напр. TALAMANCA, M. voce ‘Custodia’, p. p. 562 s.; Id., voce
Colpa. Colpa civile (diritto romano e intermedio). – In: Enc. dir., Vol. 7, Milano, 1960, p. 519 ss.;
Id., voce Vendita (diritto romano). – In: Enc. dir., Vol. 46, Milano, 1993, p. 446 ss. В съвременното
италианско право е възприета една по-строга обща и обективна система, доста
необосновано и съмнително възприела логиката на римската utilitas contrahentium –
използват се прецизни емпирични корективи за търсене на отговорността, като тя не е

custodiam” определя един критерий, не общ, а специфичен само за някои сделки,

който обективно води до отговорност на длъжника за periculum при наличието на
определени събития (periculum не в технически смисъл, абсорбиран в сферата
на проблема за отговорността, а по-скоро във връзка с икономическата загуба на
една от страните по договора поради невъзможността за изпълнение). И това е
„независимо от търсенето на причинно-следствена връзка между поведението
на длъжника и събитието, и a fortiori, между психическата квалификация на това
поведение и събитието, като функция на типична вариация на възможността на
длъжника да избегне случващото се“. Това е така, тъй като „границите на
отговорността за custodia са търсени в определянето на събития, за които
длъжникът трябва да отговаря“1, без да се засяга отрицателната граница,
получена ex post, от форсмажорните обстоятелства и от случайността, чиято
проява определя въпроса за това кой не трябва да понесе periculum (схващан в
правно-технически смисъл) поради неизпълнение, което не може да му бъде
вменено във вина дори чрез задължението за custodia2.
Става дума, както беше подчертано, за един „позитивен“ метод, насочен
към описание на отделните случаи, при които съществува отговорността, а не,
както това е определено по-късно от византийските юристи, за един
„отрицателен“ метод, чрез който се определя toto coelo – зоната, която е извън
посочената отговорност3. В действителност, първоначално custodia се представя
различна при депозитаря и комодатаря. Според доктрината, ако отговорната за престацията

страна няма никаква полза от договора, бива третирана по-меко в специфичната светлина
на безвъзмездните сделки, както е определено в чл. 1710 на италианския ГК, според който
мандатарят трябва да изпълни договора с грижата на добър стопанин и ако договорът е
безвъзмезден, то отговорността е по-лека. Също и според чл. 1768, ал.1 и 2 депозитарят
трябва да приложи добросъвестно custodia и цялата дължима грижа на добър стопанин, а
при безвъзмезден договор отговорността за небрежност е прилагана по-меко. Срв.
SANTUCCI, G. ‘Diligentia quam in suis’ e valutazione della responsabilità per colpa ‘con minor
rigore’ nel codice civile italiano. – In: Modelli teorici e metodologici nella storia del diritto privato.
Vol. 2. Napoli, 2006, p. 375 ss.
1 Cрв. TALAMANCA, M. voce ‘Custodia’, p. 562. Аналогично това е включено като идея в чл.
1218 и сл. от ГК.
2 Cрв. ARANGIO-RUIZ, V. Responsabilità contrattuale, p. 77.
3 Cрв. De MEDIO, A. Caso fortuito, p. 157 ss. Има значителни опити за критика destruens и
такива, с които да се докаже, че в класическото римско право custodiam praestare се отнася
пряко или непряко за човешко поведение, свързано с точно определена престация и
резултатно задължение. Срв. CANNATA, C. A. Sul problema della responsabilità nel diritto
privato romano [materiali per un corso di diritto romano]. Catania, 1996, p. 69, 128 ss.; Id., Ricerche
sulla responsabilità contrattuale nel diritto romano. Vol. I. Milano, 1966, p. 24 ss.; Van den BERGH,
G. C. J. J. ‘Custodiam praestare’, p. 59 ss.; MacCORMACK, G ‘Custodia’ and ‘culpa’. – In: ZSS,
Vol. 89, 1972, S. 149 ss.; Id., ‘Culpa’, ‘Custodia’ and ‘Diligentia’. Criteria of Liability or Content of
Obligation? – In: Index, Vol. 22, 1994, p. 189 ss.; VOCI, P. ‘Diligntia’, ‘custodia’, ‘culpa’. I dati

като критерий за отговорност (вероятно е да се подразбира и като съществен

елемент на сделката – essentialia negotii) при хипотезата на неквалифицирана
кражба (furtum, не грабеж – rapina) на res в случаите, когато наемодателят по
договор за наем на трудов резултат трябва да извърши някакви действия върху
вещта срещу заплащане (opus facere1) – така е прието в периода от края на
Републиката и началото Принципата).
fondamentali. – In: SDHI, Vol. 56, 1990, p. 29 ss., 62 ss.; FERCIA, R. Dovere di diligenza e ‘rischi
funzionali’. Napoli, 2005, p. 13 ss.; вж. също CORNIOLEY, P. Due aspetti poco noti della ‘custodia’.
– In: Labeo, Vol. 15, 1969, p. 201 ss. Отбелязва се, че глаголът “praestare” има
полисемантично значение – cрв. GROSSO, G. Obbligazioni. Contenuto e requisiti della
prestazione. Obbligazioni alternative e generiche. 3. ed. Torino, 1966, p. 20 ss.; PASTORI, F.
Concetto e struttura dell’obbligazione nel diritto romano. Milano, 1985, p. 144 ss., 180 ss., 232 ss.;
ROBAYE, R. L’obligation de garde: essai sur la responsabilité contractuelle en droit romain.
Bruxelles, 1987; Id., L’obligation de ‘praestare’ et la responsabilité contractuelle en droit romain. –
In: RIDA, Vol. 43, 1996, p. 81 ss.; SERRANO-VICENTE, M. ‘Custodiam praestare’, p. 49 ss.;
CANNATA, C. A. Sul problema della responsabilità, p. 124 ss. От една страна, с него се
индивидуализира човешко поведение, което се включва в дължимата престация ex
obligatione, от друга, несъмнено custodia като съществително насочва към разбиране аз
власт или човешка дейност – срв. METRO, A. L’obbligazione di custodire, p. 27 ss. Ако глаголът
praestare е свързан с акузатива (по-скоро в смисъл на връзка, отколкото на обект) dolum,
culpam, custodiam, очевидно става въпрос за отговорност – както за умисъл или небрежност,
така и за custodia (срв. CANNATA, C. A. Sul problema della responsabilità, p. 69), а не за някаква
престация, следователно не виждам причина изразът “custodiam praestare” да не се тълкува
в смисъл на отговорност на длъжника в границите на определен критерий за неизпълнение
на неговите задължения по облигационното отношение, т.е. за custodia. Така
съществителното има определено позитивен контекст, за разлика от dolus и culpa, които
определено са с „морално негативно“ съдържание. Това може да се обясни, ако
отговорността се разглежда като обективна и във връзка с преобладаващата полза от
договора за длъжника (utilitas pro debitore), което определя от една страна задължението му
за custodia, съответно и завишената отговорност при неизпълнението му и невръщането на
res. Лабеон в D. 19.2.60.2 вписва обективно periculum към amissio на наемодателя на
vestimenta polienda curandave (като предписва по този начин оценка как се осъществява
custodia). По-късно Гай в няколко известни фрагмента от своите Институции,
противопоставяйки депозитаря на различни наемни работници (шивачи и пр.), подчертава
задължението за custodiа на res: (D. 16.3.1.pr.; D. 16.3.6 – custodiam non praestat) и приема,
че отговорността се носи само в случай на умисъл и невъзможност да се върне вещта при
наличието на договорно установена custodia, която всъщност определя това задължение.
При комодатаря и заложния кредитор praestare custodiam е обвързано по друг начин с
отговорността, като според някои автори дори се явява синоним на задължението за di
custodire, възприемано в смисъл на „държа при себе си, пазя, надзиравам, съхранявам“ на
задълженото лице, което е в качеството на държател. В този случай изразът е коренно
различен по смисъл от “dolum praestare”, което означава да се носи отговорност за умишлено
поведение (ІGai 3.205–207; D. 4.9.5.pr.: срв. CARDILLI, R. L’obbligazione di ‘praestare’, p. 486
ss.). Класическата логика е видна още по-късно у Юлиан (D. 13.6.5.6; D. 19.2.41; D. 9.1.11.9),
според когото, и в противовес на становището на Марцел, комодатарят и депозитарят,
независимо че имат задължение за custodia alicuius rei, не са легитимирани по actio ex lege
Aquilia, но пък носят отговорност по actio furti: (D. 47.2.14.12, 16; D. 47.2.12.pr.; D. 47.2.91[90]),
и в някои случаи – за damnum iniuria datum (ако има frangere или rumpere, но не и тотално
погиване на вещта – вж. D. 50.6.19). Отговорността e за custodia ex contractu, докато в
случаите на кражба те носят отговорност ex comodato или ex locato.
1 Срв. MAYER-MALY, T. ‘Locatio conductio’. Eine Untersuchung zum klassischen römischen Recht.
Wien ; München, 1956, S. 129 ff.; THOMAS, J. A. C. The Nature of ‘merces’. – In: Acta Juridica,
1958, p. 191 ss.; MOLNAR, I. Rechte und Pflichten der Subjekte der ‘locatio conductio’. – In: Index,
Vol. 12., 1983-1984, p. 156 ss., 170 s.

2. НЯКОИ ЕМБЛЕМАТИЧНИ СЛУЧАИ НА ОТГОВОРНОСТ ЗА CUSTODIA

В КЛАСИЧЕСКАТА РИМСКА ЮРИСПРУДЕНЦИЯ.
Това, което приехме най-общо в предходния параграф, е изразено от
Лабеон в казуса, когато едно лице дава на друго дрехи, за да бъдат изпрани, т.е.
възлага му задължение за facere (vestimenta tua fullo perdidit et habes unde petas
nec repetere vis: agis nihilo minus ex locato cum fullone, sed iudicem aestimaturum,
an possis adversus furem magis agere et ab eo tuas res consequi fullonis videlicet
sumptibus: sed si hoc tibi impossibile esse perspexerit, tunc fullonem quidem tibi
condemnabit, tuas autem actiones te ei praestare compellet)1. Теорията намира по-
нататъшно във ІІ в. сл. Хр. в два фрагмента от Институциите на Гай, отнасящи
се до obligatio consensu contracta (консенсусен възмезден двустранен договор),
в случая locatio operis, който много се доближава до реалните договори на залога
и заема за послужване, които обаче са безвъзмездни, но също съдържат
задължение за връщане на вещта на залогодателя, съответно на комоданта. По
същата логика перачът (fullo) и кърпачът (sarcinator) са активно легитимирани по
actio furti, тъй като имат първичен интерес ‘rem salvam fore’, тоест ‘rem non perire’,
защото носят договорна отговорност ex locato в случай на невъзможност да
върнат предадената им вещ. Никакъв друг елемент на преценка не е необходим,
за да се изключи или да се определи тяхната отговорност – достатъчно е само
да се установи фактът на кражбата: item si fullo polienda curandaue aut sarcinator
sarcienda uestimenta mercede certa acceperit eaque furto amiserit, ipse furti habet
actionem, non dominus, quia domini nihil interest ea non periisse, cum iudicio locati a
fullone aut sarcinatore suum consequi possit, si modo is fullo aut sarcinator rei
praestandae sufficiat; nam si soluendo non est, tunc quia ab eo dominus suum
1 Срв. Lab. 5 post. Iav. epit. D. 19.2.60.2; както и D. 12.7.2; D. 19.2.60.6; D. 19.2.60.9. Вж. LAMBO,
L. Obblighi, p. 27, според когото казусът в D. 19.2.60.2 е в смисъл на задължение за закрила
в полза на locator, и „основанието на това разрешение е в преценката, че едно лице
изпълнява специфична икономическа дейност и поема задължение спрямо друго лице, като
носи договорна отговорност не само за вреди, причинени във връзка с упражняването на
неговата професия и с оглед на резултата, дължим от нея – напр. отговорността на шивача
за дрехите, които трябва да изработи. Авторът приема, че такава отговорност е налице във
всички случаи, когато е използван изразът “custodiam praestare”, който означава че
длъжникът трябва да пази вещта на кредитора и да предотврати всякакви възможности тя
да погине или да бъде увредена от дейност на трети лица. Това виждане е допълнено от
MANNA, L. Buona fede e doveri di protezione: tutele processuali. – In: ‘Actio in rem’, ‘actio in
personam’. In ricordo di M. Talamanca. A cura di L. Garofalo. Vol. 2. Padova, 2011, p. 279 ss.,
който приема, че custodia в ІGai 3.203–207, D. 4.9.5.pr., D. 19.2.9.5 означава задължение за
пазене.

consequi non potest, ipsi furti actio conpetit, quia hoc casu ipsius interest rem saluam
esse1.
Може би до тази строга форма на отговорност се достига поради
убеждението, че fullo и sarcinator вече са получили една чужда вещ (res aliena),
т.е. тя принадлежи на наемателя на трудовия резултат (locator) и върху нея
следва да се осъществи трудовата дейност на наемодателя. Това е развито и в
текстовете на Гай, където на първо място е поставено плащането на съответна
сума при загуба или значителна повреда на дрехите, както и обвързаността на
плащането на възнаграждението (capere mercedem) със задължението,
определено като praestare custodiam от страна на conductor operis (nauta et caupo
et stabularius mercedem accipiunt non pro custodia, sed nauta ut traiciat vectores,
caupo ut viatores manere in caupona patiatur, stabularius ut permittat iumenta apud
eum stabulari: et tamen custodiae nomine tenentur. nam et fullo et sarcinator non pro
custodia, sed pro arte mercedem accipiunt, et tamen custodiae nomine ex locato
tenentur)2.
1 ІGai 3.205. Cрв. също и ІGai 3.203–204 (Furti autem actio ei conpetit, cuius interest rem saluam
esse, licet dominus non sit. itaque nec domino aliter conpetit, quam si eius intersit rem non perire.
204. Unde constat creditorem de pignore subrepto furti agere posse; adeo quidem, ut quamuis ipse
dominus [id est ipse debitor] eam rem subripuerit, nihilo minus creditori conpetat actio furti), както
и ІGai 3.206–207 (Quae de fullone aut sarcinatore diximus, eadem transferemus et ad eum, cui
rem commodauimus. nam ut illi mercedem capiendo custodiam praestant, ita hic quoque utendi
commodum percipiendo similiter necesse habet custodiam praestare. 207. Sed is, apud quem res
deposita est, custodiam non praestat tantumque in eo obnoxius est, si quid ipse dolo malo fecerit;
qua de causa si res ei subrepta fuerit, quia restituendae eius nomine depositi non tenetur nec ob
id eius interest rem saluam esse, furti [itaque] agere non potest, sed ea actio domino conpetit); срв.
и IJ. 4.1.16; D. 47.2.12.pr.; D. 47.2.91[90]. Вж. тълкуването на ІGai 3.205–206 във връзка с
проблема за utilitas у ARANGIO-RUIZ, V. Responsabilità contrattuale, p. 62 ss., 104 s.; NÖRR,
D. Die Entwicklung des Utilitätsgedankens im römischen Haftungsrecht. – In: ZSS, Vol. 73, 1956,
S. 65 ff.; BETTI, E. Imputabilità dell’inadempimento, p. 55 ss.; MICHEL, J. Gratuité en droit romain.
Étude d’histoire et d’ethnologie juridique. Bruxelles, 1962, p. 327 ss.; ROBAYE, R. L’obligation de
garde, p. 224; CARDILLI, R. L’obbligazione di ‘praestare’, p. 492 ss.; SERRANO-VICENTE, M.
‘Custodiam praestare’, p. 144; както и METRO, A. L’obbligazione di custodire, p. 96 ss., 146 ss.;
MacCORMACK, G. ‘Custodia’ and ‘culpa’, p. 160 ss.; ROBAYE, R. L’obligation de garde, p. 265
ss.; De ROBERTIS, F. M. La responsabilità contrattuale, p. 329 ss.; Van den BERGH, G. C. J. J.
‘Custodiam praestare’, p. 67; CANNATA, C. A. Sul problema della responsabilità, p. 70 s.; VOCI,
P. ‘Diligentia’, p. 103 ss.
2 Вж. Gai. 5 ad ed. prov., D. 4.9.5.pr. Ако обаче наемодателят по силата на критерия utilitas
contrahentium носи отговорност culpa за неточно изпълнение на задължението за facere, като
се имат предвид и ползите, и щетите и за двете страни, при задължението за custodia
отговорността е също на основата на критерия за utilitas contrahentium, но ползите
преобладават за наемодателя. Това поставя въпрос как да се разбира подобна ситуация
при договорите с реципрочни престации. Плащането на предвиденото възнаграждение е
обвързано с отговорността за custodia и произтича от съпоставителния прочит на два
фрагмента: на ІGai 3.205–206 – по-специално изразите “vestimenta mercede certa acceperi”’ и
“mercedem capiendo custodiam praestan”’ (в казуса на fullo и sarcinator, conductores operis) и
на D. 4.9.5.pr. – изразите “et fullo et sarcinator non pro custodia, sed pro arte mercedem

Въпреки че въпросният договор е синалагматичен (на нивото на

задължителните ефекти), както и възмезден (на ниво кауза), всъщност с вече
платената merces и приемането на res aliena, според юриста от епохата на
Антонините конкретно utilitas на договора може да се приеме изцяло в полза на
conductor operis като кредитор, докато длъжникът по договора държи чужда вещ,
има задължение за facere и следва да я върне. Как да се определи тогава чрез
критерия на utilitas contrahentium отговорността като custodia, при хипотезата на
обременително задържане (locatio operis), където още по-ясно се проявява, от
една страна, връзката между дейността по опазване и възнаграждението, и, от
друга, приемането на благоприятните или неблагоприятните последици от
договора от всяка една от страните1? Това решение има достойнството да
преодолее – между другото – някои, по мое мнение, несъстоятелни опити за
оправдаване на отговорността чрез custodia както на fullo, така и на sarcinator
чрез твърдението, че преобладава материалният интерес на тези контрагенти,
тъй като според договора задържането на вещите от страна на изпълнителя или
е необходимо, защото иначе не може да се изпълни услугата di facere от страна
на същия, или е насочено към получаването на (по-голямо, поне както се твърди)
предимство, предоставено от merces2.
accipiunt”. Срв. за липсата на противоречие между тези фрагменти PASTORI, F. Il commodato

in diritto romano. Bologna, 1995, p. 239 s., n. 10; CARDILLI, R. L’obbligazione di ‘praestare’, p.
495; CURSI, M. F. ‘Actio de recepto’ e ‘actio furti [damni] in factum adversus nautas, caupones,
stabularios’. Logiche differenziali di un sistema composito. – In: Studi per Giovanni Nicosia. Vol. I.
Milano, 2007, p. 1326, n. 60) – считам обаче, че merces не е съответна престация на дейността
за custodia (свързана с временното държане на res, което е различно при нередовния влог:
вж. D. 13.6.19; D. 19.2.40), като заплащането ѝ, във връзка с консенсуалността на договора,
е свързано със задължението за opus facere спрямо res conducta (или със задължението за
връщането ѝ) от страна на fullo и на sarcinator. Обратното, praestare custodiam (особено в
случаите на проява на събития по времето на custodia, които правят невъзможно връщането
на вещта) има подчинена роля и замества отговорността за небрежност и невъзможността
да се престира pro conductore на една certa merces.
1 Cрв. Gai. 5 ad ed. prov. D. 19.2.40: qui mercedem accipit pro custodia alicuius rei, is huius
periculum custodiae praestat. Този фрагмент се интерпретира като доказателство, че accipere
mercedem се предполага поради отговорността на основание на custodia, като, ако тя
липсва, критерий за отговорността за неизпълнение е culpa (както е видно от Ulp. 14 ad ed.
D. 4.9.3.1 във финалното твърдение “et quia in locato conducto culpa, in deposito dolus dumtaxat
praestatur”).
2 Дори и да се приеме, че са съвместими ІGai 3.205–206 и D. 4.9.5.pr., струва ми се че не може
да се сподели изцяло становището на CURSI, M. F. ‘Actio de recepto’, p. 1326, n. 60, където
merces се счита за обвързана предимно с custodia като дейност (акцесорното задължение),
а не с престацията за facere (основното задължение) – нещо, което е напълно изключено в
коментара към преторския едикт. Струва ми се, че не може да се сподели и становището на
De ROBERTIS, F. M. ‘Receptum nautarum’: studio sulla responsabilità dell’armatore in diritto
romano, con riferimento alla disciplina particolare concernente il ‘caupo’ e lo ‘stabularius’. Bari,
1952, p. 96, n. 3, където се твърди че merces е възприета от Институциите на Гай като

От друга страна, този аспект е доказан от юриста Нераций, който ни

информира че длъжникът, който трябва custodiam praestare, носи отговорност за
загубата на res в резултат на насилие (si ea res, quam ex empto praestare
debebam, vi mihi adempta fuerit: quamvis eam custodire debuerim, tamen propius est,
ut nihil amplius quam actiones persequendae eius praestari a me emptori oporteat,
quia custodia adversus vim parum proficit. actiones autem eas non solum arbitrio, sed
etiam periculo tuo tibi praestare debebo, ut omne lucrum ac dispendium te sequatur)1.
Освен това, ако не се вземат предвид някои колебания по отношение на
хипотезата на заема за послужване (първоначално защитен чрез actio praetoria
реципрочна престация на custodia (макар да не приема, че “mercedem capiendo” означава

получаването на merces), освен това D. 4.9.5.pr. е манипулиран текст от следкласическите
юристи, както счита FEENSTRA, R. Deux textes de Gaius sur la responsabilité contractuelle. –
In: Mélanges Hеnri Lévy-Bruhl. Droits de l’antiquité et sociologie juridique. Paris, 1959, p. 113 s.,
и PARIS, J. Responsabilité de la ‘custodia’ en droit romain. Paris, 1926, p. 152, а имплицитно и
SOLAZZI, S. Appunti di diritto romano marittimo. Le azioni contro il ‘nauta’. – In: Riv. dir. nav., 1936,
p. 113 ss., докато SANTALUCIA, B. L’opera di Gaio ‘ad edictum praetoris urbani’. Milano, 1975,
p. 38, предполага еволюция на коментара на Гай по провинциалния едикт спрямо
Институциите, които са по-рано написани. Срв. разсъжденията относно conductor operis
(който е задължен по консенсуален договор) и отговорността му на основание за custodia,
когато в икономически план договорът е преобладаващо в негов интерес и той държи res
aliena, която трябва да реституира, като приложи спрямо нея своя трудова дейност –
TALAMANCA, M. Istituzioni di diritto romano. Milano, 1990, p. 597). В известен смисъл обаче те
са в контраст със синалагматичността и възмездността на locatio operis, като и
извършващият работата, и клиентът имат своите икономически интереси и ползи (utilitas) и
това е в съответствие със становището на Улпиан в D. 50.17.23 (срв. и D. 4.9.3.1, D. 13.6.5.2,
Coll. 10.2). От друга страна, отговорността на fullo и на sarcinator за custodia е оправдана при
липсата на задължение за locator да плаща merces (а не обратното – поради плащането на
merces!), като merces се счита за договорно облагодетелстване и последица от
отговорността на извършващия работа – срв. в този смисъл ARANGIO-RUIZ, V.
Responsabilità contrattuale, p. 104 s.; KORDASIEWICZ, S. ‘Receptum nautarum’ and ‘praestare
custodiam’ revisited. – In: RIDA, Vol. 58, 2011, p. 208). Все пак тези автори също поставят
въпрос дали преимуществото на merces (pro conductore) е по-голямо от това на opus factum
(pro locatore). Ако се приеме по-тежката отговорност на conductor operis, според ARANGIO-
RUIZ, V. Responsabilità contrattuale, p. 104 s.; CANNATA, C. A. Sul problema della responsabilità,
p. 57, и MANNA, L. Buona fede, p. 391 s. artifices носят отговорност в класическата епоха за
непълното или неточното изпълнение на основната престация (за facere) само при imperitia
(cрв. Ulp. 32 ad ed. D. 19.2.9.5: Celsus etiam imperitiam culpae adnumerandam libro octavo
digestorum scripsit: si quis vitulos pascendos vel sarciendum quid poliendumve conduxit, culpam
eum praestare debere et quod imperitia peccavit, culpam esse: quippe ut artifex, inquit conduxit,
макар текстът да се счита за интерполиран от ARANGIO-RUIZ, V. Responsabilità contrattuale,
p. 196, n. 1; BETTI, E. Imputabilità dell’inadempimento dell’obbligazione in diritto romano. Roma,
1958, p. 69 s., 139 ss.; De FALCO, I. ‘Diligentiam praestare’. Ricerche sull’emersione
dell’inadempimento colposo delle ‘obligationes’. Napoli, 1991, p. 81 ss.; Обратното – за
автентичен го приемат CANNATA, C. A. Sul problema della responsabilità, p. 56 ss.; CARDILLI,
R. L’obbligazione di ‘praestare’, p. 442 ss. Срв. също D. 9.2.8.1; D. 19.2.13.6. Във връзка със
задължението за връщане на вещта се появява и custodiam praestare (D. 4.9.5.pr.; ІGai 3.205–
206) за разлика от депозитаря, който dolum praestat; макар че в D. 4.9.3.1 ясно е определено,
че отговорността ex locato или ex conducto се носи поради culpa. Така се появява усещането,
че в светлината на utilitas contrahentium, и поради „безвъзмездния характер“ на дейността за
custodia критерият за отговорност на това основание изглежда твърде строг.
1 Срв. Nerat. 3 membr. D. 19.1.31.pr.

in factum само за случая на обективното “res non reddita”), републиканските

юристи считат, че трябва да се припише на длъжника – освен случая на amissio
за кражба – рискът от бягство на роб, ако той не е бил предаден окован във
вериги или поради възрастта си не е бил обект на особено наблюдение (sed an
etiam hominis commodati custodia praestetur, apud veteres dubitatum est. nam
interdum et hominis custodia praestanda est, si vinctus commodatus est, vel eius
aetatis, ut custodia indigeret: certe si hoc actum est, ut custodiam is qui rogavit
praestet, dicendum erit praestare)1.
От ІІ в. сл.Хр. вече се разширява отговорността за custodia според Марцел,
който, в полемика с по-големия традиционалист Юлиан (който ограничава
praestare custodiam при невъзможност за reddere на res conducta или на res
commodo data само в резултат на amissio или на цялостен interitus), включва
между фактите в сферата на отговорността на длъжника освен кражбата и
бягството на роба, още и разрушаването на вещта, всякакъв вид увреждане,
причинено от трети лица (damnum iniuria ab alio datum), дори и то да не води до
цялостното погиване на вещта или до невъзможност за материално връщане на
res perita в смисъл на scissa или fracta или vi rapta (sed de damno ab alio dato agi
cum eo non posse Iulianus ait: qua enim custodia consequi potuit, ne damnum iniuria
ab alio dari possit? sed Marcellus interdum esse posse ait, sive custodiri potuit, ne
damnum daretur, sive ipse custos damnum dedit: quae sententia Marcelli probanda
est)2.
1 Вж. Ulp. 28 ad ed. D. 13.6.5.6; срв. по темата и D. 13.6.18.pr. и D. 50.17.23.

2 Ulp. 5 ad ed. D. 19.2.41; вж. и Iul. 1 dig. D. 13.6.19 (Ad eos, qui servandum aliquid conducunt aut
utendum accipiunt, damnum iniuria ab alio datum non pertinere procul dubio est: qua enim [cura
aut diligentia] <custodia> consequi possumus, ne aliquis damnum nobis iniuria det?). По
отношение на този фрагмент, както и на Ulp. 5 ad ed. D. 50.16.9: Marcellus apud Iulianum notat
verbo ‘perisse’ et scissum et fractum contineri et vi raptum), cрв. ALBANESE, B. D. 13.6.19 e D.
19.2.41 nel quadro dei problemi della ‘custodia’. – In: Studi in onore di Giuseppe Grosso. Vol. 1.
Torino, 1968, p. 79 ss. (който счита че становището на Марцел е интерполирано); CANNATA,
C. A. Ricerche sulla responsabilità contrattuale, p. 61 ss. (който приема автентичността на
становищата на Юлиан и Марцел); METRO, A. L’obbligazione di custodire, p. 110 (който счита
за автентичен само фрагментът на Юлиан). По-широк коментар на дискусията вж. у
SERRANO-VICENTE, ‘Custodiam praestare’, p. 223 ss. Струва ми се обаче, че интерполацията
и на двата фрагмента е очевидна – като имам предвид аргументите и бележките на
ALBANESE, B. D. 13.6.19 e D. 19.2.41, p. 84, 87), но в тяхната същина становищата на Юлиан
и Марцел могат да се реконструират в смисъл на ius controversum по отношение на
дейността за custodia, възложена на длъжника предимно когато той е комодатар или
депозитар custodiam praestat. В периода между ІІ и ІІІ в. към фактите, свързани с custodia, се
добавя и грабежът (rapere vi), и увреждането, причинено от чужди животни (pauperies). Срв.
в този смисъл D. 44.8.2.22–23 и D. 9.1.2.pr.

Що се отнася до отношенията, които безусловно са обхванати от

отговорността за custodia, следва да се подчертае тяхната защита от iudicia
bonae fidei или от formulae in factum conceptae, когато длъжникът разполага с
вещите или когато има изключителен интерес от тяхното притежаване (напр.
комодатарят, inspector държател в свой интерес, депозитарят qui se optulit1) или
пък като функция на изпълнението на едно задължение, състоящо се във facere
по отношение на същата вещ (вероятно вече заплатено)2. С други думи, субекти
като комодатаря, заложния кредитор, депозитаря или престиращия работа не са
обвързани „акцесорно“, тоест a latere на дължимите основни престации, да
„пазят“ (което в общ смисъл на италиански означава „да надзирават, да
притежават с оглед да бъде върнато“)3. Те са длъжни да върнат (reddere) същата
res, която им е предадена, или res, в която тя е преобразувана съгласно
договорна операция, безвъзмездно или срещу възнаграждение, в зависимост от
вида на договора. Така се поражда отношение “debitor↔res”, което технически е
наричано custodia и се изразява в притежанието на вещта предимно в интерес
на длъжника, а не самостоятелно задължение за пазене. То се превръща в
обективен критерий за носене на отговорност от длъжника, независимо от
конкретните му усилия за определено поведение, свързано с превенция и/или
премахване на рискове. В този смисъл custodiam praestat се свързва с
проявлението на някои факти, предвидени позитивно, които влияят върху
дължимото връщане на вещта ex contractu.
3. CUSTODIA КАТО СУБЕКТИВЕН КРИТЕРИЙ

ЗА ОЦЕНКА НА НЕВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ
1 Cрв. във връзка със заема за послужване D. 13.6.5.7–9, D. 13.6.5.13, D. 13.6.5.15, както и,
макар и интерполиран, D. 13.6.5.3. По темата за inspectio вж. D. 13.6.10.1, D. 13.6.11, D.
13.6.12.pr., D. 19.5.17.2; за депозитаря, qui se optulit, вж. D. 16.3.1.35.
2 Cрв. D. 19.2.13.6, D. 19.2.25.8, D. 47.2.12.pr. относно fullo; D. 19.2.60.6 e D. 19.2.60.9, както и
CJ. 4.65.1 и CJ. 4.65.4 относно horrearius; за депозитаря qui mercedem accipit pro custodia срв.
D. 16.3.1.8, както и D. 19.2.40. Много въпроси се поставят във връзка с custodia по отношение
на locatio-conductio rei, при societas, мандата, cautio fructuaria, и залога (за наема на вещ срв.
IJ. 3.24.5; за дружествата вж. D. 17.2.52.3; за мандата вж. D. 19.5.5.4; за cautio fructuaria вж.
D. 7.9.2). При покупко-продажбата и свързаната с нея traditio, преобладаващото мнение е че
custodia е естествен елемент на договора, създаден за балансиране на последиците от
строгия принцип periculum est emptoris (независимо че има аргументи да се отрича това).
3 Вж. CURSI, M. F. ‘Actio de recepto’, p. 136, n. 60, 137; CANNATA, C. A. Sul problema della
responsabilità, p. 72 (който счита, че чрез дейността за custodia се избягват рисковете).

Обрисуваната по-горе картина не се вписва в Юстиниановото право,

където custodia е представена като особен вид diligentia (diligentia,
квалифицирана като exactissima и като custodiendae rei1), приета като субективен
критерий за определяне и вменяване на отговорност. Така например според
текстовете, включени в Юстиниановата компилация, комодатарят за разлика от
заемателя не е отговорен за погиването на държаната вещ, когато това се дължи
на събитие, което е твърде значимо и не е по човешките възможности да му се
противопостави (casus maior cui humana infirmitas resistere non potest), но той в
този случай е длъжен да има абсолютно изправно поведение при държането на
вещта (exactissimam diligentiam custodiendae rei praestare compellitur) и не е
достатъчно да приложи същото старание, с което обикновено пази своите
собствени вещи (nec sufficit ei eandem diligentiam adhidere quam suis rebus
adhibet)2. На друго място се уточнява, че по отношение на взетите за послужване
вещи трябва да се използва такава грижа, каквато най-грижовният
домовладелец има по отношение на своите вещи (talis diligentia qualem quisque
diligentissimus pater familias suis rebus adhibet), с изключение на случайно
събитие, на което не може да се противопостави (casus quibus resisti non potest)
– напр. при смърт на робите, причинена без умисъл или небрежност на
комодатаря, обир, бунт, корабокрушение, пожар, бягство на робите, които не
може да бъдат надзиравани непрекъснато и пр. При това не трябва да има
нарушение на договорните задължения – например ако е уговорено да се вземат
1 Cрв. Gai. 2 rer. cott. D. 17.2.72 (Socius socio etiam culpae nomine tenetur, id est desidiae atque
neglegentiae. culpa autem non ad exactissimam diligentiam dirigenda est: sufficit etenim talem
diligentiam communibus rebus adhibere, qualem suis rebus adhibere solet, quia qui parum
diligentem sibi socium adquirit, de se queri debet); IJ. 3.14.4 (Creditor quoque qui pignus accepit
re obligatur, qui et ipse de ea ipsa re quam accepit restituenda tenetur actione pigneraticia. sed
quia pignus utriusque gratia datur, et debitoris, quo magis ei pecunia crederetur, et creditoris, quo
magis ei in tuto sit creditum, placuit sufficere, quod ad eam rem custodiendam exactam diligentiam
adhiberet: quam si praestiterit et aliquo fortuito casu rem amiserit, securum esse nec impediri
creditum petere; IJ. 3.24.5 (Conductor omnia secundum legem conductionis facere debet et, si
quid in lege praetermissum fuerit, id ex bono et aequo debet praestare. qui pro usu aut
vestimentorum aut argenti aut iumenti mercedem aut dedit aut promisit, ab eo custodia talis
desideratur qualem diligentissimus paterfamilias suis rebus adhibet. quam si praestiterit et aliquo
casu rem amiserit, de restituenda ea non tenebitur).
2 Gai. 2 rer. cott. D. 44.7.1.4: Et ille quidem qui mutuum accepit, si quolibet casu quod accepit
amiserit, nihilo minus obligatus permanet: is vero qui utendum accepit, si maiore casu, cui humana
infirmitas resistere non potest, veluti incendio ruina naufragio, rem quam accepit amiserit, securus
est. alias tamen exactissimam diligentiam custodiendae rei praestare compellitur, nec sufficit ei
eandem diligentiam adhibere, quam suis rebus adhibet, si alius diligentior custodire poterit. sed et
in maioribus casibus, si culpa eius interveniat, tenetur, veluti si quasi amicos ad cenam invitaturus
argentum, quod in eam rem utendum acceperit, peregre proficiscens secum portare voluerit et id
aut naufragio aut praedonum hostiumve incursu amiserit.

за послужване сребърни съдове при условия да се ползват само в дома на

комодатаря, а той ги е взел със себе си по време на пътуване по море и след
атака на пирати или при корабокрушение те са погинали1.
Именно Юстиниановата diligentia, изискуема in custodiendo, преминава във
Френския граждански кодекс „в задължение да се бди за запазването на вещта“
(чл. 1137), който дава начало в Италианския граждански кодекс от 1865 г. на
„задължението за custodia“ (чл. 1219, съответно чл. 1177 от новия ГК), уредено
до общото „задължение за дължима грижа“ (чл. 1224, съответно на чл. 1176 от
новия ГК)2.
4. ОТГОВОРНОСТТА НА СУХОПЪТНИТЕ И МОРСКИ ПРЕДПРИЕМАЧИ

СПОРЕД ПРЕТОРСКОТО РИМСКО ПРАВО
Една още по-утежнена форма на отговорност (такава, която днес се
обозначава с езиковия термин „гаранция“) се създава чрез намесата на
магистратите в предкласическата договорна система и се стабилизира през
класическия период. Вярно е, че през ІІ в. пр.Хр. преторът въвежда чрез своя
1 Gai. 9 ad ed. prov. D. 13.6.18 pr.: In rebus commodatis talis diligentia praestanda est, qualem
quisque diligentissimus pater familias suis rebus adhibet, ita ut tantum eos casus non praestet,
quibus resisti non possit, veluti mortes servorum quae sine dolo et culpa eius accidunt, latronum
hostiumve incursus, piratarum insidias, naufragium, incendium, fugas servorum qui custodiri non
solent. quod autem de latronibus et piratis et naufragio diximus, ita scilicet accipiemus, si in hoc
commodata sit alicui res, ut eam rem peregre secum ferat: alioquin si cui ideo argentum
commodaverim, quod is amicos ad cenam invitaturum se diceret, et id peregre secum portaverit,
sine ulla dubitatione etiam piratarum et latronum et naufragii casum praestare debet. haec ita, si
dumtaxat accipientis gratia commodata sit res, at si utriusque, veluti si communem amicum ad
cenam invitaverimus tuque eius rei curam suscepisses et ego tibi argentum commodaverim,
scriptum quidem apud quosdam invenio, quasi dolum tantum praestare debeas: sed videndum est,
ne et culpa praestanda sit, ut ita culpae fiat aestimatio, sicut in rebus pignori datis et dotalibus
aestimari solet. Между ХІХ и ХХ в. такава двупланова картина се счита за създадена от
следкласическите юристи в текстове, включени в юстиниановите източници, където
класическата обективна отговорност за custodia се превръща в diligentissima custodia (cрв.
LUSIGNANI, L. Studi sulla responsabilità per custodia. Vol. I. Modena, 1902; Vol. II, Parma, 1903;
Vol. III, Parma, 1905; MITTEIS, L. Das ‘receptum nautarum’ in den Papyrusurkunden. Berichte
über die Verhandlungen der königlichen Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften. – In:
Ph.hist. Kl., 1910, S. 270 ff.; KRÜCKMANN, P. ‘Custodia’. – In: ZSS, Vol. 64, 1944, S. 1 ff.). В тази
връзка Betti счита, че „обективната отговорност е погрешно определена, като вината не е
напълно ирелевантна, но трябва да се оценява по един типичен начин на основата на
обективната ситуация (BETTI, E. La struttura dell’obbligazione romana e il problema della sua
genesi. Milano, 1955, p. 34 s. Вж. и CANNATA, C. A. Ricerche sulla responsabilità contrattuale, p.
39 ss.).
2 За разликите в тези две разпоредби вж. VISINTINI, G. Inadempimento e mora, p. 170 ss. (1. чл.
1224 е включен в началото на главата, посветена на ефектите от облигационните
отношения, докато чл. 1176 е в главата за неизпълнението; 2. чл. 1176 не препраща към
задължението за diligentia quam suis на депозитаря и в тези случаи дължимата грижа се
оценява с по-висока степен; 3. чл. 1176, ал. 2 не предвижда при престация за facere,
осъществявана от професионалист, дължима грижа на добър стопанин, а компетентност).

едикт правната фигура на receptum: предварителна гаранция, първоначално

валидна за корабособствениците (nautae), след това е разпространена и за
ханджиите (caupones) и за собствениците на конюшни (stabularii)1. Като цяло е
ставало дума за търговци, които са сключвали договори за locatio-conductio за
превоз по море на стоки на клиенти, и самите клиенти (ut traiciat vectores), за
подслоняване на клиенти (ut viatores manere in caupona patiatur) и на впрегатен и
ездитен добитък (ut permittat iumenta apud eum stabulari), както се вижда основно
от D. 4.9.5.pr.
По повод на цитираната по-горе гаранция преторът е въвел иск (in
factum)2, имащ за цел да защити съглашението, наречено receptum. То се явява
допълнително по отношение на договора за locatio-conductio и е без признание
от древното ius civile. Търговците предприемачи за тези видове дейности
изрично са поемали почти неотменяема отговорност: тя всъщност е водела до
това, че каквото имущество е било прието от тях (от там и наименованието
receptum) въз основа на сключеното съглашение с клиентите, те се задължавали
да го върнат salvum, тоест цяло, като по този начин са поемали риска от
обективно погиване или повреждане, като при невъзможност за restitutio не се
провежда никакво разследване за тяхното поведение и вина: ait praetor: ‘nautae
1 Освен цитираната вече литература за “custodiam praestare” (и по-специално ARANGIO-RUIZ,

V. Responsabilità contrattuale, p. 103 ss.; CANNATA, C. A. Ricerche sulla responsabilità
contrattuale, p. 72 ss. e 107 ss.), cрв. SARGENTI, M. Osservazioni sulla responsabilità
dell’’exercitor navis’ in diritto romano. – In: Studi in onore di Emilio Albertario. Milano, 1953, 551;
Van OVEN, J. C. ‘Actio de recepto’ et ‘actio locati’. – In: TR, Vol. 24, 1956, p. 137 ss.; THOMAS,
J. A. C. Carriage by Sea. – In: RIDA, Vol. 8, 1960, p. 491 s.; BRECHT, C. Zur Haftung der Schiffer
im römischen Recht. München, 1962; MEYER-TERMEER, A. J. M. Die Haftung der Schiffer im
Griechischen und Römischen Recht. Zutphen, 1978; KNÜTEL, R. Die Haftung für Hilfspersonen
im römischen Recht. – In: ZSS, Vol. 100, 1983, S. 340 ff.; De ROBERTIS, F. M. La responsabilità
contrattuale nel sistema della Grande Compilazione. Vol. 2. Bari, 1982, p. 1001 ss.; Id., La
responsabilità del ‘nauta’. – In: Labeo, Vol. 11, 1965, p. 384 ss.; FÖLDI, A. Anmerkungen zum
Zusammenhang zwischen der Haftung ‘ex recepto nautarum cauponum stabulariorum’ und der
Haftung für ‘custodia’. – In: RIDA, Vol. 40, 1993, p. 263 ss.; La ROSA, R. Il formalismo del pretore:
‘constituta’ e ‘recepta’. – In: Labeo, Vol. 43, 1997, p. 213 ss.; FERCIA, R. Criteri di responsabilità
dell’‘exercitor’. Modelli culturali dell’attribuzione di rischio e «regime» della nossalità nelle azioni
penali ‘in factum contra nautas, caupones et stabularios’. Torino, 2002, p. 175 ss., 202 ss.; Id., La
responsabilità per fatto di ausiliari nel diritto romano. Padova, 2008, p. 249 ss.; CERAMI, P., Di
PORTO, A. e PETRUCCI, A. Diritto commerciale romano. Profilo storico. Torino, 2004, p. 269 ss.;
GONZÁLEZ ROMANILLOS, J. Observaciones sobre la responsabilidad en el ‘receptum nautarum’.
– In: SCDR, Vol. 16, 2004, p. 277 ss.; CURSI, M. F. ‘Actio de recepto’, p. 117 ss.
2 Този едикт се добавя към формираната цивилна система на отговорност, както приема
CANNATA, C. A. Ricerche sulla responsabilità contrattuale, p. 105 ss. Обратното становище се
поддържа от FÖLDI, A. Anmerkungen, p. 263 ss., 278 ss., според когото едиктът запълва
празнина в цивилното право в епохата, когато все още не е приета отговорността за custodia
ex locato-conducto.

caupones stabularii quod cuiusque salvum fore receperint nisi restituent, in eos
iudicium dabo’. Maxima utilitas est huius edicti, quia necesse est plerumque eorum
fidem sequi et res custodiae eorum committere. ne quisquam putet graviter hoc
adversus eos constitutum: nam est in ipsorum arbitrio, ne quem recipiant, et nisi hoc
esset statutum, materia daretur cum furibus adversus eos quos recipiunt coeundi, cum
ne nunc quidem abstineant huiusmodi fraudibus1.
Първоначалният режим на receptum изглежда базиран върху два
елемента: от една страна, това е споразумението (pactum според преторското
право) между търговеца предприемач и клиента; от друга, реалното получаване
на вещите, които са предмет на това съглашение, от търговеца или от неговите
помощници. Ergo, отговорността, наречена ex recepto, не е била естествен
елемент на договора за locatio-conductio (в случая за извършване на транспорт
по море или за даване на подслон на хора и животни, или за наемане на животни
за транспорт), а по-скоро случаен, допълнителен елемент, отнасящ се до
специфично споразумение, добавено към консенсусния договор. Това е
отразено в амбивалентността на глагола “recipere”, който се е използвал както
да се покаже акта на конвенционалното поемане от страна на nauta, caupo или
stabularius на задължението да върне непокътнати приетите вещи на своите
клиенти, като поема по отношение на тях значителна отговорност (rectius:
поемайки върху себе си възникването на всякакви обективни събития, които
могат да доведат до погиване или увреждане на res receptae), така и самият
материален акт на приемане на вещите.
Впоследствие предметът на отговорността ex recepito се разширява по
два начина. От една страна, през І в. сл.Хр. според юриста Вивиан гаранцията
се отнася не само за merces receptae в кораба, но и за личните вещи на
пътниците (locatores на merces vehendae), които просто са били натоварени и за
които не е била нужна vectura (тоест плащане на навлото) на nauta (и които
следователно не са били изрично предвидени като обект на receptum –
споразумението): ait praetor: ‘quod cuiusque cuius salvum fore receperint’: hoc est
quamcumque rem sive mercem receperint. inde apud Vivianum relatum est ad eas
quoque res hoc edictum pertinere, quae mercibus accederent, veluti vestimenta quibus
1 Ulp. 14 ad ed. D. 4.9.1.pr.–1.

in navibus uterentur et cetera quae ad cottidianum usum habemus.1. От друга страна,

през ІІ в. сл.Хр. според Помпоний отговорността ex recepto се разширява и към
merces vehendae, за които се отнася receptum – споразумението, но които все
още не са били receptae, тоест материално не са натоварени на кораба, като това
сякаш се изоставя от Улпиан в периода между ІІ и ІІІ в. сл.Хр.: item Pomponius
libro trigensimo quarto scribit parvi referre, res nostras an alienas intulerimus, si tamen
nostra intersit salvas esse: etenim nobis magis, quam quorum sunt, debent solvi. et
ideo si pignori merces accepero ob pecuniam nauticam, mihi magis quam debitori
nauta tenebitur, si ante eas suscepit2. Така са се очертали очевидно два различни
пътя, които са насочени съответно към обосноваването на отговорността ex
recepto чрез единия или чрез другия от двата формални елемента, които ab
origine са я отличавали: т.нар. „конвенционален“ елемент – съглашението, и
реалния“ елемент – предаването на вещите.
Както казах, отговорността ex recepto според преторското право е
обективна и абсолютна отговорност3. Това може да доведе до убеждението (поне
prima facie), че тя е еквивалентна на тази, която според преторското и според
цивилното право се налага при лицата, които по силата на самия договор
praestabant custodiam – комодатарят, заложният кредитор, кредитополучателят
и кредиторът срещу залог, както и като т.нар. „платен депозитар“ (horrearius-
locator или conductor pro custodia) и извършителите на opus (conductores), като
например перачът (fullo) и шивачът (sarcinator), тъй като са получили
предварително възнаграждението за услугата, която ще извършат. Наистина,
двете отговорности (макар и сведенията в източниците да не са еднородни) имат
някои основни пунктове на различие. Така длъжниците са считани за обективно
отговорни за custodiа при невъзможност да върнат вещта поради определени
събития (furtum на първо място), без да е необходимо изрично споразумение,
тъй като тази форма на отговорност при комодатаря например произтича пряко
1 Ulp. 14 ad ed D. 4.9.1.6. Вж. също Paul. 13 ad ed. D. 4.9.4.2. Vivianus dixit etiam ad eas res hoc
edictum pertinere, quae post impositas merces in navem locatasque inferentur, etsi earum vectura
non debetur, ut vestimentorum, penoris cottidiani, quia haec ipsa ceterarum rerum locationi
accedunt.
2 Ulp. 14 ad ed. D. 4.9.1.7; cрв. също Ulp. 14 ad ed. D. 4.9.3.pr. Et ita de facto vectorum etiam
Pomponius libro trigensimo quarto scribit. idem ait, etiamsi nondum sint res in navem receptae,
sed in litore perierint, quas semel recepit, periculum ad eum pertinere.
3 Вж. по въпроса PELLOSO, C. Il deterioramento e il perimento ‘ante traditionem’ del bene
compravenduto. Rimedi consumeristici e di diritto comune. – In: Tutele rimediali in tema di rapporti
obbligatori. A cura di L. Garofalo. Padova, 2015, p. 89 ss.

от договора, а за fullo и за sarcinator произтича от договора и от получаването на

стоката от страна на conductor, докато nautae, caupones e stabularii носят
отговорност ex recepto, т.е. само въз основа на изричното предвиждане на
отговорността, предвидена в едикта. При нейна липса те биха отговорили ex
contractu в хармония с логиката, възприета по принцип към залеза на епохата на
Улпиан, за utilitas contrahentium1.
В случая на предплатен транспорт, определян като locatio rerum
vehendarum, корабособственикът превозвач може да бъде призован на съд от
locator с actio ex locato и би отговарял само в рамките на собствената си culpa2.
1 Ulp. 29 ad Sab. D. 50.17.23: Contractus quidam dolum malum dumtaxat recipiunt, quidam et dolum
et culpam. dolum tantum: depositum et precarium. dolum et culpam mandatum, commodatum,
venditum, pignori acceptum, locatum, item dotis datio, tutelae, negotia gesta: in his quidem et
diligentiam. societas et rerum communio et dolum et culpam recipit. sed haec ita, nisi si quid
nominatim convenit (vel plus vel minus) in singulis contractibus: nam hoc servabitur, quod initio
convenit (legem enim contractus dedit), excepto eo, quod celsus putat non valere, si convenerit,
ne dolus praestetur: hoc enim bonae fidei iudicio contrarium est: et ita utimur. animalium vero casus
mortesque, quae sine culpa accidunt, fugae servorum qui custodiri non solent, rapinae, tumultus,
incendia, aquarum magnitudines, impetus praedonum a nullo praestantur.
2 Ulp. 14 ad ed. D. 4.9.3.1: Ait praetor: ‘nisi restituent, in eos iudicium dabo’. ex hoc edicto in factum
actio proficiscitur. sed an sit necessaria, videndum, quia agi civili actione ex hac causa poterit: si
quidem merces intervenerit, ex locato vel conducto: sed si tota navis locata sit, qui conduxit ex
conducto etiam de rebus quae desunt agere potest: si vero res perferendas nauta conduxit, ex
locato convenietur: sed si gratis res susceptae sint, ait Pomponius depositi agi potuisse. miratur
igitur, cur honoraria actio sit inducta, cum sint civiles: nisi forte, inquit, ideo, ut innotesceret praetor
curam agere reprimendae improbitatis hoc genus hominum: et quia in locato conducto culpa, in
deposito dolus dumtaxat praestatur (cрв. обширна библиография у STOLFI, Е. Studi sui ‘libri ad
edictum’ di Pomponio. Vol. 2. Contesti e pensiero. Milano, 2001, p. 399). Склонни да поддържат
изключването на отговорността ex locato-conducto на основание на custodia за nautae,
caupones, stabularii, са: CANNATA, C. A. Ricerche sulla responsabilità contrattuale, p. 107 ss.;
CURSI, M. F. ‘Actio de recepto’, p. 132, 135 ss.; CERAMI, P., Di PORTO, A. e PETRUCCI, A.
Diritto commerciale romano, p. 277 s.; FERCIA, R. Criteri di responsabilità dell’‘exercitor’, p. 186
ss., 189 ss.; ROBAYE, R. L’obligation de garde, p. 57 ss., 86 ss., 180 s., 204. Според това
направление в романистиката, ако nauta, caupo, stabularius биха отговаряли за custodia,
едиктът би бил безполезен. Обратното становище вж. у BRECHT, C. Zur Haftung, p. 83 ss.;
VACCA, L. Considerazioni in tema di risoluzione del contratto per impossibilità della prestazione e
di ripartizione del rischio nella ‘locatio conductio’. – In: ‘Iuris vincula’. Studi in onore di M.
Talamanca. Napoli, 2001, p. 288; KORDASIEWICZ, S. ‘Receptum nautarum’, p. 198 ss. Вж. също
и D. 19.2.40 и D. 4.9.5 pr.–1 – и двата текста са от коментара на Гай към провинциалния
едикт: в първия се уточнява, че депозитарят билò получава merces pro custodia, билò
отговаря за custodia (qui mercedem accipit pro custodia alicuius rei, is huius periculum custodiae
praestat); във втория, обратното –приема се, че fullo и sarcinator отговарят iure civili в
границите на custodia в случай на кражба именно защото не получават merces за custodia,
както корабособствениците, ханджиите и собствениците на конюшни имат такава
отговорност по преторското право: срв. CURSI, M. F. ‘Actio de recepto’, p. 132 ss., 137;
FERCIA, R. Criteri di responsabilità dell’‘exercitor’, p. 186 ss., 189, n. 109 – като отговорността
за custodia се приема или във връзка с кражба, или с увреждане (nauta et caupo et stabularius
mercedem accipiunt non pro custodia, sed nauta ut traiciat vectores, caupo ut viatores manere in
caupona patiatur, stabularius ut permittat iumenta apud eum stabulari: et tamen custodiae nomine
tenentur. nam et fullo et sarcinator non pro custodia, sed pro arte mercedem accipiunt, et tamen
custodiae nomine ex locato tenentur). Накрая на D. 4.9.3.1 (in locato conducto culpa, in deposito
dolus dumtaxat praestatur) се уточнява, че цивилната отговорност на nautae е по принцип за

В случай на locatio↔conductio с ханджията, собственика на конюшня или

наемателя на кораб те именно като locatores могат да отговарят по actio conducti
и тогава биха отговаряли само за culpa за собствени действия, но не и за тези на
трети лица1. В случай на безвъзмездно пребиваване, подслон и транспорт,
caupo, stabularius и nauta – като депозитари за повереното имущество, биха
отговаряли само за dolus’2. Може да се обобщи, че Едиктът de recepto обединява
различните и разнообразни режими на отговорност и запълва повече или по-
малко значимите пропуски на системата. Така ex edicto корабособственикът
небрежност в случаите на кражба, увреждане, случайно събитие, насилие и пр., като nauta-
conductor не отговаря по actio locati и този иск не може да се предяви от клиента – locator,
като това е потвърдено и от един фрагмент от Лабеон, който изрично се позовава на
цивилното право, а не на преторската отговорност ex recepto – срв. FERCIA, R. Criteri di
responsabilità dell’’exercitor’, p. 203 ss. относно Lab. 1 pith. a Paulo epit. D. 14.2.10.pr.: si vehenda
mancipia conduxisti, pro eo mancipio, quod in nave mortuum est, vectura tibi non debetur, както и
VACCA, L. Considerazioni in tema di risoluzione, p. 283 s.; FIORI, R. La definizione della ‘locatio-
conductio’, p. 133; FERCIA, R. La responsabilità, p. 309; MANNA, L. Buona fede, p. 382 s.;
KASER, M. ‘Periculum locatoris’. – In: ZSS, Vol. 74, 1957, S. 188 f.; BETTI, E. ‘Periculum’.
Problema del rischio contrattuale in diritto romano classico e giustinianeo. – In: Studi in onore di
Pietro de Francisci. Vol. I. Milano, 1956, p. 189). Августовият юрист уточнява, че по отношение
на locatio mercium vehendarum в случай на смърт на роб, който трябва да бъде превозен,
vectura не се дължи на nauta; което е въпрос за риска от невиновно погиване на вещта преди
транспортирането ѝ, като по цивилното право рискът от periculum се носи от conductor
(nauta). Срв. и MANNA, L. Buona fede, p. 383. Ако nauta би отговарял по силата на договора
за custodia, то по-логично е рискът да се носи от locator – D. 4.9.3.1: Labeo scribit, si quid
naufragio aut per vim piratarum perierit, non esse iniquum exceptionem ei dari).
1 При транспорт под формата на locatio на res vehendae (когато превозвачът – nauta, е в
качеството на conduсtor) cрв. D. 4.9.3.1; D. 14.2.10.pr. В случая става въпрос за наем (locatio)
на целия или на част от кораба – срв. D. 4.9.3.1, D. 14.2.10.1–2 и D. 14.2.2.pr., като actio
conducti cрещу il nauta (locator) не може успешно да защити клиента (conductor) в случая на
увреждане или кражба от страна на трети лица – срв. TULLIO, L. Contratto di noleggio. Milano,
2006, p. 234 s.; MICHEL, J. Gratuité, p. 59; ROBAYE, R. L’obligation de garde, p. 84; VACCA, L.
Considerazioni in tema di risoluzione, p. 287; KORDASIEWICZ, S. ‘Receptum nautarum’, p. 198
ss.; FERCIA, R. Criteri di responsabilità dell’‘exercitor’, p. 177 ss., 187; FIORI, R. La definizione
della ‘locatio-conductio’, p. 128 ss., 139 ss., 142 ss.; CURSI, M. F. ‘Actio de recepto’, p. 132, по
отношение на D. 4.9.3.1 (sed si tota navis locata sit, qui conduxit ex conducto etiam de rebus
quae desunt agere potest) и D. 14.2.10.1; с известни резерви по тези становища FERCIA, R.
La responsabilità per fatto di ausiliari nel diritto romano. Padova, 2008, p. 313 ss., който счита,
макар и без да има конкретна опора в източниците, че actio conducti е приложима и при
погиване по причини, които не могат да се вменят във вина. Определянето на договорния
тип е както по отношение на видовете искове, така и на режима на отговорността. Според
Лабеон става въпрос за actio civilis in factum (D. 19.5.1.1: вж. коментара на BURDESE, A. Sul
concetto di contratto e i contratti innominati in Labeone. – In: Le dottrine del contratto nella
giurisprudenza romana. Padova, 2005, p. 129 ss.; CANNATA, C. A. L’actio in factum civilis’. – In:
Iura, LVII, 2008-2009, p. 9 ss., 14 ss.; Id., Labeone, Aristone e il sinallagma. – In: Iura, Vol. 57,
2010, p. 91 ss.). За определяне на договорите с caupones и stabularii като locatio rei (D.
4.9.5.pr.) вж. KLEBERG, T. Hôtels, restaurants et cabarets dans l’antiquité romaine. Uppsala,
1957; FÖLDI, A. Caupones e stabularii nelle fonti del diritto romano. – In: Festschrift für Fritz Sturm.
Liège, 1999, p. 119 ss.; FERCIA, R. Criteri di responsabilità dell’‘exercitor’, p. 177; CERAMI, P.
‘Tabernae deversoriae’. Settore economico e regime giuridico nel periodo imprenditoriale. – In:
Studi in onore di Antonio Metro. A cura di C. Russo Ruggeri. Vol. I. Milano, 2009, p. 470.
2 Ulp. 14 ad ed. D. 4.9.3.1: sed si gratis res susceptae sint, ait Pomponius depositi agi potuisse …
et quia in locato conducto culpa, in deposito dolus dumtaxat praestatur.

(nauta-conductor) отговаря за кражби и за повреди, които са станали и без негова

вина и тази отговорност не е ex locato, тъй като conductor отговаря само в
рамките на culpa; когато имаме nauta-locator, caupo и stabularius, те като locatores
нямат същинско задължение за връщане и носят отговорност по силата на
рецепта, а не ex conducto.
Освен това трябва да се вземе под внимание, че отговорността ex recepto
включва и случаи на повреда и умишлено погиване на имуществото при събития,
които обективно са непреодолими: случайни събития, форсмажорни
обстоятелства, а така също и при неизвестни причини, стига те да засягат
непосредствено дейността на лицата, поели отговорността custodia ex recepto. В
периода от края на І в. пр.Хр и І в. сл.Хр. Лабеон счита, частично се смекчава
първоначалният строг режим на receptum: при позоваване на отговорност ex
recepto предприемачът би могъл да предяви exceptio като се позове на vis maior
(точно и определено събитие като корабокрушение или пожар, нападение на
пирати или на въоръжени банди). Възражението обаче е безпредметно при
хипотезата на praestare custodiam, тъй като отделните случаи, които се отнасят
до категорията на vis maior, изключват отговорността ipso iure, а не ope
exceptionis): at hoc edicto omnimodo qui receperit tenetur, etiam si sine culpa eius res
periit vel damnum datum est, nisi si quid damno fatali contingit. inde Labeo scribit, si
quid naufragio aut per vim piratarum perierit, non esse iniquum exceptionem ei dari.
idem erit dicendum et si in stabulo aut in caupona vis maior contigerit 1.
Всъщност една важна стъпка се извършва по пътя, който води впо-
следствие до пълно, ако не съществено според източниците, изравняване на
цивилната отговорност за custodia и отговорност ex recepto. Така, според
сведенията на Вивиан, може да се счита като „застраховано“ натовареното на
кораба имущество (merces receptae). От друга страна, според Лабеон е можело
да се смекчи обективната и абсолютна отговорност ex recepto, като се доближи
по съдържание към тази за custodia, която сама по себе си се ограничава до
случаите на кражба (но не и обир). През втората половина на ІІ в. сл.Хр. Гай
изрично поставя на една плоскост отговорността на fullo и на sarcinator (които са
получили merces от клиента и са приели вещите, върху които да извършат
1 Ulp. 14 ad ed. D. 4.9.3.1.

l’opus)1 от една страна, а от друга – тази на nauta, на caupo и на stabularius, като

вижда общото между тях в приемането на чужди вещи, които да се държат
nomine custodiae2. Все пак Гай не твърди тотално припокриване на двата вида
отговорност: за перача и шивача обективната отговорност е последица iure civili
по договора за locatio-conductio и се отнася за furtum, но не и за damnum iniuria
datum (макар че според Марцел – съвременник на Гай, и двете хипотези се
считат за покрити от praestare custodiam). За nauta, caupo и stabularius
отговорността произтича от преторско съглашение и обхваща и неправомерното
увреждане.
Около половин век по-късно прогресивното сближаване на двете
отговорности (чрез смекчаване на тази ex recepto и разширяване на
съдържанието на тази за custodia) предизвиква ситуация на равенство, така че
за един юрист като Улпиан “recipere custodiam” и “recipere salvum fore” са били
взаимно заменяеми изрази: по негово време лицата, задължени ex recepto, както
и тези, задължени да praestabant custodiam, са отговаряли за невъзможност за
връщане на вещта поради кражба или увреждане, но са били освобождавани от
всякаква отговорност при предявяване на възражение – както при формуларния,
така и в процеса extra ordinem, за непреодолима сила. Освен това за nautae,
caupones и stabularii не е било вече необходимо формално приемане чрез
отделно споразумение на отговорност, равна на тази за custodia, тъй като е било
достатъчно реалното приемане на вещите3. От началото на ІІІ в. сл.Хр. (ако не и
от края на ІІ в. сл.Хр.), за римското право отговорността ex recepto не се отличава
процесуално (освен по далечните исторически корени) от обичайната
1 Cрв. Gai 3.205; D. 19.2.40.

2 Gai. 5 ad ed. prov. D. 4.9.5 pr.–1: Nauta et caupo et stabularius mercedem accipiunt non pro
custodia, sed nauta ut traiciat vectores, caupo ut viatores manere in caupona patiatur, stabularius
ut permittat iumenta apud eum stabulari: et tamen custodiae nomine tenentur. nam et fullo et
sarcinator non pro custodia, sed pro arte mercedem accipiunt, et tamen custodiae nomine ex locato
tenentur. 1. Quaecumque de furto diximus, eadem et de damno debent intellegi: non enim dubitari
oportet, quin is, qui salvum fore recipit, non solum a furto, sed etiam a damno recipere videatur.
3 Ulp. 14 ad ed. D. 4.9.1.8: Recipit autem salvum fore utrum si in navem res missae ei adsignatae
sunt: an et si non sint adsignatae, hoc tamen ipso, quod in navem missae sunt, receptae videntur?
et puto omnium eum recipere custodiam, quae in navem illatae sunt, et factum non solum nautarum
praestare debere, sed et vectorum, Gai. 5 ad ed. prov. D. 4.9.2: Sicut et caupo viatorum. Ulp. 14
ad ed. D. 4.9.1.3: Et sunt quidam in navibus, qui custodiae gratia navibus praeponuntur, ut
nauphylakes et diaetarii. si quis igitur ex his receperit, puto in exercitorem dandam actionem, quia
is, qui eos huiusmodi officio praeponit, committi eis permittit, quamquam ipse navicularius vel
magister id faciat, quod cheirembolon appellant. sed et si hoc non exercet, tamen de recepto
navicularius tenebitur.

отговорност за custodia: става дума за една единна отговорност на обективна

основа, извън чиито граници стои хипотезата на настъпила невъзможност за
връщане на вещите по причини, които не може да се вменят в каквото и да е
било поведение на задълженото лице или на свързани или подчинени на него
лица.
5. НОВО ОТКРИВАНЕ И ПРИЛАГАНЕ НА ОТГОВОРНОСТТА

ЗА CUSTODIA
Ако древноримските prudentes, според regula на utilitas contrahentium по
отношение на договорите на добросъвестността, вменяват на длъжника
понякога субективна, понякога обективна отговорност (в съответствие с една
многообразна прагматична система, очевидно непозната на действащото в
Италия съвременно гражданско право), то при custodia винаги се поставя въпрос
за обективно нарушение (1), като освобождаването от нея е само при точно
определени причини, които правят невъзможно осъществяването на custodia. (2)
Това се определя въз основа на един „позитивен“ метод, който е насочен да се
установят отделните случаи, при които съществува отговорността, а не един
„негативен“ метод за определяне toto coelo на хипотезите, при които няма такава
отговорност.
Съвсем различно, в съвременното италианското право съществува строга
система на определяне на задълженията за custodiа (доста различна от
гъвкавата логика и емпиричния подход при създаването на римската regula за
utilitas contrahentium)1, при която трудно се отличава позицията на депозитаря,
комодатаря и други подобни случаи2. Пластичността на римската regula и
1 Налице е такава емпирична размяна, когато едната страна претърпява негативни

последици, вместо да придобие ползи, независимо че по договора аналогични
неблагоприятни последици има и за насрещната страна – вж. BRECCIA, U. Morte e
resurrezione della causa: la tutela. – In: Il contratto e le tutele. A cura di S. Mazzamuto. Torino,
2002, p. 256 s. e n. 36–37; ROPPO, V. Il contratto. Trattato di diritto privato. 2. ed. A cura di G.
Iudica e P. Zatti. Milano, 2011, p. 356 ss.
2 Според доктрината напр. съществува принцип за носене на по-малка отговорност от
страната, която дължи престация, от която няма никаква полза по силата на договора – напр.
при някои безвъзмездни договори (напр. чл. 1710 на ГК, според който мандатарят трябва да
изпълни поръчката с грижата на добър стопанин, но според ал. 1, ако мандатът е
безвъзмезден, отговорността за небрежност се оценява по-леко) – срв. GAROFALO, L.
Gratuità, p. 49 s., който твърди че „по-малката тежест при оценката, за която говори
законодателят, е мярка за оценяване на поведението на длъжника, а не на увреждането. По
тази причина мандатарят или депозитарят, които действат по безвъзмездни договори, се

класическият позитивен метод изглежда не са били оценени по подходящ начин

в доктрината при различните реконструкции на договорната отговорност.
Като оставим настрана тези позиции, при които отговорността по
договорите е основана върху „презумпцията за вина“ и във връзка с това се
индивидуализира задължението за обезщетение1, можем да припомним как
Mengoni е създал една дуалистична теория, която противопоставя обективната
отговорност “ex recepto” (тоест утежнената отговорност) на хотелиера, на общите
складове, на превозвача, на банката за обслужване на сейфовете и т.под., на
обикновената отговорност съгласно договора; последната, базирана на
обективния факт на нарушението (според чл. 1218 на италианския ГК)2, е със
субективен характер и се търсят както отсъствието на вина, така и смекчаващи
вината обстоятелства, и се използва критерият за дължимата грижа на добрия
стопанин (при цялостно прочитане на чл. 1218 и на чл. 1176, ал. 1 от ГК) 3.
Следователно обикновеният длъжник (за разлика от този ex recepto) ще бъде
винаги освободен от отговорност, ако се докажат двете предпоставки –
невъзможността за изпълнение и липсата на вина при доказване на конкретни
факти4.
Освен това, по мнението на D’Аmico, към отговорността ex recepto
(приравнена към тази на комодатаря и на наемодателя), която се подразбира
като обективна отговорност, се добавя и субективната отговорност, като
оценяват за полагане на дължима грижа според техните лични възможности, а не според

тоталната оценка на увреждането.“
1 Cрв. GALGANO, F. Trattato di diritto civile. Vol. 2. Padova, 2009, p. 57 s., според когото „чл. 1218
въвежда „презумпция за вина“ на длъжника, основана на обичайната логика на отношенията,
и длъжникът може да обори презумпцията, като докаже положената от него грижа или
липсата на вина и наличието на кауза извън неговата сфера на контрол, която пряко води
до неизпълнението. В технически смисъл презумпцията за вина се използва и в чл. 2727,
където сякаш „се отдава почит“ на старото правило, че няма отговорност без вина. Вж.,
макар и с някои неприемливи тези, NEVOLA, R. La responsabilità contrattuale, extracontrattuale
e precontrattuale: elementi comuni e differenziali. Analisi sistematica dei fatti costitutivi e dei criteri
di imputazione. – In: La responsabilità civile. Trattato teorico-pratico di diritto civile. A cura di P.
Fava. Milano, 2009, p. 411 ss., 416 ss.
2 Чл. 218 от италианския ГК: „Длъжникът, който не изпълни точно дължимата престация,
отговаря за вреди, освен ако не докаже, че неизпълнението или забавата се дължат на
невъзможност за престиране по причина, която не може да му се вмени във вина.“
3 Чл. 1176 от италианския ГК: „При изпълнение на задължението длъжникът трябва да
осъществи грижата на добър стопанин. При изпълнение на задълженията, за които се
изисква осъществяването на професионална дейност, дължимата грижа трябва да се
оценява с оглед на естеството на упражняваната дейност.“
4 Cрв. MENGONI, L. Obbligazioni ‘di risultato’ e obbligazioni ‘di mezzi’. – In: Riv. dir. comm., 1954,
Vol. 1, p. 193 ss., 199 ss., 203 ss.; Id., Responsabilità contrattuale, p. 1075, 1093; PIRAINO, F.
Adempimento e responsabilità contrattuale. Napoli, 2010.

разликите са само във връзка с разпределението на риска и тежестта на

доказване1.
При т.нар. обективна отговорност длъжникът трябва да докаже „причина,
която не може да бъде вменена в негова вина = casus non culpa determinatus“ по
силата на чл. 1176 на ГК, като се има предвид следното: (1) прилага се
неутралната формула на чл. 1218 на ГК във връзка с критерия за приписване на
причината за невъзможност; (2) историческият генезис на формулата „причина,
която не може да бъде вменена във вина“ заменя изрази като „външна причина“,
„случайно събитие“ и „форсмажорни обстоятелства“, които присъстват в
отменения италиански кодекс; (3) твърде широкото генерализиране на критерия
за добър стопанин. При субективната отговорност не се прави разлика според
квалификацията на задължението както по отношение на средствата, така и на
резултата, и може да се твърди, че съществува единство на концепцията за
задължението, която на процесуално ниво изключва отклонения от
разпределяне на тежестта на доказване (thema probandum).
Има основания от направената реконструкция по темата в римското право
да се потърсят съвременните ѝ измерения. Ако в основата на договорната
отговорност, според задълбоченото четене на чл. 1218 от ГК, е неизпълнението
самò по себе си2, а не вменяемото нарушение (както е обаче при римското
право), ще бъде трудно да се приложи гъвкавата логика на utilitas contrahentium
относно самата отговорност, респ. и относно тежестта на доказване. В римското
право има множество критерии за вменяване на отговорност и те позволяват тя
да се моделира според конкретната група интереси, разпределени между
страните. За италианското право обаче такъв метод изглежда неизпълним – чл.
1218 максимализира схемата на praestare custodiam (като се взема предвид
самото нарушение без обсъждане дали е умишлено или по небрежност). Що се
отнася до границата на отговорността, трябва да се отбележи че
„невъзможността да се търси отговорност“ е определена чрез субективни
термини като например „липса на вина“, или обективно – чрез определяне на
1 D’AMICO, G. La responsabilità ‘ex recepto’ e la distinzione tra obbligazioni di mezzi e di risultato.

Contributo alla teoria della responsabilità contrattuale. Napoli, 1999, p. 127 ss., 132 ss., 142 ss.,
154 ss., 192 ss.
2 Cрв. MENGONI, L. Obbligazioni, p. 281, 290, 294 s., 300 ss., 312 s., 317 s., 379 s.;
CASTRONOVO, C. La nuova responsabilità civile. 3. ed. Milano, 2006, p. 455 ss., 555 ss., 559 s.

„случайно събитие“ или „форсмажорни обстоятелства“. Това като цяло е доста

изгодно, особено по отношение на конкретното поведение при игра на интереси
на страните в светлината на вече споменатата единна и обективна основа за
отговорност1.
Все пак считам че „причина, която не може да бъде вменена във вина“ е
кратък общ израз, който по неутрален начин показва че един факт, влияещ върху
облигационното отношение, „етиологично не може да бъде проследен“2. Така се
използва пластичността на позитивния метод на класическите юристи, които при
специфичните случаи на receptum индивидуализират най-общо отделните
причини за последвала невъзможност за изпълнение и определят зоните на
отговорността и на освобождаването от нея.
При неточно или непълно изпълнение, както и при неизпълнение поради
небрежност, може също да се използва критерият „причина, която не може да се
вмени във вина“, което е доказателство, че този критерий няма монолитен
характер. При всички положения се преценява дължимата грижа на съответната
страна и обстоятелствата, които длъжникът не може да предвиди или да избегне
(quibus homo resistere non potest). Те са извън зоната на контрол от негова
страна3 и преценката винаги е конкретна и с оглед на една концептуалната
1 За единната гражданска отговорност – билò договорна, билò извъндоговорна, вж. LAMBRINI,

P. La responsabilità civile è una sola: una notazione sistematica. – In: LR, Vol. 5, 2015, p. 129 ss.
Но това концептуално единство е основано на предположението, че „когато пред съд се
предяви настъпването на вреди поради неправомерни действия, тогава се говори за
неизпълнение на облигационното задължение, като по силата на чл. 1218 става въпрос за
всяко облигационно задължение. Всъщност, на концептуално ниво от една страна се
преценява неизпълнението (предявявайки т.нар. позитивен интерес), а от друга –
причинената вреда (т.нар. негативен интерес): чл. 1218, ал. 1 се прилага само при
невъзможност за изпълнение.
2 Този израз е въведен от законодателя в чл. 1218 от италианския ГК, като става въпрос не за
неизпълнение, а за събитие, поради което престацията не може да бъде изпълнена. В
исторически план той замества използваните в отменения ГК изрази „Външна причина
(causa estranea), случайно събитие (caso fortuito) и непреодолима сила (forza maggiore) – срв.
VISINTINI, G. Trattato breve della responsabilità civile. 3. ed. Padova, 2005, p. 16 ss.
3 Като пример от римскоправните източници относно невъзможността за реституиране на
вещта и нарушение на lex contractus вж. Ulp. 28 ad ed. D. 13.6.5.7. Sed interdum et mortis
damnum ad eum qui commodatum rogavit pertinet: nam si tibi equum commodavero, ut ad villam
adduceres, tu ad bellum duxeris, commodati teneberis: idem erit et in homine. plane si sic
commodavi, ut ad bellum duceres, meum erit periculum. nam et si servum tibi tectorem
commodavero et de machina ceciderit, periculum meum esse namusa ait: sed ego ita hoc verum
puto, si tibi commodavi, ut et in machina operaretur: ceterum si ut de plano opus faceret, tu eum
imposuisti in machina, aut si machinae culpa factum minus diligenter non ab ipso ligatae vel funium
perticarumque vetustate, dico periculum, quod culpa contigit rogantis commodatum, ipsum
praestare debere: nam et mela scripsit, si servus lapidario commodatus sub machina perierit, teneri
fabrum commodati, qui neglegentius machinam colligavit).

„мобилност“, преминала от римското право в съвременното гражданско право на

Италия. При преценката на отговорността, респ. на освобождаването от нея, се
очертава профилът на culpa, която се свързва с конкретното поведение на
длъжника, съпоставено с обстоятелствата, пряко влияещи на неизпълнението1,
но също и с оглед поведението на кредитора и ползите за него (casus nec dolo
nec culpa lata determinatus)2.
Дори ако при невъзможността за изпълнение е включено изискването за
non culpa, невинаги е изключена отговорността. Тогава се поставя въпрос за
преобладаващия интерес на длъжника, чието изпълнение е станало невъзможно
при casus fortuitus или специфичната vis maior, която е причинила
невъзможността3. Така при договорите, при които всяка една от страните
получава utilitas и понася лишения, по правило причината за невъзможност се
приписва на длъжника като culpa, стига да не става дума за особената хипотеза
на receptum, при който не се поставя въпрос за вината (casus non culpa
determinatus). Но дори и в тези случаи едно и също събитие (като например
кражба, обир или пожар) може понякога да е във или извън сферата на носенето
на отговорност в зависимост от конкретните задължения и баланса на
договорните интереси, на status на страните и резултатите, които трябва да се
постигнат, за да се задоволят тези интереси4.
Така зоната на отговорността не е фиксирана a priori (билò като зона на
non culpa, билò като зона на casus fortuitus или на vis maior), а се уточнява според
характеристиката на избрания договор, конкретната воля на страните,
разпределението на техните интереси и пр. Следователно зоната на
отговорността на длъжника и нейният обхват се променят при всеки вид договор
1 Като напр. в случая на безвъзмездния влог в D. 16.3.1.pr.; D. 16.3.6; D. 16.3.8; Gai 3.207; D.
4.9.5.pr.–1; D. 4.9.3.1.
2 Както в случая на заема за послужване при преобладаващ интерес на комоданта, вж. Ulp.
28 ad ed. D. 13.6.5.10: Interdum plane dolum solum in re commodata qui rogavit praestabit, ut puta
si quis ita convenit: vel si sua dumtaxat causa commodavit, sponsae forte suae vel uxori, quo
honestius culta ad se deduceretur, vel si quis ludos edens praetor scaenicis commodavit, vel ipsi
praetori quis ultro commodavit.
3 Както е в случая със заема за послужване – напр. в ІGai 3.206; D. 13.6.5.7–9; D. 13.6.5.3; D.
13.6.5.13; D. 13.6.5.15.
4 Така напр. при лихвен влог банковият обир не се преценява сам за себе си и като безусловно
основание за освобождаване от отговорност на банката депозитар, а с оглед системата за
сигурност (блиндирани врати, аларми, охрана и пр.), съответно не действа автоматично
правилото “casus non culpa determinatus”. Вж. богатата казуистика в съдебната практика у
PELLOSO, C. L’obbligo di custodia, p. 702 ss., 754 ss.

съобразно с променливата логика, създадена в Рим, и кондензирана в правилото

на utilitas contrahentium. Това преминава и в съвременното италианско право,
където обективната отговорност е в по-широк смисъл в чл. 1218 на ГК, или в по-
тесен смисъл, ex recepto, в чл. 1693, 1785, 1787, 1839 на ГК1. Може определено
да се говори за очевиден favor creditoris при различните видове договори.
И днес, в рамките на определянето на отговорността по договора,
методът и подходите на римските prudentes – поради елегантността, която
отличава тяхната мисъл, абстрахираща се от времевите и географските граници
– са живи и полезни. Няма пречка да се докоснем до техните знания при
пресъздаването или преработката на една юридическа наука, която е както
национална, така и европейска.
1 Според чл. 1693 при транспортирането на вещи превозвачът е отговорен за погиването или
увреждането на предадените за превоз вещи от момента, в който ги приеме, до момента на
предаването им на получателя и носи риска от авария при транспорта, случайни събития,
но и недостатъци на превозваните вещи (напр. при опаковането им) или във връзка с
поведението на изпращача или получателя. Подобна е отговорността на хотелиерите по чл.
1785 по отношение на внесените в хотела или предадените за пазене вещи, като не се носи
отговорност за разрушаването или увреждането им, ако то се дължи на действия на самия
гост на хотела или на лица под негово наблюдение и грижа, които го придружават или са на
служба при него, при непреодолима сила, или се дължат на естеството на самата вещ.
Според чл. 1785 bis хотелиерът се освобождава от отговорност и при вина на клиента, на
членове на семейството му, придружаващи го лица или служители. В големите магазини
според чл. 1787 не се носи отговорност за стоките, предоставени за продажба там, ако те са
увредени при случайни събития или поради недостатъци на самата вещ или на нейната
опаковка. Накрая, според чл. 1839, банката носи отговорност за депозираните в трезора ѝ
вещи и целостта на индивидуалните сейфове, с изключение на увреждане или погиване при
случайно събитие.

Custodia-Receptum-And-Contractual-Liability-New-Outlook-Of-Dogma-Of-Civil-Law-In-Light-Of-Roman-Casuistic-Method - Content File PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Custodia-Receptum-And-Contractual-Liability-New-Outlook-Of-Dogma-Of-Civil-Law-In-Light-Of-Roman-Casuistic-Method - Content File PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

You have downloaded a document from

The Central and Eastern European Online Library

The joined archive of hundreds of Central-, East- and South-East-European publishers,

Source: IUS ROMANUM

ISSN 2367-7007 IUS ROMANUM I/2016

"CUSTODIA", "RECEPTUM" И ДОГОВОРНАТА

Проф. д-р Карло Пелозо

Резюме: Проблемите, отнасящи се до отговорността по договор се

Ключови думи: custodia, receptum, utilitas contrahentium, договорна

Страница 274 от 932

CEEOL copyright 2020

ISSN 2367-7007 IUS ROMANUM I/2016