Чети свободно…  www.readbg.

com 
     
 
 
Симон Елкелес
Перфектна химия 
1.
Бритни

Всички знаят, че съм съвършена. Животът ми е съвършен. Дрехите ми са съвършени. Дори

семейството ми е съвършено. И въпреки че това е пълна лъжа, аз здравата се потрудих, за да
поддържам илюзията, че имам всичко. Истината, ако някога излезе наяве, ще разруши целия
ми идеален образ. Застанала пред огледалото в банята, докато музиката гърми от
тонколоните, аз изтривам третата поред крива очна линия под долния клепач. По дяволите,
ръцете ми треперят. Започването на по следната година в училище и срещата с гаджето ми
след лятната ваканция не би трябвало да е толкова стресиращо, но днешното утро започна
катастрофално. Първо машата за ко са изпуши и окончателно сдаде багажа. По сле се откъсна
копчето на любимата ми блуза. А сега и четчицата за туш отказва да ми се подчинява. Ако
трябва да избирам, щях да о стана през целия ден в леглото и да похапвам шоколадови
бисквити.
– Брит, слизай! – едва чувам мама да крещи откъм коридора.
Първоначалният ми инстинкт е да не ѝ обърна внимание,
но това, както винаги, ще доведе караница, главоболие и още викове.
– Идвам след секунда! – провиквам се, като се надявам, че този път очната линия ще е
права и ще приключа с това.
Най-по сле успявам да изтегля идеална черта, захвърлям четчицата и тубичката върху
полицата, три пъти проверявам как изглеждам в огледалото, изключвам стерео уредбата и
забързвам надолу по коридора.
Мама стои в подножието на нашата внушителна стълба и оглежда критично тоалета ми.
Аз се изправям и изпъвам рамене. Зная, зная. Вече съм на о семнайсет и не бива да ми пука
какво мисли мама. Но вие не сте живели в дома на семейство
Елис. Мама има невроза. Но не от този тип, който лесно се контролира с малки сини
хапчета. А когато мама е стресирана, всички около нея страдат. Мисля, че тъкмо заради това
татко отива на работа още преди тя да стане сутрин, за да не му се налага да се разправя…
ами с нея.
– Панталонът е отвратителен, коланът е добре – отсъжда мама, като сочи с показалец
частите от облеклото ми. – И този ужасен шум, който наричаш музика, ми причинява
главоболие. Слава богу, че най-по сле спря.
– Добро утро и на теб, мамо – казвам, преди да сляза по стълбите и да я целуна леко по
бузата. Уханието на тежкия ѝ парфюм ме блъска в ноздрите. Тя вече прилича на един милион
долара в тенис роклята си на “Ралф Лорън”. Никой няма да по смее да сочи с пръст одеянието
ѝ, в това няма съмнение.
– Купих любимия ти мъфин в чест на първия ти училищен ден – обявява мама и измъква
една кесия иззад гърба си.
– Не, благодаря – отвръщам и се оглеждам за сестра ми. – Къде е Шели?
– В кухнята.
– Новата гледачка дойде ли?
– Казва се Багда и, не, още я няма. Ще бъде тук след час.
– Каза ли ѝ, че Шели има алергия от вълнени дрехи? Че дърпа ко са? – Тя винаги е
подсказвала чрез невербално общуване, че от допира на вълна кожата ѝ се обрива. Дърпането
на ко са е новото ѝ забавление, което стана причина за няколко до ста неприятни инцидента.
Неприятните инциденти в моето семейство приличат на автомобилна катастрофа и затова е
много важно да бъдат избягвани.
– Да. И да. Тази сутрин поговорих сериозно със сестра ти, Бритни. Ако тя продължава да
се държи по този начин, отново ще се окажем без гледачка.
Влизам в кухнята. Не желая да слушам безкрайните теории на майка ми за неочакваните
избухвания и атаки на Шели. Сестра ми седи до масата в инвалидната си количка и
съсредоточено яде специално смляната за нея храна, защото, макар и на двайсет години, тя не
може да дъвче и преглъща, като нормалните хора без физически увреждания. Както
обикновено, храната е оплескала брадичката, устните и бузите ѝ.
– Здравей, Шелбел – поздравявам я аз, навеждам се и изтривам лицето ѝ със салфетка. –
Днес е първият учебен ден. Пожелай ми късмет.
Шели протяга треперещите си ръце и ме дарява с кривата си усмивка. Обичам тази
усмивка.
– Искаш ли да ме прегърнеш? – питам я, уверена, че иска. Лекарите винаги ни съветват да
общуваме повече с нея. Колкото повече внимание получава Шели, толкова по-добре ще се
чувства.
Шели кимва. Навеждам се и се сгушвам в прегръдката ѝ, като внимавам ръцете ѝ да са по-
далеч от ко сата ми. Когато се изправям, мама издава свистящ звук. Звучи ми като
изсвирването на съдийска свирка, слагащо “стоп” на живота ми.
– Брит, не можеш да отидеш на училище в този вид.
– Какъв ми е видът?
Тя клати глава и въздъхва отчаяно.
– Погледни блузата си.
Свеждам поглед и виждам голямо мокро петно върху бялата ми блуза от “Келвин Клайн”.
Опа. Лигите на Шели. Един поглед върху по сърналото лице на сестра ми, красноречиво ми
подсказва това, което тя не може лесно да изрази с думи. “Шели съжалява. Шели не искаше да
изцапа блузата ти.”
– Няма нищо страшно – успокоявам я аз, макар да съм наясно, че съм съсипала “идеалния”
си образ.
Смръщила вежди, мама навлажнява една книжна кърпа на умивалника и попива петното.
Това ме кара да се чувствам като двегодишна.
– Качи се горе и се преоблечи.
– Мамо, това е само малко прасковен сок – отвръщам предпазливо, за да не избухне
поредната караница. По следното, което искам, е да накарам Шели да се почувства виновна.
– Прасковата о ставя петно. Нали не искаш хората да си помислят, че не те е грижа за
външния ти вид.
– Добре.
Иска ми се днес да беше един от добрите дни на мама, когато не се заяжда с мен за
всичко.
Целувам сестра ми по темето, за да я уверя, че стореното от нея изобщо не ме притеснява.
– Ще се видим след училище – уверявам я бодро. – За да довършим нашата игра на дама.
Изтичвам нагоре по стълбите, като вземем наведнъж по две стъпала. Нахлувам в стаята си
и поглеждам часовника. О, не. Вече е седем и десет. Най-добрата ми приятелка Сиера ще
откачи, ако закъснея да я взема. Грабвам един светло син шал от шкафа и се моля да свърши
работа. Може би ако го завържа както трябва, никой няма да забележи петното.
Когато слизам долу, мама стои в преддверието и отново ме оглежда критично.
 – Отлично. Шалът подхожда.
Докато се шмугвам покрай нея, тя тиква мъфина в ръката ми.
– Изяж го по пътя.
Вземам мъфина. Докато вървя към колата си, отхапвам разсеяно от сладкиша. За
съжаление, не е с боровинки, любимите ми. Този е с бананов и фъстъчен пълнеж и бананите са
в повече. Напомня ми за мен самата – идеална отвън и скашкана отвътре.
2.
Алекс

– Ставай, Алекс.
Мятам кръвнишки поглед на малкия ми брат и заравям глава под възглавницата. Тъй като
деля стаята с братята си – единият на единайсет, а другият на петнайсет – няма къде да
избягам, о става само малкото уединение, което ми предо ставя самотната възглавница.
– Остави ме на мира, Луис – мърморя дрезгаво във възглавницата. – No еstes сhingando.
– Не се ебавам с теб! Мата[1] заръча да те събудя, за да не закъснееш за училище.
По следната година. Би трябвало да се гордея, че съм първият представител на семейство
Фуентес, който ще завърши гимназия. Но след дипломирането ще започне истинският живот.
Колежът е про сто мечта. По следната година за мен е като празненство по случай
пенсионирането на някой шейсетгодишен. Знаеш, че можеш да направиш повече, но всички
очакват да се оттеглиш.
– Облечен съм с новите си дрехи – до стига до мен през възглавницата гордият, но
приглушен глас на Луис. – Nenas[2] няма да могат да устоят пред един латиноамерикански
жребец.
– Радвам се за теб – ръмжа аз.
– Мата каза, ако не станеш, да те залея с тази кана с вода.
Само малко уединение, толкова много ли искам? Хващам
възглавницата и я мятам в другия край на стаята. Точно попадение. Водата го измокря
целия.
– Си1еrо[3] – крещи брат ми. – Това са единствените ми нови дрехи.
От другата страна на вратата се разнася смях. Карло с, другият ми брат, се киска като
шибана хиена. До момента, когато Луис скача отгоре му. Наблюдавам как битката се
разгорещяла все повече, докато братята ми се налагат един друг с юмруци и ритници.
Те са добри братя, мисля си с гордо ст, докато двамата продължават да се млатят. Но аз съм
най-големият мъж в къщата и съм длъжен да прекратя боя. Сграбчвам Карло с за яката на
ризата, но се препъвам в крака на Луис и политам към пода с тях.
Преди да запазя равновесие, върху гърба ми се излива ледено студена вода. Извъртам се
светкавично и виждам тi ‘ата[4] да ни облива щедро с вода от кофата, която стиска в ръка.
Облечена е в работната си униформа. Тя е касиерка в местния гастроном, който се намира
през две пресечки от къщата ни. Не ѝ плащат кой знае колко, но ние не се нуждаем от много.
– Ставайте – нарежда тя с глас, треперещ от гняв.
– Мамка му, тата – мърмори Карло с, докато се изправя.
Мi’ ата потапя ръка в о статъка от ледената вода в кофата и го напръсква по лицето
Луис се залива от смях и преди да се усети, получава своята порция ледени пръски. Кога
ще им дойде акълът?
– Ще се кривиш ли още, Луис? – пита тя.
– Не, го спожо – отвръща Луис и се изправя като войник в стойка “мирно”.
– Ще излязат ли още мръсни думи от тази твоя bоса[5], Карло с? – Тя потапя заплашително
ръка във водата.
– Не, го спожо – отвръща стегнато войник номер две.
– Ами ти, Алехандро? – Очите ѝ се присвиват, превръщайки се в две цепки, когато впива
поглед в мен.
– Какво? Аз само се опитвах да ги разтърва – заявявам невинно, като я заслепявам със
специалната си неустоима усмивка.
Тя пръска вода в лицето ми.
– Това е, задето не ги разтърва по-рано. А сега се облечете и елате да закусим преди
училище.
Дотук с неустоимата ми усмивка.
– Знаеш, че ни обичаш! – викам след нея, докато излиза от стаята.
След един бърз душ, се връщам в спалнята, увил кърпа около бедрата си. Заварвам Луис с
една от банданите ми около главата си и стомахът ми се свива на топка.
– Никога не доко свай това, Луис.
– Защо не? – пита той, невинно ококорил тъмнокафявите си очи.
За Луис това е про сто една бандана. За мен обаче е символ на това, което е и което никога
няма да бъде. Как, по дяволите, да го обясня на едно единайсетгодишно хлапе? Той знае
какъв съм. За никого не е тайна, че банданата е с цветове на “Кървавите латино си”. Разплатата
и отмъщението ме въвлякоха в това, от което вече няма измъкване. Но ще умра, преди да
позволя на някой от братята ми да затъне в същото блато.
Смачквам банданата в юмрук.
– Луис, не пипай нещата ми. Особено нещата ми от Кървавите.
– Харесват ми червеното и черното.
Това е по следното, което искам да чуя.
– Ако още веднъж те видя да я но сиш, целият ще бъдеш в черно и синьо – предупреждавам
го. – Схвана ли, братле?
Той свива рамене.
– Да. Схванах.
Но докато Луис се изнася с пружинираща походка от стаята, аз се питам дали наистина е
схванал. Спирам да мисля за това, измъквам от скрина една черна тениска и навличам
избелели джинси. Докато завързвам банданата около главата си, чувам гласа на тi’ата да се
извисява откъм кухнята.
– Алехандро, идвай да закусваш, преди храната да е изстинала. De prisa, побързай!
– Идвам! – викам в отговор. Никога няма да разбера защо храната е толкова важна част от
живота ѝ.
Когато влизам в кухнята, братята ми вече дъвчат настървено. Отварям хладилника и
оглеждам съдържанието му.
– Сядай.
– Мата, само ще грабна набързо…
– Нищо няма да грабваш набързо, Алехандро. Сядай. Ние сме семейство и ще закусим
както подобава.
Въздъхвам, захлопвам вратата на хладилника и сядам до Карло с. Понякога да си член на
задружно семейство има своите недо статъци. Мi’ата по ставя пред мен пълна чиния с
huevos[6] и tortillas[7].
– Защо не ме наричаш Алекс? – питам, свел глава и втренчен в камарата пред мен.
– Ако исках да те наричам Алекс, нямаше да те кръстя Алехандро. Не харесваш ли
рожденото си име?
Мускулите ми се напрягат. Кръстен съм на баща ми, който вече не е между живите, но ми е
стоварил отговорно стта да съм мъжът в къщата. Алехандро, Алехандро-младши… за мен е
все едно.
 – Щеше ли да има значение? – смотолевим и вземам една тортиля. Вдигам глава,
опитвайки се да отгатна реакцията ѝ.
Тя е с гръб към мен и мие чиниите в умивалника.
– Не.
– Алекс иска да прилича на бял – обажда се мазно Карло с. – Можеш да смениш името си,
брато, но пак ще си о станеш техiсапо[8].
– Карло с, саlаtе 1а bоса[9] – предупреждавам го. Не искам да съм бял. Про сто не желая да
ме свързват с баща ми.
– Роr favor[10], вие двамата – намесва се майка. – До статъчно кавги за днес.
– Моjаdо – припява Карло с, наливайки масло в огъня, като ме нарича “мокър гръб”[11].
Писна ми от голямата уста на Карло с; той стигна твърде далеч. Надигам се, столът ми
изскърцва върху пода. Карло с също скача от мястото си и пристъпва към мен, скъсявайки
разстоянието помежду ни. Отлично знае, че мога да му сритам
задника. Прекалено раздутото му его някой ден ще му навлече сериозни беди, ако се
натресе на неподходящ човек.
– Карло с, сядай – заповядва тi’ата.
– Мръсен фасулковец[12] – изрича провлачено Карло с с подчертано силен акцент. – Или май
по-добре еs ип Сапdиеrо[13].
– Карло с! – рязко произнася mi’ата и се спуска към брат ми, но аз заставам помежду им и
го сграбчвам за яката.
– Да. Точно това винаги ще мислят всички за мен – казвам му. – Но ако продължаваш да
дрънкаш тъпотии, ще го мислят и за теб.
– Братко, те така или иначе, ще мислят така и за мен. Независимо дали го искам, или не.
Пускам го.
– Грешиш, Карло с. Можеш да живееш по-добре, да бъдеш по-добър.
– По-добър от теб?
– Да, по-добър от мен, и ти го знаеш – заявявам. – А сега се извини на тi’ ата, задето
говориш про стотии пред нея.
Погледът ми е до статъчно красноречив, за да разбере Карло с, че не се шегувам.
– Извинявай, тата – мърмори той и сяда на стола.
Но аз не пропускам гневния блясък в очите му, въпреки че егото му е малко смачкано.
Мi’ата се обръща и отваря хладилника, опитвайки се да прикрие сълзите си. Дявол да го
вземе, тя се тревожи за Карло с. Той е в девети клас и следващите две години или ще направят
от него човек, или ще го съсипят.
Обличам кожено яке. Трябва да се махна по-скоро от тук. Целувам тi’aта по бузата,
извинявам се за съсипаната закуска и излизам от къщи, питайки се как ще опазя Карло с и Луис
да не поемат по моя път и в същото време да ги насоча по правилния. Мамка му, каква шибана
ирония.
На улицата момчетата с бандани със същите цветове като моята ме по срещат със знака на
“Кървавите латино си”: дясната ръка потупва два пъти лявата със свит безименен пръст.
Кръвта в жилите ми кипва, докато отвръщам със същия знак и
се мятам на мотоциклета. Те искат корав и безмило стен събрат и го получават. Изнасям
толкова дяволски добро шоу, че понякога сам се учудвам на актьорските си спо собно сти.
– Алекс, почакай! – зове ме познат женски глас.
Кармен Санчес, моя съседка и бивше гадже, притичва към мен.
– Здравей, Кармен – мърморя под но с.
 – Ще ме закараш ли до училище?
Късата ѝ черна пола разкрива невероятните ѝ крака, а тясната ѝ блузка подчертава
малките, но щръкнали сhichis[14]. Имаше време, когато бих направил всичко за нея, но това
беше, преди това лято да я заловя с друг в леглото. По-точно в колата.
– Хайде, Алекс. Обещавам, че няма да те ухапя… о свен ако сам не пожелаеш.
Кармен е добра приятелка в “Кървавите латино си”. Независимо дали сме гаджета, или не,
ние все още си пазим гърбовете. Това е неписан закон за нас.
– Качвай се – кимам.
Кармен скача на седалката и нарочно слага ръце върху бедрата ми, докато се притиска към
гърба ми, но маневрите ѝ нямат ефекта, на който се надява. Какво си мисли тя? Че ще забравя
миналото? Няма начин. Моето минало определя настоящето и това, което съм.
Опитвам се да се съсредоточа върху началото на по следната ми година във “Феърфийлд”
– тук и сега. А това е дяволски трудно, защото, след като се дипломирам, бъдещето ми
навярно ще е също толкова прецакано, както и миналото ми.
3.
Бритни

– В тази кола ко сата ми става ситно къдрава като на овца, Сиера. Всеки път когато смъквам
гюрука, добивам вид сякаш съм минала през торнадо – оплаквам се на най-добрата ми
приятелка, докато свивам по Вайн Стрийт към феърфийлдската гимназия в своето ново
сребристо беемве кабрио.
Външният вид е най-важен. Това е мотото, на което са ме научили моите родители и което
управлява живота ми. Именно поради тази причина не казах нищо за беемвето, когато преди
две седмици татко ми направи толкова екстравагантен подарък за рождения ден.
– Живеем на половин час път от Ветровития град – изтъква Сиера, вдигнала ръка срещу
вятъра, докато се но сим по шо сето. – Чикаго не се слави с мекия си климат. Освен това, Брит,
ти приличаш на гръцка богиня с развята буйна руса ко са. Про сто си нервна, че скоро отново
ще видиш Колин.
Погледът ми се стрелва към снимката във формата на сърце, залепена върху арматурното
табло на колата, от която се усмихваме двамата с Колин.
– Една раздяла през лятото променя хората.
– Разстоянията само укрепват любовта – парира Сиера фило софски. – Ти си капитан на
мажоретките, а той на футболния отбор на гимназията. Двамата трябва да сте гаджета, иначе
слънчевата система ще се разпадне.
През лятната ваканция Колин ми се обади няколко пъти от извънградската вила на
родителите си, където почиваше с приятелите си, но аз не съм сигурна на какъв етап се
намират нашите отношения в момента. Той се върна едва вчера вечерта.
– Много яки джинси – отбелязва Сиера, оглеждайки избелелия ми бразилски панталон. –
Май често ще ги вземам назаем.
– Мама смята, че са ужасни – о сведомявам я, докато се опитвам да пригладя непокорните
си руси къдрици на светофара. – Казва, че приличат на купени от магазин за стоки втора
употреба.
– Не ѝ ли каза, че винтиджът отново е на мода?
– да бе, сякаш ще ме чуе. Едва ми обърна внимание, когато я попитах за новата гледачка.
Никой не подозира какъв е животът в нашето семейство. Имам късмет, че Сиера ми е
приятелка. Тя може да не разбира, но знае до статъчно, за да ме изслушва и да не говори на
никого за обстановката у дома. Освен Колин, Сиера е единствената, която се е срещала със
сестра ми.
Сиера отваря кутията с дисковете.
– Какво стана с по следната гледачка?
– Шели отскубна кичур от ко сата ѝ.
– Леле!
Влизам в училищния паркинг, замислена повече за сестра ми, отколкото да внимавам в
пътя. Гумите на колата изсвистяват, когато спирам рязко, за да не се блъсна в момче и момиче
на мотоциклет. Мислех, че мястото на паркинга е свободно.
– Гледай къде караш, кучко! – крещи Кармен Санчес, момичето на задната седалка на
мотоциклета и ми показва среден пръст.
Очевидно е пропуснала лекцията за правилата на поведение по пътищата.
 – Извинете – крещя и аз, опитвайки се да надвикам шума на мотора. – Мястото ми се стори
свободно.
Чак тогава о съзнавам чий е моторът, в който едва не се блъснах. Шофьорът се обръща.
Гневни тъмни очи. Бандана в червено и черно. Свличам се възможно най-ниско на седалката.
– О, по дяволите. Това е Алекс Фуентес – мърморя и потръпвам.
– Боже, Брит – шепне Сиера. – Иска ми се да доживея дипломирането. Да изчезваме от тук,
преди да е убил и двете ни.
Алекс се взира злобно в мен, докато пуска степенката на мотоциклета. Дали ще ми се
нахвърли?
Опитвам се да дам на заден, трескаво движейки скоро стния
ло ст напред и назад. Разбира се, не е изненада, че татко ми е купил кола с ръчни скоро сти,
без да си направи труда да ме научи как да я управлявам.
Алекс пристъпва към колата. Инстинктите ми крещят да зарежа колата и да бягам
презглава. Имам чувството, че съм заседнала на железопътни релси, а насреща влакът се но си
с пълна скоро ст към мен. Хвърлям бърз поглед към Сиера, която отчаяно рови в чантата си. Да
не е откачила?
– Не мога да превключа проклетата кола на заден. Имам нужда от помощ. Какво търсиш? –
изсъсквам аз.
– Ами… нищо. Опитвам се да избегна погледите на тези двамата от “Кървавите латино си”
– процежда приятелката ми през стиснати зъби. – Освен това мога да шофирам само с
автоматични скоро сти.
Най-по сле успявам да налучкам задния ход и гумите изсвистяват пронизително, докато
излизам на заден, опитвайки се да намеря друго свободно място.
След като паркирам в западния край на паркинга, възможно най-далеч от известния член
на бандата с репутация, която може да изплаши най-яките футболисти във “Феърфийлд”,
двете със Сиера се изкачваме по стъпалата на гимназията. За нещастие, Алекс Фуентес и
о станалите му приятели от бандата са окупирали входната врата.
– Мини покрай тях – шепне Сиера. – Каквото и да правиш, не ги поглеждай в очите.
Което е до ста трудно, тъй като Алекс се изпречва пред мен и прегражда пътя ми.
Коя беше молитвата, която трябва да кажеш, преди да умреш?
– Ти си много скапан шофьор – изрича Алекс с лек латиноамерикански акцент, заел
супермъжкарска поза.
С мускулестото си тяло и безупречното лице той може и да прилича на модел на
“Абъркромби”, но по-скоро ще го снимат за полицейско до сие, отколкото за модно списание.
Младежите от северната част обикновено не се смесват с тези от южната. И не защото ние
се смятаме за нещо повече от тях, про сто сме различни. Отраснали сме в един и същи град, но
в абсолютно различни части. Ние живеем в големи къщи край езерото Мичиган, а те обитават
схлупени по стройки край железопътната линия. Ние изглеждаме, говорим и се държим
различно. Не казвам, че това е добре или зле; про сто така стоят нещата във Феърфийлд. И ако
трябва да съм честна, по-голяма част от момичетата от южната част се отнасят към мен също
като Кармен Санчес… ненавиждат ме заради това, което съм.
Или, по-точно, заради това, което си мислят, че съм. Погледът на Алекс бавно се спуска
по тялото ми, оглеждайки ме от главата до петите, по сле се връща обратно. Не за пръв път ме
преценява момче, про сто никога такъв като Алекс не го е правил толкова демонстративно… и
толкова отблизо. Усещам как лицето ми пламва.
– Следващия път гледай къде караш – заявява той със студен и овладян глас.
Зная, че се опитва да ме изплаши. Той е професионалист в заплахите. Няма да му позволя
да спечели малката си игра на сплашване, макар че стомахът ми се е свил, сякаш съм
направила поне сто странични колела едно след друго. Изпъвам рамене и го измервам
насмешливо, със същата презрителна усмивка, която използвам, за да държа на разстояние
нахалниците.
– Благодаря за съвета.
– Ако някога ти потрябва истински мъж, за да те научи как да шофираш, аз мога да ти дам
няколко урока.
По следвалите подсвирквания и дюдюкания карат кръвта ми да кипне.
– Ако беше истински мъж, щеше да ми отвориш вратата, вместо да ми препречваш пътя –
изстрелвам, възхитена от о строумния си отговор, при все че коленете ми заплашват всеки миг
да се огънат.
Алекс отстъпва назад, отваря вратата и ми се покланя, като че ли е личният ми иконом.
Подигравката му е очевидна, той го знае, както и аз. Всички го знаят. Зървам Сиера, която
продължава да рови отчаяно в чантата си. Тя е пълна скръб!
– Я си живей живота и се заеми с нещо по-интересно – подхвърлям ехидно.
– Като теб ли? Виж, саbrопа[15], нека ти кажа нещо – подхваща Алекс грубиянски. – Твоят
живот не е истински, а фалшив. Също като теб.
– Това е по-добре, отколкото да живея като неудачник – контрирам, надявайки се, че
думите ми ще го жегнат така силно, както неговите мен. – Също като теб.
Грабвам ръката на Сиера и я повличам към отворената врага. Дюдюкания и мръснишки
подвиквания ни следват, докато влизаме в училище.
Най-по сле си позволявам да издишам, сетне се извръщам към Сиера.
Моята най-добра приятелка се блещи насреща ми, ококорила очи като палачинки.
– По дяволите, Брит! Да не би животът да ти е омръзнал или какво?
– Кое дава право на Алекс да тормози всеки, който се изпречва на пътя му?
– Ъ, може би пистолетът, който е скрил в панталона или цветовете на бандата, които но си
– отвръща Сиера с глас, натежал от сарказъм.
– Той не е толкова глупав, че да но си оръжие в училище – изтъквам разумно. – И няма да
се о ставя да ме тормозят и плашат, независимо дали е той, или някой друг.
Поне в училище. Училището е единственото място, където мога да поддържам своя
“идеален” образ; всички тук ми вярват. При мисълта, че започва по следната ни година в
гимназията, внезапно се изпълвам с въодушевление и разтърсвам раменете на Сиера.
– Сега сме най-големите – оповестявам със същия ентусиазъм, който използвам като
капитан на мажоретките, когато окуражаваме момчетата по време на футболните мачове.
– И какво от това?
– Ами това, че от сега нататък всичко ще бъде идеално.
Звънецът иззвънява, макар че не е точно звънец, защото
миналата година училищният съвет гласува да се заменят звънците с музика в
междучасията. В момента се разнася по-пулярната песен “Летни нощи” от “Брилянтин”[16].
Сиера тръгва по коридора.
– Аз ще се погрижа да имаш идеално погребение – мърмори тя. – С цветя и всичко
о станало.
– Кой е умрял? – разнася се глас зад мен.
Извръщам се и виждам Колин. Светлата му ко са е изрусяла още повече от лятното слънце,
а усмивката му е толкова широка, че заема почти цялото му лице. Иска ми се да имах
огледало, за да проверя дали гримът ми не се е размазал. Но Колин ще излиза с мен дори и ако
е размазан, нали? Затичвам се към него и го прегръщам от сърце.
 Той ме притиска силно, целува ме леко по устните и се отдръпва.
– Кой е умрял? – пита отново.
– Никой – отвръщам. – Забрави за това. Забрави за всичко, о свен за мен.
– Няма нищо по-лесно, о собено след като изглеждаш толкова дяволски секси. – Колин
отново ме целува. – Извинявай, че не ти се обадих. Но снощи беше истинска лудница, докато
оправя багажа и така нататък.
Усмихвам му се, щастлива, че лятната раздяла не е променила отношенията ни. Слънчевата
система е в безопасно ст, поне засега.
Колин ме прегръща през раменете и в този момент входната врата се отваря. Алекс и
приятелите му нахлуват вътре, като че ли са дошли да завладеят училището.
– Защо изобщо идват на училище? – мърмори толкова тихо Колин, че само аз го чувам. – И
без това половината от тях ще го зарежат още преди края на учебната година.
Погледът ми се среща за секунда с този на Алекс и по гърба ми пробягват тръпки.
– Тази сутрин едва не блъснах мотоциклета на Алекс Фуентес – казвам на Колин, когато
Алекс вече не може да ни чуе.
– По-добре да го беше блъснала.
– Колин – мъмря го аз.
– Поне щеше да има нещо вълнуващо през първия ден. Това училище е пълна скука.
Пълна скука? Аз едва не катастрофирах, едно момиче от южната част ми показа среден
пръст и бях подложена на тормоз от опасен член на банда пред училищните врати. Ако това
беше някакъв знак, очертаващата се по следна година щеше да бъде всичко друго, но не и
скучна.
4.
Алекс

Знаех, че рано или късно, през годината ще ме извикат в кабинета на новия директор, ала
не очаквах да е още в първия ден от училище. Чух, че доктор Агире бил назначен заради
репутацията му на строг и безкомпромисен преподавател в някакво училище в Милуоки.
Сигурно някой ме е наклепал, защото тъкмо моят задник седи в директорския кабинет, а не
нечий друг от “Кървавите латино си”.
И ето ме тук, измъкнат от часа по физкултура, а доктор Агире пъчи важно гърди насреща
ми и ми чете лекция за училищните правила. Долавям, че той ме проверява, чудейки се как ще
реагирам, ако ме заплаши…
– …и тази година съм назначил двама въоръжени охранители на пълен работен ден,
Алехандро.
Очите му са втренчени в мен, опитва се да ме изплаши. Да бе. Как не. От пръв поглед ми е
ясно, че Агире може и да е латиноамериканец, но и понятие няма от закона на улицата. Ясен
ми е като бял ден и очаквам всеки миг да започне да дрънка как и той е израснал в бедно
семейство, също като мен. Сигурен съм, че никога не е минавал дори с кола през нашия район.
Може би не е зле да го разведа.
Той застава пред мен.
– Обещах на главния инспектор, както и на училищния съвет, че лично се нагърбвам с
отговорно стта да изкореня насилието, което от години цари в това училище. И няма да се
поколебая да отстраня всеки, който не спазва училищните правила.
Не съм направил нищо, о свен дето се позабавлявах малко с кралицата на помпоните, а
този тип вече дрънка за изгонване. Може би е чул за отстраняването ми през миналата година.
Заради онова малко недоразумение бях изритан за три дни от занятия. Вината не беше моя…
поне не изцяло. Пако си беше наумил онази откачена теория, че студената вода действала
различно на пишките на белите момчета, не като на тези на латино сите, Аз спорех с него в
котелното, след като той затвори крановете на топлата вода, когато ни заловиха.
Нямах нищо общо с цялата тъпотия, но бях обвинен наравно с него. Пако се опита да каже
истината, но старият директор не пожела да го чуе. Може би ако се бях по старал да обясня
по-добре, щеше да чуе. Но каква е ползата да се бориш за изгубена кауза?
Съвсем ясно е, че днес съм тук благодарение на Бритни Елис. Да не мислите, че онзи
кретен, гаджето ѝ, някога ще бъде извикан в кабинета на директора? Няма начин. Тъпакът е
капитан на футболния отбор и всички си припадат по него. Той може да избяга от час или да
се сбие, а Агире пак ще му целува задника. Колин Адамс по стоянно ме предизвиква, защото
знае, че ще му се размине. Всеки път когато имам възможно ст да му отмъстя, той намира
начин да се измъкне или хуква натам, където гъмжи от учители… Учители, които само чакат
да се издъня.
Някой прекрасен ден…
Поглеждам към Агире.
– Няма да започвам бой – обещавам аз.
Макар че може да довърша някой.
– Това е добре – кима Агире. – Но чух, че тази сутрин на паркинга си заплашвал една
ученичка.
 Да бъда почти прегазен от новото блестящо беемве на Бритни Елис, се оказва моя вина?
През по следните три години успявах да избягвам богатата кучка. Чух, че миналата година
имала четворка за срока, но само едно обаждане на родителите ѝ в училище я превърнало в
шестица.
Слабата бележка би провалила шансовете ѝ да постъпи в престижен колеж.
Майната им. Ако аз получа четворка, тi’ата ще ме цапне зад тила и ще ме накара да уча
два пъти по-усърдно. Аз си скъсах задника, за да получа добри оценки, макар че обикновено
ме карат надълго и нашироко да обяснявам верните отговори. Като че ли съм преписвал. При
това не става дума за по стъпване в колеж. Про сто искам да докажа, че бих могъл да
по стъпя… ако моят свят беше по-различен.
Нас, южняците, може и да ни смятат за по-тъпи от северняците, но това са пълни
глупо сти. Ние не сме богати, не си припадаме по материалното и разни скъпарски джаджи,
нито сме вманиачени на тема престижни университети. През по-голямата част от живота си
се борим да оцелеем и по стоянно се налага да се озъртаме и да си пазим гърбовете.
Навярно най-големият проблем в живота на Бритни Елис е да реши в кой ресторант да
вечеря. Мацката използва готиното си тяло, за да манипулира всички около себе си.
– Искаш ли да споделиш с мен какво се е случило на училищния паркинг? Бих искал да чуя
и твоята версия – казва Агире.
Нищо не се е случило. Отдавна разбрах, че това, което ще кажа, няма никакво значение.
– Случилото се тази сутрин… е пълно недоразумение – заявявам аз. Недоразумение от
страна на Бритни Елис, която явно не проумява, че две превозни средства не може да се
поместят на едно паркомясто.
Агире става и се навежда над гладкото, идеално полираното бюро.
– Нека се опитаме да не превръщаме недоразуменията в навик, става ли, Алехандро?
– Алекс.
– Ъ?
– Можете да ме наричате Алекс – пояснявам.
Всичко, което той знае за мен, е взето от училищното ми до сие, при това написано такова
пристрастно, че навярно е двайсет и пет сантиметра дебело.
Агире кимва.
– Добре, Алекс. Върви да се приготвиш за шестия час. Но запомни, че имам очи в цялото
училище и ще наблюдавам всяка твоя стъпка. Не желая да те виждам отново в кабинета си. –
Аз се изправям, а той слага ръка върху рамото ми. – Искам да знаеш, че моята цел е всеки
ученик в това училище да успее. Всеки ученик, Алекс. Включително и ти, така че каквито и
предубеждения да имаш спрямо мен, можеш с чиста съвест да ги забравиш. Ме entiendes?[17]
– Si, Епtieпdо[18] – отговарям, чудейки се доколко мога да му вярвам.
В коридора тълпата от ученици бърза към класните стаи за следващия час. Нямам
представа къде трябва да бъда и все още съм със спортния екип.
В съблекалнята, след като се преобличам, по високоговорителите се разнася мелодия,
възвестяваща началото на шестия час. Изваждам от джоба си листа с разписанието на
часовете. Химия при го спожа Питърсън. Страхотно, очаква ме още един фелдфебел и
нравоучител.
5.
Бритни

Включвам мобилния и звъня у дома, за да проверя как е сестра ми. Багда е разстроена, тъй
като Шели е устроила сцена, защото вкусът на обяда не ѝ харесал. Навярно е изсипала
купичката с кисело мляко на пода в знак на протест.
Толкова ли е трудно за мама един ден да не ходи в кънтри клуба, да о стане у дома, за да
помогне на Багда да свикне? Лятото свърши и аз не мога да стоя вкъщи, за да оправям кашата
след поредната гледачка.
Трябва да се съсредоточа върху ученето. Главната ми цел е да ме приемат в “Нортуестърн”,
където е учил баща ми, тъй като колежът е близо до дома и сестра ми. След като давам на
Багда няколко съвета, поемам дълбоко дъх, надявам дежурната усмивка и влизам в клас.
– Хей, бебче. Запазих ти място – по среща ме Колин и сочи към стола до него.
Високите лабораторни маси за двама са подредени в редици. Това означава, че ще седя до
Колин до края на учебната година и двамата ще работим над трудния заключителен проект
по химия. Чувствайки се глупаво заради опасенията, че нещата помежду ни няма да са наред,
се плъзгам на стола до него и вадя дебелия учебник по химия.
– Хей, вижте. Фуентес е в нашия клас! – подвиква някой от задните редове. – Алекс, насам,
vеп ра’са.
Опитвам се да не зяпам втренчено, докато Алекс се поздравява с приятелите си с тупане
по гърбовете и ръко стискания, използвайки някакви жестове, твърде сложни, за да се
повторят. Всички се обръщат един към друг с еsе[19] каквото и да означава това.
Присъствието на Алекс е приковало вниманието на всички ученици в класа.
– Чух, че миналата седмица бил арестуван за притежание на наркотици – шепне ми Колин.
– Не може да бъде!
Той кима и повдига вежди.
– Може.
Е, новината не би трябвало да ме учудва. Чувам, че Алекс прекарва повечето уикенди
надрусан, пиян или зает с някаква друга нелегална дейно ст.
Го спожа Питърсън затваря шумно вратата на класната стая и всички погледи се насочват
от задните редици, където седят Алекс и приятелите му, към дъската, където застава го спожа
Питърсън. Светлокестенявата ѝ ко са е стегната в конска опашка. Навярно няма още трийсет,
но очилата и по стоянното ѝ сурово изражение я правят да изглежда по-възрастна. Чух, че сега
е строга и истинско страшилище, защото, когато е била учителка за първа година, учениците
неведнъж са я разплаквали. Не са уважавали преподавател, който бил твърде млад и приличал
на по-голямата им сестра.
– Добър ден и добре дошли на всички в часа по химия в по следния клас от гимназията. –
Тя присяда на ръба на бюрото и отваря дневника. – Виждам, че вече сте си избрали места, но
аз предпочитам да разпределям учениците си… по азбучен ред.
Всички изпъшкват разочаровано и аз не съм изключение, но го спожа Питърсън не обръща
внимание. Изправя се пред първата лабораторна маса и подхваща:
– Колин Адамс, седнете на първата маса. Вашият партньор е Дарлин Бьом.
– Дарлин Бьом е моя заместничка като капитан на мажоретките в гимназията. Тя ме
стрелва с извинителен поглед, докато заема мястото до гаджето ми.
 Го спожа Питърсън продължава по списъка и учениците неохотно се настаняват на новите
си места.
– Бритни Елис – оповестява го спожа Питърсън и по сочва към масата зад Колин.
Без всякакъв ентусиазъм сядам на по соченото място.
– Алехандро Фуентес – продължава го спожа Питърсън и сочи стола до мен.
О, боже! Алекс… ще бъде мой партньор по химия? До края на учебната година! Няма
начин! Ама как така! Защо?!! Хвърлям на Колин поглед “помогни ми”, докато се опитвам да
обуздая обхващащата ме паник атака. Определено трябваше да си о стана у дома. В леглото.
Под завивките. Ужасът ме сграбчва.
– Наричайте ме Алекс.
Го спожа Питърсън вдига глава от списъка и оглежда Алекс над очилата си.
– Алекс Фуентес – изрича тя, преди да поправи името в списъка. – Го сподин Фуентес,
свалете тази бандана. В моя клас се придържам към политика на нулева толерантно ст. В тази
стая не се допускат никакви бандитски аксесоари. За съжаление, Алекс, твоята репутация е
добре известна. Доктор Агире изцяло подкрепя моята политика на нулева толерантно ст…
Ясна ли съм?
Алекс я поглежда право в очите, преди да свали банданата от главата си, разкривайки
гарвановочерна ко са в тон с цвета на очите му.
– Но си я, за да скрие въшките – шепне Колин на Дарлин, но аз го чувам, както и Алекс.
– Vеtе а 1а vеgrа[20] – казва Алекс на Колин, а очите му гневно блестят. – Саllаtе еl hосicо.
[21]
- Както кажеш, пич – подхвърля Колин, по сле се извръща. – Той дори не говори английски.
– До статъчно, Колин. Алекс, седни. – Го спожа Питърсън обхожда с поглед о станалите
ученици. – Това се отнася и до всички вас. Не мога да контролирам това, което става извън
тази стая, но в моя клас аз командвам. – Обръща се към Алекс. – Ясна ли съм?
– Si, sепоrа[22] – отвръща Алекс, преднамерено разтягайки думите.
Го спожа Питърсън продължава по списъка, докато аз се опитвам с всички сили да не
срещна погледа на съседа си. Жалко, че о ставих си чантата в шкафчето – можех да се
престоря, че търся нещо в нея, както направи Сиера днес сутринта.
– Пълна гадо ст – мърмори Алекс на себе си.
Гласът му е заплашителен и дрезгав. Дали го прави нарочно?
Как ще обясня на мама, че Алекс Фуентес е мой партньор? О, боже, надявам се, че тя няма
да ме обвини, че сама съм провалила всичко?
Поглеждам към гаджето ми, увлечено в явно интересен разговор с Дарлин. Пробожда ме
ревно ст. Защо името ми не е Алис вместо Елис, за да седя до Колин?
Щеше да е супер, ако Го спод отпускаше на всички ден “Започни отначало” и когато
извикаш: “Започни отначало!”, денят ти да започне отново. Днешният ден определено си
плаче за едно Д ЗО!
Наистина ли го спожа Питърсън смята, че е разумно да сложи един до друг капитана на
мажоретките и най-опасното момче в училище? Ако е така, тази жена е изпаднала в голяма
заблуда.
Го спожа Голяма заблуда най-по сле приключва с разместването на учениците.
– Зная, че вие, зрело стниците, мислите, че знаете всичко. Но не си въобразявайте, че сте
успели, докато например не помогнете за откриването на лекарство против неизлечима
болест, която мори човечеството, или не направите този свят по-безопасен за живеене.
Химията има изключително важна роля за разработването на нови лекарства, за развитието на
лъчевата терапия при раковоболните, в петролната индустрия, озоновата…
 Алекс вдига ръка.
– Алекс – кима преподавателката. – Имаш някакъв въпро с?
– Ъ, го спожо Питърсън, нима искате да кажете, че да си президент на САЩ не е успех?
– Това, което казвам, е… че парите и властта не са всичко. Използвай мозъка си и направи
нещо полезно за човечеството яж планетата, на която живееш. Тогава можеш с чиста съвест
да заявиш, че си по стигнал успех. И ще спечелиш моето уважение. Много малко хора на този
свят могат да се похвалят с това.
– Аз имам до ста неща, с които мога да се похваля, го спожо Питърсън – заявява Алекс,
видимо доволен от себе си.
Го спожа Питърсън вдига ръка.
– Моля те, Алекс, спести ми подробно стите.
Аз клатя глава Ако Алекс си мисли, че като предизвиква преподавателката, ще получим
добри оценки, жестоко се лъже. Съвсем очевидно е, че го спожа Питърсън не обича умниците
и моят партньор вече е в обхвата на радара ѝ.
– А сега – подхваща го спожа Голяма заблуда, – погледнете съседа си.
Всичко друго, но не и това. Но нямам избор. Поглеждам отново към Колин, който изглежда
много доволен от своята партньорка. Добре, че Дарлин вече си има гадже, иначе щях
сериозно да се запитам защо седи толкова близо до Колин и отмята по стоянно ко сата си.
Опитвам се да се убедя, че про сто проявявам параноя.
– Не сте длъжни да харесвате партньора си – продължава го спожа Питърсън, – но ще
бъдете заедно през следващите десет месеца. Отделете пет минути, за да се опознаете, а след
това всеки от вас ще представи партньора си пред класа. Споделете как сте прекарали лятната
ваканция, какви хобита имате или нещо интересно и необичайно, което съучениците ви не
знаят за вас. Петте минути започват да текат сега.
Аз вземам тетрадката си, отварям я на първата страница и я тиквам към Алекс.
– Защо не напишеш някои неща за себе си в моята тетрадка, а аз ще напиша в твоята. –
Така е по-добре, отколкото да разговарям с него.
Алекс кимва в знак на съгласие, макар да забелязвам, че ъгълчетата на устата му се извиват
насмешливо, докато ми подава тетрадката си. Дали наистина се ухили, или про сто така ми се
стори? Поемам дълбоко дъх, изхвърлям тази мисъл от главата си и започвам най-старателно
да пиша, докато го спожа Питърсън не ни заявява да спрем и да изслушаме представянията на
съучениците си.
– Това е Дарлин Бьом – подхваща Колин пръв.
Но аз не чувам нищо от о станалия разказ на Колин за Дарлин и пътешествието ѝ до
Италия и колко страхотно прекарала в танцовия лагер това лято. Вместо това поглеждам в
тетрадката, която Алекс току-що ми върна, и зяпвам слисано, като виждам написаното в нея.
6.
Алекс

Признавам, не биваше да се бъзикам с нея с това представяне. Да напиша в тетрадката ѝ

само: “Събота вечер. Ти и аз. Урок по кормуване и як секс…”, навярно не беше най-умният
ход. Но ръцете ме сърбяха да накарам малката го спожичка Реrfecta[23] да се шашне, когато ме
представя. И тя наистина се шашва.
– Го спожице Елис?
Наблюдавам развеселено как самото Съвършенство вдига глава към го спожа Питърсън. О,
тя наистина е добра. Тази моя партньорка знае как да прикрива истинските си чувства, нещо,
което тутакси отгатвам, защото самият аз по стоянно го правя.
– Да? – отговаря Бритни, накланя леко глава и се усмихва като кралица на красотата.
Питам се дали тази усмивка някога не я е спасявала от глоба за превишена скоро ст.
– Ваш ред е. Представете Алекс на класа.
Аз облягам лакът на лабораторната маса в очакване на представянето, което тя трябва или
да измисли, или да признае, че не знае нищо за мен. Тя поглежда към нехайната ми поза и от
обърканото ѝ изражение като на сърна, уловена в светлината на фаровете на кола, ми става
ясно, че съм я приклещил в ъгъла.
– Това е Алехандро Фуентес – започва тя и гласът ѝ леко потреперва. Аз кипвам, като чувам
рожденото си име, но външно запазвам непукистката си маска, докато тя продължава
свободните си съчинения. – Когато не виси по ъглите
на улиците и не преследва невинни хора, през това лято той е търкал наровете на
затворническите килии в града, ако разбирате какво имам предвид. Освен това има тайна
мечта, която никой никога не би отгатнал.
В стаята внезапно се възцарява тишина. Дори Питърсън се изправя и слуша внимателно
разказа. По дяволите, дори аз целият съм в слух, сякаш думите, излизащи от лъжливите,
намазани с розов гланц устни на Бритни, са църковна проповед.
– Тайната му мечта – продължава тя – е да отиде в колеж и да стане учител по химия като
вас, го спожо Питърсън.
Да бе, как ли лък не. Поглеждам към приятелката ми Иса, която, изглежда, се забавлява от
смело стта на това бяло момиче, което не се бои да ми натрие но са пред целия клас.
Бритни ми хвърля победоно сна усмивка, уверена, че е спечелил този рунд. Дълбоко се
лъжеш, gringa[24]
Аз се надигам от стола, докато класът о става притихнал.
– Това е Бритни Елис – подемам и сега всички погледи са насочени към мен. – През това
лято тя се е шляла из мола, за да попълни с нови дрешки гардероба си, и е похарчила до ста от
парите на татенцето за пластична операция, за да увеличи, аxет[25], някои свои форми.
Може и да се отличава от написаното от нея, но навярно е до статъчно близо до истината.
За разлика от измислиците, които тя наговори за мен.
От задните редове, където седят тis cuates[26], се раздават хихикания, а Бритни е скована
като дъска на стола си, като че ли думите ми са засегнали жестоко скъпоценното ѝ
самолюбие. Бритни Елис е свикнала всички да се стелят около нея и не е зле някой да я
поразтърси. Всъщно ст ѝ правя услуга. Но тя още не подозира, че не съм свършил с портрета ѝ.
– Нейната тайна мечта – додавам аз, спечелвайки си същата ответна реакция на
слушателите, както по време на нейното представяне – е да си хване за гадже техiсапо[27],
преди да се дипломира.
Както очаквах, думите се по срещат с шепот и тихи подсвирквания откъм задните редици.
– Само така, Фуентес! – подвиква приятелят ми Лъки.
– Аз ще ти стана гадже, татасitа[28] – изхилва се друг от тайфата.
Удрям пет с Марко с, друг член на “Кървавите латино си”, който седи зад мен, и с ъгълчето
на окото забелязвам, че Иса клати глава, сякаш съм направил нещо лошо.
Погледът на Бритни се мести от Колин към мен. Аз го поглеждам и с очи му казвам:
“Играта започна”. Лицето на Колин тутакси пламва, добивайки яркочервения цвят на люта
чушка. Определено навлязох в територията му. Супер.
– Всички да млъкнат – заповядва о стро Питърсън. – Благодаря ви за тези много интересни
и… поучителни представяния. Го спожице Елис и го сподин Фуентес, моля, о станете след
часа.

***

– Вашите представяния не само бяха възмутителни, но и крайно неуважителни към мен и

о станалите ви съученици – заявява Питърсън след края на часа, докато двамата с Бритни
стоим пред бюрото ѝ. – Можете да избирате. – Нашата учителка държи две сини листчета за
наказание в едната си ръка и два листа от тетрадка в другата. – Или ще о станете след
училище, за да изтърпите наказанието си, или за утре ще напишете есе от петстотин думи на
тема “Уважение”.
Аз протягам ръка и грабвам листчето за наказанието. Бритни по сяга към листа от
тетрадката. Така си и мислех.
– Някой от вас възразява ли срещу начина, по който разпределям партньорите за занятията
по химия? – пита Питърсън.
– Да – отговаря Бритни, докато аз в същото време промърморвам:
– Не.
Питърсън о ставя очилата си на бюрото.
– Слушайте, по-добре е вие двамата да изгладите различията си, преди края на годината.
Бритни, няма да ти определя друг партньор. И двамата сте зрело стници и след като
завършите, ще ви се наложи да работите с много хора с различни характери. Ако не желаете
да по сещавате лятно училище, задето сте пропаднали по моя предмет, ви предлагам да
работите съвместно, вместо един срещу друг. А сега побързайте за следващия си час.
След тези думи аз се отправям към вратата и по сле надолу по коридора, следвайки плътно
по петите малката си партньорка по химия.
– Престани да се влачиш след мен – скастря ме тя, като поглежда през рамо, за да види
колко много ученици ни наблюдават, докато вървим заедно надолу по коридора.
Сякаш съм самият еl diablo[29].
– Облечи си нещо с дълъг ръкав за събота вечерта – съветвам я аз, прекрасно разбирайки,
че е до стигнала предела на търпението си и всеки момент ще се взриви. Обикновено нямам
навик да дразня и предизвиквам белите мацки, но ми е до ста забавно да гледам как тази се
смущава и ядо сва. На тази, най-популярната и желана от всички, наистина не ѝ е все едно. –
На задната седалка на мотоциклета става до ста студено.
– Слушай, Алекс – изсъсква тя, като се завърта рязко и отмята през рамо блестящата си руса
ко са, която сякаш е целуната от слънцето. Гледа ме с ясните си очи, които пронизват като
ледени о стриета. – Не излизам с момчета, които членуват в банда, и не употребявам
наркотици.
– Аз също не излизам с момчета, които членуват в банда – о сведомявам я и пристъпвам
по-близо към нея. – И не употребявам наркотици.
– да бе, сигурно. Изненадана съм, че не си в рехабилитационна клиника или в някой
военнопревъзпитателен лагер.
– да не би да мислиш, че ме познаваш?
– Познавам те до статъчно. – Тя скръства ръце пред гърдите, но по сле свежда поглед и
вижда, че позата ѝ кара нейните сhiсhis да щръкнат, и отпуска ръце покрай тялото.
Аз полагам огромни усилия да не зяпам тези сhiсhis, докато правя още една крачка към нея.
– Ти ли ме наклепа пред Агире?
Тя отстъпва назад.
– И какво, ако съм аз?
– Миjer[30] ти се страхуваш от мен. – Не е въпро с. Про сто искам да чуя от собствената ѝ
уста каква е причината.
– Повечето от хората в това училище се боят, че ако само те погледнат накриво, ще ги
застреляш.
– В такъв случай пистолетът ми вече трябва да пуши, нали? Защо не тичаш презглава по-
далеч от страховития техiсапо, а?
– Дай ми шанс и ще хукна.
Писна ми да стъпвам на пръсти около малката кучка. Крайно време е да я сваля от
облаците на земята, за да съм сигурен, че по следната дума ще е моята. Скъсявам разстоянието
помежду ни и шепна в ухото ѝ:
– Погледни фактите. Животът ти е прекалено идеален. Ти навярно лежиш будна нощем в
леглото и фантазираш как да разнообразиш белоцветното си съществуване. – По дяволите,
лъхва ме сладкото ухание на ванилия от парфюма или ло сиона ѝ. Напомня ми на курабийки.
Аз обичам курабийки и това не е никак добре. – да се приближиш до огъня, сhiса[31], не
означава непременно да се изгориш.
– Само я доко сни, и ще съжаляваш, Фуентес – звънва гласът на Колин. Той ми напомня на
магаре с големите си бели зъби и щръкнали уши, които късо подстриганата му ко са още
повече подчертава. – Разкарай се от нея.
– Колин, всичко е наред – казва Бритни. – Мога и сама да се справя.
Магарешката муцуна е довел подкрепление: още трима бледолики тъпанари, застанали зад
него като телохранители. Оглеждам набързо Магарешката муцуна и приятелчетата му, М да
преценя дали мога да се справя с тях, и решавам, че мога да разпердушиня и четиримата.
– Когато станеш до статъчно силен, за да играеш във висшата лига, футболистче, тогава
ще изслушам всички тierda[32] които излизат от устата ти – о сведомявам го.
Около нас се събират още ученици, о ставяйки място за боя, който несъмнено ще бъде
бърз, жесток и кървав. Явно никой от тях не подозира, че Магарешката муцуна е страхливец,
който бърза да офейка, когато стане напечено. Макар че този път е дошъл с подкрепление,
така че може да о стане и да поразвърти юмруци. Аз винаги съм готов за търкал, участвал съм
в много повече, отколкото може да се преброят на пръстите на ръцете и краката ми. Имам
до статъчно белези, за да го докажа.
– Колин, той не си заслужава – намесва се Бритни.
Благодаря, татасitа. Същото важи и за теб.
– Заплашваш ли ме, Фуентес? – излайва Колин, без да обръща внимание на гаджето си.
– Не, глупако – озъбвам се аз, пронизвайки го с унищожи – . Телен поглед. – Само мижави
пишки като теб отправят заплахи.
Бритни застава пред Колин и слага ръка на гърдите му.
– Не го слушай – моли го тя.
– Апdas bien[33] Алекс?
– Да, Пако – успокоявам го и в този момент виждам двама учители да вървят по коридора,
съпроводени от някакъв тип в полицейска униформа. Това иска Адамс и добре го е планирал –
да ме изгонят от училище. Няма да падна в капана му и да се озова в черния списък на Агире.
– Si[34], всичко е biеп. –Обръщам се към Бритни. – По-късно ще се видим, татасitа. Чакам с
нетърпение да изследваме нашата химия.
Преди да си тръгна и да се спася от отстраняване от занятия като добавка към вече
полученото наказание, Бритни вирва напереното си но сле във въздуха, сякаш съм по следната
измет на земята.
7.
Бритни

След часовете стоя пред шкафчето си, когато към мен приближават Морган, Мадисън и
Меган. Сиера ги нарича феърфийддския М фактор.
Морган ме прегръща.
– О, боже, добре ли си? – пита тя, отдръпва се и ме оглежда.
– Чух, че Колин те е защитил. Той е невероятен. Ти си голяма късметлийка, Брит – обажда
се Мадисън, а прочутите ѝ къдрици подскачат при всяка дума.
– Не беше нещо о собено – заявявам, чудейки се доколко слухът за случилото се днес
отговаря на истината.
– Какво точно направи Алекс? – любопитства Меган. – Кейтлин е направила снимка на
мобилния си на Алекс и Колин в коридора, но от нея не се разбира какво става.
– Вие, момичетата, побързайте, за да не закъснеете за тренировката! – вика Дарлин от
другия край на коридора и изчезва по-бързо, отколкото се е появила.
Меган отваря шкафчето си редом до моето и вади своите помпони.
– Мразя начина, по който Дарлин целува задника на го спожа Смол – мърмори под но с.
Аз затварям шкафчето и ние се отправяме към игрището за Тренировката.
– Мисля, че тя се опитва да се съсредоточи върху танците, вместо по стоянно да мисли
какво прави Тайлър в колежа.
Морган върти очи.
– Все едно. Аз дори нямам гадже, така че не мога да ѝ съчувствам.
– Аз също – подкрепя я Мадисън. Ама сериозно, кога изобщо това момиче не се среща с
някого?
Когато приближаваме към игрището за тренировки, целият отбор на мажоретките седи на
тревата в очакване на го спожа Смол. Слава богу, не сме закъснели.
– Още не мога да повярвам, че ти натресоха Алекс Фуентес – шепне ми Дарлин, когато
сядам на свободното място до нея.
– Искаш ли да си сменим партньорите? – питам, макар че го спожа Питърсън никога няма
да го позволи.
Беше го заявила съвсем ясно.
Дарлин оплезва език, мръщи се отвратено и отново шепне:
– Няма начин. Никога не припарвам до южните квартали. Общуването с онази тълпа само
може да ти навлече проблеми. Помниш ли, когато миналата година Алисия Макданиъл
ходеше с онова момче… как му беше името?
– Джейсън Авила? – подсказвам тихо.
Дарлин леко потръпва.
– Само за няколко седмици Алисия от популярно момиче се превърна в аутсайдер.
Момичетата от южната част я ненавиждаха, задето е отмъкнала едно от момчетата им, а тя
спря да движи с нас. Всички ги избягваха и сконфузената малка двойка беше съвсем сама на
о строва. Слава богу, че Алисия скъса с него.
Го спожа Смол идва към нас със СИ плейъра си в ръка и се оплаква, че някой го преместил
от обичайното му място и затова е закъсняла.
Когато го спожа Смол ни казва да се разгреем, Сиера избутва Дарлин, за да може да говори
с мен.
– Здравата си го загазила, момиче – о сведомява ме.
– Защо?
Сиера разполага със супер “очи и уши” и винаги знае какво става във “Феърфийлд”.
– Но си се слух, че Кармен Санчес те търси – казва най-добрата ми приятелка.
О, не! Кармен е гаджето на Алекс. Аз се опитвам да не се паникьо свам и да не мисля за
най-лошото, но Кармен е много страховита – от лакираните в яркочервено нокти до черните
ботуши с високи, тънки токчета. Дали ревнува, че съм партньорка на Алекс по химия, или
смята, че аз съм наклепала днес приятеля ѝ на директора?
Истината е, че не съм го издала. Извикаха ме в кабинета на доктор Агире, защото тази
сутрин някой беше видял малкия ни сблъсък на паркинга, а след това и разправията на
стъпалата на училището и бе докладвал. Което беше нелепо, защото всъщно ст нищо о собено
не се бе случило.
Агире не ми повярва. Реши, че съм твърде изплашена, за да му кажа истината. Тогава не
бях изплашена.
Но сега съм.
Кармен Санчес може да ми изрита задника, когато ѝ хрумне. Тя навярно се упражнява с
оръжия, а единственото оръжие, което аз владея, ами това са моите помпони. Може да ме
наречете откачалка, но дълбоко се съмнявам, че помпоните ми могат да изплашат момиче
като Кармен.
Навярно в словесен двубой бих могла да устроя завидно шоу, но определено не и в
юмручна схватка. Момчетата се бият заради някакъв примитивен, вроден ген, който ги кара
да се докажат физически.
Сигурно Кармен иска да ми докаже нещо, но наистина няма нужда. Аз не съм заплаха за
нея, но как да я убедя в това? Не мога про сто да отида при нея и да ѝ кажа: “Хей, Кармен, аз
не възнамерявам да свалям гаджето ти и не съм го натопила пред доктор Агире”. Или може би
трябва да…
Повечето хора мислят, че нищо не ме притеснява. И аз нямам намерение да ги
разубеждавам. Твърде дълго и упорито съм изграждала този образ и няма да го съсипя само
защото някакъв бандит и гаджето му ме предизвикват.
– Това не ме вълнува – заявявам на Сиера.
Най-добрата ми приятелка клати глава.
– Познавам те, Брит. Ти си изнервена.
Ето че това заявление ме притеснява повече, отколкото новината, че Кармен ме търси.
Защото аз наистина се старая усилено да държа всички на разстояние… за да не разберат
какво действително означава да са като мен или да живеят в моя дом. Но аз съм позволила на
Сиера да знае за мен много повече, отколкото всеки друг. Питам се дали понякога не се налага
да се отдалеча малко, да по ставя известна дистанция помежду ни.
Разсъждавайки логично, о съзнавам, че съм параноичка. Сиера е истинска приятелка; тя
дори беше с мен миналата година, когато плаках заради нервния срив на мама, но така и не ѝ
доверих подробно сти.
Не искам да свърша като мама. Това е най-големият ми страх.
Го спожа Смол ни нарежда да се по строим и включва музиката – специален микс, подбран
от преподавателите по музика за нашия отбор. Това е смесица от хип-хоп и рап, предназначен
за нашата композиция. Нарекли сме го “Големите лоши булдози”, защото булдогът е
талисманът на футболния ни отбор. Моето тяло оживява под ритъма на музиката. Затова
обичам да съм част от мажоретния отбор. Музиката е това, което ме о свобождава и ме кара
да забравя за проблемите у дома. Музиката е моят наркотик, единственото, което ме откъсва
от ежедневието и притъпява по стоянното напрежение.
– Го спожо Смол, може ли да опитаме с фигура “пречупено Т”, вместо цяло Т, както
обикновено? – питам аз. – След това изпълняваме комбинация от ниско V и високо V, като
Морган, Исабел и Кейтлин преминават отпред. Мисля, че така ще изглежда по-добре.
Го спожа Смол очевидно е доволна от предложението ми.
– Добра идея, Бритни. Нека опитаме. Ще започнем с фигура “пречупено Т”, със свити
лакти. По време на разместването искам Морган, Исабел и Кейтлин в предната редица. И не
забравяйте да държите раменете отпуснати. Сиера, моля те, по старай се китките ти да бъдат
продължение на ръцете, вместо да ги свиваш.
– Да, го спожо – отговоря Сиера зад мен.
Го спожа Смол отново пуска музиката. Ритъмът, текстът, звученето на инструментите…
всички те проникват във вените ми и повдигат настроението ми, независимо колко сдухана се
чувствам. Докато танцувам в синхрон с о станалите момичета, аз забравям за Кармен и Алекс,
за майка ми и всичко о станало.
Песента свършва твърде бързо. Иска ми се да продължа да се движа в ритъма на музиката
и думите, но се налага да поработим още върху композицията, а някои от новите момичета се
затрудняват със стъпките.
– Бритни, покажи о сновните движения на новите момичета, а след това отново ще
опитаме с цялата група. Дарлин, ти ще водиш о станалите от отбора и ще повторите стъпките
– инструктира ни го спожа Смол и ми подава плейъра.
Исабел е в моята група. Тя се навежда, за да отпие глътка от бутилката с минерална вода.
– Не се тревожи за Кармен – казва тя. – През повечето време само лае, но не хапе.
– Благодаря – кимам. Исабел изглежда до ста впечатляващо с червената си бандана с
цветовете на “Кървавите латино си” и скръстени пред гърдите ръце, когато не изпълнява
фигурите от танца. Но има добри очи. И много се усмихва. Усмивката ѝ смекчава страховития
ѝ външен вид, макар че, ако превърже ко сата си с розова лента вместо с червената бандана на
“Кървавите латино си”, съм готова да се обзаложа, че ще изглежда много женствено. – Ти си в
моя клас по химия, нали? – питам аз.
Тя кима.
– И познаваш Алекс Фуентес?
Тя отново кима.
– Верни ли са слуховете, които се но сят за него? – продължавам предпазливо с въпро сите,
защото не съм сигурна как ще реагира на любопитството ми.
Ако не внимавам, ще се сдобия с цял списък от хора, изгарящи от желание да ме докопат.
Дългата кестенява ко са на Исабел се полюшва в такт с думите ѝ.
– Зависи кои слухове имаш предвид.
Отварям уста, за да изредя целия списък от приказки за зависимо стта на Алекс от
наркотиците и безбройните му полицейски арести, но Исабел ме изпреварва.
– Виж, Бритни, двете с теб никога няма да бъдем приятелки. Но трябва да ти кажа, че
колкото и отвратително да се държа днес Алекс с теб, той не е толкова лош, колкото го
изкарват. Дори не е толкова лош, за какъвто той обича да се представя.
Преди да ѝ задам друг въпро с, Исабел се връща при о станалите.
Час и половина по-късно, когато всички сме изтощени и изнервени и дори аз се чувствам
напълно изцедена, тренировката приключва. Приближавам до плувналата в пот Исабел и ѝ
казвам колко добре се е представила днес.
– Наистина ли? – изненадва се тя.
 – Ти много бързо се учиш – уверявам я. За момиче, което никога до сега не е хващало
помпони през първите три години от гимназията, тя наистина много бързо схвана фигурите. –
Затова те сложихме в първата редица.
Ченето на Исабел увисва от изумление, а аз се питам дали тя вярва на слуховете, които е
чувала за мен. Да, тя е права – ние двете никога няма да бъдем приятелки. Но също така съм
сигурна, че никога няма да бъдем врагове.
След тренировката вървя към колата си със Сиера, която е заета да пише есемеси на
приятеля си Дъг.
Върху предното стъкло, под чистачката на колата ми е пъхната някаква хартия. Издърпвам
я. Синьото листче за наказанието на Алекс. Смачквам го и го пъхам в училищната си чанта.
– Какво беше това? – пита Сиера.
– Нищо – отвръщам и тя разбира намека, че не искам да говоря за това.
– Момичета, почакайте! – крещи Дарлин, тичайки към нас. – Видях се с Колин на
футболното игрище. Той каза да го почакате.
Поглеждам часовника си. Вече е почти шест и искам да се прибера у дома, за да помогна
на Багда да приготви вечерята на сестра ми.
– Аз не мога.
– Дъг току-що ми писа – казва Сиера. – Кани всички нас на пица у тях.
– Аз мога да отида – заявява Дарлин. – Ужасно ми е скучно, след като Тайлър се върна в
“Пурдю”, а и сигурно няма да го видя няколко седмици.
Сиера продължава да пише усилено.
– Мислех, че ще ходиш при него през уикенда.
Дарлин слага ръце на кръста.
– Ами и аз така си мислех, преди той да ми се обади и да ми каже, че всички новаци,
които ще бъдат приети в братството, трябва да спят в “братска къща” заради някакво
шантаво по свещение. Докато пенисът на Тайлър о става непокътнат, аз съм доволна.
При споменаването на “пенис” започвам да търся усилено ключовете в чантата. Когато
Дарлин започне да говори за пениси и секс, по-добре да се правя, че не чувам, защото тя е
като навита пружина. И след като нямам намерение да споделям сексуалния си опит (или в
случая липсата на такъв), е време да изчезвам. Идеален момент за бягство.
Докато люлея ключовете на пръста си, Сиера ме о сведомява, че Дъг ще я закара, така че
ще пътувам сама до къщи. Обичам да съм сама. Не е нужно да се преструвам пред никого.
Дори мога да усиля докрай уредбата, ако искам.
Но не било писано дълго да се наслаждавам на музиката, защото усещам, че мобилният ми
вибрира. Изваждам го от джоба си. Две гласови съобщения и един есемес. Всичките от
Колин.
Звъня му на мобилния.
– Брит, къде си?
– На път за къщи.
– Ела у Дъг.
– Сестра ми има нова гледачка – обяснявам. – Трябва да ѝ помогна.
– Още ли си ми ядо сана, задето заплаших онзи гангстер, твоя партньор по химия?
– Не съм ядо сана. Неприятно ми е. Казах ти, че сама ще се справя, а ти изобщо не ми
обърна внимание. И устрои онази сцена в коридора. Знаеш, че не съм молила да му бъда
партньорка – напомням му.
– Зная, Брит. Про сто ненавиждам този тип. Не се сърди.
– Не се сърдя – уверявам го. – Про сто мразя да избухваш без причина.
 – А аз мразя да виждам онзи тип да ти шепне в ухото.
Слепоочията ми започват да пулсират и аз предугаждам приближаващото главоболие.
Най-малко се нуждая Колин да устройва сцена всеки път когато някое момче говори с мен.
До сега никога не го е правил, а и това ме прави обект на още по-голямо любопитство и
клюки, което не желая никога да се случва.
– Нека про сто забравим за случилото се.
– Съгласен. Обади ми се по-късно довечера – казва той. – Но ако можеш да се измъкнеш
по-рано и да дойдеш у Дъг, аз ще съм там.
Когато се прибирам у дома, заварвам Багда в стаята на Шели на първия етаж. Тя се опитва
да ѝ смени специалното непропускащо бельо, но е завъртяла Шели в неудобна и напълно
погрешна поза. Главата ѝ се намира там, където обикновено са краката, и единият ѝ крак виси
от леглото… Истинска катастрофа, а Багда пръхти и пухти, сякаш никога в живота си не е
правила нещо по-трудно.
Мама изобщо проверила ли е препоръките ѝ?
– Аз ще го направя – казвам на Багда, избутвам я настрани и се заемам със задачата. Сменям
бельото на сестра ми, откакто бяхме деца. Не е лесно да сменяш гащите на човек, който тежи
повече от теб, но ако знаеш как да го направиш, не отнема много дълго време и не е чак
толкова неприятно.
Сестра ми се усмихва, когато ме вижда.
– Буий!
Шели не може да изговаря цели думи, но използва приблизителни съзвучия. “Буий”
означава “Бритни” и аз ѝ се усмихвам, докато я нагласявам по-удобно в леглото.
– Здравей, момичето ми. Гладна ли си? – питам, докато вадя мокра кърпа от пакета и се
опитвам да не мисля за това, което правя.
Багда наблюдава отстрани, докато обличам на Шели чисто непромокаемо бельо и нов
анцуг. Опитвам се да ѝ обясня как се прави, но един поглед към Багда ми е до статъчен да
разбера, че тя изобщо не ме слуша.
– Майка ти каза, че мога да си тръгна, когато се прибереш – заявява тя.
– Добре – кимам, докато си мия ръцете, и преди да се усетя, Багда вече е изчезнала по-
бързо и по-ловко от Худини.
Отвеждам Шели с инвалидната количка в кухнята. В нашата обикновено идеално чиста и
подредена кухня сега цари пълен безпорядък. Багда не е измила чиниите, които са струпани в
умивалника, нито си е направила труда да избърше пода след избухването на Шели на обяд.
Аз приготвям вечерята на Шели и разчиствам бъркотията.
Сестра ми произнася “училище”, което звучи като “чили”, но аз разбирам какво ме пита.
– Да, днес беше първият ми училищен ден – казвам ѝ, докато меля храната ѝ в блендера и
по ставям чинията на масата. – Новата ми учителка по химия го спожа Питърсън би трябвало
да е инструктор в някой военен превъзпитателен лагер. Прегледах учебната програма. Няма
седмица без контролно или изпит. Тази година никак няма да е лесна.
Шели ме гледа съсредоточено, опитвайки се дешифрира това, което ѝ казвам.
Изражението ѝ ми подсказва, че тя ме подкрепя и разбира, без да е нужно да говори. Защото
всяка дума, която излиза от устата ѝ, е мъчение за нея. Понякога ми се иска да изрека думите
вместо нея, тъй като усещам безпомощно стта и раздразнението ѝ като свои.
– Не харесваш ли Багда? – питам я тихо.
Сестра ми клати глава. Не иска да говори за това; разбирам го по устните ѝ, които се
свиват на тънка черта.
– Бъди търпелива с нея – моля я аз. – Не е лесно да дойдеш в непозната къща и да не знаеш
какво да правиш.
Когато Шели приключва с храната, ѝ но ся списания, за да ги прегледа. Сестра ми обича
списания. Докато тя разлиства с интерес страниците, аз пъхам резен сирене между две филии
хляб и сядам до масата, за да подготвя домашните си, докато вечерям.
Докато вадя листа от тетрадка, на който трябва да напиша есето за го спожа Питърсън на
тема “Уважение”, чувам да се отваря вратата на гаража.
– Брит, къде си? – вика мама от коридора.
– В кухнята – викам на свой ред аз.
Мама влиза с плик от “Нийман Маркъс” в ръка.
– Ето, това е за теб.
Отварям торбата и вадя светло синя дизайнерска блуза на “Герен Форд”.
– Благодаря – отвръщам, опитвайки се да се държа пред Шели, сякаш не е кой знае какво,
тъй като тя не получава нищо от мама. Не че на сестра ми ѝ пука. Тя е прекалено погълната от
снимките на най-добре облечените знаменито сти и всичките им блестящи бижута.
– Ще си отива с онези тъмно сини джинси, които ти купих миналата седмица – казва мама,
вади от фризера пакет пържоли и ги пъха да се размразят в микровълновата фурна. – И така…
как беше положението с Багда, когато се прибра?
– Не много добро – о сведомявам я. – Ще се наложи да я научиш на до ста неща.
Не се изненадвам, че мама не ми отговаря.
Баща ми влиза след минута, мърморейки за работата си. Той е собственик на компания за
производство на компютърни чипове и ни е предупредил, че приходите гази година са до ста
слаби, но мама не спира да обикаля магазините и да пазарува, а самият той ми подари беемве
за рождения ден.
Какво има за вечеря? – пита татко, докато развързва връзката си. Както обикновено,
изглежда уморен и измъчен.
Мама поглежда към микровълновата.
– Пържоли.
– Тази вечер не съм в настроение за тежка храна – въздъхва той. – Искам нещо по-леко.
Мама тутакси изключва микровълновата.
– Яйца? Спагети? – изрежда тя, но той вече не слуша.
Татко излиза от кухнята. Дори когато физически е у дома,
продължава да мисли за работата.
– Все едно. Само да е нещо леко – откликва той.
В такива случаи ми става жал за мама. Тя не получава о собено внимание от татко. Той или
работи, или е в командировка по работа, или про сто не желае да общува с нас.
– Аз ще направя салата – предлагам и вадя маруля от хладилника.
Съдейки по вялата ѝ усмивка, мама изглежда благодарна за помощта. Застанали една до
друга край кухненския плот, двете приготвяме мълчаливо вечерята. Аз подреждам масата, а
мама донася салатата, бърканите яйца и препечените филийки. Тя мърмори нещо в смисъл, че
никой не я цени, но аз имам чувството, че иска само да слушам и да не ѝ отговарям. Шели все
още е погълната от списанията, нехаеща за напрежението между родителите ни.
– В петък заминавам за две седмици в Китай – оповестява татко, като се връща в кухнята,
преоблечен с тениска и долнище на анцуг. Пльо сва се на обичайното си място начело на
масата и сипва яйца в чинията си. – Тамошният ни до ставчик изпраща дефектни части и
трябва да отида да проверя на място какво става.
– Ами сватбата на Демайо? Тя е през този уикенд и ние вече потвърдихме присъствието
си.
 Татко пуска вилицата и поглежда към мама.
– Да, сигурен съм, че сватбата на децата на Демайо е много по-важна от спасяването на
моя бизнес.
– Бил, нямах предвид, че бизнесът ти е по-малко важен – изтъква мама и също пуска
вилицата си в чинията. Истинско чудо е, че всичките ни чинии не са нащърбени. – Про сто е
невъзпитано да се отказва в по следния момент.
– Можеш да отидеш сама.
– И да тръгнат слухове защо не съм с теб? Не, благодаря.
Типичен разговор по време на вечерята за семейство Елис.
Татко се оплаква колко много работи, мама се опитва да запази фасадата ни на щастливо
семейство, а двете с Шели наблюдаваме мълчаливо отстрани.
– Как беше в училище? – пита мама накрая.
– Добре – отвръщам, премълчавайки факта, че Алекс ще е мой партньор. – Учителката ни
по химия е много строга.
– Навярно не биваше да избираш химия – включва се татко в разговора. – Ако нямаш
шестица, общият ти бал ще се намали. А в колежа “Нортуестърн” приемат само отличници и
няма да проявят снизхождение към теб само защото аз съм учил там.
– Зная, татко – отговарям, вече напълно разстроена.
Ако Алекс се отнесе несериозно към нашия проект, как ще получа шестица?
– Днес Шели имаше нова гледачка – сменя мама темата. – Спомняш ли си?
Той свива рамене, защото, когато напусна по следната гледачка, настояваше, че Шели
трябва да живее в специализирано заведение, а не у дома. Не помня друг път да съм крещяла
толкова много, както тогава, защото няма да им позволя да изпратят Шели в някое място,
където ще пренебрегват сестра ми и няма да я разбират. Аз трябва да я наглеждам. Затова за
мен е толкова важно да ме приемат в “Нортуестърн”. Ако съм наблизо, ще мога да живея у
дома и да бъда сигурна, че родителите ми няма да я тикнат в някой дом за умствено
изо станали.
В девет ми се обажда Меган, за да се оплаче от Дарлин. Тя смята, че Дарлин се е
променила през това лято и сега още повече е навирила но с, защото излиза с момче от колежа.
В девет и половина ми звъни Дарлин, за да ми съобщи подозренията си, че Меган ревнува,
задето гаджето ѝ учи в колеж. В десет без петнайсет Сиера се обажда и ме о сведомява, че
тази вечер е говорила и с Меган, и с Дарлин и не желае да се забърква в тази история. Аз се
съгласявам, но се боя, че вече сме забъркани.
Вече е единайсет без петнайсет, когато най-по сле привършвам есето за го спожа Питърсън
и помагам на мама да сложи Шели да си легне. Толкова съм скапана, че имам чувството, че
главата ми ще падне.
Плъзвам се под завивките, след като съм се преоблякла в пижамата, и набирам номера на
Колин.
– Здрасти, бебче – поздравява ме той. – Какво правиш?
– Нищо о собено. В леглото съм. Забавлява ли се у Дъг?
– Не толкова, както ако и ти беше дошла.
– Кога се прибра?
– Преди половин час. Много се радвам, че се обади.
Придърпвам голямата си пухена розова завивка до брадичката и отпускам глава върху
меката възглавница.
– Наистина ли? – питам кокетно, про сейки комплимент. – Защо?
Той отдавна не ми е казвал, че ме обича. Зная, че Колин не е най-нежният и чувствителен
човек на света. Татко също не е. Но искам да го чуя от Колин. Искам да чуя, че ме обича. Че
му е било мъчно за мен. Искам да го чуя да казва, че съм момичето на мечтите му.
Колин се прокашля.
– Ние никога не сме правили телефонен секс.
Добре, това не са точно думите, които очаквах. Не би трябвало да съм разочарована или
изненадана. Той е тийнейджър, а аз зная, че момчетата тийнейджъри са откачени на тема секс,
натискане и тям подобни волно сти. Този следобед аз се опитах да пропъдя странното
чувство, зародило се в стомаха ми, когато прочетох думите на Алекс за “якия” секс. Сигурно
щеше да се удиви, ако разбере, че съм девствена.
С Колин никога не сме правили секс, факт. Телефонен или истински. Миналата година през
април едва не го направихме на пейката зад къщата на Сиера, но аз се изплаших. Не бях
готова.
– Телефонен секс?
– Да. Доко сни се, Брит. И по сле ми кажи какво правиш. Това ще ме възбуди.
– Докато аз се доко свам, ти какво ще правиш? – питам го.
– Ще лъскам бастуна, естествено. Да не мислиш, че ще пиша домашното?
Засмивам се. Смехът е по-скоро нервен, защото двамата не сме се виждали два месеца и
почти не сме разговаряли, а сега той иска за един ден да преминем от: “Здравей, радвам се да
те видя след лятната ваканция”, към: “Доко свай се, докато аз лъскам бастуна”. Имам
чувството, че съм героиня на някоя от песните на Пат Маккърди.
– Хайде де, Брит – подканва ме Колин. – Приеми го като тренировка, преди да го
направим наистина. Свали блузата и се доко сни.
– Колин… – казвам.
– Какво?
– Извинявай, но не съм в настроение за това. Поне не сега.
– Сигурна ли си?
– Да. Сърдиш ли се?
– Не – отговаря той. – Про сто си мислех, че можем да направим отношенията ни по-
интересни.
– Не знаех, че са безинтересни.
– Училище… футболни тренировки… купони и висене по клубовете. Предполагам, че
след това лято цялата тази изтъркана рутина ми писна. През ваканцията карах водни ски,
занимавах се с уейкбординг и офроуд. Неща, които карат сърцето ти да препуска като бясно и
кръвта да кипи, ако се сещаш какво искам да кажа. Чист адреналин.
– Звучи страхотно.
– Наистина беше. Брит?
– Да.
– Готов съм да усетя същия адреналин… с теб.
8.
Алекс

Бутам мъжа към лъскавия елегантен шевролет камаро, който навярно струва повече,
отколкото мама печели за година.
– Ето как стоят нещата, Блейк – подхващам. – Или ти ще платиш сега, или аз ще счупя
нещо твое. Не част от мебел или шибаната ти кола… а нещо, което е жизненоважно за теб.
Схвана ли?
Блейк, по-кльощав от телефонен стълб и блед като призрак, ме поглежда, сякаш току-що
съм произнесъл смъртната му присъда. Би трябвало да помисли за това, преди да вземе
Голямата о сморка[35] и яко да се надруса, без да плати.
Като че ли Хектор някога ще позволи подобно нещо.
Като че ли аз някога щях да го позволя.
Когато Хектор ме изпраща да “събирам”, аз го правя. Може и да не ми харесва, но го правя.
Той знае, че няма да се занимавам с нарко сделки, нито ще прониквам в хорските къщи или
офиси, за да ги обера. Но съм добър при “събирането”,… на дългове най-вече. Понякога са
хора, но обикновено това е мръсна работа, о собено когато зная какво ще им се случи, когато
ги завлека в склада, за да се срещнат с Чу. Никой не иска да се среща с Чу. Това е много по-
лошо, отколкото да се срещнат с мен. Блейк би трябвало да се смята за късметлия, че
изпратиха мен да го търся.
Да се твърди, че не живея безупречно чист и почтен живот, е меко казано. Опитвам се да
не мисля за това, за мръсната работа, която върша за “Кървавите”. И съм добър в занаята. Да
плаша хората, за да ни плащат, това е моята работа. Формално казано, ръцете ми не са
изцапани с наркотици. Признавам, че пари от наркотици често попадат в ръцете ми, но аз
про сто ги предавам на Хектор. Не живея от тях, само ги събирам.
Осъзнавам, че това ме превръща в пешка. Но докато семейството ми е в безопасно ст, не
ми пука. Освен това много ме бива в побоищата. Не можете да си представите колко много
хора се прекършват само при заплахата да им счупиш някои ко сти. Блейк не се различава от
другите типове, които съм заплашвал. Разбирам го, защото въпреки че се опитва да запази
самообладание, тънките му ръце се тресат неконтролируемо и маската му на безразличие
всеки миг ще падне.
Човек би си помислил, че Питърсън също може да се страхува от мен, но аз съм сигурен,
че тази учителка няма да трепне, дори да ѝ тикна истинска граната в ръцете.
– Нямам толкова пари – избъбря Блейк.
– Този отговор няма да мине, човече – обажда се Пако, застанал малко настрани. Той
обича да ме придружава. За него това е игра на доброто и лошото ченге. Само дето в случая
играем на лошия и още по-лошия бандит.
– От кой крайник искаш да започна? – питам любезно. – Ще бъда мил с теб и ще ти
позволя да избереш.
– Про сто му подпали нещастния задник, Алекс, и да приключваме с това – съветва ме
Пако лениво.
– Не! – крещи Блейк. – Ще намеря парите. Обещавам. Утре.
Аз го тласкам към колата, а лакътят ми се забива в гърлото му само колкото да го изплаша.
– Като че ли ще ти повярвам. Да не ни смяташ за глупаци? Нужна ми е гаранция.
 Блейк не отговаря.
Оглеждам автомобила му.
– Само не и колата, Алекс. Моля те.
Изваждам пистолета. Нямам намерение да го про стрелвам. Без значение какъв съм и какъв
ще стана, никога няма да убия човек. Нито пък ще стрелям в човешко същество. Обаче не е
нужно Блейк да го знае.
Само като вижда моя глок, Блейк ми подава ключовете.
– О, го споди. Моля те, не.
Грабвам ключовете от ръката му.
– До утре, Блейк. В седем вечерта зад старите шо сета на Четвърта и Вайн Стрийт. А сега
дим да те няма – казвам му и размахвам пистолета във въздуха, давайки му знак, че е време да
си плюе на петите.
– Винаги съм искал да имам камаро – заявява Пако, след като Блейк изчезва.
Хвърлям му ключовете.
– Твоя е – до утре.
– Наистина ли мислиш, че до утре ще събере четири бона?
– Аха – отвръщам, напълно уверено. – Защото тази кола струва много повече от четири
бона.
Връщаме се в склада и докладваме на Хектор. Той не е много доволен, че не сме събрали
мангизите, но знае, че ще ги получи. Аз винаги довеждам работата до края.
През нощта лежа буден в стаята си, не мога да заспя, защото малкият ми брат Луис хърка.
Като го гледа човек колко дълбоко и спокойно спи, ще си помисли, че не го измъчват никакви
грижи. Колкото и да не ми пука да заплашвам такива пропаднали наркодилъри като Блейк,
дяволски много ми се иска да се боря за неща, които си струват.

***

Седмица по-късно седя на тревата под едно дърво в училищния двор и ям обяда си.
Повечето от учениците във “Феърфийлд” се хранят навън чак до края на октомври, когато
илинойската зима ни принуждава да се сврем в столовата за обяд. Затова сега се наслаждаваме
на всяка минута на слънце и свеж въздух, докато навън все още е приятно.
Към мен приближава приятелят ми Лъки, облечен в широка червена тениска и черни
джинси. Шляпва ме по гърба и паркира задника си до мен на тревата, докато балансира
таблата върху ръката си.
– Готов ли си за следващия час, Алекс? Хващам се на бас, че Бритни Елис те ненавижда
повече и от чумата, човече. Голям майтап е да скивам как отмества стола си колкото може
по-далеч от теб.
– Лъки – започвам поучително, – тя може и да е татасitа, но изобщо не действа на този
hотbrе[36] – показвам към себе си.
– Разправяй ги тези на майка си – смее се Лъки. – Или на Колин Адамс.
Облягам се на дървото и скръствам ръце.
– Миналата година играх физическо заедно с Адамс. Повярвай ми, той няма паda[37], с
което да се похвали.
– Още ли си бесен, задето изпотроши шкафчето ти, когато бяхме в девети клас, след като
му натри но са пред цялото училище на онази щафета?
Да, по дяволите, още съм бесен. Онзи инцидент ми струва до ста мангизи, защото
трябваше да си купя нови учебници.
– Вчерашна новина – мърморя, както винаги запазвайки обичайната си непукистка маска.
– Вчерашната новина седи ей там с готината си приятелка.
До статъчен е само един поглед към малката го спожица
Реrfecta и защитните ми прегради се издигат. Тя мисли, че аз съм пропаднал наркоман.
Всеки ден за мен е мъчение да седя до нея в часа по химия.
– Онова маце е пълен въздух, човече – заявявам.
– Чух, че онази hо[38] те обсъжда с приятелките си – обажда се един тип, на име Педро,
който заедно с цяла тайфа момчета се присъединява към нас.
Всички но сят или табли от столовата, или храна от къщи.
Аз клатя глава, чудейки се какво е казала Бритни и доколко ще се наложи да ограничавам
щетите.
– Може би тя ме желае и не знае как другояче да привлече вниманието ми.
Лъки избухва в толкова гръмогласен смях, че всички в радиус от няколко метра зяпват към
нас.
– Няма начин Бритни Елис да се приближи по своя воля дори на метър от теб, guey[39]
камо ли да излезе с теб – обявява той. – Тя е толкова богата, че само шалът, който но сеше
миналата седмица около шията си, сигурно струва повече от всичко в tu саzа[40].
Онзи шал. Като че ли дизайнерските джинси и блузката не бяха до статъчно модни, че тя
навярно бе добавила и шала, за
да покаже на всички колко е богата и недо сегаема. Доколкото я познавам, сигурно е
поръчала да го боядисат в тон с оттенъка на сапфирено сините ѝ очи.
– По дяволите, залагам моята мазда КХ 7, че не можеш да се пъхнеш в гащите ѝ преди
Деня на благодарно стта – предизвиква ме Лъки, прекъсвайки отплеснатите ми мисли.
– И кой ще иска онези гащи? – питам презрително. Те навярно също са дизайнерски,
отпред избродирани с инициалите ѝ.
– Всеки пич в това училище.
Нужно ли е да изтъквам очевидното?
– Тя е бяла. – Аз не си падам по бели мацки или мацки, чиято представа за тежък труд е
всеки ден да лакират ноктите си в различен цвят в тон със скъпарските им парцалки.
Вадя цигара от джоба и я запалвам, пренебрегвайки забраната за пушене във “Феърфийлд”.
Напо следък пуша прекалено много. Пако също ми обърна внимание вчера вечерта, когато се
шляехме из квартала.
– И какво, като е бяла? Хайде, Алекс. Не бъди такъв идиот. Само я погледни.
Аз я поглеждам. Признавам, че си я бива. Дълга, блестящо руса ко са, аристократичен но с,
леко загорели ръце, на бицепсите се забелязват мускули, което те кара да се питаш дали
тренира, пълни чувствени устни, а когато ти се усмихва, си мислиш, че мирът на земята е
възможен, ако всички имат нейната усмивка.
Изтласквам тези мисли от главата си. И какво, като е секси? Тя е първокласна кучка.
– Прекалено е кльощава – изтърсвам.
– Ти я желаеш – не се предава Лъки и се изляга на тревата. – Про сто знаеш, както и всички
о станали техicanos от южната част, че не можеш да я имаш.
Нещо в мен прещраква. Наречете го защитен механизъм. Наречете го самоуверено ст.
Преди да го изключа, се чувам да казвам:
– За два месеца това дупе ще е мое. Ако наистина искаш да се обзаложим на твоята мазда
КХ 7, аз съм съгласен.
– Ама ти тотално си изпушил, човече. – Когато не отговарям, Лъки се мръщи. – Сериозно
ли се хващаш на бас, Алекс?
Типът сигурно ще се откаже, той обича своята кола повече от майка си.
– Разбира се.
– Ако изгубиш, ще ми дадеш “Хулио” – заявява Лъки и намръщената му физиономия грейва
в сияйна усмивка.
“Хулио” е най-ценното, което имам – мотоциклет “Хонда Найтхоук 750”. Аз го измъкнах
от боклука и го превърнах в истинско бижу. Ремонтът на мотора ми отне цяла вечно ст. Това е
единствената вещ в живота ми, която съм направил по-хубава, вместо да унищожа.
Обзалагам се, че най-популярната бяла мацка в училище определено ще се научи на много
номера, ако движи с мен. Малката го спожица Реrfecta заяви, че никога няма да излезе на среща
с член на банда, но аз се обзалагам, че до сега никой от “Кървавите латино си” не се е опитвал
да се пъхне в онези дизайнерски гащи.
Лесно е като сбиване между враждуващите банди Селяните и Гражданите в събота вечер.
Хващам се на бас, че е до статъчно само малко да пофлиртувам и Бритни ще падне в
ръцете ми. Сещате се за онази игра на думи “Дай и вземи”, която повишава интереса към
противоположния пол. Мога да убия с един куршум два заека: ще си разчистя сметките с
Магарешката муцуна, като му задигна гаджето, и ще отмъстя на Бритни, задето по нейна вина
ме извикаха в кабинета на директора, както и за това, че ме обсъжда с приятелките си.
Дори може да бъде забавно.
Представям си как цялото училище наблюдава как едно чистичко бяло маце точи лиги по
един техiсапо, когото се е заклела да мрази. Чудя се колко ще я заболи, когато падне на
стегнатото си бяло дупе, когато приключа с нея.
Протягам ръка.
– Договорихме се.
– Ще трябва да ми предо ставиш доказателство.
Всмуквам от цигарата.
– Лъки, какво искаш да направя? Да отскубна един от шибаните ѝ срамни ко сми?
– Откъде ще зная, че е неин? – парира Лъки. – Може да не е естествена блондинка. Освен
това тя сигурно си прави коламаска на оная си работа. Нали се сещаш, когато всичко е…
– Направи снимка – предлага Педро. – Или видео. Обзалагам се, че можем да направим
тисhо bilettes[41] от това филмче. Ще му цапнем заглавието: “Бритни преко сява южната
граница”.
Именно такива обидни и гадни забележки ни създават лоша репутация. Не че
богаташчетата не дрънкат гадории, сигурен съм, че го правят. Но когато приятелите ми
включат на скоро ст, нямат спиране. За да съм честен, мисля, че аверите ми са до ста забавни,
когато се подиграват на някой друг. Но когато го правят на моя гръб, не го намирам за
толкова смешно.
– За к’во говорите? – Пако се присъединява към компанията, понесъл в ръка табла от
столовата.
– Хванах се на бас с Алекс за мотоциклета му срещу моята кола, че няма да успее да се
пъхне в гащичките на Бритни Елис преди Деня на благодарно стта.
– Да не си lосо[42] Алекс? – втрещява се Пако. – Такъв бас си е чисто самоубийство.
– Споко, Пако – успокоявам го. Не е самоубийство. Глупаво може би. Но не е
самоубийство. Щом мога да се справя с една огън мадама като Кармен Санчес, мога да се
оправя и с ваниловата курабийка Бритни Елис.
– Бритни Елис е извън твоята лига, атigo[43]. Може и да си красавец, но си на сто процента
техicапо, а тя е бяла като Снежанка.
 Летисия Гонсалес, едно момиче от десети клас, приближава към нас.
– Здравей, Алекс – поздравява и ме дарява със сияйна усмивка, преди да седне при
приятелките си. Останалите момчета се прехласват по Летисия и се впускат в разговор с
приятелките ѝ, а двамата с Пако о ставаме сами под дървото.
– Ето тя е bопitа техicапа[44] и определено е в твоята лига.
Моят поглед е прикован не към Летисия, а към Бритни.
Сега, когато играта започна, се съсредоточавам върху наградата. Време е да започна да
флиртувам, но едва ли обичайните тъпи фрази ще сработят при нея. Някак си имам чувството,
че се е наслушала до статъчно на тях от гаджето си и другите кретени, които се опитват да се
наместят в гащичките ѝ.
Решавам да използвам друга тактика, каквато тя няма да очаква. Ще продължа да роша
перушината ѝ, докато тя не започне да мисли само за мен. И ще започна още от следващия
час, когато ще е принудена да седи до мен. Няма нищо по-добро от една малка закачлива
прелюдия в часа по химия, за да разпаля огъня между нас.
– Carajo[45] – възкликва Пако и захвърля обяда си. – Те си мислят, че могат да купят една
подметка, да я наблъскат с разни боклуци и да я нарекат тако [46], но онези в столовата не
могат да отличат месо за тако от парче говно. Точно на това има вкус, Алекс.
– Повдига ми се от приказките ти, човече – мръщя се аз.
Втренчвам се гнусливо в обяда, който си но ся от вкъщи.
Благодарение на Пако, сега всичко ми прилича на тierdа[47]. Отвратен, пъхам о статъците
от обяда в кафявия плик.
– Искаш ли малко от това? – хили се Пако и размахва такото пред лицето ми.
– Приближи го още на сантиметър и ще съжаляваш – предупреждавам го.
– Напълних гащите от страх.
Пако продължава да размахва нещастното тако пред физиономията ми и ме предизвиква.
Наистина, би трябвало да ме познава по-добре.
– Ако дори част от тази гнус падне отгоре ми…
– К’во ще направиш? Ще ми изриташ задника? – продължава да припява саркастични Пако
и тресе такото.
Може би трябва да го цапардо сам здравата и да го про сна на тревата, за да не се разправям
повече с него точно сега.
Докато го обмислям, усещам нещо да пада върху джинсите ми. Поглеждам надолу, макар
да зная какво ще видя. Да, една голяма влажна, разпльокана гадо ст, минаваща за месо, лежи
точно отпред върху чатала на избелелите ми джинси.
– Мамка му! – изрича Пако и ухиленото му изражение тутакси се заменя с истински потрес.
– Искаш ли да те почистя?
– Ако пръстите ти се доближат до члена ми, лично ще те застрелям в hиеvos[48] –
процеждам през стиснати зъби.
Изтръсквам мистичното месо от чатала си. Остава голямо, мазно петно. Извръщам се към
Пако.
– Имаш десет минути, за да ми донесеш нови джинси.
– И откъде да ги взема?
– Използвай въображението си.
– Вземи моите – предлага Пако и започва да разкопчава джинсите си право там, насред
училищния двор.
– Май не се изразих до статъчно ясно – подхващам застрашително, чудейки се как ще се
правя на готин сваляч в часа по химия, когато имам вид, сякаш съм опикал джинсите си. –
Искам да ми намериш джинси, които ще ми станат, pendejo[49]. Ти си толкова нисък, че с
голям успех можеш да се присъединиш към свитата от джуджета на Дядо Коледа.
– Търпя обидите ти само защото сме като братя.
– Девет минути и трийсет секунди.
Без повече подканяне Пако хуква към училищния паркинг.
Наистина не ме е грижа как ще се сдобия с джинсите; само да стане преди следващия час.
С този мокър чатал едва ли ще впечатля Бритни като як жребец.
Чакам под дървото, докато о станалите ученици изхвърлят о статъците от обяда си и
бързат да влязат вътре. И преди да се усетя, от високоговорителите се разнася музика, а от
Пако няма и следа. Супер. Сега имам пет минути, за да вляза в часа на Питърсън. Стискам зъби
и се отправям към кабинета по химия, закрил стратегически чатала си с учебниците. Остават
ми още две минути. Плъзгам се на стола и го приближавам до масата, за да скрия петното.
Бритни влиза в стаята. Блестящата ѝ като разтопено злато ко са се стеле отпред по гърдите,
а краищата ѝ са оформени в съвършени къдрици, които подскачат в такт с походката ѝ.
Вместо да ме възбуди, цялото това съвършенство ме изпълва с желание здравата да го
разроша.
Смигвам ѝ, когато тя ме поглежда. Тя изсумтява надменно и отдръпва стола си възможно
най-далеч от мен.
Спомняйки си политиката на нулева толерантно ст на го спожа Питърсън, свалям банданата
си и я разстилам на скута си, точно върху петното. По сле се извръщам към кралицата на
помпоните, седяща до мен.
– По някое време все ще трябва да говориш с мен.
– За да дам повод на гаджето ти да ми издере очите? Не, благодаря, Алекс. Предпочитам
да запазя лицето си такова, каквото е сега.
– Нямам гадже. Искаш ли да се явиш на интервю за длъжно стта? – оглеждам я от горе до
долу, фокусирайки се върху онези части, с които тя най-много се гордее.
Тя свива презрително блестящите си розови устни.
– За нищо на света!
– Мujer, няма да знаеш какво да правиш с целия този тесто стерон, дори да ти падне в
ръцете.
Точно така, Алекс. Дразни я, докато я накараш да те пожелае. Тя ще захапе въдицата.
Тя се извръща от мен.
– Ти си отвратителен.
– Ами ако ти заявя, че от нас ще излезе страхотна двойка?
– Ще отвърна, че си идиот.
9.
Бритни

Веднага след като наричам Алекс идиот, го спожа Питърсън призовава класа за внимание.
– Един от двамата партньори ще изтегли от тази шапка листче с темата за проекта си –
обявява тя. – Всички са еднакво интересни и изискват да работите с партньора си извън
училище.
– Ами футболните тренировки? – пита Колин. – Няма начин да пропусна някоя.
– Или тренировките на мажоретния отбор – приглася му Дарлин, преди аз да успея да кажа
същото.
– Училищните задания са на първо място. С партньора си ще намерите време, което да
устройва и двама ви – отсича го спожа Питърсън, застава пред нашата маса и протяга шапката.
– Хей, го спожо П… дали някое от заданията не включва лекарство против множествена
склероза? – интересува се Алекс, а нахалното му разпасано поведение ме изправя на нокти. –
Защото не мисля, че до края на учебната година има до статъчно време, за да завършим
подобен проект.
Вече си представям една голяма тройка в бележника за края на учебната година. За
консултанта по приема в “Нортуестърн” едва ли ще има значеше, че е заради партньора ми по
химия, пожелал да си направи майтап с нашия проект. На това момче не му пука за собствения
му живот, защо ще го е грижа за някаква си химия? Мисълта, че оценката ми по този предмет
зависи от Алекс, истински ме съкрушава. Оценките според родителите ми са мерило за това,
колко струваш. Безсмислено е да казвам, че четворка или тройка означават, че си безполезен.
Пъхам ръка в шапката и изваждам малко бяло листче. Докато го отварям бавно, от
вълнение прехапвам долната си устна. С големи букви върху него е написано: УОРМЪРИ ЗА
РЪЦЕ.
– Уормъри за ръце? – удивявам се аз.
Алекс се надвесва над мен и чете листчето с озадачено изражение.
– Мамка му, какво означава “уормъри за ръце”?
Го спожа Питърсън му хвърля предупредителен поглед.
– Ако искаш да о станеш след училище, върху бюрото ми има друго синьо листче за
наказание с твоето име.
– Ще е готино да се помотая с вас, го спожо П., но предпочитам да уча с партньора си по
химия – отвръща Алекс, а след това има нагло стта да смигне на Колин и добавя: – Затова ще
перифразирам въпро са си. Какво по-точно означава “уормър”?
– Термохимия, го сподин Фуентес. Става дума за топлинни ефекти при химичните
реакции, които ще използваме за стопляне на ръцете си. Следователно “уормър” означава
средство за затопляне, в случая на ръцете.
Алекс се извръща към мен. По лицето му се разлива широка самонадеяна усмивка.
– Сигурен съм, че можем да открием и други неща, които да стоплим.
– Мразя те! – изсъсквам до стагъчно високо, за да ме чуят Колин и о станалите от класа. Ако
продължавам да седя и да позволявам на Алекс да издевателства над мен, всеки миг ще чуя в
главата си неодобрителното цъкане на мама, по следвано от напомнянето, че репутацията е
над всичко.
Зная, че съучениците ни наблюдават с огромен интерес, дори Исабел, която смята, че
Алекс не е толкова лош, колкото го мислят всички. Дали не може да види какъв в
действително ст е той, или е заслепена от изваяното му лице и популярно стта му сред
приятелите им?
– Линията между любовта и омразата е много тънка. Може би ти про сто бъркаш емоциите
си – шепне ми Алекс.
Отдръпвам се рязко от него.
– На твое място не бих се надявала на това.
– А аз бих.
Погледът на Алекс се насочва към вратата на кабинета. Неговият приятел му маха през
прозореца. Вероятно имат намерение да избягат от час.
Алекс грабва учебниците си и става.
Го спожа Питърсън се обръща.
– Алекс, седни на мястото си.
– Трябва да отида да пусна една вода.
Веждите на учителката ни отхвръкват нагоре и тя слага ръка на кръста си.
– Мери си приказките. Освен това не смятам, че се нуждаеш от учебници, за да отидеш до
тоалетната. Остави ги върху масата.
Устните на Алекс се свиват на тънка линия, но той о ставя учебниците върху масата.
– Казах ти, че не позволявам да се внасят в моя клас каквито и да било вещи, свързани с
бандата ви – продължава го спожа Питърсън и втренчва поглед в банданата, която той държи
пред себе си. Протяга ръка. – Дай ми това.
Той отмества поглед към вратата, по сле отново го насочва към учителката.
– А ако откажа?
– Алекс, не ме предизвиквай. Нулева толерантно ст. Искаш ли да бъдеш временно
отстранен? – Тя помръдва пръсти, давайки му знак, че незабавно трябва да ѝ даде банданата
или ще съжалява.
Намръщен, Алекс бавно слага парчето плат в ръката ѝ.
Го спожа Питърсън поема рязко въздух, когато дръпва банданата от пръстите му.
– О, боже мой! – изписквам аз, когато виждам голямото петно върху чатала му.
Всички ученици, един по един, прихват да се смеят.
Колин се смее най-шумно.
– Не се притеснявай, Фуентес. Моята баба има същия проблем. Пакет памперси за
възрастни ще свърши чудесна работа.
При споменаването на памперси за възрастни, мигом се сещам за сестра ми. Смятам, че е
много грозно да се подиграваш на зрели хора, които не могат да се контролират, защото
моята сестра Шели е една от тях.
Алекс удо стоява Колин с широка самоуверена усмивка.
– Гаджето ти не може да си държи ръцете далеч от панталона ми. Тъкмо ми
демонстрираше съвсем ново средство за затопляне на ръцете, сотра[50]
Този път тоя стигна твърде далеч. Аз ставам, столът ми шумно изскърцва, докато го
отмествам.
– Мечтай си – процеждам.
Алекс отваря уста да ми отвърне, но го спожа Питърсън изкрещява:
– Алекс! – Прочиства гърлото си. – Върви при медсестрата и… се оправи. Вземи и
учебниците, защото след това ще се явиш в кабинета на доктор Агире. Ще те чакам там в
компанията на приятелите ти Колин и Бритни.
Алекс загребва учебниците от масата и излиза от кабинета по химия, а аз се отпускам на
своя стол. Докато го спожа Питърсън се опитва да укроти класа, мисля за набързо проваления
ми план да избягвам Кармен Санчес.
Ако тя смята, че съм заплаха за връзката ѝ с Алекс, слуховете, които със сигурно ст днес ще
плъзнат, ще са убийствено потвърждение на подозренията ѝ.
10.
Алекс

О, супер, няма що! Питърсън и Агире в единия край на кабинета и малката го спожица
Реrfecta и тъпото ѝ гадже в другия… а аз по средата, съвсем сам. Определено никой не е на
моя страна.
Агире се прокашля.
– Алекс, това е вторият път през по следните две седмици, когато се озоваваш в кабинета
ми.
Да, сметката е съвсем точна. Този тип е абсолютен гений.
– Сър – похващам играта, защото ми е писнало малката го спожица Реrfecta и приятелчето
ѝ да въртят на малкия си пръст цялото училище. – По време на обяда стана нещастен случай,
включващ малко мазна храна и джинсите ми. Вместо да пропусна часа, аз помолих един мой
приятел да ми донесе тези, за да се преоблека. – Соча към джинсите, които Пако бе успял да
грабне от къщи. – Го спожо Питърсън – продължавам, като се извръщам към нашата
преподавателка, – не бих позволил някакво незначително петно да ми попречи да присъствам
на вашия блестящ урок.
– Не ми се подмазвай, Алекс – изсумтява го спожа Питърсън. – Дойде ми дотук от
маймунджилъците ти – казва тя и сочи над главата си. Мята гневен поглед към Бритни и
Колин. Аз мисля, че ще им позволи да ме залеят с кал и мръсотия, когато тя заявява: – И не
мислете, че вие двамата сте по-добри от него.
Бритни изглежда потресена от мъмренето. Обаче беше супердоволна, докато го спожа П.
Ме кастреше.
– Не мога да бъда партньорка с него! – изстрелва малката го спожица Реrfecta неочаквано.
Колин пристъпва напред.
– Тя може да работи заедно с мен и Дарлин.
Едва не се усмихвам, когато веждите на го спожа П. Отхвръкват скоро стрелно нагоре.
Дори ми минава мисълта, че ще продължат по челото ѝ и няма да спрат.
– И какво ви прави вас двамата толкова специални, за да си въобразявате, че можете да
променяте структурата на моя клас?
Само така Питърсън!
– Надин, позволи ми аз да продължа – обръща се Агире към го спожа П., сетне сочи към
фотографията на нашето училище. Висяща в рамка на стената. Без да даде възможно ст на
представителите на северната част да отговорят на въпро са на го спожа П., го сподин Агире
продължава: – Приятели, девизът на нашата гимназия “Феърфийлд” е: “Различията пораждат
знания”. Ако някога го забравите, той е издълбан върху камъните над главния вход, така че
следващия път, когато влизате в сградата, отделете минута да се замислите какво точно
означават тези думи. Позволете ми да ви уверя, че като нов директор, моята главна цел е да
изградя своеобразен мо ст между отделните култури в това училище, да премахна всички
препятствия, които са в разрез с този девиз.
Добре, значи различията пораждат знания. Но аз съм виждал също така да пораждат омраза
и невежество. Нямам намерение да развалям розовата картинка на Агире за нашия девиз,
защото започвам да подозирам, че новият ни директор наистина вярва в тъпотиите, които
ръси.
 – Двамата с доктор Агире сме на едно мнение. И в тази връзка… – Питърсън ме стрелва с
кръвнишки поглед, толкова убедителен, че навярно го е упражнявала пред огледалото. –
Алекс, престани да дразниш Бритни. – Отправя същия поглед и” към двамата в другия край на
стаята. – Бритни, спри да се държиш като примадона. А ти, Колин… Аз дори не зная какво
общо имаш ти с всичко това.
– Аз съм неин приятел.
– Ще ви бъда благодарна, ако вашите лични отношения о станат извън моята класна стая.
– Но… – започва Колин.
Питърсън го прекъсва с едно махване на ръката.
– До статъчно. Вече свършихме и сте свободни.
Колин сграбчва ръката на примадоната и двамата се изнизват от стаята.
След като излизам от кабинета на Агире, Питърсън ме хваща за лакътя.
– Алекс?
Спирам и я поглеждам. Взирам се в очите ѝ, които са пълни със симпатия. Стомахът ми се
свива, а това не ми се нрави.
– Да?
– Знаеш, че за мен си като прозрачен.
Трябва да изтрия тази симпатия от лицето ѝ. По следният път, когато учител ме е
поглеждал така, беше, когато бях в първи клас, веднага след като татко бе застрелян.
– Това е едва втората седмица от началото на годината, Надин. Може би не е зле да
изчакате поне месец или два, преди да направите подобно изявление.
Тя се засмива.
– Не преподавам толкова отдавна, но вече съм видяла повече Алексовци Фуентесовци в
моята класна стая, отколкото о станалите учители ще видят през целия си живот.
– А аз си мислех, че съм уникален – въздъхвам и притискам длани върху гърдите си, там,
където тупти сърцето ми. – Вие наранихте чувствата ми, Надин.
– Искаш ли да бъдеш уникален, Алекс? Завърши училище и се дипломирай. По старай се да
не отпаднеш.
– Това е и моят план – казвам ѝ, макар че никога до сега не съм го признавал пред никого.
Зная, че мама иска да се дипломирам, но никога не сме го обсъждали. И ако трябва да съм
честен, не съм сигурен дали тя наистина го очаква.
– Казвали са ми, че всички отначало говорят така. – Тя отваря чантата си и изважда
банданата ми. – Не позволявай на живота ти извън училище да направлява бъдещето ти –
додава напълно сериозно.
Пъхам банданата в задния джоб на джинсите. Моята учителка няма представа колко
надълбоко е проникнал в училище животът, който водя навън. Една червена тухлена стена
няма да ме огради от външния свят. По дяволите, не бих могъл да се скрия тук, дори и да
исках.
– Зная какво ще ми кажете сега… Ако някога ти потрябва приятел, Алекс, аз съм тук.
– Грешиш. Аз не съм ти приятел. Ако бях, ти нямаше да бъдеш член на банда. Но видях
резултатите ти от теста. Ти си умно момче, което може да успее, ако започнеш да се отнасяш
сериозно към училището.
Успех. Успех. Всичко е отно сително, нали?
– Може ли сега да отивам в час? – питам, защото нямам подходящ о строумен отговор на
горните думи.
Вече съм готов да повярвам, че моята учителка по химия и новият директор може и да не
са на моя страна… но не съм сигурен, че са и на противоположната. Което прави теорията ми
на пух и прах.
– Да, върви в час, Алекс.
Все още мисля за това, което каза Питърсън, когато тя извиква след мен:
– И ако още веднъж ме наречеш “Надин”, ще имаш удоволствието да получиш ново
листче с наказание и ще напишеш есе на тема “Уважение”. И не забравяй, аз не съм твоя
приятелка.
Докато вървя по коридора, се усмихвам. Тази жена определено размахва като оръжие тези
сини листчета за наказание и заплахите за есета.
11.
Бритни

До края на физическото о става половин час. Докато се преобличам в спортния екип,

мисля за случилото се в кабинета на доктор Агире. Го спожа Питърсън обвини мен наравно с
Алекс.
Алекс Фуентес вече съсипва по следната ми година в гимназията, а тя едва е започнала.
Докато нахлузвам шортите, потропването на токчета по бетонния под ме предупреждава,
че не съм сама в съблекалнята. Притискам тениската към гърдите, когато се появява Кармен
Санчес.
О, не.
– Днес трябва да е щастливият ми ден – заявява тя и ме оглежда отвисоко.
Прилича на пума, готова да нападне. И макар че пумите нямат дълги, прави кестеняви
ко си… те със сигурно ст имат нокти. А ноктите на Кармен са лакирани в яркочервено.
Тя пристъпва по-близо. Всъщно ст единственото ми желание е да избягам. Но не го правя
най-вече защото тя ще ме по следва.
– Знаеш ли – продължава Кармен и устата ѝ се извива в злобна насмешка, – винаги съм се
чудела какъв цвят сутиен но си Бритни Елис. Розов. Много подходящо. Обзалагам се, че е
също толкова скъп, колкото и боядисването на ко сата ти.
– Ти не искаш да обсъждаме сутиени и боядисване на ко си – казвам, докато нахлузвам
тениската през глава. Преглъщам, преди да добавя: – Искаш да ми изриташ задника.
– Когато една Но сваля гаджето ми, аз защитавам територията си.
– Аз не свалям гаджето ти, Кармен. Имам си мое.
– О, моля те. Момичета като теб искат всички момчета да ги харесват, про сто за да са ти
на разположение, когато пожелаеш някое от тях. – Докато говори, раздразнението ѝ нараства
и тя се разпалва още повече. Загазила съм го. – Чух, че си дрънкала гадо сти за мен. Мислиш се
за го спожица Велика и Могъща. Да видим как ще изглеждаш с подута уста и насинено око.
Дали ще дойдеш на училище с глава, пъхната в найлонова торба? Или ще о станеш свряна в
тузарската си къща и никога няма да излезеш?
Гледам Кармен, докато пристъпва към мен. Не откъсвам поглед от нея. Дълбоко в себе си
тя знае колко важно е за мен да съхраня ненакърнен образа, който представям пред външния
свят, докато на нея ѝ все едно дали ще бъде отстранена от занятия… или изключена от
училище.
– Отговори ми! – крещи тя и ме бута силно по рамото. То се удря в шкафчето зад гърба ми.
Явно не съм слушала, защото нямам представа какво трябва да ѝ отговоря. Ако се появя у
дома насинена и раздърпана, след като съм се била с някого, по следствията ще са
катастрофални. Мама ще побеснее и ще обвини мен за случилото се, задето не съм го
предотвратила. Надявам се и се моля на Бог тя да не започне пак да говори за изпращането на
Шели в някое специално място. Когато се случи нещо стресиращо, родителите ми започват да
обсъждат заминаването на Шели. Като че ли всички проблеми на семейство Елис ще се решат
като с магическа пръчка, ако Шели изчезне.
– Не мислиш ли, че треньор Батиста ще дойде да ме търси? Да не би да искаш да те
отстранят? – Осъзнавам, че въпро сите са тъпи и неубедителни, но се опитвам да печеля
време.
 Тя се изсмива презрително.
– Да не мислиш, че ми пука дали ще ме отстранят?
Всъщно ст изобщо не го мисля, но си струва да опитам.
Вместо да се свия страхливо до шкафчето, аз се изправям.
Кармен отново се опитва да бутне рамото ми, но този път успявам да отблъсна ръката ѝ.
Всеки миг ще вляза в първата си юмручна схватка, която съм обречена да изгубя. Имам
чувството, че сърцето ми ще изхвръкне от гърдите. През целия си живот всячески съм
избягвала подобни ситуации, ала този път нямам избор. Чудя се дали ако включа пожарната
аларма, мога да предотвратя неизбежното, както съм виждала във филмите. Но за лош късмет,
никъде наблизо не виждам онези малки червени кутии.
– Кармен, о стави я на мира – разнася се женски глас.
И двете се извръщаме. Това е Исабел. Момичето, което не ми е приятелка. Момичето,
което не ми е приятелка, току-що попречи да ме фраснат с юмрук в лицето.
– Иса, не се меси в моите работи – изръмжава Кармен.
Исабел приближава към нас, тъмнокестенявата ѝ ко са е вдигната високо на конска опашка,
която се люлее, докато върви.
– No chingues con ella[51] Кармен.
– Por que no?[52] – пита Кармен. – Въобразяваш си, че си станала голяма дружка с тази
блонди, само защото размахвате заедно онези тъпи помпони?
Иса слага ръце на кръста си.
– Яд те е на Алекс, Кармен. Затова се държиш като реrrа[53].
При споменаването на Алекс Кармен побеснява.
– Млъквай, Иса. Ти нищо не знаеш.
Сега Кармен насочва гнева си към Иса и ѝ крещи на испански, но Иса не трепва, стои
безстрашно и самоуверено пред Кармен и изригва не по-малко яро стно също на испански.
Исабел е дребно момиче и навярно тежи по-малко и от мен, затова съм изумена, че се
о смелява да се изпречи пред Кармен. Но тя не помръдва и аз виждам, че думите ѝ карат
Кармен да отстъпи.
Треньор Батиста се появява зад Кармен.
– Вие трите си устройвате купон, а не сте поканили о станалите от класа?
– Про сто разговаряме – отвръща Кармен, без да ѝ мигне окото, и се държи, сякаш сме
близки приятелки, споделящи по следните клюки.
– Е, в такъв случай, предлагам да продължите разговора след училище, а не по време на
часа по физкултура. Го спожице Елис и го спожице Авила, ако обичате, върнете се при
о станалите в залата. Го спожице Санчес, вие вървете във вашия час.
Кармен насочва показалеца си с яркочервен нокът към мен,
– По-късно ще се видим – процежда през зъби и излиза от съблекалнята, но преди това
бутва Исабел настрани, за да мине.
– Благодаря – казвам тихо на Исабел.
Тя само кимва в отговор.
12.
Алекс

– Свърши ли с хондата? Време е да затварям – казва ми моят братовчед Енрике.

Аз работя в авто сервиза му всеки ден след училище… за да помогна за издръжката на
моето семейство, да се махна поне за няколко часа от “Кървавите латино си” и защото много
ме бива в поправянето на коли.
Целият в грес и масло, се измъквам изпод хондата сивик, над която се трудя.
– Ще свърша след секунда.
– Добре. Собственикът вече три дни ми опява кога ще я оправим.
Затягам по следния болт и отивам при Енрике, който бърше мръсните си ръце с някакъв
парцал.
– Може ли да те питам нещо?
– Давай.
– Следващата седмица ще можеш ли да ми дадеш един свободен ден? Имам проект по
химия в училище – обяснявам, докато мисля за темата на проекта – и трябва да се срещнем
с…
– А, ясно, ти си в класа на Питърсън. Да, спомням си онези дни. Тя е голям цербер. –
Братовчед ми потръпва.
– Значи, я помниш? И на теб ли е преподавала? – питам развеселен. Чудя се дали
родителите ѝ не са били надзорници в полицията. Тази жена наистина обича дисциплината.
– Как мога да я забравя? Не си въобразявайте, че сте постигнали успех, докато не
откриете лекарство против неизлечима болест или не спасите земята – изрецитирва Енрике,
като до ста добре имитира го спожа П. – Такъв кошмар като го спожа Питърсън никога не се
забравя. Но аз съм сигурен, че след като имаш Бритни Елис за партньор…
– Откъде знаеш?
– Всички знаят, човече. Дори мъжете на моята възраст говорят за дългите крака и онези
нейни сhichis… – Енрике очертава с длани във въздуха две големи полукълба. – Е, сещаш се.
Да, сещам се.
Пристъпвам от крак на крак.
– Какво ще кажеш за следващия четвъртък да почивам?
– No hау рrоblета.[54] – Енрике се прокашля. – Виж, вчера Хектор те търсеше.
Хектор. Хектор Мартинес, бо сът в сянка на “Кървавите латино си”.
– Знаеш ли, понякога мразя… ами сещаш се какво.
– Това, че си приклещен в “Кървавите” – кима Енрике. – Както и всички ние. Никога не
позволявай на Хектор да се усъмни в твоята отдадено ст на “Кървавите”. Ако заподозре, че не
си лоялен, ще се превърнеш във враг, преди да успееш да мигнеш. Ти си умно хлапе, Алекс. Не
рискувай.
Енрике е ИГ – истински гангстер – защото много отдавна се е доказал пред “Кървавите
латино си”. Платил е своята дан, затова сега може да седи и да наблюдава отстрани, докато
по-младите членове на КЛ се бият на фронтовата линия. Според него аз още съм зелен в
занаята и има да извървя дълъг път, преди с моите приятели да се сдобием със статуса на ИГ.
– Умен? Заложих мотоциклета си, че ще преспя с Бритни Елис – о сведомявам го.
– Задраскай това, което казах преди малко – подхилва се самодоволно Енрике. – Ти си
пълен тъпанар. И много скоро ще бъдеш пълен тъпанар без мотор. Момичета като нея дори не
поглеждат момчета като нас.
Започвам да мисля, че той е прав. Откъде, по дяволите, можа да ми хрумне, че бих могъл
да примамя много красивата, много богата и много бяла Бритни Елис в моя много беден,
много мексикански и много черен живот?
Диего Васкес, едно момче от училище, беше родено в северната част на Феърфийлд.
Разбира се, моите приятели го смятаха за бял, при все че кожата му беше по-тъмна от моята.
Освен това мислят, че Майк Бърнс – бяло момче, което живее в южната част – е мексиканец,
макар във вените му да не тече и капка мексиканска кръв. Или латиноамериканска. Въпреки
това минава за един от нас. Във Феърфийлд мястото на раждането ти определя какъв си.
Пред гаража силно изсвирва клаксон на кола.
Енрике натиска бутона, за да отвори голямата желязна врата.
Със свистене на гуми и скърцане на ресори колата на Хавиер Морено влетява вътре.
– Затваряй вратата, Енрике! – заповядва Хавиер задъхано. – la роlicia[55] ни търси.
Братовчед ми стоварва юмрук върху бутона и изключва о светлението.
– Какво, дяволите да ви вземат, сте направили, момчета?
Кармен е на задната седалка, а очите ѝ са кървясали или от наркотици, или от алкохол; не
мога да кажа точно. Освен това здравата се е натискала с този, който беше отзад с нея, защото
твърде добре зная как изглежда Кармен, когато се натиска с някого.
– Раул се опита да гръмне един от “Сатенените качулки” – изрича завадено Кармен,
подавайки глава от прозореца на колата. – Но не го уцели.
От предната седалка Раул се извръща към нея и крещи:
– Риtа[56], я ти се опитай да уцелиш движеща мишена, когато Хавиер е зад волана.
Аз завъртам очи, когато Хавиер слиза от колата.
– Да не би да критикуваш шофирането ми, Раул? – пита той. – Защото, ако е така, тук имам
един юмрук, който ще забия в мутрата ти.
Раул също слиза от колата.
– Ще ти се късче от мен, а, си1еrо!
Заставам пред Раул и го бутам назад.
– Мамка му, момчета. Lа роliciа е точно отвън. – Това са първите думи, които изрича Сам –
момчето, с когото явно Кармен е тази вечер.
Всички в гаража клякат ниско, докато полицаите светят с фенерчетата си през прозорците
на гаража. Аз се свивам зад големия сандък с инструментите и затаявам дъх. По следното,
което искам, е да впишат в до сието ми опит за преднамерено убийство. До сега като по чудо
съм избягвал ареста, но все някой ден късметът ще ми изневери.
Един член на банда рядко избягва ченгетата. Или затвора.
Върху лицето на Енрике е изписано какви мисли му минават в момента. Най-сетне бе успял
да спести до статъчно, за да отвори този авто сервиз, а ето че сега четирима тъпи
сополанковци гимназисти ще съсипят мечтата му, ако някой от тях издаде дори звук.
Ченгетата ще арестуват братовчед ми ведно със старите татуировки на КЛ по тила, както и
всички нас.
И след седмица ще изгуби бизнеса си.
Вратата на авто сервиза се тресе. Аз потръпвам и се моля да е заключена.
Ченгетата зарязват вратата и отново насочват светлините на фенерчетата към прозорците
на гаража. Чудя се кой е пропял. Никой от квартала няма да по смее да си отвори устата.
Тайният код на мълчанието и сплотено стта са гаранция за безопасно стта на нашите
семейства.
 След известно време, което ми се струва цяла вечно ст, ченгетата си тръгват.
– Мамка му, бяхме на ко съм – мърмори Хавиер.
– Наистина на ко съм – съгласява се Енрике. – Изчакайте десет минути и дим да ви няма.
Кармен излиза от колата… Или по-точно изпада навън.
– Здрасти, Алекс. Липсваше ми тази вечер.
Отмествам поглед към Сам.
– Да, виждам колко съм ти липсвал.
– Сам? О, аз дори не го харесвам – гука тя и приближава към мен. От нея вони на тоta[57] –
Все още чакам да се върнеш при мен.
– Няма да стане.
– Заради глупавата ти партньорка по химия ли? – Тя хваща брадичката ми, опитвайки се да
ме накара да я погледна, дългите ѝ нокти се забиват в кожата ми.
Сграбчвам я за двете китки и отмествам ръцете ѝ, като през цялото време се питам кога
моето кораво бивше гадже се е превърнало в корава първокласна кучка.
– Бритни няма нищо общо с теб и мен. Чух, че си ѝ налетяла и си ѝ надрънкала куп
глупо сти.
– Иса ли ти каза? – пита тя и очите ѝ се присвиват, превръщайки се в две цепки.
– Про сто се откажи – заявявам, пренебрегвайки въпро са ѝ – или ще си имаш работа с нещо
повече от озлобен бивш приятел.
– Озлобен ли си, Алекс? Защото не се държиш като такъв. Държиш се така, сякаш пет пари
не даваш.
Тя е права. След като разбрах, че спи с когото ѝ падне, ми беше нужно известно време да
го преживея, да я преживея. Питах се какво ѝ дават другите мъже, което аз не можех.
– Някога бих дал всичко за теб – казвам ѝ, – но вече не.
Кармен ме зашлевява.
– Майната ти, Алекс.
– Скандал между влюбени? – разнася се провлаченият глас на Хавиер изпод капака на
двигателя.
– Саllatе![58] – викваме двамата с Кармен в един глас.
Кармен се врътва на пети и се отправя обратно към колата. Плъзва се на задната седалка и
привлича главата на Сам към себе си. Звучни целувки и страстни въздишки изпълват гаража.
– Енрике, отвори вратата! – крещи Хавиер. – Изчезваме от тук.
Раул, който е отишъл да пусне една вода, излиза от тоалетната и се обръща към мен:
– Алекс, идваш ли? Нужен си ни, човече. Пако и онзи тип от “Сатенените качулки” ще се
бият тази вечер в Джилсън Парк. Знаеш, че “Качулките” никога не се бият честно.
Пако не ми е казал за боя, навярно защото е знаел, че ще се опитам да го разубедя.
Понякога най-добрият ми приятел се забърква в ситуации, от които не може да се измъкне.
А понякога ми натриса ситуации, от които няма начин аз да се измъкна.
– Идвам – заявявам и скачам на предната седалка, така че Раул е принуден да се смести
отзад, при двете влюбени гълъбчета.
В по следния квартал, преди парка, намаляваме скоро стта. Напрежението във въздуха се
сгъстява, усещам го в ко стите си. Къде е Пако? Дали не го пребиват от бой в някоя задна
уличка?
Тъмно е. Около нас се движат сенки и ко смите на врата ми настръхват. Всичко изглежда
зловещо, дори клоните на дърветата, полюшващи се от вятъра. През деня Джилсън Парк
прилича на обикновен градски парк от предградията… като се изключат графитите на КЛ
върху сградите около парка. Това е наша територия. Ние сме я маркирали.
 Намираме се в предградията на Чикаго, нашата банда управлява всички улици, които
водят насам. Това е улична война, в която другите банди се сражават с нас за територия. През
три квартала от тук се про стират богаташките имения и къщите за милиони долари. Но тук, в
реалния свят, уличната война бушува със страшна сила. Обитателите на къщите за милиони
долари дори не подозират, че на по-малко от километър от задните им дворове ще започне
люта схватка.
– Ето го – казвам и соча към двете тъмни фигури, застанали на няколко крачки от детските
люлки. Уличните лампи, обикновено о светяващи парка, сега са тъмни, но аз веднага познавам
кой е Пако заради ниския му ръст и позата му на борец пред началото на мач.
Когато единият силует бута другия, аз изскачам в движение от колата. Защото надолу по
улицата се задават още петима Качулки. Готов да се бия редом с най-добрия си приятел, аз
пропъждам мислите, че тази схватка може да завърши за всички нас в моргата. Ако се впускам
в бой с уверено ст и настървение, без да мисля за по следствията, ще победя. Ако разсъждавам
прекалено много, съм обречен на гибел.
Тичам към Пако и Качулката, за да изпреваря приятелите на противника. Пако се бие
безстрашно, но другият тип се извива като червей и по стоянно избягва ударите му. Сграбчвам
грубо Качулката за ризата и го вдигам във въздуха, а юмрукът ми го довършва.
Преди той да успее да се изправи и отново да се хвърли към мен, аз мятам свиреп поглед
към Пако.
– Мога сам да се справя с него, Алекс – казва Пако и избърсва кръвта от устата си.
– Да, а какво ще кажеш за тях? – питам и кимам към петимата Качулки зад гърба му.
Сега, когато ги виждам отблизо, о съзнавам, че всички са зайци. Ново попълнение, пълно с
енергия и устрем, но без умения и опит. С новаци мога да се справя, но когато са въоръжени,
са опасни.
Хавиер, Кармен, Сам и Раул застават до мен. Трябва да призная, че сме до ста заплашителна
тайфа, дори Кармен. Нашата приятелка умее да се бие, а ноктите ѝ са направо смъртоно сно
оръжие.
Типът, когото съборих на земята, се изправя и сочи към мен.
– Мъртъв си.
– Слушай епапо[59] – подхващам аз. Дребо съците като него мразят, когато някой се
подиграва с ръста им, и аз не мога да се сдържа. – Върни се на твоята територия и не навлизай
в нашата.
Епапо сочи към Пако.
– Той ми открадна волана, човече.
Поглеждам към Пако. Типично в негов стил е да раздразни някой Качулка, като открадне
нещо толкова глупаво. Когато насочвам отново поглед към епапо, забелязвам, че сега държи в
ръка гаечен ключ. И го е насочил право към мен.
О, боже. След като приключа с тези Качулки, ще убия най-добрия си приятел.
13.
Бритни

Партньорът ми по химия не е идвал на училище, откакто получихме заданието на нашия

проект. Седмица по-късно той най-по сле влиза наперено в клас. Това ме дразни, защото
независимо колко скапано е положението у дома, аз идвам на училище.
– Много мило, че благоволи да се появиш – по срещам го аз.
– Много мило, че благоволи да забележиш – връща ми го той и сваля банданата си.
Го спожа Питърсън влиза в клас. Струва ми се, че по лицето ѝ се мярва облекчение, когато
вижда Алекс. Изпъва рамене и казва:
– Днес мислех да ви дам тест. Но вместо това ще работите с партньора си в библиотеката.
След две седмици трябва да представите подробен конспект на проекта.
С Колин се държим за ръце, докато вървим към библиотеката. Алекс е някъде зад нас и
бъбри на испански с приятелите си.
Колин стиска ръката ми.
– Искаш ли да се видим след тренировката?
– Не мога, трябва веднага да се прибера.
Багда напусна в събота и мама откачи. Докато не наеме друга гледачка, ще трябва повече
да помагам.
Той спира и издърпва ръката си от моята.
– По дяволите, Брит. Най-по сле ще намериш ли малко време за мен, или какво?
– Можеш да дойдеш у дома – предлагам.
– За да гледам как се грижиш за сестра си? Не, благодаря. Не че съм безчувствен, но ми се
иска да о станем насаме… само ти и аз.
– Зная. Аз също го искам.
– Какво ще кажеш за петък?
Трябва да съм с Шели, но отношенията ми с Колин са до ста нестабилни и не мога да
позволя той да си помисли, че не желая да бъда с него.
– Петък става.
Преди да скрепим плановете си с целувка, Алекс се прокашля зад нас.
– Никаква публична проява на чувства. Училищен правилник. Освен това тя е моя
партньорка, тъпако. Не твоя.
– Млъквай, Фуентес – измърморва Колин, преди да се присъедини към Дарлин.
Слагам ръка на кръста и впивам гневен поглед в Алекс.
– И откога си толкова загрижен за училищния правилник?
– Откакто си моя партньорка по химия. Извън класа по химия си негова. В класа по химия
си моя.
– Защо не намериш тоягата си и не ме завлечеш за ко сата в библиотеката?
– Аз не съм неандерталец. Твоят приятел е маймуняк, не аз.
– Тогава престани да се държиш като такъв.
Всички маси в библиотеката са заети, затова не ни о става нищо друго, о свен да намерим
уединен ъгъл в дъното на помещението, в секцията за научна литература, и да седнем на
килима. Оставям учебниците си и забелязвам, че Алекс се взира втренчено в мен, сякаш ако
продължи да ме гледа до стагъчно дълго, може да успее да види истинското ми Аз. Никакъв
шанс, защото крия истинското си Аз от всички.
Аз отвръщам на погледа му, защото тази игра се играе от двама. Външно той е
непроницаем, но белегът над лявата му вежда е доказателство, че… той е човек. Тениската му
подчертава мускули, които може да се получат от тежък физически труд или от редовни
занимания във фитнеса.
Очите ми срещат неговите и изведнъж, докато седим тук, времето спира. Очите му ме
пронизват и в този миг съм готова да се закълна, че той усеща истинското ми Аз. Това съм аз
без преструвки, без маска. Про сто Бритни.
– Какво трябва да направя, за да излезеш на среща с мен? – пита той.
– Шегуваш се.
– На майтапчия ли ти приличам?
Го спожа Питърсън приближава към нас, спасявайки ме от отговор.
– По стоянно ви наблюдавам вас, двамата. Алекс, миналата седмица ни липсваше. Какво се
случи?
– Случайно паднах върху един нож.
Тя клати невярващо глава, по сле се отдалечава, за да тормози други партньори.
Поглеждам Алекс с широко отворени очи.
– Нож? Шегуваш се, нали?
– Не. Режех домат и преди да се усетя, онова нещо отхвърча и разпори рамото ми.
Докторът събра отново частите. Искаш ли да видиш? – пита той и понечва да навие ръкава
си.
Аз закривам очите си с ръка.
– Алекс, не ме карай да повърна. Освен това не вярвам нито за секунда, че ножът е
отхвръкнал от ръката ти. Участвал си в бой с ножове.
– Ти не отговори на въпро са ми – казва той, без да потвърждава, но и без да отрича
теорията ми за раната му. – Какво трябва да направя, за да излезеш на среща с мен?
– Нищо. Няма да изляза с теб.
– Хващам се на бас, че ще размислиш, ако двамата с теб се понатискаме.
– Никакъв шанс да се случи.
– Ти губиш. – Алекс изпъва дългите си крака, учебникът по химия лежи в скута му. Той ме
поглежда с шоколадовокафявите си очи, които са толкова настойчиви, че мога да се закълна,
че биха хипнотизирали някого. – Готова ли си? – пита той.
За части от секундата се взирам в тези тъмни очи и се чудя какво би било да целуна Алекс.
Погледът ми се свежда към устните му. За по-малко от нано секунда почти усещам как те се
приближават. Дали устните му ще бъдат груби, или меки? Дали се целува нежно, или жадно и
настървено, какъвто е самият той?
– За какво? – прошепвам и се накланям още по-близо към него.
– За проекта – отвръща той. – Уормърите за ръце. Часа на Питърсън. Химия.
Аз разтърсвам глава, прогонвайки всички абсурдни мисли
от моето развихрило се тийнейджърско въображение. Сигурно е от недо спиване.
– Да, уормърите за ръце – смотолевим и отварям учебника по химия.
– Бритни?
– Какво? – питам, без да виждам думите върху страницата. Нямам представа какво чета,
защото съм твърде смутена, за да се съсредоточа.
– Ти ме гледаше, сякаш искаше да ме целунеш.
Засмивам се насила.
– Да бе – процеждам саркастично.
 – Никой не ни гледа и ако искаш, може да опиташ. Не искам да се хваля, но аз съм експерт
в това.
Той ме дарява с ленива усмивка, навярно предназначена да разтопи сърцата на всички
момичета по земята.
– Алекс, ти не си мой тип. – Трябва да му кажа нещо, за да престане да ме гледа, сякаш
възнамерява да прави с мен неща, за които само съм слушала.
– Само бели момчета ли харесваш?
– Престани с това – процеждам през зъби.
– С кое? – пита той и става сериозен. – Това е истината, нали?
Го спожа Питърсън застава пред нас.
– Как върви подготовката на конспекта? – интересува се тя. Аз си лепвам фалшива
усмивка.
– Супер. – Вадя тетрадката, в която бях записала някои бележки, които бях направила у
дома, и се захващам за работа, докато го спожа Питърсън ни наблюдава. – Снощи направих
някои проучвания отно сно уормърите за ръце. Трябва да разтворим шейсет грама натриев
ацетат в сто милилитра вода, нагрята до седемдесет градуса.
– Грешиш – обажда се Алекс.
Вдигам глава и виждам, че го спожа Питърсън се е отдалечила.
– Моля?
Алекс скръства ръце пред гърдите си.
– Грешиш.
– Не мисля така.
– Мислиш, че никога до сега не си грешила?
Произнася го с такъв тон, като че ли съм някоя тъпа блондинка. Кръвта ми кипва.
– Разбира се, че съм грешила – отвръщам, като се старая гласът ми да звучи пискливо и
задъхано като на дебютантка от Юга. – Ето например миналата седмица си купих гланц за
устни на “Боби Браун” “Нежно листенце”, но за моя тен и цветовете на очите и ко сата ми
“Розов цвят” ще е много по-подходящ. Не е нужно да казвам, че покупката беше пълна
катастрофа – обяснявам ехидно.
Той очакваше да чуе нещо подобно. Чудя се дали ми повярва, или по тона ми разбира, че
говоря саркастично.
– Представям си – кима той.
– А ти някога грешил ли си?
– Разбира се – отвръща охотно Алекс. – Например миналата седмица, когато ограбих онази
банка на Уолгрийнс, заповядах на касиера да ми даде всички петдесетачки, които са в касата.
А трябваше да поискам всички двайсетачки, защото те се оказаха повече от петдесетачките.
Ясно, беше разбрал, че го поднасям. И ми беше отвърнал със собствен нелеп сценарий,
което беше притеснително, защото излизаше, че си приличаме по някакъв извратен начин.
Слагам ръка на гърдите си и ахвам, продължавайки играта.
– Боже, каква катастрофа!
– Е, излиза, че и двамата можем да сгрешим.
Вирвам брадичка и заявявам упорито:
– Да, но не греша за химията. За разлика от теб, аз се отнасям сериозно към този предмет.
– Тогава да се хванем на бас. Ако аз съм прав, ти ще ме целунеш – казва той.
– А ако аз съм права?
– Каквото искаш.
Все едно да вземеш бонбон от дете. Егото на го сподин Мачо малко ще по спадне и аз съм
доволна, че ще спомогна за това.
– Ако аз спечеля, ти ще започнеш да се отнасяш сериозно към мен и нашия проект –
обявявам. – Няма да се заяждаш с мен, няма да правиш глупави коментари.
– Дадено. Изпитвам угризение, задето не ти казах, че имам фотографска памет.
– Алекс, аз изпитвам угризение, задето не ти казах, че преписах информацията направо от
учебника. – Вземам тетрадката с бележките си и отварям на съответната страница в учебника.
– Без да гледаш, при каква температура трябва да се охлади? – питам го аз.
Алекс е момче, което обожава предизвикателствата. Но този път коравият гангстер ще
изгуби. Той затваря учебника си и впива поглед в мен със стиснати челюсти.
– Двайсет градуса. И трябва да се разтвори при температура сто градуса, а не седемдесет.
Преглеждам страницата, по сле моите бележки. По сле отново се втренчвам в страницата.
Не е възможно да греша. Коя страница съм…
– О, да. Сто градуса. – Поглеждам го в абсолютен потрес. – Прав си.
– Сега ли ще ме целунеш, или по-късно?
– Сега – заявявам и виждам, че сега той е потресен, защото ръцете му застиват. У дома
моят живот се управлява от родителите ми. В училище е различно. И трябва да о стане така,
защото, ако изгубя контрол върху целия си живот, ще се превърна в пълна марионетка.
– Наистина ли? – пита той.
– Аха. – Улавям една от ръцете му със своята. Немислимо е да проявя подобна дързо ст, ако
имаше публика, и съм благодарна за усамотението, което ни предо ставя секцията с научна
литература. Дишането му се забавя, когато заставам на колене и се навеждам към него. Не
обръщам внимание на факта, че пръстите му са дълги и мазолести и че никога до сега не съм
го доко свала. Нервна съм. А не би трябвало да бъда. Този път аз владея положението.
Усещам как той се възпира. Позволява ми аз да направя първия ход, което е добре.
Страхувам се какво може да направи това момче, ако се развихри на воля.
Слагам ръката му върху бузата си, за да обхване лицето ми, и го чувам как про стенва. Иска
ми се да се усмихна, защото неговата реакция доказва, че притежавам някаква власт над него.
Той не помръдва, когато погледите ни се срещат.
Времето отново спира.
Тогава аз извръщам глава към ръката му и целувам дланта му.
– Ето, целунах те – казвам, пускам ръката му и слагам край на играта.
Го сподин Латино със суперего е надхитрен от една тъпа блондинка.
14.
Алекс

– Това ли наричаш целувка?

– Аха.
Признавам, аз съм в шок, че момичето по стави дланта ми върху млечнобялата си буза. По
дяволите, съдейки по реакцията на тялото ми, имам чувството, че яко съм се надрусал.
Преди минута тя напълно ме бе омагьо сала. И по сле тази красива вещица обърна моята
игра, така че тя пое изцяло контрола. Изуми ме, това е сигурно. Засмях се, нарочно
привличайки вниманието към нас, защото зная, че тя точно това не желае.
– Шшт – изсъсква Бритни и ме удря по рамото, за да ме накара да млъкна. Когато започвам
да се смея по-силно, тя ме хало сва с тежкия учебник по химия.
По ранената ръка.
Потрепервам.
– Оу! – Имам чувството, че милиони малки пчели жилят бицепса ми. – Саbroп те dolio![60]
Тя прехапва долната си устна, намазана с “Нежно листенце” на “Боби Браун”, който според
мен много ѝ отива. Макар че нямам нищо против да я видя и с “Розов цвят”.
– Болка ли ти причиних? – пита тя.
– Да – отвръщам през стиснати зъби, опитвайки се да се концентрирам върху гланца на
устните ѝ, вместо върху болката.
– Добре.
Аз навивам ръкава, за да проверя раната, която сега (благодарение на партньорката ми по
химия) е започнала да кърви от една от медицинските скоби, които докторът в безплатната
поликлиника ми по стави след боя в парка с “Качулките”. Бритни има до ста силен удар за
някой, който навярно няма и петдесет килограма с мокри дрехи.
Тя поема дълбоко дъх и бързо се отдръпва.
– О, го споди! Не исках да те нараня, Алекс. Наистина не исках. Когато заплаши, че ще ми
покажеш белега, понечи да повдигнеш левия си ръкав.
– Нямаше наистина да ти го покажа – о сведомявам я аз. – Само те поднасях. Всичко е
наред – успокоявам я. Боже, човек би си помислил, че мацето никога до сега не е виждало
червена кръв. А може и да не е – нейната сигурно е синя.
– Не, не е наред – настоява тя и клати глава. – Шевовете са прокървили.
– Това са скоби – поправям я, опитвайки се да разведря обстановката. Момичето е дори
по-бяло от обикновено. И диша тежко, почти се задъхва. Ако припадне, със сигурно ст ще
загубя баса с Лъки. Ако не може да понесе гледката на няколко капки от кръвта ми, как ще
прави секс с мен? Освен ако не сме голи, за да не вижда многочислените ми белези. Или е
тъмно, за да може да си представя, че е с някое бяло и богато момче. Майната му, аз искам
светлините да са включени… искам да я чувствам в прегръдките си и искам тя да знае, че е с
мен, а не с някой друг сulerо.
– Алекс, добре ли си? – пита Бритни загрижено.
Дали да ѝ кажа, че се бях отплеснал, фантазирайки си как правим секс?
Го спожа П. Приближава по пътеката със строго изражение.
– Вие, двамата, това е библиотека. Говорете по-тихо. – По сле забелязва тънката струйка
кръв, стичаща се по ръката и ръкава ми. – Бритни, помогни му да отиде при сестрата. Алекс,
следващия път ела в училище с бинтована ръка.
– Нима не заслужавам малко симпатия, го спожо П.? Кръвта ми изтича.
– Направи нещо, за да помогнеш на човечеството или на планетата, Алекс. Тогава ще
заслужиш симпатията ми. Хората, които се бият с ножове, не предизвикват у мен нищо друго
о свен отвращение. А сега върви да те почистят.
– да вървим – произнася с треперещ глас Бритни и взема учебниците от скута ми.
– Аз сам мога да си но ся учебниците – мърморя, докато вървя след нея към изхода на
библиотеката. Притискам ръкава към раната, надявайки се да спра кръвотечението.
Тя върви пред мен. Ако ѝ кажа, че трябва да ме подкрепя, докато вървя, защото ми се вие
свят, дали ще повярва и ще ми се притече на помощ? Може би трябва да се препъна… макар
да зная, че ѝ е все едно.
Преди да стигнем пред кабинета на медсестрата, тя се извръща. Ръцете ѝ треперят.
– Съжалявам, Алекс. Аз не… нямах… намерение…
Тя губи самообладание. Ако се разплаче, не зная какво ще правя. Не съм свикнал с
момичета, които плачат. Не помня Кармен да се е разплакала дори веднъж, докато бяхме
гаджета. Всъщно ст не съм сигурен дали Кармен има слъзни канали. Това ме възбуждаше,
защото емоционалните мацки ме плашат.
– Хм… добре ли си? – питам аз.
– Ако това се разчуе, никога няма да го преживея. Ще умра от срам. О, боже, ако го спожа
Питърсън се обади на родителите ми, наистина съм мъртва. Или поне ще ми се иска да съм
мъртва. – Тя продължава да бъбри и да се тресе, сякаш е повредена кола без спирачки.
– Бритни?
– …и мама ще обвини мен. Аз и без това зная, че вината е моя. Но тя ще откачи и тогава ще
се наложи да ѝ обяснявам, и да се надявам, че тя…
Преди да успее да изрече още една дума, аз изкрещявам:
– Бритни! – Момичето ме поглежда толкова сконфузено, че не зная дали да изпитвам жал
към нея, или изумление, че тя продължава да бърбори несвързано и явно не може да спре. – Ти
си тази, която откача – изтъквам очевидното.
Очите ѝ, обикновено чисти и ясни, сега са замъглени и празни, сякаш е някъде другаде.
Тя свежда поглед, по сле го отмества настрани, гледа навсякъде, но не и към мен.
– Не, не откачам. Добре съм.
– Добре си, как ли пък не! Погледни ме.
Тя се колебае.
– Добре съм – повтаря, сега забила поглед в едно от шкафчетата до стената. – Про сто
забрави всичко, което току-що казах.
– Ако не ме погледнеш, ще о ставя кръвта ми да изтече и тогава ще се наложи шибано
кръвопреливане. Погледни ме, по дяволите!
Тя продължава да диша тежко, докато фокусира погледа си в мен.
– Какво? Ако искаш да ми кажеш, че животът ми е извън контрол, вече ми е известно.
– Зная, че не си искала да ме нараниш – уверявам я. – Дори и да си искала, аз навярно си го
заслужавам. – Надявам се, че това ще я успокои и разведри и момичето няма да получи нервен
срив насред коридора. – Знаеш ли, не е престъпление да се греши. Какъв е смисълът да имаш
репутация, ако не можеш да я разваляш от време на време?
– Не се опитвай да ме накараш да се чувствам по-добре, Алекс. Аз те ненавиждам.
– И аз те ненавиждам. А сега, ако обичаш, се отмести от пътя ми, за да не се наложи
портиерът цял ден да чисти кръвта ми. Все пак ми е роднина.
Тя клати глава, без да ми повярва нито за миг, че главният портиер във феърфийлдската
гимназия ми е роднина. Добре де, не ми е точно роднина. Но семейството му живее в
Атенсинго, малко градче, където мама има братовчеди.
Вместо да продължи надолу по коридора, моята партньорка по химия ми отваря вратата
на кабинета на медсестрата. Явно продължава да функционира, въпреки че ръцете ѝ не спират
да треперят.
– Той кърви – вика тя към го спожица Кото, училищната медсестра.
Го спожица Кото ме настанява върху една от кушетките.
– Какво е станало?
Поглеждам към Бритни. Лицето ѝ е сгърчено от тревога, сякаш всеки миг ще хвърля топа.
Моля се богу ангелът на смъртта да изглежда точно така, когато ритна камбаната. С радо ст
ще отида в ада, ако там ме по срещне лицето на Бритни.
– Скобите ми се отвориха – казвам аз. – Нищо о собено.
– И как се случи това? – пита го спожица Кото, докато навлажнява бяла марля с някаква
течно ст и започва да попива кръвта. Аз затаявам дъх, докато щипането отмине. Освен това
нямам намерение да издавам партньорката си, о собено след като се опитвам да я прелъстя.
– Аз го ударих – признава Бритни с пресеклив глас.
Го спожица Кото се обръща слисано.
– Ти си го ударила?
– Случайно – уточнявам. И понятие нямам защо внезапно изпитвам желание да защитя
това момиче, което ме ненавижда и което навярно е готово да се издъни по предмета на
го спожа П., вместо да е моя партньорка.
Плановете ми за Бритни не дават резултат. Единственото чувство, което призна, че
изпитва към мен, е омраза. Но мисълта за Лъки, яхнал моя мотоциклет, е много по-болезнена
от антисептичната гадо ст, която в момента го спожица Кото маже щедро върху раната ми.
Трябва час по-скоро да о стана насаме с Бритни, за да спася честта си и моята хонда. Дали
нервният ѝ срив не означава, че тя всъщно ст не ме мрази? Никога не съм виждал това момиче
да прави нещо, което не е по правилата и 100 процента предварително обмислено. Тя е робот.
Или поне така мислех. Всеки път когато я видя, тя изглежда и се държи като принцеса пред
камера. Кой да подозира, че малко от моята кръв ще я пречупи.
Поглеждам към Бритни. Тя изцяло се е съсредоточила върху моята ръка и манипулациите
на го спожица Кото. Ще ми се да бяхме о станали в библиотеката. Готов съм да се закълна, че
тя беше склонна да продължим с любовните закачки.
Забелязвам, че само при мисълта съм lа tengo dura[61] и то право тук, пред го спожица Кото.
Gracias a Dios[62], че сестрата отиде до шкафа с лекарствата. Къде се дяна този голям учебник
по химия точно когато е най-нужен?
– Хайде да се срещнем в четвъртък след училище. Нали се сещаш, да поработим върху
конспекта – казвам на Бритни поради две причини. Първо, за да спра да си представям как ще
се съблечем голи пред го спожица Кото. И второ, искам Бритни само за себе си.
– В четвъртък съм заета – отвръща тя.
Сигурно с Магарешката муцуна. Очевидно предпочитала е с този репdejo[63] отколкото с
мен.
– Тогава в петък – пробвам аз, макар че навярно не си струва.
Да се пробвам с момиче като Бритни, може сериозно да
скапе самолюбието ми. Въпреки че я хващам в момент, когато е уязвима и ръцете ѝ още
треперят от вида на кръвта ми. Не мога да отрека, че съм манипулативен и арогантен
негодник.
Тя прехапва долната си устна, за която мисли, че е с гланц с неподходящ цвят.
 – И в петък не мога. – Моят войник безславно спуска знамето. – Какво ще кажеш за събота
сутринта? – пита тя. – Можем да се срещнем във феърфийлдската библиотека.
– Сигурна ли си, че ще успееш да ме вмъкнеш в претоварения си график?
– Млъквай. Ще се срещнем там в десет.
– Това е среща – заявявам, докато го спожица Кото, която очевидно подслушва, привършва
с превързването на ръката ми с тъпия бинт.
Бритни събира учебниците си.
– Не е среща, Алекс – подхвърля през рамо.
Грабвам моя учебник и хуквам след нея по коридора. Тя върви сама. От
високоговорителите не се чува музика, което означава, че часът още не е свършил.
– Може и да не е среща, но ти все още ми дължиш една целувка. А аз винаги си събирам
дължимото. – Очите на моята партньорка по химия от замъглени и пусти тутакси се
превръщат в две пламтящи сини факли. Ммм, опасна работа. Смигвам ѝ. – И не се ко си какъв
гланц да си сложиш в събота. И без това ще се наложи да го мажеш отново, след като си
пуснем езици.
15.
Бритни

Едно нещо в този живот е съвсем сигурно – няма да се целувам с Алекс Фуентес.
Благодарение на го спожа Питърсън през цялата седмица бяхме много заети с опити и
нямахме никакво време за разговори, о свен за това, кой да запали бензиновата горелка. Макар
че всеки път когато погледнех към превързаната ръка на Алекс, си спомнях как го ударих.
Опитвам се да не мисля за него, докато си слагам гланц за устни за срещата ми с Колин.
Петък вечер е и ние ще ходим на вечеря и кино.
След като се проверих два и три пъти в огледалото и закопчах на китката си гривната от
“Тифани”, която той ми подари миналата година за годишнината ни, се отправих към задния
двор, където беше сестра ми с физиотерапевта си. Мама, в пухкав розов халат, е излегната на
един шезлонг и чете някакво списание за домашен интериор.
Наоколо цари тишина, като се изключи гласът на физиотерапевта, инструктиращ Шели.
Мама о ставя списанието. Изражението ѝ е намръщено и строго.
– Брит, най-късно до десет и половина да си тук.
– Ние ще ходим на кино от о сем, мамо. Ще се върна веднага, след като свърши филмът.
– Чу какво ти казах. Не по-късно от десет и половина. Ако се налага, ще излезеш преди
края на филма, за да си навреме у дома. Родителите на Колин няма да уважават момиче, което
не спазва вечерния час.
Раздава се входният звънец.
Това навярно е той – казвам.
– По-добре побързай да отвориш. Нали знаеш, че момче като него няма да чака вечно.
Аз тичам към вратата, преди мама да ме изпревари и да направи и двете ни за смях. Колин
стои на прага с десетина червени рози в ръка.
– За теб – подава ми ги той, а аз съм шашната.
Леле! Чувствам се глупаво, задето толкова много мисля за Алекс през по следната седмица.
Прегръщам Колин и го целувам истински, по устните.
– Изчакай да ги натопя във вода – изчуруликвам и отстъпвам, за да влезе.
Тананикам си щастливо, докато вървя към кухнята, вдъхвайки сладкото ухание на цветята.
Докато наливам вода във вазата, се питам дали Алекс някога е купувал цветя на приятелката
си. Той навярно поднася на гаджетата си наточени ножове, в случай че им потрябва надеждно
оръжие, докато са на среща с него. Да съм с Колин, е толкова…
Скучно?
Не. Ние не сме скучни. С него се чувствам в безопасно ст. Удобно. Приятно и уютно.
След като подрязвам краищата на розите и ги подреждам във вазата, откривам Колин да
разговаря любезно с мама във вътрешния двор, нещо, което не ми се ще да прави.
– Готов ли си? – питам.
Колин ме озарява с о слепително бялата си суперусмивка за милион долара.
– Аха.
– Да я върнеш в десет и половина – подвиква след нас мама. Като че ли момиче с вечерен
час е еквивалент на висок морал.
– Разбира се, го спожо Елис – отвръща Колин чинопочитателно.
– Кой филм ще гледаме? – питам, когато вече сме в мерцедеса му.
 – Промяна в плановете. От фирмата на баща ми са о сигурили билети за мача на “Къбс”[64].
В ложа точно зад хоума[65]. Бебче, ще гледаме къбитата!
– Жестоко! Ще успеем ли да се върнем до десет и половина?
Защото не се съмнявам, че мама ще ме чака на вратата.
– Ако няма допълнителни ининги[66]. Да не би майка ти да мисли, че ще се превърнеш в
тиква или нещо подобно?
Аз улавям ръката му.
Не. Про сто, ами не искам да я разстройвам.
– Не се обиждай, но майка ти е странна. Разбира се, тя е МКБИ[67], но е суперчудачка.
Пускам ръката му.
– Пфу! Колин ти току-що нарече мама МКБИ! Това е пълна отврат!
– Стига, Брит. – Той ме стрелва с поглед. – Тя прилича по-скоро на твоя сестра, отколкото
на твоя майка. Много е секси.
Трябва да призная, че мама почти не излиза от фитнеса и тялото ѝ е по-скоро като на
трийсет, отколкото на четиресет и пет годишна. Но ми се струва пълна гнус гаджето ми да
смята мама за секси.
Когато пристигаме на стадион “Ригли”, Колин ме повежда към ложата на баща си. Вътре е
пълно с важни адвокати от известни чикагски юридически фирми. Родителите на Колин ни
поздравяват. Майка му ме прегръща и целува въздуха до бузата ми, преди да се смеси с
о станалите.
Аз наблюдавам как Колин разговаря с хората наоколо. Чувства се като у дома си, като риба
във вода. Ръкува се, усмихва се широко и се смее на вицовете на всички, независимо дали са
забавни, или не.
– Искаш ли да седнем на онези места? – пита ме той, когато отново ме повежда към
ложата, след като сме купили хотдози и безалкохолни от бара. – Надявам се следващото лято
да ме приемат на стаж в “Харис, Лундсторм и Уолас” – шепне ми доверително, – затова
трябва да пообщувам малко с тези хора.
Когато го сподин Лундсторм се появява до нас, Колин превключва на делова вълна. Аз го
наблюдавам с възхищение как разговаря с го сподин Лундсторм, все едно са стари приятели.
Гаджето ми действително умее да общува с лекота и да очарова събеседниците си.
– Чувам, че искаш да поемеш по стъпките на баща си – подема го сподин Лундсторм.
– Да, сър – отвръща Колин и двамата започват да обсъждат футбол, акции и всичко, което
хрумва на Колин, за да накара го сподин Лундсторм да говори.
Меган се обажда на мобилния и аз я о сведомявам за мача. Двете си бъбрим, докато аз
чакам Колин да свърши разговора с го сподин Лундсторм. Тя ми казва, че си прекарала супер в
новия клуб “Мистик”, където пускали тийнейджъри под двайсет и една. Твърди, че на двете
със Сиера много ще ни хареса.
При седмия ининг двамата с Колин ставаме и запяваме химна на северноамериканския
бейзбол “Таке Ме Оut the Ball Game. Пеем абсолютно фалшиво, но това няма значение, защото
хилядите фенове на “Къбс” пеят не по-малко фалшиво. Хубаво ми е да съм с Колин и да се
забавляваме заедно. Започвам да мисля, че се отнасям твърде критично към нашите
отношения.
В десет без петнайсет се обръщам към Колин и му казвам, че трябва да тръгваме, въпреки
че мачът не е свършил.
Той взема ръката ми в своята. Аз мисля, че се кани да се извини на го сподин Лундсторм и
да му съобщи, че се налага да тръгваме. Но в този момент го сподин Лундсторм вика
го сподин Уолас.
Докато минутите се нижат, започвам да се изнервям. У дома и без това е до статъчно
напрегнато. Не желая аз да влошавам още повече обстановката.
– Колин… – промърморвам и стискам ръката му.
В отговор той ме прегръща през раменете.
– Извинете, но Колин трябва да ме закара у дома – о смелявам се да кажа аз в началото на
деветия ининг, когато вече минава десет.
Го сподин Уолас и го сподин Лундсторм му стискат ръката, по сле аз го повличам към
вратата.
– Брит, знаеш ли колко е трудно да спечелиш стажантско място в “Х,Л & У”?
– В този момент не ме е грижа. Колин, трябва да си бъда у дома в десет и половина.
– Е, ще си бъдеш в единайсет. Кажи на майка си, че сме заседнали в трафика.
Колин не знае каква става мама, когато изпадне в едно от онези свои настроения. Слава
богу, че избягвам да го каня често у дома, а когато идва, се задържа не повече от няколко
минути. Той няма представа каква е мама, когато ми е ядо сана.
Спираме на алеята за коли пред нас не в единайсет, а почти в единайсет и половина. Колин
все още е въодушевен от възможно стта да стажува в “Х,Л & У”, докато слуша коментара за
мача по радио WGN.
– Трябва да вървя – казвам му и се навеждам за бърза целувка.
– Остани поне още няколко минути – шепне той в устните ми. – Имам чувството, че от
цяла вечно ст не сме се гушкали. Липсваш ми.
– И ти на мен. Но вече е късно. – Стрелвам го извинително с поглед. – Ще имаме още
много вечери насаме.
– Надявам се да е по-скоро.
Крача към къщата и се подготвям за предстоящата сцена. Както очаквах, мама стои в
преддверието, скръстила ръце пред гърдите.
– Закъсня.
– Зная. Съжалявам.
– Какво си мислиш, че измислям произволни правила, за да те тормозя?
– Не.
Тя въздъхва.
– Мамо, наистина съжалявам. Вместо на кино, ходихме на мач на “Къбс” и заседнахме в
трафика.
– На мач на “Къбс”? Чак в града? Можеха да ви нападнат.
– Нищо не се случи, мамо.
– Ти мислиш, че знаеш всичко, Брит, но далеч не е така. Сега можеше да лежиш мъртва на
някоя улица в града, а аз да мисля, че си на кино. Провери си чантата, за да видиш дали не
липсват пари, или паспортът ти.
Само за нейно спокойствие отварям чантата си и проверявам съдържанието на
портмонето. Вадя паспорта и парите.
– Ето, всичко е тук.
– Смятай, че този път си имала късмет.
– Аз винаги съм много внимателна, когато ходя в града мамо. Освен това Колин беше с
мен.
– Не се нуждая от извинения, Брит. Не можеше ли да ми се обадиш и да ми кажеш за
промяната в плановете ви и че закъснеете?
За да ми крещи по телефона, а по сле още веднъж, когато се прибера? За нищо на света. Но
не мога да ѝ го кажа.
– Не се сетих – промърморвам.
– Ти изобщо някога мислиш ли за това семейство? Светът не се върти само около теб,
Бритни.
– Зная, мамо. Обещавам, че следващия път ще се обадя. Уморена съм. Може ли да си
лягам?
Тя ме отпраща с махване на ръката.

***

В събота сутринта се събуждам от виковете на мама. Отмятам завивките, скачам от

леглото и тичам надолу по стълбите, за да видя за какво е цялата тази врява.
Шели е в инвалидната си количка, която е избутана до кухненската маса. Лицето,
тениската и панталонът ѝ са изплескани с храна. Прилича на малко дете вместо на
двайсетгодишна.
– Шели, ако още веднъж направиш подобно нещо, отиваш в стаята си! – крещи мама,
по сле по ставя купата със смляна храна пред нея.
Шели я събаря на пода. Мама ахва, сетне присвива очи към сестра ми.
– Аз ще се оправя – казвам и се спускам към Шели.
Мама никога не удря сестра ми. Но е раздразнена до крайно ст и в такива случаи от думите
ѝ боли повече от всякакви удари.
– Не я глези, сякаш е бебе, Бритни – процежда през зъби мама. – Ако не яде, ще я хранят с
тръбичка. Как ще ти хареса това?
Ненавиждам, когато тя прави така. Започва да описва най-зловещите сценарии, вместо да
се опита да разбере какво не е наред и да го оправи. Когато сестра ми ме поглежда, виждам
объркване и отчаяние в очите ѝ.
Мама сочи пръст към Шели, по сле към храната на пода.
– Ето защо от месеци не съм те водила на ресторант – заявява.
– Мамо, престани – умолявам я. – Не е нужно да се налива масло в огъня. Тя и без това е
разстроена. Защо още повече да влошаваме положението?
– А някой мисли ли за мен?
Напрежението в мен започва да расте – тръгва от вените и се разпро стира до върховете на
пръстите на ръцете и краката ми. Кипи и избухва с такава сила, че повече не мога да го
удържам в себе си.
– Тук не става дума за теб! Защо винаги всичко се свежда до това, как ще се отрази върху
теб? – избухвам аз. – Мамо, не виждаш ли, че тя страда… вместо да ѝ крещиш, защо не
отделиш малко време, за да разбереш какво не е наред?
Без да мисля, грабвам една кърпа и коленича до Шели. Започвам да бърша панталона ѝ.
– Бритни, недей! – изпищява мама.
Аз не я слушам. А би трябвало, защото преди да успея да се отдръпна, пръстите на Шели
се вкопчват в ко сата ми и тя започва да дърпа. Силно. Сред цялата тази суматоха бях
забравила за новата приумица на Шели да дърпа ко си.
– Оу! – про стенвам. – Шели, моля те, престани! – опитвам се да се протегна и да натисна
кокалчетата ѝ, както ни каза да правим лекарят в такива случаи, за да я накарам да разтвори
пръсти, но напразно. Аз съм в неудобна поза, свита в краката на сестра ми, с извито настрани
тяло. Мама ругае, навсякъде летят пръски храна и имам чувството, че скалпът ми пламти.
 Шели не разхлабва хватката си, макар че мама се опитва да издърпа пръстите ѝ от ко сата
ми.
– Кокалчетата, мамо! – викам аз, напомняйки ѝ съветите на доктор Миър. По дяволите,
колко ли ко са е отскубнала? Имам чувството, че половината ми глава вече е плешива.
След моето напомняне, мама навярно е натиснала до статъчно силно кокалчетата на Шели,
защото тя пуска ко сата ми. Или е това, или сестра ми вече е отскубнала това, което е хванала.
Свличам се на пода и ръката ми машинално се стрелва към главата.
Шели се усмихва.
Мама се мръщи.
В моите очи запарват сълзи.
– Веднага ще я заведа при доктор Миър – отсича мама и клати глава към мен, и аз
разбирам, че тя обвинява мен, задето ситуацията е излязла от контрол. – Това продължи
до статъчно дълго. Бритни, вземи колата на баща си и иди да го вземеш от летище О’ Хеър.
Самолетът му ще кацне в единайсет. Поне с това можеш да помогнеш.
16.
Алекс

Чаках в библиотека цял час. Добре де, час и половина. До десет седях на една от
бетонните пейки отвън. В десет влязох вътре и започнах да разглеждам таблото с обявите,
преструвайки се, че се интересувам от предстоящите мероприятия в библиотеката. Не исках
да изглеждам прекалено нетърпелив да видя Бритни. В единайсет без петнайсет седнах на
един от диваните в Юношеския отдел и започнах да чета учебника по химия. Добре де,
погледът ми прескачаше по страниците, но не виждах думите.
Вече е единайсет. Къде е тя?
Бих могъл про сто да отида да се помотая с приятелите си. По дяволите, наистина е най-
добре да отида да се по-шляя с аверите си. Но изпитвам непреодолимо желание да разбера
защо Бритни ми върза тенекия. Казвам си, че това е наранено самолюбие, но дълбоко в душата
си съм разтревожен за нея.
Тя намекна, когато си изпусна нервите пред кабинета на медсестрата, че майка ѝ не е
кандидат за приза “Най-добра майка на годината”. Нима Бритни не о съзнава, че вече е на
о семнайсет и може да напусне дома си, ако пожелае? Ако положението е толкова лошо, защо
още стои там?
Защото родителите ѝ са богати.
Ако аз напусна сега дома си, новият ми живот няма да е много по-различен от
до сегашния. Но за едно момиче, което живее в северната част, липсата на дизайнерски кърпи
и прислужница да чисти след теб, сигурно ще е по-лошо от смъртта.
Писна ми да вися тук и да чакам Бритни. Ще отида у тях и ще разбера защо ме прати за
зелен хайвер. Без повече да се замислям, аз се мятам на мотоциклета и отпрашвам към
северната част. Зная къде живее тя… в абсурдно голямата бяла къща с колони отпред.
Паркирам мотоциклета на алеята за коли и натискам на входния звънец. Прокашлям се, за
да не се задавя с думите. Мierda[68] какво ще ѝ кажа? И защо се чувствам толкова неуверен,
като че ли тя ще ме оценява, а аз искам да я впечатля?
Никой не отговаря. Натискам отново звънеца.
Къде е слугата или икономът, за да отвори вратата, когато се налага? Тъкмо се каня да се
откажа и да се наругая с какво-мамка-му-търсиш-тук, когато вратата се отваря. Пред мен
застава по-възрастна версия на Бритни. Очевидно майка ѝ. Когато ме поглежда отблизо,
лицето ѝ разочаровано се смръщва в презрителна гримаса.
– С какво мога да ви помогна? – пита тя надменно. Явно очаква да съм част от някой
градинарски екип или някой, който ходи от врата на врата да тормози почтените граждани. –
В този район не се допускат търговски пътници.
– Аз, хм, не продавам нищо. Казвам се Алекс. Про сто искам да зная дали Бритни, хм, си е у
дома?
О, супер. Сега пък мънкам това “хм” на всеки две секунди.
– Не. – Леденият ѝ отговор е в тон с погледа ѝ.
– А знаете ли къде е тя?
Го спожа Елис притваря вратата, навярно за да не надникна вътре и да видя ценно стите им,
и да се изкуша да ги открадна.
– Не давам информация за местонахождението на дъщеря си. А сега, ако ме извините –
процежда тя и тръшва вратата в лицето ми.
Аз о ставам да стоя отпред като пълен репdejо. Напълно е възможно Бритни да се е скрила
зад вратата, инструктирайки майка си да се отърве от мен. Нищо чудно да си играе игри с
мен.
А аз мразя игри, които не мога да спечеля.
Вървя към мотоциклета си с подвита опашка, питайки се дали да се чувствам като
сритано пале, или побеснял питбул.
17.
Бритни

– Кой е Алекс?
Това е първото, което ме пита мама, след като се прибирам у дома с татко от летището.
– Едно момче от училище, което ми е партньор в час по химия – отговарям бавно. Чакай
малко. – Откъде знаеш за Алекс?
– Беше тук, след като ти замина за аерогарата. Отпратих го.
Сякаш мозъкът ми се пробужда и реално стта ме цапардо сва по главата.
О, не!
Забравих да се срещна тази сутрин с Алекс.
Заглождва ме вина, когато си мисля за него как ме чака пред библиотеката.
Съмнявах се, че той ще се появи, а сега се оказва, че аз го подведох. Той сигурно е бесен.
Уф, чувствам се гадно.
– Не желая това момче да приближава къщата – заявява мама. – Съседите ще започнат да
приказват за теб.
Също както за сестра ти – сигурна съм, че си мисли.
Надявам се някой ден да живея на място, където няма да е нужно да се тревожа за
съседските клюкари.
– Добре.
– Не можеш ли да смениш партньора си?
– Не.
– Опита ли?
– Да, мамо. Опитах. Го спожа Питърсън отказва всякаква смяна на партньори.
– Може би не си била до статъчно настойчива. В понеделник ще се обадя в училище и ще
ги накарам да…
Насочвам вниманието си към нея, пренебрегвайки пронизващата болка, пулсираща на тила
ми, там, откъдето моята сестра отскубна кичур от ко сата ми.
– Мамо, ще се оправя. Не искам да се обаждаш в училище, сякаш съм двегодишно
момиченце.
– Онова момче Алекс ли те научи да разговаряш неуважително с майка си? Изведнъж
започваш да ми отговаряш само защото си партньорка с онова момче?
– Мамо…
Иска ми се татко да е тук, за да се намеси. Но след като се прибрахме у дома, той отиде
направо в кабинета си, за да провери имейлите си. Ще ми се татко да поеме ролята на съдия,
вместо да седи като зрител на страничната скамейка.
– Защото, ако започнеш да се мотаеш в компанията на такива боклуци, хората ще започнат
да смятат теб за боклук. Не за това сме те отгледали и възпитали с баща ти.
О, не. Започва и лекцията. По-скоро ще ям сурова риба, заедно с люспите и
вътрешно стите, отколкото да слушам това точно сега. Разбирам подтекста на думите ѝ. Шели
не е съвършена, затова аз трябва да съм.
Поемам дълбоко дъх, опитвайки се да се успокоя.
– Мамо, разбрах те. Извинявай.
– Аз само се опитвам да те защитя, а ти се държиш толкова грубо и пренебрегваш
съветите и помощта ми.
– Зная. Извинявай. Какво каза доктор Миър за Шели?
– Той иска да я водим при него два пъти седмично, за да ѝ направят някакви изследвания.
Ще ми е нужна помощта ти за това.
Не ѝ изтъквам правилата на го спожа Смол отно сно отсъствието от тренировки, защото
няма смисъл да се дразним допълнително. Освен това искам да разбера защо напо следък
Шели се държи толкова агресивно… дали зад изблиците ѝ се крие нещо по-сериозно.
Слава богу, телефонът звъни и мама се обръща, за да го вдигне. Аз бързам да отида в
стаята на Шели, преди мама да ме е извикала обратно, за да продължим дискусията. Шели
седи до специалния си компютър в стаята си и пише нещо на клавиатурата.
– Хей – поздравявам аз.
Шели вдига глава. Не се усмихва.
Искам тя да знае, че не съм ѝ сърдита, защото разбирам, че не е искала да ми причини
болка. Възможно е Шели сама да не о съзнава причините за това свое поведение.
– Искаш ли да поиграем на дама?
Тя клати глава.
– Да погледаме телевизия?
Ново поклащане.
– Искам да знаеш, че не ти се сърдя. – Приближавам я, като внимавам да не може да
до стигне ко сата мис ръце, и я разтривам нежно по гърба. – Знаеш, че те обичам, нали?
Никакъв отговор, никакво кимване, никакъв звук. Нищо.
Присядам на ръба на леглото и я гледам как играе на компютъра. От време на време казвам
по нещо, за да знае, че съм тук. Тя може сега да не се нуждае от мен, но толкова ми се иска да
не е така. Защото зная, че ще дойде време, когато ще съм ѝ нужна, а няма да съм тук. Това ме
плаши.
Малко по-късно о ставям сестра си и отивам в стаята си. Ровя се в директорията на
гимназията “Феърфийлд”, за да открия телефонния номер на Алекс.
Отварям мобилния си и набирам номера.
– Ало? – отговаря момчешки глас.
Поемам дълбоко дъх.
– Здравей, Алекс там ли е?
– Няма го.
– Quien еs?[69] – чувам гласа на майка му някъде от дъното на стаята.
– Кой се обажда? – пита момчето.
Осъзнавам, че беля лака на нокътя си, докато говоря.
– Бритни Елис, приятелка на Алекс от училище.
– Това е Бритни Елис, приятелка на Алекс от училище – докладва момчето на майка си.
– Тоmа еl тепsaje[70] – чувам я да казва.
– Ти новото му гадже ли си? – интересува се момчето.
Чувам тупване, по следвано от “Ох!”, по сле той казва:
– Да му предам ли нещо?
– Кажи му, че се е обаждала Бритни. Номерът ми е…
18.
Алекс

В момента стоя в склада, където “Кървавите латино си” обичат да прекарват вечерите.
Току-що изпуших втората или третата цигара – спрях да ги броя.
– Пийни малко бира и не бъди толкова сдухан – казва Пако и ми подхвърля кутия
“Корона”.
Разказах му как Бритни ми върза тенекия тази сутрин, а той само поклати глава, сякаш е
трябвало да съм по-умен и печен, а не да се завличам в северната част.
Улавям бирата с една ръка, но му я хвърлям обратно.
– Qие tienes, еse?[71] да не би пиячката да не е до статъчно добра за теб? – Това е Хавиер,
навярно най-тъпият от “Кървавите латино си”. Еl buеу[72] може да контролира пиенето си
също толкова, колкото и наркотиците, което не е никак много.
Слагам го на мястото му само с поглед, без да кажа нито дума.
– Шегувам се, човече – мънка завалено пияният Хавиер.
Никой не смее да се заяжда с мен. Още през първата ми година като член на “Кървавите
латино си” в схватка с противникова банда доказах на какво съм спо собен.
Като малко дете мислех, че мога да спася света… или поне да спася семейството си.
Никога няма да членувам в банда, казвах си, когато станах до статъчно голям, за да вляза в
някоя. Ще защитавам тi familia[73] с двете си ръце. В южната част на Феърфийлд или си един
от бандата, или си против тях. Тогава имах мечти за бъдещето; измамни мечти, че мога да
стоя далеч от бандите и пак да закрилям семейството си. Но онези мечти умряха заедно с
бъдещето ми в нощта, когато баща ми беше застрелян на пет метра от мен. Тогава бях на
шест.
Когато стоях там, надвесен над тялото му, виждах единствено червеното петно,
разпро стиращо се отпред върху ризата му. Приличаше ми на око на бик, само дето ставаше
все по-голямо и по-голямо. Следващото, което помня, беше как той въздъхна и всичко
свърши.
Моят баща беше мъртъв.
Не го доко снах. Бях твърде изплашен. През следващите дни не изрекох нито дума. Казаха,
че е от шока и мозъкът ми не може да приеме случилото се. Те бяха прави. Дори не си
спомням как изглеждаше човекът, застрелял баща ми. Не можех да потърся възмездие за
убийството на татко, макар че всяка нощ превъртах в главата си момента на изстрела,
опитвайки се да сглобя парчетата. Ако можех да си спомня, мръсникът щеше да си плати.
Но днес споменът е съвсем ясен. Как стоя пред майката на Бритни, а тя се мръщи гнусливо
насреща ми… неща, които искам да забравя, завинаги са заседнали в мозъка ми като
издълбани.
Пако преполовява бирата си на една глътка, без да го е грижа, че се стича от ъгълчетата на
устата му и по ризата.
– Знаеш ли, май Кармен наистина те е повредила – казва ми Пако, когато Хавиер се обръща
да говори с другите момчета.
– И защо смяташ така?
– Ти не вярваш на момичетата. Да вземем например Бритни Елис…
Изругавам ядно.
 – Пако, размислих, хвърли ми онази “Корона”. – След като я улавям и я пресушавам,
смачквам празната кутия в стената.
– Може и да не искаш да ме слушаш, Алекс, но ще ти се наложи, независимо дали си пиян,
или не. Твоята цапната в устата секси бивша латино приятелка, дето обича да прави смучки,
ти е забила нож в гърба. Затова сега ти правиш обратен завой и се опитваш да си го върнеш,
като забиваш нож в гърба на Бритни.
Аз слушам неохотно Пако, докато грабвам друга бира.
– Наричаш моята партньорка по химия “обратен завой”?
– Аха. Но този път ще ти се върне и яко ще загазиш, защото ти наистина харесваш
момичето. Признай си.
Нищо не искам да признавам.
– Искам я само заради баса.
Пако се смее толкова силно, че се препъва и се озовава на пода на склада. Сочи към мен все
още с кутията бира в ръка.
– Ти, приятелю, толкова си се изпедепцал в умението да лъжеш себе си, че сам започваш
да вярваш на глупо стите, които излизат от устата ти. Онези две момичета са пълни
противоположно сти, човече.
Вземам още една бира. Докато я отварям, мисля за различията между Кармен и Бритни.
Кармен има секси, тъмни, загадъчни очи. Очите на Бритни изглеждат невинни, толкова
прозрачно сини, че сякаш можеш да видиш през тях. Дали ще о станат такива, докато я любя?
Мамка му. Да я любя? Какво, по дяволите, ме прихваща, че да мисля за Бритни и любов в
едно изречение? Май сериозно откачам.
Прекарвам следващия половин час да се наливам с колкото може повече бира. Вече се
чувствам толкова добре, че не мисля… за нищо.
– Искаш ли да купонясваме на плажа “Дануд”? – прониква познат женски глас през
пелената на вцепенението ми.
Взирам се в две шоколадови очи. Въпреки че мозъкът ми е замъглен и ми се вие свят, все
още мога да разбера, че шоколадовото е противоположно на синьото. Не искам синьо.
Синьото ме обърква твърде много. Шоколадовото е про сто и с него е по-лесно да се оправя.
Тук нещо не е наред, но не мога да определя какво по-точно. И когато шоколадовите
устни завладяват моите, не ми пука за нищо, о свен да изтрия синьото от съзнанието си.
Въпреки че помня колко горчив може да е шоколадът.
– Si – отвръщам, когато устните ми се отделят от нейните. – да купонясваме. Vатоз а
gоzаr![74]
Един час по-късно стоя до кръста във водата. Изпълнен съм с желание да бъда пират и да
отплавам към самотни морета. Разбира се, в едно далечно ъгълче на помътеното ми съзнание,
о съзнавам, че погледът ми се рее над водите на езерото Мичиган, а не над океанските вълни.
Но в момента не мога да мисля ясно и да бъда пират, ми се струва идеална възможно ст.
Никакво семейство, никакви тревоги, никой с руса ко са и сини очи не се взира гневно в мен.
Ръце като пипала на октопод се обвиват около кръста ми.
– За какво мислиш, поvio?[75]
– Да стана пират – мърморя на октопода, който току-що ме е нарекъл свой любим.
Вендузите на пипалата на октопода засмукват в страстна целувка гърба ми, по сле се
придвижват към лицето ми. Вместо да съм изплашен, се наслаждавам на усещането. Познавам
този октопод, тези пипала.
– Ти ще бъдеш пират, а аз – русалка. Ти ще ме спасиш.
Някак си ми се струва, че аз съм този, който трябва да бъде спасен, защото усещам как тя
ме поглъща с целувките си.
– Кармен – казвам на октопода с кафявите очи, превърнал се в секси русалка, внезапно
о съзнавайки, че съм пиян, гол и стоя до кръста насред водата в езерото Мичиган.
– Шшт, забрави и се наслаждавай.
Кармен ме познава до статъчно добре, за да ме накара да забравя реалния живот и да ми
помогне да се отдам на фантазията. Ръцете ѝ и тялото ѝ са обвити около мен. Тя е безтегловна
във водата. Ръцете ми намират местата, където вече са били, и тялото ми се притиска към
познатите форми, но фантазията не идва. И когато поглеждам отново към брега, отгласът от
шумните пиянски викове на приятелите ми напомнят, че не сме сами. Моят октопод/русалка
обича да има публика.
Аз – не.
Сграбчвам ръката на русалката и я тегля към брега.
Не обръщам внимание на подвикванията на приятелите ми и казвам на моята русалка да се
облече, докато нахлузвам джинсите си. Когато вече сме облечени, отново хващам ръката ѝ и
двамата се промъкваме между тайфата, за да намерим свободно място.
Облягам се на голяма скала и изпъвам крака. Бившата ми приятелка ме възсяда, сякаш
никога не сме скъсвали и тя никога не ми е изневерявала. Чувствам се притиснат, уловен в
капан.
Тя всмуква от нещо по-силно от цигара и ми го подава. Поглеждам малкия джойнт.
– Не е с амфетамини, нали? – питам.
До статъчно съм замотан от бирата и марихуаната, че най-малкото, което искам, е
наркотик в кръвта. Целта ми е да притъпя чувствата си, а не да умра.
Тя притиска устни до моите.
– Това е само Акапулко Голд [76], поvio.
Може би ще ми помогне да изтрия завинаги спомените и ще ме накара да забравя за
стрелби, бивши гаджета и басове да правя як секс с момиче, което ме смята за измета на
земята.
Вземам джойнта от ръката ѝ и всмуквам дълбоко.
Ръцете на моята русалка се плъзгат по гърдите ми.
– Аз мога да те направя щастлив, Алекс – шепне тя, толкова близо, че усещам в дъха ѝ
миризмата на алкохол и тоta. Или може би се разнася от мен. Не съм сигурен. – Дай ми още
един шанс.
Аз съм надрусан и пиян и мислите ми са объркани. И когато картината на прегърнатите
Бритни и Колин вчера в училище изплува в съзнанието ми, аз притеглям Кармен към гърдите
си.
Не се нуждая от момиче като Бритни
Нуждая се от жарката, чувствена Кармен, моята малка лъжлива русалка.
19.
Бритни

Убедих Сиера, Дъг, Колин, Шейн и Дарлин тази вечер да отидем в клуб “Мистик”, за който
ми каза Меган. Намираше се на плажа в Хайланд Гроув. Колин не обича да танцува, затова аз
танцувах с о станалите от тайфата и дори с един тип, на име Трой, който се оказа невероятен
танцьор. Мисля, че научих от него няколко движения и стъпки, които мога да покажа в
мажоретния отбор.
Сега сме в къщата на Сиера и се отправяме към частния плаж зад нея. Мама знае, че ще спя
у най-добрата ми приятелка, така че няма нужда да се тревожа дали ще се прибера навреме.
Докато двете със Сиера разстиламе одеяла на пясъка, Дарлин се мотае зад нас около
момчетата, които разтоварват бири и бутилки вино от багажника на колата на Колин.
– Миналия уикенд с Дъг правихме секс – изтърсва Сиера.
– Сериозно?
– Аха. Зная, че исках да изчакам, докато отидем в колежа, но про сто се случи. Родителите
му бяха извън града, ние отидохме у тях, едното доведе до другото и про сто го направихме.
– Леле. И как беше?
– Не зная. Ако трябва да съм честна, беше малко странно. Но след това той наистина беше
много нежен, не спираше да ме пита дали съм добре. А през нощта дойде у дома и ми донесе
трийсет червени рози. Наложи се да излъжа нашите, че са за годишнината ни. Не можех да
призная, че цветята са в чест на изгубената ми девствено ст. Ами вие двамата с Колин, докъде
стигнахте?
– Колин иска да правим секс – доверявам ѝ.
– Всяко момче над четиринайсет иска да прави секс – отбелязва тя. – Про сто това им е
работата.
– Аз про сто… не искам. Поне не сега.
– Тогава твоята работа е да кажеш “не” – отговаря тя, като че ли е толкова лесно. Сиера
вече не е девственица, тя е казала “да”. Защо на мен ми е толкова трудно да кажа също “да”?
– Откъде да зная кога е дошло подходящото време?
– Дяволски съм сигурна, че тогава няма да ме питаш за това. Предполагам, че когато
наистина си готова, ще го направиш без колебание или въпро си. Ние знаем, че не искат секс.
От теб зависи дали ще го позволиш. Или не. Слушай, първия път не беше забавно, нито лесно.
Беше някак си мокро и през повечето време се чувствах глупаво. Да не се срамуваш от
грешките, да си напълно открита и уязвима – това е, което го прави красиво и специално,
щом си с любимия човек.
Затова ли не искам да го направя с Колин? Може би дълбоко в сърцето си не го обичам
толкова много, колкото съм мислела. Дали изобщо съм спо собна да обичам някого толкова
силно, че да бъда напълно открита и уязвима? Наистина не зная.
– Днес Трей е скъсал с Дарлин – шепне ми Сиера. – Започнал е да излиза с някакво момиче
от общежитието.
Преди не съм изпитвала жал към Дарлин, но сега ми е мъчно за нея. Особено след като тя
направо разцъфтява от вниманието на момчетата. То подхранва самочувствието ѝ. Не е чудно,
че тази вечер не се отделя от Шейн.
Наблюдавам как момчетата и Дарлин приближават и разстилат още одеяла на плажа.
Дарлин сграбчва Шейн за тениската и го влачи настрани.
– Да отидем да се погушкаме – казва му тя.
Шейн, с къдравата си кестенява ко са, изглежда повече от щастлив да се отзове на
поканата ѝ.
Аз я дръпвам от него, навеждам се към нея и ѝ шепна, така че само тя да чуе:
– Не се сваляй с Шейн.
– И защо не?
– Защото ти не го харесваш като мъж. Не го използвай. Нито пък му позволявай той да те
използва.
Дарлин ме отблъсква.
– Ти наистина имаш малоумно възприятие на реално стта, Брит. Или искаш да изтъкнеш
несъвършенствата на всички о станали, за да о станеш Кралицата на съвършенството.
Това не е честно. Не искам да изтъкна недо статъците ѝ, но ако виждам, че е поела по пътя
на саморазрушението, не ли мой дълг като нейна приятелка да я спра?
Може би не. Ние сме приятелки, но не сме чак толкова близки. Единствената ми близка
приятелка, която допускам до себе си, е Сиера. Как се о смелявам да давам съвет на Дарлин,
когато няма да приема такъв от нея?
Сиера, Дъг, Колин и аз седим върху одеялата и разговаряме за футболния мач край огъня,
който запалихме от пръчки и стари дървени парчета.
Смеем се, спомняйки си пропуснатите голове, и имитираме футболния треньор, който
крещи на играчите от страничната линия. Лицето му почервенява и когато наистина е ядо сан,
от устата му хвърчат слюнки, докато вика с цяло гърло. Играчите се стараят да стоят по-
далеч от него, за да не ги опръска. Дъг страхотно го имитира.
Хубаво е да седя тук с моите приятели и Колин и за известно време да забравя за
партньора ми по химия, който напо следък е обсебил мислите ми.
След известно време Сиера и Дъг се отправят на разходка, а аз се облягам на Колин.
Танцуващите пламъци о светяват пясъка около нас, придавайки му призрачно сияние. Въпреки
съвета ми, Дарлин и Шейн явно са се уединиш някъде заедно за вечерта и още не са се
върнали.
Аз грабвам една бутилка “Шардоне”, която момчетата са донесли. Момчетата пият бира, а
ние, момичетата, вино, защото Сиера ненавижда вкуса на бирата. Поднасям бутилката към
устните си и я доизпивам. Чувствам се замаяна, но навярно трябва да изпия цяла бутилка, за да
се почувствам напълно о свободена.
– Липсвах ли ти през това лято? – мърморя аз и се притискам до Колин, който гали ко сата
ми. Сигурно е ужасно разрошена. Ще ми се да съм толкова пияна, че да не ми пука.
Колин улавя ръката ми и я слага върху чатала си. Издава тих, страстен стон.
– Да – мълви във врата ми. – Много.
Когато отдръпвам ръката си, неговите ръце се увиват като змии около гърдите ми. Той ги
стиска, сякаш са водни балони. До сега никога не съм се противила на доко сването на Колин,
но сега изпитвам раздразнение и ми става неприятно от шарещите му ръце. Изтръгвам се от
прегръдката му.
– Какво става, Брит?
– Не зная. – И наистина не зная. Откакто започнахме училище, отношенията ни с Колин са
някак обтегнати. А мислите за Алекс не спират да бомбардират главата ми, което ме дразни
най-много от всичко. Протягам ръка и грабвам една бира. Чувствам се притисната – казвам на
гаджето си, докато отварям кутията и отпивам глътка бира. – Не може ли про сто да по седим
тук, без да се целуваме и опипваме?
 Колин издава дълга, драматична въздишка.
– Брит, искам да го направим.
Опитвам се да пресуша кутията на един дъх, но в крайна сметка част от бирата се излива
от устата ми
– Имаш предвид сега! Когато нашите приятели могат да ни видят, ако се обърнат?
– Защо не? Чакахме до статъчно дълго.
– Не зная, Колин – отвръщам, наистина изплашена от този разговор, макар да знаех, че
рано или късно, този момент ще настъпи. – Предполагам… мислех, че ще се случи някак по-
непринудено.
– Какво може да е по-непринудено да го направим навън, на плажа?
– Ами презервативи?
– Няма да свърша в теб.
Това не прозвуча никак романтично. Ще съм ужасена през цялото време и ще се
притеснявам да не забременея. Не така си представях първия път.
– Да се любим, означава много за мен.
– За мен също. Затова нека го направим.
– Имам чувството, че през това лято си се променил.
– Може би е така – заявява той отбранително. – Може би съм о съзнал, че нашата връзка
трябва да е по-пълноценна. Го споди, Брит. Къде се е чуло и видяло да има девствени
зрело стници? Всички си мислят, че вече сме го правили, така че защо наистина да не го
направим? Мамка му, ти дори позволи на онзи Фуентес да си мисли, че може да се намъкне в
гащите ти.
Сърцето ми избумтява в гърдите.
– Ти мислиш, че по-скоро ще спя с Алекс, отколкото с теб? Питам и очите ми се наливат
със сълзи. Не зная дали алкохолът ме прави прекалено емоционална, или е, защото думите му
улучват целта. Партньорът ми по химия изцяло е завладял мислите ми. Ненавиждам се заради
това, ненавиждам и Колин в този миг, задето го изрече на глас.
– А какво ще кажеш за Дарлин? – нападам го и се оглеждам, за да се убедя, че тя не ни
чува. – Вие двамата приличате на влюбена двойка в час по химия.
– Стига, Брит. И какво от това, че някакво момиче ми обръща внимание в час по химия?
Очевидно ти не го правиш, защото си твърде заета да спориш с Фуентес. Всички знаят, че
това е любовна прелюдия.
– Какво става? – пита Сиера, появявайки се с Дъг иззад голям камък.
– Нищо – отвръщам. Изправям се със сандали в ръка. – Прибирам се у дома.
Сиера грабва чантата си.
– Идвам с теб.
– Не. – Най-по сле се чувствам до статъчно о свободена и замаяна. Сякаш съм се отделила
от тялото си и искам да преживея всичко сама. – Не искам и не се нуждая от никого. Ще се
разходя.
– Тя е пияна – обявява Дъг, загледан в празната бутилка вино и бирената кутия до мен.
– Не съм – отвръщам. Грабвам друга бира, отварям я и тръгвам край брега. Сама. Съвсем
сама. Както и трябва да бъде.
– Не искам да те о ставям сама! – крещи Сиера след мен.
– Про сто в момента наистина не желая компания. Трябва да помисля и да си изясня някои
неща.
– Брит, върни се тук! – вика Колин, но не става.
Не му обръщам внимание.
 – Не отивай по-далеч от четвъртия пристан! – предупреждава ме Сиера. – Не е безопасно.
Безопасно, безопасно. И какво, ако ми се случи нещо? На Колин му е все едно. Както,
между другото, и на родителите ми.
Затварям очи и усещам как краката ми потъват в пясъка, вдишвам свежия въздух на
езерото Мичиган, прохладният вятър гали лицето ми и аз отпивам от бирата. Забравям за
всичко, о свен за пясъка и бирата, и продължавам да вървя, като от време на време спирам
само за да погледна тъмната вода и сияещия лунен лъч, който сякаш я разсича надве.
Минавам два пристана. Или може би три. Както и да е, не съм далеч от нашата къща.
Около километър. Когато стигна до следващия изход от плажа, ще изляза на улицата и ще
тръгна към къщи. Не ми е за пръв път да извървявам това разстояние.
Но пясъкът толкова приятно се процежда между пръстите ми, сякаш стъпвам по онези
меки възглавници, пълни с бобени шушулки. Някъде отпред се чува музика. Аз обичам музика.
Затварям очи, тялото ми се поклаща в ритъма на непозната песен.
Не зная колко далеч съм вървяла и танцувала, докато смехът и гласове, говорещи нещо на
испански, не ме приковават на място. Хората насреща ми но сят бандани в червено и черно и
аз разбирам, че съм подминала четвъртия пристан.
– Я погледнете всички, това е Бритни Елис, най-секси мажоретката на гимназията
“Феърфийлд”! – провиква се някакво момче. – Ела тук, татасitа. Танцувай с мен.
Оглеждам отчаяно тълпата, търсейки познато или дружелюбно лице. Алекс. Той е тук. А в
скута му седи Кармен Санчес.
Отрезвяваща картина.
Момчето, което ме покани на танц, приближава към мен.
– Ти не знаеш ли, че тази част на плажа е само за техicапо‘s – пита той. – Или може би си
дошла да душиш за малко по-черно месце. Нали знаеш какво казват, сладурче – черното месо
е по-сочно.
– Остави ме на мира – преплитам език аз.
– Мислиш си, че си прекалено добра за мен? – Той пристъпва към мен, очите му са пълни
със злоба и гняв. Музиката спира.
Аз отстъпвам назад, залитайки. Не съм толкова пияна, за да не о съзнавам, че съм в
опасно ст.
– Хавиер, о стави я. – Гласът на Алекс звучи тихо, но застрашително – като заповед.
Алекс гали рамото на Кармен, устните му са на сантиметри от него. Аз се олюлявам. Това е
кошмар и трябва да се махна от тук, по-бързо.
Започвам да тичам, а смехът на членовете на бандата отеква в ушите ми. Не мога да тичам
до статъчно бързо, имам чувството, че сънувам – краката ми се движат, но стоя на едно място.
– Бритни, почакай! – разнася се глас зад гърба ми.
Извръщам се и се озовавам лице в лице с момчето, което ме преследва в сънищата… и
денем, и нощем.
Алекс.
Момчето, което ненавиждам.
Момчето, което не мога да изхвърля от главата си, без значение колко съм пияна.
– Не обръщай внимание на Хавиер – казва Алекс. – Понякога става по-агресивен, когато се
опитва да се прави на голям, секси мъжкар. – Аз замирам, когато той пристъпва по-близо и
избърсва една сълза от бузата ми. – Не плачи. Няма да му позволя да те нарани.
Дали да му кажа, че не се боя да бъда наранена? Аз се страхувам да не изгубя контрол.
Макар да не съм избягала много далеч, все пак съм се отдалечила до статъчно от
приятелите на Алекс, за да не могат да ме виждат или чуват.
 – Защо харесваш Кармен? – питам, а светът се накланя и аз се спъвам в пясъка. – Тя е зла.
Алекс протяга ръце, за да ме хване, но аз се отдръпвам и той ги пъха в джобовете на
джинсите си.
– А теб какво те е грижа? Ти ми върза тенекия.
– Имах работа.
– Несъмнено да си миеш ко сата или да си правиш маникюра?
Или сестра ми да отскубне кичур от косата ми и да бъда здравата скастрена от майка ми?
Забождам пръст в гърдите му.
– Ти си арогантен грубиян и гадняр.
– А ти си кучка – не ми о става длъжен той. – Кучка с убийствена усмивка и очи, които
могат да побъркат всеки мъж.
Той потрепва, когато думите се изплъзват от устата му. И му се иска да ги вземе назад.
Очаквам от него да каже много неща, но не и това. Най-малко това. Забелязвам
кървясалите му очи.
– Ти си надрусан, Алекс.
– Аха, ама и та не ми изглеждаш много трезва. Може би сега е идеалният момент да ми
дадеш онази целувка, която ми дължиш.
– Няма да стане.
– Роr qие по?[77] Боиш се, че ще ти хареса твърде много и ще забравиш гаджето си?
Да целуна Алекс? Никога. Макар че съм мислила за това. До ста. Много повече, отколкото
би трябвало. Устните му са пълни и подканващи. О, боже, той е прав. Аз съм пияна. И
определено не се чувствам добре. Вече съм отвъд стадия на вцепенението и явно откачам и
започвам да бълнувам, защото си мисля за неща, за които не бива. Като например какви са на
вкус устните му.
– Добре. Целуни ме, Алекс – казвам, пристъпвам напред и се накланям към него. – Тогава
ще сме квит.
Ръцете му обхващат раменете ми. Това е. Ще целуна Алекс и ще разбера каква е целувката
му. Той е опасен и ми се подиграва. Но е секси, загадъчен и красив. Близо стта му изпълва
тялото ми с трепетно вълнение, а главата ми се върти. Пъхам пръст в гайката на колана му, за
да запазя равновесие. Все едно стоим на една от въртележките на някой панаир.
– Май ти е зле – казва ми Алекс.
– Съвсем не. Аз… наслаждавам се на въртенето.
– Ние не се въртим.
– О – мълвя смутено. Изхлузвам пръста си от гайката и се втренчвам в краката си. Те сякаш
се отделят от земята, но сят се над пясъка. – Малко ми се вие свят, това е всичко. Иначе съм
добре.
– Друг път си добре.
– Ако престанеш да се движиш, ще съм много по-добре.
– Не се движа. Не ми се ще да ти съобщавам лоши новини, татacita, но всеки миг ще
повърнеш.
Той е прав. Стомахът ми не спира да се бъдника. Алекс ме придържа с една ръка, а другата
отмята ко сата ми от лицето ми, когато се навеждам и повръщам.
Стомахът ми продължава да се преобръща и заплашително се надига. Аз пак повръщам и
отново се сгърчвам от спазъм. От устата ми изригват отвратителни бълбукащи звуци, но аз
съм прекалено пияна, за да ми пука.
– Я виж – избъбрям аз между два напъна, – вечерята ми е върху обувката ти.
20.
Алекс

Поглеждам към купчинката върху обувката си.

– И по-лоши неща са ми се случвали.
Ти се направя и аз пускам ко сата ѝ, която се наложи да отдръпна от лицето ѝ, докато
повръщаше. Опитвам се да не мисля за усещанията, които събудиха у мен тези кичури,
плъзгащи се като нишки свила между пръстите ми.
В съзнанието ми се мяркат мисли как ще я похитя на своя пиратски кораб. Макар че аз не
съм пират, а тя не е моята пленена принцеса. Ние сме про сто двама тийнейджъри, които се
ненавиждат един друг. Добре де, всъщно ст не я ненавиждам.
Свалям банданата от главата си и ѝ я подавам.
– Ето, избърши си лицето.
Тя я взема и попива ъгълчетата на устата си, сякаш е салфетка от изискан ресторант,
докато аз почиствам обувката си в студените води на езерото Мичиган.
Не зная какво да кажа или направя. Сам съм… с много пияната Бритни Елис. Не съм
свикнал да бъда насаме в компанията на замаяни от алкохола бели мацки, о собено такива,
които ме възбуждат. Мога или да се възползвам от нея и да спечеля баса, което ще бъде
фасулска работа, имайки предвид състоянието ѝ, или…
– Нека намеря някой, който да те закара у вас – казвам, преди помътненият ми мозък да
измисли милион начини да се възползвам от нея гази вечер. Освен това не съм съвсем на себе
си от алкохола и тревата. Когато правя секс с това момиче, искам да съм в ясно съзнание и да
се владея напълно.
Тя цупи устни като капризно дете.
– Не. Не искам да отивам у дома. Където и да е другаде, само не и у дома.
О, мамка му.
Загазил съм. Тепgо ип рrоblета grande.[78]
Тя ме поглежда. На лунната светлина очите ѝ блестят като редки скъпоценни камъни.
– Знаеш ли, Колин мисли, че те желая. Казва, че нашите заяждания са любовна прелюдия.
– А така ли е? – питам и затаявам дъх в очакване на отговора ѝ. Моля те, моля те, Боже,
нека утре сутринта да си спомня отговора ѝ..
Тя вдига пръст.
– Момент само, не си забравяй мисълта – промърморва, коленичи на земята и отново
повръща.
Когато свършва, е твърде слаба, за да върви. Прилича на стара парцалена кукла, о станала
от гаражна разпродажба. Вземам я на ръце и я понасям към мястото, където приятелите ми са
запалили голям огън, защото не зная какво друго да направя.
Когато Бритни обвива ръце около шията ми, се изпълвам с усещането, че тя има нужда от
някого, който да бъде герой в живота ѝ. Чувал съм, че в девети клас, преди Колин, е излизала
с друго момче. Момичето трябва да има опит.
Тогава защо сега изглежда толкова невинна? Дяволски секси, но невинна.
Когато приближавам към приятелите ми, всички са вперили погледи в мен. Виждат
отпуснатото богато бяло момиче в ръцете ми и тутакси си мислят най-лошото. Не споменах,
че докато вървях, партньорката ми по химия реши да заспи в прегръдките ми.
 – Какво си ѝ направил? – пита Пако.
Лъки скача като ужилен.
– Мамка му, Алекс. Да не изгубих своя ЯХ-7?
– Не, глупако. Не чукам заспали мацета.
С периферното си зрение виждам как Кармен кипва. Мамка му. Тази вечер жестоко я
прецаках и напълно заслужавам гнева ѝ.
Кимвам към Исабел.
– Иса, нужна ми е помощта ти.
Иса поглежда към Бритни.
– Какво искаш да правя с нея?
– Помогни ми да я отведем от тук. Аз съм твърде замотан, за да шофирам.
Иса клати глава.
– Нали о съзнаваш, че тя има гадже. И е богата. И бяла. И но си маркови дрешки, каквито ти
никога няма да можеш да си позволиш.
Да, знам всичко това. И ми дойде до гуша да ми го напомнят.
– Нуждая се от помощта ти, Иса. Не от конско. Пако вече ми наду главата с тези глупо сти.
Иса вдига ръце.
– Само по сочвам фактите. Ти си умно момче, Алекс. Сметни две и две. Без значение колко
силно я искаш, тя никога не може да бъде част от живота ти. Твоят свят никога не може да
стане неин. Триъгълник не може да се впише в квадрат. А сега млъквам.
– Gracias.[79] – Не изтъквам, че ако квадратът е до статъчно голям, един малък триъгълник
идеално може да се впише в него. Нужно е само да се направят някои промени в уравнението.
Но в момента съм прекалено пиян и надрусан, за да го обясня.
– Паркирала съм на отсрещната страна на шо сето – казва Иса и изпуска дълга и примирена
въздишка. – Следвай ме.
Следвам Иса до колата ѝ, надявайки се, че ще повървим мълчаливо. Нямам късмет.
– Миналата година също бях с нея в един клас – информира ме Иса.
– Ъхъ.
Тя свива рамене.
– Мило момиче. Но прекалено много се гримира.
– Повечето от момичетата я мразят.
– Повечето момичета искат да изглеждат като нея. И да имат нейните пари и нейното
гадже.
Спирам и я измервам отвратено с поглед.
– Магарешката муцуна?
– О, моля те, Алекс. Колин Адамс е готин, капитан е на футболния отбор и герой на
“Феърфийлд”. А ти си като Дани Зуко от “Брилянтин”. Пушиш, членуваш в банда и излизаш с
най-якитe лоши мацки наоколо. Бритни е като Санди… Санди, която никога няма да се появи
в училище с черно кожено яке и увиснала от устата ѝ цигара. Откажи се от тази фантазия.
Аз о ставям моята фантазия на задната седалка в колата на Иса и се плъзвам до нея. Тя се
сгушва удобно, използвайки ме като лична възглавница, русите ѝ къдрици се разстилат върху
чатала ми. Затварям очи за секунда, опитвайки се да изхвърля картината от главата си. Не зная
къде да дяна ръцете си. Дясната ми лежи върху дръжката на вратата. Лявата виси над Бритни.
Колебая се. Кого заблуждавам? Не съм девствен. Аз съм о семнайсетгодишен младеж,
който знае как да се държи със сексапилно маце, заспало върху коленете му. Защо ме е страх да
сложа ръката си там, където е най-удобно – на кръста ѝ?
Затаявам дъх, докато нагласям ръката си. Тя се сгушва по-близо и изведнъж се чувствам
някак странно олекнал, а главата ми съвсем се замайва. Или е по следица от наркотика, или…
Не искам да мисля за “или”-то. Дългата ѝ ко са е разпиляна върху бедрото ми. Без да мисля,
заравям ръце в ко сата ѝ и замирам от наслада, когато коприненият водопад струи между
пръстите ми. Изведнъж се сепвам. Върху тила ѝ виждам голямо оголено възпалено място.
Сякаш са ѝ правили тест за наркотици за по стъпване на работа или нещо друго и са ѝ
изскубнали голям сноп ко са за анализ.
Докато Иса дава на заден, Пако я спира и скача на предната седалка. Бързо покривам
оголеното място върху главата ѝ. Не искам никой да вижда несъвършенството ѝ. Нямам
намерение да анализирам мотивите за действието си, тъй като ще се наложи сериозно да
помисля. А сериозното мислене в моето състояние ще е твърде болезнено.
– Хей, приятели. Реших да дойда с вас – обявява Пако.
Обръща се и вижда ръката ми върху Бритни. Цъка неодобрително и клати глава.
– Млъквай! – срязвам го.
– Не съм казал нищо.
Звъни мобилен телефон. Усещам вибрациите през джинсите на Бритни.
– Нейният е – казвам.
– Отговори – инструктира ме Иса.
Вече имам чувството, че съм отвлякъл момичето. А сега се налага да отговоря на
мобилния ѝ? Мамка му. Обръщам я лекичко и напипвам издутината в задния ѝ джоб.
– Сопtesta![80] – шепне високо Иса, този път на испански.
– Нали това правя – изсъсквам аз, докато пръстите ми непохватно се опитват да измъкнат
телефона.
– Дай на мен – казва Пако и се навежда през седалката към дупето на Бритни.
Плясвам ръката му.
– Махни си ръцете от нея.
– Боже, човече, само се опитвам да помогна.
В отговор му хвърлям кръвнишки поглед.
Плъзгам пръсти в задния ѝ джоб, като се опитвам да не мисля какво би било усещането,
ако е без джинси. Избутвам нагоре телефона сантиметър по сантиметър, докато той
продължава да вибрира. Когато най-сетне го измъквам, поглеждам дисплея, за да видя кой
звъни.
– Приятелката ѝ Сиера.
– Обади се – подканя ме Пако.
– Еstas 1осо, quey?[81] Няма да говоря с някого от тях.
– Тогава защо го извади от джоба ѝ?
Добър въпро с. На който не зная отговора.
Иса клати глава.
– Ето какво получаваш, когато се забъркаш с квадрат.
– Трябва да я заведем у тях – казва Пако. – Не може да о стане с теб.
Зная го. Но още не съм готов да се разделя с нея.
– Иса, заведи я у вас.
21.
Бритни

Сънувам кошмар, че хиляда малки Умпа-Лумпи[82] вилнеят в главата ми, барабанят по

черепа ми. Отварям очи и потръпвам болезнено от ярката светлина. Умпа-Лумпите все още са
там и аз съм будна.
Присвивам очи, оглеждам се и виждам Исабел да стои до мен. Ние сме в малка стая, която
прилича на спалния, с боядисани в пастелно жълто стени. Прозорецът е отворен и жълтите
завеси, в тон със стените, се издуват от вятъра. Това не е нашата къща, защото у дома ние
никога не отваряме прозорците. Винаги са пуснати климатикът или отоплението.
Примигвам срещу нея.
– Къде съм?
– У дома. Не ти препоръчвам да се движиш. Може отново да повърнеш, а родителите ми
много ще се разстроят, ако им съсипеш килима – казва тя. – Имаме късмет, че са извън града,
така че до довечера къщата е на мое разположение.
– Как се озовах тук? – По следното, което помня, е, че си тръгвам към къщи…
– Заспа на плажа. Двамата с Алекс те донесохме тук.
При споменаването на Алекс очите ми се разтварят широко. Смътно си спомням как пия,
по сле вървя по пясъка и се натъквам на Алекс в прегръдките на Кармен. А по сле Алекс и аз…
Целунах ли го? Помня, че се наведох, но тогава…
Повърнах. Съвсем отчетливо си спомням повръщането. Не е най-идеалният спомен, който
искам да преживея отново. Сядам бавно с плахата надежда, че по някое време главата ми ще
престане да се върти.
– Направих ли нещо глупаво? – питам.
Иса свива рамене.
– Не съм сигурна. Алекс всъщно ст не позволи на никого да се приближи много до теб. Ако
наричаш глупо ст да заспиш в ръцете му, мисля, че се справи Отлично.
Заравям главата си в шепи.
– О. Не. Исабел, моля те не казвай на никого от отбора.
Тя се усмихва.
– Не се притеснявай. Няма да кажа на никого, че Бритни Елис всъщно ст е човешко
същество.
– .Защо си толкова мила с мен? Имам предвид, когато Кармен искаше да разкраси
физиономията ми, ти ме защити. И си позволила да пренощувам в дома ти, при все че ми даде
съвсем ясно да разбера, че не сме приятелки.
– Не сме приятелки. Между мен и Кармен открай време има съперничество. Бих направила
всичко, за да я вбеся. Тя не може да се примири, че Алекс скъса с нея.
– Защо са се разделили?
– Питай него. Той спи на дивана в дневната. Отцепи се като пън почти веднага, след като
те отнесе до леглото ми. – О, не. Алекс е тук? В къщата на Исабел? – Той те харесва, знаеш ли
– продължава Исабел, докато разглежда с подчертано внимание ноктите си, отбягвайки
погледа ми.
Пеперуди запърхват в стомаха ми.
– Не ме харесва – казвам, въпреки че умирам от желание да я разпитам по-подробно.
 Тя забелва очи.
– О, моля те. Ти го знаеш, дори да не искаш да го признаеш.
– За някой, който твърди, че никога няма да ми бъде приятел, тази сутрин споделяш до ста
неща с мен.
– Трябва да призная, че ми се ще да беше кучката, за каквато те смятат някои хора.
– Защо?
– Защото е лесно да мразиш някого, който има всичко.
Кратък, циничен смях се отронва от устните ми. Не възнамерявам да ѝ кажа истината – че
моят живот се изплъзва между пръстите ми, като пясъка миналата нощ.
– Трябва да си вървя у дома. Къде ми е мобилният? – питам, потупвайки по задния джоб
на джинсите. – И чантата ми?
– Мисля, че са у Алекс.
Значи, не мога да се измъкна, без да говоря с него. Опитвам се безуспешно да укротя
Умпа-Лумпите в главата ми, докато излизам, залитайки, от спалнята, за да търся Алекс.
Не е трудно да го открия, къщата е по-малка от басейна в двора на Сиера. Алекс лежи
върху стар диван, облечен с джинсите. Нищо друго. Очите му са отворени, но кървясали и
замъглени от съня.
– Здрасти – поздравява ме топло той и се протяга.
О, боже. Аз съм в голяма беда. Защото се блещя срещу него. Не мога да откъсна жадния си
поглед от изваяните му трицепси и бицепси и всички о станали “цепси”, които има. Роякът
пеперуди в стомаха ми току-що се е увеличил десетократно и изучаващият ми поглед се
среща с неговия.
– Здрасти – изхъхрям, едва успявайки да преглътна огромната буца в гърлото си. – Аз, хм,
предполагам, че трябва да ти благодаря, задето си ме довел тук, вместо да ме о ставиш в
несвяст на плажа.
Погледът му не трепва.
– Миналата нощ научих нещо. Двамата с теб не сме толкова различни. И ти, също като мен,
играеш игра. Ти използваш външно стта, тялото и ума си, за да си сигурна, че винаги
контролираш всичко.
– Имам махмурлук, Алекс. Дори не мога да мисля трезво, а ти фило софстваш насреща ми.
– Виждаш ли, дори в този момент играеш. Бъди истинска с мен, без преструвки, татасИа.
Приканвам те.
Той майтапи ли се с мен? Да бъда истинска, без преструвки? Не мога. Защото тогава ще
започна да плача и може би ще изгубя контрол и ще се срина дотолкова, че ще изтърся
истината – че създавам идеалния си образ, за да се крия зад него.
– По-добре да си вървя у дома.
– Преди това не е зле да се отбиеш в банята – казва той.
Отварям уста да попитам защо, но зървам отражението си в огледалото, окачено на
стената.
– О, по дяволите! – изписквам. Черният туш се е размазал около очите ми и е потекъл на
черни ивици по страните ми.
Приличам на труп. Шмугвам се покрай него, откривам банята в коридора и се втренчвам в
отражението си в огледалото. Ко сата ми прилича на птиче гнездо. И сякаш размазаният туш
не е до статъчен, ами лицето ми е бледо като на леля ми Долорес, когато е без грим. Имам
огромни торбички под очите, сякаш съм се запасила с вода за през зимата.
С две думи – грозна картинка. По всякакви стандарти.
Намокрям малко тоалетна хартия и търкам гуша около очите и бузите си, докато ивиците
изчезнат. Зная, че имам нужда от специалното ми тоалетно мляко за почистване на грим, за да
го сваля напълно. А и мама ме е предупредила, че ако търкам прекалено силно под очите, ще
разтегля кожата си и ще ми станат по стоянни бръчки. Но отчаяните ситуации изискват
отчаяни мерки. След като измивам туша, притискам върху торбичките саморъчно направен
тампон от тоалетна хартия, намокрен със студена вода.
Осъзнавам, че това е ограничаване на щетите. Мога само да прикрия несъвършенствата си
и да се моля никой да не ме види в това състояние. Използвам пръстите си като гребен, но без
о собен резултат. По сле прибирам ко сата си на кок, като се надявам, че така изглежда малко
по-добре, отколкото като опърпано птиче гнездо.
Изплаквам си с вода устата и натърквам зъбите с паста за зъби с надеждата да залича
миризмата на повръщано и алкохол в дъха си, преди да се прибера у дома.
Поне да имах у себе си гланц за устни…
Но уви, нямам. Изправям рамене, вдигам високо глава и се отправям обратно към дневната.
Виждам как Исабел се мушва в стаята си, а Алекс се надига и сяда на дивана.
– Къде ми е мобилният? – питам. – И моля те, облечи си тениската.
Той се навежда и вдига телефона ми от пода.
– Защо?
– Причината да се нуждая от телефона си – казвам, като го дръпвам от ръката му – е, за да
извикам такси, а причината да искам да си облечеш тениската е, хм…
– Никога ли не си виждала гол до кръста мъж?
– Ха, ха. Много смешно. Повярвай ми, нямаш нищо, което вече да не съм виждала.
– Искаш ли да се обзаложим? – пита той, а ръката му се протяга надолу към копчето на
джинсите и го разкопчава.
Исабел избира точно този момент да влезе в стаята.
– Спри се, Алекс. Моля те, поне панталона не сваляй.
Когато тя се извръща към мен, аз вдигам ръце.
– Не гледай мен. Аз тъкмо се канех да извикам такси, когато той…
Тя клати глава, докато Алекс се закопчава, приближава към чантата си и вади връзка
ключове.
– Забрави за таксито. Аз ще те закарам у вас.
– Аз ще я закарам – заявява Алекс.
Исабел изглежда изтощена да се разправя с нас, също като го спожа Питърсън в час по
химия.
– Кой предпочиташ да те закара – аз или Алекс? – пита тя.
Аз имам гадже. Добре де, поне това си напомням всеки път когато улавям Алекс да ме
гледа и по тялото ми се разлива топла вълна. Но това е нормално. Ние сме двама
тийнейджъри, между които прехвърчат сексуални искри. Но докато не им се поддавам и не
позволявам да се разгорят в бурен огън, всичко ще бъде наред.
Защото, ако някога се поддам, по следствията ще бъдат опустошителни. Ще изгубя Колин.
Ще изгубя приятелите си. Ще изгубя контрол върху живота си.
А най-важното – ще изгубя това, което е о станало от любовта на моята майка.
Ако не съм съвършена, вчерашната разправия с мама ще изглежда незначителна. Идеалният
ми образ пред външния свят е определящ за отношението на мама към мен. Ако някой от
приятелите ѝ от кънтри клуба ме види с Алекс, мама сигурно също ще бъде отхвърлена от
обществото. А ако приятелите ѝ я отбягват и се отчуждят от нея, тя ще се отдръпне от мен.
Не мога да го допусна. И без това стигнах твърде далеч, не мога да бъда по-истинска от това.
– Исабел ще ме закара у дома – казах, сетне погледнах към Алекс.
 Той поклаща леко глава, грабва тениската и ключовете си и изхвръква през предната врата,
без да каже нито дума. Чувам свистенето на гумите на мотоциклета му, когато потегля.
Мълчаливо следвам Исабел към колата ѝ.
– Ти харесваш Алекс повече, отколкото като приятел, пали? Питам аз.
По-скоро като брат. Познаваме се от деца.
Давам ѝ указания как да стигне до нашата къща. Дали ми казва истината?
– Не го ли намираш за секси?
– Познавам го, откакто той плачеше като бебе, когато сладоледът му паднеше на улицата.
Тогава бяхме четиригодишни. Бях с него, когато… ами, про сто двамата с него сме преживели
до ста неща.
– До ста неща? Искаш ли да споделиш?
– Не и с теб.
Почти виждам как помежду ни се издига невидима стена.
– Значи, нашето приятелство свършва тук?
Тя ме стрелва ко со с поглед.
– Нашето приятелство едва сега започва, Бритни. Не насилвай нещата.
Приближаваме до нашата къща.
– Третата отдясно – казвам.
– Зная. – Исабел спира колата отпред, без да продължава по алеята заколи. Поглеждам я. Тя
също. Дали очаква да я поканя вътре? Аз не допускам у дома дори добрите си приятели.
– Е, благодаря, че ме докара – смънквам. – И че ми позволи да преспя у вас,
Исабел ми се усмихва вяло.
– Няма проблем.
Стискам дръжката на вратата.
– Няма да позволя да се случи нещо между мен и Алекс. Разбра ли?
Дори и под повърхно стта да ставаше нещо.
– Добре. Защото, ако нещо се случи, ще бъде разрушително и за двама ви.
Умла-Лумпите отново започват да чукат в главата ми, затова не мога да се задълбоча върху
предупреждението ѝ.
У дома мама и татко седят край кухненската маса. Тихо е. Прекалено тихо. Пред тях са
пръснати листове. Брошури или нещо подобно. Те рязко вдигат глави, като деца, заловени да
вършат нещо нередно.
– Аз… аз мислех, че още… че още си у Сиера – заеква мама.
Аз настръхвам, сетивата ми се изо стрят. Мама никога не заеква. И не ме скастря за външния
вид. Това не е добре.
– Бях, но главата ми щеше да се пръсне от болка – обяснявам и приближавам към масата, за
да видя по-ясно подозрителните брошури, които толкова силно бяха заинтересували
родителите ми.
Дом “Слънчева земя” за специални хора.
– Какво правите?
– Обсъждаме нашите възможно сти – отговаря татко.
– Възможно сти? Не решихме ли всички, че идеята да се изпраща Шели в специализирано
заведение не е добра?
Мама се извръща към мен.
– Не. Ти реши, че идеята не е добра. Ние все още го обсъждаме.
– Догодина отивам в “Нортуестърн”, за да живея вкъщи и да ви помагам.
– Догодина ще трябва да се съсредоточиш върху учението, а не върху сестра си. Бритни,
слушай – подхваща татко и става. – Трябва да обсъдим тази възможно ст. След това, което тя
вчера ти причини…
– Не искам да слушам – прекъсвам го. – Няма начин да ви позволя да отпратите сестра ми.
– Загребвам брошурите от масата. Шели трябва да бъде със семейството си, а не в някакво
чуждо място с непознати. Късам брошурите надве, хвърлям ги в кошчето за боклук и хуквам
към стаята ми.
– Отвори вратата, Брит! – нарежда мама и разтърсва дръжката на вратата минута по-късно,
Аз седя на ръба на леглото, а в главата ми се тълпят безредно ужасяващи картини, докато
си представям как Шели заминава някъде надалеч. Не, не може да се случи. Дори от самата
мисъл ми призлява.
– Ти дори не се опита да обучиш Багда. Сякаш през цялото време си искала да се отървеш
от нея.
– Не говори нелепо сти – разнася се приглушеният глас на мама от другата страна на
вратата. – В Колорадо е по строен нов специализиран дом. Ако отвориш вратата, ще можем да
го обсъдим като цивилизовани хора.
Никога няма да го позволя. Ще направя всичко по силите си, за да задържа сестра ми у
дома.
– Не желая никакви цивилизовани обсъждания. Моите родители искат да изпратят зад
гърба ми сестра ми в специализирано заведение, а главата ми направо ще се сцепи надве.
Остави ме сама, става ли?
Нещо се подава от джоба ми. Банданата на Алекс. Исабел не ми е приятелка, но ми
помогна. А Алекс, който се погрижи снощи за мен много повече, отколкото гаджето ми,
държа се като герой и ме призова да бъда истинска. А дали зная изобщо как да бъда истинска?
Притискам банданата към гърдите си.
И най-по сле позволявам на сълзите да рукнат.
22.
Алекс

Тя ми е звъняла. Ако не беше откъснатото парче хартия с името ѝ и надраскания от брат

ми Луис телефонен номер, никога нямаше да повярвам, че Бритни наистина е набрала моя
номер. Разпитът на Луис не помогна, тъй като хлапакът има памет колкото една бълха и
смътно си спомни, че тя се е обаждала. Единствената информация, с която се сдобих, беше,
че тя е искала да ѝ се обадя.
Това е станало вчера следобед, преди Бритни да си изповърне червата върху обувката ми и
да заспи в ръцете ми.
Когато ѝ казах да бъде истинска, без преструвки, видях страха в очите ѝ. Чудя се от какво
се бои. Сега моята цел е да съборя стената на “съвършенство”, която е издигнала. Зная, че зад
нея се скрие нещо много повече от блестящи руси къдрици и убийствено тяло. Тайни, които
тя е готова да отнесе в гроба, и тайни, които умира от желание да сподели. О, човече. Тя е
като загадка и мисълта да я разбера изцяло ме е завладяла.
Когато ѝ казах, че двамата си приличаме, не говорех празни приказки. Защото колкото
повече време прекарвам с нея, толкова по-близо искам да бъда.
Изпитвам непреодолимо желание да звънна на Бритни само за да чуя гласа ѝ, дори и да е
изпълнен с гняв. Отварям мобилния, докато се отпускам на дивана в дневната, и вкарвам
номера ѝ в паметта.
– На кого се обаждаш? – интересува се Пако, който нахлува у дома, без да си дава труда
да звъни или да чука на вратата.
Иса пристъпва зад него.
Затварям телефона.
– Nаdiе.[83]
– Тогава си вдигни задника от този диван и ела да поиграем футбол.
Да играя футбол, е много по-добре, отколкото да седя тук и да мисля за Бритни и нейните
тайни, въпреки че все още усещам по следиците от снощния купон. Отправяме се към парка,
където момчетата вече разгряват.
Марио, мой съученик, чийто брат загина миналата година при автомобилна катастрофа, ме
тупва по гърба.
– Искаш ли да бъдеш вратар, Алекс?
– Не. – Аз съм това, което се нарича агресивна лично ст. И във футбола, и в живота.
– Пако, а ти?
Пако се съгласява и заема по ста си, или с други думи паркира задните си части пред
голлинията. Както обикновено, моят мързелив приятел седи, докато топката не се изтърколи
към него.
Повечето от момчетата са мои съседи. Отраснали сме заедно… играли сме на това игрище
още като деца и дори влязохме в редовете на “Кървавите латино си” по едно и също време.
Помня как, преди да се присъединя към тях, Лъки ни казва, че да си в бандата, е все едно да
имаш второ семейство… семейство, което ще те подкрепи, когато истинското ти семейство
не може. Ще ти даде закрила и сигурно ст. Това звучеше идеално за едно момче, което е
изгубило баща си.
През годините се научих да блокирам лошите моменти. Побоищата, мръсните сделки с
наркотици, престрелките. И не говоря само за нашите съперници. Познавам момчета, които са
се опитали да напуснат бандата, момчета, които по сле са били намерени мъртви или толкова
пребити от другарите си в бандата, че навярно са искали да са мъртви.
Ако трябва да съм честен, аз блокирам всичко това, защото ме плаши до смърт.
Предполага се, че съм корав и силен и не ми пука, но не е така.
Всички заемаме местата си на игрището. Представям си, че топката е джакпот. Ако я
владея само аз и вкарам гол, като с магическа пръчка ще се превърна в богат и всесилен мъж,
който ще може да отведе семейството си {и Пако) по-далеч от тази адска дупка, каквато е
нашият квартал.
И в двата отбора има до ста добри играчи. Противниковият отбор има предимство заради
Пако, който е нашият вратар и си драпа hиеvоs в другия край на игрището.
– Хей, Пако, престани да си играеш със себе си! – крещи Марио.
В отговор Пако се хваща за топките и ги раздрусва в ръцете си. Крие изстрелва топката
точно покрай него и ни вкарва първия гол.
Марио вади топката и я хвърля на Пако.
– Ако се интересуваш от тази игра толкова, колкото от своите hиеvоs, нямаше да ни вкарат
гол.
– Нищо не мога да направя, като дяволски ме сърбят, човече. Твоето гадже сигурно снощи
ми е натресло пичи въшки.
Марио се смее, нито за миг не вярва, че гаджето му ще му сложи рога. Пако хвърля топката
на Марио, който я предава на Лъки. Лъки я ритва до средата на игрището. Той я подава на мен
и това е моят шанс. Аз бягам с топката по импровизираното игрище, като се спирам само за да
преценя колко още трябва да напредна, преди да стрелям към вратата.
Финтирам наляво, подавам топката на Марио, който ми я връща. С един бърз удар топката
се извисява вдясно и ние бележим гол.
– Гоооооол! – реват вкупом нашите съотборници, а Марио ми дава пет.
Но радо стта ни е краткотрайна. Син кадилак ескалада подозрително се промъква надолу
по улицата.
– Познаваш ли колата? – пита Марио напрегнато.
Играта спира, когато момчетата разбират, че нещо не е наред.
– Може би е някакво отмъщение – предполагам аз.
Погледът ми не се откъсва от прозореца на колата. Когато тя спира, всички чакаме някой
или нещо да се покаже от кадилака. И когато това стане, ще сме готови.
Обаче се оказва, че аз не съм готов. От колата излизат брат ми Карло с и един тип, на име
Уил. Майката на Уил е в Кървавите и набира нови членове. Моят брат няма да е един от тях.
Дяволски много се по старах, за да го накарам да разбере, че след като аз съм от “Кървавите”,
той не е нужно да бъде. Ако един от членовете на семейството е в бандата, о станалите са
защитени. Аз съм вътре. Карло с и Луис не са и аз съм готов на всичко, за о станат извън
бандата.
Надявам непукистката маска и приближавам към Уил, напълно забравил за футболния мач.
– Нова кола? – питам и оглеждам возилото.
– На майка ми е.
– Супер. – Извръщам се към брат ми. – И къде сте били, момчета?
Карло с се обляга на колата, като че ли размотаването с Уил не е нищо о собено. Уил
наскоро се присъедини към бандата и се мисли за велик.
– В мола. Открили са нов готин магазин за китари. Хектор ни засече там и…
Правилно ли чух?
 – Хектор? – По следното, което искам, е брат ми да се движи в компанията на Хектор.
Уил, с развлечена тениска, която виси над джинсите, тупва Карло с по рамото, за да го
накара да млъкне. Брат ми тутакси затваря уста, сякаш някаква муха се кани да влезе вътре.
Кълна се, че ще ритам задника му от тук до Мексико, ако само си помисли да влезе в бандата
на “Кървавите”.
– Фуентес, ще играеш ли, или не? – подвиква някой от игрището.
Потискам гнева си и се обръщам към брат ми и приятеля му, който е спо собен да го
примами към тъмната страна.
– Искаш ли да поиграеш?
– Не. Ще се скатаем у дома – казва Уил.
Аз свивам безгрижно рамене, но отвътре ми кипи. Qие те iтроrta![84]
Връщам се на игрището, при все че ръцете ме сърбят да сграбча Карло с за ухото и да го
повлека към къщи. Не мога да правя сцена, която може да стигне до ушите на Хектор и да
събуди подозренията му в моята лоялно ст.
Понякога имам чувството, че животът ми е една голяма лъжа. Карло с отпрашва с Уил.
Това, плюс факта, че не мога да изхвърля Бритни от ума си, ме подлудява. Когато играта
започва, направо съм като побеснял. Внезапно играчите от противниковия отбор вече не са
моите приятели от детството, а врагове, препречващи пътя ми към всичко, което искам.
Повеждам топката.
– Фал! – крещи братовчедът на един от приятелите ми, когато се удрям в него.
Вдигам ръце.
– Не беше фал.
– Ти ме блъсна.
– Не бъди рапосhа[85] – отвръщам със съзнанието, че прекалявам.
Търся си боя. И той го знае. Момчето е приблизително с моя ръст и тело сложение.
Адреналинът бушува в кръвта ми.
– Искаш да се бием ли репдеjо? – пита той и разперва ръце във въздуха, като птица в полет.
Заканата не ми действа.
– Ела и ще си го получиш.
Пако притичва и застава между нас.
– Алекс, по-кротко, човече.
– Или се бийте, или играйте! – крещи някой.
– Той каза, че съм направил фал – казвам на Пако, а вените ми пламтят от прилива на кръв.
Пако свива нехайно рамене.
– Имаше фал.
Супер! Сега, когато най-добрият ми приятел ме издънва, о съзнавам, че наистина съм
загубил контрол. Оглеждам се. Всички чакат да видят какво ще направя. Адреналинът ми е
хвръкнал до небесата, както и тяхната възбуда от предстоящото зрелище. Искам ли наистина
да се бия? Да, за да изхвърля цялата тази енергия, бликаща в тялото ми. И да забравя поне за
миг, че телефонният номер на моята партньорка по химия е записан в паметта на мобилния
ми. И че брат ми е в обсега на радара на “Кървавите”.
Най-добрият ми приятел бе избутва по-далеч от типа, който иска да откъсне главата ми,
извън очертанията на игрището. По сле виква към резервите да заемат нашите места в играта.
– Защо го направи? – питам го.
– За да ти спася кожата, човече. Алекс, ти напълно си изтрещял.
– Мога да победя онзи тип.
Пако ме поглежда в очите.
 – Ти си този, който се държи като рапосhа.
Отблъсвам ръцете му и се отдалечавам с гневни крачки, питайки се как само за няколко
седмици успях така да прецакам живота си. Трябва да го сложа в ред. Ще се разбера с Карло с,
когато довечера се прибере у дома. Здравата ще го насоля. А Бритни…
Тя не пожела да я откарам у тях от дома на Иса, защото не искаше да ни видят заедно.
Мамка му. Карло с не е единственият, когото трябва здравата да насоля.
Отварям мобилния си и извиквам от паметта номера на Бритни.
– Ало?
– Алекс е – съобщавам, въпреки че тя има идентификатор на обаждащия се и дяволски
добре знае, че съм аз. – Ще се срещнем в библиотеката. Веднага.
– Не мога.
Това не е шоуто на Бритни Елис. Сега вече е шоуто на Алекс Фуентес.
– Ето какво ще направим, татасitа – казвам аз, докато приближавам до нашата къща и се
мятам на мотоциклета си. – Или след петнайсет минути ще цъфнеш пред библиотеката, или
ще доведа петима от тайфата и тази вечер ще си устроим лагер на предната ви морава.
– Как смееш… – подхваща тя, но аз затварям телефона, преди да довърши изречението.
Докато форсирам двигателя, за да блокирам мислите за миналата нощ, когато тя се бе
сгушила в скута ми, о съзнавам, че нямам план за играта.
Питам се дали шоуто на Алекс Фуентес ще бъде комедия, или по-скоро трагедия. И в
двата случая ще бъде риалити, което не бива да се пропуска.
23.
Бритни

Кипя от яро ст, когато влизам в паркинга пред библиотеката и паркирам колата до
дърветата в далечния край. По следното, за което мисля, е проектът ни по химия.
Алекс ме очаква, облегнат на своя мотоциклет. Вадя ключа от стартера и се отправям към
него.
– Как смееш да ми заповядваш! – крещя. Целият ми живот е пълен с хора, които се опитват
да ме контролират. Мама… Колин. А сега и Алекс. Писна ми. – Ако си въобразяваш, че можеш
да ме заплашваш, за да…
Без да каже нито дума, Алекс измъква ключовете от ръката ми и сяда на шофьорската
седалка на моето беемве.
– Алекс, какво си мислиш, че правиш?
– Сядай.
Двигателят изревава. Той се кани да потегли и да ме зареже на паркинга пред
библиотеката.
Стисвам ръце в юмруци и скачам на пасажерската седалка. Алекс форсира двигателя.
– Къде е снимката на Колин? – питам и се взирам удивено в арматурното табло. Само
допреди минута беше залепена там.
– Не се шашкай, ще си я получиш обратно. Про сто нямам нерви да го гледам, докато
шофирам.
Без дори да мигне или да погледне надолу, той превключва на първа и колата потегля от
паркинга. Моето беемве му се подчинява, сякаш автомобилът и Алекс са в пълен синхрон.
– Ако не ти е известно, това се нарича кражба на кола. – Мълчание. – И отвличане –
додавам.
Спираме на светофара. Оглеждам колите наоколо и се радвам, че гюрукът е спуснат и
никой не може да ни види.
– Мirа[86] ти се качи в колата доброволно – изтъква той.
– Това е моята кола. Ами ако някой ни види?
Въпро сът ми го вбесява, защото гумите изсвистяват гневно, когато светва зелено. Той
нарочно съсипва колата ми.
– Спри! – заповядвам. – Върни ме обратно при библиотеката.
Но той не го прави. Не разговаря, докато лавира с моята кола из тесните улички на
непознати градове и пусти шо сета, точно както правят героите във филмите, когато отиват
на среща с опасни наркодилъри.
Страхотно. Отивам на първата си нарко сделка. Ако ме арестуват, дали родителите ми ще
дойдат да ме о свободят под гаранция? Чудя се как ли ще го обясни мама на приятелките си.
Може би ще ме изпратят в някой военнопревъзпитателен лагер за малолетни престъпници.
Обзалагам се, че ще им хареса… да затворят Шели в специализирано заведение, а мен – в
изправителен лагер.
Животът ми съвсем ще удари дъното.
Няма да участвам в нещо незаконно. Аз сама направлявам съдбата си, а не Алекс.
Сграбчвам дръжката на вратата.
– Пусни ме да изляза от тук или се кълна, че ще скоча.
 – Вързана си с предпазния колан. – Той завърта очи. – Отпусни се. След две минути ще сме
там. – Превключва на по-ниска предавка и намалява скоро стта, когато автомобилът навлиза в
старо, изо ставено летище. – Добре, вече сме тук – заявява той и дръпва ръчната спирачка.
– Да, хубаво. И къде е това тук! Не ми се ще да го изтъквам, но по следното населено
място беше преди, да речем, около пет километра. Няма да сляза от колата, Алекс. Можеш да
въртиш сам нарко сделките си.
– Дори да имах съмнения дали си истинска блонди, сега ти окончателно ги разсея –
заявява той. – Като че ли ще те взема със себе си, докато “въртя” някоя нарко сделка. Слизай от
колата.
– По сочи ми поне една причина защо да го направя.
– Защото, ако не го направиш, ще те извлека насила навън. Довери ми се, тщег.
Той пъха ключовете на колата в задния си джоб и излиза. Не ми о става нищо друго, о свен
да го по следвам.
– Слушай, ако си искал да обсъдим нашите уормъри за ръце можехме да го направим по
телефона.
Той ме пресреща зад колата. Ние стоим, лице в лице, насред пущинака.
През целия ден нещо ме гложди. И сега, след като сме тук заедно, мога да го попитам.
– Целунахме ли се миналата нощ?
– Да.
– Е, не е било нещо впечатляващо, защото нямам никакъв спомен за това.
Алекс прихва.
– Шегувах се. Не сме се целунали. – Накланя се към мен. Когато го направим, ще го
запомниш. Завинаги.
О, боже. Иска ми се думите му да не бяха накарали коленете ми да омекнат. Зная, че би
трябвало да съм изплашена – намирам се в някакво безлюдно място, насаме с гангстер и
разговаряме за целувки. Но не съм. Дълбоко в душата си зная, че той никога не би ме наранил
съзнателно, нито ще ме принуди да извърша каквото и да било.
– Защо ме отвлече? – питам.
Той сграбчва ръката ми и ме води към шофьорското място
– Влизай.
– Защо?
– Ще те науча как да караш правилно тази кола, преди двигателят да сдаде багажа заради
некадърно шофиране.
– Мислех, че си ми сърдит. Защо ми помагаш?
– Защото искам.
О. Не го очаквах. Сърцето ми започва да се разтапя, защото много отдавна никой не е бил
толкова загрижен за мен, че да иска да ми помогне. Макар че…
– Не го правиш, защото очакваш да ти се отплатя за услугите, нали?
Той клати глава.
– Честно?
– Честно.
– И не си ми сърдит заради нещо, което съм казала или направила?
– Аз съм объркан и разстроен, Бритни. Заради теб. Заради брат ми. Заради много неща.
– Тогава защо ме доведе тук?
– Не задавай въпро си, на които не си готова да чуеш отговорите. Става ли?
– Става. – Сядам зад волана и го чакам да седне до мен.
– Готова ли си? – пита Алекс, когато се настанява на пасажерската седалка.
 – Аха.
Новоизпеченият ми инструктор по кормуване се навежда и пъха ключа в стартера. Когато
о свобождавам ръчната спирачка и завъртам ключа, двигателят угасва.
– Не си превключила на нулева скоро ст. Ако не държиш крака си върху амбреажа,
двигателят ще гасне, ако си на скоро ст.
– Зная – мърморя, чувствайки се като пълна глупачка. – Ти про сто ме изнервяш.
Той превключва ло ста на нулева скоро ст.
– Сложи левия крак върху амбреажа, десният върху спирачката и превключи на първа –
инструктира ме Алекс.
Слагам крака си върху газта и отпускам амбреажа, а колата подскача напред.
Той подпира ръка на таблото.
– Спри.
Спирам колата и превключвам на нулева.
– Трябва да намериш “сладката точка”.
Поглеждам го.
– Сладката точка?
– Аха. Нали се сещаш, когато амбреажът зацепва. – Докато говори, жестикулира с ръце, все
едно са педали. – Освобождаваш прекалено бързо. Намери този баланс и о стани там…
почувствай го. Опитай отново.
Превключвам колата отново на първа и отпускам амбреажа, докато натискам газта.
– Задръж… – продължава Алекс с наставленията. – Почувствай сладката точка. Задръж на
нея.
Аз бавно отпускам амбреажа и задържам педала на газта, но не го натискам докрай.
– Мисля, че схванах.
– Отпусни амбреажа, но не подавай газ.
Опитвам, но колата подскача и моторът гасне.
– Амбреажът приплъзва. Не го отпускай твърде бързо. Опитай отново – продължава той
невъзмутимо. Не е разстроен, не се ядо сва, нито е готов да се откаже. – Трябва да подадеш
повече газ. Не форсирай, но подай до статъчно газ, за да запали.
Аз следвам указанията му и този път колата потегля напред, без да подскочи. Ние сме на
пистата и се движим с десетина километра в час.
– Натисни амбреажа – съветва той, по сле слага ръка върху моята, за да ми помогне да
превключа ло ста на скоро стите на втора. Опитвам се да не обръщам внимание на нежното му
доко сване и топлината на дланта му, толкова противоположни на лично стта му, и се опитвам
да се съсредоточа върху шофирането.
Алекс е много търпелив, когато обяснява подробно как да превключа в обратен ред,
докато спираме в другия край на пистата. Пръстите му все още обвиват моите.
– Край на урока? – питам.
Алекс се прокашля.
– Хм, да. – Отдръпва ръката си от моята и прокарва пръсти през черната си грива. Няколко
непокорни кичура падат върху челото му.
– Благодаря – промърморвам.
– Да, ами всеки път от ушите ми тече кръв, когато чуя рева на двигателя ти на училищния
паркинг. Не го направих, защото съм добро момче.
Накланям леко глава и се опитвам да го накарам да ме погледне. Но не успявам.
– Защо за теб е толкова важно всички да те мислят за лошо момче, а? Кажи ми.
24.
Алекс

За пръв път водим цивилизован разговор. Сега трябва да измисля нещо, което да събори
тази нейна защитна стена.
О, човече. Ще се наложи да споделя тайна, която ще ме направи уязвим. Ако ме види
уязвим, а не като негодник и бандит, може би ще съумея да по стигна някакъв напредък в
отношенията си с нея. И някак си зная, че тя ще разбере, ако ѝ надрънкам някакви глупо сти.
Не съм сигурен дали го правя заради баса, заради проекта по химия, или заради себе си.
Всъщно ст изобщо нямам желание да анализирам какво става тук.
– Моят баща беше убит пред очите ми, когато бях на шест – изтърсвам.
Очите ѝ се разширяват.
– Наистина ли?
Кимам. Не обичам да говоря за това, не съм сигурен дали мога, дори да искам.
Ръката ѝ с безупречен маникюр се стрелва към устата.
– Не знаех. О, боже, толкова ми е мъчно. Сигурно е било ужасно.
– Беше. – Чувствам се добре да го споделя, да го изрека на глас. Нервната усмивка на татко
изчезва и лицето му се изкривява от шок миг преди да го застрелят.
Леле, не мога да повярвам, че си спомних изражението му. Защо усмивката му бе заменена
от шок? Тази подробно ст бе напълно забравена до сега. Все още съм смутен, когато се
извръщам към Бритни.
– Ако се привържа прекалено много към нещо и след това ми го отнемат, ще се чувствам
като в деня, когато татко умря. Никога повече не искам да изпитвам това, затова се старая да
не се привързвам към нищо.
Лицето ѝ е пълно със съжаление, тъга и симпатия. Сигурен съм, че тя не се преструва.
Когато проговаря, веждите ѝ все още са смръщени.
– Благодаря за това, че ми каза. Но не мога да си представя, че не те е грижа за нищо. Не
можеш да се програмираш по този начин.
– Искащ ли да се обзаложим? – Внезапно изпитвам отчаяно желание да сменим темата. –
Сега е твой ред да споделиш.
Тя отвръща поглед. Не настоявам да каже нещо, защото се страхувам, че ще се опомни и
ще пожелае да си тръгне.
Дали за нея ще е по-мъчително да разкрие дори малка частица от своя свят? Моят живот е
толкова сбъркан, че ми е дяволски трудно да повярвам, че нейният може да е по-лош.
Виждам как една самотна сълза се търкулва по бузата ѝ и Бритни побързва да я избърше.
– Сестра ми… – подема тя. – Моята сестра има церебрална парализа. И е умствено
изо станала. Или бавноразвиваща се, както казват хората. Не може да ходи, а за да общува,
използва това, което се нарича “звукови апроксимации” и невербални сигнали, вместо думи,
защото не може да говори… – При тези думи още една сълза се стича по страната ѝ. Този път
тя я о ставя да падне, без да я изтрие. Изпитвам непреодолимо желание да го направя вместо
нея, но нещо ми подсказва, че тя предпочита да я о стави така. Бритни поема дълбоко дъх. – И
от известно време е ядо сана заради нещо, но не разбирам какво е то. Започна да дърпа ко си и
вчера дръпна моята толкова силно, че отскубна цял сноп. Потече кръв и мама откачи и си го
изкара на мен.
 Значи, ето откъде се е взело онова оголено място на главата ѝ. Не е било тест за
наркотици.
За пръв път изпитвам жал към нея. Представях си живота ѝ като вълшебна приказка; най-
лошото, което може да ѝ се случи, навярно ще бъде грахово зърно под матрака ѝ, което ѝ
пречи да спи[87].
Явно действително стта е до ста по-различна.
Нещо се случва. Усещам някаква промяна… взаимно разбиране. Никога не съм се чувствал
така. Прочиствам гърлото си.
– Твоята майка навярно си го изкарва на теб, защото знае, че си силна и можеш да го
понесеш.
– Аха. Сигурно си прав. По-добре да съм аз, отколкото сестра ми.
– Макар че това не е извинение. – Сега съм истинският аз, не играя игра и се надявам, че тя
също. – Слушай, аз не искам да се държа гаднярски с теб – казвам. Дотук с шоуто на Алекс
Фуентес.
– Зная. Това е твоят образ на Алекс Фуентес. Твоята марка, твоето лого… опасен,
смъртоно сен, суперсекси мексиканец. Може да се каже, че съм написала цяло ръководство как
да изградиш своя образ. Макар че целта ми не беше да стана тъпа блондинка. По-скоро се
стараех да се получи идеален, недо сегаем образ.
Леле. Връщаме лентата. Бритни Елис ме нарече суперсекси. Не го очаквах. Може би все пак
имам шанс да спечеля онзи тъп бас.
– Надявам се, о съзнаваш, че ме нарече суперсекси.
– Сякаш ти не го знаеш.
Не знаех, че Бритни Елис ме смята за суперсекси.
– Само за сведение, аз наистина те мислех за недо сегаема. Но сега, след като зная, че ме
смяташ за суперсекси мексикански бог…
– Никога не съм изричала думата “бог” – прекъсва ме тя. Притискам пръст към устните си.
– Шшт, позволи ми само за минута да се насладя на фантазията. Затварям очи. Бритни се
смее; сладките, мелодични звуци отекват в ушите ми.
– Може и да е шантаво, Алекс, но мисля, че те разбирам. Макар че наистина ме е яд на теб,
задето се държиш като неандерталец. – Когато отварям очи, виждам, че тя ме гледа. – Не
казвай на никого за сестра ми – проронва умолително. – Не обичам хората да знаят каквото и
да било за мен.
– Ние сме актьори в нашия живот, преструваме се на такива, каквито не сме.
– Значи, разбираш защо ще откача, ако родителите ми разберат, че ние сме… приятели.
– Ще го загазиш? Мамка му, та ти си на о семнайсет. Не мислиш ли, че вече можеш да
дружиш с когото искаш? Пъпната връв е прерязана, нали знаеш.
– Ти не разбираш.
– Обясни ми.
Защо искаш да знаеш толкова много?
– Нима партньорите по химия не са длъжни да знаят повече неща един за друг?
Тя кратко се изсмива.
– Надявам се, че не.
Истината е, че това момиче не е такова, каквото го мислех. От момента, когато ѝ разказах
за баща ми, като че ли цялото ѝ тяло въздъхна от облекчение. Сякаш нещастието на някой
друг по някакъв начин я успокояваше, помагаше ѝ да почувства, че не е сама. Ала все още не
мога да разбера защо за нея е толкова важно да показва безупречната си маска пред света.
Над главата ми е надвиснал облогът. Трябва да накарам това момиче да се влюби в мен. И
докато тялото ми казва: “Давай смело”, сърцето и разумът ми крещят: “Ти си пълен мерзавец,
защото тя е уязвима”.
– Аз искам от живота същите неща, които и ти – признавам. – Само че ги по стигам по друг
начин. Ти се приспо собяваш към своята среда, а аз към моята. – Отново слагам ръката си
върху нейната. – Нека ти покажа, че съм различен. Оуе[88] би ли излизала с момче, което не
може да си позволи да те води по скъпарски ресторанти и да ти купува злато и диаманти?
– Разбира се. – Тя издърпва ръката си изпод моята. – Но аз имам сериозен приятел.
– А ако нямаше, щеше ли да дадеш шанс на техiсапо?
Лицето ѝ добива тъмнорозов оттенък. Питам се дали Колин някога я е карал да се
изчервява така.
– Няма да отговоря на това – заявява тя.
– Защо не? Въпро сът е съвсем про ст.
– О, моля те. Нищо, свързано с теб, не е про сто, Алекс. Така че по-добре да спрем дотук. –
Тя превключва колата на първа. – Ще потегляме ли?
– Si, щом искаш. Всичко между нас наред ли е? Без лоши чувства?
– Да, така мисля.
Протягам ръка за ръко стискане. Тя се взира за миг в татуировките върху пръстите ми, сетне
протяга своята ръка и стиска моята, видимо ентусиазирана.
– За уормърите за ръце – казва с усмивка.
– За уормърите за ръце – съгласявам се аз.
И за секса, добавям наум.
– Искаш ли ти да караш на връщане? Аз не зная пътя.
Ние пътуваме в успокояваща тишина, докато слънцето залязва. Нашето примирие ме
приближава към моите цели: дипломирането, облога… и още нещо, което засега не мога да
призная дори пред себе си.
– Благодаря, че ми позволи да те отвлека – казвам, докато спирам тузарската ѝ кола на
тъмния паркинг пред библиотеката. – Предполагам, че пак ще се видим. – Вадя ключовете си
от предния джоб и се питам дали някога ще мога да си позволя кола, която не е ръждясала,
използвана или стара. След като излизам от кабриото ѝ, измъквам снимката на Колин от
задния джоб и я хвърлям на седалката, която току-що съм о свободил.
– Почакай! – вика Бритни, докато се отправям към мотоциклета си.
Обръщам се и тя е точно пред мен.
– Какво?
Тя се усмихва съблазнително, като че ли иска нещо повече от примирие. До ста повече.
Дявол да го вземе, дали ще ме целуне? Сварен съм напълно неподготвен, което обикновено
не се случва. Бритни прехапва долната си устна, сякаш обмисля следващия си ход. Аз съм
напълно готов да се погушкаме.
И докато мозъкът ми превърта всевъзможни сценарии, тя пристъпва по-близо към мен.
И грабва ключовете от ръката ми.
– Какво си мислиш, че правиш? – слисвам се.
– Връщам ти го, задето ме отвлече.
Малката негодница прави крачка назад и с все сила мята ключовете ми към дърветата.
– Не мога да повярвам, че го направи!
Тя отстъпва назад, все още с лице към мен, докато върви към колата си.
– Не се сърди. Отмъщението е гадна работа, нали, Алекс? – подхвърля тя, опитвайки се да
запази сериозно изражение.
Напълно сащисан, о ставам да зяпам с отворена уста как партньорката ми по химия се
качва в беемвето си. Колата потегля от паркинга без никакъв стържещ звук, подскачане или
каквато и да било друга засечка. Безупречен старт.
Бесен съм, защото ще се наложи или да пълзя в тъмното сред дърветата в търсене на
ключовете ми, или да се обадя на Енрике да ме вземе.
В същото време съм развеселен. Бритни Елис ме бе победила в собствената ми игра.
– Да – отвръщам ѝ, макар че тя вече е на километри от тук и не може да ме чуе. –
Отмъщението е гадна работа.
25.
Бритни

Звукът от тежкото дишане на сестра ми до мен е първото, което чувам, когато ранните
утринни лъчи на слънцето проникват в нейната стая. Дойдох в стаята на Шели и няколко часа
лежах до нея, наблюдавайки я как спи безметежно, преди сънят да ме обори.
Когато бях малка, всеки път когато започнеше буря, бързах да дойда в стаята на сестра ми.
Не толкова аз да успокоя Шели, а по-скоро тя мен. Про сто държах ръката ѝ и някак си
страховете ми изчезваха.
Докато гледам как сестра ми спи дълбоко, не мога да повярвам, че родителите ми искат
да я изпратят някъде надалеч. Шели е голяма част от мен; мисълта да живея без нея ми се
струва толкова… погрешна. Понякога имам чувството, че двете с Шели сме свързани по
специален начин, който малцина разбират. Дори когато родителите ни не могат да разберат
какво се опитва да каже Шели или защо е толкова разстроена и объркана, аз обикновено зная.
Затова бях толкова съсипана, когато изскубна ко сата ми. Никога не съм мислила, че тя ще
ми причини болка.
Но Шели го направи.
– Няма да им позволя да те отведат от тук – обещавам тихо на спящата ми сестра. –
Винаги ще те пазя.
Ставам от леглото на Шели. Няма начин да о стана по-дълго при нея, без тя да разбере, че
съм разстроена. Затова се обличам и излизам от къщи, преди да се е събудила.
Вчера се доверих на Алекс и небето не се продъни. Всъщно ст се почувствах по-добре,
след като му казах за Шели. Ако мога да го направя с Алекс, със сигурно ст мога да опитам със
Сиера или Дарлин.
Мисля за своя живот, докато седя в колата си пред дома на Сиера.
Нищо не е както трябва. По следната година би трябвало да е приятна – лесна и забавна. А
до сега е всичко друго, но не и това. Колин ме притиска, едно момче, член на банда, е мой
партньор по химия, а родителите ми смятат да изпратят сестра ми далеч от Чикаго. Какво
още може да се обърка?
Забелязвам някакво движение зад прозореца на втория етаж, където е спалнята на Сиера.
Отначало се показват крака, по сле задник. О, боже, Дъг Томпсън се опитва да се спусне по
дървената решетка с увивни растения.
Дъг сигурно ме е видял, защото Сиера надниква от прозореца. Тя ми маха и ми дава знак
да почакам.
Кракът на Дъг още не е до стигнал до дървената решетка. Сиера го придържа с една ръка.
Най-по сле този съвременен Ромео до стига заветната цел, но цветята отвличат вниманието му
и той пада, разперил ръце във въздуха като вятърна мелница. Разбирам, че не се е ударил
сериозно, защото вдига палец към Сиера, преди тичешком да се отдалечи.
Питам се дали Колин ще се изкачи по дървена решетка заради мен.
Три минути по-късно Сиера отваря входната врата и излиза навън само по долно бельо и
потниче.
– Брит, какво правиш тук? Седем часът е. Сутринта. Преподавателите ни имат
извънучилищни занимания и днес няма да учим.
– Зная, но животът ми излиза извън контрол.
 – Влез вътре и ще поговорим – нарежда тя и отваря вратата на колата ми. – Задникът ми
замръзна. Ох, защо лятото в Чикаго е толкова кратко?
Събувам обувките си в антрето, за да не събудя родителите ѝ.
– Не се тревожи, те още преди час отидоха във фитнес залата.
– Тогава защо Дъг лази през прозореца на спалнята ти?
Сиера ми смигва.
– Нали се сещаш: за да поддържаме огъня в отношенията ни. Момчетата обичат
приключенията.
Влизам след Сиера в про сторната ѝ спалня, издържана в цикламени и яркозелени тонове,
които декораторът, нает от майка ѝ, бе подбрал вместо нея. Аз се пльо свам върху
допълнителното легло, докато Сиера се обажда на Дарлин.
– Дар, ела у дома. Брит е в криза.
Дарлин, по пижама и чехли, пристига след няколко минути, тъй като живее през две къщи
по-надолу по улицата.
– Добре, излей си душата – подканва ме Сиера, когато всички сме налице.
Внезапно, когато и двете са вперили погледи в мен, не съм сигурна, че е добра идея да
споделя с тях това, което ме измъчва.
– Ами всъщно ст не е нищо сериозно.
Дарлин се изправя.
– Слушай, Брит. Измъкваш ме от леглото в седем сутринта. Изплюй камъчето.
– да – подкрепя я Сиера. – Ние сме ти приятелки. Ако не можеш да разкажеш на нас, на
кого изобщо можеш?
На Алекс Фуентес. Но никога няма да им го кажа.
– Защо да не погледаме стари филми? – предлага Сиера. – Ако Одри Хепбърн не те накара
да ни довериш проблемите си, нищо друго няма да е в състояние.
Дарлин изпъшква.
– Не мога да повярвам, че ме събуди толкова рано заради лъжлива криза и за да гледам
стари филми. Вие, момичета, наистина трябва да се вземете в ръце и да започнете истински да
се забавлявате. Най-малкото, което можете да направите, е да ми кажете някоя клюка. Някоя
да е чула нещо по-пикантно?
Сиера ни повежда към дневната и трите се настаняваме върху меките възглавници на
дивана на родителите ѝ.
– Чух, че във вторник Саманта Джакъби е засечена да се целува с някого в стаичката на
охранителите.
– Леле, колко интересно – заявява Дарлин, абсолютно незаинтересувано.
– Споменах ли, че въпро сният охранител е Чък?
– Е, това вече е сочна клюка, Сиера.
Така ли ще бъде, ако споделя нещо? Ще превърна своето нещастие в сочна клюка, с която
о станалите ще се забавляват?
Четири часа по-късно, прекарани в дневната на Сиера, след два филма, пуканки и голяма
кутия от специалния сладолед на “Бен & Джери”, се чувствам по-добре. Може би е заради
Одри Хепбърн в ролята на Сабрина, но някак си започва да ми се струва, че всичко е
възможно. Което ме навежда на мисълта та..
– Момичета, какво мислите за Алекс Фуентес? – Питам аз.
Сиера лапна една пуканка.
– Какво имаш предвид с това “какво мислим та него?
– Не зная – свивам рамене, неспо собна да се отърся от силното, безспорно привличане,
което винаги съществува помежду ми. Той е мой партньор по химия.
– Е, и…? – подканва ме Сиера и размахва ръка във въздуха, сякаш казва: “Какво по-точно
имаш предвид?4.
Грабвам дистанционното и спирам филма.
– Той е готин и много секси. Признайте си.
– Пфу, Брит! – възмущава се Дарлин и се преструва, че пъха два пръста в гърлото си и
повръща.
– Добре де, признавам, че е сладур – казва Сиера, – но не е някой, с когото бих се срещала.
Нали знаеш, че е член на банда.
– През половината време идва надрусан в училише приглася ѝ Дарлин.
Аз седя до него, Дарлин, и никога не съм забелязала да е надрусан в училище.
Майтапиш ли се, Брит? Алекс се друса преди училише и в мъжката тоалетна, когато бяга
от часовете. И нямам предвид само трева. Той е на твърда дрога – оповестява Дарлин с
безпреко словен тон, сякаш това е нео спорим факт.
– Ти лично виждала ли си го да взема наркотици? – не мирясвам аз.
– Слушай, Брит. Не е нужно да съм в една стая с него, за да зная, че той смърка и се боцка.
Алекс е опасен. Освен това момичета като нас не се забъркват с момчета от “Кървавите
латино си”.
Аз се облягам на плюшените възглавници на дивана.
– Да. Зная.
– Колин те обича – казва Сиера, сменяйки темата.
Любовта беше по следното, което изпитваше към мен Колин на плажа, но дори не желая
да подхващам тази тема.
Мама три пъти се опитва да се свърже с мен. Първо на мобилния. Аз го изключих, но това
не я отказа и тя позвъни два пъти на домашния телефон на Сиера.
– Майка ти ще дойде тук, ако не говориш с нея – предава ми Сиера с телефон в ръка.
– Ако тя дойде, аз си тръгвам.
Сиера ми подава телефона.
– С Дарлин ще излезем навън, за да поговориш на спокойствие с нея.
Поднасям телефона към ухото си.
– Здравей, майко.
– Чуй ме, Бритни, зная, че си разстроена. Миналата нощ уточнихме докрай плановете за
Шели. Зная колко ти е тежко, но напо следък тя е все по-объркана и разстроена.
– Мамо, тя е на двайсет години и се разстройва, когато хората не я разбират. Не смяташ ли,
че това е нормално?
– Ти догодина отиваш в колеж. Вече не е разумно и не е справедливо към никого от нас да
продължаваме да я държим у дома. Престани да си такава егоистка.
Ако изпратят Шели някъде заради това, че заминавам в колеж, значи, вината е моя.
– Вие ще го направите, независимо какво мисля за това, нали? – питам аз.
– Да. Вече е решено.
26.
Алекс

Когато в петък Бритни влиза в часа на го спожа II., аз все още мисля как да ѝ го върна,
задето хвърли ключовете от мотоциклета ми сред дърветата миналия уикенд. Отне ми
четиресет и пет минути да ги намеря и през цялото време проклинах Бритни. Добре де,
свалям ѝ шапка за хитрия номер. Освен това трябва да ѝ благодаря, че ми помогна да говоря
за нощта, в която умря татко. Това ме подтикна да се обадя на по-старите ИГ в “Кървавите” и
да ги разпитам дали знаят кой може да е имал зъб на татко.
През цялата седмица Бритни беше нащрек. Чакаше да ѝ скроя ответен номер, за да си го
върна за малката ѝ дяволия с ключовете ми. След часовете стоя пред шкафчето си и вадя
учебниците, които ще но ся у дома, когато тя връхлита върху мен, облечена в секси
униформата си на мажоретка.
– Чакам те в залата за тренировки по борба – нарежда ми.
Мога да направя две неща: да се срещна с нея, както ми каза, или про сто да си тръгна и да
се прибера у дома. Вземам учебниците и влизам в малката спортна зала. Бритни ме очаква с
ключодържател в ръка, но от него не висят никакви ключове.
– Къде се изпариха ключовете ми? – пита тя. – Ако не ми кажеш, ще закъснея за мача. А
го спожа Смол ще ме изрита от отбора, ако не се явя навреме на игрището.
– Хвърлих ги някъде. Знаеш ли, трябва да сложиш цип на чантата си. Никога не знаеш кой
може да бръкне в нея и да свие нещо.
– Радвам се да узная, че на всичкото отгоре си и клептоман. Ще ми подскажеш ли къде си
ги скрил?
Облягам се на стената на залата и си мисля какво ли ще кажат хората, ако ни заварят заедно
тук.
– На едно място, което е мокро. Много, много мокро – подсказвам ѝ.
– В басейна?
Кимам.
– Хитро, нали?
Тя се опитва да ме блъсне в стената.
– О, ще те убия! По-добре върви да ги извадиш.
Ако не я познавах по-добре, щях да помисля, че ме сваля. Струва ми се, че на нея ѝ харесва
тази наша игра.
– Матасitа. Би трябвало вече да си ме опознала по-добре. Оправяй се сама, също както
сторих аз, когато ме заряза на паркинга пред библиотеката.
Тя накланя глава, хвърля ми опечален поглед и цупи устни. Не бива да се заплесвам по
пухкавите ѝ устни, това е опасно. Но не мога да се сдържа.
– Покажи ми къде са те, Алекс. Моля те.
Оставям я да се поизпоти още минута и се предавам. В този час училището е почти
празно. Половината от учениците бързат за футболния мач. Другата половина се радват, че не
бързат за футболния мач.
Ние се отправяме към басейна. Лампите са изгасени, но слънчевата светлина прониква през
прозорците. Ключовете на Бритни са там, където ги хвърлих – в средата на дълбокия край на
басейна. По сочвам сребристите отблясъци във водата.
 – Ето ги там. Вземи си ги.
Бритни стои в късата си поличка, опряла ръце на хълбоците, размишлявайки как да ги
извади. Отива наперено до дългия прът, окачен на стената, с който обикновено вадят давещи
се плувци от водата.
– Фасулска работа.
Но когато потапя пръта във водата, установява, че работата далеч не е толкова про ста. Аз
потискам смеха си, докато стоя край ръба на басейна и наблюдавам как се опитва да
до стигне невъзможното.
– Винаги можеш да се съблечеш и да се гмурнеш във водата без дрешки, а аз ще пазя
никой да не влезе.
Тя пристъпва към мен, стиснала здраво дългия прът.
– Ще ти хареса, нали?
– Ъ, ами да – признавам очевидното. – Макар че съм длъжен да те предупредя, че ако си с
кюлоти, направо ще съсипеш фантазията ми.
– За твое сведение, те са от розов сатен. След като сме започнали да споделяме толкова
интимна информация, ти боксерки ли предпочиташ, или слипове?
– Нито едното, нито другото. На моите момчета им харесва да са свободни, ако разбираш
какво имам предвид.
Добре де, не съм ги о ставил на свобода. Тя про сто ще трябва сама да го установи.
– Пфу, ти си отвратителен, Алекс!
– Не се отказвай, преди да си опитала – съветвам я мъдро и се отправям към вратата.
– Тръгваш ли?
– Ъ… да.
– Няма ли да ми помогнеш да извадя ключовете?
– Ъ… не. – Ако о стана, ще бъда изкушен да я помоля да зареже футболния мач и да бъде с
мен. А определено не съм готов да чуя отговора ѝ на този въпро с. Все още мога да я
поднасям и да си играя с нея. Обаче разкриването на истинската ми същно ст, което сторих
онзи ден, ме бе направило уязвим. Нямам намерение това да се повтаря. Отварям вратата, след
като хвърлям един по следен поглед към Бритни, чудейки се дали като я о ставям сега, съм
идиот, кретен, страхливец, или и трите заедно.
У дома, когато съм далеч от Бритни и ключовете за колата ѝ, отивам да потърся брат ми.
Бях си обещал да поговоря сериозно с Карло с тази седмица и до статъчно отлагах. Преди да
се усетя, той ще бъде уловен в капана и също като мен ще бъде пребит здравата –
традиционния ритуал при по свещаване в “Кървавите латино си”.
Откривам Карло с в нашата спалня, тъкмо когато бута нещо под леглото.
– Какво е това? – питам.
Той сяда на леглото и скръства ръце пред гърдите.
– Nada.
– Не се прави на ударен и не ми пробутвай това пada, Карло с, – Избутвам го настрани и
надничам под леглото. Насреща ми се звери блестящото дуло на пистолет “Берета”, двайсет и
пети калибър. Подиграва ми се. Изваждам го и му го показвам. – Откъде го взе?
– Не е твоя работа.
За пръв път в живота имам желание да изплаша Карло с до смърт. Едва се сдържам да не
опра дулото на пистолета между очите му и да му покажа какво е да си член на банда – през
цялото време да се чувстваш заплашен и да не знаеш кой ден може да се окаже по следният в
живота ти.
– Аз съм твоят по-голям брат, Карло с. Se nos fue mi Papa[89] на мен се пада задачата да
налея малко здрав разум в коравата ти глава. – Поглеждам оръжието. Като съдя по тежестта, е
заредено. Боже, ако случайно гръмне, Карло с ще бъде мъртъв. Ако Луис го намери… по
дяволите, лоша работа.
Карло с се опитва да стане, но аз го бутам обратно на леглото.
– Ти навсякъде ходиш въоръжен – мрънка той. – Защо аз да не мога?
– Знаеш защо. Аз съм член на банда. Ти не си. Ти ще учиш, ще отидеш в колеж и ще
живееш нормален живот.
– Ти мислиш, че си планирал целия ни живот, нали? – вика Карло с. – Е, аз също имам свой
план.
– Надявам се, че не включва участието ти в “Кървавите латино си”.
Карло с мълчи.
Имам чувството, че вече съм закъснял, и тялото ми се напряга като струна. Мога да
попреча да влезе в бандата, но само ако Карло с ми позволи да се намеся. Гледам снимката на
Дестини, окачена на стената над леглото на Карло с. Той я срещнал това лято в Чикаго, докато
гледахме фойерверките на пристанището по случай Четвърти юли. Семейството ѝ живее в
Гърни и откакто се е запознал с нея, по-малкият ми брат е луд по нея. Двамата говорят по
телефона всяка вечер. Тя е умна мексиканка и когато видя мен и татуировките ми в деня,
когато Карло с се опита да ни запознае, тя беше толкова изплашена, че очите ѝ се стрелкаха
нервно наоколо, сякаш можеше да я застрелят само защото се намира на няколко метра от
мен.
– Мислиш ли, че Дестини ще иска да излиза с теб, ако си член на банда? – питам аз.
Няма отговор, което е добре. Той мисли.
– Тя ще те зареже по-бързо, отколкото можеш да кажеш “двайсет и пети калибър”.
Погледът на Карло с се насочва към снимката ѝ на стената.
– Карло с, попитай я в кой колеж смята да се запише. Хващам се на бас, че тя има свой
план. Ако и ти следваш нейния план, връзката ви е възможна.
Моят брат вперва поглед в мен. Води вътрешна борба със себе си, избира между това,
което знае, че ще получи лесно – живот на бандит, и по-трудно до стижимите неща, за които
копнее – като Дестини.
– Престани да се мотаеш около Уил. Намери си нови приятели, включи се във футболния
отбор в училище или нещо друго. Започни да се държиш като нормално дете и о стави аз да
се погрижа за о станалото.
Затъквам беретата в колана на джинсите, излизам от къщи и се отправям към склада.
27.
Бритни

Закъснях за футболния мач. След като Алекс си тръгна, се съблякох по сутиен и бикини и
скочих в басейна, за да извадя ключовете си. Благодарение на Алекс ме понижиха. Дарлин,
заместник-капитанът на мажоретния отбор, вече официално е капитан. Отне ми половин час
да изсуша ко сата си и да се гримирам отново в съблекалнята. Го спожа Смол беше бясна, че
закъснях за мача. Заяви ми, че трябва да съм доволна, че ми е отнела по ста, вместо да ме
отстрани от отбора.
След мача лежа на дивана в дневната със сестра ми. Ко сата ми мирише на хлор, но аз съм
твърде уморена, за да ме е грижа. Докато гледам някакво риалити след вечеря, очите ми
започват да се затварят.
– Брит, събуди се. Колин е тук – чувам гласа на мама, която ме разтърсва.
Отлепвам клепачи и виждам Колин, надвесен над мен. Той вдига ръце.
– Готова ли си?
О, боже. Напълно забравих за купона в дома на Шейн, който беше планиран преди месеци.
Изобщо не съм в настроение за веселба.
– Хайде да зарежем купона и да о станем у дома.
– Шегуваш ли се? Всички очакват да отидем. Няма начин да пропуснем най-щурата сбирка
на годината. – Той оглежда анцуга ми и тениската с надпис: “ПРОВЕРИ СЕ”, която получих
миналата година на благотворителната вечер, по светена на борбата с рака на гърдата. – Ще те
почакам, докато се преоблечеш. Побързай. Защо не си сложиш онази черна минирокля, която
толкова харесвам?
Аз се повличам към гардероба, за да се преоблека. На един от рафтовете в ъгъла, до
горнището ми на, Дона Карън”, лежи банданата на Алекс. Миналата вечер я изпрах, но
затварям очи и я приближавам към но са си, за да проверя дали неговото ухание не се е
про смукало в плата. Усещам само аромата на перилен препарат и ме пробожда разочарование.
В момента не съм готова да анализирам чувствата си, о собено когато Колин ме чака долу.
Нужно ми е време да облека черната минирокля, да оправя ко сата си и да се гримирам.
Надявам се, че Колин няма да се ядо са, задето толкова се бавя. Но трябва да се по старая
всичко да е идеално. Мама сигурно ще направи коментар за външния ми вид пред него.
Когато се връщам в дневната, Колин седи на ръба на дивана и се прави, че не забелязва
Шели. Мисля, че присъствието ѝ го изнервя.
Мама “инспекторът” приближава до мен и опипва ко сата ми.
– Използва ли кондиционер за ко са?
Преди или след като скочих в басейна, за да извадя ключовете си? Избутах ръката ѝ.
– Мамо, моля те.
– Изглеждаш страхотно – заявява Колин и приближава към мен.
Слава богу, мама се отдръпва, очевидно доволна и успокоена от комплимента на Колин,
въпреки че ко сата ми не е идеална.
Докато пътуваме към къщата на Шейн, аз изучавам моето гадже. За пръв път се целунахме
по време на играта “Завърти бутилката” в дома на Шейн, когато бяхме в девети клас.
Направихме го пред всички, Колин ме прегърна и ме целува цели пет минути. Да, зрителите
засякоха времето. Оттогава сме двойка.
 – Защото ме гледаш така? – пита той и ме стрелва с поглед.
– Про сто си спомних първата ни целувка.
– Да, у Шейн. Устроихме супершоу на всички, нали? Дори тогавашните зрело стници бяха
впечатлени.
– А сега ние сме зрело стници.
– И все още сме златната двойка, бейби – казва той, докато навлиза в алеята за коли пред
къщата на Шейн. – Нека купонът да започне, златната двойка пристигна! – крещи Колин.
Когато влизаме вътре.
Колин се присъединява към момчетата, а аз отивам да потърся Сиера. Откривам я в
дневната. Сиера ме прегръща, по сле кимва към свободното място на дивана до нея. Тук са
група момичета от мажоретния отбор, включително и Дарлин.
– Сега, след като и Брит дойде, можем да започваме играта – заявява Сиера.
– Кого би целунала? – пита Мадисън.
Сиера се обляга назад.
– Да започнем с лесното. Мопс или пудел?
Аз се смея.
– Имаш предвид куче?
– Аха.
– Добре – кимам. Пуделите са сладки и гальовни, но мопсовете са по-мъжествени и имат
това изражение: “не ме закачай”. Колкото и да харесвам сладките и гальовни кучета, пуделът
не става. – Мопс.
Морган мръщи лице.
– Пфу! Определено пудел. Мопсът има сплескан но с и сумти. Не става за целувки.
– Ние няма наистина да ги целуваме, глупаче – срязва я Сиера.
– Аз имам друго предложение – намесвам се. – Треньорът Гарисън или го сподин Харис,
учителят по математика?
– Гарисън! – отвръщат всички момичета в един глас.
– Той е голямо сладурче – казва Меган замечтано.
Сиера се киска.
– Не искам да ви опечалявам, но чух, че е гей.
– Няма начин – отсича Меган. – Сигурна ли си? Е, дори и да е гей, пак ще предпочета него
пред Харис.
– Сега е мой ред – изчуруликва Дарлин. – Колин Адамс или Алекс Фуентес?
Всички се извръщат към мен. В този миг Сиера ме смушква, давайки ми да разбера, че
имаме компания – Колин. Защо Дарлин ми скрои такъв номер?
Сега очите на всички се приковават в Колин, който стои зад мен.
– Опа. Съжалявам – промърморва Дарлин и прехапва устни
– Всички знаят, че Бритни ще избере Колин – обявява Сиера и пъха един претцел в устата
си.
– Дарлин, какво ти става? – изсумтява Меган възмутено.
– И какво? Това е само игра, Меган.
– Да, но ние играем различна игра от твоята.
– Какво искаш да кажеш? Само защото ти нямаш гадже…
Колин минава покрай нас и се насочва към вътрешния двор. След като хвърлям
унищожителен поглед към Дарлин и безмълвно благодаря на Меган, задето я сложи на
мястото ѝ, аз тръгвам след него.
Откривам Колин да седи на един от шезлонгите край басейна.
 – Мамка му, нужно ли беше да се поколебаеш, когато Дарлин зададе онзи тъп въпро с? –
пита той тро снато. – Направи ме на глупак пред всички.
– Да, ами в момента съм много ядо сана на Дарлин.
Той се изсмива кратко.
– Ти не разбра ли? Вината не е на Дарлин.
– да не мислиш, че е моя? Като че ли аз съм искала Алекс да ми е партньор по химия.
Той става.
– Не възрази о собено настоятелно.
– Искаш да се скараме ли, Колин?
– Може и да искам. Ти дори не знаеш какво означава да си нечие гадже.
– Как можа да го кажеш? Кой те заведе в болницата, когато си изкълчи китката? Кой
изтича на игрището и те целуна пред всички след първия ти гол? Кой идваше да те по сещава
всеки ден, когато миналата година се разболя от варицела?
Аз имах урок по кормуване против волята си. Нищо не се случи с Алекс. Невинна съм,
дори мислите ми да не са съвсем невинни.
– Това беше миналата година. – Колин хваща ръката ми и ме повежда към къщата. – Искам
да ми покажеш колко много държиш на мен. Сега.
Влизаме в спалнята на Шейн и Колин ме притегля върху себе си на леглото.
Аз го отблъсвам, когато завира но с в шията ми.
– Престани да се държиш така, сякаш те насилвам. Брит – завалва думите Колин. Леглото
изскърцва под тежестта му. – Откакто е започнала учебната година, ти се държиш като
шибана монахиня.
Аз сядам.
– Не желая връзката ни да се о сновава на секс. Напо следък дори не си говорим.
– Ами говори – поканва ме той, а ръката му гали гърдите ми.
– Първо ти. Ти кажи нещо, по сле аз ще кажа друго.
– Това е най-голямата шибана тъпня, което някога съм чувал. Няма какво да кажа, Брит.
Ако ти имаш, давай, говори.
Поемам дълбоко дъх и мислено се смъмрям, задето с Алекс се чувствам много по-удобно,
отколкото тук, в леглото с Колин. Но не мога да позволя да се разделим. Мама ще се разстрои,
приятелите ми ще се разстроят… Слънчевата система ще се разпадне…
Колин отново ме придърпва към гърдите си. Не мога да скъсам с него само защото ме е
страх да правя секс. В крайна сметка той също е девствен. И ме чака, за да споделим първия си
път. Повечето от приятелите ни са го направили; може би про сто се държа като глупачка.
Може би интересът ми към Алекс е извинение, за да избегна секса с Колин.
Ръката на Колин се обвива около кръста ми. Двамата сме заедно от две години, защо да
съсипвам всичко това само заради някакво глупаво привличане към момче, с което дори не би
трябвало да разговарям?
Когато устните му са на сантиметри от моите, погледът ми застива. Върху скрина на Шейн
е по ставена фотография. Шейн и Колин са се снимали на плажа това лято. С тях са две
момичета, а ръцете на Колин са прегърнали интимно по-хубавото момиче с кестенява ко са, с
модна къса подстрижка. Двамата се усмихват широко, сякаш споделят някаква своя тайна.
Соча към снимката.
– Кои са тези? – питам, опитвайки се да прикрия тревогата в гласа си.
– Про сто две момичета, с които се запознахме на плажа – отвръща той и се обляга назад,
докато гледа снимката.
– Как се казва момичето, което си прегърнал?
 – Не зная. Мисля, че беше Миа или нещо подобно.
– Приличате на двойка – отбелязвам.
– Това е абсурдно. Ела тук – подканва ме той, надига се и закрива снимката. – Ти си тази,
която искам сега.
Какво иска да каже с това сега! Все едно е искал Миа през лятото, а сега иска мен? Или
про сто търся под вола теле?
Преди да се замисля по-надълбоко, той вдига роклята и сутиена ми до брадичката.
Опитвам се да се настроя на любовна вълна и да се убедя, че колебанието ми се дължи на
нервно стта.
– Заключи ли вратата? – питам, изтласквайки нервно стта в най-тъмното ъгълче на
съзнанието ми.
– Аха – отвръща той, изцяло зает с гърдите ми.
Зная, че трябва да участвам, но тъй като ми е трудно да преборя нежеланието си, го галя
неуверено през джинсите.
Колин се надига, отблъсква ръката ми и сваля ципа на джинсите.
– Хайде, Брит. да опитаме нещо ново – казва, когато ги събува под коленете.
Не ми е приятно, имам чувството, че всичко е режисирано. Приближавам се към него,
макар че умът ми е някъде надалеч.
Вратата се открехва и Шейн подава глава през процепа. Върху устните му цъфва широка
усмивка.
– По дяволите! Къде е телефонът ми с камерата, когато най-много ми трябва?
– Мислех, че си заключил вратата! – викам гневно на Колин, докато припряно дърпам
надолу сутиена и роклята. Ти ме излъга.
Колин грабва одеялото и се покрива.
– Шейн, ще ни о ставиш ли малко да се уединим, а, приятел? Брит, престани да се държиш
като психо.
– В случай че не си забелязал, това е моята стая – заявява Шейн обидено. Обляга се на
рамката и повдига вежди към мен. – Брит, я ми кажи истината. Естествени ли са?
Колин протяга ръка към мен, когато скачам от леглото.
– Върни се тук, Брит. Извинявай, че забравих да заключа. Бях прекалено погълнат от
момента.
Проблемът е, че незаключената врата е само част от причината да съм бясна. Той ме нарече
“психо”, без дори да се замисли. И не ме защити пред Шейн. Извръщам се към моето гадже.
– Нима? Е, в момента аз пък съм погълната от това, да изляза оттук – заявявам.
В един и половина сутринта лежа на леглото в спалнята си и се взирам в телефона. Колин е
звънял трийсет и шест пъти. И е о ставил десет съобщения. Откакто Сиера ме докара у дома,
не му вдигам. Най-вече, защото се нуждая от време, за да се успокоя. Чувствам се унизена, че
Шейн ме видя полугола. Докато открия Сиера и я помоля да ме отведе у дома, най-малко
петима души си шепнеха за сценката в спалнята на Шейн. Не искам да превъртя като мама, но
още малко и щях да се нахвърля на Колин и Шейн в къщата на Шейн.
Когато Колин позвъни за трийсет и девети път, сърцето ми вече биеше до статъчно
спокойно.
Най-по сле вдигам.
– Престани да ми звъниш – казвам.
– Ще спра, когато чуеш това, което имам да ти кажа – отвръща Колин от другия край на
линията, а в гласа му се усеща притеснение.
– Ами говори. Слушам те.
 Чувам го как поема дълбок дъх.
– Извинявай, Брит. Извинявай, че не заключих вратата тази вечер. Извинявай, че исках да
правим секс, извинявай, че един от най-добрите ми приятели си мисли, че е много забавен,
когато не е. Извинявай, че не понасям да ви гледам двамата с Фуентес в часа по химия.
Извинявай, че се промених това лято.
Не зная какво да кажа. Той наистина се е променил. А аз? Или аз съм същото момиче, с
което той се сбогува, преди да замине това лято? Но едно нещо зная със сигурно ст.
– Колин, не желая повече да се караме.
– Нито аз. Може ли поне да се опиташ да забравиш случилото се тази вечер? Обещавам, че
ще изкупя вината си, Спомняш ли си нашата годишнина миналата година, когато чичо ми ни
отведе до Мичиган за един ден с неговата чесна?
Озовахме се в един курорт. Когато вечерта влязохме в ресторанта, на масата ни очакваше
огромен букет червени рози и тюркоазена кутийка. Вътре имаше златна гривна от “Тифани”.
– Спомням си.
– Ще ти купя обеци в тон с гривната, Брит.
Не ми дава сърце да му кажа, че не ми трябват обеци. Ужасно много харесвам гривната и
почти не я свалям. Но това, което ме трогна тогава и разтопи сърцето ми, не беше подаръкът,
а това, че Колин се бе по старал да орг анизира онова пътуване и да направи тази вечеря
специална за нас. Това си спомням, когато погледна гривната. Не подаръка, а значението му.
От началото на тази учебна година зървам само малки отблясъци от предишния Колин.
Скъпите обеци ще бъдат символ на извинението на Колин и ще ми напомнят за тази вечер.
Дори може да предизвикат угризения в мен и да ме подтикнат да му дам нещо в замяна…
като например моята девствено ст. Той може да не мисли съзнателно за това, но фактът, че
мисълта изникна в съзнанието ми, е знак. Не желая да се чувствам притисната.
– Колин, не искам обеци.
– Тогава какво искаш? Кажи ми.
Нужно ми е време, за да отговоря. Преди шест месеца, щях да напиша есе от сто страници
на тема какво искам. Откакто е започнало училището, всичко се промени.
– Точно в този момент не зная какво искам. – Тъжно ми е да го призная, но това е самата
истина.
– Е, когато си го изясниш, ще ме о сведомиш ли?
Да, ако някога изобщо си го изясня.
28.
Алекс

В понеделник се старая да сдържа нетърпението и вълнението си в часа по химия. Със

сигурно ст не го спожа Г1. Предизвиква тези чувства. Всичко е заради Бритни.
Тя влиза със закъснение в часа.
– Здрасти – казвам ѝ.
– Здрасти – измърморва тя в отговор. Няма усмивка, няма светлина в очите. Нещо
определено я притеснява.
– Добре, ученици – подхваща го спожа П. – Извадете моливите. Да видим колко съвестно
сте учили уроците.
Докато мислено проклинам го спожа П., задето днес нямаме лабораторни занятия, за да
можем да говорим, наблюдавам изпод око моята партньорка. Тя изглежда абсолютно
неподготвена. Незнайно защо се изпълвам с желанието да я защитя, макар да нямам право, и
вдигам ръка.
– Боя се да ти дам думата, Алекс – казва нашата преподавателка, докато се взира надолу
към мен.
– Само един малък въпро с.
– Казвай, но по-бързо.
– Ще можем да ползваме учебника по време на теста, нали?
Нашата учителка по химия ме поглежда над очилата.
– Не, Алекс, не може да ползвате учебника. Ако не си се подготвил у дома, ще получиш
една голяма, тлъста двойка. Разбра ли?
В отговор хвърлям учебниците си, които тупват шумно на пода.
След като го спожа П. Ни раздава тестовете, чета първия въпро с. Плътно стта на А1
(алуминий) е 2.7 грама на милилитър. Какъв обем ще заемат 10.5 грама А1 (алуминий)?
След като решавам задачата, поглеждам към Бритни. Тя се взира безизразно в листа.
Забелязва, че я наблюдавам, и изсумтява презрително.
– Какво?
– Нищо. Nаdа.
– Тогава престани да ме зяпаш.
Го спожа П. Гледа право към нас. Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, и продължавам
с теста. Защо Бритни, без никакво предупреждение, се превръща ту в огън, ту в лед? В един
миг е мила, а в следващия – истинска кучка? Какво я прихваща?
С крайчеца на окото си виждам, че моята партньорка по химия взема пропуска за
тоалетната от кукичката до вратата. Проблемът е, че пропускът за тоалетната не може да та
помогне да избягаш от живота. Когато излезеш, животът те очаква все същият. Повярвайте
ми, опитвал съм го. Проблемите и бъркотиите не се разрешават, ако си заравяш главата в
пясъка.
Когато се връща в клас, Бритни отпуска глава върху масата, докато драска отговорите си
върху листа. Само един поглед ми е до статъчен, за да разбера, че тя изобщо не е в час с
материала и отговаря през куп за грош. И когато го спожа П. Ни приканва да ѝ предадем
тестовете си, моята партньорка по химия запазва безизразната си физиономия.
– Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре – шепна аз, за да ме чуе само тя, – в о сми
клас се издъних в час по здравно образование, като пъхнах запалена цигара в устата на
манекена.
– Браво на теб – мърмори тя, без да ме поглежда.
От високоговорителите се разнася музика, оповестявайки края на часа. Забелязвам, че
златистите къдрици на Бритни не подскачат толкова жизнерадо стно, както обикновено,
когато излиза от клас, при това – изненадващо – не е придружена от гаджето си. Питам се
дали тя си мисли, че всичко трябва да ѝ се поднесе на тепсия, дори отличните бележки.
Аз по стигам всичко с много труд и усилия. Нищо не ми се поднася на готово.
– Здрасти, Алекс. – Кармен стои пред шкафчето ми. Добре де, някои неща ми се поднасят
на тепсия.
– Qие раsa?[90]
Моето бивше гадже навежда към мен дълбоко изрязаното У-образно деколте на блузата
си.
– Част от тайфата ще ходим на плаж след училище. Искащ ли да дойдеш с нас?
– Трябва да работя – отвръщам ѝ. – Може би по-късно ще намина.
Мисля си за случилото се преди две седмици. След като отидох в дома на Бритни и бях
унизен от онази снобарка, майка ѝ, нещо в мен се прекърши.
Да се напия, за да удавя в алкохол нараненото си самолюбие, беше тъпа идея. Исках да
бъда с Бритни, да се срещаме не само заради проекта по химия, но и защото исках да разбера
какво се крие зад тези блестящи руси къдрици. Партньорката ми по химия ми беше вързала
тенекия. Но Кармен беше на линия. Случилото се тогава ми е до ста мъгляво, но все пак си
спомням Кармен в езерото и как обвива тялото си около моето. По сле как седи в скута ми
край огъня, докато пушим нещо, което е много по-силно от марлборо. В онова пиянско
състояние, с притъпено от алкохола и наркотиците съзнание, с уязвено его, всяко момиче
щеше да е добре дошло.
Кармен беше там по своя воля, но аз трябва да ѝ се извиня, защото независимо, че тя сама
се предлагаше, аз не биваше да се хващам на въдицата. Налага се да поговоря с нея и да ѝ
обясня тъпанарското си поведение.
След училище забелязвам, че около мотоциклета ми се е събрала тълпа. Мамка му, ако
нещо се е случило с “Хулио”, кълна се, здравата ще сритам нечий задник. Не се налага да си
проправям път през тълпата, защото, когато приближавам, насъбралите се разделят на две,
правейки ми път.
Всички са се вторачили в мен, докато оглеждам вандалщината, извършена спрямо
мотоциклета ми. Всички очакват да побеснея. В крайна сметка кой би се о смелил да завинти
розов гумен клаксон от детски вело сипед на три колела към кормилото на мотоциклета ми и
да залепи яркоцветни блестящи ленти към краищата на дръжките? Никой не може да се
измъкне безнаказано след подобно кощунство.
С изключение на Бритни.
Оглеждам се наоколо, но не я виждам.
– Не съм го направил – бърза да ме о сведоми Лъки.
Останалите мърморят същото.
По сле от тълпата започват се чуват предположения чие може да е това дело.
– Колин Адамс, Грег Хансън… – Не слушам, защото Отлично зная кой е виновникът. Това с
моята партньорка но химия, която днес цял ден не ми обръщаше внимание.
Дръпвам с едно рязко движение на ръката пъстроцветните ленти, сетне развинтвам
розовия гумен клаксон. Розов. Чудя се дали някога не е бил на нейния вело сипед.
– Дръпнете се от пътя ми – процеждам през зъби към насъбралото се множество.
 Всички бързат да се разпръснат. Мислят, че всеки миг ще изригна и не искат да попаднат
под обстрела на гнева ми. Понякога да се правиш на корав, жесток мъжага си има своите
предимства. Истината? Ще използвам розовия клаксон и лентите като извинение да говоря
отново с Бритни.
След като всички се отдалечават, се отправям към футболното игрище. Мажоретният
отбор е там и както обикновено тренира.
– Търсиш ли някого?
Обръщам се и виждам Дарлин Бьом, една от приятелките на Бритни.
– Бритни тук ли е? – питам.
– Не.
– Знаеш ли къде е?
Алекс Фуентес разпитва за Бритни Елис? Очаквам да ме среже, че не е моя работа. Или да
я о ставя на мира.
– Прибра се у дома – о сведомява ме вместо това приятелката ѝ.
Измърморвам “благодаря” и се връщам при “Хулио”, като пътьом набирам номера на
братовчед си.
– “Авто сервиз Енрике”.
– Алекс е. Днес ще закъснея за работа.
– Пак ли са те наказали да о станеш след часовете?
– Не, нищо подобно.
– Е, по старай се да оправиш лексъса на Чу. Казах му, че може да дойде да го вземе към
седем, а ти знаеш какъв става Чу, когато не му угодиш.
– Няма проблем – уверявам го, докато си мисля за ролята на Чу в “Кървавите”. Това е тип,
с когото никой не би искал да си има работа, тип, който се е родил без чипа на състраданието
в мозъка си. Ако някой е нелоялен, работата на Чу е да го върне в правия път или да се
погрижи никога повече да не създава неприятно сти. С всякакви възможни средства, без
никаква мило ст. – Ще бъда в сервиза.
Десет минути по-късно чукам на вратата на семейство Елис с розовия клаксон и
блестящите ленти в ръка, като се опитвам да заема непукистка стойка на супермъжага.
Когато Бритни отваря вратата, облечена в торбеста тениска и шорти, аз съм тотално
сразен.
Бледо сините ѝ очи се разширяват.
– Алекс, какво правиш тук?
Вдигам клаксона и лентите.
Тя ги дръпва от ръката ми.
– Не мога да повярвам, че си дошъл тук заради някаква шега.
– Трябва да обсъдим някои неща. Извън шегите.
Тя преглъща нервно.
– Не се чувствам добре, разбра ли? Нека поговорим в училище. – Тя се опитва да затвори
вратата.
Мамка му, не мога да повярвам, че се държа като ненормалника от някой филм, който
преследва момичета. Бутам вратата обратно. Qие тiеrdа![91]
– Алекс, недей.
– Пусни ме да вляза. За минута. Моля те.
Тя клати глава, а ангелските ѝ къдрици се полюшват около лицето.
– Родителите ми не одобряват, когато каня хора у дома.
– Те вкъщи ли са?
 – Не. – Тя въздъхва и нерешително отваря вратата.
Пристъпвам вътре. Къщата дори е по-голяма, отколкото
изглежда отвън. Стените са боядисани в о слепително бяло и ми напомнят на болница.
Кълна се, че дори прашинка не би имала смело стта да падне върху тези подове или мебели.
Двуетажното антре се разделя от огромна стълба, каквато видях в “Звукът на музиката”,
който ни задължиха да гледаме в прогимназията, а подът блестеше като стъкло.
Бритни беше права. Мястото ми не е тук. Но това няма значение, защото дори мястото ми
да не е тук, тя е тук, а аз искам да бъда там, където е тя.
– Е, за какво искаше да говорим? – пита тя.
Иска ми се дългите ѝ стройни крака да не се виждат от шортите. Те ме разсейват.
Отмествам поглед от тях, отчаяно опитвайки се да съхраня разсъдъка си трезв и ясен. И
какво, като има секси крака? И какво, ако очите ѝ са чисти и бистри като стъклени топчета? И
какво, ако тя може да приеме мъжки някоя лудория и да отвърне подобаващо?
Кого заблуждавам? Нямам причина да бъда тук, о свен една – искам да съм близо до нея.
Майната му на баса.
Искам да зная как да накарам това момиче да се смее. Искам да зная какво я разплаква.
Искам да зная какво е чувството тя да ме гледа, сякаш съм рицар на бял кон в лъскави
до спехи.
– Буий! – отеква далечен глас в къщата, прекъсвайки тишината.
– Почакай тук – нарежда ми Бритни, по сле забързва надолу по коридора вдясно. – Ей сега
се връщам.
Нямам намерение да стоя като по следен глупак в антрето. По следвам я, изпълнен с
трепетно вълнение, че след миг ще надзърна в личния свят на Бритни.
29.
Бритни

Не се срамувам от недъга на сестра ми. Но не искам Алекс да я види. Защото, ако се засмее,
няма да го понеса. Извръщам се рязко.
– Май не умееш да изпълняваш указания, така ли?
Той се ухилва, сякаш ми казва: Аз съм член на банда, какво очакваше?
– Трябва да проверя как е сестра ми. Имаш ли нещо против?
– Ни най-малко. Така ще имам възможно стта да се запозная с нея. Довери ми се.
Би трябвало да го изритам навън с татуировките му и всичко о станало. Би трябвало, но не
го правя.
Без да кажа нито дума, го въвеждам в тъмната библиотека, облицована с махагонова
ламперия. Шели седи в инвалидната си количка, а главата ѝ е изкривена неудобно настрани,
докато гледа телевизия.
Когато усеща, че не е сама, погледът ѝ се отмества от телевизионния екран към мен и
Алекс.
– Това е Алекс – обяснявам и изключвам телевизора. – Приятел от училище.
Шели дарява Алекс с кривата си усмивка и натиска клавишите на специализираната си
клавиатура с кокалчетата на пръстите.
– Здравей – произнася женски компютъризиран глас. Тя натиска друг клавиш. – Казвам се
Шели – продължава компютърът.
Алекс коленичи до количката, за да е на едно ниво с Шели. Тази про стичка проява на
уважение доко сва чувствителна струна в сърцето ми. Колин винаги пренебрегва сестра ми,
отнася се към нея, сякаш е сляпа и глуха, о свен че е физически и умствено изо станала.
– Как си? – казва Алекс, взема скованата ръка на Шели и я раздрусва. – Готин компютър.
– Това е персонално устройство за комуникация, или ПУК –обяснявам. – Помага ѝ да
общува с хората.
– Игра – казва компютърният глас.
Алекс пристъпва по-близо до Шели. Аз затаявам дъх и наблюдавам ръцете ѝ, за да съм
сигурна, че са по-далеч от гъстата ко са на Алекс.
– Игри ли имаш на компютъра? – пита той.
– Да – отговарям вместо нея. – Тя се пристрасти към дамата. Шели, покажи му как работи.
Докато Шели бавно почуква по екрана с кокалчетата си, Алекс наблюдава, явно очарован.
Когато дъската за игра на дама се появи върху екрана, Шели леко побутва ръката на Алекс.
– Ти си първа – казва той.
Шели клати глава.
– Тя иска ти да започнеш – превеждам му.
– Супер. – Той доко сва екрана.
Аз наблюдавам, разтопена от умиление, как този корав младеж играе мълчаливо с моята
по-голяма сестра.
– Имаш ли нещо против, ако отида да ѝ приготвя нещо за ядене? – питам, изпълнена с
отчаяното желание да се махна от стаята.
– Не, върви – отвръща той, съсредоточен в играта.
– Не си длъжен да я о ставиш да спечели – добавям, преди да изляза. – Тя е до стоен играч
на дама и не се дава лесно.
– Ъ, благодаря за гласуваното доверие, но аз се опитвам да спечеля – отвръща Алекс с
искрена усмивка, без да се преструва на печен или супергерой. Това засилва желанието ми час
по-скоро да избягам.
– Тя ме би – заявява той, когато след няколко минути се връщам в библиотеката с табла с
храната на Шели.
– Казах ти, че е добра. Но стига игри засега – казвам на Шели, сетне се обръщам към Алекс.
– Надявам се, че нямаш нищо против да почакаш, докато ѝ помогна да се нахрани.
– Давай.
Той сяда в любимото кожено кресло на татко, а аз нагласям таблата пред Шели и започвам
да я храня с ябълково пюре. Както обикновено, заниманието е съпроводено с цапане и
безпорядък. Накланям глава и забелязвам, че Алекс ме наблюдава, докато изтривам с кърпа
ъгълчето на устата на сестра ми.
– Шели – подхващам аз, – трябваше да го о ставиш да спечели. Знаеш как да бъдеш учтива.
– В отговор Шели клати глава. Ябълковото пюре се стича по брадичката ѝ. – Така ли си
решила, а? – питам, надявайки се, че картината няма да отврати Алекс. Може би го изпитвам,
за да видя как ще се държи, като зърне част от живота ми. Ако е така, той издържа изпита. –
Почакай Алекс да си тръгне. Тогава ще ти покажа кой е истинският шампион на дама.
Сестра ми се усмихва със сладката си, крива усмивка. Сякаш хиляда думи са вложени само
в едно изражение на лицето ѝ. За миг забравям, че Алекс все още ме наблюдава. Толкова е
странно да го допусна до дома и живота си. Той не е част от този свят, но изглежда, няма
нищо против да е тук.
– Защо настроението ти беше скапано в часа по химия? – пита той.
Защото ще изпратят сестра ми далеч от дома и вчера ме завариха с голи цици, докато
Колин стоеше пред мен, със смъкнати под коленете панталони.
– Сигурна съм, че си чул противната клюка.
– Не, нищо не съм чул. Може би про сто си параноичка.
Може би. Шейн ни видя, а той има голяма уста. Всеки път, когато днес някой от
съучениците ми погледнеше към мен, си представях, че знаят. Поглеждам към Алекс.
– Понякога искам да има ден “Започни отначало”.
– А аз понякога искам да има години “Започнете отначало” – отвръща той сериозно. – Или
дни “превъртете се по-бързо напред”.
– За съжаление, реалният живот няма дистанционно управление. – Когато Шели се
нахранва, аз я нагласявам пред телевизора и водя Алекс в кухнята. – Животът ми не изглежда
толкова идеален, нали? – питам го, докато вадя от хладилника безалкохолни за двама ни.
Алекс ме поглежда с любопитство.
– Какво?
Той свива рамене.
– Предполагам, че всички си имаме проблеми. Моят живот е населен с повече демони,
отколкото някой филм на ужасите.
Демони? Нищо не притеснява Алекс. Той никога не се оплаква от живота си.
– Какви са твоите демони? – питам.
– Хей, ако ти разкажа за моите демони, ще побегнеш презглава по-далеч от мен.
– Мисля, че ще бъдеш изумен, ако разбереш от какво бягам аз, Алекс.
Къщата се оглася от ударите на стенния часовник на дядо ми, отброяващи часовете. Един.
Два. Три. Четири. Пет.
– Трябва да вървя – казва Алекс. – Какво ще кажеш утре да учим заедно след училище? У
дома.
– У вас? – В южната част на града?
– Ще ти покажа част от живота си. В играта ли си?
Преглъщам.
– Разбира се. – Играта започна.
Докато го изпращам до вратата, чувам към къщата да приближава кола. Ако е мама,
здравата съм загазила. Без значение колко е невинна срещата, тя ще се вбеси.
Надзъртам през прозореца до входната врата и познавам червената спортна кола на
Дарлин.
– О, не. Приятелките ми са отвън.
– Не се паникьо свай – казва ми той. – Отвори вратата. Не можеш да се престориш, че не
съм тук. Мотоциклетът ми е спрян на алеята.
Той е прав. Не мога да скрия факта, че е тук.
Отварям вратата и излизам навън. Алекс е плътно зад мен, когато се озовавам пред Дарлин,
Морган и Сиера, които вървят към нас.
– Привет, момичета! – поздравявам ги аз. Може би ако се държа непринудено, те нямат да
направят от мухата слон, задето Алекс е тук. Доко свам лакътя на Алекс. – Ние тъкмо
обсъждахме нашия проект по химия. Нали, Алекс?
– Аха.
Сиера повдига вежди. Мисля, че Морган се кани да измъкне мобилния от чантата си,
несъмнено за да информира о станалите “М”, че Алекс Фуентес излиза от дома ми.
– Да си вървим ли, за да о станете насаме? – пита Дарлин.
– Не ставай глупава – отвръщам прекалено бързо.
Алекс крачи към мотоциклета си, тениската му подчертава съвършения му мускулест гръб,
а джинсите – съвършения му мускулест.,.
Той нахлузва каската и сочи към мен.
– Ще се видим утре.
Утре. В неговата къща.
Кимам.
– За какво беше всичко това? – пита Сиера, след като Алекс изчезва от погледите ни
– Химия – мънкам аз.
Устата на Морган е увиснала от шока.
– Какво правите вие, двамата, насаме? – не се стърпява Дарлин. – Защото с теб сме
приятелки от десет години, а мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти си ме
канила у вас.
– Той ми е партньор по химия.
– Той е член на банда, Брит. Не го забравяй – поучава ме Дарлин.
Сиера клати глава.
– Да не би да си падаш по някой друг, о свен по гаджето си? Колин е казал на Дъг, че
напо следък се държиш странно. Като твои приятелки сме длъжни да те вразумим.
Сядам на най-горното стъпало на верандата и слушам, докато приятелките ми се впускат в
половинчасова чинопочитателно лекция на тема репутация, гаджета и лоялно ст. Зная, че са
прави.
– Закълни се, че между теб и Алекс не става нищо – настоява Сиера, когато о ставаме сами,
а Морган и Дарлин я чакат в колата.
– Нищо не става между мен и Алекс – уверявам я аз. – Кълна се.
30.
Алекс

Аз съм в час по алгебра, когато един от охранителите на училището чука на вратата и

казва на учителя, че трябва да изляза от час. Завъртам очи, грабвам учебниците си и о ставям
този тип да ме унизи, извеждайки ме пред целия клас.
– Сега какво? – питам. Вчера бях изкаран от час, защото съм започнал бой с храна в двора
на училището. А не го започнах аз. Може и да съм участвал, но не съм го започвал.
– Ще се поразходим до баскетболната зала. – Следвам охранителя до залата. – Алехандро,
вандализмът на училищната собствено ст е много сериозна работа.
– Не съм вандалствал в училище – заявявам.
– Подшушнаха ми, че си.
Подшушнали са му? Нали сте чували фразата: “Крадецът вика дръжте крадеца”? Който го
е направил, той ме е натопил.
– И къде е този вандализъм?
Охранителят ми сочи пода на гимнастическата зала, където Някой бе изрисувал до ста
нескопо сно копие на символа на “Кървавите латино си”.
– Може ли да обясниш това?
– Не – клатя глава.
Към нас приближава друг охранител.
– Трябва да проверим шкафчето му – предлага.
– Отлична идея.
Ще намерят само коженото ми яке и учебниците.
Тъкмо набирам комбинацията на ключалката, когато покрай нас минава го спожа П.
– Какъв е проблемът? – пита ги тя.
– Вандализъм. В баскетболната зала.
Отварям шкафчето и отстъпвам назад, за да го претърсят.
– Аха – казва един от охранителите и вади кутия с черен спрей от най-горния рафт. Подава
ми го. – Още ли ще твърдиш, че си невинен?
– Скроили са ми номер. – Извръщам се към го спожа Ц. Която ме гледа, сякаш съм убил
котката ѝ. – Не съм го направил – казвам ѝ. – Го спожо П., трябва да ми повярвате. – Вече се
виждам в килия в затвора заради дивотиите на някакъв идиот.
Преподавателката ми по химия клати глава.
– Алекс, доказателството е налице. Искам да ти вярвам, но ми е много трудно. –
Охранителите са застанали от двете ми страни и аз зная какво следва. Го спожа П. Вдига ръка,
за да ги спре.
– Алекс. Помогни ми.
Изкушавам се нищо да не обяснявам, да о ставя всички да мислят, че аз съм съсипал
училищна собствено ст. Навярно те и без това няма да ме изслушат. Но го спожа П. Ме гледа,
сякаш съм тийнейджър бунтар, който иска да докаже правотата си.
– Символът е сгрешен – казвам. Показвам ѝ ръката си. – Това е символът на “Кървавите
латино си”. Представлява петолъчна звезда, с два тризъбеца отгоре и КЛ в средата. А
символът, нарисуван върху пода, е шестолъчна звезда с две стрели. Никой от “Кървавите” не
би направил подобна грешка.
 – Къде е доктор Агире? – пита тя охранителите.
– На среща с главния инспектор. Секретарката му каза, че не желае да го безпокоят.
Питърсън поглежда часовника си.
– След петнайсет минути имам час. Джо, обади се на доктор Агире по радио станцията си.
Охранителят Джо не изглежда о собено доволен.
– Го спожо, това е паша работа, заради която сме назначени.
– Зная. Но Алекс е мой ученик и повярвайте ми, не може да пропусне днешния урок.
Джо свива рамене, по сле се обажда по радио станцията на доктор Агире, че се налага да се
срещнат в коридор “Л”. Когато секретарката му пита дали е спешно, го спожа П. Взема
радио станцията от ръката на Джо и казва, че за нея лично е спешно и доктор Агире трябва
незабавно да се отправи към коридор “Л”
След две минути се появява Агире със смръщено изражение.
– За какво е всичко зова?
– Вандализъм в гимнастическата зала – о сведомява го охранителят Джо.
Агире настръхва.
– По дяволите, Фуентес, пак ли ти?
– Не съм го направил – заявявам.
– Тогава кой го е направил?
Свивам рамене.
– Доктор Агире, той казва истината – намесва се Питърсън. – Можете да ме уволните, ако
греша.
Директорът клати глава, сетне се извръща към охранителя.
– Вървете с Чък в залата и се погрижете да се почисти. – Сочи към мен с кутията с черния
спрей. – Но те предупреждавам, Алекс. Ако разбера, че си бил ти, не само ще бъдеш отстранен
от училище, но и арестуван. Разбра ли?
– Алекс, не съм го споделял с теб до сега, но сега ти го казвам – изрича Агире, когато
охранителите се отдалечават. – Когато бях в гимназията, мислех, че целият свят е срещу мен.
Знаеш ли, не бях много по-различен от теб. Отне ми дяволски много време, за да проумея, че
аз съм най-големият си враг. Когато го о съзнах, животът ми се преобърна из о снови. Двамата с
го спожа Питърсън не сме твои врагове.
– Зная – казвам и наистина го вярвам.
– Добре. А сега ме извинете, но съм по средата на важна среща и трябва да се върна в
кабинета си.
– Благодаря, че ми повярвахте – обръщам се към го спожа П., когато той се отдалечава.
– Знаеш ли кой го е направил? – интересува се тя.
Поглеждам я право в очите и ѝ казвам истината:
– Нямам представа. Но съм абсолютно сигурен, че не е никой от моите приятели.
Тя въздиша.
– Ако не членуваше в банда, Алекс, нямаше да се забъркваш в подобни неприятно сти.
– Да, но щях да имам други.
31.
Бритни

– Изглежда, някои от вас не смятат моя предмет за важен – казва го спожа Питърсън и
започва да раздава тестовете от вчера.
Когато нашата преподавателка се насочва към масата, която споделяме с Алекс, аз се
смъквам по-ниско на стола. По следното, от което имам нужда, е гневът на го спожа Питърсън.
– Отлична работа – заявява тя и о ставя пред мен моя лист обърнат с лицето надолу. По сле
се извръща към Алекс. – За някой, който мечтае да стане учител по химия, започвате до ста зле,
го сподин Фуентес. Следващия път може би ще си помисля два пъти, преди да се застъпя за
вас, ако продължавате да идвате неподготвен за часа ми.
Държи теста на Алекс с показалец и палец, сякаш е нещо прекалено гнусно, за да го
доко сва с о станалите си пръсти, сетне го пуска пред него.
– Остани след часа – добавя го спожа Питърсън, преди да продължи с раздаването. Аз
обръщам листа си и виждам една голяма шестица най-отгоре. Разтривам очи с длани и
отново се взирам в страницата. Сигурно има някаква грешка. Отне ми по-малко от секунда, за
да разбера кой е виновникът за отличната ми оценка. Истината ме цапардо сва като юмрук в
корема. Поглеждам към Алекс, който пъха своя тест в учебника.

***

– Защо го направи? – Изчаквам го спожа Питърсън да свърши разговора с Алекс след

урока, преди да приближа към него. Стоя до шкафчето му, а той не ми обръща почти никакво
внимание. Правя се, че не забелязвам любопитните погледи, които сякаш прогарят гърба ми.
– Нямам представа за какво говориш.
Фу!
– Разменил си тестовете.
Алекс затръшва вратата на шкафчето.
– Виж, не е голяма работа.
Разбира се, че е. Той се отдалечава, като че ли очаква да о ставя нещата така. Наблюдавах
го колко прилежно работи над контролното, но когато зърнах голямата червена двойка върху
листа му, познах моя тест.
След училище бързам към изхода, за да го настигна. Той вече се е метнал на мотоциклета
си, готов да потегли.
– Алекс, почакай!
Изнервена съм и затъквам една къдрица зад ухото.
– Скачай! – нарежда той.
– Какво?
– Скачай. Ако искаш да ми се отблагодариш, задето ти спасих задника в часа на го спожа
П., ела у дома с мен. Вчера не се шегувах. Ти ми показа част от живота си, сега аз искам да
видиш малко от моя. Така е честно, нали?
Оглеждам паркинга. Неколцина ученици ни зяпат, вече готови да разнесат клюката, че
говоря с Алекс. Ако наистина тръгна с него, слуховете ще се развихрят с пълна сила.
 Ревът на мотоциклета му насочва вниманието ми отново към него.
– Не се страхувай от това, което ще си помислят.
Измервам го с поглед – от продраните джинси и коженото яке до банданата в червено и
черно, която току-що е завързал на главата си. Цветовете на бандата му.
Би трябвало да умирам от страх. По сле си спомням как се държа вчера с Шели.
По дяволите всичко.
Намествам на гърба си чантата с учебниците и възсядам мотоциклета му.
– Дръж се здраво – съветва ме той и наглася ръцете ми около кръста си. Дори само
усещането на топлината на силните му ръце върху моите ми се струва страшно интимно. През
главата ми се мярва мисълта дали и той изпитва същото, но бързам да я пропъдя. Алекс
Фуентес е корав младеж. Опитен. Само някакво доко сване на ръце едва ли ще накара стомаха
му да се преобърне.
Той нарочно бръсва с върховете на пръстите си моите, преди да стисне кормилото. О.
Боже. Мой. В какво се забърквам?
Докато се отдалечаваме от училищния паркинг, аз прегръщам по-здраво Алекс за кръста.
Скоро стта на мотоциклета ме плаши. Чувствам, че ми се завива свят, като че ли съм се качила
на влакче на ужасите без предпазен колан.
Мотоциклетът спира на червения светофар. Аз се отдръпвам назад.
Чувам сподавения му смях, когато присветва зелено и той отново форсира двигателя. Аз
го стискам за талията и заравям лице на гърба му.
Когато той най-по сле спира и спуска стъпенката на мотоциклета, аз се озъртам наоколо.
Никога не съм била на тази улица. Къщите са толкова… малки. Повечето са едноетажни. Дори
котка не може да се провре между тях. Колкото и да се опитвам да се преборя с тъгата, тя се
загнездва в стомаха ми.
Нашата къща е поне седем, може би дори о сем или девет пъти по-голяма от дома на
Алекс. Зная, че тази част на града е бедна, но…
– Това беше грешка – казва Алекс. – Ще те откарам у вас.
– Защо?
– Освен всичко друго, заради изражението на отвращение върху лицето ти.
– Не съм отвратена. По-скоро изпитвам съжаление…
– Никога не ме съжалявай – предупреждава ме той. – Аз съм беден, но не съм бездомен.
– Тогава защо не ме поканиш вътре? На онези момчета отсреща ще им изхвръкнат очите да
се блещят срещу едно бяло момиче.
– Всъщно ст тук ти си “снежно момиче”.
– Мразя сняг.
Устните му се извиват в лека усмивка.
– Няма нищо общо с времето, qиеridа[92]. Заради снежнобялата ти кожа. Про сто ме
следвай и не гледай съседите, дори те да те зяпат.
Долавям предпазливо сгга му, докато ме води вътре.
– Е, това е – показва той с жест наоколо.
Дневната сигурно е по-малка от която и да е стая в нашата къща, но изглежда приятна и
уютна. Върху дивана са метнати две пъстроцветни вълнени одеяла, плетени на една кука, с
които с радо ст бих се завивала през студените нощи. У дома нямаме ръчно плетени одеяла.
Имаме олекотени завивки… специално подбрани да са в тон с обзавеждането.
Обикалям из къщата на Алекс и плъзгам пръсти по мебелите. Върху лавица с наполовина
изгорели свещи е по ставена снимката на красив мъж. Усещам топлината на Алекс, когато
застава зад мен.
 – Баща ти ли е?
Той кима.
– Дори не мога да си представя какво би било да загубя татко. – Въпреки че той не се
задържа често у дома, зная, че е неотменна част от живота ми. Винаги съм искала нещо
повече от родителите ми. Не трябва ли да съм щастлива, че про сто ги има?
Алекс се взира в снимката на баща си.
– С времето болката се притъпява и се опитваш да я блокираш. Искам да кажа, знаеш, че
си е отишъл и тъй нататък, но все едно си като в мъгла. По сле животът се завръща в
обичайното си русло и те повлича със себе си. – Той свива рамене. – Накрая спираш да
мислиш толкова много за това и продължаваш напред. Нямаш друг избор.
– Това е нещо като тест. – Зървам отражението си в огледалото на отсрещната стена.
Прокарвам разсеяно пръсти през ко сата си.
– Винаги правиш това.
– Правя какво?
– Оправяш ко сата или грима си.
– И какво лошо в има в това, да се опитваш да изглеждаш добре?
– Нищо, о свен ако не се превърне в мания.
Отпускам ръце, иска ми се да ги залепя отстрани към тялото си.
– Аз не съм вманиачена.
Алекс отново свива рамене.
– Толкова ли е важно хората да те мислят за красива?
– Не ме е грижа какво мислят хората – лъжа аз.
– Защото ти си… красива, имам предвид. Но не би трябвало да има толкова голямо
значение.
Зная това. Но в моя свят очакванията означават много. Като заговаряме за очаквания…
– Какво ти каза го спожа Питърсън след часа?
– О, обичайното. Че ако не започна да се отнасям сериозно към предмета ѝ, ще ми стъжни
живота.
Преглъщам, не съм сигурна дали трябва да му разкрия своя план.
– Смятам да ѝ кажа, че си разменил тестовете.
– Не го прави – казва той и се отдръпва от мен.
– Защо не?
– Защото няма значение.
– Напротив, има. Трябва да имаш добри оценки, за да…
– Какво? Да по стъпя в добър колеж? Стига, моля те. Няма да по стъпя в колеж и ти го
знаеш. Вие, богатите хлапета, трябва да се тревожите за оценките си, като че ли те са
показател за това, колко струвате. Аз нямам нужда от това, така че не ми прави никакви
услуги. Стига ми и четворка по химия. Про сто се по старай онези уормъри за ръце да станат
суперяки.
Ако зависи само от мен, ще направя всичко по силите си, за да получим 6+ за проекта.
– Къде е стаята ти? – питам, сменяйки темата. Пускам чантата с учебниците на пода в
дневната. – По спалнята можеш да разбереш много за един човек.
Той по сочва към вратата от едната страна. Трите легла заемат по-голяма част от
ограниченото про странство, о ставяйки място само за малък скрин. Пристъпвам в малката
стая.
– Деля я с двамата ми братя – пояснява моят домакин. – Тук няма много място за
уединение.
 – Нека отгатна кое е твоето легло – усмихвам се аз.
Оглеждам внимателно мястото около всяко легло. Върху едната стена е залепена малка
снимка на хубаво латино-американско момиче.
– Хммм… – мърморя, поглеждайки към Алекс, чудейки се дали момичето, което гледа
право в мен, е неговият идеал за жена.
Бавно го заобикалям и разглеждам следващото легло. На стената над него са залепени
снимки на футболисти. Леглото е разхвърляно и по цялото са разпилени дрехи – от
възглавницата до другия край.
Стената зад третото легло е празна, като че ли човекът, който спи тук, е само го ст. Почти е
тъжно, че първите две стени говорят толкова много за тези, които спят под тях, а тази е
абсолютно гола.
Присядам на леглото на Алекс, отчайващо самотното и празно легло, и погледите ни се
срещат.
– Леглото ти говори много за теб.
– Така ли? И какво казва?
– Питам се защо смяташ, че няма да о станеш дълго тук – казвам. – Освен ако не е, защото
наистина искаш да отидеш в колеж.
Той се обляга на рамката на вратата.
– Няма да напусна Феърфийлд. Никога.
– Не искаш ли да продължиш образованието си?
– Говориш като някой проклет училищен консултант по професионална ориентация.
– Значи, не искаш да се махнеш от тук и да започнеш нов живот? Далеч от твоето минало?
– За теб явно колежът е бягство – заключава Алекс.
– Бягство? Алекс, нямаш никаква представа как стоят нещата. Аз ще отида в колеж, който
се намира по-близо до сестра ми. Първо беше “Нортуестърн”, сега е университетът в
Колорадо. Животът ми се диктува от прищевките на родителите ми и от това, къде искат да
изпратят сестра ми. Ако ти искаш лесен изход, тогава о стани тук.
– Да не мислиш, че е много лесно да бъдеш мъжът в семейството? По дяволите, длъжен
съм да о стана тук дори само за да следя мама да не се забърка с някой неудачник или братята
ми да не започнат да се движат в лоша компания и да пушат трева.
– Извинявай.
– Предупредих те никога да не ме съжаляваш.
– Не е това – мълвя и очите ми се отместват, за да срещнат неговите. – Ти имаш толкова
силна връзка със семейството си, а въпреки това не си сложил нищо до леглото си, сякаш
всеки момент ще си тръгнеш. Изпитвам съжаление заради това.
Той отстъпва назад, сякаш се затваря в себе си.
– Свърши ли с психоанализата?
Следвам го в дневната, без да спирам да се питам какво иска Алекс за своето бъдеще.
Изглежда, че е готов да напусне тази къща… или тази земя. Дали по някакъв начин Алекс не се
подготвя за смъртта си и заради това не се огражда с нищо по стоянно? Дали смята, че
съдбата му е предопределила да свърши като баща си?
Тези демони ли имаше предвид?
През следващите два часа ние седим на дивана в дневната и съставяме подробен план за
изработването на нашите уормъри за ръце. Той е много по-умен, отколкото съм предполагала;
шестицата на контролното не е била случайно ст. Алекс има много идеи какви проучвания да
направим онлайн и каква информация да вземем от библиотеката за това, как да изработим
уормърите за ръце, а също и за различни приложения, с които да обогатим нашия проект. Ще
са ни нужни химически реактиви, които го спожа Питърсън ще ни о сигури, найлонови
торбички “Зиплок” с цип, за да ги смесим, а за да получим повишение на оценката, решаваме
да ги обшием допълнително с плат, който можем да купим от всеки магазин за платове. Аз
нарочно се старая да говорим само за химия, като внимавам да не засягам никакви лични
теми.
Когато затварям учебника по химия, с крайчето на окото си виждам Алекс да прокарва
ръка през ко сата си.
– Виж, не исках да бъда груб с теб преди малко.
– Всичко е наред. Станах твърде любопитна..
– Права си.
Изправям се, чувствайки се неудобно. Той сграбчва ръката ми и ме дръпва да седна
отново.
– Не – клати глава Алекс, – имам предвид, че си права за мен. Не о ставям тук нищо
по стоянно.
– Защо?
– Заради татко – отвръща Алекс, втренчен в снимката на отсрещната стена. Затваря очи и
ги стиска. – Го споди, имаше толкова много кръв. – Отваря очи и погледите ни се преплитат. –
Ако научих едно нещо, то е, че никой не е вечно на тази земя. Трябва да живеем за мига, всеки
ден… тук и сега.
– И какво искаш точно в този миг? – Точно в този миг аз искам да излекувам раните му и
да забравя за своите.
Той доко сва бузата ми с върховете на пръстите си.
Дъхът ми секва.
Искаш ли да ме целунеш, Алекс? – прошепвам.
– Dios тio[93] искам да те целуна… да вкуся устните ти, езика ти. – Той прокарва нежно
върховете на пръстите си по устните ми. – Ти искаш ли да те целуна? Никой няма да узнае,
о свен нас двамата.
32.
Алекс

Бритни прокарва език по идеално оформените си устни, които сега са блестящи и, о,

толкова мамещи.
– Не ме дразни така – про стенвам аз, а устните ми са на сантиметри от нейните.
Учебниците ѝ тупват на килима. Погледът ѝ ги про следява, но ако сега допусна нещо да
отвлече вниманието ѝ, този миг може би никога няма да се повтори. Пръстите ми се
придвижват към брадичката ѝ, нежно подканващи я да ме погледне.
Тя вдига глава и ме гледа с тези свои невинни, печални очи.
– А ако това означава нещо? – пита.
– И какво, ако означава?
– Обещай ми, че няма да означава нищо.
Отпускам назад глава върху облегалката на дивана.
– Няма да означава нищо. – Не трябваше ли аз да съм опитният сваляч в този мъжки
сценарий, който иска секс без никакво обвързване?
– И никакъв език – додава тя.
– Мi vida[94] ако те целуна, гарантирам, че ще има език.
Бритни се колебае.
– Обещавам, че няма да означава нищо – отново я уверявам.
Всъщно ст не очаквам наистина да го направи. Мисля, че тя про сто ме дразни, изпитва ме
колко мога да издържа, преди да се предам. Но когато клепачите ѝ се притварят и тя се
навежда по-близо, аз о съзнавам, че ще се случи. Това момиче на моите мечти, това момиче,
което прилича на мен повече от всеки, когото някога съм познавал, иска да ме целуне.
Веднага щом Бритни накланя глава, аз поемам контрола в свои ръце. Устните ни се
доко сват за кратък миг, преди да заровя пръсти в ко сата ѝ и да продължа да я целувам нежно
и бавно. Обхващам брадичката ѝ с длан, усещам гладката ѝ като на бебе кожа под грубите си
пръсти. Моето тяло ме пришпорва да се възползвам от момента, но моят мозък (този, който е
в главата ми) ме възпира.
Доволна въздишка се изтръгва от устата на Бритни, сякаш иска завинаги да о стане в
прегръдките ми.
Прокарвам леко върха на езика си по устните ѝ, приканвайки я да отвори уста. Тя плахо
среща езика ми със своя. Нашите устни и езици се преплитат в бавен, еротичен танц, докато
звукът на отварящата се предна врата не я кара да отскочи назад.
По дяволите. Бесен съм. Първо, защото съм изцяло завладян от целувката на Бритни.
Второ, защото искам този миг да продължи вечно. И накрая, яд ме е на мама и братята ми,
задето се връщат у дома в най-неподходящия момент.
Наблюдавам Бритни, която се преструва на заета и се навежда, за да събере учебниците си
от пода. Мама и братята ми стърчат на прага с широко отворени очи.
– Здравей, мамо – смотолевям, едновременно сконфузен, раздразнен и възбуден, повече
отколкото би трябвало.
От суровото изражение на лицето на тi’ата разбирам, че тя ни най-малко не е очарована
да ни завари, потънали в страстна целувка, сякаш прелюдия за нещо повече.
– Луис и Карло с, вървете в стаята си – нарежда тя и пристъпва в дневната, възвръщайки
самообладанието си. – Няма ли да ме запознаеш с приятелката си, Алехандро?
Бритни става с учебниците в ръка.
– Здравейте, аз съм Бритни. – Въпреки че златистата ѝ ко са е леко разрошена от моите
пръсти и пътуването с мотоциклета, тя си о става неземна красавица. Бритни вежливо протяга
ръка.
– С Алекс учехме по химия.
– Това, което видях, не ми приличаше на учене – заявява мама, пренебрегвайки
протегнатата ѝ ръка.
Бритни потръпва.
– Мата, не я закачай – тро свам се аз.
– Моята къща не е публичен дом.
– Роr fаvоr, тата![95] – възкликвам раздразнено. – Ние само се целувахме.
– Целуването води до появата на niпоs[96], Алехандро.
– Да се махаме от тук – казвам, напълно засрамен.
Грабвам якето от дивана и го нахлузвам.
– Извинете, ако съм проявила неуважение към дома ви, го спожо Фуентес – мълви Бритни,
видимо разстроена.
Мама взема торбите с покупките и ги отнася в кухнята, без да обръща внимание на
извинението на Бритни.
Когато излизаме на улицата, Бритни поема дълбоко дъх. Кълна се, имам чувството, че тя
сякаш се държи на тънка нишка, готова всеки миг да се скъса. Това не биваше да става така;
водя момиче у дома, целувам момичето, мама обижда момичето, момичето си тръгва
разплакано.
– Не го вземай много присърце. Тя про сто не е свикнала да водя момичета у дома.
Сините изразителни очи на Бритни изглеждат далечни и студени.
– Това не биваше да се случва – казва тя, изпъва рамене и застива като статуя.
– Кое? Целувката или това, че толкова ти хареса?
– Аз имам сериозен приятел – отвръща тя, докато оправя дръжките на марковата си чанта с
учебниците.
– Кого се опитваш да убедиш – себе си или мен? – питам.
– Не изопачавай думите ми. Не искам да разстройвам приятелите си. Не желая да
разстройвам мама. И Колин… Про сто в момента съм много объркана.
Аз вдигам ръце и повишавам глас, което обикновено избягвам да правя, защото, както
казва Пако, това означава, че наистина не ми е безразлично. Всъщно ст ми е все едно. И защо
да не е? Разумът ми диктува да държа шибания си език зад зъбите, ала в същото време думите
сами изскачат от устата ми.
– Не го разбирам. Той се отнася към теб, сякаш си някаква шибана награда.
– Ти дори не знаеш какви са отношенията между мен и Колин…
– Ами кажи ми, дявол да го вземе – изригвам, неспо собен да прикрия раздразнението в
гласа си. Отначало се възпирах да не кажа това, което наистина чувствам, но сега не издържам
и изтърсвам; – Защото онази целувка там… означаваше нещо. И ти го знаеш не по-зле от мен.
Можеш ли съвсем честно да кажеш, че с Колин ти е по-хубаво?
Тя бързо отвръща поглед.
– Ти няма да разбереш.
– Ами пробвай.
– Когато хората ни виждат заедно с Колин, те говорят каква идеална двойка сме. Златната
двойка, нали се сещаш?
 Аз се втренчвам смаяно в нея. Това е пълна дивотия.
– Разбрах. Про сто не вярвам, че го чувам. Толкова ли е важно за теб да бъдеш идеална?
Настъпва дълго, напрегнато мълчание, Зървам в сапфирените ѝ очи да проблясва искра
тъга, но бързо угасва. След миг изражението ѝ застива и става сериозно.
– Напо следък не се справям о собено добре, но да. Означава – признава тя накрая. – Сестра
ми не е идеална, значи, аз трябва да бъда.
Това е най-жалката тъпотия, която някога съм – чувал.-Клатя отвратено глава и соча
“Хулио”.
– Качвай се, ще те закарам обратно до училище, при колата ти.
Бритни мълчаливо сяда на мотоциклета. Старае се да се отдръпне максимални, така че аз
почти не я усещам зад гърба си. Почти правя кръг, за да удължа пътуването.
Тя се отнася към сестра си с търпение и огромна любов. Бог знае, че аз не бих могъл да
храня някой от братята ми с лъжичка и да бърша устата му. Момичето, което някога смятах за
самовлюбена красавица, далеч не е празноглава, ограничена егоистка.
Dios тio, аз ѝ се възхищавам. Някак си, когато съм с Бритни, в живота ми се появява нещо,
което до сега липсва, нещо… правилни.
Но как ще я убедя в това?
33.
Бритни

Ще забравя целувката с Алекс, въпреки че не мигнах цяла нощ, възкресявайки я отново и

отново в главата си. Докато пътувам с колата към училище на следващия ден след целувката,
която никога не се е случвала, се питам дали трябва да избягвам Алекс. Макар че това е
невъзможно, защото сме заедно в часа по химия.
О, не. Часът по химия. Дали Колин ще заподозре нещо? Може би някой ни е видял, когато
вчера потеглихме заедно е мотоциклета на Алекс, и му е казал. Снощи изключих мобилния си
телефон, за да не се налага да говоря с когото и да било.
Уф. Как ми се иска животът ми да не е толкова сложен. Аз имам гадже. Добре, моето
гадже напо следък ме притиска, интересува се само от секс. И на мен ми писна.
Но между мен и Алекс никога няма да се получи. Майка му вече ме мрази. Бившата му
приятелка иска да ме убие – още един лош знак. Той дори пуши, което е пълна гадо ст. Мога
да напиша дълъг списък с всички минуси.
Е, добре де, може да има и плюсове. Толкова малки и незначителни, че дори не заслужава
да се споменават.
Той е умен.
Очите му са толкова изразителни, че в тях може да се види много повече, отколкото той
показва.
Той е предан на приятелите си, семейството и дори на своя мотоциклет.
Доко сва ме, сякаш съм от стъкло.
Целува ме с такава наслада, като че иска да го прави до края на живота си.
Днес го виждам за пръв път по време на обяда. Аз чакам на дълга опашка в столовата, а
Алекс стои през двама души пред мен. Едно момиче, Нола Лин, е между нас. И почти не
помръдва напред.
Джинсите на Алекс са избелели и скъсани на коляното. Ко сата му е паднала над очите и
ръцете ме сърбят да я отметна. Ако Нола не се тутка толкова с избора на плодове…
Алекс улавя втренчения ми поглед. Аз бързам да се съсредоточа върху супата за деня –
минестроне.
– В чаша или в купа да бъде, скъпа? – пита ме Мери, училищната готвачка, която сипва
храната.
– В купа – отвръщам, преструвайки се на заинтересувана от това, как тя загребва супата и я
излива в купата.
След като ми я подава, аз подминавам забързано Нола и заставам на касата. Точно зад
Алекс.
Сякаш усетил, че го следвам, той се обръща. Очите му се впиват в моите и за миг ми се
струва, че о станалият свят е изчезнал и сме само ние двамата. Желанието да се хвърля в
обятията му и да почувствам топлината на ръцете му е толкова силно, че се питам дали е
нормално от медицинска гледна точка да си толкова привлечен от друго човешко същество.
Прочиствам гърлото си.
– Твой ред е – соча касиерката.
Алекс побутва напред таблата си, върху която има само парче пица.
– Аз ще платя и за нея – казва той и кима към мен.
 Касиерката размахва пръст към мен.
– Какво си взела? Купа минестроне?
– Да, но… Алекс, не е нужно да плащаш за мен.
– Не се притеснявай. Мога да си позволя да платя купа супа – заявява той засегнато и
подава три долара.
Колин прережда опашката и застава до мен.
– Хайде, движи се. Намери си приятелка, която да зяпаш – ежи се на Алекс и го избутва да
се маха.
Аз мислено отправям гореща молба към Бог Алекс да не си отмъсти, като каже на Колин,
че сме се целували. Всички на опашката ни наблюдават. Усещам погледите им забита в тила
ми. Алекс взема рестото от касиерката и без да се обръща, излиза от столовата на двора,
където обикновено седи.
Чувствам се безподобна егоистка, задето искам най-доброто от двата свята. Искам да
съхраня образа, който толкова
трудно и дълго съм изграждала. А този образ включва Колин. Но в същото време искам
Алекс. Не мога да спра да мисля за това, как отново ще ме вземе в прегръдките си и ще ме
целува, докато о стана без дъх.
– Аз ще платя за нея и за мен – казва Колин на касиерката.
Жената ме поглежда объркано.
– Онова другото момче не плати ли вече за теб?
Колин чака да я поправя. Когато не го правя, ми хвърля отвратен поглед и изхвърча от
столовата.
– Колин, почакай! – викам след него, но той или не ме чува, или не ми обръща внимание.
Следващият път го виждам в часа по химия, но Колин влиза тъкмо когато звънецът звъни,
така че няма време да поговорим.
По химия имаме поредния час за опити и наблюдение. Алекс разклаща епруветките, пълни
със сребърен нитрат и калиев хлорид.
– На мен ми изглеждат съвсем еднакви, го спожо П. – заявява той.
– Външният вид лъже – отговаря го спожа Питърсън.
Погледът ми се плъзва по ръцете на Алекс. Тези ръце, които в момента са толкова заети да
отмерват точното количество сребърен нитрат и калиев хлорид, същите, които вчера толкова
нежно доко сваха устните ми.
– Земята вика Бритни.
Примигвам и се изтръгвам от унеса. Алекс ми подава епруветка, пълна с прозрачна
течно ст.
Което ми напомня, че трябва да му помогна да смеси двете течно сти.
– Ъ, извинявай. – Вземам едната епруветка и изливам съдържанието ѝ в епруветката, която
той държи.
– Трябва да запишем какво се случва – казва той и разбърква сместа със стъклена бъркалка.
В прозрачната течно ст като с магическа пръчка се появява бяла утайка.
– Хей, го спожо П.! Мисля, че ние намерихме отговора на нашите проблеми с изтънелия
озонов слой – шегува се Алекс.
Го спожа Питърсън клати глава.
– И така, какво наблюдаваме в епруветката? – пита ме той, докато разглежда таблицата,
която в началото на часа ни е раздала го спожа Питърсън. – Според мен прозрачната течно ст
навярно е калиев нитрат, а бялата утайка – сребърен хлорид. Какви са твоите предположения?
Докато ми подава епруветката, пръстите ни се допират. И се задържат така за миг.
Пронизват ме приятни тръпки, които не мога да пренебрегна.
Вдигам глава. Погледите ни се срещат и за минута ми се струва, че той се опитва да ми
предаде лично по слание, но по сле очите му помръкват и той отмества поглед.
– Какво искаш да направя? – шепна аз.
– Сама трябва да разбереш.
– Алекс…
Но той няма да ми каже какво да правя. Предполагам, че се държа като кучка, и е адски
гадно да искам съвета му, когато той вероятно не може да е безпристрастен.
Когато съм близо до Алекс, изпитвам вълнение и възбуда, също като в коледното утро.
Опитвам се да не му обръщам внимание, но поглеждам към. Колин и разбирам… Зная, че
отношенията ни не са каквито бяха някога. Всичко свърши. И колкото по-скоро скъсам е
Колин, толкова по-скоро ще престана да се питам защо още съм с него.
След училище причаквам Колин до задния вход. Той е облечен за тренировка по футбол.
За лош късмет, Шейн е с него.
Шейн ни подава мобилния си.
– Вие, двамата, искате ли да повторите шоуто от онази вечер? Мога да запечатам този миг
завинаги и да ви го пратя по имейла. Ще стане страхотен скрийнсейвър или, още по-добре, як
клип, ще го качим в ютюб.
– Шейн, разкарай се от погледа ми, преди да съм се взривил – изръмжава Колин и
приковава поглед в приятеля си, докато той си тръгва. – Брит, къде беше снощи? – Когато не
отговарям, Колин добавя: – Можеш да си спестиш усилията, защото вече подозирам.
Задачата ми няма да е лесна. Сега зная защо хората се разделят с имейли и есемеси. Да го
направиш лице в лице, е много по-тежко, защото се налага да застанеш пред другия човек и
ди наблюдаваш реакцията му. Да се сблъскаш с гнева му. Винаги толкова усърдно съм се
старала да избягвам споровете и да изглаждам отношенията си е хората около мен и този
сблъсък сега е много болезнен.
– И двамата знаем, че нещата между нас не вървят – подемам колкото може по-нежно и
спокойно.
Колин присвива очи насреща ми.
– Какви ги говориш?
– Трябва да се разделим.
– да се разделям за известно време, или да скъсаме?
– да скъсаме – отвръщам тихо.
– Заради Фуентес е, нали?
– Откакто се върна от лятната ваканция, нашите отношения зациклят. Всичко се върти
само около секса. Ние вече не разговаряме, а аз се уморих да се чувствам виновна, задето не
си разкъсвам дрехите и не си разтварям краката, за да докажа, че те обичам.
– Ти не желаеш да ми доказваш нищо.
Продължавам да говоря тихо, за да не ни чуят о станалите ученици.
– И защо искаш да го правя? Дори само фактът, че изпитваш необходимо ст да ти
доказвам, че те обичам, навярно е доказателство, че между нас не се получава.
– Не го прави. – Той отмята глава назад и про стенва. –Моля те, не го прави.
Двамата прекалено дълго следвахме класическия стереотип – най-добрият футболен
играч и звездата на мажоретния отбор да бъдат златната двойка, и така ни възприемаха
всички. С години се вписвахме в този калъп. Сега, след като се разделим, ще ни гледат под
микро скоп и за нас ще плъзнат всякакви слухове. Кожата ми настръхва само при мисълта.
Но повече не мога да се преструвам, че всичко помежду ни е прекрасно. Това решение
навярно още дълго ще ме преследва. Щом родителите ми могат да изпратят сестра ми в
някакъв дом, защото така е по-удобно за тях, а Дарлин да се натиска с всяко момче наоколо,
защото това я кара да се чувства по-добре, защо аз да не мога да направя това, което е добро
и правилно за мен?
Слагам ръка върху рамото на Колин, опитвайки се да не гледам очите му, които са пълни
със сълзи. Той отръсква ръката ми.
– Кажи нещо? – настоявам.
– Какво искаш да ти кажа, Брит? Че съм във възторг, защото късаш с мен? Извинявай, но не
изпитвам това.
Колин избърсва очите си с длани. От този жест на мен също ми се доплаква и очите ми се
наливат със сълзи. Това е краят на нещо, което мислехме, че е истинско, но се оказа само една
от ролите, които са ни натрапили да изиграем. Ето защо ми е толкова тъжно. Не заради
раздялата, а заради това, което е означавала нашата връзка, заради… моята слабо ст.
– Аз спах с Миа – изтърсва той. – Това лято. Нали се сещаш, онова момиче от снимката.
– Казваш го, за да ме нараниш.
– Казвам го, защото е истина. Питай Шейн.
– Тогава защо, когато се върна, се преструваше, че все още сме “златната двойка”?
– Защото това очакваха всички. Дори и ти. Не го отричай.
От думите му боли, но са истина. Омръзна ми да се превъплъщавам в образа на
“съвършеното” момиче и да живея по правилата на о станалите, включително и моите
собствени.
Време е да започна да бъда истинската аз. Първото, което ще направя, след като с Колин се
разделим, е да кажа на го спожа Смол, че искам известно време да не участвам в мажоретния
отбор. Имам чувството, че огромен товар се е смъкнал от плещите ми. Прибирам се у дома,
прекарам известно време с Шели и подготвям домашните си. След вечеря се обаждам на
Исабел Авила.
– Би трябвало да съм изненадана, че ми се обаждаш. Но не съм – заявява тя.
– Как мина тренировката?
– Средна работа. Дарлин не е добър капитан и го спожа Смол го знае. Не биваше да
напускаш.
– Не съм. Про сто за известно време ще си почина. Но не ти се обаждам, за да говорим за
отбора. Слушай, исках да знаеш, че днес скъсах с Колин.
– И ми го казваш, защото…
Това е добър въпро с, един от тези, на които преди нямаше да отговоря.
– Исках да поговоря с някого за това, зная, че мога да се обадя на приятелките ми, но
някак си исках да го споделя с някого, който няма да разнесе клюката. А моите приятелки
имат големи усти.
Най-близка съм със Сиера, но аз я излъгах за Алекс. А приятелят ѝ Дъг е най-добрият
приятел на Колин.
– Откъде знаеш, че аз няма да се раздрънкам? – пита Исабел.
– Не зная. Но ти не ми разказа за Алекс, когато те молих, така че заключих, че можеш да
пазиш тайни.
– Мога. Така че изплюй камъчето.
– Не зная как да го кажа.
– Не мога цял ден да седя на телефона.
– Аз целунах Алекс – изтърсвам.
– Алекс? Bendita![97] Преди или след като скъса с Колин? Потръпвам.
 – Не го бях планирала.
Исабел се засмива толкова силно и високо, че се налага да отдалеча телефона от ухото си.
– Сигурна ли си, че той не го е планирал? – пита тя, след като си възвръща дар словото.
– Про сто се случи. Ние бяхме у тях, а след това ни прекъснаха, когато майка му се прибра
и ни видя…
– Какво? Майка му ви е видяла? У тях? Bendita!
Тя продължава на испански и аз нямам ни най-малка представа какво говори.
– Не говоря испански, Исабел. Най-добре ми преведи.
– О, извинявай. Кармен ще се пръсне от злоба, като научи. Прокашлям се.
– Аз няма да ѝ кажа – бърза да ме увери Исабел. – Но майката на Алекс е с труден характер.
Когато Алекс излизаше с Кармен, той я държеше по-далеч от своята тата. Не ме разбирай
погрешно, тя обича синовете си. Но се отнася прекалено закрилнически към тях, като всички
мексикански майки. Изгони ли те от къщи?
– Не, но почти мe нарече курва.
От другия край на линията отново се разнася бурен смях.
– Не е смешно.
– Извинявай. – Нова порция смях. – Ще ми се да бях муха на стената в онзи момент, когато
ви е сгащила.
– Благодаря за съчувствието – отбелязвам сухо. – Затварям.
– Не! Извинявай, че се смях. Про сто колкото повече говорим, толкова повече о съзнавам,
че съвсем не си такава, за каквато те мислех. Предполагам, че мога да разбера защо Алекс те
харесва.
– Е, благодаря. Помниш ли, когато ти казах, че няма да позволя да се случи нещо между
мен и Алекс?
– Аха. Само за да съм в час, това беше, преди да го целунеш, нали? – киска се тя, по сле
додава: – Про сто се шегувам, Бритни, ако го харесваш, момиче, давай, не се отказвай. Но
бъди внимателна, защото дори да мисля, че той те харесва повече, отколкото е готов да
признае, трябва да си нащрек.
– Ако нещо се случи между мен и Алекс, няма да го възпирам, но не се тревожи. Аз винаги
внимавам и съм нащрек.
– Аз също. Е, с изключение на онази нощ, когато ти пренощува у нас. Тогава с Пако се
целувахме и сякаш нещо се случи помежду ни. Не мога да кажа на моите приятелки, защото
направо ще ме разкъсат.
– Ти харесваш ли го?
– Не зная. До сега никога не съм го възприемала по този начин, но ми е приятно да съм с
него. Как беше целувката с Алекс?
– Приятна – казвам, като мисля колко страстна и разтърсваща беше. – Всъщно ст, Исабел,
беше повече от приятна. Мамка му, беше невероятна!
Исабел започва отново да се смее и този път и аз се смея с нея.
34.
Алекс

Днес Бритни изхвръкна от училище след Магарешката муцуна. Преди да си тръгна, ги

видях заедно, потънали в задълбочен разговор край игрището зад училище. Тя е избрала него
вместо мен, което не би трябвало да ме изненадва. Когато в часа по химия тя ме попита какво
да направи, трябваше да я по съветвам да зареже онзи репdejо. Тогава щях да съм щастлив,
вместо ядо сан и разочарован. Еs ип саbroп dе тierdа/[98]
И не я заслужава. Добре де, аз също не я заслужавам.
След училище, отивам в склада, за да видя дали мога да науча нещо за баща ми. Но без
успех. Тези, които са познавали тi рара[99] тогава, не можаха да ми кажат много, о свен че не
спирал да говори за синовете си. Всички разговори спряха, когато “Сатенените качулки”
подложиха склада на обстрел – знак, че искат отмъщение и няма да се спрат, докато не го
получат. Не зная дали да съм благодарен, или да се тревожа, че складът се намира в изолиран
район, зад една стара железопътна гара. Никой не знае за него, дори полицаите. Особено
полицаите.
Не се паникьо свам от… Бум! Бум! Бум! – звуците на стрелба. В склада, в парка… очаквам
ги. Някои улици са по-безопасни от други, но тук, в склада, съперниците ни знаят, че е нашата
свещена територия. И те очакват разплата. Такава е традицията на нашата култура. Ако не
уважаваш нашата територия, ние не уважаваме твоята. Този път никой не по страда, затова
отмъщението ни няма да е като за убийство. Но разплата ще има. Те очакват да отвърнем на
удара. И ние няма да ги разочароваме.
В моята част на града кръговратът на живота зависи от кръговрата на ответното насилие.
След като всичко приключва, аз потеглям по дългия път към дома и забелязвам, че съм
избрал маршрут, минаващ покрай къщата на Бритни. По-силно е от мен. Веднага щом
пресичам железопътната линия, една патрулка спира пред мен и две униформени ченгета
излизат от нея.
Вместо да ме уведомят защо ме спират, едното от ченгетата ми нарежда да сляза от
мотоциклета и да покажа шофьорската си книжка.
Подавам му я.
– Защо ме спряхте?
– Ще задаваш въпро си, след като аз задам моите – отвръща ченгето, което изучава
книжката ми. – Имаш ли наркотици Алехандро?
– Не, сър.
– А някакво оръжие? – пита другарчето му.
Поколебавам се за миг, но казвам истината.
– Да.
Едното ченге вади пистолета от кобура и насочва дулото към гърдите ми. Другото ми
казва да вдигна ръце, по сле ми заповядва да легна на земята по очи, докато вика
подкрепление. Мамка му. Този път ме спипаха, яко загазих.
– Какво оръжие по-точно?
Аз потръпвам, преди да отговоря.
– Глок, деветмилиметров. – Слава богу, че върнах беретата на Уил, иначе щяха да ме
сгащят с две оръжия.
 Отговорът ми изнервя леко ченгето и пръстът му на спусъка леко потреперва.
– Къде е?
– В левия ми крачол.
– Не мърдай. Ще те обезоръжа. Ако стоиш неподвижен, няма да по страдаш.
След като взема пистолета ми, второто ченге си слага гумени ръкавици и заговорва с
авторитетен глас, с който го спожа Питърсън би се гордяла.
– Имаш ли някакви игли, Алехандро?
– Не, сър.
Той слага коляно на гърба ми и щраква белезници около китките ми.
– Ставай – заповядва, вдига ме на крака и ме бута да се облегна върху покрива на колата.
Чувствам се унизен, докато ченгето ме опипва от горе до долу. Мамка му, знаех, че е
неизбежно да ме арестуват, но не съм готов за това. Той ми показва моето оръжие. –
Предполагам, че това е до статъчно о снователна причина, за да те спрем.
– Алекс Фуентес, имаш право да мълчиш – започва да рецитира едно от ченгетата. –
Всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб в съда…

***

Килията в участъка мирише на урина и застоял цигарен дим. Или може би типовете, които
като мен имат нещастието да бъдат заключени в тази клетка с мен, миришат на урина и
застоял цигарен дим. Така или иначе, нямам търпение да се махна от тук.
На кого да се обадя, за да плати гаранцията? Пако няма пари. Енрике вложи всичките си
пари в авто сервиза. Майка ми ще ме убие, ако разбере, че съм арестуван. Облягам се на
металната решетка на килията и мисля усилено, въпреки че това е почти невъзможно в това
вонящо място.
Ченгетата го наричат “килия за задържане”, но това е про сто замаскирано название на
“клетка”. Слава на Dios че за пръв път попадам тук. И по дяволите, моля се да е за по следен.
Lо jиrо![100]
Мисълта е до ста обезпокоителна, защото винаги съм знаел, че ще пожертвам живота си
заради братята ми. Каква е разликата, ако ме затворят до края на живота ми? Защото дълбоко
в душата си аз не искам този живот. Искам моята майка да се гордее с мен за това, че съм
станал нещо друго, а не бандит. Искам бъдеще, с което аз самият да се гордея. И отчаяно
искам Бритни да мисли, че аз съм едно от добрите момчета.
Удрям глава в металните пръти, но мислите не изчезват.
– Виждал съм те в гимназията “Феърфийлд”. И аз уча там – казва един нисък бял тип,
приблизително на моята възраст.
Загубенякът е облечен в риза за голф в коралов цвят и бял панталон, сякаш е дошъл тук
право от голф турнир с група до стопочтени съперници.
Бялото момче се опитва да изглежда непукистки, но с тази коралова риза… човече,
непукизмът е по следният му проблем.
Със същия успех можеше да има татуировка на челото “аз съм поредното богаташче от
северната част”.
– За к’во те опандизиха? – пита Бялото момче, сякаш това е обичаен въпро с между двама
обикновени хора в един обикновен ден.
– За незаконно притежание на оръжие.
– Нож или пистолет?
 Поглеждам го раздразнено.
– Има ли някакво шибано значение?
– Про сто се опитвам да поддържам разговора – отвръща леко засегнато Бялото момче.
Всички бели хора са такива – говорят само за да чуят как звучи гласът им.
– А ти защо си тук? – интересувам се на свой ред.
– Баща ми се обадил на ченгетата, за да им каже, че съм откраднал колата му – отвръща
Бялото момче.
Завъртам очи.
– Твоят старец те е тикнал в тази дупка? Нарочно?
– Той мисли, че така ще ми даде урок.
– Аха, урока, че старецът ти е гадняр – уточнявам аз.
Вместо това баща му трябваше да го научи как да се облича.
– Мама ще ме измъкне.
– Сигурен ли си?
Бялото момче се изправя.
– Тя е адвокатка, а баща ми го е правил и преди. Няколко пъти. Мисля, че иска да вбеси
мама и да привлече вниманието ѝ. Те са разведени.
Клатя глава. Бели хора, всичко може да очакваш.
– Истина е – настоява Бялото момче.
– Сигурен съм, че е.
– Фуентес, можеш да се обадиш сега – излайва ченгето от другата страна на решетката.
Mierda[101], заради дрънканиците на Бялото момче още не съм решил на кого да се обадя
за гаранцията.
Мисълта ме цапардо сва като онази голяма тлъста червена двойка върху теста ми по химия.
Има един човек с пари, който може да ме измъкне от гази каша – Хектор. Главатарят на
“Кървавите”.
До сега никога не съм искал услуга от Хектор. Защото човек никога не знае какво ще
поиска Хектор в замяна. А ако съм задължен на Хектор, ще му дължа нещо повече от пари.
Понякога в живота се налага да избираш между две злини.
Три часа по-късно, след като съдията ми чете конско, докато ми проглуши ушите, Хектор
идва да ме вземе от участъка. Той е влиятелен мъж, с пригладена назад ко са, по-черна и от
моята, и изражение, което недвусмислено подсказва, че е него шега не бива.
Аз изпитвам голямо уважение към Хектор, защото той е този, който ме по свети в
“Кървавите латино си”. Двамата с баща ми са отраснали в един град и са се познавали от деца.
След смъртта на татко Хектор е взел под крилото си мен и семейството ми. Той ме е научил
на някои нови фрази като “второ поколение” и респектиращи думи като “наследство”. Никога
няма да ги забравя.
Докато вървим към паркинга, Хектор ме потупва по гърба.
– Падна ти се съдия Гарет. Той е твърдоглав кучи син. Имаш късмет, че гаранцията не е по-
висока.
Кимам, искам единствено час по-скоро да се прибера у дома.
– Ще ти върна парите, Хектор – казвам, докато се отдалечаваме от сградата на съда.
– Не се тревожи за това, човече – успокоява ме Хектор. – Братята си помагат един на друг.
Ако трябва да съм честен, аз съм изненадан, че за пръв път те арестуват. Ти о стана най-
чистият в “Кървавите”.
Взирам се през прозореца на колата на Хектор, улиците са тихи и тъмни като водите на
езерото Мичиган.
 – Ти си умно хлапе, до статъчно умно, за да се издигне в “Кървавите” – продължава
Хектор.
Бих умрял за някои от момчетата в “Кървавите латино си”, но да се издигна? Търговията с
наркотици и оръжие е само част от незаконните сделки по пътя към върха. На мен ми харесва
там, където съм сега – но ся се но опасните вълни, без да се гмуркам с главата надолу в
дълбокото.
Би трябвало да се радвам, че Хектор обмисля да ми възложи повече отговорно сти в КЛ.
Бритни и всичко, което тя олицетворява, е само една фантазия.
– Помисли за това – казва Хектор, когато спира пред къщата ни.
– Ще помисля. Благодаря, че ме измъкна, човече – казвам.
– Ето, вземи това. – Хектор измъква пистолет изпод седалката. – Еl роlicia[102] конфискува
твоя.
Колебая се, защото си припомням как ченгетата ме попитаха дали имам оръжие. Dios тio,
беше толкова унизително, когато насочиха пистолет към главата ми, докато вадеха моя глок.
Но да откажа пистолета на Хектор, ще бъде проява на неуважение, а аз никога не бих
по стъпил гака с Хектор. Вземам оръжието и го затъквам в колана на джинсите.
– Чух, че си задавал въпро си за твоя рара. Съветът ми е да зарежеш това, Алекс.
– Не мога. И ти го знаеш.
– Е, ако откриеш нещо, ми кажи. Винаги можеш да разчиташ на мен.
– Зная. Благодаря, човече.
У дома е тихо. Отивам в спалнята, където спят моите братя. Отварям горното чекмедже и
скривам пистолета зад задната дървена стена, където никой не може случайно да го намери.
Пако ме научи на този номер. Лягам върху леглото и закривам очи с ръка, надявайки се малко
да по спя.
Вчерашният ден изплува пред очите ми. Образът на Бритни, устните ѝ върху моите,
сладкото ѝ дихание, смесено с моето, е единствената картина, която обсебва съзнанието ми.
Докато се унасям, само ангелското ѝ лице прогонва кошмарите от моето минало.
35.
Бритни

Из цялата гимназия “Феърфийлд” се но сят слухове за ареста на Алекс. Трябва да разбера

дали е вярно. Намирам Исабел между първия и втория час. Тя говори с група приятелки, но ги
зарязва и ме дръпва настрани.
Казва ми, че вчера Алекс е бил арестуван, но са го пуснали под гаранция. Няма представа
къде е, но ще разпита, и се уговорихме да се срещнем между третия и четвъртия час пред
моето шкафче. След третия час бързам към шкафчето, като протягам шия от нетърпение.
Исабел ме чака.
– Не казвай на никого, че съм ти дала това – шепне тя и пъха в ръката ми сгънато листче.
Преструвам се, че търся нещо в шкафчето и разгъвам листчето. На него е написан адрес.
Никога до сега не съм бягала от училище. Разбира се, момчето, което целунах, също никога
до сега не е било арестувано.
Това е, защото реших да съм истинска. Пред себе си. А сега ще бъда истинска пред Алекс,
както той винаги е искал. Изплашена съм и не съм сигурна, че по стъпвам правилно. Но повече
не мога да пренебрегвам магнетичното привличане между Алекс и мен.
Вкарвам адреса в джипиеса на колата. Той ме отвежда в южната част на града, до едно
място, наречено “Авто сервиз Енрике”. Един мъж стои отпред. Щом ме вижда, ченето му
увисва.
– Търся Алекс Фуентес.
Мъжът не отговаря.
– Той тук ли е? – питам.
Чувствам се неловко, може би мъжът не говори английски.
– Какво искаш от Алехандро? – заговаря накрая мъжът.
Сърцето ми тупти толкова силно, че виждам как блузата ми се повдига от ударите.
– Трябва да говоря с него.
– За него ще е по-добре, ако го о ставиш на мира.
– Еstа biеп[103] Енрике – избумтява познат глас.
Обръщам се и виждам Алекс, който се е облегнал на вратата на авто сервиза, от единия му
джоб виси кърпа, а в ръката си държи гаечен ключ. Разрошени кичури ко са се подават изпод
банданата му и той изглежда по-мъжествен от всяко момче, което съм виждала.
Искам да го прегърна. Да чуя, че е добре, че никога повече няма да попадне в затвора.
Алекс не откъсва поглед от мен.
– Е, ще ви о ставя сами – струва ми се да казва Енрике, во съм прекалено съсредоточена
върху Алекс, за да чуя ясно.
Краката ми са като сраснали с тротоара, затова се радвам, когато той бавно приближава
към мен.
– Ъ – подхващам. Моля те, Господи, помогни ми да се справя с това. – Аз, ъ, чух, че са те
арестували. Трябваше да видя дали си добре.
– Зарязала си училището, за да дойдеш да видиш дали съм добре?
Кимам, защото езикът ми отказва да се отлепи от небцето.
Алекс отстъпва назад.
– Ами тогава, след като видя, че съм добре, се връщай в училище. Както виждаш, аз трябва
да работя. Миналата нощ конфискуваха мотоциклета ми и трябва да изкарам пари, за да платя
глобата.
– Почакай! – извиквам аз и поемам дълбоко дъх. Това е. Ще трябва да му кажа. – Не зная
кога или защо започнах да се влюбвам в теб, Алекс. Но се случи. Откакто едва не връхлетях
върху мотоциклета ти през онзи първи учебен ден, не мога да спра да мисля за това, какво би
било, ако двамата сме заедно. И онази целувка… Боже, кълна се, че никога не съм изпитвала
нещо подобно в живота си. Тя наистина означаваше нещо. Щом тогава Слънчевата система не
се разпадна, значи, това никога няма да се случи. Осъзнавам, че това е лудо ст, защото ние
двамата сме толкова различни. Ако нещо стане помежду ни, не искам в училище да знаят. Не
че ти ще се съгласиш да имаш тайна връзка с мен, но поне трябва да опитаме и да разберем
дали изобщо е възможно. Скъсах с Колин, с когото имахме открита връзка, и сега съм готова
за нещо лично. Лично и истинско. Зная, че бъбря като идиотка, но ако по-скоро не кажеш
нещо или не ми подскажеш какво чувстваш, тогава аз…
– Повтори го – казва той.
– Цялата дълга реч отначало? – Спомням си нещо за Слънчевата система, но в главата ми е
такъв хао с, че не съм сигурна дали ще мога да изрека всичко още веднъж.
Той пристъпва по-близо.
– Не. Само онази, че си започнала да се влюбваш в мен.
Очите ми са приковани в неговите.
– По стоянно мисля за теб, Алекс. И наистина, наистина искам отново да те целуна.
Ъгълчетата на устата му се извиват нагоре.
Неспо собна да издържа повече, забивам поглед в земята.
– Не ми се присмивай. – В момента мога да понеса всичко друго, но не и това.
– Не отвръщай очи от мен, татаcitа. Аз никога няма да ти се присмивам.
– Не исках да се влюбвам в теб – признавам и отново го поглеждам.
– Зная.
– Вероятно нищо няма да се получи между нас – казвам.
– Вероятно няма.
– Животът ми у дома съвсем не е толкова идеален.
– Значи, ставаме двама.
– Но искам да изясня какво става между нас. А ти, Алекс?
– Ако не бяхме насред улицата – подема той, – щях да ти покажа…
Не го о ставям да довърши, сграбчвам гъстата му ко са на тила и притеглям прекрасната му
глава надолу. Ако в момента не можем да бъдем сами, за мен е до статъчно да съм истинска.
Освен това всички, от които искаме да запазим в тайна ставащото между нас, сега са на
училище.
Ръцете на Алекс са отпуснати покрай тялото, но когато разтварям устни, той про стенва
тихо и гаечният ключ шумно тупва на земята.
Силните му ръце се обвиват около мен, карат ме да се чувствам защитена. Кадифеният му
език се преплита с моя и дълбоко в тялото ми се заражда непознато разтапящо усещане. Това е
много повече от чувствена целувка, това е… ами нещо много повече.
Ръцете му не спират да се движат; едната ме милва по гърба, докато другата си играе с
ко сата ми.
Алекс не е единственият, който изучава. Ръцете ми са навсякъде по тялото му, пръстите ми
усещат напрегнатите му мускули, все повече го опознавам. Доко свам челюстта му, а грубите
ко сми на наболата му брада одраскват кожата ми.
Шумното покашляне на Енрике ни сепва и ние се откъсваме един от друг.
 Алекс ме поглежда с изгаряща страст.
– Трябва да се връщам на работа – изрича тон, дишайки учестено и накъсано.
– О. Да, разбира се. – Внезапно засрамена от нашето поведение, отстъпвам назад.
– Ще се видим ли по-късно днес? – пита той.
– Приятелката ми Сиера ще идва на вечеря у дома.
– Онази, която по стоянно търси нещо в чантата си?
– Ъ, да. – Трябва да сменя темата, иначе ще се изкуша да поканя и него. Сценката е пред
очите ми – мама трепери от отвращение и се взира възмутено в татуировките на Алекс.
– Моята братовчедка Елена ще се омъжва в неделя. Ела с мен на сватбата – предлага той
изневиделица.
Свеждам поглед към земята.
– Не мога да позволя приятелите ми да узнаят за нас Или родителите ми.
– Аз няма да им кажа.
– Ами хората на сватбата? Всички те ще ни видят заедно.
– Никой от училище няма да е там. С изключение на семейството ми, а аз ще се по старая
да си държат устите затворени.
Не мога. Не умея да лъжа и да се промъквам тайно наоколо, това изобщо не е силната ми
страна. Отблъсквам го.
– Не мога да мисля разумно, когато си толкова близо до мен.
– Добре. Какво ще кажеш за сватбата?
Го споди, само като го погледна, и искам да отида.
– По кое време?
– На обяд. Ще бъде преживяване, което никога няма да забравиш. Повярвай ми. Ще те
взема в единайсет.
– Още не съм казала “да”.
– Ах, но смяташе да го направиш – казва той с дълбокия си кадифен глас.
– Защо не се срещнем тук в единайсет? – предлагам и соча към авто сервиза.
Ако мама разбере за нас, адът ще се отприщи.
Той повдига брадичката ми, за да ме накара да го погледна.
– Защо не те е страх да бъдеш с мен?
– Шегуваш ли се? Ужасена съм. – Втренчвам се в татуировките, спускащи се надолу по
ръцете му.
– Не мога да се преструвам, че животът ми е чист като сълза. – Алекс вдига ръката ми и
допира длан в моята. Дали мисли за разликата в цвета на кожите ни, за грубите си пръсти
върху моите с безупречен маникюр? – В някои отношения ние сме пълни противоположно сти
– проронва той.
Преплитам пръсти с неговите.
– Да, но в други сме толкова еднакви.
Думите ми предизвикват усмивка на устните му, но Енрике отново се прокашля.
– Ще се срещнем тук в единайсет в неделя – казвам.
Алекс заотстъпва заднешком, кима и ми смигва.
– Този път е среща.
36.
Алекс

– Човече, тя те целуваше, сякаш това беше по следната целувка в живота ѝ. Ако се целува
така, чудя се…
– Млъквай, Енрике.
– Тя ще те съсипе, Алехо – продължава Енрике, наричайки ме с испанското ми галено име.
– Я се виж, миналата нощ прекарваш в затвора и не отиваш на училище, за да получиш
обратно мотоциклета си. Признавам, че тя е biепа tоrtа[104] но дали си заслужава?
– Трябва да се залавям за работа – измърморвам, докато обмислям думите на братовчед
ми.
А докато работя под шевролета “Блейзър” през о станалата част от вечерта, единственото,
което искам, е отново и отново да целувам моята татасitа.
Да, тя определено си заслужава.
– Алекс, Хектор е тук. С Чу – казва в шест Енрике, когато вече съм готов да се прибирам у
дома.
Изтривам ръце в работния панталон.
– Къде са?
– В офиса ми.
Чувствам как ме залива вълна на ужас, докато приближавам стаята. Когато отварям
вратата, заварвам Хектор да стои там, сякаш е собственик на мястото. Чу е в ъгъла – недотам
невинен страничен наблюдател.
– Енрике, разговорът е личен.
Не бях забелязал, че Енрике е зад мен, един вид съюзник, ако се нуждая от такъв. Кимам на
братовчед ми. Винаги съм бил лоялен към “Кървавите”, няма причина Хектор да се съмнява в
моята отдадено ст. Присъствието на Чу прави срещата по-официална. Ако беше само Хектор,
нямаше да се чувствам толкова напрегнат.
Алекс – подхваща Хектор, когато Енрике се отдалечава. – Много по-добре е да се
срещнем тук, отколкото в съда, нали?
Аз изстисквам една вяла усмивка и затварям вратата. Хектор кимва към малкия прокъсан
диван в другия край на стаята.
– Седни. – Изчаква ме да седна. – Нуждая се от услуга, amigo[105].
Няма смисъл да се отлага неизбежното.
– Каква услуга?
– Една пратка трябва да бъде до ставена на трийсет и първи октомври.
Това е след половин месец. Нощта на Хелоуин.
– Не се занимавам с наркотици – отсичам. – Знаеш го от първия ден.
Стрелвам Чу с нервен поглед, като питчър, сгафил на бейзболното игрище.
Хектор застава до мен и отпуска ръка на рамото ми.
– Крайно време е да преодолееш случилото се с твоя старец. Ако искаш един ден да ме
наследиш и да застанеш начело на “Кървавите”, трябва да участваш в наркобизнеса.
– Тогава не ме брой за наследник.
Ръката на Хектор стисва рамото ми, а Чу прави крачка напред. Мълчалива заплаха.
– Иска ми се да е толкова про сто – казва Хектор. – Трябва да ми направиш тази услуга. И
честно казано, ми я дължиш.
Мамка му. Ако не ме бяха арестували, нямаше да дължа нищо на Хектор.
– Сигурен съм, че няма да ме разочароваш. Между другото, как е майка ти? Не съм я
виждал отдавна.
– Тя е добре – отвръщам, питайки се какво общо има тi’ата с този разговор.
– Поздрави я от мен, става ли?
Какво, по дяволите, означава това?
Хектор отваря вратата и кимва на Чу да го по следва, а аз о ставам сам, притеснен и
разстроен.
Облягам се назад и се втренчвам в затворената врата. Питам се дали ще имам сили да
участвам в нарко сделка. Ако искам да запазя семейството си в безопасно ст, изборът вече е
направен против волята ми.
37.
Бритни

– Още не мога да повярвам, че си скъсала с Колин. – Сиера лакира ноктите си седнала на

леглото ми след вечеря. – Надявам се, че някой ден няма да съжаляваш за решението си, Брит.
Двамата бяхте заедно толкова дълго. Мислех, че го обичаш. Да знаеш, ти разби сърцето му.
Той се обадил на Дъг, разплакан.
Аз се изправям.
– Искам да бъда щастлива. А Колин вече не ме прави щастлива. Той призна, че ми е
изневерил през лятото с някакво друго момиче, с което се запознал. Спал е с нея, Сиера.
– Какво? Не мога да повярвам!
– Повярвай ми. Връзката ми с Колин приключи, когато той замина през лятото. Про сто на
мен ми отне известно време, за да разбера, че повече не мога да се преструвам.
– Да не би да се интересуваш от Алекс? Колин смята, че двамата с партньора ти по химия
смесвате не само химически съставки.
– Няма такова нещо – лъжа аз.
Въпреки че Сиера е най-добрата ми приятелка, тя вярва, че между хората съществуват
класови различия. Искам да ѝ кажа истината, но не мога. Поне не сега.
Сиера завинтва капачката на шишенцето с лак и изсумтява.
– Брит, аз съм най-добрата ти приятелка, независимо дали го вярваш, или не. И в момента
ме лъжеш. Признай.
– Какво искаш да ти кажа?
– Опитай с истината, за разнообразие. За бога, Брит. Разбирам, че не желаеш Дарлин да знае
каквото и да било, защото тя възприема всичко прекалено надълбоко и емоционално. Мога да
разбера и защо не искаш тройният М фактор да знае всичко. Но това съм аз. Най-добрата ти
приятелка. Тази същата, която знае за Шели и е виждала как майка ти беснее и ти крещи.
Сиера грабва чантата си и премята дръжката през рамо.
Не искам тя да ми се сърди, но в същото време ми се ще поне малко да ѝ обясня как стоят
нещата.
– Ами ако пожелаеш да споделиш нещо с Дъг? Не искам да те по ставям в неудобно
положение да се налага да го лъжеш.
Сиера ме удо стоява с презрителна усмивка, която до ста напомня на тази, която аз
по стоянно използвам.
– Майната ти, Брит. Благодаря ти, задето ме накара да се почувствам така, сякаш най-
добрата ми приятелка не ми се доверява. – Преди да излезе от стаята, тя се обръща и додава: –
Нали си чувала да казват за някои, че имат избирателен слух? Е, ти имаш избирателна
откровено ст. Днес в коридора те видях да водиш дълъг разговор с Исабел Авила. Ако не те
познавах по-добре, щях да реша, че ѝ споделяш някакви важни тайни. – Тя вдига
оправдателно ръце. – Добре де, признавам, че изревнувах, задето най-добрата ми приятелка си
шепне доверително с друго момиче, а не с мен. Обади ми се, когато наистина разбереш, че ти
желая само най-доброто.
Тя е права. Но случващото се между мен и .Алекс е толкова ново, че се чувствам уязвима.
Исабел е единствената, която знае за мен и Алекс, затова потърсих нея.
– Сиера, ти си най-добрата ми приятелка. Знаеш го – казвам с надеждата, че тя е уверена,
че това е самата истина.
Може и да имам проблеми с доверието, но това не променя факта, че тя е най-близката ми
приятелка.
– Тогава започни да се държиш като такава.

***

Изтривам капката пот, която се стича от веждата ми, докато пътувам към мястото на
срещата с Алекс, за да отидем на сватбата.
Избрах да облека тясна кремава рокля с гънки презрамки. Тъй като зная, че родителите ми
ще си бъдат у дома, когато се прибера, напъхах в сака за спортната зала дрехи, с които да се
преоблека. Когато се върна, мама ще види Бритни, която очаква да види – идеалната дъщеря.
На кого му пука, че това е само фасада, след като я прави щастлива. Сиера беше права; аз
наистина имам избирателна откровено ст.
Колата ми завива зад ъгъла и поема по алеята към авто сервиза. Когато зървам Алекс да ме
чака на паркинга, облегнат на мотоциклета, сърцето ми пропуска един удар.
О, боже! В беда съм.
Вечната бандана е изчезнала. Гъстата черна ко са на Алекс пада на челото му и сякаш
подканва да я отметнеш назад. Черен панталон и черна копринена риза са заменили
продраните джинси и тениската. Той прилича на млад мексикански авантюрист. Не мога да
сдържа усмивката си, докато паркирам редом с него.
– Querida, изглеждаш така, сякаш имаш някаква тайна.
Имам, мисля си, докато излизам от колата. Ти.
– Dios тio. Изглеждаш… рrесiosa[106].
Завъртам се.
– Роклята добре ли е?
– Ела тук – казва той и ме притегля към себе си. – Вече не ми се ходи на сватба.
Предпочитам да те имам само за себе си.
– Няма начин – заявявам и бавно прокарвам пръст по брадичката му.
– Не ме дразни.
Обичам тази закачлива страна на Алекс. Тя ме кара да забравя за всички онези демони.
– Дойдох, за да видя латиноамериканска сватба, и точно това очаквам – цупя кокетно
устни.
– А аз си помислих, че си дошла, за да бъдеш с мен.
– Имаш голямо его, Фуентес.
– Имам и други големи неща. – Той ме притиска към колата, а дъхът му пари кожата ми по-
силно от обедното слънце. Затварям очи и очаквам да усетя устните му върху своите, но
вместо това чувам гласа му: – Дай ми ключовете от колата – шепне дрезгаво, протяга се зад
гърба ми и ги измъква от ръката ми.
– Не смяташ да ги хвърлиш в храстите, нали?
– Не ме изкушавай.
Алекс отваря вратата на колата и се плъзга на шофьорската седалка.
– Няма ли да ме поканиш да вляза? – питам сконфузено.
– Не. Ще паркирам колата ти в сервиза. За да не я отмъкнат. Това е официална среща. Аз
карам.
Соча към мотоциклета му.
 – Не се надявай, че ще се кача на онова нещо.
Лявата му вежда леко се повдига.
– И защо не? Да не би “Хулио” да не е до статъчно добър за теб?
– “Хулио”? Нарекъл си мотоциклета си “Хулио”?
– В чест на прачичо ми, който е помогнал на родителите ми да дойдат тук от Мексико.
– Нямам нищо против “Хулио”. Про сто не искам да се качвам на него в тази къса и тясна
рокля. Освен ако не искаш всички, които пътуват зад нас да зяпат бикините ми.
Той потрива замислено брадичката си.
– Би било убийствена гледка за чувствителните очи.
Скръствам ръце пред гърдите.
– Шегувам се. Ще вземем колата на братовчед ми.
Качваме се в черната тойота камри, паркирана на отсрещната страна на улицата.
След като изминаваме няколко километра, той измъква цигара от пакета върху предното
табло. Щракването на запалката ме кара да потръпна.
– Какво? – пита Алекс.
Запалената цигара виси от устните му.
Той има право да пуши, ако иска. Това може и да е официална среща, но аз не съм му
официално гадже или нещо такова. Клатя глава.
– Нищо.
Чувам как издиша, а цигареният дим дразни ноздрите ми дори повече от парфюма на
мама. Свалям стъклото на прозореца до долу и потискам кашлицата.
Когато спираме на светофара, Алекс ме поглежда.
– Ако имаш проблем с моето пушене, ми кажи.
– Добре, имам проблем с твоето пушене – заявявам му.
– Защо не ми каза по-рано? – пита той и смачква цигарата в пепелника на колата.
– Не мога да повярвам, че наистина ти харесва – отбелязвам, когато отново потегляме.
– Отпуска ме.
– Аз изнервям ли те?
Погледът му се отмества от моите очи към гърдите и се плъзва надолу по бедрата ми,
докъдето стига краят на роклята.
– В тази рокля – да.
38.
Алекс

Ако продължавам да зяпам дългите ѝ крака, ще се блъсна в някого.

– Как е сестра ти? – питам, сменяйки темата.
– Чака те, за да те бие отново на дама.
– Наистина ли? Е, кажи ѝ, че аз всъщно ст се о ставих да ме победи. За да те впечатля.
– Като загубиш?
Свивам рамене.
– Получи се, нали?
Забелязвам, че оправя роклята си, сякаш я наглася, за да ме впечатли. За да я накарам да се
отпусне, плъзвам пръсти надолу по ръката ѝ, преди да взема дланта ѝ в своята.
– Кажи на Шели, че ще се върна за реванш.
Тя се извръща към мен, сините ѝ очи сияят.
– Наистина ли?
– Абсолютно.
По време на пътуването се опитвам да водя неангажиращ разговор. Не се получава. Не ме
бива за това. Хубаво е, че Бритни изглежда доволна и без да говорим.
Не след дълго спирам пред малка двуетажна тухлена къща.
– Сватбата няма ли да е в църква?
– Не и тази на Елена. Тя искаше да се омъжи в дома на родителите си.
Докато вървим към къщата, аз слагам ръка на кръста ѝ. Не ме питайте защо искам да
покажа на всички, че тя е моя. Може би дълбоко в душата си аз съм неандерталец.
Когато влизаме вътре, от задния двор се чуват мариачи, а го стите запълват всеки
сантиметър наоколо. Наблюдавам реакцията на Бритни. Чудя се дали тя няма чувството, че с
вълшебна пръчка е била пренесена в Мексико. Моите роднини не живеят в големи къщи с
плувни басейни, на каквито тя в свикнала.
Енрике и група други мои братовчеди ни по срещат с радо стни викове. Всички говорят на
испански, което изглежда нормално, само дето моето момиче е единствената, която говори
английски. Свикнал съм да получавам задушаващи целувки от лелите ми и яки потупвания по
гърба от чичовците ми. Обаче не съм сигурен дали тя е свикнала. Прегръщам я през кръста, за
да ѝ покажа, че не съм я забравил, и се опитвам да я представя на роднините, но скоро се
отказвам, защото о съзнавам, че няма начин тя да запомни всички имена.
– Еsе! – чувам глас зад нас.
Обръщам се към Пако.
– Какво ново? – тупвам свойски моя приятел по гърба. – Бритни, сигурен съм, че си
виждала в училище mi mejor атigо[107] Не се тревожи, той знае и няма да каже на никого, че
си била тук.
– Устните ми са запечатани – уверява я той, а по сле като пълен идиот се прави, че
заключва устата си и хвърля ключа.
– Здравей, Пако – смее се тя.
Към нас приближава Хорхе, издокаран в бял смокинг, с червена роза на ревера.
Шляпвам братовчед ми по гърба.
– Леле, човече, наистина си много як.
 – И ти също не изглеждаш зле. Ще ме запознаеш ли с приятелката си, или не?
– Бритни, това е Хорхе. Този нещастник… искам да кажа щастливец, се жени за моята
братовчедка Елена.
Хорхе я прегръща.
– Всеки приятел на Алекс е и наш приятел.
– Къде е младоженката? – интересува се Пако.
– На горния етаж, в спалнята на родителите си, плаче.
– От щастие? – опитвам се да предположа.
– Не, човече. Качих се, за да я целуна, и сега тя се чуди дали да не отмени цялата дандания,
защото било лош късмет женихът да види булката преди сватбата – обяснява Хорхе и свива
рамене.
– Е, желая ти късмет – казвам. – Елена е суеверна. Навярно ще те накара да направиш нещо
откачено, за да прогониш лошия късмет.
Докато Пако и Хорхе гадаят какво Елена ще го накара да направи, за да се отърват от
лошия късмет, аз улавям ръката на Бритни и я повеждам към двора. Там свири жив оркестър.
Въпреки че сме росhоs[108] ние определено се стараем да следваме традициите и нашата
култура. Ястията ни са лютиви, семействата – многочислени и всички са много близки,
обичаме да танцуваме на музика, която разпалва кръвта ни и заставя телата ни да се
разкършат.
– Пако братовчед ли ти е? – пита Бритни.
– Не, но обича да мисли, че е. Карло с, това е Бритни – казвам, когато приближаваме към
моя брат.
– Да, зная – отвръща Карло с. – Нали ви видях да си обменяте слюнка.
Бритни застива безмълвна.
– Мери си приказките – скастрям брат ми и го шляпвам по тила.
Бритни слага ръка на гърдите ми.
– Всичко е наред, Алекс. Не е нужно да ме защитаваш от всички.
Карло с се изпъчва и ми смигва дръзко.
– Всичко е наред, Алекс. Наистина не е нужно да я защитаваш от всички. Е, може би от
тата.
Чашата преля. Разменяме си с Карло с няколко разгорещени реплики на испански, за да не
разбере Бритни.
– Vete, саbroп по тоlеstes![109] – да не би да се опитва да отрови деня на моята приятелка?
Карло с изпухтява сърдито и се запътва към масите, отрупани с храна.
– Къде е другият ти брат? – интересува се Бритни.
Ние сядаме край една от многото малки маси, взети под наем, подредени в средата на
двора. Аз обвивам ръка около облегалката на стола ѝ.
– Луис е ето там – показвам ѝ ъгъла на двора, където малкият ми брат е център на
вниманието и весели насъбралите се около него, като имитира животни.
Трябва да го о сведомя, че с този негов талант едва ли ще привлече момичетата в
прогимназията.
Бритни се е загледала в четирите деца на мой братовчед, всички на възраст под седем,
които тичат наоколо. Двегодишната Мариса явно реши, че роклята ѝ не е удобна, и я захвърли
в другия край на двора.
– Сигурно всички ти приличат на група невъзпитани тоjаdos[110]
Тя се усмихва.
– Не, приличат ми на група хора, които се забавляват на сватба на открито. Кой е това? –
пита тя и сочи един тип във военна униформа на Щатите, който минава покрай нас. – Още
един братовчед?
– Аха. Пол току-що се върна от Близкия изток. Ако щеш. Вярвай, но преди той беше член
на “Трите питона”, чикагска банда. Човече, преди да по стъпи в армията, здравата го беше
загазил с дрогата.
Тя ме стрелва с поглед.
– Казах ти и преди. Не употребявам наркотици. Поне не вече – заявявам твърдо, защото
отчаяно искам да ми повярва. – Нито търгувам с тях.
– Заклеваш ли се?
– Да – казвам и си спомням по следния път, когато се издъних с Кармен. Тогава беше за
по следен път. – Без значение какво си чула, аз не доближавам до коката, защото тази дрога не
е шега. Вярваш или не, но бих искал да запазя всичките мозъчни клетки, с които съм се родил.
– Ами Пако? – пита тя. – Той употребява ли наркотици?
– Понякога.
Тя гледа Пако, който се смее и шегува със семейството ми, отчаяно копнеещ да е част от
него и да забрави за своето. Майка му ги заряза преди няколко години, изо ставяйки го в
отвратително положение с баща му. Не го обвинявам, задето иска да избяга.
Най-накрая се появява моята братовчедка Елена, облечена в бяла дантелена рокля, и
сватбата започва.
Докато младоженците изричат клетвите, аз стоя зад Бритни, обвивам ръце около нея и я
сгушвам в обятията си. Мисля си какво ли ще облече тя на своята сватба. Навярно ще има
професионални фотографи с камери и фотоапарати, за да запечатат завинаги този момент.
– Аhоrа 1оs declare таrido y тujer.[111]
Булката и младоженецът се целуват и всички ръкопляскат.
Бритни стиска ръката ми.
39.
Бритни

За мен няма съмнение, че Хорхе и Елена са лудо влюбени един в друг, и това ме кара да се
питам дали и аз ще обичам толкова силно бъдещия си съпруг.
Мисля за Шели. Тя никога няма да има съпруг, никога няма да има деца. Зная, че моите
деца ще я обичат също толкова силно, както и аз; в живота ѝ никога няма да липсва любов.
Но дали един ден тя няма да копнее за нещо, което никога няма да има – съпруг и собствено
семейство?
Поглеждам отново към Алекс и съм сигурна, че не си представям да съм замесена с банди
и още бог знае какво. Това не съм аз. Но това момче, затънало до гуша във всичко, срещу
което аз съм против, е свързано с мен, както никой друг. Моята мисия е да го накарам да
промени живота си, така че един ден хората да кажат, че двамата сме идеалната двойка.
И докато музиката се лее на воля, аз обвивам ръце около кръста на Алекс и отпускам глава
на гърдите му. Той отмята един кичур от шията ми и ме прегръща, докато се полюшваме в
такт с музиката.
Един младеж приближава към булката с петдоларова банкнота.
– Това е традиция – обяснява Алекс. – Той плаща, за да танцува с булката. Наричаме го
“танц на благоденствието”.
Аз гледам като омагьо сана как младежът забожда внимателно с карфица банкнотата от
пет долара към шлейфа на булчинската рокля.
Мама щеше да се ужаси.
Някой крещи нещо на младежа, който сега танцува с булката, и всички се смеят.
– Какво е толкова забавно?
– Казват, че е забол банкнотата прекалено близо до дупето ѝ.
Аз наблюдавам двойките на дансинга и се опитвам да копирам движенията им, докато се
но ся под звуците на мелодията. Когато младоженката спира да танцува, питам Алекс дали и
той ще я покани на танц.
Когато той кимва утвърдително, аз го побутвам напред.
– Иди да поканиш Елена. А аз ще отида да поговоря с майка ти.
– Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
– Ъхъ. Видях я, още когато пристигнахме, и не искам да я пренебрегвам. Не се тревожи за
мен. Трябва да го направя.
Той вади десетдоларова банкнота от портфейла си. Опитвам се да не забелязвам, но сега
той о става празен. Алекс ще даде всичките си пари на булката. Може ли да си го позволи?
Зная, че работи усилено в авто сервиза, но парите, които изкарва, навярно директно отиват за
издръжката на семейството му.
Отстъпвам назад, докато ръцете ни се разделят.
– Скоро ще се върна.
Отправям се към редицата маси, където жените подреждат чиниите с храна, и пристъпвам
право към майката на Алекс. Тя е облечена в червена рокля тип “прегърни ме” и изглежда по-
млада от мама. Хората смятат, че мама е красива, но го спожа Фуентес притежава вечната
красота на филмова звезда. Очите ѝ са големи и кафяви, дългите извити мигли доко сват
веждите, а кожата ѝ, с лек бронзов оттенък, е безупречна.
 Потупвам я по рамото, докато тя по ставя салфетките на масата.
– Здравейте, го спожо Фуентес – поздравявам.
– Бритни, нали? – пита тя.
Кимам. Повторното представяне приключи, Бритни. Спри да го увърташ.
– Хм, откакто дойдохме, искам да ви кажа нещо. И сега ми се струва подходящ момент, но
явно бъбря несвързано и шикалкавя, без да стигам до същно стта. Правя го, когато съм нервна.
Жената ме поглежда, сякаш не съм съвсем наред с главата.
– Продължавай – подканя ме.
– Да, ами зная, че започнахме зле. Съжалявам, ако съм се държала неуважително и по
някакъв начин съм ви обидила по следния път, когато се видяхме. Само исках да знаете, че не
дойдох в дома ви с намерението да целувам Алекс.
– Извини ме за любопитството, но какви са намеренията ти?
– Моля?
– Какви са намеренията ти към Алекс?
– Аз… аз не съм сигурна какво очаквате да ви отговоря. Ако трябва да съм честна, ние
тепърва ще се опитваме да разберем отношенията си.
Го спожа Фуентес слага ръка на рамото ми.
– Мило стивият Бог знае, че аз не съм най-добрата майка на света. Но обичам синовете си
повече от собствения си живот, Бритни. И ще направя всичко, за да ги защитя и да ги
предпазя от болка и страдания. Виждам как той те гледа и това ме плаши. Не мога да понеса
отново да бъде наранен от някого, към когото изпитва чувства.
Докато слушам как майката на Алекс говори за него, сърцето ми се изпълва с болезнен
копнеж и аз да имам майка, която да се грижи така всеотдайно за мен и да ме обича толкова
силно, както майката на Алекс го обича.
Почти е невъзможно да преглътна думите на го спожа Фуентес; те са заседнали на гърлото
ми като буца с размерите на топка за голф.
Истината е, че напо следък не се чувствам част от семейството ми. Аз съм някой, от когото
родителите ми очакват през цялото време да им се подчинява безпреко словно и да се държи
безупречно според техните правила. Аз играх ролята на идеалната дъщеря твърде дълго, за да
могат мама и татко да се съсредоточат върху Шели, която наистина се нуждае от цялото им
внимание.
Понякога е толкова трудно да се опитваш отчаяно да компенсираш факта, че си
“нормално” дете. Никой не ми е казвал, че трябва винаги и във всичко да бъда съвършена.
Истината е, че животът ми е изпълнен с безкрайна, безмерна вина.
Вина, задето съм нормално дете.
Вина, задето чувствам, че е мой дълг да се убедя, че Шели е обичана не по-малко от мен.
Вина, задето се страхувам, че моите деца може да са като сестра ми.
Вина, задето се срамувам, когато хората зяпат Шели на публични места.
Това никога няма да свърши. И как би могло, когато съм се родила виновна? За го спожа
Фуентес семейството означава любов и закрила. За мен семейството е еквивалент на вина и
условна любов.
– Го спожо Фуентес, не мога да обещая, че няма да нараня Алекс. Но не мога да стоя далеч
от него, ако това е вашето желание. Вече опитах.
Защото, когато съм с Алекс, мракът в мен се отдръпва. Усещам как сълзите се насъбират в
ъгълчетата на очите ми и се търкулват по страните ми. Проправям си път през тълпата към
банята.
Пако излиза от банята и аз се шмугвам покрай него.
 – Съветвам те малко да изчакаш, преди да… – Гласът на Пако заглъхва, когато затварям
вратата и я заключвам. Избърсвам очи и се взирам в огледалото. Представлявам ужасна
картинка. Тушът за мигли се е размазал и потекъл и… ох, няма смисъл. Свличам се по стената
и сядам на студените плочки на пода. Сега разбирам какво се опитваше да ми каже Пако.
Вътре мирише; наистина смърди… миризмата е толкова отвратителна, че ми се повдига.
Закривам но са си с ръка, опитвайки се да не обръщам внимание на вонята, докато
размишлявам върху думите на го спожа Фуентес.
Седя на пода, бърша очите си с тоалетна хартия и всячески се старая да закрия но са си.
Силно почукване по вратата прекъсва пристъпа ми на плач.
– Бритни, вътре ли си? – разнася се гласът на Алекс през вратата.
– Не.
– Моля те, излез.
– Не.
– Тогава ме пусни вътре.
– Не.
– Искам да те науча нещо на испански.
– Какво?
– No еs gran соsа.
– Какво означава това? – питам, все още с парче тоалетна хартия върху лицето.
– Ще ти кажа, когато ме пуснеш вътре.
Завъртам дръжката на вратата, докато при щрака.
Алекс пристъпва в банята.
– Означава “не е нещо кой знае какво; не е голяма работа”. – След като заключва вратата
зад себе си, той се настанява до мен, прегръща ме и ме притиска към гърдите си. По сле
смръщва но с и души няколко пъги въздуха. – Мамка му. Пако ли е бил тук?
Кимам.
Той гали ко сата ми и мълви нещо на испански.
– Какво ти каза майка ми?
Заравям лице на гърдите му.
– Тя про сто беше честна с мен – мънкам в ризата му.
Силно почукване по вратата ни прекъсва.
– Аbreе 1а риеrta, sоу.[112]
– Кой е?
– Булката.
– Пуснете ме! – заповядва Елена.
Алекс отключва вратата. Едно видение в бяла дантела с десетки доларови банкноти,
прикрепени старателно с топлийки отзад по дължината на роклята, се промъква в банята и
затваря вратата.
– Добре, какво става? – Тя също сбърчва но с и души няколко пъти въздуха. – Пако ли е бил
тук?
Двамата с Алекс кимаме.
– Какво, по дяволите, яде този тип, че излиза от него толкова вонящо? Дявол да го вземе!
– изругава възмутено младоженката, развива дълго парче от рулото тоалетна хартия, сгъва го
няколко пъти и го притиска към но са си.
– Церемонията беше много красива – казвам през моето парче тоалетна хартия. Това е най-
неловката и сюрреалистична ситуация, в която съм попадала.
Елена сграбчва ръката ми.
 – Ела навън и се наслади на купона. Леля ми е склонна към конфронтации, но не желае
никому зло. Освен това мисля, че дълбоко в сърцето си тя те харесва.
– Ще я отведа у дома – заявява Алекс, въплъщавайки се в ролята на моя рицар в блестящи
до спехи. Чудя се кога ли ще му омръзне.
– Не, няма да я водиш у тях. Или ще заключа и двама ви в тази смърдяща баня, за да
о станете.
Елена го изрича съвсем сериозно.
Ново чукане по вратата.
– Vete vete[113]
Не разбирам какво каза Елена, но определено го изрече с жар.
– Soy Jorge[114]
Свивам рамене и поглеждам към Алекс за обяснение.
– Младоженецът – о светлява ме той.
Хорхе се вмъква вътре. Той е по-деликатен от нас, защото пренебрегва факта, че в
помещението мирише на мърша. Но подсмърква шумно няколко пъти и очите му започват да
сълзят.
– Да вървим, Елена – казва Хорхе и се опитва тайно да закрие но са си, но не му се удава. –
Го стите се чудят къде си.
– Не виждаш ли, че разговарям с братовчед ми и неговата приятелка?
– Да, но…
Елена вдига ръка, за да го накара да замълчи, докато с другата притиска хартията към но са
си.
– Казах, че разговарям с братовчед ми и неговата приятелка – повтаря тя властно. – И още
не съм приключила. Ти – младоженката сочи към мен. – Идваш с мен. Алекс, искам ти и
братята ти да пеете.
Алекс клати глава.
– Елена, не мисля…
Елена вдига ръка пред Алекс, за да го накара да замълчи.
– Не те питам какво мислиш. Моля те ти и братята ти да пеете за мен и моя съпруг.
Елена отваря вратата и ме влачи към къщата. Спира чак когато се озоваваме в двора. Пуска
ме само за да вземе микрофона от вокалиста на сцената.
– Пако! – оповестява с висок глас. – Да, на теб говоря – продължава Елена и сочи към
Пако, който разговаря с група момичета. – Следващия път когато искаш да изпразниш
съдържанието на червата си, иди да о сереш нечия друга къща.
Момичетата от свитата на Пако се кикотят и се отдалечават.
Хорхе се спуска към сцената и се опитва да вдигне жена си на ръце и да я отнесе. Настава
боричкане между младоженците, докато всички се смеят и ръкопляскат Когато Елена най-
по сле е свалена от сцената, а Алекс си разменя няколко думи с музикантите, отново се
раздават ръкопляскания, окуражавайки Алекс и братята му да пеят.
Пако сяда до мен.
– Ъ, извинявай за одеве в банята. Аз се опитах да те предупредя – мърмори той смутено.
– Няма нищо. Мисля, че Елена до статъчно те засрами. – Навеждам се към Пако и питам: –
Сериозно, какво мислиш за нас двамата с Алекс?
– Сериозно, ти навярно си най-хубавото, което някога му се е случвало.
40.
Алекс

След като татко умря, мама се опитваше да ни ободри и отвлече от тъжните мисли – мен,
Карло с и Луис – с музика. Ние танцувахме в къщата и се редувахме да пеем с нея. Мисля, че
това беше нейният начин да забрави за скръбта си поне за малко. Нощем я чувах да плаче в
стаята си. Никога не отворих вратата, но в такива моменти едва се сдържах да не запея, за да
отнема цялата ѝ болка.
Преди да взема микрофона, говоря с момчетата от бандата.
– Нямаше да се излагам и да се правя на глупак пред всички, но братята Фуентес не могат
да пренебрегнат специалната молба на булката. Елена умее да убеждава.
– Да, зная! – крещи Хорхе в отговор.
Елена го удря по ръката. Той се превива от болка. Елена има тежка ръка. Хорхе целува
своята невеста, прекалено щастлив, за да го е грижа.
Аз и братята ми запяваме. Не е някоя сериозна песен. Импровизираме песни на Енрике
Иглесиас, Шакира и дори на любимата ми мексиканска попрок банда Маnа. Когато се
навеждам, за да пея за малките си братовчеди, смитам на Бритни.
В този момент забелязвам вълнение в тълпата и долавям смаян шепот. Това е Хектор. Той
се е появил на публични място, което е рядко ст. Облечен в скъп ко стюм, си проправя път през
множеството в двора, докато всички го зяпат със страхопочитание. Довършвам песента и се
връщам при Бритни. Импулсивно се изпълвам с желание да я защитя.
– Искаш ли цигара? – пита Пако, докато вади пакет “Марлборо” от задния джоб.
Поглеждам за миг към Бритни, преди да отговоря.
– Не.
Пако ме стрелва любопитно с поглед, сетне свива рамене и изважда една за себе си.
– Страхотно изпълнение, Алекс. Ако ми беше дал още пет минути, твоята поviа[115] щеше
да ми е в кърпа вързана.
Той я нарече “моето момиче”. Наистина ли Бритни беше моето момиче?
Повеждам я към една от масите, където е сложена голяма хладилна чанта, пълна с
напитки, а Пако ни следва. Внимавам да я държа по-далеч от Хектор.
Марио, приятел на един от братовчедите ми, в цветовете на бандата “Трите питона”, е
застанал до масата, облечен в торбести джинси, свлечени на задника му. “Трите питона” са
наши съюзници, но ако Бритни го види на улицата, сигурно ще побегне в противоположна
по сока.
– Здрасти, Алекс, Пако – приветства ни Марио.
– Виждам, че си се облякъл като за сватба, Марио – мърморя аз.
– Саbroп, маймунските ко стюми са за белите момчета – отвръща Марио, напълно
пренебрегвайки факта, че момичето до мен е бяло. – Вие, гангстерите от предградията, сте
твърде мекушави. Истинските банди са в градовете.
– Добре, кораво момче – театралничи Пако, – кажи го на Хектор.
Мятам кръвнишки поглед на Марио.
– Марио, продължавай да дрънкаш в същия дух и собственоръчно ще ти докажа колко сме
корави… никога не подценявай КЛ.
Марио набързо свива знамената.
 – Е, аз имам среща с бутилка “Корона”. Ще се видим по-късно, quеу.
– Струва ми се, че но си “ютия” в джинсите си – отбелязва Пако, загледан в отдалечаващия
се Марио.
Стрелвам с поглед Бритни, която изглежда по-бледа от обикновено.
– Добре ли си?
– Ти го заплаши – шепне тя. – Имам предвид, че наистина го заплаши.
Вместо да ѝ отговоря, улавям ръката ѝ и я водя към затревения участък, представляващ
импровизиран дансинг. Свирят бавна музика.
Когато я притеглям по-близо, тя се отдръпва.
– Какво правиш?
– Танцувай с мен – заповядвам. – Не спори с мен. Обвий ме с ръце и танцувай. – Не желая
да ми говори, че съм член на банда и колко я плаши това, и как не бива да съм гангстер, ако
искам тя да излиза с мен.
– Но…
– Не мисли за това, което казах на Марио – шепна в ухото ѝ. – Той про сто опипваше
почвата, проверяваше доколко сме лоялни към Хектор. Ако усети някакво разногласие,
неговата банда ще се възползва. Виждаш ли, всички банди са разделени на две големи групи:
Селяните и Гражданите. Всяка банда се числи към една от двете групи и тези, които
принадлежат на Селяните, са съперници на онези, които членуват в Гражданите. Марио е
обвързан с…
– Алекс – прекъсва ме тя.
– Да?
– Закълни се, че нищо лошо няма да ти се случи.
Не мога.
– Про сто танцувай – мълвя тихо, слагам ръцете ѝ около шията си и ние танцуваме.
Поглеждам над главата на Бритни и виждам Хектор и майка ми, увлечени в напрегнат
разговор. Питам се за какво ли говорят. Тя понечва да се отдалечи от него, но той сграбчва
ръката ѝ, придърпва я към себе си и шепне нещо в ухото ѝ. Тъкмо се каня да прекъсна танца с
Бритни и да отида да проверя какво, за бога, става, когато mi’ата се усмихва закачливо на
Хектор, сетне се засмива с глас на нещо, което е казал. Очевидно ставам параноик.
Минават часове и нощта се спуска над града. Купонът още е в разгара си, когато се
отправяме към колата. По обратния път към Феърфийлд и двамата мълчим.
– Ела тук – казвам нежно, когато спирам на паркинга зад авто сервиза.
Тя се навежда към мен.
– Прекарах невероятен ден – шепне. – Е, като се изключи
онзи малък инцидент, когато се затворих в банята… и по сле, когато заплаши онова момче.
– Забрави за това и ме целуни.
Заравям пръсти в ко сата ѝ. Тя обвива ръце около врата ми и аз прокарвам леко език по
устните ѝ. Разтварям ги и задълбочавам целувката. Все едно танцуваме танго – първо се
движим бавно и ритмично, а по сле и двамата се задъхваме, езиците ни се преплитат в
сладо страстен бърз танц, който не искам никога да свършва. Целувките на Кармен може и да
са били жарки, но тези на Бритни са по-чувствени, секси и неустоимо омайващи, проникват в
кръвта ти и те пристрастяват като силен наркотик.
Ние сме още в колата, но вътре е тясно и предните седалки не о сигуряват до статъчно
място. Преди да се усетя, и сме се преместили на задната седалка. Пак не е идеално, но аз едва
забелязвам.
Толкова съм погълнат от нейните стенания и целувки, от ръцете ѝ, заровени в ко сата ми. И
от уханието на курабийки с ванилия. Тази вечер нямам намерение да стигам твърде далеч. Но
без да се замисля, ръката ми бавно се придвижва нагоре по голото ѝ бедро.
– Толкова е хубаво – проронва Бритни задъхано.
Повалям я върху седалката, а ръцете ми са навсякъде по тялото ѝ. Устните ми милват
ямката на шията ѝ и аз свалям презрамките на сутиена и роклята. В отговор тя разкопчава
копчетата на ризата ми. Когато я разгръща, пръстите ѝ галят гърдите и раменете ми; сякаш
горещи въглени парят кожата ми.
– Ти си… съвършен – отронва на пресекулки Бритни.
Точно в този миг нямам никакво желание да споря с нея.
Придвижвам се надолу, езикът ми изследва тези участъци от копринената ѝ кожа, открити
за нощния въздух. Тя впива пръсти в ко сата на тила ми, подканвайки ме да продължа. Вкусът
ѝ е толкова прекрасен. Истинско вълшебство. Саrатеlо![116]
Отдръпвам се на няколко сантиметра и погледите ни се преплитат – тези блестящи
сапфири пламтят от желание. Ето това е съвършенството.
– Искам те, сhиlа[117] – изричам с хрипкав глас. Тя се притиска към възбудения ми член и
удоволствието и болката са почти нетърпими. Но когато започвам да смъквам гащичките ѝ,
Бритни възпира ръката ми и я отблъсква.
– Аз… не съм готова затова. Алекс, спри.
Отдръпвам се от нея и се изправям в седалката, чакайки
тялото ми да се охлади. Не мога да я гледам, докато оправя презрамките и се покрива с
роклята. Мамка му, избързах. Предупреждавах се да не се възбуждам много, да запазя
разсъдъка си трезв, когато съм с това момиче. Прокарвам ръка през ко сата си и бавно
издишам.
Извинявай.
– Не, ти ме извини. Вината не е твоя. Аз те подтикнах и ти имаш пълното право да се
сърдиш. Виж, току-що се разделих с Колин, а ситуацията у дома е толкова тежка и напрегната.
– Тя заравя лице в шепи. – Толкова съм объркана. – Грабва чантата си и отваря вратата.
Аз я следвам, черната ми риза все още е разкопчана и се развява зад гърба ми като
вампирско наметало. Или плаща на смъртта.
– Бритни, почакай!
– Моля те… отвори вратата на гаража. Трябва да взема колата.
– Не си отивай.
Набирам кода върху електронния панел.
– Извинявай – казва тя отново.
– Престани да го повтаряш. Слушай, без значение какво се случи, аз не съм с теб само
защото искам да се намъкна в гащите ти. Про сто прекалено се увлякох от невероятното
пасване помежду ни тази вечер, от уханието ти на ванилия, което искам винаги да вдъхвам,
и… по дяволите, оплесках всичко, нали?
Бритни се качва в колата си.
– Алекс, може ли да забавим темпото? За мен всичко става твърде бързо.
– Да – кимам. Държа ръцете си в джобовете, едва сподавяйки желанието да я измъкна от
колата.
И дяволите да ме вземат, но не отговарям за себе си, ако Бритни не потегли.
Увлякох се от нетърпеливите ѝ изучаващи ръце и прекрачих границата. Забравям за всичко,
когато тялото ѝ е толкова близо.
Облогът.
Всичко това с Бритни трябваше да бъде заради баса, а ме да се влюбвам в момиче от
северната част. Трябва да помня, че се интересувам от Бритни единствено заради облога, и
по-добре да зачеркна това, което предполагам, че са истински чувства.
Чувствата нямат място в тази игра.
41.
Бритни

Спирам пред “Макдоналдс”, където никой няма да ме познае, преобличам се в джинси и

розов пуловер тип “прегърни ме” и потеглям за къщи.
Изплашена съм, защото с Алекс всичко е твърде напрегнато и първично. Чувствата ми,
емоциите, желанията. Никога не съм била пристрастена към Колин, никога не съм искала да
бъда по стоянно с него. Аз жадувам за Алекс. О, го споди. Мисля, че истински се влюбвам в
него.
Но аз зная, че когато обичаш някого, губиш част от себе си. А тази вечер, в колата, когато
Алекс пъхна ръка под роклята ми, аз се изплаших, че ще изгубя контрол. Целият ми живот се
о сновава върху запазването на контрол, така че това не е добре. Плаши ме.
Минавам през предната врата на нашата къща, с намерението да се промъкна незабелязано
в стаята си и да прибера роклята в гардероба. За съжаление, мама стои в антрето и ме чака.
– Къде беше? – пита строго, като държи в ръка учебника и тетрадката по химия. – Каза, че
ще бъдеш в гимнастическия салон, а след това ще учиш с онова момче Ернандес.
Спипана съм. Време е или за лъжа, или за признание.
– Фамилията му е Фуентес, а не Ернандес. И да, бях с него.
Мълчание.
Устните на мама се свиват в тънка права черта,
– Очевидно не сте учили. Какво има в сака? – продължава тя с разпита. – Наркотици?
Наркотици ли криеш там?
– Не употребявам наркотици – отвръщам о стро.
Тя повдига вежди и сочи сака.
– Отвори го – нарежда.
Аз изпухтявам обидено и коленича, за да дръпна ципа. Чувствам се като арестант. Вадя
роклята и ѝ я подавам.
– Рокля?
– Ходих с Алекс на сватба. Негова братовчедка се омъжи.
– Онова момче те е заставило да ме излъжеш. Той те манипулира, Бритни.
– Той не ме е заставил да лъжа, мамо – отвръщам раздразнено. – Довери ми се поне малко.
Аз сама го реших.
Гневът ѝ се надига с пълна сила, виждам го по блесналите ѝ очи и треперещите ръце.
– Ако някога… ако НЯКОГА разбера, че отново си била с онова момче, лесно ще убедя
баща ти да те изпрати в училище с пансион до края на учебната година. Не мислиш ли, че
имам до статъчно грижи и тревоги с Шели? Обещай ми, че няма да се срещаш с него извън
училище.
Аз обещавам, по сле бягам в стаята си и се обаждам на Сиера.
– Какво се е случило? – пита тя.
– Сиера, в момента се нуждая от най-добрата ми приятелка.
– И реши, че това съм аз. Боже, поласкана съм – казва тя сухо.
– Добре, излъгах те. Харесвам Алекс. Страшно много.
Мълчание.
Мълчание.
 – Сиера, там ли си? Или не те е грижа за мен?
– Разбира се, че ме е грижа, Брит. Про сто се чудя защо реши да ми кажеш точно сега.
– Защото имам нужда да поговоря за това. С теб. Мразиш ли ме?
– Ти си най-добрата ми приятелка – казва тя.
– И ти моята.
– Добрите приятелки си о стават такива, дори едната да изгуби напълно здравия си разум и
да започне да се среща с гангстер. Нали?
– Надявам се.
– Брит, никога повече не ме лъжи.
– Няма. И можеш да споделиш информацията с Дъг, при условие че обещае да не казва на
никого.
– Благодаря, че ми се доверяваш, Брит. Може и да не мислиш така, но за мен наистина
означава много.
След като ѝ разказвам всичко, със Сиера си казваме лека нощ и затварям. Наистина се
чувствам добре, че нещата помежду ни отново са по старому. Още съм замаяна от изпитаното
облекчение, когато телефонът ми звъни. Исабел е.
– Трябва да говоря с теб – казва тя, когато се обаждам.
– Какво се е случило?
– Днес видя ли Пако?
Хмм… дотук с тайните.
– Да.
– Спомена ли му за мен?
– Не. Защо? Искаше ли да го направя?
– Не. Да. О, не зная. Толкова съм объркана.
– Исабел, про сто му кажи как се чувстваш. При мен и Алекс се получи.
– Да, но ти си Бритни Елис.
– Искаш ли да знаеш какво е да си Бритни Елис? Ще ти кажа. Аз съм неуверена като всеки
друг. И по стоянно съм под напрежение, за да поддържам своя образ, за да не се срине
представата, която хората имат за мен, за да не разберат, че аз наистина съм като всички
о станали. И това ме прави по-уязвима, гледат ме като през микро скоп и по-често ставам
обект на всякакви клюки.
– В такъв случай навярно няма да се зарадваш да научиш за слуховете, които се но сят за
теб и Алекс сред приятелите ми. Искаш ли да ги чуеш?
– Не.
– Сигурна ли си?
– Да. Ако се смяташ за моя приятелка, не ми казвай нищо.
Защото, ако узная за слуховете, ще се чувствам длъжна да им се противопо ставя. А точно
в този миг предпочитам да живея в блажено неведение.
42.
Алекс

След като Бритни потегли с пълна скоро ст от авто сервиза, за да се махне по-бързо от мен,
нямам настроение за разговори и се надявам, като се прибера, да не се натъкна на тi ‘ата. Но
един поглед към дивана в дневната слага край на надеждите ми.
– Алехандро – подхваща тя, – не съм искала този живот за нас.
– Зная.
– Надявам се, че Бритни няма да ти напълни главата с разни идеи, на които не им е там
мястото.
Свивам рамене.
– Какви например? Че ненавижда това, че съм член на банда? Ти може и да не си избрала
този живот за мен, но със сигурно ст не възрази, когато го приех.
– Не говори така, Алехандро.
– Защото от истината боли твърде много? Аз съм в банда, за да защитавам теб и братята
ми, тата. Ти го знаеш, въпреки че не говорим за това – казвам и гласът ми се повишава в тон
с нарастващото ми раздразнение и чувство на безизходица. – Направих този избор отдавна. Ти
може да се преструваш, че не си ме окуражавала, но – вдигам тениската си, разкривайки
татуировките на “Кървавите латино си” – погледни ме внимателно. Аз съм гангстер, също като
рара. Искаш да започна да търгувам и с наркотици ли?
По лицето ѝ рукват сълзи.
– Ако мислех, че имаше друг начин…
– Ти беше твърде изплашена да се махнеш от тази дупка и сега сме приклещени тук. Не
прехвърляй своята вина върху мен или моето момиче.
– Не е честно – казва тя и става.
– Това, което не е честно, е ти да живееш като вдовица, по стоянно оплаквайки смъртта на
рара. Защо не се върнем в Мексико? Защо не кажем на чичо Хулио, че всичките му
спестявания, които ни даде, за да заминем за Америка, са отишли на вятъра. Или те е страх да
се върнеш в Мексико и да кажеш на семейството си, че си се провалила тук?
– Няма да обсъждаме това.
– Отвори си очите. – Разпервам широко ръце. – Какво те задържа тук? Синовете ти?
Защото това е само извинение, за да си затваряш очите пред проблемите и да не предприемеш
нищо. Това ли е за теб американската мечта? – Соча към своеобразния олтар на татко. – Той
беше гангстер, а не светец.
– Той нямаше избор! – крещи тя. – Той ни защитаваше.
– А сега аз ни защитавам. И на мен ли ще издигнеш олтар, когато ми светят маслото? И на
Карло с? Защото следващият е той. А след това и Луис.
Мi’ата ме зашлевява силно, по сле отстъпва. Dios mio, ненавиждам се, задето я разстроих.
Протягам ръка, пръстите ми се обвиват около лакътя ѝ, за да я прегърна и да се извиня, но тя
потреперва.
– Мамо? – питам, чудейки се какво не е наред.
Не бях груб с нея, но тя се държи, сякаш съм бил.
Изскубва се от ръката ми и се извръща, но аз не мога да ѝ позволя да си тръгне.
Пристъпвам към нея и вдигам ръкава на роклята ѝ. За мой ужас, виждам малко над лакътя ѝ
огромна тъмновиолетова синина и мислите ми тутакси се връщат към сватбата, когато видях
мама и Хектор, потънали в личен разговор.
– Хектор ли го направи? – питам тихо.
– Трябва да спреш да задаваш въпро си за твоя рара – казва ми тя и бързо придърпва
надолу ръкава, за да скрие синината.
В гърдите ми кипва гняв и се разпро стира навсякъде, когато о съзнавам, че тi’ата е била
насинена в знак на предупреждение.
– Защо? Кого се опитва да защити Хектор? – Дали закриля член на КЛ, или друг гангстер,
обвързан с КЛ? Как ми се иска про сто да попитам Хектор. Но още повече ми се иска да му го
върна и здравата да му изритам задника, задето е наранил мама, ала Хектор е недо сегаем.
Всички знаем, че ако се противопо ставя на Хектор, все едно съм против “Кървавите”.
Тя ми мята гневен поглед.
– Не ме разпитвай повече. Има неща, които не знаеш, Алехандро. Неща, които не бива
никога да узнаваш. Откажи се и забрави за всичко това.
– Нима мислиш, че да се живее в неведение, е по-добре? Рара е бил гангстер и е търгувал с
наркотици. Аз не се боя от истината, по дяволите. Защо всички наоколо я крият от мен?
Чувствам как вдървените ми длани, отпуснати покрай тялото, овлажняват. Звук откъм
коридора привлича вниманието ми. Обръщам се и виждам двамата ми братя да ни гледат
изумено с широко отворени очи.
Мамка му.
Щом съзира Луис и Карло с, тi ‘ата поема дъх на пресекулки. Бих направил всичко, за да
облекча мъката ѝ.
Пристъпвам към нея и нежно отпускам ръка върху рамото ѝ.
– Реrdon, тата.[118]
Тя избутва ръката ми, опитва се да сподави риданието си и изтичва в стаята си и тръшва
силно вратата.
– Вярно ли е? – пита Карло с, а гласът му е напрегнат като струна.
Кимам.
– Да.
Луис клати глава и бърчи объркано вежди.
– Какво казвате вие, двамата? Не разбирам. Мислех, че рара е бил добър човек. Мата
винаги е казвала, че е добър човек.
Приближавам към най-малкия ми брат и притискам главата му към гърдите си.
– Всичко е лъжа! – избухва Карло с. – Ти, той. Всичко е лъжа! Мепdias![119]
– Карло с… – казвам, пускам Луис и сграбчвам ръката на Карло с.
Карло с поглежда отвратено ръката ми, разтреперан от гняв.
– И през цялото това време аз мислех, че си в “Кървавите латино си”, за да ни защитаваш.
Но ти про сто вървиш по стъпките на рара. Ме се прави на герой! На теб ти харесва да си от
КЛ, но забраняваш аз да вляза в бандата. Това не е ли малко лицемерно, братко?
– Може би.
– Ти си позор за това семейство, знаеш го, нали?
Веднага щом разхлабвам хватката си, Карло с се изскубва и побягва навън през задната
врата.
Тихият глас на Луис прекъсва възцарилата се тишина.
– Понякога добрите хора са принудени да правят неща, които не са добри, нали?
Аз разрошвам ко сата му. Луис е по-невинен от мен, когато бях на неговата възраст.
– Знаеш ли, аз мисля, че ти ще бъдеш най-умният от братята Фуентес, малки братко. А сега
се връщай в леглото и ме о стави да поговоря с Карло с.
Откривам Карло с да седи на най-горното стъпало на задната веранда, която гледа към
двора на съседите.
– Така ли е умрял? – пита той, когато сядам до него. – В нарко сделка?
– Да.
– И те е взел със себе си?
Кимам.
– Ти си бил само на шест, копелето му недно – процежда Карло с ядно през зъби. – Знаеш
ли, днес видях Хектор на баскетболното игрище на Мейн Стрийт.
– Стой далеч от него. Истината е, че аз нямах избор, след като рара умря, и сега няма
мърдане. Много се лъжеш, ако мислиш, че съм в КЛ, защото искам и ми харесва. Не искам да
се забъркваш с тях.
– Зная.
Поглеждам го сурово, както прави нашата майка, когато пълня чорапогащника ѝ с топки
за тенис и го мятам във въздуха, за да видя колко високо ще полетят.
– Чуй ме, Карло с, и ме чуй добре. Концентрирай се върху ученето, за да можеш да отидеш
в колеж. По старай се да по стигнеш нещо стойно стно в този живот. За разлика от мен.
Настава продължително мълчание.
– Дестини също не иска да вляза в бандата. Тя смята да по стъпи в някой университет и да
получи диплом за медсестра. – Той се засмива. – Каза, че би било страхотно, ако отидем в
един и същи университет.
Аз слушам, защото той има нужда да спра да му давам съвети и да се научи да мисли
само стоятелно.
– Между другото, Бритни ми харесва – изтърсва Карло с внезапно.
– На мен също. – Мисля за това, което се случи в колата. Аз твърде много се увлякох.
Надявам се да не съм изпортил всичко и с нея.
– Видях Бритни да говори с тата на сватбата. Добре се справи, не се огъна.
– Да ти кажа честно, по сле имаше малко срив в банята.
– За някой толкова умен, ти си lосо[120] ако мислиш, че можещ да се справиш с всичко.
– Аз съм корав и силен – казвам на Карло с. – Винаги съм подготвен за най-лошото.
Карло с ме потупва по гърба.
– Не зная защо, но си мисля, че да се срещаш с момиче от северната част, е много по-яко,
отколкото да си член на банда.
Това е сгоден случай да кажа истината на брат ми.
– Карло с, ти чуваш как момчетата в КЛ говорят за братство, чест и лоялно ст и всичко
това звучи страхотно. Но те не са твоето семейство, трябва да знаеш. А братството трае само
докато правиш всичко, което те искат да правиш.
Мама отваря вратата и ни поглежда. Изглежда тъжна. Искам да променя живота ѝ, да
потуша божата ѝ, но зная, че не мога.
– Карло с, о стави ме да поговоря с Алехандро насаме.
Когато Карло с влиза вътре и вече не може да ни чуе, мама
сяда до мен. В ръката си държи цигара, първата, която я виждам да пуши от много дълго
време.
Чакам тя първа да заговори. Тази вечер казах до статъчно.
– Направила съм много грешки през живота си, Алехандро – подхваща тя и издухва дима
към луната. – И някои от тях не може да бъдат поправени, колкото и да се моля на Го спод. –
Тя се протяга и затъква ко сата ми зад ушите. – Ти си тийнейджър, който има отговорно стите
на зрял мъж. Зная, че не честно спрямо теб.
– Еsta bieп.
Не, не е. Аз също пораснах бързо. Дори не завърших гимназия, защото забременях с теб. –
Тя ме поглежда, сякаш се вижда също тийнейджърка не толкова отдавна. – О, толкова силно
копнеех да имам бебе. Баща ти искаше да почакаме, докато завършим гимназията, но аз се
по старах това да се случи по-рано. Единственото, за което мечтаех на този свят, беше да
стана майка.
– Съжаляваш ли?
– Че съм станала майка? Никога. Да, признавам, че съблазних баща ти и се по старах да не
използва презерватив.
– Не желая да слушам това.
– Е, ще го чуеш, независимо дали го желаеш, или не. Бъди внимателен, Алехандро.
– Аз съм.
Тя всмуква отново от цигарата и клати глава.
– Не, не разбираш. Ти може и да си внимателен, но момичетата може и да не бъдат.
Момичетата са манипулаторки. Аз го зная най-добре, защото съм една от тях.
– Бритни е…
– От тези момичета, които могат да те накарат да направиш неща, които не искаш.
– Повярвай ми, мамо. Тя не иска дете.
– Не, но ще поиска други неща. Неща, които ти не можеш да ѝ дадеш.
Аз поглеждам към звездите, Луната, Вселената, която е безкрайна.
– А ако искам да ѝ ги дам?
Тя издиша бавно и димът излиза от устата ѝ на тънка струйка.
– На трийсет и пет години, аз съм до статъчно възрастна, за да съм видяла много хора да
умират с мисълта, че могат да променят начините, по които е устроен този свят. Независимо
какво мислиш, твоят баща умря, опитвайки се да промени живота си. Твоите факти са
изкривени, Алехандро. Ти беше само едно малко момче, прекалено малко, за да разбере.
– Сега съм до статъчно възрастен.
По бузата ѝ се търкулва една сълза и тя бързо я избърсва.
– Да, но вече е прекалено късно.
43.
Бритни

– Брит, моля те, кажи ми още веднъж защо отиваме да вземем Алекс Фуентес и ще го
водим с нас на езерото Женева? – пита Сиера.
– Мама ми забрани да се срещам с него извън училище, затова една разходка до езерото
Женева е идеалното място да бъдем заедно. Никой няма да знае, че сме там.
– С изключение на нас.
– А аз зная, че вие, приятели, няма да ме изпортите, нали?
Виждам как Дъг завърта очи. Това пътуване ми се струваше страхотна идея. Да отидем
четиримата до езерото Женева за един ден, със сигурно ст щеше да е забавно. Е, след като
Сиера и Дъг преодолеят първоначалния шок, че двамата с Алекс сме двойка.
– Моля ви, не ми опявайте повече за това.
– Този тип е неудачник – заявява Дъг, докато отбива към училищния паркинг, където
Алекс трябва да ни чака. – Тя е най-добрата ти приятелка, Сиера. Опитай се да я вразумиш.
– Опитах, но ти я познаваш. Много е твърдоглава.
Въздъхвам.
– Ще спрете ли да говорите за мен, сякаш ме няма? Харесвам Алекс. И той ме харесва.
Искам да дам шанс на връзката ни.
– И как ще го направиш? Като вечно я пазиш в тайна? – интересува се Сиера.
Слава богу, вече сме на паркинга и не се налага да отговарям. Алекс е седнал на тротоара
до мотоциклета си, протегнал дългите си крака. Аз дъвча нервно долната си устна, докато
отварям задната врата.
Когато той вижда Дъг зад волана и Сиера до него, мускулите върху челюстта му
потръпват.
– Идвай, Алекс! – подканвам го аз и се отдръпвам, за да му направя място на седалката.
Той се обляга на колата.
– Не мисля, че идеята е добра.
– Не ставай глупав. Дъг обеща да се държи добре. Нали, Дъг? – Затаявам дъх в очакване на
отговора.
Дъг кимва леко.
– Разбира се – отвръща безстрастно.
Сигурна съм, че всяко друго момче щеше да си тръгне. Но Алекс сяда до мен.
– Къде отиваме? – пита.
– До езерото Женева – отвръщам. – Бил ли си там преди?
– Не.
– Намира се на около един час път от тук. Родителите на Дъг имат там хижа.
Докато пътуваме, имам чувството, че се намираме в библиотека, а не в кола. Никой не
произнася нито дума. Когато Дъг спира на бензино станцията, за да зареди, Алекс слиза,
поразтъпква се и пали цигара.
Аз се свличам по-ниско в седалката. Съвсем не си представях този ден така. Сиера и Дъг
обикновено са шумни и всели, но сега се държат, сякаш сме на погребение.
– Не можеш ли поне да се опиташ да поведеш разговор? – питам най-добрата ми
приятелка. – Искам да кажа. Че можеш с часове да обсъждаш кое куче предпочиташ да
целунеш, а сега не можеш да изстискаш дори две думи пред момчето, което харесвам.
Сиера се извръща на седалката с лице към мен.
– Извинявай. Про сто… Брит, можеш да си намериш някой по-свестен. МНОГО по-свестен.
– Например като Колин.
– Като който и да е – намусва се Сиера и се обръща с гръб към мен.
Алекс се качва в колата и аз му се усмихвам вяло. Когато той не отвръща на усмивката,
вземам ръката му в своята. Той не стиска моята в отговор, но не се и отдръпва. Дали това е
добър знак?
– Едната гума е разхлабена – казва Алекс, когато потегляме от бензино станцията. – Чуваш
ли този шум. Който идва откъм лявата задна?
Дъг свива рамене.
– Така е от месец. Нищо страшно.
– Спри и аз ще я стегна – казва Алекс. – Ако падне на магистралата, с нас е свършено.
Виждам, че на Дъг не му се иска много да се довери на преценката на Алекс, но след като
изминаваме километър и половина, отбива и спира неохотно край шо сето.
– Дъг – казва Сиера и сочи към сексшопа, пред който бяхме спрели. – Знаеш ли що за хора
ходят там?
– Точно в този момент, скъпа, не давам и пукната пара за това. – Обръща се към Алекс. –
Хайде, суперспец. Поправи колата.
Алекс и Дъг слизат от колата.
– Съжалявам, че ти мрънках толкова – казвам на Сиера.
– Аз също.
– Мислиш ли, че Алекс и Дъг ще се сбият?
– Може би. По-добре да слезем и да им отвлечем вниманието.
Отвън Алекс вади инструментите от багажника.
След като вдига колата на крик, Алекс взема ключа, за да развинти болтовете. Дъг стои с
ръце на хълбоците, вирнал предизвикателно брадичка.
– Томпсън, какъв ти е проблемът? – пита Алекс.
– Не те харесвам, Фуентес.
– да не мислиш, че ти си ми любимец? – тро сва се Алекс, коленичи до гумата и започва да
стяга разхлабените болтове.
Стрелвам с поглед Сиера. Дали да се намесим? Сиера свива рамене. Аз на свой ред също
свивам рамене. Е, не са се хванали за гушите… поне засега.
До нас изсвистяват гуми и една кола спира. Вътре седят четирима латиноамериканци –
двама отпред и двама отзад. Алекс не им обръща внимание, сваля крика и го връща в
багажника.
– Хей, татасitas! Какво ще кажете да зарежете онези загубеняци и да дойдете с нас? Ще
ви покажем какво е истинско забавление! – крещи единият през прозореца.
– Майната ти! – крещи в отговор Дъг.
Един от типовете излиза, залитайки, от колата и се отправя към Дъг. Сиера извиква нещо,
но аз не ѝ обръщам внимание.
В този момент наблюдавам Алекс, който сваля якето си и му блокира пътя.
– Разкарай се от тук – нарежда непознатият латиноамериканец. – Не се унижавай да
защитаваш този бял задник.
Алекс стои лице в лице с него и стиска здраво ключа.
– Ако се заяждаш с белия задник, значи, се заяждаш с мен. Много е про сто. Сотрrепdеs,
атigo[121]
 Още един тип слиза от колата. Май сериозно сме загазили.
– Момичета, вземете ключовете и влезте в колата – заповядва Алекс с тон, нетърпящ
възражение.
– Но…
Очите му бяха ледено спокойни. О, боже. Наистина не се шегуваше.
Дъг хвърля на Сиера ключовете. Сега какво? Трябва ли да седнем в колата и да
наблюдаваме, докато се бият?
– Никъде не отивам – заявявам аз.
– Нито пък аз – присъединява се Сиера.
Друг тип от колата подава глава от прозореца.
– Алехо, това ти ли си?
Алекс малко се отпуска.
– Тини? Какво, по дяволите, правиш с тези репdejos
Младежът, на име Тини, казва нещо на испански на приятелите си и те скачат обратно в
колата. Почти изглеждат облекчени, че не се наложи да се бият с Алекс и Дъг.
– Ще ти кажа веднага след като ти ми кажеш какво правиш в компанията на тези gringos –
отвръща Тини.
Алекс се засмива.
– Изчезвай от тук.
– Благодаря, че ме защити – чувам Дъг да казва, когато всички сме в колата.
– За нищо – мърмори Алекс.
Никой не говори, докато не доближаваме до езерото Женева. Дъг паркира пред един
спортен бар, за да обядваме. След като се настаняваме, двете със Сиера поръчваме кълцани
салати с много зеленчуци, а Дъг и Алекс бургери.
В сепарето, докато чакаме храната, никой не говори. Аз сритвам Сиера под масата.
– Ами, ъ, Алекс – подхваща тя, – наскоро гледал ли си някои готини филми?
– Не.
– Кандидатства ли в някой колеж?
Алекс клати глава.
– Кой те е научил толкова много за колите? – включва се изненадващо Дъг.
– Моят братовчед – отвръща Алекс. – През уикендите висях у тях и го гледах как буквално
възкресяваше някои коли.
– Баща ми има в гаража спортен фолксваген “Карман Гиа” от ‘72-ра. Въобразява си, че
някой ден сама ще потегли като с магическа пръчка.
– Какво ѝ е? – пита Алекс.
Докато Дъг обяснява, Алекс слуша внимателно. Когато започват да обсъждат всички “за”
и “против” купуването на части втора ръка за мотора от ибей, аз се облягам назад и се
отпускам. Колкото по-дълго двамата разговарят, толкова по-бързо се разсейва до сегашното
напрежение.
След като приключваме с обяда, тръгваме по Мейн Стрийт. Алекс ме хваща за ръка и аз не
мога да си представя нищо по-хубаво от това, да съм с него.
– О, там има нова галерия! – възкликва Сиера и сочи към отсрещната страна на улицата. –
Вижте, днес е официалното откриване. Хайде да влезем!
– Супер – заявявам аз.
– Аз ще о стана отвън – казва Алекс, докато аз тръгвам след Сиера и Дъг, които пресичат
улицата. – Не си падам по галерии.
Това не е истина. Кога той ще о съзнае, че не бива да живее според стереотипите,
наложени му от другите? След като влезе вътре, ще разбере, че е също толкова добре дошъл в
галерия, както и в авто сервиз.
– Хайде, ела – влача го след себе си аз.
Усмихвам се вътрешно, когато влизаме вътре.
Насред про сторната зала се вижда дълга маса, отрупана с храна. Около четиресетина души
се разхождат наоколо и разглеждат картините, окачени по стените.
Аз обхождам галерията, докато Алекс върви сковано до мен.
– Отпусни се – подканвам го.
– Лесно ти е да го кажеш – мърмори той.
44.
Алекс

Да ме доведе в галерията, не беше най-добрата идея, хрумвала ѝ някога. Сиера отведе

Бритни, за да ѝ покаже някаква картина. Никога не съм се чувствал толкова не на място.
Разхождам се наоколо и разглеждам масата с храната, доволен, че вече сме се нахранили.
Всъщно ст това трудно може да се нарече храна. Суши, което се изкушавам да пъхна в
микровълновата, за да стане за ядене. Има и сандвичи с размера на двайсет и пет центова
монета.
– Свърши уасабито.
Все още съм съсредоточен върху асортимента на менюто, когато някой ме потупва по
гърба.
Обръщам се и се озовавам срещу нисък бял тип. Напомня ми на Магарешката муцуна и
ръцете тутакси ме засърбяват да го фрасна.
– Свърши уасабито – повтаря той.
Ако знаех какво, мамка му, е уасаби. Можех да отговоря. Но нямам понятие, затова мълча.
И се чувствам като пълен глупак.
– Не говориш ли английски?
Ръцете ми се свиват в юмруци. Да, говоря английски, тъпако. Но последния път когато бях
в час по английски, думата “уасаби ” не фигурираше в шибаната диктовка. Вместо да
отговоря, решавам да не обръщам внимание на нахалника и се отдалечавам, за да разгледам
друга картина.
На тази, пред която спирам, е нарисувано момиче с куче, които вървят по нещо, което
прилича на скапано изображение на Земята.
– Ето къде си бил – казва Бритни и приближава към мен.
Дъг и Сиера са зад нея.
– Брит, това е Пери Ландис – казва Дъг и сочи към двойника на Колин. – Художникът.
– О, го споди, творбите ви са изумителни! – разтапя се Бритни, примряла от възторг.
Изрече “О, го споди” като че ли наистина е празноглава превзета блондинка. Майтапи ли се
с мен?
Типът поглежда над рамото ѝ към картината.
– Какво мислите за тази?
Бритни се прокашля.
– Мисля, че с изключително проникновение изобразява дълбоката връзка между човека,
животното и Земята.
О, моля. Що за тъпотия!
Пери я прегръща през раменете и аз едва се сдържам да не му налетя насред галерията.
– Виждам, че сте истинска познавачка.
Познавач е задникът ми. Той иска да се намъкне в гащичките ѝ… гащички, до които
никога няма да доближи, ако това зависи от мен.
– Алекс, ти какво мислиш? – пита Бритни и се обръща към мен.
– Ами… – Потривам брадичка, докато се блещя срещу картината. – Мисля, че цялата
колекция не струва повече от долар и половина, най-много два.
От шока очите на Сиера се разширяват, добивайки размера на палачинки, а ръката ѝ се
стрелва към устата. Дъг се задавя с питието си. А Бритни? Чакам, за да видя как ще реагира
моето гадже.
– Алекс, извини се на Пери! – заявява Бритни.
Да бе, веднага след като той ми се извини за онова уасаби. На куково лято.
– Махам се от тук – процеждам през зъби, обръщам гръб на всички и се изнасям през
вратата на галерията. Ме voу[122].
Отвън изпро свам цигара от сервитьорката от отсрещния ресторант, която има почивка.
Мисля единствено за това, как изглеждаше Бритни, когато ми нареди да се извиня.
Не понасям да ми заповядват.
По дяволите, направо побеснях, когато онзи кретен прегърна момичето ми. Сигурен съм,
че всеки мъж ще иска по някакъв начин да я пипне, да се похвали, че я е доко снал. Ат също
искам да я доко сна, но също така искам тя да желае само мен. Не да ми нарежда като на някое
по слушно пале и да се държим за ръка само когато тя не се преструва и не играе роля.
Това определено не се получава както трябва.
– Видях те да излизаш от галерията. Само хойтита влизат там – казва сервитьорката, след
като ѝ връщам запалката.
“Уасаби”. Сега пък “хойтита”. Ама сериозно, човек наистина ще си помисли, че не зная
английски.
– Хойтита?
– Хойти-тойти. Нали се сещаш, бели якички – бели тузари.
– Аха, е, аз определено не съм един от тях. По-скоро съм синя якичка, която е по следвала
група хойтита. – Всмуквам дълбоко от цигарата, благодарен за никотина. Мигом се чувствам
по-спокоен. Е, белите ми дробове навярно не са о собено благодарни, но определено смятам,
че ще умра до ста преди белите ми дробове да откажат.
– Аз съм синята якичка Манди – представя се сервитьорката, протяга ръка и ми се усмихва.
Ко сата ѝ е светлокестенява с пурпурни кичури. Готина е, но не е Бритни.
Стискам ръката ѝ.
– Алекс.
Тя оглежда татуировките ми.
– И аз имам две. Искаш ли да ги видиш?
Всъщно ст не. Имам чувството, че една нощ про сто се е напила и си е татуирала гърдите…
или задника си.
– Алекс! – вика ме Бритни, застанала на входа на галерията на отсрещната страна на
улицата.
Аз продължавам да пуша и се опитвам да забравя, че тя ме е довела тук, защото съм
нейната малка мръсна тайна. Повече не желая да бъда нечия шибана тайна.
Моето псевдогадже пресича улицата. Токчетата на дизайнерските ѝ обувки чаткат по
тротоара, напомняйки ми, че тя е от висшата класа. Оглежда ни двамата с Манди – две сини
якички, пушещи заедно.
– Манди тъкмо се канеше да ми покаже татуировките си – казвам на Бритни, за да я вбеся.
– Не се и съмнявам. А ти показа ли ѝ своите? – ехидничи тя и впива обвинителен поглед в
мен.
– Не си падам по драмите – заявява Манди. Хвърля фаса и го смачква с тока на обувката. –
Късмет и на двама ви. Бог вижда, че ще имате нужда.
Всмуквам отново от цигарата. Ще ми се Бритни да не ме привлича толкова силно.
– Върни се в галерията, querida. Аз ще се кача на автобуса за вкъщи.
– Мислех, че днес ще прекараме заедно един приятен ден, Алекс, в град, където никой не
ни познава. Понякога не ти ли се иска да бъдеш анонимен?
– Ти мислиш, че е приятно онзи бял дребо сък и некадърен художник да ме мисли за
момчето, което разчиства по судата в ресторанта? Предпочитам да съм гангстер, отколкото
момче за всичко.
– Ти дори не ни даде шанс. Ако се отпуснеш и престанеш да се цупиш, защото си
въобразяваш, че всички те гледат отвисоко, може да се почувстваш в свои води. Да бъдеш
един от тях.
– Всички там са превземки. Дори и ти. Събуди се, го спожице О, господи! Аз не желая да
бъда един от тях. Схвана ли? Entiendes?[123]
– Напълно. За твоя сведение, аз не съм превземка. Ти можеш да смяташ така, но ние го
наричаме да бъдеш тактичен и любезен.
– В твоите социални кръгове, не и в моите. В моите го наричаме с истинските имена,
такова, каквото е. И никога, никога не ми заповядвай да се извинявам на някого, сякаш си моя
майка. Кълна се, Бритни, ако още веднъж го направиш, между нас е свършено.
О, човече. Очите ѝ се наливат със сълзи. Тя ми обръща гръб и на мен ми се иска да се
сритам, задето я огорчих.
Хвърлям цигарата.
– Извинявай. Не исках да бъда такъв кретен. Е, май че исках. Но само защото там се
чувствах като в небрано лозе.
Тя не ме поглежда. Протягам се и слагам ръка на гърба ѝ. Благодарен съм, че не се
отдръпва от мен.
– Бритни, обичам да бъда с теб – продължавам да говоря. – Мамка му, когато съм в
училище, по стоянно оглеждам коридорите, за да те търся. Щом зърна тези ангелски слънчеви
къдрици – прокарвам пръсти през копринената ѝ ко са, – зная, че мога да изкарам деня.
– Аз не съм ангел.
– За мен си. Ако ми про стиш, ще се върна в галерията и ще се извиня на онзи художник.
Тя ококорва очи.
– Наистина ли?
– Аха. Не ми се иска. Но ще го направя… заради теб.
Устата ѝ се извива в лека усмивка.
– Недей. Стига ми, че каза, че би го направил за мен. И го оценявам, но ти си прав.
Картините му не струват.
– Ето къде сте били – разнася се гласът на Сиера. – А ние ви търсим къде ли не, влюбени
гълъбчета. Хайде да потегляме, за да стигнем най-накрая до хижата.
В хижата Дъг пляска с ръце.
– Гореща вана или филм?
Сиера отива до прозореца с изглед към езерото.
– Ще заспя, ако пуснем някой филм.
Аз седя с Бритни на дивана в дневната, все още сащисан от факта, че тази огромна къща е
вторият дом на Дъг Тя е по-голяма от нашата единствена къща, в която живеем. А горещата
вана? Боже, богаташите имат всичко.
– Не си но ся бански – о сведомявам ги.
– Не се тревожи – успокоява ме Бритни. – Дъг сигурно ще намери подходящ бански за теб
в къщичката край басейна.
В къщичката край басейна Дъг рови в шкафа за бански.
– Има само два чифта – казва нашият домакин и ми подава едни тесни плувки. – Ще ти
станат ли, голямо момче?
 – В това парцалче няма да влезе дори дясната ми топка. Защо ти не ги облечеш, а аз да
взема тези – отвръщам, пресягам се и грабвам изпод но са на Дъг другия бански, тия “шорти”.
Забелязвам, че момичетата са изчезнали. – Къде са отишли?
– да се преоблекат. И да клюкарстват за нас, сигурен съм.
В малката съблекалня, докато свалям дрехите си, за да сложа банския, мисля за живота си у
дома. Тук, на езерото Женева, е лесно да забравиш за малко обичайния си живот. да не се
тревожиш по стоянно кой ще ти прикрие гърба.
– Знаеш ли, никак няма да ѝ е лесно, задето е с теб – казва Дъг, когато излизам от
съблекалнята. – Хората вече започват да шушукат.
– Слушай, Дъги. Харесвам това момиче повече от всичко на света. И няма да се откажа от
нея. Ще започне да ме е грижа за мнението на о станалите, когато ме заровят на два метра под
земята.
Дъг се усмихва и вдига ръце.
– Ах, Фуентес, мисля, че току-що двамата преживяхме един братски момент. Искаш ли да
те прегърна?
– Дори не си го и помисляй, бяло момче.
Дъг ме шляпва по гърба, по сле се отправяме към джакузито. Въпреки всичко, мисля, че
дори и да не сме преживели братски момент, помежду ни има разбиране. Във всеки случай не
смятам да го прегръщам.
– Много си секси, бейби – мърка Сиера, оглеждайки миниатюрните му плувки.
Дъг се клати като пингвин, пристъпвайки от крак на крак в напразни опити да се намести
по-удобно в банския.
– Кълна се в бога, ще ги сваля веднага щом вляза в джакузито. Прищипаха ми топките.
– Твърде много информация – обажда се Бритни и закрива ушите си с длани. Тя е облечена
в жълти бикини, о ставящи съвсем малко на въображението. Дали о съзнава, че прилича на
слънчоглед, готов да облее в слънчева светлина всеки, който я погледне?
Дъг и Сиера влизат в джакузито.
И аз скачам вътре и сядам до Бритни. Никога до сега не съм бил в джакузи и не съм сигурен
какъв е етикетът за горещите вани. Ще седим и ще разговаряме или ще се разделим по двойки
и ще се гушкаме? Вторият вариант ми харесва повече, но Бритни изглежда нервна.
Особено след като Дъг изхвърля плувките си от ваната.
– Какви ги вършиш, човече! – потръпвам аз.
– Какво? Искам някой ден да имам деца, Фуентес. Онова нещо прекъсваше
кръвообращението ми.
Бритни изскача от ваната и увива кърпа около себе си.
– да влезем вътре, Алекс.
– Приятели, можете да о станете тук – казва Сиера. – Аз ще го накарам отново да си обуе
плувките.
– Забрави. Насладете се на ваната. Ние ще сме вътре – отвръща Бритни.
Когато излизам от водата, Бритни ми протяга втора кърпа.
Аз я прегръщам през раменете и двамата влизаме в хижата.
– Добре ли си?
– Напълно. Мислех, че ти си разстроен.
– Аз съм супер. Но… – Когато се озоваваме вътре, аз вземам една стъклена фигурка и я
разглеждам. – Като виждам тази къща, този живот… искам да бъда тук с теб, но се оглеждам
наоколо и о съзнавам, че всичко това не е за мен.
– Прекалено много мислиш. – Тя коленичи на килима и потупва пода. – Ела тук и легни по
корем. Зная как да правя шведски масаж. Ще те отпусне.
– Ти не си шведка – изтъквам.
– Да, но ти също не си швед. Така че, ако нещо сбъркам, няма да разбереш.
Лягам до нея.
– Мислех, че ще го караме по-бавно.
– Малко разтриване на гърба е нещо съвсем безобидно.
Погледът ми обхожда страхотното ѝ тяло, едва прикрито
от о скъдните бикини.
– Трябва да знаеш, че съм бил интимен с до ста по-облечени момичета.
Тя ме плясва по дупето.
– Дръж се прилично.
Когато ръцете ѝ се плъзват по гърба ми, аз про стенвам. Човече, това е чисто мъчение.
Опитвам се да се държа прилично, но ръцете ѝ са толкова дяволски умели, а моето тяло
изобщо не ме слуша.
– Напрегнат си – шепне тя в ухото ми.
Разбира се, че съм напрегнат. Ръцете ѝ са навсякъде по тялото ми. Отговорът ми е още
едно стенание.
След няколко минути от замайващия масаж на Бритни, откъм джакузито се раздават
шумни пъшкания, ахкания, ръмжене и плясъци на вода. Дъг и Сиера очевидно са прескочили
шведската прелюдия масаж на гърба.
– Мислиш ли, че наистина го правят? – пита Бритни.
– Или това, или Дъг е много набожен – отвръщам, имайки предвид, че крещи “(9, боже!”
на всеки две секунди.
– Това възбужда ли те? – мърка тя тихо в ухото ми.
– Не, но ако продължиш да ме масажираш така, можеш да забравиш онези глупо сти “да го
даваме бавно”. – Надигам се и сядам с лице към нея. – Това, което не мога да разбера, е дали
си изкусна кокетка и нарочно ме дразниш, или наистина си самата невинно ст.
– Не съм изкусна кокетка.
Повдигам вежда, по сле кимам към ръката ѝ, спокойно отпусната върху бедрото ми. Тя
припряно я отдръпва.
– Добре, нямах намерение да слагам ръката си там. Ами имам предвид, не съвсем.
Про сто… ъ… това, което искам да кажа, е…
– Обичам, когато заекваш – пресичам я, придърпвам я да легне до мен и ѝ показвам своята
версия на шведски масаж, докато Дъг и Сиера не ни прекъсват.

***

Две седмици по-късно получавам призовка да се явя в съда заради обвинението в

незаконно притежание на оръжие. Не казвам на Бритни, защото тя ще се паникьо са. Навярно
няма да спре да ми опява, че служебният защитник не е толкова добър, колкото частният
адвокат. Работата е, че не мога да си позволя някой печен адвокат.
Потънал в тревожни размишления за съдбата си, се мотая пред главния вход на
училището, когато внезапно някой ме блъска и едва не губя равновесие.
– Какво е това, по дяволите? – бутам го аз на свой ред.
– Извинявай – смотолевя нервно типът.
Изведнъж о съзнавам, че това е същото бяло момче от затворническата килия.
 – Ела и се бий с мен, умнико! – крещи Сам.
Аз заставам между тях.
– Сам, какъв ти е проблемът?
– Този репdejo е заел моето място на паркинга – отвръща Сам и сочи покрай към Бялото
момче.
– Е, и какво от това? Не си ли намери друго място?
Сам е заел бойна лоза, готов да срита задника на Бялото момче. Може да го направи без
о собено усилие.
Да, намерих си друго място.
– Тогава о стави човека на мира. Аз го познавам. Той е готин.
Сам повдига вежди.
– Ти познаваш този тип?
– Слушай – подхващам, хвърлям бърз поглед към Бялото момче и установявам, че слава
богу, този път е облечен в синя риза, закопчана до долу, вместо онова жизнерадо стно
коралово одеяние. Пак прилича на загубеняк, но поне мога да запазя сериозно изражение на
лицето, докато продължавам: – Този тип е бил в затвора повече пъти от мен. Може и да ти
прилича на пълен репдеjo, но под тази скапана подстрижка и жалка риза се крие железен пич.
– Поднасяш ме, Алекс – не вярва Сам.
Отстъпвам настрани и свивам рамене.
– По сле да не кажеш, че не съм те предупредил.
Бялото момче прави крачка напред, опитвайки се да изглежда като железен пич. Аз
прехапвам долната си устна, за да не избухна в смях, и скръствам ръце пред гърдите, сякаш
очаквам да започне здрав тупаник. Аверите ми от КЛ също чакат, готови да се насладят на
истинско зрелище – как белият загубеняк ще срита задника на Сам.
Сам мести поглед между мен и Бялото момче.
– Ако се майтапиш с мен, Алекс…
– Провери полицейското му до сие. Яките обири на коли са негова специално ст.
Сам обмисля следващия си ход. Бялото момче не се помайва. Приближава към мен и
протяга юмрук.
– Ако се нуждаеш от нещо, Алекс, знаеш към кого да се обърнеш.
Юмрукът ми се допира до неговия. След секунда той е духнал, а аз съм доволен, че никой
не забеляза, че юмрукът му се тресеше от страх.
Откривам Бялото момче до шкафчето му между първия и втория час.
– Наистина ли го каза сериозно? Че ако имам нужда от нещо, можеш да ми помогнеш?
– След тази сутрин ти дължа живота си – заявява Бялото момче. – Не зная защо ме защити,
но бях изплашен до смърт.
– Това е правило номер едно. Не им позволявай да видят, че си изплашен до смърт.
Бялото момче изсумтява. Предполагам, че се смее – или това, или има сериозна синусна
инфекция.
– Ще се опитам да го запомня, когато следващият път някой член на банда застраши
живота ми. – Протяга ми ръка. – Аз съм Гари Франкел.
Сграбчвам ръката му и здравата я стискам.
– Слушай, Гари – казвам, – делото ми ще се гледа следващата седмица и е по-добре да не
разчитам на служебен защитник. Смяташ ли, че майка ти може да ми помогне?
Гари се ухилва широко.
– Мисля, че да. Тя наистина е много добра. Ако до сега не си о съждан и не си арестуван за
нарушение на закона, навярно ще те измъкне с кратък изпитателен срок.
 – Не мога да си позволя…
– Не се тревожи за парите, Алекс. Ето ти визитката ѝ. Аз ще ѝ кажа, че си мой приятел, и тя
ще го направи про боно [124].
Докато Гари се отдалечава надолу по коридора, аз се замислям какво странно нещо е
животът – понякога можеш да получиш помощ от най-неочаквания човек. И как едно
русоко со момиче може да те накара да гледаш на бъдещето с оптимизъм и надежда.
45.
Бритни

След мача в събота следобед, който спечелихме благодарение на паса на Дъг в

по следните четири секунди от полувремето, аз стоя край игрището и разговарям със Сиера и
момичетата от М-фактор. Опитваме се да решим къде да отпразнуваме победата.
– Какво ще кажете за заведението на Лу Малнати? – предлага Морган.
Всички са съгласни, защото това е най-добрата пицария в града. Меган е на диета и
обожава специалната им домашна салата, така че въпро сът се решен.
Докато уточняваме как да стигнем до там, забелязвам Исабел да разговаря с Мария Руис.
Отивам при тях.
– Привет, момичета – поздравявам ги. – Искате ли да дойдете с нас в “Лу Малнати”?
Мария мръщи смутено вежди, но не и Исабел.
– Разбира се – отвръща тя.
Мария поглежда към Исабел, по сле към мен. Казва нещо на Исабел на испански, по сле ме
о сведомява, че ще се срещнем в ресторанта.
– Какво каза тя?
– Искаше да знае защо ни покани да се забавляваме с теб и твоите приятелки.
– И ти какво ѝ каза?
– Казах ѝ, че аз съм една от твоите приятелки, макар че трябва да знаеш, че приятелите ме
наричат Иса, а не Исабел.
Аз я водя при о станалите си приятелки и стрелвам крадешком с поглед Сиера, която
неотдавна призна, че ревнува от приятелството ми с Исабел. Но вместо да я по срещне
студено, Сиера се усмихва на Исабел и я моли да ѝ покаже как прави двойно задно салто при
една от фигурите на съчетанието. Това за пореден път потвърждава защо тя е най-добрата ми
приятелка. Мадисън изглежда шашната като Мария, когато ги информирам, че Мария и Исабел
ще се присъединят към нас в “Лу Малнати” но не казва нищо, сякаш онова между нас
никога не се е стъпка към това, което доктор Агире нарича “да се изгради своеобразен мо ст
между културите в училище”. Не съм толкова наивна, за да вярвам, че мога за една нощ да
изменя “Феърфийлд”, но през по следните седмици разбиранията и възприятията ми за
определени хора се промениха. Надявам се и техните по отношение на мен също да са се
променили.
В ресторанта седя до Исабел. Тайфа момчета от футболния отбор също са тук, така че
заведението е пълно с ученици от “Феърфийлд”. Дарлин влиза с Колин. Той я е прегърнал през
раменете, сякаш са двойка.
– Кажи ми, че ръката ѝ не е пъхната в задния му джоб – изсумтява презрително Сиера. –
Това е супертъпо.
– Не ми пука – уверявам я, разсейвайки всичките ѝ страхове, че може да съм се разстроила.
– Ако искат да са гаджета, прав им път.
– Тя е с него само защото иска всичко, което е било твое. За нея е съревнование. Първо
заема мястото ти в мажоретния отбор, а сега е хвърлила око на Колин. Още малко и ще поиска
да се прекръсти на Бритни.
– Много смешно.
– Сега говориш така – Сиера снижава глас до шепот, – но няма да ти е толкова забавно,
ако Алекс е следващата ѝ мишена.
– Е, това вече наистина не е смешно.
Дъг влиза и Сиера му маха за поздрав. Той не може да се смести на стола, затова Сиера му
отстъпва мястото си и по сле се настанява в скута му. Двамата започват да се целуват и сега е
моментът да се обърна и поговоря с Исабел.
– Как вървят нещата с нали-се-сещаш-кой? – питам, защото зная, че не бива да споменавам
името на Пако, тъй като тя не желае Мария да знае, че си пада по него.
– Не вървят – въздъхва Исабел.
– Защо? Не говори ли с него, както те по съветвах?
– Не. Той се държи като рendejо, сякаш онова между нас никога не се е случвало. Мисли, че
не го споменала. Защото не желае отношенията ни да се задълбочат.
Аз се замислям за раздялата с Колин и началото на връзката ми е Алекс. Всеки път когато не
по стъпвам така, както се очаква от мен, и правя това, което искам, се чувствам по-силна.
– Рискувай, Иса. Гарантирам ги, че си струва.
– Ти току-що ме нарече Иса.
– Зная. Така добре ли е?
Тя ме смушка игриво по рамото.
– Да, Брит, добре е.
Разговорът с Иса за Пако ме изпълва с авантюристичен дух, а това на свой ред ме кара
да се замисля за Алекс. Веднага щом приключваме с вечерята и всички започват да се
разотиват, аз се обаждам на Алекс от мобилния, докато вървя към колата.
– Знаеш ли къде се намира клуб “Мистик”?
– Аха.
– Да се срещнем там в девет.
– Защо? Какво се е случило?
– Ще видиш – отговарям и затварям, но забелязвам, че Дарлин върви точно зад мен. Дали е
чула разговора ми с Алекс?
– Гореща среща тази вечер? – Подхвърля тя.
Това отговаря на въпро са ми.
– Какво съм ти направила, че ме мразиш толкова много? В един миг сме приятелки, а в
следващия ти заговорничиш срещу мен.
Дарлин свива рамене, но сле отмята ко са. Жестът е до статъчен, за да разбера, че повече не
мога да я смятам за своя приятелка.
– Предполагам, че ми писна да живея в сянката ти Брит. Време е да се откажеш от
царуването си. Прекалено дълго беше принцесата на “Феърфийлд”. Време е да дадеш
възможно ст и на други да се насладят на светлините па прожекторите.
– Можеш да им се наслаждаваш колкото искаш – казвам ѝ.
Тя няма представа, че никога не съм го искала. Всъщно ст про сто използвах светлините на
прожекторите, за да съм по-убедителна в шоуто, което разигравах пред о станалите.
Когато пристигам в девет в клуб “Мистик”, Алекс се промъква зад мен. Обръщам се и
обвивам ръце около шията му.
– Леле, момиче – шашва се той. – Мислех, че ще пазим отношенията си в тайна. Не ми се
ще да ти го казвам, но ей там се е събрала цяла тайфа от северната част на Феърфийлд. Всички
ни зяпат с увиснали ченета.
– Не ме е грижа. Вече не.
– И как така?
– Човек живее само веднъж.
 Изглежда, моят отговор му харесва, защото улавя ръката ми в своята и ме повежда към
опашката пред входа. Навън е студено и той разтваря якето си и ме гушва в топлата си
прегръдка, докато чакаме да влезем.
Вдигам глава и впивам поглед в него, докато телата ни са притиснати.
– Тази вечер ще танцуваш ли с мен? – питам.
– И още как.
– Колин никога не искаше да танцува с мен.
– Аз не съм Колин, querida, и никога няма да бъда.
– Хубаво. Ти си мой, Алекс. Осъзнах, че това е всичко, което ми е нужно, и съм готова да
го споделя с целия свят.
Вътре в клуба двамата с Алекс веднага се отправяме към дансинга. Без да обръщам
внимание на изумените погледи на учениците от северната част на Феърфийлд, аз претеглям
Алекс към мен и двамата се движим в такта на музиката като едно цяло.
Танцуваме, като че ли сме заедно цяла вечно ст, всички движения помежду ни са в пълен
синхрон. За пръв път не се боя какво ще помислят хората за нас двамата с Алекс. Следващата
година ще съм в колеж и няма да има никакво значение кой от коя част на града е дошъл.
Трой, момчето, с което танцувах по следния път, когато бях в клуб “Мистик”, ме потупва
по рамото, когато темпото на музиката се ускорява и подът на дансинга започва да вибрира.
– Кой е новият жребец? – пита той.
– Трой, това е гаджето ми Алекс. Алекс, това е Трой.
– Здрасти, човече – казва Алекс, протяга ръка и стиска бързо ръката на Трой.
– Имам чувството, че този приятел няма да направи същата грешка като онзи другия –
казва ми Трой.
Аз не отговарям, защото усещам ръцете на Алекс около талията и на гърба ми и ми се
струва толкова естествено и правилно да съм тук с него. Мисля, че му хареса, задето го
представих като мое гадже, а за мен беше истинско удоволствие да го изрека на глас. Облягам
се на гърдите му, затварям очи и о ставям ритъмът на музиката и движението на телата ни да
се слеят в едно.
След като танцуваме известно време, имаме нужда от малко почивка и напускаме
дансинга.
– Позирай ми – моля го аз и вадя мобилния си телефон.
На първата снимка той позира като готино лошо момче. Аз се смея. Правя още една
снимка, преди той да заеме следващата поза.
– Хайде да си направим селфи двамата заедно – предлага Алекс и ме притегля към гърдите
си.
Аз притискам буза о неговата, а той отдалечава максимално телефона и по сле запечатва
завинаги този прекрасен миг След края на тази импровизирана фото сесия, моят любим ме
сграбчва в прегръдките си и ме целува.
Сгушена в Алекс, оглеждам тълпата. На първия етаж, точно до балкона, е застанал Колин –
по следният човек, когото очаквам да видя тук. Колин мрази този клуб; мрази да танцува.
Гневният му поглед се среща с моя и тогава той демонстративно целува момичето с него.
Това е Дарлин. Тя му отвръща с цялата си страст, а той сграбчва дупето ѝ и се трие похотливо
в нея. Бившата ми приятелка знаеше, че тази вечер ще бъда тук с Алекс, и очевидно е
планирала сценката.
– Искаш ли да си вървим? – пита Алекс, когато забелязва Колин и Дарлин.
Извръщам лице към него и дъхът ми секва, когато поглеждам красивото му мъжествено
лице.
 – Не. Но тук е много горещо. Свали си якето.
Той се колебае, сетне клати глава.
– Не мога.
– Защо не?
Алекс потръпва.
– Кажи ми истината, Алекс.
Той затъква зад ухото ми кичур ко са. Паднал върху лицето ми.
– Мujer, това не е територия на “Кървавите латино си”. Тук е територия на “Фримонт 5”, а
нашите две банди са враждуващи. Твоят приятел Трой е един от тях.
Какво? Когато предложих да дойдем тук, изобщо не мислех за територии или членове на
банди. Про сто исках да потанцуваме.
– О, боже! Алекс, аз съм застрашила живота ти. Да се махаме от тук! – изричам трескаво.
Алекс ме притиска по-силно и шепне в ухото ми:
– Човек живее само веднъж, нали така каза? Танцувай отново с мен.
– Но…
Той ме прекъсва с толкова жарка целувка, че всичките ми тревоги отлитат начаса. И когато
най-сетне идвам на себе си, двамата се връщаме на дансинга.
Ние предизвикваме съдбата и танцуваме сред акулите, но се отърваваме без нито една
драскотина. Дебнещата опасно ст само усилва чувството за взаимна принадлежно ст.
В дамската тоалетна Дарлин оправя грима си пред огледалото. Аз я виждам. Тя ме вижда.
– Здравей – казвам.
Дарлин минава покрай мен, без да промълви нито дума. Поведението ѝ ми дава да разбера
какво е да си отхвърлен от северната част, но на мен не ми пука.
В края на вечерта, когато Алекс ме изпраща до колата ми, аз вземам ръката му в своята и
поглеждам към звездите.
– Ако видиш падаща звезда в този момент, какво би си пожелал? – питам го.
– Времето да спре.
– Защо?
Той свива рамене.
– Защото искам този миг да продължи вечно. А ти какво би си пожелала?
– Да отидем заедно в колеж. Докато ти искаш да спреш бъдещето, аз го очаквам с
надежда. Няма ли да е страхотно да по стъпим в един и същ колеж? Говоря сериозно, Алекс.
Той се отдръпва от мен.
– За някой, който иска да го дава бавно, ти определено планираш до ста напред.
– Зная. Извинявай. Но не мога да се спра. Вече си подадох документите за първия прием в
университета в Колорадо, за да бъда по-близо до сестра ми. Мястото, където я изпращат
родителите ми, е на няколко километра от кампуса. Няма нищо страшно, ако подадеш
документи, нали?
– Предполагам, че не.
– Наистина ли?
Той стиска ръката ми.
– Бих направил всичко, за да те накарам да се усмихваш така.
46.
Алекс

– Нужни са ми по следни новини отно сно ситуацията с Бритни – заявява ми Лъки, докато
се мотая пред склада. – Момчетата правят отделни облози и всички залагат на теб. Да не би
да знаят нещо, което аз не зная?
Свивам рамене и поглеждам към “Хулио”, току-що измит и лъснат до блясък. Ако
мотоциклетът ми може да говори, ще ме умолява да го спася от Лъки. Но аз нямам намерение
да разказвам каквото и да било за Бритни. Поне не и засега.
Хектор приближава към нас и маха на Лъки да изчезва.
– Трябва да поговорим, Фуентес – казва с делови тон, – за онази услуга, за която ти
споменах. В нощта на Хелоуин ще наемеш кола и ще отидеш до мястото на до ставката,
където ще размениш стоката със зелено. Как мислиш, ще се справиш ли?
Брат ми е прав. Във вените ми наистина тече кръвта на моя рара. Като о съществя тази
сделка, ще затвърдя мястото си в “Кървавите”, което ми принадлежи по рождение. Както
някои наследяват пари и имоти, така аз съм наследил “Кървавите латино си”.
– Няма нищо, с което да не мога да се справя – уверявам Хектор, въпреки че стомахът ми
се свива на топка. Съзнателно излъгах Бритни. Лицето ѝ грееше от щастие, когато говорехме
за възможно стта да отидем заедно в колеж. Не можех да ѝ кажа истината, че не само о ставам
в “Кървавите латино си”, но и ще участвам в нарко сделка и ще разменя стока за зелено.
Хектор ме потупва по гърба.
– Това е моят лоялен брат. Знаех, че “Кървавите” ще победят страха. Somos hermanos, с’по?
[125]
– Seguro![126] – отвръщам аз, за да разсея всякакви съмнения в моята лоялно ст към него и
“Кървавите”. Не от нарко сделката се боя. А от факта, че тази сделка слага край на всичките
ми мечти. С тази сделка аз прекрачвам граница, от която няма връщане. Също като моя рара.
– Ехо, Алекс.
Пако стои на няколко метра. Дори не съм забелязал кога Хектор си е тръгнал.
– Какво има?
– Нуждая се от помощта ти, сотра – казва Пако.
– И ти ли?
Той ме удо стоява с един от своите погледи аз-съм-Пако-и-вече-губя-търпение.
– Да се поразходим малко.
След три минути седя на пасажерската седалка на червен шевролет камаро, взет под наем.
Въздъхвам.
– Ще ми кажеш ли за какво искаш да ти помогна, или ще ме държиш в напрежение?
– Всъщно ст ще те държа в напрежение.
Чета табелата. ДОБРЕ ДОШЛИ” отстрани на пътя.
– Уинетка?
Какво ще търси Пако в това тузарско предградие?
– Довери ми се – казва той.
– Какво?
– Най-добрите приятели трябва да си имат доверие един на друг.
Облягам се назад и потъвам в тежък размисъл като някой от героите в скапан уестърн.
Съгласих се да участвам в нарко сделка, а сега съм на път към някакво богаташко предградие
по незнайно каква причина.
– А, ето това е – обажда се Пако.
Поглеждам табелата.
– Сигурно се майтапиш.
– Нищо подобно.
– Ако смяташ да ограбиш това място, аз о ставам в колата.
Пако завърта очи.
– Не сме дошли тук, за да ограбим шайка голфъри.
– Тогава от какъв зор ме довлече тук?
– Заради замаха ми. Хайде, размърдай си задника и ми помогни.
– Пако, средата на октомври е и навън е тринайсет градуса.
– Всичко е въпро с на приоритет и възприятие.
Аз седя в колата и размишлявам как ще се прибера у дома. Твърде далеч е, за да вървя
пеша. Нямам понятие къде е най-близката автобусна спирка и… и… и ще изритам здравата
задника на Пако, задето ме домъкна на това шибано голф игрище.
Слизам от колата и се запътвам към Пако, който о ставя на тревата един кош с топки.
Човече, вътре сигурно има поне стотина.
– И откъде изрови този стик? – питам аз.
Пако замахва във въздуха със стика, сякаш е перка.
– От един тип, който дава топки под наем. Искаш ли и ти да удариш няколко?
– Не.
Пако сочи с края на стика към зелена дървена пейка зад себе си.
– Тогава върви да седнеш там.
Докато сядам, погледът ми се насочва към другите играчи в техните малки сектори, които
ни поглеждат изко со. Напълно съзнавам, че двамата с Пако изглеждаме и сме облечени
различно от о станалите наоколо. Джинсите, тениските, татуировките и банданите на главите
ни отличават от другите, облечени предимно с дълги ризи за голф и памучни панталони и без
опознавателни белези по кожата си.
Обикновено не ми пука, но след разговора с Хектор искам да се прибера у дома, а не да
ставам за по смешище. Подпирам лакти на колене и наблюдавам как Пако се излага.
Пако взема една от малките бели топки за голф и я слага върху гумен пръстен, забучен в
изкуствената трева. Той замахва със стика и аз потръпвам. Стикът пропуска топката и загребва
изкуствената трева. Пако ругае. Типът до него го стрелва неспокойно с поглед и се премества
на друг сектор.
Пако отново опитва. Този път стикът улучва топката, но тя само се търкулва в тревата
пред него. Той продължава да
опитва, но всеки път щом замахне, Пако мяза на пълен идиот. да не би да мисли, че има
пред себе си хокейна шайба?
– Свърши ли? – питам аз, когато той преполови топките в коша.
– Алекс – подхваща Пако и се обляга на стика, все едно е бастун. – Мислиш ли, че съм
създаден да играя голф?
Поглеждам приятеля си право в очите и отговарям, без никакво колебание.
– Не.
– Чух те да говориш с Хектор. Аз също не мисля, че ти си създаден да въртиш
нарко сделки.
– Затова ли сме тук? Опитваш се да ми докажеш нещо?
 – Чуй ме – настоява Пако. – Ключовете на колата са в джоба ми и няма да отида никъде,
докато не свърша всички тези топки, така че по-добре ме изслушай. Аз не съм умен като теб.
В живота си нямам възможно сти за избор, но ти си до статъчно умен, за да по стъпиш в колеж
и един ден да станеш лекар, компютърен спец или нещо подобно. Също както играта на голф
не е за мен, така и нарко сделките не са за теб. Нека аз да извърша размяната вместо теб.
– Няма начин, човече. Оценявам саможертвата ти да се направиш на пълен идиот, за да
докажеш теорията си, но аз зная какво трябва да направя – отсичам.
Пако по ставя нова топка, замахва и топката отново се търкулва пред него.
– Тази Бритни е готина мацка. Тя ще ходи ли в колеж?
Ясно ми е какво прави Пако; за съжаление, най-добрият ми
приятел е съвършено предсказуем.
– Аха. В Колорадо. – За да бъде по-близо до сестра си, човека, за когото тя се грижи
повече, отколкото за себе си.
Пако подсвирва.
– Сигурен съм, че ще срещне сума ти готини типове в Колорадо. Нали се сещаш, истински
мъже с каубойски шапки.
Мускулите ми се напрягат. Не искам да мисля за това. Не разговарям с Пако, докато отново
се озоваваме в колата.
– Кога ще престанеш да си пъхаш човката в моите работи? – процеждам през зъби.
Той се киска.
– Никога.
– В такъв случай предполагам, че няма да имаш нищо против и аз да се бъркам в твоите.
Какво се е случило между теб и Иса?
– Малко се понатискахме. Всичко свърши.
– Ти може и да мислиш, че е свършило, но май тя не е на това мнение.
47.
Бритни

– Пако, какво правиш тук? – По следният човек, когото очаквам да видя на прага на дома
ни, е най-добрият приятел на Алекс.
– Ами трябва да поговоря с теб.
– Искаш ли да влезеш?
– Сигурна ли си, че идеята е добра? – пита той нервно.
– Разбира се. – Е, навярно за родителите ми идеята не е добра, но за мен е отлична. Не че те
ще решат внезапно да не изпращат никъде Шели. А и се уморих да се преструвам, че се боя от
гнева на мама. Това момче е най-добрият приятел на Алекс и ме приема. Сигурна съм, че
никак не му е било лесно да дойде тук. Отварям широко вратата и каня Пако да влезе. Ако ме
попита за Исабел, какво да му кажа? Тя ме накара да се закълна, че ще пазя тайната ѝ.
– Кой е дошъл, Брит?
– Това е Пако – обяснявам на мама. – Той е мой приятел от училище.
– Вечерята е на масата – заявява мама не о собено тактично. – Кажи на приятеля си, че не е
възпитано да се ходи на го сти в часовете за вечеря.
Извръщам се към Пако.
– Искаш ли да хапнеш? – Аз се бунтувам и чувството е прекрасно. Пречистващо.
Чувам гневните стъпки на мама в по сока към кухнята.
– Ъ, не, благодаря – смотолевя Пако, като сподавя смеха си. – Мислех, че можем да
поговорим, нали се сещаш, за Алекс.
Не зная дали да изпитвам облекчение, че той не желае да говорим за Иса, или притеснение,
защото, щом Пако е дошъл тук, значи, работата е сериозна.
Съпровождам Пако през къщата. Минаваме покрай Шели. Която седи в дневната и
разглежда списание.
– Шели, това е Пако. Той е приятел на Алекс. Пако, това е сестра ми Шели.
При споменаването на името на Алекс, Шели изписква щастливо.
– Здрасти, Шели – казва Пако.
Шели засиява в усмивка.
– Шелбел, нужна ми е помощта ти. – Шели накланя глава настрани в отговор, а аз шепна: –
Трябва да отвлечеш вниманието на мама, докато говоря с Пако.
Шели се ухилва и аз зная, че сестра ми ще направи всичко за мен.
В този момент мама влиза в стаята и без да обръща внимание на двама ни с Пако, подкарва
инвалидната количка с Шели към кухнята.
Стрелвам Пако с предупредителен поглед и го повеждам към двора, по-далеч от
подслушващи майки.
– Какво става?
– Алекс се нуждае от помощ. Мен няма да ме по слуша. Скоро предстои голяма сделка с
наркотици и Алекс еl теrо теrо[127] в шоуто.
– Алекс няма да участва в сделки с наркотици. Обеща ми.
Изражението на лицето на Пако обаче говори обратното.
– Опитах се да го вразумя – продължава Пако. – Тази работа… ще участват големи риби в
наркобизнеса. Нещо не ми харесва, Бритни. Хектор настоява Алекс да о съществи сделката и
да ме убиеш, не разбирам защо. Защо точно Алекс?
– Какво мога да направя? – питам.
– Кажи на Алекс да намери начин да се измъкне. Ако някой може да се махне от бандата,
това е той.
Да му кажа? Алекс мрази да му казват какво да прави. Не мога да си представя, че ще се
съгласи да участва в нарко сделка.
– Бритни, вечерята изстива! – вика майка ми през прозореца на кухнята. – И баща ти току-
що се прибра. Хайде поне веднъж да вечеряме заедно, като семейство.
Звукът от счупени чинии зове мама обратно в кухнята. Несъмнено, брилянтно изпълнение
на Шели.
– Почакай тук – казвам на Пако. – Освен ако не искаш да станеш свидетел на семеен
скандал в дома на Елис.
Пако потрива ръце.
– Обзалагам се, че ще е по-интересно, отколкото скандалите у дома.
Влизам в кухнята и целувам татко по бузата.
– Кой е приятелят ти? – пита той предпазливо.
– Пако, това е баща ми. Татко, това е моят приятел Пако.
– Здравейте – казва Пако.
Татко кима. Мама криви лице в недоволна гримаса.
– С Пако трябва да излезем.
– Къде? – пита татко, тотално слисан.
– Да видим Алекс.
– Никъде няма да ходиш – намесва се мама.
Татко вдига неразбиращо ръце.
– Кой е Алекс?
– Онзи неин съученик, мексиканец, за когото ти говорих – отвръща сковано мама. – Не
помниш ли?
– Напо следък нищо не помня, Патриша.
Мама става от масата с пълна чиния и я хвърля в умивалника. Чинията се счупва и наоколо
се разхвърчава храна.
– Дали сме ти всичко, което искаш, Бритни – заявява майка ми. – Нова кола, маркови
дрехи…
Търпението ми се изчерпва.
– Това е толкова повърхно стно, мамо. Разбира се, външно в очите на всички вие сте много
успели хора, но като родители сте пълен провал. Бих ви писала най-много три минус. Имате
късмет, че не ви оценява го спожа Питърсън, защото иначе ще имате пълна двойка. Защо
толкова се страхувате, че хората ще видят, че и ние имаме проблеми, като всички на този
свят?
Аз съм набрала скоро ст и вече не мога да се спра.
– Вижте, Алекс се нуждае от помощта ми. Едно от нещата, които ме правят това, което
съм, е лоялно стта към хората, на които държа. Ако това ви обижда или плаши, съжалявам –
изстрелвам аз.
Шели вдига шум и всички се извръщаме към нея.
– Бритни – разнася се компютърен глас от устройството, закрепено към инвалидната
количка на сестра ми. Пръстите на Шели са заети да натискат клавишите. – Добро. Момиче.
Аз обвивам пръсти около ръката на сестра ми, преди отново да заговоря на родителите ми.
– Ако искате да ме изхвърлите от къщи или да се отречете от мен, задето съм такава,
каквато съм, тогава го направете и да приключваме с това.
До гуша ми дойде да се страхувам. За Алекс, за Шели и за себе си. Време е да се изправя
срещу страховете си или до края на живота си ще затъна в страдание и вина. Аз не съм
съвършена. И е време целият свят да го разбере.
– Мамо, смятам да се срещна със социалния работник в училище.
Лицето на мама се изкривява от отвращение.
– Това е пълна глупо ст. Ще го впишат в до сието ти и завинаги ще о стане там. Нямаш
нужда от социални работници.
– Напротив, имам. – Стягам се и добавям: – Ти също имаш нужда. Всички ние имаме.
– Чуй ме, Бритни. Ако излезеш през тази врата… повече не се връщай.
– Проявяваш непокорство – намесва се татко.
– Зная. И се чувствам страхотно. – Грабвам чантата си. Това е всичко, което имам, ако не се
броят дрехите на гърба ми. Лепвам си широка усмивка и протягам ръка на Пако. – Готов ли си
да тръгваме?
Без никакво колебание, той улавя ръката ми.
– Да. Ти си кораво момиче – казва чак когато вече сме в колата. – Никога не съм мислил, че
си такава бунтарка.
Пако ме откарва в най-затънтената част на Феърфийлд. Води ме към голям склад, намиращ
се край пусто тясно шо се, с паркинг отпред. И сякаш Майката природа ни изпраща знак,
застрашителни тъмни облаци се сгъстяват в небето и лъхва студ.
Спира ни едър и плещест тип.
– Кое е снежното момиче? – изръмжава мъжът.
– Чиста е – отговаря Пако.
Мъжът ме оглежда многозначително от горе до долу, преди да отвори вратата.
– Ако започне да души наоколо, ти ще отговаряш, Пако – предупреждава той.
Аз искам единствено да отведа Алекс от тук, по-далеч от това усещане за надвиснала
опасно ст, витаещо наоколо.
– Хей – произнася дрезгав глас до сами мен. – Ако ти потрябва превоз, потърси ме, лт?
– Върви с мен – казва Пако, сграбчва ръката ми и ме повежда напред по коридора. Откъм
другата страна на склада се чуват гласове и… единият е на Алекс.
– По-добре да отида сама при него – казвам.
– Идеята не е много добра. Изчакай да свърши разговора с Хектор – съветва ме Пако, но аз
не го слушам.
Вървя в по сока гласа на Алекс. Той разговаря с двама други мъже. Очевидно водят много
сериозен разговор. Единият от мъжете вади лист хартия и го подава на Алекс. В този момент
Алекс ме забелязва.
Той казва на мъжа нещо на испански, преди да сгъне листа и да го пъхне в джоба на
джинсите.
– Какво, по дяволите, правиш тук? – Гласът му е твърд и суров, както и изражението на
лицето му.
– Аз про сто…
Не успявам да довърша, защото Алекс ме хваща грубо за лакътя.
– Веднага да се махаш от тук, на секундата. Кой, мамка му, те доведе тук?
Опитвам се да измисля отговор, когато Пако излиза от тъмнината.
– Алекс, моля те. Пако може и да ме е довел тук, но идеята е моя.
– Ти, сulеrо – процежда през зъби Алекс, пуска ме и пристъпва към Пако.
– Нима това не е твоето бъдеще, Алекс? – пита Пако. – Защо те е срам да покажеш на
твоята поviа своя втори дом?
Юмрукът на Алекс се забива в челюстта на Пако. Пако пада. Аз изтичвам към него, по сле
хвърлям о стър възмутен поглед към Алекс.
– Не мога да повярвам, че го направи! – крещя. – Той е най-добрият ти приятел, Алекс!
– Не желая ти да виждаш това място! – Тънка струйка кръв се стича от устата на Пако. –
Не биваше да я водиш тук – додава малко по-спокойно Алекс. – Мястото ѝ не е тук
– Нито пък твоето, брато – казва Пако тихо. – А сега я отведи от тук. Тя вече видя
до статъчно.
– Ела с мен – заповядва Алекс и ми протяга ръка.
Вместо да отида при него, аз обхващам в шепи лицето на Пако и оглеждам раната.
– Боже мой, ти кървиш! – възкликвам и в гърдите ми се надига паника.
При вида на кръв винаги ми прилошава. Кръвта и жестоко стта винаги ме ужасяват.
Пако нежно отмества ръцете ми.
– Добре съм. Върви с него.
От мрака прогърмява глас и казва на Алекс и Пако нещо на испански.
Аз потрепервам от властния тон на мъжа. До сега не бях изплашена, но вече съм. Същият
мъж говореше преди малко с Алекс. Той е облечен в тъмен ко стюм и снежнобяла риза. Видях
го за кратко на сватбата. Смолисто-черната му ко са е зализана назад, а лицето му е мургаво.
Само един поглед ми е до статъчен, за да разбера, че това е някой много могъщ в “Кървавите
латино си”. От двете му страни стоят двама огромни мъже със застрашителни изражения.
– Nada – отвръщат в един глас Алекс и Пако.
– Заведи я някъде другаде, Фуентес.
Алекс ме хваща за ръката и бързо ме извежда от склада. Когато най-по сле се озоваваме
отвън, аз поемам дълбоко дъх.
48.
Алекс

– Да се махаме от тук, Ти и аз, тi атоr[128]. Vатоs![129]

Въздъхвам облекчено, когато се мятам на “Хулио”, а Бритни сяда зад мен. Тя обвива ръце
около кръста ми и се държи здраво, докато потеглям с пълна скоро ст от паркинга.
Летим по улиците, които накрая губят очертанията си. Не спирам дори когато руква
пороен дъжд.
– Не може ли най-сетне да спрем? – крещи тя през оглушителната буря.
Паркирам под стар изо ставен мо ст край езерото. Силният дъжд трополи по бетона над
главите ни, но поне сме сами и на сухо.
Бритни скача на земята.
– Ти си тъпо магаре – заявява тя. – Не можеш да участваш в нарко сделки. Това е много
опасно и глупаво, а и ти ми обеща. Рискуваш да отидеш в затвора. В затвора, Алекс. Теб може
и да не те е грижа, но на мен не ми е все едно. Няма да ти позволя да съсипеш живота си.
– Какво искаш да чуеш?
– Нищо. Всичко. Кажи нещо, за да не стоя тук и да се чувствам като пълна идиотка.
– Истината е… Бритни, погледни ме.
– Не мога – казва тя и се взира упорито в дъждовната пелена. – Толкова съм уморена да
мисля за всеки евентуален ужасяващ сценарий.
Притеглям я към себе си.
– Не мисли, типеса[130]. Всичко ще бъде наред.
– Но…
– Никакви “но”. Довери ми се.
Устните ми покриват нейните. Уханието на дъжд и ванилови курабийки отпуска нервите
ми.
Ръката ми се обвива около кръста ѝ. Нейните ръце се вкопчват в мокрите ми рамене,
подканват ме да продължа. Пръстите ми се плъзгат под блузата ѝ и нежно доко сват пъпа ѝ.
– Ела при мен – мълвя аз и я повдигам, така че да възседне мотоциклета с лице към мен.
Не мога да спра да я целувам. Шепна колко е прекрасна и колко хубаво ми е с нея,
смесвайки испански и английски във всяко изречение. Обсипвам с целувки шията ѝ, сетне се
спускам надолу, а тя отмята глава и ми позволява да сваля блузата. Мога да я накарам да
забрави за всичко лошо. Когато двамата сме заедно така, по дяволите, не мога да мисля за
нищо друго, о свен за нея.
– Губя контрол – признава тя и прехапва долната си устна.
Обожавам тези устни.
– Матасitа, аз вече го изгубих – шепна прегракнало и се отърквам о нея, за да почувства
колко силна е възбудата ми.
Устните ѝ се разтварят бавно и чувствено – покана, която не заслужавам. Върховете на
пръстите ми пробягват по устата ѝ. Тя ги целува, преди бавно да спусна ръка надолу по
брадичката ѝ до шията и да я задържа във вдлъбнатината между гърдите ѝ.
Тя грабва ръката ми.
– Не искам да спираме, Алекс.
Покривам тялото ѝ с моето.
 Лесно мога да я обладая. По дяволите, тя сама си го про си. Бог да ми е на помощ, но
съвестта ме възпира.
Всичко е заради онзи откачен бас, на който се хванах с Лъки. И това, което мама каза,
колко е лесно да забременее едно момиче.
Когато сключвах облога, нямах чувства към това необикновено бяло момиче. Но сега…
мамка му, не искам да мисля за чувствата си. Ненавиждам чувствата; те само прецакват
живота ти. И да ме порази сега Го спод точно в този миг, но аз искам да любя Бритни, а не да я
чукам на моя мотоциклет като някоя евтина курва.
Отдръпвам ръце от нейното сиеrро реrfeсtо[131] първото разумно нещо, което правя тази
вечер.
– Не искам да бъдеш моя по този начин. Не и тук – проронвам с глас пресипнал от емоции.
Това момиче е готово да ми поднесе в дар тялото си, въпреки че знае кой съм и какво смятам
да направя. Реално стта е трудна и тежка за преглъщане.
Очаквам тя да се засрами, дори да побеснее. Ала тя само се сгушва до гърдите ми и ме
прегръща. Неми го причинявай, искам да ѝ кажа. Но вместо това обвивам ръце около нея и
силно я прегръщам.
– Обичам те – чувам я да казва толкова тихо, сякаш това са само мислите ѝ.
Недей – изкушавам се да извикам. – Nо! Nо!
Стомахът ми се преобръща и аз я притискам по-здраво към гърдите си. Dios тio, ако
нещата бяха различни, никога нямаше да се откажа от нея. Заравям лице в ко сата ѝ и за миг се
отдавам на прекрасна фантазия – как я открадвам и отвеждам далеч от Феърфийлд.
Двамата о ставаме дълго така, дълго след като дъждът спира и реално стта се завръща.
Помагам ѝ да слезе от мотоциклета, за да облече отново блузата.
Бритни ме поглежда с надежда в очите.
– Наистина ли ще участваш в тази нарко сделка?
Слизам от “Хулио” и се отдалечавам до края на тунела. Подлагам длан под капките, които
все още капят отстрани, и о ставям студената вода да се стече през пръстите ми.
– Трябва да вървя – изричам с гръб към нея.
Тя приближава към мен.
– Защо? Защо трябва да правиш нещо, заради което може да се озовеш в затвора?
Обхващам меката ѝ бледа буза с длан и тъжно ѝ се усмихвам.
– Не знаеше ли, че бандитите са наркодилъри? Това е част от работата.
– Тогава напусни бандата. Сигурно трябва да има начин…
– Ако поискаш да напуснеш, те подлагат на изпитание. Понякога е изтезание, а понякога те
пребиват. Ако оживееш, си свободен. Нека ти кажа нещо, рrесiosа, само веднъж съм видял
някой да о стане жив след изпитанието. Този тип още съжалява, че не е умрял, толкова лошо е
бил пребит. Го споди, ти никога няма да разбереш, семейството ми се нуждае от това.
– Заради пари?
Отдръпвам ръката си.
– Не, не е заради пари. – Отмятам глава и потръпвам от безсилие. – Моля те, не може ли да
сменим темата?
– Не искам да вършиш нещо незаконно.
– Querida, на теб ти е нужен светец. Или поне свещеник. А аз не съм нито едно от двете.
– Не означавам ли нищо за теб?
– Разбира се, че означаваш.
– Тогава ми го докажи.
Свалям банданата от главата си, по сле прокарвам пръсти през ко сата си.
 – Знаеш ли колко ми е трудно? Мi таdrе[132] очаква да защитавам семейството, като съм
част от “Кървавите латино си”, но отказва да го признае. Хектор иска да докажа, че съм
предан на “Кървавите”, а ти… единственият човек, с когото чувствам, че някой ден мога да
започна съвместен живот, ти искаш от мен да докажа любовта си, като направя нещо, което
ще изложи семейството ми на опасно ст. Знаеш ли, трябва да направя тази сделка. И никой,
дори ти, не може да промени решението ми. Olvidalo![133]
– И си готов да рискуваш всичко между нас?
– По дяволите, не го прави. Не е нужно да рискуваме нищо.
– Ако започнеш да търгуваш с наркотици, всичко между нас ще приключи. Аз рискувах
всичко заради теб… заради нас. Моите приятели. Моите родители. Всичко. Ти не можеш ли да
сториш същото?
Подавам ѝ якето си, защото зъбите ѝ започват да тракат.
– Ето. Облечи го.
Ето че краят настъпва. Това е моят живот. Ако тя не може да го приеме, нека се върне при
Колин Адамс. Или който и да е друг, когото ще може да превърне в своята кукла Кен.
След това тя ме моли да я отведа в дома на приятелката ѝ Сиера.
– Мисля, че е по-добре да работим поотделно върху проекта по химия – казва Бритни.
Когато пристигаме пред голямата къща на плажа, тя ми връща якето. – Как предпочиташ – да
разработиш опитния образец на уормърите за ръце или да подготвиш документацията?
– Както ти желаеш.
– Ами до ста ме бива по писането…
– Супер. Аз ще направя о станалото.
– Алекс, не е нужно всичко да свършва така.
Виждам как очите ѝ плувват в сълзи. Трябва да се махна от тук, преди да започнат да се
стичат по лицето ѝ. Това окончателно ще ме погуби.
– Напротив, нужно е – отсичам и потеглям.
49.
Бритни

След като опустоших две кутии с книжни салфетки, Сиера се отказа да ме утешава и ме
о стави да се наплача, докато не заспах от изтощение. На сутринта я моля да не дърпа завесите
и да не вдига щорите. Няма нищо лошо да о станеш целия ден в леглото, нали?
– Благодаря, задето не ми натякна: казах ли ти аз – мърморя, докато оглеждам гардероба ѝ
за нещо подходящо, което да облека, след като тя все пак ме застави да стана от леглото.
Най-добрата ми приятелка стои пред огледалото над скрина и се гримира.
– Няма да го кажа, но определено го мисля.
– Благодаря – отвръщам сухо.
Сиера вади от гардероба чифт джинси и блуза с дълги ръкави.
– Ето, облечи тези. В моите дрехи няма да изглеждаш и наполовина толкова хубава,
колкото в твоите, но пак ще си по-красива от всяко момиче във Феърфийлд.
– Не говори така.
– Защо? Истина е.
– Не, не е. Горната ми устна е прекалено дебела.
– Момчета го намират за секси. Повечето кинозвезди плащат огромни мангизи за дебели
устни.
– Но сът ми е крив.
– Само от определен ъгъл.
– Циците ми са несиметрични.
– Те са големи, Брит. Момчетата са вманиачени по големите гърди. Изобщо не им пука
дали са несиметрични. – Тя ме избутва пред огледалото. – Погледни се, ти си про сто
прекрасна. Е, добре де, очите ти са зачервени и подпухнали и имаш торбички, защото плака
цяла нощ. Но като цяло, всичко ти е супер – ти си секси, с идеална фигура, притежаваш
истинска класа и си добра. Погледни се огледалото, Брит, и кажи на висок глас: Аз съм върхът.
– Не.
– Хайде. Ще те накара да се почувстваш по-добре. Погледни се в огледалото и извикай:
Циците ми са твърди като камък!
– Ъ, не.
– Не може ли поне да признаеш, че ко сата ти е жестока?
Поглеждам Сиера.
– да не би да разговаряш със себе си в огледалото?
– Разбира се. Искаш ли да видиш? – Тя ме отмества настрани и се приближава към
огледалото. – Не си толкова зле, Сиера – казва на себе си. – Дъг е истински късметлия. –
Обръща се към мен. – Виждаш ли, лесно е.
Вместо да се засмея, аз избухвам в сълзи.
– Толкова ли съм грозна?
Клатя глава.
– Да не би да е, задето нямам ефектни дрехи с мъниста и изкуствени диаманти? Зная, че
майка ти те изрита, но как мислиш – дали ще ни позволи да вземем дрехите ти? Защото не
зная още колко дълго ще издържиш да но сиш моите четиресет и четвърти размер, когато ти
си четиресети.
 Мама не се обади миналата вечер, за да ме търси. Аз донякъде очаквах да го направи, но
всъщно ст тя много рядко оправдава моите очаквания. А татко… е, той дори навярно не знае,
че не съм спала у дома. Те могат да задържат дрехите ми. Макар че през деня може да се
промъкна тайно, за да проверя как е Шели.
– Искаш ли един съвет от мен? – пита Сиера.
Поглеждам я предпазливо.
– Не зная. От самото начало ти си против връзката ми с Алекс.
– Това не е вярно, Брит. Не съм ти го казвала, но той всъщно ст е готин тип, когато се
отпусне, Аз много се забавлявах, когато четиримата ходихме до езерото Женева. Дъг също,
дори каза, че Алекс е приятна компания. Не зная какво се е случило между вас двамата, но или
забрави за него, или му дай всичко, което имаш в арсенала си.
– Ти така ли правиш с Дъг?
Тя се усмихва.
– Понякога Дъг има нужда от раздвижване. Когато отношенията ни станат прекалено
улегнали, аз правя нещо, за да разгоря пламъка. Не ме разбирай погрешно, не те съветвам да се
хвърлиш на врата на Алекс. Но ако той е мъжът, когото искаш, ами тогава, коя съм аз, че да те
настройвам против него? Мразя да те гледам тъжна, Брит.
– Бях ли щастлива с Алекс?
– По-точно е да се каже обсебена. Но да, видях те щастлива. Отдавна не си била толкова
щастлива. Когато си с някого, когото харесваш толкова много, черното е още по-черно, а
бялото – по-бяло. Схващаш ли какво искам да кажа?
– Напълно. Освен това често не зная на кой свят се намирам.
– Любовта прави това с хората.
50.
Алекс

На следващата сутрин след по сещението на Бритни в склада аз закусвам, когато една

обръсната глава наднича през стъклото на входната врата.
– Пако, ако това си ти, стой по-далеч от мен! – викам аз.
Mi’ ата ме шляпва по тила.
– Не можеш да се отнасяш така с приятелите си, Алехандро.
Аз отново се заемам със закуската, а тя отива да отвори
вратата на онзи… предател.
– Не ми се сърдиш още, нали, Алекс? – пита Пако.
– Разбира се, че не ти се сърди, Пако. Седни и хапни. Направила съм чоризо с яйца.
Пако има нахалството да ме потупа по рамото.
– Прощавам ти, човече.
Вдигам глава и първо поглеждам към mi’ ата, за да се уверя, че не ни обръща внимание, а
по сле се извръщам към Пако.
– Ти ми прощаваш?
– Устната ти е до ста подута, Пако – отбелязва тя, докато разглежда по следиците от моя
удар.
Пако доко сва леко устната.
– Да, паднах върху един юмрук. Знаете как става.
– Не, не зная. Ако продължиш да падаш все така върху разни юмруци, един ден ще се
озовеш в болница – предупреждава mi’ аmа и назидателно размахва пръст към него. – Е, аз
трябва да вървя на работа. И, Пако, по старай се днес да стоиш по-далеч разни юмруци, si?
Заключи, когато излезеш, Алехандро, роrfis[134]…
Хвърлям унищожителен поглед на Пако.
– Какво?
– Знаеш какво. Как можа да доведеш Бритни в склада?
– Съжалявам – смотолевя Пако, докато дъвче лакомо наденички с яйца.
– Не, не съжаляваш.
– Добре де, прав си. Не съжалявам.
Наблюдавам с отвращение как той загребва храната с пръсти и я тъпче в устата си.
– Не проумявам защо изобщо още те търпя – отбелязвам.
– И какво стана между теб и Бритни миналата нощ? – пита Пако, докато ме следва по
петите навън.
Закуската се надига в гърлото ми, и то не заради про сташките хранителни навици на Пако.
Сграбчвам го за яката.
– Между мен и Бритни всичко свърши. Повече не желая дори да чувам името ѝ.
– Като заговорихме за вълка – казва Пако и проточва врат.
Пускам го и се обръщам, очаквайки да видя Бритни. Но тя не е там и преди да се опомня,
юмрукът на Пако ме светва по физиономията.
– Сега сме квит. И, пич, явно здравата си хлътнал по го спожица Елис, щом ме заплашваш
да не споменавам името ѝ. Зная, че можеш да ме убиеш с голи ръце – додава Пако, – но ако
трябва да съм честен… не мисля, че ще го направиш.
 Опипвам челюстта си и усещам в устата си вкуса на кръвта.
– На твое място, не бих бил толкова сигурен. Ето какво ще ти кажа. Няма да ти сритам
задника, ако спреш да си вреш но са в моите работи. Това се отнася за Хектор и за го спожица
Елис.
– А пък аз ще ти кажа, че да си вра но са в твоите работи, е смисълът на живота ми. Дявол
да го вземе, дори вчерашният пердах, който ми хвърли моят старец, когато беше мъртвопиян,
не е такова голямо развлечение за мен, както твоят живот.
Свеждам глава.
– Извинявай, Пако. Не биваше да те удрям. И без това получаваш до статъчно от твоя
старец.
– Няма нищо, не го мисли – мърмори Пако.
Миналата нощ за пръв път съжалих, че използвах юмруците си срещу някого. Пако толкова
много пъти е бил пребиван от баща си, че по тялото му сигурно има по стоянни белези. Аз съм
пълен негодник, задето го ударих. В известен смисъл се радвам, че всичко между мен и
Бритни приключи. Когато съм с нея, не мога да контролирам чувствата или емоциите си.
Единствената ми надежда е, че извън часа по химия мога да я избягвам. Да бе, кого
залъгвам. Дори тя да не е с мен, мислите за нея винаги са в главата ми.

***

Има едно хубаво нещо от раздялата с Бритни – през по следните две седмици разполагам с
повече време, за да мисля за убийството на баща ми. Откъслечни картини от онази нощ
започнаха да изплуват в съзнанието ми. Нещо не пасва, но не мога да разбера какво. Татко се
усмихна, говори с някого и беше напълно смаян, когато дулото на пистолета се насочи към
него. Не трябваше ли през цялото време да е нащрек?
Тази вечер е Хелоуин, нощта, която Хектор избра за нарко сделката. През целия ден съм
неспокоен. Днес работих по седем коли – от смяна на маслото до смяната на изно сени
накладки.
Оставих пистолета на Хектор в чекмеджето в спалнята. Не искам да но ся оръжие в себе
си, о свен когато не е абсолютно необходимо. Което всъщно ст е глупаво, защото това ще бъде
първата от много нарко сделки, в които ще участвам в живота си.
Ти си същият като баща си. Опитвам се да заглуша гласа в главата си, който през целия
ден не ми дава мира. Сото еl Viеjо.[135]
Не мога да го преодолея. Спомням си всички пъти, когато татко казваше: Sото сиаtes[136],
Аlejandrо. Двамата с теб сме най-близки. Той винаги говореше на испански, сякаш все още
бяхме в Мексико. “Някой ден ще бъдеш ли толкова силен като твоя раdre[137], обичаше да
пита на испански. Аз винаги съм гледал баща си като че ли е някакво божество. Сlаrо[138]
рара. Искам да бъда като теб.
Татко никога не ми е говорил, че мога да стана по-добър човек или да по стигна в живота
нещо по-добро от него. Но тази вечер аз ще докажа, че съм точно копие на моя старец.
Опитах се да бъда различен, като казах на Карло с и Луис, че могат да поемат по друг път в
живота. Аз съм глупак да мисля, че бих могъл да им по служа за пример.
Мислите ми се отнасят към Бритни. Мъча се да забравя, че Бритни ще отиде на бала с
някой друг. Чух, че ще бъде със старото си гадже. Опитвам се да изтласкам от главата си
факта, че ръцете на друг мъж ще се доко сват до нея.
 Кавалерът ѝ ще я целуне тази нощ, сигурен съм. Кой не би искал да целуне онези сладки,
меки, мамещи устни?
Тази вечер ще работя, докато не стане време да тръгвам за срещата. Защото, ако о стана
сам у дома, ще откача от всички мисли в главата ми.
Пръстите ми, които стискат инструмента за занитване, охлабват хватката си и желязото ме
хласва по челото. Не се ядо свам на себе си, обвинявам Бритни. В о сем вечерта съм ужасно
бесен на моята малка партньорка по химия, независимо дали го заслужава, или не.
51.
Бритни

Стоя пред авто сервиза на Енрике и дишам дълбоко, за да се успокоя. Черната тойота
камри не се вижда наоколо, затова решавам, че Алекс е сам.
Възнамерявам да съблазня Алекс.
Ако облеклото ми не привлече вниманието му, значи, нищо не е в състояние. Въоръжила
съм се с всичко… с цялата си артилерия. Чукам леко на вратата, затварям очи и се моля всичко
да стане по план.
Разтварям дългото си сребристо сатенено яке и голата ми кожа настръхва от студения
нощен въздух. Когато скърцането на вратата ме известява за появата на Алекс, бавно отварям
очи. Но не черните очи на Алекс се вторачват слисано в о скъдно облеченото ми тяло. Това е
Енрике, който се блещи в захлас срещу розовия дантелен сутиен и миниполичката ми на
мажоретка, сякаш е спечелил шестица от тотото.
Пламвам от срам и бързо се загръщам с якето. Ако можех да се увия два пъти, щях да го
направя.
– Ъ, Алекс – смее се Енрике. – Дошло е да те види едно пако стливо духче, което иска
лакомство или заплашва с пако ст.
Лицето ми навярно е добило моравочервен оттенък като на цвекло, но аз съм решена да
стигна докрай. Тук съм, за да докажа на Алекс, че няма да го изо ставя.
– Кой е? – разнася се гласът на Алекс някъде от дъното на гаража.
– Аз тъкмо тръгвам – мърмори Енрике и се шмугва покрай мен. – Кажи на Алекс да
заключи. Аdios[139].
Енрике пресича тъмната улица, тананикайки си някаква мелодия.
– Хей, Енрике. Quien еstа ahi?[140] – Гласът на Алекс заглъхва, когато приближава до входа
на авто сервиза. Поглежда ме презрително. – Изгуби ли се, или колата ти се повреди?
– Нито едното от двете – отвръщам.
– Про сиш лакомства и заплашваш с пако ст в моята част на града?
– Не.
– Всичко свърши, тujer. Ме оуеs?[141] Защо продължаваш да се вреш в живота ми и ми
мътиш главата? Освен това, не трябваше ли да си на бала по случай Хелоуин с някакво
колежанче?
– Разкарах го. Може ли да поговорим?
– Слушай, затънал съм до гуша в работа. Защо си дошла? И къде е Енрике?
– Той, ъ, тръгна си – пелтеча нервно. – Май го изплаших.
– Ти? Едва ли.
– Показах му как съм облечена под якето.
Веждите на Алекс се стрелват нагоре.
– Пусни ме вътре, преди да съм измръзнала до ко сти. Моля те. – Озъртам се. Сега мракът
ми се струва подканващ и кръвта ми кипва във вените. Загръщам се по-плътно с якето, цялата
съм настръхнала. Треперя.
Той въздъхва, отдръпва се да вляза и заключва вратата. Слава богу, в средата на
помещението има калорифер. Заставам пред него и разтривам ръцете си.
– Слушай, истината е, че се радвам, че си тук. Но ние не скъсахме ли?
 – Искам да ни дам още един шанс. Беше истинско мъчение да се преструвам, че сме само
партньори по химия. Липсваше ми. А аз на теб?
Той ме поглежда скептично. Главата му е наклонена настрани, сякаш не е сигурен, че е чул
правилно.
– Знаеш, че все още съм член на “Кървавите”.
– Зная. Ще приема това, което можеш да ми дадеш, Алекс.
– Никога няма да мога да оправдая очакванията ти.
– А ако ти кажа, че нямам никакви очаквания?
Той поема дълбоко дъх и бавно го изпуска. Виждам, че мисли усилено над думите ми,
защото изражението му става сериозно.
– Ето какво предлагам. Прави ми компания, докато приключа с вечерята. Няма дори да
питам какво имаш… или нямаш… под това яке. Става ли?
Аз се усмихвам неуверено и приглаждам ко сата си.
– Става.
– Не е нужно да го правиш заради мен – изрича той и отдръпва ръката ми. – Ще донеса
одеяло, за да не се изцапаш.
Аз чакам, докато той вади от шкафа чисто светлозелено вълнено одеяло.
Двамата сядаме върху одеялото и Алекс поглежда часовника си.
– Искаш ли малко? – пита и сочи вечерята си.
Може би храната малко ще ме успокои.
– Какво е това?
– Енчилада. Мi’ата прави страхотни енчилади. – Той забучва малко парче на вилицата и
ми го подава. – Ако не си свикнала с толкова люта храна…
– Обичам люто – прекъсвам го и лапвам парчето.
Започвам да дъвча, наслаждавайки се на букета от подправки. Но когато преглъщам,
езикът ми започва да пламти. Вкусът отстъпва на заден план и в момента усещам в устата си
единствено изгарящ огън.
– До ста е люто – успявам да промълвя, докато се опитвам да преглътна.
– Казах ти. – Алекс ми подава чашата, от която пие. – Ето, пийни. Млякото обикновено
много помага, но имам само вода.
Грабвам чашата. Течно стта охлажда езика ми, но когато изпивам водата, пламъците
отново избухват.
– Вода… – умолявам аз.
Той напълва друга чаша.
– Ето, пийни още, макар да не мисля, че много ще помогне. Скоро само ще мине.
Вместо да изпия водата, този път про сто пъхам език във водата и го държа там. Ахх….
– Добре ли си?
– Дооле ли иглеетам? – питам.
– С този език, потопен във водата, всъщно ст изглеждаш много еротично. Искаш ли още
една хапка? – предлага той дяволито, като онзи Алекс, когото познавам.
– Ммм, блаооля, нее.
– Езикът ги още ли гори?
Изваждам езика си от водата.
– Имам чувството, че по него тъпчат цяла армия футболисти с бутонките си.
– Леле – засмива се Алекс. – Знаеш ли, чух веднъж, че целувките потушават огъня.
– Това един от евтините ти номера ли е, за да ми подскажеш, че искаш да ме целунеш?
Той се вглежда в очите ми и тъмният му взор приковава моя.
 – Querida, аз винаги искам да те целуна.
– Боя се, че няма да е толкова лесно, Алекс. Искам отговори. Първо отговорите, а по сле
целувките.
– Затова ли дойде тук гола под това яке?
– Кой ти е казал, че отдолу съм гола? – питам и се навеждам по-близо към него.
Алекс о ставя чинията настрани.
Дори устата ми да продължава да гори, аз почти не забелязвам. Време е да взема нещата в
свои ръце.
– Хайде да поиграем на една игра, Алекс. Аз я наричам “Задай въпро с, по сле се съблечи”.
Всеки път когато ти задаваш въпро с, трябва да свалиш една дреха. Всеки път когато аз
задавам въпро с, аз трябва да сваля една.
– Струва ми се, че аз мога да задам седем въпро са, querida. Ти колко можеш?
– Сваляй нещо, Алекс. Вече зададе първия си въпро с.
Той кимва в знак на съгласие и изритва едната си обувка.
– Защо не започна с тениската? – интересувам се аз.
– Предполагам, о съзнаваш, че зададе въпро с. Мисля, че е твой ред да…
– Не съм задала въпро с – настоявам.
– Ти ме попита защо не започнах с тениската – ухилва се той.
Пулсът ми се ускорява. Аз смъквам поличката си на мажоретка, но без да отгръщам
дългото яке.
– Сега са четири.
Той се опитва да изглежда равнодушен, но в очите му се чете глад, какъвто съм виждала и
преди. И онази глупава усмивка е изчезнала напълно, докато облизва устните си.
– Ужасно ми се пуши. Жалко, че отново ги отказах. Четири ли каза?
– Това прозвуча подозрително като въпро с, Алекс.
Той клати глава.
– Не, умнице, не беше въпро с. Макар че беше добър опит, не мога да отрека. Хм, да видим.
Каква е истинската причина да дойдеш тук?
– Защото исках да ти покажа колко много те обичам – отговарям.
Алекс примигва няколко пъти, но не показва други емоции. Този път изхлузва тениската
през главата. Захвърля я настрани, разголвайки бронзовата си мускулеста гръд.
Аз се накланям още по-близо към него, надявайки се да го изкуша и да го накарам да
изгуби самообладание.
– Искаш ли да отидеш в колеж? Истината.
Той се колебае.
– Да. Ако животът ми беше различен.
Аз изритвам единия сандал.
– Правила ли си секс с Колин?
– Не.
Той сваля дясната си обувка, без да откъсва очи от моите.
– А ти правил ли си секс с Кармен? – питам.
Той отново се колебае.
– Не искаш да чуеш това.
– Напротив, искам. Искам да зная всичко. С колко момичета си бил, кое е момичето, с
което си спал за първи път…
Алекс потрива тила си, сякаш има някакъв стегнат възел, който се опитва да разхлаби.
– Това са много въпро си. Замълчава нерешително. – Кармен и аз… ами, хм, правили сме
секс. По следният път беше през април, когато разбрах, че спи с всички наоколо. Преди Кармен
всичко бе като в мъгла. Това беше една година, когато на всеки няколко седмици се срещах с
различно момиче. С повечето съм спал. Беше някаква лудо ст.
– Винаги ли си използвал предпазни средства?
– Да.
– Ще ми разкажеш ли за първия път?
– Първият ми път беше с Исабел.
– Исабел Авила? – слисвам се аз.
Той кима.
– Не е каквото мислиш. Случи се през лятото, преди първата година в гимназията. И
двамата искахме да се отървем от девствено стта и да открием за какво е цялата тази
шумотевица около секса. Беше пълен провал. Аз се пипках непохватно и не знаех какво да
правя, а тя се смя през повечето време. И двамата се съгласихме, че да го правиш с приятел,
когото смяташ почти за роднина, е възможно най-лошата идея. Добре, разказах ти всичко. А
сега, ако обичаш, свали това глупаво яке.
– Не още, тисhacho[142] Ако си спал с толкова много жени, откъде да съм сигурна, че не си
пипнал някоя болест? Изследвал ли си се?
– В клиниката, когато ми слагаха скоби на раната на рамото, ми направиха изследвания.
Повярвай ми, чист съм.
– Аз също. Само в случай че се питаш. – Събувам и другия сандал, доволна, че той не ме
накара да се почувствам глупаво, нито се заяде, задето му зададох повече от един въпро с. –
Твой ред е.
– Някога мислила ли си да се любиш с мен?
Събува чорапа си още преди да отговоря на въпро са му.
52.
Алекс

– Да – отговаря тя. – А ти някога мислил ли си да се любиш с мен?

Лежа буден през повечето нощи и фантазирам как спя до нея… как я любя.
– Точно сега, типеса, да те любя, е единствената ми мисъл. – Поглеждам часовника си.
Трябва скоро да тръгвам. Наркодилърите не ги е грижа за личния ти живот. Не мога да
закъснея, но желая Бритни до полуда. – Следва якето ти. Сигурна ли си, че искаш да
продължим?
Събувам другия си чорап. Остават ми само джинсите и слипът.
– Да, искам да продължим. – Тя се усмихва широко, красивите ѝ розови устни блестят на
светлината. – Угаси светлината, преди… преди да сваля якето.
Гася лампите и наблюдавам как тя се изправя върху одеялото и разкопчава якето с
треперещи пръсти. Аз съм в транс, о собено когато тя се взира в мен с тези ясни и чисти очи,
сияещи от желание.
Тя разтваря бавно якето, а аз продължавам да я гледам като омагьо сан. Бритни пристъпва
към мен, по сле се спъва в едната захвърлена обувка.
Аз я улавям, по сле я полагам внимателно върху мекото одеяло и се отпускам до нея.
– Благодаря, че ме хвана – проронва тя задъхано.
Аз отмятам кичур ко са от лицето ѝ и се надвесвам над нея. Когато тя обвива ръце около
шията ми, единственото, което искам, е да закрилям това момиче до края на дните си.
Разтварям краищата на якето ѝ леко се отдръпвам. Пред жадния ми взор се открива розов
дантелен сутиен. И нищо друго.
– Сото ип angel[143] – шептя.
– Нашата игра свърши ли? – пита тя нервно.
– Определено свърши, querida. Защото това, което следва, не е игра.
Изящните ѝ пръсти със съвършен маникюр са върху гърдите ми. Дали усеща ударите на
сърцето ми под дланта си?
– Донесох предпазни средства – казва тя.
Ако знаех… ако имах някаква представа, че днес ще е “нощта”… щях да се подготвя.
Предполагам, че дълбоко в сърцето си никога не съм вярвал, че мога да бъда с Бритни. Тя
бърка в джоба на якето и десетина презерватива се изсипват върху одеялото.
– Цяла нощ ли смяташ да го правим?
Засрамена, тя закрива лицето си с длани.
– Про сто грабнах една купчина.
Отмествам ръцете ѝ и доко свам челото ѝ със своето.
– Шегувам се. Не се срамувай от мен.
Докато о свобождавам нежно раменете ѝ от якето, зная, че тази вечер няма да искам да я
о ставя. Иска ми се да бъдем заедно през цялата нощ. Но желанията се сбъдват само в
приказките.
– Ти няма ли… няма ли да свалиш джинсите си? – пита тя.
– Скоро. – Как копнея да не бързам, как жадувам гази нощ никога да не свършва. Все едно
да си в рая и да знаеш, че следващата спирка ще е адът. Бавно обсипвам с целувки шията и
раменете ѝ.
 – Аз съм девствена, Алекс. Ако нещо сгреша?
– Тук няма грешки. Това не е тест в час на го спожа Питърсън. Сега сме само ти и аз.
Останалият свят не съществува, става ли?
– Става – отвръща тя тихо. Очите ѝ блестят. Плаче ли?
– Аз не те заслужавам. Знаеш го, нали, qиеrida!
– Кога ще разбереш, че ти си от добрите момчета? – Когато не отговарям, тя притегля
главата ми към своята. – Тази вечер моето тяло ти принадлежи, Алекс – шепне в устните ми. –
Искаш ли го?
– Го споди, да! – Докато се целуваме, аз свалям джинсите и слипа и я прегръщам диво,
опивайки се от топлината на тялото ѝ до моето. – Страх ли те е? – мълвя в ухото ѝ, когато тя
е готова и аз съм готов и повече не мога да чакам.
– Малко, но ти имам доверие.
– Отпусни се, рrеciosа.
– Опитвам се.
– Няма да се получи, ако не се отпуснеш. – Аз се отдръпвам за миг и се пресягам за
презерватив. Ръцете ми треперят. – Сигурна ли си за това?
– Да, да, сигурна съм. Обичам те, Алекс – казва тя. – Обичам те – повтаря, този път почти
отчаяно.
Аз о ставям думите ѝ да пропият в тялото ми и сдържам възбудата си, не искам да ѝ
причиня болка. Кого лъжа? Първият път момичетата ги боли, колкото и внимателно да е
момчето.
Искам да ѝ кажа какво изпитвам, да ѝ призная, че за мен тя се е превърнала в центъра на
Вселената. Но не мога. Думите не идват.
– Про сто го направи – казва тя, доловила колебанието ми.
И аз го правя, но когато тя поема о стро дъх, искам единствено да отнема болката ѝ.
Тя подсмърква и изтрива сълзата, търкулнала се по бузата ѝ. Силата на емоциите ѝ ме срива.
За пръв път, откакто видях татко да лежи мъртъв пред мен, от окото ми се отронва самотна
сълза.
Тя обхваща лицето ми в шепи и изтрива сълзата с целувка.
– Всичко е наред, Алекс.
Но не е. Аз искам да бъде съвършено. Защото може би никога повече няма да имам друг
шанс и тя трябва да знае колко хубаво може да бъде.
От този миг нататък за мен същества единствено Бритни и аз отчаяното се опитвам да
направя тази нощ незабравима за нея. След като всичко свършва, аз я привличам към себе си.
Тя се сгушва до гърдите ми, а аз милвам ко сата ѝ и двамата искаме да о станем колкото може
по-дълго в нашия малък свят.
Не мога да повярвам, че тя ми се отдаде. Би трябвало да се чувствам победител. Вместо
това те siento ипа mierdа[144]
Ще бъде невъзможно да защитавам Бритни до края на дните ѝ от всички други мъже,
които ще искат да са близо до нея, да я видят така, както я видях аз. Да я доко сват, както я
доко свах аз. Човече, никога не искам да я пускам.
Но е прекалено късно. Повече нямам време за губене. В крайна сметка тя не ми
принадлежи завинаги и аз не мога да се преструвам, че е моя.
– Добре ли си? – питам.
– Добре съм. Повече от добре.
– Аз наистина трябва да вървя – казвам и поглеждам към електронния часовник, килнат
върху една количка за инструменти.
 Бритни отпуска брадичка върху гърдите ми.
– Сега ще напуснеш “Кървавите”, нали?
Тялото ми се сковава.
– Не – изричам с изтерзан глас.
По дяволите, защо трябваше да ме пита за това?
– Сега всичко е различно, Алекс. Ние се любихме.
– Това, което направихме, беше невероятно и прекрасно. Но не променя нищо.
Тя става, събира дрехите си и започва да се облича в ъгъла.
– Значи, аз съм про сто поредната, която да прибавиш към дългия списък с момичета, с
които си спал?
– Не го казвай.
– Защо не? Вярно е, нали?
– Не.
– Тогава ми го докажи, Алекс.
– Не мога. – Как ми се иска да ѝ кажа нещо друго. Тя трябва да знае, че винаги ще бъде
така – отново и отново ще се налага да си тръгвам от нея заради делата на “Кървавите”. Това
бяло момиче, което обича с цялото си сърце и душа, е като наркотик, към който се
пристрастяваш. – Съжалявам – изричам, след като нахлузвам джинсите си. Какво друго мога
да кажа?
Тя отвръща очи и се отправя като робот към изхода на гаража.
Когато чувам свистенето на гуми, защитните ми инстинкти се задействат. Колата, която
идва срещу нас, е… маздата RХ 7 на Лъки.
Това не е добре.
– Качвай се в колата си – нареждам.
Но е твърде късно. Маздата RХ 7 на Лъки, натоварена с група момчета от “Кървавите”
спира със стържещ звук точно пред нас.
– No 1о риеdо сrееr, ganastе lа ариеstа![145] – крещи Лъки през прозореца.
Аз се опитвам да закрия Бритни с тялото си, но няма смисъл. Ясно е като бял ден, че могат
да видят сексапилните ѝ голи крака, надничащи изпод дългото яке.
– Какво казва той? – пита тя.
Едва устоявам на желанието да сваля джинсите си и да ѝ ги дам. Ако разбере за баса, ще
си помисли, че само заради това съм спал с нея. Трябва да я отведа час по-скоро от тук.
– Нищо. Дрънка глупо сти – отвръщам. – Влизай в колата. Защото, ако не го направиш, ще
те вкарам насила вътре.
Чувам как се отваря вратата на колата на Лъки в мига, в който Бритни отваря своята.
– Не се сърди на Пако – изрича тя, по сле се плъзва на шофьорската седалка.
За какво говори тя?
– Потегляй – нареждам отново, няма време да я питам какво иска да каже. – По-късно ще
поговорим.
Тя потегля с пълна скоро ст.
– Мамка му, човече – псува Лъки, докато изпраща с възхитен поглед отдалечаващото се
беемве. – Трябваше да разбера дали Енрике не ме поднася. Ти наистина чука Бритни Елис,
нали? Записа ли го на видео?
Отговорът ми е як юмрук в корема на Лъки. Той се свлича на колене. Възсядам
мотоциклета си и паля мотора. Когато виждам тойотата на Енрике, спирам до колата му.
– Виж, Алехо – подхваща Енрике през спуснатия прозорец. – Lо suentо тисhо…[146]
– Напускам – прекъсвам го, преди да му хвърля ключовете от авто сервиза, и отпрашвам.
 Докато карам към къщи, мисля единствено за Бритни и колко много означава тя за мен.
И реално стта се стоварва отгоре ми.
Няма да участвам в нарко сделката.
Сега разбирам всичките онези романтични филми, в които двама се влюбват, по сле се
разделят и накрая всичко свършва щастливо, и те са заедно до края на дните си, на които
толкова се присмивах. Защото сега аз съм сантименталният глупак, готов да рискува всичко за
едно момиче. Еstоу епатоradо… Влюбен съм.
По дяволите “Кървавите”. Мога да защитя семейството си и да о стана верен на себе си.
Бритни беше права. Животът ми е прекалено ценен, за да го захвърля заради нарко сделка.
Истината е, че искам да по стъпя в колеж и да по стигна нещо стойно стно в живота.
Аз не съм като баща ми. Моят баща беше слаб човек, избрал лесния път. Аз ще премина
през изпитанието, на което ще ме подложат “Кървавите”, за да напусна, ще забравя за риска. И
ако оживея, ще се върна при Бритни като свободен мъж. Lo jurо!
Аз не съм наркодилър. Като се отказвам, подлагам динена кора на Хектор, но аз съм в
бандата, за да защитя съседите и семейството си, а не за да търгувам с наркотици. Откога
наркобизнесът се превърна необходимо ст?
Откакто ме спряха ченгетата, сякаш ме помете лавина. Арестуваха ме, а Хектор плати
гаранцията. След като започнах да задавам въпро си на другите ИГ за нощта, в която умря
татко, видях Хектор и мама да спорят ожесточено. По сле тя имаше синини. И след това
Хектор не ме о стави на мира, докато не се съглася за нарко сделката.
Пако се опита да ме предупреди, беше убеден, че има нещо гнило. Dios, нима истината
през цялото време е била пред очите ми? Един човек може да ми каже истината за нощта,
когато умря татко.
Нахлувам у дома и откривам mi’ ата в стаята ѝ.
– Ти знаеш кой е убил рара.
– Алехандро, недей.
– Бил е някой от “Кървавите”, нали? Онази вечер, на сватбата, двамата с Хектор говорехте
за това. Той знае кой е убиецът. Ти също знаеш.
Очите ѝ се наливат със сълзи.
– Предупреждавам те, Алехандро. Не го прави.
– Кой беше? – питам, без да обръщам внимание на молбата ѝ.
Тя отвръща поглед от мен.
– Кажи ми! – крещя с цяло гърло.
Думите ми я карат да потръпне.
Толкова дълго исках про сто да я о свободя от болката и никога не ми хрумна да я попитам
какво знае за убийството на баща ми. Или може би не съм искал да зная, защото съм се боял
от истината. Повече не мога да заравям глава в пясъка.
Когато притиска ръка към устата си, дишането ѝ е плитко и накъсано.
– Хектор… беше Хектор. – Докато се опитвам да о смисля чутото, ужас, шок и страх се
разпро стират по тялото ми като опустошителен огън. Мама се взира в мен с печални очи. – Аз
само исках да предпазя теб и братята ти. Това е всичко. Твоят рара искаше да излезе от
“Кървавите” и затова го убиха. Хектор искаше ти да заемеш мястото му. Той ме заплаши,
Алехандро, и каза, че ако не се присъединиш към тях, цялото ни семейство ще свърши като
баща ти…
Повече не мога да слушам. Хектор ми е устроил капан, за да ме арестуват и да съм му
задължен. И той е нагласил нарко сделката, подмамвайки ме, че това е крачка нагоре в
йерархията, а всъщно ст е било само крачка в неговия капан. Навярно е подозирал, че някой ще
пропее и ще каже истината, при това скоро. Бързам към скрина в нашата спалня, докато
усилено мисля какво трябва да направя – да се изправя лице в лице с убиеца на моя баща.
Пистолетът е изчезнал.
– Да си ровил в чекмеджето ми? – ръмжа срещу Карло с, който седи на дивана в дневната,
и го сграбчвам за яката.
– Не, Алекс – отвръща Карло с. – Сrеете![147] Пако беше тук по-рано и отиде в стаята ти,
но каза, че само иска да вземе едно от якетата ти.
Пако е взел пистолета. Трябваше да се до сетя. Но откъде Пако ще знае, че аз няма да съм у
дома, за да го сгащя?
Бритни.
Тази вечер Бритни нарочно ме е забавила. Тя ми каза да не се сърдя на Пако. Двамата са се
опитали да ме предпазят, защото аз съм твърде глупав и страхлив, за да отстоявам себе си и
да се изправя срещу фактите, които ще ми избодат очите.
В ушите ми отекват по следните думи на Бритни, докато се качва в колата. Не се сърди на
Пако.
Бързам към стаята на тi’ ата.
– Ако тази вечер не се върна, ще вземеш Карло с и Луис и ще заминете за Мексико – казвам
ѝ.
– Но, Алехандро…
Присядам в края на леглото.
– Мата, Карло с и Луис са в опасно ст. Спаси ги от моята съдба. Моля те.
– Алекс, не говори така. Баща ти говореше така.
“Аз съм същият като рара – искам да ѝ кажа – и направих същите грешки. Но няма да
позволя това да се случи с братята ми.”
– Обещай ми. Трябва да го чуя от устата ти. Говоря напълно сериозно.
Сълзите потичат по лицето ѝ. Тя ме целува по бузата и силно ме прегръща.
– Обещавам… обещавам.
Скачам върху “Хулио” и се обаждам на някого, на когото никога не ми е хрумвало, че мога
да се обадя за съвет – Гари Франкел. Той настоява да направя нещо, което никога не съм
помислял, че ще сторя: да се обадя на ченгетата и да им съобщя какво става.
53.
Бритни

Вече от пет минути седя в колата на алеята за коли пред дома на Сиера. Още не мога да
повярвам, че с Алекс го направихме. Ни най-малко не съжалявам за случилото се, но още не
мога да повярвам.
Тази вечер долових отчаяние у Алекс, сякаш искаше да ми докаже нещо чрез действията
си, а не чрез думите. Бясна съм на себе си заради прекалената си емоционално ст, но нищо не
мога да направя, Сълзите ми се лееха от радо ст, щастие и любов. А когато видях една сълза да
се отронва от окото му, аз я изтрих с целувка… Исках да я запазя вечно, защото за пръв път
Алекс ми позволи да го видя такъв. Алекс не плаче; той не позволява на емоциите да вземат
връх над него.
Тази вечер го промени, независимо дали той иска да го признае, или не.
Аз също се промених.
Влизам в къщата на Сиера. Сиера седи на дивана в дневната. Майка ми и баща ми седят
срещу нея.
– Това подозрително прилича на вмешателство – казвам им.
– Не е вмешателство, Брит – отвръща Сиера, – а разговор.
– За какво?
– Не е ли очевидно? – заговаря баща ми. – Ти не живееш у дома.
Стоя пред родителите ми и се питам как стигнахме дотук. Майка ми е облечена в черен
ко стюм от сако и панталон, а ко сата ѝ е прибрана в стегнат кок, сякаш е на погребение. Татко
е в джинси и суитшърт, а очите му са зачервени. Виждам, че не е спал цяла нощ. А може би и
мама, но тя умее умело да го прикрива. Слага си капки в очите.
– Повече не мога да играя ролята на идеалната дъщеря. Аз не съм съвършена – заявявам
спокойно и безстрастно. – Можете ли да го приемете?
Татко смръщва вежди, сякаш се опитва да запази самообладание.
– Ние не искаме да си съвършена. Патриша, кажи ѝ какво чувстваш.
Мама клати глава, като че ли не може да проумее защо правя от мухата слон.
– Брит, това продължи до статъчно дълго. Престани да се цупиш, да се бунтуваш и да се
държиш като егоистка. Двамата с баща ти не искаме да си идеална дъщеря. Искаме
единствено това, което е най-доброто за теб, това е.
– Защото Шели, колкото и да се опитва, никога няма да може да оправдае очакванията ви?
– Не намесвай Шели в това – отсича татко. – Не е честно.
– Защо не? Всичко това е заради Шели. – Чувствам се победена, колкото и да се старая да
го обясня, никога няма да намеря правилните думи. Отпускам се в едно от меките плюшени
кресла срещу тях. – Само за сведение, не съм избягала от къщи. Про сто живея в дома на най-
добрата ми приятелка.
Мама бръсва невидима прашинка от единия крачол на панталона си.
– Слава богу, че я има Сиера. Тя ежедневно ни о сведомяваше какво става с теб.
Стрелвам с поглед най-добрата ми приятелка, която продължава да седи в ъгъла и да
наблюдава мелодрамата на семейство Елис. Сиера вдига виновно ръце, докато се отправя към
вратата, на която току-що се позвъни, за да даде бонбони и лакомства на закъснелите деца,
все обикалящи къщите за Хелоуин.
 Мама стои с изпънат гръб на ръба на дивана.
– Какво трябва да направим, за да се върнеш у дома?
Искам толкова много от родителите ми, навярно много повече, отколкото са спо собни да
ми дадат.
– Не зная.
Татко слага ръка на челото си, сякаш има главоболие.
– Толкова ли е лошо у дома?
– Да. Е, не е лошо. Но е напрегнато. Мамо, ти ме стресираш. И, татко, ненавиждам, когато
идваш и излизаш от
къщи, като че ли си на хотел. Всички ние сме като непознати, които живеят под един
покрив. Обичам и двама ви, но не желая винаги да бъда “най-добрата”. Искам про сто да бъда
себе си. Искам да съм свободна сама да вземам решения и да се уча от грешките си, без
напрежение и страх, без чувство на вина, нито да се тревожа, че не съм оправдала надеждите
ви. – Преглъщам напиращите сълзи. – Не искам да ви разочаровам. Зная, че Шели не може да
бъде като мен. Толкова съжалявам… моля ви не я отпращайте далеч от дома заради мен.
Татко коленичи до мен.
– Няма за какво да съжаляваш, Брит. Ние не я отпращаме заради теб. Ти не си виновна за
болестта на Шели. Никой не е виновен.
Мама продължава да седи неподвижно и да мълчи. Взира се в стената, сякаш е в транс.
– Аз съм виновна – отронва тя.
Двамата с татко се извръщаме към нея, защото това са по следните думи, които сме
очаквали да излязат от устата ѝ.
– Патриша? – казва татко, опитвайки се да привлече вниманието ѝ.
– Мамо, за какво говориш? – изумявам се аз.
Тя гледа право пред себе си.
– През всички тези години обвинявах себе си.
– Патриша, вината не е твоя.
– Когато Шели се роди, аз я водих на детска ясла – произнася мама с тих глас, като че ли
говори на себе си. – Признавам, че завиждах на другите майки, които имаха нормални деца,
които можеха сами да държат главите си изправени и да хващат разни неща. През повечето
време ме гледаха съжалително. Ненавиждах това. Започнах да си внушавам, че ако ѝ давам
повече плодове и зеленчуци, ако прави специални упражнения… винях себе си за състоянието
ѝ, при все че баща ти винаги е твърдял, че аз не съм виновна. – Поглежда ме и се усмихва
печално. – Тогава се роди ти. Моята русоко са, синеока принцеса.
– Мамо, аз не съм принцеса и Шели не се нуждае от ничие съжаление. Аз няма винаги да се
срещам с момчета, които ти одобряваш, няма винаги да се обличам така, както ти искаш, и
определено няма да се държа по начин, който ти желаеш. Шели също няма да живее според
очакванията ти.
– Зная.
– Някога ще се примириш ли с това?
– Вероятно не.
– Ти си толкова критична. О, боже, бих направила всичко, за да престанеш да ме
обвиняваш за всяко нещо, което се обърка, колкото и да е незначително. Обичай ме такава,
каквато съм. Обичай Шели такава, каквато се е родила. Престани да се фиксираш само върху
дребните неприятно сти, защото животът е дяволски кратък.
– Искаш да не съм загрижена, защото реши да излизаш с гангстер?
– Да. Не. Не зная. Ако не се страхувах, че ще ме о съдиш, щях да споделя с теб. Ако можеше
да го опознаете… той е много повече от това, което хората виждат отвън. Ако искате да се
крия и да лъжа, за да бъда с него, ще го правя.
– Той е гангстер – повтаря мама сухо.
– Казва се Алекс.
– Това, че знаем името му, не променя факта, че членува в банда, Бритни – изтъква татко.
– Не, не го променя. Но е крачка в правилната по сока. Как предпочитате: да съм откровена
с вас или да лъжа и да се крия?
Говорихме цял час, докато мама се съгласи да опита да не ме следи за всичко и да не ме
контролира по стоянно. А татко се съгласи два пъти в седмицата да се прибира у дома преди
шест часа.
Аз се съгласих да доведа Алекс вкъщи, за да се запознаят с него. И да им казвам къде
отивам и с кого. Те не обещаха да одобряват или харесват всяко момче, с което излизам, но
поне положихме някакво начало. Искам да се опитам да поправя нещата, защото да събереш
разпръснатите парчета е много по-добре, отколкото да ги о ставиш разпилени.
54.
Алекс

Нарко сделката трябваше да се състои тук, в природния резерват “Бас Удс”.

Паркингът и районът наоколо тънеха в мрак и само сребристата лунна светлина
о светяваше пътя ми. Мястото е пусто, с изключение на синия седан с включени фарове.
Навлизам по-навътре в гората и забелязвам тъмна фигура, лежаща на земята.
Хуквам натам, преизпълнен с ужас. Когато приближавам познавам якето си. Все едно
отстрани виждам собствената си смърт.
Коленича на земята и бавно преобръщам тялото.
Пако.
– О, мамка му! – крещя аз, когато усещам по ръцете си топлата лепкава кръв.
Очите на Пако са замъглени, но той повдига бавно ръка и сграбчва моята.
– Издъних се.
Слагам главата на Пако на коленете си.
– Казах ти да престанеш да се бъркаш в живота ми. Не умирай в ръцете ми, моля те, не
умирай в ръцете ми. – Задавям се. – По дяволите, целият си в кръв.
Яркочервена струйка тече от устата му.
– Страх ме е – шепне той, сетне потръпва от болка.
– Не ме о ставяй. Дръж се и всичко ще бъде наред. – Притискам здраво Пако към гърдите
си; зная, че току-що го излъгах. Моят най-добър приятел умираше. И нищо не можеше да се
направи. Чувствам болката му като своя.
– Я виж ти, какво имаме тук: един, който се преструва на Алекс, и неговото другарче –
истинския Алекс. Колко подходящо за нощта на Хелоуин, нали?
Извръщам се при звука на гласа на Хектор.
– Жалко, че не разбрах, че стрелям в Нако – продължава той. – Човече, двамата изглеждате
толкова различни на дневна светлина. Май ще трябва да по сетя очния си лекар.
Той насочва към мен дулото на пистолета.
Не съм изплашен. Изпълнен съм с яро ст. Искам отговори.
– Защо направи това?
– Ако искаш да знаеш, баща ти е виновен. Той искаше да излезе от “Кървавите”. Но изход
няма, Алекс. Той беше наистина най-добрият, твоят раdrе. Точно преди да умре, се опита да
напусне. Онази по следна сделка беше неговото изпитание, Алекс. Сделката на бащата и сина.
Ако двамата оживеехте, той щеше да спечели и да бъде свободен. – Мъжът се смее.
Крякащият смях отеква в ушите ми. – Тъпият кучи син нямаше никакъв шанс. Ти прекалено
много приличаш на своя старец. Мислех, че мога да те обуча да заемеш мястото му като
велик търговец на дрога и оръжие. Но, не, ти наистина си като твоя старец. Малодушен,
страхливец… ип rajadо.
Поглеждам към Пако. Той почти не диша, въздухът едва излиза от дробовете му. Докато го
гледам, потънал в кръв, разрастващото се червено петно върху гърдите му ми напомня за моя
рара. Но този път не съм на шест години. Всичко е кристално ясно.
За една напрегната секунда моят поглед среща погледа на Пако.
– “Кървавите латино си” предадоха и двама ни, човече – са по следните думи на Пако,
преди очите му да се изцъклят и тялото му да се отпусне в ръцете ми.
 – Остави го на земята вече! Той е мъртъв, Алекс. Също като твоя старец. Изправи се и ме
погледни в очите! – крещи Хектор и размахва пистолета като луд.
Аз нежно полагам безжизненото тяло на Пако върху земята и се изправям, готов за битка.
– Сложи ръце на главата си, за да ги виждам. Знаеш ли, когато убих твоя еl viejо, ти плака
като ехсиinсlе, като бебе, Алекс. Плака в прегръдките ми, в прегръдките на убиеца на баща си.
Каква ирония, нали?
Бях само на шест. Ако знаех, че е бил Хектор, никога нямаше да вляза в “Кървавите”.
– Защо го направи, Хектор?
– Момче, ти никога няма да се научиш, нали? Виждаш ли, mi рара мислеше, че си по-добър
от мен. Но аз му показах, нали? Той се хвалеше, че южната част на Феърфийлд е по-добро
място, тъй като гимназията е в богаташката част. Твърдеше, че във Феърфийлд няма банди. Аз
промених това, Алекс. Насъсках моите момчета и подчиних целия район. Или си с мен, или
губиш всичко. Това, моето момче, ме прави еl jefе[148].
– Това те прави безумец.
– Безумец. Гений. Едно и също. – Хектор ме бута е пистолета. – А сега, на колене. Мисля, че
мястото е идеално да умреш. Тук, в гората, като животно. Искаш ли да умреш като животно,
Алекс?
– Ти си животно, нещастнико. Можеш поне да ме гледаш в очите, докато ме убиваш,
както направи с моя баща.
Когато Хектор пристъпва към мен, най-по сле имам шанс. Сграбчвам китката му и го
събарям на земята.
Хектор ругае и бързо скача на крака, пистолетът все още е в ръката му. Възползвам се от
краткотрайното му объркване и го изритвам отстрани. Хектор се завърта и ме удря по главата
с дръжката на пистолета. Падам на колене, проклинайки съдбата, задето не съм непобедим.
Мислите за mi рара и Пако ми дават сили да се бия, въпреки замаяната глава и замъгленото
зрение. Отлично разбирам, че Хектор се опитва да се прицели по-добре в мен.
Успявам отново да го ритна и залитайки, се изправям на крака. Глокът на Хектор е насочен
право към гърдите ми.
– Тук е полицията на Арлингтън Хейтс! Хвърлете оръжието и вдигнете високо ръцете във
въздуха, за да ги виждаме!
През дърветата и мъглата пред очите ми едва съзирам синьо-червените светлини в
далечината.
Вдигам ръце.
– Хвърли го, Хектор. Играта свърши.
Хектор държи здраво пистолета, насочен към гърдите ми
– Хвърли оръжието! – крещят полицаите. – Веднага!
Очите на Хектор са обезумели. Усещам яро стта му през няколкото метра, които ни делят.
Зная, че ще го направи. Еs ип саbrоп[149]. Ще дръпне спусъка.
– Грешиш, Алекс – казва той. – Играта току-що започна. Всичко се случва много бързо. Аз
пристъпвам надясно, когато изстрелите прозвучават.
Бум. Бум. Бум.
Докато се олюлявам назад, зная, че съм улучен. Куршумът прогаря кожата ми, сякаш някой
я е полял със со с “Табаско” По сле всичко потъва в мрак.
55.
Бритни

В пет сутринта ме събужда звънът на мобилния ми телефон. Исабел е, навярно иска съвет
за Пако.
– Знаеш ли колко е часът? – мърморя, когато вдигам телефона.
– Той е мъртъв, Бритни. Отиде си.
– Кой? – питам обезумяло.
– Пако. И… не зная дали трябваше да ти се обаждам, но ти все едно ще узнаеш, че Алекс
също е бил там и…
Пръстите ми стискат телефона.
– Къде е Алекс? Моля те, кажи ми, че е добре. Умолявам те, Иса. Моля те.
– Бил е про стрелян.
За секунда чакам да чуя ужасяващите думи. Той е мъртъв. Но тя не ги изрича.
– Той е в хирургията в болницата “Лейкшор”.
Още преди да е довършила изречението, аз трескаво смъквам пижамата и навличам
някакви дрехи. Грабвам ключовете и хуквам към вратата, стискайки телефона, докато Исабел
ми съобщава подробно стите.
Нарко сделката се е провалила, случило се е нещо ужасно и Пако и Хектор са мъртви. Алекс
е бил про стрелян и в момента го оперират. Това е всичко, което Исабел знае.
– О, боже, о, боже, о, боже – повтарям като развалена плоча, докато се но ся с бясна
скоро ст с колата към болницата, след като затворих телефона. След миналата вечер бях
сигурна. Че Алекс ще избере мен и ще се откаже от нарко сделката. Той може и да е предал
нашата любов, но аз не мога да го направя.
Разтърсвам се от силни ридания. Пако ме увери вчера, че ще се по старае да направи всичко
по силите му Алекс да не участва в сделката, но… о, го споди. Пако е отишъл вместо Алекс и
сега е мъртъв. Бедният мил Пако.
Опитвам се да пропъдя от съзнанието си всички картини на издъхващия Алекс в
операционната. Част от мен ще умре с него.
Питам на регистратурата къде трябва да чакам за новини за състоянието на Алекс.
Служителката ме моли да произнеса името буква по буква, по сле го пише на клавиатурата.
Звукът ме подлудява. Тя се пипка толкова дълго, че едва се сдържам да не я сграбча за
раменете и да я разтърся, за да работи по-бързо.
Жената ме поглежда любопитно.
– Роднина ли сте?
– Да.
– По-точно?
– Сестра.
Тя клати недоверчиво глава, сетне свива рамене.
– Алехандро Фуентес е докаран с огнестрелна рана.
– Той ще се оправи, нали? – избухвам аз в сълзи.
Жената отново заудря по клавишите.
– Изглежда, цяла сутрин е в операционната, госпожице Фуентес. Чакалнята е направо по
коридора, оранжевото помещение. Лекарят ще ви информира за състоянието на вашия брат
веднага след като операцията приключи.
Пръстите ми стискат до болка ръба на плота пред гишето.
– Благодаря.
Влизам в чакалнята и застивам при вида на майката на Алекс и двамата му братя, свити
върху оранжевите болнични столове в ъгъла. Майка му първа вдига глава. Очите ѝ са
зачервени и подпухнали, а сълзите се стичат по лицето ѝ.
Ръката ми се стрелва към устата, но не мога да сподавя хлипането си; нямам сили да се
сдържа. Сълзите ми рукват и през пелената им виждам как го спожа Фуентес разтваря ръце,
Разтърсвана от емоции, аз се хвърлям в обятията ѝ.

***

Ръката му помръдва.
Вдигам глава от болничното легло на Алекс. Седях до него през цялата нощ в очакване да
се събуди. Майка му и братята му също не са се отделяли от него.
Лекарят каза, че ще минат часове, преди да дойде в съзнание.
Намокрям книжна кърпа в болничната мивка и я слагам върху челото на Алекс. Правя го
през цялата нощ, докато той се поти и мята в неспокоен сън.
Клепачите му потрепват. Виждам, че се бори с успокоителните, опитвайки се да отвори
очи.
– Къде съм?
Гласът му е хрипкав и едва доловим.
– В болницата – отвръща майка му и се навежда над него.
– Бил си про стрелян – обажда се Карло с с измъчен глас.
Веждите на Алекс се смръщват объркано.
– Пако… – проронва с пресекващ глас.
– Не мисли сега за това – проговарям аз, опитвайки се да сдържа емоциите си, но без
о собен успех.
Трябва да бъда силна заради него и няма да го разочаровам.
Струва ми се, че се опитва да до стигне ръката ми, но лицето му се сгърчва от болка и той
се отдръпва. Трябва да му кажа толкова много, думите ме задушават. Как ми се иска да имам
ден “Започни отначало” и да променя миналото. Иска ми се да можех да спася Пако и Алекс
от съдбата им.
Когато ме поглежда, очите му все още са замъглени от упойката.
– Защо си тук? – пита отмаляло.
Наблюдавам как майка му го милва по ръката, опитвайки се да го успокои.
– Бритни беше тук през цялата нощ, Алекс. Тя много се тревожи за теб.
– Оставете ме да говоря с нея. Насаме – казва той тихо.
Братята и майка му излизат от стаята.
Когато о ставяме сами, той се сгърчва от болка, докато се опитва да се намести в леглото.
По сле ме поглежда сурово.
– Искам да си тръгнеш.
– Не го искаш наистина – възразявам и се протягам към ръката му. Не може да го мисли
сериозно.
Той отдръпва ръката си, сякаш доко сването ми го е опарило.
– Напротив, искам.
 – Алекс, ние ще се справим с това. Аз те обичам.
Той извръща глава и забива поглед в пода. Преглъща и се прокашля.
– Аз те чуках заради един бас, Бритни – произнася тихо, ала думите са ясни и отчетливи. –
Това не означаваше нищо за мен. Ти не означаваш нищо за мен.
Отстъпвам крачка назад, докато жестоките думи прониква г в съзнанието ми.
– Не – прошепвам.
– Ти и аз… беше про сто игра. Обзаложих се с Лъки на неговата мазда RХ 7, че мога да те
чукам преди Деня на благодарно стта.
Когато Алекс нарича това, което се случи между нас, “чукане”, аз се свивам. Ако го бе
нарекъл секс, щеше да о стави горчив вкус в устата ми. Но думата “чукане” кара стомаха ми
да се преобърне. Ръцете ми са отпуснати безволно покрай тялото. Искам да го накарам да
вземе думите си обратно.
– Лъжеш.
Той вдига поглед от пода и го вперва право в очите ми. О, го споди. Очите му са лишени
от емоции. Две ледени о стриета, които режат като думите му.
– Ти наистина си много жалка, ако мислиш, че между нас е имало нещо истинско.
Тръсвам силно глава.
– Не ми причинявай болка, Алекс. Не и ти. Не и сега. – Устните ми треперят, докато
произнасят безмълвно: – Моля те. – Когато той не отговаря, аз отстъпвам още една крачка
назад, почти се препъвам, докато мисля за себе си, за истинската аз, която само Алекс
познава. – Аз ти вярвах – отронвам с немощен шепот.
– Грешката е била твоя, не моя.
Доко сва лявото си рамо и потреперва от болка тъкмо когато група негови приятели
нахлуват през вратата. Те изразяват симпатия и съчувствие, докато аз стоя като замръзнала в
ъгъла, незабелязана от никого.
– Всичко ли е било само заради един бас? – извисявам глас, за да надвикам врявата.
Шест или приблизително толкова души вперват смаяни погледи в мен. Дори Алекс.
Исабел пристъпва към мен, но аз вдигам ръка, за да я спра.
– Вярно ли е? Наистина ли Алекс се е хванал на бас, че ще преспи с мен? – питам, защото
разумът ми отказва да приеме убийствените думи на Алекс.
Това не може да е истина.
Всички погледи се насочват към него, но очите на Алекс са приковани в мен.
– Кажете ѝ – нарежда той.
Едно момче, на име Сам, вдига глава.
– Ами, ъ, да. Той спечели маздата RХ 7 на Лъки.
Пристъпвам заднешком към вратата на стаята, опитвайки се да държа главата си високо
изправена. Върху лицето на Алекс е застинало студено, жестоко изражение.
Гърлото ми се сива болезнено, докато произнасям:
– Поздравления, Алекс. Ти спечели. Надявам се твоята нова кола да ти харесва.
Докато сграбчвам пипнешком дръжката на вратата, за да изляза, стоманеното изражение на
Алекс се заменя с облекчение. Излизам спокойно от стаята. Когато вече съм в коридора, чувам
Исабел да излиза след мен, но аз побягвам от нея, от болницата и Алекс. За съжаление, не мога
да избягам от сърцето си. То гори от болка в гърдите ми. И аз зная, че никога вече няма да
бъда същата.
56.
Алекс

Вече седмица съм в болницата. Мразя медсестрите, лекарите, иглите, изследванията… и

о собено болничното облекло. Мисля, че колкото по-дълго стоя тук, толкова по-
раздразнителен ставам. Добре де, може би не биваше да ругая сестрата, която ми извади
катетъра. Но жизнерадо стното ѝ поведение ме взриви.
Не желая да виждам никого. Не желая да говоря с никого. Колкото по-малко хора има в
живота ми, толкова по-добре. Отблъснах Бритни, обидих я жестоко и това почти ме уби. Но
нямах избор. Колкото е по-близо до мен, толкова повече животът ѝ е застрашен. Няма да
позволя това, което се случи с Пако, да се случи с момичето, което…
Спри да мислиш за нея, казвам си.
Хората, които обичам, умират – толкова е про сто. Първо татко. Сега Пако. Бях глупак да
мисля, че мога да имам всичко.
На вратата се чука и аз крещя:
– Махайте се!
Чукането става по-настоятелно.
– Мамка му, о ставете ме на мира!
Когато вратата се отваря, хвърлям една чаша по нея. Чашата не удря болничен служител, а
попада право в гърдите на го спожа П.
– О, мамка му. Не и вие – ръмжа аз.
Го спожа П. Има нови очила с рамки, украсени с изкуствени камъни.
– Това не е точно по срещането, което очаквах, Алекс – казва тя. – И все още мога да те
накажа за непристоен език, нали знаеш.
Обръщам се настрани, за да не я гледам.
– Дошли сте тук, за да ми връчите листче за наказание? Защото, ако е така, забравете. Аз
няма да се върна в училище. Благодаря за по сещението. Извинете, че се налага толкова скоро
да си тръгнете.
– Няма да си тръгна, докато не ме изслушаш.
О, само това не. Всичко друго, но не и да слушам нейната лекция. Натискам звънеца, за да
извикам сестрата.
– С какво можем да ти помогнем Алекс? – разнася се глас по високоговорителя.
– Изтезават ме.
– Моля?
Го спожа П. се приближава към мен и взема микрофона от ръката ми.
– Той се шегува. Извинете, че ви обезпокоихме. – Тя по ставя микрофона върху стойката на
нощното шкафче до леглото, като нарочно я отмества, за да не мога да я стигна. – Тук не ти
ли дават “щастливи хапчета”?
– Аз не искам да бъда щастлив.
Го спожа П. се навежда напред, правите кичури на бретона ѝ падат върху горната рамка на
очилата.
– Алекс, много ми е мъчно за това, което се случи с Пако. Той не беше мой ученик, но съм
чувала колко близки сте били двамата.
Взирам се през прозореца, за да отбягна погледа ѝ. Не искам да говоря за Пако. Не искам да
говоря за нищо.
– Защо дойдохте тук?
Чувам шумолене, докато тя вади нещо от чантата си.
– Донесох ти няколко задания, за да не изо ставаш от съучениците си, докато се върнеш.
– Няма да се върна. Вече ви казах, напускам училище. Това не би трябвало да ви изненадва,
го спожо П. Аз съм член на банда, забравихте ли?
Тя заобикаля леглото, за да я виждам.
– Явно съм се излъгала за теб. Бях готова да се обзаложа, че ти ще разчупиш стереотипа.
– Да, ами това може би е било, преди да застрелят най-добрия ми приятел. Знаете ли, на
негово място трябваше да съм аз. – Втренчвам се в учебника по химия в ръката ѝ. Той ми
напомня за това, което е било, и това, което никога няма да бъде. – Той не трябваше да умре,
по дяволите! Аз трябваше да умра! – крещя.
Го спожа П. Не трепва.
– Но не умря. Да не би да мислиш, че правиш услуга на Пако, като напускаш училище и се
отказваш? Приеми го като подарък, който той ти е направил, Алекс, а не като проклятие. Пако
няма да се върне. Но ти можеш. – Го спожа П. Оставя учебника по химия върху перваза на
прозореца. – Толкова много мои ученици са загинали, колкото дори не съм си представяла, че
е възможно. Моят съпруг настоява да напусна “Феърфийлд” и да преподавам в някое училище
без бандити, които живеят само за да умрат или да свършат като наркодилъри.
Тя сяда на края на леглото и свежда поглед към ръцете си.
– Аз о ставам във “Феърфийлд” с надеждата, че мога да променя нещо, да бъда пример за
подражание. Доктор Агире вярва, че можем да изградим мо ст над пропастта, аз също. Ако
съумея да променя живота само на един от учениците си, мога…
– Да промените света? – подсказвам.
– Може би…
– Не можете. Животът е такъв, какъвто е.
Тя вдига към мен поглед, изпълнен с вяра. Явно няма намерение да се предава.
– О, Алекс. Ти си толкова силен. Животът е такъв, какъвто сам го направиш. Ако смяташ,
че не можеш да промениш света, тогава върви и следвай пътя, който други са проправили
вместо теб. Но винаги съществуват и други пътища, които можеш да избереш, само че са по-
труднопроходими. Да се промени светът, не е лесно, но аз ще продължа да опитвам. А ти?
– Не.
– Това е твое право. Аз въпреки всичко ще продължа да опитвам. – Тя млъква, по сле
додава: – Искаш ли да знаеш как се справя твоята партньорка по химия?
Аз тръсвам глава.
– Не. Не ме е грижа.
Думите почти засядат в гърлото ми.
Тя въздъхва разочаровано, отива до перваза на прозореца и взема учебника по химия.
– Да го взема ли със себе си, или да го о ставя тук?
Не отговарям.
Тя о ставя отново учебника върху перваза и се отправя към вратата.
– Съжалявам, че не избрах биология вместо химия – казвам, когато тя отваря вратата, за да
излезе.
– Не, не съжаляваш – смигва ми го спожа П. – И само за сведение, доктор Агире ще дойде
да те по сети по-късно днес. Съветвам те да не го замеряш с разни предмети, когато прекрачи
прага на стаята ти.
 ***

Когато след две седмици ме изписват от болницата, мама ни отвежда в Мексико. След
месец вече имам работа като камериер в хотел в Сан Мигел де Алиенде, недалеч от дома на
семейството ми. Хотелът е приятен, с бели стени и колони пред входа. Често се налага да се
изявявам като преводач, защото английският ми е по-добър, отколкото на повечето
служители. Когато излизам с приятели след работа, те се опитват да ме свато сват с
мексикански момичета. Момичетата са красиви, секси и определено знаят как да прелъстят
всеки мъж. Проблемът е, че не бяха Бритни.
Трябваше да си я избия от главата. При това бързо.
Опитах. Веднъж едно американско момиче, отседнало в хотела, ме заведе през нощта в
стаята си. Отначало мислех, че ако спя с друго русоко со момиче, ще залича онази единствена
нощ с Бритни. Но тъкмо да го направя и изведнъж се сковах.
Тогава о съзнах, че след Бритни не мога да бъда с никое друго момиче.
И не беше заради лицето на Бритни, нито заради усмивката ѝ, нито дори заради очите ѝ.
Заради цялата тази прекрасна външно ст о станалият свят я смята за краста, но именно онова,
което е дълбоко вътре в нея, я прави различна и неустоима. Това е нежно стта, с която
избърсваше лицето на сестра си, сериозното ѝ отношение към химията, начинът, по който ми
показваше любовта си, макар да знаеше какъв съм и какво бях. Аз бях готов да участвам в
нарко сделка, нещо, срещу което Бритни беше твърдо против, но тя пак продължи да ме
обича.
Затова сега, три месеца по-късно след стрелбата, аз отново съм във Феърфийлд, за да се
изправя срещу това, което го спожа П. Би нарекла най-големия ми страх.
Енрике седи за бюрото си в авто сервиза и клати глава. Двамата си поговорихме за онази
нощ на Хелоуин и аз му про стих, задето е казал на Лъки, че съм бил с Бритни.
Енрике изпуска дълга и тежка въздишка, след като му съобщавам какво смятам да направя.
– Може да умреш – казва той и ме гледа в очите.
Кимам.
– Зная.
– И аз няма да мога да ти помогна. Никой от приятелите ти в “Кървавите” няма да може.
Размисли, Алекс. Върни се в Мексико и се радвай на о статъка от живота си.
Аз вече съм направил своя избор и няма връщане назад.
– Няма да бъда страхливец. Трябва да го направя. Трябва да напусна “Кървавите”.
– Заради нея?
– Да. – И заради моя рара. Заради Пако. Заради самия мен и моето семейство.
– И каква е ползата да напуснеш “Кървавите”, ако умреш? – пита Енрике. – Влизането ти в
бандата ще се окаже детска игра в сравнение с това. Те дори задължават и ИГ да участват.
Вместо отговор му подавам листче с един телефонен номер.
– Ако нещо се случи с мен, обади се на този тип. Той е единственият ми приятел, който не
е свързан с това.
Не е свързан с “Кървавите” или с Бритни.

***

Когато същата нощ влизам в склада, той е пълен с хора. Които ме смятат за предател. Тази
вечер ме нарекоха и с други по-силни думи. Преди час казах на Чу, който бе заел мястото на
Хектор начело на бандата, че искам да изляза – да скъсам начисто с “Кървавите латино си”.
Има само една малка пречка… за да го направя, трябва да преживея тяхното наказание – 360
издевателства.
Чу, жесток и суров, излиза напред с бандана с цветовете на “Кървавите латино си”.
Приятелят ми Педро стои отзад, извърнал очи. Хавиер и Лъки също са там, очите им блестят
от възбуда. Хавиер е откачен кучи син, а Лъки про сто е озлобен, задето спечелих баса,
въпреки че така и не отидох да си прибера печалбата. И двамата ще се насладят на
възможно стта да ме пребият до смърт, когато не мога да се защитя.
Енрике, моят братовчед, стои в дъното, облегнат на стената. Той трябва да участва в това
изпитание, за да помогне да ми счупят колкото може повече ко сти, преди да изгубя съзнание.
Лоялно стта и обвързано стта означават всичко за КЛ. Ако си нелоялен и не изпълняваш
задълженията си… в техните очи все едно си враг. Което е по-лошо, защото си бил един от
тях. Ако Енрике се опита да ме защити, с него е свършено.
Аз стоя гордо изправен, докато Чу завързва очите ми с банданата. Мога да го направя. Ако
накрая мога да бъда с Бритни, мъките си заслужават. Дори няма да мисля за другия възможен
изход.
След като ръцете ми са завързани отзад, ме водят до кола, бутат ме грубо на задната
седалка, а двамина от бандата сядат от двете ми страни. Нямам представа къде отиваме. Сега,
когато начело е Чу, всичко може да се очаква.
Бележка. Така и не написах бележка. Ами ако умра и Бритни никога не узнае какво
наистина изпитвам към нея? Може би все пак така е по-добре. Тя ще може по-лесно да
продължи живота си, ако ме мисли за мръсник, който я е предал, без да му мигне окото, без да
се обръща назад. Четиресет и пет минути по-късно колата свива от пътя. Разбирам го по
скърцането на чакъла под гумите. Може би ако зная къде се намирам, случващото се ще
изглежда по-малко зловещо, но по дяволите, нищо не виждам. Не съм нервен. По-скоро съм
развълнуван да разбера дали аз ще съм от малцината оцелели щастливци. И дори и да оживея,
дали някой ще ме намери? Или ще умра в самота в някой обор, склад или изо ставена сграда?
Може би няма да ме пребият. Може би ще ме качат на покрива на сградата и ще ме блъснат от
там. Sе асаbo.[150]
Не, на Чу това няма да му хареса. Той обича да чува писъците и молбите на силните
корави мъжаги, повалени на колене.
Няма да му до ставя това удоволствие.
Извеждат ме от колата. Съдейки по хрущенето на чакъла и камъните под краката ми, сме
насред пущинака. Чувам още коли да паркират, още хора да ни следват. В далечината мучи
крава.
Предупредително мучене? Истината е, че искам да го направя. Ако ни прекъснат, това
само ще отложи неизбежното. Аз съм тук по своя воля. Готов съм. Нека най-по сле да започва.
Чудя се дали ще завържат ръцете ми и ще ме провесят от някое дърво с главата надолу, за
да се люлея като боксова круша. О, човече, мразя неизвестно стта. Еstоу реrdidо.[151]
– Стой тук – нареждат ми.
Като че ли мога да отида някъде.
Някой приближава към мен. Чувам как чакълът про скърцва при всяка негова стъпка.
– Ти си позор за това братство, Алехандро. Ние закриляхме теб и семейството ти, а ти
реши да ни обърнеш гръб. Така ли е?
Как ми се иска да съм в роман на Джон Гришъм. Неговите герои, изглежда, по стоянно са
на една крачка от смъртта, но винаги им хрумва блестящ план за спасение. Обикновено
включва секретна информация, която ще съсипе лошия, и ако добрият герой умре, лошият ще
бъде погубен до края на дните си. За съжаление, истинският живот не може да бъде завързан с
малка красива панделка.
– Хектор бе този, който предаде “Кървавите” – отвръщам. – Еl traidor[152]
Отговорът на това, че наричам Хектор предател, е силен юмрук в челюстта. Мамка му, не
бях подготвен, защото не виждам нищо през тази шибана превръзка. Опитвам се да не трепна.
– Ясни ли са ти по следствията от излизането ти от “Кървавите”?
Раздвижвам челюстта си напред и назад.
– Да.
Чувам хрущене на камъни, когато кръгът от хора се затваря. Този път аз съм мишената.
Възцарява се злокобна тишина. Никой не се смее; никой не издава нито звук. Някои от
момчетата, които ме обкръжават, са били мои приятели, откакто се помня. Също като Енрике,
те водят вътрешна борба със себе си. Не ги обвинявам. Щастливците са тези, които не са били
избрани за днешната битка.
Без предупреждение, върху лицето ми започват да се сипят юмруци. С все сили се опитвам
да се задържа прав, о собено след като зная, че предстоят още удари. Едно е да се биеш,
когато знаеш, че има вероятно ст да победиш, и съвсем друго, когато знаеш, че нямаш
никакъв шанс.
Нещо о стро прорязва гърба ми.
По сле ме удрят в ребрата.
Всеки удар е по горната част на тялото ми – не о става нито един сантиметър недоко снат.
Разрез тук, юмрук там. Няколко пъти се олюлявам, но ме изправят и в мен се забива поредният
жесток удар.
На гърба си имам дълбока рана, която гори, сякаш пламъци лижат кожата ми. Различавам
ударите на Енрике, защото не са толкова безмило стни като другите.
Спомените за Бритни ми помагат да сдържа виковете на болка. Ще бъда силен заради
нея… заради нас. Няма да им позволя да ме пречупят, независимо дали ще живея, или ще умра.
Аз сам го сподар на съдбата си, а не “Кървавите”.
Нямам представа колко време минава. Половин час? Час? Тялото ми отслабва. Едва се
държа прав на крака. Усещам мирис на дим. Дали смятат да ме хвърлят в огън? Банданата все
още е превързана върху очите ми, но това няма значение, защото съм, сигурен, че клепачите
ми са толкова подути, че очите ми са плътно затворени.
Чувствам, че се огъвам и всеки миг ще падна на земята, но се насилвам да о стана прав.
Вероятно вече съм неузнаваем, гореща кръв се стича от раните върху лицето и тялото ми.
Усещам как някой разкъсва тениската ми и тя се разпада на парцали, оголвайки белега от
куршума на Хектор. Един юмрук се забива точно в това място. Болката е непоно сима.
Свличам се на земята, чакълът жули лицето ми.
Вече не съм сигурен, че мога да преживея този ад. Бритни.
Бритни. Бритни. Докато продължавам да повтарям мантрата в главата си, зная, че съм жив.
Бритни. Бритни. Бритни.
Дали миризмата на дим е истинска, или това е мирисът на смъртта?
– Не мислите ли, че му стига? – чувам нечий глас като през гъста пелена.
Отговорът е далечен, но отчетлив.
– Не.
Надигат се възражения. Никой не протестира по време на тези изпитания. Не е позволено.
Какво става? Какво следва? Сигурно е по-лошо от побоя, защото чувам ожесточен спор.
– Дръжте го с лицето надолу – отеква гласът на Чу. – Докато аз съм начело, никой няма да
предаде “Кървавите латино си”. Нека бъде за урок на всеки друг, който се опита да ни
предаде. Тялото на Алекс Фуентес завинаги ще бъде белязано с клеймото на предателя.
Миризмата на изгоряло приближава. Не предполагам какво ще се случи, докато нещо като
горящи въглени не доко сва гърба ми.
Мисля, че съм про стенал. Или изръмжал. Или изкрещял. Вече не зная. Вече нищо не зная. Не
мога да мисля. Мога само да чувствам. Със същия успех можеха про сто да ме хвърлят в
огъня, това мъчение е по-лошо от всичко, което можех да си представя. Миризмата на
изгоряла кожа до стига до ноздрите ми и аз разбирам, че това не са въглени. Копелетата ме
жиго сват. Еl dolor, еl dolor..[153]
Бритни. Бритни. Бритни.
57.
Бритни

Днес е първи април. Не съм виждала Алекс от пет месеца, от онзи ден след престрелката.
Слуховете за Пако и Алекс по степенно заглъхнаха и извънредно дошлите психолози и
социални работници напуснаха училището.
Миналата седмица казах на социалната работничка, че съм спала повече от пет часа, което
беше лъжа. След като Алекс бе про стрелян, имам проблем със съня – винаги се събуждам
по сред нощ, тъй като мозъкът ми не спира да анализира онзи ужасен разговор, състоял се
между мен и Алекс в болницата. Социалната работничка каза, че ще мине дълго време, преди
да се отърся от чувството на предателство.
Проблемът е, че не се чувствам предадена. По-скоро тъжна и пуста, като спукан балон с
изпуснат въздух. След цялото това време, аз все още лягам в леглото и дълго се взирам в
неговите снимки в мобилния ми телефон, направени в онази нощ, когато бяхме в клуб
“Мистик”.
След като го изписаха от болницата, той напусна училище и изчезна. Може и да е излязъл
физически от живота ми, но Алекс винаги ще бъде част от мен. Не мога да го о ставя да си
отиде, дори и да искам.
Единственото хубаво нещо, случило след оттогава, е това, че семейството ми отведе
Шели в Колорадо, за да ѝ покажат дома “Слънчева земя”, и моята сестра наистина го хареса.
Там всеки ден се организират мероприятия, спортуват и дори на всеки три месеца ги
по сещават знаменито сти. Когато Шели чу, че тук идват прочути музиканти и артисти и
изнасят концерти и представления, щеше да падне от инвалидната количка, ако не беше
завързана с предпазния колан.
Беше много тежко да о ставя сестра ми сама да избере своето бъдеще, но го направих. И не
се сринах. Мисълта, че това е неин избор, ме кара да се чувствам много по-добре.
Но сега съм сама. Когато си тръгна, Алекс отнесе със себе си част от сърцето ми. И аз пазя
ревниво всичко, което ми о стана. Стигнах до заключението, че единственият живот, който
ще контролирам занапред, ще е моят. Алекс избра своя път. И реши да го извърви без мен.
В училище избягвам приятелите на Алекс и те също ме отбягват. Всички се преструваме,
че началото на учебната година про сто не го е имало. С изключение на Исабел. Понякога
разговаряме, но е болезнено. Помежду ни съществува мълчаливо разбиране, което ми помага –
зная, че още някой друг преживява същата болка, с която се опитвам да се справя и аз.
Когато през май месец отварям шкафчето си, преди часа по химия, виждам чифт уормъри
за ръце да висят на кукичките вътре. Най-кошмарната нощ в живота ми се завръща и се
стоварва със страшна сила отгоре ми.
Нима Алекс е бил тук? Той ли ги е о ставил в моето шкафче?
Колкото и да искам да го забравя, не мога. Четох, че паметта на златните рибки
продължава пет минути. Завиждам им. Моите спомени за Алекс, моята любов към него ще
продължат, докато съм жива.
Притискам уормърите за ръце към гърдите си и бавно се свличам на колене до шкафчето.
Давам воля на сълзите и тихо ридая. Пфу! Аз съм само жалко човешко подобие, празна
обвивка.
Сиера застава до мен.
 – Брит, какво се е случило?
Нямам сили да се движа. Не мога да се овладея.
– Хайде, стани – казва тя и ме изправя. – Всички гледат.
Дарлин минава покрай нас.
– Ама сериозно, не е ли крайно време да забравиш бившето си гадже, онзи гангстер, който
те заряза? Направо си жалка – изрича тя презрително на до статъчно висок глас, за да е
сигурна, че всички около нас я чуват.
Колин се появява редом с нея. Поглежда ме намръщено.
– Алекс е получил това, което е заслужил – изсъсква.
Независимо дали е правилно, или не, бори се за това, в което вярваш. Ръцете ми вече са
свити в юмруци, когато се нахвърлям отгоре му. Той избягва удара, сграбчва ме за китките и
ги извива зад гърба ми.
Дъг пристъпва напред.
– Пусни я, Колин.
– Не се бъркай, Томпсън.
– Човече, да я унижаваш, задето те изо стави заради друго момче, е низко и подло.
Колин ме бута настрани и запретва ръкави.
Не мога да позволя Дъг да се бие вместо мен.
– Ако искаш да се биеш с него, първо трябва да се справиш с мен – заявявам.
За моя изненада, Исабел застава пред мен.
– А за да се добереш до нея, трябва да минеш през мен.
Сиера пристъпва до Исабел.
– Също и през мен.
Едно мексиканско момче, на име Сам, подбутва Гари Франкел към Исабел.
– Този тип може да счупи ръката ти само с един замах, тъпако. Махай се от погледа ми,
преди да го насъскам срещу теб – заявява Сам.
Гари, облечен с риза в коралов цвят и бял панталон, изръмжава, опитвайки се да изглежда
като печен бандит. Не му се получава.
Колин се озърта наляво и надясно за подкрепа, но напразно.
Аз примигвам невярващо. Може би Вселената преди е била в безпорядък, но сега всичко е
в пълен ред.
– Да вървим, Колин – нарежда Дарлин. – Не се нуждаем от тези жалки неудачници. –
Двамата се отдалечават заедно. Аз почти ги съжалявам. Почти.
– Толкова се гордея с теб, Дъги! – изписква Сиера и се хвърля на врата му. Те тутакси
започват да се целуват, без да ги е грижа кой ги гледа или за училищния правилник за
публична проява на чувствата.
– Обичам те – казва Дъг, след като двамата най-по сле се откъсват един от друг, за да си
поемат глътка въздух.
– Аз също те обичам – гука Сиера в отговор.
– Наемете си стая в хотел! – крещи някой от съучениците ни.
Но те продължават да се целуват, докато от високоговорителите не се разнася мелодията
за началото на следващия час.
Множеството се разпръсва. Аз все още притискам уормърите за ръце към гърдите си.
Исабел коленичи до мен.
– Знаеш ли, аз така и не казах на Пако за чувствата ми към него. Не по смях да рискувам, а
сега е прекалено късно.
– Съжалявам, Иса. Но аз рискувах и изгубих Алекс, може би за теб така дори е по-добре.
 Тя свива рамене и аз разбирам, че се опитва да се стегне, за да не рухне и да не се разплаче
насред гимназията.
– Предполагам, че все някога ще го преживея. Не е много вероятно, но нищо не пречи да
се надявам, нали? – Тя изпъва рамене и се изправя, надянала маската на храбро и силно
момиче. Наблюдавам я, докато влиза в клас, и се питам дали разговаря за това с другите си
приятелки, или споделя само с мен.
– Да вървим – подканва ме Сиера, след като се изтръгва от обятията на Дъг, и ме повлича
към изхода. Аз изтривам очите си с опакото на ръката и сядам на тротоара до колата на Сиера.
Не ми пука, че ще пропусна часа.
– Добре съм, Сиера. Наистина.
– Не, не си добре. Брит, аз съм най-добрата ти приятелка. Ще бъда с теб преди и след
гаджетата ти. Така че, излей си душата. Цялата съм в слух.
– Аз го обичах.
– Каква изненада, Шерлок! Кажи ми нещо, което не зная.
– Той ме използва. Правил е секс с мен, за да спечели един бас. А аз все още го обичам.
Сиера, аз съм наистина жалка.
– Правила си секс и не си ми казала? Искам да кажа, мислех, че това е само слух. Нали се
сещаш, от онези, лъжливите.
Закривам засрамено лице с шепи.
– Шегувам се. Дори не искам да зная. Добре де, искам, но само ако ти имаш желание да ми
разкажеш – уверява ме Сиера. – Забрави за това сега. Виждала съм как Алекс винаги те
гледаше, Брит. Тъкмо заради това се примирих с връзката ви. Няма начин да се е преструвал.
Не зная кой ти е казал за онзи предполагаем бас…
Вдигам глава.
– Той ми каза. И приятелите му потвърдиха. Защо не мога да го забравя?
Сиера клати глава, като че ли прогонва думите, които току-що ѝ казах.
– Да караме поред. – Тя ме хваща за брадичката и ме заставя да я погледна. – Първо, Алекс
имаше чувства към теб, независимо дали е признал, или не. И ти го знаеш, Брит, иначе нямаше
да стискаш тези уормъри за ръце, сякаш са най-ценното нещо на света. Второ, Алекс вече е
извън живота ти, но ти трябва да се стегнеш и да продължиш по своя път, дори и да не е
лесно. Дължиш го на себе си, на неговия малко смешен и шантав приятел Пако, както и на
мен.
– Не мога да спра да мисля, че той нарочно ме отблъсна. Само да можех да поговоря с
него, щях да получа всички отговори.
– Може би и той няма отговори. Затова е заминал. Ако той иска да се откаже от живота и
да обърне гръб на това, което е право пред очите му, така да бъде. Но ти трябва да му
покажеш, че си по-силна от това.
Сиера е права. За пръв път чувствам, че мога да се справя, да издържа и да изкарам до края
на учебната година. Алекс взе част от сърцето ми през онази нощ, когато се любихме, и тя
завинаги ще му принадлежи. Но това не означава, че животът ми трябва да спре. Не мога
вечно да тичам след призраци.
Сега съм по-силна. Или поне се надявам, че съм.

***

Две седмици по-късно аз о ставам по следна в съблекалнята, за да се преоблека за

физическо. Потракването на приближаващи токчета ме заставя да вдигна глава. Кармен
Санчес. Не се паникьо свам, Вместо това стоя с изправени рамене и гледам право към нея.
– Знаеш ли, той се е връщал във Феърфийлд – казва ми тя.
– Зная – отвръщам и си припомням уормърите за ръце, окачени в шкафчето ми. Но си е
тръгнал. Като шепот на вятъра в листата – бил е там и сетне е изчезнал.
Тя изглежда нервна, уязвима.
– Сещаш ли се за онези огромни плюшени играчки, които раздават като награди по време
на карнавал? От тези, които никой не печели, о свен малцината късметлии. Аз никога не съм
печелила такава.
– Да. Аз също никога не съм печелила.
– Алекс беше моята награда. Мразех те, задето ми го отне – признава тя.
Свивам рамене.
– Да, ами спри да ме мразиш. Аз също го изгубих.
– Вече не те мразя – заявява тя. – Преодолях го и вървя напред.
Аз преглъщам и изричам със стегнато гърло:
– Аз също.
Кармен се киска. И тогава, точно преди да излезе от съблекалнята, я чувам да мърмори под
но с:
– Обаче е дяволски сигурно, че Алекс определено не е. Какво би могло да означава това?
Мирисът на август в Колорадо определено се отличава от този в Илинойс. Тръсвам новата
си късо подстригана ко са и дори не си давам труда да пригладя разрошените къдрици, докато
разопаковам кашоните с вещите си в стаята в университетското общежитие.
ПЕТ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО
Бритни

Съквартирантката ми Лекси е от Арканзас. Прилича на малка пако стлива фея, дребничка и

сладка; определено може да мине за една по потомките на Тинкърбел[154]. Кълна се, че до сега
не съм я видяла да се мръщи. Сиера, която по стъпи в университета в Илинойс, няма такъв
късмет със съквартирантката си Дара. Момичето разделило стаята и гардероба на две отделни
части и всеки ден ставало в 5.30 сутринта (дори през уикендите), за да тренира в стаята им.
Сиера е нещастна, но прекарва повечето време в стаята на Дъг, което не е толкова лошо.
– Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас? – пита Лекси, с провлачения си южняшки
акцент. Тя и група първокурснички се събират на купон във вътрешния двор на университета.
– Трябва да довърша разопаковането на багажа, а по сле ще отида да видя сестра ми.
Обещах ѝ, че ще я по сетя веднага след като се настаня.
– Хубаво – кима Лекси, докато вади и пробва различни дрехи, опитвайки се да намери
“идеалния тоалет” за вечерта.
Когато най-сетне е доволна, дооправя ко сата и грима си пред огледалото. Това ми
напомня каква бях някога – момичето, което толкова усилено се стараеше да задоволи
очакванията на околните.
Когато след половин час Лекси излиза, аз присядам на леглото и изваждам мобилния си
телефон. Отварям го и се взирам в снимката, на която сме двамата с Алекс. Ненавиждам се,
задето по стоянно изпитвам желание да я гледам. Толкова пъти се опитвах да се насиля да
изтрия снимките, да изтрия миналото. Но не мога.
Отварям чекмеджето и измъквам банданата на Алекс, изпрана и грижливо сгъната.
Доко свам мекия плат и си припомням, когато Алекс ми я даде. За мен тя не символизира
“Кървавите латино си”. Тя олицетворява Алекс.
Мобилният ми телефон звъни и ме връща в настоящето. Обажда се някой от дома
“Слънчева земя”. Когато отговарям, от другия край на линията чувам женски глас.
– Бритни Елис ли е?
– Да.
– Обажда се Джорджия Джаксън, от дома “Слънчева земя”. Шели е добре, но иска да знае
дали ще дойдете преди, или след вечеря?
Поглеждам часовника си. Четири и половина.
– Кажете ѝ, че след петнайсет минути ще бъда при нея. Вече тръгвам.
След като затварям, прибирам банданата в чекмеджето и пъхам телефона в чантата.
Пътуването с автобус до другия край на града не отнема много време и докато се усетя,
вече преко сявам фоайето на дома “Слънчева земя” на път за рецепцията. Служителката ме
о сведомява къде е сестра ми.
Първо зървам Джорджия Джаксън. Тя беше връзката между мен и Шели, когато на всеки
няколко дни се обаждах да питам как е сестра ми. Сега ме поздравява топло и дружески.
– Къде е Шели? – питам и оглеждам стаята.
– Както обикновено, играе на дама – отвръща Джорджия и сочи към ъгъла. Шели е с гръб
към мен, но аз познавам главата ѝ и инвалидната ѝ количка.
Тя изписква – знак, че току-що е спечелила играта.
Когато приближавам към нея, хвърлям поглед към този, който играе с нея. Тъмната ко са би
трябвало да ми подскаже, че животът ми ще се преобърне из о снови, но в първия миг не мога
да го о съзная. Застивам.
Не може да бъде. Сигурно полудявам или въображението ми се е развихрило до безумие.
Ала когато той се обръща и онези познати черни очи се впиват в моите, реално стта ме
поразява като гръм от ясно небе.
Алекс е тук. На десет крачки от мен. О, го споди, всички чувства, които някога съм имала
към него, ме връхлитат като гигантска вълна. Не зная какво да направя или да кажа. Извръщам
се към Джорджия, питайки се дали тя знае, че Алекс е тук. Един поглед върху радо стното ѝ
лице ми подсказва, че знае.
– Бритни е тук – чувам я да казва на Шели, преди той да се изправи и внимателно да
обърне количката, за да може тя да ме види.
Аз пристъпвам като робот към сестра ми и я притискам в прегръдките си. Когато я пускам,
Алекс стои пред мен, облечен в панталон с цвят каки и синя карирана риза, закопчана до долу.
Аз про сто се взирам в него, а стомахът ми прави странни салта, от които ми се повдига.
Светът наоколо избледнява и аз виждам единствено него.
Най-сетне си възвръщам дар словото.
– ААлекс…? К-какво правиш тук? – пелтеча, почти несвързано.
Той свива рамене.
– Обещах на Шели реванш, нали?
Ние стоим там и се взираме един в друг. Някаква невидима сила не ми позволява да
отместя поглед.
– Изминал си целия път до Колорадо, за да играеш на дама със сестра ми?
– Е, това не е единствената причина. По стъпих в тукашния колеж. Го спожа П. И доктор
Агире ми помогнаха да се дипломирам като частен ученик, след като напуснах “Кървавите”.
Продадох “Хулио”. Работя в студентския съюз и ми отпуснаха заем.
Алекс? В колежа? Дългите ръкави на ризата, закопчани на китките, скриват повечето от
татуировките му на “Кървавите латино си”.
– Напуснал си? Помня, че ти ми каза, че напускането е много опасно, Алекс. Каза, че
хората, които се опитват да си тръгнат, умират.
– И аз едва не умрях. Ако не беше Гари Франкел, навярно нямаше да успея…
– Гари Франкел? – Симпатичният умник от гимназията? За пръв път се вглеждам по-
внимателно в лицето на Алекс и забелязвам нов белег над окото му и още няколко дълбоки и
страховити до ухото и по врата. – О, боже! К-какво са ти сторили?
Той улавя ръката ми и я слага върху гърдите си. Очите му са дълбоки и тъмни, като тогава
на паркинга, когато за пръв път го забелязах през първия ден на по следната учебна година.
– Отне ми дълго време да проумея, че трябва да сложа в ред живота си. Решенията, които
взех. Бандата. Да бъда пребит почти до смърт и жиго сан като говедо, е нищо в сравнение с
това, да те загубя. Ако можех да взема назад всяка дума, която изрекох тогава в болницата,
щях да го направя. Мислех, че ако те отблъсна, ще те предпазя от това, което се случи с Пако
и баща ми. – Вдига глава и впива поглед в мен. – Никога повече няма да те отблъсна, Бритни.
Никога. Кълна се.
Пребит? Жиго сан? Призлява ми, а сълзите се стичат по страните ми.
– Шшт. – Той ме притиска към гърдите си, а ръцете му галят гърба ми. – Всичко е наред. Аз
съм добре – мълви той отново и отново със задавен глас.
Толкова е хубаво да го усещам. Толкова е прекрасно да съм с него.
Той опира челото си о моето.
– Трябва да знаеш нещо. Приех онзи бас, защото дълбоко в душата си знаех, че ако се
забъркам емоционално, това ще ме убие. И почти се случи. Ти си единственото момиче, което
ме е накарало да рискувам всичко в името на до стойно бъдеще. – Той се изправя и прави
крачка назад, за да ме погледне в очите. – Толкова съжалявам. Миjеr, кажи ми какво искаш и аз
ще ти го дам. Ако ще те направи щастлива това, да не ме видиш никога през о статъка от
живота си, само кажи една дума. Но ако все още ме искаш, аз ще сторя всичко по силите си, за
да бъда това… – Той сочи към дрехите си. – Как да ти докажа, че съм се променил?
– Аз също се промених – казвам му. – Вече не съм момичето, което бях преди. И извинявай,
но тези дрехи… това не си ти.
– Нали това искаш.
– Грешиш, Алекс. Аз искам теб. Не фалшив образ. Определено те предпочитам в джинси и
тениски, защото това е истинският Алекс.
Той свежда очи към одеянието си и се смее.
– Права си. – Поглежда отново към мен. – Някога каза, че ме обичаш. Още ли е така?
Сестра ми наблюдава с интерес нашия разговор. Тя ми се усмихва топло, което ми дава
сили да му кажа истината.
– Никога не съм спирала да те обичам. Дори когато отчаяно се опитвах да те забравя, не
можах.
Той въздъхва бавно и дълбоко и разтрива чело от облекчение. Очите му блестят,
преливащи от емоции. Усещам, че моите отново се наливат със сълзи, и сграбчвам ризата му в
юмрука си.
– Не искам по стоянно да се караме, Алекс. Срещите ни трябва да са забавни. Любовта
трябва да до ставя радо ст. – Притеглям го към себе си. Искам да почувствам устните му върху
моите. – Н-някога ще бъде ли тя радо ст за нас?
Устните ни почти се доко сват, преди да се отдръпне от мен, но тогава той…
О. Боже. Мой.
Алекс се отпуска на едно коляно, държи ръцете ми в своите, а сърцето ми пропуска
няколко удара.
– Бритни Елис, ще ти докажа, че аз съм момчето, в което ти повярва преди няколко
месеца, и ще стана успелият мъж, какъвто мечтаеш да бъда. Планът ми е да те помоля да се
омъжиш за мен в деня на дипломирането ни. – Той накланя глава и продължава с по-игрив
тон: – И ти гарантирам, че животът ни ще е изпълнен с радо ст и забавления, е, навярно няма
да се размине без някоя и друга караница, защото ти си страстна татасitа… но отсега очаквам
с нетърпение нашите одобрявания. Може би един ден дори ще можем да се върнем във
Феърфийлд и да помогнем да се превърне в мястото, за което е мечтаел моят баща. Ти, аз и
Шели. И всички други от семейство Фуентес, които искат да бъдат част от живота ни. Ще
бъдем едно голямо, щуро мексиканско семейство. Какво мислиш? Миjer, ти владееш душата
ми.
Не мога да сдържа усмивката си, докато избърсвам една самотна сълза от бузата си.
Как да не съм луда от любов по това момче? Времето, прекарано далеч от него, не бе
променило нищо. Не мога да не му дам втори шанс. Обратното би означавало да се откажа от
собственото си щастие.
Време е да рискувам и отново да се доверя.
– Шели, мислиш ли, че тя ще ме приеме обратно? – пита я Алекс, а ко сата му е опасно
близо до пръстите ѝ.
Но тя не сграбчва грубо някой кичур… само го потупва нежно по главата. Усещам как
сълзите ми се търкалят на воля по страните ми.
– Да! – крещи Шели с мила, глупава усмивка.
 Изглежда по-щастлива и спокойна, откогато и да било преди. Двамата ми най-обични хора
са тук, с мен; какво повече бих могла да желая?
– Каква специално ст се записа? – питам аз.
Алекс ме дарява с една от неустоимите си усмивки.
– Химия. А ти?
– Химия. – Обвивам ръце около врата му. – Целуни ме, за да проверим дали все още го
имаме. Защото ти си моето сърце, моята душа и всичко о станало помежду им.
Устните му най-сетне завладяват моите в най-страстната целувка на света.
Леле. Слънчевата система най-по сле е в пълен порядък и аз получих своя ден “Започни
отначало”, при това дори без да съм го искала.
Епилог
ДВАЙСЕТ И ТРИ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Го спожа Питърсън затваря вратата на класната стая.

– Добър ден и добре дошли в часа по химия в по следния клас от гимназията. – Тя отива
до бюрото си, обляга се на ръба и отваря дневника. – Виждам, че вече сте си избрали места,
но тъй като това е моят клас, предпочитам да разпределям учениците си… по азбучен ред.
Раздават се разочаровани пъшкания, същият звук, който я по среща през първия учебен ден
на занятията във “Феърфийлд” вече трийсет години.
– Мери Алкот, ти ще седнеш на първата маса. Твоят партньор е Андрю Карсън.
Го спожа Питърсън продължава по списъка и учениците неохотно се настаняват на новите
си места до партньорите си по химия.
– Пако Фуентес – казва го спожа Питърсън и сочи масата зад Мери.
Привлекателен младеж с бледо сините очи на майка си и смолисточерната ко са на баща си
заема определеното му място.
Го спожа Питърсън го поглежда над очилата, кацнали на но са ѝ.
– Го сподин Фуентес, не си мислете, че този предмет ще е много лесен за вас само защото
родителите ви са имали късмет и са разработили лекарство за забавяне на процеса на развитие
на болестта на Алцхаймер. Баща ви така и не завърши моя клас и се провали на един от
тестовете, макар да имам чувството, че вашата майка бе тази, която трябваше да има двойка.
Но това само означава, че ще очаквам още повече от вас.
– Si, Sепоrа[155].
Го спожа Питърсън поглежда в тетрадката си.
– Джулиана Галахър, моля, заемете своето място до го сподин Фуентес.
Го спожа Питърсън забелязва, че Джулиана се изчервява, докато сяда на стола си, а Пако
дръзко се ухилва. Може би след трийсет години преподаване, всичко е започнало да се
променя, но тя не възнамеряваше да рискува.
– И още нещо: тези, които обичат да се забъркват в неприятно сти, трябва да знаят, че се
придържам към политика на нулева толерантно ст…
БЛАГОДАРНОСТИ

Дължа благодарно ст на изключително много хора за помощта им при написването на гази
книга. Първо трябва да изкажа едно голямо “Благодаря” на др Олимпия Гонсалес и нейните
студенти в университета “Лой ола” – Едуар до Санчес, Хесус Агуире и Карло с Зунига, които
отделиха безброй часове, за да ми помогнат да придам на тази книга неповторимата
атмо сфера на латиноамериканската и мексиканската култура. Поемам пълната отговорно ст за
всички грешки, които съм допуснала, защото вината е изцяло моя, но се надявам да се
гордеете с мен.
Благо словена съм с приятелка като Карън Харис, която ежедневно ме подкрепяше,
персонално и професионално. Още от началото на кариерата ми Мерилин Брант ме
насърчаваше и крепеше безкрайно, затова съм ѝ безкрайно благодарна за приятелството. Без
тези две дами днес нямаше да бъда таза, която съм. Другите приятели и приятелски
семейства, допринесли много за кариерата ми и за тази книга, са Алесия Холидей, Рут
Кауфман, Ерика Даноу-Хасан. Сара Даниел, Ерика О’Рурке, Марта Уайтхед, Лиза Ланг, Шенън
Грийленд, Ейми Кандидат, Деби Фейджър, Мариан Ту, Ренди Сак, Уенди Кусман, Лиан Фрийд,
Роберта Кайзер и разбира се, Дилън Харис (както Хесус и Карло с), които ме научиха на сленга
на тийнейджърите – майките ви имат о снование да се гордеят с вас.
Голямо признание заслужава моят агент Кристин Нелсън, както и моят редактор Емили
Истън, които искаха ис по-малко от мен тази книга да бъде издадена.
Фран, Саманта и Брет преживяваха всички трудно сти заедно с мен, затова искам да знаят,
че са били моето вдъхновение. Както и на сестра ми Тамара, която ме научи никога да не се
предавам.
Скъпата ми приятелка Нанси Мартинес по свети живота си на хората със специални нужди.
Искам да ѝ благодаря за времето, което ми позволи да прекарам с нейните питомци. За тях се
грижат прекрасно и те са щастливи по своему.
Моите блог по сестрими в сайта www.booksboybuzz.com са група писателки, пишещи на
младежки теми. За мен е чест
да съм една от тях. Вие, дами, сте толкова весели и забавни. Благодарни съм на
Асоциацията на американските автори на любовни романи и о собено на секциите “Чикаго
север” и “Ветровитият град”.
Благодаря на Сю Хенеган от чикагската полиция не само защото е офицер от полицията и
е по светила живота си в служба на хората, но и защото от нея научих много за бандите, и
по стоянно ме предизвикваше, докато пишех тази книга.
И накрая искам да благодаря на феновете си. Те са най-хубавото за един автор и аз никога
не се уморявам да чета писмата и имейлите, които ми изпращат. Искам да благодаря на някои
от тях, които реално ми помогнаха – Лекси, която е модератор на моята дискусионна група от
фенове, и на Сюзън и Даяна, които са олицетворение на понятието “суперфенове”.
Обичам да получавам отзиви от читателите си. Не забравяйте да по сетите моя уебсайт
www.simoneelkeles.com!

*КРАЙ*
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
1
Мама (исп.). – Б. пр.
2
Момичета (исп.). – Б. Пр.
3
Задник, гадняр (исп.). – Б. Пр.
4
Майка ми (исп.). – Б. Пр.
5
Уста (исп.). – Б. пр.
6
Яйца (исп.). – Б. Пр.
7
Тънки питки от царевично или пшенично брашно, без мая, едно от националните ястия в
Мексико. – Б, пр.
8
Мексиканец (исп.). – Б. пр
9
Затваряй си устата (исп.). – Б. Пр.
10
Моля. – Б. пр.
11
Обидно прозвище на нелегалните мексикански емигранти, проникващи в САЩ чрез
преплуване нощем на реката Рио Гранде (исп.) – Б. Пр.
12
Друго обидно прозвище на мексиканците или латиноамериканците, тъй като фасулът е
една от о сновните им храни. – Б. пр.
13
Бандит, гангстер (исп.). – Б. Пр.
14
Цици (исп.) – Б. Пр.
15
Кучка (исп.) – Б. Пр.
16
Мюзикъл, по ставен за пръв път през 1971 г. в Чикаго. – Б. пр.
17
Разбра ли ме? (исп.) – Б. Пр.
18
Да, разбрах (исп.) – Б. Пр.
19
Обръщение между мексиканци и кубинци, като „пич“ или „копеле” (исп.). – Б. пр.
20
Псувня, означаваща нещо като “майната ти, кучи син” (исп.). – Б. Пр
21
Млъквай, муцуно (исп.). - Б. пр.
22
Да, го спожо (исп.). – Б. Пр.
23
Съвършенство (исп). – Б. Пр.
24
Женски род от „гринго“ , обидно обръщение към англичанин или американец от
латиноамериканец (исп.). - Б. пр.
25
Хм (исп.). – Б. Пр.
26
Моите приятели (исп.). – Б. пр.
27
Мексиканец (исп.). – Б. пр.
28
Много готино секси мексиканско момиче. (исп.). - Б. пр.
29
Дявол (исп.). - Б. пр.
30
Жено (исп.). - Б. пр.
31
Момиче (исп.). - Б. пр.
32
Буквално, лайна, боклуци“, в случая „тъпотии“ (исп.). - Б. пр.
33
Наред ли си, добре ли си (исп.). - Б. пр.
34
Да (исп.). – Б. Пр.
35
Обикновено 1/8 от килограм кокаин. – Б. Пр.
36
Човек (исп.) – Б. Пр.
37
Нищо (исп.). – Б. пр.
38
Про ститутка, курва, уличница, кучка. – Б. Пр.
39
Пич (исп.). – Б. пр.
40
Твоята къща (исп.). – Б. пр.
41
Много пари (исп.). – Б. Пр.
42
Луд, откачен (исп.). – Б. Пр.
43
Приятел (исп.) - Б. пр.
44
Красива мексиканка (исп.). - Б. пр.
45
Майната му! (Исп.) – Б. Пр.
46
Сандвич от тортиля с печено месо, пикантна свинска наденица, боб, сирене, гуакамоле и
други подправки. – Б. Пр.
47
Лайна (исп.). – Б. Пр.
48
Топките (исп.). – Б. Пр.
49
Глупак, идиот, тъпанар (исп.). – Б. Пр.
50
Съкратено от companero (исп.) – Б. Пр.
51
Не я закачай (исп.). – Б. пр.
52
Защо не? (Исп.) – Б. пр.
53
Кучка (исп.). – Б. Пр.
54
Няма проблем! – Б. Пр.
55
Полицията (исп.). – Б. Пр.
56
Курва, про ститутка, кучка (исп.). – Б. Пр.
57
Марихуана – Б. Пр.
58
Млъквай! (Исп.) – Б. Пр.
59
Къс, нисък, джудже (Исп.) – Б. Пр.
60
Копеле, заболя ме! (Исп.) – Б. Пр.
61
Възбуден, получавам ерекция (исп.). - Б. пр.
62
Слава богу. – Б. Пр.
63
Глупак, тъпанар, кретен, идиот (исп.). – Б. Пр.
64
Чикагски отбор по бейзбол. – Б. Пр.
65
Началната и крайната база. - Б. пр.
66
Всяка игра има 9 ининга. Част от играта, в която единият отбор напада, а другият се
защитава. – Б. Пр.
67
На английски МILF – “мамче, което бих изчукал”. – Б. Пр.
68
Мамка му, по дяволите (исп.). - Б. пр.
69
Кой е? (Исп.) – Б. Пр.
70
Да о стави съобщение (исп.). – Б. Пр.
71
Какво не е наред, пич? (Исп.) - Б. пр.
72
Говедо. - Б. пр.
73
Моето семейство (исп.). - Б. пр.
74
Да вървим да се забавляваме! (Исп.). – Б. Пр.
75
Приятел, гадже, годеник, младоженец (Исп.) – Б. Пр.
76
Канабис – Б. Пр.
77
Защо не? (Исп.) – Б. Пр.
78
Имам голям проблем. (Исп.). - Б. пр.
79
Имам голям проблем. (Исп.). – Б. Пр.
80
Отговори! (Исп.) – Б. Пр.
81
Да не си полудял, пич? (Исп.) – Б. Пр.
82
Малките работници в шоколадовата фабрика в Лапландия, герои от филма “Чарли и
шоколадовата фабрика”. – Б. Пр.
83
На никого. (Исп.) - Б. пр.
84
Не ми пука; Все ми е тая! (Исп.) – Б. Пр.
85
Вулгарно название на женски полов орган (Исп.) – Б. Пр.
86
Виж (исп.). - Б. пр.
87
Алюзия с приказката на Ханс Кристиан Андерсен “Принцесата и граховото зърно”. – Б. Пр.
88
Хей! (Исп.) – Б. Пр.
89
След като татко ни напусна (Исп.) – Б. Пр.
90
Какво става? (Исп.) – Б. Пр.
91
Какво по дяволите; Какво пък, мамка му! (Исп.) – Б. Пр.
92
Скъпа, любима (Исп.) – Б. Пр.
93
Мили боже! (Исп.) – Б. Пр.
94
Живот мой
95
Моля те, мамо! (Исп.) – Б. Пр.
96
Деца! (Исп.) – Б. Пр.
97
Света дево! (Исп.) – Б. Пр.
98
Той е шибано копеле, задник! (Исп.) – Б. пр.
99
Моят баща (исп.). – Б. пр.
100
Кълна се! (Исп.) – Б. Пр.
101
По дяволите! (Исп.) – Б. Пр.
102
Полицията (исп.). – Б. Пр.
103
Всичко е наред (исп.). – Б. Пр.
104
Буквално: хубава торта, прено сно: готино парче, маце (исп.). – Б. Пр.
105
Приятел (исп.). – Б. Пр.
106
Красива, прекрасна (исп.). – Б. Пр.
107
Най-добрият ми приятел (исп.). – Б. Пр.
108

Американизирани мексиканци (исп.). - Б. пр.
109

Изчезвай, копеле, не до саждай! (Исп .) - Б. пр.
110
Нелегални емигранти (исп.). – Б. Пр.
111
Сега ви обявявам за съпруг и съпруга (исп.). – Б. Пр.
112
Отворете вратата (исп.). – Б. Пр.
113
Върви си, махай се! (Исп.) - Б. пр.
114
Аз съм Хорхе. (Исп.) - Б. пр.
115
Гадже, годеница (исп.). – Б. Пр.
116
Карамел (исп.). – Б. Пр.
117
Красавица (исп.). – Б. Пр.
118
Извинявай, мамо. (Исп.) – Б. Пр.
119
Лъжи! (Исп.) - Б. пр.
120
Луд, откачен (исп.). – Б. Пр.
121
Разбра ли, приятел (исп.). – Б. Пр.
122
Аз си тръгвам (исп.). – Б. Пр.
123
Разбра ли? (исп.). – Б. Пр.
124
Без заплашване (исп.). – Б. Пр
125
Братя сме, нали? (исп.). – Б. Пр.
126
Абсолютно, със сигурно ст! (исп.). – Б. Пр.
127
Най-важният, ключова фигура (исп.). – Б. Пр.
128
Любов моя (исп.). – Б. Пр.
129
Да вървим! (Исп.) – Б. Пр.
130
Кукла (исп.). - Б. пр.
131
Съвършено тяло (исп.). – Б. Пр.
132

Майка ми (исп.). - Б. пр.
133
Забрави! (Исп.) – Б. Пр.
134
Много те моля! (исп.). – Б. Пр.
135
Като стареца. (Исп.) – Б. Пр.
136
Ние сме приятели (исп.). – Б. Пр.
137
Баща (исп.). – Б. пр.
138
Разбира сс (исп.). – Б. пр.
139
Довиждане (Исп.) – Б. Пр.
140
Кой е там? (Исп.) – Б. Пр.
141

Чу ли? (Исп.) - Б. пр.
142
Момче (Исп.) - Б. пр.
143
Като ангел (Исп.) – Б. Пр
144
Чувствам се като боклук, лайно, мерзавец (Исп.) – Б. Пр
145
Не мога да повярвам, че спечели баса! (Исп.) - Б. пр.
146
Много съжалявам… (Исп.) – Б. Пр.
147
Повярвай ми (Исп.) – Б. Пр.
148
Бо с, шеф (Исп.) – Б. Пр.
149
Това копеле (Исп.) – Б. Пр.
150
Край (Исп.) – Б. Пр.
151
Изгубен съм, свършено е с мен. (Исп.) – Б. Пр.
152
Предател. (Исп.) – Б. пр.
153
Болка, болка (Исп.) – Б. пр.
154
Феята от книгата за деца “Питър Пан”, популярна в България като Камбанка, Менче-Звънче
или Зън-Зън. Б. Нр.
155
Да го спожо. (Исп.) – Б. пр.
Свалено от www.readbg.com