Катедра Етнология при

СУ „Св. Климент Охридски“

Академично етноложко сдружение – София

ETHNOLOGIA ACADEMICA
5

МОДЕРНИ И ПОСТМОДЕРНИ ЕТЮДИ

В ЕТНОЛОГИЯТА И АНТРОПОЛОГИЯТА

Съставител
доц. д-р Веселин Тепавичаров

ИК „ГУТЕНБЕРГ“
София — 2010
 Редакционна колегия

Доц. д-р Веселин Тепавичаров,

доц. д-р Таня Бонева, гл. ас. д-р Илия Илиев

© 2010 Веселин Тепавичаров, съставител

© 2010 Ваня Николова, Илия Илиев, Таня Бонева, превод
© 2010 Веселин Тепавичаров, Ивайло Марков, Ина Пачаманова,
Таня Бонева, Mirjana P. Mirchevska, Veronika Filkó, автори
ISBN 978-954-617-097-2
СЪДЪРЖАНИЕ

Таня Бонева. За някои специфики на традиционната

екология на българите ................................................................................7
Tanya Boneva. About Some Specific Traits
of Bulgarian Traditional Ecology ...............................................................32

Ина Пачаманова. Жената и семейството в законите

на социалистическа България ..................................................................61
Ina Pachamanova. Woman and Family in the Legislation
of Socialist Bulgaria ...................................................................................86

Ивайло Марков. Културно наследство и идентичност в условията

на трудова мобилност. (Примерът на албанците от Македония) ........110
Ivaylo Markov. Cultural Heritage and Identity in Terms
of Labour Mobility. (The Case of Albanians from Macedonia) ..............125

Веселин Тепавичаров. Понятието „европеец“

сред българското общество в процеса
на българската евроинтеграция .............................................................140
Vesselin Tepavicharov. The Term “European”
among the Bulgarian Society during the Process
of the Bulgarian Eurointegration..............................................................146

Миряна П. Мирчевска. Македонските фермери между традицията,

прехода и европейските регулации ........................................................152
Mirjana P. Mirchevska. Macedonian Farmers between the Tradition,
Transition and European Regulatios.........................................................187

Вероника Филко. „Всеки има национален език, на който сънува.

Аз сънувам на унгарски.“ Концепции за националното
и белези на исторически изобретена традиция
в една общност на стрелци с лък ...........................................................219
Veronika Filkó. “Everybody Has the Nationality of the Language
in which Dhey Dream. I Dream in Hungarian.”
Concepts of Nationhood and Marks of Historically Invented Tradition
in a Community of Archers ......................................................................228
 ЗА НЯКОИ СПЕЦИФИКИ
НА ТРАДИЦИОННАTA ЕКОЛОГИЯ
НА БЪЛГАРИТЕ

Таня Бонева

Eтническата територия на българите е част от Югоизточна

Европа, заселена от човека от eпохата на средния палеолит и не-
прекъснато обитавана от него до днес. В България са разкопани
повече от 50 селищни могили от периода VІ–ІІІ хил. пр.Хр., къде-
то са открити житни растения, хромели за смилане на зърно, ръч-
ни земеделски оръдия и пр., които сочат развитие на земеделско
производство1. Селищните могили са открити в различни части
на територията на българите. Повечето от тях са в Южна и Севе-
роизточна България, както и в региона на София. Най-известни
са тези в землището на с. Караново, Новозагорско, с. Юнаците,
Пазарджишко, с. Веселиново, Ямболско, с. Виница, Варненско, и
с. Кремиковци, Софийско. В тези могили селищният живот про-
дължава 3–4 хиляди години. През бронзовата и ранножелязната
епоха етническият състав на населението на тази част на Европа
се променя, но земеделието и скотовъдството остават основните
стопански дейности.
Българските земи са част от зоната на евразийското зър-
нопроизводство. Античното земеделско наследство в културата
на българските земи включва освен зърнопроизводство и лозар-

1
Dennel, R. Early Farming in South Bulgaria from the VI to III Millennium
B.C. Oxford, 1978.

7
ството2. Железните части на оръдията на труда на селяните, съх-
ранени до днес, се произвеждат по модели, създадени през Ан-
тичността3. Прадедите на днешните българи€ – славяните и пра-
българите, както и мигриралите и заселилите се тук различни
етнически общности съхраняват местното наследство и развиват
сложни механизми на адаптация към типовете почви, климатич-
ните условия, надморската височина, използването на диви рас-
тения и животни и пр.
Специфична черта на българската традиционна екология е
създаването на сравнително устойчиви механизми за въздейст-
вие на човека върху състоянието на природата. Чрез специали-
зирани оръдия на труда, произведени в домашното стопанство,
знания и умения за отглеждане на житните култури и поддържа-
нето на нивите, научавани в семействата и локалните общности,
селяните установяват хармония с природата с цел осигуряване на
плодородие на земята4. Продължителното обитаване на опреде-
лена природна среда с различна надморска височина, характерен
климат, наличие или липса на вода, близост или отдалеченост от
пътища или други форми на комуникация (реки, морета) създава
и специфични социални форми на адаптация: семейство, локална
и религиозна общност (селище, община), с цел устойчиво разви-
тие на населението във времето на територията на селищата или

2
Чуклева, М. За античния произход на два лозарски съда: чебър и ко-
раб. (По материали от Бургаски окръг).€– Изв. на българските музеи, 1, 1971,
212–216; Пенева, Л. Лозарство.€ – Във: Етнография на България. Т. 2. С.,
1983, 26–30.
3
Дуков, Л. Земеделието и железните земеделски оръдия през Антич-
ността в българските земи.€– Изв. на Етнографския институт и музей, 8, 1965,
42–58; Вакарелски, Хр. Етнография на България. С., 1977, 91–92.
4
Вж.: Бонева, Т. Екология и традиции.€– Във: Културна екология. Със-
тав. и ред. Т. Бонева. С., 1997, 317–320.

8
в условия на миграция. Политическите условия, при които бъл-
гарите като етнос се съхраняват във времето от създаването на
държавата България през Средновековието (681 г.) до днес, също
оказват влияние върху формите на адаптация с цел ограничаване
на стопански и демографски кризи и катастрофи.
До първата половина на ХХ€ в. сред българските селяни се
откриват и трите основни земеделски екосистеми: подвижно
(подсечно-огнево) земеделие, орно земеделие, което произвеж-
да предимно зърнени култури, и поливно земеделие5, свързано
с развитието на производството на ориз. Наред с основната зе-
меделска култура€ – житото, през последните векове се развива
производството и на технически култури: роза, памук, тютюн и
др.6 Подвижното земеделие предпазва от демографска катастрофа
тези жители на планините, които се стремят да се адаптират към
максимално използване на суровините в землището на своето се-
лище. Подвижното земеделие е като част от тяхната екологична
ниша, която включва скотовъдство (предимно овцевъдство). Нис-
ки части от гората и окологорските пространства се изсичат и се
създават временни ниви и в получената пепел се засажда зърното.
Такива ниви запазват плодородието си едва 2–3 години7. Орното

5
Odum, H., E. Odum. Energy Basis for Man and Nature. New York, 1976,
140–147.
6
Това е целенасочена политика на Османската империя, която упраж-
нява политическа власт над българите от края на ХІV€в. до създаването на
българската национална държава през 1878€г. От ХVІІІ€в. насетне в южната
част на България (Пловдивско, Хасковско) се отглаждат ориз, памук, сусам и
други култури като производството на розово масло в района на гр. Казанлък
(Стопанска история на България. С., 1981, с. 183).
7
В района на планините Родопи и Странджа периодичното откриване на
нови ниви продължава до 40-те години ХХ€в. Този тип земеделие е описан от
Райчевски, Ст. Земеделие.€– Във: Странджа. С., БАН, 1996, 28–29.

9
земеделие с дървено рало от типа на римския плуг е преоблада-
ващата традиционна технология на обработка на земята8. Най-
разпространената земеделска култура е пшеницата9, следвана
от ръжта и овеса. Както беше посочено, част от земеделците в
южната част на България се специализират в производството на
технически култури и ориз в плодородни равнинни части на стра-
ната.
Най-големи са усилията на земеделците за осигуряването на
плодородието на житните ниви. Тези усилия включват и симво-
лично въздействие върху природата чрез система от култове към
християнски светци, които в празничната система на земеделци-
те имат ролята на покровители на плодородието, както и на де-
миурзи (създатели) на техники и технологии на производство. В
тези култове християнският канон се преосмисля, за да включи
идеята за плодородието на зимното жито или на всички други зе-
меделски култури, които семействата и селищата произвеждат в
зависимост от сезона и климатичните заплахи от неплодородие,
предизвикано от суша, наводнение, гръмотевици и пожари, бо-
лести по растенията и пр. Системата от празници, чрез които се
въздейства върху плодородието на зимното жито, е съобразена с
цикъла на неговото засаждане през есента (края на септември€–
октомври), покълване, престой в земята през зимата, развитие и

8
Триполната система на обработка на почвата, при която две години
нивата се засажда, а на третата се оставя „на почивка“, т.е. разчита се на
естественото възстановяване на плодородието на нивите (Вакарелски, Хр.
Земеделие.€– Във: Етнография на България. Т. 2. С., 1983, с. 15).
9
Най-разпространеният сорт пшеница е Triticum vulgare с равновид-
ност Triticum durum erythrospermum (Вакарелски, Хр. Етнография на Бълга-
рия, 91–92). В отделните области на страната са известни различни сортове:
червенка, загария, арнаутка (сорт твърдо жито) и др. (Попов, Ат., К. Павлов.
Растениевъдство. Ч. 1. С., 1966, 50–56).

10
узряване през пролетта (март€ – май) и жътва през лятото (края
на юни€ – август). По тази причина регулирането на плодороди-
ето се извършва чрез поредица от култове към различни светци:
св. Андрей (30 октомври), св. Игнат (20 октомври), около Коледа
(Рождество Христово€– 25 декември), Нова година (Васильовден),
св.€Влас (10 февруари), Сирни заговезни и обредите с общо назва-
ние „Кукери“, Великден, Гергьовден, Илинден (20 юли) и др.10 На
техните празници се извършват комплекси от обреди, които имат
за цел плодородие. Измежду тях заслужава да се опише обредната
трапеза срещу Бъдни вечер. Това е семейна трапеза, приготвяна
от всяко семейство. Тя е и последната постна трапеза от Коледния
пост, на която в навечерието на Коледа (Рождество Христово) се
изобразява картината на плодородието чрез ястия от всички зе-
меделски култури, произвеждани в семейното стопанство, и об-
редни хлябове, чиито изображения (нива, лозе, кошара) предста-
вят различните стопански дейности и домашните животни, които
се отглеждат там. Така в момента, когато Св. Богородица ражда
Сина Божи Иисус Христос, се поставя трапеза „за родилката Бо-
городица“ във всеки селски дом, която изобразява създаденото от
семейството плодородие. В тази трапеза, подредена върху житна
слама и класове и части от рало, символично се представя нивата
на селянина и бъдещото плодородие на нея. Свързването на тра-
пезата с момента на раждането показва нейната символика: в този
момент се „ражда“ и плодородието на нивите11. В същия и пореди-
ца от подобни обреди, извършвани от раждането до кръщението

10
Вж. за това: Василева, М. Календарни празници и обичаи.€– Във: Доб-
руджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. С., 1974, 304–306;
Календарни празници и обичаи.€ – Във: Етнография на България. Т. 3. С.,
БАН, 1985, 95–127; 216–222; Бонева, Т. Цит. съч., 327–329.
11
Бонева, Т. Цит. съч., с. 329.

11
на Христос във водите на река Йордан€– 6 януари (Йордановден),
чрез повторение на обредни трапези, подобни на описаната, и до-
пълването им с различни обредни храни от месо, плодородието се
утвърждава.
Бих искала да подчертая, че Св. Богородица заема особено
място в идеологията на плодородието и чрез обредите и празни-
ците, отбелязвани през лятото, когато е прибрана реколтата от
житото, от някои плодове и зеленчуци€ – Успение Богородично
(15 август) и Рождество Богородично (8 септември), се показ-
ва и дарява част от реализираното плодородие. В Добруджа на
този празник жените носят в църквата първото грозде и дини, от-
къснати от полето, както и първия мед, изваден от кошерите12.
В Странджа на 15 август се вари петел, който семействата зана-
сят и консумират на нивата. В много селища на тези празници в
църквата се занася жито от новата реколта, грозде, мед, сирене13.
На Рождество Богородично жените раздават хляб и носят сурово
жито в храма, за да е плодородна годината14. На този празник се
правят и семейни, и общоселски курбани15. Тези обредни практи-
ки отразяват представата, че, за да има плодородие, семейството
трябва да дари част от получената реколта на посочените обредни
трапези на съседи и на роднини.
Култовете към светците, които имат за цел плодородие, са
допълнени от строгата нормативна рамка на поведение на чове-
ка, която има за цел избягване или прекъсване на продължител-
на суша или проливни дъждове, предпазване от гръмотевици и

12
Василева, М. Календарни празници… – Във: Добруджа, с. 339.
13
Гребенарова, Сл. Календарни обичаи и обреди.€ – Във: Странджа,
с.€347.
Пак там.
14

15
Василева, М. Календарни празници и обичаи.€– Във: Етнография на
България. Т. 3. С., БАН, 1985, с. 131.

12
бури16, от демографска криза в семейството и общността€– „хвър-
ляне“ и осиновяване на дете17, от епидемии и болести18 и пр.
Другата стопанска форма€– скотовъдството, също пази арха-
ични традиции. Още древният гръцки поет Омир нарича „майка на
овце“ Тракия (южната част на днешната българска етническа тери-
тория), получила името си от нейните жители€– траките19. Неговите
вътрешни деления€– говедовъдство (вкл. коневъдство, биволарство
и др.) и овцевъдство (вкл. козарство), се развиват в двете си разно-
видности€– номадско и уседнало скотовъдство, с цел допълване на
хранителния режим на селяните с месо, мляко и млечни продукти20.

16
Това са обредите за дъжд и за прекратяването му (Пеперуда, Герман),
календарните празници Въртоломей и Илинден, четвъртъците между Велик-
ден и Спасовден (40 дни след Великден) и др. (Генчев, Ст. Обичаи и обреди
за дъжд.€– Във: Добруджа…, 346–351; Василева, М. Календарни празници и
обичаи.€– Във: Етнография на България. Т. 3, 110–132).
17
Темата за осиновяването в българската традиционна култура е раз-
работвана подробно в различни аспекти от Е. Цанева. Вж.: Цанева, Е. Една
старинна практика при осиновяване на дете.€– БЕ, 1990, № 2, 23–30 и цит. там
литература; Осиновяване, библейски етос и закон.€– БЕ, 2003, № 2–3, 30–42;
Антропологични теории за осиновяването.€– Българска етнология, 1996, № 2,
51–64; Символиката на ритуалите при осиновяване на дете.€– Във: Етнограф-
ски проблеми на народната духовна култура. Т. 2. С., 1994, 25–34.
18
Изключително много са практиките за предпазване от болести, които
включват магическо въздействие чрез баене, „хранене“ (трапеза) за болести-
те при епидемии и като последна мярка€– напускане на селищата (Етнография
на България. Т. 3. С., 1985, 80–88).
19
Вж. за това: Маринов, В. За етнокултурните приноси на българското
животновъдство.€– Във: Етногенезис и етнокултурно наследство на българ-
ския народ. С., 1971, 87–88. Названията на домашните животни са славяно-
български (Вакарелски, Хр. Етнография на България, 152–153).
20
Пак там.

13
Птицевъдството е също част от домашното стопанство и присъст-
ва повсеместно в селското домакинство21.
Типичното номадско скотовъдство като екосистема същест-
вува под формата на сезонно придвижване на стада овце (и кози)
между летни и зимни пасища и обхваща всички големи планини
и равнини на Балканите. В България то е свързано с две малки
християнски номадски общности€– власи и каракачани, които ня-
мат постоянни селища и практикуват трансхумантно овцевъдство
на Балканите до средата на ХХ€в. Производители на месо, вълна и
млечни произведения, те имат специфичен стопански статут и от
векове мигрират със стадата си по установени пътища22.
Отглеждането на едри и дребни домашни животни е основна
стопанска дейност на част от българите, които обитават планини-
те на страната. Сред българите в Стара планина, Родопите, Пирин
и Странджа до началото на ХХ€в. значима част от мъжкото насе-
ление оформя устойчивата общност на полуномадите овцевъди
(овчари и кехаи), които се специализират в организацията на едро
трансхумантно овцевъдство, следващо номадския сезонен цикъл
на отглеждането на стадата във високопланински пасища през
„зимата“ и в ниски равнини пасища през „лятото“ в съответствие
с жизнения цикъл на животните. „Зимата“ в равнината както за
номадите (власи и каракачани), така и за полуномадите обхваща
периода Димитровден (26 октомври)€– Гергьовден (6 май), когато
се заплождат женските и се раждат и укрепват младите живот-

21
Златаров, И. Птицевъдството в България.€– Сп. на Българското ико-
номическо дружество, 1903, № 6.
22
Общността на каракачаните е типично номадска до края на 50-те го-
дини на ХХ€в. Част от власите усядат, но тези от тях, които съхраняват тра-
диционното номадство, нямат постоянни селища до края на 50-те години на
ХХ€в. (Армъните в България. Състав. и ред. Ив. Георгиева. С., 1998; Пимпи-
рева, Ж. Каракачаните в България. С., 1994).

14
ни, а „лятото“€– Успение Богородично (15 август)€– Димитров-
ден (26€ октомври), е времето на отглеждането на животните и
на производството на млечни продукти върху високопланински
пасища. В родните си селища овчарите и кехаите пребивават не
повече от 2–3 месеца, но там са къщите и семействата им. Тази
дейност е особено рискова, тъй като носи по-голяма печалба, но
и големи загуби при болест на животните; резките застудявания,
кражбите и инцидентите по пътя на миграцията създават условия
за разоряване23. Част от спецификите на локалните общности, от
които излизат мъжете овцевъди, е, че те са сравнително големи
селища със сложен стопански състав, в които мъжете са не само
овцевъди, но и строители, абаджии, терзии, рибари и др. Те също
упражняват професиите си в условията на професионална мигра-
ция и работят в различни далечни селища през по-голямата част
от годината24.
Съхраняването на стадата и живота на овцете при опасни
епидемии е „голяма наука“, която включва детайлни познания за
анатомията и физиологията на животните, методи на лекуване на
счупено, болести и епидемии и пр. В разказите на възрастни ов-
чари, записани през ХІХ и началото на ХХ€ в., са регистрирани

23
Примовски, Ан. Бит и култура на родопските българи.€– СбНУ, 54,
1973, 315–317; Канев, К. Миналото на село Момчиловци. С., 1975, 230–236;
Бонева, Т. Професионални групи.€– Във: Родопи. С.,1994, 235–236; Дуков, Л.
Животновъдство.€– Във: Добруджа. С., БАН, 1974, 230–249.
24
Вакарелски, Хр. Етнография на България, 35–46; Маринов, В. Ов-
цевъдство и козевъдство.€– Във: Етнография на България. Т. 2, 43–50; Ка-
нев,€ К. Миналото на село Момчиловци. С., 1975; Дуков, Л. Котленското
овцевъдство в Добруджа (у: Дуков, Л. Животновъдство.€ – Във: Добруджа,
73–75); Бонева, Т. Професионални групи, 230–249; Ракшиева, Св. Животно-
въдство.€– Във: Ловешки край. С., БАН, 1999, 31–60.

15
тези познания25. Те имат за цел да създадат най-добри условия на
отглеждане на животните в различна възраст, да отдалечат или
предотвратят възможни кризи във възпроизводството им, да из-
лекуват болестите и да преодолеят епидемиите26. При най-кри-
тичните ситуации, които биха предизвикали масово измиране на
овцете€– шап, едра или дребна шарка и др., се прилагат лечения
с „жив“ („Божи“) огън, като овцете се прекарват между или над
запален чрез триене „жив огън“27. Подобни познания за домаш-
ните животни има и сред уседналите земеделци, които развъждат
в своето стопанство овце, крави, волове и др. и организират от-
глеждането на своите животни съвместно и с форми на взаимо-
помощ28. Плодородието и здравето на животните и при скотовъд-
ците се постига чрез култове към определени светци: св. Георги,
св. Модест, св. Петка и др.29 Те включват: жертвоприношение на
животно (мъжко агне), приготвяне от него и даряване на обредна
храна (курбан) на обща трапеза вън от селото или на определено
място (в християнския храм, на централно място) в него.
Тази изключителна мобилност на българите от планините по-
казва един от механизмите на оцеляване на хората там, живеещи
в екстремни условия, които не позволяват развитие на земеделие
чрез използване на местните почви и демографско възпроизвод-

25
Шишков, Ст. Животните в светогледа на родопските поселения.€– Ро-
допски напредък, 1912, № 4, № 5, № 7, № 10; Ракшиева, Св. Цит. съч., 52–54.
26
Пак там. Вж. за това и бел. № 11 в студиите на В. Маринов, Св. Рак-
шиева, Л. Дуков.
27
За живия огън: Шишков, Ст. Следи от култа на огъня в Родопите.€–
Родопски напредък, 1909–1910, № 5, 5–11; Етнография на България. Т. 3,
с.€81.
28
Кръстанова, К. Традиции на трудова взаимопомощ в българското
село. С., 1986.
29
Етнография на България. Т. 3, 222–224.

16
ство чрез експлоатацията на суровините на гората€– дърводобив,
дървопреработване и др. Миграцията става единственият път за
предотвратяване на демографска катастрофа. Общността на бъл-
гарите мохамедани в Родопите, като не участва в миграциите на
своите съседи българите християни, оцелява в екстремни условия
чрез стационарно овцевъдство, подвижно земеделие и експлоата-
ция на местните суровини.
Специфика на развитието на поземлената собственост в
България е преобладаването на дребната собственост. До първа-
та половина на ХХ€в. се запазва тенденцията на увеличаване на
дребните по размери стопанства. През 1946€г. 37,5% от селските
стопани притежават до 50 дка земя, а 39%€– до 100 дка30. В пери-
ода 1920–1944€г. селскостопанското население достига до 5 млн.
души и по-голямата част от него няма реализация извън селата,
не можейки да усвои пазара на труда в градовете, тъй като разви-
тието на индустрията изостава от естественото възпроизводство
на селското население. В изследване на състоянието на работната
сила е изчислено, че през 30-те години аграрната пренаселеност и
„излишното“ селско население е 1 млн. души31. Основна социална
характеристика на българския селянин, която обуславя механиз-
мите на оцеляване и избягване на стопански, демографски и со-
циални катастрофи, е преобладаването на дребните собственици
на земя в селата32.

30
Стопанска история на България. 681–1981. С., 1981, с. 373.
31
Тотев, А. Състоянието на пренаселеност в нашето земеделско стопан-
ство.€– Сп. на Икономическо дружество, 1940, № 6, 353–384.
32
През първата половина на ХХ€в. и по-точно между Първата и Втората
световна война 90% от земеделските стопанства в България са определени
като малки (70%) и „средни“ (20%), като основен критерий за това е, че те не
използват наемен труд (Беров, Л. Социална структура на селото в балкански-

17
 Развитието на стопанския живот и културните традиции за-
виси твърде много от състоянието на брака и семейството, които
са естествена и задължителна среда за съществуването на чове-
ка („човек без семейство€ – половин човек“). Българите спазват
християнските норми за сключване на брак: верска ендогамия,
еднобрачие, канонична забрана за развод. Почти всеобщата брач-
ност€ – специфична черта на брачността на Балканите, е норма,
спазвана от българските селяни почти до средата на ХХ€ в. Ед-
нобрачието и избягването на развода са типична норма на пове-
дение в българското село до първите десетилетия на ХХ€в. Съз-
даването на семейство е възможно при спазването на стриктни
правила: предбрачно целомъдрие и радикална забрана за раж-
дане и отглеждане на извънбрачни деца, ранна брачна възраст
(17–21–22€ г. за девойките и 17–20–27€ г. за младежите), сключ-
ване на брак в различните възрастови и социални групи (младе-
жи и девойки, вдовци и вдовици), подчинение на родителите и
семейството33. Социалната реализация и на мъжа, и на жената е
възможна единствено чрез семейството. Селското семейство, на-
ричано и „задруга“, съчетава земеделие и уседнало скотовъдство

те страни през периода между двете световни войни.€– Трудове на Висшия

икономически институт „Карл Маркс“. Т. 4. С., 1977, 43–76).
33
Най-ранната брачна възраст в края на ХІХ€в. е регистрирана при бъл-
гарките мюсюлманки (Шишков, Ст. Българо-мохамеданите (помаци). Исто-
рико-земеписен и научен преглед с образи. Пловдив, 1936, с. 35). В региона
Пирин планина жените сключват брак на възраст 16–22 г., а мъжете€– между
18–25€г. Най-бедните (наемните работници-ратаи) сключват брак по-късно€–
на 25–30€г. (Георгиева, Цв. Обичаи при сватба.€– Във: Пирински край. Етног-
рафски, фолклорни и езикови проучвания. С., БАН, 1980, с. 390). Брачната
възраст на девойките в Странджа е 17–22 г., а на ергените€– 20–25€г. (Боне-
ва,€Т. Социални групи и общности.€– Във: Странджа, с. 367). Етнография на
България. Т. 3. С., 1985, 95–132; 335–341.

18
и е семейно домакинство. То включва едно или повече индиви-
дуални семейства, формирани на принципа на мъжкото родство.
Това семейство разчита на естественото възпроизводство за уве-
личаване на работната ръка и се включва в различни форми на
размяна на труд (взаимопомощ34) с други семейства. Семейното
домакинство организира стопанската и социалната дейност на се-
мейството чрез съвместен труд, съвместен живот в обща къща35
и колективно потребление и възпитание на подрастващите, избор
на брачни партньори за тях, подготовка на личното имущество
на дъщерите (без недвижими имоти) с цел брак, организация на
сватби и други семейни и календарни обреди, строеж на къща
(къщи) за синовете и пр.36 Периодично семейното домакинство
се разпада на индивидуални семейства, които започват самосто-
ятелна стопанска и социална дейност. Социалните отношения на
семейството с другите семейства и локалната общност като цяло
се ръководят от мъжа€ – старейшината, подпомаган от неговата
жена. Индивидуализмът не е част от възпитанието на децата и
младите в описаното селско семейство. Достигналите брачна въз-
раст синове създават семейство и живеят поне няколко години

34
Вж. бел. № 23.
35
В някои случаи индивидуалните семейства обитават отделни непълно-
ценни по структура жилища (без огнище). Вж. за това: Манова, Цв. Помеще-
ния за новобрачни в Пернишко в края на ХІХ€– началото на ХХ век.€– Бъл-
гарска етнография, 1975, № 2, 50–59.
36
Вж. за семейството: Пешева, Р. Семейството и неговото историческо
развитие.€– Във: Етнография на България. Т. 1. С., 1980, 286–302; Макавее-
ва, Л. Българското семейство. Етносоциални аспекти. С., 1991; Todorova,€M.
Balkan Family Structure and European Pattern. Demographic Development in
Ottoman Bulgaria. Washington, 1993; Тодорова, М. Балканското семейство.
Историческа демография на българското общество през османския период.
С., 2002; Бончева, Цв. Брак и семейство при католиците в Пловдивско през
първата половина на ХХ век. С., 2005.

19
съвместно със семейството на бащата, като участват в колектив-
ната трудова дейност в земеделието и скотовъдството. Тези мъже
достигат пълната социална реализация сравнително късно€– след
като бащата построи отделни къщи за тях и им даде за ползване
част от работната земя (нивите). Тази самостоятелност може да
бъде постигната едва след смъртта на бащата старейшина, когато
имотът на семейството се разделя между всички синове. Трябва
да се отбележи, че традиционното право ограничава правата на
дъщерите в семейството върху недвижимите имоти. Получаване-
то на нива от бащата на младоженката като нейна зестра е знак, че
тя е нарушила установените от християнския канон и локалната
традиция норми на поведение: загубила е девствеността и същест-
вува заплаха от разтрогване на брака. Това би било катастрофа за
съдбата на младата жена и предотвратяването Ӝ се постига чрез
нарушаването на традиционните норми на наследяване на имота в
семейството37. В планинските части на България, където мъжете
се специализират в подвижно овцевъдство и различни неаграрни
професии, свързани с пазарно производство на стоки и наемен
труд, семействата са преобладаващо индивидуални. Възрастта
за сключване на брак в тези случаи е по-късна (25–27 г.) и се
достига с постигане на професионално майсторство и социален
просперитет. Социалната самостоятелност се осъществява чрез
професионална реализация38.
Демографска стабилност и устойчиво развитие на селищата
като общности се създава чрез традиционно утвърдената норма

37
Христов, П. Социална маргинализация и народна култура.€– Във: Ет-
нографски етюди. С., 2006, 39–46.
38
Тодорова, М. Балканското семейство..., с. 44; Бонева, Т. Еснафски ор-
ганизации.€– Във: Родопи, с. 264; Социални групи и общности.€– Във: Стран-
джа, 357–360.

20
на селищна брачна ендогамия (за по-големите селища) или ясно
установените норми на брачен обмен между определени по-мал-
ки селища. Тази традиционна норма до голяма степен е обусло-
вена както от ендогамния верски характер на християнския брак,
така и от специфичните политически и религиозни условия на съ-
ществуването на християнските народи на Балканите под властта
на ислямската Османска империя между ХV и ХІХ€в. Като част
от немюсюлманското население на империята (неверници) бъл-
гарите имат ограничени социални права и голямата част от тях
оцеляват в своите локални общности. Друга, по-малка, част от
тях приема исляма като път за интеграция в мюсюлманска среда
и възможност за социален просперитет39. Селищната ендогамия
при българите християни не изключва, но ограничава браковете в
други селища и регулира брачния обмен с цел запазване на демог-
рафската цялост и етническия характер на локалните общности40.

39
Райчевски, Ст. Българите мохамедани. С., 1998; 2. изд. С., 2004; Ге-
оргиева, Цв. Помаци€– българи мюсюлмани.€– Във: Общности и идентично-
сти в България. С., 1998, 286–308; Желязкова, А. Турци.€– Във: Общности и
идентичности в България, 371–397.
40
За локалната ендогамия в българските села вж. у: Сандърс, И. Сно-
шенията на едно българско село с околната среда.€– Земеделско-стопански
въпроси, 1935–1936, № 3, с. 134; Филчева, В. Семейството в Годечко (Дипл.
работа в Катедра Етнография към ИФ на СУ „Св. Климент Охридски“). С.,
1984, 38–39; Бонева, Т. Социални групи и общности, 361–362; Етнични тра-
диции в локалните общности.€ – Във: Изследвания в чест на чл.-кор. проф.
Страшимир Димитров, Studia Balkanika 23. 2, 2001, 763–764. В проучванията
на П. Христов за средна Западна България е представен моделът на брачна
ендогамия на двойки селища в Брезнишко (Христов, П. Предбрачно общува-
не в село Ноевци, Брезнишко, през 20-те€– 30-те години на ХХ век.€– Българ-
ска етнография, 1990, № 6, 9–10).
Женитбата в друго село се позволява по отношение на част от марги-
налните в социална позиция младежи и девойки и мъже и жени: най-бедните,

21
За българите християнската вяра има етнически характер (тя е
„българска вяра“). Този механизъм за осигуряване на демограф-
ска стабилност на локалните общности се запазва у нас почти до
средата на ХХ€в. и оформя ценностната система на селяните през
посочения период. Това е бракът със „свой“41, живот в рамките
на „своята“ локална и етническа общност, трудът като средство
за оцеляване и придобиване на богатство („залудо работи, залудо
не стой“), социална солидарност и егалитарна ценностна система,
в която богатството се цени и получава социално признание само
когато е придобито с труд.
Устойчивостта на селището като социална общност съдейст-
ва за постепенното създаване на специфични черти на стопан-
ската специализация и на дискретни различими от жителите му
характеристики в културата (вкл. местният говор), което го обо-
собява до известна степен от другите селища и го превръща и
в културна общност42. Интензивността на комуникациите между
селищата, основана на близостта на стопанството и културата
(вкл. езикът), създава регионални общностни и регионални спе-

болни и с особени физически белези, надвишилите общоприетата брачна въз-

раст „стари“ моми и ергени, както и по отношение на вдовци и вдовици. На-
пускането на селото се налага и възприема и като наказание за престъпване
на правила на поведение (Бонева, Т. Социални групи и общности, 360–362).
41
„Чужд“ е мюсюлманинът, назоваван от християните на Балканите
„турчин“. В народните песни и легенди турчинът е „чужда вяра“, той е не-
подходящ брачен партньор. Вж. за това: Карамихова, М. Ужасният „образ“
на турчина като брачен партньор.€– Във: Представата за другия на Балканите.
С., 1995, 263–267.
42
Тази черта на поведението на българите се проявява и в емиграция.
Локалният принцип на съхранение на българската култура се предава през
поколенията и съхранява българите в днешна Молдова и Украйна, както и
българите католици в Банат (дн. в Румъния и отделни селища в Сърбия). Вж.
за това: Бонева, Т. Етнични традиции в локалните общности, 761–783.

22
цифики в културата на българите43. Тези специфики изграждат
вътрешното разнообразие на българската култура, която прите-
жава обща културна система и етнографско единство44.
Както беше посочено, плодородието и хармонията с приро-
дата се постигат с прякото участие на човека. Семейството е мяс-
тото, където той научава идеологията на плодородието. В общите
християнски норми за праведност и благочестие с цел избягване
на греха се включват конкретни норми на поведение, забрани и
наказания, които пряко се свързват с плодородието. При про-
дължителна суша или дъждове и наводнения първото обяснение
за бедствието е грехът на мома. „Господ праща“ най-страшното
бедствие€ – буря с гръмотевици и проливен дъжд, когато „мома
роди“. Тогава той изпраща проливни дъждове, „за да измие лошо-
то“. Личният грях на мома или жена€– раждането на извънбрачни
деца или в резултат на извънбрачни връзки, носи наказание за
цялата общност. Невъзможността семейството и общността да
приемат раждането на дете от мома води до единствения случай
на инфантицид в българското традиционно общество: убийството
на „незаконо“родено дете. Раждането на такова дете го поставя
в неравностойна позиция. То носи различно име, което показва
отклонение в поведението на родителите€– Ранка (рано родена),
Бързинка (бързо родена), Лефтер (гр. ерген), Лефтерка (гр. мома)
и др., и няма равностойна позиция като останалите деца45. Раж-
дането на дете с физически или психически недостатъци също е
катастрофа, която в традиционните представи е предизвикана от
нарушение на сексуална забрана (зачеване срещу голям христи-

43
Генчев, Ст. Народна култура и етнография. С., 1984.
44
Георгиева, И. Етнографско единство на сватбата у българите.€– Във:
Етногенезис и културно наследство на българския народ. С., 1971, 104–107.
45
Бонева, Т. Народен светоглед.€– Във: Родопи, с. 22.

23
янски празник) или в резултат на полов контакт с митично или
демонично същество (змей)46.
Родените в брак деца имат ясна социална позиция и носят
утвърдени в семейството имена. Чрез християнското кръщение
детето получава личното си име, което повтаря името на бащата
или майката на съпруга (съпругата) и по този начин се оформя ус-
тойчива семейна антропонимия през поколенията, която показва
стабилност във възпроизводството на семейството. Когато настъ-
пи демографска криза в семейството€– преждевременно раждане
или смърт на новородено, тя се регистрира в именната система
на семейството чрез група имена, различни от обикновените, но
съдържащи специфично символично значение: Стоян (да стои, да
остане жив), Траяна (да трае, да не умира), Дарин, Дарина, Божи-
дар (дар, дар от Бога), или такива, които го свързват със света на
„дивото“€– имена на птици или животни: Славейко (славей), Въл-
чо, Вълчан (вълк) и др. Тези отклонения в номинацията на децата
показват стремежа за магическо въздействие върху здравето и
живота на детето чрез имена, чийто смисъл внушава стабилност,
свръхестествена помощ (дар от Бога) или ги свързва с „чужда“
на човека природа47. Този утвърден механизъм на номинация по-
казва моментите на кризи и заплахата от изчезване на отделните
семейства, както и комплексните усилия за преодоляване на тази
заплаха.
Реална картина на физическото оцеляване на българския се-
лянин се открива в проучване на селското земеделско домакин-
ство през 30-те години на ХХ€в. То е проведено сред 1420 дома-
кинства в 199 села в различни области на страната чрез анкети за

46
Пак там.
47
Вж. за личните имена: Кръстева-Благоева, Е. Личното име в българ-
ската традиция. С., 1999.

24
тяхното актуално състояние 48. Според него броят на членовете на
домакинствата варира от двама до петнадесет, но спорадично има
и домакинства с повече от 20 членове. Средната собственост на
домакинствата е 60,5 дка (според преброяването на населението
от 1934€г. средното селско стопанство е от 52,20 дка)49. Същото
изследване показва, че 24% от домакинствата включват неземе-
делски дейности в комплекса от трудови дейности50. Показателно
е, че 63,43% от общите разходи на домакинствата се използват за
храна, 9,93%€– за облекло, 4,5%€– за отопление, 1,36%€– за освет-
ление, и пр. Продуктите от собственото стопанство са основата,
върху която се гради издръжката на домакинството: хранителни
продукти, материали за облекло, за отопление. Домакинствата
получават от семейните си стопанства 70% от общия си разход,
докато само 30% от разходите са покупки от пазара51. Главните
хранителни продукти, използвани в храната на селяните, са: хляб
(63%), овче, свинско и птиче месо (13,70%), мляко и млечни про-
изведения (6,84%) и др. По отношение на калоричността на хра-
ната се установява, че един възрастен мъж в селата усвоява 3408
калории дневно, докато изразходваната по време на работа енер-
гия е 1800 калории. Дневната нужда от калории при упражнява-
не на физически труд е между 3500 и 5000 калории. Най-голям
енергиен принос се получава от хляба (72%), месото и мазнините
(10%), млечните продукти (6%), а от захар€– само 1%52. Изслед-
ването потвърждава значението на зърнопроизводството в сто-
панството на селянина и много по-малкото значение на месото.

48
Мочева, Хр. Селското земеделско домакинство в България през 1935–
1936€г. С., 1938.
49
Пак там, 12–13.
50
Пак там.
51
Пак там, с. 13, 14.
52
Пак там, с. 22, 40–41.

25
 Това съотношение между хляба и другите хранителни про-
дукти, произвеждани от селяните, показва не само значимостта
на зърнопроизводството за тяхното физическо оцеляване. Важ-
ността на тази основна храна и далеч по-малката роля на месото и
млечните продукти в храната на селяните се обуславя и от специ-
фичната система на хранене, наложена от християнската религия.
Българите като източноправославни християни спазват строго
редуването на периоди на употреба на растителна и животинска
по произход храна с периоди на пости, при които се въздържат от
употребата на месо, мляко и млечни произведения, риба и яйца.
Постенето обхваща няколко продължителни периода преди оп-
ределени християнски празници: Коледни пости€– 40 дни преди
Рождество Христово (25 декември), Великденски пости€– 49 дни
преди Възкресение Господне, 15 дни преди Петровден (29€юни) и
15 дни преди Успение Богородично (15 август). С Коледните пос-
ти съвпада периодът на заплождане и бременността на женските
овце, които в традицията се заплождат на Петковден (14€октом-
ври) и раждат в края на януари и през февруари53. Забраната за
консумация на месо съвпада и с края на активната част от земе-
делската година и позволява почивка от тежкия физически труд.
Така в края на есента и началото на зимата физическата почивка
се съчетава с консумацията на по-нискокалорична, без животин-
ски мазнини и протеини храна, която стимулира процесите на
прочистване на човешкия организъм от токсини. Консумацията
на месо на Рождество Христово се свързва с обредното колене
на свиня и приготвяне на изключително калорична храна от ней-

53
Радева, Л. Традиционна народна храна.€–Във: Етнография на Бълга-
рия. Т. 2, 291–295; Хранене при българите.€–Във: Етнография на България.
Т. 2, 297–298; Маркова, М. Традиционната храна и типологията земеделци-
скотовъдци.€– Българска етнология, 2006, № 2, 161–174.

26
ното месо с мазнина, богата на холестерол. Тази „диета“ съвпада
с големите студове и доставя енергия и топлина. Хранителният
режим на българския селянин отново се ограничава около края
на февруари, когато започва Великденският пост. След неговия
завършек на Великден българската традиция предписва консума-
цията на различен вид месна храна€ – агнешко, наред с мляко и
млечни произведения. Още един път храненето се регулира след
края на Петровите пости, с младото пиле като предпочитаната
жертва за светеца. Птичето месо остава основна храна и през ес-
ента до началото на Коледния пост. Трябва да се подчертае, че
християнските пости включват и два дни от всяка седмица през
годината€–сряда и петък, и така религиозната норма ограничава
значително възможността за консумацията на месни и млечни
продукти. Постите са време на отказ не само от храна, но и от
всякакъв вид празници и веселие, както и от сексуални контакти.
Това са периоди на молитва и изпитания, които имат за цел пре-
одоляване на изкушенията на ежедневието и от греха чрез огра-
ничаване на желанието за хубава храна, веселие и продължаване
на рода. В представите на българските селяни много от пробле-
мите на хората са причинени от нарушаването на нормите на по-
ведение по време на пости: зачеването на дете през този период
може да доведе до раждането на деца с физически недостатъци.
Това е истинска катастрофа за семейството, в което се е родило
това дете54. Така чрез „свръхестествената“ принуда на канона и
естествената несигурност за причините, пораждащи природните
бедствия и болестите и аномалиите у хората, се регулира пове-
дението на индивида. Строгото спазване на установените норми
на поведение в семейството и локалната общност, основани на
християнската етика, както и редовното изпълнение на обредите

54
Лични теренни материали от различни селища в Родопите и Странджа.

27
за плодородие на земята и животните като част от култа към раз-
лични християнски светци осигуряват стабилността и хармония-
та между човека и природата, а нарушаването на нормите и пре-
късването на символичната връзка с християнските светци води
до хаос и до социални и природни катастрофи.
Устойчивото стопанско, социално и културно развитие се
основава на многообразие от форми на адаптации на населени-
ето на отделните селища и региони в рамките на земеделието и
скотовъдството, както и на допълнителни (а за много планински
селища и основни) стратегии на оцеляване чрез миграция.
Представената традиционна система на адаптация на българ-
ския селянин към природната среда се разпада в средата на ХХ€в.,
когато е установена политическата и икономическата система на
социализма в България и е разрушено частното земеделие и тра-
диционното номадско, полуномадско и уседнало скотовъдство.

ЛИТЕРАТУРА

Армъните в България. 1998. Състав. и ред. Ив. Георгиева. С.

Беров, Л. 1977. Социална структура на селото в балканските
страни през периода между двете световни войни.€– Трудове на Вис-
шия икономически институт „Карл Маркс“. Т. 4, 43–76.
Бонева, Т. 1994. Народен светоглед.€– Във: Родопи. С., БАН, 7–50.
Бонева, Т. 1994. Професионални групи.€– Във: Родопи. С., БАН,
235–236.
Бонева, Т. 1996. Социални групи и общности.€– Във: Странджа.
С., БАН, 361–362.
Бонева, Т. 1997. Екология и традиции.€– Във: Културна екология.
Състав. и ред. Т. Бонева. С., 317–320.
Бонева, Т. 2001. Етнични традиции в локалните общности.€– Във:
Изследвания в чест на чл.-кор. проф. Страшимир Димитров, Studia
Balkanika 23, 763–764.

28
 Бончева, Цв. 2005. Брак и семейство при българите католици от
Пловдивско през първата половина на ХХ век. С.
Вакарелски, Хр. 1977. Етнография на България. С., 91–92.
Вакарелски, Хр. 1983. Земеделие.€– Във: Етнография на Бълга-
рия. Т. 2. С., с. 15.
Василева, М. 1974. Календарни празници и обичаи.€– Във: Доб-
руджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. С., 304–306.
Василева, М. 1985. Календарни празници и обичаи.€– Във: Етно-
графия на България. Т. 3. С., БАН, 95–127; 216–222.
Генчев, Ст. 1974. Обичаи и обреди за дъжд.€– Във: Добруджа…
С., БАН, 346–351.
Генчев, Ст. 1984. Народна култура и етнография. С.
Георгиева, Цв. 1998. Помаци€–българи мюсюлмани.€– Във: Общ-
ности и идентичности в България. С., 286–308.
Гребенарова, Сл. 1996. Календарни обичаи и обреди.€ – Във:
Странджа. С., БАН, 305–350.
Дражева, Р. 1985. Трудови обичаи и обреди.€– Във: Етнография
на България. Т. 3. С., 216–224.
Дуков, Л. 1965. Земеделието и железните земеделски оръдия през
Античността в българските земи.€– Изв. на Етнографския институт и
музей 8, 42–58.
Дуков, Л. 1974. Животновъдство.€ – Във: Добруджа. С., БАН,
230–249.
Етногенезис и етнокултурно наследство на българския народ.
1971. С., 87–88.
Етнография на България. Т. 1–3. С., БАН, 1980–1985.
Златаров, И. 1903. Птицевъдството в България.€– Сп. на Българ-
ското икономическо дружество № 6.
Карамихова, М. 1995. Ужасният „образ“ на турчина като брачен
партньор.€– Във: Представата за другия на Балканите. С., 263–267.
Кръстанова, К. 1986. Традиции на трудова взаимопомощ в бъл-
гарското село. С.
Кръстева-Благоева, Е. 1999. Личното име в българската тради-
ция. С.

29
 Макавеева, Л. 1991. Българското семейство. Етносоциални
аспекти. С.
Манова, Цв. 1975. Помещения за новобрачни в Пернишко в края
на ХІХ€– началото на ХХ век.€– Българска етнография № 2, 50–59.
Маринов, В. 1971. За етнокултурните приноси на българското
животновъдство.€ – Във: Етногенезис и етнокултурно наследство на
българския народ. С., 87–88.
Маринов, В. 1983. Овцевъдство и козевъдство.€– Във: Етногра-
фия на България. Т. 2. С., БАН, 43–50.
Маркова, М. 2006. Традиционната храна и типологията земедел-
ци – скотовъдци.€– Българска етнология, 2006, № 2, 161–174.
Мочева, Хр. 1938. Селското земеделско домакинство в България
през 1935–1936€г. С., 1938.
Пенева, Л. 1983. Лозарство.€– Във: Етнография на България. Т.
2. С., БАН, 26–30.
Пешева, Р. 1980. Семейството и неговото историческо разви-
тие.€– Във: Етнография на България. Т. 1. С., БАН, 286–302.
Пимпирева, Ж. 1998. Каракачаните в България. С.
Попов, Ат., К. Павлов. 1966. Растениевъдство. Ч. 1. С.
Примовски, Ан. 1973. Бит и култура на родопските българи.€ –
СбНУ 54.
Радева, Л. 1983. Традиционна народна храна.€– Във: Етнография
на България. Т. 2. С., БАН, 291–295.
Радева, Л. 1983. Хранене при българите.€– Във: Етнография на
България. Т. 2. С., БАН, 297–298.
Райчевски, Ст. 1996. Земеделие.€– Във: Странджа. С., БАН, 28–
29.
Ракшиева, Св. 1999. Животновъдство.€– Във: Ловешки край. С.,
БАН, 31–60.
Сандърс, И. 1935–1936. Сношенията на едно българско село с
околната среда.€– Земеделско-стопански въпроси, № 3, с. 134.
Стопанска история на България, 681–1981. 1981. С., 373–376.
Тодорова, М. 2002. Балканското семейство. Историческа демог-
рафия на османското общество през османския период. С.

30
 Тотев, А. 1940. Състоянието на пренаселеност в нашето земе-
делско стопанство.€– Сп. на Икономическо дружество, № 6, 353–384.
Филчева, В. 1984. Семейството в Годечко (Дипл. работа в Катед-
ра Етнография към ИФ на СУ „Св. Климент Охридски“). С., 38–39.
Христов, П. 1990. Предбрачно общуване в село Ноевци, Брез-
нишко, през 20-те€– 30-те години на ХХ век.€– Българска етнография,
№ 6, 9–10.
Христов, П. 2006. Социална маргинализация и народна култу-
ра.€– Във: Етнографски етюди. С., 39–46.
Цанева, Е. 1990. Една старинна практика при осиновяване на
дете.€– Българска етнография, 2, 23–34.
Цанева, Е. 1994. Символиката на ритуалите при осиновяване на
дете.€ – Във: Етнографски проблеми на народната духовна култура.
Т.€2. С., 25–34.
Цанева, Е. 1996. Антропологични теории за осиновяването.€ –
Българска етнология, № 2, 51–64.
Цанева, Е. 2003. Осиновяване, библейски етос и закон.€– Българ-
ска етнология, № 2–3, 30–42.
Чуклева, М. 1971. За античния произход на два лозарски съда:
чебър и кораб. (По материали от Бургаски окръг).€– Изв. на българ-
ските музеи 1, 212–216.
Шишков, Ст. 1909–1910. Следи от култа на огъня в Родопите.€–
Родопски напредък, № 5, 5–11.
Шишков, Ст. 1912. Животните в светогледа на родопските посе-
ления.€– Родопски напредък, № 4, № 5, № 7, № 10.

Dennel, R. 1978. Early Farming in South Bulgaria from the VI th to

the III th. Millennium B.C. Oxford.
Odum, H., E. Odum. 1976. Energy Basis for Man and Nature. New
York.
Todorova, M. 1993. Balkan Family Structure and European Pattern.
Demographic Development in Ottoman Bulgaria. Washington.

31