ЙОРДАН ЙОВКОВ - „По жицата”

Роден на 9 ноември 1880 година

в с. Жеравна

Образование: учи в родното си село, после в град Котел и

в Русе. Завършва гимназия в София. После става учител.

Важни биографични факти:

Участва като офицер (командир на рота) в Балканската и в Междусъюзническата война. В
Междусъюзническата е ранен и получава орден за храброст. По време на Първата световна война
е военен кореспондент на вестник „Военни известия”.
През 1920 г. е назначен на дипломатическа работа в Българската легация в Букурещ (секретарска
работа – аташе по печата). През 1927 г. се връща в България и е преводач в Министерство на
външните работи. По това време вече е известен писател. През 1929 г. е награден с Кирило-
Методиевата награда за литературна дейност, присъждана от БАН (Българската академия на
науките).
На 15 октомври през 1937 година големият български писател умира в
Пловдив - земният му път свършва в Католическата болница в южния
град. Там го закарват от Хисаря, където е отишъл да се лекува. При
операцията, която му правят спешно в Пловдив, откриват, че ракът го е
превзел неспасяемо, освен това е имал и възпален апендицит.

Особености на творчеството на Йордан Йовков:

Пише за доброто в човека ( спомнете си разказа „Серафим”). Затова е
определян като писател хуманист(човеколюбец).

По жицата

Конкретен повод за написване на творбата:

Йовков случайно прочита във вестник за народно поверие в Казанлъшко – който види бяла
лястовица, оздравява.
Разказът е отпечатан във вестник „Зора” през 1927 г.

Жанр: разказ

Време и място на действие в творбата:

Краят на лятото, след жътва, малко преди лястичките да отлетят на юг, край село Манджилари.

Композиция на творбата. Особености:

Разказът е изграден като „разказ в разказа” – рамката е срещата и разговорът между Петър
Моканина и Гунчо, в края на творбата рамката се затваря с разговора на Петър Моканина с
дъщерята на Гунчо – Нонка. „Вътре” в тази рамка е историята на Гунчо за живота му, семейството
и болестта на Нонка.
герои и образи характеристики
Моканина наблюдателен, проницателен, състрадателен; прибягва до
благородна лъжа, за да вдъхне надежда на болното момиче
Гунчо физически снажен, силен, добродушен („на мравката път струва”),
съсипан от нещастието, търси лек за болното си дете; животът му е
поднесъл много страдания, но не е отнел добротата му; не спира да
се бори за изцелението и щастието на болното си дете
Нонка единственото останало живо дете на Гунчо, тежко болна, но има
силна вяра ( която се чете в очите ù ), това е силата на младостта;
въплъщава идеята за несправедливата съдба (Нонка понася
изпитания, неприсъщи за младостта ù )
майката на Нонка отчаяна, предчувстваща злото и лошия край, отдадена на
семейството; мъката я е превърнала в безмълвна и съкрушена от
страданието
змията символ на злото, Нонка става невинна жертва на многоликото,
невидимо и коварно зло, което измъчва човешката душа ( страдат и
родителите на момичето)
Никола и Пеню вестители на добрата вест, че се е появила бяла лястовичка, на
Сидеровите надеждата за изцеление
Стоеница кумица на Гунчо, тя ги кара да тръгнат да търсят бялата лястовичка;
добронамерена; въплъщава наивната вяра в чудеса
бялата лястовичка символизира надеждата, радостта от живота, стремежа към щастие
и избавление от страданието, изцелението от страшни и нелечими
болести, сбъдване на мечтите за по-добър живот

Основна тема на творбата: разказ за надеждата и вярата; за състраданието към човешкото

нещастие; разказ за добротворството – благородната лъжа, която дава надежда на поразените от
нещастието хора.

Теза върху проблема „Състраданието и милосърдието – осъзнат път към човечността”

Моканина среща страдащия баща Гунчо, който търси спасение за единственото си
останало живо дете. Петър Моканина е изправен пред избор – да каже истината, че нито е
виждал, нито е чувал за бяла лястовичка, или да излъже. В такъв момент „проговаря” неговата
човешка съпричастност – той осъзнава, че пред него стои отчаян и сломен от нещастието човек.
Героят си дава сметка, че неговите думи могат да се окажат последната и единствена надежда за
семейството. Думите на Петър Моканина към Нонка, че е виждал бялата лястовичка, са
благородна лъжа, но те вдъхват надежда в душата на момичето. Думите му засилват вярата на
болното момиче в чудото на изцелението. Всеки човек има право на чудо до последния миг на
живота си.
Чуждото нещастие води душата на Петър до преображение. Чрез благородната си лъжа
Моканина показва, че човек може и трябва да бъде щедър, благороден и милостив.

Внушения на творбата:
1. Думите имат силата да вдъхнат надежда ( Моканина казва на Нонка: „Ще я видите, чедо, ще я
видите. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да
даде Господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я
видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...” ); седем пъти Моканина повтаря израза „ще я
видите” и два пъти „аз я видях”; това повторение разкрива вярата му в чудодейната сила на
словото, което трябва да предизвика сбъдване на пожеланото.
2. Животът е изпълнен с нещастия и изпитания, с болка и страдания, но той е и път, търсене на
изход за спасение, търсене на надежда.
3. Доброто, състраданието и милосърдието са толкова големи, колкото е голямо и човешкото
нещастие; да бъдеш съпричастен и милосърден, означава да имаш силата да разбереш и понесеш
в душата си чуждото нещастие.

Изразни средства и похвати, употребени в творбата:

изразни средства цитати от творбата
метафора Нонка започва да „вехне” – разболява се, боледува
„нещо го подпираше в гърдите”
апосиопеза
(емоционална
„Да даде Господ да я видиш, чедо, да оздравееш ...
я, млада си. Ще я
пауза) видиш, аз ти казвам, че ще я видиш ...
и ще оздравееш, чедо, не бой

се...”
епитет майката е „жълта и сломена от тегло”; очите на Нонка са „още светли”;
Моканина е „трогнат”, след като чува тъжния разказ на бащата
символ бяла лястовичка е символ на надеждата
пътят е символ на живота
змията е символ на злото и нещастието
сравнение жицата е „увиснала и натежала като броеница”; лицето на момичето е
„жълто като восък”
градация „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се
премрежиха.”

Да се замислим! Да четем между редовете!

1. Каква е болестта на Нонка?

Нонка се стреми към жизнено необходимото – и тя като другите момичета иска да се
задоми, да си създаде свое семейство. Но именно това нейно естествено желание се
оказва непостижимо и постепенно се превръща в далечен блян, в мъчителен копнеж.
Може би тя отива на жътва не само заради желанието си да подпомогне своите
родители, но и за да бъде сред младите хора, надявайки се чудото на любовта този път да
се сбъдне. Но отново чудо не се случва. Нито един нежен поглед на влюбен момък не се е
насочил към него – слабичкото и болнаво момиче. За сетен път Нонка е разбрала, че няма
да бъде щастлива и обичана. Тя е повярвала в това. Душата ù плаче под силата на това
осъзнаване – помръкнала, отчаяна, безпомощна. За пореден път тя е осъзнала, че не е
като другите, че ще живее в самота – никому ненужна. Тя е повярвала в невъзможността
да бъде щастлива и обичана и затова се чувства безпомощна и слаба.
 „По жицата” е разказ за пораженията, които може да има върху една човешка душа
несрещането на любовта. Това е разказ за човешкото предназначение – човекът трябва
да обича и да бъде обичан. Без любов той се чувства смазан, самотен. Нищо не премазва
човека така страшно, както истината, че не е обичан. В това положение човек съществува,
но не живее. Любовта дава смисъл и радост в човешкия живот. Нонка е сломена от
мъка, че моминските ù копнежи не са се сбъднали. Какво по-голямо щастие от това да
сме очаквани, да сме от значение за някого?! Човешката душа копнее за нещо мило. Тя
иска да бъде погледната, да бъде докосната от хармонията, от любовта.

2. Как да тълкуваме последните думи на Петър Моканина:„Боже, колко мъка има по

тоя свят, Боже!” – тези думи звучат не толкова като обвинение и протест, колкото като
тъжна почуда, като недоумение пред съдбата, Вселената, Божията воля. Тази последна
реплика на героя може да се определи като кулминация на болката – чуждото нещастие
се е превърнало в негово собствено нещастие. Моканина сякаш иска да измоли милост от
Господ не само за това нещастно семейство, но и за всички добри и страдащи хора по
света. Като вопъл, като стенание, като зов за помощ, като молитва звучат думите му.
Полето се превръща в храм без стени, в който човек се моли за милост. Сърцето на
Моканина е така дълбоко покъртено от чутото и видяното, че той търси неволно всеобщи,
мащабни понятия (Бог, свят), които в най-пълна степен да изразят силата на парещата му
скръб за болното момиче. Сътворено е едно истинско чудо. Чудо е способността да
приемеш чуждата болка като своя. Най-достойната човешка черта е добротата,
съпричастието към чуждата болка – това е най-важното послание на разказа.

3.Какви са героите на Йовков? Героите на Йовков срещу никого не роптаят, никого не

сочат за виновен. Въпреки неволята и беднотията си те са запазили човещината си,
добротата и благостта на душите си. Разказът на Йовков ни учи да бъдем добри хора
въпреки всички превратности в нашия живот. Неговите герои остават недокоснати от
озлоблението. Разказът внушава идеята, че човек може да запази своето достойство и
човещина, своята топлота и благородство въпреки бедността и неволите си. Бащата на
Нонка, Гунчо, е скромен човек, смирен в желанията си към живота; сиромах е, но не
роптае срещу съдбата, дори благодари на Господ: „Сполай на Бога, прехранваме се. Само
да не беше ни се случвала таз бела...”. Героят остава добър и силен в нещастието си.
Неволята не го е озлобила, не го е смазала душевно. Напротив – героят е запазил
моралната си чистота. Той не изпитва завист към другите, чиито деца са живи и здрави; не
мрази „дохторите”, по които е похарчил толкова много пари, но които не са помогнали на
чедото му; говори кротко и сдържано за нещастието си. Затова читателят поглежда с
почит към него. Привлича ни добродушието и благостта на този човек. Животът не го е
озлобил, не е ожесточил душата му, не е разгневил сърцето му. Усещаме една
сдържаност, едно благородство в понасянето на мъката. Независимо от социалното си
положение човек може да бъде духовно богат! Най-голямото богатство на един човек, това
е добротата му.

Особености на Йордан-Йовковия стил:

- композицията „разказ в разказа” – придава дълбочина на текста
- целият разказ е статичен – представлява разговор, диалог, човешко общуване
- посланията на творбата се излъчват чрез Йовковия похват на „оттегляне” на автора в
„сянката” на избран герой ( в случая това е мъдрецът добротворец Петър Моканина-
всичко е видяно през погледа му).