“Житие и страдания грешнаго

Софрония”
Изготвено от: Мина Йонова - група 6
 Софроний Врачански
Български духовник, врачански епископ,
народен будител и пръв последовател на
делото на Паисий Хилендарски.
Роден е през 1739г. в Котел, Османска
империя.
В началото на XIX век той е приеман от
руското и румънското правителство за основен
представител на българската общност.
Канонизиран е за светец от Българската
православна църква през 1964г.
Починал е през 1813г. в Букурещ, Княжество
Влахия.
„Житие и страдания грешнаго Софрония“ е автобиографичен
разказ.
Творбата е завършена през 1804г. в Букурещ, Румъния, и е най-
ранната автобиография, писана на български език.
Написана е на говорим български и на църковно-славянски
(старобългарски).
Повествованието обхваща събития от периода 1739 - 1804г. и
съдържа ценни свидетелства за живота в България и Османската
империя по това време.
„Аз, грешний в человецех -
започва горчивата си изповед поп
Стойко, - родих ся на село Котел
от отца Владислава, а от матери
Мария и положили первое имя
мое Стойко.“
Житието на Софроний е подвързано в „Сборник за трите
религии“
За първи път е публикувано самостоятелно през 1861г. от Георги
Раковски в „Дунавски лебед“
Защитниците на идеята за „Житие…“ - то като делови документ,
подобно на противниците, не са единодушни в своите позиции
 Творбата се тълкува като:
1. Изповед пред угровлайския митрополит Досидей
2. Съчинение със „служебен характер“, което изпълнява чисто
информативни функции и е предназначено да „легитимира“
Софроний пред съответните институции, обвързани с
пробългарската кауза, по време на Руско-турската война
3. Подготвена проповед пред изоставеното паство като израз на
угризения на съвестта
Разказът на битието на Софроний Врачански следва хронологичен
ред
Наред с това, писателят не пропуска нито едно значимо
историческо събитие - отбелязва ги в духа на летописната
средновековна традиция, но ги обвързва и с личните си
преживявания
Написаното е разказ за живота и съдбата на Стойко Владиславов,
приел с епископския сан и името Софроний Врачански
Тъжният разказ за сирачеството, за дългото боледуване през
детството („почти почто повиде болен и немощен бях“) се
замества с гордостта, че тръгвайки, макар и късно, на училище,
той изпреварва всички („голямое прилежание и остроумие имах“)
Смущаващото описание на срещите му със содомитите има
своето оправдание - „ала бях юноша тогава млад и красен в лице“
Ненавистта на другите свещеници към него идва от гордостта му
- „не хочах да им се покорявам“ - и от осъзнатото му
превъзходство пред „недоучени и некнижни“ архиереи
Тъжната сцена на бесенето, която Софроний превръща в
трагикомична, съдържа и величието на човек, запазил своето
самообладание: „А, ефенди, рекох, хич вяра със пушка бива ли.
Ама хочеш да убиеш едного попа - от свето похвала ли хочеш да
приемниш?“
Посочените примери от „Житие…“ показват стремежа на неговия
автор да опише пълнокръвно живота си - с доброто и със злото, с
гордостта и с унижението, с гаврата и с уважението
Речта на героя е смесица от черковнославянска реч, понятни за
читателя диалектни думи и турцизми.
Сентенциите и афоризмите са смесица от Сократови фрази(„учен
человек люби ученаго и прост - простаго, и пиян - пиянаго“),
риторични изкази, епистоларен стил („усердно вам желаем […]
благонаклонени будете, и здраствуйте“), летописна езикова
традиция („В лет 1768 начена се войска баталия“, „в лет 1775
победи …“)
Софроний е един от първите в тази епоха, който се опитва да
превърне книгата в поучение не само чрез религиозни притчи, но
и чрез описание на собствените си преживявания
Всичките му книжовни трудове следват една логика, а тя е:
човекът и мястото му в обществото
„Житие и страдания грешнаго Софрония“ е едно от най-
значимите книжовни постижения на писателя. То е съчинението,
което го откъсва от ролята на преписвач, преводач и компилатор и
го превръща в творец и мислител
БЛАГОДАРЯ ЗА ВНИМАНИЕТО!