Чувствата - наши приятели или наши врагове?

Александра Маринова

Чувствата са спонтанна, неразделна част от нашата личност, но дали ще са наши

приятели или врагове, зависи единствено от самите нас и от това как сме възпитавани.
Още от малки изпитваме радост, любов, щастие, но също така и болка, гняв или
страх. Разбира се, не всеки родител е психолог, но ако човек още от малък е насочван и
съветван как да се справи с лошите чувства и как да цени добрите, то той ще израсне
уверен и успешен и е много вероятно чувствата, които ще изпитва цял живот, да са негов
приятел, а не враг. Един такъв човек не би си губил времето да се поддава на гняв, омраза,
завист или злоба, а би се справил с тях с лекота и дори би ги превърнал в амбиция и
самоусъвършенстване към нещо положително.
На всеки е познато чувството как другият има по-хубав телефон, по-хубави дрехи,
по-красив е. Или пък разочарованието, превръщащо се в омраза към бивш приятел или
приятелка. Или пък досадата от еднообразните часове в училище и учителите, които
повтарят едни и същи сякаш неща. Всички тези усещания са негативни и са наши врагове и
ние лесно можем да се справим с тях ако ценим и уважаваме себе си.
Аз, например, страшно много се обичам и дори някой да има по-хубав телефон, по-
модерни дрехи и да е по-красив от мен, това не би ми развалило настроението със завист,
защото вътрешно знам, че аз съм по-добра в някои неща от този човек и защото колкото и
да са красиви, материалните неща и външните качества не изграждат личността, а дори
напротив – в много случаи човек деградира, когато е по-задоволен.
Но има и други чувства, които са още по-големи наши врагове и понякога е много
трудно да им се противопоставиш - неувереността, страхът, тревогата. С тях се справям
доста по-трудно и тогава много ми помага един съвет от мама – „Представи си, че ще се
случи най-лошото и единственото, което може да се случи е да си приятно изненадана.“ Ще
ви дам пример:
В 5-ти клас аз, сестра ми и един съученик бяхме извикани от общината да
представим литературна композиция пред паметника на Васил Левски. Текстът, който имах
беше ужасно дълъг; хората, които присъстваха бяха важни – кметът, учители, директори;
времето беше студено и устата ми така се беше сковала, че имах чувството че нищо не ми
се разбира. През цялото време си представях как, изкачвайки се по стълбите, ще се спъна и
ще се пльосна пред целия град; как ще си забравя текста, ще настъпи ужасно мълчание и
всички ще гледат и чакат мен; как ще объркам нещо и всички ще ми се смеят. С две думи –
очаквах провал. Моментът настъпи, композицията започна, всичко мина прекрасно, не се
запънах никъде и всички ни аплодираха.
И ето как с времето един мой враг – притеснението, малко по малко си отива, но пък
ми е помогнал да си спечеля приятел – увереността.
Да, определено има чувства, които са ни приятели и такива, които са ни врагове. От
нас зависи дали ще си загубим времето и здравето, отдавайки се на враговете си. А много
често едно лошо чувство е неоправдано. Ако приятел ви е казал нещо, с което ви е обидил,
поговорете с него. Напълно е възможно да не е имал за цел да ви нарани.
И всъщност нали точно враговете са тези, които ни помагат да оценим приятелите
си, така, че може би е за добро да изпитваме и лоши чувства. Важното е да не им се
отдаваме изцяло.