Родното и чуждото

„Бай Ганьо журналист“ – Алеко Константинов (1863-1897)

Ⅰ. Авторът
1. Основни теми в творчеството
а/ парвенющината и липсата на морал на новия български политически „елит“
б/ безогледният кариеризъм, лъжепатриотизмът, стремежът към лично
облагодетелстване от властта
в/ разочарованието на почтените граждани
г/ съпоставката между родното и чуждото при пътешествията и срещата с други
култури
д/ красотата на българската природа
2. Най – популярни произведения:
а/ фейлетони: „По изборите в Свищов“/1894/, „Страст“ /1895/, „Разни хора, разни
идеали“ /1897/
б/ пътеписи: „До Чикаго и назад“/1893-94/, „Какво? Швейцария ли?“/1895/, „В
българската Швейцария“ /1897/
в/ „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“/1894-95/

Ⅱ. „Бай Ганьо“
1. Творческа история
 сп.“Мисъл“ от април 1894г./ кн.1-4 е поместена I част -„Бай Ганьо тръгна
по Европа“
 В кн. 5 излиза „Бай Ганьо се върна от Европа“
 В кн. 1 на 1895г. излиза „Бай Ганьо прави избори“, „Бай Ганьо журналист“
 1895г. излиза като самостоятелна книга
2. Единично-документалното и обобщеното в образа
 прототипи
 Бай Ганьо като литературен образ
3. За жанра и композицията на книгата
 жанрово своеобразие
 композиция – 2 части/дяла – всяка със свой повествователен модел/
I част – пътуването на Бай Ганьо „по Европа“ – 9 разказа, кръгова
композиция,водещо е пътеписното начало, липсва времева последователност,
основен похват „разказ в разказа“ /бохемската компания “Весела България“;
забавление, но и изразена нравствена оценка/
II част – 3 очерка; времева последователност; смяна на повествователния
модел – хедонистичното постепенно е заменено от моралистичното;
нравствената характеристика на героя е еднозначна, диалогичното начало със
саморазкриването на героя, в края обаче се възстановява
4. Отношението: разказвач – герой – вездесъщ разказвач /автор/
 I част - разказвачите не са индивидуализирани/но присъстват със
собствените си имена/; образовани, интелигентни млади хора, нагърбили се
с неблагоразумието да бъдат медиатори м/у Бай Ганьо и Европа;
отношението им е нееднозначно,вариативно /“Съотечественик-трябва да му
се помогне“/; разказвайки и смеейки се на приключенията на Бай Ганьо, те
не само се дистанцират от него, но и очертават принадлежността си към
друго, различно духовно пространство; оформят антиподна двойка
 II част - Разказвачите участват вече с псевдонимите си, постепенно се
отдръпват и оставят героя да се разкрие чрез словесните си и поведенчески
жестове;
- в България той е в стихията си, все по-отблъскващ и драстичен в
проявите си, обсебващ обществения и политическия живот, той вече няма
нужда от посредничеството им, от помощта
Извод: Според проф. Димитър Михайлов от чисто физическо /в първата част/
присъствието на Бай Ганьо /във втората/ става „идеологическо“ и
„политическо“.
 Вездесъщият разказвач /авторът/
 препредава чутото, „сглобява“ разказаното;
 преки намеси, които извеждат авторовите послания / финалът на I част,
финалът на II част/
5. Бай Ганьо – пътуващият човек
а/ мотивът за пътя и пътуването/ проблемът чуждо – свое/
 културен образ, осмислящ човешкото битие и мястото на човека в
обществото;
 метафора на човешкия избор
б/ I част
 тръгването на бай Ганьо по Европа /Тълкуване на въвеждащото изречение/
 Бай Ганьо пътешественик, който не желае да възприеме нищо от чуждия
свят, да влезе в пълноценен диалог с европейската култура; той се стреми
не да види, а да го видят и да извлече полза от това
 Т.Жечев-“ пътуване през пустиня“,“ мърдане в пространството без багаж,
освен с прословутите дисаги“
 Своето и чуждото се разминават – бай Ганьо разкрива опакото на своето и
не може да види лицето на чуждото
 мотивът за нарушената комуникативност/езиков вакуум/
 комичното се поражда от драстичното разминаване м/у самочувствието и
показното перчене на героя в една различна и непозната за него културна
среда; самоувереността му, чувството за превъзходство, претенцията за
цивилизованост и вътрешната му невъзприемчивост ; хитрец на дребно,
нахален до втръсване;
в/ II част
 героят става страшен в бруталната си активност, с политическото си
хамелеонство започва да завладява родното пространство, сдобивайки се с
все повече власт
 трансформира провала си в Европа в триумф
 „побългаряването“ на европейската културна, социална, институционална
практика е отново преобръщане на чуждите модели, ново отъждествяване с
опакото, а не с лицето на Европа
 заплашителното явление бай Ганьо се свързва и с множеството му
двойници в родината/тиражира се, мултиплицира се/
 това, което в I част като че е абстракция /някъде из Европа/, във II част се
е материализирало
 Ⅲ. „Бай Ганьо журналист“
1. Основни сюжетни моменти и развитието на действието в тях

2. Композиция
 в началото е представена приятелската атмосфера в компанията „Весела
България“ през погледа на повествователя
 историята за намерението на Бай Ганьо и неговото обкръжение „да се удари
най-добър келепир“ , е разказана от Гедрос (разказ в разказа)
 финалната реплика на Гедрос: „Ето, господа, как се е основал органът на бай
Ганя“, и споделеното от повествователя: „Ние разтворихме отново вратата на
вътрешния салон и оркестърът гръмна чудния марш на Вагнеровия
„Танхойзер“ , затварят композиционната рамка на очерка.
 финалният, графично обособен фрагмент, който представлява емоционално
обръщение на повествователя към читателя и Бай Ганьо не е част от последния
очерк, а е заключителният елемент от смисловата рамка на цялата книга.
Последното изречение (поанта): „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...“,
се свързва с посланието на встъпителните думи на повествователя: „Помогнаха
на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една
белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец“.

3. Проблеми и мотиви
 карикатурният образ на самозваните новинари отвежда към проблемите за
журналистическата етика, за властта и отговорността на медиите; за
демагогията в публичното пространство, за въздействието върху
общественото пространство чрез емоции, а не чрез разумни аргументи
 мотивът за опошляването на печатната преса и превръщането на вестника
в поле за разчистване на лични сметки и инструмент за лично обогатяване
е съчетан с мотива за цялостния упадък на българския обществен живот
след Освобождението
 повествованието е наситено с ирония и сарказъм и като цяло създава
гротескова картина на българската действителност през 90.години на XIXв.

4. Конфликти
 основният конфликт е между традиционната представа за пресата като
важен инструмент на демократичното общество и превръщането й от
байганьовците в средство за лично облагодетелстване
 епизодичен е конфликтът между Бай Ганьо и неговия съсед интелектуалец,
зад който стои по- големият конфликт на произведението – между
идеалиста и материалиста.
5. Родното и чуждото – нравствени ценности и норми
 Още във встъпителната част на фейлетонния текст изпъква контрастът
между два различни образа на родното – Алековата „Весела България“,
състояща се от приятели с чувство за хумор, без амбиции за политическа
кариера и финансово облагодетелстване, и Бай-Ганьовата България на
лъжепатриотите, които прикриват меркантилността си зад гръмки фрази,
изпълнени с фалшиво родолюбие.
 Фейлетонистът изгражда негативния образ на родното, чиито представители
– антигероите на следосвобожденското общество – са обрисувани чрез
средствата на сатирата. На преден план те поставят не съдбата на
отечеството, висшите национални интереси, а собствения „келепир“,
материалната полза, която искат да извлекат. Техният егоизъм и груб
прагматизъм проличават в диалога помежду им, в разпаленото обсъждане на
различните възможности за бързо забогатяване.
 Следващата композиционна част, свързана с решението на Бай Ганьо за
издаването на вестник, представя в гротесков план нови измерения на
чуждото за повествователя. Контрастно, вулгарно и примитивно е Бай-
Ганьовото виждане за същността на журналистическата професия: „Че голям
мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и
няма нужда!), па псувай наляво и надясно“. На родна почва една от
основните форми на европейската демокрация – свободната преса – изпъква
в уродлива, отблъскваща, „побългарена“ форма.

 Изпъкват две контрастни ценностни системи - едната (на фалшивите

ценности, антиценностите) е основана на сребролюбието,
подлостта, покварата, безчестието, „приспивание на съвестта“, „мерзости“,
докато другата издига в култ безкористния идеализъм и на практицизма
противопоставя свещените „чисти чувства“, осъзнати като „остатъци от
минало величие“.

 Разказвачът иронизира мнимото, показно родолюбие на героя, проличаващо

особено при избора на името на вестника –
„Справедливост“, „Народна мъдрост“, „Българска гордост“, „Народна
храброст“, „България за нас“, „Народно величие“. Тези клишета от
„патриотичния“ речник на „редактора“ са знак за отчуждението на героя от
родното и безразличието към народната съдба, към всичко, което излиза
извън кръга на частните интереси. Печална последица от подмяната на
ценностите е обезценяването на думите, които изгубват своя смисъл.

 Книгата „Бай Ганьо“ може да се разглежда през призмата на полемиката на

Алеко Константинов с идеализираната представа за
 родното, демитологизирайки българското, като го изобрази реалистично,
дори натуралистично и гротескно в цялата му сложност и противоречивост.

 Финалният фрагмент на фейлетона „Бай Ганьо журналист“ изразява

гледната точка на повествователя /Алеко Константинов/

Не презрение и „злобно порицание“ характеризират отношението му към

Бай Ганьо, а надеждата, че антигероят на времето може да осъзнае
съществените различия между родните нрави и чуждата култура, между
ориенталския манталитет и модерната европейска цивилизация. Със
заключителните думи се изразява предположението, че макар и здраво
сраснат с мисленето и отношенията синдромът Бай Ганьо не е вътрешно
присъщ на родното и затова ще бъде надживян. За да се „случи“ това, е
необходима воля за самопознание, за аналитично осмисляне на самата
природа на човешкото.

 Подобно на възрожденските си предшественици Алеко Константинов е

убеден, че литературата трябва да изпълнява и възпитателна
функция, да съдейства за нравственото преобразяване на хората: „Aз питая
в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази
книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш:
– Е в р о п е й ц и с м е н и й, а м а в с е н е с м е д о т а м!...“

Извод: Родното и чуждото в книгата „Бай Ганьо“ са осмислени

не като етнически, а като етически категории.
6. Образна система
а/ Бай Ганьо и неговите сподвижници
 Трагикомично е обстоятелството, че тъкмо безразличните към всякакви
общественополезни цели се заемат да формират общественото мнение; гласът на
обществото е подменен от гласа на анонимни нечестни интереси.
 На журналистиката е вменена ролята да легитимира байганьовското в
публичното пространство - не само за да му осигурява оперативни възможности
за власт и материални облаги, но и за да узаконява нравствения хаос, който го
прави възможно.
б/ Интелигенцията / разказвачите, повествователят/
 Представена е като създател на разказа за Бай Ганьо и се стреми за овладее
смислово байганьовското – да анализира неговите проявления и пораждащите го
причини.
 Интелигентският разказ за родното оспорва разказа, който героят се готви да
разгърне на страниците на своя нов вестник, и по този начин отрича
представителността на байганьовския ценностен модел.
 Българското не е съставено само от негативните етични проявления, които
олицетворява Бай Ганьо Балкански, като примитивизъм и конформизъм. Родното
съдържа все още неосъществен потенциал, осмисля се като способно да се
развива и променя, основано на друг ценностен ред.