История на Европа

Праисторическа Европа

Появяване на хората в Европа. Палеолит и мезолит.

Най-древните известни хора, обитавали Европа, са от вида Homo georgicus и населяват днешна Грузия
преди около 1,8 милиона години.

Европа през Новокаменната епоха

По време на неолита в различни части на Западна и Южна Европа се изграждат мегалитни паметници, като
Стоунхендж.

Европа през Бронзовата епоха (3200 пр. Хр. – 600 пр. Хр.)

Бронзовата епоха е исторически период, характеризиращ се с използването на бронза, а в някои региони и

с протописменост, както и с първите прояви на градска цивилизация. Бронзовата епоха е вторият главен
период в трипериодната система, предложена през XIX век от Кристиан Юргенсен Томсен за
класифициране и изучаване на обществата от Древността.

Едно древно общество се определя като принадлежащо към бронзовата епоха, когато произвежда
собствен бронз чрез топене на мед и сплавянето му с калай, арсен или други метали или когато се
снабдява с бронз чрез вноса му от други области. Самият бронз е по-твърд и устойчив от другите метали,
известни по това време, което дава технологично предимство на обществата на бронзовата епоха.

Медните и калаени руди са редки, както се вижда от отсъствието на калаен бронз в Западна Азия преди
началото на бронзовата търговия през III хилядолетие пр. Хр. Като цяло по света бронзовата епоха следва
новокаменната, като каменно-медната епоха служи за преход между двете. Макар че обикновено
желязната епоха настъпва след бронзовата, в някои региони, като Субсахарска Африка, тя започва
непосредствено след новокаменната.[1]

Хронологическите рамки на бронзовата епоха в различни части на света варират в широки граници –
нейното начало е между средата на IV хилядолетие и началото на II хилядолетие пр. Хр., а краят ѝ – между
XII и IV век пр. Хр. Някои от културите на бронзовата епоха – тези в Месопотамия с клинописното писмо и в
Египет с йероглифите – създават първите писмени системи, докато други не използват писменост.

Ранна бронзова епоха

Границата, отделяща медната епоха от бронзовата е разпадът на Балкано-Карпатската металургична

провинция (през първата половина на IV хилядолетие пр.н.е.) и формирането около 3500 – 3300 г. пр.н.е.
на Циркумпонтийската металургична провинция. В границите на Циркумпонтийската металургична
провинция, доминираща през ранната и средната бронзова епоха са открити и е започнала експлоатацията
на медно-рудните центрове на Южен Кавказ, Анатолия, Балкано-Карпатския регион, Егейските острови. На
запад от тях функционират планинските металургични центрове на Южните Алпи, Иберийския полуостров,
Британските острови, а на юг и югоизток металообработващи култури са известни в Египет, Арабия, Иран и
Афганистан, включително Пакистан.
Мястото и времето за откриване на начините за получаване на бронз не са известни. Може да се
предполага, че бронзът е открит едновременно на няколко места. Най-ранните бронзови изделия с
примеси на олово са открити в Иран и Ирак и датират от края на четвъртото хилядолетие преди новата ера.
Има обаче свидетелства и за по-ранно откриване на бронз в Тайланд от V хил. пр.н.е. Изделия от бронз
съдържащи примеси от арсен са се изработвали в Анатолия и от двете страни на Кавказ през III хил. пр.н.е.
Някои бронзови изделия на майкопската култура датират още от IV хил. пр.н.е. Тези датировки са спорни,
тъй като други анализи на Майкопската култура свидетелстват, че тези изделия са от III хил. пр.н.е.

В началото на бронзовата епоха се формират и активно започват да взаимодействат два блока от човешки
общности в Евразия. Южно от централно планинския пояс (Саяно-Алтай – Памир и Тян Шан – Кавказ –
Карпати – Алпи) се формират общества със сложна социална култура, стопанство основано на
взаимодействието на земеделие и животновъдство, появата на градове, писменост и държавни
образувания. На север, в Евразийските степи се формират войнстващи общества на номади скотовъдци.

Средна бронзова епоха

При средната бронзова епоха (2600 – 1900 г. пр.н.е.) зоните заети от металодобивни култури се разширяват
(предимно на север). Циркумпонтийската металургична провинция като цяло съхранява своята структура и
продължава да бъде централна система на производствените металургични центрове на Евразия.

Късна бронзова епоха

Началото на късната бронзова епоха бележи разпада на Циркумпонтийската металургична провинция на

границата между III и II хил. пр.н.е. и формирането на цяла верига нови металургични провинции,
отразяващи в различни степени най-важните черти на планинско-металургичното производство
практикувано в централните огнища на Циркумпонтийската металургична провинция.

Сред металургичните провинции от късната бронзова епоха най-голяма е Евразийската степна

металургична провинция (около 8 млн. кв. км), наследила традициите на Циркумпонтийската металургична
провинция. На юг тя граничи с малките по площ, но отличаващи се с особено богатство и разнообразие на
формите на изделията, а също и с характера на сплавите, Кавказка металургична провинция и Ирано-
Афганска металургична провинция. От Саяно-Алтай до Индокитай се изграждат производствените центрове
със сложната си по характера на формиране Източноазиатска металургична провинция. Разнообразните
форми на висококачествени изделия на Европейската металургична провинция простираща се от
Северните Балкани до Атлантическото крайбрежие на Европа са съсредоточени основно в богатите и
многочислени съкровища. На юг тя граничи със Средиземноморската металургична провинция, съществено
различаваща се от Европейската металургична провинция по начина на производство и формите на
изделията.

Регионална проява на бронзовата епоха

Целият период на бронзовата епоха се характеризира с широко използване на бронза, но мястото и

времето на въвеждане и развитие на технологията на бронза се различават значително в различните части
на света. Технологията на изкуствения калаен бронз изисква цял кръг от производствени процеси. Калаят
трябва да бъде добит, главно във вид на рудата каситерит, и претопен самостоятелно, след което да се
добави към разтопената мед, за да се получи бронзова сплав. Бронзовата епоха е време на активно
използване на металите и на развитие на търговските мрежи.

Според някои източници най-ранното свидетелство за използване на калаен бронз е от неолитната

Винчанска култура на Балканите в средата на V хилядолетие пр. Хр.,[2] но датировката на тези находки е
спорна.[3][4] Майкопската култура в Северен Кавказ използва арсенов бронз в средата на IV хилядолетие
пр. Хр., но Предна Азия се смята за мястото, откъдето започването масовото използване на технологията на
бронза.

Близък Изток

Западна Азия и Близкият Изток са първият регион, в който настъпва бронзовата епоха. Това става с възхода
на месопотамската цивилизация на Шумер в средата на IV хилядолетие пр. Хр. Културите в Древния Близък
Изток, често наричан една от люлките на цивилизацията, практикуват интензивно целогодишно земеделие,
развиват писменост, изобретяват грънчарското колело, създават централизирано управление, писмени
закони, стопанска и гражданска администрация, градски и национални държави, империи, изграждат
амбициозни строежи, за пръв път в историята създават социално разслоение и робство и практикуват
организирано военно дело, медицина и религия. Обществата в региона поставят началото на
астрономията, математиката и астрологията.

В историографията и археологията бронзовата епоха в Близкия Изток има добре установена триделна
периодизация:[5][6]

Ранна бронзова епоха (РБЕ)

3300 – 2100 пр. Хр.

3300 – 3000: РБЕ I

3000 – 2700: РБЕ II

2700 – 2200: РБЕ III

2200 – 2100: РБЕ IV

Средна бронзова епоха (СБЕ)

2100 – 1550 пр. Хр.

2100 – 2000: СБЕ I

2000 – 1750: СБЕ II A

1750 – 1650: СБЕ II B

1650 – 1550: СБЕ II C

Късна бронзова епоха (КБЕ)

1550 – 1200 пр. Хр.

1550 – 1400: КБЕ I

1400 – 1300: КБЕ II A

1300 – 1200: КБЕ II B (Бронзов колапс)

Ранната бронзова епоха е характерна с появата на урбанизация и възникването на градове-държави, както
и с появяването на писмеността (Урук, IV хилядолетие пр.н.е.). По време на средната бронзова епоха е
установено силно прегрупиране в региона – (аморити, хети, хурити, хиксоси и навярно евреи).

През късната бронзова епоха доминира конкуренция между могъщите държави в региона и техните васали
(Древен Египет, Асирия, Вавилон, хети, митанийци). Широки контакти се осъществяват с егейската
цивилизация на ахейците, при които медта играе важна роля. Бронзовата епоха в Близкия изток завършва с
историческо явление, което в средите на професионалните изследователи е прието да се нарича бронзов
колапс. Тези събития имат отражение в цялото Източно Средиземноморие и Близкия изток.

Желязото се появява в Близкия изток и Анатолия едва през късната бронзова епоха. Настъпването на
желязната епоха се свързва най-вече с политически промени, а не толкова с пробив в металургията.

Месопотамия

Подобно на Египет в Месопотамия вече е развита една висша култура − от около 3500 г. пр.н.е. − със
земеделие, писменост, градостроителство и организирана държавност, преди да дойде новият материал
бронз към разпространения вече мед. Необходимият калай за производството на бронз вероятно се внася
от съседните региони в Западен Иран и Узбекистан. Употребата на бронз се налага в по-големи размери
едва през II хил. пр. Хр. В предния Ориент най-късно около 1000 г. пр.н.е. бронзът е заменен от желязото
като по-подходящ материал.

Египет

В Египет медта е известна от около 4000 г. пр.н.е. доказано в културата Бадари, към която от началото
винаги са добавяли част арсен. Следващото хилядолетие в Горен Египет е доминирано от Накадската
култура, а в Долен Египет от културата Маади. Двете култури принадлежат към медната епоха. Бронзовата
епоха започва малко след появяването на египетската държава, малко преди 2700 г. пр.н.е. Първият
истински бронз (мед и 7 – 9% калай) е намерен в съдове в гроба на фараон Хасехемуи. Старото царство
(около 3000 – 2200 г. пр.н.е.) се определя като ранна бронзова епоха, Средното царство (около 2000 – 1650
г. пр.н.е.) като средна бронзова епоха и Новото царство (около 1550 – 1070 г. пр.н.е.) като късна бронзова
епоха. Поради недостиг на суровини в Египет почти всички бронзови предмети се внасят. Каменни
инструменти се употребяват и по-нататък през цялата епоха.

Южна Арабия

Предисторията на Южна Арабия е малко проучвана. Вероятно металната технология е внесена тук от
Палестина. Желязната епоха тук започва през I хил. пр. Хр. с появяването на една висша култура. До около
3200 г. пр.н.е. тук се живеело вероятно по номадски. След това се появяват селища, керамика и обработка
на земята.

Времето на въвеждането на бронза е още недоказано, мед и медни легировки са със сигурност доказани
от около 2500 г. пр.н.е.

Палестина

Бронзовата епоха в Палестина започва около 3300 г. пр.н.е..

Предшествана е от каменно-медната епоха с висок стандарт на металната обработка (Nachal Mischmar).
Бронзовата епоха в Палестина се отличава с появата на градове-държави. Палестина се намира между
високоразвитите култури на Египет, Сирия и Месопотамия и е силно повлияна от тях като съседна страна.

С ранната бронзова епоха (ок. 3300 – 2000 г. пр.н.е.) много села са изоставени и се създават нови селища,
които до голяма степен вече имат градски характер. Много от тях са силно укрепени, което показва, че са
настъпили военни времена. Грънчарството вече е високотехнологично. Керамиката е отчасти рисувана. От
този период са запазени само малко метални артефакти, на които към медта не е добавян калай и така не е
произвеждан още истински бронз. Мъртвите са погребвани директно в издълбани в скалата масови
гробове. Страната е организирана от градове-държави. Има множество доказателства за обширна
търговия, макар че съседите египтяни рано започват да заобикалят Палестина по морски път, за да стигнат
до Библос и Сирия. От 2400 до 2000 г. пр.н.е. в Палестина почти не се намират археологически находки.

От 2000 г. пр.н.е. започва средната бронзова епоха. В началото на тази епоха населението живее по
номадски. От 1800 г. пр.н.е. отново възникват множество градове. Търговията с Египет процъфтява. В
Йерихон са открити множество добре запазени гробове от това време, в които са намерени преди всичко
дървени предмети като мебели и паници. На други места са намерени златни украшения. Находките от
бронзови оръжия показват, че се е произвеждал вече истински бронз.

От 1550 г. пр.н.е. Палестина е завладяна от Египет, което означава започването на късната бронзова епоха в
страната. Градовете-държави продължават да съществуват и с появата на писмеността регионът бележи
значителен напредък.

Мала Азия

Бронзовата епоха настъпва в Мала Азия в средата на III хилядолетие пр. Хр. За разлика от земеделските
цивилизации на относително гъсто населените Месопотамия и Египет, тук има местни суровини за
производството на бронза и самият им добив дава тласък на стопанското и обществено развитие. Хатите
започват да произвеждат метални изделия и търгуват активно с Шумер, а след това попадат под влиянието
на Акадската империя. Археологичните свидетелства сочат и за хатско влияние върху Минойската
цивилизация на остров Крит.

В началото на II хилядолетие пр. Хр. хатите в Мала Азия са изместени от хетите, индоевропейски народ,
който създава своя централизирана държава и в зенита си през XIV век пр. Хр. поставя под своя власт
централна Мала Азия, югозападна Сирия до Угарит и горна Месопотамия. Хетското царство е унищожено
по времето на Бронзовия колапс, но хетски държави съществуват и по-късно, през желязната епоха.

През бронзовата епоха в западната част на Мала Азия съществуват и други държавни образувания, като
Арзава и Асува, сведенията за които са ограничени.

Кипър

Бронзовата епоха в Кипър започва около 2600 г. пр.н.е. Тук имало големи залежи от мед. Не е ясно дали
островът е наречен на думата „купфер“ (мед) или обратно.

С началото на средната бронзова епоха (ок. 1900 – 1650 г. пр.н.е.) са доказани множество контакти с
другите средиземноморски култури. Кипър (като Alaschia) е споменаван в клинописни надписи. През края
на периода се водят войни. Често се намират оръжия и селищата са силно укрепени. Това вероятно е
свързано с политически неспокойствия в Сирия и Мала Азия. Търговията с Египет и Палестина силно се
увеличава. Кипър става износител на мед и малки шишета, които вероятно са съдържали луксозни мазила.
През късната бронзова епоха (ок. 1650 – 1050 г. пр.н.е.) се създават градове и една азбука.

Европа

Ранен период

През III хил. пр.н.е. на Крит се развиват множество селища като средище на ръчното производство и
търговията. Минойската култура се разпространява и на територията на днешна континентална Гърция. Там
независимо от нея процъфтява микенската култура. Появява се икономически доминиращо висше
общество, което с течение на времето получава монархически владетелски статут.

На островната група на Цикладите в южната част на Егейско море бронзовата епоха започва с еладския
период (Helladikum) на цикладската култура.

В западното егейско крайбрежие на Мала Азия раннобронзовата епоха на фазата Троя I (около 2800 г.
пр.н.е.) се определя като ранна бронзова епоха. Условното наименование на сходните култури от
бронзовата епоха (около 3000 – 1200 гг. пр.н.е.) в ареала е Западноанатолийска цивилизация.

Средно- и северноевропейска бронзова епоха

Слънчева колесница теглена от кон, от Трундхолм – важна част от митологията на северната бронзова
епоха, Дания

Бронзовата епоха пристига късно в Средна и Северна Европа – около 2200 г. пр.н.е.

Разкопките показват, че през 1700 – 500 г. пр.н.е. на Скандинавския полуостров е имало поселища. Поради
излаза на море, не може с точност да се определи откъде идват населилите я народи. Не се знаят и точните
граници между териториите на племената. Според проф. Финдайзен, по това време се обединяват
племената на свеите. В Хагахьоген в Упланд има надгробна могила, вероятно построена за някой владетел
около 1000 г. пр.н.е.[7]

Бронзова епоха в България

Основна статия: Бронзова епоха в България

Бронзовата епоха в България съвпада с III и II хил. пр. Хр. В много селищни могили от новокаменната или
каменно-медната епоха най-горните културни пластове илюстрират само първите фази на бронзовата
култура, а не нейното последващо развитие, което показва, че носителите на тази култура след един
сравнително къс период на живот на едно място напускат старите обиталища и се заселват на нови места.
Така е например в Караново, където Караново VII представлява първата фаза на една нова бронзова
култура, но нейното продължение не се открива в същото селище. В Казанлък бронзовата култура е след
хиатус върху развалините на неолитно селище от типа Караново I-III.

Особено значение за праисторията на балканските земи имат условно наречените наколни селища,
открити в дълбоките слоеве на Варненското езеро.

Най-важните данни, които притежаваме за културата на бронза, са почерпени от изследването на някои

селищни могили – Дипсизката могила при с. Езеро, Новозагорско, могилите в Казанлък, в с. Биково,
Старозагорско, в Свети Кирилово, Веселиново и Михалич, Свиленградско, Разкопаница и Юнаците,
Пловдивско. В Циганската могила в Нова Загора бронзовата култура е засвидетелствала пряко
продължение на ранния бронз в Дипсизката могила в нейните средни фази, като продължава развитието
на културата до ранножелязната епоха. Особено интересна група находища от бронзовата епоха има в
Северозападна България. Най-важно от тях е селището при с. Балей на р. Тимок.

Появата на бронзовата култура в България се свързва с най-стария културен пласт на Троя. В селището при
с. Езеро бронзовата култура е представена в минимум 13 жилищни хоризонта (някои автори са склонни да
смятат, че хоризонтите са 15 – 16) в пласт, дебел 3,5 м, първите хоризонти от който най-вероятно датират
във времето преди Троя I-IV хоризонт.

Керамиката през бронзовата епоха в България изглежда се изработвала на специални плоски глинени
кръгове, останки от които говорят за зачатъци на техниката на колелото. Явяват се типични за бронзовата
епоха чаши с обърнат навън ръб на устието, с или без дръжки, т.нар. чаши тип „Свети Кирилово“. Освен
такива чаши в западната част на Горнотракийската низина се появяват друг тип остродънни чаши, наречени
чаши тип „Юнаците“ (наречени по епонимния обект). Интересното при тези чаши е, това че с острото си
дъно те не могат да стоят на него, оттук някои учени изказват теорията, че те са за пиене на вино „на екс“.
Дълбоки делви с цилиндрични шии и малки дръжчици, кани с една дръжка и косо отрязано устие и
подобни съдове се срещат масово в ранната и средната фаза на бронзовата епоха.

Типични за бронзовата епоха са съдове с дръжки, наподобяващи животински фигури, много обобщени
като обем и стилизирани в духа на изкуството на епохата, но със своеобразна геометрична изразителност.
Дръжките не възпроизвеждат определен вид животно, а животно въобще.

По отношение на погребалните обреди през бронзовата епоха за първи път на територията на България се
появяват могилни гробове.

Късната бронзова епоха (1650 – 1200 г. пр. Хр.), както във Варненско, така и почти в цялата страна, показва
ново разместване на населението. Миграционни процеси и нови контакти са засвидетелствани през ХIII-ХII
век пр. Хр. чрез колективни находки от сърпове при Суворово, бронзови сечива. Е

Със започването на желязната епоха етническите процеси вече приемат познатия от историята облик.
Траките вече трайно са настанени по нашите земи. Започва и гръцката колонизация. Траки и колонисти
активно си съжителстват. Проучени са много тракийски некрополи, които чрез находките показват и
връзките с древна Гърция и своето самостоятелно развитие.

Други европейски култури от бронзовата епоха

Култура Адлерберг

Култура Aunjetitzer (Унетицка култура)

Андроновска култура и камера гробна култура (Югоизточна и Източна Европа)

Бонанаро култура (Сардиния)

Ел Аргар култура (Испания)

Надгробни могили (средна бронзова епоха в Средна Европа)

Култура Нурага (Сардиния)

Култура Лаузитц

Зингенска група, Зингенска култура

Щраубингска култура

Срубна култура (Югоизточна Европа, Западна Азия)

Култура Талайот (Балеарски острови)

Култура Терамаре (Северна Италия)

Култура Торе (Корсика)

Култура Ворлаузитц

Култура Уесекс

Бронзовата епоха в степния пояс

Курганната хипотеза се отнася към къснобронзовото разделяне на единната преди това прото-
индоевропейска цивилизация населяваща причерноморските степи. В различните индоевропейски езици
бронзът произлиза от общ корен. Мария Гимбутас и последователите ѝ свързват с протоиндоевропейците
такива култури от ранната бронзова епоха като катакомбната културно-историческа общност и ямната
култура.

В началото на II хил. пр.н.е. започва разпространение на индоевропейските племена на изток и на запад.

Андроновската култура свързвана с индоиранците заема обширни части от пространствата на Централна
Евразия (вж. Синтаща, Аркаим). Залог за успеха на разпространението на индоевропейците става
наличието на новаторски технологии за онова време като колесницата и меча.

Индоевропейските пришълци от запад повлияват на културата от бронзовата епоха в Южен Сибир – най-
вече на карасукската и тагарската култури. Находки на идентично оръжие на разстояние от хиляди
километри позволява на археолозите да предположат, че над туземните народи от степния пояс на
Евразия от XVI век пр.н.е. господства някакъв подвижен конен елит.

Бронзова епоха (Гърция)

Бронзовата епоха в днешна Гърция обхваща т.нар. егейски цивилизации – група цивилизации и култури от
годините 3000 – 1000 г. пр.н.е., разположени около Егейско море, и включва Крит, Цикладите и
континентална Гърция. Крит се асоциира с минойската цивилизация. Цикладите имат общо с
континентална Гърция по време на ранно-еладския (минийски) период и с Крит по време на средно-
минойския период. От около 1450 г. пр.н.е. (късно-еладски, късно-минойски периоди) микенската
цивилизация достига Крит. Егейските цивилизации са тясно свързани с и обусловени от развитието на
корабоплаването.

Терминология

Допреди обогатяването на знанията за народите и културите, изградили тези цивилизации, се е използвал

терминът критско-микенска цивилизация, който не е съвсем точен, както хронологически, тъй и
географски, защото покрива само част от ареала на тези цивилизации. Цивилизациите и културите,
включвани в понятието, нямат общ произход, а напротив – някои от тях са арийски, други – семитски, а
трети по всяка вероятност – дело на изчезнали етнически общности от типа днес на баските (виж Линеар
А).

Първите пионери на археологическите разкопки в района са Хайнрих Шлиман в Микена (1876) и Артър
Евънс в Крит (от 1899). Най-известните археологически култури от този период са минойската в Крит и
микенската, но има и други местни култури като цикладската и еладската.

Минойска цивилизация (Крит)

Основна статия: Минойска цивилизация

Ранноминойският период (ХХХ-XXIII век пр.н.е.) се характеризира с преобладаваща доминация на
племенните отношения и с началото на обработването на металите и развитието на занаятите и
корабоплаването, като аграрните отношения са на относително високо равнище.

Средноминойският период (XXII-XVIII век пр.н.е.) е известен като периода на „старите“ или още и „ранните“
дворци на остров Крит. Поява на Линеар А.

Късноминойският период (XVII-XII век пр.н.е.) е времето на разцвета на минойската цивилизация на остров
Крит, като местната общност се обединява в морски съюз под егидата на цар Минос. По това време остров
Крит е център на търговската дейност в Егейско море и не само, като монументалните архитектурни
конструкции са в разцвета си („новите“ дворци в Кносос, Малия, Феста). Съществуват активни контакти с
древните народи от Източна Европа. Природно бедствие в средата на XV век пр.н.е. става причина за
упадъка на Минойската цивилизация, като се смята че това природно бедствие проправя пътя за
завладяването на Крит от ахейците.

Еладска цивилизация (континентална Гърция)

Основна статия: Еладска цивилизация

Ранноеладски период (ХХХ-XXI век пр.н.е.). Господство на родовоплеменните отношения сред населението
с поява на първите големи селища и протодворцови комплекси.

Средноеладски период (XX-XVII век пр.н.е.) Пристигане в южната част на Балканския полуостров на първата
вълна прагръцко население – ахейците, което води до снижаване на нивото на социално-икономическото
развитие на Древна Гърция в някои области на обществените отношения. Начало на разложение на
родово-племенните отношения сред ахейците.

Късноеладски период (XVI-XII век пр.н.е.) или микенска цивилизация. Появата на центровете на Микена,
Тиринт, Пилос, Тива и т.н., като ахейците завладяват и остров Крит, унищожавайки остатъците от
минойската цивилизация. През XII век пр.н.е. в Древна Гърция нахлува нова племенна група от север –
дорийците, което води до гибелта на микенската цивилизация и начало на т.нар. гръцки тъмни векове като
следващ исторически период.

В този период в Западна Мала Азия в (3000 – 2000 г. пр.н.е.) започва да се създава т.нар.
западноанатолийска цивилизация.

Археологическите данни са установили сигурно, че около 2300 г. пр.н.е. в Пелопонес и Северозападна

Мала Азия е имало враждебно нахлуване, което се вижда от следите от огън и разрушаване на селищата в
тези райони. Следващото, вероятно индо-европейско нахлуване, е към 2000 – 1800 г. пр.н.е. и променя
изцяло материалната, а вероятно и духовната култура на континентална Гърция, Троя и на някои от
егейските острови. Тези нахлувания не засягат Крит, който е непокътнат от нашествениците и там
продължава развитието си минойската цивилизация. В годините 2000 – 1800 г. пр.н.е. на острова влиза в
употреба йероглифното писмо, а от 1600 г. пр.н.е. – Линеар А.

Цикладска цивилизация

Цикладската цивилизация е археологическа култура на бронзовата епоха, съществувала през 3 – 2

хилядолетие пр.н.е. на Цикладите. Съставна част от т.нар. егейски цивилизации.

Първите човешки поселения на островите датират към средния и късния неолит. Островите са посещавани
още през VII хилядолетие пр. Хр., но с разпространението на металодобивните технологии през ранната
бронзова епоха започва разцвет, свързван с природните им ресурси: на Парос има мед, на Наксос и Кеос –
олово и сребро, на Сифнос – злато. Възникват селища, укрепени със стени и кули (Кастри на Сирос). Добре
проучени са само селищата на о. Мелос (Милос) и на о. Сирос[1]:с. 23. Погребенията се извършват
отначало в каменни камери (цисти), а след това в куполни гробници. Намерени са медни и сребърни
украшения, оръдия на труда и оръжие.
Към 2800 – 2400 г. пр. Хр обитателите на островите строели многовеслови кораби и с гребци, понякога до
17 реда. Селищата са обкръжени с масивни крепостни стени (Полиохни на Лемнос, Терми на Лесбос и др.)
[1]:с. 25.

Не е известно как са се наричали народите, обитавали островите; Херодот ги нарича лелеги. Народът на
лелегите се споменава и в други древногръцки източници, които разказват за тяхното поробване и
асимилация от карийците от Западна Мала Азия. Тукидид разказва, че когато по време на Пелопонеските
войни атиняните извършват очищение на о. Делос „вдигнали гробовете на мъртъвците и се оказало, че
повече от половината били карийци“[1]:с. 26

Хронология

Хронологията на Цикладската цивилизация се дели на три големи периода: ранен, среден и късен,
обхващащи от 3000 до 2000 г. пр. Хр., като към края на периода и през второто хилядолетие пр.н.е. се
наблюдава значителна конвергенция с Минойската цивилизация. След 1400 г. пр. Хр. късномикенската
керамика добива широко разпространение на Цикладите. От друга страна, разкопки в Кносос на Крит
разкриват влияние на цикладската култура върху Кносос в периода между 3400 и 2000 пр. Хр.

Еладски период

Еладският период е съвременен термин[1] от археологията и историята на изкуството, който обхваща

бронзовата епоха (III – II хил. пр.н.е.) в континенталната част на днешна Гърция (Пелопонес, Атика и т.нар.
Същинска Гърция). Въведен е, за да допълни термините, които описват приблизително същия период на о-
в Крит (Минойска цивилизация) и Цикладските острови (Цикладска цивилизация). Хронологията на
еладския период е тясно свързана с развитието на керамиката и се прилага основно към нея. Различните
видове керамика могат да бъдат разделени на „ранна“, „средна“ и „късна“ керамика, отличаващи се със
специфичен стил или произход. В някои случаи, в допълнение към относителната класификация по този
показател, се използва и абсолютния метод на радиовъглеродната датировка.

Еладското общество и култура имат своите корени в неолитния период. По време на ранния еладски
период се появяват методи за обработка на бронз (металургия), монументална архитектура и строеж на
укрепления, йерархична организация на обществото и оживени контакти с останалите части на Егейско
море. Тези черти се развиват допълнително по време на средния еладски период, забележителен с
разпространението на минийска керамика и късния еладски период, когато настъпва разцвет на
микенската цивилизация.

В творбите на древните поети и историци на Гърция този период обикновено се свързва с догръцките
обитатели или т.нар. догръцки субстрат – термин, който често се асоциира или свързва с пеласгите, и по-
рядко с други народи – минийци, кавкони, лелеги и др.

Периодизация

Ваза с украса октопод, Родос, късноеладски период III C1, около 1200 – 1100 пр.н.е. (Лувър)

Схемата „ранен“, „среден“ и „късен“ се прилага творчески: вместо да разделят „ранен“ на тромавото
„ранен ранен“ и т.н. археолозите приемат конвенцията да използват I, II, III за второ ниво, A, B, C за трето
ниво, 1, 2, 3 за четвърто ниво и отново A, B, C за пето ниво. Не всяко място на разкопки предоставя
артефакти от всички нива. Еладският период се разделя на:
Период Приблизителни дати

Ранноеладски I 3200/3100 – 2650 г. пр. Хр.[2]

Ранноеладски II 2650 – 2200/2150 г. пр. Хр.[3]

Ранноеладски III 2200/2150 – 2050/2000 г. пр. Хр.[4]

Средноеладски 2000/1900 – 1550 г. пр. Хр.[4][5]

Късноеладски I 1650 – 1500 г. пр. Хр.

Късноеладски IIA 1550 – 1450 г. пр. Хр.

Късноеладски IIB 1450 – 1400 г. пр. Хр.

Късноеладски IIIA 1400 – 1300 г. пр. Хр.

Късноеладски IIIB 1300 – 1190 г. пр. Хр.

Късноеладски IIIC 1190 – 1060 г. пр. Хр.

Златна маска от Микена, приписвана на Агамемнон, 16 век пр. Хр.

Гробница до Микена, наречена от Шлиман Съкровищница на Атрей, 13 век пр. Хр.

Гробница до Микена, наречена от Шлиман Съкровищница на Атрей, 13 век пр. Хр.

Според други автори[6] периодът на II хилядолетие пр. Хр. в историята на Гърция е познат в науката с
названията „Микенска“ или „Ахейска Гърция“. Първото акцентира върху ръководната роля на град Микена
в този период. То е широко разпространено от германския археолог Хайнрих Шлиман, който пръв
провежда археологически разкопки в Микена и Тиринт през 1874 – 1876 г. В по-скорошно време много
историци предпочитат термина „Ахейска Гърция“, който по-цялостно и по-правилно характеризира
епохата, защото около 13 – 12 век пр. Хр. съществуват множество други силни и независими царства в
континентална Гърция като Пилос, Орхомен, Тиринт и др., но нито едно не успява да надделее над
останалите.

Епонимът „ахейци“ е използван от Омир в епоса „Илиада“, като с него са обозначени племената в
континентална Гърция. В редица хетски документи се говори за царство Ахиява на запад от Хетското
царство.[7]

Съществуват много спорове относно границите на тази епоха. Условно тя се разделя на 3 основни периода
(на континента):

Ранноеладски период (3000 – 2000 г. пр. Хр.)

Средноеладски период (2000 – 1550 г. пр. Хр.)[6]

Късноеладски период (1550 – 1100 г. пр. Хр.)

Археологически обекти
Сред най-важните археологически обекти от еладския период в Гърция са Лерна, Микена, Маника, Тиринт,
Пилос.

Минойска цивилизация

Минойската цивилизация (или Критско-минойската цивилизация) е егейска цивилизация от бронзовата

епоха, зародила се на средиземноморския остров Крит и развивала се между 2600 и 1100 г. пр.н.е. Тя
предхожда микенската цивилизация и е определяна като най-ранната от този вид в Европа[1], като
историкът Дюрант нарича минойците „първата брънка на европейската верига“.[2]

Преоткрита е от британския археолог Артър Еванс, който извършва археологически разкопки и проучвания
в началото на XX век и нарича първоначално керамиката, а след това и цялата култура „минойска“ по името
на митичния цар Минос, който според древногръцката митология властвал над Крит.

Най-значимият център на цивилизацията е град Кносос в северната част на Крит, където били издигнати
величествени дворци. Други значими центрове са градовете Фестос, Малиа и Закрос. Своя най-голям
разцвет Кносос достига около 1600 – 1450 г. пр. Хр., когато царете на Кносос се издигат над владетелите на
Фестос, Малия, Закрос и разпростират властта си над целия остров. Те са не само царе, но и върховни
жреци. Символ на властта и олицетворение на мощта им е двуострата брадва лабрис. От нея идва и името
„лабиринт“ (къща на двойната брадва), с което критяните наричат двореца на владетеля. Така за
пристигналите на острова по-късно обитатели лабиринт започва да означава голяма сграда с многобройни
и заплетени коридори, нещо объркано. Според гръцката митология дворецът Лабиринт бил построен от
изкусния архитект, атинянина Дедал, по нареждане на цар Минос, и бил обитаван от кръвожадното
чудовище Минотавър с човешко тяло и глава на бик, на което принасяли човешки жертви.

Минойците разполагат със силна флота, която кръстосва морето между Крит и останалите
средиземноморски селища, особено тези в Близкия Изток. Чрез търговия и изкуство минойците оказват
културно влияние далеч извън Крит – върху Цикладите, Старото царство на Древен Египет, Кипър, Ханан,
Леванта и Анадола. Образци от минойско изкуство са запазени на остров Санторини, разрушен от
изригването на вулкана Тера.

Макар езикът на минойците, достигнал до нас чрез две различни писмености (отначало линеар А,
последвана от линеар Б), да не е проучен, той се различава от по-късния гръцки език. Краят на
цивилизацията настъпва около 1400 г. пр.н.е. по неясна причина, посочват се нашествия на микенците,
както и вулканичното изригване на Тера.

Наименование

Не е известно как са наричали сами себе си древните жители на Крит. Понятието „минойци“ е въведено за
пръв път от Артър Еванс, който провежда първите мащабни разкопки в Крит в края на XIX – началото на XX
век. Наименованието е свързано с името на митичния критски цар Минос, споменат в старогръцката
митология. Някои историци не приемат това понятие и говорят само за „древни критяни“.

Произход
Въпросът за произхода на минойците все още е спорен. Съществуват множество хипотези за произхода на
най-ранната цивилизация на остров Крит. Повечето специалисти се обединяват около мнението, че
древните критяни са различни от елините. Основание за него дават твърде самобитните характеристики на
минойската култура, които правят нейното поставяне на етническата карта твърде трудно. Доминира
хипотезата, че минойците са медитерани, т.е. принадлежат към най-старото автохтонно население на
Средиземноморието. Възможно е и те да са принадлежали към коренното население на Балканския
полуостров, което древните гърци са наричали с понятието „пеласги“.

Други експерти ги определят като пришълци от Мала Азия. Те се обосновават на генетични изследвания,
които показват близостта на днешното население на острова с това в западната част на Мала Азия. Една по-
стара хипотеза търси произхода им в Близкия изток и предполагаемо родство с ханаанците и финикийците,
но откритията през последните десетилетия показват влияние и преселване по-скоро в обратна посока,
като част от морската експанзия на критяните след XVII в. пр. Хр.

Периодизация

Първият опит за периодизация на минойската култура е направен от сър Артър Еванс. За основа той
използва египетската периодизация на германския историк д-р Едуард Майер, привързвайки минойската
хронология към тази на Древен Египет[3]. Еванс разделя историята на минойския Крит на три основни
периода:

ранноминойски – 2500 – 1950 г. пр.н.е. (за простота на писането съкратено EM, на английски: early minoan
или на български РМ)

средноминойски – 1950 – 1550 г. пр.н.е. (съкратено MM, на английски: middle minoan или на български СМ)

късноминойски – 1550 – 1100 г. пр.н.е. (съкратено LM, на английски: late minoan или на български КМ)[4]

Всеки от периодите се подразделя от своя страна на три по-малки, означени с римски цифри: I, II и III (така
се получава например EMI, EMII, EMIII). Възможно е и още по-голямо прецизиране – например MMIA и
MMIB.

Ранноминойският период съвпада с времето на Старото царство в Египет, средноминойският – с епохата на

Средното царство и късноминойският – с Новото царство. През последните десетилетия това разделение е
доста оспорвано и се смята за некоректно поради различните политически, културни и икономически
процеси, протичали в двата региона.

Гръцкият археолог Николаус Платон предлага друга схема, която отчита особеностите на дворцовата
архитектура и се състои от четири периода:

Преддворцов период – 3000 – 2000 г. пр.н.е.

Период на старите дворци – 2000 – 1750 г. пр.н.е.

Период на новите дворци – 1750 – 1450 г. пр.н.е.

Постдворцов период – 1450 – 1150 г. пр.н.е.

Микенска цивилизация

Микенска цивилизация, също микенска култура, се нарича късният еладски период в историята на Гърция.
Към средата на второто хилядолетие пр.н.е. в района на континентална Гърция се появяват и утвърждават
различни самостоятелни и обособени царства с еднородно ахейско население. Управляващите ги династии
са независими и имат различна по характер и сила власт.

Предистория

Укрепленията на Микена

Ранноеладският период от развитието на континентална Гърция е свързан с доминацията на т.нар. пеласги

– название, с което са описани за първи път от Херодот. Счита се, че това е автохтонното население на
балканския полуостров. В „Илиада“ Омир ги изброява заедно с няколко тракийски племена, което е
причина в историографията да се говори за „трако-пеласгийска култура“. Археологическите разкопки
изваждат на бял свят свидетелства за една високо развита цивилизация – рисувана и емайлирана
керамика, изкусни изделия от злато, бронз и сребро. По съдовете често присъстват изображения на
кораби, което доказва, че са притежавали флот и активно са участвали в презморската търговия.

Около 2000 – 1900 г. пр. Хр. тази цивилизация се намира в упадък. Причините за това остават неясни до
днес. Смята се, че по това време в региона се заселват ахейски племена, които покоряват
палеобалканското население. Техният произход и прародина не са известни, но е сигурно, че са носители
на старогръцкия език. Доказателство за това са глинените плочки, изписани с пиктографска писменост,
известна като Линеар Б, чието разчитане разкрива, че микенците са говорили на гръцки диалект, макар и с
доста архаична морфология.

Средноеладският период се характеризира с отслабване на централната власт, намаляване на значението

на морската търговия и значително обедняване на населението. Културата също е в упадък. Изделията са
много по-прости, керамичните съдове изглеждат невзрачни в сравнение с предходния период – често са
сиви и без украса. Специалистите наричат тази опростена технология минийски стил.[1]

История

Зараждане

Около 1600 г. пр. Хр. настъпва нова епоха на бляскав възход на културата и градоустройството. Централната
власт в отделните държави укрепва, предметите на бита говорят за икономически подем. Причините за
тази забележителна промяна все още са неясни. Съществуват две теории.

Посмъртна маска на микенски цар от 16 в. пр. Хр., която Шлиман погрешно е смятал за маската на
Агамемнон

Според първата е възможно то да е свързано с вътрешни реформи и промени и да не е било толкова

внезапно, както се предполага, а да е завършек на един по-продължителен процес. Втората хипотеза
предполага нашествие на нова група племена. Последното е добре засвидетелствано в древногръцката
митология. Според нея Микена е основана от героя Персей, поставил началото на родова династия, която
управлява царството дълго време. По-късно Персеидите са свалени от власт от фригиеца Пелопс, който
завладява цял Пелопонес и дава името си на полуострова. Пелопс е син на митичния фригийски цар
Тантал, който управлява град край планината Сипил в Мала Азия. След като наследява властта, Сипил е
превзет от троянския цар Ил, а Пелопс напуска Мала Азия и с флот покорява Пелопонес. Този разказ дава
основания на редица историци да смятат, че новата династия на Пелопидите има малоазийски произход, а
самата микенска цивилизация във вида си от късноеладския период след 1600 г. пр. Хр. е създадена от
фригийски преселници. Археологическите данни от това време са твърде оскъдни и е трудно да се прецени
коя от теориите има по-голяма тежест.

Голямо влияние върху формирането на микенската цивилизация оказва и остров Крит, където процъфтява
минойската цивилизация. Микена и Крит поддържат постоянни и активни търговски връзки. Ахейска
Гърция заимства много от постиженията на критяните, включително и писмеността, на базата на която
микенците съставят своята система Линеар Б.

Със сигурност в това ново общество има вече силна централизирана власт и ясно изразена социална
диференциация. Промените се дължат до голяма степен на външната политика на Микена и разрастването
на нейния търговски и военен потенциал. Значително нараства имущественото разслоение в обществото.
Царят и аристокрацията увеличават съществено материалните си богатства.[2]

Сблъсък с минойския Крит

Микенска статуетка на жена в критско-минойски стил – свидетелство за влиянието на Крит върху Ахейска
Гърция.

Ахейският свят се състои от множество отделни градове–държави, които след 1600 г. пр. Хр. обособяват
собствена своеобразна култура и се намират в състояние на военен и икономически възход. Най-големите
и значими от тях са Микена, Тиринт, Орхомен, Пилос, Тива, Йолк, Атина. Първоначално нито една от тях
няма военния потенциал да се наложи над останалите. Смята се, че това така и не се е случило и до самия
си край ахейският свят остава разделен между множество самостоятелни държави. Суверен на всяка от тях
е царят – ванакс (ϝάναξ). Царствата са бюрократични монархии от тип, различен от държавите на по-късна
Елада, но в много отношения подобен на съвременните им или предходните царства в Източното
Средиземноморие.[3]

Особено значима е Микена, която в „Илиада“ е наречена с епитети като „златообилна“ и „чудно сградена“
и постепенно става доста по-богата и просперираща от съседите си. Основният стълб за икономическото и
политическото надмощие на Микена е морската търговия. Тук микенците се сблъскват със сериозен
конкурент в лицето на минойски Крит. Критяните контролират по-голямата част от търговията по море и
властват над целия егейски басейн. Много ахейски градове като Атина се намирали в политическа
зависимост от тях. Спомен за това е останал в мита за Тезей, според който владетелят на Крит цар Минос
взимал данък от атиняните – 7 младежи и 7 девойки, които били изпращани в двореца Лабиринт и
разкъсвани от митичния минотавър. Походът на Тезей срещу Крит отразява настъпилите промени в
егейския свят около 1500 г. пр. Хр., когато Крит изпада в тежка криза, причините за която все още не са
известни. Предполага се, че влияние е оказало мощното изригване на вулкана Тера на остров Санторини.
Около 1450 г. пр. Хр. критските градове са опожарени, най-вероятно от нашественици. Имайки предвид
политическата реалност и разцвета на Ахейска Гърция, най-вероятните заподозрени са микенците.[4]
Разцвет

Микенската цивилизация в периода 1400 – 1200 г. пр.н.е.

След краха на минойската цивилизация Микена се превръща във водеща военна, политическа и
икономическа сила в Егейско море и Източното Средиземноморие. Експанзията на Микена е предимно в
посока югоизток, като до 1300 г. пр. Хр. ахейската държава установява господството си над Цикладските
острови, Додеканезите, Крит и малоазийското крайбрежие. През островите Самос, Кипър и Родос те
установяват контакти и активно взаимодействат с Хетското царство и се настаняват трайно в Сирийско –
палестинския хинтерланд, а на запад разпростират търговската си дейност до Южна Италия. Пиратството и
нападенията по море са обичайна дейност на ахейците. Макар че се смята, че тя се контролира от Микена
или поне е съгласувана с нея, по-вероятно е останалите ахейски държави също да участват в тези
начинания. Редица документи на Хетското царство говорят за държавата Ахиява, която „била равна по сила
на Египет, Асирия, Вавилон и Хетското царство“.[5][6]

Троянската война

Основна статия: Троянска война

Една от най-забележителните прояви на микенската морска мощ е походът срещу малоазийския град Троя
(Илион), който контролира протока Дарданели (наричан от гърците Хелеспонт) и търговските пътища към
Черно море и богатите на метали и руди Понтийски планини в днешна Северна Турция. Етническата и
културна идентичност на троянците все още е неясна. Археологическите разкопки на едно от селищата
Троя 7А показват, че между 1285 и 1275 г. пр.н.е. градът е бил превзет и разрушен след продължителна
обсада.

Реплика на микенски кораб, с който ахейците са станали господари на Средиземноморието

Все още не е напълно ясно дали именно микенците са опустошили Троя или това е дело на нашественици
от Мала Азия, други части на Балканите или друг съседен район. Единственото писмено свидетелство за
събитието идва от епоса „Илиада“ на Омир. Подробното описание и съответствията между
археологическите данни и епоса говорят, че завоевателите са ахейските гърци. Разказът на Омир разкрива,
че ръководна роля в цялото начинание е имала именно Микена, чийто митичен цар Агамемнон е наречен
„пръв сред ахейците“, „най-мощен сред царете“ и е предводител на похода срещу Троя. В нападението
участват и много от другите ахейски държави.[7]

Победата над Троя утвърждава Микена като единствена сила в Егейския басейн, но изглежда скоро след
войната ахейският свят изпада в тежка криза, която причинява гибелта на тази цивилизация.[8]

Упадък

Карта на гръцките диалекти след дорийското нашествие

Причините за упадъка на микенската цивилизация през 12 – 11 в. пр. Хр. и до днес са твърде спорни в
историческата наука. Възможно е морската империя на Микена да е станала твърде голяма за
възможностите на ахейската държава.

Упадъкът на микенската цивилизация се свързва с нашествие на нова група племена от вътрешността на

Балканите, известни като дорийци. Дълго време се е смятало, че дорийците са народ с по-слабо развита
култура, но за сметка на това са познавали отлично обработката на желязо и са носители на желязната
епоха в Гърция. След опустошаването на микенските градове настъпва период, наричан с названието
гръцки тъмни векове. Всъщност няма данни, че дорийците са пренесли желязото на юг от Олимп, нито че
унищожението на микенските центрове е било повсеместно. Някои царства като Атина имат непрекъснат
живот от ахейско време през тъмните векове, чак до времето на класическа Гърция.[9]

Все пак налице е значително движение на населението на Балканския полуостров по това време, което
води до съществени демографски и културни промени в древна Елада. Смята се, че дорийското нашествие
принуждава много от ахейците да напуснат Балканите и да се заселят по островите и в Мала Азия. Някои
историци оспорват това становище, тъй като данни за заселване на Мала Азия има още от времето на
микенската експанзия и следователно е спорно дали малоазийските гърци пристигат по малоазийското
крайбрежие като завоеватели или като бегълци.

След 11 в. пр. Хр. се формират 3 основни групи елински племена – дорийци, които завладяват южната и
източната част на Пелопонес, Крит, Родос и южните части на малоазийското крайбрежие; йонийци, които
водят потеклото си от митичния Йон, син на Елин и населяват Атика, Евбея, Цикладските острови, Хиос,
Лемнос и средното малоазийско крайбрежие; еолийци – от митичния им създател Еол – в Тесалия,
северозападен Пелопонес, Лесбос и малка част от северното малоазийско крайбрежие (Елея).[10]

Религия

Изображение на жена (жрица?) от Акропола на Микена, 13 в. пр.н.е.

За религиозния живот в Микена и ахейския пантеон се знае твърде малко. Религията на микенската
цивилизация е била политеистична. На върха на пантеона стои Великата Богиня – майка, почитта към която
е характерна както за ахейските гърци, така и за минойците и траките и почти всички балкански народи в
древността. От разкритите глинени плочки става ясно, че ахейците са почитали някои от божествата, пред
които се прекланят елините от по-късния класически период на Древна Гърция. Сред засвидетелстваните в
плочките богове личи името на Посейдон – богът на морето. Възможно е в ахейския пантеон той да е имал
по-скоро функциите на хтонично божество, което пораждало земетресенията, което постепенно се е
превърнало и в божество на морето, когато микенците са започнали своите морски нашествия. Смята се, че
са почитани и други гръцки богове като Зевс, Аполон, Хермес и Хера. В царския дворец на Микена са
открити фрески, изобразяващи красиво облечени жени с дълги тъмни коси и богати накити. Най-вероятно
това са жрици на някое от божествата.

Писменост

Табличка с микенска писменост

Символите, открити по ранната керамика показват, че микенците са познавали писмеността. Около 17 в.
пр. Хр. в ахейския свят започва да се налага характерната микенска писменост, известна като Линеар Б.
Названието е дадено от британския археолог Артър Еванс, който разкрива две форми на писменост –
Линеар А, характерен за минойски Крит и Линеар Б, типичен за Микена. Линеар Б се състои от 87 знака,
които обозначават срички, а не букви. Освен това се прибягва и до често използване на идеограми. През
1952 г. археолози разкриват в Пилос плочка, на която са изобразени различни съдове, под които е
изписано наименованието им на Линеар Б. Така британският архитект Майкъл Вентрис успява да
разшифрова тази непозната дотогава писмена система. Оказва се, че ахейците са говорели на гръцки
диалект, макар и с доста архаични черти.

Микенската писменост има архаичен характер. Линеар Б произлиза от минойската писменост Линеар А.
Очевидно езикът на минойците е от съвсем различна езикова група, защото минойските знаци се оказали
неподходящи за обозначаването на звуците в ахейските езици, поради което някои от тях били променени.
Затова Линеар А все още не е разчетена. На микенските плочки липсват литературни произведения,
каквито много археолози са очаквали да разкрият. Всички записи на Линеар Б са инвентарни списъци,
данни за размера на имуществото, събрани данъци и др. От разчетеното може да се съди, че този език е
твърде труден за писане на големи литературни произведения и намира своето приложение единствено за
нуждите на бюрократичния апарат.

Архитектура

Лъвската порта в Микена

Особено характерни за микенската архитектура са монументалните строежи на дворците и крепостните

стени. Впечатляващ пример е микенската крепост и особено прочутата Лъвска порта, която се отличава с
огромни монументални крепостни стени. В епохата на Класическа Гърция, древните елини са смятали, че
издигането на тези стени е извън рамките на човешките възможности и вярвали, че те са построени от
митичните еднооки великани циклопи, които имали достатъчно сила да повдигнат камъните. Историкът от
2 в. пр. Хр. Павзаний дори въвежда термина „Циклопски градеж“, с който масивните строежи от тази епоха
се наричат и днес. Всеки отделен камък тежал над 6 тона. Подобни масивни укрепления притежават и
Пилос, Орхомен и най-вече Тиринт. Отделянето на огромни средства за издигането и поддържането на
такива крепости показва, че ахейските държави са водели активна военна политика срещу близки и по-
далечни държави и народи.

Китион

Китион (древногръцки: Κίτιο, латински: Citium, финикийски: kt/kty) е град-държава от бронзовата и желязна
епоха в Южен Кипър. Образуванието е създадено през 13 век пр.н.е. [1]

Хронология

микенски период между 1200 пр.н.е. и 1000 пр.н.е. на ахейците. В началото на 12 век пр.н.е., градът е
изграден в голям мащаб.

около 1000 г. пр.н.е. градът е изоставен, а живота на острова продължава в други области.

в началото на 10 век пр.н.е. започва финикийска колонизация на острова оттук.

наличие на финикийска фактория на Тиро-Сидонското царство, като около 850 г. пр.н.е. и изграден храм на
Астарта.
Китион е под египетското владичество 570-545 г. пр. Хр.

Китион е под Ахеменидска власт от 545 г. пр. Хр.

Китион през 499 г. пр. Хр се присъединява към бунта на Йония срещу Персия.

край на персийската власт над Китион – 332 г. пр. Хр.

Птолемей I убива финикийския цар на Китион и изгаря финикийските храмове, като присъединява към
Елинистически Египет Китион през 312 г. пр. Хр.

Китион е анексиран от Рим през 58 г. пр. Хр.

Градът е разрушаван от силни земетресения през 76, 322 и 342 години от новата/нашата ера.

Европа през Желязната епоха

Желязната епоха е исторически период, характеризиращ се с широкото използване на желязо за

изработването на инструменти и оръжия.[1] Нейните начални и крайни дати, както и археологическите
характеристики, се различават в зависимост от географския регион.[2]

Хронология

Широкото разпространение на желязото и стоманата е съпътствано с промени в обществото, земеделските

технологии, религиозните вярвания и художествените стилове. Това е последната епоха (3-та след
каменната и бронзовата) в периодизацията на праисторията на Кристиан Юргенсен Томсен.
Последователността на тези епохи не е универсална – в някои области, като Океания, вътрешността на
Африка и части от Америка, желязната епоха настъпва непосредствено след каменната без междинна
бронзова епоха.[1] Желязната епоха обхваща не само края на праисторията, но и ранния исторически
период, в който се появяват първите писмени източници,[1] като авестийските гати, Ведите, най-старите
части на Библията.

Датите са приблизителни, за подробности вижте конкретните статии

Началото на желязната епоха в Европа и съседните региони се характеризира със специфични

инструменти, оръжия, украшения и керамика, като и с декоративни системи, които са напълно различни от
тези в предходната бронзова епоха.[1] Технологията на обработка на метала се пренасочва от
характерното за бронза отливане към коване, а при декоративните елементи повтарящите се мотиви с
правоъгълни форми са изместени от криволинейни орнаменти.[1]

Най-ранните известни железни предмети са девет малки мъниста, датирани около 3200 година пр.н.е. и
открити в погребения в Египет – те са изработени от метеоритно желязо и са оформени чрез внимателно
изковаване.[3] Метеоритното желязо, както и естествените желязно-никелови сплави, макар и рядко
срещани, са използвани на много места по света дълго преди началото на желязната епоха. Обработката
им е сравнително лесна, тъй като материалът е в метална форма още в естественото си състояние.[4][5]

За разлика от метеоритното желязо, немалките количества от този метал на Земята са в химически

свързана форма (във вид на различни железни руди) и отделянето му изисква относително сложна
технология, която дълго време остава неизвестна за човечеството. Докато медта и калаят, от които се
получава бронза, могат да бъдат студено обработени или разтопени в относително прости пещи (подобни
на използваните за печене на керамика) и да бъдат отливани в матрици, желязото трудно се обработва при
ниска температура, а за отливането му се изискват специално конструирани пещи.

Първите сведения за изкуствено създадени железни сплави са от разкопките в Каман Калехьоюк в

централната част на Мала Азия и са датирани около 1800 година пр.н.е.[6][7] Въпреки това по-широко
производство на желязо започва едва 6 века по-късно, като между 1200 и 1000 година пр.н.е. технологията
на желязото се разпространява относително бързо в региона.

Редица учени, сред които Антъни Снодграс, предполагат, че недостигът на калай в резултат на колапса на
бронзовата епоха и срива в средиземноморската търговия около 1300 година пр.н.е. принуждава
производителите на метали да търсят алтернативи на бронза.[8][9] За това говорят множеството
свидетелства от този период за преработване на бронзови инструменти в оръжия. По-широкото
разпространение на желязото подобрява технологията за неговото производство и намалява стойността
му, поради което и след възстановяването на доставките на калай по-евтините, здрави и леки железни
инструменти трайно заместват бронзовите.[10]

Липсата на археологически свидетелства за ранно производство на желязо в други части на света кара
учените дълго време да смятат желязната епоха за типичен пример за разпространение на нова и по-добра
технология чрез проста дифузия, започнала от един център в Близкия изток. Тази теория се подлага на
съмнение след нови открития за ранно производство на желязо в Индия (около 1800 година пр.н.е.) и
Субсахарска Африка (около 1200 година пр.н.е.).[11][12][13]

Краят на желязната епоха не е ясно дефиниран – обикновено се приема, че той настъпва при появата на
достатъчно писмени източници в съответната област, които намаляват значението на археологическите
методи в изучаването на нейната история.

Желязо

Оръжие и украшения от желязната епоха

Бронзовите оръдия на труда са по-дълготрайни и в повечето случаи по-твърди, отколкото железните, а за

тяхното производство не трябва да се достига толкова висока температура, както при топенето на
желязото. Поради тези причини повечето специалисти смятат, че преходът от бронзовата епоха към
желязната епоха не е непременно свързан с преимуществата на изготвените от желязо предмети, а по-
скоро с това, че залежите, необходими за изработката на бронза, се експлоатират масово и залежите
започват да се изчерпват бързо и да изчезват. Железните руди, от които се добива желязото, са много по-
достъпни и се срещат много по-често в природата, отколкото тези, от които се добива бронза. Обширни
горски райони изчезват по това време от картата на Западна Европа заради местните руди и
разширяващото се производство на желязо. Преди това тези райони са бедни и много слабо заселени. За
сметка на изчезването на горите обаче се усъвършенстват напоителните системи, земеделската техника, и
се увеличава селскостопанската продукция.

Близък изток
Желязната епоха в Близкия изток (вкл. Източното Средиземноморие) започва около 1300 година пр.н.е.,
когато технологиите за леене и коване на желязото получават широко разпространение,[14] може би във
връзка със затруднените доставки на калай.

Дълго време историците приписват развитието на леенето на желязо на хетите, за които се смята, че имат
монопол в обработката на желязо през късната бронзова епоха, който се превръща в основа за
изградената от тях държава.[15] Според тази хипотеза технологията на желязото се разпространява в
региона едва с нашествията на т.нар. „морски народи“. Днес теорията се отхвърля от повечето учени,[15]
поради липсата на археологически свидетелства за хетски монопол върху желязото – броят на железните
предмети от късната бронзова епоха в Мала Азия е сравним с този в Египет и други съседни области по
това време, като съвсем малка част от тях са оръжия.[16] Колапсът на бронзовата епоха е съпътстван от
бавно и постепенно разпространение на желязната технология в региона.

В Близкия изток различни варианти на клинописа се използват още през бронзовата епоха и са известни
множество клинописни текстове и от желязната епоха. В нейното начало се появява и финикийската
азбука.[17][18] По тази причина краят на желязната епоха в този регион е условен и често се свързва със
създаването през VI век пр.н.е. на империята на Ахеменидите започналия малко по-късно Класически
период в Гърция.

Европа

Келтска къща от времето на желязната епоха

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

Извън областите в пряк контакт с Близкия изток желязната епоха в Европа започва в края на XI век пр.н.е.
[19] и постепенно се разпространява на север и на запад в продължение на пет столетия. Тя започва през
VІІІ век пр.н.е. в Централна Европа и VІ век пр.н.е. в Северна Европа. Разделя се на два подпериода –
ранно-желязна епоха ХІІ-VI век пр.н.е. Халщатска и късно-желязна – V-I век пр.н.е. – Латенска.
Наименованията идват от селища на територията на Австрия и Швейцария, които са съществували по
време на келтите (галите).

Азия

Широкото използване на желязото започва в Азия едновременно с употребата му в Европа.[20] В Китай,

използването на желязо се простира доста по-назад във времето, и може би достига до четири хиляди
години пр.н.е.[21]

Централна Азия

Желязната епоха в Централна Азия започва с появата на железни предмети сред индоевропейските
племена саки в днешния район Синцзян на Китай между 10 век и 7 век пр.н.е., като например тези,
намерени на мястото за погребения Чаухукоу.[22]

Северна Азия
Пазирикската култура е археологическа култура от желязната епоха (приблизително от 6 до 3 век пр.н.е.),
идентифицираща се от разкопаните артефакти и мумифицирани човешки тела, намерени в сибирската
вечна замръзналост в планините Алтай.

Южна Азия

Археологическите разкопки в Тайланд (селищата Бан Дон Та Пхет и Кхао Сам Каео) разкриват метални,
стъклени и каменни артефакти, стилистично свързани с Индийския субконтинент, което предполага
влияние на индийската култура в Югоизточна Азия, започващо от 4 до 2 век пр.н.е., по време на късната
желязна епоха.

Индустан

Основна статия: Желязна епоха в Индия

Историята на металургията на Индийския субконтинент започва през второто хилядолетие пр.н.е.

Археологически обекти в Индия, като например Малхар, Дадупур, Раджа Нала Ка Тила и Лахурадева (в
съвременния щат Утар Прадеш) показват употребата на железни сечива в периода 1800 – 1200 г. пр.н.е.
Археологическите разкопки в Хайдарабад показват място за погребение от Желязната епоха. Ракеш
Тевари[26] вярва, че около началото на индийската желязна епоха (13 век пр.н.е.), топенето на желязо вече
е широко практикувано в Индия. Това предполага, че началото на технологията може би е около 16 век
пр.н.е.

В началото на първото хилядолетие пр.н.е. бележи значително развитие в обработката на желязо в Индия.
По време на този период на мирно съществуване е постигнат голям технологичен напредък и високо
майсторство в обработката. Един от центровете в Източна Индия е датиран от първото хилядолетие
пр.н.е.В Южна Индия (съвременният щат Мисор) желязото се появява в началото на 12 или през 11 век
пр.н.е. Това развитие на технологията обаче е твърде изпреварващо за постоянни близки контакти със
северозападната част на страната. Индийските упанишади също споменават обработката на желязо., а през
маурийския период в Индия е отбелязан още по-голям напредък в металургията. Около 300 г. пр.н.е. (и със
сигурност от около 200 г.) в южна Индия чеве се произвежда качествена стомана – това, което по-късно се
нарича техника на тигел. В тази техника, ковано желязо с висока чистота, въглища и стъкло се смесват в
тигел и се нагряват, докато желязото се стопи и абсорбира въглерода.

Праисторическа Желязна епоха Желязна епоха

Шри Ланка

Праисторическата ранножелязна епоха в Шри Ланка продължава от 1000 до 600 г. пр.н.е. Радиовъглеродни
доказателства за това са датирани от разкопките в Анурадхапура и Алигала в Сигирия. За селището
Анурадхапура е изчислено, че се е простирало на дължина от 10 хектара към 800 г. пр.н.е. и е нараснало до
50 хектара към 700-600 г. пр.н.е., и се е превърнало в град.Останки от скелети от ранножелязната епоха
предимно са открити в Анаикодаи, Джафна. Името Ко Вета е гравирано на брамански печат, погребан със
скелет и датиран от археолозите около 3 век пр.н.е. Ko, което означава Крал в Тамил, е сравнимо с такива
имена като Ко Атан и Ко Путивра в съвременните брамински надписи в Южна Индия.[36] Също така се
смята, че в места на ранножелязната епоха са могли да съществуват в Кандародаи, Матота, Пилапития и
Тисамахарама.

Китай

Основна статия: Желязна епоха в Китай

В Китай, бронзови надписи са датирани около 1200 г. пр.н.е. Развитието на обработката на желязо е
доказано със сигурност поне от 9 век пр.н.е.[38][39] Голямата печатна писменост се идентифицира с група
от знаци от книга, озаглавена Шъ Джоу Пиан (около 800 г. пр.н.е.). Обработката на желязо достига река
Яндзъ към края на 6 век пр.н.е.[40] Малък брой предмети са открити в Чангша и Нанкин. Погребалните
доказателства предполагат, че първоначалната употреба на желязо в Линян принадлежи към средата и
края на епохата на Воюващите царства (от около 350 г. пр.н.е.). Важните находки от неблагородни метали в
стил хуси включват железни предмети, открити в гробница в Kу-уей цун от 4 век пр.н.е.[41]

Техниките, използвани в Линян са комбинация от използването на двойни черупчести форми на южната

традиция и отливането по калъп от Джонгян. Продукти на комбинацията от тези два периода са звънци,
съдове, оръжия, накити и други изтънчени изделия.

Началото на желязната епоха на Тибетското плато се свързва с културата Джан Джун, описана в ранните
тибетски писмени творби.

Корея

Основна статия: Раннокорейски държави

Нагръдник и броня, предпазваща шията – периода на държавата Силла, Национален музей на Корея.

Железните предмети навлизат на Корейския полуостров чрез търговия с обществата и държавите от

района на Жълто море през 4 век пр.н.е., точно в края на Периода на Воюващите държави, но преди
началото на династия Западен Хан в Китай.[42][43] Донг Йоон предполага, че с желязото първи се
запознават обществата, разположени в долините на Северна Корея – долини на реки, които се вливат в
Жълто море, като например Чеонгчеон и Таедон.[44] През 2 век пр.н.е. по тези земи бързо последва
развитието на металургията, а от 1 век пр.н.е. железни сечива започват да се използват и от земеделците в
южна Корея.[42] Най-ранните чугунени брадви в Южна Корея са открити в басейна на река Кимган
(Гьомган). Времето, по което започва производството на желязо е същото, по което възникват по-развити
общества в праисторическа Корея. Те са предшественици на първите държави, като например Силла,
Пекче, Когурьо и Гая.[43][45] Железните предмети са важен елемент при погребенията през този период и
посочват богатството или престижа на починалия.

Седем царе на Рим

Според легендата преди основаването на Римската Република, Рим е бил управляван от 753 г. пр.н.е. до
510 г. пр.н.е. от 7-ина царе (на латински: rex, regis). Според съчиненията на Тит Ливий това са били:

Ромул

Нума Помпилий

Тул Хостилий

Анк Марций

Тарквиний Приск

Сервий Тулий

Тарквиний Горди

След тях идва ред на консули и диктатори от 509 г. пр.н.е. до 29 г. пр.н.е.

Според традицията Рим е основан в 753 г. пр.н.е. от близнаците Ромул и Рем, синове на весталката Рея
Силвия и на бога Марс. Те са също така потомци на Еней и на троянските бежанци, чиято история по-късно
разказва Вергилий в епическата поема „Енеида“. Ромул убива Рем и става първият римски цар.
Последните трима царе носят етруски имена, с което доказват, че Рим е управляван в този период от
представители на късната етруска цивилизация.

Последният цар е изгонен от гражданите и заменен с републиканско управление. Изгонването на

Тарквиний Горди и основаването на Римската Република в 509 г. пр.н.е. се разглежда като освобождение
на латинското население от контрола на властващите етруски фамилии.

Ромул и Рем

Ромул (771 пр.н.е.[1]— 717 пр.н.е.) и Рем (771 пр.н.е.— 753 пр.н.е.) са митичните основатели на Рим,
споменати в римската митология като близнаците[2], синове на весталката Рея Силвия и на бога на войната
Марс. Според традиционното вярване, записано като история от Плутарх и Тит Ливий, Ромул е бил първият
цар на Рим. Братята са сред най-известните отгледани от животни деца в митологията и фантастиката.

Ромул убил Рем след свада относно това кой от двамата братя имал подкрепата на боговете да управлява
града и да му даде име. След основаването на Рим, Ромул не само създал легиона и сената, но също така
включил граждани към новия си град като отвлякъл жени от местното племе сабини, което довело до
смесването на сабини и римляни в един народ. Ромул станал добавил големи по площ територии и хора в
новите владения на Рим.

След смъртта си, Ромул бил почитан като бог Квирин, божествената личност за римския народ. Сега той се
смята за митологичен персонаж, а неговото име – за производно от името „Рим“, което може изначално да
е дошло от думата за „река“. Някои учени, особено Андреа Карандини, вярват, че Ромул е историческа
личност, отчасти заради откриването от 1988 на Murus Romuli на северния склон на Палатинския хълм в
Рим.[3]

Живот преди Рим

Преди Ромул и Рем да се родят, техният дядо Нумитор и неговият брат Амулий, наследници на бегълците
от Троя, наследяват трона в Алба Лонга след смъртта на техния баща. Нумитор получава едноличната власт
като свое рождено право, докато Амулий получава дворцовото съкровище, включително златото, донесено
от Еней от Троя.

Тъй като Амулий държал съкровището и поради това имал повече власт, той детронирал законния
владетел Нумитор. Поради страх, че дъщерята на Нумитор, Рея Силвия, ще роди деца, които един ден ще
го свалят от престола, той принудил Рея да стане весталка, жрица, дала обет да остане девица.

Една нощ обаче Марс, богът на войната, дошъл при Рея в храма на Веста и я изнасилил. Някои казват, че
той бил преобразен като вълк. Тя му родила две момчета с изключителни сила и красота, по-късно
наречени Ромул и Рем. Амулий бил разярен и наредил да заровят Рея жива (традиционното наказание за
весталки, нарушили обета си за безбрачие) или да я хвърлят в Тибър заедно с близнаците (има исторически
противоречия) и заповядал близнаците да бъдат умъртвени.

Слугата, на когото било заповядано да убие близнаците, не можал да го направи и сложил двете деца в
люлка, която поставил на брега на Тибър, след което си тръгнал. Реката, която била придошла, се
издигнала и нежно подхванала кошницата с близнаците по течението си.[4]

Олтар от Остия, показващ откриването на Ромул и Рем (сега в Palazzo Massimo).

Ромул и Рем били пазени от речното божество Тиберин, което накарало люлката да се закачи за клоните на
смокиново дърво, растящо в блатото Велабър, което по този начин придобило голяма символична
значимост. Тогава той занесъл близнаците на Палатинския хълм. Там те били откърмени от вълчица (на
латински: Lupa – дума, означаваща също „проститутка“ и „жрица на богинята на вълците“, откъдето
съществува алтернативна теория, че „вълкът“ всъщност е бил човек). Те били отгледани под смокиново
дърво и били хранени от кълвач. И двете са свещени животни на Марс.
Тогава Ромул и Рем били открити от Фаустул, овчар на Амулий, който занесъл децата в дома си. Фаустул и
жена му, Ака Ларенция, отгледали момчетата като свои.

Според друга римска легенда Херкулес я оженил за овчаря Фаустул, който спасил живота на близнаците
Ромул и Рем, след като били хвърлени в Тибър. Тя имала дванадесет сина и със смъртта на един от тях,
Ромул заел неговото място. Той и останалите единадесет основали колегията на полските братя, Fratres
Arvales. По този начин Ака Ларенция е отъждествявана с богинята Церера, на която била посветена тази
колегия. Фламенът на Квирин (flamen Quirinalis) играел ролята на Ромул (отъждествяван с Квирин), за да
изпълни погребални ритуали на своята осиновителка (като богиня).

Ромул и Рем, открити от знатен овчар (карикатура).

Преданието, че Ромул и Рем са откърмени от вълчица, може да бъде обяснено с предположението, че

Ларенция е наречена „lupa“ (куртизанка, буквално „вълчица“) поради аморалния образ на жената (Тит
Ливий, I. 4; Овидий, Фасти, III. 55). С променянето на религиозните практики, много по-ранни предания
често биват разказвани в такива пренебрежително написани истории от по-късни автори. Новите традиции
затъмняват старите, редовно минаващи в митологията.

Все пак друго предание разказва, че Ромул и Рем били откърмени от богинята-вълчица Лупа (или Луперка),
която била отъждествявана с Ака Ларенция, но добавя че мъжът на Луперка е богът на вълците и овчарите
Луперк, който носел плодовитост на стадата, чиято връзка с вълците ги карала да не нападат овцете.

Многото имена, свързани с Ака Ларенция, са: Ака Ларенция, Ларенция, Лауренция, Лара, Ларунда,
Ларента, Ларентина и Mater Larum, „Майката на Ларите“, също така Фауна, която имала оракул на близкия
Авентински хълм и била жена на Фавн, Bona Dea, Лупа, Луперка и Dea Dia.

Не на последно място, докато произхода им е неясен, повечето предания са единодушни, че с

порастването си, техният знатен произход си проличавал в техните сила и красота, докато още били деца.
Когато пораснали, те били мъжествени и смели, с невероятни кураж и дързост. Ромул обаче бил смятан за
по-мъдрия и по-политичния от двамата.

Поради тези си качества те били обичани от равните на тях и от бедните, но те презирали царските
офицери и управниците на имения, тъй като те не били смели като тях и братята не се интересували нито от
гнева им, нито от техните заплахи. Те водели живот на благородници, незачитайки леността и безделието,
но упражнявайки се и ловувайки, защитавайки земята от разбойници, залавяйки крадците и отмъщавайки
за ненужно изстрадалите. И така те станали известни из целия Лациум.

Един ден, по времето, когато Ромул и Рем били единадесетгодишни, избухнал скандал между овчарите на
Нумитор и тези на Амулий. Някои от овчарите на Нумитор отвлекли много от добитъка на Амулий, с което
разгневили хората на Амулий. Ромул и Рем събрали овчарите заедно, открили и убили овчарите на
Нумитор и възстановили загубения добитък. Тъй като Нумитор се ядосал, Ромул и Рем присъединили към
своята компания много бедни хора и роби на Нумитор, подбуждайки антидържавни настроения.

Докато Ромул бил ангажиран с някакво жертвоприношение, тъй като той бил привързан към
жертвоприношенията и боговете, овчари на Нумитор нападнали него и някои от приятелите му и така се
завързала битка. След като и двете страни получили много рани, овчарите на Нумитор взели превес и
отвели Рем като техен заложник, връщайки го при Нумитор, за да бъде наказан. Нумитор не наказал Рем,
защото се страхувал от Амулий, затова отишъл при Амулий, за да поиска справедливост, тъй като все пак
бил негов брат и бил обиден от слугите. Народът на Алба Лонга също бил на страната на Нумитор, тъй като
смятал, че той е бил оскърбен незаслужено. И така Амулий бил подбуден да предаде Рем на Нумитор, за
да направи царят с него каквото сметне за добре.

Когато Нумитор отвел Рем вкъщи, за да го накаже, бил смаян от превъзходството, което младежът имал
над него по височина и сила. След като узнал за неговите подвизи и за благородните му добродетели,
Нумитор попитал Рем за неговия произход и кой всъщност е. След като Рем му разказал, че са били открити
и откърмени от вълчица на бреговете на Тибър и след като предположил на колко години е героят по
външния му вид, Нумитор започнал да се усъмнява дали Рем не е син на Рея.

Когато Ромул се завърнал след жертвоприношенията, Фаустул му казал, че Рем е хванат и го посъветвал да
се притече на помощ на брат си. Ромул напуснал Фаустул и тръгнал да събира войска за поход срещу Алба
Лонга. Фаустул взел люлката, в която бил намерил Ромул и Рем и бързо отишъл в Алба Лонга. Когато
приближил портите на града, стражата го спряла. Случило се, че единият от стражите бил слугата, който
бил занесъл люлката на реката. Този човек, виждайки и разпознавайки люлката, разбрал, че Фаустул
говори истината и без да губи време, доложил на Амулий за случилото се, водейки мъжа със себе си, за да
бъде разпитан. Той признал, че Ромул и Рем били живи и здрави, но казал, че те живеели далеч от Алба
Лонга като пастири.

Уплашен и разярен, Амулий бързо изпратил приятел на Нумитор да разбере дали той е наясно, че
близнаците са живи. Когато влязъл в къщата на Нумитор, той заварил мъжа да прегръща Рем, което било
потвърждение за това, че Рем му е внук. Тогава приятелят на Нумитор посъветвал дядото и внука да
действат бързо, защото Ромул бил тръгнал към града с армия от тези, които мразели и се страхували от
Амулий. С бързи действия Рем подбудил гражданите да се разбунтуват, като по същото време Ромул
атакувал отвън. Амулий, без да предприеме никакви действия за собствената си безопасност, абсолютно
объркан, бил хванат и убит.

Основаването на Рим

Основна статия: Основаването на Рим

Със смъртта на Амулий градът се успокоил и на Ромул и Рем било предложено да приемат съвместно
короната. Близнаците обаче отказали да бъдат царе, щом техният дядо бил жив, но и отказали да живеят в
града като поданици. Така след като възвърнали властта на Нумитор и почели по подобаващ начин своята
майка Рея Силвия, двамата напуснали Алба Лонга, за да основат техен град на склоновете на Палатинския
хълм. Преди да напуснат Алба Лонга обаче, те взели със себе си бегълци, избягали роби и всякакви хора,
които искали втори шанс в живота.

Ромул и Рем се състезават в гадателство.

Щом Ромул и Рем пристигнали на Палатинския хълм, двамата се скарали относно това къде точно да бъде
разположен градът. Ромул искал градът да бъде построен на Палатин, но Рем искал градът да бъде на
стратегическия и добре укрепен Авентински хълм. Те се съгласили да разрешат спора чрез състезание в
гадателство и чрез волята на боговете. Всеки седнал на земята настрана от другия и, според Плутарх, Рем
видял шест лешояда (които били смятани за свещени животни на Марс, бащата на близнаците), докато
Ромул видял дванадесет.

Забележка: Някои извори твърдят, че всъщност животните били не лешояди, а орли, което обяснява
изобразяването на орела на много римски символи и печати.

Рем прескача стените на Рим (карикатура).

Рем бил разярен от победата на Ромул. Когато Ромул започнал да копае ров на мястото, където градската
стена щяла да бъде прокарана на 21 април 753 пр.н.е., Рем осмял една част от работата, а друга
възпрепятствал. Накрая Рем прескочил рова, което било лоша поличба, тъй като това означавало, че
укрепленията на града щели лесно да бъдат разбити. В отговор Рем бил убит. Специфичната латинска
фраза, описваща смъртта на Рем, заявява просто с безпристрастен тон, че Рем е умрял, без да уточнява
дали е бил убит или не; той просто „умира“. Дълго време битува тезата, че текстът загатва как Ромул е убил
Рем. Фаустул също бил убит в последвалото скоро след това сражение. След като боят приключил, Ромул
погребал Рем и Фаустул, след което продължил с изграждането на своя град. Той нарекъл града на свое
име – Roma и управлявал като неговия първи цар.

След завършването на града, Ромул разделил гражданите на Рим, които можели да се бият, на полкове от
по 3000 души пехотна войска и 300 души кавалерия. Ромул нарекъл тези полкове „легиони“. Останалите
хора се превърнали в простолюдието на града и извън тях Ромул избрал 100 от най-благородните мъже,
които да бъдат градския съвет. Той нарекъл тези мъже патриции, а техния съвет – римски сенат. Ромул
нарекъл тези благородници патриции не само защото били бащи на законни синове, но и защото той
назначил знатните и заможни люде да се грижат за бедните и слабите, както бащите се грижат за своите
синове.

Ромул създал на Рим репутацията на убежище за всички, които искат нов живот. Поради това Рим
привлякъл население от изгнаници, бежанци, убийци, престъпници и избягали роби. Населението на града
се увеличило толкова много че той заемал пет от Седемте римски хълма: Капитолий, Авентин, Целий,
Квиринал и Палатин. Ромул обаче видял един бързо започващ да става болезнен проблем: твърде малко
от заселниците имали жени. Царят решил, че в града трябва да бъдат заселени и жени.

Римляните си тръгват със сабинянките.

Война със сабините

Основна статия: Отвличането на сабинянките

За да разреши проблема, Ромул провел празненство, т.нар. Consualia, и поканил съседното сабинско племе
да гостува. Сабиняните дошли заедно с дъщерите си. Ромул бил планирал да отвлече всички сабинянки и
да ги направи римски гражданки. Когато сабините пристигнали, Ромул седнал между сенаторите, облечени
в лилаво. Сигналът за началото на атаката бил царят да се изправи и да сгъне плаща си, след което отново
да го наметне около себе си. Въоръжени с мечове, много от съучастниците му внимателно го следели с очи
и когато сигналът бил даден, римляните извадили мечовете, втурнали се напред с викове и заловили
дъщерите на сабиняните, но разрешили на мъжете да избягат невредими. В крайна сметка около 700
сабинянки били хванати и отведени в Рим. Това събитие присъства в много произведения на изкуството
като „Отвличането на сабинянките“.

Живот след основаването на Рим

След пет години на съвместно управление, Таций бил убит от чужди пратеници и Ромул станал едноличен
владетел на римляните. Ромул въвел законодателство, което спряло прелюбодеянията и убийствата. Като
цар на Рим, Ромул бил не само главнокомандващ на армията, но имал и висша съдебна власт. Издадените
от него присъди на много престъпления останали непроменени в продължение на повече от 600 години,
без в Рим да има и един случай, в който някой да ги оспори.

При управлението на Ромул народът на Рим бил разделен на три триби: едно на латините (Ramnes), второ
на сабините (Titites) и трето на етруските (Luceres). Тези три триби се превърнали в римляните. Всяка една
от трибите имала свой трибун, който бил представител на съответната триба във всички граждански,
религиозни и военни дела. Когато били в града, те били магистрати на своите триби и извълнявали
жертвоприношения от тяхно име, а във време на война те ставали римски военачалници. Името на
рамните произлиза от „Ромул“, това на тициите – от Тит Таций, а това на луцерите – от името на етруска
почетна титла.

След формирането на трите триби, била въведена Comitia Curiata (куриатната комиция). За да положи
основите ѝ, Ромул разделил всяка от трите триби на десет curiae (курии), като всяка от тридесетте курии
била наречена по името на някоя от сабинянките, отвлечени от Ромул и съучастниците му.

Всяка една от куриите от своя страна била разделена на десет gentes (рода), което поставило основите на
римската именна система. Когато Ромул свиквал куриатната комиция и давал за одобрение свои или
сенатски предложения, десетте рода във всяка курия гласували, като колективният вот на курията се
присъединявал към мнозинството от гласове. Така били положени основите на днешната избирателна
комисия.
Ромул, бивайки войнствен мъж, назначил своя персонална стража, наречена Celeres. Целерите били 300 от
най-добрите римски конници, които били под командването на трибун на целерите, който бил също така
трибун на рамните. Думата „целери“ произлиза от името на техния лидер, близък приятел на Ромул,
наречен Целер, който му помогнал да убие Рем и да основе Рим. Тази специална военна единица
функционирала подобно на Преторианската гвардия на Август, бивайки отговорна за личната сигурност на
Ромул и за безопасността на Рим докато легионите били по границите. Взаимоотношенията между Ромул и
неговия трибун са подобни на тези между римския диктатор и неговия Magister Equitum. Целер, подобно
на трибуна на целерите, заемал второто по ранг място в държавата, а в отсъствието на Ромул той имал
властта да свиква комицията и да командва армията.

От основаването на Рим до своята смърт, Ромул водил войни и разширявал своята територия, т.е. римската
територия, в продължение на две десетилетия. Той покорил много от съседните градове, а именно етруски
градове и имал несравним контрол над областите Лациум, Тоскана, Умбрия и Абруцо. По начина на водене
на война, който щял да се превърне в традиционен за римляните, въпреки че с течение на времето Ромул
загубил някои битки, той не загубил нито една водена от него война.

След последните си войни с етруските, царят на Алба Лонга Нумитор, биологичният дядо на Ромул,
починал. Народът на Алба Лонга доброволно предложил короната на Ромул, вярвайки, че той е
единственият законен владетел на града като кръвен наследник на Нумитор. Ромул поел властта, но си
спечелил благоразположението на населението като сложил властта в ръцете на хора от града. Веднъж
годишно Ромул, в качеството си на управник на града, назначавал човек, избран от народа на Алба Лонга.

През късните години на своето управление Ромул разчитал все по-малко на сената. Въпреки че това е
изцяло в реда на нещата, то е против традицията. Сенатът загубил съществено своето влияние, нямайки
власт в управлението на града. Сенатът можел да бъде свикан само когато Ромул поиска това и когато това
станело, сенаторите просто седели тихо и слушали декретите му. Скоро сенаторите установили, че
едниственото им предимство пред обикновените хора било че те научавали какво е постановил Ромул по-
рано от останалите. По негова заповед придобитата чрез война територия била разделяна между
войниците без съгласието или волята на патрициите. Патрициите сметнали, че той обижда техния сенат
открито. Въпреки че омразата на сенаторите към него нараствала, те се страхували от него прекалено
много за да го предизвикат открито и да му покажат неудовлетворението си.

Смърт или възнесение

Животът на Ромул завършил през тридесет и осмата година на управлението му със свръхестествено
изчезване, освен ако всъщност не е бил убит от Сената.

Един ден, когато Ромул и целият народ били отишли на Марсово поле, изневиделица се разразила буря.
Тъмнината станала толкова непрогледна, че хората изпаднали в ужас. Щом бурята свършила, римляните се
върнали обратно. За тяхна изненада обаче, Ромул бил изчезнал. Хората изпратили да го търсят, но никой
не можал да го намери. Народът бил смаян и всички говорели за внезапното изчезване, чудейки се какво
се е случило с техния цар, когато един от сенаторите се възправил и помолил за тишина.

След като сенаторът съумял да успокои множеството от хора, той казал на събралите се римляни, че е
видял как Ромул е бил въздигнат в небесата. Ромул, казал сенаторът, извикал, че отива да живее при
боговете и желае народът му да го почита като бог Квирин. В отговор римляните построили храм на хълма,
където сенаторът казал че Ромул се е възнесъл на небето. Този хълм бил наречен Квиринал в негова чест и
в продължение на много години римляните почитали Ромул, основателя на техния град и техен пръв цар
именно от това място.

Плутарх (Животът на Нума Помпилий) разказва легендата с нотка скептицизъм:

„Случило се през тридесет и седмата година, считано от основаването на Рим, когато Ромул, управляващ по
това време, на петия ден на месец юни, наречен Капротински нони, предложил публично
жертвоприношение при Блатото на козата в присъствието на сената и народа на Рим. Изведнъж небето се
затъмнило и гъст буреносен дъждовен облак се стоварил върху земята; обикновените хора се уплашили и
се разпръснали; и в тази вихрушка Ромул изчезнал, никога не бил намерен жив или мъртъв. Малко след
това имало съмнение за предателство на патрициите и сред хората плъзнали слухове, че те, недоволни от
управлението на царя и неотдавна загубили търпение от властното държане на Ромул с тях, са се
наговорили да го убият, така че евентуално те да съсредоточат властта и управлението в свои ръце. Те се
стремели да разсеят това подозрение като постановили божествени почести на Ромул като на някой, който
не е мъртъв, а променен в по-висша форма. И Прокул, мъж известен, се заклел, че е видял Ромул грабнат
за неговите дрехи и одежди в небесата и го е чул, възкачвайки се, да извиква оттук нататък да го титулуват
с името Квирин.“

Тит Ливий също съобщава за това събитие:

„Тогава няколко гласа започнали да провъзгласяват божествеността на Ромул; възгласът бил подет и
накрая всеки присъстващ го славел като бог и син на бог и му се молел да бъде вечно милостив и да пази
своите чеда. Въпреки всичко дори на това велико събитие имало, вярвам, неколцина недоволни, които
тайно твърдели, че царят е бил разкъсан на парчета от сенаторите. В крайна сметка историята продължила
да същестува, макар и в условия на забуленост; но това не било важно, тъй като страхопочитанието и
почитта към величието на Ромул потвърдили другата версия за неговата смърт, в която освен това било
вдъхнато по-нататъшно доверие чрез навременни действия на някой си Юлий Прокул, мъж, както ни е
казано, почитан заради мъдрите си съвети по важни въпроси. Загубата на царя поставила народа в трудно
положение и го накарала да се съмнява в сенаторите и на Прокул, наясно с преобладаващото настроение,
му хрумнала хитрата идея да се обърне към комицията. Ромул, заявил той, бащата на нашия град, слезе от
небето по изгрев тази сутрин и ми се яви. Със страхопочитание и благоговение аз стоях пред него, молейки
за разрешение да го погледна в лицето без да съгреша. „Върви“, каза той, „и кажи на римляните, че по
небесната воля моят Рим ще бъде столица на света. Нека да се научат да бъдат войници. Нека да знаят и да
научат своите деца, че никоя сила на земята не може да удържи римската войска“. След като каза тези
думи, той отново бе издигнат в небесата.“ [5]

Като бога Квирин, Ромул се присъединил към Юпитер и Марс в Архаичната триада. Квирин бил
изобразяван като брадат воин, едновременно в религиозно и бойно облекло, държейки копие, по този
начин той е представен като бог на войната и като силата на римския народ, но най-важното, като
обожествено подобие на самия град Рим. Квирин получил flamen maiores, наречен flamen Quirinalis
(фламин на Квирин), който надзиравал култа и ритуалите. Римляните дори наричали себе си quirites
(квирити) в негова чест. След смъртта на Ромул той бил наследен от Нума Помпилий, който станал вторият
цар на Рим.

Иконография

Антични картини с двамата римски близнаци обикновено следват определени символни традиции в
зависимост от легендата, към която се придържат: в единия случай те изобразяват овчар, вълчица,
близнаците под смокиново дърво и една или две птици (Тит Ливий, Плутарх); в другия случай те
изобразяват двама овчари, вълчицата, близнаците в пещера, рядко смокиново дърво и никога някакви
птици (Дионисий от Халикарнас).

Също така има монети с Lupa и двамата малки близнаци под нея.

Овчарски царе, както някои митографи класифицират Ромул, били счупени на парчета при тайна
религиозна церемония в края на тяхното „управление“ и началото на управлението на следващия „цар“.
Тази митологична идентичност, отразяваща антични религиозни практики, може да бъде подкрепена с
отбелязването на Ливий, че някои заявили, че това е неговата съдба. Религиозни мистерии и обреди
трябвало да бъдат пазени в тайна, следователно слухът е предизвикан, за да се преведе само от
посветените.

Ковчежето на Франкс, англосаксонска кутия-тайник (началото на 7 век), показва Ромул и Рем в необичайна
обстановка: два вълка вместо един, горичка вместо едно дърво или пещера, четирима коленичещи воини
вместо един или двама жестикулиращи овчари. Както руническият надпис („далеч от дома“) посочва,
близнаците са показани тук като Диоскури, помощници на пътуващите като Кастор и Полидевк. Техният
произход от римския бог на войната ги предопределя като помощници по пътя на войната. И така
гравиращият ги е пренесъл в свещената германска горичка и е присъединил втория вълк на Вотан към тях.
По този начин изображението, заедно с пет други, влияе на „wyrd“, сполуката и съдбата на един цар-воин.

Нума Помпилий

Нума Помпилий (на латински: Numa Pompilius), според легендата, е втори цар на Древен Рим. Управлявал
от 717 до 673/672 г. пр.н.е. Като заслуга му приписват учредяването на религиозните култове, на колегиите
на жреците и на занаятчиите, реформа на римския календар.

Произход и ранни години

Нума Помпилий се ражда в деня на основаването на Рим (21 април 753 пр.н.е.) в семейството на Помпоний
– сабинян по произход. Нума бил четвърти в семейството. Получава строго възпитание – неговия баща
заемал високо положение в сабинянската общност и не допускал никакъв разкош в своя дом.

Младежките си години Нума прекарва в град Евър. Жени се за Тация – дъщерята на цар Тит Таций,
съуправител на Ромул. След 13 години брак Тация умира. Тежко оплаква загубата ѝ Нума. Близо до езерото
Албано среща нимфата Егерия, която го обучила на законотворчество.

Нума имал една дъщеря – Помпилия (според някои версии била дете на Тация, според друга на втората му
жена – Лукреция), която впоследствие за омъжва за Марций I и ражда бъдещия цар Анк Марций. В своите
„Успоредни животописи“ Плутарх нарича четиримата синове на Нума: Помп, Пин, Калп и Мамерк.

Възкачване на престола и управление

След смъртта на Ромул, Сената, състоящ се по това време от сто римляни и сто сабиняни, избира от средите
си двама кандидати за царе. Сенаторите избират набожния сабинянин Нума Помпилий. В началото той
отказва високата чест, но баща му и Марций I го убеждават, че само неговата мъдрост може да научи
войнствения народ на Рим да процъфтява не само във война, но и в мир.

След избирането му за цар Нума Помпилий прави следните нововъведения:

Той първи учредява религиозни култове. Въвежда в народа почит към Термин (бога на границите) и Фидес
(бога на мира). Въвежда длъжността жрец за служба на Юпитер, Марс и Квирин. Накрая въвежда култа и
към богинята Веста, за чието обслужване учредява длъжността на весталките.

Създава длъжности фециал и понтифекс, забраняващи човешки жертвоприношения.

Въвежда новия слънчев календар, всяка година от който се състояла от 12 и 13 месеца.

Построява своя дворец на Вели, между Квиринал и Палатин, за да символизира обединението на двете
общности: римската и сабинската.

За разлика от останалите римски царе, които активно водели войни, при Нума Помпилий нито веднъж не
се отворила вратата на храма на Янус, която обикновено отваряли при начало на въоръжен конфликт.
На седмата година от управлението на Нума Помпилий, в Италия се разразява епидемия, в резултат на
която загиват хиляди души, както в самия Рим, така и в околностите му. Според легендите, веднъж царят се
разхождал в гората, задълбочено мислейки за спасението на народа си, когато изведнъж с гръм и мълния в
краката му паднал изкусно направен щит. В този момент се появила покровителката на царя, нимфата
Егерия и казала, че този щит е подарък от Юпитер и описала подробен ритуал, с помощта на който Рим би
могъл да се избави от бедата. Нума Помпилий последвал съвета на нимфата и заповядал да се изготвят 11
копия на този щит, които дал да се съхраняват в храма на Веста. Освен това царят основал особено
братство на салиите, които били длъжни ежегодно през март, въоръжени с тези щитове да извършват из
града свещен танц.

Смъртта на Нума Помпилий и съдбата на неговите ръкописи

Нума Помпилий умира през 673 пр.н.е. на 80-годишна възраст, оставяйки според преданията голямо
писмено наследство. Всички свои книги той пожелава да бъдат погребани с него. След 400 години неговата
могила случайно откриват в Яникул. Ръкописите се оказват неповредени, но градския претор решава да ги
изгори, считайки че в тях са изказани мнения, заплашващи съвременните религиозни представи на
римляните. Впоследствие из средите на алхимиците битувало мнението, че някои от ръкописите на Нума
Помпилий са оцеляли и в тях се съдържа тайната на филосфския камък.

Тул Хостилий

Тул Хостилий (на латински: Tullus Hostilius) според легендата е трети цар на Рим. Управлявал от 673 пр.н.е.
до 642 пр.н.е.. Той е наследник на Нума Помпилий. За разлика от своя предшественик Тул е известен като
войнствен цар.

Тул Хостилий е внук на Хост Хостилий, римски благородник, който се бие заедно с Ромул и умира по време
на инвазията на сабините в Рим.[1]

По негово време е победен град Алба Лонга. След поражението във войната (победата на трима шампиони
на Рим срещу трима на Алба) Алба Лонга става васален град на Рим. Въпреки това диктаторът на Алба
впоследствие предава Рим, което кара Тул да заповяда Алба Лонга да бъде разрушен. Мигриралите
граждани от разрушения град отиват в Рим, където са интегрирани и стават римски граждани.[2]

Също така Тул Хостилий воюва успешно срещу Фидена, Вейи и срещу Сабините.[3]

Според Тит Ливий, Тул отдавал малко значение на религиозните ритуали по време на управлението си,
като според царя тези ритуали не били достойни за вниманието му. В края на царуването му Рим е засегнат
от серия от чудеса, включително и дъжд от камъни от планината Албани (в резултат на което се състоял
публичен религиозен празник, който продължил девет дни – novendialis). Прозвучал глас от върха на
планината, който се оплаквал от това че бившите жители на Алба Лонга не са предани на боговете си и мор
ударил Рим. Цар Тул се разболял и се изпълнил със суеверия. Той прегледал текстове от Нума Помпилий и
се опитал да поднесе жертва на бог Юпитер, както се препоръчвало от Помпилий. Тул обаче не извършил
церемонията правилно, като последствие на това и той и къщата му били поразени от мълния, която ги
превърнала в прах – това бил гневът на Юпитер.[4]

Мит и история

Както при всички царе на Рим и събитията описвани от времето на царуването на Тул Хостилий се приемат
със скептицизъм от съвременните историци. Част от това се дължи на очевидни пропуски в литературата
описваща царете: много прилича на объркване на древните източници, които описват еднакви дела на
Тарквиний Приск и на Тарквиний Горди. Постиженията на Тул Хостилий според много учени са дубликат на
тези на Ромул: двамата живели сред пастири, и двамата воюват срещу Фидена и Вейи, удвояват броя на
гражданите и организират армията. В допълнение Тул Хостилий е войнствен и свиреп характер – като
контрастиращ стереотип на миролюбивия и благочестив Нума Помпилий; първите римски летописци може
би просто са приписали агресивни качества на Хостилий от наивност, като изхождат от езическото му име
Хостилий – Hostilius („hostile“ враждебен, на латински).

Тул Хостилий побеждава армиите на Вейи и Фидена, модерен стенопис.

Хостилий вероятно е историческа личност, но в смисъла че човек на име Тул Хостилий е бил цар на Рим.
Най-убедителното доказателство е името му: Тул (Tullus) е уникален praenomen (лично име, или първо
име) в римската култура, а неговото езическо име е достатъчно лингвистично архаично за да изключи
възможността, че е недодялан опит за измисляне на човек, направен в по-късен период. Освен това две
различни събития по време на царуването му могат да се опишат като исторически факти и е известно, че
тези събития са се случили през ранния царски период, макар и тяхната връзка с Хостилий да е спорна.
Първото събитие е разрушаването на Алба Лонга. Това, че планината Албани е място където се е
помещавало голямо селище и, че това селище пада под римска власт през царския период е извън
съмнение. Но кога и от кого е разрушено е несигурно: почти сигурно е, че покоряването му е в по-късен
период от този описан от Тит Ливий и може би е селището е разрушено от латините, а не от римляните.

Второто историческо събитие е построяването на оригиналната сграда в която се е помещавал сената –

Курия Хостилия, чиито останки в северозападния край на форума са датирани около 600 пр.н.е. и която
традиционно се смята, че е построена от Хостилий и в негова чест носи името му. Въпреки че датата 600
пр.н.е. поставя сградата извън датата посочвана за управлението на Хостилий това не е проблем; абсурдно
дългото управление на римските царе никога не е взимано на сериозно от учените (средно по 34 години на
всеки един цар. Традиционната хронология за царския период на Рим е без аналог. Дори при
изключително стабилната и здрава английска монархия средната дата на управление на крал/кралица е 21
години). По-правдоподобна хронология дава T.J. Cornell, подкрепена от скорошни археологически
изследвания като дължина на царския период се посочват не 240, а около 120 години, а историческите
постижения на царете се посочват между 625 пр.н.е. (когато първите знаци за истинска урбанизация и
унифициране на Рим се показват от археологическите данни) и 500 пр.н.е. Това би поставило
построяването на Кория Хостилия в периода на управлението на Тул и също така обяснява името на
сградата.[5]

В културата

Събития от времето на царуването на Тул Хостилий са използвани като основа на опери през бароковия
период на музиката, първата от които е операта Tullo Ostilio изпълнявана в Рим през 1694 г. с музика на
Джовани Батиста Бонончини. Оперни потпури с името Tullo Ostilio се изпълняват в Прага през 1727 г. и в
Бърно през 1735 г. включващи музика от Антонио Вивалди. В съответствие със съвременната практика,
историята се концентрира върху измислени любовни истории, включващи членове на семействата на
основните персонажи.

Анк Марций

Анк Марций (на латински: Ancus Marcius) според преданието[1] е четвъртият цар на Древен Рим. Управлява
от 640 до 617 г. пр.н.е. Името му означава „служител на Марс“. Той е внук на Нума Помпилий, син на
дъщеря му Помпилия.[2]

Управление

Според Тит Ливий първото нещо, което Анк направил като цар е да заповяда Pontifex Maximus (висшия
жрец) да копира текстовете на Нума Помпилий, които се отнасят за публичните религиозни церемонии.
Тези текстове трябвало да бъдат изложени на видни места, като по този начин религиозните ритуали да не
се пренебрегват от гражданите или извършват неправилно.[2]
Марций довежда докрай оформлението на плебеите като съсловие. Води успешни войни срещу латините.
Заселва голяма част от латинското население на хълма Авентин.[3] Ливий посочва, че войната е започната
от латините, които очаквали Анк да следва набожния стремеж за мир приет от дядо му Помпилий.
Латините първоначално нахлули в римските земи и когато римските посланици поискали обезщетение за
щетите, латините се отнесли с тях високомерно и им отказали. Съответно на това държание Анк отговорил
като обявява война. Това обявяване на война от страна на римляните според Ливий е първото в историята
извършено чрез ритуалите на фециалите.[4]

Анк Марций потегля от Рим с новосформирана армия и превзема с щурм латинския град Политориум
(разположен в близост до град Ланувиум). Следвайки римските традиции от войната със сабините и Алба
Лонга, жителите на превзетия град са заселени в Рим на хълм Авентин. Когато другите латински племена
впоследствие заемат празния Политориум, Анк отново превзема града и го разрушава.[5] След това още
две латински селища са разграбени и разрушени Теленае (Tellenae) и Фицана (Ficana). По-късно военните
действия се насочват към латинския град Медулия, който има силен гарнизон и е добре укрепен. След
няколко сблъсъка извън рамките на града, накрая римляните излизат победители. Марций се завръща в
Рим с голяма плячка. Още латини са доведени в града като жители и заселени в подножието на Авентин,
край храма на Мурция, близо до хълма Палатин.[6]

Анк Марций включва хълма Яникул в територията на града укрепвайки го със стена и свързвайки го с
дървен мост (Pons sublicius) през река Тибър. Също така строи и първият римски затвор – Мамертинската
тъмница.[3]

Анк разширява римската територия до морето основавайки пристанищния град Остия Антика,[7] създава
солници около пристанището и превзема от Вейи крайбрежните гори на север от Тибър. За да отбележи
своите териториални успехи Анк разширява храма на Юпитер Феретрий.[3]

Според реконструкцията на Fasti Triumphales (също се нарича Acta Triumphalia – фрагменти от изписани
каменни плочки, които са издигнати на римския форум по времето на първия император Октавиан Август,
около 12 пр.н.е.) Анк Марций празнува поне един триумф заради военните си успехи.

Анк Марций е наследен от Луций Тарквиний Приск, който е убит от синовете на Марций.

Тарквиний Приск

Луций Тарквиний Приск (на латински: Lucius Tarquinius Priscus) според легендата е петият цар на Рим,[1]
който управлява от 616 до 579 пр.н.е.[2][3]

Произход и ранни години

Тарквиний Приск е роден в етруския град Тарквиния, но е грък по линия на баща си Демарат от Коринт,[1]
[4] който идва от едноименния град в Гърция. Ливий твърди, че оригиналното му етруско име е Лукумон
(Lucumo).[4] След като наследява бащиното си богатство Приск се опитва да навлезе в политиката, но
въпреки че е богат и известен в град Тарквиния на Приск е забранено да получи политическа длъжност
заради етническата принадлежност на баща му.[4] Недоволен от възможностите в Етрурия, той имигрира в
Рим заедно с жена си Танаквил.[4]
Легендата е, че пристига в Рим на колесница с орел върху шапката си. Орела полетял, а после пак каца
върху главата му. Съпругата му Танаквил, която разбира от гадателство тълкува това като знак за бъдещото
му величие.[4] В Рим благодарение на богатството, възпитаното си държание и мъдростта си става един от
най-влиятелните хора. Царят Анк Марций е впечатлен от Приск и го назначава за свой съветник и защитник
на собствените си синове.[4]

Цар на Рим

След смъртта на Анк Марций, Тарквиний Приск взема властта по мирен път като убеждава народното
събрание, че той трябва да стане цар за сметка на синовете на Марций, които са все още малолетни.[5]

Първата си война води срещу латините. Превзема с щурм латинския град Апиолае (Apiolae) и се завръща в
Рим с голяма плячка.[5]. Впоследствие латинските градове Корникулум (Corniculum), Фирулея (Firulea),
Чамерия, Крустумерия, Америкола (Americola), Медулия и Номентум са победени и стават римски.[3]

Военните му способности са тествани и от сабините. Атаката е отблъсната след кървави улични боеве в
Рим.[2] В последвалите мирни преговори Транквиний Приск получава град Колация и назначава
племенника си Егерий Тарквиний за командир на римския гарнизон, който е базиран в града.[3] Приск се
завръща в Рим и празнуева триумф за победата си над сабините.[3] Според реконструкцията на Fasti
Triumphales това се случва през 585 пр.н.е. Той е първия, който празнува военен триумф по етруски
традиции облечен в роба с пурпурен и златен цвят[6] върху колесница дърпана от четири коня.[6] Въвежда
„орела“ като военен символ.

Тарквиний Приск увеличава броя на сенаторите на 200,[2] като вкарва в сената 100 души от по-бедните
фамилии.[5] Между тях фамилията Октавии от която произлиза бъдещият първи император на Рим,
Октавиан Август.[7] Тарквиний Приск удвоява и броя на членовете на центурианското събрание до 1800
души.[8]

Рим се превръща в истински град при неговото управление. Благодарение на успешните войни, водени
срещу съседните народи е в състояние да напълни градската хазна с плячката от победените градове.
Вероятно по негово време започва изграждането на новите градски стени на Рим.[2][3] Приск изгражда
Циркус Максимус. Издигнати частни седалки за сенатори и конници, както и места за гражданите.[5]
Според Ливий коне и спортисти от Етрурия са изпратени като първите участници в станалите по-късно
ежегодни игри.[5] Построява дворец на хълма Палатин. По негово време започва строежа на храма на
Юпитер на Капитолийския хълм.[3] След тежки наводнения засегнали града, започва и строежа на Клоака
Максима (отводнителния канал на Рим).[2] Построява Форума, полага началото на уличната система.

Смърт

Транквиний Приск управлява 38 години. Междувременно вече възрастните синове на предшественика му

Марций кроят планове царският трон да попадне под техен контрол.[2] Те уреждат атентат срещу царя,
който е убит с удар на брадва по главата.[9] Благодарение на царица Танаквил синовете на Марций не
успяват да вземат властта, а за цар е избран зетят на Приск – Сервий Тулий женен за дъщеря му Тарквиния.
[10] Друга дъщеря на Приск отново с името Тарквиния е женена за Марк Юний Брут (баща на Луций Юний
Брут).
Сервий Тулий

Сервий Тулий (на латински: Servius Tullius) според преданията е предпоследният, шести цар на древен Рим
от 578 до 534 г. пр.н.е. Извършва реформи на държавното устройство и развива голяма строителна и
законодателна дейност. Той е много обичан цар, но бива убит от собствената си дъщеря, красивата Тулия.
Пред очите на цял Рим тя преминава три пъти с колесницата си през тялото му. Тулия е жена на последния
римски цар Тарквиний Горди.

Етруск по произход, той разделя гражданите на триби и установява военна повинност на 5 категории
според имуществения ценз. Разширява границите на Рим на север, като завзема етруските градове Вейи,
Чере (Cere) и Тарквиния. Според легендата в периода на царуването му е завършена градската стена,
обхващаща пет хълма, които вече са имали укрепени стени и други два хълма Квиринал и Виминал. Така
Рим става градът на седемте хълма (Septimontium). Въвежда постоянен налог за армията. На всеки 5
години прави подробен опис на римското население.

Тарквиний Горди

Луций Тарквиний Горди (на латински: Lucius Tarquinius Superbus) според преданията е последният, седми
цар на древен Рим, управлявал в периода от 535 до римската революция през 509 пр.н.е., която води до
създаването на Римската република. Смята се, че Горди е убил предшестващия го цар Сервий Тулий, за да
заеме мястото му.

Малко са оцелелите източници за управлението на Горди. Той е описван като голям тиранин и диктатор по
време на царуването си. Насочва по-голяма част от вниманието си към амбициозни военни планове и се
смята, че анексира няколко съседни латински града. През 509 пр.н.е. хората се разбунтуват заради
изнасилването на Лукреция от царския син Секст Тарквиний.

Името на Луций Тарквиний Горди се свързва и с една от легендите за произхода на остров Изола Тиберина.
Според нея островът се образувал, след като ядосаните от тиранията му хора хвърлили тялото му в Тибър.
То потънало на дъното и около него се натрупали пръст и тиня.

Произход. Възкачване на престола

Син е на петият цар на Рим – Тарквиний Приск, който управлява от 616 до 579 пр.н.е., и Танаквил. Дядо му
е Демарат от гръцкия град Коринт.

Приск идва от етруския град Тарквиния. Недоволен от възможностите си в Етрурия, Приск емигрира в Рим
заедно с жена си Танаквил. Казва се, че имало благоприятни знамения за това, че Приск ще стане цар на
Рим.

Майка му царица Танаквил подпомага Сервий Тулий да бъде избран за цар след атентата срещу Тарквиний
Приск, организиран от синовете на цар Анк Марций през 579 пр.н.е. Братът на Горди – Арун Тарквиний е
женен за Тулия, дъщеря на Сервий Тулий. Тулия обаче заговорничи с Горди да отнемат трона, като за целта
планират да убият Арун и цар Тулий.[2] Според легендата това се случва през 534 пр.н.е. След това
Тарквиний Горди събира сената (това е привилегия на царя), където Тулия го обявява за „нов цар“. Когато
Сервий Тулий (който вече е стар човек) дошъл в сената, за да се изправи срещу самозванеца, „новият цар“
го бута по стъпалата върху павираната улица, след което Тулия минава с колесницата си през тялото на
баща си.[3] После убиват сенаторите, които подкрепяли вече бившия цар.[2]

Тарквиний Горди дирижира убийствата на ключови сенатори, които подкрепят Сервий Тулий, и
едновременно с това отменя скорошни социални реформи в конституцията, като се опитва да установи
чист деспотизъм. Провеждат се войни срещу латините и етруските, но хората от по-бедната класа са
лишени от въоръжение и вместо да воюват се използват да издигат паметници, изобразяващи
великолепието на царя (и за строежите на обществено важни съоръжения – като Клоака Максима), докато
войските се попълват от благородници, царската свита и със сили на външни съюзници.

Управление

Властта на Горди над града е потвърдена от няколко първоначални акта: премахва от Тарпейската скала
древните храмове на сабините; довършва изграждането на Храма на Юпитер на близкия хълм Капитолий;
дава дъщеря си за съпруга на Октавий Мамилий от Тускулум – най-могъщия латински управник, като по
този начин сключва съюз, който му гарантира мощна подкрепа в областта.[4] Под управлението на Горди
Рим вероятно е признат за главен град в латинска конфедерация. Някои латински управници като Турн
Хердоний (Turnus Herdonius), които се опитват да се противопоставят на това, са третирани като предатели
и били наказвани със смърт.

Горди насочва армиите си към волските. Той превзема богатия град Суеса Помеция. С плячката от града
започва доизграждането на храма на Юпитер на Капитолийския хълм, строежът на който е започнат от
баща му. За да се гарантират волските си завоевания, Горди създава колониите Сигния (Signia) и Цирцейи
(Circeii). Следващата му война е срещу Габий (Gabii) – един от латинските градове, който отказва да влезе в
лигата. След като не успява да превземе градът със силата на оръжието, Горди прибягва до хитра стратегия.
Неговият син Секст се престорил, че е малтретиран от баща си, покрил тялото си с кървави белези от
камшик и „избягал“ към Габий. Заблудени от лъжата, местните жители направили Секст командир на
градските войски и когато напълно спечелил доверието на гражданите, пратил съобщение на баща си, за
да уточни как градът да му бъде предаден. Царят, който се разхождал в градината си, когато пристигнал
пратеникът, не отговорил на глас, а започнал да сече цветовете на най-високите макове с пръчка. Секст
разбрал намека му. Той избива или заточва по фалшиви обвинения всички важни хора от града и тогава
без проблеми предава Габий на баща си.

Според една история Сибила от Куме предлага на Тарквиний Горди да му продаде девет пророчески книги
на много висока цена. Той отказва ядосано и Сибила изгорила три от книгите. След това тя му предложила
останалите шест книги, но на същата цена. Горди се колебае, но в крайна сметка отказва отново. Сибила
изгаря още три от книгите и отново му предлага да закупи останалите книги – три на брой, отново на
първоначалната цена. Този път царят се съгласява.[5] Тъй като Сибилските книги са били занесени за
съхранение в храма на Юпитер на Капитолийския хълм, тяхната легенда се свързва с него.[6]

Царуването на Тарквиний Горди се характеризира с кръвопролития и насилие. Неговият син Секст

Тарквиний изнасилва благородничката Лукреция, което довежда до бунт. Роднината на Лукреция – Луций
Юний Брут (самият той е член на Тарквинската династия) и овдовелия ѝ съпруг Луций Тарквиний Колатин
(пра-племенник на Тарквиний Приск и по този начин също е член на династията) водят бунта, заедно с
Публий Валерий Попликола и възрастния баща на Лукреция – Спурий Лукреций Триципитин. Това въстание
води до прогонването от Рим, след 25 години царуване, на Тарквиний Горди и семейството му и
създаването на Римската република. Брут и Колатин стават първите републикански консули.[7]
Последни години

След изгнанието си Горди се опитва да спечели подкрепата на етруски и латински царе, като твърди, че
републиканството ще се разпростре извън пределите на Рим. Въпреки че могъщият етруски владетел Ларс
Порсена от Клузиум (сегашен Киузи) подкрепя Горди, всички усилия за силово връщане на трона се оказват
напразни.[8]

Луций Тарквиний Горди умира в изгнание в Куме, Кампания, през 496 пр.н.е.[5]

В културата

Тарквиний присъства като злодей в произведението на Шекспир „Похищението на Лукреция“ (The Rape of
Lucrece, 1593 – 4 г.).

Тарквиний се споменава също и от Макбет в един от монолозите му[9].

Либретото от операта на Бенджамин Бритън – „Похищението на Лукреция“ (The Rape of Lucretia, 1946 г.) е
адаптирано от либретиста Роналд Дънкан от Шекспировото произведение, в което Тарквиний е ключова
роля.

Ливий посочва сеченето на цветовете на най-високите макове в градината от Тарквиний като алегория за
инструктирането на синът му Секст, да усмири един спечелен вражески град, като екзекутира водещите му
граждани. Това води до появата на модерния израз – „Синдром на високия мак“, за описване на феномена
да се потискат индивиди, които се издигат твърде много над мнозинството. Цитат относно Тарквиний и
маковата алегория присъства в произведението на Киркегор – „Страх и трепет“.

Антична Европа (600 пр. Хр. – 600 сл. Хр.)

Античност

Античността̀ (на латински: antiquitas) е период от историята на Средиземноморието, обхващащ

приблизително времето от VIII век пр. Хр. до VI век сл. Хр.[1]

По време на тази епоха се развиват две големи цивилизации – древногръцката и римската и са положени
основите на всяка една област на човешкия живот – строителство, архитектура, търговия, занаяти, бит и
култура.

Разнообразните постижения на елинския свят са наследени от Древен Рим, който ги използва, но и издига
на нова, по-висока степен.

Античността се цени заради своето богато съдържание, както и за продължителното благотворно

въздействие върху следващите епохи.

Периодизация

Микенска епоха – (XV – XII в. пр.Хр. ) - нар.още Ахейска по името на ахейските племена, установили се в
Древна Елада през второто хил. пр.Хр.)

Геометрична епоха – (XI – VIII в. пр.Хр.) - наименованието идва от характерните за времето геометрични
елементи в живописта и в изображенията върху керамичните съдове. Периодът е назоваван още и Омиров
период , тъй като в края му се ражда поезията на първия античен автор – Омир. В края на периода се
полага и традицията на олимпийските игри, които от 776 г. пр.Хр. добиват статута на общогръцки
празненства. Заражда се епосът като литературен род.

Архаика – (VII и VI век пр.Хр.) – носи името си от примитивния, архаичен начин на изобразяване на
човешкото тяло в скулптурните фигури в сравнение с по-късните времена. Известна е още и като епоха на
Голямата колонизация, тъй като елините интензивно се разселват по средиземноморските острови, като по
този начин ги колонизират. Възниква лириката като литературен род. Установява се постепенно и
полисната система – система от самостоятелни административни центрове, наречени полиси. Те имат
характер на градове държави и включват градско пространство и прилежащите в близост земеделски земи.
Символи на полиса са агората ( площадът) и акрополът (крепостното съоръжение на града).

Класика – (V – началото на IV век пр.Хр.) – най -високият стадий в развитието на елинската култура.
Наименованието му идва от латинската дума classicus, която означава образцов, тъй като създаденото през
този период се възприема от следващите епохи като пример и образец за подражание. Появява се драмата
като литературен род. Това е време на интензивен политически живот и на установяване на атинската
демокрация. В края на класическия период се разпада системата на полиса и отстъпва на монархията –
държавата на Филип Македонски и на наследника му Александър Македонски.

Елинизъм – (IV – I век пр.Хр.) - свързан с разселването на изток и на юг. Това е време на науките и
мащабните проекти. Плод на този период са две от чудесата на света – Родоският колос и фарът на остров
Фарос.

Елино-римският период – (I век пр.Хр. и приключва с две важни за европейската история дати – 476 г.,
когато пада Западната Римска империя, и 529 г., когато Академията, основана от древногръцкия философ
Платон, е затворена по нареждане на римския император Ю. Велики) - гръцката и римската култура в тази
епоха са в активен обмен.

Древна Гърция

Основна статия: Древна Гърция

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

Древен Рим

Основна статия: Древен Рим

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

Хронология в България

Късната античност (ІV – VІ в.) е период от античността, определена като отбранителна и укрепителна във
връзка с „варварските нашествия“. Строени са мощни крепости и отбранителни съоръжения. Градовете са
укрепвани с крепостни стени. Строят се нови пътища от здрава каменна настилка, с цел по-бързото
придвижване на римската войска.

В резултат на извършените теренни обхождания в землището на община Благоевград са регистрирани 90

антични обекта. Констатирано е силно увеличаване на броя на селищата през тази епоха. Около едно
основно селище с големи размери и добро местоположение са разположени няколко „сателитни“
поселения с по-малки размери. Освен селищата се появяват градища, крепости, църкви (базилики),
единични постройки, надгробни могили, зидани гробници и плоски некрополи.

Крепостите са разположени на стратегически позиции, по долината на Струма и по долините на притоците

ѝ, където са минавали античните пътища. Локализацията на регистрираните обекти показва, че долините
на малките речни притоци са били активно ползвани като пътища, свързващи долината на Струма с
долината на Вардар. Долината на река Дренковска, минаваща през землището на с. Дренково, е била
може би важна пътна артерия, свързваща селищата от долината на Струма с големия административен
център Пауталия (дн. Кюстендил).

Античното селище, на мястото на което е разположен днешният Благоевград, е известно с името

Скаптопара – по т. нар. Скаптопаренски надпис (датиран от 238 г.), намерен в квартал Грамада.

От късната античност е проучената в с. Дренково квадратна сграда с отбранителни полукръгли кули в

четирите ъгъла. Сградата е обект за културно-исторически туризъм.

През IV–VI в. се наблюдава усилено строителство на църкви тип базилики, свързани с приемането на
новата християнска религия. От този период е базиликата в квартал Струмско.

Гръко-римски свят

Древна Гърция

Древна Гърция или древногръцка цивилизация е период в историята на Гърция, но и на източното

Средиземноморие, който започва след края на бронзовата епоха и преминава в елинистическа епоха след
смъртта на Александър III Македонски (323 г. пр. Хр.). Политическите, философските и научните
постижения на древните гърци са в основата на развитието на западната цивилизация[1], на съвременната
демокрация[2] и на Олимпийските игри. Историците разглеждат наследството на Древна Гърция като
основополагащо на съвременната култура[3][4][5] (на западната философия,[6] основните принципи на
архитектурата, скулптурата, математиката, поезията[7]).

Древните гърци обитават територията на днешна Гърция на континента и островите, но също така и
малоазийското крайбрежие на Егейско море (в днешна Турция), о-в Кипър, о-в Сицилия и южните части на
Апенинския полуостров, както и отделни селища по бреговете на Средиземно и Черно море.

Терминология

Основна статия: Имена на гърците

Термините „Гърция“ и „гърци“ се появяват сравнително късно и имат латински произход. У Омир, чиито
епоси Илиада и Одисея са най-ранните писмени извори за региона след Бронзовата епоха, местните
жители наричат сами себе си ахейци и данайци. По-късно, но не по-рано от VIII – VII в. пр.н.е. те започват
да наричат себе си елини, а страната си Елада, но в Древна Гърция има множество племена.

Етногенезисът на гърците е предмет на спорове, в който има основно две хипотези: автохтонна (местно
население) и миграционна, според която елините се появяват към 4-то хилядолетие пр.н.е. и бавно и
постепенно надделяват над останалите племена, като всички започват да се наричат елини[8]. [notes 1].
Според Якоб Буркхард сплотяването на нацията става едва около VIII век пр.н.е. [9]. Според някои учени
основното събитие, допринесло за това, са Олимпийските игри от 776 г. пр.н.е., когато елинизмът е
критерий за участие.[10] Омир и Хезиод творят по това време и творбите им стават основа за национална
религия, история и митология.
Периодизация

Основна статия: Хронология на Древна Гърция

„Древна Гърция“ обикновено описва първото хилядолетие пр. Хр., като обособен период в историята на
земите около Егейско море, включващи съвременна Гърция и западна Турция. Този отрязък от време
обхваща периода от края на Бронзовата епоха (XII в. пр. Хр.) до смъртта на Александър III Македонски през
323 пр. Хр., която е формалното начало на Елинистическия период, или до установяването на Римска власт
през 146 пр. Хр. През Елинистическия период, гръцката култура се е разпространява към Близкия и
Средния Изток и обхваща много по-голям регион.

Различават се следните основни под-периоди: гръцки тъмни векове, архаична Гърция и класическа Гърция.

Ранножелязната епоха (ок. 1200 – 800 г. пр.н.е.), наричани също Омирова епоха или тъмни векове започват
след т.нар. колапс на политическия ред, установен през Бронзовата епоха. За ранножелязната епоха са
характерни археологически находки на керамика от протогеометричния и геометричния стил.

Архаичната епоха започва около VIII в. пр.н.е. и по това време са основани първите древногръцки полиси,
които се разрастват и укрепват към средата на века. Започва развитието на политически и икономически
отношения, военното дело и културата. Начало на колонизацията. Създадена е гръцката азбука, съчинени
са първите епоси, развиват се строителството и архитектурата.

Класическата епоха в Гърция е време на разцвет, което обхваща V и IV в. пр.н.е., от края на гръко-
персийските войни до смъртта на Александър III Македонски. За периода са характерни големи
постижения във всяка една област на човешкия живот – строителство, архитектура, търговия, занаяти, бит и
култура[11] В политическо отношение първоначално доминират Древна Атина и Делоският морски съюз
през V в. пр.н.е., следва хегемония на Древна Спарта в началото на IV в. пр.н.е. След това надмощието се
измества към Беотийския съюз начело с Тива, но не след дълго засилването на македоните обуславя
надмощие на Коринтския съюз и покоряване на гърците от Древна Македония.

Според други историци Древна Гърция включва и критско-микенския период.[notes 2] Например Димитър
Попов посочва следните периоди[12]:

3 – 2 хилядолетие пр.н.е. – критско-микенска Гърция (егейска Гърция)

XI – IX век пр.н.е. – Омирова Гърция (дополисен период)

VIII – VI век пр.н.е. – архаична Гърция (колонизационен период или полисна Гърция)

V – IV век пр.н.е. – класически период

втората половина на IV век пр.н.е. до средата на I век пр.н.е. – елинистичен период

Историография

Древна Гърция е уникална за историографията с това, че е първото човешко общество, директно описано
от историци, докато от по-ранни времена (протоистория) до наши дни са достигнали само ограничен брой
писмени документи като списъци и анали или прагматични епиграфски паметници, които дават само
откъслечни или индиректни свидетелства за живота.

Най-известен от древногръцките историци е Херодот, наричан „баща на историята“: неговият труд История
дава наименованието на науката. Написана между 450 и 420 г. пр.н.е., тя разкрива събития, станали около
век преди това, и дава сведения за исторически фигури от VI в. пр.н.е. като Дарий I, Камбис II и Псамтик III,
както и за някои от VIII в. пр.н.е. като Кандавъл. Според Марков Херодот е незаменим от фактологическа
гледна точка, но често допуска тенденциозност, неточности и изкривяване на истината[13]:с. 13.

Примера на Херодот следват автори като Тукидид, Ксенофонт, Демостен, Платон и Аристотел. Повечето от
тях са атиняни или симпатизират на Атина и това обяснява защо за атинската история и политика е писано
много повече, отколкото за останалите полиси. Друго ограничение на техните трудове е, че те засягат
основно политическата, военната и дипломатическата история, игнорирайки икономическите и социалните
отношения[14].

По-късни (вторични) източници на сведения са Диодор Сицилийски и Плутарх, но те живеят няколко века
по-късно и се осланят на разказите на историците, живели преди тях[13]. Основен извор за историята на
културата и митологията на Древна Гърция е и пътеписът на Павзаний от II век Описание на Елада (на
старогръцки: Ελλάδος Περιήγησις, накратко Периегезис)[15].

География

Основна статия: Историко-географски области в Древна Гърция

Древна Гърция в VI век пр.н.е

Териториалното ядро на гърците е южната част на Балканския полуостров – континентална Гърция, която
граничи на северозапад с Илирия и Античен Епир, на североизток – с Древна Македония, на запад е
Йонийско море, на изток – Егейско и Бяло море. Балканска Гърция е основно планинска страна (от север на
юг я пресичат две разклонения на Динарските Алпи) с необичайно изрязана брегова линия и многочислени
заливи (най-големите са Амбракийски, Коринтски, Месенски, Лаконски, Арголидски, Саронически,
Малийски и Пагасейски). Различават се три региона – Северна Гърция, Средна Гърция и Пелопонес. Най-
северно се намира Антична Тесалия. В Средна Гърция има 10 области (от запад на изток): Акарнания,
Етолия, Локрида Озолска, Дорида, Фокида, Локрида Епикнемидска, Локрида Опунтска, Беотия, Мегарида и
Атика. Пелопонес се съединява с останалата част на Гърция с тесния Коринтски провлак. Централната
област на Пелопонес е древна Аркадия, която на запад граничи с Елида, на юг с Месения и Лакония, на
север с Ахая, на изток с Арголида, Флиунт и Сикион; в крайния североизточен ъгъл на полуострова се
намира Коринтия.

Островна Гърция се състои от няколкостотин острова (сред най-големите са Крит и Евбея), образуващи три
големи архипелага – Цикладите на югозапад в Егейско море, Спорадите в източната и северна негови части
и Йонийските острови в източната част на Йонийско море.

История

Ранножелязна епоха

Основна статия: Ранножелязна епоха (Гърция)

Периодът XI – VIII в. пр. Хр. е наричан също „тъмни векове“ заради липсата на писмени извори и
„Геометричен период“ заради керамиката с геометрична украса, която е характерна за някои части на
Гърция тогава. Терминът „ранножелязна епоха“ е приет като стандартен от 1980-те насам.[16][17]
След дорийското нашествие гръцката история започва практически наново. Това включва разлагане на
родовообщинния строй, формирането на държавност и възраждане на материалната култура. Периодът
продължава от XI до IX в. пр. Хр. и се нарича често и „Омиров период“, тъй като ни е известен преди всичко
с развитието на действието в Илиада и Одисея. Това е време на дополисна селищна организация и
натурално стопанство. Дорийците наследяват от микенците грънчарското колело, уменията да строят
дървени кораби и да обработват бронз, земеделските методи за отглеждане на грозде и маслини. Впрочем
дорийците донасят със себе си изкуството за топене и обработка на желязо и го използват за изработка не
само на украшения, но и на оръдия на труда и оръжия.

Към IX век пр. Хр. гръцките племена са разпределени както следва: еолийци в Северна Гърция, дорийци в
Средна Гърция и източен Пелопонес, йонийци в Атика. На ахейците се удава да запазят самостоятелност,
но биват изтласкани от дорийците в Аркадия и Ахея. Най-важното събитие за периода е началото на
разселване на племената по островите на Егейско море и крайбрежието на Мала Азия: северните
крайбрежни райони са заселени от еолийци, централните от йонийци, а южните – от дорийци.

Архаична епоха

Основна статия: Архаична Гърция

През Архаичния период селищата съществуват всяко за себе си, което се диктува и от географията: всеки
остров, долина или равнина са откъснати от съседните или от морето, или от планини.[18] Формите на
стопанство са най-различни: на Крит и в Аргос продължава да съществува родово-общинен строй, а в
общините на Етолия, Акарнания и Фокида процъфтява натуралното стопанство. В този период се зараждат
полисите, възникнали с развитието на политически институции и наченки на урбанизация, макар че по-
скорошни изследвания изтъкват като обединяващо звено религията. Първите полиси в Древна Гърция са
Тива, Коринт, Аргос, Спарта и Атина.

Формата на управление през X и IX век пр.н.е. обикновено е монархия. По-късно управлението поема
родовата аристокрация, но до към VII век пр.н.е., когато възниква нова форма на управление – тирания.
Тази форма на управление е в разцвета си през VII – VI век пр.н.е., но само в някои от полисите. В същото
време управлението в древна Спарта е олигархия, а в Атина се слага началото на демократичното
управление и се провеждат реформи, предложени от Солон и реализирани от Клистен. В края на
Архаичния период робството се разпространява широко, независимо от формата на политическа
организация.

Споровете за надмощие водят и до конфликти между племената и полисите. Известни на историците са

Месенските войни, които започват през втората половина на VIII в. пр. Хр., но не са документирани. Най-
ранната документирана война е Лелантинската (ок. 710 – 650 г. пр.н.е.) между полисите Халкида и Еретрия,
които си оспорват плодородната Лелантска равнина на остров Евбея. Макар че Халкида излиза победител,
след войната и двата полиса западат. На Пелопонес се създава Пелопонески съюз начело със Спарта, която
в края на VI век пр.н.е. става водеща сила. Много от реформите на Ликург в Спарта датират именно от този
период.

Около VII век пр.н.е. основно се променя моделът на водене на война, като на мястото на единоборствата
идват сблъсъците между колективни военни формации, съставляващи въоръжените сили на полисите.
Появяват се хоплитите и фалангата.
Растящото население и ограничената обработваема земя създават необходимост от завладяването на още
нови територии и към VIII – VII в. пр.н.е. много гърци напускат родните си места, за да основат колонии по
далечни брегове. Така към VI в. пр.н.е. гръцкото културно и лингвистично влияние обхваща бреговете на
Мала Азия, Егейско и Черно море и Южна Италия. Гръцките колонии са свързани с полисите-майки с
религиозни и търговски традиции, но са политически самостоятелни. Търговията и пазарните отношения се
развиват; започва сеченето на монети (втората половина на VII в. пр.н.е.).[19]

Политическа география на Древна Гърция от архаичния и класическия период

През Архаичния период се развива и културата. Макар след залеза на микенската цивилизация
писмеността да е забравена в продължение на няколко столетия, гърците постепенно възприемат
финикийската азбука, която модифицират и създават гръцката. Най-ранният образец на гръцко писмо е под
формата на графити върху керамика от средата на VIII в. пр.н.е.[20] Най-ранните митологични епоси се
разпространявт в устна форма[notes 3] и стават основа за обща национална религия, история и митология.
Омир и Хезиод творят по това време и това са най-древните гръцки литературни творби, достигнали до
нас. Първите опити за създаване на барелеф и наченки на скулптура датират от VII в. пр.н.е.[21]

Класическа епоха

Основна статия: Класическа Гърция

Карта на Гръко-персийските войни.

В края на 6 и първата половина на 5 в пр.н.е. започва противоборство между могъщата Персийска империя
на Ахеменидите и гръцките полиси. В началото персите превземат йонийските градове в Мала Азия. Когато
Атина се опитва да им помогне, започват гръко-персийските войни. Персите нахлуват в континентална
Гърция, но са отблъснати при Маратон, 490 г. пр.н.е. Десет години по-късно съюз между Атина, Спарта и
други градове спира персийското нашествие по вода и суша при остров Саламина, 480 г. пр.н.е. Големи
победи гърците удържат при Платея, 479 г. пр.н.е.; при нос Микале, 479 г. пр.н.е.; при град Саламин (на
Кипър), 449 г. пр.н.е. В резултат на поражението Персия губи владенията си в Егейско море, по бреговете
на Хелеспонт и Босфора и признава политическата независимост на полисите в Мала Азия.

След победата в гръко-персийските войни гърците не могат да се чувстват сигурни, защото имат опита от
предходни завръщания на персите. Особено уязвими се чувстват жителите на Йония, най-силно изложени
на опасност. Атина, най-влиятелният политически център след победата, поема ролята на водач. Делоският
съюз постепенно сменя отбранителната си функция и се превръща в инструмент на Атина, която държи
командването на федеративните войски и флота и взема инициативата. Кампаниите срещу Персия
приключват през 450 г. пр.н.е. след неуспехи при изпращане на гръцки кораби на помощ на антиперсийски
въстания в Египет и Кипър и смъртта на атинския стратег Кимон.

Започва период на възход на Атина, известен като „петдесетилетието“. Максималното си могъщество и

културно развитие полисът достига, когато начело застава видният политик, военен лидер, поддръжник на
демокрацията Перикъл, който е избиран 15 пъти за стратег. Този период е известен на историците като
„Златният век на Перикъл“.
Между Атина и Коринт възниква борба за надмощие в търговията, а между Атина и Спарта – за
политическо надмощие. В 431 г. пр.н.е. започва Пелопонеската война – най-масовата война в историята на
древна Гърция, която завършва с поражение на Атина, загуба на владения и привилегии, и Спарта
установява своята хегемония.

В Пелопонеската война тиванците са твърди съюзници на Спарта, но през следващия век променят
политиката си и дори подпомагат възстановяването на демокрацията в Атина. Тиванците се отличават с
добра военна организация, която не след дълго ги превръща в доминираща сила в Гърция. През 378 – 362
г. пр.н.е. Тива води войни със Спарта, като в Коринтската война има на своя страна Атина, Коринт, Аргос и
дори Персия. Краят на спартанската хегемония настъпва с военното поражение на Спарта в битката при
Левктра през 371 г. пр.н.е. Започва период на възход на Тива, но той е краткотраен – всички полиси са
изтощени и нито една сила не притежава достатъчно мощ, за да се наложи над другите. В периода на
слабост на полисите започва издигането на Древна Македония. Цар Филип II Македонски последователно
завоюва Тесалия, Фокида, Халкида и Тракия. Анти-македонската коалиция от гръцки полиси претърпява
съкрушително поражение в битката при Херонея през 338 г. пр.н.е.

Класическият период е времето на най-голям разцвет на древногръцките общество и култура през V – IV

век пр. Хр.

Политика и общество

Политическа структура

За разлика от останалите човешки общности от същото историческо време, които живеят или в царства или
все още като племена, Древна Гърция се състои от няколкостотин относително независими полиси (или
градове-държави). Безспорно силно раздробената ѝ география, естествено разделена от хълмове, планини
и реки, допринася за този фрагментарен характер, вследствие на което отделните региони водят
относително независим живот и имат дори различни календари. Полисът възниква като общност на
свободните му жители и представлява съвкупност от всички градски и селски области около един център.
Законите, обичаите и владетелите на отделните полиси се различават, а често някои водят и враждебни
действия. Независимостта на полисите се защитава яростно, а обединението им е зависи от
обстоятелствата. Дори по време на гръко-персийските войни има цели области, които се покоряват на
персите, други се съюзяват за обща защита, но голяма част от полисите остава неутрална. След края на
опасността съюзниците бързо се връщат към вътрешните си борби[22]. Фрагментарността е основна
характерна черта на гръцкото общество, допълнена и с наличието на колонии, които макар и тясно
свързани с полиса-майка, са напълно независими.

От друга страна, древните гърци нямат никакво съмнение, че са „един народ“ с общ произход, имат една и
съща религия, една и съща култура и говорят един и същ език. Нещо повече, гърците са много наясно с
родствените си връзки; Херодот подробно категоризира полисите и обитателите им, като посочва и
съответните племена.

В съвместното съществуване на тези общности е неминуемо да възникват спорове, но въпреки отделните

вражди директното завладяване на един полис от друг е рядкост. Вместо това, подобно на съюзяването си
в амфиктонии на религиозна основа, отделните полиси започват да се обединяват в политически и военни
съюзи (лиги), като съставът им не е постоянен и се мени с времето. Едно от първите обединения е
Йонийският съюз, съставен от дванадесет полиса по малоазиатското крайбрежие. По-късно през
класическия период съюзите стават по-големи и обикновено един полис става водещ (например Спарта в
Пелопонеския, Атина в Делоския и Тива в Беотийския съюз) и налага волята си на останалите, включително
под заплаха от война.

Правителство и закон

Основна статия: Древногръцко право

Закон за наследяване, част от Гортинските закони, Крит, V в. пр.н.е.

Първоначално много гръцки полиси изглежда са малки царства, в които аристократът-градоначалник

официално има и някои остатъчни церемониални функции на цар (василевс), например василевсът архонт
в Древна Атина[23]. Въпреки това, вече през архаичния период полисите се превръщат в аристократични
олигархии, макар и да не е ясно как точно. Например в Атина приблизително към 1050 г. пр.н.е. царската
власт се трансформира в наследствена пожизнена магистратура, осъществявана от архонт; към 753 г.
пр.н.е. постът вече е избираем и се заема за десет години, и накрая към 683 г. пр.н.е. изборите за архонт се
провеждат ежегодно. Архонтите в Атина са девет на брой: (архонт епоним, според който била назовавана
годината; базилевс, полемарх и шест тесмотети) и изпълняват задачите по правораздаването,
поддържането на култа и т. н. Подпомага ги колегията на стратезите, натоварена предимно с военни
задачи и с върховното командуване на атинската войска. Съществува и съдебна власт, пример за която е
съдът на чирепите (остракизъм). С него на преден план излиза съществуващото латентно недоверие срещу
твърде силната личност. Немалко атиняни, между които най-изтъкнатите и най-способните, стават жертва
на такава процедура, основана на недоверието и страха.

Тъй като при всяка от трансформациите все повече власт преминава към аристокрацията като група, тази
доминация на отделни семейства в политиката и съпътстващото я натрупване на богатства предизвиква
недоволство и социално напрежение. В резултат се отваря възможност амбициозни личности извън кръга
на правоимащите да завземат властта с преврат, обикновено след като си осигурят обществена подкрепа.
Тези тирани не са репресивни диктатори в съвременния смисъл на думата, но управляват еднолично, като
често имат популистка програма и това им помага да се задържат на власт. Атина попада под властта на
тирания през втората половина на VI век пр.н.е.

Междувременно атиняните създават първата демокрация в света като радикално решение против
връщането на властта у аристокрацията. Основна политическа роля играе народното събрание (Еклесия),
което решава всички въпроси. То съществува още от времето на реформите на Дракон от 621 г. пр. Хр.,
насочени против узурпирането на властта, но след реформите на Солон всеки атински гражданин, без
значение на произхода си, получава право на достъп, макар че е възприет известен имуществен ценз – най-
бедните не могат да се обръщат към събранието или да бъдат избирани на отговорни постове. Има и
жители на полиса, които нямат никакви права – това са чуждоземците метеки и робите.

По примера на Атина, особено след успеха на гръко-персийсиките войни, и други полиси установяват
демократично управление. Някои обаче остават със старата по-традиционна форма. Спарта, която често
представлява изключение, предпочита монархията, при това с двама наследствени владетеля – форма на
диархия. Царете на Спарта принадлежат към родовете Агиди и Еврипонтиди, потомци съответно на
братята близнаци Евристен и Прокъл, Хераклиди. Властта на царете обаче се контролира от съвет на
старейшините (Герусия) и специално назначени магистрати (Ефори).
Социална структура

Фреска на танцуващи жени от племето певкети в Южна Италия, IV – V век пр.н.е.

Полисите са сдружения на свободни граждани, но само притежаващите имущество са под защитата на

закона. В повечето полиси, за разлика от древен Рим, социалната значимост не дава специални права.
Понякога публичните религиозни функции традиционно се контролират от определени благороднически
семейства, но това обикновено не им дава никаква допълнителна власт. В Атина населението е разделено
на четири социални класи, основаващи се на богатството. Хората могат да променят социалния си статут,
ако забогатеят. В Спарта всички граждани от мъжки пол са равни (homoioi), след като завършат
образованието си, с изключение на спартанските царе, които са потомствени и служат като военни и
религиозни лидери.

Войната, политиката и земевладението са само мъжки занятия. Мъжете основават домакинството, владеят
робите и ходят на война. Робите работят на нивите, в къщите и мините. По статут те се купуват и продават
като вещи, но в полисите с развита демокрация робите обикновено са чужденци, пленени по време на
война или купени от не-гръцки домове. Жените и дъщерите поемат роля на жрици по време на общите
култове и фестивалите, но не участват в обществения живот.

Надгробен камък на жена, изобразена с прислужницата си робиня, около 100 г. пр.н.е.

Тежката работа се върши от роби и наемници. Робството датира още от микенския период и в някои
полиси към V век пр.н.е. робите са една трета от населението. В Древна Атина робите са многократно
повече от мъжкото население, което през 431 г. пр.н.е. е 42 000 души[1]. Според друг източник през V век
пр.н.е. гражданите в Атина са около 7% от общо 400 000 души население (останалите са роби и чужденци)
[24]

В Древна Спарта робите са наричани илоти.[25] Това са поробени жители на Месения по време на първата
месенска война и те са само обществена собственост. Илотите се грижат за изхранването и поддържането
на домакинството, като така освобождават жените да се заемат с обучението на децата, за да станат воини
– хоплити. Стопаните се отнасят много сурово с илотите (например при церемонията за съзряване всеки
мъж е трябвало да убие илот) и те често вдигат въстания. Извън Спарта робите почти никога не се бунтуват,
тъй като са от най-разнородни националности и твърде разпръснати, за да се организират.

Повечето семейства притежават роби като домашна прислуга и работници, и дори бедните семейства
могат да имат няколко роби. На собствениците не е позволено да бият или убиват своите роби, но робите
са безправни. Те имат право да имат семейство и собствен имот само с разрешението на стопанина си, но
нямат политически права, нямат дори имена, а са наричани на областта от която са взети за роби или на
дейността, с която се занимават като роби. Собствениците често обещават да освободят робите, за да ги
насърчат да работят усилено. За разлика от Древен Рим, освободените роби не стават граждани. Вместо
това, те се смесват в населението на метеките, които включват хора от чужди страни или други полиси,
които имат официално право да живеят в държавата.
Когато робите са обща собственост на полиса, те имат значително по-голяма степен на независимост и
могат да живеят отделно. В Атина обществените роби изпълняват специфични задачи, някои от тях са
специално обучавани да разпознават фалшивите монети, а други изпълняват полицейски функции. Робите
при светилищата и храмовете също са с по-голяма независимост и имат имена.

Стопанство

Стопанството на гърците зависи силно от вноса на стоки, като сред тях особено място заемат зърнените
култури. То е силно раздробено и липсват подходящи стопански термини, както и централизирано
стопанство в модерния смисъл на думата. В Древна Гърция понятието икономика (на гръцки: οἰκονομία)
касае домашната общност – ойкоса (на гръцки: οἶκος) – например произведението на Ксенофонт
Οικονομικά е посветено единствено на домашното стопанство и земеделието. Гърците нямат понятия за
стоково производство и са в начален етап на размяна на стоки. Въпреки това гръцките философи
разсъждават върху редица теми, които днес бихме нарекли икономически[24].

Прехраната се осигурява от индивидуалното стопанство и се основава на земеделието, в което е

ангажирано до 80% от населението. То е твърде дребномащабно поради фрагментираната територия и
тясно обвързано със сезоните. Маслинените дръвчета и лозята са основни култури, пшеницата предимно
се внася. През класическия период се развиват занаятите и търговията, основно по море.

Стопанските взаимоотношения вътре в полиса и между полисите водят до създаването на първите

икономически институции, свързани с развитието на търговията: въвеждат се пари, започва да се развива
банково дело.

Военно дело

Основна статия: Военно дело в Древна Гърция

Двубой на гръцки хоплит и персийски воин, рисунка върху киликс от V век пр.н.е.

По време на архаичния период военните стълкновения между конкуриращите се полиси в древна Гърция
са чести, но с ограничен мащаб поради фрагментарността на територията. Полисите не са в състояние да
издържат професионална армия и затова разчитат на собствените си жители за военни кампании. Това
неминуемо се отразява на продължителността на кампаниите и тяхната сезонност – например фермерите
трябва да се грижат за реколтата. Затова често военните действия се провеждат през лятото. Битките са
планирани с внимателно разположение на силите и целят окончателна победа. В сравнение с по-късните
сражения броят на жертвите е неголям, но сред тях често са лични граждани и военачалници, които се бият
в предните редици.

Основна бойна единица е тежковъоръжената пехота, съставена от хоплити. Най-важното им оръжие е

компактната бойна формация – фалангата, която провежда битките в директен сблъсък с врага. Освен тях
има и леко въоръжена пехота, състояща се от стрелци с лъкове, къси копия, прашки, камъни и тояги. Те са
много по-подвижни и се използват за бързи нападения и засади. Конницата се използва по-рядко,
отначало като бойна колесница с два коня, после като квадрига, но постепенно излиза от употреба[26].
В периода на гръко-персийските войни начинът на водене на война се променя драматично.
Отблъскването на огромната персийска армия не е по силите само на един полис, а победата е постигната
след формирането на военен съюз. Макар и съставът на участниците в съюза да се мени с времето, това
позволява обединение на наличните ресурси – войници и кораби – и разделение на труда. Начело на
обединените гръцки сили застават военачалници като спартанците Леонид, Леотихид и Павзаний и
атинянинът Темистокъл, които се превръщат в легенди.

След битките при Маратон и Термопилите фокусът на военните действия се измества по море. Атина
построява една от най-големите военни флоти с над 200 триреми. Начело на военния съюз, тя започва да го
използва за свои цели, което води до конфликт с останалите членове и до избухване на Пелопонеските
войни (431 – 404 г. пр.н.е.). Те водят до по-нататъшно развитие на военната стратегия и тактика. По-
голямото количество ресурси и по-големият брой войници водят до диверсификация на военното дело.
Внимателно планираните битки по суша отстъпват място на стратегии за изтощаване на противника,
морски сражения и блокади. Тези промени увеличават значително броя на жертвите и негативните
последици от войните.

Култура

Образование

Основна статия: Образование в Древна Гърция

В повечето гръцки полиси образованието е индивидуално, освен в Спарта. През елинистическата епоха
някои полиси създават държавни училища. Само заможните семейства могат да си позволят частен учител.
Момчетата се учат да четат, пишат и цитират. Те също се научават да пеят и свирят на един музикален
инструмент. Обучението приключва на 18 годишна възраст, след което момчетата се обучават за военна
служба. Процесът на обучение на идеални граждани се нарича пайдея и включва моделирането и
възпитанието на учениците така, че да станат ефективни граждани на полиса. Момичетата също се учат да
четат, пишат и малко да смятат, така че да домакинстват. Те почти никога не получават образование след
детството.

Спортните занимания заемат специално място в обучението и се провеждат в специални сгради –

гимназиони. В Атина някои младежи посещават академия, където изучават култура, науки, музика и
изкуства. Известни учебни заведения, от които са произлезли много от философите, са Ликейската школа и
Платоновата академия.

Философия и наука

Основна статия: Древногръцка философия

В началото на VI в. пр.н.е. в Йония се появяват първите мислители в областите, която днес наричаме наука
и философия. С имената на Талес от Милет и Питагор от Самос – живели съответно в началото и втората
половина на века – са свързани първите теоретични размисли в областта на математиката и астрономията.
Други милетчани, като Анаксимандър и Анаксимен също размишляват върху природата и нейната същност.
В края на века Ксенофан от Колофон развива в стихове теория за единния безличен бог, като критикува
политеизма и придаването на човешки образ на боговете. Прочутите философски средища Елея и Абдера
са основани след нахлуването на персите в Йония през 546 пр.н.е. Тези мислители, наречени по-късно
досократици, размишляват по най-разнообразни теми, които днес са отделни науки: физика, етика,
психология, математика, астрономия, метеорология, медицина. Скорошни открития (като Дервентският
папирус) доказват, че знанията за ранните философи не са ограничени до тесен кръг от учени, а касаят
общочовешки въпроси и се предават на широк кръг от хора, През V век се развиват школите на
последователите на Парменид от Елея – елеати и Демокрит от Абдера – атомисти, които спорят за
същността на битието. Сред тях са Зенон от Елея и Емпедокъл от Агригент, които също употребяват
поетична форма за да изложат схващанията си. Техният съвременник Хераклит от Ефес провъзгласява, че
всичко е непрекъсната борба, движение и развитие[27].

По време на гръко-персийските войни и други йонийски мислители пристигат в Древна Атина в търсене на
по-сигурен живот и за да не бъдат призовани в персийската армия като наемници. Такъв е например
Анаксагор от Клазомена, който впечатлява Сократ с тезата си за разума като движеща сила на Вселената[1].
В течение на следващите около хиляда години Атина става център на философията благодарение на
видните представители на класическата гръцка философия Сократ, Платон и Аристотел. Сократ първи
поставя въпроса за вземането на решения от личността и връзката им със съвестта и ценностите. Платон
създава завършена мирогледна и логико-етична система. Една от основните концепции на платонизма е
теорията за формите или идеите, според която предметите в реалността са само несъвършено отражение
на истинската си нематериална същност. Платоновата академия е сред най-авторитетните атински
философски школи и нейните традиции се запазват през елинистичния период и по времето на Римска
Гърция. Нейният възпитаник Аристотел, често наричан баща на философията, поставя основите на
експерименталото и теоретично изучаване на света, превърнало се в основа на науките. Последователите
на Аристотел, известни като перипатетици, са известни учени и се занимават с конкретни науки; сред тях са
ботаникът и характеролог Теофраст, теоретикът на музиката Аристоксен, историкът и политик Дикеарх;
сред по-късните са физикът Стратон и неговият ученик географът и астроном Аристарх Самоски, лекарят
Гален и Андроник от Родос.

Религия и митология

Основна статия: Религия в Древна Гърция

Зевс

Древногръцката митология играе съществена роля в културата на Древна Гърция и е отразена предимно в
артефакти, някои от които са произведения на изкуството, особено в творбите на вазописците. Самите
гърци се обръщат към митовете и свързваните с тях произведения на изкуството, за да хвърлят светлина
върху култовите практики и ритуалните традиции.

Древните гърци вярвали, че боговете и богините наблюдават обикновените смъртни от дворец в облаците
над най-високата гръцка планина – снежният Олимп. По името на планината боговете били наричани
олимпийски. Всяко божество от Пантеона имало определени задължения. Посейдон бил бог на морето,
Атина – на мъдростта и изкуствата, Аполон – на музиката, поезията, медицината, Деметра – на посевите,
Хадес – на подземното царство. Върховният бог бил Зевс – бог на небето и земята, а неговата жена – Хера.
Хестия е богинята на домашното огнище, богът на войната Арес, считаният за най-умен сред боговете –
Хермес, закрилник на търговците и пътешествениците, Артемида – богиня на плодородието и Афродита –
богинята на любовта и красотата. От античните изображения на Афродита най-известни са Афродита
Книдска и Венера Милоска. Според легендите Олимп е населяван от дванадесет върховни богове. Всеки
гръцки град почитал определено божество за свой покровител. Например Атина разчитала на закрилата на
богинята Атина.
Най-ранните сведения за съществуваща митология са от микенския период. От съюза на Гея и Уран се
появяват титаните. Най-големият е Океан, а най-малкият Кронос. Децата на Кронос по-късно стават
боговете начело със Зевс, те водят битки с титаните и си поделят господството на света.

Карта на светилищата в Древна Гърция

Паралелно с митологията се развива и култовата практика – жертвоприношения и молитви, които се

провеждат в храмовете. Мястото на основното светилище на Аполон е в Делфи, където е известният
Делфийски оракул. Неговата жрица дава отговори на въпроси, прави прорицания, гадае и т.н. Гърците
считат, че тук е маркиран на специален камък центърът (пъпът) на Земята. Други светилища на Аполон има
на остров Делос и в Кларос. Важни светилища има също в Олимпия, Додона, Епидавър и Самотраки.

Изкуства

Литература

Омир

Основна статия: Старогръцка литература

Старогръцката литература е сред най-древните в Европа, макар че много от произведенията са изгубени

изцяло или частично. Най-ранните съхранени произведения са двата епоса Илиада и Одисея от Омир. Те,
заедно с Омировите химни и двете поеми на Хезиод Теогония и Дела и дни са основополагащи за
древногръцката литература. Наред с епоса се развива и старогръцка лирика под влиянието на изявени
поети като Сафо, Алкей и Пиндар. Сред най-значимите представители на античната драма са Есхил – най-
ранният гръцки драматург, от когото са запазени цели творби. Софокъл е прочут с трагедиите си, особено
Едип цар и Антигона. Еврипид е известен с пиеси, които разчупват канона на старогръцката трагедия.
Аристофан пише комедии в жанра стара комедия (archaia), докато по-късно живелият Менандър е пионер
на новата атическа комедия.

Историците Херодот и Тукидид, живели през V в. пр.н.е., описват исторически събития, които са преживели
или са се случили малко преди това. В същото време философските учения са важен етап от развитието на
древногръцката мисъл. Философът Платон пише своите „Диалози“ и разсъждава върху философски
въпроси, докато ученикът му Аристотел е автор на много трактати с общочовешко значение, които по-
късно стават много влиятелни. От по-късните писатели по-важни са Аполоний Родоски, който пише
Аргонавтика за пътешествието на аргонавтите, Архимед, създал основополагащи математически трудове, и
Плутарх, писал основно биографии на исторически личности и есета.

Древногръцката литература оказва силно влияние на по-късната елинистическа литература и на западната

литература изобщо. Много автори от Древен Рим черпят вдъхновение от гръцките си предшественици. С
настъпването на Ренесанса и доста след това, големи европейски творци като Данте, Шекспир, Милтън и
Джеймс Джойс ползват теми и мотиви от класическата гръцка литература в творчеството си.

Архитектура

Основна статия: Древногръцка архитектура

Партенонът в реставрация, 2008 г.

Древногръцката архитектура е известна най-вече със своите храмове, които се намират повсеместно, най-
вече като руини, но някои са много добре запазени. Вторият важен вид сграда, който също така е оцелял из
цяла Гърция и е изцяло гръцко постижение, е откритият театър. Строежът на театри датира от около 350 г.
пр.н.е. Те са построени най-вече по хълмове, за да се използва естественият наклон като пространство за
публиката, което се издига амфитеатрално от центъра към краищата на сградата във формата на полукръг.
Отпред има кръгла или полукръгла площадка за орхестра, и специално удължено място с правоъгълна
форма, което наричат сцена, където играят актьорите заедно с хора. Други архитектурни форми, които са
съществували са парадните порти, наречени пропилеи, градският площад (агора), заобиколен от едно- или
двуетажна колонада (стоа), сградата на градския съвет (булевтерион), монументалната гробница
(мавзолей) и стадион.

Древногръцката архитектура се отличава със силно формализирани характеристики, както на структурата,

така и на декорацията. Това е така особено в случаите на храмове, където всяка сграда изглежда е
замислена да се впише в рамките на ландшафта, най-често повдигната на високо място, така че от всички
страни да се вижда елегантността на нейните пропорции и ефектите на светлината върху повърхността. [28]
Николаус Певснер говори за пластичната форма на гръцкия храм, който е представен пред нас с физическо
си присъствие, по-интензивно и по-живо от която и да е друга сграда, построена след него.

Официалният речник на древногръцката архитектура, по-специално разделът за архитектурен стил,

дефинира три определени стила: дорийски стил, йонийски стил и коринтски стил. Те имат дълбок ефект
върху Западната архитектура като цяло в по-късни периоди. Древната римска архитектура е с определени
корени в старогръцката архтектура и запазва влиянието си в Италия до наши дни. От епохата на Ренесанса,
съживена от класицизма са се запазили живи не само точните форми и подредените подробности на
гръцката архитектура, но също така концепцията за архитектурната красота, постигнат баланс и
хармонични пропорции. Последвалите стилове на неокласическата архитектура и гръцка възрожденска
архитектура следват близо и адаптират древногръцките стилове.

Изобразително изкуство

Малко са запазените живописни произведения, но има образци като частично запазени фрески или устни
описания като на изображенията на Стоа Пойкиле от Павзаний. За нивото на живописта може да се съди
основно по вазовата живопис в древногръцките керамични изделия. С усъвършенстването на технологията
на грънчарството расте изкуството на украса: от чернофигурален стил в архаичния период (тъмни фигури на
светъл фон) към червенофигурален през класическия период, при който изображенията стават по-
реалистични.

Афродита Книдска от Праксител, римско копие – възстановка

Много повече образци са запазени от древногръцката скулптура, било като оригинали, било като по-късни
реплики. Те са известни със своя реализъм, естетика и перфектни пропорции. В Древна Гърция скулптурата
е популярно изкуство: статуи се поставят в храмовете, на градските площади, извън населените места в
светилищата, където скулптурите на божества като Церера са почитани от земеделците, за да осигурят
добра реколта. Най-големите скулптури са в храмове: хризелефантинните статуи на Зевс в Олимпия и на
Атина (митология) в Партенона. Многобройните произведения имат една и съща главна цел – прослава на
боговете, на героите, на заслужилите граждани. Издигат се статуи на победителите в Олимпийските игри и
на известни драматурзи. Археолозите са открили десетки подобни едни на други анонимни статуи на
младежи, занимаващи се със спорт (курос) и девойки (кора), датиращи от архаичния период. Още тогава са
създадени забележителни статуи и ансамбли, но разцветът на скулптурата настъпва в късния класически
период, когато работят няколко известни имена със свой индивидуален почерк. Това са:

Мирон (средата на V в. пр.н.е.) Негови най-известни творби са бегачът Ладас, който пада мъртъв в момента
на победата, статуя на крава и „Дискохвъргачът“;

Фидий (V в. пр.н.е.) Негови са внушителните скулптури на Атина в Партенона и на Зевс в Олимпия,

достигали 13 метра и покрити със слонова кост и злато (не са достигнали до нас).

Поликлет Стари (V в. пр.н.е.) ваял предимно атлети, победители на Олимпийските игри, като Дорифор

Праксител (IV в. пр.н.е.) Създал е знаменитите „Хермес с младия Дионис“, Афродита Книдска и „Момчето
от Маратон“. Другите творби на Праксител са известни като римски реплики.

Лизип (IV век пр.н.е.) Известни негови произведения са „Ерос опъващ лък“ и „Агиас“ в Делфи. Всичките му
творби били бронзови.

Театър

Основна статия: Старогръцки театър

Театърът в Епидавър

Древните гърци превръщат театъра в изкуство, като създават стандарти за трагедия, комедия и сатира. Най-
ранният драматичен вид възниква като част от народните празненства в чест на бог Дионис през пролетта и
изпълняваните на тях дитирамби – възторжени песни на хорове от сатири, спътници на бога. Обособяват се
три театрални жанра: трагедия (края на V век пр.н.е.), комедия (490 г. пр.н.е.) и сатирна драма. Допълвайки
литературната традиция, през класическия период театърът еволюира от религиозни, народни
представления по време на Дионисиите и Ленеите в отделно изкуство. Театралните представления стават
неотменима част от общите празници и за тях започват да се строят грандиозни каменни театри, побиращи
хиляди зрители. Много от тях са запазени, като сред най-известните са театърът на Дионис и театърът в
Епидавър. Провеждат се ежегодни състезания между драматурзите (подобно на спортистите), в които се
взима предвид и мнението на публиката.

Повечето гръцки пиеси се състоят от митологични персонажи, но авторите свободно интерпретират

сюжетите, като изразяват собствените си възгледи. Знаменити драматурзи са Есхил, Софокъл, Еврипид,
наричани бащи на гръцката трагедия, а Аристофан – баща на комедията. Есхил е автор на 90 пиеси и е
побеждавал 13 пъти в драматични състезания, а Софокъл пише общо 123, от които 24 са побеждавали.
Болшинството драматични произведения са изгубени, съхранени са изцяло само по седем пиеси на Есхил и
Софокъл и 17 на Еврипид.

Актьорите в древногръцкия театър са само мъже, които трябва да имат добра дикция, да са пластични и да
умеят да танцуват. Те носят маски, ярки и пищни дрехи и високи дървени обувки. Водеща роля в началото
има хорът, в чиито партии се разкрива основния смисъл на пиесата. При Есхил актьорите са само двама,
третият актьор е въведен от Софокъл, а хорът поема ролята на коментатор[29].
Древните гърци разработват основите и понятията на драматичната критика, актьорското майсторство като
професия и театралната архитектура.[30]

Музика и танци

Статуя на Аполон с китара

Гръцката дума mousike, водеща произхода си от музите – дъщери на Зевс, покровителки на изкуствата –
първоначално е обхващала много повече, отколкото разбираме под музика днес. Платон разглежда
музиката и танца като част от поезията, а не като самостоятелни изкуства[31] В древногръцката митология
фигурират образи на музикантите Орфей, Пан, Марсий, изображения на музиканти и танцьори са запазени
върху вази и в скулптури, съществуват множествоо литературни препратки. Музиката присъства почти
навсякъде в древногръцкото общество, от браковете и погребенията, до религиозни церемонии, театър,
народна музика и балади. Съществували са обединения на певците, музикантите и танцьорите.
Музикалните инструменти са духови (напр. авлос), струнни (напр. лира, китара) и ударни, като някои от тях
са запазени. Те са повлияли развитието на инструментите на по-късен етап в цяла Европа. Разработена е
подробна система на ладове и система за музикална нотация – буквени знаци (заети от азбуката).

Древногръцките философи разсъждават за естетическите аспекти на музиката (Платон, Аристотел) и

изучават основните акустични закономерности (Питагор, Аристоксен). Аристотел първи класифицира
музиката като отделно изкуство, а според Платон музиката възпитава душата и оформя характера.
Древногръцката музикална култура става основа за развилата се по-късно музика в Европа.

Древен Рим

Древен Рим (на латински: Roma antiqua) е една от основните цивилизации от Античността, получила своето
название от главния си град Рим (Roma), наречен на свой ред на легендарния си основател – Ромул. Тя
заема териториални площи в Европа, Северна Африка и Близкия изток, като първоначално е основана на
Апенинския полуостров.

Древен Рим започва своето развитие като общност на земеделци, населяващи Апенинския полуостров през
9 век пр.н.е., но с течение на времето прераства в огромна империя, разпростираща се върху целия
средиземноморски район.

В периода от 753 пр.н.е. (годината на основаване на държавата) до разпадането ѝ през 476 г. вследствие на
вътрешна нестабилност, външни нападения и др., римската държава претърпява за 12 века три
последователни етапа на развитие – Римско царство, Римска република и Римска империя, и преминава
през форми на управление, вариращи от монархия през олигархична република (основаваща се върху
демокрация и власт на олигархическата аристокрация) до автократична империя.

По време на съществуването ѝ, благодарение на успешна военна и дипломатическа политика, римляните

контролират цяла Западна Европа, както и областите около Средиземно море и някои територии около
Черно море. Римляните се гордеят с това, че знаят своята история още от основаването на града или ab
urbe condita. Легендата разказва, че Вечният град е основан от Ромул.
След разделянето на Римската империя на Западна и Източна и след последвалия упадък на Западната
(около V в. империята навлиза в период на силен упадък; подложена на нападения от нахлуващи в
римските граници варварски народи, западната част се разпада на няколко независими кралства),
Източната Римска империя продължава своето съществуване още 10 века – до 1453 г., когато османските
войски, предвождани от султан Мехмед II, завладяват столицата Константинопол, слагайки окончателен
край на съществуването на империята.

Макар че, когато се говори за историята на Древен Рим, се отбелязва именно времевия период от
основаването на Рим до разпадането на Западната Римска империя, тоест над 1200 години, много често в
историята на Римската империя бива включвана и историята на Източната Римска империя със столица
Константинопол (наричана Византийска империя), която дори според някои историци е неин „законен
наследник“. Самото наименование Византия е неологизъм, като терминът е употребен за първи път от
Йероним Волф през 1557 г. и става традиционно название за историческата литература след издаването на
Парижкия корпус – Corpus Byzantinae historiae (1645 г. – 1711 г.). Съществуващата дискусия по тази тема е
свързана със степента на приемственост на характерните за Рим държавност, управление, култура, език,
религия, нрави, общество и т.н. В България е по-скоро прието историята на Древен Рим да се разглежда
отделно от тази на Византийската империя.

Заедно с Древна Гърция, римската цивилизация попада в периода на т. нар. Класическа античност. В този
ред на мисли това обяснява и високото ниво на приемственост между двете култури. Тази на Древен Рим е
силно повлияна от гръцката култура в много отношения. Древноримското общество търпи силно развитие в
областта на правото, военното дело, изкуството, литературата, архитектурата, технологиите, езиците, което
само по себе си бележи огромен принос към културата на целия Западен свят.

Рим и териториите, намиращи се под негов контрол

Римска република

Римска империя

Западна Римска империя

Източна Римска империя

История

Основаване и царе

Основни статии: Ромул и Рем, Седемте царе на Рим.

Според легендата Рим е основан през 753 г. пр.н.е. от Ромул и Рем, които са отгледани от вълчица

Според легендата Рим е основан на 21 април 753 г. пр.н.е. от братята близнаци Ромул и Рем, произлизащи
от троянския принц Еней [1], които са били и внуци на латинския цар Нумитор от Алба Лонга. Царят е бил
изхвърлен от трона от жестокия си брат Амулий, докато в същото време неговата дъщеря (на Нумитор), Рея
Силвия, е родила.[2][3] Рея Силвия е била весталка и е била прелъстена от бог Марс, заради което
близнаците са с наполовина божествен произход.
Амулий, новият цар на Алба Лонга, се страхувал, че Ромул и Рем могат да си върнат трона и за това е
заръчал те да бъдат удавени. [3] Но вълчица (според други източници – съпруга на овчар) ги спасила и
отгледала, и когато те порастват достатъчно си връщат трона на Нумитор в Алба Лонга.[4][5]

Близнаците след това основали техен собствен град, но Ромул убил Рем в спор кой от тях двамата да
управлява като цар на Рим; макар че според други източници кавгата е била за това кой да даде името си
на града. [6] В крайна сметка Ромул дава името на града. [7] Тъй като Рим е бил изоставен от жени, според
легендата латините поканили сабиняните на фестивал и откраднали техните неженени девици, което
довело до интеграция на латините и сабиняните. [8]

Градът Рим израснал от заселванията около брод на река Тибър – търговски и транспортен кръстопът.
Според археологически данни Рим е вероятно основан някъде около 8 век пр.н.е., макар че е възможно да
е съществувал още през 10 век пр.н.е., когато вероятно е бил обитаван от латинско племе на върха на
Палатинския хълм.[9][10]

Етруските, които по-рано населявали северната част на Етрурия, изглежда са били установили политически
контрол в региона през късния 7 век пр.н.е., формирайки аристократичен и монархически елит. Етруските
загубват своето надмощие в края 6 век пр.н.е. и в тогава латините и сабиняните възстановяват своето
управление, създавайки републиката, която поставила по-сериозни ограничения върху възможността
управляващите да упражняват прекомерна власт. [11]

Римската традиция, както и археологическите доказателства, сочат за комплекс, който е бил част от
Римския форум, и който е бил седалището на властта на римския цар, там също е положено началото на
религиозен център. Нума Помпилий става вторият цар на Рим, наследявайки Ромул. Той започва най-
големите строителни проекти в Рим, начело с царския палат в Регия и комплекса на Весталките.

Републиката

Основна статия: Римска република

Според традицията и по-късни автори като Ливий Римската република е установена около 509 г. пр.н.е.,
когато последният от Седемте царе на Рим, Тарквиний Горди, е свален от власт и е установена система,
базирана на годишно избирани магистрати и различни представителни събрания[12]. Конституцията е
установила серия от проверки и баланси, както и разделение на властите. Най-важните магистрати били
двамата консули, които заедно упражнявали изпълнителна власт като imperium (ролята на военното
командване на държавата). [13] Консулите е трябвало да работят със Сената, който първоначално бил
консултативен съвет на благородниците или патрициите, но по-късно се разраства по големина и власт.
[14]

Други магистрати в Републиката са преторите, едилите и квесторите. [15] Първоначално магистратурите са

можели да бъдат заемани само от патриции, но по-късно стават достъпни и за плебеите. [16] Гласуващите
събрания в Републиката включват центуриатно събрание (comitia centuriata), което е гласувало по въпроси,
свързани с войната и мира, и е избирало мъже за най-важните постове, както и племенно събрание
(comitia tributa), което е взимало решения за по-маловажните постове.[17]
Римляните постепенно подчинили другите народи от италианския полуостров, включително етруските. [18]
Последната заплаха за хегемонията на римляните се появява, когато Таранто, основна гръцка колония
спечелва помощта на Пир от Епир през 281 г. пр.н.е., но тази кампания се проваля също както и други. [19]
[20] Римляните подсигурили техните завоевания, като основали римски колонии в стратегически райони и
така установявали контрол над тях. [21] През втората половина на 3 век пр.н.е. Рим се сблъсква с Картаген в
първата от трите Пунически войни. Тези войни довели до първите презморски завоевания за Рим – на
Сицилия и Испинаия – и възходът на Рим като значителна имперска сила. [22][23] След като побеждават
древногръцкото царство Македония и Селевкидското царство през 2 век пр.н.е. римляните се превърнали
в доминираща нация в Средиземноморието. [24][25]

Но външната доминация довела до вътрешни борби. Сенаторите забогатели за сметка на провинциите, но

войниците, които били дребни фермери, и които били дълго време далеч от дома, не можели да запазят
земите си, плюс увеличаващата се зависимост от чужди роби, както и увеличаващата се латифундия, всичко
това взето заедно намалило възможността за заплатена работа.[26][27]

Приходите от военно плячкосване, меркантилизма в новите провинции, преотстъпеният данък създали

нови икономически възможности за богатите, формирайки нова класа от търговци – етруските. [28] Lex
Claudia (закон, предотвратяващ забогатяването на сенаторските семейства от презморска търговия) все пак
забранявал на сенаторските синове да притежават търговски кораби с капацитет над 300 амфори.
Сенаторите обаче често заобикаляли различните търговски забрани, а по отношение на конниците, които
теоретично имали право да бъдат част от сената – влизали в непрестанни кавги, блокирайки нееднократно
важни аграрни реформи и отказвайки на класата на конниците по-съществен глас в управлението.

Банди от безработни от градовете, контролирани от съперничещи сенатори, сплашвали електората с

насилие. Ситуацията ескалирала в късния 2 век пр.н.е. при братята Гракхи, двойка трибуни, които се
опитали да въведат реформа в законодателството, което да преразпредели основните собствености върху
земите на патрициите между плебеите. И двамата братя били убити, но Сенатът приел някои от техните
реформи в опит да умиротвори растящото недоволство на плебеите и класата на конниците.

Отказът от Римско гражданство за присъединените италиански градове довел до Съюзническата война (91
– 88 г. пр.н.е.).[29] Военните реформи на Гай Марий довели до това, че войниците често били по-лоялни на
своя командир, отколкото на града, и един притежаващ власт военачалник можел да шантажира града и
Сената.[30] Това довело до гражданска война между Марий и неговото протеже Сула, и кулминирало в
диктатурата на Сула от 81 – 79 г. пр.н.е.[31]

В средата на 1 век пр.н.е. трима мъже – Юлий Цезар, Помпей и Крас – формирали таен пакт, Първи
триумвират, да контролират Републиката. След завоеванието на Галия от Цезар, пререкание между Цезар
и Сената довело до гражданска война, при която Помпей предвождал силите на Сената. Цезар излязъл
победител и става диктатор.[32]

През 44 г. пр.н.е. Цезар е убит от сенаторите, които се противопоставяли на неговата абсолютна власт и
искали да възвърнат конституционното управление, но след това Втори триумвират, състоящ се от
посочения наследник на Цезар Октавиан и неговите поддръжници Марк Антоний и Лепид взимат властта.
[33][34] Въпреки това този алианс скоро залязъл в нова борба за доминация. Лепид е изпратен в изгнание
и когато Октавиан побеждава Антоний и Клеопатра в битката при Акциум през 31 г. пр.н.е. той става
неоспоримият владетел на Рим.[35]

Римска империя

Основна статия: Римска империя

Римската империя при управлението на император Траян

След като победил враговете си Октавиан приел името Август и си приписал абсолютна власт, запазвайки
само претенция за републиканска форма на управление. [36] Неговият посочен наследник, Тиберий, успява
да вземе властта без сериозна опозиция, установявайки Юлиево-Клавдиева династия, която продължила
до смъртта на Нерон през 68 г. [37] Териториалната експанзия на това, което днес е познато като Римска
империя продължило и държавата останала стабилна [38] въпреки серията от императори, които най-често
са смятани като покварени и корумпирани (например Калигула според някои е бил луд и Нерон е имал
репутацията на притежаващ жестокост и на притежаващ по-сериозен интерес от личните си дела,
отколкото от въпросите на държавата [39])

Тяхното управление е последвано от Флавиева династия [40]. По време на управлението на Петимата

добри императори (96 – 180), империята достигнала своя териториален, икономически и културен зенит.
[41] Държавата била стабилна едновременно от вътрешни и външни заплахи и Империята просперирала
по време на Pax Romana (римския мир). [42][43] Със завоеванието на Дакия по време на управлението на
Траян империята достигнала своя връх на териториална експанзия; властта на Рим сега се разпростирала
на 2.5 милиона квадратни мили (6.5 милиона km²)[44]. Антониновата епидемия, която се разпространила
из империята през 165 – 180 г. убила вероятно около 5 милиона души.[45]

Периодът между 193 и 235 е доминиран от Династията на Северите, излъчили няколко некомпетентни
управника, като Елагабал [46]. Това и увеличаващото се влияние на армията на имперското наследяване
води до дълъг период на империален колапс и външни инвазии, известни като Криза на 3 век[47][48]
Кризата е прекратена при по-компетентното управление на Диоклециан, който през 293 разделя
империята на източна и западна половина, управлявани от тетрархия от двама съимператори и техните
младши колеги. [49]

Различните съуправници на империята се състезават и борят за надмощие повече от половин век. На 11

май 330 г. император Константин I избира за своя столица Византион, преименуван на Константинопол.
[50] Империята е перманентно разделена на Източна римска империя (по-късно станала известна като
Византийска империя) и Западна римска империя през 395. [51]

Западната империя е непрестанно тормозена от варварски инвазии и постепенният упадък на Западната

римска империя продължава през вековете. [52] През 4 век миграцията на запад на хуните кара вестготите
да търсят убежище по границите на Римската империя.[53] През 410 вестготите под ръководството на
Аларих I разграбили Рим.[54]

Вандалите нахлуват в римските провинции Галия, Испания и в Северна Африка и през 455 г. плячкосват
Рим. [55] На 4 септември 476 г. германският вожд Одоакър принуждава последния римски император
Ромул Августул да абдикира на запад.[56] Така приключва продължилото 1200 години управление на Рим
на Запад. [57]

Държавно устройство

Първоначално Рим бил управляван от царе, всеки от които бива избиран от редиците на главните римски
племена. Характерът на тази власт е по-скоро неясен – царят може да е разполагал с почти неограничени
правомощия, а може да е бил просто представител на Сената и народа си. Що се отнася до военните дела,
неговата власт била почти абсолютна, а също така бил върховен религиозен глава. Властта му била
допълвана от три административни институции – Сенат, изпълняващ ролята на съветнически орган при
царя; и две народни събрания (комиции): Куриатна комиция (Comitia Curiata) – одобрява и приема
законите, предложени от царя; и „Comitia Calata“ – събрание на свещеническото съсловие.

Заседание от Римския сенат: Цицерон атакува Катилина, фреска от 19 век, Палацо Мадама, Торино

Думата „република“ произлиза от латинската res publica, която в превод означава „обществени дела“. По
време на Римската република Сенатът е преди всичко олигархическа институция, с изключително висок
авторитет. Има съветнически функции, но не и законодателни такива. И все пак било практически
невъзможно да бъде прокаран закон или постигнато каквото и да било против колективната воля на
сенаторите. Нови сенатори били избирани из редиците на най-знатните патриции от институция на име
Censura (думата означава преценка, съдене). Последната можела и да отстранява сенатори, при
получаване на подкупи и др. Републиката не разполагала със стабилна бюрократична система и събирала
данъци чрез хора, откупуващи от правителството правото да събират някои данъци. Всяка правителствена
позиция (като квестор или префект) била издържана от средствата на своя притежател. За да не може
прекалено много власт да се озове в ръцете на един гражданин, нови магистрати били избирани ежегодно.
Всеки от които трябвало да споделя правомощията си със свой колега. Така например в нормална
политическа ситуация върховната власт в Републиката се споделяла от двама консула. При криза можел да
бъде избиран временен диктатор.

Неефективността на тази система при непрестанно увеличаващата се територия довела до раждането на

Римската империя. В началото римският император бил представян като „първи гражданин“, а Сенатът
добил законодателни правомощия и всичката правна власт, притежавана преди от обществените
структури. С течение на времето обаче, императорската власт станала силно автократична, а функциите на
Сената били ограничени до чисто консултативни. Императорът назначавал свои съветници и помощници,
но като цяло на империята ѝ липсвали институции, както и предварително изготвен финансов бюджет.
Много историци отчитат последното като главна причина за последвалия упадък.

Територията на империята била разделена на провинции, чийто брой се увеличавал успоредно на

териториалната експанзия и правителствената политика на разделяне на провинциите на по-малки, за да
се намали вероятността за бунтове.

Общество

Разположен на седем хълма, градът Рим се гордеел с редица величествени постройки – Колизеумът,
Форумът на император Траян, Пантеонът. Прясна вода за пиене, доставяна от дълги стотици километри
акведукти, извирала в живописни фонтани. Театри, бани, библиотеки, магазини, пазари, канализация –
това била малка част от градоустройствената характеристика на Рим. Ниските и средни слоеве на
обществото обитавали скромни жилищни квартали в центъра на града. В покрайнините, обаче, били
издигнати разкошни императорски резиденции и вили, предназначени за висшите аристократични
кръгове.

„Императорски“ Рим бил най-големият градски център за епохата си, с население от около 1 милион души.
Улиците на града ехтяли от врявата на тълпите и дрънченето на железните колела на колесниците. Нивата
на шума били толкова високи, че Юлий Цезар веднъж предложил движението на колесници да бъде
забранено през деня. Историческите данни сочат, че около 20% от населението на империята обитавало
голям брой градски центрове. Почти всеки такъв разполагал с форум и побирал около 10 000 души. Това
сочи една нетипично висока степен на урбанизация за съответния период.

Социална структура

Римското общество било строго йерархическо. Робите (servi) формирали най-ниската прослойка, намираща
се под тази на освободените роби (liberti). Свободните граждани (cives) – най-горната прослойка в
древноримското общество – на свой ред също се делели класово. Най-характерното, но и най-ранното,
разделение било на патриции и плебеи. Патрициите можели да проследят произхода си до един от 100-те
родоначалници, основали Рим, а плебеите нямали такъв произход. С хода на годините, в късната
Република това разделение не оказвало съществено влияние, тъй като представители на плебейски
семейства влизали в политиката, а цели патрициански фамилии преживявали тежък упадък.

Всеки патриций или плебей, който може да изброи един консул като свой предшественик е имал
благороден произход (nobilis); мъж, който първи в своето семейство държи консулство – като Марий и
Цицерон – бил известен като novus homo (букв. „нов човек") и давал благородничеството за своите
наследници. Патрицианският произход все още давал значителен престиж и много религиозни постове
оставали ограничени до патрициите.

Но социалното разделение на база военната служба постепенно се превърнало в по-важно.

Принадлежността към съответния клас била периодично определяна от Цензорите според имуществото.
Най-богатите военни били причислявани към Сенаторския клас – те имали влияние в политическите среди
и командвали армията. След тях идвали еквитите, които можели да си позволят притежаването на боен
кон и които формирали силна търговска прослойка. Съществували и други прослойки, съответстващи на
бойното снаряжение на гражданите. Такива без подобна собственост формирали най-ниския обществен
слой.

Гласуването в Републиката зависело от социалния статус. Гражданите били събирани в гласоподавателни

групи, но групите на аристокрацията се състояли от по-малък представители брой в сравнение с тези на по-
бедните слоеве. Гласуването се извършвало в класов ред и се прекратявало, когато мнозинството от тези
групи били гласували. Така често бедните граждани не успявали да дадат своя глас.

Римлянките, макар да споделяли някои основни права с мъжете, нямали пълен граждански статус и по тази
причина нямали гласоподавателно право и право на участие в политиката. В същото време обаче
ограничените права на жените били разширени с времето (благодарение на еманципация) и в крайна
сметка се стигнало до момент, в който жените се освободили от властта на paterfamilias, имали право на
собственост и дори придобили повече юридически права от мъжете, макар че това не повлияло
гласоподавателното и политическо право, и те останали извън политиката. [58]

На завладените чужди градове и техните жители било предоставяно „латинско право“ – средно положение
между пълноправни граждани и чужденци (peregrini), което давало на гражданите права под римските
закони и техните магистрати били удостоявани с пълно гражданство (някои имали право на глас, а други –
не),. Докато е имало различни степени на латинско право, основното разделение било между cum suffragio
(„с глас“; включени в римските гласопотадавателни групи и имащи част от comitia tributa) и sine suffragio
(„без глас“; които не могат да взимат част от римската политика). На някои от римските италиански
съюзници им е било дадено пълно гражданство след Обществената война от 91 – 88 пр.н.е. и пълно
римско гражданство е било разширено, така че да включва родените свободни мъже в империята от
Каракала през 212.

Семейство

Основна обществена единица в Рим били домакинствата и семействата [59]. Всяко домакинство се
състояло от глава на домакинството (обикновено бащата), pater familias – букв. „баща на семейството",
съпруга, деца и други роднини. В по-горните обществени слоеве робите и слугите били също част от
домакинството [59]. Главата на домакинството е имал огромна власт (patria potestas – „властта на бащата“)
над живеещите с него – можел да принуди членове на семейството да сключат брак (обикновено за пари)
или да се разведат, да продаде децата си в робство, можел да обяви имуществото на подопечните му за
свое и дори да убие свой роднина (въпреки че последното право спряло да се упражнява след 1 век
пр.н.е.) [60]

Октавиан Август – римски император, осиновен от Цезар

Patria potestas се простирала още по-надалеч – в домакинството на порасналия син, например. Никой мъж
не се смятал за paterfamilias, нито можел да притежава собственост докато неговия баща бил жив [60][61].
През ранния период на римската история, когато се омъжвала дъщерята попадала под контрол (manus) на
paterfamilias на домакинството на своя съпруг, макар че по-късно при Републиката това било отменено,
като жената можела да избере да продължи да разпознава бащиното си семейство като действително [62].

Малко привързаност е била показвана към децата в Рим. Нежеланите деца е могло да бъдат продадени
като роби, децата сервирали масата за семейството и им било забранено да участват в разговорите.
Гувернантка обикновено обучавала децата на гръцки и латински, бащата ги обучавал как да плуват, макар
че в някои случаи бил наеман роб за тази цел. На седем години момчето започвало своето обучение.

Група от домакинства с роднинска връзка формирали семейство (gens). Семействата се основавали на

кръвната връзка, а в някои случаи и на осиновяване, но за семействата имали огромно значение и
политически съюзи и икономически обединения. По-късно, особено по времето на Републиката, някои
могъщи семейства (Gentes Maiores) придобили доминираща роля в политическия живот.

Древноримският брак бил разглеждан предимно като финансово и политическо обединение, отколкото
романтично свързване, особено във висшите социални кръгове. Бащата започвал да търси съпруг за своите
дъщери, когато те достигали възраст 12 – 14 години. Съпругът почти винаги бил по-възрастен от
младоженката. Докато момичетата от по-висшите обществени слоеве се омъжвали млади, тези от по-
долните слоеве го правели в късна тийнейджърска възраст или когато са 20 – 30 годишни.

Образование

Основна статия: Възпитание и образование в Древния Рим

В ранната Република нямало обществени училища, поради което момчетата били обучавани да пишат и
четат от своите бащи или от образовани роби (paedagogi), най-често от гръцки произход. [63][64][65]
Основната цел на римското образование в този период била младите момчета да бъдат обучени на
земеделие, бойно изкуство, римски традиции и обществени дела. Младежите научавали много за градския
живот, придружавайки своите бащи при техните политически и религиозни дела – включително посещения
в Сената за тези с бащи-благородници. Всеки син на знатен римлянин, навършвайки 16, започвал обучение
при значима политическа фигура от Сената. На 17 постъпвал в армията. Тази последователност била
спазвана от някои знатни семейства и в императорската ера.

Формите на обучение започнали да се изменят след завладяването на Елинските кралства през 3 век
пр.н.е. Макар да се наблюдавало силно гръцко влияние върху образователните практики в резултат на тези
събития, следва да се изтъкне че римските практики все пак били много по-различни от гръцките.[66] Ако
било според финансовите възможности на родителите, момчетата и някои момичета на 7-годишна възраст
били изпращани в частни училища (ludus litterarius), където учител обикновено от гръцки произход
(litterator или magister ludi) в продължение на 5 години ги учил да четат, пишат и смятат, както и на гръцки
език, за тези до 11-годишна възраст [65][67]. Учениците пишели върху восъчни таблички (tabulae ceratae),
които представлявали дървени плочки с восъчен слой, по който се драскало с дървена или метална
пръчица (stilus). Единият ѝ край бил заострен – с него пишели; другият бил подобен на шпакла – с него
изличавали грешките. Смятали на пръсти или със сметало (абак – abacus). Принадлежностите си носили в
кутия с дръжка (capsa). На 12 години постъпвали в своеобразни средни училища за три-четири години под
ръководството на учител, наречен граматик (grammaticus), там те се занимавали с литература, гръцки език,
граматика, философия, астрономия и музика. Най-високата степен било училището по реторика, в което
преподавал ретор (rhetor), където те постъпвали на 16 години. Реторът подготвял учениците за правна
кариера, изисквайки от тях да наизустяват римските закони. По-заможните изпращали синовете си в
прочутите реторски школи в Атина, Ефес и Родос, където именно учил и Цицерон при Посидоний.
Учениците ходели на училище всеки ден, освен по време на религиозни празници и пазарни дни. Имали и
летни ваканции.

Войска

Гай Марий – римски военачалник

Основна статия: Римска армия

Ранната римска армия (около 500 пр.н.е.) е била, като тези на другите градове държави по онова време,
повлияна от Гръцката цивилизация и е представлявала градска милиция, която е практикувала тактики на
хоплити. Това е била малка армия (популацията на свободни мъже на наборна възраст е била тогава около
9000) и организирана в 5 класа (по подобие на comitia centuriata – организираните политически граждани),
с три обезпечаващи хоплити и две леки пехоти. Ранната Римска армия е била тактически лимитирана и
нейната позиция през този период е основно дефанзивна. [68] Към 3 век пр.н.е. римляните изоставят
хоплит формацията за сметка на по-гъвкава система, в която по-малки групи от 120 (понякога 60) мъже,
наречени манипула могат да маневрират по-независимо на бойното поле. Тридесет манипули се
организират в три линии с поддържащи батареи, които съставят римския легион, равняващ се на число
между 4000 и 5000 мъже. Ранните републикански легиони се състояли от 5 секции, всяка от които е била
екипирана различно и има различни места за формиране: 3 линии от тип манипула тежка пехота (хастати,
принципи и триарии), въоръжен отряд от лека пехота (велити) и кавалерия (еквити). С новата организация
идва и новата насока към офанзива и много по-агресивно отношение към съседните градове-държави. [69]

Съвременно копие на броня тип лорика сегментата, използвана заедно с ризница с метални брънки след 1
век.

При номинална пълна сила ранният легион на Републиката включва 3600 до 4800 от тежко въоръжената
пехота, няколкостотин от леко въоръжена пехота и няколкостотин кавалеристи, или общо от 4000 до 5000
мъже. [70] Реално легионите често са били значително под своята пълна сила заради неуспехи при
рекрутирането или след периоди на активна служба вследствие на инциденти, произшествия по време на
битка, заболявания или дезертиране. По време на Гражданската война легионите на Помпей в източната
част са били в пълна сила, поради това, че са били скоро рекрутирани, докато легионите на Цезар често са
били под пълната номинална сила след дълга активна служба в Галия. Този модел е важел и за помощните
сили. [71]

Допреди късния период на Републиката типичният легионер е бил гражданин, притежаващ собственост от
ферми в провинциалните райони (adsiduus), който е служел за отделни (често годишни) кампании [72] и,
който снабдява собствената си екипировка и в случаите на еквитите – своя собствен кон. Харис предполага,
че до 200 г. пр.н.е. обикновения провинциален фермер (който оцелява) може да участва в шест до седем
кампании. Освободените роби, както и робите и градските жители не са служили в армията, освен при
редките случаи на критични моменти. [73] След 200 г. пр.н.е. икономическите условия в провинциалните
райони се влошават като нуждата от военна сила се увеличава, така че изискванията за притежаване на
собственост, които преди са били налични за отслужване в Римската армия, са постепенно редуцирани.
Започвайки от Гай Марий през 107 г. пр.н.е., граждани без собственост и някои живеещи в града граждани
(proletarii) са били вписани и снабдени с екипировка, макар че повечето легионери все още произхождат от
провинциалните райони. Условията за служба стават непрекъснати и имат продължителност до 20 години,
макар че Брунт твърди, че 6 или 7 години са били по-скоро типични. [74] Започвайки от 3 век пр.н.е. на
легионерите се е плащал stipendium (като за конкретните суми се спори, но е известно, че Юлий Цезар е
удвоил заплащането на своите войски на 225 денарии за една година служба) за успешна кампания и,
започвайки от Марий, често били давани парцели земя при рекрутиране. [75] Кавалерията и леката пехота,
които са били прикрепени към легион (auxilia) са били често рекрутирани от области, където този легион е
служел. Цезар формира легион, Legio quinta Alaudae от мъже, които не са граждани, в трансалпийска Галия,
за да служат на неговата кампания в Галия. [76] По времето на Август идеалът за гражданин-войник е бил
изоставен и легионите са били изцяло професионални. Легионерите са били платени 900 сестерции на
година и могат да очакват заплащане от 12 000 сестерции при пенсиониране. [77]

Римско право

Основна статия Римско право.

Корените на правните принципи и практики на древните римляни могат да се проследят от Законите на

дванадесетте таблици (от 449 пр.н.е.) до кодификацията на император Юстиниан I (около 530 г.) Римското
право е запазено в Юстинианов кодекс и продължава във Византийската империя, като формира основата
на подобни кодификации в Западна Европа, то продължава в общ смисъл да се прилага в голяма част от
Европа допреди края на 17 век.

Трите основни стълба на римското право са били както следва:

1. Ius Civile (Гражданско право) е бил корпус от закони, прилаган и валиден за всички римски граждани.
[78]

2. Ius Gentium („Право на народите“) е бил корпус от закони от общото право, който е бил прилаган и
валиден за всички чужденци и е уреждал техните отношения с римските граждани. [79]

3. Ius Naturale – е обхващал естественото право, корпусът от закони, които се смятали общи за всички хора.
Praetores Urbani (ед.ч. Praetor Urbanus) са били онези, които са имали юрисдикция над случаите, касаещи
граждани. Praetores Peregrini (ед.ч. Praetor Peregrinus) са били хора, които са имали юрисдикция върху
случаи включващи граждани и чужденци.

Икономика

Пазарът на император Траян, построен от Аполодор от Дамаск

Древен Рим упражнявал контрол върху обширни количества земя, с огромни природни и човешки ресурси.
По тази причина, римската икономика била преди всичко концентрирана върху земеделие и търговия.
Земеделската свободна търговия променила италианския ландшафт и към 1 век пр.н.е. големи гроздови и
маслинови насаждения изместили йомен фермерите, които били неспособни да отговорят на зърнените
цени от вноса. Анексацията на Египет, Сицилия и Африка (римска провинция приблизително на
територията на днешен Тунис) в Северна Африка осигурило продължителна доставка на зърно. В замяна,
зехтина и виното станали основен износ за римската провинция Италия. Практикувало се е двустранно
сеитбообращение, но фермерската продуктивност била ниска, около 1 тон на хектар.

Същевременно формите на индустрия и производство били малобройни. Добре развита подобна дейност
били разработването на мини и копането на камъни от кариери. По този начин се осигурявал базов
строителен материал. В производствен план продукцията била сравнително слаба, тъй като работилниците
и фабриките били малки и давали работа на по 10 – 12 души. Тухлените фабрики обаче представлявали по-
крупни предприятия, наемащи около стотина работници.

Търговия с роби

Икономиката в ранната Република се основавала предимно на дребната собственост и платения труд. В

резултат на активната военна политика обаче, робите се превърнали в изключително евтина и изобилна
работна ръка, затова към края на Републиката римската икономика била силно зависима от робския труд
(на робите както с умения, така и без). Робите съставяли 20% от населението на Римската империя, и около
40% в града Рим. Наемният труд ставал икономически изгоден само при Римската империя, когато войните
спирали и цената на робите се покачвала.

Сребърна монета от Древен Рим

Въпреки че разменната търговия била широко използвана (често и при събиране на данъци), Рим
притежавал силно развита монетна система, включваща монети от месинг, бронз и благородни метали. Те
били в обращение в границите на цялата империя, а археологически разкопки са открили римски монети
дори в Индия. Преди 3 век пр.н.е. из централна Италия медта в империята била търгувана по тегло, в
небелязани бучки. Оригиналните римски медни монети ас са имали номинална стойност от един римски
паунд мед, но в действителност са тежали по-малко. Така римските стандарти за монетите, като средство
за размяна, съществено надвишавали същинската цена на метала. След Нерон започва понижаването на
сребърния денарий, като неговата правна стойност е била оценявана като по-голяма с 1/3 от неговата
истинска стойност.

Конете били прекалено скъпи, а другите товарни животни – твърде бавни, за да може да се развие активна
търговия по римските пътища. Именно поради тази причина те свързвали по-скоро военни укрепления
отколкото пазарни центрове, и рядко били направени за придвижване с колела. Затова допреди периода
на развитата морска търговия (от 2 век пр.н.е.) доставянето на стоки и търговски артикули до различните
провинции на империята било сравнително ограничено. Но през периода на морската търговия транспорта
по море се оказал с 60 пъти по-евтин от наземния, така че е имало голямо количество такива пътувания.

Някои икономисти като Питър Темин смятат Римската империя като базирана на пазарна икономика.[80]

Култура

Език

Основна статия: Латински език

Родният език на римляните е латинският – италийски език, чиято граматика не разчита силно на словореда,
а предава значение чрез система от представки и наставки, които се добавят към граматическата основа.
Латинската азбука се основава на етруската, която сама по себе си произлиза от гръцката. Въпреки че
достигналата до нас древноримска литература е написана почти изцяло на класически латински (изкуствен,
силно стилизиран и изтънчен литературен език от 1 в. пр.н.е.), в Римската империя всъщност бил
разпространен простонароден латински. Граматиката и лексиката му се различавала съществено от
класическия, най-вече в произношението.

Докато латинският бил основния писмен език в Римската империя, елитните кръгове на обществото били
високо образовани и владеели отлично гръцкия, тъй като голяма част от изучаваната от римляните
литература била написана на гръцки. В източната половина от Римската империя, която впоследствие
станала Византия, латинският така и не успял да измести гръцкия.
Експанзията на Римската империя довела до разпространението на латинския в Европа и с течение на
времето простонародния латински претърпял развитие и се формирали множество диалекти, от които
впоследствие възникнали езиците от романската езикова група.

Религия

Древната римска религия не се уповавала толкова на стари писани разкази и повествования, колкото се
стремяла да представи една сложна система от взаимоотношения между боговете и хората. За разлика от
гръцката митология, тук боговете не били персонифицирани, а представлявали смътно очертани духове,
наричани numina. Римляните също вярвали, че всеки човек, място или нещо притежава своята небесна
душа (genius). По време на Републиката, римската религия била организирана и ръководена от строга
система от свещенически постове. Епископската колегия била най-висшия орган в религиозната йерархия,
и нейният първи свещеник (Pontifex Maximus) бил главата на държавната религия. По-късно, римските
императори били почитани като богове, а с течение на времето този императорски култ придобил особено
голямо значение.

С увеличаването на контактите с Гърция старите римски богове бързо започнали да се свързват с гръцките
такива. Така Юпитер бил възприеман като равностоен по своята сила и божественост на Зевс, Марс бил
свързван с Арес, Нептун с гръцкия Посейдон. Римските богове и богини са без животински части, могат да
обичат и да изразяват чувства.

Главният бог е Юпитер (Зевс при гърците), а главната богиня е Юнона (Хера при гърците).

Много почитана е дъщерята на Юпитер – Минерва (Атина при гърците). Други богове са Вулкан (Хефест при
гърците) и Нептун (Посейдон при гърците).

Съвсем скоро старите обичаи и порядки започнали да се забравят и пренебрегват и към 1 в. пр.н.е.
религиозното влияние на старите свещенически санове намаляло драстично. Центърът на римската
религия все по-бързо се премествал към императорските покои, знак за което е обожествяването на някои
императори след тяхната смърт.

С течение на времето в империята навлезли и чужди религиозни култове, а към 2 в. християнството

започнало бурно разпространение, въпреки гоненията. Император Нерон поставил началото на официална
римска политика насочена срещу новата религия, а при император Диоклециан преследванията срещу
християните достигнали връхната си точка. Константин I бил първия император, оказал официална
подкрепа на християните и узаконил тяхната религия. През 391 г. Теодосий I забранил всички други
религии в империята, освен християнството.

Изкуство

Гръцкото влияние се наблюдава и в римската живопис, като достигналите днешно време модели са
предимно фрески, използвани за украсяване на стени и тавани във вилите на римския елит. Археолози
намират образци на римската живопис в Помпей, на база на които учените обособяват четири периода в
развитието на това изкуство. През първия период (2 в. пр.н.е. – средата на 1 в. пр.н.е.) широко използвани
имитации на мрамор и зидария, включително и изображения на митологични персонажи. Вторият стил,
наложил се през 1 в. пр.н.е., прокарал идеята за реалистично изобразяване на триизмерни архитектурни
елементи и пейзажи. Третият стил, възникнал при управлението на Август (27 г. пр.н.е. – 14 г.), отрекъл
установения реализъм в услуга на скромните украшения. Последният стил, наложил се през 1 в., прокарал
като тенденция представянето на сцени от митологията, запазвайки архитектурните елементи и абстрактни
образци.

От самото си възникване, римската литература била силно повлияна от гръцките автори. Някои от старите
запазени творби са епически поеми, разказващи ранната военна история на Рим. С възхода на Републиката
римските автори започнали да пишат поезия, комедия, трагедия и историческа хроника.

Технически напредък

Древен Рим притежавал изключително развити за времето си технически постижения. Някои от тях се
изгубили през Средновековието и били преоткрити едва през 19 – 20 в. Римляните, сами по себе си, не
били толкова иновативни и изобретателни, колкото умели в присвояването и видоизменянето на чужди
технически постижения. Нови идеи рядко се раждали, и повечето римски нововъведения са по гръцки
модел и проекти. И все пак, редица знаменателни технологични открития намерили широко
разпространение в империята и довели до неимоверно увеличаване военната мощ и влияние на Рим в
Европа.

а) архитектура

Римляните били особено известни с архитектурата си, включена в категорията Класическа архитектура. По
време на Републиката стилът на строене бил почти идентичен с гръцките образци. С изключение на два
нови стила на подреждане на колоните и някои др., до края на Републиката не били осъществени
съществени нововъведения.

Към 1 век пр.н.е. римляните започнали широко да използват бетона (открит през 3 век пр.н.е.). Той скоро
изместил мрамора от позицията му на най-използвания строителен материал и позволил да бъдат
изпълнени редица амбициозни архитектурни проекти.

Виа Апиа – път, свързващ Рим с южните части на Италия, все още използваем

б) пътища

Пон-дю-Гар във Франция е римски акведукт, построен през 19 г. пр.н.е.

Бетонът позволил създаването на издръжливи, павирани пътища, които били ползвани хилядолетие след
падането на Рим. Създаването на обширна и ефективна пътна мрежа драматично увеличило властта и
влиянието на империята. Била построена с първа основна цел бързото придвижване на римските легиони.
Скоро икономическото им значение като търговски маршрути станало огромно, Рим се превърнал в център
на тогавашната световна търговия.
в) акведукти

Римляните построили голям брой акведукти за доставка на вода към градовете и индустриалните
центрове, както и за нуждите на земеделието. Водоснабдяването на Рим било осигурено от 11 акведукта с
обща дължина от 350 km (220 мили). [81] Повечето акведукти са били строени под земната повърхност, с
малки части от тях над нея – това са тези, които са подкрепяни с арки.

Историци

Римски историци

Йосиф Флавий

Тит Ливий

Юлий Цезар

Светоний

Публий Корнелий Тацит

Келтско (Галско) нашествие на Балканите

Келтското нашествие на Балканите се състои от серия походи на келтски племена през IV и III век пр.н.е. по
времето на Латенската култура на югоизток към Балканския полуостров.

Келтите населяват западната половина на Панонската низина, но нахлуват в 2 направления южно от

Карпатите по Дунав, също така и в Италия по Адриатическото крайбрежие. Според легендата 300 000 келти
тръгват към Италия и Илирия.

Предпоставки

Първият поход на келтите на Балканския полуостров е засвидетелстван много рано в античната литература
с известието на Теопомп за нападението на келтите върху илирийското племе ардиеи вероятно през 360
или 359/358 г. на територията на днешна Западна Босна и Херцеговина. Те били част от групите, атакуващи
Апенинския полуостров. Не е сигурно дали нападението е завършило с трайно заселване на келтите в
западноилирийските земи или източноалпийската област, поради малобройността на откритите
археологическите следи от присъствието на латенските предмети от този период и в тази области
(съсредоточени при това главно на територията на илирийската култура в Динарските планини). Със
смъртта на Александър Велики (323 г. пр.н.е.) започва бавно разпадане на македонската държава,
политическото равновесие на Балканите е нарушено, а войните на диадохите го разклаща още повече.
Това допринася и за икономическото отслабване на принадлежащите към македонската държава земи.
Тази обстановка значително разширила пред келтите възможностите за проникване във вътрешността на
полуострова. В първите десет години на III век пр.н.е. античната историография отбелязва две келтски
нашествия в западните части на Тракия и Дардания – през 319 пр.н.е. келтският военачалник Молистомос
навлиза дълбоко в територията на Илирия и подчинява дарданите, пеононийците и трибалите. През 298 г.
пр.н.е. Касандър воюва с келтите в района на Хемус, а през 281 г. пр.н.е. нахлува Камбавл.
Голям балкански поход

„Голямото“ келтско нашествие в Македония, Гърция, Тракия и Мала Азия започва в началото на 80-те
години на III век пр.н.е. Вероятно то е било предшествувано от концентрация на келтски групи в Панония.
Там се събрали представители от всички райони на келтската диаспора (Южна, Западна и Югозападна
Галия, а може би и от територията на Източна Келтика), както може да се съди от многобройните имена на
племена, включени в армията на Брен. С многобройността си и ролята, която играят в тази група, се
открояват волки-тектосагите и белгите, освен това участват трокми, толистобои, айгосаги. Атакуващата
Гърция келтска група е структурно различна от тази, която нахлува в Италия. Първата армия, отправила се
към вътрешността на Балканите, се състояла от келти от различни племена, жадуващи главно за грабеж и
плячка, а Италия била завладяна от цели племена, които търсят земя за заселване.

Според Помпей Трог през 280 г. пр.н.е. галите се разделили на две групи – едната атакувала Гърция, а
втората Македония. Павзаний доуточнява този факт, като съобщава имената на вождовете, посоката на
движението на двете групи и добавя още една група. Първата група, водена от Болг, се придвижвала към
Македония през Илирия, втората, водена от Брен и Акихорий към Пеония, а впоследствие преминала също
в Македония. Третата група, водена от Керетрий, тръгнала срещу трибалите, бил За съдбата й няма
сведения в античните извори и някои съвременни историци предполагат, че те са се върнали обратно в
изходната точка, към което сочи повтарянето на опитите за завземане на страната им.

Числеността на армията, която повел Брен към Гърция, според данни на Павзаний:

„ ...събраната войска брояла пехота сто и петдесет хиляди души, а конниците били двадесет хиляди и
четиристотин души. Толкова било числото на постоянно действуващите конници, а тяхното истинско число
било шестдесет и една хиляди и двеста, защото около всеки конник имало по двама прислужници, които
били също добри ездачи и също имали коне. “

От тази многобройна армия, която вероятно се спуснала на юг по долините на Морава и Вардар, се

откъснала група от 20 000 души, както ни предава Тит Ливий, под ръководството на Леонарий и Лутарий.
Това е станало на територията на Дардания. Тази група се отправила през Пеония и Тракия към Бизантион,
откъдето по-късно преминава в Мала Азия.

Амфитеатърът на Делфи

Главните сили на Брен продължават похода си към Гърция, а преминавайки през Македония побеждават
събраната от новия македонски владетел Состен македонска армия. Оттам през Тесалия достигат до
Термопилите, където ги чака събрана гръцка армия под водачеството на атиняните. Галите я побеждават и
разпръсват и пътят им към богатствата на светилището на Аполон в Делфи бива отворен. Келтските
пълчища не успяват да го превземат и са прогонени от събраната под водачеството на етолийците при река
Сперхей гръцка армия. Според античните автори за тази победа помогнали и боговете, като изпратили
срещу настъпващите галати силна буря[1][2][3]. Археологическите разкопки в Делфи поднасят материали,
свързани с тази победа – портик, изграден от етолийците в чест на победата над галите. Той е украсен с
ниши, в които е поставено трофейно келтско въоръжение. В някои от нишите са изобразени релефни
латенски щитове. Анализирайки големината на различните ниши, французинът П. Амандри смята, че там
били изложени щитове, шлемове, копия, мечове, кнемиди, ризници. Павзаний по време на своите
пътувания из Елада видял този портик и споменава в Х книга на „Пътувания по Елада“ за тези дарове. При
почистването на портика е открит надпис, който не е запазен изцяло, но неговата възстановка е много
правдоподобна:

„ Етолийците предоставят плячкосаното от галите оръжие. “

Техният главен вожд Брен се самоубива поради получените тежки рани при Делфи, като преди това
посочил за свой наследник Кихорий. Гърците преследвали огромната маса галати, която започнала да се
изтегля на север, и при Термопилите отново ги атакували. Тук галатите загубили още 20 000 войни. В хода
на отстъплението, в Долна Македония, вероятно между галите настъпват разпри, които може да са били
причината за заменянето на Кихорий с друг военачалник. До изходните точки ги довел Батанат и оттогава
пътят на тяхното връщане се нарича Батанатов. В съчинението на Помпей Трог има запазена информация,
че:

„ след несполучливото нашествие срещу Делфи… и оставайки без вожда си Брен, едни се спасявали в
Азия, а други в Тракия “

Умиращият гал

Тази информация е потвърдена от появата през следващите години в южните части на Балканския
полуостров на различни групи от келтски воини, които били използвани от елинистическите владетели като
наемници чак до Третата македонска война (171 – 168 г. пр.н.е.). Вероятно част от тези келти са се заселили
около Едеса, Пела и Берое. За този келтски анклав в Долна Македония изрично споменава и Тит Ливий.

Последици от нашествието

Келтското нашествие продължава и след поражението при Делфи 279 г. пр.н.е. - до 277 г. пр.н.е. с разгрома
на галатите при Лизимахия от Антигон II Гонат.

Много келти остават на Балканите. Балканските владетели често организират цели галски военни
гарнизони, като постоянна военна сила за защита на властта си, а също и за заселване на опустошени от
различни войни територии. За такива селища има сведения в Македония. Галатите от една такава колония
в Еге ограбили богатите гробници на македонските царе. В град Фойнике в Епир други колонисти вдигнали
бунт. Размириците, бунтовете и неподчинението били чести техни прояви. Примери за това са бунтовете в
армията на Антигон Гонат (277 г. пр.н.е.), на Мегара (266 г. пр.н.е.), ограбването на Еге (274 г. пр.н.е.) и
Хераклея, убийствата на Антиох Хиеракс, Селевк III и др.[4]

През 84 г. пр.н.е. скордиските, заедно с дарданците и медите организирали голям поход срещу Македония
и Гърция, по време на който ограбват Делфийското светилище.

Келтски държави в Изтока

Основна статия: Келтско царство

Основна статия: Галатия

Пръв Константин Иречек се занимава с пребиваването на келтите в Тракия и техните нашествия през III век
пр.н.е. Той локализира Тиле – древен град на мястото на днешното село Тулово, основан е от келтите,
които нахлуват в Тракия през 278 г. пр.н.е. и останал столица на тяхното царство до 218 г., когато то бива
унищожено от траките.

Открити сребърни и бронзови монети с лика на последния негов цар Кавар,

Римска република
Римската република (на латински: Res Pvblica Romana) е период в развитието на Древен Рим,
характеризиращ се с републиканска форма на управление. Републиканският период започва с падането на
монархията през 509 пр.н.е. и продължава до установяването, след серия от граждански войни, на
Римската империя през 27 г. пр.н.е.

История

Основаване

След основаването си Рим е управляван последователно от седем царе. Те са избирани от членовете на

сената и управляват до смъртта си. Последният римски монарх е Тарквиний Горди[1] и според традициите
е изгонен от Рим и изпратен в изгнание през 509 пр.н.е. Повечето съвременни историци описват тези
събития като квази-митологичното описание на бунт в семейството на Тарквиний, а не въстание сред
населението.

След това сенатът се съгласява да отмени монархията. Повечето от правомощията на монарха са

прехвърлени на двамата консули, избирани всяка година. Всеки един от консулите има правото да наложи
вето над решението на другия. В случаи на злоупотреба с власт, консулите носят съдебна отговорност и
могат да бъдат съдени след края на мандата си.

Териториално разширение

Според традиционната историография, Тарквиний прави няколко опита да си върне трона, но всички
завършват с провал.

Първите републикански войни са такива на териториално разширение, но и на защита. Те целят да защитят

Рим от съседните градове и нации и да установят римско присъствие в региона. Първоначално, съседните
на Рим градове са или латински градове и села или сабински племена. Рим постепенно побеждава и
градовете под контрола на етруските и тези, обявили независимост. В края на този първоначален период
на военна експанзия, Рим подсигурява позицията си и неутрализира заплахата от близките апенински
племена.

Келтско нападение на Италия

До 390 пр.н.е няколко галски племена нападат Италия от север[2]. Римляните осъзнават заплахата, когато
галското племе, Сенони напада два етруски града в бизост до римската сфера на влияние. Римляните и
галите се срещат в битката при река Алия. Галите, водени от Брен побеждават петнайсет-хилядната римска
армия и преследват оцелелите до Рим. Градът е превзет а галите напускат или след ответен удар или след
като им е платено.

Римска експанзия в Италия (387 – 272 пр.н.е)

Между 343 и 341 пр.н.е Рим печели две битки срещу съседните самнитски племена, но не успява да
консолидира завоеванията си, заради избухналата война с бивши латински съюзници.

В Латинските войни, Рим побеждава латинската коалиция в битките при Везувий и Трифанум. Латинците се
предават и минават под римско владение.

Втората самнитска война започва през 327 пр.н.е и след като първоначално двете страни са равностойни,
римляните започват да доминират през 314 г. пр.н.е. и предлагат все по неизгодни условия за примирие.
Войната приключва след победата на римляните в битката при Бовианум. През следващата година, Рим
анексира повечето от територията на самнитите и започва да установява колонии. През 298 г.пр.н.е.,
самнитите вдигат въстание и побеждават една от римските армии. След този успех те създават коалиция с
няколко от бившите врагове на Рим.

В битката при Популония през 282 г. пр.н.е, Рим окончателно побеждава последните етруски в региона.

Пирова война
Основна статия: Пирова война

В края на 3 век пр.н.е, Рим вече е основната сила в Италия, но все още не се е сблъсквал с доминантните
военни сили в Средиземноморието: Картаген и гръцките царства. През 282 г. пр.н.е. няколко римски
военни кораба влизат в залива на Таранто, нарушавайки споразумението между републиката и гръцкия
град, забраняващо римските военни кораби в залива. В отговор няколко от корабите са потопени от
местните демократи, които се страхуват, че Рим може да подкрепи местната олигархия както при други
гръцки градове. Римският конвой, изпратен да разследва случилото се, е обиден от гърците и скоро е
обявена война. Изправени пред безнадеждна ситуация, тарантините искат военна помощ от Пир[3], кралят
на Античен Епир. Братовчед на Александър Велики, той се опитва да построи империя в западното
Средиземноморие и вижда Таранто като перфектната възможност за това.

Заедно с 25 хиляди войници и 20 бойни слона, Пир пристига в Италия през 280 пр.н.е. Римският консул,
изпратен на среща с него, отхвърля предложението на Пир и разчита на по-многобройната римска армия
за да се справи с нашествието. Въпреки това римляните губят в битката при Хераклея[4], след като конете
от кавалерията са изплашени от бойните слонове на Пир, който на свой ред губи голяма част от армията си.
След битката Пир се отправя към Рим, но не успява да превземе нито един град по пътя си натам. Изправен
пред възможността да бъде обграден от две римски армии, той се оттегля обратно в Таранто. След като
римляните отхвърлят оферта за примирие, двете страни се срещат отново в битката при Аскулум. В първите
два дни, нито една от страните не надделява. След като Пир лично се впуска в боя, битката е спечелена с
цената на големи поражения. Следваща битка между Пир и римската армия е при Беневентум. Този път
римляните печелят, пленявайки осем от противниковите слонове. След битката, Пир напуска Италия и по-
късно след смъртта му в битката при Аргос срещу Антигон II Гонат, Таранто се предава. След тази победа,
Рим вече владее целия италиански полуостров и си създава международна военна репутация.

Част от серията статии за

Древен Рим

Периоди

Седемте царе на Рим

(753 пр.н.е. – 509 пр.н.е.)

Римска република

(508 пр.н.е. – 27 пр.н.е.)

Римска империя

(27 пр.н.е. – 476/1453)

Принципат

(Западна империя)

Доминат

(Източна империя)

Обикновени магистратури

Консул

Претор

Квестор

Промагистрат
Едил

Трибун

Цензор

Управител на Рим

Извънредни магистратури

Диктатор

Началник на конница

Триумвират

Децемвири

Мандатни длъжности

Понтифекс

Легат

Dux

Officium

Префект

Викариус

Vigintisexviri

Ликтор

Магистър Милитум

Император

Принцепс

Август

Цезар

Тетрархия

Институции, римско право

Сенат

Cursus honorum

Римско събрание

Колегии

Римско право

Римско гражданство

Imperium

Държавно устройство
Държавното устройство на Римската република се установява постепенно, като започва с революцията с
отхвърлянето на монархията през 509 г. пр. Хр. и завършва с устройствени реформи, които превръщат
републиката в Римска империя през 27 г. пр. Хр. Римската конституция представлява постоянно развиващ
се набор от неписани правила и принципи, предавани на следващите поколения основно с прецеденти, от
които управляващите се ръководят.[5] По време на съществуването на републиката промените в
устройството са подвластни на конфликта на интересите на аристокрацията и обикновените хора.

Най-висш държавен орган е народното събрание – комиция. Това е и най-висшата съдебна инстанция. В
него се избират магистратите и се приемат законите. Друг важен орган бил сенатът. Преди народното
събрание да разгледа даден законопроект, той се одобрявал от сената. Вече след като бил приет от
народното събрание, ставал закон само след повторно одобрение от сената. Избраните от народното
събрание магистрати се отчитали пред сената.

Изпълнителната власт в Римската република е в ръцете на магистратите, които се избират. Нямало

постоянен чиновнически апарат. Всички магистратури са колегиални (от поне 2 длъжностни лица).
Консулите и преторите са по двама, квесторите и едилите – по 4, а народните трибуни – 10. Консулите,
преторите, квесторите и едилите встъпват в длъжност от 1 март и се избират за една година. Народните
трибуни се избират от декември до декември.

Сенат

Основни статии: Сенат и SPQR

Авторитетът на Сената като висш държавен орган произтича от авторитета и престижа на сенаторите,
основани на свой ред на традициите и прецедента, както и на личната им репутация.[5].

В републиканската епоха, в хода на съсловните борби на плебеите и патрициите (V-III в. пр. Хр.), властта на
Сената е донякъде ограничена в полза на Комициите (Народните събрания). През III-I в. пр. Хр. Сенатът
предварително разглежда законопроектите, предлагани за гласуване в Комициите. На него принадлежи
висшето ръководство на военните дела, външната политика, финансите и държавното имущество,
надзорът над религиозните култове, правото да се обяви извънредно положение и др. Сенатът утвърждава
законите и резултатите от изборите, контролира дейността на магистратите.

Сенатът приема постановления – сенатус консултум (s. c., senatus consulta), които макар че формално са
само „съвети“ към магистратите, на практика имат силата на закон. Обикновено в центъра на
разискванията на Сената е външната политика, макар че технически той не взема участие в управлението
на военните конфликти. За сметка на това влияе върху тях чрез ролята си в определянето на държавния
бюджет.[6] С времето правомощията на Сената нарастват, докато тези на Комициите намаляват и се
засилва ролята му в законодателството.

Народни събрания

Притежанието на статут на римски гражданин е важно изискване за важни юридически права като правото
на съдебен процес и на обжалване, правото на женитба, правото на глас, да се заема служба, да се
сключват договори и да се ползват данъчни облекчения. Пълнолетните граждани от мъжки пол с пълни
граждански и политически права се наричат „optimo jure“ Те избират свои народни събрания, а събранията
на свой ред избират магистрати, грижат се за прилагането на законите, провеждат важните съдебни
процеси, обявяват война или мир и приемат или отхвърлят международни договори. Съществуват два типа
народни събрания: Комициите са на всички optimo jure граждани. Вторият тип са concilia („съвети“), които
са събрания на специални групи optimo jure граждани.[7] Комициите първоначално са организирани по
родов принцип, по-късно според имуществен ценз, а накрая – според обитаваната територия. Комициите
приемат първоначално законите (leges), някои от които са утвърждавани от Сената, избират по-низшите по
ранг магистрати и действат като местни органи на властта. Притежават и правораздавателни функции по
особено тежки престъпления, за които се предвижда смъртно наказание.
Гражданите са организирани в центурии или триби, всяка от които има свое собствено събрание.
Центуриатната комиция (Comitia Centuriata) е тази на центурията от войници и е оглавявана обикновено от
консул. При приемането на решение центуриите гласуват една по една докато се събере мнозинство от
центурии. Избраните от центурията магистрати имат имперска (imperium) власт (консули и претори).
Центурията избира и цензори. Само Comitia Centuriata може да обявява война и да ратифицира
резултатите от преброяване.[8] Тя играе ролята и на апелативен съд за най-сериозните дела.

Събранието на трибите (римските граждани), Comitia Tributa, се председателства само от консул и е

съставено от представители на 35 триби. Това не са етнически или родствени групи, а по-скоро географски
подразделения.[9] Редът на гласуване за всяка от 35-те триби се определя по случаен жребий.[10]
Гласуването на дадено решение приключва веднага, щом се постигне мнозинство. Макар че не приема
много закони, Comitia Tributa избира квестори, курулни едили и военни трибуни.[11] Плебейският съвет[12]
е идентичен със събранието на трибите, но изключва патрициите. Събранието избира свои офицери,
плебейски трибуни и плебейски едили. Обикновено събранието се председателства от плебейски трибун.
Това събрание също приема закони и играе ролята на апелативен съд.

Магистратура

Основна статия: Магистратура (Древен Рим)

Магистратите (magistratus) са разделени на рангове според ролята, която изпълняват: цензори, консули
(функциониращи като държавен глава), претори, едили, квестори. Всеки магистрат може да наложи вето
върху действията на магистрат с равен или по-нисък ранг. Плебейските трибуни и плебейските едили
технически не са магистрати, тъй като се избират от плебеите, но редовен магистрат не може да приложи
вето срещу техни действия. Във времена на извънредни ситуации (най-често военни) за кратък период
(шест месеца) се назначава извънреден магистрат, диктатор.[13] Редовното правителство се разпуска и
диктаторът поема абсолютната власт в държавата. Той има абсолютна власт по време на периода и не
подлежи на контрол от никоя институция или магистрат. С изтичането на срока редовното правителство се
възстановява.

Всеки редовен магистрат в републиката притежава определени пълномощия. Всеки отговаря за една
провинция, определена му от Сената. Това може да е географска област или определена задача или
тематика. [14] Империум е властта на диктаторите, консулите и преторите. Стриктно погледнато, това е
властта да се командват военни сили. На практика обаче тази власт обхваща много по-широки
пълномощия, простиращи се към дипломацията и правосъдната система. В изключителни случаи хората,
облечени с такава власт, могат да осъждат на смърт римските граждани. Всички магистрати притежават и
власт, наречена coercitio (принуда). Тя се използва от магистратите за поддържане на реда като налагат
наказания за престъпления.[15] Магистратите имат право и задължение да търсят поличби, като това може
да бъде използвано срещу политическите им опоненти.

Надзор над магистратурата се осъществява чрез принципа на колегиалност Collega. Всяка магистратска
служба се държи едновременно от поне двама души. Друга форма на контрол е т.нар. provocatio, ранна
форма на правни гаранции (на английски: due process), която предшества хабеас корпус. Ако някой
магистрат се опита да използва държавната власт срещу гражданин, последният може да обжалва
решението му пред трибуна. Освен това, щом едногодишният срок на службата изтече, магистратът следва
да изчака 10 години, преди да заеме същата служба (Cursus honorum). това създава проблеми на някои
консули и претори и тези магистрати понякога пробягват до продължаване на техния империум. Всъщност
те могат да запазят правомощията на службата (като промагистрат), без официално да я заемат.[16]

Консулите на Римската република са най-високопоставените редовни магистрати. Срокът на службата е

една година.[17] Те запазват някои елементи от предходните царски регалии като тога (toga praetexta) и
фасции, които олицетворяват правото да налагат физически наказания. Друго консулско право е
предишното царско „право да заповядва“ (империум) и да назначава нови сенатори. Консулите
притежават висшата власт както в гражданските, така и във военните въпроси. Докато се намират в Рим, те
са начело на правителството и председателстват Сената и народните събрания. Когато са в чужбина, всеки
консул командва армия.[18] Властта на консула в чужбина е почти абсолютна. Преторите са натоварени с
гражданското правораздаване[19] и командват провинциалните армии. На всеки пет години се избират
двама цензори за 18-месечен срок, в който трябва да проведат преброяване на населението. По време на
преброяването могат да привличат граждани в Сената или да ги отпращат.[20] Едилите са официални лица,
избрани да ръководят вътрешните работи в Рим, например управлението на публични игри и
представления. Квесторите обикновено са в помощ на консулите в Рим и на губернаторите в провинциите.
Техните задължения често са свързани с финанси.

Трибуните представляват плебеите и се считат за неприкосновени. Това се осигурява от даването на клетва

от страна на плебеите да убият всеки, който нападне трибун по време на службата му. Всяко увреждане на
трибун, неизпълнение на неговото вето или незачитането му по друг начин се счита за подлежащо на
смъртно наказание.[21]

Военно дело

Основни статии: Древноримска армия и Древноримски флот

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

По време на Римската република военните служат на Сената и народа на Рим (на латински: Senatus
Populusque Romanus, SPQR). Декретите на Сената, който заседава в сграда на Римския форум, се предават
за изпълнение на консулите, главните държавни служители. Те отговарят за сформирането, според
необходимото, на военни сили за изпълнението на декретите. Набирането на войници се изпълнява на
принципа на съсловията и възрастта. Офицерите на легионите имат за задача да подбират редниците.
Волята на SPQR е задължителна за изпълнение от консулите и гражданите, като често за неподчинение се
налага смъртно наказание.

Социална структура

Римски надгробен надпис на някогашните роби Aurelius Hermia и съпругата му Aurelia Philematum, които се
женят след освобождаването им, 80 г. пр. Хр.

Семействата на римските граждани се оглавяват от най-възрастния мъж, pater familias, който по закон има
пълната власт (patria potestas) над семейното имущество и над всички останали членове. Предполага се, че
Луций Юний Брут, съосновател на Републиката, е упражнил крайната форма на тази власт, когато
екзекутира собствените си синове Тит и Тиберий за предателство.[22] Притежаването на римско
гражданство осигурява юридическа защита и редица права, но онези, които нарушат моралния кодекс Mos
maiorum могат да получат infamia и да загубят някои социални и законови привилегии.[23] Гражданите
подлежат на облагане с данъци, а неразплатените дългове подлежат на наказание, дори и смъртно.
Съществува форма на ограничено, теоретично доброволно робство (нексум) която позволява на богатите
кредитори при неизпълнение да пристъпят към принудително изпълнение върху личността на длъжника,
без да е нужно предявяване на иск. Бедните безимотни граждани от най-ниските класи (proletarii) могат да
предложат синовете си като нексум на кредитор или работодател[24]. Като форма на формален договор
нексум е изоставен, когато се появява достатъчен приток на роби, най-вече при Пуническите войни.[25][26]
[27]

Робите са едновременно членове на семейството и негова собственост. Те подлежат на покупко-продажба,

могат да са придобити като военна плячка или да са родени и отгледани в домакинството на господаря си.
Те могат да откупят свободата си със спестявания или срещу предлагане на бъдещи услуги след
освобождаването им, а синовете им имат право да кандидатстват за гражданство; такава голяма степен на
социална мобилност е необичайна за античния свят. Господарят и освободеният роб запазват известни
юридически и морални задължения един към друг. Това е основата на един от фундаменталните социални
и икономически институти на Древен Рим, патронаж в най-долните социални слоеве. По-високите нива се
заемат от сенаторските фамилии на земевладелската аристокрация, както патриции, така и плебеи. Един
плебисцит от 218 г. забранява на сенаторите и техните синове да се занимават със значителна търговия или
лихварство.[28][29] Появява се богатата класа на конниците, които не са подложени на същите ограничения
като сенаторите.[30]

Статуята „Togatus Barberini“ изобразява римски сенатор с изображения на предците си в ръце; мрамор,
края на I век пр.Хр.

Римските граждани – мъже и жени – се очаквало да сключат брак, да родят колкото се може повече деца и
да увеличат или поне да запазят семейното богатство и публичен престиж. Бракът в Древен Рим предлага
възможности за политически съюзи и социален просперитет, счита се за свещено тайнство и опора на
държавата. Болшинството бракове в богатите семейства се сключват по сметка: за продължаване на рода,
за обединение на богатства, за укрепване на политически съюзи. Патрициите се женят под формата на
confarreatio, според който абсолютният контрол на бащата на булката върху нея се предава на съпруга ѝ.
[31] Патрицианският статут се предава само по рождение; в ранните закони се забраняват бракове между
патриции и плебеи, но те са отменени през 445 г.[32] Сред бедното население също преобладава бракът по
сметка, но не са изключени и бракове по любов. Сред плебеите бракът има различни форми и жените имат
повече свободи, отколкото при патрициите, като от един момент нататък се възприема т.нар. свободен
брак, при който контролът над съпругата продължава да упражнява баща ѝ, а не съпругът.[33].

Търговия и икономика

Икономиката на републиката е базирана на земеделието[34]. Основната част от фермерите обработват

малки площи, а богатите земевладелци наемат много селяни и използват роби. Основните посеви са
типичните за Средиземноморието: пшеница, грозде и маслини. Основният износ е на зехтин и вино.
Фермерите можели да дарят остатъка от реколтата си в замяна на данъчни опрощения. Тази система
позволява на управляващите да добият популярност сред населението, чрез безплатни дажби на зърно.
Излишната реколта помага и за изхранването на легионите без да добавя излишна тежест върху хазната.

Нуждата от сигурни доставки на зърно е един от важните фактори при експанзията и завоюването на чужди
територии[35]. Сред най-плодородните провинции са Египет, Сицилия и Тунис в северна Африка. Тези
провинции са от ключова важност при обработването и доставките на зърно до Рим.

Занаятите също имат важна роля. В градовете има работилници и малки магазини, където майсторите
продават своите изделия.

Докато производството и транспорта на храна доминират търговската индустрия се развива и голяма

търговска мрежа за стоки от всички краища на Европа, Азия и Африка.

Просперитетът на империята и нейните граждани създава нужда от луксозни стоки и екзотичен внос.
Китайска коприна, памук и подправки от Индия, слонова кост и диви животни от Африка, голямо
количество метали от Испания и Британия, кехлибар от Германия и роби от всички краища на света
пристигат в Рим.

Производството на нехранителни стоки е сравнително незначително в сравнение със земеделието. Най-

голямата индустрия в Древен Рим е минното дело, което осигурява материал за огромните строителни
проекти, а също и метали за производството на инструменти и оръжия. Гърция и северна Италия са
основните центрове за добив на мрамор, докато големи количества сребро и злато са добивани в Испания.
Британия е центърът за добив на желязо, олово и калай.

Римска империя

Статия

Беседа

Преглед

Редактиране
Редактиране на кода

История

Инструменти

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Тази статия е за държавата от Античността. За средновековната държава вижте Свещена Римска империя.

Римска империя

Imperium Romanum / Βασιλεία Ῥωμαίων

27 пр. Хр. – 395 сл. Хр.

Знаме

Знаме

Герб

Герб

Девиз: Senatvs Popvlvsqve Romanvs

„Сенатът и римският народ“

Римската империя през 117 г. сл. Христа

Римската империя през 117 г. сл. Христа

Континент Европа, Азия, Африка

Столица Рим (до 330 г.)

Константинопол (след 330 г.)

Официален език Латински, гръцки

Религия Политеизъм и императорски култ (до 380)

Християнство (след 380 г.)

Форма на управление Автокрация

Император

27 пр. Хр. – 17 сл. Хр. Октавиан Август

98 – 117 Траян

379 – 395 Теодосий

... други

История Античност

Площ

Общо (117 сл. Хр.) 5 000 000 km2

Население

По оценка от 25 пр. Хр. 56 800 000

Валута Сестерция, Ауреус, Солид

Предшественик

Римска република Римска република

Наследник

Западна Римска империя Западна Римска империя

Източна Римска империя Източна Римска империя

Днес част от

Римска империя в Общомедия

Римска империя (на латински: Imperium Romanum, Res publica Romana, на гръцки: Βασιλεία Ῥωμαίων; 27 г.
пр.н.е. – 476/1453 г.) обикновено се нарича Римската държава през столетията след реорганизацията при
Октавиан Август. Тя е най-силното държавно образувание в западния свят и е продължение на 500-
годишната Римска република (510 г. пр.н.е. – I век), която е била сериозно отслабена от битките между Гай
Марий и Сула, както и от гражданската война на Юлий Цезар срещу Помпей Велики и Марк Юний Брут.
Въпреки че Рим разполага с колекция от държави данъкоплатци векове преди автокрацията на Август,
държавата преди него обикновено се нарича Римска република. Разликата между Римската империя и
Римската република е най-вече в държавните органи и взаимоотношенията между тях. Няколко събития са
посочвани за разделящи републиката и империята – обявяването на Юлий Цезар за пожизнен диктатор
(през 44 г. пр.н.е.), победата на наследника му Октавиан Август в битката при Акциум (2 септември 31 г.
пр.н.е.) и обявяването му от римския Сенат за honorific Augustus (16 януари 27 г. пр.н.е.)

Римската република 133 – 44 пр.н.е. (в червено), Римската империя през 14 и 117 г. (в оранжево)

Латинският термин Imperium Romanum (Римска империя) е вероятно най-добре познатата латинска фраза,
в която думата „империя“ означава територия, част от света, която е под римска власт. От времето на
Август до упадъка на Западната Римска империя римските владетели имат власт над западна Евразия и
Северна Африка. Римската експанзия започва дълго време преди държавата да стане империя и да
достигне своя връх при император Траян през 117 г., когато, макар и за кратко, пределите ѝ достигат
Каспийско море и Персийския залив. Все още продължава римското влияние над културата, правото,
технологиите, изкуството, езика, религията, правителствата, войските и архитектурата на западната
цивилизация.

През 337 г. Римската империя условно е поделена на три части между синовете на Константин I Велики, а
последното условно разделяне датира от 395 г., когато преди смъртта си Теодосий I Велики дава Запада на
Хонорий, а Изтока на Аркадий. За край на Западната Римска империя се посочва датата 4 септември 476 г.,
когато последният западен император Ромул Августул е свален от германските наемници, а източният
император Зенон не избира друг на негово място. Източната Римска империя продължава да съществува
до 1453 г., когато е превзета от Османската империя. От XVI – XVII век насам, под влиянието на
западноевропейските историци, Източната Римска империя е по-известна под името Византийска империя,
в която основният език е бил гръцкият. В нея се запазват правните и културни традиции, които
продължават да съществуват заедно с православното християнство и древната гръцка култура.

Развитие на Римската империя

Историците традиционно разделят хода на империята на три части: доимперски период, период на
Августите до кризата през III век и период от Диоклециан до края на западната част на империята. Първият
период е принципатът (от латинската дума принцепс, която означава „първи гражданин“). Съгласно тази
теория по това време реалността на диктатурата е умело прикрита зад републиканската фасада, докато при
домината (от думата dominus – „господар“) имперската власт се излага в истинския си вид, със златни
корони и усложнен церемониал. Днес се приема, че положението е далеч по-нюансирано: някои
исторически форми се запазват и през византийския период, повече от хиляда години след създаването
им, а проявите на имперска импозантност са обичайни от първите дни на Империята.
В хода на историята си Римската империя контролира всички елинистични държави в Средиземноморието,
както и келтските области на Западна Европа. Администрацията на Римската империя постепенно се
развива в две отделни половини, източна и западна, следвайки приблизително културното разделение. По
времето когато Одоакър взема властта на Запад през 476 г., западната половина вече видимо се развива по
нов път, като църквата поема основната част от административните и благотворителни функции,
изпълнявани по-рано от светската власт. Източната половина на империята с център Константинопол,
градът на Константин Велики, остава сърцето на римската държава до 1453 г., когато империята
окончателно е унищожена от османските турци.

Влиянието на Римската империя върху управлението, правото и монументалната архитектура, както и

много други аспекти на западния живот, остава безспорно. Римските титли са възприети от следващите
държави с имперски претенции като Франкското кралство, Свещената Римска империя, Руското царство и
Германската империя.

Част от серията статии за

Древен Рим

Периоди

Седемте царе на Рим

(753 пр.н.е. – 509 пр.н.е.)

Римска република

(508 пр.н.е. – 27 пр.н.е.)

Римска империя

(27 пр.н.е. – 476/1453)

Принципат

(Западна империя)

Доминат

(Източна империя)

Обикновени магистратури

Консул

Претор

Квестор

Промагистрат

Едил

Трибун

Цензор

Управител на Рим

Извънредни магистратури

Диктатор

Началник на конница
Триумвират

Децемвири

Мандатни длъжности

Понтифекс

Легат

Dux

Officium

Префект

Викариус

Vigintisexviri

Ликтор

Магистър Милитум

Император

Принцепс

Август

Цезар

Тетрархия

Институции, римско право

Сенат

Cursus honorum

Римско събрание

Колегии

Римско право

Римско гражданство

Imperium

Управление

Император

Императорът е монарх и суверенен владетел на империя. Женската форма на титлата е императрица и

може да се отнася както за съпругата на императора, така и за жена, която действително е монарх. По
принцип императорите се считат за по-висшестоящи от кралете.

Думата император идва от латинското imperator (буквално „подготвящ срещу“; по-общо „командващ“).
Първоначално това е най-високата военна длъжност в Древен Рим, приблизително отговаряща на
главнокомандващ, но постепенно започва да се използва за владетелите на Римската империя. По-късно
така са титулувани някои от владетелите в Западна Европа, както и във Византия, Русия, Африка, Азия.

Принципат (27 г. пр.н.е. – 235 г.)

Принципатът (на латински: Principat) е условен термин в историческата литература за обозначаване на
установената форма на държавно управление в Древен Рим в периода на ранната Римска империя (27 г.
пр.н.е. – 193 г., до 284 г.). Създадена е от Октавиан Август, който получава от Сената почетната титла Август
(Augustus) през 27 г. пр.н.е. Това е специфична форма на монархия, при която формално съществуват
републикански учреждения, но владетелят има императорска власт и се нарича принцепс (princeps). Той се
счита за „пръв сред равни“ (Primus inter pares) сред останалите сенатори. Времево обхваща периода от
управлението на Юлиево-Клавдиевата династия, Първа Флавиева династия (Веспасиан, Тит, Домициан) и
династията на Антонините.

Сенат

През Римската империя Римският сенат е едно от най-висшите държавни учреждения. Неговата власт все
повече била ограничавана и съсредоточавана в ръцете на императора.

Към края на III век при Диоклециан Сенатът бил превърнат в градски съвет на Рим.

Сенатори и конници

По времето на управлението на Октавиан Август сенаторите образуват свое съсловие (ordo) и Римският
сенат има 600 сенатори, през Късната античност – 2000 души.

По време на Империята все повече знатни провинциалисти стават сенатори.

Конници (equites, equester ordo) могат да станат само тези, които имат доход от 400 000 сестерци и имат
съсловен знак anulus aureus (angustus clavus) на туниката. Те изпълнявали важни служби в управлението и
войската. През I и II век те стават рицари.

Cursus honorum

Основна статия: Cursus honorum

След като Август през принципата сам поема империума, всички републикански служби стават излишни.
Въпреки това консулатът съществува до края на Западната Римска империя. Обаче магистратите вече не са
избирани от народа, а номинирани от Сената или от императора. Също така началната възраст значително
е намалена.

Към това Август създава служебна кариера за конниците (рицарите), която води от военно командване
през работа в управлението (прокуратор) към префектура (управител или щатхалтер на една провинция).
По този начин мъже от низш произход могат да се издигнат от легионер през primuspilus и procurator
Augusti до преториански префект, както Марк Басей Руф, който има тази служба през 168 – 177 г. при
Антонин Пий.

Въоръжени сили на Римската империя

Основна статия: Римска армия

Легиони

След реформа първите кохорти се удвояват в Cohors militaria и една конна група от 120 души, римският
легион се състои от стандарт големина от около 6000 души. Помощните групи (auxiliaries) имат до 5000
души. Така един легион заедно с помощните трупи се състои от общо около 11 000 души.

Легионът е ръководен от щаб от 11 офицери. Предводителството има един легат от сенаторското съсловие,
управителят на провинцията (legatus Augusti pro praetore) или – в провинциите с повече легиони – един
legatus legionis. В Египет стационираните легиони се командват от префекти от конническото съсловие.

Обикновеният войник се нарича miles gregarius („легионер“ е модерно название).

Императорите и антиимператорите по времето на имперската криза през ІІІ век са издигани от легионите
(войнишки императори). Преторианската гвардия, която получава значително влияние и убива някои
императори (напр. Калигула или Балбин), не е легион, а трупа стационирана в Рим, както и другите трупи,
стационирани в града (градски кохорти, вигилии, императорски телохранители).

Познати са 50 легиона с тяхното име. До III век съществуват едновременно най-много 35 легиона.

През 320 г. войската е разделена на:

гранична войска (limitanei),

маршируваща войска (comitatenses) и

гарда трупи (palatini).

Ролята на кавалерията има все по-голямо значение.

Помощни войски (Auxilia)

Към края на I век – началото на II век тези отряди Ала минали под водачеството на римските войници. Една
ала се командва от префект, назначен от императора. От IV век, тези които не са римляни служат като
федерати, и Auxilia изчезва от източниците.

Флота

Римската флота (classis Romana) се използва главно за транспортиране на легионите.

Провинции

Римски провинции

Римската провинция (provincia) до 294 г. е най-голямата единица в Римската империя. Император Август
разделя провинциите на императорски и сенатски. При император Диоклециан ок. 300 г. се въвеждат като
главностоящи 12 (по-късно 14) диоцези (dioecesis) с ръководител викарий (vicarius, vicarii), при Константин I
Велики допълнително е въведена префектурата с ръководител преториански префект (praefectus praetorio,
praetorii). Йерархията е: префектура – диоцез – провинция.

Императорски провинции

Императорската провинция е римска провинция, на която римският император е номинално управител,

който назначава свой наместник висш сенатор за легат (Legatus Augusti pro praetore).

Сенатски провинции

Сенатската провинция (provinciae publicae, provinciae populi Romani) е римска провинция, на която Сенатът
назначава управителя, който е проконсул (proconsul).

Религия

Официални религии са политеизъмът, императорският култ (до 380 г.) и християнството (след 380 г.).

Култура

Цялата империя се ориентира на начина на живот в главния град Рим. В Европа започва асимилация. От II
век в град Рим става модерно също да се носят брада и панталони, както дотогава в някои провинции.

Векът на Август (31 г. н.е. – 14 г.)

Статуя на Август от Примапорта, днес във Ватиканските музеи

Приема се, че Римската империя започва с конституционното споразумение след битката при Акциум през
31 г. пр.н.е. Всъщност републиканските институции на Рим са разрушени през предходното столетие и
управлението се осъществява еднолично от времето на Сула. Въпреки това управлението на Август
отбелязва един важен обрат. По времето на Акций няма живи свидетели на функциониращите
републикански институции или на време без гражданска война в Рим. Четиридесет и пет години по-късно,
при смъртта на Август, малцина помнят времето преди самия него. Продължителността на живота на
средния римлянин е само четиридесет години. Дългото управление на Август позволява на едно
поколение да живее и умре без да познава друга форма на управление и дори друг владетел. Това е
изключително важно за създаването на нагласи, които позволяват установяването на наследствена
монархия в Рим, която убива Юлий Цезар заради царските му аспирации. Независимо дали го одобряват
или не, едноличното управление е единственото, което хората от века на Август познават, и така ще остане
дълги векове.

Управлението на Август е забележително с няколко трайни постижения, които определят бъдещето на

империята:

Създаване на наследствената длъжност, която днес се нарича римски император.

Фиксирането на заплащането и продължителността на службата отбелязва последния етап от еволюцията

на римската войска от гражданска в професионална.

Създаването на преторианската гвардия, която издига и сваля императори през следващите векове.

Разширението на империята до нейните „естествени граници“. Границите, достигнати при смъртта на

Август остават граници на империята с малки изключения през следващите четиристотин години.

Създаването на civil service извън структурата на Римския сенат, което поставя началото на отслабване на
сенатската власт.

Lex Julia от 18 г. пр.н.е. и lex Papia Poppaea от 9 г., които насърчават раждаемостта и осъждат безбрачието.

Провъзгласяването на култа към Божествения Юлий Цезар в цялата империя и насърчаване на

полуобожествяването на самия него приживе в елинистичния Изток. Тази традиция оцелява до времето на
Константин Велики, който при смъртта си става едновременно римски бог и „тринайсети апостол“.

Юлии-Клавдиите, наследниците на Август (14 – 68 г.)

Основна статия: Родословно дърво на Юлиево-Клавдиевата династия

Стратегията на Октавиан Август за бракове между Юлии и Клавдии създава комбинацията от семейни и
политически връзки, известна като династия на Юлий-Клавдиите. Между 14 и 68 г. управляват
последователно Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, повечето от тях неспособни или психически
неуравновесени. Централната власт затъва в династични интриги, а политическият елит е тероризиран от
своеволията на императорите. Въпреки това системата, изградена от Август, се оказва достатъчно
устойчива и периодът преминава без сериозни сътресения. Границата в Германия е укрепена, продължава
завоюването на Британия, Тракия (в 45 г. при император Клавдий) и няколко нови източни провинции са
присъединени към Империята.

Едва през 60-те години на I век се надига вълна от бунтове по периферията – в Британия, Армения, Юдея и
по границата с Партия. Неспособността на Нерон да се справи с безредиците и общата му некомпетентност
бързо стават очевидни и преторианската гвардия го отстранява. „Годината на четиримата императори“ (69
г.) преминава в гражданска война и начело на Империята за кратко застават императорите Галба, Отон и
Вителий. Към края на годината Веспасиан затвърждава властта си като римски император.

Флавиите (69 – 96 г.)

Основна статия: Династия на Флавиите

Между 69 и 96 г. управляват последователно Веспасиан и двамата му сина Тит и Домициан – династията на

Флавиите. Преди да стане император, Веспасиан е военачалник, постигнал забележителни успехи във
войните на Изток. Флавиите продължават тенденцията от предишните десетилетия и се опират все повече
върху армията, отколкото на Сената и остатъците от републиканските институции. Монархическият
характер на управлението става все по-неприкрит, което предизвиква враждебността на римската
аристокрация, особено при управлението на Домициан.

Флавиите успяват да стабилизират публичните финанси, да потиснат бунтовете в провинциите и дори да

постигнат известно териториално разширение в Германия и Британия. Финансирани са големи обществени
строежи като Колизея в Рим. Жителите на Испания получават римско гражданство.

Антонините – „петимата добри императори“ (96 – 193 г.)

Римската империя по времето на Траян (98 – 117 г.)

Следващият век е известен като периодът на „петимата добри императори“ (Нерва, Траян, Адриан,
Антонин Пий и Марк Аврелий). Антонините въвеждат практиката на осиновените наследници, която за
известно време осигурява компетентно управление на Империята. Те се опитват поне привидно да
поддържат авторитета на Сената, което им осигурява относителна популярност сред римската
аристокрация. При Траян империята достига най-голямото си териториално разширение, включвайки
провинциите Дакия и Месопотамия.

Периодът на Антонините завършва с управлението на Комод от 180 до 192 г. Психически неуравновесен,

той връща Рим към ексцентричностите от времето на Нерон. Той е убит, и с подкрепата на армията
император става Септимий Север.

Северите (193 – 235 г.)

През 193 г. римски император става Септимий Север. Той е сириец, женен за либийка. Издигнат е за
император от източните легиони. С неговото управление започва доминацията на провинциите над Рим.
Той провежда кампании в Месопотамия и Британия. Разрешава на войнишките семейства да живеят в
близост до военните лагери. Не се разбира с римския Сенат и управлява почти самостоятелно. Наследен е
от синовете си Каракала и Гета. Каракала обаче убива брат си и става едноличен владетел. През 212 г.
издава едикт, с който всички римски поданици се обявяват за римски граждани.

През 217 г. император става Елагабал, но той се интересува преди всичко от религиозни дела. Ето защо е
свален от престола от заговорници след петгодишно управление. На власт идва Александър Север. Той се
оказва голям мечтател и иска да бъде велик пълководец. Води война с германските племена, но след като
сключва позорен договор с тях е свален от собствените си легиони. Започва кризата в империята с края на
неговото управление. На трона започват да се изреждат много императори, останали известни като
„войнишки императори“.

Кризата от III век (235 – 275 г.)

След смъртта на император Александър Север на трона на Римската империя започват да се изреждат така
наречените „войнишки императори“. За много кратко време се изреждат много владетели. Легионите в
отделните провинции избират различни императори. Варварите използват тази криза и нахлуват на
територията на Империята. През 251 г. при Абритус (днес Разград) готите побеждават император Деций
Траян. От Империята започват да отпадат някои провинции – Сирия, Галия. В Сирия за независим се
обявява владетелят на Палмира, а в Галия се създава римска държава начело с управителя на тази област.
Известно подобрение настъпва едва при император Клавдий II. Той разбива готите при Найсус. При сина му
Аврелиан римляните побеждават нахлулите в Италия алемани и ги прогонва отвъд Алпите. Галия и Сирия
отново се присъединяват към империята, след като са преодолени размириците там. Заради тези победи
Сенатът му дава титлата „възстановител на света“. Той освен това построява нови стени около Рим. Но
истинско подобрение в Рим настъпва с управлението на Диоклециан.

Тетрархията (275 – 313 г.)

Основна статия: Тетрархия

През 284 г. на власт идва Диоклециан. По произход е илириец и се издига от длъжността началник на
личната стража на император Нумериан. Опитва се да преодолее кризата в Римската империя, като
въвежда системата на тетрархия – управление на четиримата тетрарси. Властта се поделя между двама
владетели, Августи, които избират свои помощници – Цезари. Единият Август бил Диоклециан, а другият –
Максимиан. От своя страна те трябвало да си изберат Цезари. Старши Август станал Диоклециан. Разделил
империята на два дяла – източен, който запазил за себе си, и западен, начело с Максимиан. Опитва се да
проведе данъчна реформа, въвеждайки лимит за цените, но това се оказало несполучливо. Провежда
гонения срещу християните. Извършва реформи в армията. През 305 г. се оттегля от властта.

Четиримата тетрарси установяват своите седалища извън Рим и по-близо до граничните области с оглед
по-ефективната защита на империята. Четирите столици на тетрарсите са:

Никомедия, разположен на брега на Мраморно море. Това е място, където по време на гоненията срещу
християните са екзекутирани свети Георги и свети Пантелеймон. Никомедия остава източната (и по-важна)
столицата на империята до победата на Константин Велики над Лициний в 324 г. Следващите 6 години
Никомедия е на практика столица на Римската империя по времето на Константин Велики, докато той не
провъзгласява близкостроящия Константинопол за „Новия Рим“. По това време в Никомедия има
изградени много християнски църкви и дворци. Никомедия имала важната функция да защитава
империята от нападения от Балканите и Персия.

Сирмиум, разположен в римската провинция Панония. Служи като резиденция на император Галерий.
Става столица на префектура Илирия.

Медиолан (сега Милано) става столица на Максимиан и префектура на Италия и Африка.

Августа Треверорум (сега Трир в Германия) е определен за столица на западния цезар Констанций Хлор в
близост до важната граница по Рейн. Малко преди това е столица на галския император Тетрик I, става
префектура на Галия и включва Германия, Галия, Испания и Британия.

Между четиримата тетрарси нямало точно разграничение на земите. Всеки от тях се занимавал с воденето
на военните кампании, а с управлението се занимава бюрокрацията възглавявана от префект към всеки
тетрарх.

Възход на християнството и упадък на империята (313 – 395 г.)

„Св. Амброзий забранява на имп. Теодосий да влезе в черквата“ (картина на Ван Дайк от 17 век)

След гражданската война в империята между наследниците на Диоклециан на власт идва Константин I.
През 312 г. той побеждава претендента за престола Максенций и става август заедно с Лициний. След една
година те издават Медиоланския едикт, с който християнството става равноправна религия. През 330 г.
завършва построяването на новата столица на империята, тъй като западният дял, където е Рим, е обхванат
от жестока криза. Столицата взима името Константинопол по името на императора. След император
Константин I става ясно, че империята не може да преодолее кризата. Малко по малко тя започва да се
разделя. Дори и укрепването на властта в Константинопол не е в състояние да предотврати кризата. През
май 381 г. се свиква Втория вселенски събор в Константинопол, на който се избира нов патриарх на
Константинопол. Приема се и пълният текст на Символа на вярата.

Силата на църквата нараства дотолкова, че когато през 390 г. по заповед на Теодосий I готски наемници
избиват 7000 души при потушаване на безредици в Тесалоника (дн. Солун), императорът бива официално
отлъчен от влиятелния епископ Амброзий Медиолански.[1] Едва след публично покаяние Теодосий отново
е приет в редовете на вярващите християни. Докато през 313 г. Константин Велики издава т.нар. Милански
едикт, с който обявява всички религии в империята за равноправни, в 392 г. Теодосий Велики забранява
дори и частното изповядване на езически религии. Затваря или превръща в черкви повечето нехристиянски
храмове в много градове, например Серапеума в Александрия и храма на Веста в Рим. Важни гръко-
римски паганистически култови средища, като Храма на Юпитер и Пантеона в Рим, Партенона в Атина и
храма на Аполон в Делфи, също се закриват. През 393 г. за последен път се провеждат Олимпийските игри,
след което и те се забраняват като езически. През 395 г. император Теодосий I обявява християнството за
държавна религия. Малко преди да почине той разделя империята на Източна, начело със сина си
Аркадий, и Западна – с другия му син Хонорий. Империята никога повече не се обединява.

Падане на Западната Римска империя (395 – 480 г.)

Основна статия: Западна Римска империя

Разделяне на Римската империя (395 г.)

През 395 г. властта на Теодосий I се предава на двамата му малолетни синове, назначени за Августи –
Аркадий на изток и Хонорий на запад. През 476 г. германският вожд Одоакър побеждава и обезглавява
Флавий Орест, обсажда Равена и сваля от власт малолетния му син Ромул Августул („Августчето“). През 480
г. умира Юлий Непот – един от последните императори на Западната римска империя, управлявал от 474
до 475 г. (номинално до 480 г.). Предполага се, че Непот е опитал да си възвърне контрола над Италия,
което предизвикало недоволството на Одоакър. На 9 май 480 г. Непот е убит от двама свои приятели,
подкупени по всяка вероятност от неговия стар враг Глицерий. След смъртта на Непот, Одоакър завзема
Далмация под предлог, че отмъщава на убийците му и изпраща императорските инсигнии в
Константинопол, като прави Глицерий епископ в Медиолан.

Император Зенон взема решение да не назначава нов западен император, оставайки по този начин
единствения владетел на империята.

Европа през 476 г.

Одоакър се обявява за крал, държейки реалната власт в Италия, но официално приема върховенството на
източния император Зенон над Запада, получавайки в замяна патрициански сан от Зенон. Одоакър
изпраща знаците на императорската власт в Константинопол с посланието: „Както Слънцето е едно на
небето, така и императорът трябва да е един на Земята!“ – символично така Зенон е признат за
единствения император.

Приема се, че тези събития бележат падането на Западната Римска империя, 476 е пределна година на
Античната епоха и начало на Средновековието. В действителност детронирането на Ромул Августул
преминало почти незабелязано за съвременниците му. Той е бил жив през 511 г., когато основава
манастир, но умира преди 536 г., когато се възстановява властта на Източната Римска империя в Италия.
Съществува и друго становище. Тъй като Орест е узурпатор, прогоненият от него Юлий Непот официално
все още владее титлата император, по времето когато Одоакър взема властта. Непот, който управлява
Далмация до 480 г., би трябвало да бъде считан за последния император на Западната империя, дори и
формално, поради факта, че Одоакър сече монети с образа на Непот и не взема императорската титла.

Население на Римската империя

Население на Римската държава през различните периоди

56 800 000 души – 25 г. пр. Хр.

55 млн. души – население от времето на Късната Република преди периода на гражданските войни (70 г.
пр. Хр.)

45 млн. души – намаляване населението на Римската империя по време на управлението на император

Август поради граждански войни, смутове и др. (30 г. пр. Хр.)

88 000 000 души – 117 г.

65 млн. души – население на Римската империя след период на двувековно процъфтяване (160 г.)

40 млн. души – до такава степен се намалява населението след чумата и многобройните войни в края на
управлението на император Марк Аврелий (180 г.)
55 млн. души – възстановяване числеността на населението при управлението на император Константин
Велики (337 г.)

Социално разпределение на населението на Римската империя към средата на II в.

Общо населението от 65 млн. души може условно да се раздели на следните групи (числеността на
населението на всяка група включва освен самите представители и членовете на техните семейства):

1) 2,5 млн. души имат добри условия на живот:

2 хил. души – сенаторско съсловие

100 000 души – конници

200 000 души – общинска аристокрация

700 000 души – чиновници, ветерани

1 000 000 души – търговци, занаятчии и др.

500 000 души – войници (легиони, спомагателни войски, гвардия, флот, градска стража)

2) 12,5 млн. души имат средни условия на живот:

4 млн. души – роби, живеещи в градовете (500 хил. от тях се живеят в самия Рим)

8,5 млн. души – градски пролетариат

3) 50 млн. души имат минимални условия на живот:

3 млн. души – свободни фермери

40 млн. души – арендатори, живеещи и работещи на земя, притежавана от други

7 млн. души – роби, заети в селското стопанство и в добива на полезни изкопаеми

Площ на Римската империя

25 г. пр. Хр. – 2 750 000 km2 (1 061 781 sq mi)

50 г. – 4 200 000 km2 (1 621 629 sq mi)

117 г. – 6 500 000 km2 (2 509 664 sq mi)

390 г. – 4 400 000 km2 (1 698 849 sq mi)

Наследство на Римската империя

Няколко държави се приемат за наследници на античната Римска империя. Нейно пряко продължение на
изток е така наречената Византийската империя.

Император Юстиниан I завладява значителни части от Западната Римска империя през средата на VI век,
но неговите наследници не могли да задържат тези завоевания. На мястото на разпадналата се Западна
Римска империя възникват множество малки държави. През 962 г. Ото I (Отон Велики) е провъзгласен от
папа Йоан XII за император на Свещената Римска империя, която просъществува под различни форми до
1806 г.

Търново е обявено от самите ромеи за Трети Рим и наследник на погубената временно Източна Римска
империя (т.нар. Византия) след завладяването на Константинопол в 1204 г. от кръстоносците.

Руската империя, двете френски империи (Наполеон I и Наполеон II) и Османската империя също се
наричат наследници на Рим. Във Великото московско княжество по времето на Иван III се заражда
теорията за Третия Рим.
В края на XVIII век бащите основатели на САЩ провъзгласяват създадената от тях страна за продължител на
републиканския Рим. Държавните институции на САЩ се създават под влияние на древноримските
образци. Понастоящем в САЩ е популярно да се сравнява страната с Римската империя на базата на култа
към свободата. Критично настроените автори сравняват с Римската империя прехода на САЩ към
„имперско президентство“. Те правят аналогия на промените в американската държавна система с прехода
на Рим от република към ранна империя.

В Германия през XIX и началото на XX век Бисмарк и Хитлер говорят за „втора“ и „трета“ империи, имайки
предвид като първа Свещената Римска империя.

Криза в Римската империя

Като Криза на Римската империя през 3 век се определя периода от 235 до 284/285 г. в Римската империя
след управлението на императорската династия на Северите.

През това време империята е управлявана от т.нар. Войнишки императори и претърпява множество
вътрешни и външни кризи. Кризата завършва с възкачването на император Диоклециан.

Икономически ефект

Заради нападениета от варвари, много пътища стават несигурни и търговията се нарушава. Императорите
учеличават армията, както и нейното заплащане оттам таксите, което довежда до хиперинфлация. Едрите
земевладелци започват да се фокусират върху техните стопанства, а не да служат на централната власт. Без
съществен поминък в градовете настъпва деурбанизация, градовете стават по-малки и се ограждат от
крепостни стени за защита. Статусът на робите се променя в колонати. Те стават зависими от големите
земевладелци, които единствено магат да им дадат защита. Производството се локализира, а много
стопанства се самозадоволяват. Даже и след края на кризата империята така и не възстановява миналия си
разцвет.

Древна Македония и завоеванията на Александър Македонски (640 пр. Хр. – 148 пр. Хр.)

Древна Македония

Македония (на гръцки: Μακεδονία) е името на антично царство,[1] възникнало според сведенията на
гръцките хронисти през 808 г. пр. Хр. и съществувало до 148 г. пр. Хр. или над 640 години.

Ка̀ран (на гръцки: Κάρανος) е първият цар на Древна Македония през 808 – 777. Син е на Аристодамид, цар
на Аргос.

Основното население са древните македонци.

Държавата обхваща най-общо територията на днешна Егейска Македония с главен град Пела. За кратък
период от време укрепва при управлението на Филип II Македонски и за около 10 години се превръща в
мощна световна империя, след като Александър Велики завладява част от познатия свят, с което слага
началото на елинистическия период в историята на Югоизточна Европа и Изтока.

Последният владетел на Древна Македония е Персей Македонски, 179 – 168 г. пр. Хр.

След Битка при Пидна на 22 юни 168 г. пр. Хр. консулът Луций Емилий Павел Македоник разгромява
Персей. Македония е завладяна и разделена на четири автономни области, плащащи данък на Рим.

Държавата престава да съществува през 148 г. пр. Хр.

Региони

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

Към V век пр. Хр. под Македония се разбират три обособени дяла, като части от областта, а именно Горна
Македония, Долна Македония и Източна Македония, като последната включва завоюваните от
древномакедонските царе през VI и V век пр. Хр. тракийски области Мигдония, Крестония и Бизалтия.
Филип II Македонски

Филип II Македонски (на гръцки: Φίλιππος Β΄ o Μακεδών) е цар на древна Македония от 359 г. пр. Хр. до
смъртта си през 336 г. пр. Хр. Филип II е един от най-забележителните владетели на древна Македония.
Той е баща на Александър Македонски Велики (от съпругата му Олимпиада), а също и на Филип III Аридей.

Роден в Пела, Филип е най-младия син на македонския цар Аминта III и царица Евридика. По-големи братя
на Филип са Александър II, Пердика III; сестра му Евриноя се омъжва за македонския благородник
Птолемей I Алорит. Филип има също и трима полубратя – Архелай, Архидай и Менелай, синовете на Гигая,
които не се смятали за наследници на трона.

Като млад принц (368 г. пр. Хр. – 365 г. пр. Хр.) Филип Македонски е бил заложник в Тива, един от най-
проспериращите градове в Елада по онова време. Там е възпитан като елин и изучава дипломация и
военно дело под влиянието на бележития тивански стратег Епаминонд.

В 359 г. пр. Хр., след смъртта на по-големите му братя, Филип се завръща в Македония и става един от
регентите на малолетния си племенник Аминта IV. Още в същата година Филип се обявява за цар на
македоните. Възкачва се на престола на 23 години. Малолетният Аминта IV е оставен да живее в двореца и
е смятан за член на царската фамилия.

Сребърна тетрадрахма на Филип II Македонски

Царуване

Една от първите задачи на Филип II е да консолидира и защити властта си в Македония срещу другите
претенденти за трона и да воюва срещу племената на север, които нахлували на македонска земя. В този
период Филип II реорганизира македонската войска и създава нов боен ред македонска фаланга, въвежда
използването на дълга пика, наречена „сариса“, усъвършенства конницата, формира елитните отряди на
хипасписти, хетайри и пезхетайри.

В началото на управлението си Филип сключва съюз с дарданите, убеждава нахлулите пеони да се оттеглят
и побеждава 3000 хоплити пратени от Атина. В 357 г. пр. Хр. разгромява илирите на северозапад и сключва
съюз с молоския цар на Епир и тогава се жени за епирската принцеса Олимпиада, от която се ражда по-
късния Александър Велики.

Възходът на Македония

Македония при Филип II

След 356 г. пр. Хр. Филип II е укрепил властта си в Македония и по северната граница и започва експанзия
на юг и изток към егейска Тракия и централна Гърция. След покоряването на атинската колония Амфипол
на Халкидическия полуостров, македонският цар придобива контрола над златните мини там – важен
източник на доходи за македонската държава. След това той продължава настъплението срещу атинските
колонии по северното егейско крайбрежие, превзема Филипи и обсажда Абдера. В една от битките Филип
губи едното си око.

В 353 г. пр. Хр. Филип започва т.нар. Трета свещена война в Тесалия. Конфликтът продължава с променлив
превес на силите и с много жертви и от двете страни. В 352 г. пр. Хр. фокидските войски са победени и
Филип затвърждава властта си над Тесалия.

В следващите няколко години Филип Македонски завършва покоряването на гръцките колонии в

беломорска Тракия, печели Втората олинтска война с Халкидския съюз и унищожава Олинт (348 г. пр. Хр.),
но неуспешно воюва срещу Византион. Междувременно агентите на Филип водят промакедонската
пропаганда в Гърция, с което разединяват общественото мнение и подготвят почвата за бъдещото
македонско настъпление. В резултат избухва въстание на остров Евбея срещу атинското управление. Това
допълнително разклаща позициите на Атина, главния противник на македонския цар за надмощие в Елада.

В 347/6 г. пр. Хр. Филип II повежда настъплението на север и воюва срещу тракийските владетели на
разединеното Одриско царство на север. По същото време води война и с ардиаеите на запад, но в едно
сражение получава сериозна рана в крака и окуцява. В продължение на няколко години Филип II удържа
победи и след като присъединява голяма част от тракийските земи, той преименува на свое име най-
големия град в Тракия – от Евмолпия на Филипопол, днешен Пловдив, България (ок. 342/1 г. пр. Хр.).
Интересен е фактът, че българското име на града от средните векове Пълдин е заето директно от
Пулпудава – името, с което го наричат траките, след като отхвърлят македонската власт. Но според стари
автори всъщност областта Македония се е намирала на север от Виза (Константинопол) и до Одриската
държава, в част от днешната европейска част на Турция, а не в днешна Гърция и това обяснява войната му с
Одриската държава, по-късно персийския владетел минава именно покрай западното Черноморие, за да
воюва със скитите на север и на изток от Черноморието и вероятно именно това предизвиква войната на
Александър Македонски срещу персите, а много от имената на населените места в днешна Гърция са
поставени през късното Средновековие – XVIII – XIX век.

В 338 г. пр. Хр. Филип Македонски побеждава войската на Атинско-тиванския съюз в битката при Херонея,
след което окончателно установява македонска хегемония в цяла Елада (с изключение на Спарта). На
следващата година създава Коринтски съюз, военно-политическо обединение на гръцките полиси,
организирано за съдействие на войските му в планираната война срещу Персия. Македонският цар поема
ръководството на този съюз и титлата „хегемон“. Названието „Коринтски съюз“ е дадено от съвременните
историци.

През 336 г. пр. Хр. Филип II е убит от охранителя Павзаний по време на сватбата на дъщеря му Клеопатра с
цар Александър от Епир в театъра на Еге. Има съмнения, че зад убийството на Филип стои неговата съпруга
Олимпиада, която искала да види по-скоро сина си Александър на трона. Погребан е в царската гробница в
Еге, днес Вергина.[2][3][4] След смъртта на Филип II Македонското царство е оглавено от Александър III
Велики.

Семейство
Златни статери от времето на Филип ІІ и Александър ІІІ Велики. Част от Режанското съкровище. Експонати
на НИМ

Филип II е женен за седем жени:

Евридика (първо се казва Авдата)

Фила

Никесиполис от Фера

Филина от Лариса

Олимпиада

Меда от Одеса

Клеопатра Евридика.

Филип II има от пет жени децата:

Кинана от Евридика (първо се казва Авдата, първата съпруга на Филип II)

Тесалоника от Никесиполис от Фера (третата съпруга на Филип II)

Филип III Аридей от Филина от Лариса

Александър Велики от Олимпиада (четвърта съпруга Филип II)

Клеопатра от Олимпиада

Каран от Клеопатра Евридика (последната съпруга на цар Филип II)

Европа от Клеопатра Евридика.

В някои по-късни източници се казва, заради Птолемейската пропаганда, че Птолемей I Сотер е негов син.

Александър III Македонски

Александър III Македонски или Александър Велики (на гръцки: Αλέξανδρος Γ' ο Μακεδών или Μέγας
Ἀλέξανδρος; Мегас Александрос) е цар (василевс) на античното царство Македония и хегемон на
Коринтския съюз от 336 г. пр.н.е. до смъртта си в 323 г. пр.н.е.

Роден е на 20 юли 356 г. пр. Хр. в Пела и умира на 10 или 11 юни 323 г. пр. Хр. в завладения от него
Вавилон. Син е на цар Филип II Македонски и Олимпиада Македонска. Едва двадесетгодишен наследява
престола от своя баща и през по-голямата част от своето царуване води безпрецедентни за времето си
военни кампании в Близкия изток. Преди да навърши тридесет години Александър III създава една от най-
големите империи на древния свят, която се простира от Гърция през Египет до долината на река Инд.[1]
Непобедим в битките, Александър Македонски е смятан за един от най-успешните командири в цялата
история.[2]

До 16-годишна възраст Александър е обучаван от философа Аристотел. Когато се възкачва на престола през
336 г. пр. Хр, след убийството на Филип, Александър наследява силно царство и опитна армия. В 334 г. пр.
Хр. младият владетел нахлува в Персийската империя на Ахеменидите, владееща Мала Азия, и започва
поредица от военни кампании, продължили десет години. Александър III сломява силите на Персия в серия
от решителни битки, като ключови са тези при Иса и Гавгамела и напълно завладява териториите на
империята до река Инд. В стремежа си да достигне до „края на света и Великото външно море“, той
нахлува в Индия в 326 г. пр. Хр, но в крайна сметка е принуден да се върне по искане на неговите войски.
Александър Велики умира в 323 г. пр. Хр във Вавилон – градът, който той планира да направи своя
столица[3] – оставяйки неосъществени поредица планирани кампании, на първо място инвазията на
Арабия. Години след смъртта му серия от граждански войни разкъсват неговата империя на няколко
държави, управлявани от диадохите – оцелелите негови стратези и наследници.

Александър основава двадесет града, носещи името му, най-известен от тях е Александрия в Египет.
Основаването на градове колонии от Александър Велики и разпространението на гръцката култура на
Изток дават начало на новата елинистическа цивилизация. Александър Македонски придобива образ на
легендарен класически герой, подобен на Ахил, и заема важно място в историята и мита на гръцки и
негръцки култури. Той се превръща в еталон, с когото военните лидери се сравняват, а военни академии по
целия свят все още изучават тактиките му за водене на битки.[4]

Ранни години

Александър е роден на шестия ден от старогръцкия месец хекатомбеон, което вероятно съответства на 20
юли 356 г. пр.н.е., въпреки че точната дата не е известна,[5][6] в град Пела, тогавашната столица на
Македония.[7] Негов баща е цар Филип II Македонски (359 – 336 г. пр.н.е.), а негова майка царица
Олимпиада Македонска (375 – 316 г. пр.н.е.), дъщеря на Неоптолем I, цар на Епир.[8][9][10] Самият Филип
има седем или осем съпруги, но за известно време Олимпиада е основната му жена, вероятно заради сина
им Александър.[11] По традиция родът на Александър Велики се води от митичния Херакъл, чрез царете на
Аргос, от които, според легендата, произлиза първият македонски цар Каран.

Плутарх описва неговата външност така:

„ Външността на Александър най-добре е предадена от статуята на Лизип, и самият той счита, че само
този скулптор е достоен да вае неговото изображение. Този майстор е съумял точно да възпроизведе това,
на което впоследствие подражават много от приемниците и приятелите на царя – лекия наклон на шията
наляво и морния поглед. Апелес, рисувайки Александър в образа на гръмовержец, не предава свойствения
на царя цвят на кожата, а го изобразява по-тъмен, отколкото е в действителност. Както казват, Александър
е бил много светъл, и бледостта на кожата му на места преминавала в червенина, особено на гърдите и
лицето. “

Плутарх. Успоредни животописи: Александър Македонски

Римско копие на произведението на Лизип. Едно от най-достоверните произведения за външността на

Александър, Лувъра

Още от ранните си години Александър е подготвян за дипломация, политика и война. Негови възпитатели и
наставници са родственикът по майчина линия Леонид, към когото съхранява дълбока привързаност до
зряла възраст, въпреки строгото спартанско възпитание в детството, шутът и актьор Лизимах, а от 343 г. пр.
Хр. – великият философ Аристотел, под чието ръководство Александър получава класическо гръцко
образование – риторика, литература, естествени науки, медицина и философия. Аристотел му подарява
копие от „Илиада“ и нож, който Александър винаги крие под възглавницата си.
Плутарх пише за характера на Александър:

„ Филип видял, че Александър по природа е упорит, а когато се разсърди – не отстъпва пред никаква
сила, но затова пък с разумни слова лесно може да бъде склонѐн за приемането на правилното решение;
ето защо бащата се стараел повече да убеждава, отколкото да заповядва. “

Плутарх. Успоредни животописи: Александър Македонски

На 16-годишна възраст Александър е оставен да управлява Македония, докато Филип обсажда Византион,
и младият престолонаследник жестоко и безпощадно смазва въстанието на тракийското племе меди. След
две години, през 338 г. пр. Хр. в битката при Херонея, Александър проявява пълководски умения, водейки
лявото крило на македонската войска, пред погледа на опитните военачалници.

Александър демонстрира склонността си към авантюри още в юношеството си, когато без волята на баща
си, иска да се ожени за дъщерята на Пиксодар, владетеля на Кария. През 337 г. пр.н.е. Филип се жени за
пети пореден път за Клеопатра Евридика, племенницата на неговия военачалник Атал. Тъй като майката на
Александър, Олимпиада, е родом от Епир, а мащехата му Клеопатра е истинска македонка, това води до
разногласия за наследяването на престола от Александър. Александър и Филип се скарват по този повод,
но скоро се помиряват и Александър се завръща у дома за сватбата на родната си сестра Клеопатра
Македонска (355 – 308 г. пр.н.е.) през 336 г. пр.н.е. с епирския цар и техен вуйчо Александър I Молоски
(370 – 331 г. пр.н.е.).

Статуя на Александър в археологическия музей на Истанбул

Възкачване на престола

По време на сватбените тържества през октомври 336 г. пр.н.е. Филип II е убит от телохранителя Павзаний
в театъра на старата столица Еге (Вергина).[12] Наследници на Филип са само Александър, син на
Олимпиада, и Аридей, незаконен син от любовницата му Филина. Макар че жената на Филип, Клеопатра
Евридика, ражда син Каран и дъщеря Европа точно преди убийството, нейните влиятелни родственици
биха могли да поддържат друг кандидат за трона, от които възможен претендент е Аминта, син на цар
Пердика III Македонски и братовчед на Александър. В действителност Аминта вече е бил цар като малък,
но неговият опекун – Филип, сам заема трона, в качеството на компенсация на женитбата на Аминта с
дъщеря си Кинана.

Македонската войска, която добре познава Александър и го е видяла вече в сражения, го провъзгласява
едва 20-годишен за наследник на престола и нов цар на Македония.

При встъпването си на македонския престол първият ход на Александър е да се разправи с

предполагаемите участници в заговора и убийството на баща му и с възможните претенденти за трона –
нарежда Аминта да бъде екзекутиран, правейки по този начин сестра си Кинана вдовица. Аристокрацията
и народа привлича на своя страна, отменяйки данъци.
След това Александър организира конгрес в Коринт, на който гърците са принудени да потвърдят съюза си
с Македония. Имайки подкрепа в лицето на все още спокойната Гърция, наблюдаваща действията на
новия цар, през есента на 335 г. пр. Хр. той тръгва на поход срещу тракийските и илирийските племена,
въстанали при вестта за смъртта на Филип. След неуспешната кампания срещу мизи, трибали и гети
Александър се принуждава да сключи съюз с тях. Под влиянието на лъжлив слух за смъртта на Александър
в края на лятото на юг избухва въстание в Тива, най-пострадалия от Филип гръцки град. Жителите на Тива
призовават на въстание цяла Гърция, но гърците, на думи изразявайки солидарност с тиванците,
предпочитат да изчакат, наблюдавайки отстрани развитието на събитията.

В напрегнатата ситуация Александър не губи време и със стремителен марш придвижва войската си от
Илирия до Тива. Обсадата продължава няколко дни. Градът е завзет с щурм, разграбен, а цялото население
е изпратено в робство. Цяла Гърция е поразена както от съдбата на древния град, един от най-големите и
силни в Елада, така и от бързата победа на македонското оръжие. Жителите на градовете сами предават на
съд политиците, призоваващи към бунт против македонската хегемония.

Тогава политическата обстановка позволява на Александър да осъществи замисъла на баща си Филип за

завоевателен поход срещу Персийската империя.

Период на завоевания

Завладяване на Мала Азия и Сирия

Походът на Александър Македонски в Азия

Империята на Александър Велики

През втората половина на ІV век пр.н.е. Персийската империя все повече отслабва. Персийският цар
Артаксеркс III се опитва безуспешно да укрепи централната власт. Главната военна сила са гръцките
наемници, а не местните войски. През 338 г. пр.н.е. Артаксеркс е убит. След двегодишни безредици, които
още повече отслабват държавата, на престола се възкачва Кодоман, който приема името Дарий III.
Убийството на Филип II забавя началото на похода срещу Персия, който трябва да бъде свещено наказание,
отмъщение, заради разрушенията в Гърция и оскверняването на гръцките светини по време на похода на
Ксеркс I по време на Гръко-персийските войни. Назначавайки Антипатър за свой наместник в Европа и
оставяйки му 12 000 пехотинци и 1500 конници, през пролетта на 334 г. пр. Хр. Александър, начело на
обединените сили на Македония, Гърция и съюзните тракийски племена, преминава Хелеспонта с над 30
000 пехотинци и 5000 конници в района на легендарната Троя.

Античният историк Диодор Сицилийски предоставя състава на войската му, потвърден като цяло и от други
източници:

Пехота – 32 000 души – 12 000 македонци (9000 в македонската фаланга и 3000 в отрядите на
щитоносците), 7000 съюзници (от гръцките градове), 5000 наемници (гърци), 7000 варвари (траки и илири),
1000 стрелци и агриани (пеонийско племе в Тракия).

Конница – 5100 души – 1800 македони (хетайри), 1800 тесалийци, 600 гърци, 900 траки и пеони.[13]
Персийският флот не попречва на прехвърлянето и това е първата сериозна стратегическа грешка на
персите. Начело на гръцките наемници на персийска служба е Мемнон, талантлив гръцки военачалник от
Родос. Той предлага на персийския цар обмислен план за съпротива срещу Александър, но този план е
отхвърлен и е взето решение да се даде ход за решителна битка. Персийската армия, състояща се от 40 000
войници, половината от които гръцки наемници, се разполага на високия десен бряг на река Граник, която
се влива в Пропонтида. Гръко-македонските войски начело с Александър и Парменион преминават реката,
където започва битката. Лошото командване на персите е причина те да бъдат разбити. Отрядите на
сатрапа, предимно конни (до 20 000), са разпръснати, персийската пехота се разбягва, а гръцките хоплити
наемници са обкръжени и избити. Останалите живи 2000 наемници са взети в плен и изпратени в
Македония като роби.

След победата при Граник Александър Македонски тръгва на юг по малоазийското крайбрежие на Егейско
море. По-голямата част от малоазийските градове доброволно отварят вратите си пред победителя, в това
число Сарди и Гордий, столици съответно на Лидия и Фригия. Единствено крайбрежните градове Милет и
Халикарнас, в които се намират силни персийски гарнизони и където се оттеглят оцелелите при Граник
войски, оказват съпротива. Особено дълго и упорито се съпротивлява Халикарнас, но след няколко щурма
е изоставен от гарнизона си.

В края 334 г. пр. Хр. и началото на 333 г. пр.н.е. Александър завладява голяма част от Мала Азия. По същото
време персийският цар Дарий III събира и подготвя голяма войска. В средата на 333 г. пр. Хр. той потегля с
нея през Северна Сирия, за да срещне с Александър. Срещата между двете армии става през есента на 333
г. пр.н.е. при град Иса. Битката завършва с победа за Александър – огромната персийска войска се оказва
притисната в тясната низина между морето и планината. Дарий III избягва, а Александър Македонски
взема голяма плячка – целия богат персийски лагер с походния дворец на Дарий. Сред пленниците са
майката, съпругата и двете дъщери на Дарий III. В Дамаск са пленени част от царското съкровище, както и
голям брой знатни пленници.

Победата при Иса открива пътя на македонците на юг. Александър, обхождайки крайбрежието на
Средиземно море, се отправя към Финикия с цел да покори крайбрежните градове и да лиши персийската
флота от бази. В резултат на победата финикийските градове признават доброволно властта на
Александър. Само град Тир, разположен на остров, не отваря вратите си на македонската армия. След
осеммесечна обсада през 332 г. пр. Хр. Тир е превзет, ограбен, а населението му поробено. С неговото
превземане персийският флот в Средиземно море престава да съществува.

След поражението и изгубването на семейството си Дарий III започва преговори за мир с Александър.
Персийският цар отстъпва цялата персийска територия до Ефрат, голяма контрибуция, вечен съюз на
Александър и една от дъщерите си за съпруга на македонския цар. Парменион посъветва Александър да
приеме тези условия и да се откажат от свързания с голям риск по-нататъшен поход на изток. Но младият
цар отказва. По време на преговорите Александър за пръв път заявява намерението си да завоюва цялата
персийска държава. След превземането на Финикия Александър Македонски продължава пътя си към
Египет през Палестина, където съпротива оказва град Газа, но и той е превзет след двумесечна обсада.

Завземане на Египет и Вавилон

Александър (името на царя) с йероглифи

<
G1 E23

V31

O34 M17 N35

D46 D21

O34

>

През 332 г. пр. Хр. персийският сатрап на Египет тържествено посреща и предава властта и хазната в ръцете
на Александър Велики без съпротива – египетските отряди са унищожени в битката при Иса. Александър не
посяга на местните обичаи и религии, съхранявайки системата на управление на Египет, поставяйки
македонски гарнизони. В Египет той прекарва половин година – от декември 332 г. пр. Хр. до май 331 г. пр.
Хр. Малко преди пътуването си до Сива, през същата 332 г. пр.н.е. в делтата на Нил, той основава град
Александрия, който се превръща в най-големия икономически, културен и политически център на
Източното Средиземноморие. Тук Александър започва да разпространява за себе си слух, преди всичко
пред местното население, за това, че е син на Зевс, главния бог.

През пролетта на 331 г. пр. Хр. започва вторият етап от завоевателния поход. Александър тръгва от Египет
на североизток в Азия в посока към Северна Месопотамия. Войските му преминават реките Ефрат и Тигър,
и се озовават пред Мидия, сърцето на Персийската държава. На голямата равнина край селцето Гавгамела
(на територията на днешен Иракски Кюрдистан), специално подготвена за действия на големи маси
конница, македонците очакват цар Дарий. На 11 октомври 331 г. пр. Хр. тук се състои решителната битка.
Войската на персийския цар е разбита, а самият той бяга. Въпреки че македонската конница изминава 80
километра през нощта, не успява да го залови. В битката при Гавгамела персийската империя губи главните
си военни сили.

Александър се придвижва на юг, където древните Вавилон и Суза, една от столиците на Персийската
империя, отварят пред него вратите си. Персийските сатрапи, загубили вяра в Дарий, започват да
преминават на служба към „царя на Азия“, както започват да назовават Александър. Вавилонските жреци
го провъзгласяват за цар на Вавилон. По заповед на Александър е възстановен храма на Мардук (разрушен
от персите). В Суза Александър заграбва огромни съкровища и част от хазната на персийския цар.

На изток от Суза започва коренната територия на персийската държава – Персида. През планинските
проходи Александър се отправя към Персеполис, център на изконната персийска земя и столица. След
неуспешен опит да завладее града в движение, Александър, с част от войската си, обгражда отрядите на
сатрапа на Персия Ариобарзан, и през януари 330 г. пр. Хр. Персеполис е завладян. Дворецът на Ксеркс I, а
впоследствие и целият град, са изгорени като отмъщение за разрушаването на акропола в Атина по време
на гръко-персийските войни. Голямата хазна на Дарий, която се намира в Персеполис, също попада в
ръцете на Александър.

Македонската армия отпочива в града до края на пролетта. По знаменитата легенда пожарът на града е
организиран малко преди потеглянето на войските от хетерата Таис от Атина, любовница на военачалника
Птолемей, която подстрекава пияната компания на Александър по време на един от пировете.
През 330 г. пр. Хр. македонската армия тръгва от Персида към Мидия. В Екбатана – древната столица на
Мидия, по това време се намира Дарий III. Когато научава за приближаването на Александър, той отстъпва
на изток с останалите му още верни войски – към Партия.

През юли, по време на бяството си на изток, Дарий е лишен от властта си и пленен от средноазиатските
сатрапи, които организират заговор начело със сатрапа на Бактрия Бес, който убива Дарий. Бес се обявява
за новия цар на Персийската империя, под името Артаксеркс. Той се опитва да организира съпротива в
източните сатрапии, но е заловен от съратниците си и предаден на Александър през юни 329 г. пр. Хр.

След смъртта на Дарий III Александър също се обявява за законен наследник на персийския цар, а също и
за отмъстител за неговата смърт. Започва новата елинистическа епоха в историята на източните държави.

Обявявайки се за наследник на персийските царе обаче, Александър изостря тежкия конфликт с

македонската аристокрация, която е против подражаването на източните обичаи от него.

Цар на Азия

Таис призовава Александър Македонски да опожари двореца в Персеполис, гравюра на Густаво Симони.

Ставайки владетел на персийските земи, Александър се променя. Той престава да гледа на персите като на
покорен народ и започва да се стреми да изравни победители и победени и да ги обедини в една
монархия. Приетите от него мерки отначало включват външните форми като носенето на източни одежди,
създаване на харем, персийски придворни церемонии. Александър иска да живее с персите така, както
техните предишни царе. Първите оплаквания се появяват през есента на 330 г. пр. Хр. Бойните съратници,
привикнали на простота на нравите и дружеските отношения между царе и подчинени, започват да
роптаят, отказвайки да приемат източните привички, в частност проскинезата – нисък поклон, последван от
целуване на краката на царя.[14] Близките приятели и придворните ласкатели без колебание застават зад
Александър.

Съюзническата армия е уморена от продължителния поход, войниците искат да се върнат по домовете си и

не споделят целта на царя си да стане господар на целия свят. В края на 330 г. пр. Хр. е разкрит заговор
срещу Александър на няколко обикновени войници (известно е само за двама участници). Все пак
последствията от неудачния заговор се оказват повече от сериозни заради междуособните борби в
обкръжението на Александър. Един от водещите пълководци, стратега на хетайрите Филота, е обвинен в
пасивно съучастие (че е знаел, но не е казал). Даже при мъченията Филота не се признава за виновен, но е
екзекутиран по решение на съда и настояването на другите военачалници. Бащата на Филота, пълководеца
Парменион, е убит без съд и без никакви доказателства за вина – само поради нарастващата
подозрителност на Александър. По-малко значими войници, за които също има подозрения, са оправдани.

Този заговор не е последният. През лятото на 327 г. пр. Хр. е разкрит „заговорът на пажовете“ – знатните
юноши при македонските царе. Освен непосредствените виновници е убит и Калистен, историк и философ,
който единствен се осмелявал да възрази на царя и открито да критикувал новите придворни порядки.[15]
Тенденцията за развитие на деспотизъм у Александър особено отчетливо се проявява в смъртта на Клит
Черния, командир на царските телохранители, който е убит от Александър в резултат на пиянска свада
през есента на 328 г. пр. Хр.

Поход в Средна Азия (329 – 327 г. пр.н.е.)

След смъртта на Дарий III местните управители в източните сатрапии на разпадащата се Персийска
империя се чувстват самостоятелни и не бързат да покажат верността си към Александър. Бес е само един
от сепаратистки настроените лидери. Александър, който мечтае да стане цар на целия известен дотогава
цивилизован свят, се оказва въвлечен в уморителна кампания в Средна Азия, с продължителност 3 години
(329 – 327 г. пр. Хр.).

Тази война не напомня на предходните сражения на големи армии. Местните племена действат с
партизански методи, набези и отстъпления, въстания избухват на различни места, и на македонските
отряди, разпратени от Александър, се налагало да унищожават цели селища. Бойните действия се водят в
Бактрия и Согдиана (на територията на съвременните Афганистан, Таджикистан и Узбекистан).

В Согдиана Александър разгромява скитите. За целта му се налага да премине река Яксарт (сега Сърдаря),
където надвива в битка. Александър не продължава по-нататък на север, защото местата там са пустинни и
по представите на гърците – слабонаселени. В планините на Согдиана и Бактрия местното население, при
приближаването на македонците, се оттегля в непристъпни поради природата планински крепости, но на
Александър се удава да ги завладее – ако не с щурм, то с хитрост и настойчивост. Бес, който преди това се
провъзгласява за цар под името Артаксеркс IV, като продължител на династията на Ахеменидите, е заловен
в Бактрия и убит в Екбатана. Александър Македонски успява да завоюва бактрийската столица Бактра и
столица на Согдиана – Мараканд.

Гръко-македонските войски завземат също Хиркания, Партия, Ария, Дрангиана и Арахозия. В движението
си на изток Александър строи градове крепости, в които оставя македонски гарнизони. В Согдиана
Александър основава град Александрия Есхата (съвр. Худжанд). В Бактрия, върху древни развалини,
основава Александрия в Арахозия (съвр. Кандахар). В желанието си да се сближи с местната аристокрация
Александър се жени за Роксана, дъщерята на най-силния от бактрийските управници Оксиарт.

През 326 г. пр. Хр. останалото население на Согдиана и Бактрия се подчинява на Александър. По-нататък по
пътя на завоевателя на изток е Индия. Умората на армията и промяната в личния ѝ състав обаче се
отразява върху по-нататъшния поход.[16]

Нахлуване в Индия

След приближаването си до северозападната граница на Индия и чувайки за богатствата на този край,

Александър решава да завоюва Индия. В началото на 327 г. пр. Хр. той използва борбите на индийските
държави и навлиза в Индия.

Край река Хидасп, където става решителната битка с индийския цар Пор, Александър основава два града –
Никея (град на победата) и Буцефалия (на името на неговия кон Буцефал), след което тръгва по-нататък на
изток. Армията се приближава до река Хифазис и тук войските на Александър въстават и отказват да
продължат по-нататък.
Александър е принуден през 326 г. пр. Хр. да прекрати похода, който продължава повече от осем години. В
началото на 324 г. пр.н.е. сухопътната армия и флотът на Александър достигат до Месопотамия. През
първата половина на 324 г. пр.н.е. Александър се намира в Суза, където се заема да организира и укрепи
империята си. Възникнала в резултат от завоеванията, огромната държава се простира от западното
крайбрежие на Балканския полуостров до Индия. На север се приближава до река Дунав и Черно море, на
юг стига до Индийския океан, Арабския полуостров и включва Египет, Либия и Киренайка в Африка. По
своята големина тя надвишава персийската държава.

Връщане от Индия

През 323 г. пр. Хр. Александър пристига във Вавилон, разположен приблизително в центъра на неговата
империя. Този най-голям древноизточен град той прави своя столица.

Смъртта на Александър Велики

Астрономически дневник (ок. 323 – 322 г. пр. Хр.) записал смъртта на Александър (Британски музей,
Лондон)

През лятото на 323 година по време на пир Александър се почувства зле и след няколко дни на 10 или 11
юни 323 г. пр.н.е. Александър умира в двореца на Навуходоносор II.[17] Плутарх отделя голямо внимание
на обстоятелствата около смъртта му, които са повторени (без потвърдени дати) от Ариан. Около 14 дни
преди смъртта си Александър празнувал със своя адмирал Неарх и после, вместо да поспи, прекарал нощта
и следващия ден, пиейки с Мидий от Лариса.[18] След това на 18 десий (месец по македонския календар)
той развил висока температура.[19] На 25 десий той вече не бил в състояние да говори.[20] На 26 десий
повечето войници се притеснили за здравето му или помислили, че е вече мъртъв. Поискали да го видят и
военачалниците на Александър позволили.[21] Войниците бавно минавали покрай него, докато
Александър ги поздравявал с вдигната ръка, все още неспособен да говори.[22] Два дни по-късно, на 28
десий (въпреки че Аристобул казва, че е било 30 десий), Александър е мъртъв.[23] От своя страна, Диодор
разказва, че Александър е бил повален от болка, след като е изпил голяма купа вино в чест на Херкулес и
(малко мистериозно) умрял след известна агония,[24] което е също отбелязано като алтернатива при
Ариан, но Плутарх отрича това твърдение.[25] След смъртта му започват противоречия между
пълководците и велможите, които продължават 7 дни, през което време тялото на Александър не е
погребано. След това го балсамират и полагат в златен саркофаг. По пътя към старата столица на
Македония – Еге, където са царските гробници, траурният кортеж е пресрещнат и отклонен в посока
Мемфис (Египет) от Птолемей I.[26] Години по-късно тялото му е пренесено в Александрия.

Античен медальон Александър

Вероятни причини за смъртта

Отрова

Като се има предвид склонността на македонската аристокрация към убийство,[27] едва ли е изненадващо,
че има догадки за намеса при смъртта на Александър – Диодор, Плутарх, Ариан и Юстин отбелязват
теорията, че Александър е отровен. Плутарх отхвърля тази идея като измислица,[28] но и Диодор и Ариан
казват, че я отбелязват в интерес на пълнотата на историята.[24][29] Въпреки всичко описанията посочват
Антипатър, отстранен от позицията на македонски вицецар, и неговите противоречия с Олимпиада, като
глава на предполагаемия заговор. Може би, приемайки своето повикване във Вавилон като очакване на
смъртна присъда[30] и виждайки съдбата на Парменион и Филота,[31] Антипатър изпраща сина си Йол,
който е виночерпец при Александър да го отрови.[28][29][31] Има дори предположение, че Аристотел
участва в заговора.[32][29] Обратно, най-силният аргумент срещу теорията с отравянето е факта, че минават
12 дни между започването на болестта му и неговата смърт. В древния свят толкова дългодействащи
отрови вероятно не е имало.[33]

Болест

Има и няколко болести, за които се предполага, че може да са причинили смъртта на Александър –

малария или коремен тиф са очевидните кандидати. През 1998 г. статия в New England Journal of Medicine
твърди, че неговата смърт е причинена от коремен тиф, усложнен от чревна перфорация и нарастваща
парализа,[34] докато други по-скорошни анализи предполагат спондилит (възпаление на гръбначния
стълб) или менингит.[35] Сред другите болести, които могат да бъдат причинители, са остър панкреатит
или западнонилска треска.[36][37][38] В произведението „Успоредни животописи“ за Александър
Македонски Плутарх пише:[39]

„ ... когато Александър наближи стените на града, видя няколко гарвана, които се биеха настървено и
няколко паднаха в нозете му... “

Според изследователите сцената в този текст остава дълго време незабелязана и неразгадана. Тя обаче
странно напомня на многобройните смъртни случаи при птици, наблюдавани през 1999 г. в зоопарка в
Бронкс. В тази година заболяването за пръв път се появява в Северна Америка като е наблюдавана масова
смъртност сред враните и много други видове птици. Птиците буквално падат мъртви от небето. Районът
на Месопотамия днес е стационарен по отношение на заболяването западнонилска треска.

Теориите за естествени причини за смъртта на Александър подчертават, че здравето му може да не е било

добро след години на много пиене и след няколко наранявания (вкл. едно в Индия, което едва не му
коства живота). Освен това мъката, която Александър чувства след смъртта на Хефестион, може да е
допринесла за влошаване на здравето му.[34]

Най-вероятната причина за смъртта на Александър е в резултат от предозиране с лекарства, направени от

кукуряк, смъртоносен в големи дози. Малкото неща, които са известни за неговата смърт, могат да бъдат
обяснени само с непреднамерено отравяне с кукуряк. [40][41]

Разпадане на империята

Създадената чрез силата на оръжието империя на Александър Македонски започва да се разпада веднага
след смъртта му. Първото стълкновение между неговите пълководци става в двореца във Вавилон край
още непогребания цар. Преки законни наследници Александър няма. За цар е провъзгласен Филип III
Аридей – полубрат на Александър. Роденият след това син на Роксана и Александър, младенецът
Александър, също е обявен за цар, но действителната власт е в ръцете на авторитетния военачалник
Пердика. Той изпълнява задълженията на регент при двамата царе. Наместник на царете в Македония и
Гърция, както и преди, си остава Антипатър.
Когато вестта за смъртта на Александър стига до Гърция и Средна Азия, там избухват въстания. Започват
военни действия срещу наместника Антипатър. През периода на потушаване на антимакедонските
въстания започват междуособни войни между пълководците на Александър – диадохите, а след това
между техните наследници – епигоните. Тези войни продължават повече от 40 години. Като регент на
двамата царе Пердика се опитва да се противопостави на диадохите. Египетският сатрап Птолемей I Сотер
задържа тялото на Александър, което карат от Вавилон в Македония и го погребва в Египет. През лятото на
321 г. пр. Хр. Пердика е убит от подчинените си.

След това убийство диадохите разделят помежду си управлението на сатрапиите, обаче мир не настъпва.
Точно обратното, между тях се разпалва междуособна война. По това време в Македония умира
Антипатър. Според завещанието му назначеният за царски регент Полиперхон, изпада в затруднено
положение, тъй като против него се обявява синът на Касандър, също претендиращ за регентство. В
азиатската част на империята на Александър, скоро след смъртта на Пердика, най-могъщ се оказва Антигон
I Едноокия. За ръководна роля в западната част на Мала Азия претендира сатрапът на Тракия, диадохът
Лизимах, а в Месопотамия се утвърждава диадохът Селевк. През 309 г. пр.н.е. междуособиците между
диадохите завършват с мир, но още през същата година по заповед на Касандър е убита Роксана и
малолетния цар Александър. Династията на македонските царе е прекъсната, след като владетел на
Македония става Касандър. Диадохите формално провъзгласяват автономията на гръцките полиси, но
войските на Антигон остават в Гърция. Македонският гарнизон на Касандър се намира в Атина и в другите
зависими от него градове.

Боспорско царство

Боспорското царство e историческа гръко-скитска държава, разположена в източен Крим и Таманския

полуостров, на брега на днешния Керченски проток (тогава известен като Кимерийски Босфор), образувано
през V век пр.н.е. от гръцките колонии в северната част на Черноморието и по бреговете на Азовско море.
Столица е Пантикапей. Известно още като царството на Кимерийския Боспор (на гръцки: Βασίλειο τοῦ
Κιμμερικοῦ Βοσπόρου), то е първата наистина елинистическа държава, в смисъл, че смесеното население
възприема гръцкия език и цивилизация под ръководството на консолидирана аристокрация. [1] При
династията на Спартокидите, аристокрацията на царството възприема да се представя като архонти пред
гръцките си поданици и като царе пред варварите, което някои историци смятат за уникално в древната
история.[2] Боспорското царство е най-дълго оцелялата римска клиентска държава. През I и II век настъпва
нов златен век на Боспорската държава. За кратко е включена като част от римската провинция Долна
Мизия от 63 до 68 г. при император Нерон, преди да бъде възстановена като клиентско царство на Рим. В
края на II век цар Савромат II нанася критично поражение на скитите и включва всички територии на
Кримския полуостров в състава на своята държава.

Просперитетът на Боспорското царство се основава на износа на жито, риба и роби. В резултат на това то се
превръща в икономически център на Черно море и често е наричано древното бижу на Черно море.[3]
Печалбите от търговията поддържат класа, чието очевидно богатство все още се вижда от новооткрити
археологически находки, изкопани, често незаконно, от множество гробници, известни като кургани. От
някогашните процъфтяващи градове са останали архитектурни и скулптурни останки, докато курганите са
източник на археологически находки – гръко-сарматски предмети, най-добрите образци от които се
съхраняват в Ермитажа в Санкт Петербург. Те включват златни изделия, вази, внесени от Атина, текстилни
фрагменти и образци на изящна дървообработка с инкрустации, докато теракотените образци са груби. [4]

Ранни гръцки колонии

Целият район е осеян с гръцки полиси: на запад Пантикапей (също Боспорус, днес Керч) – най-значимият
град в региона, Нимфей и Мирмекий; на изток Фанагория (вторият град в региона), Кепой, Хермонаса,
Портус Синдикус (Анапа) и Горгипия. Тези гръцки колонии първоначално са били заселени от Милет през
VII-ми и VII век пр.н.е., докато Фанагория (около 540 г. пр. н. е.) е била колония на Теос, а основаването на
Нимфеум може да е имало връзка с Атина; поне изглежда, че полисът е бил член на Делоския съюз през V
век пр.н.е.[4]

География

Боспорското царство е разположено между полуостровите Крим и Таман, разделени от Керченския проток,
известен в древността като Кимерийски Босфор, от името на древните кимерийци, откъдето произлиза и
името на протока и царството. На юг е Черно море, свързващо Балканите на запад, евразийските степи на
север, Кавказ и Централна Азия на изток, Мала Азия и Месопотамия на юг и на югозападпрез Мраморно
море – Гърция. На север е Азовско море (в древността Меотидското езеро), понякога считано за част от
Черно море,[5]с плитки води и изобилни реки, течащи към него.

По-голямата част от царството попада в Понтийско-Каспийската степ, с пасища и умерен климат, идеална за
номадско скотовъдство.[6] Югоизточното крайбрежие на Крим е оградено от Кримските планини с най-
висок връх Роман-Кош, 1545 метра. На запад планините се спускат стръмно към Черно море, докато на
изток бавно преминават в степен пейзаж. Югозападното крайбрежие на Таманския полуостров е
ограничено от Голям Кавказ, главната планинска верига на Кавказ.

Икономика

Гръцката колонизация в Черноморския регион датира от ранножелязната епоха и има достатъчно

доказателства за културен и икономически обмен, както и за враждебност между гръцкото и местното
население, като траките, даките и по-късно скитите.

Скитската експанзия и обединение през V век пр.н.е. водят до заличаването на много от тези селища или
превръщането им в скитски протекторати, какъвто е случаят с град Олбия. Предполага се, че този натиск е
позволил на династията на Археанактидите да създаде първата Боспорска държава през 480 г. пр.н.е., след
което през 438 г. пр.н.е. на власт идва династията на Спартокидите и започва период на икономическа
експанзия.

Черноморските гърци преди този период търгуват предимно с животни, роби, кожи и риба, като зърното
играе незначителна роля. По време на Пелопонеската война, в Древна Атина настава голямо търсене на
зърно, но атиняните не са в състояние да се притекат на помощ град Нимфей, на който разчитат за
черноморската търговия, когато е нападнат от Спартокидите. Те също са готови да търгуват зърно в замяна
на континентални стоки и сребро, което вероятно е допринесло за упадъка на Атина.[7]

Бойни умения, армия и оръжия

Боспорското царство при царете на Спартокидите е силно повлияно от смесването на местните скити и
елините на всички нива на обществото, особено при благородниците. Известно е, че при вътрешен
конфликт между Сатир II и брат му Евмел царската боспорска армия се състои от не повече от две хиляди
гърци и равен брой траки наемници. Останалата част от армията е скитска, с десет хиляди конници и
повече от двадесет хиляди пехота. От своя страна Евмел, в съюз със сиракския цар Арифарн, довежда
двадесет хиляди скитски конници и дори повече пехота.[8]
Варовикова статуетка на синдски воин, типичен наборен войник и за двете армии на враждуващите Сатир и
Евмел

Елинистическо царство

По Северното Черно море се наблюдава така наречената от някои историци „дълга елинистическа епоха“
поради институциите, възникващи независимо от по-големия гръцки свят и свързвани с епохата.
Сравнително изолираното им положение и постоянният контакт/конфликт с варвари по техните граници
позволяват на монарсите в региона да създават независими царства за разлика от по-късните наследили ги
държави.[9]

Владетели

Основна статия: Боспорски царе

Археанактиди

Според гръцкия историк Диодор Сицилийски [10] царството е управлявано между 480 и 438 г. пр.н.е. от
царе, наречени Археанактиди и узурпирано през 438 г. пр.н.е. от тиранин на име Спарток (438 – 431 г. пр. н.
е.). Докато Спарток традиционно е считан за тракиец [4] поради фамилното име, по-нови историци смятат,
че той вероятно е от гръко-скитски произход, както е типично за региона.[11]

Спартокиди

Спарток основава династия, която изглежда е просъществувала до ок. 110 г. пр.н.е., известна като
Спартокиди. Спартокидите са оставили много надписи, показващи, че най-ранните членове на рода са
управлявали под титлите архонти на гръцките градове и царе на различни по-малки местни племена, по-
специално синди (от централен Крим) и други клонове на меотите. Оцелелите материали (текстове,
надписи и монети) не предоставят достатъчно информация, за да се възстанови пълната хронология на
царете в региона.[4]

Боспорска фиала, IV век пр. Хр.

Сатир (431 – 387 г. пр. н. е.), наследник на Спарток, установява управлението си над целия регион,
добавяйки Нимфеон към царството си и обсаждайки Феодосия, която е богата, защото за разлика от други
градове в региона, има незамръзващо пристанище през цялата година и търгува със зърно с останалия
елински свят, дори през зимата. Левкон (387 – 347 г. пр.н.е.), синът на Сатир I, в крайна сметка превзема
града. Левкон е наследен съвместно от двамата си синове, Спарток II и Перисад; Спарток умира през 342 г.
пр. н. е. и Перисад управлява сам до 310 г. пр. н. е.[4]

След смъртта на Перисад се води война за наследството между синовете му Сатир II и Евмел. Сатир
побеждава по-малкия си брат Евмел в битката при река Татис през 310 г. пр.н.е., но след това е убит в
битка, отстъпвайки трона на Евмел.[12]
Наследник на Евмел е Спарток III (303 – 283 г. пр. н. е.), а след него Перисад II. Следващите принцове
повтарят фамилните имена, но е невъзможно да им се присвои определен ред. Последният от тях обаче,
Перисад V, неспособен да постигне напредък срещу все по-яростните атаки на номадските племена в
района, вика на помощ Диофант, генерал на цар Митридат VI от Понт. Перисад е убит от скит на име
Савмак, който води бунт срещу него. [4]

Спартокидите са добре известни като род от просветени и мъдри князе; въпреки че те са били, строго
погледнато, тирани, те винаги са описвани като династичен род. Те поддържат близки отношения с Атина,
най-добрият им клиент за износа на зърно от Боспор: Левкон I от Боспор създава привилегии за атинските
кораби в пристанищата на Боспор. Атическите оратори многократно споменават това. В замяна атиняните
дават на Левкон атинско гражданство и издават укази в чест на него и синовете му. [4]

Митридат VI

Понтийското царство, преди Митридат (тъмно лилаво), след завоеванията му (лилаво), по времето на
Първата Митридатова война (розово).

След поражението си от римския генерал Помпей Велики през 66 г. пр.н.е., цар Митридат VI от Понт бяга с
малка армия от Колхида (съвременна Грузия) през планините на Кавказ към Крим и прави планове да
събере нова армия, която да се изправи срещу римляните. Неговият най-голям жив син, Махарес, регент на
Кимерийския Боспор, не желае да помогне на баща си, така че Митридат го убива и поема управлението на
Боспорското царство. След това Митридат свиква набор от войници и започва подготовка за война. През 63
г. пр.н.е. най-малкият му син Фарнак вдига бунт срещу баща си, към който се присъединяват римски
дезертьори от ядрото на понтийската армия на Митридат. Фарнак успява да надделее и Митридат VI се
оттегля в цитаделата в Пантикапей, където се самоубива. Помпей нарежда Митридат VI да бъде погребан в
изсечена в скалата гробница или в Синоп, или в Амасия, [13] столицата на царство Понт.

Римско клиентско царство

Основна статия: Аспургиди

След смъртта на Митридат VI (63 г. пр.н.е.), Фарнак II (63 – 47 г. пр.н.е.) се моли на Помпей и след това се
опитва да възвърне господството си по време на гражданската война на Юлий Цезар, но е победен от
Цезар при Зела и по-късно е убит от бившия си управител и зет Асандър, женен за дъщеря му Динамия.[4]
Асандър и Динамия царуват, докато Цезар заповядва на чичото на Динамия по бащина линия, Митридат II
да обяви война на Боспорското царство и да го превземе. Победените Асандър и Динамия заминават в
политическо изгнание. Въпреки това, след смъртта на Цезар през 44 г. пр.н.е., властта им е възстановена от
император Октавиан Август, който признава Асандър за владетел. Асандър управлява като архонт и по-
късно като цар до смъртта си през 17 г. пр.н.е. След смъртта му Динамия е принудена да се омъжи за
римския узурпатор Скрибоний, но римляните под ръководството на Агрипа се намесват и поставят на трона
Полемон I от Понт (16 – 8 г. пр.н.е.). Полемон също се жени за Динамия през 16 пр.н.е., но тя умира през 14
г. пр.н.е. Полемон управлява като цар до смъртта си през 8 г. пр.н.е. Трона наследява Аспург, синът на
Динамия и Асандър.

При Аспург (8 г. пр.н.е. – 38 г.) и последвалите го царе Боспорското царство е клиентска държава на
Римската империя в продължение на 300 години, защитавана от римски гарнизони.[14] Аспург е признат
официално за цар от Рим едва през 14 г. Той получава римско гражданство, приема римското име
„Тиберий Юлий Аспург“ и се радва на покровителството на двама римски императори, Август и Тиберий.
Аспург основава династията Аспургиди (или Тиберий-Юлиева династия), която просъществува с няколко
прекъсвания до 341 г. Всички следващи боспорски царе носят тези две римски имена, последвани от трето,
от тракийски произход (Котис I, Раскупорис или Реметалк) или от местен произход (като Савромат, Евпатор,
Ининтимей, Фарсанз, Тейран и др.).

Руини на Пантикапей, столица на Боспорското царство.

Започвайки от Митридат VI боспорските царе приемат нов календар (наричан „Понтийска ера“, възникнал
във Витиния), за да датират своите монети.

В този период Боспорското царство обхваща източната половина на Крим и полуостров Таман и се
простира по източното крайбрежие на Меотийските блата до Танаис при устието на Дон на североизток,
голям пазар за търговия с вътрешността. През цялото време имя постоянна война с местните племена на
скити и сармати като римляните оказват помощ с гарнизони и флот.

Стела с елинистически войници от Боспорското царство; от Таманския полуостров (Юбилейное), Южна

Русия, третата четвърт на IV век пр.н.е.; мрамор, музей на Пушкин

През 62 г. по неизвестни причини римският император Нерон сваля боспорския цар Котис I.[15] Заедно с
еврейската диаспора, в региона се появява юдаизмът и в някои от градовете в региона (особено Танаис) се
развиват еврейски общности. Еврейското или тракийското влияние върху региона може да е вдъхновило
основаването на култ към „Всевишния Бог“, отделен регионален култ, който се появява през I век и
изповядва монотеизъм, без да е ясно дали еврейски или християнски. [16]

Балансът на силите с местните племена е силно нарушен от миграцията на запад през III – IV век. През 250-
те години готите и бораните успяват да установят контрол над боспорските кораби и дори да нападнат
бреговете на Мала Азия. [17]

Монетосечене

Въпреки че преди разпадането на Съветския съюз през 1991 г. боспорските монети се смятат за редки сред
колекционерите, днес те са добре познати на международните пазари. През V век пр.н.е. боспорските
градове, особено Пантикапей, секат няколко големи серии монети. Златните статери от Пантикапей с
главата на Пан и грифон, са особено забележителни със своето тегло и фина изработка.

Има монети с имената на по-късните Спартокиди и пълна серия от датирани солиди от по-късна династия
или от Ахеменидите. В тях може да се забележи бързо израждане на златния солид през сребро и билонна
сплав до бронз.[18]

Боспорските царе са секли монети през целия си период като клиентска държава на Древен Рим, което
включва златни статери, носещи портрети както на римския император, така и на боспорския цар. Подобно
на римските, боспорските монети все повече се обезценяват през III век. Монетите изясняват царските
родословия за историците, въпреки че едва ли има записани събития от тяхното царуване. Не са известни
монети от Боспорското царство след последните, сечени от Рескупорид VI (царувал до 341 г.).

Кимерийският Боспор през IV – IX век

Традиционно се смята, че царството е унищожено от готите и хуните в средата на IV век, в края на

царуването на Рескупорид VI[19], но няма конкретни доказателства за това.[20] Съществува обаче надпис
от боспорски владетел на име Дуптун(ос) от ок. 483 г., почти век и половина по-късно, което поставя под
съмнение това заключение. Освен това археологическите данни от това време показват период с растяща
икономика, а не обществен колапс. [20]

Намерените монети от началото на IV век, свързани с иранските племена сармати и алани, и тяхната
нарастваща мощ и влияние в Крим навеждат историците на хипотезата, че е възможно Рескупорид да е
бил свален от някой техен племенен вожд, който е установил на боспорския трон своя собствена династия.
Известно е, че от около 380 г. нататък на власт в Крим са готите, тъй като едно писмо от 404 г. до Йоан
Златоуст, архиепископ на Константинопол, споменава местния владетел като rex Gothiorum („цар на
готите“). Готското боспорско царство за известно време вероятно е било васал на Хунската империя, но
след разпадането ѝ в средата на V век отново става независимо. В съчиненията си византийският историк
Прокопий Кесарийски описва готите от Крим, които се бият отначало срещу, а след това се съюзяват с
утигурите; следователно готите са на власт известно време след разпадането на Хунската империя.[20]

Въпреки вълните на варварски нашествия, между III и VI век Боспорското царство остава елинистическа
държава по език, култура и традиции; местната материална култура се отличава както с голяма сложност,
така и със синкретизъм, преплитащ древните и новите елементи.[21]

В края на V век готите изглежда са напуснали или са били прогонени, а местното самоуправление е
възобновено при владетели като Дуптунос, които преориентират царството към Византийската империя
като клиентска държава.[20] Това се доказва и от намерените византийски монети на императорите Юстин
I, управлявал от 518 до 527 г. и Юстиниан I (527 – 565).[22]

По времето на Юстиниан царството отново попада временно под властта на варварски владетел: хунският
владетел Гордас. Той поддържа добри отношения с Юстиниан и дори приема християнството, но по време
на бунт през 527 г. е убит, което кара императора да изпрати армия в Боспора, поставяйки царството под
имперски контрол.[23] Установена е византийска архиепископия, включваща Боспора и южния бряг на
Крим, а Херсонес Таврически става важна крепост, най-северната точка на Византийската империя.

През VIΙ век в района на север от Боспорското царство е създадена Стара Велика България.[24] В някои
източници Фанагория се сочи за нейна столица, но липсват археологически доказателства за това.[25] Към
края на VIΙ век хазарите завладяват по-голямата част от Крим.

През IX век районът на Крим е византийска тема Херсонес. В новооткрит печат на византийски генерал от
началото на XI век се открива употреба на името „Боспор“: " Πο ⟨σ⟩ φορ(ου) ", т.е. на Кимерийския Боспор.
[26]
Град Тмутаракан, от източната страна на пролива, е завзет от княз Светослав от Киевска Рус и през X и XI век
е нейно княжество до завоюването му от татарите.[4]

Елинистичен период (323 пр. Хр. – 31 сл. Хр.)

Елинистическа епоха

линистическа или Елинистична епоха или само елинизъм е историческа и културна епоха в земите на
Средиземноморието, обхващаща времето от смъртта на Александър Македонски (разпадането на
Александровата държава) до създаването на Римската империя от Октавиан Август (323 г. пр.н.е. – 30 г.
пр.н.е.)[1].

Началото на периода се характеризира с преход от полисна политическа организация към наследствени

елнинстически монархии и с преместване на центровете на културна и икономическа дейност от Древна
Гърция към Азия и Египет.

История

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

След смъртта на Александър през 323 г. пр. Хр. започва период на войни между диадохите (323 – 301 г.
пр.н.е.), в която те поделят помежду си огромната му империя. Това са пълководците Антипатър,
Птолемей, Селевк, Лизимах, Антигон и др. Империята се простира от Древна Македония, през
древногръцките градове-държави, към Мала Азия, Леванта, Египет, Вавилон и Персия и стига до Индия.
Междуособните войни продължават и при техните наследници, т. нар. епигони.

Царства на диадохите след битката при Ипсос 301 г. пр.н.е.

Царство на Лизимах

Царство на Касандър

Царство на Селевк I Никатор

Царство на Птолемей I Сотер

Античен Епир

Други

Картаген

Рим

Гръцки колонии

Четирите най-големи елинистични държави с установени царски династии са:[2]

Македония, където Антипатридите бързо са изместени от Антигонидите

държавата на Лизимах в Тракия и западна Мала Азия

царството на Селевкидите в източна Мала Азия до Индия

царството на Птолемей I Сотер в Египет

Обща характеристика

Думата „елинизъм“ се употребява още от древните гръцки ретори и философи, които означават с нея
чистата атическа реч. В днешното му значение терминът е въведен в труда Geschichte des Hellenismus от
Йохан Густав Дройзен[3]. Създаден е по правилата на немската граматика от старогръцкия глагол, който
означава „подражавам на елините“ и е свързан с времето, когато гръцката култура и език се
разпространяват на Изток. Това обуславя една от най-характерните черти на елинизма – смесването на
елински с източни елементи.

Монета на Филип V, с негово портретно изображение

В самата елинистична Гърция този културен етап се различава силно от класическата полисна култура на
класическия период вследствие на източното влияние. С увеличаването на границите и контакта с различни
култури се изгражда и една по-отворена общност, изградена от „подвижния човек“, който е в противовес
на класическата полисна култура, чиито граждани живеят единствено в догмите на тясната общност. Хората
вече са свързани с голяма, отворена общност и се усещат космополити[4]. Там, където малките,
незначителни по територия полиси на същинска Гърция попадат под властта на източните монархии,
животът в тях също се преобразява. Те са обширни държави с многобройно население, с огромни
богатства, източни и по географско положение, и по характер. Ролята на личността, толкова важна в
рамките на полиса, намалява и дори се заличава. От гражданин индивидът става поданик на владетеля,
обединяващ в личността си всички власти и права. В религията центърът на тежестта също се измества и
култът към владетеля става център на боготворене, съвършено чуждо на духовния строй на древна Гърция.

В гръко-източните монархии няма сливане на националности. Въпреки разселването на гърци и

елинизирани не-гърци в източните страни, не се наблюдава буквално смесване с местното население, а по-
скоро едно обособяване на по-висшите класи в градовете – състоящо се от елини и елинизирани не-гърци,
както и малка част от местните висши слоеве на населението. А останалите маси от местното население
живеят дистанцирано от новозаселените градове. Докато в града обществото живее с културните темпове
на един елинизиран свят – говори на гръцки, има общи интереси в сферата на гръцкото изкуство, поезия,
философия, то масите от останалото население продължават да говорят на своя местен език, да вярват в
своите богове и да живеят с традиционните представи за бит и традиции. Гръцката култура не прониква
във всички пластове на обществото, а си остава една градска култура. Това от друга страна съхранява
гръцкото изкуство, литература и наука. Влияние от Изтока естествено има, но не както би било, ако имаше
пълно смесване и взаимно повлияване на културните маси. Източното влияние проличава най-силно в
областта на религията.

Бит и култура

В основата си културата на елинистическата епоха е гръцка. Характерни за нея са стремежът към красотата,
пъстротата, уюта и разнообразието. Елинистическият дом показва този стремеж към изящество с по-
артистичните постройки, с гледащи навън прозорци и балкони. Фрески красят стените дори и на бедните
домове. Градът придобива облик, все по-близък до днешните ни представи – с прави улици, изграждат се
канализации, някои функциониращи и до днес. Строят се просторни библиотеки и училища – прочута е
Александрийската библиотека. Училището е на почит с просветлението, задължителна част от това да се
наречеш истински образован елин. Дарението за училищата се е смятало за благородна дейност, носеща
изключителни заслуги и признание. Издигат се храмове, но и каменни театри, хиподруми, павилиони,
басейни, летни вили и се вписват до детайл в архитектурната обстановка и се изпълват от будно градско
общество, бележещо величието на всяка една административна и културна постройка. Самите къщи са по-
артистични, снабдени с прозорци и балкони. Вътре стаите са изписани с фрески, декорацията става по-
богата, появяват се колоните в коринтски стил.

Стремящият се към разкош гражданин внася и природата в градската обстановка, за да приглуши сухото
излъчване на града, и за да възникне градината, която впоследствие е неизменна част от всеки
елинистически дворец (моделът е персийският тип парк). Прочути са дворцовият квартал в Александрия и
паркът Дафне в Антиохия. Пример за подражание на по-мащабните тенденции е това, че дори по-бедните
граждани внасят градината като уют в своите къщи, а ако няма място, дори е обичайно тя да се разполага
на покрива. Това е времето, когато се изграждат и градските градини с пейки, скулптури и изобилие от
цветя. Гърците се впечатляват от източното богатство на сортове растения и ги внасят съгласно наложилия
се интерес към ботаниката.

В елинизма се обръща внимание и на изявената красота във външния вид – още преди да започне похода
си на Изток, Александър Велики е първият държавник, обръснал лицето си, след което тази мода се налага
масово (и по задължение) сред македонската армия (но не и сред съюзните контингенти, съставени от
гърци и траки). С течение на времето бръсненето става повсеместно явление сред елинистическото
общество. Брадати остават философите, по което може и да се познае от коя школа принадлежат.

Целият този стремеж към елегантност в облика на града и на хората повлиява значително за градивността в
обществото, а именно ценностите и идеалите. Те оказват влияние дори в характера на войните, което
впоследствие се губи в римските разбирания за ожесточени битки. Пробужда се човеколюбието – хората
държат повече на взаимоотношенията и обноските помежду си. Това води и до един по-хармоничен свят
на обмен на интереси и провокиране към новости и открития. Битовата скука на елина заражда
нововъведения, разчупващи стереотипното мислене. Така възникват миниатюрите на Партений на
любовни теми, прозаическата литература, изпълнена с образи на въображението. У хората се заражда
стремеж към посещение на известни паметници и земи, описани от Херодот.

В Елинистическата епоха все повече се обръща внимание на човека и неговата същност като най-важната
единица – а не само като част от обществото. Това дава възможност на жената да придобие равни права с
мъжа – появяват се писателки, философки, спортистки, актриси. Детето също се разглежда като важна
личност, за което се полагат много грижи при отглеждането му, за разлика от отношенията в семейството
през класическия период. Уважението към индивидуализма променя общото отношение към смисъла на
всеки елемент от същността на човека. Ценностите и добродетелите стоят в основата на изследванията и
на литературата, която развива по-голяма критичност и с ирония описва човешките качества и недостатъци.
Индивидуализмът е основна идея за различните разклонения и във философските школи.

Философски течения

В Елинистическата епоха се зараждат нови философски течения, някои от които с много крайни убеждения
в изграждащата ги концепция. Например – във втората половина на VI в. пр.н.е. се образуват няколко нови
школи, които изразяват точно тенденциите на елинистическия индивидуализъм. Епикурейството – школата
на Епикур, която има своята асоциална философия и разбиране за аскетски живот – човекът далече от
масата, стараейки се да достигне до духовно равновесие и един вид духовно удоволствие, затова и по-
късно спадат към хедонистическата школа на киренайците, които целят житейско удоволствие.
Впоследствие тази философия дори стига до песимизъм и проповеди за самоубийство. Друга крайна
философска школа е Киническата школа, в която отново е заложен индивидуалистическия дух. Менип
отрича конкретната социалност. Тази школа възпитава нормалните възприятия на човек към сериозните и
иначе преходни или повратни моменти в живота – преходът от живота към смъртта да се приема като
напълно естествено следствие, или смяната на един град с друг без социално обвързване и т.н. Интересна
е теорията, на която се гради една друга школа, подобна на кинизма. Тя възниква от неелин – Зенон от
Кипър, който твърди, че съществува една тотална човешка общност, пред която всички са равни –
свободни, роби, елини и неелини. Това е школата на Стоицизма, която единствена успява да представи
философски интерпретации, съставени от собствено изградена логика, реторика и физика, съобразени с
новото държавно и религиозно устройство.

Причината за крайните песимистични убеждения във философските школи е именно свеждането на живота
до индивидуалистичната човешка съдба и стремеж към лично щастие, които постепенно надделяват над
изтъкването и стойността на тематиката свързана с човешките добродетели. Именно за това философските
школи клонят към една протестна апатия, пробудена от все по-голямото загърбване на ценностите. С
крайния индивидуализъм и широките граници в космополитния елинистическия свят идват и
икономическите проблеми на едно потребителско общество, което не развива стопанския живот, а се
стреми към все по-голям градеж и консумация на разкош.

Изкуство

Александър Велики и Дарий III в битката при Иса, мозайка от Помпей

Тук се сблъскват добрата и лошата черта на нововъзникналите тенденции на тази епоха – от една страна
обръщането към личността – изразът на емоционални и душевни състояния, и от друга – прекалената
пищност на един народ в икономически упадък, въпреки това изтъкващ разкоша и величието.

В архитектурата се наблюдава развитие в обществените постройки. За разлика от класическия период, сега

за пръв път е една правилна градска планировка и еднотипност на всички важни обществени сгради –
театри, съдилища, гимназии, концертни зали, палестри, хиподруми, стадиони и т.н. Обръща се голямо
внимание на трагичните епосни сцени, силни със своето емоционално и динамично въздействие – боя на
боговете с гигантите върху Пергамския олтар, Александър Велики и македонците в бой с Дарий III и
персите (мозайка). Също така може да видим и съвсем обикновени сюжети от бита, или силно саркастични
такива.

Скулпторите на епохата решават проблема за статичност на фигурата, който съществува по време на

класиката. Те постигат по-добро изобразяване на движението във фигурата чрез изразителност в
мускулното изграждане на тялото. Търси се все по-естествения вид в образа на човека – това личи и в
разликата в стиловете на голата Афродита Книдска на Праксител – като изящен символ на женствеността, и
приклекналата къпеща се Афродита на Дойдалсес, където не е само символ и сакрализация на красотата, а
и израз на реалната, естествена женска природа. Открояват се две елинистически школи в областта на
скулптурата – Пергамска и Родоска. Пергамската е известна с трагичните статуи – „Умиращият гал“ и „Гал",
който се самоубива над трупа на жена си, заклана от него”. Известни статуи на родоската школа са –
„Лаокоон“ и „Фарнески бик“.

През елинистическата епоха се появява за пръв път малката пластика на битова тема (III в. пр.н.е.), чиито
модел са теракотните фигурки от късната класика. Сюжет за създаването на малката пластика скулпторът
черпи от бита. Разнообразието за пресъздаване на битови сцени, обаче бързо се изчерпва и затова
инструмент за създаване на малка пластика се превръща гротеската – например – пиян старец, танцуващо
джудже. Малката пластика повлиява с характера на силната си експресивност върху голямата пластика –
„Любовното боричкане на сатира и нимфата“, „Менада“ на Скопас и други.

Реализмът е движещата функция на идеите на творците в изкуството в елинистическата епоха, както се

разбира от описания на творби (няма съхранена живопис).

В различните периоди на елинистическата епоха се проследяват съответно и промени в ценностната

система на изобразяване в изкуството: ранният период, в който се гради със замах и колосални, пищни
идеи в архитектурата и плановият градски строеж – 280 г. пр.н.е. Следва зрелият период – докъм 220 г.
пр.н.е. – спокойната политическа обстановка влияе върху градивното творчество на стилизирано
реалистическо изкуство. Третият период е времето на несигурност и дисбаланс, когато Македония и Елада
стават римски провинции, но това повлиява на патоса на елинистическото изкуство и развитие в науката.
Късният елинизъм, който е най-дългият период, продължава докъм средата на I в. пр.н.е. Това е периодът,
в който се реставрира интересът към идеалите на класическото атическо изкуство и култура. Този период
може да се определи като упадък на елинистическата културна епоха.

Развиващата се стопанска, обществена и политическа криза в най-големите елинистически държави, води

до неизбежен упадък. Македония е в непрекъснат конфликт със съюзници и подчинени, и особено с Елада.
Елинските коалиции се чувстват поробени и избухват чести въстания. Изтокът отслабва поради вътрешните
си борби и честото изтегляне на средства от елинистическите държави.

Вътрешно-социалните вълнения на толкова голяма империя, изградена от множество монархии и

коалиции, води до една лесна мишена за силната Римска империя. Завоюването на Балканския полуостров
е резултат на три македонски войни – започват през 215 г. пр.н.е и продължават до 168 г. пр.н.е. През 146 г.
пр.н.е, вдигайки пагубно въстание, Гърция окончателно загубва независимостта си. Македония и Гърция се
превръщат в римски провинции.

Елинизмът като културна епоха

Единният език е инструментът, чрез който се осъществява единството на елинистическата култура.

Периодът е тясно свързан с гръцкия език – в трите последни века на старата ера на него се говори от
Сицилия до бреговете на Инд и от Египет до северните брегове на Черно море. От смесването на различни
диалекти (атически, дорийски и йонийски) благодарение на продължилите дълги години войни и сражения
на Александър Македонски и неговите диадохи се ражда койне (Κοινὴ). Той се числи към древногръцкия,
но се различава значително от класическия гръцки на Софокъл и Платон и съществено се различава от
езика на Омир. Разликата е най-вече в опростената граматика и езиковия стил.

От една страна, културата на елинизма не се различава много от епохата на класическия полис.

Наследената от родовото време древногръцка митология продължава да служи като универсално средство
за израз, но се добавят слоеве: в низовия различаваме градска култура на масовия вкус, както и селска,
консервативна, пазеща местните традиции. Наблюдават се и области с определен народностен колорит.
Съществува популярна литература на говоримо койне, докато историческата и ораторската проза се пишат
обикновено на литературно койне. Поезията, в зависимост от жанра и предпочитанието на поета, се
създава на един или друг традиционен диалект. Докато в областта на културата гръцкият език се
унифицира, елинистическата литература остава вярна на многодиалектната традиция на архаическата и
класическата елинска словесност.

От друга страна, елинистическата култура може да се разглежда като своеобразна спойка на елементи,
които в по-ранното време са съществували отделно. В епохата на елинизма биват приближени йонийската
изтънченост и атическото културно слово, сицилианската монументалност и способната за рефлексия
островна култура.

Митридатови войни

Митридатови войни са наречени трите войни, водени между Рим и Понтийското царство на Митридат VI
Евпатор. Наречени са митридатови по името на последения цар на Понтийското царство, голям
военачалник и противник на Рим.

Първата война се случва между 88 и 84 пр.н.е. Римските легиони са командвани от Луций Корнелий Сула.
Най-тежките битки са при Херонея и Орхомен в 86 пр.н.е. Войната завършва с победа за Рим и мирен
договор от 85 пр.н.е. от град Дардан.

Втората Митридатова война е между 83 и 81 пр.н.е. Тогава римските войски са предвождани от Луций
Лициний Мурена, а войната свършва след поражение на римляните и заповед на Сула да се оттеглят.

Третата Митридатова война е от 75 до 63 пр.н.е. и легионите са водени от Луций Лициний Лукул до 65

пр.н.е. и от Помпей Велики от 66 до 63 пр.н.е. Войната свършва с пълно поражение за Понтийското
царство, а Митридат бяга в Боспорското царство, където се самоубива поради страх да не бъде предаден
на римляните.

Първа Митридатова война

Първата Митридатова война (88 или 89 – 85 пр.н.е.) е първата война от трите Митридатови войни, водени
между Римската република и Митридат VI, царя на Понтийското царство завършила с победа на Рим. Води
се на територията на Мала Азия, Ахая, Егейско море и Македония.

Понт е елинизиран през началото на 1 век пр.н.е. Митридат VI има добри отношения с гърците в Мала
Азия. Той отправя апел към жителите на римската провинция Азия (западна Мала Азия) да се надигнат
против данъчните и управленските служители. В Ефес са убити 80 000 римляни в т.нар. Vesper von Ephesos.
Консулът Сула командва пет римски легиона и тръгва от Рим през Гърция в Азия при Митридат VI. След
дълга обсада превзема Атина, побеждава през 86 пр.н.е. войската на Митридат VI с генерал Архелай и
Аристион при Херонея и 85 пр.н.е. при Орхомен, и тръгва към Азия. На римляните помагат царство
Кападокия, царство Витиния и Родос.

Сула сключва през 85 пр.н.е. мирен договор с Митридат VI в Дардан. Митридат VI остава цар само на Понт
и трябва да предаде флотата си от около 80 военни кораба и да плати 3000 таланта.

След това Сула бързо се връща в Рим и прекратява управлението на популарите.

През 83 г. пр.н.е. започва втората Митридатова война (до 81 г. пр.н.е.).

Преди войната

След като сяда на престола на понтийското царство Митридат VI се фокусира върху разширяването на
кралството си. Съседите му обаче са държави, верни на Римската империя, и експанзия за тяхна сметка би
довела до неизбежен конфликт с Рим. След като успешно добавя повечето от крайбрежната територия на
Черно море, той насочва вниманието си към Анадола и в частност царство Кападокия, където сестра му
Лаодика е кралица. Доведеният му брат, Ариарат VI е убит от Гордио (местен аристократ, съюзник на
Митридат), оставяйки кралството в ръцете на Лаодика, която управлява като регент на сина си.

Лаодика сключва брак с Никомед III от Витиния, чиято страна е традиционен противник на Понтийците.
Никомед навлиза в Кападокия и Митридат отвръща, като на свой ред започва настъпление и го кара да се
оттегли, обявявайки се за закрилник на кралството на племенника си. Когато Ариарат отказва да приеме
Гордио обратно, Митридат напада Кападокия и убива Ариарат. След това поставя на трона своя син, също
наречен Ариарат, под протекцията на Гордио.

Никомед се явява пред римския Сенат, който отсъжда Митридат да бъде премахнат от Кападокия и
Никомед да напусне Пафлагония и назначава Ариобарзан I за цар на Кападокия. Митридат подканва
доведения си син Тигран II да нападне Кападокия и да премахне Ариобарзан от престола.

Аквилийска кампания (90 – 89 пр. Хр.)

Карта, показваща римските провинции през 89 пр. Хр.

В късното лято на 90 г. пр.н.е. Сенатът изпраща на изток Маний Аквилий, за да върне Никомед и
Ариобарзан на власт в царствата им. Сенатът също така изпраща инструкции на Касиус, „командващия Азия
за Пергамон, който има малка армия“.

Малката армия на Касиус от между половин и цял легион вероятно е била стандарт за гарнизон в мирно
време (5 до 10 кохорти) и няколко помощни войски – със сигурност ненаброяваща повече от 5000 войника.
Аквилийската кампания скоро я подсилва с голям брой галатийски и фригийски помощни войски и се
отправя на мисията да възстанови властта в двете кралства. Митридат, ядосан на римляните, отказва да
съдейства, но също така не оказва и съпротива, и двата кралски престола са върнати на предишните им
владетели без битка през есента на 90 г. пр.н.е.

След като целта им е постигната, Аквилийската войска трябвало да се прибере през зимата. Вместо това
без съмнение под предлога, че държи Митридат под наблюдение, започва работата по скритите
инструкции на Мариус към Аквилий да провокира Понтийския крал към война. Тази стратегия е смятана за
много рискована и дори безразсъдна, при положение, че изходът от Съюзническа война (91 – 88 пр.н.е.)
още не бил ясен.

Двамата крале, особено Никомед, взимат големи заеми в Рим, за да могат, чрез подкуп да си подсигурят
сенатската подкрепа за връщането им на власт (това решение би трябвало да е ясно, с оглед на
дългосрочната политика в региона, но изглежда по това време Сенатът не предприемал никакви
външнополитически действия, без предварителни плащания от чужденците, които имали полза от
римската намеса). Аквилийските съветници включвали представители на заемодателите. С помощта му
сега те увещавали двамата крале да нападнат понтийското кралство, за да осигурят средства, с които да
изплатят задълженията си. Страхувайки се от силата на Митридат (и вероятно осъзнавайки, че Сенатът не е
издавал такива заповеди), двамата крале възразяват. Но кредиторите на Никомед продължили натиска си,
докато накрая той не се съгласил.

Вероятно към края на есента през 90 г. пр.н.е. Никомед си връща контрола над тракийския босфор и в
новия плавателен сезон (от средата на март 89 г. пр.н.е.) предотвратил излизането на понтийските кораби.

Към средата на пролетта Никомед напада древните земи на Митридатската династия, настъпвайки на
изток до Амастрис без да срещне съпротива. Митридат дълго време се подготвя да предизвика римската
власт и сега това време идва. Като финален знак на симпатия, той не оказва никаква съпротива на
витинското нападение в Анадола, предпочитайки да изглежда като несправедливо наранен от
марионетките и представителите на Рим. Витиняните се върнали вкъщи с множество заграбени богатства –
вероятно нужни на Никомед, за да изплати дълга си.

След нападението Митридат изпраща вестоносеца си Пелопидий при римското командване, за да направи
оплакване. По същото време Митридат продължил военните си приготовления, доверявайки се особено на
съюза си с Тигран II, въпреки че по-далечната връзка с Партия сега била безполезна, заради убийството на
партския крал Митридат от съперника му Санатрук, нападнал от изток през лятото на 91 г. пр.н.е. Сериозен
вътрешен конфликт се разразява между Санатрук и най-големия син на партския крал и наследник на
трона, Готариз I. Впоследствие партският вътрешен конфликт ще погълне цялото внимание и на Тигран II,
но на този етап това още не било известно на никоя от страните. Понтийският крал също така използва
специално подготвени мрежи за подкрепа и набиране на хора сред траките и скитите, и отправял призиви
за подкрепа и съюз към кралете на Сирия и Крит.

Понтийският пратеник Пелопид игнорирал факта, че Авквилий и хората му стоели зад витинската атака.
Вместо това разпространявал пропаганда за римската ненавист към Митридат и призовал Рим, като
съюзник и приятел, да накаже витинския агресор. Витинските пратеници отговорили първи, позовавайки се
на понтийската агресия срещу тях и сегашния им владетел, тревожните понтийски военни приготовления и
съюзите – от Армения до Тракия – докато преговорите с Птоломейското царство и Селевкидската империя
все още течали. Такива мащабни подготовки, настоявали витинците, целели не Витиния, а самия Рим.
Пелопид отвърнал, съгласявайки се да забрави взаимните неразбирателства и да признае всяка римска
Acta diurna на изток. Въпреки това той настоява, че нещо трябва да бъде направено за последния витински
акт на агресия. Той още веднъж призовал Рим да спази споразумението и да помогне на Митридат да
накаже извършителите на нападението или поне да не се намесва, когато той сам предприеме такова
действие.

Заради уменията на Пелопид в представянето на случая, опитът на Митридат да злепостави римските

представители бил успешен. Те изслушали и двете страни и били смутени от очевидната несправедливост,
извършена към формален приятел и съюзник. След дълго отлагане накрая е взето публично приемливо
решение: римляните не желаят вреда на съюзника си Митридат, но и не могат да позволят да се води
война срещу Никомед, защото това би било във вреда на техните интереси. Пелопид се надявал да
изтълкува този неясен отговор по някакъв начин, но бил отпратен.

Понтийска реокупация на Кападокия (89 пр. Хр.)

Митридат знаел достатъчно за функционирането на римската политическа система, за да търси решение в

Сената. Вместо това той решил да действа на базата на скорошното нахлуване в земите му. След
завръщането на Пелопид, изпратил сина си Ариарт в Кападокия със силна армия. Окупацията през лятото
на 89 пр. Хр. е бърза и още веднъж (за четвърти път), Ариобарзан е отстранен от власт. Тази стъпка
нарушава разпорежданията на сената, както и сключения договор и е стратегически ход към сериозен
конфликт с римляните: за разлика от Никомед, Ариобарзан не е направил нищо за да провокира
отсрещната страна. По този начин ситуацията се превръща в де факто обявяване на война.
Главният източник от древността Апиан, твърди, че на този етап и двете страни започнали да събират
големи армии, подготвайки се за решителна битка. Понтийска делегация е изпратена в Рим, а събирането
на анадолските войски отнема останалата част от годината.

Сведенията за началото на войната, показват че Аквилий предприема бързи действия и е решен да я

започне преди Понтийската делегация да се завърне (въпреки че шансовете за успех са минимални, след
реокупацията на Кападокия възможността оставала след бедствените поражения в съюзническите войни
Сенатът да предпочете да сключи споразумение и да изпрати нов легат на мястото на провокативния
Аквилий). Инструкциите на Гай Марий към Аквилий вероятно са да се стреми към предизвикването на
война, поставайки сенаторите пред свършен факт. Така развилата се ситуация била дори по-изгодна от
гледна точка на Марий поради факта, че на този етап войната била неизбежна, но началото ѝ все още
предстояло, което му давало време да стигне до Азия, преди началото на сраженията. Избирането на Сула
за консул е изненадващо и неочаквано.

Новините за второто отстраняване на Ариобарзан от власт стигат до Рим през септември, месец или два
преди Сула да бъде избран за консул, заедно с Квинт Помпей Руф. Плутарх пише по време на встъпването
му в длъжност:

„ Сула смяташе поста си на консул за много незначителен в сравнение с бъдещите събития. Това,
което разпалваше въображението му, беше мисълта за война с Митридат. Тук въпреки това той срещна
противопоставяне от страна на Марий. “

Изглежда популярната позиция в Рим била, че реокупацията на Кападокия е последната стъпка и че

понтийският крал трябва да бъде нападнат и свален. Дори по-важно, успокояването на положението в
Италия сега освобождавало войниците нужни за войната. Консулатът на Сула бил изненадващ. Той печели
публична популярност с уменията си на командир в съюзническата война и избирането му на върховния
държавен пост изглежда е било решено в последния момент на късната есен през 89 пр. Хр., чрез брака му
с вдовицата на починалия принцепс на Сената. Това му донесло цялото влияние на Метиланското
семейство в изборите, като по същото време вече бил близък на Помпей Руф, чийто син бил женен за
дъщерята на Сула, Корнелия.

Понтийско превземане на Римска Азия и Киликия

Убийства на римляни и италианци в Азия

Монета с образа на Митридат VI

Във Витиния Митридат получава радикален и странен съвет от известен гръцки философ, познат като ho
misoromaios (римо-мразеца), заради крайните си позиции по отношение на римляните. Той предлага
идеята, че за да се свържат общностите от римската провинция с понтийската кауза, кралят трябва да
организира избиването на всички римляни в провинцията, без значение от възрастта или пола им и да
предизвика участието на всички гръцки граждански власти, отървавайки се от римското управление за
постоянно.

Скоро след като си осигурява контрола над провинцията през ранния април, Митридат се заема с
изпълнението на плановете си. Клането е внимателно планирано и координирано, така че да изненада
жертвите си във всички общности и по едно и също време. Пишейки до всички местни власти в
провинцията, описвайки мерките, които трябвало да бъдат предприети, кралят им съобщава, че убийствата
трябва да бъдат извършени точно един месец след датата от писмото му. Въпросната дата не е записана,
но се състои около май 88 пр. Хр.

Случилото се през този ден, трайно се отразява на отношенията между римляни и елини. Според Апиян, 80
000 римляни и италианци са убити в този ден, докато Плутарх дава много по-голяма цифра.

Митридат срещу Рим

На този етап Митридат приключил с превземането на Анадола и установил присъствието си в Гърция,
където е изпратен генерал Архелай. Там той издига Аристон като диктатор в Атина.

Римляните бързо обявяват война и през 87 пр. Хр, консулът Сула пристига в Епир (западна Гърция) и се
отправя към Атина. Преминавайки в Атика през Беотия Сула среща мигновеното подчинение на повечето
градове там. Тези в Пелопонес скоро правят същото след победа, спомената от Павзаний. Въпреки това
Атина остава вярна на Митридат, дори и след свирепа обсада през зимата на 87/6. Сула превзема Атина на
1 март 86 пр.н.е., но Архелай евакуира Пирея и стъпва в Беотия, където е победен в битката при Херонея.

Обсада на Атина, (87 – 86 пр. Хр.)

Кампанията по обсадата на Атина е дълга и брутална. Легионите на Сула, ветерани от гражданската война,
успешно обсаждат и щурмуват Атина. Скоро превземат градското пристанище Пирея, ограбвайки и
разрушавайки региона, който в по-голямата си част е унищожен от пожара.

Гай Скрибоний Курион е поставен за главнокомандващ обсадата на Акропола. Минава известно време,
преди Аристион и хората му да се предадат, когато запасите им от вода привършили (вероятно през
късната пролет). Атина е наказана строго, като демонстрация на мъст, целяща да гарантира, че Гърция
няма да вземе участие в бъдещите граждански и Митридатови войни.

Херонейска кампания

Дори след като Сула превзел Пирея, Архелай искал да използва контрола си над морските пътища,
поддържайки позиция заедно с флота си. По този начин предотвратил достигането на каквито и да било
доставки на храна или материали до града на римската армия по море. До ранната пролет стратегията на
Архелай нанася големи поражения на отсрещната страна. Скалистата Атика осигурявала добра защита при
операции срещу голямата понтийска кавалерия, събрана в Македония. В същото време тя е неплодородна
и неспособна да изхрани, не просто цялата римска армия, а дори и само населението на града.

През ранната пролет на 86 г. пр.н.е. Таксил събира повечето от войските си, изпраща съобщение на
Архелай с призив да се присъедини към него и се отправя на юг от Македония към Тесалия. Архелай
отказва предложението. Той бил по-висшият командир и предпочел да продължи с блокадата си на Атика.
Тесалия е държана само от скромна римска наблюдателна войска под командването на легат Луций
Хортензий, по-малкия брат на оратора Квинт Хортензий. Въпреки енергията и репутацията си на опитен
военачалник, Хортензий не бил способен да направи много срещу огромната диспропорция в силите,
срещу която бил изправен. Единственото, което му оставало, било да събере няколко тесалийски помощни
войски и да се оттегли на юг.

През април 86 г. пр.н.е., с намаляващи запаси и все по-разтревожен за безопасноста на Луций Хортензий,
Сула взима решението да напусне Атика и се отправя към плодородните полета на Беотия, за да нахрани
армията си, като по този начин я излага и на риска от атаки на понтийската кавалерия.

В Беотия, Сула среща и побеждава Архелай в битката при Херонея. Това развитие на събитията не оставя
друг избор пред Архелай, освен да отплава на север и да свърже силите си с тези на Таксил. След победата
на Сула в битката при Орхомен, Гърция е върната под пълния контрол на римляните.

Мисия на Луций Валерий Флак

Рим изпраща армия под командването на Луций Валерий Флак да задържи Сула и да се справи с
Митридат. Армията на Флак минава през Македония, пресича дарданелите и присига в Азия, където много
от гръцките градове се бунтуват срещу Митридат. Тези бунтове са предизвикани в немалка част от суровото
му отношение към островитяните на Хиос, които са поробени по негово нареждане. Причината била, че
местните задържали част от собствеността на избитите там римляни.

След пресичането на Дарданелите, Флак става жертва на заговор, оглавяван от Гай Флавий Фимбрия, който
впоследствие побеждава Митридат и връща обратно Пергам под римско командване. Въпреки това
липсата на морски флот, позволила на Митридат да избегне опасността по море. Адмиралът на Сула –
Лукул отказал да съдейства на Фимбрия и да предотврати отплаването на Митридат. Сула и Митридат се
срещнали по-късно през 85 пр. Хр. и приели споразумение, което връщало всичките му завоевания в Азия,
Кападокия и Витиния на предишните им владетели, но му оставяло властта над неговото собствено
кралство в замяна на голяма компенсация и заемането на 70 кораба за връщането на Сула в Рим и
изправянето срещу враговете му.

След тази среща и давайки си сметка, че не може да се изправи срещу Сула, Фимбрия се самоубива със
собствения си меч. Това дава възможност на Сула да се установи в Азия, което той прави с поставянето на
огромни задължения върху гръцките градове там, заедно с искането да му бъдат изплатени данъците за
пет години, оставяйки ги с големи задължения за дълго време напред.

Втора Митридатова война

Втора Митридатова война (83-81 пр.н.е.) е вторaта от трите войни, водени между Римската република и
Понтийското царство. Втората война се води между силите на цар Митридат VI Евпатор от Понт и римския
военачалник Луций Лициний Мурена.

В края на Първата Митридатова война (89–85 пр.н.е) Сула е сключил прибързано споразумение с
Митридат, което позволява на последния да запази контрола на неговото Понтийско царство, но се отказва
от претенциите си към Мала Азия и съответно границите от преди войната. Мурена, като легат на Сула, е
разположен в Азия като командир на два легиона, намирали се по-рано под командването на Гай Флавий
Фимбрия.

Мурена нахлува в Понт по своя инициатива, като твърди, че Митридат отново се въоръжава и представлява
директна заплаха за римската Мала Азия. След няколко неубедителни схватки, Митридат нанася
незначителни поражения на Мурена и го принуждава да се оттегли от Понт. Мирът е възстановен по
заповед на Сула.

Последвана е от Третата Митридатова война (74–63 пр.н.е).

Третата Митридатова война (74 – 63 пр.н.е.) е последната и най-дълга от Митридатовите войни между
Митридат VI от Понт и Римската република.

Никомед IV Филопатор, цар на Витиния завещава 74 пр.н.е. своето царство на римляните. Тогава Митридат
VI нахлува във Витиния, което дава повод да започне третата и последна Митридатова война с Рим. Луций
Лициний Лукул се бие успешно от 74 до 69 пр.н.е. През 71 пр.н.е. той разбива Митридат VI, който бяга при
зет си Тигран II в Армения. Лукул завладява царство Понт и преследва известно време Митридат VI на
Изток. Постепенно Митридат VI отново завладява почти цял Понт, нанасяйки големи загуби на римляните.
Тогава Лукул е сменен от Сената. Гней Помпей става командир на легионите и побеждава Митридат VI и
Тигран II през 63 пр.н.е. Митридат се самоубива 63 пр.н.е.

Помпей организира римското владетелство в Изтока: Понт, Киликия и Сирия стават нови римски
провинции. Армения, Юдея, Колхида, Кападокия и царството на Галатите стават зависими от Рим
клиентелски-царства.

Разширяването на господстващата територия води до конфликти с Партското царство.

Въстание на Спартак

Въстанието на Спартак, наричано също Трета робска война, Гладиаторска война и Война на Спартак (на
латински: Bellum Spartacium, Tertium Bellum Servile, 73 г. пр.н.е. – 71 г. пр.н.е.),[1] е последното от серия
неуспешни робски въстания срещу Римската република, известни като въстания на робите в Древен Рим. То
е единственото, което пряко застрашава сърцето на римските владения в Италия, и е двойно по-тревожно
за римляните заради нарастващата група от роби, която се сражава успешно срещу римската армия между
73 и 71 г. пр.н.е. В крайна сметка бунтът е смазан от военните усилия на един римски командир – Марк
Лициний Крас. Въпреки тази победа въстанието има косвени последици за римската политика за години
напред.
Между 73 и 71 г. пр.н.е. група от избягали роби (първоначално малко на брой, около седемдесет
гладиатори[1]), която скоро нараства до сто и двадесет хиляди[2] мъже, жени и деца. Започват да обикалят
Италия, като влизат в успешни сражения под ръководството на няколко водачи, между които и
легендарния гладиатор Спартак. Възрастните, годни за бой, се доказват като изненадващо ефективни
въоръжени сили и неведнъж се противопоставят успешно на римските военни части – местните патрули в
Кампания, римската милиция и обучените римски легиони, предвождани от консули. Плутарх описва
действията на робите като опит за бягство през Цизалпийска Галия, докато Апиан и Флор описват бунта
като гражданска война, в която робите имат за цел да завладеят самия град Рим.

Римският сенат, разтревожен от продължаващите военни успехи на армията от роби, както и от грабежите
на римските градове и селските райони, в крайна сметка изпраща армия от осем легиона под
командването Марк Лициний Крас. Войната приключва през 71 г. пр.н.е., когато робите, водени от Спартак,
след дълги и ожесточени боеве срещу легионите на Крас осъзнават, че пристигналите армии на Помпей и
Лукул се опитват да ги хванат в капан. Това принуждава армията от роби да влезе в последна решителна
битка срещу армията на Крас. В тази битка бунтовниците са разгромени.

Въстанието на Спартак има важно значение за политиката на Рим в следващите години. Крас и Помпей
използват потушаването на въстанието за утвърждаване на политическите си кариери. Възползват се от
обществения отзвук на успеха и силата на легионите си при изборите за консули през 70 г. пр.н.е. Техните
действия като консули помагат за подкопаване на римските политически институции и допринасят за по-
късното превръщане на Римската република в империя.

Исторически контекст

През I век пр.н.е. Римската република преминава през дълъг период на криза, който довежда до
окончателния ѝ крах и установяването на Римската империя. Политическата ситуация се характеризира с
постоянна нестабилност през целия век, благодарение на непрекъснатите конфликти между популарите и
оптиматите: след гражданската война между Гай Марий, който е homo novus и аристократа Сула и с
последвалата диктатура на Сула, господството на оптиматите става все по-безспорно в сената и римската
политика.[3][4] В тази конфликтна ситуация през 80 пр.н.е. започва бунтът на Квинт Серторий. Той събира
около себе си последователите на Марий, бягащи от режима на Сула и търсещи убежище в Испания.
Съюзява с лузитаните и създава независима държава в рамките на републиката. През 76 пр.н.е. да се
изправи срещу Серторий е изпратен Гней Помпей, който успява да победи след като Серторий е предаден
и убит от собствените си хора през 72 пр.н.е.[5] По същото време римляните са ангажирани на Изток с
Третата Митридатова война водена от Луций Лицини Лукул срещу Митридат VI.[6] Двата конфликта
ефективно намаляват присъствието на войски в Италия, водейки до това римската армия да е неадекватна
и неефективна, което позволява първоначалния успех на въстанието водено от Спартак.[7]

„Липсваха обучени войници, както и опитни генерали. Квинт Метел и Гней Помпей бяха ангажирани в
Испания, Марк Лукул в Тракия, Луций Лукул в Мала Азия и на разположение имаше само неопитни
милиции и много на брой посредствени офицери.“[8] – Теодор Момзен

Римската република и робството

В римската история робите са важен фактор за развитието на икономиката. Робите са набавяни като
работна сила по различни начини, включително чрез покупка от чуждестранни търговци и с поробване на
чуждо население при военни действия (завладяване на територии).[9] Войните през II и I век пр.н.е.
докарват в Рим стотици хиляди роби от различни места.[10][11] Малък брой роби работят като домашни
прислужници и занаятчии; по-голямата част работят в мини и по нивите в Южна Италия и Сицилия.[12][13]

Отношението към робите е грубо и дори жестоко в периода на Римската република. Според
републиканските закони робите не са смятани за хора, а за вещи. Притежателите им могат да обиждат, да
злоупотребяват, да нараняват или убиват робите си, без законът да изисква някакво наказание за тези
действия. Има много категории роби. Най-многобройни и най-ниско в йерархията са тези, които работят в
мините и по полетата и през целия си живот полагат тежък физически труд.[14]

Прекалената жестокост и подтисничество на робите води до бунтове. През 135 г. пр.н.е. избухва първото
робско въстание, през 104 г. пр.н.е. избухва второто. И двете въстания са в Сицилия, където малка група
бунтовници успява да събере десетки хиляди последователи, желаещи да избягат от тежкия робски живот.
Въпреки че въстанията се считат за сериозни масови безредици, продължават няколко години и изискват
пряка военна намеса от сената, те никога не са смятани за сериозна заплаха за републиката. В
континентална Италия никога не е имало бунтове на роби, нито робите са били разглеждани като
потенциална заплаха за град Рим. Всичко това обаче се променя при третото робско въстание.

Начало на въстанието (73 пр.н.е.)

Бунтът в Капуа

В Римската република през I век пр.н.е. гладиаторските игри са един от най-популярните начини за
развлечение. Имало няколко гладиаторски школи (Ludi) в Италия, където се обучават гладиаторите
участващи в кървавите игри.[15] В тези школи военнопленници, осъдени престъпници (които са смятани за
роби) и свободни хора (дошли по собствено желание, като начин да си изкарват прехраната) са обучавани
да се бият до смърт в гладиаторските представления.[16] През 73 пр.н.е. група от около 200 гладиатори от
школата на Гай Корнелий Лентул Батиат в град Капуа планират бягство. Когато планът им е разкрит, около
70 души успяват да се доберат до кухненски сечива („сатъри и шишове“) и проправят пътя си към
свободата с бой, като в движение успяват и да вземат различни гладиаторски оръжия и брони.[17][18][19]
[20]

Вече на свобода, гладиаторите избират водачите си, двама галски гладиатора Крикс и Еномай, както и
Спартак за когото се знае, че е тракиец. Предполага се, че Спартак се е бил за римляните, като войник от
тракийска помощна войска, но после е осъден на робство, или е осъден на робство след като е взет като
военнопленник от римляните.[21][22] Въпреки че древните източници описват Спартак като тракиец[23]
[24][25] и някои автори го посочват като тракиец от племето меди[26], има няколко въпросителни относно
националността на Спартак – тракиец (Traex; в множествено число траки: Thraces) е вид гладиатор в Рим,
така че „тракиец“ може да се отнася само за стилът на бой в който е обучаван.[27]

Избягалите роби успяват да победят малка група римски войници изпратени след тях от Капуа и се
въоръжават с пленената войнишка екипировка.[28] Източниците са малко противоречиви по отношение на
реда на събитията непосредствено след бягството, но са съгласни, че тази група от избягали гладиатори
ограбват региона около Капуа, взимат много други роби в своите редици, и в крайна сметка се оттеглят в
по-безопасна позиция при Везувий.[29]

Победа над преторските войски

Движение на римските и робските сили от въстанието в Капуа до зимата на 73 – 72 пр.н.е.

Движение на разбунтувалите се роби

Движение на римските сили, командвани от Гай Клавдий Глабер

Тъй като бунтът избухва в Кампания – регион, който служи за почивка на влиятелните и богати римляни и
където се намират много имения – въстанието бързо привлича вниманието на римските власти.
Първоначално на въстанието се гледа по-скоро като на вълна от престъпност, а не като на въоръжен бунт.

По-късно през годината от Рим изпращат армия, командвана от претор да потуши въстанието.[30] Римският
претор Гай Клавдий Глабер събира армия от 3000 души, не като легион, а като милиция „събра ги набързо
и на случаен принцип, римляните считали че това не е война, а по-скоро нападение с цел грабеж“.[31]
Силите на Глабер обграждат робите при Везувий и блокират единствения известен път, който води надолу
по планината. Глабер има идея да чака, докато изтощените от глад и жажда робите не се предадат сами.

Въпреки че робите нямат военно обучение, силите на Спартак показват голяма изобретателност при
употребата на наличните материали в местността. Също така използват и умна нетрадиционна тактика,
когато се изправят срещу дисциплинираните римски войници.[32] В отговор на обсадата на Глабер, мъжете
водени от Спартак използват лози и дървета, растящи по склоновете на Везувий, за да направят въжета и
стълби. С тези въжета и стълби избягалите роби слизат от страната на планината, която е противоположна
на римляните, и незабелязано обграждат вражеските сили. В последвалата битка силите на Глабер са
напълно унищожени.[33]

След това поражение, втора експедиция, водена от претора Публий Вариний, е изпратена срещу
бунтовниците. По някаква причина Вариний разделя силите си и ги поставя под командването на своите
офицери Фурий (Furius) и Косиний (Cossinius). Плутарх казва, че Фурий командва 2000 мъже, но за
останалите сили какви и колко са на брой и дали те са съставени от милиция или легионери няма
информация. И този път робите побеждават – Косиний е убит, Вариний за малко щял да бъде пленен, а
екипировката и оборудването на римските сили попада в ръцете на робите.[34] След тези успехи все
повече роби се присъединяват към редиците на Спартак, както и „много от пастирите и овчарите от
региона“, с което броят на въстаниците нараства до 70 000 души.[35] Разбунтувалите се роби прекарват
зимата на 73 – 72 пр.н.е. тренирайки и въоръжавайки новите попълнения. Също така разширяват
териториите, в които извършват набези, включително и градовете Нола, Турии, Нучерия (Nuceria) и
Метапонт (Metapontum).[36]

Победите на робите не стават без жертви. По време на бунта един от водачите на въстанието – Еномай – е
загубен (вероятно убит в битка) и за него повече не се съобщава нищо в историческите извори.[37]

Цели и ръководство на въстанието

Спартак, от Денис Фоятийр (Denis Foyatier), ок. 1830 г., намираща се в Лувъра. Пример за модерно героично
изображение на Спартак.
До края на 73 пр.н.е. Спартак и Крикс командват голяма група от въоръжени мъже, които се доказват като
способни да се противопоставят на римските армии. Това, което са възнамерявали да направят с тази сила
е трудно да се определи. В творбите на съвременниците писали за войната има много противоречиви
теории, а тъй като в крайна сметка въстанието е потушено, няма източник от първа ръка, който да обясни
каква е била целта и мотивацията на робите.

В много от популярните съвременни писания за войната, се твърди че е има разделение на фракции в

редиците на избягалите роби – едните под командването на Спартак искат да спечелят свободата си, като
избягат през Алпите, а другите под командването на Крикс искат да останат в Южна Италия и да продължат
с набезите и грабежите. Теорията за разделение сред бунтовниците се основава на това, че: регионите,
които са посочени от Флор като нападнати и разграбени от робите включващи градовете Турии и Метапонт
са доста отдалечени от Нучерия и Нола. Това предполага наличието на две групи – Луций Гелий Публикола
напада Крикс и група от 30 000 души под негово командване, за които е описано че са били отделени от
основната група водена от Спартак;[38] Плутарх описва как някои от избягалите роби предпочитат да
грабят Италия, пред това да бягат през Алпите.[39] Въпреки че теорията за разделянето на фракции не е в
противоречие с древните източници, няма преки доказателства, които да подкрепят тази теория.

Измислени кино-истории, като филма от 1960 г. „Спартак“ на Стенли Кубрик показват Спартак, като борец
за свобода в Древен Рим. Човек, който се бори против корумпираното римско общество с цел премахване
на робството. Въпреки че това не е в противоречие с написаното от историците, няма исторически
доказателства, които да посочват като цел на въстанието премахването на робството в Римската република.
Самите действия на Спартак не изглеждат пряко насочени към премахване на робството.

Дори сред класическите историци, които пишат са въстанието няколко години след самите събития, има
разделение относно това какви са били мотивите на Спартак. Апиан и Флор посочват като цел на
въстанието нападение и превземане на Рим[40] – въпреки че това може да е отражение на страховете на
римляните. Ако все пак Спартак е имал за цел да нападне Рим, изглежда, че по някаква причина по-късно
се е отказал от този план. Плутарх пише за това, че Спартак просто иска да избяга на север през
Цизалпийска Галия, а след това хората му да се завърнат по домовете си.[39]

Не е ясно дали робите са били хомогенна група под ръководството на Спартак. Въпреки че е
предположение на всички римски историци, това може да е отражение на собственото им виждане за
йерархия и отговорности в организацията на робите. Споменават се и други лидери на въстанието – Крикс,
Еномай, Ганик и Каст, но от историческите източници няма как да разберем дали те са сътрудници,
подчинени или равни, дали самите те са водили отделни групи или пътуват заедно със Спартак и водената
от него група.

Победа над консулските войски (72 пр.н.е.)

През пролетта на 72 пр.н.е. избягалите роби изоставят лагерите в които зимуват и се насочват на север към
Цизалпийска Галия.

Сенатът разтревожен от размерите на въстанието и загубите на преторските войски на Глабер и Вариний

изпраща консулски легиони под командването на Гней Клодиан и Луций Гелий Публикола.[41]
Първоначално римляните имат успех. Силите на Публикола нападат група от около 30 000 роби, които са
командвани от Крикс и избиват 2/3 от бунтовниците, като в битката е убит и самият Крикс.[42]
От този момент нататък има разминаване в написаното от историческите източници, това разминаване
остава такова чак до включването във войната от страна на Марк Лициний Крас. Двете най-изчерпателни
истории на бунта представени от Апиан и Плутарх, описват две много различни събития. Въпреки това,
двете истории не се взаимоизключват, а просто описват две съвсем различни събития. Описаното от Апиан
не се споменава в историята на Плутарх и обратно (описанието на Плутарх, не се споменава от Апиан).

Версията на Апиан

Събитията според Апиан.

Сили на Крикс

Сили на Спартак

Легион на Публикола

Легион на Клодиан

Обединени легиони

1: Победа на Публикола над Крикс.

2: Победа на Спартак над Клодиан.

3: Победа на Спартак над Публикола.

4: Победа на Спартак над обединените легиони.

Според Апиан битката между легионите на Публикола и силите на Крикс близо до планината Гарган (Mount
Garganus) е началото на една дълга и сложна поредица от военни маневри, които почти водят до това,
силите на Спартак да нападнат самия град Рим.

След победата си над Крикс, Луций Гелий Публикола се отправя на север в преследване на основната група
от роби водени от Спартак – група която се е отправила в посока Цизалпийска Галия. Армията на Гней
Корнелий Лентул Клодиан е разположена на пътя към Галия и консулите се надяват да хванат избягалите
роби в капан между двете армии. Силите на Спартак се срещат с легиона на Клодиан и в последвалата
битка го разбиват, след това се връщат назад и разбиват и армията на Публикола, карайки оцелелите
римляни да се разбягат в пълен безпорядък.[43] Апиан твърди, че Спартак в чест на Крикс накарал около
300 пленени римски войника да се бият до смърт, като гладиатори.[44]

След тази победа Спартак се насочва на север с робите които го следват (около 120 000 души), но преди
това „изгори всички ненужни неща, уби всички затворници и закла всички товарни животни, за да се
ускори движението“.[43]

Победените консулски армии се завръщат в Рим да се прегрупират, докато Спартак и робите, които го
следват се движат на север. Консулите отново атакуват Спартак в района на Пиценум и отново са разбити.
[43]
Апиан казва, че това е моментът в който Спартак се отказва да нападне Рим – което предполага, че това е
била целта му след победата при Пиценум [45] – отказва се „защото той не се считаше готов за такъв вид
битка, тъй като силите му не бяха подходящо въоръжени, нямаше град присъединил се към тях, а бяха
само роби, дезертьори и паплач“. След това Спартак решава да се оттегли отново в Южна Италия. Там
робите превземат Турии и околността, въоръжават се и ограбват територията. Стоките от грабежите е
разменена с търговци за бронз и желязо (от които са направени още оръжия). Провеждат се и още няколко
сблъсъка с римски сили, които са спечелени от робите.[43]

Версията на Плутарх

Събитията според Плутарх.

Сили на Крикс

Сили на Спартак

Легион на Публикола

Легион на Клодиан

1: Победа на Публикола над Крикс.

2: Победа на Спартак над Клодиан.

Описанието на събитията написани от Плутарх се различават съществено от написаното от Апиан.

Според Плутарх след битката между легиона на Публикола и мъжете водени от Крикс (които Плутарх
описва като „германците“[46]) близо до планината Гарган (Mount Garganus), силите на Спартак се бият
срещу легиона командван от Клодиан, побеждават го пленяват провизиите и екипировката на римляните и
се насочват директно към Северна Италия. След това поражение двамата консули са освободени от сената
като командващи войските и са отзовани да се завърнат обратно в Рим.[47] Плутарх не споменава за битка
между Спартак и силите водени от Публикола, нито споменава за каквато и да е битка между Спартак и
обединените консулски легиони при Пиценум.[46]

Плутарх след това продължава с подробности за конфликт, който не е описан в историята на Апиан. Според
Плутарх армията на Спартак продължава на север и достига до региона на Мутина (в наше време Модена).
Там, римска армия наброяваща около 10 000 войника, под командването на Гай Касий Лонгин – проконсул
на Цизалпийска Галия, опитва да спре устрема на робите, но също е победена.[48]

След битката срещу Гай Касий Лонгин, Плутарх не споменава за други събития случили се преди сблъсъка
на Марк Лициний Крас със Спартак през пролетта на 71 пр.н.е. Плутарх не споменава и поход към Рим или
превземането на град Турии – събития които са описани от Апиан.[47] Въпреки това Плутарх пише как Крас
принудил Спартак и следващите го роби да се оттеглят на юг от Пиценум. От това може да се направи
извод, че разбунтувалите се роби са пристигнали в Пиценум от юг в началото на 71 пр.н.е., което означава,
че те се оттеглят от Мутина за да прекарат зимата на 72 – 71 пр.н.е. в южна или централна Италия. Защо са
се върнали в Италия, когато няма причина да не избягат през Алпите (каквато е целта на Спартак според
Плутарх)[49] – не е обяснено.
Война срещу Крас (71 пр.н.е.)

Събитията в началото на 71 пр.н.е.

Сили на Спартак

Легиони на Крас

Марк Лициний Крас поема командването на римските легиони, напада Спартак и принуждава
бунтовниците да отстъпят през Лукания към проливите близо до Месина.

Въпреки противоречията на източниците за събитията случили се през 72 пр.н.е., изглежда има съгласие за
това, че Спартак и последователите му са в южната част на Италия през 71 пр.н.е.

Крас поема командването

Сенатът вече разтревожен от нестихващия бунт в Италия, поверява командването на Марк Лициний Крас
със задачата въстанието да бъде потушено.[47] Политиката и командването на войска не са чужди за Крас,
който служи като полеви командир на Луций Корнелий Сула по времето на втората гражданска война
между Сула и Гай Марий през 82 пр.н.е., а също така е на служба при Сула при последвалото управление
на диктатора.[50]

Крас получава ранг претор и командването на шест нови легиона като допълнение на получените по-рано
два консулски легиона на Публикола и Клодиан, като общия брой възлиза на около 40 000 – 50 000 обучени
войника.[51] За запазване на дисциплината, Крас третира своите легиони с тежки, дори може да се каже
брутални методи, като възобновява децимацията. Апиан не е сигурен дали след като поема командването
Крас прилага децимация само на двата консулски легиона заради по-ранните им загуби и малодушието им
или децимацията обхваща цялата армия заради по-късни загуби в битките (при която децимация са убити
до 4000 легионера).[52] Плутарх съобщава само за децимация при която са убити 50 легионера от една
кохорта, като наказание за загуба на силите водени от Мумий (Mummius, легат на Крас) след първата битка
със Спартак.[53] Независимо от това каква е истината за броя на загиналите при децимация, изглежда този
метод показва на войниците му, че Крас е „по-опасен за тях от колкото врага“ и, че за тях е по-добре да
побеждават отколкото да разочароват военачалника си.[52]

Крас и Спартак

Когато Спартак и робите отново тръгват на север, Крас разделя силите си на две групи. Първата група от
шест легиона разполага на границата на региона (Плутарх твърди, че първата битка между легионите на
Крас и силите на Спартак се провежда в региона на Пиценум,[47] докато Апиан твърди че мястото е близо
до региона на Самниум[54]), а втората група състояща се от два легиона под командването на легата
Мумий (Mummius) има задача да маневрира зад Спартак, но с изричната заповед да не влиза в битка с
бунтовниците. Въпреки заповедите на Крас, когато Мумий вижда възможност да се прояви, той не се
подчинява на военачалника си и напада Спартак, като в последвалата битка римляните са разгромени.[53]
Въпреки тази първоначална загуба, Крас влиза в битка със Спартак и го побеждава, като убива и около 6000
от робите-бунтовници.[54]

Изглежда, че военното щастие сега преминава на страната на римляните. Легионите на Марк Лициний
Крас са победители в няколко битки, като убиват хиляди от робите и принуждават Спартак да отстъпи на юг
през Лукания към проливите близо до Месина. Според Плутар, Спартак сключва сделка с пирати от
Киликия да транспортират него и 2000 от неговите мъже към Сицилия, където възнамерява да разпали нов
бунт на роби и да събере подкрепления. Пиратите обаче предават Спартак, взимат договорената сума и
изоставят робите.[53] Някои източници посочват и опитите на бунтовниците да построят свои собствени
салове и лодки, но Крас взима някакви (не се уточнява точно какви) мерки за да попречи на бунтовниците
да преминат в Сицилия, като с тези мерки отказва робите от строенето на лодки и салове.[55][56]

След това силите на Спартак отстъпват към Региум. Легионите на Крас ги следват и при пристигането си
успяват да построят укрепления в провлака на Региум, въпреки постоянните атаки от страна на
бунтовниците. Робите сега се оказват под обсада и без възможност да си набавят хранителни и други
запаси.[57]

Край на въстанието

Последните събития през 71 пр.н.е., когато армията на Спартак разкъсва обсадата на Крас и се оттегля към
планините близо до Петелия (Petelia). Показани са началните битки между двете армии, промяната в
движението на силите на Спартак и придвижването на Помпей от север.

Движение на бунтовниците

Движение на римските легиони (Помпей от север, Крас от юг)

1: Схватки.

2: Решаваща битка.

x: Римски укрепления.

По това време легионите на Помпей се завръщат в Италия, след като успешно са потушили бунта на Квинт
Серторий в Римска Испания.

В източниците няма съгласие относно това дали Крас е поискал подкрепления или сената просто се
възползва от завръщането на Помпей в Италия, но на Помпей е било наредено да не се връща в Рим, а
директно да се насочи към южните части на Италия за да помогне на Крас.[58] Също така сената изпраща
подкрепления под командването на „Лукул“ – погрешно смятан от Апиан за Луций Лициний Лукул, който
по това време командва римските сили в Третата Митридатова война. Изглежда „Лукул“ на Апиан е
проконсулът на Македония, Марк Теренций Варон Лукул (консул през 73 пр.н.е. и по-малък брат на Луций
Лукул).[59] С легионите на Помпей идващи от север и с пристигането на легионите на Лукул в Брундизум,
Крас разбира че ако той не потуши бунта бързо „лаврите ще бъдат обрани“ от военачалниците идващи на
помощ (Помпей и Лукул). За да избегне подобен сценарии Крас притиска легионите си за да завърши
конфликта бързо.[60]

Разбирайки за движението на Помпей, Спартак опитва да преговаря с Крас за приключване на конфликта

преди да са пристигнали римските подкрепления.[61] Когато Крас отказва, част от силите на Спартак
пробиват обсадата и побягват към планините на запад от Петелия (Petelia, сега Стронголи), преследвани от
легиони на Крас.[62][63] Римляните успяват да хванат роби разделени от основната група, които са
командвани от Каст и Ганик и убиват 12 300 от тях.[64] Въпреки това легионите на Крас също търпят загуби,
тъй като някои от робите вместо да бягат се обръщат и посрещат римляните – командвани от кавалерийски
офицер Луций Квинкций (Lucius Quinctius) и квестора Гней Тремелий Скрофа (Gnaeus Tremellius Scrofa).[65]
Робите обаче не са професионална армия, а и вече били на предела на възможностите си и физическите си
сили. Не способни да бягат повече, малки групи от бунтовници започнали да се отделят от основната група
и да нападат неорганизирано идващите легиони на Крас.[66] След нарушаването на дисциплината и
започналия разпад на редиците на армията му, Спартак обръща цялата си сила за да посрещне легионите.
В тази последна отчаяна битка силите на Спартак са напълно победени, като повечето от робите са убити на
бойното поле.[67] Съдбата на Спартак остава неизвестна, тъй като тялото му никога не е намерено, но
историците смятат че той е загинал в битката заедно със своите хора.[68]

Последици

Смъртта на Спартак.

Бунтът на робите (третата война на робите) е смазан от Крас. Въпреки че силите на Помпей не се бият
директно срещу Спартак, неговите легиони идващи от север залавят около 5000 бунтовници бягащи от
битката, „всеки един, от които е изклан“.[69][70] След това Помпей изпраща писмо до сената в което пише,
че въпреки това че Крас победил робите в открита битка, самият Помпей сложил края на войната. Въпреки
че с това си действие Помпей печели голяма част от славата, това е причина и за враждебност и омраза от
страна на Крас към него.[71]

Повечето бунтовници са убити на бойното поле, но около 6000 от тях са пленени от легионите на Крас.
Всичките 6000 са разпънати на кръстове по протежението на Виа Апия от Рим до Капуа.[72]

Помпей и Марк Лициний Крас извличат огромна политическа полза от потушаването на бунта. И двамата се
завръщат в Рим с легионите си и отказват да ги разпуснат, вместо това ги оставят на лагер извън града.[73]
И двамата са номинирани за консули за 70 пр.н.е., въпреки че Помпей не отговаря на изискванията за
кандидатурата – той е твърде млад и никога не е заемал длъжностите претор или квестор.[73] Все пак и
двамата са избрани за консули за 70 пр.н.е.,[74] което от части се дължи и на заплахата от въоръжените им
легиони, които лагеруват извън града.[73]

Ефектът, който оказва въстанието на Спартак върху нагласите към робството в римското общество е трудно
да се определи. Със сигурност бунтът силно разтърсва римските граждани, които „от чист страх изглежда
започват да третират своите роби по-малко грубо, отколкото преди“.[75] Богатите собственици на
латифундии започват да намаляват броя на използваните роби и вместо тях наемат голям брой свободни,
но безимотни хора, които да обработват земята и да се занимават със селското стопанство.[76] С края на
галските войни на Юлий Цезар през 52 пр.н.е. чак до император Траян (98 – 117 от н.е.), Рим не води
големи войни и не завоюва територии с което се прекратява и доставката на евтина работна ръка под
формата на роби. През този период се увеличава и използването на свободни хора, като работници в
земеделските стопанства.

Статутът и законовите права на робите започват да се променят. По времето на император Клавдий (41 – 54
от н.е.) конституцията се променя, като убийството на стар или болен роб започва да се смята за
криминално деяние и ако такива роби са изоставени от собствениците им, те автоматично стават свободни
хора.[77] През управлението на император Антонин Пий (138 – 161 от н.е.) законите допълнително
разширяват правата на робите – като държат отговорни собствениците за убийство на роби; законово
принуждават собствениците да продават робите, които доказано са малтретирани и осигуряването на
неутрален (теоретично) орган пред който робите могат да се оплакват за нарушения на закона.[78][79]
Въпреки че тези законодателни промени са направени твърде късно, за да бъдат пряк резултат от
въстанието на Спартак, те все пак представляват правната кодификация на промяна в отношението на
римляните към робите, което се развива в продължение на десетилетия.

Трудно е да се определи в каква степен събитията от тази война допринасят за правата на робите в Рим.
Краят на робската война изглежда съвпада с края на периода, през който в Рим се използва голямо
количество роби, и начало на период на ново (по-добро) отношение към робите в римското общество и
законодателство. Въстанието на Спартак е третото и последно въстание на роби от т.нар. Въстания на
робите в Древен Рим и в Римската република или империя никога повече не избухва робско въстание с
подобен магнитуд.

Разпространение на християнството в Европа

Гонения на християните по време на Римската империя

Гонение при Нерон

Пръв гонител на Християнската църква бил един от най-жестоките римски императори - Нерон (54-68).
Деспот и фантазьор, той не се спирал пред никакво престъпление за удовлетворяване на своите прищевки.
Повод за гонение против християните послужил страшният пожар в Рим (64—65), който опустошил по-
голямата част от града и лишил хиляди граждани от покрив и насъщен хляб. Това бедствие започнало на 18
срещу 19 юли: шест дена и седем нощи бошувал пламъкът, а последните негови искри изгаснали едва след
десет дена. От четиринадесет части на града оцелели само четири, а три изгорели до основи. Поведението
на Нерон, който се възхищавал от картината на пожара, заедно с другите обстоятелства било за всички
очевидно доказателство, че пожарът е бил предизвикан по желанието на императора.

За да отклони от себе си избухналото обществено негодувание, Нерон обвинил в това християните. И

понеже на християните гледали като на хора с позорен живот и човеконенавистници, то мнозина
повярвали на тази клевета. Започнали изтезания на християните, които взели чудовищни форми;
изтезанията били придружени със страшни подигравки и мъчения: обличали християните в зверски кожи и
насъсквали срещу тях кучета, хвърляли ги в река Тибър, разпъвали ги на кръст, обливали ги със
запалителни вещества и ги запалвали да горят вместо факли в градините на Нерон. А Нерон заедно със
своите ласкатели се веселил и пирувал.

Жертва на това гонение станали великите апостоли Петър и Павел. Колко време е продължило това
гонение и какъв район е обхванало, не може да се определи.

Гонение при Домициан

Втори гонител на християните бил император Домициан (81-96). Това е най-мнителният от всички римски
императори. Той бил готов навсякъде да види заговор и измяна. По подозрение той умъртвил много
сенатори. Имуществото на избитите се конфискувало в полза на държавата, а жените и родствениците им
били изгонвани.

Като узнал, че в Палестина живеят потомци на Давид, и опасявайки се, че те като членове на стар царски
род могат да предават права за юдейския престол, заповядал да ги повикат в Рим. В числото на последните
били внуците на Юда, сродник на Иисус Христос. Но като видял пред себе си прости хора с мазоли по
ръцете, цялото имущество на които се състояло от около 50 декара земя, и като узнал, че те очакват не
земно царство, а небесно, той ги освободил да си отидат по домовете

Освен по политически подозрения Домициан предприел преследване на много римски граждани и по

религиозни подбуди за "безбожие и възприемане на юдейски обичаи". Под името безбожници и приели
юдейски обичаи се подразбирали християните, които правителството не считало още за отделно
религиозно общество и не отличавало от юдеите.

Жертва на това гонение бил консул Тит Флавий Климент, братовчед на Домициан, макар някои да се
съмняват, че той е принадлежал към християнското общество. А жена му Домицила, несъмнено
християнка, била заточена в рудниците на о. Пендатерия в Средиземно море, близо до гр. Неапол.

Положението на християните при Траян, Адриан и Антоний Пий

От времето на император Траян (98—117) римското правителство започва да преследва християните за

техните религиозни убеждения; то вече не ги смесва с юдеите. Император Траян и мнозина от
императорите след него принадлежали към най-добрите управници на Римската империя. Те разбрали, че
християните образуват отделно религиозно общество и изповядват такава религия, която не бива да се
причислява към позволените. За начало на гонението срещу християните послужил указът на император
Траян против тайните общества. Този указ бил издаден (99 г.) не против християните, но те се оказали
неволни негови нарушители, понеже били принудени да се събират тайно за извършване на
богослужението си.

Плиний Млади, проконсул на Витиния, като прилагал този указ, намерил толкова много християни в своята
област, че не знаел какво да прави с тях. Той се обърнал за упътване към Траян. Императорът издал указ, с
който за дълго се определяло безправното положение на християните в Римската империя и по който
дълго след това се ръководило римското правителство. С този указ се забранявало на чиновниците да
издирват християните, но те били длъжни да ги предават на съд и да ги принуждават да се откажат от
вярата, когато ги доведат пред властта или частни лица направят донос против тях. В случай на упорство от
страна на християните се заповядвало те да бъдат предавани на мъчения и смърт. С тази заповед Траян
приложил към християните общия принцип на римската юрисдикция, по силата на който процесите против
християните започвали само в случай, че налице има обвинител. Очевидно Траян не смятал християните за
такива престъпници, за да ги издирват нарочно, но не ги смятал и за съвсем безвредни, за да не им се
обръща внимание, когато те станат известни на правителството. В очите на Траян християните заслужавали
смърт дори само за това, че не искали да изпълняват заповедите на властта. От указа на Траян особено
много се възползвали фанатиците езичници и жреците: те довеждали групово християните на съд.

В царуването на Траян умрели от мъченическа смърт: 120-годишният Иерусалимски епископ Симеон,

разпънат на кръст, св. Игнатий Богоносец, епископ Антиохийски, и св. Климент, епископ Римски, заточен в
Херсонес (Крим).

В своите отношения към християните се ръководили от указа на Траян и приемниците му - императорите

Адриан (117-138) и Антоний Пий (138-161). Ако в тяхното царуване е имало някакви подобрения в
положението на християните, то те имали частичен характер и не изменяли общото положение на
Църквата. Така при Адриан бил издаден декрет, с който се забранявало да се убиват християните по
искането на възбудената тълпа, а строго се предписвало да се извършва правилно съдопроизводство със
спазване на всички формалности. При това, както изисквало римското право, за всяко злонамерено и
недоказано обвинение против християните следвало да бъде наказван обвинителят. Но този указ не бил от
особено значение. Настроената против християните тълпа често пъти заставяла проконсулите да нарушават
този закон.

От сонма на мъчениците на това време особено поучително е мъченичеството на семейството, което се

състояло от майка и трите й малолетни дъщери. Това са мъчениците София и нейните дъщери: Вяра (12-
годишна), Надежда (10) и Любов (9). Те загинали в царуването на император Адриан. По доноса на
езичниците Адриан поискал да доведат семейството при него. Като отивала на смърт, св. София
убеждавала своите млади дъщери да утешат старостта й с твърдото изповядване на името Господне. Със
своята твърдост и мъжество във вярата по време на изтезанията младите девици поразили самия Адриан.
Една след друга светите девици били обезглавени с меч. На майката позволили да ги погребе. Съкрушена
от страданието на своите деца, след три дена тя умряла (празн. 17 септември).

При Антоний Пий в 155-156 г. бил изгорен на клада Поликарп, епископ Смирненски. Със своята смърт св.
Поликарп показал на християните висок образец на героизъм, мъжество и спокойствие пред смъртта и
висок пример на твърдост в своите убеждения. "Пожали своята почтена възраст - казал му проконсулът, -
не погубвай себе си, опомни се, поклони се на гения на кесаря, кажи - смърт на безбожниците (т.е. на
християните) и похули Христа." - "Аз служа 86 години на моя Христос - отговорил светият епископ - и
никаква обида не съм имал от Него; как пък аз ще хуля моя Христос и Спасител?" - "Аз имам зверове - казал
проконсулът - и ще те хвърля на тях, а ако не се боиш от зверове, ще те изгоря." - "Временният огън, който
угасва след няколко часа, не е страшен в сравнение с вечния огън" - отговорил Поликарп. "Прави каквото
искаш" - били последните думи на светия епископ. Осъдили Поликарп на изгаряне. С невероятна бързина
юдеите и езичниците струпали дърва за кладата. С необикновено спокойствие свещеномъченикът очаквал
страшната минута. Той самичък си съблякъл дрехата и обущата и произнесъл благодарствена молитва, че
се удостоява с честта на мъченичество. Когато поискали да го прикрепят към стълба на кладата с железни
скоби, той казал: "Оставете ме така. Онзи, Който ми е дал сила да търпя огъня, ще ми даде сила и да стоя
на кладата неподвижен." Кладата била запалена, но пламъкът, образувайки свод над светия епископ, не се
докосвал до него. Тогава един от палачите убил Поликарп с меч. Бликналата кръв изгасила пламъка на
кладата. Отново запалили кладата и тялото на светия мъченик било изгорено.

Гонение при Марк Аврелий

При Марк Аврелий (161-180), приемник на Антоний Пий, положението на християните станало особено
тежко. Макар той да не издал специален закон по отношение на християните, с неговото име се свързва
най-жестокото гонение на християните. По много свои качества Марк Аврелий принадлежал към най-
добрите императори на Римската империя. Той се отличавал с великодушие, справедливост, ум и
философско образование, но за съжаление към християните изпитвал враждебни чувства. Те произтичали
от неговите религиозни и философски убеждения. Въпреки своето философско образование Марк Аврелий
бил много суеверен. Той искрено вярвал в съществуването на много богове и принасял толкова изобилни
жертви, че даже езичниците ехидно се смеели над тази религиозност на императора. Марк Аврелий
съвършено не бил запознат с християнството. Принадлежащ по своите философски убеждения към
школата на стоиците, той, от висотата на своето философско високомерие, се отнасял презрително към
християните. В своето съчинение "Размишления" той не споменава нито една дума за християнството и
само мимоходом дава отзив за християнското мъченичество: на него той гледал като на неискрена
показност и театрален патос.

При такова настроение на императора против християните всеки момент могло да избухне гонение без
всякакви укази. Почвата за него била готова в онези обществени бедствия, с които било богато царуването
на Марк Аврелий. Страшна язва опустошавала империята от Етиопия до Галия. Наводнението на Тибър
разрушило обществените житници и предизвикало глад в столицата. Империята била изтощена от
продължителни войни на западните и източните й граници. Народните маси приписвали всички тези
бедствия на гнева на боговете, раздразнени от християните. Между езичниците продължавали да се
разпространяват старите разкази за безбожието и отвратителните обичаи на християните. За избухване на
народното негодувание срещу християните бил достатъчен и незначителен повод от страна на Марк
Аврелий. За такъв повод послужил неговият указ "Против суеверията", който не се отнасял непосредствено
към християните. Неговото издаване се намирало във връзка с появяването при Марк Аврелий на
множество всевъзможни скитници, влъхви и магьосници, които, използвайки обществените бедствия,
увличали след себе си народа и го вълнували със своите предсказания. Но местните управители се
възползвали от този указ и го прилагали към християните.

Гонението започнало. В някои части на империята - в Мала Азия и галските градове Лион и Виен, гонението
се извършвало с небивала дотогава жестокост. В галските градове християните били лишени от всякакви
граждански права: за тях били затворени обществените домове, баните, пазарите; християните се
страхували да се покажат на улиците: върху тях хвърляли камъни, биели ги, ограбвали ги и по разни начини
ги изтезавали. Указът на Траян, който забранявал да се издирват нарочно християните, изгубил своята сила.
Арести и издирвания на християни се извършвали в най-широки размери. Гонени били всички: и свободни
и роби, и знатни и бедни. Християните били подхвърлени на ужасни мъчения, затваряли ги в душни
тъмници, хвърляли ги за храна на зверовете. Злобата на езичниците против християните не се
ограничавала само към живите, но не оставяла в покой и убитите християни. Глави без тела, овъглени части
от ръце и крака били излагани на показ, а самите тела хвърляли на кучетата. Християните по никакъв начин
не можели да получат за погребване телата на мъчениците. Останките им били изгаряни, а пепелта
хвърляли в р. Рона.

Също така жестоко било преследването на християните и в Мала Азия. Тук, по думите на апологета
Мелитон Сардийски, "безсрамните доносници и грабители на чуждото добро явно разбойничествали,
денем и нощем грабели в нищо невиновните жители".
Марк Аврелий не само не спрял този бушуващ фанатизъм на езичниците, но му дал и своя санкция. На
запитването на лионския проконсул какво да прави с арестуваните християни, в числото на които имало
много римски граждани, императорът в духа на закона на Траян отговорил със следния едикт:
"Упорстващите християни да се умъртвяват: римските граждани с меч, а останалите да се изпращат на
зверовете (ad bestias)". Какъв район от империята е обхванало гонението при Марк Аврелий е трудно да се
каже. По свидетелството на Целз християните били търсени навсякъде. И безспорно е, че положението им
навсякъде е било тежко, но особено непоносимо то е било в Галия и Мала Азия, вследствие на което то е и
отбелязано особено в християнските паметници на това време*.

* Има запазен разказ, че във втората половина на своето царуване Марк Аврелий изменил отношението си
към християните и от гонител станал техен покровител. Като повод за такава промяна послужило следното
обстоятелство. По време на неговия поход против квадите (174 г.) цялата римска армия била застрашена да
погине от жажда. Но след молитвите на християнските войници завалял изобилен дъжд и опасността
преминала. За благодарност Марк Аврелий уж издал декрет, с който се забранявало да се преследват
християните и заповядвал да се изгарят живи онези, които обвинявали християните само за това, че са
християни. За спомен от това събитие един от римските легиони бил уж наречен мълниеносен (fulminatrix).
За съжаление този разказ не може да се смята исторически достоверен. Марк Аврелий съвсем не
приписвал спасението на своята армия на християните. Според едно езическо предание дъждът започнал
да вали вследствие заклинанията и молитвите на египетския маг Арнифус или даже по молитвата на самия
Марк Аврелий. Също така и легионът под име "мълниеносен" съществувал много по-рано още при Август.
Най-после, жестоките гонения против християните, особено в галските градове, които са започнали във
втората половина на неговото царуване, биха били невъзможни, ако Марк Аврелий беше издал
приписвания му декрет.

По време на царуването на Марк Аврелий Църквата се украсила с подвизите на много мъченици. Те били
толкова много, че телата на мъчениците християни лежали понякога на купища по главните улици на
градовете. По време на това гонение загинали от мъченическа смърт в Рим Юстин Философ (165 г.) със
своите ученици, в Лион - 90-годишният Лионски епископ Потин и др.

Със своето търпение и мъжество християните мъченици нагледно показали на езичниците, че черпят
своите сили от висш извор. Така престарелият епископ Потин, предаден на тълпата за поругание, с
мъжество понесъл различните изтезания и умрял в задушна тъмница. Мъченикът Сакт така бил изтезаван и
обезобразен, че не приличал на човек, но през цялото време на мъченията само повтарял трите думи: "Аз
съм християнин."

Особено удивителна била твърдостта на малолетните мъченици за християнската вяра. В Лион били
подложени на мъчение девицата Бландина и нейният 15-годишен брат Понтик. Християните се опасявали,
че младата Бландина не ще понесе жестоките изтезания. Но тя в продължение на цял ден с мъжество
изтърпяла безброй мъчения. Палачите се изморили, мъчейки я, и най-после заявили, че тя ги е победила.
По време на жестоките изтезания тя повтаряла само едно: "Аз съм християнка и ние нищо лошо не
правим"; в същото време тя имала сила да поддържа бодростта на духа и у брат си.

Гонение при Септимий Север

След Марк Аврелий жесток гонител на християните бил Септимий Север (193-211). По своите лични
религиозни убеждения той изглежда не бил гонител на Църквата. Сам той нямал никаква определена
религия и към хората с други религиозни убеждения се отнасял равнодушно. До заемане на престола той
имал като кърмачка за своя син една християнка, а за другар в детските му игри - едно юдейско момченце.
В началото на своето царуване Септимий Север даже направил много добрини на християните. Освободил
няколко високопоставени лица, заподозрени и дадени под съд за принадлежност към християнството. В
числото на приближените му имало немалко християни. По свидетелство на неговия съвременник
Тертулиан той бил излекуван от очна болест от един роб-християнин, на име Прокул, комуто позволил да
живее в двореца до самата му смърт.
Но от десетата година на своето царуване станал жесток гонител на християните. По време на
пътешествието си на изток той бил поразен от разпространението на християнството и опасявайки се за
целостта на империята, решил да задържи разпространението на Църквата. Той издал закон (202 г.), с
който под страх от тежки наказания се забранявало да се приема християнството. Разпореждането на
императора изглежда се отнасяло до новите членове на Християнската църква. Онези пък, които
изповядвали християнството от по-рано, не били застрашени от ударите на този закон. По такъв начин
Септимий Север мислил съвършено да прекрати увеличаването на Християнската църква. Но местните
управители дали по-широко приложение на този указ: те изправяли пред съда не само онези, които
приемали за пръв път християнството, но и тези, които отдавна изповядвали тази религия. Гонението на
християните имало толкова жесток характер и ударът бил толкова неочакван, че някои от тях помислили,
че е настъпило времето на Антихриста.

Но Християнската църква и в това гонение дала удивителни примери на мъжество и търпение. По време на
това гонение загинали от мъченическа смърт: в Александрия - ритор Леонид, баща на знаменития Ориген,
и девицата Патамиена; в Лион - епископ Ириней; в Картаген - Фибия Перпетуа и робинята Фелицата.
Страданията въобще на всички мъченици поразявали езичниците, но особено те се учудвали на
мъжеството на жените Фибия Перпетуа, Патамиена и Фелицата.

Св. Фивия Перпетуа, мозайка. Източник: timmatkin at photobucket.comФибия Перпетуа, 22-годишна млада
жена, по произход и мъж принадлежала към висшето общество. Нейната младост, красота и нежно
телосложение възбуждали общо състрадание, когато тя била хвърлена в тясна и задушна тъмница. Освен
телесните мъчения тя трябвало да се бори и с любовта си към своето малко кърмаче и с привързаността си
към своя престарял баща. С цялата сила на своята бащинска любов той се мъчел да убеди дъщеря си да не
се нарича християнка. "Дъще моя - казал той, - смили се над моите бели коси, съжали се над своя баща, ако
въобще съм достоен за това име. Спомни си за своя син, който без теб не ще живее..." При това той
целувал ръцете й, падал на колене, скубел косите си и проклинал деня на своето рождение. Самият
прокуратор бил трогнат от тази сцена. "Пожали - казал той на Перпетуа - белите коси на баща си, пожали
своето дете и принеси жертва на боговете." - "Не мога - отговорила Перпетуа, - аз съм християнка." И тя
била хвърлена на дивите зверове. Но и в последния момент християнката мъченица дала пример на
идеално чиста жена. Когато, изранена и обляна в кръв, тя паднала на арената, първото й движение било да
поправи дрехата и прикрие голото си тяло. След това поправила разхвърляните си коси, забола ги с игли,
понеже разпуснатите коси били символ на траур, а тя смятала мъченическата смърт за особено радостна.
Св. мъченица била доубита с меча на един гладиатор.

Св. Фелицита била прислужница на Перпетуа. Заедно с нея споделяла страданията й в тъмницата. От
тежките вълнения тя родила преждевременно. Раждането било мъчително. Войниците, които били там, се
съжалили над нея и й казвали: "Ако ти сега тъй страдаш, то какво ще стане с тебе, когато те хвърлят на
зверовете?" - "Сега - отговорила тя - аз страдам самичка, понеже страдам за себе си, а тогава аз ще страдам
за другиго и този друг ще бъде в мене и ще страда за мене." Св. мъченица умряла от същата смърт, както и
господарката й.

Младата девица Патамиена, подложена на разни мъчения, ги понесла с такова спокойствие и мъжество, че
удивила едного от войниците на име Василид, който се разколебал във вярата си. Съпровождайки светата
мъченица до лобното място, той я защитил от оскърбленията на тълпата. А след нейната смърт, станал явен
християнин и умрял мъченически за Христовата вяра.

Положението на християните след Септимий Север до Деций Траян

След Септимий Север в продължение на 30 години (219-249) Християнската църква се радвала на мир.
През това време Римският престол заемали т.нар. императори-еклектици (от гр. дума eklektikos - склонен
да избира). Те усвоили възгледа върху религията на философите от неоплатоническата школа - че нито
една религия не може да се смята за безусловно истинна, но всяка заключава в себе си част от истината.
Поради това те се отнасяли с уважение към всички религии, а някои от тях поставяли християнската по-
високо от всички други.
Така Александър Север (222-235) с уважение се отнасял към личността на Иисус Христос. Бюстът на Христос
стоял в неговата молитвена зала редом с бюстовете на езическите богове. Изречението на Спасителя:
"Което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям" (Мат. 7:12), така му харесало, че той го
поставил за девиз на много обществени здания. На езичниците той препоръчвал да се ръководят от
примера на християните при избиране на кандидати на обществени длъжности - да избират най-
достойните люде. При един спор между езичниците и християните за някакво място в Йерусалим, той взел
страна на християните.

Известна промяна станала в положението на Църквата при приемника на Александър Север Максимин
Тракиец (235-238). В царуването на последния избухнало гонение на християните, но то не било
продължително и не засегнало всички християни. По свидетелство на Евсевий то било насочено главно
срещу християнското духовенство - епископите, свещениците и дяконите. Но това гонение не било
повсеместно и възникнало не от някакви особени религиозни причини. Като чужденец Максимин не бил
предан на римската религия. Неговото управление било ознаменувано със систематичен грабеж на
римските капища. Всичко, което било ценно в тях, се вземало в държавната каса и се претопявало в
монети. Неговата ненавист към християните имала политическа подкладка. Стъпвайки на трона през трупа
на своя предшественик, той се опасявал, че между християните ще се намерят защитници на Александър и
ще подкопаят неговата власт. Но гонението се прекратило след една година, когато Максимин се убедил,
че неговите подозрения към християните са неоснователни.

Християните се радвали на спокойствие и при приемниците на Максимин - императорите Гордиан (238-

244) и Филип Арабин (244—249). У християните има запазено предание' за тях, че били тайни християни.
Всъщност те се ръководели само от еклектическия възглед върху религията, както и Александър Север.
През това спокойно време Християнската църква толкова много се разпространила, че в Гръко-римската
империя нямало град или село, където да не е имало християни. При основно запознаване с тяхното
учение мнозина образовани и знатни люде го приемали. За езичниците ставало очевидно, че
християнството отива с бързи крачки към своето тържество. Но фанатиците езичници не губели надежда да
сломят този противник и затова тежки изпитания очаквали Църквата за в бъдеще. От средата на III в.
действително започнали най-жестоките гонения.

Гонение при Деций Траян

Монета с обрзаз на имп. Деций Декий Траян (Trajanus Decius). Източник: drevo-info.ruВ средата на III в., по
времето на император Деций Траян (249-251), гоненията на християните встъпват в нова фаза на развитие.
Досега в тези гонения голямо участие взимали народните маси. Правителството понякога сдържало
стихийните избухвания на тълпата против християните, изисквайки спрямо тях да се съблюдават законните
норми на съдопроизводството. Сега самото правителство възбуждало гоненията на християните. Римското
правителство окончателно се убедило, че християнството не е съвместимо с държавния строй на Рим и си
поставило задачата съвършено да го задуши и да унищожи последователите му от лицето на земята.
Вследствие на това гоненията имат систематичен характер: те се водят повсеместно. Всички християни,
независимо от пол, възраст и обществено положение, били преследвани. Такъв рязък прелом в
отношенията на държавната власт към християните настъпил при Деций Траян.

Деций Траян оставил след себе си спомен на добър управител. Но по отношение на християните той бил
жесток гонител. Поставяйки си задачата да възстанови в пълен блясък всички древноримски учреждения,
той виждал в християнската религия нещо ново, опасно за държавата. Римската религия от негова гледна
точка заслужавала държавна поддръжка, понеже под сянката и покровителството на езическите богове
била уредена могъщата Римска държава. Християнската религия пък, която подкопавала и отричала
римската религия, заслужавала само заради това да бъде унищожена.

Деций Траян решил да осъществи това и на дело. В края на 249 или в началото на 250 г. той издал едикт
против християните, който имал ужасни последици за тях, понеже бил първият, предписващ поголовно
гонение на християните. Всички местни управители били длъжни да преследват християните. Всички, които
изповядвали християнството, трябвало да се отрекат явно от него и да докажат това свое отричане с
жертвоприношение на боговете. В изпълнение на едикта в различните градове в помощ на римските
агенти правителството назначавало до пет души избрани граждани, които били длъжни да следят за
принасянето на жертви от страна на християните. В определения ден всички християни от известен район,
даже малолетните, били длъжни да се явят при жертвените олтари и не само да заявят своето отричане, а -
особено по-известните от тях - и да принесат жертви на боговете. В случай на твърдост във вярата
християните били подлагани на страшни мъчения, отличаващи се с голямо разнообразие.

Правителството било убедено, че самите християни не са престъпници, обаче смятало религията им опасна
за държавния строй. Поради това то се грижело не да изтреби колкото може повече християни, а гледало
посредством мъчения да ги принуди да се откажат от вярата. Мъченията действително били ужасни —
управителите на областите си съперничели един на друг в изнамирането им. С това може да се обясни
фактът, че по време на това гонение имало много повече изповедници, отколкото мъченици.

Освен обикновените християни, по време на това гонение претърпели мъчения мнозина от

представителите на християнските църкви. От тях от мъченическа смърт умрял Фабиан (Фавий), епископ
Римски, и изповедниците Александър Йерусалимски, Карп Тиатирски и Вавила Антиохийски.

Но по време на това гонение се забелязва и прелом в отношенията на простия народ към християните.
Гонители против християнството били главно официалните представители на властта. Простият народ
изглежда не само че се примирил със съществуването на християнството, но понякога изказвал на
християните своето съчувствие и съдействие. Особено очебийно и в голяма степен такова съдействие
простите езичници оказали на св. Дионисий Александрийски, който заедно с други четирима презвитери
бил задържан под стража. За това нещо узнали някои селяни езичници, които отивали в едно близко село
на сватба. Като стигнали в дома, дето била сватбата, те разказали на гостите за случилото се. Изведнъж
всички като по даден знак скочили от местата си и бързо се отправили в града, където се намирал под
стража Дионисий. Било вече тъмна нощ. Войници пазели епископа и неговите четирима спътници.
Селяните се втурнали в дома с такъв вик, че войниците се изплашили и избягали. Оттук вече Дионисий
заминал за някое неизвестно място, където се укривал дълго време.

И много други епископи както от Египет, така и от други места, ако не при такова съдействие на
езичниците, то при тяхното мълчаливо съчувствие, също могли да се укриват от гонителите. Така далеч от
своето паство живял по време на това гонение св. Киприан, епископ Картагенски. А св. Григорий
Неокесарийски с цялото си паство заминал в Понтийската пустиня и там останал до прекратяване на
гонението.

Гонението при Деций, макар и да траяло кратко време - около една година, взело много жертви измежду
членовете на Християнската църква. Освен мъчениците и изповедниците тя се лишила от много свои
членове в лицето на отпадналите от вярата. Дълговременното затишие преди това гонение в голяма степен
отслабило в християнското общество нравственото напрежение, с което живели християните в тревожното
време преди това. В този спокоен период християнството приемали и такива, които не биха имали
мъжество да го приемат по време на гонения. Те именно се оказали малодушни и отпадали от вярата.
Степените на тяхното падение били различни: най-висша форма на падение съставяли sacrificati uthurificati,
т.е. онези, които собственоръчно принасяли жертви на идолите, заколвали жертвени животни или кадели
на олтаря тамян. След това идели така наречените libellatici, т.е. ония, които, като не принасяли жертви,
посредством подкуп получавали удостоверения (libelli), че са принесли жертва на боговете и затова не
били подлагани на преследвания; по-нататък следвали падналите, които не се снабдявали с фалшиви
удостоверения, но успявали да впишат имената си в списъците на жертвоприносителите (асtа tacientes);
най-после, някои християни предавали на агентите на властта Свещените книги или издавали своите братя.
Те също се смятали за паднали под името предатели (proditores).

В края на 250 г. вниманието на Деций Траян било заето във войната с готите и гонението започнало да
отслабва в самия Рим. На следната година Деций бил убит и гонението съвсем се прекратило.

Гонение при Валериан

След Деций Траян жесток гонител на християните бил Валериан (253-260). В първите години на неговото
царуване християните се ползвали с такъв мир и благополучие, с какъвто не се ползвали даже при
императорите Александър Север и Филип Арабин. Но след четири години (257 г.) той също станал страшен
гонител на християните. По свидетелство на св. Дионисий Александрийски той станал враг на християните
по съвета на своя приятел фанатик Макриан. Какви обаче съображения е представил този фанатик на
императора за възбуждане на гонението, не е известно.

Валериан издал два едикта против християните: с първия се забранявало на християните да се събират на
богослужение и да посещават гробищата. Виновните били изпращани на заточение и убивани. Вследствие
на този едикт много епископи на Християнската църква били изпратени на заточение; много молитвени
домове и християнски гробища били конфискувани за държавни нужди. Това разпореждане на императора
било много несправедливо по отношение на християните: то било в разрез с римските закони, според
които гробищата, независимо от това кой е погребан там, се смятали за свещени и се намирали под
закрилата на законите. С това разпореждане Валериан искал да отнеме на християните възможността да
устройват свои богослужебни събрания, за място на които служели предимно християнските гробища. Но
този едикт не постигнал целта си: християнските свещеници извършвали евхаристията и богослужението в
частни къщи, а умрелите християни били погребвани пак в гробищата, но тайно.

Вследствие на това с друг едикт (258 г.) се предписвало всички предстоятели на християнските църкви -
епископите, презвитерите и дяконите, а също и всички високопоставени лица да се принуждават да се
откажат от християнството, като се лишават от имуществата и от правото на римско гражданство, а в случай
на упорство - да бъдат посичани с меч. Знатните жени да се пращат на заточение. Очевидно императорът
разчитал да разстрои християнското общество, лишавайки го от най-видните му членове и особено от
йерархията.

Започнало се жестоко гонение в духа и със същите мъчения както при Деций Траян. По време на това
гонение умрели с мъченическа смърт: Сикст, епископ Римски и Киприан, епископ Картагенски.

Сикст бил хванат в катакомбите по време на богослужение. След произнасяне на смъртната му присъда
палачите го завели обратно в катакомбите и му отрязали главата на същото място, където преди малко той
извършвал евхаристията. Неговото епископско седалище било опръскано с кръв. По пътя към лобното му
място го придружавал дякон Лаврентий. "Къде отиваш, отче, без сина си? Къде отива епископът без своя
дякон?" - казал му последният със сълзи на очи. - "Престани да плачеш - отговарял епископът, - ти скоро ще
дойдеш след мене." Действително след три дена Лаврентий бил арестуван; със своето търпение той
удивил езичниците. Префектът на Рим поискал от него да му предаде съкровищата на Римската църква, за
които между езичниците се носела преувеличена мълва. Лаврентий събрал в двора на префекта бедните,
които получавали помощ от църквата, и му казал: "Ето съкровищата на нашата църква." Раздразненият
префект заповядал да вържат Лаврентий върху желязна решетка и да запалят под нея огън. Св. мъченик не
произнесъл нито дума. Когато обгоряла едната половина на тялото му, той спокойно казал на мъчителите:
"Изпече се вече, обърнете!"

Някои християни обвинявали Киприан в малодушие и страхливост, задето по време на гонението при
Деций Траян оставил паството си без ръководител. Но сега Киприан мъжествено посрещнал смъртта.
Спокойно той се покачил на ешафода, коленичил, помолил се, благословил народа, сам завързал очите си
и навел главата си, за да я отсекат, като се разпоредил да дадат на палача 25 златни монети.

Трябва да се отбележи, че простият народ и по време на това гонение се отнасял към християните
спокойно, без ненавист и фанатизъм. Осъдените на изгаряне Фруктуоз, епископ Тераконски, и двамата
дякони съпровождали до лобното място не само християните, но и езичниците, които обичали епископа за
неговия благ характер. А дякон Флавиан, африкански мъченик в Нумидия, езичниците със сълзи на очи
умолявали да принесе жертва на боговете, а след това да си живее така, както му е угодно. Когато това не
им се удало, те искали с лъжа да спасят Флавиан, заявявайки пред съда, че той лъже, казвайки, че е дякон.
Това заявление спряло за известно време произнасянето на смъртната присъда, но св. Флавиан не се
възползвал от това обстоятелство, за да спаси живота си. Той подал писмено заявление, че е християнин и
дякон и бил умъртвен.

Гонение при Галиен

По време на царуването на Галиен (260-268), приемник на Валериан, настъпила промяна в отношението

към християните. Император Галиен нямал определени религиозни възгледи. В областта на религията той
бил еклектик, подобно на Александър Север, и във всяка вяра намирал нещо добро, достойно за уважение.
Поради това той се отнесъл благосклонно към християните. Той отменил крайно несправедливото
разпореждане на своя баща за християнските гробища и върнал на християните конфискуваните им
молитвени здания и местата, където били погребани умрелите. Но при все това християнската религия си
оставала все още непозволена. Издадените по-рано закони против християните не били отменени. Затова
и при този император имало случаи на мъченичество. Така на основание закона на Траян в Кесария
ПалестинскаРечник за изповядване на християнската вяра бил посечен с меч Марин, човек от знатен
произход, който бил на военна служба. Но разпореждането на императора имало твърде благоприятни
последици за християните: то свързвало ръцете на езичниците, които, като виждали благосклонното
отношение на императора към тях, намирали за неудобно да ги нападат.

След Галиен Християнската църква, при официалната непозволеност на своето положение, повсеместно се
ползвала с мир в течение на 40 години до встъпване на престола на Диоклециан.

Гонение при Диоклециан и неговите съуправители и приемници

Св. Албан (St Alban)- първият мъченик в Англия, посечен през 304 г. по време на управлението на имп.
Диоклециан. Честван от католици и англикани на 22 юни. Източник: www.hanscomfamily.com

Последното най-жестоко гонение против християните станало в царуването на Диоклециан (284-305). Сам
Диоклециан в продължение почти на 20 години не гонил християните. Но това още не значело, че той се
ръководел от чувство на хуманност и справедливост към тях. Напротив, към християните той питаел и по
религиозни, и по държавни съображения, враждебни чувства.

По своите религиозни възгледи той бил дълбоко предан на римското езичество. В неговия дворец
постоянно се събирали на групи жреци и гадатели; тук всекидневно ставали гадания по вътрешните органи
на животни (харуспиции). При започване на всяка важна държавна работа Диоклециан се допитвал до
оракулите и гадателите. Естествено от такъв император християните не са могли да очакват нищо добро.
Всяко негово стълкновение с християните на религиозна почва трябвало да завърши с трагични резултати
за последните.

Така още в първата година от встъпването му на престола по негова заповед в Рим мъченически били
умъртвени няколко християни за отказа им да вземат участие в националния култ. В 302 г. по повод на
несполучливо гадание по вътрешните части на животни Диоклециан изгонил от своята свита всички
християни, понеже жреците обвинили тях за виновници за тази несполука. Заедно с това той заповядал да
се очисти войската от всички, които изповядвали християнството.

Ако Диоклециан в продължение на 20 години се въздържал да гони християните, той се ръководил не от

някакви хуманни подбуди, а по-скоро от чисто държавни съображения. Общото неустроиство на държавата
и несигурността на собственото му положение на престола отвличали вниманието му от християнството.
Когато прокараните от него реформи заздравили държавата, Диоклециан рязко изменил своето отношение
към християните.

Но и през тези 20 години, когато той още не се бил проявил като гонител, положението на християните в
някои части на империята било твърде тежко. То зависело от личното отношение към тях на
съуправителите на Диоклециан, с които той, за удобство на управлението на империята, разделил своята
власт. От тях най-зли врагове на християните били западният император Максимиан Херкул и особено
източният кесар на империята Галерий, зет на Диоклециан. Те двамата страшно ненавиждали християните
и затова от самото начало на царуването на Диоклециан положението на християните в техните области
било крайно тежко. Максимиан Херкул бил груб войник, който поставял над всичко военната дисциплина и
ненавиждал християните само затова, че християните войници се отказвали да участват в езическите
жертвоприношения през време на походите. В това той съзирал нарушаване на дисциплината и тежко
наказвал за такава проява*.

* Има запазено предание, че той не се поколебал да изтреби цял християнски легион войници от 6600
човека (legio thebaica - Тивански легион).

Но още по-силно ненавиждал и притеснявал християните кесар Галерий.

Само в онези части на империята, където лично управлявали на изток Диоклециан и на запад Констанций
Хлор, кесар на Максимиан Херкул (в Британия и Галия), християните живеели спокойно. Особено
благосклонно се отнасял към тях Констанций Хлор. Той ги смятал за най-добри поданици и ги ценял по-
високо от езичниците. По своите религиозни възгледи се приближавал към християните. Той не бил
многобожник; почитал единия Бог, а на другите богове гледал като на олицетворение на различните
свойства на върховното същество (сила, мъдрост, красота и т. н.).

Но най-зъл враг на християните, до фанатизъм предан на езичеството, бил кесар Галерий. Искайки да
предизвика повсеместно гонение на християните, той се помъчил да въздейства и на Диоклециан. За
подобни внушения в душата на Диоклециан имало готова почва. Уморен от държавните работи и лично
неразположен към християните, Диоклециан попаднал под влиянието на своя зет, чиято популярност
особено пораснала след блестящите му победи над персите (296-297).

В 303 г. Диоклециан издал в Никомидия първия едикт против християните. Те се лишавали от всички права,
богослужебните им събрания били забранени, а храмовете им - обречени на разрушаване. Първа жертва
на гонението станали никомидийските християни. Тяхната "великолепна църква", която била най-хубавата
постройка в града, била разрушена до основи. Някои нови обстоятелства още повече настроили
Диоклециан срещу християните. Императорът бил страшно възмутен, когато узнал, че при двора му има
много християни, и даже неговата жена Приска и дъщеря му Валерия, жена на кесаря Галерий, се оказали
тайни християнки.

Освен това Галерий се постарал да усили злобата на Диоклециан, обвинявайки християните като
виновници за пожара, станал в двореца, и за вълненията, избухнали в Сирия и Армения.

След това Диоклециан издал един след друг още три едикта. Започнало най-жестоко гонение във всички
части на империята, с изключение на областите, които управлявал Констанций Хлор. За да избегне
упреците от страна на Диоклециан за неизпълнение на неговите разпореждания, Констанций Хлор
разрушил само няколко християнски храмове. Гонителите си поставили за задача да изтребят самото име
християнин, поради което това гонение със своята суровост и жестокост надминало всички по-раншни.
Против християните били употребени всички принудителни средства, с които разполагала държавата. "Ако
аз бих имал сто уста и железен език - казва Лактанций, очевидец на това гонение - и тогава не бих могъл да
изчисля всички злини, да наименовам всички методи на изтезания."

Сам император Диоклециан дал пример на страшна жестокост против християните. В негово присъствие
един от придворните християни, на име Петър, бил подложен на следните мъчения: бил бит с пръчки,
докато месата му паднали от костите, след това полели раните му със смес от сол и оцет и най-после го
изпекли на съвсем слаб огън.

Разбира се, че провинциалните началници, за да угодят на императора, преминавали всякакви граници

при изтезаванията на християните. Те проявили някаква адска изобретателност при прилагане на
мъченията и дива виртуозност при изтезанията на християните. Изтезанията били не само мъчителни, но и
възмутителни. Често пъти те до такава степен възмущавали нравственото чувство на християните, особено
на жените, че някои от тях предпочитали самоубийството пред подобни изтезания. Гонението имало
характер на някаква кланица. Само за един ден и на едно място числото на християнските мъченици
достигало над сто души. Един град във Фригия бил изгорен с всичките му жители, понеже последните до
един се оказали християни. Правителството тържествувало: то мислело, че християнството най-после ще
бъде съвсем изтребено. Но тържеството било преждевременно. Кръвта на избитите християни послужила
като семе, за да се появят нови християни. Редовете на убитите се попълвали от хиляди нови
последователи на Христос.

В 305 г. Диоклециан се отказал от престола; примера му последвал и Максимиан Херкул, но гонението

продължавало със същата сила. Галерий станал източен император, а кесар на Египет и Сирия - неговият
родственик Максимин, който страшно ненавиждал християните. Само на запад християните се ползвали
сравнително с мир. След Максимиан Херкул император на Запада станал Константин, син на Констанций
Хлор. Той се отнасял към християните също така благосклонно като баща си. Само съуправителят на
Константин, развратният кесар Максенций, продължавал да притеснява християните.

Но тази последна кървава борба на езичеството с християнството показала на езичниците, че

християнството е сила, която не може да се сломи. Християните сами съзнавали у себе си тази сила. Те
били вече не малка община, както преди, а многочислено общество, широко разпръснато из империята.
Макар на изток да съставлявали само 1/12 част от населението, а на запад 1/15, те били уверени в своята
победа над света. Християните вече смело отивали към съдебните трибунали, енергично протестирали
против грубите насилия, извършвани над техните едноверци.

Гонителите най-много се смущавали от факта, че езическото общество не вземало никакво участие в

гоненията против християните. Правителството не сполучило да възбуди грубите инстинкти на народните
маси против тях. Езическото население не само не вземало никакво участие в преследването на
християните, но и направо заставало на тяхна страна и се стараело да ги защити. Езичниците разбрали, че
християните съвсем не са престъпници, които трябва да се изтребват. Те често рискували имуществото и
свободата си, само и само да не издадат укрилите се в домовете им християни. Даже в редовете на
римската администрация гонението не срещало съчувствие. Правителството се намирало в затруднение да
си назначи достатъчно такива чиновници, които с готовност биха изпълнявали неговите разпореждания
против християните. Мнозина от римските управители явно не изпълнявали задължението да избиват
християните и използвали най-нищожния повод да заобиколят закона, за да ги пуснат на свобода.

Св. великомъченик Мина Св. Димитър Солунски. Св. Николай Чудотворец. Св. великомъченица Варвара. Св.
Евгений и Макарий изповедници. Св. мъченик Гордий. Св. мъченици Агатопод и Теодул. Св. мъченици
Евстратий, Авксентий, Евгений, Мардарий и Орест . Св. Теодор Стратилат

Прекратяване на гоненията

При такива условия римското правителство най-после осъзнало, че гонението против християните
представлява безсмислена кланица, непостигаща своята цел. И сам Галерий, вдъхновителят на това
гонение, решил да го прекрати. През есента на 310 г. той заболял от ужасна болест: червеи приживе
започнали да ядат тялото му. Нито старанията на повиканите от целия свят лекари, нито принесените
жертви на боговете, нито запитването на оракула Аполон не облекчили страданията на болния. За всички
било ясно, че неизбежната развръзка била близка. В тежките минути на съдбоносната болест може би или
под влияние на угризенията на съвестта си за невинно пролятата кръв, Галерий си спомнил за християните.

Почти в навечерието на своята смърт той, заедно с посочения от него за император на Изтока Лициний и
със западния император Константин, издал в 311 г. Едикт за прекратяване гоненията и предоставяне на
християните пълна свобода в делата на вярата. С този едикт римското правителство тържествено признало,
че е безсилно да задуши християнството. Едиктът оказал необикновено благотворно влияние върху целия
християнски свят. Религиозният ентусиазъм, завладял християните, не се поддавал на описание.
Тъмниците се отворили, заточените в рудниците били пуснати на свобода. Тълпи от освободени
изповедници вървели по всички пътища и гръмогласно пеели псалми, възторжено посрещани и изпращани
от местните християни. Даже самите езичници се радвали за прекратяването на гоненето.

Но гоненията не затихнали отведнъж. Кесарят на Изток Максимин не искал да признае нито император
Лициний, нито подписания от него едикт, а кесарят на Запад Максенций заел също такава позиция към
император Константин. Особено жесток бил Максимин. Изтезанията на християните в неговите области в
продължение на 8 години (305-313) се отличавали не само с жестокост, но и с изтънчени по своята
изобретателност мъчения над тях. Той сам се стараел да изнамери всевъзможни начини за изтезаване, за
да осмее и унизи колкото може повече християните в очите на езичниците. Така старците в преклонна
възраст, уважавани между християните, той принуждавал да се бият с юмруци в амфитеатъра, други пък
заповядвал да скопят; едни от епископите назначавал за свинепасци, а други заставял да учат на езда
конете от неговите конюшни.

Неподчинявайки се на указа на императора, той издал от своя страна указ за възобновяване на гоненията.
С последния се предписвало, щото всички негови поданици, не изключвайки и кърмачетата, да принесат
жертва на боговете, да се напръскат с жертвена кръв всички продукти на пазара и пр. За да унижат
християнската религия, прибягвали до най-възмутителни клевети. В училищата били въведени като
учебник апокрифните "Деяния на Пилат", преизпълнени с богохулства против Спасителя. Жените с
безнравствено поведение били принуждавани да дават лъжливи показания за мерзостите, в които те уж
взимали участие между християните.

Но в 313 г. Максимин бил свален от Лициний, а Максенций загинал в боя с Константин (312 г.). След това за
християните от цялата империя настъпило спокойно време.

Така завършила почти тристагодишната борба на езичеството с християнството. В тази борба против
християнството се съюзили всички тъмни сили на езичеството: предразсъдъци и суеверия, долни инстинкти
на тълпата и могъществото на държавната власт. Но всичко това християнството победило със силата на
своето вътрешно убеждение. На външната сила на езичеството то противопоставяло нравствената твърдост
на своите мъченици и изповедници. То показало на езичниците, че почвата, напоена с кръвта на
християнските мъченици, станала по-благоприятна за разпространение на Християнската църква. В това
тържество на християнството, достигнато изключително с морални средства, се заключава най-ясното
свидетелство на историята за духовното величие и нравствената мощ на Църквата Христова.

В това гонение Християнската църква дала много мъченици. Между тях като особено известни по своето
обществено положение били: Антим, еп. Никомидийски; Петър, Доротей и Горгоний, които заемали важни
длъжности при двора на Диоклециан; Петър, еп. Александрийски; учените презвитери: Лукиaн
Антиохийски и Памфил Кесарийски и много други.

Както и по-рано, християнските мъченици удивлявали езичниците със своята твърдост и търпение. Но
особено поразителни примери на тези добродетели дали следните лица:

Св. ГеоргиСв. Георги Победоносец. При Диоклециан той заемал длъжността висш трибун във войската и
бил близък на императора. Когато били издадени указите против християните, Георги решил да изобличи
императора. Знаейки, че това може да коства живота му, той раздал богатството си на бедните и пуснал
робите си на свобода. Като се явил при Диоклециан и неговите съветници, той ги изобличил в заблуждение
и изповядал, че истинският Бог е Иисус Христос.

Диоклециан бил много огорчен, задето такъв близък нему човек, когото той обичал, се оказал християнин.
Той употребил всички усилия, за да го застави да се отрече от Христос. Увещанията не помогнали и тогава
прибегнали до най-жестоки мъчения. Георги бил затворен в тъмница, краката му оковали във вериги, а на
гърдите му поставили тежък камък. След това го подложили на мъчения, заривали го в яма с вар, обували
на краката му нагорещени железни обуща, обковани с гвоздеи отвътре, и го водили по улиците. Но Господ
подкрепял светия мъченик. След тежките изтезания той получавал нови сили; при него се явявал Ангел
Господен и изцерявал раните му. Той слушал ободряващ благодатен глас: "Георги, не бой се, аз съм с
тебе." Най-после светият мъченик бил осъден на посичане с меч.

Св. царица Александра. Със съдбата на вмч. Георги Победоносец тясно е свързана съдбата на света царица
Александра, жена на Диоклециан. Тя била тайна християнка. Но мъченичеството на Георги така я поразило,
че тя открито изповядала името на Христос и се хвърлила в краката на мъченика. Тя била осъдена на смърт
заедно с него. С молитва на уста и с издигнати към небето очи тя отишла на смърт. По пътя тя помолила
войниците да й позволят да си отдъхне и като се облегнала на една стена, спокойно умряла.

Св. вмц. Варвара. Детайл от стенопис от XIV в. в манастира Гречаница в КосовоСв. великомъченица Варвара
Тя била от знатен род. Баща й Диоскор бил груб фанатик езичник. По негово желание тя била възпитавана
от наставница и няколко робини далеч от своите роднини и другарки в една кула, която бащата построил
специално за нея. Вероятно по такъв начин той искал да запази дъщеря си от влиянието на християните. От
кулата се откривала красива гледка. Любувайки се на красотата на обкръжаващата я природа, младата
девица се обърнала с въпрос към своята наставница: "Кой е направил всичко това?" Отговорът на
наставницата, че това са направили боговете, не я удовлетворил. Възползвайки се от свободата, в
отсъствие на баща си, тя влязла във връзка с християните и в тяхното учение душата й намерила пълно
удовлетворение и разрешение на въпросите, които я вълнували. Тя се покръстила. Когато баща й узнал за
това, побеснял от яд. Той я подложил на жесток бой и я предал в ръцете на местния началник Мартин.
След различните изтезания и мъки в затвора я осъдили на смърт и сам Диоскор отрязал главата й.

Св. великомъченица Екатерина. Икона от манастира "Св. Екатерина" в Синай. Източник: touregypt.net.Св.
великомъченица Екатерина. Тя произлизала от царски род и била надарена с красота и ум. Родителите
искали да я омъжат, но тя всеки път отказвала, намирайки кандидатите недостойни за себе си по красота и
умствено развитие. Нейната майка, тайна християнка, се обърнала към един пустинник за съвет. Той
посъветвал Екатерина да стане невеста на небесния Жених, Който превъзхожда всички и със Своята
мъдрост, и със Своята красота. Пустинникът я просветил с християнската вяра и я кръстил.

В това време в Александрия пристигнал кесар Максимин. По този случай езичниците устроили голям
празник с разни тържествени церемонии и жертвоприношения. Младата девица в деня на самия празник
изобличила безумието на Максимин и нарекла езическите богове мерзки идоли. Младостта, красотата и
знатният произход на младата изповедница направили силно впечатление на езичниците. Максимин искал
на всяка цена да я отвърне от Христос. Той заповядал да я затворят в тъмница. Когато това не подействало,
той се опитал да я съблазни с подаръци, слава и почести. Но всичко това било напразно. Тогава Максимин
заповядал да я подложат на мъчения, но още в самото начало смъртното оръдие се счупило. След това
светата мъченица била осъдена на посичане с меч.

Св. великомъченик Димитрий Мироточиви. Той бил родом от гр. Тесалоники (дн. Солун) и както
предполагат, бил славянин. Баща му, началник на града, и майка му били тайни последователи на Христос.
Те с любов възпитавали своя единствен син в истините на християнската вяра. Родителите му повикали
свещеник и тайно го кръстили. Димитрий бил вече пълнолетен, когато се поминали благочестивите му
родители и останал наследник на голямо богатство. След смъртта на баща му император Максимиан
назначил Димитрий за управител на Солун и му заповядал да очисти града от християните, като бъде
убиван всеки, който призовава името на Разпнатия. Но Димитрий не само не преследвал християните, но
явно изповядвал и прославял Иисус Христос. Така той станал за жителите на Солун нов апостол Павел,
който в същия този град привеждал жителите му към познаване на истинския Бог. Скоро императорът
узнал, за своя голяма изненада и огорчение, че Димитрий не само не изпълнява неговите заповеди и не
преследва християните, но сам обръща другите към Христос.

Връщайки се от далечен поход, императорът трябвало да мине през Солун. Като узнал за скорошното
пристигане на императора, Димитрий дал половината от своето богатство на верния си слуга Луп, а другото
- раздал на бедните. Сега безстрашният воин Христов смело се обявил за християнин и започнал да
изобличава езическото безбожие. По заповед на императора Димитрий бил затворен в тъмница. Но и тук
той продължавал да слави Бога и да бъде за солунските християни висок пример на твърдост във вярата.
Св. Димитрий бил осъден на смърт. На 8 октомври 306 г. войници влезли в тъмницата и го убили с копия.
Вярващи християни взели тялото на св. мъченик и тайно го погребали.

След време в Солун бил построен голям храм в чест на св. Димитрий. Тук били поставени в сребърен ковчег
мощите на светеца. Много болни и страдащи получили изцерение при неговия ковчег. От мощите му текло
миро, поради което светецът е наречен "Мироточиви".
Св. Анастасия Римлянка. Руска икона. Източник: pravmir.ruСв. Анастасия. Тя била дъщеря на знатен и богат
римлянин. Като станала християнка, особено се проникнала от християнска любов към ближните, в
частност към бедните и затворените в тъмница. Тя посещавала затворите в Рим, оказвала всякаква помощ
на затворниците и ги утешавала с думи.

След смъртта на мъжа си Анастасия още повече разширила своята благотворителност: отивала по разните
градове и облекчавала положението на затворниците; плащала пари на тъмничната стража, за да снема на
страдалците железните окови, които им причинявали рани. За такива подвизи на човеколюбиe тя била
наречена "Оковоснимателка".

Като узнали, че е християнка, осъдили я на страшна смърт. Привързали я към четири стълба и под нея
запалили огън, но преди да избухне пламъкът, тя умряла.

Късна Античност

Обхваща времето от IV до VI в. сл. Хр. Най-важното събитие, което настъпва, е упадъкът на Западната
Римска империя, подложена на непрестанни набези на преселващи се народи от изток.

Когато през 312 г. император Константин превзема Рим под знака на кръста, скоро след това, през 313 г.,
издава Миланския едикт, с който обявява законността на християнството в Римската империя. В
допълнение, столицата е преместена от Рим във Византион, която самият той именувал Nova Roma, сиреч
Нов Рим, а впоследствие станал известен като Константинопол, сиреч градът на Константин. През 395 г.
християнството става държавното вероизповедание на Римската империя, но това е и моментът, в който се
слага край на обединеното ѝ съществуване. Тя е разделена на две части: западна – с център Равена, и
източна – с център Константинопол. През 476 г. е завладяна от херулския владетел Одоакър.

Медиолански едикт

Медиоланският едикт или Миланският едикт (на латински: Edictum Mediolanense) е едикт от двамата
августи Лициний и Константин, издаден в 313 година в град Медиоланум (днес Милано), с който
християнството се провъзгласява за равноправна на другите религии. Традиционно едиктът се приема за
край на Диоклециановите гонения срещу християните.

Предистория

След абдикацията на Диоклециан и Максимиан през 305 г. настъпват междуособици. Диоклециан

провъзгласява за нов август Галерий, а Максимиан – Констанций Хлор. Галерий назначава за цезар на
източните провинции племенника си Максимин Дая, а за цезар на Италия и африканските провинции
военачалника Флавий Валерий Север. През 306 г. Констанций Хлор умира по време на поход и войската му
провъзгласява за цезар на западните провинции неговия син Флавий Константин. След това Максимин Дая
се обявява за август на източните провинции. Север бил обявен за август на мястото на починалия
Констанций Хлор, а Галерий обявява за август Валерий Лициний. Така през 309 г. Римската империя има
няколко августи и нито един цезар.

През 311 г. в Сердика император Галерий издава Сердикийския едикт за толерантност за прекратяване на
гоненията срещу християните и за допускане изповядването на християнство в империята. Това е
исторически повратен момент за световната история. Няколко дни след това императорът умира, като
негов приемник става Лициний, а съюзник в борбата за правата на християнската религия става другият
август Константин. На срещуположните възгледи са Максимин Дая и Максенций. След като Максенций бил
убит, а Максимин Дая разбит в битка между Хераклея и Адрианопол, двамата победители – Лициний и
Константин се срещат в Медиолан.

Съдържание

Едиктът е запазен на гръцки език в Евсевиевата „Църковна история“ и отчасти на латински език у
Лактанций. Според гръцкия текст той е съвместно постановление на Константин и Лициний, предоставящо
на християните „свобода и пълна възможност да почитат своята религия“. Все пак едиктът не дава
преференции на християнството, а само го равнопоставя с останалите култове[1]:с. 62 – 3. Във версията на
Лактанций той има форма на писмо, изпратено от Лициний до губернаторите на току-що завоюваните от
него източни провинции.

Едиктът постановява връщането или компенсирането на конфискуваните по време на гоненията имоти на

църквата, което я прави юридическо лице с права и задължения пред законите. По същество църквата
встъпва в съюз с държавата и се поставят основите на византийския цезаропапизъм[1]:с. 63, затвърден по-
късно с превръщането на християнството в държавна религия със Солунския едикт (380 г.).

Рим

Рим (на италиански и латински: Roma, Ро̀ ма; на готски:̿ ̼;̰͂ латинска транскрипция Ruma; на гръцки: Ρώμη) е
столицата на Италия и област Лацио. Разположен е на реките Тибър и Аниене. Бил е столица на Римската
империя, най-могъщата, голяма и най-дълго просъществувалата империя в класическата западна
цивилизация. Ватиканът, анклав в Рим, е суверенна държава, седалище на Римската католическа църква и
папата.

Рим е най-големият град в Италия и един от най-големите европейски градове с площ от 1287,36 кв. км.
Предградията му достигат до Тиренско море. В границите на града населението е 2,8 милиона жители (към
31 декември 2019 г.); почти 4,4 милиона живеят в района на Рим.

С брутния си вътрешен продукт от 97 милиарда евро (през 2005 г.) Рим дава 6,7% от италианския БВП,
който е най-големият от всички италиански градове.

Градът съществува от 2800 години, като е бил средище на Древен Рим, по-късно на Папската област,
Италианското кралство и Италианската република (съвременна Италия). Рим е известен още като la Città
Eterna (от итал. „Вечният град“) и l' Urbe (от латински: „Градът“).

История

Според археологическите данни съвременната територия на Рим е обитавана от хора поне от 12

хилядолетие пр.н.е., но тези палеолитни и неолитни находки са малко и фрагментирани от значително по-
плътните по-късни археологически пластове.[1]

Античност

Карта на центъра на Рим по време на Римската империя.

Седемте хълма на Рим

Колизеумът и Арката на Константин

Фонтанът ди Треви в центъра на Рим

Националеният паметник на Виктор Емануил II

Мостът Понте Систо над Тибър – отличен образец на ренесансовата архитектура (построен между 1473 и
1479 г.)

Съюзниците бомбардират Рим, 1943 г.

Съгласно базирани на археологическите свидетелства хипотези градът се формира постепенно на основата

на скотовъдски селища в горната част на хълма Палатин.[2] В същото време датираща от древността
легенда разказва, че градът е основан на 21 април 753 година пр.н.е. от братята Ромул и Рем, отгледани от
вълчица синове на весталката Рея Силвия и бога Марс.[3][4] Друга легенда извежда произхода на
основателите на Рим от Еней, герой, избягал от победената Троя след Троянската война.[5]

В Античността, градската територия на Рим включва Седемте хълма по левия бряг на река Тибър.
Първоначално по шест от тях има селища на племената латини и сабини, а седмият, Целий, е заселен с
етруски. Около 6 век пр.н.е. низината между хълмовете е превърната в общ пазарен площад – форум. На
хълма Капитолий са построени крепост и храм на Юпитер, и той става военен и религиозен център на
града.

Първоначалното селище се превръща в столица на Римското царство, в края на 6 век пр.н.е. – на Римската
република, а през 1 век пр.н.е. – на Римската империя. Успехът на Римската държава се дължи на
съчетание от военни завоевания, търговска хегемония и избирателно асимилиране на съседните народи,
най-вече на италийци, етруски и гърци. През първите столетия от съществуването на Рим негов основен
съперник са етруските, а през 386 година пр.н.е. градът за кратко е завзет от галите.[6]

След тази криза Рим се стабилизира и през 3 век вече е доминираща сила на Апенинския полуостров, след
като подчинява сабините, етруските, самнитите и повечето гръцки колонии във Велика Гърция. В
последвалите Пунически войни Рим успява да се наложи и над средиземноморската империя на Картаген,
като за пръв път установява контрол над отвъдморски владения – Сицилия, Сардиния и Корсика, Испания.

От 2 век пр.н.е. населението на Рим започва бързо да нараства, тъй като в града се заселват много
италийски селяни, изтласкани от земите си от разрастващите се едри поземлени владения, използващи
робски труд. От началото на 2 век пр.н.е. римляните се намесват в сложните отношения между
елинистичните държави в Източното Средиземноморие, а през 146 година пр.н.е. завладяват същинска
Гърция.[7]

В периода на своето най-голямо могъщество, между 1 век пр.н.е. и 1 век, Средиземно море се оказва
вътрешно за Римската империя, като нейната територия включва цялото му крайбрежие, както и
значителна част от Западна Европа. Императорите предприемат мащабни строежи в своята столица и Рим
е осеян с внушителни нови сгради, дворци, форуми и базилики. Градът запазва значението си, въпреки
стихийни бедствия като големия пожар през 64 година или унищожилата една трета от населението му
Антонинова чума през 165 – 180 година,[8] и става първият градски център в историята на човечеството,
чието население надхвърля 1 милион души.[9]

През 3 век в Римската империя започват да се забелязват признаци на упадък. В същото време самият град
Рим започва да губи политическото си значение, като на изток е създадена новата столица
Константинопол, а в самата Италия императорите изместват седалището си в Милано, а след това в Равена.
Към 273 година населението на Рим е намаляло до 500 хиляди души.[10] През 410 година, за пръв път от
осем века, градът е превзет от чужда армия, тази на вестготи, последвани през 455 година от вандалите.

В края на 5 век Западната Римска империя е унищожена и Италия попада под контрола на остготите, а след
това на Източната империя. През този период Рим силно запада, а населението му спада драстично до
около 35 хиляди души,[11] превръщайки някога процъфтяващия мегаполис в отделни групи от обитавани
сгради, разпръснати сред обширни райони с развалини, дива растителност, лозя и малки градини.[12]

През този период на упадък и безредици нарастваща роля за града започва да играе римският епископ,
наричан папа. По традиция смятан за духовен наследник на загиналите мъченически в Рим апостоли Петър
и Павел, той се ползва с авторитет в целия християнски свят и е смятан за пръв по ранг сред петимата
патриарси. Папите установяват политически контрол в Рим и в средата на 8 век го превръщат в център на
своята Папска държава.

Средновековие и Ренесанс

От края на 6 век поне номинално Рим се намира под властта на Източната Римска империя в рамките на
нейния Равенски екзархат. През 751 година лангобардите унищожават Екзархата, но Рим не е завладян от
тях – през 756 година франкският майордом Пипин Къси предава на папа Стефан II светската власт над Рим
и съседните области, с което е поставено началото на Папската държава. Връзките между папския престол
и наследниците на Пипин се запазват и през следващите десетилетия, като през 800 година папа Лъв III
обявява сина му Карл Велики за наследник на Западната империя.

През 846 година арабите разграбват предградията на Рим, но не успяват да преминат градските стени. През
следващите няколко столетия, с нарастването на централизацията и влиянието на Римокатолическата
църква, Рим възвръща част от някогашното си политическо значение. Градът е център на поклонничество
за християните от Западна Европа, както и в центъра на конфликтите между папата и императорите на
Свещената Римска империя за влияние в Италия. Той не губи голямото си религиозно значение и през
периода на Авиньонското папство (1309 – 1377), когато седалището на папата е преместено в Авиньон.

Благодарение на финансовите ресурси на Папския престол, през втората половина на 15 век Рим измества
Флоренция като основен център на Италианския Ренесанс. Папите се стремят тяхната столица да задмине
величието на останалите италиански градове и усилено строят нови екстравагантни църкви, мостове,
площади и обществени пространства. Сред тях са новата базилика „Свети Петър“, Сикстинската капела,
Понте Систо (първият мост, пресичащ Тибър, построен след края на Античната епоха), площад „Навона“.
Папите покровителстват и изкуствата, привличайки в града водещи художници на епохата, като
Микеланджело, Перуджино, Рафаело, Гирландайо, Синьорели, Ботичели, Росели.

Разкошът и великолепието на папския двор през тази епоха предизвикват остри критики срещу корупцията,
непотизма и симонията в Римската църква, като стават една от причините за Реформацията, но от друга
страна превръщат Рим в център на изкуството, поезията, музиката, литературата, образованието и
културата. Градът губи предимно религиозния си облик, превръщайки се в истинско ренесансово средище
с множество народни празненства, конни надбягвания, пиршества и дворцови интриги. През 15 – 16 век
Рим вече може да съперничи на останалите големи европейски столици по своето богатство, великолепие
и архитектура.

Ренесансът променя цялостно облика на Рим, като най-голям принос за това имат папа Юлий II и неговите
наследници Лъв X и Климент VII, управлявали от 1503 до 1534 година. През тези две десетилетия старата
базилика „Свети Петър“, строена още от император Константин I Велики,[13] е разрушена и на нейно място
започва строежът на днешната църква, Браманте строи гробницата Темпието и планира мащабно
преустройство на Апостолическия дворец, Рафаело създава множество картини, сред които фреските на
Вила Фарнезина и Стаите на Рафаело, Микеланджело започва фреските на Сикстинската капела и статуите
от надгробния паметник на папа Юлий. Рафаело е и един от първите застъпници на запазването на
античните руини в града.

Нова история

Бляскавият период на ренесансово развитие на Рим е прекъснат през 1527 година, когато за пръв път от
хилядолетие градът е превзет и разграбен – този път от войските на император Карл V. След започналия
през 1545 година Трентски събор Римокатолическата църква поставя началото на Контрареформацията,
която си поставя за цел утвърждаването на авторитета на Църквата сред широките кръгове от населението.
През втората половина на 16 век в Рим са построени нови паметници, демонстриращи могъществото и
величието на Църквата. Тази тенденция продължава и през следващите десетилетия, превръщайки Рим в
един от центровете на барока.[14]

През 18 век влиянието на Римокатолическата църква в Европа е подкопано от либералните идеи на

Просвещението, а в края на столетието е заплашена и политическата власт на папата в Рим. През февруари
1798 година с решаващото участие на френската армия е обявена Римска република, която просъществува
година и половина. След това властта на Папската държава е възстановена, но през 1809 година тя е
анексирана от Франция и Рим е обявен за свободен град на Първата империя. Властта на папата е
възстановена от Виенския конгрес през 1814 година.

През следващите години светската власт на папите е остро критикувана от зараждащия се италиански
национализъм. По време на революцията през 1849 година с активното участие на Джузепе Мацини и
Джузепе Гарибалди е обявена нова Римска република, която отново съществува само за кратко.

След провала на революцията италианското национално движение се ориентира към обединение на

страната под властта на кралете на Пиемонт. При създаването на Кралство Италия през 1861 година Рим е
обявен за негова столица, въпреки че не се намира под негов контрол. Папската държава издържа още
няколко години, опирайки се на подкрепата от Франция, но след началото на Френско-пруската война през
1870 година италианските войски превземат града, а през следващата година столицата е окончателно
преместена от Флоренция в Рим.[15]

Столица на Италия

Превръщането на Рим в столица на обединена Италия дава тласък на развитието на града. Населението му
нараства от 200 хиляди души през 1871 година до 600 хиляди души в навечерието на Първата световна
война и градът излиза извън своите традиционни граници – Стената на Аврелиан.

След Първата световна война Рим е в центъра на събитията при Похода към Рим, в резултат на който
фашистите вземат властта в страната през 1922 година. В междувоенния период бързото нарастване на
населението продължава, което създава значителни социални проблеми, и правителството прави опити да
го ограничи, но въпреки това в средата на 30-те жителите на града вече са над 1 милион.

По време на Втората световна война Рим понася по-малко поражения от другите големи европейски
градове, но все пак през лятото на 1943 година е бомбардиран от авиацията на Великобритания и
Съединените щати, при което загиват около 3 хиляди души. След свалянето на фашисткия диктатор Бенито
Мусолини, дошлото на власт правителство на маршал Пиетро Бадолио подписва примирие със съюзниците
на 3 септември 1943 г. и го обявява на 8 септември 1943 г., а скоро след това на 13 октомври 1943 г. Италия
обявява война на Нацистка Германия. Превръщането на Италия от съюзник в неприятел на Германия води
до нейната окупация в северната и централната и част. Но войната започва веднага след новината за
примирието. На 8 и 9 септември 1943 г. намиращият се в Рим Моторизиран армейски корпус командван от
генерал Джакомо Карбони организира съпротивата на града срещу германците, като в околностите на
Витербо е сразена една дружина германски парашутисти с което е отхвърлен опита за германски десант от
Остия. Но Крал Виктор Емануил III и маршал Пиетро Бадолио решават да избягат от Рим, като се насочват
към Пескара и на италиански бойни кораби от там отиват в Бриндизи като нареждат на моторизирания
армейски корпус да ги последва за да ги охранява което той изпълнява и заедно отиват Бриндизи, Градът е
обявен за открит град и на два пъти е завземан активни бойни действия. През септември 1943 година
градът е окупиран от германски войски, които са изтласкани от Съюзниците на 4 юни 1944 година след
Битката при Анцио.

В следвоенните години населението на Рим отново нараства рязко, като градът става една от движещите
сили на Италианското икономическо чудо. Ръстът на населението се забавя едва в началото на 70-те
години, след което то се стабилизира и леко намалява в резултат на субурбанизацията.

География

Седемте хълма и крепостната стена на Сервий Тулий

Рим е разположен в региона Лацио в Централна Италия, на бреговете на река Тибър. Първоначалното
селище възниква на хълмовете срещу брода при Изола Тиберина, единственото естествено място за
пресичане на реката в областта. Античното селище е изградено на Седемте хълма: Палатин, Авентин,
Квиринал, Капитолий, Виминал, Есквилин и Целий, постепенно обградено с крепостна стена. Съвременният
град включва също хълмовете Ватикан, Пинций, Яникул, Монте Сакро и Тестачо. През съвременния град
преминава и река Аниене, която се влива в Тибър северно от историческия център.

Макар че центърът на Рим е на около 24 km навътре в сушата, територията на града, обхващаща общо 1285
km², достига до бреговете на Тиренско море, където се намира югозападният район Остия. Надморската
височина на централната част на Рим варира от 13 m в основата на Пантеона до 139 m на възвишението
Монте Марио.[16]

Климат

Рим има средиземноморски климат с хладни и влажни зими и топли и сухи лета. Средногодишната дневна
температура е над 20 °C, а средногодишната нощна температура е около 10 °C. Снеговалежите са редки.
Средната влажност на въздуха е 75%. Температурата на водата варира от 13 °C през февруари до 24 °C през
август.[17]
Улиците на Рим

Пиния на улица в Рим

Улица Виа деи Фори Империали

Една от забележителните особености на Рим са големите дървета с характерен силует от вида Пиния. С
високо разположените си гъсти корони те придават особена красота на улиците му. Друга особеност са
масово използваните в тесните улици на града моторолери Веспа, провиращи се между колите или
паркирани навсякъде в града.

Население

Въздушен изглед от Рим.

Панорама към Рим от купола на базиликата Свети Петър.

Към 550 г. пр.н.е. Рим е вторият най-голям град в Италия след Таранто. Има площ от 285 хектара и
приблизително население от 35 000 души. Според други източници, населението е малко под 100 000 души
през 600 – 500 г. пр.н.е.[20] Когато Републиката е основана през 508 г. пр.н.е., преброяването записва
население от 130 000 души. Републиката включва града плюс околностите му. Към 150 г. пр.н.е.
населението е вече над 300 000 души.[21][22][23]

Размерът на града по времето на император Октавиан Август е въпрос на спекулации, като оценките,
основаващи се на разпределението на зърно, вноса на зърно, капацитета на акведуктите, гъстотата на
населението, границите на града и предположения за броя жени, деца и роби, предоставят много широки
граници. Съществуват цифри от 450 000 до 1,2 милиона души.[24][25][26][27]

След падането на Западната Римска империя, населението на града пада под 50 000 души. Така,
продължава да застоява или се смалява до Ренесанса.[28] Когато Кралство Италия анексира Рим през 1870
г., градът вече е населяван от около 200 000 души. То се увеличава до 600 000 души в навечерието на
Първата световна война. Населението продължава да расте след Втората световна война, подпомагане от
следвоенен икономически подем. Бум на строителството също създава голям брой предградия през 1950-
те и 1960-те години.

Към средата на 2010-те години в същинския град живеят 2 754 440 души, докато около 4,2 милиона души
живеят в римския метрополис, като гъстотата на населението е около 800 души/km2. Непълнолетните (под
18 години) представляват 17% от населението, а пенсионерите са 20%, като средният процент в Италия е
18,06% непълнолетни и 19,94% пенсионери. Между 2002 и 2007 г. населението на Рим нараства с 6,54%,
докато населението на Италия като цяло нараства с 3,56%.[29]

Градският район на Рим се разпростира на по-голяма площ от административните граници на града.[30]

Етнически групи

Около 9,5% от населението на града не са италианци.[31] Около половината от имигрантската популация е

съставена от други европейски корени (основно румънци, поляци, украинци и албанци). Останалите са от
неевропейски произход, основно филипинци, бенгалци и китайци.

Управление

Местното управление на Рим се осъществява от общината (comune) Столица Рим (Roma Capitale),[32] която
е най-голямата по площ и население сред всички 8101 общини в страната. Начело на общината стоят пряко
избирани кмет и общински съвет. Нейно седалище по традиция е Сенатският дворец на хълма Капитолий.

Подразделения

Карта на 20-те района.

План на метрото в Рим.

От 1972 година общината е разделена на административни райони, първоначално 20 на брой, а по-късно
са ограничени 15 – през 1992 година Фиумичино се отделя в самостоятелна община, а през 2013 година
още четири района са премахнати с цел икономии.[33] Всеки район (municipio) има известна
административна самостоятелност и се управлява от пряко избрани председател и четиричленен съвет.
Районите нямат собствени имена, а са номерирани от I до XV.

Районите на Рим имат административен характер и границите им невинаги съвпадат с тези на исторически
обособените квартали на града. Така историческият център на града, образуващ Район I, включва 22
исторически квартала, наричани риони, като почти всички те попадат в границите на Стената на Аврелиан.
Повечето риони водят началото си от античните 14 региона на Рим от Августовата епоха и продължават
своето съществуване и през Средновековието.[34] По-новите квартали, намиращи се днес извън Район I, не
се наричат риони, а просто картиере.

Международни отношения

От 1956, Рим е побратимен единствено с Париж,[35] както и Париж е побратимен единствено с Рим –
„Само Париж е достоен за Рим, само Рим е достоен за Париж“ гласи част от текста на споразумението (на
италиански: Solo Parigi è degna di Roma; solo Roma è degna di Parigi; на френски: Seule Paris est digne de
Rome; seule Rome est digne de Paris).

Приятелство и сътрудничество

Алжир, Алжир

Атина, Гърция

Ачакачи, Боливия[36]

Белград, Сърбия

Бразилия, Бразилия

Кайро, Египет

Киев, Украйна

Лондон, Великобритания

Марбеля, Испания

Монреал, Канада

Ню Йорк, САЩ

Пекин, Китай

Пловдив, България[37]

Сеул, Южна Корея

Сидни, Австралия

Синсинати, САЩ

Токио, Япония

Тонгерен, Белгия

Мото и герб

Основна статия: SPQR

Мотото на града Рим е SPQR и се появява в герба, както и на много от сградите в града, обществените
фонтани и покривни капаци на канализацията.

Надписът SPQR на шахта в Рим.

Икономика

Паметник на Иван Вазов на „площад Торвалдсен (Piazza Thorvaldsen)“ в Рим.

Днес Рим има динамична и разнообразна икономика. В града се произвеждат 6,7% от БВП на Италия.

Рим расте с 4,4% всяка година – повече от който и да е друг град в Италия. Туризмът е един от главните
отрасли на стопанството за града. Там също така са развити банкерството и въздухоплаването. Римското
летище Фиумичино е осмото по големина пътническо летище в Европейския съюз с преминали през него
28 милиона пътници през 2005 г.

ВизантионВизантион (на гръцки: Βυζάντιον; на латински: Byzantium) е античен гръцки град, основан от
гръцки колонисти от Мегара през 667 пр.н.е. и наречен на техния цар Визас или Византас (Βύζας или
Βύζαντας на гръцки). Името „Византиум“ е латинизация на оригиналното име Византион.

В периода между 324 и 337 г. сл. Хр. градът е избран за новата столица на Източната Римска империя,
приема името Константинопол в чест на нейния император – Константин Велики; изграждат се новите
крепостни стени.

Константинопол пада под властта на Османската империя през 1453.

Името на града е променено още веднъж, през 1930 г., когато правителството на младата турска република
иска от международната общност да признае официално смяната на имената на градовете Константинопол
и Ангора, които стават съответно Истанбул и Анкара.[1].

История

Произходът на Византион е обвит в легенда. Според Тацит и Херодот [2], легендата гласи, че Визас от
Мегара (полис в днешна Западна Атика), основал Византион, като преплувал с флотата си Егейско море на
североизток. Визас се допитал до оракула в Делфи къде да изгради своя нов град. Оракулът му отговорил:
„срещу слепците“. Първоначално Визас не разбрал смисъла на казаното, но когато достигнал Босфора,
разбрал какво означава това: на азиатския бряг имало гръцки град, Халкедон. Жителите на Халкедон Визас
помислил за слепи, тъй като не виждали очевидно прекрасната земя, която се виждала от другата страна
на Босфора. Визас основал своя град именно там и го наименувал Византион. Градът се занимавал основно
с търговия поради своето стратегическо местоположение. По-късно Византион превзел Халкедон.

Според Пасхалната Хроника [3] „...Византион бил тържище в Тракия и (че) негов управител бил Варвизий,
баща на Федалия... Царят на Тракия Визас(на гръцки: Bύζaς) се оженил за казаната Федалия след смъртта
на баща ѝ. Той нарекъл мястото, сиреч тържището, на свое име Византион.“

По-късно историята на града е документирана с определено по-голяма точност и достоверност. Така

например се знае, че в подкрепа на Песцений Нигер срещу победителя Септимий Север градът е обсаден
от римски сили и претърпява значителни поражения през 196 г. Византион е възстановен от Септимий
Север, вече император, и бързо достига предишната си слава и просперитет.

Местоположението на Византион привлича вниманието на Константин I, който през 330 г. сл. Хр. го
разширява значително и премества там столицата на Римската империя. След условното ѝ разделяне на
две части през 395 г. става столица на Източната Римска империя, наречена през 1553 (1557) г. от немеца
Йероним Волф по името на Византион Византийска империя.

След смъртта на Константин Велики градът е преименуван в негова чест на Константинопол (на гръцки:
Κωνσταντινούπολις-„град на Константин“), а по-късно е наричан и „новият Рим“
На 29 май 1453 градът пада след продължителна обсада от османските турци и за пореден път става
столица на мощната Османска империя. Турците наричат града Истанбул (въпреки че официалното му
преименуване е чак през 1930 г.) и той остава най-големият и най-важен град на Република Турция,
въпреки че официална столица от основаването на републиката през 1923 г. е Анкара.

Емблема

Във Византион се секат монети с полумесец и звезда още през IV век пр.н.е. Според легендата полумесецът
е в чест на богинята на Луната Хеката, която жителите тогава считат за спасителка на града от атаките на
Филип II Македонски през 340-339 пр.н.е.[4][5] По-късно, през 330 г., Константин I добавя звездата на Дева
Мария към флага. Византион всъщност за пръв път в европейската история използва като символ
комбинацията от полумесец и звезда заедно.

Полумесецът и звездата не са напълно изоставени от Християнския свят след падането на Константинопол.

И до днес на официалното знаме на Патриарха на Йерусалим има полумесец и звезда с лъчи. [6]

Забележителни личности

Омир (Византион), (III век пр.н.е.), трагик

Фило (ок. 280 пр.н.е. – ок. 220 пр.н.е.), инженер

Епигений (3 век пр.н.е.-2 век пр.н.е.), астролог

Равена

Равѐна (на италиански: Ravenna) е град в източната част на Северна Италия, регион Емилия-Романя, център
на провинция Равена. Има население 157 479 души по данни от преброяването през 2009 г.

Намира се във вътрешността на страната, но е свързан с Адриатическо море чрез плавателен канал. Равена
е била столица на Западната Римска империя (V век), а по-късно – на остготската държава и на
византийските владения в Италия (VI-VIII век: вижте Равенски екзархат).

За покровител на града се смята Свети Аполинарий. Официален празник на града е 23 юли, на която дата
църквата почита паметта на светеца.

География

Градът е разположен върху равнина и се намира близо до мястото, където реките Ронко и Монтоне се
сливат. Разстоянието до Адриатическо море е около 10 километра.

Константинопол

Константинопол (на средногръцки: Κωνσταντινούπολις или само ἡ Πόλις; на гръцки: Κωνσταντινούπολη; на

латински: Constantinopolis; на османски турски: ‫قسطنطينيه‬, Kostantîniyye; на турски: Konstantinopolis), наричан
от българите Цариград, е столица на Римската империя и Византия (330 – 1204 и 1261 – 1453), Латинската
империя (1204 – 1261) и Османската империя (1453 – 1922). Официално е преименуван на неговото
съвременно турско име Истанбул през 1930 г.

Градът носи името на римския император Константин Велики, избрал го за място на новата си столица. В
строителството му участват над 1 милион роби и колонати. Построена е огромна система от ровове и стени,
правещи града практически непревземаем до развитието на артилерията. В продължение на векове той е
най-многолюдният град в Европа и средище на средновековната наука и култура. През 12 век има
население от един милион и двеста хиляди души.

История

Основаване

Топографска карта на Константинопол през византийския период[4]

През 3 век в Римската империя има жестока криза. Старата столица Рим не могла да изпълнява функцията
си в тези условия. Император Диоклециан ясно съзнавал това и предпочитал да управлява империята от
малоазийския град Никомидия. Неговият приемник Константин I Велики пръв от римските владетели се
заема да създаде нова столица. Мястото за нея било избрано изключително сполучливо. Тя трябвало да се
изгради на бреговете на Босфора, където се намирал античният град Византион и където е естествената
географска граница между Европа и Азия. Строежът на новата столица започва през ноември 324 г. Лично
Константин Велики очертава плана на градските стени. След по-малко от шест години, на 11 май 330 г.,
новата столица е тържествено осветена и получава названието Константинопол (градът на Константин).
Още тогава той е наричан Новия Рим. За жителите му и за поданиците на империята той бил просто Градът:
неговото величие не позволявало да бъде сбъркан с някой друг град. По-късно (навярно от XI в. нататък),
българите го нарекли Цариград, като с това подчертават ролята му на императорско седалище.

Също като Рим, Константинопол е издигнат на седем хълма: на първия са Акрополът, църквите „Св. София“
и „Св. Ирина“ и Големият императорски дворец, на втория се намира форумът, на третия – цистерната
(резервоар) Нимфеум Максимум, и Капитолият, на четвъртия се извисява църквата „Св. Апостоли“, на петия
е цистерната на Бонос, а на шестия – цистерната на Аспар до Одринската врата, седмият е известен с
Аркадиевия форум и цистерната на Мокий. Подобно на Рим, градът е разделен на 14 квартала и покрива
голяма площ. Една централна улица във форма на Υ тръгва от т. нар. Милеон (главен пътен знак) при
Августейона и стига до Форума на Бика[5].

Изключително изгодното положение и непрестанните императорски грижи бързо превръщат

Константинопол в огромен, почти половинмилионен град, с цветущи занаяти, търговия и изкуство. Той бил
изграден по подобие на стария Рим и според най-добрите традиции на римското градоустройство. За
разлика от стария Рим обаче Константинопол бил вече не само римски, но и християнски град. В него били
построени не само дворци, амфитеатри и акведукти, но и величествени християнски храмове. Новата
столица сякаш олицетворявала прехода от римско-езическата към християнската епоха.

В началото на 5 век (413 г.) Константинопол е обграден с втора крепостна стена и се превръща в най-добре
укрепения град в тогавашния свят. Епископът му бързо заема челно място в църковната организация и
започва да се назовава Вселенски патриарх.

Изглед към средновековен Константинопол. Съвременна възстановка

През 8 и 9 век варяги пътуват до Константинопол, за да търгуват в града и да служат на византийския

император. Най-известният от тези, които са служили на императора е Харалд Хардроде. [6]

Превземане от кръстоносците

През тринадесети век (1204 г.) Константинопол е завладян от кръстоносците от четвъртия кръстоносен
поход, който вместо да унищожи ислямската заплаха в Палестина и да възстанови християнската власт в
Йерусалим, превзема Константиновия град.

Основна причина за тази промяна на намеренията на кръстоносците е финансовата им зависимост от

Венеция, с чиято флота е трябвало да бъдат транспортирани до „светите земи“. Поради липсата на
средства кръстоносните водачи са принудени от дожа на Венеция – Енрико Дандоло да си платят чрез
превземанета на град Зара (Задар) на далматинското крайбрежие, който бил върнат под венецианска
власт. Впоследствие рицарите били въвечени във византийските интриги чрез сина на сваления император
Исак II Ангел, който им обещал солидно възнаграждение и военна помощ, ако го издигнат на трона. Така
кръстоносната армия се озовала край Босфора и след продължителни преговори, интриги и обсада сами
превзели Константинопол.

След превземането на града фактически се слага край на Византийската империя и се обособяват три
православни империи, наследници на Византия – Никейска и Трапезундска империи и Епирско деспотство.
По време на Латинската империя, Константинопол е подложен на безусловно разграбване от
кръстоносците. Стотици реликви, като мощи на светци и предмети с религиозна стойност се пренасят към
Запада. Разграбени са църкви и манастири, домовете на богатите ромейски аристократи, дори са свалени и
огромните оловни плочи от императорския дворец, които са служели за покрив. След възстановяването на
Византийската империя, Константинопол е прочистен от латинците през 1261 г.

Дълго време градът съществува като град-държава, заобиколен от Османската империя.

Навлизането на огнестрелните оръжия на въоръжение обричат този велик град. Благодарение на топовете
и османското числено превъзходство, както и на прехвърлянето на част от османския флот през сушата в
охраняваното пристанище „Златния рог“ на Константинопол, през юли 1453 г. градът е превзет от
османлиите, а последният византийски император Константин XI Палеолог загива в пожарищата на града,
сражавайки се наред с обикновените войници. Разпознават тялото му само по пурпурните императорски
ботуши.

Превземане от османците

Основна статия: Превземане на Константинопол (1453)

До превземането Константинопол е считан за непревземаем, издържал множество обсади от българи,

араби, турци и др. През 1453 г. Византия е силно отслабена и е загубила значителни територии в Анадола и
на Балканите в полза на Османската империя. Константинопол и районът около града са единствената
останала частица от Византийската империя. На няколко пъти турците обсаждат града, но са временно
спирани, след поражението при Анкара от войските на Тамерлан.

През 1453 г. идва и финалната обсада над града. Султан Мехмед II построява крепостта Румели Хисар близо
до града, откъдето се спира достъпът до Черно море. Тактически са спрени и всякакви връзки на града с
останалия християнски свят. Въпреки това обаче, нито една европейска държава не оказва помощ на
страдащата византийска столица. Срещу колосалната турска армия, състояща се от близо 150 000 души,
император Константин XI Палеолог успява да събере едва 7500 войници, повечето от които не са дори
византийци. Въпреки това, благодарение на невероятно здравите стени на града първата турска атака (18
април) е отбита. Мехмед II успява да прекара по сушата част от своя флот в пристанището-залив Златния
рог и поставя под заплаха укрепленията от тази страна на града. Но щурмът на 7 май отново не успява. На
няколко пъти турски топовни оръдия успяват да нанесат поражения на стените на града, което
допълнително внася смут във византийския корпус.

В нощта на 28 срещу 29 май 1453 година Мехмед II дава заповед за последната атака срещу
Константинопол. Първите две вълни от атакуващи, на нередовните и анадолските части са отбити; тогава
Мехмед дава заповед еничарите, елитните части на османската армия, да атакуват. Това бил и краят на
града и на византийската империя.

На 30 май 1453 г., в 8 часа сутринта, Мехмед II, получил прозвището „Завоевателя“, влиза в града и се моли
за първи път в църквата „Света София“, след което по традиция следва тя да бъде превърната в джамия.
Превземането на Константинопол се увенчава с необуздани зверства на победителите: султан Мехмед ІІ
разрешава на армията си три дни и нощи да прави каквото си иска в града. След това султанът заповядал
да не се извършват повече разрушения в превзетия град, тъй като тук смятал да премести столицата си.

Значение

Култура

Константинопол е най-големият и богат център в Източното средиземноморие по време на късната Римска

империя, най-вече като резултат от неговата стратегическа позиция, контролирайки търговските пътища
между Егейско море и Черно море. Остава столица на източната империя над 1000 години. През
средновековието е най-богатият и най-големият европейски град с мощен културен живот и доминираща
икономика в цялото Средиземноморие. Посетителите и търговците са особено поразени от красотата на
манастирите и църквите, най-вече Света София.

Градът играе особено важна роля за запазването на ръкописите от гръцки и латински автори през целия
период, когато нестабилност и безредици са причина за масовото им унищожаване в Западна Европа и
Северна Африка. При падането на града хиляди ръкописи са пренесени в Италия от бежанци и играят
ключова роля в процъфтяването на Ренесанса и прехода към съвременния свят. Нарастващото влияние на
града на запад през многото векове на неговото съществуване е огромно. От гледна точка на технологията,
изкуството и културата, както и самите размери, Константинопол е бил единствен по рода си в цяла Европа.

Религия

Начело на църквата в Константинопол е стоял епископ, който впоследствие става известен като Вселенски
патриарх и превръща града в основен център на християнството успоредно с Рим. Това води до културни и
богословски различия между Изтока и Запада, станали причина за Великата схизма, която разделя
Западния католицизъм от Източното православие от 1054 г. насам. Константинопол е също и от голямо
религиозно значение за исляма, след като е превзет от османците през 1453 г.

Велико преселение на народите (21 – 700)

Великото преселение на народите е мощен миграционен процес на евразийски племена през IV – VII век от
новата ера.[1]. Племената са от няколко езикови семейства – от индоевропейското: ирански, славянски и
германски племена; от уралското: (маджари, фини и др.); от алтайското (хуни, авари, хазари; тюркоезични:
печенеги, кумани, прабългари и др.) Често за начало на този процес се приема нашествието на хуните в
Европа – 375/376 г., а за край – създаването на Лангобардското кралство в днешна Италия през 568/569 г.,
но както повечето исторически процеси, няма общоприети точни времеви граници.

Етимология

Терминът „преселение на народите“ започва да се използва през XVIII век. Причината за това е, че
многобройни племена и народи изминават стотици километри, за да достигнат нови територии, които да
обитават. В българската историография чак през XX век започва да се използва и прилагателното „Велико“,
вероятно за да се наблегне на мащабите на преселението.

Съвременниците на събитията от Южна Европа ги наричат варварски нашествия.

Причини

Спорни са причините за началото на Великото преселение на народите. Докъм средата на ХХ век за главна
причина се смятало нашествието на хуните от ІV – V век. Хуните още от около ІІ век водели битки с
населението на Поволжието, притискайки ираноезични и германоезични европеидни племена. През 70-те
години на IV век хуните водят война с Готското кралство, като през 375 година ги разбиват при р. Истър (дн.
Дунав) и дълготрайно усядат на европейски територии. Някои хронисти оприличават хуните на
полуживотни, кентаври. Страхувайки се от този бич Божий, племената започват да мигрират. Това от своя
страна води до миграцията на племена, които не са били пряко застрашени от хуните.

Тези теории обаче в днешно време са оспорени. Анализ на климата от този период показва, че около III – IV
век по степите на Евразия настъпва засушаване – навярно това е причината за нашествието на хуните.
Климатът става по-студен, което означава по-малко добри земеделски площи за европейците, а през VI –
VII век има малък „ледников период“, което още повече влошава условията за живот. Предполага се, че
тези промени имат пряко влияние върху Великото преселение на народите.

Римската империя не успява да асимилира имигриралите на нейните територии варвари, което може да се
смята за още една причина.

Главни движения

Миграциите през Великото преселение на народите имат ясно очертана посока. Народите от по-северните
географски ширини се придвижват на юг, а източни народи, живеещи на предела между Европа и Азия, се
придвижват на запад. Може да се различат два периода: първи (напр. [[вандали]те]) през IV – V век и втори
(напр. прабългари) през VI – VII век, въпреки че понякога се говори и за трета „вълна“ (напр. маджарите) от
VII – IX век. През първия период голяма част от народите се заселват на територии на Римската империя и
служат на императора, след което се отцепват, или от самото начало превземат римски територии.
Например през 376 г. край Адрианопол (дн. Одрин) има готски бунт. Две години по-късно отново готите,
водени от Фритигерн, водят битка с Рим и го побеждават, а на бойното поле умира римският император
Валент.

От II век започва упадък на Римската империя, за който историците изтъкват различни причини — лошото
управление на редица слаби владетели, нравствения упадък на римските граждани и дори масово
отравяне от често употреба на олово. Отслабналата империя не може да удържи всички територии, на
които се разпростира, затова позволява на различни варварски групи да се заселват на гранични
територии, като признават властта на Рим. Някои групи живеят близо до големи римски градове, но
очевидно империята ги желае само като дребни земевладелци. В Римската империя е имало начини, по
които варварин да стане римски гражданин (например чрез военна служба в римската армия за определен
период), но тези начини не са приложими към цели племена и народи.

Много от племената изчезват, давайки начало на нови народи. Създават се държави (в началото по-скоро
съюзи) от няколко обединени племена. Някои съществуващи преди това държави променят своя
териториален обхват (готските кралства), губят територии или просто напълно изчезват. Наричат ги
наследници на Рим, тъй като окупират римски територии и в крайна сметка те създават нова Европа.

Така наречените Тъмни векове (название, въведено от Франческо Петрарка) са поне отчасти резултат на
Великото преселение на народите. Повечето книги, документи и т.н. в Римската империя са написани на
латински или гръцки език. Тъй като варварите не говорят тези езици, знанието в писмените паметници
остава задълго непонятно за тях и се пази главно в манастирите и църквите, където монасите знаят
латински и притежават големи библиотеки.

Прабългарите във Великото преселение

Аспарух с дружината си на път към Дунава, автор: Н. Павлович

Прабългарите вероятно проникват в Европа през IV век, съгласно с текста на Анонимния римски хронограф
от 354 г. (препис на текст от 334 г.). Те са разделени на няколко племена – утигури, кутригури и др. В
началото на VII век те са част от Тюркския хаганат и начело с хан Кубрат възстават през 632 г. Кубрат
основава Стара Велика България и обединява прабългарските племена в племенен съюз, притежаващ
някои от признаците на държава. След смъртта на Кубрат синовете му разделят племената и поемат по
различни пътища. Хан Батбаян остава на териториите на баща си. Хан Аспарух създава Дунавска България.
Хан Кубер се заселва в Македония, а хан Котраг създава Волжка България.

Англо-саксонска Англия

Англо-саксонска Англия или Англосаксонски период в историята на Англия или ранносредновековна

Англия е периодът от края на Римска Британия и създаването на англосаксонските кралства до
Норманското нашествие през 1066 г. Началото му, 5 и 6 век са известни като „тъмните векове“, а към края
на 8 век по териториите на Британия пристигат викингите, което довежда до извършването на редица
промени по тези територии. След нашествието на Уилям Завоевателя започва периодът на Кралство
Англия.

История

Основните писмени източници, предоставящи информация за англосаксонския период са „Църковна

история на народа на англите“ от Беда Достопочтени и Англосаксонска хроника, както и различни писма и
Англосаксонската литература.

Миграция и формиране на кралства (400 – 600)

Трудно е да се създаде единна хронология на събитията по време на Римското изтегляне от Британия.
Галфрид Монмутски, в своята „История на кралете на Британия“, описва римското изтегляне от острова
(този документ не е сред източниците за историята на англосаксонската епоха поради своя характер на
легенди).

Археологическите изследвания показват, че след изтеглянето на римляните започва т. нар. „гниене“.

Сеченето на монети става рядкост.

Според Англосаксонска хроника формирането на англосаксонски кралства става след като на различни
места по английските брегове акостират групи от три до пет кораба с нашественици, които влизат в битка с
местното след-римско население на острова и го завладяват[1] Споровете за броя на англосаксонците
продължават – дали това се били малки елитни отряди, които поемат управлението на страната, или е
било масирано нашествие, погълнало завареното местно население, не е ясно.

Към 600 г. вече установен нов порядък на острова, като има кралства и васални кралства. В своята Historia
Anglorum, описваща обединението на английските монархии от това време средновековният историк
Хенри от Хънтингдън въвежда понятието хептархия за седемте основни англосаксонски кралства (от гръцки
hept – седем; archy – управление).[2]

Англосаксонски и британски кралства към 800 г.

Четирите големи кралства през този период са:

Източна Англия

Мърсия

Нортъмбрия

Уесекс

а по-малки са:

Есекс

Кент

Съсекс

Нашествие на викингите

Към края на 8 век в земите на Британия започват да нахлуват нови колонизатори от Скандинавия –
викингите, основно датчани и норвежци. Целта им са основно църкви и манастири, считани за богата
плячка. Например викингският набег на Линдисфарн през 793 г. предизвиква голяма тревога в целия
християнски Запад и днес се приема като начало на Епохата на викингите. През 860 – 70 г. отделните
набези се сливат в мощно датско нахлуване и в рамките на десетина години всички англосаксонски
кралства са покорени: Нортъмбрия през 867 г., Източна Англия през 869 г. и почти цяла Мърсия през 874 –
77 г. Оцелява само кралство Уесекс.[3]
През март 878 г. неговият крал Алфред Велики построява крепостта Athelney, скрита дълбоко в блатата на
Съмърсет. През май същата година той събира армия сред населението на Съмърсет, Уилтшър и Хампшър,
побеждавайки викингите в битката при Едингтън. Сключен е мирен договор, според който кралство Есекс
контролира част от Мидландс и целия юг (с изключение на Корнуол, който се държи от бритите), а
датчаните държат Източна Англия и целия север. Крал Алфред предприема мерки по укрепване на
отбраната на кралството, като създава флот, реорганизира армията и изгражда система от фортификации
(burhs) предимно като използва старите римски градове и подсилва техните съществуващи защитни стени.
Освен това ремонтира църквите, извиква учени от чужбина, основава училища за синовете на
благородниците, поставя началото на Англосаксонска хроника, а самият той започва да превежда книги от
латински, включително „Църковна история на народа на англите“ (лат. Historia ecclesiastica gentis Anglorum)
на Беда Достопочтени.

Наследниците на Алфред продължават неговата политика на ограмотяване и благодарение на това 10 век

може да се нарече „Златен“. Не закъсняват и победите над викингите: през 913 г. е възвърнато владението
над кралство Есекс, а по-късно е анексирана Нортъмбрия и подчинен Уелс. Дори датчаните в Ирландия
имат респект към английските крале. През 973 г. правнукът на Алфред Едгар (Edgar the Peaceful) е
коронясан в Бат като „крал на Англия и император на Британия“.[4] На сечените по същото време монети
има надпис EADGAR REX ANGLORUM („Едгар, крал на англичаните“). Отзвуци от ритуалите и думите на тази
коронация са се запазили през вековете чак до последната коронация на кралица Елизабет II, макар и на
английски, а не на латински.[5] По времето на крал Етелред II и сина му Едмънд II обаче настъпва упадък и
страната попада за известен период (1016 – 1042 г.) под властта на датчаните, нахлули начело с Кнут
Велики.

По тази причина предпоследният англоскасонски крал Едуард Изповедник расте и се възпитава до зряла
възраст, както и доста след това в херцогство Нормандия, родината на майка му[6]. Възкачва се на трона
през 1042 г. и управлява до началото на 1066 г. Той е набожен и благочестив и основава Уестминстърското
абатство, за да разполага с божи храм по-близо до новопостроения Уестминстърски дворец. В същото
време графът на Есекс Харолд Годуинсън, брат на жена му, е централната фигура на съпротивата срещу
норманското влияние. На 4 януари 1066 г. от смъртното си легло Едуард посочва към зет си Харолд и той е
коронясан още на следващия ден в Уестминстърското абатство. Според някои историци приживе Едуард е
обещал английската корона на братовчед си (херцога на Нормандия Гийом II (Уилям) (по-късно крал на
Англия под името Уилям I Завоевателя), най-силният феодал по това време във Франция.

Веднага след като научава за английската коронация, Уилям започва да събира войска, оръжия, коне и да
строи кораби за нахлуване в Англосаксонското кралство, а папата благословя претенциите му. През есента
англосаксонската армия очаква нашествието на норманите на южния бряг, но от северната част на страната
изведнъж нахлува още един претендент за короната на Англия – крал Харалд Хардрада с норвежките
викинги. Раздвоен дали да пази южната граница или да се бие с викингите, крал Харолд избира врага,
който вече е нахлул на острова. Англичаните прекосяват цялата страна и в битката при Стамфорд Бридж
неорганизираните викинги са разбити от англичаните, а крал Хадрада пада убит.

Упадък на Римската империя

Вестготско кралство

Вестготското кралство (на латински: Regnum Gothorum) е историческа държава, просъществувала за период
от три века (418 – 721) на територията на днешна югозападна Франция и Иберийския полуостров. Тя е една
от германските държави в рамките на бившата Западна Римска империя.[1][2]
Кралството е основано от вестготите на крал Валия в римската провинция Аквитания в Югозападна
Франция, където те са настанени от римското правителство, след което завоюват целия Иберийски
полуостров. Кралството запазва независимостта си от Източната Римска империя или Византия в периода
на нейния Юстинианов разцвет, чиито опити да се възстанови римската власт в Иберия са само частично
успешни и краткотрайни. В началото на 6 век територията на кралството в Галия е завоювана от франките, с
изключение на тясната крайбрежна ивица на Септимания (Septimania), но вестготите запазват контрола си
над Иберия до края на века с изключение на териториите под властта на свебите и баските. Почти цялата
територия на Вестготското кралство е завладяна в 716 г. от ислямските войски (маврите), дошли от Мароко,
като в християнски ръце остава само най-северната част на днешна Испания (вж. Арабско-ислямско
завоюване на Иберийския полуостров), където се заражда средновековното Кралство Астурия.

Вестготите и ранните им крале са били християни-ариани, поради което влизат в конфликт с Католическата
църква, но след приемането на символа на вярата и проведените Толедски събори постулатите и догмите
на християнската религия се приемат от кралството и всичките му християнски поданици.

В своето кралство вестготите разработват най-широкото светско законодателство в Западна Европа,

известно като (лат.) Liber Iudiciorum, т.е. Готски закон, който служи за основа на испанското право през
Средновековието.

Изразът „ падането на Рим “ предполага, че някакво катаклизмично събитие е сложило край на Римската
империя, която се простира от Британските острови до Египет и Ирак. Но в крайна сметка нямаше
напрежение пред портите, нямаше варварска орда, която разпрати Римската империя с един замах.

Вместо това Римската империя пада бавно в резултат на предизвикателства отвътре и отвън, променяйки
се в продължение на стотици години, докато формата й стане неузнаваема. Поради дългия процес
различни историци са поставили крайна дата в много различни точки от един континуум. Може би
падането на Рим най-добре се разбира като компилация от различни болести, които са променили голяма
част от човешкото обитаване в продължение на много стотици години.

В своя шедьовър „Упадъкът и падането на Римската империя“ историкът Едуард Гибън избира 476 г. от н.е.,
дата, която най-често се споменава от историците. Тази дата е, когато Одоакър, германският крал на
Торцилингите, сваля Ромул Августул, последният римски император да управлява западната част на
Римската империя. Източната половина става Византийската империя със столица Константинопол
(модерен Истанбул).

Но град Рим продължава да съществува. Някои виждат възхода на християнството като слагащ край на
римляните; онези, които не са съгласни с това, намират възхода на исляма за по-подходящ
книгоразделител за края на империята – но това би поставило падането на Рим в Константинопол през
1453 г.! В крайна сметка пристигането на Одоакър беше само едно от многото варварски нашествия в
империята. Разбира се, хората, преживели поглъщането, вероятно биха били изненадани от значението,
което придаваме на определянето на точно събитие и време.

Точно както падането на Рим не е причинено от едно събитие, начинът, по който Рим пада, също е сложен.
Всъщност по време на периода на упадък на империята империята действително се разширява. Този
приток на завладени народи и земи промени структурата на римското правителство. Императорите също
преместват столицата от град Рим. Разколът на изтока и запада създава не само източна столица първо в
Никомедия и след това Константинопол, но също така и преместване на запад от Рим към Милано.

Рим започва като малко, хълмисто селище край река Тибър в средата на италианския ботуш, заобиколен от
по-могъщи съседи. По времето, когато Рим става империя, територията, обхваната от термина „Рим“,
изглежда съвсем различно. Той достига най-големия си мащаб през втори век от н.е. Някои от аргументите
за падането на Рим се фокусират върху географското разнообразие и териториалното пространство, което
римските императори и техните легиони трябваше да контролират.
Това е най-спорният въпрос за падането на Рим. Римската империя е просъществувала над хиляда години
и е представлявала сложна и адаптивна цивилизация. Някои историци твърдят, че именно разделянето на
източна и западна империя, управлявани от отделни императори, е довело до падането на Рим.

Повечето класици вярват, че комбинация от фактори, включително християнство, упадък, метално олово
във водоснабдяването, парични проблеми и военни проблеми са причинили падането на Рим.
Некомпетентността на императора и случайността могат да бъдат добавени към списъка. И въпреки това,
други поставят под съмнение предположението зад въпроса и твърдят, че Римската империя не е толкова
паднала, колкото се е адаптирала към променящите се обстоятелства.

Когато Римската империя започва, не е имало такава религия като християнството. През 1-ви век сл. н. е.
Понтий Пилат, управителят на провинция Юдея, екзекутира техния основател Исус за предателство.
Неговите последователи отне няколко века, за да придобият достатъчно влияние, за да могат да спечелят
имперска подкрепа. Това започва в началото на 4 век с император Константин , който участва активно в
християнската политика.

Когато Константин установява религиозна толерантност на държавно ниво в Римската империя, той приема
титлата понтифекс. Въпреки че самият той не е бил непременно християнин (той не е бил кръстен, докато
не е бил на смъртното си легло), той е дал на християните привилегии и е ръководил големи християнски
религиозни спорове. Той може да не е разбрал как езическите култове, включително тези на
императорите, са били в противоречие с новата монотеистична религия, но те са били и с времето старите
римски религии са загубили.

С течение на времето лидерите на християнската църква стават все по-влиятелни, подкопавайки властта на
императорите. Например, когато епископ Амвросий (340–397 г.) заплашва да откаже тайнствата,
император Теодосий изпълнява покаянието, което епископът му възлага. Император Теодосий прави
християнството официална религия през 390 г. Тъй като римският граждански и религиозен живот са били
дълбоко свързани – жриците са контролирали съдбата на Рим, пророческите книги са казвали на лидерите
какво трябва да направят, за да спечелят войни, а императорите са били обожествявани – християнските
религиозни вярвания и вярност са били в конфликт с работата на империята.

Варварите, което е термин, който обхваща разнообразна и променяща се група от аутсайдери, бяха
прегърнати от Рим, който ги използва като доставчици на данъчни приходи и органи за военните, дори ги
издигаше на властови позиции. Но Рим също загуби територия и приходи за тях, особено в Северна
Африка, която Рим загуби от вандалите по времето на Св. Августин в началото на 5-ти век.

В същото време вандалите превземат римската територия в Африка, Рим губи Испания от суевите, аланите
и вестготите . Загубата на Испания означава, че Рим губи приходи заедно с територията и
административния контрол, идеален пример за взаимосвързаните причини, довели до падането на Рим.
Тези приходи бяха необходими за поддържане на армията на Рим и Рим имаше нужда от армията си, за да
запази територията, която все още поддържаше.

Няма съмнение, че упадъкът — загубата на римски контрол над армията и населението — повлия на
способността на Римската империя да запази границите си непокътнати. Ранните издания включват
кризите на републиката през първи век пр.н.е. при императорите Сула и Марий , както и тази на братята
Гракхи през втори век пр.н.е. Но до четвърти век Римската империя просто е станала твърде голяма, за да
се контролира лесно.

Разпадането на армията, според римския историк от 5-ти век Вегеций , идва от самата армия. Армията
отслабна поради липсата на войни и спря да носи защитната си броня. Това ги направи уязвими за
вражеските оръжия и им осигури изкушението да избягат от битката. Сигурността може да е довела до
прекратяване на строгите тренировки. Вегеций каза, че лидерите са станали некомпетентни и наградите са
разпределени несправедливо.

Освен това с течение на времето римските граждани, включително войниците и техните семейства,
живеещи извън Италия, се идентифицират с Рим все по-малко в сравнение с италианските им колеги. Те
предпочитаха да живеят като местни жители, дори ако това означаваше бедност, което от своя страна
означаваше, че се обърнаха към онези, които биха могли да помогнат - германци, разбойници, християни и
вандали.

Оловно натравяне

Някои учени предполагат, че римляните са страдали от отравяне с олово. Очевидно е имало олово в
римската питейна вода, излугвано от водопроводни тръби, използвани в огромната римска система за
контрол на водата; оловни глазури върху контейнери, които са били в контакт с храни и напитки; и техники
за приготвяне на храна, които биха могли да допринесат за отравяне с тежки метали. Оловото е било
използвано и в козметиката, въпреки че е било известно и в римско време като смъртоносна отрова и
използвано като контрацепция.

икономика

Икономическите фактори също често се цитират като основна причина за падането на Рим. Някои от
основните описани фактори са инфлация, свръхданъчно облагане и феодализъм. Други по-малки
икономически проблеми включват трупането на кюлчета на едро от римските граждани, широко
разпространеното плячкосване на римската хазна от варварите и огромния търговски дефицит с източните
региони на империята. Заедно тези проблеми се комбинираха, за да ескалират финансовото напрежение
през последните дни на империята.

Средновековие (395 – 1453)

Средновековие

Средновековие, или Средни векове, е средният период от схематичното разделяне на европейската

история на три периода: Античност, Средновековие и Ново време.

Тази схема е въведена от Кристоф Селариус още през 1688 година. Той счита, че Средновековието започва
през 395 година – с разделянето на Римската империя на Източна и Западна, и завършва през 1453 година
с падането на Константинопол. Характеризира се с феодалния обществен строй и огромното значение на
християнската религия и църква за духовния, културен, обществен и политически живот в европейските
държави.

Поставянето на точна дата както на началото, така и на края на Средновековието се оказва проблематично
и трудно.[1] Обикновено историците приемат за негово начало края на Западната Римска империя (476
година), а за негов край – възходът на националните монархии, Великите географски открития,
разпространението на книгопечатането, възраждането на класическите форми (известно като Ренесанс)
през 15 век в Италия и началото на 16 век в Северна Европа, както и протестантската Реформация,
започнала през 1517 година. Някои историци приемат годината 1492 г. за край на Средновековието поради
няколко причини – откриването на Америка от Христофор Колумб, падането на Византийската империя,
изобретяването на печатната преса и краят на Стогодишната война. Всички те отбелязват началото на
Новото време в европейската история.

Самото название Средновековие води началото си от 15 век, когато хуманистите се опитват да разграничат
собствената си епоха и наричат времето между Античността и 15 век със следните имена: media tempestas
(на латински: средно време; 1469 г.), media antiquitas (на латински: средна античност; 1494 г.), medium
tempus (на латински: средно време; 1531 г.), saeculum medium (на латински: среден век; 1596 г.)[2]. Най-
вероятно за пръв път Средните векове са наречени така от Леонардо Бруни в неговата „Historia Florentini
populi“.[3]

От своя страна Средновековието се разделя от гледна точка на социокултурните и геополитически процеси

в Европа на латинско и византийско средновековие – историческите процеси във Византия протичат
различно от тези в западната част на тогавашна Европа.
От гледна точка на хронологичното развитие на феодалния строй и християнството Средновековието се
дели на Ранно, Развито и Късно.

Периодизация

Императрица Теодора със свитата си, VI век. Мозайка в базилика Сан-Витале в Равена.

Средновековието се дели условно на 3 основни периода[4]:

Ранно средновековие (края на V – средата на XI век);

Развито (същинско) средновековие (средата на XI – края на XIII век);

Късно средновековие (началото на XIV – края на XV век).

Ранно средновековие

Основна статия: Ранно средновековие

Ранното средновековие е условен период от европейската история, започващ с разпадането на Римската

империя.[5] То продължава около 5 века, приблизително от 500 до 1000 година. Основните събития и
процеси, характерни за него са Великото преселение на народите, походите на викингите, възникването на
кралствата на остготите в Италия и вестготите в Аквитания и на Пиренейския полуостров и образуването на
държавата на франките, която в периода на своя разцвет заема голяма част от Европа. Възниква ислямът и
започва да разширява влиянието си. Северна Африка и Испания влизат в състава на Арабския халифат. На
Британските острови съществуват множество малки кралства на англите, саксите и келтите, появяват се
държави в Скандинавия, а също така в Централна и Източна Европа.

Келската книга, един от символите на ранното Средновековие

Велико преселение на народите

Основна статия: Велико преселение на народите

Великото преселение на народите е условно название на съвкупност от етнически миграционни процеси в

Европа в периода IV—VII век, основно от периферията на територията на Римската империя. Великото
преселение залага противопоставянето между германските и романските народи. То е причина за
разпадането на Западната Римска империя. Начало на преселението дава разпадането на Хунския
племенен съюз, както и от застудяването на климата. В преселението активно участват славянски, тюркски,
ирански и угро-фински племена. Вследствие преселението на народите са създадени и българските
държави на Балканите и по поречието на река Волга.

Реконкиста

Основна статия: Реконкиста

Реконкистата е период от Средновековието, в който северните християнски кралства на Пиренейския

полуостров Кастилия, Навара, Леон, Арагон и Португалия стартират масирана военна кампания, за да си
възвърнат южните иберийски земи, завладени от Арабския халифат. Реконкистата започва в района
Ковадонга, днешна Астурия, която единствена не е завоювана от маврите. Инициирана е от княз Пелайо
през 722. Реконкистата преминава с временни успехи, възпрепятствани от това, че феодалните и
религиозни разпри заставят християните да се борят едни срещу други, както и срещу своите васали. Има
сериозни неуспехи, като например битката при Аларкос. Реконкистата завършва през 1492, когато
Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска прогонват последния мавритански владетел от Иберийския
полуостров. Те обединяват голяма част от Испания под своята власт като Навара е включена в състава на
Испания през 1512.

Византийска империя

Основна статия: Византийска империя

Така се нарича Източната Римска империя в западната историческа наука. Името „Византийска империя“
идва от името на древния град Византион (който римския император Константин I Велики в началото на IV
век преименува на Константинопол) и се споменава за пръв път в трудовете на западноевропейските
историци падането на империята под Османска власт. Самите византийци наричат себе си римляни – на
гръцки „ромеи“, а своята държава – „римска“, „ромейска“ империя.

Франкска държава

Разширяване на Франкската държава от 481 до 870.

Условно название на голяма германска държава в Западна и Централна Европа от V до IX век, която се
образува на територията на бившата Западната Римска империя по едно и също време с други варварски
кралства. Именно в държавата на франкските племена се развива и възниква ранния феодализъм.

Меровинги

Основна статия: Меровинги

Меровингите са първата династия франкски крале в историята на Франция. Кралете от тази династия
управляват от края на V до средата на VIII век на територията на съвременните Франция и Белгия. Те
произхождат от салическите франки.

Развито средновековие

Основна статия: Развито средновековие

Развитото средновековие е периодът от средновековната епоха, който вероятно най-силно влияе върху
формирането на представите на съвременния човек за средните векове. Характеризира се с развитието на
феодализма до класическата му форма, възхода на рицарските идеали и рицарското съсловие,
кръстоносните походи и появата на Инквизицията.

Периодът продължава приблизително от 1000 до 1300 г. Основна тенденция през този период е бързото
увеличаване на числеността на населението на Европа, което довежда на свой ред до резки изменения в
социалната, политическата и други сфери. Това е време на създаване на нови общества и нов вид
отношения вътре в тях, които дават основание на медиевистите да сочат края на X и началото на XI век за
долна граница на периода. Земята продължава да е основно богатство, източник на прехрана и
първостепенен икономически фактор. Отношението към търговията става по-благоприятно и тя започва да
се развива.

През Развитото средновековие Западна Европа значително се променя. Скандинавия приема

християнството. Каролингската империя се разпада на две отделни държави, на чиито територии по-късно
се сформират съвременните Германия и Франция. Организират се християнските кръстоносни походи с цел
отвоюване на Палестина от селджуците. Развиват се и забогатяват градовете, активно се развива културата.
Появяват се нови стилове и направления в архитектурата и музиката.

В Източна Европа епохата е свързана с разцвета на Киевска Рус и появата на историческата сцена на Полша
и Великото литовско княжество. Нашествието на монголите през 13 век нанася непоправим ущърб на
развитието на Източна Европа. Много държави в този регион са разграбени и опустошени.

Феодализъм

Основна статия: Феодализъм

В резултат на обединението на частично разрушената западноримска социално-икономическа структура и

германската система на производствени отношения, възниква съвършено нов обществен строй, който е
прието да се наричана феодален. Самото сливане на порядките на коренното население на Западната
Римска империя с германските, отдавна е отбелязано от историците, които наричат това явление романо-
германски синтез[6].
Данте, фреска на Доменико ди Микелино, 1465 г.

Кръстоносни походи

Основна статия: Кръстоносни походи

Една от определящите черти на епохата на Развитото (Същинското) средновековие са кръстоносните

походи, организирани от християните с цел отвоюването на Ориента от сарацините. Кръстоносните походи
оказват голямо влияние върху всички слоеве на средновековното общество – от възглавяващите походите
крале и императори до обикновените селяни, чиито господари прекарват дълги години в сраженията на
изток. Разцветът на идеите на походите е през 12 век, когато след Първия кръстоносен поход на
отвоюваните територии са образувани няколко нови християнски държави, включително Йерусалимското
кралство. През 13 век и по-късно, християните предприемат няколко похода против други християни, както
и против някои езичници, изповядващи други религии.

Църква и философия

Схизмата от 1054 г. довежда до образуването на двете основни течения в християнството –

римокатолическата църква в Западна Европа и православието в Източна. Разколът произтича в резултат на
конфликта между римския легат кардинал Хумберт и Константинополския патриарх Михаил I Керуларий,
по време на който двете страни си разменят анатеми.

Образът на училището през 14 век.

Систематичната средновековна философия е концентрирана около университетите и сама по себе си

представлява синтез от християнското католическо богословие и логиката на Аристотел.

Търговия

През 12 век в Северна Европа е основан Ханзейският съюз, начело с град Любек. В състава на съюза влизат
много северни градове на Свещената Римска империя – Амстердам, Кьолн, Бремен, Хановер и Берлин,
както и други региони – например Брюге и Гданск. Съюзът осъществява посредническа търговия между
Западна, Северна и Източна Европа, влиза в търговски отношения с много други градове, например Берген
и Новгород.

В края на 13 век венецианският пътешественик Марко Поло се отправя по Пътя на коприната към Китай, а
при завръщането си щателно описва видяното по време на пътешествието, откривайки за западния човек
света на Азия и Изтока. След него на Изток се отправя голям брой мисионери – Гийом дьо Рубрук, Джовани
Плано Карпини, Андре дьо Лонжумо, Одорик Порденоне, Джовани де Мариньоли, Джовани ди Монте
Корвино, и пътешественици като Николо Конти.

Развитие на науката и техниката

Типичен изглед от университетски двор. Оксфордският, Кембриджкият и много други университети са

основани по това време.

През 12 – 13 век в Европа започва подем на технологиите и нововъведенията в средствата за производство,

което способства за икономическия ръст. За по-малко от столетие са направени повече изобретения,
отколкото за предните хиляда години.

Изобретени и открити са пушката, очилата, артезианските кладенци, както и са внедрени чужди открития:
барутът, коприната, компасът и астролабията, които идват от Изток. Постигнат е голям напредък в
корабостроенето, въведени са часовниците. В същото време огромно количество гръцки и арабски трудове
по медицина и други науки са преведени и разпространени из цяла Европа.

Късно средновековие

Основна статия: Късно средновековие

Повечето историци определят продължителността на Късното средновековие от XIV до XV век, макар че
краят на периода не е уточнен. В западноевропейската наука той обичайно се свързва с епохата на
Великите географски открития (1492 година), падането на Константинопол (1453 година), откриването на
печатарската пресаи дори с началото на Реформацията (1517 г.). Късното средновековие съвпада с
началото на Ренесанса.

През този период се наблюдават: въздигането на Русия и справянето ѝ с татарската заплаха от изток,
османското нападение в Югоизточна Европа, изгонването на арабите от Испания, протичането на
Стогодишната война, Великите географски открития.

Около 1300 г., периодът на развитие и разцвет на Европа завършва с цяла серия от бедствия, като Големият
глад от 1315 – 1317 г., който настава поради необикновено студените и дъждовни лета, погубили
реколтите. След глада и болестите започва Черната смърт, епидемия от чума, която унищожава повече от
половината европейско население. Разрушаването на социалния строй довежда до масови вълнения –
именно през този период избухват известните селски войни в Англия и Франция, като Жакерията.
Депопулацията на европейското население е довършена от опустошенията, настъпили с монголо-
татарските нашествия и Стогодишната война.

Стогодишна война

Основна статия: Стогодишна война

Битка при Креси

Серията от военни конфликти между Англия и нейните съюзници от една страна и Франция и нейните
съюзници от друга, продължава от 1337 до 1453 г. Повод за тези конфликти са претенциите към френския
престол на английската кралска династия на Плантагенетите, стремяща се да си възвърне териториите на
континента, по-рано принадлежали на английския крал. Плантагенетите са свързани с родство с френската
династия на Капетингите. Франция, на свой ред, се стреми да изгони англичаните от Гиена, която им е
предадена с Парижкия договор от 1259 г. Въпреки първоначалните успехи, Англия така и не успява да
постигне целите си във войната, а в резултат от военните действия на континента, в нейно владение остава
само пристанището Кале, което удържа до 1558 г.

Завоевания на Османската империя

Османската империя (1683 г.)

В продължение на 3 века, от 14 до 17 век, Османската империя завоюва нови и нови територии. През 1453
г. турците превземат Константинопол, и по-този начин слагат край на Византийската империя. През 1459 г.
е завоювана цяла Сърбия (освен Белград, превзет през 1521 г.) и е превърната в османски вилает. През
1460 г. е завоювано Атинското херцогство, а след него – почти цяла Гърция, с изключение на някои
крайбрежни градове, останали под властта на Венецианската република. През 1462 г. са завзети остров
Лесбос и Влахия, през 1463 г. – Босна, след още 20 години Херцеговина. Балканският полуостров се оказва
изцяло в ръцете на султана. През 1517 г. турците превземат Кайро. В края на 15 век е овладян Крим, като по
този начин Черно море и търговските пътища през него се оказват изцяло в турски ръце, както и Влахия и
Молдавия. Под турска власт се оказват Закавказието, Предна Азия и Северна Африка. Алжир е зает от
турски пирати, образували васална държава. През 1534 г. е завоюван Багдад. В края на 16 век завоеванията
прекъсват – турската армия започва да се разпада и това дава началото на упадъка на Османската империя.

Реформация

Основна статия: Реформация

Реформацията е ключово събитие в историята на средновековна Европа – това е масовото религиозно и

обществено-политическо движение в Западна и Централна Европа през 16 век, имащо за цел
реформирането на църквата в съответствие с първоначалните ѝ канони. Освен религиозни, Реформацията
включва в себе си политически, икономически и културни аспекти.
Средновековно изкуство

Романски стил

Кьолнската катедрала

През 10 – 12 век, в европейското изкуство се развива стил, известен като романски, най-силно изразен в
архитектурата. Романският стил е един от най-важните етапи от развитието на средновековното
европейско изкуство. Самият термин е въведен в началото на 19 век.

Населените места се формират на естествено защитени от нападение места, най-често възвишения,

заобиколени от естествени или изкуствени водни препятствия. Най-често на тези възвишения се изграждат
замъците на владетелите, оградени от крепостни стени, а в подножието на крепостните стени се
разполагат жилищата в селището. Архитектурата в началото на този период се отличава със затвореност на
външния вид на сградите – малки на брой и размер прозорци по фасадите поради масивната
конструктивна система. Крепостните стени завършват по ъглите с кули с пирамидална или конична форма.
Развива се и радиално-кръговата улична мрежа.

Готика

Основна статия: Готика

Готически катедрален храм в Кутанс, Франция

След 11 век започва да се наблюдава коренна промяна във външния вид на замъците, жилищните сгради и
църковната архитектура. Тази промяна е обусловена от замяната на масивната със скелетната
конструкционна система. Периодът се нарича готически – период в развитието на средновековото
изкуство, обхващащ почти всички области на материалната култура и развил се на териториите на Западна,
Централна и отчасти Източна Европа от 12 до 15 век. Готиката заменя романския стил, измествайки го
постепенно. Макар че терминът готически стил преди всичко се използва за архитектурата, готиката се
използва и при скулптури, живопис, книжни миниатюри, костюми, орнаменти и др.

Характерни детайли на този архитектурен стил са островърхите арки, розетните прозорци над западния
вход, стъклописите по прозорците. Пример за една от най-красивите катедрали от готическия период е
Кьолнската катедрала.

Ренесанс

Основна статия: Ренесанс

„Витрувианският човек“ Леонардо да Винчи

Ренесансът е епохата в историята на културата на Европа, с примерни хронологически рамки от 13 до 16

век.

Отличителна черта на тази епоха е светския характер на културата и нейният антропоцентризъм (т.е.
интересът, на първо място, към човека и неговите дейности). Появява се интерес към античната култура, и
изглеждащ като нейно „възраждане“ – така се появява и самият термин.

Азия, Африка, Америка и Океания през Средновековието

Азиатските държави Индия и Китай започват активно да се развиват през този период, благодарение на
търговията. Използва се Пътят на коприната, достигащ страните на Южна Европа и преминаващ през
Централна и Средна Азия. Пътят на коприната изиграва голяма роля в развитието на икономическите и
културните връзки между народите на Предна и Средна Азия и Китай – например, става проводник на
различни иновации, в това число на изкуството (танци, музика, изобразително изкуство, архитектура),
религията (християнство, будизъм, ислям, манихейство), технологиите (самото производство на коприна,
барута, хартията и много други).
Азия. Нахлуване на монголите в Индия и Китай

През 1206 г. монголски владетел става Чингис хан, който създава отлично организирана армия. През 1211 г.
монголите започват нападения над Китай и през 1215 г. превземат Пекин. Завоюването на страната
продължава до 1279 г. Но в края на 13 век, монголската държава се разпада на улуси, начело с Чингизиди.

В средата на 14 век в Китай започва въстанието на червените забрадки. В неговата основа стоят селяните,
поддържани от жителите на много градове. Въстаниците заемат столицата и започват да изтласкват
завоевателите към границите. През 1386 г. последният монголски император се оттегля на север. В Китай
се установява династията Мин и в страната започва икономически и културен подем.

През 1389 г. в Индия нахлуват войските на Тимур. Разграбвайки страната, монголите завземат Делхи. 100
000 пленници са убити. Тимур изпраща към Самарканд несметни богатства, а Индия навлиза за дълги
години в упадък.

През 1526 г. в Индия пристига с голяма армия Бабур. Войските му от узбеки и афгани са добре въоръжени.
Бабур разгромява последния султан на Делхи, овладява града и образува империята на Великите моголи.

Приемниците на Бабур завладяват цял Индустан. Под тяхна власт, междуособиците на субконтинента са
прекратени за продължителен период.

Африка

Народите на Африка се развиват по различен начин през този период. В централната част на континента
живеят пигмеи и бушмени, занимаващи се с лов и събирачество. Жителите на Сахара отглеждат стада, а в
оазисите се обработва земя, засява се просо, ориз, памук, отглеждат се кокосови палми и захарна тръстика.

В междуречието на Нигер и в Судан възникват големи градове – Тимбукту, Гао, Джене. Населението се
занимава със земеделие и добив на злато. През Судан преминават търговските пътища от Средиземно
море към Гвинейския залив.

Америка. Доколумбови цивилизации

Доколумбови цивилизации са цивилизациите, съществуващи на континентите Северна и Южна Америка по

време на европейското Средновековие и изчезнали след появата и заселването на европейските
колонисти в края на 15 век.

Маи – маите използват дванадесетична бройна система, първи откриват цифрата 0. Градовете на маите са
създадени от огромни камъни. В центъра на един такъв град се издигат пирамиди-храмове наподобяващи
египетските. Улиците са перпендикулярни една на друга и от каменни плочи.

Камъкът на Слънцето

Ацтеки – числеността на армията им достига 150 хиляди души. Човек от простолюдието може да стане
знатен чрез подвизите си. Ацтеките се славят с ювелирните си занаяти. В градовете има училища, в които
учениците се обучават на смятане, четене, писане, история, ораторско изкуство. Огромно внимание се
отделя на развитието на поезията.

Крепостта Саксауаман.

Инки – в Андите, в западната част на Южна Америка се развива държавата на инките, оглавявана от
Великия инка. Според представите им, той е син на Слънцето, с народите разговаря чрез велможи, и не
облича два пъти една и съща дреха. Властта се предава на синовете по избор. От покорените народи се
избира местната аристокрация.

Цялата държава е силно военизирана. Армията се дели на десетици, стотици и т.н. И най-малкото
нарушение на дисциплината се наказва със смърт. Цялата земя е поделена на 3 части – на инките, на
жреците и общинска. Всички жители участват в държавните строежи.
Всички жители са длъжни да встъпят в брак. Никой не трябва да има повече собственост, отколкото му е
предписано. Контрольори следят населението да не страда от глад. В цялата страна има два главни пътя,
създадена е развита пощенска система.

Средновековна Океания

Този регион е неизвестен за европейците, които тогава не подозират за съществуването на островите на

Океания, макар приблизително към 1200 г. да завършва процеса по колонизацията им от местните туземци
(заселването на Нова Зеландия протича през 11 – 14 век, заселването на Самоа и Тонга, както предполагат
някои учени, е през 5 век, по други данни —доста по-рано). Основно преобладава първобитнообщинен
строй, но има и наченки на разпадането му (в Микронезия, където класически паметник на тази епоха е
комплекса Нан-Мадол) и формиране на първоначална държавност, т.е. началото на формиране на
раннокласово общество. На някои острови има местни владетели – вождове.

Ранно средновековие

Ранното средновековие е период от човешката история и етап от Средновековната епоха, който е преход
между Късната античност и Развитото средновековие. Спори се кога е началото му, но повечето историци
приемат за това 476 година, когато Западната Римска империя пада под ударите на варварските германски
племена. Краят му се отнася около 1000 година. За този период в Европа са характерни: Великото
преселение на народите, падането на Западната Римска империя, раждането на нови варварски държави
на мястото на рухналата империя, разширяването на Византийската империя на запад, създаването на
славянски държави в Европа, разпространението на християнството сред варварските държави, арабските
завоевания.

Характерна промяна за този период е отмирането на робовладелския обществено икономически строй и

зараждането на феодалния строй. Проявяват се първите различия между Римската и Източнохристиянските
църкви, като Римската и Цариградската църква водят упорита борба за надмощие (както религиозно, така и
политическо) сред езическите държави. Това време се помни и с появата на различни ереси, предимно на
изток.

Европа през 814 година

Западната Римска империя

Основна статия: Падане на Западната Римска империя

По различни причини Римската цивилизация започва още през II век да отслабва, а това се отразява на
урбанизация, морската търговия и на населението.[1] Населението на Римската империя през периода 150
– 400 намалявя с около 20% или от 65 на 50 милиона. Някои учени са свързват намаляването на
населението с понижаването на температурите в този период, което повлиява на посевите.[2][3]

Варварските нашествия

Унищожаването на готските кралства от хуните през 372 – 375 повлиява на миграцията на готите през 5 век.

Германски племена

Англи, Саксони

Франки

Готи

Вестготи

Остготи

Хуни
 Вандали

Римска инперия

Западната империя

Източната империя

В началото на III век германски народи мигрират на юг от Скандинавия и достигат до Черно море,
създавайки огромни съюзи, които се противопоставят на местното население сармати. В Дакия (дн.
Румъния) и в степите на север от Черно море готите, германски народ, създават най-малко две царства:
Thervings и Greuthungs.

Пристигането на хуните през 372 – 375 завършва историята на тези царства. Хуните, съюз на централните
азиатски племена, основават една империя с тюркоезична аристокрация. Те усвояват трудно уменията за
стрелба с лък от кон. Готите търсят убежище в римската земи, като се съгласяват да влязат в империята
като невъоръжени заселници. Въпреки това, подкупвайки граничарите на Дунав, успяват да внесат
оръжията си.

Впоследствие само реформите на императорите Диоклециан и Константин Велики предотвратяват края на

държавата. Но техните реформи само временно укрепват империята – в 395 година император Теодосий I
поради невъзможността тя да бъде управлявана, разделя държавата на Източна и Западна Римска империя
между синовете си Аркадий и Хонорий. Източната империя, по-известна като Византия, просъществува до
1453 година, когато е превзета от турците. Западната империя обаче агонизира – една след друга следват
вълните на варварски нашествия, а страната не може да финансира войските си заради икономически
упадък. Повечето историци приемат за край на държавата 476 година, когато римският император Ромул
Августул е свален от германския вожд Одоакър.

Велико преселение на народите

Основна статия: Велико преселение на народите

Карта на Великото преселение на народите

Великото преселение на народите е масово преселение на народи от Изток към пределите на Римската
империя. Този процес започва през 3 – 4 век и завършва ок. 7 век. Той нанася непоправим удар върху
Западната римска империя, която в 476 г. загива като държава. Създадени са нови, т.нар. „варварски“
държави на нейно място, по-големи от които са Франкското и Лангобардско кралства.

Разцвет на Ранна Византия

Основни статии: Юстиниан I, Персийско-византийски войни и Балкански походи на Маврикий

Варварските нашествия не подминават Източната римска империя (Византия), но благодарение на

отличното си географско разположение и развита икономика тя успява да се съвземе и да оцелее за още
близо 1000 години. 5 век е времето на падането на Западната Римска империя. Германският вожд Одоакър
изпраща знаците на властта от детронирания Ромул Августул на византийския император Зенон през 476
година, който признава властта му над Рим.

Това е и време на ереси. При император Юстиниан I държавата преживява истински разцвет. През 534 –
535 година е покорено Вандалското кралство в Северна Африка. След дълга кампания, около 20 години, е
отвоювана Италия от остготите през 555 година. През последното десетилетие от управлението на този
владетел – 60-те години на 6 век, е превзета и малка част от Вестготска Испания. Така Средиземно море
отново става „римско море“, а Римската империя (поне според византийците) е възстановена. Но тези
успехи имат и своята слаба страна – мирът с персите на изток е купен с цената на злато, а Балканите все по-
често са нападани от славяни. През 567 година е създаден Аварският хаганат, който покорява част от
славяните. Това образувание става опасно за Византия, тъй като напада ромейските владения, заедно със
славяните. Император Маврикий прави опит да ги спре, но армията се разбунтува, императорът е свален и
замисълът му пропада. На изток е водена война с Персия, която завършва през 628 година с победа за
византийците.

Скоро обаче се появява нов опасен противник – арабите, които следват новосъздадената религия Ислям.
За период, по-малък от един век, те покоряват почти всички владения на Византия в Африка и Азия, с
изключение на Мала Азия. Дори на два пъти – през 674 – 678 и 717 – 718 година арабите обсаждат
неуспешно Константинопол.

На Балканите от друга страна се създава Българската държава през 681 година, която става опасен
съперник за византийските владения на Балканите.

Периодът 730 – 843 година е белязан от появата на иконоборството, което разтърсва из основи империята.
След неговото отхвърляне през 843 година държавата отново тръгва нагоре. Покръстени са постепенно
българите, сърбите, временно русите и хърватите, основно заради мисионерската дейност на Кирил и
Методий.

Българският цар Симеон I си поставя за цел завладяването на византийската столица, но неуспешно. Едва
след неговата смърт Византия може да си отдъхне. При Никифор II Фока и Йоан I Цимисхий са отвоювани
значителни територии от арабите. През 1018 година е завладяна България след близо половинвековна
борба.

Създаване на нови държави

Основни статии: Карантания, Държава на Само, Великоморавия, Киевска Русия, Вестготско кралство,
Франкска империя, Свещена Римска империя и Англия

Създаване на България

Основни статии: Велика България, Първа българска държава и Българо-византийски войни

Велика България се създава около 632 година, когато е отхвърлена властта на аварите и начело застава хан
Кубрат. През 635 година му е даден ранг на патриций от византийския император Ираклий. Скоро след
смъртта на Кубрат обаче, държавата се разпада под ударите на хазарите и петте сина на владетеля –
Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек се разделят. Някои историци са на мнение, че всъщност
българската държава е създадена именно в 632 година, а синовете Аспарух и Котраг са продължители на
държавната традиция в новите си земи, тоест – те владеят части от Велика България.

Аспарух се насочва към река Дунав и се установява в областта Онгъла. Обезпокоен, василевсът Константин
IV Погонат потегля срещу него, но е разгромен. Българите продължават на юг, подписан е мирен договор в
681 година – създава се България, като Византия трябва да плаща годишен данък. При наследника на
Аспарух – Тервел (701 – 718) – страната се разширява на юг от Стара планина, а той получава титлата
„кесар“, помагайки на Юстиниан II Ринотмет да си върне константинополския трон.

В средата на 8 век страната изживява дълбока криза, но при хановете Телериг (768 – 777) и Кардам (777 –
802) България излиза бавно от упадъка. Хан Крум, който е владетел от 802/3 до 814 година, увеличава
териториите на държавата на север, запад и юг, като дори убива византийския император Никифор I Геник
през 811 година. При сина му Омуртаг завоеванията са затвърдени.

През 864 година България приема християнството от Византия през управлението на княз Борис I (852 –
889). Освен това той води оживена дипломатическа дейност, като лавира между Рим и Константинопол,
проявявайки се като блестящ дипломат. Пак по време на неговото управление България извоюва църковна
самостоятелност и приема учениците на Кирил и Методий. Въведен е славянският език като език на Църква
и държава. Първият син на Борис – Владимир-Расате, прави неуспешен опит за връщане на езичеството,
заради което е свален от власт и ослепен. На негово място идва Симеон I – другият син на Борис, под чиято
власт страната изживява Златния си век. България опира на три морета и става хегемон в Европейския
Югоизток. Симеон се провъзгласява за „цар на българи и ромеи“. При цар Петър I, наследил Симеон в 927
година, страната отслабва – през 968 и 969 година в пределите на страната нахлува киевският княз
Светослав, а след това и император Йоан I Цимисхий.

Византийците завладяват Североизточна България със столицата Преслав, но в непокорените западни земи
борбата продължава. Цар Самуил и неговите братя се опълчват срещу Византия. Водена е близо
половинвековна борба с ромеите, но накрая България е завладяна от Византия през 1018 година.

Инвазията на исляма

Основна статия: Арабско-византийски войни

Между VI r и X в. арабският свят води поредица от войни с Византия, и с целият християнски свят. По-
забележителни са гръко-персийските войни( Персийско-византийска война 420-422Персийско-византийска
война 502-506 Персийско-византийска война 526-532 Персийско-византийска война 542-562 Персийско-
византийска война 572-591 Персийско-византийска война 602-628). През 692 г. Юстиниан II нарушава мира
с арабите, но е разбит. през 708-709 Юстиниан II губи втора поредна война с арабите, което води
частичната загуба на Кападокия и Киликия за Византия. Също така през 717 г. арабите обсаждат
Константинопол, който е удържан единствена благодарение на намесата на българите. Според мнозина
историци сраженията на Тервел при Константинопол (717) и на Карл Мартел при Поатие (737) са повратен
момента в борбата с арабите. От 30-те години на X век насетне византийските армии постигат големи
успехи срещу съседните на Византия арабски емирства, останки от разпадналия се Абасидски халифат.
Тези усилия стават особено интензивни през 60-те и началото на 70-те години, когато Никифор II Фока и
Йоан Цимисхий завладяват Крит, Кипър, Киликия, Сирия, части от Месопотамия и Армения. Със
самостоятелното управление на Василий II идва краят на тази експанзия.Най-голямата заплаха за източните
граници на Византия по това време произхожда от династията на Фатимидите, която се установява в Египет
малко преди възцаряването на Василий и оспорва агресивно сюзеренитета му над Хамданидското
емирство около град Алепо в Северна Сирия. Византийските войски претърпяват няколко сериозни
поражения, с походите през 995 и 999 г. Византия успява да защити Хамданиското емирство. През 1001 г. е
сключено примирие между Византия и Фатимидите, което се задържа до 1025 г. така Василий, успява да
използва максимално ресурсите на Византия срещу България.

Византийска империя

Византийска империя, Византия или Източна Римска империя са въведени през XVI век съвременни
названия, обозначаващи източната част от Римската империя, просъществувала до 1453 г. Главен
административен център и столица е Константинопол, днешен Истанбул. Този бъдещ мегаполис
първоначално е известен като Византион, с което е и източник за тривиалното название Византия.

Източната част на Римската империя е икономически и военно по-силна и оцелява след епохата на
варварските нашествия, довели до разпокъсването и изчезването на Западната Римска империя през V век.
Източната Римска империя продължава да се развива и съществува в продължение на още хиляда години
(до средата на XV век), когато Константинопол пада под властта на османските турци през 1453 г.

Днешни територии, които принадлежат на Византия за по-кратък или по-продължителен период, са Мала
Азия, Балканите, Апенинския полуостров, Тунис, Киренайка, Либия, Египет, Палестина, Йордания, Сирия,
Армения, Абхазия, Крим, големите средиземноморски острови Кипър, Крит, Сицилия, Сардиния, Корсика,
Балеарските острови, както и други части от северното крайбрежие на Африка и югоизточното крайбрежие
на Испания (тогава Бетика). Освен християнството, в развитието на Византия влияние оказват и
наследените от Античността езически елинистически и римски традиции и култура. Благодарение на своето
географско положение Византийската империя печели в продължение на столетия от търговията между
Изтока и Запада и е водеща търговска сила в предлагането на луксозни стоки. Нейният културен,
икономически и военен потенциал е фактор, възпиращ разпространението на исляма от изток на запад.
Същевременно тя е вид защитник и разпространител на християнската религия сред балканските и някои
славянски народи през Средните векове, с които формира т.нар. Византийска общност.

Начало и наименование
Дева Мария с младенеца, Юстиниан I (отляво) и Константин I – мозайка от църквата „Света София“, X век.

Стените на Константинопол спасяват често империята в тежки кризи – градът остава непревземаем в
продължение на столетия.

Наречената Византийска от историците столетия след изчезването ѝ, Империята, за разлика от други

съществували през Късната античност и Средновековието държави, няма точно определена година на
създаване. Византия, както във възприятията на собствените поданици, така де факто и де юре, е
автентичната средновековна (официално латиноезична до VII век, а след това) гръкоезична Римска
империя, органично продължение на античната римска държава. Византийците наричат себе си римляни
(на латински: romani – романи, на гръцки: ρωμαίοι – ромеи), а държавата в която живеят – Римска империя
(от гръцки: Ρωμαϊκή Αυτοκρατορία – Ромайки автократория), а също така Царство на римляните (от гръцки:
Βασιλεία τῶν Ρωμαίων – Василия тон ромеон). За съвременниците ѝ империята е известна като Романия
(Ρωμανία, Romania). Новата християнска столица Константинопол дори до средата на V век също бил по-
известен като „Нов Рим“ (Nova Roma, Νέα Ρώμη). След 800 г., когато кралят на франките Карл Велики бил
коронован за римски император от папа Лъв III, в латинските текстове се употребяват принизителни
формули като „крал на гърците“ (rex Greacorum) и „крал на Константинопол“ (rex Constantinopolitanus),
което е израз на несъгласие относно статуса на Βασιλεία τῶν Ρωμαίων като продължение на Imperium
Romanum. В малко по-различен аспект би могло да се разглежда и честото използване на названието
„гръцки“ и „гърци“ (вместо „ромейски“ и „ромеи“) в средновековните латински и славяноезични текстове,
където надали преднамерено е влаган някакъв етнически смисъл.[2][3]

Самото наименование Византия е неологизъм, произлизащ от старото име на Константинопол: Византион

(Βυζάντιον). През Средновековието името Византион и негови производни почти не се използват, освен в
много редки случаи, стилизирани от някой хронист в империята. Изразът „византийски“ („византийска“) в
съвременния му смисъл се среща за първи път у Йероним Волф през 1557 г. и става традиционен за
историческата литература след издаването на Парижкия историографски корпус Corpus Byzantinae historiae
(1645 – 1711 г.).

Латинското название Романия и името романи се използват в латинската им форма от римското и

романизираното балканско население, както през Античността и Средновековието, така и в наши дни от
потомците на това население, наричащо себе си романи (през средните векове с оригиналната латинска
дума romani, а днес на румънски език român). В българския език са известни като румънци и власи.
Гръцкото население на Империята и елинизираното такова използват гръцката дума ромеи. Постепенно с
изселването, избиването и прокуждането след VII век на по-голямата част от балканското романизирано
население от градовете и селата към планините на Балканския полуостров, латинското самоназвание
романи почти изчезва и остава меродавно само гръцкото ромеи.

В традиционната историческа литература за вододел между историята на античната Римска империя и

историята на нейната средновековна метаморфоза Византия, често се избира 330 г. (обявяването на
Константинопол за новата столица на Римската империя), по-рядко 395 г. (разделянето на империята
между синовете на Теодосий I), най-често 476 г. (свалянето на Ромул Августул от престола на Западната
Римска империя), понякога 565 г. (края на управлението на Юстиниан)[2][5] или дори още по-късна дата –
641 г. (смъртта на Ираклий).

Периодизация

Историята на Византия условно може да се раздели на три периода: първият – наричан романоезичен,
латински или ранновизантийски от ІV до VІІ в., при който официален език на държавата е латинският език,
а част от императорите произхождат от романизираното балканско трако-илирийско население; вторият –
класически, гръцки или средновизантийски период, който започва през VІІ век и трае до 1204 г.; третият –
късновизантийския период, който трае от 1261 г. до 1453 г.

От 610 г. нататък се наблюдава издигането на императори, произхождащи главно от елинизираното

население на империята, в частност Мала Азия, Сирия и Армения. През втория и третия период, официален
език на държавата е средногръцкият. Част от „реформирането“ на империята е нововъведението на
император Ираклий, който през 629 г. заменя своята латинска титла Augustus с гръцката титла Βασιλεύς.

Краят на първия и началото на втория период съвпадат с нашествията на авари и славяни по Балканския
полуостров. По същото време в Азия арабите започват своята постепенна експанзия за сметка на земите на
Византийската империя. Това донякъде спомага за оформянето на Византийската империя като състояща
се главно от гръцко или елинизирано население. След заселването на славяните из целия Балкански
полуостров, етническият облик на тези земи се променя. Част от оцелялото елинизирано местно
население, независимо от самосъзнанието му е асимилирано от тях, докато друга част, главно
романизирано население се преселва в труднодостъпните планини на Беломорието, Карпатите, Западна
Вардарска Македония и Далмация. По-късно става известно с името власи, живеещо откъснато от
останалия свят векове наред.

Политическа история

Ранен период

Западната и Източната Римска империя през 476 г.

През Късната античност и Ранното средновековие, латинският език продължава да бъде официален език
във Византия. Това си доминантно положение латинският език започва лека-полека да губи още при
царуването на Маврикий и Ираклий, когато гръцкият език също е обявен за официален език, наравно с
латинския. На границата между VII и VIII век, латинският език окончателно е изместен от гръцкия, който в
източната част на Стария свят е говорен още от времената на Александър Македонски и диадохите.
Елинизацията е главната причина, която не позволява на латинския език да се наложи като единствен общ
говорим език в рамките на римския Изток. Това обуславя неговото отпадане в културната битка, от която
победител излиза гръцкия език.

През първите си векове, Империята успява да поддържа военно, икономическо и културно превъзходство
сред околните варварски племена, като единственият ѝ сериозен противник е Персия. По това време (V –
VII век) тя владее Балканския полуостров, Мала Азия и страните по Източното Средиземноморие – (Сирия,
Палестина, Египет). През 476 г. пада Западната Римска империя, като римският военачалник – германецът
Одоакър сваля от престола император Ромул Августул, последния император на Западната Римска
империя, с което настъпва края на тази държава. Одоакър изпраща императорките инсигнии, носени от
Ромул Августул на императора на Източната Римска империя – Зенон, и в писменото обръщение до него
заявява, че:

„ Тъй като слънцето е едно на небето, така императорът трябва да е един на земята “

С предаването на инсигниите на Ромул Августул на император Зенон, Византия става единствен законен
наследник и на Западната Римска империя, а с това и единствения законен наследник на Древен Рим и
Римската империя. Одоакър получава титла Magister Militum, т.е. военен управител на Италия и признава
върховната власт на императора на Византия. През 527 г. император става Юстиниан. Той си поставя за цел
да възстанови Римската империя в нейната цялост. За целта през 533 – 534 г. войските му завоюват
намиращото се в Северна Африка Вандалско кралство. В периода 535 – 555 г. е завладяно и Остготското
кралство на територията на Италия след упорита съпротива от негова страна, а през последното
десетилетие от управлението на императора – и южното крайбрежие на Испания. Много бързо след
смъртта на императора обаче Испания, част от Северна Африка, Северна и Средна Италия са загубени
завинаги.

Император Юстиниан и свитата му – мозайка от Равена

Постепенно Балканите са разорени от системните нашествия на готи, хуни и авари, след което са
колонизирани от славяните. В края на VII век северната част на полуострова е откъсната от българите.
Империята си запазва градовете в южната и централна част на полуострова, но успява да интегрира
постепенно славянското население в южната част.
Източните провинции стават арена на религиозни вълнения, провокирани от културните различия със
столицата и стремежа на императора да управлява църквата.

Периодът завършва с драматичното управление на император Ираклий (610 – 641 г.). В началото на
неговото управление Византия е притеснена от авари и славяни. На Изток активните действия на Персия
водят до катастрофа за ромеите: окупирани са голяма част от Мала Азия, Сирия, Палестина, Египет. След
много осмисляне на събитията, Ираклий се решава да води отново армията. С помощта на Църквата,
императорът начело на добре екипирана и обучена голяма армия отвоюва Източните провинции, превзети
от великия шахиншах (цар на царете) Хозрой II. Забележително в управлението на този император е
промяната в административното устройство на империята и налагането на военно-административни
области – т. нар. „темѝ“. В края на управлението си Ираклий е съкрушен от нова загуба на Източните
провинции, този път завинаги, от един нов противник – арабите, които към средата на VII век построили
свой флот, започнали набези по средиземноморските острови, в Северна Африка и в Сицилия. Византия е
изтощена от продължителната война със Сасанидска Персия, като самата Персия към 644 г. е изцяло
завладяна от укрепващия Арабски халифат.

Среден период

От средата на VII век започва формирането на съвременните културни и етнически граници в западната
част на Евразия. Византия стои в центъра на тази огромна област в географски, исторически и културен
аспект. Тя оказва силно влияние върху двете големи култури, възникнали през Ранното Средновековие –
католицизма и исляма, но най-значимо е прякото ѝ участие при обособяването на третата голяма култура –
православието.

Що се отнася до териториите ѝ, през VII век – X век империята се свила до съвременните граници на Турция
и Гърция, но това било по-единно общество – гръцкият език станал основен, православната църква се
освободила от еретичните Източни провинции, преминали към исляма, и постепенно се отдалечавала от
католическия Рим. Военните и икономически промени създали силното военно съсловие на стратиотите,
средна класа, позволила на императорите да водят активна политика векове наред.

През първите стотина години от периода (634 – 740 г.) основният противник на империята били арабите.
Още през 649 г. тези традиционно пустинни бойци построили флот и започнали да оспорват морското
могъщество на ромеите. На няколко пъти те достигали и обсаждали по суша и море Константинопол, но
били отблъснати. През 672 г. за пръв път в морска битка с арабите бил използван гръцки огън – оръжие,
чиято тайна на производство била толкова старателно пазена, че изчезнала заедно с империята. В края на
VII век, нова държава започнала да оспорва владичеството на империята на Балканския полуостров. Във
войната през 680 г., с възникналата преди няколко десетилетия Българска държава, империята претърпяла
унизително военно поражение и през 681 г. подписала мирен договор. В следващите десетилетия, българи
и араби периодично заплашвали военно и икономически, устоите на империята. През 717 г. при поредния
арабски поход, столицата отново била обсадена. Гръцкият огън по море и най-вече намесата на българския
владетел Тервел по суша на страната на ромеите, нанесли нечувано дотогава поражение на арабите. Това
позволило на император Лъв III Сириец да откаже завинаги арабите от амбициите им да завладеят града.

Един от духовните центрове на съпротивата срещу иконоборчеството: манастирът „Св. Сава Освещени“
край Йерусалим – подслон на Йоан Дамаскин

През 730 г. Лъв III поставил началото на нов религиозен спор, разделил Империята за над 100 години на
противници и поддръжници на почитането на иконите. Историците спорят дали причина за появата на
иконоборството са незаглъхналите ереси от предните векове или влиянието на исляма, забраняващ
изобразяването на човешкия лик. Несъмнено религиозната концепция на иконоборците (през XV век
подобна концепция в Западна Европа приели последователите на Мартин Лутер) била поддържана от
елита – императорите от Сирийската династия и заможните класи от Мала Азия. Не бива да се пропуска
военния възход на Източната империя при управлението на императорите-иконоборци, по източните
граници и фронта с арабите настъпва паритет, а с петте си похода срещу Дунавска България, Константин V я
изправя пред унищожение. В крайна сметка победила опозицията на иконопочитателите, обединили се
около императрица Ирина и дребното духовенство, но отслабената от конфликта империя трябвало да се
примири с няколко големи загуби – възникването (признаването) на втора Римска империя – когато Карл
Велики бил коронясан в Рим на 25 декември 800 г., опита на Ирина чрез брак с Карл Велики да обедини
отново Римската империя; окончателната загуба на повечето територии в Италия, което насърчило папата в
Рим да търси подкрепа занапред от кралете на франките; укрепването на Дунавска България, чието
съществуване империята не можела да приеме.

След 843 г. иконопочитането било окончателно възстановено и започнали най-значимите векове на

Византия. Опитът на братята Кирил и Методий да направят Моравия православна страна не успял, но в
следващите два века всички южни и източни славяноговорещи страни приели християнството от Византия
(някои от тях – с посредничеството на България). Още през IX – X век започнало формирането на
съвременните православни народи и езиците им. Това изпреварване с няколко века на същия процес в
Западна Европа се дължи на ясно осъзнатата културна стратегия на Империята – нейните проповеднически
мисии използвали славянски преводи на свещените текстове.

Арабски кораби край Крит[6]

Под натиска на араби и българи империята в началото на X век изпаднала в крайно затруднено положение.
Многобройните набези на българския цар Симеон I към столицата били трудно удържани от император
Роман Лакапин и регентствата на император Константин VII.

Културното развитие в крайна сметка било последвано от военни успехи. Войнишките императори
Никифор II Фока и Йоан Цимисхи от втората половина на X век, постепенно възвърнали под властта на
Източната империя (Сирия), част от Месопотамия и островите в Източното Средиземноморие. Апогей на
византийското могъщество е управлението на император Василий II, който след 40-годишна война с
България успял да победи достойния си противник цар Самуил и да възстанови контрола на Византия над
Балканския полуостров.

В началото на XI век Византия била център на средиземноморския свят. Територията и се простирала от

Сирия и Армения на Изток до Далматинското крайбрежие на Балканите и долното течение на р. Дунав. Със
силна икономика, развити парични отношения и търговия, разположена между нововъзникващите
центрове на цивилизация, тя била пример за подражание и недостижима цел. След смъртта на Василий се
проявили отново с пълна сила противоречията между столичната и провинциалната аристокрация. Честата
смяна на владетелите сред многобройни преврати и интриги изправили империята пред криза, както във
военно, така и в стопанско отношение. Императорите усещали наближаващата криза, но не успели да я
предотвратят. Силната държава, църквата и земеделската аристокрация постепенно разорили класата от
свободни селяни и стратиоти (войници).

Административно устройство на Византия през V век

Римската империя към 395 г.

Началото на Византийската империя се поставя след разделянето на единната Римска империя през 395 г.
между синовете на Теодосий I. Трите основи, на които се крепи византийското общество са римската
държавна уредба, елинската култура и християнската религия. Следата оставена от Рим във Византия
постепенно се заличава, за да може на нейно място да се утвърдят древногръцката култура и
теократизацията на политическия живот. Но въпреки това византийските граждани не изоставят римските
традиции, те до последно се наричат „ромеи“, а римското право продължава да бъде мяра за държавно и
юридическо ръководство. Управленската държавна система на Византия се оформя след приемането на
християнската религия. Формата на държавно управление е монархия, благословена от Бога. По този начин
се осъществява обединението на императорска и църковна власт, а властта на василевса се възприема като
подобие на небесната. Устройството на Византийската империя трябва да наподобява Божието царство.

Византия формално смята за свои териториите, принадлежащи на Римската империя. Императорът се

смята за върховен господар на християнския свят. Той е „Божи наместник“. Неговата власт е свещена. Той е
не само съдия, законодател и военачалник, а и връзката между Бог и хората. Макар и в по-ранния
византийски период властта му да е ограничавана от сената, армията и народа, с течение на времето,
благодарение на бюрократизацията василевса се сдобива с повече правомощия.

През V – VI век функцията на сената е силно намалена. Той се свиква само, за да приема владетелските
предложения, без да ги обсъжда. Все пак сенаторите имат възможност да правят и свои проекти – senatus
consulta. Ако василевса ги одобри, те придобиват тежестта на закон. Въпреки ограничената си власт,
сенатът си остава важен имперски орган. Той е коректив на абсолютната власт на императора –
самодържец. Ролята на сенаторите е голяма при избирането и провъзгласяването на нов император, както
и при някои по – важни съдебни процеси, тъй като той представлява народа. Сенатът е консултативен
орган и ако е поканен от императора взима участие в разрешаването на важни външно- и
вътрешнополитически въпроси. Тогава, независимо с колко власт разполага, василевса трябва да се
съобразява с това знатно и немалобройно съсловие. Основната част от него се състои от граждани, военни
сановници и едри земевладелци. Първоначално в сената влизат по право висши императорски служители
– mustes, spectabiles и clarissimi. През V век броят на сенаторите се увеличава, тъй като в сената вече се
приемат и забогатели граждани.

Голяма и величествена империя като Византийската трябва да разполага със силен ръководен център и да
се контролира от него. Този център е столицата – Константинопол. Там се намира седалището на
императора – Свещеният дворец. Там са и най-важните държавни служители. Сред тези най-важни
служители достойно място заема префектът на града – praefectus urbi или епархът (както е по-късното му,
елинско наименование). Той стои малко по-ниско от василевса. Неговите задължения са да се грижи за
благоустройството на града, да пази реда, да се информира за случващото се в него. Когато императорът
отсъства, епархът го замества, а при криза получава неограничена власт. В неговите правомощия се
включва и правото му да съди гражданите и да разполага със свободата им. Фактически той води всички
съдебни дела за всяко извършено престъпление. Негова задача е не само да се интересува, но и да знае
какво се случва в града.

Квесторът, също като епарха има и съдебна власт. Той е юрист и съставител на законите, под които
императорът само се подписва. Занимава се и с назначаването на държавни чиновници, у него е списъкът с
имената им и с длъжността, която заемат. Магистърът на официите – magister officiorum е нещо като
премиер на държавата. Той е началник на отделните ресори, грижи се за външната политика и е най-
авторитетния човек на централното управление. Контролира всички имперски официи, т.е. цялото
имперско управление. Неговата официя е съставена от agentes in rebus, които са държавни разузнавачи и
куриери. Magister officiorum отговаря за сигурността на императора. Ето защо под негово командване е
охранителната гвардия – scholae palatinae. Негово задължение е да отговаря за всякакъв вид общуване с
външните сили, да приема чуждестранни пратеници. А от края на IV век се заема с пощенските връзки –
cursus publicus, които първоначално са задължение на преторианските префекти.

Magister peditum и magister equitum са съответно главнокомандващите на пехотата и на конницата. Това

разделение, което е от полза, скоро бива изоставено, тъй като в императорския двор се намират двама
пълноправни пълководци, които се ползват едновременно с титлата magister equitum et peditum
praesentalis. Назначават се трима главнокомандващи, чиито териториален обхват е ограничен – за Ориента,
Тракия и Илирия – magister militum per Orientem, per Thracias, per Illyricum. Подчинени на тях са и duces –
оглавяват граничните подразделения в провинциите, докато magistri militum praesentales отговарят за
дворцовите военни части. По този начин Византия се сдобива с петима военачалници, пряко подчинени на
василевса, който обединява единството на военната сила.

Висши държавни сановници са comes sacrarum largitionum и comes rerum privatarum. Единият надзирава
държавното съкровище – aerarium sacrum, а другият – личното състояние на императора – aerarium
privatum, което дотогава е управлявано от magister rei private. Там постъпват приходите от държавните
монополи и мита, от личните земи на владетеля, от рудниците и от ергастериите му, а също и сумите от
конфискувани имоти – bona damnatorum и земи без собственик – bona caduca.
Всички изброени дотук сановници, с изключение на сената, образуват така наречения consistorium sacrum
или „свещен консисториум“. Това е прекият съвещателен орган на императора. Заседанията на този съвет
се наричат silentium, от което стигаме до извода, че на съвещанията проблемите рядко се обсъждат, по-
скоро императорът излага идеите си, а членовете на съвета просто се съгласяват с него. Понякога в състава
на консисториума за някои заседания взима участие и сената.

Префектите на претория също продължават да присъстват сред държавните сановници и да играят

немаловажна роля сред тях. Функциите им основно са от граждански характер. Императорите се стремят
да омаловажат функциите на префектите на претория, за да могат да създават пряко подчинени на
двореца служби. А за да се спре сдобиването с голяма власт от един човек, броят на префектите на
претория се увеличава. Голямата еднолична власт в ръцете на василевса става причина за зачестилото
назначаване на сановници, чиито задължения са пряко свързани с двореца и със самия него. Така
например от голямо значение се оказва длъжността на началника на дворцовата спалня – praepositus sacri
cubiculi, който най-често е евнух. На него императора има голямо доверие и понякога той участва в
решаването на държавните дела. Според някои източници обаче praepositus sacri cubiculi не е началник на
дворцовата спалня, а на целия дворец и не е евнух.

Поради премахването на привилегированото положение на Италия се премахва и делението на

провинциите на императорски и сенаторски. Всички те вече, независимо от характера си, са подвластни на
императора – самодържец. Италия също е разделена на провинции и обвързана с данъчно облагане.
Техният брой непрекъснато се увеличава и ако при Диоклециан са около 100, то през V век са повече от
120. По времето на същия император диоцезите са 12, а по-късно 14. След това при император Константин,
Византия е разделена на префектури, като всяка префектура обхваща голям брой диоцези, а те – голям
брой провинции. Т.е. провинциите са подразделения на диоцезите, а те – на префектурите.

Самите префектури са четири на брой – Ориент, Илирия, Италия и Галия. Източната префектура –
praefectura pretorio per Orientem се състои от следните диоцези: Египет, Ориент, Понт, Азия и Тракия,
обхваща Египет и Либия, Предна Азия и Тракия. В илирийската префектура – praefectura praetorio per
Illyricum влизат диоцезите Дакия и Македония, а тя съдържа Гърция и Централните Балкани. В италийската
префектура – praefectura praetorio Italiae се включват освен Италия също и голяма част от Латинска Африка,
Далмация, Панония, Норик и Реция. Галската префектура – praefectura praetorio Galliarum обхваща Римска
Британия, Галия, Иберийският полуостров, както и западната част на Мавритания. Всяка префектура се
управлява от преториански префект. Преторианските префекти на Изтока (със седалище в Константинопол)
и на Италия са най-важните служители на империята. След тях са другите двама – на Илирия (чието
местожителство е в Солун) и на Галия. През годините Западната империя запада все повече. Претърпява
тежки стопански и политически кризи, които оставят голям отпечатък и „помагат“ за нейното падение. В
това време Източната империя – Византия процъфтява и се развива. Успешно преодолява проблема с
бурното Велико преселение на народите и въпреки нередките политически разногласия, зачестили през IV
– V век, не се разпада. Византия остава единна дълго време и съществува още приблизително десет века.

Бавен упадък

Смъртта на Василий II през 1025 г. била последвана от продължителен период на преврати и дворцови
интриги. Новите силни класи – столичната дворцова бюрокрация, военната провинциална аристокрация,
икономическите магнати постепенно променили политическата система съобразно интересите си.

Последните императори от Македонската династия (съпрузи на дъщерите на император Константин VIII,

брата на Василий II) изхарчили средствата от хазната за разкош и мащабни строежи на църкви и социални
заведения. Отговорникът за столичните сиропиталища, евнухът Йоан Орфанотроф построил голям приют за
бедни (т.нар. Птохотрофион) и специален манастир за разкаяли се проститутки.

Армията била занемарена и само авторитетът на предишните успехи спрял за известно време амбициите
на войнствените съседи. През 1071 г. при арменския град Манцикерт Византия загубила една от най-
важните битки в историята си – срещу турците селджуци, водени от султан Алп Арслан. На турците
предстояло да заемат Мала Азия – икономическото и военно ядро на Империята, а три века по-късно и
останалите ѝ територии. Византия претърпяла и удар на Запад, където норманите след завладяването на о-
в Сицилия през посочената 1071 г. превзели и последната византийска крепост в Италия – Бари.

Макар и ожесточени противници на Византия норманите се влияели от нейната култура. Христос

Пантократор в Монреалския събор на о-в Сицилия, построен при управлението на Вилхелм II (1171 – 1189
г.).

През 1054 г. един дребен конфликт предизвикал схизмата (взаимно отлъчване и анатема – обвинение в
ерес) между църквите на Константинопол и Рим, а всички бъдещи опити за възстановяване на църковното
единство на християнския свят се оказали нетрайни и безуспешни.

При императорите от династията на Комнините (1081 – 1185 г.) класическият бюрократичен централизъм
на византийската държава постепенно отстъпил на управлението на знатни родове, опиращо се на
военната сила набирана чрез системата прония. Тази структурна промяна феодализирала Византия и в
крайна сметка довела до децентрализация и политическо разпокъсване на православния свят във време на
възход на обществата по границите му.

Преминаването на I Кръстоносен поход в Мала Азия 1101 г.

Алексий I Комнин (1081 – 1118 г.) спасил Империята атакувана отвън от нормани и печенези на Балканския
полуостров и селджуците в Мала Азия, и отвътре от еретичните секти на павликяните в Тракия и
богомилите в България. При липсата на достатъчно собствени ресурси Алексий използвал умело
дипломацията – основно оръжие на Византия през тази и последвалите епохи. Срещу печенезите
използвал куманите, срещу норманите – турски военни отряди и флота на Венеция. Цената на спасението
била голяма – Венеция получила монополни привилегии в имперската търговия (право на безмитна
търговия, което разорявало занаятчиите и търговците в империята), а селджукските турци създали
ислямска държава в сърцето на Мала Азия със столица град Икония (Коня). Апелът за помощ на Алексий
срещу турците до папа Урбан II съвпаднал с клюнийската реформа на западното духовенство и
предизвикал религиозна ревност и пропагандата на идеята за Първия кръстоносен поход.

Започнали като авантюристични експедиции на западните поклонници и рицари за освобождаване на

Светите земи, кръстоносните походи били нож с две остриета за Империята. С помощта на западните
рицари била възстановена властта по крайбрежието на Мала Азия, но нововъзникналите латински
княжества на Изток откъснали византийски територии. Постепенно от съюзници Императорът и
кръстоносните водачи се превърнали във врагове, а богатствата и блясъкът на Империята я направили
мечтана плячка в плановете на западните рицари.

Разрушаване и възстановяване

В края на XII век ислямският свят, предвождан от талантливия султан от кюрдски произход Саладин успял
да отвоюва светите места от кръстоносците. Армията му влязла в Ерусалим на 2 октомври 1187 г. Агресията
на западноевропейците се пренасочила към Византия, в която продължавали процесите на феодализация
и децентрализация.

Кръстоносците нападат Константинопол, венециански ръкопис (ок. 1330 г.)

Различни западноевропейски интереси довели до общо действие – папа Инокентий III призовал през 1198
г. към нов кръстоносен поход. Бедни рицари-авантюристи откликнали веднага. Венеция, бивша
византийски васал, която контролирала транспортните и търговски потоци в Средиземно море, поела
организацията и финансирането на похода. Под предлог че помагат за възстановяването на сваления
император Исак II Ангел и сина му Алексий IV кръстоносците обсаждали Константинопол. Превратът в
града и окончателно детрониране на Ангелите са последвани от атака и превземане на 13 април 1204 г.

Плячкосването на Константинопол, Йожен Дьолакроа

Това е първото превземане на Константинопол след основаването му. Три дни кръстоносците плячкосват
държавните и църковни съкровища, манастирите и домовете на богатите. Огромен брой безценни
произведения на изкуството са унищожени, а други са отнесени на Запад, най-много във Венеция.
Поругаването на православните светини е преживяно драматично от интелектуалците и народа и става
причина за възникване на непримирима омраза към католическия Запад.

Върху централните територии на Византия се образува Латинската империя, но тя не успяла да организира

византийското общество по западен образец. Съпротивата се организирала първоначално около
българския цар Калоян, който през 1205 г. нанася фатален удар на кръстоносците в битка при Одрин.
Император Балдуин Фландърски е пленен и впоследствие екзекутиран. Тракия е очистена от западните
рицари, много от тях напускат Константинопол. Смъртта на българския цар пред стените на Солун спасява
Латинската империя от унищожение.

В провинциите настъпило укрепване – възникнали няколко държави, наследници на Византия – Трапезунд,

Никея и Епирското деспотство, които заедно с възстановеното Българско царство започнали обсада на
Латинската държава с център Константинопол. Към 1237 г. най-силна позиции в борбата за възстановяване
на Империята има Иван Асен II, но след смъртта му и поради нашествията на татарските орди в Северна
България единствената силна държава в региона остава Никея управлявана от Йоан Дука Ватаци. Ватаци и
синът му Теодор Ласкарис укрепили Никейската империя, превземайки български територии в Тракия и
Македония след смъртта на Иван Асен II, но не доживели триумфа на Никея през 1261 г., когато
Константинопол е превзет, и на трона с народни тържества и църковни служби тържествено е коронясан за
император Михаил Палеолог, отстранил техния наследник малолетния император Йоан.

Възстановената Империя е доста различна от ранна Византия, както и от великата сила по време на
императорите-иконоборци или тези от Македонската династия. Докато преди могъщата светска власт
доминирала едно динамично, но все пак подчинено духовенство, по време на Палеолозите тя имала почти
ефимерни политически структури. Присъствието ѝ е повече културно и религиозно. Докато властта на
Императора намалявала, властта на Патриарха растяла и достигала до далечните нови славянски държави
на север. Разрушаването на столицата премахнало старите клишета и освободило нови течения в
изкуството. Докато ересите от миналото се провокирали от религиозни и културни спорове и различия,
ересите през XII – XIV век до голяма степен били следствие на социалната разруха.

Залез и наследство

След като Византия е възстановена, срещу нея започват да се организират коалиции, целящи да
възстановят създадената през 1204 г. Латинска империя. Най-силна е коалицията на сицилианския крал от
френски произход Карл I Анжуйски, която включва България, Сърбия, Епир и други. Ето защо през 1274 г. в
Лион е сключена уния между Михаил VIII Палеолог и папата, признаваща папата за духовен водач на
Византия. Тя цели да бъдат предотвратени коалициите срещу Византия. Поне на това се надява
византийският император. Но самите византийци не били съгласни с нея. Не след дълго те престават да се
подчиняват на папата. От своя страна и той престава да спира готвените коалиции. Но през 1282 г. Шарл
умира. Освен това император Михаил прехвърля цялата си войска на Балканите. В Мала Азия остават
малки гарнизони. Това улеснява заселването на принудените да търсят нови земи от татарите тюркски
племена. Въпреки героичните опити местните жители не могли да ги спрат. В стремежа си да осигури
повече средства за активната си европейска политика император Михаил наредил и свободното гранично
население в Мала Азия – акритите, охраняващи границата със Селджукския султанат и нововъзникналите
малоазийски бейлици да плащат данъци, което довело до брожения и срив на източната граница на
империята. В Северозападна Мала Азия възникнал османският бейлик, който през следващите години
изиграва сериозна роля.

Император Михаил VIII Палеолог умира през 1282 г. На престола той оставил сина си Андроник II Палеолог.
Той отменил унията от Лион. Стремял се да присъедини Епир, Тесалия и Морея, но губи територии в
Северна Македония със Скопие в полза на Сърбия като зестра, след като предоставя малолетната си внучка
Симонида за съпруга на сръбския крал. Опитва се да освободи завладените от турците земи, но има
ограничен успех. През 1304 г. Византия губи сражението при река Скафида с българския владетел Теодор
Светослав, с което загубва и областта между Странджа, Стара планина и Черно море, а през 1322 г. – и
временно Пловдив и някои крепости около Одрин. През 1307 г. България и Византия сключват мирен
договор, скрепен чрез брак между дъщерята на императора и българския цар Теодор Светослав. През 1321
г. във Византия избухва гражданска война между Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог.
През 1332 г. Византия си връща градовете на юг от Стара планина, но след битката при Русокастро отново
губи част от тях. През третата война между двамата императори Андроник III Палеолог побеждава дядо си
и го принуждава да се оттегли от престола. Още незатихнала се разгаря друга гражданска война този път
между малолетния Йоан V Палеолог и претендента Йоан Кантакузин. Побеждава първият, но той е
принуден да отстъпи на България и Иван Александър осем крепости в Родопите, включително и Пловдив,
заради оказаната подкрепа от страна на българския цар. Йоан Кантакузин проводил през 1351 г.
пратеничество при българския цар за съюз срещу турците, но последният отказал. Докато се разгаряла
гражданската война, османските турци завземали все повече и повече византийска територия. Скоро тя
била разполовена на три – Цариград и околностите му, Солун и Морея (Пелопонес). През 1369 г.
османските турци превзели Одрин, който обявили за столица, а през 1387 г. и Солун. През 1391 г.
император станал Мануил II Палеолог. Той прекарал няколко години на Запад, искайки помощ за
Константинопол срещу турската обсада. Градът се държал само благодарение на изпратените от френския
крал стрелци. Западните владетели му обещавали помощ, но на практика не могли да я окажат.
Неочаквано обаче съдбата помогнала на Византия. През 1402 г. турците загубили битката при Ангора срещу
Тимур, а султан Баязид I бил пленен. В следващите години византийската дипломация полагала много
усилия, за да задълбочи противоречията между Баязидовите синове. Това продължило до 1413 г., когато
победил Мехмед I, не без помощта на християните. Още преди управлението на Мехмед I Византия дори
си върнала Солун, но през 1430 г. той бил отново покорен от турците. През това време Византия можела да
изтласка турците от Балканите в съюз с Венеция, но пропиляла този шанс, защото мислела, че новият
владетел бил миролюбив.

Обсаденият Константинопол – стенопис от манастира Молдовита в Румъния, 1537 г.

Турската държава междувременно укрепнала и скоро отново засилила натиска си. Това принудило Йоан
VIII Палеолог да сключи Фераро-Флорентинската уния. Тя щяла да има успех само ако папата съумеел да
организира кръстоносен поход срещу турците. Той успял. На призива му откликнали унгаро-полският крал
Владислав III Ягело (Варненчик) и трансилванският войвода Янош Хуняди, които събрали многонационална
войска (поляци, чехи, унгарци, французи). През 1443 г. те достигнали до София, но поради настъпващата
зима се оттеглили. На следващата година полско-унгарската армия предприела нов поход. Този път тя
тръгнала по дунавското крайбрежие, но при Варна претърпяла поражение от Мурад II. Вече нищо не
можело да помогне на Византия.

През 1451 г. на турския престол се възкачил Мехмед II. През април 1453 г. артилерийски обстрел засипал
Константинопол. 150 000 турска армия обсадила града. 7000-те защитници се съпротивлявали твърдо, но
не могли да отблъснат многократно превъзхождащия ги противник. На 29 май в уличните боеве загива и
последният император на Византия Константин XI Палеолог. Турците плячкосват града. Църквата „Света
София“ била превърната в джамия, а Константинопол под името Константиние става турска столица. През
1460 г. било покорено и Пелопонеското деспотство, а три години по-късно – и Трапезундската империя.
Така византийската държавност загива. Останала само Цариградска патриаршия, която става представител
на покорените християнски народи в Османската империя. Много византийци бягат в съседните страни и
Италия, а престолонаследниците – в Русия.

Юстиниан I

Юстиниан I Велики (на латински: Iustinianus I) е император на Източната римска империя (Византия) от 1
април 527 до 11 ноември 565 г.

С управлението на Юстиниан започва трансформацията на късноантичната Източна римска империя в

ранносредновековна Византия. За последен път римски император се опитва да подчини цялото
Средиземноморие. Подобно на Октавиан Август пет века по-рано, Юстиниан променя държава, религия и
общество из основи. Също като Август, Юстиниан е способен и далновиден император. Благодарение на
добрия подбор на съветници и военачалници, императорът успява да съсредоточи еднакви сили както във
вътрешно, така и във външнополитически план.

Произход

Флавий Петър Сабатий е роден през 482 г. в близкото на Скупи (край днешно Скопие) градче Таврезиум
(тогава в Преторианска префектура Илирик, днес село Таор, Северна Македония). Имайки латински език за
роден (вероятно последния такъв римски император),[1] той произлиза от селско семейство с илиро-
римски[2][3][4] или трако-римски произход.[5][6][7] В някои късни християнски жития Юстиниан е назован
с името Управда.[8] Името Юстиниан получава след осиновяването му от чичо му Юстин. Тази част на
Балканите остава дълго време тясно свързана с римската култура и мнозинството от населението говори
латински. Много от значимите императори от предишните 2 столетия произхождат именно от тези
провинции.

Поради влиянието на латинската културна среда идеята за възраждането на единната Римска империя в
предишните ѝ граници е особено жива – мечта, към която Юстиниан ще се стреми по време на цялото си
управление.

Кариера и възкачване

Фолис на Юстиниан I

Благодарение на чичо си, Юстиниан е назначен на служба в императорския двор. Но вместо да започне
кариера в армията, той остава в Константинопол и успешно наваксва пропуските в образованието си. При
смъртта на император Анастасий през 518 г. Юстиниан е вече интегриран във висшите кръгове на
обществото и е един от възможните кандидати за трона. Той обаче доброволно се отказва от него в полза
на чичо си Юстин. Тъй като същият е на 70 години, Юстиниан е в изгодната позиция непосредствено да
черпи опит в държавните дела и същевременно да подготви собственото си управление. Юстин I има
пълно доверие в племенника си. Той не само го осиновява, но и му дава поста на висш главнокомандващ
(magister militum) и консул.

През 525 г. Юстиниан се жени за Теодора, която е от скромно потекло и след ранната смърт на баща си
работи като танцьорка. По нейно настояване важащите от времето на Август брачни закони са променени.
Според тях брак между танцьорка и сенатор би бил невъзможен. Въпреки това във висшите кръгове
Теодора е презирана заради низшия си произход. Като силна личност Теодора не се влияе от никого и
влиза в историята като умен и енергичен съветник на мъжа си.

През 527 г., 4 месеца преди смъртта си, тежко болният Юстин I обявява племенника си за
престолонаследник (augustus). След безпроблемното заемане на трона Юстиниан се съсредоточава върху
своята голяма цел – завоюването на загубената западна част на империята, както и рекодификацията на
законите, и двете под единна християнска религиозна формула.

Войни и управление

В началото на управлението си Юстиниан наследява започналия през 526 г. конфликт (Персийско-

византийска война 526-532) срещу Сасанидска Персия на източната граница. Войната се води главно за
контрола на Иверия (днес в Източна Грузия), където преобладава християнството. Сасанидският шах
завладява грузинското царство, опитвайки се да наложи там зороастрийската религия. Това води до серия
от битки с променлив резултат между ромеите и персите в Горна Месопотамия. След победата на
военачалника Велизарий срещу персите при Дара 530 г. и последвалото византийско поражение при
Калиник (531 г.), е сключен т.нар. „Вечен мир“, който струва на империята 11 хил. паунда злато и
продължава в следващите 10 години. В замяна на мира императорът се отказва от намесата си в Кавказ и
се задължава да плаща годишен данък на персийския владетел. Юстиниан след това насочва стремежите
си на запад, където смята да възстанови изгубените провинции на Римската империя.

Територия на Източната римска империя в началото на Юстиниановото управление (червен цвят, ок. 527) и
завоевания (оранжев цвят, ок. 565)
Въстанието „Ника“

Основна статия: Ника

Солид на Юстиниан I; аверс – изображение на императора с регалии; реверс – Виктория с венец и кълбо с
кръст; монетарница в Константинопол

Преди да започне с амбициозния си план, императорът изведнъж се изправя срещу една заплаха на трона
си – въстанието Ника. През 532 г. префектът на Константинопол с помощта на войници разпръсква сбирки
на Сините и Зелените – враждуващи агитки на почитателите на състезанията с колесници. В резултат двете
групи се съюзяват и избухва въстание, което бързо обхваща целия град. Скоро към него се присъединяват
недоволни граждани от висшите слоеве. В много квартали въстаниците, чийто боен вик е „Ника“ (гр. Ника =
„победа“), предизвикват пожари. Исканията им са Юстиниан да смени градския префект и префекта на
преторианците.

За да избегне ескалация на конфликта, Юстиниан се съгласява, което се приема от бунтовниците като знак
на слабост. Те провъзгласяват един от племенниците на Анастасий – Ипатий, за император. Юстиниан вече
мисли за бягство, но Теодора успява да го разубеди. Случайно в града пристигат двамата военачалници
Мунд и Велизарий с известен брой войници. С тази неочаквана помощ въстанието е потушено брутално. В
тези събития близо 30 хил. души намират смъртта си.

Солид на Юстиниан I

След убийството на Ипатий в църквата Света Неделя, заповядва на градския префект Теодот Тиквеника да
разследва случая. В резултат на разследването част от виновниците са заловени и наказани. Но тогава
Юстиниан решава да обвини Теодот в отровителство и магьосничество. Изтръгва с изтезания
самопризнания от приближените му и на тяхно основание и поради застъпничеството на квестора Прокъл
избягва смъртното наказание и е заточен в Ерусалим въпреки невинността си. До края на живота си се крие
от убийците на Юстиниан в манастир.

Война с вандалите

Основна статия: Вандалска война

Веднага след потушаването на въстанието Юстиниан се съсредоточава първо към завладяването на

Кралството на вандалите в Северна Африка. Въпреки предупрежденията на военачалниците, че
логистичните проблеми за едно такова начинание са твърде големи, имперският съвет взима решение за
покоряването на Вандалското кралство. Влияние оказва също и църквата, която се надява да върне
тамошното население към православната вяра.

Повод за обявяване на война Юстиниан получава, когато близкият на Константинопол крал Хилдерик е
свален от трона и заедно със семейството си е хвърлен в тъмница. За крал е обявен Гелимер. Императорът
изисква освобождаването на Хилдерих. Докато се обменят писма между Константинопол и Картаген,
Юстиниан се подготвя за война. Сключен е мир с персите, а Сардиния и Киренайка с византийска
поддръжка се отделят от Вандалското кралство. За главнокомандващ на похода е обявен най-способният
военачалник на Юстиниан, Велизарий.

През 533 г. войната избухва. 15-хилядна имперска армия дебаркира в днешен Тунис под командването на
Велизарий. Резултатите надминават и най-оптимистичните очаквания. За по-малко от година кралството на
вандалите е унищожено, превзет е Картаген и са възстановени старите римски провинции по
крайбрежието до Гибралтар. Опасността от вандалите, с тяхната страховита бойна флота, заплашваща
цялото Средиземноморие, е отстранена завинаги.

Ход на Вандалската война, 533 – 534 г.

Война с готите

Основна статия: Готска война (535-554)

Юстиниан и свитата му, мозайка от Сан Витале, Равена

Завладяването на Северна Африка е първата крачка към възстановяването на старите територии. Скоро
настъпва удобен момент за връщането на владяната от остготите Италия в пределите на империята. Повод
за военна намеса са, както и при вандалите, борби за трона. След смъртта на Теодорих Велики през 526 г.
дъщеря му Амалсунте се жени за Теодахад, неин братовчед, който през 534 г. е обявен за крал. Тъй като
Амалсунте е провизантийски ориентирана, мъжът ѝ скоро се съюзява с опозиционни сили и Амалсунте
първо е хвърлена в затвора, а през 535 г. е убита.

Преди да бъде свалена от трона, кралицата е сключила тайно споразумение с Юстиниан. В случай на
преврат Амалсунте трябвало да получи убежище във Византия, а Юстиниан в замяна да получи контрол над
цяла Италия. Когато научава за смъртта на кралицата, Юстиниан не се колебае дълго. Далмация и Сицилия,
дотогава под управлението на остготите, набързо са анексирани. Поставен под военен натиск, Теодахат се
съгласява на преговори. Юстиниан, съзнавайки слабите позиции на остготския крал, поставя тежки условия
за мир, докато на Теодахат му остават да избира само между две възможности: пълно подчинение на
Византия или война. Както и Юстиниан очаква, Теодахат не се съгласява на мир. В Италия е изпратена
войска отново под командването на Велизарий. Без голяма съпротива Южна и Централна Италия са
завладени. През това време Теодахат е свален от готите и екзекутиран, а за крал е обявен Витигис. Под
неговото водачество съпротивата се усилва и настъплението на византийските войски е спряно. Остготите
влизат през 539 г. в преговори с персите, които от своя страна нарушават мирния договор с Византия и
нападат източните граници на империята, като през 540 г. дори опустошават Антиохия.

Кампанията срещу готите в Италия, първа фаза 535 – 540 г.

За да избегнат окончателен разгром, остготите предлагат на Велизарий да се обяви за император на

Западен Рим. Велизарий действа ловко и привидно приема. Остготите му предават Равена и други важни
крепости. Пълководецът обаче се оказва напълно лоялен към императора си и когато е изпратен през 540
г. на Изток да води война с персите, със себе си отвежда и пленения крал Витигис, множество остготски
аристократи, както и цялата кралска хазна. Измамените остготи избират за крал Тотила през 540 г. Понеже
повечето от византийските войски са на Изток във война с персите, Тотила предприема контранастъпление
и успява само за няколко години да възвърне почти цяла Италия под готска власт. Велизарий е върнат в
Италия през 544 г., но с малко на брой войска и войната се проточва неимоверно. Град Рим още три пъти
преминава от едни ръце в други и остава почти без население.

През 548 г. начело на войските в Италия е изпратен Нарсес, а Велизарий получава задачата да защитава
доколкото може източните граници срещу персите. 35 хил. войници са прехвърлени в Италия и Нарсес
успява на два пъти през 552 г. да нанесе тежки поражения на остготите, при които са убити водачът им
Тотила и неговият наследник Тея. Ромеите напредват на север и превземат Равена, потушавайки в
следващите няколко години последните огнища на съпротива. През 554 г. франките преминават Алпите и
нападат Северна Италия, преди да бъдат отблъснати от Нарсес. Италия е окончателно завладяна едва през
561 г.

Кампании на Юстиниан I

В края на дълго проточилите се войни с Остготската държава, византийците най-после успяват да покорят
цяла Италия, макар че след отминалия жесток конфликт това била една напълно обезлюдена провинция с
полу-разрушени градове.

Испания и Балканите

Още докато Нарзес води война с остготите, в управляваната от вестготите Испания избухват размирици.
Тронът на крал Агила I е заплашен от узурпатора Атанагилд, който се обръща за помощ към
Константинопол. Юстиниан праща войска под командването на Либерий, италийски аристократ. Градовете
Картаго Нова, Кордоба и Малака бързо са завладени. Вестготската аристокрация обаче осъзнава опасността
да сподели съдбата на остготите. Кралят е свален и на негово място се възкачва Атанагилд, който изпълнил
вече целта си, организира съпротивата срещу византийците и настъплението им бързо е спряно.

Балканите остават проблем за империята през цялото управление на Юстиниан. Балканските гарнизони са
оголени, за да има войници за западните кампании.[9] Често хуни и прабългари опустошават Тракия, а
изградената система от крепости не успява да ги спре ефективно. През 559 г. голямо нападение на
прабългарите кутригури, водени от Заберган, принуждава император Юстиниан отново да потърси
помощта на оттеглилия се Велизарий. Войската на нашествениците е отблъсната след тежки боеве близо
до столицата. Около 560 г. славяните започват да се заселват трайно на Балканите. „Славянското заселване
на Балканите“, пише Питър Браун, „е пряка последица от западните амбиции на Юстиниан“.[9]

Източната граница

Основна статия: Персийско-византийска война 526-532

Постоянна заплаха за Византия остава Сасанидска Персия. Конфликтът с нея е още от времето на Юстин I.
Бойните действия се водят с променлив успех за Византия от Кавказ до Месопотамия. През 532 г. Юстиниан
успява да сключи „Вечен мир“ с шах Хосрой I с цената на високи парични вноски. Мирът му е нужен, за да
осъществи завоеванията си на Запад, сравнително малката византийска армия е неспособна на война на
два фронта.

Страхувайки се, че Византия ще стане прекалено могъща след успешните войни на Запад, персите
нарушават мира през 540 г., атакувайки Северна Месопотамия, Сирия и Армения. Поради стремежа на
персите за излаз на Черно море, войната се води особено ожесточено за Колхида. Византийската армия е
отслабена от чумната епидемия и от войните на запад срещу готите. Частични примирия са установени
през 545, 551 и 557 г., но военните действия в Кавказ продължават. Мир се сключва едва през 561 г.
Византия не губи никакви територии, независимостта на Лазика е запазена, но империята трябва ежегодно
да плаща на персите 30 хил. номизми във вид на данък.

Засиленият натиск срещу самаряните в Палестина предизвиква през 529 г. въстание, оглавено от Юлиан
Цабар, което е потушено през 531 г. с помощта на арабите Гасаниди. Към края на управлението на
Юстиниан, в 555/556 г., в Палестина избухва второ въстание на самаряните, което бива потушено чак през
572 година.

Римската империя при Юстиниан I Велики

Вътрешна политика

Дългото управление на Юстиниан е белязано от множество затруднения в икономическото състояние на

империята. Това се дължи най-вече на напрегната външна политика, изискваща големи разходи на ресурси
и ангажиране на населението с увеличени данъци и рекрути. Своето неблагоприятно влияние оказват също
и опустошенията, нанесени от варварски нашествия, въстанията, поредицата от природни бедствия и най-
вече голямата чумна епидемия 541/542 г., засегнала широки слоеве на населението, включително и самия
император, който едва оцелява. Епидемията затихва или се засилва, продължавайки близо 20 години,
почти до края на Юстиниановото управление. Днешни изследователи изчисляват загубата от пандемията
на ок. 40 до 60% от жителите на Константинопол. Със загубата на толкова много работна сила и
данъкоплатци приключва периодът на икономически просперитет за империята.

През 526 и 528 г. големият град Антиохия в Сирия е разрушен от земетресение и разграбен от персите, след
което никога не възстановява предишното си икономическо значение. През 542 г. и в 557 г., в разгара на
чумната епидемия, Константинопол също е разтърсен от земетресение, което частично срива още
незавършения храм Света София.

При Юстиниан I византийците за пръв път започват да произвеждат коприна, преди това внасяна от Китай
на високи цени.
Юстиниан се стреми да разгърне мащабна строителна дейност. Освен системата от укрепления на
Балканите, по негово време е създаден известният храм Света София в Константинопол, забележително със
своите размери архитектурно постижение, запазено до днес. През февруари 532 започва подготовката на
строежа, а 5 години по-късно храмът е осветен.

План на храма Света София

Един от най-енергичните императори, Юстиниан I с право получава прозвището Велики, макар че е бил
твърде непопулярен сред поданиците, в резултат на неговото авторитарно управление и свръхамбициозна
политика, с която изтощава жизнения потенциал на империята. Известен е и като императорът, който
никога не заспива. Изпълнява императорските си задължения до последния ден от живота си – 14 ноември
565 г., когато умира на 82 години. Източноправославната църква почита Юстиниан Велики като светец.

Религия и закони

Сребърен потир с дарствен надпис на император Юстиниан I и императрица Теодора 6 в., открит край с.
Нова Надежда, Хасковско. Експонат на НИМ (копие, оригиналът е в РИМ – Хасково)

Юстиниан продължава политиката на предшественика си да се бори срещу ересите. Един от основните

проблеми е отношенията между църква и държава. Юстиниан се меси постоянно в делата на църквата и
организира преследвания и екзекуции на манихеи, еретици и езичници.

Въпреки че вече са изминали повече от 200 години от указа на Константин Велики, с който християнството
се обявява за държавна религия, в империята все още има поддръжници на езическите култове. През 529
г. със закон се нарежда покръстването на всички езичници, в случай че се противят, се отнема имуществото
им и се изпращат на заточение. В същата година се закрива и Академията в Атина. Видни граждани,
обвинени в практикуване на езически култове, дори биват екзекутирани. По времето на Юстиниан е
отменена консулската длъжност.

Успешните войни на Запад довеждат до изкореняването на арианството. Основният проблем в църквата

остава обаче въпроса с природата на Иисус. Ученията за единствената и двойствена природа на Иисус,
които доминират във Византия, са несъвместими. Конфликтът разделя дълбоко обществото. Пример за
това е самият Юстиниан, който е привърженик на учението за двойствената природа на Иисус, съпругата
му Теодора от друга страна подкрепя монофизитизма. Опитите на императора да намери компромис
между двата враждуващи лагера не носят успех. Противоречията между монофизитските църкви на Сирия
и Египет, от една страна, и римската и византийска църква, от друга, се засилват.

Едно от най-важните постижения на Юстиниан във вътрешнополитически план е кодифицирането на

римското право през 534 г. в Corpus Iuris Civilis. През 529 г. е издаден „Кодекс Юстинианус“, в който са
обобщени Кодекс Хермодинианус, Кодекс Грегорианус и Кодекс Теодосианус, а през 533 г. са издадени
т.нар. Пандекти, предназначени за ежедневна употреба от юристите. Макар в миналото законите да са в
сила и в двете части на империята, чрез различните императори постепенно се образува джунгла от
закони. Законите биват синхронизирани. Юстиниан създава в Константинопол и Бейрут училища за юристи.

Персийско-византийски войни

Персийско-византийска война 420-422

Персийско-византийска война 502-506

Персийско-византийска война 526-532

Персийско-византийска война 542-562

Персийско-византийска война 572-591

Персийско-византийска война 602-628

В резултат на продължителните войни става взаимно отслабване на двете държави, което открива път пред
арабското завоевание на Близкия изток.

Балкански походи на Маврикий

Балканските походи на Маврикий са поредица военни походи на император Маврикий (582 – 602) целящи
отстраняването на аварската и славянска заплаха от източноримските балкански провинции в края на VI
век.

Въведение

Маврикий и Анастасий I (430 – 518) са единствените императори на Източната римска империя, които в
Късната Античност провеждат последователна политика на Балканския полуостров с цел подсигуряване на
северните граници срещу нападения на варварски народи. Маврикий води поредица от походи срещу
авари и славяни за защита на балканските провинции на Римската империя. През втората половина на
неговото управление, особено след сключването на мир с персите, тези походи заемат основна част от
неговата външна политика.

Успехът на продължителните походи е променлив, преобладаващи са обаче трудно постигнати успехи,

които може би са щели да предотвратят заселването на славяните на Балканския полуостров. Днес можем
да отнесем походите на император Маврикий към края на серия активни отбранителни действия
проведени от Римската империя срещу варварите по Рейн и Дунав. Що се отнася до походите срещу
славяните, то тези войни носят белезите на една асиметрична война.

Положението на Балканите до 582 г.

Източната римска империя около 526 – 600

При възкачването на Маврикий на трона сигурността на балканските територии е в критично състояние.

Още по времето на Юстиниан I защитата на балканските провинции от нападения на славяни и други
варварски народи, които от началото на VI век застрашават Дунавски Лимес (Дунавската граница) и
периодично ограбват балканските провинции, се занемарява. Юстиниан I възстановява Дунавския Лимес,
но се отказва да води походи срещу славяните и концентрира своята политика на изток срещу персите и на
запад. Неговият племенник и наследник Юстин II успява да привлече аварите, които от своя страна нанасят
поражения на гепидите, а по-късно на славяните. Тази типична римска практика води до утвърждаване на
Аварския хаганат като по-значим от гепидите и славяните фактор. По време на походите си срещу
славяните, аварите често навлизат и в земите на империята.

През 572 г. Юстин II започва продължителна война срещу персийските Сасаниди, която мобилизира
огромни финансови и войскови ресурси, които били предвидени за защитата на балканските земи. От
император Тиберий II Маврикий наследява празна хазна. В тази обстановка продължаващите славянски
нападения започват да разрушават античния облик на балканските римски провинции.

Няколко месеца след възкачването на Маврикий на престола, когато аварите на Кан Баян I подпомогнати
от славянски войски превземат Сирмиум (днес Сремска Митровица) в Панония, войните с варварските
народи настъпват в нова фаза. С превземането на дунавската крепост аварите и техните съюзници за първи
път съумяват да се установят трайно в територии южно от Дунава.

Походите между 591 – 595 г.

През късното лято на 591 година Маврикий сключва мир с персите, като успява дори да върне Армения в
границите на империята. Благодарение на мира не само ветераните от войните с персите са
предислоцирани на балканския полуостров, но и допълнителни арменски части. Отслабването на аварския
и персийски натиск позволява на Маврикий да се концентрира върху славяните. Сам Маврикий още през
предходната 590 година посещава Анхиало и други градове в Тракия, за да контролира тяхното
възстановяване и укрепване.
През 592 неговите войски успяват да си възвърнат отново Сингидунум (на латински: Singidunum, днешен
Белград), да изтласкат плячкосващите славяни от Мизия и да възстановят и осигурят пътните артерии
между римските градове на юг от Дунава. Целта, която преследва Мавриций, е да възстанови и укрепи
Дунавската граница (Дунавски лимес) на империята срещу варварските набези. Чрез превантивни
действия, като преминаването на имперски войски в териториите отвъд Дунава, той се стреми да пресече
славянските набези на тяхна територия, а също така да стимулира своите войни, като им предоставя
възможност за плячка.

За военачалник император Маврикий назначава Прискос (на латински: Priscus), който през пролетта на 593
година започва систематично да пречи на славяните в опитите им да преминават Дунава. След няколко
успешни битки той се прехвърля с легионите на север от Дунава и започва да преследва славяните в
днешна Румъния. Въпреки горския и блатист терен той не само успява да прекрати напълно набезите на
славяните в Мизия, но и им нанася няколко тежки поражения. Сраженията продължават до есента, когато
въпреки заповедта на император Маврикий, да остане да зимува в превзетите територии и да използва
замръзналия терен (блата и реки) за да довърши славяните, Проскос се прехвърля с легионите в зимен
лагер в Одесос. Гладни и изтощени от целогодишните битки, благоприятствани от отстъплението на
римските легиони, славяните преминават през зимата на 593/594 г. Дунава и отново плячкосват Мизия и
Македония. По време на тези набези славяните разрушават на запад Акис (на латински: Aquis), Скупи (на
латински: Scupi, днешно Скопие) и Залдапа (на латински: Zaldapa, в днешна Добруджа).[1]

Заради отстъплението на легионите и последващи набези на славяните, император Маврикий заменя в

началото на 594 г. Прискос с неговия брат Петрос (на латински: Petros). Новия военачалник Петрос успява
да се противопостави на славяните. Под негово ръководство край Марцианополис (на латински:
Marcianopolis, днешна Девня) е разгромена славянска военна формация завръщаща се към Влашко с
плячка.[2] Впоследствие Петрос започва да патрулира по Дунава между Асимус (на латински: Asimus,
западно от Новае) и Черно море. В края на август той все пак прекосява Дунава при Секуриска (на латински:
Securisca), западно от Новае срещу устието на реката Алута (днес река Олт в Румъния). Там го очаква засада
на славянско племе с предводител по име Пеирагастус (на латински: Peiragastus). Засадата е обаче
неуспешна. Петрос успява да се наложи въпреки че конницата му още не е прекосила Дунава.[3] След
нейното прехвърляне на северния бряг Петрос се отправя на изток, където след няколко успешни битки, в
които успява да смути приготовленията на славяните за нови грабежи, достига до река Хелибакиа (на
латински: Helibacia).[4]

С поход до Сингидунум (595 г.), поддържан от ромейската дунавска флота, е предотвратено аварско
нападение срещу града. Неуверени аварите променят целите си и нападат по-бедната провинция
Далмация. За Прискос защитата на дунавската граница има приоритет, затова срещу аварите той изпраща
малка военна част с единствената задача да им отнеме придобитата в Далмация плячка.[5]

Пауза (596 – 597 г.)

След частичните успехи на аварите в Далмация на Балканите се установява за около година и половина
относителен мир. Аварите търсят успех на запад срещу франките,[6] а ромеите предприемат (596 г.) малки
походи срещу славяните по долното течение на Дунава без да се възползват от ангажираността на аварите
на запад. Не са известни и големи набези на славяни в този период.

Кралство на вандали и алани

Съществувало е от 429 до 534 г. на територията на бившата римска провинция Африка и е обхващало

днешните земи на Тунис, крайбрежни части от Алжир и Либия, както и островите Сардиния и Корсика, т.е.
предходните земи на картагенската пуническа конфедерация.

През 429 г. вандалите съвместно с аланите завладяват територия в Северна Африка около бившия
Картаген, а през 435 г. получават статут на федерати от императора на запада. През 439 г. завладяват
Римски Картаген и той става тяхна столица.
Начело с Гейзерик вандалите нахлуват в римската провинция Италия и разграбват Рим през 455 г., с което
остават в историята с термина вандализъм.

Вандалското кралство е разгромено от Византия през 533 – 534 г. във Вандалската война.

След разгрома на кралството по-голямата част от нахлулите в Западната Римска империя под хунски натиск
вандали и алани остават на Иберийския полуостров, Галия и Италия. Смесват се с местното население след
падането на Западната Римската империя и участват във формирането на днешните испанска, френска и
италианска нации. Също така част от вандалите и аланите остават в района на Магреб.

Тунис

Тунис е държава в Северна Африка, населена предимно от араби. Има излаз на Средиземно море. Граничи
с Алжир на запад и с Либия на юг и изток. Населението на Тунис е 11 708 370 души. Говорят предимно
арабски език.

История

Основна статия: История на Тунис

Тунис е страна с древна история. Има съхранени паметници на атерийската (35 – 10 хил. г. пр.н.е.), иберо-
мавританската (10 хил. г. пр.н.е.) и капсийската култури. В древността Тунис е населяван от либийски
племена. От XII в. пр.н.е. финикийците основават тук свои колонии, сред които господстващо положение
заема Картаген – център на голяма робовладелска държава.

Градът-държава Картаген се е намирал на мястото на днешен Тунис. Завладян е от Римската империя

вследствие пуническите войни. През 534 г. Тунис минава под властта на Византия. През VІІ в. е включен в
Арабския халифат, което свързва страната с центровете на ислямската цивилизация. След периоди на
относително спокойствие и разрушителни нашествия, през XVI в. Тунис е завладян от испанците, а по-късно
включен в Османската империя (1574 г.). Утвърдилата се през 1705 г. династия на бейовете Хюсеиниди
създава независима държава. През 1881 г. Франция окупира Тунис и го превръща в своя колония. От края
на XIX в. в Тунис се заражда националноосвободително движение и възникват първите национални
организации. От ноември 1942 г. до май 1943 г. страната е окупирана от германски войски. След Втората
световна война в Тунис се разгръща активно движение за независимост, като от 1951 г. започва и
въоръжена борба с колонизаторите. През юни 1955 г., под натиска на засилилата се
националноосвободителна борба Франция предоставя вътрешна независимост на Тунис. На 14 септември
1955 г. се сформира първото национално правителство, възобновява се легалната дейност на
политическите партии и масовите организации. На 20 март 1956 г. е подписано ново споразумение,
предоставящо на Тунис пълна независимост. През 1963 г. Франция напълно освобождава територията на
страната с изтеглянето на войските си от военната база Бизерта. На 25 юли 1957 г. учредителното събрание
провъзгласява Тунис за република. За президент е избран Хабиб Бургиба. Правителството поема курс за
преодоляване на икономическата изостаналост и зависимостта от Франция. Основа на
вътрешнополитическия курс е доктрината за „дестуровския социализъм“, включваща концепциите за
национално единство, отсъствие на класова борба, хармония и сътрудничество между всички слоеве на
обществото. На практика след 1969 г. се поема курс надясно.

География

Основна статия: География на Тунис

Тунис обхваща 163 610 km²[3], което я прави най-малката държава в Магреб. На изток граничи с Либия, на
запад с Алжир, на север и северозапад със Средиземно море. Релефът на Тунис е доста различен от
обичайния релеф на региона. Страната има сравнително голяма брегова ивица (1298 km). 1/3 от площта на
север е заета от най-източните разклонения на Атласките планини, съставени от платото Северен и Висок
Тел и планинските вериги Северен и Сахарски Атлас. Между планините в региона се намират плодородни
долини и равнини. Най-високият връх е Джебел Шамби (1544 m), а най-ниската точка е пресъхващото
солено езеро Ел Гарса (17 m под морското равнище). Средната надморска височина е около 700 m.
Пустинята Сахара, която се намира в южната част на страната, обхваща около 40% от територията на Тунис.
Тесният Сицилиански пролив (183 km) отделя Тунис от Южна Европа. В непосредствена близост до брега се
намират островите Джерба, Керкенна, Галит и др.

Релеф

Повече от 2/3 от територията на страната е заета от ниски равнини (до 400 m над морското равнище). На
северозапад се издигат източните разклонения на Атласките планини с височина 1000 – 1200 m. На изток от
Атласките планини към крайбрежието се простират низини с невисоки хълмове и многобройни солени
езера. Най-обширни и плодородни от тях са: Долен Тел на север и Сахел на юг. На югозапад и в
централната част от страната сред хълмистите полупустинни равнини лежат безотточни засолени низини
(шоти) – Шот ел-Джерид (около 5 хил. km²), Шот ел-Гарса (1,3 хил. km²) и др., разположени под морското
равнище. Южната част на Тунис е заета от пясъчната пустиня Рмел-ел-Абиод (северната част на Сахарската
пустиня). На север брегът е стръмен и скалист с множество малки заливи, на изток – нисък, с лагуни и
заблатени низини.

Тунис притежава значителни природни ресурси. От тях най-голямо промишлено значение имат нефтът и
фосфатите. Главните находища на нефт са: Астарт, Ел-Борма, Дулеб. Запасите от природен газ се оценяват
на 186 млрд. m³, главни находища: Ел-Борма, Сиди-Бехара, Гафса, на континенталния шелф в залива Габес
– Месхарт и Астарт. Проучените запаси от фосфати се оценяват на 1 млрд. т., основни находища – Сахеб,
Кеф-Ешфер, Калаа-Джерда. Добиват се още оловна руда (запаси – 300 хил. т.), цинк (запаси – 550 хил. т.).

Флората на Тунис е значително увредена и обедняла под влияние на активната дейност на човека и
свързаните с това ерозионни процеси. Само по северното крайбрежие все още се срещат области с пищна
субтропична средиземноморска растителност. Гори има предимно в планинските райони: корков дъб,
планински бор, туя и др. Големи площи са заети от маквиси. В равнините на централната част на Тунис и в
Сахел преобладава тревно-храстова растителност от полупустинен тип – пелин, сухолюбиви растения, в т. ч.
тревата алфа, която има голямо стопанско значение за хартиената промишленост.

Фауната на Тунис е сравнително бедна. В планините на Северен Тунис се срещат: пантера, муфлон, глиган.
За полупустинните райони са характерни дребните хищници: чакал, ивичеста хиена, пустинната лисица
фенек, гризачи, змии. Значителна вреда на селското стопанство причиняват прелетните скакалци. С най-
голямо разнообразие се отличават водоплаващите птици. Срещат се не само прелетни – патици и гъски, но
и лебед, бяла чапла, ибис и дори фламинго.

Най-голямата река е Меджерда, която се влива в Туниския залив.

Климат

Климатът на Тунис е повлиян от Средиземно море и от пустинята Сахара на юг. Той се състои от седем
биоклиматични зони. В северната част на страната е субтропичен средиземноморски, а в южната –
пустинен. Характерно за средиземноморския климат е меката влажна зима и изключително сухото и
горещо лято.

Годишният брой на валежите варира в целия регион, както следва:

около 1000 mm на север

около 380 mm в централната част

около 300 mm на юг

Летният сезон се характеризира със сух климат и високи температури на юг, които варират в зависимост от
местоположението, надморската височина и според близостта до морето. Средните температури за цялата
страна варират от 12 °C през декември до 30 °C през юли. Страната се характеризира с голям брой слънчеви
дни (около 3000 часа годишно). В Тунис са възможни големи температурни амплитуди, като в планинските
райони през зимата живакът пада до 0 °C, стигайки до 50 °C през лятото в пустинните области.

В централната част Тунис е районът на солените езера – много от тях запълват дъната на депресии. Най-
голямото езеро е Шот ал-Джарид. Южен Тунис заема част от пустинята Сахара, с изолирани селца в
оазисите.

Климатът в северната част на страната е субтропичен средиземноморски, а в южната – пустинен.

Характерно за средиземноморския климат е меката влажна зима и изключително сухото и горещо лято.

Аварски хаганат

Аварският хаганат е държава на аварите, просъществувала в Панония и съседните земи от около 562
година до края на осми век.

Аварите са народ нахлул през 6 век от източна Европа и централна Азия в централна Европа. През 567
година те завладяват Панония (днешна Унгария, Австрия и части от бивша Югославия) и основават своя
могъща държава наречена хаганат. Най-големия си разцвет Аварската държава постига през 7 век, тогава
територията ѝ се е разпростирала на север от Дунав – между Черно море и Алпите. В Аварския хаганат,
живеели и много прабългари, част от прабългарските племена кутригури, оногури, както и славянски
племена, които често участвали в походите на аварите; дори Византия им плащала данък.

Ето как Теофан описва аварите:

„През същата година дошъл във Византия странен народ, наречен авари. И целият град се стекъл да ги
гледа, понеже не били виждали такъв народ. Защото те имали отзад много дълги коси, вързани с панделки
и плетени, а останалата им носия била подобна на другите хуни. Те като избягали от своята земя дошли в
областта Скития и Мизия и изпратили пратеници при Юстиниан с молба да ги приеме.“.

Аварският хаганат е основан през 562 година от владетеля Баян. Съставът на населението е бил предимно
от авари и прабългари, като военачалниците и голяма част от войската са били прабългари.
Монемвасийската Хроника дирекно твърди, че аварите произхождат от прабългарите: „Аварите били по
род хунски и български народ“.

През 578 година, в съюз с Източната Римска империя, аварите разгромяват живеещите в Дакия племена.
През 586 година аварите воюват с Империята и техни войски, в които участват славяни и прабългари,
обсаждат град Солун. През 598 година е превзет Сингидунум, а през 626 година аварите обсаждат
Константинопол. През 631 – 632 година възниква конфликт между аварите и прабългарите кутригури и
утригури във връзка с престола и управлението на хаганата, в резултат на което значителна група кутригури
се изселва от Панония[1] и Илирия.

От 791 година Аварският хаганат е подложен на силен натиск от Франкското кралство на Карл Велики и
през 796 година е изтощен, но не и победен. Кан Крум, също от рода Дуло (според свидетелство от 11 век и
византийския сборник „Свидас“ от 10 век), се възползва от обстоятелствата и както пишат в историческите
източници Крум „унищожил съвършено аварите“ 803 – 814 година, включвайки ги в пределите на
Българската държава. Българският владетел Крум установява контрол над аварите и се установява българо-
франкска граница в Панония.[1]

Според българските хроники, кан Крум издава законите си след споделеното от покорените авари за
беззаконието, предизвикало упадъка и изчезването на тяхната държава. Крум, за да приобщи завладените
авари и като първа крачка към изграждането на единна българска народност, наред със споменатите общи
закони, заменящи традиционното племенно българско правосъдие. Оттогава в българския език остава
фразата „Крумови закони“.

Във византийския сборник „Свидас“ се описва унищожението на Аварския каганат: „...Същите българи
унищожили аварите. Попита Крум аварските пленници: „От какво, мислите, че загина началникът
(архонтът) ви и всичкият народ?“ И те отговорили: „От това, че се умножиха взаимните обвинения, загинаха
по-храбрите и по-умните; после несправедливите и крадците станаха съучастници със съдиите; после от
пиянството, защото, като се умножи виното, всички станаха пияници; после – от подкупничеството; после –
от търговията, защото всички като станаха търговци, взаимно се мамеха. И наистина погибел произлезе от
това“.

Маврикий (Византийска империя)

Флавий Маврикий Тиберий Август (на латински: Flavius Mauricius Tiberius Augustus, на гръцки: Φλάβιος
Μαυρίκιος Τιβέριος Αύγουστος), в историята познат още като Маврикий Тиберий, е император на Източната
римска империя (Византия) през периода от 582 до 602 година. Той е сред най-способните военачалници
заемали ромейския трон. Дълго време историците му приписват авторството на Стратегикон, византийски
наръчник по военно изкуство и стратегия.

Маврикий (на арменски: Մավրիկ, Mavrig;) е един от най-важните управници в ранната византийска ера, а
по време на неговото управление Източната Римска империя (Византия) се намира в кръгова отбрана
срещу многобройни врагове по всички граници. Управлението на Маврикий е характерно с постоянно
военно напрежение и икономически затруднения. Този период бележи края на добре документираната
късна античност (основен източник е историкът Теофилакт Симоката[1]), преди началото на Ранното
средновековие.

Персийска война и възкачване на трона

Маврикий произхожда от богата фамилия с арменски произход от Кападокия и е много успешен

главнокомандващ, победител във войната с персите. През 574 г. Маврикий е издигнат от император
Тиберий II за командир на столичната гвардия (comes excubitorum), а след 577 г. участва във Византийско-
персийската война (572 – 591).

По време на войната със Сасанидската империя, Маврикий служи като главнокомандващ на източните
армии след 579 година. Той постига голям успех и през 580 – 581 г. армията му навлиза във вътрешността
на Персийската империя и достига югозападните брегове на Каспийско море (дн. Азербайджан). Година
по-късно празнува триумф в столицата и се жени за Константина, дъщерята на император Тиберий
Константин. Маврикий е осиновен от предшественика си, приема неговото име, става негов зет и го
наследява след неговата смърт.

На 14 август 582 г. Маврикий Тиберий наследява тъста си. По това време той управлява банкрутирала
империя, плащаща изключително високи данъци на аварите, с опустошени балкански провинции от
славяните и във война със Сасанидска Персия.

Управление

Външна политика

Докато продължават Персийските войни, Източната империя губи все повече територии на запад. През 584
г. пада последната римска крепост в Испания – Кордоба, завладяна от вестготите. В Италия империята е
принудена да признае независимото Лангобардско кралство. В Балканите няколко пъти има нахлувания:
първо от аварите, които през 583 г. завладяват Сирмиум, а след това от славяните, опитващи се да
превземат Тесалоника (586 г.) и Адрианопол (587 г.).

След известно затишие, Маврикий продължава войната с Персия в Месопотамия и Армения. През 586 г.
ромейските войски побеждават персите при Дара. През 588 г. заплатите на войниците са намалени с една
четвърт и това предизвиква бунтове в армията. Въпреки това ромеите се противопоставят успешно на
персите още около две години, докато персийският шах Хормазд IV не е свален, а в Персия избухват
междуособици (590/1 г.), от които Маврикий успешно се възползва, като дава на убежище Хосров II
(февруари–март 590 г.). През 591 г. той му помага да се върне на престола. В знак на благодарност
персийският шах се съгласява на отстъпки по границата, във византийска власт остават градовете Дара и
Мартиропол.[2] Императорът помага на новия претендент да се задържи на власт, сключен е мир и съюз, и
така войната с Персия е доведена до успешен край. На Византийската империя са преотстъпени
Североизточна Месопотамия, по-голямата част от Западна Армения и част от Грузия (до столицата
Тбилиси).

Успешният изход от изтощителната Византийско-персийската война (572 – 591) е блестящ успех за

император Маврикий. Сключването на мир с Персия дава възможност на империята да отдели повече сили
за отбрана на Балканите и Италия, в момент когато варварската опасност се засилва.

Вътрешна политика

Изображение на император Маврикий Тиберий с консулски отличия върху фолис (монета от 40 нумии)

Маврикий започва военно-административна реформа като създава т.нар. Равенски екзархат и Африкански
екзархат съответно в Италия и Северна Африка, начело с губернатор (екзарх) имащ едновременно военни и
граждански правомощия.[2] Тази кризисна мярка има за цел да задържи варварските настъпления на
ромейска територия. Маврикий също така вероятно е възнамерявал да подели управлението на империята
със синовете си, за да създаде управление, подобно на тетрархия.

В религиозно отношение императорът подкрепя ортодоксалното християнство, но е толерантен към

монофизитите. Маврикий налага съюз между Арменската църква и Константинополската патриаршия.
Наследник на патрициански сан, той поддържа близки отношения със старата латиноговореща
земевладелска аристокрация. От друга страна, по времето на Маврикий гръцкият език започва все по-често
се ползва като официален език в администрацията, тъй като масата от населението е гръцкоговорящо.

Въпреки военните победи, Маврикий не успява да овладее финансовата криза в империята, а

икономическият упадък, породен от разорителните войни и варварски нашествия, както и въведените
тежки данъци правят императора все по-непопулярен сред народа.

Балканска политика

Златен тремис на Маврикий

След втората половина на 6 век славяните започват да отсядат масово на юг от Дунав за постоянно. За
кратко те завладяват голяма част от византийската територия и ромейската власт в Мизия, Илирик и
Македония е само формална. Непревзети остават само големите градове. В същото време Аварския
хаганат изисква плащане на разорителен данък, но неведнъж нарушава примирието и атакува Балканските
земи на империята.

След като приключва войната с персите на изток император Маврикий предприема походи срещу
варварите на Балканите, където са прехвърлени опитните ветерани от източния фронт, заедно с арменски
подкрепления. През 592 г. е спряно плащането на данък на аварите, ромейските легиони възвръщат
крепостта Сингидунум (дн. Белград) и прогонват славяните от Мизия. През 593/4 г. грабителските набези на
славяните са отбити, а защитата на лимеса по Долен Дунав е възстановена. През 595 г. имперският флот
предотвратява опита на аварите да пресекат Дунав и да нападнат Сингидунум, но варварите след това
плячкосват в Далмация.

След кратък период на относително спокойствие и второстепенни схватки, в края на 597 г. аварите
възобновяват атаките си на юг от Дунав. Въпреки частичният успех на ромейските сили през 598 г.,
аварският хан нахлува в Тракия чак до Аркадиопол, след което се оттегля поради появилата се епидемия.
Маврикий сключва мир и се съгласява да плаща отново стария данък, но само за да спечели време. Преди
края на същата година, легионите са прегрупирани и започват контраофанзива срещу аварите. В началото
на 599 г. Маврикий нарежда на военачалниците Приск и Коментиол да пренесат бойните действия на
север от Дунав. Ромейските армии пресичат Дунав при Виминациум и разбиват аварите на тяхната
собствена територия, в равнините на Панония. След като опустошават вражеските земи, византийците се
изтеглят на юг от дунавската граница. Същата стратегия се повтаря с успех през 601/2 г., когато братът на
императора, куропалат Петър, побеждава славяните във Влахия и прогонва аварите отвъд Дунава. В
Аварския хаганат избухват размирици и част от племената за кратко минават на византийска страна.
Империята при управлението на Маврикий

Метеж и сваляне

Поради финансови затруднения императорът отказва да плати откуп на аварите, държащи голям брой
ромейски пленници (ок. 12 хил.), вероятно по-късно избити. След това войските получават от императора
заповед да презимуват на вражеска територия, северно от Дунава, където самостоятелно да си набавят
провизии, а междувременно снабдяването и заплатите им са спрени. Притиснати от непосилните условия,
войниците от Дунавските армии се вдигат на бунт, провъзгласяват за император Фока, един нисш офицер,
и тръгват към Константинопол. Тогава в столицата също избухват бунтове сред народа, а партията на
зелените[3] отваря вратите на града пред Фока. Изгубил контрол над армията, императорът се опитва да
избяга, но е заловен. Маврикий е обезглавен, като преди това шестимата му синове са екзекутирани по
същия начин (27 ноември 602).

Арабско-византийски войни

Арабско-византийските войни са серия военни конфликти в периода 7 – 12 век между Византия и Арабския
халифат и неговите наследници.

Войните започват по време на управлението на император Ираклий с първоначалните мюсюлмански

завоевания в Сирия.

След падането на Йерусалим и завоюването на Божи гроб от арабите (638 г.) византийците (наричани
„римляни“ или „рум“ в мюсюлманските исторически хроники), започват серия кампании с цел отвоюване
на Светите земи и житницата на империята Египет. Единственото обаче, което успяват да постигнат, е
възстановяването на Христовия кръст и възвръщането на християнския контрол над Йерусалим през 629 г.,
което продължава съвсем кратко.

Първоначалният конфликт продължава от 634 до 718 г. и завършва с втората арабска обсада на

Константинопол. В резултат на арабската кампания Византия загубва Леванта, но арабската експанзия към
Мала Азия е спряна.

Конфликтът се разгаря с нова сила между 800 и 1169 г. Абасидският халифат завоюва територии от Южна
Италия през 9-10 век, които не са задържани дълго, в това число остров Сицилия.

В края на IX и началото на X век основен театър на сблъсъка между Византия и Абасидския халифат е
Ориентът. Двете сили са уравновесени: византийците са отблъснали арабите по границите на долината на
Ефрат и по върховете на планината Тавър и са построили верига от крепости. Между византийските
гарнизони и арабските територии се простира междинна зона, подлагана на набези и от двете страни с цел
грабеж. Създадена е и практика за размяна на пленници[1].

От средата на IX век съотношението на силите почва да се накланя в полза на византийците. Византийската

Македонска династия предприема настъпление в Мала Азия и Леванта, като превзема Тарс (965 г.),
Антиохия, Шайзар и Едеса (1039 г.). Киликия, Северна Месопотамия и Северна Сирия са организирани в
теми, а византийците ги заселват с християнско население. Никифор II Фока и Йоан Цимисхи отиват още по-
далеч и заплашват Юдея и арабското владение на Йерусалим[2].

Абасидските халифи са в много слаба позиция: Източен Иран е преминал в ръцете на местната династия
Саманиди, а в самия Багдад властта е завзета от Буидите, макар и те да управляват от името на халифа.
Арабите Хамданиди са основали княжество с център Алепо, но в резултат от византийския военен поход
емирството и съседите му се признават за васални на Византия. В допълнение, Абасидите се стремят да
неутрализират заплахата за съществуването си от страна на египетските Фатимиди, които стъпват в
Палестина[3].

Анастасиева война

През управлението на византийския император Анастасий I, през лятото на 502 година, стремейки се да
разшири границите на Персия, цар Кавад I нахлува във Византийска Армения. Бързо, без съпротива,
превзема неподготвените за обсада градове Теодосиопол и Мартиропол, но е спрян при град Амида.
Обсадата на града продължава през есента и зимата, градът пада едва в началото на 503 година. За това
време византийците си връщат Феодосиопол.

След превземането на Амида, персите пристъпват към обсада на Едеса, а византийците се опитват да си
върнат Амида. Накрая през 504 година, след продължителна обсада персийският гарнизон на Амида се
предава, но няма по-нататъшно развитие на военните действия, тъй като заради сраженията със савирите в
Закавказието, персийските войски напускат театъра на военните действия.

Две години след прекратяването на военните действия, е подписан мирен договор, според който персите
връщат Мартиропол и признават довоенната граница.

Персийско-византийска война (526 – 532)

Персийско-византийска война (526 – 532) – война между Сасанидското царство и Византийската империя
за контрол над Иверия (днес в източна Грузия), другото название е Иверийска война.

Предистория

След войната от 502 – 506 година е сключено 7-годишно примирие, продължило 20 години (въпреки че
има постоянни погранични конфликти). Кавад I се опасява, че в пограничната с Византия провинция –
Иберия, преобладава християнството, насилствено въвежда зороастризма, което послужило и за причина
на нова война.

Войната

От 526 година се водят боеве с променлив успех в Закавказието и Горна Месопотамия. Иберският крал бяга
от Сасанидите. Ромеите изоставят обсадата на Нисбис през 527 година и съюзникът на Сасанидите
Аламундарас, арабският военен лидер на сарацините, напада Антиохия през 529 година, но не стига до
града, поради страха от византийски атаки и така се удавя в Ефрат заедно със 100 000 войници от паника.
След смъртта на император Юстин I през 527 година, Юстиниан I се възкачва на императорския трон. Кавад
I се опитва да сключи мирен договор с новия император, опитвайки се да накара Юстиниан да осинови
неговия син Хозрой. Юстиниан отказва и изпраща военачалниците си Сит и Велизарий в Персия, където
първоначално са разбити. Все пак Велизарий доказва, че е способен и талантлив командир. През юни 530
година той извежда ромеите до победа над по-многочислените перси. Но войските на Велизарий по-късно
претърпяват поражение при Нисбис през същата година и отново в битката при Калиникум през 531
година, което довежда до разжалването му.

Примирие

Скоро след смъртта на Кавад I, през септември 532 година, е подписано съглашение за Вечен Мир
(продължил 10 години). По условията на договора византийските територии, завзети от персите са върнати
в замяна на данък. Иберия остава под властта на Сасанидите. По това време новият владетел на Персия
Хосров I Ануширван е много заинтересован да укрепи властта си вътре в страната.

Константин I

Флавий Валерий Аврелий Константин[2] (на латински: Flavius Valerius Aurelius Constantinus); (27 февруари
280 г.[1]–22 май 337 г.), известен също като Константин I или Константин Велики, е римски император.

Провъзгласен за август от войските си в Британия през 306 година, той отстранява всички съперници за
властта и управлява Римската империя (еднолично от 324 г.) до своята смърт през 337 година. Константин I
Велики официално е признат за първия християнски римски император. Заслуга на Константин е
налагането и спазването на Миланския едикт на толерантността през 313 г., с който се слага край на
институционализираното преследване на християните в империята.
Византийският литургичен календар, използван от Източноправославната църква и източнокатолическите
църкви с византийски обред, почита Константин и неговата майка Елена като светци на 21 май. Въпреки че
той не е включен в списъка със светци на Латинската църква, която почита няколко други мъченици за
християнската вяра с името Константин, той е удостоен с титлата „Велики“ за своите приноси към
християнството.

През 324 година Константин обявява решението си да превърне Византион в Нов Рим и на 11 май 330 г.
официално провъзгласява града за новата столица на Римската империя. Градът е преименуван на
Константинопол (от гръцки език: Κωνσταντινούπολις – Градът на Константин) и след смъртта на Константин
през 337 г. остава столица на Византийската империя за повече от хиляда години.

Ранен живот и възкачване

Константин е роден в Наисус (днешен Ниш, Сърбия)[3] в римската провинция Мизия на 27 февруари 272
(274, 280 или 282 г.), като син на римския военачалник Констанций Хлор и първата му съпруга Елена.
Дъщеря на ханджия, тя има изключително важно влияние в живота на сина си.

През 292 г. съгласно новата държавна система на Тетрархията, Констанций Хлор е избран за младши
съуправител на империята с ранг цезар, заедно с Галерий, по решение на старшите императори
Диоклециан и Максимиан. Поради това Констанций е принуден да напусне Елена, майката на Константин,
за да се ожени за Флавия Максимиана Теодора, дъщеря (или доведена дъщеря) на западноримския август
Максимиан. Години по-късно, след смъртта на баща си, Константин I напълно реабилитира своята майка
Елена като „августа, майка на цезар“. Теодора ражда шест деца, полубратя и полусестри на Константин,
включително Юлий Констанций.

Младият Константин получава военно образование, започва да говори свободно гръцки език и се увлича
по философията.[4] След назначаването на баща му за единия от двамата цезари в Тетрархията през 293 г.
Константин служи в двора на Диоклециан в Никомедия. Там той се отличава със силата и ловкостта си, и
постепенно става много популярен.

Издигане на власт

Фолис с изображение на Елена, майката на Константин

През 305 г. и двамата августи, Диоклециан и Максимиан, абдикират и Констанций Хлор приема от
Максимиан поста западен август. Въпреки че са налице двама легитимни синове на императори
(Константин и Максенций, синът на Максимиан), и двамата са пренебрегнати при предаването на властта.
Вместо това източният август Галерий назначава за цезари Флавий Валерий Север и Максимин Дая.
Галерий изисква Константин да остане при него като заложник и подмолно се опитва да го убие. През 306 г.
Константин напуска с хитрост Никомидия, за да се присъедини към баща си в Галия. Констанций обаче се
разболява по време на експедицията срещу пиктите в Каледония и умира на 25 юли 306 г. в Еборак (Йорк).
Там военачалникът от алемански произход Хрок и войските, верни на Констанций, незабавно
провъзгласяват Константин за август.

Съгласно правилата на Тетрархията включването на Константин във властта е политически акт с несигурна
легитимност. Докато Констанций Хлор като август е можел да създаде нов цезар, Константиновите (или по-
точно тези на войските му) претенции към титлата август игнорират системата на наследяване, установена
през 305 г. Константин иска от Галерий да бъде признат за наследник на бащиния си трон, но Галерий му
дава само титлата цезар и повишава Флавий Север в август на Запада. Но това е достатъчно, за да утвърди
властта на Константин над териториите, управлявани от неговия баща.

Бронзова статуя на Константин I в Йорк, Англия, близо до мястото, където е провъзгласен за император
през 306 г.

Император на Запада
Константиновият дял от империята тогава включва Британия и Галия, германските погранични провинции,
Рейнски лимес. Той стои начело на една от най-големите римски войски, разположена по дължината на
важната рейнска граница. Галия е един от сравнително богатите региони на империята, който обаче
пострадва силно по време на Кризата от ІІІ век. Много райони са обезлюдени, а градовете – разрушени. По
време на престоя си в Галия от 306 до 316 г., Константин продължава усилията на баща си за подсигуряване
на рейнската граница и възстановяване на галските провинции. Главната му резиденция по това време е
Трир.

Веднага след повишаването му в император, Константин приключва британската кампания на Констанций

Хлор и се връща в Галия, за да потуши бунта на франките. Друга експедиция срещу франкските племена
следва през 308 г. След победата си над франките той започва да строи мост над Рейн при Колония
Агрипина, за да установи постоянно укрепление на десния бряг на реката. Нова кампания през 310 г. се
налага да бъде изоставена, поради бунта на Максимиан, описан по-долу. Последната война на Константин
на рейнската граница става през 313 г., след завръщането му от Италия, в която той отново е победител. В
крайна сметка е сключен мир с франките и те стават римски федерати.

Константин успява да постигне стабилност чрез незабавни, често брутални наказателни експедиции срещу
бунтуващите се племена, пренасяйки военните действия на тяхната страна от рейнската граница. Повечето
от пленените варвари са избивани на арените в игри за забавление на народа. Стратегията се оказва
успешна и рейнската граница остава сравнително спокойна през управлението на Константин.

Медальон на Константин и Сол Инвиктус (Непобедимото слънце)

Междуособици и край на Тетрархията

При разразилите се вътрешни конфликти в Тетрархията Константин предпочита да остане неутрален

спрямо другите страни. През 307 г. августът Максимиан (завърнал се на политическата сцена след
абдикацията си през 305 г.) посещава Константин, за да получи подкрепа във войната, която водят той и
сина му Максенций срещу Флавий Север и Галерий. Константин се оженва за дъщерята на Максимиан –
Фауста, за да затвърди съюза и е повишен от Максимиан в август. Въпреки това Константин не се намесва
активно във войната на страната на Максимиан в Италия.

През 307 г. Флавий Север е победен и отстранен, а Италия, Испания и Северна Африка вече са под
управлението на Максенций, който обаче няма желание да дели властта с баща си Максимиан. Максимиан
се завръща при зет си Константин в Галия през 308 г., след като не е успял да свали от трона сина си. По-
късно същата година на конференцията в Карнунт между оттеглилия се Диоклециан, августа Галерий и
Максимиан, последният е принуден да абдикира повторно, а Константин е понижен отново до
положението на младши цезар, като му е и присъдено и формалното звание filis augustorum (син на
августите), заедно с цезара Максимин Дая.

През 309 г. Максимиан се опитва да дойде на власт за трети път и въстава срещу своя зет, докато
Константин води кампания срещу франките по Рейнската граница. Бунтът е бързо потушен и Максимиан е
убит или принуден да се самоубие в Марсилия. Константин и Максимин Дая са разочаровани от
понижаването им в цезар и назначаването на Лициний за август, и впоследствие се обявяват против това
решение, самообявявайки се за августи, което в крайна сметка е потвърдено от Галерий в 310 г., след което
империята официално има четирима августи. В 311 г. година Галерий, последният владетел с достатъчно
авторитет, заинтересован от продължаването на тетрархията, умира и системата бързо се разпада. В
последвалата борба за власт Константин се съюзява с Лициний, докато Максимин Дая се обръща към
Максенций, който все още официално е считан за узурпатор.

Христограмата на Константин

Победа над Максенций

В началото на 312 г. Константин преминава Алпите със своята армия и напада Максенций. Той бързо
завладява Северна Италия с победи при Турин (Торино) и Верона, след което тръгва към Рим. Там той
побеждава Максенций в легендарната битка при Милвийския мост на 28 октомври 312 г., в резултат на
което става август или император на цялата Западна римска империя.[5]

Преди тази епична битка Константин кара войниците си да сложат на своите щитове това, което според
християните е символа лабарум, въпреки че сред историците има противоречия относно това дали този
символ има изцяло християнски, древен езически (соларен) или астрономически произход.[6] Смята се, че
лабарумът и свързаното с него мото „С този знак ще победиш“ (In hoc signo vinces) са се явили като
видение на Константин при Сакса Рубра и са вдъхновили преминаването му към християнството.

Арката на Константин в Рим

Влизайки в Рим, Константин се разправя с привържениците на Максенций, но се въздържа от масови

чистки. Все пак дава на Сената да разбере, че за него той не представлява никакъв фактор. Едно от първите
му действия е окончателно да разформирова преторианската гвардия, останала от миналото. Най-късно
оттогава датира неговата политика в интерес на християните – израз на което е превръщането на т.нар.
базилика на Максенций и Константин в един от първите официални храмове на християнството. На
победителя са присъдени всички отличия и след като празнува триумф и построява в своя чест Арка на
Константин, той напуска бившата столица. През следващите години Константин постепенно консолидира
военното си превъзходство над своите съперници в разпадащата се тетрархия.

Милански едикт (313 г.)

През 313 г. Константин се среща с Лициний в Медиолан, за да затвърдят съюза си чрез брака между
Лициний и Константиновата полусестра Констанция. По време на тази среща императорите издават
прочутия Милански едикт (или Медиолански едикт), с който официално се прокламира търпимост към
християнството в Империята.[5] Срещата е прекъсната, когато Лициний научава, че съперникът му
Максимин Дая е преминал Босфора и е нахлул на негова територия. Лициний заминава на изток и
побеждава Максимин при Адрианопол, поемайки контрола над цялата източна част на империята.[5]

Войни с Лициний

Константин и Лициний остават единствени владетели на Империята и не след дълго Константин започва
война срещу Лициний, като на 8 октомври 314 г. му нанася поражение в битката при Цибале, завземайки
Панония, Дардания, Мизия и Македония.[5] По същото време (ок. 315) се налага те съвместно да отблъснат
нападенията на сармати, готи и карпи по Дунав.

Лициний и Константин се сблъскват отново в края на 316 година, когато Константин настъпва по Виа
Милитарис и се установява във Филипопол, а Лициний и цезарът Валент събират войски при Адрианопол.
[5] Константин побеждава в последвалата битка при Мардия, след което двамата императори сключват
мирно споразумение.[5] Според него синовете на Константин Крисп и Константин II, както и синът на
Лициний – Лициний II, са назначени за цезари.

През 320 г. Лициний се отмята от религиозната свобода, прокламирана с Миланския едикт през 313 г., и
започва ново гонение на християните. Това е провокация спрямо Константин, водеща до поредната
гражданска война на Балканите през 324 г. Лициний, подпомогнат от готски наемници, олицетворява
миналото и античната езическа вяра. Войските на Константин, включващи франкски федерати, маршируват
под християнския знак на лабарума, като и двете страни виждат борбата от религиозна гледна точка. Най-
вероятно по-малобройна, но подтиквана от своята ревност, армията на Константин побеждава в битките
при Адрианопол, Хелеспонта и Хрисополис.

Битки на Константин Велики

С разгрома и отстраняването на Лициний година по-късно, когато той е обвинен в заговор и е екзекутиран,
Константин I става единствен император и най-после успява да наложи властта си над цялата Римска
империя.[7]

Константин и християнството
„Св. равноапостоли Константин и Елена“, православна икона

Константин е може би най-известен с това, че е първият християнски римски император. Неговото

управление е повратна точка за християнската Църква. През 313 г. Константин обявява толерантност към
християнството чрез Медиоланския едикт, който премахва наказанията за изповядване на християнството
(вследствие на които мнозина стават мъченици в предходните гонения на християни) и възвръща
конфискуваната църковна собственост. Въпреки че подобен едикт е издаден през 311 г. от Галерий, тогава
август от тетрархията,[8] дългото управление на Константин, покръстването и покровителството над
Църквата променили статуса на християнството в империята.

Константин Велики, мозайка в Света София, Константинопол, ок. 1000 г.

Учените спорят относно това дали Константин е приел християнството от своята майка Елена на младини
или го е приемал постепенно в течение на живота си.[9] Константин е на над четиридесетгодишна възраст,
когато най-накрая се обявява за християнин.[10] Пишейки до християни, Константин дава да се разбере, че
той дължи успехите си единствено на закрилата на Всевишния християнски Бог.[11] По време на своето
управление Константин подкрепя финансово Църквата, строи разнообразни базилики, дава привилегии
(например освобождаване от определени данъци) на духовенството, назначава християни на високи
постове и възвръща собственост, конфискувана по време на Голямото гонение при Диоклециан.[12] Най-
известните му строителни проекти включват Църквата на Божи гроб и старата базилика „Свети Петър“.

Управлението на Константин установява прецедент по отношение на позицията на християнския

император в Църквата. Константин смята себе си за отговорен пред Господ за духовното здраве на своите
подчинени и поддържането на правата вяра за свой дълг.[13] За Константин императорът не определя
доктрината – това е задължение на епископите – неговата роля е да прилага доктрината, да изкорени
ереста и да поддържа църковно единство.[14] Императорът осигурява правилното почитане на Господ в
империята си, докато в какво се състои правилното почитане определя Църквата.[15]

През 316 г. Константин е съдия в един диспут в Северна Африка и заклеймява ереста на донатизма.[16]
През 325 той свиква събор в Никея, който е всъщност първият Вселенски събор (ако не се взима предвид
Съборът в Йерусалим), който заклеймява арианството и формулира доктрината за Светата Троица такава,
каквато я познаваме днес. Съборът в Никея по традиция бележи края на Раннохристиянската ера.

Според изчисленията по времето на Константин около десет процента от населението на Рим са християни,
като този процент е дори още по-значителен при военните.

Реформи

Част от серията статии за

Християнство

Иисус Христос

Непорочно зачатие Разпятие Възкресение Христология

Библията

Стар завет Нов завет Десетте Божи заповеди (Декалог) Боговдъхновение Херменевтика Канон на Библията
Апокриф Септуагинта Преводи на Библията

Християнска теология

Светата Троица (Отец, Син, Дух) Сътворение Грях Изповед Вяра Опрощение Освещение Кръщение Спасение
Божие царство Евангелие Църква Апологетика Теозис Арминианизъм Ресторационизъм Фундаментално
християнство

История и традиции
Апостоли Мария Павел Петър Християнството в дати Отци Константин I Икуменически съвети Иконоборство
Великата схизма Кръстоносни походи Реформацията

Култура и ритуали

Изкуство Музика Икуменизъм Критицизъм Проповед Молитва Литургия Литургичен календар Християнски
символизъм

Деноминации

Западни:

Адвентизъм Анабаптизъм Англиканизъм Баптизъм Евангелизъм Калвинизъм Лутеранство Методизъм

Петдесятничество Протестантство Римокатолицизъм

Източни:

Източно православие Нехалкедонски църкви Асирийска църква Източнокатолически църкви

Нетринитарни църкви Движения

Личности

Атанасий Аврелий Августин Анселм Григорий Палама Ириней Дионисий Ареопагит Тома Аквински Уесли
Джон Уиклиф Мартин Лутер Жан Калвин Кери Барт Греъм Вартоломей I Франциск

Дворът и подчинените на Константин

Реформатор, у когото не остава нито капка от традиционния римски консерватизъм, Константин напълно
възприема и налага новите принципи на Домината, въведени от Диоклециан. Като пълновластен господар,
той съсредоточава в ръцете си абсолютна власт, на фона на която някога славното сенатско съсловие
присъства просто като допълнителна декорация. При Константин и повечето от наследниците му оттук
нататък се спазват всички ритуали на сложния дворцов церемониал, типичен за източните монархии. В
такава среда логично процъфтяват интриги и сплетни. Заобиколен от ориенталски разкош, сред свита от
евнуси и раболепни придворни, императорът заменя лавровия венец със скъпоценна диадема, изисква
поклони до земята, а официалното обръщение към него е „Доминус“.

Константин цени изтънчеността и християнството, и в двора му има възрастни, уважавани и почитани

мъже. Видни римски фамилии, които отказват да приемат християнството, биват лишавани от възможност
за придобиване на власт, въпреки че две трети от правителството не са християни.[17]

„Константин маха статуята си от езическите храмове. Поправянето на езическите храмове, които западат
заради него, е забранено. Тези средства са давани на покровителстваното християнско духовенство.
Агресивни форми на религиозно почитане, били те християнски или езически, са забранени. При
основаването на Константинопол през 330 г. е изпълнена церемония, която е полуезическа и
полухристиянска, а на пазара Христовият Кръст е поставен над колесницата на слънчевия бог. Също така
има пеене на химни.“[18]

Основаването на Новия Рим

Падението на Лициний олицетворява отминаването на стария Рим и началото на ролята на Източната

Римска империя като център на образованието, просперитета и опазването на културата. Тъй като Рим е
твърде далеч от границите на империята, изискващи честото присъствие на владетеля, новото седалище
трябва да има стратегическо положение. Това е причина императорът да избере за нова столица един
неголям град.

Константин построява наново град Византион, преименувайки го на Нови Рим (Novае Roma), като в чест на
събитието в 330 г. издава специални възпоменателни монети. С пари от конфискуването на езическо
имущество там са издигнати много нови обществени сгради: християнски храмове, Стени на Константин,
Форум на Константин, Двореца Дафне, колосалната статуя на Константин и други. Пренесени са
произведения на изкуството от Рим и други градове. Новият Рим има сенат и градски служби, подобни на
тези в Рим. Новият град е закрилян от (предполагаемия) Свети кръст, тоягата на Мойсей и други свети
реликви, въпреки че една камея, сега намираща се в Ермитажа, показва Константин, коронован от богинята
Тюхе.[19] Фигурите на старите богове са заменяни и често асимилирани в християнската символика. На
мястото на храм на Афродита е построена новата църква на „Светите апостоли“. Поколения по-късно се
разказва история, според която божествено видение довело Константин на това място и един ангел, който
никой друг не можел да види, го развел на обиколка по новите стени. След смъртта му, столицата е
преименувана на Константинопол – „Градът на Константин“.[7]

Късни години

Последните години от Константиновото управление не са добре документирани. През 326 г., по време на
посещението му в Рим по случай двадесетгодишнината от възкачването си, Константин осъжда и
екзекутира най-големия си син Крисп, вярвайки на обвиненията, че Крисп е имал афера с Фауста, втората
съпруга на Константин. Няколко месеца по-късно той убива и Фауста като несъмнения източник на
лъжливите обвинения.

Римляните успешно воюват с вестготите през 332 г. в Мизия и също там побеждават сарматите през 334 г. В
резултат е отвоювана по-голямата част от отдавна загубената провинция Дакия, която Аврелиан е
принуден да изостави през 271 г., въпреки че там продължавали да живеят римски поданици. Победените
готи стават римски федерати и защитават Дунавската граница от вандалите. Тогава е потушен и един
незначителен бунт в Кипър. В 336 г. Константин празнува тридесетгодишнината на управлението си. Във
времето преди смъртта си, той планира голяма експедиция, с която да сложи край на набезите на
Персийската империя в християнското царство Армения.

Евсевий съобщава, че Константин е покръстен съвсем скоро преди смъртта си през 337 г. Той отишъл от
столицата в близък курорт с минерални бани, за да използва водите му, след което отишъл в града на
майка си – Хеленопол, където се помолил в голямата църква, построена в чест на апостол Лука. С това той
последвал един обичай от онова време, който отлагал кръщението за старини или за смъртта.[20] Според
Йероним изборът на Константин паднал върху епископ Евсевий Никомидийски. След смъртта му тялото му
било пренесено в Константинопол и погребано в църквата на „Светите апостоли“.

Константин Велики е наследен от тримата си сина, родени от Фауста, цезарите Константин II, Констанций II
и Констанс. Известен брой роднини са премахнати от сцената на събитията от привърженици на
Констанций. Той също така има две дъщери, Константина и Елена, съпруга на император Юлиан.

Идеология и иконография на Константин

Монетите, сечени за императори, често разкриват детайли от личната им иконография. През ранния
период от управлението на Константин езически богове като Марс, а след това (от 310 г.) Аполон и Сол
Инвиктус, често присъстват на реверса на монетите. Марс се асоциира с Тетрархията. Тази символика
служи, за да се наблегне на легитимността на Константиновото управление.

След скъсването на отношенията му със стария колега на баща му Максимиан през 309 – 310 г., Константин
започва да претендира, че има легитимен произход от императора от третото столетие Марк Аврелий
Клавдий Готски, героя от битката при Наисус. „Historia Augusta“ от 4 век съобщава, че бабата на Константин
по бащина линия – Клавдия, е дъщеря на Крисп, като Крисп е споменат като брат на Клавдий II и Квинтил.
Историците обаче подозират, че това е генеалогична фалшификация, имаща за цел да се възвеличае
Константин.

Клавдий II Готски претендира за божествена закрила от Аполон-Sol Invictus. Константин също

пропангандира връзка между себе си и Sol Invictus, последното божество, появявало се на неговите
монети.[21] Реверсите на неговите монети са доминирани за няколко години от неговия „спътник,
непобедимото Слънце“ – надписите гласят SOLI INVICTO COMITI. Изображението представя Аполон със
слънчев ореол, подобен на Хелиос и държащ глобус в ръцете си.
През 20-те години на 4 век самият Константин е изобразяван с ореол. Също така има монети, изобразяващи
Аполон, каращ слънчевата колесница, върху щит, който Константин държи. Елементи от тази асоциация
остават дори след прочутото преминаване на Константин към християнството през 312 г. От там нататък в
имперската иконография започва да присъства християнската символика, в някои случаи неясна.[22] На
монета от 312 г. например са изобразени хи и ро, първите две букви от името на Христос на гръцки, върху
шлем, носен от Константин.

Христограма върху златна монета на Константин

Пример за „втренчените очи“ върху късните монети на Константин

Продължение на иконографския прецедент може да бъде видяно в по-голямото око на портрета върху
монетата (вдясно). Това предполага по-фундаментална промяна в официалните изображения. Водейки
началото си от късния трети век, портретите започват да стават по-малко реалистични и по-схематични. От
първостепенно значение е императорът като господар, а не определеният индивид. Най-общите
характеристики на неговия стил са широката челюст и прилепналата брадичка. Големите втренчени очи ще
заемат все по-видно място с напредването на четвъртото столетие, например сребърните монети от
ранния 5 век на Теодосий I.

Фолис на Константин I с изображение на бог Марс, ок. 308 г.

Фолис на Константин I с изображение на бог Марс, ок. 308 г.

Фолис на Константин I с изображение на Сол Инвиктус

Фолис на Константин I с изображение на Сол Инвиктус

Монета на Константин I, с изображение на лабарум

Монета на Константин I, с изображение на лабарум

Наследството на Константин

Съвременна бронзова глава на Константин

Константин Велики е несъмнено една от най-важните личности в римската и световната история, но

неговата истинска същност остава загадка. Често е идеализиран от про-християнските автори като
просветен и набожен монарх, чиито далновидно избран политически курс не само спасява империята от
разпадане, но и определя бъдещото развитие на европейската цивилизация в следващите хилядолетия.
Той е забележителен и със своите военни победи и политически постижения: освен че обединява
империята под властта на един император, той печели всички войни с външните врагове и вътрешните
съперници. Според по-критични оценки Константин е безскрупулен демагог, обсебен от идеята за
собственото си превъзходство, и жесток деспот, действащ импулсивно и по внушение на приближените.
Гибън отбелязва, че Константин е един героичен новатор, когото абсолютната власт покварява и деградира
до тиранин.

Константин се смята за първия византийски император (според друг възглед Теодосий Велики), а също така
Свещената Римска империя го причислява към най-почитаните фигури в своята история. Както на Изток,
така и на Запад, императори понякога са приветствани като „Новият Константин“. Повечето
раннохристиянски църкви почитат Константин като светец. На Изток той понякога е наричан и „13-ият
апостол“ (isapostolos).[23]

Константиновото правно наследство

Останки от огромната статуя на Константин, Капитолийски музеи

Константин прокарва закони, с които прави професиите на месарите и пекарите наследствени и, което е
по-важно, поддържа превръщането на наемни фермери (coloni) в крепостници – полагайки основите на
европейското общество през Средните векове.
Законите на Константин в много отношения подобряват законите на предшествениците му, въпреки че те
са също така отражение на неговото по-бурно време. Някои примери:

За пръв път момичетата не могат да бъдат отвличани (това може би всъщност се отнася до пристаналите,
които са считани са отвлечени, защото момичетата не могат законно да се съгласяват на приставане).

Смъртно наказание чака всеки, който събира данъци над упълномощената сума.

Затворникът повече да не бъде държан в пълна тъмнина.

На осъден човек е позволено да умре на арената, но той не може да бъде жигосван по „неземно
красивото“ му лице, а само по краката (защото Бог създаде човека по Свой образ).

На робини дойки или придружителки, заловени, че са допуснали момичетата, за които отговарят, да бъдат
прелъстени, ще бъде излято разтопено олово в гърлата.

Гладиаторските игри се премахват през 325, въпреки че това има малък реален ефект.

Правата на господаря на роба са ограничени, но робът все още може да бъде бит до смърт.

Разпъването на кръст е премахнато, но е заменено с обесване.

Великден може да бъде празнуван публично.

Неделята е обявен за ден за почивка, на който на тържищата е забранено да работят, а обществените

служби са затворени (освен ако не става въпрос за освобождаване на роби); въпреки това няма никакви
ограничения за земеделието (с което се занимава мнозинството от населението).[7][24]

Античната улица между Ротондата Св. Георги и останките от двореца на император Константин Велики

Константин и евреите

Константин взима законодателни мерки по отношение на евреите: забранява им се да притежават роби

християни, както и да обрязват своите роби. Преминаването на християни към юдаизма се забранява.
Забранени са събиранията за религиозни служби, но на евреите е позволено да влизат в Йерусалим на
Тиша бе Ав, годишнината от разрушаването на Храма. Константин също така издейства на първия Никейски
събор забраната да се празнува Великден в деня преди еврейската Пасха (nisan xiv), т.нар.
Квартордециманизъм, виж също Спорове около Великден.[25]

Константин и Сердика

Император Константин често е употребявал израза „Сердика е моят Рим“[26] станело ли дума за днешната
българска столица София. Построяването на най-старата църква в града „Св. София“ едва ли е станало без
неговото одобрение и подкрепа.

Легенди и Константиновият дар

Основна статия: Константинов дар

Кръщението на Константин, според представата на учениците на Рафаел

По-късно във времето историческите факти постепенно се забулват в легенди. Схващането, че Константин е
покръстен едва на смъртния си одър и то от епископ със съмнително православие, започва да става
неуместно и се ражда легендата, че папа Силвестър I (314 – 335 г.) е излекувал езическия император от
проказа и след това Константин се покръстил и дарил сгради на папата. През 8 век за пръв път се появява
документ, наречен „Константинов дар“, според който току-що преминалият към християнството
Константин дава светското управлението на Рим, Италия и Западния свят в ръцете на папата. През
Същинското Средновековие този документ е използван като основа на папската светска власт, въпреки че е
отхвърлен като фалшификат от император Отон III и оплакан като корен на папските светски интриги от
поета Данте Алигиери. Филологът от 15 век Лоренцо Вала доказва, че документът наистина е фалшификат.
Константин в Historia на Галфрид Монмутски

Поради славата си и своето провъзгласяване за император на Британия, Константин по-късно е считан и за

британски владетел. През 11 век английският писател Галфрид Монмутски издава труд с измислено от него
съдържание, озаглавен Historia Regum Britanniae, в който той разказва предполагаемата история на
британците и техните крале от Троянската война, крал Артур и англосаксонското нашествие. В този труд
Годфрид твърди, че майката на Константин – Елена, всъщност е дъщеря на „крал Кол“, митичния крал на
британците и основател на Камулодунум. Дъщеря на крал Кол преди това не фигурира в мита или поне
сведението не се е запазило при писането, така че това родословие вероятно е дало отражение върху
желанието на Годфрид да създаде непрекъсната линия на кралско потекло. Според Годфрид е неправилно
да се смята, че един владетел може да има незнатни предци. Монмутски казва също, че в Йорк,
Константин е провъзгласен за „крал на британците“, а не за римски император.

Франкска държава

Човешкото присъствие в рамките на днешната френска територия е много древно. Към вече
присъстващите човешки групи по време на палеолита през първото хилядолетие са се присъединили
последователно вълни от населения, съставени от келти, римляни, германски племена, предимно франки.
Това, което е днес Франция, по време на римляните е било част от Галия. Римляните отбелязват три големи
етно-лингвистични групи в нея: гали, аквитани и белги.

По време на първото хилядолетие по средиземноморския бряг на Галия са основани колонии от гърците,

римляните и картагенците. В края на 2 век до н.е. южна Галия вече е римска провинция Gallia Narbonensis,
а останалата част е подчинена по време на Галските войни 58 – 51 пр.н.е.. След тях в Галия се развива гало-
римска култура и територията е част от Римската империя.

В по-късните стадии на империята Галия е подложена на набезите на варварските племена, предимно

групата германски племена, известни като франки. За година на създаването на Франция се смята 481 г.,
като това е годината на възкачване на Хлодвиг I на франкския престол. Той е първият крал от династията на
Меровингите. Най-голям разцвет държавата на франките достига при Карл Велики – от Атлантическия
океан до Рим, Елба и Панония.

В началото на второто хилядолетие Каролингите са заменени от Капетингите, чиито представители

управляват Франция от 987 до 1328 г. След смъртта на последния крал от тяхната династия през 1328 г.
възниква криза с наследяването, като претенции към трона имат владетелите на Англия, Навара и Франция
и това довежда до избухването на Стогодишната война (1337 – 1453) между лагерите, предвождани от
династиите Валоа и Плантагенет. Войната започва след като Филип VI е обявен за крал на Франция, а
английският крал Едуард III, който бил и наследствен херцог на Нормандия, отказал да положи клетва за
вярност пред новия крал. Войната се води изцяло на територията на Франция и въпреки първоначалните
английски победи по-късно през войната надделяват французите. Една от известните личности от този
период е Жана д'Арк, селско момиче, което повежда французите и се превръща в национална героиня.
Победата във войната укрепва френското национално чувство и заздравява кралската власт. По време на
периода, известен като Стария режим, Франция се превръща в централизирана абсолютна монархия. През
следващите векове настъпват френския Ренесанс и протестантската Реформация. В разгара на френските
религиозни войни от 16 век Франция е обхваната отново от криза по наследяването, тъй като последният
крал от Валоа Анри III е убит и няма наследник. Борбата за престола печели наварският крал Анри IV, който
поставя началото на династията Бурбони.

Също през 16 век е поставено началото на процъфтяваща френска колониална империя. Френското
политическо влияние в Европа достига връх при управлението на „краля слънце“ Луи XIV, построил
двореца Версай.

Френската революция от края на 18 век поставя край на феодалния строй и отменя монархията, както и
феодалните, аристократически и църковни привилегии, характерни за средновековното общество. За
известно време страната става Първа френска република, докато Наполеон Бонапарт не я обявява за Първа
френска империя. Следва период на завоевателни войни (Наполеоновите войни), които коренно променят
начина на водене на война в Европа. Отначало французите напредват бързо и завоюват значителни
територии. След неуспеха им в Русия обаче предизвиканият глобален конфликт приключва с разгрома на
Наполеон в битката при Ватерло.

През 19 век Франция преминава още няколко пъти през смяна на формата на държавно управление:
реставрация на монархията, отново република, отново империя и през 1870 е установена по-трайната
Трета френска република.

По време на Първата световна война Франция е една от страните на Антантата заедно с Британската
империя и Руската империя. В началото на Втората световна война Франция заема изчаквателна позиция,
но след нападението на Третия райх е покорена в Битката за Франция през 1940 г. По-голямата част от
страната е контролирана от германците, макар че на юг остава да действа марионетният режим на Виши.
Въпреки че е измежду победителите и в двете големи войни, Франция понася тежки материални и
човешки загуби.

В следвоенния период Франция води дълги войни в бившите си колонии Индокитай и Алжир, които
завършват с поражения. Тя играе основна роля в процесите на европейско икономическо и политическо
обединение, довели в крайна сметка до създаването на Европейския съюз.

След 1958 г. страната е демократична полупрезидентска република с многопартийна система.

Съвременният период се отличава с усилията за културно унифициране на страната поради прииждането
на милиони имигранти от Европа, Африка и Азия, които променят изцяло структурата на населението в
демографски и културен план.

Праисторическа Франция

Част от рисунките в пещерата Ласко

През последните години френските археолози откриват каменни сечива в южна Франция (край Лезинян).
Така се потвърждава по-ранно предположение, направено въз основа на открития край Шияк (1968), че
земите на днешна Франция са били населени с хора още преди 1,6 млн. години. Традиционното виждане
е, че първите хора са неандерталци отпреди 400 000 години, които изчезват преди 30 000 години,
изтласкани от съвременния човек (кроманьонец). Следи от кроманьонци са запазени най-вече в пещерите
Шове, Ласко,[1] Пеш Мерл, Ла Марш (в Централния масив). Рисунките в тях (20 – 13 хил. г. пр. Хр.) са богати
и сложни изображения на животните, които тези хора ловуват. В Бретан се намират т. нар. Карнакски
камъни – мегалитна конструкция от долмени, могили, менхири и изправени камъни, която отразява
праисторическа активност.

От V до І в. пр. Хр. на територията на днешна Франция се развива богатата на находки келтска култура Ла
Тен.[2] Тя определя културните характеристика на целия регион на запад и север от Алпите. Наречена е на
селището Ла Тен в Швейцария (на брега на Ньошателското езеро).

Древна Франция

Верцингеторикс капитулира пред Цезар при Алезия, худ. Лионел Роайер

Галите и постепенната им латинизация

Римляните наричат келтите гали. В действителност галите са само част от келтите. Около 500 г. пр. Хр.
келтите започват да се разселват от своите родни места в четири посоки – на запад и северозапад, като
заселват цялата територия на днешна Франция и Британия; на югозапад, където заселват днешна Испания,
но не цялата; на югоизток келтски племена стигат до Панония, Балканите и дори до Мала Азия; и на юг,
където келтските племена се сблъскват с младата Римска република.[3] През 387 г. пр. Хр. се състои
известната битка при река Алия, римляните са разгромени, но макар че самият Рим без хълма Капитолий
пада, войната в крайна сметка е спечелена от Рим. Тези събития, макар и слабо осветлени от историците,
показват келтите, и в частност галите, като войнствен и жилав народ. Те остават в днешна северна Италия,
наричана от римляните Отсамалпийска Галия.

Карта на римската провинция Галия

Тези гали (лингони, боилани, сенони), които Ханибал използва против Рим, са завладени през 222 г. пр. Хр.
[4] В следващите сто години римската власт стига и до южните части на Отвъдалпийска Галия. Най-големи
завоевания в Галия осъществява Гай Юлий Цезар през 58 – 52 г. пр. Хр. Ключовата битка се води при
Алезия, когато Цезар разгромява превъзхождащи го галски войски на вожда Верцингеторикс.[5] С това
завършва римското завоевание на областта.

Под въздействието на Рим галите бързо се латинизират. Някои техни селища се превръщат в големи
градове, съществуващи и днес. Масалия и Никея, основани от гърците като колонии още през VI век пр. Хр.,
са първите градове на днешна Франция – съответно Марсилия и Ница. Римляните основават Лугдунум
(Лион), Лутеция Парисиорум (Париж), Толоса (Тулуза), Турнакум (Турне) и др.[6] В тях са построени
характерни за римската цивилизация сгради – терми (бани), арки, акведукти (Пон дю Гар – най-известният
римски акведукт), амфитеатри. Латинският език се налага повсеместно.

Германски набези

От I век сл. Хр. започва да се усеща германска заплаха за Римската империя, в това число и за Галия.
Октавиан Август построява цяла серия укрепени военни лагери по Рейн и използва Галия като база за
войните си с германците. Още по негово време обаче Рим изоставя завоеванията си отвъд Рейн и
съсредоточва отбраната си по реката. Тя става част от големия римски лимес (укрепена граница) по Рейн и
Дунав.

За пръв път отделна държава в Галия се формира през 260 г., когато Римската империя е обхваната от
дълбока криза. Един римски военачалник, който не успява да завземе властта в Рим, организира своя
държава в северна и централна Галия със столица в Треверорум (днес Трир). Името му е Постумус[7] и
управлява до 269 г. Наследен е от Викторинус (269 – 271) и Тетрик (271 – 274). В крайна сметка тази галска
държава е унищожена от император Аврелиан. Парадоксално, но именно след този момент съпротивата
срещу проникването на германски племена в Галия (алемани и франки) отслабва и такова проникване
става факт. Към края на IV век в Северна Галия вече има солиден контингент от тези германски племена.
През 405 г. започва „Голямото нашествие“ – свеви, бургунди, вандали и алемани пресичат границата и
неудържимо напредват на римска територия.[8] Към тях се присъединяват готите. Безсилни да отвърнат,
императорите на Западната римска империя превръщат тези нашественици във федерати – формални
съюзници, които обаче рядко изпълняват съюзническите си задължения.

Франкска държава (451 – 843 г.)

Основна статия: Франкска империя

Карта на Франкската империя – териториално разширение от 481 до 814 г.

Франките са един от германските народи, чиято прародина е Скандинавия. Подобно на келтите, и

германите се разселват между VIII до I век пр. Хр. из цяла Северна Европа, изтиквайки келтите на юг.

Съществуват два племенни съюза на франките – салически, който минава на римска територия, и
рипуарски, който остава отвъд Рейн.[9] Като федерати те подкрепят големия римски пълководец Аеций в
битката му с хунския владетел Атила при Каталаунските поля през 451 г. Във връзка с тази битка се
споменава и първият известен владетел на франките – Меровех.[10] Вероятно той е ръководел примитивна
държава и е носел типичната германска титла крал.

Покръстването на Хлодвиг (496 г.)

Династията на Меровингите (451 – 751 г.) е първата владетелска династия на франките. Неин най-виден
представител е Хлодвиг I (наричан от французите Кловис), крал от 481 до 511 г., който приема
християнската религия на съпругата си Клотилда и налага християнството на всички франки. Най-
значителната военна победа на Хлодвиг е при Поатие (или Вуе) през 507 г. с която е ликвидирано Тулузкото
кралство на вестготите.[11] Те се оттеглят на Пиренейския полуостров, а Франкското кралство завладява
южна Галия (Аквитания) и става водеща сила в тогавашна Европа.

След смъртта на Хлодвиг кралството бива поделено между синовете му. Формират се четири държави:
Австразия на север със столица Реймс, Неустрия на запад със столица Париж, Аквитания на югозапад със
столица Бордо и Бургундия на югоизток със столица Орлеан. От VII век нататък властта на меровингските
крале започват видимо да отслабва и властта в техните държави се поема от всесилни министри, наречени
майордоми. Майордомът на Австразия Пипин II от Херистал (679 – 714) успява да обедини кралството в
известна степен, въпреки че съществуват няколко крале. Неговият син Карл Мартел (714 – 741) продължава
завоевателната политика, а през 732 г. успешно отблъсква нашествието на маврите в битката при Поатие.
Той действа като истински владетел и преди смъртта си разделя кралството между синовете си. От тях
Пипин III се оказва по-находчив и през 751 г. сваля последния меровингски крал, вземайки мястото и
титлата му.[12] Той поставя началото на новата династия на Каролингите (от името на Карл Мартел).

Синът на Пипин III е Карл Велики (768 – 814), най-могъщият владетел на франките. Той води серия
завоевателни войни със саксонците (772 – 804), лангобардите (774), славяните (789 – 812), баварците (788)
и аварите (791 – 802). В резултат при смъртта му Франкската държава се простира от Атлантическия океан и
Ла Манш до Рим, Елба и Панония. Най-големият успех на Карл Велики е коронясването му за император от
папа Лъв III на 25 декември 800 г.[13]

Днешната френска историография приема, че историята на Франкското кралство е част от историята на

самата Франция.[14] Синът на Карл Велики Людовик Благочестиви (814 – 840) се приема за френски крал
под името Луи I. Договорът от Вердюн между тримата му синове създава три нови държави –
Западнофранкско кралство начело с Шарл II Плешиви, Среднофранкско кралство, начело с Лотар I, и
Източнофранкско кралство, начело с Лудвиг II Немски.[15] Нов договор в Меерсен от 870 г. дооформя
окончателно разделението. Така едва след разделянето на Франкската империя през 843 г. се появява
това, което днес е Франция.

Средновековна Франция (843 – 1328 г.)

Основна статия: Капетинги

Ако Франкската империя при Карл Велики е значително по-голяма от днешна Франция, то
Западнофранкското кралство е значително по-малко. То стига само до Рона и Мьоз, а на север обхваща
Фландрия. Бретан отново не е в състава му. Още след смъртта на Шарл ІI, наречен Плешивия, през 877 г.
властта на Каролингите отслабва. Неговото наследство е слабо, а от 888 г. графът на Париж Одо се обявява
за крал и по този начин открива продължителен вътрешен конфликт между Робертините и Каролингите.
Още един път в периода 922 – 936 г. Робертините посягат към кралската титла, но като цяло тя е
притежание на следващите Каролинги. Робертините имат реалната власт в страната и в крайна сметка
завземат властта. Хуго Капет е граф на графство Ил дьо Франс и васал на последния каролингски владетел
Луи V, а след неговата смърт е провъзгласен за франкски крал (987). С това събитие, според много
историци, започва създаването на френската нация.[16] В края на 10 век името „Франция“ (от Ил дьо
Франс) се разпространява върху цялата територия, в която се признава властта на Хуго Капет, но тя е
ограничена до днешна Северна Франция. Този крал поставя началото на нова династия – Капетингите,
която управлява Франция до 1328 г.

Коронацията на Луи VI (1108 г.)

При първите Капетинги Франция не е единна държава и централната власт в лицето на краля не притежава
особена сила. Страната е съвкупност от около 20 графства и херцогства, от които най-силни са Анжу,
Аквитания, Шампан, Тулуза, Прованс, Фландрия, Бургундия и „техните владетели са поне равни на краля“.
[17] По-особено е положението на Бретан, който постепенно е усвоен от Франция, както и на Нормандия,
завладяна от викингите през 911 г. и само номинално под властта на френския крал. Всеки от тези местни
владетели е самостоятелна политическа фигура, съществуват двадесетина малки династии, между които
има малки съперничества, войни, съюзи и династични бракове. Техните владения се наричат апанажи.[18]
Реалната кралска власт се ограничава до околностите на Париж, Орлеан и Санс, които образуват кралския
домен. Засилването на кралската власт започва при Луи VI, наречен Дебелият (1108 – 1137). Неговата цел е
да сложи под властта си околностите на Париж в областта Ил дьо Франс. Той създава нова управленска
система за владенията си и се споразумява за сътрудничество с папата.

Владения на Анджевините (Плантагенетите) във Франция през XII в.

Слабостта на кралската власт води до мащабно проникване на чуждо влияние във френската територия.
През 1066 г. нормандските викинги начело с Уилям Завоевателя завладяват Англия и поставят начало на
Нормандската династия. Английските крале от тази династия имат владения и във Франция, като през XII
век английското влияние заплашително се засилва. Луи VII (1137 – 1180) е женен за Елеонор Аквитанска,
наследница на няколко държавици в южна Франция. Скоро обаче тя се развежда с краля и се омъжва за
английския крал Хенри II Плантагенет.[19] Самият той по произход е французин от Анжу, владетел на други
малки френски държавици. В резултат на всичко това между 1152 и 1154 г. англичаните придобиват
контрол над 50% от територията на Франция, докато под властта на френския крал са само 35% (и 15% за
графа на Тулуза). Затова по-нататъшното обединение на Франция минава през войни с Англия. Първата
война започва при Филип II Август (1180 – 1223) с нападение срещу английските владения през 1202 г.
Филип обявява английския крал за незаконен притежател на френските земи и превзема град Руан. През
1214 г. начело на голяма коалиция Филип разбива англичаните при Бувине и овладява всички земи на
север от Лоара. Така той драматично увеличава територията и силата на короната.[20] Неговият син Луи VIII
управлява само три години (1223 – 1226), но присъединява към кралските земи Поату, Сентонж, Авиньон и
Лангедок. Той се възползва от настроенията на много френски аристократи против южнофренската ерес
Албигойство и под прикритието на войната против албигойците (1209 – 1229)[21] разширява властта си.
Нова голяма крачка към обединението на Франция е победата на Свети Луи IX (1226 – 1270) над
въстаналите барони и подкрепящите ги англичани през 1259 г. С последвалия договор Англия се отказва от
Нормандия, Мен, Анжу и Поату.

Луи IX Свети

Най-голяма сила средновековната кралска власт във Франция постига при управлението на Филип IV
Хубави (1285 – 1314).[22] Той създава модерни финанси и хазна, отменя някои феодални повинности и се
опитва да организира платена армия. Още при Луи IX се появяват нови важни институции като Кралският
съвет и съдилищата (парламенти), начело с върховния съд (Парижкия парламент). В кралските земи
платени чиновници, а не аристократи движат държавните дела. Филип създава още един орган на власт –
Генералните щати (1302). Това е събрание на съсловията във Франция (свещеници, аристократи и
граждани), което може да взема важни решения, но най-вече отпуска пари за политиката на краля. От 1294
до 1302 г. Филип IV води нова война с Англия. С типични за средновековието юридически аргументи той
обявява, че отнема Аквитания от Англия и я завладява. След това подчинява херцога на Бретан. Той
окупира Фландрия, съюзник на англичаните, но тъкмо от фландърския град Брюге започва голямо въстание
през 1302. Французите са разбити при Куртре, което довежда до бърз мир и до загуба на Фландрия от
френските крале. Голям успех на Филип IV е унищожаването на ордена на Тамплиерите – държава в
държавата (1307), както и преместването на седалището на папата от Рим в Авиньон (1309), където папите
остават 70 години и са под контрола на френския крал.[23]

Династията Валоа и Стогодишната война (1328 – 1461 г.)

Основна статия: Стогодишна война

След смъртта на Филип IV на френския престол се изреждат тримата му сина: Луи X, Филип V и Шарл IV.
Никой от тях не оставя син, така че пряката линия на Капетингите се прекъсва.[24] За тяхното наследство
претенции издигат Филип дьо Валоа, внук на Филип III по мъжка линия, и английският крал Едуард III, внук
на Филип IV, но по женска линия. Въпреки че Едуард произлиза от по-късно поколение и това му дава
предимство, мъжката линия на Филип има надмощие. Така през 1328 г. за крал на Франция е избран
Филип VI, който поставя началото на династията Валоа. Само девет години по-късно Англия напада
Франция и започва Стогодишната война (1337 – 1453). Освен чисто династическия спор причините за
войната се състоят в продължаващото съперничество между двете държави. През XIII век французите са
успели да си възвърнат много от земите, които по право принадлежат на Англия. При Едуард III обаче
Англия вече е достатъчно силна, за да потърси реванш.[25]

Битката при Креси през 1346 г.

Първото решително сражение се състои през 1340 г. в морето при Слайс и е спечелено от англичаните. Те
навлизат в Северна Франция и постигат нова важна победа – при Креси през 1346 г. Този път сражението е
сухопътно. Англичаните, само 9000 на брой, разбиват 30 000 французи, чието ядро се състои от
тежковъоръжени рицари. Френската конница се оказва безсилна пред английските стрелци с лък.[26]
Загиват над 10 000 французи, което е повече от общия брой на англичаните. На следващата година пада
важното пристанище Кале. Десет години след Креси френската и английската армия се сблъскват отново,
този път в западна Франция – при Поатие. По същия начин английските стрелци побеждават френските
рицари. Новият френски крал Жан II Добрия е пленен и прекарва остатъка от живота си в Англия.
Регентството се поема от сина му Шарл V, който управлява до 1380 г. Последиците от Поатие са тежки за
Франция. През 1358 г. избухва въстание в Париж, начело с Етиен Марсел, а по същото време се развива и
мащабно селско брожение в североизточна Франция, наречено Жакерия. През 1360 г. французите са
принудени да подпишат унизителен договор в Бретини: Едуард се отказва от претенциите си за френската
корона, но получава цяла югозападна Франция, където са били някогашните английски владения.[27]

Военните действия са подновени през 1369 г., когато начело на френските войски застава талантливият
Бертран дю Геклен. Той премахва тежковъоръжените рицари и ги замества с леки отряди. Избягва
големите сражения с опасните английски стрелци и предпочита партизански действия. В резултат на това в
края на века английското присъствие отново е сведено до няколко града по крайбрежието.

Битката при Азенкур през 1415 г.

В началото на XV век Англия отново е в подем при първите Ланкастъри. През 1415 г. Хенри V нахлува във
Франция и се сблъсква с френската армия при Азенкур.[28] Забравените уроци от Креси и Поатие горчиво
са напомнени – за пореден път стрелците с лък сразяват рицарската конница на конетабъла д'Албре. Хенри
V получава достъп до управлението на Франция и е признат от много аристократи за наследник на душевно
болния Шарл VI. Бургундия влиза в съюз с Англия. Когато обаче Хенри и Шарл умират през 1422 г.,
французите издигат за крал дофина Шарл VII. Той пребивава в Бурж в зоната, която не е под английска
власт. Новият английски крал също претендира за короната. Англичаните обсаждат Орлеан – врата към
френския юг. През 1429 г. при дофина се явява Жана д'Арк – 17-годишна селска девойка, която го убеждава
да ѝ отстъпи водачеството на френските войски.[29] Под нейно командване те разкъсват блокадата на
Орлеан и го освобождават. Следва победа над англичаните при Пате в долината на Лоара и
освобождаване на Реймс. През юли 1429 г. Шарл VII тържествено е коронясан за крал. Селяните, обзети от
патриотизъм, се надигат на борба срещу англичаните, което има голямо значение за хода на войната. През
1431 г. Жана д'Арк е заловена от бургундците при Компиен и предадена на англичаните, а след това
осъдена от религиозен съд и изгорена като вещица заради виденията си.[30] Шарл остава безучастен към
съдбата ѝ, тъй като е притеснен от силното ѝ влияние сред селяните и във войската.

Въпреки това подемът сред французите продължава. През 1436 г. те превземат Париж и Шарл VII получава
прозвището „Победоносния“. Сега той може да положи основите на обединената френска монархия, като
издава важния документ Прагматическа санкция (1438). С него той създава самостоятелна (Галиканска)
френска църква, подчинена на краля, въвежда основния данък тай (taille royale), създава постоянна и
платена армия, издържана от преките владения на короната. Последният натиск на французите е
осъществен през 1449 – 1453 г. в Нормандия и Аквитания. Превзети са Руан и Бордо. След победата на
французите при Кастийон през 1453 г. англичаните се оттеглят без да подпишат мирен договор, а това се
счита за край на войната. Само град Кале остава в английски ръце (до 1558 г.).

Войната изиграва важна роля за развитието на Франция. Кралската власт значително се засилва; общата
заплаха сплотява французите, ликвидира различията между отделните народности и създава френски
национален дух. За пръв път от X век цялата страна е под властта на краля. Франция се оформя като една от
великите сили в Европа с голяма роля в международните отношения.

Възход и криза (1461 – 1589 г.)

Окончателно обединение на Франция

Периодът след края на Стогодишната война бележи значителен възход за Франция. Тя се обединява и
играе водеща роля в Европа, но следва остра династическа, социална и религиозна криза, която до
известна степен анулира постиженията на предишните крале. През 60-те години на XV век най-сериозната
заплаха за целостта на Франция остава Бургундското херцогство. Могъщи и блестящи, бургундските
херцози целенасочено се борят против обединението на страната. При Луи XI (1461 – 1483) конфликтът
постепенно назрява и в началото кралят се принуждава на отстъпки. През 1465 г. кралската армия е
победена и с договора от Конфлан аристократите получават голяма свобода. Кралят обаче е подкрепен от
буржоазията, с чиято помощ създава нова армия. През 1472 г. новият бургундски херцог Шарл Смели е
разбит при Бове, а през 1477 г. – при Нанси, където умира.[31] Така мощта на Бургундия е сразена, но
опасността от нея продължава, защото дъщерята на Шарл Мария Бургундска се омъжва за Максимилиан I
Хабсбург и той наследява Бургундия. Колкото и това да не се харесва на френските крале, австрийските
Хабсбурги стават господари на част от Франция.

Анна Бретанска

Последната преграда пред пълното обединение е Бретан, чиито херцози винаги са били независими от
Париж. През 1490 г. отново една млада наследничка държи съдбата на Франция в ръцете си – бретанската
принцеса Анна. За да спаси херцогството, тя става следваща съпруга на Максимилиан I Хабсбург, което
идва много за французите. Стреснати от перспективата да бъдат обградени от две страни от хабсбургски
владения, те атакуват Бретан. Под техен натиск папата анулира брака на Анна и тя е принудена да се
омъжи за Шарл VIII (1491). Така на практика Бретан се присъединява към Франция.[32] Когато Шарл VIII
умира, новият крал Луи XII (1498 – 1515) също се жени за Анна, за да гарантира съюза.

Европейската политика на Франция (1494 – 1559 г.)

Шарл VIII води разумна вътрешна политика на консолидиране основите на кралската власт, но външната му
политика е авантюристична и безплодна. Той решава да нападне Италия и да завладее Неапол, върху
който има далечни претенции (виж Войни между Хабсбурги и Валоа). През 1494 г. армията му нахлува в
Пиемонт и Милано и без сериозни сражения превзема Неапол. Против него се създава мощна коалиция,
която го принуждава да се върне в родината си без да постигне нищо. Така Франция за пръв път се замесва
в голямата европейска политика извън своята територия. Това става възможно след нейното обединение и
стабилизирането на централната власт.

Поражението на французите при Павия, 1526

Луи XII продължава италианската политика и напада Милано. Той също не постига трайни успехи, но
настройва против страната си Испания, Свещената римска империя и италианските републики. Едва при
Франсоа I д'Ангулем (1515 – 1547) идват по-трайни успехи: победата при Мариняно (1515), сключването на
Болонския конкордат с папата (1516)[33] и завладяването на Милано. Франсоа I води общо пет войни с
Хабсбургите, с които отслабва силите на страната без да постигне особен успех. Те включват пленяването
му при Павия (1525) и съюза с османците (1543), който нарушава всички неписани правила на
християнските владетели. Той спомага да новия възход на френските крале, затвърден с договора от Крепи
(1544). Друг фактор в полза на Франция е започналата Реформация в Германия. Новият крал Анри II (1547 –
1559) се притича на помощ на протестантите след поражението им при Мюлберг. Оттам започва
последната война между Хабсбургите и Валоа (1552 – 1559). Тя се води с променлив успех: след
поражението при Сен Кантен през 1557 г. Франция обявява банкрут, но след това превзема Кале –
последната английска крепост на континента. Мирните договори Като-Камбрези през април 1559 г.
запазват Кале за Франция, но тя признава пълния провал на своите италиански амбиции.
Хугенотство и религиозни войни

Основна статия: Религиозни войни във Франция

Вартоломеевата нощ

Хугеноти се наричат френските протестанти, последователи на учението на Жан Калвин. Те са по-крайни от

лутераните, които преобладават в Германия и предпочитат църковен ред, при който има повече
демокрация и по-малка дистанция между висшите длъжности и вярващите.

Във Франция протестантството се разпространява от 20-те години на XVI век, въпреки ожесточените опити
на Франсоа I и Анри II да го ограничат. Обхваща периферни провинции като Нормандия, Бретан, Гюйен,
Лангедок, Прованс и Дофине., както и два от най-важните градове в кралството – Орлеан и Лион. Тъй като
голяма част от аристокрацията също приема протестантството, то се закрепва.[34] Хугенотите имат свои
замъци, цели райони са под контрола им и притежават значителна военна сила. Това води до избухването
на серия от религиозни войни, в които Англия и нидерландците подкрепят своите събратя протестанти, а
Испания – католиците. В тези войни начело на католиците стоят херцозите на Гиз, подкрепяни от кралицата
майка Катерина Медичи, а водачи на хугенотите са Гаспар дьо Колини и Антоан дьо Бурбон – крал на
Навара. Синовете на Анри ІІ: Франсоа ІІ (1559 – 1560), Шарл ІХ (1560 – 1574) и Анри ІІІ (1574 – 1589) заемат
компромисна позиция и се опитват да лавират.

Религиозните войни започват с клането във Васи през 1562 г., когато са избити стотици хугеноти.[35] В
първите конфликти загиват водачите на воюващите фракции. Мирът от Сен-Жермен (1570) гарантира на
хугенотите четири крепости. Той послужва като примамка за хугенотите, които се събират в Париж. На 24
август 1572 г. настъпва Вартоломеевата нощ – 20 000 хугеноти са вероломно избити, от тях 3000 само в
столицата.[36] Загива адмирал Колини, а синът на Антоан дьо Бурбон – Анри Наварски, бъдещият Анри IV,
оцелява само защото приема католическата вяра. Въпреки страшната катастрофа хугенотите съхраняват
военната си сила, особено в крепостта Ла Рошел. Създават собствена военна организация, с която
възвръщат влиянието си. Във „войната на тримата Анри“ (1585 – 1589): Анри ІІІ, Анри Наварски и Анри дьо
Гиз надмощието е вече на тяхна страна. Първите двама стават жертва на покушения, а Анри Наварски
наследява короната. Това събужда остра реакция на католиците, а Испания изпраща войски в Париж, в
опит да им помогне. Чак след победата при Иври (1590) и прогонването на испанците (1598) новият крал
поставя край на религиозните войни.

Франция при Бурбоните (1589 – 1789)

Анри IV (1589 – 1610) и Луи ХІІІ (1610 – 1643)

Основна статия: Анри IV

Анри IV

С възцаряването на Анри IV начело на Франция застава новата династия на Бурбоните. Той е далечен
наследник на Валоа и същевременно – крал на Навара. Първите години от управлението му за заети с
довършването на войната срещу католиците. През 1594 г. трябва отново да приеме католицизма, за да
бъде допуснат в столицата. С шеговитата фраза, че „Париж си струва една литургия“ той прави тази жертва.
Най-известното му дело е издаването на Нантския едикт през 1598 г.,[37] с който се обявява свобода на
вероизповеданието и право на хугенотите на публични проповеди в 200 града и още 3000 крепости. Тези
населени места са изцяло под контрол на въоръжените сили на хугенотите. Всякаква религиозна
дискриминация (при съд или при заемане на служби) се забранява.

Целият период от 1598 до 1610 г. е посветен на възстановяването на Франция. Не са извършени големи

реформи, а по-скоро с извънредни мерки се поправят финансите, гарантира се боеспособността на армията
и лоялността на населението. Налага се да балансира между недоволните католици и недоволните
протестанти, като екзекутира някои от тях. Опира се на подкрепата на способния херцог Дьо Сюли, който е
негов пръв министър. Във външната политика продължава борбата с Хабсбургите, поддържайки съюзи с
Англия, германските протестанти и повечето италиански държави. Убит е от Франсоа Раваяк през 1610 г.
[38]

Първият брак на Анри е с Маргьорит Валоа, но той е нещастен и бездетен и през 1599 г. те се развеждат.
Анри сключва втори брак с Мария Медичи, която му ражда шест деца, включително престолонаследника
Луи.

През първите години на управлението на Луи ХІІІ властта е в ръцете на майка му и нейния италиански
фаворит Кончини. През 1617 г. Луи заедно с видния държавник Шарл дьо Люин извършват преврат и
убиват Кончини.[39] През краткото управление на Люин като пръв министър на вече пълнолетния крал
(1617 – 1621) са ограничени правата на големите аристократи и на хугенотите. Кралските армии превземат
крепостта Сен-Жан – предмостие на хугенотската столица Ла Рошел. Важно събитие от това време е
декретът от 1617 г., с който Люин обединява Франция и Навара) в една корона.

Най-значимият пръв министър на Луи XIII е кардинал Ришельо, който управлява от 1624 до 1642 г. и полага
основите на абсолютната монархия във Франция.[40] Той продължава да централизира властта, отнема
правата на аристокрацията, ограничава силата на парламентите. Най-голямото предизвикателство си
остават хугенотите, чиито крепости и земи представляват държава в държавата. Ришельо превзема
ключовата крепост Ла Рошел[41] и налага нови условия: хугенотите запазват своите религиозни и
обществени права, но военната им сила е унищожена. С това най-голямата вътрешна преграда пред
концентрацията на цялата власт в ръцете на краля е премахната. Ришельо има и други важни постижения –
той основава първия френски вестник Gazette през 1631 г., издейства от Луи XIII създаването и на
Френската академия (1635), строи бъдещия кралски дворец в Париж Palais Royal.

Кардинал Ришельо

Външната политика на Ришельо протича изцяло в условията на водещата се Тридесетгодишна война (1618
– 1648). Въпреки че е католик, той подкрепя протестантите, за да защити интересите на Франция, която е
традиционен враг на Испания. През 1635 г. Франция официално се включва във войната и претърпява както
страшни поражения, така и големи победи – битката при Рокроа през 1643 г., когато принц Конде
разгромява дотогава непобедимата испанска пехота. Това се случва след смъртта на Ришельо и малко
преди смъртта на Луи XIII.

Луи XIII се жени през 1614 г. за испанската принцеса Ана Австрийска, но бракът не е щастлив и съпрузите
живеят разделени. След двата аборта през 1618 и 1630 г. изглежда, че няма да има наследник на престола,
така че раждането на Луи, бъдещият Луи XIV през 1638 г. е изненадващо. Кралят умира на 14 май 1643 г.,
оставяйки петгодишен син и ново регентство.

Френското могъщество при Луи ХІV

Основна статия: Луи XIV

С името на Луи ХІV се свързва превръщането на Франция в абсолютна монархия и в първостепенна

европейска сила. Той е на пет години, когато баща му умира и управлението поемат Ана Австрийска и
кардинал Джулио Мазарини. Мерките на Мазарини във вътрешната политика са продължение на тези на
Ришельо, тоест засилват централната власт. Увеличението на данъците обаче се преплита с недоверието
към министъра-чужденец и през 1648 г. започва петгодишен период на безредици (Фронда). Бунтът се
ръководи от парламентите начело с Парижкия парламент, който иска правото да контролира
политиката[42] (т.е. от абсолютна към конституционна монархия) и от принцовете, начело с Луи дьо Конде,
които искат да спрат процеса на централизация. След Фрондата става възможно налагането на кралския
абсолютизъм.

Жан-Батист Колбер – мраморен бюст от А. Коасево

Самостоятелното управление на Луи започва през 1661 и продължава до 1715 г. Кралят обявява, че сам ще
бъде пръв министър, но управлява с помощта на способни министри като Льо Телие, Лувоа и особено Жан-
Батист Колбер. Той не свиква Генералните щати, а парламентите пренебрегва. Съветът на неговите
министри става върховен управляващ орган, съставен от аристократи на тогата, тоест с буржоазен
произход. В провинцията действат неговите служители – интенданти. Кралят може да взема всички
решения. Старата родова аристокрация поема командването на армията и дипломатическите постове. При
Луи XIV се осъществява революция в правото с издаването на пет нови кодекса, между които Граждански и
Наказателен.[43] Луи построява големият дворец Версай, реформира армията, която нараства от 80 000 на
350 000 хил. войници, а Колбер построява силен флот, спечелил редица победи. Същият министър,
практикувайки меркантилизма, дава мощен тласък на френското стопанство.

Най-голямата грешка на Луи ХІV е отмяната на Нантския едикт през 1685 г., заради което страната напускат
около 200 000 хугеноти. Те заминават със своето богатство и, отивайки в протестантските държави, стават
врагове на истинската си родина. Луи е покровител на изкуствата – той лансира художници като Хиацинт
Риго и Шарл Льобрюн, драматурзи като Молиер и композитори като Люли.[44] По време на строежа на
Версай се изявяват архитекти и ландшафтни инженери като Мансар и льо Нотър. Към него се създава
целенасочен култ, връх на който е названието му Кралят-Слънце.

Луи XIV пред крепостта Маастрихт 1672, картина от Пиер Миняр

Външната политика на Луи ХІV е агресивна, но оползотворява големия потенциал на френското кралство.
Кралят-Слънце води пет войни, в които негова най-честа жертва е отслабналата Испания. В хода на тези
войни срещу него се създават все по-големи коалиции на европейските държави, в които редовно участват
Обединените нидерландски провинции, Австрия, Бранденбург, Испания, а от 1688 г. – и Англия.
Постепенно Франция привиква да воюва сама или с малко съюзници, но отличните ѝ армии, командвани
от способни маршали (Конде, Тюрен, Люксамбур, Буфлер, Катина, Ноай) извоюват множество победи.
Бързо става ясно, че победите не стигат да се надделее над силите на всички вражески държави[45] и
когато се намират достойни командири сред съюзниците и французите започват да търпят поражения,
международното положение на Франция става критично. Ето как през Войната за испанското наследство тя
едва не е разгромена.

През Деволюционната война Луи ХІV завладява земи на Испания в Нидерландия и Франш-Конте, но е
принуден да ги върне. Успешна е Холандската война (1672 – 1678), в която Франш-Конте повторно минава
във френски ръце и този път завинаги. След нея Луи извършва завоевания в мирно време, наречени
Политика на присъединенията. Става въпрос за големи територии, които Франция не би могла да задържи.
В последвалата Деветгодишна война (1688 – 1697) срещу френския крал се съюзяват толкова много
държави, че новата коалиция е наречена Велик съюз. Дори и в такъв състав той не успява да се наложи и в
крайна сметка французите спечелват нова важна територия – Елзас с град Страсбург.[46] Една от причините
Луи ХІV да се откаже от част от завоеванията си е изострянето на въпроса за испанското наследство. Кралят
се нуждае от съюзници против намерението на австрийските Хабсбурги да го заграбят цялото. Такъв
съюзник става английският крал Уилям ІІІ, който също иска някакъв вид подялба. Когато умира испанският
крал Карлос ІІ (1700), и престолът е завещан на внука на френския крал Филип д'Анжу, Луи пренебрегва
договора с англичаните и изпраща внука си в Мадрид. Така започва Войната за испанското наследство –
тежка, почти трагична за Франция, в която херцог Марлборо и принц Евгений Савойски неведнъж разбиват
френските войски. Само смелостта и таланта на маршал Вилар спасяват страната от унизителен мир.[47]

При Луи ХІV започва изграждането на френската колониална система с разширяването на владенията в
Канада, основаването на Луизиана, стъпването на французите в Индия, на Маскаренските и Антилските
острови, в Мадагаскар и по западните африкански брегове.

Петър І държи на ръце малкия Луи ХV при посещението си във Франция през 1719 г.

Луи ХV: началото на кризата

Основна статия: Луи XV

Луи ХІV е наследен от своя правнук. Става така, защото в края на живота си за около три години той изгубва
почти всичките си законни наследници – умират синът му Великия дофин, внукът му Луи дьо Бургон,
първородният му правнук и други. Остава жив само бъдещият Луи XV, при това с влошено здраве и едва
оцелял от шарка.[48] През 1715 г. той е само петгодишен и се създава регентство начело с неговия чичо
Филип II Орлеански. Филип отстранява като евентуални други регенти синовете на Луи ХІV от метресата му
мадам дьо Монтеспан и поема властта сам. В началото това възражда надеждите на едрата аристокрация,
че тяхната самостоятелност ще се възстанови и че абсолютизмът ще бъде поне смекчен, но регентът не
променя основния курс. Тъй като испанският крал Фелипе V (внук на Луи ХІV) се опитва да се намеси във
френските работи, регентът поддържа антииспанска външна политика, подкрепен от Англия. През 1718 –
1720 се стига дори до кратка война.

Официален портрет на Луи ХV, худ. Морис-Кантен дьо ла Тур

Първа страница на „За духа на законите“ (1748), най-известната книга на Шарл дьо Монтескьо

През 1723 г. Луи ХV навършва пълнолетие (13 години) и е коронован, а чичо му умира. Скоро след това
кралят се жени за полската аристократка Мария Лешчинска и бързо се сдобива със син, който да продължи
династията.[49] Поради чудодейното си оцеляване като дете кралят е обичан от целия народ и затова е
наричан Многообичани – Le Bien Aimé. Неговата политика обаче постепенно носи разочарование и той
умира като един от най-мразените френски крале. В началото нещата тръгват добре с управлението на
първия министър Фльори (1726 – 1743), тъй като стопанството отбелязва бърз ръст. С участието си във
Войната за полското наследство (1733 – 1738) и Войната за австрийското наследство (1740 – 1748) Франция
възвръща разклатения си авторитет. Особено впечатляващо е покоряването на Австрийска Нидерландия от
маршал дьо Сакс и победата при Фонтеноа. На мирната конференция през 1748 г. обаче, за удивление на
френските управляващи, Луи решава да върне Нидерландия на австрийците с обяснението „Аз съм крал, а
не търговец“. Това е първата му голяма грешка.[50]

Втората е, че той позволява на метресата си мадам дьо Помпадур да се меси твърде много в управлението.
[51] Тя поставя свои протежета на най-важните постове, смята се, че има роля и за обръщането на Франция
към съюз с Австрия, което довежда до гибелната Седемгодишна война (1756 – 1763). Французите губят
редица битки с прусаците, корабите им са унищожени от англичаните, изгубват Канада и преживяват тежки
поражения в Индия. Става очевидно, че причина за унизителния мир, подписан в Париж, е безотговорното
поведение на краля. Впоследствие министърът на войната Шоазьол възстановява до известна степен
силата и самочувствието на армията, преди да бъде свален от новата кралска фаворитка Дюбари.[52]

Основният проблем на Франция в този период са нарастващите разходи на държавата, които данъците не
могат да покрият. Кралят е в непрекъснат конфликт с парламентите, а опитите му да накара и
привилегированите съсловия да плащат данъци не постигат успех. Докато държавата буксува, обществото
се развива с бурни темпове. Развиват се науките, пишат се философски и политически трактати.
Процъфтяват идеите на Просвещението, чиито представители са Шарл дьо Монтескьо, Франсоа Волтер,
Жан-Жак Русо. Дени Дидро и Жан д’Аламбер издават първата в света Енциклопедия – колосален труд от 50
тома.[53] Много от тези автори критикуват устоите на абсолютната монархия и нейната неспособност да
мобилизира обществото. Един от тях – Русо – с основание се счита за предвестник на последвалата
революция с труда си За обществения договор (1762).

През 1774 г. Луи ХV е наследен от своя внук, тъй като синът му Великия дофин умира преди баща си през
1765 г., оставяйки на свой ред трима синове. Луи XVI е нерешителен крал, с твърде малки умения да
управлява. Женен за австрийската принцеса Мария-Антоанета, той позволява твърде голямо австрийско
влияние в страна, която традиционно е враждебна към родината ѝ. Финансовата криза се задълбочава от
Войната за независимост на Америка. Министри като Ан Робер Тюрго и Жак Некер предлагат единственото
решение на кризата – облагането на привилегированите.[54] Кралят ги уволнява и през 1789 г. решава да
свика Генералните щати.

Френската революция и епохата на Наполеон (1789 – 1815)

Френската революция

Откриване на Генералните щати на 5 май 1789 г., худ. Луи Шарл Огюст Кудер
Финансовата криза не е единствената причина за избухването на революцията. Между привилегированите
съсловия (аристокрация и духовенство) и третото съсловие е назряло напрежение, което не може лесно да
се уталожи. При това третото съсловие е съставено от най-разнообразни групи – селяни, някои от които
богати, търговци, адвокати, учени. То обхваща почти цялото общество и иска не само равенство с другите
две, но и правото да участва в управлението. Най-активна в него е буржоазията – тя си поставя за цел да
унищожи привилегиите; да осигури достъп до високите постове на хора със способности, а не с произход;
да постави цялото френско население в равно положение относно данъците.[55] Луи ХVІ е принуден в края
на януари 1789 г. да свика Генералните щати и из цялата страна започва избор на делегати. В този процес
се изразява най-общо вяра в краля, всеобщо желание за подобряване на условията на живот и се отправят
многобройни критики срещу несправедливостите. Отправят се искания за опростяване на правосъдната
система и за реформиране на данъчната система[56]:с. 32 – 33

Третото съсловие ненавижда ангарията, наложена на най-низшите слоеве, както и привилегиите на

благородниците. Неговото основно искане е равенство пред закона – недискриминационна данъчна
система, която да не опрощава плащането на данъци от страна на аристокрацията и духовенството[56]:с. 32
– 33. Кралският указ посочва удвоен брой представители на третото съсловие и тези депутати са твърдо
решени да не се ограничават само със съвещателни функции, а да предложат коренни реформи.
Генералните щати се събират през май, но още през юни традиционната структура на провеждането на
заседания се разпада. На 17 юни 1789 г. третото съсловие обявява, че създава Национално учредително
събрание, което на практика поставя началото на Френската революция.

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г.

Кралят опитва да разпусне Учредителното събрание, но на 14 юли санкюлотите превземат крепостта

Бастилия.[57] Следват бунтове и брожения в провинциите, опожарени са замъци на аристократите.
Събранието отвръща със серия закони, с които премахва привилегиите и останките от феодализма. На 26
август то издава прочутата Декларация за правата на човека и гражданина, която кралят отказва да приеме.
Тогава 25 000 парижани се отправят към Версай и довеждат кралското семейство в столицата. Оттогава то
остава да живее на практика под домашен арест в двореца Тюйлери, изгубвайки контрол над
управлението.

Портрет на Робеспиер, неизв. худ.

През 1790 г. е приет закон, според който свещениците получават граждански статут и всякакви връзки на
църквата с Ватикана са преустановени. Това за първи път настройва големи маси селяни против промените
и започват контрареволюционни борби. Междувременно събранието започва работа по първата
конституция, в която кралят дели властта с представителни органи, създава конституционна монархия.
Всички слоеве на обществото имат достъп до управленските постове, но не всички граждани могат да
гласуват.[58] Кралят е принуден да подпише конституцията, но не е доволен и опитва да избяга със
семейството си от страната.[59] Заловени са и превърнати в затворници, което е последвано от искания за
република. За първи път радикалните санкюлоти, представлявани от партията на якобинците, се
разграничават от по-умерените кръгове около жирондинците.

През 1792 г. Австрия и Прусия обявяват война на Франция и така започват Революционните войни. В
Кобленц, Германия, се събират много френски аристократи-емигранти, които сътрудничат на
нашествениците. Тези събития променят ситуацията в страната: Мария-Антоанета е заподозряна (с право),
че заговорничи с роднините си против Франция. През август санкюлотите щурмуват Тюйлери и
принуждават събранието да обяви република. Междувременно чуждото нашествие е спряно при Валми.
[60] Кралят е съден като изменник и екзекутиран през януари 1793 г. Това вкарва Англия и Нидерландия
във войната. Започва Вандейското въстание. В тази критична обстановка е извършен преврат –
жирондинците са отстранени и на тяхно място властта поемат якобинците. Те имат именити водачи като
Максимилиен Робеспиер, Жан-Пол Марат и Жорж Дантон, но режимът, който налагат, е суров. Приета е
нова (републиканска) конституция, която дава право на глас на всички пълнолетни мъже. Главен
управляващ орган става Комитетът за обществено спасение. Робеспиер отстранява Дантон и други
якобинци[61] и започва Големият терор – масово гилотиниране на негови противници. Крайностите на
неговото управление довеждат до нов преврат на през юли 1794 г. (9 термидор по новия, революционен
календар). Робеспиер на свой ред е гилотиниран.

Директория и Консулство

Преминала през либералния и радикалния етап на революцията, след новия преврат Франция се
успокоява. Сега най-важните проблеми са два – цените на храната, които якобинците са контролирали, а
сега биват освободени; и продължаващата война с противниците на революцията. През 1795 г. е въведена
поредната конституция, по-умерена от предишната. С нея е установено петчленно правителство, наречено
Директория.[62] То никога не е било популярно, но оцелява четири години заради умората от
непрекъснатите катаклизми и терора на якобинците. Подкрепяно е от богатите собственици, които искат
ред и сигурност. С него на мода отново идват баловете, пищните дрехи и домове. Лукс и разкош отново се
виждат в изморената страна. Но Директорията трябва да се справи със сериозни вътрешни заплахи: с
Вандейското въстание, с инвазията на роялистите (подпомагани от Англия) и с опита за преврат на
якобинците, организиран от Гракх Бабьоф.[63]

Бонапарт пресича Алпите, худ. Жак-Луи Давид

Най-големият източник на доходи стават победните войни. След трудностите от 1792 и 1793 г. френските
войски завладяват Нидерландия, нахлуват в Италия и Германия. Първоначално са посрещани с ентусиазъм,
тъй като отменят крепостното право и другите феодални порядки. Впоследствие те налагат данъци на
местното население, отнемат богатствата му и много културни ценности. Един от генералите на
Директорията е корсиканецът Наполеон Бонапарт. Гениален стратег и смел войник, той печели ключови
победи в Италия и си спечелва голяма популярност. През 1798 г. навлиза в Египет (тогава османско
владение), като се надява да прекъсне сухопътната връзка на англичаните с Индия. Въпреки
първоначалните успехи египетската кампания се проваля.[64] Генералът решава да се върне във Франция,
за да изпълни най-страшния кошмар на Директорията – да извърши преврат. Това става през ноември 1799
г. (18 брюмер)[65] и с него започва периодът на консулството.

С плебисцит е приета нова конституция (1800). Тя поставя начело на държавата съвет от трима консули, от
които първият (Наполеон Бонапарт) е с много по-големи правомощия. Французите посрещат преврата с
надежди за подобряване на сложната ситуация. Действително, Бонапарт стабилизира финансите и
въвежда франка като парична единица,[66] целенасочено помирява крайните партии (роялистите и
якобинците). С бързи действия през 1800 г. разбива австрийците в Италия и ги принуждава да сключат мир.
През 1802 г. и Англия слага край на войната и за първи път от десет години по границите се възцарява
спокойствие. Същевременно генералът сключва с папата нов конкордат. Той се възползва от повишения
авторитет и се обявява за пожизнен консул. С помощта на отбор от юристи той създава прочутия
Граждански кодекс (Code Napoleon), където с ясен и прост език са описани всички права и задължения на
хората. Крайностите на революцията са отхвърлени, но смислените неща са запазени.

Наполеон на остров Елба, худ. Хорас Верне

Наполеоновата империя

През 1804 г. Наполеон се чувства достатъчно силен и присвоява императорска титла. С това на първата
френска република се слага край. През декември се провежда пищна церемония по неговата коронация.
[67] Самият папа участва в нея. Първата работа на новия френски владетел е да воюва срещу формирания
против него съюз. Първоначално смята да нахлуе в Англия, но поражението на неговия флот при Трафалгар
осуетява плановете му.[68] Тогава той решително променя намеренията си и разбива австро-руските
войски при Аустерлиц (декември 1805), а после пруските при Йена и Ауерщат. През 1807 г. сключва мир с
руския император Александър І в Тилзит. Този миг се смята за връх на неговото могъщество.
Междувременно в Берлин той налага Континенталната блокада на Англия с надеждата да я срине в
търговска война. Нов успех срещу Австрия през 1809 г. затвърждава надмощието му.
Наполеон става господар на половин Европа, която организира по свой вкус. Част от Френската империя
стават Нидерландия, Северна Германия, Пиемонт, Рим, Далмация. В Италия, Испания, Нидерландия и
Полша той поставя за владетели свои роднини (многобройните му братя) или протежета. Австрия и Прусия
са сведени до сателитни държави. Само Русия, Англия, Швеция и Португалия остават негови врагове. Около
императора се формира екип от способни маршали – Ней, Даву, Султ, Макдоналд, Ожеро. Той се замисля
за създаване на династия, но трябва да се раздели с първата си жена – Жозефин Боарне, която не може да
има деца. Разводът е уреден и той се жени за австрийската принцеса Мария-Луиза.[69] През 1811 г. тя му
ражда син, известен като Наполеон ІІ.

Първата френска империя към 1812 г. (в тъмносиньо – земи на Франция, в светлосиньо – зависими
държави)

През 1812 г. императорът започва рискована война против Русия и въпреки кървавата победа при
Бородино и падането на Москва, е принуден да се изтегли. Огромните човешки загуби не могат да
възстановят лесно. Формира се нова коалиция, която побеждава французите при Лайпциг (1813) и скоро
влиза в Париж. Наполеон е принуден да абдикира, приемайки заточението си на остров Елба (край
италианските брегове).[70] Победителите поставят на трона Луи ХVІІІ, брат на Луи ХVІ. С него се връщат
всички избягали аристократи. Техните очаквания да се възстанови старият режим обаче не се сбъдват. В
новата конституция, дадена от Бурбоните, присъстват много от революционните идеи. Постепенно срещу
краля назрява недоволство, от което се възползва Наполеон. През пролетта на 1815 г. той се връща и
отново поема властта. Бързо събира армия. През юни тя е разбита в решителното сражение при Ватерлоо.
[71] Стоте дни на Наполеон приключват. Обезвереният император е откаран от английски кораби на остров
Света Елена в Атлантическия океан, където умира самотен през 1821 г.

От реставрацията до Третата република (1815 – 1871)

Луи ХVІІІ, портрет от Антоан-Жан Гро

Бурбоните отново на власт

Втората намеса на съюзниците във вътрешните дела на Франция е много по-груба. Сега Луи ХVІІІ и
аристократичното му обкръжение брутално разчистват всичките си противници. Арестуваните достигат 70
000 души. Франция се оказва окупирана, пруски войски лагеруват в Париж. Избран е парламент, в който
преобладават представители на старите аристократични родове.[72] Те си поставят задача да възстановят
старите порядки и това става основен акцент на периода до 1830 г. Кралят и министрите се притесняват, че
крайните решения на депутатите ще предизвикат нова революция и камарата е разпусната. Оттук нататък
предимство имат монархисти-конституционалисти. Това е време, в което триумфират принципите на
буржоазията – частната собственост е неприкосновена, монархът управлява в сътрудничество с
представителни органи. Същевременно обаче свещениците връщат влиянието си в провинцията. През 20-
те години Франция изпраща войски да потушат революцията в Испания, което не се харесва на гражданите.

Докато държавата се управлява в консервативен дух, обществото става все по-либерално. Впечатление
правят историческите лекции на професор Гизо. Харесван от хората е и маркиз дьо Лафайет. Създава се
тайното общество на карбонарите, което дори замисля нова революция, но плановете пропадат поради
несъгласия и колебания. През този период Франция остава аграрна страна с 3 – 4 по-големи града.[73]
Селското стопанство се развива бавно, за разлика от промишлеността, но страната не може да се сравнява
с Англия. Голям прогрес има само в областта на търговията. Това е времето, когато създават идеите си
първите социалисти-утописти Анри дьо Сен-Симон и Шарл Фурие.

„Свободата води народа“, картина от Йожен Дьолакроа, посветена на революцията от 1830 г.

През 1824 г. на трона се възкачва Шарл Х, третият брат в кралското семейство. Той е много по-краен
монархист, дори абсолютист.[74] За него посоката, в която се развива Франция е едно недоразумение. Като
ревностен католик, той организира помени за Луи ХVІ – неговият брат, жертва на революцията. Прокарва
закон, с който се компенсират отнетите имения на аристократите. От самото начало повечето граждани го
приемат с недоверие, а сега недоволството нараства. Капката, която прелива търпението е уволнението на
правителството през 1829 г. Опозицията изразява възмущението си на страниците на вестниците. През юли
1830 г. новият парламент излиза с ултиматум към Шарл Х, но кралят решава да се противопостави със сила.
Народът на Париж спонтанно въстава[75] и това решава съдбата на Бурбоните: Шарл избягва в Англия,
оставяйки страната си на либералите.

От Юлската монархия до Втората империя

Скоростта, с която е свалена монархията, изненадва цялото общество и създава кратък вакуум. За момент
победилите либерали нямат ясна представа какво да сторят. Едната възможност е втора република,
другата – нов крал. Те имат подходящ кандидат – орлеанския херцог Луи-Филип – и тръгват по по-лесния
път. На 7 август херцогът е провъзгласен за крал,[76] след като се съгласява парламентът да има
законодателна инициатива, броят на гласоподавателите да се удвои до 170 000 и да се върне трицветното
знаме. Луи-Филип е далечен наследник на Луи ХІІІ и се възприема като либерал. Баща му се е бил при
Валми. Действително, той не споделя ултра монархическите възгледи на братовчедите си, управлявали
преди него. Той назначава за премиер богатия банкер Лафит. Така се слага край на опита за
възстановяване на стария режим.

Считан за парвеню от останалите европейски монарси, Луи-Филип е принуден да следва предпазлива

външна политика. Той не приема някой от синовете му да стане крал на Белгия след революцията от 1831,
нито помага на поляците срещу Русия. Предпазливостта е характерна и за вътрешната му политика. Не е
много активен в законодателството (Закон за ограничаване на детския труд през 1841), но сменя
министрите с такава скорост, че изрежда 15 кабинета за първите десет години. В началото няма
съществени заплахи за властта му: Лионските бунтове на фабричните работници (1831 – 1834) са смазани
със сила (500 – 600 убити), опитите за преврат на Луи Бонапарт, племенник на император Наполеон, се
провалят (1836 и 1840).[77]

Барикади на улица Сен Мор по време на юнското въстание на работниците, 1848 г.

Постепенно и против този крал се създава опозиция. Тя се ръководи от поета Алфонс дьо Ламартин,
историка Жул Мишле и социалиста Луи Блан. За да избегне забраната за обществени събрания, тя
организира серия банкети, на които всъщност се държат политически речи.[78] Тя излиза с конкретни
предложения за реформи, но възрастният крал ги отхвърля. На 22 февруари 1848 г. вестник „Насионал“
призовава всички недоволни да излязат на улиците и така започва Февруарската революция.[79] В нея
интересите на буржоазията и бедните слоеве се разминават: когато кралят сменя премиера Гизо, богатите
граждани са доволни, но бедните искат република. Луи-Филип абдикира без съпротива и на 25 февруари е
обявена Втората република. Тя просъществува кратко, тъй като се ръководи от журналисти и поети без
политически опит и с твърде различни виждания.

Наполеон ІІІ

Републиката се сблъсква с остри проблеми като безработицата. Създават се Национални работилници,

които осигуряват работа срещу минимално заплащане. Опитите да те да бъдат закрити предизвикват
въстание през юни, смазано жестоко от армията. Така тенденцията за олевяване на републиката е спряна.
Провеждат се избори за Учредително събрание, спечелени от умерените републиканци. Един от
депутатите е Луи Бонапарт. До края на годината е приета нова конституция, която предвижда избор на
президент от всички избиратели. Ненадейно изборите спечелва Луи Бонапарт, който се носи на славата на
великия си чичо. Този избор не е най-сполучливият – избраният президент не говори свободно френски и е
политически авантюрист. Той опитва да си обезпечи втори мандат, но среща шумна съпротива. Най-
твърдият му противник е Виктор Юго. При това положение президентът тръгва по друг път: На 2 декември
1851 г. той извършва преврат и прогонва последните републикански лидери. Прокарва нова конституция,
която му дава неограничени права. Една година по-късно се обявява за император под името Наполеон ІІІ.
Така започва Втората империя.

Наполеон ІІІ има обаче и много силни страни. При него индустрията преживява бурен възход и доходите на
французите нарастват с 50%. Организират се първите индустриални изложения. Железопътната мрежа
нараства от 3000 до 18 000 км. Бързо се развива банковото дело и Франция става най-големият кредитор
на Европа. Императорът променя неузнаваемо Париж, като премахва паяжината от малки тесни улички и
ги заменя с нови, големи булеварди.[80] В това отношение най-голяма подкрепа му оказва префектът на
департамента барон Осман (Haussmann). Построени са модерните сгради на Халите, операта Гарние,
църкви, училища, болници. Париж става най-големият европейски град с население 1 700 000 жители. Така
Наполеон се надява да компенсира ограниченията на свободите.

Площад Етоал през 1857 г., в който се вливат 12 големи буле-варда, построени от барон Осман

Управлението на новия император е диктаторско. Той опитва да се ожени за някоя принцеса от

управляващите династии, но не сполучава. Не е признат и за равен на останалите легитимни монарси.[81]
За рзлика от предишния период, сега външната политика е активна – Франция участва в Кримската война
(1853 – 1856) и подпомага борбите за обединение на Италия. Успехите на френската армия освобождават
страната от ограниченията на договора от 1815 г. и носят две нови териториални придобивки (Ница и
Савоя). Оттам нататък Втората империя се впуска в колониална експанзия – довършва завладяването на
Алжир (започнато през 1830 г.), на Сенегал, Мадагаскар. Французите проникват в Индокитай и Китай и се
опитват да установят влиянието си в Мексико. С нараснало самочувствие Наполеон ІІІ подценява конфликта
с Прусия през 1870 г. (Френско-пруската война). Позволява да бъде победен и пленен при Седан, с което
управлението му приключва безславно. Умира през 1873 г.[82]

Третата република и световните войни (1871 – 1944)

Установяване на третата република

Катастрофата, до която Наполеон ІІІ довежда Франция, не е само негова и не засяга само авторитета на
страната. Прусаците влизат в Париж и според договора от Франкфурт отнемат две ключови провинции –
Елзас и Лотарингия. Източна Франция е окупирана и са наложена голяма репарации. Най-страшното е, че
се създава единна германска империя, която продължава враждебната политика спрямо Франция.
Създаването ѝ е обявено не другаде, а в Огледалната зала във Версай.[83]

Президентът Жул Греви (1879 – 1887)

Третата република започва с въстанието на парижките работници, известно като Парижка комуна. Техните
искания за социално равенство стряскат буржоазията и оттам нататък тя поддържа дясна,
промонархическа политика. Стига се до парадоксално положение републиката да съществува без
мнозинство на републиканците. Новите власти, доминирани от Адолф Тиер, позволяват връщането на
принцовете на Бурбоните и Орлеаните, дават големи права на католическата църква. През 1875 г. е приета
нова конституция, с която се въвежда седемгодишен мандат на президента, двукамарно събрание, в което
горната камара (Сенатът) има огромни права.[84] Президентът има действителна изпълнителна власт,
заедно с правителството. Едва през 1879 г. с избора на Жул Греви президент става републиканец.[85] И при
тази република са характерни честата смяна на кабинетите, острите партийни борби, рязката разлика в
политическите виждания. Повечето президенти подават оставка заради корупционни скандали или под
натиска на противниците си (Жул Греви, Казимир Перие), а други са убити от терористи (Сади Карно). С
това президентската конституция губи много от своя авторитет.

Посрещане на цар Николай ІІ в Париж, 1896 г.

Третата република е разтърсвана от чести скандали. Започва се с Панамската афера, при която известният
инженер Фердинанд дьо Лесепс събира пари от множество дребни вложители за строеж на Панамския
канал, след което обявява фалит. По-различна е Аферата Драйфус – капитанът от еврейски произход
Алфред Драйфус е осъден за шпионаж в полза на Германия (1894), но решението на съда изглежда
преднамерено. В негова защита застават леви интелектуалци като Емил Зола,[86] Анатол Франс и Ромен
Ролан. Десницата заема обратната позиция и конфликтът става политически. В крайна сметка президентът
помилва осъдения. Една последица от Аферата Драйфус е олевяването на френския политически живот и
през 1902 г. се създава правителство, доминирано от Радикалната партия. То развива антиклерикална
дейност. Във властта влизат бъдещите големи имена на политиката като Жорж Клемансо и Реймон
Поанкаре. От 1913 г. Поанкаре става президент.

Мостът Александър ІІІ в Париж, построен в чест на съюза между Франция и Русия

В началото на този период Франция е изолирана и води предпазлива външна политика. Германският
канцлер Бисмарк търси пътища към нова война, но останалите велики сили се страхуват от прекомерното
засилване на Германия. Постепенно Франция възвръща своите позиции на Велика сила и разбира, че най-
логичният ѝ съюзник е царска Русия. След постепенното охлаждане на руско-германските отношения с
Русия се сключва военен съюз (1891 – 1894),[87] който стои в основата на бъдещата Антанта. Той е
допълнен от споразумение с Англия (1904) и от англо-руски договор през 1907 г. Третата република е
активна и в колониалната експанзия. От 1880 до 1899 г. колониите на Франция се увеличават от 700 000 на
3,7 млн. кв. км и вече имат население над 50 млн. души. Те включват почти цяла северна Африка от Тунис
(1881) до Чад, Индокитай, острови в Тихия океан. Две войни са нужни за окончателното завладяване на
Мадагаскар (1896).

Франция през Първата световна война (1914 – 1918)

Основна статия: Първа световна война

Това е най-тежката война, която Франция някога е водила. Френското главно командване знае, че това ще
е главно отбранителна война, защото отстъпва на германците във всяко отношение: по население (39 към
65 млн.), брой войници (2,7 към 4,5 млн.) и бойни кораби (207 към 280). Срещу страха от евентуално ново
поражение стои желанието за реванш за унижението от 1871 г. и за връщането на Елзас и Лотарингия.
Франция влиза във войната след дълга дипломатическа и военна подготовка. Армията е превъоръжена и
реформирана. Към 1914 г. съюзът ѝ с Русия и Англия е завършен. Срещу тях стои мощната коалиция на
Германия, Австро-Унгария и Италия. След серия сблъсъци (Първа и Втора марокански кризи, Балканските
войни) напрежението в Европа се покачва дотам, че войната става неизбежна. Тя започва на 1 август 1914 г.
след убийството на австрийския престолонаследник Франц-Фердинанд в Сараево и ултиматума на Австрия
към Сърбия.

Маршал Фердинанд Фош, главнокомандващ френската армия в края на войната, с чието име се свързва
победата

Правителството апелира към всички партии да подкрепят усилията му във войната. Дори и социалистите
откликват и се постига национално единство. Германците имат план за светкавична война (планът
Шлифен), според който трябва да разбият френската отбрана за два месеца и тогава да обърнат войските
срещу Русия. Атаката започва на 4 август и германските успехи не закъсняват. Те наближават Париж, но не
успяват да го превземат. От 3 до 10 септември в голямата битка при река Марна (600 000 убити от двете
страни) френско-британските войски спират и отблъскват германците.[88] Така планът Шлифен се проваля
и войната става позиционна. В следващите четири години установената фронтова линия се променя твърде
малко въпреки ожесточените атаки (битките при Вердюн и Сома през 1916 г.).[89] Лошото е, че те се
осъществяват на френска територия: около 15% от страната остава под германска окупация.

Междувременно правителството пристъпва към вземането на огромни заеми, главно от САЩ. До края на
войната външният дълг възлиза на 170% от националния продукт. Загиват общо 1,4 милиона войници и
цивилни граждани. Франция изпраща войски да се бият при Дарданелите и на балканския фронт. Когато
през пролетта на 1918 г. (в резултат на октомврийския преврат) Русия напуска войната, е последната
възможност на Германия да победи. Тя трескаво прехвърля армиите си на запад, но в същото време във
Франция пристигат първите американски войници.[90] През есента съюзниците започват всеобщо
настъпление на западния фронт и навлизат в Германия. Изтощена, изоставена от съюзниците си и
разклатена от революция, на 11 ноември 1918 г. Германия капитулира.[91]

Битката при Сома, 1916

Французите вярват, че най-после е дошло време за разчистване на сметките с Германия. Настояват тя да
бъде отново разчленена на малки държави, за да настъпи спокойствие в Европа; да бъде разоръжена и
контролирана постоянно.[92] И са възмутени от това, че Англия и САЩ не са съгласни. Съюзниците
одобряват само връщането на Елзас и Лотарингия, както и окупацията на рейнската област за 15 години. По
време на парижката мирна конференция френският премиер Жорж Клемансо е в непрекъснат конфликт с
британския Лойд Джордж. Когато през юни 1919 г. е подписан Версайският договор, той е компромис
между различните възгледи. Франция може да е доволна, че голяма зона в западна Германия е
демилитаризирана и служи за врата за евентуална френска атака; както и от факта, че повече от
половината репарации, които Германия трябва да изплати (132 млрд. златни марки) са за нея. Германия е
оставена на практика без армия, а една контролна комисия, в която участват и французи, следи за
спазването на договора.

Междувоенният период

След дълго чакане и страх Франция е победила най-силния си враг. Тя посреща победата с три големи
илюзии: че Германия ще плати за опустошенията, които е нанесла; че това ще е последната война на
френска земя; и че най-после в обществото ще се стопят противоречията и всички ще работят заедно
общия просперитет. Много скоро илюзиите са заменени от разочарование. Германия не може и не иска да
плаща, а вместо това открито заявява, че ще търси своя реванш. Въпреки че управлението на Франция е
стабилно, населението е обедняло и е готово да се обърне към идеите на левите партии.[93] Така
противоречията се увеличават, а не намаляват. При това дефектите на третата република продължават да
се проявяват: нестабилна президентска институция, краткотрайни правителства. Първоначално в
парламента преобладават десните, но през 1924 г. спечелва Левия картел от радикали, републиканци и
социалисти. Новост на тази епоха е Френската комунистическа партия, която призовава за революция. Тя
остава изолирана и не играе важна роля в обществения живот.

Аристид Бриан, външен министър (1925 – 32) и носител на нобелова награда за мир през 1926 г.

Във външната политика Франция се стреми да запази мястото си на водеща европейска сила. Когато
Германия отказва да плаща репарациите си, Поанкаре (в този момент премиер) окупира Рурската област
(1923), която е нейното индустриално сърце. Това предизвиква икономически колапс в победената страна
и намесата на САЩ. По плана Дауес Германия получава финансова инжекция, започва да плаща
репарациите си, а французите се оттеглят. Това е последният случай на проявена решителност от френска
страна. В следващите години външната политика се поема от Аристид Бриан, който е склонен на отстъпки,
за да се успокоят отношенията с Германия. През 1925 г. той и германският външен министър Щреземан се
договарят в Локарно взаимно да признаят новата си граница.[94] Така Германия се отказва от Елзас и
Лотарингия, но Франция не изисква тя да признае източните си граници. Все пак пактът от Локарно
успокоява техните отношения.

„Съветите са тези, които дърпат конците на Народния фронт“ – пропаганден плакат от 1936 г.

Голям удар за Франция е Голямата депресия от 1929 г. Като селска страна, Франция усеща по-късно
ефектите на кризата, но продължават по-дълго. Обвиненията, че кризата е предизвикана от твърде
големите репарации за дълго обезверява французите в правото им да господстват в Европа. Именно
оттогава те минават в отбранителна позиция, стремейки се да избегнат евентуална нова война. израз на
тяхното примирение е издигането на прочутата линия Мажино – голямо и скъпо отбранително съоръжение
по границата с Германия.[95] Във вътрешен план кризата довежда на власт левицата (1932), но една шумна
корупционна афера (Стависки) проваля правителството през февруари 1934 г. Наред с другото, тогава има
профашистки митинги, което стряска обществото. Комунистите се отварят за съюз с другите леви партии
(това са и новите внушения на Сталин) и през 1936 г. голяма лява коалиция, наречена Народен фронт,
спечелва изборите. За първи път премиер става социалист, това е Леон Блюм. Отговаряйки на големите
очаквания на работниците, той започва мащабни социални реформи: повишаване на заплатите с 12%,
осигуряване на платена отпуска, 40-часова работна седмица, увеличаване ролята на профсъюзите. През
1937 г. Блюм пада от власт и оттогава управлението на Народния фронт бележи предимно неуспехи.
Даладие подписва Мюнхенското споразумение, 29 септ. 1938 г.

Идването на Хитлер на власт през 1933 г. е предизвикателство, с което Франция не може да се справи. Тя
не реагира, когато той обявява, че няма да спазва военните ограничения на версайския договор (1935) и
позволява да ремилитаризира Рейнската област (1936).[96] В отношението към Германия сега преобладава
чувството за вина, а не интересът на Франция. Като го оставя да поправи някои точки на договора, Франция
се надява, че ще уталожи желанието на германците за нова война. Това отношение е опасна илюзия, тъй
като никой още не познава истинските амбиции на германския фюрер. То е начало на политиката
„умиротворяване“. Все пак Франция сключва с Англия и Италия антигермански съюз (Фронтът от Стреза),
търси сътрудничеството на СССР, без да вярва на Сталин. Опитва да помогне на испанската левица през
Гражданската война (1936 – 39). Пасивна е, когато Хитлер извършва аншлусът с Австрия, но подкрепя
Чехословакия да му се противопостави. Когато судетският въпрос заплашва да предизвика война обаче,
премиерът Едуар Даладие се съгласява с англичаните, че Чехословакия трябва да отстъпи свои земи, за да
се успокои Хитлер. Ето защо той подписва унизителното Мюнхенско споразумение през септември 1938 г.
[97] На следващата година Франция и Англия дават гаранции за териториалната цялост на Полша. Това
означава, че ако някой я нападне, те ще му обявят война. Това е достоен, но закъснял акт, който води
право към Втората световна война.

Франция през Втората световна война

Основна статия: Битка за Франция

Френски войници зад линията Мажино, 1940 г.

Франция: германска окупационна зона и територията на Виши

Когато на 1 септември Германия напада Полша, отговорът на Франция и Англияне закъснява и от 3

септември те са във война. Франция се отнася към войната с голямо нежелание поради катастрофалните
последици от Първата световна война и въпреки надмощието си по границите французите не водят
активни военни действия. Заедно с англичаните те стоят зад укрепената линия Мажино и изчакват. Този
период от септември 1939 до май 1940 е известен като странната война. През това време Хитлер
разгромява Полша и си я поделя със Сталин, след което прехвърля армиите си на запад.

Нападението започва на 10 май 1940 г.[98] Три германски армии нападат също Нидерландия, Белгия и
Люксембург. Северно от линията Мажино в областта Ардени танковият генерал Хайнц Гудериан извършва
пробив и навлиза в тил на французите. След това се спуска по река Сома и затваря всички английски,
френски и белгийски части северно от Люксембург в чувал. Насочва се към Дюнкерк, откъдето те
панически се прехвърлят в Англия. При това положение отбраната на Франция рухва. Главнокомандващият
генерал Гамлен не може да овладее положението. Премиерът Пол Рейно отчаяно апелира към САЩ за
подкрепа, но Рузвелт не може да направи нищо. На 14 юни Париж пада[99] и правителството се изтегля в
Бордо. В него се оформят две становища – Рейно иска да се продължи войната, ако трябва армията да се
прехвърли в Англия и в Алжир. Негов опонент е възрастният маршал Петен, който иска Франция да се
предаде, за да се спаси от безжалостна германска окупация. Именно той надделява и на 18 юни
капитулацията на Франция е подписана. Според този документ страната е разделена на три части – Елзас и
Лотарингия са върнати на Германия, Северна Франция с Париж и цялото атлантическо крайбрежие са
окупирани от Германия, а южната част на страната остава самостоятелна държава, управлявана от Петен
като държавен глава.[100] По името на главния град Виши, тази област е известна като Вишистка Франция
(Режим Виши). Тя остава в пълно разпореждане на колониите и флота, а освен това става германски
сателит. Скоро след създаването ѝ Петен организира съдебен процес над виновниците за катастрофата в
Риом. Повечето от тях, включително Пол Рейно, са осъдени.

Генерал дьо Гол в Тунис, 1943 г.

Генерал дьо Гол се обявява против капитулацията и за продължаване на борбата. На 18 юни в Лондон той
чете реч, в която призовава французите към съпротива. Със съгласието на английския премиер Чърчил
създава движението Свободна Франция, но в началото в него участват малко хора. То не е признато от
САЩ, които продължават да поддържат дипломатически отношения с Виши и това значително утежнява
положението на дьо Гол. През август 1940 г. англичаните атакуват френския флот в Оран и го унищожават.
[101] Така те се застраховат от преминаването му към Германия, но дьо Гол реагира остро и отношенията
му с Чърчил се влошават. Първата самостоятелна акция на Свободна Франция също е провал – нейни
кораби нападат Дакар, но са отблъснати. Тогава дьо Гол търси съмишленици в африканските колонии и
към 1942 г. вече има собствена армия, с която да се намеси във войната. Когато през ноември 1942 г.
англичаните и американците нападат Алжир и Мароко (френски колонии), дьо Гол бърза да отиде на
място. Тойсъздава френско емигрантско правителство, което да участва официално в Антихитлеристката
коалиция. То се нарича официално Френски комитет за национално освобождение.

Знамето на „Сво-бодна Франция“

Макар че в заключителната фаза на войната участват и френски войски, те не са способни сами да се борят
за освобождението на Франция. Великобритания и САЩ решават да открият втори фронт в Нормандия през
лятото на 1944 г. На 6 юни започва операция Овърлорд, а Дьо Гол дори не е уведомен. Той обаче веднага
заминава за бойното поле и успява да убеди своите съюзници да включат и френски части в битката. На 25
август се извършва и десант в южна Франция (операция Дракон), след което германците непрекъснато
отстъпват. Когато съюзниците наближават Париж, Хитлер заповядва на германския комендант да го
разруши, но заповедта е пренебрегната. Първа в града влиза танковата дивизия на генерал Льоклерк от
Свободна Франция[102] – жест на англичаните и американците. Дьо Гол обира овациите и единодушно
бива приет като спасител на Франция.

Съвременна Франция

Четвъртата република

Пиер Мендес-Франс: премиер на Франция (1954 – 1955), който изважда страната от войната в Индокитай,
струвала 235 000 убити, ранени и заловени французи

Периодът между 1946 и 1958 е период на четвъртата френска република. Тя представлява възраждане на
третата република и страда от същите проблеми. Франция приема конституцията на четвъртата република
на 13 октомври 1946 година.[103] Това е време на икономически растеж и преустройство на националните
институции и индустрия след Втората световна война, а страната играе важна роля в развитието на процеса
на европейска интеграция, който съществено променя Европа. Най-големите постижения на четвъртата
република са в областта на социалните реформи и икономическото развитие. През 1946 г. правителството
създава цялостна система за социална защита, която включва осигуряване за безработица, инвалидност,
пенсия и здравни грижи за всички граждани.

Направен е опит да се засили изпълнителната власт, за да се предотврати настъпването на нестабилната

ситуация, съществувала преди войната, но нестабилността остава и по време на четвъртата република, за
което свидетелстват честите промени на администрацията – за нейната 12-годишна история се сменят 21
правителства. Нещо повече, тези правителства са неспособни да вземат ефективни решения по отношение
на деколонизацията на множеството френски колонии. След поредица от кризи, най-вече след алжирската
криза от 1958 г., четвъртата република се срива. Военновременният лидер Шарл дьо Гол се връща от
пенсия, за да оглави временно преходно правителство, натоварено да разработи нова френска
конституция.[104] Четвъртата република е разпусната след публичен референдум на 5 октомври 1958 г. и е
основана съвременната пета република със силна президентска власт.

Управление на голистите

Първата работа на генерала е да успокои армията в Алжир, че по никакъв начин няма да отстъпи тази
колония. Втората – да изработи нова конституция, приета през ноември с 80% от гласовете. Тя поставя
началото на Петата република и предвижда: силен президент, който да може да разпуска Националното
събрание и да назначава правителството, мажоритарна избирателна система и (с поправката от 1962) пряк
избор на президента от народа.[105] През декември дьо Гол е избран за първи президент на петата
република. След като стабилизира положението си, той казва на армията в Алжир, че трябва да освободи
страната, и потушава опита за въстание през януари 1960 г. През 1962 г. сключва с ФНО Евианските
споразумения и се оттегля от Алжир. В този момент популярността му е огромна, сега съпроводена и със
силна партия – Сбор за новата република. Левите партии са изхвърлени от политическия живот, както
показват изборите за парламент от 1962 г. През 1965 г. дьо Гол за втори път е избран за президент, но
успешното представяне на социалистическия кандидат Франсоа Митеран е признак за начало на
възраждането на левицата. Икономическата политика през 60-те години е успешна главно защото е
постигната политическа стабилност (само две правителства в периода 1958 – 1968) и защото европейската
интеграция навлиза в успешен период. При дьо Гол Франция става страна на бурно капиталистическо
развитие, на големи компании и стабилен франк.

Устройство на Петата република

Външната политика на дьо Гол е много специфична. Тя се базира на схващането, че Франция е прекалено
силна държава, за да стои в сянката на САЩ и трябва да има собствено място. Дьо Гол изпитва
антиамерикански и антианглийски чувства от времето, когато Рузвелт и Чърчил са го пренебрегвали, и сега
разчита по-скоро на Германия и Италия като партньори.[106] За него най-важната част на външната
политика е Европа, но е противник на ограничения суверенитет в хода на интеграцията – той говори за
„Европа на отечествата“. Ето защо през 1966 г. заплашва да напусне ЕИО, ако не може да разполага с
пълния суверенитет на Франция. Той е твърд противник на влизането на Англия в ЕИО и на два пъти ѝ
отказва. Пак през 1966 г. той извежда Франция от военните структури на НАТО, запазвайки мястото ѝ в
политическите структури. От друга страна се стреми да възстанови силата на френската армия, като създава
атомна бомба през 1960 г. Като влошава отношенията си със САЩ, дьо Гол подобрява тези със СССР, когото
счита за естествен геополитически съюзник на Франция. Краят на управлението на дьо Гол е предрешен от
събитията между 1967 и 1969 г. Първо левицата се представя много добре на изборите от 1967 г. и
затруднява дейността му. През май 1968 г. започва мощно протестно движение на студентите, което
изненадва президента, тъй като е насочено лично срещу него.[107] То се проваля и в резултат голистите
печелят убедителна победа в новите избори (единствен случай във френската история една партия да
спечели над 50%), но през 1969 г. президентът подлага на референдум закона за регионите и губи.
Смисълът на този референдум е да се провери общественото настроение и въпреки че не е необходимо,
дьо Гол подава оставка.

В. Жискар д'Естен (вдясно) на срещата на лидерите на Г-7 през 1978 г.

През 1969 – 1974 г. президент е голистът Жорж Помпиду който дотогава е бил министър-председател. Той
продължава вътрешната политика на своя бивш шеф, но значително променя външната – допуска Англия в
ЕИО и подобрява отношенията със САЩ. През 1974 – 1981 г. той е заменен от Валери Жискар д'Естен, лидер
на Независимата републиканска партия и близък съратник на дьо Гол до 1966 г. Той идва на власт
благодарение на разцеплението сред голистите, тъй като е подкрепен от Жак Ширак и неговата
групировка. Така от 1958 до 1981 г. на власт са все десни сили, поради което има време за утвърждаването
на конституцията. Петата република в началото е възприемана като царство на дьо Гол, което ще се
разпадне след оттеглянето му, но се оказва толкова ефективна, че оцелява и до днес.

Франция след 1981 г.

Идването на Франсоа Митеран от ФСП на власт през 1981 г. поставя републиката пред изпитание, тъй като
той е в съюз с комунистите и има планове за нейното реформиране. Възстановява пропорционалната
избирателна система, иска да намали 7-годишния мандат на президента и правата му, но се оказва, че щом
взема властта, той не поддържа повечето от плановете си. Остава президент два пълни мандата (1981 –
1995) без да променя коренно френския път на развитие. Не посяга на едрия бизнес, което го скарва с
комунистите. През 1995 г. най-после идва часът на Жак Ширак, шеф на голистите, който е избран за
президент.[108] Неговата икономическа политика, известна като „дирижизъм“, залага на по-сериозна
държавна намеса в сравнение с повечето европейски държави. Освен това той намалява президентския
мандат на пет години (потвърдено с референдум през 2000 г.) и заема твърда позиция против намесата на
САЩ и Великобритания в Ирак. На изборите през 2002 г. печели внушителна победа срещу
националистическия кандидат Жан-Мари Льо Пен с 82%.

Италия

Италия (Italia), официално название Италианска република (на италиански: Repubblica Italiana), е държава,
разположена в Южна и Западна Европа, чиято територия до голяма степен съвпада с географския регион
Италия. Тя е унитарна парламентарна република.[4] Към 1 януари 2023 г. има население около 59 млн.
души[5], което я прави третата по големина държава в Европейския съюз по брой жители след Германия и
Франция.[6] Столицата ѝ е Рим.

Оградена от Алпийската дъга, Италия граничи на север, от запад на изток, с Франция, Швейцария, Австрия
и Словения. Апенинският полуостров се простира в Средиземно море, заобиколен от Лигурско, Тиренско,
Йонийско и Адриатическо море, и от множество острови (най-големите от които са Сицилия и Сардиния),
на общо 302 068,26 km².[4] Държавите Ватикан[7] и Сан Марино[8] са анклави в Италия, докато Кампионе
д'Италия е италиански ексклав в Швейцария.

Кръстопът на множество праисторически култури, Древна Италия е обединена от римската цивилизация,

превръщайки се в административен, икономически, културен и политически център на Римската империя.
След падането на Западната Римска империя Средновековна Италия е подложена на нашествия и
господства на варварите, губейки своето политическо единство. Между 15 и 16 век, с разпространението
на Хуманизма и Ренесанса, тя отново се превръща в културен център на Западния свят, а също и в бойното
поле на големите европейски сили по време на Италианските войни. След това полуостровът преживява
Контрареформацията, Барока и Неокласицизма.

След Наполеоновата интерлюдия италианците се борят за национално обединение и независимост по

време на Рисорджименто, докато след Втората война за независимост и Похода на хилядата на 17 март
1861 г. се ражда Кралство Италия, което печели победа в Първата световна война (1918), завършвайки
процеса на национално обединение. През 1946 г., след двадесет години фашизъм (1922 – 1943),
поражение във Втората световна война и окончателна Освободителна война, Италианската държава става
република след Институционален референдум.

През 2021 г. Италия, осмата икономическа сила в света и третата в Европейския съюз, е страна с висок
стандарт на живот: индексът на човешкото развитие е много висок, 0,895, а средната продължителност на
живота е 83,3 години (за 2021 г.[9]). Тя е член-учредител на Европейския съюз, НАТО, Съвета на Европа и
ОИСР, присъединена е към ООН и Шенгенското споразумение. Италия също е член на Г-7 и Г-20, участва в
проекта на НАТО за ядрено споделяне и е както регионална сила, така и велика сила.[10][11] Това е петата
най-посещавана страна в света към 2019 г.[12] и се гордее с най-големия брой обекти на ЮНЕСКО за
световното културно и природно наследство (58).[13]

Италия е държава-членка на Европейския съюз и на Еврозоната, и е част от Шенгенското пространство.

Рим е столица на Италия от 1870 г. Преди него столици на Кралство Италия са били Торино и Флоренция.

Произход на името

Основна статия: Етимология на името „Италия“

Собственото име „Италия“ се ражда като топоним. Неговият произход – предмет на изследвания както от
лингвисти, така и от историци, е спорен. Въпреки това не винаги се предлагат етимологии в тесния смисъл,
а хипотези, които се основават на съображения, външни за специфичната езикова реконструкция на името,
или които се отнасят към недоказани традиции (като съществуването на митологичния крал на енотрите
Итало)[14] или които са малко вероятни (като връзката на името с лозата).[15]

Преди името „Италия“ да бъде установено, са били използвани други термини за обозначаване на
полуострова, включително Есперия[16] (Западна земя), Енотрия[17] (Земя на виното) или Авзония[18] (Земя
на авзоните). Тези термини са останали в поетична употреба за Италия.
История

Основна статия: История на Италия

Италианската история има основно значение за развитието на културата и обществения живот в

Средиземноморието. Още в праисторически времена Апенинският полуостров е арена на важни човешки
дейности и затова могат да се намерят интересни археологически зони в много райони на страната –
Лацио, Тоскана и Умбрия.

Ранна история

Колизеумът в Рим – един от най-забележителните символи на римската цивилизация

Първата значима цивилизация, която се появява на територията на днешна Италия, е етруската. Тя е

сравнително развита цивилизация, съществувала за неизвестен период от време до формирането на
Римската империя. Етруските, които имат собствен бит, език и писменост, в крайна сметка са асимилирани
от италийците. В последвалите векове Римската империя започва да набира сили и постепенно завладява
целия Средиземноморски регион. Рим се превръща в „световна столица“ и става един от най-големите и
богати градове в света. През IV век паралелно с разпространението на християнството се обособяват
Западна и Източна Римска империя (Византия).

Постепенно обаче империята започва да отслабва вследствие на упадъка на робовладелческия

обществено-икономически строй и под натиска на все по-засилващи се варварски нападения, в резултат на
което територията ѝ се свива значително. Съществуването на Западната Римска империя завършва
окончателно с пленяването на императора ѝ Ромул Августул през 476 г. и неговата абдикация. Това събитие
се счита от много историци за началото на Средновековието в Европа.

Средновековие и Ренесанс

Основна статия: Италиански ренесанс

Средновековието в Италия се характеризира с децентрализираност и сравнително голямо влияние на

Католическата църква. Поелият властта след Ромул Августул Одоакър управлява до 493 г., титулувайки себе
си крал на Италия. Управлението му приключва с нападението на остготите, предвождани от Теодорих
Велики, което в крайна сметка довежда и до Третата готическа война (535 – 554). В нея византийският
император Юстиниан I надделява над остготите, но войната опустошава Италия и впоследствие довежда до
още по-голямото ѝ разпокъсване вследствие на нашествието на лангобардите. Тяхното трайно
установяване на голяма част от Апенинския полуостров окончателно потъпква надеждите на Юстиниан за
възстановяване на Западната империя и довеждат до разделянето му през следващите няколко века на
градове държави и малки деспотства.

През 584 г. е образуван Равенският екзархат, който в началото на своето съществуване е под контрола на
Византия. Той служи като аванпост срещу варварските нападения до751 г., когато лангобардите превземат
Равена. Тъй като в резултат и на арабските нашествия византийското влияние на полуострова е почти
напълно елиминирано, папската институция, макар и слаба и в този период владееща единствено Рим и
териториите непосредствено около него, остава единствената централизирана форма на власт в Италия. Тя
постепенно прераства в независима Папска държава, провъзгласена официално от краля на франките
Пипин III Къси и се утвърждава като значителен политически фактор в Западна Европа по времето на Карл
Велики.

Давид на Микеланджело, символична за Ренесанса творба

Венеция е една от най-мощните в икономическо отношение средновековни държави

Пристанището при Неапол, 1598 г.

Към 1000 г. икономическият възход в Европа и увеличаването на несигурността в сухопътните маршрути

довежда до по-голямо търсене на морския транспорт в Средиземно море. Това води до формирането на т.
нар. морски републики – градове държави с олигархично управление, издържащи се предимно от
търговия и транспорт на стоки, главните от които са Генуезката и Венецианската република. Значително по-
голямата лична свобода на населението в тези държави е предпоставка за артистичния и научен подем в
края на XIV век.

Все по-засилващите се междуособици и личностни амбиции в Папската държава довеждат до преместване

на седалището ѝ в Авиньон – до голяма степен вследствие на това градовете държави в по-развитата
Северна Италия стават напълно независими от Свещената Римска империя и в тях се появяват първите
наченки на новия капиталистически обществено-икономически строй. Италианският Ренесанс започва в
Тоскана, и по-специално във Флоренция, а после прониква в градовете Сиена и Лука. В културно
отношение този период се характеризира със завръщане към ценностите на Античността и внедряването
им в изкуството, философията и архитектурата; фокусът на възприятие от страна на ренесансовите
мислители се изменя от Бога към човека. Това е и една от първите стъпки към отхвърлянето на
теократично-феодалния модел на Средновековието, макар и той поначало да не е толкова разпространен
на Апенинския полуостров. Културният разцвет на Ренесанса обаче не е всеобхватен и само малка част от
населението в Италия бива повлияна от неговите идеи. Въпреки това артистичните постижения на
италианските творци оказват огромно влияние върху по-нататъшното развитие на Европа. Такива са
сонетите на Петрарка, „Владетелят“ на Макиавели и „Декамерон“ на Бокачо; фреските и картините на
Джото, Мазачо, Ботичели, Тициан; разнообразните творби и открития на Микеланджело и Леонардо да
Винчи; архитектурните проекти на Андреа Паладио и Филипо Брунелески.

Паралелно с икономическия, културния и научен възход на Ренесанса обаче идват и редица проблеми,
сред които т. нар. Черна смърт в средата на XIV век и войните за власт в градовете държави между
местните благороднически семейства. Така една след друга избухва поредица от войни – Италианските
войни, които продължават до 1559 г.

Период на чужда зависимост

Най-значимата от Италианските войни е тази на Камбрийската лига (1508 – 1516), в която се включват (на
различни етапи) Венецианската република, Папската държава, Свещената Римска империя, Шотландия,
Англия, Миланското херцогство и други. Отслабените от войните и чумните епидемии италиански държави
в крайна сметка попадат под управлението на Хабсбургска Испания (1559 – 1713) и Хабсбургска Австрия
(1713 – 1796). Към 1790 г. на Апенинския полуостров и в съседните региони в повече или по-малка степен
под италианско управление са Венецианската и Генуезката републики, кралствата Сардиния и Сицилия, и
Папската държава. По-малки независими държави са Република Лука, Пармското херцогство, Моденското
херцогство, Сан Марино и Рагуза (днешен Дубровник). Всички тези държави до 1796 г. са под индиректен
австрийски контрол, а след инвазията на Наполеон от 1796 –1797 г. Франция и Австрия си поделят
хегемонията над региона. Създаването на дъщерни републики на Франция, като Цизалпийската република,
поражда първите искри на италианския национализъм. През 1802 г. Цизалпийската република е
реформирана в Италианска република, а Наполеон се провъзгласява за неин лидер. През 1805 г. към нея са
включени Венето и Далмация, и републиката се преобразува в Кралство Италия. Междувременно
отношенията на папата с владетеля на Франция се влошават дотолкова, че последният бива отлъчен от
Църквата. Диктаторът отговаря на този акт с пълната окупация на Папската държава през 1809 г. и
заточение на папа Пий VII във Франция, което трае до 1814 г.

След битката при Лайпциг през октомври 1813 г. краят на Наполеоновата империя започва да става
очевиден. Италианските държави изоставят съюза си с Франция и се съюзяват с австрийците. През 1814 г.
Наполеон абдикира, като по време на краткото му завръщане на власт (т. нар. Сто дни) Жоашен Мюра,
ръководител на Неаполитанското кралство, прави опит отново да обедини разпадащата се италианска
държава. След Виенския конгрес от 1815 г., практически възстановил статуквото в Европа от периода преди
Великата френска революция, за Италия започва нов период на политическа разпокъсаност.

Обединение на Италия и създаване на италианската нация

Основна статия: Рисорджименто

Джузепе Гарибалди

Днешната държава Италия е създадена едва на 17 март 1861 г., когато съществуващите дотогава държави
на Апенинския полуостров и Двете Сицилии са обединени от крал Виктор Емануил II от Савойската
династия, дотогава крал на Пиемонт и Сардиния. Архитекти на обединението на Италия са граф Камило
Бенсо ди Кавур, първи министър-председател на Кралство Италия, и революционерът Джузепе Гарибалди.
Рим и областта Лацио остават в продължение на още десет години под властта на Папата – до 20
септември 1870 г., когато са присъединени към Италия. С това италианското обединение е почти
окончателно завършено. Понастоящем Ватиканът (както и Сан Марино) е независима държава, анклав на
Италия.

Италия в „черна риза“

Основни статии: Италиански фашизъм и Италия във Втората световна война

Бенито Мусолини държи реч в Милано, 1930 г.

Въпреки че е между страните-победителки в Първата световна война, Италия не постига очакваните си

цели, което предизвиква недоволство и чувство за несправедливост у италианците. То, заедно с тежката
икономическа ситуация в периода веднага след войната, довежда на власт през 1922 г. Бенито Мусолини.
Неговата партия – фашистката в крайна сметка заема всички места в парламента и Италия става първата
държава в света с изцяло фашистко управление. То се характеризира с налагането на корпоративен
икономически модел и провежда антикомунистическа и милитаристична политика. За разлика от
комунизма в СССР и по-късно появилия се националсоциализъм в Германия фашистката идеология е
открито тоталитарна и тази нейна черта е записана в „Доктрината на фашизма“.[19] По-голямата част от
средствата за производство са национализирани, но частната стопанска дейност не е елиминирана или
забранена. Наложена е пълна цензура върху всички медии, макар да не са организирани активни
преследвания срещу интелигенцията. Създадена е Национална доброволческа милиция, т. нар. „Черни
ризи“, която да следи дейността на противниците на режима. Италия се превръща в полицейска държава.
Част от пропагандата на фашизма става сравняването на Италия с Древен Рим и популяризирането на
италианската култура, отхвърляйки каквото и да било чуждо влияние вътре в страната. Мусолини също
започва активна борба с всички видове престъпност, като в резултат на нея за известен период от време
мафията загубва голяма част от влиянието си в Сицилия и южните провинции, но част от босовете ѝ успяват
да избягат и намират убежище в САЩ. През 1936 г. италианската армия окупира Абисиния като част от т.
нар. Италианска империя. През 1939 г. е анексирана и Албания. Италия сключва специален военен съюз с
Нацистка Германия – т. нар. Стоманен пакт, прераснал с присъединяването към него на Япония в
тристранен пакт (страните от Оста). За да поддържа добрите отношения с Германия, през 1938 г. Мусолини
прокарва т.нар. „расови закони“ – политика на драстично ограничаване на гражданските права на
определени етнически групи (въпреки че той самият не подкрепя антисемитизма).

На 10 юни 1940 г. Бенито Мусолини обявява война на де факто капитулиралата Франция, с което Италия
влиза във Втората световна война. Негативното за държавите от Оста нейно развитие (в това число –
пораженията на северноафриканския фронт) водят до свалянето на фашисткия диктатор Мусолини и
ареста му по заповед на крал Виктор Емануил III и назначаването на ново правителство начело с маршал
Пиетро Бадолио. То, след тайни преговори с антихитлеристката коалиция, постига излизане на страната от
Оста и прекратяване на военните действия със съюзниците, което е обявено от маршал Бадолио на 8
септември 1943 г. и е останало в италианската история под името „Примирието“. Правителството постига
договореност с антифашистките партии да бъдат включени в правителството и пак с тях да създаде Единен
национален фронт за освобождение на страната под името Национален комитет за освобождение на
Италия. В същия период от време обаче Северна и Централна Италия са окупирани от германски войски,
включително Рим, а крал Виктор Емануил III и Бадолио заедно с правителството и върховното командване
на въоръжените сили се изтеглят през Пескара на италиански бойни кораби в Бриндизи (контролиран по
това време от англо-американските войски), където до освобождението на Рим през юни 1944 г. се
установява временната столица на Кралство Италия. На 13 октомври 1943 г. по решение на правителството
на маршал Пиетро Бадолио, Италия обявява война на Нацистка Германия, като страната официално застава
на страната на антихитлеристката коалиция, главните страни от която – СССР, САЩ и Великобритания
признават същия ден на Италия статут на съвместно воюваща държава. Междувременно още през
септември 1943 г. италианските войски започват активни военни действия срещу германската армия както
на италианска територия, така и с частичен успех, а на някои места без успех – на териториите, дотогава
окупирани от Италия – Югославия, Албания, Гърция и Франция.

Кралство Италия

В северната част от Италия, окупирана от германските войски и като сателит на Нацистка Германия, под
ръководството на Мусолини, освободен на 12 септември 1943 г. от затвора след въздушна акция на
германски СС войски начело с щурмбанфюрера Ото Скрцени е формирана т. нар. Република Салò, като на
нейната територия продължава дейността си италианското партизанско движение. В същото време
правителството на Бадолио договаря с антифашистките партии системата на бъдещото управление на
страната, като се достига до споразумение след освобождението на Рим крал Виктор Емануил III да
предаде правомощията си на сина си Умберто, а въпросът за формата на управление на страната да остане
за решаване след края на войната. През декември 1943 г. американските войски заедно с италианската
Първа моторизирана бойна група, командвана от генерал Виченцо Дапино, нанасят поражение на
германската армия в битката за Монте Лунго на север от Неапол, а през януари-май 1944 г. английски,
американски, френски и полски военни части заедно с формирания Италиански корпус за освобожение,
командван от генерал Умберто Утили, пробиват германската защитна Линия „Густав“ при Филотрано и
Монте Касино и впоследствие на 4 юни 1944 г. освобождават Рим. В резултат на освобождението на
столицата правителството на Пиетро Бадолио подава оставка и предава властта на правителството на
социалиста Иваное Бономи, а съгласно договореностите с антифашистките партии от Националния комитет
за освобождение на Италия кралят Виктор Емануил III предава властта на сина си Умберто II. Северната
част на Италия обаче продължава да е под германска окупация. През септември 1944 г. правителството на
Бономи увеличава италианските войски на фронта, организирайки ги в шест италиански дивизии, които
носят името Бойни армейски групи и заедно с англо-американските войски започват бойни действия срещу
германците, окопали се за отбрана по т. нар. Готска линия. През февруари-април 1945 г. съюзниците, в това
число италианската армия, осъществяват успешни настъпателни операции срещу германските войски, като
Готската линия е пробита в началото на април 1945 г. До края на месеца Северна Италия е освободена от
германска окупация. На тази територия силни удари по врага нанася и италианското партизанско
движение, изтласквайки германците и войските на Република Сало от Милано и създавайки редица
партизански републики. В самия край на Втората световна война – през пролетта на 1945 г., при опита си да
избяга в Швейцария, Мусолини е заловен от група италиански партизани начело с Валтер Аудизио,
известен с псевдонима си „полковник Валерио“, и след присъда издадена от Националния комитет за
освобождение на Италия в присъствието на представител на италианската армия в лицето на алпийския
капитан Давиде Барбиери е разстрелян, което слага окончателен край на фашисткото управление.

Италианска република (след 1946 г.)

Основна статия: История на Италианската република

Вижте също: Празник на Италианската република

На 2 юни 1946 г. се провежда референдум за монархията, след който се създава Италианската република и
по тази причина на 1 януари 1948 г. влиза в сила нова Конституция. Членове на кралското семейство са
изпратени в изгнание заради връзки с фашисткия режим, като чак до 2002 г. на лицата от мъжки пол, в това
число – наследниците, е забранено да влизат в страната.

След окончателното налагане на власт на Християндемократическата партия през 1949 г. и преминаването

на Италианската комунистическа партия (ИКП) в опозиция, Италия става една от страните учредителки на
НАТО и Европейската икономическа общност (ЕИО) – предшественик на Европейския съюз, макар през
годините на Студената война понякога частично да подкрепя политиката на СССР и социалистическите
страни и да си сътрудничи с тях поради силното влияние на ИКП в страната. След разпадането на Източния
блок през 1989 г. Италия взима участие в обединението на Европа, приемайки еврото през 2002 г.

Испания

Историята на Испания започва от праисторически времена и минава през периоди на възход и спад, през
първата глобална империя – испанската, до съвременния демократичен период след управлението на
Франсиско Франко.

Съвременното Кралство Испания е наследник на Хабсбургска Испания, която обединява няколко дотогава
отделни кралства през 1500 г.; държавната форма на конституционна монархия е според испанската
конституция от 1812 г., а съвременната демократична конституция е приета през 1978 г.

Предисторията на Испания датира от преди около 35 000 години, когато първите съвременни хора
навлизат в Иберийския полуостров. През желязната епоха тук живеят ибери, келтибери и други племена.
Именно с това иберийско население се срещат финикийците по време на своята колонизация. Следва
основаването на гръцки и картагенски колонии по брега на Средиземно море.

По времето на Древен Рим полуостровът носи името Хиспания. След падането на Западната Римска
империя в Иберия пристигат вестготите. Те завоюват цяла Испания и се задържат до началото на 8 век,
когато от Северна Африка нахлуват араби и бербери (наричани още маври в арабско-ислямско завоюване
на Иберийския полуостров), като Испания получава името Ал-Андалус. Все пак на север Кралство Астурия,
Кралство Навара и няколко графства в Пиренеите успяват да запазят своята независимост. Към 11 век
халифатът се разпада на множество враждуващи по между си държавици, което позволява да започне
процес на обратно отвоюване на територията, наречен Реконкиста, и към християнските кралства се
присъединяват Португалия, Кастилия, Леон, Арагон. Към 1250 г. маврите контролират вече само Емирство
Гранада в югоизточната част на полуострова. През 1469 г. двете кралства Кастилия и Арагон сключват
династична уния с брака между Фердинанд II Арагонски и Изабела I, които римският папа Александър VI
нарича „католическите крале“. Мюсюлманското управление приключва през 1492 г., когато Гранада е
покорена от католическите крале.

Скоро след приключването на Реконкистата християнските кралства се обединяват под управлението на

Карлос I от династията на Хабсбургите, което бележи началото на Хабсбургска Испания. Същевременно
започва изграждането на Испанската империя в Новия свят и в периода между 1500 и 1650 г. Испания е
най-мощната държава в Европа и взема участие във всички по-големи европейски войни от този период.
Към края на 17 век обаче силата ѝ намалява и след края на Хабсбургите следва Войната за испанското
наследство, в резултат на която Испания отстъпва на втори план на европейската сцена и попада под
управлението на Бурбоните. Опитите за реформи и модернизиране на селското стопанство и
корабостроенето, както и инфраструктурата, за да се стимулира икономиката, имат известен успех, но към
края на 18 век избухва Френската революция, а впоследствие и Полуостровната война. Войната нанася
сериозни щети на икономиката и опустошава Испания, започва епоха на социални безредици, политическа
нестабилност и икономическа стагнация. Борците за независимост включват както либерали, така и
традиционалисти – абсолютистки фракции, водени от офицери, натрупали опит в битките. Борбите между
тях продължават до края на 19 век, а непрекъснатото редуване на кризи, революции и реставрации в
крайна сметка довежда до извоюване на независимост от страна на испанските американски колонии през
1898 г.

Известен баланс между либерали и консерватори се постига с реставрацията на конституционната

монархия в периода 1874 – 1931 г., но след това избухва Испанската гражданска война между
републиканци и националисти. След края ѝ се установява националистичната диктатура на генерал
Франсиско Франко, която продължава до 1975. Следвоенните десетилетия са относително стабилни (като
се изключи движението на баските националисти за независимост) и страната отбелязва бърз
икономически растеж през 60-те и 70-те години.
След смъртта на Франко през 1975 г. страната се завръща към формата на конституционна монархия
начело с Хуан Карлос I и извършва успешен преход към демокрация. Испания става член на Европейската
общност през 1986 (трансформирана в ЕС с Договора от Маастрихт от 1992) и в Еврозоната през 1999.
Световната финансова криза засяга изключително силно Испания, защото слага край на десет години бурен
икономически растеж и страната навлиза в рецесия.

Праистория

Първите съвременни хора навлизат в Иберийския полуостров преди около 35 000 години. Следи от
номадски селища са открити в три района на Испания: на северозапад, в област Сантандер, където се
намират пещерите Пуенте Виесго и Алтамира с праисторически рисунки; по бреговете на реките Харама и
Мансанарес в централната Месета и в Леванте, между Лерида и Албасете, област Теруел, където също са
открити скални рисунки на животни и бойни сцени.[1]

5 хил. пр.н.е. в Южна Испания се заселват вероятно пришълци от Източното Средиземноморие,

привлечени от медните и калаените залежи. Намерените останки говорят за примитивно земеделие,
отглеждане на крави и кози, първобитна изработка на керамични съдове и наченки на медна металургия в
Алмерия. Навярно пак заселници пренасят и погребални ритуали под формата на колективни гробове –
долмените в Леванте, Анадалусия, устието на Тахо, в Галисия. В областите Сория, Теруел и Леванте има
останки от укрепени жилища, често разположени на височина.[1]

Древна Иберия

Основна статия: Доримско население на Иберия

Населението на Иберия около 300 г. пр.н.е.

По източното крайбрежие на днешна Испания (известно като Иберийски Левант) през 3 хил. пр.н.е.
обитават иберите, които дават и името на целия полуостров. Южното крайбрежие в района на Кадиския
залив се обитава от турдетани и кинети, също иберийски племена. В средата на 2 хилядолетие пр.н.е.
иберите започват да се заселват в укрепени селища и на територията на съвременна Кастилия. Те се
занимават със земеделие, животновъдство и лов, умеели да изработват оръдия на труда от мед и бронз.

През бронзовата епоха на югозападното крайбрежие на полуострова възниква цивилизацията Тартес,

която търгувала с метали с финикийците. Гръцките извори обозначават с името Тартесос първо река, след
това територия, но никога град.[1] Това царство се отличавало с голямо богатство на метали (сребро, калай,
мед), както и с доста развито говедовъдство. С него се свързва и т.нар. палеоиспанска писменост.

В началото на 1 хилядолетие пр.н.е. от север през Пиренеите започват да нахлуват вълни от келтски
племена, като част от тях, попаднали под влиянието на иберите, се превръщат в т.нар. келтибери. Главното
им селище е Нуманция. Тези, които остават на запад в бъдещата Лузитания, запазват начина си на живот,
прославят се като воини и нямат писменост. Именно с това иберийско население се срещат финикийците
по време на своята колонизация.

Картагенска и гръцка колонизация

Картагенските владения в началото на Втората пуническа война

Финикийците основават първите си колонии в Иберия около 1100 г. пр.н.е. на южния бряг: Мáлака, Гáдир
(Кадис), Кóрдоба и други. След 680 пр.н.е. Картаген става основен център на финикийската цивилизация и
установява монопол над търговията в Гибралтарския проток. На източното крайбрежие са основани
иберийски селища – Аликанте, Елче.

Гърците идват приблизително през 6 век пр.н.е. Те първи споменават за държава на иберийците, като
споменават средиземноморския бряг, където основават колонии – Майнака, близо до Малага и Емпорион
(Ампуриас). Влиянието на финикийците и гърците се чувства най-вече по крайбрежната ивица между
устията на Ебро и Гуадиана.[2]
Влиянието на картагенците се усилва през 5 – 4 век пр.н.е., когато завладяват все по-голяма част от
Андалусия и средиземноморския бряг. След Първата пуническа война с Рим картагенските военачалници
Хамилкар Барка и зет му Хасдрубал Красивия подчиняват южната и източната части на полуострова. Най-
голямата колония е Нови Картаген, основана около 227 г. пр.н.е. от Хасдрубал и експлоатирана по-късно от
Ханибал като столица на картагенските владения в Испания. Картагенците стават почти пълни господари на
крайбрежието. Жителите на Ампуриас призовават на помощ Марсилия и нейния съюзник Рим, който
единствено изглежда в състояние да спре настъплението. През 219 г. пр.н.е. Ханибал пристига пред град
Сагунт и го обсажда в продължение на осем месеца. Обсадата завършва с масово самоубийство на
жителите на града и предизвиква ответни действия от страна на Рим[3] и Втората пуническа война.

Римска Испания

Римска Испания в началото на новата ера.

Намесата на римляните в Испания е тясно свързана с много по-обхватния им конфликт с Картаген. Тъй като
има подписано споразумение от 226 г. пр.н.е., определящо зоните им на влияние, атаката на картагенците
срещу Сагунт е повод за война.

Втората пуническа война започва, когато Ханибал поема от Нови Картаген на север, пресича река Ебро и
извършва преход през Алпите с цел да покори Рим. Атаката му е неуспешна, а през това време римският
флот нанася поражение на картагенския край устието на Ебро и армията на Хасдрубал отстъпва в Нови
Картаген. Римски командващ на бойните действия на испанския театър (а след това на африканския) е
Сципион Африкански. Римското завоюване на Испания в голяма степен предопределя и пренасянето на
бойните действия в Африка и крайната победа във войната, понеже изтласкването на Ханибал от Италия е
изключително трудно (виж милосърдието на Сципион).

Завладяването на Иберия от римляните протича на три етапа:[4]

между 218 и 172 г. пр.н.е. – средиземноморското крайбрежие и Андалусия;

между 194 и 172 г. пр.н.е. – долината на Ебро, съпроводено от Келтиберските войни;

след 123 г. пр.н.е. Балеарските острови и останалата част.

От 19 г. пр.н.е. Иберийският полуостров става неразделна част от Римската империя под името (Х)испания
(Hispania). Първоначално провинциите са две: Близка Испания и Далечна Испания, но при Октавиан Август
вече са три: Бетика (долината на Гуадалкивир), Лузитания (около долината на Тахо и колонията Емерита
Августа, където през 25 г. пр.н.е. се заселват първите римски ветерани) и Тараконска Испания, към която са
включени долината на Ебро, Каталония, северозападната област и Картахена. Август и следващите
императори от Юлиево-Клавдиевата династия включват Испания в политиката на метрополията,
експлоатират местните богатства и развиват пътищата, съдебния апарат и търговията.[5] Народите на
Иберийския полуостров се интегрират в икономиката на Рим – Испания изнася метали, жито, вино и зехтин.
Установява се трайна икономическа и обществена организация – голямото земевладелско имение
латифундия, градовете като центрове на цивилизацията (много от тях стават римски муниципии) и
изградена между тях пътна мрежа. На полуострова са прокарани пътища в много направления: от
Пиренеите до Леон, от Тарагона до Андалусия, от Лисабон до Мерида, от Мерида до Сарагоса.

Важна роля в романизацията играе латинският език. Хиспано-римляните получават достъп до римската
култура, оформят се испанските кланове. Започва преместване на патриции в Рим и някои от известните
римляни са от иберийски произход. Такива са сенаторите Балбо, Траян, Улпий, някои от най-добрите
писатели на Рим – Марциал, Квинтилиан, Сенека, Лукан – и дори императори: Траян, Адриан, Теодосий I. В
безредиците след убийството на Нерон Испания изиграва решаваща роля, след като нейните легиони
подкрепят претендента за император наместник на Тараконска Испания Сервий Сулпиций Галба.[5]

Византийска Испания просъществува в годините 565 – 586

По времето на Веспасиан жителите на Испания получават статут на jus latii[notes 1], което им дава някакви
гаранции, макар и да не са пълноправни граждани,[4] а през 212 г. император Каракала ги повишава в
пълноправни римски граждани jus Romanorum, но просперитетът на провинцията започва да запада.
Много заможни граждани предпочитат да живеят в разкошните си вили в провинцията, вместо в града.
Този упадък в урбанизацията съвпада с варварските нашествия.

След реформите на Диоклетиан през 293 г. Тараконска Испания е разделена на три части: Галика (на
латински: Gallaecia), Картагеника (на латински: Carthaginiensis) и Тараконика (на латински: Tarraconensis).
Тараконска Испания е загубена от Рим в началото на 5 век, а на територията ѝ възниква кралството на
вестготите.

По време на упадъка на Римската империя в страната започват да нахлуват германски племена. В началото
на 5 век в Испания пристигат, като пресичат Пиренеите, свеви, вандали и алани. След края на вандалската
война територията на днешна Андалусия е завладяна от византийците, които я обособяват във Византийска
Испания.

Средновековие

Испания при вестготите

Основна статия: Толедско кралство

Толедското кралство през 700 г.

Романизираните вестготи пристигат в Иберия между 409 и 507 г. след края на Западната Римска империя и
на Тулузкото кралство. Те не са нашественици, а съюзници на Рим. Основаното от тях Толедско кралство
постепенно обхваща по-голямата част от полуострова, след като завладява земите на свевите на
северозапад и византийските територии на югозапад. След постигането на политическо единство през 654
г. се установява и юридическо единство с Книгата на съдиите (Forum judicum), която е вдъхновена от
римското право и подчинява жителите на един закон. При това вестготите са малцинство сред местното
християнско население от хиспано-римляни. Освен това изповядват арианството, което ги противопоставя
още повече. На III Толедски събор от 8 май 589 г. по времето на крал Рекаред I обаче официална религия и
на Вестготското кралство става католицизмът. Оттогава нататък между католическата църква и държавната
власт настава своеобразно отъждествяване, което ще остави трайни следи в Испания. На периодични
събирания – църковните събори в Толедо – кралската власт и духовенството разискват и определят
насоките в развитието на кралството.[6]

Толедското кралство престава да съществува след като между 711 и 718 г. от Северна Африка нахлуват
араби и бербери (наричани още маври, на испански: moros).

Арабско нашествие

Основна статия: Арабско-ислямско завоюване на Иберийския полуостров

Вътрешността на голямата джамия в Кордоба, която сега е катедрала.

Раздираното от вътрешни противоречия Вестготско кралство става лесна жертва за ислямските

нашественици. Само някои отделни планински области в северната част на полуострова, като Kралство
Астурия, Kралство Навара и няколко графства в Пиренеите успяват да запазят своята независимост. Арабите
наричат целия Пиренейски полуостров Ал-Андалус, но днес само най-южната част на полуострова е
запазила това име като Андалусия.

Ислямът признава християните и евреите като „народи на Книгата“ и им позволява да практикуват

религията си при определени дискриминационни условия.[7][8][9] Въпреки това има няколко вълни на
масова ислямизация, особено през Х – ХІ век.

В самото ислямско общество съществуват вътрешни търкания и сблъсък на интереси между берберите от
Северна Африка, съставляващи по-голямата част от войската, и управляващите, които номинално са
подчинени на Арабския халифат. През Х век емирът на Кордоба, който е потомък на династията на
Омаядите, се провъзгласява за халиф (вж. Кордовски халифат). С течение на времето големи колонии от
маври се заселват най-вече в плодородната долина на Гуадалкивир, крайбрежието на Валенсия и
планинските райони около Гранада.

През Х век столицата на халифата Кордоба е най-големият и богат град в средновековна Европа.
Процъфтяват търговията по Средиземно море и културата. Мюсюлманите следват интелектуалните
традиции на Близкия изток, а ислямски и еврейски философи от Ал-Андалус възраждат класическата
древногръцка школа в Западна Европа. Културата на романизираното местно население се съчетава по
уникален начин с тази на мюсюлманите и евреите, което спомага за разцвет в архитектурата и
литературата. Нашествениците въвеждат нови селскостопански култури и построяват обширна мрежа от
напоителни канали, което довежда до силно увеличаване на селскостопанското производство.

Реконкиста

Основна статия: Реконкиста

Към ХІ век халифатът се разпада на множество враждуващи по между си държавици, наречени тайфи (на
испански: taifas), което позволява на малките християнски кралства на север Кастилия, Навара, Леон,
Арагон да разширят териториите си и да консолидират своите позиции. Пристигането на нови ислямски
вълни от Северна Африка, като Алморавидите и Алмохадите, временно спира християнското настъпление и
въвежда по-консервативна форма на исляма, показваща по-малко търпимост. Въпреки че постигат някои
успехи, маврите се оказват неспособни да се справят с нарастващата военна мощ на християнските
кралства, които се стремят да си върнат окупираните земи.

Падането на Гранада, картина от Франсиско Прадиля, 1882 г.

През 1469 г. двете кралства Кастилия и Арагон сключват династична уния с брака между Фердинанд II
Арагонски и Изабела I, които римският папа Александър VI нарича „католическите крале“. След смъртта на
баща си през 1479 г. Фердинанд II Арагонски наследява Арагонското кралство и двете кралства вече са
обединени под един скиптър и корона. Това слага началото на Кралство Испания, макар че съгласно
условията на брачния договор кастилската корона и арагонската корона запазват своето самоуправление,
своите институции и традиции. Окончателното им политическо обединение приключва едва към края на
XV век, а Кралство Навара се присъединява през 1512 г.

Важно събитие за утвърждаването на католическата вяра от страна на католическите крале е създаването

през 1478 г. на църковен съд – инквизиция, предназначена да опазва чистотата ѝ. Започват гонения на
евреи, мюсюлмани, а по-късно и на протестанти. Десетки хиляди заподозрени в ерес са подложени на
мъчения и изгорени на клада (аутодафе). През 1492 великият инквизитор Томас де Торквемада убеждава
католическите крале да започнат преследване из цялата страна на всички, които не са приели
християнството. Основна цел на преследванията са мараните и мориските – мюсюлмани и евреи, които
привидно са християни, но се подозират в тайно практикуване на забранени ритуали.[10] Много евреи са
принудени да напуснат Испания и се насочват към Португалия, Италия и Северна Африка. През 1492 г.
голям брой евреи (165 000) са окончателно официално изгонени с едикта от Гранада.

Но основният враг си остава последната ислямска държава Емирство Гранада. Макар че през 1476 г.
емирът сключва примирие с Кастилия, през 1481 г. то е прекъснато и военните действия продължават с
променлив успех до 1491 г., когато кастилците навлизат в долината на Гранада. Градът слага оръжие на 2
януари 1492 г. С падането на Гранада завършва Реконкистата (обратното завладяване).

Испански език

Основна статия: Испански език

През 13 век в християнските кралства на Иберия се говорят множество езици, като повечето са взаимно
разбираеми помежду си без много затруднения. Това са произлезлите от латинския кастилски, арагонски,
леонски, астурски, галисийски, каталонски и окситански както и изолираният древен баски език. С течение
на времето кастилският, който днес се нарича испански език, става предпочитаният език за култура и
комуникация в кралство Кастилия. На кастилски започват да се пишат определени документи и по времето
на Алфонсо X той става официален език.

Също през 13 век са основани няколко университета в Леон и Кастилия, от тях университетите в Саламанка
и Паленсия са сред най-старите университети в Европа.

Испанска империя

Основна статия: Испанска империя

Испанските владения в Западното полукълбо.

В червено: най-обширни са при управлението на Бурбоните през 1790-те.

В розово: спорни зони на испанската колониална администрация.

В лилаво: португалските колонии в периода 1580 – 1640 (под двойно испано-португалско управление).

Христофор Колумб стъпва в Новия свят, 1492.

През същата 1492 година, в която завършва Реконкистата, Христофор Колумб получава средства за своята
експедиция от католическите крале, открива Новия свят, основава там испански колонии и започва
изграждането на Испанската империя. Тя е една от първите глобални империи, както и една от най-
големите.

Към края на 16 век Испания и Португалия са начело на завоюването на нови територии и се конкурират в
прокарването на нови търговски пътища по море. Малко по-късно обаче те обединяват усилията си като
Иберийска уния и до разпадането ѝ през 1640 г. имат почти монопол в мореплаването. Търговията
процъфтява както в Атлантика – между Испания и Америка, така и в Тихия океан между Източна Азия и
Мексико през Филипините. Конкистадорите покоряват държавите на ацтеки, инки и маи не без помощта на
донесените от европейците болести като едра шарка и дребна шарка и завоюват значителни територии в
Северна и Южна Америка.

Отначало териториите в Америка носят разочарование, тъй като завареното население няма много какво
да предложи за търговия. За сметка на това започва внос към Европа на голям брой и различни нови
видове растения и животни – т.нар. Колумбов обмен. Към 1520 г. обаче са открити залежи от сребро в
Мексико и Боливия, които започват да се разработват в индустриални мащаби и оказват силно влияние
върху испанската икономика. В замяна на изнесеното сребро се внасят луксозни стоки и зърно.
Благородните метали се пренасят с конвои от испански кораби (т.нар. Сребърен флот) и допринасят до
превръщането на Испания в края на 16 век в най-богатата държава.[11] Огромните богатства, добивани в
испанските колонии, простиращи се от Калифорния до Патагония, позволяват на Испания да води
множество войни и агресивна политика в цяла Европа и в света. Същевременно притокът на сребро и злато
намалява стойността им, цените се повишават главоломно и в съчетание с огромните дългове на короната
това води до спад в икономиката и до няколко последователни национални банкрута. В резултат на
неплащанията на испанските крале към 1690 г. европейските банкери спират да им отпускат заеми.[12]

Хабсбургска Испания

Основна статия: Хабсбургска Испания

Карлос I (по-известен като император Карл V) е най-силният монарх в Европа за времето си.[13]

Филип II (Испания)

Управлението на Карлос I от династията на Хабсбургите, който става испански монарх през 1516 г., бележи
началото на Хабсбургска Испания, а тъй като той е едновременно и император на Свещената римска
империя като Карл V, Испания играе важна роля и в Централна Европа.[14] Испанската политическа и
икономическа тежест и влияние в управлението на света и Европа продължават около век и половина.
Същевременно кралят често пътува в чужбина и трудно управлява многобройните си владения. В края на
живота си той ги разделя на две: от една страна Испания, Нидерландия, владенията в Северна Африка и
Америка, а от друга – Свещената римска империя. Това създава много трудности на сина му Филип II, който
поема трона през 1556. Той счита себе си за стожер на католицизма, както срещу настъпващата Османска
империя, така и срещу протестантите. Испания до голяма степен остава встрани от бушуващите религиозни
конфликти в останалите европейски страни и запазва католицизма, като Филип II се самообявява за водач
на контрареформацията в Европа.

Кралският дворец и манастир Сан Лоренсо де Ел Ескориал построен от Филип II

През 1554 г. Филип сключва брак с английската кралица Мария I Тюдор („Кървавата Мери“) и затова е
обявен за крал и на Англия. Брачните клаузи обаче са много строги и осигуряват пълната независимост на
двете страни. През 1558 г. Мери умира, без да остави наследник и Филип престава да бъде крал на Англия.

През 1568 г. в Нидерландия, където се разпространяват протестантството и калвинизмът, избухва въстание,

довело до Осемдесетгодишна война. Този конфликт поглъща много средства и води до войни с Англия,
която подкрепя холандците (1585 – 1604), и с Франция (1590 – 1598). С цел завладяването на Англия е
построен флот от 134 военни кораба, известен като Непобедимата армада, но е разбит през 1588 г.

Няколко слаби крале, нестихващите войни срещу Франция, Англия, Холандия, Португалия, различни
протестантски държави и османците, обаче довеждат до постепенен упадък на Испанската империя.
Държавата обявява няколко последователни банкрута. Влиянието ѝ намалява постепенно и през втората
половина на XVII век Испания е изместена от абсолютистка Франция и англиканска Англия.

Хабсбургският период в управлението на Испания не преминава само в търсене на Елдорадо, но е и

златната ера на испанската култура. Сред най-значимите творци от този период са Диего Веласкес, Ел
Греко, Педро Калдерон де ла Барка и Мигел де Сервантес.[15] Известни теолози от същия период са Тереза
Авилска и Франсиско Суарес. Испанското изкуство, литература, драма, архитектура процъфтяват.

Начало на управлението на Бурбоните

Карта на Пиренейски полуостров през 18 век

Последният представител на Хабсбургите в Испания Карлос II няма пряк наследник и през 1700 г. престола
заема неговият племенник Филип V Бурбон, френски принц. Обявяването му за испански крал се посреща
остро от останалите европейски държави поради опасенията им от обединение на Испания и Франция и
избухва Войната за испанското наследство (1701 – 1714). На двете страни се противопоставя алиансът на
Англия, Нидерландия и Австрия, който след много битки (в частност в Испания) надделява[16] и войната
завършва с подписването на договора от Утрехт. С него Филип е признат за законен испански крал, а в
замяна на това от Испания отпадат териториите на Менорка, Гибралтар, Испанска Нидерландия, Неапол,
Милано, Сардиния и Сицилия.

Атака на испанската пехота (около 1740)

През 1715 г. Филип V подписва серия от декрети (на испански: Decretos de Nueva Planta), с които лишава от
привилегии няколко самостоятелни дотогава кралства (най-вече Арагон и Каталония) и ги поставя под
управлението на Кастилия.[17] Така в стремежа си за постигане на политическо и културно обединение
Испания следва примера на абсолютистка Франция за централизация. Филип извършва реформи и
заздравява централната власт за сметка на местната. Неговите реформи са продължени и достигат
кулминацията си по времето на Карлос III, царувал от 1759 до 1788 г., който отменя много остарели закони,
спиращи развитието на търговията и икономиката; по негово време е разширена пътната мрежа,
построени са множество напоителни и отводнителни канали. Той е представител на просветения
абсолютизъм, поощрява университетите и научните изследвания и иска да отслаби влиянието на църквата.
Не успява обаче да контролира финансите на държавата, прави големи заеми и неговите реформи траят
само до смъртта му.[18]
По време на Седемгодишната война (1756 – 1763) Испания се съюзява с Франция, но претърпява редица
поражения. Принудена да отстъпи Флорида на англичаните, тя печели Луизиана, отстъпена ѝ от Франция, с
което испанците окончателно укрепват властта си в северозападната част на Северна Америка.

Към 1780 г. на върха на социалната структура на обществото са благородниците и църквата. Няколкостотин

семейства доминират аристокрацията, а други около 500 000 души имат статут на благородници. С
църквата са свързани около 200 000 мъже и жени, като половината от тях обитават богати манастири,
контролиращи голяма част от земята, останала извън владенията на аристокрацията. Най-бедните живеят
предимно в провинцията, във ферми или като ратаи и дребни земеделци. Градската средна класа е
малобройна, но расте; същевременно е недолюбвана както от земевладелците, така и от селяните.[19]

Следващият представител на Бурбоните е Карлос IV, заел трона през 1788 г. Той е женен за Мария-Луиза
Бурбон-Пармска (1751-1819), внучка на Луи XV, от която има 15 деца. Слабохарактерен и придирчив,
Карлос е лишен от всякакъв политически нюх, липсват му решителност и воля да управлява и той на
практика оставя управлението на страната в ръцете на първия министър Мануел Годой, любовник на жена
му.

Карлос IV получава испанската корона в сложна външнополитическа ситуация. От една страна,

отношенията с Великобритания са обтегнати заради испанската подкрепа за французите в Седемгодишната
война и на американците в Американската война за независимост. От друга страна, през 1789 г. избухва
Френската революция, която помита властта на френските Бурбони. Екзекуцията на Луи XVI и Мария
Антоанета през 1793 г. хвърля в ужас всички европейски кралски дворове и особено този в Мадрид, където
опасността от разпространение на революцията е непосредствена. Това допълнително обтяга отношенията
между Испания и революционните власти в Париж. Испания влиза в Първата антифренска коалиция от
европейски държави и участва във войната срещу французите (известна локално като Пиренейска война).

След идването на Наполеон на власт през 1799 г. френският натиск над Испания се засилва, правителството
не е способно да му се противопостави и през 1803 г. подписва договор с Франция, с който Испания поема
различни задължения и повинности, в това число и задължението да застане на страната на Франция
срещу Англия. На 20 октомври 1805 г. испанският кралски флот, сражаващ се на страната на Наполеон, е
унищожен в битката при Трафалгар от британския флот под командването на адмирал Нелсън. През 1807 г.
Испания и Франция подписват нов договор във Фонтенбло, който урежда подялбата на Португалия.

19 век

Испанска война за независимост

Неуспешната обсада на Сарагоса от французите през 1808 г. На следващата година, превъзхождащите

френски войски превземат града. Загива почти целият гарнизон от 22 000 души, както и 32 000 жители.

Безсилието на Карлос IV е сигнал за Наполеон, че е настъпил часът за пълно подчинение на Испания. За

това му помагат вътрешнополитическите сътресения в страната. Външнополитическата ориентация на
Испания разделя двора на две партии. Начело на едната, която има профренска ориентация (на испански:
afrancesado), са кралят и министърът Годой, а начело на другата са престолонаследникът Фернандо и
съпругата му Мария-Антония. След смъртта на Мария-Антония (1806) положението се променя. Фернандо
се ориентира към втори брак с принцеса от рода Бонапарт, а Годой отново заема проанглийска позиция.
През 1808 г. Наполеон се обръща срещу съюзника си и започва Полуостровната война (която до голяма
степен се припокрива с Испанската война за независимост, на испански: Guerra de la Independencia
Española). През март същата година Карлос IV абдикира в полза на сина си Фернандо VII, който на свой ред
2 месеца по-късно е заставен да предаде престола на Жозеф Бонапарт, брат на Наполеон. Фернандо
прекарва следващите шест години в един замък във Франция, а баща му, майка му и Годой заминават в
изгнание в Италия.

Жозеф първоначално е приветстван от испанските франкофили, които вярват, че сътрудничеството с

Франция ще доведе до модернизиране на страната и повече свободи. Пример за положителна промяна е
премахването на испанската инквизиция. Но френските войски конфискуват и голяма част от обширните
имоти на католическата църква. Църкви и метоси са осквернявани, като ги използват за конюшни и
казарми, произведения на изкуството се изпращат във Франция. Духовенството и патриотите започват сред
населението агитация срещу французите, и след първите репресии по време на Мадридското въстание се
разгръща всенародна борба за независимост. Тя се счита от някои историци за една от първите
национални войни и в нея за първи път се наблюдава мащабна партизанска война (на испански guerrilla,
което означава „малка война“).[20][notes 2] Кървавите репресии са изобразени в серия графики от
Франсиско Гоя, озаглавена „Бедствията на войната“; те не сломяват съпротивата, а напротив. Вместо
разпуснатите местни власти населението спонтанно образува хунти – комитети, обединяващи хора от
различни социални слоеве. Латиноамериканските колонии отказват да признаят Жозеф и властта в тях е
поета от местни правителства, като това дава тласък на борбата им за независимост.

„Провъзгласяване на Конституцията от 1812 година“ от Салвадор Виниегра

Войната и въстанието срещу окупацията на Наполеон довеждат до учредяването на независими Кортеси в

Кадис, които да действат от името на краля, да координират местните хунти и да играят ролята на испанско
правителство в изгнание. Те изготвят първата испанска конституция от 1812 г., една от най-либералните за
времето си, станала по-късно крайъгълен камък на европейския либерализъм.[21] През същата 1812 г.
обединена съюзническа армия на Англия, Португалия и Испания започва да изтласква французите. През
зимата на 1813 г. е сключен сепаративен мирен договор и изтощените и деморализирани френски сили
тръгват в отстъпление през Пиренеите към Франция. В крайна сметка кампанията в Испания се оказва
катастрофална за французите, като постепенно изчерпва техните пари, човешки ресурси и престиж.[22]

Войната нанася сериозни щети на икономиката и опустошава Испания.[23] Социалната и икономическата

структура на страната са разрушени; започва епоха на социални безредици, политическа нестабилност и
икономическа стагнация. Борците за независимост включват както либерали, така и традиционалисти –
абсолютистки фракции, водени от офицери, натрупали опит в битките. Борбите между тях продължават до
1850 г., а непрекъснатото редуване на кризи и нашествия, революции и реставрации, в крайна сметка
отслабва метрополията и повечето от испанските американски колонии успяват да извоюват
независимостта си между 1810 и 1825 г.

Първа реставрация на Бурбоните

Картина „Виенският конгрес“ от Жан-Батист Исабей, 1819

След края на войната за независимост властта на Бурбоните е възстановена и крал Фернандо VII (наричан
отначало желаният, а по-късно предателят) се завръща, но с подкрепата на консерваторите отменя всички
промени, направени от независимите Кортеси в Кадис. Той възстановява абсолютната монархия и
продължава маниера на управление на предшествениците си[24] като преследва и осъжда на смърт всеки,
заподозрян в либерализъм.

Банкрутът в икономиката принуждава Испания да продаде Флорида на САЩ през 1819 г. за 5 милиона
долара. Следващите три години (1820 – 1823) се характеризират със силен превес на либералните
настроения и на практика е извършена буржоазна революция, при което кралят е принуден да приеме
конституцията от 1812 и бива поставен под домашен арест. Следва тригодишно либерално управление
(1820 – 23). Тези либерални промени обаче не се възприемат добре от европейските сили и по силата на
решенията на Виенския конгрес кралят лобира пред другите абсолютни монарси от Свещения съюз за
възстановяване на властта си. На Веронския конгрес на съюза Франция получава мандат да се намеси с
военна сила и последвалата интервенция на френски войски в Испания възстановява абсолютната
монархия през 1823 г. Възползвайки се от момента, в Америка избухват национални революции за
независимост, повечето от които са успешни и под контрола на Испания към 1824 г. остават само Куба и
Пуерто Рико.[25]

Следващото десетилетие е на относителен мир. Изправен пред въпроса за наследяването, при липсата на
мъжки наследник Фернандо променя Салическия закон в полза на невръстната си дъщеря Исабела II,
изолирайки брат си инфант Дон Карлос, граф де Молина, също претендент за трона. Започва дълга епоха
на граждански войни (Карлистки войни) между привържениците на Исабела и на Карлос.

Фернандо умира през 1833 г. и обявяването на тригодишната Исабела II за кралица става повод за първата
от тези войни (1833 – 1839). Вместо Исабела като регент управлява майка ѝ Мария-Кристина Бурбонска.
Карлос навлиза в страната на баските, където има подкрепа, и събира армия от „карлисти“. Въпреки че
католическата църква и консервативните кръгове в Испания са на негова страна, Мария-Кристина успява да
надделее, тъй като е подкрепена от армията и либералната аристокрация. Първата карлистка война
приключва през 1839 г. с Договора от Вергара.[26]

Исабела II

Героят от войната е генерал Еспартеро, радикален либерал (прогресист). Той претендира пред Мария-
Кристина за реформи, но тя е против и предпочита да му отстъпи мястото си на регент. Проведените от
него либерални реформи обаче срещат значителна съпротива, избухналите въстания са жестоко потушени.
Затова регентското място заема по-умереният Рамон Нарваес.

Исабела II започва да управлява след навършване на пълнолетие, но не е популярна. Тя предпочита

реакционния генералитет и консервативните среди, открито подкрепя католическата църква и
религиозните ордени. Кралицата се превръща в оръдие за забогатяване на корумпираните придворни и
фаворитите ѝ, което дава лоша слава на кралския двор. През 1854 г. отново избухва въстание, довело на
власт Прогресивната партия. Успехът на Испания в Испано-мароканската война от 1860 г. подобрява малко
популярността на кралицата, но последвалият опит да си върнат властта в Перу и Чили (1864 – 1866) е
неуспешен.

През септември 1868 в Испания избухва т.нар. Славна революция, която обединява силите на либерали и
републиканци срещу монархията. Начело на революционните войски застават генералите Хуан Прим и
Франсиско Серано, които разбиват роялистките войски в битката при Алколеа (27 септември 1868 г.) и
принуждават Исабела II и кралското семейство да избягат във Франция.[27]

В Париж Исабела II е принудена официално да се отрече от испанския престол и на 25 юни 1870 г.

абдикира в полза на сина си Алфонсо XII. Но макар че Алфонсо е крал де юре, испанските Кортеси решават
да възстановят монархията, но под нова династия и на 16 ноември избират за испански крал херцога на
Аоста под името Амадей I. Той се заклева тържествено в конституцията на 2 януари 1871 г., но се задържа
на трона само 2 години и на 11 февруари 1873 също абдикира.

Първа испанска република (1873 – 1874)

Веднага след абдикацията на Амадей I се сформира правителство от радикали и републиканци, което

обявява Испания за република. Тя обаче веднага попада под обсада от всички страни. Най-
непосредствената заплаха са карлистите, които се вдигат на въстание. Има призиви за социалистическа
революция от страна на Първия Интернационал, бунтове и вълнения в автономните региони Навара и
Каталония, както и сериозна съпротива от страна на католическата църква.[28] Вътрешнополитическите
борби са между привържениците на унитарно или федералистко устройство.

Този първи опит за републиканско управление се характеризира с голяма политическа нестабилност и

изблици на насилие и не продължава дълго. Избирани са един след друг четирима президенти, докато в
резултат на военен преврат, извършен от генерал Мануел Павия, президент става Франсиско Серано, който
веднага обявява възстановяване на монархията.

Втора реставрация на Бурбоните (1874 – 1931)

Испано-американска война (1898)

През 1874 г. Алфонсо XII се завръща в Испания и официално заема испанския престол. Коронясан е през
декември. След смутните републикански времена испанците охотно приемат възвръщането на
стабилността под управлението на Бурбоните. Същата зима републиканските армии декларират своята
вярност към краля. Републиката е отменена и министър-председател става Антонио Кановас дел Кастильо,
доверено лице на краля. Карлистката съпротива бързо е потушена с активното участие на краля.[29] В
Испания е установена система на редуване на двете основни партии – либерали и консерватори на
кормилото на управлението (на испански: turnos), което води до стабилност и икономически прогрес по
време на краткото царуване на Алфонсо (1874 – 1885), починал внезапно едва на 28 години.

Конституционната монархия продължава при управлението на неговия син и наследник на трона Алфонсо
XIII.[30] Той се ражда четири месеца след смъртта на баща си и е провъзгласен за крал още при раждането.
До навършването на пълнолетие вместо него като регент управлява майка му Мария-Кристина Австрийска.
Царуването на Алфонсо XIII (1886 – 1931) се запомня с катастрофалната Испано-американска война от 1898
г., в резултат на която Испания се разделя с Филипините и с последните си останали колонии в Америка:
Куба и Пуерто Рико.

20 век

Началото на 20 век се отличава с политическа нестабилност и с редица разрушителни събития: Първата

световна война (1914 – 1918) (макар че Испания остава неутрална), пандемията от испански грип (1918 –
1919) и войната в Мароко (1920 – 1926) г. Благодарение на неучастието си в Първата световна война
страната отбелязва значителен ръст в промишлеността и селското стопанство, особено в Каталония и
Баския.

През 1923 г. генерал Мигел Примо де Ривера завзема властта с военен преврат. С подкрепата на Алфонсо
XIII той управлява като диктатор до 1930. В този период се зараждат каталонският и баският национализъм.
Голямата депресия, започнала с краха на Уолстрийт от 1929, силно влошава икономическата ситуация в
Испания и правителството на Примо де Ривера подава оставка. При проведените общи избори през 1931 г.
републиканските и антиклерикални настроени кандидати получават болшинство. Провъзгласена е Втората
испанска република и кралят напуска страната, макар и да не абдикира.

Втора република и гражданска война

Втората испанска република започва своето съществуване на 14 април 1931 г., когато крал Алфонсо XIII
напуска страната след победата на републиканците на местните и общинските избори. Заминаването на
монарха води до сформирането на временно правителство начело с Нисето Алкала Самора и до
свикването на Кортесите за изработване на нова конституция, приета на 9 декември същата година.

Самора става първият президент (1931 – 1936 г.) на републиката. По време на неговото управление Баския
и Каталония обявяват независимост, но не получават веднага дори желаната автономия.

Основна статия: Гражданска война в Испания

Между 1936 и 1939 години се води Испанската гражданска война, която окончателно съсипва Испания.
Победата на Франсиско Франко води до установяването на неговото авторитарно управление.

По време на Втората световна война Испания възприема невоенна позиция в подкрепа на Оста (например
предлага испански съоръжения за флота на Германия) и се завръща до пълен неутралитет през 1943 г.,
когато ходът на войната се обръща окончателно срещу Германия. Франко изпраща войски (Синя дивизия)
да се сражават на Източния фронт.

Англия

Историята на Англия започва през праисторията. Тогава там са изградени мегалитни монументи като
Стоунхендж. Продължава през периода на римско владичество от нашествието на Юлий Цезар през 54 – 55
година пр.н.е. (или започването на римската инвазия през 43) до 410, когато римляните напускат
английските земи. След това до 495 настъпва криза, която се преодолява при нашествието на
англосаксонците в края на 5 век и началото на 6 век. Към това време се отнася управлението на
легендарния крал Артур. Следва периода на англосаксонските кралства – т.нар. хептархия, обединили се
през 10 век. През 1066 норманите нахлуват в Англия, разбиват местните при Хейстингс, и поставят началото
на англонорманския период. През 1154 Плантагенетската династия измества норманските управници и
започва епохата на английските династии. През 1337 започва т.н. Стогодишна война, за освобождаване на
английските територии във Франция. След като извоюват тотални победи при Креси и Поатие, англичаните
губят при Формини и така започва поредица от загуби, прекъсната единствено от битката при Азенкур, в
която победата е за Англия. След края на династията Стюарт, управлявала векове наред Шотландия и
поела управлението над Англия между 1603 и 1642, през 1649, се създава Английската република,
съществувала между 1649 и 1653 и отново между 1659 и 1660. Между 1653 и 1659 в Англия е установен
протекторат начело с лорд-протектор. За целия период на протектората има двама лорд-протектори –
Оливър Кромуел (1653 – 1658) и Ричард Кромуел (1658 – 1659). Не след дълго монархията е възстановена с
Реставрацията през 1660 г. В началото на 18 век Англия окончателно завладява Шотландия и заедно с
присъединения през 16 век Уелс се превръща в кралство Великобритания, която след това с
присъединяването на Ирландия прераства в Обединено кралство Великобритания и Ирландия.
Обединеното кралство съществува и до днес като Обединено кралство Великобритания и Северна
Ирландия, като изменението в името се дължи на откъсването на Ирландската република в началото на 20
век.

Праисторическа Британия

Стоунхендж, датиран от 2500 – 2000 г. пр.н.е.

Основна статия: Праисторическа Британия

Археологията свидетелства, че Южна Британия е била колонизирана от хората преди другите британски
острови поради по-здравословния климат между и през ледниковите епохи.

Първото писмено свидетелство за тези земи е ръкописа Massaliote Periplus, написан от търговци-моряци
около 6 век пр.н.е. Но културните и търговски връзки на Британия с Европа съществували хилядолетия
преди това. Питей описва своето търговско пътешествие до острова през 325 г. пр.н.е.

Свидетелства съществуват и в творби на по-късни писатели, като Плиний Стари и Диодор Сицилийски,
които наблягат на темата за търговията на калай в Южна Британия, но почти не дават сведения за местното
население.

Римска Британия

Основна статия: Римска Британия

Юлий Цезар нахлува в Британия през 55 – 54 г. пр.н.е. и написва Записки за галската война, където
споменава, че населението на Южна Британия е много голямо и има връзки с белгите от Ниските земи.

Кралство Англия

Англосаксонска Англия

Основна статия: Англосаксонска Англия

Англосаксонските кралства са формирани след като на различни места по английските брегове акостират
групи от три до пет кораба с нашественици, влизат в битка с местното след-римско население на острова и
го завладяват[1]. Към 600 г. вече са установени седем основни кралства и васални кралства, т.нар
хептархия.[2]

Англосаксонски и британски кралства към 800 г.

Към края на 8 век в земите на Британия започват да нахлуват нови колонизатори от Скандинавия –
викингите, основно датчани и норвежци, като през 860-70 г. отделните набези се сливат в мощно датско
нахлуване и в рамките на десетина години всички англосаксонски кралства са покорени: Нортъмбрия през
867 г., Източна Англия през 869 г. и почти цяла Мърсия през 874-77 г. Оцелява само кралство Уесекс.[3]
Неговият крал Алфред Велики оказва сериозна съпротива и побеждава викингите в битката при Едингтън.
Сключен е мирен договор, според който контролът върху Англия е поделен между кралство Есекс и
датчаните (т.нар. Danelaw). Крал Алфред укрепва кралството, като създава флот, реорганизира армията,
изгражда система от фортификации и създава условия за разцвет на религията, образованието и културата.
Наследниците му продължават неговата политика и благодарение на това 10 век е нещо като златен век. С
военни победи над викингите: през 913 г. е възвърнато владението над кралство Есекс, а по-късно са
присъединени Нортъмбрия и Уелс. По времето на крал Етелред II и сина му Едмънд II обаче настъпва
упадък и страната попада за известен период (1016-1042 г.) под властта на датчаните, нахлули начело с
Кнут Велики.

По време на владението на Англия от датчаните предпоследният англоскасонски крал Едуард Изповедник

расте и се възпитава до зряла възраст а и доста след това в херцогство Нормандия, родината на майка
му[4]. Възкачва се на трона през 1042 г. и управлява до началото на 1066 г. Той е набожен и благочестив и
основава Уестминстърското абатство, за да разполага с божи храм по-близо до новопостроения
Уестминстърски дворец. След смъртта му за крал е коронясан още на следващия ден графът на Есекс
Харолд Годуинсън, негов шурей, който предвожда опозицията на норманското влияние. Според някои
историци приживе Едуард е обещал английската корона на братовчед си (херцога на Нормандия Гийом II
(Уилям) (по-късно крал на Англия под името Уилям I Завоевателя), най-силният феодал по това време във
Франция. Щом научава за английската коронация, Уилям организира нахлуване в Англия. През есента
англосаксонската армия очаква нашествието на норманите на южния бряг, но от север изведнъж нахлува
още един претендент за короната на Англия - крал Харалд Хардрада с норвежките викинги. Раздвоен дали
да пази южната граница или да се бие с викингите, крал Харолд прекосява цялата страна и разбива
викингите в битката при Стамфорд Бридж, след което бързо се връща на юг.

Норманска династия

Норманското нашествие започва с инвазията на Англия от Уилям Завоевателя (William the Conqueror), който
побеждава английските войски през октомври 1066 г. в Битката при Хейстингс. Крал Харолд е убит на
бойното поле. След битката съпротивата, организирана от името на непълнолетния по това време законен
наследник на английския престол Едгар Етелинг, продължава известно време, но след като част от
англосаксонската аристокрация минава на страната на Уилям и останалите първенци също се отказват от
по-нататъшна борба. Именно младият Едгар обаче е начело на делегацията, която посреща Уилям при
Бъркамстед и му предлага английската корона

Новият крал Уилям I е коронясан на Коледа, 25 декември 1066 в Уестминстърското абатство. Така се
поставя и началото на новата Нормандска династия. Уилям продължава да владее Нормандия и така се
създава смесена англонормандска монархия, съчетаваща англосаксонски и франко-нормандски институти
и характеризираща се със силна кралска власт и разклонен управленски апарат.

След смъртта на Уилям Завоевателя през 1087 г. според завещанието му властта е поделена между
двамата му сина: Робер II управлява Нормандия, а на английския трон се качва Уилям Руфус. Двамата братя
не са в добри отношения. През 1100 г. крал Уилям Руфус умира по време на лов и на престола сяда най-
малкият брат Хенри. За да заздрави положението си на трона той сключва брак с Едит (Матилда), дъщеря
на Малкълм III Шотландски и племенница на Едгар Етелинг, с което се сродява със старата англосаксонска
династия Уесекс. Бракът не се харесва на мнозинството барони и Едит решава да смени името си на
Матилда, за да я приемат. Родът на Уилям Завоевателя скоро се пресича: Робер има един син, който
загива, Уилям Руфус няма деца, а Уилям Аделин, единствен син на Хенри, също загива през 1120 г. при
корабокрушението на Белия кораб. В резултат на това след смъртта на крал Хенри I през 1134 няма нито
един мъжки наследник на трона по права линия. Започва период на гражданска война (известен като
Анархията), в който един срещу друг се изправят единственото му друго законно дете - императрица Мод и
претендентът Стивън (известен и като Етиен дьо Блоа), който е негов племенник и внук на Уилям
Завоевателя. Макар и Стивън да побеждава, позициите му са отслабени и не дълго преди да умре той
признава за свой наследник сина на Матилда Хенри II, с чиято коронация през 1154 г. започва
управлението на династията Плантагенет в Англия.
Викинги

Викингите, наричани също нормани (Nordmann – „мъже от Севера“), варяги и народността рус, са социална
група, изпълнявала специфична роля в племенното общество на предхристиянска Южна Скандинавия през
ранното Средновековие. В основната си част свободни селяни от датски, норвежки и шведски произход,
викингите са етнически разнородна група от воини, земеделци, занаятчии, мореплаватели и търговци,
които ограбват, заселват или завоюват нови територии, до които обикновено достигат по море или река.[1]
Тяхното разселване извън Скандинавия се разглежда като Епоха на викингите.

От 517 до 1066 г. различни племена на викингите напускат родните си земи и предприемат походи – от
Винланд до Биармия и от Каспийско море до Северна Африка. Някои от тях завоюват земи в Средна и
Източна Европа, и се заселват завинаги там. Шведските викинги пътешестват на изток и са споменавани в
древноруски и византийски източници под името варяги. Норвежките и датските викинги се придвижват
основно на запад и са известни от латински източници под името нормани.

През 2011 година се съобщава за намерени останки на викингски войн на територията на днешна Южна
Англия. Това, което привлича вниманието на археолозите са изпилените линии в предните му два зъба.
Учените са на мнение, че са направени с цел сплашване на врага, като не е изключена възможността в тях
дори да са поставяни цветни пигменти. По всяка вероятност процесът на изпиляване е бил особено
болезнен за мъжа, но само най-изтъкнатите сред племето са имали привилегията да имат подобни линии
по зъбите.[2]

Етимология

Думата викинг произлиза от древнонорвежкото vikingr, което, според най-разпространената версия, е

свързано със скандинавските думи за залив и фиорд, като съвпада и с названието на областта Вик в днешна
Норвегия. Според тази интерпретация думата викинг ознчава „човек от фиорда“, което съвпада с
документираната историческа представа за морски разбойници, действали в крайбрежните води и
укриващи се в закътани заливи и фиорди.[1] За еднокоренни се приемат древносаксонската wîk и
древногорнонемската wîch (и двете обозначават място за живеене, подслон). В славянските езици думата е
заимствана във формата витяз.[3]

Заселване в Скандинавия

На територията на днешна Дания и останалите скандинавски страни се заселват ловуващи племена още в
края на последния ледников период (35 000 – 11 000 пр.н.е.). През Античността, този район е населяван от
племена от германската група, а римските легиони не успяват да достигнат тези земи заради гъстите гори,
суровия климат и свободолюбивите обитатели (но римляните проникват в Германия). След разделянето на
Римската империя и Великото преселение на народите, някои от старите племена са изтласкани от други,
например от англите и ютите, които се преселват с кораби от Дания в Британия, а даните, дошли от изток,
се заселват в земите на британците, откъдето идва и наименованието на Дания. Някои скандинавски
племена се придвижват на запад, заедно с готите, заради нахлуващите от изток варварски орди на хуните.
Знае се, че племето на тимберните преминава хиляди километри през Източна и Централна Европа, докато
се засели в Дания.

Бит и облекло

Останки от викингско селище, Шетландски острови

Възстановка на викингска дълга къща

Обществото на скандинавците разчита за прехраната си основно на продуктите на стопанствата си, както и

на риболов. Хората в северните части на полуострова се занимават предимно със земеделие, но зависят до
голяма степен и от животновъдството, лова и риболова; хората на юг, където климатът е по-благоприятен,
се изхранват основно от земеделие. Те отглеждат различни зърнени култури – ечемик, ръж и овес, както и
грах, хмел и зеле, а също и лен, от който изработват тъкани. Отглеждат овце и едър рогат добитък, по-
рядко се срещат кози и прасета. Викингите от тази епоха живеят в изолирани, отдалечени едно от друго
стопанства. Богатите стопанства създават условия за оформянето на отделни общности, в рамките на
самите имения. Населението на населените места рядко надвишава 100 души.[1] Център на такова
стопанство е дългата къща, в която живеят, ядат и спят всички – от господаря до робите. Този тип сграда
има правоъгълна форма и на дължина достига 30 метра. Строи се от дърво, камък, от измазан плет или
дори от чимове. Прозорци рядко се правят, обикновено те са малки заради студеното време. В по-богатите
къщи рамките на прозорците са били изработвани от полиран рог.[1]

Подобни къщи са имали най-много три стаи. По-малките стаи се използвали за складове или обори, а
просторната стая в средата на дългата къща е била мястото, където живеели хората от стопанството. Подът
на основното жилищно помещение бил от пръст, понякога покрита с рогозки. В средата на пода е била
издълбавана продълговата яма за огнище. Край стените се оформяли пейки от пръст, които били покрити с
дъски и се ползвали за сядане, работа, хранене и сън.[1][4] В центъра на стаята, на една от пейките край
стените, обикновено било мястото на господаря, оградено с резбовани колони. Тези колони са били
подвижни, защото викингите имали обичай да ги взимат със себе си при поход. В повечето къщи срещу
една от стените се намирал тъкачен стан. По другите стени обикновено се закачали оръжията и сечивата.
Близо до огнището били поставяни сапунения камък, глинени и дървени съдове за готвене и съхраняване
на хранителни продукти. Дрехите се държали в дървени сандъци, в които се складирали и кожите.

Около 790 година е основано селището Бирка,[5] важен търговски център в кралството на свеите, считано
за първия шведски град.[6] Първото писмено упоменаване на града е от 870 година, в книгата Vita sancti
Ansgarii на архиепископ Римберт и в Дела на епископите от Хамбургската църква (лат. Gesta
Hammaburgensis ecclesiae pontificum, ок. 1075 г.) от Адам фон Бремен. В разцвета си, градът има 700 – 1000
жители и в него най-напред търгуват търговци от арабските страни,[7] а след това и от южна и западна
Европа. Местните търговци продават желязо, кожи, рогове и кехлибар и получават в замяна сребърни
монети и редки луксозни стоки като коприна, стъкло и подправки. По неясни причини Бирка престава да
съществува в края на X век, когато се заменя от Сигтуна в политически, религиозен, икономически и
културен аспект.

Социално устройство

Макар мъжът да е господар на къщата, реалната власт и грижата за стопанството са в ръцете на жената – тя
носи всички ключове от домакинството. Преди да се омъжи, викингската жена се намира под опеката на
баща си или настойника си. След брака, съпругът ѝ има големи права над нея: може да държи наложници;
има право да я убие, ако му е изневерила; може да убие някое новородено от нея, ако то не е здраво.
Въпреки това, викингската жена може свободно да получи развод (за разлика от други общества в Европа
по това време), като обяви пред свидетели мотивите си – за напълно основателна и достатъчна причина се
смятала например мъжката импотентност. Освен това, жените могат да притежават и земя – вдовиците
унаследяват недвижимите имоти на съпрузите си.

Във викингското общество се счита, че жените притежават познанието за отбрана от злини и болести. То се
предава от майка на дъщеря. Жените използват билки и магически формули за лечение. Малко викинги
доживяват 40 години, а много от бебетата умират от инфекциозни болести още през първата зима.[8]

Според хроникьора Адам от Бремен „когато става въпрос за жени те (викингите) нямат мярка. Всеки
притежава една, две, три или дори повече, в зависимост от имането си“.[1]

Дрехите на скандинавците, вълнени или ленени, са пригодени за суровия северен климат. Мъжете носят
ризи; дълги долни гащи, върху които слагат панталони, затегнати на кръста с колан или пояс; най-отгоре
обличат туника и се опасват с колани, на които закачат ножове и кесии. Жените носят блузи с къс ръкав,
дълги свободни рокли и шалове. И мъжете, и жените носят наметала, ръкавици и шапки от въ̀лна или кожа.

По-богатите украсяват дрехите си с накити. Украшенията на викингите се изработват от сребро и злато,

използват се и цветно стъкло и кехлибар, блед кварц и червен халцедон. Често тези украшения
представляват змиевидно навити верижки, или върху тях са изваяни преплетени абстрактни или
животински форми.[9] През първите векове от новата ера, скандинавците имат общ начин на живот,
въпреки различията между отделните географски райони, които варират от ниските равнини на Дания и
Южна Швеция до високите норвежки планини на север и насечения от фиорди западен бряг на
Скандинавия. Животът им е свързан със земята и семейството. Скандинавците ловуват и ходят за риба, но
основното им занимание е земеделието – на север организирано в изолирани стопанства, на юг – в малки
общности, които обикновено обхващат всички членове на едно или повече семейства. Това земеделско
общество се състои от три класи: роби, свободни хора и благородници.[1]

Робите са най-ниско в социалната структура. Правата им не надвишават тези на кучето или коня – робите
могат да бъдат убити, ако собственикът им пожелае. Роби има в почти всяко стопанство – по закон, всяко
достатъчно голямо стопанство, което може да поддържа 12 крави и два коня, има право най-малко на
трима роби. Големите имения се нуждаят от 30 и повече роби.

Свободните формират гръбнака на скандинавското общество. Те може да са освободени роби, тъй като
класовата структура при скандинавците е либерална и допуска такова придвижване нагоре – робите могат
да платят с пари свободата си и много господари насърчават този процес, като им предоставят земя за
обработване. Но повечето свободни поначало са родени с правата на свободни. От тази група произлизат
рибарите, корабостроителите, ковачите, дърводелците и други занаятчии, многобройните земеделци. Най-
силни и най-богати сред свободните обаче са т.н. boendr – букв. „тези, които стоят на едно място“. Това са
тези, които притежават земя. Тяхната отстоявана независимост отличава скандинавското общество от
останалите европейски общества от това време – поземлените владения на земевладелците не са
обвързани със задължения към върховен господар, за разлика от другите общества през феодализма.
Именно земевладелците и другите свободни извършват викингските походи през подходящия за
корабоплаване период – пролетта и лятото.

Земевладелците формират съюзи, които обикновено са предвождани от най-силните и най-богатите сред

тях – те съответно образуват скандинавската аристокрация. Тези вождове, наричани и „ярл“ (от тази дума
произхожда английската титла earl), обикновено са местни владетели, чиято власт е ограничена от
географските граници на един фиорд или малка провинция. Кралете управляват по-големи области или
дори няколко области, а по-късно; със започналата в средата на 8 век и продължила до средата на 11 в.
трансформация на тази родово-племенна организация в държави; и над съответните скандинавски народи.
[1]

Законова уредба

Първоначално тези слоеве на населението са свързани чрез старата племенна система на управление и
законодателство. Всеки свободен, който притежава дори и минимално количество земя, има право да
присъства на публични събрания, известни като тинг. Тингът е елементарна форма на парламент, при чиито
събирания се изработват закони или се съдят техните нарушители. Всяка местна общност или област има
свой тинг. Общността обикновено е част от по-голяма единица и съответно тингът на по-голямата област
съставя събранията си от представители на местните тингове.

Тингът изработва правните норми, регулиращи и политическия, и ежедневния живот. Нормите се помнят и
предават устно – до 12 в. в Скандинавия не съществува писмено право. Законите засягат всички страни от
живота на индивида – от уреждане на границите на поземлена собственост до разрешаване на кръвните
вражди. Индивиди, спорещи помежду си, могат да отнесат спора си за решаване пред тинга като
тъжителите се изправят пред всички членове на събранието (или избрана част от тях). Обвиняемият има
право да призове свидетели, а може и да се позове на правото на Божи съд. Това е своеобразна
възможност за постигане на решение, при която обвиняемият може например да хване нагорещено до
червено желязо и да го държи няколко секунди. Ръката се превързва и след четири дни се преглежда от
тинга. Ако участниците в събранието решат, че раната е чиста, те обявяват обвиняемия за невинен. Ако
обаче не е, тингът определя наказание, което, в зависимост от престъплението, варира от плащане на
глоба до обезглавяване.

В правните норми на тинга има и друго отличително наказание, което по своята тежест отстъпва само на
смъртното. Това е поставянето на даден индивид завинаги извън закона, и превръщането му в жив
мъртвец.[10] Индивидът е лишен от цялото си имущество и от всичките си права̀. Всеки друг има право да
го убие, без риск от наказание. Събранията решават и въпросите, свързани със законодателството и общата
сигурност на обществото, и имат правото да одобряват избора на ярли, съответно и на крале.

Образуване на първите държави

Образуване на държавите в Скандинавия

Швеция

Дания

Норвегия

Скандинавия в епохата на викингите

На практика обаче, определящо е влиянието на местните и регионалните владетели. До голяма степен,

именно тези владетели повлияват върху образуването и развитието на ранните държави в Скандинавия.
Някои от тях, с одобрението на местните тингове, избират свой крал. Най-силните от тези крале налагат
властта си над другите, избирани по същия начин. Така един владетел може да обедини няколко области и
да стане суверен на образуваната народност. Първият викингски владетел, който успява да обедини
няколко области по такъв начин, е Харал Прекраснокосия.

Харал е владетел на областта Вестфол в югоизточна Норвегия, където утвърждава надмощието си през 70-
те години на 9 в. Според легендите, „той дал обет да не реже русите си коси, докато не премахне онези
местни вождове, които оспорват правото му да управлява“.[11] Харал продължава да разширява властта си
в съседните области, като съчетава дипломацията с активни военни действия. Около 885 г. коалиция от
ярли и крале, които отказват да се подчиняват на Харал, претърпява поражение в морска битка близо до
Хафрсфьорд на югозападния бряг. Едва тогава Харал е признат за крал на цяла Норвегия.

Около век по-късно се образуват и другите държави в днешна Скандинавия – Дания (през 985 г., начело със
Свен Велобрадия) и Швеция (през 993 г., под управлението на Олаф Скьотконунг). Шведският владетел е
първият по-добре познат от писмени източници крал в Скандинавия. Известно е, че подкрепя
християнството и се стреми към по-тясно политическо обединение на провинциите в Южна и Централна
Швеция.[12]

Експанзия

Причини за експанзията

Датчани нападат Англия (изображение от „Miscellany on the life of St. Edmund“ от 12 век)

Причините за експанзията на викингите, която протича под различни форми (търсене на нови земи и
преселения, грабителски нападения, пиратство и големи военни походи, търговски отношения, тясно
преплитащи се с пиратство и грабежи), са разнообразни – разпадането на общинно-родовия строй при
шведи, датчани и норвежци, съпровождано с възход на аристокрацията, за която военната плячка служи
като важен източник на богатство. Много обикновени членове на общините (бонди) напускат родните си
места, вследствие на относителната пренаселеност на крайбрежните райони на Скандинавския полуостров
и недостига на обработваема земя. Прогресът на корабостроенето при скандинавците също спомага за
възможността да плават не само в Балтийско море, но и във водите на Северния Атлантик и в Средиземно
море.

След хунската експанзия и разпадането на Римската империя започва възходът на викингите, които
създават свои владения в Северна Европа и достигат далечни земи със своите дракари.

Насоченост и сведения за експанзията

Всяка от формиращите се скандинавски народности има своя сфера на действие, обособена най-вече от
географското разположение на страната ѝ. Шведите, жители на източното крайбрежие, развиват предимно
търговията. Те прекосяват Балтийско море, а след това по големите реки на Русия и Централна Европа
достигат дори до Константинопол, столицата на Византия. Датчаните владеят Северно море и Ламанша и
тероризират Англия и Франция, където завладяват и заселват големи райони. Норвежката експанзия е на
запад – първоначалните набези на норвежките викинги са от V и VI век срещу Англия, но след това се
насочват към Ирландия, Шотландия и техните острови. Те поемат предизвикателството да плават в
непознати води и колонизират Исландия (874 г.) и Гренландия (875 г.).[1][13][14]

Първите сведения за нашествия на викинги са от 8 юни 793 г., когато плавателни съдове акостират на
остров Линдисфарн и опустошават манастира „Свети Кътбърт“. Гробниците са разбити, а според думите на
хрониста Алкуин телата на светците са стъпкани като тор по улиците.[1][15] През следващото десетилетие
са опустошени манастирите Джароу на река Тайн (794 г.), „Света Колумба“ на остров Йона (795 г.),[16] както
и отдалечените манастири на островите Инисбафин и Инисмърей край западния бряг на Ирландия. През
799 г. е превзет манастира „Свети Филиберт“ на Ноармутие, в устието на Лоара, където е създадена база за
нападения навътре в сушата.[15]

Викингите са първите откриватели на Северна Америка, почти 500 години преди Колумб, но така и не
успяват да колонизират огромния континент. Експедицията на Лейф Ериксон достига Новия континент ок.
1000 г. и впоследствие на източния бряг на Канада е построено викингското селище Винланд. Първото
държавно обединение в Скандинавия е Норвежкото кралство (872) и по времето на крал Кнут (Канут),
който след като наследява Дания през 1019 г., превзема Норвегия и част от Швеция, а от 1397 до 1523 е
Калмарската уния за обединение на Дания, Норвегия, Швеция и Исландия под короната на датската
кралица Маргрете I.

Скандинавците са развивали активна морска търговия чрез пристанища в Северна Европа (Бирка, Каупанг,
Рибе, Ралсвайк, Сийбърг или Сигтуна и културен обмен между скандинавци, славяни, саксонци, балти и
франки. Най-голямо значение има пристанището Хайтхабу (днес в Шлезвиг, Германия), разрушено през
1055 г. в битката между Харолд Хардраада и Свен II и изпепелено през 1066 от западните славяни.
Шведският остров Готланд е най-важен в търговията с балтийските страни и Източна Европа. Викингите
ограбват и се заселват в Нормандия, която им се дава от френския крал, за да не превземат Париж. Те
стигат до Северна Африка и около 1000 г., както съобщава Адам от Бремен в неговата „История на
архиепископията Хамбург“ (1076 г.), достигат като първи европейци чрез Исландия и Гренландия източния
бряг на Америка – (Винланд).

През 911 година викингите основават в Северна Франция своя държава, наречена Норманско херцогство.
След като Вилхелм I Завоевателя става английски крал, тези земи стават владение на Англия. И до днес
тази област носи името на викингите.

Корабоплаване

Най-силно въздействие върху живота на скандинавците оказва морето – от 4000 г. пр.н.е., те плават във
фиордите, по реките и езерата на Скандинавия – за търговия или риболов. Дори дългото над 2500 km
западно крайбрежие на полуострова е благоприятно за корабоплаване. През 8 век, развитието на
корабното строителство прибавя към скандинавските лодки (които дотогава разчитат единствено на
гребци) големи платна и мачти. Това води и до усъвършенстване на кила, за да се осигури стабилност на
кораба. Тези нововъведения позволяват на викингите да предприемат дълги пътувания в открито море.[14]

Съществуват два основни вида викингски кораби: дракар (произлиза от норвежката дума за „дракон“ –
Drakkar) и кнор. Дракарите са с дължина около 17 метра и широчина 2,50 метра и са предназначени за
военни цели и за изследване, като са създадени с цел постигане на висока скорост и подвижност.
Оборудвани са с гребла, които се използват от екипажа, наброяващ около 60 души, в помощ на платната,
както и за навигиране, независимо от вятъра. Дракарите имат дълги и тесни корпуси, и малко газене на
кораба (драфт) с цел по-лесното акостиране и развръщане на войските в плитки води. Кноровете са
търговски кораби, предназначени за превоз на товари. Проектирани са с по-широки корпуси, с по-голямо
газене на кораба и ограничен брой гребла (използвани предимно за маневри в пристанища или други
подобни ситуации) и разполагат с по-малък екипаж. 16-метров кнор, натоварен с 20 тона стока, гази едва
на 1,30 метра във водата. Една от викингските иновации е „бейтасът“ – мачта, привързана към платното,
което позволява на кораба да плава ефективно срещу вятъра. Скандинавците ценят корабите си повече от
всяка друга собственост. Корабите са украсявани с най-различни произведения на изкуството, с
внушителни изображения на носа и изящна дърворезба.[14]

Изработката на един дракар отнема половин година и в нея участват 30 до 40 мъже и жени. За целта те
използват повече от 90 дървета, 4500 метра, липови клони, изковават 8000 пирони, предат с 200 кг прежда
и горят месеци наред борове, за да добият борова смола. Корабите са в състояние да плават в
продължение на до 30 години.[14]

Освен тези видове кораби съществуват още по-големи кораби от дракарите, дължината на които
надхвърля 20 метра и принадлежат на вождове или жрици, които по този начин демонстрират
могъществото си. За риболов по крайбрежието и китолов викингите ползват по-къси лодки с дължина
около 10 метра. За изследването на брегове и плаването по малки реки викингите разполагат с
допълнителни лодки с дължина около 6,50 метра, с които могат да плават дори по реки с дълбочина от 30
см.[14]

Корабите биват изграждани на бреговете, където са необходимо, от дървета, растящи в местността.

Викингите не използват скици, а разчитат на опита и преценката си.[14]

Освен това, викингите са и добри навигатори. Моряците умеят да използват всички познати природни
явления за определяне на курса – от полета на птиците до характерни особености на океана (цвят,
температура, течения). Викингите (които не са познавали компаса), определят местоположението си и с
груби инструменти, като използват за ориентир Слънцето и Полярната звезда, както и по движението на
птиците.[14]

С такива кораби плаването от Норвегия до Исландия отнема четири дни, а от Исландия до Гренландия –
три дни.[14]

„Поетична Еда“ (9 в.)[17][18]

Скандинавските пантеистични вярвания са оформени от суровите условия на живот на север. Боговете на

викингите са груби и жестоки, представлявайки вариант на общоарийския пантеон от аристократични
войнствени богове. Догмите и ритуалите се променят, отразявайки светът такъв, какъвто го познават
езичниците.

Според вярванията на скандинавците, в началото е съществувала само празнота от мъгла и скреж. От тази
празнота се появил гиганта Имир, от когото са произлезли мразовитите великани – най-древните богове.
Младите великани направили от тялото на Имир земята и я поставили насред океана. В центъра на земята
e Мидгард – място, оградено от високи планини, където живеят хората. В ледените пустини на север се
намира Утгард, където са затворени оцелелите мразовити великани. Под Мидгард, дълбоко в земята, е
царството на богинята мрака – Хел, както се наричало и подземното царство, където отивали хората,
умрели от старост и болести. Високо над земята е Асгард, домът на младите богове, които живеят в дворци
със сребърни покриви. Тук се намира и Валхала (вечното жилище на падналите в сражение), славният рай,
където умрелите воини празнували и очаквали своето завръщане за последната битка – Рагнарьок, в която
светът щял да бъде унищожен с огън и лед.

Върховно божество е Один, богът на сътворението, на битките и смъртта. В света на хората неговите
пратеници са гарваните. Сред другите главни богове са Тор (често поставян наравно или дори пред Один),
богът на гръмотевицата и повелител на бурите и Фрей – богът на плодородието и плодовитостта. Сестрата
на Фрей – Фрея, е богинята на любовта.[8]

Съществуват множество други второстепенни божества. Важно място сред тях заема Ран – жестоката
богиня на разгневеното море, която иска душите на удавниците. По-низши от боговете са вълшебните
същества – джуджета, гномове, елфи. Подобно на други езически общества, скандинавците вярват, че
почти всичко в природата – планини, гори, реки, дървета; има свой дух-пазител.
Главните религиозни празници се ръководят не от жреци, а от вождовете, и са свързани със сезоните.
Провеждат се в средата на зимата и лятото, както и след жътва. В церемониите важно място заема
жертвоприношението на животни, а понякога и на хора. Жертвоприношението често е придружавано от
предсказания, направени с кръвта на жертвеното животно. Церемониите завършват с изяждането на
убитото животно, като по този начин се смята, че се установява връзката между боговете и хората.[8]

Писменост и литература

Основна статия: Руни

Характерна за празниците и въобще за живота на скандинавците е важната роля на устното слово. Според
тях, думите имат вълшебна сила, която произлиза от Один. Скандинавците не са записвали първоначално
своите поеми и митове, макар да имат писменост, т.н. руни – древна азбука, произлязла до голяма степен
от латинската и други южноевропейски азбуки. През епохата на викингите, руните включват 16 букви, всяка
от които се използва както за означението на звук, така и като название на предмет или идея от
първостепенна важност. Руните също произлизат от Один и имат магическа сила – името им произлиза от
старонорвежката дума rún, която е в смисъл на „тайнство“.

Формата на руните е съобразена с необходимостта да могат да се изписват лесно върху дърво или камък.
Всяка буква се състои от прости прави черти – подходящи за изписване, но трудни за разчитане. Едва през
11 век викингите възприемат по-лесни начини за изписване на митовете си.

Важно място в културата на викингите заема скалдическата поезия, изпълнена със сложни и трудно
разгадаеми словосъчетания, натоварени с дълбока символика. Дългите повествования съчинени в този
стил се наричат еди и саги, а изпълнителите им – скалди. Литературата на викингите е ценен източник за
тяхна история, бит и вярвания. Сред по-известните им произведения са „Сага за изгарянето на Нял“
(третираща обстановката, в епохата на християнизацията на Исландия), „Сага за гренландците“ (за
плаванията, довели до откриването на Винланд, в Северна Америка и за опитите на викингите да
колонизират нея и други страни), „Сага за Гунлауг Змийския език“ (приключенията и творческата дейност
на един прочут скалд), „Поетичната Еда“ и „Прозаичната еда“.

Християнизация на Скандинавия

Макар християнството да прониква в Скандинавия още в края на 8 век (благодарение на сакски и други
търговци), първите по-сериозни стъпки за християнизация на викингите са предприети от Ансгар – монах от
манастира Корвѐ във Вестфалия. През юни 826 г. кралят на Ютланд Харалд Халфдансон, заедно със
съпругата, сина и приближените си, е покръстен в Ингелхайм, и император Людовик Благочестиви
заповядва на Ансгар да остане с тях. Той, заедно с монаха Антберт, съпровождат Харалд обратно в Ютланд.
Там те успешно започват да разпространяват християнството, но през 827 г. са принудени да се завърнат,
когато Харалд е прогонен от Хорик I.

През 831 г. Ансгар е назначен за първия епископ на Хамбург – територията на епархията по това време
обхващала целия германски север. Когато датските викинги нападат Хамбург през 845 г., Ансгар е
принуден да избяга. Две години по-късно е назначен за епископ на Бремен, откъдето успешно продължава
разпространяването на християнството в Дания и Швеция.

През 850 г. Ансгар построява църква в Хедебьо, през 861 г. предприема мисионерско пътешествие в
Швеция. а на следващата година склонява краля на Ютланд Хорик II да приеме християнството. Хорик
построява църква в Рибе, в която като свещеник е оставен най-добрия ученик на Ансгар – Римберт.

Християнизацията протича заедно с походите на викингите и оформянето на държавите на полуострова.

Новата религия навлиза не толкова поради достойнствата си, а главно поради инициативата на кралете на
новообразуваните държавици, които осъзнават предимствата, които им дава добре организираната
религия с нейната йерархия, да заздравят централизираната си власт. Първи се покръстват датчаните – към
края на 10 век, а след около половин столетие – норвежците и шведите. През 1000 г. и Алтинга на Исландия
приема решение за доброволната християнизация на страната, опасявайки се, че новата религия може да
бъде наложена със сила, което би довело до загубване на политическата самостоятелност, с която се
отличава. Остава в сила обаче обичаят да се принасят жертви на предишните богове.

Германи

Германите са група исторически народи и племена от индоевропейски произход, населявали Западна,

Северна и Североизточна Европа от античността до късното средновековие. Германите говорели сродни
диалекти на един и същ старогермански език, имали сходна митология (виж Нордическа митология) и
легенди. При липсата на мащабно държавно обединение и както било характерно за народите в родово-
общинна фаза на обществено развитие, германите живеели свободно, по племена и родове, предвождани
от свои племенни старейшини или крале.

Произход

По неоспорими данни германите са индоевропейска народност. И археологията, и лингвистиката

потвърждават сигурно присъствие на прагерманска култура в Северозападна Германия и Южна
Скандинавия още в късната Бронзова епоха (1000-500 г. пр.н.е.). Това се потвърждава и от липсата на пред-
германски топоними по тези места. Специфични черти на прагерманската бронзова култура са малките
независими родови селища и икономика тясно свързана със скотовъдството.

Лингвистите, които се занимават с изследването на германските езици, наричат езика на тези

прагермански общности прагермански и го определят като обособен клон на индоевропейското езиково
семейство. Той е най-тясно свързан с балто-славянската езикова група, с която вероятно е съставлявал
езикова общност в периода 2000-1000 г. пр.н.е.

Миграции

Разселване на германите

През 5 век, с отслабването и края на Римската империя, множество германски племена предприели
масови миграции в различни посоки, достигайки до Англия, Русия, Крим, Балканите, Испания и дори Тунис.
С напредването на времето все повече племена се раздвижвали и с това незаетите земи намалявали, което
довело до войни за територия. В резултат номадският начин на живот бил изоставен. Започнали да се
строят укрепени племенни селища, които под водачеството на местни крале се борели за влияние.
Победителите налагат начина си на живот над победените, но и сами възприемат елементи от тяхната
култура. С това е поставено началото на ранногерманските народности и политически обединения. Така
например в днешна Дания ютите се слели с даните, в Швеция геатите се слели със свеите, а в Англия –
англите със саксите.

Християнизация

Римската цивилизация и Барбарикум

Остготите, вестготите и вандалите били християнизирани още преди да навлязат в териториите на

Римската империя, което е причината те да приемат не традиционното християнство, а арианството
(християнска секта). Важен готски паметник е преводът на Библията на готски език от епископ Улфила,
който започнал покръстването на готите (тогава обитавали крайдунавските земи на днешна България и
Румъния). Други племена, като лангобардите, били християнизирани едва когато навлезли в Империята, но
също така станали ариани, приемайки християнството от другите германски племена.

Във втората половина на първото хилядолетие разпространението и налагането на християнството има

съществена политическа стойност. В борбата за контрол над наследството на Римската империя много
народи губят влияние, ако са нехристиянски и културата им се свързва с тази на разрушителите на Рим.
Поради това стремежът към Империя налага покръстване и налагане на схоластични практики, тъй като
християнството удобно обяснява и обслужва монархизма. Така например франките са покръстени от
езичеството директно в католицизъм и като първа своя християнска задача го налагат над братовчедите си
сакси в Северна Германия, чрез което Карл Велики създава Европейска империя.
Готи

Готите (на готски: Gut-þiuda;[1][2][3]; на старонорвежки: Gutar; на латински: Gothi; на старогръцки: Γότθοι)
са източногермански народ от Античността. Техните два клона – вестготите и остготите, играят важна роля
за падането на Западната Римска империя и формирането на Средновековна Европа.

В навечерието на нашата ера готите обитават долното течение на река Висла, а във втората половина на II
век част от тях се преселват на югоизток към Черно море.[4] След първоначални сблъсъци с Римската
империя в Югоизточна Европа към края на IV век основната част от тях се преселва на запад към
Апенинския полуостров, южните части на Галия и Пиренейския полуостров.

История

Произход

Основна статия: Произход на готите

Точният произход на древните готи не е напълно изяснен, тъй като свидетелствата за тях отпреди да влязат
в контакт с Римската империя са ограничени.[5]. Според родения в Тракия главен готски историк Йорданес,
прародителите на готите произлизат от Скандинавския полуостров („остров Скандза“). Около 1490 пр.н.е.
се преселват около устието на Висла и поставят началото на известната от археологията Велбарска култура.
По-късно, около 1000 пр.н.е. те се преселват северно от Дунава, (в областта, наречена от римляните Дакия
11 века по-късно) и в части от Мизия. В съвременната наука тази история не се подкрепя, като се смята, че
Велбарската култура се развива от по-ранните местни култури,[6] а археологичните изследвания в
Скандинавия не показват данни за съществено изселване през този период.[7] Макар разказът на
Йорданес да се отхвърля от археологичните свидетелства,[8] устната история, на която е базиран, може да
има своя реална основа.[6] Наличните данни – керамика, сгради, погребения – говорят за продължителни
близки контакти между Южна Швеция и южните брегове на Балтийско море и е възможно през I век по
долното течение на Висла да са се заселили германски общности от Скандинавия, а според някои автори –
и от континентална Европа.[9]

Най-ранната археологическа култура, свързвана с готите, е Велбарската култура на южния бряг на

Балтийско море, в днешна полска Померания. Тя замества местната Оксивска култура през I век, когато е
регистрирано скандинавско заселване в буферната зона между Оксивската и Пшеворската култура.[10]

Културата в този регион е под влиянието на южноскандинавските култури още от края на скандинавската
бронзова епоха и ранната предримска желязна епоха около 1300 – 300 година пр. Хр. Всъщност
скандинавското влияние в днешна Северна Полша след 1300 година пр. Хр. е толкова значително, че някои
автори причисляват местната култура към скандинавската бронзова епоха.[11]

В Северното Причерноморие

Около 160 година в Централна Европа започват първите етапи на Великото преселение на народите –
германски групи започват да се придвижват на югоизток от земите с в устието на Висла, оказвайки натиск
върху своите съседи. В резултат на това руги, готи, гепиди, вандали, бургунди и други групи[12] пресичат
границата на Римската империя по средното и долно течение на Дунав и предизвикват Маркоманските
войни,[13] довели до масови разрушения и първото нашествие в Италия през епохата на Империята.[14]
Има предположения, че и през този период готите продължават да поддържат връзка с Южна
Скандинавия.[15]

При първото им засвидетелствано нахлуване в Тракия готите са наречени „борани“ от Зосим и боради от
Григорий Чудотворец.[16] Първото им навлизане в Римската империя е разграбването на Истрия през 238
година, последвано през следващите десетилетия от поредица подобни набези.[16] През този период
много готи се включват в римските армии, участващи в Римско-персийските войни, като са известни
действията им в битката при Месихе през 242 година.

През 251 г. три военни колони, водени от готския княз Книва, идващи от Дакия, преминават Дунава в
посока Ескус и оперират в Мизия, Тракия и Илирия. Град Никополис ад Иструм е обсаден, а Филипопол
(Пловдив) е превзет и оплячкосан. Римските войски са разбити най-напред при Берое и след това на 1 юли
251 г. в блатата край Абритус (Разград), като в сражението загива император Деций и синът му и
съимператор Херений Етруск. По това време са известни поне две групи готи – тервинги и гревтунги.

Първите морски походи на готите срещу империята са в три последователни години, вероятно 255 – 257
година. Неуспешно нападение срещу Питий на източния бряг на Черно море е последван година по-късно
от нов поход, довел до превземането на Питий и Трапезунд и опустошаването на обширни области от Понт.
През третата година значително по-голяма армия разграбва големи части от Витиния и Пропонтида,
включително градовете Халкедон, Никомедия, Никея, Апамея Витинска, Киос и Пруса. В края на
кампанията готите установяват контрол над Крим с Боспор, както и други черноморски градове, като Олбия
и Тирас, което им дава възможност за мащабни действия по море.[17]

През 268 година римски император става Клавдий II, който ще получи прозвището „Готски“. След като
отблъсква нападение на алеманите срещу Италия, той насочва вниманието си към проблемите с готите на
Балканите.[18] Готите правят опит за превантивен поход към Италия,[19] но са спрени в битката при Ниш, в
която важна роля играе командващия римската конница и бъдещ император Аврелиан. Оцелелите готи са
включени в римската армия или заселени в империята. След смъртта на Клавдий през 270 година отново
нападат империята, но са спрени от Аврелиан през 272 г. северно от Дунава, вероятно в днешната
Мунтения. Аврелиан обаче е принуден да им отстъпи отвъддунавска Дакия.

Готите в илюстрацията от книгата „Young Folks' History of Rome“

Около 275 година готите предприемат последния си значим поход към Мала Азия, като с пиратските си
набези създават големи проблеми в Колхида, Понт, Кападокия, Галатия и дори Киликия.[20] През 276
година претърпяват поражение от император Марк Клавдий Тацит.[20]

Около 290 година, с проведените от император Диоклециан административни реформи, военната ситуация
около Дунава за известно време се успокоява. Чак през 332 година Константин I заселва сармати по
северните брегове на Дунав за защита срещу нападенията на готите и за да подсилят границата на
Империята. Според хрониките по това време 100 хиляди готи загиват в битка, а Ариарик, син на краля им, е
пленен. По-късно Константин отвежда 40 хиляди готи в новата столица Константинопол, за да подсили
нейната отбрана.[21]
В хода на IV век все по-често готи стават войници в римската армия, допринасяйки за нейната почти пълна
германизация през този период.[12] Готският обичай да се носят дрехи от цели животински кожи се
превръща в мода в Константинопол, предизвиквайки критиките на по-консервативните хора.[22] През този
период активните връзки между готите и Империята водят до значителна романизация както на
тервингите, така и на гревтунгите. Християнският мисионер Вулфила създава готската азбука, за да преведе
Библията (Библия на Вулфила), и покръства много готи в доминиращото по това време в Близкия Изток
арианско християнство.

След продължителен период на равновесие между готите и Империята появата на хуните в Източна Европа
предизвиква бежанска вълна от готи, поставила началото на Готската война. През 378 година готите
удържат решителна победа в битката при Адрианопол, в която загива самият император Валент. В отговор
правителството организира масови кланета на готи из всички части на Империята.[16] След
утвърждаването на хуните в Източна Европа източниците говорят за две групи готи – вестготи, които стават
федерати на Римската империя, и остготи, които са подчинени от хуните. През следващите столетия тези
две групи действат като самостоятелни политически общности, създавайки свои държави в Южна Европа.

Вестготи

Основна статия: Вестготи

Вестготска корона от Пиренейския полуостров, VII век

Вестготите, които непосредствено след хунското нашествие са приети в Римската империя, скоро влизат в
конфликт с нея и нанасят поражение на римляните в битката при Адрианопол през 378 година, след което,
водени от Аларих I, се насочват към Италия и разграбват Рим през 410 година.

През 418 година вестготите се установяват в южните части на Галия като федерати на Империята, но малко
по-късно създават свое независимо Вестготско кралство със столица в Тулуза. Те разпростират властта си в
Испания за сметка на вандалите, но губят териториите си в Галия след поражението от франките през 507
година. Така Вестготското кралство остава ограничено до областта Септимания и Пиренейския полуостров,
откъдето изтласква окончателно Византийската империя и където унищожава държавата на свевите. След
падането на Западната Римска империя вестготите продължили да оказват значително влияние в
историята на Западна Европа в продължение на около 250 години.

В края на 6 век вестготите преминават от арианството към католицизма и постепенно възприемат културата
на своите романизирани поданици.[23] В началото на 8 век Вестготското кралство е унищожено при
завладяването на Пиренейския полуостров от мюсюлманите. Остатъци от вестготската традиция се
запазват в Испанската марка и в основаното от вестготския благородник Пелайо Кралство Астурия.

Остготи

Остготите се появяват в източниците след поражението на хуните в битката при Недао през 454 година,
когато те се разбунтуват срещу хунската власт, водени от Тиудимир. През 468 година остготският владетел
Валамир нанася поражение на хуните в Панония. Крал Теодорих Велики, по искане на император Зенон,
нахлува в Италия през 488 година, изтласква оттам скирския военачалник Одоакър и основава Остготското
кралство, което постепенно овладява целия Апенински полуостров. Теодорих обединява за кратко вестготи
и остготи, след като през 507 година поема за известно време регентството на Вестготското кралство.

Остготското кралство оцелява до 552 година, когато е унищожено от Източната Римска империя с
продължителната Готска война, опустошила и обезлюдила Апенинския полуостров.[24] През 568 година
Италия е завзета от лангобардите, които изглежда асимилират оцелелите готи.

Кримски готи

Основна статия: Кримски готи

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

Част от готите остават в Северното Черноморие и след голямото разселване на запад. Към края на XVIII век
продължават да съществуват готски общности в региона, най-вече в Крим, наричани кримски готи. Те
говорят на кримски готски, германски диалект.

Култура

Език

Готският език е германски език, засвидетелстван още през IV век, което го прави важен за историческата и
сравнителна лингвистика. Всички останали източногермански езици са слабо известни – главно от
собствени имена, запазени в историческите източници, и от заемки в други езици. Главният източник за
готския език е Сребърният кодекс, съдържащ частичен превод на Библията.

В средата на VI век готският език вече е в упадък след военните успехи на франките, ликвидирането на
готската власт в Италия и изолацията на готите в Югозападна Европа. В Испания готският губи своята
последна и вероятно вече отмираща функция на църковен език след като вестготите приемат католицизма
през 589 година.[25] Варианти на готския език се говори в Крим до ново време, но днес езикът е напълно
изчезнал.

Изкуство

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

Остготска фибула с форма на орел, около 500 година

От предхождащата хунското нашествие готска Черняховска култура са запазени накити, съдове и

декоративни предмети в стил, силно повлиян от гръцкото и римското изкуство. Готите развиват
полихромен стил в златарството, инкрустирайки скъпоценни камъни в златни украшения, който оказва
влияние в Западна Европа и през Средновековието.

Християнството на готите

През 303 г. започнали последните и най-големи гонения на християните в Римската империя. Значителен
брой християни от местното население намерили убежище на север от Дунава. Главният подбудител,
особено свиреп в действията си, бил Галерий (* ок.250 – † 311), който от 293 г. станал цезар на Диоклециан,
а след оставката на последния през 305 г. – Император на Изтока. Император на Запада бил роденият в гр.
Срем в Панония Максимиан Херкула (* ок. 240 – † 310), а негов цезар бил роденият в Илирия Констанций I
Хлор („Бледият“, „Зеленият“, * ок.250 – † 306, от 305 г. Император на Запада), баща на Константин Велики.
През 311 г. Галерий издал специален едикт за толерантност спрямо християните.

Св. Урфил от Мизия

След окончателното узаконяване на християнството през 313 г. от император Константин Велики с

Миланския едикт за толерантност, се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля
играе св. Урфил (Oὺρφὶλας), епископ на гр. Никополис ад Иструм (до днешното с. Никюп, Великотърновско),
наречен от Филосторгий „съвременний Мойсей“ в „обетована земя“ Мизия в „Църковна история“. Други
автори като Фотий, Йордан, Сократ Схоластик (* ок.380 – † ок.440) и Созомен (* ок.400 – † 450) оставят за
него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на
Константин Философ (Кирил) и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово
житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник,
известно от изложението на епископ Максимин (* ок.360 – † сл.427). Негов учител е Херсонският епископ
Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейски събор), ползвал е еднакво добре готски,
гръцки и латински език. Урфил е хиротонисан през 340/341 г. за християнски готски епископ в Гетия.[26]

Наследството на готите

Основна статия: Културно и историческо наследство на готите

Хронология на битките на готите

Готска война (250-251), на готите и скитите срещу Римската империя (виж: битка при Абритус)

Готска война (262-269), на тервингите срещу Римската империя; (виж: битка при Ниш (269))

Готска война (367-369), между Валент и готите на Дунав

Готска война (376-382), на гревтунги и тервинги срещу Източната Римска империя; (виж: битка при
Адрианопол и Битка при Ад Салицес)

Готска война (402-403), на вестготите срещу Западната Римска империя; (виж: Битка при Поленция, Тулузко
кралство и Толедско кралство)

Готска война (535-554), на остготите срещу Източната Римска империя; (виж: Остготско кралство и битка
при Млечната планина)

Византийско-готски войни:

Първа Готска война (376 – 382)

Втора Готска война (535 – 554)

Британия и нашествие на викингите

Към края на 8 век в земите на Британия започват да нахлуват нови колонизатори от Скандинавия –
викингите, основно датчани и норвежци. Целта им са основно църкви и манастири, считани за богата
плячка. Например викингският набег на Линдисфарн през 793 г. предизвиква голяма тревога в целия
християнски Запад и днес се приема като начало на Епохата на викингите. През 860 – 70 г. отделните
набези се сливат в мощно датско нахлуване и в рамките на десетина години всички англосаксонски
кралства са покорени: Нортъмбрия през 867 г., Източна Англия през 869 г. и почти цяла Мърсия през 874 –
77 г. Оцелява само кралство Уесекс.[3]

През март 878 г. неговият крал Алфред Велики построява крепостта Athelney, скрита дълбоко в блатата на
Съмърсет. През май същата година той събира армия сред населението на Съмърсет, Уилтшър и Хампшър,
побеждавайки викингите в битката при Едингтън. Сключен е мирен договор, според който кралство Есекс
контролира част от Мидландс и целия юг (с изключение на Корнуол, който се държи от бритите), а
датчаните държат Източна Англия и целия север. Крал Алфред предприема мерки по укрепване на
отбраната на кралството, като създава флот, реорганизира армията и изгражда система от фортификации
(burhs) предимно като използва старите римски градове и подсилва техните съществуващи защитни стени.
Освен това ремонтира църквите, извиква учени от чужбина, основава училища за синовете на
благородниците, поставя началото на Англосаксонска хроника, а самият той започва да превежда книги от
латински, включително „Църковна история на народа на англите“ (лат. Historia ecclesiastica gentis Anglorum)
на Беда Достопочтени.

Наследниците на Алфред продължават неговата политика на ограмотяване и благодарение на това 10 век

може да се нарече „Златен“. Не закъсняват и победите над викингите: през 913 г. е възвърнато владението
над кралство Есекс, а по-късно е анексирана Нортъмбрия и подчинен Уелс. Дори датчаните в Ирландия
имат респект към английските крале. През 973 г. правнукът на Алфред Едгар (Edgar the Peaceful) е
коронясан в Бат като „крал на Англия и император на Британия“.[4] На сечените по същото време монети
има надпис EADGAR REX ANGLORUM („Едгар, крал на англичаните“). Отзвуци от ритуалите и думите на тази
коронация са се запазили през вековете чак до последната коронация на кралица Елизабет II, макар и на
английски, а не на латински.[5] По времето на крал Етелред II и сина му Едмънд II обаче настъпва упадък и
страната попада за известен период (1016 – 1042 г.) под властта на датчаните, нахлули начело с Кнут
Велики.

По тази причина предпоследният англоскасонски крал Едуард Изповедник расте и се възпитава до зряла
възраст, както и доста след това в херцогство Нормандия, родината на майка му[6]. Възкачва се на трона
през 1042 г. и управлява до началото на 1066 г. Той е набожен и благочестив и основава Уестминстърското
абатство, за да разполага с божи храм по-близо до новопостроения Уестминстърски дворец. В същото
време графът на Есекс Харолд Годуинсън, брат на жена му, е централната фигура на съпротивата срещу
норманското влияние. На 4 януари 1066 г. от смъртното си легло Едуард посочва към зет си Харолд и той е
коронясан още на следващия ден в Уестминстърското абатство. Според някои историци приживе Едуард е
обещал английската корона на братовчед си (херцога на Нормандия Гийом II (Уилям) (по-късно крал на
Англия под името Уилям I Завоевателя), най-силният феодал по това време във Франция.

Веднага след като научава за английската коронация, Уилям започва да събира войска, оръжия, коне и да
строи кораби за нахлуване в Англосаксонското кралство, а папата благословя претенциите му. През есента
англосаксонската армия очаква нашествието на норманите на южния бряг, но от северната част на страната
изведнъж нахлува още един претендент за короната на Англия – крал Харалд Хардрада с норвежките
викинги. Раздвоен дали да пази южната граница или да се бие с викингите, крал Харолд избира врага,
който вече е нахлул на острова. Англичаните прекосяват цялата страна и в битката при Стамфорд Бридж
неорганизираните викинги са разбити от англичаните, а крал Хадрада пада убит.

Викингите в Америка

Викингите заселват южната и западната част на Гренландия, предполагаемо в годините след 982 г., когато
Ерик Червения, който е бил забранен от Исландия в продължение на три години, изследва региона.
Открити са останките от над 400 ферми, но климатът на Гренландия в крайна сметка стана твърде студен за
тях и заселването приключи. Изходният материал отдавна споменава селище във Винланд и скорошни
археологически открития на краткотрайно селище в Нюфаундленд, в L'Anse aux Meadows , наскоро
разкриха това, въпреки че темата все още е спорна.

Викингите на изток

Освен че извършват набези в Балтика, до десети век викингите се заселват в Новгород, Киев и други
области, сливайки се с местното славянско население, за да се превърнат в Рус, руснаците. Именно чрез
тази източна експанзия викингите имаха контакт с Византийската империя , като се биеха като наемници в
Константинопол и формираха Варяжката гвардия на императора и дори Багдад.

През 793 г. сл. Хр. Атака срещу манастира Линдисфарн край бреговете на Нортъмбърланд в североизточна
Англия бележи началото на ерата на викингите. Виновниците - вероятно норвежци, които са плавали
директно през Северно море - не са унищожили манастира напълно, но атаката е разтърсила европейския
религиозен свят до основи. За разлика от други групи, тези странни нови нашественици не са уважавали
религиозните институции като манастирите, които често са били оставяни без охрана и уязвими близо до
брега. Две години по-късно нападения на викинги удариха незащитените островни манастири Скай и Йона
(на Хебридите), както и Ратлин (край североизточното крайбрежие на Ирландия). Първият регистриран
набег в континентална Европа е през 799 г. в островния манастир Сейнт Филиберт на Нуармутие, близо до
устието на река Лоара.

В продължение на няколко десетилетия викингите се ограничаваха до набези срещу крайбрежни цели на

Британските острови (особено Ирландия) и Европа (търговският център Дорестад, на 80 километра от
Северно море, стана честа цел след 830 г.). След това те се възползваха от вътрешните конфликти в Европа,
за да разширят дейността си по-навътре: след смъртта на Луис Благочестивия, император на Франкия
(днешна Франция и Германия), през 840 г. синът му Лотар всъщност покани подкрепата на викингска флота
в борба за власт с братя. Не след дълго други викинги осъзнаха, че франкските владетели са готови да им
плащат богати суми, за да им попречат да атакуват своите поданици, което прави Франкия неустоима цел
за по-нататъшна викингска дейност.

Завоевания на Британските острови

Към средата на IX век Ирландия, Шотландия и Англия се превърнаха в основни обекти за уреждане на
викинги, както и за набези. Викингите са получили контрол над Северните острови на Шотландия
(Шетландия и Оркниите), Хебридите и голяма част от континенталната част на Шотландия. Те основават
първите търговски градове в Ирландия: Дъблин, Уотърфорд, Уексфорд, Уиклоу и Лимерик и използват
базата си на ирландското крайбрежие, за да предприемат атаки в Ирландия и през Ирландско море до
Англия. Когато крал Чарлз Плешивият започва да защитава по-енергично Западна Франкия през 862 г.,
укрепвайки градове, абатства, реки и крайбрежни райони, силите на викингите започват да се
концентрират повече върху Англия, отколкото Франкия.

Във вълната от нападения на викингите в Англия след 851 г. само едно кралство - Уесекс - успя да устои
успешно. Армиите на викингите (предимно датски) завладяват Източна Англия и Нортумбърленд и
демонтират Мерсия, докато през 871 г. крал Алфред Велики от Уесекс става единственият крал, който
решително побеждава датска армия в Англия. Напускайки Уесекс, датчаните се установяват на север, в
район, известен като „Danelaw“. Много от тях стават фермери и търговци и утвърждават Йорк като водещ
търговски град. През първата половина на 10 век английските армии, водени от потомците на Алфред
Уесекски, започват да завладяват скандинавските области на Англия, последният скандинавски крал, Ерик
Блудакс, е изгонен и убит около 952 г., обединявайки окончателно англичаните в едно кралство.

Населени места на викингите: Европа и отвъд

Междувременно армиите на викингите остават активни на европейския континент през деветия век,
брутално уволнявайки Нант (на френското крайбрежие) през 842 г. и атакувайки градове до вътрешността
на страната като Париж, Лимож, Орлеан, Тур и Ним. През 844 г. викингите нахлуха в Севиля (контролирана
тогава от арабите) през 859 г., те ограбиха Пиза, макар че арабски флот ги изби на връщане на север. През
911 г. западнофранкският крал предоставя на Руан и прилежащата територия с договор на викингски вожд,
наречен Роло, в замяна на отказа на последния да премине през Сена на други нападатели. Този регион в
Северна Франция сега е известен като Нормандия или „земя на северняците“.

През ІХ век скандинавците (главно норвежци) започват да колонизират Исландия, остров в Северния
Атлантик, където все още никой не се е установил в голям брой. В края на 10-ти век някои викинги
(включително известният Ерик Червеният) се преместиха още по-на запад, в Гренландия. Според по-
късните исландски истории някои от ранните заселници на викингите в Гренландия (предполага се, че са
водени от героя на викингите Лейф Ериксон , син на Ерик Червения) може да са станали първите
европейци, открили и изследвали Северна Америка. Наричайки мястото за кацане Vinland (Wine-land), те
построиха временно селище в L’Anse aux Meadows в съвременния Нюфаундленд. Освен това има малко
доказателства за присъствие на викинги в Новия свят и те не са образували постоянни селища.

Датско господство

Управлението на Харалд Bluetooth в средата на 10-ти век като крал на новообединена, мощна и
християнизирана Дания бележи началото на втора епоха на викингите. Мащабни набези, често
организирани от кралски лидери, удариха бреговете на Европа и особено на Англия, където линията на
кралете, произхождаща от Алфред Велики, се разклащаше. Непокорният син на Харалд, Свен Форкбрад,
ръководи набези на викинги към Англия, започвайки през 991 г. и завладява цялото кралство през 1013 г.,
изпращайки крал Етелред в изгнание. Свен умира на следващата година, оставяйки сина си Кнут (или
Canute) да управлява скандинавска империя (включваща Англия, Дания и Норвегия) в Северно море.
След смъртта на Кнут двамата му синове го наследяват, но и двамата са мъртви до 1042 г. и Едуард
Изповедник, син на предишния (не-датски) крал, се завръща от изгнание и си връща английския трон от
датчаните. След смъртта му (без наследници) през 1066 г., Харолд Годуисън, син на най-могъщия
благородник на Едуард, претендира за трона. Армията на Харолд успя да победи нашествие, водено от
последния велик крал на викингите - Харалд Хардрада от Норвегия - на Стамфорд Бридж, близо до Йорк,
но падна върху силите на Уилям, херцог на Нормандия (сам потомък на скандинавските заселници в
Северна Франция) само седмици по-късно. Коронован за крал на Англия на Коледа през 1066 г., Уилям успя
да запази короната срещу по-нататъшни датски предизвикателства.

Край на епохата на викингите

Събитията от 1066 г. в Англия на практика означават края на ерата на викингите. По това време всички
скандинавски царства са били християнски и това, което е останало от викингската „култура“, се е
поглъщало в културата на християнска Европа. Днес признаци на наследството на викингите могат да бъдат
намерени най-вече в скандинавския произход на някои речници и имена на места в районите, в които са се
заселили, включително Северна Англия, Шотландия и Русия. В Исландия викингите оставиха обширна
литература - исландските саги, в които те отпразнуваха най-големите победи в своето славно минало.

10 изключителни факта за живота на викингите

Всъщност, в основната си част викингите са били селяни от датски, норвежки и шведски произход –
земеделци, занаятчии, мореплаватели и търговци. Освен да ограбват села, викингите са отглеждали много
култури, ловували са, правели са бижута и дори са съчинявали вълнуващи приказки за приключения,
наречени саги.

Много учени историци са убедени, че доста преди Колумб до Америка са стигнали именно викинги.
Безспорно доказателство за това дава селището Нюфаундленд, открито през 1963 година. В него
археолозите намират много доказателства за това, че викингите са предшествали Колумб в Америка с
почти 500 години.

Историята на викингите започва още през 8-ми век. Те тръгват от Скандинавия в прочутите си кораби и
създават една значима част от човешката история. С течение на времето викингите създават търговски
селища в цяла Европа.

Освен това тези „варвари“ са имали и свои собствени закони. Така например, всеки, който не е роб и
притежава дори и минимално количество земя, има право да присъства на публични събрания, известни
като тинг. Тингът е елементарна форма на парламент, при чиито събирания се изработват закони или се
съдят техните нарушители. Всяка местна общност или област има свой тинг.

През 10-и век на викингите била подарена земя във Франция. От името на викингите – „нормани“, я
кръстили Нормандия. Исторически верен факт е, че именно варяги защитавали в онези времена
французите, от набезите на други племена и народи.

Знаете ли как тези „диваци“ са поддържали външния си вид, как са пренасяли огъня, как са се отнасяли
към жените си и как са се сбогували с покойниците? Запознайте се с викингите. Такива, каквито никога
досега не сте си ги представяли. Извън митовете и легендите, извън киното и литературата. Ето 10
изключителни факта за живота на викингите.

Били са много по-суетни от останалите европейци

Враговете им ги считали за неугледни варвари, но е доказано, че викингите всъщност са се къпели много

по-често от всички европейци по това време – поне веднъж седмично и за предпочитане в горещ извор.
Гребените, пинсетите, ножицата и клечките за уши са сред изобретенията на викингите, без които не
можем и до днес.

„Богословът Алкуин Йоркски е критикувал кралския двор на Нортумбрия за това, че там са копирали
дрехите и прическите на викингите. Силни чувства е предизвиквала и чистоплътността на викингите – те са
наричани „добре сресаните сърцеразбивачи“, защото всеки ден са се сресвали, били са облечени с чисти
дрехи и са се къпели всяка събота, което според мнението на британския монах, е „заплашвало
добродетелите на омъжените жени„, твърди норвежкият историк и експерт по викингите Ким Ярдар в
книгата си „Повелителите на морето“.

В ерата на викингите на почит била светлата коса. Ето защо тъмните мъже използвали силно концентриран
сапун с високи нива на луга, с който избелвали косите си. В някои региони избелвали и брадите си.
Историците вярват, че освен че са част от идеала за красотата на тяхната култура, избелелите коси им
помагали да се предпазят от въшките.

Използвали са собствената си урина, за да палят огън

Маниаците на тема чистота не са се страхували да използват собствените си отпадъчни продукти. Събирали

дървесни гъби и ги варили в продължение на дни в урина, докато не се получи еднородна, гъста смес.
Натриевият нитрат, намиращ се в урината, се смесвал с тъканта на гъбите и правел сместа лесно запалима.
Така викингите можели лесно да си запалят огън, независимо къде са се намирали.

Карали са ски за забавление

Преди около 6000 години скандинавските народи разработили своя собствена версия на ските и ги
използвали за лов, пътуване и забавление. Те дори имали бог на ските, който се казвал Улър. Кралете и
високопоставените лордове се отдавали на ски за развлечение и понякога провеждали състезания, в които
най-добрите скиори можели да спечелят награди.

Викингите прекарвали голяма част от времето си като фермери

Не е много героично, но през по-голяма част от времето си викингите държали коса, а не меч. Вярно е, че
някои от тях били коварни пирати, които слизали от лодките си, само за да опожарят някое село, но голяма
част от тях отглеждали ръж, ечемик, овес. Гледали са и добитък – кози, прасета, овце – в малки ферми,
които обикновено давали достатъчно храна, за да изхранят семейството.

Викингите се покланяли на много митични божества

Один, богът на мъдростта и войната, бил главният бог в пантеона на викингите. Негова жена била Фрия.
Тор бил убиец на великани и властелин на ветровете и дъждовете. Фрей пък бил безнравствен бог на мира
и плодородието. Неговата сестра Фрейа била богиня на любовта и плодородието. А Хел — богиня на
подземния свят. От скандинавската митология произлизат някои дни от седмицата на английски и на някои
други езици. „Тюздей“ означава „ден на Тюр“, „уенздей“ е „ден на Водан“, „търздей“ – „ден на Тор“ и
„фрайдей“ – „ден на Фрия“.

Шлемовете им са били без рога

Оказва, че за цялата история на археологични разкопки не е намерен нито един рогат шлем. Има хиляди
различни шлемове – заострени и закръглени, прости или с декорации и дори са намерени няколко шлема с
крила като на Хермес или Астерикс, но не и с рога.

Тези воини обаче обикновено влизали в битка гологлави. Погрешната идея за рога се появява през
викторианските времена, когато викингите са били романтизирани. Художници започнали да ги
изобразяват като бляскави диваци с рогати каски.

Групови изнасилвания по време на погребение

Ритуалните групови изнасилвания са били често срещани при викингите. Арабският писател и
пътешественик Ахмед ибн Фадлан на път за Волжка България описва необичайна погребална церемония,
на която става свидетел през 921 г. край бреговете на Волга:

„Когато умира богат човек, те разделят неговото състояние на три равни части. Една трета отива за
неговото семейство, втората се изразходва за погребението, а с последната варят бира, която пият в същия
ден, когато неговата робиня се самоубива и я изгарят заедно с господаря ѝ… Когато умира вождът, те
попитаха неговите робини: „Кои от вас искат да умрат заедно с него?“ Една от тях отговори: „Аз“.

След това Ибн Фадлан описва как жената е отведена в шатрата на починалия вожд и шестима мъже правят
секс с нея, след което я екзекутират.

Погребвали мъртвите в лодки

В скандинавската религия се вярвало, че воините живеели славен живот след смъртта. Считало се
плавателните съдове, които им служили добре в живота, ще им помогнат да стигнат до крайната си
дестинация. Викингите приемали за голяма чест човек да бъде мумифициран, облечен в накити и погребан
на кораб. Изтъкнатите воини и високопоставените жени често били изпращани в последния си път на
кораб, заобиколени от ценни стоки, оръжия и роби.

Жените на викингите имали основни права

Момичетата викинги обикновено били принуждавани да се женят около 12-годишна възраст и се грижели
основно за домакинство, пълно с деца, докато съпрузите им отплавали и се впускали в разни приключения.
Въпреки това в сравнение с други жени през това време те се радвали на широка гама от свободи – имали
право да наследяват имущество, да подават молба за развод и дори да си възстановят селища, ако бракът
се провали.

Правели са жертвоприношения с деца

Човекът според викингите е бил най-добрият дар за боговете, а децата са смятани за най-ефективната
жертва. В „Повелителите на морето“ Ким Ярдар отбелязва, че учените дълго време не са искали да копаят
в тези тъмни ъгълчета на историята. Човешките жертви трудно могат да се съгласуват със съвременните
представи за викингите като носители на културата, първооткриватели и изобретатели, а не жестоки
насилници и убийци.

Харал Прекраснокосия

Харал Прекраснокосия (на норвежки: Harald Hårfagre (произношение на български: Харал Хорфагре), или
Харал I (ок. 850 г. – ок. 933 г.) е първият викингски владетел, който успява да подчини и обедини голяма
част от територията на днешна Норвегия, поради което е считан и за първия крал на Норвегия. Харал,
подобно на други ранни викингски крале, е полумитологична фигура, повечето от биографичните факти за
която не могат да бъдат установени със сигурност. Основен източник на информация за живота му са
староисландските саги, които представляват записи на устни предания със спорна историческа
достоверност. Двете саги, които го споменават, са Glymdrápa и Hrafnsmál, написани през 9 век от негов
придворен скалд. В Glymdrápa се разказва за спечелените от Харал битки, а в Hrafnsmál се описва как
протича животът в двора му, разказва се, че си е взел за жена датчанка и че е спечелил битката при
Хафърсфиорд.[1]

Харал е син на Халвдан Черния, владетел на Вестфол – област в днешна югоизточна Норвегия. Приема се,
че Харал е първият владетел, обединил под властта си обширни части от днешна Норвегия, въпреки че е
спорно колко и кои точно са тези части. Знае се, че е имал многолюдно потомство от различни жени, но
точно колко многолюдно също не може да бъде установено със сигурност. Според скалдическите поеми,
единствените писмени източници от времето на самия Харал, в които той се споменава, той имал 9 сина.
Според староисландските саги е имал между 11 и 20 сина. Още приживе към 930 г. той предава властта на
сина си Ейрик Кървавата брадва.

Сагата разказва, че Харал пристъпил към подчиняването на норвежките територии, след като Гийда,
дъщеря на Айрик, владетел на Хордалан, му го поставила като условие, за да се омъжи за него.
Първоначално Гийда отхвърлила предложението за женитба на Харал, като заявила, че не би се омъжила
за незначителен владетел, притежаващ само малко земи, какъвто по онова време бил Харал, който
властвал само над една област в днешна югоизточна Норвегия. Харал се зарекъл да не подстригва косата
си, докато не изпълни условието на Гийда и не я спечели за жена. Оттук и прозвището му
„Прекраснокосия“.[2] След множество битки Харал успял да наложи властта си върху много от малките,
независими норвежки княжества и спечелил ръката на Гийда, която станала първата кралица на обединена
Норвегия.

Свен I

Свен I Вилобради (на старонорвежки: Sveinn Tjúguskegg; на датски: Svend Tveskæg; на букмол: Svein
Tjugeskjegg; на английски: Sweyn Forkbeard, произношение на български: Свен Тюгесхег) е крал на Дания от
986 г., който завладява по-голямата част от Норвегия (1000) и Англия (1013), създавайки империя в района
на Северно море.

Произход

Предполага се, че Свен Твескег е роден около 960 г. Той е син на датския крал Харалд I Синезъби,
скандинавски владетел, който пръв официално приема християнството през 60-те години на 10 век. Свен го
наследява в края на 986 или началото на 987 г.

Управление

Свен I

През следващите години Свен ръководи поредица от походи в Норвегия и Англия. През 1000 г., в съюз с
шведския крал Олаф Скьотконунг и норвежкия граф Ерик от Ладе, разгромява в Сволдерската битка
норвежкия крал Олаф I Трюгвасон и завладява по-голямата част от земите му.

След 1002 г., когато английският крал Етелред II организира масови кланета на датчани в Англия, Свен
предприема наказателна експедиция, но през 1005 г. гладът го принуждава да се върне в Дания.
Предполага се, че той подпомага и викингските походи в Англия през 1006 – 1007 и 1009 – 1012 г., вторият
ръководен от Торкел Високи. През август 1013 г. Свен лично повежда мащабно нашествие в Англия,
подчинява цялата страна и към края на годината влиза в Лондон като крал, а Етелред е принуден да бяга в
Нормандия.

Няколко седмици след като става крал на Англия, на 3 февруари 1014 г., Свен I умира. Той е погребан в
построената от него църква в Роскиле, Дания.

Олаф Шьотконунг

Олаф Шьотконунг (на шведски: Olof Skötkonung) е първият християнски крал на Швеция. Наричан също на
старонорвежки: Óláfr sœnski, което се превежда Олаф Шведски, за да бъде различаван от норвежките
крале със същото име Олаф I и Олаф II.

Управление

През 995 г. той наследява баща си Ерик VI Сегерсел на шведския трон. Малко след като майка му се
омъжва повторно за Свен I Вилобради Олаф подпечатва помирението на Швеция с Дания. През 1000 г. в
съюз с Дания побеждават Олаф I в Сволдерската битка, където норвежкият крал намира смъртта си и
кралството му е поделено между съюзниците.

Семейство

Първоначално Олаф има наложница на име Едла, дъщеря на ярла на Виндланд, която му ражда три деца,
едно от които бъдещия крал на Швеция Емунд Стария.

След това се жени за Естрид Оботрит (от народа ободрити), от която има още две деца:

Анунд Якоб, крал на Швеция

Ингегерд Шведска, която е майка на княгиня Анна Ярославна.

Дания
Кралство Дания е скандинавска страна, намираща се в Северна Европа. Граничи по вода с Балтийско и
Северно море. Състои се от полуостров Ютланд и много островчета; датски отвъдморски територии са
Гренландия и Фарьорските острови. Дания се намира на север от Германия и Полша, на югозапад от
Швеция и на юг от Норвегия. Площта ѝ е 43 098 km² (без отвъдморските територии), от които 42 409 km²
суша и 689 km² водна площ.[2]

История

Основна статия: История на Дания

ок. 12500 пр.н.е. – имиграция на първите племена към Ютландия

3900 пр.н.е. – развитие на животновъдството и растениевъдството

1000 пр.н.е. – развитие на търговията (бронзова епоха)

0 – Желязна епоха

ок. 450 – преселване на англи и юти към Британските острови

ок. 800 – установяване на феодализма, начало на викингските експедиции, обединяване на датските

пемена под предводителството на рода Скьолдунг

826 – първа християнска мисия в Дания

866 – 867 – завоюване на град Йорк и Североизточна Англия

950 – умира първият датски крал – Хорм I Стари

ок. 962 – установяване на християнството

965 – 985 – крал Харалд I Синезъби включва в територията на кралството полуостров Ютланд, Датския
архипелаг и Сконе (Южна Скандинавия)

1015 – 1034 – Англия и Норвегия под датско владичество

1086 – Голямо въстание срещу датската власт в Норвегия; то е неуспешно, но крал Кнуд IV Свети е убит

1157 – 1182 – крал Валдемар I Велики довежда до нов разцвет на Дания. Военна експанзия. Първи „Златен
век“ на Дания

1180 – 1181 – антифеодално въстание в Сконе (неуспешно)

1182 – 1202 – крал Кнуд V

1202 – 1241 – крал Валдемар II

1219 – завоюване на Северна Естония

1227 – поражение в битката при Борнхьовед. Загуба на Северна Естония.

1282 – феодалите принуждават крал Ерик V да подпише харта за намаляване на кралските правомощия.
Начало на гражданска война между олигарси-феодали и кралски лоялисти.

1320 – поражение за лоялистите, ликвидация на кралската власт

1321 – разпадане на Дания на 17 княжества

1340 – 1375 – крал Валдемар IV Аттертаг възстановява монархията.

1397 – основаване на Калмарската уния. Норвегия, Швеция, Финландия, Фарьорските острови, Гренландия
и Исландия са под властта на датската корона.

1448 – 1481 – крал Кристиан I

1460 – крал Кристиан I е избран за херцог на Шлезвиг и граф на Холщайн, при което тези територии влизат
в състава на Дания.

1479 – откриване на Копенхагенския университет (Universitet of København)

1523 – Швеция излиза от унията и е обявена за независимо кралство

1660 – 1661 – установяване на абсолютизма

1666 – основаването на датски колонии на Карибите

1807 – битката при Копенхаген (Обединеното кралство срещу Кралство Дания)

1814 – Норвегия излиза от унията и е обявена за независимо кралство

1848 – край на абсолютизма

1849 – първата датска конституция

1864 – поражение в Датско-немската война, което води до загубата на Шлезвиг и Холщайн

1914 – 1918 – Неутралитет по време на Първата световна война

1915 – права на жените

1920 – в Шлезвиг успешно се провежда референдум за връщането му в територията на Дания

1940 – 1945 – нацистка окупация

1945 – основаване и членство в ООН

1949 – членство в НАТО

1973 – членство в ЕС

2002 – Копенхаген е избран за столица на културата за 17-и пореден път

2009 – датски войски разбиват талибаните в Афганистан и проправят път за инспектори на ООН

2012 – отбелязва се 40-ата годишнина на Нейно Величество Маргрете II като кралица на Дания, Гренландия
и Фарьорските острови

Норвегия

Кралство Норвегия е конституционна монархия в Северна Европа, която заема западната част от
Скандинавския полуостров. Граничи с Швеция, Финландия и Русия. Площта ѝ е 385 207 km²[3][4], от които
361 243 km² суша и 24 748 km² водна площ.

Страната е най-северната в Европа и е известна с планините и фиордите си, както и с историята си като
морска сила.[5]

Норвегия е много високо развита индустриална страна, с отворена, насочена към експорта икономика.
Страната е една от най-богатите в света, оглавява класацията по индекс на човешко развитие на ООН, и е на
водещите места в света по стандарт на живот, средна продължителност на живота и здравеопазване.[6]

Норвегия не е член на Европейския съюз (ЕС), но участва в общия пазар на ЕС като участваща страна в
Европейската икономическа зона (EEA) и Европейската асоциация за свободна търговия (EFTA).[6]
Официални езици са букмол и нюношк, а северносаамският е официален в шест общини. Националният
празник е 17 май, денят на който през 1814 г. е приета норвежката конституция.[7]

Етимология

Името на страната идва от северногерманския език и означава „пътят на север“. Името на Норвегия от
стария норвежки език е Nóregr, на англосаксонски – Norþ weg, а на средновековен латински – Northvegia.
Сегашното име на Норвегия на норвежки е Norge. В стария норвежки тази дума означава „надълго по
брега“ или „надълго по морето“.

Официалното име на норвежки е Kongeriket Norge. Други имена днес са: Norgga gonagasriika, Norjan
kuningaskunta и др.

История

Основна статия: История на Норвегия

Археолозите откриват, че е имало хора в Норвегия още през 11 000 г. пр. Хр. Норвежките традиции били
бавно изменени през IX и X век.

През IX в. Норвегия представлявала множество малки кралства. Смята се, че Харолд Красивата коса
обединява малките кралства през 872 г. с битката при Хафърсфиорд. Той става първият крал на
обединената Норвегия.

Викинговата епоха (VII-XI в.) е време на унификация и експанзия. Норвежците се установили на Исландия,
Гренландия и части от Великобританските острови и Ирландия. Те основават Дъблин и създават търговски
връзки в селищата между Корк и Дъблин, които по-късно стават двата най-важни ирландски града.

През 1030 г. норвежците приемат християнството.[8] 1066 г. се счита за край на викинговата епоха и начало
на Ранното средновековие в Норвегия.

През 1349 г. чумната епидемия убива между половината и две трети от населението на Норвегия. Последва
забавяне на развитието и в обществото, и в икономиката. След няколко спора страната влиза в Калмарския
съюз с Дания и Швеция и троновете на Норвегия, Дания и Швеция се озовават в ръцете на кралица
Маргарета I Датска. Въпреки че Швеция се отделя от съюза през 1523 г., Норвегия остава в него цели 434
години до 1814 г. По това време (смятано за „400-годишната нощ“), цялата власт се намира в Копенхаген,
Дания. Друг фактор за отслабването на Норвегия в този период е появата на протестантството през 1537 г.
Архиепископът в Тронхайм е изгонен и приходите на Църквата биват изпращани в Копенхаген. Норвегия
губи повечето поклонници, които посещават мощите на свети Олаф, а с тях и по-голямата част от
контактите си с културата и икономиката в останалата част от Европа. Губи и провинциите Бахуслен,
Йемтланд и Хередален, преминават към Швеция при войната между Дания-Норвегия и Швеция.

По време на Наполеоновите войни Дания-Норвегия отначало се стреми към неутралитет, за да може да

запази търговските си отношения както с Франция, така и с Великобритания, но когато се включва в
Северната лига на неутралните (League of Armed Neutrality), инициирана от Павел I, англичаните
възприемат това като враждебен акт и нападат Копенхаген през 1801 г. и след това през 1807. Затова
кралството влиза в алианс с Наполеон, като по този начин през 1814 г. се озовава на губещата страна във
войната на Шестата коалиция. Това се прибавя към ужасяващите последици от масовия глад през 1812.
Датско-норвежкият крал Оуденбург е принуден да абдикира и да предаде короната на краля на Швеция,
докато старите провинции на Норвегия – Исландия и Гренландия остават под властта на Дания. Норвегия
използва тази възможност, обявява независимост и създава конституция, основана върху американски и
френски модели. Датският крал Кристиан Фредерик е избран за крал на 17 май 1814 г. Военните сили на
Швеция обаче насилствено сключват договор с Норвегия, избирайки шведската династия Бернадот като
управляваща страната. В замяна Норвегия запазва своята демократична конституция и независими
институции.

През този период се наблюдава възход на норвежката култура по време на романтизма, защото
норвежците търсели как да изразят своя забележителен национален характер и политика на езика, което
довежда до множество опити да се определи оригиналният норвежки език. Тогава се обосновали и
днешните му официални форми – букмол и нюношк.

Норвегия обявява независимостта си през 1905 г., когато Шведско-норвежката уния е разделена.[5]

Кристиан Микаелсен, норвежки корабен магнат, става първият министър-председател на Норвегия през
1905 г. и изиграва важна роля в отделянето от Швеция. С референдум е избрана монархия като държавна
форма на управление, спечелила срещу републиката.

През 1907 г. Русия, Германия, Франция и Великобритания гарантират целостта на Норвегия по силата на
международен акт.[9]

През 1898 г. на всички мъже се дава правото на свободен глас, а след това през 1913 г. – на всички жени.
[10]

През Първата световна война Норвегия остава неутрална.

Между двете световни войни страната, както и останалите европейски страни, е поразена от масова
безработица, която достига своя връх през 1933 г., когато всеки трети в работоспособна възраст е
безработен.

Норвегия се опитва да остане неутрална и през Втората световна война, но е окупирана от Вермахта от 9
април 1940 до 8 май 1945 г.

След Втората световна война Норвегия претърпява бърз икономически растеж и се превръща в една от
най-богатите държави в света. След войната Работническата партия (социалдемократи) взема властта и
управляват страната през по-голямата част от Студената война. Норвегия се присъединява към НАТО през
1949 година и става близка със САЩ.

По време на възстановяването след Втората световна война страната води политика, целяща пълна заетост.
Тази политика е поддържана от всички правителства оттогава.[11]

През 1970-те години край Норвегия се откриват големи залежи на нефт и природен газ, което довежда
страната до бърз икономически подем.[6] Разработването на добива на нефт и газ води до нива на
безработицата, по-ниски от тези в други индустриални страни през 1970-те, но от 1980-те безработицата
отново се увеличава, като достига най-високите си нива през 1987 – 1988 г.[11]

Норвежците ценят високо независимостта си. През 1972 г. страната отказва членство в Европейската
общност, а през 1994 г. и членството в Европейския съюз, въпреки че правителството препоръчва гласуване
„за“ членството.[5]

През 1980-те процентът на работещите жени се увеличава и остава висок до днес.[11] През 1986 г.
Норвегия изразява несъгласие със забраната за китоловство, издадена от Международната комисия по
китоловство, и възобновява промишленото китоловство през 1993 г.[5]

През 2008 г., малко след Световната икономическа криза, безработицата в Норвегия е 3% – сред най-
ниските в Европа.

Швеция

Кра̀лство Швеция или просто Швѐция (на шведски: Sverige) е скандинавска държава, конституционна
монархия, намираща се в Северна Европа. По големина е пета в Европа. Тя граничи с Норвегия на запад,
Финландия на североизток, проливите Скагерак и Категат на югозапад, Балтийско море и Ботническия
залив на изток.По море граничи също с Дания, Германия, Полша, Русия, Литва, Латвия и Естония. С Дания
се свързва и чрез моста Йоресунд – най-големия мост в Европа, свързващ Малмьо с Копенхаген. Член е на
Европейския съюз от 1995 г. и на Шенгенското пространство от 1996 г.

Швеция е с относително ниска гъстота на население, с изключение на гъсто населения столичен район с
център Стокхолм. 84% от населението е в градове, които заемат едва 1,3% от площта на страната.[4]
Швеция се отличава с висок жизнен стандарт, с модерно и либерално общество[2] и с нейерархична
организационна и обществена структура и колективизъм, в контраст с англосаксонските общества.[5]
Опазването на околната среда, съхранението на животински и растителни видове, както и ефективното
използване на енергия са задачи в политиката ѝ с широка обществена подкрепа.

Швеция е традиционен износител на желязо, мед и дървесина. Модернизираният транспорт и

комуникации позволяват пълноценно усвояването на естествените ресурси, предимно на дървесина и
желязна руда. През 90-те години на 19 век, благодарение на развитието в образованието и общата
индустриализация, успешно е създадена производствена индустрия, и така до края на 20 век Швеция се
превръща в развита държава, заемаща високи позиции сред най-богатите страни според Индекса на
човешко развитие. Швеция е богата на водни ресурси за производство на електроенергия, но не притежава
големи залежи от петрол и каменни въглища.

По време на Средновековието Дания, Норвегия и Швеция (включително и територията, контролирана от

Швеция, днес Финландия) се обединяват в рамките на Калмарската уния, създадена през 1397 г. под
короната на Маргарета I Датска. Швеция напуска унията през 16 век и води дългогодишни войни със своите
съседи – основно с Русия, Дания и Норвегия. През 17 век, по време на абсолютната монархия, шведският
крал разширява границите на Швеция посредством война, установявайки шведско надмощие и контрол
над Скандинавския полуостров, Балтийските държави и области от днешна Германия. След смъртта на
Карл XII през 1718 г., шведската доминация е прекратена. През 1809 г. източната част от Швеция,
Йостерланд, и източната част на Норланд се обособяват в полуавтономна област – Велико княжество
Финландия. До 1814 г. Швеция губи всички свои територии извън Скандинавския полуостров. През 1814 г.
Норвегия е заставена да сключи съюз с Швеция, който трае до 1905 г. От 1814 г. Швеция е в мир, поддържа
безпристрастна външна политика в мирно време и неутралитет по време на война.

История

Основна статия: История на Швеция

Крал Густав II Адолф

Праистория

Скоро след последната ледникова епоха териториите на днешна Швеция са били заселени от ловци и
берачи на плодове. Това започва да става през каменната епоха (6000 г. пр.н.е. – 4000 г. пр.н.е). Най-
старият човешки скелет, намерен в Скандинавия, е женски скелет, открит в Бекаскуг в Сконе. Около 3000 г.
пр.н.е. ловците и берачите на плодове започват да водят уседнал живот и преминават към селско
стопанство. Край Алвастра, близо до Ветерн, са открити останки от малко селище на земеделци и пастири,
съществувало около 3500 г. пр.н.е. – 2000 г. пр.н.е.

Регионът се развива добре през вековете, съществуват данни за по-стара цивилизация по тези земи
(легендата за изчезналата цивилизация Туле).

За първи път името Швеция е отбелязано през I век сл. Хр. от римския историк Тацит. Той пише, че на
остров в морето живее племето на свионите (алтернативно свеите), преживяващо от морето, и ги описва
като майстори на оръжие и кораби. Корабите на свеите били странни за времето си, защото имали носова
част и от двете страни – това, което сега е известно като викингски стил. Описанието е на жителите на
централна Швеция (Свеаланд), основно около езерото Меларен, и съвременните Стокхолм, Сигтюна и
Бирка. От името на племето произлиза и името на Швеция на старошведски „Svearike“ (държавата на
свеите), което с развитието на езика се трансформира до „Sverige“ (произнася се „Сверийе“), или на
англосаксонски „Svealand“, земята на свеите. Южните части на скандинавския полуостров са били
населявани от родственото племе на йотите (готите), в йоталандските територии. Твърде малко се знае за
тези времена, като източниците са основно норвежките саги и епосите на Беовулф.

Средновековие

По време на Викингската епоха (9 – 10 в.) шведските викинги са пътували на изток в балтийските държави,
Русия, около Черно море, чак до Константинопол и Южна Европа.

Дълго след като се образуват Норвежкото и Датското кралства, Швеция е разделена на области,
управлявани от местни ярлове и конунги. След като Дания превзема областта Скания (Skåne) в Южна
Швеция, датска армия се отправя на изток, за да подчини непокорните шведски племена. На 31 януари
1208 г., 12 хил. датски кръстоносци са разбити във Вестерютланд (Югозападна Швеция) от стрелците на
местния пълководец Ерик Кнутсон, който е почитан от шведите като светец. През 1210 г. още по-голяма
датска армия се отправя в Швеция, в подкрепа на прокудения шведски владетел Сверкер, но Сверкер е
убит и шведската армия на Ерик Кнутсон отблъсква датските кръстоносци. Това бележи създаването на
Шведското кралство, чийто пръв крал става Ерик Кнутсон.

Златен период

Разширение на Швеция, 1560 – 1660

На 6 юни 1523 г. Густав Васа е избран за крал на Швеция, като по този начин се разпада Калмарската уния и
Швеция става независима държава.[2]

През 17 век Швеция се превръща в една от най-големите сили в Европа, което се дължи на успешното ѝ
участие в Трийсетгодишната война, инициирано от крал Густав II Адолф. Но в своето могъщество тя рухва
през 18 век, когато Руската империя започва завоеванията си в Северна Европа по време на Северната
война и окончателно през 1809 г., когато от източната ѝ половина е създадено полуавтономното
Херцогство Финландия на Руската империя. След като Дания и Норвегия са победени в Наполеоновите
войни, Швеция получава Норвегия по Килския мирен договор. Междувременно Норвегия се обявява за
независима и това довежда до военни действия срещу нея през 1814. Те завършват с конвенцията при
Мос, която отсъжда принудителен съюз между Норвегия и Швеция. Той продължава до 1905 г. С тази
последна битка се отбелязва началото на 200-годишен мир, уникално постижение в света.

Русия

Ранна история

Най-ранните сведения за заселване на хора на територията на днешна Русия са от ранния палеолит, като по
Черноморието има находки на възраст 1,5 милиона години,[55] а Homo sapiens се появяват преди около 50
хиляди години.[56] Според преобладаващото мнение, предшествениците на индианците се заселват в
Америка преди около 16 хиляди години, преминавайки през източните части на Русия.[57] Неолитът в
южните части на страната настъпва в края на IV и началото на III хилядолетие пр.н.е. и постепенно се
разпространява на север, но в обширни рядко населени части от Сибир ловът и риболовът остават основа
на стопанството до Новото време.[58]

През неолитната и халколитната епоха на днешната територия на Русия се формират няколко от големите
езикови групи в Евразия – индоевропейската в европейските степи,[59] уралската по средното течение на
Волга и района на Урал[60] и тюркската в Южен Сибир.[61] През I хилядолетие пр.н.е. най-южните области
влизат в контакт с цивилизациите в Средиземноморието, Близкия изток и Китай и се появяват първите
писмени сведения за конкретни народи – скитите и по-късно сарматите в южната част на Европейска Русия,
[62][63] енисейските киргизи и динлин в Южен Сибир,[64][65] сушън в Далечния изток.[66]

През VI век пр.н.е. по черноморското и азовското крайбрежие са основани няколко гръцки колонии, които
стават основа на просъществувалото до края на IV век Боспорско царство.[67] От края на III век пр.н.е. до
края на I век част от Южен Сибир е част от държавата на хунну.[68] В края на I век от изток в Европейска
Русия навлизат хуните, които през следващите десетилетия установяват контрол над степите северно от
Кавказ, където подчиняват ираноезичните алани.[69] През V-VI век голяма част от Южен Сибир е под
властта на хаганата Жоужан, който изтласква към степите на Европейска Русия савирите и някои огузки
племена.[70]

Киевска Рус през 10 век

В средата на VI век степните области в Европейска Русия влизат в границите на Аварския каганат, а тези в
Сибир – на Тюркския каганат, който към края на века се разширява до Азовско море.[71][72] През VII век
Тюркският каганат постепенно се разпада, като в Европа на негово място възниква просъществувалата за
кратко Велика България,[73] последвана от Хазарският каганат.[74] По същото време по средното течение
на Волга възниква Волжка България,[75] а малко по-късно в Сибир тюркските владения за завзети от
Уйгурския и Кимакския каганат.[76][77] През VII век в Хазарския каганат навлизат унгарците, които през
следващото столетие се изселват на запад.[78]

В началото на IX век варягите и свързваната с тях етническа група рус образуват Руския каганат – мрежа от
укрепени пунктове в северната половина на днешна Европейска Русия, от които контролират местното
угро-финско, а в най-западните области и славянско население.[79][80] През 862 година властта в
северозападната част на тази територия е поета от Рюрик – неговите потомци управляват в Русия до края
на XVI век, а тази година традиционно се смята за начало на руската държавност.[81] През 884 година
наследникът на Рюрик Олег превзема Киев, поставяйки началото на Киевска Рус, държава с център в
днешна северна Украйна, която обхваща и значителна част от северните области на днешна Европейска
Русия.[82] Около 988 година Киевска Рус приема християнството с посредничеството на България, от която
възприема също старобългарския език и кирилската писменост,[83] а първият духовен глава на Киевската
църква и първите нейни епископи са българи по народност.[84]

В края на X век Хазарският каганат е унищожен от киевски и огузки нападения[85] и доминиращо място в
степите на Европейска Русия заемат печенегите, последвани от куманите. През XI-XII век Киевска Рус
постепенно се децентрализира, като нейният велик княз остава номинален глава на система от уделни
княжества, владения на членове на Рюриковата династия, намиращи се в сложна йерархия помежду си.
[86] Главните уделни княжества на територията на днешна Русия са Новгородската земя, Владимирско-
Суздалското, Смоленското и Рязанското княжество.

В първите години на XIII век в Южен Сибир и съседните части на днешна Монголия възниква Монголската
империя, която за няколко десетилетия, водена от Чингис хан и неговите наследници, подчинява огромни
територии от Китай до Средиземно море и Централна Европа.[87] През 1223 година Бату хан навлиза в
Източна Европа и разгромява куманите, разграбва Киевска Рус и напада Волжка България. В последвалите
войни, в които по някои оценки населението на Рус намалява наполовина,[88] куманите и Волжка България
са изцяло подчинени от монголците, а повечето уделни княжества изпадат в зависимост от тях.
Създадената от монголците Златна орда, приела през XIV век исляма за своя официална религия, е
доминираща сила в Източна Европа през следващите няколко века, а зависимите от нея уделни княжества
стават основата на бъдещата Русия.[89]

Възходът на Москва

Основни статии: Велико московско княжество и Руско царство

Териториално разширение на Московското княжество през 1300 – 1462 година

Москва води началото си от крепост, изградена около 1156 година от великия княз на Киевска Рус Юрий
Долгоруки.[90] През 1263 година градът става център на уделно княжество, владяно от семейството на
владимирско-суздалските князе.[91] През следващите десетилетия княжеството постепенно увеличава
територията си, през 1325 година в Москва се премества митрополитът на Киев и Цяла Рус,[92] а през 1362
година московският княз Дмитрий Донски получава от Златната орда титлата на велик княз на Владимир и
Суздал,[93] която е запазена от наследниците му, утвърждавайки ги като най-влиятелните владетели в
руския североизток.
През първата половина на XV век Великото московско княжество изпада в тежка криза, съпътствана с
династични конфликти и активни интервенции на монголците. В същото време на запад се консолидира
Великото литовско княжество, което завзема западните части на днешна Русия и влиза в съюз с
традиционния съперник на Москва – Великото тверско княжество.[94] Москва постига обрат в средата на
управлението на Иван III, когато отхвърля зависимостта си от монголците (1480) и завладява Новгородската
република (1477) и Твер (1485).[95] В началото на XVI век московските велики князе подчиняват и
останалите уделни княжества и се превръщат в единствената сила на изток от Литва и на север от
монголците.

Засилването на Московското княжество е съпътсвано от засилваща се криза в Златната орда, която през
1395 година претърпява тежко поражение от войските на Тимур, което я лишава от контрола върху
северния клон на Пътя на коприната.[96] През следващите десетилетия, до средата на XV век, Златната
орда се разпада на няколко по-малки мюсюлмански държави, контролиращи части от територията на
днешна Русия – Казанско ханство, Сибирско ханство, Ногайска орда, Кримско ханство, Узбекско ханство.[97]

Иван IV Грозни, първият руски цар, управлявал от 1533 до 1584 година

Иван IV, наречен по-късно Грозни („Страшни“), става първият московски владетел, провъзгласил се
официално за цар, като символ на своите имперски претенции след завладяването на всички източни
руски княжества.[95] Той централизира управлението, подчинява аристокрацията с жестоки репресии,[95]
кодифицира законодателството, създава земски събори, намалява влиянието на духовенството.[98] Иван
Грозни продължава руската експанзия, завземайки Казанското, Астраханското и Сибирското ханство,[99] но
претърпява поражение в Ливонската война,[100] а в края на управлението му страната е съсипана от
вътрешна нестабилност, външни нападения, болести и глад.

В годините след смъртта на Иван Грозни е прекъснато управлението на династията на Рюриковичите и

Русия навлиза в продължителен период на вътрешна и външна нестабилност, наричан Смутното време,
чиято кулминация са Великият глад, унищожил през 1601 – 1603 година около една трета от населението, и
завземането на Москва от войски на Жечпосполита през 1610 година.[95] Въпреки тази криза, през
следващите години страната постепенно се стабилизира, като за цар е избран боляринът Михаил Романов,
който успява да наложи своя династия. Възползвайки се от Въстанието на Богдан Хмелницки, неговият
наследник Алексей завладява през 1667 година Левобрежна Украйна.[95] През този период започва
колонизацията на Сибир, като московски предни постове достигат до река Амур и полуостров Чукотка,[101]
а руски кораби откриват Беринговия проток.[102] Управлението на първите Романови е съпътствано и от
масово закрепостяване на селяните, както и от чести бунтове, най-мащабно сред които е Въстанието на
Степан Разин през 1667 – 1671 година.[103][104][95]

Руска империя

Основна статия: Руска империя

Петър Велики

Наследникът на Алексей Романов Петър Велики, управлявал от 1682 до 1725 година, извършва поредица
от реформи, насочени към модернизацията на страната по западноевропейски образец,[105] и я превръща
във фактор на европейската сцена. Той побеждава Швеция във Великата северна война, осигурявайки на
Русия достъп до Балтийско море,[106][107] където основава новата столица Санкт Петербург. През 1721
година Петър Велики се обявява за император.

Реформите на Петър започват да налагат Руската империя като един от най-важните политически и военни
фактори в Европа.[108] С участието си в в тежки конфрикти, като Войната за полското наследство, Войната
за австрийското наследство и най-вече Седемгодишната война, руската армия натрупва опит и
възможности, сравними с тези на водещите европейски въоръжени сили.[109][110] Кулминацията на този
възход идва под управлението на Екатерина Велика (1762 – 1796), която разширява границите на Руската
империя до централна Европа, унищожавайки Жечпосполита, а на юг отблъсква Османската империя и
утвърждава руските граници до Черно море и Кавказ.[111] Военните успехи са постигнати за сметка на
засилване на привилегиите на аристокрацията, разширяване на крепостничеството и отнемане на
привилегиите на казачеството, което предизвиква съпротива, най-явна в бунта на Емелян Пугачов.[112]

Водените от Александър Суворов руски войски прекосяват италианските Алпи по време на Италианския
поход, 1799

Събитията след Френската революция от 1789 година въвличат Руската империя в европейските военни
конфликти. През 1799 и 1804 – 1807 година Русия воюва срещу Франция, след това е неин съюзник, а през
1812 година френският император Наполеон I предприема завършил катастрофално поход до Москва.[113]
През този период руски военни контингенти достигат до Италия, Франция и Нидерландия, а в края на
Наполеоновите войни Руската империя е основен участник в победилата коалиция, която очертава
следвоенния ред в Европа на Виенския конгрес (1815). Следващите години отбелязват кулминацията на
външнополитическото влияние на Руската империя, която става гарант за стабилността на консервативните
режими в Европа и на практика превръща Османската империя в свой протекторат.[114]

Офицерите, воювали срещу Наполеон в Западна Европа, донасят в Русия идеите на либерализма и част от
тях правят опит за ограничаване на властта на императора с неуспешното Декабристко въстание от 1825
година.[115] Към края на консервативното управление на Николай I (1825 – 1855) социалното и
технологично изоставане на страната стават все по-видими и довеждат до унизителното ѝ поражение в
Кримската война.[116] Новият император Александър II (1855 – 1881) започва мащабни реформи, сред
които е премахването на крепостничеството през 1861 година.[117] Тези реформи дават тласък на
индустриализацията и модернизират армията, която провежда успешната Руско-турска война от 1877 –
1878 година, довела до изтласкването на Османската империя от голяма част от Балканите.[118] През
голяма част от XIX век и първите години на XX век Русия и Британската империя се борят за влияние в
Афганистан и съседните територии на Централна и Южна Азия, като съперничеството им става известно
като Голямата игра.[119]

Руската империя в края на 19 век

В края на 19 век се вижда възхода на различни социалистически движения в Русия. Александър II е убит
през 1881 от революционни терористи.[120] Управлението на неговия син Александър III (1881 – 1894) е
мирно, но съпътствано от възход на социалния консерватизъм и антисемитизма.[121][122] При
управлението на последния император Николай II (1894 – 1917) в страната избухват масови размирици,
повод за които става унизителното поражение в Руско-японската война.[123] Вълненията са потушени, но
императорът е принуден да проведе значителни реформи с приемането на конституция, гарантираща
свободата на словото и събранията, легализирането на политическите партии и създаването на изборен
парламент – Държавна дума.[124]

Петроград, 1917: сблъсъци между силите на Петроградския съвет и временното правителство няколко
месеца след свалянето на царския режим

През 1914 г. Русия влиза в Първата световна война в отговор на ултиматумът на Австро-Унгария до Сърбия,
тъй като Сърбия и Русия са съюзници. Русия воюва на няколко фронта. През 1916 руската армия търпи
сериозно поражение от Австро-Унгария и Германия. Нарастващите разходи за войната, стотиците хиляди
жертви и корупцията на царския режим стават причина в началото на 1917 да избухне нова, още по-
мащабна революция.

Февруарската революция принуждава Николай II да абдикира. Създава се република с временно

правителство, но спорът за властта остава нерешен – от една страна са десни либерали, застъпващи се за
конституционна монархия, а от друга са социалдемократите, желаещи републиканския строй.
Социалдемократите се разцепват на меншевики, склонни да се коалират с дясното правителство, и
болшевики, водени от Владимир Ленин и желаещи изцяло нов, пролетарски строй на управление. Властта
в страната се раздвоява – Временният комитет на Държавната Дума, начело с десните и меншевиките води
оспорвани политически борби с Петроградския работнически съвет на болшевиките. В същото време Русия
все повече затъва във войната с Централните сили. Болшевиките преценяват, че е настъпило време за
революция. На 26 октомври 1917 крайцерът „Аврора“ дава началото на болшевишкия щурм на Зимния
дворец в Петроград с оръдеен залп. Временното правителство е свалено, създава се ново работническо-
селско правителство, провеждат се избори за нова конституция. Болшевиките обаче печелят 24% от
гласовете, а меншевиките печелят 43%. Ленин решава да продължи борбата, вследствие на което избухва
гражданска война. Авангард на двете враждуващи фракции са Червената армия и белогвардейците, като
последните получават директна военна помощ (войски и провизии) от САЩ, Франция и Великобритания.
Болшевишките сили побеждават, и през януари 1918 се създава Руската съветска федеративна
социалистическа република. Два месеца по-късно Ленин подписва Брест-Литовския мирен договор, с който
Русия излиза от войната и отстъпва 150 000 km² площ на Финландия, Полша и Румъния.

Съветска Русия

Основни статии: СССР и РСФСР

През Февруарската революция 1917 г. е свалено самодържавието. На 25 октомври (7 ноември нов стил)
1917 г. избухва Октомврийската революция. Провъзгласена е власт на Съветите на работническите,
войнишките и селски депутати. В страната е установена монополна политическа власт на болшевишката
партия, която постепенно се слива с централизирания държавен апарат.

Пропаганден плакат от епохата на индустриализацията. Лозунгът гласи: „Димът на комините – диханието

на съветска Русия“.

Развилата се гражданска война 1917 – 1922 г. и интервенцията на Съветска Русия в образуваните след
разпада на Руската империя нови независими държави в Източна Европа и Средна Азия способства за
утвърждаването на военно-комунистическите принципи за организация на обществото, система на
производство и разпределение. През януари 1918 г. е образувана Руска съветска федеративна
социалистическа република (РСФСР). През 1921 г. е възприета нова икономическа политика (НЕП). На 30
декември 1922 г. РСФСР заедно с Украйна (УССР), Беларус (БССР) и републиките от Кавказкия регион
образуват Съюз на съветските социалистически републики или СССР. От 15-те републики на СССР, Руската
СФСР е най-голямата по територия (78% от територията на СССР) и население (60%).

След смъртта на Ленин през 1924 г. Йосиф Сталин e избран за генерален секретар на комунистическата
партия и бързо започва да концентрира властта в свои ръце. Той отменя НЕП на Ленин и инсталира изцяло
планова икономика. Лев Троцки, основен идеолог на теорията за световна революция, е изгонен от
Съветския съюз през 1929 г. Продължаващата вътрешна борба в болшевишката партия кулминира в
Голямата чистка, период на масови репресии от 1937 до 1938, в която са били екзекутирани стотици хиляди
политически противници и офицери. Съветският съюз успява много бързо да наложи тоталитарна система
на управление благодарение на напредъка на далекосъобщителните технологии като радиото и
телевизията. От 1929 до края на сталиновото управление през системата от трудови лагери и колонии
(ГУЛАГ) преминават между 18 и 20 милиона души, а други 6 – 7 милиона са разселени,[125] от които
загиват между 1,03 и 1,6 милиона души (вкл. починалите от болести след освобождаването си).[126]

Под ръководството на Сталин страната за кратко време отбелязва изключително бърза реорганизация на
икономическите дейности и се индустриализира с много високи темпове. Селското стопанство е
колективизирано и се трансформира от отрасъл с примитивен характер до централизиран и механизиран
основен сектор от икономиката. Този процес е подсилен и чрез репресии срещу собствениците на частни
стопанства, а сушата в Украйна става причина за катастрофални резултати в реорганизацията на
земеделието там, довели до гладната смърт на няколко милиона души. Въпреки това СССР се
трансформира от предимно аграрна икономика до голяма индустриална сила за кратък период от време.

Червеноармейци по време на отбраната на Ленинград

След редица провалени опити за постигане на антихитлеристки пакт с Великобритания и Франция, руското
правителство решава вместо това да си осигури пакт за ненападение с Германия. Докато Хитлер завладява
Полша, Франция и други страни, които действат на един фронт в началото на Втората световна война, СССР
се превъоръжава ударно и успява да си възвърне някои от бившите територии на Руската империя чрез
кампанията в Полша и Зимната война. На 22 юни 1941 г. нацистка Германия изненадващо нахлува на
територията на СССР с най-голямата и мащабна инвазия в човешката история, като по този начин се
открива най-големия фронт на Втората световна война – Източният. Вермахта постига огромен успех в
началото на инвазията, като обкръжава и пленява близо 4 милиона съветски войници. Само за една година
около 2,8 милиона от тях са екзекутирани или убити чрез гладуване, което е най-интензивният геноцид в
историята на човечеството.[127] Немската офанзива обаче е спряна в битката за Москва. Впоследствие
нацистите претърпяват голямо поражение в битката за Сталинград през зимата на 1942 – 43, след това в
битката при Курск през лятото на 1943 година и не успяват да превземат Ленинград въпреки наложената
му 900-дневна обсада. Под ръководство на Сталин и командири като Георги Жуков и Константин
Рокосовски, както и благодарение на пропагандата, СССР тотално мобилизира промишлеността и
населението си в борбата с окупационните сили и през 1944 година немците вече са в отстъпление.
Съветските войски преминават през Европа (1944 – 45) и превземат Берлин през май 1945, което слага край
на Втората световна война в Европа. През август 1945 съветската армия изтласква японските войски от
Манджурия и Северна Корея, което допринася и за капитулацията на Япония. Последиците от т.нар. Велика
отечествена война са над 26,6 милиона загинали цивилни и военни,[128] което представлява около една
трета от всички жертви на Втората световна война. Около 85% от загиналите са били от РСФСР, а над 80% са
били от руски произход. Въпреки почти пълното опустошение на европейска Русия, Украйна и Беларус,
СССР излиза от войната като световна суперсила.

Юрий Гагарин, първият човек в Космоса

След края на войната Източна Европа навлиза в сферата на влияние на СССР. Създава се комунистическа
Източна Германия, а в останалите източноевропейски страни (изкл. Финландия) комунистически
правителства заместват управлявалите дотогава авторитарни монарси и десни автократични режими.
Близката интеграция на тези страни довежда до създаването на икономически съюз – Съвет за
икономическа взаимопомощ (СИВ) през 1949. Същата година СССР взривява първата си атомна бомба и
консолидира комунистическите правителства в новосъздадените Китайска народна република и Северна
Корея. Западните страни възприемат тези стъпки като заплашително нарастване на съветското влияние в
световен мащаб и сформират военнополитическия блок НАТО, с което се поставя началото на Студената
война. Съветският съюз отговаря с формирането на военен съюз на Варшавския договор през 1955 г. Т. нар.
„блоково противопоставяне“ започва – от една страна са водените от САЩ капиталистически държави, а от
друга – водените от СССР комунистически държави. През целия период на Студената война двете
суперсили се борят за влияние, инсталирайки диктаторски марионетни режими и поддържайки радикални
и терористични групировки по целия свят. СССР застава на страната на арабските страни по време на
Израелско-арабския конфликт.

Леонид Брежнев изнася реч при откриването на 18-ия конгрес на комсомола, 1979

От 1953 до 1964 г. СССР е управляван от Никита Хрушчов, който осъжда култа към личността на Сталин и
стартира политика на десталинизация. На 20-ия конгрес Хрушчов поставя въпроса за ексцесиите при
управлението на Сталин в реч, озаглавена „За култа към личността и неговите последици“ (на руски: „О
культе личности и его последствиях“). Изнася се информация за големите репресии и многобройните
концлагери. Започва разформироването на системата от трудови лагери, освобождаване на политически
затворници и „разведряване“ във вътрешната политика, изразяващо се в умерено увеличаване на личните
и граждански свободи. Хрушчов обявява амнистия и либерализация на съветското общество. В същото
време напрежението в отношенията със Съединените щати се засилва многократно. През 1956 г. СССР
смазва опит за антиправителствено въстание в Унгария чрез разполагане на десетки хиляди войници в тази
страна. СССР продължава да влага огромни средства в мащабни проекти: „Овладяване на целината“;
развитие на атомните технологии с построяване на първата АЕЦ и първият атомен ледоразбивач в света;
космическа програма с изпращането на първия изкуствен спътник и първия човек в Космоса. През 1961 г. в
Куба са разположени съветски ядрени ракети със среден обсег, което предизвиква карибската ракетна
криза. Въпросът е разрешен след като Хрушчов се съгласява да изтегли ракетите си от Куба, но заплахата от
трета световна война и ядрен конфликт не намалява. Съветският съюз скъсва връзките си с Китай, където
Мао Дзедун продължава отречената от социалистическия лагер сталинистка линия. През 1964 г. СССР бива
оглавен от Леонид Брежнев, чието управление става известно като ерата на застоя – период, когато
икономическият растеж се забавя, но международното напрежение спада. Икономическият застой е
породен от липса на модернизация на промишлеността, неефективно усвояване и разпределение на
природнте суровини, бюрокрация и несъразмерно високи военни разходи. През 1979 г. съветски войски
навлизат в Афганистан. На международно ниво е заявено, че СССР влиза в Афганистан, ръководейки се от
принципите на „пролетарския интернационализъм“ и в отговор на нееднократните молби на
ръководството на страната и лично от президента Хафизула Амин за оказване на военна помощ в борбата с
антиправителствените сили.

Държавните глави на Русия, Беларус и Украйна подписват Беловежкото споразумение за разтуряне на СССР
и създаване на ОНД

През 1980-те ерозията на икономиката и обществото вече става видима. Оглавилият страната през 1982 г.
Юрий Андропов опитва да се справи с корупцията в системата, уволнявайки десетки министри и правейки
за пръв път публично достояние фактите около стагнацията и злоупотребите.[129] Михаил Горбачов прави
опит да реформира системата в края на 1980-те чрез серия от реформи, наречени „перестройка“, но те в
крайна сметка отключват серия от неконтролируеми социално-икономически процеси. СССР започва да се
разпада към 1990 година, а през 1991 г. на прибалтийските републики е дадена независимост. На 17 март,
след проведен референдум, огромното мнозинство от участващите граждани гласуват в полза на
запазването на СССР и обновена федерация. През август 1991 г. обаче е извършен държавен преврат срещу
Горбачов, който подкопава властта на КПСС и в крайна сметка довежда до пълния разпад на СССР. Съюзът
официално престава да съществува на 25 декември 1991 г., когато и Руската съветска федеративна
социалистическа република става независима под името Руска федерация.

Руска федерация

Според конституцията в състава на Руската федерация влизат 83 субекта, 46 от които се наричат области, 21
– републики, девет носят името край, три са градове от федерално значение, четири са автономни окръзи и
един е автономна област.

Чеченската столица Грозни по време на Първата чеченска война, януари 1995

За първи президент на Русия е избран Борис Елцин. През септември 1993 г. с указ на президента е
ликвидирана системата на съветите в Русия, а през декември е приета нова конституция. Икономическата
либерализация е формирана около концепцията за т. нар. „шокова терапия, препоръчана от“ САЩ и
Международния валутен фонд.[130] Всичко това довежда до голяма икономическа криза,
характеризираща се с 50% спад на БВП и промишленото производство между 1990 и 1995.[131][132]
Приватизацията до голяма степен измества контрола на предприятията от държавните агенции към частни
лица с вътрешни връзки в държавната система. Много от новобогаташите и бизнесмените взимат
милиарди в брой и ги реализират извън страната в огромни капитали.[133] Депресията на държавата и
икономиката довеждат до разпад на социалните услуги; раждаемостта се срива, а смъртността се
повишава в пъти. Зараждат се масов алкохолизъм и наркомания, в резултат на които годишно умират
хиляди хора. Милиони хора са захвърлени в бедност, от ниво на 1,5% бедност в края на съветската ера
(1989) до 39 – 49% в средата на 1993.[134] През 90-те години се вижда крайна корупция и беззаконие,
възход на престъпни банди и насилие.[135] Зараждат се и конфликти, породени от ислямски
фундаментализъм в Чечня и Дагестан.

Строящи се небостъргачи в Екатеринбург

Русия поема отговорността за уреждането на външния дълг на СССР въпреки че населението на Русия е 60%
от това на СССР по време на неговото разтрогване.[136] Високият бюджетен дефицит причинява тежка
финансова криза с хиперинфлация през 1998.[131][137] В условията на тежката икономическа криза и
конфликтът в Чечня, на 31 декември 1999 президентът Елцин подава оставка. Тогавашният министър-
председател Владимир Путин се кандидатира за президент и спечелва изборите през 2000 година. Путин
дава началото на Втората чеченска война, която се увенчава с успех за руската армия и чеченските
терористични групи са смазани, а на Чеченска република Ичкерия е сложен край и тя се връща в състава на
федерацията. В рамките на два последователни мандата Путин поддържа много висок икономически
растеж и връща Русия на световната икономическа и дипломатическа сцена. Западът критикува
управлението му заради ограничаването на гражданските свободи,[138] но вътре в страната той се радва
на голяма популярност заради икономическото възстановяване, увеличаване на доходите и намаляването
на престъпността.[139] След края на президентския мандат на Дмитрий Медведев, Путин отново става
президент през 2012 година.

На 22 август 2012 Русия става член на Световната търговска организация.

Трети президентски мандат за Путин и радикализация на руската политика

Съпътстващите президентските избори в Русия протести от 2012 – 2013 не успяват да възпрепятстват

избирането на Путин за президент, който дори успява да получи в някои избирателни райони над
146%[140] при общи резултати подкрепа от 63,6%, като заради водената националистическа и агресивна
политика и кампания до 82% са готови да подкрепят Путин.[141]

Донецка народна република, 9 май 2016

През март 2014, Русия, след навлизане на нейни въоръжени войски в АР Крим (Украйна), провежда
незаконен според Конституцията на Украйна референдум, който с голямо мнозинство гласува
присъединяване към Руската федерация на Крим и следователно отделяне от Украйна. Към началото на
април 2014 Русия има разположени около 40 000 войски, включително моторизирани и въздушни, по
източната граница на Украйна, като според анализатори това предхожда атакуване на Източните региони
на Украйна. Страните от НАТО са въвели основно икономически и ограничени санкции към Русия заради
нейните действия, като на 3 април 2014 РФ оттегля военното си аташе от НАТО.

Украинска криза

Макар термините украинска криза, анексиране/присъединяване на Крим и Севастопол, нова студена война
и т.н. да изглеждат вече наложени, според някои анализатори става дума за неконвенционална война
(подготвяна поне от 2008 година насам) на Русия срещу Украйна, както и започването на действия по
Четвърта световна война (Третата според тях е Студената война от втората половина до 1990-те години) на
Русия и „Руския свят“ срещу англосаксонските държави.[142]

Според Франсис Фукуяма обаче „Русия се бори за възстановяването на своето национално достойнство, а
кризата около Украйна няма никакво отражение над територии извън бившия СССР“,[143] този вид
трактовка отговаря на търсенията на новия евразийски и панславистки национализъм в Русия, ползващ и
термина Нова Русия и който непрекъснато търси исторически и други основания, които да разширяват
границите на днешната Руска федерация и Русия сама по себе си.[144] В района на Крим и Севастопол се
намира най-голямата военноморска база на Русия с излаз на Черно море. Това е и една от основните
причини Русия да се опитва да запази този район.