

Пътят

Всеки от нас има предначертан път, нали? Някаква посока в която да върви. И без да се
съмняваме че сме направили правилния избор, ние продължаваме да вървим натам.

Тогава какъв е моя път?

Как мога да бъда сигурна?

Ами ако сгреша...

Бела и Джейк, най добрите ми приятели. Радвам се че ги познавам. Без тях може би щях да съм
се самоубила.

Странно е как живота на един човек зависи от някой друг, нали? Ако не се бяхме срещнали щях
да си остана странното, депресирано дете, което не говори с никой.

Е не знам дали това беше съдба или късмет, но еден ден, през вратата на детската градина
влезе едно момиче. Местеше се в нашата група. Дълга рижава коса и сини очи – това беше Ема.

В детската, сутрин сядахме на едни оранжеви столчета подредени в кръг и госпожата

мърмореше някакви глупости, които никой не слушаше. По някаква причина, Ема реши да
седне до мен. Имаше доста свободни места, защото беше рано и другите не бяха дошли, но тя
седна до мен.

Запознахме се. Беше ми странно. Другите деца си играеха и бягаха наляво – надясно без да ме
забележат, а тя дойде и се запозна с мен. Говорихме си за нещо всеки ден, станахме приятелки
и след време не искахме да си тръгваме от детската само за да бъдем заедно.

Две години по късно, в първи клас, аз и Ема се запознахме с Джейк – къдрава, руса коса и сини
очи. Още в началото на учебната година госпожата ни накара да правим проект по заедно. Ако
правенето на човечета от пластелин се брои за проект. Е, ние повече си говорихме от колкото
правихме задачата.

От тогава тримата сме най – добри приятели. От тогава