К.Г.

Юнг
Автобиография
спомени, сънища, размисли
Записани и издадени от Аниела Яфе
Въведение
Пролог
Детство
Училищни години
Студентски години
Психиатрична дейност
Зигмунд Фройд
Сблъсък в несъзнаваното
Делото
Кулата
Пътешествия
Видения
За живота след смъртта
Късни размишления
Поглед назад
Приложение
 Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография,
или „книга със спомените”, както я наричаше Юнг, излязла
първоначално под името Спомени, сънища, размисли, е творение,
което, подобно на своя „прототип” Карл Густав Юнг, изобщо не
подлежи на квалификации (за съжаление това вече е
квалификация!). Тя би могло да бъде наречена по-скоро
„Автобиографията или Митът на Едно Несъзнавано”.
Необикновеното в нея се състои може би във факта, че Юнг, за
разлика от много от нас, просто свободно е дръзнал да се вслуша в
безмълвното и да придаде видима (словесно-образна) форма на
невидимото в и около себе си. Оставяме я така, без коментар,
защото коментарът „заключва” и „унифицира” и следователно е
неприложим към едно толкова лично и уникално нещо, каквото е
опознаването на нечия личност. Нека всеки от читателите намери
своя - изследователски, исторически или просто човешки мотив,
степен на потъване в тази необятна материя - приказката, мита на
един човешки живот. Самият Юнг вероятно не би приветствал
„воденето за ръка” на онзи, който би пристъпил в неговия свят. Нещо
повече - той самият не би се наел с това, поради желанието му не да
предопределя или да бъде определян, а просто да бъде. Нека
„коренището” на този отлитнал прекрасен цвят говори само.
Ако навремето, след появата на сборника Юнг. Избрано (1993) и
на Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг на
А. Самюелз, Б. Шортър, Ф. Плаут (1993), някои от читателите ни
останаха „разочаровани”, а единици дори си позволяваха да
намекват за повърхностно отношение от наша страна към
творчеството на Юнг, то сега, надяваме се, подходът ни е напълно
„прозрачен” и обясним. Както у много други автори, идеите и
понятията на Юнг не „обитават” отделни, строго определени
произведения. Те се развиват динамично: възникват, изчезват,
променят се, преплитат се, изпреварват се, катализират се едно
друго и - разбира се - многократно се повтарят, уточняват, преливат.
Ето защо трябваше да започнем с есенциалното в идеите (Юнг.
Избрано), с „азбуката” на понятията (Критически речник), с пътя, по
който Юнг е стигнал до тях, с разказа за субективните
преживявания, които ги подплатяват (Автобиография). Съвсем не е
безразлично дали естествено и постепенно, с разбиране „и на двете
страни”, утъпкваш пътека, която полека прераства, в широк и удобен
за всички път, или стоварваш тонове скална маса на пътя и просто
го затваряш. Птиците не правят непременно добро на рибите, като
ги вдигат във въздуха (Р. Тагор). Фойерверкът се забравя.
Запалената с любов и грижливо отглеждана светлинка укрепва.
Реализираните вече издания сега могат да бъдат прекрасен
помощник за онези, които ще се запознаят за първи път с Юнг
именно от автобиографията, доколкото в нея често се споменават
негови възлови понятия. Разбираемо е, че при наличието на
сборника и речника обяснението под линия на всички тях би
представлявало ненужно утежняване на изданието.
Подходът към Юнг изисква максимална концентрация, честност
и ентусиазъм. За онова, което правим и ще правим за представяне
на Карл Густав Юнг в България, бихме отговорили с думите на самия
Юнг за това, което е бил и е оставил:
„Сигурно би могло да бъде и по-различно, но тогава и аз би
трябвало да съм различен... Станало е, защото съм такъв, какъвто
съм.”
И ние не ви предлагаме друго. Някое друго издателство би
подходило по различен от нашия начин. Нашата „дума” за Юнг обаче
е такава. Защото сме такива.
Освен съответните глави от книгата, написани лично от Юнг или
в сътрудничество с Аниела Яфе, предлаганото издание на Спомени,
сънища, размисли започва с Въведение от нея. Приложението
обхваща извадки от писма на Юнг до жена му и до други личности от
неговия кръг, есета, посветени на някои личности, като Рихард
Вилхелм, Теодор Флорной и др. Също тук е и странната, но
великолепна в своята цялостност и завършеност творба Septem
Sermones ad Mortuos, оставената „непреведена” анаграма на Юнг,
както и бележките на А. Яфе във връзка с родословното дърво на
фамилията Юнг, написани на основата на устни разговори с Юнг и
на т. нар. „семейна книга” на фамилията.
Всички бележки под линия, за които не е отбелязано нищо, са от
изданието „Erinnerungen, Träume, Gedanken” von C. G. Jung; Walter-
Verlag Olten und Freiburg im Breisgau, Швейцария, 1990.
Книгата е първата от новата поредица на издателство ЕА -
manuscript. Тя ще включва автобиографии и биографии както на
автори, чиито произведения влизат в плановете на издателството,
така и на всички, които в бъдеще представляват интерес за нас.
Следващата книга от поредицата ще бъде Сартър за Сартър - под
редакцията на Иванка Райнова, - подбор на автобиографични студии
и интервюта от десеттомника на издателство Галимар Жан Пол
Сартър, Ситуации.
Предстои също излизането на За основите на аналитичната
психология - лекциите, четени от Юнг в Тавистокската клиника в
Лондон през 1935 г., прекрасно обобщение на основните принципи,
на които се основава неговото дело и творчество, както и на Еон,
едно от най-сложните и в същото време „най Юнгови” произведения,
осветляващо промяната на психичната ситуация в рамките на
„християнския еон” с помощта на християнските, гностичните и
алхимичните символи на цялостната личност. В плановете на
издателството влизат произведения и на други психолози и
психоаналитици.

13 декември 1994
От българския издател
 Въведение
от Аниела Яфе

През лятото на 1956 г. - по време на заседание на Еранос в

Аскона - издателят Курт Волф за първи път сподели със свои
приятели от Цюрих своето желание да издаде биография на К. Г.
Юнг в издателство ПАНТЕОН, Ню Йорк. Тогава д-р Йоланде Якоби,
сътрудничка на Юнг, предложи да се възложи на мен работата по
биографията.
На всички беше ясно, че не става дума за лесно начинание, тъй
като беше известно нежеланието на К. Г. Юнг да излага на показ
пред света себе си и своя живот. И наистина, той прие едва след
дълго колебание, за съвместна работа ми отдели един следобед в
седмицата, което не беше малко при неговата напрегната работна
програма и умората, която бързо го обземаше поради напредналата
възраст.
Започнахме през пролетта на 1957 г. Курт Волф ми бе
предоставил своя план: книгата нямаше да бъде писана като
„биография”, а като „автобиография” - да говори самият Юнг. Това
решаваше въпроса и за формата на книгата и моята първа задача
беше да задавам въпроси на Юнг и да записвам отговорите му. В
началото той бе по-скоро сдържан и изпълнен с колебание, но
постепенно започна да разказва за себе си, за своето развитие,
сънища и мисли с нарастващ интерес.
Така неговото положително отношение към съвместната работа
към края на 1957 г. доведе до решителната стъпка. След известен
период на вътрешна борба у него започнаха да възкръсват отдавна
забравени образи, образите от детството; той долавяше тяхната
връзка с мислите в своите по-късни работи, макар че все още не
можеше да я обхване ясно. Една сутрин той ме посрещна със
съобщението, че желае да напише сам спомените за детството си,
за което вече ми бе разказал доста неща, но далеч не всичко.
Това решение беше колкото неочаквано, толкова и радостно,
защото знаех колко уморително е това за Юнг, а без да го почувства
като „поръчение”, наложено му отвътре, той никога не би предприел
нещо подобно. Така според мен бе потвърдено вътрешното
„основание” за възникването на „автобиографията”.
 Известно време след тази промяна си записах неговите думи:
„Всяка моя книга е съдба. В нея има нещо неизбежно и аз не мога да
си нареждам или да го предприемам по собствено желание. Ето че и
тази „автобиография” вече поема посока, напълно различна от тази,
която отначало си бях представял. Да записвам ранните си спомени
стана потребност за мене. Дори и един ден да не направя това,
веднага се проявяват неприятни физически симптоми. Докато
работя върху спомените, тези симптоми изчезват, главата ми се
прояснява.”
През април на 1958 Юнг завърши трите глави: за детството, за
училищните и за студентските години, Отначало ги нарече „За
първите събития в моя живот”. Те завършваха с приключването на
следването по медицина през 1900 г.
Това обаче не беше единственият личен принос на Юнг към
книгата. През януари на 1959 г. той прекарваше в своето имение в
Болинген. Всички сутрини посвещаваше на изчитането на
ръкописите на вече готовата глава от книгата. Когато ми върна „За
живота след смъртта”, той каза: „Нещо в мен се раздвижи. Усетих
тласък и сега трябва да пиша.” Така възникна и главата „Късни
размишления”, където са събрани неговите най-дълбоки и п може би
и най-далече стигащи размисли.
През лятото на същата година (1959), също в Болинген Юнг
написа и главата „Кения и Уганда”. Откъсът за индианците пуебло е
взет от един непубликуван фрагмент на ръкопис от 1926 г., където
той разглежда общи въпроси на психологията на примитивите.
За попълването на главите „Зигмунд Фройд” и „Сблъсък с
несъзнаваното” съм използвала отделни пасажи от неговия семинар,
проведен през 1925. Тогава Юнг за първи път говори за своето
вътрешно развитие.
Главата „Психиатрична дейност” възникна на основата на
разговори на Юнг с младия лекар, асистент при Цюрихската болница
и санаториум за душевноболни Бургхьолцли от 1956 г. По онова
време един от неговите внуци работеше там като психиатър и
разговорите се провеждаха в дома на Юнг в Кюснахт.
Юнг прочете ръкописа и го одобри. Коригира някои места и
предложи някои допълнения или сам ги направи. Аз също
преглеждах написаните от него глави, като ги допълвах със
записаното в нашите протоколи от разговорите ни и разработвах
някои негови изказвания, дадени под формата на „ключови думи”, и
премахвах повторенията. С напредването на писането на книгата
моята и неговата работа все повече се сливаха в единна амалгама.
Начинът на създаване на книгата до известна степен определяше и
съдържанието. Разговорите или спонтанният разказ имат характер
на импровизации, което е типично и за „Автобиографията''. Главите
са нещо като мимолетни проблясъци, които само бегло осветяват
някои моменти от външния живот на Юнг, както и неговото
творчество.
За сметка на това те предават атмосферата на неговия
вътрешен духовен мир и преживяванията на един човек, за когото
душата е представлявала истинската действителност. Напразно съм
питала Юнг за някои външни събития и неща за него; единствено
духовната есенция на преживяното бе незабравима и достойна за
мъките на изказа.
По-важни от формалните трудности при създаването на книгата
бяха други, затруднения от личен характер, за които Юнг споменава
в едно писмо до свой приятел от студентските години. Същият го бе
помолил да опише своите младежки спомени. Кореспонденцията
датира от края на 1957 г.
„...Ти си абсолютно прав! Когато човек остарява, той се връща
към спомените си от младостта - и вътрешни, и външни. Веднъж още
преди тридесет години бях помолен от учениците си да опиша как
съм бил стигнал до моята идея за несъзнаваното. Тогава отговорих
чрез моя семинар. Напоследък от различни страни съм подтикван да
напиша нещо от рода на „автобиография”. Подобно нещо изобщо не
мога дори да си представя. Запознат съм с твърде много
автобиографии, със себеизмамните и целенасочените лъжи в тях,
съзнавам ясно невъзможността на самоописанието, за да си позволя
подобни опити в тази насока.
Напоследък отново ми поискаха автобиографична информация
и при този случай открих, че в моя материал от спомени има някои
обективни проблеми, достойни за едно по-обстойно разглеждане.
Във връзка с това обмислих възможността и стигнах до решението
да отложа другите си задължения, така че да мога да подложа на
обективна преценка поне най-ранните години от моя живот. Тази
задача бе толкова трудна, толкова необикновена, че трябваше да си
обещая да не публикувам резултатите ѝ още приживе. Подобно
решение ми се струваше необходимо, за да ми осигури спокойствие
и необходимата дистанция, защото разбрах, че всички онези още
живи спомени се отнасят до емоционални преживявания, които
хвърлят духа във вълнение и страст, едно твърде неблагоприятно
предусловие за обективно изложение! Твоето писмо пристигна
„естествено” в момента, когато, така да се каже, взех решение да се
заема с работата.
Съдбата пожела - както винаги е искала - сега всичко външно в
моя живот да бъде несъществено, а всичко вътрешно да се
възприема като важно и определящо. Във връзка с това всички
външни спомени са така избледнели, а може би и „външните”
преживявания никога не са били съвсем истински или вероятно само
дотолкова, доколкото са съвпадали с вътрешните етапи на развитие.
От тези „външни” прояви на моето съществувание ми се губи
безкрайно много, и то именно затова, защото, както ми се струва, аз
с всички сили съм участвал във всичко. Обаче това са нещата, които
правят от една биография разбираемо произведение: личностите,
които си срещал, пътешествията, авантюрите, перипетиите, ударите
на съдбата и още много подобни. С малки изключения обаче за мене
те са се превърнали в спомени схеми, които не могат да окрилят
фантазията ми.
Толкова по-живо и по-ярко са се отпечатали у мен спомените за
„вътрешните” преживявания. Тук обаче възниква проблемът за
тяхното представяне, за което не се чувствам още готов, поне засега
не. И точно по тези съображения не мога да изпълня твоето
желание, за което много съжалявам...”
Това писмо е характерно за позицията на Юнг: въпреки че той
„почти се чувства решен да поеме нещата”, завършва писмото си с
отказ! Конфликтът между потвърждаването и отказа не можа да
бъде изцяло разрешен чак до смъртта му. Винаги оставаше известен
скептицизъм, а освен това той изпитваше боязън от бъдещите
читатели. Книгата със спомените той не възприемаше като научна
творба, нито пък като свое произведение, а винаги я наричаше и
пишеше за нея като за „начинанието на Аниела Яфе”, към което
имаше известен принос. По негово желание тя няма да бъде
включена в Събраните съчинения.
Особено въздържан бе Юнг по отношение на своите срещи,
било с известни личности, било с близки хора или с приятели.
„Срещал съм се с много известни за моето време личности,
разговарял съм с величия в науката, политиката, с изследователи
пътешественици, хора на изкуството и писатели, короновани особи и
финансови магнати, но ако искам да бъда честен, би трябвало да
кажа, че само в някои от тези срещи съм имал истинско
преживяване. Срещахме се като кораби в открито море, които се
поздравяваха един друг със знамената си. Повечето от тези хора
имаха свои основания за отношенията ни, които аз не мога или
нямам право да изложа. Така че те не оставят никакви спомени,
независимо какво представляват в очите на света. Срещите не
представляваха събития, бързо избледняваха и не оставяха по-
дълбоки следи. А за онези отношения, които имаха известно
значение за мен, които се връщаха като спомени от отдалечени
времена, обаче не мога да разказвам, защото те засягат най-
дълбоко не само моя живот, но и живота на други хора. Не е редно
да разтварям тези завинаги заключени врати пред очите на света.”
Липсата на външни данни и пълнота обаче се - компенсира
богато от нещо друго - от повествованието за вътрешните
преживявания - на Юнг и от изобилието от мисли, които, както и той
самият казва, би трябвал о да бъдат възприемани като
биографични. Това във висша стенен е типично за него и
съставлява, основата на неговия живот. На първо място тук се
нареждат религиозните му размишления. Книгата съдържа
религиозната изповед на Юнг.
Многообразни са пътищата, които водят Юнг до сблъсъка с
противоречия в сферата на религиозните въпроси. Такива са
неговите собствени видения, които още в детството го въвеждат в
действителността на религиозните преживявания и го съпровождат
до смъртта му; както и неговият неограничаван стремеж към
познание, свързан с душата, нейните съдържания и изяви, който го
характеризират като учен. И не на последно място - неговият морал
на лекар. Юнг винаги се чувства преди всичко лекар. Той не оставя
без внимание факта, че при терапията на душевноболния човек
основна роля играе религиозната нагласа на пациента. Това съвпада
с неговия възглед, че душата спонтанно произвежда образи от
религиозно естество, т. е. че тя е по природа религиозна”.
Отклоняването от тази нейна фундаментална природа Юнг смята за
причина за множество неврози, особено във втората половина на
живота.
Понятието на Юнг за религията в някои отношения се отклонява
от традиционното християнство. Преди всичко в отговора на въпроса
за злото и в представата за един не единствено добър или „всеблаг”
Бог. От гледна точка на догматичното християнство Юнг бе един
„аутсайдер”. Това усещане той отново и отново получаваше чрез
реакциите спрямо неговите трудове въпреки цялата му световна
известност. Той страдаше от това; дори между редовете на тази
книга тук-там се прокрадват думи на разочарованието на
изследователя, който не се чувства изцяло разбран, що се отнася до
неговите религиозни разбирания. Неведнъж той с мрачно чувство за
хумор отбелязва: „В средновековието биха ме изгорили на клада!”
Едва след смъртта му се чуха повече гласове на теолози за това, че
Юнг е част от историята на църквата в нашия век.
Юнг определено смята себе си за християнин и най-
значителните от неговите трудове поставят религиозни проблеми на
християнина, които авторът разглежда от психологическа гледна
точка и с осъзнато разграничаване от теологическата постановка на
въпроса. Същевре-

(липсват две страници)

нещо е извън моите възможности. Просто не бих могъл да

представя в по-кратка форма това, което съм разработил подробно с
толкова труд и усилие. В такъв случай би трябвало да изключа
целия доказателствен материал и да се задоволя с един
1
аподиктичен стил, което в никакъв случай не би направило моите
труднодостъпни заключения по-лесно разбираеми. Характерната за
семейство двукопитни преживна дейност, която се състои във
връщане на вече приетото, е нещо, което далеч не възбужда моя
апетит...”
Така че читателят би трябвало да възприеме и главата „Делото”
като ретроспективен поглед на стария майстор, обусловен от
момента.
2
Краткият глосар , включен в края на книгата по желание на
3
издателя , подпомага онези, които не са запознати с творчеството и
терминологията на Юнг. Там, където е възможно, съм подкрепила
значението с цитати от произведенията на Юнг. Те обаче могат да
служат само като насочващи, защото Юнг винаги обновяваше и
променяше употребяваните от него понятия и остави необяснимото
в психологическата действителност като загадка или тайна.
Много са онези, които ми помогнаха при тази колкото чудесна,
толкова и трудна задача. Било чрез изявен интерес към бавно
възникващата творба, било чрез насърчаване и критика те
стимулираха работата ми. На всички тях изказвам своята
благодарност. Нека назова само някои: Елена и Курт Волф, Локарно,
които помогнаха да се осъществи идеята за възникване на книгата;
Мариана и Валтер Нийхус-Юнг, Кюснахт, Цюрих, които бяха до мене
през годините на създаването на книгата и ми помагаха с думи и
дела; както и Рихард Ф. С. Хул, Палма де Майорка, който с
неизчерпаемо търпение ми помагаше със своите съвети.
Декември. 1961 Аниела Яфе
 Пролог
Историята на моя живот е история на едно самоосъществяване
на несъзнаваното. Всичко, което се намира в несъзнаваното, се
стреми да се превърне в събитие, както и личността иска да се
разгърне от своите несъзнавани условия навън и да се изживее като
цялост. За да опиша този ход на развитие у мен, не бих могъл да
използвам езика на науката, тъй като не мога да възприемам себе си
като научен проблем.
Само посредством някакъв мит човек би могъл да изрази онова,
което той съгласно със своята вътрешна убеденост представлява,
както и онова, което човек sub specie aeternitatis (от гледна точка на
вечността), изглежда, е. Митът е по-индивидуален и изразява живота
по-точно от науката. Тя работи със средни величини и понятия,
твърде общи, за да отговорят на субективното многообразие на
живота на индивида.
И така днес, вече на осемдесет и три години, аз се нагърбих с
това да разкажа мита на своя живот. Аз мога да правя само
непосредствени изявления, само „да разказвам приказки”. Но
проблемът не е в това, дали са верни или не, а дали това е моята
приказка, моята истина?
Трудността при написването на една автобиография се състои в
това, че човек не притежава нито мащаба, нито обективната почва,
за да може да преценява. Просто не съществува обективна основа
за сравнение. Аз знам, че по много неща се различавам от другите,
но не знам какъв съм в действителност. Човек не може да се
сравнява с нищо: той не е нито маймуна, нито крава, нито дърво. Аз
съм човек, но какво е това? Както всяко живо същество и аз съм
частичка от безкрайната божественост, но не мога да се
противоположа нито спрямо животното, нито спрямо растението,
нито пък спрямо камъка. Само едно митично същество може да
бъде поставено по-високо от човека. Как тогава да си съставиш
каквато и да било определена преценка за самия себе си?
Човекът представлява един психичен процес, който не може или
само отчасти може да бъде овладян. Поради това той не може да
има окончателна преценка за самия себе си или за живота си. В
противен случай би знаел всичко, ала това човек най-често само си
въобразява. По същество ние никога не знаем как е произлязло
всичко. Историята на един живот започва някъде, в някаква точка, за
което имаме известен спомен, но още оттук започва усложнението.
Какво ще се получи от живота ни, ние не знаем, а целта може да се
предвиди само приблизително.
Животът на човека е един несигурен опит. Изразен само с числа,
той е необикновено явление. Той е толкова мимолетен, толкова
недостатъчен, че всъщност е истинско чудо, че действително нещо
може да съществува и да се развие. Още като студент по медицина
това ми правеше впечатление и ми се струваше невероятно, че
времето няма да ме унищожи.
Животът винаги ми е приличал на растение, което живее от свои
4
rhizoma (коренище) . Неговият истински живот не е видим, то е
скрито в rhizoma. Онова, което е над земята и се вижда, живее само
едно лято. След това увяхва - едно ефимерно явление. Ако човек се
замисли за безконечното пораждане и отмиране на живота и на
цивилизациите, той остава с впечатление за пълното му безсмислие.
Все пак аз никога не съм губел чувството си, че нещо живее и
продължава скрито под вечния кръговрат. Това, което виждаме, е
цветът, той си отива, rhizoma остава.
Всъщност за мен достойни за разказване са само онези събития
от моя живот, които показват преминаването на непреходния свят в
преходния. Ето защо говоря главно за своите вътрешни
преживявания. Към тях се отнасят моите сънища и фантазии. Те
същевременно са и основният материал за моята научна работа,
разтопеният базалт, от който кристализира очакващият обработка
камък.
Всички други събития, като пътешествия, хора, обкръжение,
избледняват пред вътрешните преживявания. Мнозина са
преживели и описали съвременната история. По-добре човек да
чете тях или те да му я разкажат. У мен спомените за външните
факти на моя живот са избледнели или в по-голямата си част
изчезнали. Но срещите с другата действителност, сблъсъкът с
несъзнаваното - това се е врязало неизличимо в паметта ми. Пред
това богатство и многообразие всичко друго отстъпва назад.
Така е и с хората, които са останали завинаги в паметта ми
благодарение единствено на обстоятелството, че имената им
отдавна са вписани в книгата на моята съдба, а срещата ми с тях
като че ли бе само едно припомняне.
Така също нещата, които на младини или по-късно ми се
случваха, които бяха от значение за мен, винаги биваха под знака на
вътрешното преживяване. Твърде рано бях стигнал до извода, че
когато за превратностите на живота не се намира отговор и
разрешение отвътре, то те в последна сметка не означават много.
Външните обстоятелства не могат да изместят вътрешните. Ето
защо животът ми е беден откъм външни събития. Не мога да
разкажа много неща за тях, защото ми изглеждат някак празни или
незначителни. Мога да разбирам само своите вътрешни събития. Те
представляват спецификата на моя живот, с това правят моята
автобиография.
 Детство
Половин година след моето раждане (1875) родителите ми се
преместили от Кесвил (кантон Тургау) на Боденското езеро в
енорията на замъка Лауфен над водопада на Рейн.
Спомените ми започват от около втората или третата година.
Спомням си енорийската къща, градинката, църквата, замъка,
водопадите, малкия замък Вьорт и чифлика на семейство Месмер.
Това са само островчета, които се носят сред някакво неспокойно
море като че ли без всякаква връзка помежду си.
Ето, изплува един спомен - може би най-ранният в живота ми и
поради това неясен: лежа в количката си на сянка под едно дърво. В
топлия хубав летен ден небето е синьо и слънчевите лъчи пронизват
през зелените листа. Гюрукът на количката е свален, аз току-що съм
се събудил и се чувствам неописуемо приятно - сред чудната
красота на деня. Наблюдавам слънцето, което блещука през листата
и цветовете. Всичко наоколо е прекрасно, ярко и необикновено.
И един друг спомен: седя на високо столче в нашата трапезария,
в западния край на къщата, и сърбам топла млечна попара. Млякото
има приятен вкус и характерна миризма. Това е първият случай, в
който осъзнавам миризма: мигът, в който, така да се каже,
обонянието е осъзнато. Този спомен ме връща много назад.
Или: хубава лятна вечер. Леля ми казва: „Сега искам нещо да ти
покажа.” Излизаме заедно пред къщата, на пътя към Дахсен. Далече
долу, на хоризонта, на фона на догарящия червен залез се е
проточила веригата на Алпите. Вечер тя се виждаше съвсем ясно.
„Погледни сега натам! Планините са червени!”- така за първи път
видях Алпите. По-късно научих, че децата от Дахсен щели да ходят
на екскурзия от училище до Цюрих през Уитлнберг. Ужасно исках да
отида и аз! За мое огорчение разбрах, че толкова малки деца не
бивало да участват, нищо не можело да се направи... Оттогава
Цюрих и Уитлиберг се превърнаха в недостижимата страна на
желанията, близо до искрящите снежни планини.
И още нещо от по-късен период: пътуваме с майка ми до Тургау
да гостуваме у приятели. Притежаваха замък на Боденското езеро.
Не можех да се откъсна от брега. Слънцето сияеше на повърхността,
вълните от парахода се плискаха о брега и пясъкът по дъното
образуваше малки ръбчета. Езерото се простираше необозримо
далече и този простор предизвикваше в мен неописуемо
наслаждение, някакво несравнимо с нищо блаженство. Оттогава
идеята, че трябва да живея до някое езеро, се загнезди дълбоко в.
мен. Без вода, мислех си аз, човек изобщо не може да съществува.
И още един спомен: чужди хора, суетене, вълнение.
Прислужничката дотичва с думите: „Рибарите са намерили труп
оттатък водопада, искат да го внесат в пералнята!” Баща ми
отговаря: „Да, да...” Исках веднага да видя трупа, но майка ми ме
задържа и строго ми забрани да излизам в градината. Когато мъжете
си отидоха, аз тайно се промъкнах до пералнята през градината, но
вратите бяха затворени. Тогава заобиколих къщата - откъм задната
стена имаше един открит улей надолу към склона. От него капеше
вода и кръв. Това ме заинтригува изключително. Нямах и четири
години.
Една друга картина също изплува в съзнанието ми: неспокоен
съм, тресе ме и баща ми ме държи на ръце, защото не мога да
заспя. Той ходи нагоре-надолу от единия до другия край на стаята и
ми пее стара студентска песен. Спомням си я буквално, тя особено
ми харесваше и винаги ме успокояваше. Беше т. нар. песен за Княза
(местния господар) и началото звучеше горе-долу така: „Всички
мълчат, всеки се покланя...” И до днес си спомням гласа на баща ми,
който пее надвесен над мене в тихата нощ.
Както майка ми по-късно ми е разказвала, като дете съм страдал
от някаква обща екзема. Неясни намеци за някакви неблагополучия
в семейния живот на родителите витаеха около мене. Заболяването
ми по всяка вероятност е било свързано с временното разделяне на
родителите ми (1878). Майка ми по това време е била в болница в
Базел за няколко месеца и изглежда заболяването ѝ е било
следствие от неблагополучието в брака. За мен тогава се грижеше
една леля, двадесет и четири години по-стара от майка ми. Дългото
отсъствие на мама за мене беше трудно поносимо. Оттогава у мен
остана недоверието, подозрителността към думата „любов”. Това,
което свързвах с понятието „женско”, дълго време беше усещането
за някаква „естествена ненадеждност”. Значението на думата „баща”
за мен се свързваше с надеждност, сигурност и - безсилие. Това ме
поставяше в неизгодно положение. По-късно трябваше да
преразгледам ранните си впечатления: бях повярвал, че имам
приятели, а те ме бяха разочаровали; изпитвах недоверие към
жените, а не се разочаровах.
Докато майка ми отсъстваше, за мен се грижеше и нашата
прислужница. Още си спомним как тя ме вземаше, на ръце и аз
полагах глава на рамото ѝ. Имаше черна коса, мургав тен и бе
съвсем различна от майка ми. Спомням си косата й, врата - силно
загорял, и ухото. Всичко това ми изглеждаше едновременно толкова
чуждо и все пак - познато. Като че ли тя не принадлежеше на нашето
семейство, а само на мен, и като че ли по един необясним начин се
намираше в някаква тайнствена връзка с други неща. Типът на това
момиче по-късно се превърна в един аспект от моята анима.
Чувството, което тя ми вдъхваше - за нещо чуждо и все пак дълбоко
познато, стана характеристика на образа, който по-късно за мен се
превърна в понятие за женско.
Още един спомен се отнася към времето на раздялата на
родителите ми: младо, много красиво момиче със сини очи и руса
коса ме води на разходка в прекрасен, син, есенен ден под златисти
яворови и кестенови дървета. Вървим покрай река Рейн около
водопадите край замъка Вьорт. Слънцето се прокрадва през листата
на дърветата, по земята са нападали златни листа. Младото момиче
по-късно стана моя тъща. Тя бе почитателка на баща ми. Вече на
двадесет и една години я срещнах отново.
Това са моите „външни” спомени. Онова, което сега следва, са
силни, дори завладяващи неща, за които си спомням откъслечно и
съвсем смътно: падане надолу но стълбата, удар в ръба на
камината. Спомням си за болки и кръв, за някакъв лекар, който
зашива на главата ми рана, белегът от която личеше и през
гимназиалните ми години. Майка ми разказваше, че веднъж съм бил
на разходка с прислужницата и минавайки по моста Койхаузен,
изведнъж съм се подхлъзнал и съм паднал зад перилата. Момичето
едва успяло да ме хване и измъкне обратно. Тези неща обикновено
се тълкуват като неосъзнат порив към самоубийство или фатална
съпротива към живота в този свят.
По това време нощите пораждаха неопределени страхове в мен.
Ставаха странни неща. Чувах глухото боботене на водопада и
всичко наоколо представляваше една опасна зона. Бяха се удавили
хора и един труп бе слязъл до скалите. Гробарят копае трап на
близкото гробище, пръстта образува кафява купчина. Облечени в
черно мъже с необикновено високи шапки и излъскани до блясък
черни обуща тържествено носят черен сандък. Баща ми също
присъства, облечен в расо, той говори и гласът му ехти. Жените
плачат: значи погребват някого в този трап. Хора, които са били тук,
изведнъж са изчезнали - чувах, че били погребани или „господ Исус
ги е прибрал”.
Майка ми ме бе научила на една молитва, която трябваше да
казвам вечер преди сън. Правех го с удоволствие, защото
създаваше у мен чувството за уют пред лицето на настъпващите
неясни страхове през нощта:
Простри крилете си,
О, Исусе, радост моя.
И приеми това сладкишче ти.
Ако Сатаната поиска да го погълне,
Заповядай на ангелчетата да пеят:
Закриляй това дете.
Господ Исус създаваше чувството за уют, той беше благодушен
„господин” като господин Вагенщайн от замъка - богат, силен,
уважаван, и бдеше над децата през нощта. Защо трябваше да бъде
с криле като птица, бе малко чудно, което обаче не ме тревожеше.
Много повече размисли в мен предизвикваше фактът, че малките
5
деца бяха сравнявани със „сладки” , които биваха „приемани” от
господ Исус против волята му, като горчиво лекарство. За мен това
бе трудноразбираемо, но аз разбирах, че Сатаната обича сладки и
че трябва да му се попречи да ги погълне. И така, макар и да не ги
харесва, Исус все пак ги отнема от Сатаната. Този аргумент бе
„удобен” за мен. Да, но нали се казваше, че Исус „приема при себе
си” и други хора, което бе в пряка връзка с изкопаването на ями в
земята?
Тази плашеща аналогия имаше за мен фатални последици:
започнах да не се доверявам на господ Исус. Той изгуби качеството
си на огромна, добродушна и успокояваща птица и започна да се
асоциира с онези мрачни, черни мъже с цилиндри и фракове, с
излъскани черни обувки, които се занимаваха с черния сандък.
Тези мои първи размишления доведоха до първата ми осъзната
травма. През един слънчев и горещ летен ден както обикновено си
играех сам в пясъка на пътя пред къщи. Пътят извиваше край
къщата и се изкачваше по хълма към гората, където се губеше. От
къщата се виждаше голяма част от него. От прага видях, че от гората
излиза някаква черна фигура с широка шапка и дълга черна дреха.
Приличаше на мъж, предрешен като жена. фигурата бавно
приближаваше и разбрах, че наистина е мъж, облечен в черна
дреха, стигаща до земята. При тази гледка ме обзе страх, който
прерасна в смъртен ужас, тъй като у мен се пораждаше
отблъскващото убеждение: „Това е йезуит!” Наскоро бях дочул
разговор на баща ми с негов колега относно интригите, които
организирали йезуитите. От тона на баща ми - полуядосан,
полууплашен, останах с впечатлението, че „йезуитите” са нещо
много опасно дори за него. Всъщност не знаех какво означава
„йезуит” (Jesuit). Думата Исус (Jesus) обаче ми бе позната от моята
малка молитва.
Очевидно човекът, който слизаше по улицата, е предрешен,
мислех си аз, затова носи женски дрехи. Може би има зли
намерения. Изпълнен от смъртен ужас, аз се втурнах вкъщи, нагоре
по стълбата към тавана, където се скрих под една греда в тъмния
ъгъл. Не зная колко съм останал там, сигурно е било доста време,
защото, когато внимателно се спуснах на първия етаж и с
изключителна предпазливост си подадох главата, за да надникна
през прозореца, нашир и надлъж нямаше и следа от черната
фигура. Дни наред обаче треперех от страх с всички фибри на
тялото си и това ме караше да си стоя у дома. Когато по-късно
започнах отново да си играя навън, краят на гората извикваше в мен
чувство за безпокойство. Естествено, след време разбрах, че
човекът в черно е бил някакъв напълно безобиден католически
монах.
Все по онова време - не мога да си спомня с абсолютна точност
дали не беше преди описаните събития, преживях първия си сън,
който мога да си спомня и който щеше да ме занимава през целия
живот.. Бях на около три или четири години.
Къщата на свещеника се намираше до замъка Лауфен - напълно
уединена, а зад имота на семейство Месмер се простираше
обширна ливада. В съня си аз стоя на тази полянка и изведнъж
откривам една четириъгълна, тъмна, иззидана дупка в земята.
Никога преди това не съм я виждал. Любопитно пристъпвам към нея
и надниквам - надолу води каменна стълба. Спускам се неуверено и
страхливо - озовавам се пред врата с извит свод, скрита зад зелена
завеса. Завесата е тежка и плътна като от брокат или друга подобна
тъкан, и това, което ми прави впечатление, е колко пищно изглежда.
Воден от любопитство да разбера какво може да се крие зад нея, аз
я отмествам и пред очите ми в здрача се ширна правоъгълно
помещение, дълго около десет метра. Сводестият таван, както и
подът, е изграден от камък. Един червен килим води през средата на
стаята от входа до нисък подиум. Там се издига богато украсен чуден
златен трон. Не съм съвсем сигурен, но като че ли на него има и
червена възглавничка. Креслото трон е великолепно, като в
приказките - истински царски трон! Върху него има нещо - извисява
се огромна форма, почти до тавана. Отначало си помислям, че е
висок ствол на дърво - с диаметър около петдесет-шестдесет
сантиметра и височина, около четири-пет метра. Тази „форма” обаче
е необикновена: от жива плът и кожа, а горният край I завършва c
нещо като обла глава без лице и коса. На самия връх се различава
единствено око - неподвижно втренчено нагоре.
В помещението е сравнително светло, макар че няма нито
прозорци, нито осветление, но от тавана се лее някаква светлина.
„Нещото” не се движи, но имам чувството, че може да слезе от трона
си и подобно на червей да запълзи към мен. Парализиран съм от
страх. Точно в този момент дочувам гласа на майка ми - някъде
отгоре и отвън: „Да, я го виж ти! Това е човекоядецът!” Обзема ме
страхотен ужас и се събуждам, облян в пот. Оттогава много вечери
подред се боях да заспивам от страх да не сънувам пак нещо
подобно.
Този сън ме занимаваше дълги години. Доста по-късно открих,
че странната „форма” е представлявала фалос, а чак след
десетилетия - че фалосът е бил ритуален. Никога не можах да
разбера дали майка ми извика: „Това е човекоядецът” или „Това е
човекоядецът”. В първия случай тя би имала предвид, че не „Исус”
или „Йезуитът” е човекоядецът, а фалосът; във втория случай - че
човекоядецът изобщо е представен от фалоса - т. е. че „тъмният
Исус”, Йезуитът и фалосът са идентични.
Абстрактното значение на фалоса е изразено чрез
итифаличното (изправен) интронизиране на члена. Дупката на
поляната представлява гроб - гробът сам по себе си е подземен
храм, а завесата представя поляната - т. е. тайнството на покритата
със зелена растителност земя. Килимът бе кървавочервен. Откъде
идва сводът? Нима вече съм бил на Мунот? Кулата при Шафхаузен.
Невероятно - едно тригодишно дете едва ли е било водено там.
Тогава не може да става въпрос за спомен. Не е известен също п
източникът за анатомичната достоверност на изправения фалос.
Тълкуването на orificium urethrae (отвора на пикочния канал) като
око, освен това и като вероятен източник на светлина насочва към
6
етимологията на фалоса (блестящ, светещ) .
Във всеки случай фалосът от този сън, изглежда, е един
подземен бог, който не се споменава, и той си остана това през
годините на моята младост, като се появяваше винаги когато Исус
Христос се споменаваше твърде високопарно. За мен „господ Исус”
не стана никога истинен, нито напълно приемлив, нито заслужаващ
обич, защото винаги ме преследваше мисълта за неговия антипод
под земята - ужасно, но не и търсено от мен откровение.
Сянка върху християнското учение, което ми бе преподавано,
хвърляше също и „предрешаването” на Йезуита. Приличаше ми на
маскарад, нещо като погребална процесия, в която хората приемат
сериозен или дори тъжен вид, но тайно се смеят или дори изобщо не
са опечалени. Струваше ми се, че Исус е нещо като бог на мъртвите,
т. е. наистина състрадателен и отзивчив - щом прогонваше нощните
кошмари, - но самият той - никак зловещ, защото е разпнат и кървящ
труп. Неговите винаги изтъквани милостивост и доброта тайно ми се
струваха съмнителни, и то най-вече затова, че хората с черни
сюртуци и лъснати обуща ми напомняха за погребения, а именно те
говореха за „милостивия господ Исус”. Колегите на баща ми и
осмината вуйчовци - всички свещеници, дълги години вдъхваха
страх у мене - да не говорим за случайните католически монаси,
които се появяваха, като че ли за да ми напомнят за опасния Йезуит,
а „йезуитите” бяха причинили ядове и страх дори на баща ми. По-
късно, до конфирмацията ми, полагах големи усилия, за да си
наложа необходимото положително отношение към Христос. Никога
обаче не успях да преодолея скритото си недоверие.
Страхът от „черния човек” го има у всяко дете, но не това бе
същественото при онова преживяване - а мъчителното проникване в
моя детски мозък на прозрението: „Това е йезуит.” По същия начин в
съня ми символните разкрития и странното тълкуване на „йезуит”
като „човекоядец” бяха най-важното. И то не призракът на
„човекоядеца” от детските представи, а това, че той седи на златен
трон в подземното царство. В моето детско съзнание тогава там
седеше преди всичко един цар, но много по-високо, на още по-хубав
и златен трон, далече в синьото небе горе седяха милостивият Бог и
господ Исус със златни корони и в бели одежди. Но от същия господ
Исус дойде „Йезуитът” в черна женска дреха, с черна широкопола
шапка, слизайки надолу по пътя от гората. Често поглеждах нататък
дали пак не се задава опасност.
Когато в съня си се спуснах надолу през дупката на поляната и
намерих там друго същество на трона - нечовешка и подземно, то
гледаше втренчено нагоре и се хранеше с човешка плът. Цели
петдесет години по-късно един откъс от коментар за религиозните
ритуали ми отвори очите: ставаше дума за антропофагическия
основен мотив в символиката на светото причастие. Едва тогава ми
стана ясно колко не по детски, зряла, дори прекалено зряла е
мисълта, която е започнала да се оформя в тези две преживявания.
Кой говореше у мен тогава? Чий дух бе предизвикал тези
преживявания? Що за висш разсъдък действаше тук? Зная, че за
всеки плиткоумен опонент дърдоренето за „черния човек”, „за
човекоядец”, „за случайност”, за „ретроспективно обяснение”
представлява голямо изкушение с цел да се отстрани нещо ужасно
неудобно, та да не бъде помрачена така удобната позната
безобидност. Ах, тези послушни, прилежни и здрави хора - те винаги
ми напомнят за онези оптимистични попови лъжички, които, весело
размахвайки опашки, се припичат на слънцето в някоя гъсто
населена дъждовна локва - най-плитката от всички подобни, без
дори да подозират, че още утре тя ще е пресъхнала!
Кой говореше в мене тогава? Кой говореше върху проблеми
отвъд моето познание? Кой обединяваше Горе и Долу и по такъв
начин полагаше основата за това, което изпълни цялата втора
половина на живота ми с бури и страсти? Кой наруши
непомраченото безметежно детство с тежки предчувствия за зрелия
човешки живот? Кой друг освен чуждия гост, който се появи както
Горе, така и Долу?
Чрез тези детски сънища бях посветен в тайните на земята. Бих
казал, че тогава се състоя едно погребение в земята, от което се
завърнах едва след години. Днес разбирам, че това се случи, за да
бъде осветен мракът максимално. Това бе един вид инициация в
царството на мрака. Горе-долу от този период датира несъзнаваното
начало на моя духовен живот.
За нашето преместване в Клайн-Хюнинген до Базел през 1879 г.
вече почти не си спомням, но все пак в паметта ми е останало едно
събитие, което се случи години по-късно. Една вечер баща ми ме взе
на ръце и ме отнесе на верандата, която гледаше на запад. Той ми
показа вечерното небе, което гореше в най-прекрасно зелено. Беше
след изригването на Кракатау, през 1883 г.
Един друг път баща ми ме изведе навън и ми посочи голяма
комета, която бе застанала на източния хоризонт.
Веднъж имаше голямо наводнение. Реката Виезе, която
минаваше през селото, беше разрушила стените, в горното течение
един мост бе съборен, а четиринадесет души се бяха удавили и бяха
отнесени от жълтите води към Рейн. Когато водата се прибра в
коритото, се чу, че в пясъка имало трупове. Повече нищо не можеше
да ме удържи. Намерих трупа на един мъж на средна възраст в
черен сюртук - очевидно току-що излязъл от църквата! Той лежеше
на брега с ръка на очите, полуизровен от пясъка. За най-голямо
възмущение на майка ми ме пленяваше също и гледката на
заколване на прасе. Всички тези неща предизвикваха силен интерес
в мене.
Най-ранните ми спомени, свързани с изобразителното изкуство,
са от годините в Клайн-Хюнинген. В дома на родителите ми,
пасторски дом от XVIII в., имаше една мрачна стая. Там бяха
подредени хубави мебели и по стените имаше стари картини.
Спомням си една от тях, италианска картина, на която бяха
изобразени Давид и Голиат - огледално копие от работилницата на
Гуидо Рени,- чийто оригинал се намира в Лувъра. Не знам как е
попаднала у нас. Спомням си още една стара картина, която беше
окачена на стената (сега тя се намира в дома на сина ми) - базелски
пейзаж от началото на XIX в. Често се промъквах тайно в това
отдалечено тъмно помещение, часове стоях пред картините и се
наслаждавах на тази красота. Това бе най-красивото нещо, което
познавах.
Когато бях още съвсем малък, едва около шестгодишен, една
моя леля ме заведе в Базел в музея за препарирани животни.
Останахме там доста дълго, защото аз исках да разгледам всичко
най-подробно. В четири часа звънецът напомни, че е време за
затваряне на музея. Леля ми ме подканваше, но аз не можех да се
откъсна от витрините. И така, залата бе вече заключена и ние
трябваше да стигнем до стълбището по друг път - т. е. през
античната галерия. Изведнъж спрях пред тези прекрасни
произведения! Поразен, аз ококорих очи, защото никога не бях
виждал нещо толкова хубаво. Не можех да се нагледам, а леля ме
теглеше за ръка към изхода - аз се дърпах назад, а тя викаше:
„Ужасно момче! Затвори си очите! Ужасно момче, затвори си очите!”
Едва в този миг забелязах, че фигурите бяха голи и имаха смокинови
листа. Преди не бях забелязал. Така протече моята първа среща с
изобразителното изкуство. Леля ми беше изпълнена с явно
възмущение също както ако я преведяха през порнографска
изложба.
Когато бях на шест години, заедно с родителите ми направихме
излет до Арлсхайм. Спомням си, че по този случай майка ми беше
облякла една рокля, която за мен остава незабравима и
същевременно единственото, което си спомням за нея: роклята
беше от черен плат с щамповани малки зелени полумесеци. В този
най-ранен спомен мама е млада, стройна жена. В други мои
спомени тя е по-възрастна и пълна.
Когато стигнахме до една църква, майка ми каза: „Това е
католическа църква.” Любопитството ми, примесено със страх, ме
накара да се отскубна от ръката на мама, за да надникна вътре през
отворената врата. Видях само големите свещи пред богато
украсения олтар (беше около Великден), когато изведнъж се спънах
в едно стъпало и си ударих брадичката в желязното стъргало.
Спомням си само, че родителите ми ме отнесоха със силно кървяща
рана. Бях в особено настроение - от една страна, се срамувах, че с
писъците си бях привлякъл вниманието на богомолците към себе си,
а, от друга страна - имах чувството, че съм извършил нещо
забранено: йезуитите - зелената завеса, тайната на човекоядеца...
Значи това била католическата църква, която има вземане-даване с
йезуитите! Те са виновни, че се спънах и се разплаках!
Дълги години след това не можех да стъпя в католическа
църква, без да изпитам чувството на таен страх от падане, кръв,
йезуити. Това бе аурата, по-скоро атмосферата, в която бе
обгърната църквата, макар че винаги ме бе омагьосвала.
Съседството на някой католически свещеник ме караше да се
чувствам още по-неспокойно. Едва тридесетгодишен, когато за
първи път влязох в катедралата „Св. Стефан” във Виена, можах без
тягостно усещане да застана пред Богородица.
На шест години започнах уроци по латински при баща ми. На
училище не ходех с неудоволствие - беше ми лесно, винаги
изпреварвах другите. Преди да тръгна на училище, вече можех да
чета, но си спомням за времето, когато още не можех и измъчвах
7
мама с желанието си да ми чете, и то от Orbis Pictus една стара
детска книжка, където бяха описани екзотичните религии, особено
индийските. Имаше илюстрации на Брахма, Вишну, Шива, които
предизвикваха несекващ интерес в мен. По-късно мама ми разказа,
че винаги отново и отново съм се връщал към тях. При това имах
смътното чувство за родство с моето „първооткровение”, за което не
бях говорил никога с никого. За мен то бе тайна, която никому не
трябваше да издавам. Бях разбрал това, макар и косвено, от тона, с
който майка ми - с леко презрение - говореше за „диваците”, което
не ми убягна. Знаех, че щеше да отхвърли „откровението” ми с
възмущение. Не исках да бъда наранен но такъв начин.
Подобно недетско поведение бе свързано, от една страна, с
дълбока чувствителност и ранимост, но, от друга - и това е от
особено значение - с огромната самотност в моето юношество
(сестра ми бе девет години по-малка от мен). Играех си сам и по
свой начин. За жалост, не мога да си спомня на какво играех, а само,
че не обичах да бъда обезпокояван. Съсредоточено потъвах в
игрите си и не можех да понасям тогава да бъда наблюдаван или
преценяван. Спомням си обаче, че на около седем-осемгодишна
възраст с голямо увлечение си играех с кубчета, градях кули, които с
удоволствие рушах чрез „земетресения”. Между осем и единадесет
години с увлечение рисувах безконечни битки, обсади, морски боеве
и бомбардировки. Изпълнил бях една цяла тетрадка с драсканици, с
чието фантастно тълкуване се забавлявах. А училището харесвах
най-вече за това, че там най-сетне бях намерил за игрите си
другари, каквито отдавна ми липсваха.
Намерих обаче и нещо друго, което предизвика особена реакция
у мен, но преди да разкажа за това, бих искал да спомена за
атмосферата нощем, която започна да става напрегната. Случваха
се много неща, плашещи и неразбираеми. Родителите ми спяха
разделени - аз спях в стаята на баща ми. Откъм вратата на
майчината стая нахлуваше нещо тревожно. Нощем мама бе
непозната и тайнствена. Една нощ откъм нейната врата се източи
светещо и неопределено нещо, чиято глава се отделяше от шията,
издигаше и се носеше нагоре като малка луна. След това веднага се
появи нова глава, която също се отдели. Този процес се повтори
шест-седем пъти. Сънувах кошмари за неща, които ту се смаляваха,
ту се увеличаваха. Например едно малко топче на голямо
разстояние започваше да се приближава, докато постепенно
ставаше огромно и застрашително, или телеграфни жици, на които
бяха накацали птици, жиците надебеляваха застрашително, а
заедно с тях нарастваше и страхът ми, докато уплашен не се
събудех.
Въпреки че тези сънища се дължаха на психологическата
подготовка за зрелостта, те имаха своята прелюдия около седмата
ми година: тогава страдах от псевдокруп с пристъпи на задушаване.
При тези пристъпи заставах на колене, наведен на долния край на
леглото, а баща ми ме придържаше под мишниците. Над себе си
виждах син блестящ кръг, голям колкото пълна луна, в който се
движеха златни образи, които аз вземах за ангели. Това видение
винаги придружаваше страха от пристъпите. В сънищата ми то се
появява отново. Струва ми се, че при това съществена роля играеше
един психологически момент: духовната атмосфера бе започнала да
става задушаваща.
С голямо неудоволствие ходех на църква. Коледа беше
единственото изключение. Коледният хорал „Това е денят, който Бог
създаде...” ми харесваше извънредно много, Вечерта идваше с
коледната елха, за мен това е единственият християнски празник,
който празнувам с душевна жар. Всички други празници ме оставят
безразличен. На второ място е новогодишната нощ. Времето преди
Коледа - Адвентът - съдържаше нещо, което не бе в съзвучие с
Коледа. Беше свързано с нощта, студа, времето и вятъра, също с
тъмнината в къщата. Нещо шумолеше - нещо бродеше...
В онова ранно детство направих едно откритие, свързано с
моите селски училищни другари - те ме променяха. С тях бях по друг,
отколкото сам у дома, с тях вършех лудории или сам измислих
такива, каквито у дома никога не биха ми хрумнали. Твърде добре
знаех, че и сам вкъщи доста неща измъдрях, но ми се струваше, че
разликата в мен се дължи на другарите ми, които по някакъв свой
начин ме подвеждаха или принуждаваха да бъда различен от това,
което исках. Влиянието на големия свят, в който опознавах и други
хора освен моите родители, ми изглеждаше несигурно, ако не и
подозрително и неясно защо - враждебно. Все по-дълбоко
възприемах красотата на светлия „дневен свят”, където „златната
слънчева светлина играеше в зелените листа”. Съвсем близо обаче
долавях и някакъв недружелюбен застрашителен свят на сенки, на
въпроси без отговор, свят, от който се чувствах напълно зависим.
Вечерната молитва естествено ми даваше ритуална подкрепа, с
която завършваше денят и която беше подходящо въведение към
нощта и съня. Новата опасност дебнеше през деня - като че ли
усещах раздвояване на моята личност, от което се боях. Вътрешната
ми сигурност бе застрашена.
Спомням си, че по това време (между седмата и деветата
година) с голямо удоволствие си играех с огън. В градината ни
имаше стара стена, изградена от големи каменни блокове, чиито
фуги образуваха интересни ниши. В тях имах навика да паля и
поддържам малък огън, при което ми помагаха и други деца. Това
беше „вечният” огън, който трябваше непрекъснато да се поддържа.
За това бяха необходими общите ни усилия, които се състояха в
събиране на необходимите дърва. Никой друг нямаше право да
поддържа този мой огън освен мен. Другите можеха да кладат свои
огньове в другите дупки, но тези техни огньове бяха обикновени, те
не ме интересуваха. Само моят огън беше жив и несъмнено за мене
беше като светилище. Тогава тази игра дълго време ми беше
любима.
Пред тази стена имаше наклон, където стърчеше един камък -
моят камък. Често, когато оставах сам, сядах на него и тогава
започваше някаква игра на мисли, която протичаше приблизително
така: „Аз седя на този камък. Той е отдолу - аз съм отгоре.” Камъкът
обаче можеше да каже „Аз” и да си помисли: „Аз си лежа тук, на този
склон, а той (т. е. аз) седи върху мен.” Тогава възникваше въпросът:
„Аз ли съм този, който седи на камъка, или аз съм камъкът, на който
той седи?” Този въпрос винаги ме объркваше и аз ставах,
колебаейки се и размишлявайки за това, кой кой е сега. Неяснотата
оставаше и несигурността ми бе придружена от чувство за особен и
омагьосващ мрак. Несъмнено беше само това, че този камък имаше
някаква тайнствена връзка с мен. С часове можех да седя на него,
прикован от загадката, която той ми задаваше.
Един ден след тридесет години отново бях застанал пред
стената. Вече бях женен, с деца, къща, положение в обществото и с
глава, пълна с идеи и планове, и изведнъж - отново бях детето,
което кладе огън с тайнствено значение, седи на камъка, без да знае
дали той е аз, или аз съм той. Животът в Цюрих изведнъж ми се
стори чужд, като вест от друг свят и друго време. Беше
едновременно пленително и ужасно. Светът на моето детство, в
който току-що бях потънал, бе вечен, аз бях откъснат от него и
попаднал в друго време, което се търкаляше нататък, все по-
надалече. Трябваше насила да се отвърна от това място, за да не
изгубя бъдещето си.
За мене този момент остава незабравим, защото тогава като
светкавица в мен проблесна мисълта за характера на вечност на
детството ми и го освети. Какво означаваше тази „вечност”, стана
ясно скоро след като навърших десет години. Моето раздвоение и
несигурност в големия свят ме тласнаха към едно непонятно и за
самия мен начинание: тогава използвах една жълта лакирана
ученическа кутия за моливи с малка ключалка, каквито носят
прогимназиалните ученици. В нея носех линийка, на чийто край
изрязах едно малко човече - около шест сантиметра, в „редингот, с
цилиндър и лъснати черни обуща”. Боядисах го в черно с мастило и
го изрязах от линийката, след което го положих в ученическата кутия,
в която му бях постлал легълце. Дори му направих палтенце от
парче вълнен плат. Добавих и един малък камък - продълговат,
заоблен рейнски камък, който бях нашарил с водни боички така, че
се образуваше долна и горна половина. Доста време това камъче ме
придружаваше в джоба на панталона, беше неговият камък, а
цялата история бе една голяма тайна, от която нищо не разбирах.
Кутията с човечето отнесох скришом горе, на забранения таван
(забранен, защото дъските на пода бяха проядени и гнили и поради
това опасни) и там го скрих зад една греда, подпираща покрива.
Изпитвах огромно задоволство при мисълта, че никой няма да
открие кутията, знаех, че никой нямаше да разкрие и развали моята
тайна. Чувствах се сигурен и мъчителното чувство за раздвоение
вътре в мен изчезваше.
При всички трудни ситуации, когато направех някаква пакост или
когато чувствителността ми биваше наранена, или ме потискаше
раздразнителността на баща ми или болезнеността на майка ми, си
помислях за моето грижливо увито в креватчето си човече и за
неговото красиво оцветено гладко камъче. От време на време -
често с прекъсване от цели седмици, аз се качвах на тавана и тайно,
само ако бях сигурен, че никой не ме е видял, отварях кутията и
разглеждах човечето и камъчето. При това всеки път слагах там по
едно рулце навита хартия, която преди това старателно изписвах.
Правех го в час, и то с измислен от мен самия тайнопис. Хартиените
лентички бяха предавани на човечето, за съхранение. Спомням си,
че предаването на рулцата с тайнописа имаше почти тържествен
характер. За съжаление, не мога да си спомня какво исках да
споделя с човечето, само знам, че моите „писма” бяха нещо като
библиотека за него. Допускам, че вероятно това са били особено
харесвани от мен сентенции.
Смисълът на тези действия тогава, или тяхното обяснение, за
мен не представляваше проблем. Достатъчно ми бе чувството за
новопридобитата сигурност и задоволството да притежавам нещо, за
което никой не се досеща и не знае. Една ненарушима тайна, която
никога не трябваше да бъде издадена, защото сигурността на моето
съществувание зависеше от това. Не се питах защо. Просто беше
така.
Владеенето на тази тайна тогава доста силно ми повлия.
Смятам го за най-важното нещо в ранните ми години, нещото, което
за мен бе от изключително значение. Не бях разказвал никому и за
фалоса от моя сън, а и Йезуитът принадлежеше към тайнствения
свят, за който не биваше да се говори. Малката дървена фигурка
беше първият, още неосъзнат и детински опит да придам форма на
тайната. Непрекъснато бях погълнат от това и имах чувството, че
трябва да се добера до същината. Въпреки това не знаех каква бе
същността на онова, което исках да изразя. Все се надявах, че би
могло да се намери, може би сред природата, нещо, което да ми
даде отговор или да укаже къде или в какво се състои тайната. По
това време нарастваше и интересът ми към растения, животни,
камъни. Вечно търсех нещо тайнствено. В съзнанието си бях
християнин, но винаги с уговорката „Това не е толкова сигурно!” или
„Какво става с онова, което е под земята?”. ѝ когато религиозните
учения ми внушаваха „Това е хубаво недобро”, тогава си мислех:
„Да, но има и още нещо много тайно, което хората не знаят.”
Случаят с дървеното човече е връхната точка и завършекът на
моето детство. Той продължи около година и след това потъна в
пълна забрава чак до тридесет и петата ми година. Тогава от
мъглата на детските години този спомен изплува с непосредствена
яснота, в момента, когато, зает с подготовката на книгата Промени и
символи на либидото, прочетох за един особен вид каменни
тайници на душите при Арлсхайм и австралийските чуринги.
Изведнъж открих, че бях сътворил един точно такъв камък, въпреки
че никога не бях виждал подобна фигура. В представите си виждах
заоблен камък, разделен чрез рисунка на долна и горна част. Това
ми се стори някак познато и към него се прибави и споменът за една
жълта ученическа кутия, както и малко човече. Човечето беше малък
скрит бог от античността, един „Телесфорос”, който се среща в някои
древни изображения на Асклепий, като му чете от навита на руло
книга.
С връщането на този спомен у мен за първи път се породи
убеждението, че съществуват архаични части на душата, които не
произлизат от никоя традиция на индивидуалната душа. В
библиотеката на баща ми, която, между другото, разгледах много по-
късно, нямаше нито една книга, която да съдържа подобна
информация. Доказано е, че баща ми също не е знаел нищо за
подобни неща.
Когато през 1920 г. бях в Англия, от един тънък клон изрязах две
подобни фигури, без изобщо да си спомням за детското си
преживяване. Едната от тях поръчах да увеличат и изсекат от камък
и тя се намира в градината ми в Кюснахт. Едва тогава несъзнаваното
ми подсказа името й: нарече фигурката „атмавикту” - „дъх на
живота”. Тя е по-нататъшното развитие на онова квазисексуално
нещо от детството ми, което обаче по-късно се разкри като „дъх на
живота”, като творчески импулс. Като цяло всъщност това е един
8 9
кабир - прикрит с палтенцето, скрит в киста , осигурен със запас от
жизнена сила чрез продълговатото, обло, възчерно камъче.
Естествено, тези взаимовръзки ми се изясниха едва по-късно. Когато
бях дете, това ми се беше случило по начин, който съм наблюдавал
при туземците в Африка: първо извършват нещо, без да знаят какво
правят. Едва много по-късно се замислят върху това.
 Училищни години
I
Единадесетата ми година бе от голямо значение за мен, защото
постъпих в гимназията в Базел. Бях откъснат от селските си
приятели в игрите и наистина навлязох в „големия свят”, където
живееха влиятелни хора - много по-влиятелни от баща ми, в
грамадни великолепни къщи, возеха се в луксозни каляски, теглени
от прекрасни коне, и се изразяваха изискано на немски и френски.
Синовете им - елегантно облечени, с фини обноски и достатъчно
джобни пари, бяха мои съученици. С учудване и огромна тайна
завист научавах, че през ваканцията били в Алпите, в онези
„блестящи снежни планини” край Цюрих, че са ходили дори на море,
което беше капакът на всичко. Възхищавах им се като на същества
от друг свят, от недостижимата прелест на онези грейнали червени
снежни планини, от безкрайната далечина на невероятното море.
Тогава осъзнах, че сме бедни, че баща ми е беден селски свещеник,
а аз - още по-бедно свещеническо момче, което имаше дупки на
подметките и трябваше да кара по шест часа в училище с мокри
чорапи. Започнах да гледам на родителите си с други очи, да
разбирам грижите и тревогите им. Съчувствие изпитвах повече към
баща си, отколкото към майка си. Тя ми изглеждаше някак по-силна.
Въпреки това бях на нейна страна, когато баща ми не можеше да
овладее раздразнителността си. За формирането на характера ми
това не беше особено полезно. За да се освободя от тези
конфликти, волю-неволю изпълнявах ролята на арбитър, който
трябваше да съди родителите си. Всичко това доведе до повдигане,
но същевременно и до известно спадане на бездруго несигурното ми
самочувствие.
Когато бях на девет години, майка ми роди малко момиченце.
Баща ми беше развълнуван и радостен. „Нощес ти се роди
сестричка!”- ми каза той, а аз бях напълно изненадан, защото нищо
не бях забелязал. Това, че майка ми напоследък по-често бе на
легло, не ми бе направило особено впечатление. Тъй или иначе,
смятах това за неизвинима слабост. Баща ми ме заведе до леглото
на мама и тя поднесе към мен едно малко същество, което
изглеждаше крайно разочароващо; червено сбръчкано личице като
на старче, затворени очи, вероятно слепи като на малките кученца.
На тила си това „нещо” имаше отделни дълги червеникаво руси
косъмчета, които ми показаха. Бях шокиран: „Маймуна ли ще стане?”
Не знаех какво да мисля. Дали всички новородени изглеждат така?
Промърмориха нещо за щъркела, който го бил донесъл. Но как
тогава ставаше при котките и кучетата? Колко пъти трябваше да се
връща той за цялото котило? А при кравите? Не можех да си
представя, че щъркелът може да носи в клюна си цяло теленце. Пък
и селяните казваха, че „кравата се е отелила”, а не че щъркелът го е
донесъл. Очевидно тази история бе отново нещо подобно на онези
фокуси, които се разиграваха пред мене. Бях сигурен, че майка ми
пак скрива нещо, което не трябваше да зная.
Ненадейното появяване на сестричката ми остави у мен
неопределено чувство на недоверие, което изостри любопитството
ми и моята наблюдателност. Някои подозрителни реакции на мама
по-късно потвърдиха предположенията ми: нещо неприятно имаше
около това раждане. Между другото, това събитие повече не ме
интересуваше, но допринесе за изостряне на едно преживяване,
което имах, когато бях на дванадесет години.
Майка ми имаше неприятния навик да продължава да ме
наставлява, когато бивах поканен някъде или отивах на гости.
Обикновено, облечен в празничните си дрехи и с почистени обуща,
имах приповдигнато и празнично настроение поради предстоящата
светска проява. Струваше ми се унизително хората на улицата да
чуват как мама вика след мен: „Не забравяй да предадеш поздрави
от папа и мама и да си бършеш носа - имаш ли носна кърпичка?
Изми ли си ръцете?” и пр.
Намирах за твърде неуместно по такъв начин да бъде излагано
на показ чувството ми за малоценност, когато от себелюбие и
суетност бях положил толкова усилия да изглеждам по възможност
безупречно. Подобни случаи често имаха твърде голямо значение за
мен. По пътя към дома, където бях поканен, се чувствах важен и
изпълнен с достойнство както винаги, когато в делничен ден обличах
празничните си дрехи. Нещата обаче се променяха, щом
приближавах на видимо разстояние от чуждата къща. Впечатлението
от богатството и мощта на тези хора надвисваше над мен като сянка.
Плашех се от тях и бих потънал четиринадесет метра в земята,
когато докосвах звънеца. Звънът, който се чуваше отвътре, ми
звучеше като глас на съдбата. Чувствах се толкова нищожен и
наплашен, като бездомно куче. Особено зле се чувствах, когато
мама ме бе подготвила „правилно”. В ушите ми звучеше: „Обущата
ми са мръсни, както и ръцете; нямам носна кърпа, вратът ми е
черен!” От инат не предавах поздравите на родителите си или се
държах излишно твърдоглаво и плахо. Когато ставаше съвсем зле,
си помислях за тайното съкровище на тавана, което винаги ми
помагаше да си върна човешкото достойнство. Защото в своята
безпомощност си припомнях, че бях и друг - с непроницаемата
тайна, камъка и малкото човече в редингот и цилиндър.
Не мога да си спомня някога в ония години да съм мислил за
възможна взаимовръзка между Господ Бог Исус - или Йезуита в
черната роба, - хората в черни рединготи и цилиндри на гробището,
четвъртитата дупка на поляната, подземния фалос в кулата и
човечето в ученическата кутия. Сънят за итифалическия бог бе
първата ми голяма тайна, човечето - втората. Днес обаче ми се
струва, че тогава имах неясното чувство за сродство между „камъка
на душата” и камъка, който беше аз самият.
И до днес, когато на осемдесет и три годишна възраст пиша
спомените си, не ми е съвсем ясно в каква връзка се намират тези
от най-ранните години: те са като отделни подземни коренища. Като
етапи на един неосъзнат процес на развитие. Докато към Господ Бог
Исус никога не можах да изпитам положително отношение, то
спомням си, че около единадесетата ми година вече започна да ме
интересува идеята за Бога. Започнах да се моля на Бога, което някак
ме удовлетворяваше, защото ми изглеждаше непротиворечиво. Бог
не бе комплициран от моето недоверие. Освен това не беше някакъв
човек с черен редингот и Господ Бог Исус, който на картините бе
окичен с пъстри дрехи и с когото хората можеха да фамилиарничат.
Той (Бог) бе преди всичко едно своеобразно създание, за когото
човек не можеше да си изгради точна представа (според това, което
бях чувал). Той беше някакъв могъщ стар човек. Но нали бе казано
(за мое най-голямо задоволство): „Не трябва да си създаваш какъвто
и да е образ, нито да сравняваш.” Затова не биваше да се
фамилиарничи с него, както можеше с Господ Исус, който не
представляваше никаква „тайна”. Някаква тайна, подобна на моята
от тавана, започна вече да се изяснява.
 Спомням си, че училището ми дотягаше. То ми отнемаше твърде
много време, което с много по-голямо удоволствие бих използвал за
рисуване на битки или за игрите с огъня. Часовете по религия бяха
неописуемо скучни, а от часовете по математика изпитвах истински
страх. Учителят се държеше, сякаш алгебрата бе нещо разбиращо
се от само себе си, а аз дори още не знаех какво представляват
числата. Не бяха нито цветя, нито животни, нито вкаменелости,
съвсем нищо, което човек би могъл да си представи, а просто
множества, които се получаваха чрез броене. За мое още по-голямо
объркване те можеха да се заместват с букви, които бяха гласни,
които обозначаваха звукове - т. е. можеха да се „чуват”.
Забележителното е, че моите съученици се справяха с всичко това,
като го намираха за естествено. Никой не можеше да ми каже какво
са числата, а и аз не можех да формулирам въпроса. За мой ужас
скоро открих, че никой не разбираше затрудненията ми. Трябва да
призная, че учителят все пак полагаше усилия да ми обясни целта
на тази забележителна операция - преминаването на множества в
гласни. Най-после разбрах, че с това се цели създаването на
система за съкращаване, с чиято помощ много числа могат да се
представят чрез една съкратена формула.
Това обаче изобщо не ме интересуваше. Мислех си, че е
абсолютно произволно да се представят числа чрез букви: би било
същото, катода изразиш а - като ябълково дърво, j-като крушово, х -
като въпросителна, защото а, h, с, х, у, z не даваха жива представа и
говореха толкова малко за същността на числото, колкото и
ябълковото дърво. Най-много ме възмущаваше правилото, че: ако
a=b, а b=с, то а=с, като се има предвид, че според дефиницията а
означава нещо различно от b, и оттам - че не може да бъде
идентично с b, да не говорим пък за с. Когато ставаше дума за
уравнение, то означаваше а=а, b=b, с=с и т. н., докато а=b ми
изглеждаше като чиста лъжа или мошеничество. Същото
възмущение изпитвах, когато учителят, в противоречие със своите
собствени дефиниции за успоредни линии, твърдеше, че те се
пресичат в безкрайността. Това ми приличаше на селска хитрина, в
която не желаех да участвам. Интелектуалният ми морал се
опълчваше срещу тези несериозни непоследователности, които ми
препречваха пътя към разбирането на математиката. До зряла
възраст запазих неизменно чувството, че ако тогава подобно на
съучениците ми бях приел безконфликтно положението, че а=b или
че „слънцето = луната”, „котката - кучето” и т. н., то математиката
щеше хубавичко да ме нареди! Едва на осемдесет и три години до
известна степен разбрах това. Цял живот за мен остана загадка,
защо никога не успях да намеря верния път към математиката,
макар и да беше извън всякакво съмнение, че човек може правилно
да смята. Най-необяснимо от всичко остана моето морално
съмнение в математиката.
Можех да си обясня уравненията само чрез заместване на
буквите с определени числени стойности и чрез конкретно
изчисление да потвърдя смисъла на цялата операция. До известна
степен успявах да се справям по-нататък с математиката, като си
отбелязвах неразбираемите алгебрични изрази и заучавах кои
буквени комбинации къде стояха на черната дъска. С изчисленията
не можех да се справя. От време на време учителят казваше: „Сега
да положим израза...” и изписваше няколко букви на дъската. Не
знаех къде и защо - явно за да сложи край на процедурата по
задоволителен начин. Бях толкова стреснат от своето неразбиране,
че дори не се осмелявах да питам.
Часовете по математика за мен представляваха истински ад,
истинско мъчение. Тъй като другите предмети ми бяха лесни, а
благодарение на добрата ми визуална памет можех доста дълго да
заблуждавам и по математика, то бележките ми бяха добри, но
страхът от провал и нищожността на моето съществувание сред
величието на заобикалящия ме свят породиха у мен не просто
нежелание, но и някакво тихо отчаяние, поради което училището ми
опротивя до крайност. На всичкото отгоре бях отстранен от рисуване
поради абсолютна неспособност. Това бе добре дошло за мен
поради освободеното време, но и ново поражение, защото
притежавах известно умение при рисуването, макар да не знаех, че
по същество то зависи от моето чувство. Можех да рисувам само
това, което занимаваше фантазията ми. Задължаваха ме обаче да
копирам образи на гръцки божества със слепи очи и когато това не
вървеше, учителят ми вероятно си помисли, че нещо по-
натуралнстично ми е нужно, та сложи пред мен рисунка на козя
глава. Напълно се провалих пред тази задача и с това за мен
приключиха часовете по рисуване.
Дванадесетата ми година бе наистина съдбовна за мен. Един
ден около 13 ч. бях застанал на Мюнстернлац в очакване на мой
съученик, с когото вървяхме заедно до училище. Внезапно едно
друго момче ме блъсна и събори. Ударих си главата на ръба на
тротоара и сътресението ме зашемети. Близо половин час останах
така замаян. В момента на удара ме прониза като светкавица
мисълта: „Сега не бива да ходиш на училище!” Бях в полусъзнанне и
останах да лежа само няколко мига повече, отколкото бе нужно -
главно от отмъстително чувство към вероломния нападател. Хората
наоколо ме вдигнаха и отнесоха в дома на двете ми неомъжени
стари лели, който беше наблизо.
Оттогава започнах да получавам припадъци, когато трябваше да
тръгна за училище, а също и когато родителите ми напомняха да се
заема с домашните. Повече от половин година отсъствах от училище
и това бе добре дошло за мен. Бях свободен! Можех с часове да
мечтая, да се разхождам край водата или из горите, да рисувам.
Рисувах бурни бойни сцени или крепости, които биваха нападани
или изгаряни, а понякога изпълвах цели страници с карикатури (дори
днес преди заспиване пред очите ми от време на време се появяват
подобни карикатури: озъбени гримаси, които постоянно се променят;
понякога - лица на хора, които познавах и които скоро след това
умираха). Преди всичко обаче можех да потъвам в тайнствения свят
на дърветата, водата, блатата, камъните и животните, както и да се
ровя в библиотеката на баща ми. Всичко това бе чудесно, но все
повече ме отдалечаваше от света - с леко чувство за гузна съвест.
Пропилявах времето, унесен в игри, четене, колекциониране и
скитане наоколо. Въпреки това не се чувствах щастлив, неясно
съзнавах, че бягам от себе си.
Вече напълно бях забравил как се беше случило всичко това, но
загрижеността на родителите ми, които се консултираха с различни
лекари, ме разстройваше. Те решиха да ме изпратят на почивка при
роднини във Винтертур. Там имаше гара, която за мен се оказа
безкрайно привлекателна. Но щом се върнах у дома - всичко бе
както преди. Един от лекарите допускаше епилепсия. Аз (вече
запознат с това, какво представляват епилептичните припадъци)
само се изсмях вътрешно на глупостта му. Родителите ми обаче бяха
още по-загрижени. Точно тогава се случи да дойде един приятел на
баща ми, с когото седяха в градината. Воден от ненаситно
любопитство, аз се бях скрил зад един гъст храст зад тях. Чух гостът
да казва: „Как се чувства синът ти”, на което баща ми отговори: „Ах,
това е истинско нещастие. Лекарите не знаят какво му е, смятат, че е
епилепсия, би било ужасно, ако е неизлечимо. Изгубих и малкото си
състояние, какво ли ще прави, ако не може да си изкарва
прехраната?”
Бях като поразен от гръм. Това бе сблъсък с действителността.
„Аха, значи трябва да се работи!” - мина през главата ми. От този
момент станах сериозно дете. Тихо се оттеглих от скривалището си,
прибрах се в кабинета на баща ми и взех латинската граматика -
започнах съсредоточено да зубря. След десет минути получих пак
своя припадък. За малко да падна от стола, но след няколко минути
се почувствах по-добре и продължих да работя. „По дяволите,
никакъв несвяст вече!” - си казах аз и продължих заниманието си.
След около четвърт час последва вторият припадък - но и той
отмина като първия.
„А сега истински се захващай за работа!” - си казах и зачаках
след половин час да дойде и третият. Не се отказах и продължих
още час да работя, докато имах чувството, че съм превъзмогнал
припадъците. Изведнъж започнах да се чувствам по-добре,
отколкото предишните месеци, фактически припадъците не се
повториха повече и аз се занимавах ежедневно с граматика и с
домашните. След няколко седмици тръгнах отново на училище,
където също вече нямах никакви пристъпи. Магията изчезна. Така
научих какво е невроза.
Постепенно си припомних как бе започнало всичко и ми стана
ясно, че всъщност аз бях този, който бе нагласил цялата тази
недостойна история. Затова и не бях сериозно сърдит на момчето,
което ме беше съборило. Знаех, че той е бил „подставен”, а от моя
страна е имало една дяволска аранжировка. Подобно нещо не
трябваше да ми се случва втори път. Изпитвах неприязън и срам от
себе си. Знаех, че не съм прав, че аз бях компрометираният. Никой
друг не бе виновен. Проклетият дезертьор бях самият аз! Повече не
можех да понасям родителите ми да се тревожат за мен или да ми
говорят със съжалителен тон.
 Неврозата стана друга моя тайна, но това беше една недостойна
тайна и поражение. В крайна сметка обаче това ме бе довело до
определена взискателност и голямо трудолюбие. Тогава започна
моята добросъвестност, и то не показно, а заради мен самия.
Редовно ставах в 5 ч., за да мога да уча, а понякога работех от 3 до 7
сутринта, преди да тръгна на училище.
Това, което ме бе отклонило от правия път, бе моето влечение
към уединяване - очарованието от самотата. Природата ме
привличаше със своите чудеса, в които исках да проникна. Всяко
растение, всеки камък, всичко изглеждаше живо и пленително.
Тогава бях вглъбен в природата, бях, така да се каже, проникнал в
самата ѝ същност, далеч от света на хората.
По това време се случи и едно друго важно събитие. Беше по
дългия път за училище от Клайн-Хюнинген, където живеехме, за
Базел. В един миг изведнъж ме обзе чувството, че излизам от гъста
мъгла със съзнанието, че ставам самия себе си. Зад гърба ми
остана стена от мъгла, зад която още не бях. Но в онзи миг аз
срещнах себе си. Преди също бях съществувал, но всичко просто ми
се беше случило. Сега знаех: сега съм самият себе си, сега
съществувам. Това преживяване ми се струваше нещо изключително
важно и ново. Имах „авторитет” в собствените си очи. Странно, но по
това време и през месеците на неврозата след падането ми
споменът за моето скрито съкровище бе напълно изгубен, в
противен случай аналогията между чувството за авторитет и онова
усещане за собствената ми стойност, което ми придаваше скритото
съкровище, би ми направила впечатление. Но това не стана -
всякакъв спомен за ученическата кутия беше изчезнал.
По онова време бях поканен за ваканцията от едно познато
семейство, което притежаваше къща във Фийрвалдщетер зее. Приех
с възторг, тъй като къщата се намираше на брега на езеро и имаше
пристан и лодка. Домакинът разрешаваше синът му и аз да
използваме лодката със строгото предупреждение да избягваме
всякакви рискове. За нещастие, вече знаех как се гребе прав - у
дома имахме малка крехка лодка от този тип, на брега до старата
крепост при Хюнинген-Абатучи. Така че двамата изпробвахме всички
рискове. Като начало аз застанах на кърмата на лодката и с едното
гребло леко я отблъснах навътре в езерото. За домакина това бе
твърде много. Той ни свирна да се връщаме и ми прочете „конско
евангелие”. Бях много смутен и трябваше да си призная, че бях
извършил точно това, което той бе забранил, и че неговите упреци
бяха напълно уместни. Същевременно обаче ме обзе ярост, че този
дебел невеж дръвник можеше да си позволи да ме обижда, мен.
Това „мен” бе в очите ми един не само възрастен, но и важен човек с
авторитет и положение, уважаван и почитан. Действителността бе
така гротескно различна, че сдържайки гнева си, си зададох
въпроса: „Е, и кой си ти? Реагираш, като че ли си Бог знае кой! При
това знаеш, че другият има право! Ти си едва на дванадесет години,
още ученик, а той е баща, при това богат и силен, с две къщи и
няколко прекрасни коня!”
И така, при това голямо объркване и смущение изведнъж ми
хрумна, че всъщност аз съм две различни личности. Едната -
ученикът, който не може да разбере математиката и не е сигурен в
собственото си аз, а другата важна личност с голям авторитет, мъж, с
когото шега не бива, по-силен и влиятелен от този фабрикант. Като
че ли бях възрастен мъж от XVIII век, който носи обувки с катарами,
бяла перука и се вози в карета с високи задни колела, между които
на кожени ремъци виси изящният ѝ сандък.
Спомням си един забележителен случай, който преживях: един
ден, когато живеехме в Клайн-Хюнинген до Базел, край къщата ни
мина старинна зелена карета от Шварцвалд. Една прастара карета,
сякаш от XVIII век: когато я видях, изпитах вълнение: „Ето я! Тя е от
моето време!” Като че ли я бях познал: имаше същия вид като тази,
в която се бях возил! Обзе ме чувство, като че ли някой ми бе
откраднал нещо или ме бе измамил относно любимото ми минало.
Каляската бе реликва от това време. Не мога да опиша какво
чувствах или какво така силно ме развълнува: някаква носталгия,
копнеж или просто спомен: „Да, така беше тогава! Така беше!”
И още едно преживяване, което насочва към XVIII век: при една
от моите лели имаше една статуетка от XVIII век - цветна теракота -
тя представляваше две фигури: д-р Щюкелбергер, известна в града
личност от края на XVIII век. Другата фигура бе една негова
пациентка, изобразена с изплезен език и затворени очи. Разказваха,
че един ден, когато старият Щюкелбергер минавал по моста на Рейн,
го пресрещнала неговата пациентка, която твърде често му
досаждала, и отново започнала да го занимава. Старият господин ѝ
казал: „Да, да, трябва да ви има нещо! Я си покажете езика и
затворете очите!” Тя сторила веднага това, а той бързо избягал, като
я оставил така за смях на околните минувачи.
Фигурата на стария доктор имаше обувки с катарами, в които с
голямо учудване видях своите или подобни на тях. Бях убеден
обаче: „Това са обувките, които съм носил!” Тази убеденост
навремето изобщо не ме смути: „Да, това са моите обувки!” Още ги
усещах на краката си! Не можех да си обясня как стигнах до това
странно усещане. Защо принадлежах към XVIII век? Често ми се бе
случвало да пиша 1786 вместо 1886 и това бе придружено от
някакво носталгично чувство.
След авантюрата с лодката във Фийрварлдщетер зее и
заслуженото наказание се опитах да събера мислите си и тогава у
мен се оформи една обща картина от тези, досега разединени,
впечатления: аз живея в две различни епохи и съм две различни
личности. Това откритие ме обърка и изпълни с размисъл. В края на
краищата стигнах до печалното заключение, че сега не съм нищо
друго освен малкия ученик, който си е заслужил наказанието и
трябва да се държи съответно на възрастта си. Останалото,
изглежда, бяха безсмислици. Допусках, че причината бе в
многобройните разкази на родителите ми и роднините за дядо ми,
които бях слушал. Но и това не беше съвсем точно, тъй като дядо
беше роден през 1795 г.3 т. е. фактически е живял през XIX век,
освен това е починал далече преди да съм се родил. Не можеше да
съм идентичен с него. Тези размисли естествено тогава бяха само
мъгляви, неясни предчувствия и сънища. Не мога да си спомня дали
тогава вече бях запознат с легендата за роднинството ни с Гьоте.
Мисля, че не, тъй като знам, че за първи път чух от чужди хора, че
според една недоброжелателна легенда дядо ми бил незаконен син
10
на Гьоте .
Към неблагополучията ми, свързани с математиката и
рисуването, се прибави и трето: по гимнастика. От самото начало
гимнастиката ми беше омразна - никой не можеше да ми нарежда
как да се движа. Отивах на училище, за да науча нещо, и не исках да
тренирам безсмислена и безполезна акробатика. Към това се
прибавиха и последиците от предишните ми злополучия, а именно
някаква физическа плахост, която можах да преодолея до известна
степен едва по-късно. Тя от своя страна бе свързана с
недоверчивото ми отношение към света и възможностите, които той
предлага. Светът ми се струваше прекрасен и привлекателен, но
изпълнен с неочаквани опасности и безсмислици. Затова исках да
съм наясно с какво се сблъсквам и кому можех да се доверя. Дали
това отново не бе свързано с майка ми, която ме бе оставила за
няколко месеца? Това, че лекарят ми забрани часовете по
гимнастика, за мен беше голямо облекчение. Отървах се от това
бреме и преглътнах новите унижения.
В един хубав летен ден на същата година (1887) излязох от
училище и минах през площада пред катедралата. Небето беше
прекрасно синьо, окъпано в слънчева светлина. Покривът на
църквата блестеше от светлина и слънцето се отразяваше в
цветната глазура на керемидите. Бях запленен от красотата на тази
гледка и си помислих: „Светът е хубав и катедралата е хубава, и Бог
е създал всичко това, и там, високо горе, в синьото небе, над всичко,
той седи на златен трон и...” Тук последва празнота и задушаващо
чувство. Бях като парализиран и знаех само: „Не бива да мисля
нищо повече. Следва нещо ужасно, което не искам да мисля, не
бива дори да се доближавам до него! Защо не? Защото ще
извършиш най-големия грях. Кой е най-големият грях? Убийството?
Не, не може да е това. Най-големият грях е да си против Светия Дух
и това не се прощава. Който го извърши, ще бъде прокълнат навеки.
За моите бедни родители би било ужасно тъжно, ако единственият
им син, когото така обичат, заслужи вечно проклятие! Това не бих
могъл да им причиня! Не бива да мисля за това в никакъв случай!”
Но по-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни. По дългия
път към дома се опитах да мисля за какво ли не, постоянно се
улавях, че мислите ми отново и отново се връщат към хубавата
църква, която така обичах, и към Бог, който седеше на трона, и
секваха като от токов удар. Постоянно си повтарях: „Само да не
мисля за това, да не мисля за това!” Прибрах се у дома доста
разстроен. Майка ми забеляза, че нещо не е наред, и попита: „Какво
ти е? Нещо в училище ли се случи?” Съумях да я убедя, без да
лъжа, че нищо не се е случило. Мислех си, че би ми помогнало, ако
бях открил пред мама истинската причина за смущението си. Но в
такъв случай трябваше да направя точно това, което ми се струваше
невъзможно - да стигна до края на мислите си. Тя, милата, не
знаеше и нямаше представа, че съм в голяма опасност - да извърша
непростим грях, за който щях да попадна в ада! Отхвърлих
изкушението да се изповядам и се опитах да се държа колкото може
по-непринудено и спокойно.
Тази нощ спах зле. Отново и отново забранената мисъл се
опитваше да се промъкне, а аз отчаяно се опитвах да се
отбранявам. Следващите два дни бяха мъчителни и мама бе
убедена, че съм болен. Устоях на изкушението да се изповядам,
защото щях да причиня на родителите си голямо огорчение.
Третата нощ беше толкова мъчителна, че вече не знаех какво да
правя. Събудих се от неспокойния си сън и се улових, че мисля пак
за катедралата и за добрия Бог. За малко да помисля по-нататък!
Усещах, че съпротивата ми се стопява. Тресеше ме от страх, седнах
на леглото, за да прогоня съня: „Сега вече идва, сега става
сериозно. Трябва да мисля! Това трябва да бъде помислено! Защо
да мисля за това, което не зная? За Бога, не го искам, това е
сигурно! Но кой го желае? Кой иска да ме принуди да мисля нещо,
което не зная и не искам? Откъде тази ужасна воля? И защо точно
аз трябваше да бъда покорен? С възхвала и благодарност мислех за
Създателя на този хубав свят, бях му благодарен за този безценен
дар. Но защо трябваше точно аз да мисля за нещо толкова лошо?
Наистина не знаех, защото не можех и не биваше дори и да
доближавам до тази мисъл, без да рискувам веднага да си го
помисля. Не бях го направил, нито пожелал. Като кошмарен сън то
ме бе сполетяло. Откъде идваха тези неща? Бе ме връхлетяло без
мое съдействие - но защо? Нали аз не бях се създал сам? Бих
дошъл на този свят, както ме бе създал Бог, т. е. чрез моите
родители. Дали те бяха искали подобно нещо? Но моите добри
родители не биха и помислили дори за такова нещо. Не би им дошло
наум нещо толкова безбожно.”
Намирах подобна идея дори за смешна. После си помислих за
техните родители (баба и дядо), които познавах само от портретите
им. Те изглеждаха доброжелателни и почтени, така че мисълта за
евентуалната им вина изглеждаше невероятна. Преминах през цяла
върволица неизвестни предци, за да стигна до Адам и Ева. Тук ме
споходи решителната мисъл: Адам и Ева са първите хора, те не са
имали родители, създадени са от Бога пряко и преднамерено такива,
каквито са. Те не са имали избор, трябвало е да бъдат такива,
каквито ги е създал Бог. Те не са знаели, че би могло да бъдат други.
Били са изцяло създания на Бога, защото Бог създава само
съвършенство. И все пак те извършват първородния грях, като
правят това, което Бог не желае. Защо е възможно това? Те би
трябвало да не могат да го извършат, ако Бог не е заложил у тях
възможността. Това се вижда по змията, която Бог създава преди
тях очевидно с цел да ги убеди. Бог в своето всемогъщество е
подредил всичко така, че първите родители да извършат греха.
Значи такова е било намерението на Бога: те да съгрешат!
Тази мисъл веднага ме освободи от жестокото мъчение, защото
сега разбрах, че Бог сам ме е довел до това състояние. В началото
не знаех дали Той наистина искаше да извърша греха или не. Вече
не мислех за молитва и просветление - та нали Бог ме бе поставил в
тази ситуация пряко волята ми, оставяйки ме без подкрепа, Бях
сигурен, че според Него аз самият и самостоятелно трябваше да
търся изхода. Тук изникна и нов аргумент: .„Какво иска Бог? Да се
извърши или не? Трябва да открия какво иска - сега и чрез мен.”
Знаех, че според общоприетия морал грехът трябваше да се
избягва. Това аз бях правил досега, но разбирах, че повече няма да
мога да го правя. Разстроеният ми сън и душевното ми притеснение
така ме изтощиха, че нежеланието ми да мисля се превърна в
непоносим гърч. Така не можеше да продължава. Но не можех и да
се предам или да отстъпя, преди да разбера каква бе волята на Бога
и каква целта му. Бях убеден, че той е първопричината за това
убийствено бреме. Забележителното е, че нито за миг не ми идваше
наум, че може би дяволът ми погажда тази лоша шега. Той играеше
твърде незначителна роля в моето тогавашно душевно състояние, а
в сравнение с Бог бе направо безсилен. От момента на излизането
ми от мъглата и установяване на моя Аз величието, единството и
свръх-човешкото в Бог започна да занимава фантазията ми. Затова
не подлежеше на съмнение, че Бог ме подлага на решително
изпитание и че всичко бе свързано именно с това Той да бъде
разбран правилно. Знаех, че моето отстъпление бе наложено, но аз
не исках това да става, без да разбирам, тъй като ставаше дума за
вечното спасение на душата ми: „Бог знае, че не мога повече да
издържам и да се съпротивлявам, но, не ми помага, макар да съм
пред прага на непростимия грях. Благодарение на Неговото
всесилие Той е в състояние лесно да снеме това бреме от мен. Но
Той не го прави! Дали не иска да изпита покорството ми, като ми
поставя тази непосилна задача - да извърша нещо, на което се
съпротивлявам с всички сили, защото се боя от вечното проклятие?
Защото аз бих престъпил собствените си нормални устои, учението
на моята религия, та дори и Неговата собствена повеля. Дали Той не
желае да изпита в състояние ли съм да изпълнявам Неговата воля
дори и да съм заплашен от ада и от вечното проклятие на своята
религия? Изглежда правдоподобно. Но това са само моите
собствени мисли.
Може и да греша. Не смея да се доверявам дотолкова на
собствените си мисли. Трябва още веднъж да го обмисля.”
Отново стигнах до същия извод. „Очевидно Бог желае да изпита
и смелостта ми! - помислих си аз. - Ако е така, то аз ще премина
през това изпитание и тогава Той ще ме дари със Своето
просветление и милост.”
Тогава събрах целия ся кураж като пред скок във вечния огън на
ада и позволих на мисълта да се появи: пред очите ми отново се
издигна прекрасната катедрала, над нея синьото небе, Бог седи на
златния трон, високо над света, а изпод трона му пада един огромен
екскремент - върху новия шарен покрив на храма, разбива го и
разрушава стените му.
Ето какво било! Изпитах огромно облекчение и истинско
разтоварване. Вместо очакваното проклятие върху мен се изсипа
милост и още - неизказано блаженство, каквото никога не бях
изпитвал. Плачех от щастие и благодарност, че мъдростта и
добротата на Бога ми се бяха открили, след като бях изложен на
Неговата безпощадна строгост. Имах чувството, че съм получил
просветление.
Много неща, които не разбирах, ми се изясниха. Узнах това,
което баща ми не бе проумял - Божията воля, на която той от най-
добри намерения и дълбока вяра се бе противопоставял. Затова
никога не бе изживявал чудото на Божията милост, която лекува
всичко и го прави разбираемо. Той се ръководеше от заповедите на
Библията, вярваше в Бога, както бе според Библията и както
предците го бяха учили. Но той не познаваше непосредствено живия
Бог, който се извисява - всемогъщ и свободен, над Своята Библия и
Своята църква, призовава човека към свобода и може да го принуди
да се откаже от собствените си възгледи и убеждения, за да изпълни
безпрекословно Неговата повеля. Никаква традиция, колкото и свята
да е тя, не може да повлияе на Божията воля за изпитание на
човешката смелост. Всемогъщият ще има грижата при тези
изпитания да не се случи нещо наистина зло - когато човек
изпълнява Божията воля, той може да е сигурен, че върви по правия
път.
Бог е създал Адам и Ева така, че да мислят и това, което не
желаят. Направил го е, за да е сигурен, че те са послушни. Така и на
мене Той може да налага неща, които бих искал да отхвърля поради
религиозната традиция. Но подчиняването на Неговата воля ми даде
милостта Му и оттогава зная какво е Божия милост. Разбрах, че
завися от Бога и че не става дума за нищо друго, освен да
изпълнявам Неговата воля. Иначе щях да бъда жертва на
безсмислието. Така тогава осъзнах собствената си отговорност.
Мисълта в мене бе нещо ужасно за мен, но с нея се пробуди и
усещането, че Бог би могъл да бъде и нещо страшно. Тази тайна,
която преживях, за мен беше тъмно и страшно събитие. Тя надвисна
като сянка над живота ми и аз дълбоко се замислих.
С чувство за малоценност преживявах събитието. Ето - аз съм
дявол или свиня, си мислех, нещо долно. Но тайно започнах да чета
Библията на баща ми и с известно задоволство прочетох в
Евангелието, че фарисеите и търговците, че именно низшите са
избрани, че непочтеният стопанин е похвален, а Петър,
непостоянният, е назован „опора” - скала, върху която е била
издигната Църквата, и това ми правеше изключително впечатление.
Колкото по-силно беше чувството ми за малоценност, толкова
по-непонятна ми се струваше Божията милост. Никога не бях сигурен
в себе си. Когато майка ми веднъж спомена „Винаги си бил добро
момче”, не можах да го проумея. Аз - добро момче? Това беше нещо
ново за мен. Винаги съм мислил, че съм пропаднал или
непълноценен човек.
С онова преживяване в катедралата в края на краищата имах
нещо реално, което принадлежеше към великата тайна - като че ли
винаги бях говорил за камъни, които падат от небето, и най-после
държах един в ръката си. Но това бе позорно преживяване. Бях се
натъкнал на нещо отвратително - нещо зло или тъмно, но
същевременно то представляваше и нещо като награда. Понякога
изпитвах непреодолимо желание да говоря, без да знам всъщност за
какво. Исках да науча, да разпитам - дали и другите имат подобни
изживявания, или пък да намекна, че има и особени неща, за които
човек не подозира или не знае. Никога не успях да намеря у другите
дори и следа от подобни неща. Така у мен се породи чувството, че
съм отлъчен или избран, прокълнат или благословен.
Никога обаче не би ми дошло наум да разкажа направо за
случилото се, нито пък за съня с фалоса в подземната кула или за
човечето от дърво в ученическата кутия, доколкото все още си
спомнях за него. Знаех, че не мога да го сторя. За първи път
заговорих за съня с фалоса на шестдесет и пет години, а останалите
преживявания вероятно съм споменавал пред жена ми, но години
по-късно. Това бе строго табу, наложено от детството за цели
десетилетия.
Цялата ми младост може да бъде разбрана във връзка с
тайното. То ме направи непоносимо самотен; днес смятам, че бе
голямо постижение това, че устоях на изкушението да споделя с
някого всичко това. Така още тогава предварително бе заложено
отношението ми към света, такова, каквото е и сега: и днес съм
самотен, защото зная или подозирам неща, които другите не знаят
или не желаят да знаят.
В семейството на майка ми имаше шест духовни лица, а и не
само баща ми беше свещеник, но и двамата му братя. Често слушах
религиозни разговори, теологични дискусии, проповеди. При това
винаги си казвах: „Да, да, хубаво е това, но как се връзва с тайното?
Това е тайна на милостта. Вие нищо не знаете за това. Не знаете, че
Бог желае да върша дори зло, да мисля за прокълнатото, за да
заслужа неговата милост.”
Всичко, което другите говореха, заобикаляше въпроса. Мислех
си: „За Бога, та някой все трябва да знае за това! Все някъде трябва
да се открие истината!” Ровех и четях в библиотеката на баща ми
всичко, което успявах да намеря - за Бога, за Троицата, духа,
съзнанието. Поглъщах книгите и не поумнявах. Постоянно си
мислех: „И те нищо не знаят!” Прочетох и Лютеровата Библия на
баща ми. За нещастие, това издание ми отне всякакъв по-дълбок
интерес - иначе все бих намерил утешение, по-специално гл. 9,
строфа 30 и сл.: „И ако се миех със снежна вода, то ти би ме натикал
в нечистотиите”...
Майка ми разказваше, че по онова време често съм бил
потиснат. Всъщност - не бях, а просто ме занимаваше моята тайна.
Забележително душевно спокойствие изпитвах да седя на моя
камък. Той ме освободи от всички съмнения. Мислех си, че съм
камъкът, и всички конфликти изчезваха. „У него няма никаква
несигурност, никакъв стремеж да се изяви, той е вечен и живее
хилядолетия.” „Аз съм само преходно явление, което изпада във
всевъзможни емоции - като пламък, който бързо припламва и угасва”
- така си мислех аз. Представях си, че съм сума от своите емоции, а
камъкът - Другият вътре в мен, вечният, извън времето.

II
По това време у мен се прояви дълбоко недоверие към всичко,
което баща ми казваше. Когато го чувах да проповядва Божията
милост, си мислех за своето преживяване. Това, което той изричаше,
ми звучеше кухо и плоско, като история, която не си преживял и
почти не ѝ вярваш. Исках да му помогна, но не знаех как. Освен това
нещо ме възпираше да му разкажа за преживяното или да прекъсна
личните му занимания. От една страна, се чувствах твърде малък, а,
от друга - боях се, че чувството за авторитет, което ми бе внушено от
моята „втора личност”, ще излезе на бял свят.
По-късно, на осемнадесет години, имах много спорове с баща ми
винаги с тайната надежда да му разкрия нещо за чудодейната
милост и по такъв начин да му помогна срещу угризенията на
съвестта. Бях убеден, че ако той изпълнеше Божията воля, всичко
би потръгнало. Нашите спорове имаха винаги незадоволителен
завършек. Те го дразнеха и огорчаваха. „Ами ти все искаш да
размишляваш - казваше най-често той. - Трябва да се вярва, у не да
се размишлява.” Мислех, че човек трябва да изпита и да знае, но
казвах: „Дай ми тази вяра!”, в отговор на което той вдигаше рамене и
се оттегляше примирен.
 Започнах да другарувам предимно с плахи момчета с обикновен
произход. Училищните ми резултати се подобриха, през следващите
години дори станах първенец на класа. Забелязвах, че имаше
съученици, които ми завиждаха и при всеки удобен случай се
опитваха да ме изпреварят. Това ми отравяше настроението. Мразех
всякакви състезания, а когато някой превръщаше играта в
съперничество, аз ѝ обръщах гръб. Започнах да оставам втори,
беше ми много по-приятно, защото училищните задължения бяха
достатъчно досадни, за да ги утежнявам и с кариеризъм. Някои от
учителите (малко на брой), за които си спомням с благодарност, ми
гласуваха специално доверие. Преди всичко това бе учителят по
латински, за когото винаги си спомням с признателност. Той беше
университетски професор и много интелигентен човек.
Латински вече знаех, тъй като баща ми ме бе подготвил още от
шестгодишна възраст. Често учителят по латински ме изпращаше за
книги в университетската библиотека по време на упражненията и на
връщане аз винаги избирах най-дългия път, за да удължа
удоволствието от прелистването на книгите.
За повечето учители бях глупав и прикрит. Ако нещо се случеше
в училище, винаги подозираха мене. Ако имаше сбиване,
предполагаха, че аз съм инициаторът. В действителност само
веднъж бях замесен в един побой, когато открих, че имам няколко
съученика, които се отнасят враждебно към мен. Те ми направиха
клопка (бяха седмина) и ме нападнаха ненадейно. С моите
петнадесет години вече бях доста силен и едър, а и избухлив.
Изведнъж ми причерня, хванах един от тях за ръцете и го завъртях в
кръг наоколо, като с краката му съборих няколко от другите на
земята. Учителите разбраха за случката, но аз си спомням смътно за
наказанието, което ми се струваше несправедливо. Оттогава ме
оставиха на мира, никой не си позволяваше да ме предизвиква.
Това, че имах врагове и често бях набеждаван без причина, не
беше онова, което очаквах, а и някак си не го разбирах. Дразнех се
всеки път, когато бивах упрекван за нещо, но аз самият не можех да
го оспорвам. Толкова малко се познавах, а и това, което знаех, бе
толкова противоречиво, че не можех да отхвърля всеки укор с чиста
съвест.
Всъщност почти винаги имах гузна съвест и съзнавах както
актуалната, така и потенциалната си вина. Затова бях особено
чувствителен към упреци, тъй като много или малко те попадаха в
целта. Дори и да не бях извършил дадено нещо, сигурно бих могъл
да го извърша. Понякога дори си водех бележки за алиби, в случай
че бъда набеден. Изпитвах чувство на облекчение, когато наистина
бях извършил някоя пакост. Така поне знаех защо е гузна съвестта
ми.
Разбира се, компенсирах вътрешната си несигурност с външна
самоувереност, или по-добре казано: дефектът се компенсираше
сам, без моята воля. Чувствах се като някой, който е виновен, но
същевременно желае да не е. Дълбоко в себе си винаги съм знаел,
че съм двама души. Единият е син на родителите си, ходи на
училище, по-неинтелигентен е, внимателен и прилежен, послушен и
чист, както много други. Другият за разлика от това е възрастен, дори
стар, скептичен и недоверчив, отчужден от света на хората. Но
затова пък сроден със земята, природата, слънцето, луната,
времето, живите създания и преди всичко - с нощта, сънищата и с
всичко онова, което „Бог” е породил в него. Тук поставям „Бог” в
кавички. Природата, както и аз самият, ми изглеждаше отделена от
Бог, „не-Бог”, въпреки че бе създадена като израз на Неговия Аз.
Главата ми не побираше мисълта, че подобието с Бог се отнася
само за човека. Да, струваше ми се, че високите планини, реките,
езерата, прекрасните дървета, цветята и животните изразяваха
същността на Бога много по-добре, отколкото хората с техните
смешни дрехи, подлост, глупост, суета, лицемерие и отблъскващо
себелюбие. Всички тези черти добре познавах в самия себе си, т. е.
в тази личност No 1, ученика от 1890. Но в непосредствена близост
до неговия свят съществуваше и една област, подобна на някаква
кула, в която всеки влязъл се променяше. Потънал в съзерцаваме
на световната хармония и забравил себе си, тук той можеше само да
се учудва и да се възхищава. Тук живееше „Другият”, който
познаваше Бога като съкровена, лична и същевременно
свръхличностна тайна. Тук нищо не разделяше човека от Бога. Да,
изглеждаше, като че ли човешкият дух съзерцава своето творение
заедно с Бога.
Това, което днес излагам последователно, тогава изобщо не
осъзнавах в артикулирана форма, а по-скоро като доминиращо
предчувствие и като най-дълбоко чувство. Винаги когато оставах
сам, можех да премина в това състояние. Тук се чувствах достоен и
истински човек. Така търсех спокойствието и самотата на „Другия”,
на личност No 2.
Играта и контра-играта между личности No 1 и No 2, които
съпътстваха целия ми живот, нямат нищо общо с т. нар.
„раздвояване” на личността в общоприетия медицински смисъл на
думата. Точно обратното - те се проявяват у всеки човек. У мен
личност No 2 винаги е играла главна роля и аз винаги съм се старал
да дам свободен израз на това, което е искало да избликне отвътре.
No 2 е типична фигура; най-често обаче осъзнатото приемане, че
човек е също и това, не е достатъчно.
Църквата постепенно се превръщаше за мен в истинско
мъчение, защото там гръмогласно, бих казал дори безсрамно се
проповядваше за Бога - какво възнамерява, какво прави. Там хората
биваха наставлявани да изпитват онези чувства, да вярват в онази
тайна, за която знаех с положителност, че е най-съкровеното, най-
личното, неизразима с думи убеденост. Единственият извод, който
можех да си направя от това, бе, че вероятно никой не знаеше за
тази тайна, дори и свещеникът, защото в противен случай не биха се
осмелили да издават публично тайнството на Бога и да опростяват
до пошли сантименталности тези неизразими чувства. Бях твърдо
убеден, че не това е пътят за постигане на Бога, защото от собствен
опит знаех, че това благоволение се оказва само на онзи, който
безпрекословно изпълнява волята Божия. Точно това се
проповядваше, но винаги при условие, че Божията воля се
оповестява чрез откровение. На мене обаче ми се струваше като
най-неизвестното нещо. Човек като че ли трябва фактически да я
опознава ежедневно. Аз не го правех, но бях сигурен, че бих го
правил, ако се наложеше. Твърде често и твърде много No 1 ме
ангажираше. Струваше ми се, че твърде често човек поставя
религиозни правила на мястото на Божията воля, която може да
бъде така неочаквана и ужасяваща, с цел да не бъде длъжен да я
разбира. Ставах все по-скептичен, а проповедите на баща ми и
другите свещеници - все по-мъчителни за мен. Като че ли всички
наоколо възприемаха като нещо естествено плътния мрак, който се
излъчваше от брътвежа, и преглъщаха без всякаква мисъл всички
противоречия. Като например това, че „Бог е всесведущ” и че
следователно е предвидил цялата човешка история. Той бил създал
хората така, че да грешат, въпреки че забранил греха и дори го
наказвал с вечен огън.
Дълго време дяволът не беше обект на мислите ми, приличаше
ми на зло придворно куче на могъщ владетел. Никой не поемаше
отговорността за света освен Бог, а той, както вече добре разбирах,
също бе ужасен. Все по-съмнително и зловещо ми звучаха
прочувствените проповеди на баща ми за „добротата” на Бога към
човека и неговата към Бог, възхвалявана и препоръчвана горещо. У
мен се пробуди съмнението: знае ли той всъщност какво говори?
Може ли той, като Исаак, да изпрати на заколение мен, своя син, в
жертва на хората? Или да ме изправи пред един несправедлив съд,
който да отсъди разпятие като за Исус? Не, това той не можеше!
Значи не можеше да изпълни волята Божия, която и според
Библията можеше да бъде ужасна. Разбирах, че ако между другото
се проповядваше послушание към Бога по-голямо, отколкото към
хората, то това бе съвсем формално и повърхностно. Човек
съвършено не познаваше Божията воля, иначе би се отнасял към
този централен проблем със свещен трепет дори от чист страх пред
всемогъщия Бог, който може да наложи своята воля над
безпомощния човек, както се бе случило на мен. Дали някой, който
си въобразява, че познава Божията воля, можеше да предвиди към
какво бях подтикнат? Поне в Новия завет нямаше нещо по този
въпрос. Старият завет, преди всичко Книгата на Ион, която можеше
да ме просветли в това отношение, все още не познавах, а в
часовете по конфирмация, които тогава посещавах, не чух нищо
подобно. Страхът от Бога, който се споменаваше само бегло, се
разглеждаше като остарял, „юдейски” и бе отдавна отхвърлен от
християнската идея за любовта и добротата на Бога.
Символиката на моите детски преживявания и жестокостта на
образите ме разстройваха ужасно. Питах се: „Кой всъщност говори
така? Кой има безсрамието да представи един фалос така разголен,
и то в една кула? Кой ме кара да мисля, че Бог разрушава църквата
Си по толкова отблъскващ начин? Дело на дявола ли бе това?”
Никога не се бях съмнявал, че Бог или дяволът бяха говорили и
направили това, защото определено усещах, че не аз си бях
измислил образите и мислите.
Това бяха решаващите събития в моя живот. Стана ми ясно, че
аз съм отговорен и от мен зависи как ще подредя съдбата си. Пред
мен стоеше задача, която трябваше да реша. Но кой е поставил
проблема? На това никой не ми отговори. Знаех, че отговорът е
вътре в мен: бях сам пред Бога и той самият ми поставяше въпроси
относно тези ужасни неща. От самото начало имах чувството за
предопределеност, като че ли животът ми бе решен от съдбата и
трябваше да се изпълни. Това ми даваше някаква вътрешна
сигурност, която никога не можах да си обясня. Аз нея-не, но тя
мене-да, често въпреки всички доказателства за обратното. Никой не
би могъл да ме разубеди, че съм предопределен да изпълня това,
което не аз, а Бог желае. Твърде често ме обземаше чувството, че
във всички решаващи моменти съм не с хората, а сам с Бога. Винаги
когато бивах „там”, където вече не бях сам, се усещах извън
времето. Бях в столетията и Онзи, който тогава даваше отговора,
беше Този, който винаги е бил и винаги е. Беседите с онзи, „Другия”,
бяха най-дълбоките ми преживявания: от една страна - кървава
борба, от друга - висш екстаз.
За тези неща естествено не можех да разговарям с никого. Не
познавах никого от моето обкръжение, комуто да се доверя, с
изключение може би отчасти на майка ми. Тя, изглежда, мислеше по
подобен начин, но скоро забелязах, че в разговорите не отговаряше
на моите изисквания. Тя преди всичко ми се възхищаваше, а това не
бе добро за мен. Така оставах самотен с мислите си, но това бе
добре дошло в друго отношение. Сам играех игрите си,
пътешествах, сънувах и имах един цял тайнствен свят само за себе
си.
Майка ми беше много добра майка. Тя притежаваше голяма
душевна топлина, беше изключително спокойна и доста пълна. Тя
изслушваше всекиго, с удоволствие бъбреше - нещо като
ободрително бълбукаме. Имаше изразено литературно дарование,
вкус и задълбоченост. Това обаче никога не си пролича истински;
остана си скрито зад фасадата на една мила, дебела, възрастна
жена, която беше много гостоприемна, готвеше отлично и имаше
чудесно чувство за хумор. Тя споделяше всички общоприети
традиционни мнения, но същевременно неосъзнато се проявяваше
и нейната личност, която беше неподозирано силна - една тъмна,
огромна фигура с необорим авторитет - без всякакво съмнение. Бях
сигурен, че и тя се състои от две личности - едната безобидна и
човечна, другата - неочаквано ужасна. Тогава тя говореше като на
себе си, но казаното се отнасяше за мен и обикновено дълбоко ме
засягаше, така че по правило оставах безмълвен.
Първият подобен случаи, за който мога да си спомня, бе около
шестата ми година, когато още не ходех на училище. Нашите съседи
- относително заможни хорица, имаха три деца. Най-големият -
синът, бе на моя възраст, а двете сестри бяха по-малки. Те
фактически бяха градски хора и в неделните дни, както и през
седмицата пременяваха децата си по един много смешен за мен
начин: лачени обувчици, панталонки с дантели, бели ръкавички,
чисто и спретнато сресани. Дечицата се държаха плахо настрани от
мен, големия хлапак със скъсаните панталони, кърпените обувки и
мръсните ръце. Те имаха изискано поведение. Майка ми безкрайно
ме дразнеше с нейните сравнения и натяквания: „Я виж тези
спретнати деца, колко добре са възпитани и вежливи, а ти - ти си
един грубиян, човек не знае какво да прави с теб!” Подобни
натяквания ми бяха омръзнали и аз реших да набия момчето. Така и
сторих. След това злодеяние майката на момчето отиде разгневена
при мама и протестира развълнувано срещу моята грубост. Мама
съответно беше възмутена и ми държа една дълга реч, придружена
от сълзи, нещо, което не се беше случвало досега. Не се чувствах
виновен, дори с удоволствие си припомнях деянието. Струваше ми
се, че бях квит с тази чуждица в селото. Вълнението на мама ми
направи огромно впечатление, покрусен, аз се оттеглих зад нашия
стар спинет и започнах да си играя кротко с кубчетата. Известно
време цареше пълна тишина, мама седеше на обичайното си място
до прозореца и плетеше, когато изведнъж дочух тихо мърморене, а
отделни думи, които долавях, ми подсказваха, че току-що
отминалата история все още я занимава, но вече в обратен смисъл.
Изведнъж тя каза високо: „Такова котило въобще не би трябвало да
се задържа!” Изведнъж разбрах, че ставаше дума за спретнатите
„маймунчета”. Нейният любим брат бе ловец и постоянно държеше
кучета, говореше и обсъждаше отглеждането на кучета, мелези,
раси, котила и пр. За мое облекчение установих, че и тя смяташе
тези странни деца за непълноценни и че нейната укорителна
проповед не трябва да бъде вземана на сериозно. Знаех обаче и
това, че трябваше да седя тихо, като мишле в дупка, а не да
триумфирам: „Виждаш ли, и ти мислиш като мен!” Естествено, тя би
отрекла с възмущение подобно нещо: „Отвратително момче, как
можеш да приписваш на майка си подобни грубости!” От казаното си
правя извода, че и по-рано трябва да са се случвали подобни неща,
които съм забравил.
Разказах тази история, защото по времето, когато се зараждаше
моят скептицизъм, отново се случи едно събитие, което хвърля
светлина върху двойствената натура на майка ми. Веднъж бяхме
насядали около масата и стана дума за това, колко скучни са
понякога мелодиите на някои християнски песни. Ставаше дума за
евентуална ревизия на сборника с песни. Майка ми промърмори: „О,
любов на любовта ми! О, проклето блаженство!” Както и друг път аз
се направих, че нищо не съм чул, и се въздържах да дам израз на
чувството си за триумф. Имаше съществена разлика между двете
личности у майка ми. Така в детството си често имах кошмари от
нея. През деня тя беше любеща майка, но през нощта ми се
струваше зловеща. Беше като ясновидка и едновременно някакво
рядко животно, като жрица в меча бърлога. Архаична и безбожница.
Безбожна като истината и природата. Тогава тя беше това, което
11
нарекох natural mind .
Нещо от тази архаична природа откривам и у себе си. От нея
съм наследил и тази невинаги приятна способност да виждам хората
и нещата такива, каквито са. Може и да се заблуждавам, когато не
искам да възприема нещо, но по същество знам точно как стоят
нещата. „Истинното познание” се основава върху инстинкта или
върху „раrtipation mystique” (мистично съучастие) с другите. Би могло
да се каже, че това са „очите на дълбините”, които проникват в
неличностния акт на представата.
Разбрах това едва по-късно, когато ми се случиха някои странни
неща, например когато веднъж разказах житейската история на
човек, когото не познавах. Беше на сватбата на приятелка на жена
ми. Както младоженката, така и цялото им семейство ми бяха
напълно непознати. По време на обяда срещу мен седеше един мъж
на средна възраст, с хубава брада, който ми бе представен като
адвокат. Оживено беседвахме за криминалната психология. За да
отговоря на един негов въпрос, си измислих един случай, който
разкрасих с многобройни подробности. Докато го разказвах,
забелязах, че събеседникът ми промени напълно израза на лицето
си и на масата се възцари пълна тишина. Смутен, аз прекъснах
разказа си. Добре, че бяхме вече на десерта, така че аз станах и се
запътих към хотела. Там се усамотих в един ъгъл, запалих цигара и
се опитах да обмисля ситуацията. В този момент се приближи един
от господата, които седяха на нашата маса, и ме упрекна: „Как
можахте да проявите такава недискретност!” - „Недискретност?” -
„Да, тази история, която разказахте!” - „Но аз си я измислих!”
За мой най-голям ужас се установи, че съм разказвал историята
на моя събеседник, и то с всички подробности. Освен това открих, че
в момента не си спомням нито дума от разказаното - и до днес тя
12
остава за мен неразкрита. В Самосъзерцание Хайнрих Чоке
описва подобно преживяване: в едно непознато домакинство той
разкрил един младеж като крадец, защото видял кражбата с
вътрешното си зрение.
Често в живота ми се е случвало да знам нещо, което изобщо не
бих могъл да зная. Знанието ми идваше като че ли от само себе си.
Нещо подобно ставаше и с майка ми. Тя никога не знаеше какво
казва, а като че ли някакъв глас с абсолютен авторитет изричаше
точно това, което подхождаше на ситуацията.
Майка ми ме възприемаше като далеч по-голям, отколкото бях в
действителност, и разговаряше с мен като с възрастен. Тя
обикновено споделяше с мен това, което не можеше да каже на
баща ми, и твърде рано ми довери разнообразните си грижи и
тревоги. Така, когато бях на единадесет години, тя сподели с мен
нещо, което се отнасяше до баща ми, и ме разтревожи; блъсках си
главата какво би могло да се направи и накрая реших, че ще
потърся един от приятелите на баща ми, който беше известен като
влиятелна личност, и ще го помоля за съвет. Без да кажа нито дума
на майка ми, един свободен от училище следобед аз тръгнах към
града. Позвъних на вратата на дома му. Момичето, което отвори, ми
съобщи, че господинът бил излязъл. Разочарован и мрачен се
отправих към дома. Беше истински късмет, че той не си бе у дома,
След време мама отново се върна към тази тема и я представи
далеч по-безобидно и по друг начин - така че всичко се разсея в синя
мъгла. Дълбоко засегнат, аз си помислих: „А ти, магаре, повярва и го
прие сериозно, и за малко да докараш нещастие!” Реших отсега
нататък на казаното от мама да вярвам наполовина. Имах ѝ доверие
само донякъде и това понякога ме възпираше да споделим с нея
онова, което истински ме интересуваше.
Имаше обаче моменти, когато се проявяваше нейната втора
индивидуалност, и това, което казваше, биваше винаги така на място
и толкова точно, че се разтрепервах. Ако тя се беше придържала
към тази своя способност, аз бих имал чудесен събеседник.
Друг бе случаят с баща ми. Аз с удоволствие бих му разкривал
религиозните си съмнения и бих го молел за съвет, но не го правех,
защото знаех предварително какво ще ми отговори от висотата на
своя пост. Колко съм бил нрав, личи от следния случай. Баща ми
лично се занимаваше с мен за конфирмацията и аз страшно се
отегчавах. Един ден прелиствах катехизиса, за да открия нещо по-
различно от тези сантиментални за мен, а, между другото, и
неразбираеми, и безинтересни „глаголствания” относно Господ Исус.
Така се натъкнах на откъси за триединството на Бога. Това вече бе
нещо, което предизвика интереса ми: единство, което същевременно
е и троичност. Вътрешното противоречие на този проблем
приковаваше вниманието ми. Очаквах с нетърпение момента, когато
с баща ми ще стигнем до този пасаж. Когато вече бяхме стигнали до
въпроса, той каза: „Стигнахме до триединството, но ще го
пропуснем, защото аз всъщност не разбирам нищо от това.” От една
страна, се учудвах на искреността на баща ми, от друга - бях
дълбоко разочарован и си помислих: „Ето, това е! Нищо не знаят за
това и нищо не мислят! Как тогава да говоря за моята тайна?”
Опитвах да намеквам за това пред някои съученици, които ми се
струваха по-разумни, но не намирах никакъв отклик, напротив,
отчуждение, което ме предупреждаваше.
Въпреки скуката положих всички усилия да се приобщя към
вярата без разбиране, позиция, която съответстваше на тази на
баща ми, и се подготвях за причастието, на което възлагах
последната си надежда. То обаче беше само една възпоменателна
вечеря, възпоменателно тържество за 1890-30=1860 години от
смъртта на Господ Исус. Но Той бе направил и някои загатвания,
като „Вземете и вижте, това е Моето тяло...”, и с това е имал
предвид хляба на причастието, който ние трябваше да вкусим като
Негово тяло, което все пак първоначално е било плът. Същото се
отнасяше и за виното, което щяхме да пием - първоначално то е
било Негова кръв. Бях разбрал, че по този начин ние трябваше да се
приобщим. Но това беше толкова очебийно невъзможно, че зад
всичко описано можеше да се крие само някаква огромна тайна.
Надявах се да я разбера по време на причастието, на което баща
ми, изглежда, така залагаше. Това бе главното в подготовката ми за
него.
Както бе обичаят, кръстникът ми бе от църковното настоятелство
- симпатичен, мълчалив, възрастен човек на име Вагнер, в чиято
работилница често бях наблюдавал неговата сръчна работа на
струга и с брадвата. Той дойде празнично пременен с редингот и
цилиндър и ме поведе към църквата, където баща ми в традиционни
тържествени одежди стоеше зад олтара и четеше молитви от
тържествената литургия. На масата пред олтара бяха подредени
големи табли с малки късчета хляб. Знаех, че беше от хлебаря,
който правеше безвкусен хляб. Виното наливаха от една калаена
кана в калаен бокал. Баща ми взе късче хляб и отпи глътка от
виното, за което знаех от коя кръчма е доставено, а после подаде
бокала на другите възрастни мъже. Всички се държаха сковано,
тържествено и незаинтересовано, както ми се струваше. Гледах
напрегнато, но не можех да видя нищо, нито да отгатна дали нещо
особено ставаше и у тях. Беше както при всички християнски обреди
- кръщение, погребение и пр. Имах впечатлението, че се извършва
нещо по един съвършено традиционен начин. Също и баща ми като
че ли се стараеше преди всичко да спазва правилата, а това
означаваше подходящите думи да бъдат изговорени с подходяща
интонация. Не се спомена, че сега се навършват 1860 години от
смъртта на Исус, което се споменаваше при всички други
възпоменателни тържества. Не виждах нито скръб, нито радост и
според мене празникът изглеждаше учудващо вял, като се има
предвид изключителното значение на честваната личност. Изобщо
не можеше да се сравни със светските юбилеи.
Изведнъж дойде и моят ред. Аз хапнах от хляба, който беше
безвкусен, както и очаквах. Виното, от което отпих малка глътка, бе
слабо и възкисело, очевидно не от най-доброто. Последва
заключителната молитва и всички си тръгнаха, нито потиснати, нито
весели, по-скоро с лица, чиито израз като че ли казваше: „Е, това
беше!”
Тръгнахме за дома с баща ми. Бях силно погълнат от мисълта за
новата ми черна филцова шапка и черен костюм, който вече си
представях като редингот. Беше нещо като удължено сако, което
отзад се раздвояваше на две крилца, а между тях имаше малък
шлиц, с джоб, в който слагах носната си кърпа: това ми изглеждаше
като истински мъжки жест на възрастен. Чувствах се социално
издигнат, приет в обществото на мъжете по един дискретен начин,
последва и особено хубав обяд. Целия ден щях да се разхождам в
новия костюм. Но иначе усещах празнота и не знаех как се чувствам.
През следващите няколко дни постепенно осъзнах, че нищо не
се е случило. Бях стигнал до върха на религиозното посвещение, от
което очаквах нещо - не знам какво, - но нищо не се бе случило!
Знаех, че Бог може да сътвори пред мен изумителни неща, неща от
огън и неземна светлина, но този празник не съдържаше, поне за
мене, нито следа от Бога. За Него се говореше, но това бяха само
думи. Също и при другите не забелязах нищо от рода на безкрайно
отчаяние, дълбока скръб или безгранична милост, което за мен бе
същността на Бога. Не забелязах нищо от „причастие”, нито от
„единението”, от „ставането едно с...”. С кого? С Исус? Но той е бил
човек, починал преди 1860 години. Защо тогава да ставам едно с
него? Наричат го „Син на Бога” - значи вероятно е полубог, като
гръцките герои; как може един обикновен човек да стане едно с
него? Наричат всичко това „християнска религия”, но то няма нищо
общо с Бога - тъй както аз Го бях преживял. Съвършено ясно е, от
друга страна, че Исус, човекът, е имал нещо общо с Бога. Той е бил
отчаян в Гетцимания и на Кръста, след като е проповядвал, че Бог е
добър и любещ баща. Но след това Той е опознал и ужаса на Бога.
Това можех да разбера. Но кому е нужен тогава този жалък
възпоменателен празник? С този хляб и това вино? Бавно
осъзнавах, че причастието за мен бе фатално преживяване. Бе
изпразнено от съдържание, нещо повече - някаква загуба. Разбрах,
че вече никога не ще мога да участвам в подобна церемония. За мен
това не бе религия, а отсъствие на Бога. Църквата бе място, където
вече не смеех да отида. Там за мен не съществуваше живот, а само
смърт.
Изпълни ме безутешно състрадание към баща ми. Отведнъж
разбрах трагедията на неговата професия и живот. Той се бореше с
една смърт, чието съществуване не можеше да възприеме. Между
мене и него се отвори пропаст и не виждах никаква възможност да
се прехвърлят мостове през тази бездна. Не можех да го тласна към
това отчаяние и кощунство, които бяха необходими, за да се
надживее божествената милост, него, моя мил и щедър баща, който
никога не ме бе тиранизирал и ми бе дал толкова много. Само Бог
може това. Аз нямах право да го правя, не би било човешко. Бог не е
човечен, си мислех аз. Неговото величие е в това, че нищо човешко
не може да Го досегне. Той е едновременно милостив и ужасен,
което е най-голямата опасност и човек се опитва да се спаси от нея
по естествен начин. Хваща се за Неговата милост и добрина, за да
не попадне при Изкусителя и Унищожителя. Това забелязва и Исус и
затова поучава: „И не въведи нас в изкушение.”
Чувството ми за единение с църквата и човешкия свят, доколкото
ги познавах, бе изгубено завинаги: Струваше ми се, че съм преживял
най-голямото поражение в живота си. Рухна и оня религиозен
възглед, който ми изглеждаше единствената смислена връзка с
цялото, т. е. не можех повече да възприемам общоприетата вяра, а
се оказах заплетен в една неизразимо „моя тайна”, която не можех
да споделя с никого. Беше ужасно и - това бе най-лошото - пошло, и
нелепо, една дяволска подигравка.
Започнах да размишлявам: какво трябваше да мисля за Бога?
Случаят с Бог и катедралата не беше измислен от мен самия, още
по-малко оня сън, който ме споходи на тригодишна възраст.
Натрапеното и в двата случая беше плод на по-силна воля от моята.
Дали беше дело на природата? Но и природата не е нищо друго
освен волята на Създателя. Не помагаше и обвинението срещу
дявола, защото и той бе творение на Бога. Самият Бог бе в
действителност опустошителен огън и неописуема милост.
Провалът на причастието мой ли бе? Бях се подготвил с цялата
си отговорност и очаквах истинско преживяване на милост и
просветление, но нищо не се бе случило. Бог отсъстваше. По Божия
воля аз се разделих с Църквата и с християнската религия на баща
ми, и с вярата на всички други вярващи. Бях чужд на Църквата. Това
ме изпълваше с тъга, която като сянка надвисна над мен през всички
ония години до началото на следването ми.

III
В доста скромната библиотека на баща ми, която тогава ми се
струваше огромна, започнах да търся книги, които да ми разкрият
това, което беше известно за Бога. Отначало открих само
традиционни схващания, но не и онова, което търсех, т. е. автор,
който да мисли самостоятелно, докато не попаднах на „Християнска
догматика” от Бидерман от 1869 г. Като че ли това бе автор, който
самостоятелно е размишлявал и си е изградил собствен възглед.
Научих, че религията е „духовен акт, който представлява
собственото отношение на човек към Бога”. Подобна теза
предизвика съпротивата в мен, защото разбирах религията като
нещо, което Бог прави с мен, т. е. тя е акт от Негова страна, на който
съм изложен, тъй като Той е по-силният. Моята религия не
познаваше никаква връзка на човека с Бога, защото как може човек
да е свързан с нещо толкова малко познато като Бог? Точно затова
трябваше по-добре да опозная Бог, за да си изградя определено
отношение към него.
В главата „Природата на Бога” прочетох, че „... сам Бог се
проявява като личност, подобен на човешкия Аз, и то като
изключителния, абсолютен, свръхземен Аз, който обхваща целия
свят”.
Доколкото познавах Библията, тази дефиниция ми изглеждаше
вярна. Бог притежава личност и е Азът на света, тъй както аз съм
Азът на моята духовна и телесна същност. Но тук се сблъсках с
огромно препятствие: личността все пак означава някакъв характер.
Характерът е такъв, а не друг, т. е. има определени качества. Но ако
Бог е всичко, как би могъл Той да притежава някакъв различим
характер? А ако притежава характер, то Той би могъл да бъде само
Азът на един субективен, ограничен свят. И какъв характер, каква
личност е той? Точно от това зависи всичко, защото, без да се знае
отговорът, човек не може да се свърже с него.
Твърдо бях против представянето на Бог като аналогичен с моя
Аз. Това ми изглеждаше ако не направо богохулство, то безгранично
високомерие. И без това Азът ми се струваше нещо достатъчно
трудно уловимо. Първо, за мен тук имаше два противоречащи си
аспекта на този фактор: No 1 и No 2. Следователно в една или друга
форма Азът бе нещо изключително ограничено, нещо, което бе
подложено на всевъзможни себеизмами и грешки, настроения,
емоции, страсти и грехове, преживяваше повече поражения,
отколкото успехи, беше детински суетен, себелюбив, упорит, жаден
за любов, несправедлив, чувствителен, егоистичен и мързелив,
безотговорен и т. н. За мое съжаление, липсваха някои добродетели
и таланти, които със завист наблюдавах у другите. И по аналогия с
това трябваше да си представим същността на Бога?
Старателно търсех да открия и други качества у Бога и наистина
открих всички, както ги познавах от часовете по подготовка за
конфирмацията. Така според § 172 „най-непосредственият израз на
извънземната същност на Бога е: 1) негативно: Неговата
невидимост за човека” и пр. и „2) позитивно: пребиваването Му на
небето” и пр. Това бе катастрофално! Веднага ми дойде наум
безбожната картина, която Бог - пряко или не (чрез дявола), против
волята ми, ми бе наложил.
§ 183 ме поучаваше, че „свръхземната същност на Бога по
отношение на моралния свят се изразява в Неговата
„справедливост”, която не е просто „законна”, а „израз на Неговата
свята същност”, Аз се бях надявал, че ще открия в този параграф
нещо за неясната, тъмна страна на Бога като Неговата
отмъстителност, гневливост, необяснимо поведение към творенията
на Неговото всемогъщество. Благодарение на него Той би трябвало
да знае колко непригодни са те. Но Той, изглежда, се и забавляваше
да ги подвежда, да ги поставя на изпитания, знаейки предварително
изхода от своя експеримент. Наистина, какъв е характерът на Бога?
Какво представлява човешка личност, която постъпва така? Не
смеех да помисля и дори прочетох, че Бог, „въпреки че е достатъчен
сам на Себе си и че няма нужда от нищо друго освен от самия Себе
си”, е създал света за Свое собствено удоволствие и като „природен
свят Той го е изпълнил със Своята доброта, а като морален свят
желае да го изпълни със Своята любов”.
Отначало размишлявах за странната дума „удоволствие”.
Удоволствие от кого или какво? Очевидно от света, тъй като Той
хвали своето дело като добро. Но точно това аз не разбирах!
Определено светът е извънредно прекрасен, също така и
изключително страшен. В провинцията, в едно малко село, където
живеят малко хора и стават малко събития, всички „болести, възраст
и смърт” се изживяват много по-интензивно, много по-неприкрито и в
подробности, отколкото където и да било. Въпреки че нямах още и
шестнадесет години, бях свидетел, на много неща от реалния живот
- при хора и животни, а в църквата и в училище слушах достатъчно
за страданията и покварата в света. Бог би могъл да изпита
удоволствие единствено от рая, но и тук Той сам се е погрижил това
удоволствие да не трае прекалено дълго, като е изпратил опасната
отровна змия - самия дявол. И от това ли е изпитвал удоволствие?
Бях сигурен, че Бидерман е имал предвид не това, а по-скоро
всеобщото безсмислие на религиозното обучение, което все повече
осъзнавах; той просто си бъбреше безсмислици, без да забелязва,
че говори глупости. Аз самият не допусках, че Бог е изпитвал
огромно удоволствие от несправедливото страдание на хора и
животни, но ми се струваше глупаво да мисля, че е възнамерявал да
създаде свят на противоречия, в който всеки изяжда другия, а
животът е пораждане на смъртта. „Прекрасната хармония” между
природните закони ми напомняше по-скоро трудно управляем хаос,
а „вечното” звездно небе с неговите предначертани пътища ми
изглеждаше като струпване на случайности без ред и смисъл,
защото и съзвездията, за които се говореше, в действителност не
можеха да се видят, а бяха просто произволни конфигурации.
До каква степен Бог изпълваше света със Своята доброта, за
мен беше неясно или поне твърде съмнително. Това очевидно бе
едно от нещата, върху които не биваше да се мисли, а просто да се
приема на вяра. И ако Бог е „висшето благо”, защо неговият свят,
неговото творение е толкова несъвършено, покварено и достойно за
съжаление. Явно този объркан свят е работа на дявола, си мислех!
Но дяволът също е творение на Бога. Значи трябваше да прочета и
за дявола. Изглежда, че и той беше от голямо значение. Отново
разтворих Догматиката на Бидерман и затърсих отговор на този
изгарящ ме въпрос - за причините на злото, страданието и
несъвършенството, но нищо не можех да намеря. Това ме докара до
загуба на опора. Догматиката очевидно не бе нищо друго освен
празнословие, дори още по-лошо - необикновена глупост, която не
можеше, да направи нищо друго, освен да затъмни истината. Бях
разочарован, нещо повече - бях възмутен.
Все пак някъде или някога трябва да са съществували хора,
които като мен са търсили истината, мислили са разумно и не са
мамили нито себе си, нито другите, нито са искали да отрекат
изпълнената със страдание действителност на света. Някъде по
това време майка ми, или по-скоро нейната „личност No 2”,
изведнъж, без всякакви предисловия, ми заяви: „Трябва да прочетеш
Фауст” Имахме едно хубаво издание на Гьоте и аз намерих, вътре
Фауст. Изливаше се като чудодеен балсам върху душата ми. Най-
после един човек, който приема дявола сериозно и дори сключва
договор на живот и смърт с него, с този зъл дух, който притежава
силата да осуети божествения план за един съвършен свят.
Съжалявах за начина на действие на Фауст, защото според мене той
не би трябвало да бъде толкова едностранчив и заслепен. Би
трябвало да бъде по-разумен, а и по-морален. Струваше ми се
детинщина да проиграе така лекомислено душата си. Фауст явно е
бил доста вятърничав! Правеше ми впечатление, че основна тежест
и значимост се придаваше на Мефистофел. Не бих съжалявал, ако
душата на Фауст попаднеше в ада. Не би било жалко за него. Никак
не ми допадаше финалът с „измамения дявол”; Мефистофел е
всичко друго, но не и глупав дявол, който може да бъде подиграван
от глупавички ангелчета. За мен той е измамен по съвсем друг
начин: той не получава своите полагащи се според договора права, а
Фауст, този безхарактерен и вятърничав младеж, осъществява
своята измама и на оня свят. Там неговата незрялост излиза на бял
свят, но посвещението в големите мистерии според мен той не е
заслужил. Аз бих го удостоил с още малко пречистващ огън!
Същинският проблем за мен бе у Мефистофел, чийто образ се
запечата дълбоко в мен, и аз неясно усещах някаква връзка с
мистерията на Майките. Във всеки случай Мефистофел и великото
посвещаване в края остават за мен прекрасно и тайнствено
преживяване в периферията на моето съзнание.
Най-сетне бях открил потвърждение на това, че имаше или е
имало хора, които са виждали злото и неговата световна мощ, и
нещо повече - тайнствената роля, която то е играло за избавлението
на човека от мрака и страданието. Така Гьоте за мен се превърна в
пророк. Не можех обаче да му простя, че с един замах, с една
обикновена шега се справя с Мефистофел. За мен това бе твърде
теологично, лекомислено и безотговорно. Също така съжалявах най-
дълбоко, че и Гьоте - толкова трагично - става жертва на
оневиняването на злото.
При моите изследвания открих, че Фауст е бил и един вид
философ и макар да се оттегля от философията, той запазва
възприемчивостта си към истината. Дотогава не бях чувал почти
нищо за философията и сега съзрях нова надежда. Може би, мислех
си, има философи, които са размишлявали върху моите въпроси и
могат да хвърлят известна светлина върху тях.
Тъй като в библиотеката на баща ми не се намериха
философски книги - те бяха подозрителни, защото мислеха, -
трябваше да се задоволя с Основен речник по философски науки на
Круг, 2 изд., 1832 г. Задълбочих се начаса в статията за Бога. За мое
неудоволствие авторът в началото се занимаваше с етимология на
думата „Бог” (Gott), която „неоспоримо”, както пишеше, произлизала
от „добро” (gut) и означавала ens summitт (най-висша същност) –
или perfectisshmtm (най-съвършена). По-нататък се твърдеше, че е
невъзможно да се докаже съществуването на Бог, както и на
вродената идея за Бога. Последната би могло ако не актуално, то
поне потенциално да съществува у човека. Със сигурност обаче
нашите „духовни сили” би трябвало да са се развили до определена
степен, преди да са били в състояние да породят една толкова
възвишена идея.
Това твърдение ме озадачи извънредно много. Къде грешат тези
„философи”? Та те, изглежда, познават Бог само по слухове. По
друго е положението с теолозите: те поне са сигурни, че Бог
съществува, докато изразяват противоречиви мнения за Него. Круг
се изразява твърде заплетено, но е ясно, че фактически иска да
изрази убедеността си в съществуването на Бога. Защо не го казва
директно? Защо внушава, че в действителност смята, че човек
„поражда” идеята за Бога и че за тази цел би трябвало да се намира
на определена степен на развитие? Доколкото ми е известно, дори
диваците, които се разхождат голи в своите гори, имат подобни идеи.
Не са били „философи” тези, които са се заели да „създадат идеята
за Бога”. И аз не съм създал подобна идея. Естествено, човек не
може да докаже Бога, също както например един молец, който се
храни с австралийска вълна, не може да докаже на другите, че
Австралия наистина съществува? Съществуването на Бога не
зависи от нашите доказателства. Как бях стигнал до своята
увереност в съществуването на Бога? Бяха ми разказвали
всевъзможни неща за Него, но аз не можех да повярвам. Нищо не
можеше да ме убеди. В никакъв случай идеята ми не произлиза
оттам. Всъщност това изобщо не беше идея, нито нещо измислено.
Не беше и нещо, което си представяш и измисляш и в което после
повярваш. Например историята с Господ Исус винаги ми е
изглеждала съмнителна, никога не съм и вярвал, макар че нея много
повече ми я натрапваха, отколкото Бог, който се споменаваше главно
като фон. Защо трябваше да приемам Бог като нещо, което се
разбира от само себе си? Защо философите си представят, че Бог е
идея, някакво произволно допускане, което може да бъде създадено
или не, когато е толкова очевидно, че Той съществува, колкото ако
керемида падне върху нечия глава.
Тогава изведнъж разбрах, че Бог, поне за мен, бе едно от най-
сигурните и непосредствени преживявания. Онази неприятна
история с катедралата не я бях измислил аз. Напротив, тя ми бе
натрапена, аз бях принуден по най-жесток начин да мисля за нея. Но
след това ми бе оказана неизразима милост.
Стигнах до извода, че с философите нещо не беше наред,
защото поддържаха любопитната представа, че Бог е до известна
степен една хипотеза, която може да бъде оспорвана. Крайно
незадоволително за мен беше и това, че те не предлагаха никакви
мнения и обяснения относно тъмните дела на Бога. Именно те бяха
достойни за специално внимание и наблюдение от страна на
философите. Те представляваха наистина един проблем, който,
доколкото разбирах, бе труден за теолозите. Още по-голямо бе
разочарованието ми от това, че философите очевидно не бяха и
чували за него.
Преминах към следващата статия, посветена на дявола. В нея
пишеше, че ако човек го възприеме като изначално зло, той ще се
оплете в явни противоречия, т. е. в дуализъм. Затова би било по-
добре да се възприеме тезата, че първоначално дяволът е добро
същество и едва в резултат на своето високомерие се покварява. За
мое най-голямо удовлетворение обаче авторът посочваше, че това
обяснение предполага, че злото, което искаме да обясним, е
предпоставено. Произходът на злото поначало бил „необяснен и
необясним”, което за мен означаваше: Toй, както и теолозите, не
желае да размишлява по този проблем.
Този последователен разказ засяга развитието на идеи в
продължение на няколко години, прекъсвано от по-дълги периоди от
време. То ставаше главно в моята личност No 2 и представляваше
нещо строго лично. Използвах библиотеката на баща ми скришом,
без да питам. Междувременно личност No 1 четеше романи от
Герщекер и преводи на класически английски романи. Започнах да
чета и немска литература, на първо място класици, които още не ми
бяха омръзнали от излишните подробни обяснения в училище на
елементарни неща. Четях много и хаотично, драми, лирика,
исторически книги, а по-късно и естественонаучни трудове. Четенето
бе не само интересно, но то ми предоставяше и развлечение. Моите
занимания като No 2 все по-често ми причиняваха депресия, тъй
като в областта на религията срещах само заключени врати, а там,
където някои случайно се открехваха, се сблъсквах с разочарования.
Всички останали хора като че ли в действителност се намираха
някъде другаде. Аз се чувствах абсолютно сам в своите
изследвания. С удоволствие бих поговорил с някого, но не намирах
допирна точка, напротив, долавях у другите някакво отчуждаване,
недоверие, страх да застанат срещу мен, което ме лишаваше от дар
слово. Чувствах се угнетен. Не знаех какво да мисля за това. Защо
никой не изживява същото като мене? Защо и в учените книги не
пише нищо затова? Аз ли съм единственият, който изживява
подобни неща? И защо да съм единственият? Не мислех, че съм
луд, защото светлината и мракът в Бога ми изглеждаха като факти,
които можех да разбера, колкото и да потискаха, чувствата ми.
Тази „изключителност”, в която бях напъхан, ми изглеждаше
застрашителна, тъй като означаваше изолация, която ми се
струваше още по-неприятна, защото несправедливо ме превръщаше
в изкупителна жертва в собствените ми очи. Към това се добави и
още нещо, което остави в мен трайно впечатление. В училище по
немски бях по-скоро със среден успех, тъй като синтаксисът ѝ
немската граматика изобщо не ме интересуваха. Бях мързелив и се
отегчавах, а темите ми се струваха или плоски, или детински нелепи,
както съответно и моите съчинения. Те бяха или повърхностни, или
скучни. Изкарвах средни бележки, което напълно ме задоволяваше.
Това отговаряше на моя стремеж да не се изтъквам, тъй като исках
на всяка цена да изляза от тази „проклета изолация” в
„изключителността”, която ми се приписваше по различни поводи.
Дружах с момчета от бедни семейства, които като мене бяха дошли
неизвестно от къде, а също и с не особено надарени, макар че
тяхната глуповатост и невежество често ме дразнеха. Но, от друга
страна, те ми осигуряваха страстно желаното преимущество да
изглеждам невинен и съвсем обикновен. Моята „необикновеност”
постепенно започна да ми причинява неприятното, да, дори
чудовищно чувство, че аз сигурно притежавам противни,
несъзнавани и от самия мен черти, които отблъскваха и учителите, и
съучениците ми.
Така един четвъртък по този повод ми се случи следното: бяха
ни дали тема за съчинение, която по изключение ми беше
интересна. Заех се усърдно с нея и - както на мен ми се струваше,
написах добро съчинение. Надявах се да съм поне на едно от
първите места. Не на първото, защото това би било твърде
необичайно, но на някое от следващите. Учителят ни обсъждаше
съчиненията ни в зависимост от достойнствата им. Първо бе
съчинението на първенеца на класа. Такъв бе редът. Последваха
останалите, а аз все чаках да чуя името си - напразно! Не е
възможно, си мислех, да е толкова слабо! Какво ли е станало? Или
съм оставен за накрая - отделно, и ще бъда представен по най-
неприятен начин?
Когато всички работи бяха разгледани, учителят направи пауза,
въздъхна и каза: „Сега има и още едно съчинение - това на Юнг: То е
най-хубавото и аз бих го поставил на първо място, но за жалост то е
една измама. Откъде си го преписал? Кажи истината!”
Аз скочих колкото отвратен, толкова и разгневен, и извиках: „Аз
не съм го преписал, точно обратно, старах се да го направя особено
добре.” Той ми се скара: „Лъжеш! Такова съчинение ти не можеш да
напишеш! Никой няма да ти повярва. Е, откъде си го преписал?”
Напразно доказвах невинността си. Учителят бе непреклонен и каза:
„Мога да ти кажа само това, че ако знаех откъде си го преписал,
щеше да изхвърчиш от училище!” - и ми обърна гръб. Съучениците
ми хвърляха подозрителни погледи и с ужас забелязвах, че си
мислеха: „Аха, ето на!” Моите уверения не срещаха разбиране.
Чувствах, че отсега нататък съм заклеймен, а и всички пътища,
които можеха да ме изведат от тази „необикновеност”, бяха
отрязани. Засегнат дълбоко и разочарован, аз се заклех да си
отмъстя на учителя. Ако се беше отворила възможност, щеше да
последва нещо от времето на юмручното право. Как, за всичко на
този свят, можех да докажа, че не съм преписал съчинението?
Дни наред премислях случая и все стигах до заключението, че
съм безсилен и че съм жертва на сляпата и глупава съдба, която ме
заклейми като лъжец и измамник. Сега са ми ясни много неща, които
преди не разбирах. Например защо един от учителите на въпроса на
баща ми за поведението ми в училище бе казал: „Е, да, той е
посредствен, но доста се старае!” Имаха ме за сравнително глупав и
повърхностен. Това всъщност не ме дразнеше, но онова, което ме
разяряваше, бе, че ме обвиняваха в измама и по този начин ме
заклеймяваха морално.
Мъката и гневът ми застрашително нарастваха: но ето че се
случи нещо, което бях наблюдавал многократно и преди: изведнъж
настъпи тишина, както при затварянето на шумна стая с плътна
врата. Като че ли ме обзе хладно любопитство - и в мен изникна
въпросът: но какво се е случило? Ти си развълнуван? Разбира се, че
учителят е един глупак, който не те разбира, т. е. колкото и ти себе
си. Затова и той е недоверчив - като теб. Ти се отнасяш с недоверие
към себе си и другите и затова те причисляват към простите,
наивните и обозримите. Ето как, когато не разбира, човек изпада във
вълнение.
При тези наблюдения sine ira et studio („без гняв и пристрастие” -
Тацит, Анали, I, 1) се сетих по аналогия за едно друго преживяване,
което имах, когато не исках да мисля забраненото. Тогава без
съмнение все още не различавах тези две личности у мен - No 1 и
No 2, а възприемах света на No 2 като мой собствен, но винаги имах
тайното чувство, че освен мен паралелно съществуваше още нещо,
нещо като дъх на големия свят на съзвездията и безкрайното
пространство, който ме бе докоснал или пък като невидим дух бе
влязъл в стаята, духът на някой, който отдавна си е отишъл и все
пак щеше да присъства винаги, чак до далечното бъдеще на
безвремието. Перипетии от този род бяха обгърнати от халото на
някаква божествена сила.
Естествено тогава не можех да се изразявам така, но сега не
прибавям нищо, което е липсвало в предишното състояние на
съзнанието ми, а просто се опитвам да хвърля светлина върху онзи
сумрачен свят с помощта на онова, което знам днес.
Няколко месеца след описаните събития съучениците ми ми
лепнаха прякора „татко Абрахам”. No 1 не можеше да проумее и
намираше този прякор за глупав и смешен. Но тайно чувствах, че
той по някакъв начин ме е засегнал. Всякакви подмятания за
произхода ми бяха болезнено неприятни, защото колкото повече
четях и опознавах градския свят, толкова повече у мен се
затвърждаваше убеждението, че тази действителност, която сега
опознавам, принадлежи към друг порядък на нещата, а не към този,
с който бях израснал на село, сред реки и гори, сред животни и хора,
в малко село, огрявано от слънце, над което се носеха ветрове и
облаци, обгръщано от мрачната, изпълнена с неизвестност, нощ. Не
беше просто едно място на картата, а „свят на Бога”, подреден така
и изпълнен със скрит смисъл. Но очевидно хората не подозираха
това и дори животните вече бяха загубили усета за него. Това се
съзираше в тъжния, блуждаещ поглед на кравите, в примиреността в
погледа на конете, в предаността на кучетата, които се умилкваха
пред човека, та дори и в самоуверената осанка на котката, която си
бе завоювала ловно поле както в къщата, така и в плевника. И
животните, и хората ми се струваха неосъзнати: те поглеждаха към
земята или нагоре към дърветата, за да се осведомят какво и за
каква цел може да се използва; животните пасяха на стада,
съешаваха се и се размножаваха, и не виждаха, че живеят в едни
космос, в един Божи свят, в една вечност, където всичко се ражда и
всичко вече е мъртво.
Обичах всички топлокръвни животни, защото са ни
близкородствени и защото споделят нашето невежество. Обичах ги,
защото мисля, че имат душа като нашата и разбират инстинктивно
като нас. Мисля, че като нас изживяват радост и скръб, любов и
омраза, глад и жажда, страх и доверие - всички важни съдържания
на съществуванието, с изключение на говора, на отчетливото
съзнание, на науката. Прекланях се пред последната по навик, но
намирах в нея и възможността за отчуждаване и отклоняване от
Божия свят, водещи до дегенерация, на каквато животното не е
способно. Животните бяха мили и верни, непроменими и достойни
за доверие, а на хората гледах с все по-голямо недоверие.
Инсектите според мен не бяха същински животни, а
студенокръвните гръбначни смятах за междинна група на прехода
към инсектите. Тази категория същества бяха обект на наблюдение и
колекциониране, просто нещо любопитно, различно и нямащо нищо
общо с човека, проява на безличностен живот, сродни повече с
растенията, отколкото с човека.
Земната проява на „Божия свят” започва с царството на
растенията като непосредствено послание от него. Като че ли някой
е надникнал иззад рамото на Създателя, когато се е чувствал
ненаблюдаван, за да види как Той майстори играчки или украшения.
Човекът и същинските животни са частички от Бога, станали
независими. Точно затова те могат да се движат свободно и да
избират местоживеенето си. Растенията от своя страна са свързани
с постоянно място за свое виреене и умиране. Те изразяват не само
красотата, но и мислите на Божия свят без каквото и да е тяхно
собствено намерение или отклонение. Особено тайнствени бяха за
мен дърветата, които ми се струваше, че непосредствено изразяват
неразбираемия смисъл на живота. Затова гората бе място, където се
чувствах най-близо до него и усещах неговото предизвикващо
благоговение въздействие.
Тези мои впечатления се потвърдиха, когато се запознах с
готическите катедрали. Но тук в камъка бе скрит безкраят на
космоса и хаоса, смисълът и безсмислието, безличното намерение и
механичната закономерност. Тук се съдържаше, същевременно бе,
бездънната тайна на съществуванието, въплъщението на духа.
Онова, което смътно си спомнях като родство между мене и камъка,
бе божествената природа и на живото, и на мъртвото.
Тогава, както вече споменах, не можех да изразя по по-нагледен
начин чувствата и предчувствията си, тъй като те протичаха в No 2,
докато активният и всеобхватен Аз, No 1, се държеше пасивно, беше
погълнат в сферата на „стария човек”, който принадлежеше на
столетията. Приемах него и неговото влияние забележително
нерефлексивно; когато се появяваше, No 1 избледняваше почти до
изчезване, а когато Азът все повече се идентифицираше с No 1,
заемаше сцената, тогава „старият човек”, ако изобщо си спомнех за
него, оставаше далечен и недействителен като сън.
От шестнадесетата до деветнадесетата година постепенно
облакът около моята дилема се разсея. Моите депресивни
състояния се подобриха и No 1 излезе по-явно на преден план.
Училището и градският живот запълниха времето ми, натрупаните
знания постепенно проникнаха или потиснаха моя свят на
интуитивни предчувствия. Започнах да систематизирам
интересуващите ме въпроси. Прочетох едно кратко въведение в
историята на философията и така можах да огледам от птичи поглед
всичко, което вече бе мислено в тази област. За мое удовлетворение
открих, че всички мои съмнения имаха своите исторически аналози.
Преди всичко ми допадаха мислите на Питагор, Хераклит,
Емпедокъл и Платон независимо от многоречивата Сократова
аргументация. Идеите бяха красиви и академични като картини в
галерия, но малко отвлечени. Едва у Майстер Екхарт почувствах
дъха на живота, без да го разбирам напълно. Християнската
схоластика ме оставяше хладен, а аристотелнанският
интелектуализъм на св. Тома ми се струваше по-безжизнен и от
пясъчна пустиня. Мислех си: „Те се опитват с логически построения
да наложат нещо, което не са изпитали, което не познават реално.
Те искат да се докаже една вяра там, където, реално погледнато, е
въпрос единствено на опит!” Изглеждаха ми като хора, които от
слухове знаеха, че има слонове, но сами не бяха виждали нито един.
Сега се опитваха да докажат с логически аргументи, че подобни
животни трябва да съществуват и че трябва да са създадени такива,
каквито фактически са. Критическата философия на XVIII в. по
известни причини отначало не ме привличаше. Хегел ме уплаши със
своя труден и високомерен език, на който гледах с нескрито
недоверие. Приличаше ми на пленник в собствения си словесен
затвор, който на всичко отгоре се разхожда из него с горд израз.
Най-голямата находка в моите дирения обаче за мен бе
Шоненхауер. Той бе първият, който говореше за страданието на
света, което видимо и натрапливо ни заобикаля, за объркването,
страстта, злото. Най-после се намери някой, който имаше куража да
твърди, че в основата си не всичко в света е наред. Той не говореше
за всеблагата и всемъдра прозорливост на Създателя, нито за
хармонията на космоса, а ясно посочваше, че в основата на
многострадалния ход на човешката история и жестокостта на
природата стои една грешка, а именно сляпата воля на
мирозданието. Намирах потвърждение за това в по-раншните си
наблюдения на болни и умиращи риби, крастави лисици,
измръзнали или прегладнели птици или в безмилостната трагедия,
скрита в една осеяна с цветя поляна: червеи, които ще бъдат
измъчени до смърт от мравките, насекоми, които се разкъсват един
друг - парченце по парченце, и т. н. Не бих казал, че наблюденията
върху хората подкрепяха вярата ми в изначалната им доброта и
добродетел. Познавах себе си достатъчно добре, за да знам, че се
различавам от едно животно само по степен.
Мрачната картина на света, нарисувана от Шопенхауер, срещна
моя безрезервен възторг, но не и разрешение на проблема. Бях
сигурен, че под „Wille”, воля, той имаше предвид Бога, Създателя, и
го означаваше като „сляп”. Знаех от собствен опит, че Бог не може
да бъде досегнат от някакво богохулство, а дори може сам да го
предизвика, за да покаже не само светлата и позитивна страна на
човека, но и неговата тъмна половина и богохулство. Схващането на
Шопенхауер не ми причиняваше болка. Смятах го за една оправдана
от фактите присъда. Много повече бях разочарован от неговата
мисъл, че интелектът би трябвало само да се противопостави на
сляпата Воля чрез своя образ, за да може да я принуди да отстъпи.
Но как Волята изобщо би могла да види този образ, след като е
сляпа? А и защо, дори ако може да го види, ще бъде принудена да
отстъпи, когато ще ѝ бъде показано точно това, което е пожелала? И
какво е интелект? Функция на човешката душа, не огледало, а
безкрайно малко парченце от огледало, което детето насочва към
слънцето и очаква да бъде ослепено от него. Всичко това ми се
струваше изключително неадекватно. За мен представляваше
загадка как Шопенхауер е могъл да стигне до подобна идея. Това ме
накара още по-основно да го проуча. При това силно бях впечатлен
от неговото отношение към Кант. Започнах (макар и с много
главоблъскане) да чета работите на този философ, преди всичко
Критика па чистил разум. Моите усилия се увенчаха с успех,
защото мисля, че открих основната грешка на Шопенхауеровата
система. Той бе извършил смъртния грях да направи едно
метафизично изказване, а именно да хипостазира и да квалифицира
просто един ноумен: едно Ding an sich (нещо в себе си). Това
разбрах от Кантовата теория на познанието, която за мен
означаваше още по-ясно (ако е възможно) осветляване на
Шопенхауеровия „песимистичен” възглед за света.
Този интерес към философията у мен се разви от
седемнадесетата ми година до започването на моето медицинско
образование. В резултат на това последва радикална промяна на
отношението ми към света и живота. Ако преди бях плах, страхлив и
недоверчив, блед, слаб и с разклатено здраве, то сега в мен се
пробуди силен апетит към всичко - знаех какво искам и посягах
направо да го взема. Станах по-общителен и достъпен. Открих, че
бедността не е недостатък и далеч не е главната причина за
страданието и че синовете на богатите в никой случай не
превъзхождат бедните и зле облечени момчета. Съществуваха
много по-дълбоки причини за щастие и нещастие от дебелината на
портфейла. Спечелих много и по-добри от предишните приятели.
Чувствах по-здрава почва под краката си и дори се осмелявах да
говоря открито за това, което мислех. Както скоро се убедих обаче,
бях допуснал грешка, за която се наложи да съжалявам. Сблъсках
се не само с отчуждение и подигравки, но и с враждебност. За мое
най-голямо учудване и досада открих, че някои хора ме смятаха за
самохвалко и мошеник. Повтори се и предишното подозрение в
измама, макар и в по-друга форма. Беше пак във връзка с едно
съчинение по тема, която ми бе интересна. Затова написах
съчинението особено старателно, като най-грижливо изгладих своя
стил. Резултатът бе съкрушителен. „Това е съчинението на Юнг -
каза учителят. - То безусловно е блестящо, но е написано така
небрежно, че си личи колко несериозно и без старание е работено.
Мога да ти кажа, Юнг, че с тази небрежност няма да можеш да
пробиеш в живота. Необходими са ти сериозност и добросъвестност,
труд и старание. Вземи пример от съчинението на Д. То не
притежава нищо от блясъка на твоето, но затова пък е честно,
съвестно и прилежно написано. Това е пътят към успеха в живота.”
 Моето отчаяние не бе така дълбоко, както при първия случай.
Все пак учителят бе впечатлен от моето съчинение и поне не
твърдеше, че съм го преписал. Аз наистина протестирах срещу
обвиненията му, но бях оборен със забележката: „Според Ars Poetica
най-доброто стихотворение е това, в което не личи усилието за
неговото написване. Но това не може да се каже за твоята работа.
На мен тия не минават! Нахвърляно е набързо и без каквото и да е
старание.” Доколкото си спомням, имаше няколко добри идеи в
съчинението, но учителят изобщо не си направи труда да спомене за
тях.
Този случай ме огорчи наистина, но подозренията на
съучениците ми тежаха много повече, защото отново можех да
изпадна в предишната изолация и депресия. Блъсках си главата, за
да разбера с какво бях заслужил подобни клевети. След внимателен
размисъл разбрах, че не ми доверяваха, защото често бях
подхвърлял забележки или бях правел намеци за неща, които
изобщо не съм могъл да зная, например давал съм да се разбере,
че съм прочел нещо от Кант или Шопенхауер, или пък от
палеонтологията, която изобщо не се изучаваше в училище. Тези
учудващи изводи ми показаха, че фактически всички парещи
въпроси нямаха място във всекидневния живот, а също както и
моята първа тайна принадлежаха на „света на Бога”, за който е по-
добре да не се говори.
Оттогава вече избягвах да споменавам неща от подобно
езотерично естество пред съучениците си, а сред възрастните не
познавах никого, с когото бих могъл да беседвам, без да се
страхувам, че ще ме вземе за мошеник и самохвалко. Това, което
тогава приех най-болезнено, бе пресичането и провалът на всички
мои опити да преодолея раздвоението вътре в мен на два отделни
свята. Постоянно възникваха събития, които ме тласкаха вън от
моето обикновено ежедневие към онзи безграничен „свят на Бога”.
Изразът „света на Бога”, който за нечий слух може би звучи
сантиментално, за мен в никакъв случай не съдържаше такъв нюанс.
Към „света на Бога” принадлежеше всичко свръхчовешко -
ослепителната светлина, мракът на хаоса, студената апатия на
безкрайното пространство и време, както и безподобната гротеска
на ирационалния свят на случайността. „Бог” за мен бе всичко, но не
и „назидание”.

IV
Колкото по-голям ставах, толкова по-често родителите ми, а и
други хора ме питаха какъв искам да стана. Нямах никаква яснота по
този въпрос. Интересите ми ме теглеха в различни посоки. От една
страна, ме привличаха естествените науки с тяхната истина,
основаваща се на факти, а, от друга - всичко, което имаше нещо
общо със сравнителната история на религията. От естествените
науки харесвах главно зоологията, палеонтологията и геологията, от
хуманитарните - гръко-римската и праисторическа археология, към
която проявявах най-силен интерес. Тогава обаче не знаех колко
много зависеше този избор на различни дисциплини от моята
двойствена натура. В естествените науки ме удовлетворяваше
конкретността на фактите и техните исторически предпоставки, а в
религиозните науки - духовната проблематика, където имаше място
и философията. В първата област ми липсваше факторът смисъл,
във втората - емпиричността. Естествените науки във висша степен
отговаряха на потребностите на No 1, а хуманитарните, по-точно
историческите дисциплини, означаваха полезно нагледно обучение
за No 2.
В тази противоречива ситуация доста дълго не можех да се
оправя. Забелязах, че вуйчо ми - главата в семейството на майка ми,
който беше свещеник в Св. Албан в Базел, тихомълком ме
насочваше към теологията. Не му бе убягнал необикновеният
интерес, с който следях разговорите, които водеше на масата със
синовете си, които бяха все теолози, или обсъждането на някакъв
професионален проблем. Не се съмнявах, че имаше теолози,
стоящи близо до университетските шеметни висоти, които
следователно знаеха повече от баща ми. От тези разговори на
масата никога не можах да направя извода, че те се занимаваха с
реални преживявания, да не говорим за преживявания като моите.
Те просто обсъждаха изключително академични мнения относно
библейските притчи, които поради многобройните и почти
недостоверни разкази за чудеса определено ми бяха неприятни.
Когато бях в гимназията, всеки четвъртък можех да обядвам у
този мой вуйчо. Но аз не му бях благодарен само за това, а и за
изключителното преимущество да присъствам на неговата маса и да
слушам интелигентни разговори на възрастни. За мен това бе
изключително преживяване само по себе си, защото в моето
домашно обкръжение никога не бях чул някой да беседва на учени
теми. У дома отправях въпросите си към баща ми, но срещах
необяснимо за мен нетърпение и отказ, който ме озадачаваше. Едва
няколко години по-късно разбрах, че бедният ми баща не смееше да
мисли, защото бе разкъсван от вътрешни съмнения. Той бягаше от
себе си и затова настояваше за сляпа вяра, която трябваше да
отвоюва с невероятни усилия. Поради това не можеше да я
възприема като благодат.
Вуйчо ми и братовчедите можеха да обсъждат спокойно
догматичните учения още от Църковните, до най-новата теология. Те
изглеждаха убедени в самоочевидния световен ред. Името на
Ницше при това обаче изобщо не се споменаваше, а това на Якоб
Буркхардт - само с неохотно признание. Буркхардт бе наричан
„либерал”, „по-скоро свободомислещ” и с това се намекваше, че той
се отклонява от вечния ред на нещата. Знаех, че вуйчо ми не
подозира колко далече съм от теологията, и съжалявах, че трябваше
да го разочаровам. Никога не бих се осмелил да го занимавам с
моите проблеми, защото знаех прекалено добре каква катастрофа
би последвала за мен. Не можех да кажа нищо в своя защита. Точно
обратното -личност No 1 решително излизаше на преден план и
моите все още оскъдни познания по естествени науки вече бяха
напълно проникнати от тогавашния научен материализъм. Само с
много усилия тя можеше да бъде държана в шах чрез
доказателствата на историята и Критиката на чистия разум, която
никой от моето обкръжение вероятно не разбираше. Макар че Кант
бе споменаван с одобрение от вуйчо и братовчедите ми, неговите
принципи се прилагаха единствено спрямо становището на
противника, никога спрямо своето. И по това не казвах нищо.
Поради тези причини започнах да се чувствам все но-неуютно,
когато сядах на масата с вуйчо ми и семейството му. За моята
обикновено гузна съвест четвъртъците се превърнаха в черни дни. В
този свят на социална и духовна сигурност и невъзмутимост се
чувствах все по-отчужден, макар да жадувах за капките духовна
свежест, които падаха от време на време там. Струваше ми се, че
съм нечестен и порочен. Трябваше да си призная: „Да, ти си
измамник; лъжеш и заблуждаваш хората, които ти желаят доброто.
Те не са отговорни за това, че живеят в един свят на социална и
духовна стабилност, че не знаят нищо за бедността, че тяхната
религия е същевременно и платената им професия и че те вероятно
изобщо не се замислят как сам Бог може да изтръгне един човек от
неговия собствен духовен световен ред и да го осъди на
богохулство. Нямам никаква възможност да им обясня това. Трябва
да поема върху себе си петното и да се науча да го нося.” За
нещастие това не ми се удаваше.
Изострянето на моралния конфликт у мен водеше до все по-
съмнителни и неприятни промени у No 2 - факт, който не можех
повече да крия от самия себе си. Опитвах се да изтрия личност No 2,
но не успявах. В училище и сред съучениците си можех да я
забравя, тя изчезваше и при заниманията ми с естествени науки, но
щом оставах сам вкъщи или сред природата, Шопенхауер и Кант
властно се връщаха отново, а с тях и грандиозният „свят на Бога”.
Моите познания по естествени науки също се включваха и
запълваха огромната канава с цветове и образи. Личност No 1 и
нейните грижи относно избора на професия изчезваха отвъд
хоризонта като незначителен епизод през последното десетилетие
на XIX век. Когато се връщах от своята експедиция из вековете, аз
като че ли отрезвявах. Аз, т. е. No 1, живеех сега и тук и трябваше на
всяка цена да си формирам определена представа каква професия
да избера.
Баща ми няколко пъти разговаря сериозно с мен: можех да
избера да следвам каквото си пожелая, но ако исках да последвам
неговия съвет - по-добре беше да не е теология. „Можеш да станеш
всякакъв, само не и теолог!” Тогава помежду ни се бе установило
мълчаливо съгласие, че определени неща могат да се правят и
казват без коментар. Баща ми например никога не постави въпроса,
защо при всеки удобен случай все по-често пропусках църковна
служба, защо никога не присъствах на причастие. Ставаше ми
толкова по-леко, колкото по-далече бях от църквата. Липсваха ми
органът и хорът, но не и „религиозната общност”, фразата не ми
говореше нищо. Струваше ми се, че хората, които по навик ходят
редовно на църква, имат помежду си още по-малко общо, отколкото
„миряните”. Последните бяха по-малко благочестиви, но пък по-
приятни хора, с естествени чувства, по-общителни и весели,
топлосърдечни и по-искрени.
Можех да успокоя баща си, че в никакъв случай не ме блазни
мисълта да стана теолог. Колебаех се между естествените и
хуманитарните науки. Привличаха ме властно и двете. Започнах
обаче да осъзнавам факта, че No 2 нямаше pied-a-terre (здрава
опора). В него аз се издигах над „тук” и „сега”, чрез него се чувствах
като едно от очите на хилядоокия космос, но неспособен да поместя
едно-единствено дребно камъче тук, на Земята. Срещу тази
пасивност се опълчваше No 1: искаше да знае и да действа, но се
намираше пред неразрешим конфликт. Очевидно трябваше да
изчакам да видя какво ще да стане. Когато някой ме питаше какъв
искам да стана, обикновено отговарях: филолог, като под това тайно
подразбирах асирийската и египетската археология. В
действителност се занимавах с естествени науки, а в свободното си
време с философия, особено през ваканцията, която прекарвах с
майка ми и сестра ми у дома. Времето, когато тичах при мама и се
оплаквах: „Скучно ми е и не знам какво да правя!”, бе отдавна
отминало. Ваканцията беше най-доброто време, когато можех да се
занимавам с каквото си пожелаех, а освен това беше лято, баща ми
бе заминал, тъй като редовно прекарваше отпуската си в Закселн.
Само веднъж се случи така, че и аз заминах през ваканцията.
Бях на четиринадесет години, когато нашият лекар ми предписа
лечение в Ентлебух, за да укрепна и да се преборя с безапетитието
си. За първи път бях сам сред чужди възрастни хора, на квартира у
тамошния католически свещеник. За мен това бе малко зловеща и
същевременно пленяваща авантюра. Самия свещеник почти не
виждах, а неговата икономка бе малко недружелюбна, но във всеки
случай не бе заядлива личност. Не се случи нищо особено. Бях под
наблюдението на един възрастен местен лекар, който поддържаше
хотел санаториум за възстановяване след всякакви заболявания.
Групата бе доста пъстра: селяни, дребни чиновници, търговци и
неколцина образовани пациенти от Базел, сред които и един
дипломиран химик. Баща ми също бе д. ф. н. - но филолог и
лингвист. Химикът бе за мен нещо крайно интересно и ново -
занимаваше се с естествени науки, може би дори разбираше
тайните на камъните. Беше още млад човек и ме научи да играя
крокет, но не продума нищо за своите (навярно огромни) познания.
Аз бях твърде плах, невеж и невзрачен, за да го разпитам.
Благоговеех пред него, защото бе първият жив познавач на тайните
на природата или поне на част от тях, когото бях срещнал. Той
седеше на моята маса, поръчваше същите ястия и дори от време на
време разменяше по някоя дума с мен. Чувствах се издигнат до най-
високата сфера на света на възрастните. Това, че можех да
участвам в излетите на курортистите, потвърждаваше издигането ми.
При една такава екскурзия посетихме една изба, където бяхме
поканени и на дегустация и така буквално се изпълни класическата
строфа:
13
„Но ето идва веч беда — туй е ликьор, а не вода” .
Защото там аз вкусих от стъклениците с такъв възторг, че се
почувствах в съвсем ново и непознато досега състояние на духа:
вече нямаше „вън” и „вътре”, „Аз” и „другите”, No 1 и No 2; никаква
сдържаност или плахост. Небето и земята, светът и всичко, което
пълзи и лети, върти се, издига се или пада - всичко бе станало едно!
Бях позорно, триумфиращо, щастливо пиян. Бях като че ли потънал
в море от блаженство, но поради пристъпа на морските вълни се
хващах с очи, ръце и крака за стабилните предмети, за да запазя
равновесие по люлеещата се улица и между накланящите се къщи и
дървета. Чудесно! Само че малко прекалено, си мислех аз.
Събитието приключи малко печално, но ми остана споменът за едно
откритие, усещане за красота и смисъл, което бях разсипал само
поради своята глупост.
Към края на престоя ми там баща ми пристигна да ме вземе и
заедно заминахме за Люцерн, където - о, щастие! - се качихме на
параход за Вицнау. Досега не бях виждал подобно нещо. Не можех
да се нагледам на действието на парната машина, когато изведнъж
се чу, че сме пристигнали във Вицнау. Над селището се издигаше
висока планина и баща ми ми обясни, че това е Риги и че дотам
отива влак, зъбчата железница, чак догоре. Отидохме до малката
гара, където стоеше най-чудноватият локомотив на света - с
изправен, но поставен под ъгъл парен котел. В самия вагон дори
местата бяха под ъгъл. Баща ми ми подаде билета и каза: „Сега
можеш сам да се качиш догоре, аз оставам тук, за двама е доста
скъпо. Внимавай и гледай да не паднеш!”
Онемях от щастие. Бях в подножието на тази мощна планина,
по-висока от всички, които бях виждал преди, толкова сходна с
огнените планински гребени от моето отдавна отминало детство! Бях
почти истински мъж - за пътешествието си бях купил бамбуково
бастунче и английска жокейска шапка, както се полага на
околосветски пътешественик, а сега се издигах по тази величествена
планина! Не знаех кой бе по-голям - планината или аз. Със силно
тракане локомотивът ни изкачваше до шеметни височини, откъдето
пред очите ми се разкриваха нови и нови пропасти и гледки. Най-
после бях на върха сред този странно разреден въздух и пред очите
ми се разстилаха неописуеми, необятни простори. Да, казвах си аз,
това е моят свят, истинският свят, тайната, където няма учители,
няма училища, нито въпроси без отговори, тук човек може да бъде -
без да се налага да задава въпроси! Вървях внимателно по
пътеките, защото покрай тях имаше страховити сипеи. Всичко беше
тържествено, тук човек трябваше да е благовъзпитан и тих, защото
това бе светът на Бога! Самият Той тук присъстваше реално. Това бе
истински подарък, най-хубавият и най-скъпият, който баща ми ми бе
правил.
Впечатлението бе така дълбоко, че всичко последвало ми се е
изтрило от съзнанието. Но и No 1 имаше полза от това пътешествие:
впечатленията останаха ярки през целия ми живот. Виждах как, вече
като възрастен, независим господин с черна твърда шапка, скъп
бастун, как седя на терасата на един от тия изключително изискани
хотели дворци на кея в Люцерн или пък в чудните градини на
Вицнау, до покрита с бяла покривка масичка, под огрян от утринното
слънце сенник, пия сутрешното си кафе с кроасан, намазан със
златистожълто масло и различни конфитюри, правейки планове за
излети през дългия летен ден. Как след кафето спокойно, с бавна
крачка, без да бързам, отивам до парахода, който ме отвежда към
подножието на тази величествена планина, покрита по върховете
със сияйни глетчери.
Цели десетилетия си представях тази картина, когато, уморен от
много работа, търсех в нещо отмора. В действителност не можах
никога да изпълня обещанието, което си бях дал за това блаженство.
Това мое първо осъзнато пътешествие бе последвано след
една-две години от друго. Разрешиха ми да посетя баща си, който
прекарваше ваканцията си в Закселн. Научих от него
впечатляващата новина, че се е сприятелил с тамошния католически
свещеник. Стори ми се изключително дръзко и тайно се учудвах на
смелостта му да го стори. Там посетих Флюели, обителта на
отшелника и мощите на блажения брат Клаус и се чудех откъде
католиците знаят, че брат Клаус е бил блажен. Дали е обикалял и
разказвал на хората? Бях под силното впечатление от геннус лоци
(духовен покровител на дадено място) и не можех дори да си
представя подобен, благословен от Бога живот, камо ли да го
разбера. Как са могли жена му и децата му да понесат да имат за
съпруг и баща светец, когато точно някои грешки и несъвършенства
на баща ми го правеха особено любим за мене. „Да, мислех си, как
би могъл някой да живее със светец?” Очевидно той е видял, че
това е невъзможно, та затова е станал отшелник. Все пак
отшелническата му килия не е била далеч от дома му. Идеята ми се
стори нелоша - семейството ми да живее в една къща, а аз - в малко
отдалечен павилион, с много книги, писалище, запалено огнище,
където да си пека кестени и върху триножник да стои гърнето за
супа. Като отшелник няма да ходя и на църква, ще си имам личен
параклис.
От Флюели извървях още малко път нагоре, потънал в мисли,
като насън, и точно когато започнах да слизам, отляво се появи
стройна фигура на младо момиче. То носеше местната носия и
имаше хубавичко лице с приветливи сини очи. Като нещо напълно
естествено тръгнахме заедно надолу към долината. Тя беше
приблизително на моя възраст. Аз, тъй като не познавах други
момичета освен братовчедките си, се чувствах малко неловко - не
знаех как трябваше да ѝ говоря. Започнах неуверено да ѝ
обяснявам, че съм тук за няколко дни през ваканцията, че уча в
Базел в гимназията и че по-късно искам да следвам. Докато говорех,
ме връхлетя особено чувство за съдбовност. Тя се появи точно в
този момент - си мислех аз, сега върви така естествено до мен, като
че ли си принадлежахме. Аз я поглеждах отстрани и забелязах едно
изражение, като че ли на плахост и възхищение, което ме смути още
повече и някак ме порази. Нима е възможно, мислех си? Тя е
католичка, но може би нейният духовен наставник е приятелят на
баща ми? Тя изобщо не знае кой съм. Не можех да ѝ разказвам за
Шопенхауер и отрицанието на Волята, нали? Тя не ми изглеждаше
страшна. Сигурно свещеникът ѝ не е от йезуитите, скрити под тези
черни раса... Не бих могъл да ѝ кажа, че баща ми е свещеник
протестант. Това би могло да я уплаши или обиди. Или да ѝ говоря
за философията и дявола, който е по-значителен от Фауст и че Гьоте
така го е опростил - направо невъзможно! Тя обитава далечната
земя на невинността, а аз - действителността, където прекрасното и
грозното на творението се сливат. Как би могла да понесе тя това?
Непробиваема стена се издигаше помежду ни. Нямаше и не биваше
да има никаква близост.
С печал в сърцето се удържах и дадох на разговора друга
насока. Към Закселн ли отива и тя? Времето е хубаво, както и
гледката оттук, и т. н.
Тази среща, погледната отвън, изглежда напълно без значение.
Но вътрешно имаше толкова голяма важност, че ме занимаваше не
дни наред, а винаги и непрестанно, застанала като паметник край
пътя в паметта ми. Тогава бях още в онова полудетско състояние,
когато животът се състои от отделни независими преживявания. Та
кой ли би дръзнал да открие съдбовната нишка, водеща от св. Клаус
до хубавичкото момиче?
Онзи период бе изпълнен със силен сблъсък на мисли в мен. От
една страна, Шопенхауер и християнството не искаха да се
примирят, от друга - No 1 искаше да се освободи от меланхолията и
натиска на No 2. Hе No 2 бе депресиран, a No 1, когато се сещаше за
No 2. Точно по това време се случи, че от сблъсъка на
противоположностите се роди първата системна фантазия в моя
живот. Тя се появи на откъси и доколкото си спомням, започна може
би от едно преживяване, което дълбоко ме разтърси.
Случи се през един от онези дни, когато северозападният вятър
вдига пенести вълни в Рейн. Пътят ми за училище минаваше покрай
реката. Изведнъж видях как от север се зададе кораб с голямо
платно, носен от бурята - за мен едно съвършено ново преживяване:
платноход на Рейн! Това развихри фантазията ми - ако вместо
бързата струя на реката имахме езеро, покриващо цял Елзас, тогава
щяхме да имаме платноходи и големи параходи. Базел би бил
пристанищен град. Тогава бихме били почти като на море. Всичко би
било по-различно, бихме живели в друго време и в друг свят.
Нямаше да я има и гимназията, и дългият път до нея, а аз бих бил
възрастен и бих уреждал живота си сам. Тогава сред езерото би се
издигал скалист хълм, съединен със сушата чрез тесен провлак,
разделен от широк канал с дървен мост, водещ към порта, укрепена
с кули, отваряща се към малко средновековно градче, разхвърляно
14
по склоновете. На хълма се издигаше здраво укрепен замък с
висока кула - това бе моят дом. Вътре нямаше зали, нито какъвто и
да е разкош - помещенията просто бяха облицовани и по-скоро
малки. Имаше и изключително интересна библиотека, където човек
можеше да намери всичко ценно в науката и познанието. Имаше и
оръжейна сбирка, а бастионите бяха въоръжени с тежки оръдия.
Войниците се намираха в малката крепост, градчето наброяваше
около неколкостотин жители и се управляваше от кмета и Съвет на
старейшините. Аз бях рядко появяващият centre de paix, мирови
съдия, и съветник. Градчето имаше и малко пристанище откъм
сушата, където бе закотвен моят двумачтов платноход, съоръжен с
всички необходими неща.
Nervus rerum (нервният възел) и raison d'etre (причина за
съществуването) на цялото съоръжение се намираше в кулата и
само аз знаех това. Мисълта ме разтърси като шок. Точно там
имаше една медна колона, която стигаше от покрива на терасата до
свода на избата. Всъщност това беше по-скоро дебел меден кабел,
който горе се разделяше на най-фини разклонения, също като
корона на дърво или още по-точно - като коренище с тънки
коренчета, които стърчаха във въздуха. От въздуха те извличаха
нещо, което се отвеждаше от дебелата колкото ръка медна колона
до мазето. Там имаше странна апаратура, нещо като лаборатория,
където аз произвеждах злато, и то от тайнствената субстанция, която
се извличаше от въздуха чрез медните коренчета. Това наистина
беше някаква тайна, за чието естество нямах и не можех да имам
представа, както и за процеса на преобразуването. Това, което
ставаше в тази лаборатория, фантазията ми тактично, или по-точно
казано - с известно безпокойство, избягваше. Съществуваше нещо
като вътрешна забрана: не биваше да се надниква по-отблизо, нито
да се пита що за субстанция се извлича от въздуха. Затова
владееше някакво премълчавано неудобство, както Гьоте казва за
Майките: „За тях да се говори е някак си неловко.”
„Дух” за мен, разбира се, означаваше нещо неизразимо, но в
основата си не се различаваше съществено от силно разреден
въздух. Това, което корените изсмукваха и предаваха на стъблото,
бе някаква духовна същност, която долу в мазето можеше да се види
реално - като готови златни монети. Това съвсем не беше само
фокуснически трик, а осветена от вековете и жизнено важна тайна
на природата, която, без да знам как, ми се бе открила и аз я пазех
не само от Съвета на старейшините, но до известна степен и от
самия себе си.
Така дългият ми път до училище започна да се скъсява по един
приятен начин. Едва напуснал училищната сграда, се озовавах в
замъка, където ставаха структурни промени, провеждаха се
заседания на Съвета, биваха съдени престъпници или разрешавани
спорове, или пък се стреляше с оръдията. Платноходът се
подготвяше, платното се опъваше и следвайки лекия бриз, той
напускаше пристанището, за да посрещне силния северозападен
вятър на излизане иззад хълма. Вече у дома - струваше ми се, че са
изминали само минути - излизах от фантазма си като от кола, която
ме бе докарала точно пред къщи. Това толкова приятно забавление
продължи няколко месеца, докато ми омръзна, фантазмът вече ми
се струваше глупав, дори смешен. Вместо да мечтая, започнах да
строя от камък и глина (вместо хоросан) кули и изкусно укрепени
крепости, като за модел ми служеше Хюнинген. В тази връзка
разгледах всички фортификационни планове на Вобан, които можах
да намеря, и съвсем скоро усвоих всички технически термини и
обозначения. След Вобан се задълбочих и в съвременни
фортификационни методи от най-различен вид и се опитвах с моите
ограничени средства да ги възпроизведа в строежите си. Тези
занимания запълваха свободното ми време повече от две години.
Така склонността ми към естествените науки и конкретните неща се
задълбочи за сметка на No 2.
Докато знаех толкова малко за конкретните неща, си мислех аз,
бе безпредметно да разсъждавам за тях. Всеки може да фантазира,
но наистина да знаеш е съвсем друго. Тогава се абонирах за едно
природонаучно списание, което четях със силен интерес. Търсех и
колекционирах фосили от юрския период и всички минерали, които
можех да намеря, както и насекоми, кости на хора и мамути от
каменоломните край Рейн и масовите погребения от 1811 г.
Растенията също ме интересуваха, но не от научна гледна точка. По
непонятни за мен самия причини смятах, че те не бива да бъдат
откъсвани и сушени - бяха живи същества, които притежаваха
смисъл само цъфтейки и в растеж - някакъв тайнствен Божи
промисъл. Човек трябваше да ги наблюдава почтително, да им се
учудва философски. Това, което биологията разкриваше за всички
тях, наистина беше интересно, но не беше същественото. Кое бе то -
не ми се удаваше да си изясня. Каква беше например тяхната
връзка с християнската вяра? Или с отрицанието на Волята? Не
можех да открия. Вероятно те принадлежаха към божественото
състояние на невинност, което човек не би трябвало да нарушава.
Обратно на това, насекомите бяха денатурирани растения, цветя и
плодове, които бяха започнали по някакъв особен начин да се
придвижват на крака или кокили, да летят като цветя с криле или да
вредят на растенията. За тази си противозаконна дейност те биваха
обречени на масови екзекуции, от които най-засегнати бяха
майските бръмбари и гъсениците. Моето състрадание към всички
същества се ограничаваше до топлокръвните. Единствено жабите и
костенурките от студенокръвните биваха пощадени от мен поради
сходството им с човешките същества.
 Студентски години
Независимо от нарастващия ми интерес към естествените науки,
от време на време се връщах към философските си книги. Времето
за избор на професия застрашително наближаваше. С копнеж
очаквах края на ученическите години, за да мога да следвам, и то,
разбира се, естествени науки. Тогава щях да науча нещо
съществено. Но едва бях успял почти на глас да си обещая всичко
това, когато започна съмнението: дали да не бъде история и
философия? После пък се засилваше интересът ми към проблемите
на Египет и Вавилон и вече исках да стана археолог. Но аз нямах
пари, за да мога да уча някъде другаде освен в Базел, а там нямаше
преподавател по подобни дисциплини. Така планът ми скоро се
осуети. Колебах се дълго и все отлагах окончателното си решение.
Баща ми бе много загрижен, дори веднъж каза: „Момчето се
интересува от всичко, което човек може да си представи, но не знае
какво иска!” Можех само да се съглася с него. С наближаването на
матурата трябваше да решим в кой факултет да се запишем и аз
бързо реших: философски науки, но за моите съученици остана
неясно дали имах предвид естествени или хуманитарни.
Това на пръв поглед прибързано решение има своята
предистория. Няколко седмици преди това, точно когато между
личности No 1 и No 2 се водеше спорът за решението, имах две
съновидения. В първото вървях през тъмна гора, която се
простираше покрай Рейн. Стигнах до някакъв хълм - надгробна
могила - и започнах да копая. Не след дълго за мое най-голямо
учудване се натъкнах на кости от праисторически животни. Бях
силно заинтригуван и в същия миг разбрах, че трябва да опозная
природата, света и нещата, които ни заобикалят.
Тогава последва вторият сън. Отново се намирах в гора. Тя бе
изпълнена с водомерки, а на най-тъмното място сред непроходимия
гъсталак прозираше кръгло езерце. Полупотънало, във водата бе
полегнало най-странното и чудно създание: кръгло животно,
преливащо във всички цветове и съставено от множество малки
клетки, а може би - органи, оформени като пипалца. Една огромна
радиолария, с диаметър приблизително един метър! Изглеждаше ми
извънредно чудно, че това изумително създание спокойно се изтяга
необезпокоявано в скришното място, в чистата дълбока вода сред
гората. То породи в мен такава остра любознателност, че се събудих
с разтуптяно сърце. Тези сънища определиха непоколебимо избора
ми в полза на естествените науки и отстраниха всички мои
съмнения.
Осъзнах, че живея във време и място, където човек трябва да си
изкарва хляба, ето защо се налага да бъде това или онова. Бях
дълбоко удивен, че всички мои съученици са завладени от
съзнанието за тази необходимост и не мислеха за нищо извън това.
Чудех се на себе си - защо не можех да реша? Да реша окончателно.
Дори старателният Д., когото моят учител по немски постоянно ми
даваше за пример - пример за прилежност и добросъвестност, дори
той бе сигурен, че ще следва теология. Разбрах, че най-после
трябваше да седна и да обмисля въпроса. Като зоолог например бих
могъл да стана само учител или в най-добрия случаи - служител в
някоя зоологическа градина. Не беше кой знае колко перспективно
дори при най-скромни изисквания, но пред учителското
съществувание за предпочитане бе второто.
В тази безизходица ми хрумна спасителната мисъл, че бих
могъл да следвам медицина. Странно, че преди не бях помислял за
тази възможност, макар че дядо ми по бащина линия (за когото бях
слушал толкова много) също е бил лекар. Може би точно затова
имах известно предубеждение към тази професия - девизът ми
беше: „Само да не подражавам!” Сега обаче си помислих, че
медицината поне започва с изучаване на естествени науки, а това
влизаше в сметките ми. Освен това областта на медицината бе тъй
обширна, че човек все имаше възможност да работи в някоя научна
област. Наука - това бях решил твърдо. Въпросът бе само: каква?
Трябваше да изкарвам хляба си, а тъй като нямах пари, не можех да
следвам в някой университет в чужбина, за да се подготвя за научна
кариера. В най-добрия случай можех да стана само дилетант в
науката. От друга страна, тъй като за много от моите съученици,
както и за някои важни хора (т. е. учителите), бях несимпатична
личност, която предизвиква недоверие и неодобрение, почти нямаше
надежда да си намеря благодетел, който да подкрепи моето
желание. Така в края на краищата се реших да следвам медицина - с
неприятното усещане, че не е най-доброто решение да започваш
живота си с подобен компромис. Все пак доста ми олекна след това
окончателно решение.
Сега възникваше мъчителният въпрос: откъде ще дойдат
парите? Баща ми можеше да поеме разходите само отчасти, но той
се погрижи да кандидатствам за стипендия в университета, която за
мой срам ми беше отпусната. Не се срамувах толкова от факта, че
бедността ни бе потвърдена пред цял свят, а главно от това, че по
мое убеждение онези там „горе” - т. е. „важните” по мое тайно
убеждение, бяха зле настроени към мен. Така че милост отгоре
никога не бях очаквал. Очевидно бях спечелил поради репутацията
на баща ми, който беше добър и некомплициран човек. Чувствах се
съвършено различен от него. Имах две коренно противоположни
представи за себе си: No 1 смяташе личността ми за малко
симпатична и за него бях средно надарен млад човек, с честолюбиви
амбиции, неконтролиран темперамент и не особено изискани
маниери, ту наивно възторжен, ту по детински разочарован, в най-
дълбоката си същност - тъмна личност; No 2 смяташе No 1 за трудна
и неблагодарна морална задача, един вид задание, което на всичко
отгоре бе и усложнено от редица недостатъци, като например
спорадичен мързел, обезкуражаване, депресии, необясним възторг
от идеи и неща, които никой не цени, въображаеми приятелства,
ограниченост, предразсъдъци, глупост (математиката!), неразбиране
на другите, неяснота и объркване в светогледно отношение - нито
християнин, нито нещо друго... No 2 поначало бе безхарактерен, по-
скоро vita peracta (живот, изигран като роля), роден, живял, умрял,
пълна изява на самата човешка природа, безмилостно наясно със
самия себе си, който не можеше, нито желаеше (макар и да
копнееше) да се изрази посредством тъмния и непроницаем медиум
на No 1. Когато доминираше No 2, No 1 биваше погълнат и оставен в
сянка в него, както и обратното - No 1 гледаше на другия като на
една тъмна вътрешна империя. No 2 възприемаше всеки свой
възможен израз като камък, хвърлен от края на света и безшумно
потънал в безкрайната нощ. В него (No 2) обаче сияеше светлина
като в ония просторни зали на царския палат, чиито високи прозорци
гледаха към окъпания в слънце пейзаж. Тук властваха смисъл и
историческа последователност в рязък контраст с несвързаните
случайности в живота на No 1, който не намираше никакви допирни
точки със своето обкръжение. No 2 обаче за разлика от това тайно
се радваше на съзвучността със средновековието,
персонифицирана във Фауст, завещана от минали времена, от
които Гьоте явно е бил най-дълбоко повлиян. Значи и за него No 2 е
бил реалност, което за мен бе голяма утеха. Фауст означаваше за
мен повече (и аз усещах това с известна изненада), отколкото
любимото ми евангелие от Йоан. У него имаше нещо, което можех
да усетя непосредствено. Йоановият Христос ми беше чужд, но още
по-чужд бе синоптичният изцелител. Фауст, напротив,
представляваше живият еквивалент на No 2, което ме убеди, че той
бе отговорът, който Гьоте е дал на своето време. Това прозрение бе
за мен не само утеха, но ми даде и повече вътрешна сила, и
съзнанието, че принадлежа към човешката общност. Вече не бях
изолиран случай, нито пък просто куриоз, т. е. игра на жестоката
природа. Мой кръстник и гарант бе самият велик Гьоте.
Дотук обаче свършваше” съгласието. Въпреки възхищението си,
аз критикувах окончателното решение на Фауст. Лекомисленото
подценяване на Мефистофел ме засягаше лично, както и
безмерната надменност на Фауст и преди всичко убийството на
Филемон и Бавкида.
Точно по това време ми се присъни незабравим сън, който
едновременно ме уплаши и окуражи. Беше нощ, в някакво непознато
място, където с усилие си пробивах път срещу силния вятър. Освен
това имаше и гъста мъгла. В ръцете си държах и се опитвах да
прикрия малка светлина, която всеки миг можеше да угасне. Всичко
зависеше от това, дали ще успея да задържа запалена тази
светлинна. Изведнъж ми се стори, че нещо ме следва. Погледнах
назад и видях огромно черно същество, което вървеше след мен. В
същия миг обаче осъзнах, че въпреки страха и опасностите ще
трябва да спася моята малка светлинка в нощта и бурята. Когато се
събудих, изведнъж осъзнах, че това е бил „призракът от Брокен”,
моята собствена сянка, хвърляна на малката светлина, която носех
пред себе си във вихъра на кълбата мъгла. Разбирах, че светлинката
бе моето съзнание, знаех, че това е единствената светлина, която
притежавам. Моето собствено разбиране е единственото, най-
голямото съкровище, което притежавам. Наистина то е безкрайно
малко п слабо в сравнение със силите на мрака, но все пак -
светлина, моя собствена светлина.
 Този сън представляваше истинско озарение за мен: сега вече
знаех, че No 1 е носител на светлината, a No 2 го следва като сянка;
моята задача бе да запази светлината и да не се обръщам назад
към vita реr асta, която вероятно бе забранено царство на светлина
от друг вид. Трябваше да вървя напред, срещу бурята, която се
опитваше да ме върне назад, към непроницаемата тъмнина на
света, където не се вижда и не се долавя нищо друго освен
повърхностите на дълбоки тайни. Като No 1 трябваше да навлизам в
следването, припечелването на пари, зависимостите, заплитанията,
объркванията, грешките, униженията и пораженията. Бурята, която
напираше насреща ми, беше времето, което непрестанно се влива в
миналото, което същевременно непрестанно е по петите ми. То е
мощен поток, който всмуква жадно всичко съществуващо, и само
онзи, който се стреми напред, му се изплъзва за малко. Миналото е
ужасно реално и истинско и поглъща всеки, който не може да се
откупи със задоволителен отговор.
Моята представа за света тогава отново се преобърна на
деветдесет градуса; разбрах, че пътят ми неизбежно води към
външното, ограниченото, мрака на триизмеримото. Струваше ми се,
че навремето Адам по този начин е напуснал рая: той му се е сторил
призрачен, а светлината беше там, където с пот на челото е
обработвал каменистата нива.
Зададох си въпроса: „Откъде идва подобен сън?” Дотогава това
за мен бе естествено, че подобни сънища ми изпраща сам Бог -
somnia a Deo missa. Сега обаче бях погълнал толкова
епистемология, че ме обзеха съмнения. Човек би могъл да каже
например, че възгледите ми постепенно са се променяли и след
това внезапно са пробили в сънищата ми. Вероятно е така. Но това
не е обяснение, а по-скоро описание. Действителният въпрос е защо
се извършва този процес и защо е проникнал в съзнанието? Та нали
аз не бях направил осъзнато нищо, за да подкрепя това развитие,
дори симпатиите ми бяха на другата страна. Нещо трябваше да
работи зад кулисите, нещо интелигентно, при всички случаи нещо
по-интелигентно от мен. Защото на мен не би ми хрумнала
изключителната идея, че в светлината на съзнанието царството на
вътрешната светлина представлява една гигантска сянка. Сега вече
разбрах много неща, които преди бяха необясними за мен, по-
специално - тази студена сянка на отчуждение и неприязън, която
падаше върху хората, когато намеквах по някакъв начин за моя
вътрешен свят.
Трябваше да изоставя No 2, това беше ясно, но при никакви
обстоятелства самият аз не трябваше да го отричам или да го
смятам за несъществуващ. Това би означавало само осакатяване, а
освен всичко не би имало никаква възможност да се обясни
произходът на сънищата. За мен бе несъмнено, че No 2 има нещо
общо с възникването на сънищата, и можеше да се вярва, че той
притежава необходимата висока степен на интелигентност за това.
Но аз лично се чувствах идентичен с No 1 - и това състояние се
оказа само част от всеобхватния No 2, с който точно поради тази
причина не можех да се идентифицирам. В действителност No 2 бе
призрак, т. е. дух, който по мощ можеше да се мери със световния
мрак. Преди не знаех това, но още тогава, доколкото мога да си
спомня, макар и неясно, го осъзнавах неоспоримо.
Във всеки случай между мен и No 2 бе започнал разрив, в
резултат на което „Аз” се приближи към No 1 и в същата степен се
отдалечи от No 2. Така No 2 се превърна в една относително
автономна личност. Не свързвах това с представата за някаква
определена индивидуалност, като на призрак например, въпреки че
поради моя селски произход подобна възможност би била напълно
приемлива. На село в тези неща се вярва според случая - те са и те
не са.
Единственото ясно нещо в този дух бе неговият исторически
характер, неговото разпростиране във времето, или по-точно
неговата вечност. Тези неща естествено си ги казах не толкова
многословно, а относно неговото пространствено съществуване
също нямах никаква представа. Той играеше ролята на още
недефиниран ясно, но определено присъстващ фактор в дълбините
на No 1.
Човек идва на този свят - физически и духовно - с определена
индивидуална предразположеност и най-напред опознава
родителското обкръжение и семейния дух, с който той поради своята
индивидуалност хармонизира само условно. Семенният дух от своя
страна до голяма степен се определя от дух на времето, който
болшинството хора всъщност не съзнават. Когато този семеен дух
представлява един consensus omnium (дух на общо съгласие), той
означава сигурност в света; но ако е в противоречие с много неща и
вътре в себе си е разкъсван от противоречия, тогава се поражда
чувството на несигурност. Децата реагират много по-малко на
думите на възрастните, отколкото на неуловимите фактори на
заобикалящата ги атмосфера. Към нея детето се приспособява
неосъзнато, т. е. у него възникват корелации от компенсаторно
естество. Странните „религиозни” представи, които ме спохождаха
още от ранно детство, са спонтанно възникнали образи, рожби на
фантазията, които могат да бъдат разбрани само като реакции на
родителското обкръжение. Религиозните съмнения, които по-късно
се проявиха у баща ми, естествено са зреели доста дълго у него.
Подобна революция в нечий свят, и в света изобщо, е хвърляла
сенки много преди това, и то далеч преди съзнанието да е започнало
да се съпротивлява отчаяно на властта ѝ. Обяснимо е, че
предчувствията са безпокоели баща ми, което безспорно се е
отразило и върху мен.
Никога нямах чувството, че подобни влияния идваха откъм
майка ми, защото тя беше някак здраво закотвена в някаква
невидима дълбока опора, която обаче никога не бих свързал с
упованието в християнската вяра. Чувствах, че това има много общо
с животните, растенията, цветята, планините, поляните и водите, с
което християнският облик с неговите конвенционални символи и
прояви на вярата силно контрастираше. Това така съответстваше на
собствената ми нагласа, че не излъчваше за мен нищо
обезпокояващо; напротив, винаги ми вдъхваше чувството за
сигурност, както и увереността, че това е здрава опора, на която
може да се стъпи. При това никога не съм си помислял колко
езическа е била тази основа. „No 2” на майка ми беше за мен най-
здравата опора в назряващия конфликт между бащината традиция и
странните компенсаторни творения, образите, към чието създаване
бе предизвикано моето несъзнавано.
Хвърляйки поглед назад, разбирам как развитието ми като дете
предопределяше бъдещите събития и утъпкваше пътя за моето
приспособяване към разочарованието на баща ми от религията,
както и към разтърсващото откровение на днешния свят, откровение,
което, разбира се; не е възникнало от вчера до днес, а дълго преди
това е хвърляло своята сянка. Макар че ние, хората, имаме свой
собствен личностен живот, от друга страна, сме във висша степен
представителите, жертвите и двигателите на един колективен дух,
чийто живот се измерва със столетия. Така цял живот може да
мислим, че следваме собствения си разум, и никога да не открием,
че сме били главно статисти на-сцената на световния театър.
Така преживява през вековете поне част от нашето същество,
частта, която обозначавам като „No 2”. Нашата западна религия
доказва, че това не е индивидуален куриоз, като апелира към този
,,вътрешен” човек expressis verbis (с ясни слова), и от почти две
хилядолетия най-сериозно се опитва да го накара да опознае
повърхностното съзнание с неговите личностни съдържания: „Non
foras ire. In interiore homine habitat Veritas.” (Не излизай навън,
истината обитава вътрешния човек!)
През 1892-1894 г. между мен и баща ми възникваха бурни
спорове. Той бе следвал ориенталски езици при Евалд в Гьотинген и
дисертацията му е била върху една арабска версия на „Песен на
песните”. Неговото героично време бе приключило с държавния
изпит в университета. После бе забравил езиковото си дарование и
като селски свещеник бе потънал в сантиментални чувства и в
спомени за своите златни студентски години. Той все още пушеше
студентската си дълга лула и беше разочарован от брака си.
Вършеше много добрини - прекалено много, за да бъде в добро
настроение, и поради това често беше раздразнен. Двамата с майка
ми се стараеха да водят благочестив живот, а резултатът бяха
многобройните сцени. Разбира се, вследствие на тези трудности по-
късно се разби и вярата на баща ми.
Неговата раздразнителност и неудовлетвореност нарастваха и
ме изпълваха със загриженост. Майка ми избягваше всичко, което би
могло да го подразни, не се оставяше да бъде въвличана в спорове.
Макар и да оценявах мъдростта на подобно поведение, аз самият не
можех да обуздавам своя темперамент, макар че посрещах пасивно
неговите избухвания. Когато обаче изглеждаше в по-добро
настроение, аз често се опитвах да водя с него някакъв разговор в
желанието си да разбера нещо повече за неговите скрити мисли и да
го разбера. За мен бе неоспоримо, че нещо го измъчва; допусках, че
беше свързано с неговия религиозен мироглед. От редица
загатвания от негова страна се бях убедил, че го измъчват
съмнения във връзка с вярата. Но това, поне на мен така ми се
струваше, можеше да бъде само поради липса на опит. От опитите
за разговори фактически разбрах, че става дума за нещо такова, тъй
като на всички мои въпроси той даваше безжизнени теологични
отговори или примирено вдигаше рамене, което предизвикваше моя
протест. Не можех да разбера защо не използва всяка възможност,
за да се пребори със своето състояние. Наистина, виждах, че моите
критични въпроси го натъжават, но аз все се надявах на
конструктивен разговор. Струваше ми се почти невероятно, че той
не е имал преживяване на Бога, най-очевидното от всички
преживявания. От теорията на познанието знаех поне, че човек не
може да докаже подобно познание, но ми беше също ясно, че
доказателство не бе нужно, както не бе необходимо да ми се
доказва красотата на слънчевия изгрев или страхът от изненадите
на нощния живот. Опитвах се, вероятно твърде нетактично, да му
обясня разбиращото се от само себе си с надеждата да му помогна
да понесе особената съдба, която неотвратимо го бе сполетяла. Той
трябваше с някого да спори и го правеше - със семейството си, със
самия себе си. Защо не с Бога? С този мрачен auctor rerum creatdrum
(създател на творенията), единствения виновник за страданията на
света? Той сигурно би му изпратил като отговор един от ония
фантастни, безкрайно дълбоки сънища, които изпращаше и на мен
дори, без да е бил молен, сънища, с които решаваше съдбата ми. Не
знаех защо, просто беше така! Да, Той дори ми позволи да надникна
в неговата собствена същност. Това, последното, наистина бе една
съкровена тайна, която не можех и не смеех да разкрия дори пред
баща си. Може би - поне така ми изглеждаше, бих разкрил тази
тайна, ако той беше способен да разбере непосредственото
преживяване на Бога. В разговорите си с него никога не стигах
толкова далече, нито засягах този проблем, защото подхождах по
твърде непсихологичен и интелектуален начин, и правех всичко
възможно да избягвам емоционалния аспект, за да не предизвиквам
чувствата му. Подобен подход му действаше като червена кърпа на
бик и водеше до реакции на раздразнение, необясними за мен. Не
можех да разбера защо един напълно рационален аргумент
предизвиква емоционална съпротива.
 Тези безплодни спорове го ядосваха, както и мен, и се
разделяхме - всеки с чувство за собствената малоценност.
Теологията ни отчужди един от друг. Аз отново възприех това като
фатално поражение, при което обаче не се чувствах сам. Имах
смътното предчувствие, че баща ми неотвратимо бе станал жертва
на съдбата си. Той беше самотен. Нямаше приятел, с когото да
споделя, поне аз не познавах никого от нашите близки, комуто можех
да се доверя да намери спасителната дума. Веднъж го чух да се
моли: той се бореше за вярата си! Бях разтърсен и възмутен
едновременно, защото виждах колко безнадеждно бе станал жертва
на църквата и на нейното теологично мислене. Те го бяха изоставили
обезверен, след като му бяха отнели всички пътища за стигане
непосредствено до Бога. Сега разбрах дълбочината на моето
предишно преживяване: в моя сън сам Бог се бе отрекъл от
теологията и основаващата се на нея църква. От друга страна,
наред с толкова други неща Той бе допуснал тази теология.
Струваше ми се смешно, че хората биха могли да предизвикат
подобно развитие. Та какво са хората? Те са глупави и безпомощни,
родени като слепи кученца, като всички създания на Бога, с едва
мъждукаща светлинка, която не може да пробие мрака, из който те
се лутат. Това поне бе ясно, както и фактът, че никой от познатите ми
теолози не бе „видял светлината, която сияе в мрака”, със
собствените си очи, в противен случай те не биха могли да
преподават своята „теологическа религия”, която бе толкова
отвлечена, че човек не можеше да направи нищо, освен да вярва
без надежда. Ти не съответстваше на моето преживяване на Бога и
бях принуден да вярвам без надежда за познание. Точно това се бе
опитал да направи баща ми с цената на изключителни усилия, но
претърпя поражение. Също толкова безуспешно той можеше да се
защити и от несериозния материализъм на психиатрите. То бе почти
същото, както в теологията: длъжен си да вярваш в нещо, без да го
познаваш. Аз бях по-сигурен от когато и да е, че и на двете
липсваше както критиката на познанието, така и опитът.
Баща ми очевидно бе убеден, че психиатрите са открили нещо в
мозъка, което доказва, че на мястото, където би трябвало да се
намира разумът, се намира някаква „материя”, а не нещо „духовно”.
Изглежда, че с това бяха свързани и някои негови предупреждения -
изучавайки медицина, да не би да стана материалист. За мен обаче
неговото мнение означаваше, че не трябва да вярвам като теолозите
и материалистите в дефиниции. Осъзнавах, че бедният ми баща бе
попаднал, както се казва, от дъжда направо на кръщенето - бях
открил, че високо превъзнасяната вяра му бе скроила тази лоша
шега, а и не само на него - на повечето образовани и сериозни хора,
които познавах. За най-голям грях на вярата смятах това, че тя
предпоставяше опита. Откъде можеха теолозите да знаят, че Бог
предварително е подредил някои неща, а други и „позволил”, и защо
психиатрите бяха убедени, че материята притежава свойствата на
човешкия дух? Не бях застрашен да попадна под влиянието на
материализма, но баща ми - да, което за мен ставаше все по-ясно.
Явно някои му бе шепнал нещо за „сугестията”', защото тогава той
четеше (както бях забелязал) книгата на Бернхайм за сугестията,
15
преведена от Фройд . За мен това бе нещо ново и важно, защото
досега бях виждал баща ми да чете само романи или пътеписи.
Всички интересни или „умни” книги, изглежда, бяха табу. Четенето
обаче не го правеше по-щастлив, депресиите в настроението му
зачестяваха и се задълбочаваха, както и хипохондрията му. От
години той се оплакваше от стомах, макар че лекарите не откриваха
нещо определено, а сега се говореше за усещане за „камъни в
корема”. Доста време не му обръщахме внимание, но най-сетне
лекарят се позамисли. Беше в края на лятото на 1895.
През пролетта започнах следването си в Базелския университет.
Единственият период в моя живот, през който се бях отегчавал,
училищните години, бе приключил. Златните двери към universitas
litteranun (целокупното знание) и академичната свобода се отвориха
и пред мен. Сега щях да чуя истината за природата, поне за нейните
главни аспекти. Щях да науча всичко както за анатомията, така и за
психологията, да го опозная на практика, а оттам щеше да дойде и
знанието за биологичните изключения - болестите. Към всичко това
се прибавяше фактът, че можех да вляза в едно сдружение - с
определените му цветове —„Зофингия”, в което бе членувал и баща
ми. Тъй като бях още „младо лисиче”, той дори дойде с мен на един
от излетите на сдружението до някакво лозарско село в провинцията
и там държа духовита реч, в която за мое голямо удоволствие
зазвуча жизнерадостният духна-неговите собствени студентски
години. Светкавично ми мина през ума, че в неговия собствен живот
веднага след приключване на следването е настъпило окончателно
затишие, и си спомних една строфа от студентска песен:
И във филистерската земя
завърнаха се - поглед свели.
O, jerum jerum jerum,
16
O quae mulatio rerum!
Тези думи ме натъжиха. И той като мен навремето е бил
възторжен студент в първи семестър; светът е бил отворен за него
както сега и за мен; безкрайните съкровища на науката са били пред
него - както и пред мен. Какво може да се е случило, за да се
пречупи, мухляса и вгорчи всичко това у него? Не намирах отговор
или - твърде много на брой. Словото, което държа в онази лятна
вечер в избата, бе последният жив спомен от времето, когато е бил
това, което би трябвало да бъде. Скоро след тези събития последва
влошаване на състоянието му. През късната есен на 1895 той остана
на легло и в началото на 1896 почина.
След лекциите се върнах у дома и попитах как е. „Както винаги.
Доста слаб е” - ми каза мама. Той ѝ прошепна нещо и тя,
напомняйки ми с поглед състоянието му на делир, продума: „Иска да
знае дали вече си положил държавния си изпит.” Разбрах, че ще
трябва да лъжа, и отговорих: „Да, добре мина.” Той въздъхна
облекчено и затвори очи. Малко по-късно се приближих още веднъж
до леглото, майка ми беше в съседната стая, заета с нещо. Той
хъркаше, разбрах, че агонизира. Застанах до него приведен, като
закован. Не бях виждал досега умиращ човек. Изведнъж баща ми
спря да диша, а аз чаках, чаках следващото вдишване. Не последва
нищо. Сега си спомних за мама и влязох в съседната стая - беше до
прозореца, заета с плетката си. „Той умира” - ѝ казах; тя каза с
учудване: „Колко бързо свърши всичко.”
Следващите дни бяха душни, болезнени, много малко от тях е
останало в паметта ми. Спомням си само мама веднъж да казва със
своя „втори” глас - като че ли на мен или на въздуха около мен: „Той
умря навреме за теб.” Стори ми се, думите трябваше да значат: „Вие
не се разбирахте, той можеше да ти пречи.” Това мнение според мен
съответстваше на личност No 2 на майка ми.
Това „за теб” ме жегна силно и аз почувствах, че някаква част от
старото време безвъзвратно си е отишла. От друга страна, някаква
мъжественост и свобода се пробудиха у мен. След смъртта на баща
ми аз се преместих в стаята му, в семейството заех неговото място.
Така например трябваше да давам пари за домакинството всяка
седмица, тъй като майка ми не можеше да води счетоводството и да
се оправя с парите.
Около шест седмици след смъртта на баща ми той ми се яви
насън - каза ми, че се връща от отпуск, бил си починал добре, а сега
вече се прибира. Помислих, че ще ме упрекне, че съм заел неговата
стая, но той не каза нито дума! Аз обаче се засрамих, затова, че съм
си въобразил, че той е умрял. След няколко дни сънят се повтори.
Баща ми се завръща у дома като вече оздравял, а аз пак си
отправям упреци, че съм го мислел за умрял. Питах се отново и
отново: „Какво означава това, че баща ми се връща у дома в съня
ми? Че изглежда така истински?” Това бе незабравимо преживяване
за мен и за първи път ме накара да се замисля за живота след
смъртта.
Със смъртта на баща ми възникнаха тежки проблеми във връзка
с продължаването на моето следване. Част от роднините по майчина
линия бяха на мнение, че би трябвало да прекъсна и да си намеря
работа като помощник в някой магазин, за да мога по възможност
най-скоро да започна да печеля пари. Най-малкият брат на майка ми
си предложи услугите да ѝ помага, тъй като наличните средства
далеч не бяха достатъчни. Един чичо от страна на баща ми ми
помогна и към края на следването му дължах около 3000 франка.
Останалото печелех сам като помощник-асистент, и от
разпродаването на малка антикварна сбирка, която поех от една от
старите лели, а печалбата от продажбата на предметите ми бе
добре дошла като доход.
Не съжалявам за времето си на бедност. Човек се научава да
цени простите неща. Например спомням си много добре как веднъж
получих като подарък кутия пури, стори ми се царски подарък.
Стигнаха за цяла година, позволявах си само по една в неделен ден.
Спомняйки си за студентските години, мога да кажа: беше
хубаво време, всичко бе пропито от духовност, а освен това бе и
време на приятелствата. Така в сдружението „Зофингия” изнесох
няколко беседи на теологически и философски теми. Водехме
оживени разговори, и то не само за медицина. Спорехме за
Шопенхауер и Кант, бяхме запознати с различните стилове у
Цицерон, интересувахме се от теология и философия; би могло да
се каже, че у всички личеше класическото образование и
поддържаната духовна традиция.
Към моите най-близки приятели се числеше Алберт Оери. С него
ме свързваше дружба чак до смъртта му през 1950 година.
Фактически нашите връзки бяха по-стари с около двадесет години от
самите нас, тъй като още в края на шестдесетте години на миналия
век приятелство е свързвало нашите дядовци. Но за разлика от тях,
които по-късно били разделени от съдбата, нас тя не само ни
сближи, но ни и запази близки и верни приятели до край.
Запознах се с Оери като член на сдружението „Зофингия”. Той
не само притежаваше чувство за хумор и добро настроение, но и бе
прекрасен разказвач. Особено ме впечатляваше фактът, че бе
правнук и племенник на Якоб Буркхардт, когото ние, базелските
студенти, боготворяхме като велик човек, който бе живял и творил в
среда като нашата. Да, от Оери се излъчваше нещо, което
напомняше както външността - в чертите на лицето, движенията,
начина на говорене, - така и същността на този рядък човек. От моя
приятел научих някои неща и за Бахофен, когото както и Буркхардт
бях срещал по улиците. Но много повече от тези външни неща ме
привличаше неговата задълбоченост, начинът, по който гледаше на
историческите събития, удивителната зрялост още тогава на
неговите политически съждения и неговата често учудваща точност
при оценката за съвременни личности, които можеше да имитира и
пресъздава с неподражаем хумор. Неговият скептицизъм
разкриваше суетата и празноглавието под най-впечатляващите
одежди.
Третият в нашето братство бе за жалост рано починалият
Андреас Фишер, дългогодишен ръководител на болницата в Уфра в
Мала Азия. В „Адлер” във Вайл и в „Хирцен” в Халтинген заедно
обсъждахме на чаша местно вино всичко под слънцето и
променливата луна. Тези разговори са ярки, незабравими мигове от
моето студентство.
През следващите десетилетия не се виждахме често, разделени
от професиите и местоживеенето си. Но когато празничното слънце
на нашето жизнено пладне наближи и за двама ни, съдбата отново
ни събра. Когато станахме на тридесет и пет години, направихме
едно забележително пътешествие по вода с моя платноход, а
нашето „море” беше Цюрихското езеро. Екипаж ни бяха трима млади
лекари, които работеха тогава при мен. Пътуването бе до Веленщат
и обратно, четири дни. Свежият вятър гонеше яхтата, Оери бе взел
Одисеята (в превод на Фос) и ни четеше на глас по време на
пътуването за приключенията на Кирка (Цирцея - б. ред.) и Некия.
Искрящото езеро и обвитите в сребриста мъгла брегове блестяха.
Неспокойни мисли за бъдещето обаче ме спохождаха на фона
на блестящите Омирови строфи, мисли за Голямото пътешествие,
което ни предстоеше през pehtgus mundi (световния океан). Оери,
който досега се бе колебал, наскоро се ожени, а на мен съдбата ми
17
отреди, както на Одисей, една Некия и слизане в мрачния Хадес .
После дойдоха годините на войната и отново се срещахме рядко.
Секнаха и дългите разговори. Говореше се главно за настоящето и
необходимото. Но помежду ни се водеше един вътрешен диалог,
което можех да разбера по отделни въпроси, които Омир ми
поставяше. Той бе умен приятел и ме познаваше по свой начин. Това
мълчаливо съгласие и неизменна вярност означаваха много за мен.
През последното десетилетие на живота му отново се виждахме
по-често, защото и двамата знаехме, че сенките се сгъстяват.
По време на следването си преживях доста вълнения във връзка
с религиозните въпроси. У дома имах възможност да беседвам с
един теолог - викария на починалия ми баща, - което за мен
представляваше една дългоочаквана възможност. Той се
отличаваше не само с феноменалния си апетит, по който ме
превъзхождаше, но и със своята начетеност. От него научих много за
Църковните отци, за историята на догмите и доста нови неща за
протестантската теология. Теологията на Ритчъл тогава бе на мода.
Нейната гледна точка за историята и особено сравняването ѝ с
18
„влакова композиция” ме дразнеха . И студентите по теология в
сдружението, „Зофингия”, с които спорехме, изглежда, се
задоволяваха с идеята за историческите последици от живота на
Христос. Този възглед ми се струваше не само слабоумен, но и
мъртъв. Не можех да се съглася и с мнението, което извеждаше
Христос на преден план и го превръщаше в единствената решаваща
фигура на драмата между Бога и човека. Изглеждаше ми като
абсолютно противоречие в учението на самия Христос, че Светият
Дух, който го е заченал, след смъртта му ще го замести сред хората
на земята.
Светият Дух за мен означаваше адекватно проявление на
непредставимия Бог. Неговите действия имаха не само възвишена
природа, но и странен, дори спорен характер, както и делата на
Яхве, когото аз наивно идентифицирах с християнския образ на
Бога, съвсем в духа на конфирмационното си обучение. (Още не
разбирах, че истинският дявол се ражда едва с християнството.)
„Господ Исус” за мен несъмнено бе човек и затова - несигурен,
респективно - просто рупор на Светия Дух. Това във висша степен
неортодоксално становище, което се различаваше от геологическото
от 90 до 180 градуса, се сблъскваше, разбира се, с дълбоко
неразбиране. Разочарованието, което изпитах, постепенно ме
доведе до някаква примирена апатичност и моята убеденост, че тук
решава единствено опитът, се засилваше все повече. Заедно с
„Кандид” (тогава го четях) можех да кажа и аз: „Tout cela est bien dit -
inais il taut cultiver notre jardin” („Всичко това е добре казано, но ние
трябва да обработваме градината си”), с което се намекваше за
естествознанието.
През първите години на следването си открих, че естествените
науки наистина дават безкрайно много знания, но твърде оскъдни
познания, и то главно специализирани. От моите занимания по
философия знаех, че в основата на цялата тази ситуация лежи
фактът на съществуването на психиката. Без душата няма нито
знание, нито познание. За нея изобщо не се говори. Навсякъде тя се
допуска тихомълком, но даже и там, където се споменава, както при
К. Г. Карус, не съществува истинско знание, а само философски
спекулации, които могат да се тълкуват и така, и иначе. Не проумях
кой знае колко от това интересно наблюдение.
Към края на втория семестър обаче направих едно друго
откритие, което се оказа с важни последици: в библиотеката на
бащата на мой колега, студент по история на изкуството, намерих
една малка книжка от седемдесетте години - за появяването на
духове. Беше съобщение за началото на спиритизма, публикувано
от някакъв теолог. Първоначалните ми съмнения бързо се разсеяха,
защото по принцип ставаше въпрос за истории, каквито бях слушал
от най-ранно детство на село. Материалът без съмнение бе
автентичен, но големият въпрос бе дали тези истории бяха
физически верни? На това още не намирах отговор. Все пак можах
да установя, че очевидно във всички времена и на различни места
по земята се разказват едни и същи истории. Би трябвало да има
определена причина за това. Тя в никой случай не можеше да се
търси във факта, че навсякъде съществуват еднакви религиозни
предпоставки. Не това бе причината. Вероятно тя бе свързана с
обективното поведение на човешката психика. Но точно по този
възлов въпрос, а именно обективната природа на психиката - чрез
опита не можеше да се докаже нищо освен онова, което твърдяха
философите.
Колкото и съмнителни да ми се струваха наблюденията на
спиритистите, това бяха за мен първите съобщения за обективни
психични феномени. Имена като Долнер, Крукс ми направиха
впечатление и аз прочетох цялата достъпна тогава литература за
спиритизма. Естествено, разговарях за това и с приятелите си, които
за мое голямо учудване реагираха отчасти подигравателно или с
недоверие, отчасти със страхлив отпор. От една страна, се чудех на
убедеността, с която можеха да твърдят, че подобни неща като
духове или местене на маси били невъзможни и затова са измама,
от друга страна - отпорът им беше доста предпазлив. Аз също не бях
абсолютно сигурен в достоверността на материалите, но в края на
краищата защо да няма призраци? Откъде изобщо знаем, че нещо е
„невъзможно”? И преди всичко - какво означава тази предпазливост?
Аз лично намирах подобни възможности за изключително интересни
и привлекателни. Те многократно придаваха красота на
съществуванието ми, а светът ставаше по-дълбок и по-тайнствен.
Дали сънищата имаха нещо общо с духовете? Кант със Сънища на
един виждащ призраци бе добре дошъл за мен, а скоро открих и
Карл Дуирел, който оценяваше тези идеи от философска и
психологическа гледна точка. Разрових Ешенмайер, Пасаван,
Юстинус Кернер, Гьорес и прочетох седем тома от Сведенборг.
No 2 на майка ми беше напълно съгласен с моите
ентусиазирани проучвания, но другите хора реагираха
обезкуражаващо. Досега се бях препъвал единствено в камъни на
традиционните възгледи, сега се натъкнах на стоманата на
предубеждението и неспособността да бъдат приемани
необикновените възможности, при това у мои най-близки приятели.
Моят интерес им се струваше още по-подозрителен, отколкото
заниманията ми с теология! Имах чувството, че съм застанал на
ръба на света. Това, което най-живо ме интересуваше, за другите бе
вятър и мъгла и дори причина за страх!
Страх? От какво? Не можех да си дам сметка. Не беше
нечувано, нито потресаващо за света, че може би съществуват
явления, които надхвърлят ограничените категории на времето,
пространството и причинността. Имаше дори животни, които
предчувстваха времето и земетресенията, сънища, които
предсказваха смъртта на определени личности, часовници, които
спираха в мига на смъртта, чаши, които в критични моменти се
чупеха - изобщо все неща, които в моя предишен свят бяха нещо
естествено. Сега сякаш бях единственият, които бе чувал за подобни
неща! С цялата сериозност аз си поставях въпроса: в какъв свят бях
попаднал? Това, изглежда, бе градският свят, който не познаваше
света на селото, истинския свят на планините, горите, реките и
животните, на божествения промисъл (чети: растенията и
кристалите). Това обяснение ми се струваше утешително - поне
порасна самочувствието ми, защото ми стана ясно, че градският
свят, въпреки своето научно знание, бе духовно ограничен. Подобно
мнение бе опасно, защото ме подвеждаше към високомерие,
неуместна критичност и агресивност, които заслужено
предизвикваха антипатии към мен. Последните събуждаха отново
старите колебания, чувството за малоценност, депресиите - един
порочен кръг, който бях решил да разкъсам на всяка цена. Не исках
повече да оставам извън света, да си спечеля съмнителната слава
на някакво изключение.
След първия изпит станах помощник-асистент по анатомия, а
през следващите семестри проректорът дори ми повери курса по
хистология, разбира се, за мое голямо удоволствие. Тогава се
занимавах главно с учението за еволюцията и със сравнителна
анатомия, а освен това се запознавах и с неовиталистичната теория.
Най-много ме привличаше морфологичното схващане в най-широк
смисъл. От другата страна се нареждаше физиологията - тя ми бе
дълбоко противна, и то поради вивисекцията, предприемана главно
с чисто демонстрационна цел. Не можех да се отърва от чувството,
че топлокръвните са ни близкородствени, а не просто мозъчни
автомати. Съответно бягах от упражненията, когато можех.
Разбирах, че трябваше да се експериментира върху животни, но
възприемах подобни демонстрации като варварски и отвратителни,
и най-вече - излишни. Притежавах достатъчно въображение, за да
мога да си представя процесите просто по описанията им.
Съчувствието ми към животните не датираше от будистките алюри
на Шопенхауеровата философия, то почиваше върху дълбоката
основа на примитивната нагласа на духа, т. е. несъзнаваното
идентифициране с животните. Тогава обаче не осъзнавах този важен
психологически факт. Толкова дълбоко бе отвращението ми към
физиологията, че даже изпитните ми резултати по тази дисциплина
бяха слаби, но все някак се промъкнах.
Следващите клинични семестри бяха така запълнени, че не ми
оставаше време за моите екскурзии в отдалечени области - само в
неделен ден можех да си позволя да изучавам Кант. Четях усилено
Е. фон Хартман, а Ницше от известно време беше в програмата ми,
но се бавех с четенето, тъй като не се чувствах достатъчно
подготвен. Тогава много се спореше за Ницше и до голяма степен бе
отричан, най-често от „компетентните” студенти по философия, от
което си правех заключение за противоречията в по-висшите
кръгове. Най-големият авторитет, разбира се, беше Якоб Буркхардт,
чиито критични изказвания за Ницше бяха обект на обсъждане.
Освен това имаше и хора, които познаваха Ницше лично и бяха в
състояние да разпространяват не особено приятни любопитни факти
за него. Повечето не бяха чели нищо от него и обръщаха внимание
главно на външни черти, предизвикващи недоразумения, например
на неговата игра на „джентълменство”, на маниера му да свири на
пиано, стилистичната му предвзетост - все особености, които
трябваше да играят по нервите на базелеца от онова време. Но тези
неща не бяха за мене причина да отлагам своите изследвания -
обратно, те усилваха желанието ми да се заема с него; по-скоро -
някакъв скрит страх - да не би да приличам на него по отношение на
„тайната”, която го изолира от неговия свят. Може би той е имал
вътрешни изживявания, възгледи, които е искал да споделя, но за
нещастие никой не е проявил към него разбиране? Очевидно той е
бил ексцентрик или поне се е възприемал като такъв, като ludus
naturae (игра на природата), което аз в никакъв случай не исках да
бъда. Боях се от вероятността и аз като Ницше да бъда също
„единствен”. Естествено - si parva componere magnis licet (ако е
позволено малкото да се мери с голямото) - той бе професор,
написал книги, т. е. постигнал мечтани висоти; произхождаше също
от семейство на теолог, но от голямата далечна Германия, която се
простира чак до морето, докато аз бях швейцарец от беден
свещенически дом в малко гранично селце. Той говореше изискан
немски, знаеше латински и гръцки, може би и френски, италиански и
испански, докато аз бях що-годе сигурен само в базелски диалект.
Той, който владееше всички тези блажени висоти, можеше в края на
краищата да си позволи и известна странност, но аз самият не можех
да знам доколко приличам на него.
Въпреки опасенията ми аз бях любопитен и реших да го чета.
Най-напред ми попадна Несвоевременни размишления. Бях във
висша степен възхитен и наскоро след това прочетох и Тъй рече
Заратустра. Както Гьотевият Фауст, това бе изключително
изживяване. Заратустра беше Ницшевият Фауст, a No 2 бе моят
Заратустра, колкото къртичината е Монблан; а Заратустра - в това
бях убеден, беше болнав. Дали и моят No 2 бе болнав? Подобна
възможност ме изпълни с ужас, който дълго време не исках да
призная, но който въпреки това ме държеше в напрежение и
постоянно се пораждаше, когато не трябва, като ме принуждаваше
да се замислям за себе си. Ницше бе открил своята No 2 едва по-
късно в живота, над средна възраст, докато аз го познавах от ранни
младини. Ницше наивно и непредпазливо бе говорил за това
curheum (нещо, за което не бива да се споменава), като че ли всичко
бе наред. Аз обаче много скоро видях, че това има лоши последици.
Той от своя страна е толкова гениален, че още на младини идва като
професор в Базел, без да подозира какво го очаква. Точно поради
своята гениалност той би трябвало навреме да забележи, че нещо
не е наред. В това, мислех си аз, се състои неговото болезнено
недоразумение: безстрашно и нищо неподозиращ, той оставяше на
воля No 2 в един свят, който нищо не знаеше за подобни неща и не
ги разбираше. Той бе окрилен от детинската надежда, че ще намери
хора, които да съпреживеят неговия екстаз и ще разберат
„преоценката на всички ценности”. Но той намираше само учени
филистери, да, и по един трагикомичен начин той самият бе такъв, и
както всички останали не разбираше себе си, след като изпадаше в
мистериозното и неизразимото, а искаше да го възхвалява пред
една тъпа, забравена от боговете, тълпа. Оттук — надутостта на
езика, претенциозните метафори, възторжените химни, с които
напразно се опитва да накара един свят, който изцяло се е отдал на
псевдонаучни стойности, да го чуе. Но той - този въжеиграч - излиза
дори извън себе си. Той не познава този свят - „dans се meilletir des
mondes possibles” („възможно най-добрия свят”) - и затова е като
обсебен, светът около него може да се отнася към него само с
болезнено внимание. Сред моите приятели и познати познавах само
двама, които се признаваха за привърженици на Ницше - и двамата
хомосексуалисти; единият завърши със самоубийство, другият - като
непризнат гений. Останалите заставаха пред феномена Заратустра
не само загубили ума и дума, но и напълно неподатливи за неговия
призив.
Както Фауст ми отвори всички врати, така Заратустра затвори
една, и то за дълго. Като че ли изпаднах в положението на стария
селянин, който, запитан от малкия си син как така впряга двете крави
в един оглавннк, отговорил: „Хери, човек не говори за тези неща.”
Виждах, че доникъде не може да се стигне, ако се говори за
нещата, които са известни на всички. Наивният в това отношение не
разбира каква обида нанася на себеподобните си, когато им говори
за нещо, което им е непознато. Подобно безбожие се прощава само
на писателите, журналистите и поетите. Бях разбрал, че една нова
идея или просто някой необичаен аспект може да бъде внушен само
чрез факти, фактите остават и не могат да бъдат натикани под
масата завинаги, а после изведнъж някой да ги открие и да разбере
какво е намерил. Виждах, че поради липса на нещо по-добро само
говорех, вместо да представям факти, каквито впрочем напълно ми
липсваха. Нямах нищо налице. Повече от всякога ме теглеше към
емпиричното. Упреквах философите, че говореха за всичко, което не
беше достъпно за опита, а мълчаха там, където би трябвало да се
отговори на опита. Струваше ми се, че някога някъде бях минал през
диамантена долина, но не можех да убедя никого, та дори и себе си,
че при по-внимателно наблюдение каменните образци, донесени от
мен, не са просто чакъл.
Беше 1898 година, когато започнах да обмислям бъдещата си
професия на лекар. Скоро стигнах до извода, че ще трябва да
избера специалност, като имах предвид хирургия или вътрешни
болести. Към първото ме влечеше специалната ми подготовка по
анатомия с предпочитание към патоанатомия и с голяма вероятност
бих я избрал като професия, ако имах необходимите финансови
възможности. Крайно мъчително беше за мене, че се налагаше да
правя дългове, за да мога изобщо да уча. Знаех, че веднага след
последния изпит ще трябва да изкарвам прехраната си. В тази
връзка си представях работата като асистент в болницата на някой
кантон, където беше по-вероятно да се намери платено място,
отколкото в някоя клиника. Последното във висша степен зависеше
от протекции или личната симпатия на шефа. Заради съмнителната
ми популярност и толкова често изпитваното отчуждение на другите
не се осмелявах да се надявам на щастлива случайност и се
задоволявах със скромната възможност поне в някоя местна
болница да получа място като асистент. Останалото щеше да зависи
от моето прилежание, трудолюбие и полезност.
През ваканцията се случи нещо, което силно и дълбоко ми
повлия. Един ден седях в стаята си и четях учебниците си. В
съседната стая, чиято врата беше полуоткрехната, седеше майка ми
и плетеше. Това беше трапезарията ни, в която имаше кръгла маса
от орехово дърво. Беше от чеиза на баба ми по бащина линия
отпреди седемдесет години. Майка ми седеше до прозореца на
около метър от масата. Сестра ми беше на училище, а
прислужничката - в кухнята. Изведнъж се чу трясък като изстрел от
пистолет. Скочих и забързах към съседната стая, откъдето дойде
експлозията. Майка ми седеше, загубила ума и дума, в креслото,
изтървала плетката от ръцете си. „Какво, какво се случи, беше точно
до мен?” - и погледна към масата - видяхме какво се беше случило:
масата се бе спукала през средата - и то не на слепено място, а през
здравото дърво. Бях като онемял. Как можеше да се случи подобно
нещо? Естествено израсло, здраво дърво, съхнало цели седемдесет
години, да се разпука току-така в един летен ден, с нормалната
относително висока влажност на въздуха у нас? Разбирам да беше
през зимата, със запалените печки през някой студен, сух зимен ден!
Каква бе причината за тази експлозия? Има, разбира се,
забележителни случайности... Майка ми поклати глава и каза с гласа
на своята личност No 2: „Да, да, това означава нещо!” Против волята
си бях впечатлен и ядосан, че не можех да възразя нищо.
Четиринадесет дни по-късно, около шест часа привечер се
прибрах у дома и заварих домашните (майка ми,
четиринадесетгодишната ми сестра и прислужницата) в необичайно
вълнение - преди около час отново се бе чул оглушителен пукот.
Този път не беше от повредената маса, звукът дошъл от бюфета,
масивна мебел от началото на XIX в. Търсили навсякъде да открият
нещо, но напразно, нямало никаква пукнатина.
Веднага започнах да оглеждам бюфета и около него, но също
безуспешно. След това прегледах всичко вътре - в чекмеджето,
където се намираше панерчето с хляба, намерих ножа, чието острие
бе натрошено. Дръжката беше в единия ъгъл на четириъгълната
кошничка, а във всяко от трите ъгълчета имаше по едно парче от
острието. Ножът е бил използван около 16 часа за кафето и след
това - прибран. Оттогава никой не е отварял бюфета.
На другия ден отнесох натрошения нож при един от най-добрите
ножари в града. Той го прегледа по ръбовете под лупа, поклащайки
глава. „Този нож е съвсем здрав, няма никакъв дефект в стоманата.
Някой го е натрошил парче по парче; би могло например да се
направи, като се пъхне в цепката на чекмеджето и се огъне. Добра
стомана е. Или пък да е хвърлен от голяма височина върху камък.
Такова нещо не може да експлодира само. Някой ви е разправял
19
небивалици” .
Майка ми и сестра ми са били в стаята, когато чули ужасния
трясък. No 2 на майка ми ме гледаше многозначително, а аз можех
само да мълча. Бях напълно озадачен и не можех по никакъв начин
да си обясня случилото се. Ядосвах се още повече, защото
трябваше да си призная, че съм дълбоко впечатлен. Защо и от какво
се бе пропукала масата и се бе натрошил ножът? Хипотезата за
случайност отиваше твърде далеч. Струваше ми се невероятно
например Рейн да потече току-така изведнъж и случайно нагоре -
срещу течението, а всички други възможни обяснения бяха
изключени. Тогава какво можеше да бъде?
Няколко седмици по-късно научих от наши роднини, че от
известно време се занимават с викане на духове и че познават един
медиум - младо, около петнадесетгодишно момиче. В тези среди
отдавна назрявала мисълта да ме запознаят с момичето, което
изпадало в състояние на сомнамбулизъм и произвеждало
спиритични феномени. Когато чух за това, веднага си помислих за
нашите особени явления и допуснах, че имат връзка с този медиум.
Заедно с нея и други заинтересовани започнахме редовно в събота
да провеждаме сбирки. Резултатът бе съобщения и почукване по
стените и масата. Съмнителни бяха самостоятелните, независими от
медиума, движения на масичката. Скоро открих, че ограничените
условия най-общо пречат. Затова се задоволих само с явната
самостоятелност на почукванията и насочих вниманието си към
съдържанието на съобщенията. Резултатите от тези наблюдения са
представени в моята дисертация. След като провеждах
експеримента около две години, се появи известна вялост и аз
хванах медиума при опит да предизвика феномена по измамнически
начин. Това ме накара за мое голямо съжаление да прекратя
опитите, защото чрез тях научих как възниква No 2, как навлиза в
детското съзнание и в края на краищата го интегрира в себе си.
Момичето медиум бе на двадесет и шест години, тя почина от
туберкулоза. Бях я срещал, когато бе на двадесет и четири, и ми
направи дълбоко впечатление нейната независимост, зрелостта на
личността ѝ. След смъртта ѝ научих от нейните роднини, че през
последните месеци от живота характерът ѝ постепенно се разпадал
парче по парче. Накрая тя достигнала състояние на двегодишно
дете и така си отишла във вечния сън.
В най-общи линии това беше голямото преживяване тогава,
което даде тласък на ранната ми философия и ми даде възможност
да изградя психологическата си гледна точка. Бях научил нещо
обективно за човешката душа, но то бе от такова естество, че отново
не можех да кажа нищо определено за наученото. Не познавах
никого, на когото можех да разкрия всички обстоятелства, истинското
положение на нещата. Отново трябваше да оставя недовършено
нещо, което бе достойно за размисъл. Едва след няколко години на
основата на това възникна моята дисертация.
 В медицинската клиника Фридрих фон Мюлер замести стария
Имерман. У Мюлер намирах дух, който ми допадаше. Виждах как
една изтънчена интелигентност обхваща всеки проблем и
формулира въпросите, свързани с него, които по този начин вече
съдържат и половината от решението. Той от своя страна изглежда
също виждаше нещо в мен, тъй като по-късно, към края на
обучението, ми предложи да замина за Мюнхен като негов асистент,
където вече се ползваше с име. Неговото предложение почти щеше
да ме убеди да се отдам на вътрешна медицина. Сигурно би се
стигнало до това, ако междувременно не се бе случило нещо, което
ме освободи от всякакви съмнения и колебания относно моето
професионално бъдеще.
Както вече споменах, посещавах лекции по психиатрия и
практически занятия, но тогавашният преподавател по психиатрия
не беше много интересен, а и като си припомнях ефекта от
практиката на баща ми в приюта за душевноболни, както и
последствията, които това остави у него - всичко споменато не беше
в състояние да ме привлече към този предмет. Така че, когато
седнах да се готвя за държавния изпит, учебникът по психиатрия бе
последното нещо, към което посегнах. Нищо не очаквах от него. Все
пак си спомням как отворих книгата на Крафт-Ебинг и си помислих:
„Я да видим какво иска да каже един психиатър за своя предмет.”
Нито лекциите, нито клиниката бяха оставили у мен каквото и да
било впечатление - не можех да си спомня нито един демонстриран
случай в клиниката, единствено скуката и отегчението.
Започнах с предговора с надеждата да открия как един
психиатър въвежда в своя предмет или всъщност как отчасти
оправдава своето съществувание. За извинение на това
високомерие все пак трябва да спомена, че тогава сред лекарските
съсловия психиатрията се поставяше много ниско в йерархията. В
действителност никой не разбираше нищо от психиатрия, нямаше
психология, която да разглежда човека като цяло, като включва в
картината и неговите душевни отклонения. Както директорът на
подобно заведение бе затворен със своите пациенти, така и самото
то със своите обитатели бе изолирано от града като болница за
неизлечимо болни. Никой не поглеждаше с добро око на нея,
лекарите познаваха твърде слабо, почти колкото
непрофесионалистите, тази материя и затова споделяха техните
чувства. Душевното заболяване бе безнадеждно и фатално събитие,
а тази сянка падаше и върху психиатъра. Той бе особняк, както
скоро можах да се убедя от собствен опит.
И така, в предговора прочетох: „В спецификата на тази научна
област и несъвършенството на нейната структура трябва да се
търсят основанията за това, че учебната литература по психиатрия в
по-голяма или по-малка степен има субективен характер.” И -
няколко реда по-нататък - „Заболявания на личността” - така авторът
наричаше психозите. Сърцето ми се разтуптя силно. Трябваше дори
да стана, за да си поема дъх. Чувствах се необичайно развълнуван,
като светкавица ми просветна мисълта, че за мен вече не може да
има друга цел освен психиатрията. Единствено тук можеха да се
обединят двата потока на моите интереси и чрез този общ поток да
проправят своето русло. Тук бе общата област на биологичното и
духовното, която бях търсил навсякъде, без да мога да я намеря.
Тук бе мястото, където сблъсъкът на природата и духа намира
своята изява. Вълнението ми продължи, когато прочетох у Крафт-
Ебинг за „субективния характер” на психиатричния учебник. И така,
помислих си, учебникът е също отчасти субективен израз на
авторовата изповед, на неговото цялостно същество, на неговата
предубеденост, която застава зад обективността на опита му и
отговаря на „заболяването на личността” с цялото на своята
собствена личност. Не бях чувал подобно нещо от моите клинични
преподаватели и макар че споменатият учебник малко се
различаваше от други подобни, то дори от тези кратки мисли върху
проблема за психиатрията падаше просветляващ лъч и тя ме
привлече непреодолимо в своето русло.
Решението ми бе взето. Когато направих изявлението си пред
моя преподавател по вътрешни болести, на лицето му се изписа
неприкрит израз на разочарование и удивление. Старата ми рана -
усещането ми за непринадлежност и отчужденост на другите -
отново ме заболя. Сега обаче разбрах по-ясно защо - фактът, че ще
се интересувам от този странен свят, не бе идвал никому наум, дори
на мен самия. Приятелите ми бяха изненадани, отчуждиха се,
смятаха ме за глупак, който можеше да проиграе шансовете си за
успех в кариерата в областта на вътрешната медицина, където
всичко бе така разбираемо, а и завидните изгледи за кариера бяха
почти под носа ми; и всичко това да разменя за тази психиатрична
безсмислица!
Виждах, че отново съм се отклонил по странична пътека, по
която никой не желаеше или не можеше да ме следва. Но аз знаех -
и в тази ми убеденост никой и нищо не можеше да ме разколебае, че
решението ми е съдбовно. Приличаше на два потока, които се бяха
слели и в общото мощно течение непоколебимо ме носеха към
далечни цели. Сякаш бодрият дух на „възстановеното единство на
двойствената натура” ме пренесе като на магическа люлка през
изпита, който издържах достойно. Точно по предмета, по който бях
наистина подготвен, патологоанатомия, дяволският крак, който куца
подир всички твърде добре скроени чудеса, ме препъна. Допуснах
възможно най-смешната грешка в един препарат. В едно ъгълче,
където ми се стори, че се намират само епителни клетки, всъщност
се съдържали гъбички спор, които не бях забелязал. По другите
предмети имах предчувствие какво ще ми се падне, та благодарение
на това обстоятелство преодолях някои подводни рискове с „развято
знаме, фанфари и барабани”. Но там, където се чувствах най-
сигурен, бях наказан по най-гротесков начин. В противен случай щях
да съм положил държавния си изпит с отличен.
Още един кандидат достигна същия брой точки като мен. Той бе
истински единак - за мен непонятна, подозрителна и безинтересна
личност. Освен да се отегчаваш на професионални теми, с него не
можеше да се общува. На всичко отговаряше с тайнствена усмивка,
която напомняше за покривните фигурки на фронтона. У него имаше
нещо високомерно и същевременно някакво покорство или
притеснителност, с което той никога не се вписваше в ситуацията. Не
можех да направя нищо и единственото, което можеше да се приеме
у него за положително, бе впечатлението за една почти
мономаниакална амбиция, която не взема нищо друго под внимание
освен медицинските факти и знания. Няколко години след
завършване на следването той се разболя от шизофрения.
Споменавам това като характерен пример за паралелизма на
събитията. На психологията на деменция прекокс (шизофрения) бе
посветена първата ми книга, където предубежденията ми спрямо
„заболяването на дадена личност” даваше отговор; „Психиатрията -
в най-широкия смисъл на думата” е диалог между една болна
психика и приеманата като „нормална” психика на лекаря, сблъсък
между болното лице - пациента и също толкова субективната
личност на лекуващия. Стремях се да покажа, че налудните идеи и
халюцинациите не са само специфични симптоми на душевните
заболявания, но имат и общочовешки смисъл.
Вечерта след последния изпит си позволих дългоочаквания лукс
- за първи път в живота! - да отида на театър. Дотогава финансите
не ми позволяваха подобна екстравагантност. Но все още имах
малко пари от продажбата на антикварните експонати, за да
осъществя не само посещение на опера, но и пътуване до Мюнхен и
Щутгарт.
Бизе ме омая и завладя като вълните на безкрайно море, а
когато на другия ден влакът ме отнасяше през границата към един
по-широк свят, мелодиите на Кармен още звучаха в ушите ми. В
Мюнхен за първи път видях истински антики, а това в унисон с
музиката на Бизе създаде в мен една атмосфера, която по
дълбочина и значимост можех само да доловя, но не и да осмисля.
Цареше някакво пролетно, сватбено настроение, макар че
седмицата между 1 и 9 декември на 1900 година бе мрачна. В
Щутгарт за последен път видях леля си, г-жа Раймер-Юнг. Тя бе
дъщеря на дядо ми от първия брак, проф. К. Г. Юнг и Вирджиния де
Ласо. Една очарователна стара дама с искрящи сини очи и жив
темперамент. Мъжът ѝ бе психиатър. Тя ми изглеждаше потопена в
един свят на непонятни фантазии и неизличими спомени от
миналото - последния дъх на безвъзвратно изчезващия изначален
свят. Тази визита за мен бе окончателно сбогом на носталгията по
моето детство.
На 10 декември 1900 година бях назначен на асистентско място
в Бургхьолцли. С удоволствие отивах в Цюрих, тъй като през
годините Базел бе станал твърде тесен за мен. За гражданите на
Базел съществуваше единствено Базел: там беше всичко
„цивилизовано”, а на север от река Бърс започваше „варварското”.
Приятелите ми не можеха да разберат защо заминавам и се
надяваха да се върна скоро. Но за мен това бе невъзможно - в Базел
веднъж завинаги бях дамгосан като син на свещеника Паул Юнг и
внук на дядо си, професор Карл Густав Юнг. Принадлежах, така да
се каже, към определена духовна група и определен социален кръг.
Към всичко това изпитвах неприязън; не исках и не можех да
позволя да бъда класифициран.
В духовно отношение Базел ми се струваше ненадминат със
своята духовна атмосфера и със завидната отвореност към света, но
бремето на традицията върху него бе твърде голямо. С пристигането
в Цюрих почувствах разликата осезаемо. Връзката на Цюрих със
света не е чрез духа, а чрез търговията. Но тук въздухът бе
свободен, а аз много ценях това. Тук човек никъде не долавя
кафявите изпарения на вековете дори да му липсва богатият фон на
културата. Към Базел и днес изпитвам болезнена слабост, макар да
знам, че вече не е същият. Още си спомням дните, когато имаше
един Бахофен и един Якоб Буркхардт, когато още го имаше домът с
капителите зад катедралата, а старият мост над Рейн беше
наполовина дървен.
За майка ми бе трудно да понесе моето напускане на Базел.
Знаех обаче, че не мога да ѝ спестя тази болка, и тя я прие храбро.
Живееха със сестра ми, която беше с девет години по-малка от мен,
една нежна и болнава натура и във всяко отношение по-различна от
мен. Тя сякаш бе родена за живот на стара мома и наистина не се
ожени. Тя обаче се разви като забележителна личност и аз се
удивлявах на нейното държане. Беше родена „лейди” и така си и
отиде. Трябваше да се подложи на една операция, смятана за
невинна, но тя не можа да я преживее. Направи ми дълбоко
впечатление, че предварително бе уредила всички свои дела, до
последната подробност. Всъщност ми беше чужда, но аз изпитвах
силно уважение към нея. Бях много по-емоционален, тя бе по-
спокойна, макар и много чувствителна по природа. Бих могъл да си я
представя в някой манастир за благородни девици, както бе живяла
20
и много по-младата сестра на моя дядо Юнг .
С работата ми в Бургхьолцли животът ми навлезе в една
интегрална действителност, изпълнена единствено с планове,
задължения, съвестност и отговорност. Бе като постъпване в светски
манастир, като даване на обет да вярвам само във вероятното,
средното, баналното и безгрешното, а всичко странно и
многозначително да отричам, като всичко необичайно редуцирам в
обичайно. Съществуваха само повърхности, под които нямаше
нищо, само начала - без продължения, само елементи, без
взаимовръзка, знания, които се стесняваха във все по-малки
кръгове, неуспехи, които претендираха да са проблеми, потискащо
тесни хоризонти и необгледната пустиня на рутината. За около
половин година се затворих зад стените на манастира, за да свикна
с живота и духа на една болница за душевноболни. Прочетох
петдесетте тома на Allgemeine Zeitschrift für Psychiatrie, за да мога да
се запозная с манталитета на психиатрите. Исках да узная как
човешкият дух реагира при гледката на своето собствено
разрушаване, защото психиатрията ми изглеждаше като артикулиран
израз на онази биологична реакция, която проявява т. нар. „здрав
дух” при гледката на душевно заболяване. Моите колеги ми
изглеждаха интересни, както и болните. Затова през следващите
години разработих една колкото тайна, толкова и инструктивна
статистика за вродените дадености на моите швейцарски колеги за
свое собствено назидание, както и за разбирането на реакцията на
психиатъра.
Не е нужно да споменавам, че съсредоточаването ми върху този
доброволно наложен от самия мен изпит и уединението ми отчужди
колегите ми. Те естествено не знаеха колко странна ми изглежда
психиатрията, колко ми е чужда и колко държах да се запозная с
нейния дух. Терапевтичният интерес тогава ми беше още чужд, но
патологичните варианти на така наречения нормалитет мощно ме
привличаха, тъй като ми предлагаха жадуваната възможност за по-
дълбоко опознаване на психиката изобщо.
При тези обстоятелства започна моята психиатрична кариера,
субективният експеримент, от който се определяше и моят
обективен живот.
Нямам нито желанието, нито способността да изляза извън себе
си до такава степен, че да мога да наблюдавам собствената си
съдба наистина обективно. Бих допуснал известна автобиографична
слабост - или да развия една илюзия - за това, как би трябвало да
бъде, или да напиша една apologia pro vita sua (оправдание за своя
живот). В края на краищата човек е едно събитие, което не оценява
само себе си, а - за добро или за зло - подлежи на съда на другите.
 Психиатрична дейност
Годините в Бургхьолцли, психиатричната университетска
клиника на Цюрих, бяха години на учение. В центъра на моя интерес
и на изследователската ми работа стоеше изгарящият ме въпрос:
какво всъщност става в душевноболния? Тогава още не разбирах, а
и сред моите колеги не се намираше никой, който се интересуваше
от този проблем. Обучението по психиатрия, така да се каже, се
абстрахираше от пациента и се задоволяваше с диагнози, описание
на симптомите и статистика. От преобладаващата тогава клинична
гледна точка, за лекаря нямаше никакво значение душевноболният
като личност, като индивидуалност. Той биваше означаван просто
като пациент No X, с дълъг списък от диагнози и симптоми. Той
биваше етикетиран, дамгосван с някаква диагноза, и в повечето
случаи това бе всичко. Психологията на душевноболния не играеше
никаква роля.
В този смисъл Фройд имаше жизнено значение за мен, и то
преди всичко със своите основни изследвания върху психологията
на хистерията и на съня. Неговите схващания ми посочиха пътя към
по-нататъшни изследвания и разбиране на индивидуалните случаи.
Фройд въведе психологията в психиатрията, макар че самият той бе
невролог.
Спомням си много добре един случай, който тогава ми направи
силно впечатление. В клиниката бе докарана една млада жена,
страдаща от „меланхолия”, и бе настанена в моето отделение.
Изследванията бяха извършени с обичайната прецизност: анамнеза,
тестове, прегледи и пр. Диагноза: шизофрения, или както тогава бе
прието - „деменция прекокс”. Прогноза: лоша.
Отначало не се осмелявах да се съмнявам в диагнозата. Като
млад и начинаещ тогава не бих си позволил да поставя по-различна
диагноза, но все пак случаят ми се стори особен. Имах
впечатлението, че става дума не за шизофрения, а за обикновена
депресия. Реших да изследвам пациентката със свои собствени
методи. Тогава се занимавах с диагностични изследвания на
асоциации. Проведох с нея асоциативния експеримент. Освен това
разговаряхме за сънищата. По такъв начин ми се удаде да хвърля
известна светлина върху миналото ѝ и да разбера някои съществени
неща, което би било невъзможно чрез обикновената анамнеза.
Получих информацията, така да се каже, директно от несъзнаваното
и тя разкри една мрачна и трагична история.
Преди да се ожени жената познавала един мъж, син на крупен
индустриалец, от който се интересували всички момичета от
областта. Тъй като тя била много хубава, вярвала, че му харесва и
че има известни шансове. Но изглежда, че той не се интересувал от
нея, и тя се оженила за друг.
След пет години я посетил стар приятел. Те разговаряли за
миналото и тогава приятелят казал: „Когато вие се омъжихте, това
бе истински шок за вашия м-р X.” (сина на индустриалеца). Това бил
моментът! В този миг започнала депресията, а след няколко
седмици се стигнало и до катастрофата.
Тя живеела в област, където водоснабдяването не било
хигиенизирано; чиста вода за пиене се доставяла от кладенци, а за
къпане и миене ползвали заразена, от реката. Един ден тя къпела
двете си деца - най-напред момиченцето, четиригодишно, след това
сина, двегодишен. Когато къпела момиченцето, видяла как то смуче
гъбата, но не го възпряла, а на сина дала дори чаша непрочистена
вода. Разбира се, вършела това напълно неосъзнато или
полуосъзнато - тя вече била под сянката на започващата депресия.
Не след дълго, след инкубационния период, момиченцето се
разболяло от тифус и починало. То било любимото ѝ дете.
Момченцето не се заразило. Депресията се изострила и жената
постъпи в болницата. Фактът, че тя е убийца, а и много подробности
от тайната й, аз извлякох посредством асоциативния тест - и за мен
стана ясно, че тук е налице достатъчна причина за депресията ѝ.
Ставаше дума за психогенно нарушение, а не за шизофрения.
А как стоеше въпросът с терапията? Досега поради безсънието
си бе получавала наркотици, а тъй като съществуваха опасения от
опит за самоубийство, тя бе и наблюдавана. Не беше предприето
нищо повече, физически тя бе добре.
Сега бях изправен пред проблема: трябваше ли да говоря с нея
открито или не? Трябваше ли да предприема главната операция? За
мен това бе въпрос на съвест, а също и безпрецедентна колизия на
дълга. Но аз трябваше сам да я разреша, защото, ако бях попитал
моите колеги, те щяха да ме предупредят: „За Бога, не казвайте на
жената тия неща. Те ще я влудят още повече.” Според мене обаче
нещата можеха да получат точно обратен развой. В психологията
едва ли съществува еднозначна истина - един въпрос може да има
един или друг отговор в зависимост от това, дали са взети или не
под внимание несъзнаваните фактори. Естествено съзнавах, че
рискувам: ако пациентката попадне в „кухнята на дявола”, то и аз
отивам с нея.
Въпреки всичко реших да рискувам с терапия, чието начало бе
доста несигурно - казах ѝ всичко, което бях открил чрез
асоциативния тест. Можете да си представите колко трудно бе
всичко. Не е малко да стовариш някому на главата обвинение в
убийство! За пациентката беше трагично да го чуе и възприеме.
Ефектът обаче беше такъв, че след четиринадесет дни тя напусна
заведението и никога вече не постъпи в болница.
Имаше и други причини, които ме накараха да премълча случая
пред колегите си: боях се да не разискват проблема и да поставят
някои основателни въпроси. Наистина нищо не можеше да бъде
доказано за пациентката и все пак подобна дискусия би могла да
има катастрофални последици за нея. Струваше ми се по-разумно
тя да се върне в живота и така да изкупи вината си. Тъй или иначе тя
бе достатъчно наказана от съдбата. Когато я освободиха, тя си
тръгна, приведена от тежкото бреме. Трябваше да го носи.
Изкуплението ѝ вече бе започнало с депресията, с изпращането ѝ в
заведението, а загубата на детето ѝ причиняваше дълбока болка.
В много психиатрични случаи пациентът има своя история, която
не разказва и която по правило никой не знае. За мен истинската
терапия започва едва след проучването на тази лична история. Тя е
тайната на пациента, поради която се е получил сривът.
Същевременно там се съдържа и ключът за нейното лечение.
Лекарят трябва само да знае как да разкрие тайната. Той трябва да
задава въпросите, които засягат човека като цяло, а не само
симптомите. В повечето случаи изследването на съзнавания
материал не е достатъчно, при определени обстоятелства
асоциативният тест може да отвори пътя както към тълкуването на
сънищата или продължителният и търпелив човешки контакт с
индивида.
През 1905 г. станах лектор по психиатрия в университета в
Цюрих и през същата година - главен лекар в психиатричната
клиника. Заемах тази длъжност в продължение на четири години.
След това (1909) трябваше да се откажа, тъй като работата
буквално ме задръстваше. През годините частната ми практика така
се разрасна, че не можех да се справям с работата. Работата си като
приват-доцент запазих до 1913 г. Четях лекции по психо-патология и,
естествено, по основи на психоанализата на Фройд, както и по
психология на примитивните народи. Това бяха основните предмети.
През първите семестри в лекциите си говорех преди всичко за
хипноза, а също и за Джанет и Флорной. По-късно проблемите на
психоанализата на Фройд излязоха на преден план.
В курсовете по хипноза се осведомявах за личната история на
пациента, която после представях на студентите. Още помня добре
един случай.
Един ден се появи възрастна жена - около петдесет и осем
годишна, явно с религиозна нагласа. Тя се придвижваше с патерици,
водена от прислужницата си. От седемнадесет години страдала от
болезнена парализа на левия крак. Поканих я да седне на удобен
стол и започнах да я питам за нейната история. Тя започна да
разказва и да се оплаква, и така цялата история на заболяването ѝ
излезе наяве с всички подробности. Накрая аз я прекъснах и казах:
„Е, сега нямаме толкова време да говорим; сега трябва да ви
хипнотизирам.” Едва бях изрекъл това, и тя затвори очи и изпадна в
транс - без всякаква хипноза! Учудих се, но я оставих на
спокойствие. Тя говореше без спиране и разказваше странни
сънища, които представляваха едно дълбоко стигащо преживяване
на несъзнаваното. Това обаче аз разбрах едва по-късно. Тогава
допусках, че това е някакъв делир. Ситуацията ми беше малко
неприятна. Присъстваха около двадесет студенти, на които
трябваше да демонстрирам хипноза!
Когато след половин час исках да събудя пациентката, тя не се
събуди. Почувствах се ужасно, мина ми мисълта, че може би съм
засегнал някаква латентна психоза. Изминаха около десет минути,
преди да мога да я събудя отново. При това не трябваше да допусна
студентите да забележат моя страх! Когато жената дойде на себе си,
беше замаяна и смутена. Опитах се да я успокоя: „Аз съм лекарят,
всичко е наред!”, на което тя извика: „Но аз съм излекувана!” -
отхвърли патериците и тръгна. Изчервявайки се, казах на
студентите: „Сега вие видяхте какво може да се постигне с
хипнозата.” Нямах ни най-малка представа какво се бе случило.
Това бе една от причините, които ме накараха да се откажа от
хипнозата. Не разбирах какво всъщност се бе случило, но жената
наистина беше излекувана и си тръгна щастлива. Помолих я да ми
се обади отново, защото допусках влошаване най-късно след
двадесет и четири часа. Но болките не се върнаха, така че въпреки
скептицизма си трябваше да приема факта на излекуването ѝ.
На първата лекция в летния семестър през следващата година
тя се появи отново. Този път се оплакваше от силни болки в гърба,
които се появили неотдавна. Не смятах за невъзможно появяването
им да има връзка със започването на моите лекции. Вероятно тя бе
прочела във вестника за началото на моите лекции в съобщението.
Попитах я кога е започнала болката и каква е причината. Тя не
можеше да си спомни това да е съвпадение с нещо определено,
нито да даде някакво обяснение. Най-после можах да измъкна от
нея, че наистина болките са започнали в деня и часа, когато тя е
видяла пред себе си съобщението за моята лекция. Това потвърди
предположението, но все още не схващах какво бе предизвикало
чудодейното изцеление предишния път. Отново я хипнотизирах, т. е.
тя изпадна както и преди спонтанно в транс, и след това болката ѝ
бе изчезнала.
След лекцията я задържах, за да узная някои подробности от
живота ѝ. При това се установи, че имала слабоумен син, който се
намирал в клиниката, в моето отделение. Не знаех нищо за това, тъй
като тя носеше името на втория си съпруг, а синът бе от първия
брак. Той бил единственото ѝ дете. Естествено тя се надявала да
има надарен и способен син и била дълбоко разочарована, когато
той заболял психически още на млади години. По това време аз бях
млад лекар и за нея представлявах всичко онова, което тя би
желала за сина си. Така нейните амбиции и надежди да бъде майка
на герой се насочиха към мен. Тя ме възприемаше като свой син и
провъзгласи чудотворното си изцеление urbi et orbi (у нас и навън).
Фактически на нея дължа славата си на вълшебник изцелител и
тъй като за тази история се заговори наоколо, аз съм ѝ задължен за
моите първи частни пациенти. Така психотерапевтичната ми
практика започна с това, че една майка ме постави на мястото на
своя душевноболен син! Естествено, обясних ѝ всички взаимовръзки
и тя прие това с голямо разбиране. Повече рецидиви не се получиха.
Това беше моят първи истински терапевтичен опит. Бих могъл
да кажа: моята първа анализа. Спомням си ясно беседите с тази
стара дама. Тя беше интелигентна и изключително благодарна, че я
приемам сериозно и че съчувствам на нейната и на съдбата на сина
ѝ. Това ѝ бе помогнало.
В началото на частната си практика се насочих също и към
хипнозата, но много скоро се отказах, защото това означаваше да се
лутам в тъмнина. Никога не можеш да бъдеш сигурен докога ще
трае едно подобрение или оздравяване, а аз винаги съм бил против
това да се действа в подобна неопределеност. Още по-малко обичах
да решавам какво трябва да прави пациентът. Много по-важно за
мен бе да разбера от самия пациент в каква насока би се развил по
естествен начин. А за това бе необходим внимателен анализ на
сънищата и на други прояви на несъзнаваното.
През 1904-1905 създадох една лаборатория за експериментална
психопатология към психиатричната клиника. Там имах определен
брои ученици, с които изследвах психични реакции (т. е. асоциации).
Франц Риклин ми бе сътрудник, Бинсвангер тогава пишеше
докторската си дисертация за асоциативния експеримент във връзка
с психогалваничния ефект, а аз публикувах работата си „Към
21
психологическата диагностика на фактите” . При нас работеха и
22
някои американци, включително Карл Петерсон и Чарлз Рикшер.
Техните изследвания са публикувани в американските
специализирани списания. Благодарение на изследванията в
областта на асоциациите по-късно, през 1909, бях поканен в Кларк
Юнивърсити, където трябваше да изнеса лекции върху своите
трудове. Едновременно и независимо от мен бе поканен и Фройд. И
двамата бяхме удостоени с титлата почетен доктор по право.
В Америка станах известен както с асоциативния, така и с
психогалваничния експеримент. Скоро оттам започнаха да прииждат
множество пациенти - спомням си един от първите случаи.
Американски колега ми изпрати един пациент. Диагнозата беше
„алкохолна неврастения”. Прогнозата го обявяваше за „неизлечим”.
Моят колега го беше посъветвал за всеки случай да се консултира с
авторитетен невролог в Берлин, очаквайки, че опитът на моята
терапия няма да доведе до нищо. Пациентът дойде на преглед и
след като побеседвах с него известно време, разбрах, че човекът
има обикновена невроза, за чийто психичен произход и не подозира.
Проведох с него асоциативния експеримент и така разбрах, че
страда от последствията на един силен майчин комплекс. Той беше
от известно богато семейство, имаше симпатична съпруга и, така да
се каже - нямаше никакви грижи. Външно! С изключение на това, че
пиеше много. Това бе отчаян опит да се наркотизира, за да забрави
угнетяващото го положение. Естествено, по този начин той не
решаваше своите затруднения.
Майка му бе собственичка на голямо предприятие, а
необикновено способният син заемаше там водеща позиция,
фактически той би трябвало отдавна да се откаже от потискащото го
покорство пред майка си, но не можеше да се реши да пожертва
блестящото си положение. Така оставаше обвързан с майката, която
го бе осигурила. Винаги когато биваше с нея или трябваше да се
подчини на нейните намеси, той започваше да пие, за да заглуши
афектите си, съответно да се освободи от нея. В основата си обаче
той изобщо не искаше да излети от топлото гнездо, а противно на
своя инстинкт се оставяше да бъде изкушаван от благополучието и
удобството.
След кратко лечение той престана да пие и се смяташе за
излекуван. Предупредих го: „Не гарантирам, че няма да изпаднете в
същото състояние, ако се върнете във вашето предишно
положение!” Той не ми повярва и изпълнен с бодро настроение, се
върна у дома в Америка.
Едва попаднал под влияние на майката, той отново започна да
пие. Тогава тя ме помоли за консултация по време на нейно
пребиваване в Швейцария. Беше интелигентна жена, но в
действителност беше „властен дявол”. Виждах с кого има работа
синът и защо няма сила да ѝ се противопостави. Дори физически
той беше по-скоро деликатен и просто не можеше да се справи с
майка си. Тогава се реших на насилствен акт. Тайно от него дадох на
майка му свидетелство, че поради своя алкохолизъм той не е в
състояние повече да управлява своето предприятие и трябва да
бъде уволнен. Съветът ми бе последван и естествено синът побесня
от яд.
В този случай предприех нещо, което обикновено не се вписва
лесно в лекарската съвест. Знаех, че за доброто на пациента
трябваше да поема вината върху себе си.
Но как се развиха нещата по-нататък? Той се отдели от майка си
и можа да разгърне личността си: постигна блестяща кариера -
въпреки или може би поради лечението с „конски дози”. Жена му ми
бе благодарна, защото съпругът ѝ не само бе преодолял
алкохолизма, но и поел по собствен път, и то с голям успех.
Дълги години изпитвах угризения към този пациент, тъй като бях
издал свидетелството зад гърба му. Знаех обаче със сигурност, че
само подобен насилствен акт би го освободил. И наистина е това и
неврозата изчезна.
Не мога да забравя и един друг случаи. Една дама ме посети в
приемния ми час. Тя отказа да съобщи името си, нямало отношение
към проблема, тъй като просто искала консултация. Тя явно
принадлежеше към висшето общество, представи се като лекар.
Това, което сподели, бе истинска изповед: преди двадесет години от
ревност извършила убийство. Отровила най-добрата си приятелка,
защото искала да се омъжи за съпруга ѝ. Убийството не играело
никаква роля за нея, щом не е разкрито. Тя искала да се омъжи за
мъжа на приятелката си и просто я отстранила от пътя си. Никакви
морални съображения не били взети предвид.
След това? Тя се омъжила за мъжа, но той починал много скоро,
съвсем млад. През следващите години се случили странни неща:
дъщерята от този брак се стремяла да се откъсне от майката и щом
отрасла, напуснала дома и се омъжила много млада, като все
повече се отчуждавала. Накрая съвсем изчезнала и майката
загубила всякакъв контакт с нея.
Тази дама била страстна ездачка и притежавала състезателни
коне, които силно я интересували. Един ден тя открила, че конете
под нея започват да нервничат, дори любимият ѝ кон се плашел и я
хвърлял. Накрая трябвало да се откаже от ездата. Привързала се
към кучетата си. Имала едно особено любимо куче - вълча порода.
Случайността пожелала точно това куче да се парализира! Тук вече
чашата преляла, тя се почувствала морално срината. Трябвало да
се изповяда някому и за целта избрала мен. Тя беше убийца, но
освен това бе убила и себе си. Защото този, който извърши такова
престъпление, погубва душата си. Който убива, сам се осъжда. Ако
някой извърши престъпление и бъде задържан, него го постига
съдебното наказание. Ако го е извършил тайно и остане неразкрит,
то все пак наказанието го застига, както показва и нашият случай.
Все някога идва. Понякога изглежда, като че ли дори растенията и
животните „знаят” това.
Чрез убийството тази жена се бе отчуждила дори от растенията
и изпаднала в непоносима самота. За да се спаси от нея, тя ме бе
избрала за довереник. Трябвало е да има довереник, който да не е
убиец. Тя е искала да намери човек, който да приеме нейната
изповед безусловно; така до известна, степен тя отново би създала
връзката с човечеството. Не бивало и да е професионален
изповедник, а лекар, защото изповедникът, както предполага тя, би я
изслушал „служебно”. той би възприел фактите не такива, каквито
са, а с цел морална присъда. Тя бе преживяла отчуждаването на
хора и животни и така е била засегната от тази мълчалива присъда,
че не би понесла още една.
Никога не узнах коя е тя, нито пък имам някакво доказателство,
че историята ѝ съответства на истината. По-късно понякога се питах
как ли е протекъл по-нататък животът ѝ. Защото тогава историята ѝ
не беше приключена. Може би накрая е стигнала до самоубийство.
Не мога да си представя как би могла по-нататък да живее в тази
изключителна самота.
Клиничните диагнози са от значение, тъй като дават известна
ориентация, но те не помагат на пациента. Решаващото нещо е
„историята” на пациента. Защото тя разкрива човешката тайна и
страдание и едва тогава лекарят може да приложи съответно
лечение. Един друг случай показва това много ясно.
Ставаше дума за пациентка, която беше в женското отделение,
една седемдесет и пет годишна жена, която от четиридесет години
бе на легло. Преди почти петдесет години тя била докарана в
клиниката, но вече никой не можеше да си спомни нейния прием.
Всички, които са работели там тогава, междувременно бяха
починали. Само една старша сестра, която работеше в отделението
от около тридесет и пет години, помнеше нещо от нейната история.
Старата вече не можеше да говори и приемаше само течна или
полутечна храна. Тя ядеше с пръсти, поднасяйки с тях храната към
устата си. Понякога ѝ бяха необходими почти два часа за една чашка
мляко. Когато не ядеше, извършваше странни ритмични движения с
ръцете и китките, чието значение не ми беше ясно. Правеше ми
дълбоко впечатление степента на разпадане, което може да нанесе
едно душевно заболяване, но не можех да дам никакво обяснение. В
клиничните лекции това бе обяснено като кататонична форма на
деменция прекокс, но това нищо не ми говореше, защото не
съдържаше никакво обяснение за смисъла и произхода на странните
движения.
Впечатлението, което този случай остави в мен, характеризира
моето отношение, към тогавашната психиатрия. Когато бях асистент,
имах чувството, че не разбирам нищо от онова, което представлява
психиатрията. “Чувствах се крайно неудобно до моя шеф и колегите,
които изглеждаха толкова уверени, докато аз като че ли се лутах на
тъмно. Главната задача на психиатрията виждах в опознаването на
нещата, които се извършваха вътре в болния дух, а за това аз не
знаех още нищо. Бях навлязъл в една професия, в която изобщо не
се ориентирах!
Късно една вечер минавах през отделението и видях старата
жена с нейните загадъчни движения, и пак си зададох въпроса: „За
какво е всичко това?” Тогава отидох пак при възрастната старша
сестра и се заинтересувах дали пациентката винаги е била такава.
„Да - ми отговори тя, - но моята предшественичка ми е разказвала,
че тя едно време правела обувки.” Отново проучих историята на
нейното заболяване и открих, че и там се споменаваше, че правела
движения като при шиене на обувки. Преди обущарите поставяли
обувката между коленете си и изтегляли конците със същите
движения през кожата. (Това може да се наблюдава и днес при
селските обущари.) Наскоро след това, когато пациентката почина,
за погребението пристигна по-старият ѝ брат. „Защо е заболяла
сестра ви?” — го запитах. Тогава той разказа, че тя обичала един
обущар, за когото обаче по някакви причини не искала да се ожени,
и тогава „превъртяла”. Движенията, подобни на тези на обущарите,
посочват нейната идентификация с любимия, която останала до
смъртта ѝ.
Тогава получих първата представа за психичните предпоставки
на т. нар. „деменция прекокс”. Насочих цялото си внимание към
смисловите връзки при психозата.
Спомням си една пациентка, чиято история ми разкри
психологическите причини на психозата и преди всичко на
„безсмислените” налудни идеи. При този случай за първи път
разбрах смятания дотогава за безсмислен език на шизофрениците.
Това бе историята на Бабет С, която публикувах. През 1908 изнесох
лекция за нея в кметството на Цюрих.
Пациентката, родена в стария квартал на Цюрих, бе живяла и
израсла в тесните, мръсни улички на бедността. Сестра ѝ била
проститутка, бащата - пияница. Тя заболяла на тридесет и девет
годишна възраст от параноидна форма на деменция прекокс, с
типична мегаломания. Когато се запознах с нея, тя бе прекарала в
заведението около двадесет години. Стотици студенти бяха
получили от нея първите си впечатления от ужасния процес на
психична дезинтеграция. Тя беше един от класическите обекти за
демонстрация в клиниката. Бабет бе напълно луда и казваше неща,
които изобщо не се разбираха. С .цялата си упоритост предприех
опита да разбера съдържанието на нейните объркани изрази.
Например тя казваше: „Аз съм Лорелай!”, и то защото лекарят, когато
се опитвал да разбере нейния случай, винаги казвал: „Не зная какво
23
трябва да означава това” . Или например се оплакваше: „Аз съм
Сократовият заместник!”, което, както можах да открия, трябваше да
означава: „И аз като Сократ съм невинно набедена!” Забавни изрази
като: „Аз съм незаменима двойна политехника”, „Аз съм сливов
сладкиш върху основа от царевичен грис”, „Аз съм Германия и
Хелвеция от изключително сладко масло!”, „Неапол и аз трябва да
осигуряваме юфка за света!” - тези фрази означаваха нарастване на
стойностите, т. е. компенсиране на едно чувство за малоценност.
Заниманията с Бабет и с други подобни случаи ме убедиха, че
много от това, което ние смятаме за безсмислено у душевноболните,
не е толкова „налудничаво”, колкото изглежда. Неведнъж се
убеждавах, че в основата на тези пациенти се крие една „личност”,
която трябва да бъде смятана за нормална и която наблюдава. От
време на време (главно чрез гласовете на сънищата) тя може да
прави съвсем разумни забележки и възражения, дори може да се
случи при някое физическо заболяване тя отново да излезе на
преден план и да направи така, че пациентът да изглежда съвсем
нормален.
Така веднъж трябваше да се занимавам с една възрастна,
шизофренна, при която много ясно различавах скритата „нормална”
личност. Случаят не беше за лечение, а само за наблюдение. Като
всички лекари и аз имах пациенти, които трябваше без надежда за
излекуване да бъдат съпроводени до смъртта им. Жената чуваше
гласове, които били разпространени из цялото тяло. Един от тези
гласове бил точно в центъра на гръдния кош и тя го наричаше „гласа
на Бога”. „На него трябва да се уповаваме” - ѝ казах, като се учудих
на собствения си кураж, тъй като по правило този глас правеше
доста разумни забележки. С помощта на този глас се справях с тази
пациентка доста добре. Един път гласът каза: „Та той трябва да те
изпитва по Библията!” И тя донесе една стара, раздърпана от
четене, Библия, а аз трябваше всеки път да ѝ давам по една глава,
която да прочита. Следващия път трябваше да я изпитвам по нея.
Това вършех в продължение на около седем години всяка втора
седмица. Отначало тази моя роля ми изглеждаше малко странна, но
след известно време осъзнах какво означаваше това упражнение: по
този начин вниманието на пациентката се поддържаше будно, така
че тя да не пропада още по-дълбоко в дезинтегриращия сън на
несъзнаваното. Резултатът се прояви в това, че разпространените
преди из цялото тяло гласове се съсредоточиха само в лявата
половина, а дясната бе напълно освободена. Интензивността на
феномена в лявата част на тялото не се бе удвоила, а оставаше
същата като преди. Би могло да се каже, че пациентката се е
излекувала поне „наполовина”. Неочакван успех, защото не си бях
представял, че четенето на Библията ще има терапевтично
въздействие.
Заниманията с пациентите ми разкриха, че параноидните идеи и
халюцинациите имат в основата си смислово ядро. Зад тях стои
една личност, една история на живота, една надежда или желание.
Причината да не разбираме смисъла им е в нас. За първи път
разбрах, че в психозата се крие една обща личностна психология, че
и тук откриваме старите човешки конфликти. Дори у пациенти, конто
изглеждат затъпели, апатични или видиотени, протичат повече и по-
разумни процеси, отколкото се вижда на повърхността. Всъщност у
душевноболните не откриваме нищо ново и неизвестно - ние просто
се срещаме с подмолите на нашето собствено същество. Подобна
гледна точка тогава представляваше огромно емоционално
преживяване за мен.
Винаги ми се е струвало чудно, че на психиатрията ѝ бе нужно
толкова дълго време, докато най-сетне се насочи към съдържанията
на психозата. Никога не се задаваше въпросът: какво означават
фантазиите на пациента, защо един пациент има едни, а друг -
съвсем различни от него фантазии, защо например един вярва, че го
преследват йезуитите, друг - че евреите искат да го отровят, а трети
- че полицията го следи. Съдържанието на фантазиите не се
приемаше сериозно, а просто се говореше най-общо например за
„мания за преследване”. Изглежда ми също така чудно, че моите
тогавашни изследвания сега са почти забравени. Още в началото на
века бях лекувал шизофрении с приложение на психотерапевтични
методи, т. е. те не се откриват днес. Но беше нужно още много
време, за да започне приложението на психологията в
психотерапията.
Когато бях още в клиниката, трябваше да бъда много дискретен
при лечението на моите пациенти. Налагаше се много да внимавам,
ако исках да избегна обвинението във фантазьорство.
Шизофренията, или както тогава я наричаха „деменция прекокс”, се
смяташе за неизлечимо заболяване. Ако един случай на
шизофрения биваше излекуван успешно, се смяташе просто, че той
не е бил такъв.
Когато Фройд ме посети в клиниката в Цюрих през 1908 г., аз му
демонстрирах случая Бабет. После той ми каза: „Знаете ли, Юнг,
това, което сте открили у тази пациентка, определено е много
интересно. Но как само сте могли да издържите дни и часове наред
с тази поразително грозна жена?” Трябва да съм го погледнал доста
удивено, защото тази мисъл изобщо не ми бе минавала през ума. За
мен пациентката бе едно добродушно старо същество, с много
хубави налудни идеи и интересни изрази, които произнасяше. В края
на краищата и у нея зад един облак от гротескни безсмислици
прозираше човешкият образ. При Бабет не се получи резултат от
терапията, тъй като тя беше болна от твърде много време, но бях
свидетел на други случаи, при които този вид внимателен подход
имаше трайно терапевтично въздействие.
Отвън се проявява само трагичният разпад у душевноболните,
но твърде рядко - животът на тази страна на психиката, която е
непозната за нас. Често външният вид лъже, както установих в
случая на една моя пациентка - млада кататоничка на осемнадесет
години. Произхождайки от образовано семейство, на петнадесет
години тя бива прелъстена от брат си и после изнасилена от свои
съученици. От шестнадесетата си годишнина тя започва да се
усамотява, крие се от хората и в края на краищата изпитва чувство
на привързаност единствено към едно зло дворно куче, което
принадлежи на други хора и което тя се опитва да предразположи.
Ставайки все по-странна, на седемнадесет години тя попада в
клиника за душевноболни, където прекарва около година и
половина. Тя чуваше гласове, отказваше да се храни и бе напълно
онемяла - отказваше да говори. Когато я видях за първи път, тя бе
изпаднала в типично кататонично състояние.
За около четири седмици аз постепенно успях да я накарам да
говори и след преодоляване на твърдата и съпротива тя ми разказа,
че е живяла на луната. Тя била населена, но отначало момичето
срещнало само мъже, които я взели със себе си и я отвели в едно
„подлунно” убежище, където се намирали техните жени и деца.
Високите лунни планини обитавал някакъв вампир, който нападал
жени и деца и ги убивал, така че лунният народ бил застрашен от
изтребване. Това била причината за „подлунното” съществувание на
женската половина от населението.
Моята пациентка решила да направи нещо за лунния народ и
възнамерявала да унищожи вампира. След дълги приготовления тя
го очаквала върху една платформа високо на кулата, построена с
тази цел. След няколко нощи на очакване тя най-после го видяла да
се задава отдалеч като огромна черна птица, която се реела. Взела
дългия си меч, скрила го в своята роба и зачакала. Изведнъж той
застанал пред нея - с няколко чифта криле, лицето му и фигурата му
били покрити с тях. Нищо не могло да се види освен перата му. Тя
била силно изненадана, а и любопитството я карало да види как
изглежда - приближила се с ръка върху дръжката на ножа и внезапно
крилете се разтворили: пред нея застанал неземно красив мъж. Той
я обгърнал с ръцете криле в желязна прегръдка, така че тя не могла
да си послужи с меча. Освен това била така зашеметена от вида на
вампира, че не би била в състояние да го удари с острието. Той я
повдигнал от земята и отлетял с нея.
След това откровение момичето отново можеше да говори без
задръжки, но ето че се появиха и нейните упреци: затворил съм ѝ
обратния път към луната, не можела вече да се откъсне от земята.
Този свят не бил хубав, луната била толкова хубава, а животът там -
изпълнен със смисъл. Малко по-късно тя отново имаше пристъп на
кататония. За известно време изпадна в буйство. Когато след два
месеца бе изписана, с нея отново можеше да се говори и постепенно
тя разбра, че животът на земята бе неизбежен. Отчаяна, тя воюваше
срещу тази неизбежност и нейните последствия и трябваше отново
да бъде затворена в психиатрията. Веднъж я посетих в килията ѝ и ѝ
казах: „Всичко това не ви помага. Не можете да се върнете на
луната!” Тя изслуша думите ми мълчаливо и напълно безучастно.
Този път излезе от клиниката след кратък престой и се примири със
съдбата си.
Скоро си намери място като болногледачка в един санаториум.
Там един лекар - асистент, който се опитал да се приближи до нея
малко невнимателно, бил възпрян от нея с изстрел от пистолет. За
щастие получил само леко нараняване. Значи си бе набавила
револвер. И преди носеше зареден револвер със себе си. При
последния разговор, в края на лечението, тя ми го показа - беше го
донесла. На учудения ми въпрос отговори: „С него щях да ви
застрелям, ако се бяхте отказали!”
Когато вълнението около изстрелите поутихна, тя отново се
върна в родината си. Ожени се, имаше няколко деца и преживя две
световни войни на Изток, без да получи нов пристъп на болестта си.
Какво може да се каже като обяснение на нейните фантазии?
Поради инцеста, преживян като младо момиче, тя се чувстваше
унижена в очите на света, но в царството на фантазията - възвисена:
тя бе, така да се каже, пренесена в едно митично царство, защото
инцестът е прерогатив на царя и боговете. По този начин обаче се
получава пълно отчуждаване от света, състояние на психоза. Тя се
превръща в „екстрамундан” (извънземно - бел. ред.) и загубва
всякакъв контакт с хората. Попадайки в космическите далечини, тя
среща крилатия демон в небесните простори. Неговия образ тя
проецира в процеса на лечението и според правилото - върху мен.
Така аз автоматично съм заплашен от смърт, както и всеки, който би
се опитал да я убеди да започне нормално човешко съществуване.
Чрез своя разказ тя до известна степен предава демона на мен, а
самата тя се свързва с едно земно човешко същество. Така тя можа
да се върне обратно към живота и дори да се омъжи.
Аз самият оттогава гледам на заболяването на душевноболните
с други очи, защото проникнах в богатството и значимостта на
техните вътрешни преживявания.
Често ме питат за моя психотерапевтичен или аналитичен
метод. На това не мога да дам еднозначен отговор. При всеки случай
терапията е различна. Когато един лекар ми каже, че стриктно се
придържа към един ИЛИ друг „метод”, аз започвам да се съмнявам в
терапевтичния ефект. В литературата толкова много се говори за
съпротивата на пациента, че почти изглежда, че на него му се
натрапва нещо, докато всъщност лечителят би трябвало да извежда
своя метод естествено от самия болен. Психотерапията и анализите
са толкова различни, колкото човешките индивиди. Към всеки
пациент прилагам по възможност индивидуален подход на лечение,
тъй като решението на проблема е винаги индивидуално.
Общовалидните правила могат да се прилагат само сит grano salts
(с щипка сол). Една психологическа истина е валидна само тогава,
когато може да бъде преобърната. Едно решение, което за мен е
неприемливо, за някой друг може да бъде единствено правилното.
Естествено, един лекар трябва да познава т. нар. „методи”. Но
той също така трябва и да се предпазва от това да се придържа
само към един определен рутинен начин. Теоретичните
предпоставки трябва да се прилагат много внимателно. Днес може
би са верните, но утре могат да бъдат други. В моите анализи те не
играят никаква роля. Умишлено съм несистематичен. За мен по
отношение на индивида съществува само индивидуалното
разбиране. За всеки пациент е необходим различен език. Така при
някои анализи може да бъда чут да говоря „адлериански”, а при
други - „фройдистки” диалект.
Решаващият факт е, че аз като човек се изправям пред друг
човек. Анализата е диалог, в който участват двама партньори.
Аналитикът и пациентът сядат един срещу друг - очи в очи. Лекарят
има да каже нещо, но пациентът също.
ТЪЙ като същността на психотерапията не е в това да се
„прилага някакъв метод”, то само обучението по психиатрия не е
достатъчно. Аз самият трябваше още дълго да работя, докато
овладея инструмента на психотерапията. Още през 1909 ми беше
ясно, че не мога да лекувам латентни психози, ако не разбирам
тяхната символика. Тогава започнах да изучавам митологията.
При образованите и интелигентни пациенти психиатърът има
нужда от нещо повече от чисто професионалните знания.
Независимо от теоретичните постановки, той трябва да разбере
какво в действителност вълнува пациента, в противен случай може
да бъде предизвикана излишна съпротива. Не става дума просто да
се потвърди една теория, а самият пациент да разбере себе си като
индивид. Това обаче не е възможно без сравнение с колективните
възгледи, относно които лекарят трябва да бъде осведомен. Точно
затова не е достатъчно само медицинско образование, тъй като
хоризонтът на човешката душа има безкрайно по-голям обсег от този
на лекарския кабинет за консултации.
Душата е значително по-комплицирана и недостъпна от тялото.
Тя е, така да се каже, едната половина на света, който съществува
само доколкото човек го осъзнава. Затова душата не е просто личен,
а световен проблем и психиатърът трябва да се занимава с един
цял свят.
Но днес повече от всякога е ясно, че опасността, която ни
заплашва, не идва от природата, а от човека, от душата на индивида
и на масата. Психичната алтернатива на човека е опасността.
Всичко зависи от това, дали нашата психика функционира правилно
или не. Ако днес някои хора си загубят разума, ще експлодира някоя
водородна бомба!
Психотерапевтът трябва да разбира не само пациента, еднакво
важно е да разбира и себе си. Затова т. нар. учебна самоанализа, т.
е. анализата на аналитика, е conditio sine qua nоn (необходимо и
достатъчно условие). Терапията на пациента започва, така да се
каже, от лекаря. Само когато той знае как да се справя със себе си и
със своите собствени проблеми, само тогава той може да научи и
пациента на това. Но само тогава. При учебната анализа лекарят
трябва да се научи да познава своята душа, да се отнася сериозно
към нея. Ако не може да стори това, няма да успее да научи и
пациента. Така последният ще загуби част от своята душа, както и
лекарят - част от своята, която не е опознал. Не е достатъчно при
учебната анализа лекарят да усвои една система от понятия. Като
анализант той трябва да осъзнава, че анализата засяга самия него,
че анализата е част от истинския живот, а не просто метод, който се
заучава буквално. Лекарят или терапевтът, който в своята учебна
анализа не схваща това, по-късно ще трябва да плаща много по-
скъпо.
Съществува т. нар. „малка психотерапия”, но при същинската
анализа пациентът и лекарят съставляват едно цяло. Има много
случаи, които са неизлечими, ако не си отдаден изцяло. Когато става
дума за важни неща, решаващо е дали лекарят се смята за част от
драмата, или се скрива зад авторитета си. В големите кризи на
живота, в изключителните моменти - когато става дума „да бъдеш
или да не бъдеш”, не помагат дребните сугестивни фокуси, тогава е
изправено пред предизвикателството цялото същество на лекаря.
Терапевтът през цялото време трябва да си държи сметка как
той самият реагира на конфронтацията с пациента. Защото,
наистина, човек не реагира само със съзнанието си, а трябва винаги
да си задава и въпроса: как нашето несъзнавано преживява
ситуацията? Така че трябва да се търси начин да се изследват
сънищата, да се внимава до най-малката подробност и да
наблюдаваш не само пациента си, но и себе си, защото при
определени обстоятелства цялото лечение може да бъде провалено,
за което искам да ви дам пример.
Имах една пациентка, много интелигентна жена, която обаче по
различни причини предизвикваше в мен съмнения. Отначало
анализата вървеше добре, но след известно време ми се стори, че
при тълкуването на сънищата не улучвам верния отговор, и
забелязах известна повърхностност в разговора. Така че реших да
говоря с пациентката на тази тема, защото и на нея, естествено, не ѝ
бе убягнало от вниманието, че нещо не върви както трябва. През
нощта преди нейното поредно посещение сънувах следния сън:
Вървя през една долина, огряна от вечерното слънце, по
някакъв селски път. Отдясно се издига стръмен хълм, а на върха му -
замък. На най-високата кула се вижда жена, която седи на нещо като
балюстрада. За да мога да я видя по-добре, трябваше да извия
главата си силно назад. Събудих се с усещането за схващане в тила.
Дори в съня разпознах в тази жена моята пациентка.
Обяснение намерих веднага: щом в съня си трябваше да гледам
към пациентката си по този начин, то в действителността вероятно
съм я гледал отвисоко. Та нали сънищата са компенсации на
съзнаваните нагласи. Споделих с нея съня си и моето тълкуване.
Веднага последва промяна в ситуацията и лечението отново навлезе
в обичайното си русло.
Като лекар винаги си задавам въпроса: какво послание ми носи
пациентът? Какво означава той за мен? Ако не означава нищо, аз
нямам никаква опорна точка. Само там, където лекарят сам е
повлиян, той може да влияе. „Само раненият психиатър лекува!” Там
обаче където лекарят има сякаш бронирана личност, той не може да
въздейства. Отнасям се сериозно към своите пациенти. Може и аз
някога да се изправя пред подобен проблем. Често се случва
пациентът да е точно нужният мехлем за слабото място на лекаря.
От това могат да възникнат сложни ситуации също и за лекаря или -
по-скоро, специално за него.
Всеки терапевт би трябвало да има и контрол - чрез едно трето
лице, за да може да сравни и с друга гледна точка, - та дори и
папата си има изповедник! Винаги съм съветвал аналитиците:
„Осигурете си изповедник или изповедничка!” Жените имат голяма
дарба за това. Те често притежават изключителна интуиция и
критичност и могат да разгадаят картите на мъжа или при
определени обстоятелства - ходовете на неговата анима. Те често
разкриват такива страни, които мъжът не вижда. Ето защо няма
жена, която да е била убедена, че мъжът ѝ е свръхчовек!
Ако някой има невроза, естествено е да му се направи анализа;
ако обаче той се чувства нормално, не може да бъде принуден за
това. Все пак мога да ви уверя, че с т. нар. „нормалност” съм имал
удивителни случаи. Веднъж бях посетен от един съвсем „нормален”
ученик. Беше лекар и дойде при мен с най-добри препоръки от един
възрастен колега. Лекарят бил асистент на моя колега и по-късно
поел неговата практика. Сега имаше нормална практика, нормален
успех, нормална жена и нормални деца, живееше в нормална малка
къща, в нормално малко градче, с нормален доход и - вероятно - с
нормална диета. Искаше да стане аналитик. Казах му: „Знаете ли
какво означава това? Отначало трябва да опознаете себе си. Вие
самият сте инструментът. Ако не сте добре, как може пациентът да
стане добре? Ако не сте убеден, то как ще можете да убедите него?
Вие самият трябва да сте истинският материал. Но ако не сте,
Господ да ви е на помощ! Тогава ще заблуждавате пациентите;
трябва следователно най-напред да изпробвате анализата върху
себе си.” Човекът се съгласи, но веднага ми каза: „Нямам проблеми,
които да ви разкажа!” Това би трябвало още тогава да ми послужи
като предупреждение... Съгласих се и казах; „Хайде, нека тогава да
разгледаме сънищата ви!” Той каза: „Нямам сънища!” Аз: „Скоро ще
се появят.” Друг на негово място още на другата нощ би сънувал
нещо, но той не можеше да си спомни никакъв сън. Това продължи
около две седмици и аз се почувствах ужасно.
Най-после се появи един впечатляващ сън. Той бе сънувал, че
пътува с влак. В един град влакът имал два часа престой. Тъй като
не познавал града, а с удоволствие би го опознал, сънуващият
тръгнал към центъра на града. Там открил средновековна сграда -
може би кметството, и влязъл вътре. Минал през дълги коридори и
прекрасни помещения, по чиито стени висели стари картини и
гоблени. Наоколо виждал скъпи старинни предмети. Изведнъж
забелязал, че притъмнява и че слънцето залязва. Помислил си:
„Трябва да се връщам на гарата!” В този момент открил, че се е
загубил и че не знае къде е изходът. Изплашил се и заедно с това
осъзнал, че до момента не срещнал жив човек в сградата.
Изплашен, той ускорил крачка с надежда все пак да намери някого.
Но не срещнал никого. Стигнал до голяма врата и си помислил с
облекчение: „Ето го изхода!”, отворил вратата и попаднал в огромна
зала. Там било толкова тъмно, че сънуващият не могъл да различи
дори отсрещната стена. Дълбоко разтърсен от ужас, той се затичал
през празната зала, надявайки се да открие изхода на другата
страна. Тогава точно по средата на залата видял на пода нещо бяло
и когато се приближил, забелязал, че това е около двегодишно дете
идиот, което седяло на нощното си гърне и се цапало с фекалии. В
този миг той се събудил с вик и изпаднал в паника.
Сега вече знаех достатъчно: това бе една латентна психоза!
Мога да ви кажа, че се изпотих, докато се опитвах да го освободя от
съня. Трябваше да му дам колкото може по-безобидно обяснение на
сънуваното. На подробностите изобщо не се спирах.
А това, което показва сънят, е приблизително следното:
пътуването, с което започва, е пътуването му до Цюрих. Там остава
за съвсем кратко време. Детето в центъра на стаята е образ на
самия него като двегодишно дете. За малките деца подобни лоши
маниери са малко необичайни, но все пак - възможни,
Изпражненията привличат вниманието им, защото са цветни и
миришат! Когато едно дете расте в града, а освен това и в едно
строго семейство, подобно нещо се случва понякога.
Но лекарят, сънуващият, не бе дете, той бе възрастен. И затова
онзи сънищен образ в центъра е един символ. Когато той ми разказа
съня си, за мен бе ясно, че неговата нормалност е компенсация. Бях
го хванал в последната минута, на косъм; в противен случай
латентната психоза би избила и би се проявила. Това трябваше да
бъде предотвратено. Най-после с помощта на един от неговите
сънища успях да намеря приемлив завършек на неговата учебна
анализа. За този финал и двамата бяхме благодарни един на друг.
Аз не му позволих да узнае нищо за моята диагноза, но той все пак
забеляза, че в него е на път някаква фатална паника, когато веднъж
сънува, че един опасен душевноболен го преследва. Веднага след
това сънуващият се прибра в родния си край. Никога повече не
докосна своето несъзнавано. Тенденцията му към нормалност
отговаряше на личността му, която в сблъсък с несъзнаваното не би
се развила, а просто би се взривила. Тези латентни психози са betes
noires (черните овце) на психотерапевтите, тъй като често твърде
трудно се разкриват. В подобни случаи е много важно да се разбират
сънищата.
По такъв начин стигаме до въпроса за анализата от немедици.
Аз съм за това също и немедиците да изучават психотерапия и да я
прилагат, но при латентните психози те лесно могат да бъдат
подведени. Затова подкрепям мнението, че немедици могат да
работят като аналитици, но винаги под контрола на професионалист
психиатър. Когато дори и по най-незначителен повод усещат
несигурност, трябва да прибягват до неговия съвет. Дори и за
лекарите е трудно да разпознаят латентната шизофрения, както и да
я лекуват, а какво остава за лаика! Аз съм се убеждавал от опит, че
неспециалистите, които са се занимавали с психотерапия дълго
време и сами са минали през анализа, отчасти знаят и могат. Да
добавим към това и факта, че липсват достатъчно лекари, които
прилагат психотерапия. Тази практика изисква продължително и
основно обучение, както и обща култура, каквато притежават само
единици.
Отношенията между лекар и пациент, особено когато възниква
пренасяне от страна па пациента или известна (по-малка или по-
голяма) неосъзната идентификация на лекаря с пациента, може
понякога да доведе до явления от парапсихологично естество. Често
съм преживявал това. Особено силно впечатление ми направи
случаят с един пациент, когото изведох от състояние на психогенна
депресия. След това той се върна у дома и се ожени, но жена му не
ми харесваше. Когато я видях за първи път, тя ми направи особено
неприятно впечатление. Изпитах неприязън. Забелязах, че ѝ бях
като трън в очите поради влиянието, което имах над мъжа й, който
ми беше благодарен. Често се случва жените, които не обичат
мъжете си истински, да са ревниви и да разбиват техните
приятелства. Те искат да го притежават изцяло, защото фактически
те не му принадлежат изцяло. В центъра на всяка ревност е липсата
на любов.
Нагласата на съпругата означаваше допълнително натоварване
за пациента ми, с което не би могъл да се справи. Една година след
сватбата под бремето на този натиск той отново се озова в
състояние на депресия. Имах с него предварителна уговорка -
подобна възможност съществуваше - да се обади веднага щом
забележи отслабване на духа. Не без влиянието на жена си, която
омаловажила състоянието му, той обаче пренебрегна това и изобщо
не се обади.
По същото време трябваше да изнеса доклад в Б. Около
полунощ се прибрах в хотела - след доклада бях вечерял с приятели
- и веднага си легнах. Дълго лежах буден. Около два часа - вероятно
едва-що бях заспал, се събудих, обзет от ужас и убеден, че някой бе
влязъл в стаята. Веднага запалих лампата, но нямаше никой.
Помислих, че някой е сбъркал стаята, и погледнах в коридора - но
там цареше мъртва тишина. „Чудно! - помислих си аз. - Та някой
влезе в стаята!” После се опитах да си припомня всичко отпреди и се
сетих, че ме е събудила тъпа болка, сякаш нещо се бе блъснало в
челото ми и бе заседнало в задната част на черепа. На другия ден
получих телеграма, че моят пациент се е самоубил. Застрелял се.
По-късно научих, че куршумът заседнал в задната част на черепа.
В този случай става дума за чисто синхронистично явление,
което нерядко се наблюдава във връзка с архетипова ситуация - в
този случай смърт. Чрез релативиране на времето и пространството
в несъзнаваното е възможно аз да съм възприел нещо, което се е
случило в действителност някъде. Колективното несъзнавано
принадлежи на всички, то е фундаментът на това, което древността
отбелязва като „симпатия на всички неща”. В този случай моето
несъзнавано е узнало за състоянието на моя пациент. Почти цялата
вечер се чувствах неспокойно и особено нервно, в пълен контраст с
моето обичайно настроение.
Никога не се опитвам да разубеждавам от нещо един пациент и
не упражнявам натиск. Залагам на това пациентът сам да стигне до
своето решение. При мен един езичник остава езичник, един
християнин - християнин, евреинът - евреин, в съответствие с това,
което е предопределила съдбата му.
Спомням си случая на една еврейка, която бе изгубила вярата
си. Всичко започна с един мой сън, в който младо, непознато момиче
дойде при мен като пациентка. Тя ми разказа своя случай и докато
разказваше, аз си помислих: та аз изобщо не я разбирам! Не
разбирам за какво става дума! Но изведнъж ми дойде наум, че тя
има необикновен бащин комплекс. Това беше сънят.
На следващия ден в разписанието ми имаше точка: консултация
- 16 ч. Появи се едно младо момиче - еврейка, дъщеря на богато
семейство банкери, красива, елегантна, много интелигентна. Тя
имаше вече една анализа зад гърба си, но лекарят постигнал такова
пренасяне, че я помолил да прекратят и повече да не идва при него,
защото обратното би провалило брака му.
От години момичето страдало от страхова невроза, която след
този случай естествено се влошила. Започнах с анамнезата, но не
можах да открия нещо особено. Тя бе еманципирана западнячка -
еврейка, просветена до мозъка на костите, без предразсъдъци.
Отначало не можех да разбера случая, но изведнъж се сетих за съня
и си помислих: Боже, та това е малкото момиче от моя сън! Но тъй
като не можех да открия при нея никакъв бащин комплекс, я попитах,
както правя при такива случаи, за дядо ѝ. Забелязах как тя за миг
притвори очите и веднага разбрах: тук се крие отговорът. И така, аз я
помолих да ми разкаже за този дядо и научих, че той бил равин и
принадлежал към една еврейска секта. Попитах: „Шассидим ли
имате предвид?” Тя потвърди. Попитах отново: „Щом е бил равин,
бил ли е същевременно и задик?” Тя: „Да, хората казват, че бил дори
нещо като светец, притежавал и „второ зрение”. Но всичко това са
глупости! Такива неща изобщо не съществуват!”
С това приключих анамнезата и разбрах историята на нейната
невроза. Обясних ѝ я: „Сега ще ви кажа нещо, което може би няма
да можете да приемете: дядо ви е бил задик, баща ви е отстъпил от
вярата. Той е предал тайната и е забравил Бога. Вие сте получили
неврозата си, защото страхът от Бога е влязъл във вас!” Това я
удари като мълния!
През следващата нощ отново имах съновидение. В дома ми
имаше прием и - виж ти! - малката също присъстваше. Тя се
приближи и попита: „Нямате ли чадър? Така силно вали!” Наистина
намерих чадър, повъртях го несръчно, за да го отворя, и се канех да
ѝ го дам. Но какво се случи тогава? Аз ѝ го предадох на колене, като
на богиня!
24
Разказах ѝ този сън, а след осем дни неврозата бе отшумяла .
Сънят ми показа, че тя не бе само повърхностна личност, но и че зад
всичко се криеше една светица. Но тя нямаше никакви митологични
представи и затова най-важните черти от нейната натура търсеха
начин да се изявят. Цялата ѝ духовна дейност бе свързана с
флиртове, дрехи, сексуалност, защото тя изобщо не познаваше нищо
друго. Познаваше само интелекта и водеше един безсмислен живот.
В действителност тя бе едно дете на Бога, което би трябвало да
изпълни Неговата тайна Воля. Аз трябваше да събудя у нея
митологични и религиозни представи, защото тя бе от хората, от
които се изисква духовна активност. Така животът ѝ се изпълни със
смисъл и от неврозата не остана и следа.
При този случай не прилагах никакъв „метод”, а бях видял
присъствието на божествената сила. Това именно обясних на
пациентката и това подпомогна излекуването ѝ. Така тук беше важен
не „методът”, а „страхът от Бога”.
 Често съм виждал как хората стават невротични, когато се
задоволяват с недостатъчни или фалшиви отговори на жизнените
въпроси. Те търсят служба, брак, положение, външен успех и пари, а
остават нещастни и невротични дори когато са постигнали това,
което търсят. Подобни хора имат тесен духовен хоризонт. Животът
им няма достатъчно съдържание, смисъл. Ако успеят да се развият
като пълноценни личности, тогава най-често и неврозата им изчезва.
Поради това идеята за развитието винаги е била от първостепенно
значение за мене.
Голямата част от моите пациенти се състоеше не от вярващи
хора, а от такива, които бяха загубили вярата си. При мен идваха
„заблудените овце”. И днес вярващият човек има възможност да
живее в „символен свят”. Да си спомним само за преживяването на
литургията, кръщението imitatio Christi и много други. Но подобен
живот и преживяването на символите предполагат живото участие на
вярващия, а това често липсва на съвременния човек. При
невротичните хора - най-често. В тези случаи сме принудени да
наблюдаваме дали несъзнаваното не произвежда символи, които
заместват липсващите. Тогава обаче все още остава открит
въпросът, дали човек, който има съответните сънища или видения, е
в състояние да разбира тяхното значение и да носи последствията
за тях.
Подобен случай съм описал в За архетиповете на
колективното несъзнавано. Един теолог сънувал сън, който често
се повтарял. Сънувал, че стои на склон, откъдето пред него се
открива прекрасен изглед към дълбока долина с гъсти гори. Той
знае, че нещо винаги го е възпирало да отиде дотам. Този път обаче
решава да изпълни плана си. Когато приближава към езерото, му
става страшно; внезапно прошумолява лек повей на вятър над
водната повърхност, която се накъдря и потъмнява. Той се събужда с
вик от страх.
На пръв поглед сънят изглежда необясним. Но като теолог
сънуващият би могъл да си спомни за „басейна”, чиято вода била
раздвижена от внезапен вятър - басейна на Бетесда, където се
потапяли болните за изцеление. Един ангел се спуснал и докоснал с
крило водата, която така придобила целебна сила. Лекият вятър е
пневмата, която вее, накъдето иска. И това причинява на сънуващия
ужасния страх. Намеква се за нечие невидимо присъствие, за една
божествена сила, която живее сама по себе си и от чието
присъствие човек бива обзет от ужас. Сънуващият с нежелание си
спомня за басейна на Бетесда. Той не желае нищо от него, защото
подобни неща се срещат само в Библията или най-много в неделя
сутрин в проповедта. Те нямат нищо общо с психологията. За Светия
Дух се говори само по празнични поводи, но това изобщо не е
явление, което се преживява.
Знаех, че сънуващият би могъл да преодолее ужаса и, така да
се каже, да превъзмогне паниката си, но аз никога не настоявам,
когато виждам, че човекът не желае да поеме пътя, който се
разкрива пред него. Не споделям евтиното допускане, че става дума
за обикновена съпротива. Съпротивите - когато те са упорити,
заслужават внимание, защото често са имали смисъл като
предупреждения, които не бива да бъдат пренебрегвани. Целебното
за един може да бъде отровно за друг или дадена операция може да
има смъртен изход, ако е противопоказна.
Когато става дума за най-интимно преживяване, за ядрото на
личността, тогава повечето хора се ужасяват и много от тях бягат от
него. Както и този теолог. Разбира се, съзнавам, че теолозите са в
по-трудно положение от останалите. От една страна, те са по-близо
до религиозното, но, от друга - са по-тясно свързани с църквата и
догмата. Рискът от вътрешното преживяване, духовната авантюра е
чужда на повечето хора. Възможността подобно преживяване да
притежава психична реалност се възприема като анатема от тях.
Трябва или да е „свръхестествено”, или поне „исторически”
обоснована. А психически? Пред лицето на този въпрос често се
проявява едно неподозирано, но дълбоко презрение към душата.
В съвременната психотерапия често се изисква лекарят или
психотерапевтът да „придружи”, така да се каже, пациента в
неговите афекти. Понякога е нужна активна намеса от страна на
лекаря.
Веднъж дойде една дама от висшата аристокрация, която имала
навика да раздава плесници на своите служители, включително на
нейните лекари. Тя страдаше от натраплива невроза и бе преминала
лечение в клиника. Разбира се, тя беше „подарила” задължителната
плесница на главния лекар. В нейните очи той беше само по-висш
 25
valet de chambre (прислужник) . Нали му плащаше! Тогава той я
изпратил при друг лекар, а там се случило същото. Тъй като дамата
всъщност не беше истински болна, но във всеки случай трябваше да
бъде лекувана с „ръкавици”, злополучният лекар я изпратил при
мен.
Тя беше внушителна и представителна личност, висока шест
стъпки - можеше да те напердаши! - уверявам ви! И така, тя се появи
и ние проведохме приятен разговор. След това дойде мигът, когато
трябваше да ѝ кажа и нещо неприятно. Разярена, тя скочи и ме
заплаши, че ще ме удари. Аз също скочих и ѝ казах: „Е, добре, вие
сте дамата, вие удряте първа! Но след това удрям аз!”, и наистина
щях да го направя. Тя падна назад в стола си и просто се смали.
„Досега никой не ми е казвал това!” - протестира тя, но оттук
терапията потръгна успешно.
Това, от което се нуждаеше тази пациентка, бе мъжка реакция. В
този случай би било съвсем неправилно да бъде „придружавана”.
Това не би било от полза за нея. Тя страдаше от натраплива
невроза, тъй като не можеше да си налага морални задръжки.
Такива пациенти трябва да имат някаква друга форма на задръжка -
именно поради това идват симптомите на натрапливост.
Преди години бях подготвил статистика за резултатите от моята
лечебна практика. Вече не си спомням точно цифрите, но около
една трета бяха излекувани, една трета - със значително
подобрение и една трета - без особено повлияване. Но точно
случаите без подобрение са трудни за преценка, защото някои неща
не се отключват и разбират от пациентите в продължение на години
и едва тогава оказват влияние. Колко често ми се е случвало някога
мои пациенти да ми пишат: „Едва десет години след като съм бил
при вас, разбирам онова, което в действителност е било.”
Малко случаи са ми се изплъзвали, много рядко е трябвало да
отпращам някой пациент. Но дори и сред тях има такива, които по-
късно са ми изпращали положителни съобщения. Точно затова
преценката за успеха на едно лечение е толкова трудна.
В хода на лечебната практика на един лекар, разбира се, се
появяват хора, които са от значение и за него самия. Той среща
личности, които за щастие или нещастие никога не са привличали
вниманието на обществото и въпреки това или точно затова
притежават необикновен размах или са преживели безподобни
събития и катастрофи. Понякога това са изключителни дарования,
за които другият би трябвало да пожертва живота си с неизчерпаем
ентусиазъм, но те са се сраснали с толкова неблагоприятна
психична диспозиция, че човек не знае дали има работа с гении или
с една недоразвита личност. Нерядко при необичайни обстоятелства
в тях разцъфтяват богатствата на една душа, каквато никога не
бихме се надявали да срещнем в социалните низини. Необходимата
за психотерапевтичната дейност връзка не позволява на лекаря да
откъсне очи от висотите и дълбините на човешкото страдание. Тази
връзка се състои преди всичко в постоянното сравняване и
съпоставяне, в диалектическото конфронтиране на две
противоположни психични реалности. Ако подобни впечатления по
една или друга причина не се сблъскат едно с друго, то
психотерапевтичният процес остава безрезултатен и не се постига
никаква промяна. Ако лекар и пациент не се превърнат в проблем
един за друг, не може да бъде намерено решение.
Сред т. нар. невротични пациенти в наши дни има немалко
такива, които преди не са били невротици - т. е. раздвоени в самите
себе си. Ако живееха във време и обкръжение, където човекът е
свързан със света на предците чрез митовете, следователно с
природата, не само външно, а съпреживяно, те биха избегнали
разцеплението в себе си. Става дума за хора, които не могат нито да
понесат загубата на митовете, нито да намерят пътя към външния
свят, т. е. към света през погледа на естествените науки, още по-
малко могат да се задоволят с интелектуалната игра на думи, която
няма нищо общо с мъдростта.
Тези жертви на душевното раздвоение на нашето време са само
„факултативни” невротици, които се отърсват от привидно
болестното в същия момент, в който зеещата пропаст между Аза и
несъзнаваното се затвори. Лекарят, който е изпитал на собствен
гръб дълбокото раздвоение, вероятно по-добре може да разбере
несъзнаваните душевни процеси и да избегне типичната опасност от
инфлация, грозяща психолозите. Който не познава нуминозното
влияние на архетиповете от собствен опит, едва ли ще може да
избегне негативното им въздействие, когато се сблъска на практика
с него. Той ще го надценява или ще го подценява, тъй като
притежава само теоретично становище, но не и емпиричен критерий.
Оттук започват - но не само за лекаря - опасните заблуди, първата
от които представлява опитът за интелектуално доминиране. Това
служи на тайната цел - отдалечаване на лекаря и пациента от
архетиповото въздействие, както и от действителния опит, в полза на
един привидно сигурен, изкуствен, но само двуизмерен свят на
понятията, който би искал да прикрие действителния живот с т. нар.
ясни понятия. Изместването към понятийното отнема същността от
опита и му придава само някакво име, което отсега нататък бива
поставяно на мястото на действителността. Никой не е отговорен за
едно понятие и това е именно търсеното удобство, което обещава
защита от преживяването. Но духът не живее в понятията, а в
действията и фактите. Не можеш да примамиш кучето с голи думи, и
все пак човек повтаря тази процедура до безкрайност.
Към най-трудните и неблагодарни пациенти според моя опит
освен обикновените лъжци спадат и т. нар. интелектуалци, защото
при тях едната ръка никога не знае какво върши другата. Те
култивират една психология a compartimejits (сравнявайки). Всичко
при тях се урежда с един интелект, неподчинен на контрола на
чувството - и все пак човек получава невроза, ако чувството е
неразвито.
От срещите с моите пациенти, които анализирах, и от сблъсъка
с душевния феномен, който се представи пред мен и моите
пациенти с неизчерпаема редица от образи, аз придобих много
познания и преди всичко проникнах в собствената си същност. И
много от наученото идваше от моите грешки и поражения. За анализ
разполагах главно с жени, които подхождаха към работата
изключително съвестно, с разбиране и интелигентност. Те
значително допринесоха за това да открия нови пътища в терапията.
Някои от анализираните станаха мои ученици в истинския
смисъл на думата и те разнесоха моите идеи по света. Сред тях
открих хора, приятелството с които съхраних през десетилетията.
Моите пациенти и анализанти ме доведоха толкова близко до
реалността на човешкия живот, че не можех да не науча съществени
неща от тях. Срещите с различни типове хора, с различно
психологическо ниво за мен бяха несравнимо по-важни, отколкото
кратките разговори с някои знаменитости. Най-хубавите и най-
смислени разговори в моя живот бяха анонимните.
 26
Зигмунд Фройд
Приключението на моя духовен живот започна с това, че станах
психиатър. Започнах да наблюдавам клинично душевноболни
пациенти. Така се натъкнах на психични процеси от изключително
естество, които описвах и класифицирах, без да имам ни най-малка
представа относно тяхното съдържание, което се обозначаваше
само с „патологично” и това изглеждаше напълно достатъчно. С
течение на времето вниманието ми се съсредоточи главно върху
болни, при които имаше нещо разбираемо, т. е. върху параноидни
случаи, маниакално-депресивни налудности и психогенни
разстройства. От самото начало на моята психиатрична кариера
изследванията на Бройер и Фройд, както и трудовете на Пиер Жане
ми предоставяха богатство от идеи и стимули. Особено полезни за
мен бяха работите на Фройд върху една техника за анализа и
тълкуване на сънищата за разбиране шизофренните форми на
27
изразяване. Още през 1900 бях прочел Тълкуване на сънищата на
Фройд, но бях оставил книгата настрана, тъй като все още не я
разбирах. Бях на двадесет и пет години и ми липсваше опит, за да
мога да оценя теориите на Фройд. Това дойде много по-късно. През
1903 отново взех в ръце Тълкуване на сънищата и установих връзка
с моите собствени идеи. Това, което особено много ме заинтригува в
тази студия, бе приложението към сънищата на понятието за
потискащия механизъм, произлизащо от психологията на неврозите.
Това за мен бе важно, тъй като често се натъквах на потискане при
моите експерименти със словесни асоциации: така при определени
стимулиращи думи пациентите нямаха никакъв асоциативен отговор
или, ако го даваха, имаха значително по-дълго време на реакция.
Както по-късно се оказа, подобно разстройство се проявяваше
тогава, когато стимулиращата дума бе засегнала някакъв душевен
конфликт или болка. В повечето случаи пациентът не съзнаваше
това, а на въпросите ми за причината на разстройството отговаряше
по един особено притворен начин. Прочитането на Тълкуване ни
сънищата на Фройд ми показа, че тук играе роля потискащият
механизъм и че наблюдаваните от мен факти кореспондират с
неговата теория. Аз можах да потвърдя неговите аргументи.
Различно беше със съдържанието на потискането. В този пункт
не можех да се съглася с Фройд. Той разглеждаше като причина за
потискането някаква сексуална травма, но за мен това не беше
достатъчно. От практиката познавах многобройни случаи на
неврози, при които сексуалността играеше само подчинена роля, а
на преден план стояха други фактори, например проблемът за
социалното приспособяване, за потиснатостта вследствие на
трагични жизнени обстоятелства, съображения, свързани с
престижа, и пр. По-късно представих на Фройд подобни случаи, но
той не признаваше други фактори освен сексуалните. За мен това
беше твърде незадоволително.
Отначало не беше лесно да определя точното място на Фройд в
моя живот или да си изградя точна нагласа към него. Когато се
запознах с неговите трудове, пред мен стоеше перспективата за
една академична кариера, намирах се пред завършека на една
работа, която щеше да помогне за придвижването ми нагоре в
университета. В академичния свят обаче Фройд беше persona nоn
grata по онова време и всякаква връзка с него беше вредна за
академичната репутация. Т. нар. „важни хора” го споменаваха само
бегло, а по конгресите го обсъждаха единствено в кулоарите, никога
на пленумите. Така че изобщо не ми беше приятно да установя
съответствието на моите асоциативни опити на теориите на Фройд.
Веднъж, когато размишлявах върху тези въпроси в моята
лаборатория, някакъв дявол ми пошепна, че бих могъл да
публикувам резултатите от своите експерименти и своите изводи,
без да споменавам Фройд. Та аз притежавах опити, разработени
много преди да започна да го разбирам. Тогава обаче прозвуча и
гласът на моята втора личност: „Ако ти направиш нещо подобно, ако
се престориш, че не познаваш Фройд, това би било измама. Човек
не може да изгради живота си върху една лъжа.” С това случаят
приключи. Оттогава взех страната на Фройд и се борих за него.
Първите си копия счупих за Фройд, когато на един конгрес в
Мюнхен на тема натрапливи неврози неговото име беше умишлено
премълчано. Във връзка с това през 1906 написах за Münchner
28
Medizinische Wochenschrift един материал за учението за
неврозата на Фройд, което има съществен принос за разбирането на
натрапливите неврози. В отговор на тази статия получих писма от
двама немски професори, които ме предупреждаваха, че ако
застана на страната на Фройд и продължа в този дух, т. е. да го
защитавам, то моето академично бъдеще е застрашено. Отговорих
им: „Ако това, което Фройд казва, е вярно, то аз съм с него. Пет пари
не давам за кариера, която предполага ограничаване на
изследванията и премълчаване на истината.” И продължих и по-
нататък да се застъпвам за Фройд и неговите иден. Не можех обаче,
въз основа на моите собствени наблюдения и опит, да се съглася, че
всички неврози се причиняват от сексуално потискане или сексуална
травма. В някои случаи това бе вярно, в други - не. И все пак Фройд
бе прокарал нов път в изследванията и тогавашното възмущение
29
срещу него ми изглеждаше абсурдно .
Не срещнах голямо разбиране за идеите, изложени в
„Психология на деменция прекокс”. Всъщност моите колеги ми се
присмяха. Но благодарение на тази работа аз се запознах с Фройд.
Той ме покани и през февруари 1907 се състоя първата ни среща
във Виена. Срещнахме се в един часа по обяд и разговаряхме
тринадесет часа без прекъсване. Фройд беше първият наистина
значителен мъж, когото срещнах. Никой друг от моето обкръжение
тогава не можеше да се сравни с него. В неговото поведение
нямаше нищо тривиално. Намирах го за изключително интелигентен,
остроумен и във всяко отношение - забележителен. И все пак
първите ми впечатления от него останаха неясни; не можах да го
разбера.
Това, което ми разказа той за своята сексуална теория, силно ме
впечатли. Въпреки това неговите думи не можеха да отстранят
моите колебания и съмнения. Аз ги изтъквах неведнъж, но всеки път
той ми възразяваше с аргумента, че ми липсва опит. Фройд имаше
право: тогава не притежавах достатъчно опит, за да подкрепя своите
възражения. Виждах, че неговата теория за сексуалността бе от
огромно значение за него - както във философски, така и в
личностен смисъл. Това ме впечатляваше, но не можех да си обясня
доколко силното подчертаване на сексуалността е свързано със
субективни предпоставки и доколко почиваше върху неголословен
опит.
Преди всичко във висша степен съмнително ми се струваше
отношението на Фройд към духа. Ако в някоя личност или
произведение на изкуството прозираше духовността, той я
подлагаше на съмнение и виждаше в нея потисната сексуалност.
Всичко, което не можеше да се тълкува пряко като сексуалност, той
означаваше като „психосексуалност”. Аз възразявах, че неговата
хипотеза, развита логически докрай, би довела до унищожителна
присъда за културата. Културата би изглеждала като чист фарс, като
морбидно следствие от потисната сексуалност. „Да - потвърждаваше
той, - така е. Това е едно проклятие на съдбата, срещу която сме
безсилни.” Изобщо не бях склонен да се съглася с него или да се
задоволя с това. Все още не се чувствах дозрял за дискусия. Още
нещо ми се стори важно при първата среща. Отнася се до неща,
които едва след края на приятелството ни можах да осмисля и да
разбера напълно. Беше очевидно, че Фройд изключително много
държи на сексуалната теория. Когато говореше за това, неговият тон
ставаше настоятелен, почти тревожен и нищо не оставаше от
неговия критичен и скептичен маниер на изразяване. Върху лицето
му оживяваше особено развълнуван израз, чиято причина не можех
да си обясня. Това ми правеше силно впечатление: сексуалността
30
означаваше за него един numinosum . Впечатлението ми се
потвърди от един разговор, който проведохме също във Виена около
три години по-късно (1910).
Спомням си още съвсем ясно как Фройд ми каза: „Драги Юнг,
обещайте ми никога да не се отказвате от сексуалната теория. Това
е най-важното нещо. Разбирате ли, от това ние трябва да направим
догма, непоклатима крепост.” Той изговори това страстно и с тон на
баща, който казва на сина си: „Обещай ми, сине, всяка неделя да
ходиш на църква!” Малко изненадан, аз го попитах: „Крепост - срещу
какво?” На което той отговори: „Срещу черния кален поток... - тук той
се поколеба малко и добави: - ...на окултизма!” Това, което ме
стресна отначало, беше „крепост” и „догма” - защото една догма, т. е.
безапелационно изповядване на една вяра, се издига само там,
където трябва да се премахне веднъж и завинаги всякакво
съмнение. Но това вече няма нищо общо с научната преценка, а
само с личния стремеж към власт.
Това бе удар за нашето приятелство. Знаех, че никога няма да
приема подобна нагласа. Това, което Фройд, изглежда, разбираше
под „окултизъм”, беше почти всичко, което както философията и
религията, така и развиващата се в ония дни парапсихология
можеха да кажат за душата. За мен сексуалната теория бе също
толкова „окултна”, т. е. недоказана, само възможна хипотеза, както
много други спекулативни възгледи. Дадена научна истина за мен бе
задоволителна хипотеза в определен момент, но не и постулат на
вярата за всички времена.
Без тогава да разбирам това, наблюдавах у Фройд пристъпи на
неосъзнати религиозни фактори. Очевидно той искаше да ме
спечели за съвместен отпор срещу застрашителните несъзнавани
съдържания.
Впечатлението от споменатия разговор допринесе за
объркването ми; дотогава не бях придавал на сексуалността
значението на неустойчива даденост, на която трябва да бъдеш
верен, защото в противен случай би могло да изчезне. За Фройд,
изглежда, сексуалността означаваше много повече, отколкото за
другите хора. За него тя беше res religiosae observando (обект на
религиозна почит). Под впечатлението на подобни въпроси и мисли
човек обикновено става плах и сдържан. Така че този разговор бързо
приключи след няколко неуспешни опита от моя страна.
Бях объркан и смутен. Имах чувството, че съм хвърлил поглед
към непозната нова земя и от това са ме налетели рояци нови идеи.
Едно ми беше ясно: Фройд, който винаги специално подчертаваше
своята нерелигиозност, си беше създал една догма, дори нещо
повече - на мястото на изгубения ревнив Бог той бе изваял друг
непреодолим образ, този на сексуалността. Образ не по-малко
напорист, взискателен, внушителен и застрашителен, и морално
амбивалентен, отколкото първият. Както на психически по-силния,
затова по-опасен, се приписват атрибути на „божественост” или
„демоничност”, така при Фройд „сексуалното либидо” играе ролята
на deus absconditus - един скрит бог. За Фройд преимуществото на
подобна подмяна, изглежда, се състоеше в това, че новият
нуминозен принцип му изглеждаше безупречен от научна гледна
точка, освободен от всякаква религиозна обремененост. В основата
си обаче нуминозността като психологическо свойство на две
рационално несъизмерими противоположности - Яхве и
сексуалността, оставаше същата. Променено бе само названието,
но с това и гледната точка: не горе трябваше да се търси изгубеният
бог, а долу. Но всъщност какво значение има за по-силния фактор
дали е наричан с едно или друго име. Ако нямаше никаква
психология, а само конкретни предмети, то човек просто би
разрушил единия предмет и на негово място би поставил другия. В
действителност, т, е. в сферата на психологическия опит обаче, не е
изчезнало нищо от настойчивостта, тревожността,
принудителността. Както и преди остава въпросът: как можем да се
спасим и да избегнем страха, нечистата съвест, чувството за вина,
принудата, неосъзнатостта и инстинктивността? Ако не можем да
направим това откъм светлата, идеалистична страна, може би бихме
успели откъм тъмната, биологичната.
Тогава внезапните проблясъци на мисълта изпълваха главата
ми. По-късно, когато размишлявах за характера на Фройд, открих
техния смисъл. Преди всичко ме занимаваше една характерна
черта: озлобеността на Фройд. Тя ми направи впечатление още при
първата ни среща. Дълго време не разбирах тази негова черта,
докато не я разгледах във връзка с неговия възглед за
сексуалността. За Фройд сексуалността представляваше numinosum,
но в неговите теории и терминологията му тя се споменава
изключително като биологична функция. Само вълнението, с което
той говореше за нея, позволява да се направят изводи за далеч по-
дълбок отклик у него. В края на краищата той желаеше да поучава -
поне на мен така ми се струваше, - че от гледна точка на вътрешния
свят сексуалността обхваща също и духовността или притежава
важно значение. Но неговата конкретна терминология беше твърде
ограничена, за да обобщи и изрази тези мисли. Така че в края на
краищата ми се струваше, че той сам работи против себе си и своята
цел - а няма по-лоша озлобеност от тази на човек, който сам си е
най-злият враг. По неговите собствени думи той се чувстваше като
човек, заплашен от „черната кална вода”, точно той, който се беше
опитал да хвърли ведро в черните дълбини.
Фройд никога не си бе задавал въпроса, защо трябваше
постоянно да говори за секс, защо мисълта за него го бе обсебила.
Той никога не бе осъзнавал, че „монотонността на тълкуването”
беше израз на някакво бягство от самия себе си или може би от, да я
наречем така, неговата „мистична” страна. Без признаване на тази
страна обаче той никога нямаше да бъде в съгласие със самия себе
си. Той бе сляп за парадокса и двойствената стойност на
съдържанието на несъзнаваното и не знаеше, че всичко, което
изплува от несъзнаваното, има „горе” и „долу”, „вътре” и „вън”. Когато
се говори за външното, а той правеше това, се взема под внимание
само едната страна, и в резултат от това възниква и едно
противодействие от страна на несъзнаваното.
Нищо не можеше да се направи срещу тази едностранчивост на
Фройд. Може би някакво вътрешно преживяване би могло да му
отвори очите; по-вероятно бе обаче неговият интелект отново да
редуцира всичко това до „чиста сексуалност” или
„психосексуалност”. Той оставаше жертва на единия аспект - именно
затова в него виждам една трагична личност. Защото той бе велик
човек, нещо повече - човек във властта на един демон.
След нашия втори разговор във Виена аз разбрах хипотезата за
властта на Алфред Адлер, на която дотогава не бях обръщал
достатъчно внимание. Адлер, както и много други синове, от своя
„баща” не беше научил онова, което той казваше, а това, което
вършеше. Така проблемът за любовта (Ероса) и властта тежеше
като тежък камък на душата ми. Както самият Фройд ми беше
казвал, той никога не бе чел Ницше. Сега аз виждах неговата
психология като един ход на историята на духа, който компенсираше
Ницшевото обожествяване на принципа на властта. Проблемът
очевидно беше не „Фройд срещу Адлер”, а „Фройд срещу Ницше”.
Изглежда, че това беше много повече от домашно скарване в
областта на исихопатологията. В мен се прокрадваше идеята, че
Ерос и нагонът за власт са синове на един и същи баща, на една и
съща мотивираща душевна сила, която, както положителното и
отрицателното електрическо напрежение, емпирично се проявява в
противоположни форми - едната като pa fiats (понасяща), другата
като agens (действаща) на нагона за власт - и обратно. Еросът
заангажира нагона за власт толкова, колкото и обратното. За къде
единият без другия? От една страна, човек е жертва на нагона; от
друга страна, той се опитва да го контролира. Фройд показва как
обектът става жертва на нагона, а Адлер - как човек използва
нагона, за да наложи своята воля върху обекта. Безпомощен в
ръцете на съдбата, Ницше трябваше да създаде за себе си един
образ на „свръхчовек”, Фройд - така поне мислех - трябва да е
толкова силно повлиян от силата на Ероса, че желае да го въздигне
в догма като религиозен нумен, aere perennius (по-вечен от медта).
Не е тайна, че Заратустра възвестява едно евангелие, а Фройд се
конкурираше дори с църквата в своето намерение да канонизира
една теория. Не правеше това гръмко, напротив, той подозираше
мен, че желая да се обявя за пророк. Той издигаше своето трагично
изискване и в същото време го заличаваше. Така постъпват в
повечето случаи хората с нуминозностите - и това е правилно, -
защото те в едно отношение са истинни, а в друго не са.
Нуминозното преживяване едновременно и възвисява, и принизява.
Ако Фройд беше вземал под внимание малко повече
психологическата истина, че сексуалността е нуминозна - т. е. че тя е
и Бог, и дявол, тогава той не би останал в тесните граници на едно
биологично понятие. А Ницше може би не би изпаднал извън
границите на света чрез своята интелектуална крайност, ако се бе
придържал повече към основанията на човешкото съществувание.
Винаги когато психиката е приведена в състояние на силно
„трептене” чрез някакво нуминозно преживяване, тя е изложена на
опасност от това, че нишката, на която човек виси, може да се скъса,
Затова едни изпадат в абсолютно утвърждаване, а други - което е
едно и също - в абсолютно отричане. Ninhamiva (освободеност от
противоречия) - казва Изтокът. Не забравях това. Духовното махало
се люшка между ума и глупостта, а не между правилното и
неправилното. Опасността от numinosum се състои в това, че води
до крайности и че тогава някоя скромна истина или някоя малка
грешка се смятат за Истината и за фатална грешка. Tout passe -
това, което вчера е било истина - днес е лъжа, а това, което онзи ден
е било смятано за погрешно заключение - утре може да бъде
истинско откровение - напълно в духа на психологическите неща,
които ние наистина все още твърде малко разбираме. Например
изобщо не сме наясно какво означава това, че нищо не съществува,
без едно толкова мъничко - и толкова преходно! - съзнание да го е
осъзнало.
Разговорът с Фройд ми показа, че той се бои от това, че
нуминозната светлина на неговите сексуални прозрения можеше да
бъде угасена от „черната кална вълна”. Ето как бе възникнала една
истинска митологическа ситуация: борбата между светлината и
мрака. Това обяснява нуминозността на тази същност и незабавното
прибягване на Фройд до догмата като религиозно средство за
защита. В следващата ми книга, в която се занимавам с борбата на
героите за свобода, използвам митологичната основа на
любопитната реакция на Фройд.
От една страна, сексуалната интерпретация, а, от друга -
нагонът за власт на „догмата” в течение на годините ме отведоха към
типологичните проблеми, както и към поляритета и динамиката на
психиката. Последва и продължи няколко години изследването на
„черната кална вълна на окултизма”. С други думи, опитах се да
разбера съзнаваните и несъзнавани исторически предпоставки на
нашата съвременна психология.
Интересно ми беше да науча възгледите на Фройд за
предкогнитивността и за парапсихологията изобщо. Когато през 1909
година го посетих във Виена, го попитах какво мисли за това. От
позиция на своята материалистическа предубеденост той отхвърли
целия този комплекс от въпроси като глупост и използва един
толкова повърхностен позитивизъм, че аз положих доста усилия, за
да не му отговоря също толкова остро. Още няколко години
изминаха, докато Фройд осъзна сериозността на парапсихологията и
призна действителността на „окултните” феномени.
Докато Фройд излагаше аргументите си, аз имах особеното
усещане, като че ли диафрагмата ми е от желязо и е нажежена - до
червено. В този момент се чу такъв трясък в библиотечния шкаф до
нас, че и двамата ужасно се стреснахме. Помислихме, че шкафът
ще се стовари върху нас. Казах на Фройд: „Това сега е един от така
наречените каталитнчии феномени!”
„Ами - каза той, - това е чиста глупост!”
„Не е! - отговорих аз. - Грешите, господин професоре, а за
доказателство, че съм прав, предсказвам, че ей сега ще се чуе още
един подобен трясък!” Наистина, едва бях изрекъл тези думи, и
отново прозвуча трясък в библиотечния шкаф!
И до днес не мога да си обясня защо тогава бях толкова уверен.
Знаех с положителност, че пукотът ще се повтори. Фройд само ме
погледна възмутено. Не зная какво мислеше или какво означаваше
неговият поглед! Но във всеки случай това преживяване събуди у
него известно недоверие към мене и аз имах чувството, че съм му
причинил нещо лошо. Никога повече не заговорих за инцидента.
 1909 година се оказа решаваща за нашите отношения. Бях
поканен от Кларк Юнивърсити в Уорчестър, Масачузетс, да изнеса
поредица от лекции за асоциативния експеримент. Независимо от
мен покана бе получил п Фройд и решихме да пътуваме заедно.
Срещнахме се в Бремен, придружаваше ни Ференци. Точно в
Бремен се случи този толкова обсъждан инцидент - изпадането на
Фройд в безсъзнание. Това беше провокирано - косвено, - от моя
интерес към т. нар. „блатни трупове”. Знаех, че в определени
области на Северна Германия са намирани т. нар. „блатни трупове” -
на хора от праисторически епохи, потънали или погребани в блатата.
Блатната вода съдържа хумусни киселини, които разрушават костите
и същевременно обгарят кожата така, че тя и косите се съхраняват
напълно. По такъв начин се извършва един естествен процес на
мумифициране, при който обаче труповете под тежестта на водата
стават абсолютно плоски. Понякога такива изплуват в торфените
находища в Холщайн, Дания и Швеция.
За блатните трупове, за които бях чел, се сетих, когато бяхме в
Бремен, но се пообърках и ги смесих с мумиите в бременските
оловни килии! Моят интерес нервира Фройд и той няколко пъти ме
попита: „Какво ви засягат тези трупове?” Той така се ядоса, че по
време на разговора на масата изпадна в безсъзнание. След това ми
каза, че бил убеден, че това бърборене за трупове означавало, че
му желая смъртта. Бях поразен от подобно твърдение. Бях ужасен от
силата на фантазията му, която явно можеше да му причини
припадък.
В подобна връзка Фройд още веднъж получи припадък в мое
присъствие. Беше по време на Конгреса по психоанализа в Мюнхен
през 1912 г. Някой поведе разговор за Аменофис IV. Излагаше
тезата, че поради негативното отношение към баща си той
заповядал да бъдат заличени неговите стенописи и че зад великото
му творение - монотеистичната религия, се крие неговият бащин
комплекс. Това ме подразни и аз се опитах да опонирам, като
изложих становището си, че Аменофнс е бил творческа и дълбоко
религиозна личност, чиито дела не са продиктувани от личностни
противоречия с баща му и не могат да бъдат обяснявани по такъв
начин. Точно обратното, той поддържал паметта за баща си с
достойнство и разрушителното му усърдие се проявява само срещу
бога Амон, чието име той заповядал да бъде заличено навсякъде -
включително и върху стенописите на баща си Амонхотеп. Освен това
и други фараони са заличавали имената на своите действителни
или божествени предци по паметници и статуи, заменяйки ги със
собствените имена, като дори са смятали, че имат право на това,
доколкото са реинкарнация на същото божество. Те обаче не са
въвели нито нов стил, нито нова религия.
В този момент Фройд падна от стола в безсъзнание, Всички
стояха безпомощно наоколо, а аз го вдигнах на ръце, отнесох го в
най-близката стая и го положих на дивана. Още докато го носех, той
почти дойде на себе си и аз никога няма да забравя погледа, който
ми отправи. Той ме погледна така, като че ли бях неговият баща.
Каквото и друго да е довело до този припадък - защото атмосферата
беше много напрегната, - фантазията за отцеубийството е обща за
двата случая.
Още преди това Фройд често намекваше, че виждал в мене своя
приемник. Подобни намеци ми бяха неприятни, защото знаех, че не
бих могъл да представям неговите възгледи, така да се каже,
коректно - т. е. според неговия замисъл. От друга страна, никога не
ми се бе удавало да изложа своите възражения така, че той да може
да ги оцени по достойнство, а аз изпитвах прекалено голямо
уважение към него, за да се реша да го предизвикам към едно
окончателно обяснение. Мисълта, че бих могъл да бъда натоварен,
така да се каже, пряко волята ми с вземането на страна, ми беше
неприятна и по други причини. Преди всичко подобно нещо не
съответстваше на моята натура. На второ място, не можех да
жертвам своята интелектуална независимост и, на трето място,
подобно нарастване на авторитета ми беше противно, тъй като за
мен то не означаваше нищо освен отклоняване от моята главна цел.
Ставаше дума за изследване на истината, а не за личния престиж.
Пътешествието до САЩ, което започна от Бремен през 1909,
продължи около седем седмици. Бяхме заедно ежедневно и
анализирахме сънищата си. Имах няколко важни сънища, но тях
Фройд не можа да разтълкува. Не му отправих никакви упреци по
този повод, защото и на най-добрия аналитик би могло да се случи
да не може да разгадае тайната на някой сън. Това бе човешка
слабост и то никога не би ме накарало да се откажа от анализите на
нашите сънища. Напротив, залагах твърде много на това и нашите
отношения бяха изключително ценни за мен. Възприемах Фройд
като по-възрастната, по-зряла и опитна личност и в този смисъл
себе си - като син. Но тогава се случи нещо, което нанесе тежък удар
на нашите отношения.
Фройд беше сънувал един сън, за чийто проблем нямам право
да говоря. Разтълкувах го колкото можах, но добавих, че би могло
още много да се каже, ако той пожелае да ми съобщи някои детайли
от своя личен живот. При тези думи Фройд ме погледна особено -
неговият поглед беше изпълнен с недоверие - и каза: „Но аз не мога
да рискувам своя авторитет!” Точно в този момент той го загуби. Това
изречение се заби в паметта ми. С това за мен краят на нашите
отношения беше почти предрешен. Фройд поставяше личния
авторитет над истината. . .
Както вече казах, Фройд можеше да тълкува сънищата ми само
отчасти или почти никак. Ставаше дума за сънища с колективно
съдържание, изпълнени със символен материал. Особено важен за
мен беше един, тъй като той за първи път ме доведе до понятието за
„колективното несъзнавано” и по такъв начин се превърна в
прелюдия на книгата ми Промени и символи на либидото.
Ето какъв беше сънят. Намирах се в непозната за мен къща на
два етажа. Беше „моят дом”. Аз бях на втория етаж, в нещо като
дневна, обзаведена със старинни мебели в стил рококо. По стените
висяха ценни старинни картини. Учудвах се, че това е моята къща, и
си мислех: не е лошо! Но изведнъж ми хрумна, че още не знам как
изглежда долният етаж. Тръгнах по стълбата надолу и стигнах до
партера. Там всичко беше много по-старо и аз разбрах, че тази част
беше от XV или XVI век. Обстановката беше средновековна,
подовете бяха от червени тухли. Всичко изглеждаше малко мрачно.
Аз влизах от стая в стая и си мислех: сега трябва да разгледам
цялата къща! Стигнах до една тежка врата и я отворих. Зад нея
открих каменна стълба, която водеше към избата. Слязох надолу и
се намерих в едно хубаво сводесто помещение, което изглеждаше
много старинно. Разгледах стените и открих, че между обикновените
зидани камъни имаше редове от тухли. В хоросана имаше парченца
от тухли, по което разбрах, че стените са от римско време.
Интересът ми се засили. Разгледах и пода, изграден от каменни
плочи. На една от тях открих желязна халка. Когато я дръпнах,
плочата се повдигна и отново видях стълба с тесни стъпала от
камък, които водеха надолу. Слязох по нея и се намерих в ниска
каменна пещера. По пода имаше дебел слой прах, в праха - кости и
изпочупени съдове - като останки от някаква примитивна култура.
Открих и два човешки черепа, явно много стари, полуразпаднали се.
Тогава се събудих.
Това, което заинтригува Фройд в този сън, бяха преди всичко
двата черепа. В разговорите ни той все се връщаше към това и ме
караше да открия някакво свое желание, свързано с тях. Какво
мислех за черепите аз? И чии бяха? Естествено, знаех съвсем
определено какво искаше да открие той - че тук става дума за скрити
желания за смърт. „Да, но какво очаква всъщност той?” - мислех си
аз. Чия смърт желаех? Усетих в себе си твърда съпротива срещу
подобно тълкуване и имах своите предположения относно това,
което можеше да означава сънят в действителност. Но тогава още
не се доверявах на своите тълкувания и исках да чуя неговото
мнение. Исках да се уча от него. И така, аз се подчиних на
внушенията му и казах: „На жена ми и снаха ми” - та нали все
трябваше да назова някого, чиято смърт си заслужаваше да бъде
пожелана!
Тогава бях отскоро женен и знаех, че у мен нямаше и следа от
нещо, което би насочвало към подобни желания. Но аз не можех да
изложа пред Фройд своите догадки за тълкуването на съня, без да
срещна неразбиране и рязка съпротива. Не бях дорасъл за това, а и
се страхувах да не загубя приятелството му, ако отстоявам своето
мнение. От друга страна, исках да узная какво би последвало от моя
отговор и каква би била неговата реакция, ако го заблудя и му кажа
нещо, пасващо на неговата теория. И така, аз му казах една лъжа -
бях абсолютно наясно, че моето поведение не е безупречно от
морална гледна точка, но за мен би било невъзможно да го допусна
да проникне в моя духовен свит. Твърде дълбока бе пропастта
между неговия и моя. В действителност Фройд като че ли се успокои
от моя отговор. По такъв начин разбрах, че е безпомощен пред
подобни сънища и трябваше да намира убежище в своята доктрина.
За мен обаче беше важно да разкрия действителния смисъл на
съня.
 Беше ми ясно, че къщата преставлява образ на психиката - т. е.
на моето тогавашно състояние на съзнанието заедно с дотогава
несъзнаваните допълнения. Съзнанието бе представено чрез
всекидневната. Създаваше впечатление за обитаемост въпреки
старинния стил.
На партера започваше първото равнище на несъзнаваното.
Колкото по-дълбоко слизах, толкова по-чуждо и тъмно ставаше. В
пещерата бях открил останки от някаква примитивна култура - т. е.
света на примитивния човек у мен, който съзнанието не би могло да
достигне, нито да обясни. Примитивната душа на човека е сродна с
животинската душа, а пещерите от предисторическите времена са
били обитавани главно от животни, преди човекът да е започнал да
ги използва.
В този период до голяма степен осъзнах колко дълбоко е
различието между моята духовна нагласа и тази на Фройд. Аз бях
израсъл в динамичната историческа атмосфера на Базел от края на
миналия век и благодарение на прочетеното у древните философи
имах известни познания за историята на психологията. Когато
размишлявах за сънищата и съдържанието на несъзнаваното, аз
винаги правех исторически паралели. По време на следването си
ползвах и стария речник по философия на Круг. Познавах преди
всичко авторите от XVIII век, както и тези от настъпващия XIX в,
Техният свят формираше атмосферата на стаята на първия етаж.
Противно на това останах с впечатлението, че у Фройд
интелектуалната история започваше от Бюхнер, Молешот, Дю Боа-
Реймонд и Дарвин.
Към обрисуваното от мен състояние на съзнанието сънят
привнесе нови пластове на съзнанието: отдавна необитавания
партер в средновековен стил, после избата с римската зидария, и
накрая праисторическата пещера - всички те представляваха
отминали времена и изживените стадии на съзнанието.
Много въпроси ме бяха занимавали в дните преди съня: какви са
предпоставките, върху които почиваше Фройдовата психология? Към
коя категория човешко мислене се отнася тя? В какво отношение се
намира спрямо общите исторически предпоставки нейният почти
изключителен персонализъм? Моят сън ми даваше отговора.
Очевидно той стигаше далеч назад до основанията на културната
история, история на следващите едно след друго състояния на
съзнанието. Сънят представяше нещо като структурна диаграма на
човешката психика. Той полагаше една предпоставка от
изключително неличностно естество под психиката. Тази идея
попадна в целта, както казват англичаните, „lt clicked”. По такъв
начин сънят се превърна за мен във водещ образ, който по-късно се
потвърди по неочакван начин. Той ми даде първото усещане за едно
колективно „априори” на личностната психика, което отначало
възприемах като начини на предишно функциониране. Едва по-
късно с натрупване на опит и на основата на по-сигурни знания аз ги
разпознах като инстинктивни форми, като архетипове.
Никога не можах да се съглася с Фройд, че сънят е само една
„фасада”, зад която се криел смисълът; смисъл, който вече е
известен, но така да се каже, злонамерено се крие от съзнанието. За
мен сънищата са част от природата, в която няма никакви
намерения за измама, а изразява нещо дотолкова, доколкото може -
също както едно растение расте или едно животно търси плячката
си, доколкото може. По същия начин очите не искат да мамят, но ние
може да се мамим, защото очите са късогледи. Или пък чуваме
погрешно, защото ушите ни малко недочуват, а не защото те искат
да ни лъжат. Много преди да се познавам с Фройд аз разглеждах
несъзнаваното, както и сънищата като негов непосредствен израз,
като естествен процес, на който не е присъща никаква самоволност
и особено - фокусничества. Не виждах никакви основания за
допускането, че триковете на съзнанието могат да бъдат отнесени и
върху естествените процеси на несъзнаваното. Точно обратното -
ежедневният опит ме бе научил на това, каква упорита съпротива
несъзнаваното оказва на тенденциите на съзнанието.
Сънят за къщата имаше странно въздействие върху мен: той
пробуди старите ми интереси към археологията. След завръщането
си в Цюрих попаднах на една книга за разкопките на Вавилон и
прочетох различни други трудове върху митовете. Междувременно в
ръцете ми попадна Символика и митология на древните народи от
31
Фридрих Кройцер . Четях я като обсебен и с изгарящ интерес си
проправях път през планини от митологичен материал, както и през
купища гностични писания и накрая съвсем се обърках. Намирах се
почти в състояние на безпомощност, както тогава в клиниката, когато
се опитвах да проумея смисъла на психотичните душевни
състояния. Самият аз се виждах като във въображаема лудница, с
кентаври, нимфи, божества и богини от книгата на Фридрих Кройцер,
които започнах да „лекувам” и анализирам, все едно че бяха мои
пациенти. При тези мои занимания установих тясната връзка, която
съществуваше между античната митология и психологията на
примитивите, което от своя страна ме подтикна към интензивно
изследване на последната. Едновременният интерес на Фройд към
тази материя ми причини известно неудобство, тъй като ми се
струваше, че виждам господстващата позиция на теорията му над
фактите.
В хода на тези проучвания се натъкнах на фантастния материал
на млада американка, напълно непозната за мене, мис Милер.
Материалът бе публикуван от уважавания приятел на моя баща
Теодор Флорной (вж. Приложението, с. 371) в Arhives de Psychologic
(Женева). Веднага бях поразен от митологичния характер на
фантазиите. Те въздействаха като катализатор на натрупалите се и
още неподредени мои мисли. Постепенно както от тях, така и от
усвоените от мен знания за митовете се оформи книгата Проблеми и
символи на либидото. Докато работех върху нея, имах важни
съновидения, които вече предвещаваха скъсването с Фройд.
Действието в един от най-важните и впечатляващи сънища се
разиграваше в планинска местност близо до швейцарско-
австрийската граница. Беше привечер, аз видях един възстар човек,
облечен в униформа на митнически чиновник. Леко приведен, той
мина покрай мен, без да ми обърне внимание. Изразът на лицето му
беше неприветлив, малко меланхоличен и ядосан. Наоколо имаше и
други хора и един от тях ми каза, че старият не бил реален, а дух на
един починал преди години митничар. „Той е един от онези, конто не
могат да умрат” - добави той.
Това бе първата част на съня.
Заех се да анализирам този сън. Във връзка с „митница” веднага
си казах думата „цензура”, а по повод „граница” си помислих, от една
страна, за тази между несъзнаваното и съзнанието, а, от друга - за
границата между Фройдовите и моите възгледи. Проверката на
границата - твърде щателна, - струва ми се, намекваше за анализа.
На границата куфарите се разтварят и се проверява за контрабанда.
При това се разкриват несъзнавани предпоставки. Старият митничар
явно е имал много малко приятни и интересни преживявания в
своята работа, така че неговият светоглед бе придал този кисел
израз на лицето. Не можех да отхвърля аналогията с Фройд.
Тогава (през 1911 г.) в известен смисъл Фройд вече беше загубил
авторитета си пред мен. Но сега, както и преди, за мен той имаше
значение като една изключителна личност, върху която проецирах
бащата и тази проекция по време на сън далеч още не беше
преодоляна. Там, където има подобна проекция, човек не е
обективен, а просто има раздвоена преценка. От една страна, е
зависим, а, от друга - има съпротиви. Когато се появи сънят, аз все
още ценях високо Фройд, но - от друга страна, бях и критичен.
Раздвоеното отношение бе знак за това, че аз все още не бях
осъзнал и разрешил тази ситуация. Това е характерно за всички
проекции. Сънят ми внуши необходимостта да си я изясня.
Под впечатлението от личността на Фройд аз се отказах от
собствената си преценка, доколкото това беше възможно, и
потиснах критичното си отношение. Това бе предусловието, при
което можех да си сътруднича с него. Казах си: „Фройд е много по-
опитен и разумен от теб. Сега просто трябва да слушаш това, което
казва той, и да се учиш от него!” След това за мое най-голямо
учудване го сънувах като заядлив служител от австрийските
имперски служби на митниците, като починал и все още бродещ дух
на митнически инспектор. Можеше ли сънят да е израз на онова
желание за смърт, което Фройд ми приписваше? Нормално
погледнато, не можех да тая в себе си подобно желание, защото по
един неприкрито егоистичен начин желаех да се възползвам от
богатството на неговия опит, а и много залагах на нашата дружба!
Така че в никакъв случай нямах повод да желая смъртта му. И все
пак би могло сънят да се разглежда и като коректив, като
компенсация на осъзнатата ми висока оценка и преклонение.
Вероятно сънят предписваше малко по-критично отношение към
Фройд. Бях просто слисан от това, макар да ми се струваше, че
последното изречение в съня съдържаше намек за потенциално
безсмъртие на Фройд.
Този сън не приключваше с епизода за митничаря, а след едно
прекъсване следваше втора, още по-забележителна част. Намирах
се в един италиански град, беше около обяд, между дванадесет и
един часа. Палещо слънце заливаше уличките - градът бе
разположен на хълмове и ми напомняше едно определено място в
Базел - Коленберг. Кривите, тесни улички, които водеха до долината
Бирсигтал, която минава през града, бяха отчасти на стъпала. Една
такава стълба водеше към Барфусерплатц. Градът беше Базел и в
същото време - някакъв италиански град, подобен на Бергамо. Беше
лято и яркото слънце бе в зенита си, а всичко наоколо бе обляно от
ярка светлина. Насреща ми вървяха много хора, а аз знаех, че
магазините са затворени и че хората бързат към къщи за обяд. Сред
този човешки поток се движеше един рицар в доспехи. Той се
заизкачва по стълбите към мен. Носеше шлем с прорези за очите и
плетена ризница. Върху нея - бяла наметка с голям извезан червен
кръст на гърдите и гърба.
Можете да си представите какво изпитах - изведнъж в един
голям модерен град, по обяд, в пиковия за движението час да
срещна кръстоносец, който се насочва към мен! Онова, което най-
много ме впечатли, беше, че изглежда никой от множеството
наоколо не го забелязваше. Никой не се обръщаше и не го
разглеждаше; хрумна ми, че може би той е напълно невидим за
останалите. Питах се какво ли означава това явление и като че ли
някой ми отговори, макар че всъщност нямаше никой: „Да, това е
едно обичайно явление. Винаги между дванадесет и един часа
рицарят минава оттук, и то от доста време [струваше ми се, че от
столетия], и всеки знае за това.”
Тогава изобщо не разбирах съня. Бях потиснат и объркан и не
виждах изход.
Рицарят и митничарят бяха контрастиращи фигури. Митничарят
бе неясен, някой, който „още не можеше да умре” - едно отиващо си
явление. Рицарят, обратно на това, бе жизнен, напълно реален.
Втората част на съня бе във висша степен нуминозна, сцената на
границата — прозаична и сама по себе си невпечатляваща;
единствено моите размисли за нея ме поразиха.
Размишлявах много относно загадъчната фигура на рицаря, без
обаче да мога да схвана пълното му значение. Едва по-късно - след
като дълго медитирах над съня, можах до известна степен да прозра
неговия смисъл. Още в съня си знаех, че рицарят е от XII век -
времето, когато започва алхимията и поклонничеството към св.
Граал. Още от младини историите за Граала играеха важна роля в
моя живот. Когато бях на петнадесет години, ги прочетох за първи
път и това бе незабравимо преживяване за мен, впечатление, от
което никога не можах да се отърся. Предчувствах, че там се крие
още някаква тайна. Струваше ми се естествено, че сънят е
възкресил света на рицаря от Граал и поклонничеството, защото в
най-дълбокия смисъл на думата това бе моят свят, който едва ли
имаше нещо общо с този на Фройд. Всичко у мен се стремеше да
открие нещо непознато, което би придало на баналността на живота
някакъв смисъл.
Изпитвах дълбоко разочарование от факта, че в дълбините на
човешката душа, изглежда, човек не можеше да открие нищо друго
освен всеизвестното „общочовешко”. Израсъл съм на село сред
селяни и това, което не можех да науча в обора, научавах от
раблезианските вицове и непринудените измислици в селския
фолклор: Инцестът и перверзните не представляваха за мен някаква
новост, нито пък заслужаваха специално обяснение. Заедно с
престъпността те принадлежаха към онази черна утайка, която
разваляше вкуса към живота, като изваждаше на бял свят грозотата
и безсмислието на човешкото съществувание. За мен беше
естествено, че зелето .расте върху тор. Трябваше да си призная, че
в това не откривах кой знае колко ценно прозрение. Гражданите са
тези, които не познават природата и човешкия обор, си мислех аз,
отдавна преситен и уморен от тези неща.
Естествено е хората, които не знаят нищо за природата, да
бъдат невротични, защото те не са адаптирани към
действителността. Те са твърде наивни, като деца, и трябва да
бъдат, така да се каже, просветени, за да разберат, че са човешки
същества като всички останали. С това обаче невротиците все още
не са излекувани, а могат да оздравеят едва тогава, когато се
измъкнат от тинята на всекидневието. Но те с удоволствие си
остават там, а и как биха могли да се измъкнат, ако анализата не им
помага да осъзнаят нещо различно и по-добро? Ако самата теория
им открива възможността единствено за разумно и „рационално”
решение, съветвайки ги най-после да се откажат от „детинщините”?
Та точно това е, което те не могат; а и как биха могли, ако не са
открили нищо, върху което да могат да стъпят? Не е възможно
просто да бъде отхвърлена една форма на живота, без да бъде
заменена с някоя друга. Както опитът доказва, един изцяло разумен
начин на живот по принцип е невъзможен,, особено ако една личност
е, така да се каже, по природа неразумна, както е невротикът.
Сега разбрах защо личната психология на Фройд беше
изключително интересна за мен. При всички обстоятелства
трябваше да знам как стои въпросът у него с т. нар. негово „разумно
решение”. За мен това бе жизнено важен въпрос, за който бях готов
да жертвам много. Сега ми просветна - той самият имаше невроза,
без съмнение подлежаща на диагностициране, с много неприятни
симптоми, както можах да установя по време на нашето пътуване до
Америка. Тогава той ме поучаваше, че целият свят е малко
невротизиран и затова е необходимо да се проявява толерантност.
Но аз изобщо не можех да се задоволя с това, а исках да узная как
може да се преодолее една невроза. Бях разбрал, че нито Фройд,
нито неговите ученици можеха да разберат какво означаваше за
теорията и практиката на психоанализата това, че дори самият
учител не е в състояние да се справи със собствената си невроза.
Когато той после оповести своето намерение да идентифицира
теорията и метода, както и да ги превърне в нещо като догма, аз
вече не можех да му сътруднича и не ми оставаше нищо друго,
освен да се оттегля.
Когато работех по книгата Принципи и символи на либидото и
стигнах до главата „Жертвата”, знаех предварително, че това щеше
да ми коства приятелството с Фройд. В нея исках да изложа моето
собствено разбиране за инцеста, решителната промяна на
понятието за либидото и някои други идеи, с които се различавах от
Фройд. За мен инцестът в много редки случаи означаваше само
лично усложнение. Много често той имаше един високо-религиозен
аспект, поради което играе решаваща роля почти във всички
космогонии и многобройни митове. Но Фройд се придържаше до
буквалното тълкуване и не можеше да приеме духовното значение
на инцеста като символ. Знаех, че той никога няма да може да
приеме някои от моите идеи по този въпрос.
Споделих с жена ми своите опасения и тя се опита да ме
успокои, тъй като смяташе, че Фройд ще прояви великодушност към
моите схващания дори и да не може да ги приеме. Аз лично бях
убеден, че той не е способен на това. Около два месеца не можех да
хвана перото и се измъчвах от конфликта: дали да премълча това,
което мисля, или да рискувам приятелството с Фройд. Накрая се
реших да се заема с писането и това наистина ми костваше
приятелството с Фройд.
След разрива с Фройд всички мои приятели и познати се
оттеглиха. Книгата ми беше обявена за боклук. Провъзгласиха ме за
мистик и с това работата приключи. Единствените, които останаха с
мен, бяха Риклин и Медер. Но аз бях предвидил самотата си и не си
правех илюзии относно реакциите на моите така наречени приятели.
Това беше нещо, което бях очаквал. Знаех, че съм заложил всичко и
че трябва да отговарям за убежденията си. Осъзнавах, че главата
„Жертвата” означаваше моята собствена жертва. Това решение ми
помогна да започна отново да пиша, макар да знаех, че никой няма
да разбере моите идеи.
Обръщайки се назад, бих могъл да кажа, че съм единственият,
който продължи работата по двата проблема, които най-много
интересуваха Фройд: проблема за „архаичните следи” и този за
сексуалността. Широко разпространена заблуда е, че не виждам
стойността на сексуалността. Напротив, в моята психология тя играе
голяма роля като основен, макар и не единствен израз на
психичната цялост. Но моята главна цел беше да изследвам и
обясня, освен нейното личностно значение и биологична функция, и
нейната духовна страна и нуминозния ѝ смисъл, както и да изразя
това, което беше омагьосало Фройд, без той да може да го обхване.
Мислите ми на тази тема са изложени в студиите „Психология на
пренасянето” и Mysterium Coniunctionis. Сексуалността е от голямо
значение като израз на един хтоничен дух. Защото всеки дух е
„другото лице на Бога”, тъмната страна на образа на Бога. Въпросът
за хтоничния дух ме заинтересува от момента, в който се докоснах
до мисловния свят на алхимията. По същество този интерес се
пробуди още в онзи първи разговор с Фройд, когато почувствах
неговата обсебеност от сексуалността, без обаче да мога да си я
обясня.
Най-голямото постижение на Фройд се състои в това, че той се
отнасяше сериозно към своите пациенти невротици и се
занимаваше с тяхната специфична и индивидуална психология. Той
имаше смелостта да остави да говори казуистиката и по такъв начин
успяваше да проникне в индивидуалната психология на болния. Той
гледаше, така да се каже, през очите на пациента и по този начин
постигна едно по-дълбоко разбиране на душевните заболявания,
отколкото бе възможно дотогава. В това отношение той
притежаваше непредубеденост и кураж. Това му помогна да
преодолее много предубеждения. Като истински старозаветен
пророк той се бе заел да срине старите божества, да смъкне
завесата от цялата грамада от неискреност и лицемерие и
безмилостно да извади на бял свят цялата гнилостна съвременната
душа. Той не се побоя да преглътне непопулярността на едно
подобно начинание. Тласъкът, който по такъв начин той даде на
нашата култура, се състоеше в това, че той откри подхода към
несъзнаваното. Като признаваше съновиденията за най-важния
източник на информация за процесите в несъзнаваното, той
изтръгна от забравата и миналото една ценност, която изглеждаше
безвъзвратно загубена. Той доказа емпирично съществуването на
несъзнавана психика, която преди съществуваше само като
философски постулат, по-специално във философията на Карл
Густав Карус и Едуард фон Хартман.
Би могло да се каже, че днешното културно съзнание все още не
е възприело идеята за несъзнаваното и за всичко, което означава то,
въпреки че се сблъсква с тази идея повече от половин век.
Приемането на фундаменталното прозрение, че нашият психичен
живот има два полюса, остава все още задача на бъдещето.
 Сблъсък в несъзнаваното
След разрива с Фройд за мене започна период на несигурност,
дори на вътрешна дезориентация. Чувствах се изцяло изчерпан, тъй
като все още не бях стъпил върху собствена твърда основа. Тогава
намирах за необходимо да развия ново поведение спрямо моите
пациенти. Реших да не им налагам никакви теоретични
предпоставки, а да изчаквам да чуя какво те биха разказали за себе
си. Залагах на шанса. В резултат на това те спонтанно разказваха
своите сънища и видения, а аз от време на време само ги питах:
„Какво бихте добавили към това?” или „Как разбирате това”, или
„Откъде идва това?”. От отговорите и асоциациите като че ли
произтичаха и самите тълкувания. Теоретичните постановки оставих
настрана и само подпомагах пациентите сами да извличат и
разбират образите на сънищата.
Скоро установих, че е правилно сънищата да стоят в основата
на тълкуванията, тъй като това е тяхното предназначение. Те са
фактите, от които трябва да се изхожда. Естествено моят „метод”
разкри почти неизброимо множество от аспекти и все повече
ставаше очевидна необходимостта от критерий, бих казал дори -
необходимостта от някаква предварителна, начална ориентация.
Също тогава преживях и един миг на необикновена яснота, при
което обхванах с поглед извървения от мене път. Помислих си: „Сега
притежаваш ключа към митологията и можеш да отвориш всички
врати към непознатата човешка психика.” Но нещо ми нашепваше:
„Защо трябва да се отварят всички врати?”, и вече възникваше
въпросът, какво всъщност бях постигнал по този път. Бях обяснил
митовете на отминали народи, бях написал книга за героя, за мита, в
който живее човекът открай време. Но с кой мит живее днес
човекът? С християнския - би могло да се каже. „А ти живееш ли с
него?” - се питах. „Ако трябва да бъда честен, не! Това не е митът, с
който живея.” „Тогава ние вече нямаме никакви митове.” „Да,
вероятно вече нямаме никакви митове!” „Но какъв все пак е твоят
мит, митът, с който живееш?” Тук вече изпитах неудобство и
престанах да размишлявам. Бях стигнал до някаква граница.
През 1912 г., около Коледа, сънувах, че се намирам в разкошна
италианска лоджия, с колони, мраморен под и мраморна
балюстрада. Бях седнал на златен ренесансов стол пред рядко
красива маса. Беше от зелен камък, като от смарагд. Седях и гледах
в далечината, тъй като лоджията се намираше високо горе - на
кулата на един замък. Децата ми също седяха около масата.
Изведнъж отгоре се спусна една бяла птица, малка чайка или
гълъбица, и доверчиво кацна на масата, а аз дадох на децата знак
да кротуват, за да не изплашим хубавото птиче. Изведнъж
гълъбицата се превърна в малко, около осемгодишно момиченце
със златисторуса коса. То изтича да си играе заедно с децата сред
прекрасните колонади на замъка.
Останах потънал в размисли за това, което току-що бях
преживял. Малкото момиченце се върна и нежно сложи ръка на
рамото ми, но после отново изчезна, а гълъбицата отново беше тук.
Тя проговори бавно, с човешки глас: „Мога да се превръщам в човек
само в ранните часове на нощта, докато гълъбът е зает с
дванадесетте мъртви.” С тези думи тя отлетя в синьото небе и аз се
събудих.
Единственото, което можех да кажа за този сън, бе, че той
свидетелства за необичайното съживяване на несъзнаваното. Аз
обаче не познавах техника, с която да постигна основанията на
вътрешните процеси. Какво би могъл да прави един мъжки гълъб с
дванадесет мъртви?
Относно смарагдовата маса ми хрумна историята за tabula
smaragdina от алхимичната легенда за Хермес Трисмегист. Той
поръчал след него да остане една плоча, върху която били изсечени
на гръцки език основните положения на алхимичната мъдрост.
Мислех също за дванадесетте апостоли, за дванадесетте месеца на
годината, за зодиакалните кръгове, но не намирах никакъв отговор
на загадката. Най-сетне трябваше да се откажа - не оставаше нищо
друго, освен да изчакам, да продължавам да живея и да следвам
фантазиите си.
Тогава се повтори един ужасяващ фантазъм: имаше нещо
мъртво, което още живееше. Например трупове, хвърлени в пещи за
изгаряне, още проявяваха признаци на живот. Тези фантазми се
натрупваха и същевременно се освобождаваха чрез един сън.
Намирах се в една местност, която ми напомняше за Алискамп
край Арл. Там има една алея със саркофази още от времето на
Меровингите. Сънувах, че идвах от града и видях пред себе си
подобна алея с дълга редица от гробове. Бяха постаменти с каменни
плочи, върху които бяха положени мъртъвци. Те лежаха там в своите
старинни костюми, със скръстени ръце като рицарите с доспехи в
старите параклиси. Разликата се състоеше само в това, че мъртвите
от моя сън не бяха издялани от камък, а мумифицирани по един
особен начин. Застанах пред първия гроб и погледнах мъртвия.
Беше мъж от около 30-те години на XIX век и аз с интерес
разглеждах дрехите му. Изведнъж той се раздвижи и оживя.
Разтвори ръцете си и аз разбрах, че това се е случило само защото
го бях погледнал. С неприятно чувство продължих нататък и
приближих до друг мъртвец, който беше от XVIII век. Повтори се
същото - щом го погледнах, той оживя и раздвижи ръце. Така
преминах покрай цялата редица, докато, така да се каже, не стигнах
до XII век - до един рицар кръстоносец в плетена ризница, който
също лежеше с кръстосани ръце. Ликът му изглеждаше като издялан
от дърво. Дълго го наблюдавах, убеден, че наистина е мъртъв.
Изведнъж обаче забелязах, че той започва леко да движи един
пръст на лявата си ръка. Този сън ме занимаваше доста време.
Естествено, в началото споделях схващането на Фройд, че в
несъзнаваното се съдържат следи от стари преживявания. Подобни
сънища и действителното преживяване на несъзнаваното ме
накараха да стигна до извода, че подобни съдържания не са мъртви
отживели форми, а принадлежат на нашето живо същество. Моите
по-късни изследвания потвърдиха това предположение и след
години от него се разви теорията за архетиповете.
Сънищата ме впечатляваха, но не можеха да ме освободят от
чувството за дезориентация. Точно обратното - живеех в
непрекъснато вътрешно напрежение, което понякога беше толкова
силно, че допусках, че в мене се развива психично разстройство.
Ето защо аз на два пъти премислях целия си живот с всички
подробности, особено детските си години, тъй като мислех, че може
би нещо, свързано с миналото ми, би могло да е причина за
разстройството. Но ретроспекцията се оказа безрезултатна, а аз
трябваше да приема своето неведение. Тогава си казах: „Не знам
абсолютно нищо и ще правя просто това, което ми хрумне.” По този
начин осъзнато се оставих на волята на импулсите на
несъзнаваното.
 Отначало изплува един спомен от детството - може би от десет-
или единадесетгодишна възраст. Тогава бях пристрастен към играта
с кубчета. Спомням си съвсем ясно как строях къщички и замъци с
порти и сводове. Малко по-късно използвах истински камъни и глина
вместо хоросан и тези строежи дълго време ме очароваха. За мое
учудване този спомен беше придружен от едно определено чувство.
„Аха - казах си аз, - тук трябва да има нещо. Малкото момче е
още тук - то води творчески живот, който на мене ми липсва. Но как
да намеря път до това?” Изглеждаше ми невъзможно да преодолея
дистанцията между настоящето, зрелия човек, и неговата
единадесетгодишна възраст. Ако обаче исках да възстановя
връзката с отминалото време, не ми оставаше нищо друго, освен да
се върна отново там и още веднъж да възприема този живот на
детето с неговите детски игри. Този миг беше повратен момент в
съдбата ми, тъй като след безкрайна съпротива аз най-после се
отдадох на това да играя. Не мина без болезнено преживяване на
унижението, че наистина нищо друго не можех да правя, освен да
играя детински игри.
И така, аз се приготвих да събирам подходящи камъчета отчасти
по брега на езерото, отчасти във водата, а след това започнах да
строя: къщички, един замък, цяло село. Все още нямаше църква и
затова издигнах една квадратна постройка с шестоъгълен барабан
отгоре и с четвъртит купол. Църквата трябваше да има и олтар, но аз
се страхувах да го построя.
Зает с въпроса - как да изпълня задачата, един ден както
обикновено вървях покрай езерото и събирах камъчета покрай
брега. Изведнъж забелязах един червен камък - четириъгълна
пирамида, висока около четири сантиметра. Беше шлифован от
водата и вълните, придобил тази форма по чиста случайност.
Веднага разбрах, че това е олтарът! И така, сложих го в средата, под
купола, и докато правех това, си спомних за подземния фалос от
моя детски сън. Осъзнаването на тази връзка предизвика в мене
чувство на задоволство.
Вече всеки ден следобед, когато времето позволяваше, отивах
да продължа строежа. Играех, след като се нахранех и преди да
дойдат пациентите, а понякога и вечер, когато приключвах работа
достатъчно рано. При това мислите ми се проясняваха, можех да
проумея фантазмите, които неясно долавях в себе си.
Разбира се, разсъждавах върху смисъла на моята игра и си
задавах въпроса: „Какво всъщност правиш? Строиш едно малко
селище и извършваш това като някакъв ритуал!” Не намирах
никакъв отговор, но имах вътрешното усещане, че съм на път да
открия своя мит. Строенето беше всъщност само едно начало. То
отприщваше цял поток от фантазии, които по-късно грижливо
записвах.
Неща от този тип ми се случваха и по-нататък. Дори и по-късно в
живота си, когато бивах затормозен, започвах да рисувам някаква
картина или обработвах камък и това винаги бе rite d'entree
(въвеждаща стъпка) за следващите идеи и дела. Всичко, което бях
32
написал през тази година -„Настояще и бъдеще”, „Модерният мит”,
„За съвестта”, - дойде от каменната скулптура, която изработих след
33
смъртта на жена ми . Нейната кончина и това, което осъзнах ясно
около нея - всичко като че ли ме изтръгна от мен самия. За да се
стабилизирам отново, бе необходимо много, а допирът до камъка
изглежда ми помогна.
Вероятно към есента на 1913 г. напрежението, което изпитвах до
този момент в себе си, се бе пренесло навън; нещо сякаш се носеше
из въздуха - всъщност изглеждаше ми още по-мрачно отпреди. Като
че ли се отнасяше не само за една психична ситуация, а за
конкретна действителност. Това чувство се засилваше все повече.
През октомври по време на едно мое самотно пътешествие
неочаквано бях завладян от един образ - видях чудовищно
наводнение, което заливаше цели области между Северно море и
Алпите. Наводнението се разпростря от Англия чак до Русия и от
бреговете на Северно море почти до Алпите. Когато стигна до
Швейцария, забелязах, че планините се заиздигаха все по-високо и
по-високо, като че ли да защитят земята ни. Настъпваше ужасна
катастрофа. Виждах огромните, мощни жълти вълни, сред които
плуваха отломки от културни паметници и хиляди, безброй
мъртъвци. После морето се превърна в кръв. Този образ се съхрани
за около час, той ме объркваше и от него ми прилошаваше.
Срамувах се от слабостта си.
След две седмици образът отново се появи при същите
обстоятелства, само че превръщането му в кръв беше още по-
ужасяващо. Един вътрешен глас ми каза: „Погледни го, това е
напълно реално. Така ще бъде - няма съмнение!”
През следващата зима някой ме попита какво мисля за
политическата перспектива в света в близко бъдеще. Отговорих, че
не мисля нищо, но виждам потоци от кръв. Образът не ме оставяше.
Задавах си въпроса, дали тези видения не предричат някаква
революция, но не можех да си я представя точно. Така стигнах до
извода, че всичко това е свързано лично с мене и че ме заплашва
някаква психоза. Мисълта за война не ми хрумна. Скоро след това -
беше през пролетта и началото на лятото на 1914 г., сънувах един и
същи сън три пъти: в средата на лятото настъпва арктически студ и
лед сковава земята. Например виждах цяла Лотарннгия с нейните
канали замръзнала и всичко наоколо обезлюдено, а реките и
езерата - сковани от лед. Този сън ми се яви най-напред през април,
после през май и за последен път през юни 1914 г.
В третия ми сън ужасният студ отново се беше спуснал от
космоса. Краят обаче беше неочакван: едно безплодно, но зелено
дърво (моето дърво на живота, помислих си аз), чиито листа под
въздействието на студа се превърнаха в сладки гроздове, изпълнени
с целебен сок. Аз берях от гроздето и го раздавах на огромна чакаща
тълпа.
Към края на юли 1914 г. бях поканен от Британската асоциация
на медиците на конгреса в Абърдийн, където трябваше да изнеса
доклад на тема „Значението на несъзнаваното в психопатологията”.
Бях убеден, че нещо ще се случи, защото подобни сънища и
видения са съдбовни. В моето състояние тогава и при тези мои
опасения дори фактът, че трябваше да говоря за несъзнаваното, ми
изглеждаше като предопределеност от съдбата.
На 1 август избухна световната война. Сега задачата беше ясна
- трябваше да се помъча да разбера какво се беше случило и
доколко моите лични преживявания бяха обусловени от
колективните. Затова трябваше най-напред да изследвам дълбините
на моята собствена психика. Като начало започнах да записвам
фантазмите, които се пораждаха в мен при играта на строителство.
Това беше най-важно от всичко.
Отприщи се един безкраен поток от фантазми и аз правех всичко
възможно да не изгубя ориентация, да налучквам пътя. Намирах се
безпомощен в един враждебен свят, всичко ми изглеждаше трудно и
неразбираемо. Живеех постоянно в едно интензивно напрежение и
често имах усещането, че върху мен се стоварват огромни блокове.
Изсипваха се гръмотевица след гръмотевица. Това, че издържах, се
дължеше на някаква първична сила. Някои се бяха пречупили -
Ницше, Хьолдерлин и много други. Но в мене имаше някаква
демонична сила и от самото начало твърдо знаех, че ще трябва да
открия смисъла на това, което бях преживял във фантазмите.
Чувството, че устоявайки на пристъпите на несъзнаваното, се
подчинявам на някаква висша воля, беше неопровержимо и остана
34
водещо начало при изпълнението на задачата .
Често бях така изнервен, че се налагаше да изключвам
емоциите чрез упражнения от йога. Тъй като обаче целта ми беше
да узная какво става вътре в мене, изпълнявах упражненията само
докато се успокоя и отново бъда в състояние да поема работата
върху несъзнаваното. Веднага щом придобиех чувството, че това
съм аз самият, се отказвах от контрола и отново позволявах на
образите и вътрешните гласове да говорят. Обратното прави
индиецът - той изпълнява йогистките упражнения с цел напълно да
заличи многообразието от психичните съдържания и образи.
Вътрешното успокоение настъпваше в зависимост от това,
доколко успявах да „преведа” емоциите в образи - т. е. да намеря
онези образи, които бяха скрити в тях. Ако останех при емоциите,
вероятно бих бил разкъсан от съдържанието на несъзнаваното.
Може би бих могъл да ги отцепя, но тогава неминуемо бих развил
невроза и в края на краищата тези съдържания биха ме разрушили.
Моят експеримент ми откри колко помага от терапевтична гледна
точка осъзнаването на образите, скрити зад емоциите.
Записвах фантазиите, доколкото можех, и се мъчех да
анализирам психичните предпоставки, при които бяха възникнали те.
Уви, това можех да правя на твърде тромав език. Най-напред
описвах нещата така, както ги наблюдавах обикновено, на един
доста „високопарен език”, тъй като той отговаря на стила на
архетиповете. Архетиповете говорят високо реторично и дори
надуто. Стилът на техния език ми е неприятен и ме дразни също
като стърженето с гвоздей по гипсова стена или с нож по чиния. Но
тъй като не знаех за какво ставаше дума, нямах никакъв избор.
Нищо друго не ми оставаше, освен да записвам в стила, избран от
самото несъзнавано. Понякога ми се струваше, че чувам с ушите си,
понякога сякаш усещах, че езикът в устата ми формулира думите:
случваше се да чуя как сам си шепна думите. Всичко под прага на
съзнанието бе изпълнено с живот.
От самото начало възприемах сблъсъка с несъзнаваното като
научен експеримент, който провеждах със себе си и от чийто изход
самият аз бях жизнено заинтересован. Днес обаче мога да потвърдя,
че това бе един експеримент, засягащ самия мен. Една от най-
големите трудности за мен се състоеше в това да скъсам с
негативните си чувства. Оставях се доброволно на властта на
емоции, които аз самият не одобрявах. Записвах фантазмите, които
често ми се струваха безсмислици и към които изпитвах
противоречиви чувства. Защото, докато техният смисъл не бъде
разбран, те представляват една дяволска смес от възвишено и
смехотворно. Доста ми струваше да издържа, но бях предизвикан за
това от съдбата. Само с цената на върховно усилие можех да се
измъкна от лабиринта.
За да мога да си обясня фантазмите, които тайно ме вълнуваха,
трябваше, така да се каже, да се потопя в тях. Към това изпитвах не
просто съпротива, а истински страх. Боях се да не загубя
себеконтрол и така да стана плячка на несъзнаваното. Като на
психиатър ми беше пределно ясно какво би означавало това, но все
пак трябваше да рискувам и да овладея тези образи. Ако не го
направех, те щяха да ме подчинят. Важен мотив беше
обстоятелството, че не можех да очаквам от пациентите си това,
което сам не се осмелявах да сторя. Не беше оправдание и фактът,
че при пациента винаги се намира един помощник. Знаех, че така
нареченият помощник, т. е. аз, не може да им помогне, без да
познава нещата от собствен опит, а в най-добрия случай засега той
беше се домогнал само до някои теоретични предпоставки със
съмнителна стойност. В много критични периоди голяма помощ ми
оказа мисълта, че в това авантюристично начинание, в което се бях
забъркал, в края на краищата рискувах не само лично за себе си, но
и за моите пациенти.
Беше през седмиците преди Коледата на 1913 г. (12 декември),
когато се реших на важната крачка. Седях пред бюрото си и за
пореден път обмислях опасенията си. Тогава се предадох. Стори ми
се, че почвата под краката ми в буквалния смисъл на думата се
огъва и че пропадам в тъмна пропаст. Не можех да се освободя от
чувството на паника, но изведнъж стигнах до някаква мека лепкава
маса и за мое най-голямо облекчение стъпих на крака. Намирах се
обаче в почти пълна тъмнина. След малко, когато очите ми свикнаха,
тя се оказа по-скоро полумрак. Пред мене беше входът на тъмна
пещера, където стоеше едно джудже. Беше като направено от кожа,
сякаш бе мумифицирано. Промъкнах се покрай него през тесния
вход и прегазих до другия край на пещерата през стигащата до
коленете ми леденостудена вода. Там върху склона на скалата
искреше червен кристал. Взех камъка, повдигнах го и открих, че
отдолу има кухина. Отначало не видях нищо в нея, но после някъде
дълбоко съзрях течаща вода. Един труп премина покрай мене -
младеж с руса коса, ранен в главата. След него мина огромен черен
скарабей, а после от водните дълбини се показа червено,
новородено слънце. Ослепен от светлината, аз исках да закрия
отвора с камъка, но оттам избликна някаква течност... Беше кръв!
Една плътна струя се издигна и усетих, че ми се повдига. Потокът
кръв продължи, както ми се стори, непоносимо дълго. Най-после
пресъхна и с това видението свърши.
Бях дълбоко разстроен от него. Естествено разбирах, че това е
един слънчев и героичен мит, една драма на смъртта и
обновлението. Възраждането бе онагледено чрез египетския
скарабеѝ. Накрая би трябвало да следва новият ден, вместо това
обаче се появи ужасяващият поток от кръв, безспорно едно
анормално явление. Тогава си спомних за моето кърваво видение от
есента на същата година и се отказах от всякакви по-нататъшни
опити да разбера каквото и да било.
Шест дни по-късно сънувах следния сън (18 декември 1913).
Намирах се в една пуста скалиста местност с непознат
тъмнокож юноша - някакъв дивак. Беше преди изгрев слънце, небето
на изток просветляваше, а звездите гаснеха. Над скалите се разнесе
звук от рога на Зигфрид и разбрах, че ще трябва да го убием. Бяхме
въоръжени с пушки и го дебнехме край една тясна планинска
пътека.
 Изведнъж Зигфрид се появи горе на хребета на планината
заедно с първите лъчи на слънцето. Той се спускаше стремглаво с
каляска по склона надолу. При един завой ние стреляхме по него и
той падна смъртоносно ранен.
Изпълнен с погнуса и жалост, че съм унищожил нещо толкова
хубаво и значително, побягнах, подгонен от страха, че убийството
може да бъде разкрито. Изведнъж заваля пороен дъжд и аз с
облекчение разбрах, че следите на това деяние ще бъдат заличени.
Бях избягнал опасността да бъда разкрит, животът можеше да
продължи, но у мене остана непоносимото чувство за вина.
Когато се събудих, се замислих за значението на този сън, но не
беше възможно да го разбера. Опитах се пак да заспя, но един глас
ми казваше: „Трябва да го разбереш, и то веднага!” Вътрешното
напрежение нарастваше до ужасния миг, когато гласът каза: „Ако не
разбереш съня, ще трябва да се застреляш!” На нощното ми шкафче
имаше зареден пистолет и аз изпитах ужас. Започнах отново да
размишлявам и изведнъж значението на съня ми се разкри:
„Проблемът е именно това, че нещата се разиграват в света!”
Зигфрид представлява това, което германците искаха да осъществят
- да наложат героично собствената си воля. „Там, където има воля,
има и път!” Същото исках и аз, но това вече не беше възможно.
Сънят показваше, че нагласата, която се олицетворяваше от героя
Зигфрид, вече не ми подхождаше. Затова той трябваше да бъде
убит.
След деянието ме обхвана непреодолимо съчувствие, като че ли
аз самият бях разстрелян: знак за скритото ми идентифициране с
героя, както и за страданието на човек, когато е принуден да жертва
своя идеал и осъзната нагласа. Но на това идентифициране
трябваше да се сложи край, тъй като съществува нещо по-висше от
собствената воля, на което човек се подчинява.
Тези мисли ме успокоиха и аз отново заспах. Тъмнокожият
дивак, който ме съпровождаше, бе същинският инициатор на
деянието, материализация на една примитивна сянка, а дъждът
показваше, че напрежението между съзнанието и несъзнаваното
спада.
Макар че тогава все още не ми бе възможно да разбера смисъла
на съня си освен отчасти, у мене се отключиха нови сили, които ми
помогнаха да проведа експеримента с несъзнаваното до края.
За да мога да разбера фантазиите, често си представях стръмно
спускане. Веднъж дори ми се наложи да направя няколко опита, за
да стигна до дъното. Първия път достигнах, така да се каже, на
дълбочина от около триста метра, следващия път вече беше на
космическа дълбочина. Приличаше на пътуване до Луната или на
спускане в пусто пространство. Най-напред се появи образът на
един кратер и имах чувството, че се намирам в земята на смъртта.
Сякаш бях на оня свят. В подножието на една висока скала съзрях
две същества - старец с бяла брада и хубаво момиче. Събрах кураж
и пристъпих към тях като към истински хора. Внимателно изслушах
това, което ми казаха. Старият обясни, че е Илия, което предизвика
у мене шок. Момичето ме накара още повече да загубя
самообладание, тъй като се нарече Саломе! Тя беше сляпа: каква
странна двойка - Саломе и Илия! Той твърдеше, че двамата със
Саломе си принадлежат от векове. Това ме обърка окончателно. С
тях живееше една черна змия, която очевидно в този ден изпитваше
симпатия към мене, но аз предпочетох Илия, защото той ми се стори
най-разумен от тримата и като че ли беше напълно с ума си. Бях
изпълнен с недоверие към Саломе, но с Илия водихме доста дълъг
разговор, който обаче не можах да разбера.
Естествено, опитвах се да си обясня появяването на тези
библейски фигури във фантазиите ми с това, че баща ми беше
свещеник. Но това в действителност не обясняваше нищо. Какво
означаваше старецът? И какво Саломе? Защо бяха заедно? Едва
след години, когато вече знаех доста повече, появяването на
стареца и момичето ми се стори напълно естествено.
В подобни пътешествия насън човек често среща старец,
придружен от младо момиче, а и в много митични разкази се
намират примери за подобни двойки. Така според гностичните
предания Симон Магьосника е скитал с едно младо момиче, което
трябва да е спасил от някой бордеѝ. Тя се казвала Елена и била
смятана за реинкарнация на троянската Елена. Клингзор и Кундри,
Лао Дзъ и танцьорката също принадлежат към тази категория.
Във фантазията ми, както бях споменал, наред с Илия и
момичето имаше и още една, трета фигура - на голямата черна
змия. В митовете змията често е антагонист на героя. Съществуват и
много разкази за нещо свързващо - така например героят има очи на
змия или той се превръща в змия след смъртта си и бива почитан
като такава; или змията е майка му и т. н. В моя фантазъм
следователно присъствието на змията беше знак за един героичен
мит.
Саломе е анима-фигура. Тя е сляпа, тъй като не вижда смисъла
на нещата. Илия е фигурата на стария и мъдър пророк и
представлява познавателният, а Саломе - еротичният елемент. Би
могло да се каже, че двата образа са материализираните Логос и
Ерос. Но подобна дефиниция би били твърде интелектуална. По-
смислено е да оставим тези образи така както ми се явиха тогава, т.
е. като пояснение на неосъзнатите скрити дълбочинни процеси.
Наскоро след тази фантазия от несъзнаваното изплува и един
нов образ. Той се разви от образа на Илия. Наричах го Филемон.
Филемон беше езичник и привнасяше египетско-елинистична
атмосфера с гностична окраска. Появи се най-напред в един сън.
Имаше синьо небе, което обаче изглеждаше като море, покрито
не с облаци, а с кафяви буци пръст. Изглеждаше, така, като че ли
буците се разтрошаваха и синята морска вода прозираше през тях.
Но водата бе самото синьо небе! Внезапно отдясно се появи някакво
крилато същество. Беше стар човек с рога на бик. Държеше връзка с
четири ключа, с единия от които като че ли се канеше да отключи
някаква ключалка. Старецът беше с крила като на синица, с
характерните им цветове.
Тъй като не разбрах този образ от съня, аз го нарисувах, за да го
запечатам в паметта си. През дните, когато бях зает с рисуването, на
брега на езерото в моята градина намерих мъртва синица. Бях като
ударен от гръм! В околностите на Цюрих много рядко могат да се
срещнат подобни птици! Бях стъписан от тази очевидно случайна
находка. Трупчето беше още прясно, най-много от два-три дни, без
следа от външни наранявания.
Филемон и другите фигури от моите фантазии решително
затвърдиха у мене убеждението, че в психиката има неща, които не
правя аз; те възникват сами и имат свой собствен живот, Филемон
представляваше някаква сила, която не бях самият аз. С него водех
разговори и той изричаше неща, които не бях мислил осъзнато.
Съвсем ясно долавях, че той беше този, който говори, а не аз.
Обясняваше ми, че се отнасям към мислите си така, като че ли аз
лично ги създавам, докато те според него водят свой собствен
живот, както зверовете в гората или хората в някоя стая, или пък
като птиците във въздуха: „Ако виждаш хора в някоя стая, няма да
кажеш, че ти си ги направил или пък че си отговорен за тях” -
поучаваше ме той. По такъв начин той постепенно ми обясни
психическата обективност, „реалността на психиката”.
Чрез разговорите с Филемон си изясних разликата между мен
самия и обекта на моята мисъл. Той ми се противопостави
обективно и аз разбрах, че в мене има нещо, което може да изразява
неща, които не познавам и не измислям, дори неща. които са
насочени срещу мене самия.
Психологически Филемон представляваше едно висше
прозрение. За мене той беше тайнствена фигура. Тогава ми
изглеждаше твърде реален, като жива личност. С него се разхождах
из градината и за мене той представляваше онова, което индийците
наричат „гуру”.
Всеки път, когато скицирах някоя нова персонификация, я
усещах почти като някакво вътрешно поражение. То означаваше:
„Ето, и това не си знаел досега!” Обземаше ме страх, че редицата на
тези създания е безкрайна и аз бих могъл да се изгубя в бездънната
бездна на неведението. Моят Аз се чувстваше обезценен, макар че
доста външни успехи биха могли да ме убедят в обратното. Тогава в
моите „тъмнини” (Horridas nostrae mentis purga tenebras, accende
lumen sensibus! - „изчисти ужасния мрак от нашия дух” - казва Aurora
35
Consurgens ) аз не можех да си пожелая нищо по-добро от един
истински, жив „гуру”, притежаващ висше знание и способност, който
би ми изяснил неволните творения на моето въображение. Тази
задача пое Филемон, когото аз, ща не ща, трябваше да призная за
психолог. Действително той ми внуши тези просветляващи мисли.
Петнадесет години по-късно ме посети един възрастен,
високообразован индиец, приятел на Ганди, с когото беседвахме за
индийското образование, по-точно за отношенията между гуру и
чела. Аз го попитах неуверено дали не би ми описал личността и
характера на своя гуру, на което той съвсем сухо отговори: „О, да,
това беше Шанкарачаря.”
„Нямате предвид коментатора на Ведите, нали? - отбелязах аз. -
Та той е починал преди много столетия.” „Него имам предвид” - каза
той за мое най-голямо учудване. „Значи имате предвид един дух?” -
го попитах. „Разбира се, че беше дух” - потвърди той. В този миг си
спомних за Филемон.
„Има и духове гуру - добави той. - Повечето приемат живи хора
за гуру. Но има и такива, които вземат за учител някой дух.”
Тази информация за мене бе не само утешителна, но и
просветляваща. Значи в никакъв случай не бях се отклонил от света
на хората, а само преживях нещо, което може да се случи на човек,
който полага подобни усилия.
По-късно Филемон беше релативиран от появяването на едно
друго съзнание, което нарекох Ка. В древен Египет „ка на царя” е
означавало неговата земна форма, въплътената душа. В моята
фантазия ка-душата се появи отдолу, откъм земята, като от някаква
дълбока шахта. Аз я нарисувах в нейния земен образ като бюст,
чийто цокъл беше от камък, а горната част - от бронз. Най-горе в
картината се появява крило на чайка, а между него и главата на Ка
се носи кълбо от светеща звездна мъгла. Видът на Ка съдържа нещо
демонично, бих казал мефистофелско. В едната ръка държи нещо
като цветна пагода или мощехранителница, а в другата - stylus
(перо), с който работи. За себе си той казва: „Аз съм този, който
погреба боговете в злато и скъпоценни камъни.”
Филемон куца с единия крак, но е окрилен дух, докато Ка е нещо
като земен или метален демон, Филемон е духовният аспект,
„смисълът”, докато Ка е един природен дух като Антропариона от
36
гръцката алхимия - която прочее тогава още не познавах . След
време успях да интегрирам двата образа, при което много ми
помогна изучаването на алхимията.
Веднъж, докато описвах фантазмите си, си зададох въпроса:
„Какво правя всъщност? Това определено няма нищо общо с
науката. Но какво е тогава?” В този миг един вътрешен глас ми
пошепна: „Това е изкуство!” Бях крайно учуден, тъй като никога не би
ми дошло наум, че моите фантазми могат да имат нещо общо с
изкуството, но си казах: „Може би моето несъзнавано е създало една
личност, която не съм аз, но която иска да се изяви.” Знаех, че
гласът е на жена, и разпознах, че принадлежи на една пациентка,
надарена психоболна, която оказваше силно влияние върху мен. Тя
се беше превърнала в живо същество вътре в мене.
Естествено това, което правех, не беше наука. Какво друго
можеше да бъде освен изкуство. Като че ли в света съществуваха
само тези две възможности. Това е типично женски начин на
аргументация.
Изпълнен с вътрешна съпротива, аз ѝ обясних, че фантазмите
ми нямат нищо общо с изкуството. Тя замълча и аз продължих да
пиша. Последва нова атака - със същото твърдение: „Това е
изкуство!” Отново протестирах: „Не, не е така! Точно обратното, това
е природата!” Приготвих се за ново възражение и аргументи, но тъй
като не последва нищо, си помислих, че може би „жената в мене” не
разполага с говорни центрове, и ѝ предложих да използва моя език.
Тя прие предложението и веднага изложи своето становище в една
дълга реч.
Изключително силно ме заинтригува фактът, че една жена вътре
в мене се намесваше в мислите ми. Мислех си, че вероятно става
дума за „душата”, в примитивния смисъл на думата, и си зададох
въпроса, защо душата е наречена „анима”? Защо човек си я
представя като жена? По-късно разбрах, че тази женска фигура в
мене играе типична, или архетипова, роля в несъзнаваното на мъжа,
и я нарекох „анима”. Съответната фигура в несъзнаваното на жената
нарекох „анимус”.
Това, което ми направи впечатление в началото, беше
негативната страна на анима. Изпитвах страх пред нея като пред
нечие невидимо присъствие. След това опитах да се отнасям към
нея по друг начин и гледах на записките на моите фантазми като на
отправени към нея писма. Пишех, така да се каже, на една част от
себе си, която застъпваше мнение, различно от това на моето
съзнание - и така получих изненадващи и необикновени отговори.
Струваше ми се, че самият аз съм пациент, анализиран от един
женски дух! Всяка вечер пишех добросъвестно, защото си мислех, че
ако не пиша на своята анима, то тя няма да проумее фантазмите ми.
Но имаше и друга причина за моята добросъвестност - написаното
не можеше да бъде изопачавано от анима, тя не можеше да плете от
него интриги. В това отношение има голяма разлика между
намерението на човек да разкаже нещо и това наистина да го прави,
и то писмено. В моите „писма” се опитвах да бъда максимално
честен, следвайки древната гръцка максима: „Отдай от себе си
всичко, което имаш, и ще бъдеш възнаграден!”
Постепенно се научавах да разграничавам своите собствени
мисли от казаното в гласа. Ако тя например искаше да ми пробутва
баналности, то аз казвах: „Това е вярно, и преди аз мислех и
чувствах точно така. Но не съм длъжен до края на живота си да
остана на този етан. Защо е това унижение?”
Ставаше, дума главно за разграничаване на съзнанието и
съдържанията на несъзнаваното. Те би трябвало, така да се каже,
да бъдат отдиференцирани, а това се постига най-лесно, като се
персонифицират и след това посредством съзнанието се установи
контакт с тях. Само по този начин може да им се отнеме властта,
която упражняват върху съзнанието. Тъй като тези съдържания на
несъзнаваното са до известна степен автономни, тази техника не
представлява особена трудност. Съвсем друго е да приемеш факта
за автономността на несъзнаваните съдържания. И все пак точно тук
се намира възможността за общуване с несъзнаваното.
В действителност пациентката, чийто глас говореше в мене,
оказваше някакво тайнствено въздействие върху мъжете. Тя бе
успяла да убеди мой колега, че е неразбран художник. Той бе
повярвал и това го сломи. Причината за неговия срив? Той не
живееше със съзнанието за собственото си признание, а с
признанието на другите. А това бе опасно, защото го направи
несигурен и уязвим за инсинуациите на анима: защото това, което тя
казваше, често пъти притежаваше изкусителна сила и дълбоко
лукавство.
Ако бях възприемал фантазмите на несъзнаваното като
изкуство, те нямаше да имат повече убедителност, отколкото
сетивните възприятия. Не бих изпитвал и никакво морално
задължение към тях. Анима би могла да ме убеди, че и аз съм
„неразбран художник” и че моята, така да се каже, „артистична
натура” ми дава правото да пренебрегна реалността. С доста голяма
увереност можех да твърдя, че ако следвах нейния глас, един ден тя
би ми казала: „Нима си въобразяваш, че безсмислиците, с които се
занимаваш, са изкуство? За това не може да става и дума!” Тази
двойственост на анима - говорител на несъзнаваното, може да срине
човек до основи. Главното в края на краищата е, че съзнанието
разбира проявите на несъзнаваното и заема позиция спрямо тях.
Но анима има и своята положителна страна. Тя е тази, която
предава на съзнанието образите от несъзнаваното, а аз я ценя
главно за това. През десетилетията винаги се бях обръщал към
анима, когато усещах, че емоционалната ми реакция е нарушена и
изпитвам безпокойство. В такива моменти питах анима: „Какво ти е
отново? Какво виждаш? Искам да знам!” След известна съпротива тя
възпроизвеждаше образа, който виждаше. Веднага след като
образът се появеше, напрежението или потиснатостта ми изчезваха.
Цялата енергия на емоциите ми се трансформираше в интерес и
любопитство към съдържанието. Започвах да разговарям с анима за
образите, тъй като исках да ги проумея колкото може по-добре,
също като един сън.
Днес вече нямам нужда от разговорите с анима, защото не
изпитвам подобни емоции. Но ако ги имах, бих продължил по същия
начин. Днес непосредствено осъзнавам идеите на анима, тъй като
се научих да възприемам и разбирам съдържанията на
несъзнаваното. Зная как да се отнасям към вътрешните образи, мога
да разчитам смисъла па образите директно от сънищата и затова
нямам нужда от посредник.
Фантазмите записвах отначало в „черната тетрадка”, след това
ги прехвърлих в „червената тетрадка”, която също украсих с
37
рисунки . В нея са повечето, от моите рисунки на „мандала”. В тази
„червена тетрадка” бях предприел неуспешния опит за естетическа
обработка на фантазмите си, но той никога не бе завършен.
Осъзнах, че още не владея правилния език и все още трябва да ги
превеждам в нещо друго. Така че засега оставих настрана
естетизирането и се заех със сериозния процес на разбирането.
Виждах, че за толкова много фантазми е необходима здрава почва и
че най-напред трябваше напълно да се върна в човешката
действителност. Тази действителност за мене беше научното
разбиране. Трябваше да направя конкретни изводи от познанието,
което ми бе предало несъзнаваното, и това се превърна в
съдържание на делото на моя живот.
Естетическата обработка в „червената тетрадка” беше
необходима, колкото и да се ядосвах на това. Защото едва чрез нея
стигнах до идеята за етичното задължение към образите. Тя
решително повлия на моя начин на живот. Разбрах, че нито един
език, колкото и съвършен да е той, не би могъл да замени живота.
Ако за това се направи опит, то не само той, но и животът би бил
провален. За да се постигне освобождаване от тиранията на
несъзнаваните предпоставки, бе необходимо изпълнението както на
интелектуалните, така и на етичните задължения.
Истинска ирония е фактът, че като психиатър при провеждането
на експеримента на всяка крачка се сблъсквах със същия психичен
материал, който доставя градивните камъни за всяка психоза и
който също така може да се намери в психоболннцата. Един свят от
неосъзнати образи, които довеждат душевноболния до фатално
объркване, но същевременно и матрица на митосъздаващото
въображение, което в нашия рационален век е изчезнало. Подобно
въображение естествено съществува навсякъде, но то се смята или
за забранено, или за опасно и дори изглежда рискован експеримент
или съмнителна авантюра да се довериш на несигурната пътека,
която би довела до дълбините на несъзнаваното. Смята се за път на
заблудата, на двусмислието и недоразуменията... Мисля си за
думите на Гьоте: „Дерзай тез порти да открехнеш, които всеки тихо
38
отминава...” . Втората част на Фауст е много повече от един чисто
39
литературен опит. Тя е част от Aurea Kalenu , която от началото на
философската алхимия и гностицизма чак до Ницшевия
Заратустра представлява едно доста непопулярно, съмнително и
опасно пътешествие за откриване на другия полюс на света.
Разбира се, точно по времето, когато работех върху фантазмите,
имах нужда от опора в „този спят” и мога да кажа, че за мене такава
беше семейството и професионалната ми работа. За мене беше
жизнено необходимо да водя един естествен, разумен живот в
противовес на чуждия вътрешен свят. Семейството и професията за
мене си оставаха основата, към която винаги можех да се върна и
която поддържаше в мен увереността, че аз съм обикновена реално
съществуваща личност. Съдържанията на несъзнаваното можеха
понякога лесно да ме извадят: от равновесие. Но семейството и
съзнанието, че имам лекарска диплома, че трябва да помагам на
пациентите си, че имам жена и пет деца, че живея на „Зеещрасе”
228 в Кюснахт - това бяха реалности, които ме крепяха. Ден след
ден те ми доказваха, че наистина съществувам, че не съм само един
отбрулен от вятъра лист като Ницше. Той бе загубил почва под
краката си, защото не притежаваше нищо друго освен вътрешния
свят на своите мисли - който на всичко отгоре го владееше повече,
отколкото той него. Той нямаше корени и се носеше над земята,
затова се поддаде на преувеличението и на нереалността. Тази
нереалност за мене бе олицетворението на ужаса - защото разбрах
този свят и този живот. Въпреки че все още бях твърде повлиян и
вътрешно напрегнат, все пак знаех, че всичко, което преживявам, е
свързано с този мой истински живот в онзи обхват и смисъл, които се
40
стремях да изпълня. Девизът ми беше: Hic Rhodus. hic salta!
И така, семейството и професията ми бяха винаги една
щастлива реалност и гаранцията, че съществувам нормално и
истински.
Постепенно в мене се извършваше някаква промяна. През 1916
изпитах желание да придам форма на нещата. Бях, така да се каже,
тласнат отвътре да формулирам и изразя това, което до известна
стенен би могло да бъде казано от Филемон. Така се появиха моите
41
Septem Sermones ad Mortuos със своеобразния си език.
Започна се с това, че ме изпълни някакво безпокойство, без да
зная какво означава или пък какво „те” искаха от мене. Атмосферата
около мене бе необичайно заредена, имах чувството, че въздухът
наоколо е изпълнен с призрачни същности. След това у дома
започнаха да витаят духове: през нощта най-голямата ми дъщеря
беше видяла някакво бяло същество да минава през стаята, а
другата ми дъщеря (независимо от по-голямата) разказа, че през
нощта на два пъти одеялото ѝ било смъкнато от кревата.
Деветгодишният ми син бе сънувал кошмари. На сутринта поиска от
майка си цветни моливчета и той, който никога не бе рисувал,
изобрази съня си. Нарече го „Портрет на рибаря”. През средата на
картината преминава река, на брега ѝ стои рибар с въдица. Той е
хванал риба, а на главата му се крепи една камина, от която излиза
огън и дим. Откъм другия бряг по въздуха приближава дяволът. Той
проклина, че му била открадната рибата, но над главата на рибаря
лети ангел, който казва: „Ти не можеш да му направиш нищо: той
лови само лошите риби!” Тази картина синът ми нарисува една
съботна сутрин.
В неделя, около пет часа следобед на вратата се позвъни
тревожно. Беше ясен летен ден и двете момичета бяха в кухнята,
откъдето се виждаше откритото пространство пред входа. Аз се
намирах съвсем близо до звънеца и когато го чух, видях как чукчето
се раздвижи. Всички се втурнахме веднага към вратата да видим кой
ли е, но нямаше никой! Спогледахме се! Атмосферата беше просто
наситена, повярвайте ми! Разбрах, че нещо ще се случи. Целият ни
дом като че ли беше изпълнен от тълпа духове. Стояха плътно чак
до вратата; човек имаше усещането, че се задушава. Естествено,
изгаряше ме въпросът: „Боже мой, какво е това?” Тогава те извикаха
гръмко, в хор: „Ние се връщаме от Йерусалем, където не намерихме
това, което търсехме!” Тези думи съответстват на първите редове на
Septem Semumes.
След това от мене започнаха да се леят думи и за три вечери
всичко бе написано. Щом взех перото, цялото призрачно ято се
разпадна. Свърши се с призраците! В стаята стана спокойно,
атмосферата се прочисти. До следващата вечер отново нещо се
беше насъбрало и отново се започна. Беше 1916 година.
Това преживяване трябва да се възприема такова, каквото е или
както изглежда. Вероятно то има връзка с емоционалното ми
състояние тогава, което беше благоприятно за парапсихологични
явления. Беше неосъзната констелация, чиято особена атмосфера
осъзнавах като божествена сила на някакъв архетип. „Появява се,
42
витае във въздуха!” Разбира се, интелектът би искал да изисква за
себе си някакво научно, физично познание на нещата или още по-
добре да опише целия случай като нарушаване на правилата. Но
колко безнадеждност би имало в един свят без нарушаване на
правилата!
Малко преди това преживяване бях записал един фантазъм за
душата, която е отлетяла от мене. Това беше едно значително
събитие: душата, анима, установява връзката с несъзнаваното. В
определен смисъл това е също връзка с общността на мъртвите, тъй
като несъзнаваното кореспондира с митичната страна на мъртвите,
със земята на прадедите. Затова когато в една фантазия душата
изчезне, това означава, че тя се е оттеглила в несъзнаваното, или в
страната на мъртвите. Това съответства на т. нар. „загуба на
душата”, един относително често срещан феномен у примитивните
народи. В страната на мъртвите, душата предизвиква тайнствено
оживяване и придава видима форма на следите от предците, на
колективното съдържание на несъзнаваното. Като медиум тя дава
възможност на мъртвите да се изявят. Затова при мене много скоро
след изчезването на душата се появиха „мъртвите” и възникнаха
Septem Semumes.
Оттогава и до днес за мене мъртвите стават все различими като
гласовете на Неотговореното, Неразрешеното и Неизпълненото, тъй
като въпросите и изискванията, на които трябваше да дам
решителен отговор, не ми се поставяха отвън, а възникваха от
вътрешния свят. По такъв начин беседите с мъртвите, Septem
Semumes, се появиха като прелюдия към това, което имах да
споделя със света относно несъзнаваното: като схема и тълкуване
на основните съдържания на несъзнаваното.
Когато се обръщам назад и си мисля за смисъла на всичко това,
което ми се случи по време на заниманията ми с фантазмите, ми се
струва, че някаква свръхсила ми бе поверила определена мисия.
Образите съдържаха неща, които не се отнасяха само за мене, но и
за много други. Вече не можех да принадлежа само на себе си.
Отсега нататък животът ми принадлежеше на общността.
Познанията, към които се стремях или които търсех обаче, все още
не бяха постигнати в науката и поради това трябваше аз самият да
направя първия опит и освен това да се опитам да поставя
резултатите от моя опит на реална почва. В противен случай то би
останало в състояние на едно нежизнеспособно субективно
предположение. Тогава се бях поставил в услуга на душата. Обичах
я и я мразех, но тя беше моето най-голямо богатство. Това, че ѝ се
бях посветил; бе единствената възможност да изживея живота си
колкото може по-пълноценно и да издържа.
Днес мога да твърдя: никога не съм се разделял със своите
начални преживявания. Всичките ми трудове, всичко, което съм
постигнал духовно, произлиза от първите ми представи и сънища.
Започнаха през 1912 г. - преди повече от петдесет години. Всичко,
което направих през последващия период на живота си, вече се
съдържаше в тях, макар и само под формата на емоции или образи.
Науката бе средството и единствената възможност да се
измъкна от хаоса. Защото без нея материалът би ме взел в плен
като пълзящо или блатно растение. Полагах големи усилия да
разбера всеки образ, всяко съдържание; доколкото е възможно, да
ги подредя рационално, но преди всичко - да ги реализирам в
живота. Точно това е, което обикновено се пропуска. Човек оставя
образите да изплуват, вероятно им се удивлява, но това е всичко. Не
полага никакво усилие да ги разбере, да не говорим за етичните
изводи, които би могъл да направи. По този начин предизвиква
негативните въздействия на несъзнаваното.
Дори онзи, който до известна степен разбира тези образи, все
пак вярва, че с познанието всичко се изчерпва, но тук той изпада в
опасно заблуждение. Защото, ако не разглеждаме своето познание
като етично задължение, попадаме в клопката на силовия принцип.
От това биха могли да възникнат деструктивни процеси, които
поразяват не само другите, но и самия знаещ. Образите на
несъзнаваното възлагат тежка отговорност на човека.
Неразбирането, както и липсата на етични задължения ограбват
целостта на съществуванието ни и придават болезнена
фрагментарност на индивидуалния живот.
По време на заниманията ми с образите на несъзнаваното взех
решение да се оттегля от Цюрихския университет, където от осем
години бях приват-доцент - от 1905 г. Бях изключително потиснат от
преживяванията и експериментите с несъзнаваното. След
приключване на книгата Промени и символи на либидото - 1911 -
почти три години не бях в състояние да прочета каквато и да било
научна книга. Така в мен се породи чувството, че вече не съм
способен да участвам в света на интелекта. Не можех и да
разговарям за това, което действително ме занимаваше.
Материалът, изведен на бял свят от несъзнаваното, ме бе лишил,
така да се каже, от дар слово. Тогава не можех нито да го разбера,
нито да го изразя. В университета заемах видна позиция, усещах, че
би трябвало най-напред да намеря нова и съвсем различна
ориентация и че би било недостойно при това състояние на духа,
изградено изключително от съмнения, да продължавам да обучавам
43
младите студенти . По такъв начин се изправих пред
алтернативата: или да продължа академичната си кариера, която
тогава се откриваше пред мен, или да последвам вътрешното си
убеждение, висшия разум и да продължа тази забележителна
задача, експеримента на моя сблъсък с несъзнаваното.
И така, аз осъзнато се отказах от академичната си кариера, тъй
като не можех да изляза пред обществеността, преди да съм
44
приключил с моя експеримент . Усещах, че това, което ме е
сполетяло, е нещо значимо, и заложих на него като на по-важно sub
specie aeternitatis. Знаех, че то ще изпълни живота ми, и в името на
тази цел бях готов на всякакъв риск.
Какво значение имаше дали съм бил професор или не?
Естествено, че се ядосвах, гневях се на съдбата и дори в много
отношения съжалявах, че не мога да се огранича в рамките на
общодостъпното. Но емоции от този род са преходни, те са без
значение. Другото е важно и когато човек се съсредоточи върху това,
което желае и говори неговата вътрешна личност, болката отминава.
Подобно нещо вече бях изживявал, и то не само когато трябваше да
се откажа от академичното поприще. Преживявания от този род
имах от дете; на младини бях избухлив, но винаги когато емоцията
достигаше кулминацията си, нещо се преобръщаше и настъпваше
космическа тишина. Отдръпвах се от всичко, което ме бе възбудило,
и то изглеждаше като далечно минало.
Вследствие на моето решение и заниманията ми с неща, които
нито аз, нито другите можеха да разберат, изпаднах в пълна
изолация. Това осъзнах твърде скоро - с никого не можех да споделя
мислите, които носех в себе си, тъй като щяха да бъдат разбрани
погрешно. Изживявах болезнено противоречието между вътрешния и
външния свят. Тогава все още не можех да схвана взаимодействието
между тези два свята, което днес вече разбирам. Виждах само
непримиримото противоречие между външното и вътрешното.
От самото начало обаче ми беше ясно, че бих намерил връзката
с външния свят и хората едва тогава, когато се постараех
убедително да покажа, че съдържанията на психичните
преживявания са „действителни”, и то не само като мои лични
преживявания, а като колективни, които могат да се повторят и у
други хора. Опитах се да докажа това в по-късната си научна работа,
но засега правех всичко възможно, за да обясня на околните новия
начин на виждане на нещата. Знаех, че без това съм обречен на
абсолютна самота.
 Едва към края на Първата световна война постепенно успях да
се измъкна от мрака. Две са нещата, които допринесоха за това:
преустанових връзките с дамата, която се опитваше да ми внуши, че
фантазиите ми имали стойност на изкуство, но преди всичко -
започнах да разбирам своите рисунки на мандала. Това беше през
1918-1919. Първата мандала бях нарисувал през 1916 г., след като
бях написал Septem Sammies. Естествено, тогава не бях разбрал
това.
През 1918-1919 бях в Chateau d'Oex като Commandant de la
Region Anglaise des Internes de Guerre. Там всяка сутрин скицирах
една мандала, която, изглежда, съответстваше на моето тогавашно
състояние.
По тези рисунки можех да проследя, ден по ден, психичните
изменения в мене. Така веднъж получих писмо от същата,
занимаваща се с естетика, дама, която отново упорито твърдеше, че
произлизащите от несъзнаваното фантазии имат художествена
стойност и затова са изкуство. Това писмо ме нервира. То далеч не
беше глупаво и приличаше на инсинуация. Значи съвременният
художник извежда изкуството си от несъзнаваното. Утилитаризмът и
надутостта, които лъхаха от редовете на писмото, пробудиха в мен
съмнение, несигурност в това, дали възникналите фантазии
действително бяха спонтанни и естествени, или в крайна сметка
бяха мое собствено волно творение. В никой случай не бях
освободен от общия предразсъдък и високомерие на съзнанието, че
всяко що-годе значително хрумване е лична заслуга, докато
незначителните реакции възникват или случайно, или дори
произтичат от външни източници. От това раздразнение и вътрешна
дисхармония на следващия ден се роди една променена мандала:
част от окръжността бе изкривена, а симетрията нарушена.
Постепенно разбрах какво всъщност означава мандала:
„Образуване - преобразуване, вечното пресъздаване на вечния
45
разум.” И това е цялостната личност (self) , която, ако всичко върви
добре, е хармонизирана, но не понася никакви самоизмами.
Моите мандали бяха криптограми за състоянието на моята
цялостна личност, които ежедневно ми се представяха. Виждах как
цялостната личност - моето цялостно същество - работи. В началото
разбирах смътно това, но още тогава рисунките ми изглеждаха
изключително значими и аз ги пазех като скъпоценни перли. Имах
ясното чувство, че те са нещо централно, и постепенно у мен се
изгради жива представа за цялостната личност. Цялостната личност,
мислех си, е като монадата, която съм аз и която е моят свят.
Мандалата пресъздава тази монада и кореспондира с
микрокосмическата природа на психиката.
Вече не мога да си спомня колко мандали бях нарисувал. Докато
работех, постоянно се питах: „Накъде води този процес? Каква е
неговата цел?” От собствен опит знаех, че аз не бих могъл да избера
цел, която да ми вдъхва доверие. Вече бях се отказал от идеята за
подчинената позиция на Аза. В това се бях провалил: исках да
продължа научния анализ на митовете, който бях започнал в
Промени и символи на либидото. Това бе целта ми. Но не можеше и
дума да става за това! Бях принуден да преживея процеса на
несъзнаваното. Трябваше най-напред да се оставя на този поток, без
да знам накъде ще ме отведе. Едва когато започнах да рисувам
мандали, видях, че всички пътища, по които минавах, всички стъпки,
които правех, водеха обратно към една точка, а именно - към
средата. Все по-ясно разбирах, че мандалата е центърът.
Експонентът на всички пътища. Това е пътят към центъра, към
индивидуацията.
През този период, между 1918 и 1920 г., започнах да разбирам,
че целта на психичното развитие е цялостната личност. Не
съществува линеарно развитие, има само circumambulation
(обикаляне в кръг) на цялостната личност. Еднолинейно развитие
съществува най-много в началото, а по-късно вече всичко е
насочено към средата. Това убеждение ми даде стабилност, сила и
постепенно вътрешното ми спокойствие се възвърна. Знаех, че
откривайки мандалата като израз на цялостната личност, бях
постигнал максималното за мене. Друг може би знаеше повече, не и
аз.
Потвърждение на моите идеи за центъра и цялостната личност
получих няколко години по-късно (1927) чрез един сън. Същността
му съм изразил в една мандала, която нарекох „Прозорец към
вечността”. Картината е отпечатана в Тайната на златното цвете.
След една година нарисувах втора картина, също мандала, чийто
център представляваше златен замък. Когато я завърших, си
зададох въпроса: „Защо изглежда така китайски?” Бях поразен от
формата и подбора на цветовете, които ми изглеждаха толкова
китайски, въпреки че външно в мандалата нямаше нищо китайско.
Картината обаче ми въздействаше така. Беше невероятно
съвпадение, че малко преди това бях получил писмо от Рихард
Вилхелм. Той ми изпращаше ръкописа на китайски даоистки
алхимичен трактат със заглавие Тайната на златното цвете.
Молеше ме за коментар. Незабавно „погълнах” трактата, тъй като
текстът ми предостави неподозирано потвърждение на моите мисли
за мандала и circamambulation на центъра. Това бе първото събитие,
което наруши изолацията ми; почувствах нещо близко, нещо, на
което да се опра.
Споменът за това съвпадение, тази „синхроничност” записах под
мандалата, която ми действаше като нещо китайско. През 1928,
когато рисувах картината със златния замък, Рихард Вилхелм ми
изпрати във Франкфурт един древнокитайски текст за жълтия замък,
„зародиша на безсмъртното тяло”.
Друга мандала представляваше сънят от 1927 г., който вече
споменах.
Намирах се в един град, мръсен и опушен. Беше нощ, зима,
мрак и валеше. Бях в Ливърпул. Вървях по улиците на този град с
група хора, около дузина швейцарци. Имах чувството, че пристигаме
откъм морето, откъм пристанището, и че истинският град се намира
горе, на скалите. Отправяме се нататък и всичко ми напомня Базел:
пазарът е разположен долу ниско, после се минава по „Алеята на
смъртта” към високото плато, където се намираше Петерсплатц с
голямата църква „Св. Петър”. Щом пристигнахме на платото, се
озовахме на голям, слабо осветен от фенерите площад, към който
се стичаха много улици. Кварталите на града бяха разположени
радиално около площада, а в средата имаше кръгло езеро с малък
остров в центъра. Докато всичко наоколо тънеше в дъжд, мъгла и
дим в оскъдната светлина на нощта, малкият остров бе облян от
слънчева светлина. Там растеше едно-единствено дърво - магнолия,
потънала в розов цвят. Дървото стоеше сред слънчевата светлина и
като че ли самото то бе светлина. Спътниците ми обсъждаха
ужасното време и очевидно не забелязваха дървото. Те говореха за
един швейцарец, който живеел в Ливърпул, и се удивляваха, че се е
установил точно тук. Омаян от красотата на цъфналото дърво и
обления в слънце остров, аз си помислих: „Аз знам защо”, и се
събудих.
Трябва да добавя още една подробност от съня: отделните
квартали от своя страна също бяха разположени радиално около
един център: малък открит площад, осветен от голям фенер,
представляващ умалено подобие на острова. Знаех, че „другият
швейцарец” живее близо до един такъв второстепенен център.
Този сън отразяваше състоянието ми тогава. И сега пред очите
ми са сивите жълтеникави мушами, лъскави от дъжда. Всичко беше
крайно обезкуражаващо, мрачно и непроницаемо - точно както се
чувствах тогава. Но бях получил видение за неземната красота и
поради това можех да живея. Ливърпул означава „pool of life”
(басейна на живота). „Liver” - черният дроб, според древните
схващания е центърът на живота.
Сънят у мен се свързваше с чувството за окончателност.
Виждах, че това бе израз на целта. Никой не може да отиде отвъд
центъра. Чрез този сън разбрах, че цялостната личност е принцип и
архетип на ориентирането и смисъла, че в това се състои целебната
ѝ функция. Оттук започна първото долавяне на моя личностен мит.
След този сън престанах да рисувам и скицирам мандали. Той
изразяваше кулминацията на целия процес на развитие на
съзнанието. Той ме задоволяваше напълно, тъй като даваше
цялостна представа за моето състояние. Знаех, че съм се заел с
нещо важно, но все още ми липсваше разбирането, а и в моето
обкръжение нямаше никой, който би разбрал. Чрез съня ми бе
дадена възможност за обективен поглед върху това, което
изпълваше моето съществувание.
Без подобно видение вероятно бих изгубил ориентация и бих се
отказал от начинанието си. Но тук бе ясно изразен смисълът. След
раздялата ми с Фройд разбрах, че съм се оказал в непознатото.
Всъщност не познавах нищо извън Фройд, но се осмелих да направи
стъпката в мрака. В подобни случаи такъв сън се възприема като
Actus Contritionis (акт на благодарност).
Бих казал, че ми трябваха четиридесет и пет години, за да мога в
научната си работа да обхвана всичко онова, което бях преживял и
записал тогава. Целта ми като млад бе да постигна нещо в моята
наука, но тогава се натъкнах на този поток от лава, а огнената
страст, която той излъчваше, изцяло преобрази и подчини живота
ми. Първовеществото го бе предизвикала и моето дело е един
относително успешен опит да се влее тази нажежена материя в
мирогледа на моето време. Първите представи и сънища бяха
течният огнен базалт, от който изкристализира камъкът, който вече
можех да обработвам.
Годините, през които следвах своите вътрешни образи, бяха най-
важните в живота ми, защото тогава се реши същественото. Всичко
започна тогава, а по-късните подробности са само допълнения и
пояснения. Цялата следваща моя работа се състоеше в това да
внеса яснота във всичко онова, което през онези години се бе
освободило от несъзнаваното и отначало ме бе заляло. Това бе
prima materia (първична материя) за едно житейско дело.
 Делото
С навлизането ми във втората половина на живота вече бе
започнал моят сблъсък със съдържанията на несъзнаваното.
Работата ми върху това продължи около двадесет години и едва
тогава постигнах до известна степен разбиране на съдържанията на
моите фантазии.
Най-напред трябваше да намеря свидетелство за историческата
префигурация на моите вътрешни преживявания, т. е. трябваше да
отговоря на въпроса; „Къде в историята моите особени предпоставки
вече са били налице?” Ако не успеех да приведа такова
свидетелство, никога не бих могъл да подкрепя своите идеи.
Следователно заниманията ми с алхимията се оказаха решаващи за
мен, защото тя ми предоставяше историческата основа, която
дотогава ми липсваше.
В основата си аналитичната психология принадлежи към
естествените науки, но тя много повече от всяка друга наука е
подчинена на личните пристрастия на наблюдателя. Поради това тя
разчита преди всичко на историческите и документални паралели, за
да избегне поне най-грубите грешки при преценката.
Приблизително от 1918 до 1926 аз се занимавах сериозно с
гностиците, защото и те се бяха сблъскали с примитивния свят на
несъзнаваното. Те се бяха занимавали с неговите съдържания и
образи, които очевидно са били смесвани със света на инстинктите.
Точно как те са тълкували тези образи, е трудно да се каже при
оскъдните съобщения, които при това дължим главно на техните
противници - Църковните отци. Струва ми се твърде невероятно
обаче те да са имали психологическа представа за тях. Гностиците
бяха твърде отдалечени във времето, за да мога да се позовавам на
тях в моите постановки на въпроса. Традицията, която свързва
гносиса и съвремието, ми се струваше прекъсната и дълго не можех
да намеря мост между гностицизма - или неоплатонизма - и
съвременността. Едва когато започнах да разбирам алхимията,
стигнах до извода, че чрез нея се проявява историческата връзка с
гностицизма, че чрез алхимията се осъществява приемствеността
между минало и съвременност. Като натурфилософия на
средновековието тя хвърля мост както към миналото, т. е.
гностицизма, така и към бъдещето, към модерната психология на
несъзнаваното.
Началото на психологията на несъзнаваното бе положено от
Фройд заедно с класическите гностични мотиви за сексуалността - от
една страна - и злия бащин авторитет - от друга. Мотивът на
гностичния Яхве и Бога Създател се появява отново в мита на
Фройд за първичния баща и произлизащия от този баща тъмен
свръх-Аз. Във фройдовия мит той се представя като демон, който
създава един свят на разочарования, илюзии и страдания. Но
развитието на материализма, което започва още с проникването на
алхимията в тайните на материята, кара Фройд да се откаже от един
от съществените аспекти на гностицизма, а именно от
примордиалния образ на духа като един друг, по-висш бог. Според
гностичната традиция точно този друг бог изпраща в помощ на
46
хората krater (съд за смесване), „съсъда на духовната промяна” .
Krater е женски принцип, който не намира място в патриархалния
свят на Фройд. Фройд обаче не е сам в това свое предубеждение. В
духовния свят на католицизма след столетия колебания едва
неотдавна Божията майка и Христова невеста намери поне
относително признание чрез приемане в божествения таламус
47
(брачната стая) . Както в протестантската, така и в еврейската
традиция и преди, и сега доминира бащата. Обратно на това в
херметичната традиция на алхимията женският принцип е играл
изключителна и равностойна на мъжкия принцип роля. Един от най-
важните женски символи в алхимията е бил „съсъдът”, в който е
трябвало да става преобразуването на субстанциите. В центъра на
моите психологически открития, от друга страна, е процесът на
вътрешната промяна: индивидуацията.
Преди да открия алхимията, имах серия от сънища, в които се
повтаряше един и същ мотив: до моята къща имаше още една, т. е.
друго крило, а може би и пристройка, която ми бе непозната. Всеки
път в съня си се учудвах, макар да бе очевидно, че не познавам
къщата, въпреки че явно винаги е била тук. Най-после се появи и
сън, в който аз влязох и в другото крило на сградата. Там открих
чудна библиотека, в по-голямата си част от XVI и XVII век; големи,
дебели томове, подвързани със свинска кожа, бяха подредени по
лавиците покрай стените. Под тях имаше и други, украсени с
особени гравюри и изображения на странни символи, каквито не бях
виждал преди. Тогава още не знаех с какво са свързани и едва много
по-късно открих, че това са алхимични символи. Насън преживях
неописуемо очарование, което се излъчваше от тях и от цялата
48
библиотека. Това беше средновековна сбирка от инкунабули и
издания от XVI век.
Непознатото крило на къщата представляваше част от моята
личност, един аспект от самия мене - т. е. нещо, което ми
принадлежеше, но тогава още не осъзнавах. Както тази част на
къщата, така и библиотеката са били свързани с алхимията, която
също все още не ми бе позната и чието изучаване тепърва ми
предстоеше. След около петнадесет години аз в действителност
вече бях придобил подобна библиотека.
През 1926 г. дойде и решаващият сън, който предвещаваше
срещата ми с алхимията.
Намирах се в Южен Тирол. Беше по време на война. Бях на
италианския фронт и се връщах от фронтовата линия заедно с един
дребен човечец, селянин, с неговата каруца. Наоколо се пръскаха
гранати и аз знаех, че трябва да се измъкваме по най-бързия начин,
49
защото е твърде опасно .
Трябваше да преминем един мост, за да влезем в тунел, чиито
сводове бяха отчасти разрушени от снарядите. При излизането от
тунела пред очите ни се откри слънчев пейзаж, в който разпознах
околностите на Верона. В краката ми се разстилаше градът, облян в
слънчева светлина. Въздъхнах с облекчение и продължихме пътя си
към зелената, пищна ломбардска равнина. Пътят минаваше през
прекрасни селски околности, виждахме оризовите поля,
маслиновите горички и лозята. Изведнъж от другата страна на пътя
видях голяма сграда, господарско имение с огромни размери, по-
скоро замък на някой северно италиански дук. Типично имение, с
многобройни помощни сгради и пристройки. Както към Лувъра, пътят
минаваше покрай замъка през обширен двор. Дребният каруцар и аз
преминахме през една порта и тогава далеч пред нас видяхме друга,
през която можехме да излезем отново навън в слънчевата
местност. Огледах се: от дясната ми страна бе фасадата на
господарския дом, от лявата - постройките за прислугата и оборите,
хамбарите и други помощни сгради, които бяха разпръснати на
голямо разстояние.
Когато стигнахме до средата на двора, точно пред главния вход
на сградата, се случи нещо неочаквано: с глух грохот двете порти се
затвориха: Селянинът скочи от капрата на своята каруца и извика:
„Сега сме затворени в XVII век!” Аз си мислех примирено: „Да, така
е! Но какво да се прави? Сега ще бъдем затворени дълги години!” Но
ето че ми хрумна утешителната мисъл: „Някога, след години, отново
ще изляза!”
След този сън прелистих доста дебели томове за световната
история, религия и история на философията, без да намеря нещо,
което би могло да ми помогне да го разбера. Едва доста по-късно
разбрах, че сънят е бил свързан с алхимията. Нейната кулминация е
точно през XVII век. Забележителното е, че бях напълно забравил
какво бе писал за алхимията Херберт Зилберер. По времето, когато
излезе неговата книга, алхимията ми се струваше като нещо
отвлечено и чудато, колкото и високо да ценях Зилбереровото
анагогично, т. е. конструктивно, становище. По онова време си
пишех с него и бях изразил своето одобрение. За съжаление, както
се вижда от трагичния му край, неговото схващане не е било
50
последвано от осмисляне . Зилберер бе използвал главно по-късни
материали, които не ми вършеха много работа. Късните алхимични
текстове са фантастични и барокови; едва когато човек вече умее да
ги тълкува, разбира какви съкровища са скрити в тях.
Едва от текста на Златното цвете, принадлежащ към
китайската алхимия, който бях получил през 1928 г. от Рихард
Вилхелм, започна да ми става по-ясна същността на алхимията. По
онова време изпитвах желание да се запозная по-отблизо с
алхимичните текстове. Бях натоварил един мюнхенски книжар да ме
уведомява, ако му попаднат книги на алхимиците. Скоро след това
получих най-напред Artis Aurifere Volumina Duo (1593) - един обемист
сборник от латински трактати, сред които тези на цяла редица
„класици” на алхимията.
Тази книга обаче около две години остана непрочетена. От
време на време поглеждах само илюстрациите и всеки път си
мислех: „Боже мой, каква безсмислица! Това изобщо не може да се
разбере!” Но все пак нещо не ми даваше мира и аз реших да се
занимая основно с творбата. През следващата зима започнах да
чета и скоро работата ми се стори вълнуваща и завладяваща.
Текстът все още ми се струваше явна безсмислица, но често се
натъквах на места, които ми се струваха значими, а от време на
време срещах и изречения, които вярвах, че разбирам. Най-после
осъзнах, че става дума за символи, които бяха мои стари
познайници. „Та това е невероятно - си мислех, - трябва да се науча
да ги разбирам!” Сега вече бях напълно завладян и се задълбочавах
в томовете винаги когато времето ми позволяваше. Една нощ, когато
отново преглеждах текстовете, си спомних съня, в който се
споменаваше, че съм „попаднал в XVII век”. Най-после разбрах
смисъла му и знаех: „Да, това е то! Сега ми е съдено да проуча
цялата алхимия - от самото начало!”
Беше ми необходимо дълго време, за да намеря нишката в
лабиринта на алхимичния мисловен процес, защото никоя Ариадна
51
не ми я подаде в ръка. В Rosarium Philosophorum например
забелязах, че някои особени изрази и обрати на речта често се
повтарят. Например „solve et coagula “ (разтвори и подкваси), „unum
vas” (един и същ съд), „Japis” (философски камък), „prima materia”,
„Mercurius” и пр. Открих, че тези изрази се употребяват винаги в
определен смисъл, който обаче не можех да схвана със сигурност.
Поради това реших да направя речник на ключовите думи с
кръстосани препратки. С течение на времето събрах стотици хиляди
ключови думи и така се натрупаха томове само от извадки. Следвах
чисто филологически метод, все едно че трябваше да се разчете
непознат език. По този начин постепенно ми се разкри смисълът на
алхимичния начин на изразяване. Това бе труд, който ме държа в
напрежение повече-от едно десетилетие.
Твърде скоро разбрах, че аналитичната психология
забележително си прилича с алхимията. Опитът на алхимиците бе и
мой опит, а техният свят до известна степен бе и мой свят. За мен,
разбира се, това бе идеалното откритие, тъй като по този начин бях
намерил историческото допълнение на моята психология на
несъзнаваното. Така тя получи своята историческа основа.
Възможността за сравняване с алхимията, както и духовната
приемственост назад чак до гностицизма и придадоха плътност.
 Заниманието ми със старите текстове сложи всяко нещо на
мястото му: образния свят, материала от опита, който бях събрал в
своята практика, както и изводите, които се налагаха от това. Сега
вече започвах да разбирам какво означаваха съдържанията в
исторически смисъл. Убеждението, което се бе изградило в мен още
чрез изследването на митовете, относно техния типичен характер се
затвърди. Примордиалннте образи и същността на архетиповете
заеха централно място в изследванията ми и аз се убедих, че без
историята няма психология, още по-малко - психология на
несъзнаваното. Разбира се, психологията на съзнанието може да се
задоволи с познанията за живота на личността, но дори обяснението
на една невроза има нужда от анамнеза, която стига по-дълбоко от
познаването на съзнанието; а когато в процеса на лечение се стигне
до необичайни решения, то тогава вече се появяват и сънища, чието
тълкуване изисква нещо повече от лични спомени.
Приемах заниманията ми с алхимията като знак за вътрешната
връзка с Гьоте. Неговата тайна се състоеше в това, че той е бил
завладян от процеса на преобразуване на архетиповете, протичащ
през вековете. Той е разбирал своя Фауст като opus magnum (дело
велико) или divinum (божествено). Той го нарича свой „главен труд”.
Затова и целият му живот не излиза от рамките на тази драма. По
убедителен начин намира потвърждение фактът, че у него живее и
действа една жива субстанция, един надличностен процес, големият
сън на mundus archetypus (архетиповия свят).
Самият аз бях завладян от същия сън, а делото на моя живот
започна през единадесетата ми година. Животът ми е пронизан и
отдаден на една идея и цел: да проникна в тайните на личността.
Всичко останало може да бъде обяснено чрез този централен пункт,
а всички мои работи са свързани с тази тема.
Моята същинска научна работа започна с асоциативния
експеримент (1903). Смятам я за първата си работа в областта на
естествените науки. Тогава започнах да изразявам собствените си
мисли. След „Изследвания върху словесните асоциации” дойдоха и
двата психиатрични ръкописа „Психологията на деменциа прекокс” и
„Съдържание на психозата”. През 1912 излезе книгата ми Промени и
символи па либидото, която бележи края на нашето приятелство с
Фройд. Това бе и началото на моя самостоятелен път.
 Той започна със занимания, свързани с образите на моето
собствено несъзнавано. Това продължи от 1913 до 1917 г., а след
това потокът от фантазии отслабна. Едва след като всичко се
поуспокои и вече не се намирах в плен на Вълшебната планина,
можех да преценявам обективно и да размишлявам върху това.
Първият въпрос, който си поставих тогава, беше: „Какво прави човек
с несъзнаваното?” „Връзките между несъзнаваното и Аза” - беше
моят отговор. В Париж на тази тема изнесох доклад (1916), който
едва по-късно (1928) излезе на немски в разширен вид като книга. В
нея описвах някои типични съдържания на несъзнаваното и
доказвах, че съвсем не е безразлично как съзнанието се отнася към
тях.
Едновременно с това се занимавах с подготовката на
Психологическите типове. При съставянето на книгата важна роля
играеше въпросът: „По какво се различавам от Фройд? От Адлер?
Кои са различията в нашите възгледи?” Докато мислех за това, се
натъкнах на проблема за типовете; защото типът е този, който
поначало определя преценката на човека, а също и я ограничава.
Книгата за типовете разглежда преди всичко сблъсъка на индивида
със света, неговото отношение към хората и нещата. Там се
представят различни аспекти на съзнанието, възможностите за
неговата нагласа към .света, и следователно се разглежда
психологията на съзнанието от, така да се каже, клинична гледна
точка. Прегледах голямо количество литература, включително
творбите на Шпителер, преди всичко - Прометей и Епиметей, също
Шилер, Ницше, както и духовната история на класическата епоха и
средновековието, която също играе важна роля. Когато се осмелих
да изпратя един екземпляр от моята книга на Шпителер, той не ми
отговори, но скоро след това изнесе доклад, в който твърдеше, че
неговото Прометей и Епиметей не „означава” нищо. Вместо
неговата „Олимпийска пролет” би могло със същия успех да се пее
„Май дойде, тра-ла-ла-ла”.
Книгата за типовете прокарва идеята, че всяка преценка на
даден човек е ограничена от неговия тип и всеки начин на
наблюдение е относителен. Така възникна и въпросът за единството,
което компенсира това многообразие. То ме насочи непосредствено
към китайското понятие за дао. Вече споменах за въздействието
върху моето вътрешно развитие на един даоистки текст, изпратен ми
от Рихард Вилхелм. През 1929 излезе подготвената от двамата ни
книга Тайната на златното цвете. Тогава в мисленето и
изследванията си стигнах до централната тема на моята психология,
а именно идеята за цялостната личност (self). Едва тогава
намерих обратния път към света. Започнах да изнасям беседи и
правех малки пътешествия. Множеството отделни доклади и статии
до известна степен представляваше противовесът на
дългогодишните ми вътрешни търсения. В тях се съдържаха
отговори на въпросите, които ми бяха поставяни от читателите и
пациентите.
Една тема, която особено ми допадаше още докато пишех
книгата - Промени и символи на либидото, бе теорията за либидото.
Възприемах либидото като психичен аналог на физическата
енергия, следователно като повече или по-малко количествено
понятие и по този начин отричах всякакво качествено определение
за същността на либидото. За мен бе важно да избегна
доминиращата в учението за либидото конкретност, т. е. не исках да
говоря повече за глада, агресията или сексуалните нагони и т. н., а
да разглеждам всички тези явления като разнообразни прояви на
психичната енергия.
Във физиката се говори за енергия, за нейните разнообразни
форми на проявление като електричество, светлина, топлина и пр.,
но същото важи и в психологията. И тук на първо място стои
въпросът за енергията (т. е. за степените на интензивност - по-
високи или по-ниски), формите на нейното проявление са твърде
разнообразни. Ако разглеждаме либидото като енергия, ние бихме
могли да постигнем известно единство във възгледите, докато
въпросите за природата на либидото - дали то е сексуалност, сила,
глад или нещо съвсем друго - всичко това отстъпва на заден план.
За мен беше важно да постигна и за психологията логичен и
относително завършен възглед, какъвто съществува при
естествените науки благодарение на общата теория за енергията.
Такава бе целта, която преследвах чрез статията си „За психичната
енергия” (1928). Така аз разглеждам човешките нагони като форми
на проява на енергийните процеси и заедно с това като аналог на
топлината, светлината и пр. Както на съвременния физик не би му
дошло наум да изведе всички действащи сили единствено от
топлината, така и в не по-малка степен в психологията не е
възможно всички нагони да бъдат сведени до понятията за сила и за
сексуалност. В това се състоеше първоначалната заблуда на Фройд
- по-късно той се коригира чрез възприемането на понятието за „ Аз-
инстинкта”, за да може - още по-късно - вече да прехвърли
върховенството върху Аза.
В „Отношенията между Аза и несъзнаваното” аз само
разглеждам своя подход към несъзнаваното, но все още не казвам
нищо относно самото него. Заниманията с моите фантазии ми
подсказаха, че то се променя или предизвиква промени. Но едва
когато се запознах с алхимията, за мен стана ясно, че
несъзнаваното е процес, а връзката между Аза и съдържанията на
несъзнаваното отприщват същинското преобразуване, или развитие,
на психиката. В индивидуалните случаи процесът може да бъде
проследен чрез сънищата и фантазиите. В колективния живот той е
сложил своя отпечатък преди всичко върху различните религиозни
системи и промените в техните символи. Чрез изследване на
индивидуалните и колективни процеси на преобразуването, както и
чрез разбиране на алхимичната символика стигнах до централното
понятие в моята психологии - процеса на индивидуация.
Съществен момент в моите трудове представлява фактът, че
още в самото начало те засягат въпросите на светогледа и
разглеждат отношението между психологията и религията. Все пак
едва в „Психология и религия” (1938) и после в Paracelsia (1942) съм
разгледал подробно проблема. В това отношение особено важно е
второто есе от тази книга - „Парацелз като духовно явление”.
Съчиненията на Парацелз съдържат богатство от оригинални мисли,
в които ясно е изразена постановката на въпроса в алхимията, но в
една късна и барокова форма. Заниманията ми с Парацелз са
всъщност причината да се заема и със същността на алхимията, с
връзката ѝ с религията и психологията, или както би могло да се
каже: алхимията в нейния аспект на религиозна философия. С това
се занимавам, в Психология и алхимия (1944). По такъв начин най-
сетне стъпих на почва, която подкрепи моите собствени проучвания
между 1913 и 1917, защото процесът, през който тогава преминах,
отговаряше на алхимичния процес на преобразуването, за който
става дума в Психология и алхимия.
Естествено, пред мен отново възникна въпросът за отношението
на символиката на несъзнаваното към християнската религия, а
също и към другите религии. Не само че оставям отворена вратата
за християнското послание, но смятам, че то има централно
значение за западния човек. Без съмнение обаче то се нуждае от
нов поглед, за да може да отговори на секуларните промени на духа
на времето. В противен случай то би останало извън времето и не
би оказало влияние върху цялостността на човека. Точно това се
опитах да обоснова в съчиненията си. Дадох психологическо
52
обяснение на учението за триединството , както и на текста на
литургията, като освен това направих сравнение между него и текста
53
на Зосимос от Панополис, един алхимик и гностик от III век . Опитът
ми от сблъсъка на аналитичната психология с християнското
мировъзрение ме доведе в крайна сметка до въпроса за Христос
като психологически образ. Още в моята Психология и алхимия
(1944) можах да посоча паралела между фигурата на Христос и
централната алхимична идея, lapis или камъка.
През 1939 г. проведох семинар върху Exercitia spiritualia на
Игнасий Лойола. Същевременно бях зает с проучванията за
Психология и алхимия. Една нощ се събудих и видях над леглото си
фигурата на Христос на Кръста, облян от ярка светлина. Не беше в
естествени размери, но се виждаше съвсем ясно, и аз забелязах, че
тялото му е от зелено злато. Гледката беше прекрасна и аз бях
дълбоко разтърсен от видяното. За мен подобни видения не са нещо
необикновено, защото често виждам ярки хипнагогични образи.
По онова време доста бях размишлявал за Anima Christy - една
медитация от Ехercitia. Видението ми се стори свързано с това, че
при обмислянето бях пропуснал нещо - а именно аналогията на
Христос с aurum нонжулги (?!) (необикновеното злато) и с vindictus
(зеленото) на алхимиците. Когато разбрах, че образът насочва към
тези централни алхимични символи, че всъщност става дума за едно
алхимично видение на Христос, аз се успокоих.
Зеленото злато е качеството на одухотвореност, което
алхимиците съзират не само в човека, но и в неорганичната
природа. То е проява на един дух на живота, anima mundi (световна
душа), или filius macrocosmic (син на макрокосмоса), на Антропоса,
който вдъхва живот на целия свят. Този дух е влят и в неорганичната
материя, той е и в метала, и в камъка. Така моето видение
свързваше образа на Христос с неговия аналог в материята, а
именно с filius macrocosmic. Ако зеленото злато не ми бе направило
впечатление, то вероятно бих се изкушил да предположа, че в моето
възприятие за Христос липсва нещо съществено, с други думи - че
традиционният образ по някакъв начин не е достатъчно пълен за
мен и затова би трябвало да добавя още нещо към християнското си
развитие. Все пак изтъкването на метала ми посочваше неприкрито
алхимичното схващане за Христос като единство на духовно живото
и мъртвата от физична гледна точка материя.
В Еон (1951) аз отново подхванах проблема за Христос. Тук
обаче не ме занимаваше толкова въпросът за историческите
паралели, колкото за отношението на фигурата на Христос към
психологията. Не разглеждах Христос като образ, освободен от
всичко външно, а по-скоро исках да подчертая развитието на
представеното чрез него религиозно съдържание; развитие, което
преминава през вековете. За мен бе също така важно как е било
възможно да се предскаже астрологически Христос, както и това, как
той е бил възприеман от гледна точка на духа на своето време и в
хода на двете хиляди години християнско летоброене. Исках да
представя точно това, заедно с всички останали любопитни
коментари, които са се натрупали около него с течение на времето.
По време на работата възникна и въпросът за историческата
личност - за човека Христос. Това е важно, защото колективната
душевност от неговото време - бихме могли да кажем: архетипът,
който тогава е констелиран, а именно праобразът на Антропоса, е
сложил печат върху него - този почти непознат, юдейски пророк.
Античната идея за Антропоса, чиито корени лежат, от една страна, в
юдейската традиция, а, от друга - в египетския мит за Хор, е
завладяла хората в началото на християнската ера, тъй като е
отговаряла на духа на времето. В центъра на вниманието е Синът на
Човешкия род, Божият син, който е противопоставен на божествения
Август, Господаря на този свят. Тази мисъл превръща първоначално
юдейската идея за Месията в световен проблем.
Би било обаче голямо недоразумение, ако се разглежда като
„чиста случайност” това, че Исус, син на дърводелец, проповядва
Евангелието и се превръща в salvator mundi, спасителя на света. Той
трябва да е бил изключително надарена личност, щом е бил в
състояние да изрази и изпълни общите, макар и неосъзнавани
очаквания на своето време. Никой не би могъл да бъде вестителят
на подобно послание освен именно този особен човек - Исус.
Деспотичната власт на Рим - олицетворявана от божествения
Цезар, е създала по онова време един свят, в който не само на
множество индивиди, но и на цели народи бива отнет
самостоятелният начин на живот и духовната независимост. И днес
някои индивиди и културни общности са изправени пред подобна
опасност от унищожение. Ето защо почти навсякъде се говори за
възможността и надеждата за ново появяване на Христос, дори
възникват и слухове за видения, които отразяват очакванията за
спасението. Естествено е, че днес всичко това се проявява в една
форма, която не би могла да се сравни с нищо от миналото, типична
рожба на „техническия век”. Това е широко разпространеното
явление на НЛО.
Тъй като целта ми бе да покажа доколко моята психология
съответства на алхимията - или обратното, - за мен беше особено
важно покрай религиозните въпроси да открия също и специалните
проблеми на психотерапията. разглеждани в алхимичните трудове.
Централен въпрос, главният проблем за лекарската психотерапия е
този за пренасянето. По този въпрос Фройд и аз сме напълно
единодушни. Бих могъл да посоча нещо съответстващо в рамките на
алхимията, а именно представата за coniunctio (съединение), чието
голямо значение е направило впечатление още на Зилберер.
Съответствието бе подчертано още в книгата ми Психология и
алхимия. Две години по-късно проучванията ми доведоха до
„Психология на пренасянето” (1964) и накрая до работата ми
Mysterium Coniunctionis (1955-1956).
Почти всички проблеми, които са ме занимавали - от чисто
човешка гледна точка или поради научен интерес, са били
придружавани от сънища или предвиждания. Това се отнася и за
този за пренасянето. В един от тези сънища наред с проблема за
Христос имах странно и неочаквано видение.
Отново сънувах, че къщата ми има голямо пристроено крило, в
което още не бях влизал. Веднъж реших да го разгледам и влязох
вътре. Стигнах до огромна двукрила врата. Когато я отворих, се
оказа, че в помещението е уредена лаборатория. Пред прозореца на
голяма маса бяха подредени множество колби и уреди на
зоологическа лаборатория. Това бе работното място на баща ми.
Него го нямаше. Покрай стените бяха подредени полици със стотици
стъкленици, които съдържаха всевъзможни видове риби. Бях
изненадан: значи сега баща ми се занимаваше с ихтиология!
Както стоях и се оглеждах наоколо, забелязах една завеса, която
от време на време се издуваше като че ли от силен вятър. Внезапно
влезе Ханс, един младеж от селото, и аз го помолих да провери дали
зад завесата няма отворен прозорец. Той отиде и когато след малко
се върна, на лицето му беше изписан ужас. Той можа да каже само:
„Да, там има нещо, някакъв призрак!”
Тогава отидох нататък и открих врата, която водеше към стаята
на майка ми. Вътре нямаше никой. Атмосферата беше зловеща.
Стаята беше много голяма, от тавана висяха две редици от по пет
сандъка, на около две стъпки от пода. Приличаха на малки
градински павилиони, всеки по шест стъпки и с по два кревата.
Разбрах, че в това място майка ми, която отдавна беше покойница, е
била посещавана, а също, че тя е осигурила възможност за
преспиването на духовете тук. Имаше такива, които идваха на
двойки, така да се каже, семейства, които прекарваха тук нощта или
54
пък деня .
Срещу стаята на майка ми имаше врата, зад която се влизаше в
огромно хале. Със своите фотьойли, масички, колони и с целия си
разкош тази зала напомняше фоайе на голям хотел. Свиреше силна
духова музика - през цялото време тя бе звучала в ушите ми, без да
знам откъде идва. В залата нямаше никого, само оркестърът
свиреше танцови парчета и маршове.
Духовата музика в хотела напомняше за някакво веселие и
светски живот. Никой не би допуснал, че зад тази шумотевица онзи,
другият свят, също съществуваше в сградата. Образът на залата от
съня беше, така да се каже, карикатура за моята „наивност”, или
светска любезност. Това обаче бе само външната страна - на заден
план имаше нещо съвсем друго; то не можеше да бъде изследвано
при духова музика, това бе лабораторията с рибите и висящите
креватчета за духовете. Двете тайнствени помещения, в които
владееше пълна тишина. Имах чувството, че тук обитава нощта, а
залата представлява дневният свят с неговата светска суета и
повърхностност.
Най-важните образи от съня бяха „приемната за духовете” и
лабораторията за рибите. Първата - по един малко странен и
забавен начин, изразява проблема за coniunctio, или пренасянето.
Що се отнася до лабораторията, тя означава заниманията с темата
за Христос, който сам е риба (icluliys). И двете бяха теми, които ме
занимаваха близо десетилетие.
Странното е, че заниманията с рибите в съня ми бяха
предоставени на баща ми. Тук той се появяваше като наставник на
християнските души, които според древните вярвания са риби в
мрежите на св. Петър. Не по-малко странна е и появата на майка ми
като пазителка на душите на покойниците. По този начин в съня ми и
двамата са натоварени с проблема за сиra animarum (грижа за
душите), което фактически бе мое задължение, но, изглежда, нещо
бе останало недовършено и затова бе още при родителите ми, т. е.
все още в латентно състояние в несъзнаваното и следователно -
предстоящо в бъдещето. Все още не бях засегнал главния въпрос на
„философската” алхимия, coniunctio, и затова не бях отговорил на
въпроса, поставен ми от душата на християнина. Освен това все
още предстоеше фундаменталната работа върху легендата за
55
Граал, която бе поета от жена ми като дело на целия ѝ живот .
Спомням си колко често Queste del Saint Graal и кралят на рибите се
връщаха в съзнанието ми, когато работех върху символа на ichthys в
Eon. Непременно бих използвал легендата за Граал в моите
изследвания за алхимията, но се въздържах, защото не исках да
навлизам в територията на жена ми.
Спомените за баща ми са свързани у мен с образа на един
страдалец, поразен от раната на Амфорас, един „крал на рибарите”,
чиято рана не искала да заздравее - това бе християнското
страдание, за което алхимиците търсеха панацея. Аз като един „ням”
Парсифал бях свидетел на това заболяване през годините, когато
бях момче, и както при Парсифал, но безмълвно, само
предчувствайки.
В действителност баща ми никога не се бе занимавал с
териоморфната християнска символика, затова пък до смъртта си бе
живял в страдание - както го е проповядвал и носил самият Исус, -
без да си дава ясна сметка за последиците от imitatio Christi. Той
гледаше на страданието си като на своя лична болка, за която
можеш да се обърнеш към лекаря за съвет, но не го възприемаше
като страдание на християнина изобщо. Посланието до Галатяни
(2:20) - „и вече не аз живея, а Христос живее в мене...” - никога не
проникна в съзнанието му със своя истински смисъл, защото той се
отвращаваше от всякакви размисли на религиозни теми. Той искаше
да живее с вярата, тя му бе достатъчна, но му изневери. По този
начин често бива възнаградена sacrificium intellectus
(интелектуалната жертва). „Не всички възприемат тая дума, но ония,
на които е дадено... има скопци, които сами са се скопили заради
царството небесно. Който може възприе, нека възприеме” (Мат.
19:11). Но едно сляпо подчинение никога не води към решение, а в
най-добрия случай - към бездействие и тогава се превръща в тежест
за следващите поколения.
Териоморфните атрибути в боговете доказват, че те се намесват
не само в свръхчовешката сфера, но също и в по-нисшите
субчовешки области на живота. До известна стенен животните
представляват техните сенки, чиято същност се съединява с
божествения образ. Самите piscicelli Christianorum (християнски
риби) показват, че тези, които подражават на Христос, са сами по
себе си риби. Това са неосъзнати души, които се нуждаят от сиrа
atrimarunt. Смятам, че лабораторията с рибите в съня ми бе синоним
на „грижата за душата”. Също както раненият сам се наранява, така
и лечителят сам се лекува. За отбелязване е, че в съня решаващите
дейности се извършват от мъртвите върху мъртвите, в света отвъд
съзнанието, т. е. в несъзнаваното.
Един съществен аспект от моята задача тогава в действителност
все още не ми бе ясен - затова и аз не можех да тълкувам съня
задоволително. Можех само да предугаждам смисъла му и трябваше
да преодолея все още силните вътрешни съпротиви, преди да мога
да напиша Отговор на Йов.
Вътрешната потребност за това съчинение трябва да се търси
още в Eoн. Там аз се сблъсках с психологията на християнството и
Йов е до известна степен една префигурация на Христос. Двамата
са обединени от идеята за страданието: Христос е страдащият слуга
на Бога, а такъв е бил и Йов. При Христос страданието е
предизвикано от греховността на света, а страданията на
християните е главният отговор. Това неизбежно води до въпроса,
кой е виновен за тази греховност? В крайна сметка Бог е този, който
е създал света, както и греховете му. Именно той като Христос
трябва да изстрада човешката участ.
В Eoн има позовавания на тъмната и светла страна на
божествения образ. Аз споменавах „гнева на Бога” - повелята да се
боим от Бога, и молитвата „Не ни въвеждай в изкушение”.
Амбивалентният образ на Бога в библейската книга за Йов играе
решаваща роля. По същество Йов очаква Бог да е на негова страна
срещу Бог - чрез което е изразена и трагичната противоречивост на
Бога. Това е и главната тема в Отговор на Йов.
Има и външни подбуди за написване на тази книга. Много
въпроси от страна на аудиторията и пациентите ми ме принудиха да
заема по-ясна позиция във връзка с религиозните проблеми на
съвременния човек. Дълги години се колебах, защото добре схващах
каква буря щеше да се разрази. Но в края на краищата вече не
можех да се оставя във властта на този неотложен и тежък проблем
и бях принуден да дам отговор. Извърших го по начин, по който се
бях сблъскал с него: под формата на едно преживяване, емоциите от
което не можех да потисна. Не избрах тази форма случайно, а с
определено намерение: за мен бе важно да избегна впечатлението,
че искам да провъзгласявам „вечната истина”. Моето съчинение
трябваше да бъде само гласът и въпросът на един отделен човек,
който разчита на разумността на публиката или поне я очаква.
Никога не ми е идвало наум, че някой би могъл да си помисли, че аз
искам да проповядвам една метафизическа истина. Но точно това
обвинение хвърлят в лицето ми теолозите, тъй като теологическото
мислене е свикнало да се занимава с вечни истини. Когато например
физикът казва, че атомът има тази или онази структура и при това
проектира един модел, с това няма намерение да провъзгласи
някаква вечна истина. Но теолозите не познават природонаучното и
особено -психологическото мислене. Материалът на аналитичната
психология, нейните съществени доводи се състоят от изказванията
на човека, или от изказвания, които се срещат често в консистентна
форма на различни места и в различни времена.
Проблемът за Йов се прояви с всичките си последици в един
сън. В съня отивах на посещение при баща си, който бе починал
отдавна. Той живееше на село - не знаех къде. Къщата му бе в стил
от XVIII век, изглеждаше обширна, с няколко големи помощни
постройки. Първоначално била странноприемница в някакъв курорт,
минерални бани. Научих, че много велики личности, знаменитости и
принцове са отсядали там. После някои от тях починали и бяха
положени в криптата, която също принадлежеше на къщата. Баща
ми изпълняваше службата на кустос (управител).
Както скоро научих, баща ми беше не само кустос, но - точно
обратно на това, което беше в живота си - и велик учен. Намерих го в
кабинета му и за мое голямо учудване там беше и д-р У. - лекар на
моя възраст, заедно със сина си и двамата психиатри. Не знам дали
бях задал някакъв въпрос, или баща ми искаше да обясни нещо -
във всеки случай той свали дебелия том на една Библия от полицата
- подобна на Марианската, която имам в моята библиотека. Тази,
която бе в ръцете на баща ми, бе подвързана в блестяща рибя кожа.
Той отвори на Стария завет, мисля, че беше книгата на Мойсей, и
започна да тълкува определен откъс. Правеше го така бързо и
умело, че не бях в състояние да следвам мисълта му. Забелязах
само, че онова, което говореше, издаваше огромна ерудираност в
най-различни области на знанието, знания, които аз можех само да
подозирам, но не бях в състояние нито да схвана, нито да оценя.
Виждах, че д-р У. не разбира нищо, а синът му започна да се смее.
Те смятаха, че баща ми е изпаднал в някакво състояние на синилна
възбуда и се е впуснал в безсмислен поток от думи. За мен обаче
определено бе ясно, че тук не ставаше дума за болестна възбуда,
нито пък за някаква безсмислица, а за нещо толкова интелигентно и
научно в аргументацията, че ние изобщо не можехме да го проумеем
и следваме. Ставаше дума за нещо много важно, което го увличаше.
Говореше с голяма страст, обсебен от идеи с дълбок смисъл.
Ядосвах се, че бе принуден да говори пред трима глупци като нас.
Според мен двамата психиатри представляват ограничената
медицинска мисъл, присъща и на мен като на лекар. Те
представляват моята сянка, така да се каже, в нейното първо и
второ издание - като баща и син.
 След време сцената се промени. Баща ми и аз бяхме застанали
пред къщата. Отсреща имаше нещо като хамбар, където бяха
струпани дърва; оттам се носеше силно думкане - както при падане
или хвърляне на големи пънове. Струваше ми се, че поне двама
работника се трудеха вътре, но баща ми обясни, че там има духове,
които вдигат този шум.
След малко влязохме в къщата, където ми направиха
впечатление нейните дебели стени. Изкачихме се по тясна стълба
до първия етаж. Пред очите ми се разкри необикновена гледка: зала,
която представляваше точно копие на Diwan-i-kaas, (зала за съвети)
на султан Акбар във Фатепур-Шикри. Залата бе висока и кръгла, с
галерии покрай стените, които се съединяваха с центъра на залата
посредством четири свода. В центъра от своя трон, подпиран от
огромна колона, султанът се обръщаше към своите философи и
съветници, насядали покрай стените. Цялата гледка
представляваше огромна мандала и отговаряше съвсем точно на
истинската Diwan-i-kaas, която бях видял в Индия.
В съня си забелязах, че една стръмна стълба води нагоре към
стената, но това вече не отговаряше на действителността. Горе пред
една вратичка баща ми спря и каза: „Ще те въведа във висшето
общество.” После коленичи и допря чело до земята, а аз повторих
жеста му с огромно вълнение. По някаква причина не можах да
докосна пода с челото си - остана само милиметър разстояние. Все
пак се бях поклонил и изведнъж разбрах - може би ми беше казал
баща ми, - че зад вратата горе, в самотните покои живееше Уриа -
пълководецът на цар Давид. Давид подло го предал заради жена му
- Баджеба, като заповядал на войниците му да го изоставят на
бойното поле пред лицето на врага.
Бих искал да дам някои обяснения за този сън: началната сцена
показва как се проявява неосъзната от мен задача, която аз, така да
се каже, съм оставил на баща си - т. е. на несъзнаваното. Очевидно
той се е вглъбил в Библията (Битие?) и се стреми да предаде
своите прозрения. Рибешката подвързия указва едно несъзнавано
съдържание, тъй като рибите са безсловесни и не съзнават. Баща ми
не успява да се изясни, защото публиката е отчасти неспособна да
разбира, отчасти - злонамерено глупава.
След този неуспех пресичаме улицата до „другата страна”,
където сигурно действат „полтъргайст” - тези явления, които
обикновено се проявяват пред юноши преди пубертета. Това
означава, че все още съм незрял и твърде неосъзнат. Индийската
атмосфера илюстрира „другата страна”. Когато бях в Индия,
мандала-структурата на Diwan-i-kaas, като представа за едно
разположено около центъра съдържание, ме порази дълбоко.
Центърът е седалището на Акбар Велики - владетеля на
полуострова, „господаря на този свят”, подобно на Давид. Но още по-
високо от него е невинната жертва. - верният му пълководец Уриа,
когото той изоставя на враговете. Така Урна се явява преображение
на Христос, богочовека, който е изоставен от Бога. Освен това Давид
„взема и жената” на Уриа „при себе си”. Едва по-късно разбрах какво
означаваше този намек за Уриа: не само че бях подтикнат да говоря
публично, и то в моя вреда, за амбивалентния образ на Бога в
Стария завет, както и за последиците от това, но и жена ми ми бе
отнета от смъртта.
Това бяха нещата, които, скрити в несъзнаваното, ме очакваха.
Това бе съдбата, на която трябваше да се подчиня, като докосна с
чело пода, та подчинението ми да е пълно, но нещо - поне на един
милиметър, ми попречи да го сторя. Нещо вътре в мен говореше:
„Всичко е много добре, но не изцяло!” Нещо вътре в мен се
противеше и не искаше да е няма риба и ако за свободния човек
това не е било така, то нямаше да има и Йов няколко столетия преди
рождението на Христос. Човек си запазва последната дума дори
пред Божията воля. В противен случай - в какво би се състояла
свободата му? И в какво - смисълът й, ако не е в състояние да
заплаши заплашващия?
Уриа живее на по-високо място от Акбар. Според съня той дори
е „висше присъствие” - израз, който всъщност човек употребява
единствено за Бога, независимо от византинизмите. Тук не мога да
не си спомня за Буда и отношението му към боговете. Без съмнение
56
за вярващия азиатец Татхагата е Всевишният. Точно затова
будизмът хинаяна е подозиран (съвсем неоснователно!) в атеизъм.
По волята на боговете човек е в състояние да си изгради мнение за
своя Създател. Той е в състояние дори да унищожи Творението в
най-съществения му аспект - съзнанието на човека за света. Днес
човекът може да унищожи всяко висше същество на земята, като го
изтрие от лицето на земята посредством радиоактивните лъчи.
Мисълта за унищожение на света е заложена още чрез Буда: чрез
просветлението веригата Нидхана - причинната верига, която
непреодолимо води до остаряване, болести и смърт- да бъде
прекъсната, така че илюзията на Съществуванието да свърши.
Отрицанието на волята у Шопенхауер пророчески сочи към един
проблем на бъдещето, който вече ни кара да се замисляме - толкова
е близко до нас. Сънят разбулва една мисъл и едно предчувствие,
които съществуват у човека открай време: идеята за едно творение,
което, колкото и нищожно да е, все пак решително превъзхожда своя
творец.
След това отклонение в света на сънищата отново се връщам
към своите книги. В Eoн имаше още един кръг от въпроси, на които
трябваше да се отдели специално внимание. Опитах се да обясня
едновременността на появяването на Христос и началото на новия
еон, епохата на Рибите. Тази едновременност на живота на Христос
и обективното астрономическо събитие - т. е. навлизането на
пролетното равноденствие в знака на Риби, би трябвало да означава
синхроничност. Така Христос е „Рибата” и се явява като господар на
новия еон (както Хамураби преди него е бил „Овенът”). От тези
факти пред мен изникна проблемът за синхроничността, който
изложих в статията „Синхроничността като принцип на некаузални
57
взаимовръзки” .
Разглежданият в Еон проблем за Христос най-накрая ме изправи
пред въпроса: как появяването на Антропоса, на психологически
език - цялостната личност, се отразява на опита на индивида?
Опитах се да дам отговор в За корените - на съзнанието (1954). Тук
ставаше дума за взаимодействието между съзнанието и
несъзнаваното, за развитието на съзнанието от несъзнаваното и за
проникването на по-голямата личност, на вътрешния човек в живота
на всеки индивид.
Mysterium Coniunctionis бележи края на сравнителното
изследване на алхимията и на психологията на несъзнаваното. В
тази книга още веднъж се опитвам да разгледам проблема за
пренасянето, но преди всичко следвам първоначалното си
намерение да представя цялата сфера на алхимията като един вид
психология на алхимията, или като алхимично обосноваване на
дълбинната психология. Едва с Mysterium Coniunctionis моята
психология намери своето потвърждение в действителността и бе
подкрепена исторически. С това задачата бе изпълнена, делото ми
бе завършено и сега можеше да остане. В момента, в който
достигнах дъното, се сблъсках с външната граница - с предела на
научно познаваемото, с трансцедентното, природата на архетипа
като такъв, за което вече не могат да се правят никакви научни
изказвания.
Обзорът на моето творчество, който тук се опитах да направя, е,
естествено, най-общ. Всъщност би трябвало да кажа много повече
или много по-малко. Тази глава е импровизация, както и всичко,
което разказвам тук.
Трудовете ми могат да се разглеждат като спирки в живота ми -
те са израз на моето вътрешно развитие, защото заниманията със
съдържанията на несъзнаваното формират човека и предизвикват
промени в него. Животът ми е онова, което съм направил, моето
духовно дело. Едното е неотделимо от другото.
Всички мои съчинения са, ако мога да кажа така, вътрешни
повели, възникваха под натиска на съдбата. Това, което написах, ми
идваше отвътре. Дадох думата на духа, който ме караше да говоря.
Никога не съм разчитал на широк отзвук на писанията ми. Те
представляват компенсация за нашето съвремие, защото трябваше
да кажа това, което никой не искаше да чуе. Ето защо, особено в
началото, изглеждах така объркан в собствените си очи. Знаех, че
хората ще отхвърлят това, защото за съвременниците е трудно да се
приеме противовесът на света на съзнанието.
Днес вече мога да кажа: невероятно е дори какъв успех имах.
По-голям, отколкото съм се надявал. Основното за мене беше, че
казах това, което трябваше да кажа. Имам чувството, че съм
направил всичко, което мога. Разбира се, написаното можеше да
бъде повече и по-добро, но не и в рамките на моите възможности.
 Кулата
Чрез научната си работа постепенно поставих фантазиите си и
съдържанията на несъзнаваното върху здрава основа. Но словото и
хартията не ми изглеждаха нещо достатъчно реално - още нещо
липсваше. Чувствах необходимост да претворя по някакъв начин
мислите и знанията си в камък - т. е. да направя изповед в камък.
Така бе положено началото на „Кулата”, къщата, която построих за
себе си в Болинген.
Възможно е това да изглежда една абсурдна идея, но аз го
направих и то ми донесе не само удовлетворение, но и изява на
58
моята същност “
Още от самото начало съзнавах, че искам: да строя близо до
вода. Своеобразната красота на брега на горното Цюрихско езеро
отдавна ме бе очаровала. Така чрез 1922 година купих земята в
Болинген. Намираше се в околностите на Св. Майнрад, а преди това
е принадлежала на манастира на Св. Гал.
Отначало не планирах да строя истинска къща, а само
едноетажна постройка, с пещ в средата и места за спане покрай
стените; нещо като първобитно жилище. Имах предвид африканска
колиба, в средата на която гори огън, ограден от няколко камъка, в
която целият живот на семейството протича около този център.
Всъщност първобитните колиби са конкретизация на идеята за
цялостност - би могло да се каже, на семейната цялост, към която се
числят и редица дребни домашни животни. Нещо подобно исках да
построя и аз - жилище, което да съответства на първичните чувства
на човека. То трябваше да внушава чувство за защитеност - но не
само във физически, а и в психически смисъл. Още при първите
строителни работи обаче промених плана си, защото ми се стори
твърде примитивен. Реших, че трябва да построя истинска
двуетажна къща, а не просто хижа, която да се гуши в земята. Така
през 1923 г. бе построена първата кръгла къща. Когато беше вече
готова, видях, че е станала годна за обитаване кула.
Чувството за спокойствие и обновление, което свързвах с кулата
от самото начало, беше много силно. За мен тя означаваше нещо
като майчино лоно. Постепенно обаче започна да ми се струва, че
все още не изразява всичко, че нещо липсва. Така през 1927 г. се
стигна до средната сграда - с нейната кулообразна пристройка.
След известно време отново ме споходи чувството за
незавършеност на построеното. А и тази форма на строежа ми се
струваше все още твърде примитивна. След около четири години -
1931 - споменатата кулообразна пристройка бе разширена. В тази
кули определих едно помещение изключително за себе си.
Представях си индийските домове, в които задължително има едно
помещение, макар и някое отделено само със завеска кътче на стая,
където хората могат да се оттеглят на спокойствие. Там те
медитират може би четвърт или половин час или правят упражнения
от йога.
Аз се заключвам в стаята си и оставам насаме със себе си.
Ключът нося винаги със себе си, никой не може да влиза там без
мое разрешение. През годините изрисувах стените и така изразих
всички онези неща, които ме пренасяха от света в уединението, от
настоящето - в безвремието. Така втората кула стана за мене един
кът за размисъл и фантазии, а често и за твърде неприятни и
мъчителни размисли - място за духовна концентрация.
През 1935 година в мен се породи желанието за оградено парче
земя. Имах нужда от по-голямо пространство, което да е отворено
към небето и природата. По тази причина аз добавих - бяха
изминали още четири години - една лоджия и един двор към езерото.
Те оформиха четвъртата част на цялото, отделно от триединния
главен комплекс. Така в течение на дванадесет години възникна
една четворна цялост, четири различни части на сградата.
След смъртта на жена ми през 1955 година изпитах вътрешната
необходимост да стана онова, което всъщност съм. Или на езика на
дома в Болинген - изведнъж открих, че средната част на сградата,
която дотогава се беше сгушила ниско между двете кули, като че ли
бях аз самият. Тогава издигнах още един горен етаж. Преди не бих
могъл да го направя, бих го разглеждал като израз на самонадеяно
самоизтъкване. В действителност обаче това е израз на
разширяването на моето съзнание, постигнато с възрастта. С това,
една година след смъртта на жена ми, всичко беше завършено.
Строителството на първата кула започна през 1923 година, два
месеца след смъртта на майка ми. Тези дати имат своя смисъл,
защото Кулата, както ще видим, имаше връзка с мъртвите.
 От самото начало за мен Кулата бе място за съзряване -
майчино лоно или фигура на майката, в която отново можех да бъда
това, което съм, бях или щях да бъда. Кулата пораждаше в мен
чувството, като че ли се прераждам в камъка. Беше следователно
конкретизация на процеса на индивидуация. Един напомнящ знак
aerepernius (по-вечен от медта). Отрази ми се добре, като едно
потвърждение на това, което съм. Строях къщата на отделни части и
винаги следвах моите конкретни потребности за момента. Би могло
да се каже, че бях построил Кулата в нещо като сън, а едва по-късно
видях какво се е получило, тази изпълнена със смисъл форма: един
символ на психичната цялостност. Всичко се бе развило така, като
че ли бе поникнало едно древно семе.
В Болинген аз съм в средата на своя истински живот, аз съм най-
силно това, което съм. Тук съм, така да се каже, един „прастар син
на своята майка”, както мъдро е изразено това в алхимията, защото
„старецът”, „древният човек”, когото бях преживял като дете, е
личността No 2, която е живяла и ще живее вечно. Тя съществува
извън времето, тя е син на майчиното несъзнавано. В моите
фантазии той взе образа на Филемон, който оживя отново в
Болинген.
Понякога съм като разтворен в околния пейзаж и в нещата и
самият аз живея във всяко дърво, в плисъка на вълните, в облаците,
в животните, които идват и си отиват, и във вещите. В Кулата няма
нищо, което да е станало или да е израснало, нищо, с което аз да не
съм свързан с това. Всичко там има своята, но и моята история, там
има място за безконечното царство на хинтерланд.
Отказах се от електричеството и сам си паля печката и
огнището. Вечер паля старите лампи, няма и течаща вода - трябва
сам да си помпя. Аз цепя дървата и си готвя яденето. Тези прости
неща правят човека обикновен - а колко трудно е да си обикновен!
В Болинген ме обгръща тишина и аз живея там в „скромна
59
хармония с природата” . Изплуват мисли, които стигат столетия
назад и съответно изпреварват далечното бъдеще. Тук стихва
мъката от сътворяването; творчеството и играта вървят ръка за
ръка.
През 1950 направих нещо като паметник от камък като израз на
това, което Кулата означаваше за мен. Забележителна е историята
за това, как камъкът попадна при мен.
Когато строях стената на т. нар. градина, имах нужда от камъни и
ги поръчах в една кариера край Болинген. В мое присъствие зидарят
продиктува на собственика на кариерата всички размери и той ги
записа в тефтерчето си. Когато след време камъните пристигнаха с
кораба и бяха разтоварени, се установи, че ъгловият камък е със
съвсем други размери; вместо камък с форма на триъгълна призма.
Бяха доставили куб. Един съвършен куб с размери много по-големи
от поръчаните, с дължина на страната около 50 см. Зидарят беше
разярен и каза на хората от кораба веднага да си го откарат обратно.
Но щом съзрях каменния блок, казах: „Не, това е моят камък!
Трябва да го притежавам!” Веднага осъзнах, че точно той ми трябва
и че искам да направя нещо от него, но още не знаех какво.
Първото, което ми хрумна, бе един латински стих от алхимика
Арналдус от Виланова (починал 1313 г.) и аз го издълбах върху
камъка. В превод той звучи така:
„Стои тук камъкът невзрачен –
цената му е твърде ниска.
От глупавите тъй презрян е,
от мъдрите е той почитан.”
Тези думи се отнасят за алхимичния камък - lapis, презиран и
пренебрегван от невежите.
Скоро се случи още нещо. На предната плоскост в естествената
структура на камъка различих малък кръг, нещо като око, което ме
гледаше. И това издълбах в камъка, а в центъра поставих едно
човече. Това е малката кукличка, която съответства на зеницата на
окото, нещо като Кабир или Телесфороса на Асклепий. Той е
загърнат в палтенце с качулка и носи фенер - както е представен в
някои антични рисунки. Същевременно той сочи пътя. На него
посветих няколко реда, които ми дойдоха наум, докато работех.
Надписът е на гръцки - в превод звучи приблизително така:
„Времето е дете - играе си като дете - игра на дама -
царството на детето. Това е Телесфорое, които пътува
през тъмнините на този Космос и изгрява като звезда от
дълбините. Той показва пътя към портите на Слънцето
60
и страната па сънищата” .
Тези думи ми дойдоха наум - една след друга, - докато работех
върху камъка.
На третата страна, обърната към езерото, оставих камъка да
говори чрез един латински надпис. Всички изречения са цитати от
алхимията - ето и превода:
„Аз съм сирак, сам-самичък; и ме намират навсякъде,
съм един, но противореча на себе си. Аз съм юноша и старец –
едновременно. Не познавам нито баща, нито майка, защото
трябваше да ме извадят от дълбините като риба. Или
защото бях паднал като бял камък от небето. През гори и
планини аз скитам, но съм скрит вътре във всеки. За
всеки съм смъртен, но не съм подвластен на кръговрата на
времето!”
Накрая, под стиха на Арналдус от Вилаирва сложих на латински
думите: „В памет на своя 75-и рожден ден К. Г. Юнг направи и
постави това тук в знак на благодарност, в 1950 година.”
Когато камъкът бе готов, аз отново и отново го оглеждах и му се
чудех, и се питах какво можеше да означава моят импулс да се
заема да направя подобно нещо.
Камъкът се намира извън Кулата и е нещо като обяснение за
нея. Той е изява на нейния обитател, но остава неразбираема за
хората. Знаете ли какво исках да издълбая на задната страна на
камъка? „Le cri de Merlin!” - защото това, което изразява камъкът, ми
напомня явяването на Мерлин от гората, след като вече е изчезнал
от света. Хората още чуват неговия вик, както е според легендата, но
не могат да го разберат или обяснят.
Мерлин представлява опитът на средновековното несъзнавано
да сътвори паралелна на Парсифал фигура. Парсифал е
християнският герой, а Мерлин - като син на дявола от една чиста
дева, е неговият тъмен брат. През XII век, когато възниква тази
легенда, все още няма никакви условия да бъде разбран истинският
му смисъл. Затова Мерлин свършва в изгнание, затова и „le cri de
Merlin” звучи от гората дори и след смъртта му. Този зов, който не
може да бъде разбран от никого, показва, че той продължава да
живее без опрощение. Неговата история и днес още не е завършила,
той още броди наоколо. Би могло да се каже, че тайната на Мерлин
е продължена от алхимията главно чрез образа на Меркурий. После
той се връща отново в моята психология на несъзнаваното и до днес
остава неразбран! Защото за повечето хора животът в близост до
несъзнаваното е напълно неразбираем. Колко трудно е това за
хората, за мен си остава един от най-впечатляващите факти на моя
опит.
Веднъж, когато първата кула беше току-що завършена, бях в
Болинген. Беше зимата на 1923-1924 година. Доколкото си спомням,
нямаше никакъв сняг, вероятно е било точно преди пролетта. Бях
самичък около седмица, а може би и по-дълго. Цареше неописуемо
спокойствие.
Една вечер, спомням си съвсем ясно, седях до камината. Бях
сложил големия котел, за да сгрея вода за съдовете. Тогава водата
започна да кипи, а котелът, да пее. Звучеше като множество гласове
или като многогласен оркестър от струнни инструменти. Истинска
полифонична музика, която аз иначе не понасях, но сега ми се
струваше необикновено интересна. Като че ли един оркестър се
намираше вътре в Кулата, а друг - извън нея. Прозвучаваше ту
единият, ту другият - сякаш разговаряха един с друг.
Седях и слушах очарован. Повече от час слушах този концерт,
тази магическа естествена музика. Беше тиха музика, изпълнена с
цялата дисхармония на природата. И така трябваше, защото
природата никога не е само хармонична, но и ужасно противоречива
и хаотична. Такава беше и музиката: поток от звуци - като водата и
вятъра - нещо толкова чудесно, че човек изобщо не би могъл да го
опише.
В ранната пролет на 1924 отново бях сам в Болинген. Бях
запалил камината. Беше подобна тиха вечер. През нощта се събудих
от леки стъпки, които обикаляха из Кулата. Звучеше и тиха далечна
музика, която се приближаваше и приближаваше, и след това
долових гласове - смях и говор. Помислих си: „Кой ли обикаля
наоколо? Какво ли е това? Дотук води само тясната пътека край
езерото и тя е почти непроходима!” Докато размишлявах, се
разсъних напълно и се приближих до прозореца. Отворих капаците -
но всичко бе спокойно. Не се виждаше никой, нищо не се чуваше -
дори вятъра, нищо, съвсем нищо.
„Много странно” - помислих си аз. Бях убеден, че наистина съм
чул тропот, смях и говор! Очевидно бях сънувал. Отново си легнах и
си мислех за това, как човек може да се измами и откъде ли идва
този вид сън. С тези мисли отново съм заспал и веднага започна
същият сън - отново чувах стъпки, говор и смях, музика. При това
имах и визуалната представа за повече от стотина облечени в тъмно
фигури, като че ли младежи от село в празнични костюми, които се
спускаха от планините и прииждаха като потоци от двете страни на
Кулата със силен тропот, смях, песни в съпровод на акордеон.
Ядосано си помислих: по дяволите! Смятах, че е сън, а то било
действителност! С това чувство се и събудих. Отново скочих,
отворих прозорците и капаците - всичко беше като преди - мъртва
тишина в лунната нощ. Тогава си помислих: та това са просто
духове!
Естествено зададох си въпроса, какво би могло да означава, че
един сън е толкова настоятелен относно своята реалност и моята
будност. Обикновено това се случва, когато виждаме духове.
Будното състояние означава възприемане на действителността. А
тогава сънят представлява еквивалентна на действителността
ситуация, в която той създава един вид будно състояние. В този вид
сънища, обратно на обикновените сънища, несъзнаваното се стреми
да внуши на сънуващия силно усещане за реалност, което от своя
страна бива подчертано чрез повторение. Източниците на подобни
реалности са, от една страна, усещанията на тялото, а, от друга -
архетиповите образи.
През онази нощ всичко изглеждаше толкова действително, че
почти не можех да разгранича двете реалности. Не можех и да
разбера нищо. Какво ли означаваха тези пеещи селски младежи,
които се точеха покрай Кулата в дълги редици? Струваше ми се, че
са дошли от любопитство, за да разгледат Кулата.
Никога по-късно не преживях, нито пък сънувах подобно нещо.
Но онова преживяване ме накара да онемея. Не можех да си спомня
да съм чувал за нещо подобно. Едва по-късно, когато се запознах с
хрониките на Люцерн от XVII век от Ренвард Цисат, можах да открия
определен смисъл. Там се съдържа следната история.
На едно пасище край планината Пилат, известна с появата на
призраци, до днес упражнява своето магическо изкуство Вотан. Една
нощ при своето изкачване към пасбището Цисат бил разтревожен от
върволица хора, които с песни и музика се стичали от двете страни
на хижата - точно както и аз го бях преживял в Кулата.
 На следващия ден той попитал пастира, при когото пренощувал,
какво би могло да означава това. Другият знаел точния отговор: това
трябва да са били stilig hit (блажените души), войнството на Вотан от
душите на умрелите. Те обикновено бродели наоколо и приемали
видим образ.
Като обяснение би могло да се каже, че това е преживяване на
самотата, при което външната тишина и пустота се компенсира от
образа на тълпа хора. Това съответства на халюцинациите на
отшелниците, които също са компенсации на самотата. Но знаем ли
тогава на какви реалности се основават подобни истории? Бих
могъл да си помисля, че самотата дотолкова е изострила моята
чувствителност, че съм възприел процесията на душите на умрелите
като действителност.
Обяснението на преживяването като психична компенсация
никога не ме задоволи напълно, а за мен не беше достатъчно да
кажа, че е било халюцинация. Чувствах се задължен да взема, под
внимание и, неговата реалистичност. Особено поради факта, че
съществуваше подобно съобщение от XVII век.
Най-вероятно тук ставаше дума за синхронистично явление.
Тези явления показват, че случки, за които смятаме, че нещо знаем,
защото сме ги възприели с вътрешното си чувство или сме ги
предусетили, много често имат съответствие в реалния външен свят.
Наистина е имало реални съответствия на моето преживяване,
защото в средновековието подобни върволици от млади мъже е
имало - това са били походите на хора от вътрешността на страната
към Локарно - предимно в ранната пролет. Те се събирали там в
Каза ди Феро в Минусио, за да продължат към Милано. В Италия те
били наемани като войници, сражаващи се за чужди владетели. Т. е.
това би могло да бъде видение на подобен поход, който обикновено
започвал през пролетта, когато с песни и веселие младите мъже се
разделяли с родината.
Моята фантазия още дълго време се занимаваше с това странно
съновидение.
Когато през 1923 започнахме да строим, моята по-възрастна
дъщеря ме посети и възкликна: „Как, ти ще строиш тук? Та тук има
трупове!” Разбира се, аз си помислих: „Глупости, не може да става и
дума!” Но когато четири години по-късно ние все още
продължавахме да строим, наистина намерихме скелет. Беше на
дълбочина 2,20 м. В десния му лакът имаше куршум от стара пушка.
По разположението на костите се виждаше, че трупът вероятно е
бил хвърлен в гроба в доста разложено състояние. Той, изглежда,
принадлежеше на един от множеството френски войници, които през
1799 са се удавили в реката Линт и са били отнесени към бреговете
на Горното езеро. Това се случило, след като австрийците взривили
моста при Грюнау, който бил атакуван от французите. В Кулата има
запазена една фотография със съответния надпис, която
направихме над отворения гроб със скелета на 22 август 1922
година.
Устроихме истинско погребение за този войник на моята земя, а
аз изстрелях три изстрела над гроба му. Дъщеря ми беше усетила
присъствието на трупа - нейната ясновидска дарба бе наследена от
моята баба по майчина линия.
През зимата на 1955-1956 издълбах редицата от имена на моите
предци по бащина линия върху три каменни плочи и ги поставих в
лоджията. Тавана изрисувах с мотиви от моя и на жена ми гербове,
както и от тези на зетьовете ми.
Фамилията Юнг първоначално е имала в герба си феникс, което
очевидно е свързано с думите „млад” (Jung), „младост” и
„подмладяване”. Моят дядо е променил, навярно като форма на
съпротива спрямо баща си, елементите на герба. Той е бил масон и
Велик майстор на Швейцарската ложа. Точно на това се дължи и
странността на промените в герба. Споменавам този незначителен
факт, защото той е исторически свързан с моето мислене и с живота
ми.
Моят герб, съответно на корекциите от дядо ми, вече не
съдържа първоначалния феникс. Горе в десния ъгъл има син кръст,
долу вляво - син гълъб върху златен фон, а помежду им върху синя
бразда - златна звезда. Тази символика е масонска или
розенкройцерска. Както кръстът и розата представят
Розенкройцеровия проблем за противоположностите („реrcrucem ad
rosum “, през кръста към розата) - а именно християнското и
Диoнисиевото начало, така кръстът и гълъбът са символи на
небесното и на хтоничния дух. Обединяващият символ е представен
чрез златната звезда, „златото на философите” - аиruт
 61
philosophorum .
Розенкройцерите изхождат от Херметичната, или алхимична,
философия. Един от нейните основоположници е бил Михаел Майер
(1568-1622) - известен алхимик и по-млад съвременник на
неизвестния, но значителен Джерардус Дорнеус (края на XVI в.),
чиито трактати изпълват първи том на Theatnun chemicum от 1602 г.
Франкфурт, където и двамата са живели, по онова време изглежда е
бил център на алхимичната философия. Във всеки случай Михаел
Майер като пфалиграф и придворен съветник на Рудолф II е бил
уважавана и известна личност. В съседния Майнц тогава живеел
докторът на медицинските и юридическите науки Карл Юнг (починал
през 1654 г.), за когото иначе нищо не се знае, тъй като
родословното дърво се прекъсва още при моя прапрадядо,
Сигизмунд Юнг, роден през XVIII в., Civis Moguntinus, гражданин на
Майнц. Причината за това е пожарът, чиято жертва станали
архивите на Майнц, по време на обсадата през войната за
испанското наследство. Вероятно явно образованият Карл Юнг е бил
запознат с ръкописите на двамата алхимици, защото
фармакологията по онова време е била изключително под влияние
на Парацелз. Дорней е бил явен привърженик на Парацелз и дори е
написал обемист коментар към трактата на Парацелз, De Vila Longa.
Той също така повече от всички други алхимици се е занимавал с
процеса на индивидуацията. Предвид факта, че голяма част от
моето житейско дело е посветена на изследването на проблема за
противоположностите и по-специално за тяхната алхимична
символика, тези събития представляват интерес, поради което не
искам да ги спестя и на моите читатели.
Докато работех върху каменните плочи, си изясних съдбовната
връзка с моите прадеди. Имах силното чувство, че съм под
влиянието на неща или въпроси, които са останали недовършени
или без отговор от страна на моите родители, от баба ми и дядо ми
или от още по-далечни прадеди. Често изглежда така, като че ли в
едно семейство има някаква неличностна карма, която се пренася от
родителите върху децата. Винаги ми се е струвало, че трябва да
отговоря на въпроси, които са били поставени пред моите
предшественици, но още не са намерили отговор, или пък че трябва
да довърша или поне да продължа някои неща, които са били
оставени неуредени преди мен. Трудно е да се разбере дали тези
въпроси носят повече личен или повече колективен характер.
Струва ми се, че последното е по-вероятно. Един колективен
проблем - ако той не е осъзнат като такъв, възниква винаги като
личен и тогава събужда илюзията, че в областта на личната психика
нещо не е наред, фактически личната сфера е засегната, но не
непременно първично, а много повече - вторично в резултат на
някаква непоносима промяна в социалната атмосфера. Причината
за разстройството в подобен случай трябва да се търси не в личното
обкръжение, а в колективната ситуация. Досегашната психотерапия
твърде малко е държала сметка за това обстоятелство.
Както всеки, способен на някаква интроспекция, отначало и аз
възприех като нещо естествено, че раздвоеността на личността ми е
мое лично дело и отговорност. Фауст го бе казал за мен със
спасителните думи: „Две души живеят, ах, в моите гърди!”, без обаче
да обясни причината за тази раздвоеност. Фаустовото прозрение
като че ли се отнасяше точно за мен. Тогава, когато се запознавах с
Фауст, не можех и да подозирам доколко Гьотевият забележителен
героичен мит бе колективен и доколко пророчески предусещаше
съдбата на германците. Затова се чувствах лично засегнат за това,
че Фауст вследствие своето високомерие и възгордяване причинява
убийството на Филемон и Бавкида. Аз се чувствах виновен, сякаш в
миналото бях взел участие в убийството на тези двама старци. Тази
странна идея ме ужаси и аз виждах своята отговорност в това да
изкупя това престъпление или да предотвратя неговото повторение.
Неправилните ми изводи бяха поддържани и от един нов факт,
който в онези младежки години бях научил от трети лица. Бях дочул,
че за дядо ми Юнг се носела легендата, че е извънбрачен син на
Гьоте. Тази неприятна история засегна и мен дотолкова, доколкото
потвърди странните ми реакции спрямо Фауст и, изглежда, ги
обясняваше. Разбира се, не вярвах в реинкарнацията, но все пак
инстинктивно чувствах близко това, което индийците наричат карма.
Тъй като тогава нямах понятие за съществуването на
несъзнаваното, за мен бе невъзможно психологическото разбиране
на собствените ми реакции. Също така не знаех нищо за това, че
бъдещето се подготвя предварително в несъзнаваното - колкото и
малко да се знае за него и до днес - и затова може да бъде отгатнато
от ясновидци. Така например Якоб Буркхарт при научаването на
новината за короноването на Кайзера във Версай извикал: „Това е
залезът на Германия!” На портите вече чукали архетиповете на
Вагнер, а с тях и Дионисиевото преживяване на Ницше, което
приписват на омайващия бог Вотан. Високомерието на
вилхелминската ера отчужди Европа и подготви катастрофата от
1914 година.
На младини, около 1890 г... без да съзнавам, и аз бях обхванат
от този дух на времето, и не можех с никакви средства да се
освободя от него. Фауст докосна някаква струна у мен и я накара да
зазвучи, а мен засегна по начин, който не бих могъл да разбирам
иначе освен като личен. Проблемът за противоречието между добро
и зло, дух и материя, светлина и мрак бе този, който ме вълнуваше
най-дълбоко, Фауст, този невинен философ, се сблъсква с
Мефистофел, със своята тъмна страна, със своята злокобна сянка.
Въпреки своята негативна природа Мефистофел представлява
истинският дух на живота в сравнение със закостенелия учен, които
упорито заобикаля самоубийството. Тук моите вътрешни
противоречия се проявиха силно драматично. Гьоте е дал до
известна степен една основна схема на моите собствени конфликти
и решения. Дихотомията Фауст - Мефистофел за мен се вместваше
в един-единствен човек - и този човек бях аз. С други думи, аз бях
засегнатият и осъзнавах, че това е моята съдба. Така че всички
перипетии на драмата се отнасяха и до мен; трябваше със страст
тук да утвърждавам, там да отхвърлям... Нито едно решение не
можеше да ми бъде безразлично. По-късно аз осъзнато свързах
своето дело с това, което бе пренебрегнал Фауст: уважението на
вечните човешки прана, признаването на миналото и
62
приемствеността в културата и духовната история .
Както душата ни, така и тялото ни се състои от отделни
индивидуални елементи, които са били представени още в редицата
от предшественици. „Новото” в индивидуалната душа е едно
безкрайно вариращо прегрупиране на прастари съставни части; тук
тялото, както и душата имат ясно изразен исторически характер и не
намират в новото, току-що възникналото, истинско убежище, т. е.
родовите черти са само отчасти „у дома” в него. Както със
средновековието, така и с античността и първобитното общество ние
далеч не сме приключили така, както изисква нашата психика.
Вместо това сме попаднали в нещо като водопад на прогреса, който
ни тласка напред към бъдещето с толкова по-дива сила, колкото
повече ни откъсва от нашите корени. Но щом веднъж е направен
пробив в старото, тогава то в повечето случаи е и унищожено и вече
няма никакво спиране. И точно загубата на връзката с него, тази
липса на опора създават „неуютността в културата и такава
припряност, че човек живее повече в бъдещето, с неговото илюзорно
обещание за Златния век, отколкото в настоящето, с което още не е
завършила цялата еволюционна подготовка. Впускаме се
неудържимо към новото, подгонени от нарастващо чувство за
неудовлетвореност, недоволство и безпокойство. Живеем вече не с
това, което имаме, а от обещания, че в светлината не на днешния
ден, а в мрака на бъдещето, където очакваме да съзрем обещания
слънчев изгрев. Човек не иска да си признае, че винаги всичко по-
добро се изкупва с по-лошо. Надеждата за повече свобода рухва за
сметка на нарастващото покорство пред държавата, да не говорим
за страшните опасности, пред които ни изправят най-блестящите
открития на науката. Колкото по-малко разбираме към какво са се
стремели нашите бащи и прадеди, толкова по-малко разбираме и
самите себе си и така с всички сили помагаме индивидът все повече
да бъде лишаван от инстинктите си и от усещането за корени, така
че той става частица в масата, която следва вече само онова, което
Ницше нарича „духа на гравитацията”.
Подобренията по пътя на прогреса, т. Е. чрез нови методи или
изобретения, са наистина на пръв поглед убедителни, но в
перспектива - съмнителни и при всички случаи - скъпо заплатени. Те
в никакъв случай не увеличават удовлетвореността или изобщо -
щастието. Най-често те са слаби подсладители на съществуванието,
както например всички скъсяващи времето средства, които по най-
неприятен начин само ускоряват темпото и така ни оставят по-малко
време откогато и да било преди. Omnis festinatio ех parte diaboli est -
„Всяко бързане е дело на дявола!” - казваха старите майстори.
Подобренията чрез връщането назад по правило не са свързани
с толкова големи разходи, и то - постоянни, защото те ни връщат към
по-простите и изпитани средства на миналото и към пестеливото
използване на вестници, радио, ТВ и всички псевдоспестяващи
времето нововъведения.
В тази книга говоря много за своите субективни схващания,
които обаче не са приумици на разума. Това по-скоро е едно
представление, което започва, ако човек с полузатворени очи и
малко недочуващи уши преднамерено се опита да долови формата
и гласа на съществуванието. Ако виждаме и чуваме твърде ясно -
тогава сме ограничени до часа и минутата на днешния ден и не
усещаме как и дали нашата родова психика долавя и разбира това
„днес”, или, с други думи, как реагира несъзнаваното. Така ние
оставаме на тъмно по отношение на това, дали светът на предците
взема участие в нашия живот, или, обратно, се отвръща ужасен от
него. Нашето вътрешно спокойствие и удовлетвореност до голяма
степен зависят от това, дали историческото семейство, което се
персонифицира в индивида, е съгласно с ефимерните условия на
нашето днес или не.
В Кулата в Болинген човек като че ли живее в много векове. Тя
ще ме надживее, а чрез положението и стила си сочи назад към
отдавна отминали неща. Много малко напомни за днешния ден.
Ако човек от XVI в. се засели в къщата, то единствено газената
лампа и кибритът биха били нещо ново за него; с всичко останало
той бездруго би се справил. Тук нищо не нарушава покоя на
мъртвите, няма електричество, нито телефон. Но душите на моите
предци се поддържат и от атмосферата на дома, защото аз им
давам отговор на въпросите, които са ми оставени като наследство
от техния живот, добре или зле - както ми се удава. Аз дори съм ги
изрисувал по стените. Сякаш някое голямо мълчаливо семейство,
което съществува през вековете, населява къщата. Там живея и аз,
но с моята втора личност, така да се каже, във „второ лице”, и
виждам живота като кръговрат - като нещо, което идва и отминава.
 Пътешествия
Северна Африка
В началото на 1920 един приятел ми каза, че смята да замине по
работа за Тунис, и ме попита дали не бих го придружил. Веднага се
съгласих и през март потеглихме за Алжир. Следвайки брега,
стигнахме до Тунис и оттам - до Сус, където оставих приятеля си с
неговите бизнесангажименти.
Най-после бях там, където често бях мечтал да бъда, в една
неевропейска страна, където не се говори нито един европейски
език, където властват нехристиянски представи и живее друга раса,
а обликът на масата се носи отпечатъка на друга историческа
традиция и друга философия. Често си бях пожелавал да имам
възможност да погледна европееца отвън, отразен в едно във всяко
отношение чуждо обкръжение. Разбира се, съжалявах дълбоко, че
не владеех арабския език, но, от друга страна, внимателно
наблюдавах хората около себе си и тяхното поведение. Така с
часове седях в някое арабско кафене и се вслушвах в разговорите,
от които не разбирах нито дума. Изучавах внимателно мимиката и
особено изразите на емоции на хората около мен, отбелязвах си
едва доловимата промяна в жестовете ми, когато разговарях c никой
европеец, като при това се научих до известна степен да гледам с
други очи на белия човек и да го опознавам вън от неговото
собствено обкръжение.
Това, което европеецът възприема като ориенталска
отпуснатост и апатия, ми се стори като маска, зад която се крие
бушуващо безпокойство, дори някаква възбуда, която не можех да си
обясня. Странното е, че още със стъпването ми на мавританска земя
имах необяснимото усещане, че земята тук мирише особено: беше
миризма на кръв, като че ли земята бе напоена с кръв.
Единственото, което ми хрумна като обяснение, бе, че тази ивица
земя е преживяла три цивилизации - пуническата, римската и
християнската. Остава да се изчака да се види какво техническата
епоха ще направи с исляма. Когато напуснах Сус, се отправих на юг,
към Сфакс, а оттам към Сахара - Тозур, град оазис. Градът се
намира на височина, в края на едно плато, в чието подножие извират
хладките, леко солени извори, които изобилно напояват оазиса чрез
хиляди канали. Високите финикови палми образуват зелен сенчест
свод, под които растат праскови, кайсиеви дървета и смокини, а под
тях - невероятно зелена люцерна. Като скъпоценни камъни
проблясват в зеленината синяците. Под тази сравнително хладна
сянка се отбиват облечени в бяло фигури, сред които очебийно
много хомосексуални двойки в нежна прегръдка. Изведнъж се
почувствах пренесен в гръцката античност, където тази склонност е
била спойката на мъжкото общество и на основаващия се на него
полис. Беше ясно, че тук разговарят мъже с мъже и жени с жени.
Доста рядко срещах женски фигури, забулени плътно като монахини.
Виждах и някои с открити лица - проститутки, както ми обясни моят
63
драгоман . По улиците в големия град преобладават мъжете и
децата.
Моят Драгоман потвърди наблюденията ми относно често
срещания и възприеман като нещо разбиращо се от само себе си
хомосексуализъм, като веднага ми направи съответно предложение.
Той, бедният, не можеше и да предположи какви мисли светкавично
проблеснаха в съзнанието ми. Почувствах се столетия назад във
времето, в един безкрайно наивен свят, свят на възрастни, които с
помощта на оскъдните познания от Корана току-що бяха започнали
да изплуват от състоянието на изначалния и съществуващ от древни
времена сумрак и да осъзнават съществуването си, в самозащита
срещу застрашаващите ги от Север сили.
Докато все още се намирах под непреодолимото впечатление на
това дълговечно и сякаш неизменно съществувание, изведнъж се
сетих за джобния си часовник и за ускореното темпо на европееца.
Това именно бе неспокойното тъмно облаче, което грозеше тези
нищо неподозиращи души. Те изведнъж ми заприличаха на подгонен
дивеч, който не вижда ловеца, но го подушва с неопределено
безпокойство - „него”, бога на времето, който ще разбие и раздроби
неумолимо на дни, часове, минути тази тяхна дълговечност.
От Тозур се отправих към оазиса Нефта. Заедно с моя драгоман
потеглихме веднага след изгрев-слънце. Яздехме големи, силни
катъри, с които напредвахме бързо. Когато наближихме до оазиса,
ни пресрещна самотен конник, целият облечен в бяло. С горда
стойка, без да поздрави, той яздеше черния си катър върху красиво,
обковано в сребро, кожено седло. Впечатляваща, елегантна фигура!
Той със сигурност нямаше джобове, да не говорим за часовник,
защото бе онзи, който, без сам да подозира, винаги бе съществувал.
Нему все още липсваше онова малко, възглупаво нещо, присъщо за
европееца. Той, европеецът, наистина е убеден, че вече не е това,
което е бил някога, но все още не знае в какво се е превърнал
междувременно. Часовникът му казва, че от т. нар. средновековие
насам времето и неговият символ - прогресът, тихичко са се
промъкнали и са му отнели незаменимото. Така, с олекнал багаж,
той продължава с нарастващо ускорение пътуването си към мъгляви
цели. Загубата на тежест и съответните sentiment d'incompietitude
(чувство за непълноценност) той компенсира с илюзията на своите
успехи - влакове, моторни кораби, самолети, ракети, които чрез
своята бързина отнемат все повече от неговата дълговечност и го
пренасят в една друга действителност на скорости и взривообразни
ускорения.
Колкото повече навлизахме в Сахара, толкова повече се
забавяше моето време, като дори заплашваше да се върне назад.
Нарастващата трептяща горещина допринасяше доста за
състоянието ми на унес и когато стигнахме до първите палми и къщи
на оазиса, всичко като че ли бе такова, каквото винаги е било.
На другата сутрин се събудих рано в моята хижа от някакъв
смесен непривичен шум. Големият открит площад, който предната
вечер беше пуст, сега бе изпълнен с хора, катъри, камили и
магарета. Камилите стенеха и оповестяваха в многообразни
вариации своето хронично неразположение, магаретата се
състезаваха с неблагозвучен рев. Хората се придвижваха,
жестикулирайки и крещейки. Те имаха див, невдъхващ доверие вид
и моят драгоман ми обясни, че в този ден се отбелязва голям
празник. През нощта от пустинята пристигнали няколко племена, за
64
да работят два дни на полето за марабу . Той притежаваше много
ниви в оазиса. Сега хората щяха да му разорат една нова нива и да
изкопаят напоителни канали към нея.
Откъм далечния край на площада изведнъж се вдигна ,облак
прах и се развя зелено знаме, чу се барабан. Начело на дълго
шествие от стотици диви мъже, които носеха : плетени кошове и
къси брадви с широки остриета, достолепно яздеше белобрад
старец с неподражаемо вродено достойнство, който сякаш винаги е
бил стогодишен. Беше самият марабу - на бял катър, сред
танцуващи мъже с барабани в ръцете. Наоколо цареше възбуда,
диви, необуздани крясъци, прах и горещина, фанатизирана и
неспокойна, тълпата се източваше навън от оазиса, сякаш отиваше
на бой. Аз я последвах на безопасно разстояние, моят драгоман не
ме насърчи Да се приближавам повече, докато не стигнахме до т.
нар. място, където се „работеше”. Долавяше се още по-голяма (ако
бе възможно!) възбуда. Чуваха се барабани и всеобща глъч, викове
от всички страни. Мястото, приличаше на разбунен мравуняк, всичко
се правеше с най-голяма бързина. Танцувайки в ритъма на
барабаните, множеството пълнеше с пясък кошовете, други
настървено копаеха земята, правеха ровове или насипи. Сред този
шум и хаос марабу яздеше на своя бял катър с кротките, изпълнени
с достойнство и умора, жестове на преклонната възраст, явно
давайки разпореждания. Където отидеше, нарастваше бързината на
действията, шумът и ритъмът, образуващи фон, на който образът на
светеца се открояваше изключително ярко. Привечер множеството
явно бе изтощено и поуспокоено, мъжете скоро потънаха и дълбок
сън край своите камили. През нощта, след обичайния кучешки
концерт, се възцари пълна тишина до първите лъчи на слънцето, с
които се пробуди и призивът на мюезина за утринна молитва, така
дълбоко трогващ душата ми.
За мен това беше една поука: тези хора живеят от своите
афекти, т. е. съществуват благодарение на тях. Тяхното съзнание, от
една страна, служи за ориентацията в пространството и
постъпващите отвън впечатления, а, от друга е движено от вътрешни
подбуди и афекти; но то не рефлектира и Азът няма никаква
самостоятелност. У европееца това не е много по-различно. Във
всеки случай ние притежаваме определена доза воля и определени
намерения. На нас по-скоро не ни достига енергия за живот.
Не исках да се променям, но бях психически инфектиран -
външно това се изрази в инфекциозен ентерит, който в продължение
на няколко дни лекувах по обичайния за страната начин с оризова
вода и каломел.
Преизпълнен с впечатления и мисли, се върнах в Тунис, а през
нощта преди нашето отпътуване за Марсилия имах съновидение,
което, както ми се струва, сложи чертата под сметката. Така
трябваше да бъде: та аз бях свикнал да живея в две плоскости: една
- осъзната, която искаше да разбира, но не можеше, и друга -
неосъзната, която искаше да се изрази, но не можеше да го направи
по-добре, отколкото под формата на сън.
Сънувах, че се намирам в арабски град, и както в повечето
арабски градове, и тук имаше крепост - казба. Градът бе разположен
в обширна равнина, заобиколен от четири стени с четири порти.
Тази казба във вътрешния град бе оградена от широк ров с вода,
което не е обичайно по онези места. Бях застанал на дървения мост,
който водеше към една от подковообразните тъмни порти оттатък
водата. Портата беше отворена. Любопитен да разгледам крепостта
и отвътре, тръгнах по моста. Когато вече бях стигнал почти до
средата, от портата излезе хубав тъмен арабин със стройна, почти
царствена осанка, младеж в бял бурнус. Знаех, че това е
управителят, който живее там. Той застана пред мен и посегна да ме
събори на земята. Започнахме да се борим и в борбата се
блъснахме в парапетите - те поддадоха и двамата полетяхме в рова,
където той се опита да потопи главата ми под водата, за да се удавя.
Не, помислих си аз, това вече отива твърде далеч, като от своя
страна натиснах главата му под водата. Направих го въпреки
възхищението, което изпитвах от него - не исках да се оставя да
бъда убит. Нямах намерение да го убивам, а просто да го обезсиля,
за да не може да се бори.
След това сцената в съня ми се промени: заедно с него се
намирахме в една голяма, осмоъгълна, сводеста зала в средата на
крепостта. Помещението беше бяло, много просто и красиво. Покрай
стените от светъл мрамор бяха разположени ниски дивани, а пред
мен на пода бе отворена книга с черни букви, изписани
изключително красиво върху млечнобелия пергамент. Не беше
арабски шрифт, приличаше по-скоро на уигурски, западно
туркестански, който ми беше познат от манихейските фрагменти от
Турфан. Макар да не познавах съдържанието, имах чувството, че
това е „моята книга”, че аз я бях написал. Младият княз, с когото
току-що се бях борил, седеше на пода от дясната ми страна и аз му
обяснявах, че след като съм го надвил, сега той трябва да чете от
тази книга. Той обаче се съпротивляваше. Сложих ръка на рамото му
и го принудих, така да се каже - с бащинска доброжелателност и
търпение, да чете книгата. Знаех, че това непременно трябваше да
стане, и накрая той се подчини.
Сънят дълбоко ме впечатли. Арабският юноша бе двойник на
гордия арабски конник, който без поздрав бе преминал край нас.
Като обитател на казбата той бе фигура на цялостната личност или
по-скоро пратеник, посланик на цялостната личност. Казбата -
мястото, откъдето той идваше, бе една съвършена мандала:
крепостта, опасана от квадратната стена с четирите порти. В
намерението на княза да ме убие звучи мотивът на борбата между
Иаков и ангела. Той - на езика на Библията - е пратеник на Бога,
който иска да убие хората, защото не ги познава.
Всъщност ангелът трябваше да се всели в мен. Той познаваше
само ангелската истина и не разбираше нищо, свързано с хората.
Затова отначало се яви като мой враг, но аз се наложих над него и
във втората част на съня станах господар на крепостта. Той седеше
на пода в краката ми и трябваше да разбере моите мисли, или по-
скоро да опознае хората.
Сблъсъкът с арабската култура очевидно ме бе разтърсил
извънредно силно. Емоционалната, живееща от афекти и близка до
живота, същност на тези нерефлектиращи хора имаше силен
сугестивен ефект върху онези исторически пластове в самите нас,
които току-що бяхме надмогнали или най-малкото вярвахме, че сме
надмогнали. Тя е нещо като рая на детството, от който човек смята,
че се е откъснал, но който при най-малката провокация отново ни
носи поражения. Да, нашият култ към прогреса е опасен с това, че
може да ни натрапи толкова повече детски мечти за бъдещето,
колкото по-силно съзнанието ни се отдалечава от миналото.
Детството от своя страна има това преимущество, че поради
своята невинност и неосъзнатост може да създаде една по-пълна
картина на цялостната личност, на цялостния човек в неговата
неподправена индивидуалност. Поради това при вида на детето и на
примитивния човек у възрастния цивилизован човек възниква
носталгия, която произлиза от неосъществени желания или
потребности. Те съответстват на онези части от личността, които са
били отстранени от цялостната картина в полза на адаптираната
личност.
Когато пътувам до Африка, за да намеря някое психично място
извън светоусещането на европееца, аз неосъзнато се стремя да
открия у себе си онази част от личността ми, която под влиянието и
натиска на европейското е станала невидима. Тази част се намира в
несъзнавана опозиция спрямо самия мене, защото аз не я
признавам. По своята природа тази част желае да ме направи
неосъзнат (да ме потопи под водата), за да ме убие; но аз имам за
цел да я осъзная, чрез което би могло да се намери един modus
vivendi (начин на живот). Почти черният цвят на кожата на юношата
го характеризира като „сянка”, но не толкова личностна, колкото
етническа, която няма нищо общо с моята осъзната персона, а по-
скоро с тоталността на моята личност, т. е. с цялостната личност.
Като господар на казбата той е, така да се каже, сянка на цялостната
личност. За европееца - с по-скоро рационална нагласа - много от
онова, което е човешко, му е чуждо, а той се гордее с това, без да
забележи, че то е за сметка на неговата жизненост и че
следователно примитивната част на личността му вследствие на
това е осъдена на отчасти подмолно съществувание.
Този сън ясно разкрива как ми въздейства срещата със Северна
Африка: преди всичко моето европейско съзнание бе застрашено от
неочаквано силната атака от страна на несъзнаваната психика. Със
съзнанието си аз изобщо не бях доловил тази ситуация, точно
обратното - не можех да се съпротивлявам на едно чувство за
превъзходство, тъй като на всяка крачка ми се напомняше, че съм
европеец. Това беше неизбежно и подчертаваше дистанцията и
отчуждението от този друг вид хора. Но аз не бях проумял, че в мен
съществуват несъзнавани сили, които съучастват на тези странници
с такава интензивност, че от това възниква бурен конфликт. Сънят го
изрази чрез символа на един опит за убийство.
Истинската природа на това отклонение открих едва няколко
години по-късно, когато бях в тропическа Африка: това бе първият
признак на т. нар. „подкожно почерняване” - една доста подценявана
духовна опасност, която застрашава откъснатия от своя корен
европеец в Африка. „Където има опасност, има и спасение” - тази
фраза на Хьолдерлин си спомнях често при подобни ситуации.
Спасението се състои в това, че човек може да направи от
несъзнаваното въздействие съзнавано с помощта на
предупредителните сънища. Те показват, че има нещо в нас, което
не само пасивно е изложено на несъзнаваното въздействие, но че то
дори страстно се стреми да се идентифицира със сянката. Както
един детски спомен внезапно може да завладее съзнанието с
толкова жизненост и емоционалност, че човек да се почувства
пренесен изцяло в първоначалната ситуация, така и този привидно
съвършено различен от нашия и чужд арабски свят събужда
архетипов спомен от едно твърде добре познато историческо
минало, което ние само привидно напълно сме забравили. Това е
споменът за една възможност за живот, надрасната от
цивилизацията, която обаче все още съществува на определени
места. Ако я преживеем отново наивно, то това би било едно
връщане към варварството. Точно затова предпочитаме да я
забравим. Но ако под формата на конфликт тя отново се изправи
срещу нас, би трябвало да я задържим в съзнанието и да проверим
и двете възможности: живота, който живеем, и забравения. Защото
без достатъчни основания привидно изгубеното не би се върнало
отново. В живата психична структура нищо не възниква и не протича
механично, а винаги във връзка и съотношение с цялото, т. е. всичко
е целенасочено и изпълнено със смисъл. Тъй като обаче съзнанието
никога няма поглед върху цялото, то обикновено не може да разбере
този смисъл. Затова в началото човек трябва да се занимае с
констатиране на факта и да остави на бъдещето и последващите
проучвания да дадат отговор на въпроса, какво би трябвало да
означава този сблъсък със сянката на цялостната личност. Във всеки
случай тогава нямах никаква представа за същността на това
архетипово преживяване, още по-малко за историческите паралели.
Без да съм си изяснил окончателно смисъла на съня тогава, в
паметта ми той остана незабравим заедно с най-голямото от моите
желания - при първа възможност отново да пътувам за Африка.
Едва след пет години това желание можа да се осъществи.

Америка: индианците пуебло

Винаги имаме нужда от една гледна точка извън проблема, за да
можем да приложим ефективно лоста на критиката. Това особено
важи в психологията, където поради нейната същност сме много
повече субективно ангажирани, отколкото в която и да било друга
наука. Как бихме могли например да бъдем сигурни, че осъзнаваме
националните особености, ако никога не сме имали възможността
да наблюдаваме нашата собствена нация отвън. Да я разглеждаме
отвън означава да се занимаваме с нея от гледна точка на някоя
друга нация. За тази цел е необходимо да притежаваме достатъчно
знания за чуждата колективна душа, а в този процес на асимилация
се сблъскваме с цялата нетърпимост, която формира националните
предразсъдъци и националните особености. Всичко, което ни дразни
у другите, може да ни послужи за опознаване на самите нас. Ще
разбирам Англия едва тогава, когато видя каква е моята специфика
като швейцарец. Европа - този наш най-голям проблем, ще мога да
разбера едва тогава, когато разбера какво е мястото ми като
европеец в този свят. Много съм благодарен на своите американски
приятели, както и на пътуванията ми до и из Америка; безкрайно
много дължа и заради критиката им по отношение на природата на
европееца. Струва ми се, че няма нищо по-полезно за европееца от
възможността да поразгледа Европа от покрива на някой
небостъргач. За първи път наблюдавах европейския спектакъл от
Сахара, сред една цивилизация, която се отнася към нашата
приблизително както римската древност към новото време. Така
осъзнах колко силно съм обсебен от културното съзнание на белия
човек дори и в Америка. Тогава у мен назря желанието да продължа
историческите паралели на още по-дълбоко културно ниво.
Следващото ми пътешествие в компанията на няколко
американски приятели ме отведе при индианците пуебло от Ню
Мексико, при строящите градове пуебло. „Градове”, разбира се, е
твърде силно казано. В действителност това са просто села, но
притиснатите една в друга и една върху друга къщи внушават думата
„град”, както и техният език и стил. Там за първи път имах щастието
да разговарям с неевропеец, т. е. небял човек. Той беше вожд на
индианците пуебло от Таос, интелигентен човек, между четиридесет-
петдесетгодишен. Казваше се Ошвиай Биано (Планинско Езеро).
Имах възможност да разговарям с него така, както рядко съм
разговарял с някой европеец. Сигурно е, че той бе обсебен от своя
свят също както и европеецът от своя, но що за свят бе това! Когато
разговаряш с европеец, винаги се натъкваш на плиткия пясък на
отдавна известното и все пак - неразбраното, а там - там корабът
плуваше в дълбоки, чужди морета. При това човек не можеше да
каже кое бе по-очарователно - дали гледката на нови брегове или
откриването на нови подходи към древното и почти забравено
познание.
„Виж - казваше ми Ошвиай Биано, - виж колко жестоки изглеждат
белите: устните им са тънки, носовете - остри, лицата им -
набраздени и разкривени от бръчки. Очите имат твърд, втренчен
поглед; те постоянно търсят нещо. Какво търсят? Те винаги искат
нещо, винаги са неспокойни, угрижени. Ние не знаем какво искат. Не
ги разбираме. Смятаме, че са луди.”
Попитах го защо мисли, че всички бели са луди.
Отговори ми: „Те казват, че човек мисли с главата си!”
„Но, разбира се. С какво мислиш ти?” - го попитах учудено.
„Ние мислим тук” - ми отговори той, посочвайки сърцето си.
Потънах в дълбок размисъл. За първи път в моя живот, поне
така ми се струваше, някой бе обрисувал така образа на
действителния бял човек. Чувствах се така, сякаш досега бях
виждал само сантиментално разкрасени цветни щампи. Този
индианец бе уцелил нашето болно място, бе докоснал нещо, за
което ние сме слепи. Чувствах как нещо непознато и все пак
съкровено близко се надига в мен като безформена мъгла. И от тази
мъгла изплуваха картина след картина, най-напред римските
легиони, нахлуващи в градовете на Галия; острите черти на Юлий
Цезар, Сципион Африкански, Помпей. Виждах римския орел по
бреговете на Северно море и Бели Нил, след това - свети Августин,
който донася християнската вяра на британците на върховете на
римските копия, както и Карл Велики, известен с покръстванията на
езичниците; заредиха се и плячкосващите и убиващи тълпи на
кръстоносците, а едно леко пробождане ми даде да разбера цялата
куха традиционна романтика на кръстоносните походи. Заредиха се
Колумб, Кортес и другите конквистадори, които с огън и меч, с
мъчения и с християнството ужасиха тези мирни, уединени, кротко
сънуващи под слънцето своя Баща, индианци пуебло. Видях и
хората на островите в южните морета, покосявани от едрата шарка,
донесена с дрехите на мисионерите, от „огнената вода” и сифилиса.
Това ми стигаше! Онова, което наричаме колонизация, мисии
сред езичниците, разпространяване на цивилизацията и пр. - всичко
това има и друго лице - лице на граблива птица, която, стръвно
концентрирана, се устремява към далечната плячка - лице, достойно
за едно поколение от разбойници и пирати. И всички онези орли и
други хищни създания, които украсяват нашите гербове, ми се
сториха подходящи психологически съответствия на нашата
истинска природа.
Впечатли ме още нещо, което ми разказа Ошвиай Биано.
Смятам, че разказът ми не би бил пълен, ако не го спомена, до
такава степен ми се струва, че то съответства на особената
атмосфера на нашия разговор. Той се водеше на покрива на
пететажната главна сграда. Оттам се виждаха други покриви и върху
тях фигури, увити във вълнени одеяла, вглъбени в гледката на
изгряващото слънце, което всеки ден се издигаше в чистото небе.
Около нас се редяха по-ниските къщи, съградени от изсушени на
слънцето четириъгълни тухли (адобе), с типичните стълби, които
водеха от земята до покрива, или от покрив на покрив, до по-
високите етажи. (През миналите неспокойни времена входът е бил
през покрива.) Пред нас се простираше вълнистата равнина на Таос
(около 2300 м над морското равнище), простираща се до хоризонта,
където се извисяваха конусообразни върхове, достигащи до 4000 м.
Зад нас покрай къщите течеше чиста река, а на другия бряг имаше
още едно селище на пуебло с червеникави къщи, изградени от
адобе, които към центъра на селището странно се скупчваха,
напомняйки картината на голям американски град с небостъргачи в
централната част. Може би на половин час път нагоре по реката се
извисяваше мощна самотна планина, планината, която нямаше име.
Разказваха, че в дни, когато планината е забулена в облаци, нагоре
към нея се отправят и изчезват мъжете в изпълнение на своите
тайнствени ритуали.
Индианците пуебло обикновено са затворени, а по въпросите на
своята религия са изобщо недостъпни. Това те преднамерено пазят
в тайна. Тя се спазва така строго, че аз се отказах от безнадеждните
опити да задавам директни въпроси. Никога преди не бях попадал в
подобна атмосфера на дълбока тайнственост, защото всъщност
религиите на днешните културни народи са достъпни за всички.
Техните тайнства отдавна са престанали да представляват загадка.
Но тук и въздухът бе изпълнен с някаква тайна, която всички, освен
белия човек, знаеха. Тази странна ситуация ми напомни за Елевзин,
чиято тайна била известна на цялата нация и все пак не била
издадена от никого. Разбирах какво са чувствали един Павсаний или
един Херодот, когато са писали: „Да изрека името на оня Бог не ми е
позволено...” Аз обаче не усещах тук мистификация, но долавях
една житейска загадка, чието разкриване би било опасно както за
отделния индивид, така и за общността. Съхраняването на тайната
придава на индианците пуебло достойнство, както и сила за
съпротива срещу всемогъщия Бог. Тя им осигурява единство и
задружност и човек изпитва убеждението, че като общност от
индивиди пуебло ще се запазят дотогава, докато техните тайни не
бъдат разкрити.
Учудващо бе за мен да открия как се променяше индианецът,
когато заговореше за своите религиозни представи. В обикновения
живот той се показваше като сдържан и със забележително чувство
на лично достойнство, граничещо с апатия. Но когато започваше да
говори за неща, които се отнасяха до тайните, той неочаквано
биваше обземан от емоции, които не можеше да скрие - факт, който
изключително изостри моето любопитство. Както вече споменах,
директните въпроси нямаха резултат. Ако обаче исках да науча нещо
съществено, правех провокиращи забележки, като при това
наблюдавах лицето на събеседника си, за да открия познати
емоционални мимики. Когато бях улучил същественото, той
замълчаваше или даваше уклончив отговор, но с всички признаци на
силна емоция, често дори очите му се изпълваха със сълзи. За него
неговите убеждения не са просто теории (които би трябвало да са
доста странни, щом извикваха сълзи!), те са факти със също така
дълбоко и значимо съдържание, както и съответстващите им външни
реалности.
Веднъж, когато седях заедно с Ошвиай Биано на покрива и
наблюдавах слънцето, което се издигаше все по-високо и по-високо,
той го посочи и каза: „Не е ли този, който се движи там, нашият
баща? Как би могло някой да твърди друго? Как може да има друг
бог? Нищо не може съществува без слънцето.” Вълнението му, което
вече беше станало забележимо, нарастваше и търсейки думи,
накрая той възкликна: „Какво би могъл да прави човек самичък в
планината? Той не би могъл дори да запали огъня си без него!”
Попитах го дали не мисли, че слънцето е огнено кълбо,
оформено от някой невидим бог. Въпросът ми не събуди дори
учудване, да не говорим за възмущение. Очевидно у него нищо не
реагираше, той дори не намираше въпроса ми за глупав, приемаше
го напълно хладно. Имах чувството, че съм стигнал до някаква
непреодолима стена. Единственият отговор, който получих, беше:
„Слънцето е Бог. Всеки може да види това.”
Въпреки че никой не може да устои на мощното въздействие на
слънцето, за мен беше нещо ново и дълбоко трогващо като
преживяване, че когато говореха за слънцето, тези зрели, изпълнени
с достойнство мъже биваха изцяло завладявани от подобни емоции.
Друг път стоях край реката и гледах към планините, които се
издигаха почти на 2000 м над платото. Мислех си, че това е покривът
на американския континент и че хората живеят тук пред лицето на
слънцето като индианците, увити в своите вълнени одеяла по
високите покриви на индианските селища - мълчаливи и вглъбени в
себе си. Изведнъж проговори един дълбок, вибриращ от сподавено
чувство, глас откъм лявата ми страна: „Не мислиш ли, че целият
живот идва от планината?” Един възрастен индианец с безшумните
си мокасини се беше приближил и ми бе задал този въпрос. Не знам
колко дълбок бе неговият смисъл. Един поглед към реката, която се
спускаше от планината, ми представи външния образ, породил това
заключение. Очевидно тук целият живот произлизаше от планината,
защото там, където има вода, има и живот. Нищо не би могло да
бъде по-очевидно от това. В неговия въпрос долавях свързаните с
думата „планина” емоции и си помислих за слуховете за тайните
ритуали, извършвани в планината. Отговорих му: „Всеки може да
види, че ти казваш истината.”
За жалост разговорът ни скоро бе прекъснат, така че не успях да
проникна по-дълбоко в смисъла на символиката на водата и
планината.
Забелязах, че индианците пуебло, които неохотно водеха
разговори за своята религия, с голяма готовност и оживено
разговаряха за техните отношения с американците. „Защо - каза
веднъж Планинското Езеро, - защо американците не ни оставят на
спокойствие? Защо искат да забранят нашите танци? Защо не
позволяват на нашите младежи да напускат училището, когато ги
призоваваме в нашите kiva (култови места), за да ги посвещаваме в
нашата религия? Та ние не правим нищо против американците.”
След дълга мълчалива пауза той продължи: „Американците искат да
забранят нашата религия; защо не ни оставят на мира? Това, което
правим, не правим единствено за себе си, а и за американците. Да,
ние го правим за целия свят. Това е за доброто на всички!”
По неговото вълнение разбрах, че той, изглежда, намекваше за
нещо много важно в тяхната религия. Затова го попитах: „Мислиш
ли, че това, което правите във вашата религия, е за доброто на
целия свят?” Той ми, отговори отривисто: „Разбира се. Какво щеше
да остане от света, ако не го правехме?”' И с многозначителен жест
посочи слънцето.
Чувствах, че тук докосвахме една деликатна област, която
граничи с тайните на племето. „Ние сме народ - каза той, - който
живее на покрива на света. Ние сме синове на Бащата Слънце и с
нашата религия помагаме на нашия баща ежедневно да прекосява
небето. Не го правим само за себе си, а за целия свят. Ако
престанем да упражняваме нашата религия, за около десет години
слънцето ще престане да изгрява! Тогава ще настъпи вечна нощ -
завинаги.”
Така осъзнах на какво се основаваше тяхното „достойнство”,
спокойната увереност на тези мъже: всеки от тях е син на слънцето,
животът му е космологически осмислен, защото той помага на
бащата и съхраняващия живота всеотдайно да изгрява и да залязва.
Ако сравним с това преценката за самите себе си, смисъла на
живота ни, формулиран от нашия разум, то ние няма как да не
осъзнаем неговата нищожност. Поне от чиста завист ние трябва да
се присмиваме на индианската наивност и да се перчим с нашата
ученост, за да не разкрием колко сме обеднели и изпаднали.
Знанието не ни обогатява, а все повече и повече ни отдалечава от
митичния свят, в който някога сме се чувствали като у дома си, като
родени там.
Ако за миг изоставим целия европейски рационализъм и се
пренесем в ясния, чист високопланински въздух на онова самотно
плато, което от едната страна се спуска към обширните
континентални прерии, а от другата - към Тихия океан; ако се
откажем също от нашето тясно познание за света и го заменим за
един неизмерим, безкраен блестящ хоризонт и за едно неведение
относно онова, което е отвъд него, то ние ще започнем да разбираме
гледната точка на индианеца пуебло. „Целият живот идва от
планината!” - това е непосредствено убедително за него. Също така
дълбоко той вярва, че живее на покрива на един необятен свят,
близо до Бога. Той преди всичко има ухото на божествеността и
неговите ритуални действия най-бързо ще достигнат далечното
слънце. Свещеността на планините, откровението на Яхве от Синай,
внушенията на които Ницше получава в Енгадин, говорят на един и
същ език. Идеята, която ни се струва абсурдна - че някакви ритуални
действия биха могли магически да повлияят на слънцето, - при по-
внимателно вглеждане не би била по-малко ирационална, но за нас -
значително по-вероятна, отколкото преди това бихме могли да си
представим. Нашата християнска религия, както, между другото, и
всяка друга, е пронизана от идеята, че чрез особени актове или
особен вид дейност човек би могъл да влияе на Бога. Например чрез
ритуали или молитви, или чрез угоден на божествеността морал.
Въздействието на Бога върху човека имат за отговор ритуалните
действия на човека, един вид рефлексия, а може би не само това, а
„активиране”, магическа принуда. Това, че човек се чувства способен
да отговори пълнокръвно на могъщото въздействие на Бога и да му
въздаде достойна отплата - извиква чувство на гордост, което
въздига човешкия индивид до висотата на метафизичен фактор. „Бог
и ние” - дори ако е само неосъзнато sous-entendu (подразбиращо
се), тази равнопоставеност без съмнение е причината за спокойната
увереност на индианците пуебло. Такъв човек е в пълния смисъл на
думата на своето място.

Кения и Уганда
Tout est bien sortant des mains de i'Auteur des
choses.
Rousseau
Всичко излиза от ръцете на Твореца на
нещата.
Русо

Когато през 1925 г. посетих изложбата в Уембли в Лондон,

прекрасната експозиция на намиращите се под английско
владичество народи, почувствах силен подтик в най-близко бъдеще
да предприема пътуване до тропическа Африка. Доста отдавна ме
занимаваше желанието да прекарам по-дълго време в страна и сред
хора, които възможно най-малко са свързани с Европа.
През есента на 1925 г. заедно с двама приятели - един
англичанин и един американец - се отправих към Момбаса.
Пътувахме с един параход Ворман заедно с голяма група млади
англичани, които трябваше да заемат постове в различни
африкански колонии, където бяха назначени. От атмосферата
можеше да се разбере, че пътниците не правеха пътешествие за
удоволствие, а отиваха да поемат своя дял от съдбата. Разбира се,
често избухваше бурно веселие, но винаги безпогрешно можеше да
се долови някаква скрита сериозност. В действителност още преди
завръщането си научих за съдбата на много от моите спътници.
Някои още през първите два месеца бяха намерили смъртта си
вследствие тропическа малария, амебна дизентерия или пневмония.
Сред тях бе и младият човек, който на масата винаги сядаше срещу
мен. Също и д-р Акли, който имаше заслуги за опазването на
горилите и с когото се бях запознал в Ню Йорк - малко преди
пътуването ми до Африка. Едновременно с мен, но от запад, той бе
предприел тази експедиция в областта с горили и починал там,
докато аз съм бил още в Елгон. Едва след завръщането си научих за
неговата смърт.
Момбаса е останала в спомените ми като влажно, горещо
селище сред гора от палми и магнолии, колкото европейско, толкова
индианско и негърско, изключително живописно, разположено на
едно естествено пристанище, над което се издигаше португалски
форт. Там останахме два дни и привечер отпътувахме с
теснолинейката във вътрешността на страната, към Найроби,
попадайки почти веднага в тропическата нощ.
Крайбрежната линия минаваше покрай множество негърски
села, чиито жители виждахме да седят край огнищата и да
разговарят. Скоро влакът започна да се изкачва, селищата изчезнаха
и настъпи катранено черна нощ. Постепенно захладня, а аз заспах.
Когато първият слънчев лъч оповести настъпването на деня, аз се
събудих. Влакът завиваше, целият обвит в червен облак прах,
покрай червена скала със стръмни склонове. Там горе, на скалата
над нас, неподвижно стоеше черно-кафява стройна фигура, опряна
на дълго копие, с поглед надолу към влака. До нея се извисяваше
един гигантски кактус канделабър.
Бях като омагьосан от тази гледка. Беше картина на нещо чуждо,
извън моя опит и все пак интензивно sentiment du deja vu (чувство за
вече видяно). Имах чувството, че вече съм преживявал този миг,
както и че винаги съм познавал този свят, който бе отдалечен от мен
единствено чрез времето. Сякаш се завръщах в земята на моята
младост, като че ли познавах оня тъмен мъж, който ме бе очаквал
там пет хиляди години.
Емоционалната атмосфера на това любопитно преживяване ме
съпътстваше през цялото време на пътешествието през девствената
Африка. Спомням си само за едно друго подобно преживяване на
проблясък на вечното, когато за първи път заедно с моя шеф проф.
Е. Блойлер наблюдавахме едно парапсихологично явление. Преди
това смятах, че бих бил зашеметен, ако наблюдавам нещо толкова
фантастично. Но когато това се случи, изобщо не бях изненадан;
намирах феномена за нещо напълно в реда на нещата, съвсем
естествено и отдавна известно.
Не подозирах каква струна бе докоснал в мен образът на
самотния тъмен ловец. Знаех само, че неговият свят бе и мой от
безброй хилядолетия.
Така, почти като насън, около обяд пристигнах в Найроби - на
около 1800 м над морското равнище, в неописуемо ослепителна
светлина, която ми напомни слънчевия блясък в Енгадин, когато
човек излиза от зимните мъгли на долината. За мое учудване всички
момчета около гарата носеха старомодните сиво-бели вълнени
скиорски шапки, които често могат да се видят в Енгадин. Те се
ценяха високо поради това, че подвитият им край можеше да служи
като козирка - в Алпите добра защита от ледения вятър, а тук - от
изгарящата горещина.
От Найроби с един малък форд посетихме Ати Плейнз, голям
резерват за дивеч. От един невисок хълм в тази обширна савана се
насладихме на безподобна гледка. Чак до хоризонта виждахме
огромни стада от газели, антилопи, гну, зебри, диви свине и пр.
Напредвайки бавно, пасейки п поклащайки глави, животните се
придвижваха, без да се чуе дори и меланхоличният писък на някоя
граблива птица. Тук властваше безмълвието на вечното начало, на
света, така както винаги е съществувал, в състояние на небитие,
защото до момента никой не бе подозирал, че този свят съществува.
Така тук аз бях първото човешко същество, открило този свят, но
което не знаеше, че в този момент той всъщност го е създал.
Тук за мен стана пределно ясно космическото значение на
съзнанието. „Qitod natura reliqait imperfectum, ars perficit” (Това, което
природата оставя недовършено, го довършва изкуството) - се казва в
алхимията. Едва човекът, аз, в невидим творчески акт придава на
света завършеност, като му дава обективно съществуване. Този акт
се приписва единствено на Създателя, без да се помисли, че по
такъв начин ние разглеждаме живота и битието като една машина,
изчислена до последния детайл, която заедно с човешката психика,
без смисъл се движи напред по предварително определени и
предварително известни правила. В подобно мрачно часовникарско
въображение не съществува никаква драма на човека, света или
Бога; няма „нов ден”, който води към „нови брегове”, а само скуката
на изчислените процеси. Спомних си за моя стар познайник пуебло:
той вярваше, че raison d'etre (право на съществуване) на неговите
индианци е задачата да помагат ежедневно на своя баща, слънцето,
да прекосява небето. Аз им завиждах за тази изпълнена със смисъл
вяра и без надежда търсех нашия собствен мит. Сега вече знаех, че
той съществува, и нещо повече: че човекът е необходим за
довършването на творението. Да, той самият е вторият създател на
света, който му придава обективно съществувание, без което светът
остава нечут, невидян, безмълвно преживящ, раждащ и умиращ,
поклащащ глава през стотиците милиони години, в най-дълбоката
нощна небитието, вървящ към един неопределен край. Човешкото
съзнание е това, което създава обективното съществувание и
смисъл, а човекът е намерил своето абсолютно необходимо място в
големия процес на съществуванието.
Потеглихме с намиращата се тогава още в строеж угандийска
железница към временната ѝ крайна гара - Сигистифо (шестдесет и
четвърта). Момчетата разтовариха обемистия багаж на
експедицията. Седнах на един сандък с храна и си запалих лула,
разсъждавайки върху факта, че тук се намирахме на края на
oikumene, обетованата земя, откъдето безбройни пътища и пътеки
се разклоняваха по целия свят. След малко към мен се присъедини
един възрастен англичанин, очевидно заселник; той седна до мен и
също извади лула. Поинтересува се за къде пътуваме и когато му
разкрих целта на пътешествието ни, попита: „За първи път ли сте в
Африка? Аз съм тук от четиридесет години.”
„Да - отговорих му, - поне в тази част на Африка.”
„Тогава мога ли да ви дам един съвет? Вижте, господине, тази
страна тук не принадлежи на хората. Тя е на Бога. Така че, ако нещо
се случи, просто седнете и не се тревожете.” След това стана и без
да поздрави, се изгуби в тълпата на щъкащите край нас негри.
Думите му ми се сториха важни. Опитах се да разкрия
психологическия смисъл, който криеха в себе си. Очевидно бяха
квинтесенция на неговия опит тук. Не човекът, а Бог е най-отгоре, т.
е. не волята и намерението, а неведомото повеление.
Още продължавах размисъла си, когато бе даден сигнал за
потегляне на двете ни коли. Покатерихме се върху багажа, всичко
осем мъже, и се закрепихме здраво, кой както може. Последвалото
многочасово клатушкане прогони всички мисли. До следващото
селище - Какамега, седалище на областния губернатор, щаб на един
малък гарнизон от африкански стрелци, с болница и - направо
невероятно! - с малка психиатрична клиника, пътят бе много по-
дълъг, отколкото предполагахме. Вечерта напредваше, нощта
настъпи изведнъж. Междувременно се изви истинска тропическа
буря с чести светкавици, гръмотевици и такъв проливен дъжд, че за
миг бяхме измокрени до кости, а един малък поток се превърна в
истински опасно препятствие за нас.
Едва около половин час след полунощ при ясно небе, напълно
изтощени стигнахме до Какамега, където губернаторът ни посрещна
дружелюбно с уиски в своята гостна с камина, в която гореше
приятен огън (толкова добре дошъл за нас!). В средата на голямата
изискана стая имаше маса, отрупана с английски списания. Човек би
могъл да се почувства като в някое имение в Съсекс. От умора вече
не можех да различа дали се пренасям от действителността в
някакъв сън или, обратно - от съня - в действителността. След това
трябваше да опънем палатките си, и то за първи път, откакто бяхме
тръгнали. За щастие, нищо не липсваше!
На другата сутрин се събудих с температура и ларингит и
трябваше да пазя леглото един ден. На това обстоятелство дължа и
запознанството си с т. нар. „птица на мозъчната треска”, която е
забележителна с това, че изпива гамата правилно, но винаги изпуска
последната нота и започва от началото. Това може да обтегне
нервите на човек с мозъчна треска до скъсване.
Един друг пернат обитател на банановите насаждения изпя две
от най-сладките си ноти, които човек може да си представи, но
приключи с трета - ужасно фалшива. „Quod natura relinquit in
petfectum...” Единствено песента на „птицата звънче” звучи с
непреходна прелест. Когато тя пее, ти се струва, сякаш откъм
хоризонта се носи камбанен звън.
На следващия ден с помощта на управителя попълнихме
колоната на носачите си с един военен ескорт от трима аскари. Така
започна походът ни към Елгон, чиято стена на кратера, висока 4400
м, съзряхме на хоризонта още в началото. Пътят водеше през
сравнително сухата савана. Цялата местност бе покрита с малки,
кръгли, високи до два-три метра тумули - стари термитни колонии.
За пътешествениците покрай пътя бяха разположени колиби,
покрити с трева, кръгли хижи, изградени от адобе, отворени и
празни. Нощем на входа им се окачваше фенер, чиято светлина
прогонваше неканените гости откъм саваната. Нашият готвач обаче
не носеше фенер, но затова пък имаше миниатюрна самостоятелна
колиба, от която бе страшно доволен. Този факт едва не го направи
жертва на едно произшествие. Веднъж беше заклал и закачил пред
хижата си овца, купена за пет угандийски шилинга. Приготви ни
превъзходна вечеря - овнешки котлети. После, когато седяхме и
пушехме около огъня, дочухме отдалеч, а после все по-близко
особени звуци. Приличаха на ръмжене на мечки, после на лай на
кучета и на вой, а накрая на резки крясъци и почти истеричен смях.
Първите ми впечатления бяха като от комично представление при
Барнум и Балей. Постепенно обаче сцената стана застрашителна -
от всички страни бяхме обградени от голяма глутница гладни хиени,
които, изглежда, бяха надушили овчата кръв. Те изпълняваха своя
дяволски концерт, а на светлината на огъня очите им святкаха във
високата слонска трева.
Въпреки познанията за природата на хиените, които уж не
нападали хора, не бяхме съвсем сигурни в своята безопасност, а
когато изведнъж откъм хижата зад нас се разнесе ужасяващ човешки
писък, вдигнахме пушки (деветмилиметрови манлихери и една
пушка за сачми) и изстреляхме няколко заряда по посока на
светещите в тъмнината очи. Тогава нашият готвач в дива паника се
втурна кри нас и ни каза, че една хиена влязла в неговата хижа и
едва не го разкъсала. Целият лагер бе в тревога. Вълнението,
изглежда, така изплаши обществото на хиените, че те с гръмки
протести напуснаха сцената. Остатъкът от нощта премина без
повече тревоги и сравнително спокойно, след продължилия дълго
бурен смях в колибите на екипа. На следния ден се появи и вождът
на местното племе с подаръци - две кокошки и кошница яйца, с
молба да останем още един ден и да застреляме хиените, които
един ден преди нашето произшествие измъкнали един старец, както
си спял в колибата, и го изяли. „De Africa - nihil cerium!” (За Африка -
нищо сигурно!)
С настъпването на деня откъм помещенията на носачите отново
се разнесоха взривове смях. Този път причината беше
представлението, което те бяха устроили, повтаряйки нощните
събития. Един от тях представяше спящия готвач, друг - хиена, която
заплашително се приближава към своята жертва. За удоволствие на
публиката драмата бе повторена безброй пъти!
От този момент готвачът бе кръстен „фици”, ние, тримата бели,
също имахме своята „запазена марка”. Моят приятел, англичанинът,
беше „Червения Врат” - според местните представи всички
англичани имат червени вратове. Американецът, който наистина
имаше богат и елегантен гардероб, бе наричан „bwana maredad”
(„пременения господин”). Тъй като аз тогава, на 50 г., имах посивяла
коса, ме нарекоха „mzee” - „старецът”, и всички гледаха на мене,
сякаш бях на сто години. Там напредналата възраст е рядкост.
Можах да видя много малко белокоси. „Мзее” е също почетна титла,
която ми дадоха като на ръководител на Психологическата
експедиция „Бугишу” - обозначение, което ни поставиха в Лондон от
Форин офис кито lucus а поп lucendo (нелепост). Ние наистина
посетихме Бугишус, но най-много време прекарахме с елгонийците.
Негрите изобщо се оказаха много наблюдателни и отлични
познавачи на характери. Един от техните интуитивни пътища за
познание се състои в това, че те по ненадминат начин имитират
формата на изразяване, жестовете или походката и чрез това сякаш
влизат под кожата на човек. Намирах тази тяхна способност да
вникнат в емоционалната природа на другите просто за удивителна.
Не се страхувах от дълги разговори с тях, а те определено ги
обичаха. По такъв начин научих много неща.
Това, че пътувахме полуслужебно, се оказа от полза, тъй като
можехме по-лесно да наемаме носачи, а също и защото бяхме
съпроводени от военна охрана. Това съвсем не беше излишно, тъй
като имахме идеята да навлезем и в области, които още не бяха
поставени под контрола на белите. И така, един корпорал и двама
наемника придружаваха нашето сафари до Елгон.
От губернатора на Уганда получих писмо, в което той ни молеше
да включим в експедицията и една англичанка, която се връщаше в
Египет през Судан. Знаеше, че имаме същия маршрут, и тъй като с
дамата се бяхме запознали още в Найроби, нямаше никаква
причина да отхвърлим молбата му. Още повече, че се чувствахме
задължени към губернатора за неговата всестранна помощ.
Споменавам този епизод, за да покажа по какъв фин начин един
архетип може да повлияе върху нашите действия. Бяхме трима
мъже, а това бе чиста случайност. Аз бях поканил още един свой
приятел да дойде с нас, но неблагоприятни обстоятелства го бяха
възпрепятствали да приеме. Това бе достатъчно, за да се установи
една несъзнавана или съдбовна констелация. Като архетип се появи
триадата, която извиква четвъртия, както винаги се наблюдава в
историята на този архетип. Тъй като съм свикнал да възприемам
случайното, което ме връхлита, приех дамата радушно в нашата
група от трима мъже. Тъй като беше спортен тип и смела жена, тя се
оказа полезна компенсация на нашата едностранчива мъжественост.
А когато по-късно моят по-млад приятел заболя от опасен пристъп
на тропическа малария, то ние бяхме, благодарни за опита, който тя
бе придобила като медицинска сестра през Първата световна война.
След приключението с хиените въпреки молбите на вожда ние
продължихме. Теренът бе леко стръмен, видимите признаци от
терциерна лава се увеличаваха. Пресичахме пояси от чудесни
девствени гори с гигантски дървета нанди, покрити с огненочервени
листа. Огромни бръмбари и още по-едри пъстри пеперуди
оживяваха горските просеки и поляни. Любопитни маймуни
разклащаха клоните. Скоро се озовахме в буша. Това бе един райски
свят. Местността бе главно равна савана с яркочервена почва.
Обикновено вървяхме по пътеките на местните жители, които
правеха сред буша тесни завои, т. е. с къс радиус на кривите, от три
до шест метра.
Пътят ни водеше към местността Нанди и през гората Нанди,
един доста голям горски масив. Без никакви произшествия стигнахме
до една хижа в полите на Елгон, който дни наред вече се
извисяваше пред нас. Оттук по една тясна пътека започна
изкачването. Приветства ни местният вожд, син на един faihon,
лечител. Той яздеше пони, единствения кон, които бяхме срещнали
досега. От вожда разбрахме, че племето му принадлежи към масан,
но живее обособено от тях в подножието на Елгон.
След няколко часа изкачване стигнахме до красива широка
просека, през която течеше чисто студено поточе с водопад, висок
около 3 м, чието корито използвахме за къпане. Разположихме
лагера си на известно разстояние от водопада, върху един полегат,
сух склон под сенките на чадъровидни акации. Наблизо имаше
негърски крал с няколко хижи и една bоnu, ограден с тръни двор. С
вожда се разбирах на езика суахили.
Той ни определи за носене на водата три жени: майка с две
непълнолетни дъщери - и трите голи, с изключение на пояса от миди
65
каури . И трите бяха шоколадово кафяви, изключително красиви,
стройни, с изящни свободни движения. Всяка сутрин за мен бе
истинско удоволствие да чуя тихото прозвънване на железните
гривни на краката им, когато се връщаха от потока, и скоро след
това да видя как се появяват иззад високата жълта слонска трева,
крепейки на главата си амфорите с вода с полюляваща се походка.
Бяха украсени с железни гривни на краката, с месингови ленти по
ръцете и на шията, с медни висулки във формата на дървени макари
в ушите, с пробита с костен или железен пирон долна устна. Имаха
много добри обноски, винаги ни поздравяваха с плаха чаровна
усмивка.
В съответствие с общоприетите очаквания никога не разговарях
с местните жени, с едно изключение, което ще спомена по-нататък.
Както у нас на юг, тук мъжете разговарят с мъже, жените - с жени.
Другото би означавало ухажване. С последното обаче белият човек
рискува не само авторитета си, но се излага на сериозната опасност
„да почернее”, за което съм наблюдавал няколко много поучителни
случая. От самите негри многократно съм чувал преценката за някой
бял: „Той е лош човек.” Когато запитвах защо, ми отговаряха: „Той
спи с нашите жени.”
При моите елгони мъжът се занимава с едрия добитък, с лова, а
жената, така да се каже, се идентифицира с shamba, полето от
банани, сладките картофи, просото и царевицата. Тя отглежда
децата, козите и кокошките, които живеят в същите кръгли хижи,
където живее семейството. Нейната гордост е разбираема: тя е един
силно активен партньор. Идеята за „равноправието на жената” е
продукт на една епоха, в която подобно партньорство е изгубило
смисъла си. Примитивното общество се регулира чрез неосъзнатия
егоизъм и алтруизъм, като и на двете се отдава дължимото. Този
несъзнаван ред се разпада веднага щом се появи някакво
нарушение, което би могло и би трябвало да се компенсира
единствено чрез някакъв акт на съзнанието.
Така аз с удоволствие си спомням за един важен източник на
информация относно семейството у елгоните: беше едно
поразително красиво момче на име Джиброа, син на вожд, с
приятни, изискани маниери, чието доверие аз очевидно бях
спечелил. Той с удоволствие се черпеше от моите цигари, но не се
лакомеше за подаръци, както другите. Той ми разказваше много
интересни неща и от време на време ме посещаваше. Чувствах, че
имаше нещо наум, че таеше някакво желание. Едва след доста
дълго познанство той съвсем неочаквано ми предложи да ме
запознае със своето семейство. Знаех, че още не е женен и че
родителите му са починали. Ставаше дума за семейството на негова
по-възрастна сестра: тя бе женена като втора жена и имаше четири
деца. Той много искаше да я посетя, така че тя да има възможност
да се запознае с мен. Очевидно за него тя беше като майка и аз се
съгласих, защото по този, така да се каже, светски начин се надявах
да проникна в семейния живот на примитивите.
„Мсикипе ctciit chitz elle” (Мадам си беше вкъщи) - тя излезе от
колибата, когато ние се приближихме, и ме поздрави по най-
естествен начин. Беше хубава жена на средна възраст - т. е. около
тридесетте; освен задължителния пояс от каури носеше гривни на
ръцете и краката, в изкуствено удължените кранчета на ушите -
някакви украшения от мед, а на гърдите си - малка кожа от диво
животно. Четирите ѝ невръстни деца, „miofos”, които бе затворила
вкъщи, надничаха любопитно през цепнатините на вратата и се
кискаха възбудено. По моя молба тя ги пусна навън, но мина доста
време, докато се осмелиха да излязат. Младата жена също
притежаваше същите отлични обноски като брат си, който от радост
поради осъществената среща сияеше в широка усмивка.
Не седнахме, тъй като нямаше на какво, ако изключим прашния
под, покрит с кокоши изпражнения и кози дърдонки. Разговорът се
водеше в обичайните рамки на салонната полуфамилиарност и се
въртеше около децата, семейството, къщата и градината. По-старата
съпруга на мъжа й, чиято обработваема земя бе в съседство, имала
шест деца. Т. нар. bота на „сестрата” бе отдалечена на около 80 м
оттук. Приблизително в средата между двете колиби на жените, но
образувайки триъгълник с тях, се намираше хижата на съпруга, а на
около 50 м от нея - една малка колибка на вече порасналия син на
по-старата съпруга. Всяка от жените притежаваше своя shamba - т. е.
плантация с банани, сладки картофи, високостеблено просо,
царевица и пр., с които моята домакиня очевидно се гордееше.
Имах чувството, че увереността и излъчваното достойнство до
голяма степен се дължаха на идентифицирането ѝ с нейната
собствена цялостност, с нейния личен живот, който включваше
децата, дома, дребния добитък, shamba и не на последно място -
нейната безспорна физическа привлекателност. За мъжа се
споменаваше само бегло, очевидно той ту беше тук, ту го нямаше. В
момента беше в неизвестност. Моята домакиня обаче бе твърдо и
постоянно олицетворение на стабилността, истинска „pieduterre”
(опора - б. пр.) на мъжа. Въпросът като че ли не се свеждаше до
това, дали той е тук или не, а по-скоро дали тя в своята цялостност
присъства и представлява земно-магнетичният център за своя вечно
зает със своите стада мъж. Онова, което става в дълбините на онези
„прости” души, е несъзнавано и поради това неизучено. То може да
бъде преценено върху основата на европейски сравнителен
материал с неговата „прогресивна” диференцираност.
Задавах си въпроса, дали „омъжествяването” на бялата жена не
е свързано със загубата на нейната естествена цялостност (shamba,
децата, дребния добитък, собствения дом, огнището), т. е. като
компенсация на нейното обедняване, а, от друга страна, дали
„феминизирането” на белия мъж не е следствие от това. Най-
рационалните държави заличават разликата между половете най-
бързо. Ролята, която хомосексуалността играе в съвременното
общество, е огромна. Тя отчасти е следствие от майчиния комплекс,
отчасти е естествен целесъобразен феномен (ограничаване на
размножаването).
Както аз, така и моите спътници имахме шанса да съпреживеем
африканския девствен свят с неговата неописуема красота, но също
и с неговите също толкова невероятни страдания, и то в последния
миг преди захлопването на портите. Нашият лагерен живот бе едно
от най-хубавите преживявания в моя живот. „Рrоси negotiis et integer
vitae sceierisquepurus” (далеч от делата и непокварен от живота,
невинен), аз се наслаждавах на „божествения покой” на една още
девствена земя. Никога преди не бях виждал така ясно „човека и
другите животни” (Херодот). Хиляди мили лежаха между мен и
Европа - майката на всички демони, които тук не можеха да ме
достигнат, тук нямаше нито телеграми, нито телефонни обаждания,
нито писма, нито посещения. Моите освободени духовни сили се
устремяваха блажено назад към пред историческите простори.
За нас беше истинско удоволствие всяка сутрин да водим
разговор с любопитните, обикалящи цял ден нашия лагер, туземци,
които с неотслабващ интерес наблюдаваха нашите действия. Моят
помощник, Ибрахим, ме беше запознал с етикета на разговора:
всички мъже (жените никога не идваха) трябваше да седят на
земята. Ибрахим ми бе донесъл от вожда малко четирикрако столче
от махагон. Аз сядах на него и започвах да говоря, давах shaitri -
насоката на разговора. Повечето от участниците говореха слабо
един пиджин-суахили, който бе достатъчен, за да ме разберат. Аз от
своя страна използвах малък речник. Книжлето бе обект на
непресъхващо удивление. Оскъдните ми изразни средства ме
принуждаваха към простота в изразяването. Често разговорите ни
приличаха на забавни разгадавания на ребус, поради което се
ползваха с голяма популярност. Но те твърде рядко траеха повече от
час, защото хората очевидно се уморяваха и с оживени жестове и
мимика се оплакваха: „Ах, така сме уморени!”
Аз естествено се интересувах от сънищата на негрите, но засега
не можех да ги накарам да ми разкажат нито един. Раздавах дребни
възнаграждения като цигари, кибрит, безопасни игли, които те силно
искаха да притежават. Нищо не помагаше! Не можех да си обясня
напълно смущението от разказването на сънища. Допускам, че
причината бяха недоверието и страхът. Известно е, че негрите се
страхуват от фотографирането, тъй като се опасяват, че по този
начин ще им бъде открадната душата; вероятно същото важи и за
сънищата: проникването в тях би могло да им навлече беда. Това
обаче не важеше за нашите момчета, които бяха от бреговете на
Сомалия и племената на суахили. Те имаха един арабски съновник,
с който се консултираха, особено по време на похода ни, и то
ежедневно. Ако не бяха сигурни в някое тълкуване, те дори
прибягваха до моя съвет. Поради познанията ми върху Корана ме
наричаха „човек на Книгата” и ме смятаха за прикрит мохамеданин.
Веднъж водихме беседа с laibun, стария лечител. Той се появи в
разкошна дреха, мантия от сини маймунски кожи, наистина луксозно
облекло. Когато го заразпитвах за неговите сънища, той със сълзи
на очи ми обясни: „Преди лайбоните имаха сънища, те показваха
кога ще има война, кога болести, дали ще вали, накъде трябва да се
подгонят стадата.” Неговият дядо е сънувал, но откакто белите
навлезли в Африка, никой вече нямал сънища. Сънищата вече не
били нужни, защото нали сега вече англичаните знаели всичко!
Отговорът му показваше, че този лечител е загубил своя mison
d'etre. Вече не било нужно да се слуша божественият глас, който
съветва племето, защото „англичаните знаят по-добре!”. Преди
лечителят е преговарял с божествата или със силите на съдбата, а
после е съветвал своя народ. Той имал силно влияние, както и в
древна Гърция гласът на Пития е притежавал най-висш авторитет.
Сега авторитетът на лечителя е заменен с този на губернатора.
Стойността на живота t'era лежи изцяло в този свят и на мене ми се
струваше само въпрос на време, както и на жизненост на черната
раса, кога негрите ще осъзнаят значението на психичната сила.
Нашият faiban не беше някоя внушителна личност, а просто един
малко сълзлив стар джентълмен. Въпреки това или точно поради
това той представляваше разрастващото се подмолно разпадане на
един отминаващ свят, които никога нямаше да се върне,
представяше го нагледно и убедително.
В много случаи аз повеждах разговора за божествената сила,
особено за ритуалите и церемониите. Във връзка с това имах само
едно-единствено наблюдение в малко селце. Там на оживената
селска улица, пред една празна колиба имаше грижливо почистено
място с диаметър около няколко метра. В средата му лежаха пояс от
каури, гривни за ръце и за крака, обици, парчета от различни съдове
и една погребална палка. Единственото, което можахме да разберем
за всичко това, бе, че в тази колиба е умряла някаква жена. Нищо не
намекваше за някакво погребение.
По време на разговора хората ме увериха, че съседите им на
запад били „лоши” хора. Ако там някой умре, се съобщавало в
съседното село и вечерта тялото се пренасяло до средата на пътя
между двете села. От другата страна на същото място се донасяли
най-различни подаръци, а на сутринта вече нямало никакъв труп.
Ясен бе намекът, че мъртвият бива изяждан от другото село. Но при
елгоните подобно нещо не се случва. Телата се оставят в горичката,
където хиените през нощта извършват погребението. В
действителност не открихме никакви следи от погребение на
мъртвите.
Разбрах обаче, че когато умира мъж, трупът се оставя в средата
на празна колиба, на пода, a laibon го обикаля и пръска по пода
мляко от една паница, като при това мърмори: „Aytk adhfsta, adhtsta
aytk!”
Значението на тези думи ми беше познато от един незабравим
разговор преди време. Към края на всяко подобно събиране един
старец изведнъж извикваше: „Сутринта, когато слънцето изгрее, ще
излезем от колибите, ще си плюем на ръцете и ще ги вдигнем към
слънцето!” Помолих го да ми покаже церемонията и да ми я опишат
по-точно. Тогава хората започнаха да плюят или да духат силно в
ръцете си, като ги държаха пред устата и след това ги обърнаха с
дланите към слънцето. Попитах какво означава това, защо го правят,
защо си духат или плюят в ръцете.
Напразно. Не последва никакъв отговор. „Винаги сме правили
това” - бе реакцията. Беше невъзможно да се получи каквото и да
било обяснение, а аз осъзнах, че те наистина знаят само, че го
правят, но не знаят какво правят. Не съзирах никакъв смисъл в това
действие. Но не изпълняваме ли и ние подобни церемонии, като
например палим свещичките на коледното дърво, крием
великденските яйца и пр., без да сме наясно относно онова, което
правим.
Тогава старецът каза, че това била истинската религия на всички
народи: кевирондос, буганда, всички племена, които могат да се
видят от планината, че и нататък, почитали adhbta, т. е. слънцето в
момента на изгрева. Само тогава то е mungu - Бог. Първият тънък
златен лъч на пълната луна в пурпура на западното небе също е Бог.
Но само тогава, иначе - не!
Вероятно у елгоните при тази церемония става дума за
приношение в чест на слънцето, което в момента на своето
изгряване е божество. Когато се принася плюнката, тя е субстанция,
която според примитивните понятия носи личностната мана, която
съдържа лечебната, магическата и жизнената сила. Ако това е
дъхът, то той е ratio, на арабски - ruch. на еврейски - much, на гръцки
- рпеита - вятър и дух. Така че този акт говори: „Аз предоставям на
Бога моята жива душа!” Това е една молитва без думи, с действия,
която би могла да звучи и така: „Господи, в твои ръце оставям духа
си!”
Освен adhbta елгоните почитат и ayik - както разбрахме по-
нататък. Той живее в земята и е sheitan - дявол. Той е създателят на
страха, студен вятър, който нощем причаква самотния пътник.
Старецът изсвири подобно на локомотив, за да онагледи как ayik се
промъква през високата тайнствена трева на буша.
Най-общо казано, хората признаваха, че Създателят е направил
всичко добро и красиво. Той е отвъд доброто и злото. Toiiem'zuri, т. е.
хубав, и всичко, което е направил, е също т 'zuri.
Когато ги питах: „А лошите животни, които убиват вашия
добитък?”, те отговаряха: „Лъвът е добър и хубав!” Или: „А вашите
ужасни болести?”, те казваха: „Лежиш на слънцето; хубаво ти е!” Бях
впечатлен от този оптимизъм. Но вечер, след шест часа тази
философия изведнъж изчезва, както скоро разбрах. След залез-
слънце се възцаряваше друг свят, свят на мрака, свят на ayik, на
злото, опасното, страха. Оптимистичната философия отстъпва пред
страха от призраците и магическите ритуали, които трябва да
предпазват от злото. С изгрева на слънцето оптимизмът отново се
връща без каквото и да е вътрешно противоречие.
За мен беше дълбоко и затрогващо преживяване при изворите
на Нил да доловя прастарата египетска представа за двете начала,
за Озирис, Хор и Сет, едно древно африканско преживяване, което
заедно със свещените води на Нил е изтекло надолу чак до
бреговете на Средиземно море. Adhbta, изгряващото слънце,
светлината, като Хор, ayik - мракът, будещият страх.
При този прост ритуал с даряване на млякото край мъртвия и
чрез думите на laibon разрешават противоречието като
едновременно жертвоприношение и на двете начала. И двете имат
еднаква сила, еднакво значение, защото продължителността на
тяхното господство - нощта, както и денят, е дванадесет часа.
Всъщност важен е моментът, в който първият светъл лъч с типична
за тропиците внезапност пробива като изстрел тъмнината, а нощта
преминава в животворна светлина.
Слънчевият изгрев в тези ширини е едно събитие, което всеки
ден отново и отново ме завладяваше. И то не толкова
великолепният сам по себе си пробив на първите слънчеви лъчи,
колкото онова, което следваше. Непосредствено след изгрев слънце
имах навика да сядам на своя походен стол под сянката на една
чадъровидна акация. Пред мен на дъното на малката долина се
простираше мрачна, почти черно-зелена ивица девствена гора, а
над нея стърчеше ръбът на платото. Отначало преобладаваха
резките контрасти на тъмното и светлото, след това постепенно
всичко биваше осветено, като светлината плътно изпълваше
долината. Хоризонтът блестеше в бяло. Нарастващата светлина,
така да се каже, проникваше в телата, които като че ли се
осветяваха отвътре и накрая ставаха прозрачни и заблестяваха като
цветни стъкла. Всичко се превръщаше в пламтящ кристал. Песента
на „птицата звънче” огласяше хоризонта. В тези моменти се намирах
като че ли в храм. Беше най-свещеният час от деня. Наблюдавах
това великолепие с безкрайно възхищение или по-скоро - в екстаз,
изгубил представа за времето.
Близо до моя пункт за наблюдение имаше висока скала,
обитавана от големи маймуни (бабуни, павиани). Всяка сутрин те
седяха стаени, почти неподвижни, на ръба откъм слънчевата страна
на скалата, а почти през целия ден огласяха гората с крясъците си.
Изглежда и те като мен приветстваха изгрева на слънцето.
Напомняха ми за едрите павиани в храмовете на Абу Симбел в
Египет, които правят жестове на обожание. От незапомнени времена
те разказват все една и съща история: ние почитаме великия Бог,
които е спасил света, появявайки се от големия мрак като блестяща
лъчиста светлина в небесата.
Тогава разбрах, че в душата от незапомнени времена живее
копнежът по светлината, както и изконният стремеж да се излезе от
първичния мрак. Когато настъпи великата нощ, прозвучава ниският
тон на меланхолията и неизразимия копнеж по светлината. Това е
изразът, който човек забелязва в очите на примитивните, а също и в
очите на животните. В окото на животното прозира тъга и човек не
знае дали тя извира от душата му, или носи някакво болезнено
послание за онова първоначално съществувание. Тази тъга отразява
също духа на Африка, преживяването на нейната самота. Това е
изначалният мрак, една майчина тайна. Ето защо най-
завладяващото преживяване за негрите е раждането на слънцето
сутрин. Моментът, в който идва светлината, е Бог. Този момент
носи спасение. Тона е едно архетипово преживяване на момента и
то е почти изгубено, и забравено, когато човек си представя, че
слънцето е Бог. „Ние се радваме, че нощта, в която бродят
духовете, е отминала!” - това вече е рационализиране. В
действителност над земята тежи една съвсем различна от
естествената нощ тъмнина: това е психичната първична нощ, която
милиони години е била същата, каквато е и днес. Копнежът по
светлина е копнеж по съзнанието.
Когато дойде краят на нашето щастливо пребиваване в Елгон,
ние прибрахме с тъга палатките и си обещахме да се върнем отново.
Тогава не можех да си представя, че никога повече няма да
преживея тази неподозирана красота. Оттогава при Какамега беше
открито злато, над онази моя далечна земя вилнееше движението
66
Мау-мау , а при нас едно внезапно пробуждане прекъсна съня за
цивилизация.
Отправихме се по южния склон на Елгон. Постепенно се
променяше характерът на пейзажа. Към равнината се спускаха по-
високи планини, покрити с гъсти гори. Цветът на местните жители
ставаше по-черен, тялото загубваше грацията на масаите, то
ставаше по-пълно и тежко. Навлязохме в областите на Бугишу и
останахме известно време в една разположена високо хижа при
Бунамбале. Долината на далечния Нил оттук представляваше
прекрасна гледка. Продължихме по-нататък към Мбала, откъдето с
два форда най-после стигнахме Джинджа на езерото Виктория.
Натоварихме багажа си на теснолинейката, която на две седмици
правеше курс до езерото Киога. Един витлов параход, чийто котел се
поддържаше с дърва, ни взе на борда и след някои премеждия ни
откара до пристанище Масинди. Там прехвърлихме багажа на един
камион и стигнахме до град Масинди, разположен на платото, което
разделя езерото Киога от Алберт Нянза.
“В едно село по пътя от езерото Алберт до Рейджмф в Судан
имахме незабравимо преживяване: местният вожд - един висок, все
още млад мъж, се появи със своите придружители. Бяха най-
черните негри, които съм виждал. Нещо в групата не вдъхваше
67
особено доверие. Този татиr на Нимуле ни беше изпратил трима
воини за охрана, но скоро забелязах, че и на тях, както и на нашите
момчета не им беше лесно. За оръжието си имаха само по три
патрона, така че присъствието им бе чисто символичен жест от
страна на губернатора.
Вождът ми предложи вечерта да представят n'goma (танц) и аз
приветствах тази идея. Надявах се да видим това общество откъм
по-добрата му страна. С настъпването на нощта, когато вече на
всички ни се спеше, чухме барабани и рогове, а скоро се появиха
около шестдесет мъже във военно снаряжение, с копия, боздугани и
мечове, следвани на почетно разстояние от жени и деца, и дори
пеленачета, носени от майките си на гръб. Очевидно това беше
голямо обществено събитие. Въпреки все още силната горещина,
стигаща до 34 градуса, бе запален голям огън, около който жените и
децата образуваха широк кръг. Зад тях се подредиха мъжете във
външен пръстен, както веднъж бях наблюдавал това при слоновете
от едно застрашено от някаква опасност стадо. Не знаех дали
трябваше да изпитвам задоволство или тревога от това толкова
внушително шествие. Огледах се за нашите момчета или за
охраната, но те всички бяха изчезнали безследно от лагера. Като
cuptulio bennvoleniiae (спечелване на благоволение) аз раздавах
цигари и кибрит, безопасни игли и др. Мъжете запяха в хор, нелоши,
бойки мелодии, като едновременно с това движеха краката си.
Жените и децата ситнеха около огъня, а мъжете вече танцуваха с
извадено срещу огъня оръжие, като ту се оттегляха назад, ту се
втурваха отново към него с диви викове, барабани и звуци от рогове.
Сцената бе дива и завладяваща, осветена от отблясъците на огъня
и вълшебната лунна светлина. Моят приятел и аз също скочихме и
се смесихме с танцуващите. Единственото ми оръжие беше
камшикът от кожа на носорог, който размахвах в танца. По лъскавите
лица виждах, че участието ни се възприема положително. Усърдието
им се удвои, а цялата компания пееше, крещеше, тропаше с крака в
такт и лееше потоци пот. Постепенно ритъмът на танца и на
барабаните се ускоряваше.
При тези танци и тази музика негрите лесно изпадат в състояние
на екзалтираност. Така беше и тук: около единадесет часа нещата
взеха странен обрат. Танцуващите се преобразиха в дива орда и аз
започнах да се тревожа как щеше да завърши всичко това. Дадох
знак на вожда да привършват, но той настояваше за „само още един
танц”.
Спомних си, че един от моите сънародници, един от двамата
братовчеди Саразии по време на една изследователска експедиция
в Целебес при една такава ti'gonui бе прободен от случайно паднало
копие. Така че без да обръщам внимание на молбите на вожда, аз
извиках на хората да се съберат и започнах да раздавам цигари, а
после показах с жест, че е време за сън. При това заплашително, но
със смях размахах камшика от кожа на носорог и ги наругах поради
липса на нещо по-подходящо на висок глас на швейцарски немски -
сега вече стига, да си вървят по домовете и да спят! Хората
естествено забелязаха, че само играя на разгневен, но, изглежда, в
момента това бе правилното решение, защото избухна всеобщ смях.
С високи кози подскоци те се разпръснаха и изчезнаха в различни
посоки в нощта. Още дълго чувахме виковете им и барабаните в
далечината. Най-после настъпи тишина н ние заспахме изтощени.
Нашият поход приключи в Рейджиф на Нил. Там се натоварихме
на един параход, който поради ниските води едва можа да потегли.
Чувствах се претъпкан от всичко, което бях преживял. Хиляди мисли
се рояха в главата ми. Осъзнах до болка ясно, че възможността ми
да възприемам нови впечатления и да обхващам безбрежното море
на мислите си бързо приближава своя предел. Това ме накара да
прехвърля още веднъж всички свои наблюдения и преживявания и
да потърся вътрешната им взаимосвързаност. Всичко ценно бях
записал.
През цялото пътуване сънищата ми упорито се бяха придържали
към тактиката да отхвърлят Африка. Те представяха изключително
родни сцени, като по този начин оставяха впечатлението, че
африканското ми пътешествие се възприема от тях не като нещо
действително, а по-скоро като симптоматично или символично
действие, ако си позволя да персонифицирам до такава степен
несъзнаваните процеси. Това предположение обаче бе
предизвикано също от едва ли не преднамереното отхвърляне даже
и на най-впечатляващите външни събития. Само един-единствен път
през цялото си пътуване сънувах един негър. Лицето му ми се
струваше странно познато, но трябваше дълго да размишлявам,
преди да се сетя къде го бях срещал. Това бе моят бръснар от
Чатануга, в Тенеси! Американски негър! В съня ми той държеше над
главата ми огромна нажежена маша и искаше да накъдри косата ми
- да я направи негърска. Точно когато щях да усетя болезненото
парване, се събудих с чувство на ужас.
Възприех съня като някакво предупреждение на несъзнаваното,
защото той ми казваше, че примитивното вещае опасност за мен.
Тогава вероятно съм бил най-близко до „почерняването”. Страдах от
един пристъп на треска от ухапване на „пясъчна муха”, което
вероятно бе снижило и психичната ми устойчивост. За да си
представя така застрашително един негър, моето несъзнавано
трябва да е извикало спомена отпреди дванадесет години за моя
черен фризьор в Америка точно за да не ми напомня нищо за
действителността.
Странното поведение на сънищата ми, между другото,
съответства на едно явление, забелязано още през Първата
световна война: войниците на фронта сънували много по-малко
войната, отколкото домовете си. Сред военните психиатри важеше
основното правило да се изтегля от фронта този, който сънува
твърде много военни сцени, защото той вече няма никаква психична
защита срещу впечатленията отвън.
Паралелно със събитията от завладяващата африканска среда в
моите сънища се прокрадваше успешно една друга, вътрешна
линия: тя се отнасяше до личните ми проблеми. От този факт не
можех да направя никакъв друг извод, освен че моята европейска
личност при всички обстоятелства трябваше да бъде запазена като
цяло.
Моето удивление породи в мен подозрението, че със своето
африканско приключение бях преследвал тайната си цел, да се
откъсна от Европа и нейната проблематика дори с цената на
опасността да остана там, както много други преди мен и по мое
време. Пътешествието ми се струваше не толкова изследване на
примитивната психология (Психологическа експедиция „Бугишу”, П.
Е. Б., черни букви върху сандъците с котлети!), колкото търсене на
отговор за малко болезнения въпрос: какво ще се случи с психолога
Юнг в „дивата Африка”. Един въпрос, който упорито исках да
избегна, въпреки интелектуалното си намерение да изследвам и
реакциите на европееца в “примитивните условия”. За моя най-
голяма изненада обаче, както можах да открия, това не беше
толкова обективен, научен, колкото строго личен въпрос, чийто
отговор бе свързан с всички възможни чувствителни зони на моята
собствена психология. Така че трябваше да си призная, че
решението за това пътешествие не беше повлияно толкова от
изложбата в Уембли, колкото от обстоятелството, че за мен въздухът
в Европа вече бе станал твърде душен.
С подобни размисли аз се носех по спокойните води на Нил на
север, към Европа, към бъдещето. Пътешествието завърши в
Хартум, оттам започваше Египет. Така изпълних своето желанието и
своя план - да се приближа до тази културна област не от запад,
откъм Европа и Гърция, а от юг, откъм изворите на Нил. Сложното
азиатско влияние върху египетската култура за мен представляваше
много по-малък интерес, отколкото хамптският принос към
египетската култура. Бях се надявал, следвайки географския път на
Нил, а с това и потока на времето, да успея да получа някаква
представа за това. Най-голямото ми просветление в тази връзка бе
откриването на принципа на Хор при елгоните, където видението за
приветствения жест на павианите в Абу Симбел - южната врата на
Египет, бе извикано в паметта ми така живо.
Митът за Хор е древен разказ за новоизгрялата божествена
светлина. Това е мит, който трябва да е бил разказван, след като
човешката култура, т. е. съзнанието, за първи път е освободила
хората от предисторическия мрак. И така, пътуването от
вътрешността на Африка към Египет за мен беше като драма, драма
на раждането на светлината, тясно свързана с мен, с моята
психология. Осъзнавах това, но не бях в състояние да го изразя с
думи. Не знаех предварително какво щеше да ми донесе Африка, но
тук се намираше истинният отговор и пълнокръвното преживяване.
За мен това означаваше много повече от която и да е етнологическа
колекция от оръжия, украшения, гърнета или ловни трофеи. Исках
да знам как ми въздейства Африка и го изпитах.
68
Индия
Пътуването ми до Индия (1938) не беше моя инициатива, а
стана възможно благодарение на една покана от британското
правителство на Индия за участие в тържествата по повод 25-
годишнината от създаването на университета в Калкута.
Дотогава бях прочел доста неща за философията и
религиозната история на Индия и бях дълбоко убеден в
стойностността на източната мъдрост. Но трябваше да пътувам, за
да формирам своите заключения сам, и така останах сам със себе
си като хомункулус в реторта. Индия ме привличаше като мечта,
защото аз бях търсел и продължавах да търся себе си, моята
собствена истина. Така че пътешествието бе едно интермецо към
моите тогавашни интензивни занимания с алхимичната философия.
Тя не ми даваше мира, така ме предизвикваше, че дори взех със
себе си първия том на Theatrum Chenucum от 1602, който
съдържаше най-важните ръкописи на Джерардус Дорнеус. По време
на пътуването проучих книгата от начало до край, така че
съдържанието на европейското ми мислене бе в постоянен досег с
моите впечатления от духа на една чужда душевност п култура. И
двете бяха възникнали от първоначални психични преживявания на
несъзнаваното и затова бяха създали еднакви или подобни, или най-
малкото сравними възгледи.
В Индия за първи път непосредствено преживях една чужда,
силно диференцирана култура, докато по време на африканското ми
пътешествие за мен бяха важни съвсем други впечатления. Освен
това в Северна Африка никога нямах възможността да разговарям с
някого, който е в състояние да изрази своята култура в думи. Но сега
имах възможността да се срещна с представители на индийския дух,
да разговарям с тях, да сравня този дух с европейския. За мен това
бе от изключително значение. Беседвах със С. Субрамания, Лиер,
гуру на махараджата на Мисоре, чийто гост бях известно време.
Както и с много други, чиито имена за жалост не си спомням.
Обратно на това, аз избягвах срещите с т. нар. „светци”. Избягвах ги,
защото исках да се занимавам с моята собствена истина и не
биваше да приемам нищо друго освен това, което можех да постигна
сам. Би ми приличало на кражба, ако се бях опитал да науча и да
приема като своя тяхната истина. Тяхната мъдрост им принадлежи,
а аз притежавам само това, което произлиза от мен. В Европа не бих
могъл да заимствам от Изтока, а би трябвало да живея според
самия себе си - според това, което казва моят вътрешен глас, и
според това, което ми позволява моята собствена природа.
Не подценявам значимия образ на индийския светец, но в никой
случай не смятам, че съм способен да го оцени правилно като
отделно явление. Например аз не знам дали мъдростта, която той
изговаря, е негово собствено откритие или поговорка, която от
хилядолетия обикаля пътищата. Спомням си едно типично явление
в Цейлон: двама селяни, които се сблъскаха с велосипедни колички
и оплетоха колелата им в тясна уличка. Вместо очакваната кавга
всеки от тях промърмори със сдържана любезност думите: „Adukan
anatman” - което означава „Мимолетно препятствие, а не
(индивидуална) душа”. Беше ли това случайност? Или беше типично
индийско?
Това, което главно ме занимаваше в Индия, бе въпросът за
психологическата природа на злото. Беше ми изключително
интересно как този проблем се интегрира в индийския духовен живот
и получих нова представа за това. В разговори с образовани китайци
също винаги ми е правил впечатление фактът, че изобщо е
възможно т. нар. „зло” да се интегрира, без при това да ти се
накърни авторитетът. У нас на Запад не е така. За човека от Изтока
изглежда моралният въпрос не стои на първо място, както за нас. И
злото, и доброто за него се съдържат целесъобразно в природата и
по същество са само различни степени на едно и също нещо.
Направи ми дълбоко впечатление това, че индийската духовност
съдържа в себе си както от злото, така и от доброто. Християнинът
се стреми към доброто, а става жертва на злото. Индиецът, за
разлика от него, се чувства извън доброто и злото или се стреми
чрез медитация и йога да постигне това състояние. Тук обаче в мен
възниква възражението, че при подобна нагласа нито злото, нито
доброто имат определени очертания, а това води до известен
застой. Човек не вярва истински нито в доброто, нито в злото. Най-
вероятно тогава те означават това, което е моето добро или моето
зло; това, което ми изглежда добро или зло. Парадоксално е, но би
могло да се каже, че индийската душевност избягва както доброто,
така и злото, или че е така претоварена от противоречия, че се
нуждае от nirdvatidva, от освобождаване от противоречията и
десетките хиляди неща.
Целта на индиеца не е моралното съвършенство, а състоянието
на нирвана. Той иска да се освободи от природата и съответно на
това чрез медитацията постигне състояние на пустота и без-
образност. Аз, обратно на това, искам чрез живото съзерцаваме на
природата и психичните образи да съм част от живота. Не искам да
се освободя нито от хората, нито от себе си, нито от природата,
защото за мен всичко това е едно неописуемо чудо. Природата,
душата и животът ми са разгърната божественост, а какво повече
бих могъл да си пожелая? Висшият смисъл на Битието за мен може
да се състои само в това, че то е, а не в това, че не е или че вече не
е.
За мен не съществува освобождаване ,, à tout prix” (на всяка
цена). Не мога да бъда освободен от нещо, което не притежавам, не
съм преживял или извършил. Истинското освобождаване е
възможно едва тогава, когато съм направил всичко, което е по
силите ми, когато съм се отдал изцяло и съм взел най-дейно
участие. Ако се оттегля от участие, аз до известна степен ампутирам
съответната част от моята душа. Разбира се, може да има случай на
трудно за мен участие, както достатъчно добри основания за това,
че не мога напълно да се отдам. Но тогава ще съм принуден да
призная поп passiunus (категорично) своята неспособност и ще
разбера, че може би съм пропуснал нещо изключително важно и че
не съм изпълнил някаква задача. Едно толкова красноречиво
познание за моята неспособност замества липсата на положително
действие.
 Всеки човек, който не е преминал през ада на своите страсти,
никога не ги е превъзмогнал. Тогава те обитават „съседната къща” и
без той да подозира, може да избухне пожар и да се прехвърли към
неговия собствен дом. Когато човек се отказва от твърде много
неща, а други изоставя или забравя, възниква възможността или
опасността изоставеното или отказаното да се върнат с удвоена
сила.
69
В Конарак (Ориса) се срещнах с един пандит , който беше
любезен да ме придружи при посещението ми в храма. Пагодата е
покрита от основата до върха с изящни непристойни скулптури.
Разговаряхме надълго и нашироко за този забележителен факт,
който той ми изтъкваше като средство за постигане на
одухотвореност. Посочвайки група млади селяни, които със зяпнала
уста се наслаждаваха на прелестите, аз възразих, че тези младежи
едва ли се намираха в процес на духовно извисяване; no-вероятното
бе главите им да се изпълват със сексуални фантазии. На това моят
любезен придружител отговори: „Но точно за това става дума! Как
биха могли да се извисят духовно, ако преди това не изпълнят
своята карма. Изглеждащите неприлични образи точно затова са тук,
за да напомнят на хората за тяхната дхарма [закон], иначе тези
неосъзнати събратя биха го забравили!”
Стори ми се изключително странно, че той вярва, че тези млади
мъже могат да забравят своята сексуалност както животните извън
брачния период. Моят мъдрец обаче твърдо отстояваше
убеждението, че те са неосъзнати като животните, че наистина се
нуждаят от постоянно предупреждение. За тази цел преди влизането
в храма те биваха насочвани към тяхната дхарма чрез външната
декорация на стените, защото без осъзнаване и изпълнение на
своята дхарма те не биха били в състояние да участват в духовното
израстване.
Когато преминахме входа на храма, моят придружител ми
посочи фигурите на две „прелъстителки”, скулптурите на две
танцьорки, които с изкусително разлюлени бедра се усмихваха на
влизащите. „Виждате ли тези две танцьорки? - ми каза той. - Те
означават същото. Естествено, това не важи за хора като нас,
защото ние сме постигнали осъзнатост, която стои над това. Но за
тези селски момчета това е едно абсолютно необходимо поучение и
предупреждение!”
На излизане от храма, докато се движехме по алеята от
кипарисови дървета, той изведнъж каза: „Виждате ли тези камъни?
Знаете ли какво означават те? Искам да ви разкрия една голяма
тайна.” Аз бях удивен, защото мислех, че фалическият смисъл на
тези монументи е известен на всяко дете. Той обаче с най-голяма
сериозност ми прошепна на ухото: „Тези камъни са половите органи
на мъжа.” Очаквах, че ще ми каже, че те означават великия бог
Шива. Погледнах го слисан, той обаче кимна с глава важно, като че
ли искаше да ми каже: „Да, така е. А ти с твоето европейско
невежество не би го и помислил!”
Когато разказах на Хайнрих Цимер тази история, той извика
очарован: „Най-после да чуя нещо истинско за Индия!”
За мен остават незабравими ступите на Санчи. Те ме завладяха
с неочаквана мощ и ме доведоха до такова емоционално състояние,
както когато забелязвам нещо или някого или ми хрумва някаква
мисъл, чието значение още не съм осъзнал. Ступите се намират на
един скалист хълм, към чийто връх води удобен път от големи
каменни плочи през зелена поляна. Това са надгробни паметници,
хранилища за реликви, с полусферична форма, като две гигантски
оризови паници, поставени една върху друга с вдлъбнатата страна,
според предписанията на Буда в Maha-Parinibbana-Sum. Те са били
реставрирани от англичаните с дух на почитание. Най-голямата от
тези сгради е заобиколена от стена с четири изкусно направени
порти. Ако човек влезе, пътят го повежда наляво, към една
спираловидна конструкция по посока на часовниковата стрелка. В
четирите главни точки са поставени статуи на Буда. Когато
завършите разглеждането на едната от тях, стъпвате на втори по-
високо извеждащ път, който се вие но същия начин. Просторният
изглед към равнината, самите ступи, руините на храма и тишината
на самотното светилище - всичко това образува едно неописуемо
единство, което те завладява и изпълва с благоговение. Никога
преди не съм бил така омагьосан от някое място. Отделих се от
своите спътници и потънах в завладялото ме настроение.
След известно време отдалече дочух приближаващи ритмични
звуци от гонг. Беше група японски поклонници, които маршируваха
един след друг, удряйки малък гонг. При това те скандираха една
прастара молитва: От manipadme hum, а ударът на гонга падаше
върху думата hum. Те се поклониха ниско пред ступите и влязоха
през портата. Там се поклониха пред статуята на Буда и изпяха нещо
като хорал. След това се изкачиха по пътя, като пред всяка статуя на
Буда изпяваха по един химн. Докато ги следях с поглед, духът и
настроението ми бяха с тях, а нещо в мен мълчаливо им
благодареше за това, че по такъв чудесен начин те бяха подкрепили
моето безмълвно преклонение.
Силата на чувството ми говореше, че хълмът на Санчи означава
нещо важно за мен. Там будизмът ми се разкри в нова светлина.
Осъзнах живота на Буда като реалност на цялостната личност, която
пронизва индивидуалния живот и го подчинява на себе си. За Буда
цялостната личност стои над всички божества и представлява
същността на човешкото съществувание и на света като цяло. Като
един umismundus тя обхваща както аспекта на съществуванието
само по себе си, така и неговото познание, без което светът не
съществува. Буда е прозрял космологическия смисъл на човешкото
съзнание. Той е осъзнал, че ако някой угаси светлината на
съзнанието, то светът би изчезнал в небитието. Безсмъртната
заслуга на Шопенхауер се състои в това, че той също или отново
независимо е осъзнал това.
Христос подобно на Буда е олицетворение на цялостната
личност, но в съвсем друг смисъл. И двамата са надмогнали света:
Буда - от, така да се каже, рационална гледна точка, а Христос - като
предопределена жертва. В християнството повече се страда, в
будизма повече се съзерцава и върши. И двата пътя са правилни.
Но в индийския смисъл Буда е по-завършено човешко същество. Той
е историческа личност, затова е по-разбираем за хората. Христос е
едновременно историческа личност и Бог, затова по-трудно се
възприема. В основата си той самият не се е възприемал: просто е
знаел, че трябва да се жертва, както му е било внушено отвътре.
Неговата жертва го е връхлетяла като съдба. Буда е действал по
убеждение. Той е проживял своя живот, умрял е в напреднала
възраст. Христос вероятно е действал много кратко като това, което
70
е .
По-късно в будизма се е извършила същата промяна както в
християнството: Буда се превръща в, така да се каже, образ на
развитието на цялостната личност. Той става модел за подражание,
докато самият той провъзгласява, че чрез преодоляване на веригата
Нидана всеки отделен човек може да стане просветлен, т. е. буда.
Същото се отнася и за християнството: Христос е примерът, който
живее във всеки християнин като негова интегрална личност.
Историческото развитие обаче води Roimitatio Christi. При което
отделният човек не следва своя собствен път към целостността, а се
стреми да търси и да наподобява пътя, който е изминал Христос. И
на Изток се стига до подражание на Буда. Той става образец за
подражание, а в това вече се изразява и отслабването на неговата
идея, както подражанието на Христос е предвестник на гибелния
застой в развитието на християнската идея. Както Буда
благодарение на своето прозрение стои дори над брахманските
богове, така и Христос извиква на юдеите: „Вие сте Богове!” (Йоан
10:34), и поради безсилието на хората не бива чут. Затова
„християнският” Запад с гигантски крачки се приближава към
възможността да разруши един свят, вместо да създаде нов.
Индия ме удостои с три докторски дипломи: от Алахабад,
Бенарес и Калкута. Първата представя исляма, втората - индуизма,
а третата - британско-индийската медицина и естествени науки. Това
бе твърде много и имах нужда от малко почивка. Осигури ми я един
десетдневен престой в болницата на Калкута, тъй като ме хвана
дизентерия. И така, сред неизчерпаемото море от впечатления
изникна спасителният остров и аз отново намерих опората, т. е.
мястото, откъдето можех да наблюдавам десетките хиляди неща и
техния объркващ водовъртеж, дълбините и висините, прелестите на
Индия и нейната неизразима мъка, красотата и мрака ѝ.
Когато се възстанових и бях в състояние да се върна в хотела,
сънувах един много особен сън.
Намирах се с мои приятели от Цюрих на непознат остров,
вероятно близко до южния английски бряг. Малък и почти необитаем,
той се простираше от юг на север на около 30 км. В южната му част
на скалистия бряг се издигаше средновековен замък, в чийто двор
се събрахме група туристи. Пред нас се извисяваше величествена
кула, през чиято порта се виждаше каменна стълба. Доколкото
можеше да се види, тя водеше до зала с колони, слабо осветена от
светлината на свещи. Това бе замъкът Граал и тази вечер тук щеше
да има „празник на Граал”. Тази информация, изглежда, имаше
поверителен характер, защото един от намиращите се сред нас -
немски професор, който силно приличаше на стария Момзен - не
знаеше нищо за това. Разговаряхме с него оживено и аз бях
очарован от неговата бликаща интелигентност и начетеност. Само
едно ме безпокоеше: той постоянно говореше за някакво мъртво
минало и обясняваше много вещо отношението между британските и
френските източници на историята на Граал. Изглежда, че не
познаваше нито смисъла на легендата, нито нейното живо настояще,
докато аз бях силно разтърсен и от двете. Също така той не
вземаше под внимание непосредственото действително
обкръжение, защото се държеше така, сякаш се намира и говори в
аудитория пред студентите си. Напразно се опитвах да го насоча
към същността на необичайната ситуация. Той не виждаше
стълбата, нито празничния блясък на залата.
Аз се огледах безпомощно наоколо и открих, че стоя на
крепостната стена на висока сграда, чиято долна част бе покрита с
бордюр. Той обаче не беше от дърво, както е обичайно, а от черно
желязо, изкусно оформено като лозница - с листа, гроздове и клонки.
По хоризонталните клони на разстояние около два метра имаше
малки, също така железни къщички, като тези за скорци.
Изведнъж забелязах раздвижване в листата - като че ли от
мишка, но после ясно видях малко желязно човече с качулка -
cucullatus, - което се прокрадваше от една къщичка в друга. „Ето -
извиках учудено аз на професора, - вижте тук...”
В този момент настъпи хиатус и сънят се промени. Бяхме отново
същата група, но вече без професора. Намирахме се извън
крепостта сред скалист пейзаж без никакви дървета. Усещах, че
нещо ще се случи, защото Граал още не беше в крепостта, трябваше
да бъде честван още тази вечер. Казваха, че бил в северната част
па острова, скрит в някаква малка, необитаема къщичка,
единствената там. Знаех, че наша задача бе да го доведем оттам.
Събрахме се всичко шест души и потеглихме на север.
След неколкочасов стегнат ход стигнахме до тясната ивица на
острова и открихме, че е разделена на две части от един морски
ръкав. В най-тясната си част водата достигаше ширина около
стотина метра. Слънцето беше вече залязло, настъпи нощта.
Уморени, ние легнахме на земята. Местността бе безлюдна и пуста.
Нито едно дърво, нито храст, само трева и скали. Нашир и надлъж
не се виждаше нито мост, нито някакъв кораб. Беше много студено и
моите спътници един по един заспаха. Размишлявах какво би могло
да се направи и реших, че трябва сам да преплувам канала и да
доведа Граал. Вече събличах дрехите си, когато се събудих.
Този по същество европейски сън ме споходи точно когато бях
принудително изваден от завладяващото разнообразие на
индийските впечатления. Преди десетина години можах да установя,
че на много места в Англия сънят за Граал още не е сънуван,
въпреки цялото натрупано за него знание, легенди и литература.
Този факт ми беше направил впечатление, още повече че си бях
изяснил съответствието между поетичния мит и схващането на
алхимията за imum vas, una meciicina и imus apis. Митовете, които
денят забравяше, бяха доразказвани от нощта и мощните фигури,
банализирани от съзнанието и превърнати в жалки нищожества,
бяха отново пророчески извиквани на живот от поетите; затова те „в
променена форма” могат да бъдат преоткрити от мисловната
личност. Великите от миналото не са мъртви, както ние си
въобразяваме, а само са сменили имената си. „Малък и невзрачен,
но велик в своята мощ”, скритият Кабир обитава нов дом.
Сънят с един замах изтри все още твърде силните впечатления
от Индия и ме пренесе отново в тези така дълго пренебрегвани от
мен проблеми на Запада, които първо се изразиха в търсенето на
св. Граал, а после - на „философския камък”. Бях изтръгнат от света
на Индия и ми се напомни, че Индия не представлява моя задача, а
- само част от пътя, макар и много съществена: част, която трябваше
да ме приближи към моята цел. Сякаш сънят ме питаше: „Какво
правиш в Индия? По-добре търси за себе си и за себеподобните
изцелителния съсъд, salvator immdi от който спешно се нуждаете.
Има опасност да разрушите всичко, което са изградили вековете.”
Цейлон, където завърши моето индийско пътешествие, вече не
прилича на Индия; там има нещо от Южното море, нещо от рая. Тук
човек не може да остане дълго. Скоро изоставихме Коломбо,
оживено международно пристанище, където вечер между пет и шест
маса от ясното небе се изливат огромни водни маси, за да се
насочим към хълмистата вътрешност на острова. Там се намира
Канди, старата столица, забулена в лека мъгла, която заедно с
топла живителна влага поддържа зеления разкош на буйната
растителност. Храмът на Далада-Малигава, където се пази
реликвата на Свещения Зъб (на Буда), е малък, но крие особено
очарование. Прекарах доста време в библиотеката му в беседа с
монасите и разгледах издълбаните върху сребърно фолио текстове
на Будисткия канон.
Там станах свидетел на една незабравима церемония; млади
момчета и момичета изсипваха цели планини от листенца от
жасминов цвят пред олтарите и при това тихо пееха като на себе си
някаква молитва, таntrа. Мислех, че се молят на Буда, но монахът,
който ме водеше, ми обясни: „Не, Буда вече не съществува, той е в
нирвана, на него не можеш да се молиш, те пеят: „Преходен като
красотата на този цвят е животът. Нека моят Бог сподели с мен
71
даровете на това приношение” .
Церемонията започна с едночасов концерт на барабани, който
се състоя в т. нар. marulapam, или това, което в индийските храмове
с чакалня. Всеки от петте барабанисти застана в единия от четирите
ъгъла на квадратната зала, а петият - един хубав младеж - в
средата. Той бе солист и истински артист в своята област. Изправен
пред златния Буда със своя двоен барабан, гол до кръста, с лъскава
тъмнокафява кожа, червен пояс и дълга до земята бяла shoka (дълга
до петите пола), с бял тюрбан и ръце, покрити с блестящи гривни,
той „принасяше в жертва своята музика”. С прекрасните движения
на тялото и ръцете си той извличаше някаква странна мелодия,
съвършено изкуство. Наблюдавах го в гръб, застанал пред
осветения с малки лампички вход към marulapam. Барабанът говори
с древния език на корема или plexus Solaris (слънчевия сплит); той
не „моли”, а произвежда „похвалната” мантра или медитативно
слово. Така че това не е отдаване почит на не-съществуващия Буда,
а един от актовете на себе-спасение на пробудените човешки
същества.
В началото на пролетта се отправих обратно към родината така
препълнен с впечатления, че в Бомбай дори не слязох на сушата, а
се задълбочих в своите алхимични латински текстове. Индия обаче
не бе нещо, което премина безследно покрай мен - точно обратното,
тя остави в мен следи, които водеха от една необятност в друга.
 Равена и Рим
Още когато за първи път посетих Равена (1914 г.), дълбоко
впечатление ми направи надгробният паметник на Гала Пласидиа.
Той ми се стори внушителен и необичайно силно ме очарова. При
второто си посещение около двадесет години по-късно изпитах
отново същото. Бях там с една позната и влязохме направо в
баптистерия на православните.
Някаква мека синя светлина изпълваше помещението, без обаче
изобщо да ме учуди. Не си давах сметка откъде идваше, изобщо не
отчетох липсата на източник на светлина. За моя изненада там,
където очаквах да бъдат прозорците според спомена ми от първото
посещение, сега видях четири големи мозаични фрески с
неописуема красота, които, както изглеждаше, бях забравил. Ядосах
се, че не можех да се осланям напълно на своята памет. Картината
на южната страна представляваше покръстването в река Йордан,
втората, на северната - преминаването на децата на Израел през
Червено море, а третата, на изток - се е изтрила от паметта ми.
Може би тя е представяла измиването на прокажените в Йордан. В
старата Библия в библиотеката ми има репродукция на тази тема.
Най-изразителна бе четвъртата мозайка, в западната част на
баптистерия, която разгледахме най-накрая. Тя представляваше
сцената, в която Христос подава ръка на потъващия Петър. Пред
нея се задържахме поне двадесет минути, като обсъждахме
произхода на ритуала на покръстването, странната архаична идея за
кръщението като инициация, свързана с реална смъртна опасност.
Подобни инициации често са свързани със смъртни опасности, чрез
което се изразява архетиповата идея за смъртта и прераждането.
Също и кръщаването първоначално е било истинско потапяне,
наподобяващо опасността от удавянето.
Запазил съм ясен спомен за мозайката с потъващия Петър. И до
днес виждам пред себе си всеки детайл: синевата на морето,
отделните камъчета от мозайката, лентите думи, които излизат от
устата на Христос и Петър, които се опитвах да разшифровам. След
като напуснахме баптистерия, веднага се отправих към Алинари, за
да си купя фотографии на мозайките, но не можах да намеря такива.
Тъй като времето напредваше - това бе само кратко посещение, -
отложих покупката, смятах да поръчам снимките от Цюрих.
Когато се върнах у дома, помолих един познат, който скоро
заминаваше за Равена, да ми достави тези снимки. Разбира се, той
не можа да ги осигури, тъй като се оказа, че мозайките, които му бях
описал, изобщо не са съществували.
Междувременно на един семинар тъкмо бих говорил за
мозайките, които бях видял в баптистерия, като ги бях споменал във
връзка с първоначалното схващане за кръщението като инициация.
Споменът за образите и днес все още е пресен в мен, а и моята
спътничка не можеше да повярва, че това, което бе видяла със
собствени очи, не съществува.
Известно е, че е твърде трудно да се установи дали и доколко
двама души виждат едновременно едно и също нещо. В този случай
обаче имах възможност да се убедя, че и двамата, поне в общи
черти, бяхме видели едно и също нещо.
Преживяното в Равена е едно от най-странните, които някога
съм имал. Човек трудно може да си го обясни. Известна светлина,
може би, би хвърлило едно събитие от историята на императрица
Гала Пласидия (умр. 450). При едно преплаване по време на буря от
Византия до Равена посред зима тя дала обет да построи църква и
да накара да изобразят опасностите от морското пътешествие, ако
бъде спасена. Тя изпълнила обета си чрез строежа на базиликата на
св. Джовани в Равена, която заповядала да бъде украсена с
мозайка. През ранното средновековие обаче базиликата била
разрушена заедно с мозайките от разразил се пожар, но в
Амброзиана в Милано все още се намира запазената скица на Гала
Пласидия в една лодка.
Образът на Гала Пласидия ме вълнуваше, занимаваше ме
въпросът, как е възможно тази образована жена с висока култура да
живее с един варварски княз. Нейният гроб ми се струваше
последното нещо, чрез което все още можех да се доближа до нея.
Нейното съществуване и съдба ме трогваха дълбоко, а в бурния ѝ
начин на живот моята анима откри подходящо въплъщение. Чрез
тази проекция бе достигнат оня елемент извън времето и онази
атмосфера, в която можеше да се състои чудото на видението. В
72
момента то ни най-малко не се различаваше от действителността .
Анима на мъжа има строго исторически характер. Като
персонификация на несъзнаваното тя е пропита с историята и
предисторията. Тя включва в себе си съдържанията на миналото и
замества в мъжа това, което той би трябвало да знае за своята
предистория. Целият вече отминал живот, още жив в него, е анима.
По отношение на нея аз винаги съм изглеждал в собствените си очи
като варварин, който фактически няма никаква история - творение от
нищото, без минало и без бъдеще.
При заниманията с анима аз наистина се сблъсках с
опасностите, представени в мозайките. Без малко да се удавя.
Чувствах се като Петър, който викал за помощ и бил спасен от Исус.
Би могло и на мен да се случи това, което се е случило на войската
на фараона. Както Петър и както Наеман, аз се бях отървал
благополучно, а интеграцията на несъзнаваните съдържания
допринесе съществено за усъвършенстването на моята личност.
Трудно е да се опише с думи онова, което се чувства, когато в
съзнанието се интегрират несъзнавани преди това съдържания. Това
може само да се преживее. То е нещо строго субективно. В
собствените си очи аз изглеждам по определен начин; за мен това е
един факт, който нито е възможно, нито е разумно да бъде оспорван.
В очите на другите също имам определен образ, те ме виждат по
определен начин, който е факт и не подлежи на съмнение. Според
нас няма инстанция, която да може да очисти възможните
неточности на впечатленията и мненията. Преценката за това, дали
и каква промяна е настъпила чрез интеграцията, е и остава чисто
субективна. Въпреки че тя не представлява някакъв научен факт и
затова би могло да изпадне от „официалната картина на света” без
загуба, все пак тя остава практически изключително важен - и богат
на последици факт, който при всички случаи не би трябвало да бъде
пропуснат от психотерапевтите реалисти и от заинтересованите от
терапия психолози.
Преживяното в баптистерия в Равена остави у мен дълбок
отзвук. Оттогава знам, че нещо вътрешно може да изглежда като
външно, а съответно едно външно - като вътрешно. Истинските
стени на баптистерия, които моите психични очи трябваше да видят,
бяха скрити от едно видение, което бе така реално, както и
непромененият купел за кръщение. Кое в онзи момент бе реалното?
Моят случай не е единственият по рода си, но когато подобно
нещо се случи на самия теб, то не можеш да не го възприемеш по-
сериозно, отколкото ако само си чул или чел някъде затова. При
подобни разкази обикновено бързо се намират всевъзможни
обяснения. Аз поне стигнах до извода, че по отношение на
несъзнаваното ние имаме нужда от още много опит, преди да се
обвързваме с теории.
Много съм пътувал през живота си и с удоволствие бих отишъл в
Рим, но не се чувствах подготвен за впечатлението, което би
породил в мен този град. Дори Помпей ми бе предостатъчен;
впечатленията почти надхвърлиха възможността ми да възприемам.
Можах да посетя Помпей едва когато чрез своите проучвания от
1910 до 1913 г. получих известна представа за психологията на
класическата античност. През 1917 г. отпътувах с кораб от Генуа за
Неапол. Бях застанал до релинга, когато стигнахме до географската
ширина на Рим по крайбрежната линия. Зад нея се намираше Рим!
Там се беше разпростряло още димящото и тлеещо огнище на стари
култури, вплетени в корените на християнството и западното
средновековие. Там беше още живата античност, в цялото ѝ
очарование и безбожност.
Винаги съм се учудвал на хора, които пътуват за Рим като за
Париж или Лондон, Положително както едното, така и другото може
да бъде обект на естетическа наслада, но когато на всяка крачка се
натъкваш на духа, който е владял тук, и това прониква до дъното на
душата ти; когато тук отломка от стена, а там - колона те спират като
току-що разпознато лице. това е нещо съвсем друго. Още в Помпей
пред мен се разкриха необясними неща и се породиха въпроси,
които не биха по силите ми.
Когато през 1949 г., вече в напреднала възраст, исках да догоня
пропуснатото, при купуването на билета получих припадък. След
това планът за пътуване до Рим бе веднъж и завинаги изоставен.
 Видения
В началото на 1944 си счупих крака и това нещастие бе
последвано от сърдечни пристъпи. В състояние на помрачение
преживях делир и видения, които трябва да са започнали, докато
животът ми е бил непосредствено застрашен и съм получавал
кислород и камфор. Картините бяха толкова завладяващи, че аз
самият реших, че съм близо до смъртта. По-късно болногледачката
ми каза: „Бяхте като обгърнат от ярко сияние!” Това било явление,
което понякога наблюдавала при умиращите. Бях стигнал до
предела и не знам дали съм се намирал в сън или в някакъв екстаз.
Във всеки случай започнаха да ми се случват изключително
интересни неща.
Струваше ми се, че се намирам високо горе в космическото
пространство. Ниско долу под себе си виждах земното кълбо,
потопено в чудна синя светлина. Виждах тъмносиньото море и
континентите. Дълбоко под краката ми се намираше Цейлон, а пред
мен - полуостровът на Индия. Погледът ми не обхващаше цялото
земно кълбо, но очертанията му бяха ясни и контурите проблясваха
като сребро сред прекрасната синя светлина. На места Земята
изглеждаше покрита с цветни или тъмнозелени петна, като
оксидирало сребро. „Наляво” в далечината се виждаше обширната
жълто червеникава Арабска пустиня. Като че ли там сребристата
Земя бе оцветена в червеникаво златно. Следваше Червено море, а
далече зад него - „горе вляво”, можех да различа крайче от
Средиземно море. Погледът ми бе насочен главно нататък. Всичко
друго виждах неясно: т. е. виждах снежните върхове на Хималаите,
но те бяха обвити в мъгла или облаци. „Надясно” не поглеждах.
Знаех, че се каня да напусна Земята.
По-късно, когато се осведомих на каква височина в
пространството би трябвало да се намира човек, за да може да
обхване подобна гледка - на 1500 км! Гледката към Земята от тази
височина бе най-прекрасното и вълшебно нещо, което изобщо съм
преживявал.
След известно време се обърнах - бях стоял, така да се каже, с
гръб към Индийския океан, с лице на север, а сега се обърнах на юг.
Нещо ново привлече вниманието ми - недалече в пространството се
издигаше голям каменен блок, нещо като метеорит с размерите на
моята къща, може би и по-голям. Камъкът се носеше в
пространството, както и самият аз.
Подобни каменни блокове бях виждал по крайбрежието на
Бенгалския залив. Това са блокове от черно-кафяв гранит, в които
понякога са били изсичани храмове. Подобен гигантски блок бе и
моят камък. Малък вход водеше в едно преддверие, отдясно върху
каменна пейка един черен индиец седеше в поза лотос. Бе облечен
в бяло, напълно отпуснат и спокоен. Очакваше ме мълчаливо. Към
преддверието водеха две стъпала, а отляво бе входът към самия
храм. В безбройните малки ниши, напълнени с кокосово масло,
горяха кандила, които обрамчваха вратата като венец от пламъчета.
Подобно нещо бях виждал в действителност - когато бях в Канди в
Цейлон и посетих Храма на Свещения Зъб - няколко реда запалени
кандила от този вид опасваха портата.
Когато се приближих по стълбите към входа в скалите, с мен се
случи нещо особено: имах чувството, че всичко, което е било досега,
се свлече от мен; всичко, което целях, исках, мислех - цялата тази
фатасмагорията земното съществувание се смъкна от мен - или ми
бе отнета - един изключително болезнен процес. Но все пак нещо
остана, защото като че ли всичко, което бях преживял или
извършвал, всичко, което се бе случвало около мен, сега бе с мен.
Бих могъл също да кажа: бе с мен, и аз бях то. Така да се каже,
състоях се от това. Състоях се от моята история и имах чувството,
че ето, това съм аз. „Аз съм този вързоп от онова, което е извършено
и било.”
Това преживяване ми донесе усещането за крайна бедност, но
същевременно и огромна пълнота. Нямаше нищо вече, което да
искам или да мечтая, т. е. аз, така да се каже, съществувах
обективно; бях онова, което съм бил и което съм живял. Отначало
доминираше чувството, че съм унищожен, оголен, дори ограбен, но
изведнъж и това изчезна. Всичко изглеждаше отминало, остана само
fait accompli (свършеният факт), без каквото и да било отношение
към миналото. Нямаше никакво съжаление, че нещо си е отишло
или е било отнето. Точно обратното: имах всичко, което бях, и това
беше всичко.
И нещо друго ме занимаваше: докато се приближавах до храма,
имах усещането, че ще вляза в някакво осветено място и ще срещна
всички онези хора, към които в действителност принадлежа. Там - в
това също бях убеден - бих разбрал в каква историческа връзка съм
аз или моят живот. Щях да разбера какво е било преди мен, защо
съм съществувал и накъде ще продължи по-нататък животът ми.
Преживеният от мене живот понякога ми се струваше като история,
която няма нито начало, нито край. Имах чувството, че съм
исторически perikope (пасаж-б. пр.), един откъс, предходният и
следващият текст от който липсват. Приличаше ми на изрязан от
дълга верига с ножица. Много въпроси бяха останали без отговор.
Защо животът ми премина така? Защо бях донесъл тези
предпоставки със себе си? Какво бях направил с тях? Какво ще
излезе от това? На всичко щях да получа отговор - в това бях убеден
- веднага щом вляза в каменния храм. Там щях да срещна хората,
които знаеха отговора на моите въпроси - за онова, което е било
преди и което щеше да бъде.
Докато все още размишлявах за тези неща, се случи нещо, което
привлече вниманието ми: отдолу - откъм Европа, изплува някаква
фигура: беше моят лекар или поточно лицето му, обрамчено със
златна верига или златен лавров венец. Веднага разбрах: „Аха, ето
това е моят лекар, който ме е лекувал. Но сега той се представя в
73
своята първична форма като basileus на Кос. В живота (той е бил
аватар на този basileus, временното въплъщение на първичната
форма, съществувала открай време. Ето сега той се появява в
своята първична форма.”
Вероятно и аз бях в своята първична форма, допусках, че бе
така. След като той се издигна от дълбините и застана пред мен,
между нас започна безсловесен диалог, размяна на мисли. Д-р Н. бе
изпратен от Земята да ми донесе послание: протестирало се, че съм
имал намерение да си отида. Не било редно да напускам Земята и
трябвало да се върна. Веднага щом чух това, видението прекъсна.
Бях дълбоко разочарован, защото сега вече всичко изглеждаше
напразно. Болезненият процес на „обезлистяването” беше станал
безполезен, а аз не бях допуснат в храма, при хората, към които
принадлежах.
В действителност минаха още цели три седмици, докато стигнах
до решението да живея отново. Не можех да ям; защото изпитвах
отвращение от всички храни. Изгледът към града и планините от
болничното ми легло беше като изрисувана завеса с черни дупки
или като надупчен лист от вестник, изпъстрен с фотографии, които
не ми говореха нищо. Разочарован, аз си помислих: „Сега ще трябва
да се прибера отново в „системата с кутийките”.” Изглеждаше ми,
като че ли отвъд хоризонта на космоса изкуствено бе съграден
някакъв триизмерен свят, в който за всеки човек съществува отделна
кутийка, където той седи. Сега трябваше отново да се убедя, че това
е нещо важно! Животът и целият свят ми се струваха като затвор и
аз безкрайно се ядосвах затова, че отново трябваше да смятам
всичко това за нещо в реда на нещата. Тъкмо се бях зарадвал, че
най-накрая всичко е отпаднало, и ставаше така, като че ли аз - както
и всички други хора - отново ще бъда закачен на конци в кутийката.
Докато плувах в пространството, се чувствах безтегловен, нищо не
ми тежеше. Сега всичко това трябваше да свърши!
Чувствах силна съпротива спрямо лекаря си, защото той ме бе
върнал към живота. От друга страна, бях и загрижен за него: „Но, за
Бога, животът му е в опасност! Той ми се яви в своята първична
форма! А когато някой е стигнал до този си образ, той е готов да
умре! Той вече принадлежи към общността на „великите мъже”!”
Изведнъж ми хрумна ужасяващата мисъл, че той трябваше да умре
вместо мен. С голямо усилие си наложих да говоря с него за това, но
той не ме разбираше. Тогава му се разсърдих. „Защо ли той винаги
се прави, че не знае, че е basileus на Кос? И че вече е приел своята
първична форма? Той иска да ме накара да повярвам, че не знае
това!” Това ме дразнеше. Жена ми ме упрекваше, че съм
недружелюбен към него. Имаше право, но аз му бях сърдит, защото
не пожела да говорим за всичко, което се случи между нас в моето
видение. „По дяволите, та той трябва много да внимава, не бива да
рискува! Искам да му кажа да направи нещо за себе си!” Бях твърдо
убеден, че животът му е в опасност.
Действително аз бях последният му пациент. На 4 април 1944 -
запомнил съм датата точно - за първи път ми бе разрешено да седна
на ръба на леглото и в този същия ден той легна, за да не стане
повече - чух, че имал пристъпи на треска, а скоро след това почина
от септисемия. Иначе нямаше да ми се яви като владетел на Кос.
През онези седмици живеех в някакъв странен ритъм. През деня
бях повече депресиран; чувствах се нещастен и слаб, почти не се
осмелявах да се движа. Изпълнен с огорчение, си мислех - ето,
отново трябва да се върна в този сив свят. Привечер заспивах, като
сънят ми траеше до около полунощ, след това идвах на себе си и
лежах буден около час, но в съвсем друго състояние. Намирах се в
нещо като екстаз или блаженство. Чувствах се, сякаш плувам в
пространството, като че ли бях приютен в полите на всемира, в
някаква величествена пустота, изпълнена с възможно най-пълното
чувство за щастие. „Това е вечното блаженство, което изобщо не
може да бъде описано, толкова е чудесно!” - мислех аз.
Обкръжението също ми изглеждаше като омагьосано. В този
нощен час болногледачката ми притопляше храната, защото само
тогава можех да приема нещо за ядене, и то с апетит. Известно
време я виждах като стара еврейка, много по-стара, отколкото в
действителност. Тя като че ли ми приготвяше ритуални „чисти” ястия.
Като я погледнех, главата ѝ бе обкръжена от синьо хало. Аз самият
се намирах - поне така ми се струваше – в Pardes Rimonium,
74
Градината с наровете , и присъствах на сватбата на Тифарет и
Малхут. Или бях рави Симон бен Йохан, чието бракосъчетание се
празнуваше. Това бе мистична сватба, както се представя в
кабалистичната традиция. Не мога да ви опиша колко прекрасно бе
всичко това! Можех само отново и отново да си мисля: „Това сега е
градината с наровете! Това е сватбата на Малхут с Тифарет!” Не
зная със сигурност каква роля играех аз там, по същество това бях
самият аз: бях сватбата. А блаженството ми бе това на самото
бракосъчетание.
Постепенно преживяването в градината с наровете отзвуча и се
промени. Последва Бракосъчетанието на Агнеца в празнично
украсения Йерусалим. Не мога да опиша всичко в подробности.
Редуваха се едно след друго състояния на блаженство. Имаше
ангели, светлина. Самият за бях „Бракосъчетанието на Агнеца”.
Изчезна и това, появи се нова картина, последното видение. Вървях
през една обширна долина, която завършваше с верига от хълмове.
В края ѝ се образуваше античен амфитеатър, прекрасен на фона на
зеленината. Там, в този амфитеатър, се празнуваше hierosgamos.
Танцьори и танцьорки се появиха на сцената, а върху украсеното с
цветя ложе, както се описва в Илиада, всемогъщият Зевс, Бащата на
боговете, и Хера извършваха мистичното бракосъчетание.
 Всички тези преживявания бяха прекрасни, нощ след нощ се
потапях в състоянието на най-чисто блаженство, „заобиколен от
образите на цялото творение”. Постепенно мотивите се смесваха,
избледняваха. Виденията най-често не продължаваха повече от
около час, след което заспивах. С настъпването на утрото вече
чувствах: ето, отново идва сивото утро! Сивият свят със своите
килийки! Какъв абсурд, каква ужасна безсмислица! Този свят
изглеждаше направо смешен в сравнение с тези мои така
фантастични вътрешни преживявания! Моите видения и състояния
престанаха след близо три седмици, с постепенното ми възвръщане
към живота.
Човек трудно може да си представи красотата и интензивността
на чувствата по време на тези видения. Те са най-необикновеното
нещо, което някога съм преживявал! И какъв контраст с деня! Беше
истинско мъчение и нервите ми бяха напълно съсипани. Всичко ме
дразнеше - всичко бе така материално, толкова грубо, недодялано,
ограничено както пространствено, така и духовно. Неизвестно защо
всичко бе изкуствено вкарано в определени рамки и все пак
притежаваше някаква хипнотична сила, която те кара да вярваш, че
всичко това е самата действителност, въпреки че ясно си проумял
нейната пустота. Всъщност, въпреки възвърнатата ми вяра в света,
оттогава никога не можах да се отърва от впечатлението, че този
живот е само отрязък от съществуванието, който се разиграва в една
триизмерна световна система, създадена специално за тази цел.
Ясно си спомням нещо друго: в началото на видението за
градината с наровете помолих сестрата да ме извини, ако съм я
оскърбил. Стаята бе изпълнена с такава святост! Това беше опасно
и можеше да ѝ навреди! Естествено, тя не ме разбра. Но за мен
присъствието на светостта бе и магическа атмосфера, която (както
се опасявах) би могло да бъде непоносима за другиго. Затова се
извиних - не бях виновен за това. Тогава разбрах защо се говори за
изпълващия пространството „аромат” на Светия Дух. Това бе така - в
помещението имаше някаква рnеumа, неизразима святост, чието
проявление бе mysterium coniunctionis (тайнството на свързването).
Никога не бих и помислил, че човек може да изживее подобно
нещо, че е възможно състояние на постоянно блаженство.
Виденията и преживяванията бяха напълно реални, в тях нищо не бе
плод на субективизъм, те бяха абсолютно обективни.
Изразът „вечност” ни плаши, но аз мога да опиша преживяното
единствено като едно извънвремево състояние на блаженство,
където настоящето, миналото и бъдещето се сливаха в едно. Всичко,
което се случваше във времето, там бе едно обективно цяло. Нищо
не беше разположено във времето, нито пък можеше да се измерва
с понятията за време. Преживяното би могло да се опише по-скоро
като състояние на чувствата, което не може да бъде произведено от
въображението. Та как бих могъл да си представя, че съществувам
едновременно и онзи ден, и днес, и утре? Тогава едно нещо още
нямаше да е започнало, друго би било чисто настояще, а трето
щеше да е вече приключило - и все пак всичко би било едно.
Единственото, което чувството би могло да обхване, беше една
съвкупност, една цялост с преливащи отблясъци, в която се
съдържаше очакването за започващото, изненада от случващото и
задоволството или разочарованието от резултата от отминалото.
Едно неописуемо цяло, в което човек е втъкан и все пак го
възприема напълно обективно.
Преживях тази обективност още веднъж по-късно. Беше след
смъртта на жена ми. Видях я в един сън, който приличаше на
видение. Стоеше на разстояние и ме гледаше право в лицето. Беше
в разцвета на годините си, около тридесетгодишна, облечена в
рокля, която преди много години ѝ беше ушила братовчедка ми,
която беше медиум. Може би беше най-красивата рокля, която бе
носила. Изразът на лицето ѝ не беше нито весел, нито тъжен, а
обективно мъдър и разбиращ, без и най-слабата емоционална
реакция, като че ли отвъд мъглата на афектите. Знаех, че това не е
тя, а специално създаден или поръчан от нея за мен портрет. Той
съдържаше всичко - началото на нашата връзка, преживяното през
петдесет и трите години на нашия брак, както и края на живота ѝ.
Човек остава безмълвен пред лицето на такава цялостност, защото
едва ли би могъл да я проумее.
Тази обективност, която преживях в съня си и във виденията, е
част от една завършена индивидуация. Тя означава скъсване с
даването на оценки и с всичко, което означаваме като емоционална
обвързаност. На тази обвързаност, общо взето, човекът залага
твърде много. Но тя съдържа още и проекции, а те трябва да бъдат
оттеглени, за да стигне човек до себе си и до обективността.
Емоционалните отношения са отношения на въжделението,
обременени от принудата и несвободата: от другия се очаква нещо,
като по такъв начин и той, и ние самите ставаме несвободни.
Обективното познание лежи скрито зад емоционалната
съотнесеност; изглежда, че това е главната тайна - едва чрез нея е
възможно истинското con inner in.
След болестта за мен настъпи плодотворен период за работа.
Много от моите основни творби са създадени едва тогава.
Прозрението или възгледът за края на всички неща ми вдъхна
смелостта за нови формулировки. Вече не се опитвах да
затвърждавам собствените си мнения, а се доверявах на потока на
мисълта си. Така към мене един след друг прииждаха проблеми и
придобиваха форма.
Още нещо последва болестта ми. Бих могъл да го формулирам
като „да” за съществуванието - едно „безусловно” „да” за това, което
е, без субективни възражения, приемане на условията на
съществуване такива, каквито са - каквито ги виждам, както ги
разбирам. Приемане на моята собствена същност такава, каквато е.
В началото на болестта имах чувството, че съм допуснал грешка в
поведението си, че до известна степен сам съм си виновен и нося
отговорност за неуспеха. Но когато човек поеме пътя на
индивидуацията, когато живее своя собствен живот, той трябва да
приеме и заблудите, иначе животът не би бил пълноценен. Не
съществува никаква гаранция - нито за миг, - че няма да изпаднем в
някаква заблуда или дори в смъртна опасност. Човек си мисли, че
може би съществува някакъв сигурен път, но това би бил пътят на
мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или поне в никакъв случай
не и правилните неща. Този, който поема сигурния път, е като
мъртъв.
Едва след болестта разбрах колко важно е да приемеш
собствената си съдба. Защото по такъв начин присъства един Аз,
който не би се огънал дори когато се случи нещо неразбираемо.
Един Аз, който издържа, понася истината; Аз, който се справя със
света и съдбата. Тогава дори и някакво поражение е победа. Нищо
не се разрушава нито отвън, нито вътре, защото собственият
континуитет е издържал на потока на живота и времето. Но всичко
това може да се случи само тогава, когато човек не се намесва грубо
в действието на съдбата.
Осъзнах също, че човек трябва да приема като нещо реално
съществуващо пораждащата се в самия него мисъл - отвъд всякаква
преценка. Категориите за лъжа и истина винаги съществуват, но с
второстепенно значение, защото наличието на мисли е по-важно,
отколкото тяхната субективна преценка. От друга страна - и нашите
мнения не трябва да бъдат потискани, тъй като в качеството на
съществуващи мисли те представляват част от нашата цялостност.
 За живота след смъртта
Това, което трябва да ви разкажа за отвъдното и за живота след
смъртта, са само спомени, образи и мисли, с които съм живял, които
са ме вълнували. До известна степен те също лежат в основата на
моите трудове, защото като цяло не са нищо друго освен
непрекъснато възобновявани опити да се даде отговор на въпроса
за взаимовръзките между „отсамното” и „отвъдното”. Никога обаче не
съм писал expressis verbis за живота след смъртта, защото тогава би
трябвало да подкрепя с доказателства идеите си, а това е
невъзможно. Сега вече ще ги изложа.
Но и сега не бих могъл да сторя нищо повече от това да
разказвам приказки - да „митологизирам”. Вероятно човек трябва да
е в непосредствена близост до смъртта, за да постигне свободата да
говори за това. Нито бих желал да имаме живот след смъртта, нито
бих искал да внушавам подобни идеи; но все пак, за да отдам
дължимото на действителността, би трябвало да призная, че и без
моето желание или подкрепа подобни мисли витаят в мен. Не знам
дали са правдиви или не, но знам, че съществуват и че могат да
бъдат изразени, ако не бъдат потиснати от някакви предразсъдъци
от моя страна. Но предубедеността вреди и пречи на пълното
разгръщане на психичния живот, който познавам твърде малко, за да
мога да го променя. Критическият рационализъм е отрекъл идеята
за живота след смъртта заедно с много други митични представи.
Това бе възможно само защото повечето хора днес се
идентифицират главно със своето съзнание и си въобразяват, че са
само това, което те самите знаят за себе си. Всеки, който има дори
най-малката представа от психология, може да си даде сметка за
факта, колко е ограничено подобно познание. Рационализмът и
доктринерството са болести на нашия век; те претендират, че знаят
всичко. Но много неща, които днес от нашата днешна ограничена
гледна точка смятаме за невъзможни, ще бъдат открити. Понятията
ни за време и пространство имат само приблизителна валидност и
поради това оставят широко поле за по-малки и по-големи
отклонения. Предвид подобна възможност аз внимателно се
вслушвам в странните митове на душата, внимателно наблюдавам
разнообразните събития, които ме сполетяват, независимо дали
пасват на моите теоретични схващания или не.
 За жалост днес митичната страна на човека е сведена до
минимум. Той не може да измисля фабули. Поради това твърде
много неща му убягват, защото е твърде важно и дори здравословно
да се говори за необясними неща. Същото е, ако изпушиш лула пред
огъня на камината, слушайки хубава приказка за духове.
Що се отнася до митовете или приказките за живота след
смъртта, всъщност ние не знаем каква реалност се крие зад тях. Не
можем да открием дали те притежават някаква валидност извън
стойността им на антропоморфни проекции. По-скоро би трябвало
да си даваме сметка, че не съществува никаква възможност да
постигнем сигурност относно неща, които надхвърлят нашето
разбиране.
Ние не можем дори да си представим един съвършено различен
свят, защото живеем в свят, управляван от определени закони, които
са формирали нашия дух и нашите психични предпоставки.
Ние сме строго ограничени от вродената в нас структура и
затова - тясно свързани чрез цялото наше съществувание и мислене
с този наш свят. Митичният човек изисква едно „отиване отвъд
всичко това”, но човекът на науката не може да го допусне. За
интелекта моето митологизиране е чиста спекулация, за емоциите
обаче - целебна и необходима дейност. Тя придава на
съществуването блясък, от който човек не би желал-да се лиши. Не
съществува и достатъчно значимо основание за това.
Парапсихологията вижда научнообосновано доказателство за
продължаване на живота и след смъртта в това, че мъртвият се
появява - като призрак, дух или чрез медиум - и споделя неща, които
са били известни само на него. Но дори наистина да има подобни
достатъчно достоверни случаи, то открит остава въпросът, дали
призракът, или гласът, е идентичен с мъртвия, или е психична
проекция, както и дали казаните неща идват наистина от починалия
или от познание, съществуващо в несъзнаваното.
Въпреки всички разумни доводи против убедеността по тези
въпроси, не би трябвало да се забравя едно: за много хора е от
твърде голямо значение предпоставката, че животът им ще има
неопределена продължителност отвъд тяхното сегашно
съществувание. Така те живеят по-разумно, чувстват се по-добре и
са по-спокойни: та човек има векове, необозримо много време на
разположение! Защо е тогава тази безсмислена суматоха?
Разбира се, това не важи за всеки. Има хора, които не изпитват
никаква нужда от безсмъртие, за които е ужасяваща самата мисъл,
че ще трябва да прекарат десет хиляди години на някое облаче и да
свирят на арфа! Не са малко и онези, на които животът е изиграл
такъв лош номер или изпитват такова отвращение от собственото си
съществувание, че прекъсването му им изглежда много по-
привлекателно, отколкото продължението му. В повечето случаи
обаче въпросът за безсмъртието е толкова съществен, толкова
непосредствен и неизбежен, че човек трябва да положи усилие да си
изгради някакъв възглед за него. Но как би могло да се осъществи
това?
Според моята хипотеза ние сме в състояние да постигнем това с
помощта на знаците, които ни дава несъзнаваното - например в
сънищата. Най-често обаче ние отказваме да възприемаме сериозно
сигналите му, защото сме убедени в невъзможността да се даде
отговор на този въпрос. Във връзка с този напълно разбираем
скептицизъм имам следните възражения: когато не можем да
осъзнаем нещо, би трябвало да се откажем да го разглеждаме като
интелектуален проблем. Например аз не знам коя е причината за
възникването на вселената, а и никога не ще го узная. Така че
трябва да отхвърля този въпрос като интелектуален или научен
проблем. Но в случай, че в мен възникне някаква идея относно това
- например от сънищата или митологичните предания, би трябвало
да ѝ обърна внимание. Трябва да рискувам да си изградя съответно
схващане дори ако то остане завинаги само една хипотеза, за която
знам, че не може да бъде доказана.
Човекът трябва да може да си каже, че е направил всичко
възможно, за да си изгради схващане за живота след смъртта или
поне някакъв образ - дори и с цената на признаване на собственото
безсилие. Онзи, който не направи това, губи. Защото връхлитащите
въпроси са древно наследство на човечеството, архетип, изпълнен с
богат тайнствен живот, който се стреми да се слее с нашия настоящ
живот, за да го направи цялостен. Разумът ни поставя твърде тесни
граници и ни предизвиква да преживяваме само познатото, и то в
ограничени рамки, сякаш човек наистина знае докъде се простират
реалните предели на живота, фактически ден след ден ние живеем
далеч отвъд границите на нашето съзнание, а без да знаем, и
несъзнаваното води своя живот в нас. Колкото по-силно доминира
критичният разум, толкова победен става животът, а колкото повече
съумяваме да осъзнаем митовете и несъзнаваното, толкова повече
живот интегрираме. Надценяваният разум и абсолютната държава
си приличат по това, че при тяхното доминиране бива пауперизиран
индивидът.
Несъзнаваното ни дава шанс, като ни съобщава или ни намеква
нещо посредством образи. Понякога то може да ни съобщи неща,
които ние не успяваме да узнаем посредством логиката. Помислете
само за синхронистичните феномени, за пророческите сънища, за
предчувствието.
Веднъж по време на Първата световна война пътувах от
Болинген за дома. Носех със себе си книга, но не можех да чета,
защото в мига, когато влакът потегли, ми се яви образ на давещ се.
Беше спомен за един инцидент, който се случи, докато бях на военна
служба. През цялото пътуване не можех да се освободя от него.
Стана ми страшно и си помислих: „Но какво може да се е случило?
Дали не е някакво нещастие?”
В Ерленбах слязох и тръгнах към къщи все още под влияние на
тези спомени. В градината видях да стоят децата на втората ми
дъщеря. Тогава тя живееше със семейството си при нас, след като
по време на войната напусна Париж и се върна в Швейцария. Всички
изглеждаха стъписани и когато ги запитах какво се е случило, ми
разказаха, че Адриан, най-малкият, паднал в басейна. Там е доста
дълбоко и тъй като още не можеше да плува, едва не се удавил. По-
големият му брат го извадил. Всичко това се разиграло точно по
времето, когато във влака бях споходен от спомените си! По такъв
начин несъзнаваното ми бе дало знак. Защо тогава да не може да
ме уведомява и за друго?
Нещо подобно преживях и при един смъртен случай в
семейството на жена ми: бях сънувал, че леглото на жена ми е
дълбока яма с иззидани от камък стени - бе като гроб и напомняше
нещо древно. Дочух дълбока въздишка като че ли някой предаваше
Богу дух. Някакво същество - приличащо на жена ми - се появи от
гроба и изплува нагоре. Беше облечено в бяла роба, извезана със
странни черни знаци. Събудих се и веднага разбудих и жена си,
проверих колко е часът. Беше три сутринта. Сънят бе толкова
странен, че веднага си помислих, че може да означава нечия смърт.
В седем пристигна вестта, че братовчедка на жена ми се е поминала
в три часа!
Твърде често става дума за някакво предварително знание, но
не и за предварително разпознаване. Така веднъж сънувах, че се
намирам на някакво градинско парти. Видях сестра си, което много
ме учуди, тъй като бе умряла преди няколко години. Освен нея
присъстваше и един приятел, също вече покойник. Другите бяха още
живи мои познати. Сестра ми бе в компанията на моя добра позната,
която още насън аз реших, че, изглежда, е белязана от смъртта. „Тя
е белязана” - си помислих. Насън знаех, че живее в Базел и че я
познавам, но при събуждането, колкото и да се стараех, не можех да
си спомня коя беше, макар че целият сън все още беше съвсем жив
пред очите ми. Представих си всички познати от Базел, като
внимавах дали образите им ще предизвикат у мен някакъв отклик -
нищо!
След няколко седмици получих съобщение за смъртна
злополука с една позната дама. Веднага се сетих - беше същата от
съня, която не можех да си спомня. В спомена ми образът ѝ бе
извикан до най-малките подробности, защото тя беше моя
дългогодишна пациентка една година преди смъртта си. Въпреки
това, при опита да възстановя лицата на всичките си базелски
познати, в дългата редица липсваше точно нейният образ, въпреки
че би трябвало той да е сред първите.
Когато човек има подобно преживяване, започва да изпитва
някакво страхопочитание пред възможностите и способностите на
несъзнаваното. Трябва само да бъде критичен и да осъзнава, че
подобни съобщения все пак може да имат субективно значение,
макар че могат да съответстват на реалността или не. Все пак от
опит знам, че схващанията, които съм могъл да си изградя на базата
на подобни загатвания от несъзнаваното, винаги са ми отваряли
очите и са ми давали възможност да надникна в света на
предчувствията. Разбира се, не възнамерявам да пиша книга с
откровения на тази тема, но ще призная, че има един „мит”, който ми
дава кураж да навляза по-дълбоко в това царство. Митовете са най-
ранната форма на науката. Когато говоря за нещата след смъртта,
аз го правя поради някакъв вътрешен подтик, тъй като не мога да
отида по-далеч от това, освен да ви разказвам митове и сънища на
тази тема.
Разбира се, веднага би могло да се възрази, че митовете и
сънищата за продължаване на живота и след смъртта са
компенсаторни фантазии, присъщи на природата ни - всичко живо се
стреми към вечност. Срещу това нямам никакъв друг аргумент
освен, разбира се, самия мит.
Извън това обаче има признаци, че поне част от психиката не е
подвластна на законите на времето и пространството. Научно
75
доказателство за това предоставят опитите на Райн . Покрай
многобройните случаи на спонтанни предвиждания, извън
пространствени възприятия и други подобни, за което ви дадох
примери от собствения си живот, те също доказват, че психиката
понякога функционира и отвъд пространствено-времевия закон за
причинността. От това следва, че нашите представи за пространство
и време, а заедно с това и за причинност не са съвършени. Една
пълноценна представа би трябвало така да се каже, да може да
бъде разширявана и с още едно измерение; едва тогава тоталността
на явленията би могла да бъде обяснена цялостно. Точно затова
рационалистите и днес все още настояват върху това, че не
съществува парапсихологически опит, тъй като техният житейски
възглед се основава или разпада в зависимост от отговора. Ако
подобни явления изобщо се случват, то рационалистичната
представа за света е невалидна, тъй като е непълна. Тогава
възможността за съществуване на различна, намираща се отвъд
света на явленията, действителност би се превърнала в проблем,
като в такъв случай щяхме да бъдем принудени да приемем факта,
че нашият свят, със своето време, пространство и каузалност, се
съотнася с един друг ред на нещата, лежащи отвъд или отдолу,
където нито „тук и там”, нито „преди и след това” са от значение.
Струва ми се, че поне една част на нашето психично съществувание
се характеризира чрез относителността на пространството и
времето. Тази релативност, изглежда, нараства пропорционално на
дистанцията от съзнанието, на едно абсолютно условие за
времевост и пространственост.
Не само моите сънища, но и тези на някои други хора
формираха моя възглед за живота след смъртта, променяха го или
го потвърждаваха. От особено значение бе сънят на една моя
ученичка (шестдесетгодишна) около два месеца преди смъртта. Тя
се оказала в Отвъдното; там на първите чинове в един клас седели
нейните починали съученички; всички били в очакване. Тя се
огледала, за да види учител или докладчик, но не забелязала
никого. Дали ѝ да разбере, че тя самата е лекторът, тъй като всички
покойници трябвало веднага след смъртта си да представят пълен
отчет за своя житейски опит. Умрелите се интересували
изключително от житейския опит, придобит от новодошлите
покойници, сякаш делата и събитията от земния живот били от
решаващо значение.
Във всеки случай сънят описва твърде необичайна аудитория,
подобна на която не би могло да се намери на Земята. Живият
интерес на хората бил насочен към крайния психологически резултат
от един човешки живот, който в никакъв случай не е изключителен,
както и изводите, които биха могли да се направят от него според
нашите представи. Ако обаче „публиката” се намира в едно
извънвремие, където понятията „процес”, „събитие”, „развитие” са
поставени под въпрос, то особен интерес за нея би могло да
представлява точно онова, което липсва в нейните собствени
условия.
По време на този сън дамата се страхувала от смъртта и искала
да държи мисълта за нея възможно най-далеч от съзнанието си. Но
интересът към смъртта е твърде важен, особено за застаряващия
човек. Връхлитат го, така да се каже, неотклоними въпроси,
обсебват го и той трябва да намери отговора. За тази цел той би
трябвало вече да има мит за смъртта, защото „разумът” не му
показва нищо друго освен мрачния гроб, към който той пътува. А
митът може да му предостави съвсем други картини, обогатяващи и
подкрепящи образи от страната на мъртвите. Да вярва или не на
тези картини или да им се доверява само отчасти, това е негово
право толкова, колкото и отхвърлянето им от този, който не им
вярва. Докато обаче отричащият върви направо към Нищото,
вярващият в природата на архетипа следва стъпките на живота чак
до смъртта си. И двамата, разбира се, са несигурни, но единият
живее против своите инстинкти, другият - с тях, което е съществено
различие и преимущество за последния.
Фигурите на несъзнаваното също са несведущи и имат нужда от
човека, или от връзка със съзнанието, за да могат да постигнат
„знание”. Когато започнах да работя с несъзнаваното, фантазийните
фигури на Саломе и Илия играеха важна роля. После те се
оттеглиха на заден план, но приблизително след две години отново
се върнаха. За мое най-голямо учудване те бяха напълно
непроменени. Говореха и действаха така, сякаш междувременно
нищо не се бе случило. Всъщност в моя живот се бяха случили
невероятни неща. Трябваше да започна от началото, да им разкажа
всичко и да го анализирам. Тогава ситуацията много ме учуди. Едва
по-късно разбрах какво се бе случило: и двамата междувременно се
бяха потопили в несъзнаваното, т. е. в себе си, би могло да се каже
също така - в безвремието. Те бяха останали без връзка с Аза и с
неговите променящи се обстоятелства и затова не знаеха какво се
бе случило в света на съзнанието.
Доста рано бях разбрал, че трябва да „поучавам” фигурите на
несъзнаваното или „душите на починалите”, често неразграничими
от първите. За първи път преживях подобно нещо при една обиколка
с велосипед на Северна Италия през 1911 г., която бях предприел с
мой приятел. На връщане от Павия стигнахме до Арона, в долната
част на Лаго Маджоре, където пренощувахме. Бяхме решили да
пътуваме покрай езерото и по-нататък през Тесин да стигнем до
Файдо. Там искахме да вземем влака за Цюрих, но в Арона сънувах
нещо, което обърка плановете ни.
В съня си се озовах в обществото на високопоставени духове от
минали векове и изпитах чувство, подобно на това, което ме споходи
по-късно към „светлейшите предци” в черния камък от моето
видение през 1944 г. Разговорът ни протече на латински. Един от
господата - с къдрава перука, ми зададе труден въпрос, чието
съдържание след събуждането не можех да си спомня. Разбрах го,
но не владеех достатъчно добре езика, за да му отговоря на
латински. Това ме засрами така дълбоко, че от силната емоция се
събудих.
Още в момента на събуждането си спомних за книгата, върху
която работех тогава, Промени и символи на либидото, и изпитах
такова чувство за непълноценност, че веднага взех влака за дома, за
да се заема незабавно с работа. Не можех да си позволя да
продължавам пътешествието и да загубя още три дни - трябваше да
работя, за да намеря отговора.
Едва години по-късно разбрах съня и реакцията си: господинът с
перуката бе нещо като дух на предците или дух на мъртвите,
насочил към мен въпросите, но аз не знаех как да отговоря! Тогава е
било още твърде рано, аз още не съм бил готов, но имах някакво
неясно предчувствие, че чрез работата си върху книгата ще мога да
отговоря на поставения ми въпрос. Той ми бе зададен от моите
духовни предци с надежда и очакване да чуят това, което навремето
не са могли да открият, защото отговорът е трябвало да бъде даден
едва в следващите столетия. Ако въпросът и отговорът вече са
съществували във вечността, то моите усилия изобщо не биха били
необходими и щеше да е възможно да бъдат открити в някой друг
век. Изглежда, че в природата съществува неограничено знание,
което обаче може да бъде обхванато от съзнанието само когато е
настъпил подходящият момент. Вероятно процесите протичат както
в индивидуалната психика - дълги години човек има някакво
предчувствие за нещо, но само в някакъв пределен момент то може
да бъде осъзнато.
Когато по-късно написах Septem Sermones ad Mortuos - то отново
мъртвите бяха тези, които ми поставяха решителните въпроси. Те се
връщаха от Йерусалим - поне така твърдяха, - защото не открили
това, което търсели. Това твърде много ме учуди тогава, защото
според общоприетото схващане мъртвите са тези, които притежават
голямото Познание. Смята се, че те знаят много повече от нас,
защото християнското учение допуска, че „отвъд” ние ще се гледаме
„лице в лице”. Вероятно душите на умрелите „знаят” само това,
което са знаели в момента на смъртта, нищо повече. Оттук идва
стремежът им да проникнат в живота, да споделят познанието на
хората. Често имам чувството, че стоят точно зад нас и очакват да
чуят това, което ще отговорим на тях и на съдбата. Струва ми се, че
за тях всичко се свежда до това да получат отговори на Своите
въпроси от живите, т. е. от тези, които са ги надживели, които
съществуват в постоянно променящия се свят. Мъртвите питат -
сякаш на тяхно разположение не е цялото знание, а то може да се
влива само в душата, сраснала с тялото на живите. Духът на живите
тогава, изглежда, поне по един пункт превъзхожда този на мъртвите:
по способността му да постига ясни и основни знания. Триизмерният
свят във времето и пространството ми прилича на координатна
система; това, което тук е разделено на ординати и абсциси, „там”, в
безвремието и безпространствеността, може да изглежда като
примордиален образ с много аспекти, може би дори като „дифузен
облак на познанието” около един архетип. Необходима е обаче
координатна система, за да се осъществи разграничаването на
отделните съдържания. Подобна операция ни се струва немислима
в състояние на дифузно всезнание или, както е може би в случая, на
безсубектно съзнание, без време-пространствено разграничение.
Познанието, както н възникването, предполага някакво
противоречие, някакво „тук” и „там”, „горе” и „долу”, „преди” и „след”.
Ако след смъртта има осъзнато съществуване, то, както ми се
струва, трябва да продължава над равнището на съзнанието на
човечеството, което във всяка възраст има една горна, макар и
варираща граница. Доста хора в момента на смъртта си са не само
изостанали под собствените си възможности, но - нещо повече - са
далеч зад това, което хората по тяхно време вече са били осъзнали.
Оттук произлиза и техният стремеж поне в смъртта да придобият
онзи обем от знания, който не са успели да постигнат в живота.
До това заключение стигнах чрез наблюденията си върху
сънищата за мъртвите. Така веднъж сънувах, че посещавам свой
приятел, умрял преди около четиринадесет дни. В живота си той не
бе изповядвал нищо освен един обикновен възглед за света и бе
останал така, в това състояние без рефлексии. Домът му се
намираше на един хълм, подобен на Тюлингенския хълм до Базел.
Там се извисяваше стар замък, чиято стена ограждаше малък
площад с църквица и няколко сгради. Напомняше ми за площада
пред замъка Раперсвил. Беше есен. Листата на старите дървета
вече бяха позлатени, мека слънчева светлина осветяваше пейзажа.
Моят приятел седеше с дъщеря си до една маса. Знаех, че тя му
говори за психология, защото това учеше в Цюрих. Той бе така
увлечен от онова, което тя му разказваше, че ме поздрави само с
леко махване на ръка. Сякаш искаше да ми каже: „Не ми пречи.”
Същевременно поздравът беше и отпъждане.
Сънят ми подсказваше, че сега той (разбира се, за мен
необяснимо как) искаше да постигне реалността на своето психично
съществувание, което в своя реален живот той никога не е успял да
направи. По-късно във връзка с този сън си спомних и думите:
„Светите анахорети нагоре по планината...” (Анахоретите във
финалната сцена на втората част на Фауст са замислени като
различни степени на развитие, които взаимно се допълват и
извисяват.)
Едно друго преживяване за развитието на душата след смъртта
имах близо година след смъртта на жена ми. Една нощ се събудих
внезапно с убедеността, че съм бил при нея в Южна Франция, в
Прованс, където прекарахме заедно цял ден. Там тя работеше върху
изследванията за Граал. Това ми се стори показателно: та тя бе
умряла, преди да завърши работата по темата!
Обяснението на субективно ниво - че моята анима още не е
довършила възложената ѝ работа - не представляваше интерес за
мен, защото аз много добре знаех, че още не съм я довършил. Но
мисълта, че жена ми и след смъртта продължава да работи върху
своето по-нататъшно духовно развитие - каквото и да се
подразбираше, - ми изглеждаше значимо и затова сънят
поддържаше някаква увереност в мен.
Идеите от този род естествено са неточни и представят невярна
картина, като тяло, проецирано в една равнина, или, обратно, като
конструиране на четириизмерен модел от триизмерно тяло. Те си
служат с определенията на един триизмерен свят, за да се
онагледят. Както математиката не жали усилия да създаде изрази на
такива отношения, които надхвърлят емпиричността, и в природата
на една дисциплинирана фантазия е да създава образи на
неосезаемото посредством логически принципи и на базата на
емпирични данни, например съдържанието на сънищата.
Използваният при това метод е този на „необходимото обяснение”,
както го наричам. Той представлява принципът на амплификацията
при тълкуването на сънищата, но може да бъде демонстриран най-
лесно чрез обяснението на целите прости числа.
Като първо, числото едно е единство, но то е и „единството”,
Едното, Единственото, индивидуалност и недвойственост - не
числово, а философско понятие, архетип и атрибут на Бога,
монадата. Необходимо е човешкият разум да прави такива
изявления, но в същото време интелектът зависи и е свързан с
понятието за единствеността и неговите приложения. С други думи,
това не са произволни изявления, те са детерминирани от природата
на единствеността и затова са необходими. Същата логическа
операция е възможна теоретически и при всички следващи понятия
за числата, макар че тя скоро стига до своя край поради бързо
нарастващия брой на разклоненията, които вече стават необозрими.
Всяко следващо единство носи нови свойства и нови
модификации. Например едно от свойствата на числото четири е, че
уравненията от четвърта степен могат да бъдат съкращавани, но
тези от пета стенен - не. Едно „необходимо обяснение” за числото
четири е, че то е най-високата точка и същевременно краят на
предшестващо нарастване. Тъй като всяко следващо единство
добавя едно или повече свойства от математическо естество, то
изразите се усложняват до такава степен, че не могат да бъдат
формулирани по-нататък.
Безкрайният ред числа отговаря на безкрайния брой на
индивидуалните създания. Този ред също се състои от индивиди и
дори само свойствата на първите десет члена от реда
представляват (ако изобщо представляват нещо!) една абстрактна
космогония от монади. Свойствата на числата обаче са
едновременно и свойства на материята, поради което определени
равенства са в състояние да предшестват поведението на
материята.
Точно затова бих искал да допусна възможността също и други,
нематематически обяснения (т. е. имплицитни в природата) да
насочват към реалности извън самите тях. Имам предвид
фантазийните образи, които се радват на consensus omnium или се
отличават с висока честота на проявленията, както и мотивите на
архетиповете. Съществуват математически уравнения, за които не е
известно на какви физически реалности отговарят; подобно на тях
съществуват митологични продукти, за които не знаем първоначално
към кои психични реалности се отнасят. Например уравненията за
турбулентността на нагорещени газове са създадени далеч преди
последните да са били точно изследвани; от много по-отдавна
съществуват митологеми, които изразяват протичането на
определени подпрагови процеси, но едва днес сме в състояние да ги
осъзнаем като такива.
Степента на осъзнатост, която някъде вече е постигната, както
изглежда, е горната граница на това, което и мъртвите могат да
постигнат като познание. Може би затова земният живот е от такова
огромно значение и онова, което човекът „отнася” отвъд при смъртта
си, е толкова важно. Само тук, на Земята, в земния живот, където се
сблъскват противоположностите, общото равнище на съзнание може
да се повиши. Изглежда, че това е и метафизическото
предназначение на човека, което обаче той не може да изпълни, без
да „митологизира”. Митът е неизбежната и крайно необходима
междинна степен между несъзнаваното и осъзнатото познание -
твърдо установено е, че несъзнаваното знае повече от съзнанието,
но това е знание от особен вид, знание във вечността, най-често без
връзка с Тук и Сега, без съобразяване с езика на нашия разум.
Единствено когато му дадем възможност да се изрази, да се
амплифицира - както по-горе, в случая с числата, то стига до
областта на нашето разбиране и тогава долавяме новия аспект. Този
процес се повтаря при всеки успешен анализ на сънища по най-
убедителен начин. Затова е и толкова важно да не се придържаме
към предварително изградени догматични мнения относно
съдържанието на сънищата. Веднага щом настъпи известна
„монотонност на тълкуването”, човек разбира, че интерпретацията е
догматична и следователно - безплодна.
Дори и да не е възможно да се даде убедително доказателство
за живот след земния, то все пак съществуват преживявания, които
ни предоставят материал за размисъл. Възприемам ги като догадка,
без да си позволявам да им придавам значение на убеждения.
Една нощ лежах буден и мислех за смъртта на мой приятел,
починал внезапно и погребан предния ден. Неговата смърт ме
занимаваше изключително настойчиво. Изведнъж ме завладя
чувството, че той сякаш бе в стаята - като че ли бе застанал до
леглото ми и ме молеше да тръгна с него: нямах усещането за
някаква видимост - беше по-скоро вътрешен визуален образ, който
аз приех за фантазъм. Честно казано, трябваше да си задам
въпроса: имам ли доказателство, че това е фантазъм? Но ако не бе
това, т. е. ако приятелят ми наистина бе в стаята, а аз го възприемах
като плод на въображението - не би ли било това отвратително от
моя страна? Същевременно имах също толкова малко
доказателства, че той е някаква видимост - т. е. че наистина е
застанал пред мен! Тогава си казах: „Със или без доказателство,
вместо да го смятам за фантазъм, със същото право мога да се
опитам да му дам статут на действителност, поне заради опита.” В
мига, в който си помислих това, той тръгна към вратата и ми кимна
да го последвам. Значи трябваше, така да се каже, да се включа в
играта. Това обаче не бе предвидено! Налагаше се да си повторя
аргументите още веднъж - едва тогава го последвах във
въображението си.
Той ме поведе навън от къщата, през градината, по улицата и
накрая стигнахме до неговата къща. В действителност тя се
намираше на около стотина метра разстояние от моята. Влязох
вътре и той ме заведе в кабинета си - стъпи на едно дървено столче
и ми посочи втората от петте подвързани в червено книги, които се
намираха на втората най-горна лавица. Тук видението ми се
прекъсна. Не познавах библиотеката му и не знаех какви книги
притежава. Освен това не можах да различа отдолу заглавията на
книгите, които бяха подредени на втората горна лавица.
Това преживяване ми се стори толкова забележително, че на
другата сутрин отидох при вдовицата на приятеля си и я помитах
дали не бих могъл да погледна нещо в библиотеката на покойния.
Действително на лавицата още отдалече видях петте подвързани в
червено тома, а под нея - дървеното столче. Качих се на него, за да
прочета заглавията - бяха преводи на романи на Емил Зола, а
заглавието на втория том бе Завещанието па мъртвите.
Съдържанието ми се стори безинтересно, но заглавието -
интригуващо във връзка с преживяното.
Още едно преживяване имах точно преди смъртта на майка ми.
Когато тя умря, аз бях в Тесин.
Бях разтърсен от известието, защото смъртта ѝ бе настъпила
внезапно и неочаквано. През нощта преди това сънувах ужасен сън:
намирах се в гъста, мрачна гора. Огромни фантастични скални
отломки бяха разхвърляни сред гигантски праисторически дървета. В
пейзажа имаше нещо героическо, древно. Изведнъж дочух рязко
изсвирване, което като че ли отекваше във вселената. Краката ми се
разтрепераха от ужас. От близкия гъсталак шумно изскочи огромно
куче - вълча порода, с озъбена страховита паст. Кръвта ми се смрази
при вида му; то профуча край мен, а аз светкавично си помислих:
сега Дивият Ловец му е заповядал да прибере някой човек! Събудих
се в смъртен ужас, а на следващата сутрин получих известието за
смъртта на мама.
Рядко съм бивал така разтърсен от някой сън, защото при
повърхностно разглеждане той като че ли подсказваше, че дяволът е
отнесъл душата на майка ми. В действителност обаче Дивият Ловец
- тази „Зелената Шапка” (Grünhutl) - бe същият, който ловуваше със
своите кучета през студените януарски дни на фьона. А богът на
моите алемански предци - Вотан, бе повикал майка ми при нейните
предци, негативно погледнато - при дивото войнство, а позитивно -
при „блажения народ” (silie Hit). Едва християнските мисионери
можаха да превърнат Вотан в дявол. Всъщност той е значим бог -
един Меркурий или Хермес, както римляните признавали; природен
дух, който отново се възражда в историята за Граал като Мерлин, а
при алхимиците - като spiritus Merkurialis, търсения арканум. Така че
тълкуванието на съня ми показва, че душата на майка ми е била
приета в онази по-широка взаимовръзка на цялостната личност,
която лежи отвъд християнската моралност - в онази спойка на
природа и дух, в която конфликтите и противоречията са разрешени.
Веднага заминах за вкъщи. А през нощта във влака бях
завладян от огромна тъга, но някъде вътре, дълбоко в сърцето си не
можех да тъгувам, и то по една твърде странна причина: през цялото
време на пътуването в ушите ми звучеше танцова музика, шум и
весел смях - все едно, че имаше сватба. Всичко това беше в
крещящо противоречие с ужасното впечатление от съня ми. Тази
весела музика, оживеният смях - всичко това ми пречеше да се
отдам изцяло на скръбта, а тя отново и отново се опитваше да ме
завладее, но в следващия миг пак потъвах в живите мелодии.
Тази несекваща смяна на противоположни чувства - от една
страна, топла радост, а, от друга - ужас и мъка, това противоречие си
обяснявам с факта, че смъртта се представя в единия случай от
гледна точка на Аза, а в другия - на душата. В първия случай тя е
катастрофа, изглежда, като че ли злите сили безмилостно са
сразили един човек.
Наистина, смъртта е страхотна бруталност - не можем да се
залъгваме, че не е, - и то не само като физическо явление, но много
повече като психичен акт: от нас е откъснат един човек, а това, което
остава, е леденото безмълвие на смъртта. Не остава никаква
надежда за някаква връзка, защото всички мостове са разрушени.
Хора, на които бихме пожелали дълъг живот, биват покосени в
разцвета на живота си, а нехранимайковци доживяват до дълбока
старост. Това е жестоката реалност, пред която не можем да си
затваряме очите. Хората могат така да се озлобят от бруталността
на проявите на смъртта, че да стигнат до извода, че не съществува
нито милосърдие, нито справедливост, нито Божия милост.
Но от по-друг ъгъл на зрение смъртта изглежда като радостно
събитие. Sub specie aetenitalis например тя е брачен обред,
mysterium contiuntionis. Душата като че ли се съединява с
липсващата си половина, тя постига цялостност. На гръцките
саркофази този радостен момент се представя чрез сцени с
танцьорки, а в етруските гробници - чрез сцени на пиршества.
Приятелите на благочестивия кабалист рави след смъртта му
казвали, че той празнува сватба. А и днес в някои области все още
има обичай по задушница на гробовете на умрелите да се правят
угощения - пикници. Всичко това изразява усещането, че всъщност
смъртта е радостен празник.
Няколко месеца преди смъртта на майка ми, през септември
1922 г., сънувах нещо, което я предвещаваше. Отнасяше се за баща
ми. От годината на неговата кончина, през 1896, никога не го бях
сънувал, а сега се появи в съня ми. Той като че ли се връщаше от
дълъг път. Изглеждаше подмладен, а не патриархално авторитарен.
Отидохме заедно в моята библиотека и аз бях изключително
радостен да му представя жена си и децата, да му покажа дома си и
да му разкажа всичко, което бях направил и постигнал. Исках да му
кажа за книгата за психологическите типове, излязла наскоро, но
забелязах, че всичко това не бе възможно, защото той изглеждаше
разсеян. Сякаш искаше нещо от мен. Усещах го ясно и затова се
въздържах. Тогава той ми каза, че искал да се консултира с мен, тъй
като съм психолог, относно психологията на брака. Бях готов да му
изнеса дълга лекция относно усложненията в съпружеския живот, но
тук се събудих. Не можех добре да разтълкувам съня, защото не ми
идваше наум, че би могъл да се отнася за смъртта на мама. Това
осъзнах едва когато през януари 1923 г. тя внезапно почина.
Семейният живот на моите родители не протече в щастливо
разбирателство. Той представляваше по-скоро истинско изпитание
на търпимостта, обременено от много усложнения. И двамата
правеха типичните за много семейни двойки грешки. Бих могъл да
предусетя смъртта на майка си от този сън: след двадесет п шест
годишно отсъствие в съня ми баща ми се интересуваше от психолог,
от последните постижения и познания в областта на брачните
усложнения, тъй като за него бе настъпил моментът отново да се
изправи пред този проблем. Очевидно в своето състояние на
безвремие той не бе успял да обогати повече възгледите си, та
затова сега трябваше да се обърне към живите, които, живеейки при
променени условия, може би са придобили нов подход към въпроса.
Това бе посланието на съня. Без съмнение, прониквайки в
субективния му смисъл, бих могъл да проумея още много неща, но
защо го сънувах точно преди майка ми да си отиде, за което нямах
никакво предчувствие? Той явно бе насочен към баща ми, към когото
с годините изпитвах все по-силна симпатия,
Тъй като несъзнаваното има по-добри информационни
източници от съзнанието вследствие на своята време-
пространствена относителност, докато съзнанието разполага
единствено със сетивни възприятия, то във връзка с нашите митове
за живота след смъртта ние разчитаме на оскъдните загатвания на
съня и на други подобни спонтанни прояви на несъзнаваното. Както
вече споменах, на тези загатвания не би могло да се придава
значение на познание, а още по-малко на доказателства, но те биха
могли да служат като подходяща основа за митични амплификации;
те създават за търсещия разум онзи кръг възможности, които са
задължителни за неговата жизненост. Ако този опосредстващ свят на
митични фантазии липсва, духът е заплашен от догматизъм и
скованост. Обратното също е валидно: за слабия, поддаващ се на
внушения, дух вземането под внимание на митичното въображение
и нагласа също представлява известна опасност - предчувствията
могат да бъдат взети за същинско познание, а фантазмите да бъдат
хипостазирани.
Един от широко разпространените митове за отвъдния свят
възниква на основата на идеи и представи за реинкарнацията.
 В една страна, където духовната култура е силно
диференцирана и много по-древна от нашата - а именно в Индия,
мисълта за реинкарнацията е също толкова естествена, както у пас
идеята за създаването на света от Бога, или за съществуването на
един spiritus rector (управляващ дух). Образованите индийци знаят,
че ние не мислим като тях, но това не ги притеснява. Отговаряйки на
своеобразието на източния дух, там последователността от раждане
и смърт се възприема като безкраен процес, като вечно колело,
което се върти безцелно - човекът живее, опознава света, умира и
започна всичко отначало. Единствено при Буда се появява идеята за
цел, а именно преодоляване на земното съществувание.
Необходимостта от мит за западния човек е различна: той
изисква еволюционна космогония - с начало и цел, Той отхвърля
картината на един свят само с начало и просто край, както и
възгледа за неизменен, затворен в себе си, вечен кръговрат. За
разлика от него, източният човек изглежда склонен да приема
последната идея. Очевидно не съществува пълно съгласие относно
същността на света, още повече че и астрономите досега не могат
да се споразумеят по този въпрос. За западния човек безсмислицата
за един неизменен свят е непоносима; за него светът трябва да има
смисъл. За разлика от него източният човек не се нуждае от тази
предпоставка - той я въплъщава. Докато западният иска да
усъвършенства смисъла на света, източният се стреми към
изпълване на смисъла в самия човек и към отделяне на света и
битието от себе си (буда).
Бих казал, че и двамата са прави. Западният човек, изглежда,
поначало е главно екстровертиран, източният - интровертиран.
Първият проецира смисъла и го предполага в обектите, вторият го
долавя в себе си. Смисълът обаче е както вън, така и вътре.
Не е възможно от идеята за прераждането да се отдели тази за
кармата. Тук основният въпрос е дали кармата на определен човек е
лична, или не е. Ако тя е, тогава съдбовната предопределеност, с
която човек започва своя живот, представлява резултат от
действията и постиженията на отминал живот и следователно
съществува личностна приемственост. В другия случай една карма
бива обхваната до известна степен в акта на раждането, после тя
отново се преражда, без да има каквато и да е личностна
приемственост.
Буда два пъти бива запитван от своите ученици дали кармата на
хората е лична или не, и двата пъти той отклонява въпроса, не го
обяснява. Той учи, че това не би допринесло за освобождаването ни
от илюзиите на съществуванието. Той смята за по-полезно неговите
ученици да медитират върху веригата Нидхана, т. е. върху
раждането, живота, старостта и смъртта, както и върху причините и
последиците от страданието.
Не намирам отговор на въпроса, дали кармата, с която живея, е
резултат от отминалия ми живот, или по-скоро е завоевание на
моите предци, чието наследство се е събрало в мен. Задавам си
въпроса, дали съм комбинация от живота на моите предци и дали не
го въплъщавам отново? Дали някога вече съм живял като
определена личност, дали в оня живот съм постигнал достатъчно, за
да мога сега да опитам да намеря решение? Не знам. Буда е
оставил въпроса открит и дори съм склонен да мисля, че той
определено не го е знаел.
Ясно бих могъл да си представя, че съм живял в по-ранни
векове, че там съм се сблъскал с въпроси, които са останали без
отговор: че е трябвало да се родя отново, защото не съм могъл да
изпълня мисията, за която съм бил предназначен. Да изпълня
своята задача. Когато умра, ще ме последват делата ми (поне така
си представям). Ще нося със себе си това, което съм създал.
Междувременно обаче въпросът е в това, че в края на живота си
няма да застана с празни ръце. Вероятно и Буда е мислил това,
когато се е опитвал да предпази своите млади последователи от
безполезни разсъждения.
Смисълът на моето съществувание всъщност е в това, че
животът ми е поставил един въпрос. Или обратно: аз самият съм
един въпрос, адресиран към света, и трябва да дам своя личен
отговор, защото в противен случай разчитам единствено на отговора
на света. Това е свръх-личностната жизнена цел, която реализирам
с много усилие. Може би тя представлява нещо, което е занимавало
моите предци, но на което те не са могли да дадат отговор. Може би
затова съм така впечатлен от факта, че краят на Фауст не дава
решение? Или от проблема, във връзка с който Ницше претърпява
поражение - Дионисиевата страна от живота, която, изглежда, се
изплъзва на християнина? А може би неукротимият Вотан-Хермес на
моите алемански и франкски предци е този, който ми поставя дръзки
въпроси? Дали пък не е прав Рихард Вилхелм в своите шеговити
допускания, че в моя предшестващ живот съм бил китаец бунтар,
осъден да открие своята източна душа в Европа?
Това, което възприемам като резултат от живота на моите
предци, или като карма, придобита в моя личен предишен живот, би
могло също така да бъде безличностен архетип, който държи в
напрежение целия свят, но се е вкопчил най-вече в мен - архетип
като например развитието през вековете на божествената триада и
нейната конфронтация с женския принцип; или все още липсващият
отговор на гностичния въпрос на произхода на злото, или с други
думи - на несъвършенството на християнския образ на Бога.
Мисля и за възможността чрез постигнатото от индивида пред
света да възниква един въпрос, на който трябва да намери отговор.
Така например моите въпроси и отговори може да бъдат оценени
като незадоволителни. При тези обстоятелства тогава някой, който
носи моята карма - може би аз самият, - ще трябва да се роди
отново, за да даде по-пълен отговор. Може да стане така, че аз да
не се преродя отново дотогава, докато светът не изпита нужда от
този отговор; да изчакам още стотина години покой, докато не се
появи необходимостта от някой, който би се интересувал от същите
въпроси, и тогава отново - вече с успех - бих могъл да се заема със
задачата. Представям си, че засега би могло да се изчака да
настъпи известно спокойствие, докато възложената работа бъде
свършена.
Проблемът за кармата не ми е ясен, както и въпросът за личното
прераждане, или преселение, на душите. Libera el vacua ineiite (Със
свободен и отворен ум) слушах внимателно индийското учение за
прераждането, като се оглеждам също и в моя свят на преживявания
за някакъв автентичен знак, който сочи към реинкарнацията. Аз,
разбира се, се абстрахирам от прекалено многото свидетелства за
реинкарнация при нас. Вярата, разбира се, ми доказва единствено
феномена на вярването, но в никакъв случай не и съдържанието на
вярата. То трябва да ми се представи само емпирично, за да бъде
прието. Допреди няколко години въпреки положените усилия не
можах да открия нещо достатъчно убедително; но преди време
самият аз имах възможност да наблюдавам мои сънища, които
независимо от всички мнения описваха процеса на реинкарнация у
един мой починал познат. Определени аспекти можаха да бъдат
проследени, отчасти без да бъдат оборени, до самата емпирична
действителност. Подобно нещо обаче не бях никога нито
наблюдавал, нито чувал, така че нямам основа за сравнение. Тъй
като тези мои наблюдения са субективни и уникални, бих искал само
да ги спомена и нищо повече. Все пак трябва да призная, че след
това преживяване гледам с други очи на проблема за
реинкарнацията, въпреки че не съм в състояние да подкрепя
някакво определено мнение.
Ако допуснем, че животът „там” продължава, то не бихме могли
да си мислим за друга форма на съществувание освен психичната.
Защото животът на психиката не се нуждае от време и пространство.
Психичното съществуване, и преди всичко вътрешните образи, които
засягаме тук, предоставят материала за всички митични спекулации
относно съществуването на отвъдния свят, и точно това си
представям като напредване в света на образите. По такъв начин
психиката би могла да е точно онова съществуване, в което се
намира отвъдният свят, или „земята на мъртвите”. Тогава в това
отношение несъзнаваното и „земята на мъртвите” са синоними.
От психологическа гледна точка животът в отвъдното изглежда
като логично продължение на психичния живот по време на
старостта. С напредването на старостта по един естествен начин все
по-голяма роля започват да играят съзерцателността, рефлексията и
76
вътрешните образи. „Старците ви ще сънуват сънища” . Това обаче
предполага душата на стареца да не е вдървена или вкаменена -
77
sent medicina paratur сит mala per longas amvaluere moras . На
старини човек започва да прекарва пред вътрешното си зрение
спомени и да се разпознава както във външните, така и във
вътрешните образи на миналото. Това е като че ли подготовка за
съществуване в отвъдното, както е и според схващането на Платон -
философията е подготовка за смъртта.
Вътрешните образи не ми позволяват да се разтворя в
собственото си минало. Има много стари хора, които се оплитат във
външните събития на своите спомени - те остават техни пленници,
докато погледът назад - когато е рефлектиран и преведен на езика
на образите - означава reader pour mieux sauler (да отстъпиш, за да
скочиш по-добре). Опитвам се да проследя линията, която води през
моя живот и отново вън от света.
Общо взето, представите на хората за отвъдния свят зависят от
тяхното мислене и техните предубеждения. Точно затова в повечето
случаи с отвъдното се свързват само сияйни представи. Но за мен
това не е съвсем убедително. Едва ли бих могъл да си представя, че
след смъртта ние ще се приземим на някоя прелестна цветна
поляна. Ако всичко в отвъдното беше само светло и добро, то би
трябвало да съществуват и някакви дружелюбни отношения между
нас и онези чисти блажени духове, а от състоянието преди
раждането ни към нас биха потекли потоци от благост и красота. Но
няма нищо подобно. Защо е тази непреодолима бариера между
покойниците и живите? Най-малко половината от съобщенията за
срещи на мъртви са изпълнени със страховити преживявания с
мрачни духове и по правило страната на мъртвите наблюдава в
ледено мълчание, безразлична пред болката на самотните.
Следвайки естествения ход на мисълта си, бих казал, че светът
ми изглежда прекалено единен, за да има отвъдност, където
напълно да липсва принципът за противоположностите. Там също
има „природа”, която по свой начин е Божия. Светът, в който се
прибираме след смъртта, ще е величествен и ужасен, както Бог,
както и познатата ни природа. Не мога да си представя, че и
страданието ще изчезне напълно. Наистина това, което преживях
през 1944 г. в своите видения - едно пълно освобождаване от
бремето на тялото и проникване в смисъла, - ме изпълни с дълбоко
щастие. Но и там въпреки това цареше мрак и странно отсъствие на
човешка топлина. Припомнете си черната скала, до която стигнах -
беше тъмна и от най-твърд гранит! Какво трябваше да означава
това? Ако нямаше някакво несъвършенство или изначален дефект в
основата на Творението, то тогава какво би означавал този
творчески устрем, този копнеж по онова, което очаква да бъде
завършено? Защо боговете да държат на човека и творението? На
продължаването на веригата Нидхана в безкрайността? Когато дори
един Буда противопостави на страдалческата илюзия на
съществуванието своето quod non (категорично не), а вярващият
християнин се надява на близкия свършек на света?
Смятам за твърде вероятно, че и в отвъдното съществуват
някакви ограничения, които душите на мъртвите откриват
постепенно; които очертават границите на освободеното състояние.
Някъде „там” съществува една обуславяща света необходимост,
която се стреми да сложи край на състоянието след смъртта. Тази
съзидателна необходимост - поне така си мисля аз - трябва да
решава кои души отново да се появят чрез прераждането. Бих могъл
да си представя, че определени души възприемат триизмерното
състояние на съществуванието като по-блажено от вечността в
зависимост от това, колко съвършенство или несъвършенство са
взели със себе си отвъд своето човешко съществуване.
Възможно е едно продължаване на триизмерния живот да губи
своя смисъл, когато душата вече е постигнала известна степен на
разбиране; тогава тя не би била длъжна да се върне, а по-високото
познание би трябвало да премахне желанието за превъплъщаване.
Тогава душата би се отделила от триизмерния свят и би постигнала
състояние, което будистите означават като нирвана. Но ако остава
още някоя карма, която трябва да бъде завършена, тогава душата
отново попада в потока на желанието и отново се връща към живота
вероятно дори поради осъзнаването на това, че още нещо трябва да
бъде завършено.
В моя случай допускам, че на първа линия е стоял страстният
стремеж да се проникне в същността на нещата, който е
предизвикал и е довел до моето раждане. Той е най-силният
елемент в моята същност. Този неутолим стремеж към разбиране,
така да се каже, си е създал съзнание, за да може да знае това,
което е, което се случва, но също и за да слепи митични идеи от
оскъдните загатвания на непознаваемото.
Ние изобщо не сме в състояние да докажем, че част от нас се
съхранява за вечността. Най-много бихме могли да твърдим, че
вероятно нещо от нашата психика продължава да съществува и
след физическата смърт. Но дали това, което продължава да
съществува, е осъзнато в себе си, не знаем. Ако изпитваме нужда от
формиране на мнение но този въпрос, вероятно бихме могли да
вземем под внимание опитът, свързан с психичната дисоциация. В
повечето от случаите, в които се проявява комплексът на
раздвоението, той се наблюдава под формата на личност, сякаш
комплексът съзнава самия себе си. Затова например се
персонифицират гласовете, които душевноболните чуват, феномена
на персонифицирания комплекс вече съм разглеждал в моята
дисертация. При желание той би могъл да се използва и в подкрепа
на тезата за непрекъснатостта на съзнанието. „За” едно подобно
допускане говорят и изненадващите наблюдения, правени при
случаи на дълбоки умопомрачения след остри мозъчни травми,
както и при тежки състояния на колапс: и в двата случая дори
тоталната загуба на съзнанието може да бъде съпроводена с
възприятия на външния свят, както и интензивни сънищни
преживявания. Тъй като по време на припадъка кората на главния
мозък - седалище на съзнанието - не функционира, тези явления
днес все още не са намерили обяснение. Те говорят най-малкото за
някакво субективно запазване на възможността за съзнание дори и в
състояние на привидна несъзнаваност.
Проблемът за отношението между вечния човек, цялостната
личност и земния човек във времето и пространството повдига
трудни въпроси. Известна светлина биха могли да хвърлят две мои
съновидения.
В едното от тях, което имах през октомври 1958 г., видях от
къщата си две металически блестящи тела, подобни на лещи, които
отлетяха към езерото под остър ъгъл. Бяха две извънземни тела -
НЛО (неидентифициран летящ обект). След това се появи друго
тяло, което летеше право към мен. Беше като обектив на
далекоглед, леща, правилен кръг. На разстояние около
четиристотин-петстотин метра тялото спря за миг, след това се
отдалечи. Веднага след това отново се появи друго тяло: обектив с
метален удължител, който водеше до метална кутия - laterna magica
(магически фенер). Тя висеше във въздуха неподвижно на около
шестдесет-седемдесет метра и се целеше право в мен. Събудих се
удивен. Още в полусънно състояние ми мина през ума: винаги
смятаме, че НЛО са наша проекция, а сега се вижда, че ние сме
техни проекции - проециран съм като Карл Юнг от техния магически
фенер. Но кой управлява апарата?
Във връзка с проблема за отношението на цялостната личност и
Аза веднъж вече бях сънувал следното. Бях на екскурзия. По един
тесен път сред хълмиста местност вървях сред ширналия се, облян
в слънце, пейзаж. Стигнах до малък крайпътен параклис - вратата
беше открехната и аз влязох. Изненадан бях, че на олтара нямаше
нито Богородица, нито разпятие, а само прекрасен букет цветя. Но
после на пода пред олтара видях да седи в поза „лотос” йога,
обърнат c лице към мен, в дълбоко съзерцание., Когато се
приближих, забелязах, че има моето лице. Стреснах се и се събудих
с мисълта: „А, ето кой ме „медитира”! Той сънува, че това съм аз.”
Знаех, че когато се събуди, вече няма да съществувам.
Този сън се появи след боледуването ми през 1944 г. Той
представлява една притча; моята цялостна личност се отдава на
медитация и медитира земния ми образ. Би могло да се каже и така:
приема човешки образ, за да може да встъпи в триизмерното
съществувание, също както някой облича водолазен костюм, за да
се потопи в морето. Когато цялостната личност се отказва от
съществуване в отвъдното, тя заема религиозна позиция, за което
говори и параклисът в съня. В земния си образ може да изпита
преживяванията на триизмерния свят, като чрез по-висока
осъзнатост се придвижи по-напред към осъществяване.
Тогава образът на йога до известна степен би представлявал
моята предродова несъзнавана цялост и Далечният изток, както
това често се случва в сънищата, едно чуждо нам психично
състояние, противостоящо на нашето съзнание. Както магическият
фенер, така и йогата „проецира” в своята медитация моята
емпирична реалност. По правило ние осъзнаваме тази каузална
връзка в обратна посока: откриваме в производните на
несъзнаваното символи на мандалата, т. е. кръгове или
четириъгълни фигури, които изразяват целостността, и когато
искаме да изразим целостността, прилагаме точно такива фигури.
Наша основа е Аз-съзнанието. нашето „его-центрирано” поле на
светлината, което представлява нашият свят. Оттук ние се взираме в
един загадъчен свят на мрака, като не знаем доколко неговите
подобни на сенки форми са предизвикани от нашето съзнание, до
каква степен притежават собствена реалност. Повърхностното
наблюдение би се задоволило с първото допускане, но по-
внимателното вглеждане би показало, че по правило образите на
несъзнаваното не са продукт на съзнанието, а притежават своя
собствена реалност и спонтанност. Въпреки това ние ги разглеждаме
просто като маргинални явления.
В двете споменати съновидения бихме могли да забележим
тенденцията отношението между съзнанието и несъзнаваното да
бъде преобърнато и като източник на емпиричната личност да бъде
възприемано несъзнаваното. Преобръщането показва, че според
„другата страна” нашето несъзнавано съществувание е истинското, а
светът на нашето съзнание е илюзии, въображаема, конструирана с
определена цел действителност, т. е. нещо като сън, който би
изглеждал действителен дотогава, докато ние сме в него. Ясно е, че
това положение на нещата много напомни за източното
78
мировъзрение, доколкото то вярва в Майа .
Затова неосъзнатата цялостност ми изглежда като истинска
spiritus rector на всички биологични и психични събития. Тя се стреми
към тотално осъществяване, т. е. към тотално превръщане в
съзнание, в случая на човека. Постигането на осъзнатост е култура в
най-широкия смисъл на думата, а оттам следва, че себепознанието
е същността и ядрото на това явление. Изтокът приписва на
цялостната личност безспорно „божествено” значение, а според
стария християнски възглед себепознанието бележи пътя към cognito
Dei (познанието на Бога - б. пр.) - решаващият въпрос за човека е
дали той е свързан с безкрайността или не. Това е критерият на
неговия живот. Едва когато знам, че безкрайното е същественото, ще
съм в състояние да отклоня интереса си от преходните и от всички
неща, които не са от съществена важност. Но ако не знам това, то
бих претендирал, заради едно или друго качество, което смятам за
свое лично притежание, че представлявам нещо в света - може би
заради „моята” красота или „моето” дарование. Колкото повече човек
изтъква фалшиви притежания и колкото по-слабо чувства главното,
толкова по-неудовлетворителен е животът му. Той се чувства
ограничен, защото си постави ограничени цели, а това поражда
завист и ревност. Когато чувства и разбира, че още тук, в този живот
се докосва до безкрайното, то неговите желания и нагласа се
променят. В края на краищата човек е значим само поради
същностното в него, а ако него го няма, животът му е пропилян. В
отношенията ни с другия също е важно дали безграничното е
изразено в тях или не.
 Но усещането за безграничност постигам едва тогава, когато съм
крайно ограничен. Най-голямото ограничение за човека е онова
„себе си”, което се проявява в преживяването „Аз съм само това”. И
единствено съзнанието за моето най-тясно ограничаване в себе си е
свързано с неограничеността на несъзнаваното. Чрез осъзнаването
на това аз се възприемам едновременно като ограничен и вечен, т.
е. и като едното, и като другото. Когато се възприемам като уникален
в моята лична комбинация - т. е. крайно ограничен, тогава имам
възможност да осъзнавам и безкрайното. Но само тогава! В една
епоха, когато усилията са насочени изключително към разширяване
жизненото пространство, както и към умножаване на рационалното
познание à tout prix, едно висше изискване е да се осъзнае
собствената уникалност и ограниченост. Уникалност и ограниченост
са синоними. Без тях не съществува възприятието за
неограниченото - а оттам и постигането на осъзнатост, а би
съществувало само истинско налудно идентифициране с онова,
което се изразява в опиянението от големите числа и
неограничената политическа власт.
Нашето време премести ударението изцяло върху „тук” и „сега” и
чрез това доведе до демонизиране на човека и неговия свят.
Появяването на диктаторите и цялата мизерия, която те донесоха,
се корени във факта, че на човека бе отнета отвъдността поради
късогледството на свръхумниците. Той стана жертва на
неосъзнатостта, както и те, докато задача на човека би трябвало да
е точно обратното; да осъзнае посланията на несъзнаваното, които
напират отвътре, вместо да се идентифицира с тях или да не ги
осъзнава. И в двата случая той би изневерил на своето
предназначение - да създава все повече и повече съзнание. Докато
сме в състояние да осъзнаваме, то единственият смисъл на
човешкото съществувание е да можем да запалим светлина в мрака
на чистото битие. Дори бихме могли да допуснем, че както
несъзнаваното ни въздейства, така и нарастването на нашата
осъзнатост влияе върху несъзнаваното.
 Късни размишления
Разсъжденията в тази глава са абсолютно необходими за
биографичното изясняване на моята личност, въпреки че на
читателя биха се сторили доста теоретични. Но тази „теория” е част
от мен, моя жизнена функция, начин на живот, който ми е необходим
като храната и водата.

I
Забележителен в християнството е фактът, че в своята
догматика то допуска процес на промяна в божественото,
историческа промяна на „другата страна”. То прави това под
формата на нов мит за разногласията в небето, загатното още в
мита за сътворението, където се появява злият дух в образа на змия
– антагонист на Създателя, - която изкушава първия човек към
непослушание с обещанието за повече познание (че ще познаят
доброто и злото). Втората алюзия е митът за падението на ангелите,
една инвазия в света на хората от страна на несъзнаваните
съдържания. Ангелите са странен род; те са точно онова, което са и
не могат да бъдат нищо друго. Сами по себе си без душа, те са
същества, които не могат да изразяват нищо друго освен мислите и
интуициите на своя Господ Христос. Тогава ангелите, които са
паднали, са изключително „лоши” ангели. Те отключват познатия ни
ефект на „инфлацията”, който можем да наблюдаваме и днес в
мегаломанията на диктаторите: ангелите зачеват с хората расата на
титаните, която в крайна сметка едва не застрашава да погълне
самите хора, както се споменава в Книгата на Енох.
Третата и решаваща степен на мита е себеосъществяването на
Бога в човешка форма, за да се изпълни идеята от Стария завет за
божествения брак и неговите последствия. Още ранното
християнство превръща идеята за инкарнацията в Christus in nobis
(Христос в нас). Така несъзнаваната цялостност прониква в
психичния свят на вътрешното преживяване и по такъв начин човек
осъзнава неговата същинска конфигурация. Това събитие е
решаващо не само за него, но и за Създателя: в очите на спасените
от мрака Той отвръща лице от тъмните си качества и се превръща в
summum bonum. Този мит остава неизменно жизнен около едно
хилядолетие, докато през XI век се забелязват първите признаци на
 79
по-нататъшното преобразуване на съзнанието .
Оттогава симптомите на вечно безпокойство и съмнение се
множат, докато към края на второто хилядолетие започва да се
очертава картината на една всеобща катастрофа, преди всичко като
една приближаваща заплаха за съзнанието. Тя се проявява чрез
феномена на титаните - един hybris на съзнанието: „Нищо не е по-
велико от човека и неговите дела!” Така отвъдността на
християнския мит се изгубва, а заедно с това и християнският
възглед, че в отвъдния свят се осъществява цялостността.
След светлината идва мрак - другата страна на Създателя. Това
развитие достига своя връх през XX век. Сега християнският свят
наистина се конфронтира чрез принципа на злото, чрез откровената
несправедливост, тирания, лъжи, робство и насилие над съвестта.
Тези прояви на неприкрито зло очевидно са приели трайна форма
при руския народ, но първият мощен пожар избухна в Германия. С
това бе доказано неопровержимо до каква степен християнството в
двадесети век е изпразнено от съдържание. От друга страна, злото
вече не може да бъде оневинявано чрез евфемизма privatio boni
(липса на добро). То става определящата реалност и не може вече
да бъде прогонено от света чрез уклончивост. Трябва да се научим
как да се оправяме с него, защото то съжителства с нас. Как би
могло да живеем с него, без да настъпят ужасни последствия, засега
не би могло да се предвиди.
При всички случаи това, от което се нуждаем, е нова
ориентация, една metanoia (промяна в мисленето). Когато се
докосваш до злото, възниква непосредствената опасност да
попаднеш във властта му. Така че човек вече изобщо не трябва да
се „поддава” на каквото и да било - дори на доброто! Така
нареченото добро, в чиято власт попадаш, губи вече своя етичен
характер. Не че само по себе си се е превърнало в зло, но има лоши
последствия, защото човек се е поддал. Всяка форма на
пристрастие е нещо лошо, независимо дали става дума за алкохол,
морфин или идеализъм. Ние трябва вече да престанем да мислим
за доброто и злото като за абсолютни противоположности.
Критерият за етично поведение не може повече да бъде
определян посредством това, че доброто има силата на категоричен
императив, а т. нар. „зло” непременно трябва да бъде избягвано.
Чрез признаване реалността на злото доброто по необходимост се
релативира като една от страните на едно парадоксално цяло.
Същото важи и за злото. Двете заедно образуват едно парадоксално
цяло. На практика това означава, че доброто и злото загубват своя
абсолютен характер, а ние сме принудени да признаем, че всяко от
тях представлява една преценка.
Несъвършенството на всяка преценка от страна на човека ни
кара да се съмняваме относно това, дали нашите мнения са винаги
правилни. Бихме могли да станем жертва на погрешна преценка.
Етичният проблем в такъв случай ще бъде засегнат само дотолкова,
доколкото ние се чувстваме несигурни по отношение на моралната
оценка. Въпреки това ние ще трябва да вземаме етични решения.
Относителността на „доброто” и „злото”, или „лошото”, в никакъв
случаи не означава, че тези категории не важат или че не
съществуват. Моралната преценка съществува навсякъде и винаги
със своите типични психологически последствия. Както вече съм
подчертавал много пъти, цялата несправедливост, причинена,
мислена или възнамерявана досега, ще си отмъсти в бъдеще на
душите ни независимо от това, дали светът за нас се е преобърнал
или не. Само съдържанията на преценките са тези, които се
подчиняват на условията на времето или мястото и се променят в
съответствие с това. Моралната оценка винаги се базира върху един
нравствен кодекс, който ни се струва непогрешим и за който се
твърди, че е непогрешим по отношение на това, кое е добро и кое
зло. Но сега, когато знаем колко е несигурна тази основа, етичното
решение се превръща в субективен творчески акт, който би могло да
бъде подкрепен само от Deo concеdente (Божие позволение), т. е. от
спонтанния и решаващ подтик от страна на несъзнаваното. Етиката,
т. е. изборът между доброто и злото, не се повлиява от това, а само
се затруднява. Нищо не може да ни спести усилието при етичния
избор. Но колкото и сурово да звучи това, човек трябва да има
свободата при известни обстоятелства да може да избегне
общоприетото от морала добро и да извърши онова, което се
приема за зло - ако така изисква нашето етично решение. С други
думи, човек не трябва да се оставя да попадне под властта на която
и да е от двете противоположности. Срещу подобна
едностранчивост можем да вземем примера на индийската
философия neti-neti в морален аспект. В дадения случай
нравствените норми неизбежно биват нарушени, а етичният избор се
предоставя на индивида. Това само по себе си не е нищо ново, а
още в предпсихологическо време се е смятало за „колизия на
дълга”.
Индивидът обаче по правило е толкова неосъзнат, че не
подозира собствените си възможности за вземане на решения, и
поради това постоянно страхливо се оглежда за подкрепа, търсейки
външни правила и закони, които да го изведат от тази безпомощност.
Като изключим слабостта на човека изобщо, вина има до голяма
степен и образованието, което е насочено изключително към
общоизвестното, но не казва нищо относно личния опит на човек.
Проповядват се идеали, за много от които със сигурност се знае, че
никога не могат да бъдат осъществени, и те се проповядват точно от
онези, които знаят, че сами нито са ги изпълнявали, нито ще ги
прилагат. Това положение се приема безкритично.
Така че този, който би искал да получи отговор на поставения
днес въпрос за злото, се нуждае преди всичко от основно
себепознание, т. е. възможно най-дълбокото опознаване на своята
собствена цялостност. Той би трябвало безпощадно да установи
колко добрини може да извърши и на какво зло е способен; би
трябвало да се предпазва от илюзията, че първото е реално, а
второто - не. И двете съществуват като възможност в неговата
същност и той не може да избегне нито едното, нито другото, ако
иска - както би трябвало - да живее без самозалъгване и
самоизмама.
За съжаление, човек е все още безнадеждно далече от подобна
степен на познание, въпреки че в някои съвременни кора без
съмнение съществува способност за по-дълбоко себепознаване.
Подобно себепознание е необходимо, защото единствено чрез него
човек би могъл да се доближи до онзи фундаментален слой или
същност на човешката природа, който граничи с инстинктите.
Инстинктите са априори дадени динамични фактори, от които в
крайна сметка зависят етичните решения на нашето съзнание. За
несъзнаваното и неговите съдържания не съществува окончателна
преценка. По отношение на тях можем да имаме само
предубеждения, тъй като човек не е в състояние да опознае своята
същност и да ѝ определи рационални граници. Само науката, която
разширява съзнанието, може да способства за придобиването на
познания за природата; задълбоченото себепознание също изисква
участието на наука т. е. на психологията. Не можем да смятаме, че
някой би създал телескоп или микроскоп просто с едно махване с
ръка или само с добра воля, без познания в областта на оптиката.
Днес имаме нужда от психологията по ред жизнено важни причини.
Стоим объркани, слисани и безпомощни пред явленията на
националсоциализма и болшевизма, защото изобщо не познаваме
човека или най-малкото защото имаме едностранчива и изопачена
представа за него. Ако притежавахме повече себепознание, това не
би могло да ни се случи. Изправени сме пред ужасния въпрос за
злото, за което нямаме дори познание, камо ли отговор. Но дори и
да имахме, все още не бихме могли да схванем: „Как можа да се
стигне до това?” Със забележителна наивност някой държавник
заявява, че няма „представа за злото” - точно така е: ние нямаме
представа за злото, но то - злото, ни държи в своята власт. Едни не
искат да знаят за това, други са се идентифицирали с него. Такава е
днес психологическата атмосфера в света: едни се наричат
християни и вярват, че биха могли да стъпчат злото с крака: други,
попаднали в негова власт, вече не виждат доброто. Днес злото се е
превърнало във Велика Сила: едната половина от човечеството се
осланя на една изфабрикувана от човешките силогизми доктрина,
другата половина боледува от липсата на дозрял до
съществуващата ситуация мит. Колкото дохристиянските народи, то
тяхното християнство е задрямало и вече е пропуснало да доразвие
своите митове през вековете. То отказва да чуе гласовете на онези,
които дават израз на мрачните пориви на развиващите се митични
представи. Джоакино да Фиоре, Майстер Екхарт, Якоб Бьоме - и още
много други за мнозинството остават тъмни фигури. Единствен
светъл лъч представлява Пий XII и неговата догма. Но хората често
не разбират дори за какво става дума, когато казвам това. Остава
неразбрано дори това, че когато един мит не живее и не се развива,
той умира. Нашият мит е онемял и не отговаря. Грешката не е в
него, както е бил създаден в Светото писание, а единствено и само в
нас, защото не само не сме го развивали, но дори сме задушавали
всеки подобен опит. В първоначалните текстове на мита
съществуват достатъчно положения, които крият в себе си
възможности за развитие. Например в думите на Христос: „Бъдете
мъдри като змиите и кротки като гълъбите...” Та за какво ни е
мъдростта на змията? И каква е връзката с невинността на гълъба?
Или: „Ако не станете като децата...” Но кой е мислил за това какви са
децата? И чий морал оправдава отвеждането на свещената ослица
за триумфалното влизане на Господ в Йерусалим? Как става така, че
малко след това той, капризен като дете, проклина смокиновото
дърво? А каква е поуката от притчата за несправедливия стопанин?
Или каква е дълбочината на прозрението, дори за нашето
положение, от апокалиптичните думи: „Човече, ако ти знаеш какво
твориш, то си блажен, но ако не знаеш, то твоето изкуство е
прокълнато и престъпило закона!”. И накрая, какво да мислим за
признанието на един Павел: „Злото, което не искам - го правя.” Не
бих искал дори да споменавам ясните пророчества на
Апокалипсиса, възприемани с недоверие, защото никой не ги
разбира.
Древният въпрос на гностиците: „Откъде идва злото?”, не
намира отговор в християнския свят, а плахата мисъл на Ориген за
изкуплението на дявола се е смятала за ерес. Но ето че днес трябва
да дадем отчет и отговор, а стоим c празни ръце, безпомощни и в
удивление, без да можем дори да си обясним защо никой мит не
може да ни дойде на помощ, колкото и спешно да се нуждаем от
него. Гнетят ни тайни страхове и смътни предчувствия в резултат на
политическото развитие, а и на ужасните, дори демонични успехи на
науката, но никой не знае изхода, а само малцина стигат до
заключението, че този път вече става дума за отдавна забравената
душа на човека.
По-нататъшното развитие на митовете би трябвало да се свърже
с причестяването на апостолите, когато Светият Дух ги обявява за
синове на Бога, но не само тях, а и всички други, които чрез тях и
след тях са filiation - деца на Бога, - а заедно с това и с убеждението,
че са били не само автохтонни animalia (същества), произлезли от
земята, но че като дваж родени имат божествени корени. Техният
видим, телесен живот е от тази земя; но невидимият, вътрешният
човек е дошъл и би се върнал към примордиалния образ на
цялостността, към вечния Баща, както разказва християнският мит
за спасението.
Както Създателят, така и Неговото творение, Неговият син
трябва да е цяло. Нищо не може да бъде отнето от представата за
божествената цялостност. Но ако съзнанието не владее онова, което
се случва, в цялостността се появява разцепление - възниква
царство на светлината и царство на мрака. Това е събитие още
преди появата на Христос, ясно подготвено, както може да се
проследи inter alia (между другото) в преживяванията на Йов или в
предхристиянството, в широко разпространената Книга на Енох. Но
и в християнството това метафизично разцепление може да бъде
ясно проследено: Сатаната, който в Стария завет все още
принадлежи към непосредственото обкръжение на Яхве, сега се
противопоставя като вечна и диаметрална противоположност на
божествения свят. Не било възможно да бъде изкоренен. Затова не
можем да се учудваме, че още в началото на XI век се появява
вярването, че не Бог, а дяволът е създал света. Това била
прелюдията към втората половина на християнския еон, след като
вече бил разказан митът за падението на ангелите, както и това, че
точно те са подарили на хората познанието: научили ги на опасните
науки и изкуства. Какво ли биха казали обаче тези древни
разказвачи за Хирошима?
Уникалното видение на Якоб Бьоме разкрива противоречивата
същност на образа па Бога, като с това доразвива мита.
Скицираната от него мандала представлява раздвоението на Бога,
като нейният вътрешен кръг се разделя на два полукръга, които са с
гръб един към друг.
Тъй като според догмата на християнството Бог е цялостен във
всяка от трите части на Троицата, Той е цялостен също и във всяка
част на изливания Свети Дух. По такъв начин всеки човек може да
стане съпричастен на божественото цяло, а заедно с това и на
„филиатио”, едно от Божиите чеда. По такъв начин complexio
oppositorum (единство на противоположности) на образа на Бога
навлиза и в човека, но не като единство, а като конфликт, като при
това тъмната страна на образа се сблъсква с вече приетата
представа, че Бог е „Светлина”. Протичането точно на този процес в
нашето съвремие, и то без да бъде разбран от вещите просветители,
макар че точно това е тяхната задача, ни убеждава, че сме
достигнали до преломния момент на времето, в което живеем.
Мнението обаче, че това се дължи на разбиването и сливането на
атома или на космическите ракети, както винаги ни кара да отминем
без внимание онова, което протича в човешката душа.
От психологическа гледна точка образът на Бога представлява
онагледяване на най-дълбоката същност на психиката и доколкото
това е така, то започва да се възприема като форма на дълбока
дихотомия, която прониква дори в световната политика. Възниква
обаче и нещо като психична компенсация: тя се проявява под
формата на кръгообразни символи на единството, които
представляват синтез на противоречията в психиката. Към това се
отнася и широко разпространеното явление на НЛО, мълвата за
което започва още през 1945 г., като се основава или върху видения,
или върху действителни явления. НЛО се описват като космически
кораби, за които се предполага, че са произлезли от други планети
или дори от друго, четвърто измерение.
Преди повече от четиридесет години (1918 г.) при моите
изследвания върху колективното несъзнавано бях открил наличието
на един вероятно централен символ от подобно естество, а именно
символа на мандалата. За да бъда сигурен в откритието си, повече
от десетилетие събирах още данни, преди да публикувам опита си
като откритие през 1929. Мандалата представлява един архетипов
образ, чието наличие се потвърждава през хилядолетията. Той
означава целостността на цялостната личност (self) или
представя целостността на основата на психиката, или, изразено на
езика на мита: инкарнираната в човека божественост.
Противоположно на мандалата на Бьоме, съвременната се стреми
към единство, т. е. представлява компенсация на разцеплението,
или едно негово антиципаторно преодоляване. А тъй като този
процес протича в колективното несъзнавано, то той се проявява
навсякъде. Широко разпространените истории за НЛО са
доказателство затова; те са симптомът на една универсална
психична диспозиция. Дотолкова, доколкото аналитичният подход
към „сянката” я прави осъзната, той причинява разцепление и
напрежение между противоположностите, които от своя страна се
стремят към уравновесяване в единството. Това се постига
посредством символите. Сблъсъкът на противоположностите
достига до ръба на поносимото, ако ги приемаме сериозно или ако
80
те ни приемат сериозно. Tеrtium non dalur на логиката оправдава
своята валидност: не може да се намери решение. Когато всичко
върви благоприятно, решението се появява спонтанно, от само себе
си. Тогава и само тогава то е убедително. Възприема се като
„благоволение”. Тъй като решението произлиза от сблъсъка и
борбата на противоположностите, то най-често е смесица от
осъзнати и неосъзнати дадености и следователно един „символ”
81
(разчупена на две монета, чиито половини напълно съвпадат) . То
представлява освен това и резултатът от обединяването на
съзнанието е несъзнаваното и постига подобие на образа на Бога
във формата на мандала, която вероятно е най-опростеният модел
на представата ни за цялостност и се налага спонтанно на
въображението ни, за да изобрази противоположностите, борбата им
и тяхното помиряване в нас. Сблъсъкът - отначало от чисто
личностно естество - скоро налага извода, че субективното
противоречие е само частен случай на универсалния конфликт на
противоположности. Нашата психика е в съответствие със
структурата на космоса и това, което протича в макрокосмоса, се
повтаря и в микрокосмоса, и в субективните достижения на
психиката. Точно затова и образът на Бога е винаги една проекция
на вътрешния опит от една мощна vis-a-vis (конфронтация). Същото
се символизира от обекти, от които е получил начален тласък
вътрешният опит и които от този момент са запазили нуминозното си
значение или се характеризират със своя нуминозност и с нейната
непреодолима сила. В този случай въображението се освобождава
от чистата предметност и се опитва да скицира образа на
невидимото като нещо, което стои зад явлението. Имам предвид
най-простата основна форма на мандалата - кръга, и най-простото
(мислено) разделение на кръга, квадрата или кръста.
Подобни преживявания оказват благоприятно или разрушително
въздействие върху човека: той не може да ги разбере, да ги обхване,
да ги овладее, но не може и да се освободи от тях или да ги избегне,
като по този начин ги възприема като всесилни. Той ги означава като
мана, демон, Бог, разбирайки, че те не са плод на неговата осъзната
личност. Научното познание си служи с термина „несъзнавано”, като
по такъв начин обявява, че не знае нищо за него, защото не може да
знае нищо за субстанцията на психиката, тъй като последната би
могло да бъде опозната единствено посредством психиката. По тази
причина основателността на термини като „мана”, „демон” или „Бог”
не може да бъде нито оспорвана, нито потвърждавана, но все пак би
могло да се установи, че чувството за необикновеното, свързано с
преживяването на нещо обективно, очевидно външно на психиката,
е наистина автентично.
Знаем, че се сблъскваме с нещо непознато, чуждо, както и че не
ние правим един сън или едно хрумване, а те възникват по някакъв
начин от само себе си. Това, което ни се случва, би могло да се
обясни като въздействие, което произхожда от мана, демон, Бог или
несъзнаваното. Първите три термина имат голямото преимущество
да обхващат и предизвикват емоционалното качество на
нуминозността, докато последното - несъзнаваното - е нещо банално
и затова по-близко до действителността. Това понятие включва
емпиричната област - достъпната реалност, която така добре
познаваме. Несъзнаваното е твърде неутрално и рационално
понятие, за да може да даде тласък на въображението. Освен това
този термин, създаден за научни цели, много повече подхожда на
безстрастните наблюдения, които не издигат никакви метафизични
изисквания, отколкото трансцеденталните понятия, които са спорни
и поради това водят към известен фанатизъм.
Лично аз затова предпочитам термина „несъзнаваното”,
отчитайки, че със същия успех бих могъл да говоря за „Бог” и
„демон”, ако искам да се изразявам на езика на митовете. Ако обаче
наистина използвам митичния език, то ще е със съзнанието, че
„мана”, „демони”, „Бог” са синоними на несъзнаваното, за които
знаем също толкова много или толкова малко, колкото и за него.
Хората вярват, че знаят много повече за тях - и за определени цели
тази вяра е много по-полезна, по-действена, отколкото някое научно
понятие.
Голямото предимство на понятията „демон” и „Бог” се състои в
топа, че те дават много по-добра възможност за обективиране на vis-
a-vis, т. е. за неговото персонифициране. Емоционалното им
качество им придава живот и ефективност. Любов и омраза, страх и
благоговение изпълват сцената на сблъсъка и я превръщат в драма.
По такъв начин това, което е било само „показано”, се превръща в
„изиграно”. Предизвикателството е отправено към човека като цяло и
той се включва в борбата с цялата си реалност. Само по този начин
той може да се превърне в цяло и само така - „Бог да бъде роден”, т.
е. да влезе в човешката реалност и да се свърже с човека под
формата на „човек”. Чрез този акт на инкарнация човекът, т. е.
неговият Аз, вътрешно се заменя от „Бог”, а Бог приема външно
образа на човека, което подкрепя думите на Исус: „Който вижда мен,
вижда Отца.”
От тези констатации стават ясни недостатъците на митичната
терминология. Общата представа на средния християнин за Бога е
представа за всемогъщия, всеблаг и всезнаещ Отец и Създател на
света. Когато този Бог пожелае да стане човек, Той ще се нуждае от
едно невероятно kenosis (изпразване), за да редуцира Своята
цялост до безкрайно малките човешки измерения. Дори и тогава
трудно бихме проумели защо чрез тази реинкарнация човешката
структура няма да се разруши. По понятни причини догматичната
спекулация тук е била принудена да припише на Христос качества,
които трябва да го издигнат над обикновения човек. Липсват му
преди всичко maculapeccaii (петното от първородния грях). По тази
причина той е най-малкото бого-човек или полубог. Образът на
християнския Бог не може да се инкарнира без противоречия в
емпиричния човек дори да се абстрахираме напълно от факта, че
човекът с всички свои външни характеристики изглежда твърде
неподходящ, за да представя един бог.
Митът трябва най-после да възприеме сериозно монотеизма и
да се откаже от дуализма, който заедно с всесилието на доброто
оставя да съществува и един вечен тъмен противоположен, зъл дух.
Би трябвало да бъдат оставени да си кажат думата и философските
complexio opposiionum на Николай Кузански, и моралната
амбивалентност на Бьоме. И едва тогава биха били удовлетворени
присъщите за Единния Бог цялостност и синтез на
противоположностите. Всеки, който е проумял, че по силата на
своята природа символите могат така да обединяват
противоположностите, че те да не се противопоставят и борят
помежду си, а да се допълват и да изпълват живота със смисъл, ще
възприеме тази амбивалентност на образа на един бог на природата
и творението без всякакво затруднение. Обратно, митът за
необходимостта от инкарнацията на Бога в човек - същността на
християнското послание - тогава може да бъде разбран като
творческо конфронтиране на човека с противоположностите и техен
синтез в цялостната личност. Необходимите вътрешни противоречия
в образа на един Творец-бог могат да бъдат примирени в единството
и целостта на цялостната личност като cunhmctio opposilorum на
алхимиците или като unto mystica (мистично единение). В опита на
цялостната личност вече не влиза примиряването на
противоположностите „Бог” и „човек” както преди, а
противоположностите в самия образ на Бога. Това е и смисълът на
служенето на Бога, на служенето, което човекът може да отдаде на
Бога, за да се роди светлина от мрака, за да осъзнае Създателят
своето творение, а човекът - себе си.
Това е целта, или една цел, която придава смисъл на участието
на човека в схемата на творението, като с това придава смисъл на
самото него. Този мит обяснява, той постепенно се утвърди в мен
през десетилетията и се превърна в цел, която мога да разбера и
оценя, и затова тя ме удовлетворява.
Човекът се е откъснал от животинския свят благодарение на
своя разум, като чрез него той доказва, че природата твърде много е
заложила именно на развитието на съзнанието. Посредством
съзнанието той овладява природата чрез признаване на
съществуването на света, и по такъв начин утвърждава Създателя.
Светът се превръща в свят на явленията, защото без осъзната
рефлексия той не би съществувал. Ако Самият Създател имаше
съзнание, то Той нямаше да има нужда от съзнаващи същества;
нито изглежда много вероятно тези изключително сложни пътища на
сътворение, както и милионите години, пропилени за развитие на
безбройни видове и създания, да са били предизвикани с
преднамерена цел. Историята на естествените науки ни запознава с
една случайна промяна на видовете в течение на стотици милиони
години взаимно изяждане. За процеси, подобни на последния,
достатъчно изобилен материал ни предоставя биологичната и
политическата история на човечеството. Духовната история обаче
разгръща друга страница. Тук си пробива път чудото на
рефлектиращото съзнание, на втората космогония. Значението на
съзнанието е толкова огромно, че човек не може да избегне
допускането, че в основата на всички тези чудовищни, привидно
безсмислени биологични явления лежи някакъв елемент на смисъл,
скрит някъде дълбоко в цялата чудовищност; елемент, който най-
сетне, сякаш случайно, на стадия на топлокръвните и на
диференцирания мозък, намира пътя за проявление, и то
непреднамерено и без да е предопределено, а само по повелята на
„някакъв тъмен натиск” - предусетен, предчувстван, налучкан.
Не си въобразявам, че с разсъжденията си за смисъла на човека
и неговия мит казвам истина от последна инстанция, но вярвам, че
това е, което може да се каже в края на нашия еон на Рибите и
вероятно трябва да бъде казано пред лицето, на настъпващия еон
на Водолея, знака, който има човешка фигура и който е знакът,
следващ след Рибите. Това е едно conhmciio oppositorum, съставен
от две, обърнати с гръб една към друга, риби. Водолеят изглежда
представя цялостната личност. С жеста на суверен той излива своя
82
съсъд в устата на Piscis austrinus , знака на още неродения син, на
несъзнаваното. От него произлиза загатнатото от символа на
Козирога бъдеще - след протичането на още един еон от около
повече от две хилядолетия. Козирогът, или aigokeros, е чудовището
83
на т. нар. Козя риба , която обединява в едно планината и
дълбините на морето, противоречие, състоящо се от два сраснали
се, неразличими един от друг животински елемента. Лесно би могло
да ни се стори, че това странно същество е праобразът на
Създателя-бог, противопоставен на „човека”, Антропоса. На този
въпрос нямам отговор - както и относно материала от опита, с който
разполагам, т. е. продуктите на несъзнаваното на други хора или
историческите документи. Когато едно прозрение не се появи само,
разсъжденията са безсмислени. Те са важни само там, където са на
разположение обективни данни, например както в случая с еона на
Водолея.
Не знаем докъде може да стигне Процесът на възникване на
съзнание и докъде може да доведе човека. Това е един нов елемент
в историята на сътворението, процес, който няма с какво да
сравним. Затова не можем да разберем какви възможности се крият
в него, дали е възможно да се предвиди и за Хомо сапиенс същият
разцвет и изчезване, както за архаичните животински видове.
Биологията засега не може да предостави никакви съображения
против това.
Необходимостта от митологизиране бива удовлетворена, когато
имаме възглед, обясняващ достатъчно добре смисъла на човешкото
съществувание в космоса, светоглед, който произлиза от нашата
психична цялостност, от сътрудничеството между съзнанието и
несъзнаваното. Безсмислието препятства пълнотата на живота и
затова е равносилно на болест. Смисълът прави много неща
поносими - може би всичко. Никоя наука не може да замести мита,
както и от никоя наука не може да възникне някакъв мит. Защото не
„Бог” е мит, а митът е откровение, откровение за божествения живот
в човека. Не ние измисляме мита, а той ни говори като „Божие
Слово”. Божието Слово стига до нас, а ние не разполагаме с никакви
средства, за да установим до каква степен то се различава от Бога.
Няма нищо в това Слово, което да не е познато и човешко освен
обстоятелството, че то излиза спонтанно и ни повелява. То не е
подвластно на свободните действия на нашата воля. Човек не може
да обясни вдъхновението. Знаем, че едно хрумване не е резултат от
силогистика, а сякаш мисълта ни е споходила незнайно откъде и как.
И дори когато става дума за пророчески сън, как бихме могли да го
припишем на собствения разум? В подобни случаи човек дори дълго
време не може да разбере дали става въпрос за предсказание или
за знание за нещо, което се е случило на определено разстояние.
Словото ни се случва, защото сме изложени на дълбока
несигурност: с Бога като vomplexio oppnsiumim всички неща са
възможни в пълния смисъл на думата, т. е. - истина и заблуждение,
добро и зло. Митът е или може да бъде двусмислен - като
Делфийския оракул или като сън. Не можем и не трябва нито да се
отказваме от разума, нито да изоставяме надеждата, че инстинктът
бързо ще ни се притече на помощ - че Бог ще ни подкрепи срещу
Бога, както още Йов е разбрал. Защото всичко, чрез което се
изразява „другата воля”, произтича от човека - неговото мислене,
думите му, образите и дори неговите ограничения. Така той съотнася
всичко със себе си, когато започва несръчно да мисли
психологически, вярвайки, че всичко произтича от неговите
намерения, от него самия. С детинска наивност той предполага, че
познава всички свои предели и че знае какво е „сам по себе си”.
Дори не подозира, че точно в това се състои слабостта на неговото
съзнание и съответно страхът от несъзнаваното, което му пречи да
различи - какво той самият осъзнато е решил и какво му е било
спонтанно внушено от друг източник. Той не притежава никаква
обективност по отношение на себе си и не може да се възприема
като явление, чието съществуване е открил самият той и с което за
добро или за лошо е идентичен. Отначало всичко му се случва,
връхлетява го и му се натрапва без негово участие, така че той с
усилие успява да си извоюва определена област на относителна
свобода и да я запази.
Едва след като се е уверил в това постижение, и само тогава,
Той е в състояние да разбере, че противостои на своите
инстинктивни, изначално дадени основи, които той не може да
унищожи. При това тези негови „начала” не са само едно минало; те
съпътстват живота му като постоянен субстрат на неговото
съществувание, а съзнанието му зависи от тях поне толкова, колкото
и от околния физически свят.
Тези фактори, които властно връхлитат човека отвън и отвътре,
той е обхванал и обобщил, като е описал въздействието им с
помощта на мита, възприет като „Божие Слово”, т. е. като
инспирация и откровение на божествената сила от „другата страна”.

II
Не съществува по-добро средство, за да се предпази индивидът
от обезличаване, от притежаването на някаква тайна, която той
желае или е длъжен да опази. Още с възникването на обществото
бива осъзната необходимостта от създаване на тайни организации.
Дори там, където не съществуват достатъчни основания да се пазят
някакви си тайни, измислят такива, като до тяхното „разбиране” или
„овладяване” се допускат само привилегировани или посветени.
Такъв е случаят с Розенкройцерите, а и с много други. По ирония на
съдбата сред тези псевдотайни се срещат и истински тайни, нито
познати, нито дори подозирани от посветените - например в тайните
общества, възприели своята „тайна” главно от алхимичната
традиция.
Необходимостта от поддържането на тайнственост на
примитивно ниво е била от жизнено важно значение, като общата
тайна представлявала циментът на сплотеността на племето.
Тайната в социалната сфера представлява полезна компенсация
срещу липсата на сцепление в личността на индивида, който
постоянно изпада в първоначалната несъзнавана идентификация с
останалите членове на групата. Постигането на човешката цел -
индивид, който осъзнава своята собствена специфична природа, се
превръща в продължителна, почти безнадеждна възпитателна
работа. Защото дори общността на отделните, предпочетени чрез
инициацията, индивиди все пак се осъществява отново само чрез
несъзнаван идентитет дори ако тук става дума само за социално
диференцирана група.
Тайното общество е междинно стъпало по пътя на
индивидуацията: индивидът все още разчита на колективна
организация, която да извърши неговата диференциация вместо
него, т. е. той все още не разбира, че всъщност задача на отделния
индивид е да се разграничи от всички други и да стъпи на
собствените си крака. При изпълнението на тази задача пречат
всички колективни идентификации като: принадлежност към
организации, изповядвания на „изми” и други подобни. Това са
патерици за хроми, прикрития за боязливци, постели за мързеливи,
детски градини за безотговорните, но освен това са и приюти за
бедни и слаби, тихи пристанища за корабокрушенци, семейно
огнище за сираци, обетована земя за обезверени скитници и
уморени странници, стадо и сигурна закрила за изгубените овце и
една майка, която означава храна н растеж. Би било грешка тогава
да възприемаме тази междинна фаза като пречка; точно обратното -
тя е (и още дълго ще бъде) единствената възможност за
съществуване на индивида, който днес повече от всякога, изглежда,
е застрашен от анонимност. Днес тя е толкова важна, че за мнозина -
и донякъде основателно - изглежда като крайна цел, докато всеки
опит да се даде възможност за следваща крачка по пътя към повече
самостоятелност изглежда като дързост, самонадеяност,
фантазьорство или просто каприз.
Възможно е обаче някой по достатъчно основателни причини да
поеме самостоятелно пътя към безкрайното, защото във всички
предлагани нему калъпи, форми, маниери, начини на живот и
обществена атмосфера той не намира необходимото за него. Той ще
тръгне сам, ще бъде сам на себе си компания; той самият ще
представлява група, която се състои от множество различни мнения
и тенденции, който обаче не са насочени непременно в едно
направление - напротив, той ще бъде; в спор със самия себе си, ще
изпитва колебание п затруднения да обедини своето собствено
многообразие за целите на общо действие. Ако да е защитен
външно от социалните форми на междинния стадий, той все пак
няма да има опора срещу своето вътрешно разнообразие, което го
конфронтира със самия него и го оставя на заблудата да се
идентифицира с външния свят.
Както посветения, който чрез тайното общество успява да се
освободи от заблудата на едно недиференцирано колективно
начало, по своя самотен път отделният индивид се нуждае от
някаква тайна, която по едни или други причини не може или не бива
да жертва. Подобна тайна го обрича на изолация в неговите
индивидуални цели. Много индивиди не са в състояние да понесат
подобна изолация. Такива са невротиците, които по необходимост
винаги играят на криеница както с другите, така и със себе си, без да
могат да приемат сериозно едното или другото. По нравило те
жертват личната цел в името на своята потребност от сливане с
колективното, като в това отношение получават цялата подкрепа на
мненията, убежденията и идеалите на своето обкръжение. Срещу
последното не съществуват никакви достатъчно разумни аргументи.
Единствено някаква тайна, която човек не смее да издаде - такава,
от която той се бои, а може би не умее да формулира подходящо с
думи (която поради това обстоятелство очевидно принадлежи към
категорията на налудните идеи), - само подобна тайна би могла да
предотврати иначе неизбежния регрес.
Потребността от подобна тайна в определени случаи е толкова
голяма, че възникват мисли и действия, за които човек вече не е
отговорен. Те не са продиктувани от самоволие или високомерие, а
представляват една dim necessitas (жестока необходимост), твърде
често необяснима и за самия индивид. Тя го сполетява с дива
съдбовност и вероятно за първи път в живота му доказва ad oaths
(нагледно) съществуването на нещо по-силно и чуждо в собствените
му най-съкровени владения, където си е въобразявал, че е пълен
господар.
Историята на Яков, който се бори с ангела, дава жива представа
за това: с изкълчено при борбата бедро той успява да предотврати
едно убийство. Тогава Яков е в по-благоприятно положение, защото
всеки вярва на разказаната от него история, но един днешен Яков би
срещнал само многозначителна усмивка. Той вероятно би предпочел
да не споменава за тези неща, особено когато е склонен да изгради
собствено мнение за същността на пратеника на Яхве. По този
начин той nolens volens се намира във властта на една тайна, която
не би могъл да обсъжда, като по такъв начин се отклонява от
колективността. Естествено причината за неговата reseivario mentals
(духовна изолация) един ден ще излезе на бял свят, ако той не успее
да лицемери цял живот. Но всеки би се невротизирал, ако се опитва
да постигне и двете: да преследва своята индивидуална цел и да се
приспособява към колектива. Един съвременен Яков не би признал,
че ангелът все пак е бил по-силният от двамата, защото никъде, не
се казва, че ангелът също е куцал.
И така, онзи, който, подтикван от своя демон, се осмели да
направи крачка отвъд границите на междинната степен, всъщност
84
попада в „непристъпната, забранената зона” , откъдето няма
сигурни пътища, за да го изведат, нито стряха да го подслони. Там не
действат закони, които да го насочат, ако попадне в ситуация, която
не е предвидил - например „колизия на дълга”. Обикновено
пътешествието в тази ничия земя трае дотогава, докато една
подобна колизия се прояви и също така бързо отшуми дори когато е
предчувствана отдалече. Не бих обвинил онзи, който тогава го удря
на бяг, но не одобрявам, когато се опитва да превърне своята
слабост и страх в заслуга. И тъй като моето презрение не може да
му навреди, позволявам си спокойно да го изразя.
Когато обаче човек се опитва да намери разрешение на
колизията на дълга на своя отговорност и пред съдия, който го съди
ден и нощ, в дадения случай той изпада в положение на
изолираност. Той притежава една тайна, която не търпи обществено
обсъждане именно защото той гарантира сам пред себе си
безмилостно обвинение и упорита защита, и никой светски или
духовен съдия не би могъл да му върне спокойния сън. Ако не
познаваше до втръсване решенията на такива съдии, никога не би
се стигнало до конфликта, защото последният винаги предполага по-
високо съзнание за отговорност. Но точно тази добродетел му
забранява да приеме колективното решение. Затова при него
съдебната зала на външния свят е пренесена вътре, където
присъдата се произнася зад затворени врати.
Тази промяна обаче придава на индивида непозната преди
значимост. Вече не само добре познатият и социално определен Аз,
но и обсъждането му само по себе си е от значение. Нищо друго не
съдейства така за израстване на съзнанието, както тази вътрешна
конфронтация на противоположностите. Тук вече не само
обвинението излага нови неподозирани факти, но и защитата трябва
да се опира на аргументи, за които досега никой не се е сещал. По
такъв начин, от една страна, не само значителна част от външния
свят навлиза във вътрешния, но точно с толкова този външен свят
обеднява или олеква. Вътрешният свят, от друга страна, съответно е
придобил такава тежест, че се е издигнал до ранга на трибунал за
етични решения. Съответно смятаният преди за еднозначен Аз
загубва прерогативите си на единствено възможен обвинител и ги
разменя срещу недостатъка - да бъде и обвинител. Азът става
амбивалентен и двусмислен и попада между чука и наковалнята.
Той осъзнава, че съществува противоположност, която го
подчинява на себе си.
Далеч не всички конфликти на дълга, а може би дори никой, не
биват действително „разрешени” дори ако бъдат обсъждани и
обосновавани до деня на Страшния съд. По-скоро решението някой
ден просто се появява като че ли от късо съединение. Практическият
живот не може да бъде поддържан във вечно противоречие.
Противоречията с техните двойки противоположности обаче не
изчезват, макар че за даден момент те временно се оттеглят пред
подтика за действие. Те непрекъснато заплашват цялостността на
личността и отново ѝ отново замесват живота в техните
противоречия.
Осъзнаването на тези обстоятелства вероятно би накарало
човек мъдро да реши да си остане у дома - т. е. да не напуска
колективната кошара и топлия пашкул, защото само те предоставят
сигурна защита от вътрешни конфликти; онзи, на когото не се налага
да напусне баща и майка, е най-сигурно защитен при тях. Не са
малко обаче и тези, които се оказват избутани на пътя към
индивидуацията - те в най-скоро време ще се запознаят с всички
положителни и отрицателни страни на човешката природа.
Както цялата енергия произтича от противоречието, така и
душата има своя вътрешна полярност като безспорна предпоставка
за нейната жизненост, както това е било разбрано още от Хераклит.
И теоретически, и практически тази полярност е неразделна част от
всички живи същества. И срещу тази мощна сила стои крехкото
единство на Аза, което само под закрилата на безброй защитни
механизми е успяло постепенно да се осъществи в течение па
хилядолетия. Това, че изобщо е било възможно да възникне един Аз,
изглежда произтича от факта, че всички противоречия се стремят
към състояние на равновесие. Подобно явление се осъществява при
енергийния процес, който води своето начало от сблъсъка на топло
и студено, високо и ниско и пр. Енергията, която лежи в основата на
осъзнавания психичен живот, съществува преди него и
първоначално е несъзнавана. С приближаването ѝ към осъзнатостта
тя се появява отначало проецирана във фигури като мана, божества,
демони п пр., чиято божествена сила изглежда е жизненият източник
на сила и фактически е такъв, докато той бива съзиран в тази
форма. Когато тази форма избледнее и престане да действа,
изглежда, че Азът, т. е. емпиричният човек, бива обсебен от този
източник на енергия - и то в пълним смисъл на това двусмислено
твърдение: от една страна, човекът се стреми да овладее тази
енергия, дори си въобразява, че я владее, от друга страна, сам е
обсебен от нея.
Подобна гротескна ситуация може да възникне само там, където
съдържанията на съзнанието се приемат за единствена форма на
съществуване на психиката. Там, където това е така, не може да
бъде избегната инфлацията чрез завръщащите се проекции. Когато
обаче се допуска съществуването на една несъзнавана психика,
съдържанията на проекциите може да бъдат възприемани като
вродени инстинктивни форми, които предшестват съзнанието. По
този начин се запазват тяхната автономност и обективност и
инфлацията се избягва. Архетиповете, които предшестват
съзнанието и го обуславят, се проявяват в роля, която играят в
действителност, т. е. като априорни структурни форми на
съдържанието на съзнанието. Те сами по себе си в никакъв случай
не представляват самите неща, а по-скоро формите, чрез които
могат да бъдат видени п възприети. Разбира се, архетиповете не са
единственото, което определя специфичната природа на
възприятията. Те обосновават само колективния компонент на едно
възприятие. Като атрибут на инстинкта те участват в неговата
динамична природа и вследствие на това притежават специфична
енергия, която предизвиква определени типове поведение или
импулси; т. е. при определени обстоятелства те притежават силата
на „компулсия” и „обсесия” (нуминозност!). Така че схващането им
като daimonia се определя съобразно с тяхната природа.
Ако някой смята, че подобни формулировки променят нещо в
природата на нещата, то това става единствено поради прекалено
доверие в думите. Действителните факти не се променят, ако ги
наречем с други имена, това влияе само на нас самите. Когато някой
възприема „Бог” като „чисто Нищо”, това няма нищо общо с факта на
един висш принцип; продължаваме да бъдем все така обсебени като
преди. Промяната на името не е отнела нищо от реалността.
Единствено ние може би сме заели погрешна позиция спрямо
реалността, ако новото наименование съдържа отхвърляне. И
обратно: едно утвърждаващо наименование на непознаваемото
успява да ни създаде съответната положителна нагласа. Оттук, ако
говорим за „Бог” като за „архетип”, ние не сме казали нищо за
неговата действителна същност. С това обаче изразяваме
признанието, че „Бог” вече има място в нашата психика,
предхождаща съществуването на съзнание, и затова в никакъв
случай не може да бъде възприеман като изобретение на
съзнанието. Чрез това Той не само че не би могъл да бъде
отстранен или премахнат, но дори Го приближаваме към
възможността да бъде преживян. Последното обстоятелство е
съществено дотолкова, доколкото едно нещо, което не може да бъде
преживяно, лесно би могло да бъде прието за несъществуващо.
Това е твърде вероятно и т. нар. вярващи без съмнение подозират
атеизъм в моя опит да реконструирам примитивната несъзнавана
душа или, ако не атеизъм - гностицизъм, - но не и психична реалност
като несъзнаваното. Ако несъзнаваното изобщо е нещо, то би
трябвало да се състои от по-ранните стадии на развитие на нашата
осъзната психика. По този въпрос съществува сравнително единното
мнение, че допускането, че човекът в целия негов блясък е създаден
на шестия ден от Сътворението - без всякакви предшестващи фази,
- е твърде просто и архаично, за да ни задоволи. По отношение на
психиката обаче остават архаичните схващания: тя няма никакви
архетипови предпоставки, тя е tabula rasa (чиста дъска), възниква
при раждането и е само това, за което самата се смята.
Съзнанието е фило- и онтогенетически вторично явление. Това
ясно обстоятелство в крайна сметка би трябвало да бъде прието.
Както тялото има анатомична предистория от милиони години, така
може би и психичната система има своя. Както всяка част от тялото
на съвременния човек, така и психиката е резултат от това развитие
и навсякъде се срещат следи от по-ранните стадии.
Съзнанието, погледнато исторически, в своето развитие започва
от смятаното от нас за неосъзнато животинско състояние; същият
процес на диференциация се повтаря при всяко дете. Психиката на
детето в своето предосъзнато състояние не е нищо друго освен
tabula rasa - тя е вече предварително отчетливо индивидуално
оформена и освен това е снабдена с всички специфични човешки
инстинкти, както и с априорните основания за висшите функции.
Върху тази сложна основа възниква и Азът и бива носен от нея
през целия си живот. Когато основата не функционира, възниква
застой и после смърт. Нейният живот и реалност са от жизнено
значение: в сравнение с нея дори външният свят има второстепенно
значение, защото какво би означавал той, ако не притежавам
ендогенния импулс да го овладея и да го използвам? Осъзнатата
воля не може да замени инстинкта за живот. Той извира от нас като
една принуда, воля или заповед и когато ние му даваме името на
един личен демон, както това винаги е правено - от незапомнени
времена, - то тогава ние поне сме изразили по подходящ начин
психологическото състояние на нещата. И ако дори само се
опитваме да обясним по-точно точката, в която ни е завладял
демонът - чрез прилагаме на понятието за архетипа, то ние нищо не
сме постигнали, а само сме се приближили до извора на живота.
За мен като психиатър (което означава лекар на душата) няма
нищо по-естествено от подобно мнение, тъй като се интересувам
преди всичко от това, как да помогна на своите пациенти да стъпят
отново върху здрава основа. А за това, както от опит знам, се
изисква много и разнообразно познание! Същото се отнася в най-
общи линии и за медицината. Тя дължи своя напредък не на това, че
най-после е открила тайната на лечението и по този начин силно е
опростила своите методи. Напротив, тя се е развила до наука с една
необхватна сложност - не на последно място поради факта, че е
заемала от всички възможни области. Така че аз не се опитвам да
докажа нещо на другите дисциплини, а само да използвам техните
знания в моята област. Разбира се, мой дълг е да реша дали
подобно приложение и неговите последици да бъдат оповестени.
Правят се открития и когато познанията от една област се прилагат
на практика в друга. Колко много би останало скрито, ако
рентгеновите лъчи не бяха приложени в медицината само поради
факта, че са откритие на науката физика. Когато лъчевата терапия
при определени обстоятелства може да има и опасни последствия,
то за лекаря това е интересно, но не непременно и за физика, тъй
като той прилага лъчите по друг начин и за други цели. Той също
така не би споделял мнението, че медикът нагазва в негова
територия, когато му посочва някои вредни или полезни свойства на
облъчването.
Когато аз например прилагам исторически или геологически
познания в областта на психотерапията, те естествено изглеждат по
съвсем друг начин и водят до изводи, различни от тези, до които
човек стига, ако остане ограничен до тяхната област, където те
служат за други цели.
Следователно би могло да се твърди, че психичната динамика
се основава на полярността, а това означава, че целият проблем за
противоположностите в най-широкия смисъл на думата бива вкаран
в психологическата дискусия - с всичките му религиозни и
философски аспекти. Последните загубват самостоятелния
характер, който имат в своята област, и то неизбежно, тъй като към
тях се подхожда от психологическа позиция - т. е. тук те вече не се
разглеждат в светлината на религиозната или философската
истинност, а се изследва много повече тяхната психологическа
валидност и значение. Въпреки претенциите им на независими
истини остава фактът, че от емпирична, т. е. природонаучна, гледна
точка те са преди всичко психологически явления. Този факт ми
изглежда необорим. Това, че те се стремят да го потвърдят във или
чрез себе си, също характеризира психологическия подход, които не
се изключва като неправомерен, а точно обратното - става обект на
особено внимание. Психологията не познава оценки като „само
религиозно” или „само философско”, за разлика от упрека: „само
психично”, които се отправя твърде често от страна на теологията.
Всички приемливи твърдения са формулирани от психиката. Тя
се явява, между другото, като един динамичен процес, основаващ се
на противопоставеността на психиката и нейните съдържания, и
представлява един спад на енергия между двата полюса. Тъй като
броят на принципите не бива да се умножава ненужно- а и
енергетичният подход се е утвърдил като общовалиден принцип за
естествените науки,- то и ние в психологията трябва да се ограничим
до него. Не съществуват никакви сигурни факти, които биха
подкрепили някакво друго мнение; нещо повече, антитетичната, или
полярната, природа на психиката и нейните съдържания са доказани
от психологическия опит.
Ако е вярно твърдението за енергетичната природа на
психиката, то изказвания, които се стремят да излязат извън
границите, поставени от полярността - като това за съществуването
на някаква метафизична действителност, са възможни само като
парадокс, ако изобщо имат претенция за някаква валидност.
Психиката не може да надскочи себе си, т. е. тя не може да
отстоява някакви абсолютни истини, защото нейната собствена
полярност предопределя относителността на нейните твърдения.
Когато и да огласява абсолютни истини от рода на: „Бог е
движение” или „Бог е Едно”, ще не ще, психиката изпада в едната
или другата крайност. По същия начин би могло да се твърди „Бог е
покой” или „Бог е Всичко”. В своята едностранчивост психиката се
дезинтегрира и загубва способността за познание. Тя се превръща в
някакъв нерефлектиран (защото е и нерефлектируем) поток от
психични състояния, всяко от които си въобразява, че е свое
собствено основание, защото не вижда или още не е видяло някое
друго състояние.
С всичко това, разбира се, не се изразява оценка, а по-скоро се
формулира фактът, че твърде често, дори неизбежно се прекрачва
границата, тъй като всичко е преход. След тезата има и антитеза, а
между двете - като лизис - възниква и трето, което е било
недоловимо преди. С този процес психиката още веднъж
провъзгласява своята противоречивост и фактически в нито един
пункт не излиза извън себе си.
В старанието си да разкрия ограничеността на психиката изобщо
нямам намерение да твърдя, че съществува само психика. Не
можем да погледнем отвъд психиката, когато и където става дума
просто за възприятие и познание. Убеждението, че съществува
някакъв непсихичен, трансцедентен обект, тихомълком се признава
от естествознанието, но науката си дава сметка и знае също така
колко трудно е да се опознае истинската природа на обекта, и то
особено там, където органът на възприятието отказва или дори
липсва; там, където не са налице подходящи форми на мислене или
тепърва ще трябва да бъдат създадени. В случаи, при които нито
нашите сетива, нито техните допълващи изкуствени апарати могат
да открият наличието на реалния обект, трудностите неимоверно
нарастват и тогава човек се изкушава да твърди, че реален обект
изобщо не съществува. Никога не съм прибързвал с подобни
заключения, защото никога не съм споделял мнението, че нашите
възприятия биха могли да обхванат всички форми на
съществувание. Дори предпоставям постулата, че феноменът на
архетиповите образи - т. е. чисто психичните явления - почива върху
психоидна основа, т. е. само отчасти психична и същевременно
може би друга форма на съществувание. Поради недостатъчно
емпирични данни за това не разполагам нито с познание, нито с
разбиране за формите на съществуване, които обикновено се
наричат „духовни”. От научна гледна точка подобно вярване е
неуместно. Ще трябва да се примиря със своето невежество. Но
доколкото архетиповете ми въздействат, те за мен са реални дори да
не знам каква е тяхната истинска природа. Разбира се, това не важи
само за архетиповете, но и за природата на психиката изобщо.
Каквото и да твърди за себе си, тя никога не ще може да излезе
извън себе си. Цялото разбиране, както и всичко разбрано, е само
по себе си психично, поради което ние сме безнадеждно затворени в
един изключително психичен свят. Въпреки това имаме достатъчно
основание да допуснем съществуването на непостижимия
абсолютен обект, който иззад тази мъглявина ни въздейства и влияе,
особено в случаи на такива психични явления, относно които не
могат да се направят никакви реални заключения. Твърдения
относно възможност или невъзможност са валидни изобщо само в
рамките на специализирани области; извън тези области те са
просто самонадеяни допускания.
Въпреки че от обективна гледна точка би било недопустимо да
се правят необосновани заключения, все пак съществуват и такива,
които дори и без обективна основа трябва да бъдат направени. В
случая обаче става дума за едно психодинамично обосноваване,
което обикновено се определя като субективно и се разглежда като
чисто лично, като с това се допуска грешката да не се прави разлика
дали изказването наистина е направено от един отделен субект и е
продиктувано от чисто лични мотиви, или се среща често и
произтича от някакъв колективен динамичен образец. В последния
случай не би трябвало да го разглеждаме като субективно, а като
психологически обективно, при което неопределен брой индивиди,
водени от вътрешни подбуди, се чувстват задължени да направят
идентични изказвания или усещат определено становище като
жизнено необходимо. Тъй като архетипът не е просто една
неактивна форма, а притежава реална енергия, то той също може да
бъде смятан за causa efficiens (действащата причина) на подобни
твърдения, а също да бъде разбиран като субект на същите.
Изказването не е направено от човека (като личност), а архетипът
говори чрез него. Ако изказванията бъдат потиснати или не бъдат
взети под внимание, то - както показва лекарската практика, а и
обикновените наблюдения на хората, могат да настъпят психични
разстройства. В отделни случаи това са невротични симптоми, а там,
където става дума за хора, които не са склонни към невроза,
възникват колективни налудни идеи.
Архетиповите изявления почиват върху инстинктивни
предпоставки и нямат нищо общо с разума: те нито са рационално
обосновани, нито могат да бъдат оборени с рационални аргументи.
От незапомнени времена те са били и са част от картината на света,
representations collectives (колективни представи), тъй както
правилно ги е нарекъл Леви-Брюл. Определено Азът и неговата воля
играят тук голяма роля, но това, което желае Азът, във висша степен,
най-често по несъзнаван от него начин, се сблъсква с автономността
и нуминозността на архетиповите процеси. Практическото
съобразяване с тези процеси съставлява същността на религията,
доколкото тя може да бъде разгледана психологически.

III
Във връзка с това се сещам, че редом с областта на
рефлексните съществува и едно друго, поне толкова, ако не и още
по-обширна област, от което рационалното разбиране и
рационалният начин на представяне няма какво, да вземат. Това е
царството на Ерос. Античният Ерос бива приеман като бог, чиято
божественост надхвърля границите на човешкото, и затова нито
може да бъде разбрана, нито да бъде описана. Бих могъл както
много други преди мен да се опитам да рискувам пред този демон,
чието въздействие се простира от безкрайните небесни
пространства чак до мрачните бездни на ада, но ми липсва куражът
да търся езика, който би могъл адекватно да изрази неизброимите
парадокси на любовта. Ерос е kosmogonos, създател и баща-майка
на цялата по-висока осъзнатост. Понякога ми се струва, че думите на
Павел „Нямам любов” биха били първото условие за познанието и
същността на божествеността. Каквото и да е научното обяснение на
израза „Бог е любов”, неговото значение потвърждава
божествеността като complexio oppositorum.
В моята лекарска практика, както и в собствения ми живот
отново и отново съм заставал лице в лице с въпроса за любовта, но
никога не съм съумявал да дам задоволителен отговор на този
въпрос. Също както Йов и аз „какво ще Ти отговарям? Ръката си
турям на петата си. Веднъж говорих, - „сега няма да отговарям” (Йов,
39:34, 35). Тук става въпрос за най-голямото и най-малкото, най-
далечното и близкото, най-високото и дълбокото, никога не може да
се каже само едното или само другото. Не съществува такъв език,
който да е съизмерим с парадокса на любовта. Каквото и да каже
човек, словото не изразява цялото. Да се разглеждат отделни
аспекти, винаги е или твърде много, или твърде малко, защото само
цялото е от значение. Любовта „всичко извинява”, тя също „всичко
претърпява” (I Кор. 13:7). В тези думи е казано всичко - нищо не би
могло да се добави. В най-дълбокия смисъл, ние сме жертви или
оръдия и инструменти на космогоничната „любов”. Поставям тази
дума в кавички, за да подскажа, че тук нямам предвид страст,
желание, облагодетелстване, предпочитание и др. подобни, а нещо
по-висше от индивида, едно единство и неразделимо цяло. Човекът
като част не може да обхване цялото - той е зависим от него. Той би
могъл да се съгласи с него или да възроптае - но винаги ще е негов
пленник и затворен в него. Винаги ще зависи от него, но и ще бъде
подкрепян. Любовта е неговата светлина и неговият мрак, чийто край
той не може да види. „Любовта никога не отпада” (I Кор 13:8) - дори
да „говори всички езици човешки и дори ангелски” (I Кор 13:1) или да
е в състояние да опише с научна прецизност живота на клетката - до
най-малката подробност, човек може да опише любовта с всички
слова, които владее, но само ще се оплете в безкрайни себеизмами.
Ако обаче притежава малко мъдрост, ще хвърли оръжието, ще я
назове ignotum per Ignatius (непознато чрез още по-непознато), т. е.
ще я назове с Божието име. С това ще признае своето подчинение,
несъвършенства, зависимост - но същевременно това ще е и
доказателство за свободата на неговия избор; между истината и
заблудата.
 Поглед назад
Говори се, че съм бил осведомен или дори „мъдър”, но аз не
мога да го приема. Имало едно време един човек, който загребал с
шапката си вода от потока. Какво ли може да значи това? Не съм
този поток. Аз съм до потока, но не предприемам нищо. Има и други
до потока, но повечето от тях смятат, че трябва те да направят нещо
с него. Не правя нищо. Не мисля, че съм този, който би трябвало да
се грижи черешите да имат дръжки. Стоя и съзерцавам удивен
онова, което Природата може да направи.
Има хубава стара легенда за един равин и неговия ученик, който
го попитал: „Едно време имало хора, които са виждали лицето на
Бога - защо сега не можем да го видим?” Тогава равинът отговорил:
„Защото днес вече никой не може да се поклони така ниско.” Човек
трябва да се наведе, за да може да гребне от потока.
Разликата между мен и повечето хора е в това, че за мен
„разделящите стени” са прозрачни - това е моя особеност. У някои те
са така плътни, че отвъд тях не се вижда нищо, и те мислят, че там
наистина няма нищо. Но аз възприемам явленията, които протичат в
основата на нещата, и това ми дава вътрешна сигурност. Който не
вижда нищо, не може да има такава сигурност и не може да прави
изводи или просто не се доверява на собствените си заключения. Не
знам коя е причината да започна да долавям потока на живота.
Вероятно самото несъзнавано. Или първите ми сънища; те от
самото начало определиха моята посока.
Знанието за процесите в основата на нещата още отрано
определи отношението ми към света. В същината си то още в
детството ми беше такова, каквото е и сега. Като дете се чувствах
самотен, както съм и днес, защото разбирах и подозирах за
съществуването на неща, които останалите вероятно не знаят, и за
които повечето нехаят. Но самотата не възниква, защото хората не
са край теб, а по-скоро от това, че с тях не можеш да споделяш
важните за теб неща или пък мисли, които са истинни, но неуместни
за другите. Бях обхванат от чувство за самотност още от
преживяването на ранните си сънища, но тя достигна връхната си
точка, когато работех върху несъзнаваното. Ако човек знае повече от
другите, той е самотен. Но самотата не е непременно в противовес
на общността, защото никой не е така чувствителен към нея, както
самотният. Общността процъфтява единствено там, където всеки
индивид запазва своята индивидуалност и не се идентифицира с
другия.
Важно е да притежаваш тайна - предчувствието за нещо
непознато. Животът ти се изпълва с нещо неличностно, с някакъв
нуминозум. Този, които не го е изпитал, е пропуснал нещо важно.
Трябва да усещаш, че живееш в свят, който е отчасти тайнствен; че
там се случват и такива, които могат да бъдат преживени, но си
остават неразбрани. Неочакваното и невероятното са също част от
този свят - само тогава той е цялостен. За мен светът от самото
начало беше безкраен и необозрим.
Положих много усилия, за да се наложа с тези мои идеи. В мен
живееше един демон и в крайна сметка той беше най-важното,
защото бе по-силен от мен, а когато бивах ожесточен, то бе, защото
той го искаше. Никога не можех да се задържа при вече постигнатото
- трябваше да продължавам, за да догонвам видението си, а тъй
като съвременниците ми по обясними причини не можеха да схванат
смисъла му, то в техните очи аз бях само глупав ветрогон.
Мисля, че съм засегнал доста хора, защото веднага щом
забележех, че не ме разбират, за мен нещата свършваха. Трябваше
да продължавам нататък. Освен към пациентите си не проявявах
търпение към никого. Трябваше да следвам вътрешния си глас - той
беше закон, без право на избор. Разбира се, не винаги го следвах.
Как би могло да се живее без непостоянство.
За някои хора бях близък и потребен дотогава, докато те бяха
свързани с моя вътрешен свят, но после можеше да се случи да не
остане нищо, което да ни свързва. Този урок бе труден за мене:
хората дори когато нямаха какво да ми кажат, продължаваха да
съществуват. Мнозина събуждаха в мен чувство на жива човечност,
но единствено когато прекрачваха в омагьосания кръг на
психологията. В мига, в който прожекторът отместваше лъча си,
нищо вече не съществуваше. От много хора съм се интересувал
живо, но веднъж прозрял в тях - за мен вълшебството отлиташе.
Така си спечелих много врагове, но творецът винаги е подвластен.
Той не е свободен, а е окован и обладан от своя демон.
„Позорно някаква сила изтръгва сърцето от нас,
защото всеки от Небесните изисква някаква жертва;
 но всеки път, когато пропусната била е,
това съвсем не е довело до добро.”
- казва Хьолдерлин.
Дълбока мъка ми причиняваше тази моя не-свобода. Често съм
имал чувството, че съм на бойното поле, казвайки: „Сега си паднал,
добри ми боецо, но аз трябва да продължа.” Защото: „една сила
изтръгва сърцето от нас.” Обичам те, ти си ми мил, но не мога да
остана. Този момент е сърцераздирателен. Та аз също съм жертва;
не мога да остана. Но демонът нагласява нещата така, че човек да
преодолее препятствията, и тогава спасителната
непоследователност успява да ме убеди, че дори и най-въпиющата
измяна от моя страна не нарушава верността, колкото и невероятно
да изглежда това.
Вероятно бих могъл да кажа: имам нужда от хора в много по-
голяма степен от останалите, но в същото време в много по-малка.
Там, където демонът действа, сме и много далече, и много
близко. Само когато той мълчи, можем да спазим златната среда.
Бях в плен и на демона, и на творчеството - безогледно и властно.
Струва ми се, че съм консервативен до мозъка на костите - ето че
натъпквам лулата си от кесията за тютюна на дядо ми и още пазя
оня негов бастун, украсен с рогче от дива коза, донесен от
Понтресина, където навремето той бил един от първите курортисти.
Доволен съм, че животът ми премина така. Той бе богат и ми
даде много. Как изобщо бих могъл да очаквам толкова много? Да
вземем само онова, което ми се случваше - все неочаквани неща.
Може би би могло да е и по-различно, но тогава и аз би трябвало да
съм различен. Но беше така, както трябваше да бъде. Станало е,
защото съм такъв, какъвто съм. Много неща ставаха, като че ли
предварително съм ги планирал, но това невинаги ми беше от полза.
Главното дойде естествено и от съдбата. Укорявам се за много
глупости, които са плод на моето упорство, но ако не го притежавах,
не бих достигнал до целта си. Така че аз съм и огорчен, и не съм.
Разочарован съм и от хората, и от себе си. За хората научих чудесни
неща и постигнах повече, отколкото очаквах, Не мога да дам
окончателна преценка, защото феноменът на живота и феноменът
на човека са необозрими. И колкото повече остарявах, толкова по-
малко разбирах или прониквах в себе си.
 Удивен съм, разочарован съм, но и съм доволен от себе си. Аз
съм тревожен, потиснат и възторжен. Аз съм всичко това, но не мога
да пресметна сбора. Не съм в състояние точно да определя ценното
или неценното, нямам преценка за себе си и за моя живот. В нищо
не съм напълно сигурен. Нямам определени убеждения - за нищо,
наистина. Знам само, че съм роден и съществувам, и ми се струва,
че съм бил направляван. Съществувам по силата на нещо, което не
познавам. И въпреки цялата несигурност усещам някаква опора под
всичко съществуващо и една приемственост в моя начин на
съществуване.
Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно -
божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое
натежава: безсмислието или смисълът. Ако безсмислието абсолютно
натежаваше, то в хода на развитието изпълненият със смисъл живот
постепенно би изчезвал. Но не е възможно да е така - поне ми се
струва, че не е така. Вероятно, както е при всички метафизически
въпроси, и двете са верни: животът е или притежава смисъл и
безсмислие. Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и
ще спечели битката.
Когато Лао Дзъ казва: „Всички са ясни, само аз съм облачен”,
това е същото, което чувствам аз в моята напреднала възраст. Лао
Дзъ е пример за човек с висше прозрение, видял и изпитал както
ценното, така и неценното. На края на своя живот той пожелава да
се върне в собственото си съществувание, във вечния непознаваем
смисъл. Архетипът на стария човек, който е видял достатъчно много,
е вечно истинен. На всяко ниво на интелигентност този тип се явява
идентичен със себе си, независимо дали е стар селянин или велик
философ като Лао Дзъ. Това е старостта - едно ограничение. И все
пак - колко много неща ме изпълват: растенията, животните,
облаците, денят и нощта, както и вечното в човека. И колкото по-
неуверен в себе си се чувствах, толкова повече нарастваше
чувството ми за родство с всички неща. Да, имам усещането, че
цялата тази отчужденост, отделяла ме от света тъй дълго, се е
пренесла в моя вътрешен свят и ми е разкрила до каква
неподозирана степен съм чужд на самия себе си.
 Приложение

Из писмата па Юнг от САЩ до жена му

6 септември, понеделник при проф. Степли Хол
Университет Кларк, Уорчестър

...Най-после пристигнахме благополучно в Уорчестьр. Трябва да

ти разкажа за пътуването. Миналата събота времето в Ню Йорк
беше мъгливо. И тримата страдахме от разстройство и болки в
стомаха. Въпреки телесните несгоди и принудителното гладуване,
отидох да видя палеонтологичната сбирка, където са показани
всичките древни чудовища, кошмарите на милия Господ от времето
на Сътворението. Колекцията е просто уникална за проследяване
филогенезата на терциерните бозайници. Невъзможно ми е да ти
опиша всичко видяно там. После срещнах Джоунс, който току-що бе
пристигнал от Европа. Към 15.30 ч. се отправихме от 42 улица към
кейовете и се качихме на един огромен параход, който имаше шест
бели палуби. Там заехме каютите си и отплавахме от Уест Ривър
покрай Манхатън с огромните небостъргачи, нагоре по Ийст Ривър,
под Бруклинския и Манхатънския мост, сред безкрайното гъмжило от
шлепове, фериботи и др. под. през Саунд зад Лонг Айлънд. Беше
влажно и хладно, болките в корема, разстройството и гладът ни
измъчваха и ние се пъхнахме в леглата. Рано в неделя слязохме на
сушата във Фол Ривър Сити, откъдето в дъжда взехме влака за
Бостън. После веднага продължихме за Уорчестър. Още по пътя се
проясни. Гледката бе изключително приятна - хълмиста равнина,
много гори, блата, езерца, огромни каменни блокове, селца с
дървени къщички, боядисани в червено, зелено или сиво, с прозорци
с бели рамки (Холандия!), сгушени под грамадни красиви дървета. В
11.30 ч. бяхме в Уорчестър. Намерихме много приятно и евтино
убежище в Стандиш Хотел, според американския стандарт, т. е. и с
храна. Вечерта в 6 ч., след полагащата ни се почивка, отидохме у
Стенли Хол. Този изключително изискан, благороден възрастен
господин на около 70 години ни посрещна с най-искрена
гостоприемност. Той има дебела, весела, добродушна, но доста
грозна жена, която обаче е майстор на изисканата храна. Тя
наричаше Фройд и мене нейни „момчета” и ни затрупа с вкусотии и
специални вина, тъй че ние наистина се посъвзехме. През нощта
спахме много добре в хотела, а тази сутрин се пренесохме у Хол.
Къщата е страхотно удобно обзаведена - навсякъде е просторно и
приветливо. Той има прекрасен кабинет с хиляди книги и пури. За
прислуга има двама катранено черни негри в смокинги - строго
официални до гротескност. Навсякъде килими, всички врати,
вътрешни и външни - отворени; навсякъде се влиза и излиза, всички
прозорци стигат чак до пода, около къщата има английски ливади,
градината е без ограда. Половината град (около 180 000 жители) се
намира в гора със стари дървета, които засенчват всички улици.
Почти всички къщи са по-малки от нашата, приятно заобиколени от
цветя и цъфтящи храсти, засенени от млади лози и глицинии, всичко
добре поддържано, чисто, изискано и излъчващо покой и уют.
Съвсем друга Америка! Това е тъй наречената Нова Англия. Градът
е бил основан още през 1690 год., значи е много стар. Той
процъфтява. Университетът, щедро дотиран, е малък, обаче на
висота, с истинска семпла елегантност. Тази сутрин беше
откриването на семинара. Професор X. започна с една скучна реч.
Ние скоро се измъкнахме и се разходихме из околностите на града,
който е обкръжен отвсякъде с малки, дори микроскопични езерца и
прохладни горички, и бяхме очаровани от красивия и спокоен
пейзаж. Това е освежаващо след живота в Ню Йорк...

8 септември, сряда, 1909

Университетът Кларк Уорчестър. Масачузетс

Хората тук са много мили и добре възпитани. Семейство Хол се

грижат чудесно за нас и ние постепенно се съвзехме от
напрежението в Ню Йорк. Коремът ми вече почти се оправи, от
време на време ме поприсвива, но, общо взето, се чувствам
отлично. Фройд вчера започна лекциите си и пожъна голям успех.
Тук постепенно печелим привърженици и нашето влияние расте
бавно, но сигурно. Днес имах разговор за психоанализата с две
възрастни, високообразовани дами, при което се оказа, че те са
много добре осведомени и свободомислещи. Бях много изненадан,
защото очаквах да срещна отпор. Наскоро имахме голямо градинско
парти, с около петдесет души, при което аз бях в обществото на пет
дами. Можех дори да разказвам вицове на английски, и то какъв
английски! Утре ще бъде първата ми лекция, но страхът ми от нея
изчезна напълно, защото аудиторията е благоразположена, жадна
да чуе нещо ново, което определено съвпада с нашите намерения.
Това значи, че ние трябва да бъдем провъзгласени за почетни
доктори на университета следващата събота, с голяма празнична
шумотевица. Вечерта ще има официален прием. Днешното писмо за
съжаление трябва да бъде кратко, защото домакините са поканили
компания в наша чест за следобедния чай. Бяхме интервюирани и от
Бостън Ивнинг Транскрипт. Тук ние сме героите на деня. Отразява
ми се добре, че най-после мога да вкуся и от тази страна на живота.
Чувствам, че моето либидо пие насладата на големи глътки...

14 септември 1909
Университет Кларк Уорчестър, Мас.

...Снощи беше едно велико свещенодействие и маскарад с

всевъзможни червени н черни мантии и четириъгълни шапки със
златни ръбове. Пред многолюдното тържествено събрание ме
провъзгласиха за почетен доктор по право, както и Фройд. Сега мога
да пиша след името си П. Д. П. Внушително, нали? Днес проф. М. ни
закара с колата си на обяд до едно красиво езеро. Пейзажът беше
очарователен. Довечера в дома на Хол отново има „конференция
при закрити врати” върху „психологията на секса”. Времето е плътно
ангажирано. В това отношение американците наистина са страхотни
- не оставят човека да си поеме въздух. Въпреки това след всички
тези приказни неща съм поизморен и копнея за планинския покой.
Главата ми бръмчи. Снощи при промоцията трябваше да държа реч
пред около триста души без предварителна подготовка.
Ще се радвам ужасно да стигна отново до морето, където
превъзбудената ми душа ще може отново да си отдъхне сред
безкрайния покой и простор. Тук почти винаги си в нещо като
вихрушка. Слава Богу, все още съм запазил способността да се
наслаждавам, тъй че мога да се радвам на всичко от сърце. Сега,
във водовъртежа, поемам всичко, което мога, а после, преситен, ще
почивам на спокойствие у дома...
 Горският дом на П. Kийн Вали
Адирондакс, Ню Йорк
16 септември, 8.30 ч.

Би била безкрайно изумена, ако можеше да видиш къде се

намирам сега, в тази страна на действително неограничените
възможности. Седя в голяма дървена хижа, с една-единствена стая,
пред мен има огромна, грубо иззидана тухлена камина е дебели
цепеници отпред, по стените - множество съдове, книги и какво ли
не. Около къщата се вие покрита веранда и като излезеш навън, не
виждаш нищо друго освен дървета - буки, ели, бели борове,
кипариси, всичко е малко странно, а дъждът нежно шумоли отгоре.
Между дърветата се вижда планински пейзаж, всичко е покрито с
гори. Хижата се намира на един склон, малко по-надолу има още
десетина дървени къщички, тук живеят жените, там - мъжете, тук е
кухнята, там - столовата, между тях пасат крави и коне. Тук живеят
всъщност две семейства П. и едно X., заедно с прислугата. Ако
тръгнеш покрай потока, който тече наблизо, нагоре по хълма, стигаш
до гората, където скоро откриваш, че това всъщност е девствен
северен лес. Стъпваш по огромни ледникови скални отломки,
покрити с дебел мек килим от мъх и папрат, отгоре в естествена
бъркотии - оплетени клони, а долу - могъщи гнили стволове, от които
отново избиват млади филизи. Ако продължиш да се изкачваш
нагоре по меката пътека, цялата настлана с гниеща дървесина,
стигаш до място, обрасло с гъсти ниски храсти, преплетени с
къпини, малинак и един особен хибрид от двете. Хиляди огромни
мъртви дървета стърчат голи от храсталака. Хиляди са паднали и
при падането са се вплели в непробиваема решетка. Човек се
провира или прескача дебели стволове, слиза през гнилите дървета
в дълбоки дупки, еленови дири пресичат пътя, кълвачите са пробили
в дърветата дупки, колкото да си пъхнеш главата. На места бурите
са съборили стотици грамадни дървета, тъй че коренищата им
стърчат към небето. Тук преди няколко години горски пожар е
унищожил няколко мили гора. Накрая стигаш до една заоблена
скала, висока над 1000 м, и виждаш отгоре див пейзаж с езера и
поля, целите покрити с девствен лес от ледниковата епоха. Това
чудновато късче дива земя се намира в североизточния край на
САЩ, в щата Ню Йорк, близо до канадската граница. Тук още живеят
мечки, вълци, елени, бодливи прасета. Змии също се срещат
навсякъде. Още вчера, щом пристигнахме, една дълга две стъпки
змия бе готова да ни посрещне официално. За щастие в нашия
район няма гърмящи змии, но пък на няколко часа път оттук при
сравнително топлото езеро Джордж и в Чамплейн ги има много. Ние
се подвизаваме в една малка хижа и спим в нещо средно между
хамак и походно легло...
Струва ми се, че едни ден трябва да дойдем тук заедно, защото
човек просто се чувства добре. Навсякъде, където имаш познати, те
посрещат и се грижат за теб прекрасно. Всички сме единодушни, че
ще запазим най-хубави спомени от това пътуване. Фройд се движи с
философска усмивка през целия този пъстър свят. Аз пък плувам в
него и му се наслаждавам. Ако можех да взема с мен всичко, което
ми се предлага, после не биха ми стигнали и два месеца, за да се
оправя с него. Но все пак по-добре е да си тръгнем, докато все още
е толкова хубаво...

Олиъни. Ню Йорк
18 септември 1909

...Още два дни от пътуването ни! Всичко е като във вихрушка.

Вчера бях на върха на един каменист връх на около 1700 м
височина, сред необозрима праисторическа гора и се вглеждах в
безкрайната синя шир на Америка, пронизван до кости от
леденостудения вятър, а днес съм понесен от потока на големия
град Олбъни, столицата на щата Ню Йорк!
Стотиците хиляди впечатления, които отнасям с мен от тази
чудна земя, не могат да се опишат с перо. Всичко е просторно и
необгледно. Нещо, което постепенно осъзнавам през последните
дни, е, че тук идеалът за възможностите на живота се е превърнал в
действителност. За мъжете тук е толкова добре, колкото позволява
културата изобщо, но за жените е зле. Тук бяхме свидетели на неща,
достойни за най-голямо възхищение, но и на такива, които подтикват
към дълбок размисъл относно социалното развитие. В техническо
отношение ние сме изостанали на хиляди мили от Америка. Но
всичко това струва ужасно скъпо и вече носи в себе си зародиша на
края. Много, много трябва да ти разказвам. Преживяванията от това
пътешествие ще останат незабравими за мен. Сега сме уморени от
Америка. Утре сутринта заминаваме за Ню Йорк и на 21. 09. вече ще
сме по море!...

Северногермански Лойд Бремен

Параходът „Кайзер Вилхелм Велики”
22 септември 1909 год.

...Вчера с леко сърце изтупах праха на Америка от подметките

си - със замаяна глава, добре почерпен с чудесно шампанско от
нюйоркските ми приятели... По отношение на въздържанието вече се
намирам върху една разклатена основа, тъй че ще трябва с чест да
се оттегля от членуването си в Съюза. Искрено си признавам, че съм
грешник, и се надявам да мога да понеса без емоции вида на една
чаша вино (неизпита!). Винаги е така - само забраненото привлича.
Мисля, че не трябва да си забранявам толкова много неща.
И така, вчера сутринта в 10 ч. се отправихме на път. Вляво -
белезникавите и червеникави небостъргачи на Ню Йорк, вдясно -
пушеците на комините и доковете на Хобокен. Утринта бе мъглива,
Ню Йорк бързо изчезна и не след дълго навлязохме в мъртво
вълнение. Оставихме нашия американски лоцман на плаващия маяк
и се зареяхме в „тъжната пустиня на морето”. Както винаги, то е
космически величествено и просто те кара да онемееш, защото
какво ли може да каже човек, когато нощем океанът е насаме със
звездното небе? Гледаш безмълвен, забравил всяко самодоволство,
и много стари думи и образи преминават през ума ти: един нежен
глас нашепва за дълбоката древност и за безкрайността на
„бушуващото море”, за „вълните на морето и на любовта”, за
Левкотея - прекрасната богиня, появяваща се сред пяната на
вълните и разстилаща перлен воал, обещаващ избавление на
уморения от пътя Одисеи. Морето е като музика, като че ли побира в
себе си всички мечти на душата и ги кара да зазвучат. Красотата и
величието на морето се състои в това, че ни кара да се чувстваме
повлечени към ужасяващата бездна на собствената душа и да се
изправяме пред себе си сред оживялата „тъжна пустиня на морето”.
Сега все още сме уморени от „тези последни дни на мъчения”,
размишляваме и чрез някаква работа на несъзнаваното да
подреждаме всичко, с което Америка ни обсипа...

Лойд Бремен
Параходът „Кайзер Вилхелм Велики “
25 септември 1909

Вчера се разрази буря, която трая целия ден, чак до сред нощ.
Почти цял ден стоях отпред под мостика, на високо и защитено
място и се любувах на грандиозния спектакъл - огромни водни
планини приближаваха и разсипваха върху кораба водовъртежи от
пяна. Параходът започна ужасно да се клати, на няколко пъти ни
обля солен душ. Стана студено и отидохме, да пием чай. Тогава като
че ли мозъкът ми се стичаше надолу по гръбначния стълб и някъде
под стомаха търсеше път отново нагоре. Затова се оттеглих в
леглото, където скоро се почувствах много добре и дори си похапнах
сладко за вечеря. От време на време о кораба се блъсваше с трясък
някоя вълна. Всички предмети в стаята оживяха: възглавничката от
канапето се търколи в полумрака на пода, един паднал стол се
изправи, огледа се учудено и после с тихо тътрене се мушна под
дивана, правият стол се повали уморено на една страна и отиде при
другия. Сега обаче играта се промени. Забелязах, че обувките бяха
отишли под дивана, за да приберат портмонето и чантата ми, а след
малко цялата компания се прехвърли под кревата при големия
куфар. Един ръкав на риза помаха с копнеж след тях от дивана, а
вътрешностите на чекмеджетата и сандъците стържеха и тракаха.
Изведнъж точно под мен се разнесе ужасно блъскане, пукот, бучене,
чукане и дрънчене. Точно отдолу беше кухнята. Там петстотин чинии
се бяха събудили чрез един тласък от еднообразното си, до смърт
скромно битие и с един храбър скок бързо бяха сложили край на
своето недостойно робско съществувание. Наоколо в каютите
неописуеми въздишки издаваха тайните на менюто. Аз спах чудесно,
а тази сутрин задуха вятър от съвсем друга посока...

85
Писма от Фройд до Юнг
Виена IX, Берггасе 19
 16 април 1909

Драги приятелю!
...Забележително е, че същата вечер, когато аз буквално Ви
осинових като най-големия ми син и Ви благослових като свой
последовател и престолонаследник, точно тогава Вие ме лишихте от
бащинското ми достойнство, което, изглежда, Ви е доставило такова
удоволствие, каквото за мен беше коронясването на Вашата
персона. Сега се опасявам, че отново мога да бъда обявен за баща
от Вас, като заговоря за оня дух, който почукваше; длъжен съм
обаче да го направя, защото все пак е по-различно, отколкото
можете да си представите. И така, не отричам, че Вашите
съобщения и експериментът Ви ми направиха силно впечатление.
Реших да проведа наблюдение след Вашето заминаване и ето
резултатите. В моята първа стая нещо постоянно трещи, двете тежки
86
египетски стели лежат върху дъбовите лавици на библиотеката и
това е обяснимо. Във втората стая, където ние го чуваме, пукането е
много рядко. Отначало шумовете, които бяха толкова чести по време
на Вашето присъствие, след заминаването Ви не се чуваха повече.
Оттогава те се появяваха отново и отново, но не във връзка с моите
мисли и никога, когато съм се занимавал с Вас или Вашите
специални проблеми. И сега ги няма (добавям го като
предизвикателство). Наблюдаването обаче бе обезценено от нещо
друго. Моята доверчивост или поне готовността ми да повярвам
отлетя заедно с магията на присъствието па Вашата личност. Отново
ми се струва невероятно, може би от някакви вътрешни мотиви, че
нещо подобно би могло изобщо да се случи; мебелите стоят пред
мен мъртви и бездушни, както безмълвната, изоставена от боговете,
природа на Гърция пред поета.
И така, аз отново поставям бащинските очила с костена рамка и
предупреждавам милия син да запази хладния си разум и да
пожелае по-скоро да не разбере нещо, отколкото да принася такива
големи жертви заради разбирането; блъскам си мъдрата глава над
психосинтезата и си мисля: ето, такива са младите - истинска радост
им доставят само нещата, в които нямат нужда от нас; отиването
там, където не можем да ги настигнем с нашето задъхване и
немощни нозе.
 Тогава с привилегията на възрастта ще си позволя малко
бъбривост и ще Ви разкажа за нещо между небето и земята, което
човек не може да разбере. Преди няколко години осъзнах, че нося в
себе си убеждението, че ще умра между 61 и 62 г., което тогава все
още ми изглеждаше дълъг срок. (Днес това вече са само 8 г.) С брат
ми тогава посетихме Гърция и беше наистина ужасно, че числата 61
или 60 се срещаха отново и отново във връзка с I и 2 при всичко,
което подлежеше на броене; и особено при транспортните средства,
което аз записвах добросъвестно. В потиснато настроение, аз се
надявах да си отдъхна в хотела в Атина, когато ми посочиха стая на
първия етаж: тук 61 не можеше да се види в никакъв случай. Да, но
получих стая с No 31 с лиценз за фаталност (половината на 61-62) и
това по-умно и по-хитро число се оказа още по-упорито в
преследването си от първото. От самото ни завръщане до ден
днешен число 31, близо до което се промъкваше и едно 2, ми остана
вярно. Тъй като в моята система има области, които привличат
любознателността, но не и суеверието ми, аз се опитах да
анализирам това свое предубеждение и ето какво се получи. То се
появи през 1899 г. Тогава съвпаднаха две събития: първо, написах
Тълкуването на сънищата (датирано предварително с 1900), и
второ - дадоха ми нов телефонен номер, който притежавам и до
днес: 14362. Общото между тези две неща лесно може да бъде
установено за 1899, когато написах Тълкуването на сънищата. Бях
на 43 г., което се намира по-близо от всички други цифри до 61-62
като години, когато трябваше да настъпи краят на живота ми.
Изведнъж се появява логика в цялото това безумие. Суеверието, че
ще умра на 61-62 г., се появява като еквивалент на убеждението, че
с Тълкуване на сънищата съм завършил делото на моя живот,
нямам повече какво да кажа и мога спокойно да умра. Ще се
съгласите, че след подобно преживяване това не звучи толкова
безумно. Между другото, тук има и скрито влияние от В. Флийс:
суеверието се появи точно в годината на неговия дебют.
Друго потвърждение ще намерите в типично еврейския характер
на моя мистицизъм. Независимо от това аз искам само да кажа, че
приключения като това с числото 61 могат да бъдат обяснени с две
неща: първо, с неимоверно повишеното внимание чрез
несъзнаваното, което вижда във всяка жена Елена, и, второ, с
безспорната „услужливост на случайността”, която играе същата
роля при възникване на налудните идеи, както и соматичната
услужливост при истеричен симптом или езиковата - при играта на
думи в някой виц.
И така, аз ще се радвам да науча повече за Вашите комплексни
проучвания относно духовете, като едно чаровно безумие, което
самият аз не споделям.
Сърдечни поздрави на Вас, съпругата и децата Ви
Ваш Фройд

Виена IX.
Берггаее19
12 май 1911 г.

Драги приятелю,
Познавам Вашата най-съкровена склонност към изследване на
окултното и не се съмнявам, че ще се върнете у дома с богат
материал. Нищо не може да се направи срещу това, а и всеки има
право да следва зова на своите импулси. След Деменция
репутацията Ви още дълго ще страда от ругателното „мистик”. Моля
Ви само, не оставайте там, в тропическите колонии, защото Вашето
царство тук трябва да се управлява...
Поздравявам Ви сърдечно и се надявам, че и Вие скоро ще ми
пишете.
Ваш верен Фройд

Виена, Берггасе 19
15 юни 1911

Драги приятелю,
...Що се отнася до окултизма, след голямата лекция съм
87
потиснат от опита на Ференци . Обещавам да вярвам във всичко,
което по някакъв начин може да се обясни разумно. Не го правя с
удоволствие, знаете това. Но оттогава моята самонадеяност е
сломена. Бих искал да Ви видя единомишленици с Ф., в случай че
единият от Вас направи опасната стъпка към популяризиране и ми
покаже, че това е извършено при пълна независимост по време на
работата...
Сърдечни поздрави на Вас и Вашето домочадие от Вашия верен
Фройд

Писмо до жена му от Сус. Тунис

Понеделник, 15 март 1920
Грандхотел. Сус. Тунис

Тази Африка е невероятна!

...За жалост не мога да ти опиша свързано всичко, защото е
толкова много. Само в щрихи. След тежкото и студено време по
море - свежо утро в Алжир. Светли къщи и улици, тъмнозелени групи
дървета, сред тях високи палми. Бели бурнуси, червени фесове, тук-
88
там жълтото на Tirailleur d'Afriqne , снахин в червено, после -
ботаническата градина, една вълшебна тропическа гора, индийско
видение, свещени дървета acvatta с техните гигантски висящи
коренища като великани, фантастични жилища на богове с гигантски
размери, с тежки тъмнозелени листа, шумолящи от морския бриз.
След това - тридесетчасово пътуване с влак до Тунис. Арабският
град е античност и мавританско средновековие, Гранада и
приказките от Багдат. Човек вече не мисли за себе си, а се разтваря
в това многообразие, което е трудно да се опише, още по-малко да
се оцени: тук някоя римска колона в стената, там някоя стара
еврейка - неописуемо грозна, в бели шалвари; уличен викач се
промъква с товара си от бурнуси през тълпата, викайки с гърлени
звуци, които биха могли да произхождат и от кантона Цюрих; къс
тъмносиньо небе и белоснежно минаре на джамия; един обущар
старателно кърпи обувка в малка сводеста ниша, а пред него на
рогозката играе ярко слънчево петно; слепи музиканти с барабан и
мъничка лютня с три струни; просяк, който се губи в дрипите си;
пушек от пържени сладкиши и рояци мухи, горе от бялото минаре в
благословения простор един мюезин пее обедната си молитва; долу
- сенчест двор с колони и подковообразна порта с перваз от
майолика; върху зида се препича на слънце красива котка; червени,
бели, жълти, сини и кафяви роби, сноват нагоре-надолу бели чалми,
червени фесове, униформи; лица от бели и жълтеникави до съвсем
черни, тътрузене на червени и жълти чехли, шумни стъпки на боси
черни крака и т. н. и т. н.
Сутрин се въздига великият Бог и изпълва и двата хоризонта със
своята радост и сила и всичко живо му се покланя. Нощем луната е
като чисто сребро и смети тъй божествено ярко, че никой не се
съмнява в съществуването на Астарта.
Между Алжир и Тунис има около 900 км африканска земя,
нагъната в благородните и внушителни форми на величествения
Атлас, обширни долини и възвишения, пращящи от грозде и зърно, и
тъмнозелени гори от коркови дъбове. Днес откъм едно далечно
бледо възвишение се спусна вихрушка и обходи необгледната
зелена и кафява равнина, а от пустинята се надигна силен вятър,
който стигна чак до тъмносиньото море. По вълнистите сиво-зелени
хълмове са пръснати жълто-кафяви останки от цели римски градове,
тук-там черни кози пасат оскъдната трева, наблизо има лагер на
бедуини с черни палатки, камили и магарета; влакът прегази и уби
една камила, която не можеше да се накани да слезе от релсите, с
викове и жестикулираме притичаха бели фигури; и отново морето ту
тъмносиньо, ту ослепително блестящо под слънцето. Иззад
маслиновите гори, палми и кактусови гъсталаци в трептящия от
слънчева светлина въздух изплува снежнобял град, с небесно бели
куполи и кули, разпрострян живописно по един хълм, а носле Сус, с
бели стени и кули, долу - пристанището с тъмносиньото море зад
кея, а там - платноходът с двете латински платна, които навремето
бях рисувал!!!
Тук човек буквално се препъва в останки от римско време; с
бастуна си изрових от земята един римски съд.
Всичко това е само жалко бърборене; не знам какво всъщност
ми казва Африка, но тя ми говори. Представи си само едно огромно
слънце, въздух, прозрачен като в най-високите планини, море по-
синьо от онова, което някога си виждала, всички цветове с
безподобна наситеност, а по пазарите можеш да си купиш амфори
от древността, какво нещо!
А каква луна!!!
 Из писмо до един млад учен (1952)

...Самият аз се смятам за немирник, защото нали трябва да съм

нещо прилично. Често ме обвиняват, че съм бил слаб философ, а аз
естествено не обичам да съм нещо посредствено. Поне като
емпирик съм постигнал нещо.
Едва ли на надгробния камък на някой добър обущар, който се е
смятал за такъв, биха написали, че е бил лош шапкар за това, че
веднъж е направил негодна шапка.
Езикът, който употребявам, трябва да е двусмислен, т. е. да
съответства на природата на психиката с нейните два аспекта.
Осъзнато и преднамерено се стремя към двусмислие на израза,
защото то превъзхожда еднозначността и отговаря на природата на
съществуващото. Спокойно бих могъл според цялостната си нагласа
да бъда еднозначен. Това не е трудно, но става за сметка на
истината. Съвсем осъзнато допускам да звучат както високите, така
и ниските тонове, защото, от една страна, те така или иначе
съществуват, а, от друга - правят картината на действителността по-
пълна. Еднозначността има смисъл само при констатирането на
фактите, не и при интерпретацията им, защото „смисъл” не означава
тавтология, а обхваща винаги повече от конкретния обект на
съждението.
Аз съм, още по-точно, само психиатър, защото основният
проблем, на който отдавам всичките си сили, е душевното
страдание, неговата феноменология, етиология, телеология. Всичко
друго при мен играе само спомагателна роля. Не се чувствам
призван нито да проповядвам, нито пък да изповядвам някаква
религия. Не се занимавам с философия, а мисля само в рамките на
възложената ми специална задача - да бъда добър психиатър. Така
виждам своята роля и действам като член на човешката общност. В
никакъв случай не отричам, че има хора, които знаят повече от мен.
Аз например не знам как би могъл да бъде опознат Бог, без това да
се основава на човешкия опит! Ако аз не го преживявам, как бих
могъл да кажа, че Той съществува? Моят опит обаче е твърде
ограничен и нищожен, така че дори и преживяното, въпреки
угнетяващото предчувствие за неизмеримост, е твърде малко и с
човешки мащаби, което личи най-добре, когато се опитваме да го
изразим. При преживяването всичко попада в двусмислието на
психиката. И най-голямото преживяваме е всъщност дребно и
ограничено и затова човек се бои да говори на глас, камо ли да
философства за тези неща. Човек все мак е твърде малък и
нищожен, за да може да си позволи такава дързост, Затова аз
предпочитам двусмисления език, тъп като топ съответства както на
субективността на архетипните представи, така и на автономията на
архетипа. „Бог”, от една страна, е название на една неизразима ens
potentissimum (всесилна същност), а, от друга - крайно неподходящо
обозначение и израз на човешкото безсилие и безпомощност, т. е.
едно преживяване от най-парадоксално естество. Светът на душата
е неизмеримо голям и изпълнен с жива действителност. В
периферията му лежи тайната на материята и духа, респективно на
смисъла. За мен това е рамката, в която мога да изразя своя опит...

Из писмо до колега (1959)

...Понятието за ред (включително и в Творението) не е

идентично с това за „смисъл”. Също така едно органично същество,
въпреки своята сама по себе си целесъобразна консистенция, не е
непременно смислено в контекста на общата взаимозависимост...
Без рефлектиращото съзнание на човека светът е гигантска
безсмислица, тъй като човекът, доколкото знаем, е единственото
същество, което може да открие „смисъл” изобщо.
Ние изобщо не можем да предположим от какво естество е
градивният фактор на биологичното развитие. Знаем обаче, че
топлокръвността и диференцирането на мозъка са били необходими
за възникването на съзнанието, а оттам и за появяването на смисъл.
Не е възможно да си представим дори през какви случайности и
рискове е трябвало да си проправя път в продължение на милиони
години развитието на един дървесен обитател - лемур, за да стигне
до човека. И в този хаос от случайности, разбира се, са действали и
синхронистични явления, които в противоборство с известните
природни закони и с тяхна помощ са били в състояние да
предизвикат в архетипни моменти такива синтези, които ни
изглеждат невероятни. Тук каузалността и телеологията не могат да
намерят обяснение, защото синхронистичните явления се проявяват
като случайности.
Тъй като вероятността на природните закони не предлага
никаква опорна точка за допускането, че само по случайност могат
да възникват висши синтези, като например психиката, ние имаме
нужда от хипотезата за един латентен разум, за да можем да
обясним не само синхронистичните явления, но и висшите синтези.
Целесъобразността отначало винаги изглежда неосъзната и затова
може да бъде открита само post hoc (после); затова винаги
съществува опасност да се влага смисъл там, където не съществува
нищо подобно. Имаме нужда от синхронистични познания, за да
можем да обосновем хипотезата за латентен, независим от
съзнанието смисъл.
Тъй като едно създание без рефлектиращото съзнание на
човека не притежава някакъв различим смисъл, чрез хипотезата за
един латентен смисъл на човека се придава космогонично
значение, един истински raison d'etre. Ако обаче на Твореца се
приписва латентният смисъл като съзнателен план за съзидание,
тогава възниква въпросът: защо му е било на Твореца да организира
целия този спектакъл, щом Той вече знае в какво би могъл да се
отрази, а и защо Му е да се отразява, щом е вече сигурен в Самия
Себе Си? Защо покрай неговата omniscientia (всесведущност) Му е
трябвало да създава и второ, по-малоценно съзнание? Защо са Му
някакви си милиарди мътни огледалца, за които предварително знае
какво отражение ще дават?
След всички тези размишления стигнах до извода, че точното
отразяване не се отнася само до човека, но и до Твореца: Той е
подобен или същият като човека, т. е. също така неосъзнат като
него, дори може би повече, тъй като Той според мита за
инкарнацията дори се чувства задължен да стане човек и да се
жертва за човека...

Теодор Флорной

По време на контактите ми с Фройд, в лицето на Флорной

откривах бащински настроен приятел. Той беше вече на възраст,
когато се запознах с него. За жалост след няколко години той
почина. Още когато бях лекар в Бургхьолцли, прочетох книгата му
Des hides a la Planete Mars, която ми направи огромно впечатление.
Написах му, че бих желал да я преведа на немски. Едва след
половин година получих писмо, в което се извиняваше, че въпросът
ми така дълго е останал без отговор. За мое съжаление той вече бил
определил друг преводач.
По-късно аз посещавах Флорной в Женева и след като
постепенно разбрах докъде се простират границите на Фройд, от
време на време ходех при стареца, за да беседваме. За мен беше
важно да чуя какво той мисли за него, а той споделяше доста умни
неща за това. Той посочваше главно просветителството на Фройд,
което обясняваше много неща у него, а също и неговата
едностранчивост.
През 1912 предложих на Флорной да участва в конгреса в
Мюнхен, на който стана разривът ми с Фройд. Неговото присъствие
бе подкрепа за мен.
През онези години, особено след скъсването с Фройд, аз имах
чувството, че съм все още твърде млад, за да бъда самостоятелен.
Имах нужда от подкрепа, но преди всичко - от някой, с когото да
разговарям открито. Точно това намирах у Флорной и затова той
скоро се превърна за мен в нещо като баланс на Фройд. С него
можех да обсъждам всички проблеми, които представляваха научен
интерес за мен, например сомнамбулизма, парапсихологията и
психологията на религията. Тогава нямаше никой, с когото да
споделя интересите си в тази област. Становищата на Флорной бяха
съвсем сходни с моите и ме импулсираха. Схващането за imagination
ereatrice” (творческо въображение), което особено ме интересуваше,
възприех от него.
Много неща научих от Флорной, преди всичко как да се гледа на
даден пациент - добронамерено да се вниква в историята на
неговото заболяване. Затова аз поех от него един случай, този на
мис Милър. Подложих го на сериозна анализа в моята книга
Промени и символи на либидото (1912).
От доста време се интересувах от взаимовръзките на
фантазиите продукти на шизофрениците, а Флорной ми помогна да
ги разбера още по-добре. Той виждаше проблемите цялостно и
преди всичко обективно. За него бяха важни фактите ~ това, което
става. Той пристъпваше внимателно към даден случай и никога не
изпускаше от погледа си цялото. Моето общо впечатление от
научната нагласа на Флорной бе, че той притежава истински
обективен подход, а това, в сравнение с Фройд, бе впечатляващо за
мен. Фройд имаше динамичен и натраплив маниер - той очакваше
нещо от своите случаи, Флорной не искаше нищо. Той ги
наблюдаваше отдалече и виждаше ясно. Под влияние на Фройд
придобих знания, обаче не и прозрение, Флорной ме научи да се
дистанцирам от обекта и насърчаваше и поддържаше буден у мен
стремежа да разглеждам нещата от елин по-широк хоризонт.
Маниерът му беше по-скоро описателен, без да се впуска в
предложения, п въпреки живия и горещ интерес към пациентите топ
ги държеше винаги па дистанция, от която ги наблюдаваше. По този
начин запазваше погледа си към цялото, Флорной бе изискана и
благородна личност, много добре възпитай, духовно уравновесен п с
подчертан усет за пропорционалност. Всичко това много ми
допадаше. Той беше професор но философия и психология. Беше
йод силното влияние на Джеймсовня прагматизъм, един начин на
мислене, който не е много в съзвучие с немския дух и затова не е
получил такова признание, каквото заслужава. Но именно
прагматизмът има голямо значение и за психологията. Това, което
особено ценях у Флорной, бе неговият философски начин на
наблюдение и преди всичко-неговата добре обмислена критичност,
която се базираше на солидно образование.

Рихард Вилхелм

С Рихард Вилхелм се запознах на една конференция на

„Школата на мъдростта” в Дармщат у граф Кайзерлинг. Беше в
началото на двадесетте години. През 1923 ние го поканихме в
89
Цюрих и той изнесе една беседа върху И дзин в Психологическия
клуб.
Още преди да се запозная с него, се бях занимавал с източна
философия и около 1920 год. започнах да експериментирам с И
дзин. Едно лято в Болингтън реших, че трябва да разбуди тайната на
тази книга. Вместо стебла от бял равнец, които се използват при
класическия метод, аз отрязах стебла от камъш. Тогава прекарвах с
часове на земята, под вековната круша, с И дзин до мен и
упражнявах техниката така, че свързвах получаващите се
„пророчества” като в игра на въпроси и отговори. При това се
получаваха най-различни странни неща, които не могат да се
отрекат - смислени взаимовръзки с движението на собствените ми
мисли, а аз не можех да ги обясня.
Единствената субективна намеса при експеримента се състои в
това, че експериментиращият с едно-единствено движение разделя
на две снопчето от 49 пръчици. Той не знае по колко пръчици има в
едното и в другото снопче. Но от съотношението на числата зависи
резултатът. Всички останали действия следват закономерно и там не
може да има нищо произволно. Ако изобщо съществува психическа
причинна връзка, тя би могла да бъде само в случайното разделяне
на снопчето (или в случайното падане на монетите).
Тогава през цялата лятна ваканция ме занимаваха въпросите:
смислени ли са отговорите в И дзин или не? Ако са, как се
осъществява връзката между поредицата от психични и физични
събития? Постоянно се натъквах на изумителни съвпадения, които
ме навеждаха на мисълта за един некаузален паралелизъм
(синхронистичност, както го нарекох по-късно). Бях толкова очарован
от тези експерименти, че изобщо забравих да си водя бележки, за
което после съжалявах. Във всеки случай, по-късно с моите
пациенти правих експеримента толкова пъти, че можах да се убедя в
твърде големия брой на точните съвпадения. Като пример ще
спомена случая на елин млад човек със заслужаващ внимание
едипов комплекс. Той възнамерявал да се ожени и се запознал с
едно момиче, което му се струвало подходящо. Но се чувствал
несигурен и се боял от възможността под влияние на своя едипов
комплекс при брака си отново да попадне на една властна майка.
Направих експеримента с него. Текстът на неговата хексаграма
(резултатът) беше: „Момичето е властно. За такова не бива да се
жениш.”
Около средата на тридесетте години се срещнах случайно с
китайския философ Ху Ший. Попитах го за И дзин и получих следния
отговор: „О, това не е нищо повече от една древна сбирка магически
слова и те нямат смисъл!” Той не познавал практическия метод и
неговото приложение, както се опитваше да ме увери. Само веднъж
се бил сблъскал с него. По време на една разходка негов приятел му
разказвал за нещастната си любов. Тъкмо тогава минавали покрай
един даоистки храм. Той рекъл на шега на приятеля си: „Ето, тук
можеш да попиташ оракула за твоя проблем.” Речено - сторено.
Влезли заедно в храма и помолили свещеника за пророчество по И
дзин. Той самият обаче не вярвал в тия глупости.
Попитах го дали наистина предсказанието не е отговаряло поне
малко на истината. На това той отговори не особено охотно: „А,
напротив - отговаряше.” Спомняйки си известната история за
„добрия приятел”, който прави всичко, което човек не би искал да си
признае, че е сторил сам, го попитах предпазливо дали той самият
не е използвал този случай. „Да - отвърна той, - и аз зададох един
въпрос на шега.”
„А оракулът отговори ли?” - попитах аз.
Той се подвоуми. „Да, тъй да се каже...” Явно му беше
неприятно. Понякога точно личното отношение пречи на
обективността.
Няколко години след моите първи експерименти с камъшитените
стебла се появи И дзин с коментар на Вилхелм. Аз естествено
веднага намерих книгата и за свое удовлетворение открих, че той
вижда смисловите взаимовръзки почти така, както и аз си ги бях
представял. Той обаче познаваше цялата литература по въпроса и
можеше да попълни пропуските, които аз не успявах. Когато дойде в
Цюрих, имах възможност да говоря подробно с него и беседвахме
дълго върху китайската философия и религия. Онова, което той
сподели с мен от съкровищницата на познанията си за китайския
дух, освети тогава пред мен някои от най-сложните проблеми,
поставяни ми от моето европейско несъзнавано. От друга страна,
това, което аз му разказах за резултатите от моите изследвания на
несъзнаваното, го изуми немалко, защото в тях той отново разпозна
нещо, което дотогава бе смятал изключително за традиция само на
китайската философия.
Като младеж Вилхелм заминал за Китай, служейки на
християнската мисия, и там му се разкрил светът на духовния Изток.
Вилхелм бе една дълбоко религиозна личност с широк и ясен поглед
върху нещата. Той имаше дарбата да изслушва без предубеждения
откровенията на един чужд дух и да осъществява онова чудо на
съпричастното, което му даде възможност да направи достъпни за
Европа съкровищата на Китай. Беше дълбоко впечатлен от
китайската култура и веднъж ми каза: „Най-голямото ми
удовлетворение е, че никога не съм покръстил нито един китаец!”
Въпреки своята християнска духовна нагласа, той не могъл да
подмине дълбоката логичност и яснота на китайския дух. Бе не само
повлиян до дъното на душата си от него, но всъщност надвит и
погълнат изцяло. Светът на християнския мироглед отстъпва на
заден план, но не изчезва напълно, а образува rcscrvatio mentalis
(душевен резерв), една морална условност от съдбовно значение.
Вилхелм бе имал рядкото щастие да се запознае в Китай с един
Учител от старата школа, екстрадиран по време на революцията от
вътрешността на страната. Този стар Учител на име Лау Най Зюан го
запознал с китайската философия на йога и психологията на И дзин.
На съвместната работа на двамата дължим издаването на И дзин
със забележителния коментар. За първи път пред погледа на Запада
се поднася живо и разбираемо това най-дълбоко произведение на
Изтока. Смятам, че издаването на И дзин е най-значимото дело на
Вилхелм. При цялата яснота и разбираемост на своята западна
духовна нагласа, в коментара към И дзин той показва едно
приспособяване към китайската психология, която търси
себеподобна.
Когато последната страница на превода била завършена и се
появили първите коректури, старият Учител Лау Нан Зюан починал.
Като че ли той завършил своето дело и предал сетното послание на
отмиращия древен Китай на европейците. Вилхелм бил
осъществената му мечта за ненадминат ученик.
Когато се запознах с Вилхелм, той много приличаше на китаец -
в мимиките, както и в почерка, и в стила. Бе възприел източния
мироглед и древно китайската култура бе проникнала в цялото му
същество. Връщайки се в Европа, той пое преподавателската
дейност в Китайския институт във Франкфурт на Майн. Тук, както и
по време на негови лекции пред лаици, отново го притискат
изискванията на европейския дух. Християнските аспекти и форми
все повече и повече излизаха отново на преден план. Няколко
негови лекции, които слушах по-късно, вече по нищо не се
различаваха от проповеди.
 Обратната метаморфоза на Вилхелм и неговото повторно
асимилираме от Запада ми се струваха някак нелогични и поради
това - опасни. Боях се, че така той би могъл да изпадне в конфликт
със самия себе си. Понеже, както, струва ми се, установих тогава,
ставаше дума за пасивна асимилация, т. е. повлияване чрез
обкръжението, съществуваше рискът от един относително
несъзнаван конфликт - катастрофален сблъсък на източната и
западната душа. Както според моите предположения християнската
нагласа бе отстъпила първия път под въздействието на Китай, сега
би могло да стане обратното - европейската сфера би могла да
вземе надмощие над Изтока. Ако обаче този процес се извърши без
задълбочен, осъзнат анализ, тогава има опасност от несъзнаван
конфликт, които може да увреди и телесното здраве.
След като изслушах лекциите на Вилхелм, се опитах да му
обърна внимание за грозящата го опасност. Аз му казах дословно:
„Мили Вилхелм, не ми се сърдете, но имам чувството, че Западът
отново Ви завладява и че изневерявате на своята задача - да
предадете източните опит и знания на Запада.”
Той ми отвърна: „Струва ми се, че сте прав, тук нещо ме
надвива, но какво мога да направя?”
Няколко години по-късно, когато Вилхелм бе на гости у дома, у
него се появи рецидив на източноазиатска амебна дизентерия, с
която се бе заразил преди около двадесет години. През следващите
месеци състоянието му се влоши и чух, че бил в болница. Заминах
за Франкфурт да го видя и намерих един тежко болен. Лекарите не
бяха изгубили надежда, а и самият Вилхелм говореше за планове,
които искаше, да осъществи, като се оправи. И аз се надянах с него,
но имах своите съмнения. Онова, което тогава ми бе доверил,
потвърждаваше моите предположения. В своите сънища той пак се
виждаше по безкрайните пътеки на пустинните азиатски степи - в
изоставения Китай, - отново се вживяваше в проблема; който Китай
му бе поставил и чиито отговор Западът му бе отказал. Той
всъщност бе дълбоко осъзнал този въпрос, но не бе могъл да
намери решение. Болестта се проточи месеци наред.
Няколко седмици преди смъртта му, когато от доста дълго време
не бях чувал нищо за него, на заспиване ме разбуди едно видение.
До леглото ми стоеше китаец в тъмносиня горна дреха, кръстосал
ръце в ръкавите си. Той направи дълбок поклон пред мен, като че
искаше да ми предаде някакво послание. Аз знаех какво е то. Най-
интересното в това видение беше неговата изключителна
отчетливост. Не само виждах всяка бръчица по лицето, но и всяка
нишка от тъканта па дрехата му.
Проблемът на Вилхелм би могло да бъде разбиран и като
конфликт между съзнавано и несъзнавано, който при него се
проявяваше като сблъсък между Запада и Изтока. Струваше ми се,
че разбирам положението му, защото и аз имах същия проблем и
знаех какво е да живееш в такова противоречие. Даже и при
последната ни среща Вилхелм не сподели ясно това с мен. Но аз все
пак забелязах, че той бе изключително заинтригуван, когато намесих
психологическата си гледна точка в разговора. Интересът му обаче
трая само докато си говорехме за обективното - за медитации или за
религиозно-психологически въпроси. Дотук всичко беше наред.
Обаче когато се опитах да засегна актуалните въпроси на неговия
вътрешен конфликт, веднага почувствах колебание и едно затваряне
в себе си, защото това кръвно го засягаше - явление, което бях
наблюдавал при редица забележителни личности. „Това е девствена
територия, в която не бива да се навлиза”, където не може и не
трябва да се прониква силом - съдба, която не търпи човешка
намеса.

Хайнрих Цимер

В началото на 30-те години се запознах с Хайнрих Цимер. Бях

прочел забележителната му книга Форми на изкуството и йога и
отдавна желаех да се запознаем отлично. У него открих един
гениален човек с жизнерадостен темперамент. Той говореше твърде
много и бързо, но умееше и да слуша внимателно - с цялото си
същество. Преживяхме заедно няколко хубави дни, изпълнени със
съдържателни и изключително вълнуващи за мен разговори.
Обсъждахме главно индийската митология. По този повод той ми
разказа как бе реагирал на книгата Тайната па златното цвете,
издадена от Рихард Вилхелм и мен. За съжаление, когато
подготвяхме книгата, тази на Цимер още не ми бе позната, така че
не можех да използвам неговия материал, който за мен бе
изключително ценен. Много съжалявам за това.
Когато взел в ръце Тайната на златното цвете и я прелистил,
изпаднал в гняв поради моя психологически коментар и запратил
книгата в стената, както ми разказа.
Тази типична реакция изобщо не ме изненада, защото ми бе
отдавна позната от други подобни случаи, но само косвено. Цимер
бе първият, който открито ми разказа за това. Както и много други,
той бе реагирал на думата „психологически” като бик на червена
кърпа. С такива текстове, които представляват само исторически
интерес, душата нямала нищо общо. Това било само псевдонаучна
фантасмагория.
След известно време, овладявайки гнева си и следвайки своята
научна добросъвестност, изпитал известно любопитство да разбере
какво ли би могла всъщност да каже психологията в един такъв
случай. Вдигнал книгата от пода и се зачел в нея. Като отличен
познавач на индийската литература той не можел да не открие
известни интересни паралели, като при това му помагали неговият
подчертано артистичен усет и необикновена интуиция.
С известна ирония той сподели буквално следното: „Това, което
тогава преживях, бе неочакваното прозрение, че моите санскритски
текстове не предлагат само граматически и синтактични трудности,
но заедно с това имат и някакъв смисъл.”
Дори това изказване да бъде възприето като сит grano salis
(щипка сол) и като доста преувеличено, аз високо ценя признанието
на Цимер. То е необикновено ободряващо и честно, особено ако
човек си спомни ония dii minorum gentium (богове на по-малките
племена), които със зле прикрита неприязън се опитват да ни
убедят, че отдавна са знаели всичко това.
За жалост ранната смърт на Цимер направи невъзможно едно
негово пътуване до Индия. Често съм си задавал въпроса, как ли би
му въздействал един непосредствен досег с Индия. Бих очаквал
много, при неговата искреност и възприемчивост, при задълбочените
му познания за индийската литература и необикновената му
интуиция.
Вместо това духовете на умрелите го призоваха при себе си.
Цимер с цялото си същество беше pueruetemus (вечният
младеж), които, окрилен от един блестящ език, накара да разцъфнат
всички пъпки в индийската градина на сказанията. И той сподели
тяхната участ, защото „любимците на боговете си отиват рано”.
Вилхелм също си отиде рано, без обаче неговият характер
mipueraeternus да се прояви така очебийно, както у Цимер, за когото
имаш чувството, че цъфти и зеленее в неизчерпаемо изобилие.
Въпреки това аз допускам, че и у Вилхелм се криеше нещо подобно -
по начина, по който той асимилираше Китай или по-скоро - Китай
него. Както Цимер, така и Вилхелм притежаваха някаква гениална
чистосърдечност. И двамата се лутаха в реалността като в някакъв
чужд свят, докато тяхната съкровена същност - неразкрита и
девствена, следваше тъмната нишка на съдбата.

Послеслов към „ Червената книга”

През есента на 1959 год., след продължително неразположение,

Юнг взема отново „Червената книга”, за да довърши последната,
незавършена картина. Но и този път той не е могъл или не е
пожелал да я завърши. Според него тя имала нещо общо със
смъртта. Вместо това той написва един нов дълъг въображаем
разговор, който кореспондира с един от най-ранните диалози в тази
книга. Събеседниците отново са Илия, Саломе и змията. И този път
той пише старателно с черен туш и с готически шрифт. На някои
места началните букви са украсени с винетки.
В заключение написва един послеслов, които е единствената
страница в тази книга, написана с обикновения му почерк. Мисълта
прекъсва по средата на едно изречение. Текстът е:

1959

Шестнадесет години работих над тази книга. Запознаването с

алхимията през 1930 ме откъсна от нея. Началото на края ѝ започна
в 1928, когато Вилхелм ми изпрати текста на Златното цвете - този
алхимичен трактат. Съдържанието на книгата показваше пътя към
действителността. Аз не можех да работя повече над своята.
За повърхностния наблюдател това може да изглежда лудост. И
би се превърнало наистина в такава, ако не бях успял да овладея
обсебващата сила на първичните изживявания. Винаги съм
чувствал, че те съдържат нещо скъпоценно, и затова не знаех какво
по-добро бих могъл да направя, освен да ги вписвам в една
„скъпоценна”, т. е. скъпа, книга и да рисувам появяващите се при
повторно изживяване картини, доколкото това бе възможно. Знам
колко плашещо неадекватно беше това мое занимание, но въпреки
многото работа и отклонявания аз му оставах верен даже и ако друга
възможност никога...

Septem Sermones ad Mortuos (1916)

Юнг публикува Septem Sermones ad Mortuos (Седем поучения

към мъртвите) като брошура в частно издание. Той я подарява на
приятели при случай. Тя никога не се е продавала. Години по-късно
той нарича съчинението „младежки грях” и съжалява за него.
Езикът му се доближава до този на „Червената книга”. Но за
разлика от нейните безкрайно дълги беседи с вътрешни образи,
„Седемте поучения към мъртвите” представляват едно завършено
цяло, поради което често се сочат за образец. Те хвърлят известна
светлина, макар и отчасти, върху онова, което е вълнувало Юнг през
периода 1913-1917 год., и върху сътвореното от него тогава.
Ръкописът съдържа образни алюзии и скицирани мисли, които
играят роля в по-късните научни трудове на Юнг и най-вече
разкриват противоречивия характер на психиката, на живота изобщо,
на всички психологически становища. Мисленето в парадокси е
онова, с което гностиците привличат Юнг. Затова тук той се
идентифицира с гностика Базилидес (началото на II век след Христа)
и дори отчасти се придържа към неговата терминология, например
Бог като Абраксас. Формата на творбата отговаря на една шеговита
и преднамерена мистификация.
Юнг дава съгласието си за публикуване на произведението в
книгата със спомените си с известно колебание и само „заради
честността”. Но анаграмата в края на книгата той така и не издава.

VII SERMONES AD MORTUOS

Седем наставления към мъртвите. Написани от Базилидес в
Александрия - града, където Изтокът и Западът се докосват -
 Поучение I
Мъртвите се завърнаха от Йерусалим, където не бяха намерили
онова, което търсеха. Те настояваха да ги приема и искаха
обяснение от мен и аз им казах така:
- Слушайте - започвам от нищото. Нищото е същото като
Пълнотата. В безкрайността пълното е толкова добро, колкото и
празното. Нищото е и пълно, и празно. Бихте могли да кажете и
нещо съвсем друго за него - например, че е бяло или черно, че го
има или че го няма. Нещо, което е безкрайно и вечно, няма качества,
защото притежава всички качества.
Нищото, или Пълнотата, наричаме ПЛЕРОМА. Вътре в нея
изчезват мисленето и битието, защото вечното и безкрайно няма
качества. Никой не е в него, защото тогава би се обособил от
Плеромата и би имал качества, които биха го разграничавали от нея
като нещо определено.
Плеромата съдържа нищото и всичкото: не си струва да се
разсъждава върху нейната същност, защото това би означавало
саморазтваряне в нея.
ТВОРЕНИЕТО не е в Плеромата, а в самото себе си. Тя е
начало и край на сътворените същества. Преминава през тях, както
слънчевата светлина изпълва цялото въздушно пространство.
Въпреки че Плеромата прониква абсолютно навсякъде, сътворените
неща все пак не са част от нея, както и едно напълно прозрачно тяло
нито потъмнява, нито става по-светло от лъчите, които го пронизват.
Ние обаче сме самата Плерома, защото сме частица от вечното
и безкрайното. Но ние не участваме в него, а сме безкрайно
отдалечени от Плеромата - не в пространството или във времето, а
по същество, понеже се различаваме по принцип от нея като
творение, ограничено във времето и в пространството.
Но тъй като сме частици от Плеромата, значи тя също е в нас.
Дори и в най-малката точица Плеромата е безкрайна, вечна и
цялостна, защото малко и голямо са качества, които се съдържат в
нея. Нищото е онова, което навсякъде е цялостно и непрекъснато.
Затова говоря за сътворените същества като за частица от
Плеромата само символично, защото тя наистина никъде не е
разделена, понеже тя е нищото. Ние също сме и цялата Плерома,
тъй като символично тя е най-мъничката, само предполагаема, но
несъществуваща точка в нас и безкрайния небесен свод наоколо. Но
защо изобщо говорим за Плеромата, щом тя все пак е всичко и
нищо?
Говоря затова, за да започна отнякъде, а и за да ви освободя от
заблудата, че нещо, което е вътре или вън, е неизменно или
предварително установено. Всичко, наричано неизменно или
определено, е само относително. Само подложеното па промяна е
устойчиво и определено.
Променимото обаче е Творението, следователно единствено то
е неизменно и определено, защото има качества: то дори е качество
само по себе си.
Възниква въпросът: как е възникнало Творението. Създанията
са възникнали, а не Творението, защото то е качество на самата
Плерома, както не-сътворяването, което е вечната смърт.
Сътворяване има винаги и навсякъде. Смърт има винаги и
навсякъде. Плеромата притежава всичко: разграничимост и
неразграничимост.
Разграничеността е Творението. То се разграничава.
Разграничеността е негова същност и поради това то може да
разграничава. Именно затова човекът разграничава, защото
неговата природа е разграничеността. Затова той разграничава в
Плеромата качества, които не съществуват. Той ги разграничава,
изхождайки от своята същност. Затова човекът трябва да говори за
качества на Плеромата, които не съществуват.
Ще речете: каква полза има да се говори за това? Че нали ти
самият каза, че не си струва да се разсъждава върху същността на
Плеромата.
- Казах ви го, за да ви освободя от заблудата, че човек би могъл
да мисли върху същността на Плеромата. Когато разграничаваме
качествата й, говорим от гледна точка на нашата и за нашата
собствена разграниченост, но не сме казали нищо във връзка с
Плеромата. Да се говори за нашата разграниченост обаче е
необходимо, за да можем достатъчно да се разграничаваме. Нашата
същинска природа е разграничеността. Ако не бъдем верни на тази
природа, ще се разграничаваме недостатъчно. Затова трябва да
разграничаваме качествата.
Вие питате: - Какво пречи, ако не се разграничаваме?
 Ако не се разграничаваме, ще излезем извън природата си,
извън Творението и ще изпаднем в неразграничеността, която е
другото качество на Плеромата. Ще попаднем в самата Плерома и
ще се откажем да бъдем Творения. Ще станем жертва на
разтварянето в Нищото.
Това е Смъртта на Творението. И тъй, ние умираме дотолкова,
доколкото не разграничаваме. Затова естественият стремеж на
Творението е към разграничеността, съпротива срещу първичното,
опасно еднообразие. Това се нарича principum individuanums. Този
принцип е същността на Творението. Сега разбирате защо
неразграничеността и неразграничаването представляват такава
голяма опасност за Творението.
Затова трябва да разграничаваме качествата на Плеромата. Те
са ДВОЙКИ ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИ като:
Действуващото и Недействуващото,
Пълнотата и Празнотата,
Живото и Мъртвото,
Различното и Еднаквото,
Светлото и Тъмното,
Енергията и Материята,
Времето и Пространството,
Красивото и Грозното,
Едното и Многото и т. н.
Двойките противоположности са онези качества на Плеромата,
които не съществуват, защото се уравновесяват взаимно.
Тъй като ние сме самата Плерома, притежаваме, всички тези
качества в себе си. Понеже основа на нашата същност е
разграничеността, ние притежаваме дадени качества в името и под
знака на разграничеността, а това означава:
1. Тези качества в нас са разграничени и обособени едно от
друго, затова не се унищожават, а са действени. Поради това сме
жертва на двойките противоположности. В нас Плеромата е
разкъсана.
2. Качествата принадлежат на Плеромата и ние можем и трябва
да ги притежаваме и да живеем само в името на разграничеността.
Ние трябва да се разграничаваме от качествата. В Плеромата те се
унищожават, а в нас - не. Разграничаването от тях освобождава.
 Когато се стремим към доброто или красивото, забравяме
нашата същност, която е разграниченост, попадаме в плен на
качествата на Плеромата, каквито са двойките противоположности.
Стремим се да постигнем доброто и красивото, но същевременно
обхващаме и злото, и грозното, защото в Плеромата те са в
единство с доброто и злото. Ако обаче оставаме верни на нашата
същност, на разграничеността, ще се разграничаваме от доброто и
красивото, а поради това и от злото п грозното и тогава няма да
попадаме в Плеромата, т. е. в плен на нищото и разпадането.
Вие ме прекъсвате: - Ти каза, че различното и еднаквото били
също качества на Плеромата. Какво би било, ако се стремяхме към
различност? Няма ли тогава да бъдем верни на същността си? И ако
се стремим към различност, пак ли ще трябва да попаднем в плен на
еднаквостта?
- Не трябва да забравяте, че Плеромата няма качества. Ние ги
създаваме чрез мисленето. В такъв случай, ако се стремите към
различност или еднаквост, или към каквито и да било други
качества, значи се стремите към мисли, които ви се внушават от
Плеромата, т. е. мисли относно несъществуващите ѝ качества.
Докато тичате подир тези мисли, пак попадате в Плеромата и
постигате различност и еднаквост едновременно. Не вашето
мислене, а същността ви е разграниченост. И затова не трябва да се
стремите към различност, тъй както си я представяте, а към вашата
същност. Ето защо в действителност има само един стремеж, а
именно стремежът към собствената същност. Ако имахте този
стремеж, нямаше да ви е нужно да знаете каквото и да било за
Плеромата и нейните качества и въпреки това бихте достигнали до
истинската цел посредством вашата същност. Но тъй като мисленето
отчуждава от същността, трябва да ви науча как бихте могли да го
обуздавате.

Поучение II
През нощта мъртвите стояха край стените и викаха:
- За Бога искаме да узнаем. Къде е Бог? Умрял ли е?
- Бог не е мъртъв. Той е жив, както винаги, Бог е Творение,
защото е нещо определено и поради това - обособено от Плеромата.
Бог е качество на Плеромата и всичко, което казах за Творението,
важи и за него.
Той обаче се разграничава от сътворените същества по това, че
е много по-неясен и по-неопределен от тях. Той е по-слабо обособен
от сътворените същества, защото основата на неговата същност е
действената Пълнота, и само дотолкова, доколкото е определен и
обособен, той е Творение и дотолкова е пояснение на действената
Пълнота на Плеромата.
Всичко, което не разграничаваме, попада в Плеромата и се
унищожава от своята противоположност. Затова, когато не
обособяваме Бог, действената Пълнота за нас е непонятна.
Бог е също така и самата Плерома, както и всяка най-дребна
частица на сътвореното и несътвореното е самата Плерома.
Действената Празнота е същността на Дявола. Бог и Дяволът са
първите проявления на Нищото, което наричаме Плерома.
Безразлично е дали Плеромата съществува или не, защото тя във
всичко е уравновесена п се самоунищожава. Но с Творението не е
така. Доколкото Бог и Дяволът са Творения, те не се унищожават
взаимно, а съществуват един срещу друг като действени
противоположности. Нямаме нужда от никакви доказателства за
съществуването им, достатъчно е това, че винаги трябва да говорим
за тях. Дори и да не съществуваха, то Творението би ги
разграничило от Плеромата, от позицията на своята същност -
разграничеността.
Всичко, което разграничаването взема от Плеромата, е двойка
противоположности, затова Дяволът винаги е свързан с Бога.
Тази неотделимост е толкова дълбока и както вече сте разбрали,
толкова неразрушима във вашия живот, колкото и самата Плерома.
Това произлиза от факта, че и двамата са съвсем близо до
Плеромата, където не съществуват противоречия, защото са в
единство. Бог н Дяволът се разграничават чрез качествата пълнота и
празнота, чрез създаването и разрушаването. ДЕЙСТВЕНОТО
НАЧАЛО е общото между двамата. То ги свързва. Затова
Действеността стои над двамата и е Бог над Бога, защото обединява
Пълнотата и Празнотата в тяхното действие.
Това е един Бог, за който вие не знаете нищо, защото хората са
го забравили. Ние го наричаме с неговото име - АБРАКСАС. Той е
още по-неопределен от Бог и от Дявол.
 За да различим Бог от него, ние наричаме Бога ХЕЛИОС, или
Слънце.
Абраксас е действие, нищо не му противостои освен
недействителното и затова действената му природа се разгръща
свободно. Недействителното не съществува и не се съпротивлява.
Абраксас стои над Слънцето и над Дявола. Той е невероятната
вероятност, недействително действащото. Ако Плеромата имаше
някаква същност, то Абраксас би бил нейното проявление.
Toй всъщност е самото действено начало - не някакво отделно
действие, а действие изобщо.
Той е недействително действащ, защото няма определено
въздействие.
Той също е Творение, защото е обособен от Плеромата.
Слънцето има определено въздействие, както и Дяволът, затова
те ни се струват много по-действени от неопределения Абраксас.
Той е Енергия, Дълговечност, Изменчивост.
При тези думи мъртвите вдигнаха голяма врява, защото те бяха
християни.

Поучение III
Мъртвите се приближиха като мъгла, издигаща се от блато, и
викаха:
- Говори ни още за най-висшия Бог.
- Трудно е да се познае божествеността на Абраксас. Неговата
власт е най-могъщата, защото човек не я забелязва. От Слънцето
90 91
виждаме summon bonum , от Дявола - infimum malum , а от
Абраксас - ЖИВОТА, неопределен в каквото и да било отношение,
майката на доброто и злото.
Животът изглежда по-малък и по-слаб от summum bonum, затова
е трудно да се допусне, че Абраксас превъзхожда по мощ дори
самото Слънце, което все пак е сияйният извор на всяка жизнена
сила.
Абраксас е Слънце, но същевременно и вечно поглъщащата
паст на Пустотата, на смаляващия i разчленяващия Дявол.
Силата на Абраксас е двойна. Но вие не я виждате, защото във
вашите очи воюващите противоположности на тази сила се
унищожават взаимно.
 Онова, което Богът-Слънце провъзгласява, е живот.
Онова, което Дяволът провъзгласява, е смърт.
Абраксас обаче изрича това свещено и прокълнато слово, което
е същевременно живот и смърт.
Абраксас създава истина и лъжа, добро и зло, светлина и мрак в
едно и също слово и в един и същ акт. Затова Абраксас е ужасен.
Той е царствен като лъв в момент, когато убива жертвата си. Той
е прекрасен като пролетен ден.
Да, той е самият велик Пан, а също и малкият Пан. Той е Приан.
Той е чудовището от подземния свят, полип с хиляди пипала,
крилато влечуго, бяс.
Той е Хермафродитът на най-низшето начало.
Той е Повелителят на жабите и земноводните, които обитават
водите и пълзят по сушата, чийто крясък се носи в хор денем и
нощем.
Той е Пълното, което се обединява с Празното.
Той е светото зачатие.
Toй е любовта и нейното убийство.
Той е светецът и неговият предател.
Toй е най-ярката светлина на деня и най-дълбокият мрак на
безумието.
Да Го погледнеш означава да ослепееш,
да Го познаеш значи да се поболееш,
да Му се поклониш е смърт,
да се боиш от Него е мъдрост,
да не Му се противиш е избавление.
Бог живее отвъд слънцето, Дяволът - отвъд нощта. Това, което
Бог ражда от светлината, Дяволът отнася в нощта. Но Абраксас е
светът, самото му възникване и отмиране. За всеки дар от Бога-
Слънце Дяволът има проклятие.
Всичко, което измолвате от Бога-Слънце, дава действена сила
на Дявола.
Всичко, което създавате с Божия воля, дава сила за действие на
Дявола.
Това е ужасният Абраксас.
Той е най-могъщото Творение и в неговия образ Творението се
ужасява от самото себе си.
 Той е проявеното противоречие на Творението спрямо
Плеромата и нейното небитие.
Той е ужасът на сина от майката.
Той е любовта на майката към сина.
Той е очарованието на земята и жестокостта на небесата.
Пред лика му човекът окаменява.
Пред него няма въпрос, няма отговор.
Той е животът на Творението.
Той е действието на Разграничеността,
Той е любовта на човека.
Той е речта на човека.
Той е светлината и сянката на човека.
Той е илюзорната действителност.
Тук мъртвите възроптаха и се разгневиха, защото бяха
несъвършени.

Поучение IV
Мъртвите, мърморейки, изпълниха стаята и казаха:
- Говори ни за Боговете и Дяволите, прокълнатия!
- Богът-Слънце е върховното благо, Дяволът- неговата
противоположност. Следователно имате две божества.
Има обаче и много други висши блага, както и огромни злини, а
сред тях има двама богодяволи: единият е ГОРЕНЕТО, а другият -
ИЗРАСТВАНЕТО.
Горенето е ЕРОС в образа на пламъка. Той свети, докато
изяжда.
Израстването е ДЪРВОТО НА ЖИВОТА - то зеленее, докато,
растейки, натрупва жива материя.
Еросът лумва и после умира, а Дървото на живота расте бавно и
непрестанно в безкрая на времето.
Доброто и злото се обединяват в пламъка.
Доброто и злото се обединяват в растежа на дървото.
Животът и любовта се възправят в своята божественост едно
срещу друго.
Неизмеримо, като безброя на звездите, е множеството на
боговете и дяволите.
Всяка звезда е божество и всяко пространство, запълнено от
звезда, е дявол. Но пълната пустота па цялото е Плеромата.
Действието на цялото е Абраксас, само недействителното му
противостои.
Четири е броят на главните божества, защото четири са
измеренията на света.
Едно е началото - Богът-Слънце.
Две е Ерос, защото свързва двама и се разраства, сияейки.
Три е Дървото на Живота, защото изпълва пространството с
материални форми.
Четири е Дяволът, защото той отваря всичко затворено, той
разгражда всичко, което има форма и тяло, той е разрушителят, чрез
който всичко се превръща в нищо.
Блажен съм, че ми е дадено да опозная множеството и
разнообразието на божествата. Тежко вам, защото заменяте това
множество от несъвместими противоречия с един-единствен Бог.
Така пораждате мъката, която е рожба на неразбирането и
обезобразяването на Творението, чиято същност и цел е
разграничеността. Как ще бъдете верни на същността си, когато
искате да превърнете многото в едно? Това, което правите спрямо
божествата, ще се върне н върху вас. Вие ще станете еднакви и тъй
същността ви ще стане обезобразена.
Еднаквостта ще властва, но не в името на човека, а в името на
Бога, защото божествата са много, а човеците - малко. Божествата
са могъщи и понасят своята многообразност, защото са самотни като
звездите и са на огромни разстояния едно от друго. Хората са слаби
и не понасят своето многообразие, защото живеят близо един до
друг и се нуждаят от общността, за да могат да понесат своята
обособеност. В името на нашето избавление ви проповядвам
безбожието, заради което бях низвергнат.
Многочислеността па боговете съответства на многочислеността
на хората.
Безброй божества векове наред копнеят за човешко
въплъщение. Безброй божества са били хора. Човекът е част от
божествената същност, идва от боговете и отива при Бога.
Тъй като не си струва да се разсъждава върху Плеромата, няма
смисъл да се слави многочислеността на боговете. Още по-малко си
струва да се почита изначалният Бог - действащата Пълнота и
sunumim bomim. С молитвата си не можем нито да притурим, нито да
отнемем, защото действащата Пустота поглъща всичко в себе си.
Светлите богове създават небесния свят, той е многообразен и
безкраен, безкрайно разширяващ се и нарастващ, неговият върховен
господар е Богът-Слънце.
Тъмните божества създават земния свят. Те са прости и
безкрайно свиващи се и смаляващи се. Техният господар е Дяволът,
духът на луната, спътникът на земята - по-малък, по-студен и по-
безжизнен от нея.
Няма никаква разлика между могъществото на земните и на
небесните богове. Небесните уголемяват, земните - умаляват.
Неизмерими са и двете посоки.

Поучение V
Мъртвите се подиграваха и викаха:
- Хайде говори ни, шут такъв, за Църквата и за светата общност!
- Светът на боговете се проявява чрез духовността и чрез
сексуалността. Небесните обитатели се проявяват в духовността, а
земните - в сексуалността.
Духовността приема и обгръща. Тя е женското начало и затова я
наричаме MATER COELEST1S (Небесната майка). Сексуалността
поражда и сътворява. Тя е мъжкото начало и затова я наричаме
ФАЛОС, Земния Баща. Сексуалността на мъжа е по-земна, а на
жената - по-одухотворена. Духовността на мъжа е по-небесна,
стреми се към великото.
Духовността на жената е по-земна, клони към по-дребното.
Лъжовна и дяволска е духовността на мъжа, която клони към
дребното.
Лъжовна и дяволска е духовността на жената, която се стреми
към великото.
Всеки трябва да си иде на мястото.
Мъжът и жената се превръщат в дяволи един за друг, ако не
разделят своите духовни пътища, защото същността на Творението
е разграничеността.
Сексуалността на мъжа се стреми към земното, а на жената -
към духовното. Мъжът и жената се превръщат в дяволи един за друг,
ако не разграничат пола си.
 Мъжът да познае по-малкото, а жената - по-великото.
Човекът да се разграничи н от духовността, и от сексуалността.
Нека назове духовността Майка и я постави между небето и земята.
Нека назове сексуалността фалос и го постави между себе си и
Земята, защото Майката и фалосът са свръхчовешки демони и
проявления на света на боговете. За нас те са по-действени от
боговете, защото са по-близки на нашата природа. Ако не се
разграничавате от сексуалността и от духовността и не ги приемате
като същности над вас и вън от вас, ще им бъдете подвластни,
защото са качества на Плеромата. Духовността н сексуалността не
са ваши качества, нито неща, които притежавате н съдържате, по-
скоро те ви притежават и съдържат в себе си, защото са могъщи
демони, форми на съществуване на божествата и поради това са
неща, надхвърлящи вашите мащаби и съществуващи сами но себе
си. Никой не притежава духовността или сексуалността. Затова
никой не е избегнал тези демони. Трябва да ги приемате като
демони, като нещо, засягащо всички, и като опасност - бреме, с
което животът ви е натоварил. Така и животът за вас е нещо общо и
опасност, засягаща всички, включително боговете и преди всичко -
ужасния Абраксас.
Човекът е слаб, затова общността е абсолютно необходима - и
ако тя не е под знака на майката, тогава е под знака на фалоса.
Никоя общност не е страдание и болест. По принцип общността е
разпокъсаност и разпадане.
Разграничеността води до самотност. Самотността е
противоположна на общността. Но поради човешката слабост пред
боговете и демоните и пред техния неумолим закон общността е
нужна. И затова възниква по необходимост - не в името на хората, а
заради боговете. Те ви принуждават да се обединявате. И доколкото
сте принудени от тях, дотолкова общността ви е потребна, повече от
това е за лошо.
В общността всеки трябва да се подчинява на другите, за да
може тя да просъществува, защото се нуждаете от нея.
В самотата всеки трябва да стои по-високо от другите, за да
може всеки човек да достигне до самия себе си и да избегне
робството.
В общността нормата е въздържание,
 в самотата - разточителството.
Общността е бездна,
самотата е връх.
Точната мяра в общността пречиства и съхранява. Точната мяра
в самотата пречиства и прибавя. Общността ни дава топлина,
самотата ни дава светлина.

Поучение VI
Демонът на сексуалността се промъква в душата ни като змия.
Тя е наполовина човешка душа и се нарича мислено желание.
Демонът на духовността се спуска в душата ни като бяла птица.
Тя е наполовина човешка душа и се нарича желана мисъл.
Змията е земна душа, полудемонична, дух, който се родее с
духовете на мъртвите. Като тях витае наоколо из земните неща и ни
кара да се боим или да ламтим за тях. Змията има женска същност
и винаги търси обществото на мъртвите, пленените от земята,
ненамерилите пътя към отвъдното, който води към самотата. Змията
е блудница. Тя блудства с дявола и със злите духове, тя е жесток
тиранин и дух мъчител, който винаги ни подвежда към най-лошата
компания. Бялата птица е полунебесната душа на човека. Тя
обитава селенията на Майката и понякога се спуска оттам. Птицата
е мъжка и олицетворява действената мисъл. Тя е девствена и
самотна - вестител на Майката. Лети високо над земята. Повелява
самота. Носи послание от отишлите далеч напред, съвършените. Тя
отнася нашето слово нагоре към Майката. Застъпва се майчински за
нас и ни предупреждава, но няма власт над боговете. Тя е съсъд на
слънцето. Змията се спуска и осакатява с измама фалическия демон
или пък го поощрява. Тя отнася нагоре премъдрите мисли на
земното, които се промъкват през всички пролуки и алчно проникнат
във всичко. Змията, разбира се, не го иска, но трябва да ни бъде
полезна. Тя се изплъзва от хватката ни и така ни показва пътя, който
ние с човешкия си ум не сме открили.
Мъртвите ме изгледаха с презрение и рекоха:
- Престани да говориш за богове, демони и души. Това ни е
отдавна познато.

Поучение VII
През нощта обаче мъртвите дойдоха отново с печални ликове и
помолиха:
- Има още нещо, забравихме да говорим за него - говори ни за
Човека.
- Човекът е порта, през която вие от външния свят на боговете,
демоните и душите влизате във вътрешния: от по-големия в по-
малкия свят. Малък и нищожен е човекът, той вече е зад вас, и вие
отново сте в безкрайното пространство - в по-малката или
вътрешната безкрайност.
На неизмеримо разстояние една-единствена звезда е в зенита
си.
Това е единственият Бог, този е неговият свят, неговата
Плерома, неговата божественост.
В този свят човекът е Абраксас, който ражда и поглъща своя
свят.
Тази звезда е Богът и делта на човека.
Този е неговият единствен Бог, който го води.
В него човекът намира покой,
Към него води дългият път на душата след смъртта, в него
възсиява в светлина всичко, което човекът донася обратно от по-
големия свят.
Нему единствено трябва да се моли човек.
Молитвата усилва светлината на звездата.
Прехвърля мост над смъртта.
подготвя живота на по-малкия свят
и намалява безнадеждното желание на по-големия.
Ако по-големият свят стане студен, звездата грее.
Между Човека и неговия единствен Бог не Стои нищо, докато
Човекът може да отвръща поглед от огненото представление на
Абраксас.
Човекът тук, Бог - там.
Слабост и нищожност тук, вечна творческа сила-там. Тук - пълен
мрак и влажен хлад. Там - всичко обляно в Слънце.
След това мъртвите не казаха нищо, а се възнесоха като дим от
огъня на овчаря, който нощем бди над стадото си.

АНАГРАМА: NAHTRIHECCUNDE
GAHINNEVERAHTUNIN
ZEHGESSURKLACH
ZUNNUS
 92
Някои данни за семейството на К. Г. Юнг от А. Яфе

Семейство Юнг произхожда от Майнц. При неговата окупация от

французите в 1688 г. архивите били изгорени, както Юнг вече
споменава това в главата „Кулата”, тъй че родословното дърво може
да се проследи само до началото на XVIII век. Прадядото на Юнг,
лекарят Франц Игнац Юнг (1759-1831), се премества от Майнц в
Манхайм. По време на походите на Наполеон той е завеждащ
лазарет. Брат му, който по-късно получава благородническа титла,
Сигизмунд фон Юнг (1745-1824), бил баварски канцлер. Той бил
съпруг на най-младата сестра на Шлайермахер.
Най-известната личност от предците на Юнг е неговият дядо,
Карл Густав Юнг (1794 - 1864), роден в Майнхайм, когото странна
съдба отвела в Швейцария на 28 години. За споменатата на два
пъти в книгата легенда, че неговият дядо е бил незаконен син на
Гьоте, Юнг разказва следното:
„Втората жена на прадядо ми Франц Игнац Юнг, Зофи Цийглер, и
нейната сестра се движели в майнхаймските театрални среди и към
техния приятелски кръг принадлежали много писатели. Твърди се, че
Зофи Цийглер родила незаконен син от Гьоте и че детето било моят
дядо К. Г. Юнг. Това се разглеждало, така да се каже, като
непоклатим факт. В своите дневници обаче дядо ми не споменава
нищо за това. Той разказва само, че видял Гьоте във Ваймар, но
само в гръб! Зофи Юнг-Цийглер по-късно дружала с Лоте Кестнер,
племенница на Гьотевата Лотхен. Тя често идвала на гости - както
между другото и Ференц Лист, - за да видят дядо ми. По-късно Лоте
Кестнер се заселва в Базел, вероятно заради приятелските
отношения със семейство Юнг. Също и с нейния брат, съветник при
посолството, който живеел в Рим, и в чиято къща синът на Гьоте,
Карл Аугуст, гостувал малко преди смъртта си, бил в приятелски
отношения с дядо ми.”
От наличните източници, архива на къщата на Гьоте във
Франкфурт на Майн и от кръщелния регистър на архиепископството
в Майнхайм (Йезуитска църква), нищо не е могло да се докаже. По
същото време Гьоте не е бил в Майнхайм, а дали Зофи Цийглер е
била във Ваймар, или се е срещала с Гьоте, не може да се установи.
Юнг говореше не без гордост за тази упорито повтаряна легенда,
не без известно удоволствие, защото тя му разкриваше основанията
на неговото очарование от Гьотевня Фауст. Тя принадлежи, така да
се каже, към света на „N 2”. От друга страна, окачествява този слух
като „зловреден”. Той намира, че е „израз на лош вкус” и че имало
„просто твърде много глупаци, които разказват такива истории за
„неизвестния баща”. Преди всичко обаче му се струваше възможно
законното родство по права линия и особено чрез учения католик, д-
р на мед. и юр. науки Карл Юнг (починал 1654), ректор на
университета в Майнц, за който става дума в края на главата
„Кулата”.
К. Г. Юнг следва в Хайделберг естествени науки и медицина и
през 1816 Г. полага там своя докторски изпит summa сит laud е (с
отличие). За смях на целия Хайделберг, както разказва Юнг, като
студент той имал едно прасе, което развеждал из града като
кученце. На двадесет и четири години той вече е бил асистент
хирург на очния лекар Руст в „Шарите” в Берлин и същевременно
доцент по химни в тамошното кралско пруско военно училище.
Тогава различните дисциплини били в по-тясна връзка помежду си,
отколкото днес!
 По време на берлинския си живот той се подвизавал в дома на
книжаря и издателя Георг Андреас Ранмер (вероятно от края на 1817
г.). Том бил като осиновен и госпожа Ранмер до края на живота см се
грижела за него като за син. Тук той се е срещал с кръг от знаменити
хора като братята Шлегел, Лудвиг Тик и Фридрих Шламермахер. Под
влияние ма последния той преминава към протестантизма, макар че
бил католик.
Литературните кръгове на Берлин били отворени за младия
лекар още от самото начало. Самият той имал поетическа дарба и
едно от неговите произведения било включено в тома Немски
песенник (Tentsche Liederbuch). Неговата младост съвпада по време
с един бурен политически период. Като младеж той участва в
състезанията на „Turnvater” Ян (1778-1852) и в големия вартбургски
93
празник . На този празник студентите от цяла Германия дават израз
на своето желание за свободна и обединена Германия. Когато две
години по-късно приятелят на Юнг, студентът по теология Карл
Лудвиг Занд (роден в 1795) убил заради неговите реакционни
възгледи известния като шпионин немски поет и руски държавен
съветник Аугуст Коцебу (1761-1819), всички студентски организации
и спортни дружества били забранени, защото Занд бил член на едно
от тях. Много свободолюбиво настроени студенти били арестувани
като „демагози”. Сред тях и Карл Густав Юнг, у когото полицията
намерила един подарък от убиеца - чук за минералогични
изследвания (в полицейските документи навсякъде обаче се говори
за брадва!). Той бил задържан в берлинския затвор и след
тринадесет месечен престой без каквато и да било присъда бил
освободен и екстрадиран от Прусия. Понеже той, като бивш
„демагог”, не можел да намери работа в цяла Германия, през 1821 г.
заминал за Париж, най-значимия по онова време европейски център
за медицински изследвания. Там той се срещнал с великия
природоизследовател Александър фон Хумболт (1769-1859), който
после го препоръчал в хирургичното отделение на Hotel Dieu в
Париж. Там Карл Густав Юнг можел да работи като хирург и да
продължи образованието си.
Първата среща с Хумболт се разказва в най-различни варианти.
Според разказваното в семейството Хумболт срещнал младия човек
гладен на една пейка в парка и го поканил у тях. Така ми го е
разказвал и самият Юнг. В едно произведение на лекаря Херман
94
Раймер , наречено от М. X Кьолбинг Поезии и истина, се казва, че
неговият тъст Карл Густав Юнг „на един празник, устроен от
известния хирург Дюпюнтрен, бил заговорен от непознат
достопочтен господин на средна възраст. След тържеството бил
поканен в дома му, защото господинът искал да му направи
предложение. Юнг приел поканата, без да се замисли, и дошъл на
себе си едва когато неговият покровител в работния си кабинет му
казал, че става дума за професура по анатомия и хирургия в
Базелския университет, ако той приеме. Сега вече Юнг не могъл да
се сдържи и попитал кому дължи тази голяма добрина и щастие. На
това получил отговор: „Името няма никакво значение, казвам се
Александър фон Хумболт.” Раймер допълва още: „Познанството на
Юнг с Александър фон Хумболт имало за последствие и това, че
моят баща попаднал в литературните кръгове и се запознал и с брат
му Вилхелм, които през 1819 година напуснал обезкуражен своя
министерски пост.”
Каквато и да е истината около тези истории, факт е, че пръв
Хумболт през 1821 г. препоръчал младия лекар в Берлинската
академия, а година по-късно - в Базелския университет, тъй като
този план не успял.
Отношенията в университета по политически и управленски
причини били в много лошо състояние. От 1806 до 1814 г. нямало
нито една докторска промоция. Анатомът и ботаник Йохан Якоб
Буркхардт бил дълги години единственият доцент в медицинския
факултет и четял своите лекции пред един-единствен студент по
медицина и няколко бръснарски чираци. В 1818 г. били издадени
закони за широка реорганизация в университета и броят на
професорите в медицинския факултет нараснал на четирима. Юнг
кандидатствал в катедрата по анатомия, хирургия и акушерство н
през 1822 г. бил удостоен с титлата доцент, а след един семестър
бил избран за редовен професор. Така семейство Юнг дошло в
Швейцария. През целия си живот Юнг работи неуморно и много
успешно за изграждането на медицинския факултет и на здравните
заведения в Базел. Първата реорганизация, която направил, била в
обучението но анатомия. Изграждането и разширението на
Бюргершпитал (1842) до голяма степен са негова заслуга; по-късно
той основава „Заведение на надеждата” - за слабоумни деца. За нас
е интересно неговото настояване за създаване на психиатрична
клиника. В един по-късно анонимно публикуван доклад се казва: „В
нашето време, когато психиатрията привлича вниманието на толкова
лекари, че с този клон на медицината се занимават даже специални
списания, едно здравно заведение, което би предоставило
възможност на занимаващите се с това за подобни наблюдения под
научно ръководство, би било прекрасно украшение за един
университет. Тук става дума не точно за обикновен приют за
душевноболни, в който се приемат само неизлечими случаи, а за
заведение, което да приема всякакви болни, чието лечение би могло
да се осъществи и по психичен път.”
Самият Юнг казва за дядо си: „Той беше силна и впечатляваща
личност, голям организатор, изключително активен, блестящ,
остроумен и сладкодумен. Самият аз още плувах във водите зад
неговия кил. Да, да, професор Юнг - това беше нещо! - се говореше
в Базел. Той имаше силно въздействие върху децата си. Те не само
го почитаха, но и се бояха от него, защото той беше малко
тираничен като баща. Всеки ден следобед имаше навик да поспива
петнадесетина минути. През това време многобройното му
семейство съответно трябваше да седи безмълвно край масата.”
Карл Густав Юнг е имал три брака. В Париж се оженил за
Вирджиния де Ласо (род. 1804 г). Тя починала много млада, на
двадесет и шест години. Единствената дъщеря от този брак, както
вече споменахме, се омъжила за сина на издателя Георг Андреас
Раймер, при който Юнг живял в Берлин. Вторият му брак бил с
Елизабет Катарине Рапенталер. За това Юнг разказва:
„За Рапенталер той се оженил за отмъщение. Тя била келнерка
в една студентска кръчма в Базел. Той всъщност искал ръката на
кметската дъщеря Фран, но му отказали. Оскърбен и отчаян, отишъл
право в кръчмата и се оженил за келнерката. Скоро след това тя и
децата ѝ починали от туберкулоза.”
Най-накрая той все пак се оженил за дъщерята на кмета - Зофи
Фраѝ. Гробът на нейните родители се намира в аркадата в двора на
манастирската църква в Базел. Зофи Юнг починала през 1855 г. на
четиридесет и три годишна възраст. Двамата по-големи синове
починали още като деца. Най-малкият - Йохан Паул Ахилес Юнг
(1842-1896), бил бащата на Карл Густав Юнг. За него Юнг подробно
разказва в първата глава на тази книга. Ще повторя накратко само
най-важните данни: Паул Юнг станал теолог и отначало бил пастор в
Кесвил (Тургау), където през 1875 година се родил К. Г. Юнг.
Следващите четири години той бил пастор в Лауфен, енория при
водопада на Рейн при Шафхаузен. В 1879 г. той бил избран в
енорията Клайн-Хюнинген до Базел.
Майката на Юнг - Емили Юнг, по баща Прайзверк, произхожда от
Базел. Тя е най-малката дъщеря на образования н поетично надарен
епископ от Базел Самуел Прайзверк (L799-187I) и неговата втора
съпруга Аугуста фабер от Нюртинген във Вюртемберг (1805-1862).
Семейство Фабер били френски протестанти, които след отмяната
на едикта от Нант (1685) се преселили в Германия. Отначало
Самуел Прайзверк бил пастор в Мутенц, по след разделянето на
кантона на град Базел и Базелланд (1833) се преместили в града
Базел. Понеже тук за него нямало пасторско място, той заминал за
Женева и преподавал в тамошното геологическо училище на
евангелската общност - еврейски език и старозаветна теология. Той
издал еврейска граматика, която после била преиздавана много
пъти. След няколко години отново бил извикан в Базел и се върнал
като пастор в енорията Св. Леонард. Наред с пасторската си дейност
се хабилитирал като частен доцент но еврейски език и литература.
Той бил великодушна и толерантна личност, което се подкрепя от
факта, че в издаваното от него месечно списание Das Morgenland
той се обявява за връщането на Палестина чрез евреите.
И до днес в Базел се разказват анекдоти за него. „В своя кабинет
Самуел Прайзверк имал един специален стол, запазен за духа на
покойната му първа съпруга Магдалене, по баща Хопф. Всяка
седмица пасторът имал навика в определен час да разговаря с духа
на Магдалене за интимни неща, което особено силно измъчвало
втората му жена Аугуста, по баща Фабер.
Юнг разказва:
„Не знам нищо за моя дядо по майчина линия, но все пак от
всичко, което съм чувал за него, съдя, че старозаветното му име
Самуел трябва да му е подхождало твърде много. Той вярвал, че и
на небето се говори еврейски, и затова с голямо усърдие се
посветил на изучаването на еврейски език. Той не само бил
високообразован, но имал и подчертан поетичен усет; бил особняк -
винаги смятал, че е заобиколен от духове. Майка ми често ми е
разказвала, че е трябвало да седи зад него, когато пишел
проповедите си. Той не можел да понася, когато работи
задълбочено, зад гърба му да се разхождат духове и да му пречат!
95
Ако зад гърба му стоял жив човек, духовете се плашели!”
За жена му, Аугуста Прайзверк - баба на Юнг по майчина линия,
- съществуват много истории. На осемнадесет години тя се
разболяла тежко, докато се грижела за своя болен от скарлатина
брат, и тридесет и шест часа лежала като мъртва. Дърводелецът
вече бил донесъл ковчега вкъщи, когато майка й, която не можела да
повярва, че е умряла, я върнала към живота, като държала над
темето ѝ ютия. „Густеле”, както я наричали, била ясновидка, което
семейството ѝ свързвало с нейната мнима смърт. Тя починала на
петдесет и седем години.
Съпругата на Карл Густав Юнг, Ема (1882-1955) произхожда от
семейството на индустриалеца Раушенбах от Шафхаузен. В главата
за своето детство Юнг разказва, че по време на своята пасторска
дейност в Лауфен (1875-1879) баща му бил приятел със семейство
Шенк, към което принадлежала неговата бъдеща тъща, по-късно - г-
жа Берта Раушенбах, и че тя от време на време го водела на
разходка - тогава той бил на четири години. За първата среща с
жена си Ема Юнг разказва: „Имах приятел от студентските години,
чието семейство живееше в Шафхаузен. Когато веднъж реших да му
отида на гости от Базел - беше след смъртта на баща ми, - 1896,
майка ми каза: „Като отидеш при твоя приятел, обади се и на
госпожа Раушенбах, която познавахме като момиче.” Това и
направих, а щом влязох в къщата, на стълбата видях едно момиче с
плитки, на около четиринадесет години. Тогава знаех: това е моята
жена! Бях дълбоко потресен, защото я бях зърнал само за миг, но
знаех с абсолютна сигурност, че ще ми стане съпруга. И до днес
съвсем точно си спомням, че веднага след това разказах случилото
се на приятеля си. Разбира се. той ми се присмя. Аз му казах: „Смей
се, но ще видиш, че така ще стане!” След шест години поисках
ръката на Ема Раушенбах, но ми отказаха, както бе станало с дядо
ми. За разлика от него обаче аз нямах любима кръчма, нито
привлекателна келнерка, нито бях редовен професор с ясна и
многообещаваща цел пред себе си, а само помощник-лекар с
мъгляво бъдеще. Защо трябваше да ми бъдат спестявани
разочарованията в този „най-добър от всички възможни светове”? -
както добави N 2. След няколко седмици обаче страницата се
обърна и „не” стана „да”, а това утвърди N 1. От моя страна това
беше едно „да” към света, а N 2 изчезна от погледа ми за единадесет
години.
До 1902 година водех нещо като таен дневник, който държа в
чекмеджето неотворен повече от десет години. Едва през 1913
година под натиска на великите предчувствия той отново изплува в
спомените ми.
Юнг се оженва през 1903 година. Той има многобройно
потомство: от браковете на неговите пет деца - Агате Нийхус-Юнг,
Грет Бауман-Юнг, Франц Юнг-Меркер, Марияне Нийхус-Юнг, Хелене
Хворни-Юнг - се раждат деветнадесет внуци, а броят на правнуците
все още расте.
Превод от немски Бойка Петрова, Лилия Нанева
Превод от латински Милко Цветанов
Издателство и печат „ЕА” – АД, Плевен
Бележки
[←1]
Безспорно доказан, неоспорим, несъмнен.
[←2]
Тълковен речник на остарели, архаични или рядко употребявани думи в текст, най-
често от древен ръкопис.
[←3]
В настоящото издание глосарът не е включен. Издателство „ЕА" вече предложи на
българските читатели А. Самюелз, Б. Шортър, Ф. Плаут, Критически речник на
аналитичната психология на К. Г. Юнг, 1993 г. - Б. ред.
Вж. също „Дефиниции" и Юнг, Избрано - издателство „Евразия-Абагар" (,.ЕА"), 1993.
[←4]
Всички преводи от латински език в книгата са направени от Милко Цветанов. - Б. ред.
За съжаление след сканирането на книжното тяло не са отстранени множеството
възникнали при това правописни грешки, най-вече в текстовете изписани на латиница.
[←5]
На швейцарски диалект „Chuechli" - дребни сладки.
[←6]
Ges. Werke V, 1973, p. 274 г.
[←7]
Да не се обърква с Orbis pictus от J. A. Comenius.
[←8]
В гръцката митология кабирите, или „големите богове", представяни ту като джуджета,
ту като пеликани, били природни божества, култът към които е свързан главни е
творчеството и е възникването на живота.
[←9]
Киста - от гр. kystis, кухина. Юнг има предвид кутията за моливи, където е държал
човечето. - Б. ред. на нем. Изд.
[←10]
Вж. Приложението
[←11]
„Natural mind", естественият разум, е дух, които извира от природата и няма нищо
общо с книгите; той избликва от същността на човека, както изворът от земята, и
изразява свойствената за природата мъдрост. Той казва нещата открито и
безмилостно. (Семинар върху Interpretations of Visions [Zуrich, 1940], V, p. iv.)
[←12]
Johann Heinrich Daniel Zschoke (1771-1848) е швейцарски автор на исторически
новели и студии.
[←13]
Wilhelm Bush, Die Jobsiade
[←14]
Тук в книгата времето се сменя, макар че Юнг продължава да предава някогашните си
въображаеми представи за живота край голямо „езеро". - Б. ред.
[←15]
„Die Suggestion und ihre Heitwirkung" (Leipzig und Viena. 1888)
[←16]
„О, скъпа, скъпа, колко неща са се променили!"
[←17]
Заглавието на 11 песен от Одисеи - означава жертвоприношения за извикване на
покойник от ада. Точно затова Nеkyia е подходящо име за слизащия в царството на
мъртвите, както в Божествена комедия или в класическата „Валпургиева нощ” във
Фауст. Юнг я употребява в преносен смисъл и намеква за „слизане” в образния свят
на несъзнаваното, за което ще стане дума в главата „Сблъсък с несъзнаваното”.
[←18]
Ритчъл използва сравнението с влакова композиция, движена от локомотив, поставен
най-отзад, чиито тласък се предава на целия влак. Така импулсът, произтичащ от
Христос, преминава през вековете. А. Я.
[←19]
Натрошения нож е грижливо съхранен от Юнг. А. Я.
[←20]
Веднага след смъртта на сестра си Юнг написва следните редове: „До 1904 сестра ми
Гертруд живееше с майка ни в Базел. След това двете се заселиха в Цюрих, където
отначало - до 1909 - тя живееше в Цоликон, а след това, до смъртта си - в Кюснахт.
След смъртта на майка ми през 1923 г. тя живееше сама. Външно животът й
протичаше спокойно, уединено, в тесен роднински и приятелски кръг. Беше учтива,
любезна и дружелюбна, като не допускаше любопитни погледи в своя вътрешен свят.
Отиде си без да се оплаква, без да окайва собствената си съдба, в пълно съзнание.
Тя изживя живота си, изпълнен с вътрешно съдържание, недосегната от присъди и
одумки.
[←21]
Zentrallblatt fuer Nervenheilkunde und Psichiatrie, Jahrgang XXVIII, 1905, Ges Werke, I,
1966
[←22]
В Memories, Dreams, Reflections, New York 1989, VinUage Bonks Editions, името е
Frederick. - Б. Ред.
[←23]
„Не знам какво означава това" - първата строфа от известната поема на Хайне
„Лорелай".
[←24]
Случаят се отличава от повечето подобни с кратката продължителност на лечението.
А. Я.
[←25]
Всички преводи от френски са направени от Марина Бояджиева. — Бел. ред.
[←26]
Тази глава трябва да се приема само като допълнение към многобройните статии на
К. Г. Юнг за Зигмунд Фройд и неговото дело. Повечето от тях са включени в Ges.
Wегке IV, 1969. Вж. също и „Zigmund Freud а is Kullurhistorisciie Erscheinung", 1932,
както и „Zigmund Freud: Ein Nachrut"", 1939, Ges. Werke XV, 1971
[←27]
В своето паметно слово за Фройд (Basler Nach rich ten, 1. October 1939, в Ges. Werke
XV, 1971) K. Г. Юнг нарича неговото дело „епохално” и „най-смелият опит, който някога
е предприеман, върху явно здрава емпирична основа да се разгадае ребусът на
несъзнаваната психика... За нас, младите психиатри, тогава това бе истинско
откровение, докато за нашите по-възрастни колеги бе повод за насмешки”.
[←28]
„Die Hysterielehre Trends, е die Егwiderung auf die Aschaffenburgsche Krilik", Ges. Werke
IV, 1969.
[←29]
След като Юнг (1906) изпраща на Фройд своята студия „Diagnostischen
Assoziationsstudien", между двамата започва кореспонденция, водена до 1913 г. През
1907 г. Юнг изпраща на Фройд своята работа „Die Psychologie der Dementia Praecox".
А. Я.
[←30]
Вж. по-подробно А. Самюелс, П. Шортър, Ф. Плаут, КРИТИЧЕСКИ РЕЧНИК НА АНАЛИТИЧНАТА
ПСИХОЛОГИЯ НА К. Г. ЮНГ, издателство ЕА, 1993 г., стр. 111, - Бел. ред
[←31]
Leipzig und Darmsladt, 1810-1823.
[←32]
1957
[←33]
27 ноември 1955
[←34]
Когато Юнг разказваше тези спомени, все още се долавяше вълнението, което е
изпитвал. Той предлагаше като мото към тази глава „Щастливо избегна смъртта"
(Одисея). А. Я.
[←35]
Алхимична студия, приписвана па Тома Аквински. Purge the horrible darknesses of our
mind, light a light for our senses!
[←36]
Антропарионът е едно „човече", вид хомупкулус. Към неговата категория спадат
гномите, дактилите от античността и хомункулусът на алхимиците. Алхимичният
Меркуриус като дух на живака също е от групата на Антропариона. А. Я. В
съответната бележка в Memories, Dreams, Reflections, New York, 1989, е добавено, че
Антропарионът се среща например във виденията на Зосимос от Папополис, известен
алхимик от III век. - Бел. Ред.
[←37]
„Черната тетрадка" обхваща шест по-малки тома с черна кожена подвързия, а
„червената тетрадка" - един, подвързан в червено фолио, том. Там са включени
същите фантазми в преработена форми и език, с калиграфски готически шрифт по
образец на средновековните ръкописи. А. Я.
[←38]
Фауст, част първа
[←39]
Aurea Carena (Златната Верига) се споменава във връзка е алхимичния ръкопис
Aureа Carena Humeri (1723). Това е една верига мъдри мъже, които, започвайки с
Хермес Трисмегист, свързват земята с небето. А. Я.
[←40]
„Тук е Родос, тук скачай!" - в смисъл покажи сега какво можеш. - Бел. ред.
[←41]
„Седем поучения към мъртвите”. Вж. Приложението
[←42]
Фауст, част втора
[←43]
През този период Юнг пише твърде малко: само няколко доклада на английски език и
статията „Das Unbewusste im normalen unkranken Seelenleben" (c преработено
заглавие „Оber die Psychologic ties Unbewitssten"; GW VII, 2. Aufl. 3974). Периодът
приключва c публикуването на книгата Psvchohqische Туреn, 1921. А. Я.
[←44]
Едва през 1933 г. Юнг отново се заема с преподавателската си дейност в
Швейцарското висше техническо училище в Цюрих. През 1935 г. той е вече титулуван
професор, а през 1942 г. напуска по здравословни причини. През 1944 г. по покана на
Базелския университет приема длъжността „редовен професор" в рамките на
създадена за него редовна професура по медицинска психология. Още след първата
лекция обаче поради тежко заболяване е принуден да се откаже от
преподавателската си работа и година по-късно да подаде оставка. А. Я.
[←45]
Вж. А. Самюелс, П. Шортър, Ф. Плаут, Критически речник па аналитичната психология
на К. Г. Юнг, издателство ЕА, 1993 г., стр. 201
[←46]
Krater според писанията на Полимандър, който принадлежал на една езическо-
гностична секта, е вид съд, напълнен с Дух, изпратен от Бога Създател на Земята, за
да може тези, които се стремят към по-висш разум, да бъдат покръстени в него. Едни
вид uterus (утроба) на духовно обновление и прераждане. А. Я.
[←47]
Тук Юнг намеква за папската була на Пий XII провъзгласяваща догмата за
възнесението на Мария (1959). Там се казва, че Мария като Невеста се слива със
Сина и като София – с божествеността и небесните покои (таламуса). Така
принципът на женското начало се приближава непосредствено до мъжкото
триединство.
[←48]
Първите печатни книги до 1500 г.
[←49]
Гранатите, конто падат от небето, психологически се интерпретират като снаряди,
които идват от „другата страна", откъм врага, т. е. като действия, които произлизат от
несъзнаваното, от страна на сянката. Случката в съновидението подсказва, че
войната, която няколко години се е разигравала навън, все още не е свършила, а
продължава вътре, в психиката. Очевидно тук се намира и решението на проблемите,
което не може да бъде намерено навън. А. Я.
[←50]
Зилберер сe самоубива
[←51]
Rosarium Philosophorum - анонимен ръкопис от 1550. Съдържа се и Artis Aurifcrae.
[←52]
1942. В WG XI, 2. Аull. 1973
[←53]
Das Wandlungssymbol in der Messe, 1942, GW XI, 2. Aull
[←54]
По този повод си спомних „капаните за духове", които бих виждал в Кения: малки
къщички, където се поставят малки креватчета, както и малко храни, „лошо". Често в
креватчетата може да се види и малка фигурка - образ на някой - заболял, направена
от глина или пръст, - симулакър на болей, който трябва да бъде излекуван. Изкусно
направена пътека води по наредените камъчета до къщичките, така че духовете да не
се отбиват в краала (селището на племето) при болния, а да прекарат нощта в
„своето" убежище, та с настъпването на деня да си отидат в бамбуковата гора, където
е истинското им място. К. Г. Юнг
[←55]
След смъртта па жена ми през 1955 г. д-р Мари-Луиз фон Франц поднови работата
върху Граал и през 1958 г доведе до успешен завършек. Вж. К. Юнг и M. JI. фон
Франц, Die Graals legende in psychologischer Siela. Studien aus dem C. G. Jung -Instimt,
Band. XII, Ziiricit, I960).
[←56]
В будистката митология на Хинаяна това е епитет за Буда Шакамуни, синоним на
всеки буда. Думата има различни тълкования, най-важното от които „постигнал
истинската същност” – Бел. ред.
[←57]
1952. В GW VIII, 1967
[←58]
Кулата в Болинген бе не само място на отдих; на старини той прекарваше там почти
половината от годината, там работеше и почиваше. „Без моята земя не бих могъл да
създам творбите си!” - казваше той. До напреднала възраст Юнг се разтоварваше
психически с цепене на дърва, прекопаване или засаждане на растения, с бране на
плодове. В по-ранни години той е бил страстен платноходец и любител на всички
водни спортове.
[←59]
Заглавие на една стара китайска дърворезба, върху която е изобразен дребен старец
сред епически пейзаж. А. Я.
[←60]
Първото изречение е фрагмент от Хераклит, второто изречение напомня
Митралитургията, а последното изречение е от Омир (Одисей, песен 24).
[←61]
Философското, т.е. алхимичното злато. А. Я.
[←62]
Тук се изразява становището на Юнг, изразено в надписа над входната порта към
неговия дом в Болинген, който гласи: „Ковчегът на Филемон – покаяние на Фауст.”
Когато портата бе зазидана, той сложи същите думи над входа на втората кула. А. Я.
[←63]
Преводач в източните страни. – Бел. ред.
[←64]
Мюсюлмански свещеник. Бел. ред.
[←65]
„Каури“ са дребни миди, употребявани също и като разменни монети. – Бел. ред.
[←66]
Кенийско политическо движение за независимост.
[←67]
Ел мамур - Пукпалмо означава управител или губернатор
[←68]
В две свои статии Юнг съобщава впечатленията си от пътуването. Издава ги веднага
след завръщането си в сп. ASIA (Ню Йорк, януари и февруари, 1939 г). А. Я.
[←69]
Учен индус, брамин. - Бел. ред.
[←70]
В по-късни свои беседи Юнг сравнява Буда и Христос по отношение на разбиранията
им за страданията. Христос признава в тях положителни стойности и като страдащ
той е по-човечен и истинен от Буда. Буда се отказва от страданието, но с това и от
радостта. Той е лишен от чувства и емоции и затова не е истински човечен. В
евангелията Христо с е обрисуван така, че той не може да бъде разбран по друг начин
освен като богочовек, макар че никога не е преставал да бъде човек, докато Буда се
издига още приживе над човешкото битие. А. Я
[←71]
За Бог тук се употребява санскритската дума deva – ангел хранител.
[←72]
Юнг обяснява видението не като синхронен елемент, а като моментно ново творение
на несъзнаваното във връзка с неговите мисли за архетипния характер на
инициацията. Непосредствената причина за конкретизацията се крие в проецирането
на неговата анима в Гала Пласидия и в предизвиканото от това чувство. А. Я.
[←73]
Basileus - цар. В древността Кос бил известен с храма на Асклепий и като родно
място на Хипократ. (5 в. пр. н. е.) А. Я.
[←74]
Pardes Rimonium – заглавието на кабалистичен трактат на Мойсей Кордоверо, от XVI
век. Малхут и Тифарет според кабалистичното схващане са две от десетте
божествени проявления, чрез които Бог се проявява от своето скрито състояние. Те
представляват мъжкият и женският принцип вътре в божествеността. А. Я.
[←75]
Дж. Б. Райн. Университета Дюк в Дъръм, САЩ, със своите експерименти с карти ми
доказа способността на човека да получава несетивни възприятия. А. Я.
[←76]
Деян 1:17 Йоан 2:28
[←77]
Лекарството е приготвено твърде късно, когато злото е укрепнало от дългото отлагане.
[←78]
Несигурността по въпроса за фокуса на действителността вече е изиграла своята
роля в живота на Юнг, когато като дете седял върху един камък, погълнат от мисълта,
дали камъкът само е казвал, или е бил „Аз“. Виж също и известния сън с пеперудата
на Джуанг Дзъ. А. Я.
[←79]
Тази тема се разглежда от К. Г. Юнг и Еон, 1951 г. GW IX, 12 изд. 1976
[←80]
„трето няма" - закон за изключеното трето във формалната логика. - Б. пр.
[←81]
Едно от значенията па symbolon е ressera hospitalituis (между домакина и госта),
разчупената монета, всяка част от които според античния обичай взема всеки от
двама приятели при раздяла.
[←82]
Констелация на „Южната риба". Долната част на съзвездието на Водолея е оформена
като „уста на риба'' (арабски).
[←83]
Констелация на „Козирог" първоначално е била наричана „Козя риба“. Той е герб на
Юлий Цезар и наследниците му.
[←84]
Фауст, част втора
[←85]
С любезното разрешение па Приет Фройд, Лондон.
[←86]
Гръцки колони от надгробие, най-често с изображение на мъртвия. - Бел. прев.
[←87]
Вж. Е. Jones, Das Leben und Werk von Sigmund Freud, Frankfurt 1962, e. 447. [Ferenczi,
Sandor - унгарски лекар и психоаналитик (1.Х73-1973). След отделянето си от Фройд
разширява теорията на психоанализата до областта па биологията, в съответствие с
еволюционната теория. - Б. ред.]
[←88]
Пехотинци от местната войска в френските колонии – Бел. прев.
[←89]
Стара китайска книга с мъдрости и предсказания, датирана приблизително от
четвъртото хилядолетие пр. Хр.
[←90]
Най-висшето добро. – Бел. прев.
[←91]
Най-голямото зло. – Бел. прев.
[←92]
Наред с устните разкази на Юнг аз използвах и т. нар. „семейна книга", едни увит в
пергамент подвързан том, съдържащ стари писма и документи, които бил системно
попълван от Юнг; използвах още дневника на неговия дядо Карл Густав Юнг (издаден
от сина му Приет Юнг) и две статии от М. X. Кьолбинг „Wie Carl Gustav Jung Basler
Professor wurde". Освен това разполагах и с резултатите от едно изследване на
семейството на К. Г. Юнг от 1928-29 г. (Откъсът за семейството на К. Г. Юнг е
поместен само в немското издание.)
[←93]
Октомври 1817. празник в памет на Реформацията (1517) и на битката при Лайпциг
(1813), организиран от Йенската академична младеж.
[←94]
Херман Раймер е син на книжаря и издателя от Берлин. Toй се оженил за дъщерята
на Карл Густав Юнг от първия му брак с Вирджиния де Ласо. Юнг споменава за своето
посещение при госпожа д-р Раймер в Щудгард след държавния изпит през 1901 г.
Следният цитат вземам от вече споменатото съчинение на Кьолбинг “Wie Carl Gustav
Jung Basler Professor wurde".
[←95]
Относно споменатия в глава „Кулата" герб, изобразяващ отначало феникс, а
впоследствие променен от дядото Карл Густав Юнг до неговата сегашна форма, мога
ла допълня, че съществувал още един вариант - пеперуда, изпълзяваща от кукла.
Според една семейна легенда малкото име на „учения доктор по медицина и право
Юнг" в Майнц (починал 1654) не било Карл, а Симон.