ЗАКЛЮЧИТЕЛНО

ПРЕДИСЛОВИЕ
Духовните убийства

Когато написах първия том на „Хрониките" и се хвалех, че съм

прочел повече от 40 000 страници - аз не знаех какво ме чака.
Колкото повече се приближавах към нашето време - страниците
се увеличаха в геометрична прогресия.
За да напиша този последен том - освен стотиците книги,
трябваше да прочета и хиляди пожълтели и прашни страници из
архивите. (
Но не това беше страшното.
Времето, за което става дума в този том - времето на социализма,
- е днешното време разделно:
живи са още (част от) ония, които бяха на власт - живи са и (част
от) онези, които са били под гнета на тяхната власт;
живи са правоимащите - живи са и правонямащите;
живи са гонените, живи са и гонителите;
живи са палачите - живи са и (част от) техните жертви.
И, което е още по-опасно: живи са техните наследници, а те са
склонни да преувеличават.
Истината на едните не е истина за другите.
Уж съм съвременник на това време (през 1944 бях на 8 години),
уж всичко помня, уж всичко би трябвало да ми е известно -
а се оказа, че много малко знам и трябваше много да чета, много
да търся, много да изследвам.

Оказа се, че комунистическата власт старателно е замитала

следите на своите престъпления - не само „след това", а още тогава-
дезинформацията е майка на демагогията.
Днешните медии приличат на криминални хроники: грабежи,
насилия, убийства... добрата новина е бяла лястовица.
По времето на социализма имаше само добри новини - не че
нямаше лоши, но те се скриваха и премълчаваха.
Разгърнете тогавашните вестници и ще се уверите: освен
няколкото показни добре режисирани и гръмко разгласявани съдебни
процеса срещу „предатели на родината" (Никола Петков, Трайчо
Костов) -
за другите хиляди, наистина хиляди и хиляди съдени, несъде-ни,
 затваряни или убивани - няма нито дума.
Техните съдби са заключени в засекретените архиви и тайните
донесения на Вътрешното министерство и на Държавна сигурност.
Що за чудо е било информационното затъмнение в ония години,
можеш да съдиш, читателю, по признанието на генерал Се-мерджиев:
Колкото и парадоксално да е, за тези лагери [край Ловеч и
Скравена] узнах едва след въпросното предаване [„Всяка неделя" на
Кеворк Кеворкян, 18 март 1990 г.], въпреки че като дългогодишен
началник на Генералния щаб [от 1956 г.] заемах една от ключовите
позиции във военната организация на страната. За мен... бе
шокираща
изненада.1
А какво да кажем за мнозинството българи и българки, за
редовия гражданин, приспивай с добри новини от сутрин до вечер, от
раждането до смъртта му?
Мили читателю - антикомунист, комунист или апатичен, -чакат
те наистина шокиращи изненади.
'Атанас Семерджиев, „Преживяното не подлежи на
обжалване", 2004 г., с. 415.
3
Много от вас ще рекат: това не може да бъде!
Други ще викнат възмутено: това е лъжа!
Трети гневно ще закрещят, че написаното е клевета!
Четвърти може би ще искат да ме съдят...
Поради това бях принуден да използвам прийома, който наричам „с
твоите камъни - по твойта глава!" -
използвах преди всичко официални документи на комунистическата
власт и свидетелства на хора, принадлежащи към режима, а именно:

Централния партиен архив, секретния архив на Сталин,

тайните архиви на Коминтерна, Централния държавен архив,
Централния военноисторически архив, архивите на Ми-
нистерството на външните работи, на Министерството на
вътрешните работи и на Държавна сигурност, архивите на
Българската народна банка и на Националната следствена
служба,
както и стенографските протоколи от Народното събрание,
от пленуми и конгреси на Българската комунистическа партия и
от заседанията на Народния съд, включително изявленията на
 главния обвинител Георги Петров и на съдията Върбан Ангелов;
Дневника и писмата на Георги Димитров, писмата на Трайчо
Костов, речите, писмата и докладите на Васил Коларов и Вълко
Червенков, мемоарите и речите на Тодор Живков;
спомените на членове на Политбюро (Георги Чанков, Цола
Драгойчева, Добри Терпешев, Станко Тодоров, Огнян Дойнов,
Александър Лилов);
документалните книги на шефове на МВР и на Държавна
сигурност (Димитър Иванов, Ангел Солаков, Бончо Асенов), на
началника на УБО (генерал Милушев) и началника на
Генералния щаб (генерал Семерджиев);
изповедите на политическите съветници на Червенков и
Живков (проф. Васил Иванов, Крум Василев, Нико Яхиел), на
секретарките им (Иванка Иванова, Надя Донева);

статии на тогавашни водещи журналисти и шефове на

официозите „Работническо дело", „Отечествен фронт", на
София-прес, на БТА (Теню Стоянов, Владимир Топенча-ров,
Спас Русинов, Боян Трайков);
мисли на интелектуалци, спътници на режима (Давид Елазар,
Богомил Райнов, Георги Джагаров);
записките на надзирателя в лагерите Белене и Ловеч (Иван
Пантелеев) и показанията на убийците (Мирчо Спасов, Юлия
Ръжгева, Гогов, Горанов, Газдов)... -

както виждаш, читателю: все хора, за които не можеш да кажеш,

че са били врагове на комунистическия режим, за да преувеличават и
да
лъжат,
все хора, които имат интерес да омаловажат и да прикрият
неудобната истина -
главно върху техните думи съм градил своя (не мога да кажа
безпристрастен) разказ.

Използвал съм, разбира се, книгите и изследванията на

уважаваните академици, професори и историци (Илчо Димитров,
Мито Исусов, Недю Недев, Георги Марков, Диню Шарланов,
Поля Мешкова, Жоро Цветков, Веселин Стоянов, Валери Колев,
Евгения Калинова, Искра Баева, Любомир Огнянов, Стоян
 Трендафилов, Веселин Ангелов, Василка Танкова, Илияна
Марчева, Румяна Богданова, Йордан Колев, Димитър Луджев);
дневниците и спомените на бивши държавници и политици
(Богдан Филов, Евдокия Филова, Стойчо Мошанов, Константин
Муравиев, Стефан Груев, Стефан Попов, царица Йоанна
Савойска, Димо Казасов, Кимон Георгиев, Г. М. Димитров,
Петър Дертлиев),
както и книгите или статиите на днешни писатели и жур-
налисти (Георги Марков, Калин Донков, Румен Леонидов,
Георги Данаилов, Петко Огойски, Христо Христов, Владимир
Арденски, Наско Мандаджиев, Валерия Велева, Тошо Тошев).
5
Искам още в началото да призная подмолната мисъл, която ме
водеше из лабиринта на събитията (ще я срещнете на много места и
по-нататък):
голямото престъпление на комунизма не бяха само ре-
пресиите и убийствата -
най-страшното престъпление на комунизма бяха масовите
духовни убийства, бе това, че превърна целия наш народ в народ
от
страхливци, лицемери и двуличници,
защото всички виждаха истината, помежду си шушукаха и
псуваха, а по площадите викаха ура и гласуваха единодушно „за"
каквото им кажат;
смъртта е кратка, физическите болки отминават и се
забравят, мили читателю - душевното осакатяване е с дълги
последици:
ние още не можем да се освободим от страха, от лицемерието
и от двуличието си.
Дано не заразим с това и своите потомци...
Октомври 2009 Авторът P.S.
Изказвам признателност на г-жа Божана Апостолова,
собственик на Издателска къща „Жанет 45 ", на г-н Никола Ки-
цевски,
управител на Книгоиздателска къща „ Труд ", и на г-жа Мирослава
Бенковска, редактор, и г-жа Стефка Иванова, технически редактор -
без чието съучастие и търпение „Българските хроники" нямаше
да видят бял свят.
Изказвам благодарност на г-жа Пенка Плочева от Държавна
агенция „Архиви " към Министерския съвет, на г-жа Емилия Милкова,
г-жа Даниела Канева и на другите дами от Регионалната библиотека
„ Пенчо Славейков " - Варна,
за това, че любезно ми предоставяха необходимите книги и
документи.
С.Ц.
6

СЪДЪРЖАНИЕ

19
КНИГА ПЕТА
21
Глава I. (1943-1944). Цената на една човешка глава.
Божилов, Багрянов. Погребението на цар Борис III.
Богдан Филов - Царят-Заместител. Банковият чиновник
Божилов определя цената на една човешка глава.
Програмата на Отечествения фронт. Съветската армия
наближава нашата граница. Полицаят гений Гешев.
Поетът Никола Йонков Вапцаров. Бомбардировките на
София. „Контраатаката" на нашата армия. Търсене на нов
министър-председател. Иван Багрянов - българският
Лермонтов. Правителство на камуфлажа. Мисията на
Стойчо Мошанов в Кайро. Дядо Иван напои коня си в
Дунава. Телеграмата на Хитлер. Филов дава властта на
земеделеца Муравиев.
48
Притурка към глава I. Учебник за палачи. Ин-
струкция-указание на РО-2 при Щаба на войската.

51
Глава II. (2-9.IX.1944). Революция, въстание или преврат?
Константин Муравиев, Кимон Георгиев, Дамян Велчев,
ген. Маринов. Правителство на добрите намерения.
„Пълен и безупречен неутралитет към всички". Защо не
обявихме война на Германия. Странната игра на генерал
Маринов. СССР обявява война на България. В Москва
Георги Димитров сънува въстание. Червената армия
прекосява границата на България - посрещат я с музика.
Старите
7

изпитани майстори - Кимон Георгиев и Дамян Велчев -

организират третия си преврат. Участвал ли е Тодор
Живков в деветосептемврийските събития? Красивата
Соня и бронираната бригада. Загадъчното споразумение
между полицията и заговорниците. Генерал Маринов -
троянският кон. Отечественият фронт взема властта.

74
Притурка към глава II. Когато бяхме европейци...
Изкуството между двете световни войни.

77
Глава
III.
(10.IX.1944-IV.1945).
Кървавата
вакха-налия. Кимон Георгиев, Трайчо Костов.
Самоубийствата
и
бягствата.
Съставът
на
отечественофронтовското правителство. Арестуване на
регентите. Новите регенти. Създаване на милицията.
Арести в армията. Екзекуторските тройки. Мирчо Спасов
и Тодор Живков. Колко са избитите без съд и присъда?
Разногласието около постановление № 4. Учредяване на
Народния съд. Митингите на черните забрадки.
Световният социален експеримент. Присъдите на
Народния съд. Съпоставка с Нюрнбергския трибунал.
108
Притурка към глава III. Екзекуциите.

115
Глава IV. (1944-1946). Пълзящата революция. Трайчо
Костов, Никола Петков, Г. М. Димитров, Георги
Димитров. Преврат с последици на революция.
Фаталната среща в Кремъл на 9 октомври 1944 година:
Чърчил хвърля България в обятията на Сталин.
Споразумението за примирие: България под съветска
окупация. Нашата война против Германия.
8

Издръжката на Червената армия два пъти по-скъпа от

репарациите към Гърция и Югославия. Неравноправната
търговия със СССР. Трагедията на таврий-ските българи.
Загубата на Македония и Беломори-ето. Третата
национална катастрофа. Тайните преговори в Москва
между Сталин, Тито и Димитров за създаването на
федерация
на
южните
славяни.
Насилствено
помакедончване на населението в Пиринския край.
Наредба-закон за трудововъзпитателни общежития за
политически опасните лица, т.е. концлагери.

141
Глава V. (1944-1945). Нож в гърба. Г. М. Димитров,
Трайчо Костов, Никола Петков, Вълко Червенков.
Пристигането на Гемето в България, митингите и
съборите. Трайчо Костов: „Главен враг на РП (к) е
Гемето". Оставката на Гемето. Пристигането на Вълко
Червенков в България. Неговите черни ангели. Ако няма
врагове - те трябва да се измислят. Наредба-закон за
защита за народната власт. Как се вербуваха доносници.
Концлагерите на смъртта. Арестуването и бягството на
Гемето. Александър Оббов и Георги Трайков.
Разцепването на БЗНС и БРСДП. Никола Петков напуска
отечественофронтовското правителство. Сталин отлага
изборите в България: без опозиция - няма демокрация.

163
Притурка към глава V. Българската азбука Кой
измисли кирилицата?

166
Глава VI. (1945—1947). Страхливият герой. Георги
Димитров, Никола Петков. Пристигането на Георги
Димитров в България, охраняван от съвет
9

ски агенти. Изборите през ноември 1945. Срещата в

Москва на външните министри на САЩ, Англия и СССР.
Сталин: „Ако Никола Петков си въобразява, че Америка
ще воюва с нас заради него, много се лъже". Курс към
унищожаване на опозицията. Съдебни процеси срещу
военните организации „Цар Крум", „Неутрален офицер" и
Военен съюз; процеси срещу Гемето и Кръстю Пастухов.
Референдум за република. Избори за VI Велико народно
събрание. Парижката мирна конференция. Отнемане
депутатския имунитет на Никола Петков, диспутът му с
Георги Димитров в Народното събрание. Арестуването на
Никола Петков. Срещата на Тито и Димитров в Блед.
Осъждането на Никола Петков на смърт. Обесването му.
САЩ признават правителството на Георги Димитров.

195
Глава VII. (1947-1949). Битката за пролетарския трон.
Георги Димитров, Трайчо Костов, Васил Коларов,
Вълко Червенков, Тодор Живков. Забрана на БЗНС
„Никола Петков". Реч на Чърчил в университета на град
Фултън на 5 март 1946 година, начало на Студената война.
Създаване на Коминформ-бюро. Курс към открита
диктатура. Ликвидиране на всички партии, освен БРП (к) и
казионния БЗНС. Тоталитарна димитровска България.
Национализация на индустриалните предприятия и
банките. Тотални репресии. Осъждане на Мушанов,
Мошанов, Гичев, Лулчев, екзарх Стефан I. Горянско
съпротивително движение. Гневът на Сталин срещу
Димитров. Анатемосването на Тито. Сталин срещу Трайчо
Костов. Арестуването на Трайчо Костов. Смъртта на
Георги Димитров, обожествяването му. Осъждането и
обесването на Трайчо Костов. Смъртта на Васил Коларов.
10
232
Притурка към глава VII. Плач по Македония.
Четирите наши гряха.

239
Глава VIII. (1950-1956). Българският фараон. Вълко
Червенков. Защо Сталин избра Червенков. Завладяване на
всички власти. По съветския път към социализма. Разправа
с офицерите, участвали в де-ветосептемврийските
събития, и с партизанските командири. Съветските
съветници, генералите Чернов и Филатов - правителство в
сянка. Унищожаване на „враговете с партийна маска".
Вербуване на нови тайни агенти. Червенков при Сталин,
отзоваването на Филатов. Грандиозните строежи на
Червенков.
Задължителният
доброволен
труд.
Бригадирското движение. Начало на колективизацията.
Митическите 20 стотинки за трудов ден. Миграцията.

273
Притурка към глава VIII. Наръчник на агитатора. 12
метода за агитация на кулаците и неосъзнатите селяни
да влизат в ТКЗС.

276
Глава IX. (1950-1962). Стъпалата на властта. Го-
ряните, Вълко Червенков, Тодор Живков. Масовата
въоръжена съпротива. 150-200-хилядна армия срещу
„бандитите". Тази свобода не ни е дар. Цветана (Ценка)
Стефанова Георгиева Попкоева Чалъко-ва. Черната
великденска нощ. Колко в действителност са жертвите?
Смъртта на Сталин. Страхът и маскировката на Червенков.
Защо Червенков избра Тодор Живков за първи секретар на
ЦК? Хрушчов: „За култа към личността и последиците от
него". Докладът на Тодор Живков в Кремъл против Вълко
Червенков. Историческият априлски пленум. Защо
11

протоколите от пленума са били засекретени? Против

„дребнобуржоазната стихия" и „гнилия либерализъм".
Лагерът на остров Белене отново в действие. Разправа със
съперниците. Опасното единодушие. Отстрелването на
Антон Югов. Неограничената власт на Тодор Живков.

312
Глава X. (1944-1953,1956-1962,1984-1989). Деветият
кръг. Лагерите. Колко души са минали през лагерите.
Няма човек - няма проблем. Записките на надзирателя
Иван Пантелеев. Мирчо Спасов: „Тези там да умират!".
Убийствата в лагера край Ловеч. Гогов, Горанов и Газдов:
„Служихме на партията честно и верно!". Разкриването на
зверствата. Екстрено заседание на Политбюро. Тодор
Живков: „Мирчо Спасов е златен човек". Издигане на
Мирчо Спасов в партийната и държавна йерархия.
Неуспешните дела срещу убийците: всички са невинни.

340
Глава XI. (1964-1981). Държава за продан. Тодор
Живков. Мъдрият и прозорлив ръководител на България.
Големият скок в тъмнината. Ломските ямки и торовите
саксийки. Доразсипване на селското стопанство.
Финансовият банкрут. Тайната продажба на златния
резерв. Живков лъже като дърт циганин. През 1981 година
ще влезем в рая на комунизма! Пленум на ЦК на БКП на
4.XII. 1963 година: „За по-нататъшното най-тясно
сближение и в перспектива за сливане на Народна
република България със Съветския съюз". Хрушчов
отказва да приеме България за 16-а съветска република.
Прегръдките на Живков с Брежнев. Реекспорт на евтиния
съветски петрол. Прегазването на Пражката пролет
-кървавият Рубикон на комунизма. Развитото социа-
листическо общество или зрелият социализъм. Жив
12
ковата конституция: цялата законодателна и изпълнителна
власт, контролът върху армията и прокуратурата е в ръцете
на председателя на Държавния съвет, а той е Тодор
Живков. Нов опит да продаде България. България -
пиратска държава.

374
Притурка към глава XI. Възхвала на цензурата.
Изкуството през втората половина на XX век.

382
Глава XII. (1981-1984). Цар без корона. Тодор Живков,
Людмила Живкова. Възпяването на Тодор Живков.
Учредяване на династия. Просветеният аб-солютизъм на
Людмила Живкова. Мистериозната й смърт. Семейното
коронясване на Владимир Живков. Лавината от реформи.
ЦК - робот за гласуване. Заговорът на Горуня. Страховата
психоза на Живков. Императорският разкош на Живков и
семейството му. Червенков убиваше телата, Живков
убиваше
душите.
Разкошът
на
„правоимащите".
Поредният идеологически ледников период. Ало, какво
стана с идеалите?!

400
Глава XIII. (1984-1989). Срутените кумири. Тодор
Живков, Михаил Горбачов, Петър Младенов и другите.
Преименуването на българските турци и на българите
мохамедани. Международна изолация на България.
Офанзивата на Роналд Рейгън срещу социализма.
Идването на власт на Михаил Горбачов. Дружбата си е
дружба, но сиренето е с пари! Изолирана от Запада,
изоставена от Съветския съюз, наказана от Бога с
тригодишна суша, България потъва в мизерия. Външният
ни дълг надминава 12 милиарда долара. Живков против
перестройката на Горбачов. Кьорфи-шеците на Юлската
концепция. Комитетът в защита
13

на Русе. Живков: „Цялата сволоч трябва да се махне!".

Клубът за подкрепа на гласността и преустройството.
Арести, обиски и изселвания. Милиционерски побой в
градинката пред сладкарница „Кристал". „Голямата
екскурзия" на 360 хиляди невъзродени български турци.
Фалшивата оставка на Живков. Заговорът на Петър
Младенов и Добри Джуров. Мисията на генерала от КГБ
Виктор Шарапов. Пленумът на 10 ноември 1989 година.
Единодушието на роботите. Прозрението на Живков:
„Социализъмът е едно недонос-че". Народът ликуваше.

422
Епилог. (1989-2007). Пир по време на демокрация.
Петър Младенов, Андрей Луканов, д-р Желю Желев,
Димитър Попов, Филип Димитров, Ахмед Доган, д-р
Константин Тренчев, проф. Любен Берое, Жан Виденов,
Петър
Стоянов,
Иван
Костов,
Симеон
Сакс-кобургготски, Георги Първанов, Сергей Станишев.
Годината на големите промени. 10 ноември изпревари, но
не ускори, а забави хода на събитията. Желю Желев и
Съюзът на демократичните сили. Митингите. Страхът от
мъст. Ахмед Доган и Движението за права и свободи.
Подпалването на Партийния дом. Правителството на
Филип Димитров. Време на голямото лицемерие.
Разграждане на системата. Връщане на земята.
Правителството на Жан Виденов. Януарските бунтове
1997 г. Иван Костов. Единодушието е първият знак, че
демокрацията е в опасност. Приватизацията. Корупцията.
Разговорът на хан Крум с аварските пленници. Цар
Симеон II и неговите 800 дни. Аферата с царските имоти.
Триумвиратът: Симеон, Ахмед и Сергей Дмитриевич.
Влизането ни в Европейския съюз. Предсказанието на
 ясновидката.
14

1943-1944
ГЛАВА I
Цената на една човешка
глава
Божилов, Багрянов

Народът ридаеше.
Шест дни и шест нощи по улиците около храма „Александър
Невски" се виеше черна боа от разплакани хора -
жени и мъже, старци и деца, офицери и войници, господа с
цилиндри и селяни с калпаци, слугини и артисти, попове и просяци...
плачещата змия потъваше в зиналата паст на храма - като че ли
цялата нация се отправи да присъства на собственото си опело
(проплаква жално синът на царедвореца Павел Груев1),
а от вътрешността на храма като жълта мъгла излизаше глухото
ехо от риданията на тези, които минаваха край ковчега на мъртвия
цар...
Над България надвисваше някаква прокоба, чувствахме се
осиротели (простенва дипломатът Стефан Попов, приемащ
монархията
без емоции като априорна даденост, предвидена по Търновската
конституция2).
На седмия ден ковчегът бе положен върху оръдеен лафет, теглен
от шест черни коня с черни наметала и с черни пера на главите, и
траурното шествие, съпроводено от гвардейци, потегли към Централна
гара:
'Стефан Груев, „Корона от тръни".
2Стефан Попов, „Безсъници ".
15

пред ковчега бавно пристъпяше върховният църковен клир

воглаве с траурните хоругви, край ковчега крачеше правителството, зад
ковчега се полюшваше черната сянка на царица Йо-анна, подкрепяна
от
брата на царя, принц Кирил;
следваха ги бойните знамена, духовата музика, царската свита,
генералитетът, дипломати, бивши министри, висши чиновници и
прочее;
по цялото протежение от храма до гарата траурното шествие се
движеше в шпалир от войници, „заели за почест", пушките с голите
щикове трепереха в ръцете им, повечето плачеха
(един от войниците, поетът Йордан Милтенов3, тогава секретар
на нелегалната ремсова4 организация в Бронираната бригада, по-късно
ми призна: „Комунист, не комунист - и аз плачех... ");
из целия град димяха черни жертвеници, миришеше на тамян, от
покривите на сградите се спускаха траурни знамена, глухо тътнеше
погребалният марш,
по тротоарите, зад шпалира на войниците се тълпеше народът и
ридаеше неудържимо. (И скръбта си има свой ентусиазъм.)
Ковчегът бе положен върху открита вагонна платформа и
траурният влак, въздишайки, потегли бавно към Рилския манастир;
по целия път - от София през Перник и Дупница до гара
Кочериново - от двете страни на железопътната линия беше почерняло
от народ и когато влакът с ковчега приближаваше, всички падаха на
колене и се кръстеха,
а когато влакът отминеше - просваха се върху траверсите и
целуваха релсите, по които за сетен път бе минал техният цар,
и всички устни шепнеха:
1 Йордан Милтенов (1919-1967), близък приятел на поета
Александър Вутимски.
4РМС (ремс) - Работнически младежки съюз, създаден през 1928
г. като легална проява на Българския комунистически младежки
съюз (БКМС); след преврата на 19 май 1934 г. действа в
нелегалност.
16

- Защо ни оставяш? Какво ще стане сега с България?5

Докато цар Борис III беше жив и държеше юздите на уп-

равлението, тези юзди ограничаваха свободата, но сдържаха сво-
еволията, обуздаваха изстъпленията, смиряваха жестокостта, забавяха
трагичния финал на комедията.
След смъртта му пороят на събитията се отприщи, разбес-няха се
партийните страсти, инстинктите за мъст се развилняха и започна
кървава гражданска война.
 Професор Богдан Филов се оттегли от горещия премиер-ски стол
и предложи на Народното събрание да го избере за регент на
6-годишното царче Симеон II,
Народното събрание го избра с акламации, при което всички
народни представители бяха станали на крака6 (понеже си имахме
Цар-Освободител и Цар-Обединител, кръстиха професора на подбив
Цар-Заместител1),
но тъй като според Конституцията регентството се състои от
троица регенти, за втори регент бе избран министърът на войната
генерал Михов, а за трети - братът на цар Борис III, принц Кирил;
с този си акт Народното събрание мъжки наруши Конституцията,
според която регентите се избират от Велико Народно събрание (чл.
27),
а изборът на принц Кирил бе двойно нарушение, тъй като според
същата Конституция (чл. 29) членове на регентството могат да
бъдат
министри, председателят и членовете на Върховното съдилище или
пък лица, които са занимавали безукорно тия длъжности,
а принцът бонвиван се бе занимавал със съвършено други
„длъжности": докато брат му пъшкаше под короната, беше пил
5Стефан Груев, цит. съч.; а цялата сцена на погребението описах
по стари кинохроники.
'Богдан Филов, „Дневник"; професорът не забравя и този път да
фиксира имената на депутатите, които през всичкото време
останаха демонстративно седнали... 7Евдокия Филова,
„Дневник", 1992 г.
17

и се веселил, беше вилнял като жребец, та майките на ученичките в

София бяха пропищели,
и честно казано, той хич, ама хич не се и натискаше да става
регент, но професорът успя да го кандърдиса (уж за да пазел короната
на
династията) и поради тази си глупост, както ще видим по-нататък,
принцът съвсем залудо загуби главата си...

Да не би да бъде затъмнена славата му на държавник, професор

Филов посочи за свой наследник на премиерския пост
най-посредствения от министрите си - министъра на финансите Добри
 Божилов,
къс и дебел човек, с теме на главата си като двугърба камила -
рисува го любовно в спомените си Константин Муравиев8, - скромен и
трудолюбив банков служител, станал министър9 по царско
благоволение
(когато е трябвало да у годи на най-високото началство, той
показвал виртуозност - така могъл да изпраща тайно всяко
тримесечие по 80 000 швейц. франка на бившия цар Фердинанд);
минаваше за много хитър човек: обичал да държи под заплаха
колегите си министри и народни представители - за всеки от тях
имал
досие, в което е отбелязано всичко, което е могло да ги изложи,
всякакви истории на личния им живот, не пропущайки даже и
слугинските клюки.. .(Странно съвпадение: подобни досиета ще
изработва след 10-15 години един друг държавник с глава, подобна на
Божиловата...)
Като научил за назначението на Божилов, споменатият дипломат
Стефан Попов възкликнал:
- Една държава, която си позволява по време на война вица на
подобен министър-председател, е загубила правото си на
съществувание!w
8Константин Муравиев, „ Събития и хора ". ''Добри Божилов
(1884—1945) е министър на финансите в третото и четвъртото
правителство на Георги Кьосеиванов (1938-1940), в двете
правителства на Богдан Филов (1940— 1943) и в собственото си
правителство до 1 юни 1944 г. '"Стефан Попов, цит. съч.
18

Скоро пишман ще стане и самият Богдан Филов:

- Като виждам как Божилов ръководи работите, започвам да
мисля дали нямаше да направя по-добре да задържа
председателското
място; по никой въпрос той не може да вземе решително становище
и
чака да му се подскаже, все гледа да лавира, за да задоволи всекиго и с
никого да не се скара..."
В този дух на лавиране Божилов хем обяви една сутрин по
радиото, че правителството му ще прояви „милост към разкая-лите се
и
 заблудените ",
хем същевременно сформира свирепите отряди на жандар-
мерията, която безпощадно изби първо тези, които повярваха и се
предадоха;
знаейки силата на парите, Божилов вдигна цената за партизанска
глава на 50 000 лева, а за по-важните глави даваше по 200 000!

За сравнение: едно живо гергьовско 20-килограмово агне

струваше около 1000 лева, сега струва около 100, значи 50 000
лева са били долу-горе равни на днешните 5000, а 200 000 - на 20
000.
- Така правителството на Божилов чрез парични суми
поощряваше онези склонни към убийства и престъпления лица, които
се настървяваха, за да получат пари - казва не някой друг, а самият
началник на жандармерията генерал Борис Димитров12.
Това не стигаше - силом беше организирана и тъй наречената „
Обществена сила ", - населението се задължаваше „да се
самоотбранява", сиреч: да предава нелегалните (не станеш ли предател
-
чака те разстрел за съучастничество).
Но, както пише Богдан Филов в дневника си: четите чакали
само да мине панихидата на 40-те дни от смъртта на Ц., за да
засилят своята дейност -
и те я засилиха.
"Богдан Филов, цит. съч.
12Из показанията пред Народния съд.
19

Тук ще спра за кратко, читателю, и ще се върна малко назад,

защото преди година на сцената излезе една организация, която
ще изиграе решаваща роля в по-нататъшната наша история,
досега не й обърнах достатъчно внимание, защото дейността
й беше незначителна.
Бях споменал в предишната книга, че антифашистката
съпротива в България се бе разделила на две крила: дясното - на
буржоазната опозиция, лявото - на тъй наречения Отечествен
фронт, обединяващ Работническата партия, БЗНС ,,Пладне" и
социалдемократите, по-късно към тях се присъединяват „
Звено " и независими интелигенти.
Инициативата за създаването на Отечествения фронт е на
Георги Димитров, това е модификация на закъснялата му идея за
единен фронт с БЗНС след трагичните събития през 1923 г.;
Върбан Ангелов твърди13, че след преврата от 1934 г. на-
шият конспиративен централен комитет създаде в 1935 г.
даже комисия за изграждането на „Народен фронт ".
В него бяха привлечени Земеделският съюз (Пладненци и
Гичевисти), Широките социалисти, Демократическата партия
и Радикалите, освен тях в него влязоха и Звенарите, а
впоследствие и Църквата в лицето на митрополит Стефан.
Човек мъчно може да си обясни по какви сериозни причини
Народният бе преименуван на Отечествен фронт? -чуди се бай
Върбан.
Тъй или иначе, на 17 юли 1942 година глас, имитирайки гласа
на Георги Димитров14, прочете по нелегалната радио
13Върбан Ангелов, „Неизвестни страници от миналото ". 14Тъй
като Георги Димитров говорел вече със силен руски акцент и би
било конфузно на българо-руски да призовава българския народ,
Програмата била прочетена от Карло Луканов, тогава редактор и
говорител на радиостанцията, но имитацията била толкова
сполучлива, че заблудила за цял живот дори члена на
Политбюро на БКП Цола Драгойчева - тя пише просълзена в
мемоарите си през 1979 г.: „Бавният, вълнуващ и внушителен
глас, оповестяващ по ефира Програмата на Отечествения
фронт, е гласът на самия Георги Димитров ".
20

станция „Христо Ботев" приетата от задграничното бюро на

Българската работническа партия

ПРОГРАМА НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ

Противонародната политика на цар Борисовото
правителство представлява същинска национална опасност.
България днес се превръща фактически във васал на Хитлер, а
българският народ - в роб на немските империалисти.
Всяко продължаване на тази политика означава
съзнателно блъскане на българския народ в пропастта.
Върховен дълг на българския народ, на неговата армия и
патриотична интелигенция в сегашния исторически момент
е да се сплоти в могъщ Отечествен фронт за спасяването на
България.
Отечественият фронт си поставя следните неотложни
задачи:
Да не допусне въвличането на България в престъпна и
гибелна хитлеристка война.
Да оттегли незабавно българските войски, изпратени за
потушаване на борбата на братския сръбски народ срещу
германското и италианското иго. 4 Да разкъса съюза на
България с хитлеристка Германия.
Да спре износа на храни за Германия.
Да освободи незабавно всички цивилни и военни лица,
преследвани за тяхната борба срещу фашизма и хитлеристка
Германия.
Да възстанови политическите правдини на народа,
особено свободата на печата, събранията и сдруженията.
Да разтури фашистките организации. Да обезвреди
фашистките главорези и престъпници и вземе мерки за
тяхното примерно15възмездие...
^Примерно - за назидание.
21

Отечественият фронт поставя като най-близка цел на

своята борба смъкването от власт на сегашното
пре-дателско, противонародно хитлеристко правителство и
създаването на истинско българско национално пра-
вителство.
Това правителство ще подготви условията за свикване на
Велико народно събрание, което ще определи бъдещата
форма на управление на България.

Както се вижда, в Програмата на Отечествения фронт

въобще не ставаше дума за радикална промяна на социал-
ния строй, само в края със съвсем невинен тон се казваше,
че след победата новоизбраното Велико народно събрание
ще определи бъдещата форма на управление на България.
Това бе наивно изтълкувано, че става дума само за
евентуална замяна на монархията с република,
и без да подозират подмамването, на призива на БРП се
отзоваха антимонархически настроените земеделци на
Никола Петков (БЗНС „Пладне"), социалдемократите на
Чеш-меджиев (старият им лидер Кръстю Пастухов
напразно повтаряше: Помнете ми думата, този Отечествен
фронт ще бъде безотечествен!), „Звено" на Кимон Георгиев,
Военният съюз на Дамян Велчев
(тези двамата, както вече стана дума, са били привлече-
ни за каузата на БРП от Върбан Ангелов, който като адво-
кат на Дамян Велчев го спасил от бесилото през 1936 г.),
накрая към ОФ се присъединиха и няколко независими
интелигенти, представлявани от Димо Казасов.

През това време съветските войски превзеха Киев, наближаваха

Дунава и куражът на партизаните растеше -
те влизаха в селата и разстрелваха „народните врагове"
(кметовете, бирниците и пъдарите),
жандармерията, полицията и армията пък разстрелваше
„враговете на народа" (за главите на 4636 партизани и ятаци бяха
платени 65 153 772 лева),
22

главите, по стар турски обичай, се набучваха на колове и се

разнасяха из селата за ужас и назидание на населението,
а „храбреците", държейки отрязаните глави за косите, се снимаха
ухилени за спомен на поколенията...
(Подробности за техниката на побоите, разните мъчения,
физическите жестокости и убийствата по-хладнокръвният читател
може да прочете в притурката към тази глава.)

Досега все премълчавах едно име - името на Никола

Гешев, наричан от едни „великият полицай", от други -
„все-виждащото око", от трети - „палачът Гешев".
До появата му в полицията всичко в неговата биография е
тъмно и пълно с противоречиви предположения: бил ли е в
младостта си социалист или фашист, познавал ли се е с
Мусолини в Италия, учил ли е в съветската военна академия
„Фрунзе", бил ли е на специализация в Скотланд Ярд, имал ли е
връзка с шефа на тайните съветски служби Бе-рия, срещал ли се е
с Чърчил;
 още по-тъмно става, както ще видим, след неговото за-
гадъчно изчезване на 7 септември 1944 г.
Тайната сила на всевиждащото око Гешев, инспектор на
служба „А" в отдел „Политическа полиция" на Държавна
сигурност, била неговата тайна агентура:
бавно и методично, година след година той внедрявал свои
свръхсекретни агенти във всички партии, организации, съюзи,
синдикати, щабове, министерства и прочие, и в Двореца имал
свои агенти;
агентите, на брой 700-800 души, познавал само той, нямало
никаква документация, те донасяли само лично на него, чрез тях
той знаел всичко. Тази тайна агентурна мрежа като невидима
паяжина оплитала цялата държава.
На 20 юни 1937 г. Работническата партия (комунисти)
провела нелегална конференция на Витоша. На другия ден Гешев
извикал в полицията всички участници в конференцията. Те
очаквали разпити, побой, инквизиции... вместо това Гешев
започнал да ги подрежда по столовете:
23

- Ти седни тук, ти тук, ти до него, ти зад него... Така

бяхте насядат на полянката, нали? Ти си казал това, ти си
казал еди-какво си... ~ и повтарял дума по дума кой какво е
говорил.
Ръководителите на партията били шашардисани.
- Мога да ви арестувам, но няма да го направя - казал им
Гешев. - Вий вече не представлявате опасност за държавата, не
можете да действате повече нелегално; както се досещате -
един от вас е мой човек: ще знам всяка ваша крачка, всяко
намерение, всяка ваша дума, всеки момент мога да ви изловя
като пилци. Хайде, ходете си сега по живо, по здраво...16

Така, внедрявайки свои агенти в Централния комитет на БРП, в

Централната военна комисия и в почти всички окръжни организации
на
партията,
през пролетта на 1942 година Гешев извършва масов погром над
Комунистическата партия: разкрити са тайните квартири, тайните
печатници за позиви, складът за взривни материали и оръжие,
 заловени са тъй наречените подводничари и парашутисти,
прехвърлени в България от СССР, разбита е нелегалната мрежа не
само
в София, но и в провинцията (Пловдив, Пазарджик, Стара Загора,
Сливен, Бургас, Горна Оряховица, Варна, Габрово, Плевен, Ямбол, Св.
Врач, Разлог),
разкрити са комунистически конспиративни групи в армията
(колко войници и офицери са били разстреляни, е неизвестно),
арестувани са няколкостотин ръководни дейци на Компартията,
почти всички членове на Централната военна комисия и на
Централния
комитет, начело с члена на Политбюро Антон Иванов и политическия
секретар на ЦК Трайчо Костов,
десетки са осъдените на доживотен затвор и на различни срокове,
на смърт са осъдени повече от 50 души.
16По „ Тайно досие на Гешев. Най-големият полицай " (1992) от
Август Розенберг.
24

Обща бе почудата, че секретарят на ЦК и главен обвиняем (Трайчо

Костов - б. м.) не бе осъден на смърт.17 За тази почуда ще стане дума
по-нататък.

Сред осъдените на смърт за тероризъм бе и поетът Никола

Йонков Вапцаров. Странна е съдбата на този гениален поет -
приживе въобще не са го смятали за поет, най-малко неговите
хора (иначе едва ли биха го пожертвали като редови терорист
бомбаджия), стиховете му били надрасли толкова тогавашното
разбиране за поезия, че гениалната простота на стиха му се
възприемала като липса на поетичност.
Присъдата била прочетена в 12 часа по обяд на 24 юли 1942
година, разстреляли осъдените в 8 часа вечерта. В тези къси
часове Вапцаров успял да напише на жена си:
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неканен гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя —
вратите не залоствай...

За да прикрие агентите си и да довзриви нелегалните орга-

 низации отвътре, Гешев прилагал и друга хватка: при масови арести
неочаквано освобождавал някого от най-важните функционери - и
върху него падало съмнението за предателство.
Така тръгват слуховете, че негови агенти са били и Тодор
Живков, и Трайчо Костов (защо не е бил осъден на смърт? - ще го
питат
след 7 години и ще го обесят)...
Гешев познавал комунистическата идеология, още по-добре
познавал реализацията й в Съветския съюз и атакувал психиката на
арестуваните комунисти идеалисти, рисувайки им бъдещето, за което
се
борят:
- Щял да дойде комунизмът! Хората щели да бъдат равни и
щастливи! Тука е твоята най-страшна заблуда. Общество
|7Теню Стоянов проговори. „Шпионаж. Преврати.
Процеси. Убийства", 1993 г.
25

то е едно и също, то не се променя, както и хората са едни и същи,

те
не се променят. Вашето общество ще бъде точно като нашето и
тогава да те пита човек: защо жертваш живота си? Но тебе ще те
няма, а картинката ще бъде същата! Ще станат нашите, за да
седнат вашите. Нищо повече! Мислиш си, че няма да имате нужда
от
такива като мене? 0-хо, и още как!™
След този пророчески монолог им илюстрирал светлото
комунистическо бъдеще със снимки и документи за милионите избити
от Сталин и Берия. А на съвсем фанатиците казвал:
- Добре, ще те пусна да избягаш в Москва - там ще те
ликвидират.
Така и ставало.
(Впрочем, участниците в Септемврийското въстание 1923, които
успели да избягат в СССР, почти без изключение били ликвидирани
там
като шпиони.)
Гешев беше упорит и жесток. Разпитите на задържаните лица
ръководеше той. Лично нанасяше побой, подпомогнат от груповите
си
началници. Садист, проявяваше зверщи-ни. Убийствата, които са
вършени от неговите органи, са 6wiu винаги по негово нареждане.
Това го пише не някой друг, а неговият колега - началникът на
секция „Б" в Държавна сигурност Праматаров. Със същия Праматаров
тръгнали да бягат на 7 или 8 септември.
Но за това ще стане дума по-нататък.
* * *
Много често се говори, че сме били принудени да влезем в
Тристранния пакт по простата причина, че ние не можем да
спрем германците и ако ги оставим просто да минат през нас,
те ще ни третират като окупирана стра-

1 "Монолог на Гешев от документалната пиеса на Георги

Марков (1929-1978) „Комунисти", поставена в Театър „Сълза и
смях" през 1969 г., свалена от сцената и забранена, а авторът бе
убит от тайните ни служби в Лондон през септември 1978 г.
26

на, а това ще е много по-лошо, отколкото ако сме в съюз с тях

(тъй рече Филов на Царя),
но рядко се споменава, че и за съюза си с тях сме си плащали
твърде скъпо.
Същият Филов пише в Дневника си на 27.11.1944 г.: Ис-
канията на суми за издръжка на германските войски в България
постоянно се увеличават, за последното тримесечие те
възлизат на 900 милиона, което за година би дало три милиарда
и 600 милиона,
а колко ли милиарда би д&ю за 3 години и половина (от март
1941 до септември 1944)?

Злото не идва само - на 14 ноември около 200 английски летящи

крепости изсипаха хиляди бомби над София,
след десетина дни американски бомбардировачи направиха
същото -
с две години закъснение Англия и Америка се сетиха да
отговорят на обявената им с акламации и ура „символична война'"9,
обаче, както пише остроумно в учебниците по история: бомбите, които
хвърляха над София, не бяха никак символични. Казват, че Чърчил бил
казал:
- София трябва да бъде изравнена със земята и в развалините й
да се засеят картофи!
През ноември и декември 1943 година бяха извършени още 3
нападения над столицата, но това бе още нищо.

Чудовищното нападение стана на 10 януари [1944] -пише

регентшата г-жа Евдокия Филова в Дневника си. -Започнаха
страшни гърмежи. Хората тичаха по улиците в паника.
Адът продължава ця,г час, а отбой се даде едва в два часа.
Три бомби паднали в германската легация на „ Патриарх
Евтимий ". По бул. „ Фердинанд " отляво и отдясно

1ЧВиж Книга четвърта, глава XIII.

27

кооперациите са полуразрушени. Улица „Венелин " е цялата

затрупана. По „ Славянска " и „Цар Шишман " - бомба до
бомба.
Убити, ранени и затрупани в голям брой. Има бомби пред
самата врата и около „ Св. София " и „Ал. Невски ". Какво
безбожие!...
Нахлуха познати и роднини, идещи откъм бул. „ Фердинанд "
- мръсни, уплашени, в нечовешки образ, идещи като че ли от друг
свят или по-точно направо от ада. Градът замръква под този
ужас, под стона и отчаяните викове на стотици невинни хора...
Още сме в ужасно състояние. Лампите угаснаха, радиото
спря да свири в 9 часа. Сирени няма. Решаваме да си легнем. Не
успели обаче още да се качим горе, започват гърмежи, 10
минути само след затъмнението. Ето и бръмченето на
аеропланите се чува.20
Къде да бягаме? Слизаме бърже в мазето. Гърмежите
зачестяват. Стават страхотни. Аз не съм на себе си. С едната
ръка стискам ръката на Богдан, другата ми държи слугата
Тошо.
Той е много набожен, на колене е и се моли за нас. Аз се моля,
но нямам сили. Трясъкът е толкова силен (несравним с този на
обед), всички имаме чувството, че всичко се изсипва над нашите
глави, огън и жупел и самата смърт е дошла. Толкова бях
убедена, че ние ще загинем, и казвах само: по-скоро, по-скоро да
 свърши...
След пет минути дойде нова вълна, нов трясък, врати,
прозорци, всичко трещи и трепери. Гърмежите са страшни.
Всичко вън е червено, гори и е задимено.
Богдан ме стиска и повтаря:
- Още малко и всичко ще свърши. Моли се, Бог ще ни пощади.
Ето, те сега ще си отидат вече...
Но гърмежите продължиха още до 10'/2 часа. Всичко
20През деня София била нападната от 180 американски
бомбардировача, а през нощта - от 80 английски.
28

утихна като чели отведнъж. Като някаква страхотна и

злокобна вихрушка, като някаква нечувана чума мина ръката на
звяра неприятел и покоси толкова хора и почерни и разруши
стотици домове. И защо?
Културни англичани, набожни американци! Гангстери!
Подли англичани, мръсни американци, какво искат от нас?

Не влагам никаква ирония в думите си, но все пак си мисля:

наистина ли не е минавало през ума на г-жа Филова, че не друг, а
треперещият до нея г-н Филов бе обявил война на гангстерите!
Но укорите към мъртвите са безполезни. Да разлистим
по-нататък Дневника на г-жа Филова и Дневника на още един
очевидец
- бившия правосъден министър Васил Митаков.

Г-жа Ф и л о в а : Вчера, на 30 март, стана най-голямата

бомбардировка, която може един град да претърпи. Над хиляда
аероплана злодействуваха над 2 часа над града. София е
разрушена и опожарена. Засегнат е главно центърът - „Леге",
„Дондуков", „ Търговска", хубавите нови министерства,
Народният театър и толкова още хубави сгради.
Г-н М и т а к о в : Пораженията от бомбите са нищо в
сравнение с опустошенията - пожарите. Цели квартали, цели
улици от единия до другия край са изгорели. Най-добрите
здания: Съдебната палата, министерствата на войната, на
правосъдието, на финансите, Български кредит, Държавната
печатница, Синодът, Сметната палата, хотел „България ",
хотел „Империал ", хотел „Витоша", Халите, баните,
Народната библиотека, Софийската и Сточната гара,
Подуянската гара, музеите и дворецът.21
21Аеропланите са били 370 тежки американски бомбардировачи и
вероятно още толкова изтребители; разрушени били 3725 сгради,
жертвите са сравнително малко (139 души), тъй като повечето
хора са били вече избягали от София.
29

Г-жа Ф и л о в а : Гангстерите дойдоха и навръх Великден. 22

Пак пожари, пак бомби. ..Не ги беше грях да убиват
най-безбожно невинни хора.
Г-н М и т а к о в : Стотици хора са загинали под разва-
лините и пожарите. В банята няколко десетки жени били
изненадани от тревогата голи и били избити до една.
Г-жа Ф и л о в а : Човек може само да плаче... София е
мъртъв град.
Г-н М и т а к о в : Не само ние, но и целият български народ
напразно се пита: защо толкова жестоко бяхме наказани?
Няма ли отговорност защо така безогледно ни нападнаха? Кой
ще поправи загубите, които се причиниха на толкова бедни
български семейства? Кой ще изкупи страданията и мъките на
толкова човешки същества?
Г-жа Ф и л о в а : Край страха от бомби има навсякъде и
страх от шумци2Ъ. Шумците се увеличават и правят пакости -
ограбват, спират влакове. Казват, че повечето били богатски
синове и дъщери от селата. Тръгват, подмамени от някакъв
идеализъм...
Г-н М и т а к о в : Това са истински отцеубийци.
Г-жа Ф и л о в а : Има голямо роптане срещу правител-
ството. Божилов е много мек и не държи здраво. Чувства се
една разкапаност в цялата страна, едно дезорга-низиране. Не са
доволни и от вътрешния министър Дочо Христов...
Г-н М и т а к о в : Властта е фалирала.

В името на истината обаче трябва да отбележим, че прави-

телството на Божилов не се дало без бой:
след като София бе срината от бомбите, по заповед на военния
министър една пехотна рота се качила на връх Мусала и оттам,
 разправят очевидци, войниците обстрелвали Лондон с далекобойните
си пушки манлихерки образец 1888 г.,
22На 17 април 1944 г. 350 тежки американски бомбардировачи
доразрушават София. "Шумци, шумкари - партизани.
30

а към Америка бил изпратен самолетът, който през 1913 година

хвърли две ръчни бомби над Одрин, с бойна задача да бомбардира Ню
Йорк, по-точно - да събори един небостъргач, падайки - той щял да
събори съседния, съседният - съседния и т.н., така по ефекта на
доминото щял да рухне целият Ню Йорк!
За съжаление самолетът не можал да стигне до Америка, паднал
някъде зад Ниш...

След този окончателен крах на Божиловото правителство

регентите, както отбелязва г-жа Филова, имали големи мъчнотии в
търсенето на човек за ново правителство:
кандърдисвали стария Кьосеиванов - не ще; Мушанов - не ще;
царедвореца Калфов - пощял, но на другия ден отщял...
(а Божилов, като научил какво кроят зад гърба му, станал още
по-жалък и дребен, никак нему се искало да напусне властта (пустата
власт, никой не ще да я напуска!), заплашвал, че едва ли ще може да
преживее такова нещо24)
...инженерът Спас Ганев, министърът на вътрешните работи
Дочо Христов, генерал Русев, министърът на правосъдието
Константин
Партов - не щат, всеки се плашел от властта като от горещ ръжен и
бягал,
само Габровски25 и Цанков се натискали, но княз Кирил извикал:
- При един кабинет на Цанков или на Габровски хората с камъни
ще ни избият!26
Накрая, заключава с омерзение регентшата г-жа Филова:
трябваше да дойдем дотам - да бъде повикан един Багрянов за
министър-председател!11
24Богдан Филов, цит. съч.
25Петър Габровски (1898-1945) - основател на
националсо-циалистическата организация Ратничество за
напредък на българщината (1936), министър на вътрешните
работи при Богдан Филов. 26Богдан Филов, цит. съч. 27Евдокия
Филова, „Дневник ".
31

Не знам дали си спомняш, читателю, кой беше Иван

Багрянов?
Това е флигел-адютантът и най-интимният приятел на цар
Борис, красавецът и сладкодумникът, който разказваше в глава X
на Книга четвърта как царят уж изненадан посрещнал вестта за
преврата на 9 юни 1923 година;
отгоре на всичко Иван Багрянов пишел и стихове - в края на
1911 година като юнкер написал стиховете на химна в прослава
на Н. Ц. В. Престолонаследника княз Борис Търновски по случай
встъпването му в пълнолетие28:

Нека всички днес да пеем, всичко

българско да пей! Княз Бориса да
възпеем, бляскаво звезда да грей!

В него Бог ни завещава

на Асеня мъдростта,
за победа в залог дава
на Крум Страшний смелостта.

Вардар, Дунаве, шумете, о,

Балкани, Шар, Пирин! Всички
дружно поздравете своя бъдещ
властелин!

А за това пък как Багрянов попаднал в Двореца се разказва

една прелюбопитна история:
При атентата в софийското казино на 31 януари 1915 година,
по време на традиционния бал с маски, заложената в ложата
бомба разкъсала подпоручик Никола Бояджиев, син на
началник-щаба на армията генерал Климент Бояджиев и пръв
приятел на подпоручик Иван Багрянов.
На бала трябвало да присъства цар Фердинанд, но той
28Д-р Николай Русев, „По следите на една безсмъртна
песен", 1988 г.
32
не знам защо не отишъл, обаче почел с присъствието си опелото
на подпоручик Бояджиев в църквата „Св. Неделя".
Тогава, изправен пред ковчега на приятеля си, 23-годиш-ният
подпоручик Багрянов казал дръзки думи:
- Шрапнелите на бомбата, които разкъсаха гърдите на
подпоручик Бояджиев, трябваше да улучат гърдите на
истинския виновник за народните бедствия.
На другия ден Багрянов бил извикан в Двореца. Цар Фер-
динанд му рекъл:
- Подпоручик, след вчерашната реч вие имате два избора:
или да напуснете армията немедленно, или да станете мой
адютант.29
Багрянов немедленно избрал да стане адютант на цар
Фердинанд, след абдикацията му станал адютант на цар Борис
и сестрата на цар Борис княгиня Евдокия лудо се влюбила в
поета-адютант, в „българския Лермонтов", завела го при Дънов и
Учителя благословил тяхната любов;
работата стигнала до сватба, но цар Фердинанд от далечното
си изгнание анатемосал тази любов и не разрешил на княгинята
да се омъжи за простосмъртен (той я гласял за императрица),
завихрял се скандал и цар Борис с болка на сърце помолил
приятеля си Багрянов да напусне Двореца.
Било 1925 година.

След като бил деликатно прогонен от Двореца и от обятията на

княгиня Евдокия, Багрянов последвал съвета на Учителя Дънов да се
учи от крушата как да живее и заминал за родното си село Хюсеин
Баба теке в Делиормана.
Понеже междувременно бил учил малко агрономство в Лайпциг,
за две-три години превърнал запустелия си бащин чифлик „Махзар
паша" в модерно стопанство за чудо и приказ,
орал-копал, женил се, развеждал се, правил деца, въобще живял
си на село идилично и щастливо цели 15 години...
"По „Възмездие" на Иван Пауновски.
33

Като умрял царят, дошъл в София, видял се с Дънов, Учителя му

рекъл, че е предопределен от Бога да измъкне България от
 кьорсокака30,
и след погребението на царя, в същия ден, на 5 септември 1943
година, още неизбърсал сълзите си, Багрянов рекъл на Никола Петков:
- Смъртта на царя е едно нещастие и същевременно една
възможност да поправим трите престъпления на цар Борис:
първото,
че влязохме в Пакта; второто, че обяви война на Англия и Америка; и
третото, че преследваше евреите?1
Но като станал министър-председател на 1 юни 1944 година,
преди да се заеме с поправката на трите царски гряха, теглил по
радиото
под грохота на поредната бомбардировка долу-горе следната реч:

- Има ли, господа, по-ясно предупреждение от това (трясък

от взрив на бомба), че ние не бива при никакви обстоятелства и
по никакви причини да се намесваме в един такъв световен
конфликт? (Пак трясък на бомба.)
Държава, в която хората се убиват, в която има затвори,
бесилки и застрелвания (трясък на бомба), е старо-заветна.
Аз имам предвид една друга държава, по-съвършена,
no-организирана от всички държави, съществували до сега.
(Трясък, трясък на бомби.)
Това е държавата, която съществува в Разумната при-
рода. Всички държави трябва да копират нейните закони,
нейния порядък.31 (Трясък, трясък, трясък на бомби.)
Нашият изстрадал народ в аванс плати чрез бездни от
страдания правдата, в която той вярва и която чака от света.
(Трясък на бомба.)
50Из показанията на Багрянов пред Народния съд; къорсокак -
сляпа, задънена улица.
31Из показанията на Никола Петков пред Народния съд.
32Думите, подчертани с получерен шрифт, са буквални цитати
от беседите на Учителя Петър Дънов.
34

Нека стегнем редовете си, за да отраем и доживеем до

новия свят на мировата справедливост.
Нашата съдба, братя, трябва да бъде в нашите ръце...
(Грохот от поредица бомби, предаването прекъсва.)
 Ядосаният Богдан Филов строшил с юмрук радиоапарата:
-Демагог и фантаст! - викнал той. - Това е дъновизъм,
толстоизъм и богомилство със свойствения им славянски анархизъм и
нихилизъм! Това е пораженство, което действува угнетяващо на
здравите национални сили! Заради химерата за някаква световна
справедливост рискуваме да тръгнем с бързи крачки по пътя на
самоунищожението?3
За още по-голям ужас на професора, Багрянов предложил да се
спре кръвопролитието между партизани и полиция, подал ръка на
комунистите,
те аха-аха да му стиснат ръката и да го прегърнат, но от Москва се
провикнал Георги Димитров:
- Hem! Правителъството на Багрянов - тоже прогер-манско
правителъство! То е опит да се залъже временно народ и съюзници,
да
се спечели время и по възможности да се парализира въстаническото
движение.
Как раз сейчас, когда багряновци се мъчат с разни
измам-нически и демагогическими маньоврами да печелят время,
Оте-чествений фронт с новой силой зовет к всемерно засилване на
противогерманската народоосвободителна борьба!м
ЦК на БРП (к) заел стойка за почест и още на другия ден обяви
решението си за прерастване на въоръжената борба във въоръжено
въстание!
Откъм Лондон пък се провикна Чърчил:
- Тоя беден народ от трудолюбиви и честни селяни е оглавяван,
за негово нещастие, от чужда на националните му интереси
династия
и е ръководен от корумпирана и подкупна интелигенция.
"Според Дневника на Богдан Филов.
34Радиостанция „Христо Ботев", 5 юни 1944 г.
35

Какво ще бъде мястото на България на подсъдимата скамейка,

когато се открие нещастната и подла роля, която тя играе в тази
война, когато народите на Югославия и Гърция покажат мрачната
картина на делата, извършени в техните страни от българите като
жестоки лакеи на падналата нацистка сила...
 Малко време остава, за да избегне България нова национална
катастрофа. Моментът на разкаянието още не е минал, но той
бързо
минава..}5

Багряновото правителство може да се нарече правителство

на камуфлажа.
- Опитах всичко - разказва Багрянов на Муравиев в затвора36,
- за да се разбера с Работническата партия, с хората от
Централния комитет... да се сключи някакво примирие:
партизаните да се съберат в два свои лагера, като издръжката
на същите щеше да поеме държавата...
Обаче, докато Багрянов водеше тези абсурдни преговори за
мир с комунистите, министърът му на вътрешните работи и
народното здраве знаменитият хирург проф. Ста-нишев издаде
на 21 юни 1944 година заповед № 4273 до полицията, в която
между другото се казва:
„ Унищожението на нелегалните да продължи със същата
енергия и с по-голямо старание; когато следва да се унищожат
заловени нелегални, да се постъпва така, че да не се предизвиква
възмущението и озлоблението на населението; поради същите
причини да не се палят къщите на партизаните и да не се
излагат на публично място главите или труповете на убитите
",
а министърът на войната ген. Руси Хр. Русев (той беше оня
същият министър на войната и в правителството на Божилов) на
2 август 1944 г. издаде заповед до войската да започне
повсеместна офанзива за безмилостното и окон
35Стойчо Мошанов, „Моята мисия в Кайро", 1991 г.
36Константин Муравиев, „ Събития и хора ".
36

чателно ликвидиране на нелегалното движение в цялата

страна до края на август.
И братоубийството продължи с невиждано ожесточение...

В действителност и двете страни се мъчеха да печелят време:

Багрянов бе изпратил Стойчо Мошанов в Кайро да преговаря
тайно с англичаните и американците за сключване на примирие и да
 прехвърлят насам два полка - това би попречило на съветската армия
да
окупира България и старата буржоазна демокрация би била спасена;
Георги Димитров пък отхвърляше всякакви преговори с
правителството на Багрянов, за да може съветската армия навреме да
стигне до България и да я окупира, след което да бъде установен нов
съветски социалистически строй.
Преговорите в Кайро се закучиха, тъй като Америка и особено
Англия искаха от България като предварително и неподлежащо на
обсъждане ултимативно условие да изтегли войските си от
Беломорието, Македония и Сърбия и да се прибере в границите си
отпреди 1 януари 1941 година;
Багрянов се съгласи да бъде изтеглен само окупационният
корпус от Сърбия, обаче душа не му даваше да предаде старите
български земи в Македония и Беломорието...

Още на 17 януари 1944 година Радио Лондон във вечерните

си емисии в 18 и 21 часа съобщи, че съюзническите
правителства
отправят
строго
предупреждение
към
българския народ: ако той не отзове войските си от Сърбия,
Македония и Беломорието и не капитулира... България ще бъде
опустошена (за илюстрация последваха бомбардировките над
София),
а на другия ден лондонският вестник Daily Mail пишеше
черно на бяло: „Дори и тъпите в политическо отношение
българи (вай!! !37 - възклицание на автора) трябва даразбе
Ъ1Вай\ - междуметие [тур.] - изразява душевен потрес, ужас;
Български тълковен речник, 1976 г.
37

рат, че не може да им се правят никакви териториални

отстъпки, особено за сметка на гърци и сърби " -
в отговор на това Богдан Филов нареди:
Да се предприеме във вестниците продължителна кампания,
за да се втълпи, че земите, които сме взели, са наши, признати с
редица международни договори;
да се доказва с всички средства, че земите, които сме взели,
са доказано наши, признати с международни спогодби даже от
нашите съседи...38
(Разбира се, Богдан Филов знаеше по-добре от нас, читателю,
че подобни договори и спогодби няма39, но тури му пепел...)

И тъй, докато Стойчо Мошанов се пазареше с англичаните и

американците и преговорите се протакаха...

(според Г. М. Димитров-Гемето, за когото ще стане дума

по-нататък, който тогава е в изгнание и се намира в Кайро, вина
за отлагане подписването на примирието със западните
съюзници носят самите западни съюзници - Англия и Америка,
които платиха данък на заблуждението си, че понеже България
не била във война със Съветския съюз, той няма никаква причина
да обяви война на България*";
според други, Стойчо Мошанов нарочно протакал пре-
говорите, понеже бил вербуван от руснаците - основание за това
им дават думите на самия Мошанов, че разрешението на
нетърпящия отлагане въпрос за положението на България не
трябва да се търси в сключване примирието с Англия и
Съединените щати и само сътрудничеството със Съветския
съюз, изразено в евентуално влизане на съвет
38Богдан Филов, цит. съч.
39Само с Румъния сме сключили на 17 септември 1940 г.
Крайовския договор за връщането на Южна Добруджа, но за нея
никой и не прави въпрос. 40Г. М. Димитров, „Спомени", 1993 г.
38

ските войски в България, може да създаде ново благоприятно за

България положение41;
но като се има предвид, че той пише „Моята мисия в Кайро",
след като е прекарал 10 години в комунистическите затвори и
лагери, по-вероятно е тези негови думи да са опит за нагаждане
или омилостивяване на палачите си)

.. .през това време съветските солдати разгромиха германците

при Яш и Кишинев, прегазиха Румъния и в края на август дядо Иван
 напои коня си в Дунава.
Като зърна петолъчките да блещукат на отсрещния бряг по
кепетата на съветските солдати, Багрянов си вдигна шапката и офейка
в
чифлика си „Махзар паша" край село Хюсеин Баба теке в
Делиормана...
Богдан Филов (според собствените му думи) бе много доволен, че
този голям позьор, палячо и въжеиграч със съдбините на народа си
отиде тъй бърже,
но същия ден преди обяд бе посетен от проф. Александър Цанков
(ясно защо), а след обяд - от Кимон Георгиев (още по-ясно),
те го изправиха пред трудна дилема:
ако дадеше властта на Цанков - това означаваше, че още утре
България започва да воюва срещу СССР;
ако даде властта на Кимон Георгиев - означава да я даде на
Отечествения фронт, а Отечественият фронт не е нищо друго освен
прикритие на комунизма. (Казва го професорът42, не аз.)

Междувременно регентите получиха от Хитлер следната

телеграма:
28 август 1944 г. Аз също съжалявам за съдбоносното и
трагично развитие на събитията... Мерките, които се готвите
да предприемете, ще предадат страната на бол
4|Стойчо Мошанов, цит. съч.
42Богдан Филов, цит. съч.
39

шевизма и тя ще бъде тласната в пропастта. Националната

интелигенция като бъдеще на Вашия народ ще бъде изтребена
така, както в другите страни... Досега в такива времена
народите са се спасявали не чрез поражен-ничество, а само чрез
героизъм.
А д о л ф Х и т л е р

Тогава професорът намисли да даде властта на Муравиев - човек,

който бе и против комунистите, и против фашистите, бе патил от
едните, имаше да пати и от другите...
Муравиев заявил, че ще управлява „ чрез три партии: бур-
жоазна, земледелска и работническа - групировки според труда, а не
по
класи "43.
- Хайде от мен да мине, нека в правителството влезе и един
комунист! - рекъл Филов. - Нали Буров, банкерът, вика, че трябвало да
изгоним от съзнанието си този животински страх от комунистите,
понеже те били еволюирали44... (Горкият Буров, тази еволюция ще го
вкара в затвора и в гроба!)
Комунистите обаче отказаха да участват в правителството на
Муравиев. С тях ние бяхме идейно най-близки, бяхме дали и те, и ние
скъпи жертви срещу един и същ враг - разсъждавал земеделецът и се
дивял: - Има някаква тъмна сила, която се мъчи да разедини БЗНС и
Работническата партия45...
„Тъмната сила" бе Георги Димитров, който даваше нареждания
от Москва:
- Работническата партия трябва да се отнася отрицателно
към всички предложения за създаване на правителствени комбинации,
разединяващи Отечествения фронт, да не се поддава на никакво
кокетиране от която и да било страна;
тя трябва да пази своята самостоятелност, като ед-
новременно с това смело разяснява на народа, че постъпва така,
■"Богдан Филов, цит. съч.
"Стойчо Мошанов, цит. съч.; почти същото в Дневника на
Филов.
45Константин Муравиев, цит. съч.
40

защото това диктуват сегашните и бъдещите интереси на

страната.46
След комунистите отказаха да влязат в правителството на
Муравиев и социалдемократите. Земеделците от „Пладне", които
участваха в Отечествения фронт, също отказаха - шефът им Никола
Петков отговорил, че може да разговаря само посредством
представители на БКП41.

Муравиев оглавяваше другото крило на БЗНС - „Врабча 1".

Ако читателят си спомня - след 1923 година, освен на „Врабча 1",
БЗНС се раздели на още няколко крила и крилца: БЗНС
„Александър Стамболийски ", БЗНС „ Стара Загора", БЗНС
„Оранжев", БЗНС-Сердика, БЗНС „Пладне", БЗНС „недоволни
от Пладне" т.н. Днес БЗНС-тата са още повече...

Така целият Отечествен фронт отказа да влезе в правителството,

макар че Муравиев до последно пазеше за комунистите свободни
креслата на три министерства (е, най-мижавите, разбира се: на
железниците, пощите, телеграфите, пътищата, благоустройството и
прочие).
Не беше нужно да си пророк, за да прозреш като Богдан Филов:
- Те (комунистите) искат да имат властта само за себе
см48.
46„Отечественият фронт", том 1, 1987 г.
47Така е в книгата на Муравиев, става дума, разбира се, за
БРП (Българска работническа партия), която през 1946 г.
става БРП (к), а БКП - през 1948 г.
**К. Муравиев, цит. съч.
41

Притурка към глава I

Учебник за палачи

Попаднах на чудовищен документ, мили читателю. Наистина

моля децата, дамите и слабосърдечните мъже да не го четат, а на тези,
които ще го прочетат, предварително се извинявам...
И Н С Т Р У К Ц И Я - У К А З А Н И Е
на РО-21 при Щаба на войската до
разузнавателните секции в частите за
мъченията, които трябва да прилагат

П о б о и
1. С юмруци, дърво, гума и желязо, боксови ръкавици и други;
2. Система прилеп;
3. Биене с юмруци в областта на бъбреците;
4. Биене по половите органи;
5. Скачане с подковани обуща и ботуши върху голо тяло;
6. Бой с пистолет по гръдния кош за туберкулиране;
7. Връзване с ръцете нагоре, а на всеки крак се връзва сандък с
патрони до 50 кг тежък и в това положение биене с дърво.

М ъ ч е н и я - р а з н и
1. Тичане след побоя с подути крака;
2. Стоене прав в продължение на дни и нощи;
3. Обесване с главата надолу;
'РО - разузнавателен отдел при щаба на армията, РО-2 -печално
известен с убийствата си през годините 1923-1925, особено на
интелектуалци; негов патент е бесенето с примки. (Виж глава XI в
Книга четвърта.)
42

4. Бъркане с пръчка в женски полов орган;

5. Забиване клечки под ноктите и кибритени клечки, които се
палят;
6. Да се спи вързан, без да се мръдне;
7. Туряне в сандък и капене на вода върху главата;
8. Изнасилване;
9. Разчекване;

10. Събличане гол;

11. Събличане гол и поставяне да лежи върху цимент;
12. Забиване стъкла в задника;
13. Връзване върху стол, гори му се лицето, което служи за
пепелница, понеже върху него се гасят угарките и после се мушкат в
устата;
14. Пред разпит се държи да слуша писъците на изтезаваните;
15. Скачане върху жертвата;
16. Дървен шлем за разшиване на черепа;
17. Електрически ток;
18. Гладуване;
19. Даване да се пие солена вода или сол;
20. Горене с нажежено желязо разни части на тялото: очи,
уши, гърди;
21. Електрически ток около главата и запушване ушите с
памук;
22. Електрически ток в матката и гърдите;
23. Чупене ребра със синджир, навиван около гръдния кош и
пристягай с лост;
24. Наливане терпентин в ануса.

Физически жестокости и убийства

 1. Рязане на части от тялото: полови органи, гърди и други и
поставянето им в устата на жертвата;
2. Рязане на уши и даване да си ги изяждат;
3. Заравяне жив до шията;
4. Скопяване;
5. Изнасилване на жена пред мъжа и децата й;
6. Убиване на мъж пред очите на жена му и децата му;
43

7. Убиване на децата пред баща им и майка им;

8. Убиване на майката;
9. Разстрелване;
10. Излагане на мъртвите тела на поругание;
11. Разстрелване на задържани пред очите на тези, които ще
бъдат разпитвани;
12. Удушаване2;
13. Принуждаване на лицето да скочи от четвъртия етаж;
14. Рязане на вени;
15. Копане гроб и разстрелване над него;
16. Заравяне на още живи хора;
17. Убити и после рязани с брадва;
18. Заровени и след три дни изровени и обесвани с главата
надолу;
19. Гуляй и фотография с жертвите и после-убиването
им.

Този учебник за палачи, както ще видим по-нататък, е бил

използван не само преди 9.IX.1944 година, но и след това, с
изключение
може би на точка 19 от трети раздел. (Казват, че палачите си продавали
номерата като фокусниците.)
Ако в друго нямаме приемственост - в жестокостите имаме...

P.S. Бях помолил Военноисторическия архив в Търново да

потърсят оригинала на този кошмарен документ. Отговориха ми,
че в архива такъв документ не е намерен.
Възможностите са две: или документът е бил унищожен, или
не е съществувал. За съжаление, и без инструкция, описаните тук
побоища, мъчения и убийства са съществували...
2Става дума вероятно за споменатото бесене с примка.
44

2-9.IX.1944

ГЛАВА II
Революция, въстание
или преврат?
Константин Муравиев, Кимон
Георгиев, Дамян Велчев, ген.
Маринов

Ако правителството на Багрянов беше правителство на

камуфлажа, то правителството на Муравиев може да бъде наречено
правителство на добрите намерения.
В това правителство влязоха ей така, за едната печална чест,
стари и опитни, неизкушени за власт или за пари политици:

самият Константин Муравиев (1893-1965) - народен

представител в три народни събрания, министър на войната в
правителството на Стамболийски (1923) и министър на
просвещението (1931-1932) и земеделието (1932-1934) в
кабинета на Мушанов;
Никола Мушанов (1872-1951) - 16 години народен
представител, дръзкият глас на легалната опозиция в пар-
ламента, върл противник на прогерманската Борисова и Филова
политика, 5 пъти министър, министър-председател от 1931 до
19-майския преврат през 1934 година - единствените три
истински демократични години в нашата нова история (виж
глава XII в Книга четвърта);
банкерът Атанас Буров (1875-1954) - 17 години народен
представител, министър на търговията в правителството на Ст.
Данев (1913) и на Стамболийски (1919-1920), министър на
външните работи при Ляпчев (1926-1931), може би най-богатият
българин, влюбен беззаветно в Русия, дори след като става
болшевишка;
45

Александър Гиргинов (1879-1953) - демократ по партия и

 по душа, 24 години народен представител и министър на
финансите в правителството на Малинов (1931) и министър на
вътрешните работи и народното здраве в демократичния кабинет
на Мушанов;
създателят на БЗНС „Врабча 1" Димитър Гичев (1893-1964)
и баджанакът му Вергил Димов (1901 -1979) - и двамата бивши
министри в същия кабинет на Мушанов...

Може би Мушанов най-добре изразява мотивите на тези мъже да

влязат в самоубийственото правителство на Муравиев:
- Нямам никакви претенции, нито условия - казал той. - Приемам
да изпълнявам каквото и да е, стига да мога да бъда полезен.1
Седмият член на правителството - министърът на войната
генерал Иван Маринов - се оказа троянският кон...
Правителството на Муравиев царува цели 5 дена: от понеделник
сутринта на 4 септември - до петък вечерта на 8 септември 1944
година;
5 дни, които бяха достатъчни, за да решат понататъшната 50-годишна
съдба на България.
Но да караме поред.
Събота вечерта, на 2 септември, регентите подписаха указа за
назначаването на новото правителство;
още същия ден Муравиев поиска оставката на Филов, който
„посрещна поканата ми с изблик на силен гняв, че това е насилие,
против духа на Конституцията ".
Неделята, 3 септември, мина в търсене на министрите из
България, понеже се бяха разбягали от София,
но докато ги чакаше, Муравиев даде нареждане за обе-
зоръжаваме на германските войски - 6800 бяха задържани, а
ядосаните
немци потопиха 113 свои кораба в Черно море.
На 4 септември правителството се събра на първото си заседание
в непълен състав - някои от министрите бяха все още на път към
София;

'Константин Муравиев, „Събития и хора "

46

първото постановление на правителството бе: „в случай, че

 съветските войски преминат българската граница - да не се оказва
никаква съпротива ",
след което съчиниха, а късно вечерта Муравиев прочете по
радиото

ПРОГРАМНА ТА ДЕКЛАРАЦИЯ НА
ПРАВИТЕЛСТВОТО:
разтуряне на XXV Народно събрание;
пълен и безупречен неутралитет към всички, при зат-
руднение от страна на Германия - скъсване на дипло-
матическите отношения;
обезсилване на Тристранния пакт;
прекратяване на войната с Англия и САЩ;
изтегляне на окупационния корпус;
водене на открита, искрена, приятелска, изпълнена с
доверие политика към братска Русия и правителството й до
степен на най-пълно и постоянно приятелство, каквото
подобава между освободител и освободени;
възстановяване на конституционните права и свободи на
всички български граждани без разлика на вяра и народност;
пълна и безусловна амнистия на всички провинени в
борбата им срещу диктаторските режими и съпротивата
им срещу сътрудничеството с Германия;
разтуряне на всички фашистки и профашистки
организации.

(Същевременно, като че ли царува в друга държава, директорът

на полицията полк. Куцаров издаде строга заповед, която
правителствените вестници широко разпространиха:
„Вменявам в дълг и заповядвам на всички полицейски органи в
царството да бдят неуморно и да предотвратят и най-малкия опит
за
каквато и да било проява, насочена срещу държавната власт! "2)
2Цола Драгойчева (1898-1993), „Победата", 1979 г.
47

СССР реагира веднага на програмната декларация:

- При положение на война външната политика винаги доминира
над вътрешната... За да се спаси, България трябва да премине от
 политика на неутралитет към пълно прекъсване на отношенията с
Германия и присъединяване към лагера на противогерманската
коалиция?
Сиреч: трябваше да обяви веднага война на Германия. По-
гледнато от днешна дата, това бе единственият правилен и
спасителен ход за България -
тогава би било абсурд на абсурдните абсурди СССР да обяви
война на държава, която воюва срещу нейния враг - Германия;
тогава и Отечественият фронт нямаше да има политическо,
морално и всякакво друго основание да крои преврат или въстание
срещу едно правителство, което изпълнява най-важната точка от
неговата (на ОФ) програма.
Муравиев разбираше това, но закъсня с два дена. Два дена, които
решиха по-нататъшната половинвековна съдба на България.
Да видим как стана това.

На 5 септември 1944 година Муравиев отиде още призори в

Министерството на войната, където се разполагаше правителството.
Шефът на военното контраразузнаване полковник Тумбин му
докладва, че майор Кирил Станчев и Димо Казасов хазяйни-чат в
министерството и се чувстват при военния министър като у дома
си.
Успокоих полковник Тумбин - пише Муравиев, - казвайки му, че
звенарите не са опасни.

Кои бяха тези две личности?

Димо Казасов (1886-1980), политически хамелион -като
социалдемократ след преврата през юни 1923 г. влиза в
правителството на Александър Цанков;

^Заявление на ТАСС.
48

през 1926 г. е изключен от БРСДП, набързо основава идейния

кръг „Звено", но тъй като по време на преврата на 19 май 1934 г.
изпада от министерските комбинации, напуска „Звено" и се
присъединява към профашисткото Народно социално движение
на Цанков;
през 1935 г., след като Кимон Георгиев и Дамян Велчев
пропадат, се подмазва на царя да го назначи за
министър-председател, но царят, за да се отърве, го праща
посланик в Югославия;
през 1943 г., като вижда накъде духа вятърът, се при-сламчва
към Отечествения фронт, става член на неговия Национален
комитет и след задаващия се преврат, както ще видим след
малко, ще стане министър, и то не на какво да е, а на
пропагандата!
Кирил Станчев (1895-1968), обратно - е съвсем пра-
волинеен: винаги си е бил най-верният сподвижник на Дамян
Велчев, участвал е във всички негови заговори и преврати,
включително и в заговора през 1935 година, за което и двамата
бяха осъдени на смърт.
Предишната вечер Националният комитет на Отечествения
фронт бе определил датата на преврата, извършването му бе
поверено на старите изпитани майстори Кимон Георгиев и
Дамян Велчев,
та те бяха изпратили Казасов и Станчев при генерал Маринов
да уговарят предстоящите ходове.
А кой е генерал Маринов (1896-1979)?
Допреди да стане министър, генерал Маринов бе командир
на 15 дивизия в Македония, заемал е отговорно място във
Военния съюз и като такъв е взел ръководно участие в преврата
на 19 май (1934 г.),
но докато всички офицери-звенари бяха уволнени от
войската, генерал Маринов, вместо да сподели участта им, бил
пратен от цар Борис военен аташе в Париж,
това будеше у мен доста съмнения - пише Муравиев, но не
знам дали е знаел, че освен всичко това по женска линия генерал
Маринов бил родственик на стария комунистически оратор
Георги Кирков.
49

По-нататък ще научим и други факти и предположения. Сега

да следим зорко как ще действа генералът.

Следобед на 5 септември военният министър Маринов докладва

на правителството, че германците са пленили с измама щабовете на
три дивизии от корпуса:
 поканили командира на корпуса заедно с началниците на
дивизиите на съвещание в техния щаб, за да разрешат възникналите
недоразумения; отишлите били пленени, германците пристъпили към
обезоръжаване на дивизиите.
Странно защо министърът на войната съобщава това чак на 5
септември следобед, след като още на 3 септември 1944 г. сутринта
целият щаб на I български корпус в гр. Ниш заедно с намиращите се
там в момента трима дивизионни командири бяха пленени от немски
войскови части - съобщава полковник Стефан Недев, по това време
командир на дивизията в Скопие.
И още: Германски военни подразделения бяха нападнали и
обезоръжили и 4 български дивизии, намиращи се в този район.4
Лоша информация? Или след малко ще видим - защо...
Решихме да скъсаме официално дипломатическите отношения с
Германия - пише Муравиев. - Болшинството от министрите
поискаха
да се обяви веднага война на Германия. Имахме всички законни
основания, а и върховните интереси на държавата повеляваха това.
Браво! Обаче (внимавай, читателю!) за обща изненада ми-
нистърът на войната генерал Маринов стана и направи следното
възражение:
- Аз не съм поначало против обявяването на война на Германия.
Ще я обявим, но не трябва да се бърза. Пета армия е обградена от
силни германски групи, ние рискуваме тази армия, която брои над 100
000 войници, да бъде пленена или напълно разбита.
Съображенията на министъра на войната бяха взети под
4Стефан Недев, „Откраднати илюзии", 1997 г.
50

внимание - продължава Муравиев - и въпросът за обявяването на

войната бе оставен да се реши следобед.
Пристъпи се пак (късно вечерта) към главния въпрос: обявяване
война на Германия.
Генерал Маринов отново заяви, че колкото повече изучава
положението на войската, толкова то му се вижда объркано и
затруднено, което го принуждава да настоява на изразените от него
резерви...
Когато го запитах какво време е необходимо... влезе един офицер
от радиоподслушвателната служба и ни прочете следното
 съобщение:

Повече от три години България помагаше на Германия

във войната й срещу Съветския съюз.
Съветското правителство се съобразяваше с обстоя-
телството, че малката страна България не е в състояние да
се съпротивлява на мощните въоръжени сили на Германия,
когато тя държеше в ръцете си почти цяла Европа.
Съветското правителство търпеше това положение...
Участта на Германия е решена. Въпреки това българ-
ското правителство и сега отказва да скъса с Германия, води
политика на тъй наречения неутралитет, с което всъщност
продължава да оказва пряка помощ на Германия срещу
Съветския съюз.
Поради това съветското правителство скъсва всякакви
отношения с България и заявява, че не само България се
намира в състояние на война със СССР, но и Съветският съюз
отсега ще се намира в състояние на война с България.

Буров виква: „Това е гръм от ясно небе!", Мушанов се разплаква,

Димитър Гичев псува, Вергил Димов вади пищов да се гръмне,
Муравиев немее, генералът мълчи загадъчно като розов сфинкс.
Даже баба Цола, член на Политбюро на БРП (к), не се сдържа и
възкликва:
51

- Беше пределно ясно, че единственият разумен акт, който

можеше да промени критичното положение, бе обявяването на
война
на хитлеристка Германия!5
Да, това не само можеше да промени критичното положение -
това можеше да спаси правителството на Муравиев. И не само него.
Какво обаче прави Муравиев?
На 6 септември сутринта по време на заседанието на
Министерския съвет - разказва министър-председателят - генерал
Маринов пак повтори резервите си относно прибързаното обявяване
на войната.
След обширни пояснения той заяви, че без опасност войната
може да бъде обявена след 5 дни.
- А най-малко след колко? - запитах аз.
- След три дни! - отговори той.
(След три дни, драги читателю, е 9 септември - определената дата
за преврата. Гледай ти какво съвпадение!)
Най-сетне, към края на деня правителството взема историческото
решение:

Днес, 6 септември 1944 г., 18 часа, Министерският съвет

реши:
1. Да обяви положение на война с Германския райх
Обаче:
2. Поради извънредно важни съображения от военен
характер това положение е в сила от 8.IX. 1944 г. от 16
часа.

Не е виц. В Руската легация се подигравали с нашата политика -

пише самият Богдан Филов.6 - Понеже сме били обявили „символична"
война на Америка, сега всичко у нас било „символично": и
неутралитетът ни, и обезоръжаването на германците, и тяхното
оттегляне от България, и оттеглянето на нашия корпус от Сърбия...
5Цола Драгойчева, „Победата ".
6Богдан Филов, „Дневник".
52

„Извънредно важните съображения" били на генерал Маринов.

Те обаче, както ще видим след малко, никак не са от военен характер.

Изпреварвайки събитията, ще ти кажа, читателю, че след 5

месеца Народният съд ще осъди на доживот и различни
срокове затвор всички министри от кабинета на Муравиев
заради това, че са бездействували и са продължили войната
между България и Англия и САЩ, че са продължили
членуването на България в Тристранния пакт, че са нару-
шили неутралитета спрямо СССР1-с други думи: заради
това, че не са обявили война на Германия;
единствено генерал Маринов, който проваля решението на
всичките тези министри да обявят война на Германия - не само не
е осъден,
но навръх 9. IX. 1944 година, в 7 часа сутринта е назначен за
 главнокомандващ българската войска, награден е със съветски
орден „Суворов" I степен, по-късно - с орден „Народна
република България" I степен и т.н....
Сега ще видим - защо?

На 7 септември сутринта всички министри поискали смяната на

генерал Маринов. Никола Мушанов рекъл:
- Може да ни забърка такава каша, че да се чудим как да
излезем от нея...
Привечер обаче, неизвестно защо, се смилил:
- Генералчето се оправи. Оставете го сега на мира.
Все пак Муравиев казал на генералчето, че се носели известни
слухове за преврат, той ме поглежда - пише Муравиев - и навежда
глава, лицето му е винаги розово и не може да се долови никакво
изражение по него...
Надвечер се разви немногобройна манифестация откъм центъра
на града, манифестантите неми се видяха да са повече от 50-60
души,
полицията се оттегляше бавно, без да стреля.
7Иван Пауновски, „Възмездието", 1982 г.
53

За съжаление, това не е цялата истина. Същия ден на митинга

пред Майчин дом в София полицай застреля оратора и 17 души
бяха арестувани;
и в Перник, на същия 7 септември, полицията не се оттегли,
без да стреля, а уби 6-има миньори и рани 13;
няколко дни преди това в Новаковския балкан, край Асе-
новград, войската изби 15 партизани, на връх Модър - двама, а на
връх Милеви скали, близо до днешния Велинград, бе убит
партизанският командир Методи Шаторов8 и още 11 негови
четници;
на различни места бяха убити още десетина души,
бра-тоубийствата продължаваха с ожесточение, народът се ос-
лушваше и кротуваше...

А в далечна Москва Георги Димитров сънуваше въстание. Когато

маршал Жуков получил от Сталин заповед да превземе България и се
запътил насам, Димитров му рекъл:
 - Нашата партия оглавява народноосвободителното движение
в България и е взела твърд курс към въоръжено въстание (к.м.),
което
ще избухне при наближаването на Червената армия.
И повтаря:
- Партизаните са готови да слязат от планините и да
подкрепят народното въстание (к.м.).9
''Методи Шаторов е бил секретар на Покраинския комитет на
Югославската компартия в Македония, но заради пробългарската
си политика Тито го изключва от партията и през септември 1941
г. той дошъл в България, след време станал секретар на
софийския ОК на БРП, през 1943 е назначен за командир на
партизанския отряд „Панайот Волов", при битката на връх
Милеви скали бил смъртно ранен на 4 септември и умрял,
изоставен, от раните си след десетина дни. За убийството му до
ден днешен битуват различни мълви: че е убит от войниците, че е
убит от свои или че е убит от внедрен човек на Тито. 'Маршал
Советского союза Г. К. Жуков (1896-1974), „ Воспоминания и
размишления ", 1969 г.
54

На 7 септември към обяд части на Червената армия вече бяха

стъпили на българската граница, през стереотръбите, би-ноктте, а и
с просто око се виждаше - пише маршал Жуков, - че на българска
територия течеше мирен живот, от комините се виеше дим, на
полето хората си вършеха кърската работа,
тук-там партизани слизаха от планините, влизаха в селата (в 22
села10), тук убиха кмет, там убиха бирник или пъдар...
но въстание не избухваше и не избухваше.
- Какъв позор! - вайка се секретарят на ЦК на Работническата
партия (комунисти) бай Добри Терпешев." - Какво ли му е сега
положението на другаря Димитров? Как ли се черви пред
съветските другари, че нашата партия се оказа некадърна да
смъкне фашистката власт...

Дали се е червял другарят Димитров пред съветските

другари - не знам, но той тъй ще си умре с убеждението, че
въстание е имало:
- Съчетанието на народното въстание на 9 септември
 1944 г. с победоносното шествие на Съветската армия...- казва
патетично той12,
въпреки че и Сталин му натрива носа, като отрича каквото и
да било съчетание:
- У вас завземането на властта от работническата класа
се извърши не чрез вътрешно въстание, а чрез помощ отвън, от
съветските войски...13
Кратко, ясно и обидно. Но нека видим как са се развивали
фактически събитията.

На 8 септември сутринта части на 37-а, 46-а и 57-а общовойскови

съветски армии, на 7-и и 4-ти гвардейски механизира
'"Според Славка Петрова, „Деветосептемврийска хроника ", изд.
на БКП, 1969 г.
"Централен държавен архив (ЦДА), спомен № 1877, чрез проф.
Недю Недев, цит. съч.
12Георги Димитров (1882-1949), Съчинения, том 14, 1955 г.
|3Георги Димитров, „Дневник", 6.XII.1948 г.
55

ни корпуси и на 17-а въздушна армия (258 000 войници, 5583 оръдия,

508 танкове и САУ, 1026 самолета), а също така Черноморският флот и
Дунавската флотилия
прекосиха границата и навлязоха в българска територия с
насочени дула и цеви,
обаче не се мина и половин час - разказва маршал Жуков14, -
когато командващият 57 армия доложи, че една от пехотните
български дивизии се била построила край пътя и посрещнала нашите
войски с развети червени знамена и тържествена музика.
Така бяха превзети градовете Русе, Силистра, Добрич и Варна.
Тогава и партизаните заслизаха от планините с песен на уста, а и
отечественофронтовците в селищата надигнаха глави:
затворът във Варна бе разбит и беше обявена ОФ власт; до
вечерта ОФ власт бе обявена в Бургас, Омуртаг, Габрово, Свищов,
Нова
Загора, Казанлък, Калофер, Панагюрище, Копривщица, Кюстендил, в
далечния Мелник и в 91 села15 (за сравнение: селищата в България са
5300);
бяха разбити затворите в Кюстендил, Видин, Ловеч, Пловдив,
Сливен, Пазарджик и Стара Загора.16
Съветската армия напредваше безпрепятствено, влезе в
градовете Шумен, Разград и Бургас, посрещана с цветя и музика,
но, както се полага по време на война, разоръжаваше българската
войска. В Шумен запасният поручик Петър Добрев Петров извикал:
- Български офицер не предава оръжието си! И се застрелял пред
строя.
Тогава Сталин издаде следната заповед:
- Да се остави на българските войски всичкото им оръжие и
нека чакат заповедите на своето правителство!
|4Г. К. Жуков, цит. съч.
15Според Мито Исусов („Политическият живот в България
1944-1948", 2002 г.) селата са 174, а градовете повече от 20.
"Данните са пак от „Деветосептемврийска хроника ".
56

Да видим какво прави през това време българското правителство.

Към обяд Кимон Георгиев, комунистът Драмалиев, земеделецът
Никола Петков, социалдемократът Нейков и независимият Димо
Казасов - сиреч Националният съвет на ОФ, се запътиха към Военното
министерство, където се помещаваше правителството,
и влязоха при министър-председателя Муравиев - да протестират
против това, че полицията разгонила насила манифестантите, и да
искат да им се даде възможност да правят свободни публични
събрания11.
Реч от името на „народните маси" станал да държи независимият
Димо Казасов.
- Ти си независим от всякакви скрупули - отвърнал му Муравиев и
го нарекъл политически паразит и въжеиграч, използвач на всички
преврати, ставали в България от половин век насам18,
Казасов пък му рекъл: ти си самонадеян политически парвеню19,
скарали се, аха да се сбият - и съзаклятниците си отишли.
Този дребен случай промени хода на българската история.
Читателят може би си спомня, че Кимон и Дамян извършиха
преврата на 19 май 1934 година, както казва царица Йоанна: съгласно
каноните и техниката на държавния преврат, разпространени от
Троцки в неговата „История на руската революция "20,
сега бяха намислили да свикат на другия ден митинг и да
призоват народа да щурмува Военното министерство - както
болшевиките щурмуваха през октомври 1917 година Зимния дворец и
арестуваха там временното правителство на Керенски.
Но понеже се скараха, нашият Керенски-Муравиев не разреши
митинга и така, за огорчение на Георги Димитров, възможността за
народно въстание (че дори за революция!) пропадна.
"Константин Муравиев, „ Събития и хора ". |8Пак
там.
,9Димо Казасов (1886-1980), „Видено и преживяно ", 1969 г.
20Царица Йоанна, „ Спомени ".
57

Това обаче не пречи на някои историци академици да пишат в

„Енциклопедия България" (1981 г., издание на БАН), че
въоръжената борба прераства във въоръжено въстание, което
започва на 6 септември. Въстаналите народни маси разбиват
затворите...
Съгласно плана на ЦК на БРП и Главния щаб на НОВА
главният удар на въстанието започва след полунощ (2 ч. и 15 м.)
на 9 септември. Ударните въстанически сили, групирани в два
основни потока, се насочват към Министерството на войната.
Единият революционен поток, съставен от привлечени към
ОФ войскови поделения на столичния гарнизон, завзема
безкръвно министерството.
Вторият революционен поток, съставен от партизани,
членове на бойни групи, политзатворници, концлагеристи и др.
въоръжени комунисти и отечественофрон-товци, водени от
Тодор Живков, се съсредоточава в близост до Министерството
на войната и в пълна бойна готовност следи неговото
овладяване.
В подкрепа на въстанието пристига и танковата бригада. ..
И т.н.
Какъв грандиозен мащаб, какъв героически размах! И кой е
начело?
Едва ли в нашата история има друго събитие, описвано
толкова разнообразно и чиито предводители с всяка изминала
година се меняха и се умножаваха...
Понеже споменатата енциклопедия е издадена през 1981
година, когато на власт е Тодор Живков, безпристрастните и
верни на истината историци го поставят начело на втория
революционен поток.
- Той е толкова дребен - ще каже след време Добри Терпешев,
- че ние никога не сме го забелязвали нито преди, нито след
вземането на властта в София. Ако доживея още малко, може
да прочета, че Живков сам е извършил революцията в България.
И позна: някои, без да им мигне окото, го туриха начело
58

на Щаба за ръководство на въоръженото въстание в

София!21
Воденият от Тодор Живков „революционен поток" се
състоял от 2022 (според някои - 823) лошо въоръжени партизани
от Шопския отряд (другите десетина членове на отряда въобще
нямали оръжие и останали извън София).
Но Тодор Живков сам без излишна скромност пише в своите
„Мемоари"24:
В случай, недай си Боже, на неуспех, нашата група
трябваше да го щурмува (Военното министерство) със сила и
да го завземе. Бойците стискаха оръжието си, взираха се
в мрака пред себе си и чакаха моя сигнал.

А всъщност се случи следното:

След като пропадна възможността за имитация на въстание или
поне на народен щурм, наложи се да се приложи резервният вариант:
преврат.
И старите изпитани майстори (както със завистлив възторг ги
наричаше проф. Александър Цанков) Кимон и Дамян запретнаха
ръкави.
Докато партийните водачи заседаваха, водеха преговори и
крояха планове, Дамян Велчев и сподвижниците му като октоподи
бяха пуснали пипалата си сред офицерството, особено между
по-младите чинове (продължава проф. Цанков),
а Кимон Георгиев, безтемпераментен, муден, студен и прикрит,
плетеше безшумно паяжината на преврата.

Тук искам да припомня на изненадания си читател думите на Дамян

Велчев, с които оправдаваше участието си в
21Давид Елазар (завеждащ „Пропаганда и агитация при ЦК на
БКП), „Революционна София 1891/1944". 1969 г. "Според проф.
 Недю Недев, цит. съч. 23Според споменатия по-нататък Стоян
Трендафилов. 24Тодор Живков (1911-1998), „Мемоари", 1997 г.
59

преврата на 9 юни 1923 година: поради опасността от

завладяване на властта от комунистите, както станало това в
Русия (виж Глава X в Книга четвърта),
а сега кроеше преврат начело с комунистите и с помощта на
Русия...
Каква метаморфоза!

Преврат - преврат, но все пак трябваше да се дигне малко шум (а

не като през май 1934-та...), а кой дига по-голям шум от танковете?
Към 3 часа следобед Дамян Велчев изпрати полковник Кирил
Станчев при военния министър генерал Маринов и след час генерал
Маринов се обади по телефона на полковник Генов, командир на
бронираната бригада, и му заповяда:
-Полковник, известен ви е манифестът на правителството за
обявяване война на Германия. Затова налага се цялата бригада да се
съсредоточи в района на Сливница и да заеме позиция в 5 часа
сутринта на 9 септември!
(Заради бомбардировките в София бронираната бригада бе
предислоцирана край Нови хан, пътят й за Сливница минаваше през
София.)
- Около 21 часа министърът на войната ми се обади по
телефона - докладва полковник Генов на министър-председателя
Муравиев - и ме запита дали съм дал разпорежданията си за изнасяне
бригадата и защо не вижда преминаването й през София. Отговорих
му:
- Заповедта е издадена и бригадата, съгласно директивата ви,
ще бъде на позиция в Сливница в 5 часа сутринта на 9 септември.
В 22,30 часа министърът на войната ми се обади отново със
същите въпроси, отговорих му нервно, че с оглед на разстоянието не
се
налага частите да тръгнат по-рано от 24 часа на 8 септември.
За трети път министърът се обади по телефона в 24,30 часа на
9 септември (0,30 ч), че не виждал частите на бригадата да
преминават през София.
- Бъдете спокоен, господин генерал, след не повече от
 60

час шумът на бронирания полк ще ви събуди - му казах и си легнах да

подремна...

Нервно чака не само генерал Маринов. Още по-напрегнато и с

тръпка в моминските гърди чака и красивата Соня - членът на
Политбюро на РП (комунисти) Цола Драгойчева:
Точно в часа, определен за удара, танковата колона следваше да
навлезе в София.
Кой знае защо - може би символично, - но с нейната поява ние
свързвахме успеха на щурма. Не иде ли вече колоната?
Стрелките на часовника едва се отместваха, минутите течаха
бавно, като дни. Цели превърнали се в слух... непременно трябваше да
чуем гърма на танковите мотори, щом колоната се появи по
височината откъм юг и затрещи насам към Орловия мост...
Не издържахме напрежението и когато часовниковата стрелка
показа 2, а след това бавно отмина нататък, качихме се на
таванския
етаж - от високите тавански прозорчета по-ясно ще чуем гърмола
на
танковата армада, ако се зададе...
- Идат! Вече наистина идат!
Бързо напуснахме дома и излязохме на шосето. Минута-две
подир това от височината надолу към нас загърмя танковата колона.
Сърцата ни пееха.
Всичко през тая нощ, великата нощ на решаващия удар, бе
осъществено според разработения план...25
Да видим сега какво ще стане според разработения план. Да
затаим дъх и да тръгнем през тази велика нощ по тъмните софийски
улички.

След като командирът на бронираната бригада полковник Генов

си легна да подремне,
тръгнал беше да си отива да поспи и министър-председателят
Муравиев.
На тръгване от Военното министерство - разказва той,
'Цола Драгойчева, цит. съч.
61
 - полковник Тумбин ми съобщи, че полицията е прибрана в по-
мещенията си и че по улиците нямало никакви постове. Изглеждало
му,
че това е част от общия план...
И наистина улиците на града изглеждаха запустели, като че ли
и електрическото осветление бе намалено - чуди се ми-
нистър-председателят.
Цола Драгойчева обаче не се чуди:
Точно в 24,00 часа - пише тя - постовете на униформената
полиция и нейните въоръжени патрули се прибират в участъците
(съгласно споразумението с началниците на софийската униформена
полиция)
и от този момент нелегалните революционни дейци и
въстаническите групи вече могат да се движат из София...
Споразумение между полицията и конспираторите?!?!?!?! Що за
чудо на чудесата?! Кой гений е успял да сключи това абсурдно
споразумение, което всъщност решава безкръвния изход на акцията?
Тъй като споразумението е тайно, всички се хвалят, че са го
извършили - на кого да вярваш?
Я да разгърнем тогавашните вестници, може да има нещо...

На 5.IX. 1944 г. вестник „Зора" пише на първата си страница:

Вчера (4 септември) г-н министър Вергил Димов прие от своя
предшественик г-н м-р проф. Ал. Станишев поста министър на
вътрешните работи и народното здраве.
Нищо особено. Обаче вестник „Утро" на същата дата 5.IX.
1944 г. съобщава друга подробност:
Асен Богданов е назначен за комендант, а Димитър Чавдаров
- за главен инспектор на униформената полиция в София.
Кой е бил Димитър Чавдаров - не ми е известно, но пол-
ковник Асен Богданов до момента е бил комендант на областната
полиция в Скопие, а генерал Маринов пък бе командир на 16-а
дивизия в Македония и няма как да не са се познавали - и
вероятно той го е препоръчал на бай Вергил за комендант на
полицията в София.
62

Ако е така, замисълът на генерал Маринов е гросмай-сторски

- предвидил е ход по ход следващите събития до ендшпила на
заговора.
Да видим как е станала тази работа.

Същата вечер на 4 септември 1944 г., понеделник, след

смрачаваме, по всички правила на конспирацията, в дома на
ортодоксалния комунист и лично честен човек Петър Вранчев се
събира елитът на Отечествения фронт:
от страна на БРП присъстват Добри Терпешев, домакинът
Петър Вранчев и Антон Югов;
звенарите са представени от действащия капитан Петър
Илиев и уволнените през 1936 г. майори Тодор Тошев и Стоян
Трендафилов - разказва синът на майор (сетне генерал) Стоян
Трендафилов - историкът Стоян Трендафилов26:
Присъстват леви земеделци начело с Александър Оббов. Не-
яснота съществува около единствения представител на социал-
демократите, тъй като Димо Казасов отдавна е с друго кредо.
Съзаклятието се открива от Добри Терпешев с думите:
- Съветите са решени да минат Дунава и ако не заварят в
България симпатизиращо им правителство, то ще имаме съдбата на
Прибалтийските републики, където разтребваха наред. Кой ще ти
гледа кой е наш и кой не е... Ясно е, но дайте да видим кой ще взима
властта.
Пръв другарят Югов заявява, че това не е по силата на БРП,
тъй като само осем души от Шопския отряд са в кв. Ба-нишора.
Изтъква се още, че уличните въоръжени действия изискват
специфична бойна квалификация, каквато партизаните не
притежават.
26Стоян Трендафилов, „Блатистото дъно на „социалисти-
ческата революция ", в. „Свободна мисъл", септември 2006, бр. 9
(192); историкът Стоян Трендафилов се отрекъл от баща си
заради моралното му падение да участва като офицер в преврата
на 9.IX. 1944 г. "БРП има в София 600 партийни членове и 72
„черни ангели" в 15 бойни групи (според цит. съч. на проф.
Недев).
63

Военните кадри на земеделците са обезкръвени в периода от

1923-1925 г. и нямат никакво влияние в армията.
 Звенарите са единствената и последна възможност. По онова
време много от „момчетата " на Военния съюз имат зад гърба си
приличен превратаджийски стаж. В качеството си на младши
офицери те са взели участие в ударите на 9 юни 1923 и на 19 май
1934
г.
Разбира се, сега целите са различни, но те са тренирани.
Звенарското им верую се основава върху схващането: целта е нищо,
движението е всичко, а оправдание има винаги.
Комунистите се спускат към звенарските представители,
прегръщат ги и ги заклеват да действат. Някои от участниците се
разплакват и емоционално предлагат паролата за действие да бъде „
Оборище - Волов ".
Но събитията взимат сериозен обрат, когато на жилищната
врата на Вранчев се позвънява. Отваря домакинята. Двама елегантни
господа заявяват, че са от полицията, но бързо прибавят, че място за
безпокойство няма. Искат само да предадат устна покана за среща
на
двама техни представители с полицейските фактори.
За срещата в Дирекцията на полицията са определени Петър
Вранчев (БРП) и Петър Илиев („Звено ").
Срещата с ръководителите на полицията2* е осъществена на 6
септември 1944 г. - сряда сутринта, в централата на Лъвов мост.
- Знаем защо се бяхте събрали завчера - рекли те. - Нашата
кауза е загубена. Кажете какво ви е нужно, за да стане всичко
по-гладко и без жертви.
Вранчев и Илиев са съвсем смаяни. Сещат се да поставят само
две условия.

А те бяха - потвърждава Цола Драгойчева: - да не алармират

правителството за движението на революцион
28Според Стоян Трендафилов те са Богданов и Стоянов, според
Цола Драгойчева - Богданов и Чавдаров; и в двата случая
присъства Богданов - човекът на ген. Маринов.
64

ните сили през нощта на 8 срещу 9 септември и в 0,00 часа

същата нощ всички полицейски постове да се приберат в
участъците...
Сега да видим какво прави легналият да подремне полковник
Генов.
В 3 часа след полунощ го събудил капитан Сливков, капитанът
бил блед и смутен:
-Господин полковник! Става нещо! Съгласно заповедта,
движейки се начело на колоната на танковия полк заедно с командира
му, бяхме спрени от цивилни лица с шмайзери до Ректората.
Те говориха с командира на полка полковник Диков и заедно с
него отидоха в министерството на войната.
Връщайки се след около половин час, той предаде, че ми-
нистърът на войната заповядал полкът да остане в това положение,
тъй като положението се изменяло.
- Властта е взета от Отечествения фронт - казал ми-
нистърът. - Аз се съгласих да участвам в тази акция поради това, че
съм убеден, че само този е пътят за спасение на страната от
катастрофа.
И отдава заповед до войската да се подчинява на новото
правителство.

Историческата наука не е разкрила точно подбудите му -

пише академик Илчо Димитров29. -Имало е предпоставки:
жената на Маринов била роднина на Георги Кирков30, самият
той е близък на звенарските среди. Навремето мълвата го
свързваше със съветското разузнаване. Познавах добре
генерала, който изживя спокойно и осигурено старините си.
Очевидно споменатата мълва му се нравеше, но сам отбягваше
да я потвърди или пък категорично да я отрече...
29Илчо Димитров (1931-2002), Послеслов към спомените на
Муравиев, 1992 г.
30Георги Кирков (1867-1919) - публицист, социалист,
приятел на Димитър Благоев.
65

Каквито и да са били подбудите му, генералът изиграва ролята на

троянски кон - в нощта на преврата оставя отворен и неохраняван
източния вход на Военното министерство,
през който още вечерта влизат деветима капитани начело с
капитан Димитър Томов,
а в 2 часа и 15 минути след полунощ през отворената врата се
промъкват десетина войници от Прожекторната рота на про-
тивовъздушната отбрана, водени от четирима офицери (сред тях е и
споменатият майор Трендафилов),
самият генерал Маринов е в министерството, уж спи, ре-
волюционерите нахълтват в кабинета му, той скача от кушетката и
възкликва:
- Хайде бе, откога чакам този момент!

И отново (както през юни 1923-та и през май 1934-та), без пушка
да пукне, без капка кръв, без София да трепне и да се събуди от
дълбокия си сън, те (Дамян Велчев и Кимон Георгиев) завършиха
своето дело като стари изпитани майстори -възхищава се отново
проф. Александър Цанков31.
В 3 часа и половина след полунощ старите изпитани майстори,
хванати под ручка, пристигнаха със спокойна и тържествена крачка в
Министерството на войната,
след тях дотичаха запъхтени Добри Терпешев, Антон Югов и
Никола Петков;
отчитайки заслугите на Кимон Георгиев в извършването на
преврата, обявиха го за министър-председател
и в 6 часа и 25 минути новият министър-председател на България
слезе в мазето на министерството, за да прочете по радиото поредната
си

ПРОКЛАМАЦИЯ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД Българи и

българки, офицери, подофицери и войници! Отчуждени и
чужди на народа управници хвърлиха страната в нова
катастрофа...
31 Александър Цанков, „Моето време'
66

Вместо да бъдат служители на народа, те станаха слуги

на хитлеристка Германия.
Не стига това, обявиха война на Англия и Съединените
щати и с двуличната си и низка политика правителството
доведе страната до война със Съветския съюз...

В тази минута другият министър-председател на България,

 Константин Муравиев, се събуди.
По предчувствие отворих радиото - разказва той32. - Кимон
Георгиев говореше:

- С пълно съзнание, че е верен и пълен изразител на

народната воля, Отечественият фронт поема в тия
съдбоносни часове и тежки условия управлението на
страната, за да я спаси от гибел.
Да живее и пребъде свободна, независима, демократична и
мощна България!
Да живее българският народ!

Странна съдба! Константин Муравиев три пъти участва във

властта: министър на войната при Стамболийски (1923), министър на
просвещението
и
на
земледелието
при
Мушанов
(1934),
министър-председател (1944) -
и трите пъти биде свален от власт, докато спи, и трите пъти през
нощта в събота срещу неделя, и трите пъти чрез преврати, извършени
от
Кимон Георгиев и авера му Дамян Велчев!
:Константин Муравиев, „ Събития и хора"
67

Притурка към глава II

Когато бяхме европейци
Изкуството между двете световни войни

Залисан в описанието на драматичните събития между двете

световни войни, пропуснах в предишния том да кажа поне няколко
думи за изкуството в България, наблюдателни хора ми направиха
справедлива забележка.
Затова сега, макар със закъснение, трябва да го направя.
Всъщност всеки грамотен и средноинтелигентен българин е,
 както казват, сведущ по въпроса,
тъй като между двете световни войни се създава новата
българска класика както в литературата, така и в театъра, и в
живописта
и прочие -
и всичко това се изучава в училище още от първи клас, изучава се
в прогимназията, изучава се и в гимназията,
така че не се налага да се правя на даскал, да правя литературни
разбори, с които бих постигнал само едно - читателят ми да захвърли
тази книга.

Вазов е още жив и дооплаква световната катастрофа на своя

народ;
Смирненски - този Моцарт в нашата поезия - умира на 24
години, само „Приказка за стълбата" да бе написал - му стигаше;
Антон Страшимиров и Гео Милев въстават срещу
бра-тоубийствата, Гео заплаща с живота си;
Елин Пелин се спуска от Байлово в столицата, мъкнейки
пълни дисаги с разкази;
Йовков сънува прегръдките на грешната Албена в
Ан-тимовския хан;
на сцената излиза българският Молиер Ст. Л. Костов;
двете безсмъртни ездачки на българския Пегас - Габе и
Багряна - са във вихъра на своите любовни истории;
68

Никола Вапцаров е разстрелян като терорист; Александър

Вутимски и Атанас Далчев тихо плетат венеца на модерната ни
бъдеща поезия...

Ако читателят ми е чел предишния мой том и ако вярва на

лъжата, че изкуството отразява живота -
ще е наясно защо точно в онова време е била създадена новата
българска класика.
Но ние нямаше да имаме никаква класика, читателю, ако в онова
време на войни, преврати, терор и братоубийства
нямаше свобода на словото, свобода на мисълта, свобода на
идеологиите и религиите -
то бе време на пълен плурализъм и човешко разнообразие,
противоположно на тоталната духовна унификация, която ни
очаква през втората половина на XX век...

И нещо друго:
поколението интелектуалци, родени в края на XIX и началото на
XX век, които създават изкуството и науката в България между двете
световни войни -
почти без изключение учат в Европа:
както Дечко Узунов, така и Цанко Лавренов, Ненко Балкански,
Иван Лазаров, Никола Маринов, Иван Милев, Владимир
Димитров-Майстора, Борис Ангелушев,
Александър Балан, Асен Златаров, Васил Златарски, Михаил
Арнаудов, Иван Шишманов, Александър Балабанов,
Симеон Радев, Гео Милев, Антон Страшимиров, Николай
Райнов, Дора Габе, Боян Пенев, Елисавета Багряна, Атанас Далчев,
Панчо Владигеров, Петър Райчев, Веселин Стоянов, Любомир
Пипков, Зорка Йорданова, Владимир Трандафилов -
художници, поети, музиканти, филолози, лекари, архитекти,
историци,артисти -
следват в университетите на Париж, Тулуза, Лион, Женева,
Лозана, Рим, Флоренция, Торино, Мюнхен, Лайпциг, Берлин, Прага,
Виена, Варшава, Краков (дори Елин Пелин от Байлово ходи да изучава
селския живот в Париж) -
69

учат там и се връщат (почти без изключение!) в България като

високообразовани европейци, внасяйки тук истинска европейска
култура.
Но те не са пасивни преносители на тази култура, наред със
своите състуденти от европейските държави те стават съсъздатели на
тогавашната европейска култура,
създават я тук, в България, и там, в Европа, с еднакво са-
мочувствие и с еднаква стойност,
затова в тяхното изкуство и в тяхната наука (и в техния
манталитет!) няма и полъх на източен провинциализъм, на който
станахме жертва през втората половина на XX век.
(И сега заминават нашите момчета и момичета на Запад, но
заминават те да продават там онова, което са научили тук, и заминават
завинаги...)
 Но за това предстои тепърва да говорим.
70

10.IX.1944-IV.1945
ГЛАВА III
Кървавата вакханалия
Кимон Георгиев, Трайчо Костов

Навръх 9 септември в София се самоубиха десетина души. Пръв

се самоуби ген. Кочо Стоянов, командир на 5-а армия, печално
известен
в миналото с участието си в зловещия „Ескад-рон", осъществявал
чудовищните убийства през 1923-1925 година
(не друг, а самият проф. Александър Цанков го нарежда на първо
място сред офицерите екзекутори - виж глава XI в Книга четвърта);
самоуби се и полковник Славейко Василев - един от организаторите на
9-юнския преврат през 1923 година и тъмно замесен в убийството на
съученика си Александър Стамболийски;
самоубиха се един след друг и началникът на ШЗО генерал Петър
Цанков, директорът на полицията полковник Сава Куцаров,
началникът
на софийската пожарна команда Захарчук, началникът на софийското
полицейско училище Паскалев, капитан Радев от Военното
комендантство. След три дни, на 12 септември 1944 година, в Букурещ
се самоуби и пълномощният министър Иван Попов, бивш министър на
външните работи (1940-1942) в кабинета на Филов - оня, дето отказа
да
подпише Тристранния пакт с Германия... Всички те предугадиха какво
ги чака и предпочетоха по-достойна смърт.
Други избраха не чак толкова гордо спасение - около 400 Души,
воглаве с проф. Александър Цанков, си плюха на петите и побягнаха -
кой към Турция, кой към Германия, кой към Южна Америка, кой
накъдето му видят очите... Най-храбрите (или най
71

глупавите), начело с Богдан Филов, останаха в България и кротко

чакаха
съдбата си.
Тръгнал да бяга и споменатият велик полицай Гешев, шеф на
 секция „А" в Държавна сигурност. Тръгнали двамата с
Праматаров, шефа на секция „Б". (Дето се вика: побягнало аб-ето
на българската полиция.) Взели влака за Пловдив.
Привечер навръх 9 септември Гешев казал на Праматаров:
„Чакай ме тук, връщам се след час" - и тръгнал с кола към
Асеновград. И следите му изчезват. Праматаров чакал, чакал - и
бил заловен. (С него ще се срещнем и по-нататък.)
Едни свидетели твърдят, че Гешев бил убит на границата,
други „го били виждали с очите си" в КГБ в Москва, трети - в
Латинска Америка, четвърти в Турция.
Обаче до ден днешен от Гешев в буквалния смисъл на думата
няма ни кост, ни вест. Секретните му агенти спят спокойно. (А
може би някой от тях го е убил, за да умре тайната им заедно с
него?)
Мистерия.

Веднага след като прочете по радиото Прокламацията към

българския народ, Кимон Георгиев заповяда регентите да бъдат
доведени във Военното министерство.
Докато ги търсят из Чамкория, нека видим, читателю, какво става
със съставянето на правителството, или, както казва народът - как се
разпределя баницата.
Министерствата бяха поделени по братски: министри без
портфейл, всъщност заместник министър-председатели, ставаха
Кимон
Георгиев („Звено"), Добри Терпешев (БРП) и Никола Петков (БЗНС);
комунистите, звенарите и земеделците си разпределяха по още
три министерства, на социалдемократите и на независимите даваха по
две.
Голям спор избухна за вътрешното министерство - искаше го
Дамян Велчев, човекът практически извършваше превра
72

тите, а все го прецакваха - не стана министър ни през 1923-та, ни през

1934-та,
сега обаче се заинати: вътрешното, та вътрешното министерство!
Но Георги Димитров изкомандва на своите от Москва:
- Ни в коем случае не отступатъ Министерство внут-ренньгх
дел!1 Защо - ще видим по-нататък...
След дълги караници Кимон отстъпи: министър на вътрешните
работи стана членът на Главния щаб на Народоосвободи-телната
въстаническа армия (НОВА), член на Политбюро, секретарят на ЦК и
шеф на военната комисия при ЦК на Българската работническа партия
(комунисти) Антон Югов.
БРП взе още едно много важно министерство: на правосъдието и
благородното, но политически нищо не значещо министерство на
народното здраве.
На Дамян за компенсация дадоха министерството на войната и за
утеха му окачиха генералски пагони.
„Звено" също взе още едно важно министерство: на външните
работи и едно мижаво - на народното просвещение.
Социалдемократите се пребориха за тлъстото министерство на
търговията, поеха покорно и мършавото на социалната политика.
Министерството на финансите бе дадено заслужено на про-
фесора по финанси в Софийския университет Петко Стоянов, другият
независим - демагогът Димо Казасов, сам си учреди и оглави
министерството на пропагандата.
Никола Петков бе най-скромен и най-изигран: дадоха на БЗНС
каквото остана: министерството на земеделието и държавните имоти,
министерството на обществените сгради, пътищата

'Централен партиен архив (ЦПА), ф. 1, оп. 7, а. е. 147, л. 1;

радиограмите и писмата си от Москва до Трайчо Костов и други
дейци на БРП (после БКП) Георги Димитров пише почти без
изключение на руски език, Трайчо Костов му отговаря на руски
до края на 1944 г., после минава на родния си български, а
Димитров продължава на руски и през 1947; на руски е писал той
и по-голямата част от своя Дневник.
73

и благоустройството и министерството на железниците, пощите и

телеграфите -
все министерства, от които най-малко зависи политическата
стратегия на правителството...
След като дадоха на Дамян Велчев министерството на войната,
предложиха на обидения бивш министър генерал Иван Маринов да
стане главнокомандващ българската армия. Генералът прие с
дисциплинирано скрита обида.
 Намериха двама от регентите в Панчарево, те покорно се качиха
във военния джип на подполковник Владимир Стойчев и пристигнаха
в
София заедно с изгряващото слънце, което любопитно оглеждаше
новата отечественофронтовска България.
Генерал Михов - строен, хубавец, красив офицер, влиза с весело
лице, вежлив, внимателен, подава ръка за поздрав;
след Михов влезе принц Кирил - нисък, с алкохолично лице,
изпъкнали очи, рошава коса - явно, че е събуден от сън, и подплашен,
поогледа се като ударен в главата и седна.
Филов го нямаше. Скрил се във вилата на турската легация в
Боровец, където два-три дни по-късно бе открит и арестуван.
- Е, господа - започна Кимон, - както виждате, ние сме на
власт.
- Знаем, знаем - отвърнаха в един глас регентите.
- Тогава ще трябва, съгласно член 47 от Конституцията, да
подпишете заповед за уволнение на старото правителство - каза им
Кимон.
- Да, да, дайте, дайте да подпишем - отговарят пак в един глас
регентите.
И подписват послушно указите за оставка на правителството на
Муравиев, за назначаване правителството на Отечествения фронт, за
разпускане на XXV Обикновено народно събрание и за назначаване на
генерал-майор Иван Маринов за главнокомандващ българските
войски.2
2Притурка към „Държавен вестник", бр. 197 от 9 септември 1944
г.
74

- Сега - каза Кимон - вие ще бъдете малко задържани.

- Защо? - извикаха регентите. - Та ето, ние не се противим. Ние
сме съгласни с новото правителство на Отечествения фронт, с
неговите мероприятия, защо ще ни задържате? Това е незаконно,
това
е произвол!
И прочие. Кимон се зачерви като божур и започна кавга между
тях. Аз, който стоях до вратата, изкомандвах на регентите:
- Стига! Ходом марш!
 Така разказва случката Добри Терпешев3. Веднага след което:
С указ, издаден в името на Н.В. Симеон II, цар на българите,
освобождават се от длъжност регентите на България Н.Ц.В. Кирил,
княз Преславски, и генерал-лейтенант Михов4-съобщава чрез пресата
министърът на пропагандата Димо Казасов.5
(Царят на българите, разбира се, хабер си нямаше - Симе-ончо
сладко си спеше във Врана по това време...)
За регенти на България - продължава министърът на про-
пагандата - се назначават: проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобо-шевски
и
Тодор Павлов.

Проф. Венелин Ганев (1880-1966) е виден юрист, бивш член

на Радикалдемократическата партия, министър на правосъдието
в кабинета на Теодор Теодоров (1919), след преврата на 9 юни
1923 за кратко е в Демократическия сговор, но го напуска и
минава в опозиция, по-късно става индивидуален член на ОФ, но
още като регент през 1945 г. се присъединява към опозицията,
през 1947 е интерниран в Дряново, после е изключен от БАН;
3ЦПА, Добри Терпешев, Спомени. (Чрез „ Три държавни
преврата... " на проф. Недю Недев.)
4Богдан Филов е подал оставка предишния ден - на 8
септември.
5Вестник „Заря", 10.IX.1944 г. (Пак чрез проф. Недю Недев.)
75

Цвятко Бобошевски (1884-1952) е бил член на Народната,

после на Народнопрогресивната партия, участва в подготовката
на преврата на 9 юни 1923, министър на правосъдието в
правителството на Александър Цанков и гони-тел на
комунистите след атентата в „Света Неделя", одобрява преврата
на 19 май 1934, по време на Втората световна война
русофилството му го прави антифашист, погребан от
комунистите с почести;
Философът марксист Тодор Павлов (1890-1977) е идеолог
догматик на комунистическата партия, неин член от 1919, а от
1924 до смъртта си е член на ЦК или на Политбюро.

Първата работа на Министерския съвет (Постановление № 1 от

 10.IX. 1944) бе да учреди тъй наречената народна милиция6.
Новият министър на МВР Антов Югов назначи за главен
секретар на министерството и за шеф на Държавна сигурност
комунисти (много естествено), старите полицаи се заменяха бързо с
партизани и участници в съпротивата (също комунисти).
Дотук нищо не предвещаваше страшното, което щеше да се
случи.
Предварително искам да изразя учудването си, любезний мой
читателю - как комунистическата партия, която дели по равно властта
с
БЗНС и „Звено", а също и с БСДРП и независимите, взети заедно -
как с една четвърт от властта бавно и полека заема позиция след
позиция и изтласква (а после ще унищожи) БЗНС, „Звено" и БСДРП, за
независимите да не говорим,
при това БРП е стократно по-малобройна от БЗНС, който заедно
със Земеделския младежки съюз (ЗМС) има 980 000 организирани
членове7, а зад „Звено" стои петстотинхилядна-та армия.
6В Древна Гърция и в Древния Рим милиция се наричат
свикваните при военна опасност нередовни войскови части от
цивилни граждани.
'Доклад на Г. М. Димитров-Гемето пред Върховния съвет на
БЗНС, 18 януари 1945 г.
76

За да не си помислят някои от моите читатели, че съм написал

стократно ей така, хиперболично, ще се позова на журналиста Теню
Стоянов {известен в нашите среди - според Богомил Райнов8 - не
толкова като публицист, колкото като доносник на ДС), назначен
лично от Трайчо Костов за заместник главен редактор на вестник
„Работническо дело", легален орган на Българската работническа
партия (комунисти), започнал да излиза на 14 септември 1944 година:
Като партиен вестник - пише той9 - бяхме получили много
запитвания - какво представлява партията като ръководна сила в
революцията и преврата и в текущите промени.
В началото Трайчо Костов съвсем колебливо каза, че може би
партийните членове около Девети септември са били пет или седем
хиляди (к.м.). След това в една своя реч непосредствено след
преврата
той спомена цифрата осем хиляди.
 На 3 октомври Трайчо Костов съобщава радостно на Димитров,
че софийската градска организация на партията, наброяваща повече
от 2000 души, ти изпраща горещи приветствия!
Георги Димитров потвърждава това, пишейки от Москва на
Трайчо Костов:
Съществува преувеличаване на нашите сили. Разбира се, трябва
да използваме последните събития, за да укрепим позициите си в
армията, в страната и в държавния апарат (к.м), но това трябва
да
вършим умно и тактично, без да забравяме, че ние сме още далеч не
така силни, за да можем да бъдем единственият решаващ фактор в
страната и да диктуваме нашата воля на съюзниците.10
Не знам дали „умно и тактично" са най-точните думи, но
партията, макар малобройна, бързо укрепва позициите си в армията, в
страната и в държавния апарат.
Да видим - как?
"Богомил Райнов (1919-2007), „Лека ни пръст ", 2008 г., с. 12.
9Теню Стоянов проговаря: „Шпионаж. Преврати. Процеси.
Убийства. Факти и документи" ', 1993 г. |0ЦПА, мф. 434, к. 77-78,
на руски език.
77

Тук ще спрем за малко, читателю мой, иска ми се да обменим

с тебе няколко думи за Трайчо Костов (1897-1949). Той е член
на БКП от 1920 г., през 1924 е осъден на 8 години, амнистиран е
през 1930, заминава за СССР, става там член на ВКП (б), работи в
Коминтерна;
през 1931 е избран за член на ЦК на БКП, завръща се
окончателно в България през 1938, избран е за секретар на ЦК,
през 1942 е арестуван при провала на ЦК и обща бе почудата, че
секретарят на ЦК и главен обвиняем не бе осъден на смъртп, а
на доживотен затвор (казват, поради застъпничеството на цар
Борис, според по-сетнешните обвинения - защото Гешев го
вербувал за свой агент).
Освободен от Плевенския затвор след разбиването му на 7
септември, неизвестно защо не идва веднага в София да
ръководи революцията (според някои през това време
унищожавал архива в Плевенската полиция, за да заличи
агентурните си следи),
 пристига в София на 9 септември вечерта, и въпреки че
партията си има свое ръководство до предишния ден (Добри
Терпешев, Цола Драгойчева), той изведнъж, неизвестно как и
защо, застава начело на партията, вероятно по нареждане на
Георги Димитров.
Неговата трагична смърт, за която ще стане дума нататък,
заличи като че ли от съзнанието на обществото предишните му
престъпления. Но аз пиша история, а не некролог, който да ме
задължава да говоря за мъртвия само добро или нищо.
Както ще видим след малко, поемайки ръководството на
партията, Трайчо Костов като че ли озверява - нещо необичайно
за деликатния му характер и недопустимо за свръхинтелигентен
човек, какъвто е той.
Дали от чувство за мъст, че е бил малтретиран и осъден, дали
от гузна съвест, че наистина е станал агент на

"Теню Стоянов, цит. съч.

78

Гешев, а най-вероятното е, че се е престаравал, за да заличи чрез

жестокостта си съмненията на своите събратя, че е бил агент.

Но да продължим нататък. Още на 13 септември 1944 г., в

първото си писмо Трайчо Костов пише на Георги Димитров как
партията укрепва своите позиции в армията, назначавайки там
командири на партизански отряди, произведени в генерали и
полковници:
офицерите, които противодействуват, се подлагат на арести и дори
на разстрел. Кратко и ясно.
За да не помислиш, читателю, че това са празни думи, да
надникнем в доклада на полковник Георги Дамянов, завеждащ
Военния
отдел на ЦК на РП (к), изпратен до Георги Димитров в Москва на 7
ноември 1944 г.:
Арестувани са 17 генерали, 45 полковници, 45 подполковници, 38
майори, 123 капитани, 204 поручици, 234 подпоручици и 40 офицерски
кандидати — общо 746.
Търсят се да бъдат арестувани още 687 офицери; още трябва
да бъдат изгонени от войската 1650 офицери.
 Изгонват ги. На тяхно място - продължава Георги Дамянов:
офицерски чин са получили 720 души партизани.
Още по-важното е, че към всеки командир се назначава
заместник-командир по политическата част, тъй наречените
по-литкомисари, без изключение членове на БРП (к) или на РМС,
които
контролират царските офицери.
И така, позициите на партията в армията са укрепени. Да видим
сега как партията, начело с Трайчо Костов, укрепва своите позиции в
страната.
Давам думата пак на журналиста Теню Стоянов, очевидец и
участник в събитията по онова време (ако е вярно, че е бил доносник
на
ДС, можем още повече да му вярваме - от угризения на съвестта
доносниците взеха да се изповядват):
Трябва да спомена нещо, което е изключително важно, но за
което малко се говори.
Става въпрос за учредяването непосредствено след Де
79

вети септември на специална оперативна група, наречена ек-

зекутивната11 група, която се разправяше безмилостно с всички
контрареволюционни и антиотечественофронтовски сили.
Според едни данни, под ръководството на Трайчо Костов, в
първите дни на утвърждаването на народната власт е задействала
оперативна група, в която са влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков, д-
р
Владимир Бонев, Раденко Видински и др.
Какво узнавахме, какви сигнали получавахме в редакцията на
„Работническо дело" за тази екзекутивна и други подобни групи,
които са действали, така да се каже, стихийно по места? - пита се
Теню Стоянов и си отговаря:
Ние узнавахме, че без каквото и да е разследване са били
залавяни и незабавно екзекутирани познати или посочени видни
царски
реакционери, фашистки и немски, уличени като агенти.13
Дали всички „незабавно екзекутирани" са били наистина „царски
реакционери, фашистки и немски, уличени като агенти", е рисковано
да
 се твърди, след като е нямало „каквото и да е разследване".
Тъй като Теню Стоянов спомена за оперативна група, в която са
влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков и др.,
и понеже Тодор Живков все още го помним, но Мирчо Спасов е
забравено лице - потърсих името му в Google и неочаквано попаднах
на
един кошмарен репортаж на журналиста Наско Мандаджиев14:

По соцвреме имаше практика около т.нар. Ден на народната

милиция медиите да скандират филипики за „предния отряд на
работническата класа ".
През 1984 г. измежду многото ръководни МВР деятели, „
възложени " на колегите за интервю, на мен се падна ген. Мирчо
Спасов.
12Може би по-точно е екзекуторска, която се занимава с
екзекуции, сиреч с убийства? "Теню Стоянов, цит. съч.
14Наско Мандаджиев, „Кучища влачеха месо по нивите",
INTERMEDIA по Pro-anti.net, 15 март 2009 г.
80

МВР ръководителите Антон Югов, Раденко Видински, Боян

Българанов, ген. Здравко Георгиев и др. все отказвали да говорят
за потопените в кръв първи месеци след Девети. Накрая Живков
се ядосал и рекъл, че „ е гузно да се мълчи и трябва да се
разкаже за благородната борба по установяването на
народната власт ". И наредил на генерала да говори.
Така се озовах в кабинета му в ЦК на БКП, до този на
Живков. В това време генералът ръководеше отдел „Зад-
гранични кадри " на ЦК, или с други думи, назначаваше и
уволняваше посланиците.
Извървях, съпроводен от суров мъж, дълги вити коридори с
дебел червен плюш и охранители на всеки ъгъл.
Старият Жавер ме посрещна безизразен, масивното му
набръчкано лице още излъчваше свирепост. Бутна ми чаша
айран и попита за какво ще се говори...
Помълча малко и мина на монолог. Било славно, но и
жестоко време. Партията разпоредила преди Народния съд
да се поизчистят колкото се може повече врагове, че после с
присъдите ставало бавно.
Така всяка нощ пред разпределителя -Дирекцията на
полицията на Лъвов мост, пристигали каруци с хора от града и
селата, камиони „Опел блиц" от провинцията, използвали и
влакове.
Той пращал арестантите първо в мазето, там ги описвали,
след което ги качвали на камионите. Откарвали ги към
Радомирско — местността Червена могила, селата Върба,
Темелково, Батановци.
Там на нивята ги чакали местни момчета, на които били
дали много патрони - опушквали хората и набързо ги
заривали.
- Около сто нощи пращахме по пет камиона, по двайсет
на камион, това ще е някъде към десет хиляди -
пресметна Спасов.
Генералът изведнъж спря, погледна ме издълбоко, после
свъси вежди и рече:
— Тия неща ги казвам само на тебе, да не вземеш да
81

ги напишеш, че после става лошо, но той редакторът ви знае

какво да пусне.
И продължи:
- Всяка нощ в малките часове ходел да докладва на Живков
в щаба на НОВА (Народоосвободителна въстани-ческа
армия)'*, който се намирал в мазето на читалище
„Славянска беседа" на ул. „Г. С. Раковски". Там се давали
разпоредбите и мунициите. - Досегът ми с другаря Живков
беше много специален. Всички знаеха какво върша и ме
отбягваха, поради което той ми каза да не се приближавам до
него, все едно няма нищо общо с мен. Бяхме се разбрали да си
съобщаваме с очи. Намигне ми и това значи да продължавам...
Абе, мокра работа, другарите не искаха да се цапат, но нали
някой трябваше да я свърши.
Така всяко нощно намигване на Живков е струвало сто
живота...16
През 1994 г., десет години след интервюто ми със Спасов,
заминах за село Върба, сега квартал на Радомир.
Селяните знаеха много, но мълчаха. Страняха от мен,
очевидно още ги беше страх. Един старец ми рече: „Не-мой
много да риеш у тая работа, оти Белене пак може да дойде".
Накрая се намери смел мъж - Костадин Стоев, елтехник в
местния кооператив. Отведе ме на два километра в
местността Карванъо. Който мине оттам и сега може да види
в голяма житна нива останки от военно хитлеристко
съоръжение, навярно предавател или локатор, а до него огромен
кладенец с диаметър 10 и дълбочина 13 метра, вече разрушен и
полузапълнен.
,5Мирчо Спасов или авторът на репортажа греши - там се
намирал първият щаб на току-що създадената милиция, Тодор
Живков е бил инспектор, според самия него - главен инспектор
на униформената милиция. '6В своите „Мемоари" (1997) Тодор
Живков пише: „През целия си живот съм се противопоставял
на самоволието и упражняването на насилие. Лично аз съм
настоявал за строги мерки против нарушенията на
законността ". Как ще накаже той Мирчо Спасов след 18
години (през 1962) за други негови издевателства - ще видим
по-нататък на с. 335.
82

Мястото било на Стоеви. Когато бащата на Костадин го

вземал със себе си на оран или жътва, му казва.1 да не ходи
при кладенеца. Като пораснал, Костадин разбрал от него, че
през нощите на октомври камиони са докарвали тук
смъртници, разстрелвали ги и ги хвърляли в кладенеца.
Напълнили го догоре и дълго след това тук кипели
разлагащи се трупове, а из околността, за ужас на местните
хора, се разнасяло нетърпимо зловоние.
В махалата Петрово разговарях с баба Верка, която живее
досами злокобните ниви. Каза, че около Девети била сама с
двете си току-що родени близначки, а мъжът й бил запас.
Нощ след нощ чувала по нивите „кър-кър" и за да не я
изкарат и нея пред пушките, карала само на кандил-це. През
деня гледала по мерата тела, по засипани със земя. Убийците
нямали време да ги копаят, та дълго след това „кучища
влачили месо из къра"".

Знам, че мнозина от читателите ми няма да повярват (то не е и за

вярване!) - някои ще кажат, че това е преувеличено, пресилено, други -
 че справедливо са избити тези, които са заслужавали, трети - че това е
злостна измислица на противниците, на неприятелите, на враговете на
Комунистическата партия.
В такива случаи аз търся свидетелства не от враговете, а от
приятелите, от съпартийците, от съмишлениците, от съучастниците и
от
самите участници (дето се вика: с твоите камъни -по твойта
глава!).

Ето свидетелството на Ангел Мирчанов, член на бюрото на

БРП (к) в Русе, завеждащ отдел „Военен" и съдия в Народния съд
- в писмо до ЦК на БКП от 25.XI. 1986 г. пише следното:
През 1944 г. др. Георги Чанков (член на Политбюро — б.а.) ни
каза, че ще ни изпрати за областен началник един шоп, който
глави да реже, окото му няма да мигне. През ноември пристигна
Мирчо Спасов.

"Получерният курсив тук навсякъде е мой.

83

На 15.1.1945 г. Мирчо Спасов събрал хората си в милицията

и наредил по-голяма част от задържаните (60 души търговци и
занаятчии в една плевня в ДЗС-Силистра) да бъдат ликвидирани
и хвърлени в Дунава. Изпълнението на заповедта започнало в
1,00 ч. след полунощ.
Викали задържаните един по един и ги слагали на стол да си
поговорят. Зад човека стоял старият милиционер Алекси, който
незабелязано от задържания слагал една въжена примка на
шията му, силно я затягал, а друг в това време въртял на една
макара въжето, което било вързано за една греда...18
Сигурно си спомняш, читателю, бесенето с примки през 1925
г., когато Султана Рачо Петрова се провикна:
- България остана без Господ!
След 20 години въпросният Мирчо Спасов използва същия
(фашистки?) начин за убиване, само че усъвършенстван
технически: примката се затяга с макара!
Какво трябва да извикаме в случая?
След 15 години ще се срещнем със същия герой в още
по-безчовечна роля...
Братята комунисти ще кажат: що го слушате този Мирчанов,
сигурно е ренегат! (Нямам представа, нека ме извини господинът.)
Да чуем тогава друг един комунист, в чиято вярност към
комунизма не можем да се съмняваме, нито пък в липсата на
информация как са ставали тези работи -
Димитър Иванов, работил от 1976 до 1990 г. в Държавна
сигурност, шеф на Шести отдел в Шесто управление19, признава:
18Чрез Христо Христов, „ Секретното дело за лагерите ", 1999 г.,
с. 71.
15'Шесто управление на Държавна сигурност - за борба с
идеологическата диверсия и вътрешния тероризъм, а Шести
отдел се занимава с политическото разузнаване, т.е. събиране на
информация за политическите противници на режима.
84

Бърза и безмилостна е разправата със свалените от власт. През

първите няколко дни и седмици без съд и присъда са избити и
репресирани уличените като палачи на партизаните, на техните
ятаци и семейства, най-жестоките мъчители в полицейските
участъци и затворите и най-алчните слуги на монархическата власт.
За съжаление, изчезват и погиват и хора, чиято единствена вина е, че
имат лични неприятели сред победителите или разполагат с неудобна
за тях информация.20
Че е имало масови избивания без съд и присъда - спор няма.
Спорът е - колко?
На 16 ноември 1944 г. Антон Югов докладва в Политбюро, че до
този момент са арестувани 28 630 души.
След 4 дни, на 20 ноември, министърът на правосъдието д-р
Минчо Нейчев съобщава на Георги Димитров в Москва, че пред
Народния съд ще бъдат изправени (внимание, читателю!) 10 000 души.
Къде изчезват безследно останалите арестувани 18 630
души?21
Според данните, които главният „народен" обвинител Георги
Петров съобщава в ЦК на БРП (к), до влизането в сила на
Наредба-закон за Народния съд на 6 октомври 1944 година за
безследно изчезнали могат да се считат около 5000 души.22
5000 безследно изчезнали за по-малко от месец - а до 20 ноември
има още месец и половина...
 През месец октомври на 1945 година в България пристига
американският журналист Марк Итъридж, пратеник на президента
Труман. При срещите си с Цола Драгойчева и Антон Югов той
получава
от тях сведение, че числото на убитите след 9 септември е около 10
000.23
20 Димитър Иванов, „От Девети до Десети. (Републиката.
Съветизацията.) ", 2004 г.
2|Този въпрос задават Поля Мешкова и Диню Шарланов в
„Българската гилотина ", 1994 г. 22Румяна Богданова, дял III от
том III на „История на българите от Освобождението (1878) до
края на Студената война (1989) ", 2009 г. 23Според
„Българската гилотина ".
85

А споменатият по-горе човек на Държавна сигурност сочи

двойно по-голяма цифра:
Според някои автори общият брой на избитите без съд е около
20 000 души.14
Според проф. Шарланов известните досега надеждни архивни
материали утвърждават цифрата 30 000.15
Според проф. Недев мащабите на незаконните избивания са
огромни. Точните цифри не са документирани. Те варират (за
месеците септември, октомври и ноември 1944 г.) от две хиляди, 18
хиляди, 30 хиляди - д о 100 хиляди. В последното число влизат и
пострадалите през следващите 15-20 години26.

Но няма какво да си играем на професори и на ченгета - я да

видим какво казват вождовете.
На 15.IX.1944 г. ЦК на БРП (к) съобщава на Георги Димитров:
В първите дни на революцията стихийно бяха уредени сметките
с най-злостните врагове, попаднали в нашите ръце.
На 1 октомври 1944 г. му съобщават още:
Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите
мекушави съюзници по повод революционното ликвидиране на
фашистката агентура, решихме:
чистката да продължи още една седмица, след което ще
започнат да работят народните съдии и чистката ще тръгне по
законни пътища.
 Това потвърждава самият Трайчо Костов - той пише в края на
септември до Георги Димитров:
Готов е Законопроектът за Народния съд. Приета е
най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине
известно време. Това може да бъде използуване за негласна
ликвидация
на най-злостните врагове, което се провежда от
24Димитър Иванов, „От Девети до Десети. (Републиката.
Съветизацията.) ", 2004 г.
25Диню Шарланов, „Горяните. Кои са те?", 1999 г., с. 189.
26Проф. Недю Недев,., Трите преврата... "
86

нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде

обезглавена бързо и решително.
Законопроектът бе одобрен от всички министри и на 30
септември бе публикувана Наредба-закон за създаване на Народен
съд
за съдене на министрите от правителствата през времето
от 1.1.1941 г. до 9.IX.1944 г., народните представители от XXV
Обикновено народно събрание и други военни и граждански лица.
Започнаха арестите на лицата, които ще бъдат съдени,
ексцесиите би трябвало да спрат, обаче не спряха,
докато съдът започне да действа (както казва Трайчо Костов),
негласната ликвидация на лица без съд и присъда продължи.
На 25 септември вестник „Работническо дело" излезе с уводна
статия „Отмъщение", в която призоваваше:
- Стреляйте вярно, забивайте ножа по-дълбоко!
И ножът се забиваше все по-дълбоко: следващите 10 дни и нощи
се превърнаха в масова касапница.
Най-сетне министърът на войната Дамян Велчев не издържа и на
15 ноември 1944 година изпрати доклад до Министерския съвет,
по-точно до министър-председателя Кимон Георгиев,
в доклада пишеше, че само за два месеца, от 9 септември до 15
ноември 1944 г., бяха убити или безследно изчезнаха 7288 офицери,
подофицери и войници, 10 955 бяха ранени (инквизирани), 1050
офицери
бяха арестувани, а 314 уволнени,
поради което внася предложение в Министерския съвет:
 всички офицери, подофицери и войници, които се уличават в
извършване на престъпление по закона за Народния съд, но изявят
желание за непосредствено участие във войната, да се считат
невинни или да бъдат съдени при намаляващи вината им
обстоятелства.
Министерският съвет одобри внесеното предложение и го
публикува на 1 декември като Постановление № 4.
Гневът на Ахила, сина Пелеев, бе нищо, сравнен с гнева на
Трайчо Костов.
87

Въпросното постановление е взето контрабанда от

Министерския съвет без знанието на нашите министри2' '-пише той
до
Георги Димитров. - Всички се питат как може нашата
(Работническа) партия да бъде съгласна с подобни решения, които
фактически суспендират закона за Народния съд? Трябва да си
разчистим терена за действие срещу всички явни или скрити врагове
на ОФ!
И започна разчистването на терена.
В гневна декларация Работническата партия заяви, че отхвърля
Постановление № 4, наричайки го ни по-малко, ни повече
контрареволюционно!
Това бе първият публичен сблъсък, първото публично
разногласие на компартията с другите партии, участващи в
Отечествения фронт.
Из цялата страна започнаха демонстрации и митинги. Още от
по-рано Трайчо Костов се бе заканил:
Ще организираме обществен натиск върху министрите
социалисти и земеделци, ще бъдат организирани до правителството
делегации от вдовици и сирачета на убити антифашисти с искане за
възмездие.2*
Това са тъй наречените черни забрадки. Мъката на майките,
разбира се, е свещена винаги и вопълът им за възмездие е винаги
справедлив,
но Комунистическата партия реши, както пише Трайчо Костов,
да организира тази тяхна мъка и този техен вопъл, за да ги използва за
постигане на своите цели.
И след два месеца Трайчо Костов докладва радостно на Георги
Димитров:
Вчера в Пловдив се състоя грандиозен митинг на черните
забрадки.29
27Това не е съвсем вярно: двама от министрите комунисти
наистина отсъствали, присъствал обаче Добри Терпешев, но
добра душа - гласувал; Антон Югов закъснял, влязъл в края на
заседанието и може би гласувал, без да разбере за какво.
28Радиограма на ЦК на БРП (к) до Георги Димитров от 1
октомври 1944 г.
мПисмо от Трайчо Костов до Георги Димитров от 28 ноември
1944 г.
88

И седмица по-късно:
Днес10 стана грандиозен небивал митинг и демонстрация в
София с участието на целия софийски гарнизон и десетки хиляди
граждани...
И тук като черен облак сред множеството се развихриха черните
забрадки на майките, жените, сестрите и дъщерите на убитите и виеха
неистово:
- Смърт!
След тях многохилядното множество повтаряше яростно:
- Смърт!
И по площадите, и по мегданите, и по улиците на градове и села
из цяла България тълпите викаха:
- Смърт!
Психозата беше страшна.
И Компартията набъбваше с всеки изминал ден: през ноември
членовете й достигат 100 хиляди души - хвали се Трайчо Костов на
Георги Димитров.31
Ако читателят си спомня, на 9 септември членовете на
Работническата партия наброяваха 7-8 хиляди души, на 17
октомври станаха 50 хиляди, на 14 ноември - 100 хиляди, след
още месец-два ще станат 250-300 хиляди.
Къде се бяха крили досега тези стотици хилят убедени
комунисти, ще си остане загадка за нашата история, но човек все
пак не може да не си зададе въпроса:
чак толкова ли продажен е народът ни, че толкова бързо се
преориентира накъде духа вятърът, меркантилност ли е това,
лицемерие ли, или пък страх и нагаждане към силните на деня?
Спокойно могат да се твърдят всичките тези подозрения, но
те няма да бъдат истината за всичките наши 250 хиляди случая, а
и за по-сетнешните още повече хиляди, нито пък за милионите
по света.
30Писмо на Трайчо Костов до Георги Димитров от 7 декември
1944 г.
31 Писмо на Трайчо Костов до Георги Димитров от 14 ноември
1944 г.
89

Истината е, че много хора повярваха, и то не от простотия

или от беднотия, защото първи повярваха най-умните и богатите.
Именно те, воглаве с Александър Блок - гениалния поет,
аристократа, както и повечето руски гении навремето: Андрей
Белий, Горки, Есенин, Маяковски, Шагал, Кандински,
Прокофиев, Шостакович, Вахтангов, Майерхолд, Айзен-щайн,
Тухачевски и прочие, посрещнаха революцията в Русия през
1917 година възторжено,
въпреки жестокостите й, с големи надежди за по-добър и
по-справедлив свят - толкова привлекателни и свещени са
изглеждали комунистическите идеи за свобода и равенство,
че в поемата си „Дванайсетте" същият Александър Блок не
само възпя онези готови на всичко и нежалещи нищо, които
подпалили и неговото имение и го оставили след две години да
умре в мизерия, ами поставил начело на кървавата революция
самия Исус Христос:

Трах-тах-тах! Трах-тах-тах... ...И вървят

дванайсеттях, вятър зъл, картечен грак, гладен
пес скимти след тях, а пред тях - със кървав флаг,
като дим неуловим, от куршуми невредим, с
поглед благ, с усмивка нежна, през виелицата
снежна, с бял венец от рози, бос -крачи сам Исус
Христос.11

Тъй се случило през 1917 година в Русия, тъй стана и у нас

през 1944-та. Повечето сега срамежливо отричат това,
предпочитаме да се изкараме страхливци, лицемери, про
 Преводът е мой.
90

дажници и каквото щете, само не и глупаци, които са повярвали

искрено в изгряващото царство на равенството и свободата.
Още по-сигурна и може би още по-отчайваща обаче е
истината, че нашият XX век ще остане в историята на човешката
цивилизация не с нещо друго, не с великите си изобретения - не с
радиото и телевизията, не със самолетите и ракетите, не с
атомната енергия и електрониката, не с изкуствените мозъци на
компютрите, не с излизането на човека в Космоса -
XX век ще остане в историята на човешката цивилизация
именно с този световен експеримент за реализирането на
правечния човешки идеал за равенство и социална спра-
ведливост.
Дали въпросният експеримент бе заченат от идеалисти или от
мошеници, от масони или от евреи, от убийци или от
човеколюбци, от юди или от исусовци, от мъдреци или от
глупаци -
ще решава безпристрастната по-нататъшна, а не днешна
история, и все едно какво ще реши - никой няма да може да
отрече, че социалната революция разтърси земното кълбо в
продължение на целия XX век и ехото й още дълго ще заглъхва;
дали този експеримент рухна поради своята изначална
генетична непригодност, дали защото бе изграден върху кости,
или поради бездарието и корумпираността на тъй наречените
вождове, дали идеалът на този експеримент е скотски блян, или е
екот на висш небесен разум и човечеството още не е дорасло за
този идеал -
ще покаже бъдещата история, но едно е неизбежно: докато на
света има бедни и богати, бедността ще ражда комунизъм и
човечеството ще живее върху вулкана на социалните революции.

Прощавай, читателю, за това отклонение. Да се отърсим от бляновете

и
да се върнем по-скоро на митинга в София и да видим какво става там.
91

Площад „Александър Невски", площадите пред Народното

 събрание и руската легация и всички съседни улици бяха задръстени
от
народ. Говориха представители на ОФ без земеделците, които също
бяха поканени, но предпочетоха да се самоизолират от народа - пише
Трайчо Костов.33
И разделението между комунистите и земеделците започна.
Започна обаче и друго разделение.
За обща почуда - пише Теню Стоянов - на този митинг излезе да
говори Дамян Велчев, който одобри отмяната.
Одобрил отмяната на приетото по негово предложение
Постановление № 4?! Как, защо, от страх, от сервилност, убеден,
заставен, подкупен или поради други съображения?
Все едно. Започна разделението и в опозицията.
Това е великата тактика на Компартията: разделяйки партия от
партия, разцепвайки след това всяка партия на фракции -
така крачка по крачка тя укрепваше своите позиции в
държавния апарат - третото указание на Георги Димитров.

Има негласно общо мнение, че Трайчо Костов е вършил

всичко по нареждане на Георги Димитров.
Ако обаче, читателю, се вгледаш внимателно в датите на
писмата, които двамата си разменят през годините 1944-1945,
няма как да не забележиш, че много често Трайчо Костов
изпреварва съветите на Димитров.
Ще бъде установен военен надзор върху печата - пише
Трайчо кратко и ясно на 4 октомври 1944 година.
Под формата на военна цензура трябва да се провежда на
практика и строга политическа цензура, да не се допуска в
печата нищо, което... и т.н. - обосновава го теоретически Георги
Димитров чак след месец, на 4 ноември.
На 8 октомври Трайчо пише:
Демократични партии са само тези, които вземат участие
в Отечествения фронт; всички останали не са демократични и
нямат право на съществувание.
'Писмо до Г. Димитров от 7 декември 1944 г.
92

Този път Димитров реагира по-бързо - след седмица, на 15

октомври:
Вън от Отечествения фронт няма място за съществуване и
дейност на каквито и да било политически партии и групировки.
Така че инициативата за въвеждане на цензура, за забрана на
партиите, за изземването на цялата власт и курс към тоталитарно
устройство на държавата - е на Трайчо Костов.
Димитров даже се опитва да го сдържа: Провеждайки твърдо
нашата линия, необходимо е да бъдем напълно лоялни с нашите
партньори в правителството, да изпълняваме честно своите
задължения и да реагираме тактично срещу враждебните
прояви34;
настоятелно ви съветвам да бъдете в действията си
по-нататък твърди, но умерени, да не държите твърде висок,
агресивен тон, да не изтъквате външно твърде много
ръководната роля на комунистите в правителството..}5
Трайчо обаче не трае. Както видяхме: - Ще организираме
обществен натиск върху министрите социалисти и земеделци!
Трябва да си разчистим терена за действие срещу всички явни
или скрити врагове на ОФ! И след незаконното - даде ход на
законното възмездие.

На 20 декември 1944 година Народният съд започна да съди.

Заработиха 128 съдебни състава със 140 народни обвинители и 650
народни съдии.
Колко партизански глави обаче трябваше да бъдат отмъстени?
По този въпрос има голямо разногласие.

Във връзка с Народния съд Цола Драгойчева възлага на ОФ

комитетите и на кметствата да съберат данни за „ За
34Писмо на Димитров от 24 септември 1944 г.
35Писмо на Димитров от 13 декември 1944 г.
93

гиналите по време на фашизма " - според тези данни загиналите

през годините 1923-1944 са 5134, а през 1941-1944 - 2320.
Според „ Сведение за издевателствата на фашистите ",
съхранявано в Архива на МВР, общият брой на убитите
партизани, ятаци и съчувственици от всички партии през
годините 1941-1944 е 1937.
В обвинителната си реч главният обвинител Георги Петров
 ще каже, че през 1941-1944 гражданските и военните съдилища
са издали 3299 смъртни присъди, от тях изпълнени били 357.
Както ще видим по-нататък от един официален документ,
предоставен на 6 януари 1945 г. на главния прокурор и на
министъра на правосъдието от военно-съдебна-та служба на
Министерството на войната: от 1 януари 1941 до 9 септември
1944 година военните съдилища са осъдили на смърт 1590 лица,
от тях екзекутирани са били 199.
Коя от тези цифри си бе поставил за цел да постигне
Народният съд?
В края на 1946 г. Васил Коларов съобщи на мирната
конференция в Париж, че по време на съпротивата през
годините 1941-1944 в България са загинали 9140 партизани и 20
070 ятаци, а общо жертвите след 9 юни 1923 г. до 9 септември
1944 г. надминавали 35 000 душиъь и тази цифра, изглежда, е
била тайният ориентир на незаконното и на законното
възмездие...

Когато назначените прокурори и съдии, защитавайки

професионалната си чест, все пак се опитаха да съдят по закон и по
съвест37 -
36Енциклопедия „България", 1978 г., том I, с. 91-92. "По-късно, на
23 юли 1945 г., на заседанието на ЦК на БРП (к) Трайчо Костов ще
изрази съжаление: „Може би сгрешихме, като определихме във
всеки състав на Народния съд да има много юристи ".
94

със смърт искат да накажат най-виновните, а за по-малко

виновните предвиждат по-малки наказания1*:
принц Кирил да не бъде съден като дегенерат и безволева
личност, царските съветници Лулчев, Морфов, Балан, Груев и Поменов
да бъдат оправдани, част от министрите на Божилов да не се осъждат
на
смърт, целият кабинет на Багрянов, с изключение на ген. Русев, да
бъде
оневинен, а кабинетът на Муравиев може да бъде осъден само
политически, най-виновен е ген. Иван Маринов -
тогава Трайчо Костов свика на 20 януари 1945 година Политбюро
на ЦК на БРП (к) и заявява дума по дума следното39:
 С линията на другарите обвинители по никакъв начин не можем
да се съгласим. Предлагам:
за регентите - смърт и за тримата:
за съветниците - Севов и другите четирима да се осъдят на
най-тежкото наказание;
за първия кабинет на Филов въпросът е ясен — смърт, за втория
кабинет на Филов - също;
за кабинета Божилов - също смърт за всички;
кабинета на Багрянов - за Багрянов, Сталийски, генерал Русев,
Станишев, Драганов - смърт, за Колчев и Арнаудов - до живот;
кабинета Муравиев - никой от него не може да бъде оправдан,
въпросът е как да се осъдят: Муравиев и Вергил Димов - най-тежко,
но
не на смърт, Никола Мушанов, Атанас Буров и Димитър Гичев - по
една година, другите - условно.
(За съдене на генерал Иван Маринов, както можеше да се очаква,
изобщо не става дума. Напротив: той скоро ще бъде награден със
съветския орден „Суворов" I степен...)
Когато започна процесът срещу депутатите от XXV Народно
събрание, Трайчо Костов заповяда на съда кратко и ясно:
- Никой от депутатите, освен умрелите преди 1941 година, не
следва да бъде оправдан!
38Укорни думи на министъра на правосъдието Минчо
Нейчев, член на БРП (к). 39ЦПА, ф. 1, оп. 6, а. е. 28, л. 1-5.
95

И последва нещо уникално в световната съдебна практика: в

речите си народните обвинители Владимир Димчев и Върбан Ангелов
поискаха смъртно наказание за 25 депутати, а съдът осъди на смърт
67!
Не бе забравена и интелигенцията. През кървавите
септемврийски нощи бяха убити или самоубити журналистите Данаил
Крапчев, Петър Николчев и Александър Дякович, литературният
критик Йордан Бадев и художникът Райко Алексиев,
в лагерите за дълги години потънаха писателите Димитър Талев
и Славчо Красински.
През март 1945 година пред Народния съд в София бяха
изправени 105 културни дейци, обвинени, че са проповядвали
фашизъм
 и великобългарски шовинизъм,
и на 4 април 1945 г. съдът произнесе 16 смъртни присъди
(осъдените бяха вече ликвидирани или избягали), 12 присъди до
живот,
трима бяха осъдени по на 15 години затвор, седем - по на 10 години,
шест - на 7 години, единайсет души - на 5 години, трима - на 3 години,
единайсет - на 2 години, шест души - на 1 година, и единайсет души -
на
1 година условно.
Сред осъдените бяха писателите Фани Попова-Мутафова, Змей
Горянин, Димитър Симидов и карикатуристите Александър Добринов
и
Александър Божинов.

В работата на Народния съд имаше много трагични съдебни

куриози.
В пледоарията си главният народен обвинител Георги Петров
заяви, че съветникът на цар Борис дъновистът Любомир Лулчев
не трябва да бъде осъден, той се обявява против
изстъпленията, правил е застъпничество за осъдени на смърт,
бил е славянофил, а не германофил, заплата не е получавал*0 -
въпреки това съдът не само че не го оправдава го осъди на смърт.
Учителя Петър Дънов бе също арестуван, после бе ос-

"«ЦПА, ф. 1,оп. 6, а. е. 28, л. 1-5

96

вободен (вероятно поради застъпничество на Георги Димитров,

който преди Първата световна война живеел в съседство с Дънов
на ул. „Опълченска" и често, гонен от полицията, се укривал при
него, дори под кревата му), но потресен от развилнялото се
кърваво братоубийство, Учителя се самоуби в къщата си в
квартал „Изгрева" на 28.ХП.1 94 4 Г .
Димитър Пешев, спасителят на евреите, бе осъден на 15
години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм "
(!!!); след застъпничеството на евреи, имащи влияние в
правителството, той бе освободен след 13 месеца и после умря в
нищета.
(Въобще, от 43-мата депутати, подписали протестното писмо
срещу геноцида на евреите, 20 бяха осъдени на смърт, 6 - на до
живот, 8 - по на 15 години, 4 - по на пет и един - на една година.)
Има и по-щастлив куриозен случай. Народният обвинител
Никола Гаврилов шокира Народния съд, като заяви:
- Станислав Балан трябва да освободим по полити-
чески причини - бия е любовник на царицата!
Сиреч: работел е човекът за дискредитиране престижа на
монарха. Въпреки тези заслуги съдът осъди бившия секретар на
цар Борис на смърт, после присъдата му бе заменена с доживотен
затвор. Спасил го, казват, съученикът му Трайчо Костов,
когото пък Балан спасил през 1942 г., като измолил от
царицата, а тя от царя Трайчо да не бъде осъден на смърт. (На
процеса през 1949 г. Трайчо Костов призна, че в процеса през
1942 година е бил спасен от смърт по намеса на царя4' - с
което си затегна още по-здраво примката около врата.)

Но да оставим на мира костите на Трайчо Костов и да видим

каква е рекапитулацията от дейността на Народния съд.

41Теню Стоянов, цит. съч.

97

СВЕДЕНИЕ НА ГЛАВНИЯ НАРОДЕН ОБВИНИТЕЛ

ГЕОРГИ ПЕТРОВ ЗА ПРИСЪДИТЕ НА НАРОДНИЯ СЪД
ДО ЦК НА БРП (к) ОТ 3 ЮЛИ 1945 г.42

РЕКАПИТУЛАЦИЯ ЗА ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ

Подсъдими: 10 919

Осъдени на смърт: 2618 (изп. 1046); до живот: 1226; 20 г. -

28; 1 5 г . - 946; 12 г. - 4 1 ; 10 г. - 62 7; 8 г . - 134; 7 г. -134; 6 г. -
48; б г . б м . - 1; 5 г. -1066; 4 г . - 7; З г . - 332; 1 г. - 724; 8 м . -
4; 6 м . - 5; 1 г. условно - 652.

Прекр. - 104; Спр. - 104; на фр. 1; поч. - 202; оправдани

-1485.

Забележка 1: съкращенията в сведението са направени от

 Георги Петров. Те означават следното: поч. - починали; прекр.
— прекратени преписки; спр. - спрени дела; на фр. - лица, които
са на фронта; изп. - изпълнени смъртни присъди.
Забележка 2: По-късно Георги Петров заявява офи-
циално, че изпълнените смъртни присъди са 1576.
Забележка 3: Както и да ги смятаме, 490 от подсъдимите
липсват: нито са осъдени, нито са починали, нито са прекратени
или спрени делата им, нито са оправдани.

А сега да видим наистина колко са били осъдените и екзе-

кутираните през периода от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 година.
Прилагам друг отечественофронтовски документ:
42Централен партиен архив, ф. 2501 on. 1, а. е. 70, л. 44-46.
98

ТУК-Главния народен обвинител Тук - г.

Министъра на правосъдието

Министерство на войната
Военно-съдебна служба №63
6 януари 1945 г.
София

Известявам, че за времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944

г.
военните съдилища в страната са дали следната деятелност по
Закона за
защита на държавата:

Възбудено наказателно преследване против 12 869 души

Предвидено
по Закона смъртно наказание 12 461 души

От тях:
Осъдени на смърт 1590 души
Осъдени на доживотен строг тъмничен затвор 1133 души Осъдени
на временен затвор 7314 души Оправдани 2832 души

От осъдените на смърт: Присъствено

осъдени 405 души Отсъствено осъдени
1185 души Екзекутирани 199 души

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР - Началник на службата43

Сравнение без коментар:

Осъдени общо:
от 1.1.1941 до 9.IX.1944- 10 037 от
Народния съд - 8533

45Архив на МВР, НС П-23, л. 187.

99

Осъдени на временен затвор: от

1.1.1941 до 9.1Х.1944 - 7314 от
Народния съд - 4689

Осъдени на до живот:
от 1.1.1941 до 9.1Х.1944 - 1133 от
Народния съд - 1226

Осъдени на смърт: от 1.1.1941 до

9.IX. 1944 - 1590 от Народния съд -
2618
Екзекутирани:
от 1.1.1941 до 9.IX.1944 - 199 от
Народния съд - 1576

Тук само ще отбележа за разочарование на милозливия ми

читател, че останалите 1042 осъдени на смърт от Народния съд,
но не вписани в графата екзекутирани, не са помилвани -
това са осъдените на смърт посмъртно („безследно из-
чезналите", т.е. предварително убитите от екзекуторските групи
или самоубилите се) и осъдените задочно на смърт (избягалите).

Съпоставка на Народния съд с Нюрнбергския

трибунал (1945-1946):
 Трибуналът подвежда под отговорност 24 души, а
фактически съди 22 - изключва самообесилия се в началото на
процеса д-р Лай и прекратява съдебното преследване срещу
болния Круп. Не съди Хитлер, Химлер, Гьобелс (умрели не се
съдят!). Съдът се състои от висококвалифицирани юристи и
заседава И месеца с 403 открити съдебни заседания.
100

От 22-мата подсъдими на смърт са осъдени само 11

(един от тях - Борман, задочно), З-на доживотен затвор, 5 - от
2 до 10 години, а трима от най-висшите ръководители на Райха
са изобщо оправдани. Присъдите са изпълнени 16 дни след
произнасянето им. Осъдените имат право на молби за
помилване. Останалите виновни лица в Германия се съдят от
обикновени съдилища, като по данни от печата общият брой
на осъдените на смърт е не повече от 200!м

Но с убийствата без съд през септември и октомври 1944 година

и с осъдените на смърт от Народния съд през 1945-а кървавата
вакханалия в България не свърши.
Нататък ни чака още по-голяма трагедия.

^Проф. Георги Марков, Послесловие към „Българската

гилотина ".
101

Притурка към глава III

Екзекуциите

Осъдените от Народния съд нямали право на обжалване, нито на

молба за помилване. Осъдените на смърт били екзекутирани веднага,
тутакси, милиционери - бивши партизани, чакали пред вратата на съда
и
отвеждали смъртниците на незнайно място. Рядко осъдените били
разстрелвани на другия ден - както е в долу описания случай във
Враца.

ПРОТОКОЛ'
Четвъртият състав на Народния съд за Врачанска област -
гр. Орехово, с присъдата си от 15 февруари 1945 година,
постановена по наказателното му дело № 551/ 1944 година, е
осъдил на смърт подсъдимите по същото дело:
1. Васил Велчев Гергов от с. Вировско, Врачанска околия,
бивш групов началник на държавна сигурност гр. Орехово; 2.
Иван Ценов Вътков от с. Джурилово, Бело-слатинско, бивш
агент при държавна сигурност в гр. Орехово; 3. Подпоручик
Минко Найденов от с. Тотлебен, Плевенско, служащ в 36-и пех.
Козлодуйски полк в гр. Орехово; 4. Димитър Кръстев Говедарски
от с. Хайредин, Ореховско; 5. Герго Тодоров Топалски от с.
Хайредин, Ореховско; 6. Петко Каменов Петков от с. Студено
Буче, Фердинандско, бивш полицай; 7. Димитър Петков Пун-чев
от с. Хайредин, Ореховско; 8. Димитър Петков Ва-ков от с.
Хайредин, Ореховско; 9. Иван Владимиров Попов от с. Хайредин,
Ореховско; 10. Младен П. Топалски от с. Хайредин, Ореховско;
11. Тодор Димитров Тодоров (Манавски) от с. Хайредин,
Ореховско; 12. Георги Тодоров Боков (Мирин) от с. Хайредин,
Ореховско; 13. Юли-

1ЦДА, ф. 88, оп. 2, а. е. 140, л. 5-6.

102

ан П. Гущерски от с. Хайредин, Ореховско; 14. Киро Младенов

Тодоров от с. Хайредин, Ореховско; 15. Крум Г. Дунчев от с.
Липница, Ореховско, бивш секретар-бирник; 16. Марин Ц.
Жупкин от с. Крушовица, Ореховско; 17. свещеник Цветан
Попхристов от с. Крушовица, Ореховско; 18. Симеон Ц. Цанков
от с. Крушовица, Ореховско; 19. Яко Ангелов Попов от с.
Козлодуй, Ореховско; 20. Павел Иванов Пенчев от с. Рогозен,
Ореховско, бивш полицай; 21. Цено Цонков Петров от с.
Малорад, Ореховско, бивш горски стражар; 22. Васил Ценов
Дочев от с. Малорад. Ореховско, бивш полицай; 23. Данаил
Андрее-вич Бабин, родом от Русия, жител на с. Софрониево,
Ореховско; 24. Петър Кръстев Левашки от с. Сираково,
Ореховско, бивш полицай; 25. Арсен Димитров Георгиев от с.
Раяновци, Белоградчишко, бивш полицай; 26. Стою Драганов
Тошев от с. Корново, Белослатинско, бивш полицай; 28. Лазар
Цеков Нинов от с. Липница, Ореховско, бивш полицай; 29. Мито
Коцов Петров от с. Алтимир, Ореховско, бивш общински
стражар; 30. Вълчо Петков Канчев от с. Рогозен, Ореховско,
бивш полицай и 31. Георги Стаменов Денински от с. Добралево.
Ореховско, бивш полицай
за това, че през разни времена от 1 януари 1941 година до 9
септември 1944 година са извършили следните престъпни
деяния: а) че в страната или извън нея, във връзка с водената
политика, са заповедали, поощрявали и извършвали убийства и
изтезания и б) че доброволно са служили и предавали на
полицията, жандармерията и войската такива сведения, които
са се отнасяли до безопасността или важни интереси на
партизаните или други борци за Народните свободи.
Осъдените на смърт са доведени от гр. Орехово с камион в
7,30 часа след обед на 16 февруари 1945 година във Врачанския
местен затвор и настанени в единични килии на първия и втория
етаж па същия затвор.
На основание чл. чл. 605, 610 п. п, 1. 2 и 3; 611 и 613 от закона
за наказателното съдопроизводство от 10,30
103

часа до 12 часа вечерта на около 180 крачки югоизточно от

изходните врата на затвора, съгласно предвидените в чл. чл.
556—576, без чл. чл. 572, 573 и 576 от правилника за затворите и
чл. 10 от Наредбата-закон за съдене от Народен съд
виновниците за въвличане България в Световната война срещу
съюзените народи и за злодеяния, свързани с нея, в присъствието
на прокурора на Врачанския областен съд - ХРИСТО ДАНОВ,
свещениците Петко П. Станев и Георги П. Маринов, директора
на местния затвор - Лозан Монов, д-р Слави Йорданов, лекар от
Врачанската държавна болница, сега мобилизиран в 6-а
Дивизионна болница в чин офицерски кандидат, и секретаря на
Врачанския областен съд — Емил П. Андреев
на 16 февруари 1945 година в 10,30 часа вечерта всички
осъдени на смърт се изведоха от килиите от главните
надзиратели Петър А. Кърлов и Владин Игнатов и надзирателя
Нино Цветков. Извеждането започна от килия № 1 на първия
етаж и се свърши с последната килия на втория етаж.
Осъдените се построиха по двама в протежение на целия
коридор на първия етаж в затвора, извън решетката, в
присъствието на горе поменатите служебни лица, дежурните
надзиратели и милиционери. След като се направи проверка на
самоличността на осъдените, прокурорът заповеди на
секретаря на областния съд да прочете гласно присъдата,
предмет на изпълнението. След прочитане на присъдата
двамата свещеници прочетоха съответните молитви и
поканиха осъдените, които желаят да приемат светото
причастие. В стаята на главните надзиратели всички осъдени
по собствено техно желание по двама приеха светото
причастие.
Осъдените се разделиха на четири групи и изведоха в двора
на затвора, от там се довеждаше всека група по отделно и
последователно на определеното за разстрелване место - 180
крачки югоизточно от изходните врата на същия затвор.
104

Групите осъдени се придружаваха от затвора до по-

менатото место за разстрелване, както следва:
1. Първата група от шест осъдени, от Директора на
затвора Лозан Монов, надзирателя Йордан Иванов и четири
души милиционери
2. Втората група от шест осъдени, от главния надзирател
Владин Игнатов, надзирателя Мито Йорданов и четири души
милиционери.
3. Третата група от шест осъдени, от главния надзирател
Петър А. Кърлов, надзирателя Йордан Иванов и четири души
милиционери и
4. Четвъртата група от тринадесет осъдени от главния
надзирател Петър А. Кърлов, надзирателя Нино Цветков и
четири души милиционери.
В 11 часа и 40 минути вечерта се разстреляха от на-
значените за това лица всички осъдени. След 20 минути телата
па разстреляните се прегледаха обстойно от д-р Слави
Йорданов, лекар във Врачанската държавна болница, а
мобилизиран в 6-а Дивизионна болница в чин офицерски
кандидат, който установи, че всички разстреляни са
престанали да живеят. Прокурорът даде нареждане тру-
повете на разстреляните да бъдат погребани.
За така изпълнените смъртни наказания върху осъдените,
поменати по-горе, се състави настоящият протокол, препис от
който, заедно с препис от присъдата, да се представи в
Министерството на Правосъдието за сведение, като се съобщи
и на Четвъртия състав на Народния съд за Врачанска област -
гр. Орехово, за изпълнението на същата присъда, на който съд
да се изпрати и препис от тоя протокол.

гр. Враца, 16 февруари 1945 година.

На Врачанския областен съд,

ПРОКУРОР: Хр. Данов На същия
съд, СЕКРЕТАР: Ем. П. Андреев
105

Във Врачанска област са екзекутирани 277 души. В горния

протокол прави впечатление, че от село Хайредин са разстреляни 10
души, за никого от тях не е указано какъв е бил - полицай, агент на
Държавна сигурност, кмет, бирник, общински стражар или пъдар, и
каква е вината му, какво е направил.
Иначе ритуалът на екзекуцията е спазен пунктуално: присъстват
прокурор, секретар на съда, директорът на затвора, надзиратели, лекар,
свещеници;
проверяват самоличността на всеки, прочитат им гласно
присъдата, свещениците четат молитви, осъдените приемат причастие,
указано е стриктно мястото на разстрела (180 крачки югоизточно от
изходните врата на затвора),
след 20 минути лекарят установява, че всички разстреляни са
престанали да живеят, прокурорът заповядва труповете на
разстреляните да бъдат погребани.
Другаде не се церемонят толкова. Ето как са действали в Хасково:

ДО МИНИСТЕРСТВОТО НА ПРАВОСЪДИЕТО2
(наказателен отдел) Прокурорски надзор при
Хасковския обл. съд
№ 1539
24.Ш.1945 год. гр. Хасково

Донасям в Почитаемото Министерство па Правосъдието,

че на 5 март, т.г. през нощта на гробищата край гр.
Борисовград бе приведена в изпълнение присъдата на V състав
 на Cm. Загорския Народен съд, произнесена на същата дата по
нар. дело№ 2/945 г. спрямо осъдените на смърт: 1. Капитан
Бойко Николов Ханджиев, 2. поручик Юрдан Каменов Георгиев,
3. подофицер Марин Ангелов Колев, 4. подофицер Цветан
Михайлов Тошев, 5. подоф. Кръстю Зер-ков Тодоров, 6. подоф.
Любен Георгиев Канин, 7. подоф. Ангел Георгиев Витанов, 8.
подоф. Никола Иванов Николов, 9.
2ЦДА, ф. 88, on. 1, а. е. 140, л. 59.
106

Симеон Христев Видев, 10. Георги Стоянов Лифаков, 11. Даию

Делчев Костов, 12. Теню Митев Михов, 13. Стойко Атанасов
Манолов, 14. Баню Георгиев Банев, 15. Васил Павлов Икономов,
16. Ваеш Николов Марльов, 17. Георги Петков Здравчев, 18.
Димитър Желязков Христевски, 19. Еню Александров Паунов,
които се разстреляха от милицията.

Приложение: един акт.

ПРОКУРОР:
Секретар:

Все пак е нещо. За екзекуцията на тримата регенти, 22-мата

министри, 67-те народни представители и 8-те царски съветници
(общо
100 души) дори документ не намерих.
Транспортирането на осъдените от подземията на Съдебната
палата към мястото на смъртта започна към два часа сутринта -
разказва царица Йоанна. -
На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната
надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха
депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя
един по един преди екзекуцията... Ескортът беше подреден в двора на
Съдебната палата от входа към ул. Алабинска. По този път се
простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени
жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който
протестираше, повишавайки глас.
Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ!", но
веднага му бе счупен черепът с приклад.
Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и
 блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика:
„Не трябва да плачем за нас, а за България ". И запя националния
химн
„Шуми Марица ". Бе убит судар от револвер.
Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни
заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен
камион.
107

Духаше леден вятър. В гробищата на София бяха паднали

няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха
накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови "
ями.
Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще
трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе
отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един.
Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в
ръце.
Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал
пулса и слагал ухо на сърцето му. Имал върховното себеотрицание да
повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и
последен, за да бъде убит...
По други разкази, наистина отначало разстрелвали регентите и
министрите един по един с пистолетен изстрел в тила, но взело да се
съмва и за по-бързо докарали една картечница, наблъскали живите и
мъртвите в дълбоката яма и за 15 минути картечницата ги смляла.
Върху телата им изсипали камиони със сгурия, отъпкали я хубаво
- да не личи къде е гробът, а недоубитите продължавали да викат
отдолу
изпод земята - за ужас на палачите си...
Узна се обаче, по странните пътища на vox populi, кого
покриваха тези черни могили - продължава царицата.
Жени, млади и стари, се спираха безстрашно да се молят на
тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите
дами, отивах да коленича край този общ гроб.
Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища.
Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко
мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна
почит
 към тези нещастни мъртъвци. Дали са още там, не се узна повече
нищо.
Бог да прости и тях, и палачите им!
108

1944-1946

ГЛАВА IV
Пълзящата революция
Трайчо Костов, Никола Петков, Г.
М. Димитров, Георги Димитров

В поминалата глава тъй не се разбрахме, драги читателю, по

въпроса - случилото се през нощта на 8 срещу 9 септември 1944
година
революция ли е, въстание или преврат?
Трудно можем да наречем въстание „наличието на протести и
манифестации" в десетина града през предишните няколко дни,
миньорската стачка в Перник или трамвайната стачка в София (тогава
ще излезе, че сега ден през ден се тресем от въстания);
разбиването на затворите прилича по-скоро на бунтове;
това пък, че полицията сключва споразумение със
заго-ворниците да не се намесва в събитията през сюблимната нощ, а
да
гледа сеир през прозорците на участъците, поради което пушка не
пуква
-
превръща случилото се през нощта на 8 срещу 9 септември в
пародия дори на въоръжен преврат, да не говорим за въстание.
Както иронично забелязва проф. Недев: Дали народни въстания
стават през нощта, е друг въпрос...1
Друг професор, вече академик - Георги Марков, нарича това
събитие преврат с последици на революция2 - и, струва ми се, това е
най-точното определение. (Ученото си е учено.)
'Недю Недев, „ Трите преврата... ".
2Проф. Георги Марков, дял II („ Третото българско царство -
изпитания и сътресения ") от том III на „История на българите
от Освобождението (1878) до края на Студената война (1989) ",
2009 г.
 109

С последици на революция - защото след мижавия преврат на 9

септември 1944 година бавно, но сигурно ще последва коренен поврат
в
живота на обществото1:
една социална система ще бъде сменена с друга.
Тази наша революция ще е далече от грандиозността на
Френската буржоазна революция (1789) или от грохота на Руската
пролетарска революция (1917) -
тя ще е дълга и мъчителна, потайна и криволичеща, при-творна и
коварна - пълзяща революция.

Пълзяща бе тя като змия, гърчеше се ту наляво, ту надясно,

притаяваше се и напредваше;
подмамваше народа подире си, увивайки се ту като ореол
върху челото му, ту като примка около шията му;
с раздвоения си език ту писукаше за демокрация, ту съскаше
за диктатура...
и пак притихваше и продължаваше да пълзи напред,
гърчейки се угоднически под ботушите на Чърчил и Сталин...

Като изрекох имената на Чърчил и Сталин - не мога, любезни

читателю, да не ти разкажа за една случка,
която не знам защо се премълчава в нашата история или се
споменава мимоходом като нещо маловажно,
а тази „маловажна" случка е събитие, което - за по-малко време,
отколкото е нужно на човек да седне - превърна държавата ни в жалка
марионетка,
ние, обитателите на тази кукла на конци, се боричкаме из пазвите
й като инсекти, хапем се и се убиваме един друг, но битките ни са
безплодни, защото съдбата ни е предопределена - друг дърпа конците
и
държавата ни крачи послушно в предначертаната й посока.
Това не е превратът, въстанието, революцията - или както щете
наречете случилото се на 9 септември.
3Определение за революция в „Българска енциклопедия".
110
 Въпросната почти анекдотична случка, нещастни мой читателю,
се разиграла точно месец по-късно - на 9 октомври 1944 година.
Ето автентичния разказ на самия Уинстън Чърчил4:

Кацнахме в Москва следобеда на 9 октомври [1944 г.] и бяхме

посрещнати много сърдечно и с цялата протоколна церемониалност
от Молотов и други руски високопоставени лица. Този път бяхме
настанени в самата Москва и имахме на разположение прислуги и
всевъзможни други удобства.
В десет часа същата вечер се състоя нашата първа важна
среща в Кремъл. На нея присъстваха само Сталин, Молотов, Идън u
аз
заедно с преводачите майор Бърс и Павлов.
Моментът беше удачен, затова рекох:
- Нека видим как стоят нещата на Балканите. Вашата армия е
в Румъния и в България. Там ние имаме интереси, мисии и агенти.
Нека
не си пречим на дребно, като преследваме противоречиви цели. Що се
отнася до Великобритания и Русия, какво ще кажете, ако имате
деветдесет процента надмощие в Румъния, ние имаме деветдесет
процента надмощие в Гърция, а е Югославия разполагаме с по
петдесет?
Докато изчаквах превода, написах на една половинка от лист
хартия:
Румъния: Русия - 90 %, други -10 %
Гърция: Великобритания
(със съгласието на САЩ) - 90 %, Русия - 1 0 %
Югославия: 5 0 - 5 0 %
Унгария: 50 - 50 %
България: Русия - 75 %, други - 2 5 %

Бутнах листа на Сталин, който вече бе чул превода. Настъпи

пауза.
После той [Сталин]взе синия си молив, драсна една голяма
отметка и го върна обратно.
4Уинстън Чърчил (1874-1965), „Мемоари" (1995 г.), том 6, глава
XV „ Октомври в Москва ".
111
Всичко се разреши за по-малко време, отколкото е нужно на
човек да седне.
След това настъпи дълго мълчание. Разбира се, отдавна бяхме
мислили по този въпрос... Листът хартия остана в средата на
масата. Най-накрая аз наруших мълчанието:
- За да не се сметне, че сме подходили безцеремонно и цинично
към въпроси, които са съдбовни за милиони хора, нека да изгорим
листа.
- Не, запазете го -рече Сталин.

Чърчил пропуска в мемоарите си, че Сталин поискал

съветското влияние в България да бъде 90 %, но понеже Чърчил
не отстъпил, оставили това да решат външните министри на
двете държави.
Молотов и Идън, след кратък пазарлък, постигнали ком-
промисно съгласие: съветското влияние в България да бъде 80 %.

Както се вижда: не на 9 септември, а на 9 октомври се е решила

съдбата на България.
Нищо от историята на България не може да се разбере, ако се
пренебрегва това споразумение - казва проф. Недев5.
А Уинстън Чърчил продължава6:
След първата ни среща се замислих над нашите отношения с
Русия и положението в Източна Европа и за да си изясня нещата,
написах писмо до Сталин.
(Публикувам писмото на Чърчил до Сталин със съкращения.)
Москва
11 октомври 1944 г.
Съзнавам, че това, което вършим тук, не може да бъде
нищо повече от предварителна основа за окончателните
решения, които ще трябва да вземем, когато се срещнем на
масата на преговорите като победители.
5Недю Недев, „ Трите преврата... ". 6Уинстън
Чърчил, „Мемоари", цит. том.
112

Процентите, които бях написал... така нахвърляни, ще

бъдат възприети като наглост, дори закоравяла грубост, в
случай че бъдат предоставени на вниманието на дипломатите
 по света.
Във всички тези [балкански] страни стои въпросът за
идеологическия избор между тоталитарните форми на
управление и онази, която наричаме управление на свободната
инициатива, контролирана от всеобщото избирателно право.
Ние се радваме, че Вие сам заявихте, че няма да се опитвате
да променяте установените системи в различните балкански
страни със сила или чрез комунистическа пропаганда.
Ние смятаме, че правилно сме изтълкували решението на
съветското правителство да разпусне Коминтер-на като
решение в полза на това да се избегне намесата във вътрешните
политически дела на други страни.
Имаме чувството, че, погледнати от разстояние и в пер-
спектива, различията между нашите две системи непрекъ-
снато ще се смаляват и голямата обща цел, която споделяме, а
именно да направим живота на повечето хора по-богат и
по-щастлив, ще ни сближава с всяка изминала година.
По всяка вероятност, ако мирът успее да се задържи в
следващите петдесет години, дотогава различията, които в
момента причиняват толкова главоболия на света, ще се
превърнат в теми единствено на академични дискусии.

В крайна сметка не изпратих това писмо. Публикувам го тук

единствено като автентично доказателство за мислите ми в онзи
момент.
Чърчил се оказа учудващо недалновиден. (Добре, че не е
изпратил писмото на Сталин - Чичо Джо щеше да умре от смях!)
Само след година лордът ще бие тревога:
- От Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика падна
желязна завеса. Отвъд тази завеса няма демокрация, там народите
се
управляват от полицейски правителства под контрола на Москва...
113

Но тази заупокойна бе закъсняла. Чърчил вече бе пожертвал

България и Румъния -
дали поради наивната си надежда, че различията между нашите
две системи непрекъснато ще се смаляват и ще се превърнат в теми
единствено на академични дискусии,
 или поради някаква отмъстителност, специално към България -
това е загадка.

Това, че Чърчил наричаше цар Борис III подъл цар - бе, да

речем, въпрос на лично отношение, но отвращението му се
прехвърли и върху целия български народ.
Като научил на 12 декември 1941 година, че България е
обявила война на САЩ и Англия, лордът изръмжал презрително:
- Ония, дето си казват „честита баня ", те ли са ни обявили
война?
По време на войната обвиняваше българите, че са жестоки
лакеи на нацизма, че България беше слугиня на Германия и по
нейна поръчка нападна Гърция и Югославия, причинявайки им
много вреди и че заради нещастната и подла роля, която тя
играе в тази война, ще бъде изправена на подсъдимата скамейка
(виж глава I);
както стана дума по-преди, като изпращал ескадрилите да
бомбардират София през януари 1944 година, казвал на
пилотите:
- София трябва да бъде изравнена със земята и в раз-
валините й да се засеят картофи...
Не е за вярване, но казват, че по време на Парижката мирна
конференция през 1947 година Чърчил бил заявил зловещото:
- Държава на име България не трябва да съществува.

Тъй или иначе, най-жестокото отмъщение, което можа да

измисли накрая Уинстьн Чърчил - бе да хвърли България в железните
обятия на Сталин, от които и след смъртта му няма да се откопчим...
114

България продължаваше да се намира в уникалното си не-

нормално състояние на война едновременно със САЩ, Англия,
Съветския съюз и Германия.
Предстоеше да се подпише примирие, България очакваше
присъдата, която тримата съюзници (САЩ, Англия и СССР) щяха да
ни
прочетат безмилостно.
На 28 октомври 1944 година в Москва бе подписано следното
СЪГЛАШЕНИЕ ЗА ПРИМИРИЕ между правителството на
България, от една страна, и правителствата на Съветския
съюз, Съединеното кралство и Американските съединени
щати, от друга

България се задължава да предостави своите въоръжени

сили под ръководството на Съюзното (Съветското) Главно
командване за война срещу Германия, а след приключването
на бойните действия армията се демобилизира;
българската армия, гражданската администрация и
всички български граждани се изтеглят от Вардарска
Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия;
българското правителство се задължава да освободи
всички военнопленници и интернирани поданици на Гърция и
Югославия и да върне изнесените от Гърция и Югославия
ценности и материали;
същевременно се задължава да заплати репарации за
нанесените вреди на Гърция и Югославия;
всички фашистки организации се разтурят, а лицата,
обвинени във военни престъпления, да се задържат и
предадат на съд;
издаването, внасянето и разпространението на печатна
книжнина, театрални зрелища и кинофилми, както и
работата на радиостанциите става с разре
115

шение и под контрола на Съюзното (Съветското) Главно

командване;
България осигурява за своя сметка безпрепятствено
придвижване през своята територия на съюзническите
(съветските) войски по суша, вода и въздух;
България изплаща парични суми и предоставя гориво,
храна и др., нужни на Съюзното (Съветското) Главно
командване [точка 15.].
За изпълнението на тези клаузи ще следи Съюзна кон-
тролна комисия (СКК), оглавявана от съветския генерал
Бирюзов.

Черно на бяло: примирието поставяше България в положение на

окупирана държава (в случая - от съветската армия) под диктата на
Съюзната контролна комисия (в случая - под диктата на нейния
председател съветския генерал Бирюзов),
което ще рече, че България бе под съветска окупация.
Това твърде много противоречи на доскорошното официално
твърдение, че сме били освободени от същата тази съветска армия -
затова трябва да внимаваме с всяка дума.
Не може като начало да не се отбележи, че ние сами, доброволно
и предварително, бяхме изпълнили почти всичките клаузи на
Съглашението:
нашата армия, под командването на маршал Толбухин, воюваше
против немците вече двайсети ден - от 8 октомври;
фашистките организации бяха забранени още в началото на
септември от правителството на Муравиев;
лицата, обвинени във военни престъпления, отдавна бяха не само
задържани, но и повечето избити;
Народният съд бе учреден със закон преди месец - в края на
септември;
цензура бе въведена от Трайчо Костов преди 24 дни - на 4
октомври;
България не само бе осигурила безпрепятствено придвижване
на съюзническите (съветските) войски през своята територия, но бе
посрещнала тези войски с цветя и песни;
българското правителство отличник срещнало някои труд
116

ностпи - съобщава Георги Димитров7 - по приложението на точка 15.

от примирието.
Какви са били тези някои трудности и каква е тази точка 15. от
примирието - ще уточним след малко.

Сега да се върнем на точка 1. от това споразумение: България се

задължава да предостави своите въоръжени сили под ръководството
на Съюзното (Съветското) Главно командване за война срещу
Германия -
сиреч: трябваше да воюваме -
както пишеха тогава вестниците: за да измием с кръв позора от
лицето на България.
Опитът да се обърне Първи окупационен корпус в Югославия
 срещу довчерашните си съюзници - германците, претърпя провал:
войниците насочиха пушките срещу командирите си и в мрачен
марш се запътиха назад към родината си;
правителството обяви нова мобилизация и в началото на
октомври повече от 400 000 млади 20-30-годишни момчета, водени от
генералите Кирил Станчев и Владимир Стойчев, под общата команда
на
съветския маршал Толбухин, тръгнаха на запад:
прогониха немците от Ниш, Страцин, Куманово, Скопие, Щип и
Велес (държани допреди месец под окупация от бащите им);
в края на декември погнахме немците отвъд Дунава, край реките
Срем, Драва и Мур - та чак до Будапеща и Виена...
Нашите полкове даваха много жертви, защото бяха командвани
от неопитни офицери -
както свидетелстваше в предишната глава завеждащият Военния
отдел на ЦК на БРП (к) Георги Дамянов: арестувани бяха 1 7 генерали,
45 полковници, 45 подполковници, 38 майори, 123 капитани, 204
поручици, 234 подпоручици и 40 офицерски кандидати — общо 746,

Георги Димитров, .Дневник", 28 март 1945 г.

117

на тяхно място офицерски чин са получили 720 души партизани;

тези офицери партизани бяха ентусиасти, но невежи във военното
дело и последствията бяха страшни:
ако в една и съща битка руснаците губеха 50 убити, сред
българите падаха повече от 500.
Войниците започнаха да се бунтуват - освен всичко, не виждаха
смисъл в тази война извън пределите на България.

Партизанският командир Чочоулу строил една рота и

попитал има ли желаещи да напуснат фронта и да се върнат в
България - който желае, да излезе три крачки напред. Излезли
трима души. Чочоулу извадил пистолета си и ги разстреля/! на
място пред всички.
- Има ли други? - попитал той.
 Никой не мръднал.

България даде в тази война 34 548 жертви (около 30 000 от тях

бяха 20-30-годишни момчета) - те може би защитиха нейната чест, но,
уви, не облекчиха съдбата й:
въпреки нашите победи над германските войски, отношението
към нас остана като към победени съюзници на Германия.
Отгоре на всичко тази война ни струваше, според сведение на
БНБ" от 15.11.1946 г. - 92 300 000 000 лева.

По разходите за войната има твърде големи разногласия.

Според
Даниел
Вачков
(„Изпълнението
на
финансово-икономическите клаузи на съглашението за примирие
с България от 28.Х.1944 г. ", сп. „Исторически преглед", кн. 1-2,
2004 г.) тези разходи са 101 301 279 126 лева - разликата от 9
милиарда вероятно се дължи на допълнителните и по-късни
косвени щети, обезщетения, пенсии и пр., които е

118
"Теню Стоянов, цит. съч.
9ЦДА, ф. 132, on. 1, а. е. 158, л. 64-67.

нямало как да бъдат отчетени в сведението на БНБ, направено на

15.11.1946 г.;
в „История на българите", том 3,2009 г., Георги Марков
твърди, че разходите по войната са 159 719 446 616 лева -
вероятно в тази огромна цифра са включени и разходите по
издръжката на съветската армия в България през периода
1944—1947 г., за което ще стане дума в следващите редове.

Докато нашите 400 000 войници воюваха извън пределите на

България, вътре в пределите на България се бяха разположили
съветски
войници, числеността им заедно с преминаващите за фронта от 8.
IXдо края на 1944 и началото на 1945 г. достига 600 000 душию.
 И тук стигаме до въпросната точка 15., а именно: България
(трябва да) изплаща парични суми и предоставя гориво, храна и др.,
нужни на Съюзното (Съветското) Главно командване.
Читателят сигурно ще бъде силно озадачен, както и Българското
правителство е силно озадачено от факта, че до сега (до края на 1944
година), само за четири месеца, по същия параграф [чл. 15] са взети
стоки и пари за повече от седемнадесет милиарда лева за съветската
войска.11
До края на 1945 година озадачаването се увеличава до 30
милиарда и 470 милиона лева12,
а в шифрована телеграма, изпратена на 20.IX.1947 г. до
българската легация в Москва не друг, а Трайчо Костов пише черно на
бяло:
...по изпълнението на съглашението за примирие държавата е
изразходвала приблизително 150 милиона долара.13
'"Веселин Ангелов, „ Третата национална катастрофа ",
съдържа документи от Архив на Министерството на външните
работи (АМВнР), ЦДА и ЦПА, за краткост използвам номерата
им в книгата, 2005 г. "Шифрована телеграма, 27 февруари 1945
година, док. № 25 в ,, Третата национална катастрофа ".
12Цитираното по-горе сведение на БНБ за бюджета през 1945 г.
"Док. № 141 в „ Третата национална катастрофа ".
119

За сравнение: жестоките репарации, които трябваше да

платим на Гърция и Югославия в продължение на 8 години
след войната, бяха общо 70 милиона долара - сиреч:
издръжката на съветската армия за три години ни струва
двойно повече: 150 милиона долара!

Пресметнато по тогавашния официален курс (298-302 лева за

долар14), тези 150 милиона долара се равняват на 45 милиарда лева, а
по
пазарния курс, който достига 350-450 лева за долар -сумата е около и
над 60 милиарда лева.
Но тази цифра не е реална, скъпи читателю, тъй като само около
една трета от тази сума се изплащаше в парични знаци, а двете трети -
в
стоки и хранителни продукти, калкулирани по силно занижени цени:
брашното - 23 лева вместо реалните 100; олиото - 25 лева вместо
реалните 300-400; захарта - 93 лева, вместо 500-600, тютюна - 320
вместо над 1000 лева за килограм и т.н.

Това изсмукване на България е узаконено от Спогодбата за

взаимни доставки, сключена на 10 март 1945 г. от нашия
министър на търговията и промишлеността Нейков със
съветския министър на външната търговия Микоян.
Според тази спогодба и по нареждане на Министерския съвет
Българската земеделска и кооперативна банка продава на СССР
5000 килограма розово масло от неприкосновения държавен
резерв по 110 000 лева килограма15 при призната стойност на
банката 250 000 лева за килограм, като Министерският съвет
разпорежда „разликата да се покрие от Изравнителния фонд на
цените ", т.е. от държавата16-
мСправка на БНБ за клиринговите спогодби между България и
СССР през 1945 и 1946 г. - ЦДА, ф. 132, on. 1, а. е. 100, л. 10-15.
,5Док. № 55 в „ Третата национа,1на катастрофа ". 16Док. № 47
в ,. Третата национална катастрофа ".
120

казано по-просто: продавайки 5000 килограма розово масло,

държавата не печели, а губи (плаща на банката) 700 милиона
лева.
(Между другото, СССР тутакси продал розовото масло на
Франция по 1400 долара17, т.е. по 410 000 лева, печелейки от
всеки килограм по 300 000 лева, или общо милиард и половина!)
Това е още нищо. Според същата спогодба трябва да продадем на
СССР 25 000 тона тютюн по 320 лева за килограм, а той струва на
международния пазар 2,60 долара (775 лева по официалния курс
на долара, над 1000 - по пазарния курс), сиреч губим от всеки
килограм 455 до 680 лева, умножено по 25 000 000 килограма -
загубата се изразява с колосалната сума от 10 до 17 милиарда
лева!
За утеха СССР ни продава свои стоки по-скъпо, отколкото
струват - например, тон бензин на международния пазар струва
24 долара, ние го купуваме от СССР по 42 долара. И т.н.

Окупирани сме, прекарват ни - ясно. Не ми е обяснимо

обаче следното:
Спогодбата - пише нашият министър на търговията и
промишлеността Димитър Нейков - показва особеното благо-
разположение на братския Съветски съюз към трудовия български
народ и към властта на Отечествения фронт, както и голямата му
готовност да улесни процеса на стопанско възстановяване на
страната. Да живеят братският Съветски Съюз и неговият велик
водач другаря Сталин!1*
Не е виц, драги читателю - това е финалът на официалната
шифрована телеграма, с която министърът съобщава от Москва
радостната вест на Министър-председателя и на Националния
Комитет на Отечествения фронт.
|7Док. № 104 в „ Третата национална катастрофа ".
18Док. № 34 в „ Третата национална катастрофа ".
121

Ако към тази „братска помощ" прибавим и вопъла на Георги

Димитров до Сталин и Молотов19, че:
известни са редица случаи на насилие по отношение на
местното население, така например:
произволно се отнемат работен добитък, каруци, хранителни
продукти;
произволно се изземват държавните и гражданските частни
моторни превозни средства и смазочни масла;
някои военнослужащи в пияно състояние нахлуват през нощта в
частни домове на градовете и селата, грабят, а в някои случаи
изнасилват жени и убиват мъже -
с тези подробности „братската помощ" става още по-очебийна.

Според някои автори имало известна компенсация

-съветското командване било дало безвъзмездно на Първа
българска армия оръжия и бойни припаси на стойност 16 036 553
752 лева.20
И така да е, тази цифра е незначителна в сравнение с
гореспоменатите разходи за издръжка на съветската армия и
загубите от неравноправната търговия...

Сред стотиците документи за пари, вещи, вагони, литри и

килограми нечут остана един безпомощен човешки вопъл:
 Искането на Съветското командване да бъдат веднага изселени
таврийските българи създава огорчение. Направете още една бърза
постъпка! - телеграфира външният ни министър проф. Стайнов до
българската легация в Москва.
Те са получили земя в България, приели са българско поданство -
обяснява той. - Особено деликатно е отвеждането на млади
таврийски
българи, женени за местни българи, с малки деца. Потърсете
намесата и на Георги Димитров.21
"Док. № 1 в „ Третата национална катастрофа ".
20Мито Исусов, „ Сталин и България ", 1991 г.
21Шифрована телеграма от 10.11. и 9.III.1945 г.
122

Става дума за българите, които в средата на миналия век, след

някакво турско клане, избягали в Русия и се заселили в Тав-рия, край
Азовско море. През 1941 година много от тях се завърнаха в България,
сега Сталин ги поискал обратно.

Помня: валеше ситен, равномерен и безконечен дъжд, когато

една привечер през селото се заниза дълъг керван от талиги,
запрегнати в по едно мършаво конче; във всяка талига, под
извитите чергила, прогизнали от дъжда, сред денкове, тенджери
и котли се бяха сгушили мъж, жена и четири-пет деца, тук-таме
старец или старица - цели семейства пътуваха нанякъде,
изселваха се, съпровождаха ги руски войници на коне.
Керванът не свърши и през нощта, продължи да се ниже и на
другия ден, и през другата нощ... Селяните излизаха пред
портите, гледаха безкрайния тъжен керван, сваляха шапки, като
че минаваше погребение, и се питаха: къде отиват тези
мълчаливи унили хора, но никой не им отговаряше; жените
притичваха през улицата и се опитваха да подадат хляб в
талигите, но войниците, които ги охраняваха, вземаха хляба и го
хвърляха в калните канавки край пътя.
Керванът се извиваше като змия на север, през България, през
Румъния, през Молдова, през Украйна и през Русия, но не
отиваше към Таврия - запътил се бе към Сибир.
Казват обаче, че не стигнал до Сибир: щом стъпили на
съветска територия, таврийските българи били разстреляни по
 заповед на Сталин като изменници на съветското отечество.

Знам, война е, никой няма милост към другия и ако сега пиша
тези горчиви думи, правя го не за да обвинявам съветската армия в
безмилостен грабеж (върши го всяка армия) -
правя го, за да разсея перверзните заблуди, че това не било
грабеж, а напротив: безкористна братска помощ! (Виж по-горе думите
на министър Нейков!)
Тази лъжа не само не е изтрита от старите истории, но
продължава да се промъква и в някои нови, а в повечето се
123

премълчава фарисейски или, което е още по-тъжно, избухва във

фантастични преувеличения, съпроводени със закъснели руга-телства.
Но да теглим чертата. Ако към тези 60 и кусур милиарда, отишли
за издръжка на съветската армия, прибавим 100-те и кусур милиарда
преки разходи по войната срещу Германия и 25-те милиарда
репарации,
дължими на Гърция и Югославия -
общите ни материални загуби от войната възлизат на около 200
милиарда - колкото е целият ни национален доход за една година.
Така ние, дето хитрувахме и уж не воювахме, излязохме от
Втората световна война съвсем, ама съвсем голи и боси.

Но това бе бял кахър. Най-болният въпрос беше друг: България

беше заставена да се прибере в границите си от преди 1 януари 1941
година - от преди подписването на Тристранния пакт:
всички тъй наречени новоосвободени или новоприсъеди-нени
(след януари 1941 г.) земи с градовете Пирот, Цариброд, Враня,
Качаник, Скопие, Крушево, Охрид, Ресен, Битоля, Дойран, Струмица,
Сяр и Драма,
както и Беломорието от река Струма до река Марица с градовете
Кавала и Дедеагач и островите Тасос и Самотраки -
бяха загубени завинаги.
Това бе третата - и най-жестоката! - национална катастрофа на
България,
защото тя бе не само материална, но и духовна катастрофа:
идеалът за обединение на българите бе осъден на смърт без
право на обжалване.
И присъдата бе изпълнена.
(Оставиха ни, слава Богу, само Южна Добруджа, тъй като тя бе
върната на България 3^4 месеца по-рано - през септември 1940 г. по
силата на Крайовския договор.)
Не ставаше дума за национална или за историческа спра-
ведливост или несправедливост, мили мой читателю - това беше
възмездие заради сътрудничеството ни с фашистка Германия;
124

това не беше пожелание, претенция или настояване - това беше

ултиматум на великите победителки САЩ, Англия и СССР
и всички днешни вопли, псувни и заклинания, че този или онзи
наш „идиот" или „предател" доброволно или поради глупост бил
отстъпил Македония и Западните покрайнини на Югославия, а
Беломорието - на Гърция,
са достойни за похвала патриотични емоции, но те са плод на
незнание.
Най-малко може да се съмняваме в Сталин - че не е искал да има
излаз (чрез България) на Средиземно море:

-Ние и американците не сме участвали в установяването на

тая граница (гръцко-българската) и нея признаваме за
справедлива - казва само година след войната Сталин на
Димитров, Коларов и Трайчо Костов и ги подкоко-росва:
- Вие ще искате териториален излаз на Бяло море... но сега
да се разчита на получаването на такъв излаз е трудно. Такива
искания могат да се реализират само със сила. Трябва във всеки
случай да се подготвите за бъдещето...22
И доуточнява: Нужна е още една война, за да бъдат подобни
въпроси окончателно решени.23

...по захапката на сър Чърчил бе захапка на булдог: никой не

можеше да го накара да отстъпи на Чичо Джо стратегическото
Беломорие -
и за компенсация му подхвърли оръфаните кокали на България и
Румъния.
Това е тъжната истина. Не стига, че загубихме Беломорието, но и
заплатихме тази загуба със свободата си.
22„България в секретния архив на Сталин", 2005 г.; док. № 37:
 стенограма от разговора на Сталин с Георги Димитров, Васил
Коларов и Трайчо Костов на 5 юни 1946 г. "Георги Димитров,
„Дневник", 2 септември 1946 г.
125

(Как и защо загубихме навеки и Македония - ще стане дума в

притурката към следващата глава „Плач по Македония".)

През 1987 година, воден от патриотична носталгия, отидох на

остров Тасос, срещнах там композитора Петър Сту-пел.
Аз ахках и охках: как сме могли да загубим този райски
остров!
А старият препатил евреин ми рече:
- Не съжалявай. Щото ако този райски остров беше останал
български, сега щеше да е съветска военна база и нямаше да
може кракът ни да стъпи тук...

Междувременно, докато виновни и невинни изчезваха безследно

в тъмните нощи, докато войниците ни гинеха на фронта, докато
окупационната съветска армия изсмукваше храните и парите ни,
докато
Народният съд произнасяше смъртни присъди, а милиционерите
разстрелваха осъдените в горичките край затворите, докато лагерите в
България се пълнеха с неблагонадеждни българи -
в Москва Сталин, Тито и Димитров водеха тайни преговори:
още на 26-27 септември 1944 година Тито и Димитров се
срещнали в Москва и в атмосфера на пълно взаимно разбиране
обсъдили
въпроса за създаване на съюз между България и Югославия, достигащ
до федерация на южните славяни (състояща се от българи,
македонци,
сърби, хървати, черногорци и словенци) - от Адриатическо море до
Черно море.24
На 21 декември Георги Димитров известил ЦК на БРП (к) в
София, че приветствайки решението на Антифашисткото Вече на
Югославия за признаването на македонците като равноправен народ
наравно с другите народи на Федеративна Югославия, двете
договарящи се страни признават на македонския народ пълното
право
 на самоопределение;
24 Георги Димитров, „Дневник ", 27 септември 1944 г.
126

България се съгласява за присъединяване на прилежащите й от

1913 г. части на Македония, ако нейното население пожелае това,
към
Македония в рамките на Югославия.
В замяна Югославия щяла да ни върне Западните покрайнини.
Георги Димитров нямал търпение и на 25 декември пише в писмо
до Сталин и Молотов:
Лично аз смятам, че днешният момент напълно благо-
приятства най-близки съюзни отношения между Югославия и
България с перспектива за тяхното обединяване в обща федерация.
Интересно би било тук, драги читателю, да си зададем въпроса,
без да се надяваме на отговор от оня свят:
в ролята на какъв в този момент Георги Димитров е решавал
съдбоносни за България въпроси, без дори да уведоми българското
правителство за тези свои преговори?
Но да видим какво става нататък.
Югославяните предложили на българите България да влезе в
Югославия на онези права, както сърбите и хърватите (т.е. като 7-а
република).
Трябва тук да вметнем, че Тито бе любимец на Сталин и когато в
Ялта Чърчил заявява, че Тито е диктатор, Сталин отвръща, че Тито
съвсем не е диктатор2* (като го сравнявал със себе си - сигурно му е
изглеждал ангел небесен),
но в случая Сталин се намесил, защото Тито прекалил:
- Югославяните искат да вземат и гръцка Македония, искат
също Албания и даже части от Унгария и Австрия, не ми харесва
тяхното поведение - рекъл Сталин и отсякъл:
- Югославяните не са прави. Би следвало Югославия и България
да създадат двуединна държава на равноправни начала - нещо като
бившата Австро-Унгария, иначе влизането на България в Югославия
ще означава поглъщане на България.26
"Кримска конференция, Шесто заседание на 9 февруари 1945
г.
26Георги Димитров, „Дневник", 10януари 1945 г.
127
Тези думи на великия вожд на народите може да погъде-личкат
нашите сантименти, читателю, но не мисли, че Сталин се намесва в
наша полза, защото много му е дожаляло за България.
Една федерация, основана върху равноправността на всички
влизащи в нея народи, може да създаде монолитна и силна държава,
а това не е мечтата на Сталин:
поставяйки България над останалите 6 народа, влизащи в
Югославия, Сталин залага барут в основите на евентуалната бъдеща
Балканска федерация.
Мечтата на великия вожд била съвсем друга, както ще видим
по-нататък...

Югославяните, разбира се, не отстъпили и въпросът за

характера на федерацията - двуединна между Бълг. и Югослав.
или единна федерация на бълг., сърби, хървати, словенци,
черногорци и македонци, оставаше открит.
Следват обаче много тостове - пише Димитров. Вдъхновен
от тостовете, Сталин произнесъл реч:
- Съюзът между България и Югославия има характер на
поврат в историята на Европа, с огромно историческо значение.
С това се поставя началото на съюза на всички славянски
народи. Старото славянофилство изразяваше стремежа на
царска Русия да подчини другите славянски народи. Нашето
славянофилство е съвършено друго: ние не се намесваме в
техните вътрешни работи.
Приготви се, читателю, да чуеш нещо още по-удивително:
- Може би ние правим грешка, като мислим, че съветската
форма е единствената, която води към социализъм - рекъл
Йосиф Висарионович и огледал изпитателно присъстващите,
после стоварил върху правоверните им глави следното
еретическо откровение:
- Оказа се на дело, че съв. форма е най-добрата, но съвсем
не единствена. Може да има и други форми: де
128

мократична република и даже в известни условия - кон-

ституционна монархия.21
 Повратът в историята на Европа (съюзът на всички славянски
народи) не се състоя. В Ялта сър Чърчил, само като чул името на
България, се разлютил и заявил, че ако ще се прави някакъв съюз на
Балканите, трябва да бъде общ с Турция и Гърция2*.
След което Сталин се разсеял по въпроса за славянската
федерация, но продължил да тръска искри от лулата си върху барутния
погреб на Балканите:
- Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония
в рамките на България - нареждал той на Георги Димитров и Трайчо
Костов. - Автономията ще бъде първа стъпка към съединяването на
Македония. Че нямало развито македонско съзнание у населението,
това нищо не значи - рекъл нашият Большой друг. - И в Белорусия
нямаше белоруско съзнание, когато я обявихме за съветска република,
а сетне се оказа, че има белоруски народ.29
Щом Сталин е казал - няма какво да се разсъждава: нашата
Компартия се събра и реши (X пленум, 9-10 август 1946 г.), че не само
трябва да се даде автономия на нашата Пиринска Македония, но и че
тя
трябва да влезе в Македонската народна република, която пък влиза
във
Федеративната народна република Югославия;
за целта трябваше да се започне култивиране на македонско
съзнание във въпросното население.
През декември 1946 година бе извършено преброяване на
населението на България, правителството даде нареждане: всеки човек
в Пиринския край да се пише, че е македонец,
27Г. Димитров, „Дневник", 28 януари 1945 г. Тук и навсякъде в
цитатите от Дневника на Г. Димитров подчертаването (в
получерно) е негово.
28АМВнР, чрез „Трите преврата..." на Недю Недев. 24„България в
секретния архив на Сталин ", 2005 г.; док. №37: стенограма от
разговора на Сталин с Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо
Костов на 5 юни 1946 г.
129

но тъй като в главите на въпросното население все още не бе

култивирано македонско съзнание,
наложи се да се прибегне до старите изпитани балкански
прийоми за осъзнаване: бой, тормоз, инквизиции, заплахи...
 накрая, не се ли отречеш, че си българин - обявяват те за враг на
България!
Спомниха си и за ВМРО - изловиха двайсетина стари войводи,
спретнаха им съдебен процес „за образуване на терористични групи с
цел събаряне на властта ", обесиха двама, другите натикаха в затвора,
а
още стотици заподозрени техни симпатизанти потънаха в лагерите...

Шапка свалям на всеки, който каже: аз съм македонец, аз съм

албанец, аз съм турчин, аз съм циганин и т.н. и т.н., и т.н...
Но да хванеш някого, който вика: аз съм българин или аз съм
турчин, или аз съм грък - и да му викаш: не, ти си македонец! - и
да го биеш, докато си признае (или докато умре), че е македонец -
това не го разбирам.
Същото важи и за обратния случай - когато някой вика: аз
съм македонец - ти да му викаш: не, не си македонец, ти си
българин, грък, сърбин и т.н.
Всеки има право да се самоопределя какъв е.
(В Унгария петима мъже обявиха, че са авари, признаха ги за
малцинство - и какво, Унгария пропадна ли?)
Най-страшното е със силата на властта да заставяш своите
граждани да се отричат от родината си - точно това направи
тогава нашата Компартия. Е, вярно, след две години си призна,
че е сбъркала, но това прозрение й дойде чак след като през 1948
година Тито и Сталин се разпърдяха...

Но да не избързваме. Пълзящата революция се беше притаила.

От Москва Георги Димитров даваше наставления на Трайчо Костов:

Учитъвая общую обстановку, настоятелъно советую бьтгь в своих

действиях и дальше твердьми, но умерен
130

ньми, проявлять максималъную маневренность и гиб-костъ в

отношениях к союзникам, не братъ слишком ви-сокий,
агрессивньш
тон,
не
вьтячивать
внешне
чересчур
руководящуюроль коммунистов в правителъстве и в
Оте-чественном фронте, не предпринимать шаги, не
являю-щиеся абсолютно необходимъши, но которие могли би
содействовать сколачиванию антикоммунистического блока.30

Този призив на Димитров за гъвкавост не бе случаен. Вече се

подготвяше Декларацията за освободена Европа, която тримата
велики (Рузвелт, Чърчил и Сталин) ще приемат през февруари 1945
година на конференцията в Ялта;
Декларацията гарантира създаването на временни прави-
телствени власти, широко представящи всички демократични слоеве
на населението и които трябва час по-скоро чрез свободни избори да
учредят правителства, отговарящи на народната воля.
(Тази Декларация пряко засягаше бъдещата съдба на България,
но както ще видим по-нататък, надеждите ни станаха жертва на друг
пазарлък между великите...)
Великият съюз на трите велики държави СССР, САЩ и
Великобритания бе увенчан не само с велики действия, но и с велика
демагогия.
30ЦПА, мф. 434, к. 77-78; писмото е с дата 13 декември 1944 г.,
написано е като почти всички други писма на руски език; превод
на горните редове: Отчитайки общата обстановка,
настоятелно ви съветвам да бъдете в действията си и нататък
твърди, но умерени, да проявявате максимална маневреност и
гъвкавост в отношенията си към съюзниците, да не държите
твърде висок, агресивен тон, външно да не изтъквате прекалено
ръководната роля на комунистите в правителството и в
Отечествения фронт, да не предприемате стъпки, които не са
абсолютно необходими, но които биха могли да съдействат за
скалъпването на антикомунистически блок.
131

Ако проследиш внимателно, наивни мой читателю, протоколите

на конференциите в Техеран (28 ноември - 1 декември 1943 г.), в Ялта
(4-11 февруари 1945 г.) и в Погледам (17 юли -2 август 1945 г.) -
ще се стъписаш: най-много за свобода и демокрация, за права и
независимост на народите говори Сталин, сравнени с него - Чърчил и
Рузвелт приличат на средновековни ретроградни сатрапи.

Ето един пример: когато в Ялта обсъждат въпроса за

военните престъпници, Чърчил предлага главните пре-
стъпници да се разстрелват веднага, щом бъдат заловени,
на което Сталин се противопоставя и Чърчил пита
удивено:
- Правилно ли разбрах маршала Сталин, че преди разстрела
престъпниците трябва да бъдат съдени?!
Сталин отговаря утвърдително. Нещо повече - пита:
- Могат ли и военнопленниците да бъдат считани за
престъпници?
- Разбира се - отвръща Чърчил, - и трябва да бъдат
съдени.
На което Сталин забелязва ехидно:
- Досега съществуваше мнение, че военнопленниците не
може да се съдят...
И не Сталин, а Рузвелт казва, че съдебната процедура не
трябва да бъде прекалено юридическа, а Чърчил направо
заявява, че съдът трябва да бъде политически, а не юри-
дически!3'

В същия ден, когато започна да заседава нашият политически, а

не юридически Народен съд (20 декември 1944 година),
правителството прие съвършено неюридическата Наред-

3|Из Шестото заседание в Ялта, 9 февруари 1945 г.

132

ба-закон за трудововъзпитателни общежития за политически

опасните лица.32
Тоест концлагери - каквито бе имало във фашистка Германия и
продължаваше да има в комунистическия Съветски съюз.
Настаняването става с мотивирана заповед на министъра на
вътрешните работи по доклад на директора на милицията - обяснява
чл. 2 от Закона.
Това силно противоречи на чл. 73 на още действащата Търновска
конституция, който гласи: Никой не може да бъде наказан без присъда
от надлежний съд.
 За съжаление този закон е приет от министрите на всички партии,
участващи в отечественофронтовското правителство: комунисти,
земеделци, социалисти, звенари и независими;
Никола Петков също се е подписал под закона за създаването на
концлагери в България, които скоро ще се напълнят с негови
последователи. Ирония на съдбата...
Още свършил, не свършил Народният съд, Георги Димитров
изпраща на Трайчо Костов зловеща телеграма:
В момента, когато народните съдии завършват своята работа,
е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и
близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели
и
палачи.
Това са хора кръвно озлобени против новия режим, които могат
да причинят редица пакости и да служат на чужда агентура.
Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за
изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях
трябва да бъдат изпратени на принудителни работи.
Столицата и другите градове на страната да се очистят от
безделници, пройдохи, проститутки и сутеньори.
Никакви съображения на хуманност и милосърдие не трябва
да играят в дадения случай каквато и да е роля." (к.м.)
32Държавен вестник, 20 януари 1945 г.
33Радиограма на Георги Димитров до Трайчо Костов, 19
април 1945 г.
133

И започнаха среднощните арести. Както казваше другарят

Димитров, вождът и учителят на българския народ:
- Нашата партия... ще обяви всеки, който действува за
разцеплението
на Отечествения фронт и разрушаването на народното единство, за
враг на
народа и държавата?4
И за да се сбъднат думите му - Компартията обявяваше щедро
враговете: истински, нарочени, наклеветени или случайно посочени -
те
изчезваха в камионетките.
Бяха закупени милиони метри бодлива тел (казват, с една четвърт
 от националния бюджет), паяжините на лагерите покриха цялата
страна
и хищно поглъщаха хората като мухи.

Само няколко дни след гласуването на Наредба-закон за

създаването на концентрационни лагери, на заседание през
декември 1944 г., министърът на вътрешните работи Антон
Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на
принудителна работа възлизат на 37 347 души.
На заседание на Секретариата на ЦК на БРП (к) от 21 юли
1945 г. се разглежда информация на Дирекцията на народната
милиция за изселените семейства на осъдените от Народния
съд, на безследно изчезналите, на затворници и лагеристи в
цялата страна -
от септември 1944 до май 1945 г. изселените възлизат на
28131 души;
през същия период през лагерите и т. нар. трудови групи са
преминали 184 360 души.35

Това е само до май 1945 година, читателю мой, само през първите 8
месеца на народната власт. А какво ни чака нататък? Бог да ни е на
помощ!
34Писмо на Георги Димитров от 28 ноември 1944 г. "Поля
Мешкова, Диню Шарланов, „Българската гилотина".
134

1944-1945

ГЛАВА V
Нож в гърба
Г. М. Димитров, Трайчо Костов,
Никола Петков, Вълко Червенков

Веднага след 9 септември 1944 година към България се запътиха

две личности, почти връстници -
и двамата противници на предишния режим, и двамата осъдени
на смърт, и двамата говорители по нелегални радиостанции, и двамата
с
подозрения, че са чужди агенти:
от Кайро към София потегли на колела (с автомобил и влак)
Георги М. Димитров-Гемето, а от Москва към София излетя Вълко
Червенков -
и скоро ще се срещнат в смъртна схватка.

С Вълко Червенков (1900-1980), член на Българската

комунистическа партия (БКП) от 1919 г., се бяхме срещнали,
мили читателю, мимоходом през 1925 г. около атентата в
църквата „Света Неделя" - той бе един от ръководителите на
наказателните групи, наречени по съветско-му ЧЕКА,
извършващи убийства, диверсии, терор и саботажи;
за тази си дейност бе осъден на смърт и забягна къде?
-разбира се, в СССР, където, казват, бил вербуван за агент на
НКВД под псевдонима Спартак, през 1926 година се оженил не
за кого да е, а за сестрата на Георги Димитров и става негова
дясна ръка, говореше темпераментно по нелегалната
радиостанция „Христо Ботев" против царския режим и
прогерманските български правителства.
135

Георги М. Димитров-Гемето (1903-1972), член на

Българския земеделски народен съюз (БЗНС) от 1922 г., водач на
фракцията „Пладне", организатор на нелегалната организация
„Народна стража за съпротива", която подготвяше извършването
на преврат в края на февруари 1941 година, целта на преврата бе
да осуети влизането на немските войски в България, да обяви
република и да присъедини България към Англия;
но заговорът бе разкрит, Гемето успя да избяга, шестима
негови сподвижници бяха осъдени на смърт, и него го осъдиха на
смърт, но задочно,
той се покри в Кайро, казват, че там бил вербуван за
английски или американски агент и говореше също така тем-
пераментно и също против царския режим и прогерманс-ките
български правителства по нелегалната радиостанция „Свободна
и независима България".
И двамата се бореха против едно и също нещо - против
профашисткия царски режим, но за две различни каузи: на
единия кумирът бе болшевишка социалистическа Русия, на
другия - демократична капиталистическа Англия.
 Гемето пристигна пръв - на 23 септември. Познавайки гласа му
от предаванията на „Свободна и независима България", разбуненият
народ го посрещна като месия.
Свиленград, Пловдив, Костенец, Пазарджик, Ихтиман, гара
Подуяне в София - навсякъде многохилядни митинги, после шествие
из
улиците на столицата и пак митинги - пред паметника на Левски, пред
Народния театър, от балкона на канцеларията на БЗНС:
- Напред! - викаше той с прегракнал от викане глас. - Напред по
стръмния път към Голгота, за да стигнем до Възкресението! Към
тържеството на свободата, независимостта и демокрацията!
- Ето го бе, братя! - викаха отдолу. - Не виждате ли:
Стамболийски се завръща!1
След като завърши речта си, събралите се членове на вре
'Г. М. Димитров, „Спомени", 1993 г.
136

менното ръководство на БЗНС го провъзгласиха за главен секретар на

съюза:
- Водете организацията и народа в тези тежки времена към
новото бъдеще! - рекоха.
Но въпреки фурора и възторга, той не можеше да прогони от
ушите си думите, които му пошушна непознат човек още като пресече
границата при Свиленград:
- Нещо ужасно става! Невинни хора изчезват безследно.
По-лошо от времето на Цанков! Ние не сме освободени, ние сме
поробени...
Същото се повтори на другия ден при срещата му с регентите
Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски:
- Ние не сме никакви регенти, ние сме само параван на
комунистите - говореха му те. - Арестуват, бият и убиват без
никакъв
съд и хиляди изчезват безследно, десетки хиляди. Спасявайте
положението,
вземете
министърпредседателско-то
място,
спасявайте България!
 Когато се срещна с Трайчо Костов и му каза, че ако не бъдат
спрени тези беззакония и произволи, ще отзове земеделските
министри
от правителството, Трайчо му рече:
- Няма да отзоваваш никого! Напротив, ще влезеш и ти в
правителството и дори ще вземеш министърпредседател-ското
място. Ще се върнат Георги Димитров и Васил Коларов и заедно
всички ще решаваме въпросите на политиката. Разбира се, че ще се
спрат произволите, но не може изведнъж -революция става в
страната ни!
- Аз минах през цялата страна и никъде не видях барикади -
казал Гемето. - Къде е революцията?2
Трайчо Костов описва тази среща малко по-другояче:
- Той ни заяви, че пладненци - това са аграрни социалисти, че се
борят за нов социален строй и че тяхната идеология е близка до
нашата. Те също са революционери и няма да спрат пред разстрели,
ако е нужно. Обаче предпочитат процедурата на Народния съд.3
2Всичко дотук е по ,, Спомени " (1993 г.) на Г. М. Димитров.
3Писмо до Георги Димитров, 5 октомври 1944 г.
137

Че Никола Петков беше колкото чист, толкова и наивен -си

личеше от досегашното му поведение.
Още по-странно обаче е, че Гемето, преминал през необичайни
житейски и политически превратности и авантюри, бе също така
доверчив и наивен.
Трайчо Костов не страдаше от този недостатък - той зорко
следеше Гемето, всяка негова крачка, всяка негова дума, особено
думите му - те бяха особено опасни.
Съборите, които свикваше Гемето, вбесяваха Трайча. Тайните
агенти му докладваха, че на събора в Стара Загора са се стекли с
влакове
и каруци над 150 000 селяни!
- Днешното правителство - говорел Гемето - може да не може
да ви даде хляб, дрехи и обуща, но то е длъжно да ви даде свобода!
И гладният народ викал:
- Искаме свобода!
Втори грандиозен събор се състоя в Пловдив, въпреки че
милицията беше взела мерки никой да не стигне дотам - спираше
 влаковете и разгонваше по кръстопътищата каруците на селяните,
но въпреки това в Пловдив се струпаха повече от 200 000 души.
Което стана там - бе вече нетърпимо.
- Политическите убийства, извършени от комунистите, могат
да умъртвяват телата, но те не могат да убият духа и идеите ни,
които стават за народа по-велики и святи!4-кънтеше гласът на
Гемето,
а площадът му отговаряше: -Долу комунистическата диктатура!
Трайчо Костов не посмя да напише на Георги Димитров буквалната
истина, каза му я по заобиколен начин:
Главен враг на ръководната роля на РП е Гемето. Смятаме
да подемем сериозна атака срещу него и неговата камарила
като главни рушители на ОФ (к.м.) - писа той на Димитров.5
4Г. М. Димитров, „ Спомени ".
5Писма на Трайчо Костов до Георги Димитров от 9 и
11.XII. 1944 г.
138

А: всеки, който действува за разцеплението на Оте-

чествения фронт, да се обяви за враг на народа и държавата!
- бе казал Георги Димитров.6
Обаче: според чл. 1 от Закона за защита на народната власт
(който ще бъде приет след малко): който си поставя за цел
събарянето, подравянето или отслабването властта на
Отечествения фронт - се наказва с доживотен строг
тъмничен затвор или смърт.
Следователно: всеки, който е враг на ръководната ром на
Компартията, се обявява за враг на народа и държавата и се
наказва с доживотен строг тъмничен затвор или смърт!

Силогизмът е прост, но страшен, мили читателю. И скоро ще

влезе в действие.
Първата набелязана жертва, естествено, бе Гемето. (Московският
Георги Димитров имаше и друг суетен коз против него: в България
място за двама Георги Димитровци не може да има!)
- Моментът е благоприятен - шушнеше му Трайчо.
- Противниците му вътре в Земеделския съюз сами си предлагат
услугите}'Сами си предлагаха услугите Александър Оббов и Георги
Трайков - те обвиниха Гемето, че е платен английски шпионин и враг
на
Съветския съюз.
Щом чу „враг на Съветския съюз", съветският генерал Сергей
Бирюзов, фактическият генерал-губернатор на България, извика
Никола
Петков и му даде ултиматум:
- Ако врагът на Съветския съюз Гемето не бъде свален от
ръководството на БЗНС, БЗНС ще бъде разтурен!
(По-късно Никола Петков ще каже, че Бирюзов играел ролята на
Каулбарс9- но, извинявам се, сравнен с Бирюзов, Каул-барс бе жалка
карикатура.)
6Радиограма на Георги Димитров до Трайчо Костов, 28.Х1.1944г.
Т. М. Димитров, „ Спомени ".
8Писмо на Трайчо Костов до Георги Димитров, 9.XII. 1944 г. 9„
Тайните на Коминтерна. Разсекретени архиви ", 2007 г., док. 8.
139

За да спаси БЗНС, на 20 януари 1945 година Гемето подаде

оставка.
Когато си даде оставката пред Върховния съюзен съвет, той не
получи нито един глас - разказва Никола Петков. - Целият Върховен
съвет се разплака след неговата реч. Когато г-н Оббов излезе да
оповести новото Постоянно присъствие, то не получи нито един
глас.
Втори път пак не получи нито един глас и трети път пак не
получи.10

Сега, докато земеделците плачат, да видим какво прави другият

пришълец - Вълко Червенков. Той не се бе връщал в България 19
години. Групата на Червенков отлетя за София на 29 септември 1944
година. Вечерта имаше съобщение за благополучното пристигане на
самолета.'1
Още не бе успял да се огледа и на другия ден, на 30-и септември,
Червенков научи, че Министерският съвет е приел споменатата
Наредба-закон за съдене от Народния съд и е взел решение убийствата
без съд да спрат.
Да скръсти ръце и да чака Народния съд? - за стария че-кист,
който бе действал безпощадно по времето на кръволока Цанков, това
бе
 просто обида,
а за тайния агент на НКВД Спартак би било направо престъпно
отстъпление пред врага!
И Червенков запретна ръкави, за да покаже на тукашните
мухльовци как се прави революция...
По тертип от 1925 г. организира бойни тройки от черни ангели и
те започнаха да изпращат един по един враговете на небето.
След две седмици, на 17 октомври, рапортува доволно на шурея
си в Москва:
Нашите другари не са успели да обезглавят враговете в първите
дни. Затова чистката бе извършена в течение на последните две
недели масово. Предателите, провокаторите, вра
10Жоро Цветков, „ Съдът над опозиционните лидери ", 1991 г.
"Георги Димитров, „Дневник", 29.ГХ.1944 г.
140

говете се наказват безпощадно. Чисто и просто една голяма част от

арестуваните фашисти е избита.12 Чисто и просто...
Не бе доволен Червенков и от присъдите на Народния съд -
наруга мекушавите съдии да променят присъдите си, за което побърза
да се похвали пак на шурея си:
Присъдата ще бъде произнесена в четвъртък - 1 февруари.
Внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните наказания. От
броя на съветниците на доживотен затвор оставяме само двама —
Балан и Морфов. От кабинета на Багрянов към числото на осъдените
на смърт прибавихме Колчев. От състава на депутатите на смъртно
наказание предлагаме да се осъдят до 70 процента.

Народният съд продължаваше да съди до края на април,

продължаваха да издават присъди 128 съдебни състава със 140
народни
обвинители и 650 народни съдии - съдеха бившите врагове.
Това обаче вече не бе достатъчно.
Срещу законните и незаконните убийства, срещу репресиите и
срещу изстъпленията, срещу забраната на партиите извън ОФ и срещу
цензурата се надигаше недоволство, недоволните се обединяваха в
опозиция, опозицията взе да надига глава -
трябваше да се вземат мерки срещу новите врагове.
Враговете - това не е само тактическа хватка, скъпи
читателю, това е философия. Комунистическата партия не може
без врагове. Враговете - външни или вътрешни, са необходими,
за да предизвикват страх, страхът ражда омраза, омразата е
велика сила:
тя поддържа партията в будно и агресивно състояние, в
състояние на вечна борба, борбата закалява, иначе залиня-ваш,
мускулите атрофират, юмрукът отслабва -
12Писмо на Вълко Червенков до Георги Димитров, 17
октомври 1944 г.
141

затова удряй, ако няма кого - удряй по собствената си глава,

но удряй, борбата трябва да продължава - непрекъснато, винаги,
вечно,
иначе партията ще се превърне в кротко християнско стадо,
което блее: ела ме изяж!
Ако няма врагове - те трябва да се измислят!

И в края на януари 1945 година Работническата партия (ко-

мунисти) успя да прокара в правителството

НАРЕДБА-ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА НАРОДНАТА ВЛАСТ

Всеки, който направи опит за преврат или извърши бунт,

метеж или терористични актове,
който не изпълнява наложените наряди или извърши
стопански саботаж,
който образува организации с цел събарянето, под-
равянето или отслабването властта на Отечествения
фронт или влезе във въоръжена група, имаща същата цел -
се наказва със смърт:
който предприеме каквито и да било действия с цел да
намали боевата способност и борческия дух на народната
армия,
който разпространява неверни слухове и съобщения,
който устно, писмено, с печатни произведения, чрез
радио или по какъвто и да е начин възхвалява или одобрява,
или подпомага по какъвто и да е начин извършването на
 такива деяния,
или пък знае за подготвянето им и не съобщи това на
властта - се наказва с временен или доживотен строг
тъмничен затвор:
който самоволно се предаде на властта и разкрие
подмолната организация - се освобождава от отговорност,
142

Последната клауза поощряваше предателите, макар че и без това

те бяха доста. Но не можеше да се разчита само на ентусиазъм -
започна
се вербуването на платени тайни агенти и доносници.

Един от шефовете на Шести отдел в Държавна сигурност,

Костадин Кюлюмов, който се правеше дори на писател (през
1988 г. му дадоха най-голямата национална награда за
литература „Иван Вазов"), разказваше как ставало това:
- Трябваше да вербуваме попове и кулашки синчета, за да
проникнем сред враговете. Бой, клечки под ноктите, фасове в
носа, вадене на зъби с керпеден, попа дори го кур-дисахме на гол
задник върху горещата печка - не щат.
Иде съветският разведчик, наш съветник в ДС, как така,
вика, не щат, как ги обработвате? Обясняваме му, той вика: ай,
ай, как так бой, зъби и нокти, ай, ай, ай, так не нада. Ами как
нада? - питаме. Стройте ги, вика съветският разведчик, в една
редица до стената, строихме ги, той им викна:
- Здравствуйте, ребята! Първо да закурим как на фрон-те,
после ще си пагаворим.
Вади кутия цигари, предлага на първия, той взема, драс-ва
кибрит, пали му цигарата: подава на втория, той взема, драсва
кибрита, пали му цигарата: подава на третия, той взема,
драсва кибрита, пали му цигарата; подава на четвъртия, той
взема, драсва кибрита, пали му цигарата;
подава на петия, не ща, вика, не пуша, съветският разведчик
вади пистолета, стреля в челото му, мозъкът му се залепи
отзад на стената; съветският разведчик подава цигара на
следващия - взема я, как няма да я вземе, драсва кибрита, пали
му цигарата и тъй нататък, накрая каза кротко:
- А сега, ребята, на работа!
- По-въодушевени доносници не съм виждал - хилеше се
Кюлюмов.
143

В подкрепа на Закона за защита на народната власт гласуваха

представителите и на другите отечественофронтовски партии - БЗНС,
„Звено" и социалдемократите, гласуваха и независимите -
скоро щяха да разберат, че са гласували закон против себе си.

Кървавата чистка през септември и октомври на 1944 година,

Народният съд и другите съдилища не можаха да очистят всички
предатели, провокатори и врагове.
Затова Вълко се зае с другото по-ефикасно средство за масово
унищожение на враговете - концлагерите.
Старите лагери на остров „Св. Анастасия" край Бургас, „Гонда
вода" и „Свети Никола" (за жени) край Асеновград, лагерите при село
Галата, Варненско, в Тодоровци край р. Брегалница и прочие
приличаха по-скоро на летовища, лагерите след 9 септември 1944
година долу-горе ги наследиха -това беше пародия на лагери.
Агентът Спартак познаваше истинските - съветските концлагери
с безмилостен режим на убийствен труд, побоища и глад, откъдето
малцина се връщаха живи13 -
и по негови директиви бяха създадени „лагерите на смъртта " в
България по образец на съветския ГУЛАГ}4.
За тези лагери на смъртта, читателю, ще поговорим подробно
по-нататък.

Сега да видим какво става с Гемето. След като другарите му от

Върховния съюзен съвет спряха да плачат, той помоли Никола Петков -
за да спаси БЗНС, да поеме ръководството му.
|3По официални данни за годините 1930-1956 в лагерите на СССР
са умрели 1 606 748 души, смъртността е била средно 20 %, т.е.
умирал е всеки пети, следователно през лагерите са преминали
над 8 милиона души; според други изследователи - те са над 20
милиона.
|4Уикипедия; ГУЛАГ - Государственое управление лагерей.
144

По същото време в Плевен се бяха събрали над 300 000 души да

 чуят речта на Гемето по случай 45-годишнината от основаването на
БЗНС (тук, в Плевен),
но вместо Гемето на трибуната излезе Добри Терпешев.
Селяните го посрещнаха с дюдюкания и викове:
- Долу комунистическата диктатура! Долу терора! Искаме
свобода! Искаме Гемето!
Конна и пеша милиция се нахвърли върху селяните, започна
истинско сражение.
Регентът философ марксист, по-късно академик, Тодор Павлов
даде на своите по-прости пролетарски другари Югов и Червенков
мъдър съвет:
да не се вдига излишно такъв голям шум около личността на
Гемето (създаде се впечатлението, че Гемето едва ли не е национален
герой), а тихо и кротко да го приберат15 -
и те го прибраха, уж под домашен арест (затуй го нямаше на
митинга), и в деня, когато се готвеха да го откарат уж „на разпит" в
Дирекцията на милицията или да го пратят на курорт в някой от
Вълковите лагери -
Гемето, леко дегизиран и преоблечен в спортен голф и зе-
леникава американска войнишка риза, взе, че се измъкна изпод носа на
милиционерите, които вардеха вратата му, и се укри във вилата на
американския посланик.
Побесняха. Като не можеха на него, отмъстиха на секретарката
му Мара Рачева - уж му била помогнала да избяга. Тя бе инквизирана
до
смърт в Дирекцията на милицията, после я хвърлиха от четвъртия етаж
-
уж скочила сама.
Трайчо Костов изпрати до Георги Димитров мелодрама-тична
радиограма:
Сега положението е такова: Гемето се намира във вилата на
Барне, която е оградена от български и съветски военни части.
Главната грижа за контрола е предоставена на руските части. Те не
пропускат никого във вилата на Барне и пра
15„България в секретния архив на Сталин ", 2005 г., док. № 15,
18 юли 1945 г.
145

вят строга проверка на всички изходи на града. Американците са се

барикадирали във вилата. Заявили са, че ще стрелят...
Фарсът ще продължи още 4 месеца. През това време БРП (к) не
дремеше - готвеше се за атака.
Първо се зае с разцепването на партиите - днешни съюз-нички и
утрешни съпернички.
Сценарият бе един и същ: набелязваха някой от второстепенните
лидери и му внушаваха, че той е най-достойният да бъде водач, и му
обещаваха подкрепа,
набелязаният събираше около себе си съмишленици или
подкупени лумпени, свикваше извънреден конгрес или конференция,
на която изключваха старото ръководство на партията и обявяваха
създаването на партия дубликат,
след което двете фракции започваха взаимно балканско
оплюване (въобще, разцепи ли се една партия, тя започва да се
самоунищожава).

Да не помислиш, читателю, че това са случайни моментни

хрумвания - не, това е далновидна стратегия. Ето какво споделя
Трайчо Костов с Георги Димитров още през декември 1944
година:
Не ни се иска да освобождаваме когото и да било от
Муравиевия кабинет, освен ако решим, че Гичев напр. би ни бил
нужен за борба срещу Гемето... Място за двама вождове в
Земеделския съюз няма. Споразумението помежду им едва ли е
възможно, защото Гемето мъчно ще се съгласи да свири втора
цигулка. Ако това е така, тогава трябва да оправдаем Гичева
или най-много условно да го осъдим, за да го пуснем, когато
стане нужда.16
Гичев ще бъде осъден на една година, но ще го пуснат от
затвора предсрочно - навръх 9.IX. 1945 г., и Трайчо с радост ще
прочете в Информационния бюлетин на Държавна сигурност:
17 юлий 1946 г. Наш сътрудник донася: Преди няколко

"Шифрована телеграма от 19 декември 1944 г.

146

дни в ПП' било предложено д-р Г. М. Димитров да бъде

прогласен за постоянен почетен секретар на съюза, на което
предложение се е противопоставил Д. Гичев и предложението
било отхвърлено с 8 гласа срещу 5, поради което ПП се
разцепило на две: 8 души с Д. Гичев, а втората група с Н.
Петков...11
Но малко по-късно Гичев ще изиграе лоша шега на Трайчо:
през октомври същата 1946 г. ще се обедини с Никола Петков.
Това обаче, както ще видим след малко, няма да му бъде
простено...

Като не стана работата с Гичев, потърсиха Александър Оббов и

Георги Трайков, дето сами си предлагаха услугите.
Оббов още от 1923 година се мислеше за по-велик от Стам-
болийски, пошушнаха му: как може да търпиш да те командва някой си
Никола Петков?
А Георги Трайков, който дълги години подсмърчаше отстрани и
никой не го забелязваше - бе готов на всичко, стига да му изкомандват:
дръж!

Преди да започнат акцията, Оббов отишъл на 5 май 1945

година при политическия съветник на СКК К. Д. Левичкин19 и му
докладвал, че групата, начело с него самия, е поела задачата да
свика конференция на земеделците, да изгони поддръжниците
на Гемето, да избере нов състав на Постоянното присъствие и
да измени курса на съюза в посока на Отечествения фронт и
Работническата партия.
И още рекъл: Н. Петков няма организационни способности,
той е без определени политически принципи и не се оказа в
състояние да бъде водач на Земеделския съюз.
"Постоянно присъствие на БЗНС - върховен орган на съюза.
18Веселин Ангелов, „ Строго секретно! Документи за дей-
ността на Държавна сигурност (1944-1989) ", 2007 г., с. 55.
щ„България в секретния архив на Сталин ", док. №11.
147

Оббов допълни още - пише в секретния си доклад Ле-вичкин,

- че конференцията е предшествана от голяма организационна
подготовка, че техните хора са подредени така, че на
конференцията да не попадне нито един поддръжник на
Гемето.
Оббов ме попита няколко пъти дали те (Оббов и другите)
ще получат нашата подкрепа.20

И така, Оббов и другите събрали стотина свои хора и обявили, че

това е национална конференция на БЗНС, като наистина подредили
техните хора така, че на конференцията да не попадне нито един
поддръжник на Гемето.
Никола Петков, разбира се, не признал тази фалшива кон-
ференция и отказал да присъства.
Конференцията подменила Постоянното присъствие, Оббов за
камуфлаж предложил Никола Петков да остане главен секретар,
знаейки, че той ще откаже, което и станало;
след което конференцията „освободила отцепника Никола
Петков от длъжността главен секретар на БЗНС" и на негово място
избрала... кого?Александър Оббов. Така бе създаден казионният
дубликат на БЗНС.

А Георги Трайков (1898-1975) успя да се намърда в

Постоянното присъствие на казионния БЗНС, след две години ще
гътне Оббов (ще го видим Оббов през пролетта на 1949 година да
мъкне пясък на дигите в Белене) и ще поведе Трайков БЗНС към
неговата окончателна ликвидация.
Той се оказа толкова ревностен в това свое начинание, че се
налагаше самият Георги Димитров да го сдържа:
20Оббов иска не само морална и политическа подкрепа. В
радиограма (ЦПА, ф. 1, оп. 7, а. е. 533, л. 1) Трайчо Костов пише
на Георги Димитров: „ Чрез съветските другари поставихме горе
въпрос за подпомагане на нашите приятели земеделците чрез
отпускане на заем от 10 милиона лева. Не може да се води
ефикасна борба срещу Петков, ако не се улеснят ОФ
земеделците... Моля да ходатайствуваш ".
148
/

Изглежда - пише той на 27 октомври 1948 година до

Секретариата на БРП (к)2', - че Трайков се носи с идеята за
превръщане на Зем. съюз в своего рода социалистическа селска
партия, при това с марксистко-ленинска идеология, която
партия впоследствие да се слее с нашата партия.
Това е една не само утопична, но и вредна идея. Необходимо
 е да предпазите Трайков от каквито и да било необмислени и
вредни изказвания и решения в заседанията на Върх. съвет на
Зем. съюз.
Нищо обаче не можеше да спре устрема на Георги Трайков:
само 2-3 дена след писмото на Димитров, на 30-31 октомври 1948
година, той обяви историческото решение на Върховния съюзен
съвет на БЗНС за преориентация на Съюза:
признаването на ръководната роля на работническата
класа и нейния авангард - Комунистическата партия,
безрезервното решение да участваме с всички сили в създа-
ването и укрепването на ТКЗС, като хвърляме максимум усилия
в изграждането на социализма...12 -
така Трайков превърна БЗНС в политическо посмешище, в
оранжева опашка на червената Компартия.

Другият начин за разцепване на партиите бе чрез внедряване на

свои хора в ръководствата им.

Имах един приятел - баща му бе член на Постоянното

присъствие на БЗНС, а той - член на БКП. Викам му:
- Ти защо не си член на БЗНС като баща си? А той се смее:
- Че баща ми си е член на БКП, само че още преди 9
септември го внедриха в БЗНС, после му хареса...
Баща му бе дясната ръка на Георги Трайков.
21Г. Димитров, „Дневник", 27 октомври 1948 г.
п„БЗНС и социализмът ", 1984 г., с. 399.
149

При разцепването на БРСДП бяха използвани и двата начина:

Компартията провокира изострянето на противоречията между
нейните
лидери, избухнали още преди 9 септември 1944 година, когато Григор
Чешмеджиев и Димитър Нейков влязоха в Националния комитет на
ОФ, а старият й лидер Кръстю Пастухов отказа, предричайки:
„Помнете ми думата, този Отечествен фронт ще бъде
безотечествен!;
освен това Компартията внедри свои хора, включително агенти
на Държавна сигурност, в ЦК и дори в ИК на „братската партия",
след което олевелият Централен комитет на БРСДП изключи от
 състава си „врага на Отечествения фронт" Кръстю Пастухов,
а на 29 май 1945 година Изпълнителният комитет, използвайки
отсъствието на Чешмеджиев и на главния секретар Коста Лулчев и
организирайки предварително нещата така, че на заседанието да не
попадне нито един техен човек, реши единодушно:
Дошло е време да приложим марксистко-ленинското учение в
нашата партия. Трябва незабавно да отрежем гнилия опортюнизъм:
да отстраним незабавно Лулчев от секретариата на
Изпълнителния комитет и да изберем за главен секретар на БРСДП
Димитър Нейков.
(Димитър Нейков, читателю, е оня същият министър Димитър
Нейков, дето сключи със СССР пагубната за България Спогодба за
взаимни доставки и отгоре на всичко скандираше: „Да живеят
братският Съветски съюз и неговият велик водач другаря Сталин!")
Така бе създаден казионният дубликат на БРСДП.

Никола Петков най-сетне започна да проумява играта на БРП (к).

От баща си Димитър Петков-Свирчо, приятеля на Стам-болов,
той бе наследил острия език и възрожденския идеализъм, който в тези
по-нови времена не се наричаше другояче освен наивност, да не кажа
глупост;
150

от батко си Петко Д. Петков бе наследил пък идеята за единен

фронт между селяни и работници;
като прибавим към това ината, наследен и от бащата, и от брата, и
вроденото му чувство за съдбовна предопределеност: че ще загине
като
тях двамата -
може да получим долу-горе духовния портрет на тази трагична
личност.
След жестокото убийство на Стамболийски и на родния му брат
Петко Д. Петков от режима на Александър Цанков призракът на
фашизма го преследваше -
това го сближи с комунистите, които той доверчиво отъжде-
ствяваше с работниците,
омразата срещу общия враг - фашизма - го заслепяваше и той не
виждаше как комунистите използват неговата великодушна
толерантност за постигането на своите цели (отстъпи им вътрешното
 министерство, подписа законите за Народния съд, за създаването на
концлагери и пр.)
и докрай не искаше да повярва, въпреки многократните
предупреждения, че точат нож зад гърба му.
Съдейки по своя политически и човешки морал, по морала на
баща си и на брат си, Никола Петков не допускаше за възможна
подобна
политическа и човешка подлост.
И сега, когато фактите се навираха в очите му, той продължаваше
да упорства, че не е против Отечествения фронт, а само срещу някои
отклонения от програмата му23,
най-важното от тези отклонения беше нарушаването на
основния принцип, върху който бе изграден ОФ: „политически
организации при равни права и равни задължения " и заместването му
с еднопартийно управление на БРП (к)24-
това бе достатъчно БРП (к) да му вдигне мерника.

Повече покрусен, отколкото гневен, в края на юли 1945 година

Никола Петков напусна отечественофронтовското пра-
23Из предсмъртно писмо (№ 8) до Председателя на Народна
република България Васил Коларов, 21 септември 1947 г. 24Из
предсмъртно писмо (№ 5) до министър-председателя Георги
Димитров, 26 август 1947 г.
151

вителство, застана начело на другата фракция в БЗНС, която нарекоха

БЗНС-Никола Петков,
и мина в открита опозиция на властта.
Кръстю Пастухов и Коста Лулчев събраха остатъците от БРСДП
и учредиха БРСДП (обединена), след което се обединиха с Никола
Петков.
Конфронтацията между партиите в Отечествения фронт вече бе
факт. Наближаваше първият открит сблъсък: изборите, насрочени за 26
август 1945 година.
Опозиционните фракции на БЗНС и БРСДП решиха да участват
със свои отделни листи. БРП (к) обяви това за разкол-ничество и
започна офанзива против опозицията:
организираше стачки в печатниците, за да не излизат опо-
зиционните вестници, нареждаше: печатарите да отказват на-
 бирането на статиите на Кръстю Пастухов и въобще клеветнически
статии, насочени срещу ЦК на партията25;
' организираше контрасъбрания и контрамитинги на опозиционните
събрания и митинги, стигащи до масови побоища;
ако това не успееше - милицията разтуряше и разгонваше
опозиционните събрания и митинги;
разпространяваше слухове и заплахи за вартоломееви нощи след
изборите (споменът за септемврийските нощи бе още пресен);
не допускаше опозиционните лидери до микрофоните на радиото
- най-мощното средство за пропаганда.
- При тия условия за свободни избори и дума не може да става26-
заяви Никола Петков и поиска не само отлагане на изборите, но и
бъдещите избори да бъдат проведени под международен контрол.
Солидаризирайки се с него, от правителството излязоха и
другите земеделски министри: Асен Павлов (земеделието) и Ангел
Държански (железниците), последва ги социалдемократът
"Решение на ЦК на БРП (к) от 10.XII.1945 г. 26Из писмо на
Никола Петков и др. до министър-председателя Кимон Георгиев,
до Регентския съвет и председателя на Съюзната контролна
комисия, 26 юли 1945 г.
152
/ ■

Григор Чешмеджиев (социалната политика) и независимият министър

Петър Стоянов (финансите).
Американското правителство връчи нота на остатъка от
българското правителство, заплашвайки го, че няма да признае
правителството, няма да сключи мир и няма да възстанови дип-
ломатическите отношения с България, ако изборите не бъдат
отложени.
В отговор СССР възстанови преждевременно дипломатическите
отношения с България,
а Георги Димитров даде указания на ЦК на БРП (к) да се форсира
подготовката за изборите, съобщавайки благата вест, че ще пристигне
скоро в София, за да ръководи лично борбата с опозицията,
и поиска от Сталин и Молотов да бъде освободен от задъл-
женията на депутат [във Върховния съвет на СССР] и от
гражданство на СССР предвид издигането на кандидатурата му [за
депутат] в Народното събрание на България21.
Молбата му бе удовлетворена и Георги Димитров взе да си стяга
куфарите, но само два дни преди изборите, на 24 август, той бе треснат
от неочаквано изявление на Стайнов [външен министър на България],
че правителството е готово да изпълни исканията на амер. и
англ. пр-во за отлагане на изборите... Безобразие! Това скандално,
капитулантско заявление...28
Грабна веднага телефона и се нахвърли гневно върху другарите
от ЦК в София, които не бяха успели да реагират на Стайнов:
- Що за капитулантско поведение?! Това е удар по позициите на
ОФ! Никакво отлагане на изборите!29 -
но още не бе свършил (добре, че не напсува), по другия телефон
му се обади Молотов и му съобщи, че Сталин се съгласил изборите в
България да бъдат отложени!
27Г. Димитров, „Дневник", 20 август 1945 г. 28Г. Димитров,
„Дневник", 24 август 1945 г. "Радиограма от 25 август 1945 г.,
ЦПА, ф. 1, оп. 7, а. е. 466, л. 1.
153

От слушалката да бе излязла кълбовидна мълния - Димитров

нямаше да се стресне толкова.
Молотов ме помоли да отида в Кремъл, за да обсъдим със
Сталин бълг. работи. Заболях. Не можах да отида. Наложи се да
отложим тази беседа - пише съкрушено той в Дневника си на 27
август.
В ЦК на БРП (к) цареше паника - не знаеха кого да слушат. На 29
август 1945 година Георги Димитров отбелязва в Дневника си кратко и
кротко:
Пристигнаха Костов и Червенков. Вечерта късно при Сталин и
Молотов (Костов, Червенков, Коларов и аз). Беседа със Сталин.
Повече ни дума. Да видим каква е била тази беседа, драги
читателю, тя е стенографирана от Трайчо Костов30:
- Вие [май] се поизплашихте [а?] - започна Йосиф
Виса-рионович. - Вашият тон [преди] беше много висок [наперен], а
сега се поизплашихте и смутихте [а?].
Сталин всмукна дълбоко от лулата си, пусна кълбо дим и
продължи още по-подигравателно:
- Вие сте уверени, че народът върви с вас, да? Тогава защо се
изплашихте от опозицията?
Мълчание.
 - По-добре би било да кажете, че отлагате изборите, тъй като
се вслушвате в исканията на опозицията, отколкото да заявите, че
правите това под външен натиск.
И вождът на народите спря тежкия си поглед на Димитров, който
до вчера тръбеше: „Брутален натиск от страна на американците и
англичаните върху българското правителство против провеждане на
законодателни избори!"31.
Сталин пусна две кълба дим от лулата си и изрече думи, заради
които в Съветския съюз всеки би бил разстрелян немедленно като враг
на „най-демократичната власт в света":
МЦПА, ф. 146, оп. 4, а. е. 639, л. 26-28. 3|Г.
Димитров, „Дневник", 22 август 1945 г.
154

- Без опозиция - рече Сталин - н е е мислимо никакво де-

4075
мократично правителство.
Изчака да види няма ли да припадне някой (държаха се, мамата
им българска!) и продължи да говори, изричайки бавно дума след
дума,
дума след дума, стоварвайки сякаш чук след чук върху клетите им
правоверни глави:
- По-добре би било да се легализира опозицията, за да я
държите вие в своите ръце, отколкото да мине в нелегалност. Ако
работите добре, вие можете да вземете в свои ръце опозицията на
Петков и д а я използвате в най-различни случаи.
Вие сте заинтересовани да имате опозиция. Опозицията ще
бъде у вас като камшик, ще ви принуждава да не се отпускате, ще ви
пришпорва. Опозицията понякога по-добре вижда известно
недоволство сред масите, отколкото тези, които са на върха на
властта.
Накрая последва съкрушителен нокаут:
- Можете да разрешите съществуването и на други партии
извън Отечествения фронт.
Йосиф Висарионович, висок метър и 69, гледаше присмехулно
снажния вожд и учител на българския народ, който се беше смалил
като
охлюв -
тези думи на Сталин сринаха окончателно Георги Димитров,
който в продължение на цяла година бе повтарял: „Вън от
Отечествения фронт няма място за съществуване и дейност на
каквито и да било политически партии и групировки! "32.
Ами сега?

Дали това бе една от шегите на тиранина, с които Сталин

бе прочут,
или пък бе решил наистина да спазва подписаната и от него в
Ялта „Декларация за освободена Европа ", която гарантираше
създаването на демократични правителства в бившите сателити
на Германия, включително и в България,
или пък беше един от неговите коварни ходове?
!Писмо на Г. Димитров до Трайчо Костов, ЦПА, мф. 433, к. 60.
155

Нямаше как - щом Сталин е казал, няма какво да се мисли, трябва

да се изпълнява.
И Георги Димитров, изпълнявайки препоръките на Сталин,
препоръча на Трайчо Костов и на Вълко Червенков да препоръчат на
Политбюро на БРП (к) да препоръча на ЦК на БРП (к) да препоръча на
Националния комитет на ОФ да препоръча на българското
правителство
да легализира опозиционните партии с право да имат свои
печатни органи?3
И на 7 септември 1945 година правителството взе решение да
легализира не само БЗНС „Никола Петков" и БРСДП (обединена) на
Коста Лулчев, но и Демократическата партия на Никола Мушанов и
Радикалната партия.
И навръх 9 септември, обявен официално за ден на свободата, от
затвора бяха освободени осъдените от Народния съд Никола Мушанов,
Димитър Гичев, Атанас Буров, Михаил Арнаудов и Станислав Балан,
освободени бяха така също Константин Муравиев и Вергил
Димов, само че под домашен арест,
от лагерите бяха пуснати повече от 1000 души, а на Гемето бе
разрешено да напусне България.

Опозицията ликуваше. Ура! Свобода и демокрация!

И Димитър Гичев, Вергил Димов, че и старият Никола Мушанов
се присъединиха дружно към Никола Петков, старият банкер Буров им
 ръкопляскаше...
Комунистите оклюмаха: тъкмо бяха решили да размахат меча на
революцията - и трябваше да дадат заден ход...
Сталин се подсмихваше под мустак и присвил очи, гледаше
непроницаемо - приличаше на котарак, който чака търпеливо мишката
да покаже главата си от дупката...
"Окръжни, възвания и манифести на НК на ОФ, 1947 г.
156

Притурка към глава V

Българската азбука

Докато другите партии се усетят, БРП (к) успя да прокара още

два закона:
Закон за създаването на Трудовокооперативни земеделски
стопанства (ТКЗС) - уж че това няма да бъдат като съветските
колхози,
а че са наследници на земеделските кооперации на Стамболийски;
прокара и един наглед съвсем невинен закон, пак наследство от
Стамболийски: на 12 февруари 1945 година Министерският съвет прие
Наредба-закон за реформа на правописа.

Изхвърлена бе буквата ъ(е-двойно или ят) и бе заменена с я или

е, според книжовното североизточно произношение.
Изхвърлена бе и буквата д? (голям юс, широко носово ъ) и бе
заменена с ь.
Буквата ь (ер голям) бе премахната в края на думите, ако няма
звукова стойност.
В края на думите бе премахната и буквата ь (ер малък),
омекотяваща последната съгласна (конь), но бе запазена по милост за
омекотяване само на гласната о (ъо), макар че същата работа върши и й
(йо).
Фактически, възстановена бе реформата, въведена през 1922
година от правителството на БЗНС и отменена след падането на
Стамболийски.
Този път правописната реформа бе рожба на чисто (как така
чисто!\) политически съображения: тя бе направена, за да се уеднакви
българският правопис с руско-съветския -
в СССР след болшевишката революция бе премахната буквата "В,
 премахнаха я и у нас, заедно с нея повлече крак и ж, която пък бе
изхвърлена от руската азбука отдавна.
Ще кажеш: две буквички, много важно! Не става дума само за
буквичките, читателю - опростяването на българската азбука води до
опростяване и на езика ни, който е имал
157

щастието да бъде един от най-богатите, най-многозвучни езици на

света:
имали сме 26 съгласни (почти колкото в арабския) и 19-20 гласни
(по няколко а-та, е-та, и-та, о-та, .у-та, ъ-та - носови, широко носови,
малки носови, отворени, затворени, възходящи, низходящи, дълги,
къси, меки, твърди, дифтонги),
изхвърляйки буквичка по буквичка, буквичка по буквичка -
накрая ни останаха само 10 (половината) гласни и 20 съгласни, 15-16
звука изчезнаха - с тях изчезна многозвучието на езика ни.
(По-подробно - виж глава IX в Книга първа и глава X в Книга
четвърта.)

Може би ти е направило впечатление, читателю мой, че аз

наричам азбуката, на която пиша тези редове, българска азбука.
В нашите стари книги понятие „кирилица" не съм срещал, така е
наречена тя по-късно, вероятно през XVIII век в Русия, за да се заличи
споменът кой народ е сътворил тази азбука.

През 1708 година руският цар Петър Велики латинизирал

азбуката на Климент, създавайки тъй наречения граж-данский
шрифт (особено малките ръкописни букви, каквито липсват в
първообраза на азбуката):
т е латинското т, и е латинското и, у е латинското у, п е
латинското п, м е обърнато w, ш е обърнато латинско т, д е
модифицирано латинско d или при изписването му надолу е
латинското g,
а Я е огледална на R...

В житието на Климент се казва, че той изобретил и други форми

на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият
Кирил, но това не дава никакво основание изобретената от Климент
азбука да бъде наречена кирилица -
 ако азбуката ще се нарича на създателя си, то кирилица би
трябвало да се нарича създадената от Кирил глаголица, а създадената
от
Климент азбука би трябвало да се нарича клименти-ница...
158

Всички други азбуки по света носят името на народа, който ги е

създал: гръцка, латинска, еврейска, арменска, грузинска, етиопска,
китайска, японска и т.н.,
и ако за глаголицата може да се спори кой и защо я е създал
(Кирил не е българин и азбуката му е била предназначена за
Ве-ликоморавия),
то тъй наречената кирилица е създадена от българи в България и
на нея са написани първите книги на български език -
следователно тази азбука трябва да се нарича българска азбука.

При влизането ни в Европейския съюз нашата азбука бе призната

официално за една от трите азбуки на Европа и вместо да запишем
гордо в европейските анали, че това е българска азбука -
нашите държавници, поради подмазвачество или от вродена
склонност към национален нихилизъм, а най-вероятно поради
невежество,
я записаха като кирилица, което се възприема от латинския свят,
че това е руска, или в най-добрия случай - славянска азбука.
Толкова ли много богатства имаме, та така лекомислено
харизваме тази наша драгоценност?
159

1945-1947

ГЛАВА VI
Страхливият герой
Георги Димитров,
Никола Петков

Щом единият Георги Димитров напусна България, ескортиран от

група американски агенти,
на 4 ноември 1945 година, след 22-годишно отсъствие, в
България пристигна другият Георги Димитров, охраняван от кохорта
 съветски агенти.
Това бе толкова нелепо, че бившият герой от Лайпциг се
чувстваше неловко:
БЪЛГАРСКИ деятел със СЪВЕТСКА ОХРАНА в своята
собствена страна! - това може да предизвика за нас известни
неприятности от политически характер - писа той на Трайчо Костов.
-
Много те моля, обсъди с Югова и вземете съответните мерки, за да
бъде тази охрана възможно по-добре замаскирана и не стане
публично
известна.1 '
И още:
Проверете поставен ли е телефон ВЧ в моята основна
квартира, за да имам ПРЯКА връзка с Москва. На това особено
настояват известните вам Болъшие друзья.2
С идването на Георги Димитров в България Москва доближи
своето влияние до София1,
'„България в секретния архив на Сталин", док. № 25. 2Наш
Большой друг - така Димитров със секретна интимност наричаше
Сталин; другите болъшие друзья са Молотов и Берия.
3Мито Исусов (1928-1999), „Сталин и България", 1991 г.
160

тъй като Димитров беше (до вчера) не само пълноправен

съветски гражданин и депутат във Върховния съвет на СССР - той
заема шесто място в съветската йерархия (след Сталин, Жданов,
Каганович, Молотов и Ворошилов)4
и пряката денонощна връзка между тях бе нужна не само да си
казват „Добро утро!" и „Наздраве!",
а съветската охрана бе изпратена не само да пази Димитров - чрез
нея Сталин щеше да следи (за всеки случай) всяка крачка и всяка дума
на своя маленький друг.
(Казват, че най-зорко го следял зет му, агентът Спартак.)
Георги Димитров произнесе първите си речи на развален
български език със силен руски акцент (както вече отбелязах тук-там,
всичките си писма до Трайчо Костов и до ЦК на БРП (к) той пишеше
на
руски),
но, слушайки го, българските комунисти изпадаха в еуфория,
 защото този негов българо-руски език онагледяваше знаменитата му
фраза, че дружбата със Съветския съюз е необходима за българския
народ, както слънцето и въздухът за всяко живо същество.
Изборите бяха пренасрочени за 18 ноември 1945 година.
Опозицията поиска ново отлагане на изборите. Сталин обаче даде
знак:
повече никакви отстъпки!5
Тогава опозицията отказа да участва в изборите. Въпреки това те
бяха проведени:
от имащите право на глас 4 501 035 души гласуваха 3 853 097 (85
%), 88 % от тях (3 397 672 души) бяха гласували за ОФ.
Георги Димитров, избран за депутат в XXVI Обикновено
народно събрание, издигна лозунга:
След блестящата изборна победа - всички на ударна творческа
народополезна работа!
В средата на декември 1945 г. в Москва се събраха ми-
нистрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания.
4Акад. Илчо Димитров (1931-2002), „Между идеологията и
държавата " в сборника ,, Български държавници ", 2005 г.
5ЦПА, ф. 146, оп. 2, а. е. 15, л. 96.
161

На това Московско съвещание (внимавай, читателю!)

Съветската страна признава ръководната роля на САЩ в
Далечния изток,
срещу което Вашингтон се отказва да настоява за при-
лагане на Ялтенската декларация в България и Румъния.ь
Ако си спомняш (или виж десетина страници по-напред),
според Ялтенската декларация (Декларация за освободена
Европа) трите велики държави се ангажираха да осигурят чрез
свободни избори създаването на демократични правителства в
страните на освободените народи, сиреч и в България,
но и този път, както се вижда, станахме жертва на пазарлък
между великите: за САЩ Далечният изток е далеч по-важен от
България.
За наша утеха договорено бе Москва да „посъветва"
българската страна да включи в правителството двама
лоялни представители от опозицията, след което САЩ ще
го признаят.7
И Сталин посъветва Димитров:
-Абе дайте им там някакво незначително министерство. Не на
Петков, разбира се!н
Опозицията обаче се заинати. На поканата да влезе в пра-
вителството отвърна с публична декларация (6 януари 1946 г.):
Московското решение на тримата външни министри налага не
едно механично попълване на правителството,
а една истинска промяна с отстъпването на Министерството
на вътрешните работи и Министерството на правосъдието, за да
могат да се гарантират свободите на българските граждани;
освен това: днешното Народно събрание, избрано без пълното
участие на всички избиратели, не изразява волята на народа и трябва
да бъде разтурено;
'История на България по дати, 2003 г. 7Пак
там.
8Г. Димитров, „Дневник", 23 декември 1945 г.
162

от което следва: да се произведат в най-скоро време свободни

законодателни избори.4
Правителството не знаеше какво да прави: подплашени от
предишната си беседа със Сталин по въпроса за опозицията, не смееха
да предприемат нищо, преди да попитат - кого?
Пак него, разбира се.
И още на другия ден, на 7 януари 1946 година за Москва излетяха
министър-председателят Кимон Георгиев, министърът на външните
работи Петко Стайнов и министърът на вътрешните работи Антон
Югов.
Вождът на народите ги прие, както бе обичайно за него, в
полунощ. Вместо с добре дошли, посрещна ги с въпроса:
- Е, как е вашата опозиция? Имахте ли среща с Никола Петков?
Кимон Георгиев: Работата е безнадеждна. Опозицията
предлага абсолютно неприемливи предложения.
Сталин: Излиза, че формално те признават Московското
комюнике, а на дело се получава друго. Тия господа нарочно си служат
с този мошенически метод.
Стайнов: Най-трудният въпрос у нас се оказва признаването
на изборите.
 Сталин: А защо е трябвало да поставяте въпроса за изборите
като дискусионен въпрос?
Стайнов: Все пак нас ни интересува ще бъдем ли признати.
Сталин: За какво ви е на вас признаването от Петков?
Изборите приключиха. Вашата опозиция може да върви по дяволите!
Тя бойкотира тези избори. Три велики държави ги признаха. Нима
това
не става ясно от решенията за България от Московското
съвещание?
Молотов: За изборите в Московското комюнике няма нито
дума. За свободата на печата също нищо не се казва. Англичаните и
американците подписаха също това комюнике. Следователно по тези
въпроси вашата опозиция се лиши от тяхната подкрепа.
9В. „Народно земеделско знаме", 10 януари 1946 г.
163

Сталин: Очевидно, ние трябва да се намесим. Петков на- i хално

изисква реконструкция на българското правителство и разпускане на
парламента. Той е безсрамник! Трябва да бъде поставен на място.
Ясно
е, че нито Петков, нито Лулчев, нито Пастухов трябва да попаднат
в
правителството. На Петков и Лулчев трябва да бъде поставен
един-единствен въпрос: искате ли да определите двама свои
представители за правителството? Ако опозицията не се съгласи с
това, толкова по-лошо за нея. Тя ще загине. Ще се оправим и без нея.
Нашата задача е да действаме за нейното унищожение. Ако Никола
Петков си въобразява, че Америка ще воюва с нас заради него, много
се
лъже.10

Читателят сигурно е забелязал, че по време на цялата среща Антон

Югов не обелва нито дума. Но всъщност най-доволен от срещата беше
той: Сталин бе дал команда за унищожаване на опозицията!
В края на март 1946 г. бащата на народите потвърди думите си:
- Предприемете обмислени и умело организирани мерки, за да
задушите опозицията!'1
И се започна. Както винаги, първо трябваше да се задуши словото -
и на 3 април 1946 г. Димитров отбелязва в Дневника си:
 Решихме да спрем „ Зеленото земеделско знаме " п заради
антисъветски статии.
Бе спрян временно. На 19 април 1946 година Новото XXVI
Народно събрание ще гласува Закон за допълнение на закона за
печата
с параграф единствен:

Когато при описването на някое печатно периодично

издание или ежедневник се прокарват тенденции от естество
да увредят общодържавните интереси, да
'"„България в секретния архив на Сталин", док. № 32, 33, 34. "Г.
Димитров, „Дневник", 28 март 1946 г. 12Става дума за органа на
БЗНС-Никола Петков „Народно земеделско знаме", спрян
временно.
164

създадат настроения, опасни за обществения ред и спо-

койствие или да смутят отношенията ни с чужди държави
спира се изданието до 10 броя, за повече от 10 броя или
завинаги.

С две думи: яка цензура. И в края на 1946 година окончателно ще

бъде спрян вестник „Знаме" на Демократическата партия, а през май
1947 г. - „Народно земеделско знаме" на БЗНС-Никола Петков и „
Свободен народ " на БРСДП (о).
Сталин обаче не бе никак доволен - това бе туткава игра с
вестничета. На 5 юни 1946 година той извика в Москва Георги
Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов,
отидоха те късно през нощта на вилата на Сталин. Закуска.
Престояхме до сутринта (7 часа!). Сталин ни критикува за
недостатъчно решителни действия... - пише телеграфи-чески на
другия ден в Дневника си Димитров, понеже бил махмурлия.
За какво всъщност е ставало дума - разбираме от стенограмата на
трезвия Трайчо Костов.13 (Тоз човек не яде, не пий, само пише -
накрая
ще си изпати!)
Като хапнали-пийнали, Сталин здравата ги нахокал: - В Югославия се
справиха с вътрешните врагове по-яко, отколкото вие. Не е вярно, че
там условията били по-благоприятни. Вие имахте не по-малка
 възможност да направите това, тъй като Червената армия беше у
вас. Но вие просто я проспахте.
След изборите не съумяхте да използвате своята сила,
оставихте военното министерство, министърпредседателс-кото
място и външното министерство на звенарите. Вие, старите,
орязахте крилете на младите (разбирай Червенков, Югов, Чанков,
Живков - б.м.) - те действаха по-смело.
Вие се оставяте звенарите да ви водят за носа. Десните звенари
са англо-американски агенти - това трябва да се раз
13„България в секретния архив на Сталин ", док. № 37.
165

бере. Заради тях нищо не излезе у вас с опозицията. Вие водите

рачешка политика - само отстъпвате назад.
Трябва да им креснете и да ударите с юмрук по масата! Трябва
да си покажете зъбите! Армията не бива да се оставя в това
положение. Велчев трябва да бъде снет, той е вреден, той трябва да
бъде изгонен!
Работата е там, че звенарите - леви и десни, - въпреки усилията на
БРП (к), не се разцепиха. Единни - те бяха опасни. Трябваше да се
унищожат. Особено личностите, взели участие в събитията на 9
септември - те бяха двойно опасни поради самочувствието си, че са
автори на преврата,
трябваше да се заличи този спомен и поколенията да не знаят
нищо друго, освен че революцията е извършена от Българската
комунистическа партия.

Това в края на краищата бе постигнато. Ако не вярваш,

читателю, разгърни „Мемоарите" на Тодор Живков и прочети
главата „В дните на щурма": там - освен за самия Тодор Живков,
за ЦК на партията, за Главния щаб на НОВА, за комунисти,
ремсисти и партизани от шопския отряд -въобще думичка няма,
че са участвали звенари, земеделци, социалдемократи,
независими и прочие сволочи...

Думата на Сталин бе закон. Мишените бяха набелязани, дори

поименно. Само седмица след като се завърнаха от Москва, бе пуснато
в
ход делото против Всенародната тайна военна организация „Цар
Крум"
(фактически такава организация нямаше - имаше само намерение
за нейното създаване).
Междувременно течеше влачещият се вече месец процес (44
адвокати, повече от 200 свидетели) против Гемето и десетина негови
съмишленици -
те бяха обвинени (внимавай, читателю!), че още по време на
войната против Германия разпространявали позиви за мир, с които
всявали смут в редовете на армията и намалявали нейната
боеспособност, а сега провокирали антисъветски настроения
166

и най-страшното: организирали бойни групи за въоръжена

съпротива срещу народната власт -
заради което Гемето бе признат от съда за „предател, враг на
интересите на народа и чужд агент " и осъден задочно на доживотен
строг тъмничен затвор и лишаване от права завинаги,
а неговите 13 набедени съмишленици бяха натикани в затвора -
кой за 15, кой за 5, кой за 3, кой за 2, кой за 1 година.
По същото време се сетиха, че преди 3 месеца, на 22 февруари
1946 година, старият лидер на социалдемократите Кръстю Пастухов бе
публикувал във в. „Свободен народ" една статия с библейско заглавие
„Защо ме изкушавате, лицемери?",
в която оспорваше позицията на Георги Димитров, който бе
казал във Военното училище, че главната задача на армията е да бъде
опора на правителството на Отечествения фронт,
Кръстю Пастухов имаше нахалството да твърди, че само при
режим на диктатура и еднопартийна система може да се допусне
подобно отъждествяване на войската с правителството
и че това превръща войската в оръдие на правителството и
враг на народа, ако той поиска свалянето на това правителство -
и тъй като с тази своя статия Пастухов е имал за цел да намали
боевата способност и борческия дух на българската войска и д а я
отклони от нейните задачи,
той бе осъден на 5 години строг тъмничен затвор, но малко преди
да бъде пуснат на свобода, бе удушен в затворническата килия.

89
Същата съдба сполетя и главния редактор на „Свобо
 4
-
ден народ" Цвети Иванов -
след като на 28 юни 1946 година вестникът излезе с
протестна статия „Присъдата", той бе арестуван и „ за
разгласяване на клеветнически твърдения, които създават не-
доверие към властта ", бе осъден на 1 година, 7 месеца и 15
дни тъмничен затвор,
но след като излезе от затвора, бе изпратен в концлаге
167

pa Белене, разболя се там от тетанус и захвърлен в бараката на

умиращите, издъхна в нечувани страдания.
Малко по-щастлив бе писателят Трифон Кунев - за фей-
летоните си „Ситни, дребни... като камилчета" той бе бит
няколко пъти в редакцията, че дори и в парламента,
после бе осъден на 5 години строг тъмничен затвор, излезе от
там жив, но болен и скоро след това умря.
■■ *
Съчинителят на Всенародната тайна военна организация „Цар
Крум" подполковник Кръстев бе осъден на смърт и обесен, но не това
беше главната цел.
Доказателства за връзка между него и опозицията съдът не
намери - а трябваше да се намерят!
Още не бе завършил процесът срещу „Цар Крум" - и в началото на
юли 1946 година Народното събрание прие Закона за ръководство и
контрол на войската, след което започна новата чистка в армията -
уволнени бяха над 2000 офицери;
в края на юли започнаха нови арести в армията, бе арестуван и
адютантът на Дамян Велчев (който след седмица бе само-убит в
ареста) -
16 от арестуваните бяха обвинени, че са създали конспиративната
военна организация „Неутрален офицер",
а 43-ма - че са възстановили тайния Военен съюз, начело на който
бил застанал генерал Кирил Станчев...

На 2 август Георги Димитров извика при себе си Кимон

Георгиев и след като му разказа какво иска Сталин, постави му
ребром въпроса:
 - Ти с нас ли си - или против нас?
Дали Кимон се е изплашил, или е бил отдавна под-
готвен"*напълно да се подчини на БРП (к) - може да се гадае.
Ако читателят си спомня - след преврата на 19 май 1934
година той започна редица тоталитарни реформи:
14Според проф. Недев,,, Три държавни преврата.
168

разтури всички съществуващи партии, наложи регулиране на

икономиката, въведе цензура на печата, забрани всякакви
политически събрания и митинги, издаде дори наредба за
организирането на гражданството в идейно единна
общонародна групировка, тъй наречената Обществена обнова -
дето се вика, беше изпреварил Георги Димитров с 10 години
и акъл можеше да му дава как се строи тоталитарна държава (и
наистина, Георги Димитров скоро ще превърне ОФ, по тертипа
на Обществена обнова, в единна обществено-политическа
организация).
Тъй или иначе, Кимон Георгиев подписа през нощта на 2
август 1946 година тайно споразумение с Георги Димитров за
арестуването на генерал Кирил Станчев и за отстраняването на
Дамян Велчев от Военното министерство,
но успя да измоли от Георги Димитров да му разреши да
изпрати стария си приятел Дамян посланик в Швейцария.

На 4 август генерал Кирил Станчев - един от главните

двигатели на 9-о септемврийския преврат и командир на 120-
хилядната
българска армия през първата фаза на войната срещу Германия - бе
арестуван,
а Дамян Велчев бе изпратен в принудителен отпуск във Варна,
после в Рибарица, съпровождан от „бдящи за неговата сигурност"
двама
офицери от Разузнавателния отдел (РО) при щаба на армията.
03
Тогава вестник „Работническо дело" възвести откритието
39
си15: ....................................
Лозунгите на царкрумовци са еднакви с тия на реак-
ционната опозиция. Съществува явно духовно и политическо
родство
между
военнофашистката
организация
и
реакционната опозиция.
"В. „Работническо дело", 8 август 1946 г.
169

И същия ден започна монтирането едновременно на два нови

съдебни процеса: срещу конспиративната военна организация
„Неутрален офицер" и тайната военна организация Военен съюз -
тези процеси трябваше да сбъднат пророчеството на „Ра-
ботническо дело", че опозицията е пряко свързана с военните
конспирации и чрез тях готви преврат за свалянето на народната власт.

Междувременно, в тази обстановка на засилващи се репресии

и страхова психоза на 8 септември 1946 година бе проведен
Референдумът за република.
Участваха над 90 % от избирателите, от тях 95 % гласуваха за
република. Каквото и да се говори сега за фалшификации и
манипулации - и да ги е имало, това не променя факта, че
мнозинството от българския народ, независимо от партийна,
класова и съсловна принадлежност, наистина гласува за
република.
Водачът на опозицията Никола Петков посрещна репуб-
ликата възторжено:

От вчера българската република влезе с гордо чело в

историята, защото България стана република по волята на
целия български народ.
Тая воля е републиката да бъде такава, каквато я мечтаеха
Левски, Бенковски и Ботев - чиста, свята и народна.
За възрожденците и за целия български народ републиката
значи законност, свобода и социална правда.
Затвори и претърсвания по къщите могат да стават само
според законите.
 Мъчения, при каквото и да е обвинение, също и конфискации
на имотите се запрещават.
Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска.
Българските граждани имат право да съставляват
дружества без всякакво предварително разрешение.
Българската република трябва да е основана върху
170

идеята: „Недостоен е за свободата онзи, който нея желае за

противниците си така, както я желае за себе си ". Пълна
политическа и икономическа свобода...16

Това беше по-скоро блян, отколкото констатация.

През 1946 година се случи още едно важно събитие: на 27

октомври бяха проведени избори за VI Велико народно събрание.
Предизборната кампания бе ожесточена, участваше мало и
голямо и ние, децата, участвахме: пишехме с вар лозунги по селските
дувари (комунистчетата пишеха с червена боя), пишехме позиви с
печатни буквички (за да не ни хване милицията) на листа от
тетрадките
си;
над цялата страна се чуваха два възгласа: „Всеки глас за ОФ
власт!" и „Нито глас за ОФ власт!".
И в изборите взе участие цялото население (95 %), ОФ получи 70
% от гласовете, за опозицията гласуваха 1 200 000 души.
Отечественофронтовските партии заеха 366 места в Парламента,
от тях 278 бяха на БРП (к), опозицията имаше 99 - по-малко от една
четвърт.
Очертаваше се неравна борба.
Комунистическата партия пристъпваше към завземането на
цялата власт:
на 7 ноември 1946 година VI Велико народно събрание избра за
свой председател Васил Коларов,
на 22 ноември бе съставено правителство с министър-пред-
седател Георги Димитров;
забравих да кажа, че преди два месеца за временен Председател
на републиката бе избран Васил Коларов (той ще бъде глава на
държавата до приемането на новата конституция след една година).
Вече можеше да се предприеме офанзива за окончателното
унищожаване на опозицията.
|6В. „Народно земеделско знаме", 17 септември 1946 г.
171

През това време (от 29 юли до 15 октомври 1946 г.) се

провеждаше Парижката мирна конференция.
Въпреки участието ни във войната против Германия и
дадените 35 000 жертви и огромни материални загуби, кон-
ференцията отказа да признае България за съвоюваща държава,
отклони искането ни за излаз на Беломорието и предстоеше да ни
наложи жестоки репарации.
Мирният договор между България и 12-те държави, с които
сме били в състояние на война (СССР, САЩ, Великобритания,
Австралия, Белоруска ССР, Украинска ССР, Чехословакия,
Гърция, Индия, Нова Зеландия, Южноафриканския съюз и
Югославия), бе подписан на 10 февруари 1947 година.
Правителството бе все пак щастливо, че благодарение
застъпничеството на нашия Болъшой друг и на Молотов
исканите от Гърция 955 милиона долара репарации бяха
намалени на 45 милиона; на Югославия трябваше да изплатим 25
милиона.

И тъй, през януари на мрачната 1947 година започна процесът

срещу конспиративната военна организация „Неутрален офицер", пред
съда бяха изправени 24 офицери.
Още след първия ден на процеса вестник „Работническо дело"
излезе с красноречиви заглавия:
Статиите на Кръстю Пастухов и „Зеленото знаме"
окуражавали съзаклятниците.
Връзките
между
„Неутрален
офицер"
и
николапетко-вистите, установени по линията Аврамов-Коев.
(Аврамов е един от обвинените офицери, Петър Коев е член на
Постоянното присъствие на БЗНС-Никола Петков.)
На следващия ден „Работническо дело" прикачи към заговора и
 другата конспиративна военна организация:
Съвместната акция на опозицията с „Неутрален офицер" и
Военен съюз.
Накрая „Работническо дело" постави въпроса ребром:
Ако отговорността на военните заговорници е безспорно
тежка, то вината на техните интелектуални подбудите
172

ли - всички тия петковци, пастуховци, коевци и компания -трябва да

бъде помножена17 в квадрат и куб... Нашият народ иска от
народното
правосъдие да извади на сцената задкулисните герои и да ги постави
на
подсъдимата скамейка.™
Речено-сторено. Съдът следва „гласа на народа", представляван
от вестник „Работническо дело", орган на ЦК на БРП (к).
Пръв бе изправен пред съда Петър Коев.
Офицерът Аврамов, който при очната ставка с Коев не можеше
да стои прав, издекламира пред съда:
- Идейният вдъхновител на военно-фашистката конспирация
„Неутрален офицер" бе опозиционерът Петър Коев. Целта на
организацията бе да подготви съвместно с опозицията сваляне на
властта.
А Петър Коев „призна", че като докладвал на Никола Петков за
организацията, оня му бил казал:
- Не само от теб чувам тези работи, аз лично имам свои връзки
с първите хора от военните среди, например Кирил Станчев и
самият
министър Дамян Велчев, зная какво е положението там...19

Преди ареста си Петър Коев бе заявил пред Народното

9
1
събрание:
-Аз вече минах през разпит и зная начина, по който се стига
до такива показания. Аз ви заявявам и казвам и на вас, и на
моите другари: ако видите някакви мои показания - знайте, че
тези показания не са нито истински, нито мои, нито дадени при
свободна воля, знайте, че са дадени при крайно тежки,
 невъзможни и непоносими условия. Казвам го, за да се отбележи
и да се знае.
Друг от обвиняемите изповядва:
- Трябваше да се избира между самообвинението на под-
съдимата скамейка или смърт, или подлудяване в килията.10
"Помножена (така е в оригинала) - умножена.
18Из „ Съдът над опозиционните лидери " на Жоро Цветков.
|9Пак там.
20Пак там.
173

Как се дават такива показания, как се правят признания и

самообвинения - ще видим по-нататък.

И така, големите фигури, замесени в измисления заговор, бяха

министърът на войната Дамян Велчев, генерал Кирил Станчев и
водачът на опозицията Никола Петков.
Както вече стана дума, Кимон Георгиев успя да спаси стария си
приятел - още на 26 септември 1946 година Дамян Велчев бе назначен
за посланик в Берн (откъдето той няма да се върне).
Генерал Кирил Станчев упорстваше в следствения арест цяла
година, но смачкан от инквизициите, накрая заяви пред съда:
„Признавам участието си във Военен съюз така, както съм
обвинен..."
-
макар да не беше чувал за него и потъна из затворите и лагерите (ще
излезе от там след 13 години). А Никола Петков...

Над България се разнесе гласът на радио Москва: - Вече е

напълно установено, че водачите на опозицията са
организирали един реакционен заговор за събаряне на народната
власт чрез насилствен военен преврат. Никола Петков е искал
да играе ролята на кървавия Цанков. За успеха на това
престъпно дело са разчитали на чужда помощ - на една война, в
която страната да бъде погазена от чужди войски. Какво
повече е нужно, за да се заключи, че българската опозиция е
встъпила в пътя на измяната и предателството?2*

Щом Москва казва - повече нищо не беше нужно.

 На 27 май министърът на вътрешните работи Антон Югов
изпрати до министър-председателя Георги Димитров докладна
записка,
съобщавайки му радостната вест, че органите на Държав-

'Пак там.

/
174
на сигурност са събрали вече достатъчно доказателства срещу Никола
Петков за това, че готвел да извърши държавен преврат срещу
народната
власт с въоръжена сила - и може да бъде даден под съд.
Моето мнение е - пише Югов на Димитров, - че ние можем с тези
обвинителни данни спокойно да вдигнем депутатския имунитет на
Никола
Петков и някои негови приятели, да ги арестуваме и след това да се
организира
процес. Има възможност една група от 6-7 души да бъдат
обезвредени. Добре
е да побързаме.22
Побързаха.

5 юни 1947 година. Влизам през задната врата на На-

родното събрание. Едва не зяпвам от учудване. Какъв е този
гмеж от млади, яки мъже, изпълнили коридорите, накацали по
перилата на стълбището?!211— удивлява се младият д-р Петър
Дертлиев, депутат на БРСДП (о).
Директорът на милицията Руси Христозов хич не се
удивлява:
Аз бях в ложите, следим всяко движение, блокирали сме
Народното събрание.2* Д-р Дертлиев продължава:
Точно в 4 часа бавно и тържествено в залата влиза
министър-председателят Георги Димитров. Зад него -кортеж
от министри. Комунистите, станали на крака, френетично
аплодират.
Още нестихнали овациите, следва второ театрално
действие. Този път води председателят на Народното събрание
Васил Коларов. След него влизат членовете на Бюрото.
Овациите, ръкоплясканията разлюляват залата.
Васил Коларов обявява заседанието за открито. Бав-
^
но, речитативно започва да чете:
22ЦПА, ф. 146, оп. 4, а. е. 349, л. 3-5.
23Д-р Петър Дертлиев (1916-2000), „Ден първи - ден
последен", 1996 г.
24АМВР, ф. 15, on. 1, а. е. 16, т. 4, с. 39.
175

- Господа народни представители! Постъпило е от

прокурорския надзор при софийския народен съд писмо до г-н
председателя на Великото народно събрание под № 6195 от 4
юни 1947 година. Моля господина секретаря да прочете това
писмо.
Секретарят Иван Попдимитров от „Звено" прочита писмото:

При съдебното дирене по делото срещу конспирато-рите

от военната фашистка организация „Неутрален офицер" и
срещу другата военна фашистка организация Военен съюз,
както и от делото срещу другия народен представител
Петър К. Коев и други, са събрани извънредно много данни,
които по безспорен начин сочат, че главен вдъхновител,
организатор и ръководител във всички тези конспирации е
народният представител Никола Димитров Петков от град
София.
Всички
доказателства,
събрани
досега
с
необходимата съдебна достоверност, установяват, че
Никола Д. Петков е създал съзнателно и преднамерено
организация, която си е поставила за цел събарянето чрез
въоръжен преврат на установената у нас на 9 септември
1944 г. власт.

Нататък възстановявам събитията в Народното събрание по

стенографските дневници на ВНС (5 юни 1947 г. 80-о заседание),
 тук-там вмъквам непротоколирани реплики, засвидетелствани от д-р
Петър Дертлиев (те са подчертани4).
Никола Петков (към Георги Димитров): Ако беше вярно това,
ако аз съм такъв реакционер, вие нямаше от Москва да ми пишете
писмо и да ме молите да остана в Отечествения фронт.
Министър-председател Георги Димитров: Затова сега ще
отидете в затвора! (Ръкопляскания от мнозинството.)
Никола Петков: Сега можете да си отмъстите, защото сте
отмъстителен човек, но с това няма да постигнете нищо.
Отмъщението не е управление. Това ще разберете вие най-добре.
176
Министър-председател
Георги
Димитров:
Тук
няма
отмъщение. Има справедливо възмездие. (Възгласи: „Вярно!" и
ръкопляскане от мнозинството.)
Никола Петков: Вие ще видите, че с мъст не се управлява.
Министър-председател Георги Димитров: Справедливо
възмездие! Ще получите това, което заслужавате! (Ръкопляскания
от
мнозинството.)
Никола Петков: Аз съм си турил отдавна главата в торбата.
Ако бях страхлив, нямаше да бъда на 9 септември с вас.
От мнозинството: Ооо!
Никола Петков: И днес, и утре ще се боря за свободата, и при
вас, и при други. Ще се боря срещу всеки, който отнеме свободите на
българския народ.
Министър-председател Георги Димитров: Българският народ
е свободен. Вие разчитате на чужда помощ. Никой няма да ви спаси.
Помнете това! (Ръкопляскания от мнозинството и възгласи
„Вярно!".)
Никола Петков: Мене ми е чудно, че вие се боите от един човек
и от един вестник.25 Вие, който бяхте герой в Лайпциг, сега сте
страхлив и се боите от един човек и от един вестник. Това е факт.
Димитър Котев (к): Ти си предател!
Никола Петков: Само страхливите хора прибягват до насилие.
И жалко, че вие сте изпаднали в страхливост. И 20 крачки не правите
 без агенти.
Министър-председател Георги Димитров: Голям герой сте
вие, но нищо няма да ви спаси. Казвам ви го!
Никола Петков: Вие и в нужника не смеете да идете без охрана.
25Става дума за вестник „Народно земеделско знаме", в който е
публикувана статията „Долу ръцете от светинята на българския
народ - Търновската конституция!", заради която обвиняват
Никола Петков, че искал връщането на стария режим.
177
Тук Георги Димитров загубва самообладание - Никола
Петков го е улучил право в сърцето: героят от Лайпциг по-добре
от всички знае, че от предишната му храброст няма и помен, че
Сталин го е превърнал в страхлива безволева марионетка. (Как е
станало това - подробно в следващата глава.)

Министър-председател Георги Димитров: Аз ще ви

кажа, че вие сте една пачавра политическа! („Вярно!" и
продължителни ръкопляскания от мнозинството.)
Никола Петков: Никакви заговорници няма. Това е
най-голямото доказателство, че вие сте диктатор и се боите.
Министър-председател Георги Димитров: Използват ви и
като изстискан лимон ще ви хвърлят на боклука (ръкопляскания от
мнозинството). Това е за назидание на всички ваши колеги. Също и за
Лулчев.
Никола Петков: Не забравяйте, че няма да ги разколебаете
(сочи опозицията). Вие ще се убедите, че няма да ги разколебаете. ..
Министър-председател Георги Димитров (към Никола
Петков): Можеш за последен път да бъдеш словоохотлив. Това е
ваша
последна дума тук, затова сте словоохотлив (ръкопляскания от
мнозинството).
Никола Петков: И последната ми дума като човек ще бъде: Да
живее свободата!
Викове и ръкопляскания от опозицията.
Министър-председател Георги Димитров (ръкомаха към
опозицията): Поумнейте навреме, за да не отидете един след друг в
затвора! По късата процедура ще си отидете!
Титко Черноколев: Ние сме убедени, че много от вас ще
схванат съдбоносния момент. Удава ви се възможност да се
откъснете...
Министър Антон Югов (скача от мястото си и вика): Който се
солидаризира с Никола Петков, той ще последва неговата участ!
Който защитава николапетковци. той е превратаджия, той сам се
поставя в нелегалност и ще си тегли последствията. Това запомнете
добре!
178
Антон Югов имаше защо да мрази Никола Петков. Преди
година, на 11 декември, Никола Петков се провикна в същото
това Велико народно събрание:
- Затова напуснах Отечествения фронт, защото избивахте
отечественофронтовци. Избиваше ги г-н министърът Югов,
който и днес ги избива и чиито ръце са толкова кървави, колкото
са кървави ръцете на Александър Цанков.
Прощава ли се такова нещо...
Владимир Димчев, комунист, член на комисията по
Министерството на правосъдието (как е успяла тази комисия за
около час да проучи десетината дебели папки с доказателства -
остава загадка), излиза на трибуната и докладва, че „ въпросът е
много ясен " и комисията предлага имунитетът на Никола
Петков да бъде снет, той да бъде задържан под стража и
предаден на съда.
Следват изказвания. Най-свирепо срещу Никола Петков,
разбира се, говорят другите земеделци.

Накрая към трибуната се отправя Никола Петков, крачи бавно, по

лицето му - ни следа от вълнение. Опозицията ръкопляска, станала на
крака.
23
Никола Петков: Госпожи и господа народни представители!
05
Няма да се оправдавам, защото невинните никога не се оправдават.
(Ръкопляскания от опозицията.) Тук не се цели личността на Никола
Петков. Тя няма никакво значение. Цели се друго - да се удари
секретарят на Българския земеделски народен съюз... (Ръкопляскания
от опозицията.)
Георги Костов (к): Организатор на преврат!
Никола Петков: ...да се удари организацията на българските
селяни (ръкопляскания от опозицията), защото тя стои днес на една
 непоколебима позиция. Тази позиция е: независимост на Българския
земеделски народен съюз (ръкопляскания от опозицията), борба за
свободите и правата на българския народ (ръкопляскания от
опозицията). Ето кое се цели да се удари. (Възражения от
мнозинството.)
Моля ви се! Вие всички имахте думата, вие говорихте
най-нахално, имайте елегантността да оставите един човек
179
да каже няколко думи. Не искам много, имайте малко търпение.
Титко Черноколев (к): Вие треперите! Никола Петков: Аз не
треперя никога... Титко Черноколев (к): Когато човек си е продал
съвестта, трепери.
Никола Петков: Моята съвест е била винаги чиста. Такава е
била винаги, защото в моето семейство хора с нечиста съвест няма и
няма да има... Аз обаче съм длъжен да кажа тук, че и днес
Българският земеделски народен съюз стои на същите позиции,
каквито са били на 9 септември.
Цола Драгойчева (к): Не кощунствайте с 9 септември! Никола
Петков: Тези позиции са: сътрудничество с Работническата партия
при равни права и равни задължения (ръкопляскания от опозицията) и
право на свободен организационен живот на Българския земеделски
народен съюз.
Цола Драгойчева (к): Няма да намерите в Работническата
партия нито един превратаджия!
Никола Петков: Дайте свобода на Българския народ и всички
ние ще дойдем при вас!
Министър Антон Югов: Свобода на народа, не на
конс-пираторите!
Никола Петков: Г-н министре! Моля малко мълчание. Ще
имате възможност върху един затворен човек да излеете всички
обвинения, каквито поискате.
Министър Антон Югов: Ще се постараят съдиите.
Никола Петков: Българският земеделски народен съюз ще си
остане на същите позиции. И вие се лъжете, ако мислите
противното. Между тия другари (сочи опозицията), които вие
искате
да корумпирате с едно или друго, няма да намерите изменник
(ръкопляскания от опозицията и възгласи „Браво!"), никой няма да
стане ликвидатор на организацията на българските селяни и на
 най-големия българин Александър Стамболийски! (Всички народни
представители от опозицията стават прави и продължително
ръкопляскат.)
Титко Черноколев (к): Знаменателно е, че и Лулчев става!
180
Никола Петков: Аз завършвам, г-да народни представители! Аз
отивам с радост в затвора. (Ръкопляскания от опозицията.)
От мнозинството: Ааа!
Никола Петков: В 1938 година от същото това Народно
събрание мене ме изхвърлиха по същите причини - за борба за правата
и свободите на българския народ и за борба срещу личния режим
заедно с десет от вашите другари. (Ръкопляскания и възгласи
„Браво!"
от опозицията.) И тогава, и сега аз заявявам, че се считам за
щастлив,
че имам честта и щастието да последвам съдбата на своя баща и на
своя брат, да дам свободата си, а ако е необходимо, и живота си за
свободата на българския народ. (Продължителни ръкопляскания от
опозицията, възгласи „ Ура!".)
Да живее Българският земеделски народен съюз! (Ръкопляскания
от опозицията и възгласи „Да живее!".)
Да живее свободата! (Всички народни представители от
опозицията стават прави, продължително ръкопляскат и викат „
Ура!".)
Председател Васил Коларов (звъни): Ще престъпим към
гласуване на предложението на комисията по Министерство на
правосъдието... (Някои от народните представители от опозицията
започват да излизат.)
Титко Черноколев (к): Чакайте!
От опозицията: Долу диктатурата! Да свободата! (Народни
представители от опозицията излизат.)
Председател Васил Коларов: ...което гласи: „Съгласно членове
99 и 100 от Правилника за вътрешния ред, Великото народно
събрание
уважава искането на прокурора при Софийския областен съд, снема
депутатската неприкосновеност на софийския народен
представител
Никола Д. Петков и разрешава той да бъде задържан под стража и
съден съгласно писмото на прокурора ".
 Моля господа народните представители, които са съгласни с
това предложение, да вдигнат ръка. Мнозинство. Събранието
приема.
(Народни представители от мнозинството стават прави и
продължително ръкопляскат.)
181
От опозицията: Позор! Ууу! (Народни представители от
опозицията се упътват към изхода на залата и пеят: „ Тоз, който
падне в бой за свобода, той не умира, него жалеят земя и небо, звяр и
природа и певци песни за него пеят ".)

В залата нахлуват въоръжени милиционери и арестуват

Никола Петков, а множество депутати комунисти и цивилни
агенти на милицията нападат в самата зала и в кулоарите на
парламента опозиционните депутати и им нанасят жесток побой.
Бият ни, ритат ни, душат ни - пише д-р Дертлиев.
Те продължават да пеят.

Никола Петков отрича в съда всички обвинения:

- Никога не съм вършил и не съм помислювал да върша нелегална
дейност срещу народната власт от 9 септември 1944 г., в
създаването
на която участвува и Българският земеделски народен съюз и лично
аз.
Никога не съм бил в услуга на никаква реакция, било вътрешна или
външна. От две години, от 25 юли 1945 година, срещу мен се води
най-жестока и най-безмилостна кампания. Мене символично ме
погребваха три пъти в София и десетки пъти в провинцията. Аз
видях
сам некролога си на входа на софийските гробища и присъствувах на
едно такова погребение. Скромен политически деятел, аз нямам
правото да се оплаквам, щом двама, признати от всички за големи
българи, за големи държавни мъже -Димитър Петков и Петко
Димитров Петков - бяха убити като предатели на софийските улици.
Съдът е жалък и няма да се занимавам с него, няма да спомена
имената на прокурорите и на съдиите (защо децата и внуците им да
носят през годините техния позор?),
нито пък ще спомена имената на свидетелите, които лъжеха с
надежда да спасят собствените си кожи (трудно е да обвиняваш хората
в
малодушие и подлост, когато над главите им се люлее примката на
въжето);
не мога да премълча обаче думите на братята журналисти, над
чиито глави не висеше никаква примка, не свистеше
182
бич, ръцете, с които пишеха, не бяха със забити клечки под ноктите.

Ето какво пишеше по това време официозът вестник „Ра-

ботническо дело":
Опозиционният фюрер Никола Петков е от тайната
фаланга на международните подпалвачи. За него едно ново
изтребление на човечеството и ново опустошение на градовете и
селата е желан изход.
Съществувала е пълна зависимост между кликата на Никола
Петков и силите на реакцията и фашизма.
Тежката дума на народа повелява. Никаква пощада за
гробокопача на националната ни независимост Никола Петков.
Разтуряне на опозиционния „земеделски съюз"- свърталище на
фашисти и спекуланти!26
За да се демонстрира, че „народът повелява" - използвайки
партийните и ОФ организации, по предприятия и села из цялата страна
се устройваха събрания, на които се гласуваха резолюции на
възмущение и за искане на справедлива безмилостна смъртна присъда
за „фюрера и гробокопача"!
(Ако случайно се намереше смелчак да каже „не" - веднага се
прилагаше заплахата на вътрешния министър Югов: „Който се
солидаризира с Никола Петков, той сам се поставя в нелегалност и
ще
си тегли последствията!" -
т.е. тутакси бе изпращан в Белене или в друг концлагер.)
Тези хиляди и хиляди организирани резолюции засипваха
Народното събрание, Министерския съвет и Съдебната палата.
Създаваше се психоза не само на страх - многохилядните
митинги се превръщаха във врящ котел от екзалтирани хора, които
скандираха яростно: смърт! смърт! смърт!

Напук на тази черна хроника, Георги Димитров, облечен в

ослепително бял ленен костюм, замина за Югославия, там, в
планинския курорт Блед, бе посрещнат от мар
26В. „Работническо дело " от 2, 3 и 17 август 1947 г.
183
шал Йосип Броз Тито, и той целият в бяла маршалска униформа.
Двамата велики балкански мъже, целите в бяло, обсъдиха
подробности по реализирането на бъдещата велика Южно-
славянска федерация,
заслепени от светлото бъдеще, те забравиха да съгласуват
радостта си с бащата на народите, а той пусна дълго ухо,
слушаше и мрачно пушеше лулата си...
Мимоходом двамата велики вождове в бяло засегнаха и един
стар кървав въпрос: македонския - пред величието на идеята за
Южнославянска федерация този въпрос изглеждаше дребен
и великият Георги Димитров след две чашки драговол-но се
съгласи през учебната 1947-1948 г. в училищата на Пиринска
Македония да се въведе задължително изучаване на македонски
език и македонска история, за да се избистри македонското
съзнание в замъглените български мозъци на тамошното
население.
За целта през септември в Пиринска Македония пристигнаха
стотици учители от Скопие, които започнаха да обучават децата,
като първият урок беше да научат Базовото стихотворение
наопаки:
Българче не съм и мразя своите
планини зелени, македонче да
се казвам първа радост е за
мене!
Македонски език задължително изучаваха и всички
държавни служители, за да се подготвят да служат предано на
бъдещата си родина Македония.
Македонското самосъзнание на останалото население се
избистряше от вестник „Пиринско дело" и от „Македонския
областен театър" със седалище в Горна Джумая.

След като се завърна от Блед и след като даде ход на делото

срещу Никола Петков, на 8 август Георги Димитров отлетя за Москва
(както навремето цар Фердинанд изчезваше от България, когато
предстои да се случи нещо ужасно).
184
Същата вечер отиде на вилата при Сталин.
Останахме до 5 часа сутринта, закусвайки и вдигайки с малки
чашки наздравици един за друг и се разделихме сърдечно, за да се
срещнем отново - пише той в Дневника си.
На другия ден изпрати шифрована телеграма до Трайчо Костов:
Относително присъдата, Дружков (псевдоним на Сталин -
б.м.) изказа мнение за „ най-висша мяра ", ако обаче е сигурно, че
върховната инстанция ще я потвърди. След това - веднага замяна с
пожизненост и без да се даде възможност да остане впечатлението,
че това става под давление на външни сили. Разтурянето на съюза
[БЗНС] смята също за напълно целесъобразно.21
На 11 август Вълко Червенков успокои шурея си - да си пият със
Сталин водката спокойно, защото:
Взехме всички мерки за обезпечаване най-висшата степен на
наказанието на главния обвиняем2*.
И на 16 август 1947 година независимият председател на
независимия съд, подчинявайки се единствено на своята независима
съвест, произнесе съвсем независимата от чужди давления присъда:
смърт чрез обесване.

На същия ден, 16 август 1947, Георги Димитров записва в

Дневника си:
„Консилиум: професор Вовси, проф. Егоров, проф.
Ва-ледински, проф. Фронщейн и лекарят Рижиков. Устано-
виха, че черният дроб е увеличен и в лошо състояние; чревният
тракт не работи добре; възрастова склероза на сърцето; отичане
на краката и пр. С една дума - положение на истински болен,
нуждаещ се от сериозно лечение най-малко два месеца.
Най-строга диета!"
(Сиреч: край на водката!) Всеки с проблемите си...

'ЦПА, ф. 1, оп. 7, а. е. 896, л. 1.

'Пак там.
185

Георги Димитров даде от Москва допълнителни указания на

Трайчо Костов:
Трябва да се постараем да получим от Петков собственоръчно
и от него подписано писмо до министър-председателя с пълно
 признание на своята вина и разкаяние, с посочване при това и на
негови
връзки с чуждестранните съветници. Трябва също да се подчертае
неговата съвместна антинародна дейност с Лулчев.29

Такива писма има десет на брой (5 до Георги Димитров, 4 до

Васил Коларов и 1 до пълномощния министър на СССР в
България Кирсанов):
Уважаеми..., позволете ми да се обърна към Вас за милост.
Признавам, че моята двегодишна политическа дейност е изцяло
погрешна и най-искрено се покайвам за нея...
И т.н. Има там и за чуждестранните съветници, има и за
Лулчев - т.е. всичко, което е поръчано.
Но железният Трайчо Костов пише на още по-железния
Георги Димитров: Покаянието на Петков е несериозно и
неудовлетворително.30
Криминалистиката дължи отговор на историята: истински ли
са тези писма, или са фалшификати и ако са истински - с какви
средства на инквизицията са изтръгнати?

Въпреки първоначалния замисъл Никола Петков да бъде

дискредитиран чрез тези писма и да бъде помилван („ако той напълно
капитулира 'в1);
въпреки застъпничеството на Председателя на републиката
Васил Коларов („За широките слоеве на народа и интелигенцията в
странство Петков е бивш антифашист и демократ, не е нито от
цанковската клика, нито убиец и палач на
"Шифрована телеграма от 22 август 1947 г. 30ЦПА,
ф. 146, оп. 4, а. е. 195, л. 3.
31Радиограма на Червенков до Димитров, 19 август 1947 г.
-ЦПА,ф. 1,оп. 7, а. е. 988, л. 1.
186
/

народа си и немски сътрудник... смъртната присъда, изпълнението й

може да му създаде ореол на мъченик"12);
въпреки коментарите на „Таймс", „Дейли Хералд", „Ню Йорк
таймс", „Вашингтон пост" и на всички швейцарски и френски
вестници,
 че присъдата е груба несправедливост,
въпреки възмущението на демократичната световна обще-
JB
ственост, на Франсоа Мориак и Шарл Дюма, на Лигата за правата на
човека;
въпреки официалните протестни ноти на Франция, САЩ и
Англия („Ние затегнахме примката около врата на Петков, след
като
подехме неговия случай с такава сила и показност. "1Ъ);
въпреки протоколния протест на президента на Съединените
щати -
Георги Димитров нареди от Москва:
- Ако присъдата не бъде изпълнена - това ще бъде преценено
вътре в страната и в чужбина като капитулация пред външното
вмешателство, такова е становището и на нашите приятели
[Сталин,
Молотов и Берия]. Действайте твърдо с далечен държавен прицел!*
Трайчо Костов му отговори:
Днес в полунощ (22-23 септември) ще бъде приведена в
изпълнение присъдата на Петков. От утрешния ден събрания по
предприятия и села в цялата страна ще гласуват резолюции на
одобрение.15
(Откъде знае Трайчо, че ще гласуват резолюции, и то на
одобрение - е въпрос за наивни госпожици, но съдбата зле се подигра с
него: две години по-късно такива събрания по предприятия и села в
цялата страна ще гласуват резолюции на одобрение и след неговото
обесване.)

32„ Тайните на Коминтерна. Разсекретените архиви ", Писмо на

Васил Коларов до Георги Димитров, 13 септември 1947 г. 33Из
писмо на английския шарже д'афер в Москва Франк Робертс -
чрез Мито Исусов, „ Сталин и България ", с. 192. 34Г. Димитров,
„Дневник", 17 септември 1947 г. 35Г. Димитров, „Дневник", 23
септември 1947 г.
187

БРП (к) вече диктуваше всичко: присъди, възмущения, ек-

зекуции, одобрения...
И в 0 часа и 15 минути след полунощ на 23 септември 1947
 година Никола Петков биде обесен.
И на другия ден цялата страна се разлюля от ликуващи митинги...

Сталин излезе прав, като казваше: Ако Никола Петков си

въобразява, че Америка ще воюва с нас заради него, много се
лъже!
Напротив: само седмица след обесването на Никола Петков,
на 1 октомври 1947година правителството на САЩ
съобщава, че признава българското правителство и
възстановява дипломатическите отношения с България?6
(Георги Димитров ликуваше: „Вие разчитате на чужда
помощ. Никой няма да ви спаси. Помнете това!".)

Бедний, бедний Никола Петков! Добре, че те обесиха преди

седмица...

^История на България по дати, 2003 г.

188

1947-1949

ГЛАВА VII
Битката за пролетарския
трон
Георги Димитров, Трайчо Костов,
Васил Коларов,
Вълко Червенков, Тодор Живков

Рано сутрин на Орлов мост се събираше плаха групичка мъже и

жени, разхождаха се насам-натам, правеха се на разсеяни, а през
цялото
време се взираха нагоре по Цариградско шосе и чакаха да дойдат
американците...
Не е виц.
Никой не беше чувал тогава за пазарлъка между Чърчил и Сталин
на 9 октомври 1944 година в Москва, когато Чърчил ха-риза България
на Сталин;
нито пък за тайните клаузи на Московското споразумение между
външните министри на САЩ, Англия и СССР през декември 1945-та,
 когато САЩ ни трампиха със СССР срещу интересите си в Далечния
изток...

Посланикът на Съединените щати не се скъпеше на хубави

думи като във вълшебна приказка: „ Съединените щати ще се
притекат на помощ на демокрацията и на свободата на
България " - разказва френският писател Ромеи Гари1, който по
това време беше секретар на френската легация в София. И
продължава:
Той ме намрази, защото аз умолявах нещастниците

'Ромен Гари, „Първи дипломатически стъпки", 1991 г., чрез

Веселин Стоянов „Предсмъртните писма на Никола Д. Петков
до Георги Димитров и Васил Коларов ", 1992 г.
189

да не му вярват. Моят приятел Никола Петков вярваше в този

глас на Америка: той говореше високо и твърдо за свобода, за
демокрация, за „край на кошмара "...
Беше обесен от Димитров и не знам дали черният език2 на
Петков е навестявал по-натрапчиво последните нощи на самия
Димитров или на Негово американско превъзходителство...

Нещастниците напразно чакаха на Орлов мост - американците

не дойдоха. Те, както видяхме, признаха правителството на Георги
Димитров
и репресиите продължиха със страшна сила.
Земеделският съюз на Никола Петков бе забранен и разтурен със
закон, забраниха и младежката земеделска организация ЗМС,
разтурена
бе и парламентарната група, анулиран бе имунитетът на депутатите,
арестуваха ги тутакси и от Народното събрание франко ги
транспортираха в концентрацион-ите лагери Белене и Куциян,
адвокатите на Никола Петков -също;
министърът на вътрешните работи Антон Югов изпълняваше
стриктно заканата си, че който защитава николапетковци и който се
солидаризира с Никола Петков, той сам се поставя в нелегалност и
ще
си тегли последствията -
 така концлагерите, за които бе гласувал и Никола Петков преди 3
години, се напълниха с негови последователи.
В процеса срещу Военния съюз бяха произнесени 39 тежки
присъди, набеденият за негов ръководител генерал Кирил Станчев бе
осъден на доживотен затвор;
Дамян Велчев бе извикан от Берн „за инструкции" в София, но
той отказа да дойде („Завръщането ми би означавало самоубийство
"),
бе лишен от поданство, имуществото му бе конфискувано, живя
в мизерия и умря в Париж през 1954 година, прошепвайки, преди да
издъхне: - Липсва ми българското слънце.

'Езикът на обесените почернява.

190

Още в тъмната зимна нощ на 28 януари 1945 година Сталин,

изпадайки след няколко напоителни тоста в откровение, бе казал
на Георги Димитров:
- Кризата на капитализма се прояви в разделянето му на две
фракции: едната - фашистка, другата - демократическа. Ние
сега сме с едната фракция против другата, а в бъдеще [ще
бъдем]и против тази фракция на капиталистите?
След година, на 9 февруари 1946-а, Сталин произнесе в
Москва предизборна реч, в която възвести, че съветското
комунистическо общество е най-демократичният и жиз-
неспособен строй, а световният капитализъм е пред неизбежна
обща криза, която неизбежно води до военни стълкновения.
Не се мина месец и на 5 март същата 1946 година Чърчил
отвърна на своя „другар от военно време" с реч, произнесена в
университета на град Фултън, щата Мисури, в присъствието на
президента Труман:
-Аз дълбоко се възхищавам и почитам доблестния руски
народ и моя другар от военно време маршала Сталин. Но аз
считам за свой дълг да ви изложа тук някои факти за днешното
положение в Европа.
От Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика върху
континента падна желязна завеса. Отвъд тази завеса останаха
всички столици на древните държави в Централна и Източна
Европа: Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград,
Букурещ и София.
Всичките тези знаменити градове и населението в техните
райони се оказаха в пределите на това, което аз наричам
съветска сфера, всички те, в една или друга форма, се
подчиняват не само на съветското влияние, но и на все
по-нарастващия контрол от Москва...
Почти всички тези страни се управляват от полицейски
правителства, в тези страни няма истинска демокрация.

'Георги Димитров, „Дневник", 28 януари 1945 г.

191

Върху сцената на света, неотдавна озарена от победата на

съюзниците, падна сянка. Никой не знае какво възнамерява да
направи в близкото бъдеще Съветска Русия и нейната
международна комунистическа организация и какви са
границите, ако такива съществуват, на техните намерения за
експанзия, за безграничното разпростиране на своята мощ и на
своята доктрина.
Поради тази причина старата доктрина за равновесие на
силите днес е непригодна. Ние не можем да си позволим да
действаме днес от позицията на малкото надмощие, което
изкушава да се премерят силите.
Нашето главно задължение е да предпазим семействата на
обикновените хора от ужаса и нещастието на още една война.
Върху бляскавите криле на науката може да се върне
каменният век и това, което днес може да даде на
човечеството безмерни материални блага, може да го доведе до
пълно унищожение.
Затова аз призовавам: бдете! Може би ни е останало малко
време. Докато не е станало твърде късно - да не позволим на
събитията да се развиват стихийно.
Ако западните демокрации застанат заедно и твърдо върху
принципите на Устава на Организацията на обединените нации, едва
ли някой би могъл да ги надвие. Ако ' обаче бъдат разединени - тогава
наистина може да ни сполети катастрофа.

Започна се размяна на свирепи любезности - отначало с

недомлъвки, по-сетне все по-гръмогласни, докато доскорошните
съюзници се превърнаха в смъртни врагове
и след горещата и кървава Втора световна война, покоси-ла
живота на повече от 50 милиона човешки същества и опустошила
Европа,
след кратката радост и братски прегръдки между държавите
победителки -
над Европа се спусна мразовитият полъх на нов политически
ледников период - или тъй наречената Студена война, която ще трае
почти половин век.
192

Това бе война между две социални и политически системи

- между буржоазната демократическа система и тоталитарната система
на комунизма,
това бе война преди всичко пропагандна и психологическа
- словесна война,
но същевременно бе икономически двубой и надпревара във
въоръжаването „на ръба на войната" до пълно изтощение на силите,
докато избухне нова световна война или докато една от
враждуващите системи се разпадне.
В отговор на призива за кръстоносен поход срещу комунизма,
компартиите на СССР, България, Румъния, Чехословакия, Полша,
Унгария, Югославия, Италия и Франция се събраха през септември
1947 година в Полша и създадоха нов интернационал-
така нареченото Коминформбюро,
чрез което Сталин взимаше в ръцете си юздите на съответните
комунистически партии, слагаше се край на експериментите с народни
и прочие демокрации
и се поемаше твърд курс към изграждане на социализма в
споменатите страни по изпитания съветски сталински модел.
(Даже имаше надежда компартиите в Италия и Франция да
спечелят властта по мирен път и да се превърнат в комунистически
републики.)
Само след месец, през октомври на 1947-а, ЦК на БРП (к) свика
своя XIII пленум, на който бе разкритикувано досегашното колебливо
поведение на партията и се взе решение
за безкомпромисно настъпление срещу опозицията до пълното й
унищожаване и преход към социалистическо развитие.
Или казано направо: дотук беше играта на демокрация, при-
 стъпваше се към открита диктатура.

Отечественият фронт като антифашистка партийна коалиция бе

вече изпята песен - БРП (к) взе решение за превръщането му в единна
обществено-политическа организация, която да обхване цялото
население.
0
3
193
Това не беше случайно хрумване. Още миналата годи-
на, на 2 септември 1946-а година, в момент на среднощно
вдъхновение Сталин препоръча на Димитров:
На вас ви е необходимо да създадете Лейбър парти, Трудова
партия, да обедините в тази партия вашата партия и другите
партии, неизгодно е да има Работническа партия и при това
да се нарича комунистическа.
На работническата партия селяните гледат като на
чужда партия, а на трудовата партия ще гледат като на своя
партия, това ще бъде Народна партия.
По същество партията ще бъде комунистическа, но ще
получи по-голяма база и удобна маска за днешния период.*

Комунистическата маска на тази всенародна партия бе твърде

очебийна:
на 11 февруари 1948 година Вторият конгрес на Отечествения
фронт единодушно избра за председател на Националния комитет на
ОФ Георги Димитров - генералния секретар на БРП (к), за главен
секретар - члена на Политбюро на БРП (к) Вълко Червенков,
а навсякъде из цялата държава председатели на местните ОФ
комитети ставаха без изключение председателите на комитетите на
БРП
(к);
членовете на отечественофронтовските партии се задължаваха да
членуват индивидуално в местните организации на Отечествения
фронт, подчинявайки се на техните ръководства, сиреч на БРП (к) -
по този начин отечественофронтовските партии се разтваряха в
местните организации на ОФ, а дейността им бе окончателно
елиминирана.
И тъй като решенията на Георги Димитров бяха задължителни за
 Политбюро, а решенията на Политбюро бяха задължителни за ЦК на
БРП (к), решенията на ЦК на БРП (к) ставаха задължителни за
Националния комитет на ОФ, а решенията на

4Г. Димитров, „Дневник", 2 септември 1946 г.

194
/

НК на ОФ ставаха задължителни за всички местни ОФ организации, а

решенията на местните ОФ организации бяха задължителни за
всичките
им индивидуални членове -
така единната Димитровска воля се разпростираше върху целия
народ,
или както бе дефинирана целта на ОФ в новия устав: „да се
мобилизират широките народни маси в подкрепа на народната власт
и
да водят борба против остатъците на фашизма и реакцията ".
Няма мърдане!
Беше поставен и ударен срок: за месец, до 10 март, трябваше да
се създадат ОФ организации във всеки квартал, във всеки блок, във
всяко село, във всяка махала -
жив човек не трябваше да остане вън от ОФ, вън от идео-
логическата обработка, вън от бдителното наблюдение - следяха се
движението и поведението на всеки човек, всяка крачка, всяка дума.
(Изключение правеха „враговете на народа", останали извън ОФ,
но те бяха подложени на друго наблюдение и на друга обработка.)
Доведени до безсмислено съществувание, една след друга
казионните отечественофронтовски партии се самоликвидираха:
през май казионната БРСДП се сля с БРП (к), приемайки
възторжено марксизма-ленинизма за своя идеологическа платформа,
сляха се и парламентарните им групи;
малко по-късно Народният съюз „Звено" взе решение да се
саморазпусне, саморазпусна се и Българската радикална партия;
казионният БЗНС на Георги Трайков се запази уж като са-
мостоятелна партия, но прие за своя програма програмата на БРП (к)
за
построяване на социализма;
единствено социалистите на вироглавия Коста Лулчев оставаха
 извън „единството на народа", но скоро и на него щяха да му видят
сметката...
За да се обхванат по-изкъсо различните слоеве на населението,
бяха създадени казионни творчески и професионални съюзи - на
писателите, на художниците, на композиторите, на архи
195
тектите, които също членуваха в ОФ и се подчиняваха на неговите
решения;
за младежите бе учреден замаскиран комунистически съюз,
наречен единен Съюз на народната младеж (СНМ), по-късно му бе
дадено името Димитровски (ДСНМ) -
той обедини под надзора на Комунистическата партия Ра-
ботническия младежки съюз (РМС), Българския земеделски младежки
съюз (БЗМС, ЗМС), Съюза на социалистическата младеж (ССМ),
Народния младежки съюз „Звено", Младежката
радикалдемократическа
федерация, масовите младежки организации и неутралната младеж;
бяха учредени дори и детски организации „Септемврийче" и
„Чавдарче" - и те станаха Димитровски.
Полека-лека, приживе и посмъртно, всичко ставаше Ди-
митровско: раздаваха се Димитровски награди, учреди се орден
„Георги Димитров ", провеждаха се Димитровски съревнования и
Димитровски походи;
започна тъй нареченото бригадирско движение (ентусиазирани
младежи строяха безплатно пътища, язовири и заводи) и първата
бригада беше наречена „Георги Димитров";
върху новите банкноти бе отпечатан ликът на Георги Димитров;
бе започнат строежът на нов социалистически град и на 2
септември 1947 година с постановление на Министерския съвет, чийто
председател бе Георги Димитров, той бе наречен Димитровград;
град Перник бе прекръстен на град Димитрово;
на 4 декември 1947 година Великото народно събрание прие
новата Конституция на Народна република България, която също бе
наречена Димитровска конституция;
и като връх на всичко - България се наричаше Димитровска
България.
Изграждаше се яка тоталитарна държава.

Не може да обидим Георги Димитров, че е бил бос по

 въпроса за тоталитарната държава и че се е учил от Кимон
Георгиев или пък сляпо е подражавал на Сталин.
196

Още през 1933 година, разобличавайки пъклените планове на

фашизма, той зададе на съда в Лайпциг разобличаващия въпрос:
- Вярно ли е, че... пожарът в Райхстага послужи като
сигнал за... осъществяването на националсоциалистичес-ко „
единовластие " и към организиране на така наречената
„тоталитарна държава ",
т. е. към насилствено разтуряне на всички други партии и
организации,
към
„унификацията"
на
стопанските,
държавните, културните, военните, спортните, младежките,
черковните и други учреждения, печата, пропагандата и т.н.?5
Сега Димитров започна да изгражда с възторг това, което
преди 13 години с гняв разобличаваше. Е, да, имаше една малка
разлика: националсоциалистическото единовластие бе заменено
със социалистическо единовластие.
Иначе всичко друго щеше да бъде същото.

Извинявай, скъпи читателю, но ще се наложи (като в училище) да

направим малък преговор - да си припомним: що беше това
тоталитарна
държава, за която стана дума по-преди, когато говорехме за фашизма
(глава XII в Книга четвърта), за която говори и другарят Димитров в
Лайпциг през 1933 година.

Започва се със завземането на властта от една партия и

(цитирам Георги Димитров) с насилствено разтуряне на всички
други партии и организации, след което се установява
еднопартийна държавна система (което Димитров нарича в
Лайпциг „единовластие").
Тази
партия
има
идеология
(в
случая:
марксизъм-лени-низъм-сталинизъм), „единствено правилна",
която става официална държавна идеология, задължителна за
'Въпрос № 10 из ,Десетте въпроса към чиновниците на
углавната полиция" - „Лайпцигският процес 1933-1934
(документи)", 1960 г.
всички,
197

нетърпяща плурализъм, преследваща някаква висша цел (в

случая: изграждането на социализма);
в името на тази цел се подменя съдържанието на моралните
категории: насилието, убийствата в името на идеята не се
смятат за престъпление, за нещо незаконно или неморално, а за
дълг пред партията и пред народа (в случая: убийствата през
септември-октомври 1944 и т.н.).
Партията постепенно завзема всички държавни постове,
партийният апарат се сраства с държавния апарат на всички нива,
партията се сраства с държавата -
така чрез държавния апарат партията прониква във всички
сфери на обществото: в икономиката - централизирана и планова,
изцяло под контрола на партията държава, в армията (там
партията проникна отдавна), в полицията (също), в културата, в
спорта, в религията, в развлеченията, в почивката, в семейството
(това предстои).
Това обаче не е достатъчно. Населението тотално трябва да се
обхване в казионни масови организации - детски, юношески,
младежки, спортни, професионални, пенсионер-ски и др. под
надзора на партията (в нашия случай: Отечественият фронт,
Съюзът на народната младеж, детските организации
„Септемврийче" и „Чавдарче" и прочие);
чрез тези масови организации се осъществява непрекъснат
контрол и идеологическа обработка на всеки гражданин от
раждането до погребението му (комунисти и комсомолци нямаха
право на християнско опело, нито на кръст върху гроба).
За да се постигне единомислие, официалната партийна
идеология се насажда чрез мощна партийно-държавна про-
паганда, съчетана с тотална цензура (имаме!) над всички
средства за пропаганда - преса, кино, театър, книги и над
образованието, а срещу „вредните чужди влияния" се прилага
терор -
така се постига унификация на целия обществен живот (за
което говори Г. Димитров на съда в Лайпциг).
Особено важна е унификацията на духовния живот:
интелектуалците и хората на изкуството тотално се обхва
198 /

щат в съюзи, за да бъдат под контрола на партията, изкуството и

литературата стават изразители на партийната идеология;
(изкуството трябва да бъде: близко до народа, героично,
романтично, реалистично, политично, жизнеутвържда-ващо,
оптимистично, да служи за идеологическо възпитание на народа;
изкуството не трябва да бъде: откъснато от народа,
безидейно, аполитично, песимистично, интелектуалистич-но,
нихилистично, модернистично, анархистично).
Унификацията превръща народа в безлична тълпа с ав-
торитарно мислене - стойността на личността се измерва не по
качествата й, а от мястото, което заема в йерархията: колкото
по-високо стои човек - толкова по-умен е и по-безпогрешно
притежава истината;
върхът на непогрешимата истинност е вождът, дуче-то,
фюрерът (в случая: вождът и учителят на българския народ
Георги Димитров);
с всички средства на пропагандата се насажда в масите стоящ
извън всякакво съмнение и обсъждане култ към вожда до
боготворене (ще стигнем скоро и дотам), след него - култ към
другите ръководители, култ към партията.
Ако вождът е сияйният връх на тоталитарната държава -
нейното тайно подземно царство са концентрационните
лагери, там се изпращат, със съд или без съд, неунифи-цираните,
иначемислещите, протестиращите политически опасни лица
(лагери ние си имаме още от 1944 година).
В тоталитарната държава се провеждат фарсови избори,
печелени от партията винаги с 99,99 % (видяхме, ще видим).
Освен това, тоталитарната държава води непрекъсната борба
със задължително съществуващи или измислени врагове: бивши
 и нови, външни и вътрешни, опозиционни и с партиен билет
(видяхме, ще видим).
Над всичко звучат фанфарите на демагогията: тотали-
тарната държава представя себе си за изразител на интересите на
народа и в името на народа смазва всяка иначемис
199

леща или протестираща личност с помощта на народа, оглупял от

пропагандата;
накрая тоталитарната държава се самопровъзгласява за
най-истинска демокрация, в която царува най-пълна свобода!
Така се стига до зомбирането на народа, който, кажеш ли му
да вика „ура!" - вика: „ура!", кажеш ли му да вика „смърт!" - вика:
„смърт!".
За съжаление, и ние, живелите по онова време, за наша
искрена сегашна почуда, тогава също викахме!

След този кратък преговор на урока, читателю мой - можем да

продължим нататък.
След като казионните партии се вляха в Отечествения фронт и
изчезнаха, или пък се саморазпуснаха,
след като всички опозиционни партии бяха забранени и раз-
турени,
за да бъде завършена формулата на тоталитарната държава,
липсваше едно нещо:
пълен контрол на партията държава върху икономиката, върху
средствата за производство и върху земята.
Трябваше да се бърза - според Парижкия мирен договор
съветските войски трябваше да се изтеглят от България до края на
1947
година.
Тук, любопитний мой читателю, следва фокус, от който не може
да не се възхитиш!
На 22 декември 1947 година Политбюро на БРП (к) се събира на
тайно заседание и взема следното тайно решение:

Тъй като непосредствено след приемането от Ми-

нистерския съвет на закона за национализация на ин-
дустрията ще се реши и пристъпи веднага към завземане на
 самите предприятия, макар още законът да не е приет от
Народното събрание, то да се свика на заседание
непосредствено след Министерския съвет Националният
комитет на Отечествения фронт заедно с ръководствата на
отечественофронтовските партии
200
/

и бюрата на парламентарните групи за вземане решение в

същия смисъл. (Отговорник - др. Вълко Червенков.)''

Моля читателя си да прочете още веднъж внимателно този

шедьовър. Може да ми се обидиш, читателю, но ще трябва да ти
разтълкувам горния словесен ребус.
От първите два-три реда става ясно, че Министерският съвет още
не е приемал никакъв закон за национализация на индустрията, но
няма
никакво съмнение, че ще го приеме по нареждане на Политбюро и че
ще
реши да се пристъпи веднага към завземане на самите предприятия;
от по-следващите думи става ясно нещо още по-невероятно:
макар още законът да не е приет от Народното събрание
-предприятията ще се завземат;
чак след като предприятията бъдат завзети, ще се свикат НК на
ОФ, ръководствата на ОФ партиите и бюрата на парламентарните
групи, които, няма как (така и пише): ще вземат решение в същия
смисъл;
и най-накрая - каква подигравка! - ще се свика Народно
събрание, за да гласува закона, който е влязъл в сила предишния ден.
Така и стана:
на 23 декември от ранни зори до 11 часа милицията и армейски
части завзеха всички индустриални предприятия,
в 14 часа радио София съобщи, че Министерският съвет бил
приел законопроект за национализация и щял да го внесе за обсъждане
в
Народното събрание,
и чак на следващия ден - на 24 декември - нещастното Народно
събрание прие единодушно закона, с който разрешаваше на
Министерския съвет да нареди на милицията да завземе
предприятията,
които бяха завзети още предишния ден по заповед на Политбюро на
БРП (к).
Пълна пародия!
6ЦПА, ф. 1, оп. 6, а. е. 386, л. 2.
201

Бяха национализирани 6100 предприятия. След два дни по същия

начин бяха национализирани и банките - от 31 частни банки бяха
образувани 2 държавни.

Като стана дума за банките, сетих се за банкера Атанас

Буров. След като му взеха банката, интернираха го в Дряново,
той тихо и кротко си пиеше там червеното вино,
но през април 1951 година незнайно защо го арестуваха
отново, вече 76-годишен, и го държаха в следствения арест
година и половина, докато кандиса да признае, че е ръководил
организация, която си е поставила за цел събарянето на
законната власт чрез преврат.
- Господа съдии - рекъл той на съда, - тази глава е
достатъчно стара, ако тя ще спаси България, аз ви я по-
дарявам.
Осъдиха го на 20 години и като го вкарвали в Пазарджишкия
затвор, бил казал:
- Тия комунисти, изглежда, са много прости хора. Вместо
да ме вземат да им оправя финансите, теме тикат в затвора.
Умря там след две години.

Опозиционните партии, макар и разтурени, трябваше да бъдат

обезглавени.
Старият лидер на Демократическата партия Никола Мушанов
(за когото специалистите казват, че трите години на неговото
управление - от юни 1931 до преврата през май 1934 - са единствените
истински демократични години в нашата нова история)
бе изселен през 1947 година в Търново, през 1949 бе преместен в
затънтеното село Заград, Тутраканско,
но след един донос, че селяните, като го срещнели на улицата, му
сваляли шапка и му казвали „добър ден",
бе отново арестуван през май 1951 година и неизвестно как и в
 кой ден бе убит в ареста на Държавна сигурност.
Племенникът му Стойчо Мошанов, за това, че беше пре
202
/

говарял с англичаните и американците в Кайро през септември 1944 г.,

бе осъден първо на 2, после на 12 години -
през 1949 година ще го видим в Белене да храни кокошките в
кокошарника на началствата, по-късно ще успее да напише „Моята
мисия в Кайро".
Трайчо Костов не можеше да забрави измамата на Димитър Гичев
(пусна го от затвора, за да разцепи БЗНС, а той взе, че се обедини с
Никола Петков!) -
арестуваха го навръх Нова година, на 31 декември 1947, обвиниха
го, ни по-малко, ни повече, че е организирал въоръжени чети и че
готви
покушение и преврат срещу Георги Димитров,
и на 16 април 1948 година го осъдиха на доживотен строг
тъмничен затвор и конфискация на цялото му имущество.

Сигурно не ти прави особено впечатление, читателю, когато

след страшните присъди прочетеш „ и конфискация на цялото
имущество ",
а всъщност това е страшно: ако евентуално излезеш жив от
затвора, ти няма къде да отидеш, къде да преспиш, къде да
живееш, ако си имал пари в банката - и те са конфискувани, на
работа (ако можеш да работиш) никой няма да те вземе, никой не
смее да те приюти, защото ще изпадне в немилост заради теб...
и така животът ти свършва в унизителна и убийствена самота
и мизерия.

Накрая дойде ред и на вироглавия социалдемократ Коста Лулчев.

Арестуваха го на 18 септември 1948 година заедно с още 8 депутати на
БРСДП (о) във Великото народно събрание
и за разпространяване на лъжливи обвинения, че Съветският
съюз и неговата армия не са освободители, а поробители на
българския
народ,
че в България няма свобода, а има диктатура,
и за злостна кампания срещу мероприятията на прави-
телството, особено срещу създаването на ТКЗС и срещу бри-
гадирското движение -
203

той бе осъден на 15 години строг тъмничен затвор и конфискация

на имуществото...
Не бе пожален и българският екзарх Стефан I - техни
Високопреосвещенства
митрополитът
Врачанский
Паисий
и
митрополитът Пловдивский Кирил (който скоро ще стане патриарх
Българский) написаха донос до Държавна сигурност, че екзархът бил
агент на английските тайни служби,
и през септември 1948 година (уж църквата бе отделена от
държавата) той бе низвергнат, интернираха го в село Баня, Карловско,
където ще умре в самота и забвение в лето 1957-о.
Така опозицията бе погребана окончателно. Но това не сложи
кръст на съпротивата.

В отговор на репресиите, още в началото на 1945 година

започна спонтанно съпротивително движение -
нелегални организации и въоръжени групи действаха из цяла
България: в Троянския и във Врачанския балкан, групата „Г. М.
Димитров" и групата ТАНО (Тайна антибол-шевишка
национална организация) в Кюстендил, Асенов-градската група
(„Национал-християнски кръст"), Първа средногорска зелена
гвардия „Никола Петков", нелегална група „В. Левски" край
Пловдив, Староселската група, нелегалната въоръжена група на
Маню Попов в Хасковско, на Гичо Тодоров Пенев в Ямболско,
на Тодор Русинов в Царевска околия, на братя Руйчеви край
Горна Джумая, групата на Герасим Тодоров и групите
„Терористи" и „Елен" край Свети Врач, нелегални групи и
организации в София, въоръжени нелегални групи в град Банско,
в Годеч, в Любимец, в Голямо Конаре, в Стражевец и в Козаревец
(Старозагорско), в Бабяк, Якоруда и Елешница (Разложко), край
Скравена (Ботевградско), в Полски извор (Бургаско), помашки
въоръжени групи в Родопите;
горянски чети бродеха край Видин, Русе, Добрич, Варна,
Сливен, Радомир, Пазарджик, Кърджали, Смолян, Велинград,
Малко Търново, край Петрич и в Неврокопско - и т.н. и т.н, и т.н.
-
от началото на 1945 до края на 1949 година бяха убити в
204

сражения, ликвидирани без съд или съдени и осъдени на смърт и

на различни срокове затвор над 3000 души7.

На 21 януари 1948 година Георги Димитров свика в София

пресконференция, на която дълго обясняваше за необходимостта от
Балканска федерация.
- Възможно е отначало - каза той - това да бъде федерация на
Югославия, България и Албания, а по-късно ще се присъединят
Румъния, Полша, Чехословакия и може би Унгария, а в перспектива - и
освобождаваща се Гърция}
На другия ден „Правда" публикува накратко идеята на Димитров.
Сталин бе шокиран. Всички негови източноевропейски сателити
се обединяваха? Без да го попитат? Без дори да го уведомят?
Вярно, той бе поддържал идеята за федерация между Югославия
и България, но като начало на съюза на всички славянски народи,
включително Съветският съюз и под негова егида,
с други думи - това бе етап към създаването на мечтаната от
Ленин „Всемирна съветска република "9.
Но сега тези държави се обединяваха под носа му, тайно,
обединяваха се в огромна 120-милионна държава,
а щом го вършат тайно, значи го правят с намерението тази силна
огромна държава да се откъсне утре от орбитата на Съветския съюз!
Миришеше на заговор. Главатарите явно бяха Тито и Димитров.
Трябваше да се действа светкавично.
Повика поляците, после чехите. Пита ги. Те отговарят:
- Ние мислехме, че това е ваше гледище.
1 Архивите говорят. Горяните - том 1 (1944-1949), Главно
управление на архивите при Министерския съвет на Република
България, 2001 г.
8В това време в Гърция се водеше гражданска война между
властта и партизаните комунисти. ч3а създаването на Всемирна
съветска република Ленин говори през 1919 г. пред VIII конгрес
на РКП (б).
205

Охо, значи кроежът действително е започнал, и то под при-

критието на блъфа, че това е идея на Съветския съюз.
Заповяда да повикат българите и югославяните.
Сутринта на 10 февруари 1948 година10 в Кремъл влязоха Георги
Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов и югославяните Кардел,
Джилас и Бакарич (Тито предвидливо не отиде).
Посрещнаха ги Сталин, Молотов, Жданов, Маленков, Сус-лов и
Зорин.
Сталин мълчеше и пушеше, проговори Молотов:
- Между съветското правителство, от една страна, и
българското и югославското правителство - от друга, съществуват
сериозни разногласия - рече той.
Първото и главно разногласие е, че Договорите за дружба,
сътрудничество и взаимопомощ между Югославия и България, а също
и между България и Румъния са сключени без консултация със СССР.
След което последва пряка атака срещу Георги Димитров:
Молотов: Струва ни се, че др. Димитров се увлича с прес-
конференции и интервюта и отива твърде далеч, без да се съгласува
въпросът с когото и да било. Поставя се въпрос за федерация или
конфедерация, за митнически съюз, като се включват в него Полша,
Чехословакия и Гърция. Др. Димитров говори за всички тези страни,
без да е упълномощен от някого за това.
Димитров: Явно сме сгрешили, но ние се учим и от тези грешки
във външната политика...
Сталин: Глупости! Занимавате се с политика 50 години и...
поправяте грешки! Работата не е в грешките, а в позицията, която е
различна от нашата.
Димитров: Такива декларации няма да се повтарят в бъдеще.
По същество във външната политика между нас разногласия няма.
10Г. Димитров, „Дневник", 10 февруари 1948 г.; разговорът е
стенографиран от Трайчо Костов, подчертаните места са взети от
книгата на Милован Джилас „Беседъ со Стали-ньш", 1970 г.
206

Сталин: Не се разбираме един друг, значи между нас има

 разногласия. А вие се опитвате да прикриете това. Вие и
югославяните
не съобщавате нищо за своите работи и ние за всичко научаваме от
улицата, научаваме от вестниците, поставя-те ни пред свършени
факти. Прекалено се увличате по пресконференции и не внимавате
какво говорите. Искате да кажете нещо ново и да учудите целия
свят?! Говорите, като че ли още сте генерален секретар на
Коминтерна. Молотов: В изказванията си другарят Димитров говори
за унищожаване на всички огнища на агресия. Това са кресливи фрази.
Те могат да се извъртят така, че да бъдат насочени против нас. Не
ни
ли обявиха за агресори по повод разправията с Финландия?

Каква ти „разправия" - през ноември 1939 г. огромната

съветска империя с цялата мощ на своята армия нахлу в
миниатюрната Финландия „да я освобождава", но гордите
финландци не вдигнаха бял байрак, а се сражаваха и направиха
за смях Съветския съюз пред целия свят (а Хитлер разбра, че
съветската армия е слаба, и това го окуражи да нападне след две
години Съветския съюз).

Сталин: Дърдорите като жена на кръстопът каквото ви

пръкне в главата, а журналистите го подхващат. Вие давате храна
на
реакционните елементи...
И т.н. Следва половинчасово конско евангелие. Димитров мълчи.
Накрая промълвя съвсем угоднически:
- Приемам с благодарност вашите бележки.
Сталин: Нека тогава съставим протокол за задължително
консултиране помежду си по всички важни международни въпроси.
Разговорът продължава още дълго, но Димитров не казва повече
нито дума. Подписва покорно искания от Сталин Протокол между
България и СССР за съвместни консултации по всички
международни въпроси, който поставя външната политика на
България в пълна зависимост и под пълен контрол на Москва.
Тито обаче отказа да подпише подобен протокол.
207

- По отношение на сближаването ни с българите - отсякъл той,

 - никой няма право да ни се меси в тая работа!
Нещо повече - изгонил от Югославия всички военни и по-
литически съветски инструктори, специалисти и съветници.
Йосиф Висарионович Сталин бил шашнат от това нахалство. И
съвсем шашардисан ще бъде, след като подир месец му докладват
(дотогава не смеели), че любимият негов адаш Йосип Броз Тито
в продължение на 3 години, в 53 негови речи няма нито една дума
за другаря Сталин като най-великия теоретик на нашето време -
гениален продължител на делото на Маркс, Енгелс и Ленин;
не казва нито дума и за великата авангардна роля на
Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) !!!п
Сталин изпаднал в ярост. Извикал Лаврентий Берия и му
поръчал - ясно какво...
След месец обаче Тито се обадил на Сталин по телефона:
- Спри да ми пращаш убийци - рекъл. - Ако ли не, аз ще изпратя
един до Москва и няма да има нужда да пращам втори...

За разлика от Димитров, Тито имаше високо самочувствие:

докато Димитров бе живял в Москва спокойно и охолно като
храненик на Сталин - Тито организира в планините на
Югославия мощна партизанска антифашистка съпротива;
докато Димитров подмазвачески подпяваше, че Червената
армия е освободила България и че заради това трябва да бъдем
вечно благодарни на Съветския съюз -
Тито твърдеше гордо, че Югославия се бе освободила сама, с
оръжието и храбростта на неговата - на Титовата Югославска
народоосвободителна армия и не се чувстваше длъжен да
благодари и да се кланя никому.
11 „България в секретния архив на Сталин", док. № 55, 18
март 1948 г.
208

Сталин имаше намерение, но не посмя да нападне и да нахлуе в

Югославия - щом югославските партизани се бяха сражавали срещу
германците в продължение на пет години, щяха да се сражават и сега,
а и не се знаеше дали другите страни от замислената федерация
нямаше да им се притекат на помощ (тогава ставаше мътна и кървава!)
-
ръководителите на сателитните държави не бяха още добре
дресирани, както ще бъдат през 1956-а и 1968-а, когато съветската
армия преспокойно ще нахлуе (че дори и с тяхна помощ) в Унгария и
Чехословакия, „за да възстанови свободата и демокрацията"...
Сталин все пак накара послушните комунистически партии на
сателитните държави да заклеймят Югославската компартия -
те прогласиха:,, Съюзът на югославските комунисти е във властта на
убийци и шпиони!"12 -
и изключиха югославските комунисти от Коминформа13.
Тито бе анатемосан като палач и шпионин и от българската
компартия.
Така федерацията пропадна и македонският въпрос остана
нерешен, но завинаги се реши въпросът, че ние загубихме Македония
окончателно.
Трябваше да спасяваме поне Пиринския край и пред нашата
партия и пред правителството се изправяше една твърде деликатна
задача:
сега трябваше да убеждават тамошните жители, че не са
македонци, а че са българи...

Имаше нещо олигофренско в поведението на хората по онова

време.
След национализацията затвориха кръчмата на дядо ми
|2Доклад на Г. Георгиу-Деж, изнесен пред Коминформа в
Будапеща през ноември 1949 г. 13Коминформбюро -
организация на международното комунистическо движение
(1947-1956), наследила Комин-терна след разпускането му през
1943 г.
209

в центъра на селото и я превърнаха в клуб на Комунистическата

партия. Комунистите се събираха там късно вечер (отначало бяха
5-6 души, но с годините се умножаваха), нашето семейство
живееше в съседната стая и през паянтовата стена до късно през
нощта се чуваха гласовете им, думите не се различаваха, но като
свършеха да говорят към полунощ, започваха да скандират:
-Ста-лин! Ста-лин! Ста-лин!.. -най-малко 10-15 пъти.
- Ди-ми-тров! Ди-ми-тров! Ди-ми-тров! Ди-ми-тров!
Ди-ми-тров! - 5 пъти.
После го смениха с:
 - Чер-вен-ков! Чер-вен-ков! Чер-вен-ков! Чер-вен-ков!
Чер-вен-ков! - също 5 пъти.
След това изреждаха всичките комунистически вождове - тях
по три пъти: ' - Мао Дзедун! Мао Дзедун! Мао Дзедун!
- Кле-мент Гот-валд! Кле-мент Гот-валд! Кле-мент Гот-валд!
- Вал-тер Ул-брихт! Вал-тер Ул-брихт! Вал-тер Ул-брихт!
- Морис Торез! Морис Торез! Морис Торез!
- Го-мул-ка! Го-мул-ка! Го-мул-ка! (Този по едно време
спряха да го викат.)
- Георге Георгиу-Деж! Георге Георгиу-Деж! Георге
Ге-оргиу-Деж!
- Ен-вер Ход-жа! Ен-вер Ход-жа! Ен-вер Ход-жа!
- То-ли-а-ти! То-ли-а-ти! То-ли-а-ти! Накрая викаха, ама
така, че къщата се тресеше:
- Тито е свиня! Тито е свиня! Тито е свиня! Уууууууу!

А Сталин започна да подозира в измяна вождовете и на другите

сателитни комунистически партии, търсеше там „титовци" и един след
друг те бяха ликвидирани като предатели и шпиони.
Заподозря той преди всичко Димитров - че двамата с Тито са
готвели заговор под носа му. Да го обяви за шпионин и предател и да
го
ликвидира открито - не се реши. Димитров бе прекалено популярен.
210

(Но, както ще видим по-нататък, имаше и други начини...) Засега

Сталин се прицели в най-верния човек на Димитров.
На 5 декември 1948 година повика в Москва Трайчо Костов,
Вълко Червенков и, разбира се, Георги Димитров. Те излетяха на
другия
ден. Димитров записва в Дневника си:
6 декември 1948 г. Вечерта при Сталин (на вилата). Заварихме
там Бйерут, Минц, Бермани. Вечеряхме заедно със Сталин и
Молотов.
Сталин съобщи важни поправки в моето писмо по въпроса за нар.
демокрация и дикт. на пролетариата.
Трайчо записа стеногр. беседата.15

В писмото си, изпратено преди месец на Сталин „за проверка

на възгледите", Димитров пише, че Държавата на народната
демокрация представлява от себе си власт на трудещите се
при ръководната роля на работническата класа -
най-великият теоретик на нашето време, гениалният
продължител на делото на Маркс, Енгелс и Ленин прави
следната важна поправка (предавам вкратце):
Преминаването от капитализъм към социализъм не може
да се осъществи без диктатура на пролетариата -това е
аксиома.
Но пролетарската диктатура има две форми: демок-
ратична република (каквато Маркс и Енгелс съзряха в Па-
рижката комуна) и съветска форма на диктатура (открита от
Ленин).
Съветската форма е добра с това, че решава бързо - с кръв,
но бързо. У вас, където завземането на властта от
работническата класа се извърши не чрез вътрешно въстание, а
чрез помощ отвън, от съветските войски, т.е. лесно, без
особени усилия - може да се мине без съветска форма, като се
върнете към онази форма, за която говореха Маркс и Енгелс,
т.е. народно-демократична парламентарна форма.
14Дейци на Полската обединена работническа партия.
,5Горкият Трайчо, ако знае какво го чака!
211

След което, явно изненадан от последвалия обрат на разговора,

Димитров записва в Дневника си лаконично:
Много остро Сталин критикува Трайчо... Това бе крайно тежка за
нашата партия история.
Трайчо едва ли е бил в състояние да стенографира по-нататък
разговора, но, слава Богу, има запис на Вълко Червенков16:

Другарят Сталин съобщи, че съветският посланик Бобров е

пратил телеграма, с която съобщил за разговора си с другаря
Трайчо Костов за разпростирането на Закона за държавната
тайна (приет от Великото народно събрание на 1 септември 1948
г.) и по отношение към представителите на Съветския съюз.
Другарят Сталин: Не искате да издавате своите тайни?
Искате да бъдете независими? Не искате да знаем по какви
цени продавате на капиталистите? На другите по-евтино
продавате? Какая-то злоба? С това започна Тито. Точъ в точъ.
Не искате да знаем вашите тайни - вървете по дяволите, и без
вас ще минем! Какво, вие ни смятате за простаци, за дурачки, а
вие сте европейци, вие имате връзки с Европа? Идете по
дяволите! Не искате - не трябва. Искате да бъдете независими,
да покажете независимост? Ние и без вас всичко знаем. Ние ви
доверяваме, а вие пазите тайни от нас. Аз ви питам (към др.
Трайчо Костов): могат ли комунисти да се лъжат едни други?
Другарят Трайчо Костов отговори: По-лошо от това
няма.
Другарят Сталин: На същото това място питах Тито.
Кардел, Джилас и Ранкович - могат ли комунистите да се
лъжат един друг? Те мълчат. Не отговарят. Смеят се. Аз ги
запитах: защо се смеете? Какво смешно има тук? Те така и не
отговориха. Точъ в точъ се повтаря. (Към другаря Трайчо
Костов): Вие що за комунист сте?

^„България в секретния архив на Сталин ", док. № 58.

212

(Към другаря Димитров): Другарю Димитров, вие сте крупен

човек, голям човек в международното движение, но вие се
занимавате с големите въпроси, правите доклади, интервюта,
занимавате се с идеологическите въпроси, но с практическите
въпроси не се занимавате. Не знаете всичко, което се върши у
вас. Съществува двойственост във вашето ръководство.
Другарят Георги Димитров възрази: Не е така, другарю
Сталин.
Другарят Сталин: Може би аз се лъжа?
Другарят Димитров: Тук с другаря Костов очевидно има
недоразумение, ще уредим въпроса...
Другарят Сталин: Другарю Молотов, как считате вие?
Недоразумение ли е това или грешка?
Другарят Молотов: Не, това не е недоразумение, другарю
Сталин, това е грешка.
Другарят Сталин: Какви тайни, какво се е случило?
Кажете!
Другарят Трайчо Костов: Аз се смятам за честен човек и
имам честно отношение към Съветския съюз. Аз само имах
 доброто намерение за по-голяма организираност в предаването
на сведения...
Другарят Сталин: Жулик!17 (Зашлевява му шамар, очилата
му хвръкват.18) Аз имах за вас по-добро мнение. Трябва да се
види откъде сте и кой сте вие? Я ме погледнете! Искате да се
биете? Ще се преборим. Само знайте, че ние на половин път
никога не се спираме. Ще доведем борбата докрай. (Към Вълко
Червенков): Кажете, можете ли да го обуздаете? За гушата да
го хванете? Що за човек е той?

Странен е финалът на тази нощна драма. Стояхме до сутринта -

завършва записа в Дневника си Георги Димитров. - Сталин бе много
бодър и весел. Угощаваше

"Жулик - лъжец, измамник, хитрец, шмекер.

18Според Илияна Марчева, „История на българите ", том III,
2009 г., с. 414.
213

своите гости. Пусна грамофона с разни плочи. Сам много шегувайки

се
и танцувайки.
(Era ти шегичките! Че и танцува отгоре на всичко!)
Съдбата на Трайчо Костов бе решена през тази декемврийска
нощ. Въпреки всичко Георги Димитров се опита да го спаси.
Постъпката на Трайчо Костов бе остро разкритикувана и
единодушно осъдена в Политбюро. Георги Димитров и болшинството
в
Политбюро смятахме, че тази грешка трябва да се изживее в
рамките
на партийното ръководство, без да се правят някакви специални
изводи за Тр. Костов - пише тогавашният член на Политбюро Георги
Чанков.
И продължава:
Именно поради тези съображения на Тр. Костов бе дадена
възможност на V конгрес да направи доклад за изработване нова
програма на партията и беше избран за член на ЦК, а на първия
пленум
след V конгрес и за член на Политбюро.
 Не мислеше така обаче Васил Коларов. За съжаление, той не
можа да понесе и да се помири с факта, че Тр. Костов естествено и
закономерно заемаше второто място след Г. Димитров}9
И щом Георги Димитров, безнадеждно болен, замина на лечение
в Съветския съюз, Васил Коларов побърза да пресече пътя на Трайчо
Костов към върха -
Димитров замина в средата на март - само няколко дена след това
бе свикан пленум на ЦК на БРП (к) и Васил Коларов прочете
убийствен
доклад за антисъветската, антисталинската, антидимитровската,
националистическата, шпионската и преда-телска дейност на Трайчо
Костов:
- Ако той не желае да се освободи от антиболшевишка-та
ръжда, която носи в себе си, ние ще бъдем безпощадни!

Васил Коларов, оказва се, имал богат опит в тази област. За това
разказва не друг, а Вълко Червенков в своите

"Георги Чанков (1909-2004), „Равносметката", 2000 г.

214 ---------------------------

спомени „За себе си и своето време"20, но няма да мога да

цитирам думите му, защото в книгата има забранителен надпис
от дъщеря му, че „ никаква част от това издание не може да
бъде възпроизвеждана " - затова ще се наложи да разкажа със
свои думи за какво става дума:
През лятото на 1937 г. Вълко Червенков случайно узнал, че в
Задграничното бюро на ЦК на БКП била образувана комисия,
която трябвало да напише характеристики на всички български
политемигранти, живеещи в Съветския съюз, и да изпрати този
списък в НКВД.
Като видял списъка на политемигрантите, които навремето
поддържали тъй наречените леви сектанти, с обща ха-
рактеристика, че това са троцкисти, което означавало, че са
врагове и контрареволюционери, а отдолу стоял подписът на
Васил Коларов -
Вълко Червенков бил потресен и написал писмо до Георги
Димитров: не бил съгласен, че тези бивши леви сектанти са
врагове, още по-малко на СССР и ВКП (б), макар че са водили
навремето борба против Димитров и Коларов.
Отговор обаче не получил и последиците били зловещи.
Спомням си, през 60-те години на миналия век бях отишъл в
Нова Загора, там имаше една дълга алея и от двете страни на
алеята бяха наредени портрети в стъклени рамки и под всеки
портрет имаше един и същ надпис:
Еди-кой си, участник в Септемврийското въстание 1923 г.,
загинал през 1937 г. в СССР по време на култа към Сталин.
Повечето от хората в оня зловещ списък, мили читателю,
били участници в Септемврийското въстание, успели да избягат
в заветния Съветски съюз,
и страшно е само да се помисли, че смъртната им присъда
20Вълко Червенков (1900-1980), „За себе си и своето време
", 2000 г., с. 62-64.
(онези характеристики) е била подписана от еди
215

ния ръководител на това въстание с мълчаливото съгласие на

другия...
(Не се шегувал, значи, Гешев, като плашел арестуваните
комунисти:
-Добре, ще те пусна да избягаш в Москва - там ще те
ликвидират.)

Вълко Червенков също се гласеше да седне на опразващия се

пролетарски трон и тъй като в болнавия 70 и кусур годишен Коларов
виждаше по-малка пречка, присъедини се към него в борбата срещу
по-сериозния съперник.
След като прочете пред пленума на ЦК записа си за „беседата с
другаря Сталин", той каза с разтреперан от вълнение глас:
-Другарят Костов през всичкото време на тая беседа, а тя трая
дълго, не призна... Никак не можех да разбера как може пред очите на
Сталин да не се казва истината. Какво по-естествено от това да
каже: Другарю Сталин, дадох такива указания, направих груба
политическа грешка, ще се старая да я поправя...
Това е недостойна и антипартийна диверсия от страна на
другаря Трайчо Костов. Миналите заслуги не могат да намалят
значението на тази грешка.
Дава ли си сметка другарят Трайчо Костов, че — иска той или не
 иска това, а всичко говори, че той съзнателно го иска - да превърне
националистическия уклон, на който той е станал изразител, в една
платформа. Това е такава опасна тенденция, която Централният
комитет трябва да види, трябва да осъзнае и да удари решително,
без
колебание, отхвърляйки всякакви сантименталности.
Цола Драгойчева мразеше Трайчо Костов, беше си въобразила,
че той я клевети пред Георги Димитров, и когато той каза, че тя
няма
качества за член на Политбюро, се разплака21- а сега се обади като
тътнещ изпод земята глас на отмъщението:
21Тодор Живков, „Мемоари ", 1997 г.
216

- На процеса през 1942 г. всички бяха осъдени на смърт, а

Костов - на доживотна каторга, това е много подозрително!22
А младият Тодор Живков, почти юноша, развял оплеши-вяващ
перчем, тогава секретар на Софийския градски комитет на БКП, но
тайно бленуващ за пролетарския трон, скочи и възторжено предложи:
- Предателят Трайчо Костов да бъде изключен от партията!
Личният съветник на Живков Нико Яхиел23 допълва това,
което шефът му премълчава от скромност в своите мемоари:
Живков пръв постави публично и въпроса да се иска смъртно
наказание за „предателя". Несъмнено, това му донесе значителни
дивиденти.
(Какви дивиденти е спечелил Живков от смъртта на Трайчо
Костов - ще видим по-нататък.)
Битката за власт не знай пощада.
Постановката на Васил Коларов за Трайчо Костов бе: или за
Съветския съюз, за Сталин - или за Трайчо Костов! В заключение
никой
не се противопостави на Васил Коларов - заключава Чанков. - Всички
присъстващи единодушно гласувахме...
Страшно е това единодушие.

След едно от заседанията на Политбюро, където се решавала

съдбата на Трайчо Костов, Червенков попитал секретарката си24:
- Иванова, вярвате ли, че Трайчо Костов е враг? И
недочакал отговор, казал:
- Аз не вярвам в обвиненията срещу Трайчо Костов. Трайчо
Костов не може да бъде враг. Трайчо е чист човек.
Това няма да му попречи без колебание, отхвърляйки вся-
какви сантименталности, да каже (както ще видим след малко):
Костов трябва да бъде осъден на смърт чрез обесване.
22„България в секретния архив на Сталин", док. № 78. 23Нико
Яхиел, „ Тодор Живков и личнато власт ", 1997 г. 24Иванка
Иванова, „Вълко Червенков през погледа на негови съвременници
", 2000 г.
217

А пред друга своя секретарка25 признава по-късно, след като

пада от пролетарския трон: Трайчо Костов се опитал да скрие
от съветските братя част от розовото масло, което те
ултимативно купували от нас евтино за рубли и го препродавали
четири пъти по-скъпо за долари на Франция (за което стана дума
и в глава IV),
искал човекът да спечелим и ние малко валута - това бил
неговият страшен национализъм и антисъветизъм, намазаха му,
дето се вика, въжето с розово масло...

На мартенския пленум Трайчо Костов бе изваден от Политбюро

и от правителството, на юнския (на 12 юни) бе изключен от партията,
а на 20 юни 1949 година бе арестуван.
Веднага от Москва пристигна генерал Чернов (Шварцман),
специалист по тъй нареченото конвейерно следствие:

арестуваният стои прав до стената, разпитите се водят без

прекъсване ден и нощ от сменящи се следователи, които задават
едни и същи въпроси до полудяване,
наред с класическите методи на инквизиция - бой и пр.,
използват се унизяващи достойнството на човека процедури:
събличане на разпитвания гол, бъркане в ануса, безброй
равномерни леки удари с молив по носа (от това Трайчо Костов
побеснявал) или по половия орган и т.н. - до пълен психически
срив.

Останал сам в килията, захвърлен на мокрия циментов под,

Трайчо Костов все по-често бе навестяван от гузни мисли:
 щом с мене се гаврят така, мислел си той, какво ли са правили тук
с Никола Петков, за да изтръгнат от него покаянието, което аз считах
за
несериозно и неудовлетворително!
Истината беше, че към него инквизиторите бяха много по
25Надя Донева, „Вълко Червенков през погледа на негови
съвременници ", 2000 г.
218

жестоки, отколкото към Никола Петков, защото Трайчо Костов бе

подла
змия, промъкнала се в пазвата на доверчивата партия.
И той бе изтезаван, докато рухна и направи удовлетворителни
признания, че е предател, шпионин и агент-провокатор на полицията
(досущ като обвиненията срещу Никола Петков!), завербуван бил през
1942 година от Гешев, а от 1944 година е свързан с „фашистката
шпионска клика на Тито".

Извадиха за свидетел пред съда и онзи Праматаров,

началника на секция „Б" в бившата Държавна сигурност,
колегата на Гешев, с когото бяха тръгнали да бягат на 8
септември 1944 година, Гешев, както видяхме, изчезна, но
Праматаров бе заловен и го осъдиха на смърт -
сега, срещу обещанието, че присъдата му няма да бъде
изпълнена, той трябваше да „признае", че Гешев е вербу-
вал Трайчо Костов - и Праматаров „призна" с удоволствие:
хем си спасяваше живота, хем си отмъщаваше на „желез-
ния и безмилостен комунист"...

Междувременно, докато съветските специалисти обработваха

Трайчо Костов, Георги Димитров почина на 2 юли 1949 година в
санаториума Барвиха край Москва.
Версии за тази смърт има много, човек не знае на кого да вярва.
В Информационния бюлетин на III национален конгрес по
съдебна медицина и криминалистика през 2001 г. в София бе
публикуван доклад на криминолозите ст. н. с. Й. Йонов, н. с. М.
Далчев
и Н. Даскалова.
Те твърдят, че в пробите от косата и от запазения мозък на
починалия Георги Димитров има 20 пъти повече живак от нормалното
(обичайното количество живак в човешкия организъм е около 2,33
милиграма на килограм, а в останките на Димитров са открити 48
милиграма на килограм).
Говори се, че в санаториума, в стаята на Димитров имало
масивно дървено бюро и едно от чекмеджетата му било с двойно дъно,
пълно с живак.
Ако това е така, няма съмнение, че Димитров е отровен
219

бавно и методично с живачни изпарения. Кой го е отровил - е излишен

въпрос. Остава открит въпросът: защо?

Сталин се дразнел от славата на Димитров. Наистина, след

Лайпцигския процес Димитров се превръща в герой на века.
Името му прогърмява над цяла Европа, над целия свят, с
изключение на България - тогава дори Комунистическата партия
била против него, тъй като ръководството й по това време било в
ръцете на левите сектанти.
(Парадоксът е, че в България май само цар Борис го ценял -
той бил казал на един съветски дипломат: „Ние, българите, се
гордеем с Димитров. По време на процеса аз получих покана да
посетя Германия. Но аз заявих: не мога да направя официално
посещение в Германия, докато Димитров не бъде освободен. И
аз действах за неговото освобождаване "26)
Когато Димитров пристигнал в Москва на 27 февруари 1934
година, той бил посрещнат от голяма навалица на летището.
Възторжен прием. Мануилски27, Кнорин2*, Куу-синен29 и други.
Конференция с чуждестранни кореспонденти. Телефонни
обаждания от Лондон, Париж и Берлин. Цветя и поздрави
от Улянова30 и Крупская3'! Писмо от Б. Кун32. Ради33 -моя
снимка като значка... Трудно е
26Г. Димитров, „Дневник", 23 февруари 1937. "Мануилски - член
на Президиума и на Секретариата на Коминтерна.
28Кнорин - член на Президиума и на Секретариата на
Коминтерна.
29Куусинен, Отто - един от основателите на Финландската
компартия, секретар на Коминтерна.
30Улянова, Мария - сестра на Ленин.
3,Крупская, Надежда - съпруга на Ленин.
32Бела Кун - основател и ръководител на Унгарската
компартия, ликвидиран от НКВД през 1939 г.
33Ради - псевдоним на Петър Искров, деец на БКП, член на
ИКК на Коминтерна, през 1938 г. ликвидиран като троцкист
от Сталин по предложение на В. Коларов и с мълчаливото
съгласие на Г. Димитров

да си представи човек по-грандиозен прием и симпатия, и любов

- пише той в Дневника си.
Сталин обаче го нямало. Ни кост, ни вест. След два месеца, на
24 април 1934 година, Димитров пише в Дневника си:
Изолация от Сталин. Предоставен съм сам на себе си. Аз
страдам ужасно от това положение...
В края на краищата Сталин решил да направи Димитров шеф
на Коминтерна, за да използва световната му слава и влиянието
му върху чуждестранните компартии - от една страна, а от друга
страна - за да прикрие пряката съветска и своя намеса в работата
на тези компартии, демек - не аз или мои хора, а българин
ръководи Комунистическия интернационал.
Понеже бил славолюбив, Димитров често се главозамайвал и
противоречал на Сталин. Въпреки Сталиновата ненавист към
социалдемократите Димитров наложил в Коминтерна своята
доктрина за единен фронт на комунисти, социалисти и пр. срещу
фашизма.
Понеже ВКП (б) била също член на Коминтерна, работата
стигнала дотам, че Сталин се оказал едва ли не под началството
на Димитров!
Нетърпящ съперничество, бащата на народите разтурил с
един замах Коминтерна (май 1943 г.) и смъкнал Димитров до
равнището на чиновник в Международния отдел на ЦК на ВКП
(б).
Като разбрал, че в НКВД разработват и негово агентур-но
досие - Димитров съвсем омекнал, понеже се уплашил, че го чака
съдбата на неговите съподсъдими в Лайпциг Благой Попов и
Васил Танев (и двамата потънали в сибирските лагери, Танев
умрял или бил убит, а Благой Попов ще се завърне след 16
години...).
И Сталин започнал да мачка Димитров, както си иска.
Оставил го жив, защото решил, че няма да има по-добра маша от
него за провеждането на своята политика в България и на
Балканите.
За едни Георги Димитров продължава да е великият Ди
221

митров и героят от Лайпциг, за други е убиецът и тиранинът

Димитров.
И едното, и другото е вярно, но Димитров има и трето
грижливо скривано лице: лицето на смачкания, на унижения, на
доведения до безхарактерност, до сервилност, до самоунижение
Георги Димитров.
Затова, когато Никола Петков му казва в Народното
събрание: „Вие, който бяхте герой в Лайпциг, сега сте
страхлив!" - Димитров припада от ярост, защото знае, че това е
вярно. И отмъщението му срещу Никола Петков бе отмъщението
на страхливец.
Дружбата на Димитров с изменника Тито отново събужда у
Сталин параноичните подозрения към героя от Лайпциг - че иска
чрез образуването на разни федерации да откъсне тъй наречените
народни демокрации от контрола на Москва.
И краят на „лечението" му е логичен.

Тъй или иначе погребението на Георги Димитров бе вели-

чествено като погребението на цар Борис III,
докато траурният влак с ковчега му прекосяваше България,
сирените, локомотивите и параходите виеха без прекъсване, целият
български народ стоеше прав и склонил глава, мъжествено мълчеше;
за разлика от царя, чиито тленни останки бяха погребани в
черната земя далеч от житейската суета в Рилската обител -
нетленните останки на Димитров (той бе балсамиран в Москва)
бяха положени в бял мавзолей в центъра на София.
И било, каквото било, от този миг нататък той бе обоже-ствен -
като римските цезари, като азиатските владетели, като египетските
фараони:
бе обявен за вожд и учител на българския народ, мъдър и
непогрешим, велик и безсмъртен;
главната улица във всяко селце, във всеки град бе кръстена на
негово име, всичко се вършеше в негово име, кълняха се в неговото
име
- като в името Господне;
край мумията му в мавзолея се точеше безкрайна върволица от
поклонници...
222

През същото време се плетеше въжето за обесването на Трайчо

Костов.
Обвинителният акт бе написан на руски от генерал Шварц-ман
(Чернов), в последния момент бе преведен на български, българският
прокурор не го беше виждал, нито чел, затова на процеса го сричаше
(нямаше време за губене - наближаваше рожденият ден на Йосиф
Висарионович - 21 декември, великият вожд на народите навършваше
70 години, това щеше да бъде най-големият подарък за юбилея му)
и в понеделник, на 12 декември 1949 година Червенков изпрати
на Сталин следната телеграма:
Присъдата по делото Костов ще бъде произнесена в сряда - 14
декември. Костов трябва да бъде осъден на смърт чрез обесване;
Стефанов, Павлов, Начев - на доживотен затвор; Хаджипанзов,
Ивреков, Тутев - на 20 години затвор; Христов, Цончев -на 15 години
затвор; Ивановски - на 10 години и Бояджиев -на 8 години. Ако има
забележки, моля да ни съобщите. Червенков.14
Не се съмнявай, читателю - „независимият" съд присъди точно
такива присъди.
По зла ирония на съдбата - точно по същия начин Трайчо Костов
диктуваше присъдите на „независимия" Народен съд. (И не само тези
присъди.)
Когато през нощта на 16 срещу 17 декември 1949 година го
изведоха от килията и излязоха на двора, той видя в далечния ъгъл
силуета на бесилката. Спря се и попита:
- Там ли обесихте Никола Петков?
Началникът на затвора кимна утвърдително.
Трайчо Костов не каза повече нищо, покорно тръгна към
бесилката. Той знаеше, че на другия ден събрания по предприятия и
села
ще гласуват резолюции на одобрение - както след обесването на
Никола
Петков...
34 Архив Президента Российской федерации, ф. 45, on. 1, д.
 254, л. 68.
223

И цялата страна ще се разлюлее от ликуващи митинги... (Няма да

забравя: и нас, децата в училище, ни караха да бесим Трайчо Костов в
час по рисуване...)
Държавната машина бе смазана добре, работеше като по
ноти.

Полюшвайки се на въжето с изплезен език, Трайчо само едно

не можеше да предположи:
че за отлично свършената работа по случая „ Трайчо
Костов " 76 души от Държавна сигурност и милицията ще бъдат
удостоени с парични награди на обща стойност 1 625 000 лева
(после иди и разправяй, че в България не плащали добре на
убийците!),
на още 66 ще бъде изказана похвала,
а инквизиторите му, следователите Бачи Зеев, Велчо Чанков,
Апостол Зафиров и Марин Гинев, ще бъдат наградени и с орден
„Девети септември".. .35

Васил Коларов нямаше вече съперници и най-сетне се из-катери с

болните си крака бавно и тежко на върха. Но радостта му бе кратка.
Десетина дни след като бе станал министър-председател на
България и генерален секретар на комунистическата партия, на 29 юли
1949 година, Сталин повика на раздумка в Москва Червенков, Райко
Дамянов и Югов и пафкайки лулата си, уж между другото рече:
- Знаят ли българите, че Коларов в миналото беше в дясното
крило, че го считаха за опортюнист? Навремето той много навреди
на
Ленин. Впоследствие Коларов се поправи, Коларов, разбира се, е наш
човек, но рецидивите могат да се повторят...36
И обви многоточието със загадъчно кълбо тютюнев дим...
35Мито Исусов, „ Сталин и България ", с. 211.
36„България в секретния архив на Сталин", док. № 79,
29 юли 1949 г.
224

Рецидивите нямаше как да се повторят: Коларов взе, че умря

внезапно на 23 януари 1950 година - 40 дни след обесването на Трайчо
Костов. (Както казват: Трайчо му се изплезил от бесилото!)
Така за половин година един след друг се преселиха в отвъдния
безкласов рай и тримата стари пролетарски вождове -
по някаква съвсем случайна случайност точно тях тримата преди
3 години (виж глава V) Сталин хокаше предупредително:
- Вие, старите, орязахте крилете на младите, те действаха
по-смело...
Младият, който действаше най-смело, бе Вълко Червенков.
225

Притурка към глава VII

Плач по Македония

Българин в Македония имал от жена българка

четирима сина: единият бил грък, другият -сърбин,
третият - македонец, четвъртият -българин.1
Анекдот

В предишната Книга четвърта се опитах да проследя не-

спирните битки за свобода на Македония и кървавите македонски
братоубийства,
а
както
видя
читателят
преди
малко:
идеята
за
Българо-югославска федерация пропадна и Македонският въпрос
остана нерешен,
но завинаги се реши въпросът, че ние загубихме Македония
окончателно.
Не само това. Ако се огледаме: с турците май сме най-добре, с
румънците сме добре, с гърците - долу-горе добре, със сърбите хич не
сме добре,
най-зле сме обаче с македонците - с най-близкия по кръв и език
братски славянски народ.
Как стигнахме до това и с какво заслужихме братската омраза?

Ако читателят се върне малко назад (глава VIII на Книга

четвърта), ще види, че в устава на първата македонска революционна
организация (БМОРК), написан през 1896 година от Гоце Делчев и
Гьорче Петров, се говори за свободата на българите в Македония;
6 години по-късно, през 1902, в устава на втората македонска
революционна организация ТМОРО, написан пак от Гоце
'В анекдота син българин няма, прибавих го от патриотизъм.
226

и Гьорче с участието на Даме Груев, българите изчезват и се говори за

всички недоволни елементи в Македония и че член на ТМОРО може да
бъде всеки македонец,
нещо повече: организацията се бори за премахването на
шовинистическите пропаганди и национални разпри...

Българите изчезват, читателю, не защото в Македония е

нямало вече българи, а защото Гоце, Гьорче и Даме много добре
са знаели, че в Македония не живеят само българи -
според статистиката, направена от Васил Кънчов2 през 1900
година, в чиято патриотичност не може да се съмняваме,
населението на Македония към 1900 година е общо 2 258 000,
българите са 1181 336 (от тях - 1 032 533 християни, 148 803
помаци);
останалите 1 076 664 са турци (499 204), гърци (228 702),
арнаути (128711), власи (80 767), евреи (67 840), цигани (54 557),
черкези (2837), сърби (700) и арменци (300).
Както се вижда: българите са по-многочислени от всяка друга
националност поотделно, но са малко повече от половината
население на Македония, ако махнем турчеещите се помаци -
ставаме по-малко от половината,
а като се има предвид, че в началото на XX век (особено след
погрома на Илинденското въстание през 1903 г.) в България се
изселват хиляди и хиляди българи от Македония, преди всичко
будните и интелигентните - оставаме там още по-малко.
В този смисъл докладва и българският търговски агент в
Солун до българското дипломатическо агентство в Цариград на
17 декември 1903. година:
 „Скромното ми мнение е, че ако се даде автономно
управление на вилаетите Солунский, Битолский и Скопс
2Васил Кънчов, „Етнография и статистика на Македония",
1900 г.
227

кий, ний българите никак няма да сполучим, защото ще бъдем в

меншинство. "3
Това, разбира се, е в минало време. Сега съотношението
сигурно е друго, но едва ли е в наша полза (едва ли арна-утите
сега са 128 711)
и това би трябвало да знаят нашите патриоти, които, като
обърнат две-три чашки, започват да викат: „Македония е наша!
Македония е българска!".

.. .малко по-късно, през 1905, в устава на ВМОРО Сандански

уточнява, че организацията се противопоставя на стремежите за
дележ и завоюване на тези области от коя и да е държава,
и заявява, че Македонският въпрос е неразрешим, щом се
постави като български въпрос,
а през 1989, в края на живота си, Ванче Михайлов ще каже
категорично: Аз съм българин от Македония!
и още по-категорично: Македония не трябва да попада под
властта на никой съсед, а сама трябва да се уреди и ръководи по
швейцарски образец.4
До началото на XX век ние се наричахме българи - пише Кръсте
Мисирков5 в края на 1903 година, след погрома на Илинденското
въстание, и накрая изрича заклинателно:
- Македонска народност не е имало, но тепърва ще има.
Днес вече съществува държава Македония (тя бе призната през
1991 година за независима държава най-първо от България),
населението й, поне интелигенцията, смята, че народът, който
живее в Македония, не е нито сръбски, нито български, нито гръцки,
а
е народ македонски6,
и нарича езика си македонски език - писателите и поетите на тази
държава пишат на този свой език.
Литературният македонски език от коминтернска меч
ъДипломатически документи 1902-1904 , 1978 г. 4В.
 „Демокрация ", 8 януари 2001 г.
5К. П. Мисирковъ (1874-1926), „Замакедонцкитеработи",
София, 1903 г.
6К. Пелски (К. Мисирков), „Македонският идеал и българският
идеал", 13 август 1914 г.
228

та се е превърнал в реален факт - пише поетът Румен Леонидов. -

Изкуствено създаден или неизкуствено, македонският език живее,
расте и се обогатява отделно от нашия книжовен език.
Македонският
и българският са били едно цяло. Добре. Ама вече не са.1
Нещо повече:
Ние, днешните македонци, носим белези в духовните си качества
наследство от македонците в античността - казват те. - Имаме
много
сериозни основания да търсим влияние на езика на старите
македонци
върху езика на днешните македонци}
Колко сериозни са тези основания, не знам, но днешните
македонци имат романтичното право да се мислят за наследници на
древните македонци, на Филип Македонски и на Александър Велики -
точно толкова, колкото ние сме наследници на траките, на Орфей
и на Спартак.
(Спора за цар Самуил го прескачам, мнението ми виж в глава XIII
на Книга първа.)
Колкото по-малък е един народ и колкото по-ниско е само-
чувствието му, толкова по-далеч в историята търси корените си (на
американците история не им трябва),
но да градиш самочувствието си върху хулите срещу съседните
народи {сърбин значело слуга от servus, българин - простак от vulgaris,
елините били презрени езичници) -
това е признак на национален провинциализъм.
Все пак нека се разровим в историята и да потърсим грешките си
или греховете си, поради които загубихме Македония.

Читателят сигурно си спомня, че по време на Илинденското

въстание през 1903 година Главният щаб в Битолско отправи вик за
помощ към правителството на България -
 'Румен Леонидов, „Да заровим езиковия проблем " -предговор
към Антология на съвременната македонска поезия, 1998 г.
8Г. Радуле (Георги Радулов), „История на Македония
(Апология на македонизма) ", София, 1997 г.
229

свободната българска държава не стана даже израз на

възмущението и гнева, не извика поне в лицето на палачите: „Долу
ръцете!" - пише участникът в тези събития Христо Си-лянов -
и въстаналите се прибраха в своите пепелища с остра болка от
съзнанието, че свободната братска страна ги изостави в
най-страшния момент на изпитанието им...
Това може би е грешка, липса на готовност, резултат на
изненада... но викащият за помощ не забравя.
9 години по-късно извършваме съвсем съзнателно втория грях
спрямо Македония:
на 29 февруари 1912 година сключихме таен договор за
подялбата й със Сърбия, после и с Гърция!
(Може да говорим за Стамболов каквото щем, но когато през
1890 година Сърбия и Гърция му предложили да си поделят
Македония:
Аз не раних да приема — казва той9. - Аз даже съобщих на
Турция...
Третия грях извършихме по време на Балканската война: уж
обявихме тази война, за да освободим Македония, а се юрнахме да
превземаме Цариград и я изоставихме в ръцете на сърбите и гърците!
Четвъртия грях извършихме по време на Втората световна
война, когато влязохме в Македония през 1941 година като
освободители, населението наистина ни посрещна с хляб и сол, с цветя
и звън на камбани,
но с още по-голяма радост ни изпрати през 1944 година.
Защо? Какво се случи?
Светът тогава бе разделен на фашисти и антифашисти, борбата
между тях бе борба на живот и смърт -
ние, за съжаление, бяхме на страната на лошите (на фашистите),
ние представлявахме фашизма в Македония и фактически от
освободители се превърнахме в окупатори:
нашата армия и нашата полиция водеха борбата срещу та
9В. „ Свобода ", 22 август 1894 г.
 230

мошните антифашисти, ние, българите, ги изтезавахме, ние,

българите,
ги разстрелвахме.
И днес из градинките по селата и градовете на Македония може
да видите паметници на македонски херои и на всеки паметник пише:
убит от бугарите.

Говорил съм със свои колеги в Скопие и Охрид: и у нас,

казвах им, българи убиваха българи.
-To cue ваша работа - отвръщаха ми те, - тук ние ви
посрещнахме като освободители, с любов, а вий ни отвърнахте
с терор и избихте най-прекрасните наши хора, нашите херои;
тогава, през 1941—1944 година, се почувствахме чужди на
България и не искахме да бъдем българи, дори езикът ни искахме
да е различен от българския;
тогава се осъзнахме като друга - македонска нация.

Знам, че според научните теории нациите са се формирали през

Средновековието - в границите между V и началото на XVI век.
Съединените щати обаче нарушават тези граници: те са основани
в края на XVIII век и ако там днес има американска нация -
тя се е формирала през XIX век.
При това населението на САЩ е конгломерат не само от
различни народности, но и от различни раси,
обаче гражданинът на Съединените американски щати, особено
там роденият (връзката със земята, където си роден, е неосъзната, но
силна като кръвната връзка) и там училият (ние слабо осъзнаваме
доколко образованието формира съзнанието) -
независимо от каква народност и от каква раса е, гордо се нарича
американец и е готов да умре и мре за родината си - за Америка.
Общата територия, общата историческа съдба и общата култура
пораждат в различните народности общо национално съзнание.
231

Ако в САЩ това национално съзнание се е формирало за век-два,

в Македония различните народности са битували заедно най-малко в
обозримите 5-6 века (от XV век насам).
Симеон Радев, родом от Ресен и български посланик в Анкара
през 1923-1925 година, разказва следната многозначителна случка:

Един турчин от Щип, чиновник в общината, идваше да ме

види понякога. Разговаряхме. Еднъж го помолих да ми намери
ангорска котка. Хасан обеща.
-Да не ме измамиш - му рекох.
В Ресен турците в такъв случай отговарят: „Ако те мамя, да не
съм турчин ". Хасан каза:
-Ако те мамя, да не сум македонец!
Турците бяха почнали да се чувстват македонци.™

Вероятно не само турците...

С това приключвам, примирявайки се, че каквото и да бях
написал по този въпрос, все едно - ще бъда разпнат.

'Симеон Радев, „Ранни спомени", с. 73.

232

1950-1956

ГЛАВА VIII
Българският фараон
Вълко Червенков

Когато в началото на 1950 година Вълко Червенков пое юздите

на държавата и застана начело на комунистическата партия,
пръв скочи Тодор Живков и развявайки пак оплешивява-щия си
перчем, възторжено се провикна:
- За БКП е щастие, че след Георги Димитров и Васил Коларов
ние имаме другаря Вълко Червенков!
За което Червенков го направи секретар на ЦК.
(След 6 години Вълко Червенков ще си спомни думите на Георги
Димитров: „Пази се най-много от тия, които най-много те
разхваляват!", но ще бъде вече късно...)
Дали за БКП е било щастие, че имаме другаря Червенков, не
знам, но за държавата ни беше нещастие.
Сталин неслучайно бе избрал Червенков.
Георги Димитров до края не можа да се освободи от суетата, че е
 бил герой и че това му дава правото да мисли понякога самостоятелно,
което го правеше непредсказуем и дори непокорен, затова често се
налагаше Сталин да го ругае;
на Коларов Сталин не вярваше - Коларов беше съратник на
Ленин и тайно презираше Джугашвили, а Джугашвили бе изпитал
отвращение от Коларов през 1937-а, когато предаде своите хора на
заколение - грузинецът знаеше, че предателят ще предаде и него;
Трайчо Костов го вбесяваше - този очилат меншевик и
233

пуритан, дето глътка не пийваше, бе затворен и непроницаем като

орех:
кълнеше се в Съветския съюз, а мислеше само за България.
Вълко Червенков бе най-подходящият човек: 20 години бе живял
непрекъснато в Москва, бе ял руски хляб, беше се възпитавал от
Сталиновото слово, друго не знаеше,
освен това, Сталин харесваше осанката му (както навремето
харесваше Тито), наричаше любовно Червенков младият вожд,
младият вожд бе по-фанатик от стария и което е най-страшното:
беше идеалист -
той щеше да бъде верен роб и нямаше да се спре пред нищо.
И наистина, хората, които са познавали отблизо Червенков,
твърдят, че той беше идеалист, дълбоко вярваше в бъдещето на
социализма1,
а баба Парашкева, майката на Георги Димитров, казвала:
- Този Вълко е лош, лош, но добър човек!2
Добър беше той в личните си отношения към хората и често
проявяваше трогателна отзивчивост към техните болки,
но в преследването на своя идеал беше безпощаден и жесток,
крачеше през трупове.
Жестокостта на Червенков се дължеше не на характера му, а на
сляпото му подражание:
за него Сталин бе кумир, не само мъдрец, но и светец, бе бог - и
както светата инквизиция убиваше и изтезаваше без угризения в името
на Исус,
така и Червенков вършеше същото без угризения в името на
Сталин.

Отгоре на всичко той калъпеше стихчета. Бездарникът е

човек отмъстителен, той се стреми към властта, за да компенсира
липсата на талант със силата на властта, високият
'Надя Донева, „Вълко Червенков през погледа на негови
съвременници ", 2000 г.
2Проф. д-р Васил Иванов, „Вълко Червенков през погледа на
негови съвременници ", 2000 г.
234

държавен пост балансира ниското му самочувствие - и ако се

докопа до властта, този човек става страшен.
Светът си е патил твърде много от такива хора: артиста
Нерон, художника Хитлер, философа Улянов, поетите Джу-
гашвили и Мао (че и Стамболов), китариста Ким Ир Сен...
Към тази компания трябва да прибавим с особено внимание и
Вълко Червенков.

За 9 месеца - колкото да се роди едно дете - Червенков успя да

заграби всички власти:
стана председател на Министерския съвет,
председател на Националния съвет на ОФ,
член на Военния съвет и председател на Комитета по отбрана (от
редник стана армейски генерал),
председател на парламентарната група на БКП,
ръководител на Оргбюрото на ЦК на БКП,
накрая - генерален секретар на БКП.
Апотеоз на неговото възвеличаване бе честването на 50-ия му
рожден ден на 6 септември 1950 година -
то се превърна в нещо като всенароден празник, за което нашите
братя поети, художници и журналисти имаха изключителни заслуги -
те провъзгласиха Вълко Червенков за:
любим народен ръководител3, надарен с дълбок ум, непреклонна
воля и неизчерпаема енергия;
най-близкият,
най-талантливият,
най-достойният
продължител на безсмъртното дело на др. Г. Димитров;
верен ученик на нашия гениален учител и вожд - великия Сталин;
пламенен патриот и мъдър държавник (подмазването стигаше
дотам, че под лозунга „Да живее Първи май!" пишеше Вълко
Червенков
- като автор на тази дълбока мисъл),
3По-късно с удивление открих странното съвпадение: в
Народнодемократична република Корея Ким Ир Сен бе наричан
великият вожд (както наричахме нашия Г. Димитров), а синът
му Ким Чен Ир - любимият ръководител...
235

образцов комунист, твърд и смел болшевик, с непреклонна

твърдост и ненавист към компромисите и полумерките;
солидно
въоръжен
с
мощното
оръжие
на
марксистко-ле-нинското учение, безпределно предан на пролетарския
интернационализъм, на нашия велик освободител - Съветския съюз,
вдъхновител и организатор на всички наши успехи (спомням си
голямо живописно платно с надпис: „Другарят Червенков гали житата
и
те растат по-бързо"),
или както пее поетът: В бури, беди и несгоди
смело ний крачиме днес, Вълко
Червенков ни води в боя за мир и
прогрес!
Негови снимки красяха първите страници на вестниците, по
бюрата на партийните секретари се мъдреха негови гипсови бюстчета,
по стените виреха нос негови барелефи, по площадите се издигаха
негови чугунени статуи и навсякъде -

в канцеларии и кабинети, в забавачници, училища и уни-

верситети, в кина, театри, циркове и концертни зали, в
ба-калници и хали, в рибарници, хлебарници, сладкарници,
бръснарници и фризьорски салони, по стадиони и игрища, по
летища, пристанища и гари, в ресторанти, кръчми и бирарии, в
казарми, участъци и затвори, в обсерватории, консерватории,
аудитории, крематории, в библиотеки и аптеки, в болници и
амбулатории, в морги и родилни домове, в люпилни и кланици, по
 първите страници на читанки и исторически томове, в детски
ясли и старопиталища, в читалища и читални, в чакални, в
съблекални за кални и за нормални бани, край аутобани, в заводи,
в мини, върху комини, из поля, планини, долини и градини, в
градове и села, от витрини, стени и фасади, по улици и площади -
вечно млади -

посрещат те и те изпровождат портретите на вожда.

Хиляди, стотици хиляди...

Първата работа на любимия народен ръководител и верен ученик

на великия Сталин бе да доразгроми „ трайчокостовска
236

та банда от гнусни предатели и шпиони, агенти на международната

реакция и нейните титовски оръдия "4.
Трайчокостовщината - казваше Червенков - това е българският
национализъм, предателството към социализма, към България. Трябва
да разбием в пух и прах пакостния и опасен възглед за някакъв особен
уж български път към социализма, за предпочитанието на нашия,
българския път към социализма пред съветския.5
Човекът си го казва направо. И започна унищожението на всичко
живо, което се препречва на съветския път към социализма.
(За да не остане никакво съмнение във верността му, Червенков
изпращаше всички протоколи от заседанията на Политбюро в Москва:
никаква тайна от Съветския съюз и от другаря Сталин!)
Съмнението, че предпочитат българския път към социализма,
падаше, първо, върху онези, които се бяха борили за
социалистическата
идея тук, в България.
(Открай време съществуваше вражда и недоверие между
вътрешните дейци на партията и външните - живелите в Москва под
крилото на Сталин.)
Първата жертва не беше Трайчо Костов.
Още по-преди бях споменал, че българската компартия ставаше
все по-чувствителна на тема кой извърши преврата, въстанието или
революцията на 9-и септември 1944 година и започна да заличава
„чуждите" следи:
поколенията не трябваше да знаят нищо друго, освен че
 революцията е извършена от Българската комунистическа партия с
помощта на Червената армия - и от никой друг.
Така от 16-те офицери, участвали пряко в преврата на 9
септември и произведени за това в генерали, май само Владимир
Стойчев отърва куршума или боя...
4Из приветственото писмо на Министерския съвет до Вълко
Червенков по случай неговата 50-годишнина, 6 септември 1950
г.
5Вълко Червенков, „ За основните поуки от разкриването на
трайчокостовската банда... ", 1950 г.
237

И то чудно как се е отървал, след като в Специалния

информационен бюлетин на Държавна сигурност на 30 юлий
1946 г. има донос, че при едно от връщанията си от Вашингтон,
където бе посланик (1945-1947), генерал Стойчев бил казал на
Кимон Георгиев:

- Съжалявам, че толкова се увлякох. Никога не съм

предполагал, че след две години комунистите ще продължават
да тормозят и арестуват. Тук не се диша, хората говорят само
за концлагери, арести, уволнения и треперят пред всеки
милиционер...

4
Първата жертва бе генерал Димитър Томов (същият, дето
водеше, тогава капитан, превземането на Военното министерство през
нощта срещу 9 септември 1944) -
той бе екзекутиран още през август 1948 година за предателство
и саботажна дейност във войската;
след екзекуцията на ген. Томов бе деградиран в чин редник
генерал Петър Вранчев, шеф на РО, комунист от 1923-а (оня, в чиято
квартира преди 4 години заседаваха заговорниците за извършването на
9-септемврийския преврат);
сега, през 1949 година, арестуваха генерал Тодор Тошев (който бе
изработил оперативния план за превземането на Военното
министерство), биха го две години в Държавна сигурност да признае,
че
е готвел преврат заедно с Трайчо Костов, но след като не призна,
изпратиха го на курорт в Белене;
същата съдба сполетя и генералите Крум Лекарски, Никола
Генчев, Стоян Трендафилов, Ганчо Манчев и т.н. и т.н...
След генералите дойде ред на партизанските командири. Те пък
засягаха на чест съветските братя, защото с разказите си за своите
подвизи затъмняваха славата на Червената армия освободителка,
а някои дори се осмеляваха, подобно на изверга и шпионина
Тито, макар шушу-мушу, да твърдят, че сами сме се били освободили,
докато Червената армия стояла на границата и гледала сеир.
Бяха арестувани легендарните Славчо Трънски, Денчо
Зне-полски, Делчо Симов, Гочо Грозев, Здравко Георгиев и други
238

някои по-нелегендарни, всички имаха честта да бъдат геройски

изтезавани в Държавна сигурност лично от съветските специалисти по
нова инквизиционна техника.

Ето какво разказва Славчо Трънски за начина, по който е

провеждано следствието срещу него (прескачам описанието на
баналните побоища в началото, които не постигнали нужното
въздействие)6:
Целта беше да се разстрои нервната система. Изправят те
до стената, без да се опираш, по цяла нощ да стоиш, или пък ако
ти разрешат да седнеш, то това ставаше на едно малко столче
без облегало с колене опрени и пръсти на ръцете опънати
напред; най-малкото отваряне на краката: „Курво, стой както
трябва!" — и така по цели нощи трябва да стоиш като мумия.
Така стоях 80 дни. Нито къпан, нито бръснат, нито
преоблечен.
Една географска карта там бяха поставили и ми сочеха
колко голям е Съветският съюз. Караха ме да викам в дупката
на ключалката по 100 пъти: „Не съм враг! Не съм враг!.." -
най-сетне, викат, да ти дотегне и да започнеш да разказваш за
своята вражеска дейност...
Ина 14 юли осъмнах с известни признания. Беше голямо
веселие. Най-сетне, викат, съм постъпил честно, макар и враг,
макар и един грам да имам патриотизъм, проявил съм
съчувствие към България и Съветския съюз...
Славчо Трънски признал, че е готвил преврат срещу Вълко
 Червенков; това е още нищо - Денчо Знеполски признал, че
отишъл в Москва, за да убие собственоръчно Сталин!

След което и партизанските командири бяха пратени на курорт в

Белене
(там пък циганите обрали дрехите на Знеполс
6Веселин Ангелов, „ Строго секретно. Документи за
дейността на Държавна сигурност (1944-1989) ", 2007 г., док.
№ 56.
239

кай го били и го псували, че такива като него докарали на власт

комунистите да ги морят по лагерите и затворите1) - съдба!
Веднага след смъртта на Георги Димитров за Москва отлетяха
Вълко Червенков, Антон Югов и Райко Дамянов да питат другаря
Сталин какво да правят нататък.
Сталин ги посъветва да не се надяват на старите специалисти,
особено в областта на търговията, тъй като те са увредени от
лошите навици на старото общество,
Костов - казал бащата на народите - се е обграждал точно с
такива хора, точно те трябва да бъдат отстранени на първо място,
тъй като такива хора не могат да бъдат държани в
правителството?
Думата на Сталин е закон.

Тук нека спрем за малко, читателю, и да се вгледаме в едно друго

чудно явление.
Преди още съветската армия да бе напуснала България в края на
1947 година, у нас започнаха да прииждат тъй наречените съветски
специалисти,
те проникваха като инструктори и съветници в армията, в
милицията, в Държавна сигурност, във всички учреждения и
ведомства,
в партийния и в държавния апарат -
към 1950 година, казват, те не били по-малко, отколкото
съветските войници до 1947-а.
Оставям настрана дребнавата подробност, че заплатите им бяха
по-големи, отколкото на нашите министри и при това се плащаха
безпощадно в долари,
 но не друг, а Трайчо Костов (горкият!) не беше доволен от
тях:
Обърнете сериозно внимание министру Малишеву при
изпращане специалисти да се изпращат висококвалифицирани
геолози,
защото на част от пристигналите кадри липсва прак
7Виж по-нататък (в глава X) записките на надзирателя Иван
Пантелеев.
8„България в секретния архив на Сталин ", док. № 79, 29
юли 1949 г.
240

тическа опитност - пишеше той деликатно до нашето посолство в

Москва9.
Всъщност, тези „специалисти" бяха висококвалифицирани, само
че в съвсем друга област (Трайчо ще го разбере, когато тези „геолози"
започнат да го разпитват в ареста).
Георги Димитров е бил по-осведомен:
Приех служителите на НКГБ полковник Голубенко и полковник
Студников, които трябва да заминат за София заедно с полковник
Зеленски в качеството си на инструктори при Югов (вътр.
министерство) - пише той на 13 септември 1945 година в Дневника
си,
а на 3 октомври разкрива псевдонимите им:
Техните нови фамилии: Голубов, Студенков, Зеленов. Дадох им
нужните разяснения по това, какво се изисква от тях.
Какво се изисква от тях - разкрива пък Павел Судоплатов,
дясната поразяваща ръка на Берия, в книгата си „Кремъл и Лу-
бянка10":
Ние изпратихме голяма група сътрудници на нашата служба,
задачата на нашите хора беше да оказват съдействие на
българската
служба за сигурност при неутрализирането и отстраняването на
политическите противници на Димитров. Това бе само скромното
начало. По-късно: По време на съдебния процес против Тр. Костов и „
неговата група " българското правителство поиска помощ от СССР
за осигуряване на държавната сигурност в страната. Й. Сталин се
съгласи в България да бъдат изпратени 3 полка от вътрешните
войски.
Московският полк беше разположен в София, а полковете от Киев и
Минск останаха в провинцията - пише проф. Мито Исусов."
'Шифрована телеграма до посолството в Москва, 26.XI. 1948 г.,
док. № 171 в „ Третата национална катастрофа " на Веселин
Ангелов.
юЛубянка - зданието на Лубянския площад, в което сега се
помещава щаб-квартирата на Федералната служба за
безопасност (ФСБ), а преди ВЧК, НКВД, НКГБ, КГБ. "Мито
Исусов, „Сталин и България", с. 218.
241

А ето как описва същата тази случка поетът Калин Дон-ков:

На 18 октомври 1949 г. на отдалечен пристан в при-
станището на Одеса на борда на круизера „Русия " се качват
множество елегантни млади хора с обемист багаж и при
отличен ред. Отлично ушити костюми, двуредни пардесюта,
меки шапки, първокачествени ризи и вратовръзки, скъпо бельо.
По целия този първокачествен гардероб не можело да се намери
нито един етикет, марка или поне копче с какъвто и да е надпис.
Днес можем да установим точната цифра: 668 офицери,
сержанти и войници от 2-ри полк на дивизията „Дзержински "
от тъй наречените Вътрешните войски на Министерство на
държавната сигурност. След едно денонощие тези мъже се
стоварват на варненското пристанище, а след още едно стигат
крайната цел - София.
Отделно докарали камиони с куфари, също чуждестранни,
скъпи на вид. По-малките — за автоматите. Средните - за
картечниците. Най-големите - за минохвъргачките.
Едва в София, на място, командирът на „мисията" посветил
офицерите в нейната цел: „да се помогне на българското
правителство в осигуряването на държавната и обществената
сигурност по време на процеса срещу Трайчо Костов и неговата
групировка".
Било съобщено, че „ дзержинците " ще охраняват София, а
сборен полк от киевския и минския полк на вътрешните войски
ще действа в другите големи градове, пристанищата и
граничните райони.
Във вилата на Вълко Червенков, новия генерален секретар на
БКП, също имало постове, а наоколо - картечници и
 минохвъргачки. Вождът и семейството му пиели чай и отивали
до тоалетната под погледа на суровите дзержинци.
И днес не става ясно смятали ли са изобщо в Москва
България за чужбина, щом са й пращали вътрешни войски „на
помощ"...
242

Повечето българи от поколението, чиято съдба тази тайна

засяга, вече ги няма. Те никога не научиха в чии ръце е била
държавата им в онези месеци. Изглежда в липсата на
информация има и нещо здравословно...12

По-стари партийни другари разправяха - разправя по-късно

Огнян Дойнов13, секретар на ЦК на БКП (от 1976) и член на
Политбюро
на БКП (1977-1988), - че даже Централният комитет на партията
бил
допълнително охраняван от съветски военни поделения, които са
проверявали пропуските на служителите, преди да ги допуснат до
местоработата им.
Председателят на Комитета за държавна сигурност (1965-1969) и
после министър на вътрешните работи (1968-1971) Ангел Солаков
потвърждава това14:
Съветските тайни служби установиха голяма резиден-тура в
България начело със заместника на Берия генерал Филатов.
Замшефът на КДС и първи заместник-министър на МВР Григор
Шопов допълва:
В началото те имаха представители във всяко окръжно
управление в страната с малки изключения. Имаха и дипломатически
имунитет като щатен състав на съветското посолство, ползваха
същите карти като нашите служители на ДС, не подлежаха на
проверка и имаха достъп навсякъде.
За да не помислите, че тази практика се е прекратила с времето,
вижте какво пише Бончо Асенов15, който работи в VI управление на
ДС
от 1967 до 1992 година:
Както във всяко поделение на ДС, така и в VIуправление имаше
постоянен представител на КГБ, той беше член на ръководството на
управлението и имаше пълен достъп до неговите тайни.
 12Калин Донков, в. „Сега", 28 март 2008 г. ,3Огнян Дойнов
(1936-2000), „ Спомени " , 2002 г. |4Ангел Солаков,
„Председателят на КДС разказва... " , 1993 г.
15Бончо Асенов, „Шесто за Шесто", 1994 г., с. 67.
243

Тези съветски съветници, патриотичний мой читателю,

контролирали и командвали не само нашето МВР и Държавна
сигурност
- те били навсякъде. Или както казва Огнян Дойнов:
Органите на съветската сигурност поеха пълния контрол върху
страната.
Съветската агентура представляваше по същество и пра-
вителство, и партия в сянка.
Решенията, които се вземали при съветския резидент Филатов,
са имали задължителна сила за Българската комунистическа партия
и
за държавното ръководство.
Старите железни комунисти ще рекат: това го пишат ренегати.
Тогава ще ги помоля да разгърнат спомените на Вълко Чер-
венков16 и сами да прочетат на 83 страница как генерал Филатов и
филатовци били завзели цялата власт в Министерството на
вътрешните
работи,
работата стигнала дотам, че министърът Георги Цанков си подал
оставката, като рекъл на министър-председателя Червенков:
- В министерството има двама министри, действителният
министър е Филатов, аз съм негова сянка.
Който не вярва на Червенков, да чуе пък какво е казал Тодор
Живков на военния прокурор Йоцов, който го разпитвал през 1992
година по делото за лагерите:
- А бе, момче, ти знаеш ли, че имах съветник и каквото ми
казваше, това правех? Имахме съветски съветници, другарите ни
съветваха. За всичко имахме съветници, за всичко те ни казваха какво
да правим..?1
А такааа... По-ясно от това не може да се каже.
Да видим сега каква работа са вършели конкретно рези-дентите
на съветското НКВД в България и по-конкретно - генерал Чернов и
генерал Филатов.
 |6Вълко Червенков (1900-1980), „За себе си и своето време
", 2000 г.
"Христо Христов, „ Секретното дело за лагерите", 1999 г., с.
156.
244

Бяхме стигнали до „Думата на Сталин е закон" - думата му бе:

старите български специалисти да бъдат отстранени от
българското
правителство.
Тутакси от правителството бяха освободени министърът на
финансите проф. Иван Стефанов, министърът на строежите и
пътищата
Манол Секеларов и министърът на индустрията Петко Кунин,
след освобождаването им тутакси бяха арестувани;
арестувани и осъдени бяха още 12 заместник-министри и
началници на стопански и външнотърговски обединения: Лулчо
Червенков, Борис Симов, Боню Петровски и др.,
последваха масови уволнения и арести на ръководни инженерни
кадри;
свален бе и следващият министър на индустрията инж. Вълко
Гочев, министърът на вътрешната търговия проф. Кръстьо Добрев;
свален бе даже ветеранът Добри Терпешев от мижавия пост
председател на Държавната планова комисия;
освен прикачените към „бандата на Трайчо Костов": Никола
Павлов, Начев, Хаджипанзов, Ивреков, Тутев, Христов, Цончев,
Ивановски и Бояджиев,
арестувани бяха още членът на Политбюро Титко Черноколев,
членовете на ЦК Иван Масларов, Младен Стоянов, Кирил Игнатов,
Владимир Топенчаров, Петър Семерджиев...
освен тях: генерал Каракачанов, Жиански, Копчев, Чуков, Георги
Ганев, Любен Гумнеров, Николай Задгорски, Александър Ранков,
Андрей Праматаров, Коста Велчев, Борис Николов и още около 400
души от по-низшия партиен и държавен апарат;
още 15 „скрити врагове на партията" бяха изключени от състава
на ЦК;
други 34 членове и кандидат-членове на ЦК: Катя Аврамова,
Апостол Колчев, Атанас Димитров, Вера Начева, Демир Янев,
Димитър
Димов, Димо Дичев, Ламбо Теолов, Минчо Минчев, Стоян Караджов,
Тодор Живков и пр. бяха подложени на аген-турна разработка;
други 796 стари комунисти се разследваха като агент про-
вокатори и полицейски сътрудници;
245

оказа се, че даже в Държавна сигурност се бяха промъкнали 5108

„врагове с комунистическа маска": арестуван бе бившият агент на
НКВД и сегашен шеф на контраразузнаването Стефан Богданов,
след него: Георги Ганев, Никола Загоров, Каприел Капри-елов,
Борис Николов, арестуваха и жената на министъра на вътрешните
работи Руси Христозов...
След осъждането на Трайчо Костов последваха още 250
процеса18, които обезглавиха партията и държавата.
Всичко това се вършеше по разпореждане на съветския генерал
Чернов, после - по заповед на сменилия го съветски генерал Филатов,
след Филатов - от наследилите го филатовци и филатовчета...
Започна безмилостна чистка и в цялата партия, респективно в
целия държавен среден и низов апарат,
вършеше се това под поетическата парола на Червенков
„комунистите трябва да бъдат чисти като рилските езера " (поет бе
човекът!)-
и до април 1950 година от БКП бяха изключени 92 500
души!

Младият мой читател едва ли си представя какво означаваше

в онези времена да бъдеш изключен от партията. Ние,
безправната безпартийна сволоч, бяхме къде по-добре, може да
се каже - много по-свободни,
можехме да ходим дори на църква, а за такова нещо
партиецът не можеше и да мечтае: влезеше ли в църква
-излизаше от партията, т.е. изключваха го,
а изключеният от партията беше вече нарочен за враг, ако не
последваше веднага обвинение и арест, то тайните служби го
следяха и подслушваха, той се сгромолясваше надолу по
йерархичната стълбичка, стигаше до просешка тояга, страняха от
него като от прокажен.
Известен е случаят с художника Александър Жен-
п„История на българите", том III, с. 415.
246

дов, съученик на Вълко Червенков, комунист до мозъка на

костите,
но като посрещали Новата 1950 година в дома на поета
Христо Радевски, след полунощ дошъл Червенков и от дума на
дума станало дума за ръководната роля на партията в изкуството
и Жендов казал на Червенков, че не може хора, които не
разбират от изкуство, да го ръководят, че некомпетентното
партийно ръководство само пакости на изкуството19, скарали
се, отишъл си Червенков сърдит, помислили, че всичко се
разминало като свада между стари приятели,
но след два месеца Червенков свикал председателите на
творческите съюзи и се провикнал:
- Питам аз, по какво блевотиите и гнусотиите на
Александър Жендов се отличават от блевотиите и гнусотиите
на враговете?20
И пратил своя човек Тодор Живков в Съюза на художниците,
където било свикано събрание, да произнесе присъдата:
- Жендовщината - това е трайчокостовщината в областта
на изобразителното изкуство! - провикнал се на свой ред
Живков, след което попитал в упор Жендов пред смаяните му
колеги:
- Кой стои зад вас? Коя шпионска служба стои, кой ви
движи и кой ви направлява? Трябва да го кажете на
партията!21
Обвиненият в антипартийност, вражеска дейност, шпионаж и
пр. Жендов бил изключен от партията. Не го арестували, не го
съдили, не го изпратили в лагер, нито го изселили от София.
"Богомил Райнов, „Лека ни пръст ", 2008 г., с. 66. 20Вълко
Червенков, „За партията или против партията в
изобразителното изкуство", 1950 г. 2'Стенографски протокол
на събранието в СБХ, 7 юли 1950 г. (чрез Богомил Райнов,
„Лека ни пръст ", 2008 г., с. 97, 102).
247

Но всички се отдръпнали от него, приятелите му го изо-

ставили, изпаднал в пълна изолация, никой не смеел да седне на
масата му, келнерите не му сервирали, не приемали никъде
рисунките му, останал без грош, одрипавял, ходел гладен,
поболял се...
Когато съобщили на Червенков, че Жендов е зле, той
изръмжал:
- Нека мре.22
И след година умрял.
Да не помислиш, читателю, че Александър Жендов е бил
борец за демокрация, за свобода на словото, че е бил враг на
тоталитарната комунистическа система и че затова е бил така
жестоко наказан -
не, той просто се осмелил да влезе в пререкание с
нетърпящия противоречие Червенков, с когото отстояват по
същество едни и същи принципи: за партийността в
изкуството, за непримирима борба против влиянията на
съвременното буржоазно изкуство.21

Започнаха нови съдебни процеси, процес след процес, процес

след процес:
(според данни от архива на МВР само в София и Софийски окръг
от 1945 до 1988 са проведени 4995 политически съдебни процеса!24),
процеси срещу американски шпиони, процеси срещу агенти на
английското разузнаване, процес срещу френски шпиони, пет процеса
срещу 81 югославски шпиони,
процес срещу някаква троцкистка група, процес срещу инженери
саботажници, процес срещу още 26 югославски агенти, други пък са
съдени за провеждане на титовска пропаганда,
процес срещу 15 пастори на Протестантската църква, после
срещу още 20, други 70 са изпратени в Белене, 40 са подсъдимите в
процеса срещу католическите свещеници...
22По Богомил Райнов, „Лека ни пръст ".
23Богомил Райнов, цит. съч, с. 144.
24АМВР,ф. 13, оп. 3, а. е. 796.
248

Общо от 1948 до 1956 г. са осъдени и пратени в затвор или пък в

лагери 23 608 души - според гордото признание на споменатия по-горе
Бончо Асенов.25
Паралелно с чистката се провеждаше друга акция - вербуване на
агенти и доносници:
през периода 1944-1989 са вербувани от ДС (внимание,
читателю!) 250-300 хиляди агенти!26
Как е ставала вербовката? Читателят може би си спомня как
ставаше това веднага след 9.IX. 1944 година (виж в глава V). А след
това?

Митът за тотално насилие при вербовките трябва да се

отхвърли - заявява засегнатият на чест специалист по вербовка
на агенти Бончо Асенов.
Вярвам - казва той, - че в годините веднага след 9.IX. 1944 г.
се е действало с насилие над лицата, попаднали в затворите,
лагерите и следствията, за да бъдат вербувани.
Моето поколение работеше със сътрудници, родени,
възпитавани и отрасли след 9.IX. 1944 г.
Вербовката можеше да се извърши поне по два начина:
първият - като се убеди кандидатът да сътрудничи на ДС,
вторият - по пътя на принудата.
80 % от агентурата на ДС през 70-те и 80-те години е
вербувана на идейно-политическа (патриотична) основа.
Повече или по-малко имаше съпричастие към политиката на
властта, която представляваше ДС.
Когато такова липсваше, използваше се и принужде-нието.
Принудата можеше да се приложи по два начина.
Единият е на основата на компроматериал: извършено
престъпление,
нарушение,
аморална
постъпка.
Канди-дат-агентът идва до внимателно внушаваната му идея,
25Бончо Асенов, „Шесто за Шесто", 1994 г., с. 122.
26Бончо Асенов, цит. съч., с. 127.
249

че всичко ще остане скрито, ако се съгласи да сътрудничи на

ДС.
Другият начин на принуждаване е възползването от
стремежа на кандидата да задоволи свои материални или други
 интереси (изгоди): да отиде на работа в чужбина, да се издигне
в кариерата, по-добри възможности за творческа реализация.
Нямах никакви проблеми с вербовката на църковни слу-
жители. Нямах проблеми с тяхната религиозност. Никакво
насилие от моя страна и никакво колебание от тяхна. По-скоро
имах проблеми със самопредлагащи се за агенти църковни
служители.
Често пъти съм си задавал въпроса защо тези хора ни
помагат. Не им давахме възнаграждение, освен дребни по-
даръци по случай рождени дни и празници и парични награди за
добре свършена работа.
Доброволността ши дори желанието да се подпомогнат
органите на ДС бяха водещи в поведението на повечето от
агентите. Те смятаха, че сътрудничейки на ДС, изпълняват
своя патриотичен дълг и служат на интересите на цялото
общество.
Нещо повече, мнозина търсеха представители на ДС, за да
предлагат своето сътрудничество.27

Ако наистина е така - тъжно, тъжно, мнооооого тъжно...

Но така, или онака - излиза, скъпи мой читателю, че всеки 20-и
пълнолетен човек в държавата ни (всеки мой 20-и читател?!) е бил
вербуван таен агент на Държавна сигурност, който е донасял за всяка
крива дума на ближните си „там, където трябва"!
Ако към вербуваните 300 000 агенти прибавим и стотината
хиляди щатни ченгета и ако имаме предвид, че всички тези щатни или
вербувани агенти (общо 400 000) са били съсредоточени преди всичко
в
големите градове, а вероятно поне половината (над 200 000) - в
столицата,

27Бончо Асенов, цит. съч., с. 48, 49, 50, 53, 55, 99.

/
250

то спокойно може да се каже, че сред всяка весело пийваща си

софийска компания от 4—5 души единият е бил щатен или вербуван
доносник
 и което е още по-страшно: че вербуван или щатен агент на ДС е
имало почти във всяко второ-трето софийско семейство!
Така се прослушвало невинното българско общество. Грижата за
заподозрените била още по-сериозна. Споменатият подполковник от
Държавна сигурност Бончо Асенов разказва как ставала тази работа:
Щом се получаваше сигнал за дадено лице, оперативният
работник с лекота получаваше разрешение да му прослушва
телефонните разговори, да чете кореспонденцията му, да поставя
подслушвателна техника в жилището и кабинета му, да прави
секретни обиски, да организира външно наблюдение.2*
Колко щастливи сме били, че не сме знаели всичко това...

Всичко вървеше, дето се вика, по мед и розово масло, по-

бедоносно спокойствие обхващаше душата на Червенков -
съветските чекисти разчистваха пътя му, един след друг
изчезваха съперниците и враговете му:
1080 видни партийни дейци бяха натикани в арестите, затворите
и лагерите...
Но един прекрасен ден докладваха на Червенков, че генерал
Филатов поискал арестуването на най-преданите негови хора -
членовете на Политбюро Антон Югов, Георги Чанков, Добри
Терпешев,
че и Цола Драгойчева!
Червенков се стресна:
- Тези арести един ден ще стигнат и до мене!29 - рече си той и
страхът го подтикна към отчаяна храброст:
в тъмна доба се качи на един военен самолет и тайно от
съветските съветници отлетя за Москва,
обади се на Сталин, Сталин го приел според обичая си след
28Бончо Асенов, цит. съч, с. 103.
29Надя Донева, „Вълко Червенков през погледа на негови
съвременници ", 2000 г.
251

полунощ, на разговора присъствал и Берия (по чиято заповед Филатов

искал да ликвидира Югов, Чанков, Терпешев и Драгойчева),
какво е правил-струвал наш Вълко, не е известно, но казват, че на
разсъмване Сталин казал на Берия: - Засега вярваме на Червенков?0
Генерал Филатов бе отзован от България още същата сутрин. Но
 хилядите филатовци и филатовчета останаха в България и скрити зад
кулисите, продължаваха да дърпат конците на българските
марионетки.
„Засега вярваме на Червенков" беше коварна формула, тя
можеше лесно да се превърне във „Вече не му вярваме", а трябваше да
стане „Винаги ще му вярваме!" -
и Червенков започна да се подмазва на Сталин безпощадно:
прекръсти най-високия български връх и най-красивия
български град на негово име: връх Мусала стана връх Сталин, град
Варна - град Сталин, язовир „Искър" край София и той стана „Сталин"
(като пиеш вода, да си мислиш за Сталин!), да не говорим за улици,
заводи, училища, бригади: Сталин, Сталин, Сталин, Сталин, Сталин...;
започна да подражава на великия вожд до пародийност: облече се
в куртка сталинка, обу ботуши, промени прическата си (по едно време,
казват, си пуснал даже мустаци),
реши да измести работното си време нощем - заседанията
започваха след полунощ - както правеше великият Сталин,
(ако читателят е забелязал, в повечето случаи Сталин приемаше
нашите хора след полунощ - това бе обичайното му работно време);
по време на заседания се разхождаше като Сталин напред-назад
с ръце на гърба, говореше като Сталин бавно и дрезгаво, купи си лула,
в
пиенето обаче не можа да постигне голям напредък...
30Генерал о. з. Лукан Варадинов (който летял с Червенков до
Москва), „Вълко Червенков през погледа на негови съвременници
", 2000 г.
252

След като се закрепи яко върху пролетарския трон, Червенков се

зае със строителството на социализма.
Той бе човек с голям замах, България му се оказа тясна.
Читателят сигурно малко се е почудил на заглавието на тази глава -
„Българският фараон", но по-точно сравнение за Червенков не можах
да
намеря.
Както египетските фараони започваха да изграждат гран-
диозните си пирамиди напук на мизерията в държавата си и за да
замаскират тази мизерия -
така и Червенков започна грандиозните си строежи, въпреки че
България бе в пълна разруха след войната
(за изяждането на хляба наш насъщен от немските и от
съветските войски, за военните разходи, надвишаващи годишния ни
приход, за безмилостните репарации, за изсмукването на държавата ни
чрез неравноправна търговия - говорихме достатъчно).

Само за 5-6 години - от 1950-а до 1956-а - бе извършено

нечувано масивно грандиозно строителство -
повече от 30 тежки промишлени предприятия: химическите
комбинати в Девня и Димитровград, металургичният комбинат в
Перник,
Оловно-цинковият
комбинат
в
Кърджали,
Медодобивният комбинат край Пирдоп, завод „6-и септември",
заводът за антибиотици в Разград, корабостроителният комбинат
„Ернст Телман", текстилният комбинат , Деен Халачев" в
Плевен, памукопредачната фабрика „Балкан" в Габрово,
текстилните комбинати в Пловдив и Стара Загора, обувният
завод „Петър Ченгелов" в Пловдив, хладилният завод „Антон
Иванов" и т.н.;
през Стара планина бе прокопан проходът Хаинбоаз,
наречен Проход на републиката, построен бе Дунав мост край
Русе, прокарани бяха хиляди километри шосейни и асфалтови
пътища, прокопан е най-дългият у нас тунел „Козница";
построени бяха десетки язовири и напоителни системи:
Свищовско-Беленската напоителна система, Бръшлянска-та
напоителна система, язовирите „Студена", „Васил Ко
253

ларов"31, „Росица"32 и „Копринка"33 (имаше такава бригадирска

песничка: Хаинбоаз е наша гордост, „Росица" и „Копринка " -
чудеса!), Шабленската и Блатишката напоителна система, язовир
„Тополница", хидровъзелът „Искър" край София, снабдяващ
столицата с вода;
влязоха в експлоатация 9 топло- и 17 водни електроцентрали:
ВЕЦ-овете „Видима", „Петрохан", „Росица 1", „Република" ,
ТЕЦ „Марица-Изток" и др.;
в Добруджа, унищожавана от суховеите и виелиците, бяха
засадени уникалните полезащитни пояси, които преградиха пътя
на ветровете и превърнаха сухата степ в плодородна земя (това
само да беше направил Червенков - друг паметник не му трябва);
тогава бе създадена (от академик Даки Йорданов) и
най-голямата на Балканския полуостров Ботаническа градина в
балчишкия Дворец на румънската кралица Мария;
разрушеният от бомбите център на София бе доразру-шен и
там се изградиха гранитните сгради на Партийния дом, на
Министерския съвет, на Президентството, на ЦУМ и на хотел
„Балкан";
по същото време бяха построени Народната библиотека,
съвременната сграда на Софийската опера, Полиграфическият
комбинат „Димитър Благоев", Националният стадион „Васил
Левски", беше завършен строежът на двете крила на Софийския
университет, започна се топлофицирането на София и
изграждането на жилищните комплекси „Заимов", „Ленин" и
„Изток";
създадени бяха Институтът за бърза медицинска помощ
„Пирогов" и Онкологичният институт, въведено бе безплатно
медицинско лечение, учредени бяха Държавната спестовна каса,
Централният държавен архив, архивите на МВР, на МВнР,
военният архив, в повечето големи градове бяха построени
културни домове;
31Сега „Камен проход".
32Сега „Александър Стамболийски".
33После „Георги Димитров", сега пак „Копринка".
254

през май 1953 година след 560 години бе възстановена

Българската патриаршия (Червенков избра за патриарх съу-
ченика си от III софийска мъжка гимназия - албанчето Коста
Марко Пачу, явяващ се в момента като митрополит Пловдивски
Кирил);
тогава срещу Университета бе издигнат и паметникът на
съветския солдат, издигнал шмайзера си (не съвсем символично)
над целия град, над цяла България...

Човек наистина може да се диви: как е постигнато всичко това, с

 какви средства, с какви физически сили?
На Сталин му бе лесно - имаше милиони лагерници, които
строяха безплатно социализма в Съветския съюз.
България обаче бе малка, каквото и да правиш, не можеш да
натикаш в нашите лагери всичките 4-5 милиона българи,
затова Червенков бе озарен от друга идея: да построи социализма
със задължителен доброволен труд!
(Нямам грешка на езика, читателю, всеки бе длъжен да даде
определен брой дни доброволен, сиреч безплатен труд, ако не дадеш,
подлежиш на репресии.)
По този начин Червенков превръщаше цяла България в едно
огромно Трудово-възпитателно общежитие, сиреч - в концлагер!
(То и външно Отечеството ни приличаше на концлагер
-отвсякъде границите ни бяха оградени с бодлива тел - змия не
можеше
да пропълзи ни натам, ни насам!)
Разбира се, всичко това трябваше да бъде украсено с ентусиазъм.

Не може да се отрече масовото заразяване от червената

магия:
искреното всенародно опиянение от прогласената победа на
бедните над богатите, душевното тържество, че богатите
стават бедни, че довчера властните са гонени и презирани,
победата на правдата и свободата над мрака и тиранията,
общо и другарско ползване на благата — иди и отричай такива
идеи!
255

Ще твърдят ли още историците, социолозите и

наро-до-психолозите, че народ не се лъже? - пита Петко
Огойс-ки, който ще мине по-късно през деветте кръга на
комунистическия ад.34

Първи бяха призовани младежите. Сформираха се младежки

бригади, започна тъй нареченото бригадирско движение,
истината е, че имаше ентусиазирани младежи, които отиваха
доброволно, марширувайки гордо под лозунга „Да строим
родината!",
но също така е истина, че се използваха всички средства за натиск и
 заплахи: че няма бял ден да видиш, ако не се запишеш,
още по-отвратителен бе моралният рушвет: ако имаш бележка,
че си бил бригадир, ще те пуснат да следваш, ще се вредиш на по-
добра
работа и т.н.;
истина е, че имаше романтика: то бе любов, лагерни огньове и
песни, преизпълнени норми, да бъдеш бригадир бе чест и слава, поети
пишеха стихове, композитори съчиняваха песни, писатели пишеха
романи - създаден бе цял бригадирски епос...
но също така е истина, че там дисциплината бе военна, че имаше
сурови наказания, изстъпления, издевателства и извращения,
опозоряване пред строя, издаване на съпътстващи те цял живот
отрицателни характеристики и пр.,
а трудът бе тежък, примитивен, нямаше никаква техника,
работеше се само с кирки, лопати и ръчни колички, нормите бяха
непосилни за по-слабите, храната бе долнокачествена, битовите
условия
- първобитни.
Тъй или иначе с бригадирски труд бе прокопан проходът
Хаинбоаз, наречен Проход на републиката;
34Петко Огойски (1929), „Записки за българските страдания
1944-1989", том 2, 1995 г.; документи и съдби за тази книга е
събирал 43 години; 1950 г. като войник е бил арестуван и осъден
на 5 години затвор за „вражески стихове", минал през затворите
на Видин, Лом, Плевен и Шумен, след това е изпратен в лагера на
остров Персин; 1962 година отново е арестуван, пак за „вражески
стихове" и изнесени от лагерите записки.
256

бе прокарана жп линията Перник-Волуяк и жп линията

Самуил-Силистра;
бе построен социалистическият град Димитровград;
бе изграден язовирът „Георги Димитров" и други язовири;
младежки бригади жънеха и вършееха.
Друга безплатна работна ръка бяха трудовите войски - в тях
мобилизираха неблагонадеждните младежи, синовете на народни
врагове, циганите и турците.
Отношението към тях бе, меко казано, сурово.
 Брат ми, който беше трудовак, разказваше на братов-
чед ни, току-що завърнал се от лагера в Белене, при какъв
режим са работели.
- Че то вашето ще излезе по-лошо от нашето! - смееше
се братовчедът.

Трудоваците строяха пътищата, металургическите и хи-

мическите комбинати, всичко.
Още по-зле от трудоваците бяха войниците, наказани в дис-
циплинарни роти - тях изпращаха на най-тежките, на най-опасните
обекти.
Редовната армия също бе използвана в строителството и в
земеделието, особено при прибиране на реколтата.
Не бяха оставени да скучаят извън ентусиазма на социали-
стическото строителство и прочието граждани:
освен сезонните бригади за бране на плодове и ленинските,
сталинските или димитровските съботници или неделници,
всеки, независимо от професията си, трябваше да отработи
доброволно определен брой работни дни на важни социалистически
обекти:
хирурзи и цигулари чукаха камъни за шосейна настилка,
пианисти и балерини бъркаха бетон, историци и зъболекари копаеха
канали и пр. и пр.
Партийният дом в столицата бе изграден не само с безплатен
труд, но и с парите на членовете на БКП - освен членския внос, всеки
комунист влагаше в строежа доброволно по една, по две, по три
заплати.
257

Върхът на социалистическата пирамида, която градеше

българският фараон, бе проектът, наречен „ Софийско море " или „
София,
пристанище на три морета ".
Моля младите си читатели да заемат сериозна поза и да не се
хилят като пачи в тенджера - това, което ще прочетат сега, не е тъп
виц,
а свещена действителност.
За да не бъда упрекнат, че си измислям, давам думата на писателя
Георги Марков, който заради смелостта си в ония години да разказва
подобни истории бе убит през септември 1978 година на моста
„Ватерло" в Лондон:

На спирка Павлово по линията на Княжевския трамвай

дълги години стоя един голям надпис: „ ТУК ЩЕ БЪДЕ
ПРИСТАНИЩЕ ПАВЛОВО ". Под надписа беше нарисуван
корабоплавателният канал Панчарево—Павлово и бяха
означени пристанищата.
Зная, че някои от читателите веднага ще си спомнят за
вицовете как ще превърнем лопатите в гребла, но повечето от
тях ще си спомнят и за онази тъжна поредица от неделни дни,
през които всеки простосмъртен гражданин на София
трябваше да дава своя безплатен труд за софийското море.
Не ми е ясно как се бе родила у нашите партийни и
държавни ръководители идеята да бъде заставен Дунав да тече
нагоре по Искърското дефиле, да пресече Шопския край, да
влезе в коритото на Марица и да имаме море край София и как
тази идея от детинска фантазия се бе превърнала в държавна
строителна програма, която влезе в действие.35

"Проектът беше: първо, Дунав по Искъра чрез система от

шлюзове да стигне до София, да напълни Софийското море,
Софийското море да се свърже със Струма и така корабите от
София да стигат до Бяло море; второ, Софийското море да се
влее в коритото на Марица и по друг канал корабите от София да
стигат до Черно море; и трето, тъй като в Германия канали
свързват Дунав с Балтийско море - корабите от София ще стигат
и до Балтийско море. Така София ставаше пристанище на три
морета.
258

Все ми се струва, че произходът на тази червенковска мечта

е съветски. Защото веднъж чух на събрание следното
обяснение: „Щом Москва може да има плавателен канал,
Москва-река, защо София да няма нещо подобно? ".
И така в началото на петдесетте години, при напълно
разстроено стопанство, мизерия, оскъдица из цялата страна,
ние бяхме призовани да започнем строежа на софийското море,
което щеше да се състои от система канали и езера.
Всеки гражданин на голяма София беше задължен да
отработи известен брой работни дни, които варираха от 3 до
20. И тъй като почти всички тези хора работеха, то
отбиването на ангарията отначало ставаше за сметка на
почивните им дни или на годишните отпуски.
Ала изглежда, че на вожда, който гореше от нетърпение да
плава с яхта от Панчарево до Павлово, това се видя твърде
бавно и недостатъчно. Внезапно беше издадено нареждане:
онези, които имаха да отбиват трудови дни за канала, да
правят това в работно време.
Ние се събирахме на определени пунктове рано-рано
сутринта, след това пристигаха камиони, качвахме се и с песни
пристигахме на съответното място, което представляваше
някакъв безнадежден ров. Голямата част, разбира се, бяха жени
и момичета, които никога през живота си не бяха хващали
кирки и лопати. Резултатът от тяхната работа беше почти
плачевен.
Аз лично се съмнявам дали средното количество изкопана
пръст по време на всички трудови дни надхвърляше една кофа на
човек. Милиони работни дни бяха пропилени за нещо, което два
багера можеха да свършат за един месец.
Тогава се запитах - защо всъщност партийното и държавно
ръководство не приложи сериозна строителна техника, защо не
използваха машини?
Неизбежният отговор беше: защото на построяването на
изкуственото море се гледаше не само като на строеж, а преди
всичко като начин за тероризиране на хора
259

та, за провокиране на нервните им системи, защото онзи, който

внезапно въстанеше срещу тази лудост, се изпращаше на доста
продължителен трудов лагер край Дуна-ва или другаде.
И трябва да кажа, че провокацията беше огромна, защото
поне аз не познавам нито един здравомислещ гражданин, който
за секунда дори да е повярвал, че ще се вози на кораб около
София.
Но въпреки това работата по каналите край София
продължи. Вече съм забравил колко години трая това чудо,
може би седем, може би повече години, защото беше нещо
обикновено да потърсите някого и да ти кажат: „Ами той
отбива трудова на канала ". Постепенно, с годините работата
по каналите започна да намалява, партийният и вестникарски
ентусиазъм за корабоплаване през Боянските ливади се изпари,
но хората продължаваха да се изпращат да копаят, просто
така, да се намират на работа. И така нещата продължиха до
началото на шестдесетте години.
Накрая официално се сложи край на първото действие на
комунистическата трагикомедия, наречена „ Софийско море ",
а именно копаенето на морето. Но хората биха били големи
оптимисти, ако си мислеха, че с това се свършваше. Защото
следваше второто действие - закриването на морето, което
трябваше да бъде направено от същите ръце, които бяха
копали. И това закриване също отне години и предизвика
същите псувни и проклятия.
И така, след много години на копаене и зариване, една нощ
надписът на спирка Павлово „ ТУК ЩЕ БЪДЕ ПРИСТАНИЩЕ
ПАВЛОВО " изчезна и днес едва ли ще намерите останали следи
от канали, кораби и пристанища в землищата на Драгалевци,
Симеоново или Дървеница.
Контролираната от режима преса не обели нито дума за
тази злощастна история със „ Софийското море ", нито една
партийна организация не дръзна да възрази срещу това
разхищение на човешки сили и материали, до ден
260

днешен под никаква форма не бе направена каквато и да е

критика или самокритика, не бе потърсена отговорност от
никого.
А въздухът звънтеше от тази подигравка с цял народ!36

Както се казва накрая в приказките: и аз бях там, и аз копах, и аз

мълчах...
Така си е, драги мой читателю. Копахме и мълчахме. Както
казваше една комсомолска секретарка навремето: тъжно, но факт.
Копахме и мълчахме, мълчахме и копахме и като безсловесни
робове градяхме пирамидата на социализма,
а фараонът наш ставаше все по-внушителен, едрееше и де-
белееше като Буда, издуваше корем и бузи, превръщаше се в живо
 олицетворение на народното благоденствие.
Следвайки примера на великия Сталин - след национализацията
и индустриализацията, Червенков запретна ръкави и се зае с
колективизацията на земята.
Тук положението беше малко по-различно от Съветския съюз:
там земята беше собственост на едри помешчици (кулаци) и
справянето
с тях беше по-лесно: обявиха ги за врагове, разкулачиха ги, кого убиха,
кого натикаха в лагерите, останалите ги изселиха в Сибир;
в България обаче земята бе разделена на 13 милиона парчета
(ниви), собственост на дребни и средноимотни стопани - на 90 % от
населението,
да национализираш земята, да я отнемеш насила от селяните -
означава да направиш 90 % от населението свои кръвни врагове,
а и не може да избиеш или да натикаш в лагерите всичките тези
90 %, нямаме и Сибир - да ги изселиш там,
затова се налагаше прилагането на друга тактика - не на-
ционализация, а колективизация на земята.
36Георги Марков, „ Задочни репортажи за България " -„
Софийското море ".
261

Още през пролетта на 1945 година беше приет Закон за

създаването на Трудовокооперативни земеделски стопанства
(ТКЗС),
но това, викаха, няма да бъдат като съветските колхози -ще
правим доброволни земеделски кооперации, както ги правеше
навремето вашият Стамболийски,
земята, добитъкът, викаха, си остават ваши, само се коо-
перирате, за да си купите трактори, не ти хареса - вземай си кончетата
и
ходи да си ореш сам нивата с ралото. (Блажени са верующите!)
С развети байраци в ТКЗС-то обаче влязоха само най-бедните,
малоимотните, или които нямаха земя, нямаха добитък, нямаха нищо;
средноимотните и заможните не щяха.
Изводът беше какъв? Който няма нищо - влиза в ТКЗС-то, който
има - не ще. Следователно, за да влезе и който има, трябва да се
направи
така, че да няма.
На помощ дойде Законът за изкупуване на едрия земеделски
машинен инвентар:
държавна собственост ставаха тракторите, вършачки-те,
тракторните плугове, редосеялки, сноповързачки и тракторните
култиватори с всичките им принадлежности и резервни части3,',
с което частното земеделие се връщаше на първобитно
ниво;
останалата работа за „доброволно влизане в ТКЗС" свършиха
задължителните държавни доставки (нарядите).

Понеже положението следвоенно, глад и прочие в градовете,

за всеки декар земя селянинът е длъжен да предаде на държавата
толкова килограма пшеница, толкова килограма царевица,
толкова слънчоглед, овес, ечемик, соя, боб, леща, памук -
Бог с две шепи да сипе от небето, изсмуканата ни земя не
можеше да роди и половината от това, което искаха.
'Държавен вестник, 28 февруари 1948 г.
262

Обаче не предадеш ли в срок исканото количество:

„държавен саботаж" - съд, затвор, че и смърт!38
Какъв е изходът? Не ти стига житото - отиваш, купуваш от
държавата и после го даваш на държавата. Само че държавата ти
продава житото по 140 лева килограма, а като го взема от теб -
плаща ти по 20 лева, сиреч 7 пъти по-евтино.
Колкото повече земя имаш - толкова повече купуваш от
държавата, толкова повече губиш: ако имаш 50 декара, загубата
ти е над 300 000 лева, ако, недай Боже, имаш 100 декара -
потъваш с 600-700 хиляди.
(Стигна се и до омагьосан кръг: нарядите уж се изпълняваха,
а продукцията не се увеличаваше, една и съща стока се
препродаваше от селяните на държавата, от държавата -на
селяните, от което селяните обедняваха и гладът в държавата
продължаваше.)
Хората издържаха така година-две, някои издържаха даже
три, изхарчиха каквото спестено имаха и започнаха да си дават
земята съвсем доброволно, бързаха да я харижат -само и само да
се отърват от нея, иначе - голи и боси към затвора...
И от конете, от кравите и воловете, и от овцете побързаха да
се отърват, и тях харизаха (или ги изклаха), защото за всяка глава
- толкова кила месо, толкова литра мляко (искаха мляко и от
ялова крава, и от воловете), толкова вълна и прочие, и прочие...
И като останаха без земя, без добитък, без нищо - накъде да
вървят?
Хайде - един подир друг, един подир друг - в текезесе-
38Чл. 10 от Закона за защита на народната власт гласи:
Собственик на стопанско предприятие... който с цел да
разстрои стопанството или продоволствието на страната
или да създаде спънки на народната власт, не изпълнява изцяло
или отчасти наложени наряди... се наказва за саботаж със
строг тъмничен затвор, а при тежки случаи — с доживотен
строг тъмничен затвор или смърт.
то.
263

Но някои се заинатиха. Не щат. Решението на партията обаче

беше: до есента колективизация 90 %!
Что делать? - както питал Ленин.
Как партията вкара в ТКЗС кулаците и неосъзнатите селяни
- любопитният читател може да прочете в притурката към тази
глава.
А ний бодро да продължим нататък.

Резултатът от колективизацията бе печален. След 5 години, през

декември 1955 година, партийните лидери, начело с Вълко Червенков,
се събраха и отчетоха като оптимистично постижение,
че в най-напредналите ТКЗС-та заплащането на един трудоден е
стигнало 4-5 до 6 лева!39
То и 6 лева си беше пълна мизерия, но истината бе още
по-печална: масовото заплащане в редовите ТКЗС-та из цяла България
бе по 20 стотинки на трудоден!
Позволи ми, съвременний мой читателю, да ти разтълкувам
днешната стойност на тези митични 20 стотинки.

През 1962 година бе проведена парична реформа: 10 лева

бяха заменени с 1 лев. Стойността на този лев е горе-долу
колкото стойността на днешния лев, сиреч - равен е на половин
евро.
Следователно 20-те стотинки от 50-те години са равни на
сегашните 2 стотинки -
толкова получаваше на ден трудолюбивият български
селянин кооператор, на месец получаваше 60 стотинки (30
евроцента), на година - 7 лева и 30 стотинки (3,65 евро).
Според днешната статистика гражданите на най-бедната
държава в Европейския съюз, сиреч ние, българите, получаваме
средно по 2,5 евро на час -
следователно нашите героически бащи и майки, дядов
39Пленум на ЦК на БКП, 6-7.XII.1955 г. - ЦДА, ф. 16, оп. 5, а. е.
188, л. VI-VIII.
264

ци и баби са получавали за година по-малко, отколкото ние днес

получаваме за час и половина! (И се оплакваме!)
Това е още нищо. Ако, недай Боже, някой чужденец прочете
тези редове и вземе да сравнява с това колко получават ония там
на Запад - ще изпадне в кома:
датчанинът, например, взема по 36,5 евра на час - точно
толкова е щял да получи нашият легендарен селски труженик
(ако не умре от глад) след 10 години черен труд!
10 социалистически години - равни на 1 капиталистически
час... Е, как да оцелеем?

Как е възможно да се стигне до такъв абсурд?! - ще попитат

удивено някои, които не са имали щастието да живеят в со-
циалистическата епоха.
Бос съм по сложните икономически въпроси, затова ще се
опитам да дам просто обяснение.
Големите строежи изстискаха държавата докрай, не само с
разходите за построяването им, а и защото бяха неефективни
(понеже се оказа, че нямаме руда, металургичните комбинати
купуваха руда от СССР, докато желязната руда дойде от Урал до
Перник, ставаше златна,
освен това произведената стомана не ни трябваше, защото
нямахме машиностроене, така че стоманата продавахме на СССР,
но за да изравни цената й с цената на своята стомана, ком-
пенсирайки разходите по транспорта, СССР купуваше нашата стомана
под себестойността й),
 поради тази причина на работниците се плащаха мизерни
заплати;
за да не умрат от глад, държавата сваляше цените на хра-
нителните стоки, което пък я накара да изкупува селскостопанската
продукция на цени, по-ниски от тяхната себестойност,
за шест години пет пъти бяха намалявани цените, тези намаления
бяха съпроводени с пропаганден шум, че партията увеличавала
благосъстоянието на народа,
а всъщност тези намаления доубиваха селското стопанство -
така се стигна до положението, че колкото повече стока
265

продаваха текезесетата на държавата, толкова повече губеха и накрая

изпадаха в колапс,
стигна се дори дотам, че започнаха да унищожават реколтата,
преди да са я прибрали (опожаряваха я или я закопаваха), защото
цената
за прибирането й беше по-голяма от цената при продажбата.
За да се спои окончателно дружбата между работниците и
селяните, заставяха кооператорите през зимата да работят на
строителните обекти, за което обаче трябваше да им плаща не
държавата, а техните ТКЗС-та, докарани и без това до просешка
тояга...

И започна масова миграция от селата към градовете, хората

търсеха работа по строежите и в заводите, там все пак даваха някакви
пари. Младежите, излезли от казармата, с пушка не можеше да ги
върнеш на село.
Селата обезлюдяха като чумави, останаха само бабичките,
нямаше машини, нямаше работна ръка - това съвсем съсипа
текезесетата.
По едно време, за да не умират бабичките от глад, раздадоха им
по 1-2 декара за лично ползване, те човъркаха там с мотички и с
пръсти,
и се стигна до парадокса (викаше по-късно Тодор Живков и се
смееше), че от този 1 декар бабичките изкарваха повече продукция,
отколкото текезесетата, ха-ха-ха!
Ха-ха-ха, но на Вълко Червенков никак не му беше смешно.
266
 Притурка към глава VIII
Наръчник на агитатора
12 метода за агитация на кулаците и
неосъзнатите селяни да влизат в ТКЗС

Един от братовчедите ми по онова време беше партиен секретар,

колеше и бесеше в селото, като дойде демокрацията, изведнъж стана
религиозен, пасеше две козленца на поляната край читалището и често
изпадаше в състояние на покаяние.
Така веднъж ми разказа как са успели да вкарат за два месеца
цялото село в ТКЗС-то.
- Ний, вика, сме прости хора, правихме-струвахме, побийвахме,
посплашвахме, но инат селяни - не щат. Тогаз получихме една строго
секретна брошура Наръчник на агитатора с подзаглавие 12 метода
за
агитация на кулаците и неосъзнатите селяни да влизат в ТКЗС.
Метод № 1 беше нагледната агитация - да се пишат лозунги и
обидни думи по стените на къщите и по портите на нарочените селяни;
метод № 2 бяха нощните агитки - групи комсо-молчета обикаляха
къщите и пееха под прозорците куплетчета от рода на „Ако не влезеш,
чичо, в текезесето - ще увиснеш утре, чичо, на въжето ";
метод № 3 беше затваряне в кучешкия рай при плъховете, сиреч в
мазето на общината;
метод № 4 беше физическата обработка, сиреч бой;
метод № 5 - психическа обработка: заплашване, че ако не влезеш
в ТКЗС, ще те пратят в Белене;
метод № 6 беше психическа обработка на децата в училище -
изправя учителят детето пред черната дъска и му говори как може да
търпи баща враг на народа, през това време другите деца дюдюкат и
подгонват разплаканото дете - да ходи да агитира баща си: „Влизай бе,
тате, срам ме е!";
метод № 7 - цяла нощ да правиш поклони ничком пред портретите
на Сталин и Червенков, спреш ли - прилага се метод №4;
267

метод № 8 - търкаляне в бъчва: изкарват те извън селото, край

някоя вада, под някой баир, във вадата - бъчва, казват ти: тикай нагоре
по баира; горе те напъхват в бъчвата и те блъсват надолу по баира,
долу
те чакат, натопяват те в калната вада, за да се свестиш, и те питат:
„Влизаш ли в текезесето?"; ако не щеш -пак тикай бъчвата нагоре, пак
те
пускат надолу. И така цяла нощ.
Ако издържиш на бъчвата, прилага се метод № 9 - инсценировка
на разстрел: извеждат те късно нощем извън селото до някаква
пропаст, ний ги извеждахме до конските гробища - ямата, където
хвърлят умрелите коне,
до ръба на ямата виждаш силуета на друг човек с вързани очи, а
на десет крачки пред него - трима души с насочени пушки, завързват
ти
очите, казват ти да чакаш, през това време чуваш:
- Влизаш ли в текезесето?
- Не, не влизам - отговаря оня с вързаните очи. %
- Втори път те питаме: влизаш ли в текезесето?
- Не, няма да вляза!
- Добре. Зареди пушките. (Щракат затворите на пушките.) За
трети и последен път те питаме: влизаш ли в текезесето?
-Не!
- Огън!
Залп. Сърцераздирателен предсмъртен вик. От дъното на ямата се
чува как пльосва трупът на разстреляния сред конската мърша
(търкулнали са камък).
- Следващият! Подкарват те към ръба на ямата. Ако издържиш и
кажеш
„не" - прилага се веднага метод № 4, после метод № 7, а на сутринта се
прилага метод № 10 — публично опозоряване:
дават ти да носиш плакат, на който пише: „A3 КЪМ КУЛАК -
НАРОДЕН ВРАГ", и те изкарват на улицата, пред теб тръгва глашатаят
с
барабана, след теб милиционер с пушка;
глашатаят бие барабана, хората наизлизат пред портите, наоколо -
орляк дечурлига, на всеки десет крачки спираш и викаш:
- Драги съселяни! Аз съм кулак - народен враг. Не ме гледайте -
влизайте в текезесето, там е бъдещето, там е народното щастие.
268

И така обикаляш до късна вечер и повтаряш до хиляда пъти.

 Ако и на това издържиш и пак не щеш - прилага се метод № 11,
което е изпълнение на заканата от метод № 5, т.е. пращат те в Белене;
докато си там, прилага се метод № 12 - психическо прело-мяване на
стопанката: лельо еди-коя си, ако не влезеш в ТКЗС, бай еди-кой си
ще
изгние на острова, ако ти е мил, влез и ще го пуснем веднага...
Жената да издържи седмица-две, поплаче, поплаче и кандисва.
Всичко си беше описано в брошурката подробно и художествено,
вика братовчед ми, с реплики и мизансцен, като в сценарий за филм -
явно над това съчинение са работили умни хора, твои колеги писатели
може да са го писали...

Че наистина е имало подобна инструкция, се убедих още

по-рано. В поемата си „Христос на велосипед" (1963) споменавах
за времето, когато ни търкаляха в бъчвите, и бях много учуден,
като прочетох по-късно в „Хайка за вълци" (1986) описанието на
същия метод.
Срещаме се с Ивайло Петров, от дума на дума - оказа се, че и
в неговото село (в Добруджа), и в моето (край Русе) са мъчили
хората по един и същ начин. Боят, мазето и другите класически
методи за агитация - както и да е, но как ще хрумне
едновременно в две глави на 200 километра разстояние една и
съща щура идея като търкалянето в бъчва?
- Брех, майка му стара, явно е имало обща инструкция - рече
Ивайло.
И се оказа, че търкалянето в бъчва се е прилагало също и в
русенските села Писанец и Щръклево, чак в Кулска околия и в
още много други села из България.
За съжаление, оригинал от инструкцията не можах да открия.
269

1950-1962

ГЛАВА IX
Стъпалата на властта
Горяните, Вълко Червенков,
Тодор Живков

Вълко Червенков се беше свил на две в бронетранспортьора и

 наблюдаваше през люка сражението.
Втори ден 6 хиляди войници и милиционери с автомати,
картечници и минохвъргачки не можеха да унищожат стотината
бандити, които стреляха срещу им иззад чу карите на Сливенския
балкан с пушки от Балканската война,
още 7 хиляди войници бяха обкръжили местността - да не би
бандитите да избягат...
Позор! - нито можаха да ги унищожат, убиха само 30-40,
другите, предвождани от своя Бенковски (така населението наричаше
войводата им Георги Стоянов-Търпана), избягаха нагоре в планината.
На Вълко Червенков наистина не му беше до смях:
разните банди и конспирации до 1949 година в повечето случаи
бяха свързани с бившите хора - царски офицери, бранници, легионери,
буржоазни партии и прочие;
сега оръжие грабваха и хващаха гората селяните - бедните и
прости селяни, на които викат народ.

Насилията, тормозът, терорът, издевателствата при коо-

перирането през 1950-1951 година са известни, писано е за тях много.
Но не знам защо премълчаваме другото - че народът ни не понесе
тези насилия като покорно добиче.
270

Селяните изравяха пушките, останали им от миналите войни, и

хващаха гората - ставаха горяни.
Въоръжени чети бродеха из горите, водеха сражения с войската и
милицията, превземаха села, цели райони бяха в ръцете на горяните;
по официални данни на Държавна сигурност през 1949-1956 са
ликвидирани 440 банди1 (властта наричаше горяните бандити - точно
както властта преди 9.IX.1944 година наричаше бандити партизаните);
горянските чети се състояха от по 4-5, 10-20, до 100-150 души -
средно по 10-15 души да са били в чета - значи из горите бродеха
между
4 и 6 хиляди въоръжени горяни.
Но това бе само върхът на айсберга:
в нелегалност минаваха само тези, за които имаше пряка
опасност да бъдат арестувани - многократно повече бяха легалните
съзаклятници, които се въоръжаваха тайно и чакаха сигнал за
въстание.
 Щом дори след масовия разгром, за който ще стане дума след
малко, към 31.XII. 1953 г. в страната е имало 736 нелегални
организации и групи1,
а към края на същата 1953 г. по приблизителни данни, с
които разполага Държавна сигурност, вражеският контингент
наброява общо 384 000 души3 -
можем да си представим колко са били нелегалните орга-
низации и какъв е бил броят на съзаклятниците в разгара на
съпротивата през 1951-1952 година!

Неслучайно още през 1949 година с решение на Политбюро бе

създадена преторианската гвардия на Компартията - „до смърт
преданите на ЦК" вътрешни войски,
през октомври 1950 година те бяха 10 батальона, през ноември се
преформираха в дивизия и броят им се увеличи,
'Бончо Асенов, „Шесто за Шесто ", с. 123.
2Веселин Ангелов, Документи за дейността на ДС, док. № 46.
'Веселин Ангелов, цит. съч., док. № 47.
271

през август 1952 година с ново решение на Политбюро

вътрешните войски нараснаха на две дивизии и две бригади;
с решение на Политбюро бяха създадени засега доброволни
въоръжени работнически групи и отряди, които в случай на нужда да
действуват в помощ на органите на МВР за смазване на всякакъв
опит
за контрареволюционни и вражески действия*;
със същата цел по тъмните нощни улици из селата и градовете
дебнеха тъй наречените отрядници - доброволни сътрудници на
милицията;
през 1951 година бе създадена и Доброволна организация за
съдействие на отбраната (ДОСО);
към Държавна сигурност бе сформиран специален XII отдел за
внедряване на агентура в „бандитските и конспиративни групи",
на 11 януари 1951 г. XII отдел разполага с 695 секретни
сътрудници, 327 агенти, 351 информатори, 17 резиденти и 167 явочни
квартири5... -
целият този тотален репресивен апарат от преториански
 вътрешни войски, от щатния състав на МВР, от явната милиция и
тайните агенти, от доносници и информатори (агентурният апарат е
повече от 55 000 сътрудници от всички видове6), плюс
работническите
въоръжени отряди и отрядници, без да броим патриотичното участие
на
редовната българска войска -
най-малко сто и петдесет - двестахилядна армия бе хвърлена
срещу въоръжената съпротива на населението, която продължи,
постепенно затихвайки, до края на 1955-а (счита се, че опозицията е
окончателно разгромена през 1956-1958 година1).

Ако в Полша, Унгария или Чехословакия имаше такова масово и

продължително съпротивително движение -
4Веселин Ангелов, цит. съч., док. № 59.
5АМВР,ф. 13, оп. 3, а. е. 617. 6Веселин Ангелов,
цит. съч., док. № 44. 7Бончо Асенов, „Шесто за
Шесто ", с. 122.
272

чехите, унгарците и поляците щяха да проглушат света - и с

право!
А ние си мълчим и светът заслужено ни смята за
най-ми-житурската комунистическа държава.
Това, че комунистите и техните наследници се мъчат да
омаловажат и да заличат следите на народната съпротива против
техния
режим - е естествено,
но другите, свободните днешни хора, защо мълчат? - това е
загадка, но не толкова трудна за разгадаване:
ние се качихме върху пиедестала на свободата и бързо
забравихме онези, които положиха костите си под този пиедестал;
не, не забравихме - ние не искаме да си спомняме, че тази свобода
не ни е дар, че за нея са загинали не един, не двама... че не един, не
двама изгниха по затворите и лагерите;
не ни е приятно да ни напомнят, че докато ние страхливо сме си
живуркали и послушно сме викали ура по площадите - е имало хора,
които са се сражавали с оръжие в ръка и са дали живота си за
днешната
 наша свобода;
не ни е приятно споменът за тези хора да ни напомня за нашия
овчи позор - и ние старателно ги забутахме в тъмните ъгли на
забравата.
А които от тях останаха живи - още в първите дни на свободата
бяха избутани от трибуните, от залата на Народното събрание, от
коридорите на властта и също потънаха в забвение и мизерия...
Други пируват днес върху трапезата на свободното наше
Отечество.

22-годишната учителка Цветана (Ценка) Стефанова Ге-

оргиева Попкоева Чалъкова денем учела децата в училището на
село Смирненски, Кубратско, а нощем бродела из околните села
като апостол, унижените хора чакали само една дума, за да
надигнат глава.
Не се чудете на многото й имена - от тях тя правела различни
комбинации, различни хора я познавали под различно име: за
едни била Цена Стефанова, за други - Цве
273

танка Георгиева, за трети - Ценка Попкоева, за четвърти

-Цветана Чалъкова и т.н...
Една зимна нощ на 1951 година агенти на Държавна си-
гурност я причакали пред къщата, където живеела, да влезем да
си поговорим - казали, тя ги поканила любезно да влязат,
предложила им горещ чай да се стоплят и като отишла за захарта
в кухнята, изчезнала през прозореца.
След това пак обикаляла селата, но облечена в мъжки дрехи,
с каскет на главата, с два револвера и две гранати на кръста,
присъединила се към четата на Цанко Иванов-Ме-чето, в едно от
сраженията я ранили, цял месец се лекувала в Силистренската
болница под чуждо име...
А нейното име било станало вече легенда, носело се от уста
на уста. В началото на март 1951 година в запустялата тепавица
край Писанец се събрали представители на 40-те нелегални
организации от Лудогорието, там тя направила предложение
въстанието да се вдигне през май.
По стара българска традиция там присъствал и предател...
Любимият народен ръководител бе разтревожен не на шега:
миришеше на гражданска война.
И на 12 март 1951 година Вълко Червенков свика целия партиен
актив: Политбюро, Централния комитет, окръжните, околийските и
градски комитети на БКП,
и за всеобщ смут на покорните партийни души той се нахвърли
върху тях с библейски гняв -
в доклад от цели 50 страници ги обвиняваше, че са допуснали
извращения на партийната и правителствена политика.
- Принципът на доброволността при кооперирането е легнал в
основата на всички партийни решения - гърмеше гласът му в залата
- Тези твърди позиции са изработени още при другаря
Димитров, те изцяло почиват върху съветите, давани ни от другаря
Сталин! - отекваше гласът му над цяла България.
И след като изнесе много и много факти за допуснати
274

извращения и неспазване принципа на доброволността при ко-

оперирането,
изброи градове и села, назова отделни лица и заключи: -
Съществуват такива факти - за срам и наш позор!* Ами сега?
Много неща бе научил Червенков от своя идол Йосиф
Ви-сарионович - сега прилагаше една от любимите хватки на великия
вожд: заблуда на противника.
Както Сталин викаше навремето: дайте свобода на опозицията,
без опозиция няма истинска демокрация - и щом опозицията показа
главата си, той скръцна със зъби: удушете опозицията! -
така сега Червенков гръмогласно се възмущаваше от насилията и
извращенията, а тихомълком тайните агенти плъзнаха по селата да
слухтят...
Селяните, наивни и чисти души, повярваха на думите му,
отпуснаха се сърцата им, дадоха воля на езика си: „Вълко Червенков е
на наша страна! Хайде, партийните секретари в бъчвата!";
които бяха се заровили под сламата в плевните, излязоха, дето
бяха избягали из лозята или в гората, се върнаха...

И през нощта на 29 април 1951 година, на връх Великден, когато

попът извика: „Христос возкресе!",
милиционерите, войниците и тайните агенти, които бяха
 залегнали край селата, тихомълком се промъкнаха по тъмните улици,
заблъскаха по портите, нахлуха в дворовете и къщите, други се
притаиха край черквите...

След като поп Димо възвести възкресението на Христа, ние

излязохме с мама от църквата и тръгнахме по улицата с
треперещи свещички в ръце, вън беше паднала мъгла, някакви
хора се мяркаха из мъглата, никой не отговаряше
8Иванка Иванова, „Вълко Червенков през погледа на негови
съвременници ", 2000 г.
275

на нашето „Христос возкресе!", чужди хора ще са, рече мама, що

щат тука посред нощ?...
Като наближихме нашата порта, изпод бряста безшумно
излязоха трима мъже, спряха ни, казаха да почакаме. След малко
от двора изведоха брата на баща ми Манол и сина му Тодор,
ръцете им бяха вързани, от двете им страни вървяха двама
милиционери с насочени автомати. Други двама цивилни носеха
на протегнатите си ръце по четири-пет пушки, сякаш носеха
наръч пръчки.
През портата видях баща си и брат си - стояха изправени до
дувара с лица към стената.

През тази черна великденска нощ милицията и армията

извършиха из цяла България масови арести, затворите бяха
претъпкани,
отваряха нови и нови лагери...
Според архива на МВР през 1950 година са били задържани 1774
лица, 578 са осъдени, 137 са пратени в ТВО, 505 остават
подследствени, 554 са освободени по оперативни причини4'(да бъдат
следени или вербувани);
според други данни от същия архив, само за девет месеца на
1950 година са съдени и пратени в лагери 7820 лица10,
според Документи за дейността на Държавна сигурност
(1944-1989), по-специално според документ № 44:
през 1951 г. бяха новоарестувани 6600 лица или със заварените
500 подследствени, бяха разследвани 7160 лица, от които 2360 бяха
осъдени (от тях на смърт 79), изпратени в ТВО - 2167 и освободени
1789, на останалите следствието е продължено през 1952 г.;
(освен това по заповед на министъра на вътрешните работи от
януари до август 1951 г. в Белене са въдворени 2551 лица враждебно
настроени към народната власт11);
през 1952 г. бяха арестувани 2799 лица, заедно със заварените
подследствени бяха разследвани общо 3312 лица, от
"АМВР, ф. 13, on. 1, а. е. 617.
10АМВР,ф. 13, on. 1, а. е. 717.
"АМВР, ф. 12, оп. 1,а. е. 32.
276

които 1857 бяха осъдени (на смърт 100), изпратени в ТВО -391 и
освободени 763;
за осем месеца през 1953 г. са арестувани 1254 лица, със
заварените подследствени общо са разследвани 1509 лица, от които
осъдени 917 (на смърт 62), изпратени в ТВО - 113 и освободени 213;
освен арестуваните през 1952 и 1953 са задържани около 1100
лица, без да бъдат съдени, освободени с предупреждение;
от освободените значителна част са освободени по оперативни
съображения или защото политически не е съобразно да бъдат
съдени.12

Четирима души от моята фамилия потънаха в затворите и

лагерите, а Ценка Попкоева Чалъкова бе осъдена на смърт,
понеже не бе заловена.
Бродила тя половин година самотна из горите, приспивала по
някоя нощ в селата при верни, но изплашени хора, и на
разсъмване - пак в гората; като паднал снегът през ноември и
стъпките станали опасни, скрила се в един трап под сламата на
някаква плевня.
Предателят (предатели в България дал Господ!) я забелязал,
като излизала от трапа нощем, обадил се по телефона „там,
където трябва", милицията обсадила селото, заловили я сутринта
на 22 февруари 1952 година. Предателят получил награда 50 000
лева...

И така: само според архивите на МВР и Държавна сигурност, от

април 1950 до август 1953 са били арестувани 23 898 лица, освободени
по оперативни съображения (вербуване, следене или компрометиране)
 4419 лица, изпратени в лагери 13 179, осъдени 6300, от тях на смърт
241.
Колко в действителност са жертвите, не е известно -според други
данни от архива на МВР в периода от 1952 до
,2Веселин Ангелов, цит. съч., док. № 44.
277

1985 година за антинародна и вражеска дейност са издадени още 478

смъртни присъди13;
никъде обаче не намерих вест за броя на убитите „при
съпротива", за избитите при ликвидиране на „бандите" (има данни, че
само от януари до август 1951 година са заловени и ликвидирани 350
горяни14);
от „безследно изчезналите" няма следа...
Тези цифри може би са ти скучни, читателю, извинявам
ти се,
но зад всяка една скучна единичка се крие не само трагедията на
един човек, но и тъмната мъка на неговите близки.

Беше краят на февруари 1952. Пред портата ни спря военен

джип, от джипа слезе милиционер и извика мама. Не даде на друг
да излезе на пътя. Гледах иззад портата. Ценка седеше отзад в
джипа. Мама беше протегнала едната си ръка през прозорчето на
джипа и галеше косите й.
- Ръцете и краката й бяха вързани, Боже! - проплака мама,
когато джипът замина.
След два месеца, в края на април, младо войниче донесе на
майка ми една бохчичка.
- Това са дрехите й - каза войничето.
- Боже, сестричката ми! - извика мама и гледаше войничето в
очите с безумен въпрос, войничето мълчеше. - А къде е гробът й?
- прошепна тя.
- Не зная, майко - каза войничето и си отиде.
Поп Димо опя тайно в църквата ученическата баретка на
Ценка, а майка ми всяка нощ, мръкнеше ли, грабваше газения
фенер от сундурмата, измъкваше се от къщи като невестулка,
щом излезеше извън селото, запалваше фенера и тръгваше през
полето, по баирите, из горичките,
някаква врачка й беше казала, че там някъде я били заровили,
 окачваше фенера на някой клон и започваше да рови
13АМВР, ф. 13, оп. 3, а. е. 796.
|4АМВР, ф. 13, оп. 3, а. е. 943.
278

земята с късата войнишка лопатка, дето баща ми я беше донесъл

от войната...
Майка ми отдавна вече е горе, на оня свят, но мръкне ли,
слиза, грабва пак фенера и тръгва като някакъв Диоген от баир на
баир, от дол в дол, през нивя и гори, през усои, урви и сипеи...

Не се знае кое е по-страшно: бързата смърт или дългите мъчения,

кои бяха повече за оплакване: убитите или живите, хвърлени в
лагерите
и затворите?
За тяхната страшна съдба ще разкажа, читателю, не тук, а в
следващата глава.
А сега да вдигнем глава - стига сме се ровили в съдбите на
простия народ там нейде долу... и да погледнем нагоре:
върху пролетарския трон все още здраво седи любимият народен
ръководител Вълко Червенков,
става той все по-внушителен, едрее и дебелее като Буда, издува
корем и бузи, превръщайки се в живо олицетворение на народното
благоденствие - и не подозира какво го чака...
Случи се най-страшното: Сталин умря.
Бе 3 март 1953 година. Вестта за смъртта му облетя като черен
облак планетата. Половината човечество ридаеше, другата половина
ликуваше.

През последните месеци Сталин бе изпаднал в зловеща

параноя - във всекиго виждаше убиец и казват, че бил решил да
избие членовете на собственото си Политбюро, начело с Берия.
На 28 февруари 1953 година поканил Берия, Хрушчов,
Булганин и Маленков на поредното нощно заседание, което
прераснало в нощен гуляй, гуляли и пели до сутринта,
в подобни случаи Сталин използвал Хрушчов за шут,
наричал го Иванушка-дурачок, карал го да танцува гопак15
>$Гопак - украински народен танц, много бърз, с подскача-ния,
прикляквания и въртене.
 279

и да се търкаля като лоена топка, дебелият Хрушчов много

смешно танцувал и Сталин много се смеел...
Планът на великия вожд бил тази нощ по време на гуляя да
отрови и четиримата, но те, изглежда, го изпреварили -на другия
ден Сталин не излязъл от стаята си, охраната го намерила паднал
от леглото, в безсъзнание, агонията продължила два дни,
четиримата стояли в съседната стая, лекар не повикали, чакали
като чакали смъртта на звяра...
И още на другия ден след смъртта му между оживялата
четворка започнала коварна и безмилостна битка: кой да наследи
трона в Кремъл?
Както е известно от историята - в края на краищата победи
шутът, на трона в Кремъл седна Иванушка-дурачок, известен на
света като Никита Хрушчов - който, както ще видим след малко,
няма да прости на мъртвия Сталин, че приживе го караше да
танцува гопак...

Червенков осиротя. Мирозданието му рухна. Загуби равновесие.

Но той бе достатъчно умен, за да предвиди, че смъртта на Сталин бе
начало на неговото собствено погребение:
наследниците на Сталин в Москва започнаха да ровят костите на
великия вожд - значи тук, в София, неговите наследници ще започнат
да
му копаят гроба.
Реши да изпревари събитията: на 26 януари 1954 година свика
пленум на ЦК на БКП и за всеобщ потрес изнесе доклад против култа
към собствената си личност, наричайки метафорично (нали бе поет)
явлението брадавица, която загрозява красивото лице на партията.
Гробарите му занемяха.
Култът към личността - каеше се брадавицата, - който ние
пренесохме у нас, е такава сладка отрова, която - искаш това ши го
не
искаш, все едно - постепенно опиянява, заслепява, създава
самочувствие,
при което личността фактически и формално се поставя над
Централния комитет, над партията и държавата
и в нея се вкоренява все повече фалшивото убеждение, че
 нейният авторитет е тъждествен с авторитета на партията.
280

Аз бях убеден, другари, повярвайте ми, бях убеден, че постъпвам

в интерес на партията - така разбирах работата.
Моята вина, бедата ми по-скоро тук е в това, че честно и
искрено имах дълбокото убеждение, че е правилно от гледна точка
именно на партийните интереси да се утвърждава моят култ.16
След което заповяда да свалят статуите му, да скрият бюстовете
му, да изкъртят барелефите му от стените, забрани да се скандира
името
му, нареди да се освободят политическите затворници и да закрият
лагерите в Белене, Куциян и другаде;
по примера на СССР, където шеф на партията стана Хрушчов, а
министър-председател - Маленков, реши да раздели властите и в
България, но го направи хитро:
запази за себе си скромния пост министър-председател, отказа се
от ранга генерален секретар на партията, но не го даде на друг, а
просто
го ликвидира, като го замени с трима секретари на ЦК,
за първи секретар назначи най-безличния, най-простова-тия,
най-раболепния, най-безопасния (тук сбърка!) - Тодор Живков,
а той, Червенков, остана просто ръководител на Политбюро;
обаче секретарите на ЦК, включително първият секретар, нямаха
никаква фактическа власт, те се занимаваха с
текуща
организационно-изпълнителна работа и проверка на изпълнението на
партийните решения^1, Червенков ги доведе до положение на негови
лични сътрудници™,
всъщност, ръководейки Политбюро, Червенков пак ръководеше
партията.
Зад тази маскировка обаче не можа да се крие дълго.
16Крум Василев, „Вълко Червенков през погледа на негови
съвременници ", 2000 г.
'Георги Чанков, „Равносметката" ', с. 314.
18Доклад на Тодор Живков, „Априлският пленум. Пълен
стенографски протокол ", 2002 г., с. 35.
281
Всички се питат: защо Червенков избра за първи секретар на
ЦК безличния Тодор Живков?
Колкото и да се правим на идеалисти, в човека е заложена
стръвта за власт и борбата за власт е в основата на историческите
процеси.
В парламентарните държави тази борба е междупартий-на,
явна и с открити средства; в тоталитарните еднопартийни
държави борбата за власт се води подмолно и коварно вътре в
единствената партия.
След събитията през 1923-1925 година, когато някои от
ръководителите на Комунистическата партия емигрираха главно
в СССР, а други останаха в България и действаха тук нелегално -
ръководството на партията негласно и гласно се раздели на
туземно и задгранично и, разбира се, между тях имаше гласни и
негласни противоречия;
тези противоречия особено се изостриха след 9.IX. 1944
година, когато задграничните представители, покровителствани
от Сталин, избутаха тукашните и завзеха властта: Георги
Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков;
Трайчо Костов всъщност стана жертва на тази негласна
борба.
Червенков много добре разбираше, че след обесването на
Трайчо Костов негови сериозни съперници остават двамата
оцелели ръководители на нелегалната борба в България Георги
Чанков и Антон Югов -
колкото формална да е длъжността първи секретар на ЦК, тя
проправя път на личността нагоре в партийната йерархия и той не
би поверил този пост нито на Югов, нито на Чанков, особено при
сегашното си разклатено положение.
От своя страна, при сегашното разклатено положение на
Червенков, Югов и Чанков изчакваха крушата сама да падне и
грижата им беше кой от двамата ще прецака другия в скорошната
битка за върховния пост в партията и държавата
и тъй като постът първи секретар на ЦК, колкото и формален
да е, би дал предимство на другия, ако го заеме -
282

те и двамата препоръчаха на Червенков за първи секретар да

назначи посредствената и никого незаплашващата фигура на
Тодор Живков.
Но и те сгрешиха, и те ще се каят като Червенков...

На 25 февруари 1956 година Хрушчов прочете на закрито

заседание на XX конгрес на КПСС тайния доклад „За култа към
личността и последиците от него".
Като всяка тайна - още на другия ден тайният доклад обиколи
света.
Новината, която потресе човечеството, се съдържаше в следната
кратка докладна записка:

Секретарю ЦК КПСС товарищу Хрущеву Н. С.

В связи с поступающими в ЦК КПСС сигналами от ряда лиц

о незаконном осуждении за контрреволюционние пре-ступления
в прошлие годи Коллегией ОГЛУ, тройками НКВД, Особъш
совещанием,
Военной
коллегией,
судами
и
военнъши
трибуналами и в соответствии с вашим указа-нием о
необходимости пересмотретъ дела на лиц, осуж-денних за
контрреволюционние преступления и ньше со-держащихся в
лагерях и тюръмах, доюшдъюаем:
за время с 1921 года по настоящее время за контррево-
люционние преступления било осуждено 3 777 380 человек, в том
числекВМН19-642 980 человек, ксодержаниюв лагерях и тюръмах
на срок от 25 лет и ниже - 2 369 220, в ссилку и въ1силку - 765 180
человек.
Следует отметитъ, что созданньш на основании По-
становления ЦИК и СНК СССР от 5 ноября 1934 года Особъш
совещанием при НКВД СССР, которое просуще-ствовало до 1
сентября 1953 года,
било осуждено 442 531 человек, в том числе к ВМН — 10101
человек, клишению свободи - 360 921 человек, к ссил
19Вь1сшая мера наказания - смърт.
283
ке и висилке (в пределах страни) -5 7 539 человек и к дру-гим
мерам наказания (нахождения под стражей, висилка за границу,
принудительное лечение) - 3970 человек...

1 февраля 1954 г. Генеральньш прокурор Р. Руденко Министр

внутренньгх дел С. Круглов Министр юстиции К. Горшенин

Сиреч: от 1921 година досега за контрареволюционна дейност са

били осъдени 4 219 911 души, на смърт - 653 081, в затвори и лагери са
били пратени 2 730 141 души (една четвърт от тях умирали там), на
заточение - 822 719, а 3970 са изгонени зад граница или са вкарани в
лудница (това беше модно в последните години).
Потресените делегати мълчаливо слушаха този доклад, твърде
рядко прекъсвайки докладчика с възгласи на изумление и възмущение.
На няколко души им прилоша и ги изнесоха на носилки - пише руският
историк Рой Медведев.20
Всеки разбираше, че официалната статистика е бледа сянка на
действителността.

Според писателя Александър Солженицин репресираните са

няколко десетки милиона,
а според публициста А. В. Антонов-Овсеенко, син на
разстреляния военачалник В. А. Антонов-Овсеенко, само през
периода от началото на 1935 до юни 1941 година репресираните
са повече от 20 милиона.
Разбира се, за никаква точност на жертвите не може да става
дума. Поетът Евгений Евтушенко казваше: ,Във войната против
себе си Съветският съюз даде повече жертви, отколкото във
войната против фашистка Германия ".

На Вълко Червенков, който бе в почетния делови президиум,

също му прилоша, но причината бе друга:
20Чрез Крум Василев, „Вълко Червенков през погледа на
негови съвременници ", с. 129.
284

в България неминуемо ще започнат да изравят костите на

убитите и да ги хвърлят върху него.
Върна се в София омърлушен и подплашен и докато се суетеше
какво да предприеме,
от Кремъл се получи любезна покана до цялото Политбюро на
БКП немедленно да отиде в Москва на среща с Политбюро на КПСС.
Заминаха Вълко Червенков, Антон Югов, Георги Цанков, Райко
Дамянов, Георги Чанков, Иван Михайлов, Енчо Стайков и Тодор
Живков. Посрещнаха ги в Кремъл Хрушчов, Булганин, Молотов,
Ворошилов и Суслов.
- Кой ще докладва? - попитал Хрушчов.
Червенков си бил написал доклада предварително и вдигнал
ръка. Но в този момент се възправил Тодор Живков и казал:
- Мнозинството на Политбюро възложи на мен да изготвя
доклада. Чанков, Югов и Дамянов тутакси го подкрепили. Хрушчов се
направил на изненадан и уж нямало как - дал думата на Живков.
Червенков останал като попарен.

Когато през май 1955 година Хрушчов посети България, той

бе посрещнат, естествено, от Вълко Червенков. Но когато дойде
инкогнито през август същата година да почива в Евксиноград,
Червенков допусна фатална грешка -
понеже броеше тъй наречения първи секретар Тодор Живков
за свой личен секретар, свой помощник, свой слуга, момче за
всичко, или казано направо - за чирак, прати го да придружава
Хрушчов, да му прави компания, да го обслужва, да му слугува и
каквото там трябва,
те обаче двамата - Хрушчов и Живков - взеха, че се харесаха
един друг: и в двамата имаше нещо шутовско, и единият беше
„човек от народа", и другият,
понеже образованието им бе еднакво никакво, бързо на-
мериха общ език, еднакъв бе грубият им селски хумор, обичаха
вицовете, смееха се гръмогласно,
разхождаха се с часове край морето и шумът на вълните
заглушаваше думите им...
И тук бе решено всичко. Живков имаше само една гри
285

жа: тайната между него и Хрушчов да стане явна за другите

членове на Политбюро -
безусловният им рефлекс (като при кучето на Павлов) щеше
 да сработи: любимецът на съветския лидер е най-достоен за
български лидер (както стана навремето, когато разбраха, че
Сталин харесва „младия вожд" Червенков).

Докладът на Живков бил по-страшен от Хрушчовия таен доклад

за Сталин:
в България съществувала пълна диктатура, самовластие,
еднолична власт, по примера на Сталин култът към Червенков пуснал
у
нас дълбоки корени, необходимо било да се сече бързо и безмилостно.
Червенков бил окончателно сащисан, когато чул с ушите си един
след друг членовете на българското Политбюро да се изказват в
подкрепа на Живковия доклад.
Първи го нападнали най-близките му - Югов и Чанков,
изкарвайки го него, Червенков, дето ги беше отървал от лапите на
Филатов, по-страшен сатрап и убиец от Сталин!
Най-верният му човек - министърът на вътрешните работи
Георги Цанков, неговият телохранител - му забил нож в гърба, като
казал,
че ако са вършени някакви извращения от Държавна сигурност,
някакви насилия, незаконни арести, убийства и прочие, всичко е
вършено по лично нареждане на Червенков.
Накрая Райко Дамянов, след като изразил от името на народа
накипялото възмущение срещу тиранията на Червенков, предложил
той
да бъде свален от поста министър-председател.
След него се изказал товарищ Суслов. Дето се вика, той наврял
Червенков в кучи гъз (да ме простят госпожиците):
отровата на култа го била превърнала в самозабравил се деребей,
Политбюро било нещо като пружинена кукла в ръцете му, а
Централният комитет - негово послушно овче стадо, за народа да не
говорим и т.н. и т.н.

Човек би трябвало да се запита, макар и късно: все пак Вълко

Червенков е министър-председател на
286

България - кой е Суслов, че да го ругае, да се държи с него „като

чорбаджия към провинил се измекяр21"?
България да не е руска провинция или колония на Русия, а
Червенков - назначен от нея губернатор, та да го смъква от поста
му?
Човек наистина се чуди: чак до такава степен ли България е
била в безсрамна зависимост от СССР?

След срещата в една от съседните стаи била сервирана закуска с

шампанско, чукали се и вдигали наздравици като на сватба, за
Червенков било като почерпка за Бог да прости след погребение,
Тодор Живков отишъл към опечаления покойник, чукнал се с
чашата си с него, намигнал му, завъртайки два пъти зениците си, му
подвикнал, хихикайки:
- Видя ли, всяко чудо за три дена! Ха-ха-ха! Погледнато
човешки - цялата тази сцена е цинична.
Че не е било за хвалба - усетили са го всички, затова всички
старателно премълчават случилото се в Кремъл22:
Георги Чанков в „Равносметката" споменава, че наистина са
отишли в Москва, но там просто бил „проведен разговор и обмен на
мнения със съветските другари";
Тодор Живков въобще пък не споменава този свой героически
подвиг в своите „Мемоари",
но на своите секретари разказвал с удоволствие как Воро-шилов
го накарал да изпие цял стакан водка и му казал:
- Ти хитрий мужик!
Червенков бил толкова смачкан и жалък, че на Булганин му
дожаляло, отишъл при него, прегърнал го и му рекъл:
- Не се вълнувайте толкова, не вземайте всичко това много
навътре...
^Измекяр (презрително) - който работи без пари, само за едното
ядене.
"Възстанових тази сцена по разпокъсаните спомени на самия
Червенков.
23Нико Яхиел, „ Тодор Живков и личната власт " , с. 68.
287

Е, как да не го взема човекът навътре - фактически тук, в Москва,

Червенков бе снет от постовете министър-председател и ръководител
на Политбюро,
превратът бе извършен с помощта на съветските другари тук, в
Москва, в края на март 1956 година,
а тъй нареченият исторически априлски пленум в София бе само
ехо на мартенския гръм в Москва.

Може би читателят е чувал, че до преломната 1989 година

никой простосмъртен не беше виждал протоколите от
историческия априлски пленум24- те бяха строго засекретени и се
съхраняваха в брониран сейф в ЦК на БКП.
Пишеха се хиляди и хиляди статии, изследвания, дисер-
тации, защитаваха се докторати и професури, студенти и
ученици държаха изпити, издаваха се дебели исторически
томове,
в които се възхваляваше тъй наречената априлска линия в
политиката, в земеделието, в промишлеността, в културата и
прочие и прочие,
но никой от авторите не беше виждал тези тайни и загадъчни
протоколи, нито самия доклад на Тодор Живков.
Наивният ми читател ще попита: ама защо?
Така се създават митовете, скъпи читателю. След като не се
знае какво точно е станало, какво точно е било казано -
може да казваш, че е станало, каквото си пожелаеш, и че е
било казано, каквото си измислиш.
Така и стана. Априлският пленум бе обявен за историческо
събитие, по-важно от 9.IX. 1944 година, без да се знае какво
точно е станало,
почна да се говори, че Априлският пленум е началото и
най-високият връх на социализма у нас,
той започна да се боготвори, априлската линия бе обявена
за „свещена и неприкосновена"2i,
^„Априлският пленум. Пълен стенографски протокол " -
издаден бе чак през 2002 г.
25Георги Чанков, „Равносметката", с. 321.
288

априлският пленум се превърна в мит, в легенда, в религия;

за него се пишеха стихове и поеми, „априлските поети" го
възпяваха като разцъфтяваща пролет над нашето мило
Отечество,
историци и философи го канонизираха като велико начало на
нова епоха в нашата 13-вековна история.
А щом началото е велико, то и строителят на това начало -
„архитектът на априлската линия" - няма как да не е велик.
И парадокс на парадоксите е, че априлският пленум, на който
се тури край на култа към една личност, на същия пленум се
сложи началото на култа към друга личност.
Но за това - по-нататък.

Какво всъщност се бе случило на свещения априлски пленум?

Както Хрушчов хвърли цялата вина за репресиите в СССР върху
Сталин (Хрушчов, макар да бил член на Политбюро, нямал никаква
вина, понеже през това време танцувал гопак),
така Тодор Живков, макар да бе дясната ръка на Червенков,
хвърли цялата вина изключително върху него, а именно:
че потъпквал колективността в ръководството, като се е
поставял над ЦК и над Политбюро;
че ръководел работата на държавата и партията от вилата
си;
че задушавал критиката и преследвал заради критика, това
създавало в ЦК атмосфера на подозрителност, страх и недоверие и
довело всички до положението едно да мислят, а друго да говорят;
че поставил под свое пряко наблюдение и подчинение МВР и
Министерството на отбраната, че еднолично се занимавал с
арестите и процесите;
че и след реабилитацията на невинно осъдените, забранил да
бъдат върнати в ЦК или да им се намери работа;
че налагал мнението си на учените и на хората на изкуството,
насаждайки страх и нагаждачество;
289

че позволил да го славят в стихове и песни като олицетворение

на всички добродетели и да преиначават историята, изкарвайки го
герой,
а в букварчетата от първи клас втълпявали на децата, че
растат под бащинските грижи на Червенков... -
всичко това довело до установяване на неговата лична
диктатура в злокачествени форми.26

Според Нико Яхиел протоколите от априлския пленум били

засекретени именно заради доклада на Живков,
защото обвиненията, които бил изрекъл срещу Червенков, като
чели бяха адресирани не към друг, а към самия Живков -
към Живков, какъвто стана само след няколко години:
Историята у нас се повтаряше, само че в много по-черни
краски, по-скръбно и no-гротескно! - пише Яхиел post scriptum
(1997 г.);
всъщност в този свой доклад, където отричаше действията на
Червенков, Живков бе написал сценария на по-нататъшната своя
биография
и той, някогашен самодеен артист, старателно ще играе ролята,
която сам си бе съчинил. и
Но да не бързаме.
Пленумът продължил 5 дни - от 2 до 6 април 1956 година,
присъствали 98, изказали се 50 души. В протоколите са записани
жестоки и трогателни истории.
Всички за всичко обвиняват Вълко Червенков и министъра на
вътрешните работи Георги Цанков, сегиз-тогиз споменават Чанков и
Югов като съучастници в строителството на култа, а също и Тодор
Живков.
Генерал Кинов изрича може би най-същественото:
- Някои смятат, че култът към личността, това е др. Червенков
и е достатъчно да се махне той, за да изчезне култът.
2Ь„Априлският пленум. Пълен стенографски протокол ", с.
34-39.
290

Аз смятам, че култът към личността е по-сложно обществено

явление, което има корените си в цялата наша система и което може
да се ликвидира не само като се ликвидира култът към отделната
личност...27
Но не доизрича какво трябва да се ликвидира - системата. А
системата се нарича тоталитарна държава
и ако трябвало да се разтури тоталитарната държава - всички там
присъстващи, начело с Тодор Живков, трябвало да си направят
харакири.
Ние обаче не сме японци.

На този пленум Живков повдигнал с половин уста и въпроса

за процесите срещу Трайчо Костов и другите 1080 съдени
партийни дейци
(нито дума обаче не казал за Никола Петков и за другите
жертви от опозицията - за тях ще стане дума чак след 1989
година);
не обелил той дума и за това, че именно той, като секретар на
градския комитет на БКП в София, пръв бе предложил на юнския
пленум през 1949 година:
- Предателят Трайчо Костов да бъде изключен от партията!28
Нещо повече: Живков пръв постави публично и въпроса да се
иска смъртно наказание за „предателя " .
Несъмнено това му донесе значителни дивиденти29 -
На следващия пленум, през януари 1950 година, Червенков
го избра за секретар на ЦК.
Още същата есен на същата 1950 година, след като Живков
извърши екзекуцията над Жендов, признателният Червенков го
направи кандидат-член на Политбюро
и в края на юни 1951 година му повери ролята да разобличи
„вражеската дейност" на члена на Политбюро Титко

„Априлският пленум. Пълен стенографски протокол ", с. 262.

\.История на българите", том III, с. 392. 'Нико Яхиел, цит. съч.,
с. 50.
291

Черноколев, Живков, вече печен в занаята, извърши и тази

екзекуция:
„ЦК има налице определени факти за извършена вражеска
дейност от Титко Черноколев " - провикна се той (макар че
такива факти, както се оказа по-късно, нямаше), - Централният
комитет иска да знае кои са организаторите на тая вражеска
дейност!30 -
и Черноколев веднага бе изключен от партията и хвърлен в
подземията на Държавна сигурност, за да признае коя шпионска
служба направлява и него...,
а Живков тутакси, ама на същия пленум, „съвсем заслужено"
бе направен член на Политбюро, а малко по-късно Червенков
лично приши върху раменете на „своето вярно и послушно
момче" - вместо ангелски крилца - златните пагони на
генерал-лейтенант!
Дето се вика, Живков се изкачваше нагоре към властта по
трупове като по стъпала.
Сега прехвърляше труповете в двора на Червенков:
- Червенков еднолично се занимаваше с арестите и про-
цесите. Не друг, а Червенков написа унищожителната критика
срещу бившия секретар на Окръжния комитет - Пловдив,
другаря Геро Грозев (която не друг, а Живков прочел на
септемврийския пленум 1952 г.).
-Другарят Червенков също така написа прочетеното по
решение на Политбюро от мен заплашително изказване срещу
др. Рада Тодорова (на септемврийския пленум 1953 г.).31
(Дали Червенков му е писал и клеветническите обвинения
срещу Трайчо Костов, Жендов и Черноколев - това не казва.)
Всички участници в пленума знаеха за участието на Тодор
Живков в тези екзекуции, но понеже и те бяха гласува
30Нико Яхиел, цит. съч., с. 52.
31 „Априлският пленум. Пълен стенографски протокол ", с.
36.
292

ли единодушно за смъртта на „шпионите и предателите"

-мълчаха си.

Имало обаче и неприятни инциденти. Политкомисарят на

Рило-Пиринския партизански отряд, сегашният началник на По-
литическото управление на армията генерал Йонко Панов изрекъл
думи, заради които, според някои, протоколите на априлския пленум
били засекретени:
- Аз съм дълбоко убеден, че не по редовен път толкова бързо др.
Тодор Живков стигна до най-високото място в партията. Сигурен
съм, че в нашата партия има поне 500 души като него. Но не е това
най-важното. По-важното е, че за да стане възможно др. Тодор
Живков да застане на поста първи секретар, трябваше да бъдат
повалени по различни начини много и много други другари, не по-лоши
от др. Тодор Живков?2
Това не стигало, Панов поискал пленумът да осъди не само
Червенков,
но и най-ярките строители на култа към Червенков, а именно:
Георги Чанков (За пръв път от него чух, че др. Червенков е вожд и
учител на българския народ11), Антон Югов и Тодор Живков.
- Тези другари - казал той - трябва да понесат същата или
почти същата отговорност с др. Червенков, като бъдат извадени от
Политбюро заедно с него.14
(Според други, именно тези думи са причината протоколите от
априлския пленум да бъдат засекретени.)
И никак не е случайно, че на априлския пленум - обратно на
разпространената версия! - Живков застава не на страната на
репресираните, а на страната на репресиращите:
той упорито защитава Червенков и Цанков, въпреки множеството
изнесени ужасяващи факти -
"Пак там, с. 102.
33Пак там. мПак
там, с. 106.
293

всъщност защитавал себе си, защото изгърмят ли те - ще изгърми

заедно с тях и той, техният съучастник.
Затова в заключителното си слово Живков призовава:
- Ние не бива да допуснем отделни гнили елементи в партията
да използват откровената, острата и принципната критика срещу
култа към личността за поставяне под съмнение правилността на
партийната политика;
да не се допусне в никакъв случай критиката да се насочи срещу
Централния комитет, срещу Политбюро;
в никакъв случай не бива да допускаме да се уронва престижът
на органите на Държавна сигурност;
работата трябва да се проведе така, че вниманието на
партийните организации да се съсредоточи върху допуснатите
извращения на ленинските принципи и норми на партийния живот,
като резултат на широко разпространения култ към личността в
нашата страна,
а не да се отвличат комунистите по отделни факти на
проявлението на този култ и в нездрави настроения срещу отделни
ръководни дейци (к.м.).
Казва си го направо човекът. И за всеки случай заповядал по
време на априлския пленум Първа дивизия да се постави в повишена
бойна готовност -
 както свидетелства тогавашният началник на Оперативното
управление на Генералния щаб генерал Семерджиев35.
И така, грешки има, битите - бити, убитите - убити и т.н., но
иначе линията на партията от 1944 до сега е абсолютно правилна.
За да не се каже, че всъщност не е направено нищо, че пре-
стъпленията остават съвсем ненаказани -
Вълко Червенков бе свален с едно стъпало надолу - от
министър-председател стана заместник министър-председател, обаче
продължаваше да бъде член на Политбюро,
Георги Цанков си оставаше министър на вътрешните работи,
"Атанас Семерджиев, „Преживяното не подлежи на
обжалване", с. 446.
294

за министър-председател бе избран Антон Югов,

а досегашният формален първи секретар на ЦК Тодор Живков
стана тихомълком фактически Първи секретар (макар че такова
решение на пленума няма).
От този таен пленум навън през прозорците излетя една крилата
фраза, изречена от Тодор Живков:
- Нов, свеж вятър трябва да задуха!
И народът се зарадва. Ура, иде промяна, започва размразяване!
Заговори се за свобода, за демокрация;
вестниците се престрашиха: Владимир Топенчаров, зет на
Трайчо Костов, доста бит из арестите, публикува във в. „Отечествен
фронт" няколко Интервюта с народа за дребни неща,
окуражени от вестника, по събранията взеха да се чуват смели
гласове: хората искаха да се каже истината докрай, искаха да се
потърси
сметка от всички, замесени в престъпленията,
искаха свикването на нов конгрес на БКП: искаха партията да се
ръководи от нови хора, чиито ръце и съвести не са изцапани с кръв.
Имаше опасност новият свеж вятър да издуха този, който пусна
вятъра. Затова бяха взети бързи и крути мерки:
на 20 май 1956 година печатният орган на ЦК на БКП „Ра-
ботническо дело" излезе с уводна статия: За правото дело на
партията, против дребнобуржоазната разпуснатост! —
Топенчаров и редакцията на „Отечествен фронт" бяха привикани
в ЦК, където Червенков и Живков заедно и дружно (колко
символично!), с еднаква ярост и с еднакво просташки език се
нахвърлиха върху журналистите;
на редакцията бе нанесен удар, за да се сплаши партията, а на
партията - за да се сплаши нацията.36
На другия ден Тодор Живков отиде на среща със служителите на
Държавна сигурност и ги призова на безмилостна борба срещу
„дребнобуржоазната стихия",
през септември бе свикан пленум на ЦК, на който Живков
безцеремонно размаха тоягата спрямо тези, които пледираха
'Владимир Топенчаров, в. „Дума", 25 май 1990 г.
295

за извънреден партиен конгрес, за свобода на мненията, за свобода на

печата11,
започнаха изключвания от партията на „нездрави и чужди
елементи", защитаващи „гнилия либерализъм",
(Добри Терпешев си забил последния гвоздей в ковчега, като
заявил, че това не е дребнобуржоазна стихия, а глас народен),
бяха разтурени даже цели партийни организации;
разгеле, през октомври 1956 година унгарците се разбунтуваха -
това бе удобен повод да се удари зашеметяващ превантивен шамар на
„дребнобуржоазната стихия" в България -
започнаха арести, лагерът на дунавските острови срещу Белене
бе тържествено открит и дребнобуржоазната стихия бе натикана там да
строи диги срещу стихията на водата,
или казано с езика на документите: там бяха въдворени
най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и
престъпни елементи1*.

Това не му стигаше на Живков - страхувайки се „лошият

пример" на Унгария да не предизвика подобни събития и в
България, той пръв дотърча в разрушената Будапеща и буквално
сред развалините съветвал новия унгарски ръководител Янош
Кадар да бъде непримирим, да не допуска никакви колебания, да
действа с твърда ръка.19
В ролята си на още по-ревностен международен жандарм на
социализма ще се прояви Живков след 12 години, апелирайки за
смазването с военна сила на Пражката пролет в Чехословакия...
л
 Свежият вятър, който задуха през април, през ноември се превърна в
зимна виелица, България отново бе скована от страх.
"Нико Яхиел, цит. съч., с. 93.
"Протокол „Б" № 9 на Политбюро от 17.XI. 1956 г.
3,Нико Яхиел, цит.съч., с. 224.
296

Седмина наивници от клуб „Петьофи" ще напишат писмо до

Тодор Живков и до ЦК с искане за повече социализъм, повече свобода и
демокрация -
те мигновено бяха изселени от София и пратени в Белене - да се
радват там на пълна свобода и демокрация, и на колкото си щат
социализъм...
Живков забавя, но не забравя. На един от следващите пленуми
(юли 1957 г.) той нанесе отдавна очаквания удар:
- Йонко Панов - това е човек, пропит до мозъка на костите си с
фракционна дейност; като влиза, всички му стават на крака, като на
фюрер.
След което се провикна:
- Що значи Добри Терпешев? Той също е влязъл по погрешка в
партията, съвършено безпринципен човек.
Това са хора, изродили се политически и морално. Тяхното
място не е в София! Да се пратят на работа, да им се отнемат
големите пенсии, не можем да търпим в столицата такива
разложили
се елементи!
Изселват ги. Панов умира през 1962 година, не допускат дори
жена му, която е лекар, да отиде при него, да го лекува.
Старият, 80-годишен Терпешев, кален във фашистките зандани,
издържа в изгнание до 1967 година.
Заедно с генерал Панов изгърмяха още двама генерали: Борис
Копчев и Янчо Костов - заради това, че по време на априлския пленум и
след него бяха изразили несъгласие с едни ши други моменти от
решенията му.. .40
На този пленум Живков нанесе и един съвсем неочакван удар:
предложи да бъде изваден от състава на Политбюро и от ЦК Георги
Чанков -
той пък направо кроял заговор да заеме мястото на първия
секретар!

Георги Чанков бе от старата партийна гвардия, истински

революционер, член на Политбюро на БКП по време

'Атанас Семерджиев, цит. съч., с. 155.

297

на съпротивата, човек с героична биография, поради което бе с

високо самочувствие и голям авторитет,
но в биографията си имаше един голям недостатък*': като
секретар на нелегалния Софийски окръжен комитет на партията
през 1943 година той бил шеф на Живков и го използвал като
куриер за свръзка с отряда „Чавдар",
но най-страшното: той най-добре от всички знаел, че Живков
е ходил само няколко пъти до отряда „Чавдар" и че в никакви
сражения не е участвал, нито е бил раняван - с каквито геройства
беше почнал да украсява сам биографията си,
поради това бившият шеф не можеше да скрие презрителното
си снизхождение към пъплещото нагоре някогашно момче за
всичко,
а момчето, което вече се виждаше шеф на държавата, не
можеше да търпи снизхождението на някогашния си шеф -и
конфликтът бе неизбежен. <•
Освен това, съдейки по себе си - как като втори човек в
партията след Червенков заби нож в гърба му, - Живков до края
на живота си ще се страхува от втория човек след него - ще се
съмнява, че му крои преврат - и ще го отстрелва, казано по
ловджийски.

Демагогията на Живков е твърде елементарна, но безскрупулна:

- Ти получи сводка от ДС за слуховете, които се разпро-
страняват из София - викал той на Чанков, - че предстоят промени в
Политбюро и в Секретариата на ЦК и че ти ще бъдеш издигнат за
първи секретар на ЦК. Въпросът не е личен (дали аз ще бъда първи
секретар или ти) - въпросът е преди всичко политически, касае за
опити да се разбие единството на партията. Защо по този въпрос
мълчиш, защо не вземаш отношение? Ти не даваш отпор. Ти с твоето
поведение насърчаваш тази интрига. Ти от дълго време заговор
 организираш против Политбюро и единството на партията?2
4|Нико Яхиел, „ Тодор Живков и личната власт ", с. 101. 42Из
стенограмата от заседанието на Политбюро, 5 юли 1957 г.
298

С този номер: който е против мен, е против партията

следователно е и против държавата - Живков ще се крепи 33
години
на върха.
Но причината да се страхува от Чанков не бе страхът само от
него:
след априлския пленум бяха освободени репресираните
комунисти, повлечени из арестите след Трайчо Костов, бяха ре-
абилитирани и върнати в партията;
те, естествено, много добре помнеха кой бе дясната ръка на
Червенков43 и че тази ръка бе нанесла ударите върху тях -
те таяха мъст срещу Живков и твърде подозрително се събираха
около Чанков: Масларов, Богданов, Павлов, генерал Каракачанов,
Жиански, Чуков, Георги Ганев... („Как се случва, че все тебе търсят
бе? "44), а Титко Черноколев му ходел дори на гости!
Живков с право можеше да се страхува, че тези хора кроят
заговор против него.
Пленумът, както винаги, гласува единодушно отстрелва-нето на
Чанков, Живков го изпрати шеф на заводите в Девня (без право да се
връща в София) - да произвежда там цимент за бъдещите основи на
комунизма,
прекръсти покойната му жена, комсомолската героиня Йорданка
Чанкова, на Йорданка Николова,
заповяда да се унищожат всичките му портрети, ликът му да се
изреже от общите снимки и т.н. - все едно такъв човек не е имало.

Като чета протоколите от тези пленуми - всички решения се

приемат единодушно:
единодушно гласуват за Трайчо Костов, единодушно
гласуват против Трайчо Костов, единодушно гласуват за
Червенков, единодушно гласуват против Червенков, еди-
нодушно гласуват за Тодор Живков, единодушно ще гласуват
против Тодор Живков...
41Из стенограмата от заседанието на Политбюро, 5 юли 1957 г.
 "Нико Яхиел, цит. съч., с. 36.
299

И народът гласуваше на изборите единодушно (99,99 %).

Така единодушието проправяше пътя на диктатурата.
И днес, като чуя думичката единодушие - настръхвам,
защото единодушието е първият знак, че демокрацията е в
опасност.

Със същата безцеремонност, с която отстрелваше съперниците

си, Тодор Живков започна да се огражда със сподвиж-ници:
Борис Тасков, Боян Българанов, Енчо Стайков, Мако Да-ков,
Станко Тодоров, Митко Григоров, Живко Живков, Борис Велчев, Тано
Цолов, Иван Попов, Пенчо Кубадински, Пеко Таков, Добри Джуров,
Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Александър Лилов, Петър Младенов,
Людмила Живкова, Тодор Божинов, Милко Балев, Чудомир
Александров, Йордан Йотов, Георги Атанасов, Андрей Луканов, Иван
Панев, Минчо Йовчев, Белчо Белчев, Димитър Стоянов, Григор
Стоичков, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Венелин Коцев, Дража
Вълчева, Начо Папазов, Иван Пръмов, Стоян Михайлов, Мишо
Мишев,
Кирил Зарев, Димитър Станишев, Васил Цанов, Емил Христов и др. -
кого прави член на ЦК, кого - на Политбюро, кого министър, кого
секретар на ЦК...
обгражда ги с привилегии, дава им апартаменти, строи им вили,
возят се в скъпи автомобили, разполагат с валута, пътуват в чужбина,
пазаруват от специален правителствен магазин -
и те му се отплащат с безрезервна вярност и подмазваче-
ство:
- Величието на идеите на другаря Живков осветява пътя на
България към комунизма - ще се провикне един от новоиздиг-натите.45
За такива думи - направо ставаш член на Политбюро. Обаче при
най-малката проява на непреклонение пред величието на Тодор
Живков, при най-нищожния знак на непокорство - следва безмилостен
удар.
Из изказване на Живко Живков на януарския пленум 1959 г.
300

Пример за назидание е случаят с Борис Тасков. Прави го

Живков член на Политбюро, министър, живеят в съседни вили,
дружат си, вечер играят табла;
играли няколко часа табла и в неделя вечерта на 19 април
1959 година, чаткали заровете и се смеели, смеели се и чаткали
заровете...
- Много ти върви зарът тази вечер - рекъл Живков. -Ха да си
лягаме, че утре имаме пленум.
А на другия ден точка първа от дневния ред на пленума била
„Информация за случая с другаря Борис Тасков", докладът
прочел Тодор Живков:
другарят Борис Тасков, който е и министър на външната
търговия, бил изказал пред министъра на търговията на СССР
съмнения по отношение на линията, която следвала партията
след Априлския пленум, другарят Тасков двуличничел и по
въпроса за търговските ни връзки с капиталистическите
страни и т.н. и т.н. -
горкият Тасков слушал и не вярвал на ушите си, моментално
и единодушно бил изхвърлен и от Политбюро, и от ЦК, и от
министерството, и от вилата...
Някои казват, че Живков постъпил с него така, защото
Тасков го биел на табла.

Колкото по-самовластен ставаше, колкото по-велик се чув-

стваше - толкова повече се страхуваше за властта си, особено от тъй
наречения втори човек,
и редовно, с причина или без причина, отстрелваше превантивно
най-близкия човек зад гърба си:
Митко Григоров (1966), Лъчезар Аврамов (1971), Иван
Абаджиев (1973), Венелин Коцев (1974), Борис Велчев (1977),
Александър Лилов (1983).
Но това са още далечни предстоящи битки. Сега човекът, който
делеше мегдан с него и претендираше за първото място, се казваше
Антон Югов.
Антон Югов и по азбучен ред, заради „А" (до 1958 година),
стоеше на първо място в Политбюро, а той със своето „Т" се редеше
някъде на опашката.
301

Живков отиде в деловодството на ЦК и тихомълком нареди

 подредбата да става по буквата на фамилното име -
така той с „Ж" излезе напред, а Югов излетя на опашката.
Това бе далечен сигнал за генералната битка. Отстрелва-нето на
Югов бе извършено виртуозно.

Междувременно, Югов допусна самоубийствена грешка:

през август 1959 година, на една пресконференция с чуж-
дестранни журналисти по случай наближаващата 15-годиш-нина
от победата на социалистическата революция в България,
сигурно го бе напекло лятното слънце - на внезапния въпрос: има
ли в България концлагери? - отговори механично: „Няма".
Осъзна мълниеносно гафа си, но за комуниста няма път назад
- и той добави още по-уверено:
- В свободна България няма концлагери, господа.
Ами сега? Къде ще скриеш 8-те хиляди души в лагерите на
дунавските острови край Белене - минават параходи, вижда се, а
и журналистите искат анкета...
Тодор Живков позеленя. Нямаше как - лагерът трябваше да
се закрие - да не се орезилим пред света навръх празника. Но
Югов си подписа смъртната присъда.

VIII конгрес на партията трябваше да бъде открит на 5 ноември

1962 година, понеделник.
В събота Живков свиква Политбюро на екстрено заседание.
Заседателната зала на Политбюро има две врати: едната
откъм коридора и оттам влизаха участниците в заседанието,
другата, откъдето влизаше Живков, води към малка стая, която пък
се свързва със стаята на неговите секретарки, а тя на свой ред води
до
кабинета на Живков.
В тази малка преходна стая до залата на Политбюро през
цялото време на заседанието седял Мирчо Спасов с пищови, готов да
се намеси, ако се наложи.46
'Нико Яхиел, „Тодор Живков и личната власт", с. 138.
302

Живков открива заседанието и неочаквано, изневиделица, като

гръм от ясно небе, без подробности, без конкретни доказателства
обвинява Югов в разколничество, в маниакален вож-дизъм, във
 фракционерски заговор и пр.,
но сам човек не прави заговори, затова присъедини към Югов и
Райко Дамянов (който също му се пречкаше по пътя към върха),
хората на Живков гласували единодушно за изключването на
двамата заговорници от Политбюро,
а когато ошашавените Югов и Дамянов дошли на себе си и се
развикали, Мирчо Спасов се показал на вратата с два пищова в
ръцете...
На следващия ден, в неделя, бил свикан пленум на ЦК в сградата
на „Московска" 33 (където е днес Столичната община),
в градинката срещу древната „Света София" разсеяно се
разхождали яки момчета с къси автомати под шлиферите,
пленумът приел единодушно решението на Политбюро и
единодушно изключи от ЦК двамата фракционери, разколници и гадни
кариеристи,
а заедно с тях изгърмя и третият заговорник - министърът на
вътрешните работи Георги Цанков,
а покрай него и други четирима ръководители на това ми-
нистерство - те също са изключени от ЦК и са снети от заеманите от
тях
държавни длъжности;
на следващия ден, в понеделник, докато бронираната танкова
бригада съвсем случайно правеше учение по околовръстния път край
София,
конгресът единодушно прие решението на ЦК и като последен
поздрав към мрачното минало единодушно гласува за изключването на
Вълко Червенков от партията.

Обвинен бе Червенков също във фракционна дейност,

искал да разцепи партията - това, разбира се, бе измисли-
ца, той понасяше кротко и търпеливо униженията,
самият Живков по-късно ще признае, че Червенков през
цялото време след априлския пленум се е държал лоялно и
303

дори след изключването си от партията не е създавал трудности

на партията*1,
но това не попречи на Живков да го обвини, че през цялото
време е държал камък в пазвата см48 - как ще докажеш, че не си
 държал в пазвата си камък?
Живков все пак прояви милост, че не му скрои по стар навик
някой процес, че не го изкара шпионин и не го изпрати да строи
социализма в някой от любимите негови лагери,
ами го остави да се разхожда из София, грамаден и бял, с
блуждаещ поглед и с дебел бастун в ръката да плаши децата из
градинките...

Едновременно с това, при изготвянето на списъка за новия

състав на ЦК, в него не бе допуснат нито един от действителните,
мнимите или евентуални привърженици на низвергнатите.
По този фантастичен начин, наречен демократически цен-
трализъм (Политбюро приема решението на Тодор Живков, ЦК
одобрява решението на Политбюро, конгресът гласува решението на
ЦК, решението на конгреса е задължително за всички членове на
партията) -
Тодор Живков се оказа на върха на партията, обграден от свои
верни хора.
Но това не бе всичко. След няколко дни Президиумът на
Народното събрание го назначи за министър-председател на България.
Така тоталитарната държава придоби своя съвършен класически
вид: ръководството на партията и държавната власт се съсредоточиха в
едно лице.
И Тодор Живков ще царува (думата не е случайна, нито
иронична) 33 години и половина - точно колкото цар Симеон Велики,
47Нико Яхиел, цит. съч., с.133.
48Пак там.
304

A.

по-дълго от него са царували само цар Петър и цар Иван

Александър - и като зла прокоба: след цар Петър България пада под
византийско робство, а след цар Иван Александър - под турско
робство;
под какво робство щеше да ни натика Тодор Живков - ще видим
след малко.
305
 1944-1953
1956-1962
1984-1989

ГЛАВА X
Деветият кръг
Лагерите

Деветият кръг е най-дълбокият кръг на ада.

Там, в заледения мрак, Сатаната дъвче
жилавите меса на Юда.

Може би си спомняш, читателю, че още на 20 декември 1944

година отечественофронтовското правителство прие дружно Закона за
трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица -
т.е.
за създаване на концлагери.
Определението политически опасни лица бе опасно определение,
защото с времето променяше своя обхват:
отначало за политически опасни лица се смятаха членовете на
фашистки организации, към тях скоро бяха причислени всички
противници на Отечествения фронт, после - противниците на
комунистическата партия и най-накрая - всички противници на
комунистическия вожд.
Според този закон политически опасните лица ще се въдворяват
в концлагерите за известен (а всъщност неизвестен) срок по заповед на
министъра на вътрешните работи след доклад на директора на
милицията.
Този закон бе абсолютно незаконен, тъй като противоречеше на
още действащата тогава Търновска конституция, в която изрично се
казва, че никой не може да бъде наказан без присъда от надлежний
съд
(чл. 73) -
306

и отваряше пътя за безконтролен терор и издевателства.

Не е трудно да се досети човек в чия глава се бе родила тази
зловеща идея,
чудно е обаче с какъв акъл под този закон се бяха подписали
бъдещите му жертви: земеделци, социалисти, звенари, независими
интелектуалци...
Колко хиляди души са минали през концлагерите на България - е
въпрос тъмен и спорен, тъй като милицията умишлено и старателно е
унищожавала всякакви документи за своята незаконна дейност.

За мащабите можем да се ориентираме по някои случайно

съхранени цифри (някои от които вече споменах):
само няколко дни след създаването на концентрационните
лагери, на заседание през [на 20] декември 1944 г., министърът
на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че
изпратените в лагери и на принудителна работа възлизат на
37347души';
според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП (к) от
септември 1944 до май 1945 г. броят на изселените възлиза на
28131 души, през същия период през лагерите и т.нар. трудови
групи са преминат 184 360 души2;
според днешни данни на Държавна сигурност от 1948 до
1956 г. са осъдени и изпратени в затвор или в лагери 23 608
души3,
в последната цифра влизат само осъдените, за изпратените в
лагери без съд не става дума, а те са многократно повече от
осъдените -
например, през април 1953 година от 5000 „политически " в
Белене само 1500 са били осъдени4-
така че цифрата 23 608 трябва да бъде умножена поне по три
и става 70-80 хиляди);
'Поля Мешкова, Диню Шарланов, „Българската гилотина ". 2Пак
там.
3Бончо Асенов, „Шесто за Шесто", 1994 г., с. 122.
4„Писахме да се знае", 2007 г., с. 627.
307

ако твърдението, че от есента на 1944 до май 1949 година

през лагерите минават около 500 000 душиь, е преувеличено,
то тази цифра е съвсем правдоподобна за периода от
1944 до 1989 година.

Това, което се знае със сигурност, е, че от 1944 до 1962 година в

България действаха 44 концлагера, сред най-известните бяха лагерите
край Свети Врач (Сандански), при река Джерман край Дупница,
Богданов дол, Росица, пернишката мина „Куциян", урановите мини в
Бобовдол, Николаево, Поручик Чунчево, Босна (за жени), Ножарево,
Чернево, Зелендол (Благоевградско), Заг-рад край Тутракан, Копринка
край Казанлък, Скравена (за жени);
там изпращаха бивши полицаи, царски офицери, белогвар-дейци,
легионери и ратници, иванмихайловисти, бивши лидери на буржоазни
партии, бивши министри, анархисти, николапет-ковисти и лулчевисти,
заловените при опит за бягство от България, участници в нелегални
групи и конспирации, разпространители на слухове и вицове,
сътрудници на чужди разузнавания, сводници и проститутки,
криминални престъпници (използваха криминалните като бригадири,
надзиратели и биячи за тормоз на политическите лагеристи);
на 27 април 1949 година Министерският съвет, ръководен тогава
от Васил Коларов, гласува решение № 1: от същата дата на островите
срещу Белене да се организира най-големият лагер в България за
политически лица (мъже и жени),
и там веднага бяха въдворени над 4500 членове (които не били
все още в затвора) на забранените партии и организации:
земеделци, социалдемократи, легионери, анархисти, селяни,
бунтуващи се срещу ТКЗС, и „враговете с комунистическа маска".
Лагерите бяха закрити от Червенков през 1953 година след
смъртта на Сталин, но след събитията в Унгария през октомври 1956
година бяха открити отново:
'Wikipedia.
308

още на 8.XI. 1956 година министърът на вътрешните работи

съобщи, че милицията и ДС са арестували 564 души, сред които 115
дейци на бившата земеделска опозиция, 42 царски офицери и 33
фашистки управници и капиталисти;
десет дни по-късно Политбюро на ЦК на БКП (протокол „Б" № 9
от 17.XI. 1956 г.) взе решение да се въдворят в ТВО-Белене
най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и
престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други
големи градове.6
През 1959 година, след гафа на Югов и решението да се закрие
лагерът на островите срещу Белене, бе създаден най-страшният лагер -
 „Слънчев бряг" край Ловеч - и действаше той до 1962 г.
Обикновено се смята, че лагерите бяха закрити окончателно през
1962 година, но концлагерът в Белене бе открит наново през 1984 - там
бяха въдворявани българските турци, отказали да сменят имената си с
български.
Девиз на лагерите бяха думите на Дзержински: Врагът не се
възпитава никога, а се унищожава винаги и навсякъде!,
а мото - Сталиновата максима: Няма човек - няма проблем.

За ужасите в тези лагери се писа много, мнозина от оцелелите

разказаха за трагичната си съдба, разказите им са събрани в дебели
томове.
Веднага след събитията през 1989 година бе заведено сек-
ретното дело за лагерите (Дело№ 4/1990 г.), уж щяха да съдят
подвизавалите се в тях садисти и убийци (чиито имена ще срещнем
по-нататък),
оттогава се изредиха 7 Народни събрания и 10 правителства, но
никое от тях не намери време (или не сметна за нужно) да настоява
този
процес да се състои.
Вярно, преди време парламентът гласува закон, заклеймяващ
комунистическия режим, но от празни думи глава не боли...
6Чрез Христо Христов, „ Секретното дело за лагерите ", 1999
г., с. 14.
309

За комунистите това е нормално и е добре дошло - да потулят

престъпленията си, но е странно защо и другите демократични
правителства се правят на разсеяни?
Толкова ли ни е къса паметта, или ни е изгодно да заличим в
гузната си памет, че докато ние спокойно сме си живуркали, е имало
други хора, които...
Да не продължавам, казвал съм го вече.
А може би съдът е нямал достатъчно доказателства? Може би не
са вярвали на оживелите свидетели, съмнявали са се в тяхната
обективност?
Наистина това, което е ставало в тези лагери, не е за вярване.

Преди време една жена в Балчик ми даде две тетрадки. Нейният

свекър бил надзирател в лагерите Белене и Ловеч (от 1949 до 1953 и от
1957 до 1962) и в тези тетрадки си бил записвал какво е видял там.
Този човек се казва Иван Иванов Пантелеев от село Але-ково,
Великотърновско, бивш партизанин, починал е преди десетина години.
Не се и опитвам да опиша какво преживявах, като четях тези
страници. Извини ме, читателю, че те подлагам на същото изпитание,
като ти предлагам частица от записаното в тези две страшни тетрадки.

Когато публикувах през месец ноември на 2000 година в

няколко броя на в. „Труд" част от записките на Иван Пантелеев,
реакцията на читателите бе различна.
Хората, били в тези лагери, не отричаха, че описаното от
Пантелеев е истина, напротив - казваха, че истината била много
по-страшна. И че крайно време е тази истина да стане известна на
цялото общество. Тяхната реакция е естествена.
Тези пък, които не са били в лагерите, твърдяха, че на-
писаното е измислица и че ако дори има нещичко вярно, време е
да затворим страницата на миналото в името на националното
единство. Това навярно бяха комунисти или техните потомци. И
тяхната реакция е естествена.
310

Имаше и трета група лица, които направо ме ругаеха, че

написаното е лъжа, гнусна инсинуация, призив за мъст и пр. Това
явно бяха хора, пряко участвали в репресиите по онова време. И
тяхната реакция е естествена.
Четвърта група високомерни господа ме обвиняваха в
неетичност - ако съм се интересувал чак толкова от лагерите,
защо не съм прочел спомените на лагеристите, а съм мърсял
ушите им с думите на един палач?
Господа, чел съм спомените на лагеристите, цели томове. И
на живо съм слушал страшните разкази.
Но записките на този надзирател са уникален документ. Това
е изповед. Това е самопризнание. Това е разкаяние.
Тези записки не могат да бъдат обвинени в лъжа или
субективност, те са свидетелство не на жертва, не на човек, който
поради личното си страдание би преувеличил истината-
това е свидетелство от човек, който има интерес да скрие тази
истина, да я омаловажи, защото е бил от другата страна - от
 страната на палачите -
затова тези записки-признания имат по-страшна стойност от
обвиненията на пострадалите. (Нека ми простят.)
Затова дръзвам да включа този документ в „Българските
хроники".

Читателю, който и да си ти, не прескачай следващите страници:

ако си от милеещите за „доброто старо време на комунизма" - да
си спомниш, че си добрувал върху костите и нещастието на хиляди
други хора;
ако си от онези, които не помнят „доброто старо време" и нехаят
- да знаеш какво те чака, ако това време се върне.
Съзнавам, че тези страници няма да разтревожат нашите
държавници, няма да трогнат съдиите. Ползата вероятно ще е
парадоксална:
това четиво ще подейства успокоително на всички крадци и
рушветчии, на всички корумпирани министри и политици -
311

ще си рекат: щом държавата не поиска да съди тези страшни

масови убийци от времето на комунистическата диктатура, че с нас ли
ще вземе да се занимава - жалки джебчийчета от епохата на
демокрацията?
И така, следва разказът на

Иван Пантелеев
Първа тетрадка: БЕЛЕНЕ

Свърши Голямата война. Падна Царство България. На власт

дойдоха комунистите. Голяма част от класовите врагове бяха
ликвидирани още в първите дни на Народната власт. Други пък ги
съдиха народните съдилища.
Много са народните врагове. Тесни се оказаха царските затвори
и се наложи да се открият и лагери за превъзпитание на враговете.
Нарекоха ги Трудово Възпитателни Общежития (ТВО).
Поради това, че често от лагерите имаше бягства и трудно се
охраняваха, решиха да съберат хората от всички лагери на едно
място
и това място беше големият остров по река Дунав при голямото село
 Белене и през пролетта на 1949 година на гара Белене пристигнаха
първите товарни вагони, претъпкани с арестанти.
На Втори обект приеха над 200 лагеристи - бивши министри,
дипломати, генерали и народни представители от опозицията.
72-годишният запасен генерал Иван Вълков, бивш военен
министър при кабинета на проф. Ал. Цанков след преврата 1923 г.,
заедно с бившите министри при кабинета на Александър
Стамболийски Ал. Оббов, Недялко Атанасов и др.
Имаше и анархисти, д-р Иван Балев също беше сред тях.
Близо до обекта при Гонково гърло, което съединява мъртвото
блато с блатото Пехченя, имаше кокошарник с 1000 кокошки, които
ги
хранеше Стойчо Мошанов, също бивш министър.
Имаше и комунисти. Полковник Марко Чиков от Бургас бил член
на делегацията, която ходи в Блед начело с Георги
312

Димитров при Тито да правят балканска федерация, други от

Трайчокостовата банда - все опасни врагове.
Но не липсваха и прости селяни като Недялко Василев Попов и
братовчеда му Петко Сим. Караиванов, снабдили се със сливовица и
поканили братовчеда си Петър Караиванов, и то като умря Г.
Димитров - дръжте ги, цял народ оплаква вожда и учителя на бълг.
народ, а те се веселят - и след една добра обработка в Свищов, че в
Белене като врагове първо качество.
Помещението, в което живеят лагеристите, е изплетено от
върбови пръти, измазани с глина, примесена със слама. Дължината му
е 100 метра, а ширината не повече от 12-13 метра, нарите, на които
лежаха лагеристите, бяха на два етажа.
Сутрин групите заминават с песен да мъкнат пясък на дигата и
с песен се връщат вечер в лагера.
Работата много се увеличи към пролетта на 1951 г., когато
започна масовото вкарване на селяните в ТКЗС. Сутрин влакът
докарваше пълни вагони със селяни. Селски бунтове в селата
Радювене,
Дерманци из Добруджа и др. места.
Към първи април на острова имаше към 3000 души. Старци
70-80-годишни регистрирахме. Един такъв старец се осмели да каже:
„Не хапете ръката, която ви дава хляба ".
 През лятото на 1951 г. пред щаба докараха една жена. Не беше
по-възрастна от 30 години и личеше, че не е проста жена. От
дългото
й тегло в милицията беше останала жив скелет. Доктор Радева съм
от Бургас, ми каза.
Една сутрин докараха и генерала от кавалерията Стефан
Даскалов, висок над два метра, останал само кожа и кости. Крепеше
го да не падне един милиционер.
През есента от многото валежи пред портала се беше
образувала локва, тиня, разгазена от каруците. През нея прекарваха
сутрин и вечер лагеристите, за да работят през деня на дигата с
мокри крака, а нощем да спят също с мокри крака. Това влизало в
трудово възпитателната програма.
Късно през есента докараха 21 попове. Спряха се те пред
локвата и се чудят как да я преминат. Надзирателят Божан
313

Ив. Панчев с цепеница в ръка ги подгони и те нагазиха, расата им се

влачеха по тинята. Като влязоха в лагера, вместо да се обърнат на
изток, отците се обърнаха на запад и започнаха да се кръстят и
пеят
„Господи, помилуй!" - объркаха отците четирите посоки на света...
Новият комендант на лагера Китов огради обекта с бодлива
тел, окопаха триметрова ивица отвътре и който навлезе в нея,
часовите от будките го застрелваха.
На Първи обект построиха няколко големи колиби, вкопани
половин метър в земята, и ги покриха с пръст, оградиха със здрава
ограда от бодлива тел колибите и в тях запряха към 100 човека,
повече
от които бяха цигани. „ Тука да умират!" -казаха началствата.
Умрелите ги погребваха на малкия пясъчен остров Предела.
Подивели кучета ги изравяха и изяждаха. През лятото на 1958 г.,
като
минах на това островче, гробище на лагеристите, видях доста
човешки кости и един череп оглозгани.
На 21 април 1952 г. сутринта на Първи обект докараха царския
генерал Крум Лекарски и партизанския командир Ден-чо Знеполски. Те
бяха много слаби и изтощени. Куфарите им бяха претъпкани с дрехи.
От куфара на Лекарски надзирателят извади една кутия, пълна
 със златни и сребърни ордени и медали. Запитах го защо ги е донесъл,
ще му ги откраднат, а той каза: „Конят отишъл, за юларя ли да
жалим? "...
„Е, колега от съпротивата, викам на Денча, нещо я по-
объркахме, а?", а той отговори: „Тя отсега започва да се обърква ".
Китов го вкара при циганите. През нощта циганите му обрали
дрехите и го били и го псували, че такива като него докарали на власт
комунистите да ги морят по лагерите и затворите.
На Втори обект открих дядо Марко Пенчев от Страхи-лово,
бивш кмет на селото, член на Земеделския съюз, след 9.1Х.1944 г.
депутат на опозицията.
По време на съпротивата 1943-1944 г. неговият дом беше главна
квартира на партизаните от Горнооряховския отряд.
314

(Иван Пантелеев е бил партизанин в същия отряд - б.м.) Големите му

мустаци ги бяха оскубали. „ Три години вече как ме влачат по
лагерите
" - ми каза той и повече не ми говори...

От лошите условия, при които живях две години, здравето ми се

влоши... влязох в болницата и след това в санаториум. ..
На 17 декември 1957 г. пристигнах на обекта пеша из дълбокия
сняг. За началник на обекта беше назначен Петър Гогов, а началник
на
охраната - Червения капитан, на когото мигачите бяха се обърнали
от
пиянство.
На Втори обект имаше над 600 нови лагеристи, задържани
като опасни в смутни времена при унгарските събития през 1956 г.
Още от януари (1958) по радиото и пресата се заговори за
хулигани из градовете, които нарушавали реда и спокойствието на
трудещите се.
На 1 февруари започнаха арестите, на 4 февруари съобщиха да
заминат милиционери да посрещнат първата група.
Червения капитан на голям червен кон поведе десетина все
отбор биячи, метнаха автоматите през рамо и всеки с по една сурова
сопа в ръка заминаха за брега при енерговлака, дето бяха стоварени
арестантите.
 Кирил Попов, когото влачеха по лагери още от 1950 г., ми обади
как ги посрещнали. Червения капитан им казал да си позатегнат
връзките на обувките, че пътят е труден, и конвоят потегля.
Като се позакрили навътре да не ги виждат от брега, биячите
мятат през рамо автоматите и вземат сопите, скрити край пътя, и
боят започва, всеки бяга душа да спасява, куфари, чанти хвърлят по
пътя.
Гледано отстрани, това зрелище не се различава от стадо овци,
нападнати от вълци. Някои бягат напред и минават с по-малко сопи,
но биячите викат: „ Стой! Ще стреляме! Строй се!" и боят започва
отново. Ръчните часовници са почупени, като са си пазели с ръце
главите.
Наближават канала, широк 10 метра и дълбок до пояс,
315

пълен с тиня. „Мостът миниран, минавай през канала!" - и со-пите

отново влизат в действие. Падане, ставане из тинята...
Към 11 часа групата от сто мъже и 20 жени пристигна.
Всичките бяха мокри и изкаляни и доста уплашени, имаше окър-
вавени.
Жените, целите в кал, по чорапи, загубили обувките с тънките
токчета. Леден източен вятър с преваляване от слаб сняг беше
сковал
земята. Мокрите дрехи по хората замръзнаха.
Строиха ги за обиск. Които бяха с тесни панталони, им ги
рязаха, дънки и джинси да няма.
До края на февруари докараха над 1000 младежи и над 100 жени,
посрещнати бяха по същия начин.
През лятото на 1959 г. назначиха капитан Цвятко Гора-нов от
с. Пелово, Плевенско, на Втори обект. Подбра си той удобни за него
надзиратели и на обекта всичко пропищя.
Нови диги се построиха. Изпекоха от глина два лъва и два орела
и ги поставиха на два моста.
В Румъния избягаха от лагера шивачът Димитър Проданов от
Варна и от Плевен Паликамарата, върнаха ги на Втори обект и там
изчезнаха. Горанов и старши надзирателят Петър Кръстев от с.
Дебово, Никополско, ги наградиха с часовници, че имали голяма омраза
към гадовете.
За 9.1Х.1959 г. в Белене пристигна зам.-министърът на вътр.
 работи Мирчо Спасов, освободи част от лагеристите, а над 200
мъже
и 21 жени ги откараха в Ловеч.
„ Тези там да умират!" - каза зам.-министърът, повиши с по
една звезда Гогов, Горанов и Газдов и ги прати да управляват
ловешкия
лагер.

Иван Пантелеев
Втора тетрадка: ЛОВЕЧ

Бараките на лагера бяха оградени с бодлива тел, наснова-на на

високи бетонни стълбове със закривени навътре върхове.
На портала пазеше през деня черният циганин Шабан Ка-леев
Доков Узукчиев (Шако). Той беше куц, едина му крак по-къс
316

от другия, подпираше се с бастун, на възраст 42 г. Посрещаше

новите
лагеристи с по 5-6 бастуна в гърба за добре дошли.
За началник на Трудова група МВР Ловеч (така нарекоха лагера)
беше назначен подполковник Петър Гогов от с. Връдлов-ци, Софийско,
роден 1915 г.
По занаят беше дърводелец с образование само основно.
Попрестарал се той в борбата по Девети и за заслугите му
Партията
го назначила през 1950 г. оперативен работник към лагера в Белене.
Майор Цвятко Горанов е родом от с. Пелово, Плевенско,
отдясно на р. Искър. Прост селянин само с основно образование,
което
ме съмняваше дали го е завършил.
Среден ръст, рус, здрав и охранен, изпиваше на ден по литър
ракия. Целият пропит от злоба, груб и жесток, за него човекът бе
нищо. Имаше момче и момиче, 10-12-годишни.
Старши лейтенант Николай Газдов от с. Диляновци,
Свищовско, на десния бряг на р. Осъм, към 40 години, със същото
образование като Гогов и Горанов и нищо не беше прочел през живота
си.
Имаше голямо мнение за себе си и да расте в службата не се
спираше пред нищо. На ръст висок и по характер злобен и
отмъстителен. Синът му Борис беше 15-16-годишен.
Капитан Марин Баев от с. Дъбрава, Ловешко, командваше
милицията. Беше достигнал вече 140 кг.
Горанов успя да се сближи с Мирчо Спасов, със своето
нахалство беше изместил Гогов и той командваше в лагера. По цели
дни с Баев пиеха сливовица. Мезето им беше домати с олио.
Новия като го докарат в дежурната да го регистрират, Газдов
идеше да види какъв човек са му изпратили. Взема съпроводителното
писмо от конвоя и чете:
не работел общественополезен труд, заканвал се на партийния
секретар, говорел против властта, наричал комунистите хайдуци -
и Газдов, па иде и Горанов, грабват дебелите компресорни
маркучи и бой. Това е втората стърга, през която минава новият.
317

Третата е милиционерската смяна, която го откарва на

кариерата и ако се случи в нея Йозо, душа да му е яка, бой до
кариерата.
Четвъртата стърга е запознаването му с чука и вагонетката.
Работеха без почивка от 7 часа сутринта до 7 вечерта под зоркото
око на бригадните с тояги в ръце, подбрани от Газдов - най-опасните
криминалисти от София, Пловдив, Бургас и от др. места.
Нормата на човек за ден беше 15 вагонетки да ги натовари и да
ги откара на 150 метра до рампата на жп линията.

Да спрем за малко и да чуем какво разказват самите

ла-геристи:
- Караха ни да къртим камъни (дневната норма е била от 8
до 20 кубика) и с бягане да ги носим на 150-160 метра, където ги
струпвахме на камари. При бягането минавахме по коридор от
милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги. Побоя
командваше капитан Горанов, той също биеше.1
- Когато идваше влаковата композиция (състояща се от 22
вагона), ставаше страшно. Всички се юрвахме бегом към
вагоните, носейки камъни. Които изоставаха, ги подгонваха и
удряха с тояги. Вагоните с чакъл товарехме за по 8 минути, а с
по-големи камъни - от 3 до 5 минути?
За жените нормата бе изкопаването на 3 до 5 кубика пръст и
 да я извозят с колички на около 100 метра.
- Всичко трябваше да правим на бегом, дори като бутахме
количките, трябваше да тичаме. Надзирателките дигаха
полите ни и ни биеха на голо..?
7Из показанията на бившия лагерист Тодор Минков (чрез Хр.
Христов, цит. съч.).
8Из показанията на бившия лагерист Христо Стефанов (чрез Хр.
Христов, цит. съч.).
9Из показанията на бившата лагеристка Райна Георгиева,
прекарала 3 години и 18 дни в лагерите Белене, Ловеч и Скравена
(чрез Хр. Христов, цит. съч.).
318

Сутрин групите, като заминават на кариерата, носеха тарга,

на която вечер донасяха умрелите.
Шако съблича умрелия гол, пъха го в зебловен сламеник и го
завързва като чувал. Вечерта оставят умрелите зад бараките до
часовоя и на другия ден молотовката ги откарва в Белене
(караше я един пияница Георги, но веднъж слязъл в с.
Стижерово и се запил в ресторанта, от камиона капело кръв, видели
селяните и помислили, че в камиона има месо, и надиг-НАЛИ
чергилото -
там няколко умрели в сламеници),
от Белене ги отнасят с лодката на остров Предела и ги
закопават до колене. Скитащи подивели кучета ги изравят и
изяждат.

Васил Колибаров, лежал в Белене за кражба, заравял тру-

повете на острова, свидетелства пред съда през 1990 година10:
От втория понтон отварях капака на молотовката и свалях
чувала. Бяхме аз, капитанът на кораба и един затворник за
поддръжка. Трупа го пренасях в лодката, в която бях и аз, и на
буксир след около час стигахме до острова (Предела). На 5-6
метра от острова моторницата спираше и капитанът ми
казваше: „ Тук ".
С гребла се приближавах до брега. Изваждах трупа и на 2
метра от водата, в рохкия пясък, изкопавах с лопатата плитък
гроб, колкото да се покрие тялото. Развързвах чувала и изсипвах
тялото в гроба.
Почти винаги виждах, че тялото е със счупени крака,
обърнати в обратна посока на нормалното подгъване на
коляното. Труповете обикновено бяха с дрехи. Не помня да е
имало случай, когато по трупа и дрехите да няма кръв, синини.
Виждаше се, че телата са удряни, някои от лицата бяха
обезобразени.
Покривах тялото с малко пясък и се връщах на лодка
'Христо Христов, цит. съч., с. 66.
319

та. Беше ме страх, затова винаги бързах да свърша работата.

Винаги връщах чувала в молотовката. Използваха се само
чували, не ковчези.
no2pe6ojt съм 60-70 души за два месеца и половина. Освен
това на острова имаше полудиви прасета. Виждал съм ги тези
животни. Докато погребвах труповете, се оглеждах да не ме
нападнат...

Вечер на проверката Горанов иде с дебел бастун, бригадните,

въоръжени с дрянови тояги, вървят наперени като петли след него, а
Газдов носи една пръчка.
Горанов командва: „Който не си е изкарал нормата, пет крачки
пред строя!" - и боят започва.
Някога излизат повече от половината и боят взема друга
форма. Всички бягат покрай оградата, а Горанов и бригадните
налагат с тоягите.
В това време минава вечерният влак от Троян, разстоянието до
жп линията е 50-60 метра и пътниците се трупат на прозорците,
гледат и дюдюкат, но това не смущава страшния човек.
За четен на лагера беше назначен Димитър Цвятков от София,
към 28-30 г., висок и добре охранен, този криминален тип го наричали
неуловимия, от когото столичната милиция поревала, той беше
галеното момче на Газдов.
Те си имаха уговорени пароли - вечерта на проверката Газдов
правеше с пръчката кръг пред някой от лагеристите и на другия ден
очертания го донасяха умрял на таргата.
Една вечер донасят един умрял и го оставят при часовоя. По
едно време през нощта умрелият в сламеника се размърдал, часовоят
развързал сламеника и завел възкръсналия в кухнята, там го облекли.
 Вечерта го бяхме изписали (от регистъра), сутринта отново го
записахме и пак на кариерата. Този нещастник доживя до
закриването
на лагера.
Всяка вечер, като се връщат от кариерата, хората вземат по
един голям камък и поемат нагоре към високия връх на разстояние
близо километър.
320

Там Горанов започна да строи модерна вила, целия камък за

вилата и за шосето до нея лагеристите пренесоха на ръце.
Но им се видя, че това е малко, затова колоната, натоварена с
камъни, я прекарваха по една стръмна и тясна пътека над малката
кариера,
там бригадните и четният Димитър Цвятков пускат в
действие тоягите и започва падане, камъни и хора се търкалят
надолу
и пет големи песа се хвърлят връх тях и ги давят.
До вилата в скалата Горанов нареди да копаят изба за вино,
нещо като пещера.
До лагера имаше няколко лозя и Горанов ги взел от общината да
ги обработват лагеристите.
През есента на 1960 г. назначили Иван Атанасов Веселинов
Бързаков (всички лагеристи бяха регистрирани по на четири имена),
52
г., да пази лозето,
но четният Димитър Цвятков и неговите хора му завидели и го
оклеветили пред Газдов, че на колибата в лозето Иван викал на
събрание земеделците от града,
връзват го бай Иван Бързаков за големия дъб на плаца и бият,
заливат го със студена вода и бият, як, момицата му, вика Горанов,
не
умира, най-после издъхна.
Бързаков е родом от с. Карабунар, Пазарджишко, почина на
19.Xl.1960 г.
От Хасково докараха на 30.XI.I960 г. учителя Михаил Стойков
Миков, 31 г., и брата му Митко, студент, живущи на ул.
„Надпожарна"М' 3.
Имали те брат войник и забягнал в Гърция, но се върнал и го
 осъдили на смърт, а Михаил и Митко ги задържали.
„ Те в Хасково не знаят да бият, чакай да им обадим как се води
следствие!" - викнал Газдов и с Горанов грабват маркучите. След три
дни, на 3.XII, Михаил умря.
Еврейчето Рахамим Аврамов Моис (Рахо) от София, ул. „ Одрин
" № 3 1 , го задържали още през 1956 г., цялото се беше вплуло в рани
и
миришеше на мърша, но душа яка и все казваше, че ще умре на Първи
май и умря на 1 май 1960 г. Имаше златни зъби и му ги извадиха,
преди
да го турят в сламеника.
На 17 януари 1961 г. докараха Марко Рашков Марков Раш
321

кое, 52-годишен, от с. Сърнево, Старозагорско, опасен бил, заканвал

се
на партийния секретар. Колко бой му удариха на този селянин и на 29
януари 1961 г. умря.
Жените, бяха над 100, работеха на малка кариера до голямата.
И там не беше по-добро, и там се въртеше тоягата. Дина Георгиева
Кангалова, 40-годишна, от Велинград, ул. „Ал. Цветанов " № 2 2 , и
Милка Манолова Малиновска, 27-годишна, от София, ул. „Девети
септември " № 106, съпруга на милиционер, тя и Дина умряха от
побоищата (Дина на 4. V I 961 г., Милка на 6.XII. 1961 г.)...

Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от

Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки.
Разказът е страшен. Слагам предупредителен знак:
НЕ ЧЕТЕТЕ СЛЕДВАЩИТЕ 20 РЕДА!!!
Райна Георгиева: Веднъж направо на кариерата докараха
една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза,
че симулира и не иска да работи.
Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го
даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:
„Тази да се ликвидира".
Надзирателката слезе с новата лагеристка и един над-
зирател от мъжете в едно no-усамотено място на кариерата и
започнаха да я бият...
Христина Събева: Тя бе пребита от Юлияи. Освен че я бис
 тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре й...
Райна Георгиева: Видях, че надзирателката взе една тояга
като точилка. След това я вкара в устата й и започна да
натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как то-

"Надзирателката Юлия Павлова Андреева Ръжгева, родена през

1939 г. в Белене, става надзирателка в лагера през 1959 г.,
двайсетгодишна; била красива, синеока, руса; и жени, и мъже
свидетелстват, че тя бе една озлобена жена, професията й беше
професионален убиец.
322
чилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше
мъртва, с широко отворени уста и очи.
След това сложиха трупа в чувал...
Христина Събева: И го откараха с молотовката заедно с
други трупове...12

...а Гюлза РашидоваХамидова от София, ул. „Константин

Величков " № 74, 20-годишно момиче, заболя от туберкулоза, но никой
не я погледна и умря на 21.IV.1961 г.
Към 1 юни 1961 г., по време на хрушчовите ракети за Куба, от
всички градове започнаха да изпращат в лагера опасни политически,
криминални и бивши лагеристи. До края на юни броят им мина над
800.
На 8. VI. 1961 г. докараха от Свищов познат от Белене -Григор
Симеонов Павлов, 50 г., прост селянин от с. Козловец, Свищовско, едва
можеше да си напише името, продавал метли в Стара Загора на
пазара,
по радиото съобщили, че в Унгария избухнало въстание, „И тука
ще почне!" - рекъл Горчо и от пазара право в Белене, през септември
1959 г. го освободиха, но го докараха пак - и той минаваше за опасен,
в
Свищов го бяха разсипали от бой, краката му бяха целите посинели и
отекли. Още същия ден го убиха на кариерата и му взеха парите 200
лева.
Докараха и Стефан Григоров от София, друг познат още от
1958 г. от Белене. Него пък го гонеха за незаконна търговия. Не
можели
да намерят закон да го осъдят и хайде по лагерите.
Изселили го в с. Вардун, Търговишко, но седи ли ти Стефан във
Вардун, явил се в София, хванали го и оттам в Ловеч. Стефане, ти
познаваш Горанов от Белене, аман ти е работата.
Горанов го накара да забива кола за проверка на плаца и както
беше висок над два метра, забива го бай Стефан седмица и умря.
|2Христо Христов, цит. съч., с. 32.
323

Докато гласим да му изпратим багажа, докараха и сина му

Иван. Работел в Рудозем, но не в рудника, а в театрална трупа. Видя
той върху бюрото часовника на баща си „Шах Ха-узен " и г о позна.
Обадих му, че баща му вчера умря. След няколко дни умря и Иван.
През 1958 г. на острова в Белене Горанов наредил нещо на
затворника Емануил Парушев от Варна, но той му се опрял и Горанов
писал на Мирчо Спасов да арестува Емануила след изтърпяването на
присъдата и да му го изпрати в лагера.
През лятото го докараха в Ловеч и Димитър Цвятков, като го
видя, се провикна: „ Ела, ела, Емануиле, Горанов откога те чака!".
От бой на този 33-годишен човек му окапаха месата и умря.
Диню гласи колета с дрехите му, отънили в кръв и гной и миришеха на
сплута мърша, портофела с парите също миришеше, как да туря тез
кървави дрехи, чуди се Диню,
туряй ги, Диньо, викам му, туряй, да видят домашните му, да се
научи и махалата и цялата Варна...
В лагера имаше един към 50 г. едър човек, Йордан се казваше,
който го взели от един манастир, дето гледал добитъка, понеже учел
децата да се кръстят и четат отче наш.
Гледа го Горанов и ръмжи на четния: „ Този за кога го
държите? " - и на другия ден сутринта дадоха на дядо Йордан
таргата да я носи на кариерата, вечерта го донесоха на нея мъртъв в
сламеника.
Димитър Цвятков и още двама бригадни го убили в един ъгъл на
кариерата с железните спирачки на вагонетките.
Получи се призовка за едно момче на 18 г. от Плевен, викаха го на
дело в съда. При сбиване в „Кайлъка " бил убит домакинът на
ресторанта. Ръмжи Горанов: „Ще го осъдят най-много 10 години, аз
мамицата му...!" - и на другия ден убиха и това момче.
На асфалтобазата, дето старшината Сергей не падаше
по-долу от своя селски Горанов, от многото бой един решил да излезе
 от базата да го убият и да свърши теглото.
Бягство, че бягство. Сергей го докара и началникът го запита
защо е решил да бяга и докато човекът да отговори,
324
Горанов като звяр налете на него и му нанесе силен удар по главата с
бастуна.
Кръв обля дрехите на човека и пода. Газдов строи хората и
изправи беглеца пред строя. „Видите ли го, той след малко ще умре!
Който се опита да бяга, това го чака!".
Завлякоха го зад бараките и го убиха като куче пред очите на
часовите. Човека беше от гр. Пазарджик, 50 г., поправял частно
велосипеди, затова го изпратили в лагер.
Опитах се няколко пътя да „ вразумя " Газдов да спрат с
побоищата, той скочи от яд и каза: „Бай Иване, ти грешиш! Ленин е
казал, че врагът трябва да се унищожава!".
Докато бях в отпуск през август в Алеково, при мен се отби
милиционерът Ангел Григоров и ми каза, че Газдов и Димитър
Цвятков
убили д-р Генов и младежа адвокат, който отчиташе добития камък.
Четният казал, че Доктора и Адвоката говорели нещо за
президента на САЩ Кенеди и двамата с Газдов ги били с тежките
компресорни маркучи, докато издъхнат.
През лятото докараха от Плевен Иван Маринов Мит-рев, родом
от с. Подем, 33-годишен, сърдечноболен, правел снимки и така се
крепял. Само три дни живя и умря на кариерата.
Една група от 20 човека вадеше от Осъма баластра. Един се
разболял и не можел да стане. Бригадният, на когото името не
можах
да науча, го ударил с лопата по главата и човекът умрял.
През горещините, като докарат нов и го подгонят на
кариерата, той хвърля и потника и гърбът му изгори на слънцето, ако
и гърбът му е пообелен от тоягите, явяват се водни мехури и като го
наплюят мухите, червясва и мирише на гнило месо и след няколко дни
умира.
Никой не ги лекува. Имаше щатен фелдшер, той определяше
диагнозите на умрелите и те бяха едни същи: сърдечносъдова
недостатъчност.
В Ловеч идеше често Мирчо Спасов, той даваше нарежданията
на началството. Видеха ли го, всички знаеха: утре пет-шест в
 чувалите, молотовката и за остров Предела...
325

След Нова година (1962) от Бургас докараха Здравко Илиев, към 28-30
г., и
с още трима електротехници го изпратиха да работи по
инсталацията на
Партийния дом в Ловеч, пазел ги човек от градския съвет, в клозета
Здравко с
един удар го повалил и побягнал.
В Бургас имал близък роднина в Окр. комитет на партията и Здравко
му
обадил що е патил в Ловеч. Отива в ЦК неговият човек...

Дали Здравко Илиев е имал близък в Окръжния комитет в Бургас, или

е
бил заловен на границата при опит да избяга от България, не е много
ясно, но
тъй или иначе разказаните от него ужаси стигат до ушите на генерал
Иван
Чуков, шеф на отдел „Въдворяване и изселване" в Държавна
сигурност,
той бил потресен от чутото и го разказал на Желязко Колев, зам.-шеф
на
отдел „Административен" в ЦК.
За пръв път научих за лагера Ловеч през януари 1962 г. от ген. Иван
Чуков. Като ми разказа за злодеянията в лагера, той ме помоли да
отида
при Тодор Живков, с него се познаваме от преди 9 септември...
Още същия ден Живков ме прие и го информирах подробно за
казаното
от Чуков. Той прие много тревожно моето съобщение, изпоти се,
прежълтя, започна да чука по масата, като казваше: „ Та това е
фашизъм... ".

...и след няколко дни в лагера пристигнаха секретарят на ЦК Борис

Велчев
и членът на ЦК Съботин Генов.
Началството излезе да ги посрещне, но те не се спряха при тях.
Влязоха в
стаята на началника, но не повикаха Гогов, а казаха да доведем един
студент от
Музикалната академия, жител на Варна, Велчев му знаеше името.
Той лежеше в бараката, пребит от бой. Този студент обади на Борис
Велчев всичко, що се е вършило в лагера.
Здравко Илиев го върнаха обратно в лагера, но никой не смееше да го
тормози. Биячите милиционери като Йозо ги изместиха към
Окръжното, а
Газдов и Горанов ги уволниха.
332

Велчев ми нареди да съставя списък на загиналите в лагера, но го

повикаха в София и не можах да му го дам.
Когато съобщих на Горанов, че той и Газдов са уволнени,
гордият и страшен човек обърка и ума и дума. „ Какво съм направил,
че
ме уволняват? - чуди се той. - Служих на партията честно и верно ".

ПЕТЪР ГОГОВ (показание пред съда): Когато ме раз-

питваше комисията на ЦК и ме обвиниха, че са избивани хора,
казах на Борис Велчев:
- Този режим не съм го измислил аз. Това е разпореждане от
София и по-специално на др. Тодор Живков.
При тези думи Борис Велчев замълча.'3

Четният Димитър Цвятков лично е убил над 70 човека, показаха

ми тояга, в която беше вкопано желязо за по-тежко, с нея трошал и
костите на жертвите.
Пратиха го на кариерата да гони 15 вагонетки на ден, след една
седмица се хвърли от скалата и се уби. Той беше последният за
остров
Предела, където бяха погребани тия, които той е убивал.
О, време печално, и то в края на XX век!

P.S.
 Нататък следва списък на убитите, преписан от главната книга на
лагера, списъкът обаче е недовършен. „Нямах повече време да извадя и
останалите умрели в Ловеч - пише Пантелеев. - Много от тях не са
записани в книгата и не се знае колко са. Д-р Генов и Адвоката също
ги
нямаше в регистъра, а откарваха в Белене почти всеки ден умрели.
Над
10 тона бензин изгоря в молотовката... "

Ако някой от лагеристите може да опише фактите, то те няма

да се различават от лагерите в Германия, за
'Христо Христов, цит. съч.

327

които сме чели и гледали филми - признава Георги Христов,

зам.-началник на МВР-Ловеч. - Разликата се сьсто-
еше в това, че нямаше крематориум.
14

Разкриването на зверствата станало през пролетта на 1962 година,

тъкмо когато Тодор Живков се подготвяше за VIII конгрес на БКП, на
който
замисляше да отстреля последните си съперници и да вземе цялата
власт в
ръцете си.
Разкритите зверства обаче не биха били диамант в ничия корона. Нещо
по-лошо: те можеха да прекатурят колата му.
Затова той свика светкавично Политбюро на екстрено заседание. Бе 5
април 1962 година. Следва стенограма на заседанието.
ТОДОР ЖИВКОВ: Получихме сигнали, че се вършат из-
девателства в лагера Ловеч. Това е безобразно досаден случай! Трябва
 да не допускаме такива случаи в бъдеще. Ние с нашето решение сме
заложили основите на тези действия.
ГЕОРГИ ЦАНКОВ: През 1959 г. ние разгледахме обстановката в
страната и дойдохме до заключението, че не ще може да държим
лагера
Белене. Говорихме с др. Живков няма ли да е разумно да закрият този
лагер.
Ако има хора, които са непоправими - да се пратят в затворите.
Белене
остана за усложнено време. Ставаше дума за една група от 500-600
души -
какво да ги правим? Дали да ги пуснем и да започнем да ги гоним
наново, или
да ги изолираме някъде. Тогава решихме да открием една кариера в
Ловеч,
където да приберем тези хора и да ги превъзпитаваме чрез тежък
физически труд.
ТОДОР ЖИВКОВ: Да се ликвидира! Да не се шуми!
АНТОН ЮГОВ: Това е недопустимо при нашата власт! Не бива да
прибягваме до такива средства и при най-тежките случаи. Мирчо
Спасов
трябва да се прати на друга работа.
БОЯН БЪЛГАРАНОВ: Мирчо Спасов трябва да се освободи, не е
удачно да стои повече там. Той е знаел всичко!
БОРИС ВЕЛЧЕВ: Ние смятаме, че Мирчо Спасов трябва

'
14 Хр
-
исто Христов, цит. съч.
328

да се освободи по-късно. Той е вършил това със съзнанието, че върши

услуга на партията.
БОЯН БЪЛГАРАНОВ: Мирчо Спасов носи главната от-
говорност за тези безобразия.
РАЙКО ДАМЯНОВ: Там са усвоили такива методи, които
трябва да се осъдят. Често в ТВО се изпращат хора, които не са
толкова злостни.
 АНТОН ЮГОВ: Не се проверяват достатъчно сведения-
та. Пред нас бяха взели една
Тя действително е прости-
тутка, но не е била толкова долна. Взеха я, тя имаше малко
дете. За Мирчо Спасов. Трябвало е да надникне. Да се освободи,
но не по този случай.
ТОДОР ЖИВКОВ: Да се ликвидира лагерът! Навремето сме се
увлекли. Нашето решение беше да отидат там и да работят. Сега
няма нужда от лагер. Лагери ще създаваме при случай на война.
Комисията да отиде да види какви са хората, които ще пуснем, кои
ще
пратим в затвора. Лагерът да се разпусне! Виновни за това има - и
другарят Цанков, и Мирчо Спасов. Мирчо трябва да отиде на друга
работа. Но трябва да се види къде. Той е дисциплиниран човек. Този
случай го е съкрушил. Аз разговарях с него много сурово, питах го: „
Ти
идиот ли си, та допускаш такова нещо? ". Той е златен човек, много
предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание.15

По всички правила на закона за подобно престъпление - за

убийството по негово нареждане на 148 души - Мирчо Спасов би
трябвало да бъде даден на прокуратурата, тя да го предаде на съда -
подобно нещо обаче не се случи.
Мирчо Спасов и Тодор Живков са стари авери още от кървавите
септемврийски нощи на 1944 година
и Тодор Живков не допусна неговият приятел да бъде съден -
записаха му, както видяхме, партийно наказание „порицание ".
' Стенограма от заседанието на Политбюро (чрез Хр.
Христов, цит. съч., с. 98-100).
329

Дотук цинизмът е поносим, но нататък следва подигравката:

- Не знам какво е предизвикало комисията на ЦК за проверка на
лагера - чуди се пред съда Мирчо Спасов. - Обвинения от комисията
през 1962 г. не съм получавал. След проверката бях издигнат в
партийната и държавна йерархия.

Не лъже човекът: за наказание същата 1962 година Мирчо

Спасов бе избран за народен представител и за кандидат член на
 ЦК, след няколко години стана и член на ЦК, а за народен
представител бе преизбиран непрекъснато до 1985 година;
през 1965 г. от заместник-министър стана първи заместник
министър на МВР и заместник-началник на Комитета за
държавна сигурност,
а от 1973 до 1982 завеждаше стратегическия отдел „Зад-
гранични кадри" в ЦК на БКП (без чието одобрение никой не
можеше да работи в чужбина),
по същото време утвърждаваше разходите на служба
„Културно наследство", създадена със секретно решение на
Политбюро и ръководена от дъщерята на Живков - Людмила
Живкова,
от името на тази служба действаха негови хора от Държавна
сигурност, те трябваше да закупуват произведения на изкуството
от чужбина, за да обогатят държавната ни съкровищница,
но купували, казват, една картина за държавата, две за себе си
(някои от тях сега са прочути с личните си колекции) -
Мирчо бе в дъното на тези афери, но аверът му Тодор Живков
пак го спаси от съд (спасявайки и честта на дъщеря си), като го
наказа с пенсия от 1000 лева;
за заслугите си към партията и отечеството Мирчо Спасов бе
награждаван четири пъти с орден „Г. Димитров", освен това с
орден „9 септември 1944", „НРБ", I степен, „Народна свобода
1941-1944", „Червено знаме" с мечове и със съветския орден
„Червено знаме",
330 1

произведен бе в чин генерал-полковник и бе отличен със

званието „Герой на социалистическия труд".

Това бе, читателю, наказанието на главния виновник за 148-те

убийства в лагера Ловеч и за изтезанията на хилядите други жертви
там
и в другите лагери.
С „порицание" бяха наказани и Газдов, Гогов и Горанов,
последните двама бяха пенсионирани, а Газдов продължаваше да
отдава самоотвержено силите си в борбата против враговете на
социализма.
 Мирчо Спасов обаче бил чувствителен човек - наказанието
„порицание" за него било непоносимо тежко и несправедливо,
затова на 24 юни 1964 г. отправил молба до Тодор Живков:
Горещо Ви моля, другарю Живков, в сегашните дни на
предстоящото величествено честване на 20-годишнина-та от
Социалистическата революция у нас да ме наградите с
отменяване на въпросното партийно наказание.
Обещавам Ви, другарю Живков, занапред да отдам всичко,
на което съм способен, без остатък, и с готовност за
саможертва, пред великото дело на Партията.
С борчески комунистически поздрав: М. Спасов.
Другарят Живков бил трогнат, почти се разплакал: „Как
можахме така жестоко да накажем този златен и предан човек!" -
рекъл
и на 2 юли 1964 г. Политбюро единодушно взело решение
„А"№ 162 „Съгласно!", под което полагат подписи Тодор
Живков, Митко Григоров, Иван Михайлов, Станко Тодоров,
Живко Живков (и два подписа не се четат).16

На 5 юни 1992 година прокурорът Венцислав Теофилов подписа

постановление за привличането на Тодор Живков като обвиняем по
дело № 4/1990:
16Веселин Ангелов, „ Строго секретно! Документи за
дейността на Държавна сигурност (1944-1989) ", док. № 103.
331

Тодор Живков през периода 1959-1962 г. в качеството си на

първи секретар на БКП в съучастие с Мирчо Спасов, Георги Цанков,
Петър Гогов...
като съизвършител взел решение, разпореди/г и организирал
създаването на лагера Ловеч и определил режима за въдворените
лица,
като съзнавал, предвиждал и допускал умъртвяването по особено
мъчителен начин и с особена жестокост, предумишлено на повече от
едно лице.
ТОДОР ЖИВКОВ: Не се признавам за виновен, не съм извършил
каквото и да е престъпление. Това, за което ме обвинявате, е чуждо
на
всяка една нравственост и човешки манталитет. Това е чудовищно
 обвинение към мен! Това е абсурд над абсурдите да ми се предявява
такова обвинение, след като аз съм закрил лагерите, създадени в
България от отечественофронтовското правителство начело с
Кимон
Георгиев, Димитров и Червенков по предложение на Никола Петков.

Забележка. Тук Живков лъже едновременно три пъти: първо,

лагерите бяха закрити от Червенков през 1953 г.; второ, той,
Тодор Живков, ги откри отново през 1956 г. и трето, лагерите не
са създадени по предложение на Никола Петков.

ЮЛИЯ РЪЖГЕВА: Не съм убиваш никой. Как ще убивам и ще спя

спокойно! Когато лагеристките не изпълняваха нормите, биех ги с
пръчка, но не голяма. Горанов ми нареждаше да ги бия. Казваше, че
така е разпоредил Гогов и че това са указанията на Мирчо Спасов.

Забележка. Изглежда, Ръжгева наистина не е спяла спокойно:

макар освободена по давност на престъпленията си, през 2005 г.
се самоубива.

ЦВЯТКО ГОРАНОВ: Аз лично никога не съм нанасял по-боища,

нито съм убивал. Те умираха от тежък физически труд, често се
избиваха помежду си. Мирчо Спасов ми каза: Да работят до умиране!
Това е било известно и на Георги Цанков.
332

МИРЧО СПАСОВ: Не се признавам за виновен и не съм

подбужда/i никой. От всички, включително и от Тодор Живков, се
знаеше, че режимът в лагера е много строг и, бих казал, суров.
Указания за този режим се даваха от ръководството на МВР и от
Политбюро. Тези указания се даваха директно на мен от министър
Цанков. Аз ги съобщавах на отделение „ Въдворяване и изселване ", а
оттам те стигаха до лагера. Директни указания за режима в лагера
на
ръководството му не съм давал.
Както виждаш, читателю, всички са невинни.
Делото се отлагаше и насрочваше отново през 1991, 1992, пак се
отлагаше и пак бе подновено през 1993 г., разиграваше се казусът
давност, заболявания на подсъдимите, прехвърляше се от съд в съд...
 през това време обвиняемите един след друг умираха (Георги
Цанков, Мирчо Спасов...), през 1995 г. Газдов и Ръжгева бяха пуснати
от затвора...
Опит да се поднови процесът бе направен отново през 1997
година, Народното събрание трябваше да избере петима съдебни
заседатели със звание, не по-ниско от полковник (понеже Гогов и
Горанов са майори),
но докато да ги изберат - през есента на 1998 година Народното
събрание закри Прокуратурата на въоръжените сили и Военната
колегия на Върховния касационен съд;
председателят на Върховния касационен съд направи постъпки
пред Народното събрание за избор на нови съдебни заседатели,
но и до днес (вече десета година) се търсят петима храбри и
доблестни български полковници или генерали да застанат в съда с
лице срещу престъпниците -
няма и няма...
333

1964-1981
ГЛАВА XI
Държава за продан
Тодор Живков

Тодор Живков бе комплексиран от общото мнение, че е прост и

необразован, затова, изкачвайки се нагоре по стъпалата на властта,
всячески се мъчеше да доказва, че става все по-умен и по-умен,
не се задоволяваше вече само с делови практически нареждания,
а протягаше решително ръка към теорията и идеологията}
и оживелите свидетели на социализма навярно си спомнят, че
дори поетите - тези волни птички божии - го провъзгласяваха за мъдър
и
прозорлив ръководител на България2.
Първото мъдро теоретическо прозрение осени Тодор Живков
през 1958 година.
Погрешно е разбирането, че нашето движение към комунизма
ще се извършва само постепенно, по пътя на еволюцията, а не чрез
големи скокове - рече пророчески той. - Ние като марксисти сме
длъжни да не се боим и да задържаме скокообразното движение на
обществото напред. Сега ние, партията и държавата, сме се
 изправили пред необходимостта да прекъснем хода на постепенното
развитие и да извършим голям скок:

'Нико Яхиел, цит. съч., с. 108.

Георги Джагаров, пленум на ЦК на БКП, юли 1973 г.
334

селското стопанство да даде през 1959 г. продукция, два пъти

по-голяма от тази през 1958 г., а през 1960 - три пъти по-голяма...3
Съответни бяха предвидените скокове в промишлеността, в
транспорта,
строителството, търговията и т.н.
Ако само си го беше фантазирал и писал - няма нищо страшно. Но
Живков реши да приложи своята новаторска теория на практика, и то
не в
своята градина, а в цялата държава.

Скокът в селското стопанство трябваше да се извърши с

помощта на ломските ямки и торовите саксийки.
Изкопват се, значи, дупки, слага се в тях тор, за предпочитане
човешки лайна, те били най-силната тор и гарантираха най-голям
скок (селските нужници бяха изгребани),
след което в лайняната дупка се хвърлят две семенца
царевица и така дупка по дупка, дупка по дупка - хиляди декари.
Това са прочутите мистериозни ломски ямки.
Торови саксии, както е известно, се използват за отглеждане
на разсад за ранни домати, тук новаторското изобретение на
Живков беше грандиозно -
торовите саксийки да се използват за разсад на памук: засяват
се, значи, семенцата памук в саксийките и като поникнат -
стръкче по стръкче се садят в полето! Няма майтап, има заповед:
- Още през идущата година половината от площите на
памука, не по-малко от 300 хиляди декара, следва да се засадят
по този начин. Тук няма какво да се доказва. Всичко е доказано и
предоказано!4
(Истината е, че подобни методи се практикуваха тогава в
Китай, но ние нямахме един милиард китайчета да садят ръчно
стръкче по стръкче...)
Оредяващите вече свидетели на ония романтични времена
 сигурно си спомнят боевите лозунги: „Всеки кому-
3ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 357, л. 8. 4Пак
там, л. 13.
335

нисш — говедо!", „Всеки комсомолец - овца!", „Всяка ком-сомолка -

кокошка!" -
което значеше: всеки комунист, комсомолец и комсо-молка
трябва да отгледат лично кой едно говедо, кой една овца или поне
една кокошка...
По този начин пък щеше да се направи големият скок в
животновъдството.

Както е печално известно, големият скок се оказа скок в тъмнината5,

който подготви по-нататъшното рухване на икономиката.
Любопитното в случая е, че Живков старателно замете следите на
своята
авантюра:
не само забрани да се споменава където и да било този двегодишен
период от историята на нашата държава (потънал сякаш в ломска
ямка!), но сам
погреба и своя принос в теорията на марксизма-ленинизма: в
многотомните му
избрани съчинения думичките скок, скокообразно развитие на
обществото и
тем подобни безследно са изчезнали.6
В областта на селското стопанство бе направено още едно салто
мортале:
набързо, в рамките на два-три месеца, ТКЗС-тата бяха уедрени, т.е.
пет-шест-десет бяха слети в едно,
това съвсем алиенира селяните от земята и обезсмисли труда им, след
като „тяхното текезесе" бе погълнато от съвсем чуждото им голямо
ТКЗС,
да не говорим за трудното управление на големите стопанства, липсата
на съответно голям машинен парк и пр. -
така ТКЗС-тата, тъкмо бяха се поизправили криво-ляво на куц крак,
рухнаха отново.
 По-късно доразсипването на селското стопанство продължи:
през 1970 година, по инициатива на Тодор Живков, уедрените
ТКЗС-та бяха обединени в АПК (Аграрно-промиш-

5Според английското списание „Икономист ".

Така пише Нико Яхиел, не съм проверявал, доверявам се.
342

лени комплекси), текезесетата бяха превърнати в производ-

ствени стопанства;
през 1976 година, също по негова инициатива, АПК-тата бяха
обединени в ОАПС (Окръжни аграрно-промишлени стопанства),
те пък - в НАПС (Национално аграрно-промишлено стопанство),
с което окончателно се ликвидира кооперативният начин на
производство и кооперативното отношение към труда,
кооперативната земя бе фактически одържавена, селяните бяха
превърнати в наемни работници.
Резултатът бе опустошителен.

Подобен бе резултатът от големия скок и в промишлеността, където

закупуването на оборудване ставаше от западните държави чрез
храбри
доларови заеми, а продукцията се продаваше на СССР за рубли,
в търговията, където разходите за вноса на стоки надвишаваха
печалбата
от износа и разликата се компенсираше пак със заеми...
Робувайки на високи темпове на всяка цена, в страната се
извършваше внос повече, отколкото са ни платежните способности,
което ни доведе още в началото на 60-те години до кризисно
положение във валутната област, или неплатежоспособност1 -
съобщава проф. Царевски, заместник-председател на Българска
народна банка.
Тодор Живков ще го каже по-просто:
Липсваха ни финансови средства и страната беше пред пълен
финансов банкрут?
Проф. Царевски добавя:
Вече никой не искаше да даде кредит на България, дори и
съветското правителство. Трябваше да се посегне на това малко
 национално богатство, натрупано в миналото.
'Архив на Националната следствена служба (АНСлС), дело №
4/1990, т. 39-1 (чрез Хр. Христов, „ Тайните фалити на
комунизма", 2007 г.)
8АНСлС, дело № 4/1990, т. 16 (чрез Хр. Христов, цит. съч.).
337

Малкото национално богатство, за което става дума, е златният

резерв от 24 тона злато, натрупани в банковия ни трезор грам по грам в
продължение на 66 години - от Освобождението през 1878 до 1944
година;
никой никога, дори в най-трагичните моменти на България, нито
след националната катастрофа през 1913, нито след другата
национална
катастрофа през 1918, нито след третата през 1944-1945 г., не бе
посмял
да посегне на него -
това бе стратегически, неприкосновен резерв.
Финансовият банкрут на държавата се държал в пълна тайна,
оповестяването му би означавало сгромолясване на Тодор Живков -
всички негови противници щяха да хвърлят вината за банкрута върху
него.
За да се спаси, той решил да продаде златото.
Тъй като най-големи са дълговете ни към СССР - продал го на
СССР.
Продажбата била извършена при абсолютна тайна. Никой от
Политбюро, никой от правителството, никой дори от МВР не знаел и
не
подозирал;
дори пазителят на трезора, зам.-председателят на БНБ проф.
Тотев, е в неведение: Нищо не знам за това, че българското злато е
продадено - заявява той.
Единствено посветен в аферата бил председателят на БНБ Кирил
Лазаров - без него не би могла да се извърши сделката.
Аферата била замислена по-отрано. Под предлог, че сградата на
БНБ не е в състояние да издържи на пряко попадение на фугасна
бомба
и на ударна вълна от атомен взрив,
през февруари 1959 година, натоварено на влак, златото било
 закарано в Москва и предадено на съхранение в трезорите на
Държавната банка на СССР Госбанк.
Било претеглено прецизно: 20 153 килограма, 479 грама и 840
милиграма.
При продажбата българското злато било закарано в
Ново-сибирск, където било рафинирано, за да бъде приведено към
изис-
кванията на международните златни борси,
след което ни било платено за тройунция (31,1035 грама) по
35,10 щатски долара (сега тройунцията струва 28 пъти по
338

скъпо: 987,22 долара), или общо сме получили 22 738 255 долара (сега
златният ни резерв би струвал 639 525 663 долара или почти един
милиард лева, сиреч загубили сме 616 784 408 долара).
Пардон, загубили сме всичко, защото не ни бил платен нито грош
- с въпросните 22 милиона долара били погасени част от просрочените
ни задължения към Съветския съюз.
Така стратегическият ни неприкосновен златен резерв, трупан
грам по грам в продължение на 66 години, не се завърна в бедното ни
Отечество.
През 1964 година правителството продаде още 4-5 тона злато, но
и то не можа да закрепи положението -
3А от дълга на България оставаше непогасен.

На 4 януари 1992 година, при разпита по дело № 4/1990 г.9,

Тодор Живков заявява на прокурора:
- За първи път чувам за такава голяма продажба на злато от
България. Честно ви казвам, че това е всичко, което знам.
Какъвто и отговор да дам, няма да е верен, защото не си спомням
нищо.
Но 5 години по-късно, през 1997 година, в своите „Мемоари",
в главата, озаглавена (внимание!) „Стабилна финансова
система", на 222 с. Тодор Живков си спомня:
Не зная по какви причини, вероятно от съображения за
сигурност, но преди мен златният резерв на страната ни бе
изпратен на съхранение в съветски банки. Ние върнахме у нас
това злато и забранихме износа.
И за да не остане никакво съмнение в думите му, повтаря
съвсем категорично:
От България не бе изнесен нито грам от благородния метал.
Нещо повече, поехме курс на непрекъснато увеличаване на
златния фонд.
Сигурно мнозина ще повярват на Тодор Живков, на че
9АНСлС, дело № 4/1990, т. 39-1, т. 16 (чрез Хр. Христов, цит.
съч.).
339
i
стната му дума, но както казва самият той: „ Народ се лесно не
лъже за дълго! "10.
Съвсем неотдавна (в края на 2009 г.) Държавна агенция
„Архиви" публикува „Българска народна банка. Сборник
документи. TOMV(1948-1990). Част първа"-и в Предговора към
този том всеки Тома Неверни може да прочете следното:
Златото на БНБ е физически пренесено в Москва още през
1959 г. (под предлог, че сградата на банката не е в състояние да
понесе ядрен удар), по-късно на две партиди е продадено, за да
бъдат покрити падежите по дълга към съветските банки в
Лондон и Париж. В самия край на 1962 г. 21 тона злато са
закупени от Госбанк. През 1964 г. са продадени още 4 тона.
Операциите са проведени в пълна секретност, като дори
счетоводните операции са взети по устно нареждане, с изрична
писмена санкция на Т. Живков. Представените документи за
първи път правят публично достояние този уникален епизод от
нашата финансова история.
Излиза, че Живков лъже като дърт циганин. Но това е още
нищо.
В книгата си „Срещу някои лъжи" лъжите му преминават в
неудържимо самохвалство: За първи път в историята на
България Тодор Живков създаде стратегически златен и
валутен резерв. Нито едно правителство — нито по времето на
цар Фердинанд и цар Борис III, нито по времето на Георги
Димитров и Вълко Червенков - няма тази заслуга.
А на същата 222 страница на своите „Мемоари" пише, без да
му мигне окото:
Вложените от нас 250 милиона долара в чуждестранни
банки ежегодно се увеличаваха. В средата на 70-те години те
достигнаха 2 милиарда долара.
 Числата са верни с тази малка разлика, че през 1962 година
България не е вложила, а дължи на чуждестранни банки 250
милиона долара, дълговете ежегодно се увелича
'Тодор Живков, „ Срещу някои лъжи ", с. 130.
340

ваха и в средата на 70-те години (1975-1976) достигнаха не 2, а

5-6 и повече милиарда долара!
Ако някой българин на мен не вярва, а продължава да
вярва на Тодор Живков - нека разгърне същите негови
„Мемоари", само че на 542 страница, и сам да прочете как-

во пише самият Живков:

Всеки българин трябва да знае, че през 1976 година нашите
задължения към западни банки стигнаха 6-7 милиарда долара;
като се вземат предвид инфлационните процеси, те се равняват
на 10-12 милиарда днешни долара.
Прав е Марк Твен, като казва:
- Не лъжа, защото трябва да помня...

Още куцахме след „големия скок" с навехнатите си два крака - и

отново бяхме хвърлени в още по-грандиозна авантюра.
На XXII конгрес на КПСС през октомври 1961 година Ни-кита
Хрушчов обяви на слисания свят, че през следващите 20 години
социализмът в СССР ще бъде построен окончателно и през 1981
година
съветският народ ще влезе тържествено в рая на комунизма.
България не можеше да остане назад. На състоялия се през
следващата 1962 година VIII конгрес на БКП (за който вече стана
дума)
Тодор Живков също обяви, че през 1981 година и ние ще влезем в рая
на
комунизма!
За да стане тази работа, в своите „Директиви за развитието на
страната през следващите 20 години (1961-1980)" Живков
предвиждаше:
до 1980 година промишлената продукция да се увеличи 7 пъти,
общият обем на селскостопанската продукция - 2 и половина пъти, на
химическата промишленост - 25 пъти, на машиностроенето - 16-17
 пъти, производството на електроенергия да достигне 50-55 милиарда
киловатчаса, а националният доход да порасне 5 пъти.11
Уви, увеличаваха се и растяха само дълговете.
ПЦПА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 600, Доклад на Т. Живков пред
пленума на ЦК на БКП, 4.XII.1963 г.
341

И точно в тези времена, когато държавата ни е била под

нулата на фалита, Живков се мъчеше чрез безконечни заеми да
създаде у народа впечатлението, че животът му се подобрява, че
крачим бодро и весело към върховете на комунизма.
И наистина, имаше години, когато се радвахме едва ли не на
чудно благоденствие:
из градинките и по улиците на столицата и на големите
градове изникваха прабългарски юрти, екзотични палмови
шатри или прости шперплатови капанчета, от приютените в тях
бъчви се лееше червено и бяло вино, наоколо цвърчаха скари с
кебапчета и кюфтета, народът ядеше и пиеше на воля почти без
пари, виеха се весели хора...
Това обаче бе танц върху тресавище - ние потъвахме все
по-надълбоко и все по-безнадеждно...

Живков нямаше друг изход, освен да обяви държавата за продан

или направо да я хариже (заедно с дълговете), само и само да запази
властта си.
Както видяхме по-горе, като ставаше дума за продажбата на
златния резерв, Живков лъжеше като дърт циганин. Но това бе дребна
работа.
В книгата си „Срещу някои лъжи" (1993 г.), на с. 65 той лъже още
по-мъжки:
Дълго отминавах инсинуациите, свързани с мое намерение за
присъединяване на България към СССР. Струваше ми се несериозно да
отговарям на лъжи, които биха били само пош-ли, ако не бяха
толкова
тъпи.
Искам да заявя кратко и категорично: през 33-те години на
моето управление и за момент не е съществувала подобна заплаха.
Подобна мисъл дори.
Още по-категорично отрича той това и в своите Мемоари (1997
 г.).12 Но както вече видяхме, документите са отвратително нещо.
12Тодор Живков, „Мемоари", 1997 г., с. 488.
342

В Централния държавен архив се разрових в Централния партиен

архив
и след дълги приключения успях да се добера до фонд 1Б, опис 5,
архивна
единица 600 -
това са дълго укриваните пълни протоколи от заседанието на
пленума на Централния комитет на Българската комунистическа
партия, състояло се на 4 декември 1963 година.
Сега ти предстои да прочетеш най-невероятното - дръж се, българино!

ПРЕДС. МИТКО ГРИГОРОВ: Другари, откривам заседанието

на пленума на ЦК на партията. За дневен ред се предлага
една-единствена точка:
Обсъждане на въпроса за по-нататъшното най-тясно
сближение и в перспектива за сливане на Народна република България
със Съветския съюз.
Доклад ще направи др. Тодор Живков.
Друго предложение има ли? — Няма.
Има думата др. Тодор Живков.

ТОДОР ЖИВКОВ: Другари,

Политбюро внася за обсъждане в пленума на Централния
комитет на партията въпроса за по-нататъшното свързване и
най-тясно всестранно сближение, а след това, в перспектива и за
обединение на Народна република България със Съветския съюз.
Както знаете, този въпрос беше вече поставен на един от
последните пленуми на ЦК...

Въпросният един от последните пленуми се състоял на 31

юли 1963 г., там Тодор Живков заявил:
Умен има една идея от няколко години. Тук трябва да кажа,
че тази идея не е моя, това е идея фактически на другаря
Димитров.
Като имаме предвид какво представлява Народна република
България, тя е малка страна, в икономическо отношение
изостанала в сравнение с други страни, като взе-
343

1
мем предвид връзките на нашата партия с болшевишка-та
партия... като вземем предвид исторически сложилата се
дружба на нашите народи... ние го обсъдихме в Политбюро,
възражения няма и аз искат да занимая плену-ма сега:
да се обърнем с едно писмо към ЦК на КПСС и към пра-
вителството на СССР, в което да поставим въпроса, да
аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна
връзка между съветската и нашата икономика в перспектива с
нейното сливане. И по-нататък политическо сливане.
(Ръкопляскания.)
Румънските другари, както и китайските другари, говорят
да се уважава суверенитетът. Суверенитета народът го
разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът!
На следващия пленум, за който говорим в момента, Тодор
Живков, един от най-изтъкнатите представители на
съвременната марксистка теоретическа мисъл 13, обосновава
философски своята идея:

За България и българския народ това е акт с историческо

значение, който ще постави началото на нова глава в българската
история, ще открие нов етап в развитието на страната по пътя на
социализма и комунизма.
По-нататъшното сближение на България със Съветския съюз,
най-тясното свързване на нашата икономика с икономиката на
съветската страна трябва да става на взаимноизгодна основа. Това
сближение и свързване ще бъде от грамадна полза преди всичко за
нашата страна, но то ще бъде полезно и за Съветския съюз и за
цялата наша социалистическа общност.
Курсът на партията за най-тясно сближение, а в перспектива и
за сливане на Народна република България със Съветския съюз
неизбежно поставя не само големи икономически проблеми, но и други
изключително важни въпроси, каквито са
'Александър Лилов, пленум на ЦК на БКП, юли 1973 г.
40
344
 въпросите за по-нататъшната съдба на българската нация и за
суверенитета на българската държава.
Марксизмът-ленинизмът даде единствено правилно обяснение
на националния въпрос.
„Целта на социализма, пише Ленин, е не само да се унищожи
раздробеността на човечеството на малки държави и всяко
обособяване на нациите, не само да се сближат нациите, но и да се
слеят. (В. И. Ленин, Съч., т. 22, с. 148.)
Пред Лайпцигския фашистки съд, когато над главата му бе
надвиснала брадвата на палача, Георги Димитров заяви:
- Колелото на историята се върти, движи се напред към
съветска Европа, към Световния съюз на съветските републики!
Закономерният процес на създаването на единно световно
социагистическо стопанство неумолимо изисква най-тясното
сближение и обединение на социалистическите държави и нации, той
неизбежно води до образуването на единно семейство на народите на
социалистическите страни в рамките на една държавна общност.
В резултат на комунистическото строителство в Съветския
съюз се създава първообразът на бъдещото единно комунистическо
общество, което ще обхваща всички народи в света. Така ще
изглежда
цялото човечество, когато социализмът и комунизмът победят
навсякъде по света.
Когато след години Народна република България стане едно
цяло със Съветския съюз, тя не ще загуби нищо от своя суверенитет
и
независимост, ще бъде във всяко отношение суверенен и равноправен
член на общото семейство на Съветските социалистически
републики.
Ние сме убедени, че партията и българският народ ще
посрещнат с голяма радост и въодушевление по-нататъшното
най-тясно сближение и свързване на Народна република България със
Съветския съюз,
че перспективата за обединяване на Народна република
България със Съветския съюз в бъдеще ще предизвика в
подав-ляващата част от българския народ небивало висок полити-
чески и трудов ентусиазъм.
345
 Ние трябва да си дадем сметка, че в движението за най-тясно
сближение и свързване на нашата страна със Съветския съюз ще
срещнем редица трудности от политически и идеологически
характер.
От една страна, срещу тази линия ще се опълчи вражеската
пропаганда, друга, по-голяма трудност за нас ще бъдат проявите на
национализма, който все още съществува в някои среди.
В този дух могат да засилят своята дейност старите
буржоазни остатъци и други реакционни елементи, на нацио-
налистически настроения могат да се поддадат някои среди на
интелигенцията и .младежта.
Това налага непрестанно да се засилва борбата против
национализма, да се разкриват и разобличават неговите проявления.
Важно средство против национализма е яркото и убедително
разкриване пред широките трудещи се маси на големите
преимущества
за нашата страна от все по-тясното и пълно сближение със
Съветския
съюз,
колкото по-добре и по-дълбоко разбере това нашият народ,
толкова по-бързо и съзнателно ще върви по пътя на обединението с
народа на Съветския съюз.

За да те държа, читателю, в напрежение - дали пък членовете

на ЦК няма да скочат и да извикат: „Не!", - ще прескочим засега
техните изказвания и ще надникнем направо в заключителното
слово на другаря Живков. Ето какво спо-. деля той:

По поръчение на Политбюро с др. Станко Тодоров бяхме при др.

Хрушчов в началото на м. октомври, за да се посъветваме по въпроса
за
сливането.
Трябва откровено да ви кажа, че аз много се притеснявах и
вълнувах. Не знам защо у мен беше залегнало убеждението, че др.
Хрушчов и съветските другари няма да приемат такава постановка,
и
затова се бях приготвил да говоря дълго и да ги убеждавам в
правилността на тази постановка и перспектива.
 346

Обаче след като изложих накратко въпроса, др. Хрушчов

започна с това: „Аз съм съгласен с вашето предложение. Правилно е
това и т.н. ". И въпросът се изчерпа. (Продължителни
ръкопляскания.)
Тепърва предстои да проведем разговори как практически да
подработим мероприятията или, така да се каже, тактиката и
стратегията за провеждане в живота на тази наша идея.

И на това му се вика: подобна мисъл дори не е съществувала!

- той човекът вече преговарял. Нейсе. Сега да се върнем малко
назад, да разгърнем протоколите и да видим как са възприели
тази идея членовете на ЦК, какви техни мисли е запечатала там
търпеливата българска азбука.

ТОДОР ПАВЛОВ: Смятам, че да се проведе референдум по този

въпрос няма смисъл, но ние трябва да проведем такава кампания, че
да
няма никакво колебание сред народните маси и решението да бъде
прието единодушно. И аз не се съмнявам, че то ще бъде прието с
пълно
единодушие от нашия народ...
ЕВГЕНИ МАТЕЕВ: Напълно разбирам сериозния характер на
стъпката и напълно я одобрявам, като подчертавам, че тепърва ни
предстои огромна работа... Пред нашата агитация изникват
огромни
задачи, защото без никакво съмнение ще се натъкнем на
националистически предразсъдъци, ще се натъкнем на клевети.
Майсторство и ловкост трябва.
ДИМО ДИЧЕВ: Никога нашите комунисти не са възпитавани
другояче, освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество, че
по типа на Съветския съюз ще се създават други социалистически
държави и те ще се развиват и присъединяват към Съветския съюз.
РАЙКО ДАМЯНОВ: А з с особена радост и задоволство
посрещам предложението на др. Живков. Ние трябва да
приветстваме
Политбюро и др. Живков, че съзряха и навреме поставят този въпрос
за разрешаване - да се влеем в семейството на Съветските
 социалистически републики. Нашата партия, нашият народ ще
срещне
с голям ентусиазъм това предложение, ще го възприеме с голяма
любов
и удовлетворение.
347

Но в същото време ще се появят мръсни клевети на наци-

оналистически, дребнобуржоазни и буржоазни среди... да се разбият
на пух и прах тези елементи!
ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА: Съветският народ, убедена съм, ще
посрещне решението на партията с особена радост. Тази наша
крачка
ще бъде политическо огледало за всички [социалистически страни],
които ще последват нашия пример.
Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като
комунист там, където ме изпрати партията за минаването на
нашата страна в общото семейство на Съветския съюз, да бъдем
една
от републиките на Съветския съюз.
СТОЯН СТОИМЕНОВ: Другари, ние днес решаваме едно велико
дело, решаваме светлото бъдеще на нашата нация и на нашия народ.
Ние сме щастливи, че това, за което нашата партия близо 8
десетилетия се бори, днес нашият Централен комитет начело с др.
Тодор Живков практически вече го решава.
Ние сме щастливо поколение, защото практически пристъпваме
към разрешаването на този въпрос.
Разбира се, би било много радостно, ако ние сега вку-пом,
групово всички социалистически страни се обединим със Съветския
съюз. Ние, българските комунисти, твърдо вярваме, че това е пътят,
и
онези, които сега проявяват колебание, рано или късно ще тръгнат по
този път и целият свят един ден ще се обедини в Съюза на
съветските
социалистически републики.
Аз съм безкрайно щастлив, че доживях този тържествен
момент, и заставам напълно зад доклада на др. Живков.
РАДЕНКО ВИДИНСКИ: Аз 45 години съм член на нашата
партия, 45 години съм мечтал за този ден - нашият народ да влезе в
 едно такова велико семейство. Този ден ще бъде един от най-великите
исторически дни за нашия народ. Едва ли ще имам по-голяма радост
от
това да видя своя народ във великото семейство на съветските
народи.
Поради това не с една, не с две, а с пет ръце, ако имам, ще
подкрепя предложението час по-скоро да се влеем във великото
семейство на съветските народи.
ЛЪЧЕЗАР АВРАМОВ: Всички поколения български кому
348

нисши, както нашите деди, бащи, така и ние самите сме лелеели
мечтата в гърдите си да превърнем нашата страна в частица от
Великия Съветски съюз. Ето, тя сега се поставя за практическо
разрешение.
Братските партии не могат да имат нищо против. Не
Съветският съюз ни налага своята воля и захваща чужда територия
-
ние сами решаваме. Който иска да последва нашия пример, спокойно
може да направи същото.
Н А 40 ПАПАЗОВ: Съвсем правилно се подчерта, че става дума
за историческо събитие, което ще има дълбоки последствия за
нашата страна. Не случайно, когато дойде съветската армия,
когато
стана революцията на 9 септември, голяма част от хората вдигнаха
лозунга за Съветска република, защото всички живееха с идеята, че
като се освободи България, тя ще бъде Съветска социалистическа
република...
Много дребнобуржоазни елементи, които ходят [в СССР], не са
ориентирани, пишат писма и казват: в Съветския съюз не живеят
по-добре от нас, а по-зле.
Ние трябва да разясним на народа и младежта, че съветските
народи са изстрадали световната революция, че на техен гръб се
изгражда до голяма степен отбраната на социалистическия лагер, че
Съветският съюз, ако се затвори в своите национални рамки, може
да
живее много по-добре от всички европейски народи. Става дума за
великата саможертва на съветския народ.
Ние на саможертва трябва да възпитаваме нашето младо
 поколение и открито да кажем това.
АНДРЕЙ МИХАЙЛОВ: Другари, на мен лично ми прави огромно
впечатление това, че ЦК на партията, по-право Политбюро на ЦК на
партията и лично първият секретар др. Тодор Живков...
с каква огромна прозорливост др. Живков поставя пред
партията не само въпросите, свързани с нашето настоящо развитие,
но и въпрос, свързан с по-далечното и много по-далечно минало от
гледище на историческото развитие на нашата страна.
Ние, кандидат-членовете на ЦК, ако ни се разреши, с две
349

ръце, с чисти ръце и най-чисто сърце ще гласуваме за най-

съкровената
мечта на нашия народ - да се съединим с братските съветски народи.
ЛЮБОМИР КРЪСТАНОВ: Докладът на др. Живков ще бъде един
документ, който ще се разглежда и обсъжда от поколенията. Може
би ние, участниците тук, не си даваме в момента сметка за това,
което днес извършваме. А ние днес чертаем бъдещия живот на нашия
народ.
ДИМИТЪР ДИМОВ: В миналото аз, и много други тук, когато
сме ставали членове на партията, мечтаехме, че нашият народ,
нашата страна ще бъде един ден член на великото съветско
семейство.
При един разговор с Георги Димитров във Варна, Георги
Димитров се изрази, че неговият идеал е България да стане член на
семейството на великия Съветски съюз.
Тук не е въпрос до желание. Нашият народ, за да живее при
по-добри условия, да бъде свободен - трябва да следва пътя на
непосредствено свързване със Съветския съюз.

За да не остане в теб съмнение, патриотичний мой читателю,

че нашият народ е бил на ръба да заживее „съвсем свободно", ще
цитирам тук извадки от решението на декемврийския 1963
година пленум на ЦК:

Пленумът на Централния комитет на Българската ко-

мунистическа партия одобрява единодушно и с въодушевление
доклада
на първия секретар на ЦК на БКП за по-нататъшното най-тясно
 сближение и сливане в перспектива на Народна република България
със
Съветския съюз.
Пленумът оценява като забележителна проява на пат-
риотизъм и интернационализъм инициативата на др. Тодор Живков...
Като одобрява безрезервно изложените в доклада на др. Тодор
Живков теоретически и политически положения...
Централният комитет утвърждава единодушно текст за
писмо до Централния комитет на Комунистическата партия на
Съветския съюз по въпроса за по-нататъшното сбли
350

жение и за сливането в перспектива на Народна република България

със Съветския съюз.
Онези от членовете на ЦК, които са съгласни с предложеното
решение, моля да гласуват с вдигане на ръка. Против? - Няма.
Въздържали се? - Няма. Приема се единогласно от членовете на ЦК.
(Бурни и продължителни ръкопляскания. Всички стават прави.)

В името на справедливостта трябва да отбележа, че при

предварителното обсъждане в Политбюро на проекта за
присъединяването на България към Съветския съюз един човек
се възпротивил - Енчо Стайков. Скоро след това Живков го
изхвърля от Политбюро.
Сега да видим какво пишат в писмото си до ЦК на КПСС
единодушните наши патриоти. (Писмото е дълго 7 маши-
нописни страници, няма да те подложа на такава дълга ин-
квизиция, читателю, ще те угостя с квинтесенцията на уни-
жението.)
'
■ '

ДО
ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА
КОМУНИСТИЧЕСКА ТА ПАРТИЯ НА
СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ другаря Н. С. Хрушчов
М о с к в а

Скъпи другарю Хрушчов,

На 4 декември т.г. пленумът на Централния коми-
тет
на
Българската
комунистическа
партия
разгледа
обстойно и одобри единодушно и с въодушевление съоб-
раженията на Политбюро по въпроса за още по-тясно-
то сближение, а в перспектива и за обединяване на На-
родна
република
България
със
Съветския
съюз.
^
По наше дълбоко убеждение едно по-нататъшно сбли-
жение, а след това и обединение на нашата страна със
Съветския съюз ще има положително международно зна-
чение, ще сочи на практика пътя, по който трябва да се
351

развиват и укрепват в настоящия етап всестранните

икономически, политически и културни отношения между
държавите от световната социалистическа система и
особено пътя на по-малките и икономически по-слабо
развити страни.
Такова още по-тясно свързване на България със Съветския
съюз не само няма да бъде в никаква степен посегателство
върху развитието на нашата нация и нашия суверенитет, но
напротив, ще създаде условия за още по-голям разцвет на
нашата нация и за укрепване на нейния суверенитет. В
най-пълното сближение и всестранното укрепване на
единството между нашите две братски страни партията и
народът у нас виждат естествения и най-правилен път на
развитие на Народна република България, който напълно
отговаря на народните въжделения и на коренните
национални интереси на нашата страна.
Ние молим Централния комитет на Комунистическата
партия на Съветския съюз да разгледа това наше писмо и се
надяваме, че ще срещнем пълно разбиране и готовност с общи
усилия и в полза на нашите два братски народа да
осъществим в живота направеното в нашето писмо
предложение.

София, 5 декември 1963 г.

С комунистически поздрав по поръчение на

Централния комитет на Българската
комунистическа партия

(Т. Живков)
Първи секретар на Централния комитет на
Българската комунистическа партия

Изглежда, Тодор Живков, пък и другите, не са вярвали много на

думите си, че сливането на България със Съветския съюз напълно
отговаря на народните въжделения,
352

защото накрая Тодор Живков отправя към залата конспиративно

предупреждение:
- Политбюро смята, че след този пленум не следва под никаква
форма да се говори на когото и да било и където и да било.
ГЛАСОВЕ: Правилно!
Т. ЖИВКОВ: Защо? Ако ние започнем да говорим, ще плъзнат
слухове. Ние не можем да говорим, тъй като този въпрос не е само
наш. Ние сме обсъждали в Политбюро, но не знаем какво мисли
Съветският съюз. Така че ще направим голям провал, ако се
разприказваме.
Казано с думи прости, Живков искал да продаде България тайно,
зад гърба на народа, както продаде тайно златото.
Обаче предчувствието му, че аферата може да претърпи голям
провал, се сбъднало.
Въпреки че, когато били в началото на октомври същата 1963
година заедно със Станко Тодоров в Москва, Хрушчов бил казал „Аз
съм съгласен с вашето предложение. Правилно е това и т.н." -
сега Хрушчов отговорил на Тодор Живков по хрушчов-ски,
препикавайки високофилософските му теории:
- Вие искате България да дойде при нас, защото сега имате по
30 килограма свинско месо на глава от населението, а ние имаме 45
килограма, и ще дойдете при нас да ядете 45 килограма свинско месо,
а? Ха-ха-ха!и
Тодор Живков бил като посран насред мегдан: да се решиш на
историческо предателство, да си готов да понесеш проклятията и
храчките на своя народ, да си свалиш сам гащите пред по-големия брат
и той да ти тегли шута в задника - какво по-оскърбително!
После Хрушчов добавил със сериозен тон:
- Въпросът не е само до българския народ... Наистина, на
Хрушчов най-малко му е било тогава до
14Драгомир Драганов, ,31антеон на черното безсмъртие ", 1993,
с. 146.
353

българския народ - той имаше много по-сериозни неприятности:

заради ядрените ракети, които достави на Куба, едва не избухна
война между СССР и САЩ, че и трета световна война;
стената, която издигна посред Берлин, раздели трагично не само
града, но раздели и СССР от света;
след партиен скандал Чжоу Енлай напусна демонстративно
Москва - и СССР се озова срещу още един враг: Китай.
И не след дълго - в края на 1964 година, Хрушчов бе свален от
власт (така му се пада, като не ще България!), в царските покои на
Кремъл влезе друг голям приятел на България - Леонид Илич Брежнев.
Живков тутакси забрави, че се е познавал с лоената топка
Хрушчов, и отправи любовен взор към снажния красавец Брежнев.
Всички очакваха, че по закона на скачените съдове, след
падането на Хрушчов, ще падне от власт и Живков, както Червенков
падна след смъртта на Сталин.
Обаче не. Живков бе добър психолог: Брежнев беше тщес-лавен
и надут като пуяк, ласкателствата го докарваха до оргазъм, имаше
патологична страст към награди и ордени
(имал над 200 ордена, като го погребвали, кавалкада от 40
офицери носела възглавничките с ордените му),
и Живков не се щадеше: три пъти го окичи с орден „Георги
Димитров", три пъти го обяви за „Герой на Народна република
 България", дигна му даже паметник насред София
(човекът, според Нико Яхиел, си платил за ордените и за
паметника с 2,9 милиарда рубли безвъзмездна помощ15),
а и доста евтин петрол (11 милиона тона нефт годишно^) изцица
от него Живков
(ден през ден звънеше в Москва по прекия телефон: „Доб-рое
утро, Леонид Илич! Как вий спахте? Как у вас здравето? Как е
пагодата
в Москва?" -
15Нико Яхиел, цит. съч., с. 176.
|6Тодор Живков, „Срещу някои лъжи ", с. 122.
354

Брежнев се просълзявал: „Ех, наш человек е Тодор, мил человек!

Ей на, Кадар въобще не ми звъни, на Чаушеску не му разбирам
езика...")
и дава Льоня евтин петрол на Тоша, от реекспорта на този петрол
България годишно си докарваше по 200-300 милиона долара...
Но големият, историческият плонж на Живков пред новия лидер
на СССР бе през 1968 година.

През януари на същата 1968 година посред мрачния и

мразовит социалистически лагер (кой ни е кръстил лагер, не
знам, но наистина си бяхме лагер, ограден с бодлива тел,
въоръжена охрана и пр.),
та посред този мрачен лагер разцъфтя най-красивата и
краткотрайна илюзия, наречена Пражка пролет -
не друг, а Чехословашката комунистическа партия застана
начело на народното движение за реформиране на ко-
мунистическия режим:
децентрализация на управлението, съчетаване на плановата с
пазарната икономика, демократизация на обществото, замяна на
цензурата с плурализъм, сиреч свобода на словото, на печата, на
мненията, на критиката;
първият секретар на компартията Александър Дубчек нарече
това социализъм (комунизъм) с човешко лице.
Което означаваше, че досегашният социализъм (комунизъм),
който продължаваше да съществува в СССР и другите
соцстрани, е нечовешки!
 Това бе кръвна обида. Ха познай, читателю, кой скочи пръв и извика:
„Смърт на контрареволюцията в Чехословакия!"? Героят сам се хвали:
- По време на заседанията на Политическия комитет на
Варшавския договор (през януари 1968) ние решихме да споделим със
съветските другари нашата тревога за събитията в Чехословакия.
Аз
имах специална среща с другаря Брежнев и другаря Косигин
[министър-председател на СССР], на която изложих нашата тревога
и
необходимостта да се направи всичко
355

възможно, в това число и да отидем на риск, но да не позволим в

Чехословакия да се развихри контрареволюция и да я загубим. Какво
значи Чехословакия? Чехословакия е в центъра на социалистическия
лагер, държава с голямо относително политическо и икономическо
тегло в социалистическата система. Ние заявихме категорично пред
другаря Брежнев и другаря Косигин, че трябва да бъдем готови да
действаме с нашите армии!
Досетливият читател вече е разпознал думите на Тодор Живков
(произнесени били те пред пленума на ЦК на БКП през март 1968
г.17).
И през нощта на 20 срещу 21 август в Чехословакия нахлуха
7000 танка и 600-хилядна армия на СССР, Полша, Унгария,
Германската демократична република и България (Румъния и
Югославия отказаха да участват в инвазията).
Дубчек призова армията и народа на Чехословакия да не
оказват съпротива -
нито пушка гръмна, нито нож бе изваден, нито юмрук бе
размахан, напротив, хората искаха да очовечат социализма;
Дубчек бе арестуван, откараха го в Съветския съюз и докато
Брежнев му биеше шамари във влака край Лвов, убеждавайки го по
този
начин нагледно, че човечният социализъм е империалистическа
диверсия,
през това време войниците на нечовешкия социализъм
разстрелваха всеки изпречил им се по улиците очовечен чех,
а танковете прегазваха с веригите си налягалите по мостовете
 жени и деца.
За няколко дни Пражката пролет бе удавена в кръв. Светът
беше потресен. В душата на всеки свестен човек закипя недоволство.
Живков взе бързи мерки: започнаха да изключват от уни-
верситетите, чу се пак за арести, процеси нямаше, хората изчезваха
безмълвно и безследно...
Брежнев му се обади по телефона: благодари му, разпла-кан от
умиление, за историческата услуга - и пред възмутения свят се
оправдаваше,
|7ЦДА, ф. 1Б, оп. 35, а. е. 127 - чрез Нико Яхиел, цит. съч.
356

че СССР се притекъл на помощ на братския чехословашки народ по

призива на братския български народ. След време Живков ще заяви
без
всякакъв свян: - Сега се спекулира, че сме отговорни, ако не и главни
виновници за организиране на нахлуването там [в Чехословакия]. Това
са недостойни инсинуации. България не е участвала нито в
предварителната работа, нито в подготовката за навлизането на
войските... Ние сме дали съгласието си... мисля, никой не си прави
сериозно илюзиите, че това съгласие е било нещо повече от формален
елемент...18

Прегазването на Пражката пролет бе кървавият Руби-кон на

комунизма - ако дотогава, въпреки убийствата, въпреки
насилията, все още съществуваше някаква илюзия и вяра в
човечността и благородството на комунистическите идеали, в
девиза за братство, равенство и свобода -
през август 1968 година тази илюзия бе прегазена във всяко
честно сърце
и ако някой и след това е продължавал да вярва - той е бил
сляп фанатик или олигофрен.

И така, Тодор Живков много бързо се отказа от мечтата да

построи комунизма в България до 1980 година -
на XI конгрес на БКП през април 1971 година обяви, че се залавя
да гради развитото социалистическо общество или зрелия
социализъм,
което трябваше да стане по пътя на ускорена индустриализация
чрез използване постиженията на научно-техническата революция
върху базата на единна общонародна собственост и достигане на
висша и всестранна социалистическа демокрация при ръководната и
направляваща роля на Българската комунистическа партия, като
основна грижа, смисъл и съдържание на партийната политика е
грижата за човека.
Въпросната грижа за човека се изразяваше цифром: с 25-30 %
нарастване на реалните му доходи за 5 години.
'Тодор Живков, „Срещу някои лъжи ", 1993 г., с. 17.
357

Процентите са голяма мистификация, читателю, те витаят в

мъглата на относителността и се използват за бала-мосване на
народа,
при социализма никога не се употребяваха точни цифри, а
„пъти" и проценти - кажат например: Тази година продукцията в
машиностроенето нарасна 2 пъти, по растеж на
промишлеността ние сме на първо място в Европа -
няма лъжа, но не е и вярно,
защото ако Германия е произвела миналата година 100 000
струга, а тази година произведе 1000 струга повече, растежът ще
бъде 1 %,
ако ние сме произвели миналата година 100 струга, а тази
година произведем 200, нашият растеж ще бъде 200 % - двеста
пъти по-голям от немския,
но нашите двеста струга няма да са двеста пъти повече от
немските 101 000, нали?
Такава беше и измамата с увеличаването на нашите реални
доходи с 25-30 %, което щяло да бъде 5-6 пъти по-голямо от
увеличението с 5 % на заплатите в САЩ
(увеличението с 5 % върху заплата от 5000 долара е 250
долара, а увеличението с 25 % върху нашата заплата от 120 лева е
30 лева, които май не са пет пъти повече от 250 долара).
Още по-спекулативни бяха сравненията с миналото, за да се
докаже предимството на социализма. Например:
В сравнение с 1939 година добивът на електроенергия в
България е нараснал 1200 пъти.
Ами да, след като България тогава е имала две-три ми-жави
електроцентралки - какво са те, сравнени с днешната ни атомна
 електроцентрала?
Но тук не е излишен въпросът: а ако нямаше социализъм в
България - добивът на електроенергия нямаше ли да се увеличи?
А може би и повече?
Защото след Втората световна война, благодарение на
научно-техническата революция и бурното развитие на про-
изводствените сили, настъпи всеобщ подем на жизненото
равнище в целия свят, особено в Америка и Европа,
358

и колкото и да бяхме изолирани от света, колкото и да бяхме

изостанали - този всеобщ подем, щем не щем, издигаше, макар
по-бавно, и нашето жизнено равнище,
да го приписваме само на социализма, е мистификация.

Вярно е, че социализмът, който се наложи в първоначалния етап, бе

едно изключително успешно средство за ускорено развитие на най-
бедните и
изостанали страни [каквато беше и България];
много скоро обаче той изчерпа своите възможности и от
инструмент
на развитие се превърна в инструмент на потискане на
икономическия
растеж;
много по-лошо беше отражението, което оставяше върху човешката
психика:
когато човек, живеещ и работещ при социализма, излезеше на Запад,
той биваше поразен от богатството на пазара, изобилието и
разнообразието
на стоки;
той правеше сравнение между своята заплата и заплатата на
своите
колеги - негов колега, дори по-посредствен, получаваше 8-10 пъти по-
висока
заплата. 19
Безплатното здравеопазване и безплатното образование, с които
се хвали Тодор Живков, никак не бяха безплатни - държавата
предварително удържаше средствата за тях от заплатите на
гражданите,
 затова те бяха толкова ниски.
Имаше и нещо още по-унизително: дори да имаш пари, ти не
можеше да си купиш, каквото пожелаеш.
За неживелите при социализма ще е куриоз да узнаят, че ако
например човек искаше да си купи кола, трябваше да внесе парите си и
да чака най-малко 15-18 години, докато я получи (и то изборът беше
между москвич и трабант, с връзки - между лада и вартбург);
така стоеше въпросът и с жилищата - за апартамент се чакаше
15-20 години...
Но най-унизителна беше забраната да пътуваш по света
"Огнян Дойнов, „Спомени ", с. 318, 336.
359

причина бяха споменатите опасни сравнения, които

социалистическият
човек ще направи с „гнилия капитализъм", затова на Запад се пускаха
само проверени свои хора, останалите граждани бяха наказани да стоят
в родината си.
(Странно: в Древна Гърция най-голямото наказание, по-страшно
от смъртното, е било изгонването от родината!)

Много разпространен в ония времена бе вицът, че грижата за

човека била грижа за един човек и този човек е - ясно кой...
Сред живите този човек нямаше вече съперници. Но имаше едно
име, което го засенчваше, да посегне на него не смееше, но полека-
лека
разчистваше стореното от него.
Новият крупен теоретик на марксизма-ленинизма не можеше да
работи под старата шапка на, Димитровската конституция" -
на Живков му трябваше нова шапка.
На 7 май 1971 година той внесе в Народното събрание проект за
нова конституция.
Какво беше новото в нея?
Чл. 1. Ръководна сила в обществото и държавата е
Българската комунистическа партия. Българската комунистическа
партия ръководи изграждането на развито социалистическо
общество.
Чл. 67. Народното събрание е върховен орган на държавната
власт, който съединява законодателната и изпълнителната дейност
 на държавата.
Чл. 90-96. Държавният съвет на НРБ като висш орган на
Народното събрание е постоянно действащ орган на държавната
власт, който съединява законодателната с изпълнителната дейност:
упражнява законодателна инициатива, издава укази [със силата
на закони, които се одобряват на следващата сесия на Народното
събрание];
упражнява контрол върху Министерския съвет и на ръко-
водителите на министерства; освобождава и назначава отделни
членове на Министерския съвет;
осъществява общо ръководство на отбраната и сигурността,
назначава и освобождава от длъжност членовете на
360

Държавния комитет на отбраната; освобождава и назначава

главнокомандващия въоръжените сили;
упражнява общ контрол върху прокуратурата (както ще видим
по-нататък - и върху съда);
представлява НРБ в международните й отношения;
председателят на Държавния съвет организира и ръководи
работата на Държавния съвет.
Сиреч: в периода между сесиите на Народното събрание (а те
годишно са само две - пролетна и есенна, и траят само по 2-3 дена),
през
останалите 360 дни на годината цялата законодателна и изпълнителна
власт, контролът върху армията и прокуратурата е в ръцете на
председателя на Държавния съвет.
На 8 юли 1971 Народното събрание единодушно избра за
председател на Държавния съвет - кого?
Първия секретар на Българската комунистическа партия Тодор
Живков!
Излиза, че човекът бе съчинил новата конституция за себе си.
Това е конституция, образец на образцова тоталитарна държава,
узаконяваща не само неограничена еднопартийна власт, но и
неограничена еднолична власт, каквато са притежавали само
азиатските
монарси.
И оттук нататък Тодор Живков започна да се държи като
абсолютен монарх (народът го наричаше цар Тодор), у когото скоро ще
се събуди инстинктът за увековечаване на своята власт чрез учредяване
на своя династия.
Но за това - малко по-сетне.

След като спечели безграничната любов на Леонид Брежнев,

Тодор Живков реши, че сега е моментът да осъществи гениалната своя
идея, отхвърлена преди 10 години от простака Хрушчов.
Денят е 17 юли 1973 година, пленум на ЦК на БКП20. Тодор
Живков чете доклад на тема: „Основни насоки за развитие на
всестранното сътрудничество със Съюза на съветските со
20ЦПА, ф. 1Б, оп. 58, а. е. 81,82, 83.
361

циалистически републики в периода на изграждане на развито

социалистическо общество в Народна република България":
-Както знаете, на специален пленум през декември 1963 година
обсъждахме проблемите на по-нататъшното сътрудничество със
Съветския съюз и начертахме основните насоки за все по-пълно
сближаване на нашата страна със СССР, при което, без да се
премахва
националната
и
държавната
обособеност,
обществено-икономическият, политическият и културният живот на
България постепенно да се преплита и обединява със съветския
обществен живот - напомня старата си идея Тодор Живков. И
продължава:
- Сега задачата е да се влее качествено ново съдържание в
процесите на сближаването на Народна република България със
СССР, да организираме нашето всестранно сътрудничество така, че
както един организъм се оросява от единна кръвоносна система, и
нашето развитие да има единен със Съветския съюз ритъм, единни
критерии,
обединени
усилия
и
съгласувани
действия...
 в
по-нататъшното сближаване и интеграция със Съветския съюз...
Качествено новото в случая е маскировъчната фразеология,
изглежда поет е съавторствал на другаря Живков и се е мъчил с
поетически метафори да прикрие това, което откровено се казваше на
пленума преди 10 години.
Но както и да се замъгляваше в доклада истинската идея,
присъстващите членове на ЦК и през словесната мъгла съзряха
сюблимната цел:
- В миналото комунистите не са мислили, че ние няма да бъдем
една шестнадесета или седемнадесета съветска държава! - провиква
се екзалтирано познатият ни от пленума през 1963 година Димо Дичев.
Чувствителният на тема патриотизъм поет Георги Джага-ров
реагира:
- В решението не става дума за присъединяване към Съветския
съюз, моля другаря Дичев да ме извини...
- Той каза какво сме мечтали - пояснява му Рада Тодорова.
- Това е правилно - съгласява се Джагаров. - Всички сме
362

мечтали за това. Но ние сме длъжни да говорим така, както е казано

в
решението - за интеграция, за сближение, за пълно сближение.
Значи не става дума за същността на въпроса, а с какви думи да се
маскира тази същност.
И
като
стар
конспиратор
Тодор
Живков
нарежда
заговор-нически:
- Очевидно, не е целесъобразно да се публикува докладът, който
беше изнесен пред настоящия пленум на ЦК, не е целесъобразно също
така да се предостави в този вид и на цялата партия.
Не бива такъв документ да попадне в западните вражески
централи, защото има да го навиват две години...
Засега няма да публикуваме и „ Основните насоки... " също по
 понятни съображения. Обаче в партията и народа широко ще ги
разясняваме...
Ето как:
Партийната пропаганда и агитация и средствата за масова
информация трябва да създадат у всеки трудещ се дълбоко вътрешно
убеждение, че единственият верен път за отстояване на
националните интереси... е пътят на най-тясно сближаване и
интеграция със СССР!21
Брежнев се зарадвал, просълзил се от умиление, прегърнал
братски Живков и му рекъл:
- Този акт е исторически, за него ще говорят поколенията след
нас.22
И Живков отново го закичил с орден „Герой на Народна
република България".

Но работата внезапно се закучи. Хората около Брежнев го

посъветвали да се прегръща колкото си ще с Тодор Живков, но да не
взема в обятията си цяла България, защото ползата от това ще бъде
само
нов международен скандал.
Не стига това, ами направо му казали, че Живков го прави
2|ЦПА, ф1Б, оп. 58.
22Нико Яхиел, цит. съч., с. 187.
363

на будала - евтиния петрол, който Леонид Илич подарявал на

любимата
си братска и бъдеща съветска република България,
Тодор Живков го препродавал двойно по-скъпо на други
държави.
Брежнев пуснал сълза от обида и затворил кранчето...
И България отново се сурна по нанадолнището, тронът на цар
Тодор се тресеше -
за да не се прекатури, Живков го подпираше с нови и нови заеми
от западни банки.
Цифрите бяха астрономически - признава той. - 6-7 милиарда,
които се равняват на 10—12 милиарда днешни долари. Страхотен
удар
върху финансовата ни стабилност...
 Трябваше да се парира и овладее. Поех погасяването на външния
дълг на държавата като своя лична отговорност. Изплатих го. Без
да
бия барабани. До 1981 г. задълженията бяха сведени до един и
половина
милиарда долара. Народът не разбра, че има такъв дълг, нито как
беше
изплатен.21
Тук Живков не лъже - този дълг наистина бе изплатен, само че
премълчава - как беше изплатен.
Не с продажба на промишлени произведения, читателю, още
по-малко с износ на селскостопански продукти - никой на Запад не
желаеше да купи нашите долнокачествени стоки.

Голяма радост беше по едно време, когато изведнъж

капиталистическите държави започнаха да купуват нашите
електрокари, докато накрая се разбра, че ги купували заради
оловото в акумулаторите - то струвало по-скъпо от самите
електрокари, електрокарите ги изхвърляли за скраб;
а селскостопанската продукция продавахме на СССР на цени,
по-ниски от нейната себестойност: ежегодно изнасяме 1 милиард
лева национален доход24— оплакал се Живков на Брежнев.
23Тодор Живков, „Мемоари", с. 542-543.
24Нико Яхиел, цит. съч., с. 187.
364

Като нямаше друго спасение - Живков реши да превърне

България в пиратска държава, която започна търговия с оръжие,
контрабанда с наркотици и кражба на ембаргови технологии.
Ние и до 1972 година имахме фабрики за оръжие, но те
произвеждаха оръжие за нашата армия, износът бе незначителен - за
някакви 10-20 милиона долара.
На 19 април 1977 година със строго секретно решение № 7 „Б" на
Политбюро бе създадена тайна Партийно-правителстве-на комисия
по
отбранителната промишленост, за която знаеха само участващите в
нея
петима души: Тодор Живков, Станко Тодоров, Тано Цолов, Огнян
Дойнов и Добри Джуров.25
 По решение на тази комисия производството на оръжие
(заводите в Сопот, Казанлък) бе форсирано (Розовата долина замириса
на барут!)
и чрез държавното предприятие „Кинтекс" (съкращение на
невинното название „Кинкалерия и текстил"), обслужвано от
Държавна
сигурност,
започна износ на автомати „Калашников", пистолети „Ма-каров"
и ТТ, РПГ (ръчни противотанкови гранатомети), ракети тип „Стрела",
оръдия различен калибър, снаряди и милиони патрони
за Иран, Ирак, Сирия, Египет, Етиопия, Ангола, Либия, Алжир,
Нигерия, Зимбабве, Замбия, Мозамбик, Индия, Никарагуа, Салвадор и
други африкански, азиатски и латиноамерикански държави,
продавахме оръжие дори на Съветския съюз и на другите
социалистически страни,
с чиста съвест снабдявахме с оръжия терористични групи и разни
партизански движения,
а търговията с наркотици се вършеше под идеологическото
оправдание: „ чрез дрога да се стимулира покварата и разложението
в
западното общество " .
Резултатът не закъсня: три милиарда преводни (конвертируеми)
рубли става износът на страната към СССР и соци
'Огнян Дойнов, „Спомени", с. 90.
365

алистическите държави, износът в долари годишно е 600-700

милиона
долара.26
Но и реакцията в света не закъсня: през 1982 година започна
словесна атака срещу България за „спонсориран от държавата
тероризъм ":
българската търговска централа „Кинтекс " бе обвинена, че
участва в контрабанда на наркотици за Запада, а печалбите използва
за купуване на оръжие, предоставяно после на екстре-мистки
организации в държави, които комунистическите страни искат да
дестабилизират21.
България изпадна в изолация.
Завесата на изолацията можеше да се пробие само чрез шпионаж.
 Тъй като създаденият от САЩ, Западна Европа, Австралия и
Япония КОКОМ (COntrol COMmittee) забраняваше преноса на високи
технологии в съветския блок,
към Държавна сигурност бе сформирано Управление „На-
учно-техническо разузнаване" (НТР) и под негов контрол през 1975
година бе регистрирано външнотърговско дружество „Индустриално
коопериране" (ИНКО),
ИНКО разкриваше в Западна Европа и в други „оперативно
интересни райони" свои неявни фирми,
които се обслужваха изключително от хора на Държавна
сигурност, наричани дискретно „виенските търговци"-
тяхната задача бе да разузнават (да крадат) западни ембар-гови
технологии за оборудване предимно на нашата електроника: заводите в
Стара Загора, Пловдив, Благоевград, Русе и Велико Търново
(според собствените им хвалби те са откраднали ембарго-ви
технологии за над 600 милиона долара),
произведените от нас дискови и лентови запаметяващи
устройства бяха негодни за западния пазар, но ние заливахме с
260гнян Дойнов, цит. съч., с. 91.; според него през 1987 година
износът на „Кинтекс" достига пиковата цифра 1,2 милиарда
долара.
"История на България по дати, с. 393.
366

тях целия соцлагер и до някое време това също носеше големи валутни
печалби.
(След падането на комунизма през 1989 година повечето от
виенските търговци не се завърнаха, нито пък върнаха на държавата
капиталите на неявните фирми на ИНКО...)

И така, чрез търговия с оръжие и контрабанда с наркотици, чрез

шпионаж и кражба на ембаргови технологии, до 1981 година външният
дълг на България бе смален до един и половина милиарда долара.
Но през тази фатална година се случиха събития, които тласнаха
държавата ни по нанадолнището на четвъртата национална
катастрофа.
367

Притурка към глава XI

Възхвала на цензурата
Изкуството през втората половина на XX
век

Сега, в годините на демокрацията, различни хора се мъчат да

внушат, че по време на тъй наречения социализъм в България не е
имало никаква литература, никаква драматургия, никакво изкуство.
Аз разбирам благородните мотиви на някои от тези хора -тяхната
ненавист към режима по онова време вероятно се прехвърля и върху
изкуството.
Може би е нормално и младите да си въобразяват, че всичко
започва от тях, че преди тях нищо не е съществувало.
Смущава ме обаче фактът, че най-яростните отрицатели на
изкуството от онова време са все неудачници, на които все някой пречи
да станат гении,
все са хора, лишени от талант, които и в рая да ги пуснеш да
живеят, и на Парнас да ги качиш - пак нищо свястно няма да могат да
направят.
И за да оправдаят своята некадърност и своето мижитурс-ко
поведение по време на тоталитаризма, за да отмъстят на можещите и
талантливите -
първата им работа бе да затръбят, че по онова време не е имало
никакво изкуство, никаква литература, никакъв театър, ама нищо!

Все едно, че не са съществували Апостол Карамитев, Невена

Коканова, Георги Калоянчев, нито Методи Андонов, Вили
Цанков и Леон Даниел;
не е имало Димитър Талев, Йордан Радичков, Ивайло Петров,
Антон Дончев, Валери Петров, Иван Радоев, Константин Павлов,
Христо Фотев, Любомир Левчев и Борис Христов;
не ги е имало ни Златю Бояджиев, ни Дечко Узунов, ни
368

Димитър Казаков, ни Светлин Русев, ни Димитър Киров, ни

Георги Божилов...
(Нека ме извинят онези, чиито имена пропускам.)

Как да не ги е яд некадърниците, че в ония времена, когато те са

си живуркали мирно и тихо и са викали ура по площадите,
страхувайки
се да кажат две честни думи -
по същото онова време са съществували хора, които са имали не
само талант, имали са и храбростта да създават истинско изкуство -
въпреки цензурата, въпреки страха, въпреки автоцензура-та,
въпреки заплахите, въпреки терора, въпреки предателствата, въпреки
гоненията и изселванията, въпреки лагерите и убийствата!
Ще прозвучи парадоксално, но най-доброто в българската
литература и в българската драматургия през втората половина на XX
век бе създадено именно тогава - в онова тъмно време на диктатура и
цензура:
това бе изкуство на съпротивата, а съпротивата винаги ражда
по-смели и по-богати плодове на духа.

В първите десетина години след Втората световна война, когато в

България бе установена тъй наречената диктатура на пролетариата, по
сцените се подвизаваха няколко откровено казионни драматурзи.
Тази драматургия беше нещо като комедия дел арте (само че се
играеше напълно сериозно) с едни и същи типизирани персонажи:
комунистът герой, класовият враг негодяй (или диверсант, или
западен шпионин, според случая), колебаещият се еснаф, буржоазният
интелигент продажник, наивна жена, сляпо влюбена в класовия враг
или в интелигента, но накрая проглежда и отправя влюбен взор към
светлия образ на комуниста.
За гарнитура се прибавяше някой старец или бабичка, които
изричат от време на време банални народни мъдрости.
Образът на комуниста беше непоклатимо положителен, светец,
без нито една слабост, без нито една грешка. Бяха изпи-
369

сани хиляди теоретични страници за положителния образ на

комуниста.
Не можеше да съществува каквото и да било литературно
произведение без задължителното присъствие на този положителен
образ.
Той беше фундаментът на тъй наречения социалистически реализъм,
за
който беше важно не реалното изобразяване на действителността, а
обрисуването на въображаема и желана действителност от гледна
точка на
революционната марксическа романтика.
След смъртта на Сталин през 1953 година и разобличаването на култа
му през следващите десет години комунистът светец полека-лека с
гузна
стъпка слезе от сцената и на негово място там се качиха нормални
хора.
Една след друга из провинциалните театри се появиха първите
поетически драми - наречени така не само защото авторите им бяха
поети, а
защото действителността в тези пиеси беше опоетизирана.
Нямаше го вече казионния положителен образ на комуниста, нямаше
ги предишните щампи, но нямаше го и критичния поглед, нямаше го
още
протеста.
Всички бяха все още под опиянението на илюзията, че с
разобличаването на Сталин настъпват раят на идеала и царството на
свободното слово.
Това трая до към края на 1962 година. Тогава глезенето със свободата
на словото приключи.
Оня, който свали ореола от челото на великия вожд на пролетариата
Сталин, макар и малко срамежливо, нахлупи същия ореол на
плешивата си
глава -
Хрушчов, а след него и всички соцлидери, произнесоха гневни речи, в
които заклеймяваха самозабравилите се волно-думци. Вкарваха ни
отново в
кошарата на соцреализма.
Съвременниците помнят онова перверзно време - и не на тях, а на
онези, в чиито ръце може би ще попадне тази моя книга след 20-30 или
повече години -
на тях искам да разкажа при какви условия се създаваха тогава
литературата и изкуството.
370

За по-голяма яснота ще разкажа за драматургията -

най-публичното изкуство, за съдбата му има хиляди свидетели,
защото пиесите не само са написани в онова време, но и са
играни тогава пред хиляди зрители.
От картинката - как и при какви условия се създаваше дра-
матургията, читателят лесно ще си представи при какви условия са
създавани и другите изкуства.

Властта най-силно бдеше над киното и театъра, защото тези

две изкуства имат пряко съприкосновение с масова публика.
Киното се цензурираше лесно -
производството на филми беше съсредоточено на едно място,
контролът беше в едни ръце, веднъж запечатаното върху лентата
не можеше да бъде променяно.
С театъра бе по-сложно. Авторите първо минаваха през
ситото на Комитета за изкуство и култура, имаше специален
отдел за театър, там четяха всяка пиеса, одобряваха я или не я
одобряваха.
„Вражеските" или „идейно вредните" пиеси бяха забра-
нявани още тук веднага за вечни времена, понякога забраната
траеше 2, 5, 10,20 години -
времената се меняха, имаше периоди на замразяване и
размразяване.
„Съмнителните" пиеси се подлагаха на дълго и мъчително
„редактиране":
всичко се гледаше под лупа, да няма намек, да няма
дву-смислие, реплика по реплика, дума по дума, поправя се,
връща, пак се поправя -
докато авторът се умори и се откаже или докато цен-зурът
бъде надхитрен.
Повече от 40 са забраняваните пиеси по време на тъй
наречения социализъм, а общата им присъда е над 800 години
мълчание. (Повече от едно турско и едно византийско робство,
взети заедно!)
След като пиесата най-сетне е одобрена централно и някой
театър се кандидатираше да я постави, тя трябваше
371

да бъде одобрена и от съответните местни градски и окръжни

комитети на БКП.
Започнеше ли театърът репетиции, те периодично се на-
блюдаваха от хора на Комитета за изкуство и култура или от
Отдела за култура и изкуство към ЦК на БКП, а също така и от
местните органи на партията.
Премиерата не можеше да се състои, докато представлението
не бъде гледано от специална комисия, сформирана от хора на
всички гореспоменати инстанции и от цензури доброволци (те
бяха най-свирепи).
Тук бдителността стигаше своя връх, защото театърът е жив
организъм, авторът може тайно да е добавил думички по време
на репетициите, режисьорът може да е акцентирал „неправилно"
върху някоя недогледана от цензурата сцена, актьорите могат да
придадат друг смисъл на невинни при четене реплики.
Битката е безмилостна, защото хем трябва спектакълът да се
„изчисти", хем не трябва да се стига до публичен скандал,
защото, както бе известно: „при социализма няма цензура".
Особено „опасни" бяха тъй наречените исторически пиеси.
Там алюзиите сами се натрапваха: мнителните цензури виждаха
във всеки исторически образ на тиранин образа на някой
съвременен вожд - еди-кой си бил Сталин, еди-кой си е Тодор
Живков, Хрушчов и прочие.
Започнеше ли пиесата да се играе, наблюдението не при-
ключваше - за да не се допуснат нежелани поправки.
Театърът в онова време беше нежно съзаклятие със зри-
телите. Те се редяха на опашки, за да попаднат на някой
спектакъл само за да чуят една или две смели реплики и това ги
изпълваше с гордост - сякаш те са ги казали. Недо-изказаното от
автора - всеки зрител си го досъчиняваше.
Анонимността в залата прави хората храбри - понякога
реакцията на публиката ставаше опасна. Това създаваше, по
силата на обратната връзка, „нездрави" настроения в съответния
театър.
372

Тогава влизаха в действие доносниците - за съжаление,

имаше ги във всяка трупа. Тези верноподани наши колеги бяха в
основата на големите погроми на театъра в Бургас (1960), на
Младежкия театър (1965), на Сатиричния театър (1970), на
Театър „София" (1984) и т.н.
 При по-сериозни ситуации властта не се свенеше да вкарва в
залата тайни и явни агенти, които не само „брояха" кой как играе
и кой как реагира, но при нужда бяха готови да „укротят" и
публиката.
Въпреки всички превантивни мерки, скандали избухваха.
Спираха се спектакли след пето, десето, двайсето представление.
И последствията не бяха съвсем невинни.
Авторите биваха разработвани от Държавна сигурност или
„съветвани" из кабинетите на ЦК, изпращаха ги доброволно"
години наред „да изучават живота" из дълбоката провинция,
или казано в прав текст: авторите, а с тях режисьорите, че и
актьорите биваха уволнявани и изгонвани от София. Слава Богу,
след 1962 година лагери вече нямаше.

Имаше периоди на големи илюзии. Пражката пролет през 1968

година бе най-голямата илюзия.
Ако някой ви каже, че в ония години е знаел или е мислил, или е
вярвал, или се е надявал, че комунизмът ще падне - повярвайте ми,
лъже
ви.
Ний мислехме че комунизмът ще е вечен
Другият изход
бе трета световна война
Но това означаваше
че заедно с комунизма
ще изчезне и човечеството
Ний мислехме че комунизмът ще е вечен
Съдба
Да го направим по-човечен бе
нашата борба1

'Стефан Цанев, „Стъпки по облаците", 1997 г.

373

Пражката пролет бе в разцвета си, илюзиите за свобода на

словото, за демокрация, за реформирането на комунизма от
тоталитарна
диктатура в „комунизъм с човешко лице" ни опияняваха.
В България, странно - ставаше обратното: облаците се
 сгъстяваха, цензурата беше настръхнала, всяка дума се гледаше под
микроскоп, спираха пиеса след пиеса, илюзията ни за свобода правеше
положението още по-непоносимо.
На 28 август 1968 година съветските танкове прегазиха Прага,
прегазиха и илюзиите ни. Всичко свърши.
Да се говори пряко против режима, да се атакува отвън, бе
невъзможно, затова писателите започнаха да прилагат друга тактика:
атакуваха отвътре, издигаха комунистическите идеали (братство,
равенство и свобода) на пиедестал, показвайки същевременно
действителността, която нямаше нищо общо с проповядваните идеали.
Нищо не вбесяваше тогавашните управници толкова, колкото
напомнянето на собствените им идеали, от които не се виждаше дори
сянката им.
Вбесяваха се още повече, защото те най-добре знаеха, че отдавна
не вярват в тези идеали...
След като Пражката пролет беше смазана, след като навсякъде в
нашите държави диктатурата наложи мълчание, настана блатно време.
Повече от десет години.
Накрая властта се успокои. Можеше отново да се отпуснат малко
юздите.
През 70-те години цензурите изпитваха вече някакъв срам,
защото светът все повече се отваряше пред очите ни, не беше вече
лесно
да се скрие какво става зад желязната завеса, зад Берлинската стена,
сравненията ставаха ясни и болезнени.
А и държавата ни, ще не ще, подписваше разни конвенции за
човешките права - трябваше поне формално да се спазват.
След идването на власт на Горбачов през 1985 година и
обявената от него политика на гласност и демокрация - над со-
циалистическия лагер взе да се развиделява.
Само в България - пак наопаки: България се оказа в опозиция на
Съветския съюз,
374

съветските вестници се разпространяваха у нас като нелегално

четиво, режимът все повече озверяваше, хапеше свирепо като умиращо
куче.
Но и за слепите, и за глухите вече бе ясно накъде са се втурнали
събитията,
писателите все по-храбро надигнаха глас, поетите тръгнаха да
четат стиховете си по градове и села - като апостоли,
понеже вестниците и медиите, подчинени пряко на властта,
мълчаха, публиката се трупаше в театрите, където единствено можеше
да чуе забраненото слово.
Дойде 1989 година. Ние не бяхме готови за това събитие.
Свободата на словото ни изигра твърде лош номер.
Преди, когато имаше цензура и беше въпрос на известна
храброст да говориш истината и въпрос на изобретателност да
надхитриш цензурата,
у нас много силно се развиваха метафоричните изразни средства,
алегориите, аналогиите, езоповият език.
Това повишаваше художествеността на онова, което пишем,
правеше го универсално.
Сега, когато имаме правото да казваме открито всичко и когато
всеки може храбро да крещи по площадите каквото си иска, смелостта
престана да бъде атрибут на изкуството,
старата система на езоповия език, на сложните метафори и
алегории се оказа ненужна и старомодна.
Прекият изказ пък лиши литературата от нейната сложност, от
нейната художественост, стигна се до директност, до еднозначност, а
това прави изкуството елементарно, превръща го в публицистика.
Да си свободен - се оказа мъчна участ.
375

1981-1984
ГЛАВА XII
Цар без корона
Тодор Живков, Людмила Живкова

Организация на общество без насилие,

без експлоатация, без национално и
социално неравенство, отношения на
разбирателство и взаимопомощ - блян ли е
това? Реалностите се изместваха и
обезобразяваха мечтата за хармония.
Мечта, пречистена от пролята кръв, се
омърсяваше с друга кръв. Постепенно
всичко се превърна във фрази. Фрази, фра-
 зи, фрази финтифлюшки. За да се прикрие
същността.
Социализъмът
е
едно
недоносче. Ето това е самата истина,
недоносче. Трябваше ли да продължим да
се самозалъгваме с илюзии?

Засега ще премълча чии са тези думи, читателю, сигурен съм, че

ще бъдеш много изненадан, като разбереш в края на следващата
глава...
И така, през 1981 година България се готвеше да отпразнува три
големи юбилея:
1300 години от основаването на България и 70 години от
рождението на Тодор Живков, това пък съвпадаше с 25 години от
управлението му.

Тодор Живков бе вече възпяван от поети, бе станал и филмов

герой - ако трябва да бъдем честни, кинаджиите надминаха
поетите по възпяване на Тато (както интимно го наричаха):
376

създадоха игрални филми („Ударът", „Ешелоните"), в които

Живков бе представен като главен ръководител на
Деветосептемврийската революция и спасител на евреите;
но като стар самодеен театрален актьор (играл бе хан Татар)
Живков ценеше най-много театралното изкуство -най-вечното
изкуство! - и затова мечтаеше да стане герой на драма.
Ех, Шекспир го няма, затова от Москва бе извикан съветският
драматург Михаил Шатров, автор на нашумели политически и
исторически пиеси, и бе пазарен да напише крупно драматично
произведение, в което да обезсмърти Тодор Живков.
За беда, Шатров представи проект, в който главен герой се
оказваше Георги Димитров, а Живков се появяваше едва към
финала на пиесата.
Обиден от сравнението с Димитров, Живков отхвърли
проекта и Шатров бе отпратен.
За юбилея си трябваше да се задоволи само със специален
 документален филм („Човек от народа"), с луксозен албум („Син
на своя народ, син на своето време") и с луксозна книга с
биографичен очерк,
а насред мегдана в родното му село Правец, току-що обявено
за град, бе издигнат внушителен паметник в цял ръст.
Освен това, наред с безбройните еднотомници, двутом-ници
и тритомници, издавани досега, в пълен ход бе издаването на
неговите избрани съчинения (до края на 1989 г. те достигнаха 39
тома), превеждани веднага на десетки чужди езици...
(Най-четеният автор в България е др. Тодор Живков -ще
обяви прехласнато председателят на Комитета по печата Крум
Василев.1 - През тази пролет (1973) общият тираж на неговите
произведения надхвърли 5 милиона екземпляра - тази цифра не е
достигната от никой друг български автор!)

'Изказване на юлския пленум 1973 г.

377

.. .общият тираж на неговите книги е зашеметяващ: над 102

милиона екземпляра!
Заплащано му било по специална тарифа, 5 пъти по-висока
от нормалните авторски
права, само за избраните произведения в 39 тома в общ обем
1168 издателски коли [18 688 с] е получил хонорар около 1 300
000 лева!1 \

В предишната глава споменах, че инстинктът за увекове-чаване

на своята неограничена (монархическа) власт ще накара Тодор Живков
да учреди своя династия -
не е за вярване, читателю, но така и стана: още преди десетина
години той започна да издига в партийната и държавна йерархия
своята
дъщеря Людмила Живкова
и
в
поредни
три
години
(1972-1975)
тя
стана
заместник-председател, после - първи заместник-председател, накрая -
председател на Комитета за изкуство и култура (с ранг на министер-
ство),
след което бе избрана за член на ЦК и след още три години (1979)
- за член на Политбюро.
Тодор Живков не криеше, че я готви за своя наследница, и ако на
него, освен Тато, му викаха цар Тодор, нея я наричаха принцеса
Людмила.

Людмила Живкова (1942-1981) бе странна личност и

създаде много ядове на баща си.
Получи солидно образование: завърши Историческия
факултет в Софийския университет, история на изкуството в
Москва, специализира две години в Оксфорд.
Още в началото на държавната си кариера, през 1973 година,
преживя тежка автомобилна катастрофа,
след която изпадна под влиянието на източни мистични
философии, по-специално - учението на Елена Рьорих Агни Йога
(Жива етика) за превъзходството на психическата
2Спас Русинов (тогавашен шеф на „София-прес", където са
издадени 39-те тома), в. „Труд", 4 септември 2008 г.
378

човешка енергия над всички други известни земни и космически

енергии,
което я скара с материализма на марксизма-ленинизма
(съответно с догматиците марксисти и ленинци),
обгради се със способни, образовани и хитри мъже3
-художници,
поети, учени, особено близък й беше
философ-стващият политик Александър Лилов, когото тя
направи член на Политбюро (1976);
сближи се с пророчицата Ванга и, опряна върху гърба на
баща си, се отдаде на истинска неудържима духовна дейност:
през 1978 организира „Година на Николай Рьорих",
съпроводена с голяма изложба на негови картини, с което
разгневи съветските комунисти, тъй като Рьорихови бяха
 personae поп gratae в СССР;
(не само за Рьорих - Живков сам разказва как бил „мъмрен "
от Брежнев, който му поставил остро въпроса за
неприемливата връзка на Людмила с дъновистите4);
през 1979 година Людмила привнесе в България
Рьори-ховото просветно-етично движение „Знаме на мира",
нарече го Международна детска асамблея „ Знаме на мира
" и всяка година деца от цял свят се събираха в България под
девиза „Единство, творчество, красота";
не само деца - по нейна покана много западни писатели и
художници посетиха България и което е по-важно - отвори път на
българското изкуство към Запада:
изложбата Тракийското изкуство и култура по българските
земи обиколи 25 столици по всички континенти и предизвика
световен интерес към траките;
отвори пътя към Запада и за хората на изкуството и науката, в
Париж закупи ателиета, където ходеха, редувайки се, да живеят и
да рисуват наши художници;
по нейна инициатива бяха построени Народният дво
3Георги Данаилов, „Доколкото си спомням ", 2000 г.
4Тодор Живков, „ Срещу някои лъжи ", с. 61.
379

рец на културата и десетки други културни домове в различни

градове на страната;
но най-важното: освободи хората на изкуството от догмите
на социалистическия реализъм, особено художниците, което
беше нещо нечувано в ония времена.
Настъпи нещо като просветен абсолютизъм.

Инициативата на инфантата Людмила през 1981 година да се

чества 1300-та годишнина от основаването на българската държава по
целия свят (в над 50 страни) съвсем разгневи съветските пролетарски
братя, защото миришеше на непозволен национализъм (как така
България ще е по-древна от Русия?!),
и мнозина свързват внезапната й мистериозна смърт с този
гняв.
На 21 юли 1981 година, 5 дни преди рождения й ден, Людмила
Живкова
 бе намерена мъртва в басейна на банята й. Инсулт? Самоубийство?
Или
убийство? Не е ясно и до днес.
Тодор Живков бе смазан от скръб. Всички очакваха, че ще се
оттегли от властта.
Но не би. Властолюбието му бе по-силно от мъката. Нещо
повече: смъртта на Людмила засили страха му, че може да загуби
властта, и той още по-яко се вкопчи в нея.
Докато Людмила бе жива, той не се безпокоеше от близостта й с
Александър Лилов, напротив - той го харесваше: „ Сипвал му Господ, с
пълни шепи му сипвал! "5, издигаше го, приближи го най-много до себе
си...
Сега, след смъртта на Людмила, Лилов зае опразненото от нея
място и се оказа опасният втори човек -
с ума и с младостта си той беше естествен претендент за мястото
на престарелия и оглупяващ Първи.
Отгоре на всичко Лилов печелеше все по-голяма популярност,
особено сред интелигенцията, с приказките си, че трябва
5Нико Яхиел, „ Тодор Живков и личната власт ", с. 285.
380

да се продължи либерализацията в духовната сфера и че голямата

опасност е в съживяването на догматизма -
това беше явна стрела срещу Живков. Размекван от бащина
любов, той бе търпял фриволностите на дъщеря си, но сега...
Сега Лилов трябваше да се отстреля, докато не е станало късно.
Лилов обаче не дочака да бъде отстрелян като глупава патица -
той сам си подаде оставката и излезе от Политбюро, с което лиши
Тодор
Живков от удоволствието да го унижи.
Така Тато прогони най-предания си човек под акламациите на
своите бъдещи екзекутори...

Увлечен в битки за запазване на властта си, Живков преодоля

скръбта по дъщеря си и съсредоточи монархическия си взор върху
своя
син Владимир.
За разлика от Людмила Владко нямаше никакво влечение нито
към културата, нито към властта. Обичаше алкохола и гуляите.
 Въпреки всичко баща му го направи член на ЦК и нещо повече:
реши да го назначи за шеф на отдел „Култура" в ЦК.
Всички виждаха нелепостта, обаче единствен Добри Джу-ров се
осмели да му каже:
- Не бива. Той няма качества. Няма да се приеме добре
семейното коронясване.6
Тодор Живков знаеше и едното, и другото - но не можеше да се
спре.
И синът на Ким Ир Сен е алкохолик и гуляйджия, викаше си той,
но баща му го обяви официално за наследник (1974) -защо аз да не
мога?
А може би внук ми Тошко да излезе свестен, прилича на мен и носи
същото име - Тодор Живков, Тодор Живков II, като Иван Асен II,
ха-ха-ха...
Започна да превърта. Заредиха се негови безброй съображения,
решения,
предложния,
съждения,
заключения,
впечатления,
усмотрения, мнения, обвинения, назначения, уволнения,
Георги Милушев, „По коридорите на властта", 1991 г., с. 104.
381

становища, почини, инициативи, проекти, планове, програми,

стратегии, съвети, декрети, доводи, схващания, аргументи, укази,
разпореждания, модернизации, мултипликации,
докладни записки, тезиси, генезиси, концепции, идеи, плат-
форми, експерименти, виждания, предвиждания, анализи, оценки,
преоценки, подходи, насоки, изложения, доклади, указания, начинания
и
преобразувания...
заредиха се реформа след реформа - докато да почне една, той
предлагаше друга, отменяйки предишната, и така всъщност никоя не
влизаше в действие:
то бяха нови философско-теоретични обосновки за изграждането
на новото развито социалистическо общество, на новия реален, зрял
социализъм, на новия модел на социализма;
нови икономически механизми, нови подходи към управлението
 в условията на новите достижения на научно-техническата революция
по пътя на нова децентрализация в новото планиране и използване на
новите лостове на конкуренцията и новите пазарни механизми (които
тъй и не се задействаха);
нова система за самозадоволяване на населението с месо, мляко,
яйца, риба, плодове и зеленчуци и други хранителни продукти (като
при
феодализма);
нови жалони за по-нататъшното развитие на образователното
дело, родолюбивото възпитание на младежта, създаване на нова
единна
библиотечна система и усъвършенстване на новата банкова дейност,
подобряване на новата масова музикална среда и установяване на
ново
единно ръководство на новото забавно изкуство;
нова стратегия за интеграция на турското население чрез смесени
бракове
и т.н. и т.н., и т.н., и т.н...
За няколко години проведе неспирни и лишени от всякаква
логика реконструкции в Министерския съвет:

през януари 1984 година Министерството на строителството

и архитектурата (създадено през 1981) се преобразува в
Министерство на строителството и селищното устройство,
Министерството на машиностроенето и електроника
382

та е преименувано в Министерство на машиностроенето, Ми-

нистерството на леката промишленост се слива с Министер-
ството на вътрешната търговия и услугите и се създава Ми-
нистерство на производството и търговията с потребителски
стоки, а от Министерството на металургията и минералните
ресурси и Министерството на енергетиката е създадено
Министерство на енергийно-суровинните ресурси;
през май 1985 година закрива Министерството на енер-
гийно-суровинните ресурси и възстановява Министерството на
енергетиката;
през януари 1986 година премахва отрасловите мини-
стерства, включително и Министерството на машиностроенето,
Министерството на строителството и селищното устройство,
Министерството на финансите, Министерството на външната
търговия и Държавния планов комитет, на тяхно място учредява
Стопански съвет, Социален съвет, Съвет по селското стопанство
и Съвет за духовно развитие; Държавният комитет за наука и
технически прогрес е преобразуван в Държавен комитет за
изследвания и технологии, Държавният комитет за планиране се
преобразува в Държавна планова комисия;
същата 1986 година през март пак закрива Министерството
на енергетиката, а също така Министерството на химическата
промишленост,
Министерството
на
машиностроенето,
Министерството на металургията, създава Министерство на
земеделието и горите, Комитетът за култура е лишен от ранг на
министерство, такъв ранг получава Комитетът за държавен и
народен контрол;
през август 1987 година провежда нови трансформации:
закрива Стопанския съвет, Социалния съвет, Съвета за духовно
развитие и Държавната планова комисия (създадени през 1986), а
също така Министерството на просветата, Министерството на
финансите, Министерството на търговията, Министерството на
народното здраве, закриват се и Комитетите по труда и
социалното дело, по цените и за култура - трансформират се в
Министерство на икономиката и планирането, Министерство на
външноикономи
383

ческите връзки. Министерство на земеделието и горите,

Министерство на народното здраве и социалните грижи и
Министерство на културата, науката и просветата;
скоро Министерството на културата, науката и просветата
ще се преобразува в Национален съвет за образование, наука и
култура, в който ще се включат новосъздадените Министерство
на народната просвета, Комитет за наука и висше образование и
Комитет за култура...

И т.н. и т.н., и т.н., и т.н... За да ошашави докрай държавата, през

 1987 година Тодор Живков проведе и нова административна реформа
- 28-те окръга се преобразуваха в 9 нови области: Софийска, Столична
голяма община със статут на област, Пловдивска, Бургаска, Варненска,
Хасковска, Ловешка, Михайловградска и Разградска.
(Разград стана областен град, а не Русе, Търново или Шумен,
защото приятелят на Тодор Живков Пенчо Кубадински се оказа от
някакво разградско село; забравих кой друг пък от Политбюро беше от
Ловеч, кой от Михайловград, кой от Хасково, та бяха пренебрегнати
големите градове Плевен, Враца и Стара Загора.)
Всичко това доведе страната до хаос, в чиято мъгла потъваха и
изчезваха причините и последствията, за да стигнем най-сетне до
революционните идеи на Юлската концепция 1987 година.
Но да не избързваме, имай търпение, читателю.

Всички виждаха безсмислието на тези реформи на Живков, но

никой не му противоречеше. Нямаше кой.
След като отстреля един след друг важните птици Георги
Чанков, Добри Терпешев, Йонко Панов, Антон Югов, Георги Цанков,
Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Венелин Коцев,
Борис Велчев и Александър Лилов,
Живков въведе нова тактика на прочистване: тъй като той
предлагаше съставите на ЦК и на Политбюро, при поредния конгрес
или пленум просто не включваше в тях лицата, в които имаше и
най-мъничкото съмнение,
384

така от конгрес на конгрес, от пленум на пленум съставите на ЦК

и на Политбюро ставаха все по-негови, все по-единодушни, все
по-послушни, все по-сервилни -
те го посрещаха и изпращаха с ръкопляскания, адмирации,
ставане на крака, скандирайки: „То-дор Жив-ков! То-дор Живков!..".
ЦК беше превърнат в робот за автоматично гласуване, това е
истината - ще каже Стоян Михайлов7, който е бил робот (член на ЦК)
не знам колко години и 10 години (1978-1988) секретар на роботите (на
ЦК), така че може да му се вярва.
Тези роботи, които гласуваха автоматично, без да мислят, без
угризения на съвестта - бяха превърнати от Живков в бездушен валяк
на
властта, който мачкаше по пътя си всичко.
 Живков не подозираше, че скоро този валяк ще смачка и него. Но
засега роботите величаеха своя създател.
Надпреварата в хвалебствията не спираше - свидетелства
шефът на УБО8: „Колко дълбока мисъл!.. Каква блестяща идея!...
Само
Вие, другарю Живков, можете така... Само на Вас дължим..." - без
особена оригиналност рефренът се повтаряше солово или хорово...9
Заедно с това растяха неговата подозрителност и страх от
покушения и заговори.

Всъщност за цялото време на неговото царуване имаше един

истински заговор и едно фалшиво покушение.
През декември 1964 г. на пленум на ЦК генерал Бъчваров
предложи Тодор Живков да бъде изваден от ЦК поради това, че няма
нужните качества да ръководи партията.
Пленумът обаче (знаейки, че хората на Мирчо Спасов дебнат по
коридорите?) не гласува предложението му.
Скоро след това генерал Бъчваров загина при катастрофа с
пътнически самолет край Братислава -
7В. „Дума ", 6 октомври 2005 г.
*УБО - Управление за безопасност и охрана.
'Георги Милушев, цит. съч., с. 153.
385

зловещото подозрение бе, че самолетът е бил взривен, за да бъде

убит генералът,
това подозрение се засилва от мистерията, че прокурорът,
натоварен да разследва случая, се самоуби (или е бил самоубит?).
Някои свързват акцията на генерал Бъчваров с разкрития три
месеца по-късно, през април 1965 година, заговор на Горуня;

офицери, бивши партизани от врачанския отряд „Гаврил

Генов", начело с командира на отряда генерал Анев, сега
началник на Софийския гарнизон, и политкомисаря на отряда
Иван Тодоров-Горуня след падането на Хрушчов решили да
свалят Тодор Живков,
понеже те, също като Георги Чанков, знаели много добре
негероичното му минало и го смятали за недостоен да ръководи
любимата им партия;
планът бил: на следващия пленум, на 14 април 1965 година, в
събота (любимия ден за преврати!), когато в София има само
дежурни милиционери, генерал Анев да блокира зданието, да
арестува Мирчо Спасов и хората му и да даде възможност на
членовете на ЦК без страх да гласуват изваждането на Тодор
Живков от ЦК;
но както винаги, намерил се предател, Живков извикал
генерал Анев уж на приятелски разговор, докато се черпели и се
смеели, спецовете монтирали в кокардата на генералската му
фуражка миниатюрно микрофонче (пружината, обтягаща
фуражката, била отлична антена),
офицер без фуражка не ходи, така че всичките разговори на
генерала били подслушани - оказало се, че в заговора са замесени
над 100 души от армията и от вътрешното министерство,
арестите били извършени 4 дни преди пленума, като научил
за провала, Горуня се самоубил (или го самоубили?),
казват, че в линейката бил още жив, но Мирчо Спасов го
промушил с нож.

За Живков този заговор бе добре дошъл: той обяви офицерите за

сталинисти и маоисти, които били против историческите
386

решения на историческия априлски пленум и искали да върнат

времената на култа -
по-нататък всичките свои противници, които вдигнеха глас
против него - той ги обвиняваше в същото: в прокитайщина, в
просталинизъм, в заговор против историческата априлска линия и пр.

По-късно, на 2 юни 1981 година, във Враца, по време на

митинга по случай Ботевите тържества бе извършено едно
нелепо покушение:
някакво момче успяло да си пробие път през охраната и
стигнало до Живков с насочен пистолет, Живков пъргаво
залегнал.
Пистолетът се оказал бутафорен и празен. Но това засили
докрай страховата му параноя.

През последните години страховете му стигнаха до па-

 роксизъм10 - пише шефът на охраната му генерал Милушев.
Когато трябваше да посети някой град, се разработваше цяла
програма:
излизаше заповед на министъра на вътрешните работи,
утвърждаваха се мероприятия по линия на УБО;
ръководен служител на контраразузнаването заедно с генерал
от нашето управление организираха териториалните поделения на
МВР, влизането в централната зона по време на посещението
ставаше
само с пропуск.
Всичко се правеше така, като че ли генералният секретар не
заминаваше за мирен град в собствената си страна, а тръгва към
укрепената цитадела на врага.
Въпреки това Живков оставаше недоволен: „ Мерките за
сигурност са недостатъчни! "п
Народът говореше, че имал двойници като Сталин, че те излизали
вместо него да говорят по трибуните, че пътувал с три
^Пароксизъм - бързо и бурно усилване на болест; внезапен
пристъп на силна до припадък душевна възбуда. "Георги
Милушев, цит. съч., с. 143, 148.
387

еднакви коли, в другите две слагали за заблуда негови кукли и

прочие...
Както казва Нико Яхиел, който 38 години е бил негов помощник,
съветник, секретар и прочие:
-Историята [с култа] се повтаряше, само че, както бива често
в подобни случаи, в много по-черни краски, по-скръбно и
по-гротескно!12

След като падна от власт, Тодор Живков шумно парадира-

ше:
- Ето, аз нямам нищо!
И това бе истина. Нямаше дори собствено жилище. А и за какво
му беше?
Той нямаше нужда от него, защото смяташе, че ще властва до
смъртта си, а докато беше на власт, живееше сред императорски
разкош.
Освен суперлуксозния комплекс в Бояна (две огромни сгради
- Дом № 1 и Дом № 2, парк, надхвърлящ 1000 декара, още седем
„особняка" с по 4-5 апартамента, басейни, разкошно
обзавеждане, първокласно обслужване), където постоянно
битуваше,
той разполагаше с още 10-15 помпозни резиденции: старите
резиденции в Хисаря, Наречен, Боровец, Кричим, „Ев-
ксиноград", „Лозенец", „Врана", „Саръгьол", къща в Панчарево,
две къщи в Созопол,
плюс построените след 1970 година резиденции „Банкя",
„Перла", „Правец", „Арбанаси", „Златни пясъци", „Сандански",
„Перла-2"
и още десетки великолепни ловни хижи (по-вярно е да се
нарекат ловни палати) и охранявани ловни стопанства, където
ходеше да ловува: „Воден", „Карамуш", „Мазалат", „Студена" и
прочие, и прочие...
Без да се смятат разходите за строителството на тези

!Нико Яхиел, цит. съч., с. 69.

388

резиденции (само строително-монтажните работи на резиденция

„Сандански", без оборудването, струваше 18 милиона),
поддържането на празните резиденции, очакващи посе-
щенията на своя висок гост, струваше годишно над 6 милиона
лева.
Освен няколкото бронирани автомобила, Тодор Живков
разполагаше и с авиоотряд: един ТУ-154 М, един ТУ-134, четири
ЯК-40 и два вертолета МИ-8. (ТУ-154 М плюс един хеликоптер
струваха 25 милиона лева.)

В сравнение с този разкош Вълко Червенков бе живял като

клошар. И към сина си и дъщеря си той се държеше, по примера на
Сталин, строго, аскетично, не им разрешаваше да ползват никакви
привилегии.
Може би ще ти е интересно да узнаеш, читателю, как живееше
домочадието на Тодор Живков - синът му Владимир и внуците му -
децата на Людмила: Евгения Живкова и Тодор Славков?
Редът беше такъв - пише генерал Милушев, който виждал и
 чувал всичко и за всяко свое твърдение има документи: - идват при
валутния касиер [на УБО], казват му колко пари искат и той бръква в
касата и им ги наброява.
Понякога даже не си правеха труда да отиват при него.
Позвъняваше някоя от лелките или управителката на вилата и
нареждаше: „На Тошко да се донесат толкова и толкова долара!".
Генерали и полковници изпълняваха заповедите на камериерките.
А децата харчеха нашироко. Почти всичко се купуваше с
валута. Подменяха обзавеждане, вещите бързо им омръзваха
-захвърляха ги и се сдобиваха с нови. Искаха и най-елементарните и
всекидневни вещи за бита (дюшеци, възглавници, спално бельо,
тенджери, други домакински съдове и т.н.) също да бъдат вносни.
Бяха много капризни, с безгранични претенции. Увлечението на
Владимир по електронна техника и сателитни антени заедно с
непрестанните ангажименти по вилата му се пре
389

връщаха автоматично в грижа на УБО. Той например нареди да се

подмени целият горен почвен слой на дворното му място, който
според него бил заразен...
От извършената ревизия се установи, че за времето от 1985 до
1989 година включително Евгения бе направила покупки за около 70
000
лева в магазин „Рила ".13

За да има представа днешният, а, дай Боже, и утрешният мой

читател какво значеха тези 70 000 лева, ще кажа, че един актьор,
например, получаваше заплата от 120 до 200 лева, което ще рече,
че за въпросните 70 000 лева той трябваше да работи от 30 до 50
години, т.е. цял живот!
А на обикновения труженик със заплата 80-120 лева и два
живота нямаше да му стигнат...

В името на истината, Живков глезеше не само децата и внуците

си -
той държеше целия си антураж в подчинение не само чрез страх
от уволнения и репресии - той бе осигурил и на тях луксозен живот, за
който простосмъртните граждани не бяха и сънували.
Изпадналите в немилост по времето на Червенков рискуваха да
загубят главите си,
при Живков изпадналите в немилост рискуваха да загубят
разкоша си -
и се оказа, че страхът за стомаха е по-силен от страха за главата:
антуражът
на
Живков
му
беше
по-предан,
по-сервилен,
по-безгръбначен и по-лицемерен.
Не знам кой беше казал: Червенков убиваше телата, Живков
убиваше душите.

Тук няма да се въздържа да не кажа, читателю, че

голямото престъпление на комунизма не бяха само реп-
ресиите и убийствата -
по-страшното престъпление на комунизма бяха ма-

Георги Милушев, цит. съч., с. 103, 104, 106.

390

совите духовни убийства, бе това, че превърна целия наш

народ в народ от страхливци, лицемери и двуличници,
защото всички виждаха истината, помежду си шу-
шукаха и псуваха, а по площадите викаха ура и гласуваха
единодушно „за" каквото им кажат;
смъртта е кратка, физическите болки отминават и се
забравят - душевното осакатяване е с дълги последици:
ние още не можем да се освободим от страха, от ли-
цемерието и от двуличието си.
И дано не заразим с него своите потомци...

Извинявай, читателю, за лиричното отклонение и дано не съм те с

нещо обидил...
Да се върнем към свидетелствата на генерал Милушев:
УБО осигуряваше цялостното обслужване на тъй наречените
„правоимащи" (членовете и кандидат-членовете на Политбюро,
 секретарят на БЗНС, секретарите на ЦК и председателят на
Централната контролно-ревизионна комисия):
апартамент, вила, транспорт, снабдяване, хигиенни услуги,
безплатни телефонни услуги, доставка и внос на стоки за лично
ползване, неограничено закупуване на валута.
Членовете на Политбюро се освобождаваха от собствени
разходи по ползваните жилища и вили, те получаваха и по 1200 лева
месечна „издръжка за храна ", както и две безплатни домашни
прислужнички.14
Членовете на Политбюро пазарували в секретен специален
магазин на „Панорамен път", там хранителните стоки преминавали
през
предварителен лабораторен анализ;
по-низшият ешелон „правоимащи" (членовете на ЦК, секретари
на градски комитети на БКП, министри, комсомолската и
отечественофронтовска номенклатура, главен прокурор и пр.)
пазарувал в комплекса „Рила":
храна, стоки за бита, парфюмерия, козметика, платове, обувки,
шоколади, електронна апаратура - всичко се закупувало с валута, а им
се продавало за левове на ниски цени;

'Георги Милушев, цит. съч., с. 90.

391

освен това ползвали луксозни апартаменти и вили срещу

нищожен наем (за вила - 12 лева на месец!), не щели да си плащат ни
водата, ни тока, нито телефоните...
Освен това ползваха резиденции и почивни домове - според
стъпалото си в йерархията...
Както виждаш, читателю - абсолютно безкласово общество,
пълно братство и равенство!

След смъртта на Людмила Живкова се зададе поредният

идеологически ледников период.
Ретроградните догматици, които скрито ръмжаха срещу
либерализма на Людмила приживе - след смъртта й открито
заскърцаха
със зъби и насъскваха Живков,
и колкото повече се засилваше у него страхът за живота и за
властта му - толкова по-силно размахваше бича на репресиите и
затягаше менгемето на цензурата:
започнаха гонения на художници, забраняваха се книги, филми и
театрални постановки:

забранен и иззет бе от книжарниците романът „Лице" от

Блага Димитрова;
същата участ сполетя и „ Фашизмът " на Желю Желев;
в пещите на Полиграфическия комбинат бяха изгорени
епиграмите „Люти чушки " на Радой Ралин;
забранен бе филмът „Една жена на 33" на Христо Христов и
Боян Папазов;
по лично нареждане на Живков бяха свалени от сцената
спектаклите ,, Образ и подобие " на Йордан Радичков и моите
„Любовни булеварди ";
други десетки пиеси въобще не бяха разрешени за по-
становка;
бяха изключени от БКП и изгонени от Софийския уни-
верситет четирима професори, дръзнали да критикуват ре-
формите на Тодор Живков;
уволнен бе главният редактор на в. „ Стършел " Христо
Пелитев;
392

свалено бе от екрана на Националната телевизия пре-

даването на Кеворк Кеворкян „ Всяка неделя "...
Уволняваха, заплашваха, подкупваха, следяха, подслушваха,
осъждаха на мълчание, изселваха от София.

Колкото по се приближаваше краят на диктатора и колкото

по-свирепо размахваше томахавката на репресиите - толкова по-шумно
говореше той за свобода и демокрация и същевременно все
по-озверяваше;
гнева му предизвикваха не толкова разните ревизионизми,
авангардизми, абстракционизми и прочие, не дори откровените
„вражески" антипартийни нападки -
най-страшното беше, ако в някой стих, в някоя пиеса или филм бе
скрит или, не дай Боже, открито бе изречен въпросът:
- Ало, какво стана с идеалите?! -
 тогава Живков изригваше в хистеричен гняв - този въпрос бе
отровна стрела в гузната му съвест.
Защото от идеалите не бе останало нищо: ни братство, ни
равенство, нито свобода, за демокрация да не говорим,
дори най-приближените от антуража му, най-блазираните,
най-сервилните и безгръбначните - вече и те разбираха, че
нямаше диктатура на пролетариата, нито боен отряд на
работническата класа, нито демократически централизъм -
имаше само върховен сатрап, комуто принадлежеше последната
дума15.
В държавата ни беше установена жестока и примитивна йерархия
като при кокошките:
щом си на власт - значи си умен; колкото по-висок е постът ти -
толкова си по-умен.
И властниците си вярваха съвсем насериозно. Това бе смешното.
Тъжното обаче бе, че народът се правеше на глупав, за да оцелее.
А от дълго преструване човек става такъв, на какъвто се
преструва...

' Богомил Райнов, „Лека ни пръст ", 2008 г., с. 167.

393

1984-1989

ГЛАВА XIII
Срутените кумири
Тодор Живков, Михаил Горбачов,
Петър Младенов и другите

Живков започна да губи душевно равновесие, в главата му взеха

да се пръкват една след друга все по-налудничави и все
по-разрушителни приумици.
Навръх Коледа 1984 година в кърджалийските села, а след Нова
година и в селата на Лудогорието нахлуха специални части и...
... и, както докладва тогавашният министър-председател на
България Георги Атанасов на 21 март 1985 година пред Секретариата
на
ЦК на БКП:
През декември миналата година и януари 1985 година всички
 наши сънародници с турско-арабски имена по собствено желание
приеха български имена.
По своя размах това бе лавинообразен процес. Истинско
народно движение. Разви се изненадващо бързо - буквално за два
месеца, а в Северна България - за 2 до 3 дни.1
Партийните агитатори убеждаваха турците, че те не са никакви
турци, ами българи с помътено съзнание, потурчени от турците през
вековете,
който не щеше доброволно да избистри помътеното си
съзнание и да се възроди - спецотрядите на вътрешни войски, агентите
на държавна сигурност, милиционерите и патриотич-

'ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 67.

394

ната българска армия му помагаха да се осъзнае и възроди с помощта

на
класическите средства за осъзнаване...
Колко са битите - не знам, убити са, казват, над 250 души...
В архивите няма решение нито на ЦК, нито на Политбюро за
насилствено преименуване на българските турци. Тодор Живков се
хвалел пред сътрудниците си:
- Аз реших лично да поема историческата отговорност за
преименуването. Ако оставя този въпрос на следващия генерален
секретар, ще трябва да минат години, докато той се утвърди, за да
предприеме подобна стъпка.1
(По-късно, през 1993, Живков ще твърди, че „Всичко дойде
отдолу. Очевидно съм се поддал. Това беше пагубно. "3)
Разбира се, намериха се авторитетни историци, които обосноваха
и доказаха с категорични аргументи и неопровержими документи, че
тези турци са българи,
намериха се и група интелектуалци и общественици из средата
на българите, възстановили българските си имена, които помолиха
Българската телеграфна агенция да направи достояние на
българската
и световната общественост тяхната декларация, в която заявяваха:

Многобройни са доказателствата, които потвърждават

българската ни принадлежност. Да, ние сме българи,
 отказали се доброволно, убедено и напълно съзнателно от
имена, чужди на българския ни народностен корен. Ние се
гордеем с нашите български имена и ще ги носим достойно,
като служим вярно и всеотдайно на своята социалистическа
родина.4

Доколкото ми е известно, никой от тези „българи" днес не носи

гордо българското си име, а много от тях по-късно направиха кариера
като борци против възродителния процес.
2Нико Яхиел, цит. съч., с. 258.
'Валерия Велева, „Мъже на власт ", 2007 г.
4В. „Отечествен фронт ", 26 юли 1985 г.
395

(Любопитният читател може да види кои са те в книгата на

Веселин Ангелов „Строго поверително!", на с. 198-199.)
Това е един от примерите - как комунистическата власт правеше
от хората страхливци и лицемери.

Покрай етническите турци решиха да побългарят имената и на

чистите българи мохамедани - онези потомци на богомилите, които от
омраза към православната църква бяха приели исляма преди 5 века;
те говорят най-мелодичния български език и пеят най-тъжните
български песни - но заради чуждата им вяра ний май не ги броим за
българи.
Грехът ни не е само сегашен - първият опит да бъдат побългарени
е по време на Балканската война, когато започва масовото им
насилствено покръстване: отпред с кръст, отзад -с щикове5.
Резултатът бил още по-голямо отчуждение от България и от
всичко българско, сърцераздирателни самоубийства или фанатично
връщане към исляма:
- Застрелете ни - викали те, - ще ви заплатим и куршумите, но
вярата си ни оставете!
И започнали масови бягства и изселвания на чисти българи в
Турция - и до днес повече от 250 хиляди изгнаници плачат из Анадола
и
пеят на своя сладък майчин език:
Чузда е земя притъжна,
кайно е майка мащеха...
Резултатът от сегашното насилствено побългаряване на тези
българи бе същият - щом родината им се държи с тях кайно майка
мащеха, те потърсиха друго отечество...6

В цялата тази акция с преименуването не бе отчетено едно

„дребно" нещо: да смениш арабското име на мюсюл
5Владимир Арденски, „Загаснат огнища", 2005 г.. с. 67.
Тъжната съдба на тези прокудени от родината си българи е
описана с кръв и сълзи в споменатата книга на Владимир
Арденски.
396

манина с българско, гръцко, латинско и прочие - означава да

смениш вярата му (ислямът повелява мюсюлманите да носят
арабски имена),
а да смениш вярата на човека - значи да смениш душата му...

И Бог ни наказа с незапомнена тригодишна суша

(1983-1984-1985) - трябваше да купуваме жито и картофи, че даже лук,
боб и чесън,
реките пресъхнаха - водните електроцентрали спряха, токът
угасна.
България отново пропадаше, но този път нашето пропадане не
беше самотно - задружно по братски рухваше целият братски
социалистически лагер.
Между нас казано, това не стана съвсем от само себе си -някой
бутна и засили каручката на социализма по нанадолнището..
След катаклизмите през 60-те години (Карибската криза,
Берлинската стена) Студената война между капитализма и социализма
затихна, водеше се мързеливо, говореше се дори за мирно съвместно
съществуване
и социалистическата икономика креташе след капиталис-
тическата, куцук-куцук, но криво-ляво се крепеше.
Обаче през фаталната 1981 година се случи едно събитие, което
даде друг ход на световната история:
на президентския стол във Вашингтон седна третокласният
филмов актьор Роналд Рейгън.
Никой не погледна на него сериозно, нищо не предвещаваше
какво ще се случи.
Заел актьорска поза, той се провикна - декламирайки сякаш
реплика от римска трагедия:
- Империята на злото, наречена Съветски съюз, трябва да рухне!
Умореният от банална демагогия свят настръхна: за нова
световна война ли ставаше дума?
Замисълът на Рейгън беше друг: Империята на злото да рухне
сама.
397

И той раздуха тлеещите въглени на Студената война, отваряйки

срещу Съветския съюз и неговите сателити едновременно три фронта:
икономически, военен и таен.
В какво се състоеше конкретно офанзивата:

Съветският съюз и неговите сателити трябваше да се

изолират от новите постижения на научно-техническата ре-
волюция, да се ограничи до крайност достъпът им до високите
световни технологии, което да доведе до демодиране и
изоставане на индустриалното им производство;
чрез съгласувани действия всички капиталистически страни
да намалят цените на стоките, внасяни от СССР и от сателитите
му;
чрез изкуствена девалвация на долара да се обезценят
валутните ресурси на соцлагера (те бяха почти изцяло в долари);
Саудитска Арабия бе накарана да залее световния пазар с
петрол - рязкото падане на цените на петрола доведе СССР до
финансова криза (основният продукт на СССР за износ във
валута бе петролът);
едновременно с това Рейгън обяви план за стратегическа
отбрана, наречен „Междузвездни войни " (изведен в око-лоземна
орбита ракетен щит), това принуди СССР да хвърля огромни
нови средства за превъоръжаване, което го доведе до
окончателно икономическо изтощаване;
освен този външен фронт, Рейгън откри и таен вътрешен
фронт - оказваше поддръжка, пропагандна и финансова, на
антисъветските и антикомунистическите движения из целия свят
- от въстаниците в Афганистан до движението „Солидарност" в
Полша.
През 1982 година Леонид Брежнев напусна този свят -отиде си
щастлив, че не видя края на социализма, но в нашия случай
по-фаталното бе, че изостави приятеля си Тодор Живков;
следващите обитатели на Кремъл - старците Андропов и
Черненко - царуваха по една година и умираха, преди Живков да успее
да им влезе под кожата,
398

и кранчето с евтиния петрол (който препродавахме и печелехме

валута) все по-плътно се затваряше...
Накрая, през март 1985 година, за генерален секретар на КПСС
бе избран младият и непредсказуем Михаил Горбачов, белязан с
прокобен библейски белег на челото.
Живков го заухажва, опита се да вземе акъла на този младок с
теориите на своите „ Съображения по някои основни проблеми в
развитието на реалния социализъм ",
натякваше му, че перестройката, с която сега се е заел, бай ти
Тодор я извърши преди 30 години на историческия априлски пленум
през 1956 година;
покани го на гости в България през октомври7 и след като му даде
акъл как да извърши перестройката си в Съветския съюз,
оплака му се, че ние се оказахме в изключително тежко
положение, нашите задължения отидоха към 5 милиарда долара
и се одума дали не може да се отложи с 5 години изплащането на
единия милиард преводни рубли, които дължим на СССР (или да ни ги
опростите, ха-ха-ха!),
направи си устата и за още 1 милиард рубли заем, опита се да го
съблазни със старата своя идея за сближаване политическо,
сближаване икономическо, сближаване във всички сфери на нашето
развитие; вярно е, че ние не си поставяме задачата да станем XVI
република на Съветския съюз, но...
но Горбачов му отвърна със съкрушителното не братско и не
социалистическо:
-Дружбата си е дружба, но сиренето е с пари!
Най-лошото обаче се случи в края на разговора - като стана дума
за възродителния процес, за съпротивата на турците да си сменят
имената с български -
Живков рече на Горбачов:
- Не се притеснявайте. Прояви на отделни личности има,
 7Среща на Политбюро на ЦК на БКП с Михаил Горбачов на
24.Х.1985 г., стенографски запис - ЦДА, ф. 1Б, оп. 60, а. е. 372.
399

пишат, създават отделни групи, организации. Сега ще има един

процес
и всички ще ги осъдим на смърт}
Горбачов изтръпна. Сякаш изпод земята, от гроба, чу гласа на
Сталин...
И Горбачов повече не желаеше да се среща, нито да разговаря с
този стар сатрап,
отказа да отложи изплащането на оня един милиард, не рачи да
ни даде на заем друг милиард, отгоре на всичко отхвърли пред-
ложението за внос на стоки от България за над 1 милиард (които и на
Запад никой ги не щеше)
и като капак затвори кранчето за евтин нефт съвсем и
окон-чателно!

Изолирана от Запада, изоставена от Съветския съюз, наказана от

Бога с тригодишна суша, България потъваше в мизерия.*
Дългът ни надмина 12 милиарда долара, изнасяхме всич ко, което
можеше да се продаде, за да изплащаме поне лихвите по заемите,
хлябът започна да недостига, за сирене се редяхме на опашки, за
месо можехме да мечтаем по празниците, колбасите бяха рядък разкош
и се придобиваха с връзки, по рафтовете на магазините се търкаляха
само стари консерви -
все пак беше нещо, в провинцията и това нямаше, пристигаха от
там на тълпи в столицата и обсаждаха магазините;
колкото електричество имахме - и него продавахме, а ние
стояхме на тъмно, въведе се режим на тока, падаше ни се по няколко
часа на денонощие...
В безсънните си и тъмни нощи на драматичен размисъл крупният
теоретик на марксизма-ленинизма излизаше на верандата, съзерцаваше
звездите по мрачния български небосвод, задаваше си еретичния
въпрос:
- Как става така, че капиталистическият строй, който
8Освен че държеше в ръцете си законодателната и изпълни-
телната власт, Живков си присвояваше и ролята на върховен
съдия, който определя присъдите - както ги определяха
навремето Трайчо Костов и Червенков.
400

е исторически обречен и се раздира от непреодолими антагонистични

противоречия, ни изпреварва, а в икономиката ние продължаваме да
вървим след него?4
и се чудеше как да изведе България в челните редици на
човешкия прогрес през следващите 15 години, последните години на
нашия бурен и велик XX векю...
Ядосваха го думите, които долитаха от Москва:
- Гласност и демокрация!
- Единствено чрез демократизация може да се осъществи
преустройството!
- Свободен труд и свободна мисъл в свободна страна!
- Край на автократизма и деспотизма!
- Подмяна на старите ретроградни кадри!
- Край на цензурата! Свобода на словото и на печата!

Дали перестройката на Горбачов бе истинска, или, както

твърдят мнозина, бе празно дърдорене - не знам,
но ако не друго - Горбачов даде на съветските народи свобода
на словото, а словото се оказа страшна сила - като дух,
освободен от бутилката, профуча над безкрайните руски степи,
250-милионният народ, мълчал 70 години, отвори уста и
вулканът от думи взриви тоталитарната империя, словесната
магма рушеше по пътя си всичко...
И да искаше, Горбачов не можеше да върне обратно духа в
бутилката и се остави да го носи вълната на събитията -
така се озова в аналите на световната история:
възхваляван от чуждите - като архангел Михаил, про-бол с
меча си дракона на комунизма,
и ненавиждан от своите - като Херострат, разрушил храма на
комунизма, за да влезе в историята.
'Тодор Живков,,, Съображения за някои основни проблеми в
развитието на реалния социализъм ", връчени на Михаил
Горбачов през юни 1985 г.
10Из доклада на T. Живков през XIII конгрес на БКП през април
1986 г.
401
Тъй или иначе, думите на Горбачов се приемаха в България за
чиста монета, идеализираха се, въодушевяваха ни, особено свободата
на словото - най-висшата човешка свобода!
Това, че тези думи идеха откъм Русия - ни окуражаваше,
започнахме да надигаме глави...
Именно това уплаши Тодор Живков, а най-много се плашеше от
свободата на словото,
защото всички онези думи на Горбачов (за ретроградните стари
кадри, за цензурата, за автократизма и деспотизма),
ако почнеха да се повтарят в България - щяха да бъдат насочени
против него.
И стана нещо чудно: бе забранено да се внасят в България
съветски вестници и списания (особено „Огонек", „Московские
новости", „Аргументи и фактн", „Литературная газета"),
руският телевизионен канал бе спрян, руските радиостанции се
заглушаваха,
Живков поръча на тайните служби да следят всеки член на
Политбюро и на ЦК, всяка известна личност -
дали ходи в съветското посолство, дали се среща със съветски
дипломати и идващи тук съветски политици, кой ходи в Москва, с кого
там се среща (не дай Боже, с Горбачов!)...
Всичко съветско стана опасно.
Място за отстъпление нямаше, власт се без бой не дава -и
Живков реши да напада, да наддума Горбачов.
И една лятна заран на лето 1987-о България осъмна, озарена от
революционната Юлска концепция - тя гласеше:

да се ликвидират командно-административните методи

на управление;
обществото да се превърне в общество самоуправляващо
се;
всички видове собственост да станат равнопоставени;
държавната собственост на предприятията да се пре-
хвърли на работниците;
да се разреши частно предприемачество и частна дейност
в областта на услугите;
402
да се въведе икономически и политически плурализъм;
централната планова икономика да се трансформира в
пазарна;
да се разреши свободното образуване на самодейни групи,
клубове, форуми, сдружения и т.н.;
да се отменят всякакви присъщи за миналите режими
манифестации, да се свалят портретите и паметниците на
живите партийни лидери (Тюх, ще съборят и моя паметник в
Правец!);
и най-важното: комунистическата партия не може да
бъде повече субект на властта и висш етаж от държавното
управление, не може повече да се издига като политически
авангард на народа, като ръководна и направляваща сила на
нашето развитие.1 1

Горбачов чак се стресна, извика го в Кремъл и му рече:

- Преустройство без партията, демокрация без партията - не
може!п
Не само Горбачов - ако някой прочете тази юлска концепция след
години, когато споменът за това време ще е изветрял -и той ще се
стресне, ще си рече:
кой е бил тоз страшен борец революционер срещу комунизма и
комунистическата партия? -
и няма да знае, че борецът против комунизма и против ко-
мунистическата партия продължаваше да стои начело на същата тази
комунистическа партия,
а същата тази комунистическа партия продължаваше да се смята
за авангард на народа, продължаваше да стои на най-високия етаж на
държавното управление,
"Последните няколко реда са буквален цитат от разговора на
Тодор Живков с Горбачов в Кремъл на 16 октомври 1987 г. (Тодор
Живков, „ Срещу някои лъжи ", с. 38). |2Из стенографски запис на
срещата в Кремъл на 16 октомври 1987 г.
403

продължаваше да управлява с терор (с тъй наречените

ко-мандно-административни методи), обществото и на сън не видя
самоуправление,
за никакъв политически и икономически плурализъм, за никаква
 пазарна икономика и за никакви други партии не можеше и дума да
става -
всичко си остана както си беше, думите не успяха да раздвижат
дори въздуха (те бяха кьорфишеци, предназначени да сплашат
Горбачов).
Скаран с геометрията, Живков често се провикваше: „ Трябва да
направим коренен поврат - на 360 градуса!" -
повратът и сега беше на 360 градуса, т.е. завъртяхме се около
себе си и се озовахме на същото място.

За илюстрация ще ти разкажа, читателю, какво стана с обявената

свобода да се образуват самодейни групи, клубове, форуми, сдружения
и
т.н.
Вече 7 години град Русе се тровеше от Гюргевските химически
заводи, имаше дни, когато хората буквално се задушаваха,
но за Живков и Чаушеску това бе недостойна за височайшето им
внимание дребна работа, те бяха заети с други, по-важни дела (да
спасяват собствените си кожи).
Нелегално бе заснет документален филм „Дишай!", филмът бе
показан в Дома на киното на 8 март 1988 година,
присъстващите бяха шокирани, започнаха бурни изказвания и
накрая спонтанно се реши да бъде основан (нали бе разрешено от
Юлската концепция!) Обществен комитет за екологична защита на
град Русе,
последваха протестни събрания в Русе и в други градове,
публикации във вестници, призиви на творческите съюзи...
Изненадани от проведеното събрание и учредяването на този
комитет (за пръв път нещо се учредява без да е разрешено и
ръководено от партията!), членовете на Политбюро се събраха на
чрезвичайно заседание.
От следващите редове читателят нека сам си направи извода
каква демократизация беше настъпила в България.
404

Станко Тодоров: Не се касае за изолиран случай, тук сме

изправени пред лицето на един стремеж да се обединят всички
недоволни и на това обединение да се придаде политически
характер. Ние не бива да ги правим герои, но в същото време
трябва да ги изолираме и да не им позволим да си развяват
байрака.
Йордан Йотов: Тези изяви имаха единствен смисъл и
единствена цел: да се създаде обществено настроение срещу
политиката на нашата партия, срещу партийното и държавно
ръководство. Трябва да действаме много енергично, много
твърдо и много по-решително!
Пенчо Кубадински: В изграждането на този център аз
виждам опит да се направи „ Солидарност ", аналогична на
организацията в Полша. Следва изводът: това правителство,
това ръководство, този Централен комитет са некадърни да се
справят, затова дайте ние...
Добри Джуров: Ние имаме работа с организирана сила,
1325
която има за цел, има ясен замисъл за провеждането на тази
6877
цел, има тактика за реализацията на тази цел - целта е удар по
партията и правителството. Това са определени врагове на
нашата власт, повели организирана борба срещу нашата
партия.
Гриша Филипов: Това е голямо движение на антипар-тийни,
антиправителствени сили, които искат да провалят
преустройството...
Андрей Луканов: Не става дума само за идеологическия
спектър, за културния и научния фронт. Не по-малко внимание
трябва да обърнем на развихрянето на социалната демагогия...
Петър Младенов: Аз мисля, другари, че тази група е едно
опасно явление, то трябва да се удари и да се разобличи
безпощадно, като се покаже каква е неговата класово-партийна
и всякаква принадлежност, да се разобличи като явление,
появило се на основата на кариеризма и демагогията, което е
опасно за партията и за държавата.
Огнян Дойнов: Явно, че трябва да се разгромят под-
будителите. Вчера в разговор с големия ми син и снаха
405

ми, те ми разказаха, че преди 10 дни били в Театъра на

народната армия, от сцената се е чел призивът на Съюза на
художниците, театърът излязъл със собствен призив.
Тодор Живков: Другарю Джуров, още утре да ги уволниш.
Да ометеш цялото ръководство!
Иван Панев: В момента в Съюза на филмовите дейци
гледат всички така наречени спрени по един или друг повод
филми и искат да ги пуснат под названието „Забранени филми
".
Тодор Живков: Не можете ли да се освободите от тези
елементи? Толкова ли са силни, толкова ли са талантливи, та не
можете да ги оберете и да ги махнете?
Иван Панев: В Софийския университет ние по същество
гасим пожари. Философският факултет с неговите
преподаватели е един потенциален източник на напрежение не
само в Университета, но и в градската организация и в цялата
партия. В Историческия факултет на събрание взеха решение
да се настоява за справедливо решаване на партийното
положение на четиримата изключени професори...
Тодор Живков: Прочистване - и всьо! Цялата сволоч трябва
да се махне, за да не трови младото поколение!..13
(Понеже Горбачов бе все в главата му - ругаеше на
рус-ко-български.)

Цялата сволоч обаче не се уплаши, ами взе, че основа в

Университета Клуб за подкрепа на гласността и преустройството
(разбирай - в защита на Горбачов!) -
80 души, все комунисти, все професори, академици, писатели и
прочие, начело с оня Желю, дето написа „Фашизмът", пък описа
комунизма...
Живков даже се зарадва: всички дисиденти, събрани на куп!
И се разпореди Шести отдел на Шесто управление на Държавна
сигурност да ги следи и подслушва всичките.
|3Из протокол № 41 от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП,
27 март 1988 г.
406
За негова изненада те не се криеха и не шушнеха, а говореха
нарочно високо (начело с оня Желю) - за да се чува,
и като връх на нахалството - взеха да дават интервюта (начело с
оня Желю) по западните радиостанции: „Свободна Европа", „Гласът на
Америка", „Дойче Веле", „Би Би Си"...
Като не можа да сплаши тази сволоч - интелигенцията, реши да я
 прикотка. Цял доклад изнесе: „Ние не можем да си представим без
нашата интелигенция... ",
но интелигенцията му отвърна публично14 с нахални думи против
цензурата, против гоненията, против демагогията...

Случи се една мълчалива случка, която го стресна повече от

говоренето.
Конгресът на писателите се провеждаше в залата на На-
родното събрание - Живков бе разрешил този разкош на своите
любимци. И при откриването на конгреса отиде при тях.
Но когато влезе в залата - о, чудо: никой не стана на крака,
никой не изръкопляска (което бе обичайно и ненарушимо
правило през изминалите 33 години),
той се качи бавно на трибуната, ораторът там продължи да
190
говори, без да го погледне, Живков седна с лице към безмълвната
827
зала, която сякаш не го забелязваше, сякаш бе невидим или
мравка,
започна да върти очи, зачерви се цял, стана, тръгна към
вратата, треперейки като епилептик, и напусна залата...

И Живков пак обърна дебелия край на тоягата: започнаха арести,

обиски и изселвания (начело с оня Желю), привиквания в ЦК или в ДС
(то все едно) -
убеждаваха, увещаваха, внушаваха, втълпяваха, назидава-ха,
придумваха, подкупваха, примамваха, съветваха, сплашваха...
14В началото на 1989 г. бяха проведени конгреси на съюзите на
писателите, на журналистите, на художниците, на артистите, на
кинодейците...
407
Донесоха му, че някакви уж еколози (начело пак с оня Желю!)
събирали подписи в градинката пред сладкарница „Кристал" уж
против
проекта (негов личен) за събиране водите на Рила -
хич не им е до Рила, мамка й сволоч - събират подписи против
правителството, против партията, против Тодор Живков! -
и нареди милицията да им тегли един хубав бой. На другия ден обаче
западните, че и съветските радиостанции проглушиха света:
 „Кървави репресии на Живковия режим в България!".

Отгоре на всичко и прекръстените турци се надигнаха -оказа се,

че имената са им по-скъпи от живота, избухнаха бунтове, искаха да си
ходят в Турция.
Избухна и световен скандал: оказа се, че сме подписали
Хелзинкския акт за правата на човека (лично Тодор Живков го бе
подписал!), а не го спазваме -
обявиха ни за варварите на Европа и България изпадна в още
по-голяма международна изолация.
На 29 май 1989 година Тодор Живков бе принуден да се обърне
по телевизията към турското правителство:
- Отворете границата за всички български мюсюлмани, които
желаят да отидат в Турция.
И започна „голямата екскурзия". 360 хиляди невъзродени
български турци, натоварили дюшеци, печки, кокошки и тенджери в
леки коли, в камиони, в конски и магарешки каручки, в детски колички
или нарамили чували на гръб -
се запътиха към южната границата. Печалната безкрайна
върволица мина през Одрин и Истанбул, стигна до Бурса, а краят й не
се
виждаше оттатък Пазарджик...

Живков тревожно се питаше: кой стои зад турците, кой стои зад
интелигенцията? С ловджийския си нюх надушваше, че край него се
плете заговор -
и започна да чисти хората около себе си: изхвърли от Политбюро
и Секретариата на ЦК един след друг Огнян Дойнов,
408
Стоян Марков, Станко Тодоров, Чудомир Александров, Стоян
Михайлов...
(за всеки човек на отговорна работа Живков разполагал с по две
досиета: в едното - само с положителни сведения, с оглед на
евентуалното му издигане, а в другото - с отрицателни, които да се
използват при неговото сваляне1')
...и започна да дебне. Изневиделица, на заседание на Политбюро
заяви, че си подава оставката. И зачака...
Но членовете на Политбюро, все подбрани и създадени от него
франкенщайнчета по негов образ и подобие, не бяха по-малко хитри и
 коварни,
те познаваха добре своя създател и усетиха намерението му —
че Живков прави сондаж за вярност към своята особа, не се
поддадоха
на уловката16 и дружно извикаха:
- Не ни напускайте! Без вас сме заникъде!
(А и подозираха, че Мирчо Спасов дебне в съседната стая с двата
заредени пищова) и се запазиха за действие в по-подходящ ден...11
Не им повярва, разбира се, знаеше си стоката и през нощта му
мина през ума да ликвидира цялото Политбюро, целия Секретариат,
ЦК, Народното събрание и прочие,
да управлява така до 2006 година (щ е съм само на 95 години, пък
после ще видим, ха-ха-ха...), но на сутринта се отказа.
Не ходеше вече на лов - страхуваше се да не го улучи някой
„заблуден куршум"...
Живков не вярваше на УБО, изпитваше чувство на несигурност и
съмнение във всички, които го придружаваха и охраняваха -
констатира
не друг, а шефът на неговата охрана.18
16Боян Трайков, „Превратът ", 1999 г., из интервюто на
Петър Младенов. 17Пак там.
18Георги Милушев, цит. съч., с. 74.
409
И правилно не им вярваше.
На 7 и 8 юли 1989 година в Букурещ се проведе заседание на
Политическия съвет на страните от Варшавския договор. От наша
страна участваха Тодор Живков, Георги Атанасов, Петър Младенов и
Добри Джуров.
Отделна среща между Живков и Горбачов не се състоя
-отношенията между двамата бяха стигнали до нетърпимост.
Заговорихме се на френски с един от румънските ми колеги -
съобщава шефът на охраната му генерал Милушев. - От него научих,
че
Горбачов се е срещнал с Добри Джуров и Петър Младенов.
Допускайки, че в ситуацията все пак е имало елемент на
случайност, реших да изчакам.
Но на обяда, преди отпътуването, на който присъстваше
цялата делегация, никой не спомена нито дума пред Живков за
срещата.
 Това вече означаваше много. Мълчанието, което сега се
запазваше зад гърба на Живков, ме караше да мисля, че по време на
разговора се е разисквало нещо, което е трябвало да остане в тайна
от него.
Логично бе да се помисли, че е ставало дума за самия Тодор
Живков.
Генералът решил да не бъде пръст на съдбата и не съобщил на
Живков за тайната среща с Горбачов. По-късно Джуров ще каже на
Милушев:
- Слава Богу, че тогава сте мълчал, ако Живков беше научил -
главите ни щяха да отидат.
А Младенов ще признае: > - В началото на юли 1989 година в Букурещ
лично уведомих Горбачов за нашите намерения и действия за промени
в
партията и страната. Направих това с ясното съзнание, че така би
следвало да се постъпва между съюзници. Горбачов бил казал само:
- Вам виднее.
Или:
- Това е въпрос, който трябва да реши сама вашата партия.
410
- Но съветското ръководство по никакъв начин не се е намесвало
в нашата дейност - лъже Младенов.19
Горбачов бе хвърлил вече мерника на Живков, затова прати за
посланик в България своя личен съветник - генерала от КГБ Виктор
Шарапов,
и след като в края на октомври 1989 година отстрани от властта
Хонекер в Източна Германия, извика на 1 ноември Шарапов в Москва
и
му нареди да действа.

Още на другия ден, на 2 ноември, Шарапов е в София и на

следващия, на 3 ноември, иска среща с Живков от името на
Горбачов. Получава я веднага.
Разговорът е дълъг и тежък. Живков е много смутен и
объркан и сам влиза в устата на вълка, като казва, че и той
отдавна мисли за оттегляне, че миналия декември е подавал
оставката си пред Политбюро, но другарите единодушно и
бурно са възразили, че и сега би я подал, но не вижда подходящ
приемник...
5 ноември. Шарапов пак иска среща.
- Съветското ръководство с голямо разбиране се отнася
към вашето решение да подадете оставка и ми поръча да ви
предам, че постъпвате много мъдро. Оторизиран съм да ви
изкажа голяма благодарност за дългогодишното ползотворно
сътрудничество, за вашите чувства на любов и дружба към
СССР и КПСС.
Тодор Живков е потресен. Тоя мръсник Шарапов го е
изиграл.
- Добре, ще си подам оставката, но да поотложим малко,
да имаме възможност да обмислим и да преценим кого да
издигнем за генерален секретар...
Още на следващия ден (6 ноември) нова среща на Живков с
Шарапов и нова попарваща вест:
- Съветското ръководство препоръчва на предстоя
|чБоян Трайков, цит. съч., с. 53, както и интервюто на Петър
Младенов.
411
щия пленум за генерален секретар на ЦК на БКП да бъде
предложен, и то от самия Тодор Живков, Петър Младенов.
Живков уверява Шарапов, че е съгласен, но... да остане
председател на Държавния съвет.
Шарапов слуша и неговият йезуитски отговор е готов: — По
принцип е прието партийният ръководител да е и държавен
глава, за да има единство във властта, но този въпрос трябва
да решат българските другари}9

Българските другари, естествено, ще решат точно каквото каже

Шарапов...
(Да не излезе, че защитавам Тодор Живков, но все пак отново се
питам: до такава степен ли България е била в безсрамна зависимост от
СССР,
че един генерал от КГБ си позволява да командва българския
държавен глава?)
След два дни при българския държавен глава отиде Добри
Джуров по поръка на заговорниците.
Този корав генерал, дисциплиниран и прям, за когото бе
неприсъщо да лицемерничи и да крои заговори, се разплака, уве-
щавайки стария си приятел да си подаде оставката.
 Живков се съгласи, но мислеше друго.
На другия ден, 9 ноември, в 5 часа следобед Тодор Живков откри
заседанието на Политбюро.
-Драги другари - каза той, - реших да си подам оставката. Вече съм в
напреднала възраст... имам сериозни здравословни проблеми... за
големите
реформи на партията е необходим по-млад и енергичен ръководител.
За мой
заместник ви предлагам Георги Атанасов. Вие го познавате. Той е...
Намерението му да предизвика разногласие, като предложи
вместо Младенов - Атанасов, пропадна тутакси -
Георги Атанасов веднага си направи отвод и предложи за
генерален секретар Петър Младенов.
20Боян Трайков, цит. съч., с. 75-79.
412
Срещу оставката на Живков възразяват плахо само
най-преданите му Милко Балев и Димитър Стоянов. Дори Пенчо
Кубадински го предава:
- Щом другарят Живков желае, негова воля, така да бъде...
Никой не споменава - остава ли Живков председател на
Държавния съвет?
Живков се прибра в резиденцията, включи телевизора: показваха
как изпадналите в еуфория германци рушат Берлинската стена с чукове
и с юмруци.
Обхвана го лошо предчувствие. Заспа с надеждата, че ще остане
поне държавен глава.
За всеки случай стана посред нощ и се обади на Мирчо Спасов...

Решаващият пленум на ЦК на БКП се проведе на 10 ноември

1989 година в резиденция „Бояна".
За изненада на заговорниците, Живков се качи на трибуната и
произнесе пламенна реч „За хода на преустройството" -
не чете, говори, произнася думите бодро, отчетливо, мисълта
му е активна, тонът висок, леко приповдигнат,
повече от час е на трибуната и продължава да е бодър, и помен
няма от болестта му, по нищо не личи, че си отива, напротив, по
всичко личи, че няма никакво намерение да си отива.. .2|
(Мирчо Спасов му бе казал преди началото на заседанието, че е
вкарал в резиденцията свои хора.)
 Обаче след почивката Живков седна в президиума внезапно
оклюмал.
(Мирчо му бе съобщил през почивката, че Добри Джуров е
изкарал танковата бригада от Горна баня - уж да прави учение по
околовръстния път, на 500 метра от резиденцията.)
На трибуната застана Георги Атанасов:
- Още преди година другарят Тодор Живков помоли да бъде
освободен от поста генерален секретар, напоследък ня
21Боян Трайков, цит. съч., с. 20.
413
колко пъти настойчиво поставя този въпрос. Политбюро, с
участието
на кандидат-членовете и секретарите на ЦК обсъди всички аспекти
на
този проблем и реши да предложи на Централния комитет да приеме
молбата на другаря Тодор Живков за освобождаването му като
генерален секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро...
Тодор Живков очаква ораторът да сложи тук точка на из-
речението, но Георги Атанасов не слага точка, а продължава:
- ...както и да предложи на Народното събрание да го освободи
като председател на Държавния съвет на Народна република
България.
Живков е шашардисан. (Такова решение Политбюро не бе
вземало.) Върти очи изплашено и гледа като невменяем към залата:
всички до един вдигат ръка - целият ЦК, превърнат не от друг, а
от него в автоматичен робот за гласуване - гласуваше единодушно!
Бездушният валяк на властта смачкваше създателя си -без да
мисли, без угризения на съвестта...
И в тази кошмарна минута в главата на клетия диктатор
връхлетяха мисли, свирепи като лешояди, кълвяха мозъка му:
Организация на общество без насилие, без експлоатация, без
национално и социално неравенство, отношения на разбирателство и
взаимопомощ - блян ли е това?
Реалностите се изместваха и обезобразяваха мечтата за
хармония. Мечта, пречистена от пролята кръв, се омърсяваше с друга
кръв.
Постепенно всичко се превърна във фрази. Фрази, фрази, фрази
финтифлюшки. За да се прикрие същността.
Социализъмът е едно недоносче. Ето това е самата истина,
недоносче.
Трябваше ли да продължим да се самозалъгваме с илюзии?22
- Ш
22Тодор Живков, „ Срещу някои лъжи ", 1993 г., с. 15, а също из
реч пред главните редактори на вестници на 1 ноември 1989 г.
414
Да, мили читателю, това са думи на Тодор Живков. Остава
накрая да си зададем два въпроса:
Дали това е трагедия - да се разочароваш от идеала, за който
си се борил цял живот, в името на който си тероризирал и
убивал?
Или е цинизъм - да тероризираш и убиваш цял живот в името
на идеал, в който не си вярвал?

Тъй или иначе, щом се разнесе вестта за падането на диктатора,

народът излезе по улиците,
хвърляше шапки във въздуха, пееше и подскачаше, катереше се
по покривите и викаше,
викаше и се чудеше как е търпял и мълчал безропотно толкоз
години, псуваше и се смееше...
Народът ликуваше.
415
1989-2007

ЕПИЛОГ
Пир по време
на демокрация
Петър Младенов, Андрей Луканов, д-р Желю
Желев, Димитър Попов, Филип Димитров,
Ахмед Доган, д-р Константин Тренчев,
проф. Любен Берое, Жан Виденов, Петър
Стоянов, Иван Костов, Симеон
Сакскобургготски, Георги Първанов, Сергей
Станишев

Ето, че най-сетне стигнахме до епилога, читателю мой.

Но - както пишеше едно време на железопътните прелези - да се
огледаме и да се ослушаме, преди да продължим нататък.
Какво се случи по света през тази 1989 година, наречена година
на големите промени1:

на 7 януари умира след 62-годишно управление японският

император;
през февруари диктаторът на Парагвай Алфредо Стрес-нер е
свален чрез военен преврат;
през март на политическата сцена в СССР излиза Борис
Елцин, който скоро ще забрани комунистическата партия в
Русия,

'По „История на света в дати " на Rodney Castleden.

416
а петролният танкер „Ексон Валдес" се натъква на подводен
риф и излива 240 000 барела петрол край Аляска, унищожавайки
милиони китове, делфини, видри и морски птици;
през юни умира аятоллах Хомейни, президент на Иран;
на 18 август комунистическата партия в Полша загубва
изборите и пада от власт;
на 23 август гражданите на Латвия, Литва и Естония се
хващат за ръце и образуват жива верига, която символично ги
разделя със СССР;
през септември Елцин посещава САЩ и говори против
Горбачов;
на 17 октомври земетресение от 7-а степен по Рихтер
разрушава Сан Франциско;
същия ден Ерих Хонекер е принуден да подаде оставка;
на 23 октомври Унгария се провъзгласява за демократична
република, комунистическата й партия се преименува на
социалистическа;
на 9 ноември започва събарянето на Берлинската стена,
каменния символ на Студената война;
(мистър Rodney Castleden въобще не е забелязал, че на 10
ноември сме свалили Тодор Живков!);
на 17 ноември в Прага полицията нанася побой на де-
монстриращи студенти;
на 10 декември президентът на Чехословакия Густав Ху-сак
подава оставка;
на 17 декември Секуритате (тайната полиция) избива хиляди
демонстранти в Букурещ;
на 19 декември Чешкият парламент гласува за преход към
западна демокрация;
на 21 декември румънската армия минава на страната на
демонстрантите и влиза в сражение срещу Секуритате;
на 22 декември Бранденбургската врата е отворена, Източен и
Западен Берлин се обединяват;
същия ден е заловен румънският диктатор Николае
Ча-ушеску заедно с жена му Елена и на 25 декември са екзеку-
тирани;
417
на 29 декември Чешкият парламент избира за президент
драматурга Вацлав Хавел, а Александър Дубчек става пред-
седател на парламента.
Да надникнем за малко и в началото на 1990 година -там се
случва нещо любопитно:
на 11 март Литва обявява, че се отделя от СССР, но Горбачов
изпраща танкове в столицата Вилнюс!

Мистър Castleden може да не е забелязал, обаче ние всички

видяхме как франкенщайнчетата2 на Тодор Живков свалиха създателя
си,
но те нямаха никакво намерение да отстъпят властта другиму,
още по-малко на тъй наречения народ -
също като Тато, Петър Младенов стана генерален секретар на
Комунистическата партия и едновременно с това предсе-» дател на
Държавния съвет, но за по-европейско се обяви за президент;
Андрей Луканов досега се бе спотайвал зад кулисите - той
нямаше куража на Младенов (който ставаше особено храбър след
бутилка коняк),
но щом Тато падна, изскочи храбро на сцената и зае
мини-стърпредседателското място;
Станко Тодоров продължи да дреме в председателското кресло
на Народното събрание (човекът отдавна си беше подал оставката, но
нямаше кой да му я приеме) -
така че всички власти се озоваха пак в ръцете на БКП.

През 1989 година, особено след месец май, след „възро-

дителния процес " и явните насилия и убийства, когато
недоволството стана неудържимо, когато се зароди спонтанно
протестно
движение,
когато
събитията
назрява-ха
непреодолимо и гневът, който се бе натрупал през дългите
години на мълчание, наближаваше да избухне -
2Д-р Франкенщайн (в романа на Мери Шели) създава изкуствен
човек, който гони създателя си по цялото Земно кълбо да го
убие.
418
тогава Комунистическата партия изигра един от так-
тическите ходове на Ленин - появи ли се мощно обществено
движение, партията да не застава напреки на пътя му, защото
може да бъде пометена от него, а да го оглави и да го поведе в
желаната от нея посока.
Именно това извърши Комунистическата партия на 10
ноември 1989 година: чрез своя вътрешнопартиен преврат
отклони вниманието, заблуди недоволството, създавайки си
измамния ореол, че води страната към демократизация, и след
като овладя положението, застана като рак на бързей -
в този смисъл казвам, че 10 ноември изпревари, но не
ускори, а забави хода на събитията - писах аз 1 година след
събитието.3

С други думи, ако не беше този фалшив преврат, най-много след

месец събитията щяха да пометат Тодор Живков заедно с любимата му
партия.
Девет антикомунистически партии и движения - Независимото
дружество за защита правата на човека в България, Независимото
сдружение „Екогласност", Независимата конфедерация на труда
„Подкрепа", Комитетът за защита на религиозните права, свободата на
съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните
след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движението
„Гражданска инициатива", БРСДП (о) и БЗНС „Никола Петков" -
се обединиха в коалиция, наречена Съюз на демократичните
сили (СДС);
по-късно към тях се присъединиха част от Клуба за гласност и
демокрация, Радикалдемократическата, Демократическата и Зелената
 партия, Обединеният демократичен център и Демократическият
фронт;
3В. „Ден", 8 ноември 1990 г.; в Епилога често ще си служа с
цитати от мои статии и интервюта, извинявам се за тази
нескромност, но смятам, че непосредствената ми тогавашна
реакция е по-достоверна от сегашния коментар на събитията,
419
за председател на СДС бе избран д-р Желю Желев - авторът на
„Фашизмът".

Д-р Желю Желев (1935) завършва философия в Софийския

университет през 1958 година, приет е за член на БКП през 1960
година;
през 1964 година написва дисертация, в която критикува
философското определение на Ленин за материята, заради което
влиза в остър конфликт с корифея на марксическа-та мисъл в
България и член на Политбюро академик Тодор Павлов, който,
като прочел дисертацията му, се развикал:
- Вие какво искате? Да ни свалите от власт ли? Как си го
представяте изобщо? Ние тази власт с кръв сме я взели и само с
кръв ще я дадем. Не реки, не морета, океани от кръв ще пролеем
и пак няма да я дадем.. .4
През 1965 г. Желю Желев бил изключен от БКП и уволнен от
университета, след което бил изгонен от София и отишъл да
живее в бургаското село Грозден.
Там през 1967 година написва философския си трактат
„Тоталитарната държава", публикуван през март 1982 г. със
заглавие „Фашизмът";
след месец книгата е иззета от всички библиотеки.
С тази книга Желю събори цялата им идеологическа
система. Всичко, което беше грижливо изградено в
продължение на повече от три десетилетия, рухна.
Маските бяха снети.
Много книги, предназначени за вечността, скоро ще бъдат
покрити със забрава, но тази книга ще остане.5
Това са думи на трима учени мъже, към чието мнение се
присъединявам.

И започнаха митинги, цялата страна се люлееше от митинги! Може ли

някой от живите свидетели да забрави митинга
4Желю Желев, „Въпреки всичко. Моята политическа
биография", 2005 г., с. 161. 5Пак там, с. 183-184.
420
на площада пред храма „Александър Невски" или по-късно митинга на
Орлов мост:
народът, изпаднал в еуфория, запълваше булеварда до хотел
„Плиска", катереха се по покривите и по дърветата, над един милион
души пееха „Времето е наше" и гора от ръце с разперени два пръста,
символизиращи знака „виктория" (V), изпълваше хоризонта:
не с калашници, а с прашката на тези два пръста народът искаше
да срази комунистическия Голиат!
И Голиат наистина се уплаши. Секретариатът на БКП изпрати
писмо обръщение до комунистите, до първичните партийни
организации и до всички партийни комитети,
99
с което ги предупреждаваше, че в страната се надигат тъмни
99
реакционни сили със стремеж към краен авантюристи-чески
екстремизъм и унищожаване на комунистите6 -
това бе старата изпитана тактика на партията столетница: чрез
страх да обедини членовете си срещу съществуващия или измислен
враг.
И наистина, голям страх ги тресеше тогава комунистите -и
имаше защо.

Ако читателят се върне малко назад, в глава III ще види, че

във връзка с Народния съд Цола Драгойчева възлага на ОФ
комитетите и на кметствата да съберат данни за
„Загиналите по време на фашизма"- според тези данни
загиналите през годините 1923-1944 са 5134;
а както видяхме по-нататък, според признанието на шефа на
Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност
Димитър Иванов, само през септември и октомври 1944 година
общият брой на избитите без съд е около 20 000 души,
сиреч девизът на отмъщението е бил: За една наша глава -
пет техни глави!
6Димитър Луджев, „Революцията в България 1989-1991'.
Книга първа ", 2008 г., с. 260.
 421
Съдейки по себе си, комунистите очакваха отмъщение
в същите пропорции: т.е. да паднат около 100 000 техни
глави!

Слава Богу, българският народ не се поддаде на инстинкта за

отмъщение - не падна нито една глава.
Но 45-годишното мълчание избухна. На 14 декември хиляди
хора направиха жива верига около Народното събрание и закрещяха:
- Долу БКП! Оставка! Хайдуци! Ние сме народът! Долу член
първи!7
Петър Младенов излезе на стълбите пред парламента и да му се
чуди човек на акъла, запя песента на Тодор Живков:
-Другарки и другари! Не вярвате ли, че ние истински искаме истинска
демокрация, истинска свобода...
Площадът му отвърна с:
-Живковисти! Оставка! Мафия! Желю! Желю! Желю президент!
Младенов се ядоса и изкрещя:
- Никой народ, който уважава себе си, не може да си позволи подобна
гавра с хората, които носят върху себе си отговорността за
неговата съдба.
С този екстремизъм вие тласкате България в пропастта!...
На това грозно обвинение митингът отговори с едно дълго и
оглушително:
- УУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУ^ • •
После целят площад започна да скандира:
- За да има мир - БКП в Сибир! За да има мир - БКП в Сибир!...
Изплашен от народа и почервенял от гняв, Петър Младенов
виква на генерал Джуров:
- По-добре е танковете да дойдат'}
7Чл. 1 от Конституцията на Живков: Ръководна сила в
обществото и държавата е Българската комунистическа
партия.
8Целият епизод - по Димитър Луджев, цит. съч., с. 280.
422
Генерал Джуров, министър на отбраната, нарежда на генерал
Семерджиев, началник на Генералния щаб:
- Дай заповед за привеждане на танковата бригада в
ПОВИШЕНА ГОТОВНОСТ!
 Генерал Семерджиев не се подчинява. Следва втора заповед:
- Не умувай! Обстановката налага!
Генерал Семерджиев отново не се подчинява. Генерал Джуров
трясва слушалката на телефона.9
Така танковете не дойдоха. Ако бяха дошли - дявол знае какво
щеше да стане.
Но заради думите си „ По-добре е танковете да дойдат!",
записани от кинокамера, Младенов трябваше да си отиде, макар дълго
време след това да твърдеше, че не си спомня (може би след бутилка
коняк) да е казвал такива думи...

След драматичния 14 декември, който можеше да прерасне в

кървави сблъсъци (и бе пропуснат моментът комунистическата власт
да
бъде свалена със сила),
БКП и опозицията се събраха край тъй наречената Кръгла маса,
за да се договорят за мирен преход към демокрация.
Разбира се, старите комунистически влъхви надхитриха
новоизлюпените демократи - печелеха време:
да премине вълната от протести, да стихне гневът, да се
преорганизират -
и проточиха разговорите от началото на януари до средата на май
1990 година...
През това време за шеф на комунистическата партия бе избран
Александър Лилов, той веднага предложи тя да се прекръсти на
Българска социалистическа партия,
(като че ли, като си смениш шапката - сменяш и главата
си!)-
с тази шашма социалистите се мъчеха да отхвърлят отго
9Този епизод - по Атанас Семерджиев, „Преживяното не
подлежи на обжалване", 2004 г., с. 445-446.
423
ворността за извършените престъпления от комунистите, макар зад
двете думи да се криеха едни и същи хора.

Аз бях един от хората, които искаха Българската кому-

нистическа партия да бъде забранена и разтурена, както това
стана в Русия.
За мен комунистическите партии, не само нашата, са по
принцип престъпни организации - писах тогава.10- Цялата им
теория и практика се основават върху насилието. А когато
постигаш целите си с оръжие и кръв — това на всички езици се
нарича престъпление...
И нещо по-опасно: тези тъй наречени комунистически
партии освен чрез насилие, действаха и чрез заблуда - те се
маскираха с една привлекателна и красива идея, която наричаха
комунистическа - идеята за равенство и свобода.
Тази красива утопия битува в съзнанието на бедните
народи далече преди Христа, ще съществува и след нас.
Но трябва да е ясно едно: комунистическите партии не си
поставяха за цел да осъществят тази идея. Каква свобода,
какво равенство, какъв социализъм, какъв комунизъм -
строяхме един як, банален феодализъм.
Всичко бе основано на насилие и привилегии - като при
феодализма. Не се стараеха даже и да го крият.
Можете ли да ми посочите поне един комунистически вожд
или вождче -да е живял по законите на идеалите, които
проповядваха?
Борецът против царското самодържавие Ленин още през
1918 година се настани в покоите на цар Иван Грозни-в
сравнение с неограничената власт на Владимир Илич Иван
Василевич е бил жалко царче;
Руската империя, държаща под ботуша си над 200 на-
ционалности, беше преименувана на Съветски съюз (само
Финландия успя да се откопчи от ,, братската "руска пре-
гръдка);
10В. „Поглед", 16 декември 1991 г.
424
партийните номенклатурчици имаха повече права и
привилегии от някогашните князе, графове и барони и живееха
по-разгулно от тях;
крепостните селяни бяха наречени колхозници (с общ
колективен паспорт - без разрешение не можеш да напуснеш
„любимото " си родно място!);
каторгите се превърнаха в лагери, заточението беше
прекръстено на въдворяване и т.н. и т.н.,
а ний тук в България и династия даже си имахме...
 Обединени от страха не само за властта, но и за живота си,
комунистите-социалисти спечелиха изборите за Велико народно
събрание с повече от 52 %.
Луканов състави второ чисто комунистическо, пардон -този път
чисто социалистическо правителство -
задачата и на двете му правителства беше да заметат следите от
престъпленията на комунистическата партия
и да подготвят завладяването на бъдещата икономическа база в
държавата -
за целта Луканов раздаде „на заем" милиони държавни и
партийни пари на комунисти за начален капитал на бъдещия им частен
капиталистически бизнес срещу задължението да финансират в
бъдеще
комунистическата партия...
За да няма документи за тази далавера - Луканов пазеше списъка
на „длъжниците" в главата си (след 6 години някой от тях ще заличи
този списък с два куршума").

Нашата родна комунистическа партия цели 100 години

водеше сурови, кървави и безпощадни битки срещу проклетия
капитализъм и подлия банков капитал - и накрая какво стана?
Кои са директори на най-големите банки днес, кои са
президенти на най-мощните частни фирми за внос и износ, кои
са новите милионери?

"На 2 октомври 1996 г. сутринта Андрей Луканов бе застрелян на

излизане от дома си.
425
Все бивши партийни величия, все бивши заклети
гро-бокопачи на капитализма, все бивши предани до смърт на
пролетарската идея романтични комсомолски секретари!
Да сте чули някой от тях в знак на протест срещу
реставрацията на капитализма да е грабнал сърпа или чука, да е
станал пролетарий?
Такъв случай в милото ни Отечество няма.12
От гробокопачи на капитализма те на бърза ръка се
превърнаха във върли капиталисти...13
Или както ще каже след 20 години третият президент на
републиката Петър Стоянов: - Изоставиха,, Манифеста ", за да
 запазят „Капиталът ".14

След като на 6 юли 1990 година Петър Младенов бе принуден да

подаде оставка, на 1 август същата година Народното събрание избра
за
президент на републиката ръководителя на опозицията д-р Желю
Желев.
И като хванаха комунистите капитала - сякаш с магическа
пръчка всичко изчезна от пазара и настана свирепа мизерия:
рафтовете на магазините зейнаха празни, нямаше сирене, нямаше
колбаси, нямаше нищо, изчезнаха дори старите консерви от Живково
време,
бяха въведени купони за хляб и други храни, но и срещу
купоните не можеше да се получи нищо;
сега пък столичани се юрнаха из селата да купуват от бабичките
каквото е останало по мазетата,
стигна се дотам, че майките нямаха с какво да хранят децата си,
детски плач огласи отечеството -
наближаваше зимата на голямото българско недоволство...

Тук искам да се спра за малко и да отбележа едно важно с

последствията си явление: на 4 януари 1990 година Ах
|2С. Ц. в. „Континент", 5 май 1995 г. |3С. Ц., в.
„Континент", 19 януари 1996 г. |4В. „24 часа",
5 ноември 2009 г.
426
мед Доган (1954), използвайки за претекст пресните рани от
„възродителния процес" (заради съпротива срещу този процес
той бе осъден на 10 години затвор), основа Движението за права
и свободи.
Че ДПС е етническа партия, обединяваща българските турци
- това и овцете у нас го знаят. Използвайки коза на етническото
напрежение, Доган прецака конституцията, която забранява
етнически партии...
БСП и СДС се направиха на слепи и глухи, защото и БСП, и
СДС тайно се надяваха да го имат за съюзник и да използват
гласовете на ДПС.
И, наистина, ДПС стана балансьор, защото нито БСП, нито
СДС можеха да съберат гласове за абсолютно мнозинство в
парламента и към които се присъединеше ДПС, те печелеха
властта.
Така и СДС, и БСП, а по-късно и цар Симеон II, станаха
заложници на Ахмед Доган. Политиката бе елементарна игра за
големия му интелект и от отегчение той започна да се
главозамайва - през юни 2009 година ще заяви публично без
излишна скромност:
- Властта е в моите ръце. Аз съм инструментът, който
разпределя порциите в държавата...15
Аз все пак бих признал мотивите на Доган, ако чрез ДПС той
наистина защитаваше правата и свободите на турците в
България. Нищо подобно обаче - турците са си бедни и
полуграмотни като едно време (промяна има само в битието на
лидерите).
Това не е случайно - неграмотният човек се манипулира
по-лесно и Доган пренасочва умело недоволството на бедните
турци срещу противниците си.
От това следва още по-лошото: капсулирайки българските
турци в ДПС, Доган не само ги отделя, но и ги противопоставя на
българите;
и като ирония на думите: заставяйки турците да гласу
15Реч на Доган в село Кочан, община Сатовча, 18 юни 2009 г.
427
ват за Движението за права и свободи, той всъщност ги лишава
от правото и от свободата на избор - те не могат да споделят
възгледите нито на БСП, нито на СДС, нито на която и да било
друга политическа партия.
Усилието му да замаскира ДПС, превръщайки го уж в
национална неетническа партия, е евтин и развращаващ ход
- народът нарича българите, влезли в ДПС, еничари: те влизат в
ДПС не от някакво идеалистично убеждение, а от чист (как така
чист?!) кариеризъм,
защото бедният турчин може да гласува 20 години за ДПС и
още 20 година ще подсмърча и ще се облизва отстрани, но
българинът, влязъл в ДПС, прави кариера за два дена - я депутат
го прави Доган, я заместник-министър, я областен управител, я
евродепутат...
Тази двуличност на ДПС изостря съмненията към нея и
стремежът й към власт провокира болезнен национализъм
- ДПС е кравата, която кърми националистичния екстремизъм в
България.
Етническият конфликт у нас може да избухне не поради
потискане на турския етнос, а от агресивната амбиция за власт на
партията, представляваща този етнос.
В историческата памет на българския народ има тъмни
спомени, прекрачи ли се определена граница - тези спомени се
превръщат в кошмари.
Колкото и да се правим на толерантни, на никой българин не
му става драго, когато чуе турчин да казва: „Властта е в моите
ръце!".

На 6 юли 1990 година Петър Младенов бе принуден да подаде

оставка и на 1 август Народното събрание избра за президент на
републиката ръководителя на опозицията д-р Желю Желев -
това отприщи антикомунистическата еуфория: нощем се
устройваха мълчаливи бдения със запалени свещи, денем улиците и
площадите кипяха от шествия и митинги,
събаряха се паметници на комунистически величия, горяха се
техните портрети,
428
народът настояваше да се премахнат всички символи, всеки знак
на комунистическата власт,
особено ги вбесяваше петолъчката над Партийния дом,
извисяваща се високо в небето над столицата.
И на 26 август през нощта Партийният дом избухна в пламъци.
Повтори се историята с Райхстага:
комунистите викаха, че са го запалили „бандитите седеса-
ри ,
седесарите твърдяха, че комунистите сами са го запалили, за да
имат повод за погром над демократическото движение (властта беше
още в ръцете им).
Притиснат от натиска на нескончаемите антиправителстве-ни
стачки, шествия, бдения и митинги (а може би защото вече си беше
свършил работата), на 20 декември 1990 година подаде оставка и
Луканов.

Като споменах „стачки" - те се организираха от Незави-

симата конфедерация на труда „Подкрепа ", основана през
 февруари 1989 година от д-р Константин Тренчев като аналог на
полската „Солидарност" на Лех Валенса, която през 1981-ва
взриви първите бунтове в социалистическия лагер (разбирай го и
в прекия му смисъл на концлагер);
от фантом, който плашеше комунистическата власт в
началото на 1989 година, в края на годината „Подкрепа" се
превърна в реостата антикомунистическа сила -
всъщност организираната от нея обща стачка свали пра-
вителството на Луканов, ще свали и другото комунистическо
правителство (на Жан Виденов) през 1997 година, ще свали и
някои други правителства, пренебрегващи народните интереси...
Д-р Константин Тренчев (1955) - човекът, който фактически
сваляше и качваше властите в България, не се по-лакоми за власт
(нещо невероятно за всеобщия манталитет!) - и си остана вечен
дисидент.

За да има мир, повериха на безпартийния съдия Димитър Попов

да състави „правителство на надеждата".
429
Попов освободи цените от държавен контрол - и за една нощ
стана някаква магия: магазините осъмнаха претъпкани със стока, но
още по-зашеметяваща се оказа магията с цените през тази нощ - на
всяка цифра бе прибавена по една нула накрая!
Това, читателю, бе нощта на шмекерите: очаквайки осво-
бождаването на цените, те бяха изпокрили стоките, изкупени на ниски
държавни цени, и сега ги продаваха на гладните граждани толкова
пъти
по-скъпо,
че старият съдия нададе отчаян вик: „За Бога, братя, не
купувайте!"
Но гладните хора какво да правят - купуваха с последните си
стотинки.
Така се родиха първите бедняци и първите милионери в
България.
Правителството на Димитър Попов заслужава да бъде споменато
и заради нещо друго:
то бе коалиционно, съставено от всички партии: седесари,
социалисти, земеделци, социалдемократи, безпартийни...
И странно - то бе единственото правителство, което не бе
 обвинено в корупция!
Тайната е проста: седесарите дебнеха комунистите да не крадат,
комунистите дебнеха седесарите и т.н.
Изводът е полезен: трябва да се съставят коалиционни пра-
вителства, но не от партии съмишленици, от партии с близки интереси
-
тогава те дружно крадат,
а коалиции от партии съпернички, от партии с противоположни
интереси - тогава те взаимно се контролират.

На следващите избори за Народно събрание, на 13 октомври 1991

година, Съюзът на демократичните сили спечели с минимална
преднина: с 34,36 % срещу 33,14 % за БСП (с 1,22 %);
опиянението от победата обаче бе неудържимо: спечелихме с
малко, но завинаги!
(За жалост това „завинаги" трая само 1 година.)
На местните избори, проведени през същия месец, СДС спечели
категорично: 6 милиона българи избраха кметове от СДС,
включително
25 големи града,
430
най-знаменателна обаче бе победата на Стефан Софиянс-ки в
София - усмивката му стана емблема на изгряващата демокрация.
За да има мнозинство в парламента, СДС състави правителство с
подкрепата на ДПС; Филип Димитров стана министър-председател.
За председател на Народното събрание бе избран Стефан Савов,
ръководител на Демократическата партия, която е в състава на СДС.
През януари 1992 година бяха проведени преки президентски
избори: кандидатът на СДС д-р Желев ги спечели с безпрецедентните 2
738 420 гласа (никоя партия и никоя личност не е получавала повече
народни гласове през досегашните 20 години демокрация).
През февруари с указ на президента Желев за главен прокурор бе
назначен Иван Татарчев - краен антикомунист.
На 1 април Народното събрание избра за шеф на Националната
телевизия върлия седесар Асен Агов.
Така всички власти: Народното събрание, президентството,
правителството, 2/3 от местната власт, прокуратурата, Националната
телевизия - бяха в ръцете на СДС.
Но както казва народът: многото хубост не е на добро.
Президентът Желев предупреждаваше: предстоят непопулярни
икономически и социални реформи, безработица, бедност, не се
конфронтирайте с всички, особено със синдикатите, трябва да се
търсят съюзници, а не да се създават врагове, не се
главозамайвайте...16
Нямаше как да не се главозамаят момчетата - бяха велики
времена, предстояха велики промени...

Това беше време не само на големите промени - това беше

време и на голямото лицемерие:
още същата 1989 година на Коледа видяхме с изумление
ръководителите на комунистическата партия в храма
,6Реч пред парламентарната група и Координационния съвет на
СДС, 27 юли 1992 г.
431
„Александър Невски" със свещички в ръце - кръстеха се чинно и
се надпреварваха да целуват ръката на патриарха...
Но това бе още нищо, ще речеш - разкайват се.
По-опасни бяха не лидерите, а бившите комунистически
мижитурки, които не са могли да направят кариера по време на
комунистическия режим поради своята некадърност - сега те се
писаха за репресирани и пъргаво се набутаха в опозиционните
партии, превземайки ръководните им постове (някои от тях се
оказаха и агенти на Държавна сигурност).
Още по-страшни бяха ония, които по време на комуни-
стическия режим си бяха живели тихо и мирно, които се бяха
гърчели пред властта, които не бяха посмели да напсуват дори
под юргана, а по площадите викаха послушно: „Да живей!" и
„Слава!" -
сега по същите площади тези бивши мижитурки крещяха
свирепо: „Долу!" и „Смърт!", и постепенно заглушиха гласа на
десетината дисиденти, полека-лека ги избутаха от трибуните,
нарекоха се „деца на демокрацията и свободата", въобразиха
си (и втълпяваха на другите), че те са извоювали тази свобода и
тази демокрация - и поведоха хорото към властта...
Тук-там срамежливо се показаха някои от истинските борци
против комунистическия режим - някои от оцелелите
политзатворници и лагеристи,
тях въобще не ги допуснаха нито до трибуните, нито до
 властта (защото напомняха на гузните за техния овчи позор!) -
това, че тези мъченици бяха изхвърлени на политическото
бунище, че потънаха в забрава и мряха пред очите ни от мизерия
и унижение - дето се казва, бе тяхна лична трагедия,
но тя доведе след себе си и трагедията на отечеството:
останали без коректива на тези идеалисти, ние потънахме в
политическа и всеобща безнравственост.
Други пируват днес край трапезата на свободното ни оте-
чество, мили страдалци и герои...
432
И тъй, първото нещо, което решиха да извършат децата на
демокрацията, беше да разградят социалистическата система -
започнаха с реституцията и с ликвидацията на текезесетата.
Реституцията засягаше малцина и създаваше повече радости,
отколкото неприятности, но ликвидацията на текезесетата се превърна
в
национална трагикомедия:
Филип Димитров разпореди имуществото да се раздели по равно
между бившите кооператори,
но понеже не бе виждал ни крава, ни прасе, нито трактор (адвокат
бе човекът) - отде да знае, че за да се раздели една крава или едно
прасе
на четири или пет, трябва да се заколи -
така за по-малко от година бяха изклани три четвърти от
добитъка в България.
А как 1000 души да поделят два трактора? Да заплати истинската
им цена - пари нямаше никой, но се намериха тарикати: купиха
тракторите за по 200 лева, на бившите кооператори се паднаха по 50-
60
стотинки, колкото за по една ракия (наздраве!).
А селскостопанските сгради, оборите, кравефермите, сви-
нефермите, птицефермите, складовете, силозите?
И сега, като минаваш с влак край селата, драги читателю, може
да се полюбуваш на руините им: керемиди, тухли, черчевета - всичко
бе
поделено.

Разказваше се тогава един анекдот за умния и за глупавия

турчин:
Глупавият турчин, като завземел някой град и като видел
кубето на някоя църква, викал:
- Разрушете храма на гяурите, камък върху камък да не
остане!
И го разрушавал.
А умният турчин влизал на бял кон в гяурския храм и казвал:
- Превърнете таз хубава черква в джамия!
Чехите и унгарците постъпиха като умния турчин: за
433
пазиха всичко добро, построено при социализма, стъпиха върху
него и продължиха нататък;
ний постъпихме като глупавия турчин: унищожихме и
малкото добро, останало ни от социализма - едрото земеделие,
едрото скотовъдство, военната промишленост, електрониката,
културата, образованието, здравеопазването...
(сякаш всичко това бе създадено от Политбюро, а не от
същия този наш беден народ),
развалините на социализма ни затрупаха и не е много ясно ще
се измъкнем ли някога читави изпод тези развалини...

Като стана дума за турци - Ахмед, излязъл от низините на селото,

пръв усети накъде отиват нещата и само дебнеше повод, за да тегли
шута на Филип.
И моментът дойде: министър-председателят Филип Димитров,
човек религиозен и много чувствителен, бе смъртно обиден от
обвиненията, че неговият любим съветник Константин Мишев изнасял
бил танкове и други оръжия за Македония и Босна,
изправи се пред Народното събрание и без някой да му е искал
вот на недоверие, с драматичен жест поиска вот на доверие -
тогава Ахмед Доган му тегли шута: неговите послушни депутати
гласуваха против, а без тях 110-те гласа на СДС не достигаха
и правителството на СДС падна безславно на 28 октомври 1992
година.

Като не искаха да си признаят вината за своя провал

-„кинжалите" на Филип Димитров си спомниха за предуп-
режденията на президента Желев и го обявиха за предател,
сякаш той бе някакъв митичен титан, та можа с няколко думи
да издуха милион и половина последователи на СДС (за него
 преди година бяха гласували повече от 2 738 000 души, за СДС
след две години ще гласуват само 1 260 000) -
434
изключиха го от СДС, горяха по площадите портретите му,
късаха и горяха книгата му „Фашизмът", скачайки демонично
около това фашистко аутодафе -
тези изстъпления отвратиха и отблъснаха народа.

Комунистите това и чакаха: властта сама им падаше в ръцете...

Президентът даде двегодишен мандат на буферно правителство,
оглави го професор Беров - човек, непригоден за власт поради
доброта".
Все пак по време на това правителство бе реализирана аграрната
реформа - земята бе върната на собствениците й в реал-ниТЕ граници -
това ТЕ означаваше, че нивичките трябва да ти бъдат върнати не
само колкото декара са били, но и точно там, където са били -
така полските масиви (тъй наречените кооперативни блокове)
бяха разпарчельосани на повече от 10 милиона нивички, средно по 5-
10
декара всяка -
да се обработват такива парчета с машини бе невъзможно.

Един американец шеташе тогава из София и се биеше по

главата:
- Вие сте луди, на Америка й бяха нужни 100 години, докато
комасира" дребните парчета земя, а вие заварвате готово
положение,
вярно, че колективизацията е била извършена принудително,
но старите собственици на земята вече ги няма, за да тъжат
за някогашните си нивички, а наследниците им нито знаят къде
са били тези нивички, нито искат да знаят -
превърнете кооперативните стопанства в акционер-

|7Тошо Тошев, „Лъжата. Жан, Иван и Величеството", 2004 г.,

с. 49.
Комасация - уедряване чрез групиране на земеделски земи.
435
ни ферми, всеки ще придобие в тях акции според количеството
наследена земя - предлагаше той.
 - Не! - викахме ние. - Смърт на социализма, смърт на
текезесетата!
Резултатът бе смърт на земеделието. Две трети от земята на
България потънаха в бурени. Още по-тъжно бе да видиш как
някой дядо е впрегнал магаренце в дървено рало и дере
парцалчето на нивичката си като през XVIII век - в края на XX
век, в Европа!

Както и да е, и това преживяхме, оправяме се, но загубихме

десетина-двайсет години.
Комунистите (пардон, социалистите) яхнаха всеобщото
недоволство от настъпващата мизерия
и спечелиха в следващите избори през декември 1994 година два
пъти повече гласове от СДС: със своите 125 депутати имаха абсолютно
мнозинство в парламента.
За министър-председател те избраха комсомолеца Жан Виденов.
Той бе сякаш огледален образ на Филип Димитров -действаше със
същия самонадеян и неграмотен размах:
понеже помисли, че старите времена са се върнали, че той е
новият Тодор Живков -
като него отъждестви себе си с партията, партията - с пра-
вителството, помъчи се да изземе всички възможни власти,
няма да допуснем нещастието на едни да се превърне в бъдещо
благоденствие на други19- изрече благородно той и реши да даде
отпор
на настъпващия див капитализъм,
като начало въведе цензура, която, както винаги, бе последвана
от политически репресии, побоища на „демонстранти лумпени" и т.н.,
нарече собствените си депутати „измет"...
И след година в България нямаше нито социализъм, нито
капитализъм - имаше само Жан Виденов и мизерия, каквато сто-
годишните старци не помнеха,
не ставаше дума за друго - нямаше хляб!
'Валерия Велева, „Мъже на власт ", 2007 г., с. 132.
436
Зад гърба на Жан (или с негова благословия?) предишните
комунисти, превърнали се по тайнствен магически начин във върли
капиталисти, продължаваха да изнасят последните зрънца жито с
кораби, обраха банките и заедно с доларите изчезнаха от България,
а през цялото това време министрите на Жан лъжеха неуморно
по телевизията и радиото, че такъв проблем не съществува, че хляб
има в изобилие, че хлебната криза е измислица на журналистите.20
За да даде „хляб на народа", Жан щедро печаташе банкноти, но
банкнотите, уви, не ставаха за баница;
избухна хиперинфлация, доларът достигна фантастичната
стойност над 3000 лева, обраните банки фалираха една след друга,
последните стотинки на пестеливите българи изгоряха, въведена бе
купонна система...
Народът ни не бе стигал до по-дълбоко дъно, до по-страшна
мизерия, до по-жалко съществувание
нито през турско, нито през фашистко, нито по време на война,
нито по време на чума.11

През това време в България се случиха няколко важни

събития:
след загубата на изборите през 1994 г. Филип Димитров
подаде оставка и от председателството на СДС и премина в
политическото небитие, а за председател бе избран Иван Костов,
бившият финансов министър в правителството на Димитър
Попов и в правителството на самия Филип
(казват, че именно той пошушнал на Филип да поиска
фаталния вот на доверие в парламента и след сгромолясва-нето
му сам се предложил за премиер, но седесарите се възпротивили
- той няма да забрави това...);
нещо непривично за финансист, Костов тръгна като Левски
от град на град, от село на село да организира комитети на СДС,
включвайки в тях и безпартийни.
20С. Ц., в. „Труд", 30 май 1996 г. 2,С. Ц.,
в. „Труд", 11 януари 1997 г.
437
Малко по-късно и друга една личност се разшета из оте-
чеството ни: на 25 май 1996 година, след 50-годишно изгнание, в
България се завърна Негово величество цар Симеон II -
пристигна с триумф, сякаш Цезар си е дошъл след ис-
торически победи в Европа (а всъщност бе живял в Европа като
кротък буржоа и сраженията му, казват, били върху масите за
покер из казината на Ривиерата);
стотици хиляди го посрещат на летището, по целия път до
 столичната община и след нея — до хотел „
Интер-континентал ";
възгласите „Цар Симеон " в центъра на София заглушават
дори неспирния звън на камбаните, хора припадат и плачат,
плаче и Симеон;
полицията не успява да удържи тълпите, има съборени,
смачкани, прокапва кръв...12
Това продължи до 16 юни в цялата страна, във всички
градове.
Докато патриарх Максим се кланяше на царя и целуваше
ръцете му, митрополит Пимен се обяви за алтернативен патриарх
- и започна разцеплението на православната църква.
На 11 август 1996 г. умря пророчицата Ванга - нямаше вече
кой да предскаже какво ще се случи нататък с България.
На 2 октомври, излизайки от дома си, с два изстрела в главата
бе убит бившият министър-председател Андрей Луканов.
На 3 ноември Петър Стоянов, издигнат от Иван Костов за
кандидат от СДС, спечели президентските избори със за-
шеметяващите над 60 % -
това по-добре от Ванга предсказваше какво ще се случи...
22Тошо Тошев, цит. съч., с. 15.
438
Иван Костов позна, че авторитарният стил, вулгарният начин на
изказ ще поднесе на Жан Виденов много неприятности и че неговият
крах ще
бъде много по-жесток от това, което сме наблюдавали досега на
българската
политическа сце-на2г (и сякаш предрече своя още по-жесток крах след
5
години) -
положението бе неудържимо и социалистическата партия се
опита да изиграе стария трик на Ленин - да запази властта, сваляйки
Жан, както бе свалила Живков:
- Ето, отървахме ви от него, застанете зад нас, ние ще спасим
отечеството! -
но номерът този път не мина: още не бяха заглъхнали но-
вогодишните кьорфишеци и гладните тълпи излязоха на улиците и
площадите,
на 10 януари вечерта обсадиха парламента, изпочупиха
 прозорците му, строшиха вратите и нахлуха вътре,
полицията на все още действащото Жан-Виденово правителство
се нахвърли върху тълпата,
гонеше жертвите си по страничните улици, пребивайки
предимно немощни старци и ученици:
с кръв дойдохте преди половин век - с кръв ли искате да си отидете?
24
Януарският сняг бе окървавен, но кръвта не можа да потуши
бунта:
през кървавата януарска нощ тълпата, която бе излязла на
улицата, се превърна в народ25 -
и бунтът се разнесе из цялата страна, държавата се тресеше от
протести, д-р Тренчев вдигна „Подкрепа" на всеобща стачка,
блокирани
бяха всички шосета и влакове, настъпи пълен хаос...
Най-после на 4 февруари, за да се избегне гражданската война,
БСП прояви разум: отказа се от властта. Триумфът бе неописуем.
23Интервю пред Валерия Велева за в. „Труд", 17 август
1995 г. („Мъже на власт ", с. 202.)
24С. Ц., в. „Труд", 11 януари 1997 г.
25С. Ц., в. „Демокрация", 13 януари 1997 г.
439
- Историята ще запише върху своите страници с големи букви
тези събития,
защото най-сетне българският народ победи най-големия си
враг - страха си,
възкръсна от гроба на своето мълчание, вдигна непокорно глава
и за пръв път в своята 13-вековна история успя да се освободи
сам, без да се надява от никъде и без да моли никого!26 -
виках възторжено аз пред паметника на Левски, викаше и
народът край паметника...
За последен път видях народа си горд, единен и непокорен. Какво
стана нататък - не ми се пише...

Само след 4 години избирателите на СДС намаляха до 820 000 -

прогонени бяха два милиона от онези, които вървяха след синьото
лъвче!
Много са причините за това трагично явление, но главната
причина бе, че Иван Костов направи от Съюза на демократичните сили
партия от болшевишки тип - по образ и подобие на БКП.
(На болшевизъм имаше от кого да се учи - жена му беше
дългогодишен партиен секретар, а и сам той бе учил и преподавал
политикономия на социализма - и добре си свърши работата...)
Отначало всички викаха ура, защото партиите от болшевишки
тип са като юмрук и лесно печелят външните политически битки -
този юмрук, както ще видим след малко, разгроми БСП, но
хората, които бяха вътре в юмрука, се задушаваха -
вождовете на болшевишките партии винаги зоват към еди-
нодушие, което води до овчедушие - до безпрекословно подчинение на
вожда,
единодушието е първият знак, че демокрацията е в
опасност!11
26Слово, произнесено пред паметника на Левски, 19 февруари
1997 г.
27 С. Ц., в. „Труд", 27 октомври 2000 г.
440
Иван Костов (1949), с леко приведена фигура и втренчени
очи, човек неуверен и даже плашлив, нежен към цветята и
подозрителен (затова и груб) към хората, храбър в кабинета си, а
не на площада,
компенсираше уязвимата си същност с изработен, по-скоро
брутален, отколкото силен характер;
безспорен финансов стратег, укроти инфлацията, ста-
билизира банките, нави пружината на икономиката, но не му
достигна сила или време да я задвижи;
ласкаеха го, че е новият Стамболов, и той подражаваше на
лошото във великия възрожденец: да налага демокрацията чрез
диктатура,
и след като се изкачи на върха на властта, забрави до-
вчерашните си приказки за плурализъм, за толерантност, за
демократичност, за свобода на словото -
„Няма да упражнявам еднолично властта" - обеща
тържествено той в интервю пред Валерия Велева на 2 май 1995
година,
а бавно и сигурно се превръщаше във вожд от болше-вишки
тип, наричан за по-деликатно Командира -
с непоносимост към всичко, което му противоречи, с
настървена отмъстителност към всички, които му се изпречат на
 пътя, трансформирайки политическите различия в лични омрази,
а заради личните си омрази бе готов да пожертва политическите
си каузи...
Властта за него се превръщаше в опасно пиянство, във вид
духовен оргазъм.211

Партиите, движенията и организациите, които влизаха като

равноправни в свободната демократична коалиция, започнаха да
напускат (воглаве с лидерите си) болшевизиралия се Съюз на
демократичните сили -
това все повече го изолираше, бавно и сигурно го отдалечаваше
от народа.
28Тошо Тошев, цит. съч., с. 387.
441
По-рано всички жадни за свобода и демокрация хора се чувстваха
съучастници в СДС,
а сега милионите седесари, останали извън капсулирана-та
стохилядна
партия, се чувстваха като едновремешната безпартийна сволоч,
която
подсмърча отстрани, гледайки как вътре в партията си разпределят
постовете и благата.24
Така се стигна до черното чудо: на последните избори за
Европарламент през 2007 година партията, наречена СДС, получи само
91 000 гласа!

Но да не изпреварваме събитията. През април 1997 година

Обединените демократични сили (СДС + Демократическата партия +
БЗНС + БСДП) спечелиха предсрочните парламентарни избори с
абсолютно мнозинство (над 52 %).
След като оглави демократичното правителство, Иван Костов се
зае с приватизацията.
Приватизацията е съблазнителна дейност. Купуваш (обикновено
на безценица) държавно предприятие, ставаш собственик и
забогатяваш.
В това няма нищо лошо - ако продължиш и развиеш про-
изводството, давайки работа и хляб на работниците, обогатявайки
държавата.
Но в повечето случаи това не ставаше:
 новият собственик уволняваше работниците и продаваше (в
чужбина) машините и залежалата продукция на предприятието
многократно по-скъпо от цената, за която го е купил.
Така той забогатяваше, а държавата обедняваше.

Има един невероятен случай:

Българска гражданска авиация (БГА „Балкан") поради това,
че имаше задължения към държавата 15 000 000 долара, през
1999 година бе продадена на Гад Зееви за фантастичната сума
150 000 долара (няма грешка, читателю: сто и петдесет хиляди, а
не милиона!),

'С. Ц., в. „Труд", 6 декември 1999 г.

442
като се има предвид, че един самолет струва не по-малко от
20 000 000, а БГА „Балкан" притежаваше 18 самолета ТУ-154 и
още толкова по-малки пътнически и товарни самолети;
Гад Зееви изхвърли стотиците работници, продаде са-
молетите, продаде също летищните слотове и акциите на
компанията в CITA и офисите на компанията, намиращи се в
центъра на столиците по целия свят,
спечелвайки от всичко това над 300 000 000 долара;
като капак на всичко този Гад ни осъди в Париж, поради
неспазени от нас клаузи по договора, да му заплатим 10 000 000
долара неустойка (дето се вика, за почерпка).

Всеки нормален човек ще се усъмни в чистотата на такива

сделки: или приватизаторите са хора, близки на властта, или срещу
подобни сделки се вземат големи подкупи и комисиони (чуваше се: в
размер на 150-200 хиляди) -
така на правителството му излезе лошото име правителство на
корупцията.
Слуховете се потвърждаваха от видими с просто око неща:
довчерашните въодушевени, безкористни и храбри момчета, готови
да
се жертват за свободата и благоденствието на своя народ, се
променяха пред очите ни:
ставаха все по-важни, все no-надути, все по-лъскави, във все
по-скъпи ресторанти ядяха и пиеха, във все по-скъпи автомобили се
 возеха, във все по-големи и по-луксозни жилища се заселваха, все
по-многобройна и все no-въоръжена охрана ги пазеше (толкова ли е
страшна народната любов?) -
не бе, те не крадат, те сами си гласуват заплатите, съвсем
законно си купуват мерцедесите и самолетите, бюджетът на
Министерския съвет съвсем законно се оказа по-голям от бюджета
на
цялата култура в България, съвсем законно се излежават в
Тодор-Живковите резиденции - пред очите на все по-безнадеждно
обедняващия български народ...30

'С. Ц., в. „Труд", 6 декември 1999 г.

443
Това е тема, която омръзна на всички, но трябва да ос-
тавя няколко думи за историята.
Въпреки вездесъщата тайна и явна корупция, въпреки
всекидневните
кражби,
грабежи,
изнасилвания,
отвличания, ранявания и убийства -
осъдени (почти) няма. *
Не че престъпниците не са заловени, мили читателю.
Ако откраднеш един хляб или ако напсуваш някого - ще те
осъдят по бързата процедура,
ако завлечеш милиони или ако убиеш някого - делото
ще се точи с години, не две-три, а пет-десет-петнайсет
-докато изтече срокът за давност:
ту адвокатът не се явил, ту съдията е в командировка,
ту подсъдимият се разболял (всичките подсъдими ги хва-
щат всички възможни неизлечими болести, в лъжата уча-
стват, за съжаление, лекари, които издават фалшиви ме-
дицински, а техните колеги се страхуват да ги изобличат) -
този нагъл фарс се разиграва вече 20 години пред очите
на смаяния български народ и пред очите на
шашардисана-та Европа...
И ми иде наум разговорът на хан Крум с аварите. След като
унищожил Аварската империя през 801 г., хан Крум запитал
аварските пленници:
 - От какво, мислите, че загина вашата държава? А те
отговорили:
- Първо, от това, че съдиите се съюзиха с престъпниците и
крадците; второ, от взаимните клевети, които погубиха
по-храбрите и умните; трето, от подкупниче-ството — всички
станаха рушветчии; четвърто...
Няма смисъл да продължавам.

Командира бе вече съвсем заслепен от властта и вдигнал гордо

глава, не виждаше пропастта пред краката си.
Бе началото на 2000 година. На 11 февруари Иван Костов
представи пред Народното събрание отчет на правителството:
444
Слушах на живо по телевизията, затворих очи и изпаднах в
захлас, представяйки си в каква благоденстваща държава живея:
темповете ни на развитие изпреварват европейските държави,
по намаляване на престъпността също ги изпреварваме, по
разкриваемост на престъпленията - съвсем, доходите на населението
се увеличават с всеки изминал ден, народът купува все повече и повече,
дори здравеопазването вече триумфирало, за разцвета на културата
да не говорим...
Беше ми хубаво, бях щастлив. Лошото бе, че накрая трябваше
да си отворя очите:
Никога не бях виждал Иван Костов no-вдъхновен и по-жалък,
стана за смях на комунистите.
Докладът му наистина приличаше на докладите, в които Тодор
Живков отчиташе на всеки пореден конгрес окончателната победа на
социализма.
В името на истината обаче, накрая на Живковите доклади
винаги имаше едно „ но " и се сочеха некои грешки или пропуски. Тук
нямаше никакво „ но ", никакви грешки, никакви пропуски, успехът бил
тотален!
През цялото време се говори колко реформи са се провели, а не се
казва нищо за резултатите от тези реформи.
Приватизирахме повечето предприятия - добре, но увеличи ли се
тяхната продукция, увеличиха ли се заплатите на работещите там,
намаля ли безработицата - или резултатът е само
облагодетелстване
на приватизаторите?
 Самозалъгва ли се властта, или се опитва да лъже народа? -
питах се аз, защото в отговора на този въпрос бе разковничето за
бъдещето.
Ако нашите държавници се опитват да лъжат народа -пак е
добре, това е знак за тревога, това означава, че осъзнават какво е
положението и търсят изход, имат някакъв план, някакъв спасителен
замисъл,
може би, като лъжат - печелят време, има вероятност за добри
намерения и по-нататъшни решителни действия -значи има
надежда...
Но ако държавниците се самозалъгват, ако наистина
445
вярват на собствените си лъжи - горко на българския народ Р ]
Резултатът от лъжите не закъсня: хората започнаха да тъгуват
за „ доброто старо време " на комунистическата диктатура -
а няма по-страшно от това. Социалното неравенство ражда
комунизъм.
Бедният никога няма да си признае, че справедливо е беден,
завистта му към богатите ражда омраза, омразата е майка на
бунта.
Така че тези, които използваха демокрацията, за да забогатеят
за сметка на обедняващия народ - са истинските гробокопачи на
демокрацията?2
През това време хората на Симеон II шареха из България, душеха
дебнешком като чакали след измършавялото, немощно, едва кретащо
синьо лъвче и го чакаха да рухне...
Ето, пристигна и Симеон и на 6 април 2001 година в парка на
резиденция „Врана" пред отбрано общество произнесе царствено
слово,
в което между другото каза:

Мои сънародници!
Днешният ден е повратен в моя живот. Десетилетия
наред съм живял с дълга си да ви служа. Десетилетия наред
съм страдал заедно с вас за нещастната ни съдба...
Измъчвах се по-късно [след 1989 г.|, когато видях, че
мечтите отстъпват място на бедността и отчаянието...
Не е нито морално, нито политически оправдано, че по
европейските стандарти повечето хора у нас живеят в
мизерия, докато някои политици тънат в необяснимо
охолство...
Необходими са незабавни промени на политическата
система и на нейния морал. Трябва почтеност. Почтеност
във всичко!
"С. Ц., в. „Труд", 15 февруари 2000 г. 32С.
Ц., в. „Сега", 5 октомври 2000 г.
446
Дошло е съдбовно време за България и лично за мен. Решен
съм повече от всякога да изпълня историческия си дълг към
България...
Днес декларирам целта си да основа и поведа едно
обществено движение за нов морал в политиката, за нови
икономически решения, с нови за България идеи и с нови хора
като движеща сила.
С това обръщение към вас поставям началото на
„Национално движение Симеон Н"...
Готов съм да предложа схема от икономически мерки,
посредством които не по-късно от 800 дни прочутото
българско трудолюбие и предприемчивост ще променят
живота ви.

Следват заклинания за „скъсване с политическата парти-

занщина", за „премахване на корупцията - главен враг на България",
накрая - призив към всички българи да гласуват на предстоящите
избори за НДСВ!
И на изборите през юни 2001 година стана чудо: Симеон II
помете всички властвали през последните години партии, издуха като
фурия от благини, клетви и обещания лидерите и лидерчетата им?1
НДСВ спечели 120 места в парламента (точно половината), а
само 18 % от избирателите дадоха гласа си за оглавяваните от Иван
Костов Обединени демократични сили!
Иван Костов бе поразен: като чу резултатите, по време на
пресконференцията се разплака, очите му потънаха в сълзи, погледът
му бе блуждаещ, невярващ, неразбиращ.
В този миг - в изтичащите последни часове на 17 юни 2001-ва,
Иван Костов приличаше на Тодор Живков на пленума на 10 ноември
1989-а?4
С една жестока разлика: Живков бе низвергнат от своя ан-тураж,
Костов - от народа.
33Тошо Тошев, цит. съч., с. 423.
34Валерия Велева, „Мъже на власт ", с. 291.
447
Народът - като измамена жена, - за да му отмъсти, се хвърли в
обятията на първия срещнат...
Две години Иван Костов не отрони дума - не от срам, а защото
беше обиден на българския народ, и щом проговори, нарече българите
„народ в кавички"35.
Обиден бе смъртно и на Съюза на демократичните сили -и го
напусна, разцепвайки го, като си основа нова партия.
Вината на Костов за разгрома на СДС е голяма, но това, че уби у
народа вярата в демокрацията - е престъпление пред историята.
Но да оставим победения да си ближе раните и да хули народа, а
ние да видим какво прави победителят, любимецът на народа - цар
Симеон II.
Изведнъж той израсна и избуя като световен политически
шлагер. Цар-премиер, чието родословно дърво е стегнало с корени
големите столици на човешката култура и цивилизованост, приятел
на крале, принцове и принцеси - това си беше сензация?6

Симеон II (1937) е провъзгласен за цар на българите на 28

август 1943 г. след смъртта на баща му цар Борис III;
след референдума за република през септември 1946 г. е
изгонен от България заедно с майка си царица Йоанна Савойска и
сестра си Мария-Луиза;
отиват в Египет, където живеят при бащата на царица Йоанна
- изгонения италиански крал Виктор Емануил III, а от 1951
година живеят в Испания;
завършва английски колеж в Александрия и френски колеж в
Мадрид, курсант е (1958-1959) във Военната академия в щата
Пенсилвания, САЩ, завършва я с чин лейтенант;
след като се оженва през 1962 година, се занимава с бизнес;
казват, че бил добър играч на покер, вероятно оттам
35Изказване на XIII конференция на СДС, 9 март 2002 г.
36Тошо Тошев, цит. съч., с. 423.
448
владее майсторството да блъфира (най-майсторският му блъф
бяха 800-те дни).
Владее седем чужди езика, от които най-лошо знае български
- това му помага да се прави, че не разбира, когато му задават
неудобни въпроси;
отнася се с лошо прикривано презрение към народа, към
всеки българин се обръща на фамилно име - като към слуги,
никога не употребява „господин еди-кой си" - „господин"
приближава въпросното лице към височайшата му особа, а той
не допуска това;
преструва се на мекушав, а прави каквото си иска; говори за
демократичност, а решава всичко сам и безпрекословно; прави се
на народняк, а управлява като цар самодържец.
Това двуличие е заложено в корена на неговото явление: той
е министър-председател на Република България с гражданското
име Симеон Сакскобургготски, а партията, с чието мнозинство
управлява, се нарича Национално движение Симеон Втори - тук
той присъства открито с царското си име, царете не употребяват
фамилните си имена.
Кой ни управляваше всъщност - министър-председателят на
Република България Симеон Сакскобургготски или царят на
българите Симеон Втори?
Ние се оказахме единствената монархическа република в
света!

Върху покрива на висока сграда в центъра на София бе монтиран

огромен часовник, който отмерваше часовете и дните обратно: от 800
до 1,
всяка сутрин изпълненият с надежди българин се взираше в
часовника - да види колко дни остават до обещаното чудо: все-
народното благоденствие...
Докато народът чакаше чудото, Негово Величество Симеон II,
царят на българите, извърши тихомълком друго чудо:
натовари собственото си правителство да му реституира
дядовите и бащини имоти;
449
дали са били техни или държавни тези дворци и имения,
предоставени навремето от държавата за ползване от династията - по
този въпрос още се спори,
но докато юристите спореха, Симеоновото правителство
връщаше един след друг въпросните имоти на царя,
 оказа се, че и връх Мусала бил собственост на династията (не
знам кой го бил подарил на баща му или на дядо му), Симеон обаче
прояви патриотична милост -
върна тържествено върха на България срещу дребната ком-
пенсация:
вместо върха и чукарите под него признателното отечество му
даде 16 000 декара столетни борови гори,
които Величеството започна незабавно да изсича и дървеният
материал се изнасяше през Гърция за не знам къде,
част от горите продаде на блажена цена: по 10 000 лева единия
декар (значи 16 000 декара струват 160 000 000!),
така, изпълнявайки историческия си дълг към България и
възмущавайки се, че не е нито морално, нито политически оправдано
повечето хора у нас да живеят в мизерия, докато някои политици
тънат в необяснимо охолство -
царят наш придоби богатство, възлизащо на около 200 милиона
долара и по този начин, за чест на България, стана най-богатият
монарх
в Европа.
Имаше нещо общо между авантюристичното идване на
Фердинанд в България преди 114 години и сегашното, не по-малко
авантюристично идване на внука му Симеон
и сякаш не за сина си, а за внука си бе писал Фердинанд своите
съвети:
Трябва да се вземе от народа колкото се може повече пари;
българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощение.31
Тук Симеон сгреши съдбовно. Българският народ може да е
прост и беден, но той е идеалист, боготвори безкористните, презира
меркантилните и непочтените.
37Цар Фердинанд,,, Съвети към сина ", 1991 г. (виж Притурка
към глава VI на Книга четвърта).
450
Почтеност във всичко? Върнал си бил имотите законно
като всички други български граждани?
Може да е законно, но е непочтено, не само защото
народът, от който вземаш тези имоти, мизерства и рови в
кофите за боклук -
не е почтено да си връщаш имотите, когато си ми-
нистър-председател, когато твоите министри или назна-
чените от теб областни управители покорно ти връщат
имотите.
Защо Негово Величество не избърза да си върне тези имоти,
преди да стане министър-председател, или защо не почака да си
ги върне, след като няма да бъде министър-председател?
И друг един въпрос вълнува простия народ: когато един
човек наследява имотите на родителите си, наследява и
техните дългове -
защо Симеон не плати дълговете на Фердинанд и на Борис
III, те дължат много на българския народ -
за избитите над 200 хиляди българи и за милионите
осакатени — нека царската фамилия плаща за тях на оня свят;
но защо на този свят Симеон Втори не плати репарациите
(колко милиона са те?), които българският народ трябваше да
плаща след лудите войни на дядо му и на баща му?п

Аферата с имотите смъкна романтичната маска на царя. Дори

наистина да бе дошъл с чисти намерения да служи безкористно на своя
народ - никой вече не му вярваше.
Зевзеците нарекоха спечелените от него избори преброяване на
глупаците в България (половината народ се оказаха глупаци).
Националното движение Симеон Втори взе да се разпада,
разбягаха се и царедворците му.
Народът изпадна в пълна апатия - нямаше вече нито вяра,

38С. Ц., в. „Труд", 19 септември 2003 г.

451
нито надежда, нито бунтове, нито негодувание - беше му все едно кой
ще го управлява.
Резултатите от изборите през 2005 година бяха никакви -никой
не печелеше, никой не можеше да управлява сам.
Цар Симеон, който се кълнеше навремето, че никога няма да има
нищо общо с комунистите, реши да подкрепи байрака на БСП...

Колкото и да е парадоксално, връзката на монарха Симеон с

комунистите е генетична - и това не е случайно:
нашият социализъм, както знаят потърпевшите, си беше един
як феодализъм, нравите и методите на управление бяха също
феодални
(безгранична
власт,
величаене,
всенародно
послушание) -
а те са близки до монархическите принципи, формирани,
както знаем от историята, по време на феодализма.

.. .БСП пък, която се кълнеше предизборно, че ще отнеме

имотите на Симеон, в знак на благодарност сви антимонархи-ческия
байрак;
Ахмед Доган по принцип бе винаги с ония, които са на
власт:
така чрез този брак по сметка бе създадена тройната коалиция
между НДСВ, ДПС и БСП
и начело на държавата застана триумвиратът от немец, турчин и
Сергей Дмитриевич Станишев -
той беше шестият съветски поданик, станал министър-пред-
седател на България след 1944 година.39
Веднага ти идва на ума баснята:

Орел, рак и щука по някаква си

слука такваз им работа дошла
-да теглят заедно кола.
39Другите петима са: Георги Димитров, Васил Коларов,
Вълко Червенков, Гриша Филипов и Андрей Луканов.
452
В случая орелът беше сокол40, но да тегли нагоре не се напъваше
никой, въпросът беше колата някак си да се задържи на мястото си - да
не се търкулне по нанадолнището...
За разлика от коалиционното правителство на Димитър Попов,
когато представителите на различните враждуващи партии взаимно се
дебнеха да не крадат и прочие -
сега коалиционните партньори, свързани с този брак по сметка,
взаимно се прикриваха и прочие,
пердето на властта бе плътно спуснато, какво ставаше зад
пердето - бе скрита картинка.
Отгоре на всичко през това време светът се разтресе от страшна
финансова и икономическа криза. Нашият министър-председател
утешаваше народа:
- Спокойно, нямаме финанси, нямаме икономика - в България
няма какво да се тресе...
Ако обаче продължим приказката за хан Крум и аварските
пленници - ще видим (виж глава VI в Книга първа), че като се огледал,
хан Крум открил в собствената си държава същите пороци.
И разбрал хан Крум, че ако не изкорени тези пороци, държавата
му отива към гибел...

- Абе стига с тоя хан Крум! - ще рече читателят. Защо не

разкажеш за еди-кого си, защо не споменеш не знам кого си, поне
за президентите да бе казал по две думи?
Времето пресява имената безмилостно, читателю, не знам
след 10 години дали от споменатите десетина имена ще останат
двама...
Изглежда, Конституцията наистина връзва ръцете на нашите
президенти - те не оставят след себе си особени дела.
В Петър Стоянов (1996-2001) имаше нещо възрожденско,
приповдигнато, идеалистично, бе добър оратор и самоотвержен
водач на тълпите по площадите,
но не намери кураж да се противопостави на Иван Костов, да
го спре - оправдаваше се: „Ще разцепя СДС".
"Доган на турски значи сокол.
453
Напротив: щеше да го спаси.
Георги Първанов (2001-2011) ще бъде запомнен може би с
това, което направи, преди да стане президент -
че на 4 февруари 1997 година, като лидер на БСП, се отказа
от властта в името на гражданския мир -
затова и народът го избра за президент. Нататък - ръцете му
отмаляха да окачва ордени...

И тъй, докато Симеон II, Ахмед Доган и Сергей Дмитрие-вич

крепяха каручката на държавата да не се търкулне по нана-долнището -
именно в тази никаква ситуация се случи най-важното събитие за
България през последните десетина века -
в началото на 2007 година България бе приета в Евро-
пейския съюз.
Ние още не осъзнаваме добре важността на този факт: че ставаме
 граждани на една огромна и мощна империя (в смисъл на
мултиетническа държава).
Другите народи пишман станаха, че ни приеха - България е
най-бедната държава в Съюза, а беден комшия не е драг никому (беден
съсед - я крадец, я просяк).

Сравнението е фантастично:
в Дания един час труд се заплаща 36 евро (5760 евро на
месец), в България - 1,5 евро на час (240 евро средна заплата),
което е точно 24 пъти по-малко
и означава, че за един месец датчанинът получава толкова,
колкото българинът за две години.

Децата ни (и циганите) се разбягаха да търсят по-добро

препитание в другите държави, за няколко години намаляхме с милион
и половина -
толкова жертви не сме дали през всичките свои войни по време
на 4-хилядната си история!
Дали ще загубим националното си съзнание сред другите
по-богати и по-многолюдни народи - или с тяхна помощ ще издигнем
не
само икономиката, но и духовността си;
454

дали ще изчезнем безследно като песъчинки сред морето от

народи - или българското ни име, което пренесохме през миналите 40
века, ще се чува и в бъдещите векове...
това ще зависи от нашите потомци.
Но това - по-нататък... А сега?

Сега българският народ пак се оглежда и пак се ослушва -отново

чака да се появи отнякъде спасител.
Една ясновидка неотдавна съобщи41, че хан Крум се бил
преродил в наш пожарникар или полицай, който щял да спаси клетото
ни отечество (и двете му имена започвали с буквата на България).
С това (опти)мистично предсказание затварям последната
страница на 4144-летните „Български хроники", търпеливи мой
читателю -
нататък историята на българите да я пише някой друг.

41 В. „Уикенд", края на май 2009 г.

455