Психични процеси

Усещане

Усещането е най-елементарният психичен процес, който отразява отделните свойства

на обектите и явленията от материалната действителност, в това число и свойствата на
явленията от вътрешния свят на организма при непосредствено въздействие на
дразнителя върху сетивните органи. От определението може да се направи
неправилният извод, че усещанията са нещо дребно, елементарно, а оттук и
незначително. Ролята на усещанията в психическата дейност се определя от присъщите
им две функции – информационна и регулационна. Усещанията пренасят
информацията за обкръжаващия свят и за състоянието на организма. Изследванията
показват, че в състоя¬ние на “сензорен глад” настъпват резки промени във
функционалните възможности на психиката като цяло и ако това състояние не се
прекъсне своевременно, живото същество загива. Усещанията са не само
информационни източници на организма , но вземат участие и в регулацията на
функциите на дихателните органи, сърцето, стомаха, кръвоносните съдове и др., с
което осигуряват правилно взаимодействие между всички физиолого-психични
процеси на организма и приспособяването му към средата.

Усещанията са основата, върху която възникват всички останали по-сложни

психически процеси.

Всички усещания притежават следните основни характеристики:

– качество /например за слуховите усещания тази характеристика се определя от

височината, тембъра и силата на звука/

– интензитет – определя се от силата на действащия дразнител и функционалното

състояния на анализатора

– продължителност – под въздействие на дразнителя усещането не възниква веднага, а

след определен период от време / след така наречения латентен период/ и не изчезва
веднага след като дразнителят престане да действува. Например за зрителните
усещания следата от дразнителя остава под формата на последователен образ

– пространствена локализация – определя се от пространственото разположение на

дразнителя.

Възникването и динамиката на усещанията се подчинява на редица закономерности,

основните от които са праговете на усетливостта, а всички останали представляват
промени в тези прагове под влияние на различни фактори.

Прагове на усетливостта на анализатора – това са границите, в които могат да

възникват усещанията. Така например слуховите усещания могат да се появят само под
влияние на звукови вълни с честота от 16 до 20 000 херца. Като се изхожда от
предложените от Фехнер понятия за абсолютна и различителна /или диференциална/
чувствителност, праговете на усетливостта на анализаторите се разделят на абсолютни
и различителни. От своя страна абсолютните прагове могат да бъдат горни и долни.
Горен абсолютен праг на усетливостта наричаме максималното по сила дразнене,
което се възприема от сетивния орган, без да се наруши неговото нормално
функциониране. Например увеличаването на силата на звука над 120 децибела
предизвиква болка в ушите и повреда на слуховия анализатор

Долен абсолютен праг на усетливостта наричаме минималното по сила дразнене,

което предизвиква едва забележимо усещане. Въпреки това, ако върху нервната
система действат дразнители, които по силата си са по-малки от долната прагова
стойност, въздействието им не остава безследно. Установено е, че тези дразнители
променят праговете на усетливостта и чрез подсъзнание¬то оказват влияние върху
движенията и действията.

Диференциален праг на усетливостта /или праг на различаване/ наричаме

най-малката разлика в силата на действащия дразнител, която предизвиква едва
забележима разлика в силата и качеството на усещането. Например, за да усети човек
промяна в теглото на нещо, трябва да го увеличи или намали с 1/30 в сравнение с
началното, т.е. към 100 гр. трябва да добавим или да отнемем 3,4 гр. Съотношението
между силата на дразнителя и интензитета на усещанията е изучавано от немските
учени – физиолога Вебер и физика Фехнер. Те са установили, че ако силата на
дразнителя се увеличава в геометрична прогресия, интензитетът на усещането нараства
в аритметична прогресия. Това е основният психофизичен закон. Той е валиден само за
средните участъци от диапазона на усетливостта на съответните анализатори.
Способността на анализатора да усеща минималното по сила дразнене наричаме
абсолютна чувствителност. Абсолютната чувствителност е различна при отделните
хора и се развива /или отслабва/ в зависимост от особеностите на жизнената дейност на
човека. Колкото по слаби дразнения възприема определен анализатор, толкова е
по-висока неговата абсолютна чувствителност. Освен прагове на усетливостта при
усещанията действуват и други закономерности: адаптация, сенсибилизация,
синестезия,контраст.

Адаптацията е повишаване или понижаване на чувствителността на анализатора под

влияние на силата на постоянно действащ дразнител.

Сенсибилизацията е повишаване на чувствителността на анализатора при нарушаване

на функционалните възможности на някой друг анализатор.

Синестезия – явление, при което дразнителите, въздействащи върху един анализатор,

възбуждат усещания в друг анализатор.

Контрастът е изменение на интензитета и качеството на усещанията под влияние на

предшестващ или съпътстващ дразнител. Закономерностите при усещанията показват,
че тяхната динамика зависи както от силата на дразнителя и функционалното състояние
на анализаторната система, така и от съотношението на дразнителите, действащи върху
един или няколко анализатора едновременно.

Видове усещания: Обоняние, слух, вкус, зрение, осезание

 Възприятие

Възприятието е психически процес на отражение на предметите и явленията от

действителността като цяло при непосредственото им въздействие върху сетивните
органи. Процесът на възприятие не е възможен без усещанията, но не бива да го
представяме като сбор от различни усещания; освен тях всеки процес на възприятие
включва в себе си миналия опит на човека във вид на представи и знания.

Видът на възприятието се определя в зависимост от:

– конкретното съдържание на възприеманите обекти /възприятие на природните

явления, възприятие на другите хора, възприятие на. техниката, възприятие на
музиката, възприятие на живописта и др./;

– основните характеристики на материалния свят /възприятие за пространство,

възприятие за време и възприятие за движение/;

– преобладаващия анализатор в процеса на възприятие /вкусови, зрителни, слухови и

мирисни възприятия/. Когато в сложните видове дейност едновременно и почти в
еднаква степен са ангажирани няколко различни анализатора, възникват
зрително-слухови,зрително-двигателни или слухово-двигателни възприятия;

– наличието или отсъствието на предварително поставена цел на възприемане

/непреднамерени и преднамерени възприятия/. Основен вид преднамерени възприятия
са наблюденията, т.е. целенасочените и планомерни възприятия на обектите и
явленията.

Ако човек системно се упражнява да наблюдава, у него се развива и

усъвършенства качеството наблюдателност. Наблюдател¬ността е умението да се
забелязват най-съществените /в това число и незабележими на пръв поглед/
признаци на предметите и явленията от гледна точка на поставените задачи;

– неадекватното отражение на действителността /илюзии/;

– типологичните особености на нервната система /синтензни, анализни,

анализо-синтезни и емоционални/.

Хората със синтезни възприятия проявяват тенденция към обобщено отражение на

явленията, към установяване на основния смисъл, без да обръщат внимание на
детайлите. Характера на анализни възприятия е тенденцията към подробно вникване
във всички детайли на обекта, към подробно изясняване на всички възможни случаи.
При хората с анализо-синтезен тип възприятия в еднаква степен се проявява както
стремежът към установяване на основния смисъл на нещата, така и към конкретното
им приложение. При част от хората процесът на възприятие се съпровожда с висока
емоционалност, поради което те възприемат всичко като преживявания, предизвиквани
от наблюдавания обект или явление. За тях всеки предмет е важен дотолкова, доколкото
той предизвиква емоционални състояния.

Възприятията се характеризират със следните основни закономерности :

Константност – това е относително запазване на формата, големината и цвета на
възприемания обект или явление при: промяна в условията на възприемане.
Многократното възприемане на едни и същи обекти и явления при различни условия
осигурява константността на възприятието им. Тази константност за всички видове
възприятия има свои граници, т.е. тя е относителна.

Избирателност – от огромно количество обекти и явления, въздействащите върху

сетивните органи на човека, той възприема само онези, които съвпадат с неговите
интереси, потребности, мотиви и установки. /Установката е подсъзнателно психично
явление, създаващо психична готовност на човека за определен вид действия или
поведение/.

Осмисленост – тази закономерност на възприятието е присъща само на човека и се

изразява в това, че възприемайки нещата, той ги осмисля и по този начин разбира
същността и предназначението им

Обобщеност – определена степен на обобщеност има във всяко възприятие, тъй

като,възприемайки предметите човек ги класифицира и ги отнася към определена
група.

Аперцепция – изразява зависимост на възприятието от миналия опит на човека, от

неговите интереси и насоченост. Образът на възприятието се формира не само в
зависимост от индивидуалните особености на сетивния орган, той е резултат на
психическите особености на конкретния човек като цяло. Във възприятието винаги
намират отражение индивидуалните особености на субекта – неговите желания,
интереси, чувства, знания, отношение към възприемания обект и т.н.

Въображение

В психичната дейност на човека въображението заема особено място. Благодарение на

него човекът- е в състояние мислено да преодолява разстояния, да извършва различни
трансформации с явленията от действителността, като създава нови образи и идеи въз
основа на миналите си знания. Следователно въображението е психически процес, при
който се създават образи и ситуации посредством преобразуване на съществуващите у
човека представи.

С помощта на усещанията, възприятията и мисленето човек опознава свойствата на

обектите и явленията, закрепвайки всичко това в паметта си във вид на образи и мисли.
Именно образите от паметта са строителен материал, въз основа на който се формират
нови – образите на въображението. В зависимост от степента на целенасоченост на
въображението в психологията се различават два вида въображение : пасивно /не
волево/ и активно /волево/. Въображението е пасивно, когато фантазиите образи
възникват спонтанно, без особено усилие от страна на човека и без предварително
поставена цел. Активното въображение се характеризира с целенасоченост. При него
образите се създават избирателно и с волево усилие от страна на човека.

В зависимост от своето съдържание активното въображение може да бъде

пресъздаващо и творческо.
Пресъздаващото въображение се изгражда въз основа на описание, схема, чертеж,
нотни знаци, отделни части на предмети.

Творческото въображение се изразява в създаване на образи, признаци, които нямат

подобни аналози до този момент. В този случай е необходимо да различаваме
обективна и субективна новост на резултата на въображението. Ако образите и идеите
са оригинални – и не повтарят нещо, което е вече известно в опита на човечеството,
налице е новост както за самия човек, така и за другите хора. Но ако образите и идеите
повтарят по-рано създаденото и са нови само за дадения човек /на него не му е
известно, че подобни неща са вече известни/, то резултатът на творческото
въображение има субективна стойност. Разделянето на въображението на творческо и
пресъздаващо в определена степен е относително, тъй като всяко от тях съдържа
елементите на другото. В психологията е установено, че съществуват няколко начини за
създаване на образи на въображението: аглутинация, акцентиране и типизация …

Аглутинацията е най-простият начин за създаване на фантазиите образи чрез синтез,

т.е. чрез свързване на части от различни обекти, често пъти нямащи нищо общо
помежду си. Затова в повечето случаи в резултат от аглутинацията се появява
причудлив образ, който е далеч от реалността.

Акцентирането е подчертаване на някои признаци на обекта, в резултат от което

възниква нов и специфичен по своето съдържание образ. Например художникът рисува
карикатура, шарж, където подчертава, засилва или намалява определена част на лицето,
тялото и т.н. Този детайл носи основния смисъл на творбата.

Типизацията е най-сложният, граничащ с творческия процес за създаване на образите

на въображението, който се състои в обединяване на общите, най-съществените
признаци на обектите от дадена група, които се пресъздават във вид на конкретни
образи. Изобразявайки конкретен епизод, писателят събира в него най-типичното, най-
характерното, т.е. чрез типизацията се оформя най-представителната ситуация за
описаното събитие или явление.

Винаги успоредно с понятието „въображение” върви и понятието „творчество”. Още

Аристотел е смятал, че да твориш, означава да създаваш това, което по-рано не е
съществувало. Обикновено под творчество се разбира целенасочената дейност на
човека, в резултат от която се създават нови материални и духовни ценности с
обществена стойност. Творчеството винаги притежава елементи на новото и
неочакваното.

Памет

Паметта е една от най-важните характеристики на човека. Ако паметта изчезне,

настъпва разрушаване на личността, тъй като човек се превръща в автомат , който
реагира на стимул, действуващ в даден момент.

Паметта е сложен психически процес, който включва запомняне, съхраняване и

възпроизвеждане на онова, което е било в миналия опит на човека, в неговата практика.
Дълги години е било смятано, че паметта е един от най-добре изучените от
психологията психични феномени. Изследванията на паметта, извършени в наше
време, показват, че проблемът за този психичен процес е един от възловите в
психологията, от решаването на който зависи не само по-нататъшното развитие на
психологическата наука; но и развитието на кибернетиката, биотехнологиите и други.
Паметта като сложен психически процес представлява един¬ство от процесите
запомняне, съхраняване и възпроизвеждане.

Запомнянето може да протича като мигновен /импринтинг/ или като по- продължителен
процес /въз основа на многократно повтаряне/.

Съхраняването е също активен процес на паметта както запомнянето и

възпроизвеждането, и както показват изследванията, за¬виси от установките на
личността и от организацията на запомняне¬то, от мисловната преработка на
информацията. Чрез хипноза могат да бъдат предизвикани спомени от детските години,
което оставя Неразрешен въпроса дали въобще изчезва нещо от паметта на човека, или
остава следа, която не може да бъде съзнателно дешифрирана.

Процесът на възпроизвеждане се изразява във възстановяване на мислите, образите или

чувствата, без да бъде пред.човека обектът, който ги е предизвикал по-рано. Образите
на паметта за разлика от образите на възприятието се наричат представи.
Възпроизвеждането може да бъде непроизволно, когато образите възникват без усилия
от страна на човека, и произволно, когато човек преднамерено предизвиква минали
мисли, чувства и впечатления.

В психологията е прието да се различават следните основни видове памет:

1. По отношение на времето, за което се запазва запаметеният материал –

дълговременна,кратковременна и оперативна.
- Дълговременната памет - дълго запазва следи от постъпилата у човека
информация. Тя зависи от силата«а усещанията, от пълнотата на възприятията;
от интензитета на осмисляне на материала,който се запомня.
- Кратковременната памет - се изразява в запомняне и възпроизвеждане на
определен обект или информация /след еднократно възприемане/ за кратко
време.
- Оперативната памет - е една от разновидностите на кратковременната. Тя
осигурява запомняне на информацията, която е необходима само за изпълнение
на определено действие или операция.
2. По отношение на целите на дейността – непроизволна и произволна.
3. По отношение на характера на психическата активност, преобладаваща в
дейността:
- Двигателната памет се изразява в запомняне и възпроизвеждане на
различни движения и е жизнено важна за човека. Без този вид памет той
би трябвало всеки път отново да се учи на едни и същи движения и
действия.
- Емоционалната памет е изключително важна преди всичко за
нравственото развитие на човека. Запомняйки, възпроизвеждайки и
познавайки емоциите и чувствата, които са свързани с определени
действия и постъпки, човек в новите си действия се ръководи от
получения в дадената насока емоционален опит.
 - Образна памет наричаме запомнянето и възпроизвеждането на образи на
по-рано възприети обекти. Тя лежи в основата на всички други видове
памет и е един от важните компоненти в психическата дейност на
творческите личности.
- Словесно-логическа памет наричаме запомнянето и възпроизвеждането
на мислите, т.е. без нея са невъзможни натрупването на знания и
предаването им на други хора.

Всички горепосочени видове памет не съществуват изолирано елин от друг, а се

изявяват в своята съвкупност. Паметта на хората има индивидуални различия, които
произтичат не само от преобладаващия вид памет на човека, но и от степента на
развитие на качествата на паметта.

Към основните качества на паметта се отнасят:

Бързината на запомнянето – определя се от броя на повторенията, необходими на

човека, за да запомни даден материал. Зависи от пластичността на мозъчната кора, от
нейната способност да образува временни нервни връзки.

Трайност на съхраняването – проявява се в съхраняването на-запомнения материал и

в скоростта на неговото забравяне. Тя зависи от това, доколко са укрепнали временните
връзки.

Точност на възпроизвеждането – зависи от това,доколко точно преживяното по-рано

се възстановява в съзнанието на човека. Обуславя се от устойчивостта на временните
нервни връзки.

Готовност на паметта – определя се от това, доколко лесно и бързо човек може да си

спомни в даден момент нещо, което му е необходимо.

Различията между качествата на паметта у хората са свързани в определена степен с

особеностите на типовете висша нервна дейност, със силата и подвижността на
процесите възбуждане и задържане.

Реч

Мисленето и речта на човека са тясно свързани, но не са тъждествени. Речта служи за

предаване на резултатите от мисловната дейност на другите хора или за възприемането
на такива резултати. Различават се следните видове реч: устна и писмена, външна и
вътрешна. Устната от своя страна се дели на монологична и диалогична. Основните
свойства на речта са: съдържателност, разбираемост, изразителност и действеност.

Мислене

Усещанията и възприятията позволяват на човека непосредствено да възприема

действителността, но само с тяхна помощ той не може да опознае същността и
закономерностите на нещата. Например човек не може посредством своите пет сетивни
органи да “види” химическите реакции, но благодарение на мисловната си дейност,
която е най-висш познавателен процес, той е в състояние да осъществи сложни
химически преобразувания.

Мисленето е опосредствано и обобщено отражение на предметите и явленията от

действителността и на разнообразните връзки помежду им. Мисловната дейност има
опосредстван характер, понеже се базира върху сетивното познание, а тъй като
обобщеното отражение на действителността се осъществява чрез словото, основна
роля в тази дейност има втората сигнална система. Мисловната дейност се
характеризира със следните мисловни операции: анализ, синтез, сравнение, абстракция
и обобщение. Краен продукт на тези мисловни операции е една от формите на
мисленето: понятие, съждение или умозаключение.

Понятието е израз на най-общото, най-същественото, характерно за предметите и

явленията от действителността. Формиране на понятието означава постоянно
разширяване и задълбочаване на знанията ни за определен предмет, явление или за
взаимовръзките между тях.

Съдържанието на понятието в отделните етапи на човешката история е различно, с

развитието, на човечеството то се обогатява. Например Витрувий, който е бил по
времето на Цезар и Август нещо като инженер, давал следното определение на
понятието „машина”: „Машината е дървено съоръжение, което има най-големи
предимства при повдигане на тежести”. Да овладее човек някакъв предмет означава, че
той е овладял знанията за този предмет и е разбрал същественото и закономерното за
него.

Разбирането се изразява в установяване на същественото, на най-характерното за

предметите и явленията и за взаимовръзките помежду им. Колкото по-пълно е разбрана
същността на предмета или явлението, толкова по-добре е усвоено понятието. Без
разбиране не може да има дълбоко усвояване на знанията, не може да има дълбоко
познаване на реалността, в противен случай знанията за предметите и явленията ще
бъдат повърхностни. Колкото по-големи знания притежава човек, колкото по-съвършен
е неговият опит в умствената дейност, толкова по-ясно той вижда нерешените
проблеми, толкова повече в неговото съзнание възникват мисловни,, задачи, изискващи
решение. Обикновено решението на мисловната задача преминава през следните етапи:
възникване на проблема, построяване на различни хипотези за възможното решаване,
осъществяване на решаването, проверяване правилността на полученото решение.
Същността на понятието се разкрива в съжденията.

Съждението е утвърждаване или отричане на някакви връзки, взаимоотношения

между предметите и явлениятаГ между: техните свойства и качества. Да знаеш
например някакъв природен закон, това означава да можеш да изкажеш правилно
съждение, т.е. да разкриеш същността на явлението, взаимовръзките между предметите
и явленията и т.н. Съжденията могат да бъдат правилни и погрешни. Истинно е това,
което вярно отразява действителността. Всяко съждение се изразява посредством
изречение, но не е правилно отъждествяването на изречението със съждението.
Съждението може да бъде изразено с различни изречения, при това на различни езици,
но от това смисловото му съдържание не се губи. Голямо значение за проверяване
истинността на съжденията има умозаключението.
Умозаключението е извод от сравнението на няколко съждения, който ни дава ново
знание за предметите и явленията от действителността. Умозаключенията биват
индуктивни и дедуктивни . При индуктивното от отделни случаи се извежда съждение
за нещо по-общо в действителността. Убедителността на извода при тези
умозаключения зависи от броя на разглежданите случаи в по-голяма степен, отколкото
от добрия им подбор и грижлив анализ. Дедуктивното умозаключение е такъв начин на
мислене, когато въз основа на знанието за общите закони или закономерности се правят
изводи за отделните им проявию или случаи. Дедуктивните умозаключения са тясно
свързани с индуктивните и не могат да протичат без тях, както и обратното.

В зависимост от това какво място в мисленето заемат словото, образът и действието,

различаваме три вида мислене:

– конкретно-действено – когато процесът на мислене се изгражда върху

непосредственото възприемане на обекта на мисленето;

– конкретно-образпо /художествено/ – характеризира се с това, че човек въплъщава в

конкретни образи отвлечени мисли и обобщения;

– абстрактно-теоретично /словесно-логично/ – когато е насочено преди всичко към

откриване на общите закономерности в природата и човешкото общество.

Посочените видове мислене са разделени за по-лесното им разбиране и изучаване, но в

действителност те са неразривно свързани помежду си, като при повечето хора са
развити еднакво добре и трите вида. Подчинявайки се на общите закономерности,
мисленето в същото време е индивидуално за всеки човек. При развитието на човека в
процеса на онтогенеза в различна степен се развиват качествата на мисленето: широта,
дълбочина, самостоятелност, критичност, гъвкавост, бързина и последователност.
Мисленето и речта на човека са тясно свързани, но не са тъждествени. Речта служи за
предаване на резултатите от мисловната дейност на другите хора или за възприемането
на такива резултати. Различават се следните видове реч: устна и писмена, външна и
вътрешна. Устната от своя страна се дели на монологична и диалогична. Основните
свойства на речта са: съдържателност, разбираемост, изразителност и действеност.

Чувства

Във възприятията, усещанията, мисленето и представите се отразяват различни

предмети и явления, техните свойства и взаимовръзки, а в емоциите и чувствата на
човека се проявява неговото отношение към съдържанието на познаваемото.

Чувствата и емоциите са тясно свързани помежду си и „не е редно – както подчертава

П.М.Якобсон – да прекарваме рязка граница между емоциите и висшите чувства”.
Чувството, даже и най-сложното, възниква въз основа на емоциите. В същото време
независимо от взаимовръзките между чувствата и емоциите те трябва да се
разграничават.
Емоциите отразяват отношенията към дразнителите при удовлетворяване на
органическите потребности, при непосредствените реакции на човека на предметите от
околната среда, те съпровождат процеса усещане като негов емоционален фон.
Чувствата отразяват социалната природа на човека и се образуват като значими
отношения към околния свят, към удовлетворяване на сложни потребности,
възникващи при развитие на личността.

Експерименталните изследвания през последните години показват, че формирането и

протичането на емоционалните състояния се определя от функционирането на
ретикуларната формация, таламуса, хи-поталамуса, лимбичната система и кората на
големите полукълба. Емоциите са присъщи на човека и на животните, а чувствата само
на човека. Емоциите и чувствата имат рефлекторна природа и от физиологична гледна
точка в основата им лежи динамичният стереотип. Чувствата се характеризират със
следните особености: полярност, интегративност, пренасяне. Полярността на чувствата
се изразява в това, че много от тях се групират в двойки с противоположно
съдържание: радост – скръб, любов – омраза, възхищение – възмущение и др.

Интегративността на чувствата се състои в това, че те възникват в неделима връзка с

останалите процеси и обхващат цялостно личността. Пренасянето на чувствата е тяхна
способност, която се изразява във възможността едни и същи чувства, възникнали под
влияние на определени дразнители, да се проявят отново под влияние на други,
свързани по някакъв начин с тях дразнители. Едни емоции и чувства имат положително
влияние върху активността на човека и неговото самочувствие, друти – отрицателно.
Във връзка с това различаваме стенични и астенични чувства. Стенични чувства са
емоционални състояния, които повишават жизнеността на организма и подтикват
човека към дейност.

Астеничните чувства понижават жизнеността на организма и оказват отрицателно

влияние върху неговата работоспособност. Въз основа на тяхната сила и
продължителност чувствата се делят на: настроение, афект, стрес, фрустрация, страст.
Настроението е относително дълготрайно, но слабо емоционално състояние, което за
значителен интервал от време оказва.въздействие върху цялото поведение на човека, на
неговите мисли и преживявания. Настроението се предизвиква от следните фактори:
ежедневни събития, физическо състояние и обкръжаваща среда – помещение, битови
предмети, настроение на околните /емоционално заразяване/.

Афектът е силно, бързо протичащо и едновременно краткотрайно чувство, свързано с

външни изразни средства, което се характеризира със значителни промени в съзнанието
и нарушения във волевия контрол. Предизвиква се от неочакван или изключително
силен дразнител, към който човек не е в състояние веднага да се приспособи. Често е
резултат от конфликт с други хора или от преумора. Външно афектът се изявява или в
необичайна и несвоевременна активност, експресивни движения, възбудена реч, или
обратно – в забавени движения, общо затормозяване.

Стресът е сложно емоционално състояние, което възниква в ситуация, предизвикваща у

човека високо напрежение. Различните хора различно възприемат едни и същи
стресогенни фактори. Стресът е непосредствена причина за редица заболявания, а
също така е и фактор, който усложнява протичането на болестта. Към
вътрешноличностните причини, които могат да предизвикат стресово състояние, се
отнасят: извънредно себелюбие, липса на търпение, склонност към поставяне на
непостижими цели и др.

За да не се допуска, да се намалява и да се ликвидира стресовото състояние, се

предлага следното:

- внимателно да се планира личният и трудовият живот, което предполага

правилен избор на целите и методите за тяхното постигане;
- да не се изпълняват едновременно две или повече дейности;
- да се придобие умението за контрол върху собствените емоционални състояния;
- ежедневно да се анализира извършеното през деня с цел усъвършенстване на
по-нататъшните действия за постигане на целта;
- постоянно да се повишава квалификацията за дейността, с която се занимава
човек – постоянна работа върху себе си за изграждане на личностни качества,
спомагащи за недопускане и предотвратяване на стреса. Фрустрацията е сложно
емоционално състояние на човека, възникващо, когато по пътя към целта се
срещат трудности, които изглеждат непреодолими. Фрустрацията предизвиква
промени в поведението на човека, конто могат да доведат до агресивност или
депресия.

Страстта е силно, дълбоко и продължително чувство, което е насочено към определен

обект и е свързано с нестихващ стремеж за дейност. Тя е много сложно психическо
явление, което не се ограничава в рамките на емоционалната сфера, а включва в себе си
волеви и емоционални процеси. По своето съдържание чувствата могат да бъдат;
морални, интелектуални или естетически. Чувствата играят важна роля в психическия
живот на човека. Те лежат в основата на мотивите на човешката дейност и са от
съществено значение за възникването и протичането на творческия процес.

Воля

Човекът е в състояние да поставя пред себе си цели и да се стреми да ги постигне.

Постигането обаче на целта в редица случаи е свързано с преодоляване на трудности.
Именно в ситуацията, когато човекът се среща с трудностите, възниква необходимостта
от проява на воля.

Волята е психическа дейност, изразена в регулиране на поведението съобразно

съзнателно поставени цели, осъществяването на които е свързано с преодоляване на
трудности. Човекът проявява воля не само в случай, когато действа, но и когато се
въздържа от дадени действия, съзнавайки, че те ще попречат за постигане на
поставената цел. Препятствията към целта могат да бъдат външни и вътрешни. Външни
са времето, пространството, действията на другите хора, физическите свойства на
нещата и т.н. Вътрешните препятствия са установката и отношението на човека към
ситуациите, болестното състояние умората и др. Външните и вътрешните препятствия,
отразявайки се в съзнанието, предизвикват волево усилие, което създава необходимия
емоционален тонус, мобилизира човека за преодоляване на трудностите.
Основа за формиране на волевите действия са съзнателните, волеви движения, поради
което волята е присъща само на човека. Животните не могат да предвиждат резултатите
от своите действия, които се определят не от поставените цели, а от дадена ситуация,
дадена обстановка. Целенасочено и преднамерено действа само човек.

Като съзнателна и целенасочена дейност, волята е невъзможна извън мисловните

процеси. При волевото действие се проявява мислене както в съзнателния избор на
целта, така и в избора на средствата за постигането й. Човек трябва винаги да осъзнава
целта на своите действия, да намира най-добрите начини за постигането й, да прави
план за изпълнение на волевите действия. Към по-важните качества, по които съдим за
волята на човека, се отнасят: целеустременост, критичност, решителност, смелост,
дисциплинираност, търпение.

Най-характерен белег на волевия процес е самоограничаването!

Известно е, че волевите качества на човека намират своя външен израз в движенията и

действията в поведението. Придобивайки съзнателен контрол над своите ръце, крака,
мимика и над тялото като цяло, човек създава предпоставка за контрол върху волевите
си качества. Волята се калява при извършване на най-дребни движения и действия,
които в даден момент поради една или друга несъществена причина човек е склонен да
отлага за в бъдеще. Например, когато майката става през нощта, за да успокои
плачещото си малко дете, с това тя едновременно укрепва и волевите си качества.

Само в процеса на съня от човека не се изискват волеви действия. През останалото

време той трябва внимателно да контролира своето поведение и да не допуска тялото
му да бъде обхванато от състояние на отпуснатост, безразличие, да не отлага работата
за следващия ден и т.н.

Следователно развитието на волята е свързано преди всичко със самоконтрол и

самодисциплина.