Annotation

След "Изкуството на войната" от Сун Дзъ "За войната" е най-

значимият опит да се предстваи теорията на голямата война. — Йоханес
Гербер

Предлагаме първо да разгледаме отделните елементи на нашия

предмет — войната, после — всеки отделен раздел, и накрая — цялото, във
всичките му измерения, тоест да вървим от простото към сложното. Но
също така е добре да започнем от същността на цялото, защото е от
особено значение постоянно да имаме предвид взаимоотношенията на
всяка отделна част с цялото.

Войната е продължение на политиката с други средства. — Карл фон

Клаузевиц

Стратегията не е нищо повече от прилагането на здравия човешки

разсъдък, а той не може да се изучи. — Молтке

Карл фон Клаузевиц - За войната

Книга първа

Глава I
Глава II
Глава III
Глава IV
Глава V
Глава VI
Глава VII
Глава VIII
Книга втора

Глава I
Глава II
 Глава III
Глава IV
Глава V
Глава VI
Книга трета

Глава I
Глава II
Глава III
Глава IV
Глава V
Глава VI
Глава VII
Глава VIII
Глава IХ
Глава Х
Глава ХI
Глава ХII
Глава ХIII
Глава ХIV
Глава ХV
Глава ХVI
Глава ХVII
Глава ХVIII
Книга четвърта

Глава I
Глава II
Глава III
Глава IV
Глава V
Глава VI
Глава VII
Глава VIII
Глава IХ
Глава Х
Глава ХI
Глава ХII
Глава ХIII
Книга пета

Глава I
Глава II
Глава III
Глава IV
Глава V
Книга шеста

Глава I
Глава II
Глава III
Глава IV
Глава V
Глава VI
Глава VII
Глава VIII
Глава IХ
Глава Х
Глава ХI
Глава ХII
Книга седма

Глава I
Глава II
Глава III
Глава IV
Глава V
Глава VI
Глава VIII
Глава IХ
Книга осма

Глава I
Глава II
Глава III
Глава IV
Глава V
Глава VI
 Глава VII
Биографична справка
Информация за книгата
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
Карл фон Клаузевиц - За войната
Книга първа
За природата на войната
Глава I

Какво е война

1. Встъпление
Предлагаме първо да разгледаме отделните елементи на нашия
предмет — войната, после — всеки отделен раздел, и накрая — цялото, във
всичките му измерения, тоест да вървим от простото към сложното. Но
също така е добре да започнем от същността на цялото, защото е от
особено значение постоянно да имаме предвид взаимоотношенията на
всяка отделна част с цялото.

2. Дефиниция
Няма да се занимаваме с никоя от дълбокомислените дефиниции за
войната, които хората на перото използват. Ще се придържаме към нейната
същност, към нейната стихия — към двуборството. Войната не е нищо
друго освен едно двуборство, двубой в изключително големи размери.
Когато разглеждаме войната като единство от безкрайна поредица двубои,
най-добре е да си представим двама борци. Всеки един от тях се стреми с
физическа сила да принуди другия да се подчини на волята му, като полага
всички усилия да повали противника и по този начин да му попречи да се
съпротивява повече.
Всъщност войната е акт на насилие, целящо да принуди противника да
се подчини на волята ни.
Насилието използва постиженията на изкуството и науката, за да се
противопостави на друго насилие. Използваните международни закони и
конвенции в сферата на войната са обусловени от теоретично налагани
самоограничения, които са твърде безсилни и не заслужават особено
внимание; те съпровождат насилието, без особено да променят характера и
силата му. Трябва да се изтъкне, че насилието — употребата на физическа
сила, всъщност е средство, а подчинението на противника е крайна цел. За
да се постигне напълно тази цел, противникът трябва да бъде разоръжен. И
точно разоръжаването е прекият стремеж на враждебното поведение, който
заема мястото на крайната цел и я измества встрани — превръща я в нещо,
с което може да не се съобразяваме в предварителните си разчети.

3. Употреба на сила до краен предел

Разбира се, филантропите лесно биха могли да намерят подходящ
начин за разоръжаване и за надвиване на противника, без да се стига до
кръвопролитие, като твърдят, че именно това е изкуството на войната.
Колкото и привлекателно да изглежда това, всъщност става дума за напълно
погрешно мнение, което трябва да бъде категорично отречено. В такова
опасно нещо като войната най-лошото и непродуктивното са грешките,
продиктувани от добронамереност. Употребата на сила до краен предел
изключва сътрудничество с разума. А от това следва, че който използва
неограничено сила, без да се съобразява със съпровождащото я
кръвопролитие, има превъзходство пред противника си, който не се бори с
такова настървение. По този начин първият диктува закона на втория и
стигат до крайности, чиито единствени ограничения се определят от
количеството противодействаща сила на всяка от двете страни.
Това е начинът, по който трябва да се разглежда настоящият предмет, и
няма смисъл да се отхвърля истинската природа на войната само заради
това, че някои нейни страни са ужасни и будят отвращение.
Вярно е, че войните на цивилизованите хора са по-малко жестоки и
разрушителни от войните на диваците, но различието е плод единствено на
социалните условия — както в самите държави, така и във
взаимоотношенията им. Войната възниква на основата на тези социални
условия и на споменатите взаимоотношения — те й поставят съответните
изисквания, контролират я и я променят. Но тези елементи не принадлежат
към същността на войната — те са само определени условия и би било
абсурдно принципът на умереност да се включва във философията на
самата война.
Два мотива подтикват хората към война: инстинктивната враждебност
и враждебното намерение. В нашата дефиниция на войната избрахме като
характерен втория мотив, защото е по-обобщаващ. Страстната омраза,
възникнала по-скоро инстинктивно, не може да бъде осмислена, без да се
съчетае с представата за враждебно намерение. От друга страна, често пъти
враждебните намерения съществуват, без да са придружени от някакво
изключително враждебно чувство или от отделни негови прояви. Сред
диваците чувствата пораждат възгледи, сред цивилизованите хора
преобладават възгледи, които са плод на схващания, на мироглед. Разликата
е в съществуващите обстоятелства, в институциите и т. н. и не може да се
открие във всички разглеждани случаи, макар че преобладава в повечето. С
други думи, страстна взаимна омраза би могла да пламне дори и между
най-цивилизованите нации.
Следователно би трябвало да разбираме колко погрешно е да
разглеждаме войната на една цивилизована държава като изцяло разумно
действие на правителството й и да приемаме, че тя постепенно се
освобождава от силните си страсти, дотолкова, че в крайна сметка армията
да стане ненужна. В такъв случай войната би се редуцирала до обичайните
взаимоотношения и военният конфликт би се превърнал в обикновен
пазарлък.
Именно в тази посока бе започнала да се движи теоретичната мисъл,
[1]
докато фактите от последната война не ни научиха на нещо по-правилно.
Ако дадена война е акт на сила, тя непременно се свързва с чувствата,
отнася се до тях. Ако не е породена от чувства, тя малко или повече реагира
на тях и размерът на тази реакция зависи не от степента на цивилизованост,
а от значимостта и трайността на интересите, намесени в този процес.
И все пак трябва да отбележим, че цивилизованите нации не убиват
пленниците си, не опустошават градове или страни, но това е така само
защото тяхното разузнаване има по-голямо влияние върху начина на водене
на война и ги е научило на по-ефикасни методи за прилагане на сила,
отколкото грубите актове, подчинени на първичния инстинкт. Откриването
на барута, техническият прогрес и усъвършенстването на оръжията са
достатъчни доказателства, че стремежът да се разбие противникът, което е
в основата на концепцията за война, в никакъв случай не се е изменил или
преиначил в хода на цивилизационния напредък.
В случая повтаряме твърдението си, че войната е насилствено
действие, доведено до крайния му предел. Докато едната страна диктува
правилата си на другата, възниква и един вид реципрочно действие, което
логично води към крайност. Това е първото реципрочно действие и първата
крайност, с която се срещаме — първо реципрочно действие.

4. Целта е да разоръжиш врага

Вече споменахме, че целта на всяко военно действие е да се разоръжи
врагът, и сега ще покажем, че това — поне на теория — е неизбежно.
Ако искаме да подчиним противника, трябва да го поставим в
положение, което е по-потискащо и неизгодно за него от жертвите, които
трябва да направи. Недостатъците на тази позиция не трябва да са твърде
явни или поне да не са прозрачни, защото иначе врагът, вместо да отстъпва
и да се предава, ще се съпротивява, надявайки се на по-изгодни обрати.
Всяка промяна в тази позиция би довела само до продължаване на войната
и до още по-голямо влошаване на ситуацията.
Най-неизгодното положение, в което може да бъде поставена една
воюваща страна, е пълното разоръжаване. И ако все пак се предаде по
време на война, противникът трябва да бъде разоръжен или да бъде
поставен при условия, които го заплашват с подобна перспектива.
Следователно разоръжаването или повалянето на врага, както и да го
наречем, винаги трябва да бъдат целта на военното действие. И така,
войната неизменно е сблъсък между две враждебни тела, а не действие на
една жива сила срещу някаква неодушевена маса, защото абсолютната
издръжливост и съпротива не биха довели до война. Ето защо, както вече
казахме, целта на военното действие се отнася и за двете страни. Тук вече
имаме друг случай на реципрочно действие. Докато не е победен,
противникът би могъл да ме победи; тогава не бих могъл да бъда повече
господар на себе си; той ще ми диктува правилата, както аз постъпвах с
него. Това е второто реципрочно действие, което води до втора крайност —
второ реципрочно действие.

5. Усилие до краен предел

Ако желаем да разбием противника, трябва да съобразим усилията си с
неговите сили на съпротивление. Това може да се изрази чрез два
неразделни фактора, а именно сбора от подръчни средства и силата на
волята. Сборът на средствата, с които разполагаме, може да се изрази в
числа (макар и не напълно), но силата на волята за победа е по-трудна за
определяне и може да се измери само до известна степен, като се вземе
предвид силата на мотивите.
След като се уверим, че сме преценили силите, с които противникът
ще ни се противопостави (макар и приблизително), трябва да прегледаме
собствените си средства и или да ги увеличим, за да постигнем
превъзходство, или — в случай че нямаме ресурси да осъществим това —
да дадем всичко от себе си, за да повишим потенциалните си сили,
доколкото това е възможно. Но трябва да имаме предвид, че и противникът
прави същото. По този начин се стига до взаимна надпревара, която — в
чисто теоретичен план — трябва да създаде ново усилие до краен предел.
Това е третият случай на реципрочно действие и трети краен предел, на
който се натъкваме (трето реципрочно действие).

6. Изменения в реалния живот

Разсъждаващият абстрактно ум трудно може да обхване крайния
предел, защото трябва да борави с неподозирани крайности и със сблъсък
на сили, които разчитат само на себе си и се подчиняват само на свои
вътрешни закони. Ако от чисто теоретичната концепция за войната искаме
да извлечем един абсолютен пункт и да го представим като цел, това
постоянно реципрочно действие ще ни доведе до крайност и на практика
ще е само игра на идеи, резултат от почти невидимия поток на логичната
проницателност. Ако се придържаме строго към абсолютното и се опитваме
да избегнем всички трудности с едно драсване на перото, като с логична
проницателност твърдим, че във всеки отделен случай крайността трябва
да бъде цел — такова драсване с перото по-скоро би било закон на хартия,
който е абсолютно непригоден по отношение на реалния свят.
Дори и да предположим, че напрежението на силите до краен предел е
абсолютно понятие, което лесно може да се установи, все пак трябва да
имаме предвид, че човешкият мозък трудно възприема такива логически
химери. В много случаи това би било ненужно разхищение на сила и в
противоречие с други принципи на държавността; необходимото усилие на
волята би било непропорционално на поставената цел и следователно
невъзможно да я постигне, защото човешката воля не извлича стимула си
от логическата проницателност.
По друг начин изглеждат нещата, ако преминем от абстрактното към
реалното — там нещата приемат други форми. Там всяко нещо трябва да
бъде субект на оптимизъм и трябва да допуснем, че както едната, така и
другата страна се стремят към съвършенство и дори го постигат. Дали това
ще се случи някога в реалния живот? Би могло в следните случаи:
1) ако войната се превърне в напълно изолиран, възникващ внезапно
акт, който по никакъв начин не е свързан с дотогавашната история на
воюващите страни;
2) ако войната е ограничена до едно-единствено крайно решение или
до няколко приблизително сходни решения;
 Битката при Маратон. В Гръцко-персийската война (480–479 пр.
Хр.) в Маратонското поле гръцките воини постигат решаваща победа,
след което нападат и персийските кораби.

3) ако войната съдържа съвършеното и пълно крайно решение без

всякаква реакция срещу него чрез предварителното обсъждане на
политическата ситуация, която ще последва от това.

7. Войната никога не е изолиран акт

Съобразно първата точка никой от двамата противници не е абстрактна
личност за другия, даже и от гледище на волята — този фактор на
съпротивата, който не се изразява чрез външни белези. Волята не е съвсем
непознато качество на човешкия дух; според това, каква е днес, тя показва
каква ще бъде утре. Войната не избухва съвсем неочаквано, тя не започва
внезапно, в един-единствен миг; следователно всеки от двамата
противници може да си изработи до голяма степен мнение за другия според
това, какво представлява и какво върши, вместо да го преценява по това,
каквото би казал или би извършил. И все пак със своята несъвършена
организация човекът винаги е под равнището на абсолютното
съвършенство и заради това тези недостатъци оказват влияние и върху
двете страни, като се превръщат в модифициращ принцип.

8. Войната не се състои само от един внезапен удар

Втората точка предизвиква следните съображения:
 Ако войната завършва само с едно крайно решение или с няколко
сходни решения, тогава естествено всички подготовки за нея биха
проявявали тенденция към крайност, защото един пропуск по никакъв
начин не може да се поправи. Най-многото, което реалността би могла да
ни предложи в тази насока, би се отнасяло до приготовленията на врага,
доколкото са ни известни; всичко друго попада в сферата на абстрактното.
Но ако резултатът е постигнат след няколко последователни действия,
тогава естествено това, което е доминирало във всичките му фази, може да
се използва като мярка за онова, което ще последва, и по този начин
реалният свят отново ще измести абстрактното и така ще доведе до
промяна в крайното усилие.
При това всяка война би завършила с един решителен или няколко
едновременни такива акта, ако се употребят или се реши да се употребят
наведнъж в действие всички средства. Би се получило така, защото всяко
несполучливо решение намалява средствата за борба и тяхната цялост. Те
вече не могат да се употребят повторно със същия ефект. В заключение
следва, че всяко военно действие, което би могло да последва, би довело
пак към първото решение и не би било нищо друго освен продължение на
неговото съществуване.
Но вече видяхме, че дори и при подготовка за война реалността
измества чисто абстрактната концепция — материалните стандарти заемат
мястото на хипотезите за усилия до краен предел и по този начин под
въздействието на реципрочната реакция двете страни остават под
равнището на крайното усилие, и следователно не всички сили се хвърлят
едновременно напред. А те не могат да се задействат едновременно, защото
това е в основата на характера на тези сили и на приложението им: това са
наличните действащи армии, страната с нейната територия и
население, а също така съюзниците.
Освен че е източник на цялата военна сила, страната с нейната
територия и население представлява всъщност и неразделна част от
участващите във войната елементи или явявайки се като театър на военните
действия, или упражнявайки значително влияние върху тях. Възможно е
например всички мобилни сили на дадена страна да се хвърлят наведнъж в
дадена операция, но това не важи и за крепостите, реките, планините,
хората и т. н. — с две думи, първоначалният акт на войната не може да
обхване напълно цялата страна, освен ако не е съвсем малка.
Сътрудничеството на съюзниците не зависи от волята на воюващите; често
поради характера на политическите взаимоотношения между държавите то
не може да се осъществи, преди да започне войната, или може да нарасне,
за да възстанови равновесието на силите. Тук ще обсъдим факта, че в много
случаи тази част от средствата за съпротива, която не може да се задейства
веднага, е доста по-голяма от цялото, отколкото може да се предложи
отначало, и че тя често възстановява равновесието на силите, което е
сериозно нарушено от голямата мощ на първоначалния резултат. Засега е
достатъчно да покажем, че пълното съсредоточаване на всички налични
средства в определен момент противоречи на природата на войната.
И все пак това само по себе си не ни дава основание да намалим
усилията си за струпване на сили за спечелването на първия резултат,
защото неблагоприятният изход винаги е неизгоден и никой не би искал
съзнателно да стига до него, а и защото първото крайно решение, макар и
не единствено, все пак значително влияе върху по-нататъшните събития и
колкото по-мащабно е то, толкова по-голямо е влиянието му.
Възможността да се спечели положителен резултат на по-късен етап
обаче често кара хората да търсят убежище в изчакването, което се дължи
на подсъзнателната съпротива на човешкия ум срещу полагането на
изключителни усилия; следователно силите не са така съсредоточени и
мерките за първото решение не са приложени с необходимата енергия,
която иначе би трябвало да се използва.
Каквото и да пропусне от слабост единият от воюващите, то става
обективна причина другият да ограничи собствените си усилия и така на
основата на реципрочно действие стремежите към крайност намаляват до
усилия с ограничен характер.

9. Резултатът от войната никога не е абсолютен

Обикновено крайното решение в една война не може да се приема за
абсолютно. Победената страна често смята, че се е разминала с
относително поносими загуби, които може да се възстановят с течение на
времето и със средствата на политически комбинации. От само себе си
става ясно как това може да промени степента на напрежение и енергията
на положените усилия.

10. Вероятностите от реалността изместват концепциите за

крайния предел и за абсолютното
По този начин целият акт на войната се измества встрани от
закостенелия закон за силите, използвани до краен предел. И ако не трябва
да се съобразяваме и да търсим повече крайния предел, необходима е
преценка, която да определи границата на усилията, и това може да се
осъществи само с помощта на данните, предоставени от реалността според
законите на вероятността. След като се убедихме, че воюващите са не
само една концепция, а конкретни държави и правителства, и че войната е
не някакво идеално понятие, а определен реален процес, действителността
ще ни предостави данните, за да изчислим неизвестните елементи, които
трябва да се открият.
От характера, мерките, положението на противника и отношенията му
с останалите всяка страна може да си направи изводи — въз основа на
закона за вероятностите — за образа на врага и за това, как да действа в
съответната обстановка.

11. Отново се появява политическата цел

Тук проблемът, който бяхме оставили встрани, сам се налага (виж
втора точка), тоест става дума за политическата цел на войната. Законът
за екстремното, за усилието до краен предел, възгледът за разоръжаване и
поваляне на противника до известна степен тук узурпираха мястото на
крайното решение или цел. И когато този закон губи силата си,
политическата цел отново трябва да излезе напред. Ако цялото обсъждане
се свежда до пресмятане на вероятността, основана на определени
личности и взаимовръзки, тогава политическата цел като първоначален
мотив трябва да стане основен фактор в това отношение. Колкото по-малки
жертви изискваме от нашия противник, толкова по-малки вероятно ще
бъдат средствата за съпротива, която той ще използва; но колкото по-малки
са неговите приготовления, толкова по-малки ще бъдат и очакванията ни. И
съответно колкото по-малка е политическата ни цел, толкова по-малко ще
държим на нея и толкова по-лесно ще сме склонни да се откажем изобщо от
нея.
По този начин политическата цел като първоначален мотив за война
ще бъде мярка за определяне на крайния обект на военната сила, а и на
количеството положено усилие. Това важи и за двете воюващи страни. Една
и съща политическа цел може да доведе до различни резултати при
различни хора и дори при едни и същи хора в различен период от време.
Значи можем да приемем, че политическата цел е само мярка и трябва да се
разглежда само според ефекта й върху онези маси, които тя трябва да
движи. Следователно характерът на тези маси също трябва да се взема
предвид. Тогава става ясно, че този резултат може да бъде много различен
според това, дали тези маси са заредени с устрем и енергия за действие,
внасяйки воинско достойнство в целия акт на войната, или пък
положението не е точно такова. Съвсем възможно е да съществуват такива
специфични отношения между две държави, че някой много дребен
политически повод за война да предизвика съвсем непропорционален
ефект — на практика изцяло да взриви обстановката.
Това се отнася както за усилията, които политическата цел ще
предизвика в двете държави, така и за задачата, която самото военно
действие ще си постави. Понякога тази цел може да бъде например
завоюването на дадена област. Друг път самата политическа цел не
подхожда за обект на военно действие; тогава трябва да се избере друга
цел, която би била равностойна, еквивалент на първата с оглед на бъдещо
мирно съглашение. Но винаги трябва да се има предвид и специфичният
характер на отделните заинтересувани държави. Съществуват
обстоятелства, при които споменатият еквивалент трябва да бъде много по-
голям от политическата цел и да я прави по-сигурна. По този начин
политическата цел ще бъде в много по-голяма степен мярка за намерението
и усилието и самата тя ще има повече влияние — колкото по-
незаинтересувани са масите, толкова по-малко взаимни чувства на
враждебност може да се появят по други причини в две държави;
следователно има случаи, при които политическата цел почти
самостоятелно може да бъде от решаващо значение.
Ако обектът на военно действие е равностоен на политическата цел,
това действие, общо взето, ще отслабва така, както отслабва политическата
цел, и обратното — ще се увеличава, ако политическата цел все повече
надделява. С това се обяснява как без всякакви противоречия може да има
войни от всякаква степен на важност и сила — от унищожителен военен
конфликт до обичайно военно наблюдение. Това обаче води до въпрос от
друг характер, който трябва да разгледаме и на който трябва да отговорим.

12. Отлагането на военното действие — нещо, което все още не сме

обяснили
Колкото и незначителни да са взаимно предявените политически
искания, колкото и слаби да са изтъкваните средства, колкото и малка да е
целта, към която е насочено военното действие, може ли това действие да
бъде отложено дори и само за момент? Това е въпрос, който засяга дълбоко
самата природа на субекта.
Всяко действие изисква определено време за извършването му, което
се нарича продължителност. То може да бъде по-дълго или по-кратко
според това, дали действащият човек е по-малко или повече настоятелен в
ходовете си.
Засега няма да се спираме на този момент. Всеки човек действа по
свой собствен начин; но бавният човек проточва нещата не защото иска да
изразходва повече време, а защото поради характера си се нуждае от това
време и ако избърза, няма да се справи много добре с нещата. Следователно
това време зависи от субективни причини и принадлежи към така
наречената продължителност на действието.
Ако приемем, че всяко военно действие има своя определена
продължителност, трябва да заключим, че поне на пръв поглед всяка загуба
на време извън тази определена продължителност, тоест всяко отлагане на
враждебното действие, е чист абсурд. Във връзка с това не бива да се
забравя, че сега говорим не за напредъка на единия или на другия от
двамата противници, а за общото развитие на действието по време на
война.

13. Има само една причина, която може да отложи действието, и

това е възможно единствено за една от двете страни
Ако две страни са се въоръжили и се готвят за военен конфликт, към
него би трябвало да ги тласка чувство на възбуда; това чувство трябва да
присъства, докато продължава въоръжаването, тоест не се вижда
възможност за постигане на мир; то може да се уталожи от която и да е
страна само по една-единствена причина — очакването на по-
благоприятен момент за действие. На пръв поглед изглежда, че такъв
момент не може да съществува само при едната страна, защото всъщност за
другата той трябва да е вреден. Ако едната страна има интерес да действа,
другата трябва да е заинтересувана да изчаква.
Пълното изравняване на силите не може да предизвика отлагане на
действието, защото по време на отлагането този, който има позитивна цел,
тоест нападащият, трябва да продължи напредването; защото — ако
равновесието се разбира като вариант, при който онзи, който има
положителна цел следователно по-силен мотив, разполага същевременно с
по-слаби сили (така че равновесието се оказва произведение от мотив и
сили), то трябва да се каже, че ако за това състояние на равновесие не се
предвижда никаква промяна, двете страни би трябвало да сключат мир. Ако
обаче се очаква някаква промяна, тя може да е благоприятна само за едната
страна, така че другата трябва да е заинтересувана да действа без отлагане.
Виждаме, че концепцията за равновесие не може да обясни отлагането на
въоръжения конфликт, но тя опира в крайна сметка до въпроса за очакване
на по-благоприятен момент.
Нека предположим обаче, че едната от двете държави има позитивна
цел — например да завземе една от противниковите провинции. След това
завоевание политическата й цел е изпълнена, необходимостта от действие
изчезва и за тази държава следва пауза. Ако е доволен от резултата,
противникът ще сключи мир, а ако не е — ще бъде принуден да действа.
Тогава ще трябва да прецени дали има достатъчно основание да отложи
действията си в зависимост от това, дали след четири седмици например
ще бъде в по-добро положение за контраатака. Затова неговият противник
също е изправен пред необходимостта да действа, за да не предостави на
победената страна желаното време. Разбира се, всички тези разсъждения
предполагат пълна яснота за обстановката и в двете противостоящи страни.

Битката при Гавгамела, 331 г. пр. Хр. Решителна победа на

войските на Александър Македонски над воините на персийския
император Дарий III.

14. Така ще последва продължаване на действието, което ще води

към връхна точка
Ако реално съществува непрекъснато продължаване на враждебните
операции, резултатът ще бъде ново устремяване на всичко към краен
предел; защото независимо от ефекта на такава непрекъсната активност
върху разпалването на чувствата и изблика на все по-разгорещени страсти в
общата обстановка впоследствие ще се появи по-голяма сила — също
резултат от продължителността на действието, и ще възникне по-тясна
връзка между причината и резултата. Тогава всяко отделно действие също
ще добие по-голямо значение и следователно ще бъде придружено от
повече опасност.
На практика обаче е известно, че ходът на военното действие рядко
или почти никога не достига подобна непрекъсната продължителност и че
съществуват много войни, по време на които действията се реализират в
съвсем кратки срокове, докато през по-голямата част от времето се
бездейства. Невъзможно е това да бъде винаги аномалия — затова и
стигаме до извода, че отлагането на военно действие по време на война е
възможно и не влиза в противоречие със себе си. Ще продължим да
показваме как става това.

15. Принципът на полярност, сведен до необходимо изискване

Като изтъкнахме, че интересите на единия командир винаги са
противоположни на интересите на другия, приехме принципа на истинска
полярност. Запазваме си правото да обясним по-задълбочено това в друга
глава, като сега само го отбелязваме.
Принципът на полярност е валиден само когато се наблюдава при едно
и също явление, където положителното и неговата противоположност
(отрицателното) взаимно се разрушават напълно. В една битка двете страни
се стремят към победа и това е истинска полярност, защото победата на
едната страна разгромява другата. Но когато говорим за две различни неща,
които имат обща връзка извън самите тях, тогава съществува полярност не
в самите неща, а в отношенията им.

16. Нападението и отбраната са различни по вид и нееднакви по

сила. Следователно полярността не е приложима към тях
Ако имаше само една форма на война, а именно нападение срещу
врага, нямаше да има отбрана. С други думи, ако атаката се отличава от
отбраната най-вече по позитивния мотив, който единият има, а другият —
не, то методите на всеки от тях щяха да са едни и същи: тогава всяко
предимство в това двуборство, спечелено от едната страна, би
съответствало на неизгодно положение за другата и така би се проявила
истинската полярност.
Но военното действие е разделено на две форми — атака и защита,
които (както ще обясним тук) са твърде различни и нямат еднаква сила. Все
пак полярността се намира в това, към което и двете страни имат
отношение — към резултата, а не към самото нападение или отбрана.
Ако един командир иска да започне решителни действия, другият
трябва да му отвърне. Ако А няма интерес да атакува противника си сега, а
след четири седмици, тогава за Б е изгодно да бъде атакуван не след четири
седмици, а точно сега. Това е прекият антагонизъм на интереси и
несъмнено от това следва, че за Б е изгодно да атакува незабавно А.
Очевидно това е нещо напълно различно.

17. Ефектът от полярността често пъти се унищожава от

превъзходството на защитата пред атаката и с това се обяснява
отлагането на военното действие
Ако формата на отбрана е по-силна от формата на настъплението
(както ще покажем тук), възниква въпросът, дали предимството на едно
отложено крайно решение е толкова голямо за едната страна, колкото
предимството на отбранителната форма за другата. Ако не е така, тогава то
не може да надделее с тежестта си над последното и така да повлияе върху
развитието на военните действия. Разбираме следователно, че
импулсивната сила, която съществува в полярността на интересите, може
да се загуби в различието между силата на нападението и на отбраната, и
така да стане неефективна.
Ако обаче страната, за която настоящият момент е изгоден, е много
слаба и не иска да се откаже от предимствата на отбраната, тя трябва да
предвиди бъдещите неблагоприятни перспективи; защото може да е по-
добре да се проведе една отбранителна битка в неясното бъдеще, отколкото
да се предприеме нападение или да се сключи мир в настоящия момент. И
след като се убедихме, че предимството на отбраната (често
недооценявано) е много голямо и даже още по-голямо, отколко изглежда на
пръв поглед, стигаме до извода, че това е логичната причина за твърде
голяма част от периодичните спирания за отдих по време на военните
действия. Колкото по-слаби са мотивите за действие, толкова повече те се
поглъщат и се неутрализират от разликата между нападение и отбрана, и
следователно толкова по-често военното действие ще бъде спирано, както,
разбира се, учи опитът.

18. Втората причина се крие в непознаването на обстоятелствата

Има обаче и друга причина, поради която може да се преустанови
военното действие — недостатъчното познаване на обстановката. Всеки
командир може да познава добре само своята позиция, но позицията на
неговия противник му е известна само по доклади и рапорти, които са
несигурни; той би могъл обаче да си извади грешно заключение от данните,
с които разполага, и в резултат на тази грешка да предположи, че
противникът му има силата да поеме инициативата, когато в
действителност тази сила е на негова страна. Тази необходимост от
съвършено разбиране на обстановката често може да доведе до
ненавременно действие или до ненавременно бездействие, което в крайна
сметка не забавя, а ускорява военните действия. И все пак това винаги
може да се разглежда като една от естествените причини за временен
застой във войната. Но ако се замислим колко често сме склонни да
надценяваме силата на противниците, а не да я подценяваме, защото това е
в човешката природа, ще приемем, че с непълното си познаване на
обстоятелствата може до голяма степен да станем причина за отлагане на
военно действие и за промяна на приложението на принципи, които
определят поведението ни.
Възможността от застой води до нова промяна във военното действие,
защото разрежда това действие с елемента време, проверява ефекта от
чувството за опасност в хода на военното действие и увеличава средствата
за възстановяване на изгубеното силово равновесие. Колкото по-голямо е
напрежението на чувствата, от които избухва войната, толкова по-голяма е
енергията, с която тя се води по-нататък, и толкова по-кратък — периодът
на бездействие. От друга страна, колкото по-слаб е принципът на военна
активност, толкова по-дълги ще бъдат тези периоди на застой; защото
силните мотиви увеличават мощта на волята, а това, както е известно,
винаги е фактор в цялостния продукт на силата.

19. Честите периоди на бездействие отдалечават войната от

абсолютното и я превръщат все повече в пресмятане на вероятностите
Колкото по-бавно протича действието по време на война, толкова по-
чести и дълги са периодите на бездействие и толкова по-лесно би могло да
се поправи някоя грешка. Следователно колкото по-дързък е даден генерал
в пресмятанията си, толкова по-склонен ще е да ги запази под равнището
на абсолютното и да изгради предвижданията си само върху основата на
вероятностите и конюнктурата. Така колкото повече или по-малко бавен е
ходът на войната, толкова повече или по-малко време ще може да се отдели
за това, което характерът на определения случай изисква — пресмятане на
вероятността, основаващо се на дадените обстоятелства.

20. Следователно елементът на шанса само се стреми да превърне

войната в игра и затова този елемент е почти без недостатък
Видяхме до каква степен обективната природа на войната я превръща
в пресмятане на вероятностите; при това съществува един-единствен
елемент, който се стреми да я превърне в игра — шансът. Няма друго
човешко дело, което да е свързано толкова постоянно и тясно с късмета,
колкото войната. Наред с шанса случайността и добрият късмет заемат
голямо място във войната.

21. Войната е игра, едновременно обективна и субективна

Като разглеждаме субективния характер на войната, тоест всички
условия, при които се води, скоро ще ни се стори, че тя все повече
заприличва на игра. Преди всичко основната среда, в която се водят
военните операции, е опасността; но кое от всички морални качества преди
всичко е в опасност? Смелостта. Определено смелостта е напълно
съвместима с предпазливото пресмятане, но все пак това са неща от съвсем
различен вид, съвсем отделни качества на ума. От друга страна, прекалено
смелото разчитане на добрия късмет, дързостта и безразсъдството са само
прояви на смелост и всички тези свойства на ума се стремят към щастлив
(или случаен) краен изход, защото това е в същността им.
Виждаме следователно как от началото абсолютното, математичното
— както го наричат — в случая не намира никаква сигурна основа в
пресмятанията при военното изкуство; както и че още отначало има игра на
възможности, на вероятности, на добър и лош късмет, която обхваща
всичко наоколо с грубите и фините нишки на мрежата си и поради която
войната (във всички разклонения на човешката активност) заприличва
много на хазартна игра.

22. Как този феномен е в най-добро съзвучие с човешкия мозък

Въпреки че нашият интелект винаги се е стремял към яснота и
сигурност, умът ни се чувства привлечен от несигурността. Вместо да
съчетае с интелигентността своя ход по тясната пътека на философските
търсения и логичните заключения с намерение, почти неосъзнато за него,
той се озовава в пространства, където се чувства странник и където
изглежда далеч от добре известните цели. Така в крайна сметка умът ни
предпочита да остане заедно с въображението в царството на късмета; и
вместо да живее съобразно най-простите и необходими нужди, той се рови
в многообразието от вероятности; въодушевена от това, смелостта
придобива криле и дързостта и опасността оформят среда, в която тя
полита така, както безстрашният плувец се хвърля в бушуващия поток.
Трябва ли теорията да остави разума тук и да продължи напред,
полузадоволена от абсолютни заключения и правила? Теорията трябва да
взема предвид и човешкия елемент; тя трябва да остави място за смелостта,
дързостта и дори безразсъдството. Изкуството на войната трябва да борави
с жизнените и с моралните сили, последствието от които е, че то никога
няма да достигне абсолютното и позитивното. Следователно навсякъде има
неголямо място за случайното — както при най-големите, така и при най-
малките неща. Както има място за случайността, от една страна, така, от
друга, трябва да има смелост и самоувереност, пропорционални на
наличното място. Ако тези качества присъстват в големи количества,
ограничените пространства също би трябвало да са големи. Смелостта и
самоувереността са твърде основни принципи на войната; следователно
теорията трябва само да изгради такива правила, които да оставят
достатъчно широко място за всички степени и видове на тези необходими и
най-благородни военни ценности. В дързостта също може да съществува
мъдрост, както и предпазливост, само че те се определят по друга
ценностна скала.

23. Войната винаги е сериозно средство за сериозна цел — най-

специфичното й определение
Каквато е войната, такива са и командирите, които я водят; такава е и
теорията, която ги управлява. Но войната не е обикновено убиване на
време. Не е само страст към приключение и победа; не е акт на празен
ентусиазъм. Това е сериозно средство за сериозна цел. Всичките й прилики
с различните форми на сляпото щастие — всичко, което тя поглъща от
трепетите на страстта, от смелостта, от въображението или ентусиазма —
са само особени свойства на това средство.
Войната на една общност — от цели нации, особено от цивилизовани
— винаги започва от едно политическо условие и е предизвикана от
политически мотив. Следователно тя е политически акт. Разбира се, ако
това беше съвършен, неограничен и абсолютен израз на сила, както бихме
могли да съдим по чистата й концепция, тогава явлението, предизвикано от
политиката, трябва да заеме мястото на самата политика и като нещо
съвсем независимо от нея би трябвало да я измести встрани и да следва
само своите собствени закони — точно като мина: когато експлодира, тя не
може да бъде насочена в друга посока, след като вече веднъж е била
заложена. Така е била разглеждана темата преди и всеки път, когато е имало
нуждата от хармония между политика и водене на война, се е стигало до
такова теоретично оригиналничене.
Но това не е така и тази идея е напълно погрешна. Войната в реалния
свят, както вече видяхме, не е нещо крайно, което се пръсва навред с едно-
единствено избухване; това е операцията на сили, които не се развиват
напълно по един и същ начин и в една и съща мярка, но които — в един
момент — се разгръщат достатъчно, за да преодолеят съпротивата,
оказвана от инерцията или затрудненията, докато в друг момент са
достатъчно слаби, за да имат ефект. Значи това донякъде е пулсация на
мощна, почти неудържима сила, която постепенно изпразва зарядите си и
изтощава по-бързо или по-бавно силите си — с други думи, води по-бързо
или по-бавно към целта, но винаги продължава достатъчно дълго, за да
може да възприема влияние, което й се оказва при нейния ход, така че да се
насочи в една или друга посока — накратко, да се подчини на волята на
един ръководещ разум.
Разбира се, ако стигнем до извода, че дадена война се корени в
политическата цел, тогава първоначалният мотив, който поражда
съществуванието й, би трябвало също да запази първото си и най-голямо
значение при воденето й. И все пак политическата цел не е някакъв
деспотичен законодател; тя трябва да се приспособява към характера на
средствата и заради това промяната на тези средства може да включва
промени в политическата насоченост, която, естествено, винаги запазва
водещото си право за преценка. Следователно политиката е преплетена с
цялото военно действие и трябва да му оказва продължително въздействие,
доколкото характерът на силите, освободени от него, позволява.

24. Войната просто е продължение на политиката с други средства

Видяхме все пак, че войната не е просто политически акт, но е и
реален политически инструмент, продължение на политическия пазарлък,
осъществяван със същата цел, но с други средства.
Всичко това, което е съвсем типично за войната, обикновено се
свързва с особения характер на средствата, които тя използва. Това, че
тенденциите и възгледите на политиката не биха могли да се сравняват със
средствата, които изкуството на войната като цяло и командирът във всеки
конкретен случай търсят и използват, съвсем не е незначително твърдение.
Но колкото и мощно това да може да се отрази върху политическите
възгледи в определени случаи, все пак войната може да се разглежда само
като тяхна модификация; защото политическият възглед е цел, а войната —
средство, а средството винаги трябва да включва и целта в нашата
концепция.

25. Разнообразието в характера на войните

Колкото по-големи и мощни са мотивите за една война, толкова повече
тя засяга цялото съществуване на хората. Колкото по-голямо е вълнението,
предшестващо войната, колкото повече войната се доближава до своята
абстрактна форма, толкова по-силна ще бъде волята за разгром на врага,
толкова повече ще съвпадат военният и политическият елемент и толкова
по-милитаристична, а не политическа ще изглежда войната; обратното —
колкото по-слаби са мотивите и напрежението, толкова по-малка ще е
склонността към военни действия, тоест силата ще следва посоката,
определяна от политиката; същевременно колкото повече войната се
отклонява от естественото си направление, толкова повече политическата
цел се отдалечава от стремежа на идеалната война и военният конфликт се
политизира.
За да не стига читателят до грешни заключения, трябва да отбележим,
че според изложената дотук теория ние разбираме само естествения
философски стремеж — или по-добре да се каже логическия стремеж на
войната, — а не разглеждаме характера, който тя е способна да приеме под
влиянието на страстта и ентусиазма на въоръжените сили, които участват в
нея. Определено в някои случаи тези емоции може да достигнат такава
степен, че трудно да може да се удържат и да се насочват по политическия
път; но в повечето случаи не се наблюдава подобно противоречие, защото
при необходимостта от толкова напрегнати усилия обикновено в съзвучие с
тях действа и строг план. Ако планът е насочен само към някаква малка
цел, поривите на чувства сред масите също ще отслабват и по-скоро ще е
необходимо да се стимулират, отколкото да се потискат.

26. Всички те могат да бъдат разглеждани като политически

актове
Връщайки се сега към главния предмет, въпреки истината, че в един
вид война политическият елемент сякаш почти изчезва, а при друг вид
заема ръководно място, все пак можем да твърдим, че както в единия, така
и в другия случай войната е малко или много политически акт. Наистина,
докато политиката е това, което трябва да бъде, т. е. докато тя е
интелигентността на държавата, то нищо не би могло да избегне нейния
контрол и войната, колкото и да е кръвопролитна, поради крайното
напрежение на предшестващите я отношения, все пак остава в зависимост
от политическите съображения. С други думи, за да упражнява своята власт
единствено върху маловажните войни от втория вид, политиката би
трябвало да е съвършено условна наука, абсолютно несъвместима с
насилието и изградена единствено върху хитростта, притворството и
заблудите.

27. Влиянието на този възглед за правилното разбиране на

военната история и върху основите на теорията
И така, видяхме, че на първо място при всички обстоятелства войната
трябва да се разглежда не като нещо независимо, а като политически
инструмент; само ако се придържаме към този възглед, може да не влезем в
противоречие с цялата военна история. Това е единственото средство, с
което можем да отключим тази велика книга и да я направим разбираема.
На второ място, този възглед ни показва как войните трябва да се
различават по характер според естеството на мотивите и обстоятелствата,
от които произтичат.
Първият, най-главният и най-важен от стратегическите въпроси
следователно е, че държавният мъж и главнокомандващият, преди да
започнат една война, трябва да си дадат точна сметка за характера, който тя
ще приеме в зависимост от предшестващото я политическо положение, и
след това да водят войната, като не искат от нея друго освен онова, което тя
може да им донесе.
Засега се въздържаме да насочваме темата към този въпрос, като
същевременно определяме главната гледна точка, от която войната и
теорията за войната би трябвало да се изучават.

28. Теоретичен резултат

И така, по своя характер войната прилича на хамелеон, защото
променя не само донякъде цвета си при всеки конкретен случай, но и като
цяло — във връзка с преобладаващите тенденции, присъщи за нея. Тя е
една чудесна троица, съставена от първоначалния устрем на своите
елементи: от омразата и възбудата, които може да се разглеждат и като сляп
инстинкт; от играта на вероятности и късмет, които я превръщат в свободна
дейност на духа; от подчинения характер спрямо един политически
инструмент, към който тя принадлежи по правило.
Първата от тези три фази засяга повече хората; втората — по-скоро
генерала и армията му; третата — най-вече правителството. Страстите,
които се разгарят в навечерието на войната, би трябвало да са
съществували латентно и преди това у хората. Мащабът, който ще
придобият смелостта и талантите в царството на вероятностите и шанса,
зависи от специфичните характеристики на генерала и армията му, но
политическите цели са на самото правителство.
Тези три насоки, които се проявяват като толкова разнолики
законодатели, са дълбоко вкоренени в характера на субекта, като
същевременно са променливи по своята степен. Ако дадена теория не би
взела предвид някоя от тях или изгради произволни връзки помежду им,
незабавно ще бъде вкарана в такова противоречие с реалността, че може
само заради това да се смята за напълно и незабавно провалена.
Следователно проблемът се състои в това, че теорията трябва да се
разположи между тези три тенденции така, сякаш се намира между три
точки на привличане.
В книгата, посветена на теорията за войната, ще изследваме
единствения начин, по който може да бъде решен този труден проблем. Във
всеки случай концепцията за войната, както е дефинирана тук, ще бъде
първият светъл лъч, който ни показва истинската основа на теорията, първи
разделя големите маси и обеми и ни позволява да ги различим едни от
други.
Глава II

Целта и средствата за война

В предишната глава очертахме сложния и променлив характер на

войната — сега ще разгледаме изучаването на влиянието, което този
характер оказва върху средствата за война и нейния краен резултат.
Ако първо се запитаме коя е главната цел, към която би трябвало да се
насочат всички усилия на войната, за да се постигне желаната политическа
цел, ще открием, че всъщност това е само една променлива, каквито са
също самата политическа цел и особените обстоятелства на войната.
Освен това трябва да добавим, че ако се придържаме към чистата
концепция за войната, трябва да кажем, че политическата цел практически
се намира извън своята сфера; защото, ако войната е акт на насилие, което
цели да принуди врага да изпълни волята ни, тогава всичко зависи от
способността ни да повалим противника, тоест да го разоръжим. Нека да
разгледаме първо тази произтичаща от самото понятие цел, към която
всъщност се доближават много от случаите в действителния живот.
Тук ще разгледаме по-отблизо и средствата за разоръжаване на една
нация във връзка с планирането на военните кампании, но веднага трябва
да поставим разделителна черта между три неща, които — тъй като са три
главни цели — съчетават всичко останало в себе си: военната сила,
страната и волята на врага.
Военната сила трябва да се разгроми или да се намали до такава
степен, че да не е способна да продължи войната. Бихме искали навсякъде,
където се среща, изразът „разгромяване на вражеската военна сила” да бъде
тълкуван точно в този дух.
Страната трябва да се завоюва, защото именно от територията й
може да бъде сформирана нова военна сила.
Дори и след като свършим тези две задачи, все още не можем да
смятаме войната, която представлява враждебни чувства и действия на
враждебни агенти, за приключена, докато не подчиним и волята на врага;
тоест трябва да принудим правителството и съюзниците му да подпишат
мирен договор или пък да подчиним населението; защото, въпреки че
напълно сме окупирали страната, войната може да избухне отново с пълна
сила — или от вътрешността на страната, или с помощта на съюзнически
сили. Несъмнено това може да се случи и след подписването на мира, но
това не доказва нищо друго, освен че никоя война не съдържа елементите
на крайното решение и на окончателното уреждане на конфликта.
Дори и да има такава възможност при сключване на мира,
съществуващите живи въглени се стъпкват и угасват след време, а
страстите постепенно се уталожват. Защото всички, чиито умове са
насочени към мира, а това е огромното мнозинство от хората, напълно
изоставят пътя на съпротивата, независимо от нацията и другите
обстоятелства. Каквото и да става впоследствие, при постигането на мира
винаги трябва да гледаме на целта като реализирана и на делото на войната
като завършено.
Тъй като военните сили съществуват преди всичко за да защитават
страната, първо в естествения ред на нещата е те да бъдат разгромени, а
след това страната да бъде подчинена. Именно чрез ефекта от тези два
резултата, както и от позицията, която вече сме заели, противникът би
трябвало да бъде принуден да приеме мир. Обикновено разгромяването на
вражеските сили се извършва на етапи, след които следва незабавното
завладяване на страната. Двете действия обикновено се наслагат едно върху
друго, защото със загубата на съответните области отслабва и военната
сила. Несъмнено този ред е необходим и в същото време той невинаги се
осъществява. Преди чувствително да бъде отслабена, вражеската армия
може да се оттегли в най-отдалечената част на страната или напълно да я
напусне. В този случай обаче голямата част от страната или цялата страна
ще бъде вече завоювана.
Но конкретното разоръжаване на врага — като абстрактна цел на
войната и крайно средство за постигане на политическата цел, в която са
съчетани всички останали намерения — на практика се постига рядко и
невинаги води до мир. Така че това не би трябвало да се тълкува като
някаква закономерност. Има изключително много етапи в договарянето,
през които трябва да мине мирният процес, преди една от страните да се
смята за разоръжена, и съответно преди балансът на силите да претърпи
някаква чувствителна промяна. Разбира се, ако разгледаме разоръжаването
на врага в детайли, трябва да признаем, че в много различни случаи идеята
за пълен разгром на врага е само полет на въображението, особено когато
врагът е значително по-силен.
Причината, поради която целта, извлечена от концепцията за войната,
общо взето, не е приложима към реалната война, се крие в разликата между
двете — нещо, което обсъдихме в предходната глава. Ако и в
действителност нещата стояха така, както ги описва чистата теория, тогава
войната между две държави с твърде нееднородна военна мощ би
изглеждала абсурдна — с други думи, невъзможна. Колкото по-голямо е
неравновесието между материалните сили, толкова повече те трябва да се
уравновесяват с помощта на моралните сили, макар че при съвременните
социални условия в Европа те едва ли биха били много полезни.
Следователно, както видяхме, войни започват между държави с нееднаква
мощ и това е причината, поради която има голяма разлика между реалната
война и първоначалната концепция за нея.
Има две съображения, които могат — като мотиви — практически да
заместят неспособността да се продължи състезанието. Първото е
отсъствието на вероятност, второто — извънредно високата цена на успеха.
Според това, което разгледахме в предходната глава, войната трябва да
се стреми винаги да се освобождава от строгия закон на биологическата
необходимост и да търси помощ в пресмятането на вероятностите; и
колкото повече случаят е такъв, толкова повече войната се отклонява от
обстоятелства, от които произтича — колкото по-малки са мотивите за нея
и вълненията, които е предизвикала, — така е и допустимо, извън тези
изчисления на вероятностите, да се появят дори мотиви за мир.
Следователно войната не налага необходимостта да се води дотогава,
докато една от страните бъде повалена; може да предположим, че когато
мотивите и страстите са неубедителни, една, макар и слаба, вероятност би
била достатъчна да раздвижи страната, за която е неизгодно да отстъпи. Ето
защо, ако другата страна също е била предварително убедена в това,
естествено е, че ще се стреми само към тази вероятност, вместо отначало да
пилее време и усилия в опити за постигане на пълен разгром на вражеската
армия.
Още по-всеобхватно във влиянието си върху решението за мир е
разбирането за загубите на сила, които вече са понесени или които се
очертават в бъдеще. Тъй като войната не е акт на сляпа страст, а е
доминирана от политическа цел, в този случай стойността на целта
определя размера на жертвите, които трябва да се дадат за постигането й.
Така ще бъде в случая по отношение както на размера, така и на
продължителността. Следователно, колкото повече увеличаването на
наложителните загуби надхвърля по стойност политическата цел, толкова
по-вероятно е целта да се изостави и като краен резултат да настъпи мир.
И така, виждаме, че във войни, в които едната страна не може напълно
да разоръжи другата, мотивите за мир и от двете страни ще растат или ще
намаляват според вероятността за бъдещи успехи или съответно за
необходими загуби. Ако са еднакво силни и от двете страни, тези мотиви
биха се срещнали в центъра на политическото им различие. Но, от друга
страна, страните може да са силни в едно отношение и едновременно слаби
в друго. Ако общият сбор е задоволителен, ще последва мир, но,
естествено, в полза на страната с по-слабия мотив за приключване на
войната. Нарочно подминахме въпроса за различието, което позитивният и
негативният характер на крайното политическо решение непременно
трябва да демонстрират на практика; защото това е от най-голямо значение,
както сега ще покажем, но все пак тук сме задължени да се придържаме
към по-обща гледна точка, тъй като първоначалните политически възгледи
се променят твърде много в хода на войната и в крайна сметка може да
станат напълно различни само защото са определени от резултати и
вероятни събития.
Следва въпросът как да се повлияе върху вероятността за успех. На
първо място естествено можем да приложим същите средства, които
използваме, когато целта е да покорим врага чрез разгромяване на военната
му сила и чрез завладяване на определени области. Но средствата за
постигане на тези две цели не са напълно еднакви, защото зависят от
конкретната цел. При нападението на вражеската армия е от голямо
значение дали възнамеряваме след първия удар да продължим с поредица
от други удари, докато цялата вражеска сила бъде напълно разгромена, или
пък сме готови да се задоволим с една-единствена победа, която цели да
разклати чувството за сигурност у врага, да го убеди в надмощието ни и да
го хвърли в смут за бъдещето — ако нашата цел е такава, може да се
ограничим с разгрома на противниковите сили само доколкото ни е
необходимо. Същевременно целта, в случай че не е разгром на вражеската
армия, а завоюването на вражески територии, ще изисква съвсем други
средства. Тогава разгромът на армията е реално изпълнимо действие, а
превземането на области е само следствие от това — превземането на
територии, преди вражеската армия да бъде победена, може да се разглежда
само като необходимо зло. От друга страна, ако вниманието ни не е
насочено към пълния разгром на противниковите сили и ако сме сигурни,
че противникът няма да търси кръвопролитни схватки, а по-скоро ще се
страхува от тях, завладяването на слаба или беззащитна област е
преимущество. И ако то е достатъчно значимо и накара врага да се замисли
за крайния резултат, това може да се разглежда и като директен път към
мира.
Сега ще се спрем на едно особено средство за влияние върху
постигането на целта ни — вероятността за положителен резултат, без да се
разгромява вражеската армия, а именно военните експедиции, които имат
пряка връзка с политическите възгледи. Ако съществуват начинания,
даващи възможност за разрушаването или за обезсмислянето на вражеските
съюзи, както и вероятност за спечелване на нови съюзници на наша страна
или за привличане на политически сили в наша полза и т. н., лесно може да
се види, че те могат да увеличат възможността за успех и са доста по-
кратък и предпочитан път към целта, отколкото разгромяването на
вражеските сили.
Друг е въпросът как да се въздейства върху загубата на вражеска сила,
тоест как да се покачи цената на успеха.
Загубата на вражеската сила минава през изтощаването и
разпокъсването на силите, последвани от разбиването им от наша страна,
и продължава със загубата на територии в резултат на наши завоевателни
действия.
Тук отново се сблъскваме с различните значения на използваните
средства и откриваме, че нито едно от тях не може да бъде универсално за
всички случаи, ако целите са различни. Общо взето, не бива да ни
притеснява фактът, че обикновено различията са много малки, защото на
практика дори най-слабите мотиви и най-фините оттенъци в разликите
често накланят везните в полза на един или на друг метод за прилагане на
сила. Единствената ни задача тук е да покажем, че при наличието на
определени условия постигането на целта по различни начини съвсем не е
противоречие, абсурд или грешка.
Освен основните две средства съществуват и други три специфични
способа за изтощаване на вражеската сила.
Първият е нахлуването, тоест окупацията на вражеска територия, но
не с цел да я запазим, а само за да изземем контрибуции от нея или да я
опустошим. Непосредствената цел при този способ не е нито да се завоюва
територия на врага, нито пък да се разбият въоръжените му сили, а по-
скоро да се нанесат вреди в общ план.
Вторият способ е да изберем за цел на нашите действия онези
пунктове, където можем да нанесем най-голяма вреда на противника. Лесно
можем да установим, че има две различни насоки, в които може да се
използват силите ни — би трябвало да предпочетем първата, ако целта ни е
разгром на вражеската армия, докато втората е по-изгодна, ако разгромът на
врага не е сред непосредствените ни цели. При това трябва да изтъкнем, че
първата е предимно военна, а другата — по-скоро политическа. Но ако
погледнем по-обобщено, и двете са еднакво милитаристични и нито едната,
нито другата не може да се предпочетат, ако не отговарят на конкретните
обстоятелства.
 Третият способ — може би най-важният заради множеството случаи, в
които се използва — е изтощаването на врага. Избираме това понятие не
само за да се изразим най-лаконично, а и защото то представя ясно и точно
нещата, и то не само фигуративно, както изглежда. Идеята за изтощаването
на врага в една схватка на практика се изразява в постепенното изтощение
на физическите сили и на волята чрез голяма продължителност на
напрежението и разход на усилия.
Разбира се, ако искаме да победим врага чрез продължително
състезание, трябва да се задоволяваме с колкото е възможно по-малки цели,
защото такава е природата на нещата — големите постижения изискват
голямо изразходване на сила, което не важи за по-малките. А най-малката
цел, която можем да си поставим пред нас, е простата пасивна съпротива —
сражение без положителен изход на практика. По този начин нашите
средства могат да постигат най-голямата относителна стойност, както и да
подсигурят най-добре резултата. Но колко дълго би могъл да продължи
този негативен начин на действие? Ясно е, че не става дума за абсолютна
пасивност, защото обикновената издръжливост все пак не може да се
нарече война. От друга страна, отбраната е дейност, чрез която трябва да се
унищожи толкова голяма част от вражеската сила, че врагът да бъде
принуден да се откаже от целта си. Именно към това трябва да се стремим с
подобен акт на изтощаване на врага и в това се състои негативният
характер на целта ни.
Несъмнено в своя единствен акт негативната цел не е толкова
ефикасна, колкото би могла да бъде позитивната цел, използвана в същата
насока (разбира се, ако приемем, че тя ще завърши успешно). Но тук трябва
да се произнесем относно ползата от негативната цел, защото тя успява по-
лесно от позитивната и следователно крие по-голяма сигурност в успеха.
При това недостигът на ефикасност при отделното действие се компенсира
с печалба на време при голяма продължителност на състезанието.
Следователно негативното намерение, реализирано на принципа на чистата
отбрана, също може да се приеме като естествено средство за победа над
врага чрез продължителността на битката, която го изтощава.
[2]
Тук се крие и разликата между офанзивата и дефанзивата , които
влияят върху цялата сфера на войната. Не бихме могли да обсъждаме по-
нататък тази тема, ако не приемем, че от негативното намерение трябва да
се извлекат всички предимства и силни форми на борба, които важат за
дефанзивата и които формират философско-динамичния закон за
отношението между величината и сигурността на успеха.
 Нека обобщим казаното.
Ако негативната цел, тоест съсредоточаването на всички средства в
състояние на чиста съпротива, получи предимство в състезанието и ако то е
достатъчно, за да уравновеси каквото и да е числено превъзходство на
противника, тогава самата продължителност на състезанието ще допринесе
постепенно за загубата на сила от страна на противника до такава степен,
че в определен момент политическата цел няма вече да бъде равностойна
на загубите и противникът ще се откаже от състезанието. Трябва да се
признае, че на практика този вид средство — изтощаването на врага —
може да се наблюдава в множество случаи, при които по-слабият се
съпротивява успешно на по-силния.
По време на Седемгодишната война Фридрих Велики не е бил
достатъчно силен, за да победи австрийската монархия, и ако се е опитвал
да стори това, действайки нападателно както Карл XII, неизбежно е щял да
се провали. Но с умелото си прилагане на принципа за икономии на
ресурсите е показал на съюзените сили на противниците му, че реалната
загуба на сили в продължилата седем години битка е далеч по-нежелана от
първоначално предвижданите цели, и така те са били съгласни да сключат
мир.
Във връзка с горния пример виждаме, че съществуват много пътища за
постигането на дадена цел във войната и че пълното подчиняване на врага
не е единственото решение при всички случаи. Трябва да отбележим, че
както разгромяването на вражеската военна сила, завоюването на вражески
територии и окупацията им — начинания, свързани пряко с политически
цели, — така и пасивното очакване на вражеския удар, са все възможни
средства, които — всяко по свой начин — биха могли да се използват за
оказване на натиск върху волята на врага и биха могли да бъдат
предпочетени съобразно специфичните обстоятелства. Бихме могли да
добавим и че съществува цяла категория от по-преки методи за спечелване
на желания резултат, които биха могли да бъдат наречени аrgumentum ad
[3]
hominem . Има ли човешки дела, в които искрите на индивидуалния дух да
не са се появявали и да са надхвърляли всички формални съображения? В
крайна сметка би ли могло индивидуалността да не се прояви във войната,
където личният характер на воюващите играе толкова значителна роля,
независимо дали те се намират в щаба или на бойното поле. Ограничаваме
се да изтъкнем само това, защото би било чиста педантичност, ако се
опитваме да намалим тези влияния до някакви класове. Но като се вземат
предвид и те, броят на възможните начини за постигане на целта нараства
до безкрайност.
За да избегнем подценяването на различните преки пътища към
конкретната цел, оценявайки ги само като рядко изключение или
приемайки ги за незначителни резултати, получени в разгара на войната,
трябва да имаме предвид разнообразието на политическите цели, които
водят до започването на война, и да разграничаваме смъртоносните
сражения за политическо съществуване от войните, превърнати в
неприятно задължение поради нестабилен или създаден по принуда съюз.
И двата вида война на практика преминават през безкрайно много стадии,
но ако решим да изключим някой от тези стадии теоретично, с еднакво
право бихме могли да отхвърлим и цялото, а това би било равносилно на
пълно изключване на реалния свят от полезрението ни.
Това са, общо взето, обстоятелствата, свързани с целта, която би
трябвало да преследваме във войната, но нека сега се спрем по-подробно на
средствата.
Има едно-единствено средство — сражението. Колкото и
разнообразно да е по форма, колкото и много да се отличава от грубия
сблъсък на омраза и възбуда при ръкопашна схватка, колкото и някои
провеждани действия да не са истински сражения, все пак сражението
винаги е вплетено в концепцията за войната и всички проявления на
войната се коренят в сражението. Че това винаги трябва да е така, може да
се докаже по най-прост начин — въпреки голямото разнообразие и многото
усложнения в реалния свят всичко, което се случва по време на война, се
осъществява чрез въоръжените сили, а където се намесват силите на
войната, тоест въоръжени мъже, тогава идеята за сражението непременно
трябва да бъде основополагаща.
Следователно всичко, което има отношение към силите на войната —
всичко, свързано с тяхното формиране, поддържане или приложение, —
спада към военната дейност.
Формирането и поддържането очевидно са само средства, докато
приложението е цел.
Състезанието по време на войната не е състезание между личности, а
организирано цяло, което се състои от многочислени части. В това огромно
цяло можем да различим единици от два вида — единият се определя от
субекта, а другият — от целта. В една армия масата от воюващи винаги се
представя като поредица от единици, които на свой ред формират елементи
от по-висш порядък. Битката на всеки от тези елементи следователно
формира също повече или по-малко определена единица.
Сега към всяка от тези единици, които различаваме в състезанието,
прибавяме определението сражение. Ако идеята за сражение лежи в
основата на всяко използване на военна мощ, прилагането на военна сила
по принцип не е нищо друго от планирането и провеждането на известен
брой сражения. Следователно всяка дейност във войната непременно се
свързва с битката — било пряко или непряко. Всеки войник е зачислен на
военна служба, облечен в униформа, въоръжен, обучаван; той спи, яде, пие
и марширува, и всичко това само за да е готов за сражение в точното
време и на точното място.
Ако следователно всички нишки на военната дейност водят до
сражението, трябва да ги съберем в едно, когато подреждаме реда на
отделните сражения. Само от този ред и от изпълнението му произтичат
резултатите, но те никога не произтичат пряко от предхождащите ги
условия. В сражението всички действия са насочени към поражението на
врага, или по-скоро — на неговите бойни сили, защото такава е
концепцията на сражението. Следователно разгромът на вражеската бойна
сила винаги трябва да се приема като средство за постигане на целта в
битката.
Тази цел би могла да бъде обикновено поражение на вражеската бойна
сила; но това невинаги е абсолютно необходимо и целта може да е съвсем
различна. Понякога, както вече отбелязахме, победата над врага не е
единственото средство за постигане на политическата цел и съществуват
други цели, които могат да бъдат преследвани посредством войната.
Следователно подобни други цели може да станат обект на отделни военни
актове и съответно цел на сражения.
Но дори и при тези сражения, които като подчинени актове също са
насочени към разгрома на вражеската бойна сила, невинаги главната цел е
самият разгром.
И ако приемем многочислените части на една грамадна военна сила за
редицата обстоятелства, които се появяват по време на използването й,
става ясно, че сражението на такава сила изисква и многочислена
организация и субординация на части и на военни формации. Защото за
отделните части са възможни и често възникват редица цели, които сами по
себе си не са свързани с разгрома на вражеската бойна сила и макар да
допринасят за ускоряването на разгрома, го правят косвено.
Ако на даден батальон е наредено да отблъсне врага от едно
възвишение или от мост, реалната цел е завземането на това място, а
разгромът на вражеската военна сила се явява нещо второстепенно. Ако
врагът не може да бъде отблъснат само с проста демонстрация на сила,
целта остава същата, но този хълм или мост фактически е необходим
главно като средство за увеличаване на общото количество загуби,
нанасяни на вражеската военна сила. Независимо че описаният случай на
бойното поле е единичен, той е валиден и за целия театър на военните
действия, където не само една армия е противопоставена на друга, но и
една държава, една нация и една цяла страна са изправени една срещу
друга. Тук броят на възможни връзки и възникващите впоследствие
възможни комбинации е много по-голям, разнообразието от мерки е голямо
и след като се степенуват целите — защото всяка цел е подчинена на
другата, — се оказва, че първоначално използваното средство е твърде
далеч от крайната цел.
Следователно по много причини е възможно целта на сражението да
не е разгромяване на вражеската сила, тоест разгромяването на военната
част, разположена непосредствено срещу нас, а това да е само средство.
Всички подобни битки, в които не се търси пълно поражение, не са нищо
повече от премерване на сили и сами по себе си нямат стойност, с
изключение на постигнатия конкретен резултат.
Но премерването на сили може да стане само в случай че
противостоящите страни са много неравностойни според чисто
сравнителна преценка. Тогава не се провежда сражение, а по-слабият
незабавно отстъпва.
Ако целта на сражението невинаги е разгром на неприятелските сили,
ангажирани в него, и тя може да бъде постигната, без въобще да се стигне
до сблъсък, а по-скоро чрез демонстрация на решимост за битка и във
връзка с обстоятелства, произтичащи от тази решимост, тогава е ясно, че и
цялата кампания може да бъде водена много активно, без истинското
сражение да играе някаква значителна роля в нея.
Историята доказва със стотици примери, че това наистина се случва
често. Ще оставим нерешен въпроса колко от тези случаи може да се
окажат истина, без да се стига до противоречие, и колко прочути герои,
израстващи от подобни истории, биха издържали на критика, защото преди
всичко трябва да се спрем на възможността за такъв ход на събитията във
войната.
И така, във войната имаме само едно средство — сражението. Но с
безкрайното разнообразие от насоки, по които може да бъде приложено, то
ни води към всички онези различни способи, които многообразието на
целите позволява, така че, изглежда, не сме спечелили нищо. Но това не е
така, защото от тази общност от средства произлиза нишка, която спомага
за изучаване на проблема, тъй като тя преминава през цялата мрежа от
военни действия и пази целостта й.
 Вече разгледахме разгрома на вражеската сила като една от целите,
която може да бъде преследвана по време на война, и оставихме нерешен
въпроса какво относително значение трябва да й бъде отделено на фона на
другите цели. В различните случаи това зависи от обстоятелствата и затова
при обобщаването на проблема не определихме стойността му. Ще се
върнем отново към него и ще имаме възможността да определим как трябва
да бъде оценена стойността му.
Сражението е уникална дейност във войната; в боя разгромът на
противника, изправен срещу нас, е средство за постигане на целта дори
когато сражението на практика не започне, защото в такъв случай се
предполага, че разгромът несъмнено ще настъпи предвид на
обстоятелствата. От това следва, че разгромът на вражеската военна сила е
основополагащият камък на всички действия във войната, основна опора
на всички комбинации, изградени върху него — както арка се опира на
подпорните си колони. Следователно всяко действие се основава на
предположението, че решението, постигнато със силата на оръжията, би
било благоприятно. Крайният резултат, постигнат чрез оръжие при всички
военни операции, големи и малки, е както плащането в брой при търговски
операции. Колкото и да са отдалечени едно от друго тези взаимоотношения,
колкото и рядко да може да се стига до реализация, все пак някога тя
непременно ще се случи.
Ако решението с оръжие е в основата на всички военни кроежи, от
това следва, че е възможно врагът да победи във всеки момент, спечелвайки
сражение на бойното поле — не само това, от което зависи целият ни
военен план, но и в някоя друга схватка, ако тя е достатъчно важна. Всеки
значим краен резултат чрез оръжие всъщност е разгром на вражеските
сили, което се отразява и върху всичко предшестващо, защото подобно на
течност военните кроежи и комбинации проявяват тенденция към
изравняване и клонят към едно и също ниво.
И така, разгромът на вражеската въоръжена сила винаги се проявява
като по-висше и по-ефикасно средство и всички други средства отстъпват
пред него.
Това става обаче, когато е налице предполагаемо равенство във всички
други условия — само тогава може да припишем най-голямата ефикасност
на разгрома на вражеската военна сила. Но би било голяма грешка да си
направим извода, че сляпото безразсъдство може да надвие над умението и
предпазливостта. При неумела атака би се стигнало до разгрома на
собствената ни армия, а не на вражеската сила, а нашата цел не е такава.
Върховната ефикасност принадлежи не на средствата, а на целта, и тук ние
сравняваме само ефекта от една осъществена цел с друга.
Като говорим за разгрома на вражеската военна сила, трябва незабавно
да посочим, че нищо не ни задължава да възприемаме този акт като
следствие от чисто физически сили. Напротив, моралът също е доста
значим елемент, защото физическата сила и моралът на практика са
взаимно преплетени дори и в най-дребните нюанси и заради това не могат
да бъдат разделени. Но тъкмо във връзка с описания по-горе неизбежен
ефект на разгрома една голяма победа — като акт на разгром, има
предимство над всички други крайни решения с оръжие, защото моралният
елемент е още „по-течен”, ако може да използваме този израз, и заради това
много лесно се разпределя във всички части.
Но срещу твърдението, че разгромът на вражеската военна сила има
най-голяма стойност спрямо всички други средства, се изправят разходът и
рискът, съпътстващи това средство, и затова то трябва да се използва само
ако вече е било изпробвано всичко останало. Колкото повече се увеличават
разходите и загубите на въоръжените ни сили, толкова повече се увеличава
стремежът ни към разгром на вражеската мощ.
Опасността се крие в това, че по-голямата ефикасност, към която се
стремим, обикновено има и голям откат, и ако не успеем да постигнем
целта си, може да се стигне до много лоши последствия.
Използването на други методи обаче, при които успехът не е толкова
скъпо струващ и съответно евентуалният провал не е толкова опасен,
невинаги е възможно, защото неизбежно сме изправени пред условието за
сходни методи, тоест и врагът се ръководи от същите принципи като нас. И
ако врагът предпочете голямо военно сражение, нашите средства въпреки
волята ни респективно трябва да се променят, за да съответстват на
неговите. Тогава всичко ще зависи от изхода на акта на разгром; но,
разбира се, е очевидно, че в този случай ние ще сме в по-неизгодно
положение, защото нашите планове и средства са били насочени отчасти
към други цели, което не важи и за противника. Две различни цели, едната
от които не е част от другата, взаимно се изключват и в тази връзка силата,
която е подходяща за едната, може да не е приложима за другата. Ако,
следователно, един от двамата воюващи има твърдо намерение да търси
голямо крайно решение с оръжие, вероятността за успех е голяма, ако е
убеден, че е по-вероятно противникът му да не поеме по същия път, а да
преследва друга цел; а всеки, който си поставя някаква друга такава цел,
трябва да действа внимателно, изхождайки от предположението, че и
противникът му — също като него — няма голямо желание да прибягва
към решително военно сражение.
 Но каквото казахме тук за другите направления на плановете и силите,
се свързва само с другите положителни цели, които можем да си поставим
по време на война; защото освен разгрома на вражеската сила може да
предпочетем и чистата отбрана, която може да се използва с оглед на
изтощаване на вражеските сили. В чистата дефанзива положителната цел
липсва; следователно, когато са в отбрана, нашите сили не могат да бъдат
насочени и към други цели; те могат да бъдат използвани само за да
провалят намеренията на врага.
Сега трябва да разгледаме противоположността на разгрома на
вражеската военна сила, тоест съхраняването на собствената ни военна
сила. Тези две усилия винаги вървят заедно, защото си взаимодействат и
реагират едно на друго; те са неделима част от едно и също действие и
затова трябва да се проследи какъв би бил ефектът, когато едната сила
надделее над другата. Стремежът да се разгроми силата на врага е
положително усилие, водещо до положителни резултати, чиято крайна цел
е победата над врага. Запазването на собствените ни сили обаче е
отрицателна цел и води до провал на вражеските намерения; в крайна
сметка това свежда усилията ни до чиста съпротива, чиято крайна цел не
може да бъде нищо друго освен продължаване на времетраенето на
състезанието и изтощаване на врага.
Усилието с положителна цел поражда акта на разгром; усилието с
отрицателна цел го забавя.
При теорията за нападението и отбраната ще разгледаме по-
задълбочено въпроса колко време трябва и може да продължи това
задържане. Тук ще се ограничим само с твърдението, че задържането не
бива да се приема като абсолютно величина и че в конкретната ни цел —
разгрома на вражеската военна сила, ангажирана в този конфликт — може
да бъде цел като всяка друга. Следователно ще бъде голяма грешка да
приемем, че след като сме избрали отрицателната цел, сме се отказали от
разгрома на вражеската военна сила и сме предпочели едно безкръвно
решение. Предимството на отрицателното усилие може и наистина да
доведе до това, но има реална опасност това да не е най-разумният метод,
тъй като зависи от напълно различните условия — не в нашия, а в
противниковия лагер. Безкръвният път, следователно, не може да се
разглежда като естествено средство за преодоляване на страховете ни от
разпиляване на собствените сили; напротив, когато условията са
неблагоприятни, именно това средство напълно ще срине силите ни. Твърде
много генерали са изпадали в подобна грешка и са били разгромявани
поради нея. Единственият необходим ефект, който произтича от
превъзходството на отрицателното усилие, е отлагането на решението, така
че едната страна от конфликта да си почине за известно време в изчакване
на решителния момент. Последствието от това, най-общо казано, е
отлагането на действието колкото се може повече във времето и съответно в
пространството, понеже пространството е в пряка връзка с времето. Ако е
настъпил моментът, в който действието вече не може да се отлага, без това
да има фатални последствия, тогава предимствата на отрицателното усилие
трябва да се смятат за изчерпани и на преден план да излезе положителното
усилие за разгром на вражеската сила, което до този час е било задържано
поради равновесието на силите, но никога не е било изоставяно.
В горните разсъждения видяхме, че съществуват много пътища за
постигането на крайното решение, тоест на политическата цел; но и че
единственото средство за това е сражението и следователно всичко се
подчинява на един върховен закон: крайното решение чрез оръжие, което,
ако наистина е желано от единия, не може да бъде отказано от другия. В
този смисъл всеки воюващ, който поема по някакъв друг военен път, трябва
да е уверен, че противникът му няма да се опита да използва ответни
средства за възстановяване, защото иначе каузата му би загубила в този
върховен съд. По този начин взема връх над всички останали цели, които
може да се преследват по време на война.
Какво друго би могло да се постигне чрез кроежи и комбинации в
различните видове война, ще научим едва впоследствие и, разбира се, само
отчасти. Тук ще се задоволим най-общо да се запознаем с възможностите,
които показват разликата между реалност и концепция, както и влиянието
на особените обстоятелства. Но не може да не добавим веднага, че
разрешаването на кризата чрез кърваво сражение — усилието за разгром
на вражеската сила, е първородният син на войната. Дори когато
политическите цели са незначителни, мотивите — слаби, и духът на
бойните сили — незадоволителен, предпазливият командир би трябвало да
избягва големите кризи и кървавите битки и да опитва всички други начини
за сключване на мир, използвайки както характерните слабости на врага си
на бойното поле, така и на правителствено равнище, и нямаме право да
търсим грешки в него, ако позициите, от които действа, са основателни и
оправдани от успеха. Но все пак трябва да му напомним, че тези обиколни
пътища са забранени и богът на войната може винаги да го изненада, както
и че той би трябвало винаги да държи под око врага и да не размахва
картонена театрална шпага, ако врагът го очаква с остра стоманена сабя.
 Битката при с. Кана, 216 г. пр. Хр. Анибал нанася най-голямото
поражение на Рим.

Какво е влиянието на характера на войната, а и на резултатите и

средствата, които участват в нея, и как чрез измененията в реалната
обстановка понякога се отклонява повече или по-малко от първоначалната
си концепция, колебаейки се напред и назад, но все пак винаги остава
подчинена на тази строга концепция като на върховен закон: трябва да
имаме всичко това предвид и постоянно да го помним при обсъждането на
всеки от последващите субекти, ако искаме правилно да разберем
истинските им взаимоотношения и собствената ни значимост, за да не
бъдем въвличани непрекъснато в най-свирепи противоречия с реалността и
в крайна сметка със самите нас.
Глава III

Военният гений

Всяко нещо, извикано на живот, ако трябва да бъде последвано от

успех, изисква особени качества на разума и душата. Когато те са от висок
порядък и се отличават с изключителни постижения, умът, на който
принадлежат, се определя като гений.
Знаем много добре, че тази дума има много значения, различни както
по мащаб, така и по характер, и че с повечето от тези определения много
трудно може да се опише и да се определи есенцията, основната същност
на гения; но тъй като никога не сме претендирали да сме философи или
граматици, си позволяваме да използваме значението на тази дума, взето от
обикновения език, и под „гений” да разбираме много високи умствени
способности за известни начинания.
Бихме искали да разгледаме за момент тези способности и дарби на
ума с цел да уважим определението гений и да обясним по-пълно
вижданията си по този въпрос. Но ще се спрем не подробно на това, че той
е придобил титлата си благодарение на много голям талант, или другояче
казано, заради гениалността си, а по-скоро на факта, че това е концепция
без определени граници. Това, което трябва да сторим, е да вземаме
предвид всяка естествена склонност на силите на ума и душата към делото
на войната и да разглеждаме общия сбор от тези склонности като есенция
на военния гений. Казваме „общ”, защото именно в това се изразява
военният гений — не става дума за едно отделно качество, свързано с
войната, като например смелостта, и липса на другите качества на ума и
душата или тяхната устременост към нещо ненужно за войната, а говорим
за хармонична асоциация на сили, в която може да преобладават една или
друга, но никоя не трябва да бъде в противоречие с другата. Ако приемем,
че всеки воюващ трябва да бъде повече или по-малко осенен с военния
гений, нашите армии биха били много слаби; тъй като това предполага
особена настройка на интелекта, която твърде рядко може да процъфти там,
където умствените възможности на хората са преминали през военен набор
и са подготвени по много различни начини. Колкото по-малко са военните
начинания, преследвани от една нация, толкова повече преобладават
военните и толкова по-вероятно е да се открие военен гений. Но това
повече засяга вероятността от появата му, но в никакъв случай равнището
му, защото то зависи от общото състояние на интелектуалната култура на
страната. Ако разгледаме една дива и войнолюбива раса, ще открием, че
войнолюбивият дух у индивида се среща много по-често сред нейното
население, отколкото сред цивилизованите хора; докато при първите почти
всеки воин притежава това качество, при цивилизованите това чувство се
появява само при необходимост, но никога като естествена склонност.
Същевременно при нецивилизованите общества не може да се открие
голям генерал, а още по-малко — личност, която бихме могли да наречем
военен гений, защото това изисква развитие на интелекта, което не може да
стане в нецивилизована държава. А че и цивилизовани хора може да имат
войнствени наклонности, е разбираемо; и колкото по-често се среща това,
толкова по-често може да бъде открит и военен дух при отделни личности и
в техните армии. И тъй като в случая говорим за нация с по-висока степен
на цивилизация, следователно там се наблюдават най-блестящите военни
прояви, каквито са демонстрирали римляни и французи. Най-големите
имена при тези и при всички други нации, проявили се по време на война,
принадлежат главно към епохи, белязани от висока култура.
От това можем да съдим колко голям е делът на интелекта за оформяне
на висшия военен гений. Сега ще се занимаем по-отблизо с този въпрос.
Войната е област на непрекъсната опасност, ето защо смелостта — над
всичко останало, е първото и основно качество за един воин.
Има два вида смелост: първо — физическа, тоест смелост пред лицето
на опасността за отделната личност; второ — морална, тоест смелостта да
поемеш отговорност пред съда на външен авторитет или пред вътрешната
сила, пред съзнанието. Тук ще обсъдим само първия вид.
Смелостта пред лицето на опасността, възникнала за отделната
личност, също има две разновидности. Първата е незаинтересованост от
опасността, което произтича от психиката на индивида и се характеризира
с презрение към смъртта или с навик — във всеки от тези случаи това
трябва да се разглежда като постоянно състояние. Второ, смелостта може
да произлиза от положителни мотиви, като лична гордост, патриотизъм или
ентусиазъм от всякакъв вид. В този случай тя е не толкова нормално
състояние, колкото плод на импулс.
Можем да заключим, че двата вида смелост действат различно.
Първият е по-сигурен, защото за военните е станал втора природа и никога
не ги подвежда; вторият често има по-далечни цели. В първия има повече
твърдост, във втория — дързост. Първият по-хладнокръвно оценява нещата,
вторият засилва мощта си в отделни моменти, макар че тя често му
изневерява. Комбинирани, двете качества правят най-перфектния вид
смелост.
Войната е сфера на физическото изтощение и страдание. За да не
бъдете напълно победен от тях, се изисква известна сила на тялото и на
ума, която — била тя естествена или придобита, предизвиква известно
безразличие към тези изпитания. Военните с подходяща квалификация
могат под ръководството на един-единствен звук да се превърнат в
инструмент на войната — това явление е толкова всеобхватно, че се среща
също при дивите и полуцивилизованите племена. Ако отидем по-далеч в
изискванията, които войната поставя пред своите избраници в по-
цивилизована ситуация, ще открием, че надделява необходимостта от
разбиране на войната. Войната е област на несигурността: три четвърти от
прогнозите, върху които тя трябва да се изгради, са скрити повече или по-
малко в облаците на несигурността. И затова в тези случай има нужда
преди всичко от добър и дълбоко проникващ ум, търсещ истината на
основата на преценките и съжденията си.
Понякога до тази истина може да достигне и някой посредствен
интелект, но това ще е случайно; възможно е също липсата на военен гений
да се компенсира от извънредна смелост в друг случай; но в повечето
случаи средният резултат винаги ще показва недостатъчна интелигентност.
Войната е и сфера на късмета. Няма сфера от човешката активност,
която да оставя такова пространство за този натрапник, защото нищо друго
не е в толкова постоянен и всестранен контакт с него. Късметът увеличава
несигурността на всяко обстоятелство и обърква потока на събитията.
От тази несигурност при разсъжденията и предположенията, от това
постоянно противопоставяне на късмета участниците във войната
постоянно се сблъскват с факти, твърде различни от очакванията им; и това
не може да не влияе върху плановете или най-малкото върху прогнозите,
свързани с тези планове. Ако влиянието на новите факти е толкова голямо,
че превръща предварителния план в пълна безсмислица, тогава — по
правило — трябва незабавно да се състави нов план. Но често
необходимите данни не достигат в конкретния момент, защото по време на
акция обстоятелствата изискват незабавно решение и не предоставят
достатъчно време да се огледат и да се проучат новите данни, които често
пъти дори не са достатъчни за зряло разсъждение.
Случва се поправките в предварителния план и прогнозите на
случайните събития, които може да настъпят, да не пораждат необходимост
от пълно отхвърляне на плановете ни, но да предизвикват колебание;
защото наред с опознаването на обстоятелствата нараства и несигурността
ни, тъй като ние придобиваме целия си опит не наведнъж, а постепенно; по
този начин нови случки и събития постоянно обсаждат решимостта ни и
поради това умът ни, ако може да използваме този израз, трябва да е
„винаги въоръжен”.
Има две изключителни качества, които могат да ни помогнат да се
придвижим безопасно през този постоянен конфликт с неочакваното: на
първо място е интелектът, който — дори всред плътен мрак — не остава
без озарението на вътрешната си светлина, която води към истината; след
това е смелостта, която следва тази слаба светлина. Първото е образно
[4]
изразено чрез френския термин coup d’oeil а второто качество е
решителността. Трябва да подчертаем, че за сражението като основен
елемент на войната, към което е насочено вниманието ни, много важни
фактори са времето и пространството особено когато се използва
кавалерията, която със своите бързи действия е основното оръжие. Идеята
за бързо и правилно решение преди всичко обединява оценката на тези два
елемента и така се ражда изразът: „Положението може да се оцени само с
един поглед”. Много преподаватели по военно изкуство разглеждат по
различен начин определението coup d’oeil, но не може да се отрече, че
всички добри решения, формирани в момента на действие, би трябвало да
се разбират с помощта на изрази като „ударът на точното място, нанесен по
време на атака”. Следователно нерядко важна роля играе не само
физическото, но и мисловното око, което имаме предвид при израза coup
d’oeil. Естествено този израз, както и това явление, е по-уместен при
тактическите решения; същевременно той не би бил нужен в стратегията,
защото тук не са необходими спешни решения. Ако оголим тази концепция
от прекалената образност и ограниченост, които й придава този израз, тя
просто опира до бързото разкриване на една истина, която за обикновения
ум е невидима или излиза наяве след дълго изучаване и размисъл.
Решителността е акт на смелост в особени моменти, обаче когато тя
стане характерна черта, това вече е навик на ума. Но тук имаме предвид
смелостта не пред лицето на материалната опасност, а пред лицето на
отговорността, тоест до известна степен срещу морална опасност. Често
[5]
това се нарича courage d’esprit , понеже произтича от разбирането за
смелостта; но това не е акт на разбиране в резултат от премисляне и
пресмятане, това е акт на чувства. Естественият интелект все още не е
смелост, защото често виждаме как най-умни хора са лишени от
решителност. И все пак мозъкът, умът трябва да събуди чувството на
смелост и после да бъде воден и подкрепян от нея, защото в извънредни и
напрегнати моменти човек повече се опира на чувствата, отколкото на
мислите си.
Вече приписахме на решимостта задължението да премахва бурите на
съмнението и опасността от отлагане, когато няма достатъчно мотиви,
върху които да се опрем. Посредством небрежната употреба на езика —
нещо, което се среща повсеместно — често това понятие се свързва с по-
обикновени качества, като дързост, храброст, безразсъдство или нахалство.
Но когато са налице достатъчни мотиви у човека, пък били те обективни
или субективни, истински или фалшиви, тогава нямаме право да обсъждаме
решимостта на този човек; защото, когато правим това, се поставяме на
негово място и прибавяме в схемата своите съмнения, които за него не
съществуват.
Но тук не става дума за нищо друго освен за сила и слабост. Не сме
достатъчно педанти, за да обсъждаме тези малки погрешни езикови
тълкувания, целта ни е само да премахнем грешни представи.
Тази решителност, която побеждава състоянието на съмненията, може
единствено да се разглежда като различна от интелекта и фактически от
неговите особени качества. Твърдим, че обикновеният съюз на голям ум и
необходимите чувства не е достатъчен да породи решителност. Има
личности, които притежават най-тънка проницателност за най-трудни
проблеми и не се страхуват да поемат отговорност, и все пак в случай на
затруднение не стигат до решителност. Тяхната смелост и мъдрост действат
независимо една от друга, не си подават взаимно ръка и в крайна сметка не
пораждат решителност. Предвестникът на решителността е действие на
ума, предизвикало необходимостта от смела предприемчивост, като по този
начин влияе и върху волята. Тази съвсем специфична насоченост на ума,
която побеждава всякакъв страх у мъжа, със страха от безсмислено пилеене
или излишно съмнение, е това, което поражда решителността в силните
умове; все пак според нас хората с недостатъчно висок интелект никога не
могат да бъдат достатъчно решителни. Те може да действат без колебание
при трудни обстоятелства, но тогава те действат, без да разсъждават.
Разбира се, когато действа, без да разсъждава, човек не може да бъде
смутен от съмнения и понякога подобен начин на действие може да доведе
до точното място и точната цел; но както казахме преди, това е усреднен
резултат, който само потвърждава съществуването на военен гений. Ако на
някого това наше твърдение му се стори крайно, защото той познава много
решителни хусарски офицери, които не са дълбоки мислители, трябва да
му напомним, че тук става въпрос за особената насоченост на ума, а не за
големи мисловни сили.
 Смятаме обаче, че решителността е плод на специфична насоченост на
ума, присъща по-скоро на силен, отколкото на блестящ ум. Изследвайки
генеалогията на решителността, можем да добавим, че съществуват много
примери за хора, които са показали най-голяма решимост при по-ниски
военни рангове и които са губели това си качество при по-високи позиции.
Когато, от една страна, те са задължени да бъдат решителни, а, от друга,
преценяват неправилно опасностите, понеже са обградени от нови за тях
неща, тяхната възприемчивост губи първоначалната си сила и те стават все
по-притеснителни и плахи, защото все повече осъзнават опасността от
нерешителността си, както и факта, че са действали по-решително преди,
когато са били пришпорвани от необходимостта да реагират в момента.
Започвайки от мигновената преценка (coup d’oeil) и решителността,
ние естествено се насочваме към разглеждането на родствената им връзка
— здравия разум, който в сферата на неочакваното, каквато е войната,
трябва да действа доста активно, защото войната не е нищо повече от
необходимостта от победа над неочакваното. Възхищаваме се на здравия
разум както при остроумен отговор на неочаквана реплика, така и при
бърза и уместна реакция при внезапна опасност. Нито отговорът, нито
целесъобразността не би трябвало сами по себе си да бъдат изключителни,
а само да улучват точното място; защото добрият резултат от зрялото
решение не би бил нищо необикновено, с други думи, за нас изявата му би
била незначителна — а именно внезапната реакция може да ни направи
приятно впечатление. Изразът „присъствие на духа” определя много точно
тази готовност и бързина на ума.
Дали това благородно качество на мъжа може да се припише на
особеностите на неговия ум или на уравновесеност на чувствата, зависи от
различните случаи на проявление, въпреки че нито едно от двете не може
изцяло да отсъства. Бързият остроумен отговор говори повече за готовност
на волята, а реакцията при непосредствена внезапна опасност е присъща
повече на добре уравновесения ум.
Ако погледнем общо на четирите елемента, съставящи атмосферата, в
която се води войната — опасност, физическо усилие, несигурност и
късмет, е лесно да заключим, че се изискват много силен ум и
проницателност, за да може да се проправи сигурен и безопасен път между
такива противоположни елементи — сила, която според различните
промени, възникващи от обстоятелствата, военните писатели и анализатори
описват с понятия като енергия, твърдост, издръжливост, сила на ума и
характера. Всички тези прояви на героичния характер могат да се
разглеждат като една и съща сила на волята, изменена според
обстоятелствата.
За да представим тази концепция по-ясно, на първо място е важно да
отбележим, че фактори като тежестта, бремето, съпротивата или както и да
ги наричаме, които пораждат душевната сила у генерала, са съвсем слабо
измерение на вражеската активност, вражеската съпротива или вражеското
действие. Вражеската активност засяга пряко генерала по-скоро по
отношение на личността му, без да обърква действията му като командващ.
Ако вместо два часа противникът се съпротивява четири часа,
командващият е в опасност за четири часа вместо за два; това е количество,
което пропорционално намалява с понижаването на ранга на командващия.
Какво се променя тогава за главнокомандващия? Нищо.
На второ място, въпреки че съпротивата на врага оказва пряко
въздействие върху командира — нарастваща загуба на средства, причинена
от продължителната съпротива, отговорност за тези загуби — и силата на
волята му е подложена на изпитание, изправена е пред необходимостта от
действие поради тревожните обстоятелства, все още можем да твърдим, че
това не е най-тежкото бреме за командира, защото той взема всички
решения сам. Всички други отражения на вражеската съпротива влияят
пряко върху сражаващите се под негово командване, а чрез тях — и на него.
Докато хората му се сражават храбро и с висок дух, рядко се налага
командирът да показва голяма енергия в преследването на своята цел. Но
ако вече трудностите нараснат — а това се случва винаги когато големите
резултати са заложени на карта, тогава нещата не вървят от само себе си
като добре смазана машина, защото и самата машина започва да се
съпротивява и да буксува, и се изисква голямо усилие на волята от страна
на командващия, за да преодолее това. При тази съпротива не бива
непременно да търсим неподчинение или прикрито недоволство, макар че и
те се наблюдават често при отделни личности — това се дължи най-вече на
тежкото чувство за разпадане на цялата физическа и морална сила, това е
сърцераздирателната гледка на кървава жертва, която командващият трябва
да съпреживее, а после да поеме и бремето на всички, които пряко или
непряко прехвърлят към него своите впечатления, чувства, тревоги и
желания. Както силите в дадена личност постепенно се изчерпват и не
могат повече да се възстановят и да се поддържат от усилията на
собствената воля, така и цялата инерция на масите постепенно прехвърля
тежестта си върху волята на командващия: само пламъкът в гърдите му и
светлината на духа му може да предаде на другите искрата на
решителността и лъча на надеждата. И само когато е на съответното ниво,
командирът може стои над масите и да продължава да бъде техен
властелин; когато влиянието престане и духът му вече не е достатъчно
силен, за да възражда духа на другите, масите го увличат и той потъва
заедно с тях до най-ниското равнище на животинската природа, породено
от опасността и непознаващо срама. Това е бремето, което смелостта и
умствените качества на военния командир трябва да преодолеят, ако той
иска да прослави името си. Тези тежести нарастват с увеличаване на
военните маси и заедно с това, ако въпросните сили са равностойни на
понесеното бреме, трябва пропорционално да нараства и рангът на
командира.
Енергичността при сражението показва силата на мотива, чрез който
действието е стимулирано, независимо от това, дали той произхожда от
убеждение и разбиране или само от импулс. Но от импулса едва ли има
нужда там, където се проявява голяма сила.
От всички благородни чувства, изпълващи човешкото сърце във
вълнуващия вихър на битката, трябва да приемем, че няма нищо по-могъщо
и трайно от жаждата на сърцето за слава и признание, която немският език
третира толкова нечестно и се стреми да обезцени с евтини асоциации в
[6] [7]
думите: Ehrgeiz и Ruhmsucht . Несъмнено само по време на война
оскърблението на тези горди стремления на душата би трябвало да
предизвиква сред човешкия род най-яростни чувства, но по произхода си
тези чувства трябва да се наредят между най-благородните, принадлежащи
на природата му, и по време на война те са живителният стимул, придаващ
огромна мощ на духа. Някои други чувства могат да бъдат по-всеобхватни
по отношение на влиянието си и много от тях, като любов към родината,
фанатизъм, отмъстителност, всякакъв вид ентусиазъм, може да изглеждат
по-висши, но все пак жаждата за почести остава незаменима. Другите
чувства могат да възпламенят, общо взето, големите маси и да ги възбудят
по-силно, но те не са определящи за желанието на лидера да превъзхожда
другите — желание, което е основен реквизит при ръководното му
положение, ако той се стреми да изпъкне. Тези чувства не могат да
предизвикат жаждата за слава при военния акт и да се превърнат в
специално и лично начинание на лидера, което той се стреми да издигне до
най-висока степен, като полага най-големи усилия и сее грижливо, за да
пожъне богата реколта. Точно тези стремления в командирите, за които
говорим — от най-висшия до най-нисшия, този вид енергия, този дух на
съревнование, тези поощрения и награди са нещата, които основно
раздвижват армиите и им гарантират успехи. И тук бихме запитали във
връзка с гореказаното: съществувал ли е някога велик командващ, лишен от
любовта към славата, и възможно ли е въобще да се мисли за такава
личност?
Твърдостта характеризира съпротивата на волята във връзка със
силата на един удар, издръжливостта е свързана с продължителността на
ударите. Връзката между двете е твърде близка и често едното се използва
вместо другото, но все пак между тези две качества има забележима
разлика, която не може да бъде пренебрегната и поради това, че твърдостта
срещу един-единствен мощен натиск може да се корени в естествената
здравина на чувствата, докато издръжливостта по-скоро се поддържа от
разума, тъй като при по-голяма продължителност на една акция тя повече е
свързана със системното обмисляне, от което издръжливостта черпи силата
си отчасти.
Ако сега отново се обърнем към силата на ума и душата, ето какъв
трябва да бъде първият ни въпрос: какво разбираме под това понятие?
Очевидно това не е празен израз на чувство или на лесновъзбудима
страст, защото това би било противно на всички езикови норми, а
обозначава силата да се вслушаш в разума, когато чувствата са най-
объркани в порива на най-бурните страсти. Дали тази сила зависи само от
разума? Съмняваме се. Фактът, че има хора с най-голям интелект, които не
могат да командват и да контролират себе си, показва точно обратното и
можем да кажем, че това по-скоро е свързано с наличието на мощен, а не на
много разсъдлив човешки характер. Също така обаче смятаме, че ще се
приближим повече до истината, ако приемем, че способността за
самоподчинение и контрол на разума дори в моменти на най-силно
развихряне на чувства — силата, наричана най-често самоконтрол — се
корени в самото сърце. На практика това е особено чувство, което в
силните умове уравновесява възбудените страсти, без да ги разрушава, и
чрез това равновесие се осигурява господството на разума. Това
уравновесяване е само чувството за почтеност у човека, благородната
гордост, дълбоко вкорененият стремеж на душата да действа винаги, като
че ли е споена с интелекта и ума. И тук е мястото да отбележим, че здрав е
преди всичко този ум, който не губи равновесието си дори и при най-бурни
вълнения на чувствата.
Ако хвърлим поглед към разнообразието, наблюдавано в човешкия
характер по отношение на чувствата, ще открием, че, първо, съществуват
хора с много слаба възбудимост, които се определят като флегматици или
ленивци.
Второ, има силновъзбудими хора, чиито чувства обаче никога не
престъпват определени граници — те са чувствителни, но мрачно
настроени.
Трето, има и хора, които лесно пламват и чиито чувства блясват бързо
и бурно като барут, но не продължават дълго.
На четвърто място са хората, които не могат да се развълнуват от
незначителни причини и които не се възбуждат лесно, а постепенно, но
чиито чувства нарастват и се засилват и продължават дълго. Това са хора,
чиито силни страсти съществуват дълбоко в тях в латентно състояние.
Тази разлика в характерите вероятно се основава на съчетанието от
физически сили, движещи човешкия организъм, и принадлежат към
сложната разклонена схема, наричана нервна система, която изглежда
отчасти материална, отчасти духовна. Ние обаче няма да занимаваме
повече нашата слаба философия с това загадъчно поле. Но за нас е важно
да се спрем на въздействието, което различните характери имат върху
военния акт, и да разберем колко голяма може да бъде силата на ума.
Ленивите хора трудно могат да бъдат извадени от уравновесеността
им, но определено не може да очакваме да съществува сила на ума там,
където има нужда от цялостна проява на сила. Същевременно не може да се
отрече, че такива хора също могат специфично да се пригодят към войната,
което се дължи на постоянната им уравновесеност. При тях често липсва
положителен мотив за действие, липсва и импулс, и следователно —
активност, но те не са склонни да оставят нещата в безпорядък.
Особеността на втората група е, че те са много лесновъзбудими и
готови да реагират на незначителни поводи, но, общо взето, лесно се
овладяват. Такива мъже показват голяма активност при подпомагане на
изпаднал в беда човек, но при изпитание в национален мащаб са по-
склонни да паднат духом, а не да преминат към действие.
Такива хора не проявяват липса на активност или уравновесеност по
време на война, но никога няма да постигнат нещо велико, докато някаква
голяма интелектуална сила не им предостави мотив, а твърде рядко се
среща силен, независим ум в съчетание с такъв характер.
Лесновъзбудимите, с мигновено пламващи чувства са малко
подходящи за практическия живот и заради това не са особено годни и за
война. Определено имат предимството на силните импулси, но не могат да
ги задържат дълго. Същевременно, ако възбудимостта при тях се насочи
към смелостта или към търсенето на слава, те биха могли да бъдат много
полезни във военно време при по-нисшите чинове, защото военното
действие, което е под командването на по-нисшите чинове, обикновено
трае по-кратко. Тук често ще бъде достатъчно едно смело решение, едно
възпламеняване на душевните сили. Една храбра атака, едно искрено „ура”
е въпрос на няколко мига, докато смелото противопоставяне на бойното
поле е работа за цял ден, а войната — за цяла година.
За хората, подвластни на бързо променящите се чувства, е два пъти по-
трудно да запазят равновесие на ума, тъй като често те губят ума и дума,
както се казва, и това е най-лошата страна от характера им, що се отнася до
военновременни действия. Но би противоречало на опита да се твърди, че
твърде лесновъзбудимите духове никога не могат да запазят стабилно
равновесие — тоест да се каже, че те не могат да сторят това дори и при
най-силно вълнение. Но трябва ли да приемаме, че те са без чувството за
самоуважение, защото по правило те са хора с благороден характер?
Всъщност самоуважението рядко липсва при тях, но то няма време да се
развие и да доведе до резултат. След избухване те обикновено страдат от
чувство за вътрешно унижение. Но ако чрез обучение, самонаблюдение и
жизнен опит разберат колко важно е за тях да внимават и да се наблюдават,
така че в момент на върховно вълнение съзнателно да могат да се
противопоставят на вътрешната си сила, тогава такива хора биха могли да
постигнат голяма умствена сила.
Накрая да се спрем на онези хора, които трудно се помръдват, но за
сметка на това имат много дълбоки и трайни чувства — хора, които си
приличат с предишните толкова, колкото нажеженото желязо с огъня. Чрез
титаничната си сила те са най-годни да отместват огромните тежести, с
които образно може да представим трудностите при командването във
войната. Ефектът на чувствата им е като движението на огромно тяло —
бавно, но непреодолимо. Макар че е малко вероятно чувствата им внезапно
да изненадат такива хора и те да се държат така, че после да се срамуват от
себе си както гореспоменатите, все пак твърдението, че никога не могат да
загубят уравновесеността си и да се поддадат на сляпа страст, противоречи
на опита; напротив, това може да се случи винаги, ако липсва благородната
гордост на самоконтрола или ако тя не притежава необходимата тежест.
Може да се наблюдават твърде често примери за това при хора с благороден
ум, които принадлежат към изостанали народи, където ниското равнище на
умствено развитие благоприятства господството на страстите. Но дори и
сред най-цивилизованите класи в цивилизовани държави животът е пълен с
подобни примери за хора, водени от бурните си страсти, както бракониерът,
който преследва бясно елен в гората.
Вече споменахме, че за здрав приемаме не разума, който е склонен към
силно вълнение, а разума, който съумява да запази спокойствие дори при
най-мощното вълнение на чувствата на човека и въпреки бурята, бушуваща
в гърдите му, ясната представа и анализът действат с пълна свобода —
както стрелката на компаса в застигнат от буря кораб.
Под понятието сила на характера или просто характер се разбира
издръжливостта на убежденията, получена в резултат от наши собствени
или чужди възгледи, независимо дали са принципи, мнения, моментни
вдъхновения или някакъв друг вид еманация на разума; но този вид
издръжливост определено не може да се изяви, ако самите убеждения са
субект на честа промяна. Тази честа промяна не е нужно да бъде следствие
от външни влияния — тя може да се появи и след продължителната
активност на собствения ни ум и в такъв случай да разкрие определената
неустойчивост и непостоянство на ума. Очевидно не бихме могли да
твърдим за човек, който променя възгледите си всеки момент, че има
характер. Следователно това качество може да се припише само на хора,
чието убеждение е много постоянно — или защото е дълбоко вкоренено и
съответно не е много склонно към промяна; или защото, както в случая с
ленивите хора, се забелязва липса на умствена активност и съответно
необходимост от мотиви за промяна; или пък защото откритият и ясен
волеви акт, произлязъл от изричната убеденост на разума, отрича донякъде
всяка промяна на мнението си.
По време на война — въз основа на многото и силни впечатления, на
които умът е изложен, при несигурността на всякакво познание и
неприложимостта на всякаква наука — много неща биха могли да отклонят
човек от поетия път и да го накарат да се съмнява в себе си и в другите,
както и във всяка друга човешка дейност.
Потресаващата гледка на опасността и на страданието лесно води към
чувства, които постепенно въздействат върху убедеността на разума, и в
обгръщащия всичко здрач е толкова трудно човек да запази проницателния
и ясен поглед, че промяната на мнението става по-приемлива и по-
оправдана. През цялото време сме принудени да действаме само според
конкретната ситуация, както и само да предполагаме кое и какво е истина.
Ето защо различните мнения никога не са толкова много и толкова значими,
колкото по време на война, където потокът от впечатления, който действа
срещу представите ни, никога не секва. Дори и най-голямата устойчивост и
непоколебимост на ума трудно им устояват, защото впечатленията са много
силни по своя характер и винаги влияят и върху чувствата.
Когато е ясна и дълбока, проницателността може да доведе единствено
до общи принципи и възгледи за действие от най-висок порядък; и върху
тези принципи за всеки отделен случай трябва да се оформят незабавно
твърди и конкретни мнения, като че ли е пусната котва. Но самата трудност
всъщност се състои в това, да се придържаме към резултатите от
предишните си разсъждения, противопоставени на потока от впечатления и
явления, които настоящето носи със себе си. Често съществува голяма
дистанция между конкретния случай и основните принципи, която
невинаги може да се преодолее поради очевидната верига от заключения, и
тогава на човек му е необходима известна вяра в себе си, а и известен
скептицизъм, за да свърши работата добре. Тук често не може да помогне
нищо друго освен императивната максима, която независимо от появилите
се разсъждения незабавно ги поставя под контрол. Тази максима повелява,
че във всеки случай на съмнение трябва да се придържаме към
първоначалното мнение и че не бива да се отказваме от него, докато не се
оформи ясно убеждение, което да ни застави да сторим това. Трябва да
вярваме твърдо в по-висшия авторитет на вече изпробваните максими и под
стряскащото влияние на моментните събития да не забравяме, че тяхната
стойност е от по-нисш порядък. Предимствата, които при съмнителни
случаи даваме на първоначалните убеждения, като се придържаме към тях
в действията си, придобиват стабилността и постоянството и изграждат
това, което наричаме характер.
Лесно е да се види колко съществена е силата на характера за добре
уравновесения ум, от което следва, че хората със силен ум обикновено имат
и забележителен характер.
Силата на характера ни води към една негова фалшива разновидност
— упорството, ината.
Много често е трудно да се каже къде свършва едното и къде започва
другото, но, от друга страна, не изглежда трудно да се определи теоретично
разликата.
Упорството не е грешка на разума; с това понятие отбелязваме
съпротивата срещу наша по-добра преценка и не би било правилно да
обвиняваме за това разума, защото той е довел до тази преценка.
Упорството е грешка на чувствата или на сърцето. Липсата на гъвкавост
на волята и нетърпението да се противоречи се коренят единствено в
особен вид егоизъм, който поставя над всичко удоволствието от
господството на собствения ум — както над себе си, така и над другите.
Бихме го нарекли вид суетност, което определено не е нещо по-добро.
Суетата се задоволява от повече показност, а инатът почива върху
удоволствието от налагането.
И така, твърдим, че силата на характера дегенерира в упорство, когато
съпротивата срещу противоположното мнение не изхожда от по-голяма
убеденост или осланяне върху по-достоверна максима, а от чувството за
противопоставяне. Ако това определение, което вече приехме, не ни помага
много в реалността, все пак то би ни предпазило от мнението, че
упорството е по-скоро сила на самия характер, докато то е нещо съвсем
различно — нещо, което, общо взето, се намира близо до характера и е
сродно с него, но същевременно съвсем малко може да го подсили.
Съществуват много упорити хора, които, колкото и да се опитват, проявяват
съвсем малка сила на характера.
След като се запознахме с онези високи качества на големия
военнокомандващ, при които сърце и разум действат заедно, стигаме до
една специфична страна на военната дейност, която може би трябва да се
разглежда като твърде забележителна, ако не най-значима, и която изисква
само сила на ума, без да се съобразява със силата на чувствата. Това е
връзката, която съществува между войната и страната или театъра на
военните действия.
Първо, тази връзка е постоянно условие на войната, защото е
невъзможно да си представим организираните ни армии да изпълняват
някаква операция извън условията на определеното място; второ, това е
факт от много решаващо значение, защото оформя, а понякога и напълно
променя действието на всички сили; трето, тя често засяга най-малките
подробности на местността, а от друга страна, може да се отнася до
огромни части от цялата територия.
По този начин тази връзка между войната и страната, както и театъра
на военното действие, има особено значение. Ако помислим за
обикновените занимания на хората, които имат отношение към страната и
нейната територия — за градинарството и земеделието, за строителството и
хидромелиорациите, за минното дело, лова и горското стопанство, —
всички те са ограничени в много малки пространства, които може да се
изследват бързо и достатъчно точно. Но военнокомандващият трябва да
изпълнява поставените му задачи на места, които не може да огледа
предварително и невинаги може да изучи, колкото и да се старае, и които
поради постоянно настъпващите промени той рядко може да опознае
напълно. Естествено врагът е в същото положение. Но, на първо място,
това, че трудността е обща за двете страни, не може да я омаловажи и който
притежава таланта и опитността да я преодолее, ще е с голямо предимство;
а, на второ място, тази еднаквост при трудността за двете страни е по-скоро
абстрактно предположение, което рядко се среща в конкретните случаи, тъй
като обикновено един от двамата противници (отбраняващият се) знае
много повече за местността, отколкото противникът му.
Тази много особена трудност може да се преодолее само от специален
вид вроден умствен талант, известен също така с твърде ограничения
 [8]
термин Ortsinn . Това е способността бързо да се добива геометрична
представа за всяка част от страната и след това да може да се намира по
всяко време. Това е ярък акт на въображението. Несъмнено
проницателността се формира с помощта отчасти на физическото око,
отчасти на ума, който запълва липсата с определени представи
благодарение на знанието и опита извън отделните терени, видими с
физическо око, като по този начин оформя цялото. Но разумът трябва да си
представи релефно и живо това цяло и да го превърне в картина, във
виртуално очертана карта с ясен, различим пейзаж, така че подробностите
да не могат отново да се разпилеят — всичко това е възможно благодарение
на умственото усилие, което наричаме въображение. Ако някой голям поет
или художник се почувства оскърбен, че изискваме от неговата богиня
подобна услуга, и ако повдига обидено рамене, когато казваме, че
остроумният играч трябва непременно да притежава въображение, веднага
ще се застраховаме, като уточним, че тук говорим само за ограничен вид
въображение в една наистина приложна област. Но колкото и да е лека, тази
задача все пак трябва да е дело на природен талант, защото при липсата на
такава дарба ще ни бъде трудно да си представим нещата ясно и в цялата
им сложност. Априори приемаме, че в случая добрата памет е много добър
помощник, но въпросът, дали в случая паметта трябва да се смята за
независим елемент на ума, или самата сила на въображението фиксира тези
неща тук по-добре от паметта, остава нерешен, защото в много аспекти
изглежда трудно да си представим тези две умствени сили напълно
отделени една от друга.
Не бива да отричаме, че практиката и остротата на ума имат много
общи неща. Прочутият генерал Пюисегюр — интендант от Люксембург, е
обичал да казва, че поначало няма много доверие в себе си в това
отношение, защото, ако е трябвало да чуе паролата отдалеч, винаги е
обърквал нещата.
 На 16 ноември 1532 г. испанският конкистадор Франсиско Писаро
залага капан и пленява императора на инките Атаулапа.

Естествено е, че размерите на този талант растат успоредно с военния

ранг. Докато конникът и пехотинецът, изпратени да патрулират, трябва да
познават всички основни шосета и странични пътища и ако за това са им
достатъчни само няколко белега или определена наблюдателност,
началникът на армия трябва да е запознат с общите географски
характеристики на цялата провинция и дори на цялата страна и винаги
трябва да се съобразява с посоката на пътищата, реките, разположението на
хълмовете, без същевременно да се обляга единствено на по-тясното
„чувство за местност” (Ortsinn). Несъмнено различните видове
информация, която щабът му черпи от картите, книгите или спомените, са
от голяма помощ и за него; но въпреки това, ако той самият има таланта
бързо и подробно да си съставя идеална картина на страната, това
положително ще улесни действията му, ще го избави от проява на умствена
безпомощност и ще го направи по-малко зависим от другите.
Ако някой смята, че този талант трябва да се припише на
въображението, то това ще сведе нещата само до една услуга, която
военната дейност ще изиска от тази неуловима богиня, чието влияние е по-
скоро нараняващо, отколкото полезно.
Смятаме, че вече направихме преглед на онези прояви на силата на ума
и душата, които военната дейност изисква от човешката природа.
Навсякъде интелектът се проявява като основна сътрудничеща сила и чрез
това може да разберем как военното дело, въпреки че е толкова ясно и
просто в проявленията си, никога не може да се води с голям успех от хора
без особено изявена сила на ума.
Стигайки до това мнение, не бива да приемаме толкова естествена
идея като превземането на вражеска позиция — нещо, което е било правено
хиляди пъти, — както и стотиците подобни концепции, като резултат от
великото усилие на гения.
Естествено е някой да смята обикновения, честен войник за пълна
противоположност на човека на мисълта, пълен с идеи и асоциации, както
и на искрящия дух, основаващ се на префинено образование. Тази антитеза
несъмнено също е лишена от истина; защото не показва, че ефикасността
на войника се състои главно в смелостта му, че от него не се изискват
особената сила и възможности на ума, за да се превърне един мъж в
истински воин. Отново трябва да повторим, че няма нищо по-обичайно от
това, да чуем за хора, които хабят сили и енергия, за да се доберат до по-
висока служба, макар да знаят, че не са годни за нея; но също така трябва да
напомним на читателите си, че говорим за престижни служби, такива,
които носят известност в сферата на действие, към която принадлежат.
Следователно по време на война всяка командирска степен формира своя
собствена зона с необходимия обем слава и почести.
Има огромна пропаст между един генерал и един заемащ команден
пост по простата причина, че последният е в по-непосредствената
подчиненост на по-висш авторитет и системно е притискан към по-
ограничена сфера на независимата мисъл. Затова според възприетото
мнение няма място за изява на големия талант освен на високи постове, а
обикновената умствена възможност е достатъчна за всички постове надолу
по йерархичната стълба: ето защо хората са по-склонни да смятат
посивелия на своята служба подчинен генерал, когото постоянното усилие
да изпълнява рутинни задължения е довело до решителна бедност на ума,
за човек с угасващ интелект и — при цялото уважение пред храбростта му
— са готови да се смеят на простотата му. Нямаме за цел да извоюваме за
тези храбри хора по-добра участ — това няма да прибави нищо към тяхната
ефикасност, а още по-малко — към щастието им; искаме само да
представим нещата такива, каквито са, и да изтъкнем грешката в
разбирането, че голата храброст без интелект може да издигне човек във
военно време.
Както подчертахме, изключителните таланти са присъщи на онези,
които достигат известност дори когато заемат по-ниски рангове, и от това
естествено следва, че имаме високо мнение за онези, които заемат с
доблест мястото на заместник-командващ в армията; и тяхната привидна
семплост на характера в сравнение с един енциклопедист, изтъкнат
търговец или държавен съветник може и да не ни разкрива точно високото
естество на интелектуалната им активност. Но понякога хората пренасят
спечелената на по-нисък пост слава на новопридобития по-висок пост, без
реално да я заслужават на новото положение — и ако след това тези
офицери не са били използвани активно и не са били изложени на риск, за
да разкрият слабите си страни, преценката за славата, която заслужават,
може и да не е съвсем правилна.
За всяка инстанция — като се започне от най-ниската и се стигне
догоре, — за да се служи отлично по време на война, се изисква особен
гений. Но титлата „гений” се присъжда от историята и оценката на
потомството обикновено само на онези умове, които са блестели на най-
висок ранг — на главнокомандващия. Причината за това е, че тук
изискването за силен ум и интелектуални сили обикновено е много по-
голямо.
Довеждането на цялостната война или на някой от големите й актове,
наричани кампании, до успешен край изисква дълбоко познаване на
държавната политика и на най-висшите й взаимоотношения. Воденето на
война и държавната политика съвпадат и генералът се явява същевременно
и държавник.
За нас Карл ХII не е велик гений, защото не е могъл да подчини силата
на меча си на по-висше съображение и философия — не е бил способен да
постигне славна цел. Не даваме тази титла и на Анри IV (Франция), защото
не е живял достатъчно дълго, за да установи в крайна сметка отношения с
другите държави на основата на военната си дейност, и защото се е отдал
на тази по-висша сфера, където благородните чувства и рицарското
поведение имат по-малко общо с господството над врага, отколкото с
преодоляването на вътрешни разногласия.
С оглед на това читателят да може да прецени всичко, което трябва
бързо и точно да осмисли и да прецени един генерал. Казваме, че генералът
става държавник, но той не може да престане да бъде генерал. Той има
предвид всички отношения в държавата, от една страна; от друга, трябва да
знае точно какво може да направи със средствата, с които разполага.
Както разнообразието и неясните граници на всички обстоятелства
пораждат огромен брой фактори при анализите на войната, така и повечето
от факторите може да се оценяват само според анализа на вероятността —
следователно командирът на армия не трябва да ги смесва в ума си с
интуитивното прозрение на истината, защото ще се получи смесица от идеи
и възгледи, от която преценката съвсем ще се обърка. В този смисъл
Бонапарт е прав, когато казва, че много от въпросите, които трябва да реши
един генерал, са проблеми от математическа величина, които отговарят на
изискванията за силите според законите на Нютон или Ойлер.
От по-високите възможности на ума се изисква усет за единство и
преценка, издигнат до такова равнище, което дава на ума извънредна
широта на възгледа; на свой ред тя отсява и отстранява хиляди мъгливи
понятия, които обикновеният разум би могъл да осветли само с голямо
усилие, и от което той би се изтощил напълно. Но тази по-висока активност
на ума, този специфичен поглед на гения все пак не биха могли заемат
място в историята, ако качествата на темперамента и характера, които вече
разгледахме, не окажат своята подкрепа.
Сама по себе си истината е слаб мотив за действие и може да се каже,
че съществува голяма разлика между познанието и действието, между
науката и изкуството. Човек получава най-силен импулс за действие чрез
чувствата и най-могъща помощ — ако може така да се изразим — чрез
онези качества на сърцето и ума, които нарекохме с понятията
„решителност”, „твърдост”, „упоритост” и „сила на характера”.
Ако обаче това извисено състояние на сърцето и на ума на генерала не
се проявяват и не се усещат по постигнатите общи резултати, а се приемат
само на доверие, това едва ли би намерило място в историята.
Всичко, което става известно за действията в хода на една война,
обикновено е много просто и е пряко свързано с неговите прояви; нито
едно от естествените отношения при такива събития не разкрива
трудностите, които трябва да се преодоляват, за да се постигнат целите.
Единствено в мемоарите на генералите или на приближените им или в
резултат на някакво специално историческо разследване, насочено към
определено обстоятелство, част от тези характерни нишки, изграждащи
цялата мрежа, излизат на бял свят. Разсъжденията, умствените колебания и
конфликтите, предшестващи осъществяването на големите военни актове,
са грижливо запечатани, защото обикновено засягат политически интереси
или пък събраните документи случайно са загубени, тъй като са били
приемани повече като обикновено скеле, което трябва да се махне, когато
строежът на сградата завърши.
В заключение, без да се мъчим да дадем по-задълбочена дефиниция на
по-висшите сили на душата, би трябвало да приемем едно разграничение
при интелектуалните качества според установените принципи и да си
зададем въпроса, какъв вид разум е най-близък до военния гений. Като
вземем предвид разгледаната тема, както и натрупания опит, ще можем да
заключим, че това е по-скоро търсещият, отколкото изобретателният ум, по-
скоро проницателният, отколкото умът със специална склонност, по-скоро
хладният ум, отколкото горещите глави, и бихме предпочели да поверим
благосъстоянието на жените и децата си, честта и безопасността на
отечеството ни на тях по време на война.
Глава IV

За опасността във войната

Преди да разберем каква точно е опасността, обикновено си

изграждаме представа за нея, която по-скоро е привлекателна, отколкото
отблъскваща. В опиянението на ентусиазма и устрема да се стовариш върху
противника като буря — кой би се тревожил за куршумите и за загиналите?
Да се хвърлиш заслепен от моментното вълнение срещу студената смърт,
без да си сигурен дали някой ще те избави, и всичко това близо до златния
портал на победата, близо до богатия плод, за който амбицията жадува —
това може ли да е трудно? Няма да бъде трудно, а още по-малко ще
изглежда такова. Но подобни моменти обаче не са за един-единствен удар
на пулса, както се предполага, а по-скоро са като лекарствата на докторите
и трябва да се поемат разтворени и разредени с разредителя на времето —
всъщност можем да твърдим, че подобни моменти са само откъслечни.
Нека придружим новака до бойното поле. Приближаваме, тътенът на
оръдията става все по-ясен, а скоро го придружава и пукотевицата на
стрелбата, която привлича вниманието на неопитния. Гюлетата започват да
удрят земята близо до нас — и отпред, и отзад. Бързаме към хълма, където
стоят генералът и многобройният му щаб. Тук близките удари на
оръдейните гюлета и свистенето на шрапнелите са толкова чести, че
сериозността на живота изпъква ясно на фона на младежката картина,
рисувана от въображението. Внезапно някой, когото познаваме, пада —
снаряд се стоварва сред тълпата и причинява хаос и паника; започваме да
чувстваме, че вече не сме толкова спокойни и стегнати; дори и най-
храбрият е объркан в известна степен. Още една стъпка към битката, която
се разиграва пред нас и е като сцена от театър — и ние заставаме до най-
близкия генерал от дивизията; тук следват гюле след гюле и бумтенето на
собствените ни оръдия увеличава притеснението. От дивизионния генерал
до бригадния командир. Той, мъж с известна храброст, се прикрива
внимателно зад един окоп, къща или дърво — сигурен знак за нарастващата
опасност. Картечът чатка по покривите на къщите и по земята; оръдейни
гюлета вият над нас, прорязвайки въздуха във всички посоки, и скоро се
чува свистенето на оловото от мускетите. Още една стъпка към бойните
части, към издръжливостта; пехотата вече часове поддържа твърдостта си
под тежкия огън; тук въздухът е наситен с писъка на гюлетата, обявяващ
приближаването им с къс остър шум, с който те минават на сантиметри от
ухото, главата или гърдите.
Да добавим към всичко това жестоките схватки и туптенето на
сърцето, изпълнено с жалост при вида на осакатените и убитите. Младият
войник не може да достигне до никое от тези различни състояния на
опасност, без да почувства, че светлината на разума тук не се движи от
същата скорост, че тя не се отразява по същия начин както при
умозрителното съзерцание. Разбира се, той би станал изключителен човек,
ако при тези първи впечатления не загуби способността да взема незабавни
решения. Истина е, че навикът скоро замъглява подобни впечатления —
след половин час ставаме малко или повече безразлични към всичко
наоколо. Но човек с нормален характер никога не достига до пълно
хладнокръвие и естествена гъвкавост на ума; и така, откриваме, че тук
обикновените качества не са достатъчни — колкото повече се търси
истината, толкова по-широка е сферата, която би трябвало да бъде
запълнена. Ентусиазъм, издръжливост, природна храброст, голяма амбиция
или дълго познанство с опасността — много от тези качества биха се
проявили, ако всички ефекти, произтичащи от съпротивяващата се среда,
не им попречат, нещо, което в студентската стая би изглеждало като
обичайна ситуация.
Опасността във войната се дължи на трудността й; за истинското
разбиране на нещата е нужна точната представа за нея, поради което я
обсъждаме тук.
Глава V

Физическото усилие по време на война

Ако никому не е позволено да изложи мнение за военни събития, освен

когато е вдървен от студ, изгаря от жега и жажда или умира от глад и умора,
сигурно бихме получили по-малко точни и не съвсем обективни преценки.
В крайна сметка обаче те биха били и субективни, защото съдържат
точното отношение между човека, направил преценката, и обективната
действителност. Можем да установим това по скромното и дори бездушно
и безинтересно описание на скръбни събития, направено от очевидци,
особено ако и те са били засегнати в случая. Според нас това е критерий за
влиянието, което оказва телесната умора и което трябва да се има предвид
при оформяне на окончателното мнение.
Сред многото елементи по време на война, за които не може да се
направи точен ценоразпис, специално трябва да се направи оценка на
физическото усилие. Ако приемем, че при него няма отпадъчен продукт, то
е коефициент на всички сили и никой не може да каже до каква степен това
усилие може да се разгърне. Но забележителното е, че както само стрелец
със здрава ръка може да опъне тетивата до крайна степен, така само със
средствата на високия, направляващ дух по време на война може да се
разкрие пълната мощ, която се крие във военните отряди. Защото едно е,
когато намираща се в опасност вследствие на големи неуспехи армия се
разпада на части като срутена стена и търси спасение само в крайния напън
на своята телесна сила, а съвсем друго — когато победоносна, водена само
от гордите си чувства армия следва волята на своя командир. Едно и също
усилие, което при един може най-много да събуди състраданието ни, при
друг може да предизвика възхищението ни.
 Битката в Тевтобургската гора, 21–23 септември 9 г. сл. Хр.
Съюзните германски племена, водени от Арминий, нападат три
римски легиона, водени от Публий Вар. Римляните са напълно
унищожени.

По този начин неопитното око успява да види едно от нещата, които се

спотайват в мрака, влияят върху ума и тайно изсмукват силите на душата.
Въпреки че тук става въпрос само за крайното усилие, което
командващият изисква от армията си, а лидерът — от последователите си,
все пак личното физическо усилие на генералите и на главнокомандващите
не бива да се пренебрегва. След като доведохме анализа на войната до тази
точка, би трябвало да вземем предвид и теглото на тази малка,
допълнителна подробност.
Тук говорихме за физическото усилие главно защото то представлява
една от основните трудности по време на война и защото безкрайните му
изисквания го превръщат в някакво разтегливо тяло, а изникващите от него
трудности — както е добре известно — едва ли може да се пресметнат.
За да може да се провери задълбочеността на тези заключения, на
такъв преглед на неща, които допълват трудностите на войната, природата
дава на преценката ни своеобразното ръководно начало —
чувствителността ни. Както един индивид не може да се прояви, ако е
претърпял ред несполуки, ако е бил обиждан и ако към него са се отнасяли
зле, дори и след като успешно е отвърнал на обидата и си е отмъстил
напълно, така нито генералът или армията не могат да намалят мащаба на
безславното поражение, преувеличавайки опасността, напрежението и
крайните усилия — все неща, които биха ги прославили при победа.
Именно затова чувствата — които в крайна сметка са по-висша форма на
преценка — ни пречат да извършим нещо, което според нас е акт на
справедливост.
Глава VI

Военновременна информация

С думата „информация” отбелязваме всяко познание, което имаме за

врага и страната му; следователно на практика това е основата на всичките
ни представи и действия. Нека разгледаме характера на тази основа,
нуждата от достоверността й, нейната променливост и скоро ще усетим
колко опасна постройка е войната, колко лесно тя може да се разпадне на
парчета и да ни погребе под развалините си. Максима е във всички книги,
че може да вярваме само на определена информация, и винаги трябва да се
съмняваме дали информацията не предоставя само фалшиво книжно
удобство, присъщо на онова обяснение на познанието, зад което се укриват
авторите на системи и конспекти поради невъзможността да кажат нещо
по-смислено и по-добро.
Голяма част от информацията, получена по време на война, е
противоречива, значителна част от нея е невярна, а най-голямата част е със
съмнителен характер. Това, което се изисква от офицера, е известна
разпознавателна способност, която може да се придобие само при добро
познаване на хората и нещата и при добро анализиране. Негов гид трябва
да бъде законът за вероятностите. Това не е дребна, незначителна трудност
дори когато става дума за първоначалните планове, които може да се
нахвърлят в кабинета, извън реалната сфера на войната, защото
неточността нараства многократно, когато в разгара на войната единият
доклад следва по петите предходния. В по-добрия вариант докладите си
противоречат един на друг и така се получава равновесие на
възможностите, но тогава се изисква най-старателна проверка. Най-опасно
за неопитния командир е, когато случаят не му оказва подобна услуга и
когато единият доклад подкрепя другия, потвърждава го, увеличава ефекта
му, довършва картината с ярки допълнителни цветове — когато
необходимостта от спешно действие го накара да действа решително, ще си
проличи, че всичко това е само лудост и че всички тези доклади са били
неверни, преувеличени, грешни и т. н. Накратко, повечето доклади са били
фалшиви и хорската стеснителност и нерешителност са действали като
увеличително стъкло за лъжите и неистините. Общо правило е, че хората са
по-склонни да вярват на лошото, отколкото на доброто. Всеки е склонен да
преувеличава в известна степен лошото, и следователно тревогите заради
него, разпространяващи се като вълни в морето, се сливат една с друга и
без очевидна причина продължават да нарастват. Твърд по отношение на
собствените си истински убеждения, командирът трябва да стои като скала,
в която напразно се разбиват яростните морски вълни. Тази задача не е
лесна и само който по природа не е много буен и решителен, кален е от
военния си опит или прави зрели преценки, може да си изгради навика да
налага собственото си естествено убеждение, за да наклони съмнението от
страната на страха към страната на надеждата; само по този начин той би
бил способен да запази равновесието си. Поради сложната задача точно да
се преценяват нещата възникват едни от най-големите затруднения и
неволи във войната и нещата изглеждат съвсем различни от
първоначалните очаквания. Влиянието на чувствата е по-силно, отколкото
силата на представите и идеите, получени в резултат на методично
размишление, и то се разпростира толкова надалеч, че досега не е открито
средство да се справим с него; затова е изключително важно в момента,
когато се заема със задачата си, командирът да потисне новите си
съмнения.
Обикновените хора, които се поддават на чужди внушения, стават
вследствие на това нерешителни и в даден конкретен случай откриват, че
обстоятелствата се различават от очакваното; и това впечатление се засилва
у тях, тъй като осъзнават факта, че отново са се предоверили на други.
Когато обаче дойде и види нещата със собствените си очи, човек, дори и да
е направил вече своите планове, често заключава, че е разсъждавал
погрешно. Само несломимата увереност в себе си може да ни направи
твърди и издръжливи срещу привидното напрежение на момента — и в
крайна сметка първото ни впечатление ще се окаже истина, когато
предварителният сценарий, който съдбата е предизвикала на сцената на
войната под акомпанимента на ужаса и хаоса, е отстранен и хоризонтът
значително се е разширил. Това е една от огромните пропасти, която
разделя концепцията от изпълнението.
Глава VII

Препятствия във войната

Преди да опознаем войната отблизо, не можем да предполагаме къде

се намират трудностите, за които говорихме дотук, и какво представляват
тази гениалност и тези изключителни умствени сили, необходими на един
генерал, за да преодолее тези трудности. Всичко изглежда така просто,
всички необходими клонове на познанието — толкова ясни, всички военни
планове и кроежи — толкова значими, че в сравнение с тях и най-лесният
проблем във висшата математика ни впечатлява с научното си достойнство.
Но ако сме видели с очите си какво представлява войната, всичко става
разбираемо и идва на мястото си, но все пак е изключително трудно да се
опише това, което допринася за тази промяна, което да определи тази
невидима и напълно ефикасна причина.
На война всичко е много просто, но и най-простото нещо е трудно.
Тези трудности се натрупват и създават търкания и съпротивление, каквито
човек, който не е преживявал война, не може и да си представи. Нека си
представим пътник, който до края на деня очаква да измине два етапа от
своето пътешествие: двайсет-двайсет и пет километра с пощенски коне по
главен път — това е дребна работа; но ако в предпоследната станция не
намери коне или те са много лоши, а местността е хълмиста и пътищата —
лоши, и вече става съвсем тъмно, той е доволен, че след много трудности е
стигнал и до следващата станция и е намерил мизерни условия, за да може
да пренощува. Така на война поради влиянието на безкрайно много дребни
обстоятелства, които не може да се опишат на хартия, нещата ни
разочароват и ние се притесняваме. Разбира се, с една мощна ютия може да
се преодолеят тези съпротивления — тя ще изглади пречките, но заедно с
тях и военната машина. Често ще се натъкваме на подобен резултат. Като
обелиск, към който се събират централните улици на града, силната воля на
един горд дух се изявява ярко и налагащо се в средата на военното
изкуство.
Съпротивлението е единствената концепция, която в общ вид отговаря
на това, което отличава реалната война от войната на хартия върху
кабинетната карта. На практика военната машина, армията и всичко
принадлежащо към нея са просто нещо и затова изглеждат лесни за
управление. Но като се замислим, откриваме, че войната не е монолитна и
че е съставена изцяло от индивиди, всеки от които създава свои пречки и
затруднения във всички посоки. Теоретично всичко това звучи много добре:
командирът на батальона е отговорен за изпълнението на дадени заповеди;
и доколкото — чрез дисциплината — батальонът е споен в едно цяло и
началникът е мъж, известен със своя хъс за борба, гредата поема отделните
железни клинове без никакви затруднения. Но в действителност не е така и
казаното по-горе е преувеличено и фалшиво, и това неведнъж е доказвано
по време на война. Батальонът винаги си остава сбор от определен брой
хора, от които, ако случаят поиска, най-незначителният може да предизвика
забавяне или дори нередности. Опасността, която носи войната със себе си,
физическите усилия, които изисква, увеличават толкова много това зло, че
те могат да се разглеждат като най-фаталните причини за появата му.
Следователно това огромно съпротивление, което не е съсредоточено
— както в механиката — в няколко определени точки, влиза навсякъде в
контакт с шанса и така се стига до случайности, които е невъзможно да се
предвидят и чийто главен източник е шансът. Като такава случайност може
да вземем например времето: някъде мъглата може да попречи врагът да
бъде открит навреме, батареята да стреля в правилния момент, дадено
военно съобщение да стигне до генерала; другаде дъждът възпрепятства
батальона да пристигне навреме, защото вместо три той губи цели осем
часа за път, или пречи кавалерията да атакува ефикасно, защото конете
затъват в калната земя.
Подбрахме само няколко инцидента, за да може читателят да ни
разбере по-добре — за тези затруднения обаче биха могли да се напишат
томове. За да избегнем това, но все пак да предложим ясна концепция за
цената на малките военновременни трудности, искаме да се спрем на още
няколко примера, като се надяваме да не станем досадни. Но тези, които
вече са ни разбрали, ще ни простят дългото обяснение.
Дейността по време на война е движение в една съпротивяваща се
среда. Както човек, потънал във вода, не може с лекота и непринуденост да
изпълни естественото и най-просто движение — ходенето, така по време на
война човек с обикновени възможности не може дори да стигне до линията
на посредствеността. Затова коректният теоретик изглежда като треньор по
плуване, който преподава основните движения при плуване на сухо, и често
това изглежда гротескно и смешно за онези, които забравят за водата. Ето
защо теоретиците, които никога не са се вглъбявали и които не могат да
правят изводи и обобщения въз основа на собствения си опит, са
непрактични и дори абсурдни, защото вместо плуване те преподават и учат
хората си на това, което всеки от тях знае — как да ходи.
Всяка война е богата с особени факти, докато в същото време всеки от
тях е неизучено море, пълно със скали, за които генералът може само да
предполага и да подозира, но които не е виждал със собствените си очи и
покрай които трябва се промъква нощем. Ако точно в този момент задуха и
насрещен вятър, тогава сляпата случайност се проявява срещу него: тогава
вече са нужни най-забележително умение, присъствие на духа и енергия,
макар и за наблюдаващите отдалеч всичко да се получава с безкрайна
лекота. Познаването на тези случайни препятствия е основна част от това,
за което често говорим — военния опит, необходим за един генерал.
Определено той не е най-добрият от всички генерали, в чийто ум са
събрани най-големите познания, и обикновено той е най-изплашен от тези
трудности — това важи и за онзи слой от свръхтревожни генерали, които
толкова често се срещат сред опитните военни командири; но един генерал
трябва да е осведомен за това, което ще трябва да преодолее при удалата се
възможност, и да не очаква определено ниво на точност от резултатите,
което е невъзможно поради неочакваните препятствия. Разбира се, това
никога не може да се научи теоретически; и дори да можеше, все пак би
липсвал опитът на личната преценка, който се нарича такт и който винаги е
по-необходим на бойното поле, изпълнено с безброй малки и разнообразни
цели, отколкото при големите и решителни случаи, където нечие становище
би могло да бъде подпомогнато и от други. Както чрез правилната
преценка, станала му навик, човекът на думата говори, действа и се движи
единствено като се съобразява със случая, така и офицерът с опит във
войната винаги — при големи и малки задачи, при всяка пулсация на
войната, ако може така да се каже — ще решава и ще определя нещата
съобразно конкретния случай. Чрез този опит и практика идеята възниква
сама в главата му. Така той няма лесно да попадне в ситуация, която би го
злепоставила, която, както се случва често по време на война, разклаща
изцяло основите на доверието и става извънредно опасна.
Именно поради тази пречка, или да я наречем, както искате,
изглеждащото лесно във войната в действителност е много трудно. По-
нататък ще се срещаме отново с тази тема и ще изясним допълнително, че
освен опита и силната воля съществуват още много други ценни качества
на ума, които са необходими, за да може даден човек да се оформи като
опитен, врял и кипял генерал.
Глава VIII

Заключителни бележки

Определихме нещата, които се съчетават като структурни елементи в

атмосферата на войната и я превръщат в среда, съпротивяваща се срещу
всяка активност, с понятията „опасност”, „физическо усилие” (крайно
напрягане), „информация” и „препятствия”. Следователно в техните винаги
непредвидими прояви бихме могли да ги назовем със събирателните
понятия „препятствия” или „затруднения”. Въпросът е дали не съществува
някъде вид смазка, която би могла да облекчи това затруднение, това
мъчително и всеобщо съпротивление? Има само една и тя невинаги е във
властта на командващия или на армията му. Това е привикването на една
армия към условията на войната.
Навикът дава сила на тялото при крайно напрягане, на ума — при
голяма опасност, на преценката — срещу първите впечатления. С негова
помощ, общо взето, се придобива едно ценно качество, което се отнася за
всеки ранг — от хусаря и пехотинеца до дивизионния генерал, което от
своя страна улеснява работата на главнокомандващия.
Както в тъмна стая човешката зеница се разширява, за да привлече и
малкото светлина и частично да разпознае предметите, които познава
предварително, така се чувства и опитният войник на война, а в същото
време новакът се лута в напълно непрогледна нощ.
Един генерал не може да осигури наведнъж на армията си
привикването към войната и военните лагери — ученията в мирно време
допринасят съвсем малко за това в сравнение с реалния опит на войната, но
този принос не е слаб по отношение на други армии, при които учението е
ограничено до обикновени механични и рутинни упражнения. Така че, за
да бъдат на съответното ниво мирновременните учения, в тях трябва да се
включат някои случайни препятствия и затруднения, а също преценката,
проницателността; в учението може да се включи дори решителността на
отделни командири и това би било от много по-голямо значение, отколкото
си представят онези, които не познават нещата от собствен опит. По време
на война е от огромно значение воинът — независимо от ранга му — да не
се среща с неща, които вижда за първи път и които го шокират и объркват
силно; ако преди това се е срещал с тях поне веднъж, той се е запознал с
тях най-малкото наполовина. Това се отнася дори и до телесната умора. Те
би трябвало да се практикуват, за да привикне към тях не само тялото, но и
съзнанието. На война младият войник е много склонен да оценява
необикновената физическа умора като последствие от грешки, неудачи и
объркване в целия ход на нещата и в резултат това да го потисне и силно да
го стресира. Това не би се случило, ако е бил подготвен за това
предварително — в учения по време на мир.
Друго, не толкова разбираемо, но все пак много важно средство за
придобиване на военни навици, е по време на обучение в мирно време да се
канят на служба офицери от чужди армии, които имат опит във войната.
Рядко има мир в цяла Европа и никога — във всички части на света.
Държава, в която дълго време е царял мир, би трябвало да търси
определени офицери, които са служили добре по време на различни бойни
действия, или да изпраща нови на военно обучение.
Колкото и малък да изглежда броят на такива офицери спрямо общата
военна маса, все пак тяхното влияние определено ще се почувства. Опитът
им, склонностите на техния гений, отпечатъкът на характера им
въздействат на подчинените и на другарите им; а дори и да не може да им
бъде поверен най-високият команден пост, те винаги може да бъдат
полезни в редица особено специални случаи, тъй като са запознати с тях в
мирно време.
Книга втора
За теорията на войната
Глава I

Клонове на военното изкуство

В буквалния смисъл войната е сражение, защото само сражението е

ефикасният принцип в многостранната активност, която в най-широкия
смисъл се нарича война. Но сражението е изпитание на моралните и
физическите сили чрез използваните средства. Това, че моралът не може да
бъде пропуснат, е очевидно от само себе си, защото състоянието на ума
винаги оказва най-решаващо влияние върху силите, които се използват при
война.
Необходимостта от водене на бойни действия е накарала хората да
приложат специални изобретения, за да обърнат предимството в своя полза:
вследствие на това начинът на сражение е преминал през много промени;
но както и да се води едно сражение, концепцията за него си остава
непроменена и именно сражението е основният компонент на войната.
Изобретенията започват с първите оръжия и снаряжения за бойците.
Те трябва да им се доставят, за да свикнат да боравят с тях, преди да
започне самата война. Изготвени са съобразно характера на битката и
следователно са подвластни на нея; но ясно е, че подготовката и
привикването с тези военни принадлежности не представляват самата
схватка, а са само подготовка за военното действие и не го управляват. И
така, въоръжаването и снаряжението не се достатъчни за цялостната
концепция на сражението, защото и обикновената атлетическа борба е
сражение.
Битката определя всичко, свързано с оръжията и снаряжението, а те на
свой ред променят нейните методи; така че съществува известна
реципрочност на действието между тях.
Въпреки това самата битка все пак си остава изцяло специално, твърде
особено действие, защото произтича в изцяло специфична сфера, тоест в
ситуация на опасност.
Ако в такъв случай е необходимо да се тегли някъде разделителна
черта между две различни дейности, тя трябва да се постави точно тук и за
да се подчертае важността на тази идея, е добре да се запитаме колко често
отделни личности, блестящи в една специалност, са се изявили
посредствено и дори бездарно в друга.
Несъмнено е трудно теоретично да отделим едната дейност от другата,
ако гледаме на напълно въоръжените и военно подготвени воюващи сили
като на дадени средства, изгодата от които не изисква нищо повече от
познаването на техните общи резултати.
Така че изкуството на войната в чистия му смисъл е фино умение да се
извлича полза от дадени средства в сражението и не може да му дадем по-
добро име от водене на война. От друга страна — в по-широкия смисъл, —
всички дейности, чието съществуване е резултат от война, тоест
цялостното създаване на бойни части, тяхното набиране, въоръжение и
обучение, принадлежат към военното изкуство.
За да се изгради солидна теория, е много важно тези две дейности да
се разделят, защото е лесно да се види, че всеки акт на война започва с
подготовка на въоръжени сили, а ако предположим, че така организираните
сили са първичното условие за водене на война, тогава теорията ще бъде
приложима само при съвсем малко случаи, в които наличната сила по
някаква случайност е напълно достатъчна. Ако, от друга страна, бихме
искали да обхваща повече случаи и да бъде подходяща във всеки случай,
теорията трябва да се основава на средствата, които се използват най-често,
и да е свързана само с онези средства, при които се постигат само реални
резултати.
Следователно воденето на война е планиране и водене на сражението.
Ако то е единичен акт, не би имало нужда от никакво по-нататъшно
анализиране; сражението обаче е съставено от самостоятелни по своя
характер, повече или по-малко единични актове, които наричаме битки,
както показахме в книга първа, и които оформят нови теоретични единици.
От това следват напълно различни дейности — на планирането и на
воденето на тези битки и на комбинирането им една с друга с оглед на
крайната цел на войната. Първото се нарича тактика, второто —
стратегия.
Това разделение между тактика и стратегия в момента се използва
повсеместно и всеки знае сравнително добре към кой раздел на теорията да
отнесе определен факт, без да знае много задълбочено основите, върху
които е изградена тази класификация. Но когато такива разграничения се
прилагат слепешката в практиката, те трябва да имат дълбоки корени. Ние
потърсихме тези корени и трябва да изтъкнем, че само използването на
множество случаи ни доведе до тях. От друга страна, гледаме на
арбитърските неестествени дефиниции на тези концепции, които някои
автори се стараят да наложат, като на противоречащи на терминологичната
употреба въобще.
И така, според нашата класификация тактиката е теория за използване
на военните сили в сражение, а стратегията — теория за употреба на
сраженията за целта на войната.
Единствено когато имаме предвид самото сражение, можем ясно да
определим начина, по който концепцията за отделна или независима битка
е по-тясно дефинирана, и условията, към които тази единица е приобщена;
за момента трябва да се задоволим с твърдението, че във връзка с
пространството, тоест в битки, които стават по едно и също време,
единицата стига толкова далеч, колкото личната команда; но по отношение
на времето и следователно във връзка с битките, които следват една след
друга, в близка последователност, се стига до момент, когато кризата, която
се появява във всяка битка, изцяло е преминала.
Това, че е възможно да се наблюдават съмнителни случаи — например
когато няколко битки може да изглеждат като една-единствена, — не може
да отхвърли основанието за разграничение, което възприехме, защото в
същия случай, който взехме за пример, се наблюдават всички основания за
разграничение на реални неща, които са диференцирани, образно казано, от
една графика, чиято линия постоянно се извива в посока надолу. Разбира
се, възможно е да съществуват известни актове на военна дейност, които —
без никакво отклонение от гледната ни точка — може да се разглеждат
едновременно и като стратегически, и като тактически — например широко
разгърнатите позиции, които представляват верига от постове, подготовката
за преминаване на река на няколко места и др.
Нашата класификация достига и покрива само употребата на военна
сила. Но при една война съществуват редица дейности, които я обслужват и
същевременно са съвсем различни от нея; понякога тясно свързани,
понякога съвсем чужди на нея. Всички тези дейности се отнасят към
поддържането на военната сила. Също както формирането на
въоръжената сила и ученията предхождат нейната употреба, така и
поддържането й винаги е необходимо условие. Но строго погледнато,
всички дейности, свързани с нея, винаги трябва да се разглеждат само като
подготовка за водене на битка; те определено не са нищо друго освен
дейности, които са много близки до военния акт, така че го съпровождат и
се редуват в използването. Имаме обаче правото да ги изключим — така
както и други подготвителни дейности — от изкуството на войната в по-
тесния му смисъл, по-точно — от воденето на война; и ние сме задължени
да сторим това, ако искаме да се съобразим с първия принцип на цялата
теория — елиминирането на всички разнородни елементи. Кой би включил
в реалното „водене на война” целия сух и каноничен наръчник за
продоволствието и администрацията, защото е прието те да бъдат в
постоянна реципрочна връзка с действията на военните части, макар че
този наръчник е нещо съвсем различно от войната?
Вече подчертахме в трета глава на книга първа, че воденето на бой,
или сражението, е единствената пряка ефективна дейност; следователно
нишките на всички други се съзират в нея и защото всички свършват там. С
това искаме да кажем, че всички останали актове също имат определена
цел, която се стремят да достигнат съобразно особените си закони. Тук
трябва да погледнем по-отблизо този проблем.
Елементите, съставящи дейностите извън сражението, са от различни
видове.
Едната група принадлежи донякъде към самата битка — тя е
идентична с нея, въпреки че в други аспекти служи за поддържане на
военната сила. Другата група е свързана главно с поддръжката и
следователно има само ограничено влияние върху сражението и
резултатите от него. Елементите, които, от една страна, принадлежат към
самото сражение, са походите, лагерите и разположението за
квартируване, защото предлагат много различни ситуации за частите, а
там, където се намират бойните части, идеята за водене на битка винаги
трябва да е налице.
Други субекти, които се числят само към поддържането, са
продоволствието, грижата за болните, доставката и поправката на
въоръжението и бойното снаряжение.
Походите са напълно сходни с използването на военните части. Актът
на маршируване по време на битка, наричан маневриране, определено не
включва непременно употребата на оръжие, но това е толкова неизбежно
свързано с нея, че съставлява интегрална част от това, което наричаме
битка. Но походът извън сражението не е нищо друго освен изпълнение на
стратегическа мярка. Според стратегическия план е установено кога, къде и
какви сили ще се разгърнат в едно сражение — куп неща, които е възможно
да се осъществят само чрез похода.
По този начин походът извън битка се явява инструмент на
стратегията, но все пак не е напълно субект на стратегията, защото
военната сила, която го осъществява, може във всеки момент да бъде
включена в евентуална битка, така че това действие се подчинява както на
тактически, така и на стратегически правила. Ако наредим на една колона
да върви по единия бряг на река или по склона на планина, това е
стратегическа мярка, защото съдържа намерението за сражение на
определена страна от хълма или реката, предпочетена пред другата, в
случай че възникне необходимост от битка по време на похода.
Но ако, вместо да върви по пътя през една долина, колоната крачи по
успоредния на хълмовете рид или за удобство на участващите в похода се
разделя на няколко колони, тогава това са тактически мерки, защото са
свързани с начина, по който ще използваме бойните части в предстоящата
битка.
Особеният ред на похода е в постоянна връзка с готовността за
сражение и заради това по природа е тактически, защото той не е нищо
освен първата, или предварителната, диспозиция за битката, която
евентуално ще се състои.
Тъй като походът е онзи инструмент, с който стратегията разпределя
активните си елементи — битките, които са нейните плодовити начала, и
тъй като от тях се вземат предвид само успешните, а не действително
извършените, то в теоретическите обсъждания не би могло да се избегне
споменаването на инструмента вместо назоваването на действителния
принцип. Затова често се говори за решителни, обмислени походи, когато
се има предвид подготовката на боевете, до които тези походи са довели.
Подобен начин на изразяване е естествен и представлява предимство. Но
тук има опасност от подмяна на идеи, нещо, което човек трябва да прецени
зряло, ако иска да не тръгне в грешна посока.
Но би било грешно в тези случаи да приписваме на стратегическите
комбинации сила, която е независима от тактическите резултати. Четем за
комбинирани походи и маневри, за постигната цел и същевременно не се
споменава и дума за битката, от което се прави изводът, че във войната има
средства за побеждаване на врага без бой. Досега нямахме възможност да
покажем тази често срещана грешка.
И макар че един поход може да се разглежда абсолютно като
неразделна част от сражението, все пак в него има определени отношения,
които не спадат към сражението и в резултат не са нито тактически, нито
стратегически. Към тях принадлежат всички действия по разположението
на частите, строежа на мостове, пътища и др. Това са само условия; при
много обстоятелства те са в много тясна връзка и са почти идентични с
бойните части, както се наблюдава при строеж на мост в присъствието на
врага; но сами по себе си те винаги са странични дейности, чиято теория не
е част от теорията за водене на война.
Лагерите например — под това понятие разбираме всяко разположение
на частите в съсредоточен, следователно в боен ред — са различни от
разквартируването, макар и да са състояние на отдих, с други думи — на
възстановяване; но в същото време са и в съответствие със стратегически
определеното място, избрано за една битка; и по начина, по който са
оформени, те включват основните линии на битката — условие, от което
започва всяка отбранителна битка; следователно те са основна част както от
стратегията, така и от тактиката.
Разквартируването замества лагерите с цел по-добро възстановяване
на бойните части. Следователно те са като лагерите стратегически субекти
по отношение на позиция и мащаб и тактически субекти по отношение на
вътрешната организация с оглед на готовността за сражение.
Несъмнено разполагането на лагери и разквартируването на практика
се съчетават с изпълнението на други цели от частите — например
окупирането на дадена област от страната, задържането на една или друга
позиция. Напомняме на читателите, че стратегията може да преследва
много разнообразни цели, защото всичко, което изглежда като предимство,
може да бъде цел на една битка и съхраняването на инструмента, с който
войната е подготвена, трябва доста често да е основна цел при отделните
планове.
Ако обаче в такъв случай приемем, че стратегията управлява само
поддържането на бойните части, значи не излизаме от полето на
стратегията, тъй като през цялата война сме напълно заети с употребата на
военна сила, защото диспозицията на тази сила върху всяка точка от
театъра на военните действия е само от полза.
Но ако поддържането на лагеруващите или разквартируваните части
изисква допълнителни действия, които не са включени във военната сила
— като например строителството на заслони, разпъването и окопаването на
палатки, продоволствието и санитарните служби в лагерите или в района на
разквартируване, — тогава те не спадат нито към тактиката, нито към
стратегията.
Дори окопите, чиято подготовка и размери са неразделна част от
бойния ред, тоест те са тактически субекти, не принадлежат към теорията
на водене на война, защото, що се отнася до изпълнението на
построяването им, знанията и уменията, необходими за тази работа, на
практика са качества, присъщи на характера на една организирана армия;
теорията на сражението ги приема като даденост.
Сред субектите, които принадлежат към прякото поддържане на
въоръжената сила — защото никоя от тези части не е идентична с
битката, — продоволствието на бойните части се нарежда на първо място,
защото трябва да се осъществява почти всекидневно и засяга всеки
индивид. Следователно то напълно преминава през сферата на военното
действие в частта, която се числи към стратегията — казваме частта, която
се числи към стратегията, защото по време на сражение изхранването на
бойните единици рядко ще окаже някакво влияние върху промяната на
плана, макар че въпросът не е за пренебрегване. Следователно грижата за
осигуряването на продоволствието на военните части се проявява като
реципрочно действие главно на стратегията и няма нищо по-естествено от
това, водещи стратегически фигури в дадена кампания или война да
чертаят планове с оглед на доставките за фронта. Но колкото и чести и
значими да са тези становища за доставките, продоволствието за войската
винаги остава напълно различна дейност от използването на бойните части
и оказва влияние само върху крайните резултати.
Други клонове на административна дейност, които вече споменахме,
стоят доста далеч от пряката употреба на военна сила. Грижата за болните,
колкото и съществена да е тя за здравето на една армия, обхваща винаги
само малка част от хората и поради това има съвсем слабо и косвено
влияние върху използването на останалите бойци. Комплектуването и
подмяната на оръжия и снаряжения, чиито мащаби зависят от размера на
военните сили, представляват продължителна дейност, неотделима от тях
— тя се осъществява само периодично и следователно рядко засяга
стратегическите планове.
Тук обаче трябва да се предпазим от една грешка. В определени случаи
тези субекти може да бъдат от решаващо значение. Разстоянието до
полевата болница или складовете за муниции може лесно да се представи
като важна причина при вземане на важни стратегически решения. Не
бихме желали да оспорваме или да подценяваме този пункт. Но
понастоящем се занимаваме не със специфичните факти на конкретния
случай, а с една абстрактна теория; твърдим, че следователно подобно
влияние е твърде рядко, за да придаде на теорията за санитарните мерки и
за доставката на муниции и оръжия такава значимост, че да бъде включено
към теорията за водене на война и разглеждането на различните пътища и
системи, което гореспоменатите теории могат да предложат — точно както
не е необходимо това да се извърши и по отношение на издръжката и
прехраната на частите.
Ако насочим вниманието си към резултата от казаното дотук, виждаме,
че дейностите, свързани с войната, се разделят на два главни раздела:
подготовка за война и самата война. Следователно това разделение трябва
да отрази и теорията.
Познанията и приложението на умения при подготовка за война се
реализират в създаването, дисциплината и поддържането на всички
въоръжени сили; не се спираме на въпроса как да бъдат наречени общо, но
виждаме, че тук са включени артилерия, укрепления, основните тактики,
както ги наричат, цялата организация и управление на различните
въоръжени сили и всички подобни неща. Самата теория на войната обаче се
занимава с употребата на тези подготвени средства за целите на войната.
На първо място, на нея са й необходими само резултати, тоест познание за
характерните особености на подръчните средства за употреба. Това
наричаме „изкуство на войната” в по-тесен смисъл, а също и „теория за
водене на война” или „теория за използване на въоръжените сили” — за нас
всички те означават едно и също нещо.
Следователно настоящата теория ще разглежда сражението като
реално състезание, а походите, лагерите и разквартируването — като
обстоятелства, които малко или повече са свързани с него.
Продоволствието на частите ще се има предвид само като други дадени
моменти по отношение на неговите резултати, а не като дейност,
свойствена на сражението.
Изкуството на войната, разглеждано в този тесен смисъл, се разделя
отново на тактика и стратегия. Тактиката се занимава с формите на
отделната битка, а стратегията — с използването й. И двете са свързани с
обстоятелствата при походи, лагеруване, разквартируване само
посредством сражението и тези обстоятелства са или тактически, или
стратегически в зависимост от това, как се отнасят към вида или
значението на сражението. Несъмнено много читатели ще сметнат за
твърде придирчиво подобно разделяне на две понятия, които се намират в
такава непосредствена близост, като тактиката и стратегията, защото това
няма пряк ефект върху самото водене на война. Приемаме, разбира се, че
ще е дребнаво да търсим преки ефекти на бойното поле от едно
теоретическо различие.
Но първата работа на всяка теория е да изчисти концепции и идеи,
които се смесват и са объркани и неясни; и само когато се стигне до
правилно разбиране, що се отнася до понятия и концепции, може вече да се
надяваме, че ще напредваме с яснота и лекота и ще сме сигурни, че автор и
читател винаги ще виждат нещата от една и съща гледна точка. Тактиката и
стратегията са две дейности, взаимно проникващи се във времето и
пространството, но същевременно и твърде различни, чиито вътрешни
закони и взаимоотношения не може да бъдат разбрани от всички, докато не
бъде установена ясна концепция за характера на всяка от тях.
Ако за някого всичко това е незначително, той или отхвърля всяко
теоретично разсъждение, или съзнанието му никога не се е измъчвало така
от объркани и затруднителни идеи — основаващи се на неуточнени гледни
точки и с незадоволителен резултат, понякога неясни, понякога
въображаеми или плуващи в мъгливи обобщения, — които ни се налага
често да слушаме или да четем именно защото духът на научното
изследване все още твърдо рядко е спирал вниманието си на този предмет.
Глава II

За теорията на войната

1. Първата концепция за „военното изкуство” е просто

подготовката на въоръжените сили
По-рано под термина „военно изкуство или наука за войната” не се
разбираше нищо друго освен общност на онези клонове на познанието и
приложения на умението, заети с материални неща. Образецът и
подготовката, начинът на употреба на оръжията, строежът на укрепления и
окопи, организмът на армията и механизмът на придвижванията й бяха
субект на споменатите по-горе клонове на познанието и умението и
крайната цел на всички тях беше изграждането на въоръжена сила, годна за
водене на война. Всичко това засягаше в повечето случаи само нещата,
пряко свързани с материалния свят, и то доста едностранчиво, което на
практика не беше нищо повече от дейност, издигаща се постепенно от по-
простите занимания до по-фин вид механично изкуство. Отношението на
всичко това към самата война бе до голяма степен същото както
отношението на изкуството на производителя на саби към изкуството на
използването на сабята. Досега дори не беше обсъждано участието на
особената енергия на ума и духа в момент на опасност и в състояние на
постоянно противопоставяне.

2. Истинската война проличава първо при изкуството на обсадите

Именно в изкуството на обсадите се забелязва известна степен на
ръководене на битката — нещо като въздействие на интелектуалните
способности върху материалните сили, поставени под техен контрол, но,
общо взето, и това е толкова несигурно, че много скоро самото ръководство
отново потъва в нови материални форми, като подстъпи, окопи,
контраподстъпи, батареи и др., и всяка стъпка, която това действие от по-
високо ниво предприема, е белязана от подобен резултат; така се очертава
само нишката, която е нужна, за да се поддържат в ред и да се управляват
— подобно на марионетките — тези нововъведения. И тъй като разумът
трудно може да се прояви в такава война, с изключение на подобни
моменти, всичко, което е било необходимо, се е правило следователно по
този начин.

3. Тогава тактиката опитваше да намери пътя си в същата посока

Впоследствие тактиката се е опитала да придаде на механизма от
различните съставки характер на обща диспозиция, построена върху
особените характеристики на инструмента, чийто характер води, разбира
се, към бойното поле, но вместо до свободна дейност на ума това е довело
до превръщането на армията в автомат; нейните закостенели формации и
боен ред са били движени само от изречени заповеди и са били склонни да
действат като часовников механизъм.

4. Самото реално водене на война прави проявите й случайни и

непознаваеми
Воденето на война, както обикновено се нарича, тоест употребата на
предварително приготвени, пригодени към най-специални изисквания
средства, се смяташе не като някакъв подходящ субект за теорията, а за
нещо, което би трябвало да се остави само на родените таланти. През
етапите, през които войната минава от ръкопашните схватки през
Средновековието до по-редовна и систематична форма, преките отражения
на тези етапи са се втълпили в човешките умове, но те се появяват само
случайно в мемоари и разкази и в известна степен инкогнито.

5. Разсъждения върху военни събития, предизвикани от липсата

на теория
Както наблюдението върху войната постепенно нараства и нейната
история всекидневно придобива все по-критичен характер, така се появява
и спешна нужда от подкрепа на установени максими и правила с оглед на
противоречията, които възникват, естествено, по повод на военни събития
— тази война на мнения да бъде сведена до някаква определена точка. Този
вихър от мнения, който нито изхожда от някаква централна опорна точка,
нито съответства на някои заслужаващи внимание закони, единствено може
да бъде много безвкусен за хорските умове.

6. Големи усилия за утвърждаване на позитивна теория

Тук обаче възниква необходимостта от утвърждаване на максими,
правила и дори на системи за водене на война. От това произлезе
предложението за постигане на позитивна цел, без да се имат предвид
безкрайните затруднения, които воденето на война създава в това
отношение. Както вече показахме, воденето на война няма определени
граници в никаква посока, докато всяка система има обемащия характер на
синтез, от което произтича непримиримо противоречие между подобна
теория и практика.

7. Ограничаване до материалните цели

Теоретиците твърде скоро са усетили трудността на субекта и са се
постарали да се отърват от него, като насочат своите максими и системи
само върху материалните неща и едностранната активност. Целта им е била
да постигнат резултати, тъй като науката за подготовка на война е изцяло
сигурна и позитивна, и следователно единствената, която може да се
разглежда въз основа на предварителни изчисления.

8. Численото превъзходството
Численото превъзходство като материално условие е било избрано
сред всички други фактори, необходими за постигането на победа, защото
може да бъде подведено под математическите закони чрез съчетаването на
време и пространство. Смятало се е, че всички други обстоятелства не са от
първостепенна важност, тъй като са еднакви за всяка от страните и
съответно се неутрализират едни-други. Би било много добре, ако така за
този единствен фактор предварително се добие представа съобразно с
неговите отношения и връзки; но да се издига численото превъзходство
винаги като правило и да се смята за един-единствен закон, както и да се
разглежда цялата тайна на военното изкуство само чрез формулата в
определено време, в определена точка да се насочат превъзхождащи по
брой маси, това е ограничение, което е било преодоляно от силата на
реалностите.

9. Прехрана на военните части

Една теоретична школа бе направила усилие да систематизира друг,
също материален елемент, превръщайки продоволствието на бойните части
според предварително изградения организъм на армията във върховен
законодател на по-висшето военно действие. По този начин представители
на тази школа са стигнали, разбира се, до определени числени изражения,
които обаче почиват върху спорни пресмятания и не биха могли да
издържат изпитанието на практиката.

10. База
Един интелигентен ум се е опитал да съчетае в една-единствена
концепция цял куп проблеми, между които и дори някои нематериални:
изхранването на армията, попълненията и попълването на нейното
снаряжение, сигурността на съобщителните връзки, та накрая и
обезопасеността на нейните отстъпления, в случай че би се наложило да се
обедини всичко в едно-единствено понятие — понятието „база”. И всичко
това — само за да се стигне до един чисто геометричен резултат, който
няма никаква стойност… Понятието „база” е реална потребност за
стратегията и да се стигне до него е истински успех; но използването на
това понятие по цитирания по-горе начин е абсолютно недопустимо и би
довело до едностранчивост на резултата.

11. Вътрешни линии

По-късно, като реакция срещу това грешно направление, на трона е
бил издигнат друг геометричен принцип — на т. нар. вътрешни линии.
Макар че почива върху здрава основа, върху истината, че сражението е
единственото ефикасно средство във войната, все пак поради чисто
геометричната му същност той е само една едностранчива теория, която
изобщо не може да се утвърди и да успее в реалния свят.

12. Всички подобни опити подлежат на възражения

Всички подобни опити в областта на теорията може да се разглеждат
само в аналитичната им част като постижения в сферата на истината, които
обаче са напълно непрактични, що се отнася до техния синтез, изводи и
правила. Те следват определени величини, докато във войната всичко е
неопределено и изчисленията трябва да се правят изцяло с променливи
величини.
Подобни опити насочват вниманието си само върху материалните
сили, докато цялостното военно действие е проникнато от силите на разума
и неговото въздействие.
Те обръщат внимание само на активността от едната страна, докато
войната е постоянно състояние на реципрочно действие, резултатите от
което са взаимни.

13. Като правило геният се изключва

Всичко това, което е непостижимо за такава бедна философия и за
процъфтяването на ограничени възгледи, се намира встрани от областта на
науката и именно бойното поле на гения е това, което се издига над
правилата.
Горко на воина, който се задоволява да пълзи покрай оградата на
правилата, които са твърде ограничени за военния гений и над които той се
извисява, понякога дори се надсмива! Това, което може да направи геният, е
по-добро от правилата и теорията не може да го свърши по-добре, освен да
обясни как и защо нещата стоят по този начин.
Горко на теорията, която се противопоставя на интелекта! Това
противоречие не може да се поправи с никаква скромност и е по-добре да
се отхвърли с насмешка и задоволство колкото се може по-скоро от реалния
свят.

14. Трудността за теорията нараства тогава, когато се съобразява с

качествата на духа
Всяка теория става безкрайно по-трудна в момента, в който докосне
сферата на духовните качества. Архитектът и художникът знаят много
добре какво трябва да правят, защото просто трябва да се справят — за
механичните или за визуалните структури спор няма. Но веднъж след като
духовните качества започнат да се проявяват, след като възникнат
впечатления и чувства, цялата мрежа от правила се разпилява в неясни
представи.
Медицинската наука се занимава предимно с физиологичните явления;
проблемът й с живия организъм е, че той е подложен на постоянна промяна
и никога, дори в следващия миг, не остава същият. Това затруднява много
лекаря и поставя разсъждението му над неговата наука; но колко по-трудно
е, когато се прибавят и проблеми на духа, и колко по-високо трябва да
поставим лечителите на ума?

15. Качествата на духа не трябва да се изключват по време на

война
Разбира се, военната дейност никога не е насочена само срещу
материалното; тя винаги е насочена и срещу силата на ума, която дава
живот на материалното; да се разделят тези две величини една от друга, е
невъзможно.
Но силите на ума са видими единствено с вътрешно око и това е
различно във всеки човек, а често — в една и съща личност по различно
време.
Както опасността е главният елемент, при който всичко води към
война, така и преценката се влияе по особен начин главно от смелостта,
едно чувство със своя собствена сила. До известна степен това прилича на
увеличителната леща, през която минава всичко видимо, преди да стигне до
разума.
Освен това не може да се съмняваме, че тези елементи достигат
определена обективна ценност просто заради това, че съществуват.
Всеки познава душевния ефект от една изненада, от една атака от
фланга или откъм гърба. Всеки мисли по-малко за смелостта на врага
непосредствено след като се обърне да бяга и рискува повече, когато
преследва, отколкото, когато е преследван. Всеки съди за вражеския
генерал според известните му таланти, според възрастта и опита му, и
съответно така определя своя ход. Всеки внимателно преценява духа и
чувствата на своите хора и на вражеските части. Всички тези, както и
сходните ефекти в областта на духовната същност на човека, са се
утвърдили от опита, като постоянно са се усъвършенствали, и следователно
изискват да ги признаем за реални величини. Какво бихме могли да
направим с която и да е теория, която ги пренебрегва напълно?
Наистина опитът е незаменимо определение на тези истини. И нито
теорията, нито генералът трябва да се забъркват с философско и
психологическо лавиране.

16. Основната трудност на една теория за воденето на война

За да можем да разберем ясно трудността за едно твърдение в теорията
за воденето на война и да изведем присъщите й характеристики, би
трябвало да погледнем по-отблизо основните особености, които оформят
природата на военната активност.

17. Първа особеност — моралните сили и техните ефекти

(враждебно чувство)
Първата от тези особености се състои в моралните сили и ефекти.
По своя произход битката е израз на враждебно чувство, но в големите
ни сражения, които наричаме войни, враждебното чувство често се изявява
просто в един враждебен възглед и обикновено не разграничава
враждебните чувства на една личност към друга. Независимо от това
сражението никога не минава без проява на такива чувства. Националната
вражда и омраза, които невинаги се наблюдават във войните, са
предпоставка за лична враждебност на един индивид, изправен срещу друг
индивид. А там, където това наистина липсва и където в първия момент не
избухват такива силни чувства, враждебното чувство се поражда от самата
битка; защото един акт на насилие, който някой извършва върху нас по
команда „от горе”, ще възбуди желанието ни да се възпротивим и да
отмъстим по-скоро лично на него, а не толкова на висшата сила, по чиято
команда това се извършва. Това е човешко и дори животинско, ако можем
така да кажем; и досега е било така. Ние сме много склонни да разглеждаме
сражението на теория като абстрактно премерване на сила, без никакво
участие от страна на чувствата, и това е една от хилядите грешки, които
теоретиците допускат, защото не виждат последствията от тях.
Освен бурята на чувствата, които са предизвикани естествено от
самото сражение, има и други, които поради сходството си лесно биват
причислявани към тях, а именно: амбиция, любов към силата, всякакъв вид
ентусиазъм и др.

Битката при Павия. Във Втората война (1521–1526) между австро-

испанската династия Хабсбурги и френската династия Валоа войските
на крал Франсоа I търпят поражение, а кралят е пленен и откаран в
затвора в Мадрид.
 В битката при Павия голямо значение се придава на
огнестрелното оръжие.

18. Белезите на опасността (смелост)

Накрая, сражението носи атмосферата на опасността, в която се
осъществяват всички действия така естествено, както се движат птицата
във въздуха или рибата във водата. Но всички прояви на опасността
минават през чувствата — или пряко, тоест инстинктивно, или посредством
ума. В първия случай се появява желанието да се избяга от опасността и
ако това не е възможно, възникват уплаха и тревога; и ако те не се появят,
това е само защото смелостта уравновесява инстинктивния страх.
Смелостта несъмнено е акт на интелигентността, но прилича на всяко
друго чувство, каквото е и страхът; той се стреми към физическо
оцеляване, а смелостта — към морално съхраняване. В този смисъл
смелостта е по-благороден инстинкт. Но именно затова тя няма да позволи
да бъде използвана като безжизнен инструмент, който се проявява точно в
съответствие с предварително предначертан план. Следователно смелостта
не просто уравновесява опасността с оглед на това да я неутрализира, а е
особена самостоятелна сила.

19. Обсег на влиянието на опасността

Ако трябва да оценим точно влиянието на опасността върху главните
актьори във войната, не бива да се ограничаваме само в сферата на
моментната физическа опасност. Тя властва над актьора чрез заплахата си
не само към него, но и към всички негови доверени хора; не само в
момента, в който тя реално присъства, но и чрез въображението му и във
всички други моменти, които имат отношение към настоящето; и в крайна
сметка не само пряко чрез себе си, но и непряко чрез отговорността, която
тя поражда като бреме, което главният актьор е принуден да носи в ума си.
Кой би могъл да даде съвет или да вземе решение преди голямо сражение,
без да чувства съзнанието си повече или по-малко обвързано с това и без да
е притеснен от опасността и отговорността, която подобна решителна
стъпка носи със себе си? Бихме могли да кажем, че дейността във войната е
не просто условие, а реален акт, който никога не може да бъде изключен от
сферата на опасността.

20. Други вълнения

Ако погледнем на предизвиканите от враждебността и опасността
вълнения като на характерни особености, които са част от войната, все пак
не изключваме от тях всички други вълнения, които съпътстват човека в
житейския му път. Те също намират твърде често място в душата му.
Определено можем да кажем, че много от дребните прояви на страстите се
потискат от сериозните житейски дела; но това се отнася само до хората,
които действат на по-ниско равнище, които, подгонени от състояние на
опасност и краен напън към друго, губят от погледа си останалите
житейски неща, не могат да свикнат с лъжата, защото тя не върви редом
със смъртта, и така стигат до войнишката простота на характера, която
винаги е била най-добрият представител на военната професия. В по-
висшите сфери е другояче, защото, колкото по-висок е рангът на един
човек, толкова повече той трябва да се оглежда около себе си; това
предизвиква разностранни интереси и многообразна дейност на добрите и
лошите страсти. Завист и благородство, гордост и уважение, пламенност и
нежност, всички те могат да се проявят като активни сили в една голяма
драма.

21. Особеност на ума

Особените характеристики на ума — както и на чувствата — на
главния актьор имат голямо значение. От една фантазираща, повърхностна,
неопитна глава и от една спокойна, изпълнена с мъдрост глава може да се
очакват съвсем различни неща.

22. От разнообразието на умствените индивидуалности възниква

разнообразието на пътищата, водещи до крайния резултат
Именно на огромното разнообразие на умствените индивидуалности
— чието влияние изпъква толкова по-силно, колкото повече става въпрос за
горестоящите йерархически стъпала и се потвърждава в самите действия на
главното командване — се дължи до голяма степен феноменът, който вече
отбелязахме в предната книга, а именно наличието на голям брой пътища,
които водят до целта на войната. Именно тази разлика дава на шанса и на
играта с вероятностите толкова голяма власт над събитията.

23. Особеност на живото противодействие (реакцията)

Особеност на войната са живата реакция и реципрочното действие,
което възниква от нея. Тук говорим не за трудностите при оценката на тази
реакция, защото това е включено в отбелязаната по-горе трудност при
определяне на моралните сили като качества, а за това, че по своя характер
реципрочното действие се противопоставя съвсем естествено на всяко
нещо. Ефектът, който всяка мярка оказва върху врага, е най-яркият от
всички факти, които действието ни поднася; всяка теория обаче трябва да
класифицира (да групира) този феномен и никога не може да обсъжда в
рамките си реалния случай: така че всичко трябва да бъде оставено на
преценката и на таланта. Следователно нормално е дейност като войната,
чийто план — построен върху общи обстоятелства — толкова често се
обърква от неочаквани и специфични случайности, да се оставя повече на
таланта; и за разлика от всякъде другаде тук теоретичното ръководство
може да се използва по-малко.

24. Особеност и неопределеност на данните

Най-после, голямата несигурност на всички данни и сведения по време
на война е характерна трудност, защото всяко действие трябва — до
известна степен — да бъде планирано по-скоро в здрач, което, както
ефектът на мъглата или лунната светлина, често преиначава и раздува
формите на нещата до неестествен вид.
Талантът именно трябва да открие какво може все пак да се вижда при
тази несигурна и слаба светлина или нещата трябва да бъдат оставени на
шанса. Следователно заради липсата на обективно познание отново трябва
да се доверим на таланта или на любимеца на съдбата.

25. Позитивната теория е невъзможна

От естеството на предмета се вижда, че е почти невъзможно да
създадем теория за изкуството на войната, която като скеле да осигури на
главния актьор външна помощ от всички страни. Във всичките случаи, при
които трябва да разчита на таланта си, той ще се окаже далеч от това
теоретично скеле и в посока, противоположна на него, и колкото и
многостранно то да е изградено, ще последва същият резултат, за който
говорихме, когато изтъкнахме, че талантът и геният действат над закона и
че теорията противоречи на реалността.

26. Други условия, позволяващи създаването на теория

(трудностите не навсякъде са еднакви)
Две условия могат да отстранят тези затруднения. На първо място,
това, което казахме изобщо за природата на военното действие, не приляга
по еднакъв начин на действието на всеки независимо от становището му. В
нисшите рангове духът на саможертва е по-необходим, но трудностите, с
които се сблъскват разумът и преценката, са безкрайно по-малки. Теренът
на събитията е по-ограничен. Целите и средствата са по-малко на брой.
Сведенията са по-ясни; повечето от подробностите на действието са
видими в момента. Но колкото по-високо се изкачваме, толкова повече
трудностите нарастват, докато стигнат своя връх при главнокомандващия,
така че при него почти всичко би трябвало да бъде оставено на гения и
огромната интуиция.
По-нататък според разделението на субекта в съответствие с
неговата същност трудностите не са еднакви навсякъде. Те са по-малки,
когато се имат предвид материалните резултати, и стават по-големи, щом
тези резултати, веднъж постигнати, влязат в сметката като морални
величини, т. е. като нови средства за постигане на по-големи резултати.
Следователно по-лесно е да определим — посредством теоретически
правила — реда и воденето на битката, отколкото да оставим всичко на
самата битка. Където физическите оръжия се кръстосват едно с друго и не е
нужен ум, ставащото там трябва да има своите права. Но в ефектите,
получени от сражението, когато материалните резултати стават мотиви,
трябва само да се занимаваме с характера на морала. С една дума, по-лесно
е да се прави теория за тактиката, отколкото за стратегията.

27. Теорията трябва да има характер на наблюдение, а не на

доктрина
Втората възможност за създаване на теория се крие във възгледа, че не
е необходимо да има насока за действие. Като общо правило обаче, когато
дадена активност в повечето случаи е заета постоянно с еднакви цели,
които преследват същите крайни резултати и използват същите средства,
макар че може да има незначителни колебания и съответния брой
разнообразни комбинации, такива неща биха могли да станат субект на
изследване за научните кръгове. Но такова изследване е само най-основната
част на всяка теория и има свое особено название. Именно аналитичното
изследване на обекта води до точно познание; и ако то носи със себе си
резултати от опита, в нашия случай това би била военната история, която е
крайно близка с него. Колкото по-близо стига до последната цел, толкова
повече теорията преминава от обективната форма на познанието в
субективната — на умението за действие; и колкото повече то ще се доказва
като ефикасно, когато обстоятелствата не позволяват друго решение освен
решението на личния талант, то ще покаже своите ефекти в самия талант.
Ако теорията изследва субектите, съставляващи войната; ако тя
разграничава по-ясно това, което на пръв поглед изглежда споено; ако
обяснява напълно особеностите на средствата; ако показва вероятните им
ефекти; ако разкрива ясно характера на целите; ако осветлява всичко над
бойното поле с лъча на основателно критично изследване — тогава тя е
изпълнила главните си задачи в тази област. Тогава тя става ръководство за
този, който иска да се запознае с войната от книгите; тя му осветлява целия
път, улеснява напредъка му, възпитава възможностите му за преценка и го
бронира срещу грешки.
Ако един опитен човек прекара половината си живот в усилие да
изясни напълно някой неясен проблем, той може би ще знае повече за него,
отколкото човекът, който се опитва да реши проблема за кратко време.
Теорията е структурирана така, че всеки следващ човек не е принуден да
извършва същата черна работа по изясняване на основното и да се
придвижва трудно към своя проблем, а да намира нещата в ред, добре
осветлени. Умът на бъдещия военен лидер би трябвало да се обучава, а не
толкова да се насочва към самообучение, но не и да го придружава като
дете до бойното поле; само един внимателен наставник формира и
просвещава отворения ум на един млад човек, без обаче цял живот да го
държи като марионетка на конци.
Ако максимите и правилата произлизат от съжденията, които теорията
излага, ако истината се проявява в кристално чиста форма, тогава теорията
няма да противоречи на естествения закон на разума; по-скоро тя ще го
изтъкне, ако арката завършва с такъв ключов камък; но това става само с
цел да се задоволи философският закон на разума, за да се покаже ясно
точката, където се сливат всички линии, а не със задача да се изведе от това
алгебрична формула за използване на бойното поле; защото дори тези
максими и правила служат повече да оформят в разсъдителния ум
основната водеща линия на обичайните му движения и като пътни знаци да
му сочат пътя към осъществяване на действието.

28. От тази гледна точка теорията става позитивна и престава да

противоречи на практиката
Като се изхожда от тази гледна точка, има възможност да се създаде
задоволителна, тоест полезна, теория за водене на война, която никога да не
противоречи на действителността, и това ще зависи единствено от
разумното й провеждане по-нататък в хармония с действието, така че
между теория и практика да не съществува повече абсурдната разлика,
която, противно на здравия разум, неразумната теория често пъти създава,
но която твърде често тесногръди и невежи личности използват като
претекст, за да скрият некадърността си.

29. Теорията, следователно, оценява характера на целите и

средствата — цели и средства в тактиката
Следователно теорията трябва да разглежда характера на средствата и
целите. В тактиката средствата са дисциплинираните въоръжени части,
които трябва да продължават съревнованието. Крайната цел е победа.
Следователно точното определение на тази концепция може да бъде по-
добро обяснено при обсъждането на сражението. Тук се задоволяваме да
отбележим само оттеглянето на врага от бойното поле като знак за победа.
Със средствата на тази победа стратегията печели целта, заради която е
предназначена битката и която оформя специалното й значение. Това
значение определено има известно влияние върху характера на победата.
Една победа, целяща да отслаби вражеските въоръжени сили, е нещо
различно от тази, която има задача само да спечели една позиция.
Значението на едно сражение следователно оказва чувствително влияние
при подготовката и воденето му и затова е логично също да се разглежда в
тактиката.

30. Обстоятелства, които винаги изискват използване на средства

Тъй като има известни обстоятелства, които налагат преминаване през
сражение и оказват по-голямо или по-малко влияние върху резултата му, те
трябва следователно да се вземат предвид при използването на въоръжени
сили. Тези обстоятелства са локализацията на сражението (местността),
часът на деня и времето.

31. Местност
 Местността, която бихме предпочели да разгледаме в глава „Страна и
местност”, би могла да бъде без всякакво значение, ако битката се разгърне
в изцяло равно и необработено поле.
Такова нещо може да се случи в страна, където има степи, но в
култивираните земи на Европа това е почти непостижимо. Следователно
съществува малка вероятност за сражение между цивилизовани нации, при
което страната и местността да нямат значение.

32. Час на деня

Часът на деня влияе върху сражението чрез разликата между деня и
нощта; но това влияние, естествено, продължава и по-нататък, зад
границите на тези разделения, тъй като всяка битка има определено
времетраене и големите сражения продължават часове наред. Съществена
разлика в подготовката за голямо сражение има според това, дали то
започва сутринта или привечер. Същевременно определено може да се
проведат много битки, при които часът на деня е съвсем без значение, а и в
мнозинството случаи влиянието му е доста незначително.

33. Време (климатични особености)

Климатичните промени оказват също рядко някакво решаващо
влияние, което се изразява най-вече по време на мъгла.

34. Цел и средства в стратегията

На първо място, стратегията търси само победата, тоест тактическия
резултат, като средство към целта си и в крайна сметка онези неща, които
водят направо към мира. Прилагането на нейните средства за тази цел
същевременно е под знака на обстоятелствата, които влияят повече или по-
малко върху целия процес.

35. Обстоятелства, които се отнасят до прилагането на

стратегическите средства
Това са страната и местността, като в тях се включват територията и
населението на целия театър на военните действия, след това времето и
часът на деня, както и хронологичното време на цялата година; и накрая
климатичните особености, особено екстремните, като мразовит студ, мъгла
и др.

36. Тези неща формират нови средства

Като съчетава тези елементи с резултатите от сражението, стратегията
придава на този резултат — и следователно на сражението — особено
значение, поставяйки пред него особена цел. Но когато не води право към
мира, тоест само е подчинена, целта трябва да се разглежда единствено
като средство; и в такъв случай в стратегията може да разглеждаме
резултатите от сраженията или победите — при цялата разлика в
значенията им — като средства. Завоюването на една позиция е резултат от
битка, свързана с местността. Но като средства биха могли да се разглеждат
не само различните битки със специални цели, но и битките с по-висока
цел — например съчетанията от сражения, насочени към единен общ краен
резултат, също може да се преценяват като средства. Една зимна кампания е
подобно съчетание, обусловено от сезона.
Следователно тук остават като цели само онези неща, за които се
предполага, че водят пряко към мира. Теорията изследва всички тези цели и
средства съобразно природата на ефектите от тях и взаимовръзките им.

37. Стратегията определя само чрез опита целите и средствата,

които трябва да се изследват
Първият въпрос е как стратегията стига до пълния списък на тези
неща. Ако става дума за философска разработка, водеща до абсолютен
резултат, това би било обвързано с всички онези трудности, които
логичната необходимост за воденето на война и теорията за нея изключват.
Следователно тя се обръща към опита и насочва вниманието си към онези
комбинации, които военната история може да предостави. По този начин
несъмнено не може да се постигне нищо повече от една ограничена теория,
която разглежда само обстоятелствата, така както са представени от
историята. Тази непълнота е неизбежна, защото във всеки случай теорията
трябва или да се извлича от историята, или да се сравнява с нея, и то преди
всичко с оглед на реално станалите неща. Освен това тази непълнота във
всеки случай е по-скоро теоретична, отколкото реална.
Голямо предимство на този метод е, че теорията не може да се залута в
абстрактни търсения, уточнения и химери, а винаги остава неизбежно
практична.

38. Колко далеч трябва да стига анализът на средствата

Вторият въпрос е колко далеч би трябвало да стигне теорията в
анализа на средствата. Очевидно само толкова, колкото елементите в една
отделна форма заслужават да се обсъждат в практиката. Далекобойността и
ефектът на различните оръжия са много важни за тактиката; конструкцията
им, от която произтича резултатността им, също е средство за влияние;
защото воденето на война не е производство на барут и оръдия извън
дадените количества въглища, сяра и селитра, мед и олово: определените
количествени величини при водене на война са оръжията в един краен етап,
както и ефектите от тях. Стратегията използва карти, без да се съобразява и
да се тревожи от триангулациите; тя не изследва как страната е разделена
на окръзи и области и как хората са обучени и управлявани, с оглед на това
да постигне най-добрите военни резултати; тя приема нещата такива,
каквито са в общността на европейските държави, и наблюдава къде твърде
различните условия оказват забележимо влияние върху войната.

39. Познанието се нуждае от максимално опростяване

Това, че по този начин броят на теоретичните субекти е много
ограничен и познанието за воденето на война — намалено, е
лесноразбираемо. Много големият обем познание и приложни умения,
които се използват, общо взето, при воденето на войната и които са нужни,
преди напълно екипираната армия да заеме позиции, се обединяват в
няколко големи резултата, преди да могат да постигнат в реалната война
крайната цел на своята дейност; така както потоците в една област се
събират в реки, преди да се влеят в морето. Който ще ръководи военните
операции, трябва да изучава само дейностите, които се вливат направо в
морето на войната.

40. Това обяснява бързото израстване на велики генерали и

причината защо един генерал не е човек на науката
На практика на най-високите длъжности на военната йерархия, и дори
и в онази на главното командване, се изявяват много бързо с велики дела
хора, които предвид техните минали занимания са вървели, така да се каже,
в съвсем други направления. Разбира се, въпросът е как като правило най-
изтъкнатите генерали никога не са излизали от редиците на много
образованата и ерудирана офицерска прослойка, а в повечето случаи са
хора, които не са известни с големи теоретични познания. В тази връзка
онези, които са смятали за необходимо и дори за много резултатно да се
започне обучението на един бъдещ генерал с всичките му подробности,
винаги са били осмивани като абсурдни педанти. Би било лесно да се
покаже отрицателната тенденция при такъв ход, защото човешкият ум е
обучен с неделими от него знания в определена от възгледите му насока.
Само това, което е велико, може да го направи велик; малкото може само да
го направи малък, ако умът сам не го отхвърли като нещо непотребно.
 41. Предшестващи противоречия
Тъй като простотата на познанието, изисквана при война, не се
постига — защото познанието, което се стреми винаги нагоре, среща
всички пречки на намиращите се в подчинено положение науки и
изкуства, — чувствителната съпротива срещу случващите се събития от
реалния живот не би могла да бъде преодоляна освен със съдействието на
гения, който не изисква теория и за когото не може да бъде предписана
никаква теория.

42. В това отношение всяка употреба на познание се отрича и

всичко се приписва на родените таланти
Хората със здрав разум са особено чувствителни към огромното
разстояние, което съществува между гений от най-висок ранг и
образования педант; и те стават посвоему свободомислещи, отхвърлили
всяка вяра в теорията, хора, които твърдят, че воденето на война е
естествена функция на човека, която той изпълнява повече или по-малко
съобразно вродените си качества и талант в тази насока. Не може да се
отрече, че тези хора са по-близо до истината, отколкото онези, които
прикачват фалшиви ценности към познанието; същевременно може лесно
да се забележи, че сам по себе си такъв възглед е едно преувеличение. Не е
възможна никаква дейност на човешкия разум без известно натрупване на
идеи; но в по-голямата си част те не са вродени, а са придобити и
съставляват неговото познание. Единственият въпрос тук е от какъв вид
трябва да бъдат тези идеи и представи; и отговорът ни гласи, че е
необходимо да бъдат насочени към онези дейности, с които мъжът трябва
пряко да се занимава по време на война.

43. Познанието трябва да съответства на ранга

Вътре в полето на военната активност необходимото познание би
трябвало да бъде различно, в зависимост от положението на командира. То
трябва да е насочено към по-малки и по-ограничени цели, ако той заема по-
ниско положение, и към по-големи и по-сложни — ако той заема по-високо
положение. Има фелдмаршали, които не биха се справили с командването
на конен полк, и обратното.

44. Познанието по време на война е много просто, но

същевременно никак лесно
Но въпреки че познанието по време на война е просто, тоест насочено
е към съвсем малко цели и ги преценява само след крайните им резултати,
изкуството на изпълнение в това отношение никак не е лесно. За
трудностите, на които военната дейност е подложена изобщо, вече
говорихме в книга първа; тук пропускаме онези неща, които може да бъдат
преодолени само от смелостта, и сме на мнение, че активността на ума е
проста и лесна при по-долните рангове и че при по-високо положение —
като на главнокомандващия — трябва да се оценява като едно от най-
трудните неща, пред които се изправя човешкият ум.

45. За характера на това познание

Командващият армия не е необходимо да бъде образован изследовател
на историята, нито публицист, но трябва добре да се ориентира във
висшите дела на държавните кръгове; той трябва да знае и да бъде
способен точно да преценява традиционните насоки, заложените интереси,
нетърпящите отлагане проблеми и характера на ръководните личности; не
трябва да бъде дълбок познавач на хората, специалист по човешки
характери, но трябва да познава характера, чувствата, навиците и
специфичните грешки и склонности на онези, които са под
непосредственото му командване. Той не трябва да разбира как се прави
карета или как се подковава кон от батареята, но трябва да знае как точно
да пресметне похода на една военна колона при различни обстоятелства
според времето, за което това трябва да се извърши. Това са проблеми,
знанието за които не може да се подсили от научните формули и
механизми; те могат да се решават само като се използва точна преценка в
хода на наблюдението върху нещата и хората, съответно подпомогната от
специален талант да се вникне в тях.
Следователно необходимото познание за по-висшия ранг във военното
действие се отличава по това, че чрез наблюдение, тоест с изучаване и
обмисляне, то може да бъде постигнато само с помощта на специална
дарба, която като инстинкт на ума усеща как да извлече от живота само
есенцията или духа, както пчелите извличат мед от цветовете; а това може
да се придобие от житейския опит, както и от изучаването и обмислянето
на нещата. Изучаването и размислите могат да родят Ойлер или Нютон, но
е необходим житейският опит с неговите велики поуки, за да се формират
видни тактици и стратези като Конде и Фридрих, известни с възможностите
си да правят задълбочена преценка.
Следователно не е нужно при отбелязване на интелектуалното
достойнство на военната дейност да се опираме на неистини и на глупава
педантичност. Никога не е имало велик и изтъкнат командир с ограничен
ум, но има многобройни случаи на хора, които, след като са служили с
голямо умение и успех на по-долни позиции, остават под линията на
посредствеността при по-високите си рангове заради недостиг на
интелектуални възможности. Дори и сред заемащите поста
главнокомандващ може да има, разбира се, разлика според степента на
умствения им потенциал.

46. Науката трябва да е изкуство

Сега би трябвало да обсъдим едно условие, което е по-необходимо за
познанието за воденето на война, отколкото за другите клонове на
човешката дейност. В почти всички други изкуства и житейски занимания
активният човек може да използва истини, които само е учил някога и вече
не живее с духа и смисъла им, които е извлякъл единствено от прашните
книги. Дори истините, които използва всекидневно, може да бъдат нещо
външно за него. Ако архитектът разгледа проект, за да определи здравината
на вълнолом с помощта на сложни изчисления, появяващата се в резултат
истина не е еманация на собствения му мозък. Първо, той трябва с много
труд да открие необходимите данни и сведения и тогава да ги подложи на
умствена операция — той не е в състояние да открие правилата й и в
момента може би само частично осъзнава необходимостта от нея, но я
прилага в по-голямата част от заниманието си, като че ли е присъща
сръчност. С войната обаче никога не е така. Моралната реакция, вечно
променящата се форма на обстоятелствата задължават главния актьор да
носи в себе си целия умствен апарат на своето познание, така че навсякъде
и в един миг да може да стигне сам до необходимото решение. Познанието
трябва да се превърне в реална сила чрез пълната симбиоза на собствения
му ум и живот. Това е причината, поради която всичко изглежда толкова
лесно при изтъкнатите мъже по време на война и всичко се приписва на
вродения талант. Казваме „вроден талант”, за да го отличим от това, което
се е оформило и е съзряло чрез наблюдение и учене.
Смятаме, че с тези разсъждения обяснихме проблема на теорията за
водене на война и посочихме начините за решаването й.
От двете полета, на които разделихме воденето на война — тактиката и
стратегията, — несъмнено теорията на стратегията съдържа, както
посочихме, ред големи трудности, защото тактиката е почти ограничена от
очертаното поле на целите, докато стратегията е насочена към целите,
които водят пряко към мира, и открива за себе си неограничено поле от
възможности. Следователно в по-голямата част от времето си
главнокомандващият трябва само постоянно да се съобразява с тези цели,
тоест частта от стратегията, в която той се движи, е също така обособен
субект към тази трудност.
И така, теорията, специално при най-високите служби, ще се опира
много по-често на стратегията, отколкото на тактиката при обикновеното
разглеждане на нещата, и ще се задоволява да помага на командира да
вникне в проблемите, които, съчетани с цялостното му мислене, ще го
насочват по-лесно и сигурно и никога няма да го карат да влиза в
противоречие със себе си, когато следва една обективна истина.
Глава III

Изкуство или наука за войната

1. Все още нерешен избор (сила и знание — наука, когато е само

знание; изкуство — когато изпълнението е цел)
Изборът между тези понятия изглежда все още нерешен и никой като
че ли не знае точно на каква основа това би трябвало да се реши, и все пак
това е нещо просто. Вече подчертахме, че „познанието” е нещо различно от
„изпълнението”. Двете са толкова различни, че не би могло да се сбъркат
лесно едно с друго. „Изпълнението” не може да се появи самостоятелно в
една книга и следователно „изкуство” също никога не би могло да бъде
заглавие на книга. Тъй като вече сме свикнали да съчетаваме в концепция с
името „теория на изкуството” или просто „изкуство” отделните клонове на
познанието (които може да бъдат отделни чисти науки), необходими за
практикуването на дадено изкуство, е оправдано да продължим с това
основание за различие и да наричаме всяко нещо изкуство, когато целта е
да се реализира „изпълнение” — например изкуството на строителството;
изкуство, където самото познание е цел; и всички науки, както науката за
математиката или за астрономията. Това, че във всяко изкуство може да се
включат чисти науки, се разбира от само себе си и не бива да ни смущава.
Но все още е уместна и забележката, че няма и наука без елемент на
изкуство. В математиката например се използват фигури, а алгебрата е
изкуство, но това е само един от многото примери. Причината е, че колкото
и ясна и осезаема да е разликата между познанието и силата в съчетаните
резултати на човешкото познание, все още е трудно да се проследи ясно
разделителната им линия в самия човек.

2. Трудност при разграничаване на проницателността от

преценката (изкуство на войната)
Всяко мислене, разбира се, е изкуство. Когато логикът тегли чертата
къде да спрат предположенията, които са резултат от познанието —
откъдето започва преценката, там започва и изкуството. Нещо повече, дори
проницателността на ума също така е преценка и следователно изкуство; и
накрая, това се отнася дори и за преценката, която се основава на
възприятията. В един свят е невъзможно да си представим човешко
същество, което да притежава в чист вид способността за разсъждение,
освободена от преценка, или обратното, изкуството и науката също не
могат никога да бъдат напълно разделени едно от друго. Колкото повече
тези неуловими частици светлина възприемат форми на външния, на
реалния свят, толкова повече изпъква различието между техните области; а
сега още веднъж ще подчертаем, че където целта е творчество и продукция,
там е областта на изкуството, а където целта е изследване и познание, се
простира науката. В крайна сметка е по-подходящо да казваме изкуство на
войната, отколкото наука за войната.
Толкова за това, защото не можем да работим без тези концепции. А
сега продължаваме с твърдението, че войната не е нито изкуство, нито
наука според реалните значения на думата, и това, че се отдръпва от
изходната точка на идеи, които водят към грешна посока, става причина тя
да се изравни с другите изкуства и науки и води до голям брой погрешни
аналогии.
Това, разбира се, е съществувало преди и заради това се е смятало, че
войната е произведение на занаятчийството; а това е довело до повече
загуби, отколкото до печалби, доколкото занаятчийството е по-нисше
изкуство и като такова се подчинява на определени и твърди закони. В
действителност военното изкуство известно време се е движело в сферата
[9]
на занаятите — намекваме за епохата на кондотиерите , - но тогава то
получава тази насока на развитие не заради вътрешни, а заради външни
причини; и военната история показва каква малка част е било това
навремето спрямо характера на явлението.

3. Войната е акт на човешкото общуване

И така, твърдим, че войната спада не към областта на изкуствата и
науките, а към сферата на обществения живот. Тя е конфликт на големи
интереси, които се решават чрез кръвопролитие, и се различава само по
това. Би било по-добре, вместо да я сравняваме с всяко друго изкуство, да я
сравним с търговията, която също е конфликт на човешки интереси и
дейности; и доста прилича на държавната политика, която от своя страна
отново може да се разглежда като вид търговия от висок мащаб. Освен това
държавната политика е утробата, в която войната се развива и в която
характерните й черти са скрити в зачатъчен стадий, както качествата на
живите същества — в техните зародиши.

4. Разликата
 Основната разлика се състои в това, че войната не е дейност на волята,
която се разпростира над неодушевени материи както занаятчийските
изкуства или над жив, но все пак пасивен и отстъпчив обект, както
човешкият ум и човешките чувства в изящните изкуства, а е насочена
срещу жива и реагираща сила. Веднага прави силно впечатление колко
малко са пригодни категориите на изкуството и науката към такава
активност; и същевременно можем да разберем, че с постоянното търсене и
опиране на закони като този, който може да бъде развит от мъртвия
материален свят, се стига само до постоянни грешки. Именно механичните
изкуства са образецът, по който са настоявали да се създаде военното
изкуство. Действително изящните изкуства зависят от малко правила и
закони, не се поддават на подражание и всеки опит да се вземат образци от
тях е довел до непълни резултати и до неприложими правила и закони.
Дали подобен житейски конфликт, който се е появил и е бил разрешен
чрез война, е предмет на общи закони и дали те могат да посочат полезна
линия на действие, ще изследваме отчасти в тази книга; но и така е твърде
очевидно, че този, както и всеки друг проблем, който не надхвърля
умствените ни възможности, може да бъде осветлен и да бъде повече или
по-малко изяснен в свойствените му взаимоотношения от изследователски
ум и че само това е достатъчно да осъществи идеята за теория.
Глава IV

Методичност

За да си обясним по-ясно както концепцията за метода, така и метода

на действие, който играе такава значителна роля във войната, ще си
позволим да хвърлим бегъл поглед към логическата йерархия, чрез която,
както и чрез редовно назначените държавни служители, се управлява
светът на действието.
Законът в най-широкия смисъл стриктно се придържа както към
възприятието, така и към действието; очевидно притежава нещо субективно
и спорно в буквалния смисъл и изразява именно онова, от което сме
зависими и ние, и онези извън нас. Като предмет на познанието законът е
отношение към нещата и тяхното взаимодействие; като предмет на волята
той е мотив за действие и тогава е равносилен на заповед или забрана.
Принципът прилича на такъв закон за действие, с изключение на това,
че няма официално определено значение, а е само дух и смисъл на закона с
цел да остави повече свобода за приложение на преценката, когато
разнообразието на реалния свят не може да се сведе до определена форма
на закона или да се подчини на нея. Както преценката трябва сама да
посочи случаите, където принципът не е приложим, така и принципът става
реален помощник или пътеводна звезда за действащата личност.
Принципът е обективен, когато е резултат от обективна истина, и е
еднакво ценен за всички хора; но той е и субективен — и тогава, общо
взето, се нарича максима, — ако в него съществуват субективни
отношения, и следователно има определена стойност само за личността,
която го създава.
Често правилото се разбира в смисъл на закон и тогава има същия
смисъл както принципът, защото казваме „няма правило без изключения”,
но не казваме „няма закон без изключения” — а това е знак, че с понятието
правило си даваме повече свобода за приложение.
В друг смисъл правило е средството, използвано за разпознаване на
една отчасти скрита истина по особен знак, който се намира подръка, с цел
към този особен знак да се приобщи законът за действие, търсещ цялата
истина. От този вид са всички правила на забавни игри, всички съкратени
процеси в математиката и т. н.
 Указанията и инструкциите са определения за действие, което оказва
влияние върху ред по-дребни обстоятелства, твърде многобройни и
незначителни за общите закони.
И накрая, метод, начин на действие е постоянно повтаряща се,
избрана от няколко възможни процедури; а методиката (methodismus) е
това, което е определено от методите вместо от общите принципи или от
особените предписания. Освен това случаите, които се разглеждат чрез тези
методи, трябва непременно да си приличат в основните си части. И ако не
напълно, то поне в крайна сметка да са с колкото се може повече прилики; с
други думи, методът трябва да се избира според най-вероятните случаи.
Следователно методичността се основава не на определени специфични
предпоставки, а на средната вероятност на случаите един спрямо друг; и е
насочена да установи относителната истина, чието постоянно и еднакво
приложение скоро придобива характера на механичен уред и в крайна
сметка върши почти неволно това, което е правилно.
Концепцията за закона по отношение на проницателността не е
необходима при водене на война, защото сложните феномени на войната не
се срещат толкова често, а по-обичайните не са толкова сложни и от
подобни концепции не бихме спечелили нещо повече от простата истина. А
да се прибягва към сложното там, където обикновената концепция и език са
достатъчни, е излишно и би било ненужна педантичност. Концепцията за
закона по отношение на действието не може да се използва в теорията за
водене на война, защото заради разнообразието и променливостта на
феномените в нея не съществува толкова обобщено условие, че да заслужи
названието „закон”.
Но принципите, правилата, указанията и методите са концепции,
неразделни от теорията за водене на война, доколкото тя води до позитивни
доктрини, защото в доктрините истината може само да изкристализира в
такива форми.
И понеже тактиката е клон от воденето на война, в който теорията
може да се приближи най-много до позитивната доктрина, тези концепции
ще се появяват по-често в нея.
Да не се използва кавалерия срещу плътни редици пехота освен в
случаи на особена спешност, да се използват огнестрелни оръжия при най-
ефикасно разстояние в битката, да се пестят силите колкото е възможно
повече за финалния бой — всичко това са тактически принципи. Нито един
от тях не може да се прилага абсолютно при всеки случай, но
командващият трябва винаги да се съобразява с тях, за да не изпусне или да
изгуби очевидната истина, когато може да ни осигури предимство.
 Ако обаче заради особения начин на приготвяне на храната в един
вражески лагер е затруднено преместването му или ако нарочният показ на
военни части в битката говори за лъжлива атака, начинът за отсяване на
истината се нарича правило, защото това заключение е изведено само от
едно-единствено видимо обстоятелство, но е валидно в много случаи.
Ако съществува правило врагът да се атакува с подновена стръв
незабавно след като започне да променя позициите на артилерията си в
сражението, от този отделен факт зависи развитието на действието,
насочено към положението на врага изобщо, защото именно така става
ясно, че той започва да оттегля частите си и да губи сражението и че не
може повече да оказва сериозна съпротива и да полага усилия, за да се
оттегли в добър ред.
Наредбите и методите са присъщи на встъпителните теории за
водене на война, доколкото и дисциплинираните военни части се надъхват
от тях чрез действащите принципи. Целият набор от инструкции за
формиране на бойните части, за обучението и за полевата служба са
наредби и методи, като в инструкциите за ученията преобладават
наредбите, а при полевата служба — методите. Реалното водене на война
възприема тези неща и следователно то ги използва като дадени начини за
действие, и като такива те трябва да присъстват в теорията за водене на
война.
За действията, които изискват свобода при използването на тези сили
обаче, не може да има нормативи и определени инструкции, защото са
несъвместими със свободата на действие. От друга страна, методите като
общ начин за изпълнение на възникващите задачи, изчислени, както вече
казахме, спрямо средната вероятност или спрямо доминиращото влияние
на прилаганите принципи и правила, може определено да се появят в
теорията за водене на война, но само при случай че не се представят за
нещо друго от това, което са — не като абсолютни и необходими способи
на действие (системи), а като най-доброто от общите форми, което може по
усмотрение да се използва като по-пряк път за вземане на решение.
Но честото прилагане на методи, разбира се, ще бъде най-основно и
неизбежно при водене на такава война, в която можем да преценим
правилно доколко действието се развива според очакванията ни, и доколко
— абсолютно несигурно; защото едната страна е възпрепятствана да научи
всичките обстоятелства, които влияят върху диспозицията на другата, и
защото, дори ако обстоятелствата, които оказват влияние върху решенията
на единия, са много добре известни, нищо не е сигурно — нито относно
последствията и диспозицията, които може да се предизвикат, нито дали
другият има достатъчно време да предприеме всички необходими
контрамерки; следователно мерките във войната винаги трябва да са
съобразени с различните възможности.
Ако вземем предвид безбройните, присъщи на всяко отделно събитие
незначителни неща, които също би трябвало да се имат предвид, както и
това, че следователно няма друг начин да се предвиди противодействие на
единия срещу другия и че трябва да изграждаме аргументите си само върху
неща от най-общ характер и вероятност; ако накрая разсъдим, че във връзка
с увеличаването в растяща прогресия на броя на началниците, със
слизането надолу по йерархическата стълба на ранговете, при все по-малко
неща трябва да се разчита на дълбокия анализ и на категоричната преценка
на личността, както и че, когато стигнем до онези воински рангове, където
не можем да срещнем нищо освен мнения, които предписанията на
службата и опитът допускат, ще трябва да им помогнем с методични
форми, които граничат с тези предписания. Това ще служи едновременно за
подкрепа на преценките им и като преграда срещу онези екстравагантни и
грешни възгледи, които трябва грижливо да се избягват в област, където
опитът е толкова ценен.
Освен тази абсолютна нужда от метод при действието трябва също да
признаем, че той има своето положително предимство — с постоянното
повторение на строевото упражнение се постигат готовност, точност и
твърдост при придвижването на бойните части, което намалява
възникващите затруднения и облекчава хода на целия механизъм.
Следователно колкото по-надолу по скалата на ранговете е
положението на действащия агент, толкова по-широко използваем и по-
необходим ще стане методът; и, от друга страна, употребата му ще
намалява в обратната посока нагоре, докато изчезне при най-високите
командни позиции. Заради това той е пo на мястото си в тактиката,
отколкото в стратегията.
В най-висшите си аспекти войната се състои не от безкрайно число
малки събития, чието разнообразие взаимно се компенсира, и които
следователно се управляват по-добре или по-лошо от по-добър или по-лош
метод, а от отделни и големи, решителни събития, с които трябва да се
борави отделно. Това не е като ливада, която, без да се взема предвид
определената форма на всяко стъбло, ще бъде окосена по-добре или по-зле
според това, доколко инструментът за коситба е по-добър или по-лош, а по-
скоро е като група големи дървета, при които с брадвата трябва да се
работи, като се отчитат особената форма и наклонът на всеки отделен
ствол.
 Битката при Азенкур, 22 октомври 1415 г. Една от големите победи
на английските войски в Стогодишната война.

Колко по-високо във военната активност може да се допусне действие

на метода, всъщност зависи не от конкретния ранг, а от развоя на нещата;
той засяга малко най-висшите рангове само защото те имат най-сложните и
отговорни обекти на дейност. Постоянно повтарящият се ред в битката,
винаги еднаквото разполагане на предни постове и разузнавателни команди
са методи, чрез които генералът връзва не само ръцете на своите
подчинени, но и своите в определени случаи. Разбира се, той може да ги
подбира и да ги прилага съобразно обстоятелствата, но те също може да
бъдат предмет и на теорията, доколкото се основават на общи характерни
черти на бойните части и на оръжията. От друга страна, всеки метод, с
който се определят планове за войни или кампании, сякаш серийно ги е
изработила някаква машина, е абсолютно неприемлив и негоден.
Докато не съществува теория, която може да издържа винаги, не е
възможно и ясно да се разглежда воденето на война; методът на действие
не може да надхвърли собствените си граници при високите нива, защото
хората, назначени в тези сфери на дейност, невинаги са имали възможност
да се обучават — чрез образование или чрез контакт с по-висши интереси.
В непрактичните и безплодни изследвания на теоретици и критици те не
могат да открият своя път, здравият им разум ги отхвърля; и тъй като не
притежават познание освен извлеченото от опита, в случаите, когато е
нужно свободно индивидуално разглеждане, те с готовност използват
средствата, които им е дал опитът, тоест просто имитация на
изключителните методи, прилагани от великите генерали, при които даден
метод за действие се получава от само себе си. Ако проследим как
генералите на Фридрих Велики винаги се проявяват в така наречения
диагонален ред на битката, как генералите от Френската революция винаги
използват обходни маневри с дълга и разтеглена линия на битката, а
лейтенантите на Бонапарт се хвърлят в атака с кървавата енергия на
събраните в едно бойни маси, очевидно в повтарящия се начин на действие
разпознаваме един възприет метод на действие, който може да стигне до
сфери, близки до най-висшите. Ако дадена утвърдена теория облекчи
изучаването на воденето на война, формира ума и преценките на хора,
които се издигат до най-високи командни позиции, методът на действие
повече няма да стига твърде далеч и няма да се смята за необходим в такава
степен, а накрая ще бъде оформен от самата теория и няма да заема мястото
на чистата имитация. Предварително обаче трябва да отбележим, че винаги
има нещо субективно в начина на действие на един велик командир; и ако
той има определен начин на действие, голям дял от индивидуалността му
се съдържа в него, което невинаги съвпада с индивидуалността на
личността, която копира този начин.
В същото време не би било възможно, нито правилно да отхвърляме
напълно субективната методичност или начин на действие от воденето на
войната: по-скоро това би трябвало да се разглежда като проява на
влиянието, което общият характер на войната оказва върху нейните отделни
събития и с което може да се задоволим само ако теорията не може да
предвиди този общ характер и да го включи в съображенията си. Какво по-
естествено от това, че войната по време на Френската революция има свой
собствен начин на действие? И коя теория някога е включвала този особен
метод? Лошото е само това, че подобен начин, произлязъл от особен
случай, бързо се изживява, защото продължава само докато обстоятелствата
не се променят решително. Именно от това теорията трябва да предпазва
чрез убедителна и разумна критика. Когато през 1806 г. пруските генерали
принц Лудвиг — при Заафелд, Тойенцин — при Дорнберг, близо до Йена,
Граверт — преди, и Рюхел — след Капелендорф, се хвърлиха в отворените
челюсти на разрушението с непряката заповед на Фридрих Велики и успяха
да разгромят армията на Хоенлое по начин, по който никоя армия не е била
разбивана дори на бойното поле; и всичко това бе сторено по начин, който е
изживял дните си, заедно с най-долната глупост, до която някога е водила
методичността.
Глава V

Критика

Влиянието, което оказват теоретичните истини върху реалния живот,

се проявява повече чрез критиката, отколкото чрез доктрината, защото
критиката е прилагане на абстрактната наука към реални събития и
следователно не само носи житейска истина, но и привиква разума повече
към подобни истини с постоянното повтаряне на приложението им. Ние
обаче смятаме за необходимо да установим гледната точка на критиката
редом до гледната точка на теорията.
Ние отделяме критичното от простия разказ за дадено историческо
събитие, който подрежда събитията в хронологичен ред или най-много
само докосва непосредствените причини за тях. В това критично може да
се открият три различни действия на ума.
Първо, историческо изследване и определяне на съмнителните,
неточни факти. Това е чисто историческо изследване и няма нищо общо с
теорията.
Второ, проследяване на пътя от ефектите до причините. Това е
реалното критично изследване; то е съвършено необходимо за теорията,
защото всичко в нея, което трябва да бъде изградено, подкрепено или дори
ясно обяснено с помощта на опита, може да бъде установено единствено по
този начин.
Трето, изпробване на използваните средства. Това е критика в чистия
смисъл, в която се съдържат оценка и цензура. Това е там, където теорията
помага на историята, или по-скоро — от нея да бъде извлечена поука.
В последните две строго критични части на историческото изследване
всичко зависи от проследяването на нещата до първичните им елементи, с
други думи — до несъмнените истини, а не както често се прави, да се
спира по средата на пътя, тоест до някакво спорно съждение или
предположение.
Що се отнася до проследяване на ефектите до причината, това често е
свързано с непреодолима трудност, чиито истински причини остават
неизвестни.
В никое житейско действие това не се случва толкова често, колкото
във войната, където събитията рядко са напълно известни, а още по-малко
— мотивите, тъй като те може би нарочно са скрити от главния актьор или
са имали толкова временен и случаен характер, че са били загубени за
историята. Поради това критичният разказ трябва да върви ръка за ръка с
историческото изследване и все пак винаги ще се появява такава липса на
връзка между причина и следствие, така че не изглежда оправдано да
смятаме следствията за необходими резултати от известни причини.
Следователно тук може да се появят отклонения, тоест исторически
резултати, които не е възможно да се използват за обучение. Всичко, което
теорията може да изисква, е разследването да се води точно до тази точка, а
след това да се остави, без да се вадят заключения. Реално зло изскача само
ако известното е пресилено така, че да обяснява достатъчно пълно
следствието, като по този начин му се приписва невярно значение.
Покрай тази трудност в критичното изследване се среща и друга
трудност, а именно, че за развитието на събитията във войната рядко има
една проста причина; те са няколко наведнъж и следователно не е
достатъчно да се проследи серия от събития до техния произход в откровен
и цялостен дух; тогава също е необходимо към всяка допълнителна
причина да се прибави съответното й значение. Това води обаче към по-
детайлно изследване на техния характер и така едно критично изследване
може да доведе до това, което е същинското поле на една теория.
Критичното разглеждане, тоест изпробването на средствата, повдига
въпроса какви са особените ефекти на прилаганите средства и дали тези
ефекти са обсъдени в плановете на командващия.
Ефектите, специфични за средствата, водят към изследване на техния
характер, а това е отново в полето на теорията.
Вече видяхме, че в критиката всичко зависи от постигането на
позитивната истина; следователно не трябва да се опираме на спорни
предположения, които не се приемат от други и срещу които други, може
би еднакво спорни твърдения, могат да бъдат противопоставени, тоест няма
край на аргументите за и против…
Видяхме, че както търсенето на причини, така и изучаването на
средствата води към полето на теорията, тоест в полето на универсалната
истина, която не произлиза единствено от непосредствено изследвания
случай. Ако има теория, която може да се използва, тогава критичното
съждение ще пасне към предлаганите тук доказателства и изследването
може да спре дотам. Но когато не се открива подобна теоретична истина,
изследването може да продължи, докато се открият първоначалните
елементи. Ако тази необходимост се появява често, тя трябва да води
историка (според един известен израз) в лабиринта на подробностите.
Тогава той се оказва претрупан и му е невъзможно да спре, за да отдели
необходимото внимание за всичко; последствието е, че с оглед на това, да
стигне границите на изследването си, той възприема някои спорни
съждения, които, ако не му харесват, харесват на други, защото не са
очевидни или не може да се докажат.
Следователно здравата теория е съществена основа за критиката и за
нея е невъзможно без помощта на разумна теория да достигне тази точка,
от която тя започва да става най-вече поучителна, тоест, когато се превърне
в еднакво убедително и безспорно проявление.
Би било илюзия да вярваме във възможността за съществуването на
теория, която е приложима към всяка абстрактна истина, не оставя никакво
поле за критика и винаги подчинява случая на своя собствен закон; би било
смешно и педантично да изискваме от критиката винаги да спира и да се
обръща кръгом веднага щом стигне границите на свещената теория. Духът
на аналитичното изследване, което е първоизточник на теорията, трябва да
бъде и в критиката; и може, а и понякога трябва, тя да прониква зад
границите на теоретичната област и да осветлява онези точки, от които
критиката е особено заинтересувана. Ако е дегенерирала до механично
теоретично средство, дори в повечето случаи критиката изгубва своята цел.
Колкото повече се превръщат в безусловна доктрина, толкова повече
всички положителни резултати от теоретичното изследване, всички
принципи, правила и методи се нуждаят от обща и безусловна истина. Те
съществуват, за да предлагат себе си за употреба при необходимост, и
винаги трябва да бъдат оценявани дали са подходящи за това или не.
Подобни теоретични резултати трябва да бъдат употребявани в критиката
не като стандартни правила или норми, а по начина, по който ги използват
действащите личности — тоест по-скоро като помощни елементи при
преценката. Ако тактическият принцип, че кавалерията би трябвало да се
постави зад пехотата, а не редом с нея, е безспорен, би било лудост да
осъждаме всяко отклонение от този принцип. Критиката трябва да изследва
основанията за отклонение, и то само в случай че те са недостатъчни;
тогава има право да прибегне до принципи, които се съдържат в теорията.
Ако пък с теорията се установи, че с разделената атака се намаляват
вероятностите за успех, би било неправилно, ако при разделена атака с
неуспешен изход се приеме, че това е резултат от първото, без по-нататък
да се изследват връзката и отношенията между двете; точно по същия
начин ще бъде неправилно и обратното — ако при успешна разделена атака
търсим грешка в теоретичния принцип. Духът на изследване, присъщ и на
критиката, не може да позволява такива неща. Следователно критиката се
поддържа главно от резултатите от аналитичното теоретично изследване;
това, което е извършено и определено от теорията, няма нужда да се
доказва отново чрез критиката и то е толкова определено от теорията, че
критиката може да го окачестви като напълно доказано.
Двойната задача — да се намери следствието, предизвикано от
известна причина, и да се разбере дали употребата на определено средство
е отговаряло на преследваната цел — е затруднение за критиката, особено
когато разстоянието, определящо причината от следствието и целта от
средството, е незначително.
Ако армията е изненадана и следователно не може да използва разумно
силите и ресурсите си, резултатът от изненадата ще е несъмнен. Ако с
помощта на теорията се изчисли, че при една битка смесената атака ще
доведе до по-големи, но по-несигурни резултати, възниква въпросът, дали
този, който използва смесената форма на атака, предвижда мащаба на
резултата като своя цел; и ако е така, дали са били избрани подходящите
средства. Но ако чрез тази атака той е решил да търси по-сигурен резултат
и това очакване се основава не върху някои изключителни обстоятелства (в
конкретния случай), а върху общия характер на смесената форма на атака,
както се е случвало стотици пъти, тогава той е възприел неправилно
характера на средствата и е направил грешка.
Тук работата на военното изследване и критика е лесна и винаги когато
е свързана изцяло с преките резултати и цели, ще бъде лесна.
Но на война, както това става обикновено в реалния свят, има връзка
между всичко, свързано с цялото; и следователно, колкото и малка сама по
себе си може да бъде една причина, в крайна сметка резултатите от нея
стигат до милитаристичен акт и променят крайния резултат или влияят в
известна степен върху него, макар и това да е в относително малка степен.
По същия начин трябва да бъде на разположение всяко средство, докато се
постигне крайната цел.
Следователно можем да проследим резултатите от дадена причина,
доколкото събитията си струват да се отбелязват; по същия начин не трябва
да спираме да изпробваме средства за постигането на непосредствената
цел, както и да пробваме тази цел като средство за постигането на една още
по-висока цел, и по този начин да проследим последователно редица факти,
докато стигнем до толкова абсолютно необходим по своя характер факт, че
да не изисква нито изследване, нито доказателство. В много случаи,
особено когато се засягат мащабни и решителни мерки, изследването
трябва да се проведе до крайната цел, до онази цел, която води незабавно
до мир.
 Очевидно е, че при това издигане на всеки нов етап, който достигаме,
се появява и нова гледна точка на преценка, така че същите средства, които
изглеждат приемливи на един етап, когато се погледнат от новия, по-горен
етап, биха могли да се отхвърлят.
Търсенето на причината за събитията и сравнението на средства с цели
трябва винаги да върви ръка за ръка в критическия преглед на действието,
защото изследването на причините ни води първо към откриването на тези
неща, чието изучаване си заслужава.
Това лутане нагоре и надолу при търсене ключа към загадката
представлява значителна трудност, защото, колкото по-далеч от събитието
се крие причината, която търсим, толкова по-голям ще бъде и броят на
други причини, които същевременно трябва да отчитаме като цяло и като
процентно влияние, което те оказват върху хода на събитията; след това
трябва да ги отстраним, защото, колкото по-голямо е значението на един
факт, толкова по-голям ще бъде броят на отделните сили и обстоятелства,
от които той се обуславя. Ако сме разгадали причините за загубата на една
битка, сигурно сме установили част от причините и последствията, които
тази загуба има за цялата война, но това е само частично, защото ще има
още много резултати от други причини, повече или по-малко свързани с
обстоятелства, които ще оформят крайния изход.
Същото многообразие на обстоятелства съществува и при
изследването на средствата — колкото повече извисяваме гледната си точка
за целта, защото целта се намира по-високо в нашата ценностна скала,
толкова по-голям ще бъде броят на средствата, използвани за постигането
й. Крайният изход на войната е цел, която преследва едновременно всички
армии; следователно е необходимо преценката да обхваща всичко, което
всеки е направил или би могъл да направи.
Очевидно понякога това може да води до широко изследователско
поле, из което е лесно да се залутаме и да загубим пътя и в което
преобладава трудността да се направят редица предположения или
заключения за многообразие от неща, които всъщност не се проявяват, но
които по всяка вероятност е възможно да се случат, и следователно не би
трябвало да се оставят без внимание.
Когато през 1797 г. Бонапарт начело на армията на Италия напредва от
Талиаменто срещу ерцхерцог Карл, той прави това с цел да принуди този
генерал към решително действие преди подкрепленията, очаквани от Рейн,
да пристигнат при него. Ако гледаме само на конкретната цел, средствата са
били добре избрани и оправдани от резултата, защото ерцхерцогът е
разполагал със значително по-малък брой войници, с които е образувал
само една илюзорна защита на Талиаменто, и щом е видял силата и
решителността на противника си, се е изтеглил от фронта и е оставил
открит прохода към Северните Алпи. И каква полза е извлякъл Бонапарт от
това щастливо събитие? Да проникне в сърцето на австрийската империя,
да улесни напредването на армиите край Рейн под командването на Моро и
Хош и да се свърже с тях? Това е било становището, взето от Бонапарт, и от
тази гледна точка той е бил прав. Но сега, ако критиката се издигне до по-
висока гледна точка — а именно, че френската Директория, чието
управляващо тяло разбира и знае, че армиите край Рейн не могат да
започнат военна кампания, преди да минат шест седмици, тогава
напредъкът на Бонапарт към Северните Алпи може да бъде разглеждан като
извънредно рискова мярка; защото, ако австрийците биха изтеглили по-
голямата част от армията си при Рейн, за да подсилят своята армия в
Щирия, тоест да позволят на ерцхерцога да нападне италианската армия, не
само че тази армия би била разбита, но и цялата война би била загубена.
Именно това съображение кара Бонапарт сериозно да се замисли при Вилах
и несъмнено го склонява да подпише мирното споразумение от Льовен с
такава готовност.
Защото, ако критиката заеме още по-висока позиция и ако знае, че
австрийците нямат резерви между армията на ерцхерцог Карл и Виена,
тогава се вижда, че Виена е заплашена от евентуално напредване на
армията на Италия.
Ако предположим, че Бонапарт е знаел, че столицата е незащитена, и е
знаел, че ще запази същото числено превъзходство над ерцхерцога, каквото
е имал и в Щирия, тогава напредването му към сърцето на австрийската
държава е нямало да бъде под въпрос и стойността му е зависела главно от
стойността, която австрийците биха могли да противопоставят,
защитавайки столицата си. Ако тази цена е била толкова голяма, че вместо
да загубят, те биха приели мирните условия, предложени им от Бонапарт,
тогава заплашването на Виена става цел от първостепенна важност. Ако
Бонапарт е имал някаква причина да знае това, критиката може да спре
дотук, но ако познанията по тази точка са били проблематични, тогава
критиката трябва да заеме една още по-висока позиция и да отправи
въпроса: какво би последвало, ако австрийците биха решили да изоставят
Виена и да се оттеглят по-навътре в огромните провинции, намиращи се
все още под тяхна власт. Лесно е да се види, че на този въпрос не може да
се намери отговор, ако не се вземе предвид вероятното придвижване на
армиите от двете страни, разположени край Рейн. Поради решителното
числено превъзходство от страна на французите — 130 000 срещу 80 000 —
би имало твърде малко съмнение за крайния резултат; но след това
възниква въпросът: каква полза би имала френската Директория от една
победа; дали французите биха продължили успешния си марш към пълното
превземане на австрийската монархия, тоест напълно да разбият или да
повалят тази сила, или биха се задоволили със завоюването на значителна
част от Австрия, която би служила като гаранция за мира? Вероятният
резултат трябва да бъде преценяван при всеки отделен случай, за да се
стигне до едно заключение, както и до вероятното решение на френската
Директория. Предполагаемият резултат от тези заключения би могъл да е,
че френските сили са били вече твърде отслабнали, за да завладеят цялата
австрийска монархия, така че резултатът би могъл да преобърне
съответните положения на воюващите армии и тогава дори завоюването на
значителна област от страната би поставило френската армия в особено
стратегическо отношение, което не е в нейна полза; и следователно такъв
резултат би повлиял върху оценката на положението и на италианската
армия и би довел до намаляване на нейните очаквания. Несъмнено това е
повлияло върху решението на Бонапарт — макар че е знаел за
беззащитното положение на ерцхерцога — да подпише мир в Кампо
Формио, което изисква не толкова големи жертви от австрийците, колкото
загубата на области, които те не биха завоювали, дори и кампанията да бе
взела най-благоприятен обрат за тях. Но французите не биха признали дори
и умерен договор от Кампо Формио, и следователно това едва ли е била
целта на дръзкото им напредване, ако пред тях не са изникнали две
съображения. Първото от тях съдържа въпроса, колко високо австрийците
биха оценили всеки от гореспоменатите резултати, и дали, независимо от
вероятността от задоволителен резултат във всеки от тези случаи, би си
струвало да се правят жертви, съпътстващи продължаването на войната,
които те биха могли и да си спестят чрез мир, и то при не много унизителни
условия? Второто съображение е въпросът, дали австрийското
правителство, вместо сериозно да претегли възможните резултати от една
съпротива, доведена до крайност, не би се оказало напълно обезсърчено
пред лицето на настоящите си провали.
Съображението, което първоначално оформя субекта, не е част от
проницателен аргумент, а съображение от толкова решаващо практическо
значение, че то винаги излиза на преден план, когато идеята за насочване на
войната към крайно усилие е спорна и в повечето случаи с тежестта си
затруднява изпълнението на подобен замисъл.
Второто съображение има еднакво значение и за двете армии, защото
ние не водим война с една абстракция, а с една действителност, която
винаги трябва да взимаме предвид, и може да сме сигурни, че този факт не
е подминат от дръзкия Бонапарт, който винаги е оцелявал заради ужаса,
който внушава размаханата му сабя. С това са свързани и мотивите, които
го водят към Москва, но там той влиза в клопка. Ужасът от него е отслабен
след огромните сражения, които е провел — през 1797 година той все още е
бил свеж и неговата тайна за съпротива, доведена до крайност, не е била
разкрита; но въпреки това през 1797 г. дързостта е можела да го доведе до
отрицателен резултат, ако той — воден от някакво предчувствие — не бе
подписал, както вече споменахме, умерения мир при Кампо Формио.
Сега би трябвало да сближим двете съображения — те ще са
достатъчни да покажат голямата сфера, разнообразието и затруднителния
характер на субектите, обхванати от едно критично изследване, водено в
пълен размер; тоест до размерите от голям и решаващ порядък, които
непременно трябва да се имат предвид. От тях следва, че освен
теоретичното запознаване със субекта вроденият талант също оказва
голямо влияние върху стойността на критичните изследвания, за да хвърли
необходимата светлина върху вътрешните, невидими връзки на нещата и да
изтъкне между почти безкрайната верига от събития онези, които наистина
са съществени.
Но и талантът подлежи на реквизиция по особен начин. Критичното
изследване не е просто оценка на тези средства, които в момента са
използвани, но също така на всички възможни средства, и това би трябвало
да бъде вземано предвид; освен това използването на всяко отделно
средство не е възможно напълно да се контролира и преценява, докато не
бъде изяснено напълно. Сега, колкото и да е малък броят на възможните
комбинации, все пак трябва да се приеме, че като вземаме предвид онези,
които не са били използвани, не правим чист анализ на актуалните задачи, а
спонтанно творчество, което зависи от плодовитостта на гения.
Далеч сме от това, да откриваме поле за великия гений в случай, който
допуска само прилагането на няколко прости комбинации, и смятаме, че е
изключително смешно да твърдим — както често се прави, — че промяната
на една позиция е велико дело, показващо висок талант; но независимо от
това съзидателната автономна активност на част от критиката е необходима
и тя е един от пунктовете, които определят основните ценности на
критичното изследване.
Когато на 30 юли 1796 г. Бонапарт решава да вдигне обсадата на
Мантуа с цел да насочи всичките си сили срещу врага, напредвайки с
отделни колони заради релефа на местността, и да разбива противника на
части, това изглежда най-сигурният път за постигане на блестяща победа.
Победите следват една след друга, а по-нататък се повтарят на все така
бляскаво ниво и отново се подновяват при превземането на крепостта. За
тези постижения има само едно мнение и това е безспорното възхищение.
От друга страна, Бонапарт не би могъл да поеме този курс на 30 юли,
без да се откаже от идеята за обсадата на Мантуа, защото е било
невъзможно да задържи обсадата и да предприеме друга в същата
кампания. На практика обсадата е била превърната в блокада и градът,
който е щял да падне след много кратко време при продължителната
обсада, е издържал цели шест месеца въпреки победите на Бонапарт на
открито бойно поле.
Критиката приема, общо взето, това като неизбежно зло, защото
критиците не са били способни да предложат някакъв друг подход.
Съпротивата на една отслабена армия вътре в рамките на оградено с вал
укрепление е стигнала до такова позорно безсилие и пасивност, че,
изглежда, е била напълно пренебрегната при обсъждането като средство. А
още при царуването на Луи ХIV тази мярка толкова често е била
използвана с успех, че може само да припишем към модните увлечения
факта, че сто години по-късно на никого не му хрумва да приложи подобна
мярка. Ако практичността на такъв план е била разиграна за момент, едно
по-внимателно обсъждане на обстоятелствата би показало, че 40 000 души
от най-добрата пехота в света под командването на Бонапарт зад здравите
линии на укрепленията около Мантуа би трябвало твърде малко да се
страхуват от 50 000 хиляди идващи на помощ от Вюрмсер и че би било
много невероятно да се предприеме атака срещу тези укрепени линии. Тук
няма да търсим обяснение на този въпрос, но вярваме, че казаното е
достатъчно, за да покаже, че това средство заслужава да му се обърне по-
голямо внимание. Оставяме въпроса дали самият Бонапарт някога е
обмислял такъв план, без отговор; нито в мемоарите му, нито в други
източници може да се намери някаква следа, че той е направил това, и този
въпрос не е засегнат в никоя критична книга — може би въпросът е
изглеждал толкова дребен, че разумът въобще не го е забелязал. Заслугата
за възстановяване на идеята за такива средства не е голяма, защото тя сама
изпъква незабавно пред всеки, който се стреми да се освободи от юздите на
модата. Необходимо е все пак да я огледаме и ние, за да я подложим на
обсъждане и да я съпоставим с използваните от Бонапарт средства. Какъвто
и да е резултатът от сравнението, критиката не бива да го подминава.
През февруари 1814 г. Бонапарт, след като печели битките при Етож,
Шан Обер и Монмирей, оставя армията на Блюхер и се обръща срещу
Шварценберг, за да победи частите му при Монтрьо и Морман — всички се
измъкват доволни, защото Бонапарт хвърля концентрираните си сили
срещу един противник, а след това срещу друг, като използва блестящо
грешките, които противниците му извършват, и разделя силите им. И дори
тези блестящи удари в различни посоки да не го бяха спасили, в крайна
сметка това не би могло да се смята за негова грешка. Никой досега не е
задавал въпроса какъв щеше да бъде резултатът, ако, вместо да се обърне от
Блюхер към Шварценберг, той би опитал още един удар срещу Блюхер и би
го преследвал до Рейн? Убедени сме, че това би променило напълно хода на
кампанията и тогава армията на съюзниците, вместо да марширува към
Париж, би се оттеглила зад Рейн. Не сме говорили и с други военни
познавачи, опитвайки се да намерим поддръжници за убеждението ни, и
никой от хората, които разбират нещата, не се усъмни в ясното значение на
този алтернативен подход, който критиката не би трябвало да пренебрегва.
В този случай начините за сравнение се крият по-скоро в
повърхностното решение, отколкото в предварителното, но те са били
еднакво пренебрегвани, защото са преобладавали едностранчивите
възгледи и не е присъствала свободата за правилна преценка.
От необходимостта за посочване на по-добри начини, които биха
могли да се използват вместо вече отхвърлените, е възникнала такава
форма на критиката, която има почти приложна цел и се задоволява с
посочването на по-добрите начини, без да се разкрива в какво се състои
тяхното превъзходство. Последствието от това е, че някои не са убедени, а
други започват да вършат същото, и че от това възниква спор без никаква
точна основа за аргументация. Военната литература изобилства с такива
примери.
Имаме нужда от подобни изложения винаги когато предимството на
предлаганите средства не е съвсем очевидно; несъмнено важно е
изследването на всяко от средствата според неговите заслуги и
впоследствие — в сравнение с целта, за която е използвано. Когато вече сме
проследили нещо назад до една проста истина, не трябва да има повече
противоречие; така е и когато за всички нови събития е постигнат нов
резултат, докато в предишния план аргументите „за” и „против”
продължават дискусията и постоянно се изяждат един-друг.
Ако например в гореспоменатия случай не сме убедени в твърдението
и бихме пожелали да докажем, че по-нататъшното преследване на Блюхер
би било по-изгодно, отколкото обръщането на силите срещу Шварценберг,
бихме поддържали спора със следващите прости истини:
1. Общо взето, по-изгодно е да продължим ударите си в една и съща
посока — защото е загуба на време да нанасяме удари в различни
направления; също така е по-добре да бием в една точка, където моралната
сила на противника вече е разклатена от значителните загуби — там има
повече основание да се очакват нови успехи, разбира се, само по начин, при
който нито част от вече завоюваната територия не трябва да бъде
изоставена.
2. Защото Блюхер, макар и по-слаб от Шварценберг, предвид неговия
предприемчив дух е по-значимият противник; следователно в него е
центърът на привличане, който тласка другите в същото направление.
3. Поради стигащите почти до разгром загуби, които Блюхер понася,
това дава голямо предимство на Бонапарт и прави оттеглянето на
противника му към Рейн почти сигурно, като същевременно там не го
очакват никакви резерви.
4. Защото няма друг резултат, който да е толкова ужасяващ с
особеностите си и да действа върху въображението в такива огромни
размери, колкото да се занимаваш с щаб, толкова слаб и нерешителен като
този на Шварценберг, спечелил си навремето печална известност. Това,
което се случва с кронпринца на Вюртемберг при Монтрьо и с граф
Витгенщайн при Морман, трябва да е било добре известно на принц
Шварценберг; но всички тежки събития на фронта на Блюхер, разделен от
голямото разстояние между Марна и Рейн, са можели да стигат до него
само като лавина от слухове. Отчаяните маневри, които предприема
Бонапарт при Витри в края на март, за да разбере какво биха направили
съюзниците, ако ги заплаши да ги изиграе стратегически, очевидно са били
извършвани на принципа на игра с техните страхове; но това се е правило
при далеч по-различни обстоятелства по-късно, при загубата му при Лаон и
Арсиз, а и защото по това време Блюхер с неговите 100 000 души е
поддържал връзка с Шварценберг.
Несъмнено има хора, които не биха били убедени от тези аргументи,
но във всеки случай те не могат и да ги отхвърлят с думите, че „докато
Бонапарт заплашва базата на Шварценберг, напредвайки към Рейн, в
същото време Шварценберг заплашва комуникациите на Бонапарт с
Париж”, защото, както изтъкнахме в гореописаните сведения, Шварценберг
никога не е и помислял да се отправи на поход към Париж.
С уважение към примера, цитиран от нас от кампанията през 1796 г.,
бихме казали: Бонапарт е търсил план, който да приложи като най-
сигурното средство за победа над австрийците; но ако приемем, че това е
било така, все пак постигнатата цел е била само една напразна победа,
която едва ли е имала някакво чувствително влияние за падането на
Мантуа. Начинът, който бихме избрали ние, би бил много по-сигурен за
предотвратяване освобождението на Мантуа; но дори и да се поставим на
мястото на френския генерал и да приемем, че това не е било така, и да
допуснем, че сигурността за успех е била по-малко вероятна, тогава
възниква въпросът за избор на по-сигурна, но по-малко полезна, и
следователно по-малко значима, победа — от една страна, и на по-малко
вероятна, но далеч по-решаваща и важна победа, от друга. Представена в
такава форма, дързостта би трябвало да се обърне към второто решение,
което е обратното на това, което се е случило, когато нещата са били
разглеждани само повърхностно. Бонапарт може да е имал недостатъци, но
дързост не му е липсвала, и можем да сме сигурни, че той не е видял целия
случай и последствията му така пълно и ясно, както ги виждаме ние сега, в
наши дни.
Естествено критиката, разглеждайки средствата, често трябва да
прибягва до военната история, тъй като опитът е по-ценен в изкуството на
войната от цялата философска истина. Това използване на примери от
историята е предмет на известни условия, за които ще отделим специална
глава, но за нещастие тези условия толкова рядко се изпълняват, че с
използването на историческите извори, общо взето, идеите само се
объркват още повече.
Трябва да обсъдим още един много важен въпрос — доколко на
критиката е позволено да прави текущи преценки на определени събития
или е задължена да използва по-широкия си поглед върху нещата, и
следователно върху това, което произтича от резултатите; а така също кога
и къде трябва да отвръща погледа си от тези неща, за да се придвижи
колкото е възможно по-напред до същинската си роля на главен герой?
Ако раздава награди или цензурира, критиката би трябвало да потърси
място и за себе си — колкото е възможно по-близо до гледната точка на
действащата личност; тоест да събере всичко, което тя е знаела, и всички
мотиви, заради които е действала, и, разбира се, да се откаже от
съображението, че всички действащи лица биха могли да знаят или да не
знаят всичко. Но това е само една от целите и тя не може никога да се
реализира, защото състоянието на обстоятелствата, от които произлиза едно
събитие, никога не може да се появи пред погледа на критиката точно по
начина, по който се разкрива пред погледа на действащото лице. Така не са
били забелязвани по-дребни обстоятелства, които трябва да влияят върху
резултата, и никога не са били изяснявани много субективни мотиви.
Последното може да бъде научено само от спомените на главния герой
или от негови близки приятели; а в тези спомени такива неща често се
преценяват по много хаотичен начин или нарочно се представят погрешно.
Затова и критиката трябва винаги да предвижда това, което мислят тези,
чиито действия се критикуват.
От друга страна, много по-трудно е да се пренебрегнат елементи,
които критиката познава в предостатъчна степен. Това се отнася за
случайни обстоятелства — тоест за обстоятелства, които са се намесвали,
но не са били задължително свързани помежду си. Да се направи обаче
това, е много трудно и фактически никога не може да се постигне напълно
по отношение на основните неща.
Нека първо разгледаме резултата. Ако той не произтича от случайни
обстоятелства, почти невъзможно е познанието за него да не оказва влияние
върху преценките за предхождащите събития, защото ние виждаме нещата
в светлината на този резултат и ги опознаваме и оценяваме до известна
степен чрез него. С голямото си разнообразие от събития военната история
е доста поучителна за самата критика и е напълно естествено, че критиката
би трябвало да осветлява неща, които тя самата е възприела при
разглеждането на цялото. И следователно, ако тя поиска в определени
случаи да остави резултата без обсъждане, това не би било съвсем
възможно.
Но нарастването на объркването не е свързано само с резултата, тоест
с постигането на крайната цел; същото се получава и по отношение на
предшестващите събития, и следователно с данните, които осигуряват
мотивите за действие. В много случаи критиката има повече информация за
отделния случай. Разбира се, би изглеждало лесно да не разглеждаме
всичко от този вид, но това съвсем не е така. Познанието за
предшестващите и съвпадащите по време събития се основава не само на
определена информация, но и на редица предположения и предварителни
очаквания; разбира се, едва ли съществува информация за неща, които не са
съвсем случайни, които не са предшествани от предположения и очаквания,
предназначени да заемат мястото на дадена информация, в случай че тя
никога няма да бъде осигурена. Прието е, че след известен период
критиката, когато вземе предвид фактите на всички предшестващи и
съвпадащи по време обстоятелства, не би си позволила да бъде повлияна от
тях при изясняването на въпроса: каква част от обстоятелствата, която в
момента на действие не е била известна, би могла да се приеме за
вероятна? Смятаме, че в този случай, както в другите случаи при
определянето на резултатите, не е възможно да пренебрегнем напълно
целия този процес.
Ако обаче критикът желае да раздаде слава или позор въз основа на
всеки единичен акт, той би успял само до известна степен, поставяйки себе
си в положението на лицето, чието действие обсъжда. В много случаи той
би могъл да направи това достатъчно точно при отделните практически
цели, но в много случаи става точно обратното и този факт винаги трябва
да се има предвид.
Не е нито нужно, нито е желателно критикът напълно да се
идентифицира с действащото лице. Както във всички области, където се
изисква умение, и на война съществува необходима вродена способност,
която наричаме талант. Той може да бъде голям или малък. В първия случай
този талант може да е по-голям или по-малък. Ако е твърде голям — както
е, когато става въпрос за Фридрих Велики или за Бонапарт, — той
надминава таланта на критика и за да не се откаже последният да
анализира подобни гении, е необходимо да може да извлече полза от
предимството, с което разполага, а именно: че знае всичко, което е станало
от началото до края на операциите. Наистина той не би могъл да направи
модел според единия от тези велики генерали и на самото решение на
задачата, която той вече е решил, но като се осланя върху онова, което знае
за резултата и за нещата, които действително са се породили, на него му е
необходимо с удивление да признае всичко, което дейността на гения би
могла да предвиди.
Дори за най-маловажното действие на гения критиката трябва да
разглежда нещата от по-висока гледна точка и като има на разположение
много обективни опорни точки, да е в състояние да бъде колкото се може
по-малко субективна; освен това критикът не би трябвало да използва
ограничения обсег на собствения си ум за стандартна мярка.
При това възвеличаването на критиката, на нейните похвали и укори,
произнесени с пълното познаване на всички обстоятелства, не може да
засегне чувствата ни; това става само ако критикът се изтъква и говори с
такъв тон, като че ли цялата мъдрост, придобита след изтощително
изследване на съответното събитие, всъщност е плод на неговия собствен
талант. Този фалш е почти осезаем и е едно, когато някои хора може да
станат негови жертви заради суетата си, и съвсем друго, когато се изтъкват
по напълно безвкусен начин. Често критикът също няма такива арогантни
претенции, но те му се приписват от читателя, и поради това, че той не ги е
заклеймил своевременно, може да се стигне до обвинение в немощ на
критическата преценка.
Затова, ако критикът посочи грешка на Фридрих или на Бонапарт, това
не означава, че той би извършил същата грешка; той би трябвало дори да е
готов да гарантира, че, ако е бил на мястото на някой от тези генерали, е
щял да стори още по-големи грешки, и той просто вижда тази грешка във
веригата от събития и констатира, че тя не би трябвало да се изплъзне от
мъдростта на генерала.
Следователно това мнение е изградено посредством връзката между
събитията — тоест чрез резултата. Но има и друг, съвсем различен ефект
от самия резултат върху преценката — в случаите, когато той е бил
използван съвсем изолирано като пример „за” или „против” мъдростта на
дадено решение. Това може да се нарече преценка съобразно резултата. На
пръв поглед такава преценка изглежда неприемлива, и все пак не е така.
Когато през 1812 г. Бонапарт повежда войските си към Москва, всичко
е зависело от това, дали превземането на столицата и събитията,
предшествали това завоевание, биха принудили император Александър I да
сключи мир както след битката при Фридланд през 1807 г. и както е
направил император Франц II през 1805 и 1809 г. при Аустерлиц и Ваграм;
защото Бонапарт, ако не беше постигнал мир в Москва, нямаше да има
друга алтернатива, освен да се върне — това за него не би било нищо друго
освен едно стратегическо поражение. Ще оставим настрани въпроса какво
би трябвало да получи при Москва и дали при напредването си не е
изпуснал много възможности да сключи мир с император Александър I; ще
изключим също всички обсъждания за катастрофалните обстоятелства
около отстъплението му, които може би се коренят в общото провеждане на
кампанията. И все пак остава въпросът колко по-блестящ би могъл да бъде
ходът на кампанията към Москва, защото винаги е било неясно дали е било
възможно император Александър I да бъде принуден да сключи мир; и,
после, дали едно отстъпление, дори да не съдържа елементите на такова
бедствие, каквото на практика се е получило, не е било нищо друго освен
огромно стратегическо поражение. Ако император Александър I се беше
съгласил на мир — което би било неизгодно за него, кампанията от 1812 г.
би се равнявала на тези при Аустерлиц, Фридланд и Ваграм. Но и тези
войни, ако не бяха довели до мир, вероятно биха завършили с подобни
катастрофи. Следователно, каквото и гениално умение и енергия да бе
приложил при тази задача „покорителят на света”, последният въпрос —
отправен към съдбата — остава отново същият. Тогава бихме ли могли да
пренебрегнем кампаниите от 1805, 1807 и 1809 г. заради войната от 1812 г.
и да кажем, че всички те са били акт на непредпазливост; че резултатите са
получени въпреки характера и природата на нещата и че през 1812 г. най-
накрая стратегическата правота си е отмъстила на слепия шанс? Това би
било недопустимо заключение и много спорно мнение; един случай, само
наполовина доказан, защото нито едно човешко око не може да проследи
свързващата нишка между събитията и решенията, вземани тогава от
претърпелите поражение принцове.
Все пак поне може да кажем, че кампанията от 1812 г. заслужава
същия успех както другите и че причината, поради която е протекла
другояче, се крие в нещо нехарактерно, специфично, защото не може да
смятаме твърдостта на Александър I за нещо непредсказуемо.
Какво по-естествено от това, да се каже, че през 1805, 1807, 1809 г.
Бонапарт е преценил противниците си правилно, а през 1812 г. е сгрешил?
Следователно за първите случаи той е бил прав, за последния — не, но и в
двата случая съдим по резултата.
Всяка акция по време на война, както вече казахме, е насочена към
вероятни, а не към сигурни резултати. Независимо от мерките за повече
сигурност винаги трябва да се остави място и за съдбата или за късмета —
наречете го, както искате. Може да ни се иска тази намеса на съдбата —
този неизвестен компонент — да е възможно най-малка, но това е различно
за отделните случаи. И това би било огромна грешка, както следва от
всичките ни теоретични изводи. Има случаи, когато най-голямата дързост е
и най-голямата мъдрост.
Сега, когато един главен герой остави всичко на късмета, той оставя
следователно и личната си заслуга, а и отговорността му като че ли
напълно е оставена встрани; въпреки това не можем да потиснем
вътрешното усещане за задоволство, когато очакваното от нас се изпълни, и
за недоволство на ума, когато то ни разочарова. Затова кое е право и кое
грешно, не бива да се определя от преценка, формирана от простия
резултат, а по-скоро от това, което откриваме там.
Все пак не можем да отречем, че задоволството, което умът ни изпитва
при успех, и болката, причинена от неудачата, произлизат от едно
загадъчно чувство; предполагаме, че между успеха, приписван на добрата
съдба, и гения на командващия съществува фина съединителна нишка,
невидима за окото на разума, и самият акт на предположението ни носи
удоволствие. Това, което потвърждава тази идея, е, че симпатията ни
нараства и се усилва, ако успехите и загубите на главния герой често се
редуват. В случая става по-разбираемо, че добрият късмет на война
предполага една по-благородна натура, отколкото късметът при една игра.
Общо взето, когато воин с добър късмет привлече интереса ни към
личността си, изпитваме удоволствие да следим кариерата му.
Следователно критиката, след като претегли всичко, което е включено в
сферата на човешкия разум и убеждение, ще остави резултата да говори за
тази част, където дълбоките загадъчни връзки не са достъпни в никаква
видима форма, и ще защитава мълчаливата присъда на един по-висок
авторитет от врявата на незрели мнения, от една страна, докато, от друга,
ще предотвратява голямата злоупотреба, която може да извърши този
последен трибунал.
Следователно тази присъда на резултата винаги трябва да изяснява
това, което човешката мъдрост не може да открие; и това ще бъде главно по
отношение на умствените възможности, от които тя ще има нужда отчасти
защото те може да се преценят с голяма сигурност, отчасти защото тясната
им връзка с волята благоприятства за това, да се упражни върху нея голямо
влияние. Когато дадено решение е ускорено от страха или от смелостта — в
двете действия няма нищо обективно, което се нуждае от обсъждане, и
следователно нищо, чрез което с мъдростта и изчислението може да се
предвиди вероятният резултат.
Нека направим няколко наблюдения върху инструмента на критиката,
тоест върху езика, който тя ползва, защото до известна степен той е свързан
с действието по време на война; защото критичното изследване е
обсъждане, което би трябвало да предхожда дадено военно действие.
Смятаме, че е много съществено използваният от критиката език да има
същия характер както използвания при обсъждането на военните проблеми
език, защото иначе той може да стане непрактичен и критиката да не се
възприема в действителния живот.
При наблюденията ни върху теорията за водене на война вече казахме,
че умът на командира би трябвало да е подготвен за войната и обучението
му да води към такова образование, както и че с него не се цели да го
подсигури с категорични доктрини и системи, които той би могъл да
използва като опори за ума. Но ако структурата на научната формулировка
никога не е потребна или дори не е допускана да помага за решението на
конкретните случаи по време на война, ако тук истината не се проявява в
систематична форма и ако е открита не косвено, а пряко от вродената
проницателност на ума, тогава тя трябва да бъде същата и в критическия
преглед.
Както видяхме, истина е, че колкото и цялостна да е дадена проява на
естеството на нещата, критиката трябва да се придържа към онези истини,
които теорията е установила на място. Но както по време на война героят се
подчинява на тези теоретични истини по-скоро защото умът му е
обременен с тях, а не защото ги смята за обективни и общоприети закони,
така и критиката трябва също да ги използва — не като външен закон или
алгебрична формула, за които не е нужно всеки път да се търси ново
доказателство при прилагането им, но тя сама трябва да хвърля светлина
върху това доказателство, оставяйки на теорията само най-спешното и
обстоятелствено доказателство. Така критиката избягва загадъчната,
неразбираема фразеология и напредва с ясен език, придружен с
красноречива и винаги нагледна верига от идеи.

Битката при Теночтитлан, 1521 г. Испанският конкистадор Ернан

Кортес завладява столицата на ацтеките.

Със сигурност това не може да се постигне винаги, но би трябвало

винаги да бъде цел на критическите изложения. Такива изложения трябва
да използват сложните форми на науката колкото е възможно по-умерено и
никога да не прибягват към помощното научно тълкуване като към
собствен апарат на истината, а да се ръководят от естествените и
неограничени възприятия на ума.
За нещастие това мъчително усилие — ако може да употребим този
израз — понякога властва над споменатите критични изследвания: повечето
от тях по-скоро са били отражение на един вид суета — желанието
публично да се изложат собствените идеи.
Главното зло, за което постоянно става дума, е неубедителното,
напълно неприемливо приложение на някои едностранчиви системи като
официален набор от закони. Но никога не е трудно да се покаже
едностранчивостта на подобни системи, за което е нужно само да се
изхвърли веднъж завинаги недостоверността на критичните преценки,
които се основават върху тях. Тук трябва да се справим с определен субект
и тъй като броят на вероятните системи при него е сравнително малък,
следователно те представляват по-малкото зло.
Много по-голямо е злото, което се съдържа в помпозното боравене с
технически термини — научни изрази и метафори, с които тези системи са
натоварили своя влак и които като паплач — като изоставен от своя
командир обоз — се пръсват във всички посоки. Има критици, които не са
възприели дадена система, защото или не са намерили подходяща, или все
още не са създали такава, и затова в крайна сметка използват само част от
една система — както някой би използвал един владетел, за да изтъкне
грубите грешки, извършени от един генерал. Повечето от тях не са
способни да разсъждават, без да разчитат тук-там на помощта на отделни
късчета от научната военна теория. Най-малките от тези фрагменти, които
се състоят от прости научни думи и метафори, често са само орнаментални
украшения на критическия разказ. Характерът на нещата е такъв, че всички
технически и научни изрази, които принадлежат към дадена система, губят
своята яснота — ако въобще са имали такава — непосредствено след като
се откъснат от контекста и се използват като общи аксиоми или като малки
кристални талисмани с по-голяма изразна сила от обикновената реч.
Получава се така, че наши теоретични и критични книги, вместо да са
разбираеми целенасочени дисертации, в които авторът винаги знае какво
казва и читателят в крайна сметка — какво чете, са обременени от тези
технически термини, които оформят тъмни зони на смущения и спънки,
където автор и читател си правят компания. Но често пъти те са само
празни черупки без никаква плът. Самият автор няма ясна представа от
това, което иска да каже, и се задоволява с общи идеи, които — ако се
изкажат с ясен език — не биха задоволили дори и самия него.
Трета грешка в критиката е грешната употреба на исторически
примери и предлагането на подобни обемисти четива или обучения. Вече
казахме какво представлява историята за изкуството на войната и по-
нататък ще обясним възгледите си с примери от военната история в
специални глави. Един бегло споменат факт може да служи за подкрепа на
най-противоположни мнения, а три или четири подобни факта от най-
далечни земи и стародавни времена, общо взето, разсейват и затрудняват
преценката и ума, без да показват нищо; защото, когато се извадят на
светло, се оказва, че са съвсем маловажни, дреболия, използвана, за да се
изтъкне учеността на автора.
Но каква полза за практическия живот може да се извлече от подобни
мъгляви, частично неверни, объркани и спорни концепции? Толкова малка,
че теорията, която се опира на тях, винаги би била истинска антитеза на
практиката и често пъти предмет на осмиване от страна на онези, чиито
воински качества на бойното поле са безспорни.
Но това би било невъзможно, ако теорията разглежда с разбираем език
и по естествен начин онези неща, които съставляват изкуството на водене
на война, и ако търси да установи само толкова, колкото е възможно да се
установи, както и ако, избягвайки всички фалшиви претенции и
неподходящо изложени научни факти и исторически паралели, се придържа
близо до темата и върви ръка за ръка с тези, които трябва да водят делата на
бойното поле с вродения си гений.
Глава VI

За примерите

Историческите примери изясняват всичко и предоставят най-доброто

описание на доказателствата в емпиричните науки. Това се отнася с още по-
голяма сила за изкуството на войната. Генерал Шарнхорст, чийто наръчник
за съвременната война е най-добрият написан някога, заявява, че
историческите примери са от първостепенно значение, и самият той ги
използва по превъзходен начин. Ако бе надживял войната, в която той
загина, четвъртата част на преработения му трактат за артилерията би ни
дала още по-голямо доказателство за наблюдателния и просветлен дух, с
който той разглежда материята на опита.
Но теоретичните автори рядко употребяват така исторически примери;
начинът, по който обикновено правят това, по-скоро цели да остави ума
незадоволен, както и да затрудни разбирането. Затова и според нас е важно
да се изтъкнат и да се вземат предвид както употребата, така и
злоупотребата с исторически примери.
Несъмнено клоновете на познанието, които са в основата на
изкуството на войната, минават под знака на емпиричните науки; защото,
въпреки че са отделени в голяма степен от характера на нещата, все още
можем да научим за този характер само предимно от опита; освен това
практическото приложение се променя от толкова много обстоятелства, че
резултатите не биха могли никога да се изучат напълно от самия характер
на средствата.
Ефектът на барута — големия агент на военната ни дейност — е
изучен само от опит и оттук нататък опитите постоянно продължават, за да
може той да бъде изследван по-пълно. Това, че една желязна топка, на която
барутът е придал ускорение 300 м в секунда, смазва всичко по пътя си, е
разбираемо от само себе си. Не е нужен опит, за да ни докаже това. Но
предизвикването на този резултат засяга стотици обстоятелства и някои от
тях може да се изучат само чрез опита! А и не сме длъжни само да
изследваме физическия резултат, ние търсим същевременно и моралните
въздействия, което също може да се удостовери чрез опит; така че няма
друг начин за изучаване и преценка освен опита. В Средновековието,
когато за първи път се въвеждат огнестрелни оръжия, дължащият се на
грубата им изработка ефект е бил материален и осезаем, но нищожен в
сравнение с това, което е в наши дни, но затова пък моралният им ефект е
бил много по-голям. Би трябвало човек да е свидетел на твърдостта на
онези маси хора, обучени и водени от Бонапарт под най-тежката и
непрекъсната канонада, за да разбере какво могат да сторят военни части,
закоравели от дългата практика на полето на опасността, когато с устрема
към победата са достигали благородния принцип на пълното отдаване на
силите. Ако една чиста концепция съдържа това, никой не би му повярвал.
От друга страна, добре известно е, че понастоящем съществуват и военни
части за служба в европейски въоръжени сили, които лесно биха могли да
бъдат разпръснати от няколко оръдейни изстрела.
Но ако няма емпирична наука, следва, че няма и теория за изкуството
на войната, която винаги да е потвърждавала своите истини с историческо
доказателство; в известна степен би било също трудно да се подкрепя
придобиването на опит и знание с откъслечни факти. Ако някое средство
веднъж се окаже ефикасно във войната, то се повтаря; една нация копира
друга, нещата се превръщат в мода и по този начин това средство,
подкрепяно от опита, влиза в употреба и заема своето място в теорията,
която се задоволява с влечението си към опита изобщо, за да покаже
неговия произход, а не като доказателство за истинността му.
Съвсем друго е положението, ако опитът се използва с цел да отхвърли
някои средства от употреба, да потвърди кое е съмнително или да въведе
нещо ново; тогава определени примери от историята може да бъдат
цитирани като доказателства.
Сега, ако обсъдим по-внимателно употребата на исторически
доказателства, веднага се открояват четири гледни точки.
Първо, те могат да се използват просто като обяснение на една идея.
Във всяко абстрактно разглеждане е много лесно да се стигне до грешно
разбиране или до пълно неразбиране, когато даден автор се страхува от
това; историческата фактология служи за това, да хвърли светлина върху
неговата идея и да осигури правилното му разбиране от читателя.
Второ, това може да служи като приложение към дадена идея, защото
чрез средствата на примера съществува възможност за показване
действието на тези малки обстоятелства, не всички от които могат да се
разберат и да се обяснят при общото изложение на идеята; защото именно в
това се състои разликата между теорията и придобития опит. И двата
случая са свързани с примери и иначе казано, и двата принадлежат към
историческите доказателства.
Трето, даден исторически факт може да се определи като особен с цел
да подкрепи дадено твърдение. Във всички случаи това е достатъчно, ако
трябва да докажем само вероятността на определен факт или резултат.
И накрая, на четвърто място, от една подробност от обстоятелство в
историческо събитие и чрез събирането на няколко от тях може да се
извлече известна теория, която следователно има истинско доказателство в
самото историческо свидетелство.
За първата от тези цели всичко, което, общо взето, се изисква, е
беглото споменаване на случая, тъй като той се използва само частично.
Историческата коректност е второто съображение; даден изнамерен случай
може също да служи добре на целта — като за предпочитане са само
историческите случаи, защото те са носители на идеята, която те показват
по-близо до реалния живот.
Втората употреба предполага по-обстоятелствена връзка на събитията,
но историческата автентичност отново е от второстепенно значение и по
отношение на тази точка трябва да се каже същото както в първия случай.
За третата цел, общо взето, е достатъчно простото привеждане на
даден несъмнен факт. Ако е доказано, че укрепените позиции може да
изпълнят целта си при известни условия, достатъчно е да споменем само
позицията при Бунзелвиц в подкрепа на това твърдение.
Но ако чрез разказа на отделен случай от историята на преден план
може да се изведе една абстрактна истина, тогава всичко в разглеждания
случай трябва да се анализира най-сериозно и цялостно; и до известна
степен това трябва да се развива внимателно пред очите на читателя.
Колкото по-неефикасно се прави това, толкова по-слабо ще бъде
доказателството и по-необходимо — привеждането на убедително
доказателство, което липсва най-малко в един от редицата случаи, защото
имаме право да допуснем, че най-дребните подробности, които нямаме
възможност да използваме, взаимно се неутрализират при определена
повторяемост.
Ако искаме да покажем с извлечен от опита пример, че е по-добре
кавалерията да се разположи отзад, а не на една линия с пехотата, и че е
много рисковано без решително числено превъзходство да се пристъпи към
обхождаща маневра с твърде разделени колони както на бойното поле или в
театъра на военните действия, тоест било то от тактическа или от
стратегическа гледна точка — тогава в първия случай няма да е достатъчно
да оценим като изгубени битките, при които кавалерията е била на
фланговете, и като спечелени — битките, при които кавалерията е била зад
позицията на пехотата. В последния случай не е достатъчно да споменем
битките при Риволи и Ваграм, при атаката срещу австрийците в театъра на
военните действия в Италия през 1796 г. или срещу французите в
германския театър на военните действия същата година. Начинът, по който
тези бойни заповеди или планове за атака са причина за катастрофални
изходи в тези особени случаи, трябва да се покаже, като внимателно се
проследят обстоятелствата и конкретните случаи. Тогава ще се разбере до
каква степен трябва да се осъждат такива форми или мерки — нещо, което
е твърде необходимо да се изтъкне, защото едно пълно осъждане не би
съответствало на истината.
Вече споменахме, че когато е невъзможно дадено обстоятелствено
детайлизиране на фактите, нагледната сила, която не достига, може да се
допълни до известна степен с цитирането на определени случаи; но това е
много опасен начин и именно в такива случаи може да се злоупотреби. Ако,
вместо да използваме някой добре изяснен случай, само докоснем три-
четири други, това е само показност, а не стабилно доказателство. Но има
области, където цяла дузина извадени на показ случаи не доказват нищо;
ако например те се случват често, много лесно може да се приведат дузина
други случаи с обратен резултат. Ако някой ще обсъжда дузина загубени
битки, при които победената страна е била атакувана с отделни слети бойни
колони, можем да цитираме и дузина, които пък са били спечелени, като е
бил използван същият боен ред. Очевидно по този начин не може да бъде
постигнат резултат.
Като се разгледат внимателно тези различни гледни точки, ще стане
ясно колко лесно примерите могат да бъдат прилагани погрешно.
Ако, вместо да се анализира внимателно във всичките й части, дадена
случка се разгледа повърхностно, тя прилича на цел, гледана от голямо
разстояние, която е еднаква от всяка страна и при която подробностите на
отделните й части не може да се разпознаят. В действителност такива
примери обслужват най-противоречиви мнения. За някого кампаниите на
Даун са образец на предпазливост и умение, а за други не са нищо повече
от примери за плахост и недостиг на решителност. Преминаването на
Бонапарт през Северните Алпи през 1797 г. може да изглежда най-
благородното решение, но същевременно е и акт на безразсъдна смелост.
Стратегическата му загуба през 1812 г. може да се представи като
последствие или на една крайност, или на недостиг на енергия. Обсъдихме
подробно всички тези мнения и бе възможно да се види, че те са могли
много лесно да възникнат и да се развият, защото всеки има различен
поглед към взаимоотношенията между събитията. Същевременно тези
антагонистични мнения не може да се съвместят едно с друго, от което
следва, че едно от двете е грешно.
 Доколкото сме задължени на достойния и авторитетен Фьокиер за
множеството примери, използвани в мемоарите му — отчасти, защото така
са запазени редица исторически случки, които иначе биха могли да се
загубят, и отчасти, защото той е един от първите, който поднася
теоретично, тоест абстрактно, идеи във връзка с практическите елементи
във войната, така че изнесените случаи по-нататък може да се разглеждат
като предназначени да обяснят и да потвърдят дадено теоретическото
твърдение, — все пак според безпристрастния читател той трудно ще може
да достигне целта, която си е поставил — доказването на теоретически
принципи с исторически примери. Защото, макар че понякога свързва
случките с излишно много детайли, все пак твърде често не успява да
покаже, че направените изводи задължително произтичат от
взаимоотношенията между тези събития.
Друга вреда, която произтича от повърхностното наблюдение на
исторически събития, е това, че някои читатели или са напълно незапознати
със събитията, или не ги познават достатъчно, за да схванат авторската
мисъл, и така единствената алтернатива е или да приемат на вяра това,
което той твърди, или да останат неубедени.
Извънредно трудно е пред очите на читателя да се обединят или да се
разграничат по необходимия начин исторически събития с оглед на това, да
се използват като доказателства; защото на автора много често му липсват
средствата и той не може да отдели нито нужното време, нито
необходимото място; но ние твърдим, че когато искаме да установим някое
ново или спорно мнение, далеч по-поучителен е един-единствен,
анализиран цялостно пример, отколкото десет, разгледани повърхностно.
Голямата грешка при тези повърхностни представяния е не това, че
пишещият прилага своята история като доказателство, когато то е само
фалшива привидност, а това, че той не се е запознал истински с предмета
на разглеждане и че от това нехайно, колебливо и небрежно тълкуване на
историята възникват стотици неверни възгледи и опити за създаване на
теории, които никога не биха се появили, ако авторът бе приел за свой дълг
да извлече от строгата връзка между събитията всичко ново, което той
предлага на пазара и се стреми да го докаже чрез историята.
След като се убедихме в трудностите, които възникват при употребата
на исторически примери, и същевременно в необходимостта от употреба на
такива примери, лесно можем да стигнем до заключението, че най-близката
до нас военна история естествено е най-доброто поле, от което може да ги
извличаме, доколкото то самото е достатъчно автентично и подробно.
В древни времена обстоятелствата, свързани с войната, както и
методите за воденето й, са били различни; следователно тогавашните
военни събития са от по-малка полза за нас — и теоретическа, и
практическа; освен това военната история — като всяка друга —
естествено губи в развитието си през епохите ред дребни щрихи и
очертания, които по-рано са били видими, загубва цвят и живост като
изхабена или потъмняла от времето картина; вероятно по този начин накрая
остават само големите мащаби и главните отличителни белези, които пък
придобиват неверни пропорции.
Ако погледнем към настоящото състояние на военното дело, бихме
казали, че след поредицата проведени от Австрия войни те са почти
единствените войни, които най-малкото като въоръжение имат значително
сходство с настоящето и които независимо от многото важни промени,
които се случиха — и големи, и малки, — все още могат да предложат
много поуки. Съвсем другояче стоят нещата по време на поредицата войни,
водени от Испания, тъй като употребата на огнестрелни оръжия тогава не е
била толкова усъвършенствана, а кавалерията все още е продължавала да
бъде най-важното оръжие. Колкото по-назад се връщаме, толкова по-
неизползваема става военната история, тъй като избледнява, а
подробностите се губят. Най-ненужна е военната история на древния свят.
Но все пак тази ненужност не е абсолютна, тя се отнася само за онези
субекти, които зависят от познаването на дребните детайли или от нещата,
при които начинът на водене на война се променя. Макар че знаем съвсем
малко за тактиката в сраженията между швейцарци и австрийци, бургундци
и французи, все пак в тях намираме безгрешни доказателства, че те са били
първите, при които се наблюдава превъзходството на добрата пехота пред
кавалерията. Общият поглед към времето на кондотиерите ни учи как
целият метод за водене на война е в зависимост от използваното средство;
защото няма период от война, в който използвани сили да са имали толкова
подчертан характер на специално средство и да са се отличавали толкова от
останалите в националната общност. Паметният начин, по който римляните
през Втората пуническа война са атакували владенията на Картаген в
Испания и Африка, докато Ханибал все още е воювал в Италия, е много
поучителен пример за изследване, защото е много важно да са добре
известни общите връзки и отношения на държавите и армиите, имащи
отношение към непрякото отбранително действие.
Но колкото повече неща изпъкват като особени и различни по характер
от по-общоприетите отношения, толкова по-малко имаме възможност да
потърсим примери и поуки от опита от твърде отдалечени периоди, защото
нито имаме начини правилно да преценяваме съответните събития, нито
можем да ги сравним с напълно различния съвременен метод на водене на
война.
За нещастие обаче сред историческите автори винаги е било модно да
се говори за древни времена. Не искаме да се спираме на това, доколко
суетата и шарлатанството може да имат в това голям дял, но, общо взето,
там няма да открием някакво честно намерение и откровено усилие да се
поучава и да се убеждава, и следователно можем само да гледаме на такива
цитати и позовавания като на старания за попълване на празноти и скрити
дефекти.
Би било от огромна полза да преподаваме изкуството на войната
изцяло с исторически примери, както предлага Фьокиер, но това би заело
целия живот на един човек, ако приемем, че който се е заел с това дело,
първо е получил квалификация за тази задача чрез дългия си личен опит в
реалната война.
Който и да си постави подобна задача, воден от амбиция, нека се
подготви за мъчително и трудно усилие както при дълго пилигримство; той
трябва да жертва времето си, да не се крие от никакво изпитание, да не се
страхува от преходния ранг или сила и да се издигне над чувството за лична
суета или фалшив срам, и както гласи френският закон — да говори
Истината, цялата Истина и нищо освен Истината.
Книга трета
За стратегията в общ план
Глава I

Стратегия

Във втора глава на втора книга стратегията бе дефинирана като

„използване на сражението като средство за постигане целта на
войната”. Всъщност тя няма нищо друго, с което да се занимава, освен със
сражението, но в този смисъл теорията й трябва да включва инструмента на
реалното действие — въоръжената сила — сама за себе си и с нейните
основни взаимовръзки, защото тя води сражението и върху нея то се
отразява най-напред. Трябва добре да се познава самото сражение,
доколкото то е свързано с вероятните му резултати, а също така с онези
умствени и морални сили, които са най-важни при използването му.
Стратегията е използване на сражението, за да се спечели войната;
следователно тя трябва да определя насоката на цялото военно действие,
което трябва да е в съответствие с целта на войната; с други думи,
стратегията формира план на войната; и в това отношение тя свързва ведно
поредица актове, водещи до крайното решение, тоест тя подготвя планове
за отделните кампании и определя сраженията, които трябва да бъдат
проведени във всяка една от тях. Всичко това са неща, които до голяма
степен може да бъдат определени само чрез текущи обстоятелства, някои от
които се оказва, че са неточни, докато редица други приготовления,
отнасящи се до подробностите, не могат да бъдат извършени
предварително — от това следва, разбира се, че стратегията трябва да
съпровожда армията до бойното поле с оглед да урежда на място
подробностите и да прави промени в общия план, от които непрекъснато
възниква необходимост по време на война. Следователно стратегията
трябва да се чувства във всеки един момент.
Невинаги обаче общоприетият възглед е бил такъв, като се има
предвид старият навик стратегията да се възприема като книжно понятие и
че може да се води от правителството, без да се отива на бойното поле
заедно с армията. Това е възможно, ако правителството се намира близо до
армията и самото то може да се счита за генерален щаб.
Теорията, следователно, е спътница на стратегията при определяне на
нейните планове, или, образно казано, ще хвърли светлина върху самите
подробности и техните взаимни връзки и ще покаже значението на малкото,
което съществува в принципа или правилото.
Ако си спомним от първа книга колко много неща от първостепенна
важност войната докосва, може да заключим, че едно общо обсъждане на
всички елементи изисква изключителна способност на ума.
Владетел или пълководец, който съумее да приложи войната точно към
поставената цел и към средствата, с които разполага, който върши нито
твърде малко, нито твърде много, дава чрез това най-голямото
доказателство за своя гений. Но резултатите от този талант си личат не
толкова от откриването на нови начини на действие, които биха направили
бързо впечатление, колкото от успешния краен резултат на цялото. Това се
състои именно в точното съвпадение на последствия и предположения, в
плавното и хармонично развитие на делото, което е видимо едва в крайния
успешен изход.
Изследователят, който тръгва обратно от крайния резултат и не
забелязва знаците на тази хармония, е човек, склонен да търси гения не
там, където се намира и където може да бъде открит.
Средствата и формите, които стратегията употребява, фактически са
твърде прости, толкова добре известни със своето постоянно повторение,
че става напълно смешно за здравия разум, когато чува критици така често
да говорят за тях с високопарни термини. Обхода на фланга, което е
правено хиляди пъти, някои разглеждат като доказателство за най-блестяща
гениалност, за най-дълбока проницателност и, разбира се, дори като най-
дълбоко познание на нещата. Може ли в книжния свят да има по-абсурдни
заблуждения?
Още по-смешно е, че тази критика изключва от теорията всички
нравствени величини, като ограничава делото на стратегията в
материалните условия. За нея всичко се свежда до няколко математически
отношения: равновесието или превеса на силите, времето и
пространството, няколко ъгъла и линии. Ако нямаше нищо повече от това,
излиза, че от тази нещастна работа не би могло да се състави задача дори и
за един първолак.
Но нека приемем: тук не става въпрос за научни формули и проблеми;
връзките на материалните елементи са много ясни; много по-трудно е
правилното разбиране на моралните сили, които влизат в играта. Все пак,
дори с уважение към тях, само в най-високите сфери на стратегията тези
морални сложности и голямо разнообразие на качества и отношения трябва
да се търсят само в тази точка, където стратегията граничи с политическата
наука, или по-скоро, където двете стават едно и там, както вече преди
отбелязахме, те имат повече влияние върху въпроса „колко много” и „колко
малко”. Тук обаче въпросът опира повече до поставянето на войната в
известни предели, а не до формата на изпълнението. Там, където нещата се
докосват до изпълнението, моралните величини вече се свеждат до неголям
брой.
И така в стратегията всичко е много просто, но за сметка на това не е
много лесно. След като веднъж се определи от държавните отношения
какво би трябвало и какво може да се направи чрез война, след това пътят
към нея е лесен; но за да се следва правилно този път, да се изпълнява
планът, без да си принуден да се отклоняваш от него хиляди пъти заради
хиляди променящи се влияния, се изискват изключителна сила на
характера, ясен взор и увереност. Сред хиляди мъже, от които един се
отличава с ум, друг с бързина на мисълта, трети със смелост и силна воля,
може би все пак няма да се намери нито един, способен да се издигне по-
горе от ролята на посредствен пълководец.
Може да звучи странно, но за всички, които познават войната в това
отношение, е извън съмнение, че се изисква много повече сила на волята, за
да се вземе важно решение в стратегията, отколкото при тактиката. В
последната ние сме пришпорени от момента; един командир се чувства в
свои води всред едно силно течение, от чиито най-разрушителни
последствия той не се плаши, потиска възникващите страхове и дръзко
продължава напред. В стратегията, където всичко върви в по-забавено
темпо, има повече място за собствените ни размишления и тези на другите,
за възражения и спорове, без сезоните да имат някакво влияние. Извън това
поне половината от нещата в тактиката са видими с просто око, докато при
стратегията всичко се основава на догадки и предположения. Затова
убежденията в стратегията не са устойчиви. Тази е причината повечето
генерали, когато настъпи време за действие, да потъват във властта на
съмненията.
Нека хвърлим поглед към историята — кампанията на Фридрих
Велики през 1760 г., прочута с добрите си походи и маневри, е призната
навсякъде от критиката като шедьовър на стратегическо умение. Дали
наистина за нас има нещо, което да предизвика възторга ни само защото
кралят веднъж предприема да обходи десния фланг на Дан, после левия,
после отново десния и т. н.? Виждаме ли дълбока мъдрост в това? Ако не
сме престанали да съдим трезво и без ласкателство, отговорът ще е
отрицателен. Това, което по-скоро буди възхищение, е мъдростта на краля
по отношение на преследването на голяма цел с много ограничени средства
— той не прави нищо извън възможностите си, а само достатъчното, за
да достигне целта си. Тази мъдрост на пълководеца се вижда не само в тази
кампания, но и през трите войни, които води великият крал!
Да превърне Силезия в безопасен пристан на добре гарантиран мир —
това е била неговата цел.
Фридрих стои начело на една малка държава, която прилича на
другите по много неща и е пред тях само в някои области на управлението.
При това положение кралят не е могъл да стане Александър Македонски, а
в ролята на Карл ХI като него би разбил главата си. Откриваме,
следователно, в целостта на неговия метод на водене на война, една
контролирана сила, винаги добре балансирана и никога неизпитваща липса
на енергия, която в най-критичните моменти се издига до поразителни
подвизи и в следващия момент отново е подчинена на играта на най-
деликатни политически влияния. Нито суета, нито жажда за слава или
отмъщение могат да го накарат да се отклони от своя път и именно този
курс го води към щастливия завършек на неравната борба.
Така накратко осветляваме до известна степен този етап от гения на
великия пълководец; погледът трябва внимателно да изучава
изключителния изход на въоръжения конфликт и тогава могат да се
проследят причините, довели до този изход, с цел напълно да стане ясно, че
само проницателното око на краля го извежда невредим от всички
заобикалящи го опасности.
Това е една черта от големия пълководец, на която се възхищаваме в
кампанията от 1760 г. — както и от всички други, но от тази специално, —
защото в нея той най-вече успява да запази с толкова малко жертви
равновесието дори срещу една толкова превъзхождаща го неприятелска
сила.
Една друга характерна черта е свързана с трудността на изпълнението.
Походите за обход на фланга, отдясно или отляво, лесно се съчетават;
идеята за запазване на малка сила, винаги добре съсредоточена, за да може
да посрещне врага заедно на нога във всяка точка, да умножи силата с бърз
ход, е толкова лесно убедителна, колкото и разбираема; простата
изобретателност в тези пунктове, следователно, не може да предизвика
възхищението ни и, с уважението към подобни прости неща, нищо не
следва, освен да приемем, че те са твърде обикновени.
Но нека някой пълководец се опита да направи същото като Фридрих
Велики! Дълго след това очевидци даже с трепет говорят за опасностите, за
безразсъдната смелост, с която кралят се разполагал на лагер, и не остава
никакво съмнение, че в момента на действие опасността е изглеждала триж
по-голяма, отколкото след това.
Същото е и с неговите бойни походи под носа — не, често пъти под
оръдейните залпове — на противниковите армии: лагерите са били
вдигани, походите извършвани не от липсата на предпазливост, а защото
вземат предвид похватите на действие на Даун и неговия характер. Ето
защо действията на краля са смели и рисковани, но не и необмислени. Но
те изискват от него дързост, решимост и сила на волята, за да види нещата
в такава светлина, и го карат да не оставя нищо без внимание и да не се
притеснява от опасността, за която трийсет години след това хората все
още пишат и говорят. Малцина пълководци, поставени на мястото на краля,
биха преценили като изпълними тези прости стратегически средства.
Но ето и една друга трудност в изпълнението — армията на краля в
тази кампания е била постоянно в движение. Два пъти той извършва поход
по разбитите селски пътища от Елба до Силезия зад гърба на Даун и
преследван от Ласси (началото на юли — началото на август). Това налага
винаги да е готов за сражение и походите му да бъдат организирани с
такава степен на умение, която непременно изисква пропорционално
напрежение и натоварване на войската. Макар подпомагано и
същевременно забавяно от хилядите коли, все пак продоволствието за
армията му е било незавидно. В Силезия, осем дни преди битката при
Лигниц, той трябва постоянно да продължава похода, лъкатушейки ту
наляво, ту надясно пред противника — това коства на всички огромна
умора и ги изправя пред големи лишения.
Дали може да допуснем, че всичко това е било правено, без да
предизвика големи търкания в механизма? Може ли умът на командващия
да изработи такива ходове с лекотата, с която ръката на един земемер
използва астролабията? Дали гледката на страданията на техните гладни и
жадни другари не пронизва хиляди пъти сърцата на командващия и
неговите генерали? Дали мърморенето и съмненията, които те причиняват,
стигат до ушите им? Има ли обикновеният човек смелостта да изисква
такива жертви и не биха ли били такива усилия най-сигурният начин за
деморализиране на армията, за разкъсване връзките на дисциплината и,
накратко казано, не биха ли минирали военната му предприемчивост и
сила, ако всичко това не се е компенсирало от твърдата увереност във
величието и непогрешимостта на пълководеца? Именно тук и затова трябва
да изкажем уважението си; именно тези чудеса на изпълнението заслужават
възхищението ни. Но не е възможно да се осмисли всичко това в пълния му
мащаб, без да се опрем предварително на опита. Онзи, който познава
войната само от книгите или от ученията в мирно време, не може да
разбере целия ефект от това изключително балансиране във всеки момент
от действието; следователно ние го умоляваме да приеме от нас на вяра
всичко това, което той не е в състояние да почерпи от собствения си
личен опит.
Този пример има за цел да ни предложи повече яснота в изложението
на идеите ни и приключвайки тази глава, накратко ще отбележим, че в
обрисуването на стратегията ще разглеждаме отделните субекти, които ни
се струват най-значими, било то от морален или материален характер; след
това продължаваме от простото към сложното и приключваме с вътрешната
съгласуваност на целия акт на войната, с други думи, с плана за една война
[10]
или кампания .
Една битка става възможна след събирането на въоръжени сили в
определена точка, но тя невинаги се провежда. Тогава възможно ли е
битката да се разглежда като реалност и, следователно, като нещо
ефикасно? Определено тази възможност се отразява в нейния краен
резултат и ефект, каквото и да е тяхното влияние, то винаги напомня за себе
си.

1. Вероятните сражения според техните последствия трябва да се

разглеждат като реални
Ако една военна част е изпратена да пресече отстъплението на
неприятеля, който е в бягство, и той се предаде, без да окаже съпротива, то
е очевидно, че предаването му е предизвикано от боя, който е предложила
военната част на неприятеля.
Ако част от нашата армия окупира вражеска област, която е била
незащитена, и така лиши противника от твърде значителни средства за
поддръжка на армията си, именно под заплахата за сражение с нашите
бойни части — в случай че се опита да си възвърне загубената област, —
ние може да останем във владение на областта.
Следователно и в двата случая вероятността за битка е довела до
крайния резултат и заради това тази неосъществена битка също трябва да
бъде класифицирана между действителните събития. Предполагайки, че в
този случай неприятелят е противопоставил на нашите части по-големи
сили, това е накарало нашите да изоставят намерението си без бой, тогава
несъмнено планът ни се е провалил. Но сражението, което ни е предложено
в тези (или в които и да е) точки, не е било безрезултатно, защото е
привлякло силите на противника към определен пункт. И в случаите, когато
това наше цялостно начинание ни е причинило вреда, не може да се твърди,
че вероятните битки не са били придружени от резултати; ефектът им е
сходен с този на загубена битка.
По този начин разбираме, че разгромът на неприятелските въоръжени
сили, сгромолясването на тяхната мощ може да се осъществи само чрез
сражение независимо от това, дали то се случва, или е просто предложено и
не е било прието.

2. Двойствената цел на сражението

Тези ефекти (влияния) са два вида — пряк и непряк. Те са преки,
когато се има предвид прякото унищожаване на неприятелските сили, а
непреки — във всички други случаи, когато се намесват странични обекти
и фактори и стават цел на сражението. Непреките влияния нямат предвид
прякото унищожаване на неприятелските сили. Те преследват тази цел, но
по околен път. Разбира се, целта на едно сражение може да бъде
завладяването на области, градове, крепости, пътища, мостове и др., може
да бъде непосредствена цел на една битка, но никога крайна. Неща с
подобно описание не могат да бъдат разглеждани другояче, освен като
средства за спечелване на по-голямо превъзходство, и в такива случаи
сражението трябва се предлага на противника по такъв начин, че да му е
невъзможно да го приеме. Следователно всичко това може да се разглежда
единствено като непосредствени връзки, но само като отделни, междинни
стъпки, тъй като водят към принципни резултати, но никога не
представляват самият принцип.

3. Примери
През 1814 г., когато съюзниците обсаждат столицата на Франция,
целта на водената от тях война е постигната, защото с падането на Париж
настъпват политически разногласия и императорската мощ е срутена.
Следователно ние трябва да обсъждаме всичко това по следния начин: след
завладяването на столицата силите и отбранителните средства на Бонапарт
внезапно са намалели, а превъзходството на съюзниците, следователно, е
нараснало в същата мярка и всяка по-нататъшна съпротива е станала
невъзможна. Именно тази невъзможност води до мир с Франция. Ако
предположим обаче, че силите на съюзниците в този момент намалееха до
същия размер поради други външни причини и това превъзходство
изчезнеше, в същото време би изчезнал целият ефект и значение от
превземането на Париж.
Минахме през тази верига аргументи с цел да покажем, че това е
естественият и единствено правилният възглед за нещата, от които той
черпи значението си. Това води обратно към въпроса: какъв в даден момент
на войната или кампанията би бил вероятният изход от големи или малки
сражения, които двете страни биха могли да предложат една на друга? При
обмислянето на един план за военна кампания това е най-важният въпрос
заедно с мерките, които трябва да се предприемат от самото начало.

4. Ако не се възприеме този възглед, нещата се оценяват погрешно

Ако не сме привикнали да гледаме на войната и на самостоятелните
кампании по време на война като на верига, съставена от взаимно свързани
битки, едната от които води до друга, и ако не сме възприели идеята, че
погледнато от определена географска гледна точка, окупацията на
незащитена област сама по себе си е безсмислена извън контекста на
цялостния план, тогава има голяма вероятност да я разглеждаме като
придобивка, която може да задържим; и ако гледаме на нея по този начин, а
не като на етап от цяла поредица събития, не се запитваме дали тази
придобивка не би ни довела в момента до по-големи загуби. Често пъти
откриваме тази грешка, преглеждайки военната история.
Можем да кажем, че както в търговията един търговец не може да
отдели настрана и да превърне в сигурна печалба една-единствена сделка,
така и на война едно-единствено предимство не може да бъде отделено от
резултата като цяло. И точно както търговеца, който винаги действа с целия
си обем от стоки, така и на война само общата сметка ще реши дали нещо е
предимство или загуба.
Ако умът ни е насочен към поредицата битки толкова напред, колкото
те могат да бъдат видени и предвидени предварително, то и погледът ни е в
правилната посока; по този начин размахът на силата придобива онази
бързина, която, така да се каже, е нужна да оформи подходящата за случая
енергия и която не може да се пренебрегва или да се приписва на външни
влияния.
Глава II

Елементи на стратегията

Причините, които влияят върху използването на сражението от

стратегията като средство, лесно могат да бъдат разделени на елементи от
различни величини, а именно нравствени, физически, математически,
географски и статистически.
Към нравствените елементи принадлежи всичко, което може да бъде
предизвикано от моралните качества и резултати; към физическите
принадлежи цялата маса от военна сила, нейната организация, пропорциите
на трите вида армии и т. н.; към математическите — посоката и ъгълът на
оперативните линии, концентрираните и ексцентрични ходове, доколкото
геометричният им характер има някаква стойност при изчисленията; към
географските — влиянието на страната, а по-точно, командни пунктове,
хълмове, планини, реки, гори, пътища и т. н.; най-накрая към
статистическите начала са всички средства за снабдяването.
Разграничението на тези неща улеснява по-ясното им виждане и помага
незабавно да придадем по-висока или по-ниска стойност на различните
класове, които разглеждаме. Защото, когато ги разглеждаме отделно, много
от тях губят сами ограниченото си значение; например, някой чувства
твърде ясно, че ценността на една оперативна база, дори когато я
разглеждаме само заради относителното й положение към оперативната
линия, зависи много по-малко от простата форма на геометричния елемент
на ъгъла, който тя оформя с една друга, отколкото от характера на пътищата
и на релефа, през която те преминават.
Но да разглеждаме стратегията според тези елементи би било най-
плачевната идея, която може да ни хрумне, защото те са, общо взето,
многобройни и са тясно свързани един с друг във всяка обикновена военна
операция. Ние бихме се загубили в най-бездушен анализ и като в кошмарен
сън напразно бихме се старали да изградим една арка, с която да свържем
тази абстрактна основа с фактите, принадлежащи към реалния свят. Господ
да пази всеки теоретик от такова начинание! Ние ще се придържаме към
света на нещата в тяхната цялост и няма да продължим анализа си по-
нататък, тъй като е необходимо от време на време да се отдалечаваме от
идеята, която искаме да споделим, и която не ни е хрумнала с помощта на
умозрително изследване, а посредством впечатлението от реалностите на
войната в тяхната цялост.
Глава III

Морални сили

Трябва още веднъж да се върнем към онзи предмет, който е разглеждан

накратко в трета глава на втора книга (стр. 100), защото моралните сили са
между най-мощните фактори във войната. Те оформят духа, който
прониква във всяко нещо в хода на войната. Тези сили се сливат най-бързо
и са с най-голям афинитет към волята, която движи и ръководи цялата маса
от сили, обединяващи се с нея като в един поток, защото и самата тя е
морална сила. За нещастие те ще се изплъзнат от всички аналитични книги,
защото никога няма да се вместят в рамките на точни цифри или на класове
и изискват както да бъдат разбирани, така и да бъдат почувствани.
Духът и други морални качества, които въодушевяват една армия, един
пълководец или правителства, общественото мнение в провинции, където
войната бушува, моралният ефект от една победа или загуба, всичко това са
неща, които сами променят много често характера си и които също така,
съобразно мястото им на въздействие, влияят върху нашето отношение и
цел.
Макар че малко или съвсем нищо не може да се срещне по тези
въпроси в книгите, все пак те принадлежат към теорията на изкуството на
войната така както всичко друго, свойствено на войната. Ето защо сме
принудени да кажем, че изследването ще заслужи съжаление, ако по
старите примери то очертае правилата и принципите, но не премине
предела, отвъд който започва областта на нравствените сили. Ако при вида
на последните веднага заговорим за изключения и по този начин признаем
значението на правилата в известна мярка за изключение или пък ако
поискаме да се спасим, като се позовем на гения, който стои по-високо от
всички правила, с това всъщност не само ще намекнем, че правилата са
написани за глупаците, но и че самите те не са друго освен глупости.
Дори и ако теорията за изкуството за войната не прави на практика
нищо повече, освен да изрежда онези паметни неща, да показва
необходимостта от изтъкване цялата стойност на моралните сили и винаги
да ги има предвид, с това тя разширява границите си над областта на
нематериалните сили и като утвърждава тази гледна точка, предварително
осъжда всеки, който би се опитал да докаже правотата си, преди
преценката й да намери място в чисто материалните отношения на силите.
По-нататък, независимо от всички други така наречени правила,
теорията не може да отрича и пренебрегва моралните сили, защото
ефектите от физическите сили и моралът са напълно слети и не могат да
бъдат разложени като метална сплав с един химически процес. Във всяко
правило, свързано с материалните сили, теорията трябва да предлага на ума
едновременно и дела, който моралните сили ще имат в него, ако то не бъде
доведено до категорични постановки — веднъж твърде скромни и
ограничени, друг път твърде догматични и обемни. Дори най-
реалистичните теории, без да го осъзнават, имат връзки с царството на
духа; защото например резултатите от една победа по никакъв начин не
могат да бъдат разтълкувани, без да се вземат предвид моралните влияния.
Следователно повечето от елементите, които ще разгледаме в тази книга, са
съставени наполовина от материални, наполовина от морални причини и
резултати, и може да кажем, че материалните не представляват нищо
повече от дървен приклад, докато моралните са благородният метал,
истинското, излъскано до блясък оръжие.
Ценността на душевните сили и тяхното често пъти невероятно
влияние са отлично показани от историята и това е най-благородната и най-
чиста храна, която умът на един пълководец може да извлече от нея.
Същевременно трябва да бъде отбелязано, че има по-малко показност,
критични изследвания и учени трактати, отколкото чувства, общи
впечатления и откъслечни проблясъци на истината, които разпръскват
семената на познанието, оплодяващо ума.
Можем да изследваме най-значимите морални феномени във войната и
с цялото внимание на опитен учител да направим опит да предадем всичко
добро или лошо за тях, но по този път е лесно да се изпусне същинският
дух на анализа, да се попадне в общите места, в баналностите, да се
разказва онова, което е известно вече на всеки. Ние предпочитаме,
следователно, да спрем дотук, повече от обичайното неизчерпателни и
несвързани, доволни все пак от това, че сме привлекли вниманието към
предмета по един обобщаващ начин и сме показали в какъв дух бяха
постигнати възгледите и становищата, предлагани в тази книга.
Глава IV

Главни морални величини

Те са талантът на пълководеца, военната способност за действие на

армията, духът на народа. Кое от тях е най-значимо, никой не може, общо
взето, да определи, защото е много трудно да кажеш нещо общо за тяхната
сила и още по-трудно е да сравниш силата на едното с тази на другото.
Най-добрият подход е не да се подценява някое от тях, макар че понякога
човешката преценка е склонна към такива грешки, понякога в една посока,
друг път — в друга, в капризните си колебания. По-добре е да се задоволим
с безспорното влияние на тези три компонента, подкрепено с достатъчно
свидетелства от историята.
Истина е, че в нашето време армиите на европейските държави твърде
много са уеднаквени, що се отнася до дисциплината и готовността за
служба, и че воденето на война естествено се е развило — както биха
казали философите, — като се е превърнало в метод, общ за всички армии,
така че дори от командирите занапред не може да се очаква нищо ново по
отношение начина на приложение на специални средства на изкуството, в
ограничения смисъл (като военния ред на Фридрих II). И така, не може да
се отрече, че при сегашното състояние на нещата се открива по-голяма
възможност за влиянието върху националния дух и привикването на една
армия към войната. Но един дълъг мир може отново да промени всичко
това.
Народният дух (ентусиазъм, фанатичен устрем, вяра, настроение) се
проявява повече при военни от планинските страни, където всеки, от
висшия до обикновения войник, е оставен сам на себе си. Затова планините
твърде много благоприятстват за народна война.
Опитността на една армия, постигната чрез учения и тази добре
контролирана смелост, която държи заедно редиците, като че ли са правени
по шаблон, разкрива превъзходството си в открита, равнина област.
Талантът на един пълководец може да се прояви най-вече в пресечена
от пътища, хълмиста област. В планините той твърде трудно може да
командва разделените и пръснатите бойни части във всички посоки и това
не би било по силите му; разбира се, в откритите равнини това би било
сравнително просто.
 Плановете трябва да бъдат изграждани и коригирани според тези
безспорни особености на театъра на войната.
Глава V

Военното достойнство (доблест, мощ, способност) на армията

Военното достойнство не бива да се смесва с храбростта, още по-

малко с ентусиазма. Смелостта несъмнено е необходима съставна част от
военното достойнство на армията, но тя принадлежи към природните й
свойства, макар да може да се развие посредством навика и традицията и в
един-единствен войник, чиято смелост трябва да се проявява по-силно,
отколкото при други хора. От друга страна, трябва да се потиска импулсът
към неконтролирана активност и проявата на сила, който е характерен за
всеки индивид — той трябва да се подчини, насочи и възпита чрез
изискванията на по-горестоящите, да привикне към ред, правила и
методичност. Ентусиазмът съживява и дава по-голям плам на военното
достойнство на армията, но невинаги е част от него.
Войната е особено начинание и колкото и да бъдат действията й
общоизвестни, тя се отличава от всяко друго човешко дело. Дори и цялото
мъжко население на една страна, способно да носи оръжие, да откликне на
повика й, тя пак продължава да бъде различна и отделна от всички други
начинания в живота на човека. Да бъдеш вдъхновен от усещането за духа и
характера на това дело, да го използваш, да въодушевяваш, да включваш в
системата сили, които биха били активни в нея, да проникнеш напълно в
природата на войната с разума си, да печелиш чрез военни учения
увереност и опитност в нея, да й бъдеш напълно отдаден, да изтъкнеш на
преден план човека в ролята, която ни е поверена да играем във войната,
всичко това е военното достойнство на една армия и на отделната личност в
нея.
Във всеки случай много усилия ще потрябват, за да се съчетае
войникът и гражданинът в един и същ индивид, което е нужно, за да се
превърнат войните в национална кауза, и колкото и да си представяме, че
времената са се променили от дните на старите кондотиери, никога няма да
е възможно да се справим с индивидуалността на това дело; и ако това
може да бъде направено, тогава онези, които принадлежат към него,
докогато му принадлежат, винаги ще гледат на себе си като на особен вид
гилдия, в чиито правила, закони и обичаи „духът на войната” се проявява
над всичко друго. И така е на практика. Ще бъде много погрешно да се
 [11]
гледа отвисоко на този esprit de corps , който може и би трябвало да го има
повече или по-малко във всяка армия. Този дух на сплотените воини
оформя възела на съюза между естествените сили, които се изразяват в
това, което наричаме военно достойнство. Кристалите на военното
достойнство имат по-голям афинитет към духа на една обща бойна
единица, отколкото към всичко друго.
Армия, която запазва формациите и реда си, която не унива и под най-
тежкия огън, която никога не се разколебава от въображаеми страхове и
пред лицето на реалната опасност оспорва бойното поле сантиметър по
сантиметър, която, горда със своите победи, никога не губи чувството си на
подчинение, що се отнася до доверието в нейните ръководители, дори и
при потискащите резултати от поражението; една армия с всичките си
физически сили, привикнали към лишения и умора още от ученията, като
мускулите на атлет; армия, която гледа на всичките си тежки физически и
душевни усилия като на средство за победа, а не като на проклятие, което
тегне над нейното всекидневие, и която винаги помни задълженията и
военното си достойнство чрез краткия катехизис на една идея, а именно
честта на нейните оръжия; такава армия е вдъхновена единствено от
славата и честта на нейното оръжие.
Войниците могат да се бият храбро като вендеанците по време на
Френската революция и да вършат велики дела като швейцарци,
американци или испанци, без да показват военно достойнство. Един
пълководец също може да бъде успешен начело на могъщи армии като
Еужен или Марлборо, без да се радва на въздействието на това
достойнство; не трябва, следователно, да казваме, че без това достойнство
не може да си представим една успешна война. Затова отделяме специално
внимание на този въпрос с оглед повече да индивидуализираме
становището, което е изведено тук: идеята не може да потъне и да се
разтопи в едно обобщение, както и не бива да се мисли, че военното
достойнство в крайна сметка е всичко. Не е така. Военното достойнство в
една армия е определена морална сила, която следва да се предвижда като
нужна, и нейното влияние, следователно, може да бъде оценено — както
може да бъде измерена мощта на всяко друго средство.
Като имаме предвид тази характеристика, продължаваме да обсъждаме
какво може да се очаква от неговото влияние и какви са средствата за
спечелване на подкрепата му.
За отделните военни части военното достойнство е това, което геният
на пълководеца е за цялото. Пълководецът може да ръководи само цялото, а
не която и да е отделна част, и където той не може да предвожда, неговото
място се заема от животворното военно достойнство. Един пълководец се
избира заради репутацията си на голям талант, след внимателен подбор. По
същия начин се избират и следващите след него командири, но при тях
строгият подбор намалява, затова войнската доблест на армията е длъжна
да запълни поредните пропуски. Способни да окажат влияние са и
естествените качества на опълчилия се народ, каквито са: личната
смелост, способността, силата на издръжливост и ентусиазмът.
Тези особености могат следователно да заемат мястото на военното
достойнство, и обратното, от което може да се направи следният извод:
1. Военното достойнство е качество само на редовните армии и те се
нуждаят най-много от него. В народните опълчения вместо него се
проявяват гореспоменатите естествени качества, които се развиват по време
на събитието, и то много бързо.
2. Редовните армии, противопоставени на също такива редовни армии,
могат по-лесно да минат без него, отколкото в борба с народни опълчения.
Но когато една армия може да се запази съсредоточена и цялостна, геният
на пълководеца заема по-голямо място и осигурява това, което е нужно за
духа на армията. Следователно военното достойнство става толкова по-
необходимо, колкото военният театър и други обстоятелства усложняват
войната и водят до разпръскване на силите.
От казаното може да се направи изводът, че самото име постоянна
армия не означава нищо и не осигурява войнското достойнство. Ако се
забележи липсата на достойнство в нея, трябва с удвоена настойчивост да
се работи за усилване на другите фактори, от които се състои нравствената
сила на армията.
Военното достойнство на една армия следователно е една от най-
значителните морални сили във войната и където то не достига, виждаме
как някоя от другите сили я замества, като например значителното
превъзходство на личността на пълководеца, ентусиазма на народа, или пък
ще трябва да наблюдаваме резултати, които не съответстват на вложените
усилия. Ние виждаме величието на военното достойнство, на този дух, на
тази незаменима ценност за армията, която може да се сравни с
превръщането на пречистената руда в полиран метал: при македонците под
командването на Александър Македонски, при римските легиони при
Цезар, при испанската пехота, командвана от Александър Фарнезе, при
шведите при Густав II и Карл ХII, при прусите, командвани от Фридрих
Велики, и французите — при Бонапарт. Нарочно трябва да затворим очи
пред цялата тази историческа фактология, ако не приемем, че
впечатляващите успехи на тези пълководци и величието на ситуации от
изключителна трудност е било възможно само при армии, притежаващи
военното достойнство.
Този дух може само да бъде генериран от два източника, и то само
когато действат едновременно; първия — последователност на кампании и
големи победи; втория — активност на армията, довеждана понякога до
най-високи върхове. Само чрез тях войникът разбира какви са силите му.
Колкото повече един пълководец има навика да изисква от своите бойни
части, толкова по-сигурно е, че волята му ще бъде изпълнена. Войникът е
толкова горд от справянето с голямото физическо усилие, колкото и от
преодоления страх. Следователно само в почвата на непрекъсната
активност и напрежение семето ще покълне, но само ако изгрее и слънцето
на победата. Веднъж превърнало се в здраво дърво, то ще издържа най-
яростните бури на неуспеха и поражението, и дори на ленивото безделие на
мира. Следователно то може да бъде сътворено само по време на война и
под командването на велики пълководци, но несъмнено може да издържи
няколко поколения, дори и при пълководци с умерени възможности и при
значителни периоди на мир.
Този великодушен и благороден дух на общност в една калена в битки
бойна част, в чиито редици крачат ветерани, покрити с белези и зараснали
рани от войните, не може да се сравнява с показното самочувствие и
суетата на една редовна армия, слепена само от служебните разпореждания
и на наръчниците за военни учения; сериозна взискателност и стриктна
дисциплина могат да запазят дълго време военното достойнство, но никога
не могат да го създадат; тези неща следователно имат определена стойност,
но не бива и да бъдат надценявани. Ред, разум, добра воля, както и до
известна степен гордост и високо самочувствие, са качества на армия,
формирана в мирно време, които трябва да се ценят, но не могат да
издържат сами изпитанието. Това са твърде ценни качества, но те нямат
самостоятелно значение. Много често при първия неуспех възторгът се
[12]
заменя с малодушие и тогава често се чува френското sauve qui peut .
Такава армия може да постигне нещо само чрез своя пълководец, никога
сама. Тя трябва да бъде водена с удвоено внимание, и то постепенно, към
победа и каляване, за да може силата да се превърне в истинска броня. Не
обърквайте духа на една армия с нейния темперамент.
Глава VI

Смелостта

Мястото и ролята, които смелостта заема в динамичната система на

силите, е там, където тя се противопоставя на предпазливостта и
благоразумието, които понякога съдържат в себе си колебанието и страха.
Това вече разгледахме в главата за осигуряване на успеха и стигнахме до
извода, че теорията няма право да определя правила и не би могла да
определи точните граници на смелостта.
Но този благороден импулс, с който човешката душа се издига над
най-чудовищните опасности, трябва да се разглежда като активен принцип,
специално принадлежащ към войната. Всъщност в кой друг клон на
човешката дейност смелостта би имала право на гражданственост, ако не
във войната?
От коларя в обоза и барабанчика до пълководеца това е най-
благородното от достойнствата, истинската стомана, даваща на оръжието
острие и блясък.
Нека приемем факта, че по време на война тя има дори свои собствени
прерогативи. Покрай и след резултата от всички изчисления за
пространство, време и количество можем да допуснем и известен процент,
който смелостта извлича от слабостта на другите всеки път, когато тя
печели връх. Следователно тя е наистина съзидателна сила. Не е трудно да
бъде доказано философски. Тъй като често смелостта се сблъсква с
колебанието, вероятността за положителен резултат е определено в нейна
полза, защото и самото състояние на колебание вече означава и загуба на
равновесие. Само когато се сблъсква с внимателното предвиждане — което,
трябва да кажем, е също така дръзновено и също така здраво и мощно, —
тогава тя не е вече предимство; такива случаи обаче се срещат рядко. От
цялото множество предпазливи хора в света мнозинството са плахи и
неуверени.
Сред широките маси смелостта е сила, чието специално отглеждане
никога няма да навреди на делото, защото масата се държи в рамките на
бойния ред и изискванията на службата. Тя е покорна на висшата воля на
пълководеца и е като обтегната еластична сила, готова да се задейства,
когато потрябва.
 Колкото е по-висок рангът на пълководеца, толкова по-необходимо е
тази смелост да бъде придружавана от разсъдителен ум, за да не бъде
просто сляпо, безцелно изригване на силни чувства; защото, колкото по-
високо стои в йерархията началникът, толкова е по-голяма отговорността
му да опази другите и да защити общото дело. Там, където служебните
правилници са нещо като втора природа, предписана за масите, разумът би
трябвало да бъде ръководно начало за пълководеца и неговата лична
смелост в акция може лесно да се превърне в грешка. Все пак
същевременно това е допустим недостатък и не бива да бъде разглеждан в
същата светлина като всеки друг. Щастлива е армията, в която смелостта
често се проявява; това е обилен урожай, показващ богата почва. Дори
безразсъдната храброст, която е безцелна смелост, не бива да бъде
подценявана; фактически тя е същата енергия на чувството, само че
изразена като вид страст без някакво сътрудничество с умствените
възможности. Само когато тя засяга корените на подчинението, когато
пренебрегва заповедите на висшестоящите, тогава трябва да бъде
потискана като опасно зло не заради самата себе си, но заради акта на
неподчинение, защото няма нищо по-важно по време на война от
подчинението.
 Битката при Полтава, 1709 г. Решително сражение, част от
Великата северна война, в която руските войски побеждават шведите.

Читателят ще се съгласи с нас, ако допуснем, че едно равностойно

ниво на проницателност и предпазливост предхожда немалко случаи, но
хилядократно повече случаи завършват катастрофално както поради
свръхопасения, така и поради смелост. Изглежда, сякаш не е трудно човек
да бъде смел, когато съзнателно гони разумна цел, а всъщност става тъкмо
обратното.
Намесата на ясната и точна мисъл или на общото превъзходство на ума
лишава емоционалните сили от тяхната мощ. В тази връзка смелостта се
проявява все по-рядко с издигането в йерархията, защото независимо дали
проницателността и разумът нарастват или не с издигането, все пак
командирите, докато вървят нагоре, са притискани все по-силно от
заобикалящата ги обективност, от сложни отношения и безпочвени
твърдения и се объркват още повече, особено ако имат по-ниско равнище
на интелигентност. Така е, ако разглеждаме войната като основа за
правотата и достоверността на френската поговорка: Tel brille au second qui
 [13]
s’eclipse au premier
Почти всички пълководци, които са представени в историята по-скоро
като посредствени и недостатъчно решителни, са хора почитани и
възхвалявани за тяхната смелост и решителност.
Трябва да видим различието в тези мотиви за дръзко действие,
възникващи от натиска на необходимостта, която има свои степени на
интензивност. Ако тя се намира подръка, ако действащата личност
преследва целта си, попадайки в големи опасности, с цел да избегне други
също толкова големи, тогава може само да се възхищаваме на решимостта
й, която все пак има своята стойност. Ако един млад човек, за да покаже
умението си в ездата, прескача дълбок ров, тогава той е смел; ако прави
същото, преследван от ескадрон главорези, тогава той е само решителен.
Но колкото по-далеч е необходимостта от точката на действие, толкова по-
голям е броят на намесващите се връзки и отношения, които умът трябва да
огледа и прецени с цел да ги разбере, и толкова по-малка е необходимостта
от смелост при това действие. Ако Фридрих Велики през 1756 г. е съзнавал,
че войната е неизбежна, и е стигнал до заключението, че само решителният
начин на действие може да го спаси от гибел, то без съмнение е бил длъжен
да започне незабавно война. При все това крайната му решителност не
може да не се признае.
Макар стратегията сама по себе си да е от областта на пълководеца и
на висшите военни, то тя не е равнодушна към проявата на смелост в
другите стъпала. Стратегията признава на смелостта място наравно с
другите воински добродетели. Ние признаваме нейното високо значение за
армията. Ако армията произлиза от сърцевината на един смел народ, ако в
нея непрекъснато се оглежда смелият дух, то с нея може да се предприеме
несравнено повече, отколкото с армия, лишена от това драгоценно качество.
Но нашият обект е специално смелостта у пълководеца, така че нямаме още
много какво да кажем, след като сме описали това военно достойнство по
най-добрия обобщаващ начин, на който сме способни.
Колкото повече се изкачваме към най-горните стъпала на
командването, колкото повече ум, разсъдителност и проницателност
преобладават в дейността, толкова повече следователно е и смелостта,
която е елемент на чувствата, държани в подчинение, и поради тази
причина я срещаме толкова рядко в най-високите рангове. Но тогава тя
трябва да бъде още по-аплодирана. Смелостта, ръководена от властващия
над всичко разум, е печатът на героя: смелостта не се състои в това, да се
хвърлиш направо срещу същността на нещата с презрение към законите на
вероятността, но при условие че изборът е веднъж направен и плътно
свързан с изчислението на гения, преценката се оформя с бързината на
светкавица. Колкото повече смелостта разперва криле към ума и
проницателността, толкова по-далеч те ще стигнат в полета си, толкова по-
разбираем и ясен ще бъде възгледът, по-точен резултатът, но определено
винаги само в този смисъл, че големите неща са свързани с големите
опасности. Обикновеният човек, да не говорим за слабия и нерешителния,
стига толкова далеч до един точен резултат, колкото е възможно без
нагледна показност, след продължителни размисли, далеч от опасност и
отговорност. Ако опасността и отговорността го заобиколят отблизо,
отвсякъде, тогава той загубва възможността си за разумна оценка и
представа и ако поддържа тези неща благодарение на влиянието на други,
съвсем загубва силата за решение, защото в такъв момент никой не може да
му помогне. Смятаме тогава, че е невъзможно да си представим изтъкнат
пълководец без смелост, тоест, че човек не може да стане такъв, ако не се е
родил с тази душевна сила, и следователно гледаме на това като на първо
изискване за такава кариера. Втори въпрос е колко много от тази вродена
сила, развита и оформена чрез обучение и житейските обстоятелства, се
запазва, когато човек достигне високо положение. Колкото тази сила е по-
голяма, толкова по-здрави ще бъдат крилата на гения и по-висок ще бъде
полетът му. Рисковете винаги стават по-големи, но с тях расте и целта.
Дали нейните линии продължават нататък и биват насочвани от една по-
далечна необходимост, или се превръщат в крайъгълен камък на строеж,
планиран от амбицията, дали Фридрих или Александър действат, това е
едно и също от гледна точка на критиката. Ако някой възпламенява повече
въображението от смелостта, друг пък харесва повече разсъдителността,
защото тя съдържа в себе си повече абсолютна необходимост.
Трябва все пак да засегнем и едно друго, много важно обстоятелство.
Духът на смелост може да съществува в една армия било защото той е
в хората, или защото е възникнал в една успешна война, водена от
способни пълководци.
В наши дни е трудно да се намерят други средства за обучаване на
духа на хората в това отношение, с изключение на войната, и то при
наличието на смели пълководци. Само по този начин може да се
противопоставим на ленивостта на чувството, на склонността да се търси
удоволствие в удобството, водеща до дегенерация хора, които увеличават
материалното си охолство и са потънали в изключително активна търговия.
Една нация може да се надява на силна позиция в политическия свят,
ако нейният характер и практика в една съвременна война взаимно се
подкрепят в постоянно реципрочно действие.
Глава VII

Постоянството

На война повече от всякъде другаде нещата се развиват различно от

очакванията и изглеждат другояче, когато ги приближим, отколкото когато
ги гледаме от разстояние. Колко ясно може да наблюдава архитектът
творбата си, постепенно растяща и развиваща се според плана му?
Докторът, макар и да е зависим повече от милостта на загадъчни фактори и
шансове, отколкото архитектът, все пак знае достатъчно за формите и
резултатите на своите средства. От друга страна, на война командирът на
едно огромно цяло се оказва във водовъртежа на лъжлива и истинска
информация, на грешки, извършвани от страх, от небрежност и
прибързаност, на съпротива срещу авторитета и заповедите му било поради
грешни или правилни мотиви, било от болна амбиция, от истинско или
измамно чувство за дълг, от ленивост или изтощение, от злополуки, които
никой смъртен не може да предвиди. Накратко, той е жертва на стотици
хиляди въздействия, повечето от които имат притеснителен, а много малко
— ободряващ характер. Дългогодишният опит във войната води до
умението да се преценява бързо значението на отделните явления, да им се
противопоставят високият дух и вътрешната сила, подобно на скала,
пресрещаща разбиващите се вълни. Реши ли някой да отстъпи пред напора
на всички тези външни въздействия, той никога не ще може да изпълни
нещичко от онова, което е предначертал, и затова именно постоянството в
предначертаното решение е много важен балансьор, при положение че не
възникнат някакви основателни причини против това решение. Освен това
във войната почти няма славно начинание, което да не е постигнато с
нечовешко напрежение, с мъка и лишения, и ако тук слабостта на човека,
физическа и психическа, е винаги готова да поддаде, то пак само една
силна воля ще може да го поведе към целта, воля, която ще покаже на света
и на поколенията чутовната си издръжливост.
Глава VIII

Численото превъзходство

И в тактиката, както и в стратегията, численото превъзходство си

остава основният принцип на победата, така че се налага да го разгледаме
най-напред в това негово най-общо значение, заради което си позволяваме
следния начин на изложение:
Стратегията определя къде е мястото, кога е времето и каква е
числеността на силата, с която една битка би трябвало да се проведе. Чрез
това тройно определение, следователно, се оказва решаващо влияние върху
изхода на сражението. Ако тактиката води битката, ако има вече резултат,
бил той победа или поражение, стратегията го използва така, че той да е в
съгласие с голямата цел на войната. Тази цел естествено често е много
далечна, рядко се намира наблизо, подръка. Поредица от други цели са й
подчинени като средства. Тези цели, които в същото време са средства към
една по-висока задача, практически могат да бъдат от различни видове;
дори крайната цел на цялата война може да бъде различна при всеки
отделен случай. Ние ще се запознаем с тези неща, когато започнем да
опознаваме отделните цели, намиращи се в контакт с тях; и нямаме
желание да обхванем целия обект с пълното им изброяване, дори това да е
възможно. Следователно ще оставим използването на сражението засега да
заема първостепенно място.
Дори нещата, чрез които стратегията влияе върху изхода на битката,
независимо от това, че тя я е планирала и изградила, не са така прости, че
да могат да се обхванат с един поглед. Защото една стратегия посочва
време, място и сила и тя може да направи това по много начини, всеки от
които различно влияе на изхода от сражението, както и на последствията от
него. Следователно само ще се запознаваме с това постепенно, тоест чрез
обектите, които по-ясно определят приложението. Ако разголим битката от
всички промени, която тя може да претърпи според конкретната цел и от
обстоятелствата, от които произтича, накрая, ако оставим встрани
доблестта на военните части, защото е дадено качество, тогава остава само
голата концепция на сражението, която е аморфна битка, в която не
различаваме нищо освен броя на сражаващите се.
Този брой, следователно, ще определя победата. Сега от броя на
нещата, които анализирахме по-горе, за да стигнем до този момент, се
оказва, че численото превъзходство в една битка е само един от факторите,
използвани, за да се постигне победа: че, следователно, ако сме постигнали
всичко само с числено превъзходство или само основното, може би сме
извлекли твърде малко от него съобразно другите обстоятелства, чието
съдействие също се мени.
Но това превъзходство има степени, то може да се представи като
двукратно, трикратно или четирикратно и всеки разбира, че с увеличаване
по този начин то трябва (накрая) да надделее над всичко друго.
В този аспект гарантираме, че численото превъзходство е най-
значимият фактор за резултата на едно сражение, само че то трябва да бъде
достатъчно голямо, за да се противопостави на всички други съпътстващи
обстоятелства. Прекият резултат от това е, че възможно най-голямата
численост на частите би трябвало да се вкара в действие в решителния
момент.
Дали така заетите в боя части са достатъчни или не, по този въпрос
сме обсъдили всичко, което средствата ни позволяват. Това е първият
принцип на стратегията, следователно, в общи линии, както сега е
показано, той е подхождал доста добре и на гърци, и на персийци, или на
англичани и махараджи, както и на французи и германци. Но ще хвърлим
бегъл поглед на отношенията в Европа, що се отнася до войната, с цел да
стигнем до по-определена идея по този въпрос.
Тук откриваме армии, приличащи си много по обмундировка,
организация и практически умения от всякакъв вид. Остава само разликата
във военната доблест на армиите и в таланта на генералите, които може да
се колебаят с времето от една страна към друга. Ако разгледаме военната
история на съвременна Европа, няма да открием примера на Маратон.
Фридрих Велики побеждава 80 000 австрийци при Лойтен с около 30
000 души, а при Росбах с 25 000 войници побеждава 50 000 съюзници. Но
тези сражения са единични примери за победи, извоювани срещу числено
превъзхождащ противник. Няма защо да привеждаме примерите за битките
на Карл ХII при Нарва поради факта, че по това време едва ли може
руските войници да бъдат причислени към европейските, а и
подробностите за самото сражение не са достатъчно известни. При Дрезден
Бонапарт има 120 000 срещу 220 000 съюзници, следователно това не е
двойно повече. При Колин, Фридрих Велики не успява с 30 000 души
срещу 50 000 австрийци, нито пък Бонапарт в неговата отчаяна битка при
Лайпциг, където той има 160 000 души срещу 280 000.
От това може да заключим, че е много трудно, при настоящото
състояние на Европа, и за най-талантливия пълководец да спечели победа
над враг, два пъти по-многоброен от неговите сили. Ако двойният превес е
достатъчен, за да се сломят усилията и на най-великия пълководец, то може
да се признае, че значителното превъзходство на силите напълно
обезпечава успеха както в малките, така и в крупните сражения, даже при
неблагоприятни други обстоятелства. Разбира се, може да си представим
едно дефиле, в което дори десетократно по-голяма сила няма да може да
форсира врага, но в подобен случай не може да става въобще въпрос за
битка.
Смятаме, следователно, че при нашите условия, както и при други
сходни такива, превъзходството в решителния момент е въпрос от
капитална важност и че този субект в мнозинството случаи решително е
най-важният. Силата в решителния момент зависи от абсолютната мощ на
армията и от умението, с което тя я използва.
Първото правило, следователно, е да се навлезе в бойното поле с
колкото се може по-силна армия. Това звучи като аксиома, но историята
показва, че на войсковата сила дълго време не се е отдавало значение. Дори
повечето от най-обстоятелствените истории за войните от ХII в. или не
споменават силите на противниковите армии, или само мимоходом загатват
за тях, без да придават особено значение на това обстоятелство. Само
Темпелхоф в своята история за Седемгодишната война привежда постоянно
сведения за силите на войските, но те са твърде повърхностни.
Дори Масенбах в своите многобройни критически разбори върху
кампаниите на Прусия в периода 1793–1794 г. във Вогезките планини
говори подробно за хълмове и долини, пътища и пътеки, но не споменава и
дума за силите на воюващите страни.
Друго доказателство за пренебрегване на значението на числеността
виждаме в странната мисъл, която съществува в главите на някои критици,
че има предел за армиите, който се приема за най-добър, за оптимален, зад
чиито граници извънредните сили са по-скоро бреме и не вършат полезна
работа.
Има и много случаи, когато в битката не са вкарвани всички сили,
които са на разположение на бойното поле по време на война. Всичко това
е ставало, защото се е отричало значението на численото превъзходство.
Ако сме напълно убедени, че със значително числено превъзходство
може да се изпълни всичко възможно, тогава не може да пропуснем, че това
ясно убеждение се отразява в подготовката на войната, като ни кара да се
появим на бойното поле с колкото се може повече бойни части и да
спечелим превъзходство или най-малкото да се предпазим от противника,
който го притежава. Толкова, що се отнася до абсолютната сила, с която
войната би трябвало да се води.
Размерът на военните сили се определя от правителството; и именно с
тази определеност започва реалното действие на войната. С това
определяне всъщност започва военната дейност, тъй като размерът на
силите е първият стратегически акт. Главнокомандващият, който е получил
високата мисия да води войските, често е длъжен да приеме вече
определена без него величина на боя. Причината е в това, че той или не е
повлиял при определяне количеството на силите, или обстоятелствата не са
му позволили да им се дадат по-големи размери. Следователно, когато
нямаме абсолютно превъзходство, не ни остава нищо друго, освен да се
постигне в решителния момент относителен превес, като използваме
майсторски това, с което разполагаме. Правилното разчитане на времето и
пространството тук имат съществено значение. Това обстоятелство породи
мнението, че в подобно разчитане се състои стратегията, която се касае до
употребата на въоръжените сили за целта на войната. Разбира се, някои
отиват толкова далеч, че приписват на големите стратези и тактици ум,
специално пригоден за целта.
Ако хвърлим непредубеден поглед към военната история, ще открием,
че съпоставката на времето и пространството е безспорна основа на
стратегията. Но ако концепцията за умело съчетаване на време и
пространство може напълно да се припише във всеки момент на решителен
и активен пълководец, който побеждава няколко различни противника с
една и съща армия (Фридрих Велики, Бонапарт), тогава сами ненужно ще
се затрудним и объркаме в условните изрази. В името на яснотата и на
плодотворната употреба на концепции, необходимо е нещата винаги да
бъдат наричани с истинските им имена.
Правилната оценка за техните противници (Даун, Шварценберг),
храбростта да оставят за кратко време само малка сила пред тях, енергията
при форсираните походи, дързостта при внезапните атаки, засилената
активност, която сърцатите воини придобиват в момент на опасност — това
са основанията за такива победи; и какво общо имат те с възможността за
точно пресмятане на две прости неща като време и място на действие?
В историята твърде рядко се среща рикошетна игра на силите, с която
победата при Росбах и Монмирай дават устрем за победите при Лойтет и
Монтеро. Фактите за съсредоточаване на превъзхождащите сили на
решителния пункт и изкусната им употреба са основани най-вече на
вярната оценка в самите пунктове, на необходимото направление на силите,
на решимостта, която пренебрегва маловажното в полза на важното, и която
дава възможност да се държат силите съсредоточено. Именно с това са се
отличили Фридрих и Бонапарт.
Смятаме, че сега сме отделили на численото превъзходство
полагащото му се значение; тоест да бъде разглеждано като фундаментална
идея, винаги да се има предвид пред всичко друго и колкото се може в по-
голяма степен.
Но ако го разглеждаме като необходимо условие за победа, това би
било напълно погрешно схващане. В заключението, което трябва да следва
от това, не се крие нищо повече от стойността, която би трябвало да се
придаде на силата на числеността в сражението. Ако тази сила е възможно
по-голяма, тогава отговаря на правилото; един преглед на общите
отношения в такъв случай трябва да реши дали или не една битка трябва да
се избегне заради липсата на достатъчно сила.
Глава IХ

Изненадата

В предшестващата глава стана ясно, че е нужно усилие за постигане на

относително превъзходство в силите, което поражда след себе си друго
голямо усилие, също така основно по своя характер — това е да се порази
врагът с изненада. Тя се крие повече или по-малко в основата на всички
начинания, защото без нея вероятността за предимство в решителния
момент значително намалява.
Следователно изненадата е не само средство за постигане на числено
превъзходство; тя също трябва да бъде разглеждана сама по себе си като
съществен принцип заради моралния й ефект. Когато е успешна в най-
висша степен, последствията са объркване и сломена храброст в редиците
на противника. И за степента, до която тя осигурява успеха, има достатъчно
примери — големи и малки. Тук не говорим за ненадейно нападение,
характерно за атаката. Става въпрос за стремежа да се порази противникът
с изненадващото разпределение на силите, което може да бъде планирано и
приложено и при отбрана, и което е особено важно — при тактическата
отбрана.
Твърдим, че изненадата е в основата на всички начинания, без
изключение, само че в различни степени, според характера на предприетата
акция и другите обстоятелства. Тази разлика, разбира се, произлиза от
характера и особеностите на армията, качествата на пълководеца и
управлението на страната.
Изненадата е продукт на двата фактора — бързина и секретност, а те
са възможни, когато правителството се отличава със силна воля,
пълководецът — с неизтощима енергия, а във войската има високо чувство
на военен дълг. Обратното, когато са налице мекушавост и безотговорно
отношение, е немислимо да се разчита на изненада. Необходимо е да се
отбележи, че изненадата поради естеството си се удава в пълна мяра в
твърде редки случаи. Следователно бихме оформили погрешна концепция,
ако сметнем, че главно чрез това средство — изненадата — би се
постигнало много във войната. Като идея тя обещава много; като
изпълнение тя бързо се сблъсква със съпротивата на целия механизъм на
войната.
 В тактиката изненадата се чувства в свои води поради съвсем простата
причина, че всички измерения на времето и пространството тук са по-
малки. В стратегията тя ще е толкова по-удачна, колкото мероприятията са
по-близо до тактиката, и ще е толкова по-несполучлива, колкото тези
мероприятия се осъществяват по-високо горе, към сферата на политиката.
Подготовката за война обикновено отнема няколко месеца; събирането
на една армия на сборните пунктове изисква оформянето на депа и военни
муниционни складове и дълги походи. Това са дейности, които не могат да
се направят тайно, без да привлекат вниманието на съседните страни.
Следователно рядко се случва една държава да изненада друга чрез
война или чрез направлението, която тя дава на големите си военни
съединения…
От друга страна, може да се мисли, че изненадата е много по-възможна
и действена при операции от ден за ден — не е трудно да се изпревари
противникът с успешен поход, със завземането на път, важен пункт и т. н.
Трябва да се има предвид, че не се цени особено това, което се удава лесно.
Колкото възможността за изненада е по-голяма, последствията й са по-
малки. В грешка изпадат онези, които смятат, че изненадата в дребните
неща приближава до важните последствия, като спечелване на сражения
или завземане на голям обект. Всичко това е възможно, но на практика
трудно се получава. Историята е запазила твърде малко примери за
изненади, от които е произлязло нещо важно.
Денят 22 юли 1761 г. в Силезката война има известна слава в това
отношение. На този ден Фридрих Велики печели битката с генерал Лаудон
по време на похода към Носен, близо до река Ниса, заради което, както се
твърди, става невъзможно съединяването на австрийските и руските армии
в Горна Силезия и, следователно, е спечелил за себе си цели четири
седмици. Но който чете за това събитие внимателно в общите истории и
съди за него безпристрастно, никога няма да намери в похода от 22 юли
такова значение; и общо взето, в цялата модна логика по отношение на този
обект няма да види нищо повече от противоречия; но в действията срещу
Лаудон, в този подновен период на маневри, много от нещата са
непредвидими. Как би могъл някой, жаден за истина, да се съгласи с такова
историческо доказателство?
Когато си обещаваме големи резултати в една кампания, разчитайки на
принципа на изненадата, имаме предвид голяма активност, бързи решения
и форсирани походи като средства за реализиране на тази изненада; но че
тези средства, дори когато се предвиждат в много висока степен, невинаги
биха произвели желания ефект, виждаме в примери, предлагани от двама
генерали, на които може би е дадено да притежават най-големия талант за
използване на подобни средства — Фридрих Велики и Бонапарт. Първият,
когато изоставя внезапно Дрезден през юли 1760 г. и напада Ласи, после се
обръща отново към Дрезден, не печели нищо от цялото това „интермецо”, а
по-скоро се оказва в определено по-лошо положение, когато
междувременно пада крепостта Глац.
През 1813 г. Бонапарт два пъти внезапно напуска Дрезден и
изненадващо напада Блюхер, да не говорим за внезапни нахлувания в
Бохемия откъм Горна Лузатия, без накрая да постига целта си. Това са били
напразни удари. Както в единия, така и в другия случай Наполеон губи
само време и излага на сериозна опасност Дрезден.
Следователно и тук изненадата не осигурява голям успех без пряката
активност, енергия и решителност на пълководеца; тя трябва да е
облагодетелствана от обстоятелствата. Но ние в никакъв случай не
отричаме, че може да има успех; само го свързваме с необходимостта от
благоприятни обстоятелства, които не се случват толкова често и които
самият пълководец рядко може да осигури за себе си.
Създаването на благоприятни обстоятелства твърде рядко става по
желание. Примери могат да се вземат пак от действията на Фридрих и
Бонапарт. Първо ще се спрем на Бонапарт в прочутата му военна акция
срещу армията на Блюхер през февруари 1814 г., когато той е отделен от
Великата армия и се спуска към Марна. Няма да бъде лесно да открием
друг двудневен поход, който, изненадвайки врага, достига по-голям
резултат от този; армията на Блюхер, разгърната на едно разстояние, равно
на тридневен поход, е била побеждавана на части и понася загуба, почти
равна на поражение от голяма битка. Това е бил пълният ефект на
изненадата, защото, ако Блюхер е предвиждал такава близка възможност за
атака от страна на Бонапарт, би организирал армията си по съвсем друг
начин. Резултатът трябва да бъде приписан на тази грешка на Блюхер.
Бонапарт не е знаел всички тези обстоятелства, така че е имал и малко
добър късмет, който се е намесил в негова полза.
С битката при Лигниц през 1760 г. Фридрих Велики спечелва хубава
победа, като през нощта повторно променил позицията, която веднъж вече
бил заел. Лаудон бил напълно изненадан от това и загубил 70 оръдия и 10
000 души. Въпреки че Фридрих Велики по това време вече е възприел
принципа да се движи напред-назад с цел да осуети едно сражение или
поне да обърка вражеските планове, все пак промяната на позицията в
нощта на 14-и срещу 15-и не е извършена точно с това намерение, но
самият крал заявява, че позицията от 14-и не му харесвала. Следователно и
тук късметът здраво е проработил; без това щастливо съвпадение на атаката
и смяната на позиция през нощта, както и поради трудния характер на
местността, резултатът не би бил същият.
Така и в най-висшите области на стратегията има моменти на изненада
с много плодотворни резултати. Само ще приведем като пример
блестящите походи на Великия курфюрст срещу шведите от Франкония в
Померания и от Марк (Бранденбург) до Прегел през 1757 г., и прочутото
преминаване на Алпите от Бонапарт през 1800 г. В първия пример след
капитулация неприятелската армия очистила целия военен театър, а в
1757 г. другата армия едва ли не сдала военния си театър и себе си в плен.
В споменатите по-горе случаи успехът е бил голям и решителен. Впрочем
такива случаи историята предоставя твърде малко. Като съвсем неочакван
момент от войната може да посочим нахлуването в Силезия на Фридрих
Велики. Тук навсякъде резултатите са големи и мощни, но такива събития
не са типични за историята, ако не ги смесим със случаи, при които една
държава, поради липса на активност и енергия (Саксония — 1756 г., и
Русия — 1812 г.), не е приключила навреме приготовленията си.
Ще завършим с няколко бележки по същността на изненадата. Ако
изненадаме противника с грешен ход, тогава, вместо да берем добри
плодове, може да понесем здрав ответен удар. Понеже само по себе си
нападението е положителна дейност, то става ясно, че като оръжие
изненадата е присъща повече за нападателя, но, както ще видим, тя не
принадлежи само на него. Подготвена от нападателя, тя може да се натъкне
на изненада от страна на отбраната и в подобен случай пръв ще е този,
който по-вярно е ударил в целта.
Така би трябвало да бъде, но реалният живот не се придържа съвсем
точно към тази линия, и то по една много проста причина — поради силата
на моралното влияние изненадата понякога произвежда толкова
необикновени ефекти, че може да ощастливи онзи от двамата противници,
положението на когото е по-гибелно, а не този, който е взел по-добри
мерки.
Изводът, който може да се направи от употребата на изненадата,
почива в голяма степен върху положението, в което човек се намира спрямо
противника си. Колкото е по-голямо моралното предимство над
противника, колкото повече сме в положението да го изпреварим и да го
обезкуражим, толкова пo на място е стремежът да му поднасяме изненади
на всяка крачка.
Разбиран и прилаган така, принципът на изненадата води до големи
резултати и често дава победата там, където с всяко друго средство би се
стигнало единствено до поражение и срам.
Глава Х

Военна хитрост

Военната хитрост включва едно скрито намерение, и следователно е

противоположна на прякото открито действие по същия начин, както
остроумието, хубавият виц е в противовес на конкретния реален факт.
Следователно тя няма нищо общо със средствата на убеждението, личния
интерес или силата, а има много общо с лъжата, защото като нея крие целта
си. Самата тя е лъжа по своята същност, но все пак се различава от нея.
Прилагащият военна хитрост оставя онзи, когото мами, да разбере нещата
погрешно, което в крайна сметка се проявява в резултата и внезапно
променя същността на картината пред очите му. Следователно, може да
кажем, че както остроумието е ловкост при боравене с идеи и схващания,
така военната хитрост е ловкост по отношение на действията.

Битката при Бленхайм, 13 август 1704 г. Във войната за

испанското наследство австро-английската армия разбива френската
армия.

От пръв поглед става ясно, че стратегията се свързва, макар и непряко,

с военната хитрост. На латински двете думи са подобни (военна хитрост се
изписва „stratagem”, а стратегия — „strategy” — бел. прев.); така че, с
всички реални или видими промени, през които общият характер на
войната е преминал от времената на древните гърци до наши дни, този
термин проявява своята истинска същност.
Ако предоставим на тактиката прякото насочване на удара, тоест на
сражението, то се оказва, че извън честолюбието и силната воля никакво
друго свойство у пълководеца не е в състояние да оживи стратегическата
му дейност така както хитростта. Онова, което казахме в предишната глава
за необходимостта да се изненада противникът, подкрепя нашето
твърдение. Наистина не е възможна изненада, ако в основата й не се заложи
известен, макар и малък, дял от хитростта. Но колкото и да бихме желали
да разберем как актьорите във войната се надпреварват един-друг в тайната
активност, бързина и военна хитрост, все пак трябва да приемем, че тези
качества се разкриват твърде малко от историята и рядко могат да изплуват
на повърхността сред масата взаимоотношения и обстоятелства. Причината
за това е естествена и се слива с извода от предишната глава.
Стратегията се занимава с разпоредбите за сраженията и с всичко
онова, което се касае до тях. Тя не подражава на действията на обикновения
живот, които се заключават в уверения, убеждения и др. А това именно е
същинското евтино оръжие на хитреца.
Привидните планове, заповедите, давани за заблуждение на
противника, лъжливите сведения, давани нарочно, за да може той да ги
узнае, обикновено оказват твърде незначително влияние в стратегията. От
всичко това има полза само при изключително благоприятни случаи —
когато обстановката изисква това специално, следователно на тази дейност
не трябва да се гледа като на свободна и самостоятелна, която произлиза
лично от пълководеца.
Но такива мерки като подготвяне на схеми за едно сражение, така
подробни, че да се наложим над врага, изискват значителен разход на време
и енергия; разбира се, колкото по-голямо впечатление може да се направи,
толкова по-голям е разходът в тези отношения. И понеже това обикновено
не е даденост, много малко от така наречените демонстрации в стратегията
влияят върху целта, за която са предназначени. Фактически опасно е да се
отделят големи сили за някакъв отрязък от време само за една военна
хитрост, защото винаги има риск това да бъде направено напразно, а
изразходваните сили и енергия обикновено са нужни за решителния
момент, там, където са необходими.
Главният деятел във войната винаги е особено чувствителен към тази
мрачна истина и, следователно, няма желание да си играе на голяма
активност и гъвкавост. Горчивата сериозност на необходимостта оказва
толкова силен натиск за пряко действие, че няма място за игра. С една дума,
фигурите на една стратегическа шахматна дъска се нуждаят от мобилност,
която е елемент на военната хитрост и подмолност.
Заключението, което правим, е, че едно точно и проницателно око е
по-необходимо и по-полезно за един пълководец отколкото хитростта. Тя
обаче не вреди, не ощетява нищо, ако я има и не е за сметка на други по-
съществени качества на пълководеца.
Но колкото по-слаби са силите, толкова по-наложително е да се
прибягва до подкрепата на хитростта. Тя се явява последната спасителна
котва за слабия, комуто няма да помогне нито благоразумието, нито
мъдростта, нито даже изкуството. Колкото по-безнадеждно е положението
му, толкова повече расте необходимостта от един-единствен, отчаян удар и
най-бързо на помощ на дързостта на този пълководец идва военната
хитрост. Когато са по-освободени от всички по-нататъшни сметки, от
грижата за бъдещето, дързостта и военната хитрост се засилват взаимно и
така събират в една точка непрекъсващото припламване на надеждата в
един-единствен лъч, който би могъл да послужи за разпалване на пламъка.
Глава ХI

Съсредоточаване на сили по място

Най-добрата стратегия е винаги да разполагаш с достатъчно хора, и то

в решаващата точка. Ето защо освен старанието да се осигурят
необходимите сили, което невинаги зависи от усилията на пълководеца, за
стратегията няма друг, по- висш и по-прост закон освен този, да държиш
силите си в едно цяло. Нищо не трябва да бъде отделено от основната маса
освен онова, което се налага да бъде изпратено някъде поради належаща
цел. Стоим твърдо на тази максима и я разглеждаме като необходим
пътеводител. Какви са разумните причини, поради които може да бъде
направено разделяне на силите, ще научим по-нататък. Тогава ще видим, че
този принцип невинаги може да има еднаква всеобща значимост във всяка
една война и че резултатите от неговото прилагане зависят от целта и от
средствата.
Колкото и невероятно да е, на пръв поглед има много случаи, когато
силите са се разделяли не поради ясно осъзнаване на необходимостта от
това, а единствено поради внушение на рутината и примера.
Признаем ли веднъж за нормално пълното съсредоточаване на всички
сили, а всяко тяхно разделяне за отклонение, което непременно трябва да се
оправдава с убедителни доводи, то ще предотвратим не само
несъобразности, но ще отрежем пътя и на много мними поводи, които
служат като предлог за отклонение от нормата.
Глава ХII

Навременен сбор на силите

Тук трябва да се занимаем с една концепция, която в реалния живот

пръска различни видове илюзорна светлина. Следователно необходима е
ясна дефиниция и развитие на идеята и се надяваме да ни бъде позволен
един кратък анализ.
Войната е сблъсък на две противоположни сили, при което, в хода на
събитието, по-силният не само разгромява другия, но и го увлича по-
нататък в своето движение. За да се постигне такъв резултат, не се допуска
последователна употреба на силите, а едновременното прилагане на
всички, предвидени за дадения случай сили, би следвало да се приеме като
изначален закон на войната.
Така на практика става и в действителност, доколкото битката прилича
на механичен удар. Но когато боят се обърне в трайно взаимодействие на
сили, които се взаимоунищожават, то се допуска и последователното
действие на силите. Това е свойствено на тактиката.
Ако в една престрелка 1000 души са противопоставени на 500,
загубата на всяка една от страните ще зависи от нейната численост. 1000
души изстрелват два пъти повече куршуми от 500, но предполага се, че
изстрелите ще нанесат повече поражения върху 1000-те, защото се допуска,
че те стоят по-нагъсто. По този начин при еднаква точност от двете страни,
броят на сполучливите удари ще бъде еднакъв (например по 200 за всяка
страна). Да допуснем, че страната, взела участие в боя с 500 души, има зад
тях, извън боя, още 500. Тогава ще излезе, че всяка страна има по 800 души,
но вече едната страна ще има на разположение 500 съвършено бодри
войници, добре организирани и с достатъчен брой патрони, а другата — с
800 души еднакво уморени, дезорганизирани и с непълно количество
патрони.
Ето как става очевидно, че използването на твърде много сили в
сражението може да се окаже недостатък; защото, колкото и предимства
може да дава превъзходството в началния момент, би могло да платим
скъпо с общия краен неуспех за това в следващия момент.
Но тази опасност трае дотогава, докато не се прекратят безредиците в
строя и немощта, или с една дума, кризата, която сполетява и победителя.
Появата на бодри неприятелски сили е опасна за победителя само в
периода на кризата.
Когато объркващият ефект от победата свърши и, следователно, остане
само моралното превъзходство, което всяка победа дава, тогава вече новите
бодри сили не са в състояние да помогнат на победения и ще бъдат
въвлечени непременно в общото поражение. Даже двойно по-силен резерв
не ще даде победата на армия, която е била победена преди това. Тук се
оказваме при източника на голямата реална разлика между тактика и
стратегия.
Тактиката може да вкара в дело силите последователно, а стратегията
изисква това да става непременно едновременно.
Ако в тактическите действия делото не трябва да се решава с натиск,
то за обезпечаването на първия успех трябва да включим само
необходимото количество войски. Останалите трябва да държим извън
сферата на огъня. Свежите сили трябва да противопоставим на новите
неприятелски сили и така да повалим вече разстроената войска на
неприятеля. В стратегията виждаме съвсем друго.
Вече посочихме, че, ако е удържан стратегически успех, то няма защо
да се боим от ответен удар, понеже и кризисът е преодолян с успеха. От
друга страна, не всички стратегически сили са отслабени с боя. В боя губят
само тези войски, които са взели пряко участие в него.
И така, загубите не растат пропорционално с уголемяването на силите,
които действат стратегически, и дори често се намаляват, а самият успех е
по-обезпечен. От това следва, че при делото (стратегически) е необходима
употребата на възможно по-големи сили и че тази употреба е задължително
да бъде едновременна.
Всички тези размишления се отнасят до идеята за последователната
употреба на силите, а не до понятието стратегически резерв. Двете понятия
несъмнено, както ще видим в следващата глава, си взаимодействат и с още
други.
Нашата цел тук е само да докажем, че ако в тактиката (в сражението)
войските отслабват спрямо продължителността на действителната им
употреба, с други думи, че времето се явява множител в произведението на
отслабването, то в стратегията времето няма никакво значение.
Разрушителното влияние на времето върху бойните сили в стратегията се
възнаграждава в други отношения, затова стратегията съвсем не може да
признава за съюзник времето заради самото него и с тази цел да вкарва в
дело силите си последователно, а не вкупом.
Казваме „времето заради самото него”, защото е необходимо то да се
отличава само по себе си от другите, чужди нему обстоятелства, които то
води след себе си. Спрямо тези обстоятелства за една от страните времето
може или трябва да има по-голяма цена. В този смисъл времето е предмет,
далеч немаловажен.
Законът е: всички налични сили, предназначени за достигане на
известна стратегическа цел, трябва да се употребяват едновременно.
Правилото, което търсихме да изведем, следователно е, че всички сили
— достъпни и предназначени за една стратегическа цел — би трябвало да
се приложат едновременно към нея; и това приложение ще бъде толкова по-
пълно, колкото повече всичко е съчетано в едно действие и в един момент.
Но все пак в стратегията има подновяване на усилието и едно
постоянно действие, което като главно средство към крайния успех е по-
практично да не се подминава; това е продължителното разгръщане на
нови сили. Това също е предмет на друга глава и само го споменаваме тук с
оглед да предпазим читателя да не предположи нещо, за което не сме
говорили.
Сега се обръщаме към предмет, много тясно свързан със сегашните ни
разсъждения, който може да бъде разгледан, преди цялото да бъде напълно
осветено — имаме предвид стратегическия резерв.
Глава ХIII

Стратегически резерв

Резервът има две различни предназначения: първото — времетраене и

подновяване на сражението, и второто — предотвратяване на изненадите.
Ползата от първото предназначение е последователното приложение на
сили и поради това не може да се свърже със стратегията. Случай, при
който една бойна част е поставена зад опасността, с цел да продължи боя,
ще бъде тактически резерв, а не стратегически. На второто предназначение
отговаря подразделение, което се изпраща на пункт, където противникът
взема връх, понеже предварително не е била точно оценена силата, която
трябва да се съпротивява там. Впрочем непредвидените случаи могат да
бъдат отстранени и в стратегията и затова има нужда от стратегически
резерв, но само там, където непредвидените случаи въобще са мислими.
Такива случаи също могат да се срещнат и в стратегията, защото
стратегическият акт е пряко свързан с тактическия. В стратегията също,
много често, се предприема мярка, преди да се разбере какво става
всъщност или в резултат на несигурни доклади и съобщения, пристигащи
ден след ден или дори час след час, и едва накрая — в резултат от
сраженията; това е, следователно, основното условие за издаване на
стратегическа заповед, така че съобразно степента на несигурност да бъдат
непременно запазени сили в резерв във връзка с бъдещи непредвидени
явления.
С раздалечаването на стратегическата дейност от тактическата тази
неувереност намалява и изцяло изчезва там, където стратегията граничи с
политиката.
В отбраната изобщо, но особено в отбраната при характерни
препятствия на терена като реки, хълмове и др., такива непредвидени
затруднения са добре известни и често се случват. Посоката, в която
противникът води колоните си към сражението, може да бъде преценена и
визуално. Когато някой смята да премине река, това се научава от
подготовката, направена малко преди това; посоката, в която той иска да
нахлуе, обикновено се съобщава от всички вестници, преди да е
произведен дори един пистолетен изстрел. Колкото по-голям е размерът на
предприетите мерки, толкова по-малко място остава на противника за
изненада. Времето и мястото са толкова важни, обстоятелствата, от които
произтича действието, са толкова публично известни и малко подлежащи
на промяна, че предстоящото събитие е или своевременно добре известно,
или може да бъде достатъчно вярно.
От друга страна, използването на резерва в областта на стратегията,
дори онзи, който е подръка, ще бъде винаги по-малко ефикасен, колкото
повече мерките са от общ характер.
Видяхме, че тактическият успех в един бой сам по себе си няма
никакво значение и че всички отделни боеве намират крайно решение в
общия изход на цялото сражение. Но и изходът от цялото сражение има
само относително нееднакво значение съответно с това — дали удържаната
победа над армията на противника е победа над една по-значителна част от
силите му, или е над една малка част от тях. Изгубеното сражение от едно
подразделение може да се поправи с общата победа на цялата армия и да се
обърне в щастливо обстоятелство (двата дни при Кулм, на 29 и 30 август
1813 г.). Също така е ясно, че значението на всяка победа е толкова по-
самостойно, колкото по-голяма е била победената част. Никой не може да
се съмнява, че важността на всяка победа (успешният изход на всяко
тотално сражение) е толкова по-съществена, колкото по-значителна е
завладяната част. А възможността за поправяне на евентуалната загуба при
следващи събития намалява в същата пропорция. На друго място ще
изследваме това по-подробно — тук обръщаме внимание само върху
безспорното значение на тази прогресия.
Към предните две изследвания нека прибавим и третото — при
постепенното въвеждане на силите в тактическите действия главното
решение се отмерва в края. Обратното е в стратегията — законът за
едновременната употреба на силите се стреми почти винаги към решение в
началото на общото действие, което не трябва да се разбира непременно в
смисъл на решение за цялата война.
Накрая намираме за неминуемо, че стратегическият резерв е толкова
по-излишен, безполезен, даже вреден, колкото по-обширно и
разпространено е неговото предназначение.
Моментът, в който идеята за стратегически резерв започва да губи
съдържателност, не е трудно да се определи, че се крие в главното решение
(решителната битка). Всички части би трябвало да се използват в сферата
на главното решение и всеки резерв (активна сила на разположение),
предназначен за използване след това решение, противоречи на здравия
разум. Следователно, ако тактиката намира в резерва средства не само да
противодейства на всяка изненада, но и да възстанови сражението, там,
където то върви неуспешно, то стратегията е длъжна да се откаже от него.
Неуспехът на стратегията в един пункт обикновено се компенсира с успехи
на другите пунктове. Но във всички случаи стратегията е длъжна веднъж
завинаги да се откаже от мисълта да възстанови изгубеното с
предварително оставен резерв.
Посочихме като абсурдна идеята за стратегически резерв, който не
сътрудничи за крайния резултат, и по тази причина, несъмнено, не би
трябвало да я включваме в нашия анализ, както направихме в тези две
глави, където тя не е прикрита зад други идеи, а изглежда като нещо по-
приемливо. Някой вижда в нея връх на съвършенството в стратегическата
мъдрост и предвидливост; друг я отхвърля и заедно с нея отхвърля и идеята
за всякакъв резерв, следователно дори и за тактически резерв. Това
объркване на идеи се пренася и в реалния живот и може да го потвърдим с
един паметен момент само ако си припомним, че Прусия през 1806 г.
оставя резерв от 20 000 души, разквартируван в Марк, под командването на
принц Ойген Вюртенбергски, който не би могъл вероятно да стигне Заале
навреме, за да бъде от някаква полза, и че друга сила от 25 000 мъже, също
под негово командване, остава в Източна и Южна Прусия, предназначена
само да бъде включена накрая като резерв.
След тези примери не може да бъдем обвинени, че воюваме с вятърни
мелници.
Глава ХIV

Пестене на сили

Пътят на разсъжденията, както вече казахме, рядко позволява да бъде

сведен до едно математическо равнище на принципи и мнения. Винаги
оставя известно празно пространство. Но това е присъщо на всички
практически изкуства в живота. За чертите на красотата няма абсциси и
ординати; кръгове и елипси не се описват със средствата на алгебричната
им формула. Военният деятел трябва да се осланя на тънкия си такт в
сражението, постигнат с обсъждане и опит, като изхожда от острия
природен ум, за да открива истината точно, макар и почти несъзнателно.
Друг път ще се случи да се ръководи от правилата, изведени от основния
закон, или да се опре на утвърдения метод.
Предвид опростяването на нещата предлагаме следния извод: Винаги
да се има предвид общото съдействие на всички бойни сили, или с други
думи, никога нито една част да не остава извън зрителното ни поле. Лош
иконом на бойните сили е този, който оставя част от тях там, където за тях
няма полезна дейност, и също така онзи, който извършва с тях маневри във
време, когато противникът побеждава. В този смисъл налице е разхищение
на сили, което е дори по-лошо от безцелното им използване. Ако трябва да
се действа, то в акцията трябва да участват всички сили, които са на
разположение. Всяка част непременно трябва да действа, тъй като и най-
неоправданата дейност, ако не друго, поне бави и задържа известна част от
неприятелските сили, докато войсковата част, която не върши нищо, за
дадено време е изцяло неутрализирана.
Несъмнено тази идея е свързана с принципите, съдържащи се в
предишните три глави. И така, това е същността, разгледана в общ план и
събрана в една-единствена концепция.
Глава ХV

Геометричен елемент

Фортификацията показва, че геометрията или формата на разделяне на

бойните сили по време на война може да има първостепенно значение. В
укрепленията геометрията определя почти всичко. Тя играе голяма роля и в
тактиката, тъй като тактиката в тесен смисъл, т. е. науката за придвижване
на войските, се осланя изцяло на нея.
Има много случаи, в които геометричният елемент е погрешно
прилаган, а в други е просто пропилян. Въпреки това геометричното начало
е придобило широко приложение в най-новата обхватна тактика. Разбира
се, геометричното начало не може да намери в тактиката същото
приложение както във фортификацията, тъй като в нея, обратно на
фортификацията, всичко е много по-мобилно, а влиянието на нравствените
сили и свойствата на личността се чувства значително, а най-накрая и
просторът за случайността е по-обширен. Още по-слабо е влиянието на
геометричния елемент в стратегията. Безсъмнено и в нея формата на
разделяне на силите и вида на територията оказват важно влияние, но все
пак там геометричният елемент няма такова решаващо значение, както в
тактиката. Доколко геометрията проявява своето значение в стратегията, ще
говорим по-нататък в нашия труд. Тук специално обръщаме внимание на
разликата между стратегия и тактика.
В тактиката времето и мястото бързо се свиват към своя минимум. Ако
една бойна част е атакувана откъм фланга и откъм тила, твърде скоро се
стига до момент, когато не остава нищо друго освен отстъпление. Такова
положение е твърде близко до абсолютната невъзможност да се продължи
борбата. Трябва, следователно, да се пробие обсадата — да се измъкнем от
нея или да попадаме в нея. Поради това в повечето случаи поразителни са
всички тези операции, които клонят към обход. Те са поразителни, тъй като
пораждат страх у противника. Очевидно е, че тук геометричното
разполагане на силите има твърде голямо значение.
В стратегията това има по-слабо отражение за сметка на по-голямото
пространство и време. Често пъти седмици и месеци трябва да минат,
преди да се осъществи едно стратегическо придвижване, предназначено да
обкръжи врага. Освен това разстоянията са толкова големи, че вероятността
да удариш на точното място, в крайна сметка, дори и при най-доброто
разположение на силите, е твърде малка.
В стратегията, следователно, влиянието на комбинациите, основани на
геометричния елемент, е твърде малко и затова отражението на успеха,
действително постигнат на известен пункт, е несравнено по-голям.
Следователно не се колебаем да смятаме за установена истина, че
стратегията зависи повече от броя и колебанията на победоносните
сражения, отколкото от формата на големите линии, с които те са свързани.
А наред с това най-новите теории са избрали за своя възлюбена рожба
тъкмо противоположните мнения, които разчитат с това да придадат по-
голямо значение на стратегията. В стратегията те виждат висшата дейност
на духа и с това мислят да облагородят войната или да я направят по-
научна. Твърдим, че една добра теория ще допринесе по-голяма полза с
това, че ще обори такива „изсмукани” умозрения, за изходна точка на които
служи геометричният елемент.
Глава ХVI

За отлагането на военното действие

Ако някой смята войната като акт на взаимно изтребление,

задължително би трябвало да си представи и двете страни в настъпление.
Трябва да се отбележи обаче, че трябва да си представи едната страна като
изчакваща, а другата като придвижваща се, тъй като обстоятелствата никога
не са напълно еднакви и от двете страни, или поне никога не остават
еднакви.
Ако се допусне, че ще настъпи момент, в който и двете страни ще имат
напълно идентично положение, то разликата в целите, които преследват, не
би дала възможност да се появят условия за временно спиране на
действието.
С времето трябва да настъпи промяна, от което следва, че текущият
момент е по-благоприятен за едната, отколкото за другата страна. Сега, ако
предположим, че двамата пълководци познават напълно това
обстоятелство, тогава единият има мотив за действие, докато в същото
време другият има причина да изчаква. Следователно не може да бъде в
интерес и на двамата да напредват едновременно, нито пък изчакването
може да бъде в интерес на двамата по едно и също време. Това
противопоставяне на интересите по отношение на целта тук не произлиза
от принципа на общата полярност и следователно не е срещу аргумента от
пета глава на втора книга. То зависи от факта, че тук в действителност едно
и също нещо едновременно е привлекателно или мотив и за двамата
пълководци, а именно вероятността да се укрепи или разбие позицията им
в едно бъдещо действие.
Но дори ако предположим възможността за съвършено равенство на
обстоятелствата в това отношение или ако вземем предвид, че поради
недостатъчно добро познаване на взаимните им позиции може да се получи
подобно равенство и за двете страни, все пак различието на политическите
цели отстранява вероятността от такава възможност. Една от страните по
необходимост трябва да се приеме, че е политически агресор, защото не
може да има война, възникнала в резултат на отбранителни намерения на
двете страни. Но агресорът има позитивна цел, докато отбранителят — по-
скоро негативна. Тогава на първия принадлежи положителното действие,
защото само с това средство той може да постигне категоричен резултат.
Следователно в случаите, когато двете страни се оказват в сходни
обстоятелства, агресорът е принуден да действа заради стойността на
позитивната цел.
От тази гледна точка отлагането на един акт на война, строго
погледнато, е в противоречие с природата на нещата. Защото двете армии, в
качеството си на два несъвместими елемента, непременно взаимно ще се
унищожат, както водата и огънят никога не могат да бъдат в равновесие, а
действат и противодействат един срещу друг, докато единият не изчезне.
Какво би могло да се каже за двама борци, които остават вплетени един в
друг с часове, без да извършват и едно движение? Военното действие,
следователно, е като навит часовник — той забързва отначало, за да влезе
после в нормален ритъм. Но колкото и да е необуздан и див характерът на
войната, той все пак влачи веригите на човешките слабости и
противоречието, което откриваме тук, е, че никой не би се учудил от факта,
че човек сам търси и създава опасностите, от които същевременно се
страхува.
Ако хвърлим общ поглед върху военната история, ще открием тъкмо
обратното на непрекъснатото напредване към целта — тоест, че
неподвижността и бездействието е напълно нормално състояние за една
армия посред войната, докато действието е изключение. Това може почти
сигурно да предизвика съмнение в правилността на концепцията ни. Но ако
военната история води към това заключение, когато се погледне в общ
план, поредицата неотдавнашни кампании потвърждава позицията ни.
Войната на революцията показва ясно своята реалност и само доказва
необходимостта си. В нейните операции и специално в кампаниите на
Бонапарт воденето на война достигна неограничена степен на енергия,
която представихме като същностен закон на този елемент. Тази степен,
следователно, е възможна и след като е възможна, тогава е необходима.
Как някой би могъл на практика да оправдае пред разума
разхищението на сили във войната, ако действието не води към целта?
Пекарят нагрява пещта си, за да изпече хляба в нея; конят се впряга в
каруцата, за да я караме; защо тогава да предприемаме огромното усилие на
една война, ако не търсим нищо друго от нея освен усилия от страна на
противника?
Толкова за преценката за основния принцип — това касае и неговите
модификации, доколкото те се крият в характера на нещата и са независими
от изключенията.
Тук трябва да се отбележат три причини, които изглеждат като
вградени балансьори и предпазват свръхбързото или неконтролируемо
движение на механизма на войната.
Първата, която показва постоянна склонност към закъснение и в тази
връзка е задържащ, забавящ принцип, е естествената плахост и липса на
решителност в човека, вид инерция в света на морала, която обаче
произтича не от привлекателни, а от отблъскващи сили, тоест от ужаса пред
опасността и отговорността.
В пламъците на войната обикновено характерите изглеждат по-
сериозни. Придобитият устрем следователно трябва да бъде по-силен и по-
често повтарящ се, ако движението има продължителен характер. Ясната
идея за целта, заради която са извадени оръжията, рядко е достатъчна, за да
се преодолее съпротивителната сила, и ако войнолюбивият, предприемчив
дух, който по време на война се чувства в естествената си среда както
рибата във водата, не владее умовете и ако няма натиск отгоре, породен от
някаква голяма необходимост, тогава бездействието ще се появи на дневен
ред и напредването ще бъде изключение.
Втората причина е несъвършенството на човешката прозорливост и
преценка, което е по-голямо по време на война, отколкото навсякъде
другаде, защото една личност малко знае за собственото си положение и
може само да предвижда, без особена сигурност, положението на
противника, което винаги е тайна. Това често пъти става причина и двете
страни да разглеждат една и съща цел като предимство за себе си, докато в
действителност интересът на едната може да преобладава. Поради това
всеки мисли, че постъпва мъдро, като чака следващ момент, както вече
подчертахме в пета глава на втора книга.
Третата причина, която спъва хода на нещата като прът в колелата и от
време на време довежда до пълна неподвижност, е силната форма на
отбрана. А може да се чувства слаб да атакува Б, от което не следва, че Б е
достатъчно силен, за да атакува А. Допълнителната сила, която отбраната
дава, не се загубва при започване на нападението, а преминава към
противника. Следователно може да се случи така, че и двете страни по едно
и също време не само да се чувстват слаби за атака, но и това да е така в
действителност.
Тази проявяваща се, дори и в средата на едно военно действие,
тревожна разсъдителност и предпазливост и очакването на голяма опасност
намират плодородна почва, чрез която и двете страни могат да напрегнат
силата си и да укротят естествената нетърпеливост на войната.
В същото време обаче тези причини, без да се преувеличава ефектът
им, трудно биха обяснили дългите бездействия, които се наблюдават при
военни операции от минали времена, във войни, предприемани заради
незначителни интереси, и при които бездействието изяжда девет десети от
времето, в което частите са на бойна нога. Тази особеност трябва да се
отдаде на причини, чужди на самото понятие за войната. Между тях са
такива като влиянието, което има политическото предимство на единия от
противниците или положението на моралния възглед на другия. Тези
обстоятелства могат да придобият такова преобладаващо влияние, че да
превърнат войната в половинчата работа. Често пъти войната не е нищо
друго освен въоръжен неутралитет или проста демонстрация, целяща да
подкрепи преговори, вземане на леки залози с цел да се подготви бъдещето
или най-после съюзно обвързване, колкото и лошо да е извършено.
Във всички тези обстоятелства спорните интереси са толкова дребни,
враждебното начало толкова неразвито, стремежът да се вреди — толкова
слаб, поводите за страх също толкова малки, че направлението на войната
както от едната, така и от другата страна губи инстинкта за полет.
Колкото повече войната се доближава до тези размери, толкова и
правилата на теорията са по-малко приложими в нея и толкова по-голяма
власт придобива случайността.
Но не би могло да се отрече, че при такива условия е невъзможно да се
предаде на войната прогнозируемо и рационално направление, а
действието е може би по-променливо, отколкото когато съдържа повече
енергия. Тук нещата не се касаят до големи хазартни игри, където на карта
се поставят само златни дукати, а до онези малки задкулисни и пазарни
операции, в които всичките загуби са в жълти стотинки. И в тази сфера,
където воденето на война навърта време с поредица от малки успехи — с
дребни стълкновения, къде сериозно, къде на шега, с дълги разположения
на сили, завършващи в нищото, с позиции и походи, които впоследствие се
оценяват като умели, защото безкрайно дребните им цели се губят някъде и
здравият разум не може да ги открие, — именно в тази сфера много
теоретици откриват в домашните си кабинети изкуството на войната. В тези
лъжливи атаки, походи, в половинчатите и още по-дребни напъни на бивши
войни те виждат целта на цялата теория, превъзходството на ума над
материята и съвременната война им изглежда по-скоро див юмручен бой,
от който нищо не може да бъде научено и който трябва да се разглежда по-
скоро като стъпка назад — към варварството. Това мнение е толкова
лековато, колкото и целите, с които то е свързано.
От казаното става ясно, че там, където няма нито страст, нито енергия,
едно изкусно благоразумие си е на мястото, но да се ръководят големите
сили, да се управлява в бурята срещу вълните и бесните ветрове — нима
това не е една по-благородна творба на интелигентността и по-висша
дейност на духа? От друга страна, който умее много, не може ли и по-
малко? Който знае да води голяма война, нима не може да води и друга, в
която е нужна по-слаба енергия? Австрийците, верни на своите стари
военни методи, не са ли били изненадани и не бе ли срината до основи
тяхната монархия със стремглавото нападение на Фридрих Велики? Ами
прусаците — не ги ли нападна Френската революция при пълната им
въображаема защитност и не ги ли повлече в движението си от Шалон до
Москва? Горко на правителство, което срещне с половинчата политика и
оковано военно изкуство противник, който като сурова стихия не признава
други закони освен тези на бушуващите в него сили. Тогава вече всяка
липса на дейност и на напрежение на усилията ще бъде тежест, притурена
към везната на противника; тогава вече няма да е толкова лесно да заемеш
позата на атлет, тъй като и най-незначителният удар ще е достатъчен да те
срази.
От всички изложени причини става ясно, че военният акт в дадена
война не протича в непрекъснато движение, а на тласъци, и че между
отделните кръвопролитни действия настъпва време на наблюдение, през
което двете страни ще се намират в отбрана, така че обикновено една по-
висша цел при едната страна ще наложи принципа на нападението и ще го
накара, най-общо казано, да се задържи в положение на придвижване…
Глава ХVII

За характера на съвременната война

Днес в стратегията, повече отколкото в тактиката, не би могло да се

вземе решение или да се отстоява някакъв проект, без да се има предвид
характерът на войната в последно време.
Под енергичното ръководство на Бонапарт, като отхвърлиха старите
бойни похвати, с изключително щастие и небивала дотогава дързост,
французите почти завоюваха цяла Европа. Като прегазваха всичко по пътя
си, понякога дори с първия си удар успяваха да разклатят из основи и най-
силните държави.
Войната през 1812 г. доказа нагледно това, което логично се
предполага — че завладяването на една обширна империя е
неосъществимо, че вероятността за успех на отбраняващия се невинаги
намалява със сраженията, които губи, и с превзетите му градове и
провинции, и че често пъти защитаващият се става по-силен и може от своя
страна да предприеме енергично нападение тогава, когато противникът,
вече изтощен, е проникнал до пределния пункт, който не може да прекрачи.
През 1813 г. Прусия използва милициите (доброволците) и показа, че с
тях може да увеличи шест пъти силата на армията си и че тези помощни
войски са еднакво пригодни и за нападение, и за отбрана.
Днес всеки знае, че участието във войната на всички живи сили у един
народ уголемява извънредно неговата мощ. Може да се направи изводът, че
в бъдеще, без изключение, всички правителства при какъвто и да е мотив за
война — жажда за завладяване или необходимост за отбрана — ще
прибягват до цялата жива мощ.
Следователно войните, в които участва целостта на народните сили и
на двете враждуващи страни, ще се водят не така като досегашните, където
всичко е предвидено и пресметнато на принципа на редовните армии,
изправени една срещу друга, а по съвсем други начала.
Глава ХVIII

Напрежение и отдих — динамичен закон на войната

Както видяхме в шестнайсета глава на тази книга (стр. 209), в повечето

кампании е изразходвано много повече време в позиционно очакване и
бездействие, отколкото в действие.
Ако има прекъсване на действието по време на война, тоест, ако никоя
страна не се стреми към нещо определено, това е отдих, почивка, но
почивка в широкия смисъл, в който не само моралните и физическите
военни сили, но и положенията, отношенията и интересите — с една дума,
всичко, остава в равновесие.
Обратното — щом единият от противниците започне отново
приготовления и изяви намерение за ново настъпление, а другият се
противопоставя на този замисъл, тогава бездействието изчезва и дава място
на настъплението, на напрежение на силите, което трае дотогава, докато се
постигне решение, тоест докато единият от противниците постигне целта
си или другият се откаже да се противи.
Това решение — чиято основа винаги се намира в плановете и
комбинациите на сражението — е последвано от движение в една или друга
посока.
Когато това движение се изтощи — било заради трудностите, които е
трябвало да преодолява срещу вътрешното си съпротивление, или от нови
съпротивителни сили, възникнали от действието на противника, — тогава
настъпва или състояние на отдих, или на ново напрежение, изпълнено с
решимост; тогава следва ново движение, в повечето случаи в обратна
посока.
Тази спекулативна отлика между равновесие, напрежение и движение
е далеч по-съществена за практическото действие, отколкото може да
изглежда на пръв поглед.
В състояние на почивка и равновесие може да има в различен вид
едностранна активност — резултат от възникнала възможност, но тя не
цели голяма промяна. Такава активност може да съдържа значителни битки
— дори върхови сражения, — но все пак е от съвсем различен характер и в
съответствие с това напълно различна в своите ефекти.
Частични атаки, сериозни боеве, дори големи битки могат да останат в
бездейното равновесно положение, но каквато и да е силата на напъна,
която ги съпровожда, тези действия имат само временен характер и в
резултат могат да доведат само до ограничени ефекти. Напротив, в
напрегнатото състояние (настъплението), понеже целта е точно определена,
желанието е дефинирано, необходимостта да се действа е вече заповед, то и
решението има съвсем друга цена — дава резултати със съвършено друг
ефект.
В първия случай решението прилича на буре с барут, което избухва на
открито, без да причини големи вреди. Вторият случай е като силна мина,
която избухва с трясък и причинява големи поражения.
Същевременно трябва да си представяме състоянието на напрежение
при различните степени на интензивност и че то може да се приближава
постепенно, чрез редица отстъпки, към състоянието на отдих. Така в
крайна сметка излиза, че има съвсем леко различие между тези две
състояния.
Реалната полза, която извлякохме от тези разсъждения, е
заключението, че всяка мярка, взета по време на състояние на напрежение,
е по-значима и по-богата на резултати, отколкото същата мярка в състояние
на равновесие, и че това значение нараства невероятно при най-високите
степени на напрежение.
Канонадата при Валми на 20 септември 1792 г. има по-решителни
последствия, а да не говорим за битката при Хохкирх на 14 октомври
1758 г.
Ако противникът ни предоставя дадена територия, ние трябва да я
завземем. Ако противникът отстъпва с намерение отново да се върне, като
съсредоточи изненадващо силите си, е необходимо да се вземат по-
сериозни мерки, отколкото ако отстъпването му произлиза от това, че той
не е в състояние да се удържи на тази позиция. В противовес на
стратегическото нападение, един заблуждаващ маньовър или една заета
позиция могат да имат печални последици, докато едва забележими в
равновесно положение, същите грешки обикновено биха били
недостатъчни, за да накарат противника да излезе от своето бездействие.
В някогашните войни състоянието на равновесие е било така
обикновено, а напрегнатото състояние — така слабо проявено, че
различните изяви на действието рядко са имали значителни последствия.
Често пъти боевете даже не са били нищо друго освен намеси,
предизвикани от един или друг командващ с цел да се удовлетвори
самолюбието на пълководеца (Фрайберг), да се спаси честта на оръжието
(Кунерсдорф) или да се празнува годишнината от рождението или идването
на господаря (Хохкирх).
Твърдим, че от голямо значение е способността на пълководеца да
осъзнава важността на различието, което трябва да се прави между двете
състояния на дейност във войната.
Но умозрителното разграничение, което направихме, също е
необходимо за бъдещия напредък в изграждането на теорията — защото
всичко, което имахме да кажем във връзка с атаката, с отбраната и за
осъществяването на това двустранно действие, се отнася до кризисното
състояние, в което се намират силите по време на напрежение; защото
цялата активност, която може да се осъществи при условията на
равновесие, може само да бъде разглеждана и тълкувана като съпътстваща,
понеже самата криза е реалната война, а състоянието на равновесие е само
нейно отражение.
Книга четвърта
Сражението
Глава I

Встъпление

След като в предишната книга изследвахме субектите, които може да

се разглеждат като ефикасни елементи на войната, сега ще обърнем
внимание на сражението, това реално действие във войната, което с
материалните и моралните си ефекти изразява — по по-прост или по-
сложен начин — целта на цялостната кампания.
Планирането на сражението е тактическо по своя характер; тук
хвърляме само най-общ поглед върху него, да го видим като едно цяло. В
действителност малките или по-непосредствените цели придават на
битката специфични особености — тях няма да обсъждаме сега. Но тези
особености, в сравнение с общите характеристики на една битка,
обикновено са твърде незначителни, така че повечето сражения си
приличат доста едно с друго и за да избегнем повторението, което може да
се появи на всеки етап от анализа ни, сме принудени да ги разгледаме тук,
преди да се спрем на цялостния предмет.
На първо място ще предложим в следващата глава накратко
особеностите на съвременното сражение в тактическия му ход, защото е в
основата на концепцията ни за облика на сражението.
Глава II

Характер на съвременното сражение

Според представата, която оформихме за тактиката и стратегията,

следва, че ако характерът на първата се промени, тази промяна трябва да
влияе и на втората. Ако тактическите особености в един случай са напълно
различни от тези в друг случай, тогава в стратегията би трябвало да бъде
също така, ако двете (тактиката и стратегията) трябва да продължават пътя
си съвместно и разумно. Следователно общото действие е важно да се
представи в съвременната му форма, преди да продължим по-нататък с
изучаването на приложението му в стратегията.
Какво правим обикновено в едно голямо сражение? И двете страни
разполагат с големи маси, разгърнати нашироко една до друга и
разположени в тила една зад друга. И само относително малка част от
цялото се разгръща бойно, вкарва се в битката и се оставя дълги часове да
се изтощава в пехотния и артилерийския огън, подпомагана тук-там с
отделни малки боеве като атаки на нож или набези на кавалерия. Когато
тази част постепенно се изтощи и по този начин загуби частично своя боен
устрем и не остане нищо друго освен тлеещи въглени, тя се отдръпва и
бива заместена с друга.
По този начин сражението се разгаря бавно, с променлива сила, като
влажен барут, и ако булото на нощта го изкомандва да спре, защото нито
една от страните не може повече да вижда пред себе си и никой не поема
риска на слепия късмет, тогава всяка страна преценява военните маси,
които са й останали и все още могат да се смятат за ефикасни, тоест, които
още не са се отпуснали и втвърдили като изстинала вулканична лава; взима
се предвид загубената или завоювана територия и се преценява колко е
сигурен тилът. Тези резултати заедно с придобитите впечатления от
смелостта и страхливостта, от способността и глупостта, които сме
наблюдавали в своите редици, а и при противника, се сливат в една обща и
цялостна представа, от която се ражда решението дали на следващия ден да
се напусне бойното поле, или напротив — да се поднови битката.
Това описание няма претенция за окончателна картина на едно
съвременно сражение, а само иска да подчертае основния й фон,
подхождащ както за отбраната, така и за нападението. Специфичните
особености, възникващи във връзка с преследваната цел, с особеностите на
страната и на театъра на войната, могат да бъдат включени в него, без
практически да променят основната концепция.
Съвременните битки имат такъв облик не поради някаква случайност;
те са такива, защото страните са почти на едно ниво по отношение на
военната организация и на познанието за военното изкуство.
Същевременно войнственият елемент, възпламеняван от големи
национални интереси, е разбил изкуствено поставените граници и в наши
дни се развива по своя естествен път. При тези две условия битките винаги
запазват споменатите си, приблизително сходни характеристики.
Тази обща идея за съвременното сражение ще ни бъде полезна всеки
път, когато ще трябва да определим значението на който и да е от
различните фактори във военното дело, каквито са: местността,
числеността на бойците и др. Това се отнася само за генералните, големи и
решителни сражения, и само когато е в близост до тях, това описание
подхожда добре; по-малките битки променят характера си в същата посока,
но не толкова, колкото големите. Доказателството за това е в сферата на
тактиката; ще имаме обаче възможност да изясним този проблем, като
предложим на вниманието ви няколко специфични случая.
Глава III

Сражението в общ план

Сражението е реалната военна дейност, всичко друго е допълнително,

помощно. Нека тогава огледаме внимателно същността му.
Сражението означава водене на битка, чиято цел е разгром, победа над
противника. В дадена конкретна битка именно противникът е онази
въоръжена сила, която се изправя срещу нас.
Това е опростено схващане за боя — ще се върнем към него, но преди
да сторим това, ще трябва да предложим и други възгледи.
Ако допуснем, че държавата и нейната военна сила са едно цяло, ако
във войната воюващите страни имат предвид съществуващите отношения
между враждуващите въоръжени сили и са заети изключително с тях, то би
било естествено военната дейност да рисува един велик акт, водещ към
една цел. Тоест така, както е в борбите на нецивилизованите народи, които
нямат друго помежду си освен прости отношения.
Но нашите войни се осъществяват посредством редица големи и
малки, едновременни и последователни сражения. Тази поредица от
различни актове се дължи на голямото многообразие на отношения и
връзки между цивилизованите общности, между които избухват военните
конфликти.
Фактически крайната цел на нашите войни, тоест политическата цел,
невинаги е съвсем проста. Ако е така, все пак действието е свързано с такъв
брой условия и съображения (трябва да се имат предвид), че целта не може
реално да се постигне с един голям акт, а само с редица големи или малки
военни действия, свързани в едно цяло. Всяко действие следователно е част
от цялото и в крайна сметка има пред себе си специална своя цел, чрез
която се свързва с това цяло.
Вече казахме, че всеки стратегически акт изисква използване на
въоръжена сила и идеята за водене на битка винаги се корени в него. Ние
може, следователно, да сведем всяка военна активност в сферата на
стратегията — до общност от единични сражения, и да се занимаваме само
с целта им. Запознахме се с тези специални цели, когато говорехме за
причините, които ги предизвикват. Тук ще се задоволим да кажем, че всяка
битка, голяма или малка, има своя специална насоченост, подчинена на
главната цел. Ако случаят е такъв, тогава разгромът и победата над
противника трябва да се разглеждат само като средства за спечелване на
тази цел. Това се разбира от само себе си.
Какво е преодоляване на противника? Непременно унищожаване на
военната му сила, било чрез смърт, ранявания или някакви други средства.
Разгромът може да е пълен или до степен, при която противникът повече не
може да продължи сражението. Следователно, след като оставим настрана
всички конкретни цели на сраженията, може да се съсредоточим върху
въпроса за пълния или частичен разгром на противника като основна цел
на всички битки.
Нещо повече, ние твърдим, че в повечето случаи и специално в
големите сражения конкретната цел, чрез която сражението получава
индивидуалния си облик и се свързва с голямото цяло, е само известно
изменение на основната или свързаната с нея помощна цел, достатъчно
значима, за да индивидуализира сражението. Така че, ако може да бъде
постигната само тази помощна цел, тогава от условието за сражение е
изпълнена едва една незначителна част. Ако това твърдение е правилно,
тогава виждаме, че за идеята, според която разгромът на противниковата
сила е само средство, целта винаги е нещо друго. Това би довело до
погрешни заключения, ако не припомним, че разгромът на противника е
преплетен тясно с въпросната цел и че целта, от своя страна, е само негова
частична модификация.
Забравянето на тази истина във войните, водени преди Френската
революция, е довело до напълно погрешни възгледи и е създало както
тенденции, така и части от системи, в които теоретичната мисъл се е
издигнала толкова много над занаятчийството, че е забравила вече
необходимостта от употребата на такъв реален инструмент, какъвто е
разгромът на противника.
Такава научна система не може да бъде създадена без подкрепата на
други заблуждаващи становища и предположения, докато, същевременно,
на мястото на разгрома на противника се предлагат други неща, на които се
приписва ефикасност, която не им принадлежи. Ще атакуваме подобна
заблуда, когато случаят го изисква, но не може да говорим за сражението,
без да посочим присъщото му реално значение и стойност и без да
предупреждаваме срещу грешки, до които формалната истина често пъти
води.
Но сега ще докажем, че в повечето случаи, и дори и в най-значимите,
главната цел е разгромът на неприятелската армия. Ще успеем ли да
преборим тази извънредно повърхностна и незащитима идея, която допуска
възможността да се влияе косвено, чрез малки преки победи над
противника, върху постигането на далеч по-голяма победа? Или че е
възможно чрез средствата на малки, но добре насочени удари да се стигне
до такова парализиране на противника, до такъв натиск върху неговата
воля, че това да се разглежда като някакво значително скъсяване на пътя до
крайната цел? Несъмнено една победа в една точка може да бъде по-ценна
от друга. Безспорно съществува научна класификация на самите битки,
сравнени една с друга. Това наблюдаваме дори и в стратегията, която на
практика не е нищо друго освен изкуство на това класифициране. Нямаме
намерение да отричаме това, но твърдим, че прекият разгром на
неприятелските сили винаги и навсякъде е от първостепенно значение. Тук
ще се задоволим да изтъкнем всеобхватната важност на принципа на
разгрома и няма да се занимаваме с нищо друго.
Трябва да припомним обаче, че сега сме заети не със стратегията, а с
тактиката. Следователно не говорим за средства, които първата може да
използва с малък разход, за да постигне разгром на голяма част от
неприятелските сили, а че под пряк разгром разбираме тактическите
резултати, и твърдим, че само големи тактически резултати могат да водят
към големи стратегически постижения. И, както веднъж вече ясно се
изразихме, тактическите успехи са от върховно значение при воденето на
война.
Доказателството на това твърдение ни изглежда достатъчно просто и
се крие във времето, което всяка изкусна комбинация изисква. Въпросът е
дали една проста атака или една по-внимателно подготвена, по-изкусна ще
предизвика по-големи ефекти? Този въпрос може несъмнено да бъде решен
в полза на последната, доколкото се предполага, че противникът би останал
пасивен. Но всяка внимателно комбинирана атака изисква време за
подготовка и ако междувременно неприятелят нанесе контраудар, цялата ни
схема се обърква. Сега, ако врагът би се решил на обикновена атака, която
може да бъде осъществена за по-кратко време, тогава печели инициативата
и разрушава ефекта от нашия по-голям план. Следователно заедно с
експедитивността на една по-сложна комбинирана атака трябва да имаме
предвид всички опасности, на които сме изложени по време на нейната
подготовка, и би трябвало да я предприемем само ако сме сигурни, че няма
опасност противникът да разстрои схемата ни. Независимо от случая,
трябва да изберем по-простия, тоест, по-бързия начин и да предвидим в
плановете характера, поведението на противника и други обстоятелства,
които могат да възникнат. Ако изоставим слабото влияние на абстрактните
идеи и слезем до сферата на практическия живот, тогава става очевидно, че
един дързък, смел и решителен противник няма да остави време за
широкомащабни, изкусни комбинации и това застрашава именно този, от
когото би се очаквало най-голямо умение и майсторство при подготовката
на щурма. Така, според нас, се очертава ясно предимството на простите и
преки резултати пред онези, които са сложни и изискват повече време.
Това не означава, че простият удар винаги е най-добрият, а че не бива
да протягаме ръка твърде далеч, да ламтим за повече време за подготовка
на щурма, защото това ни води винаги по-скоро към прекия сблъсък,
толкова по-скоро, колкото по-войнствен е противникът ни. Следователно
далеч от мисълта ни е да си поставяме за цел победа над противника със
сложни планове. По-скоро трябва да търсим преимущество над него чрез
по-голямата простота на плановете ни.
Ако търсим най-важните основополагащи камъни на тези преобърнати
хипотези, ще открием, че единият е умението, другият — смелостта.
Наистина, има нещо много привлекателно в твърдението, че умерената
степен на смелост, съчетана с голямо умение, постига по-големи ефекти,
отколкото умереното умение, съчетано с голяма смелост. Но докато не
допуснем, че тези елементи са в непропорционално, нелогично
съотношение, нямаме право да приписваме на умението предимство пред
смелостта в сферата, наречена опасност, която трябва да се разглежда като
истинската територия на смелостта.
След това абстрактно твърдение трябва само да добавим, че
житейският опит по-скоро е единствената причина, която ни е повела в тази
посока и е породила такива размисли.
Който и да чете историята с ум, освободен от предразсъдъци, не може
да не стигне до убеждение, че от всички военни достойнства енергията при
водене на операции винаги е допринасяла най-вече за славата и успеха на
оръжията.
По-нататък ще стане ясно кое прави приемлив принципа ни за
разгрома на вражеската сила като главна цел не само във войната като цяло,
но и във всяко отделно сражение, и как този принцип подхожда на всички
задължителни форми и условия, от чиито взаимоотношения избухва
войната. За момента всичко, което искаме да подкрепим, е основното му,
най-голямо значение и с този резултат се връщаме обратно към сражението.
Глава IV

Сражението в общ план (продължение)

В предишната глава показахме разгрома на противника като главна цел

в сражението и се постарахме да докажем твърдението си, че в повечето
случаи и по отношение на повечето важни битки това е истина, защото
победата над неприятелската армия винаги е имала превес като цел във
войната. Другите цели, които може да бъдат смесвани с този разгром на
противника и може да имат повече или по-малко влияние, ще разгледаме в
общ план в следващата глава и постепенно ще се запознаем с тях. Тук
разглеждаме унищожението на неприятелските сили като пълна и
достатъчна цел на всяко сражение.
Какво все пак да разбираме под разгром на неприятелската армия?
Преди всичко това е относително намаляване и отслабване на силите на
противника спрямо другата сражаваща се армия. Страната, която има
числено превъзходство в началото на сражението при еднакви загуби в боя,
ще има предимство, успехът ще бъде неин. Защото в изхода, т. е. в края на
кампанията, чистата полза ще се получи само от осъществяваните по този
начин предимства. Всеки друг резултат, всеки друг вид победа над
противника ни или ще е насочена към някаква цел, която сме изключили
напълно тук, или само временно ще ни донесе относително предимство.
Един пример ще направи нещата по-ясни.
Ако, с една умела диспозиция, сме изправили нашия противник пред
дилемата, че не може да продължи битката, без да е сериозно застрашен, и
ако след известна съпротива той се оттегли, тогава можем да кажем, че сме
го победили в този пункт; но ако за тази победа сме изразходвали толкова
сили, колкото и врагът, тогава, завършвайки анализа на кампанията, не
оставаме с полза от тази победа. Следователно преодоляването на
противника, тоест поставянето му в такова положение, че да се откаже от
водене на битка, само по себе си няма стойност и поради тази причина не
може да бъде включено в дефиницията на целта. Тогава, както вече
подчертахме, не остава нищо друго, освен пряката изгода, която сме
спечелили в процеса на разгрома на противника; но към нея принадлежат и
загубите на противника, понесени в хода на битката, а и онези, нанесени
при изтеглянето от завоюваната област; те също се смятат като пряко
следствие от битката.
Известно е от военния опит, че в хода на сражението количеството
загуби в материална сила е приблизително еднакво както за победителя,
така и за победения; често пъти дори няма никаква разлика, а понякога
даже за победения то е по-малко. Често пъти най-големите загуби от страна
на победения започват едва при отстъплението, т. е. това са тези, в който
победителят не участва. Малките остатъци от батальони, изпаднали в
безпорядък и хаос, се посичат от кавалерията; изтощени до крайност мъже
пълзят по земята, повредени оръдия и разбити окопи са изоставени, други
войници заради лошото състояние на пътищата не могат да се придвижат
достатъчно бързо и попадат в плен на вражеските части; през нощта
мнозина се изгубват и попадат беззащитни в ръцете на противника, и по
този начин победата печели повече телесна субстанция, след като вече е
извоювана. Би било парадокс, ако тя не се развие по такъв начин.
Загубата на материална сила не е единствената, от която страдат и
двете страни в хода на битката; моралните сили също са разклатени,
пречупени и пред рухване. Не само загубата на хора, коне и оръдия, но и на
ред, смелост, увереност, сплотеност се поставят на обсъждане, когато
възникне въпросът дали боят да продължава или не. Победата (когато
материалните загуби са еднакви и за двете страни) винаги е била решавана
само чрез запазването на моралните сили.
Съотношението на материалните загуби на двете страни е трудно да се
установят по време на битка, но не е така по отношение на моралните сили.
Две неща, по принцип, ги извеждат на преден план. Първото е загубата на
терена, където се води сражението, другото — превъзходството на
противниковия резерв. Колкото повече намаляват резервите ни в сравнение
с тези на противника, толкова повече усилия трябва да полагаме за
подържане на равновесието; и тук внезапно изпъква очевидното
доказателство за моралното превъзходство на противника, което рядко
пропуска да стегне сърцето на пълководеца и да го изпълни с горчиви
чувства и с някакво съжаление за собствените му бойни части. Но
основното е, че хората, заети продължително време в боя, са повече или по-
малко като изгорени въглени; амунициите им са изразходвани и самите те
са се стопили до определена степен; физическите и душевните сили са
изтощени, вероятно смелостта им също е сломена. Такава сила, независимо
от намаляването на числеността й, се разглежда като органично цяло и е
съвсем различна от това, което е била преди битката; и именно така по
използваните резерви може да се определи загубата на морална сила — все
едно че я измерваме с линеал.
 Загубената територия и необходимост от свежи резерви са,
следователно, главните причини, които определят отстъплението; но тук
безусловно изключваме или желаем да оставим настрана други причини,
които може да се крият във взаимозависимостта на отделните части от
армията и др.
Всяко сражение е кърваво и разрушително изпитание на силите —
физически и морални; победителят е този, който в крайна сметка е могъл да
съхрани повече сили и от едните, и от другите.
В сражението загубата на моралната сила е главна причина за
резултата от крайния изход; след като това вече е факт, загубата продължава
да расте, докато достигне кулминационната си точка. Тогава изниква
възможност, която победителят трябва да използва, за да прибере своя
урожай чрез възможно най-голямо намаляване на силите на противника —
истинската цел, заради която се води сражението. Що се отнася до
победената страна, загубата на всякакъв ред и контрол често се изразява в
продължаваща съпротива на отделни бойни групи, но с продължаващите
удари и загуби, които те изтърпяват, тези разкъсани огнища на съпротива
по-скоро са вредни, отколкото полезни за съпротивителната сила на
победения. Духът на масите е сломен; първоначалното вълнение, свързано с
въпроса дали ще се стигне до победа или до загуба, е забравено поради
надвисналата над победените опасност. За тях вече опасността не е
предизвикателство за смелостта им, а по-скоро продължаващо и след боя
жестоко наказание. Така още в първия момент след разгрома войнският дух
на врага вече е съвсем отслабен и забулен като в мъгла и, следователно, не
може повече да посреща опасността с опасност и удара с удар.
Този период обаче минава; моралните сили на победения постепенно
се възвръщат, редът е възстановен, смелостта се съживява и в крайна
сметка от спечеленото превъзходство остава само малка част, често пъти
почти нищо. В някои случаи, макар и рядко, духът на отмъщение и
нарасналата враждебност могат да доведат дори и до обратен резултат. От
друга страна, спечеленото с количеството убити, ранени, пленени хора и
пленени оръдия никога не изчезва от сметката.
Загубите от едно сражение се състоят предимно в убити и ранени; тези
след сражението са повечето в пленена артилерия и бойци. В първия
случай победителят разделя, повече или по-малко, загубата с победения, но
при втория — не; и поради тази причина вторичните загуби обикновено се
наблюдават само от едната страна на конфликта, или най-малкото са
значително повече.
Артилерията и пленените, следователно, винаги се разглеждат като
истински военни трофеи на победата, както и цялостното количество от
тези трофеи: чрез тях мащабът на победата не буди съмнение. Дори и
степента на морално превъзходство може да бъде по-добре преценена с тях,
отколкото с други свидетелства, особено ако броят на убитите и ранените е
относително равен; и тук се намираме в изключителното морално
въздействие.
Казахме, че моралните сили, намалени докрай по време на битката и в
последвалите незабавни придвижвания, постепенно се възстановяват и
често не носят белези от получените рани; такъв е случаят при малките
части от цялото, докато това не толкова често е при големите формации;
може обаче да се случи и с основната армия, но рядко или никога — с
държавата или с правителството, на които принадлежи армията. Те
преценяват обстановката и от една по-висока гледна точка и я разглеждат
чрез количеството трофеи, пленени от противника, и тяхното съотношение
към броя на убитите и ранените, и твърде лесно и повърхностно съдят за
собствената си слабост и неефикасност.
Всъщност загубеното равновесие на моралната сила не може да се
разглежда лековато, защото няма абсолютна стойност и защото не се
появява задължително при всички отделни случаи в общото количество
резултати на финала; тя може понякога да получи такава изключителна
тежест, че да срути всичко с неудържима мощ. В тази връзка моралната
сила може да се превърне в голяма цел при операции, за които ще говорим
на друго място. Тук ще изследваме някои от основните й връзки.
Моралният ефект от една победа нараства не само пропорционално на
разгръщането на участващите сили, но и в нарастваща прогресия е един
прогресивен темп — тоест не само по мащаб, но и по интензивност. Във
военна част, загубила битката, редът лесно се възстановява. Както един
крайник лесно се възстановява от кръвообращението на останалата част от
тялото, така и смелостта на една победена военна част лесно се възвръща
чрез смелостта на останалата част от армията, непосредствено след като тя
се присъединява отново към нея. Ако ефектът от една малка победа не е
изцяло постигнат, то отчасти е загубен, що се отнася до противника.
Случаят не е такъв, ако самата армия претърпи голямо поражение, тогава
отделното рухва заедно с цялото. Един голям огън достига по-голяма сила
на топлина за разлика от други няколко по-малки.
Друга връзка, която определя моралната стойност на една победа, е
численото съотношение между силите, които са в конфликт. Да победиш
много с малко е не само двоен успех, а същевременно показва и по-голямо,
особено и по-общо превъзходство, от чиято следваща проява победеният
винаги трябва да се страхува. Същевременно в реалността този ефект
трудно може да се наблюдава при подобни случаи. В момента на реалното
действие характеристиките на действителната сила на противника са, общо
взето, толкова неясни, преценката за нашата собствена сила — обикновено
толкова неточна, че страната с числено превъзходство или отхвърля
възможността от диспропорция, или е твърде далеч от възприемането на
пълната истина, в резултат на което тя почти напълно игнорира моралните
загуби, които биха произлезли от това. По-късно, когато знанията за
обстановката нямат вече нравствено влияние върху отдавна отлетелите
събития, историята изяснява истината за света изпод булото, зад което са я
крили невежеството, дребнавото самолюбие и дори предвидливо
направените разчети, и най-накрая тържествено известява свата както за
армията, така и за пълководеца, който я е предвождал.
Ако пленените войници и военна техника са онези неща, чрез които
победата става осезаема и истината за нея кристализира, тогава планът за
сражението би трябвало непременно да ги е взимал предвид; разгромът на
врага чрез убити и ранени тук изпъква по-скоро като средство, насочено
към крайния резултат.
Колко силно и продължително това може да влияе върху диспозицията
по време на битка, не е въпрос на стратегията, но решението да се проведе
сражение е в най-тясна връзка с нея. Това личи от направлението, дадено на
силите и тяхното общо групиране, независимо дали заплашва
противниковия фланг или тил, или обратното — той заплашва нашите
позиции. От това зависи твърде много какъв ще е броят на пленените
войници и военна техника и често в такива моменти само тактиката не е
достатъчна, особено ако стратегическите отношения са в твърдо голямо
противоречие с нея.
Рискът да се води непременно бой в две посоки и още по-опасното
положение да не е осигурена отворена линия за отстъпление парализира
движенията и силата за съпротива; по-нататък, в случай на поражение, те
увеличават загубите, често докарвайки ги до краен предел, т. е. до разгром.
Следователно, когато тилът е заплашен, това прави поражението по-
вероятно и същевременно по-решаващо.
От това произлиза, в цялото водене на войната и по-специално при
големите или малките битки, необходимостта от съвършен инстинкт за
осигуряване на нашата линия за отстъпление и за прекъсване тази на врага;
това е следствие от концепцията за победата, която, както видяхме, е нещо
далеч по-голямо и сложно от една проста касапница.
В този инстинкт, бихме го нарекли, за застраховка виждаме първата
непосредствена цел на сражението, която е и напълно универсална. Не
може да си представим битка, в която това действие — било то
еднопосочно или двупосочно, да не върви ръка за ръка с ясния и прост удар
на силата. Дори и най-малката бойна част няма да се хвърли в бой срещу
врага, без предварително да се погрижи за своята линия за отстъпление,
като същевременно хвърля и едно око към тази на противника.
Ще трябва да се отклоним, за да покажем колко често този инстинкт за
застраховане е възпрепятстван, колко често трябва да отстъпва пред
трудностите, възникнали от по-значителни обстоятелства: следователно ще
се задоволим само с твърдението, че това е един общ естествен закон на
сражението.
Този закон е активен и оказва натиск навсякъде с естествената си
тежест, и така става двигателна ос, около която се въртят почти всички
тактически и стратегически маневри.
Ако разгледаме концепцията за победа като цяло, ще открием в нея
следните три елемента:
1. По-голямата загуба за противника в жива сила.
2. В морална сила.
3. Неговото явно признание за това чрез смут в редиците или промяна
на намеренията му.
Преоценките, правени от всяка страна за загубите в убити и ранени,
никога не са точни, рядко са близко до истината и в повечето случаи пълни
с нарочно грешни тълкувания. Дори и на сведението за броя на трофеите
рядко може да се опрем с доверие; тоест, когато не е достатъчно пълно, то
може да хвърли сянка на съмнение дори и върху истинността на победата.
За загубата в морални сили няма достоверна мярка, с изключение на
трофеите: следователно в много случаи отказването от състезанието е
единственото реално свидетелство за победата. Следователно то трябва да
се разглежда като признание за капитулация. Като например смъкване на
знамето: особен момент, в който правото и превъзходството се отстъпват на
противника и степента на това унижение и нещастие е съществена част от
победата — въпреки че това унижение би трябвало да се разграничава от
всички други морални последствия от загубата. Това е частта, която действа
върху общественото мнение извън армията, върху народа и правителството
на двете воюващи страни и върху всички останали, които могат да бъдат
засегнати от този факт.
 Битката при Бородино, 7 септември
1812 г.

Но постигането на основната крайна цел не съвпада напълно с края на

сражението и напускането на бойното поле дори когато сражението е било
много ожесточено и дълготрайно. Никой не съобщава на предните постове
кога да се оттеглят след упоритата битка и дали трябва да изоставят целта
си; дори в битки, целящи пълен разгром на вражеската армия,
отстъплението от бойното поле невинаги се разглежда като изоставяне на
тази цел, особено ако отстъплението е предварително планирано, при което
теренът се оспорва стъпка по стъпка. Всичко това принадлежи към онази
част от нашия проблем, в която ще говорим за отделната цел на битката;
тук само искаме да привлечем вниманието към факта, че в много случаи
отказването от целта е трудно различимо от оттеглянето от бойното поле и
че впечатлението, оставено от последното както вътре, така и извън
армията, не може да се преценява лесно.
За генерали и армии, чиято репутация не е доказана, това е една от
най-големите трудности, обусловена от обстоятелствата. При много
операции поредицата от битки, всяка една от които завършва с
отстъпление, може да изглежда като поредица от поражения, без това да е
така в действителност. Несъмнено тази видимост може да има много
потискащо влияние. За един отстъпващ генерал е невъзможно да обяви
реалните си намерения пред своите бойни части и обществеността, защото,
за да има благоприятен морален ефект, той би трябвало да разкрие напълно
плановете си — нещо, което би противоречало до голяма степен на
основните му интереси и намерения.
 С оглед да привлечем вниманието към специалното значение на тази
концепция за победата, ще припомним само битката при Соор, трофеите от
която не са значителни (няколко хиляди пленени и двайсет оръдия) и
където Фридрих II обявява гръмко победата си, оставайки пет дни след това
на бойното поле, макар че оттеглянето му към Силезия е предварително
подготвено и е естествена стъпка в цялото му начинание. Според своята
логика и пресмятания той е решил, че като усили моралния ефект от
победата, ще ускори постигането на мира. Разбира се, трябва да оценим и
няколко други успеха, като например битката при Католиш Хенерсдорф в
Лузатия и битката при Кеселдорф, преди да се стигне до мира, но все пак
не можем да не отбележим, че моралният ефект от битката при Соор е бил
нулев.
Ако моралната сила е разклатена най-много от поражението и ако
броят на трофеите, изтръгнати от врага, расте необикновено бързо, тогава
загубеното сражение става пълно поражение, но това не е задължителното
последствие от всяка победа. Пълното поражение се наблюдава, когато
моралната сила на победения е много сериозно разклатена; тогава често
следва пълна неспособност за по-нататъшна съпротива и цялото действие
се състои в предаване, тоест в бягство.
Йена и Бел Алианс са пълни поражения, но не е така при Бородино.
Макар че не страдаме от педантичност, тук трябва да прокараме една
разграничителна линия, защото отликата между нещата се изразява в
степени и все пак основното е запазването на концепцията като централна
точка, придаваща яснота на теоретичните ни идеи. И смятаме за недостатък
на терминологията ни, че използва едни и същи думи за надделяването над
противника — пълен разгром или просто победа.
Глава V

Значението на сражението

След като в предишната глава обсъдихме сражението в неговата

абсолютна форма като миниатюрна картина на цялата война, сега ще се
обърнем към отношенията и връзките, които то има с други части на
голямото цяло. Първо ще изследваме какво точно е значението на
отделното сражение.
Тъй като войната не е нищо друго освен акт на взаимно унищожение,
то и най-естественият отговор в концепцията и може би в реалността е, че
всички сили на всяка отделна страна се обединяват в голяма обща единица,
в обща маса и всички резултати — в голям сблъсък на тези маси.
Определено има много истина в тази идея и е твърде разумно, ако се
присъединим към нея и разглеждаме първоначално малките сражения като
неизбежни загуби, като стърготини от рендето на дърводелеца. Все пак
обаче въпросът не може да бъде дефиниран така лесно.
Това, че увеличаването броя на битките произлиза от разделяне на
силите, се разбира от само себе си, следователно пред нас ще изпъкнат
повече непосредствени цели на отделни битки в общия план на разделяне
на силите; но тези цели и заедно с тях общността от сражения може да
бъдат разделени на определени класове. Познаването на тези класове ще
спомогне анализът ни да е по-разбираем и ясен.
Разгромът на противниковите въоръжени сили в действителност е цел
на всички битки; но към това могат да се присъединят и други цели и те
могат същевременно да са доминиращи; следователно трябва да теглим
разделителна линия между тези, в които разгромът на противниковите сили
е главна цел, и онези, при които той е по-скоро средство. Разгромът на
противника, завоюването на една област или завладяването на един обект
може да е основният мотив за едно сражение. От друга страна — при
няколко сражения, разгледани заедно, между тях може да изпъкне различен
основен мотив, различна цел. При двете главни форми на война офанзивата
и дефанзивата (нападението и отбраната), за които вече накратко
говорихме, не се променя основният мотив, но сигурно се променят
второстепенните, и следователно, ако ги наредим в схема, те биха
изглеждали така:
 Нападение
1. Разгром на противника
2. Завоюване на територия
3. Завладяване на даден обект

Отбрана
1. Разгром на противника
2. Отбрана на територия
3. Защита на даден обект

Само първата от тези три цели е присъща и на нападението, и на

отбраната. Безспорно тя е основна за всички боеве както в едната, така и в
другата форма на войната, и винаги би трябвало да се изтъква, особено в
генералното сражение. Втората и третата цел може да бъдат придадени към
първата, заедно или поотделно; понякога те могат даже да бъдат по-
значими. Но каквато и да е важността им, те не биха могли да минат без
първата цел, без нейното съдействие, тъй като унищожаването на
противника е основното средство те да се реализират.
Тези цели обаче като че ли не изчерпват напълно темата. Трябва да
припомним, че има разузнавателни и демонстративни действия, при които
нито един от тези елементи не е задача на битката. В действителност при
този анализ трябва да допуснем и един четвърти раздел. Строго погледнато,
разузнаванията, чрез които искаме врагът да се разкрие; тревогите, които
искаме да му създадем; демонстративните акции, чиято цел е да му
попречим да напусне един пункт или да го насочим принудително към
друга стъпка — всичко това са задачи, които могат да бъдат постигнати по
непряк начин и в рамките на една от трите цели, определени в таблицата
— обикновено втората. Обикновено врагът, чиято цел е да ни се
противопоставя, изтегля напред силата си, като че ли има намерение да ни
атакува и разбие или да ни примами нанякъде, и т. н. Но този привиден акт
не е реален и сега ще се спрем на въпроса, отнасящ се до последния пункт;
покрай трите цели в нападението ще добавим по-нататък и една четвърта
— предназначена да накара врага да стигне до грешно заключение.
Относно отбранителното сражение трябва да отбележим, че
съпротивата, оказана на даден пункт, може да бъде два вида: абсолютна,
когато пунктът по никакъв начин не трябва да се отстъпва, и относителна,
когато целта е противникът да се задържи там известно време. Само по
себе си излиза, че естеството на тези цели оказват основно влияние върху
диспозицията на боя. Очевидно е, че при нападението ще постъпим по един
начин, ако искаме само да изгоним противника от един пункт, и по друг, ако
искаме да му нанесем пълно поражение.
Но тези размишления принадлежат определено към тактиката и са
приведени тук само като пример в името на по-голямата яснота. Какво
трябва да каже стратегията за различните цели на битката, ще бъде
изложено в главите, посветени на тези цели. Тук правим само някои общи
наблюдения и съображения:
1) Важността на общите бойни елементи намалява в същия ред, който
означихме в таблицата по-горе.
2) Тъй като, ако не са съгласувани с някоя друга положителна операция
в отбранителния бой, двата последни елемента са в състояние да доведат до
абсолютно отрицателен резултат, то стратегическото положение на
отбраняващия се е плачевно, ако в дейността му се повтарят много често
боеве от този вид (обикновената отбрана).
Глава VI

Продължителност на сражението

Ако разгледаме сражението не като самостоятелен акт, а във връзка с

други сили на войната, тогава продължителността му придобива особено
значение и може да се определи като вторичен успех.
Победителят се стреми да реши битката колкото се може по-бързо, а
желанието на победения е да я забави колкото се може повече. Бързата
победа е двойна победа. Тя показва по-високата мощ на победителя, а
забавянето на крайния изход, погледнат откъм страната на победения, е до
известна степен компенсация за загубата.
Това е истина в общи линии, но тя получава особено значение в
прилагането си към тези сражения, целта на които е относителна отбрана.
Тук целият успех се заключава в самата продължителност. Това е и
причината, за да я включим между стратегическите елементи.
Продължителността на едно сражение непременно е свързана с
основните отношения. Тези отношения са абсолютното колебание на
силата, съотношението на сила и на (различни) оръжия, и природата на
страната. Двайсет хиляди души не следват един след друг толкова бързо,
колкото две хиляди: не можем да се съпротивляваме толкова дълго срещу
враг, надвишаващ дву- или трикратно мощта ни, колкото срещу един със
същата сила; една кавалерийска битка завършва по-бързо отколкото едно
пехотинско сражение; и битката между пехотни части е по-бърза, ако в нея
участва и артилерия; през хълмове и гори не може да напредваме така
бързо както в равнинна страна — всичко това е достатъчно ясно.
Оттук следва, че силата, отношението между трите вида оръжие и
позицията трябва да се имат предвид, ако искаме битката да постигне целта
в определено време; но за нас не е толкова важно да оформим това правило
при сегашните обсъждания, колкото да го свържем ведно с най-важните
резултати, които опитът ни предлага в това отношение.
Съпротивата дори на обикновена дивизия от 8000 до 10 000 души от
всякакъв род оръжие, изправена срещу враг със значително числено
превъзходство, ще трае най-малко няколко часа; ако предимствата на терена
не са от голямо значение и врагът ни превишава с малко или е равен по
численост, битката ще трае половин ден. Един корпус от три или четири
дивизии ще удвои продължителността на това време; армия от 80 000 до
100 000 бойци ще го удължи три или четири пъти. Следователно
продължителността на битката трябва да бъде оставена на самите маси и
една отделна битка не може да приключи, ако на бойното поле могат да се
появят и други сили, чието съдействие тогава незабавно се слива в общ
поток с резултатите от битката, която вече се е състояла.
Тези разчети са резултат от опита; но за нас е важно в същото време да
охарактеризираме по-внимателно момента на крайното решение и след това
— изхода от него.
Глава VII

Изход от сражението

Нито едно сражение не се решава в един-единствен откъс от време,

макар във всяка битка да се появяват моменти, от които зависи крайният
резултат. Но във всяко сражение идва минута, когато то може да се смята за
решено по такъв начин, че подновяването на бойните действия да
представлява вече нова битка, а не продължение на старата. Способността
да видим този момент е много важна с оглед да решим дали с навременната
помощ на подкрепления сражението може да бъде подновено с изгода за
нас.
Често пъти в битките, които е невъзможно да се подновят, се жертват
напразно нови сили; често, поради небрежност, до крайно решение, което е
могло да бъде спечелено със сигурност, не се стига. Ето два примера, които
са твърде характерни в това отношение:
През 1806 г. при Йена Хохенлое с 35 000 души се противопоставя на
60 000-70 000 войници, командвани от Бонапарт. Въпреки почти двойното
числено превъзходство на противника той влиза в битката и я изгубва — 35
000 войници са разпръснати и разбити напълно. След него генерал Рюхел
решава да поднови бойните действия с около 12 000 души. Резултатът е
същият — за нула време войските му са унищожени.
В същия ден при Ауерщад прусаците водят сражение с 25 000 души
срещу Давус, който има 28 000 войници. Битката приключва до пладне —
наистина без успех, но и без бойните части да са изпаднали в суматоха или
разпръснати. Даже загубите на Прусия не са по-големи от тези на
противника, който страда от сериозен недостиг на кавалерия. Генералният
щаб на прусаците обаче пренебрегва използването на резерва от 18 000
души, намиращ се под командването на генерал Калкройт, за да възстанови
битката, която при тези обстоятелства е било почти сигурно, че ще се
спечели.
Всяко сражение има някаква цел, чрез която отделните битки се сливат
в един общ резултат. В него се крие крайният изход, успехът на сражението.
Този краен успех невинаги е точно такава победа, каквато я определихме в
шеста глава, защото много често не е извършена съответната подготовки, а
нерядко няма и възможност, защото врагът отстъпва твърде бързо и в много
случаи крайният изход, дори когато съпротивата е била упорита, се
осъществява, преди да се постигне такава степен на успех, която би
оправдала напълно думата победа.
Следователно питаме: кой е типичният момент на решението — тоест
дали това е моментът, след който новодошлите вече не са в състояние да се
възстановят и предотвратят участта на злополучния бой.
Ако прескочим лъжливите, демонстрационни атаки, които според
характера си обикновено остават без краен резултат, тогава:
1. Ако завладяването на движим обект е било цел на битката, загубата
му е винаги крайно решение.
2. Ако завземането на територия е било цел на битката, тогава
решението, общо взето, се крие в нейната загуба; но невинаги, а само ако
територията е била особено укрепена; от друга страна, територия, която
лесно може да се премине, но която е от значение в други отношения, може
да бъде завзета отново без голяма опасност.
3. При всички други случаи, когато тези две обстоятелства все още не
са решили изхода от битката и особено в случай когато разгромът на
противника е главна цел, крайното решение се постига в този момент,
когато победителят вече се намира в състояние на нарушена цялост; тоест
на известна липса на ефикасност и координация. Тогава вече няма по-
нататъшна полза от полагане на повече усилия, за което стана дума в
дванайсета глава на трета книга. Поради тази причина тук определяме
мястото на стратегическото единство в еволюцията на боя.
Следователно бой, при който силите на противника вече са се съвзели,
трябва да се счита за безвъзвратно загубен от другия и сражението не бива
да се подновява.
Колкото по-малка е тази част от силата, която е била реално заета в
битката, толкова по-голям е делът, който резервът само с присъствието си
допринася за крайния резултат; толкова по-рядко каквато и да е нова и
свежа сила на противника ще се опита да измъкне победата от ръцете ни.
Така и пълководецът, който се опира успешно и далновидно на принципа за
водене на сражение с максимална икономия на сили и който извлича най-
голям морален ефект от резервите, ще върви по най-сигурния път към
победата. Трябва да приемем, че французите в последно време, когато бяха
предвождани от Бонапарт, показаха истинско майсторство в това
отношение.
По-нататък кризисният етап в сражението завършва с победа и с
възстановяването на първоначалния боен ред на победителя, и това става
толкова по-бързо, колкото по-малка е бойната единица, която той ръководи.
Отряд конници, преследващ противника в пълен галоп, заема
първоначалния си ред за няколко минути. За същото нещо на
кавалерийския полк ще му трябва повече време. Още по-продължителен е
кризисният период при сбора на пехотата, ако е разгърната в отделни линии
по няколко направления. Много повече време е необходимо, когато трябва
да се събере отряд, разединен по време на боя. Тогава трудността е много
по-голяма, понеже всеки върви нанякъде и не знае къде да се срещне с
другия. Следователно, колкото по-голям е броят на войските, участващи в
сражението, толкова повече се отдалечава точно определеният момент, в
който чрез сбора на своите бойни инструменти, поставени в ред,
победителят напълно става господар на положението.
Този момент закъснява, ако нощта изненада победителя по време на
критично състояние, а още по-късно, когато местността е пресечена и има
гъсти гори. Но предвид тези два пункта трябва да отбележим, че нощта
също е голямо средство за защита и рядко обстоятелствата благоприятстват
очакването на успешен резултат при нощно нападение. Добър пример в
това отношение е сражението на генерал Мармонт срещу Йорк на 10 март
1814 г. при Лаон.
Ако победителят остане продължително в кризис, то една закрита
пресечена местност го охранява от повторно неприятелско нападение.
Както нощта и пресечената местност не улеснява възобновяването на боя,
така и го затруднява.
Тук обсъдихме помощта, оказвана на губещата страна във вид на
просто увеличаване на силите, или по-точно, като подкрепление, идващо
направо от тила, което е най-често срещаният случай. Но случаят е съвсем
различен и зависи от това, дали тези нови, свежи сили се насочват към
противника откъм фланга или откъм тила.
Ще говорим на друго място за ефекта на фланговите и тиловите атаки,
доколкото те принадлежат към стратегията; докато тази, която имаме
предвид тук и която е насочена към подновяване на сражението,
принадлежи главно към тактиката; тук говорим предимно за тактически
резултати — следователно идеите ни трябва да са в областта на тактиката.
С насочването на една свежа сила срещу противниковия фланг или тил
ефикасността й може да бъде увеличена значително; но това далеч
невинаги може да даде очаквания резултат и ефикасността понякога може
да бъде и много слаба. Обстоятелствата, при които сражението се развива,
влияят върху част от плана, както и върху всичко друго. Но същевременно в
това има две важни неща за нашия предмет.
Първо: в повечето случаи фланговите и тиловите атаки влияят
благоприятно върху резултатите, постигнати след решението на боя,
отколкото върху самото решение. Но за да възстановим при тези действия
сражението, което взема лош обрат, не е толкова въпрос на големина на
постигнатия резултат, колкото възможност да се върне победата, която е
готова да ни се изплъзне. Следователно ще извлечем по-голяма полза от
войска, която идва на помощ, ако тя се присъедини пряко с нас, отколкото
ако действа обособено — във фланг или тил на противника.
Второ: важен пункт при подновяване на боя е моралният ефект на
изненадата, който по правило е от полза за подкрепление, идващо да
поднови битката. Този ефект от изненадата е винаги по-голям, ако се
осъществи при фланга или в тила. В началото на боя, когато разполага с
всички свои сили в добър ред, победеният лесно би отбил подобно
нападение, но когато се намира в кризис, той не е в състояние да го
предотврати и да му противостои. В такъв случай, ако нападението се води
с голяма смелост, тъй като нравствените сили имат връх, то и постигнатите
резултати не се поддават на никакъв разчет.
Трябва, следователно, веднага да приемем, че в повечето случаи едно
подкрепление, настъпващо срещу противника откъм фланга или откъм тила
му, ще бъде по-ефикасно, ще действа като тежест, поставена в края на
дълъг лост, така че при тези обстоятелства може да подновим битката със
същите бойни сили, които — естествено — не биха били достатъчни, ако
трябваше да се използват при първоначалната пряка атака. В случая
резултатите почти напълно опровергават предварителните разчети, защото
моралните сили печелят пълно превъзходство при подновяването на боя.
Погледът следователно трябва да бъде насочен към всичките цели,
необходимо е да се имат предвид всичките моменти на координация между
силите, когато трябва да решаваме в трудни случаи дали е, или не е
възможно да се възстанови битка, която е взела неблагоприятен обрат.
Ако сражението трябва да се разглежда като все още незавършено,
тогава новото сражение, което започва с пристигането на подкрепление, се
влива в предишното; следователно те протичат заедно към общия краен
резултат; първият неуспех изчезва напълно от предварителните
пресмятания. Но не е такъв случаят, ако битката вече е решена; тогава има
два резултата, отделени един от друг. Сега, ако помощта, която пристига, е
само относително силна, т. е., ако сама по себе си не е проблем за
противника, тогава трудно може да се очаква благоприятен резултат от
второ сражение; но ако тя е толкова мощна, че може да започне втората
битка независимо от първата, тогава тя може с евентуален благоприятен
резултат да компенсира или дори да надделее с ефекта над първото
сражение.
Отначало, в битката при Кунерсдорф, Фридрих Велики се насочва и
разбива левия фланг на руската позиция и пленява седемдесет оръдия. Но в
края на битката двете предимства били загубени и частичният успех
отпаднал при общия неуспех през деня. Ако Фридрих Велики е могъл да се
спре при първия успех и да отложи втората част от битката за следващия
ден, тогава дори и да бе загубил, предимствата от първата битка винаги
биха били точки в полза на втората.
Когато една битка, протичаща безуспешно, е спряна и обърната преди
нейното завършване, първоначалният й отрицателен резултат за нас не само
изчезва от равносметката, но и става основа за още по-голяма победа. Ако
например си представяме точно тактическия ход на сражението, лесно
може да видим, че докато то не приключи напълно успешно, всички
отделни битки са с висящ резултат, който не само може да бъде разрушен
от крайното основно решение, но и променен в обратна посока.
Колкото по-големи загуби са понесли нашите сили, колкото повече
неприятелски сили са унищожени в сраженията, толкова са по-големи
размерите на кризиса в противниковата армия и затова намесата на нашите
бодри войски ще бъде по-значителна. Ако общият краен резултат се обърне
в наша полза, ако извоюваме от противника бойното поле и отново си
възвърнем всички трофеи, тогава всички сили, които той е пожертвал, ще
се превърнат в истинска печалба за нас и предишната ни загуба ще се
превърне в стъпало към по-голям триумф. Най-блестящите бойни подвизи,
които противникът цени толкова високо заради самата победа, като
пренебрегва загубите си, които тя му коства, нямат никакъв друг резултат
освен съжалението за падналите жертви. Такава е промяната, която магията
на победата и проклятието на поражението добавят към специфичната
значимост на същите елементи.
 Битката при Бородино, 1812 г. Атака на
лейбгвардейците от Литовския пехотен полк.

Следователно, дори ако имаме решително предимство в сила и сме

способни да се разплатим с противника заради предишната му победа с
един по-голям застой на военните действия, винаги е по-добре да
изпреварим приключването на неизгодна битка и да се опитаме по-скоро да
обърнем хода й, отколкото да се втурваме към следващо сражение.
През 1760 г. фелдмаршал Даун се опитва да се притече на помощ на
генерал Лаудон при Лигниц по време на самото сражение, но след като не
успява да пристигне навреме, не атакува на следващия ден пруския крал,
макар и да е имал достатъчно сили за това.
Поради тези причини сериозни сражения на авангардни части, които
предшестват една битка, трябва да се разглеждат само като необходимо зло
и когато не е съвсем наложително, трябва да се избягват.
Но трябва да изследваме и още едно заключение.
Ако в едно редовно голямо сражение резултатът върви срещу единия,
това не представлява мотив за планиране на нова битка. Определянето на
новото сражение трябва да е плод на други съотношения. Това заключение
обаче е в противоречие с моралната сила, която трябва да имаме предвид, а
именно чувството на ярост и инстинкта за отмъщение. От най-стария
фелдмаршал до най-младия барабанчик тези чувства са еднакви и
следователно военните части никога не са в по-добро състояние на бойния
дух, отколкото когато се налага да изтрият едно петно. Това обаче е само
при положение че частта, понесла поражение, не е толкова голяма спрямо
цялото, защото иначе гореспоменатото чувство потъва в едно общо
усещане за безсилие.
Следователно съществува една много естествена склонност да се
използва моралната сила, за да се поправи на място бедата, и именно в тази
връзка обикновено се търси друго сражение. В каталога на сраженията от
второстепенно значение има много примери, описващи подобни
отмъстителни битки; но големите сражения имат твърде много други
съществени мотиви, за да бъдат водени от това по-слабо чувство.
Подобно чувство несъмнено е трябвало да води и благородния Блюхер
с неговия Трети корпус към бойното поле на 14 февруари 1814 г., когато
другите два корпуса три дни преди това са претърпели поражение край
Монмирай. Ако е знаел, че ще се изправи лично срещу Бонапарт, тогава
естествено от предпазливост би изоставил отмъщението си за друг ден. Но
той се е надявал да вземе реванш от Мармон. И вместо да спечели награда
за желаното удовлетворение, той изтърпява наказание за погрешната си
сметка.
От продължителността на битката и момента на нейния краен изход
зависи дистанцията, на която воинските маси, възнамеряващи да се бият
заедно една до друга, трябва да бъдат разположени. Тази диспозиция е
тактическо начинание, доколкото се свързва с една и съща битка. В подобен
случай строят е достатъчно събран и за стратегическо не се смята нищо
друго освен самия пункт. Въпреки старанията да бъдат избегнати, на война
често се случва една войска, предназначена за общия бой, да се разделя от
такива пространства, че все още да са възможни частични боеве. Такова
разположение ще бъде стратегическо, т. е. силите са съсредоточени в
стратегически смисъл.
Диспозиции от този вид са — поход в отделни големи блокове и
колони, формиране на авангардни и флангови колони, а също и групиране
на резерви, определени да служат като подкрепление при възникване на
повече от една стратегическа точка; съсредоточаването на няколко корпуса,
разквартирувани на голямо пространство, и т. н. Може да видим как
необходимостта от тези привеждания в боен ред може постоянно да се
увеличава, макар и да ги приемаме за дребни стотинки в стратегическата
икономика, докато големите сражения и всичко от техния ранг са златните
и сребърните монети.
Глава VIII

Взаимната готовност за едно сражение

Никое сражение, освен в случаите на изненада, не може да се състои

без взаимна готовност и съгласие на противниците. Много теоретици са
извеждали заключения колкото съмнителни, толкова и погрешни от това
отношение между двубоя и боя (сражението).
Според възгледа на авторите, които споменаваме, често се случва един
пълководец да предлага сражение на друг, а последният да не го приема.
Сражението е двубой, но той в много отношения е видоизменен. Боят
не се базира на взаимно желание за двубой, за което двете страни са се
съгласили, а е свързан с целите на сражението. Тези цели са само част от
общото цяло — войната. Още повече че цялата война, разглеждана като
„единица сражение”, преследва политически цели и условия, обусловени от
по-висшестоящи планове и намерения. Затова и чистото желание за победи
над врага намалява до напълно подчинена връзка, или по-скоро престава да
бъде нещо самостоятелно и се превръща в своеобразен нерв, който предава
импулса за действие от по-висшата воля.
Навремето между древните народи и в ранния период на редовните
армии изразът „предложихме безуспешно битка на врага” е имал повече
смисъл, отколкото сега. При тях всяко нещо се е провеждало с оглед на
взаимно премерване на силите на открито поле, свободно от всичко, което
би представлявало пречка, и цялото изкуство на войната се е състояло в
организацията и формирането на армия — т. е. в бойния ред на сражението.
В миналото войските се окопавали в своите лагери, които се считали
като непристъпно убежище. Боят ставал само тогава, когато противникът
излизал на достъпна местност, така както се излиза на арена. Тогава би
било по-логично, отколкото сега, да се казва, че боят, предложен от едната
страна, е бил отказан от другата.
Следователно, ако чуем, че Ханибал безуспешно е предлагал сражение
на Фабий, това не ни казва нищо повече по отношение на Ханибал, освен
че тази битка не е била част от плана му и сама по себе си никога не е
доказала физическото или моралното му превъзходство. Но изразът е
достатъчно точен, в смисъл че Ханибал наистина е искал и търсил такова
сражение.
 В ранния период на съвременните армии отношенията в големите
сражения и в обикновените битки са били сходни. Големи маси са били
вкарвани в действие и ръководени по време на сражението посредством
боен ред, който — като голямо безпомощно цяло — е изисквал, повече или
по-малко, равен терен и не е бил пригоден нито за атака, нито за защита в
пресечена, тясна или планинска област. При тези битки, следователно, и
защитникът е имал до някаква степен начини за избягване на битката. Тези
отношения, въпреки че постепенно се променят, продължават до първите
Силезийски войни и чак след Седемгодишната война може да става дума за
възможна битка срещу противник, разположен в трудна местност.
Определено теренът не престава да бъде смятан за основателна опора от
тези, които извличат полза от него, но това вече не е омагьосаният кръг,
който блокира естествените сили на войната.
През изминалите трийсет години войната се е усъвършенствала много
повече в това отношение и вече няма нищо, което да стои на пътя на един
пълководец, устремен към крайния резултат чрез средствата на битката.
Той може да издири своя враг и да го нападне: ако не направи това, не може
да увери другите, че наистина е искал да води бой. Изразът „той предложи
битка, която неговият противник не прие”, следователно сега не означава
нищо повече от това, че пълководецът не е открил достатъчно
благоприятни за битка обстоятелства — твърдение, към което горният израз
не приляга, а може само да служи за забулване и прикриване на истинското
положение на нещата.
Истина е, че отбраняващата се страна не може доста дълго да отказва
битка, но все пак може да я избягва, като се отдръпва от позицията си и от
ролята, с която е свързана тази позиция: това обаче е наполовина свършена
работа за нападащата страна и признание за моментното й превъзходство.
Идеята във връзка с отклоняване от писменото съгласие за дуел може,
следователно, да не ни е повече от полза, ако целта е с такова извъртане да
се оправдава бездействието на този, чиято бойна част трябва да напредва,
т. е. атакуващия. Отбраняващият се, колкото по-дълго не се предава,
толкова повече вдъхва доверие, че се стреми към сражение, и може
определено да каже, че той би предложил битка, ако самият не е атакуван.
От друга страна, който желае и има възможност да се оттегли, не може
лесно да бъде накаран да води сражение. В случая предимствата за
агресора от това оттегляне често пъти не са достатъчни и една кратка битка
се превръща във въпрос на неотложна важност за него, като при това
малкото средства, които в случая могат да принудят противника да влезе в
сражение, често пъти активно се търсят и се прилагат с особено умение.
 Основните средства за това са: първо, обкръжение на противника, така
че да не е възможно да се оттегли, или най-малкото да е толкова трудно, че
за него да е по-добре да приеме сражението; и второ, изненадата.
Последният начин, за който формалният предлог е извънредната трудност
за всякакви придвижвания, в наши дни е вече неефикасен. При гъвкавостта
и маневреността на съвременните бойни части те не биха се поколебали да
започнат оттегляне, дори и пред очите на врага, и само специални пречки,
дължащи се на спецификата на района, могат сериозно да затруднят такава
операция.
Като пример в това отношение може да се посочи битката при
Нересхайм, водена от ерцхерцог Карл срещу генерал Моро в района на
Раухе Алп на 11 август 1796 г., който е целял с нея по-скоро да улесни
оттеглянето си, макар че с готовност признаваме, че никога не сме могли да
разберем напълно мотивите на този изтъкнат пълководец и главен актьор в
този случай. Фридрих Велики също казва, че приел сражението при Соор
само затова, защото му се виждало опасно да отстъпва пред очите на
противника. При това кралят посочва други подбуди, които са го накарали
да вземе това решение.
Общо взето, редовните нощни изненади са изключение и рядкост, а
тези, при които един враг е принуден да се бие, защото е практически
обкръжен, се случват най-вече с отделни корпуси като този на Мортие при
Дюренщайн през 1809 г. и на Вандам при Кулм през 1813 г.
Глава IХ

Сражението

Какво е едно сражение? Сблъсък на основното бойно тяло, който не е

маловажен като при една второстепенна цел и не е просто опит, от който
можем да се откажем, когато видим, че целта е трудно постижима. Това е
конфликт, при който се разгръщат всички сили за постигане на решаваща
победа.
Малките цели също могат да се смесват с главната цел и това дава
различни нюанси на обстоятелствата, от които тя произтича, защото и
едната битка принадлежи също на голямото цяло, от която тя е само част.
Освен това конфликтът е есенцията на войната, а сражението — сблъсък на
главни армии, и то винаги трябва да бъде разглеждано като реален център
на гравитация във войната, следователно, и като нейна определяща черта.
Сражението — за разлика от всички други събития, е предназначено и
водено с единствената цел да се спечели решаваща победа.
Това влияе върху характера на крайното решение, върху ефекта на
победата, съдържаща се в него, и определя стойността, която теорията му
приписва като средство за една крайна цел. В тази връзка правим
сражението предмет на наше специално обсъждане.
Ако едно сражение се превръща в основно, от наша гледна точка,
елементите на неговия краен резултат трябва предварително да се съдържат
в него; с други думи, победата трябва да се търси колкото се може по-дълго
и да се запазва надеждата за нея. Следователно това сражение не трябва да
се изоставя за сметка на маловажни обстоятелства, може да бъде
прекратено само и единствено в случай че силите ни изглеждат напълно
недостатъчни.
Сега да разгледаме въпроса как точно може да се долови този момент.
Ако умелата формация и сплотеността на една армия е главното
условие, чрез което смелостта на бойните части може да извоюва победа,
както е в по-голямата част от случаите в епохата на съвременното военно
изкуство, тогава разбиването на тази формация е крайното успешно
решение. Един разбит участък от фронтовата линия, изваден от общата
верига, решава съдбата на всички, които са свързани с него. Ако, както е
било навремето, същността на отбраната се състои в съобразяване на
армията с терена, върху който тя се сражава, както и с неговите
препятствия — така че армия и позиция представляват едно и също, тогава
завладяването на важен пункт в тази позиция е също краен резултат. Тоест
ключът към тази позиция е изгубен и тя не може повече да бъде
отбранявана; битката не може да бъде продължена. И в двата случая
победените армии приличат много на скъсаните струни на инструмент,
които не могат да вършат повече работа.
Геометричният, както и географският принцип, които проявяват
тенденция да предизвикват в армията все по-засилващо се напрежение,
което не позволява на наличните сили да бъдат използвани до последния
човек, в крайна сметка вече са загубили влиянието си, т. е. повече не са
определящи. Армиите все още се впускат в битка при определен ред, но
този ред не е от решаващо значение през цялото време; препятствията на
терена също трябва да се имат предвид при определяне здравината на една
позиция, но не могат да бъдат приемани като единствената подкрепа.
Опитахме се във втора глава на тази книга да хвърлим общ поглед към
характера на съвременното сражение. Според нашата концепция редът в
боя е само разположение на силите, предназначено за най-подходящото им
използване; в хода на сражението тези сили взаимно се изтощават една-
друга, докато стане ясно коя ще изтощи по-бързо противника си.
Следователно възникналата решимост да се прекъснат бойните
действия нараства повече в едно сражение, отколкото в друго, и е в пряка
връзка с наличието на свежи резерви, чакащи на разположение. Само
подобни резерви наистина са запазили цялата си морална стойност и не
биха могли с тях да се сравняват онези войски, които са участвали вече в
действието, и следователно са отслабени както морално, така и физически
от разрушителния акт.
Още в началото на едно сражение, макар и недотам чувствително,
съдбата обикновено клони в полза на единия от противниците. В такъв
случай само погрешното съждение на единия от пълководците
несъзнателно е способно да го въвлече в бой при неблагоприятни за него
условия. Но даже и тогава, когато обстоятелствата не са такива, все пак в
естеството на нещата е, че променливостта на равновесието, вместо да
минава поред от единия към другия, върви прогресивно. Тоест, едва
доловима в началото, тя безспорно нараства, като с всяка изминала минута
става по-осезаема, за да се утвърди само в последната инстанция.
Но каквото и да се случи, това равновесие се нарушава не задълго, а за
съвсем кратко време, или дори когато е изгубено от едната страна, то
отново се възстановява, а после се губи от другата. Обикновено победеният
пълководец е предвиждал съдбата си дълго преди да се оттегли. Относно
неочакваните обстоятелства, които като светкавични удари неочаквано
изменят облика на нещата и внезапно от победата правят поражение, се
намират само в рапортите, в които стремежът е да се прикрие големината
на дадения неуспех.
Тук може само да апелираме към мнението на непредубедения опитен
човек, което, сигурни сме, ще съвпадне с това, което казваме, и ще отговори
вместо нас на читателите, които не познават войната от личен опит. За да
изтъкнем необходимостта от такъв подход към характера на обекта, това ще
ни отведе навътре в областта на тактиката, към която този клон от субекта
принадлежи.
Ако приемем, че победеният пълководец обикновено предвижда
неблагоприятния резултат, преди да се реши да се оттегли от сражението,
тогава приемаме, че има също и обратни случаи, защото иначе би трябвало
да поддържаме теза, противоречаща на себе си. Ако в момента на всяка
решаваща насока в една битка тя трябва да се счита за загубена, тогава
няма нужда от използване на повече сили, за да се стигне до нейния обрат,
и следователно тази решаваща насока не може да предхожда по време
отстъплението. Определено има моменти от сраженията, в които — след
като е настъпил решителен поврат за едната страна — все пак битките
завършват в полза на другата; но те са редки и необичайни; тези
изключения обаче са познати на всеки пълководец, срещу когото съдбата се
е изправяла, и той трябва да ги има предвид, докато съществува дори и
слаба възможност за обрат на късмета. Той се надява с по-големи усилия, с
повдигане на оставащите морални сили, със собственото си свръхусилие
или с някакъв случаен късмет следващият момент да му поднесе обрат и го
преследва, докъдето му стигат смелостта и собствената преценка. Имаме да
допълним и още нещо по този въпрос, но преди това трябва да покажем
какви са знаците по скалата на обрата.
Резултатът от цялото сражение се състои от общ сбор на резултатите
от всички откъслечни битки; но резултатите от отделните битки се оформят
от различни съображения. Ето по-важните от тях:
Първо — от чистата морална сила на водещите офицери. Ако един
дивизионен генерал вижда как батальоните му биват помитани от
вражеския огън, това ще повлияе на мерките на главнокомандващия;
следователно дори онези отделни неуспешни битки, които по-късно се
подновяват, не са губещи спрямо крайния резултат и впечатленията от тях
се натрупват лесно в ума на командващия, а и дори против волята му.
Второ — при по-бързото стопяване на нашите бойни части, което
лесно може да се преценени в течение на бавния и сравнително не толкова
яростен и бурен ход на битките ни.
Трето — от загубената територия.
Всички тези неща служат на пълководеца като компас, показващ
насоката на сражението. Ако са загубени цели батареи и нито една от
вражеските не е пленена; ако батальоните са победени и разпръснати от
вражеската кавалерия, докато тези на противника навсякъде са
непробиваеми; ако предварително определената линия на огъня се колебае
произволно от една точка към друга; ако се правят безплодни усилия за
завземането на определени пунктове и нападащите батальони всеки път са
отблъсквани от добре насочения огън; ако нашата артилерия започне да
отговаря слабо на противниковата — ако батальоните под обстрел
намаляват необикновено бързо по численост, защото заедно с мнозината
ранени и здравите бойци отстъпват назад; ако отделни дивизии са
откъснати и са пленени заради нарушаване на бойния план; ако линията за
отстъпление е застрашена — при всички тези обстоятелства командирът
може много добре да каже накъде, в каква насока отива той заедно със
своята битка. Колкото по-дълго продължава тази насока, толкова по-
решаваща става тя и толкова по-труден е евентуалният обрат, и толкова по-
близък е моментът, когато той трябва да се откаже от сражението. Сега ще
направим някои наблюдения върху този момент.
Вече казвахме неведнъж, че крайният изход се определя до голяма
степен от относителната численост на свежите резерви. Този пълководец,
който вижда, че противникът му решително го превъзхожда в това
отношение, започва да мисли за отстъпление. Това е характерното за
съвременните сражения — всички лоши шансове и загуби, понесени в хода
на битките, може да се компенсират и подновят със свежи сили, защото
устройството на съвременния боен ред и начинът, по който частите се
хвърлят в действие, позволява използването им почти навсякъде и при
всяко положение. Следователно, колкото дълго пълководецът, изправен
срещу появили се трудни проблеми, запазва предимството си от резервни
сили, толкова повече няма да бърза да се предава. Но от момента, в който
резервите му започват да отслабват в сравнение с тези на противника,
резултатът може да се смята за предрешен и това, което след това той може
да направи, отчасти зависи от специфичните обстоятелства, отчасти от
равнището на смелост и предпазливост, които той лично притежава, и
които могат да се изродят в глупава опърничавост. Как един пълководец
постига сложността на точната преценка за все още оставащите резерви от
двете страни, е въпрос на умел, практически гений, който невинаги се
намира именно на това място; ние се придържаме само към резултата,
какъвто би се оформил в ума на въпросния пълководец.
Ако отстъплението с всяка нова стъпка, която битката прави в хода си,
става все по-реално, ако резервите намаляват така бързо, че не са вече в
състояние да дадат нова глътка въздух на сражаващите се, тогава не остава
нищо друго, освен да се подчиним на съдбата и с едно добре проведено
отстъпление да спасим това, което заради по-нататъшно отлагане на края на
битката и разгрома би било загубено.
Обикновено с настъпването на нощта се прекратяват всички сражения,
тъй като нощният бой е изгоден при изключително особени условия. А
понеже нощта благоприятства за отстъпването повече, отколкото денят, то
затова този, който счита отстъпването за неизбежно или твърде вероятно,
ще предпочете за него нощното време.
Освен обичайните и главни причини, оказващи влияние върху хода на
сражението, има и много други, които са повече или по-малко
индивидуални, и разбира се, няма да бъдат разглеждани. Защото, колкото
повече една битка клони към пълно нарушаване на равновесието, толкова
по-чувствително е влиянието на всеки частичен резултат в ускоряване на
обрата. Така загубата на една батарея, последователната загуба на няколко
кавалерийски части може да доведе до вече зреещото решение за
отстъпление.
Остава да обърнем внимание и върху терзанията, които изпитва
пълководецът, когато става въпрос за вземането на това крайно решение.
Прекалената гордост на един победоносен завоевател, непреклонната
воля на един природно упорит дух, вкоренената съпротива на благородни
чувства наистина не допускат да се отстъпи от бойното поле и да се остави
на него честта. Но, от друга страна, разумът съветва да не се изразходва
всичко, а да се съхранят средствата, необходими, за да отстъпи в ред.
Куражът и постоянството по време на война имат наистина твърде висока
цена. Ето защо този, който не съумява да гони победата с най-голямо
напрежение на силите, едва ли има шанс за победа. При все това има
поражение, след което да се продължава сражението, ще бъде отчаяно
безумие, което не издържа критика. При най-прочутото от всички
сражения, това при Бел Алианс (Ватерло), Бонапарт използва и последните
си резерви в усилието си да обърне хода на сражението, което за него било
вече безвъзвратно загубено. Така той използва и последната си стотинка и
после като просяк изоставя както бойното поле, така и короната си.
Глава Х
Ефектът от победата
Според това, което съответства на гледната ни точка, може да се
впечатляваме силно както от изключителните резултати на някои големи
сражения, така и от липсата на резултати при други. За кратко ще се спрем
върху характера на ефектите от една голяма победа.
Тук може ясно да се разграничат три неща: ефектът върху самия
инструмент, т. е. върху пълководците и техните армии; ефектът върху
държавите, заинтересувани от войната; и специфичният резултат от тези
два ефекта, проявяващ се в по-нататъшния ход на войната.
Ако мислим само за малката разлика, която обикновено съществува
между победител и победен в убити, ранени, пленени и артилерия, загубена
на бойното поле, последствията, произтичащи от този незначителен факт,
често изглеждат неразбираеми.
Вече казахме в седма глава, че колебанието при постигане на една
победа расте не със същата степен, с която нараства броят на победените
формирования, а в много по-висока степен. Моралното влияние от изхода
на едно голямо сражение се отразява твърде много както на победителя,
така и на победения. У последния то води и до загуба на физически сили,
нещо, което се отразява на нравственото състояние. Трябва да поставим
особен акцент върху този морален ефект. Той заема противоположна
позиция спрямо едната, а после спрямо другата страна, и както подрива
енергиите на победения, така същевременно повдига силата и енергията на
победителя. Но главният му ефект е върху претърпелия поражение, защото
тук е налице бремето на загубите и освен това той е хомогенен по природа
с опасността, с изтощението и с трудностите, изобщо с всичките тежки
обстоятелства, придружаващи войната. Следователно моралният ефект
влиза в съюз с тях и расте с тяхна помощ, като потиска все повече и повече
духа на победения, докато за победителя всички тези неща са с обратен
знак и така дават по-висок размах на смелостта му. Установено е, че
победеният потъва много по-надолу под първоначалната линия на
равновесието, докато победителят се издига нагоре; заради това, ако
говорим за ефектите на победата, акцентираме особено на онези негативи,
проявяващи се в армията, понесла поражение. Ако този ефект е по-
съществен при една значителна битка, отколкото при една по-малка, то е и
далеч по-мощен в едно голямо сражение, отколкото в едно по-малко.
Голямото сражение се развива само по себе си, в името на победата, която
трябва да реализира и която се преследва с най-голямо, до краен предел,
усилие. Тук, на това място, в този час, победата над противника е цел, в
която кроежите на войната се преплитат с всичките си нишки, в която се
срещат всички далечни надежди и всички мъгляви проблясъци на
бъдещето, а съдбата застава пред нас, за да намери отговор на дръзкия
въпрос. Това е състояние на духовно и умствено напрежение не само за
пълководеца, но и за цялата му армия — от най-висшия до най-нисшия.
Според развитието на нещата голямото сражение не е неподготвено, не
е неочаквано, не е служебно занимание, вършено слепешката, а голям акт.
Той е величав акт, който се изтъква премного и по преднамерената воля на
пълководеца. Акт, способен високо да повдигне емоциите на всички
участници. А колкото по-високо е повдигнат духът, толкова по-могъщи
трябва да бъдат последствията от изхода на сражението.
И така, моралният ефект на победата в днешно време е по-голям,
отколкото в миналото. Вече споменахме, че в съвременните сражения
борбата се води до крайно изнемогване на силите и затова делото се решава
предимно със сумата от тези сили — физически и нравствени, — и само
донякъде с отделни разпоредби, а още по-малко чрез шанса.
Една допусната грешка може да бъде поправена следващия път; в друг
случай може да очакваме повече благоволение от добрата съдба и късмета,
но сумата на моралните и физическите сили обикновено не подлежи на
толкова бърза промяна и затова, въплътено в тази сума, влиянието от
победата има огромно значение за всичко, което идва впоследствие. Истина
е, че малцина от участниците в сражението са се замисляли върху тази
разлика. Самият ход на битката обаче оставя върху умовете на всички
участващи силен отпечатък. А отразяването на този ход в документите,
въпреки че може да е поукрасено с изкривяване на някои обстоятелства,
показва на широкия свят, че причините за крайния изход са били повече от
общ, а не от специфичен характер.
Онзи, който не е участвал в изгубено голямо сражение, не може да си
състави за него жива, вярна представа. А абстрактната представа за една
или друга незначителна загуба никога не ще запълни същинската
действителност.
Първото нещо, което поразява въображението — а, разбира се, също и
ума — в изгубеното сражение, е намаляването на войнишката маса; после
идва загубата на територия, което се случва винаги, повече или по-малко, и
следователно същото важи и за атакуващия, ако той няма достатъчно
късмет; след това следва разбиването и разпръсването на първоначалните
формации, хаосът в бойните части, рискът от отстъпление, който, с малки
изключения, винаги може да се определи до каква степен ще нарасне;
следва оттеглянето, по-голямата част от което започва през нощта и в
крайна сметка продължава цялата нощ. При първия поход на отстъплението
става така, че оставяме след себе си голям брой хора, изтощени и
разпръснати. Сред тях много често са най-храбрите. Чувството за
поражение, което първо обзема само старшите офицери, после обхваща
цялата армия. То е допълнително утежнено от ужасната представа, че са
задължени да изоставят във вражески ръце толкова много смели другари,
които само момент преди това са били така ценни за тях в битката.
Чувството за поражение вдъхва във войската все по-голямо недоверие в
главното командване, което всички започват да считат отговорно за
безполезно хвърлените усилия. Към тези впечатления се добавя и
убеждението за силата на противника. Може би от по-рано е имало някакво
предчувствие за неговото надмощие, но поне досега на него е могло да се
противопоставя упованието в Бога и добрата съдба.
Сега всичко това се оказва недостатъчно, ефимерно и горчивата истина
се изправя пред нас — груба и могъща.
Всички тези впечатления са още далеч от паническия страх, който
впрочем никога не се проявява в армии с висока войнска доблест, а в други
може да се прояви след изгубено сражение едва ли не само във вид на
изключение. Но тези чувства, за които говорихме, се наблюдават и в най-
добрите армии. Дългият военен опит и постоянните победи са в състояние
да намалят впечатленията, но те никога не липсват. Оттук идва
заключението, че те съпътстват и бавния ход, и отмереното движение на
победните везни. А всичко това заедно съставлява именно онова влияние на
победата, на което във всеки случай може да се разчита. Вече казахме, че
влиянието се усилва пропорционално с трофеите.
Разбира се, в такова състояние армията става непълноценна. Почти
никаква надежда няма, че чрез нови усилия тя би могла да възвърне
изгубеното, още повече че срещу нея излизат и всички обикновени
трудности, спътници на войната. До сражението е съществувало
равновесие, може би и въображаемо. Сега то е изгубено. За неговото
възстановяване е необходима външна причина, тъй като без външна опора
всяко ново усилие неминуемо би довело само до нови загуби.
Даже умерената победа на главните сили е в състояние да даде подтик
към постоянно накланяне на везните надолу дотогава, докато нови
обстоятелства не предизвикат промяна. Но ако подобни обстоятелства
липсват или са далечни, а победителят е алчен и жаден за слава и без умора
се стреми към високи цели, то се иска отличен пълководец и висок боен
дух в армията, за да устои срещу напора на растящото неприятелско
надмощие и да не допусне то да я сломи окончателно. Всичко това е
необходимо, за да се укроти стремежът на противника, докато двигателната
победна сила, достигнала известен предел, сама не се спре.
И сега, помислете как ефектът на поражението се разпространява
извън армията и се отразява върху народа и правителството! Това е
внезапно рухване на надеждите, доведени до краен предел, пропадане на
цялата самоувереност. На мястото на тези изхабени сили, в образувалото се
празно пространство, нахлува страхът с разрушителните си свойства за
бързо проникване и това утежнява още повече общото вцепенение.
Това е истински шок за нервите, който един от двамата атлети
получава от електрическата искра, макар степента му да е различна. Вместо
всеки да се изпълни бързо с решимост да помага за поправяне на
нещастието, всеки се страхува, че усилията му ще отидат напразно, и
спира, колебаейки се дали да се втурне напред или в безсилие да отпусне
ръце, оставяйки всичко на съдбата.
Последствията от победата и нейното влияние върху хода на войната
зависят донякъде и от характера и таланта на пълководеца победител.
Зависят още повече от обстоятелствата, които са предизвикали победата, а
така също и от онези, към които тя води. Дори обстоятелствата силно да
въздействат за успеха, и най-бляскавата победа не ще принесе големи
успехи след себе си, ако у пълководеца не достига смелост и
предприемчивост.
Условията, които ни позволяват да очакваме големи резултати от една
голяма победа, ще разучим, когато стигнем до субектите, с които те са
свързани; тогава ще бъде възможно да обясним диспропорцията, появяваща
се на първо място между размаха на една победа и нейните резултати, и
която твърде прибързано се приписва на липса на достатъчно енергия от
страна на победилия. Тук, когато трябва да се занимаем със самата основна
битка, по-скоро ще кажем, че описваните сега ефекти винаги придружават
победата, че те растат заедно с интензивността на победата — толкова
повече се увеличават, колкото повече цялата сила на армията е
съсредоточена в преследване на тази победа.
Тогава може да бъде зададен следният въпрос: трябва ли теорията да
приема за задължителен ефекта на победата? Не трябва ли по-скоро да се
опита да намери противодействащи средства, способни да неутрализират
този ефект? Съвсем естествено изглежда отговорът да е положителен; но
Бог да ни пази от съществуващата заблуда в повечето теории, които най-
накрая завършват с взаимносблъскващите се за и против (Pro еt Contra).
Със сигурност този ефект е съвършено необходим, защото се корени в
естествения характер на нещата, и той съществува дори ако намерим
средства да се борим срещу него; точно както движението на едно
оръдейно гюле винаги е по посока към земната повърхност, макар че,
когато е било изстреляно нагоре, началната му скорост започва да се убива
от срещуположното съпротивление на въздуха и на земното притегляне.
Всяка война има предвид човешките слабости и е насочена срещу тях.
При друг случай ще обсъдим въпроса какво може да се направи след
загубено главно сражение. Ще разгледаме онези средства, с които все още
се разполага в това отчаяно положение. А ако намерим за възможно да
обърнем всичко отново, то с това ни най-малко не подразбираме, че
последствията от поражението могат да се сведат до нула — затова, защото
тези средства и сила, които ще се употребят само за възстановяване на
делото, биха могли по-рано да бъдат употребени за достигане на
положителни резултати. Това се касае с еднаква сила както за физическите,
така и за нравствените сили.
Друг въпрос е дали, чрез загубата на една голяма битка, вероятно
възникват сили, които иначе никога нямаше да се появят на бял свят. Такива
случаи наистина са мислими и са се случвали при много народи. Но дали
ще се прояви една нова силна реакция, е въпрос извън сферата на военното
изкуство, което може да държи сметка за нея само когато се очаква, че тя е
възможна.
Ако има случаи, при които плодовете на победата имат по-скоро
разрушителен характер вследствие появата и реакцията на сили, които тя е
породила — случаи, които несъмнено са големи изключения, — тогава
трябва много твърдо да се заяви, че има разлика в ефектите, които една и
съща победа предизвиква според характера на народа или държавата, която
е била победена.
Глава ХI

Използване на сражението

Каква форма може да приема воденето на война при определени

случаи и каква можем да приемем, че й е присъща и необходима? За да
отговорим на този въпрос, трябва само да се позовем на концепцията за
войната, за да бъдем убедителни в следното:
1. Унищожаването на неприятелските въоръжени сили е водещ
принцип на войната и съставлява най-изразителното положително средство
за достигане на целта.
2. Разгромът на неприятелската армия се постига главно със средствата
на сражението.
3. Само големи битки и сражения водят до големи резултати.
4. Резултатите са най-големи, когато отделните битки се слеят в едно
голямо сражение.
5. Пълководецът може лично да ръководи само едно генерално
сражение и е естествено, че се отдава предпочитание на неговото лично
управление.
От тези истини следва един двоен закон, чиито части взаимно се
поддържат; а именно, че унищожаването на неприятелската военна сила
трябва да се търси предимно в големите сражения и свързаните с тях
резултати; и второ, главната цел на големите сражения е разгромът на
военната сила на противника.
Несъмнено унищожението на неприятелските сили може да бъде
постигнато и с други средства — сигурно има случаи, когато при особено
благоприятни обстоятелства разгромът на неприятелските сили е
непропорционално голям в сравнение със скромните мащаби на битката.
От друга страна, в едно сражение превземането или удържането на един-
единствен укрепен пост може да има преобладаващо значение като цел.
Въпреки всичко това трябва да признаем истината, че сраженията
единствено се водят с цел унищожаването на цялата противникова армия и
че това унищожаване може да бъде осъществено само с генерално
сражение.
Следователно генералното сражение може да се разглежда като силов
център на цялата война или кампания. Както слънчевите лъчи се събират
във фокуса на вдлъбнато огледало в съвършен образ и достигат най-
голямата си горещина, така и силите и обстоятелствата на войната се
фокусират в голямото сражение, в което се използва всичко за постигане на
един положителен краен резултат.
Самото събиране на сили в голямо цяло, което се случва повече или
по-малко във всички войни, разкрива намерението да бъде нанесен удар с
това цяло било по собствена воля, както прави това нападащият, било —
предизвикано от другия, както е при отбраняващия. Там, където този главен
удар не сполучи, към първоначалния мотив на враждебността се наслагват
други смекчаващи и въздържащи мотиви и движението отслабва, променя
или напълно спира своя ход. Дори и в това двустранно бездействие, което е
било основен тон на толкова много войни, пак идеята за възможно главно
сражение си остава и за двете страни ориентир, далечен фокус за
проектиране на техните територии. Колкото повече една война е истинска
война, колкото повече тя се явява уреждане на някаква вражда, на омраза,
желание за надмощие, толкова повече цялата дейност се обединява в
кървава разправа и толкова по-категорично на преден план излиза
генералното сражение.
Навсякъде, където е поставена някаква голяма, положителна, а също
така и дълбоко засягаща интересите на противника цел, генералното
сражение се предлага като най-естественото средство; а поради това
именно и най-доброто, както ще видим това по-нататък, е, че ще бъде
наказан по принцип всеки, който от страх пред голямото решение го
заобиколи.
Позитивната цел принадлежи на нападението и следователно битката
също е негово характерно средство. Но без да разглеждаме тук в дълбочина
концепцията на нападението и отбраната, все пак трябва да отбележим, че
дори и за отбраняващия се в много случаи няма друго ефикасно средство
освен сражението, с което да посрещне трудностите на положението, в
което се намира, и да реши проблемите, пред които е изправен.
Генералното сражение е най-кървавият път на решение и за постигане
на определен резултат. Наистина то не е просто взаимно клане и неговият
ефект цели по-скоро да порази противниковия дух, отколкото
неприятелските войници, както ще видим по-ясно в следващата глава — но
все пак винаги кръвта е негова цена, а клането — негова същност. И пред
тази кървава касапница човекът у пълководеца потръпва.
Но душата на човек трепва още повече при мисълта, че резултатът
може да се постигне само с един-единствен удар. В една-единствена точка
на времето и пространството тук се съсредоточава цялото действие и в
такива моменти у нас се надига някакво непонятно чувство, сякаш силите
ни не могат да се сместят и да се изявят в това тясно пространство, сякаш
със самото изтичане на времето бихме спечелили много повече, макар че
това време изобщо нищо не ни дължи. Това е чиста заблуда, но заблудата
също е нещо, тя е именно онази слабост, която у пълководеца може да се
прояви много по-силно, след като се налага той да постави на карта такъв
огромен залог.
Така че държавници и пълководци във всички времена винаги са
полагали големи усилия да избегнат решителното сражение, търсейки или
да постигнат целта си без него, или да направят така, че то незабелязано да
отпадне. Автори на исторически и теоретични трудове са се нагърбвали да
разкрият по някакъв друг начин в тези кампании не само еквивалента на
крайното решение чрез битка, която е била избягната, но дори и да го
представят като някакво по-висше изкуство. Стига се дотам, че днес ние
сме склонни в икономиката на войната да гледаме на генералното сражение
като на неизбежно зло, станало необходимо поради допусната грешка, като
на болезнена проява, до която предпазлива война никога не би трябвало да
доведе; само онези пълководци, които били в състояние да водят война без
проливане на кръв, заслужавали лаври, а теорията на войната, същинско
броминско богатство, трябвало да има специалната мисия да ни научи на
това.
Съвременната история разби на пух и прах тази глупост, разруши тази
илюзия, но никой не може да гарантира, че рано или късно тя няма да се
възпроизведе отново и да доведе този, който е начело на държавата, до
извращения. Може би поради това кампаниите на Бонапарт и сраженията
му ще бъдат разглеждани като чисти актове на варварство и глупост и
отново хората ще се обърнат със задоволство и доверие към дрешника,
пълен с униформи на овехтели институции и с плесенясали военни устави.
Ако теорията ни предпазва срещу това, тогава тя е в услуга на тези, които
се вслушват в предупредителния й глас: Дано успеем да протегнем ръка на
тези, които в нашата скъпа родна страна са призвани да говорят с
авторитет по тези въпроси, да им бъдем техен водач в полето на
изследванията и да ги подтикнем към откровено изучаване на проблема.
Не само концепцията за войната, но и опитът също ни води към това,
да очакваме големия краен резултат само при голямо сражение. От
незапомнено време само големите победи са водили до големи успехи —
при нападащия безусловно, а при отбраняващия се повече или по-малко.
Дори Бонапарт не би видял деня при Улм, уникален по своя вид, ако се бе
отдръпнал с погнуса от леещата се кръв; по-скоро това би се разглеждало
само като някаква втора реколта на фона на победоносните събития в
неговите предишни кампании. Не само дръзките, сурови и твърде
самонадеяни пълководци се стремят да постигнат целта си с помощта на
твърде рисковано започване на решителното сражение, а също и тези, които
са късметлии; и ние се задоволяваме с отговора, който по този начин те
дават на този обширен въпрос.
Не ни говорете за пълководци, които жънели победи без проливане на
човешка кръв. Ако кървавите сражения са ужасяваща гледка, това трябва да
бъде само повод да не възхваляваме войните, но не и от човеколюбие да
оставим да ръждясват нашите мечове, докато се появи някой с по-остър
меч, та да ни отсече ръцете. Ние разглеждаме едно голямо сражение като
главно решение, но не, разбира се, като единственото, което би се наложило
в една война или в една кампания. Едва в по-ново време зачестяват
случаите, където едно голямо сражение е дало решението на цяла
кампания; но сражения, които са решили цяла една война, си остават най-
редките изключения.
Решението, налагащо се като резултат на едно голямо сражение,
зависи естествено не само от масата струпани в него войски и от
интензивната плътност на победата, но и от редица други условия на
военната мощ на двете страни и на държавите, към която те принадлежат.
Само когато основната маса на наличната армия бъде поведена към
големия двубой, ще се стигне и до основното решение, което може да се
отгатне предварително. Основното решение — макар и не единствено — е
все пак първото решение и в качеството си на такова ще съхрани влиянието
си върху онези, които ще го последват. По този начин една внимателно и
предварително планирана голяма битка, в зависимост от нейните условия,
трябва повече или по-малко да бъде разглеждана като водещо средство,
като център на тежестта на цялата система. Колкото повече един
пълководец пристъпва към бойното поле с истинския дух на войната, както
и при всяко състезание, с чувството и идеята, с убедеността, че трябва и
може да победи, толкова повече той ще се стреми да хвърли цялата си мощ
в рамките на първото сражение, надявайки се и стремейки се да спечели
всичко чрез него. Бонапарт едва ли би влязъл във война без мисълта за
победа над противника си — незабавно, още в първото сражение; Фридрих
Велики, макар и в по-ограничена сфера и не с толкова предварителни
мащабни интереси, е мислил същото, когато начело на малка армия е
търсил начини да освободи тила си от руснаците или от Федералната
имперска армия.
Крайният резултат, получен от генералното сражение, зависи от
количеството на войските, с които ще го осигурим, и от мащаба на
постигнатия успех.
Що се отнася до успеха, или по-точно до интензивната сила на
победата, то те зависят главно от четири фактора:
1. от възприетата тактическа структура, в която се предлага битката;
2. от характерните особености на местността;
3. от относителното съотношение на оръжията;
4. от относителното съотношение на силите.
Една битка с разположен в линия фронт и без обхождане на
противника рядко ще покаже толкова голям успех, отколкото битка, в която
победеният е бил обходен или му е било наложено да води сражение с една
повече или по-малко позната предна линия. В пресечена или планинска
местност успехът е също малък, тъй като ударната сила е отслабена по
всички линии.
Ако кавалерията на победените е еднаква или превъзхождаща тази на
победителя, тогава ефектите на преследването са по-малки и поради това
голяма част от ефектите на победата се губят.
Накрая, лесно е да се разбере, че ако численото превъзходство е на
страната на победителя и той използва това предимство с оглед да огъне
фланга на своя противник или да го принуди да смени фронтовата линия,
ще последват по-големи успехи дори ако победителят е бил по-малочислен
отколкото победеният. Битката при Лойтхен определено може да бъде
цитирана като практическо отрицание на този принцип, но молим за
разрешение да кажем нещо, което инак не харесваме — че няма правило
без изключение.
При всички тези обстоятелства, следователно, пълководецът има
средства и начини да придаде на сражението решителен характер;
несъмнено по този начин той се излага на по-голяма опасност, но цялата
линия на действие е подчинена на динамичния закон на моралните
фактори.
Така че не съществува нищо във войната, което да е по-значимо от
генералното сражение, и върхът на стратегическата способност е
осигуряването на средства за това голямо събитие, в умелото определяне
на времето и мястото, в направлението на частите и в доброто
използване на успеха.
 Битката при Бородино,1812 г. Казаци в атака
срещу отстъпващите французи.

От значимостта на тези моменти обаче не следва, че те са от някакво

комплицирано и скрито естество, напротив, тук всичко е много просто,
умението за комбинации играе незначителна роля, голяма е обаче
необходимостта от далновидна преценка на явленията, от енергия, от
желязна последователност, от младежка предприемчивост: героични
качества, към които ще се наложи да се връщаме още много пъти.
Следователно тук се иска малко от това, което можеш да научиш от
книгите, а много от онова, което, ако изобщо може да бъде научено някога,
ще трябва да стигне до пълководеца от друг наставник, а не от книгите.
Стремежът към едно голямо сражение, волевият, сигурен напредък в
него трябва да произлиза от чувството на вътрешна сила и ясното съзнание
за необходимост; с други думи, то трябва да произлиза от вродената
смелост и от проницателността, изострена от контакта с висшите интереси
на живота.
Големите примери са най-добрите учители, но сигурно ще бъде
нещастие, ако облакът на теоретични предразсъдъци надвисне помежду им,
защото дори слънчевият лъч се пречупва и променя цвета си от облаците.
Да се ликвидират такива предразсъдъци, които понякога могат да се появят
и разпръснат като миазми, е неотменим дълг на теорията, защото онова,
което е било изфабрикувано невярно от човешкия разум, пак само разум ще
може да унищожи.
Глава ХII

Стратегически средства за използване на победата

Рядко хвалят стратегията за най-трудното, т. е. за безмълвната

подготовка на победата, и обратно, превъзнасят я след спечелена битка.
Коя е основната цел, която може да има едно сражение извън
унищожението на неприятелските сили, влияе ли то с цялата система на
войната, къде, като се съди по обстоятелствата, къде е пределът на
победния ход, къде е кулминационната му точка — с всички тези неща сега
няма да се занимаваме. Засега само ще споменем, че ако не е завършена с
преследване, победата не може да има важни последствия за всички
действителни обстоятелства, откъдето следва, че дори и най-краткият
импулс на победата винаги трябва да води оттатък първите крачки на
преследването.
Сражението и преследването са два съществено различни акта.
Преследването на една разбита армия започва в момента, когато тя се
отказва от битката и напуска позицията си; всички предишни движения в
една или друга посока принадлежат към хода на самото сражение.
Обикновено победата в споменатия тук момент, дори ако е сигурна, все още
е малка и крехка и не може да се смята за събитие, имащо някакво голямо,
категорично предимство, ако не е допълнена от преследването още в
първия ден. Тогава в повечето случаи започват да се събират трофеите,
които дават материалното измерение на победата. За преследването ще
говорим най-напред.
Обикновено двете страни влизат в сражението със силно отслабени
сили, тъй като придвижванията, предшестващи непосредствено битката,
обикновено имат характера на неотложни действия. Усилията, които коства
извоюването на една дълга борба, довършват изтощението; към това се
прибавя и фактът, че победителят е не по-малко изтощен и изместен от
първоначалните си позиции за подсигуряване и за връзка, отколкото
победеният, така че той има нужда да внесе ред в редиците си, да събере
разпръснатите сили и да докара нови муниции. Всички тези обстоятелства
поставят и самия победител в кризисно положение, за което говорихме
вече. Ако в случая разбитата сила е само част от неприятелската армия или
ако по някакъв начин тя може да очаква значително подкрепление, тогава
победителят може да се окаже пред очевидната опасност да плати скъпо за
победата си и в много случаи това съображение слага край на
преследването или най-малкото го ограничава в материално измерение.
Дори когато няма нужда да се опасява от голям приток на свежи
неприятелски сили, победителят намира в гореспоменатите обстоятелства
могъщ импулс, за да ускори преследването. Не става дума, че някой може
да отнеме победата на победителя, но остава възможността за нежелателни
сражения, които могат да намалят завоюваните вече предимства. Освен
това върху плещите на пълководеца се стоварва и цялата тежест на
уязвимите човешки същества с техните нужди и слабости. Тези хиляди
мъже под негова команда се нуждаят от почивка и освежаване и стремежът
към спиране на боя изправя пред опасност постигнатото; само малцина,
които са изключение, могат да чувстват и виждат отвъд настоящето и само
част от тях имат достатъчната умствена сила, за да решат какво е
абсолютно необходимо сега и да се замислят по-късно, след като
критичният момент е преминал. Но хилядите воини стоварват всичките си
очаквания върху плещите на пълководеца, въпреки че и той, потиснат
повече или по-малко от душевни и физически несгоди, също е с намалени
възможности. Става така, че именно по такива чисто човешки причини се
осъществява по-малко от онова, което би могло да се осъществи, и че
всичко, което става, зависи единствено от амбициите, от енергията, а също
така и от твърдостта на върховния главнокомандващ. Само така можем да
обясним предпазливостта, с която много пълководци се решават да
преследват победата, осигурена им всъщност от численото превъзходство.
Първоначалното преследване има различни характерни похвати:
1. Да се употреби само кавалерията.
2. Да се извърши от силен авангард, състоящ се от всички родове
оръжия и поддържан от цялата кавалерия.
3. Да настъпи цялата победоносна армия.
Първият от тези похвати се използва обикновено, за да безпокои и
наблюдава, отколкото да притиска истински врага, защото и най-малката
пречка в релефа обикновено е достатъчна да възпре преследването. Както
може да бъде полезна срещу отделни групи от деморализирани разбити
части, все пак, когато е изправена срещу по-голяма групировка от
победената армия, конницата ще бъде само спомагателно оръжие, защото
отстъпващите части могат да използват свежи резерви, за да прикрият
оттеглянето си, и при следващото незначително препятствие на терена и
съчетание на всички видове оръжие те могат да се противопоставят с успех
на победителя. Единственото изключение в това отношение е случаят,
когато армията, участвала в реална битка, е в състояние на пълно
разложение.
Вторият похват е, ако преследването се извършва от силен авангард,
съчетаващ всички видове оръжие, като най-голямата част естествено е
кавалерията. Такова преследване обикновено изтласква противника толкова
далеч, колкото е най-близката здрава позиция на ариергарда му, или до
следваща позиция, позволяваща подходящо място за неговата армия. Тъй
като разпилените противникови части обикновено не могат да бъдат
проследени и открити веднага, преследването може да продължи по-
нататък; общо взето, обаче, то не може да се проточи повече от пет или най-
много десет-петнайсет километра, защото иначе авангардът би се озовал
без достатъчна поддръжка.
Третият, най-силен и енергичен похват е, когато цялата победоносна
армия продължава да напредва дотам, докъдето могат да издържат
физическите й сили. В този случай разбитата армия, общо взето, напуска
такива обичайни позиции, които местността обикновено предлага, още при
започването на атаката или при опит да извие фланга си; в такъв случай
ариергардът вероятно няма да е толкова склонен към упорита съпротива.
И в трите случая нощта, ако още не се е стигнало до приключване на
сражението, слага край на схватката и в малкото моменти, при които това
не се случва и преследването продължава и през нощните часове, то трябва
да се разглежда като преследване от изключително активен вид.
Ако приемем, че при водене на нощен бой всичко трябва да бъде
оставено повече или по-малко на шанса и че при приключването на една
битка сплотеността и редът в армията неизбежно ще са нарушени, може
лесно да установим нежеланието на пълководците от двете страни да
продължат действията при такива неблагоприятни условия. Като правило
нощта слага край на преследването дори когато резултатът от сражението е
постигнат малко преди мръкване. Нощта спира полета на победителя и дава
възможност на победения да се съвземе и да си почине или да продължи
отстъплението и по този начин да се отдалечи. След такова прекъсване
победеният е в решително по-добри условия; повечето от това, което е
станало жертва на суматохата, отново е приведено в ред, амунициите са
подновени, частите са организирани в свежа формация. И колкото и
безнадежден да изглежда изходът на всяко следващо сражение, то ще бъде
поне ново, а не гибелно продължение на вече изгубеното.
Когато победителят продължи преследването и през нощта, макар и
само със силен авангард, съставен от всички видове оръжие, ефектът на
победата нараства неимоверно — увеличава простора и последствията от
победата. Примери за това са битките при Лойтхен и при Бел Алианс
(Ватерло).
Очевидно е, че начинът, по който се извършва преследването, е
напълно от областта на тактиката.
Първото преследване, продължаващо до най-близката точка на
спиране, по правило принадлежи на всеки победител и трудно се свързва
по някакъв начин с негови по-нататъшни планове и комбинации.
И тук несъмнено трябва да кажем, че примерът, поднесен ни от
последните войни, отваря съвсем ново поле за изследване. В предишните
войни, недъгаво от предразсъдъците и държано в най-тесни граници от
условни ограничения, командването нямаше друга цел освен победната
чест и чаровния ек на оръжието. И понеже тогава унищожението на
неприятелските сили се считаше за само едно от многобройните средства,
но не най-висшето и единственото, чрез които може да се достигне краят на
войната, то бе достатъчно единият от противниците да сложи оръжието си
и другият да каже, че е задоволен, и да прибере сабята в ножницата. Нищо
не им е изглеждало по-естествено от това, да спрат незабавно битката, щом
бъде постигнат крайният резултат, и да гледат на по-нататъшното клане
като на ненужна жестокост. Дори ако тази фалшива философия не е
определяла изцяло решенията им, все пак това е гледна точка, от която
представата за изтощаването на всички сили и физическата невъзможност
за продължаване на схватката добиват по-ясна видимост и по-голяма
тежест. Определено спестяването на нечий инструмент за победа е
жизненоважен въпрос, ако разполагаме само с него и предвиждаме, че
скоро може да настъпи време, когато той няма да бъде достатъчен да
свърши това, което предстои; защото всяко продължение на офанзивата в
крайна сметка води до пълно изтощение. Но този разчет все пак е доста
погрешен, тъй като по-нататъшната загуба на сила от продължаване на
преследването не може да е пропорционална на тази, от която страда
противникът. Този възглед, следователно, може да съществува само защото
военните сили не са били приемани като жизненоважен фактор. И така
откриваме, че в предишни войни само истински герои — като Карл ХII,
Марлборо, Ойген, Фридрих Велики — са прибавяли енергични
преследвания към победите си, когато те са били достатъчно важни и
значими, и че други пълководци обикновено са се задоволявали само със
завладяване на бойното поле. В наши дни по-голямата енергия, използвана
при воденето на войни, посредством произтичащи от нея по-значими
обстоятелства премахва тези конвенционални бариери; преследването е
станало общозначимо дело за победителя; в тази връзка трофеите са
увеличили размера си и ако има случаи в съвременните войни, при които не
е било така, все пак те принадлежат към списъка на изключенията и трябва
да бъдат приемани като специфични обстоятелства.
При Горшен и Бауцен само превъзходството на кавалерията
предотвратява пълния крах на съюзниците, при Грос Беерен и Денвиц
французите не са разбити заради болната амбиция на кронцпринца на
Швеция Бернадот; при Лаон ги спасява влошеното състояние на самия
Блюхер, който тогава е на седемдесетгодишна възраст и в момента е бил
затворен в тъмна стая поради раняване в очите.
Но Бородино също е илюстрация на особените причини и не може да
устоим да кажем още няколко думи за това историческо сражение, отчасти
защото не смятаме, че обстоятелствата са изяснени единствено с
опозоряването на Бонапарт, а отчасти, защото и някой друг може да не
смята така. Освен това, заедно с този случай, има и огромен брой други,
принадлежащи към класа, който определихме като извънредно рядък;
случаи, при които общите отношения и връзки връзват ръцете на
пълководеца още от самото начало на битката. Френски автори, които са и
особено големи почитатели на Бонапарт (Воданкур, Шамбре, Сегюр),
решително го укоряват за това, че не е изтласкал напълно руската армия от
бойното поле и не е използвал последните си резерви, за да я разпръсне;
защото в такъв случай това, което е само една изгубена битка, е щяло да се
превърне в пълен разгром. Ще бъдем принудени да се отклоним твърде
много от темата, ако започнем обстоятелствено да описваме взаимното
положение на двете армии, но е твърде очевидно, че Бонапарт е победил
при преминаването на Неман с армия със същия числен състав, с който
впоследствие се е сражавал при Бородино — 300 000 души, от които после
остават само 120 000; следователно той е трябвало да си даде сметка, че
това не е достатъчно, за да започне поход към Москва — точката, от която
се е смятало, че зависи всичко. Победата, която току-що е спечелил, му
дава увереност, че след като превземе тази столица, руснаците би трябвало
да са готови да се хвърлят във второ сражение след период от осем дни —
нещо, което изглежда много невероятно; и затова в Москва той се е надявал
да постигне мир. Несъмнено пълното разпръсване на руската армия би
направило този мир доста по-сигурен; но все пак първоначалният план е
бил да се превземе Москва, т. е. да я превземе със сила, благодарение на
която той е щял да бъде възприеман като диктатор над столичния град и
чрез него — над империята и правителството. Както се вижда
впоследствие, силата, която той води със себе си до Москва, не е била вече
достатъчна за това, но тя би намаляла още повече. Разпръсвайки руската
армия, той би пръснал същевременно и своята. Бонапарт е виждал ясно
всичко това и според нас е постъпвал напълно задоволително. В тази
връзка случаят все пак не трябва да попада между тези, при които, заради
ред обстоятелства, пълководецът е възпрепятстван да продължи към своята
победа, защото тук, при неговия случай, не е ставало въобще въпрос за
просто преследване. Победата е била решена в четири часа следобед, но
руснаците все още заемат по-голямата част от бойното поле; те не са били
склонни да отстъпват територията и ако атаката е била подновена, те все
още биха оказали известна съпротива, която несъмнено би довела до
пълния им разгром, но би струвала на победителя голямо по-сетнешно
кръвопролитие. Следователно може да приравним битката при Бородино с
тази при Бауцен и двете битки да определим като недовършени. С тази
разлика между двете, че в първото победителят се задоволява с полупобеда,
защото, ако тя е пълна, би му струвала много скъпо. А във второто —
благодарение на своята превъзходна конница победеният не дочаква
бягството, а успява по-рано да се отдалечи от полесражението.
Завръщайки се към нашия предмет на изследване, стигаме до извода,
че енергията на преследването определя значението на победата, че това
преследване твори втория и твърде често най-важен акт на победата. И най-
накрая стратегията, която има съприкосновение с тактиката, е длъжна да
получи от последната делото, изцяло завършено. Затова, поддържайки своя
авторитет, стратегията повелява довършване на победата с преследване.
Но по-нататък ефектите на победата твърде рядко се случва да свършат
с първоначалното преследване; сега тепърва започва реалното препускане,
на чийто устрем победата дължи хода си напред. Този ход е определен,
както вече казахме, от други връзки, за които още не е време да говорим.
Но трябва да отбележим кое в преследването е от общ характер, с оглед да
избегнем повторението, когато темата се появи отново.
В следващите етапи на преследването отново може да различим три
степени: просто преследване, трудно преследване и успореден поход за
пресрещане.
1. Простото следване или преследване кара противника да продължи
отстъплението си, докато не реши, че може да рискува още една битка.
Следователно с ефекта си то ще допринесе за изразходване на спечелените
предимства, а освен това всичко, което противникът не може да носи със
себе си — болни, ранени и паднали от изтощение, грамади багаж и
превозни средства от всякакъв вид, ще попадне в ръцете ни, но по принцип
само това не води към увеличаване на хаоса в неприятелските редици
наравно с останалите два етапа.
 2. Ако например, вместо да завземаме всеки ден лагер, който врагът-
току що е освободил, като окупираме само тази част от областта, която той
е избрал да изостави, а така подреждаме силите си, че всеки ден да
продължаваме напредването и с авангардните си части атакуваме неговия
ариергард, всеки път, когато се опита да спре, този ход на нещата ще ускори
оттеглянето му и следователно ще увеличи объркването и суматохата.
Хаотичният ефект, породен от характера на продължителното бягство, ще
се отрази върху отстъплението му. Няма по-потискащо влияние върху
войника от подновения звук на вражеските оръдия в момента, когато след
форсиран марш той търси малко отдих; ако това напрежение продължава
ден след ден, то може да доведе до пълното му рухване. Завладява го
чувството, че постоянно си задължен да се подчиняваш на правилата на
противника и че не си способен за никаква съпротива. Осъзнаването на
това не може да помогне с нищо, освен да отслаби до най-висша степен
духа и моралната устойчивост на победената армия. Ефектът от натиска на
противника стига своя връх, когато го принуждава да прави и нощни
преходи. Ако победителят застраши изпадналия в неудобно положение
противник при залез слънце край лагер, който току-що е изоставен или от
основните сили на армията, или от ариергарда, победеният ще е принуден
или да извърши нощен преход, или да промени позицията си през нощта,
същевременно отстъпвайки още повече, което е същото; победилата страна
междувременно може да прекара спокойно нощта.
Организирането на придвижванията и избирането на позиции в този
случай зависи от много други неща, по-специално от снабдяването на
армията, от големите естествени препятствия на местността, от големите
градове и т. н., и би било смешна педантичност да се опитваме да покажем
с геометричен анализ как преследвачът, който налага правилата си на
отстъпващия противник, може да вземе решение да се придвижи и през
нощта, докато трябва да почива. Но въпреки всичко истина е, и това се
среща в практиката, че походи с цел преследване могат да бъдат планирани
така, като че ли имат определена насоченост, и това значително увеличава
ефикасността на самото преследване. Ако това все пак рядко се среща при
военните действия, то е, защото подобна процедура е далеч по-трудна за
преследващата армия, отколкото навикът за обикновени придвижвания
през деня. Да започнеш похода рано сутрин, да лагеруваш по пладне, да си
зает в остатъка от деня с осигуряване на обичайните нужди на армията и да
използваш нощта за почивка, е много по-удобно, отколкото да съобразяваш
придвижванията си според тези на противника, следователно да не
определяш нищо до последния момент, да започваш походите понякога
сутрин, понякога — вечер, да бъдеш винаги по няколко часа пред лицето на
противника и да разменяш оръдейни изстрели с него, като поддържаш
откъслечния огън; да планираш маневри, за да го повалиш, т. е., да
използваш всички тактически средства, които подобен ход на нещата
изисква — това е нещо далеч по-сложно и трудно. Всичко това естествено
се стоварва като голямо бреме върху преследващата армия и на война,
където трябва да се понасят толкова различни тежести. Тези наблюдения са
истина, независимо дали се отнасят до цяла армия или до един силен
авангард. Заради току-що споменатата причина вторият метод за
преследване, това постоянно притискане на преследвания противник, се
наблюдава по-рядко; дори Бонапарт в руската кампания през 1812 г.
използва този метод твърде ограничено поради споменатите причини.
Трудностите и изпитанията на кампанията в Русия вече заплашват армията
му с разгром, преди да може да стигне целта си; от друга страна,
французите в свои други военни операции винаги са се отличавали с
голяма енергия именно в това отношение.
3. Най-сетне, третият и най-резултатен похват е паралелното движение
с противника, който отстъпва. Всяка победена армия малко или много има
зад себе си някой далечен първи пункт, на който тя има интерес да не бъде
изпреварена. Такива пунктове са: дефиле, през което тя трябва да мине;
мястото, където мисли да срещне подкрепление; силна позиция; важен град
или снабдителен пункт и т. н. Накрая, отстъпващата армия в такава важна
точка може да се сдобие с нови сили за отбрана, като например заемането
на силна позиция или сливане с други бойни части.
Ако победителят насочи своя марш към тази точка по успореден път,
очевидно е как това може да повлияе върху оттеглянето на победената
армия по разрушителен начин, да го принуди да бърза още повече или дори
да го хвърли в бягство. Победеният има само три начина да
противодейства: първият е да се хвърли срещу преследващия го, така че с
една неочаквана атака да спечели вероятността за успех, която изобщо е
загубена за него; това, разбира се, предполага предприемчив, дързък
пълководец и превъзходна армия, разбита, но не напълно победена;
следователно способът може да се използва в много малко случаи от
армията, понесла поражение.
Вторият начин е ускоряването на отстъплението; но точно това желае
победителят и то лесно води до извънмерни усилия от страна на бойните
части, които са понесли огромни загуби с разпръснати бойци, повредени
оръдия и разбит транспорт от всякакъв вид.
Третият начин е да се направи завой, за да се заобиколи най-близката
точка на прихващане, за да се извърши спокойно преходът на по-голямо и
безопасно разстояние от врага, като с това се намалят вредите от бързането.
Последният начин е най-лош от всичките: той обикновено е като нов дълг,
направен от неиздължил се още длъжник, а това води до още по-голямо
задлъжняване. Има случаи, при които този ход е приемлив; други, когато се
загубва всичко след това, а има и моменти, в които той се оказва успешен;
но като цяло е сигурно, че предприемането на този ход е повлияно от
простото убеждение, че това е най-сигурният път за постигане на целта, с
помощта на друг неприемлив мотив — този на страха от сблъсък с врага.
Горко на командира, който се осланя на него! Колкото и да е принизен
духът на армията му и колкото да е основателно съображението му, че е
неприемливо да влиза в какъвто и да е сблъсък с противника, злото ще бъде
още по-голямо, ако се избягва всеки възможен риск от битка. Ако през
1813 г. при Ханау, за да не бъде сразен, Бонапарт бе минал река Рейн при
Манхайм или при Кобленц, то никога не би успял да отведе на левия й бряг
30 000-40 000 души, които са останали, след като е спечелил това сражение.
На пълководеца се полага да повдигне морала на една бита армия най-
вече чрез малките боеве, изкусно и разумно водени, и в които, като се стои
на отбранителна позиция, запазва за себе си владеенето на местността.
Човек не може да си представи какво огромно влияние оказва в подобен
случай най-малкият успех върху войските. Но след едно голямо поражение
пълководците тръгват по този спасителен път само тогава, когато вече са
победили самите себе си. Обикновено те предпочитат да избегнат
опасността, като се отдалечат от противника. Това отдалечаване може да
бъде благоприятен случай за противника, но самите те могат да се изложат
на явна гибел или най-малкото на големи опасности. Трябва обаче да
припомним, че тук говорим за цяла армия, а не за една дивизия или друга
бойна част, която, тъй като е откъсната, търси да се присъедини към
главната армия, като прави заобикаляща маневра; в такъв случай
обстоятелствата са различни и дори е възможен успех. Но има едно
необходимо условие за успеха на това надбягване на две тела към една и
съща цел, а то е, че една дивизия от преследващата армия би трябвало да
върви по същия път, който е поел преследваният, с оглед да прибере
пръснатите бойци и да поддържа впечатлението, което присъствието на
противника винаги трябва да оставя. Преследването на французите от
Ватерло чак до Париж би било образцово по рода си, ако Блюхер не бе
занемарил този начин на действие.
Безспорно преследването изморява почти еднакво и този, който
преследва, и този, който е преследван. Победителят е длъжен да отива
дотам само когато победената армия е вече така отслабена, че няма никаква
опасност от сериозен, нападателен обрат от нейна страна, независимо от
добродетелите на нейния пълководец и силата на подкрепленията, които
могат да дойдат в нейна помощ. Напротив, щом този начин на действие е
пригоден, той удвоява силата на преследването, действа като мощен
стимулатор. Чувството за близката гибел разстройва битата армия. Всяка
морална сила я изоставя и, неспособна вече за каквото и да е
съпротивление, тя всеки ден и без бой оставя да попаднат хиляди пленници
в ръцете на победителите.
В такъв период на добър късмет победителят не трябва да се колебае
да раздели силите си с цел да вкара във водовъртежа на разгрома всичко, до
което може да стигне армията му, да прекъсне връзката между отделните
противникови части, да превземе укрепления, неподготвени за отбрана, да
окупира големи градове и т. н. Той може да прави всичко, докато нещата не
започнат да се променят, и колкото повече рискува по този начин, с толкова
повече време ще изпреварва настъпващата промяна.
Няма нужда от примери за блестящи резултати от големи, решителни
победи, придружени и от големи и енергични преследвания в епохата на
Бонапарт. Само ще цитираме Йена, 1806 г., Ратисбон, 1809 г., Лайпциг,
1913 г., и Бел Алианс (Ватерло).
Глава ХIII

Отстъпление след загубено сражение

В едно загубено сражение силата на армията е пречупена — моралната

в по-голяма степен от материалната. Една втора битка, докато не се появят
нови, благоприятни обстоятелства, само би довела до пълно поражение,
може би до разгром. Това е военна аксиома. Според обичайния ход на
нещата отстъплението продължава до момента, когато равновесието между
силите се възстанови било чрез подкрепления или чрез защитата на силни
крепости, или чрез силни отбранителни позиции, които местността
позволява, или чрез разделяне на противниковите сили. Размерът на
понесените загуби, мащабът на поражението и още повече характерът на
неприятеля ще приближат или ще отложат момента на това равновесие.
Такива моменти могат да бъдат използвани от една победена армия,
възстановена отново след кратък период. Причината за това може да бъде
проследена до моралното отслабване на победителя или до предимството,
спечелено при битка, което не е било достатъчно, за да остави трайно
впечатление и да пречупи напълно морала на победения.
Да се извлича полза от слабости или грешки на противника, да не се
отстъпва и сантиметър повече, отколкото натискът на обстоятелствата
изисква, и преди всичко — с оглед запазването на моралните сили до най-
възможна степен — бавно да се отстъпва, да се оказва непрекъсната
съпротива и да се нанасят дръзки, смели контраудари там, където
противникът се стреми да спечели някакви допълнителни предимства —
това са абсолютно необходими неща. Оттеглянето на големи пълководци и
на армии, опитни във войната, винаги прилича на оттеглянето на ранен лъв.
И подобна също така е и най-добрата теория.
Истина е, че в момента на напускане на една застрашена позиция
често се занимаваме с дребни, незначителни подробности, чието обсъждане
отнема време, а това е свързано с опасност, защото в подобни случаи
всичко зависи от бързото изнасяне от мястото. Опитните пълководци
смятат тази максима за много важна. Но такива случаи не трябва да бъдат
смесвани с общото оттегляне след загубено сражение. Който и да мисли, че
с няколко бързи придвижвания може да получи преднина пред другия и по-
лесно да възстанови в значителна степен стабилността си, прави голяма
грешка. Първите придвижвания трябва да са колкото се може по-малки и
това е обща максима, за да не позволим сами неприятелят да ни диктува.
Тази максима не може да бъде следвана без кървави битки с противника,
който е по петите ни, но печалбата си струва жертвата; без нея поемаме в
тръс, който скоро се превръща в трескав галоп и коства — в разпръснати
бойци — много повече, отколкото ариергардните битки, а освен това
изцежда и последните останки от духа за съпротива.
Един силен ариергард, съставен от стражеви части, командван от най-
смел пълководец и поддържан от цялата армия в критични моменти — като
използва внимателно местността с умело подготвени засади, независимо от
смелостта на вражеския авангард, — може да създаде благоприятна
възможност за възстановяване; накратко, подготовката и системата от
редовни малки битки са средства за следване на този принцип.
Трудностите при едно отстъпление зависят от това, доколко са били
благоприятни обстоятелствата, при които сражението се е водило, и от това,
колко оспорвана е била битката. Сраженията при Йена и Бел Алианс
(Ватерло) показват колко невъзможно е да се стигне до отстъпление, ако и
последният човек е хвърлен срещу един могъщ противник.
Някои теоретици като Лоид и Бюлоф предлагат разделяне на армията
при отстъпление, тоест да се извършва оттеглянето с отделни поделения,
поемащи в различни направления. Такова разделение се прави повече за
удобство и покрай него все още е възможно и да се предвижда
съсредоточено действие, но сега не говорим за това; всеки друг вид
отстъпление е изключително опасен, противоестествен, и следователно е
огромна грешка. Всяка загубена битка по принцип води до слабост и
дезорганизация; първата и незабавна необходимост е да се съсредоточим и
посредством концентрацията да възстановим реда, смелостта и увереността
в силите. Идеята да се удари неприятелят с отделни части по двата фланга в
момент, когато преследва победата си, е съвършена аномалия; по този
начин един немислещ педантичен командир може лошо да бъде притиснат
от врага и за подобен случай би трябвало да носи отговорност. Ако
стратегическите отношения след сражението изискват да се подсилим и
осигурим отдясно и отляво с военни формации, така и трябва да направим;
това е неизбежно заради обстоятелствата, но това разделяне винаги трябва
да се разглежда като едно зло и рядко сме в състояние да започнем това
непосредствено след самото сражение.
Ако Фридрих Велики след битката при Колин и след вдигане на
обсадата на Прага се е оттеглил в три колони и това е било направено без
предварителен план, това е така, защото положението в армията му и
необходимостта да защити Саксония не са му оставяли друга възможност.
Бонапарт, след сражението при Бриан, изпраща Мармон обратно към река
Об, докато самият той преминава Сена и се обръща към Троа; но фактът, че
това не свършва с разгром, се дължи само на обстоятелствата, че
съюзниците, вместо да го преследват, разделят силите си, насочвайки
едната част (Блюхер) към Марна, докато другите (Шварценберг), от страх
да не се окажат твърде слаби, напредват с изключителна предпазливост.
Книга пета
Военни сили
Глава I

Съотношение на силите

В осма глава на трета книга говорихме за значението на численото

превъзходство в сраженията, от което впоследствие се стига и до неговата
голяма важност в стратегията. По този начин е установена и значимостта
на съотношението на силите: сега ще разгледаме по-детайлно този предмет.
Едно безпристрастно изследване на съвременната военна история води
до убеждението, че численото превъзходство става с всеки изминал ден
все по-решаващо; налага се да отдадем още по-голямо значение на
принципа, че в решителното сражение е важно да влезем с колкото се може
по-многобройна армия.
(…)
В наши дни армиите са толкова равностойни по отношение на
въоръжение, снаряжение и подготовка, че между най-добрите и най-
слабите вече не съществува видима разлика в това отношение.
Образованието в елитните корпуси и дивизии все още може да показва
забележими различия, но те стигат най-често само до това, че едните са
изобретатели и пионери в сферата на най-общите институции, а другите —
гонещи ги по петите техни последователи. Дори по-нисшите рангове,
командири на корпуси и дивизии имат навсякъде — що се отнася до техния
си занаят — приблизително същите виждания и методи, така че освен
таланта на върховния главнокомандващ (който талант трудно можем да си
представим в някакво ясно съотношение с интелигентността на народа и на
войските, а всичко тук е предоставено изцяло на случайността) единствено
военната практика е в състояние да осигури значително превъзходство.
Колкото е по-стабилно равновесието във всички тези неща, толкова по-
решаващо става съотношението на силите, т. е. разликата в числеността.
Глава II

Съизмеримост между трите рода оръжие

Сега ще говорим само за трите основни рода оръжие: пехота,

кавалерия и артилерия. Трябва да бъдем извинени за това, че ще влезем в
предварителни подробности, които са от областта на тактиката, но това ни
се струва необходимо, за да можем да определим точно идеите.
Сражението съдържа два различни начина на действие: първият е
разрушителният принцип на огъня, а вторият — лице в лице, или битка „на
нож”. От своя страна, схватката е нападателна или отбранителна в
абсолютния смисъл на тези две думи. Артилерията действа с
разрушителния принцип на огъня; кавалерията — само с непосредствената
схватка, лице в лице; само пехотата е способна и на двата бойни способа.
(…)
Принципните резултати, които получаваме като цяло от тези
разсъждения, са:
1. Пехотата е главният род оръжие, на което другите два са подчинени.
2. Като се развива голяма дейност и голяма сръчност във воденето на
войната, донякъде може да се запълни недостигът в кавалерията и
артилерията; тук винаги се предполага по-голяма пехотна сила. При това
резултатът ще бъде толкова по-добър, колкото е по-добра пехотата, с която
се разполага. С прилагане на голямо умение и енергия от страна на
командването необходимостта от двата подчинени рода оръжие може — в
някаква степен — да бъде компенсирана, ако се допусне, че сме много по-
силни в пехотата; и колкото по-добра е пехотата, толкова по-лесно може да
бъде направено това.
3. По-трудно е без артилерия, отколкото без кавалерия, и то затова,
защото артилерията е най-високата проява на разрушителното начало и
защото начинът й на бойно приложение по-добре се съгласува с този на
пехотата.
4. Артилерията, като най-мощен вид оръжие с разрушително действие,
и кавалерията — като най-слаба в това отношение, повдигат един общ
въпрос: с колко артилерия трябва да разполагаме, за да не се чувстваме
неудобно, и какъв, в крайна сметка, е пропорционалният дял на
кавалерията, от която се нуждаем?
 БЕЛЕЖКА: Клаузевиц основава заключенията си на следните данни.
Пехотинският мускет може да стреля три пъти в минута и най-добрият му и
значителен ефект е до около 200 метра; максималното разстояние на
поражение е около 1200 метра, така че при атака бойните части ще понасят
загуби от врага на такова разстояние. Артилерийският изстрел е ефикасен
на разстояние до 2000 метра, но е точен само до 1000 метра. С шрапнел
оръдията могат да пометат земята до 400 метра — и зарядът съдържа
толкова метални парчета, колкото съвременният шрапнел от същия
калибър. На толкова близко разстояние прицелът не трябва постоянно да се
коригира и при това положение оръдията могат да стрелят до десет пъти в
минута. Късостволните, полеви оръдия (по времето на автора известни с
популярното название „Ховицер” — бел. прев.) съставляват част от всяка
[14]
батарея и изстрелват шест- или дванайсетфунтови снаряди; те се
използват главно за разпалване на пожари и стрелба по напредващи части.
При подготовката на решаващи атаки Фридрих Велики обикновено пази в
резерв армейска част с четирийсет тежки късостволни оръдия.
В резултат от нараняванията на конeте — следствие на продължителни
войни — ефикасността на кавалерията е много ниска. С изключение на
англичаните, стрелбата при щурм в галоп се смята за твърде опасна, за да
се практикува. Наполеоновите кавалерийски ескадрони, веднъж пуснати, не
могат повече да бъдат управлявани или поддържани в някакъв ред.
Глава III

Продоволствие

(…)
Почти всички войни от средните векове и преди тях се състоят от
единични, несвързани акции, отделени една от друга с интервали, по време
на които войната частично или напълно спира и съществува само в
политически смисъл. По общо съгласие враждуващите армии са се
отдалечавали една от друга, за да може без излишни грижи всеки да бди
единствено за собствените си нужди.
При съвременните войни, т. е. войните след Вестфалския мир,
правителствата създадоха правилност и единство във военните действия на
армиите. Оттогава насам всичко е подвластно на преследваната военна цел,
а службата по храненето е трябвало така да се организира по време, че да
може навсякъде и при каквато и да е обстановка да посреща нуждите на
войските.
(…)
Съвременният метод за осигуряване продоволствие на бойните части
— т. е. с изземане на всичко, което може да се намери в страната, без
значение meum et tuum (твое и мое (лат.) — бел. прев.), може да се
осъществява по четири различни начини: продоволствие от населението,
контрибуции, които бойните части сами извършват, общи контрибуции и
складови бази. И четирите най-често се използват едновременно, едната
обикновено преобладава над другите: все пак понякога се случва да се
прилага само един от начините.
1. Прехрана за сметка на населението или на общината, което е едно и
също
Няма община, дори и тогава, когато се състои в голямата си част само
от потребители, какъвто е случаят с големите градове, която да не
притежава запас от храна за няколко дни и която да не е в състояние,
каквато и да е гъстотата на населението й, да прехрани за един ден, и то без
големи предварителни разпоредби, войска, равна на количеството на
нейните жители, а когато войската е по-малобройна — и за няколко дни.
(…)
Заключението, което може да се направи от този бърз преглед,
следователно е, че в средно населена страна — тоест страна с население
2000 до 3000 души на квадратна миля — армия от 150 000 бойци може да
си набавя продоволствие от жителите и общината за ден-два и затова може
безспирно без складове да се движи, като се изхранва по квартирните
стопанства, при което обстоятелство районът, завзет от нея, ще позволи
своевременно съсредоточаване за генерално сражение.
(…)
2. Продоволствие чрез изземване, извършвано от самите бойни части
Лагерът на единичен батальон може да бъде разположен близо до
няколко села, на които се вменява да снабдяват батальона с хранителни
продукти — тогава методът за продоволствие не би се различавал
съществено от предшестващия. Но ако, както обикновено, количеството на
войските, разположени в един пункт, е значително по-голямо, то не остава
нищо друго освен необходимите храни от даден район за бригада или
дивизия да се осигуряват наведнъж и след това да се разделят между
войсковите части.
От пръв поглед е ясно, че такъв начин на действие за осигуряване на
продоволствието на голяма армия е напълно невъзможен. Прехраната,
осигурена по този начин, винаги ще бъде по-малко спрямо онази, която се
намира, когато войските са настанени на квартири. Офицерът, изпратен с
няколко войници, няма нито времето, нито възможността щателно да
потърси всичките хранителни припаси. Често пъти недостигат превозни
средства, но ако в едно селско домакинство влязат 30–40 войници, то те ще
видят всичко.
От друга страна, при големите лагери най-близкият за прехрана район
ще бъде, сравнен с нуждата, твърде незадоволителен. Някакви си три-
четири квадратни мили на дадена местност не могат да обезпечат нуждите
на отряд от 30 000 души. Освен това едно или друго село ще бъде вече
заето от други войски, които ще се възпротивят на събирането на храните.
Най-сетне при този начин много неща се разпиляват съвършено напразно.
Един получава безмерно повече от нуждите си, много припаси пропадат и
не са от полза за никого.
Резултатът следователно е, че продоволствието на бойните части чрез
насилствени реквизиции по този начин може да бъде успешно приложено
там, където военните формации не са много големи и не надхвърлят
дивизия от 8000 до 10 000 души, но дори и тогава това може да се приема
само като необходимо зло.
(…)
3. Редовни реквизиции
 Това несъмнено е най-простият и най-ефикасен начин за
продоволстване на военните части и той е в основата на всички съвременни
войни. Този способ се отличава от предишния с намесата в него на
местните власти. Храните не се вземат насила, където се намерят, а се
доставят разумно и правилно разпределени между населението Това е
изпълнимо само по разпоредбите на местните власти. Всичко тук зависи от
времето. Колкото повече време има, толкова по-голям район заема
реквизицията и толкова по-малко тя обременява жителите, а успехът е по-
сигурен. За по-добро осигуряване с прехрана този способ може да се
допълни и с купуване на продукти. Нещо, което се приближава до
прехраната от магазините, за които ще говорим по-късно. Всичко това от
своя страна не е трудно, но е трудно обикновено при отстъпление. Обратно,
при настъпление, т. е., когато местността не е още в наши ръце, не ще има
достатъчно време за приложението на указания способ. Обикновено
времето е само един ден, на който авангардът отстои напред от войската. В
такъв случай от авангарда излизат наредбите за приготвянето на
определено число дневни дажби и порциони по различните пунктове.
Разбира се, настъпването навътре в територията, която още не владеем,
времето за разпоредбата и за изпълнението са твърде малки, в повечето
случаи само един ден, денят, с които авангардът предшества главните сили.
По такъв начин се налага да се събират храни само в най-близката
покрайнина на посочените сборни пунктове. Разбира се, големите армии не
биха били удовлетворени единствено с тези набързо постъпили припаси,
ако нямаха със себе си прехрана за няколко дни. Ето защо интендантството
трябва да има грижата да даде събраните припаси на войските, които вече
са изчерпали своите. С всеки следващ ден обаче объркването намалява;
така да се каже, ако разстоянията, от които пристига продоволствието,
нарастват пропорционално с броя на дните, тогава общата площ, върху
която трябва да бъдат наложени контрибуции нараства в пъти по
отношение на изминатото разстояние. Ако през първия ден са обхванати
само 80 квадратни километра, следващия ден те трябва да бъдат четири
пъти повече, на третия ден още четири пъти по толкова и т. н.
(…)
4. Продоволствие от складове и магазини
Ако трябва да потърсим основната разлика между този метод за
продоволствие и предишния, тя е в организацията, която е съществувала
около трийсет години до края на седемнайсетото столетие. Може ли такава
организация да съществува и в наши дни?
Разбира се, не може да се мине без нея, ако големи армии са приковани
за седем, десет или дванайсет години на едно и също място, както по-рано
това е било в Холандия, край река Рейн, в Горна Италия, Силезия или в
Саксония; и възможно ли е една страна да издържа бремето на две големи
армии, превръщайки се в основен източник за продоволствието им, без
накрая да рухне и следователно да бъде в невъзможност да посреща
исканията им? Тук, естествено, изниква въпросът: дали войната ще
определя начина за продоволствие, или продоволствието ще диктува
характера на войната? На това отговаряме: организацията за продоволствие
ще контролира войната, доколкото другите условия, от които зависи,
позволяват; когато тези условия се пренебрегнат, войната ще реагира по
отношение на продоволствието и в такъв случай тя ще започне да го
определя.
Война, водена със средствата на реквизиции и локални доставки,
осигурявани на място, има такова предимство пред тази, водена в
зависимост от доставките от складовете, че последната въобще не изглежда
като същия военен инструмент. Затова нито една държава няма да се
противопостави с магазинна система срещу неприятел, прегърнал
реквизиционната. И ако е възможно някъде да се намери министър, който
да бъде дотам ограничен, невежа и неспособен, така че да не съзнава
всички тези обстоятелства и дръзне да вдигне армията със старата система
за прехрана, то тогава самата сила на обстоятелствата увлича пълководеца и
реквизиционната система се явява някак сама по себе си. Ако сметнем,
освен това, че големият разход, свързан с такава организация, трябва
непременно да намали мащаба на въоръжаването в други отношения, тъй
като никоя държава не разполага със свръхизлишъци, тогава очевидно няма
възможност подобна организация да бъде възстановена, освен ако не се
възприеме от воюващите страни с взаимно съгласие — идея, по-скоро плод
на чиста фантазия.
Следователно може да се очаква, че войните в бъдеще ще започват
винаги с реквизиционна система; след това остава открит въпросът,
доколко едно или друго правителство ще извършват продоволствието и с
допълнителни, изкуствени мерки, за да опазят собствената си страна, и
т. н.; можем да бъдем сигурни в това, че доставките няма да бъдат
прекалено обилни, защото в такива моменти стремежът е да се задоволят
преди всичко най-спешните нужди, а една допълнителна (изкуствена)
система на продоволствие няма да е в състояние да отговори на такива
спешни изисквания.
 Битката при Бородино, 1812 г. Пълен разгром на
Наполеоновата армия.

Но, ако войната не постига решаващи резултати, ако нейните операции

не са толкова всеобемащи, както приляга на реалния й характер, тогава
реквизиционната система ще започне да изтощава страната, в която се
провежда, до такава степен, че ще трябва или да бъде сключен мир, или да
се намерят средства, за да се облекчи бремето на страната и тя да не бъде
зависима от нея при армейските доставки.
(…)
Какъвто и начин за осигуряване на продоволствие може да бъде
избран, естествено е, че той ще се понася по-лесно в богати и гъсто
населени страни, отколкото всред едно бедно и разпръснато население.
Глава IV

Оперативна база

Ако една армия подготвя някаква експедиция, било да атакува

противника на собствената му територия или да заеме позиции на неговата
граница, тя продължава да е зависима от източниците, от които извлича
продоволствието и подкрепленията си, и трябва да поддържа връзките си с
тях, защото те са условие за съществуването и сигурността й. Тази
зависимост нараства пропорционално по интензивност и размери
съобразно общия размер на армията. И така, нито винаги е възможно, нито
е необходимо, една армия да е в пряка комуникация с цялата си собствена
система; достатъчно е, ако тя извършва това с една нейна част, разположена
непосредствено в тила й, която съответно е защитена. Тогава в тази част от
страната, доколкото е необходимо, се организират специални складове с
провизии и се създава механизъм за редовни бъдещи подкрепления и
доставки. Тази ивица територия, следователно, е основата на армията и на
всички нейни начинания и двете трябва да се разглеждат като едно общо
цяло. Ако доставките, за по-голяма сигурност, са укрити в укрепени места,
идеята за една база придобива по-определени очертания.
Част от противниковата територия също може да бъде база или най-
малкото да съставлява част от нея; защото в етапа, в който една армия
навлезе в противникова територия, тя попълва известен брой от липсите си
от вече завоюваната част на страната; при това обаче налице е изричното
условие да сме пълни господари на тази част от територията, т. е. да сме
сигурни, че заповедите ни ще бъдат изпълнени в нейните граници. Това
обаче рядко се простира отвъд умението ни да държим местните жители в
покорство с малки гарнизони и отряди, придвижващи се от едно място до
друго из завзетата област — това трябва да се извършва на неголеми
разстояния. Последствието е, че в противниковата страна частта от
територията, от която можем да извличаме доставки за продоволствие,
рядко е достатъчно голяма, за да осигури всичко, от което се нуждаем, и
трябва, следователно, отново да зависим за много неща от собствената си
страна, а това ни връща обратно към значението на онази част от
територията ни, намираща се непосредствено до тила на армията ни.
Нуждите на една армия могат да бъдат разделени на две категории,
първо — тези, които всяка развита в аграрно отношение страна може да
осигури; и второ — тези, които може да се доставят само от районите,
където се произвеждат. Първите са главно провизии, вторите са средства за
поддържане на всекидневната готовност на армията. Следователно първата
може да бъде осигурена и във вражеската страна; втората, като правило,
може да бъде доставяна само от собствената ни страна — например хора,
оръжия и почти всички военни муниции. Макар че в някои случаи има
изключения от тази класификация, все пак те са малко и незначителни, а
разликата, която очертахме, е от солидно значение и отново доказва, че
комуникацията със собствената ни страна е неизбежна и незаменима.
Складове за провизии и фураж обикновено се организират в отворени
градове както на вражеска, така и на наша територия, защото няма толкова
много крепости, които биха поместили тези огромни складове, които
постоянно се изпразват и понякога са необходими тук, понякога — там, а
също и заради това, че загубата им може лесно да бъде възстановена; от
друга страна, складове, необходими за поддръжка на комплектуването на
армията като оръжия, бойни муниции и предмети за снаряжение, никога не
се разполагат на открити места или в близост до театъра на военните
действия, ако това може да се избегне; по-скоро се доставят от разстояние,
а в една вражеска страна никога не се складират другаде, освен в крепости.
В тази връзка отново може да се заключи, че базата е от по-важно значение,
що се отнася до доставките, имащи за цел поддържане на бойната форма на
една армия, отколкото по отношение снабдяването с храна.
Глава V

Комуникационни линии

Пътищата, водещи от позицията на армията към пунктовете в тила,

където по принцип са обединени складовете за доставки и средствата за
рекрутиране и попълване на силите й, и които тя, в повечето случаи, е
определила за отстъпление, имат двояко значение; на първо място, те са
комуникационни линии за постоянното подхранване на воюващата сила, а
след това са и пътища за отстъпление.
Вече казахме в предишната глава, че макар, според съществуващата
система за продоволствие, една армия да се прехранва основно от областта,
където действа, все пак тя трябва да се разглежда като едно цяло със своята
база. Комуникационните линии принадлежат към това цяло; те оформят
връзката между армията и нейната база и трябва да се разглеждат като
изключително жизненоважни артерии. Доставки от всякакъв вид, конвои с
муниции, военни отряди, движещи се напред и назад, постове, дневални,
болници, складове, складирани запаси, представители на администрацията,
всички тези обекти постоянно се нуждаят от тези артерии и общото
значение на тези субекти е крайно важно за армията.
Тези големи канали на живота, следователно, не трябва нито да са
постоянно обременявани, нито да бъдат прекалено дълги или обременени с
трудности, защото винаги се губи сила по време на дълъг път, което
отслабва общото състояние на армията.
Според второто си предназначение, т. е., като линии за оттегляне, те
представляват — в реалния смисъл — стратегическият тил на армията.
За двете цели ценността на тези пътища зависи от тяхната дължина, от
техния брой и състояние, тоест, от общата им специфика и по-специално от
това, което е в непосредствена връзка с армията; от техния характер като
пътища, като трудности на местността, политически отношения и
чувства на местното население и накрая от защитата, която им предлагат
укрепления или естествени препятствия в тази част на страната.
Но всички пътища, водещи от точката, заемана от една армия, към
нейните източници на съществуване и мощ не представляват непременно, в
прекия смисъл, комуникационни линии на тази армия. Несъмнено, те могат
да бъдат използвани и за тази цел, и може да се смятат за допълнения към
системата за комуникации, но тази система е свързана преди всичко с
линии, системно подготвени за тази цел. Само тези пътища, по които са
организирани складове, болници, станции, пощенски пунктове за
телеграми и писма, и които са под контрола и охраната на комендантства,
разполагащи с полиция и гарнизони, могат да бъдат разглеждани като
реални комуникационни линии. Но тук възниква една значителна разлика
между нашата и неприятелската армия, която често се пренебрегва. Една
армия, дори и в собствената си страна, има свои подготвени
комуникационни линии, но не е напълно ограничена от тях и в случай на
нужда може да промени някоя от тях и да поеме по други, които са по-
подходящи, защото навсякъде у дома има служители, облечени с власт, и
налице са приятелските чувства на хората. Следователно, макар че другите
пътища могат да не са така добри както избраните първоначално, нищо не
пречи те да се използват и това не трябва да се разглежда като невъзможно
само в случай че армията търпи загуба и е принудена да променя своя
фронт. Точно обратното може да се каже за една армия на вражеска
територия — тя, по правило, трябва да използва като комуникационни
линии само онези пътища, по които е напредвала, и така, поради тези
малки и почти невидими причини, възниква голяма разлика при
реализирането на бойните действия.
Книга шеста
Отбрана
Глава I

Нападение и отбрана

1. Концепция за отбрана
Какво е отбрана? Отблъскване на удар. Тогава каква е основната й
характеристика? Състояние на изчакване или очакване на удар. Това е
показател, по който винаги определяме един акт като отбранителен по
характер и само по него, по време на война, отбраната може да се
разграничи от нападението. Но докато една абсолютна отбрана напълно
противоречи на идеята за война, защото тогава ще е налице война, водена
само от едната страна? От това следва, че отбраната може да бъде само
относителна, а гореспоменатите отличителни показатели са приложими
само към основната идея или общата концепция. Безспорно те не се
отнасят към всички отделни актове, съставляващи войната.
(…)
Как да отвърнем на неприятелския удар, ако не със започване на
военни действия? Следователно нападателният акт в отбранителната война
се проявява, повече или по-малко, под общото название отбрана — тоест
нападението, което използваме, попада под концепцията за позиция или за
театър на военните действия. Можем в такъв случай в една отбранителна
кампания да водим отбранителен бой, а в едно отбранително сражение —
да използваме някои дивизии за нападателни цели. Най-после, докато
оставаме на позиция, очаквайки неприятелския набег, все пак използваме и
елементи на нападението. Следователно не би трябвало да се мисли за
отбранителната (дефанзивна) форма на войната като за непосредствен щит,
а като за средство — еднакво годно и за умели удари, и за щит.
2. Предимства на отбраната
Каква е целта на отбраната? Съхранение. Да съхраниш е по-лесно,
отколкото да спечелиш. От което веднага следва, че отбраната при
предполагаемо равни сили е по-лека от нападението. Но в какво се състои
по-голямата леснота на защитата и съхранението? В това, че цялото време,
напразно изгубено от нападателя, натежава в полза на защитаващия се. Той
жъне там, където не е сял. Всяко отлагане на нападателното действие, дали
поради погрешни схващания или от страх и леност, е в полза на страната,
която се защитава.
(…)
Друго предимство на отбраната, произлизащо от характера на войната
и което напълно й принадлежи, е влиянието, оказвано от местността и
релефа й; това е фактор, от който се възползва предимно отбранителната
форма.
След като установихме тези общи идеи, сега се обръщаме по-пряко
към предмета с цел да се изразим ясно, да подчертаем, че самата
отбранителна форма на войната е по-силна от нападателната.
(…)
Ако отбраната е по-силната форма на водене на война, която обаче има
негативна цел, от това следва, че трябва да я използваме само толкова
дълго, колкото ни принуждава нашата слабост, и че трябва да се откажем
незабавно от нея, след като се почувстваме достатъчно силни, за да се
насочим към позитивна цел. А след като предимството е на наша страна —
това обикновено се доказва от факта, че сме спечелили победа с помощта
на отбраната, — тогава съвсем естествено е ходът на войната да започне с
отбрана и да завърши с нападение. Следователно твърдението, че отбраната
е крайна цел на войната, би влязло в голямо противоречие с общата
концепция на войната, както би било противоречие да приемем, че
пасивността е присъща на всички елементи от отбраната. С други думи:
война, в която победите по-скоро са използвани за отблъскване на удари и
където няма опити за отвръщане на удара, би била също толкова абсурдна,
както и битка, в която всички ходове са сковани от абсолютна отбрана
(пасивност).
(…)
Глава II

Съотношение между нападението и отбраната в тактиката

Преди всичко трябва да изследваме обстоятелствата, които осигуряват

победата в едно сражение.
Не говорим тук за численото превъзходство, дисциплината или други
качества на една армия, защото по правило те зависят от неща, намиращи
се извън областта на военното изкуство в смисъла, в който сега го
обсъждаме; освен това те имат еднакъв ефект в нападението и отбраната; и
още нещо — превъзходството в общи цифри също не може да се обсъжда
тук, тъй като числеността на бойните части е дадено количество или
условие и не зависи от волята или настроението на пълководеца. Освен
това тези неща нямат особена връзка с нападението или отбраната. Но
независимо от тях има други три елемента, които смятаме, че са от
решаващо значение: изненадата, предимствата на терена и атаката от
няколко страни. Изненадата води към това, че в даден пункт се
противопоставят сили срещу неприятеля, значително по-големи от
неговите очаквания. Численото превъзходство в този случай е много по-
различно от общото числено превъзходство; то е най-важното действащо
начало, двигател на военното изкуство.
От само себе си се разбира, че благоприятната местност може да
способства за победата. При това не е излишно да отбележим, че не става
дума само за ония препятствия, на които противникът се натъква при
своето нападение, каквито са: стръмните склонове на местността, високите
планини, блатистите терени и др., но и за всички благоприятни условия на
местността. Благоприятна за отбраняващия се ще бъде местността, която
позволява скрито разполагане на войските му. Даже местност, така да се
каже, индиферентна, ще е по-благоприятна за този, който е запознат с нея.
Нападението от различни страни включва всички малки и големи
тактически обходи. Ефектът му се основава донякъде на кръстосаното
действие на огъня и донякъде на страха на противника за своя път на
отстъпление.
Как се съотнасят нападението и отбраната предвид тези условия?
Имайки предвид току-що описаните три принципа на победата,
отговорът на този въпрос е, че само малка част от първия и последния от
тези принципи са благоприятни за нападението, докато по-голямата част от
тях и целият втори принцип обслужват онази страна, която действа
отбранително.
Страната, която напада, може да има само предимството на пълната
изненада, когато изневиделица хвърли всичките си сили върху цялата маса
на противника, докато отбраната може да изненадва непрекъснато
противника, през целия ход на сражението, със силата и вида на частичните
си атаки.
За нападателя е лесно да отреже и да обхване от всички страни целия
отряд на своя противник, тъй като последният стои на едно място, но от
друга страна, нападателят се придвижва към него. Прочее, нападателят
може да обходи всички неприятелски сили, но в хода на самото сражение за
отбраняващия се е по-лесно да напада от различни страни, защото, както
вече се каза, на него му е лесно изненадващо да поразява противника със
силата и разнообразието на своите отделни нападения и атаки.
Само по себе си е ясно, че отбраняващият се се възползва предимно от
удобствата на местността. Що се отнася до възможността да поразява
нападателя със силата и разнообразието на нападенията, се основава на
това, че последният се движи по пътища, така че не е трудно да бъде съзрян
и наблюдаван, докато отбраняващият се е скрит и почти невидим за
противника.
(…)
Ако нападателят изнамери някакво ново, по-могъщо нападателно
средство, то и отбраната на свой ред ще измени способите си. Впрочем тя
винаги може да разчита на преимуществата на местността и тъй като
особеностите на терена днес повече от когато и да било влияят силно на
военния акт, явно е, че това ще й осигури естествено предимство.
Глава III

Съотношение между нападението и отбраната в стратегията

Преди всичко нека отново си зададем въпроса: кои са обстоятелствата,

осигуряващи успешен резултат в стратегията?
В стратегията, както казахме и преди, няма победа. Тя е изпълнила
своята задача, ако достатъчно е подготвила тактическата победа; колкото
по-голям е този стратегически успех, толкова по-вероятна става победата в
битката. От друга страна, стратегическият успех се въплътява в използване
на извоюваната победа. Използването й е още по-съвършено, ако след
удържаната победа със своите комбинации стратегията съумее да използва
последствията и събитията, които победата е породила. Тогава тя улавя
остатъците на поваления в сражението и масово заграбва това, което по
време на боя е трябвало да отвоюва тежко, едно по едно. Колкото повече
събития стратегическите комбинации са в състояние да прибавят към
резултатите от една спечелена битка, толкова повече стратегията може да
сложи ръка върху почти всичко, което е разклатено до основи от
сражението, толкова по-успешно тя помита в големи мащаби това, което с
големи усилия и труд е спечелено от много единици в битката; и толкова
по-голям ще бъде нейният успех.
 Битката при Лайпциг, 14–19 октомври 1813 г.
Фридрих Август I,
Фридрих Вилхелм III и руският цар Александър I се
срещат на бойното поле
след голямото поражение на
Наполеон.

Успехът на стратегията се получава предимно или най-малкото се

облекчава от следните главни принципи:
1. Предимство на местността.
2. Изненада, осъществена или във вид на истинска изненадваща атака,
или чрез неочаквано разгръщане на големи сили в определени места.
3. Атака от няколко страни (от трите, както е при тактиката).
4. Съдействие на военния театър на действие чрез укрепленията и
прилежащите им дадености.
5. Съдействие от страна на населението.
6. Използването на големи морални сили.
Тогава какви са съотношенията между атаката и отбраната спрямо тези
шест главни елемента на стратегията?
Както в стратегията, така и в тактиката отбраняващият се ползва от
предимствата, докато атакуващият — от изненадата. В стратегията
предимството от изненадата понякога може да има и много по-голямо
значение. Не липсват примери, когато неочакваността на стратегическото
нападение е слагала край на войната със светкавичен удар. Но рядкост са
тактическите изненади, които са довеждали до крупна победа. От друга
страна, не може да не се признае, че неочакваното стратегическо нападение
е възможно само тогава, когато противникът е допуснал големи грешки.
Точно затова изненадващото нападение няма голяма тежест върху везните
на стратегията.
(…)
Предвид големите пространства, които стратегията разглежда,
обкръжаващата атака, или щурмът от няколко страни, по правило е
приложим само за страната, която има инициативата, тоест за нападащия.
Тук всъщност защитаващият се вече не може подобно на тактическия бой
да укрие достатъчно силите си и да придаде твърде голяма дълбочина на
техния строй, та да е в състояние да отговори на обходното движение с още
по-далечно обходно движение.
(…)
Четвъртият принцип, съдействието на театъра на военното
действие, естествено е предимство на отбраната. Ако атакуващата армия
започва кампанията, тя се отдалечава от своята територия и с това самата тя
отслабва, тоест изоставя зад себе си укрепления и складове от всякакъв
вид. Колкото по-голяма е зоната на оперативни действия, която трябва да
бъде премината, толкова повече атакуващата страна ще бъде отслабена —
чрез походи и разполагане на гарнизони; същевременно армията на
отбраняващата се страна продължава да поддържа всичките си връзки,
тоест радва се на поддръжката на укрепленията си, съвсем не е отслабена и
е близо до източниците си на снабдяване.
Подкрепата на населението, като пети принцип, не се осъществява
при всяка отбрана, защото една отбранителна кампания може да бъде
водена на територията на противниковата страна, но все пак принципът е
извлечен от идеята за дефанзивното и се прилага в повечето случаи. Освен
това той се опира главно, макар и невинаги и на всяка цена, на ефекта от
въвеждане на последните свежи резерви, а и дори на въоръжаването на
цялата нация. Резултатът от това е, че като цяло трудностите са по-малко и
всички ресурси пристигат по-бързо и в достатъчни количества.
(…)
Ако добавим към четвъртия и петия принцип съображението, че тези
сили на отбраната принадлежат към първоначалната дефанзива, т. е. тази,
която е водена на своя територия, и че тези сили са много по-слаби, ако
отбраната се осъществява на противникова земя и е смесена с провеждане
на атаки, отново виждаме нови слаби страни на нападението, защото то не
е изцяло съставено от активни елементи както отбраната. Разбира се, всяко
нападение, което не води пряко до мир, неизбежно завършва като отбрана.
(…)
Смятаме, че достатъчно защитихме твърдението си, че дефанзивата е
по-силната форма на войната отколкото офанзивата; но все пак остава да
бъде добавен един малък фактор, неотбелязан дотук. Това е високият дух,
чувството на превъзходство в една армия, което извира от съзнанието за
принадлежност към атакуващата част. Това само по себе си е вярно. Обаче
тези чувства бързо се поглъщат от други, по-общи и по-мощни, които
овладяват армията според победата или поражението, таланта или
некадърността на пълководеца.
Глава IV

Характер на стратегическата отбрана

Вече обяснихме какво представлява отбраната — с една дума, по-

силната форма за водене на война със средства, с които се надяваме да
извоюваме победа; главната задача е, след като спечелим превъзходство над
противника, да преминем към нападение, тоест към позитивната цел на
войната.
Ако военният стремеж е насочен само към поддържане на
съществуващото положение — на статуквото, от това произлиза, че
простото париране на удара е нещо съвсем противоположно на
концепцията за войната; воденето на война определено не е само състояние
на издръжливост. Ако отбраняващият се е постигнал голямо предимство,
тогава отбранителната форма е свършила своята работа и под закрилата на
този успех той трябва да отвърне на удара; иначе до голяма степен рискува
да бъде разгромен. Здравият смисъл сочи, че желязото трябва да се кове,
докато е горещо, и че би трябвало да използваме спечеленото предимство,
за да се предпазим от втори щурм. Как, къде и кога ще започне тази
реакция, сигурно е предмет на редица други условия, които не можем да
обясним изчерпателно тук. Засега се придържаме към това, че винаги
трябва да смятаме обрата към нападение за естествен стремеж на
отбраната, следователно за основен неин елемент, и винаги да заключаваме,
че има нещо нередно в акта на войната, ако победа, спечелена чрез форма
на отбрана, не води в никакъв случай към определено предимство, към
изгода, а се допуска тя постепенно да изтлее.
Една лека и енергична промяна към настъпление — бляскавата сабя на
отмъщението — е най-примамливият момент за отбраняващия се; този,
който не мисли непрекъснато за него и търси подходящия случай — или
по-скоро, който още отначало не включва тази промяна в идеята си за
отбрана, — никога няма да разбере превъзходството на дефанзивата като
форма на война.
Глава V

Количествено измерение на отбранителните средства

Показахме как отбраната има естествено предимство в използването

на тези неща, които — независимо от абсолютната сила и качества на
воюващата страна — влияят както върху тактическия, така и върху
стратегическия резултат, а именно: предимството на местността, внезапния
щурм, нападението от няколко посоки (смесена форма на атака),
съдействието на театъра на военното действие, подкрепата на населението
и използването на големи морални сили. Смятаме, че сега е полезно да
хвърлим отново поглед върху количественото измерение на тези средства,
които са в по-особено разположение на отбраната и съставляват, така да се
каже, устоите, върху които тя се държи.
(…)
1. Опълчението (Ландвер)
Името му подсказва, че то е предназначено за отбрана на родна
територия, ала в най-ново време се използва и извън територията на
държавата за нападения срещу неприятелска страна. Опълчението поради
несъвършената си организация по необходимост е повече годно за отбрана,
отколкото за нападение. Независимо от това понятието за опълчение е
свързано, повече или по-малко, с мисълта за доброволно участие на всички
народни маси, с всичките техни физически и нравствени сили. Колкото
повече опълчението е отдалечено от доброволността, толкова то е по-близо
до редовната армия, но под друго наименование. То безспорно придобива
предимствата на редовната войска, но заедно с това се лишава от
достойнствата на същинското опълчение, а именно от онази пластична
мащабност, която лесно се възвисява чрез влиянието на духа и
настроението на масите. В това именно е същността на опълчението.
Неговото устройство трябва да позволява подобно въздействие върху целия
народ, иначе, ако очакваме от опълчението нещо особено, ще преследваме
само едно призрачно видение.
(…)
2. Укрепленията
Подкрепата, осигурена на нападението от крепостите, не се простира
по-далеч от това, което се намира в границите им и е незначително като
влияние; помощта, която отбраната може да извлече от тях, се простира чак
до сърцето на страната, и следователно повечето от тях могат да носят
известна полза.
(…)
3. Населението
Въпреки че влиянието, оказвано от един отделен жител във войната
върху хода на бойните действия, не е по-забележимо от приноса на капката
вода спрямо цялата река, все пак, дори и в случаи, където няма такива
събития като общо въстание на народа, целокупното влияние на жителите
на една страна винаги оставя следа и винаги трябва да му се отделя
внимание. Всичко е по-лесно в собствената ни страна, при положение че не
съществуват противоречия в общите чувства и настроения на населението.
Всички контрибуции, големи и малки, се дават на противника само под
натиска на пряка сила; тази операция трябва да се осъществява от военни
части и изисква използването на множество хора, както и големи усилия.
Отбраната получава всичко, от което се нуждае, ако невинаги доброволно,
както е в случаите на масов ентусиазъм, то все пак — чрез отдавна
утвърдените канали на подчинение пред държавата от страна на
гражданите й, което им е станало втора природа и освен това е засилено от
страха пред закона, с което армията няма нищо общо. Но спонтанното
съдействие на населението, резултат на истинска съпричастност, във
всички случаи е много важно.
(…)
4. Съюзниците
Накрая, може да споменем съюзниците като последна подкрепа на
отбраната. Естествено нямаме предвид обичайните съюзници, които
нападателят може вероятно да очаква; говорим за тези, които са особено
заинтересувани от поддържане на целостта на страната. Ако например
погледнем различните държави, съставляващи Европа в наши дни,
откриваме (без да говорим за системно регулираното равновесие на сила и
интереси, тъй като това не съществува, и следователно често с право се
оспорва), че големите и малките държави и интересите на нациите са
взаимно преплетени по най-различен и променящ се начин, като всяка от
пресечните точки представлява заплетен възел.
(…)
По този начин всички отношения и връзки на държавите една с друга
по-скоро служат за съхраняване стабилността на цялото, а не толкова за
предизвикване на промени, тоест това е съществуващата тенденция към
стабилност.
 Това според нас е истинското значение на равновесието на силата и в
този случай то винаги ще възниква самостоятелно, независимо от
съществуващите връзки между отделните цивилизовани държави.
Глава VI

Взаимодействие и реакция между нападението и отбраната

Сега ще разгледаме отделно нападението и отбраната, доколкото те

могат да бъдат разделяни едно от друго. Започваме с отбраната поради
следната причина: твърде естествено и дори необходимо е правилата на
отбраната да се обосновават върху правилата на нападението, и обратно,
нападението да отчита свойствата на отбраната.
Ако погледнем философски на войната, ще видим, че нейното начало
не е в нападението, а в отбраната. Абсолютната цел на нападението е не
толкова воденето на бой, колкото завладяването на нещо. Идеята за
войната възниква първо от отбраната — тя се стреми към сражението като
към своя пряка цел, защото е съвсем ясно, че отвръщането на удара и
воденето на бой са едно и също нещо.
Отбраната е насочена изцяло срещу нападението и непременно има за
цел неговото отблъскване. Обратно, нападението не е непременно насочено
срещу отбраната, то не цели друго, а единствено и само завладяването;
така че то не предполага отговор на удар. Следователно първоначалните
закони на войната произтичат от отбраната. Напълно естествено е, че щом
отбраната първа вкарва в дело стихията на войната и чрез нейния метод се
изявяват двете борещи се страни, то именно тя утвърждава първите закони
на войната. Не говорим за някакъв отделен, специфичен случай, а за
общото, абстрактното, отвлеченото, за това, от което се ръководи теорията
при своите изследвания.
Глава VII

Видове съпротива

Същността на отбраната е защитата. В нея се крие състоянието на

изчакване и ние го приемаме за главна характеристика на отбраната и
същевременно за нейно главно предимство.
Но тъй както отбраната във война не може да бъде абсолютно
състояние на издръжливост, следователно това състояние на изчакване е
само относително. По отношение на пространството отбраната се проявява
в защита на цялата страна, след това в даден театър на бойните действия
или дадена позиция; по отношение на времето може да става дума за цяла
война, за една кампания или за едно сражение.
(…)
Отбраната на дадена страна, следователно, изчаква страната да бъде
нападната; театърът на военните действия ще чака този театър да бъде
нападнат; отбраната на позицията пък ще изчака тази позиция да бъде
нападната. Всяко положително и, следователно, нападателно действие,
което отбраната използва след гореспоменатия период на изчакване, не
отрича самата идея за продължителност на отбранителното действие;
защото състоянието на изчакване, което е главен знак на отбраната и нейно
главно предимство, вече е постигнато.
(…)
Следователно отбраната се състои от две различни части — изчакване
и действие. След като споменахме първото като определен обект, давайки
му предимство пред действието, направихме възможно свързването на
двете в едно общо цяло. Въпреки това отбраната по време на обширна
кампания или цяла война не се поделя по време на две големи половини —
първата, чисто очаквателна, а втората, непрестанно действена. Обратното,
тя се проявява променливо, редувайки ту очакване, ту действие. Всъщност
това е състояние на взаимна промяна между двете, в което изчакването
може да се проследи като непрекъсната нишка през цялото действие на
отбраната.
(…)
Засега ще се заемем с обясняването на това, как принципът състояние
на изчакване се проявява в акта на отбраната и какви са последователните
му етапи в самата отбрана, коренящи се в това състояние.
(…)
Ще приемем отбраната в един театър на военните действия като
обект, в който най-добре изпъкват съотношенията между отбранителните
действия.
(…)
Ако предположим, че една армия с нейния театър на военните
действия са предвидени за отбранителни действия, отбраната може да бъде
осъществена, както следва:
1. Армията незабавно атакува нахлулия противник (Молвиц,
Хохенфридберг).
2. Армията е заела позиция близо до границата и очаква появата на
противника, идващ с намерение да атакува него самия (Цеслау, Соор,
Розбах). Очевидно е, че във втория случай отбраняващият се се държи по-
пасивно — той изчаква все повече и повече: допуснем ли, че разликата в
спечеленото време в последния случай е твърде незначителна спрямо
първия, или да кажем, равна на нула, то сражението, на което при първия
случай можем да разчитаме със сигурност, във втория става недотам
неизбежно.
3. За армия в такова положение е характерно не само изчакването
противникът да се реши да предприеме сражение, след като се е появил
пред нашата позиция, но също така и изчакването да бъдеш наистина
нападнат (нека използваме историята на Бунзелвиц). В този случай
защитникът води истинска отбранителна битка, която обаче, както казахме
и преди, може да включва и атаки с използване на една или повече
армейски части. И тук печалбата на време е все още незначителна, но
решението на противника е поставено на нови изпитания. При много
обстоятелства нашественикът, който в началото се е втурнал напред с
решителното намерение за нападение, се отказва, защото в последния
момент или след първия неуспешен опит се убеждава, че отбранителната
позиция е твърде силна.
4. Когато армията премества линията на отбрана към вътрешността на
страната. Целта на отстъплението е да се отслаби противникът и да се
изчака, докато неговите резерви се стопят до такава степен, че един по-
нататъшен поход да бъде спрян от самия него или той да не е в състояние
да преодолее съпротивата, която ще му се окаже в края на неговото
придвижване.
 Наполеон Бонапарт преди битката при
Ватерло, 18 юни 1815 г.

(…)
Оттеглянето към вътрешността на страната може постепенно да
осигури на отбраняващия се необходимото равновесие или
превъзходството, което му е липсвало на границата; защото всяко
стратегическо настъпление отслабва било пряко, било пък вследствие на
неизбежните раздробявания, които се извършват по необходимост.
(…)
В четвъртия случай печеленето на време трябва да се разглежда като
най-главен пункт.
(…)
Ясно е, че при всичките четири упоменати начина отбраняващият се се
възползва от предимството на местността и по същия начин вкарва в
действие и съдействието на народа, и на укрепленията си. Нещо повече —
тези ефикасни принципи укрепват при всяка от гореспоменатите четири
степени на отбрана. Тъй както предимствата на състоянието на изчакване
се увеличават, от това следва от само себе си, че всеки от дефанзивните
етапи трябва да се разглежда като реално засилване на отбраната и че тази
форма на война винаги печели толкова по-голяма сила, колкото повече се
различава от офанзивата. Не се страхуваме, че някой ще ни обвини в
поддържане на становището, че пасивната форма на отбрана е най-добрата.
Във всяка следваща степен действието на отбраната не трябва да отслабва,
а само да се забавя и отсрочва за по-благоприятен момент. Но твърдението,
че може да бъде оказана силна съпротива при наличието на здрава, умело
укрепена позиция, и също така, че когато врагът е изтощил силата си в
безплодни опити срещу такава позиция, може да му бъде нанесен един по-
ефикасен контраудар, сигурно не е лишено от основание. Без предимството
на силната позиция Даун не би спечелил победата си при Колин, а ако беше
преследвал по-енергично Фридрих Велики, който в действителност беше
останал с 18 000 души, то успехът на австрийците би бил един от най-
блестящите в цялата военна история.
Следователно твърдим, че с всеки нов етап на отбраната превесът, или
по-точно казано, противовесът на отбраняващия се ще нараства, а оттук
вече и силата на неговия контраудар.
А дали тези предимства на нарастващата сила на отбраната се постигат
даром? В никакъв случай. Жертвите при отбраната нарастват в същата
прогресия.
Ако изчакваме противника на своя военен театър, то той непременно
ще завземе част от нашата територия, дори даже решението да е взето
близо до границата. Това не минава без жертви и от наша страна; от друга
страна пък, с една наша атака ще обърнем нещата срещу него. Ако не се
противопоставим незабавно на противника, то жертвите ни ще бъдат по-
големи; пространството, което противникът ще завладее, и времето, което
ще му е необходимо, за да стигне до нашите позиции, ще увеличат още
повече техния брой. Ако ние сме решили да приемем отбранителния бой и
да предоставим на противника инициативата да избира момента, възможно
е да се получи така, че той да запази известно време завоюваната вече
територия, а времето, което бихме могли да спечелим, докато той се бави
със своето решение, ще заплатим пак по същия начин. Още по-големи ще
са жертвите, когато решим да се оттеглим във вътрешността на страната.
Но всички тези жертви, дадени от страна на отбраняващия се, влияят
върху намаляването на бойната й сила не веднага — непосредствено, а
само косвено, посредством изминаващото време. И така отбраняващият се
се старае да бъде по-силен в настоящия момент за сметка на бъдещето —
така да се каже, той взима заем както всеки, който няма средства да се
разплати незабавно.
Ако изследваме резултата от тези различни форми на съпротива,
трябва да разгледаме и целите на нападението. Целта на нападението е да
завладее театъра на военните действия или най-малкото значителна част от
него, защото завземането на част от няколко километра няма никакво
самостоятелно стратегическо значение. Докато обаче нападателят не е
завладял това пространство — тоест, колкото по-дълго от страх пред силата
ни не напредва, за да атакува в театъра на военните действия, или не се
опитва да ни предложи битка, или отклонява сражението, което му
предлагаме, — целта на отбраната е изпълнена и мерките, взети от
отбраняващия се, са успешни. Впрочем този успех е само отрицателен. Той
пряко не добавя сили, нужни за контраудар, но ги дава косвено, тоест води
ни натам, защото изтеклото време представлява непосредствената загуба за
нападението. Всяка загуба на време влече след себе си вреда на този, който
го е изгубил, и, така или иначе, го е отслабил.
Следователно в първите три етапа на отбраната, тоест когато тя се
осъществява на границата, дори самото отлагане на решението ще е вече
успех на отбраната.
Но не е така при четвъртия етап.
Ако противникът обсади нашите укрепления, трябва навреме да ги
освободим; за да извършим това, трябва, следователно, да се насочим към
позитивно действие.
Същото ще бъде и ако неприятелят, без да обсажда укрепления, тръгне
след нас във вътрешността на страната. Определено в този случай ще
разполагаме с повече време; може да изчакаме, докато противникът
отслабне до най-голяма степен, но все пак винаги остава неизменният
императив, че трябва да действаме позитивно. Сега неприятелят може би
владее почти цялата територия, което е било цел на атаката му, но това не е
нищо друго освен един заем, защото напрежението продължава и крайният
изход е все още неизвестен. Колко по-дълго отбраняващият се трупа сила и
нападащият всекидневно отслабва, отлагането на крайния изход е в интерес
на първия; но колкото по-скоро дойде кулминационната точка на
продължаващото напредване, което неминуемо ще стане, тогава е време за
отбраняващия се да влезе в активно действие и да стигне докрай, защото
предимството на това изчакване може да се смята за напълно изчерпано.
(…)
Следователно дори и в края на неприятелското нападение противникът
не е устоял срещу всички несгоди и изтощен от отбраната, от глад и
болести, все пак отстъпва единствено защото се страхува от нашия меч.
Този страх го кара да се обърне кръгом и да изостави всичко придобито. Но
все пак има голяма разлика между такова крайно решение и онова,
разиграно на държавната граница.
В последния случай оръжията ни са изправени срещу неговите, за да
го държат нащрек или да сеят опустошение в редиците му; но в края на
агресивното начинание противниковите сили са наполовина унищожени от
своето крайно усилие, от което нашите оръжия придобиват съвсем
специфично значение, но макар и да са определящи, те не са единствено
средство, предизвикало крайния резултат. Това самоунищожение на
неприятелските сили предварително подготвя крайния резултат.
В този случай, следователно, може да припишем крайното решение
само на усилията, положени предварително. Сега фактически няма да
открием случай, при който мечът на отбраняващия се да не е оказвал
съдействие и да не е допринесъл за крайния ефект; но заради принципния
възглед важно е да се покаже разликата — кой от двата случая е
доминиращ.
В този смисъл може да твърдим, че съществува двойствено поведение
в отбраната, следователно, двояк вид на реакция според това, дали
нападащият е разгромен от меча на отбраняващия се или от своите
собствени слабости.
Ясно е, че първото от тези решения преобладава при първите,
изброени по-горе, етапи на отбраната, а второто — само в четвъртия, когато
отстъплението върви навътре в страната. Впрочем само надеждата в
крайното благоприятно решение оправдава понесените огромни жертви,
свързани с подобно отстъпление.
Тук, следователно, потвърдихме, че има два различни способа на
отбрана. Военната история показва случаи, когато те са се явявали
дотолкова разделно, доколкото елементарното теоретично понятие е
възможно да се прояви в действителния живот. Когато Фридрих Велики
атакува австрийците при Хохенфридберг точно когато те са се спускали от
Силезийските планини, силите им не са могли да бъдат отслабени нито от
затруднения, нито от разпокъсвания. От друга страна, виждаме как
Уелингтън при укрепената линия при Торе-Ведрас изчакал, докато армията
на Масена започнала да отстъпва единствено поради глада и лошото време.
В този случай оръжието на Уелингтън не е взело никакво участие. При
други случаи двете начала отново се съединяват, макар и обикновено
едното да преобладава.
(…)
Глава VIII

Крепостите

(…)
Ефикасността на една крепост е изградена от два различни елемента
— пасивен и активен. В първия тя защитава мястото и всичко, което се
намира вътре; в другия — притежава известно влияние върху околната
среда, дори и зад границата, до която могат да стрелят оръдията й.
Активният елемент се състои в нападенията, които гарнизонът може да
предприема срещу всеки противник, който се е приближил на определено
разстояние. Колкото по-голям е гарнизонът, толкова по-многочислени могат
да бъдат отрядите, използвани в бойни експедиции, и колко по-силни са
такива отряди, толкова по-широко, като правило, ще бъде полето на
бойните им операции.
(…)
В същото време е очевидно, че между различните предназначения,
които би могла да има една крепост в един или друг момент, един път по-
наложителен ще бъде пасивният елемент, в друг — активният. Ролята,
която трябва да изпълнява една крепост, може да бъде съвършено проста и
действието на място в такъв случай ще бъде до определена степен пряко;
това може частично да бъде усложнено и тогава действието става, повече
или по-малко, косвено. Ще изследваме отделно тези субекти, започвайки с
първия; но като начало трябва да заявим, че една крепост може да отговаря
на няколко различни цели, било едновременно или най-малкото в различни
етапи на войната.
Твърдим, следователно, че крепостите са най-голямата и най-
значимата опора на отбраняващия се. Тя се изразява в следното:
1. В качеството си да обезпечава складове. Нападателят, поемайки
напред, живее ден за ден; отбраняващият се обикновено е направил
приготовленията си много по-рано, следователно той няма нужда да
доставя провизии изключително от територията, която е завзел и която се
стреми да щади. Следователно за него складовете са от голяма
необходимост. Провизиите от всякакъв вид, с които нападателят разполага,
се намират в тила му, докато той напредва, и по този начин те са изключени
от театъра на военните действия, докато тези на отбраняващия се са
изложени на бойните действия. Ако провизиите от всякакъв вид не са в
укрепени места, необходимостта да се прикриват стеснява твърде много
операциите в полето на действие, като нерядко принуждава към твърде
разтегнати позиции.
Една армия в положение на отбрана, която няма крепости, има стотици
уязвими точки; това е тяло без броня.
2. Защита на големи и богати градове. Тази цел е тясно свързана с
първата, защото големите и богати градове, особено търговските центрове,
са естествени складове за една армия.
(…)
3. Крепостите — реални бариери. Те затварят пътища и в много
случаи реки в района, където са разположени.
Не е лесно, както обикновено се предполага, да се намери удобен
паралелен път, който заобикаля една крепост, защото това обхождане
трябва да се направи не само извън обсега на оръдията на това място, но и
в един радиус, повече или по-малко голям, за да се избегнат внезапните
атаки на гарнизона от крепостта.
(…)
4. Тактически опорни пунктове. Тъй като диаметърът на зоната,
покрита от огъня на една дори много ниска категория укрепени
съоръжения, е няколко километра, крепостта може винаги да бъде смятана
като най-добрата опорна точка за фланговете на една позиция.
(…)
5. Крепостта като станция (или етап). Ако крепостите се намират на
комуникационните линии на отбраната, както обикновено се случва, те
служат като места за етапно спиране на всички, които се движат към
армията или се отдалечават от нея. Комуникационните линии са
застрашени само от нападенията на неприятелските партизани, чието
влияние е само откъслечно, временно. При тяхната поява транспортите
могат да ускорят своето движение към най-близката крепост или пък да се
върнат в друга, назад. Тогава те са вън от опасност и могат да чакат, докато
тя премине. След това транспортите и преминаващите части могат да
останат за денуване в крепостите и да почиват по-дълго време, докато вън
от крепостта те са в най-голяма опасност. Ако предположим, че
комуникационната линия е дълга 30 мили (около 48 километра), то
крепостта, която се намира по средата, до известна степен, я съкращава
наполовина.
6. Място за убежище на слаби и разбити военни части. Под защитата
на оръдията на крепост от среден мащаб всяка бойна единица е в
безопасност от вражески удари дори ако за нея не е приготвен специален
окопен лагер.
(…)
7. Като постоянен щит срещу нападенията на неприятеля.
Крепостите, които отбраняващият се оставя пред себе си, разбиват потока
на неприятелския щурм както ледовете се разбиват в основите на един
мост. При това не трябва да се забравя, че повечето гарнизони се състоят
отчасти от бойни отряди, които, макар и компетентни за гарнизонна
служба, не са подходящи за бойното поле — полуобучена милиция,
инвалиди, оздравяващи въоръжени граждани, народни опълчения и т. н.
Противникът, следователно, в такъв случай може би е изтощен четири пъти
повече, отколкото ние.
(…)
8. Крепостите прикриват районите на квартируване. От само себе си
се разбира, че средна по важност крепост със самото си съществуване е в
състояние да затвори подстъпите към районите на квартируване,
разположени на 3–4 мили (5–7 км) зад нея.
(…)
9. Крепостите — преграда пред неокупираните територии. Ако по
време на войната дадена област не е окупирана цялата или е окупирана от
незначителна военна сила, то тя е изложена повече или по-малко на
нападения от страна на партизански формирования. Тогава едно
укрепление, макар и незначително по размери, може да се разглежда като
преграда или, ако предпочитаме, като охрана за тази област. Като преграда
тя може да бъде използвана при всички случаи, защото противникът не
може да стане господар на областта, докато не я завземе напълно, и това ни
дава време да усилим защитата й. Но истинското прикритие може да се
приеме съвсем косвено или като непряко свързано с областта. Тоест
крепостта с активното си противопоставяне може само в известна степен да
задържи нахлуването на противниковите сили.
(…)
10. Средоточие за общо въоръжение на нацията. Провизии, армии и
муниции никога не могат да бъдат доставяни по обичайния начин в една
народна война; от друга страна, тъкмо в подобна опълченска война
подобава да направим най-доброто, на което сме способни; по този начин
бликват хиляди малки извори, осигуряващи средства за съпротива, които
иначе биха останали неизползвани; и затова една здрава, добре
разположена крепост лесно може да се разглежда като голям склад на
такива източници, способни да дадат на цялата отбрана повече сила и
интензивност, повече сплотеност и по-големи резултати.
Освен това една крепост е място за убежище на ранени, седалище на
управляващите и за хазната, тя служи като център на по-крупните
начинания, а в случай че противникът реши да я обсади, тя става ядро за
съпротива, ядро, което улеснява и засилва нападението от страна на
въоръжените жители.
11. Крепости на реки и планини. Дадена крепост е в състояние най-
добре да съдейства на отбраната, когато е построена на река. Тя осигурява
преминаването на реката по всяко време и затруднява движението на
противника на няколко десетки километри около крепостта в двете посоки;
тя контролира използването на реката за търговски цели, приема всички
кораби зад стените си, блокира мостове и пътища и подпомага косвената
отбрана на реката, тоест отбрана от позиция, разположена откъм страната
на противника. Очевидно е, че с влиянието си по толкова различни начини
тя извънредно много улеснява защитата на реката и може да бъде
разглеждана като основна част от отбраната.
Крепостите в планините са важни по сходен начин. Те оформят
възлови пунктове на цялата система от планински пътища, които започват и
завършват в една точка; по този начин те властват над целия район, който е
пресечен от тези пътища, и могат да бъдат разглеждани като истинска
опора на цялата отбранителна система.
Глава IХ

Крепостите (продължение)

(…)
Главни въпроси, които остават открити, се отнасят до:
1. Избора на главните пътища, ако главните пътища между две
държави са повече, отколкото желаем да преградим с крепости.
2. Проблема дали крепостите и големите укрепления трябва да бъдат
разположени само на границата, или трябва да са пръснати из цялата
страна.
(…)
Сред редицата големи пътища, водещи от неприятелската страна към
нашите райони, би трябвало първо да укрепим във военно отношение този,
който води най-пряко към сърцето на нашите владения, или този, пресичащ
плодородни области, или този, който минава успоредно на плавателни реки.
С други думи, онзи път, който би улеснил поддържането и продоволствието
на противника. Така бихме се чувствали по-сигурни. Нападащият, който се
среща с нашите съоръжения, ако трябва да реши да мине през тях, ни
създава благоприятна възможност да предприемем бойни акции срещу
фланговете му.
(…)
Сега се обръщаме към втория въпрос — къде би трябвало да се
разположат крепостите — на границата или из цялата страна? На първо
място, трябва да отбележим, че що се отнася до малки държави, този
въпрос е до голяма степен излишен, защото това, което се нарича
стратегически граници, в техния случай почти съвпада с цялата страна.
Колкото по-голяма е една страна, толкова по-ясно изпъква необходимостта
да бъде отговорено на този въпрос.
Най-естественият отговор е, че крепостите принадлежат към
границите, защото са предназначени да защитават страната, а страната е
толкова защитена, колкото са защитени границите й. Този аргумент може да
се разглежда абстрактно, но следващите съображения ще покажат, че той е
предмет на много промени.
Всяка защита, която е пресмятана и разчита главно на чуждестранна
помощ, придава голяма ценност на печеленето на време; това не е
енергичен контраудар, а продължителен удар, при който главната изгода се
състои повече в реалното забавяне, а не в изтощаването на врага. Но като се
абстрахираме от всички други вероятни обстоятелства, напълно естествено
е да приемем, че крепостите, пръснати из цялата страна и включващи
помежду си значителна територия, ще бъдат превзети след много повече
време, отколкото онези, наредени близо една до друга, покрай границата.
Освен това във всички случаи, при които целта е да разгромим противника
по протежение на комуникациите му и да заплашим съществуването му,
разбира се, в страни, където може да се осъществи подобен вид ответно
действие, съвсем неприемливо е отбранителните укрепени съоръжения да
се изграждат само по границата. Най-накрая, нека припомним, че
доколкото обстоятелствата позволяват, укрепването на столицата е главна
задача; че главните градове и места за търговия в провинциите са също
обекти, подлежащи на фортификация; напомняме също, че реките,
минаващи през страната, планините и други природни форми на
територията, също осигуряват добри условия за разполагане на укрепени
линии на отбрана. Също така много градове, поради естественото си
укрепено и защитено положение, предполагат допълнителни
фортификации.
От всичко казано дотук виждаме, че винаги има възможности за
построяване на крепости или големи укрепления във вътрешността на
страната; в тази връзка сме на мнение, че макар държавите, притежаващи
голям брой крепости, да са в правото си да разположат по-голям брой от
тях по границите, все пак би било голяма грешка, ако вътрешността на
страната бъде напълно оголена от подобни укрепени съоръжения.
Глава Х

Отстъпление към вътрешността на страната

Приемаме доброволното отстъпление към вътрешността на страната

като особена, косвена форма на отбрана, чрез която се очаква противникът
да бъде разгромен, но не толкова от меча, колкото от изтощението от
собствените му усилия. В този случай, следователно, едно голямо сражение
или не се предвижда, или е отложено до момента, когато неприятелските
сили са значително отслабени.
Всеки нападател, докато напредва, постепенно губи военната си сила.
(…)
Тази загуба при напредване се увеличава, ако противникът не е бил
победен, а се изтегля по своя инициатива с ненарушени сили и предлага
силна и продължителна съпротива, като продава всяка стъпка земя на
кървава цена, така че това напредване е продължително сражение, а не
просто преследване.
От друга страна, загубите, които една страна в отбрана понася при
отстъпление, са по-големи, ако нейното отстъпление е било предшествано
от поражение в битка, отколкото ако е доброволно изтегляне на други
позиции.
 Битката при Ватерло, 1815 г. Да живее
императорът!
Френската гвардия в атака.

(…)
Една премерена всекидневна съпротива, която всеки път продължава
толкова дълго, колкото равновесието в успеха на битката може да се запази
без промяна, и при която се подсигуряваме срещу поражение, като
отстъпваме в подходящия момент оспорваната територия, ще струва на
нападателя поне толкова хора, колкото и на отбраняващия се. Това е така,
защото загубите на последния, при настоящото и следващите отстъпления,
неизбежно ще се изразява в пленници и ще се уравновесява със загубите на
другата страна, причинени от обстрела, а и защото нападателят винаги
трябва да се бори срещу особеностите на терена.
Резултатът от това е, че и двете армии при тези постоянни сблъсъци
ще се изтощават взаимно в приблизително еднакви пропорции.
Съвсем различно е положението при преследването на победена
армия. Тук изгубените след битката бойни части, общото объркване,
пречупената смелост, тревогата, породена от отстъплението, затрудняват
твърде силно съпротивата на отстъпващата армия, понякога я правят дори
невъзможна; и преследвачът, който в предишния случай напредва
извънредно предпазливо, дори колебливо — като слепец, винаги
потропвайки наоколо, — в този случай притиска напред с твърдостта на
завоевателя, с високия дух, който добрият късмет носи, и с увереността на
полубог. И колкото по-дръзко той продължава преследването, толкова
повече ускорява нещата в посоката, която те вече са поели, защото това е
истинско бойно поле на моралните сили, което ги засилва и умножава, без
да ги ограничава до обичайните числа и мерки на материалния свят.
(…)
Отстъпващата армия може да си осигури провизии навсякъде и тя
върви към тях, докато преследващият трябва да чака всичко да му се
доставя от тила му, движейки се бързо напред. А тези доставки са доста
трудни дори и при къси комуникационни линии и в това отношение
изискват жертви от самото начало.
Всичко, което страната притежава, първо ще бъде иззето в полза на
отстъпващата армия и в по-голямата си част ще бъде изконсумирано. Не
остава нищо освен опустошени села и градове, поля, от които реколтата е
прибрана.
Преследващата армия, следователно, още от първия ден ще трябва
често да се сблъсква с най-спешни нужди и липси. Тя не може да разчита
на използването на неприятелските доставки; освен по някаква случайност
или по непростима глупост от страна на противника, рядко тук-там нещо
може да падне в ръцете на напредващия.
И тук няма никакво съмнение, че в страна с огромна територия, когато
няма голяма разлика между силите на воюващите страни, може да се
установи такова съотношение между военните сили, което дава на
отбраняващия се неизмеримо по-голям шанс за краен резултат, отколкото
би имал при едно голямо сражение покрай границата. Не само
вероятността от спечелване на победа става по-голяма чрез тази промяна в
пропорциите на противостоящите армии, но също се увеличават и
перспективите за още по-значими резултати от победата вследствие
промяната на положението в театъра на военните действия. Колко голяма е
разликата между изгубената близо до границата битка и изгубената битка
във вътрешността на вражеската държава? Разбира се, положението на
нападащия в края на нахлуването много пъти е такова, че и спечеленото
сражение може да го накара да отстъпи, тъй като не разполага с повече
ударни сили, необходими за използване на победата, и няма средство за
попълване на изгубените бойни сили.
Има, следователно, огромна разлика между решение в началото на
нападението или в неговата крайна точка.
Големите изгоди от разгледания способ за отбрана се умаляват от две
противотежести: едната — загубите, които търпят страната и населението
от агресията на неприятеля, и другата — нравствения ефект.
Да се защити страната от загуба, никога не бива да се разглежда като
обект на цялостната отбрана. Основната цел е изгодният мир. За да се
постигне това толкова сигурно, колкото е възможно, се изисква
издръжливост и заради това загубата в определен момент не бива да се
смята за фатална. Същевременно гореспоменатата загуба, въпреки че не е
решаваща, все пак трябва да се има предвид при равносметката, защото
винаги засяга интересите ни.
Тази загуба не засяга пряко нашата армия; тя само се отразява върху
нея по косвен път, а самото отстъпление пряко я подсилва. Следователно
трудно е да се направи сравнение между предимствата и недостатъците в
този случай; това са неща от различен вид, чиито действия никога не са
насочени към една обща точка. Затова трябва да се задоволим с
твърдението, че загубата е по-голяма, когато трябва да пожертваме
плодородни, гъсто населени области и големи търговски градове; но тя
стига своя максимум, когато в същото време губим и военни средства —
независимо дали те са готови за употреба, или са в процес на подготовка.
Втората противотежест е моралният ефект. Има случаи, при които
пълководецът трябва да бъде над нещата, за да е в състояние спокойно да се
придържа към плановете си и да поеме риска от възраженията, които едно
късогледо ръководство би могло да направи; но все пак този ефект не е
признак, който може да бъде пренебрегван. Това не е сила, която действа
върху една точка: а сила, която със скоростта на мълния прониква във всяка
фибра и парализира целия ни потенциал, който би трябвало да е в пълна
готовност и активност — както сред народа, така и в армията. Разбира се,
има случаи, при които причината за отстъплението към вътрешността на
страната е бързо разбирана и доверието, както и надеждата постепенно
нарастват; но такива случаи са редки. Обикновено народ и армия не могат
да различат дали това е доброволен ход или прибързано отстъпление, и още
по-малко, дали планът е мъдро изготвен с оглед да осигури добри
предимства, или е резултат от страха пред меча на противника. Хората със
смесено чувство на съжаление и недоволство приемат съдбата на една
пожертвана област; армията лесно губи доверие в своите ръководители или
дори в себе си и постоянните битки на ариергарда по време на
отстъплението обикновено подхранват и дават нова сила на страховете и
недоволството. Има последствия от отстъплението, за които никога не
трябва да се заблуждаваме. И сигурно е по-естествено, по-просто и по-
благородно и повече в унисон с моралните устои на една нация, ако се
твърди, че врагът не може да прекоси границите на един народ, без да бъде
пресрещнат от неговия гений и да му бъде потърсена кървава сметка.
Това са предимствата и недостатъците на този вид отбрана.
Сега няколко думи за условията и обстоятелствата, които са в негова
полза.
Първо и основно условие е широкото пространство или най-малкото
дълга линия за отстъпление: защото напредването с малки преходи
естествено няма да изтощи сериозно противника. Основните сили на
Бонапарт при Витебск през 1812 г. са 250 000 души, при Смоленск — 182
000, а при Бородино вече са намалели до 130 000. Бородино отстои от
границата на 660 км. Едва край Москва численото превъзходство
преминава на руска страна, което само по себе си създава дотолкова
решителен пълен обрат в предишните съотношения, че дори досегашните
победи на французите не са изменили нищо съществено.
Никоя друга европейска държава няма размерите на Русия и много
малко страни могат да си представят линия за отстъпление, дълга поне 900-
1000 километра. Но дори такава сила като френската през 1812 г. не би
действала по други начини и при други обстоятелства, като имаме предвид,
че в началото на кампанията е налице толкова сериозно числено
превъзходство — френската армия е била почти двойно по-голяма от тази
на противника, да не говорим за очевидното й морално превъзходство.
Следователно това, което е могло да стане едва в края на изминатите
хиляди километра, би могло при други случаи да се постигне и след двеста,
триста или петстотин километра.
Обстоятелствата, благоприятстващи такъв начин на защита, са:
1. Слабо култивирана страна.
2. Надежден и войнствен народ.
3. Неблагоприятен годишен сезон.
Всички тези неща затрудняват поддържането на армията, предизвикват
необходимост от големи конвои, от много военни отряди, от трудни и
изтощителни дежурства; причиняват разпространението на болести и
улесняват операциите на отбраняващия се по фланговете.
Накрая трябва да споменем абсолютната маса на самата военна сила,
която притежава определено влияние върху резултата.
Съвсем естествено е, че независимо от съотношението на силите,
изправени една срещу друга, по-малката сила се изтощава по-бързо от по-
голямата и следователно нейното действие не може да бъде толкова дълго,
нито военният й театър — толкова обширен. Съществува, до известна
степен, постоянна връзка между абсолютния размер на армията и
територията, която тази армия може да окупира. Несъмнено няма смисъл да
се прави опит за изразяване на тези съотношения чрез някакви цифри и
освен това изчислението винаги ще се променя от други обстоятелства;
достатъчно е за нашата цел да се каже, че тези неща непременно влизат в
такива отношения и връзки поради естеството на характера си. Бихме
могли да организираме военен поход към Москва с 500 000 души, но не и с
50 000, дори съотношението между настъпващата армия и отбраняващата
се, с оглед на цифрите, да е далеч по-благоприятно при последния случай.
Сега, ако приемем, че съществува съотношение между абсолютна сила
и пространство в двата различни случая, тогава е сигурно, че ефектът от
оттеглянето ни към вътрешността, свързан с изтощаването на врага, ще
нараства пропорционално на броя на военните маси.
1. Продоволствието и разквартируването на бойните части става все
по-трудно.
(…)
2. По същия начин е по-затруднено и напредването във връзка с
нарастването на масите — изисква се повече време, за да се разгърне
начинанието на нападателя; нараства и общият сбор на всекидневните
загуби.
Три хиляди души, които преследват две хиляди пред себе си в една
нормална по размери страна, не могат да си позволят да изминават десет,
двайсет или трийсет километра на ден, като от време на време правят
неколкодневни почивки. Да се настигнат преследваните, да се атакуват и да
се принудят да продължат отстъплението си, е въпрос на няколко часа, но
ако умножим горепосочените военни части по 100, положението се
променя. Операции, при които няколко часа са достатъчни при първия
случай, сега ще изискват цял ден, понякога и два. Възпиращите сили не
могат да остават заедно в един и същ пункт; по този начин разнообразието
от ходове и комбинации нараства, и следователно времето, което изискват,
се увеличава. Това поставя нападателя в неизгодно положение, защото
нарастват и затрудненията му с продоволствието и той трябва да разтегля
силите си повече от преследвания, а и винаги съществува опасност той да
бъде победен при някой определен пункт, както руснаците са се опитали да
направят това при Витебск.
3. Колкото по-големи са масите, толкова по-тежки са усилията,
полагани от всеки индивид при изпълнението на дневните му задължения
— както стратегически, така и тактически. Сто хиляди мъже, които трябва
да крачат всеки ден от един до друг сборен пункт, спиращи и отново
поемащи в поход, повдигат и въпроса за оръжията, за приготвянето на
храна и за осигуряването на дажбите им; сто хиляди души, които не трябва
да се връщат в своя лагер, докато съответните военни рапорти не
пристигнат от всички бойни части — по правило тези мъже изискват, за
всичките усилия, изразходвани в поредния поход, два пъти повече време,
отколкото би било нужно за 50 000, но и в двата случая денонощието
разполага само с 24 часа.
(…)
От друга страна, отстъпващата армия наистина понася тези големи
затруднения също като настъпващата, но те не са толкова тежки:
1. Защото масата на бойните части на преследващия е по-голяма, за да
осигури превъзходство.
2. Защото отбраняващият се — от страната, чиято територия се
завоюва — получава чрез тази жертва правото на инициатива и
следователно — правото винаги да диктува правилата на другия. Той
предварително прави своя план, който в много случаи може да изпълни без
промяна, но агресорът, от друга страна, е в състояние да крои плановете си
само съобразно тези на своя противник, които преди това трябва да открие
и разучи.
Трябва обаче да напомним на нашите читатели, че говорим за
преследване на противник, който не е претърпял поражение и не е изгубил
дори една битка.
(…)
3. Защото оттеглящата се сила, от една страна, прави всичко, което
може, за да улесни отстъплението си, поправя пътища, мостове, избира
най-подходящите места за лагеруване и др., а от друга страна, прави всичко
възможно, за да затрудни пътя на преследвача, като разрушава мостове и
със самото провеждане на походите си влошава още повече състоянието на
пътищата, лишава врага от добрите места за лагеруване, тъй като самата тя
преди това ги използва, и др.
Накрая можем да добавим все пак като специално благоприятно
обстоятелство и военните действия, подети от гражданското опълчение.
Глава ХI

Народната съпротива (опълчението)

Народната война в цивилизована Европа се появява през

деветнайсетото столетие. Тя има своите привърженици и опоненти. Едни от
опонентите й на базата на политически съображения я смятат за
революционно средство или узаконена анархия, тоест като средство,
еднакво опасно както за вътрешния граждански ред, така и за външния
неприятел, а други твърдят, че изгодата от народна война не съответства на
направените усилия.
Първите съображения в случая не ни засягат, защото гледаме на
общонародната война като на средство за воюване и неговото влияние
върху противника; по отношение на втория пункт трябва да отбележим, че
една народна война, общо взето, трябва да бъде разглеждана като резултат
от експлозия, което в наши дни все още се извършва в старите си формални
рамки на военен елемент — едно пръсване и ускоряване на целия
ферментационен процес, който наричаме война.
Ако вземем за отправна точка консервативната система от миналото,
ще открием, че призивът към обща съпротива и към народна война лежи в
същото онова русло, което е породило огромния ръст на армията,
реквизиционната система, всеобщата воинска повинност и използването на
опълчение.
Народ, готов да приложи народната война, в повечето случаи ще има
относително надмощие над другите, които пренебрегват това средство. Ако
това е така, тогава единственият въпрос е дали това съвременно увеличение
на военния елемент спрямо цялото е добро за интересите на човечеството
или не — въпрос, на който би могло да се отговори толкова лесно, колкото
и на въпроса за самата война. Оставяме философите да отговорят и на
двата въпроса. Но може да се възрази, че ресурсите, погълнати от
народните войни, биха могли да се използват по-изгодно, ако се употребят
за осигуряване на други конвенционални военни средства; не е нужно
много дълбоко изследване, за да се убедим обаче, че тези ресурси — в по-
голямата си част — не са на разположение и не могат да бъдат използвани
по начин, както ни се прииска. Съществен момент са и нравствените
начала, които се изявяват само тогава, когато народната война е вече
пламнала.
Следователно, питаме отново: колко ще струва на народа неговата
отбрана, когато той изцяло се захване за оръжието? Но питаме и друго:
какъв е ефектът, която тази съпротива може да предизвика; какви са
условията и каква е употребата на народната война?
От самата природа на народната война произтича, че широко
разпрострените отбранителни средства не са подходящи за големи удари,
които изискват съсредоточено действие във времето и пространството.
Действието на отбраната е като процеса на изпарение във физиката и
зависи от повърхността. Колкото по-голяма е повърхността, с нея и по-
голям е контактът на народните маси с разпрострялата се неприятелска
армия, толкова по-голям е ефектът от въздействието на народната
съпротива. Като бавен, постепенно увеличаващ се огън отбраната ще руши
основата на противниковата армия. Но постигането на този ефект изисква
време и следователно, докато противниците действат един срещу друг,
съществува напрежение, което постепенно изтощава силите, и ако
народната война затихва в определени точки и се разгаря бавно в други или
води към криза, и ако пламъците от това общо надигане напълно обгърнат
неприятелската армия, те ще я принудят да се изтегли от страната, за да се
спаси от пълен разгром.
За да може единствено и само народната война да доведе до такова
решение, са необходими или пространства, които в Европа се срещат само
в Русия, или трябва да допуснем, че сравнена с територията, нахлулата
армия е слаба, дори безпомощна — нещо, което никога не се случва в
действителност. Следователно, за да не гоним празни химери, трябва да
предположим, че народната война е свързана с операциите на постоянната
армия и е съгласувана с общия план на отбраната.
Условията, при които народната война може да бъде резултатна, са
следните:
1. Войната да се води навътре в страната.
2. Тя не трябва да бъде решена само с една-единствена катастрофа.
3. Театърът на военните действия трябва да обхваща значителна част
от територията на страната.
4. Националният характер трябва да благоприятства народната война.
5. Страната да е с пресечен и труден терен — или да е планинска, или
да има много гори и блата, или земята да е култивирана по начин, който я
прави трудно проходима.
Дали страната е гъсто населена или не, не е от голямо значение, тъй
като е малко вероятно да има липса на хора. Дали жителите са богати или
бедни, също е въпрос, който не е от решаващо значение, или най-малкото
не трябва да бъде; но трябва да се приеме, че бедното население,
привикнало към тежък труд и лишения, обикновено се оказва по-енергично
и по-подходящо за водене на война.
За народната война благоприятстват разпръснатите селски домове —
нещо, което може да се наблюдава в много провинции на Германия. От това
провинцията става по-закрита и пресечена, а пътищата, макар и
многобройни, са лоши и разквартируването на военните части се
съпровожда с безкрайни трудности. При народната война принципът на
съпротива съществува навсякъде, а на практика не е видим никъде. Ако пък
населението живее в села, то в най-немирните от тях се поставя войска или
за наказание се оставят за разграбване, опожаряване и т. н., което едва ли
би било приложимо в селска общност, като например Вестфалия.
Народното опълчение и въоръженото селячество не може и не бива да
бъдат използвани срещу главното тяло на неприятелската армия, даже и
срещу някое друго голямо нейно подразделение; те не трябва да се опитват
да счупят ореха, а е нужно само да създават затруднения.
Те трябва да се надигат в области, където нападателят не е разположил
значителни сили, тоест по фланговете на военния театър на бойните
действия, с цел да измъкнат тези територии изцяло от влиянието му. Там,
където още го няма, ще се намери достатъчно мъжество, което да се опълчи
срещу него, и този пример постепенно разпалва и съседните райони. Така
пламъкът се разгаря и накрая стига до тази част от територията, където е
базиран противникът, обзема неговите комуникационни линии и прекъсва
жизнената нишка, поддържаща съществуването му. И въпреки че не
поддържаме идеята за всемогъществото на народната война, все пак тя е
неизтощим, непобедим елемент, върху който пряката сила на армията има
слабо влияние; не приемаме, че тя е непресъхваща, неукротима стихия,
която е невъзможно да бъде укротена от въоръжените сили, както
отделният човек не може да укроти бурята. Накратко казано, без да
приемаме многословните панегирици на привържениците на народното
опълчение, все пак трябва да признаем, че е невъзможно да тласкаме
напред въоръжените селяни като група войници, които се движат плътно и
заедно като стадо добитък и обикновено не виждат по-далеч от носа си.
Обратно, въоръжените селяни, когато са разпръснати във всички посоки, не
се нуждаят от специален план; при това обстоятелство походът на всяка
малка неприятелска част или корпус в планинска, гориста или дори
пресечена местност става опасен, защото във всеки момент войниците,
докато крачат напред, може да бъдат нападнати, може да пламне битка, в
която да изгорят. Дори и известно време да не се забелязват никакви
противникови въоръжени сили, по всяко време в ариергарда на колоната
могат да се появят селяни, които току-що са били прогонени от отряда в
авангарда. Но наложи ли се да се развалят пътища, да се преграждат
проходи и др., средствата, които предните постове или отряди на една
армия могат да използват за такава цел, имат голямо сходство с тези,
използвани от група въстанали селяни, защото тези действия са характерни
за селското всекидневие. Противникът няма други средства да се
противопостави на народните въстания, освен да отдели многобройни
части, за да осигури ескорт за конвоите, да окупира военни станции,
дефилета, мостове и др. Пропорционално на националните бунтове —
които обикновено са малки — и отредите на неприятеля, които се
изпращат, не са многобройни заради нежеланието да се пръскат излишно
сили; но именно край тези малки групи за първи път се разпалва огънят на
народната война; смелостта и волята се увеличават, интензивността на
борбата расте, докато дойде кулминационната точка, която трябва да реши
цялото дело.
Според нас народната война би трябвало да бъде като някаква
изпаряваща се мъглявина, която никога не се превръща в твърдо тяло; иначе
противникът изпраща равностойна сила срещу това препятствие, смазва го
и взима голям брой пленници. Тогава мъжеството отпада, всеки започва да
мисли, че главният въпрос за изхода от войната е решен и всяко бъдещо
усилие е безполезно, и постепенно оръжията падат от ръцете на народа.
Все пак, от друга страна, е необходимо тази мъглявина да се концентрира
на определени места и в по-плътни маси и да оформя заплашителни
облаци, от които отново и отново могат да излитат стрелите на чудовищни
мълнии. Тези точки са главно по фланговете на противниковия военен
театър, както вече бе споменато. Там въоръжаването на народа би трябвало
да е организирано в по-големи и по-системни формации, подкрепяни от
неголеми редовни войскови части, така че да им придават вид на редовна
военна сила и да ги подготвят за евентуално участие в начинания от по-
голям мащаб. Тези по-добре организирани маси може да се използват също
така за нападение на по-големи гарнизони, които противникът оставя след
себе си. Освен това те внушават чувство на несигурност и страх у
неприятеля, увеличават моралните ефекти като цяло; без тях общото
действие би изпитвало нужда от допълнителна сила, а положението на
врага като цяло не би било достатъчно затруднено и тежко.
Най-лесният път за един пълководец да направи народното опълчение
по-ефикасно е да го поддържа с малки отряди, излъчени от редовната
армия. Без подкрепата на малобройни редовни военни части за
окуражаване населението обикновено няма достатъчен импулс и увереност,
за да посегне към оръжието. Колкото по-силни са тези части, толкова по-
голяма ще бъде привлекателната сила, толкова по-голяма ще е лавината,
която ще се спусне надолу. Но и това има свои граници; първо, защото
донякъде ще зависи колко части армията може да отдели за тази вторична
цел, защото опитните войници се смесват с нередовните и по този начин
образуват слаба отбранителна линия, която може да бъде разбита без
особен труд; и второ, защото опитът като че ли ни подсказва, че когато има
твърде много редовни части в една област, народната война губи от
енергията и ефикасността си: на първо място, причините за това са, че
много от противниковите бойни части също са изпратени в тази област; на
второ място, че жителите разчитат на своите редовни военни части; и
трето, защото присъствието на толкова големи съединения от редовни
войски поставя твърде големи изисквания от друг характер пред местното
население — осигуряване на подслон, транспорт, реквизиции и т. н.
Характерът на боя на народното въстание е същият, какъвто е боят на
слабо подготвени бойни части — голям подем и смел устрем в началото, но
недостатъчно хладнокръвие или издръжливост, ако битката продължи по-
дълго. Не е важно, ако някаква част от народното опълчение бъде победена,
разбита, защото, сражавайки се, тя не е имала специални цели. Не бива да
се допуска тя да бъде разгромена с големи загуби — убити, ранени и
пленени. Подобни поражения бързо потушават огъня. При това
особеностите на народната съпротива — стремителен натиск и слаба
издръжливост — напълно противоречат на природните свойства на
тактическата отбрана. Следователно отбранителният бой изисква
планирани, бавни, издръжливи действия, голяма смелост и решителност.
Ако се наложи народното въстание да отбранява някой местен район, то в
случая не трябва да допускаме нещата до решително отбранително
сражение, защото тогава даже при най-благоприятни за съпротивата
условия въстаниците ще загинат. Те могат и би трябвало, следователно, да
отбраняват подстъпи към планини, бентове, канали, блата, речни бродове
колкото е възможно по-дълго, докато им стигнат силите. Но бъде ли веднъж
прекъсната отбранителната линия от неприятеля, то е по-добре да се
разкъса на отряди, които да продължат отбраната с ненадейни нападения.
Защото след пробива, съсредоточени в едно последно тяхно убежище, тоест
на истинска отбранителна позиция, въстаниците рискуват да бъдат
обкръжени. Колкото и да е смел един народ, колкото и военни навици да
има, колкото и да е силна омразата към неприятеля, колкото и да е
благоприятна природата на страната, те не могат да помогнат на народното
опълчение, защото неоспорим факт е, че то не може да издържа в
атмосфера, изпълнена с големи опасности. Следователно народната война е
в състояние да избухне с буен пламък на отдалечени пунктове, където ще
има достатъчно въздух.
След тези размишления, които са по-скоро субективни впечатления,
отколкото обективен анализ, може да се каже, че предметът е по-скоро
опипване на истината, защото самото дело — народната война, се е
изявявало твърде малко, а очевидците, свидетели на такава война, не са ни
оставили задоволителния й образ. Ще добавим само, че стратегическият
план за отбрана може да включва в себе си сътрудничеството на едно
опълчение по два различни начина, тоест, или като последен ресурс след
загубено сражение, или като естествена подкрепа, преди да бъде проведена
една решаваща битка. Последният случай предполага отстъпление във
вътрешността на страната и ние разгледахме този косвен вид на реагиране
в осма глава на тази книга. Следователно тук трябва само да кажем няколко
думи за мисията на народните бунтове, след като едно сражение е загубено.
Няма държава, която би повярвала в съдбата си — тоест, че нейното
цялостно съществувание зависи от една битка, дори ако тя е решаваща. Ако
държавата е победена, може да се постигне промяна чрез свикване на нови
свежи сили или с помощ отвън при естественото отслабване, на което е
подложена от продължителността на всяко нападение. Винаги има време за
умиране. Ако давещият се инстинктивно се лови за сламка, то в
естествения морален ред е, съзрял се на края на пропастта, народът да
пуска в ход и последните свои отбранителни средства.
Колкото и малка, и слаба може да е една държава в сравнение със своя
противник, ако тя се откаже от последно върховно усилие, трябва да
заключим, че в нея не е останала нито една жива душа. Това не изключва
възможността да се спаси от пълен разгром, като потърси неизгоден мир;
но нито една такава цел, от своя страна, не изключва полезността от
допълнителни, свежи мерки за отбрана; те не биха направили мира нито
по-труден, нито по-обременителен, те го правят по-лек и по-добър. Те са и
по-необходими, ако е налице очакване за помощ от онези, които са
заинтересувани от поддържане на политическото статукво. Следователно в
повечето случаи правителството — след загубата на голямо сражение,
мисли само как по-бързо да постави нацията в скута на мира, обзето от
чувството на отчаяние поради краха на несбъднатите големи надежди. То
повече не намира в себе си смелост или мъжество да хвърли жребия.
Такова правителство поради слабост допуска несъобразност; то доказва, че
не е било достойно за победа, а затова може би и не е било способно да
победи.
Глава ХII

Отбрана на театъра на войната

(…)
Отбраната според нашата концепция не е нищо друго, освен по-
силната форма на сражението. Запазването на собствените сили и
разгромяването на противника — с една дума, победата — е желаният
резултат при това състезание, но същевременно не и негова крайна цел.
Крайната цел — това е запазването на своята държава и отблъскването
на неприятеля предвид бъдещия мир, който довежда спора до общия изход.
Но какво е неприятелска държава в концепцията за войната? Преди всичко
от съществена важност е нейната военна сила, след това територията й; но
определено има още твърде много други неща, които — при особени
обстоятелства — могат да добият преобладаващо значение; към тях
принадлежат преди всичко външнополитическите и
вътрешнополитическите отношения, които понякога са по-важни от всичко
останало за постигане на крайното решение. Но макар военната сила и
територията на противника сами по себе си да не са самата държава и също
така да не са единствените връзки, които държавата може да има с войната,
все пак тези две неща са винаги превъзхождащи, в повечето случаи
неизмеримо превишаващи по значение всички останали елементи.
Военната сила е предназначена да защитава територията на страната или да
завоюва тази на противника; от друга страна, територията постоянно
изхранва и подновява военната сила. Следователно двете зависят една от
друга, взаимно се поддържат, сходни са по значение. И все пак има разлика
в техните съотношения. Ако военната сила е разгромена, тоест, напълно
победена, лишена от възможност за по-нататъшна съпротива, тогава
загубата на територия следва от само себе си; но, от друга страна,
разрушаването на военната сила в никакъв случай не е следствие от
завоюването на страната, защото тази сила може по своя инициатива да
напусне територията й с оглед по-късно да си я отвоюва по-лесно. Разбира
се, не само пълният разгром на армията решава съдбата на страната, но
дори и всяко значително отслабване на военната й сила води редовно до
загуби на територия; от друга страна, всяка значителна загуба на територия
не причинява пропорционално намаляване на военната мощ; в един
продължителен период от време това ще стане, но невинаги в такъв срок, в
който войната би трябвало да приключи.
От това следва, че запазването на военната ни мощ и намаляването или
разгрома на тази на противника вземат превес по значение спрямо
окупацията на територия и следователно това е първата цел, към която
един пълководец трябва да се стреми. Окупацията на територия само ни
принуждава да я разглеждаме като цел, ако това средство (намаляването
или разгромът на противниковата сила) не е имало желания ефект.
Ако цялото на противниковата военна мощ е обединено в една армия и
ако цялата война се състои от едно сражение, тогава завоюването на
страната ще зависи от изхода на това сражение; разгромът на
противниковите военни сили, завоюването на неговата страна и защитата
на нашата ще следват от този резултат и в известна степен ще бъдат
идентични с него. Сега въпросът е: какво може да накара отбраняващия се
да се отклони от най-обикновената форма на военния акт и да разпредели
мощта си във времето и пространството? Отговорът е в недостатъчния
мащаб на победа, която той може да постигне със своите обединени сили.
Всяка победа има своя сфера на влияние. Ако тя се разпростира над цялата
противникова държава, следователно, над цялата й военна сила и територия
— т. е. всичките части са отнесени от същото движение, с което сме
оказали натиск върху ядрото на неговата мощ, — тогава победата е всичко,
което желаем, и едно разделение на силите ни няма да е оправдано по
основателни причини. Но ако има части от вражеската военна сила и от
територията, принадлежащи към тази държава, върху които нашата победа
не е имала ефект, тогава трябва да им обърнем особено внимание; и ако не
може да обединим територията и военната сила в една точка, следователно
трябва да разделим силите си с цел да атакуваме или защитим тези части.
(…)
Ефектът от една победа зависи от нейната величина и от масите на
победените военни части. Следователно ударът, когато е успешен, ще
произведе най-голям ефект и той трябва да е насочен към онази част на
страната, където са струпани най-голям брой неприятелски сили, и колкото
по-голяма е масата на собствените ни сили, които използваме за този удар,
толкова по-сигурни ще бъдем в успеха си. Това естествено редуване на
идеи ни води към един пример, от който ще разберем тази истина по-ясно;
това е характерът и ефектът на центъра на гравитация в механиката.
 Битката при Ватерло, 1815 г. Британската гвардия отбранява
фермата Угомон.

От физиката знаем, че притегателният център винаги е разположен

там, където са струпани най-големите маси материя, и удар срещу центъра
на гравитация на едно тяло винаги предизвиква най-силен ефект. Същото
важи и при войната. Въоръжените сили на всеки воюващ, било от една-
единствена страна или от съюз на държави, имат определено единство и
също така взаимна връзка; но според разположението си тази връзка е
сходна с центъра на гравитация. Следователно в тези въоръжени части има
определени центрове на гравитация, чиито движения и посока влияят
решаващо върху други точки, и тези гравитационни центрове са
разположени там, където са най-големите струпвания на военни части. Но
както в света на неживата материя действието срещу центъра на гравитация
има своя мярка и граница по отношение на отделните части, така е и при
войната; и тук, както и там, употребените сили лесно може да се окажат по-
големи, отколкото съпротивлението изисква, и тогава това се превръща в
удар във въздуха, напразно пилеене на сила.
Твърде съществена разлика има между здравината на една армия под
едно бойно знаме, водена в сражението под личната команда на един
пълководец, и от друга, на съюзни сили, разхвърляни на 50 или 100 мили
или базирани в различни страни. При първата свръзката ще бъде най-силна,
единствата най-тесни, докато при втората единството е твърде слабо, то
понякога се крие само в общата политическа цел и е ограничено и
несъвършено. Освен това свръзката на частите много пъти е твърде слаба и
дори илюзорна.
Следователно, ако от една страна, яростта, с която искаме да нанесем
удара, предписва най-голямо съсредоточаване на сила, от друга — трябва
да се опасяваме от ненужното излишество като от реално зло, защото то
води до разхищение на сила и оттам до недостиг на военна мощ в други
пунктове.
[15]
Следователно намаляването на тези „centra gravitatis” в
неприятелската военна сила, разбиването на сферите им на действие е висш
акт на стратегическата преценка. Постоянно трябва да се питаме какъв
ефект върху всичко останало ще произведе напредването или
отстъплението на определена от силите на която и да е от двете воюващи
страни.
С това не твърдим по никакъв начин, че сме открили нов метод, само
искахме да обясним произхода на метода, използван от всички пълководци,
по начин, който — в една по-ясна светлина — разкрива връзката му с
характера на събитията и хода на войната.
Книга седма
Нападението
Глава I

Специфика на стратегическото нападение

Видяхме, че обикновено отбраната във войната — следователно и

стратегическата отбрана — не е абсолютно състояние на очакване и
предпазване от удар — тоест не е напълно пасивно, а относително
състояние, и поради това носи повече или по-малко отпечатъка на
принципите на нападението. Също така нападението не е изцяло
хомогенно, а непрекъснато се смесва с отбраната. Но именно тук е
разликата между двете, защото не може да си представим отбрана без
нападателен ответен удар; и затова ответният удар е необходима съставна
част от нападението, докато при атаката ударът или действието, само по
себе си, е самостоятелна теоретична единица.
Самата отбрана невинаги е част от нападението; но времето и
пространството, с които тя е неразривно свързана, се включват в отбраната
като необходимо зло. Защото, първо, нападението не може да продължава
до края си без прекъсване, има и периоди на покой, и в тях, когато
действието на нападателя е спряно, самата отбраняваща се страна настъпва;
и второ, територията, която една военна сила при напредването си оставя
зад себе си и която е от основно значение за съществуването й, не може да
бъде обхваната изцяло при самото нападение, а трябва впоследствие
специално да се защитава.
Актът на нападение във войната, особено в сферата на стратегията, е
постоянна промяна и съчетание на нападение и отбрана; но последната не
трябва да бъде разглеждана като ефикасна подготовка за атака или като
средство, повишаващо силата й — с други думи, не като активен принцип,
а просто като необходимо зло; бихме го сравнили с увеличаващата се
тежест — резултат от специфичната гравитация на масата, която е и неин
първороден грях, нейно морално семе. Затова казваме: обременително
забавяне, защото, ако отбраната не съдейства за засилване на нападението,
тя трябва да работи за намаляване на ефекта му посредством загубата на
време, която тя предизвиква.
(…)
Всяко нападение трябва да води към отбрана; какъв ще бъде
резултатът от тази отбрана, зависи от обстоятелствата; те могат да бъдат
много благоприятни, ако вражеските сили са разбити; но могат да бъдат и
твърде неблагоприятни при друг случай. Въпреки че отбраната не
принадлежи към самото нападение, нейният характер и ефект трябва да се
отразяват върху нападението и да участват в определянето на неговата
стойност.
Изводът от този възглед е, че при всяка атака трябва да се държи
сметка за отбраната, която е неизменно нейна присъща черта, за да видим
по-ясно недостатъците, чийто субект е тя, и да ги имаме предвид.
Глава II

За целите на стратегическото нападение

Победата над противника е непосредствената цел на войната;

разгромът на враждебните военни сили — средство на атаката и отбраната.
Чрез разгрома на противника отбраната е доведена до нападение, а
нападението води до завладяване на територия. Следователно територията
е цел на атаката; но не е задължително това да бъде територията на цялата
страна; това може да бъде само част, една област, една крепост. Всички тези
неща, били те отвоювани или разменени, може да имат съществена
стойност заради политическото им значение при преговорите за мир.
Целта на стратегическото нападение, следователно, преминава безброй
степени — от завоюване на цялата страна до това на някое незначително
място. Веднага щом тази цел бъде постигната и нападението завърши,
започва отбраната. Следователно може да си представим стратегическата
атака като ясно определено цяло. Но това не е така, ако разгледаме въпроса
практически — тоест в съгласие с актуалните феномени. В реалния живот
моментите на щурма, неговите направления и методи толкова често се
плъзгат незабележимо към отбраната, както и тези на отбраната — към
нападението. Рядко, или поне невинаги, един пълководец си представя ясно
какво трябва да завладее, той по-скоро се оставя донякъде на хода на
събитията. Нападението му понякога го води по-далеч, отколкото е имал
намерение; след по-голяма или по-малка почивка той често възстановява
силата си, но пък е принуден да преустанови за известно време действията
си; което, от своя страна, понякога означава, че трябва да премине към
отбрана. Следователно виждаме, че ако отбраната е успешна, може
незабележимо да мине в настъпление; от друга страна, атаката може
постепенно да се превърне в отбрана. Тези последователности трябва да се
имат предвид с цел да се избегне погрешно тълкувание на това, което в общ
план сме казали за нападението.
Глава III

Отслабващата сила на нападението

Това е една от основните точки в стратегията: от нейната правилна

оценка, при конкретния случай, зависи способността ни да преценяваме
правилно какво можем да направим.
Отслабването на абсолютната сила се проявява чрез:
1. Постигането на целта на атаката — окупиране на вражеската страна;
това обикновено започва непосредствено след първия краен изход от
битката, без нападението да престава да действа и след това.
2. Необходимостта нападащата армия да охранява територията в тила
си с оглед да предпази своите комуникационни линии и пътища за
продоволствие.
3. Загуби при военни действия и от болести.
4. Отдалеченост на различните складове и бази за доставки и
подкрепления.
5. Обсади и блокади на крепости.
6. Отслабване на усилията.
7. Разкол между съюзниците.
Често пъти, в противовес на тези отслабващи причини, има редица
други, които допринасят за засилване на нападението. Ясно е, във всеки
случай, че категоричен резултат може да бъде постигнат само при
съпоставяне на тези различни качества; например отслабването на една
атака може частично или напълно да бъде компенсирано от отбраната или
дори да бъде превъзмогнато. Последното е рядко наблюдаван случай.
Глава IV

Кулминационна точка на нападението

Успехът на една атака е резултат от съществуващото в момента

превъзходство на сила като, разбира се, той включва както моралните, така
и физическите сили. В предишната глава показахме, че мощта на
нападението постепенно се изтощава; възможно е в същото време
превъзходството да нарасне, но в повечето случаи и то намалява.
Нападателят купува бъдещите си предимства, които трябва да бъдат
взимани предвид по-късно, при мирните преговори; междувременно той
трябва да плаща на място за тях с известно количество от въоръжената си
сила. Ако превъзходството от страна на нападението, макар и да намалява
всекидневно, все още се поддържа до сключването на мира, тогава целта е
постигната. Има стратегически атаки, които са довеждали до незабавен мир
— но такива положения са редки; мнозинството случаи, напротив, водят
само към една точка, при която оставащите сили са напълно достатъчни, за
да поддържат отбраната и да чакат мира. Зад тази точка везните се накланят
обратно, това е реакция; нейният натиск обикновено е много по-голям от
силата на удара. Това наричаме кулминационна точка на атаката. Ако
обектът на атаката е завладяване на неприятелската територия, от това
следва, че напредването трябва да продължи, докато се изчерпа
превъзходството; тази причина, следователно, ни води към крайната цел и
може лесно да ни отведе дори и отвъд нея. Ако се замислим върху броя на
елементите, от които се състои изравняването на силите по време на
действието, може да заключим колко трудно е в много случаи да се
определи кой от двамата противници има предимство. Често пъти всичко
виси на копринената нишка на въображението.
Следователно всяко нещо зависи от „засичането” на кулминационната
точка посредством точния акт на преценката.
Глава V

Разгром на неприятелската армия

Разгромяването на противниковите въоръжени сили е средство,

използвано до края на конфликта. Какво се цели с това? Каква е неговата
цена? Какви са различните гледни точки, които са възможни по отношение
на този субект.
1. Само да разгромим толкова, колкото целта на атаката изисква.
2. Или толкова повече от цялото, колкото е възможно.
3. Опазването на нашите собствени сили като основна гледна точка.
4. Това може да стигне толкова далече, че нападателят да не прави
нищо за разгрома на противниковата сила, с изключение на момента, когато
възниква благоприятна възможност.
Единственото средство за разгромяване на неприятелските въоръжени
сили е сражението, а то може да бъде извършено по два начина:
1) пряко;
2) непряко, чрез съчетание от битки.
Следователно, ако сражението е главно средство, все пак то не е
единственото. Овладяването на една крепост или на част от територията
също така е реално разрушаване на неприятелската сила и също така може
да води до по-голям разгром и, следователно, да бъде едно косвено
средство.
Следователно окупирането на незащитена част от територията, в
добавка към стойността, което то има като пряк принос към крайното
решение, може също така да се определи като разгром на силите на
противника. Маневрирането, тоест начините за изтегляне на противника от
области на страната, които той е окупирал, е нещо сходно и трябва,
следователно, да се разглежда от същата гледна точка, а не като боен успех.
Тези средства обикновено се оценяват повече, отколкото струват — те
рядко имат стойността на една битка; освен това винаги трябва да се
страхуваме от пренебрегването на едно неизгодно положение, до което
понякога военните маневри водят.
Глава VI

Нападателната битка

(…)
Цел на командващия отбранителното сражение е да отлага крайния
изход колкото се може по-дълго, за да печели време, защото отбранително
сражение, нерешено до залеза, обикновено е спечелено; следователно
командващият офанзивното, нападателното сражение е принуден да ускори
крайния изход; но от друга страна, съществува голям риск от голямото
прибързване, защото то води до пилеене на сили. Една особеност на
нападателното сражение е несигурността, касаеща в повечето случаи
позицията на противника; защото неизвестните неща просто трябва да се
налучкват (Аустерлиц, Ваграм, Хохенлинден, Йена, Кацбах). Колкото
повече става дума за такъв случай, толкова повече концентрацията на сила
става изключително важна и фланговата атака е за предпочитане пред
обкръжението.
Глава VIII

Атака на отбранителни позиции

В книгата за отбраната достатъчно бе обяснено как дефанзивните

позиции може да принудят нападащия или да ги атакува, или да се откаже
от настъплението си. Само тази отбрана, която има такъв ефект, може да
подпомогне нашата цел и е подходяща да изтощи или да неутрализира
силите на нападащия, било изцяло или частично, тъй като атаката не може
да направи нищо срещу такива позиции, тоест не разполага със средства,
които да противопостави на това предимство. Но не всички отбранителни
позиции са от този вид. Ако нападателят разбира, че може да продължи към
своята цел, без да напада такава позиция, би било грешка да атакува; ако не
е в състояние да преследва целта си, тогава възниква въпрос дали той не
може да заблуди противника с маневра и да го измъкне от позицията му,
заплашвайки неговия фланг. И само ако тези средства са така неефикасни,
че пълководецът се реши да щурмува една добра позиция, тогава
нападението, насочено в едно направление, не е толкова трудно; но изборът
на направление трябва да зависи от позицията и посоката на взаимните
линии за отстъпление, като последователно заплашваме отстъплението на
неприятеля и прикриваме нашето собствено.
(…)
Но сигурно е и може да се разглежда като истина от първостепенно
значение, че да се атакува опитен и дълго време воювал противник, който
е в добра позиция, е нещо критично и доста рисковано.
Глава IХ

Нападение срещу лагер, укрепен с окопи

(…)
Не само разумът, но опитът от стотици и хиляди примери показва, че
едно добро оформено, достатъчно снабдено с бойци и добре защитено
окопно отбранително укрепление по правило трябва да бъде смятано за
непробиваем пункт и така да бъде разглеждано от атакуващия.
Изхождайки от тази начална точка за ефикасността само на едно-
единствено окопно укрепление, твърдим, че несъмнено атаката на лагер,
укрепен с окопи, е най-трудното начинание, при което обикновено е
невъзможно победителят да успее.
(…)
Следователно смятаме, че нападението на лагер, укрепен с окопи,
принадлежи към категорията на най-изключителните средства от страна на
офанзивата. Само в случай че окопните укрепления са напуснати набързо,
не са завършени окончателно и поради това не са добре подсигурени,
защото са им попречили непосредствени трудности; или когато — както е в
най-общият случай — целият лагер е само една привидност на това, което е
трябвало да бъде, тоест една недовършена развалина, чак тогава атаката
срещу него може да се смята за разумна и същевременно се превръща в път
за спечелване на лесна победа над противника.
Книга осма
Военният план
Глава I

Встъпление

(…)
Сега се връщаме към войната като цяло и предлагаме да говорим за
военния план и за кампаниите; и това ни задължава да се обърнем към
идеите от първа книга.
(…)
Ако, от една страна, виждаме колко изключително прости изглеждат
военните операции; ако слушаме и четем как най-големи пълководци
говорят за войната най-сдържано и трезво за тези действия, а разказът им за
това как управляването и задвижването на една толкова тежка машина
звучи, като че говорят за един-единствен индивид, така че целият
исполински акт на войната бива сведен до някакъв своеобразен двубой; ако
открием мотивите на действията им, влизащи във връзка понякога с
няколко семпли идеи, в други случаи — с леко раздвижване на чувствата;
ако видим лекия и, може да го кажем, съвсем повърхностен начин, по който
те разглеждат обекта — и после разгледаме, от друга страна, огромния брой
обстоятелства, изискващи анализи и оценки на ума; дългите, често пъти
безкрайни разстояния, до които се простират нишките на обекта, и броя на
комбинациите, които се намират пред нас; ако размислим, че е задължение
на теорията систематически да обгърне всичко това, тоест с яснота и
задълбоченост, и винаги да свързва действието с необходимостта от
сериозна кауза — тогава ни връхлита силно опасение, че сме потънали в
педантичен догматизъм, че трябва да плаваме в необятните ширини на
тежки абсурдни концепции, където няма да срещнем нито един велик
капитан с вродено мигновено решение.
Ако такъв е резултатът от подобен теоретичен опит, би било добре, или
по-скоро би било по-добре да не правим такъв опит; това може да
предизвика, от друга страна, с този coup d'oeil на пълководеца, самото
изкуство да се оформят схващания, персонификацията на цялото военно
действие става всеобхватно и пълно олицетворение на правилния начин на
водене на война, така че по никой друг, освен по-този широк път, не може
да се стигне до свободата на ума, която е съвършено необходима, ако тя
трябва да господства над събитията, а не да сме подвластни на тях.
 С известен страх продължаваме нататък; може само да продължим
пътя, който начертахме още отначало. Теорията трябва да хвърля ясна
светлина върху масата от цели, за да може умът по-лесно да открие
значението им; теорията би трябвало да изкорени плевелите, които
грешката е посяла нашироко; тя би трябвало да покаже съотношението
между нещата, да отдели важното от дребното, от незначителното. Там,
където идеите се изразяват спонтанно в едно ядро на истината, което
наричаме принцип, където те сами спазват линията и насоката, оформяща
правилото, теорията би трябвало да бъде в същата посока.
Както и да докосне мозъка, какъвто и лъч светлина да събуди в него
това изследване, съобразено с фундаменталните представи за нещата —
това всъщност е помощта, която теорията оказва на разума. Теорията
може да не дава формули, с които да се решават проблемите; тя не може да
прикове хода на ума към тясното русло на необходимостта, на конкретната
нужда. Тя позволява на ума да огледа мнозинството цели и средства,
техните съотношения, и после му позволява да се насочи свободно към
най-висшите сфери на действие, тоест да се разгръща според мащабите на
собствените си вродени сили.
Глава II

Абсолютна и реална война

Военният план включва целия военен акт; чрез него този акт става
едно цяло, което трябва да има крайна определена цел, в която всички
отделни цели се сливат. Нито една война не започва или най-малкото не би
трябвало да започва, ако хората действат мъдро, без първо да търсят
отговор на въпроса: какво ще бъде постигнато със или чрез нея? Първото е
крайната цел; второто е междинният желан резултат. Това основно
съображение предначертава целия ход на войната, то определя обсега на
средствата и мярката за енергия; неговото влияние се проявява надолу по
военната йерархична стълбица, до най-малката действаща единица.
В първа глава отбелязахме, че победата над врага е естественият край
на една война; така че, ако трябва да се придържаме стриктно към
философските граници на идеята, не може да има на практика друг вариант.
Тъй като тази идея трябва да се прилага и към двете воюващи страни,
от това следва, че не може да има отлагане при военния акт и не може да
има мир, докато една от страните не се признае за победена.
В главата за отлагане на военното действие показахме как простият
принцип на враждебност, отнесен към неговото осъществяване, към човека
и към всички обстоятелства, от които възниква войната, е субект на
проверка и промяна, присъщи на механизма на войната.
Но тази промяна, тази модификация не е напълно достатъчна, за да ни
отклони от първоначалната концепция за войната към конкретната форма, в
която тя почти навсякъде се проявява. Повечето войни се проявяват само
като гневно чувство от двете страни, под влияние на което всяка страна
грабва оръжията, за да се защити и да сплаши противника си, и когато
възникне възможност, да му нанесе удар. Следователно в началото не
съществуват взаимно разрушаващи се елементи, поставени в конфликтна
ситуация, а по-скоро напрежение между два елемента, които са все още на
отделни позиции и разреждат това напрежение чрез малки, отделни удари.
Но тогава възниква въпросът: кой е неконтролируемият фактор, водещ
до пълната експлозия на напрежението? Защо философската концепция е
незадоволителна в това отношение? Този фактор се състои от редица
интереси, сили и обстоятелства от различен вид във всекидневието на
държавата, засегната от войната; заради безкрайните му разклонения не
могат да се извлекат логични изводи, както това би се получило от простите
нишки на няколко умозаключения…
Но ако разузнаването, от което войната се ръководи, би могло да
преодолее всички тези неща, свързани с военния конфликт, без нито за миг
да не губи от погледа си своята цел, все пак всички други разузнавания в
държавата, имащи нещо общо с войната, могат да не са способни да се
справят със същата задача.
Такова несъответствие се проявява при едната или при другата, или и
при двете страни едновременно, и става причина за война, защото е нещо
съвсем различно от това, което би трябвало да бъде според концепцията си
— едно половинчато действие, акт без абсолютно вътрешно сцепление.
По този начин откриваме това несъответствие почти навсякъде и може
да се усъмним дали нашата бележка за абсолютния му характер се основава
на реалността, ако не сме видели как реалните военни действия се
проявяват в същата рамка и в наши дни. След кратката прелюдия,
изпълнена от Френската революция, стремителният Бонапарт бързо
довежда нещата до тази точка. Под негово ръководство военното действие
се разгръща до момента, в който противникът е зашеметен и последвалият
контраудар води само до незначително възстановяване на равновесието в
силите. Не е ли естествено този феномен да ни води обратно към
оригиналната концепция за войната с всичките й категорични изводи?
Дали трябва да останем доволни от тази идея и да съдим за всички
войни според нея, колкото и много да се различават от нея — да изведем от
нея всички изисквания на теорията?
И трябва да стигнем до определен извод по този пункт, защото не
можем да кажем нищо достоверно за военния план, докато не решим дали
войната трябва да бъде само от този вид и дали не трябва да бъде от друг.
Ако отговорим утвърдително на първото, тогава теорията ни ще бъде
във всички отношения по-близо до необходимостта, ще е по-ясна и по-
установена. Но какво бихме казали тогава за всички войни от времето на
Александър до тези на Бонапарт, ако изключим някои кампании на
римляните? Би трябвало да ги отхвърлим, волю-неволю, и все пак не
можем да направим това, без да се почувстваме засрамени от
предположението си. Но допълнителна беда е, че трябва да си признаем, че
в следващите десет години въпреки теорията ни може отново да възникне
война от същия вид; и че тази теория с непоколебимата си логика все пак е
съвсем безпомощна срещу силата на реалните обстоятелства. Следователно
трябва да решим да изобразим войната такава, каквато трябва да е, и да не я
възприемаме като чиста концепция, а да оставим място за всичко от друг
характер, което се смесва и се обвързва с нея — естествената инерция и
съпротива на отделните й части, липсата на съдържателност, беглост и
колебание (или плахост) на човешкия ум; ако трябва да сторим това, ако
трябва да гарантираме, че войната произлиза и приема формата си не от
крайната нагласа на безбройните връзки и съотношения, с които е
обвързана, а само на някои от тях — доминиращите, тогава следва
естествено, че тя се основава върху игра на възможности, вероятности,
добър и лош късмет.
Всичко това трябва да се приеме от теорията, но нейно задължение е
да даде предимство на абсолютната форма на войната и да използва тази
форма като обща отправна точка, и който и да иска да научи нещо от
теорията, трябва да свикне никога да не я губи от погледа си, да я
разглежда като естествена мярка за всичките му надежди и страхове, така
че да подходи към нея, откъдето може или откъдето трябва.
Глава III

А. Взаимозависимост между частите на войната

В зависимост от това, дали изхождаме от абсолютната форма на

войната, или пък имаме предвид някои от нейните по-малко или повече
отдалечени форми, се оформят две различни виждания за успеха.
В абсолютната форма на войната, където всичко става по
необходимост, където събитията се застъпват едно след друго, не се
получава никакво празно, неутрално пространство, ако можем да се
изразим така. Поради многобройните взаимовръзки обаче, които изпълват
войната, вследствие на взаимната зависимост, в която, строго погледнато, е
обхванат цял ред от следващи едно след друго сражения, поради
кулминационната точка, каквато виждаме във всяка една победа и след
която точка започва вече зоната на загубите и пораженията — поради
всички тези естествено възникващи обстоятелства във войната казваме, че
съществува само един-единствен успех, а именно крайният успех. Докато
не се е стигнало до него, нищо не е решено, нищо не е спечелено, нищо не
е загубено. Тук е мястото, където сме длъжни непрекъснато да си
повтаряме крилатата фраза: краят увенчава делото. В този смисъл войната
се явява едно неделимо цяло, чиито части (отделните успехи) имат
значение само отнесени към цялото…
(…)
Срещу този възглед за относителната взаимовръзка между резултатите
от войната, който може да разглеждаме като краен, се противопоставя друг,
също краен възглед, който определя войната като съставена от отделни
самостоятелни резултати, при които както при редица популярни игри
предшестващите резултати не се отразяват на следващите. Тук става
въпрос, следователно, само за сбора от резултатите и излиза, че всеки
отделен успех може да бъде отместен встрани, като пул за игра…
(…)
Следователно теорията изисква при започване на всяка война нейният
характер и основни характеристики да бъдат дефинирани според това,
какви са политическите условия. Колкото повече характерът на войната се
доближава до абсолютната война, колкото повече тези най-общи очертания
обхванат масата на воюващите страни, толкова по-лесно ще можем да
установим взаимовръзката между отделните проявления и толкова по-
наложително ще е да не предприемаме първата стъпка, без да сме
помислили за последната.

Б. За мащаба на военната цел и усилията, които трябва да се

положат

Натискът, който трябва да употребим срещу противника, зависи от

нашите и неговите политически амбиции. Доколкото двете страни са
наясно с тях, ще имаме и едно и също мерило за необходимото усилие. Но
тези изисквания невинаги са толкова очевидни и лесни за отгатване и това
може да е първата причина за различия в средствата, използвани от всяка
страна.
Положението, отношенията и връзките на държавите не си приличат
една с друга — това може да бъде втора причина, определяща общото
усилие.
Силата на волята, характерът и способностите на правителствата също
не са еднакви — това може да бъде трета причина.
Тези три елемента водят до несигурност в изчисленията на размера на
съпротивата, на която ще се натъкнем, а следователно и на средствата,
които се налага да използваме, както и целта, която ще си поставим.
Тъй като във войната заради недостатъчно големи усилия може да се
стигне не само до неуспех, но и до сигурни щети, това кара и двете страни
да се стараят да се надпреварват помежду си, а така се получава верижна
реакция.
Това верижно надпреварване може да доведе до крайната степен на
вложените усилия, стига да има възможност тя да може да бъде определена.
Но тогава ще отпадне съобразяването с размера на политическите искания,
ще се загуби връзката с целта и в повечето случаи това намерение да се
вложат минимални усилия ще се осуети от балансиращата
противоположност на собствените вътрешни съотношения.
По този начин този, който започва войната, впоследствие е отблъскван
отново назад с умерено темпо, при което той действа с известно
приближаване към принципа за прилагането само на толкова сила и устрем,
колкото конкретната цел във войната изисква. За да стане този принцип
приложим на практика, той трябва да отхвърли всяка абсолютна нужда от
успех и да не включва в сметките си никакви далечни възможности.
Следователно в случая действието на разума напуска сферата на
науката, ако бъдем точни — на логиката и математиката, — и се превръща,
в широкия смисъл на думата, в изкуство, тоест умение за пресяване с
помощта на точна преценка на най-важното и решаващото измежду
безкрайните множества от цели, съотношения и връзки. Тази форма на
преценка се съдържа, повече или по-малко, в известно интуитивно
сравняване на нещата и съотношенията, с което далечното и
незначителното бързо се отстраняват, а по-наложителното и важното по-
скоро биват откривани, отколкото това би могло да стане с помощта на
точната логична дедукция.
С оглед да определим реалната скала на средствата, които трябва да
приложим преди всичко при война, трябва да мислим и за политическата
цел — както за нашата, така и за тази на противниковата страна; трябва да
обсъдим мощта и положението на противниковата държава, както и тези на
нашата, характера на нейното правителство и на народа й, както и техните
възможности, а също така и сходните елементи от наша страна, както и
политическите връзки с други държави и ефекта, който ще произведе
войната върху тези държави. Не е трудно да разберем, че претеглянето на
тези многообразни фактори, преплитащи се по най-различен начин, ще е
трудна задача, че се иска проникновението на истински гений, за да се
ориентираш бързо в тази плетеница, докато е направо невъзможно да се
овладее тази многоликост само с някакви школски изводи.
В този смисъл Бонапарт е съвсем прав, когато казва, че в алгебрата
това би било такъв проблем, пред който дори и Нютон би застанал поразен.

Битката при Ватерло, 1815 г. Шотландските

драгуни в атака.
(…)

Следователно преди всичко трябва да приемем, че преценката за една

приближаваща война от страна на този, към когото тя е насочена, може да
се направи след общ преглед на всички условия, в които са преплетени
характерните особености на момента, и че тя — както и всяка друга
преценка по време на война — не може да бъде изцяло обективна, а се
определя в зависимост от психологическите особености и от характерите
на князе, държавници, пълководци, независимо от това дали преценката ще
е плод на една отделна личност или не.
По-обща и поддаваща се на абстрактно разглеждане темата за войната
става в момента, в който се обърнем към общите условия в дадена държава,
наложили се там в резултат на времето и обстоятелствата. Налага се да
хвърлим и бегъл поглед към историята.
Полудиви татари, древни републики, феодални владетели и търговски
градове през Средновековието, крале през осемнайсети век, владетели и
народи от деветнайсетия — всички те са водили войната по свой начин,
воювали са различно, с различни средства и с различни цели.
Татарите търсят нови места за живеене, нови пасбища. Те тръгват на
поход с жените и децата си, следователно надхвърлят по многочисленост
която и да е армия и целта им е да поробят противника или да го прогонят
от земите му. С тези средства те биха победили всичко пред себе си, ако
една по-висока степен на цивилизация не би могла да се справи с такова
обстоятелство.
(…)
Древните републики, с изключение на Рим, са били малки по
територия; още по-малки са били армиите им, защото там е нямало големи
маси население; тези републики са били твърде много и твърде близо една
до друга, за да не могат да съзрат замислите на противника; следователно
войните им са се задоволявали с опустошаване на открити пространства и
превземането на някои градове с оглед да си осигурят известна степен на
влияние.
Самият Рим е изключение, но едва в късния период на своята история.
Дълго време, със средствата на малки отряди и въоръжени групи, той
редовно води бойни действия със съседите си за осигуряване на стоки и
продукти и за принудително сключване на съюзи. Той става велик по-скоро
заради съюзите, които осъществява, и чрез които съседните народи
постепенно се претопяват в едно цяло с него, а не чрез реалното
завоевание. Едва след като по този начин властта на Рим се разпростира
върху цяла Южна Италия, той започва да напредва като истинска
завоевателска сила. Пада Картаген, завоювани са Испания и Галия, Гърция
се подчинява и владенията му се разпростират до Египет и Азия. В този
период военната му мощ е огромна, без положените усилия да са в същите
пропорции. Тази мощ се крепи на неговите богатства; той вече не е като
старите републики, самият не е това, което е бил по-рано; той може да се
противопостави на всички останали.
Такива са били и войните на Александър Македонски. С малка армия,
която е известна с войнското си съвършенство, той разкъсва овехтялата
тъкан на азиатските държави; без почивка и без оглед на рисковете
прекосява Азия и прониква в Индия. Нито една от републиките не би могла
да стори това.
Големите и малките монархии в Средновековието водят войните си
посредством феодални налози и насилствено попълване на военните
редици. Тогава всичко е било вкарвано в рамките на кратък период от
време; каквото не е могло да бъде свършено за това време, се е смятало за
излишно, непрактично. Самата феодална сила е израствала чрез
организиране на васалите; възелът, който ги е държал заедно, е отчасти
договорното задължение, отчасти доброволното съглашение; цялото е
представлявало реална конфедерация. Въоръженията и тактиките са се
основавали на правото на силния, върху резултата от едно-единствено
сражение и, следователно, не са били толкова подходящи за големи
въоръжени конфликти. Фактически няма друг период, в който държавите да
са били толкова слаби и отделният гражданин — толкова независим.
Всичко това оказва, по най-очевиден начин, влияние върху характера на
войните от този период. Те са се водили относително бързо, имало е малко
време за престои в лагери, а целта, общо взето, е била да се накаже, а не да
се покори противникът. Нападателите са отвеждали добитъка, изгаряли са
домовете на противника, а после са се оттегляли отново у дома.
Големите търговски градове и малките републики са изпращали
наемните войници в първите редици. Това е било скъп и следователно не
особено ефикасен начин за воюване на една много ограничена военна сила;
така че, ако изключим проявите на изключителна бойна енергия или на
показна войнственост на бойното поле, битките им, общо взето, са били
чист пехливанлък. С една дума, враждебността и неприязънта не са
достигали до състояние на лична активност, а са се превръщали в
търговски артикули; войната е губила част от опасностите си, променяла е
напълно характера си — в нея не е имало нищо, достойно за особено
подчертаване.
Феодалната система постепенно се кондензира в решително
териториално превъзходство; отношенията, обвързващи държавите, стават
по-преки; задълженията, засягащи личността, са предмет на нова система
от правила; постепенно златото в много случаи се превръща в разменно
средство, а войниците, събирани по феодална повинност — в наемници.
Наемниците са свързващото звено в тази промяна и следователно за
известно време са били инструмент на по-могъщите държави; това
положение обаче продължава само до момента, когато войникът, нает за
ограничен период, се превръща в редовен наемник и военната сила на
държавата се превръща в армия, основаваща се на общественото богатство.
Съвсем естествено е, че причината за бавното напредване към този
етап е свързана с отделно развитие на трите вида въоръжени сили. При
Хенри IV откриваме, че са използвани едновременно както феодални
контингенти, така и наемници и редовна армия. Кондотиерите съществуват
до периода на Трийсетгодишната война и дори през осемнайсети век
откриваме слаби следи от тях.
Другите връзки и съотношения между държавите в Европа в тези
различни периоди са също толкова особени, колкото и военните им сили.
Цялата тази част от света е разпокъсана на малки държави, едни от тях —
републики — са в състояние на вътрешни разпри, други — малки
монархии, в които правителствата са ограничени и несигурни. Нито една от
тези държави не може да се смята за истинска общност; по-скоро това е
струпване на хлабаво свързани сили. Следователно нито една такава
държава не би могла да се смята за организирано общество, действащо в
съгласие с простите логически правила.
Именно от тази гледна точка трябва да разгледаме външната политика
на държавите и войните в Средновековието. Нека само вземем за пример
продължилите цели пет столетия експедиции на германски императори към
Италия. Дори и при най-повърхностен анализ се разбира, че не е било
постигнато никакво съществено завоюване на територии. Лесно е да се
разглежда това като грешка, повтаряна отново и отново — като погрешен
възглед, коренящ се в характера на онези времена. По-разумно е тези войни
да се преценяват като следствие от стотици важни причини, които можем
да си представим само отчасти на теория, но чиято витална енергия не
можем да разберем така ясно и живо като тези, които са влизали в
съприкосновение с тях. Тъй като големите държави, възникващи
постепенно от този хаос, изискват време, за да се организират и
консолидират, цялата им енергия и мощ е насочвана главно в тази насока;
войните зад граница са малко, а провежданите носят печата на държавно
единство, което все още е недостатъчно циментирано.
Войните между Франция и Англия са първите, които се водят под този
знак, но по онова време Франция все още не може да се смята за истинска
монархия — тя е съвкупност от струпване на херцогства и графства.
Англия, въпреки че създава впечатление за общност, все още се бори с
феодалната система и е разтърсвана от сериозни вътрешни затруднения и
вълнения.
При Луи ХI Франция прави най-голямата стъпка към вътрешно
единство; при Карл VIII я виждаме вече като победоносна сила в Италия, а
при Луи ХIV тя е усъвършенствала и държавата си, и редовната си армия.
Испания постига единството си при Фердинанд Католика; чрез
сватбени връзки при Карл V възниква великата испанска монархия,
съставена от Испания, Бургундия, Германия и Италия. Това, от което този
колос се нуждае, за да поддържа единството и вътрешното политическо
сцепление, преди всичко е златото, поради което неговата редовна армия за
първи път се сблъсква с редовната армия на Франция. След абдикацията на
Карл V големият испански колос се разпада на две части — Испания и
Австрия. Последната, подсилена от придобиването на Бохемия и Унгария,
се появява на сцената като велика сила, оставяйки Германската
конфедерация като малко корабче зад себе си.
(…)
Вътрешните условия почти навсякъде са се простирали до една
несигурна монархия, правата и значението на съсловията постепенно са
отмирали и правителствата са се превърнали в онази затворена единица,
която представлява държавата пред външния свят. Следователно настъпва
времето, когато един подходящ инструмент и една деспотична воля биха
могли да дадат на войната форма в съответствие с теоретичната концепция.
И именно в тази епоха се появяват трима нови александровци —
Густав Адолф, Карл ХII и Фридрих Велики, чиято цел е с малки, но много
дисциплинирани армии да издигнат малките си държави до ранга на велики
монархии и да победят всичко, което им се противопоставя. Ако се бяха
занимавали с азиатски държави, те още повече биха приличали на
Александър Македонски в някои свои действия. Във всеки случай може да
ги разглеждаме като предшественици на Бонапарт, що се отнася до начина,
по който поемат рискове по време на война.
Но каквото е печелила войната в сила и съдържание, от една страна, е
било загубвано отново, от друга страна.
Армиите са поддържани от хазната, която владетелят разглежда
отчасти като собствена кесия или като нещо, което е собственост на
правителството, а не на народа… Правителствата възприемат себе си като
собственици на благата и се опитват да ги умножават, без поданиците да
имат някаква полза от това натрупване. Голямата маса хора, които при
татарските набези са били всичко във войната, които в старите републики и
в Средновековието (ако стесним представата до онези, притежаващи
граждански права) са били от голямо значение, в осемнайсети век вече са
абсолютно нищо в преносния смисъл, след като имат само косвено влияние
върху войната с военните си качества, с достойнствата и недостатъците си.
По този начин колкото повече правителствата се отделят от народа и
започват да се отъждествяват с държавата, толкова повече войната се
превръща само в дейност на правителствата. Последствието от това е, че
средствата, които правителството може да управлява, имат сравнително
добре определени граници, които би трябвало взаимно да се преценяват и
от двете воюващи страни — както по размера им, така и по тяхната
трайност; това лишава войната от най-страховитата й черта, а именно
използването на усилието до краен предел и скритите в него възможности.
Финансовите средства, стабилността на хазната, състоянието на
увереност на противника, както и числеността на неговата армия, са
приблизително известни. Увеличението на тези фактори при избухването на
война е немислимо. Още повече, тъй като границите на противниковата
мощ също могат да бъдат преценявани, една държава може да се чувства
относително сигурна, че няма да бъде напълно подчинена, и същевременно
като държава държи сметка и се съобразява със собствените си средства, тя
се ограничава до една умерена цел във войната. Избавена от използването
на усилие до крайност, тя няма нужда да поема и риск до краен предел.
Необходимостта не дава по-голям импулс в това отношение — той може да
произтича само от смелостта и амбицията. Но те пък срещат мощна
съпротива от страна на политическите отношения и връзки. Всеки крал,
командващ войската си, е задължен да използва предпазливо инструмента
на войната. Ако армията е разпръсната, нова не може да бъде събрана, а
извън армията няма нищо. Това налага голяма предпазливост при всяко
начинание. Само тогава, когато е налице решаващо предимство,
съществува възможност да се използва този скъпоструващ инструмент,
войната; изкуството на пълководеца се състои в това, да улови подобна
възможност; но докато тя не се появи, всичко плува до известна степен в
абсолютен вакуум и той няма основание за действие, и всички сили, тоест
всички планове, като че ли спират временно. Първоначалният мотив за
нападение потъва в предпазливост и излишно умуване.
 По този начин войната се превръща в обикновена игра, в която
Времето и Шансът разбъркват картите; но всъщност тя е само дипломация,
форсирана в известна степен, по-груб и енергичен начин за преговаряне,
при който битките и обсадите са подчинени на дипломатически ходове. Цел
и на най-амбициозните е да се придобие умерено предимство с оглед то да
се използва в мирните преговори.
Тази ограничена, смачкана форма на война се обуславя, както казахме
вече, от стеснената база, която я подкрепя. Но фактът, че превъзходни
пълководци и крале като Густав Адолф, Карл ХII и Фридрих Велики начело
на също така превъзходни армии не са могли много да изпъкнат в общата
маса от феномени; това, че дори тези мъже са били задължени да се
въздържат, да остават на обикновеното равнище на умерените резултати,
трябва да се обясни с равновесието на силите в Европа. Сега, когато
държавите са станали по-големи и техните центрове са по-отдалечени един
от друг, това, което преди е било правено посредством напълно естествени
интереси, чрез близост, контакти, семейни връзки и лични приятелства, за
да се предотврати възможността една държава между многото да стане
внезапно велика, вече се осъществява чрез по-култивираното изкуство на
дипломацията. Политически интереси, привличания и отблъсквания са
развити в толкова рафинирана система, че дори и едно оръдие не може да
гръмне в Европа, ако всички правителствени кабинети нямат някакъв
интерес това да се случи.
Един нов Александър Македонски следователно би трябвало да
използва перото така добре, както и сабята си, но не би отишъл много далеч
в завоеванията си.
Въпреки че Луи ХIV възнамерявал да наруши равновесието на силите
в Европа и в края на седемнайсети век стига до такъв кризисен момент,
поради пренебрежението си към нагласите и недоволството в обществото
продължава да води войната така, както и преди, и макар че дълго време
армията му е тази на най-големия и най-богат монарх в Европа, характерът
и качествата й не се различават от тези на въоръжените сили от съседните
държави.
Плячкосването и опустошаването на противниковата страна, които
играят значителна роля при татарите, при древните народи и дори в
Средновековието, вече не се поощряват и не отговарят на духа на времето.
Тези действия се свързват и определят само като ненужно варварство, което
лесно може да предизвика съпротива и да причини повече наранявания
сред поданиците на противниковата страна, отколкото на нейните
управляващи кръгове. Войната, следователно, все повече се ограничава
както по отношение на средствата и целта, така и по отношение на самата
армия. Армията със своите крепости и някои подготвени позиции
представлява държава в държавата, в която елементът на война бавно се
самоизяжда. Цяла Европа се радва на това развитие и гледа на него като на
закономерно следствие от напредъка на духа…
Така стоят нещата до избухването на Френската революция… Войната
отново става дело на народа, и то на народ от трийсет милиона, като всеки
един от него се чувства гражданин на държавата. Без да навлизаме в
подробности за обстоятелствата, с които е постигнат този феномен, ще се
спрем на резултатите, които сега ни интересуват. Чрез това участие на
целия народ във войната вместо едно правителство и една армия, нацията, с
присъщата си мощ и тежест, участва в баланса на силите. По този начин
средствата, които се използват, усилията, които се полагат, вече не познават
предел; енергията, с която може да бъде водена войната, не може да срещне
никаква достойна съпротива и постепенно опасността за противника
нараства до крайност… И ако още пълководците на революцията не се
оказаха неудържими и не стигнаха до крайната цел да разгромят
европейските монарси, и ако все пак германските войски успяваха тук-там
да устоят успешно и да спрат победния ход, то това се дължеше наистина
само на техническото несъвършенство, с което воюваха французите и което
се прояви отначало при обикновените войници, по-сетне при генералите и
накрая, по време на Директорията — в правителството.
След като всичко това бе усъвършенствано от Бонапарт, тази опираща
се на целия народ военна сила се понесе разрушително из Европа с такава
сигурност, че там, където срещу нея се оказваха изправени само
традиционните въоръжени сили, нито веднъж не възникна и помен от
колебание. С течение на времето обаче се появи и ответната реакция. В
Испания войната от само себе си стана дело на народа. В Австрия през
1809 г. правителството предприе извънредни усилия с включването на
войска от запасняци и от народното опълчение, което бе по-близо до
истинската цел и далеч надхвърли това, което се смяташе за възможно. В
Русия през 1812 г. възприеха модела на Испания и Австрия. Огромните
мащаби на тази страна позволиха да се включат в действие дори и някои
закъснели мерки, които, от друга страна, дори засилиха тяхното
въздействие. Резултатът беше блестящ. В Германия Прусия се надигна
първа, превърна войната в национална кауза и излезе със сили, които при
население, наполовина по-малко, почти без никакви средства и кредити, се
оказаха двойно по-големи отколкото силите през 1806 г. Останалата част от
Германия последва — къде по-рано, къде по-късно — примера на Прусия, а
Австрия, макар и не така енергична както през 1809 г., все пак пое напред с
по-голяма от обичайната си сила. По този начин Германия и Прусия в
годините 1813 и 1814, включвайки всеки, който проявява активност или
готовност да участва в тези две кампании, се изправиха срещу Франция с
около милион души жива сила.
При тези обстоятелства енергията, хвърлена във водене на война, бе
съвсем различна; и, макар и не на същото равнище като това на
французите, макар че в някои пунктове изостаналостта още можеше да се
забележи в хода на кампаниите, като цяло може да се каже, че това вече бе
един нов стил на водене на война. За осем месеца театърът на военните
действия бе преместен от Одер към Сена. Гордият Париж за първи път
трябваше да преклони глава; и неудържимият Бонапарт бе повален.
Следователно от времето на Бонапарт войната, след като се превърна
— най-напред за едната, а след това и за другата страна — в дело за целия
народ, придоби съвършено друг облик и по-скоро се доближи повече до
абсолютната си форма. Енергията за воюването се повиши неимоверно в
резултат на обема на средствата и на широкото поле за възможни успехи,
както и вследствие на духовния подем; целта на военния акт бе да се
победи противникът и едва когато той бъдеше поставен на колене, хората
бяха склонни да спрат и да се разберат за общите цели.
Така военната стихия бе освободена от досегашните ограничения и се
разрази с цялата си първична сила. Причината за това бе участието на
народите в това голямо начинание на държавата и това участие дойде
отчасти от положението, което Френската революция създаде вътре в
страната, а отчасти и от опасността, която Франция представляваше за
всички народи.
Дали всички войни в Европа оттук нататък ще бъдат водени с цялата
мощ на държавите и следователно ще се водят с оглед големите интереси,
засягащи пряко нацията, или дали отново постепенно ще се появи
разминаване на интересите на правителството с тези на народа, е трудно да
се каже. Но ще се съгласите, че бъдат ли взривени границите, които се
определят до известна степен само от възможността да осъзнаеш какво
може да се случи, те трудно ще могат да се възстановят и че най-малкото
всеки път, когато става въпрос за големи интереси, взаимната враждебност
ще търси отдушник по един и същ начин, както това става и сега, в наши
дни.
Тук направихме по-отблизо исторически преглед, защото целта ни не е
да излагаме в галоп някои от принципите, по които войната се е водила във
всяка епоха, а само да покажем как всеки период има своята особена форма
на война, свои собствени ограничаващи условия и свои предразсъдъци.
Следователно всеки период ще се придържа към своя теория за войната
дори ако навсякъде, както в ранните епохи, така и по-късно, са се
занимавали със задачата за изработване на теория, почиваща на
философски принципи. Събитията във всяка епоха трябва да бъдат
преценявани във връзка с особеностите й и само този, който — не чрез
грижливото изследване на най-дребните детайли, а по-скоро с точен и ясен
поглед към цялото — може да се пренася във всеки конкретен исторически
период, е способен да разбере и оцени тогавашните пълководци.
Но воденето на война, обусловено от специфични отношения между
държавите и между използваните военни сили, винаги трябва да съдържа в
себе си нещо по-общо или по-скоро нещо изцяло обобщаващо, с което
теорията да се занимава.
В наши дни войната достигна абсолютната си форма, защото са налице
в най-висока степен и общовалидното, и необходимото. Малко вероятно е
обаче и в бъдеще всички войни да запазят този си грандиозен характер,
така че широките граници, разкрити пред тях, могат да се затворят напълно
отново. В теорията, която се занимава с абсолютната война, всички онези
случаи, в които характерът на войната е бил променен в резултат на
несвойствени въздействия, ще трябва или да бъдат изключени, или
определени като грешка. Ето защо теорията, която възприема търсещия,
пресяващ и класифициращ поглед към целите, винаги трябва да има
предвид голямото разнообразие от причини, пораждащи войната и,
следователно, трябва да очертава значимите й общи щрихи и да оставя по
този начин място за изискванията на времето и конкретния момент.
Към това трябва да прибавим, че целта, която си поставя всеки, който
предприема една война, средствата, които той ще използва, ще се определят
от специфичните особености на конкретната ситуация, но именно поради
това те ще отразяват характера на епохата и на общите условия, така че в
крайна сметка ще си останат подвластни на общите изводи, които следва
да се направят, като се изхожда от самото естество на войната.
Глава IV

По-точна дефиниция на крайните изходи от войната

Според концепцията целта на войната винаги е побеждаването на

неприятеля; това е фундаменталната идея, от която изхождаме.
А какво е това побеждаване, какво означава пълен разгром? За да стане
това, невинаги е необходимо да бъде завладяна цялата неприятелска страна.
(…)
Всичко, което теорията може да каже в случая, е следното: всичко
зависи от обстановката в двете страни. От условията там се определя
центърът на тежестта — център на силата и на движението, от който ще
зависи цялото; и в този именно център на тежестта на неприятеля трябва да
бъде насочен ударът, съсредоточил в себе си всички налични сили.
(…)
Александър Македонски има своя център на гравитация в армията си,
както и Густав Адолф, Карл ХII и Фридрих Велики, и кариерата на всеки
един от тях скоро стига до своя край след разгрома на бойните им сили: в
държави, разкъсвани от вътрешни несъгласия, този център обикновено се
намира в столицата; в малки държави, зависещи от по-големи, той се
намира, общо взето, в армиите на съюзниците; в една конфедерация той се
крие в единството на интересите; при едно национално въстание — в
личността на главния водач и в общественото мнение; и именно срещу тези
пунктове трябва да бъде насочван и главният удар. Ако при това
противникът загуби равновесието си, не трябва да му се оставя време да го
възстановява; ударът трябва да бъде повтарян постоянно и в едно и също
направление или, с други думи, завоевателят винаги трябва да насочва
атаките си срещу основната маса, а не срещу отделни части от
противниковата сила. В състояние сме да повалим ефикасно противника на
земята не със завладяване на една от неговите провинции с малко усилие и
неголямо числено превъзходство, и не като предпочитаме сигурното, но
несъществено завоевание пред големите крайни резултати, а с постоянното
търсене сърцето на противниковата мощ — като залагаме всичко, за да
постигнем тази задача.
Но каквато и където да е централната точка на противниковата сила,
срещу която насочваме действията си, все пак разгромът на армията е най-
сигурното средство и във всички случаи — най-същественото.
Във връзка с това смятаме, че според множеството приведени факти
следващите обстоятелства допринасят основно за победа над противника:
1. Разбиването на неговата армия, ако тя в известна степен
представлява потенциална сила.
2. Завладяването на противниковата столица, ако тя е едновременно
център на държавното могъщество и седалище на политическите сили и
институции.
3. Нанасяне на ефективен удар срещу основния съюзник на
противника, при положение че той по същество има по-голямо значение,
отколкото прекият противник.
В тази връзка досега винаги възприемахме противника по време на
войната като единствената страна, като това е допустимо само за най-
общите положения. Но след като заявихме, че покоряването на противника
се състои в сломяване на съпротивата му, съсредоточена в центъра на
гравитация, трябва да оставим настрани това предположение и да въведем
случай, при който трябва да се справяме с повече от един противник.
Ако две или повече държави се сдружат срещу трета, в политически
аспект това съчетание представлява само една война, като същевременно
политическият съюз също има свои различни степени на интеграция.
Въпросът е дали всяка държава в коалицията има собствен интерес от
нея и разполага с независима сила, с която да участва във войната; или дали
съществува една измежду тях, на чиито интереси и сили другите се осланят
за подкрепа. Колкото повече това касае последния случай, толкова по-лесно
е да разглеждаме различните противници като един-единствен и по-лесно
опростяваме основното си действие, концентрирайки го в един основен
голям удар; доколкото това донякъде е възможно, то е най-прякото и
пълноценно средство за успех.
Следователно може да установим принципа, че ако е възможно да
победим всичките си противници, побеждавайки само един от тях,
разгромът на въпросния един е цел на войната, защото, разгромявайки го,
нанасяме удар в общия център на гравитация на цялата война.
(…)
Сега се обръщаме по-практически към въпроса: кога такава цел е
възможна и благоразумна?
На първо място, силите ни трябва да бъдат достатъчни, за да:
1. спечелят решителна победа над тези на врага;
2. могат да осигурят прилагането на голямо и енергично усилие, което
ще ни е нужно за преследване на крайната цел до момента, в който
противникът вече няма да е в състояние да възстанови равновесието си.
Освен това трябва да сме сигурни, че в нашата политическа ситуация
подобен резултат няма да изправи срещу нас нови врагове, което може
незабавно да ни принуди да прекъснем съревнованието с първия си
противник.
(…)
Една военна операция, както всичко друго по света, изисква време; в
този смисъл, не може да извършим поход от Вилнюс до Москва за осем
дни; но във войната не може да се открие и следа от някакво реципрочно
действие между време и сила, подобно на това, което съществува в
динамиката.
Времето е необходимост и за двете воюващи страни и единственият
въпрос е: коя от двете, съдейки по своето положение, има повече основания
да очаква от времето специални предимства за себе си? Разбира се (с
изключение на специфични моменти в положението на едната или другата
страна), победеният очевидно има повече основание за това не заради
динамиката на текущия момент, а според психологическите закони.
Омразата, завистта, страхът за себе си, както и вечно присъстващото
великодушие са естествените вътрешни опори на изпадналия в беда; от
една страна, те му създават нови приятели, от друга — отслабват и
подкопават коалицията на враговете му. Следователно чрез забавяне във
времето по-скоро ще се случи нещо благоприятно за победения, а не за
завоевателя. По-нататък трябва да припомним, че за да се използва
правилно първата победа, както вече показахме, необходимо е голямо
разгръщане и изразходване на сили; това не трябва да е просто разход
наведнъж и за всичко, а по-скоро трябва да се извършва като в
домакинството, след внимателно и планирано разпределение на средствата;
силите, които са ни необходими за завладяване на една област, невинаги са
достатъчни, за да се посрещне този допълнителен разход; постепенно
натискът върху ресурсите ни става по-голям, докато се превърне в
непоносим; следователно самото време може да води до промяна.
(…)
Но ако завоюваните провинции са достатъчно важни, ако в тях има
пунктове, от които зависи благосъстоянието на все още незавзетите части
от страната, така че злото, подобно на рака, да се разпространява все по-
навътре в системата, тогава е възможно победителят, макар и да не е
свършил нищо особено, да спечели повече, отколкото е загубил. При това
състояние на обстоятелствата, ако не пристигне помощ отвън, тогава
времето може да довърши така започнатата работа; това, което все още не е
завладяно, може да падне самo. По този начин времето също може да стане
фактор за силата, но това може да се осъществи само ако от страна на
победения вече не е възможен ответен удар, ако късметът не може да се
промени в негова полза и когато, следователно, факторът на неговата мощ
вече няма никакво значение за завоевателя; защото той е постигнал
главната си цел, опасността в кулминационната точка е отминала, накратко,
противникът вече е повален.
Целта ни бе чрез горните съображения да покажем ясно, че едно
завоевание не може да бъде постигнато твърде бързо, че разполагането му
върху по-голям отрязък от време е абсолютно наложително за
реализацията му, но и че, вместо да го улеснява, това го затруднява. Ако
това твърдение е истина, по-нататък също е вярно, че ако сме достатъчно
силни, за да постигнем определено завоевание, ние трябва да имаме
достатъчно сили, за да го извършим с един поход, без междинни етапи.
Разбира се, тук нямаме предвид кратките спирания с цел да се съсредоточат
силите и да се свършат други неотложни работи.
С този възглед, който изтъква като основен за офанзивната война
елемента на бързото и последователно усилие към крайно решение,
смятаме, че напълно сме се противопоставили на всички твърдения на
онази теория, която — вместо неудържимото и упорито преследване на
победата — подкрепя и защитава бавната, методична военна система, като
я смята за по-сигурна и предпазлива.
Глава V

По-точна дефиниция на крайните изходи от войната (продължение)

Казахме, че под израза „разгром на противника” разбираме реалната

абсолютна цел на „акта на войната”; сега ще видим какво остава да бъде
свършено, когато не съществуват условия за постигане на тази цел.
Тези условия предполагат голямо физическо или морално
превъзходство, или пък един крайно предприемчив дух и готовност за
поемане на огромен риск. Там, където всичко това липсва, целта на военния
акт може да бъде само два вида: или завладяването на малка, не особено
голяма част от противниковата територия, или запазване на завоюваното до
по-добри времена; последното е най-често срещаният случай в
отбранителната война.
За това, кое ще е по-правилно — едното или другото, нека припомним
казаното по-горе. Изчакването на „по-добри времена” предполага, че
можем да се надяваме те да настъпят, и следователно именно това
изчакване, тоест отбранителната война, винаги е мотивирано от такива
намерения; в противовес на това нападателната война, тоест възползване от
конкретния момент, е уместна там, където бъдещето вещае по-добри
времена не на нас, а на противника.
Третият случай, който вероятно най-често се среща, е налице тогава,
когато и двете страни не очакват от бъдещето нищо определено, така че то
не може да служи като основа за тяхното решение. В този случай
нападателната война е подходяща за онзи, който се явява, погледнато
политически, нападател, тоест, който проявява активност, тъй като за тази
цел именно той се е въоръжил и времето, което тече без основателна
причина, за него е загубено време.
Тук определихме настъпателната или отбранителна война на
основания, нямащи нищо общо с конкретните сили на съответните
воюващи страни. Все пак може да изглежда, че би било почти оправдано да
се избира между нападението или отбраната най-вече според
съотношението между въоръжените сили на воюващите; според нас, ако
постъпим така, просто бихме кривнали от правия път. Логическата точност
на нашия прост аргумент не подлежи на спор. Сега ще видим дали в
конкретния случай тя не води към противното:
 Нека си представим малка държава, въвлечена в състезание с много
по-могъща сила, която предвижда, че с всяка изминала година положението
й ще се влошава: тя не би ли използвала, ако войната е неизбежна, времето,
когато положението все още е далече от най-лошото? Тогава тя трябва да
атакува не само защото атаката ще й осигури някакви предимства — по-
скоро тя ще увеличи неравновесието на силите, — но защото тази държава
е изправена пред необходимостта или да доведе нещата до един край,
преди да е настъпило най-лошото време, или да спечели междувременно
някои предимства, от които впоследствие би могла да се възползва. Тази
теория не трябва да ви изглежда съвсем абсурдна. Но в случай че малката
държава е съвсем сигурна, че противникът ще настъпи срещу нея, тогава
несъмнено тя трябва да прибегне до отбрана, за да си осигури
първоначално предимство; в случая по никакъв начин не съществува
опасност от губене на време.
Ако отново приемем, че една малка държава е въвлечена във война с
по-голяма и че бъдещето не влияе върху решенията на двете, все пак, ако
малката държава в политическо отношение поеме ролята на нападател,
бихме очаквали от нея да продължи все така напред към целта си.
Ако тя има храбростта да си постави положителна цел, изправена пред
численото превъзходство на противника, тогава тя трябва също и да
действа, тоест да атакува противника, ако последният не й спестява бедите
и трудностите. Чакането би било абсурд; докато в момента на изпълнение
тя не промени политическата си решимост — случай, който твърде често
наблюдаваме и който в немалка степен съдейства войните да придобиват
неопределен характер.
Тези съображения за ограничената цел се отнасят до връзката й както с
офанзивната, така и с дефанзивната война.
Глава VI

Войната е инструмент на политиката

Дотук направихме необходимото изследване на двете страни в

състояние на антагонизъм, в което природата на войната се намира спрямо
други интереси на отделната личност, както и спрямо тези на обществените
групи. За да не пренебрегнем някой от противостоящите елементи и
особено антагонизма, който се корени в собствената ни природа и който
никоя философия не е в състояние да разнищи, сега ще разгледаме това
специфично цяло, при което — в условията на реалния живот —
антагонистичните елементи се съчетават, взаимодействат си и отчасти
взаимно се неутрализират.
(…)
И така, от това цяло на антагонистични елементи се извежда
концепцията, че войната е само част от политическите отношения,
следователно тя изобщо не е нещо самостоятелно.
Знаем със сигурност, че войната е предизвикана единствено от
политическите отношения между правителствата и народите; общо взето,
се предполага, че тези отношения се прекъсват, пречупват се чрез войната и
от това следва съвсем различно състояние на нещата, което не се подчинява
на никакви други закони, освен на своя собствен.
Обратното на това, ние твърдим, че войната е само продължение на
политиката с други средства. Казваме, с други средства, с цел да
подчертаем, че това политическо общение не се прекъсва от самата война,
не се променя драстично и в основните си линии продължава да
съществува независимо от използваните средства и събитията, които
войната извежда на преден план. Трябва да подчертаем обаче, че през
цялото време на войната се запазват само най-главните черти на
политиката, докато не настъпи мир. И как да мислим, че би могло да бъде
другояче? Дали спирането на дипломатически ноти прекъсва
политическите отношения между различните нации и правителства? Не е
ли войната просто друг вид на писане и друг език на политическото
мислене? Сигурно тя има своя собствена граматика, но не и своя логика.
Следователно не е възможно да отделим войната от политическите
отношения и ако това бъде направено някъде, докато ги разглеждаме, ще
бъдат прекъснати всички нишки на връзката между тях и ще се получи
безсмислено и безцелно тълкуване.
Такава идея би била неприложима дори ако говорим за абсолютна
война, за съвършения враждебен елемент, защото всички обстоятелства, на
които тя се опира и които определят най-характерните й черти, тоест силата
ни, мощта на противника, на съюзниците от двете страни,
характеристиките на народите и съответно на правителствата им и др., са в
крайна сметка от политическо естество и са така плътно свързани с целия
процес на политическо общение, че е невъзможно да ги разделим. Този
възглед е двойно по-необходим, ако стигнем до извода, че реалната война
не е такова плътно, цялостно усилие, насочено към краен предел, каквото
би трябвало да бъде според абстрактната идея, а нещо половинчато,
противоречиво само по себе си; че като такава войната не може да следва
само свои собствени закони, а трябва да се разглежда като част от друго
цяло — от цялото на политиката.
Като използва инструмента на войната, политиката избягва всички
строги правила, произтичащи от характера й; тя малко се интересува от
крайните възможности, насочвайки вниманието си към непосредствените
вероятности и събития. Ако от това следва някаква неопределеност в
цялостното й действие, ако по този начин тя се превръща във вид игра,
политиката на всяко правителство влага цялата си надежда, че в тази игра
ще надмине съседа си по умение и проницателност.
 Битката при Ватерло, 1815 г. Последната битка
на Наполеон.
Неговото поражение слага край на
управлението му.

Така политиката прави от най-всемогъщия елемент на войната прост

инструмент, превръща чудовищния боен меч, който би трябвало да се вдига
с двете ръце и с цялата сила на тялото, за да удари веднъж завинаги, в леко
оръжие, което често пъти не е нищо повече от рапира, с която се
упражняват различни финтове във фехтовката — атака, париране и други.
Така може да се разрешат противоречията, в които човекът, плах по
природа, изпада по време на война, ако предпочетем да приемем това като
решение. Ако войната принадлежи на политиката, тя естествено ще оформя
характера си според нея. Ако политиката е велика и могъща, такава ще бъде
и войната, и това ще води към точка, при която войната достига
абсолютната си форма.
Разглеждайки така нещата, не трябва да губим от погледа си
абсолютната форма на войната, по-скоро винаги трябва да я имаме предвид
в перспектива.
Само чрез такъв възглед войната възстановява целостта си; само чрез
него може да разглеждаме всички войни като неща от един вид; и само чрез
него преценката може да придобие онова истинско и съвършено основание
и гледна точка, от която големите планове могат да се проследяват и
анализират.
(…)
Следователно въпросът се свежда само до това, дали у воюващия
политическото становище отстъпва на чисто военното (ако изобщо бихме
могли да си представим такова), тоест дали то трябва да отстъпи напълно,
да му се подчини, или да си остане на първо място, а военното трябва да му
се подчини.
Това, че политическата гледна точка би трябвало да изчезне напълно,
когато войната започне, е мислимо само ако войните не представляваха
нищо друго освен борба на живот и смърт, подтиквана от чиста омраза;
такива каквито са обаче, те не са нищо друго освен израз на политиката,
както вече посочихме по-горе. Подчиняването на политическото виждане
на военното би било несъстоятелно, защото политиката създава войната; тя
е интелектът, а войната е само инструментът, а не обратното. Единственото,
което остава, следователно, е военната гледна точка да се подчини на
политическата.
Когато изучаваме обстойно характера на истинската война, трябва да
си припомним какво бе казано в трета глава на тази книга, а именно, че
всяка война би трябвало да се разглежда над всички неща в съответствие
с предполагаемия й характер и с нейните най-ярки черти, тъй като те са
извлечени от политическите сили и пропорции, и че често — това може да
твърдим със сигурност (а в наши дни почти винаги), войната се възприема
като органично цяло, чиито разклонения не би трябвало да се обсъждат
отделно. От това следва, че всяко индивидуално действие се влива в това
цяло и също така произтича от идеята за това цяло. Така става напълно
ясно и със сигурност ще разберем, че най-висшата позиция при воденето на
война, тази, от която трябва да произлизат главните й направления, може да
бъде само една — тази на политиката.
(…)
С една дума, изкуството на войната в най-висшия си вид е политика,
но несъмнено политика, която води битки, а не пише дипломатически ноти.
Според това схващане да се остави военно начинание или планът за
него на чисто военната преценка и решение, е изключение, което не може
да се допусне и дори е вредно; и разбира се, би било неразумно да се
консултират професионални военни за един военен план, защото те ще
предложат чисто военно мнение, според което правителството трябва да
действа; но още по-абсурдно е настояването на някои теоретици, че
сведение за военните средства, с които държавата разполага, трябва да се
предостави на пълководеца, за да може той да начертае съобразно тях чисто
милитаристичния план за война или за една кампания. Опитът, общо взето,
ни учи, че независимо от многообразните клонове и научния характер на
военното изкуство в наши дни, все пак водещите насоки на една война
винаги се определят от правителството, тоест, ако може да използваме
техническия език, от политически, а не от военен механизъм.
Това е напълно естествено. Никой от генералните планове, необходими
за една война, не може да се подготви без вникване в политическите
отношения и връзки; в действителност, когато хората говорят, както често
правят, за вредното влияние на политиката върху воденето на война, те
казват нещо съвсем различно от това, което имат предвид. Не това влияние,
а самата политика често допуска грешки. Ако политиката е правилна, тоест,
ако улучва целта с ударите си, тогава тя влияе само позитивно на войната.
Ако политическото влияние предизвиква разминаване с целта на войната,
причината може да се търси само в погрешната политика.
Само когато политиката планира и предвижда погрешен ефект от
определени военни средства и мерки, тя може да упражни вредно влияние
върху войната с плана, който е предначертала. Както един човек на език,
който не употребява често, понякога изрича не това, което има предвид,
така и политиката, когато планира неправилно, може често да заповядва
неща, които не съвпадат със собствените й възгледи.
Това се случва безкрайно много пъти и показва, че известно познание
за характера на войната е от основно значение за управлението на страната
и политическото общуване.
Но преди да продължим по-нататък, трябва да се предпазим от
погрешна интерпретация. Далеч сме от мисълта да защитаваме мнението,
че един военен министър, опитен в служебните книжа, интелигентен
инженер или дори воин, доказал се на бойното поле, би могъл (независимо
кой от тях) да бъде най-добрият министър в държава, в която самият
суверен не действа; или, с други думи, не искаме да твърдим, че познанието
за характера на войната е основната квалификация за един военен
министър. Извисеност, превъзходство на ума, сила на характера — това са
основни черти, които той трябва да притежава; а познанието за войната
може да бъде попълнено допълнително, по един или друг начин. Франция
никога не е била по-лошо съветвана в своите военни и политически дела,
отколкото при двамата братя Белей и херцог Шоасьол, макар че и тримата
са били добри воини.
Ако войната трябва изцяло да се хармонизира с политическите
възгледи, а политиката да се пригоди към наличните средства за война, това
е само алтернатива, която може да се препоръча, когато държавникът и
войникът не са съчетани в една личност, тоест, главнокомандващият да
бъде назначен в министерския кабинет, за да може да участва в неговите
заседания и решения за важни случаи. Но това отново е възможно само
когато кабинетът, тоест правителството, е близо до театъра на военните
действия, така че нещата да се решават без излишно хабене на време.
(…)
В последното десетилетие на седемнайсети век в Европа настъпва
забележителна промяна в изкуството на войната, поради която най-добрите
армии откриват, че част от военните им методи са вече напълно остарели,
излишни и неизползваеми, и че събитията достигат мащаб, надхвърлящ
далеч всяка предишна концепция. Тогава със сигурност се разбира, че всяко
погрешно изчисление трябва да се вменява като грешка на военното
изкуство. Става ясно, че докато изкуството на войната се е ограничавало по
навик в тесен кръг от концепции, то е била изненадано от силата на новото
състояние на отношенията — както вътре в държавата, така и в
международен план.
Онези наблюдатели, които се придържат към най-разумния възглед,
приписват гореспоменатото обстоятелство на общото влияние, което векове
наред политиката е упражнявала върху изкуството на войната, и несъмнено
изтъкват това като негов най-голям недостатък, поради който това изкуство
често се е принизявало до една полумярка, а понякога и до прост
пехливанлък. Фактически те са били прави, но са грешали, приписвайки му
нещо случайно, или нещо, което би могло да се избегне.
Други са мислели, че всичко трябва да се обяснява с моментното
влияние на специфичната политика на Австрия, Прусия, Англия и т. н., с
оглед собствените им интереси.
Истина е обаче, че голямата изненада, която смая човешките умове, се
изрази в новия начин на водене на война, а това не беше ли пак свързано
със самата политика? Тоест: дали слабият първоначален успех на Европа
срещу Франция се дължеше на влиянието на политиката върху войната или
просто на самата погрешна политика?
Магическите ефекти на Френската революция в чужбина се проявиха
не толкова чрез новите методи и възгледи, въведени от французите при
воденето на война, отколкото с промените, които тя наложи в държавното и
гражданското управление, в характера на правителствата, в жизнените
условията на народа и т. н. Другите правителства възприеха грешно
отношение към всички тези неща; в крайна сметка се постараха, с
обичайните си средства и сили, да възпрат сила от нов вид, далеч
превъзхождаща ги със своята мощ — всичко това бе груба грешка на
политическите кръгове.
Дали беше възможно да се разгадае и преодолее тази грешка с една
нова военна схема, изработена от чисто военна гледна точка? Невъзможно.
Защото, ако имаше един философ — стратег, който единствено от характера
на враждебните елементи би предвидил всички последствия и би
предрекъл далечните възможности и вероятности, все пак би било
практически невъзможно да се вземе предвид подобна коренна промяна във
воденето на война.
Ако политиката бе стигнала до вярна преценка на силите, изригнали
във Франция, и на новите съотношения в политическата обстановка в
Европа, може би щеше да е възможно да се предвидят евентуалните
последствия от крупния мащаб на приближаващата се война и само по този
начин би могло да се стигне до точен възглед за размера и разгръщането на
необходимите военни средства за противопоставяне, както и за най-добрия
и подходящ начин за употребата им.
Можем, следователно, да кажем, че двайсетгодишните победи на
Френската революция трябва главно да бъдат приписвани на грешната
политика на правителствата, които се бяха изправили срещу нея.
Ясно е, че на практика тези грешки първоначално се разкриха по време
на война и че събитията по време на войната напълно разочароваха
надеждите, които политиката хранеше. Но това не се случи, защото
политиката пренебрегваше консултациите с военните си съветници.
Категорично твърдя, че изкуството на войната, в което политикът на деня е
вярвал, по това време е било откъснато от реалностите на войната, че е
принадлежало към текущата политика, че е било познатият инструмент,
който политиката в случая е използвала — че това изкуство на войната е
било естествено подведено от погрешната политика. Вярно е, че самата
война премина през важни промени както в характера, така и във формите
си, които я приближиха до абсолютната й форма; но тези промени не
последваха поради това, че френското правителство до известна степен се
отдалечи от водещите принципи на политиката си; те възникнаха от една
повсеместно променена политика — резултат от Френската революция,
който повлия не само на Франция, но в крайна сметка на цялата останала
Европа. Тази политика извика на бял свят други средства и други сили, чрез
които имаше възможност да се води война с неподозирани дотогава енергия
и мощ.
Следователно настоящите промени в изкуството на войната са
последица от промени в политиката; и те съвсем не могат да са аргумент за
възможното разделение на двете, напротив, те са много ярко свидетелство
за близката им връзка.
И така, още веднъж: войната е инструмент на политиката; тя
непременно трябва да носи нейния характер, трябва да се измерва с нейния
мащаб: воденето на война в крупен план, следователно, е самата политика,
която измъква сабята вместо перото, но не престава да следва законите на
собственото си мислене.
Глава VII

План на войната, когато целта е разгром на противника

(…)
След всичко, което бе казано по темата, фактически само два са
основните принципи, които се отнасят до военния план, докато всички
останали дават само насоката.
Първият е: да се сведе тежестта на противниковата мощ от няколко
центъра на гравитация само до един, ако това е възможно да стане; освен
това да се сведе нападението срещу тези силови центрове до най-малкия
възможен брой атаки, до една, ако това е възможно; и накрая да се
поддържат всички вторични военни начинания в обща субординация,
доколкото е възможно. С една дума, първият принцип е да се
концентрираме колкото се може повече.
Вторият принцип се свежда до това — да се действа възможно най-
бързо, тоест без никакво спиране и никакви отклонения, без да има за
това причина.
Свеждането на противниковата сила до един-единствен център на
тежестта ще зависи:
1. От характера на политическата обвързаност на тази сила. Ако става
въпрос за армии на един и същ владетел, обикновено няма да има
затруднения; ако е от съюзни армии, от които едната действа само като
съюзник, без никакъв собствен интерес, тогава трудността не е много по-
голяма; ако това е коалиция с обща цел, тогава всичко зависи от
искреността на алианса; този въпрос вече бе обсъждан в книгата ни.
2. От ситуацията в театъра на войната, където различните
противникови армии водят своите действия.
Ако противниковите сили са събрани в обща армия, в общ театър на
бойните действия, те представляват фактически едно цяло, така че и за
останалото няма да се появят усложнения. Ако те действат в един театър на
бойните действия с обособени армии, принадлежащи на различни
политически сили, тяхното единство вече не е абсолютно, налице е обаче
достатъчна все още взаимовръзка, за да може с един решителен удар срещу
едната част да бъде въвлечена и другата част. Ако са разположени
съюзническите армии в два различни театъра на военните действия, които
обаче не са разделени от значителни, труднопреодолими природни
дадености, и тук все още липсват възможности за оказване на решаващо
въздействие върху тях; но отдалечени ли са тези театри на военните
действия на голямо разстояние един от друг, разположени ли са между тях
неутрални зони, планини и др., възможностите за влияние са твърде
съмнителни, тоест те липсват. Понякога е възможно бойните действия да се
водят в съвършено различни краища на завоюваната страна, така че върху
тях може да се въздейства само в „разминаващи се” ексцентрични линии и
не остава и следа от възможна взаимовръзка.
(…)
При съставянето на военния план първата гледна точка, от която
изхождаме, е да се определят центровете на гравитация на вражеската сила
и, ако е възможно, да се сведат до един-единствен. След това трябва да се
обединят бойните части, които трябва да се използват срещу центъра на
сила в една обща, голяма акция.
И тук може да възникнат следните основания за разделяне на силите:
1. Първоначалната позиция на въоръжените сили, както и
местоположението на страните, участващи в плана за нападение, налагат
това…
Ако съсредоточаването на сили би довело до обходни маневри и загуба
на време и опасността от напредване в отделни направления не е много
голяма, тогава същото може да бъде оправдано с тези обстоятелства;
защото ненужното съсредоточаване на сили, съпроводено с голяма загуба
на време, което намалява свежестта и бързината на първия удар, би било в
противоречие с втория водещ принцип, който вече изтъкнахме.
Но случаят става още по-важен, ако нападението е предприето от
съюзнически държави, които са разположени не право срещу нападнатата
страна, не една зад друга, а са рамо до рамо.
(…)
2. Атаката в различни направления може да предложи по-големи
резултати.
Тъй като в случая говорим за напредване от различни направления
срещу един център на сила, следователно предполагаме напредване със
сливащи се линии. Отделното напредване, с успоредни или ексцентрични
линии, принадлежи към раздела на допълнителните начинания, за които
вече говорихме.
И така, всяко сливащо се нападение в стратегията, както и в тактиката,
съдържа възможност за големи резултати; защото, ако успее, последствието
не е просто поражение, а повече или по-малко пълен разгром на
противника. Концентричната атака, следователно, е тази, която може да
доведе до най-големи резултати; но предвид разделянето на силата на
отделни части и разширяване театъра на бойните действия тя предполага и
най-големия риск; това е също както при нападението и отбраната — по-
слабият придобива в перспектива по-големите резултати.
Въпросът, следователно, е дали нападателят се чувства достатъчно
могъщ, за да се опита да постигне такъв голям резултат.
(…)
След всички тези разсъждения смятаме, че макар концентричната
атака сама по себе си да е средство за постигане на по-голям резултат, все
пак тя би трябвало да се провежда с предварително разделяне на бойните
части, съставляващи цялата сила, и има малко случаи, при които се оказва,
че постъпваме правилно, отказвайки се от най-късото и най-пряко
направление на операцията, за да постигнем подобна концентрична
офанзива.
3. Разширяването на театъра на военните действия може да бъде
причина за атака от различни направления.
Ако една армия, атакувайки, при напредването си от която да е точка
прониква с успех на определено разстояние във вътрешността на
противниковата страна, тогава завоюваното пространство под неин контрол
не се ограничава точно от линията на пътя, по който тя се придвижва — в
случая нападателят ще контролира и незначителни територии и от двете
страни на този път. Ако противниковата държава управлява хлабаво
територията си, ако народът е отпуснат и не е свикнал да воюва, тогава, без
да полагаме особени усилия, значителна част от страната ще остава
незащитена в тила на победоносната ни армия; но ако си имаме работа с
храбро и лоялно население, пространството зад нашата армия ще оформя,
малко или повече, триъгълник с остри ъгли.
 Ватерло 1815 г. След битката — горене на падналите
геройски в сражението.

С оглед да се избегне това зло атакуващата сила трябва да регулира

напредването си, що се отнася до определената ширина на фронта. Ако
вражеската сила е съсредоточена в един определен пункт, тази ширина на
фронта може да бъде запазена само дотогава, докато няма сблъсък и среща
с противника, и постоянно трябва да се стеснява, докато приближаваме
позицията му: това е лесно разбираемо.
Но ако и противникът е заел позиция и определено е разширил фронта,
тогава няма нищо абсурдно, ако отговорим със същия мащаб на мерки и от
наша страна. Тук говорим за един театър на военните действия или за
няколко, ако те са съвсем близо един до друг. Очевидно това е случаят,
когато според нас главната операция става също така решаваща и за
подчинените точки на конфликта.
А може ли винаги да разчитаме на късмета си в това отношение? И
може ли да се излагаме на опасност, която ще възникне, ако ефектът от
главната операция не е достатъчен, за да доведе до крайно решение и в по-
малките пунктове? Дали пристъпването към известно разширяване на
театъра на военните действия не заслужава специално обмисляне?
Тук, както и навсякъде другаде, е невъзможно да се изчерпи броят на
комбинациите, които биха могли да се случат; но твърдим, че, с малки
изключения, крайният изход от главната точка на сражението носи със себе
си решения и за всички малки, второстепенни пунктове. Изводът е, че
акцията трябва да бъде регулирана в съответствие с този принцип във
всички случаи, когато противното не е очевидно.
(…)
Следователно трябва да се обявим категорично и принципно срещу
твърдението, че главното нападение е зависимо от малките атаки, и да
твърдим, че усилие, насочено към разгрома на противника, на което липсва
дързостта да поразява като острие на стрела, насочена към сърцето на
вражеската мощ, никога не може да улучи целта.
4. Накрая, има и четвърта причина за настъпление от различни страни,
криеща се в удобството и изгодата, която може да се получи в замяна.
Няма спор, че много по-приятно е да се извършва поход с малка армия
през плодородна и богата страна, отколкото с голяма армия през бедна
провинция; но с подходящи мерки и с армия, свикнала на лишения,
последното не е невъзможно, и следователно, първото никога не би
трябвало да има значително влияние върху плановете ни, още повече ако то
би ни изложило на голяма опасност.
След като оправдахме причините за разделяне на силите, които
фактически разпределят главната операция на няколко части, и ако то става
поради която и да е от тях, с ясно виждане за целта и след внимателно
обсъждане на предимствата и изгодите, не би трябвало да търсим по-
нататък някаква грешка.
Но ако, както обикновено се случва, планът е замислен от
професионален генерален щаб, съобразяващ се повече с рутината; ако
всеки един от различните театри на военните действия като квадратчетата
на шахматната дъска трябва да има своята пешка, разположена отпред,
преди да започнат ходовете, и ако тези ходове се приближават към целта
със сложни линии и връзки, плод на въображаемо майсторство в изкуството
на комбинациите; ако армиите се разделят, а после използват цялото си
умение, за да се съединят отново, като понасят голям риск — тогава пред
нас е пълният ужас на отказ от прекия, прост и разумен път и съзнателното
втурване към пълно объркване и суматоха.
(…)
Докато полагаме всички усилия, за да сведем цялата военна операция
до една-единствена цел и се стремим да я постигнем, доколкото е
възможно, с едно-единствено голямо усилие, частично лишаваме от
независимостта им други точки на контакт и сблъсък между воюващите
страни; те се превръщат в подчинени действия. Ако бихме могли да
съсредоточим абсолютно всичко в една акция, то тези допирни точки щяха
да бъдат изцяло неутрализирани; това обаче рядко би могло да се
осъществи, така че въпросът е това изискване да бъде спазено в определени
граници само така, че да не бъдат отклонени твърде много сили от
изпълнението на основната задача.
Твърдим, че военният план трябва да включва тази тенденция тогава,
когато не е възможно съпротивата на неприятеля да бъде сведена до един-
единствен център на тежестта, тоест, когато се оказваме в положението,
както вече споменахме, да водим все едно две почти напълно отделни
войни по едно и също време. Винаги едната ще трябва да бъде основната
задача, към която ще трябва да бъдат насочени силите и действията.
При този подход е разумно да се действа офанзивно само в главното
направление, докато в останалата част ще трябва да приложим
отбранителната тактика. Само там, където някакви случайно възникнали
обстоятелства открият възможност за атакуване извън главното
направление, то би било оправдано. Въпросната отбрана в тези
второстепенни точки ще осъществяваме с колкото е възможно по-малки
сили, като се стремим да използваме всички предимства, които е в
състояние да ни предложи тази форма на съпротива.
Този подход е валиден с още по-голяма сила за театри на военните
действия, в които действат армии на различни държави, като целта им
обаче е да се съсредоточат в общите центрове на тежестта.
Но от това произлиза, че насочването на основния голям удар срещу
противника не трябва да е придружено от отбрана в малките театри на
военните действия. Този удар ще включва самото основно нападение и
предвижданите по някакви други съображения второстепенни нападения,
така че те правят излишна всяка отбрана на точките, които не са
непосредствено покрити от тях. Ако силите не стигат, за да се търси
рационално генерално решение, то опасенията, че ударът може да се окаже
несполучлив, вече не могат да се използват като основание да се пазим да
не претърпим загуба и във всички останали точки. Именно така
вероятността ударът да се окаже несполучлив става още по-голяма, самите
ни действия раждат противоречие.
Доминирането на главното действие над малките трябва да бъде
принцип, спазван при всяко от отделните направления на нападението. Но
тъй като съвсем други са съображенията, които определят кои сили от
единия театър на военните действия и кои — от другия, ще настъпят към
общия център на тежестта, тук би следвало да посочим само, че поне
трябва да се стремим към това, главният удар да има приоритет и че всичко
ще бъде толкова лесно и далеч по-малко изложено на действието на
случайността, в колкото по-голяма степен бъде постигнат този приоритет.
 Вторият принцип засяга бързото използване на въоръжените сили.
Всяко ненужно разхищение на време, всяко ненужно отклонение е
пилеене на сила и следователно е истинско престъпление от гледна точка на
стратегията. По-важно е да не забравяме, че едва ли не единственото
предимство на нападението се състои в изненадата, която може да
въздейства подобно на вдигането на завесата в театъра. Внезапното и
неудържимото — ето ги неговите най-мощни оръжия, и там, където целта е
да бъде разгромен противникът, нападението рядко може да мине без тях.
С това, следователно, теорията поставя изискване за най-пряк път до
целта и напълно изключва от обсъждането безкрайните дискусии за дясно и
ляво, за тук и там, като отхвърля по този начин всички безкрайни дискусии.
(…)
Вече обяснихме в общи линии, доколкото е възможно, какво означава
пълната победа над противника и не е нужно да го повтаряме. От каквото и
да зависи тя при отделните случаи, все пак първият етап винаги и при
всички случаи е еднакъв, а именно: унищожаване на противниковата
въоръжена сила, тоест една голяма победа, удържана над нея, и
последващото й разгромяване. Колкото по-скоро, което означава по-близо
до нашите граници, се постигне победата, толкова тя е по-лесна; а колкото
по-късно бъде извоювана тази победа, тоест колкото по-навътре в страната
на противника сме, толкова по-решаваща ще бъде тя. Тук, както и
навсякъде, леснотата на постигане на успеха и мащабът на този успех са
обратнопропорционални.
Ако не превъзхождаме противника толкова убедително, че победата ни
да е напълно сигурна, сме длъжни сами да се насочим към армията му,
тоест да потърсим по възможност нейните главни сили. Казваме по
възможност, защото, ако това намиране е свързано с големи отклонения, с
лутане и загуба на време, то лесно може да се превърне в грешка. При
положение че силите на противника не са на нашия път и не сме в
състояние да ги открием, тъй като търсенето би ни затруднило, можем да
сме сигурни, че ще се натъкнем на тях по-късно, защото противникът няма
да пропусне да се нахвърли върху нас. Само че при това „по-късно” ние
вече ще сме в по-изгодно положение: едно зло, с което ще трябва да се
примирим. Но спечелим ли битката, тя вече ще има по-голямо значение.
От това следва, че в случая, който сега споменахме, би било грешка да
подминаваме умишлено главната противникова сила, ако тя се е
разположила на нашия път, най-малкото, ако от това очакваме да улесним
победата си.
От друга страна, също така е ясно, че при наличието на решително
превъзходство на главните сили на противника можем нарочно да минем
встрани от тях, за да отложим за по-късно решителното сражение. Нека
припомним, че в случая говорим за търсенето на пълна победа, за
разгромяването на противника, а не само за отделна спечелена битка.
Но такава победа изисква обкръжаваща атака или сражение с
концентричен фронт, защото тези две форми винаги придават решаващ
характер на крайния резултат. Следователно основна част на плана на една
война е да се направят приготовления за този ход — както по отношение на
необходимия брой бойни части, така и за направлението, по което трябва да
бъдат насочени.
(…)
Когато голямата победа вече е спечелена, не може да става и дума за
бавене, за спиране да си поемем дъх, за колебания, за обсъждане или за
реорганизации и т. н. Трябва да мислим само за преследването, за нови
удари там, където се налага, за завземане на столицата на неприятелската
държава, за нападение на помощни войски — за всичко онова, което може
да изглежда като опора на противника.
Ако вълната на победата ни носи по-близо до неприятелските
крепости, да пристъпим или не към обсада, ще зависи от нашите средства.
Ако разполагаме с голямо числено превъзходство, би било загуба на време,
ако не ги превземем колкото се може по-скоро; но ако не сме сигурни
относно предстоящи събития, които ни очакват, трябва да контролираме
тези крепости с възможно най-малочислени бойни части, което изключва
всички обичайни форми на обсада. В мига, в който обсадата на крепостите
ни принуди да спрем по-нататъшния си нападателен поход, се смята, че
фактически нападението е достигнало кулминационната си точка. Твърдим,
следователно, че главните сили би трябвало да продължават преследването,
без никаква почивка. Споменахме вече, че това напредване към главната
точка ще се ориентира по успеха във второстепенните точки; в резултат на
това — както е при всички нормално протичащи случаи — нашата армия
ще остави зад себе си само една тясна полоса, която може да нарече своя и
която всъщност ще представлява нейният театър на бойните действия…
Няма ли тези затруднения, няма ли тази противотежест да нараства и да се
стигне до определена точка, която да направи по-нататъшното напредване
невъзможно? Разбира се, че това не е изключено. Но както посочихме вече,
грешка ще бъде да се опитаме да избегнем поначало този стеснен театър на
бойните действия, та само поради това да лишим нападението от неговата
светкавичност. Пак повтаряме: докато пълководецът още не е срещнал своя
противник, докато вярва, че е достатъчно силен, за да постигне целта си,
дотогава той е длъжен да продължава да го преследва. Възможно е
опасенията да нарастват, но с това ще нараства и големината на
евентуалния успех. Стигне ли се до точка, след която пълководецът вече не
смее да продължи, защото е решил, че трябва да се погрижи за тила си,
много вероятно е това именно да е кулминационната точка. Полетът му е
стигнал края си. И ако противникът все още не е сразен, най-вероятно е
това изобщо да не стане. Теорията изисква да помним, че доколкото има
вероятност противникът да бъде сразен, трябва да се върви неуморно
насреща му; откаже ли се пълководецът от тази цел, защото смята, че
опасността е твърде голяма, той има право да спре и да се разгърне.
Теорията би го укорила в случая само ако той е направил това с цел да
може по-късно да унищожи противника по-сполучливо.
Не сме толкова глупави, за да твърдим, че не се намира пример за
страни, които постепенно са довеждани до капитулация. Разбира се,
принципът, който поддържаме, не е абсолютна истина, недопускаща
изключение, а такава, която се основава само на обичайния и вероятен
резултат. Освен това трябва да правим разлика между случаи, при които
капитулацията на една държава е станала посредством бавен, постепенен
процес, и такива, при които въпросното събитие е било резултат още от
първата кампания. Тук се занимаваме само с последния случай, защото
само при него съществува такова напрежение на сили, което или побеждава
центъра на гравитация на тежестта, или самото то е застрашено да бъде
победено от него. Ако през първата година печелим умерено предимство,
към което в следващата прибавяме още и така постепенно напредваме към
една цел, тогава възниква много вероятна и значима опасност, но тя се
разпределя върху много точки. Всяка пауза между един и друг резултат
дава на противника нови шансове: ефектът от първите резултати оказва
много малко влияние върху следващите, често пъти то е никакво, често —
само отрицателно, защото противникът се възстановява или евентуално се
изпълва с решимост да увеличи съпротивата или получава чуждестранна
помощ. Когато всичко се извършва в рамките на едно настъпление, успехът
от вчера понася със себе си и този от днес, един пожар запалва друг. Ако
има случаи, при които държави са били побеждавани с последователни
удари — при които Времето, обикновено господар на отбраната, е
действало наопаки, колко много повече са случаите, при които плановете на
нападателя в този смисъл напълно са се проваляли. Нека помислим за
резултата от Седемгодишната война, при която австрийците се опитаха да
постигнат целта си така удобно, внимателно и предпазливо, че напълно я
изгубиха от полезрението си.
 В този смисъл не можем напълно да се присъединим към мнението, че
грижата за прилично устроен театър на бойните действия винаги трябвало
да съпътства порива ни да вървим напред и едва ли не да го уравновесява, а
гледаме на отрицателните последици, които това може да има, като на
необходимо зло, което заслужава внимание само когато не ни остава
никаква надежда да продължим напред.
(…)
Мотивът за това, което казахме досега за военните планове в общи
линии, а в тази глава и специално за онези, насочени към разгрома на
противника, е да се очертае особеното значение на основната цел на плана
и да се посочат принципите, които могат да служат за пътеводно начало
при уточняването на неговите методи и средства. Желанието ни беше да
дадем ясна представа за това, какво може и какво би трябвало да се случи
при една война. Опитахме се да подчертаем необходимото и общото и да
оставим незначително място за играта на специфичното и случайното: да
пренебрегнем или изключим всичко това, би било пристрастно,
неоснователно, дребнаво, фантазьорско или лицемерно. Ако сме успели в
тази насока, смятаме нашето усилие за успешно.
Онзи, който не е могъл да види нищо друго освен преминаване на
реки, преодоляване на планини, проходи и плата, избягване на укрепени
позиции и търсене на ключови подходи, не ни е разбрал, а сме убедени и в
това, че такъв човек не е разбрал и войната с нейните най-съществени
закономерности.
В предишните си книги направихме общи характеристики на тези
обекти най-общо, като установихме, че в повечето случаи те са далеч по-
маловажни, отколкото би могло да се съди от придаваното им досега
значение. Още по-малко пък те могат да играят някаква значителна роля в
една война, чиято цел е победата над противника, роля, която да е в
състояние да окаже влияние на целия план на войната.
Биографична справка
Карл Мария фон Клаузевиц е роден в Бург през 1780 г. Дядо му и баща
му са професионални военни, офицери от армията на Кралство Прусия.
Клаузевиц постъпва през 1792 г. в армията на Прусия като корнет в 34-ти
пехотен полк и за първи път, едва 13-годишен, участва в сражение срещу
армиите на революционна Франция край бреговете на Рейн. През 1801 г.,
по време на последвалия мирен период между Прусия и Франция, е приет в
новата Военна академия (Kriegsakademie) в Берлин. Тук се запознава с
трудовете на забележителния немски философ Имануел Кант (1724–1804) и
печели покровителството на изтъкнатия военачалник и реформатор Герд
фон Шарнхорст, първия директор на академията, който и по-нататък играе
важна роля в живота му. След завършването си през 1803 г. като първенец
на курса Клаузевиц е назначен за адютант на принц Август Пруски. По това
време среща и се влюбва в Мария, дъщеря на Фон Брюл. Макар че сватбата
им се забавя със седем години поради съпротивата на нейното семейство,
което смята подобен брак за неравностоен, тази сантиментална връзка носи
дългогодишно щастие на Клаузевиц. Именно съпругата му Мария, за първи
път след неговата смърт, публикува философско-военния труд на живота
му.
Когато през 1806 г. войната между Прусия и Франция отново пламва,
Клаузевиц служи в пруския генерален щаб. Кампанията срещу Наполеон
завършва катастрофално и довежда до тежко поражение на прусаците при
Ауерщад. Впоследствие младият офицер попада заедно с принц Август във
френски плен и е репатриран в родината си през 1808 г., след примирието,
подписано в Тилсит. След завръщането си Клаузевиц работи като асистент
при Фон Шарнхорст, като участва в подготовката на военна реформа —
амбициозен проект, имащ за цел да възстанови и модернизира Прусия в
годините след поражението.
През пролетта на 1812 г. крал Фридрих III Пруски сключва съюз с
Франция. Заедно с други трийсет офицери Клаузевиц, в знак на протест,
подава оставка. Постъпва на служба в руската армия, малко преди Франция
и съюзниците й да предприемат нападение срещу Русия. Тук той е съветник
към генералния щаб и взима активно участие в руската отбранителна
кампания, която достига върха си с историческата битка при Бородино. В
началото на 1813 г., когато Прусия напуска алианса с Франция, Клаузевиц
се връща в Берлин, за да окаже помощ при подготовка на армии, имащи
задача да се противопоставят на подновената френска заплаха. Той е
съветник в пруската армия, под командването на Блюхер по време на
освободителните войни през същата година, но не е възстановен на редовна
служба в пруската армия до 1814 г., когато получава твърде скромен пост —
началник-щаб в Руско-германския легион, разположен в Северна Германия,
далеч от бойното поле. Едва след Парижкия мирен договор Клаузевиц е
назначен на служба в немския генерален щаб. По време на военната
кампания срещу Наполеон той служи като началник-щаб на корпуса на
генерал Тилман, който действа на левия фланг на съюзническите сили в
Белгия. Клаузевиц не участва в разгрома на Наполеон при Ватерло през
1815 г.
Фон Клаузевиц е произведен в чин генерал-майор през 1818 г. и заема
поста директор на Военния колеж (Algemeine Kriegsschule). Това обаче е
чисто административен пост, който не му дава възможност да преподава
теориите си или да влияе на военното мислене на пруския офицерски
корпус. Очевидно не е забравена напълно оставката му през 1812 г., а и
приятелството му с реформатора Август фон Гнайзенау събужда
подозрения в консервативния кралски двор на Прусия. Следващите
дванайсет години Клаузевиц посвещава на подготовка на своята теория за
войната.
Проектът му не е още завършен, когато през 1830 г. е преместен от
колежа първо в Бреслау (сега Вроцлав) и след година — назначен на поста
началник-щаб на армия, изпратена да потуши въстание в онази част на
Полша, която тогава се намира под пруско владичество. Между
задълженията му е да организира защитни мерки срещу ширещата се по
това време в Европа холерна епидемия. Клаузевиц обаче сам се заразява от
болестта и умира на 16 ноември 1831 г. на петдесет и една годишна възраст.
„За войната” заема уникално място сред научните изследвания,
посветени на военната теория. Неговият монументален труд, който
предлагаме с известни съкращения, с основание се нарежда до такива
гениални военни трактати като „Изкуството на войната” на китайския
военачалник Сун Дзъ (IV в. пр. Хр.).
Петър Герасимов
Информация за книгата

Карл фон Клаузевиц

За войната
© Петър Герасимов, превод, 2009 г.
© Орлин Атанасов, художествено оформление и корица, 2009 г.
Книгоиздателска къща „Труд”, 2011 г.
ISBN 978-954-528-894-4

notes
Примечания
1
Войната между Германия и Франция от 1813–1815 г. — бел. прев.
2
Нападението и отбраната (лат.) — бел. прев.
3
Довод, разчитащ повече на чувствата, отколкото на разума (лат.) —
бел. прев.
4
Мигновена преценка, бърз поглед (фр.) — бел. прев.
5
Смелост на духа (фр.) — бел. прев.
6
Алчност за слава (нем.) — бел. прев.
7
Преследване на славолюбие (нем.) — бел. прев.
8
Чувство за ориентиране в определена местност (нем.) — бел. прев.
9
Соndotiere (итал.) — началник на наемни войници или предводител на
авантюристи в средновековна Италия — бел. прев.
10
В един по-ранен ръкопис на книга втора са намерени бележки от
ръката на автора с препоръката за следващите пасажи: „Да се използват за
първата глава на третата книга” — т. е. за настоящата. Очевидно авторът е
искал да преработи още веднъж тази глава.
11
Дух на бойната част (фр.) — бел. прев.
12
Спасявайте се кой както може — бел. прев.
13
Този, който първо се проваля, блясва след това — бел. прев.
14
Фунт (англ.) — мярка за тежест, равняваща се на 453,6 г — бел. прев.
15
Центрове на гравитация (лат.) — бел. прев.