32,33

Род Staphylococcus

Принадлежи към семейство Staphylococcaceae. Gram-положителни коки, под формата на

гроздчета, купчинки. Те са неподвижни, факултативни анаероби. Каталаза и оксидаза са

положителни. Родът се разделя на две основни групи - коагулаза-положителни

стафилококи (тук се отнася Staphylococcus aureus) и коагулаза-отрицателни стафилококи –

(с най-често изолирани видове Staphylococcus epidermidis, Staphylococcus saprophyticus).

Staphylococcus aureus:

Резервоар:

 Носът е главното място на колонизация със S.aureus. Хроничното назално

носителство повишава риска от инфекции с този микроорганизъм.

 Кожата и по-специално тази на болничния персонал и пациентите. Контактът чрез

ръцете е важен начин на предаване на бактериите.

 Вагината на приблизително 5% от жените (предразполага към възникване на

токсичен шоков синдром). Допълнителни източници на стафилококова инфекция:

кърпи, дрехи, контаминирани със S.aureus.

Морфология и физиология: Gram (+) положителни коки, разположени на микроскопски

препарат като купчинки или като гроздове, неподвижни, не образуват спори,

факултативни анаероби, невзискателни към хранителни среди. Развиват се добре в течни

хранителни среди, като мътят равномерно бульона и образуват утайка. Върху твърди

хранителни среди образуват гладки колонии. Поради наличието на каротиноидни

пигменти в клетките, колониите имат златистожълт цвят. На кръвен агар S.aureus образува

β-хемолиза.

Фактори на патогенност и вирулентност на S.aureus:

● Токсини: хемолизини (увреждат клетъчните мембрани); левкоцидин (атакува

левкоцитите и макрофагите); ексфолиатин (епидермолитичен токсин) –

предизвиква синдромът на попарената кожа у малки деца; ентеротоксини

(причиняват хранителни интоксикации; те са термостабилни и не се разрушават от

стомашния сок); ТSS-токсин 1 (предизвиква токсичен шок в жени, използващи

менструални тампони или в индивиди с раневи инфекции).

● Ензими: коагулаза (плазмокоагулаза) – съсирва кръвната плазма; clumping factor

(слепващ фактор) – той е компонент на клетъчната стена на S.aureus, действа

директно на фибриногена, като образува от него „черупка“ около стафилококите,

която ги предпазва от фагоцитозата; дезоксирибонуклеаза (ДНК-аза) – атакува

ДНК и способства за разграждане на тъканите; фибринолизин (улеснява

разпространението на стафилококите в макроорганизма); хиалуронидаза

(разгражда хиалуроновата киселина и улеснява разпространението на

стафилококите в макроорганизма); β-лактамази (ензими, които инактивират β-

лактамните антибиотици); каталаза, липаза, уреаза и др.

S.aureus се изолира в голям процент от носната кухина, гърлото, ръцете, перинеума,

изпражненията на здрави деца.

Заболяванията, които причинява S.aureus се делят на две групи:

● Токсин-медиирани: синдромът на попарената кожа, стафилококов шоков

синдром, остри хранителни интоксикации.

● Инвазивни: първични – гнойновъзпалителни инфекции на кожа и подкожие

(фоликулит – повърхностно възпаление на космения фоликул; обикновено без

усложнения, но може да прогресира; фурункул - възпаление на космения фоликул

или мастна жлеза прогресиращо до абсцес или пустула; карбункул - по-голяма и

по-дълбока лезия, образуваща се след сливане на няколко фурункула; абсцес;

импетиго- мехурчета, най-често около устната кухина; среща се предимно при

новородени. Причинява се от Staphylococcus aureus или от Streptococcus pyogenes и

др.), костно-ставна локализация (остеомиелит, артрит), пневмония, ангина, отит и

др.; вторични – бактериемия, сепсис, ендокардит.

Коагулазонегативни стафилококи: Gram (+) положителни коки, разположени на

микроскопски препарат като купчинки или като гроздове. Върху твърди хранителни среди

образуват бели или сивкаво бели колонии. На кръвен агар не образуват хемолиза. С най-

голямо медицинско значение са S.epidermidis and S.saprophyticus.

● Staphylococcus epidermidis: Нормален обитател на кожа и лигавици. Причинява

предимно вътреболнични инфекции. Инфекциите, които причинява са свързани

най-вече с чужди тела в организма (изкуствени сърдечни клапи, ставни протези,

катетри).

● Staphylococcus saprophyticus: Намира се във въздуха и почвата. Нормален обитател

е по кожата и уретрата. Причинява уроинфекции при млади сексуално активни

жени („цистит на медения месец“).

Микробиологична диагноза на стафилококи:

● Материали за изследване: в зависимост от локализацията на възпалителния

процес се изследват раневи секрети, гной, кръв, урина, храчки, ликвор и други; от

носители се изследват носни и гърлени секрети; от външната среда – смивове от

инструменти, от апаратура; при хранителни отравяния – повърнати материи,

хранителни продукти и други;

● Микроскопско изследване: с ориентировъчно значение е; стафилококите са Gram

(+) положителни коки, разположени на микроскопски препарат като купчинки или

като гроздове;

● Културелно изследване: материалите се посяват на съответните твърди и течни

хранителни среди. На кръвен агар S.aureus образува гладки колонии, с

златистожълт цвят и β-хемолиза. Коагулазонегативните стафилококи образуват

бели или сивкаво бели колонии без хемолиза;

● Основни тестове за идентификация на стафилококи:

✔ Каталаза – основен тест за диференциране на стафилококи от стрептококи.

Стафилококите са каталаза положителни, а стрептококите – каталаза

отрицателни. На предметно стъкло се капва капка 3% H 2 O 2 (водороден

пероксид, кислородна вода). Със стерилно йозе вземаме от колониите на

тествания организъм и смесваме с 3% H₂O₂. Наблюдаваме за поява на

мехурчета.

✔ Тест за свързана коагулаза (clumping factor) – на предметно стъкло се

капва капка разтворена заешка плазма и се смесва с няколко колонии от

хранителната среда. При получаване на мътна суспензия, реакцията е

отрицателна, при поява на аглутинация – реакцията е положителна. S.aureus

е clumping factor (+) положителен, а коагулазонегативните стафилококи са

clumping factor (-) отрицателни;

✔ Тест за свободна коагулаза – Тестът се използва за разграничаване на

коагулаза-положителните S.aureus от коагулаза-отрицателните

стафилококови видове. Плазмокоагулазата е ензим, който има способността

да коагулира кръвната плазма. Лиофилизирана заешка плазма се разтваря

според инструкцията. Разлива се в стерилни епруветки по 0.5 мл. Със

стерилно йозе добавяме в епруветката няколко колонии на тествания

микроорганизъм от кръвен агар. Инкубира се на 37°С. Наблюдаваме за

коагулиране след 2 часа. Ако няма коагулиране на плазмата, наблюдаваме

на интервали от 2 часа до 24 часа. S.aureus е плазмокоагулаза (+)

положителен, а коагулазонегативните стафилококи са плазмокоагулаза (-)

отрицателни;

✔ Дезоксирибонуклеаза (ДНА-за) – Този тест се използва за разграничаване

на S.aureus, който продуцира ензим ДНАза, от останалите стафилококови

видове, които са ДНАза (-) отрицателни. Ензимът хидролизира

дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК). Тестваният микроорганизъм се

посява под формата на петно на среда, която съдържа ДНК и се инкубира за

24 часа. След 24 часа, заливаме петрито със слаб разтвор на солна киселина

(1N HCl). Киселината утаява не хидролизираната ДНК. Колониите,

продуциращи ДНАза, са заобиколени от прозрачна област, показваща ДНК

хидролиза.

Лечение на стафилококови инфекции: Беталактамни антибиотици, Цефалоспорини,

Хинолони, Аминогликозиди, Макролиди, Линкозамиди, според резултатът, получен от

антибиограмата.

34,35,36

Род Streptococcus:

Широко разпространени в природата. Откриват се като нормална флора в горни

дихателни пътища, гастроинтестинален тракт и пикочо-половата система.

Стрептококите са Gram (+) положителни бактерии, с кълбообразна, елипсовидна или

ланцетовидна форма. На микроскопски препарат се разполагат поединично, по двойки,

или в къси верижки. Не образуват спори. Не притежават ресни. Някои от видовете имат

капсула.

Те са факултативни анаероби и са по-взискателни от стафилококите. Растат добре

на твърди хранителни среди, обогатени с кръв, серум или глюкоза. На кръвен агар дават α,

β, или γ-хемолиза. Притежават груповоспецифичен полизахариден антиген С, според

който по класификацията на Лансфийлд се разделят на 19 серологични групи (от А до Н и

от К до V).

β-хемолитични стрептококи от гр. А (Streptococcus pyogenes): Gram (+) положителни

коки, разположени във верижки на микроскопски препарат. Образуват капсули. Не

образуват спори. Нямат ресни. Факултативни анаероби. Взискателни към хранителни

среди. При развитието си на кръвен агар образуват дребни, точковидни колонии с β-

хемолиза. В течни хранителни среди образуват утайка без да мътят средата.

Притежават екзотоксини и ензими:

 Стрептолизини О и S – лизират еритроцити, левкоцити и тромбоцити.

Стрептолизин О е белтък и притежава свойството на пълноценен антиген. В

организма на хора, засегнати от гр.А стрептококи се образуват антитела

(антистрептолизини), които неутрализират действието на стрептолизин О. Това

неутрализиране се използва като основа на серологичната реакция AST за

доказване на стрептококова инфекция, респективно ревматични заболявания.

Стрептолизин S обуславя β-хемолитичната зона около колонията при култивиране

на стрептококите върху кръвен агар и не притежава антигенни свойства.

 Еритрогенен (пирогенен) токсин – той е екзотоксин, който уврежда силно

ендотелните клетки на кръвоносните съдове, клетките а черния дроб и сърдечната

мускулатура в децата. Предизвиква характерния кожен обрив при скарлатината.

Срещу него в човешкия организъм се образуват антитела.

 Фибринолизин (Стрептокиназа) – улеснява разпространението на стрептококите в

тъканите. Предизвиква образуване на антитела в организма.

 Дезоксирибонуклеаза – ензим, който разгражда ДНК. Улеснява разпространението

на бактериите в организма. Предизвиква образуване на антитела в организма.

 Левкоцидини

 Хиалуронидаза – разгражда хиалуроновата киселина и улеснява разпространението

на стрептококите в тъканите. Предизвиква образуване на антитела в организма.

Заболявания:

 Гнойни – локални и системни инфекции – ангина или фарингит, скарлатина,

еризпел, импетиго, пневмония, некротизиращ фасциит със засягане на дълбоките

подкожни тъкани, мускули и разпространение по фасциите, синдром на токсичния

шок.

 Негнойни – възникват като усложнение на гнойните, най-често след ангина и

фарингит и се дължат на имунологични процеси – развитие на

свръхчувствителност от бърз тип с образуване на имунни комплекси между

антителата и стрептококовите антигени или реакция на кръстосано-реагиращи

стрептококови антитела със сходни антигени в гломерулите на бъбреците,

сърдечните тъкани.

 Токсин-медиирани – скарлатина и токсичен шоков синдром.

 Имунологични – ревматизъм (1-5 седмици след стрептококов фарингит;

засягат се предимно деца - 5-15 години; уврежда се сърцето и сърдечните

клапи) и остър гломерулонефрит (възниква 2-3 седмици след кожна

инфекция със S.pyogenes).

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – гърлен секрет, носен секрет, раневи секрет, кръв,

пунктати;

 Серологично изследване на кръв (AST реакция);

 Препарат по Gram;

 Посявка на кръвен агар и течна хранителна среда;

 CAMP тест – S.pyogenes е CAMP тест (-) отрицателен;

 Тест за чувствителност към Бацитрацин - S.pyogenes е чувствителен към

Бацитрацин;

 Латекс-аглутинационни тестове за стрептококи;

Лечение: Всички β-хемолитични стрептококи са чувствителни на β-лактамни

антибиотици (Пеницилини и Цефалоспорини).

β-хемолитични стрептококи от гр. В (Streptococcus agalactiae): Gram (+) коки,

разположени във верижки на микроскопски препарат. Не образуват капсули и са

неподвижни. На кръвен агар колониите имат β-хемолиза.

Причиняват сепсис и менингит у новородени деца, родени от майка, при които тези

бактерии са част от влагалищната флора. При бременнни могат да причинят инфекции на

уринарния тракт, ендометрити, раневи инфекции. Във възрастни (болни от диабет, рак,

алкохолици) причиняват инфекции на кожата и меките тъкани, пневмония, уроинфекции и

др.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – гърлен секрет, урина, раневи секрет, вагинален секрет,

кръв, ликвор;

 Препарат по Gram;

 Посявка на кръвен агар и течна хранителна среда;

 CAMP тест – S.agalactiae е CAMP тест (+) положителен;

 Тест за чувствителност към Бацитрацин - S.agalactiae е резистентен към

Бацитрацин;

 Латекс-аглутинационни тестове за стрептококи;

Лечение: Всички β-хемолитични стрептококи са чувствителни на β-лактамни

антибиотици (Пеницилини и Цефалоспорини).

Зеленеещи (viridans) стрептококи – α-хемолитични стрептококи. Повечето са нормална

флора на орофаринкса, гастроинтестиналния тракт и лигавицата на половите органи.

Могат да причиняват преходни бактериемии, в резултат на което понякога възниква

подостър бактериален ендокардит. При увредени защитни механизми на организма могат

да предизвикат още сепсис, синуит, гнойни инфекции. Стрептококите от устната кухина,

заедно с други предимно анаеробни микроорганизми доминират при инфекциите на

каналите на корените на зъбите, зъбните грануломи, участват при образуването на кариес.

При стоматологични манипулации могат да проникнат в кръвния ток и да причинят

менингит, синуит, ендокардит.

Streptococcus pneumoniae: Пневмококите колонизират орофаринкса и назофаринкса като

част от нормалната флора на хората, предимно в детска възраст. Предразполагащи

фактори за възникване на инфекция с пневмококи са: настинка, нарушена очистваща

функция на ресничестия епител в горните дихателни пътища, нарушен кашличен рефлекс,

имунен дефицит. Инфекциите зачестяват през студените месеци. Пневмококовите

заболявания са чести усложнения на вирусните респираторни инфекции, на хронично

обструктивно белодробно заболяване, алкохолизъм, диабет, хронично бъбречно

заболяване. Пневмококите причиняват: бронхит, пневмония, синуит, отит, менингит.

Gram (+) положителни бактерии. На микроскопски препарат клетките са разположени по

двойки в обща капсула и наподобяват пламъчета на свещ (ланцетовидна форма). Не

образуват спори и не притежават ресни. Те са факултативни анаероби. Взискателни са към

хранителни среди. На кръвен агар образуват дребни колонии, наподобяващи капчици

роса. Колониите могат да бъдат още с хлътнал център и надигната периферия или едри и

мукозни колонии. На кръвен агар образуват α-хемолиза. В течни хранителни среди дават

дават помътняване с дребнозърнеста утайка на дъното. Ферментират въглехидрати до

киселина без газ. За разлика от останалите α-хемолитични стрептококи са чувствителни

към жлъчни соли и Оптохин. Безкапсулните щамове не са патогенни за хората и

животните.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – гърлен секрет, носен секрет, храчки, пунктати, ликвор

при менингит;

 Микроскопски препарати по Gram и за капсула;

 Посявки на кръвен агар;

 Чувствителност към Оптохин и жлъчни соли;

Профилактика: съществува ваксина срещу пневмококите.

За лечение се използват Пеницилини, Цефалоспорини, Макролиди, Флуорохинолони,

след резултат от антибиограма.

Род Enterococcus: Те обитават чревния тракт (откриват се в големи количества във

фецеса), но при определени условия могат да причиняват инфекции. Предизвикват рядко

инфекции, които обикновено са ендогенни, от собствената чревна флора, но могат да

бъдат и екзогенни. Причиняват инфекции на урогениталния тракт и сепсиси, особено при

пациенти с уретрални и интравенозни катетри, или лекувани с широкоспектърни

антибиотици. Могат да причинят още раневи инфекции, ендокардит. Ентерококите са и

едни от санитарно-показателните микроорганизми. Изолирането им от различните

елементи на околната среда говори за фекално замърсяване. Роля при човек имат E.faecalis

и E.faecium. Ентерококите са Gram (+) положителни бактерии, разположени по двойки или

в къси верижки на микроскопски препарат. Растат при условията, създавани за

стрептококите. На кръвен агар дават дребни, гладки, изпъкнали сиви или бели колонии.

Обикновено не дават хемолиза, но могат да бъдат α- или β-хемолитични. За разлика от

стрептококите хидролизират ескулина. Ентерококите са с вродена резистентност към

Цефалоспорини и Аминогликозиди. За лечение се използват хинолони, гликопептиди.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – урина, раневи секрети, пунктати, кръв;

 Микроскопски препарат по Gram;

 Посявка на кръвен агар и течни хранителни среди;

 Ентерококите са ескулин (+) положителни;

 Двата вида с най-голяма роля при човек - E.faecalis и E.faecium се разграничават по

следните тестове: E.faecalis е калиев телурит (+) положителен, натриев пируват (+)

положителен и Арабиноза (-) отрицателен. E.faecium е калиев телурит (-)

отрицателен, натриев пируват (-) отрицателен и Арабиноза (+) положителен.

37

Род Neisseria

Gram (-) отрицателни микроорганизми. На микроскопски препарат се разполагат по

двойки, с бъбрековидна форма. Нямат ресни, притежават пили. Не образуват спори.

Образуват капсули. Взискателни са към хранителните среди. Капнофили. Оптимална

температура за разстежа им е 35°-37°С. Каталаза и оксидаза (+) положителни.

Основните патогенни видове са: N.meningitidis, N.gonorrhoeae.

Други видове найсерии:

 N.lactamica - много рядко причинява заболявания. Може да се изолира от

назофаринкса на около 3-40% от хората и се среща по-често при деца.

 N.sicca, N.subflava, N.mucosa, N.flavescens - са също част от нормалната микрофлора

на респираторния тракт, вчастност на назофаринкса и много рядко причиняват

заболявания.

 Moraxella catarrhalis - част от нормалната флора на 40% to 50% здрави деца в

ученическа възраст. Причинява бронхит, пневмония, синузит, среден отит,

конюнктивит. Повечето щамове продуцират ензими β-лактамази. M.catarrhalis се

разграничава от останалите найсерии по невъзможността да ферментира

въглехидрати и по това че продуцира ДНАза.

Neisseria meningitidis: Gram (-) отрицателни, бъбрековидни микроорганизми. На

микроскопски препарат се разполагат по двойки, като клетките им са обърнати с

вдлъбнатата си част една към друга. Нямат ресни и не образуват спори. Образуват

полизахаридни капсули. Притежават пили.

Взискателни са към хранителните среди. Те са капнофили – изискват за своето развитие 5-

10% СО 2 в атмосферата за култивиране. Оптимална температура за разстежа им е 35°-

37°С.

На твърди хранителни среди образуват малки, гладки, изпъкнали, блестящи колони.

Разграждат глюкоза и малтоза до киселина без газ. Каталаза и оксидаза са положителни.

Редуцурат нитратите до нитрити.

Според капсулните си полизахаридни антигени N.meningitidis се разделя на 13

серологични групи. Най-важни са А, В, С, Y и W-135.

N.meningitidis причинява заболявания само у човек. Източник на заразата са болните,

хората в период на оздравяване и здравите заразоносители. Механизмът на предаване на

заразата е въздушно-капков. Входната врата на инфекцията е назофаринкса. От там

менингококите могат да постъпят в лимфните съдове и да проникнат в кръвта, като се

развива менингококцемия. С кръвта менингококите могат да се разпространят в кожата,

менингите, ставите, белия дроб и др.

Клинично проявената манингококова инфекция може да бъде локализирана с развитие на

менингококов назофарингит, съпроводен с висока температура или да се стигне до

генерализиране на инфекцията с развитие на менингит, менингоенцефалит или

менингококов сепсис.

Менингококовият менингит започва внезапно с повишена температура (до 40°-41°С),

силно главоболие и повръщане. Бързо се развиват гърчове и ригидност на вратната

мускулатура. След прояви на психомоторна възбуда болните изпадат в кома. Възможно е

по кожата да се появи хеморагичен петехиален обрив.

Понякога менингококцемията води фулминантно до свръхостър менингококов сепсис

(синдром на Уотерхаус-Фридериксен). В тези случаи се развива мълниеносно

ендотоксичен шок, недостатъчност на надбъбреците, дисеминирана интраваскуларна

коагулация и тромбоза. Температурата се покачва до 40°-41°С, появява се обилен

хеморагичен обрив, образуват се обширни кръвоизливи в кожата и подкожната мастна

тъкан. Често пациентите почръщат кървави материии и имат кървава диария. При голяма

част от заболелите изходът е фатален.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – ликвор, кръв за хемокултура, назофарингеален секрет.

Материалите трябва да се посеят незабавно, защото менингококите са много

чувствителни към условията на външната среда.

 Микроскопското изследване е задължително при изследване на ликвор. След

центрофугирането на ликвора, се правят микроскопски препарати от седимента по

Gram и с метиленово синьо по Льофлер.

 Културелното изследване се извършва след посявка на материалите на кръвен,

шоколадов агар и култивиране за 24-48 ч. на 37°С в атмосфера, съдържаща 5-10%

СО 2 . Тайер-Мартин е селективна среда за менингококи. Тя съдържа антибиотици,

които потискат страничната флора от материалите за изследване.

 N.meningitidis са каталаза и оксидаза положителни и разграждат глюкоза и малтоза

до киселина без газ.

 Чрез пробна аглутинация на предметно стъкло с поливалентни и

груповоспецифични серуми се определя към коя серогрупа принадлежи

изолираният щам.

 За бърза диагноза на менингит се използва директно установяване на антигените на

N.meningitidis в ликвора чрез латекс-аглутинация.

Профилактика: съществуват ваксини срещу N.meningitidis серогрупи A, C, Y, и W-135.

Лечение: Цефалоспорини трета генерация (напр. Цефтриаксон).

Neisseria gonorrhoeae: Gram (-) отрицателни бактерии, с бъбрековидна форма,

разположени на микроскопски препарат по двойки с вдлъбнатата си част една към друга.

Не образуват ресни, капсули и спори. Притежават фимбрии (пили). В препарати от

клинични материали при остра гонорея се разполагат вътреклетъчно в левкоцитите, а при

хронична гонорея – извънклетъчно.

Гонококите са по-взискателни от менингококите. За култивирането им се използват

обогатени среди. Необходимо за растежа им е и желязото. Те са капнофилни – изискват 5-

10% СО 2 в атмосферата за култивиране. На твърди хранителни среди дават няколко типа

колонии: едните се образуват в културите, получени след първоначалните посявки на

клиничните материали и са малки, куполообразни, матови, като гонококите, съдържащи

се в тях имат пили и са вирулентни; другият тип колонии се образуват при последващи

пресявания на хранителни среди и са по-големи и плоски, като гонококите, съдържащи се

в тях нямат пили и не са вирулентни.

Гонококите имат слабо изразена биохимична активност. За разлика от менингококите от

захарите гонококите разграждат само глюкоза до киселина без газ. Каталаза и оксидаза са

(+) положителни.

Гонококите притежават белтъчни антигени на фимбриите (пилите), външномембранни

белтъчни антигени и липополизахаридни антигени.

Чрез фимбриите (пилите) си гонококите се прикрепят към епителните клетки на

лигавиците на шийката на матката, уретрата, ректума, както и към конюнктивата.

Гонококите са неустойчиви във външна среда и загиват бързо извън организма.

N.gonorrhoeae причинява заболявания само у човека. Източници на зараза са болните от

остра и по-често от хронична гонорея, както и хората, развили безсимптомна форма на

гонококова инфекция. Заразяването се извършва при сексуален контакт. Най-често

входната врата са лигавицата на уретрата у мъжа и жената и лигавицата на шийката на

матката. По-рядко – лигавиците на ректума и фаринкса. У новородени от майки с гонорея

входна врата е конюнктивата, която влиза в контакт в съприкосновение с инфектирания

родов канал – засягат се очите на новородените (бленорея) и ако не се лекува, може да

доведе до слепота.

Мъжете развиват уретрит с отделяне на жълта кремовидна гной и болки при уриниране.

При мъжете хомосексуалисти се наблюдава ректална гонорея. При жените първичната

гонорея се изявява като ендоцервицит с изтичане на гноен секрет от цервикалния канал и

вагинално течение. Обикновено се засяга и уретрата. При липса на своевременно лечение,

може да се стигне до стерилитет.

След преболедуване от гонорея не се създава ефикасен придобит имунитет. Повторните

гонококови инфекции са чести.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – гноен уретрален секрет, цервикален секрет, секрет от

простата, еякулат, урина, конюнктивален секрет, фарингеален секрет, промивни

води от ректума.

 Микроскопски препарат по Gram и по Льофлер с метиленово синьо. При материали

от мъже е достатъчно само да се направи микроскопски препарат – търсят се Gram

(-) отрицателни бактерии, с бъбрековидна форма, разположени по двойки с

вдлъбнатата си част една към друга и левкоцити. При остра гонорея гонококите се

разполагат вътреклетъчно в левкоцитите, а при хронична гонорея – извънклетъчно.

 Културелно изследване - материалите се трябва да се посеят незабавно след

вземането им. Използват се шоколадов агар, Тайер-Мартин агар. Посявките се

инкубират на 37°С за 48 часа при наличие на 5-10% СО 2 в атмосферата.

 Прави се теста за оксидаза и се изследва карболитичната активност на

микроорганизмите – от захарите гонококите разграждат само глюкоза до киселина

без газ.

Лечение – Цефалоспорини трета генерация (Цефтриаксон) самостоятелно или в

комбинация с Макролиди (Азитромицин).

38,39,42

Семейство Enterobacterales

Към семейство Enterobacterales се отнасят много видове микроорганизми, сходни по

морфологични, културелни и други свойства. Те се установяват в червата на човека и

животните и могат да бъдат откривани във външната среда, където може да се осъществи

контаминиране на водата и хранителните продукти. Семейство Enterobacterales включва

над 20 рода (род Escherichia, род Salmonella, род Shigella, род Klebsiella, род Proteus и др.).

Микроорганизмите от семейство Enterobacterales могат да предизвикват заболявания като

коремен тиф, паратиф А и В, дизентерия, хранителни токсикоинфекции и др. Други

микроорганизми от семейството са нормални обитатели на храносмилателния тракт у

човек и животни. Същите микроорганизми при изменени условия могат да предизвикат

заболяване в други органи и системи, поради което се означават като условнопатогенни

микроорганизми. Въпреки сходните свойства на микроорганизмите от семейство

Enterobacterales, между тях се установяват и съществени различия.

По морфология представителите на семейство Enterobacterales са Gram (-) отрицателни

пръчковидни бактерии. Повечето са подвижни с перитрихиално разположени ресни. Не

образуват спори. Някои образуват капсула.

Антигенният строеж на ентеробактериите е много разнообразен – притежават О, Н, К и

F-антигени.

Културелни свойства: Чревните бактерии са невзискателни и се развиват добре на

обикновени хранителни среди (месопептонен бульон и месопептонен агар). Те са аероби

или факултативни анаероби. Проявяват разнообразни биохимични свойства

(карболитични, протеоличични и др.).

Микробиологична диагноза: Матриалите за микробиологично изследване са според

локализацията на процеса – урина, фецес, раневи секрет, повърнати материи; от околна

среда могат да се изследват вода, хранителни продукти, смивове от различни

повърхности. За посявка на материалите се използват кръвен агар, диференциращи

хранителни среди (МакКонки агар), при необходимост селективни хранителни среди

(Дезоксихолатцитрат агар и др.). Култивирането е за 24 часа на 37°С. Идентификацията на

излолираните микроорганизми е въз основа на биохимичните им свойства.

Род Escherichia

Към този род се отнася видът Escherichia coli. E.coli е нормален обитател на чревния тракт

на хора, животни и птици. По естествен начин E.coli се отделя във външната среда (вода,

почва), където установяването му се използва като санитарно микробиологичен показател.

E. coli може да попадне в други органи и системи и да предизвика заболявания.

Морфология: Gram (-) пръчици, разположени поединично или по двойки на

микроскопски препарат. Подвижни са (имат перитихиално разположени ресни). Повечето

образуват капсули или микрокапсули. Не образуват спори.

Антигенна структура - E.coli притежават:

 О-антигени – според тях се разделят на серогрупи, а останалите антигени

определят серотиповете. О-антигените се разполагат в липополизахарида на

външната мембрана и са термостабилни;

 Н-антигени – разполагат се в ресните и са термолабилни;

 F-антигени – разползагат се във фимбриите (пилите);

 К-антигени – на капсулата;

E.coli може да се запазва жизнеспособен дълго време във външна среда при въздействие

на различни химични и физични фактори.

E.coli се отнасят към нормалната флора на долните отдели на стомашночревния тракт още

от раждането на човека и животните. Те попадат през устата и обитавайки дебелото черво

проявяват антагонистичен ефект срещу патогенни чревни бактерии. E.coli отделя много

ензими, които участват в доразграждането на някои хранителни вещества в дебелото

черво, при което се образуват разпадни продукти, участващи в регулацията на някои

физиологични процеси или при синтез на витамини от гр.В, К2, Е. Различни причини
могат да доведат до промени в количествения състав на E.coli. Намаленото му количество

се означава като дисбактериоза.

При определени условия и намаляване на защитните сили на организма, E.coli могат да

проникнат в други органи и системи извън храносмилателния тракт, където проявяват

патогенни свойства. Това води или до местни възпалителни процеси, най-често в

пикочополовата система (цистит, пиелонефрит) или до сепсис. При тези случаи E.coli се

означават като условнопатогенни и имат голямо значение при вътреболничните

инфекции. Входната врата на инфекциите е устната кухина. Заразяването става по

фекално-орален механизъм. Наблюдава се здраво заразоносителство, от където се

замърсява външната среда. E.coli К1 може да предизвика менингит у новородени, а E.coli

щамове, които притежават F-антигени причиняват инфекции на уринарния тракт.

E.coli, които са патогенни и предизвикват заболявания в интестиналния тракт са:

 ЕПЕК (ентеропатогенни E.coli) – предизвикват заболявания предимно при

новородени и деца в ранна детска възраст (до 3 г.). Причиняват гастроентерит.

Прикрепват се към клетките на червата, разрушават ресничестият им епител и така

предизвикват профузни диарии и рязко нарушаване на водноелектролитния баланс

на болните. Не са инвазивни и не продуцират ентеротоксини.

 ЕТЕК (ентеротоксигенни E.coli) – предизвикват заболявания у деца между 5 и 8

годишна възраст и т.нар. „диария на пътниците“. Предразполагащ момент е лошата

хигиена. С фимбриите си се прикрепват към клетките на червата, но отделят и

ентеротоксини. Това предизвиква загуба на течности и електролити.

 ЕИЕК (ентероинвазивни E.coli) – предизвикват заболяване, което по клинична

картина наподобява бактериалната дизентерия.

 ЕХЕК (ентерохеморагични E.coli) – не са инвазивни, но предизвикват кървави

диарии и колит, дължащи се на продукцията на дизентерийноподобни токсини.

 ЕАЕК (ентероагрегативни E.coli).

E.coli предизвиква и заболявания, които не са свързани с храносмилателния тракт –

уроинфекции, раневи инфекции, засягане на черен дроб и жлъчни пътища, менингит у

новородените или сепсис (при новородени, при имунологично увредени пациенти,

предимно с уроинфекции и др.).

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – фецес, урина, раневи секрет, пунктати, ликвор, кръв за

хемокултура; от външна среда – хранителни продукти при хранителни отравяния,

смивове от болничен инструментариум, от болничен персонал, вода, почва и др.

 Микроскопия – не се прилага при изследване на фецес/анален секрет, а само на

материали, взети от нормално стерилни места.

 Посявка на материалите на кръвен агар и на диференциращи хранителни среди

(МакКонки агар), а фецесът се посява и на селективна хранителна среда.

Културелни свойства и биохимична производителност: те са аероби, но могат

да съществуват и като факултативни анаероби. Опрималната температура за

развитието им е 37°С. Не са взискателни - растат добре на обикновени хранителни

среди. Върху твърди хранителни среди образуват гладки (S) колонии или сухи,

грапави (R) колонии. На кръвен агар образуват сиви колонии с или без хемолиза. За

култивирането им се използват и диференциращи или слабо селективни среди

(МакКонки агар, Ендо агар, Левин агар). На тези среди E.coli образува лактозо (+)

положителни колонии (с розов цвят). E.coli има ензими, които разграждат много

въглехидрати и белтъци. Повечето щамове E.coli разграждат лактоза, глюкоза и

други въглехидрати до киселина с образуване на газ; не образуват сяроводород

(Н 2 S); разграждат белтъци до индол; не използват цитрата като единствен източник

на въглерод (Симонс (-) отрицателни са); Метилрод са (+) положителни; Уреаза са

(-) отрицателни; Лизин са (+) положителни, а Орнитин (-) отрицателни.

За идентификация на E.coli се използват биохимичните му свойства.

За антигенният анализ на E.coli се използва аглутинация с познати серуми тип Грубер на

предметно стъкло. Идентификацията на серогрупата става чрез определяне на О- и К-

антигените, а на серотипът – с определяне на Н-антигените.

Лечение: беталактамни антибиотици, аминогликозиди, хинолони, след тестване на

чувствителността към антибиотици на изолирания щам.

Род Shigella
Бактериите от род Shigella причиняват шигелози. Това са остри инфекциозни заболявания,

характеризиращи се с ентероколитен синдром и патологични изменения в дисталния отдел

на дебелото черво. Протичат с интоксикация.

Морфология и физиология: шигелите са Gram (-) отрицателни пръчици. Не образуват

спори и капсули. Неподвижни са и по това се отличават от салмонелите. Факултативни

анаероби са. Оптималната температура за развитието им е 37°С. Не са взискателни към

хранителни среди. Върху диференциращи и селективни хранителни среди образуват

лактоза (-) отрицателни (безцветни), гладки (S) колонии. Разграждат въглехидратите с

образуване на киселина без газ. Някои видове разграждат и лактозата, но след 48 ч до

няколко дни. Не образуват сяроводород (H 2 S).

Антигенна структура: шигелите притежават соматични О-антигени. Родът се дели на 4

подгрупи: А (S.dysenteriae), B (S.flexneri), C (S.boydii), D (S.sonnei).

Единствено човек боледува от дизентерия. В разпространението на дизентерията особена

роля играят лошите санитарнобитови условия. Мухите са важен фактор на

разпространение. Епидемиите имат предимно контактнобитов характер. Източник на

заразата са болният човек и заразоносителите. Причинителите се отделят с фецеса

(фекално-орален механизъм на заразяване). Заразяването се осъществява чрез заразени

хранителни продукти, вода, замърсени ръце. Входната врата е устната кухина.

Инфекциозната доза е много ниска – само една клетка е достатъчна за заразяване.

По-голямата част от попадналите в организма шигели загиват още в стомаха и тънкото

черво. Останалите достигат и колонизират лигавицата на тънкото и дебелото черво. Там се

размножават, но не проникват в кръвта и останалите органи. Засегнатите участъци от

лигавицата на червата се разязвяват, поради разрушаването на заразените клетки.

Отделеният от бактериите ендотоксин се резорбира в лигавицата на червата и оттам

попада в кръвта.

S.dysenteriae 1 продуцира екзотоксин (шига токсин), който уврежда ендотелните клетки на

съдовете и може да усложни дизентерията с хеморагично-уремичен синдром.

Инкубационният период при дизентерията е 3 до 5 дни. Клинично заболяването протича с

колит, характеризиращ се с диария и тенезми. Изпражненията са редки и са примесени с

кръв и слуз. Има обща слабост, главоболие, висока температура. Инфекцията е

самоограничаваща се.

Имунитетът след преболедуване е краткотраен.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – фецес;

 Посявка на материалите на диференциращи (МакКонки агар) и селективни

хранителни среди (Салмонела-Шигела агар, Дезоксихолатцитрат агар);

 Биохимична идентификация на изолираните лактоза (-) отрицателни колонии;

 Определяне на антигенната структура чрез реакция аглутинация тип Грубер с

типовоспецифични серуми;

Профилактика: лична и обществена хигиена (заведения за обществено хранене,

водоснабдителна мрежа).

Лечение: дизентерията е самоограничаваща се инфекция и затова се използват

симптоматични средства и средства за коригиране на водноелектролитния баланс. При по-

тежко протичане се използват антибиотици – Хинолони, Триметоприм/Сулфаметоксазол.

40,41,43,44

Род Salmonella

Салмонелите са облигатно патогенни бактерии за човек и много животни. Заболяванията,

които предизвикват се делят на 3 групи: 1. Тифопаратифни заболявания; 2. Хранителни

токсикоинфекции; 3. Септицемии и локализирани извън гастроинтестиналния тракт

заболявания при индивиди с имунен дефицит.

Съществуват различни класификации на салмонелите. Най-често използваната е схемата

на Кауфман-Уайт, според която салмонелите се разделят според техните О- и Н-антигени.

Според нея днес съществуват повече от 2500 вида салмонели.

Морфология: салмонелите са Gram (-) отрицателни пръчици, подвижни перитрихи.

Нямат капсули и не образуват спори. S.Typhi образува микрокапсула. Салмонелите са

факултативни анаероби, невзискателни. Оптималната температура за растежа им е 37°С.

Върху твърди хранителни среди образуват гладки S-колонии, полупрозрачни. В течни

среди се развиват с равномерно помътняване. На диференциращи и селективни

хранителни среди образуват лактоза (-) отрицателни колонии, с характерен черен

център, поради отделянето на H 2 S при разграждане на белтъците. Салмонелите

разграждат захарите с отделяне на газ. С малки изключения усвояват цитрата от средата

на Симонс, лизин и орнитин са (+) положителни, уреаза, индол и фенилаланиндезаминаза

са (-) отрицателни.

Антигенна структура: всички салмонели притежават соматични О- и ресничести Н-

антигени, а някои и микрокапсулни Vi-антигени. Срещу тях в организма на боледуващия

се образуват антитела. Салмонелните О-антигени, за разлика от Н-антигените са

термостабилни и алкохолстабилни. Намират се в липополизахарида на външната

мембрана на клетката. Наричат се парциални антигени. Н-антигените се намират в

ресничките на бактериите. Те имат две фази, като отделната бактериална клетка може да

продуцира Н-антигени в 1-ва или 2-ра фаза, но никога двата заедно.

Фактори на патогенност: О-антигени, липополизахарид (ендотоксин), Н- и Vi-антигени,

ентеротоксини, цитотоксини.

Устойчивост: Салмонелите са значително устойчиви. В хранителни продукти (месо, яйца,

мляко и др.) могат да се размножават при благоприятна температура, особено в топлите

месеци и да се натрупват в значително количество. При умирането им се отделя голямо

количество ендотоксин. Поради термостабилността си той се запазва при термичната

обработка на месото и други храни и може да интоксикира организма, дори при липса на

живи салмонели.

Причинители на тифопаратифни заболявания: в тази група от най-голямо значение е

коремният тиф, който се причинява от S.Typhi. Паратиф А и В наподобяват по своята

патогенеза и клиника коремния тиф, но протичат по-леко и с по-нисък леталитет.

Коремният тиф и паратиф А са антропонози. При паратиф В освен човек, източник на

зараза са и някои животни (едър рогат добитък). Болният отделя тифните бактерии с

фекалиите и урината още в края на инкубационния период, по време на цялото боледуване

и 2-3 седмици през оздравителния период. Част от преболедувалите остават хронични

носители. В тях тифните бактерии преживяват в увредени жлъчен мехур и жлъчни пътища

и се излъчват периодично в големи количества с фекалиите. Механизмът на предаване е

фекалноорален. Основни фактори на предаване са хранителни продукти, вода, замърсени

ръце. Мухите също играят роля за разпространението. Основни пътища за епидемично

разпространение са хранителният, водният и контактнобитовият. Входна врата на

инфекцията е устата и лигавицата на тънкото черво. Бактериите проникват през т.нар. М-

клетки в лимфоидните фоликули в тънкото черво. При контакта си с тях бактериите

увреждат микровласинките им, проникват в тях и се размножават. Фагоцитират се от

макрофагите, но преживяват и се размножават в тях, поради което се отнасят към групата

на факултативните вътреклетъчни бактерии. По лимфен път с макрофагите бактериите

достигат мезентериалните лимфни възли и след това попадат в кръвта, а чрез нея – във

лимфни възли, слезка, черен дроб, костен мозък, с което започват началните признаци на

заболяването. Развива се генерализирана салмонелоза, характеризираща се с

размножаване на причинителите в макрофагите и лимфни възли, слезка, черен дроб,

костен мозък и образуване на грануломи. Този период съвпада с първата седмица от

заболяването. Причинителят се изхвърля във външната среда чрез изпражненията и в по-

малка степен чрез урината. Към края на първата седмица в организма се изработват

антитела. Техният титър расте значително през втората седмица и достига максимум към

5-6-та седмица. Клинично в този период се наблюдава стъпаловидно увеличение на

температурата до 39°-40°С към края на седмицата, отпадналост, главоболие, липса на

апетит, болки в корема. Диарията не е характерна. През втората седмица заболяването

достига своето пълно развитие – температурата се задържа постоянно висока. Общото

състояние е тежко, настъпва замъгляване на съзнанието (status typhosus). Към 8-15 ден се

появява характерен обрив, като резултат от засягане на капилярите. Появява се диарията,

която продължава и през третата седмица. През този период бактериите се

разпространяват отново по кръвен път (вторична бактериемия) в лимфни възли, слезка,

черен дроб, костен мозък и жлъчен мехур, от където заразяват отново тънкото черво. В

него те се размножават в големи количества. През третата седмица се появява кървене,

което може да доведе до перфорация на червото, перитонит, смърт. С некротичните

материи батериите попадат в огромни количества със фецеса и се изхвърлят с него в

околната среда. През този период, поради увеличаване на интензитета на имунните

реакции, започва обратното развитие на заболяването. Могат да се наблюдават

усложнения като пневмония, холецистит, абсцеси и др. През четвъртата седмица язвите

заздравяват и температурата спада.

В серума на болния се откриват антитела от класове IgM и IgG срещу О-, К- и Vi-

антигените. От значение е локалният имунитет, със синтезираните в чревната лигавица

SIgA антитела.

Причинители на хранителни токсикоинфекции: в България преобладаващите

етиологични агенти са S.Enteritidis, S.Typhimurium и по-рядко други. Салмонелозите са

зоонози. Естествен резервоар и източник на заразата са гризачите, дивите и

селскостопанските животни и птици, кучета и други – болни и заразоносители. При

животните и птиците салмонелите се съдържат в месото и яйцата. Болният човек и

заразоносителите, животните и гризачите отделят салмонелите във външната среда с

фецеса. Основният механизъм за предаване на заразата при човек е алиментарният.

Човек се заразява при консумацията на различни храни (месо, яйца, мляко, риба и др.),

съдържащи салмонели. Продължителното съхранение на храните при стайна температура,

особено през топлите месеци е предпоставка за размножаване на салмонелите.

Едновременно с това част от салмонелите загиват и отделят голямо количество

ендотоксин, който се поема с храната и интоксикира макроорганизма. Освен токсична,

при салмонелозите съществува и инфекциозна компонента, при която размножаването на

салмонелите в чревния тракт се придружава с ново отделяне на ендотоксин – оттук идва

названието хранителни токсикоинфекции.

Входна врата е устата. Инфекциозният процес се развива в тънкото и дебелото черво.

След прикрепването си, бактериите преминават през клетките на тънкото черво.

Фагоцитират се от полиморфнонуклеарни левкоцити, с които могат да достигнат до

мезентериалните лимфни възли. Развива се възпаление, клетките губят вода и електролити

и се развива диария. При по-леките случаи целостта на лигавицата е запазена, а при по-

тежките – увредена (в изпражненията се намират левкоцити и кръв). Клиничните

симптоми се появяват 6-48 часа след консумирането на заразената храна. Има повръщане,

диария, болки в корема, обща интоксикация. Обикновено заболяването е

самоограничаващо се в рамките на 2-5 дни и не се налага лечение.

Имунитетът след преболедуване е краткотраен.

В имунокомпрометирани индивиди салмонелите от тази група причиняват често

септицемия и други извънчревни форми на салмонелозата. Септицемията се

характеризира с остро начало, температурата стръмно се увеличава и спада, тежка

ендотоксемия, липса на апетит, анемия. В резултат на разпространението по кръвен път

могат да се развият локални абсцеси във всички тъкани или локализирани инфекции

(пневмония, менингит, остеомиелит).

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване:

 При данни за коремен тиф от болни се вземат кръв за хемокултура (през

първата седмица от заболяването), фецес и урина (през втората и третата

седмица от заболяването). От заразоносители и контактни – фецес и урина.

 При хранителните токсикоинфекции от болни се изследват повърнати материи,

фецес, урина. От външната среда за изследване се вземат остатъци от храна,

консумирана от заболелите, питейни и отпадни води, смивове от повърхности,

предмети, прибори и съдове за хранене.

 Културелно изследване: Посявките на материалите се извършват на селективни

хранителни среди (Дезоксихолатцитрат агар, Апохолатцитрат агар),

диференциращи хранителни среди (МакКонки, Ендо, Левин) и обогатителни среди

(Селенитов бульон).

 Серологично изследване: От лактоза (-) отрицателните колонии се изолира чиста

култура за биохимично и серологично изследване. Серологичната идентификация

се извършва чрез реакция тип Грубер върху предметно стъкло с хиперимунни

групови О и Н-аглутиниращи серуми.

При изследване за заразоносителство при коремен тиф се взема жлъчка, която също се

изследва по описания начин.

След края на първата седмица, особено когато не могат да се изолират тифните бактерии,

се взема кръв за серологично изследване (прави се реакция тип Видал). Винаги се

изследват две серумни проби, взети през интервал от 2 седмици. Четирикратно и по-

голямо увеличение на титъра на антителата е показателно за активна инфекция.

Специфична профилактика: съществуват ваксини срещу коремен тиф и паратиф В.

Лечение – Ципрофлоксацин, Триметоприм/Сулфаметоксазол, Цефтриаксон, Ампицилин.

По-леките ентероколити не се нуждаят от антибиотично лечение, защото са

самоограничаващи се. Провежда се терапия, възстановяваща водния и електролитния

баланс.

Род Yersinia

Към този род се отнасят Y.pestis, Y.enterocolitica и Y.pseudotuberculosis (причинява

заболявания на много животни и птици, но рядко засяга човек). Gram (-) отрицателни

къси пръчици, оцветяващи се биполярно. Факултативни анаероби или микроаерофили.

Каталаза (+) положителни, оксидаза (-) отрицателни.

Yersinia pestis

Y.pestis причинява чума. Чумата е остроинфекциозно заболяване, особено опасна

инфекция. Все още в Азия и Африка има постоянни огнища на чума, а по пристанищата

понякога се хващат плъхове, носители на чумни бактерии.

Морфология: Gram (-) отрицателни къси пръчици. Характерно е по-интензивното

биполярното оцветяване, което придава форма на ладийка. В микроскопски препарати

клетките се разполагат поединично или на малки групи. В организма на заболелите, както

и на хранителни среди, съдържащи кръв, при култивиране на 37°С образуват капсула. При

по-ниски температури на култивиране (22-28°С), капсулообразуване не се установява. Не

образуват ресни и спори.

Културелни свойства: чумните бактерии са факултативни анаероби. Могат да се

развиват при температури от 0°С до 45°С. Това позволява да се изолират по-лесно от

материали, замърсени с други бактерии. Не са особено взискателни към хранителни среди.

Биохимична активност: причинителят на чумата разгражда много захари – глюкоза,

малтоза, манит и други. Каталаза и ескулин (+) положителен, а индол (-) отрицателен. Не

образува уреаза, което го отличава от Y.pseudotuberculosis.

Устойчивост: Y.pestis може да се запази дълго време във външна среда, но загива бързо
под действието на дезинфектанти.

Антигенен строеж: Y.pestis съдържа капсулен (А) и соматичен (В) антиген и V и W гените.

Фактори на патогенност и вирулентност: капсула, V и W гени, токсин, който носи

белезите на екзо- и ендотоксин.

Епидемиология, патогенеза и клинична картина: чумата е природоогнищна инфекция

с доминиращ трансмисивен механизъм на предаване. Основни източници и резервоари на

причинителя в природните огнища са диви гризачи. Допълнителни негови източници са

синантропните гризачи, домашните животни и хора, които са заболели от чума.

Основният път на пренасяне на заразата между гризачите и от тях към човека е

трансмисивният – чрез техните ектопаразити, главно бълхи. Най-честият преносител на

заболяването у човека е т.нар. чумна бълха.

В бълхите, които са смукали кръв от болни животни или хора, чумният бактерий остава

дълго време жив и се размножава, като понякога предизвиква т.нар. „чумен блок“ на

предстомаха им. При ухапването и смукането на кръв бълхата повръща кръв, заедно с

чумни бактерии в раничката. Заразяването може да стане и чрез разчесване на раничката

от ухапването и втриване на фецес от бълхата, в който се съдържат чумни бактерии. След

развиване на белодробна чума у човек, заразяване на други хора може да стане и по

въздушно-капков път. Възможно е заразяване на хора да стане при пряк контакт с кожи,

месо или кръв на убити гризачи или други животни, които са били болни от чума.

Чумният бактерий прониква през кожата след ухапване от ектопаразити, както и през

лигавиците. След това се размножава вътре- и извънклетъчно. Разпространява се по

лимфен път, като предизвиква хеморагично възпаление по хода на лимфните съдове и в

регионарните лимфни възли. При леки форми на инфекция, процесът спира в лимфните

възли. Не рядко обаче чумните бактерии постъпват в големите лимфни съдове и попадат

след това в кръвния ток, а после и в слезка, черен дроб, бял дроб и централна нервна

система. В тях се развива хеморагично възпаление и некроза. В терминалния стадий на

заболяването чумният бактерий свободно пролиферира в кръвния ток.

Инкубационният период на чумата е от 2 до 7 дни.

Основните клинични форми на чумата са: бубонна, белодробна, чревна, септична.

 При ухапване от носеща заразата бълха най-често се развива бубонна форма. Тя се

характеризира със силно увеличени и болезнени лимфни възли, които се превръщат

в плътни пакети (бубони). Температурата се увеличава до 39°-40°С. Други

симптоми са: слабост, тежко главоболие, световъртеж. Лимфните възли могат да

нагноят и да се разязвят.

 Белодробната чума може да възникне първично след заразяване по въздушно-

капков път или вторично по хематогенен път. Протича като тежка пневмония с

кръвенисто пенести храчки и цианоза.

 Първична чревна форма се развива рядко. Тя може да се получи след консумация

на месо от болни от чума животни. Протича с кървава диария и много тежка

интоксикация.

 Септичната форма може да първична или да се развие вторично след всяка от

другите три форми. Протича много тежко с кръвоизливи по кожата и лигавиците,

повръщане на кръв, кръвотечения в червата и от бъбреците.

Имунитетът, който се развива след преболедуване от чума е траен и силен.

Микробиологична диагноза – прави се в лаборатории за изследване причинителите на

особено опасни инфекции.

 Материали за изследване: от болен - пунктат от бубон, храчка, фецес, кръв; от труп

- кръв и късчета паренхимни органи; изследват се още трупове от гризачи, бълхи,

кърлежи и други; хранителни продукти, замърсени от урина на гризачи.

 Микроскопско изследване – препарат по Gram (Y.pestis са Gram (-) отрицателни,

биполярно оцветени, овоидни клетки), препарат с метиленово синьо по Льофлер.

 Културелно изследване – в подходящи среди на 5°-8°С и на 30°С. Посявки на

месопептонен бульон, месопептонен агар, МакКонки агар и специални селективни

среди с генцианвиолет.

В течни хранителни среди чумните бактерии образуват рехава утайка на дъното, а на

повърхността – ципа, от която се спускат висулки, наподобяващи сталактити. На твърди

хранителни среди образуват характерен растеж: на 8-10 час наблюдавани с лупа,

колониите изглеждат като късчета счупено стъкло; на 24-я час, колониите все още са
твърде малки, имат зърнест жълтеникаво-кафяв център и рехава, подобна на дантела

периферия; на 48-я час колониите нарастват, те са изпъкнали, грапави, с фестонирани

краища.

 Биохимично изследване на изолираните чисти култури.

 Имунофлуоресцентен метод.

Профилактика – има ваксини.

Лечение – Аминогликозиди, Тетрациклини.

Yersinia enterocolitica

Морфология: Gram (-) отрицателни къси пръчици. В ранните часове на култивиране на

изкуствени хранителни среди и в клиничните материали преобладават коковидни или

овоидни форми. В културите, получени на 37°С, са без ресни, но при култивиране при по-

ниски от 30°С температури, клетките имат перитрихиално разположени ресни. Не

образуват капсули и спори. Факултативни анаероби са. Растат на обикновени хранителни

среди. Развиват се при температури от 4° до 42°С. Оптималната температура е 28°С. При

температура 28°С и по-ниски температури, дават гладки S колонии. При 37°С растат по-

бавно и с R колонии. Поради способността си да расте при ниски температури

Y.enterocolitica се отнася към психрофилните бактерии. Оптимално рН на развитие - 7-8.

Ферментират глюкоза малтоза, захароза и други въглехидрати до киселина без газ. Не

ферментират лактоза.

Антигенна структура: притежават О, Н, К-антигени. Разделянето на вида на серовари

(серотипове) се извършва според съдържащите се в отделните му щамове О-антигени. О-

серотиповете са 18. Патогенни за човек са серотиповете О3, О8, О9.

Фактори на патогенност и вирулентност: адхезивността на клетките на някои щамове

към клетките на епитела на тънкото черво, протеините на външната мембрана,

образуването на термолабилен ентеротоксин и на ендотоксин.

Поради психрофилността си Y.enterocolitica преживява във води, почви, хранителни

продукти и се размножава в тях при относително ниски температури.

Y.enterocolitica може да причини клинично проявени чревни инфекции в свине, кучета,

котки, крави и други.

Основният път на пренасяне на инфекцията е фекално-оралният. Заразяването на

хората става чрез консумиране на храни (мляко, млечни продукти, месо, зеленчуци и

други) и вода, в които се съдържат клетки от патогенните серотипове. Характерна е

есенно-зимната сезонност на заболяванията.

При постъпването на клетките на Y.enterocolitica в тънкото черво, те се прикрепят към

епителните клетки, след това достигат до мезентериалните лимфни възли. Ако бъдат

преодолени лимфните възли, след това бактериите постъпват в кръвния ток и инфекцията

генерализира.

У човек Y.enterocolitica може да предизвика заболявания, засягащи всички възрастови

групи. У деца на възраст няколко седмици до 10 години, най-често предизвиква

гастроентерит, ентероколит, мезентериален лимфаденит и илеит. Във възрастта от 10 до

30 години, най чест е терминалния илеит, наподобяващ по клинична картина апендицит.

При хора на средна възраст (40-50 години) предизвиква моно- и полиартрит.

След преболедуване се развива хуморален типовоспецифичен имунитет.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – фецес, мезентериални лимфни възли, апендикс, ставен

ексудат, ликвор, кръв. По епидемични показания се изследват хранителни

продукти, питейни води.

 За първична посявка на материалите се използват хранителни среди за чревни

бактерии – МакКонки агар, Апохолатцитрат агар, Левин агар и други. Специална

високоселективна среда за изолиране на Y.enterocolitica е Шиман-CIN агар.

Y.enterocolitica растат бавно. При материали като фецес и други проби, които

съдържат други микроорганизми, степента на изолиране на Y.enterocolitica се

увеличава чрез селективно обогатяване на студено (4°С) за 1 до 3 седмици във

фосфатен буфер с рН-7.6 или в месопептонен бульон, като периодично през

няколко дни се правят посевки на твърди хранителни среди. За идентифициране на

изолираните чисти култури се изследва биохимичната им производителност. С

пробна аглутинация се изследва дали щамовете принадлежат към патогенните

серотипове О3, О8, О9. За бърза диагноза може да се използва

имунофлуоресцентния метод.

 Серологично изследване – аглутинационната реакция тип Видал е методът за

късна и ретроспективна диагноза.

Лечение – при тежки ентероколити и генерализирани инфекции се използват

Аминогликозиди, Тетрациклини, Сулфонамиди.

Родове Klebsiella, Enterobacter, Род Serratia

(Група KES)

Род Klebsiella: Включва K.pneumoniae с подвидове pneumoniae, ozenae, rhinoscleromatis;

K.oxytoca и др. Нормална флора са в дебелото черво и респираторния тракт (устна

лигавица, фаринкс, ларинкс) на малък процент от здравите хора. Открива се също в почва,

вода, хранителни продукти. Полирезистентни (устойчиви на много групи антибиотици)

щамове K.pneumoniae могат да се разпространят в болнична среда, поради което са едни

от най-честите причинители на вътреболнични инфекции.

Клебсиелите са Gram (-) отрицателни пръчици. Не образуват спори и ресни. Притежават

дебела, слузеста полизахаридна капсула, която е фактор на патогенността и предпазва

бактериите от фагоцитоза. Както повечето Gram (-) отрицателни бактерии, клебсиелите

притежават липополизахарид (ендотоксин). Притежават О- и К-антигени. Те са

факултативни анаероби, не са взискателни към хранителни среди. На твърди хранителни

среди образуват влажни, мукозни, куполообразни гладки (S)-колонии, някои с тенденция

за сливане. Върху диференциращи хранителни среди, образуват лактоза (+) положителни

колонии. Някои щамове нямат капсули и колониите им почти не се отличават от тези на

E.coli. Имат изразена карболитична активност – разграждат лактоза, глюкоза, малтоза,

захароза до киселина и газ. Индол (-) отрицателни са, с изключение на K.oxytoca. Уреаза и

лизин (+) положителни, Фогес-Проскауер (VP) са (+) положителни,а Метилрод (MR) (-

) отрицателни.

По-важни за медицинската микробиология са следните видове:

 K.pneumoniae subsp. pneumoniae – включват се в групата на опортюнистичните

(условнопатогенни) ентеробактерии, причиняващи заболявания преди всичко извън

гастроинтестиналния тракт в имунокомпрометирани индивиди (пневмония у

алкохолици, наркомани, хора с хронични белодробни заболявания и диабетици).

Причиняват също уроинфекции, раневи инфекции, менингит и др.

 K.pneumoniae subsp. rhinoscleromatis – причинява риносклерома – рядко срещано

деструктивно грануломатозно заболяване на носната лигавица и фаринкса.

 K.pneumoniae subsp. ozaenae – причинява озена – хроничен прогресиращ атрофичен

ринит, водещ до загуба на обоняние.

 K.oxytoca – причинява описаните за K.pneumoniae subsp. pneumoniaе заболявания и

често вътреболнични инфекции.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – храчки, назофарингеален секрет, раневи секрет,

урина, кръв за хемокултура.

 Микроскопските препарати имат ориентировъчно значение.

 За културелното изследване материалите се посяват на диференциращи и

селективни среди за ентеробактерии, на които клебсиелите образуват лактоза (+)

положителни колонии. Изолираните чисти култури се идентифицират биохимично.

Лечение: използват се Цефалоспорини, Аминогликозиди, Флуорохинолони,

Тетрациклини, Карбапенеми и др. след резултат от антибиограма.

Род Enterobacter: Представителите на рода обитават почвите, водите, по-рядко дебелото

черво на хората и някои животни. Със заболявания при човека са свързани E.cloacae,

E.aerogenes, E.agglomerans (вече се нарича Pantoea agglomerans).

Те са Gram (-) отрицателни пръчици, подвижни. Притежават О- и Н-антигени.

Щамовете, които имат капсула, притежават и К-антигени. Факултативни анаероби.

Невзискателни към хранителни среди. Върху диференциращи и селективни хранителни

среди образуват лактоза (+) положителни колонии. Разграждат лактозата до киселина и с

изключение на някои щамове - с отделяне на газ. Обикновено са индол и уреаза (-)

отрицателни, Фогес-Проскауер (VP) са (+) положителни, а Метилрод (-) отрицателни.

Причиняват инфекции във всички тъкани и органи - най-често раневи инфекции,

уроинфекции, сепсис. Обикновено инфекциите са вътреболнични.

За лечение се използват: Цефалоспорини 2-ра и 3-та генерация, Карбапенеми,

Аминогликозиди, Флуорохинолони, Тетрациклини и др.

Род Serratia: Разпространени са широко в почва, вода, растения, животни, насекоми.

Заболявания у човека предизвикват S.marcescens, S.rubidea, S.liquifaciens. Те са Gram (-)

отрицателни пръчици, подвижни перитрихи. Не образуват спори и капсули. Притежават

О- и Н-антигени. Факултативни анаероби. Невзискателни. На твърди хранителни среди,

повечето щамове образуват червен до розов пигмент, който оцветява колониите.

Продуцират ДНК-аза, липаза, желатиназа. Индол и уреаза (-) отрицателни, Фогес-

Проскауер (VP) са (+) положителни, а Метилрод (-) отрицателни. Причиняват

вътреболнични инфекции у хора с увредени защитни механизми (уроинфекции, раневи

инфекции, пневмония, сепсис).

За лечение се използват: Аминогликозиди, Флуорохинолони и др.

Родове Proteus, Род Morganella, Род Providencia

(Група PPM)

 Род Proteus: включва видовете P.mirabilis, P.vulgaris и др.;

 Род Morganella: включва само един вид – M.morganii;

 Род Providencia: включва видовете P.rettgeri, P.stuartii и др.

P.mirabilis и P.vulgaris често са нормални обитатели на чревния тракт на човек и животни,

на канални води, на торища и др. Те са чести причинители са на уроинфекции. Род

Providencia предизвиква уроинфекции, раневи инфекции, инфекции при изгаряния и др.

Някои от видовете от род Proteus и род Providencia могат да предизвикват у

имунодефицитни уроинфекции, сепсис, пневмония, менингит и много често

вътреболнични инфекции.

Представителите на трите рода са Gram (-) отрицателни пръчици, кокобактерии. Не

образуват спори и капсули. Те са подвижни перитрихи. Притежават О- и Н-антигени, а

неподвижните щамове - само О-антигени. Факултативни анаероби. Невзискателни. Върху

твърди хранителни среди образуват гладки S или грапави R- колонии, а микроорганизмите

от род Proteus – Н-колонии (като дъх на стъкло – пълзящ растеж върху повърхността на

хранителната среда) и О-колонии (гладки, кръгли, недъхави).

Микроорганизмите от трите рода имат добре изразена биохимична производителност. Не

разграждат лактозата, но разграждат други въглехидрати до киселина и газ. Имат богата

протеолитична активност. Уреаза и ФАД (фенилаланиндезаминаза) са (+)

положителни. Род Proteus са H 2 S (+) положителни (черно оцветяване в Клиглер агар) и

индол (+) положителни (с изключение на P.mirabilis).

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – фецес, раневи секрети, урина, кръв за хемокултура,

ликвор; вода, почва, обекти от външна и болнична среда.

 Посявки на хранителни среди – използват се кръвен агар и диференциращи

хранителни среди (МакКонки агар);

 Биохимична идентификация на изолираните чисти култури;

Лечение: широкоспектърни антибиотици (Аминогликозиди, Флуорохинолони и др.).

45,47

Род Vibrio. Vibrio cholerae

Холерата е остро инфекциозно заболяване. Протича с интоксикация, поражения на

тънкото черво, симптоми от страна на гастроинтестиналния тракт, дехидратация.

Заразяването става по фекално-орален механизъм чрез вода, хранителни продукти и

замърсени ръце. Причинява се от: 1) V.cholerae серогрупа О1 с 2 биотипа – cholerae

(класически) и eltor; 2) V.cholerae серогрупа О139.

Морфология: V.cholerae са Gram (-) отрицателни, къси, извити като запетая пръчици,

разполагащи се на микроскопски препарат като „ято риби“. Не образуват спори и капсули.

Притежават само една ресна.

Културелни особености: строги аероби. Оптимална темтература за развитието им е 37°С,

но могат да се развиват при температури от 10°С до 40°С. Развиват се само в алкална

среда (рН=8.5-9.2). Не са взискателни към хранителни среди. Могат да се развиват дори в

среда, съдържаща само пептон, като мътят средата и още към 6-8 час от посявката

образуват тънка ципа на повърхността. След 10-12 часа на неинхибираща хранителна

среда (алкален агар) образуват гладки, нежни, сръкловидни, прозрачни колонии. След 15-

24 часа на инхибираща хранителна среда (ТСВS агар) образуват плоски и жълти колонии.
Вибрионите имат добра карболитична активност. Разграждат въглехидратите до киселина

без газ. Каталаза и оксидаза са (+) положителни. Индол (+) положителни. Разграждат

нитратите до нитрити.

Разлика между класически биотип холерен вибрион и биотип eltor:

β-хемолиза на кръвен агар (-) (+)

САМР-тест (-) (+)

Фогес-Проскауер-тест (-) (+)

Чувствителност към Полимиксин Б да не

Чувствителност към фаг IV да не

Антигенен строеж: Н-антиген; О-антиген. Според О-антигена вибрионите се делят на

серогрупи – от О1 до О139. Допълнително серогрупа О1 се дели на 3 серологични типа

(Inaba, Ogava, Hikoshima).

От холера боледува само човек. Холерните вибриони се отделят с изпражненията.

Заразяването става чрез вода, храна, заразени предмети. Обикновено повечето вибриони,

попаднали в стомаха загиват от солната киселина. Останалите, които оцелеят, отделят

ентеротоксин, а след загиване на бактериалната клетка – и ендотоксин. Екзотоксинът на

V.cholerae води до продължителна секреция на вода и електролити (диария до 20-30 литра

дневно, повръщане).

Микробиологична диагноза:

1. Материали за изследване – фецес, повърнати материи; материали от труп;

хранителни продукти.

2. Микроскопско изследване – препарати по Gram и по Пфайфер; микроскопия на

тъмно зрително поле.

3. Културелно изследване – посявки на течни (алкална пептонна вода) и твърди

алкални хранителни среди (TCBS агар, Монсур).

 При култивиране на пептонната вода на 37°С за 6-8 ч на повърхността се

появява ципа. От нея се прави препарат по Gram. След 6-8 часа от посявката

в първата пептонна вода се прави пресявка на втора пептонна вода. От

първата и втората пептонна вода се правят пресявки на една неинхибираща

(алкален агар) и на една инхибираща хранителна среда (TCBS агар – жълти

колонии, Монсур). С материал от течната среда и от съмнителните колонии

се прави аглутинация тип Грубер със специални О1 и О139 аглутиниращи

серуми.

 Клиглер – разгражда глюкоза, не разгражда лактоза, не образува газ и H 2 S.

Каталаза и оксидаза (+) положителни, аргинин (-) отрицателни, лизин и

орнитин (+) положителни.

Профилактика: съществува убита ваксина.

Лечение: Тетрациклини, Хинолони.

Род Pseudomonas

Gram (-) отрицателни неферментативни бактерии. Обитават почва, вода, растения,

болнична среда. Играят роля в разграждането на органичната материя. С най-голяма роля

от рода, като причинител на опортюнистични инфекции е P. aeruginosa.

P. aeruginosa - Gram (-) отрицателни нежни пръчици. Силно подвижен. Продуцира

слайм (полизахаридно капсулоподобно вещество), който предпазва бактериите от

фагоцитоза и им помага да се прикрепват към тъканите и органите. Притежава екзотоксин

и ендотоксин. Много адаптивен микроорганизъм е. Развива се във влажна среда, дори в

дестилирана вода. Може да се изолира от вази с цветя, мивки, катетри, ендоскопи,

дезинфекционни средства, медицински инструменти. Устойчив е на дезинфектанти.

Облигатен аероб, но може да расте и в анаеробни условия, използвайки нитратите като

краен акцептор на електрони. Невзискателен е, бързо растящ. Оптимална температура на

развитие – 37°С. Расте на обикновени хранителни среди, на диференциращи среди за

ентеробактерии (дава лактоза (-) отрицателни колонии) и на селективни среди (Цетримид

агар).

P. aeruginosa причинява инфекции при хора с намален имунитет (след изгаряния,

операции, катетеризация, интубация), локални инфекции на рани, инфекции на бял дроб,

на уринарен тракт. Могат да генерализират по хематогенен път и да причинят сепсис.

Може да причини още ендокардит (при наркомани), външен отит (при здрави хора -

плувци), инфекции на очите.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване: секрети (гноен, раневи, ушен, очен, трахеален), кръв за

хемокултура, урина, храчка, ликвор; материали от болнична среда (смивове от

предмети, апаратура, катетри, дезинфекционни средства).

 Микроскопия: Gram (-) отрицателни пръчици.

 Културелни особености: Посявка на кръвен агар (β-хемолиза) и на среди за

чревни бактерии (на МакКонки – лактоза (-) отрицателни колонии). Колониите

на P.aeruginosa са едри, плоски, гладки, понякога с метален блясък. Понякога може

да има грапави или мукозни колонии. В течни хранителни среди дава дифузна

мътнина и образува плътна, мукозна, пигментирана ципа на повърхността.

Продуцира ароматни вещества (аромат на липа) и различни пигменти

(пиоцианин, пиовердин, пиорубрин). Подвижен. На средата на ХюЛайфсон

разгражда глюкозата оксидативно, но не ферментира захарите. Цитрат и

Аргинин (+) положителен. Уреаза, Лизин и Орнитин (-) отрицателен. Не променя

цвета на Клиглер-а (неферментативен/отрицателен клиглер). Каталаза (+)

положителен. Оксидаза (+) положителен.

Поради широката употреба на антибиотици, повечето щамове на P.aeruginosa са

полирезистентни. За лечение се използват аминогликозиди (Гентамицин, Амикацин),

широкоспектърни пеницилини (Пиперацилин), цефалоспорини III-та генерация

(Цефтазидим), хинолони (Ципрофлоксацин), Карбапенеми (Имипенем, Меропенем).

Профилактика - вътреболнична хигиена.

Род Acinetobacter

Строги аероби. Каталаза (+) положителни. Оксидаза (-) отрицателни, за разлика от P.

aeruginosa. Gram (-) отрицателни кокобактерии, често диплококи. Неподвижни. След

24 часа на кръвен агар образуват гладки S колонии, сравнително големи, подобни на

колониите на чревните бактерии. На МакКонки агар колониите са с по-тъмен център и

прозрачна периферия.

A. baumannii – разгражда глюкозата до киселина и газ. Оптимална температура за растеж –

37°-44°С. Не променя цвета на Клиглер-а (неферментативен/отрицателен клиглер).

Индол, уреаза, нитрати, лизин (-) отрицателен, цитрат (+) положителен. На средата на

ХюЛайфсон разгражда глюкозата оксидативно (оксидира), но не ферментира

захарите.

Среща се в почва, влажни и сухи повърхности, включително и болнична среда. Входна

врата на инфекцията са отворени рани, катетри, интубационни тръби. Причиняват кожни

и раневи инфекции, бактериемии, инфекции на уринарния тракт, вторични менингити,

пневмонии (при интубирани пациенти), инфекции при имунокомпрометирани индивиди.

За лечение се използват III-та генерация цефалоспорини, карбапенеми, хинолони.

46

Род Campylobacter

Род Campylobacter – Gram (-) отрицателни извити пръчици. Подвижни - монотрихи и

амфитрихи. Извършват тирбушоновидни движения. Микроаерофили (3-15% О 2 , 10%

СО 2 , 85% N). Култивиране – 48-72 часа. Някои от видовете са термофилни (растат при

температура 42°С). Силно взискателни микроорганизми са. Растат на среди, обогатени

с 5% овнешка кръв и антибиотици, за потискане на фекалната флора. За 24-48 часа

образуват малки, до кремави колонии. Не разграждат захарите. Каталаза и оксидаза (+)

положителни. Редуцират нитратите до нитрити. Уреаза (-).

Род Campylobacter причиняват заболявания предимно при имунокомпрометирани

пациенти – гастроентерити, септицемии и др. Кампилобактериозите са фекално-орални

инфекции. Често възникват спорадични случаи – роля има термично недобре

обработено месо (често пилешко), епидемии от непастьоризирано мляко и

контаминирана вода.
C. jejuni – главен резервоар са птиците. Причинява инфекции най-често при деца до 5 г.

и млади хора (15-29 г.). C. jejuni инвазира епитела на терминалния илеум. Прониква в

мукозата. Може да се размножава в lamina propria и мезентериалните лимфни възли.

Целостта на лигавицата в леките случаи е запазена, но при по-тежките е увредена и в

изпражненията се откриват левкоцити и кръв. C. jejuni може да проникне в кръвта.

Фактори на патогенност са ендотоксинът и екзотоксините му. Заболяването започва с

ентерит, първоначално с водниста, а по-късно и кървава диария, с наличие на

левкоцити, болка в корема и температура. Има и случаи на извънчревни форми на

инфекция с C. jejuni– менингит, холецистит, инфекции на уринарния тракт.

C. fetus – опортюнистичен микроорганизъм. Причинява сепсис, менингит, артрит,

пневмония в имунокомпрометирани индивиди. C.fetus има тропизъм към малките

кръвоносни съдове. При бременни може да доведе до аборт и преждевременно

раждане. Притежава микрокапсула.

Микробиологична диагноза:

 Материал за изследване – фецес. Пробата се поставя в транспортна среда.

Трябва да се транспортира в лабораторията до 6 часа. До тогава пробата се

съхранява на +4°С.

 Може да се направи директен микроскопски препарат за левкоцити и извити

бактерии.

 Културелен метод – използват се селективни хранителни среди с кръв или

въглен и антибиотици, за потискане на фекалната флора. Неселективни

хранителни среди се използват за пресявки на хемокултурите.

При C. jejuni ентерит се изследва фецес. На микроскопски препарат се откриват

левкоцити. На тъмно зрително поле или фазов контраст в свеж препарат от фецес,

могат да се наблюдават подвижни, извити бактерии. За изолиране на чиста култура се

правят посявки на селективните среди на Skirrow, Butzler, Campy-BAP и др. Култивират

се при микроаерофилни условия и температура 42°С, въпреки че C.jejuni расте и на

37°С. По-високата температура обаче, потиска развитието в средата на нормалната

чревна флора. Средите съдържат кръв и активен въглен и антибиотици за потискане на

страничната флора. След поява на типичните колонии (гладки, прозрачно-сиви, с

тенденция да пълзят по линията на посяването) след 48-72 часа, се извършва

биохимична идентификация на изолатите.

При C. fetus най-честият материал за изследване е кръвта, но се изследва още ликвор и

др., според локализацията на процеса. Използват се неселективни хранителни среди за

хемокултури или кръвен агар за посявка на материалите. Култивирането на посявките е

на 25°С или 37°С. Инкубирането е в атмосфера 5% О 2 , 10% СО 2 и висока влажност за 2-

3 дни.

Лечение: повечето болни се възстановяват за 2-10 дни. Рехидратация. В по-тежки

случаи– антибиотици (Макролиди - напр. Азитромицин, Кларитромицин; Хинолони –

напр. Ципрофлоксацин). Резистентност към Цефалоспорини!

C. jejuni ентероколитите са самоограничаващи се инфекции, които при хората със

запазени защитни механизми се третират чрез заместителна терапия с течности и

електролити. Антибиотична терапия се налага само при пациени с остра форма на

гастроентерит или екстраинтестиналните опортюнистични инфекции (сепсис и др.) в

имунодефицитни. Чувствителен е на Аминогликозиди, Макролиди (напр.

Еритромицин), Тетрациклини, Хинолони.

Профилактика на гастроентеритите – дезинфекция на питейната вода, консумация

на пастьоризирано мляко и достатъчна термична обработка на месните хранителни

продукти.

Род Helicobacter

H. pylori - причинител на хроничните гастрити, дуоденалните и стомашните язви.

Инфекцията с H.pylori увеличава риска от развитие на стомашен карцином 4-6 пъти.

Откривателите на H.pylori – Marshall и Warren получават нобелова награда през 2005 г.

H. pylori - спирално извити Gram (-) отрицателни пръчици. Лофотрихи (4-6 ресни на

единия полюс). Капсули и спори не образуват. Растат при висока влажност и 10 % СО 2 .

Микроаерофили. Оптимална температура на развитие - 37°С. Много взискателни.

Развиват се в среди с дефибринирана овнешка кръв (Бруцела агар, Мюлер-Хинтон

агар), съдържащи антибиотици за подтискане растежа на съпътстващата материалите

нормална флора. Колониите се появяват след 4-7 дни. Те са малки, прозрачни до

сивкави, без пигмент. Каталаза, оксидаза, ДНА-за (+) положителни. Не метаболизират

захарите. С мощна уреазна активност! Уреазата разгражда уреята до СО 2 и NH 4 . NH 4

неутрализира киселото pH в стомашния сок и действа токсично върху епителните

клетки, като инхибира екзоцитозата на мукуса. По този начин се стимулира стомашната

секреция. При остра инфекция се наблюдава хипоацидитет, дължащ се на инхибиране

от бактерия на HCl-секрецията.

Фактори на патогенност и вирулентност: ресни; ензими – които разграждат мукуса;

които благоприятстват инвазията в лигавицата и които имат антифагоцитно действие.

Инфекцията с H. pylori е антропоноза. Механизъм на предаване – фекално-орален (с

фецес, със замърсена вода); гастро-орален (повърнати материи); орално-орален

(слюнка, регургитация). Заразяването е главно в детска възраст. Инфекцията е най-

често доживотна. Рискови фактори за заразяване-лоши социално-битови условия, липса

на топла чешмяна вода, пренаселеност в дома. Възможно е заразяване от H. pylori (+)

положителни съпрузи. Около половината от хората по света са H. pylori (+)

положителни, но само част от тях развиват по-сериозни клинични оплаквания.

Диагностика на H. pylori-инфекцията:

1. Инвазивни методи (с ендоскопиране) – бърз уреазен тест, хистологичен тест,

културелен метод, PCR

2. Неинвазивни методи (без ендоскопиране) – серологични тестове, уреен

дихателен тест, фекален антигенен тест, PCR

1. Инвазивните методи (с ендоскопиране) са необходими при пациенти над 45г., или

при пациенти с „алармени“ симптоми (болка, отслабване на тегло), за да не се

пропусне язва или тумор.

 Бърз уреазен тест – не изисква специално оборудване, евтин, лесно достъпен,

бърз (някои от тестовете дават резултат след 1 мин.), не изисква активен растеж

на бактериите. Фалшиво (-) резултати могат да се получт при лечение с

инхибитори на протонната помпа. Не е подходящ за контрол на терапията,

когато броят на бактериите е силно намален.

 Хистологичен метод – с висока специфичност и чувствителност, показва

състоянието на стомашната мукоза. По-скъп и трудоемък метод, възможност за

фалшиво (+) резултати.

 Културелен метод – силно чувствителен и специфичен. Позволява тестване на

чувствителността към антимикробни средства и типиране на щамовете. Изисква

време за култивиране (3-10 дни) и тестване на чувствителността. Зависим метод

от вземане и транспортиране на пробите. Пробата се поставя в транспортна

среда и се изпраща до 3-4 часа в лабораторията. До изпращането се съхранява на

+4°С. Пробата се посява на неселективни и селективни хранителни среди.

Инкубирането е при микроаерофилни условия – 5% О 2 , 10% СО 2 . Посявките се

проверяват през ден до 10-12-ия ден.

 PCR методи – бързо доказване и типиране на изолатите, доказване на фактори на

вирулентност, доказване на гени за резистентност.

Клинични проби – стомашни биопсии. Пациентите не трябва да вземат антибиотици и

инхибитори на протонната помпа 2 седмици преди ендоскопията. Вземат се няколко

биопсии от различни места на стомаха. Единичната биопсия не е добра, поради

нехомогенно разпространение на H.pylori в мукозата.

2. Неинвазивни методи (без ендоскопиране):

 Уреен дихателен тест – при този метод се използва урея, маркирана с 14С

(дава минимална радиация) или 13С (нерадиоактивен, по-скъп). Методът е

подходящ за контрол на лечението. Разтвор с маркирана урея се поглъща от

пациента. Уреята бързо се хидролизира от уреазата на H.pylori, ако той е

наличен в стомаха. Маркираният СО 2 се абсорбира в кръвта и се отделя с

издишания въздух. Ако пациентът не е инфектиран с H.pylori, не се образува

маркиран СО 2 и повечето от изотопа се елиминира с урината. За провеждане

на урения дихателен тест с 13С, проба се взема преди и 30 мин. след

поглъщането. За провеждане на урения дихателен тест с 14С, проба се взема

20 мин. след поглъщането.

 Серологични тестове – не се препоръчват за диагностика на инфекцията.

 Фекален антигенен тест – доказване на H.pylori антигени във фецес. Добър

метод за контрол на лечението, евтин, чувствителен и специфичен метод.

Според техниката на провеждане са тип ELISA и имунохроматографски

(бързи) тестове.

Лечение: Клинично оздравяване означава да не се откриват бактерии най-малко 1

месец след прекъсване на терапевтичната схема.

 Схеми на лечение от първа линия: Инхибитор на протонната помпа (напр.

Омепразол) или Бисмутово съединение и 2 антибактериални агента

(Кларитромицин и Амоксицилин или Метронидазол), дадени за 7-14 дни.

Може да се използват и тройни комбинации за 7 дни.

 Схеми на лечение от втора линия: след неуспешна първа терапия. Включват

четворна схема с Тетрациклин, Метронидазол, Бисмутово съединение и

Инхибитор на протонната помпа.

 Нови схеми на лечение: прилагане на 2 комбинации, непосредствено една след

друга, за общо 10 дни. Първите 5 дни - Инхибитор на протонната помпа +

антибактериален агент (обикновено Амоксицилин). Следващите 5 дни -

Инхибитор на протонната помпа + 2 други антибактериални агента (често

Кларитромицин и Нитроимидазол).

Неантибиотични средства в терапията – пробиотици (подобряват успеха на

лечението и намаляват страничните ефекти на лекарствата).

48,50,51

Род Bordetella

Bordetella pertussis – коклюшният бактерий е открит от Борде и Жангу. Gram (-)

отрицателен кокобактерий. В млади култури, на богати среди съдържащи кръв, образува

капсула. Не образува ресни и спори. Строг аероб. Оптималната температура за развитието

му е 35°С-37°С. Култивира се добре в среди, съдържащи кръв, активен въглен, казеин.

Върху средата на Борде-Жангу след 3-5 дни култивиране образува дребни, изпъкнали,

гладки колонии, наподобяващи капчици живак. На среди с кръв, около колониите се

образува тясна хемолитична зона. Има слабо изразена биохимична активност.

Антигенен строеж - притежава родово, видово и типово специфични антигени.

Антигенният строеж на щамовете се изменя при заболяването и в хода на култивирането и

пресяването им на изкуствени хранителни среди.

Фактори на патогенност и вирулентност – адхезини, чрез които бактерият се

прикрепва върху епителните клетки на трахеята и бронхите; капсула; пертусис-токсин

(екзотоксин, който е отговорен за пристъпната кашлица при коклюша); други токсини.

От коклюш боледува само човек. Източник на зараза са само болните хора. Най-

често заболяват деца под 5 г. Механизъм на предаване на инфекцията – въздушно-

капков. Входна врата са горните дихателни пътища. Причинителят се прикрепва и се

размножава бързо върху епитела на трахеята и бронхите, предизвиквайки възпаление.

Образуваните токсини предизвикват спазми на бронхите и дихателната мускулатура,

кашлични пристъпи и други. Инкубационен период – 1 до 3 седмици.

Заболяването протича в 3 стадия:

 катарален – продължава около 2 седмици. Протича с хрема, кашлица, висока

температура. През този стадий, заболелите отделят най-интензивно причинителя и

са най-опасни за здравето на околните.

 стадий на конвулсивна кашлица – продължава 4 до 6 седмици. Характеризира се

с кашлица с пристъпен характер.

 стадий на оздравяване – постепенно кашличните пристъпи стават по-редки и по-

леки. Общото състояние се подобрява.

След преболедуване се развива траен имунитет.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – назофарингеален секрет (взема се с тампон, изкривен

под тъп ъгъл); храчка.

 Материалите се посяват на среда на Борде-Жангу. Препоръчва се в средата за

култивиране да се включва цефалоспорин, за да се потисне растежа на

представителите на нормалната микрофлора на горните дихателни пътища. След 3

до 5 дневно култивиране, при поява на характерни колонии се изолира чиста

култура. Правят се микроскопски препарати и биохимична идентификация;

директна аглутинация; ELISA; PCR (метод на избор за диагностика).

Профилактика – ваксина, която е включена в задължителния имунизационен

календар.

Лечение – Макролиди (Азитромицин, Кларитромицин), Беталактамни антибиотици,

хинолони.

Род Brucella

Бруцелозата е хронично рецидивиращо заболяване, характеризиращо се с вълнообразна

температура, токсинни явления, и прояви от страна на всички органи и системи.

Морфология – Бруцелите са Gram (-) отрицателни кокобактерии (къси пръчици).

Неподвижни. Не образуват спори и капсули. Строги аероби. Взискателни – изискват

богати пептонни среди, с добавяне на серум. Оптималната температура за развитието им е

37°С, но могат да се развиват при температури от 20°С до 40°С. Някои от видовете се

нуждаят от 10-20% СО 2 . Слабо ферментират въглехидрати до киселина без газ. Каталаза и

оксидаза (+) положителни. Метил-род и Фогес-Проскауер (-) отрицателни. Индол (-)

отрицателни. Разграждат нитратите до нитрити. Повечето са уреаза (+) положителни.

Имат сложен антигенен строеж. Притежават ендотоксини. Високо устойчиви са във

външна среда – в почва и вода се запазват жизнеспособни около 2 месеца; в мляко и

млечни продукти – 10 дни; в заразено месо – 45 дни; издържат във фекалии, кожа, вълна.

Входна врата – лигавици, кожа. Регионарни лимфни възли → размножаване и

проникване в кръвта → размножаване в слезка, черен дроб, костен мозък, лимфни възли

(образуват се грануломатозни възли).

Основни пътища за пренасяне – контактен (при ветеринарни лекари, животновъди),

аерогенен (при обработка на кожи, вълна), алиментарен (при консумация на сурово

мляко и млечни продукти, получени от болни животни).

Някои видове бруцели са патогенни само за животни. Бруцелозата е зооноза. Източник

и резервоар на заразата са кози, овце, говеда, свине. Бруцелите се отделят в голямо

количество със заразения плод, плацентата, околоплодните води при аборт, с месото,

млякото, урината, секретите на болните животни. Болният човек рядко е източник на

зараза. В плацентата бременните жени нямат еритритол, както е при животните и за

това не се стига до аборт.

Клинични форми:

1. Остра форма – инкубационен период – от 1 до 6 седмици. Остро начало, с

отпадналост, главоболие, втрисане, висока температура, силни болки в гърба и

крайниците. При липса или при неадекватно лечение → вълнообразна температура,

обилно нощно изпотяване, голяма загуба на тегло. При прогресиране на

заболяването се засягат очи, кожа (обриви), стави.

2. Хронично протичане – оплакванията продължават повече от 12 месеца след

поставяне на диагнозата.

Усложнения: стави (артрит, остеомиелит), стомашно-чревен тракт (колит), черен дроб,

бял дроб (пневмония), отделителна система (бъбречни абсцеси), очни усложнения и др.

Микробиологична диагноза:

1. Материали за изследване - кръв за хемокултура (трикратно за 24 часа); кръв за

серологично изследване; биопсии от черен дроб, слезка, лимфни възли в хронична

фаза, пунктати (синовиални, плеврални); трупни материали; материали от болни

животни (абортиран плод, плацента); хранителни продукти.

2. Директна микроскопия - без стойност, защото бруцелите са вътреклетъчни

бактерии и се оцветяват трудно по Gram.

3. Културелно изследване - Материалите се работят в лаборатории от трето ниво на

защита. Правят се посявки върху Бруцела агар, Колумбия агар, шоколадов агар,

кръвен агар. Посявките се култивират на 36°-37°С, в атмосфера с 5-10% СО 2 ,

минимум 48 часа. Биологичен метод – култивиране в морско свинче. Серологично

изследване – реакция аглутинация на Райт (тип Видал); други аглутинационни

тестове; имунологични методи; PCR.

Профилактика – жива ваксина, която се прилага на лица, живеещи в райони с бруцелоза.

Ограничаване на заболяването сред домашните животни. Ветеринарен надзор върху

получаваните от тях продукти.

Лечение – продължително (минимум 30-45 дни). За избягване на рецидиви се използва

комбинация от антибиотици. Използват се тетрациклини (Доксициклин), аминогликозиди

(Гентамицин). При усложнения се използва и тройна комбинация от антибиотици.

Понякога е наложително и хирургично лечение.

Род Legionella

Легионелите са открити за първи път във Филаделфия, при епидемия от тежка пневмония

с висока смъртност, сред участниците на Конгрес на Американския легион. Причината се

оказва контаминирана вода от климатичната инсталация на хотела.

С най-голямо значение за човешката патология е Legionella pneumophila.

Легионелите са Gram (-) отрицателни пръчици, с полярно разположени ресни. Могат да

образуват пили. Не образуват спори. Те са факултативни вътреклетъчни бактерии.

Строги аероби. Оптималната температура за развитието им е 30°-40°С. За култивирането

си изискват 2.5-5% СО 2 и 60-80% влажност. Растат бавно - след 7-10 дни се получават

дребни, гладки, плоски колонии, с жилава консистенция (точат се при опит да се вземат с

йозето). Много са взискателни към хранителни среди. Използват се специални

такива: BCYEA (буфериран въглищнодрождев агар, съдържащ растежни суплементи),

среда на Вадовски-Yee, Feely-Gorman-агар. Оцветяват се по Гимза. Каталаза, ДНАза,

липаза (+) положителни. Не разграждат захари. Уреаза, нитрати (-) отрицатени.

Притежават О и Н-антигени.

Фактори на патогенност и вирулентност – пили, микрокапсули, ендотоксин,

цитотоксин, хемолизин, протеолитични ензими.

Легионелите са широко разпространени в естествени водоизточници, във влажна среда

(кал, тиня), реки, езера, подпочвени води, минерална вода, термални извори, в смески за

цветя. В морета не се развиват, заради солената вода. Съжителстват заедно с други

водни микроорганизми.

Легионелозата е протозооноза. Боледуват протозои и човек. Не се предава от човек

на човек. Резервоар са протозоите (главно свободно живеещите амеби). Фактори за

предаване на заразата са направени от човека „водни“ съоръжения - водоснабдителни

системи (кранове, душове и др.), климатични и охладителни инсталации, овлажнители за

въздух, фонтани. Механизъм на заразяване – чрез инхалиране. Входна врата са

бронхиолите и алвеолите на белия дроб.

Според клиничните изяви легионелозите се делят на:

1. Субклинична инфекция – има високи титри на антителата; липса на заболяване в

анамнезата.

2. Понтиак треска (остра непневмонична форма) – къс инкубационен период (5-66

часа). Внезапно втрисане, кашлица, мускулни болки. Пълно възстановяване до 1

седмица. Няма рентгенови данни за пневмония. Използва се само симптоматична

терапия. Рискови фактори за заразяване – басейни, хотели с фонтанчета, кафенета

наоколо.

3. Легионерска болест (пневмония) - инкубационен период 2-14 дни. Внезапно

начало, температура над 39°С, главоболие, мускулни болки, непродуктивна

кашлица. Има рентгенови данни за пневмония. Има и извън белодробни симптоми

– диария, кожни обриви, артрит, остра бъбречна недостатъчност. Възстановяването

е бавно. Лечение – Макролиди, респираторни Хинолони.

Микробиологична диагноза:

1. Материали за изследване – храчки, аспирати, промивни води, урина, кръв за

хемокултура; материали от външната среда – проби вода, смивове от утайки във

водопроводни съоръжения и др.

2. Методи за изследване на легионелна инфекция – изолиране на бактерия; директно

откриване на бактериален антиген или нуклеинова киселина в клиничен материал;

доказване на серологичен отговор спрямо бактерия (индиректен

имунофлуоресцентен метод, ELISA).

3. Култивиране – успоредно посяване на селективен и неселективен агар;

4. Генетични методи – real-time PCR.

Лечение – продължава около месец – Макролиди (Азитромицин, Кларитромицин),

Хинолони (Левофлоксацин, Ципрофлоксацин).

Методи за борба с легионелите – механично почистване; ултравиолетови лъчи +

ултразвук; озониране; хлорен диоксид (силен дезинфектант, подходящ зя топла и студена

вода; най-доброто средство до момента).

49

Род Haemophilus

H.influenzae – Gram (-) отрицателни кокобактерии с много малки размери. На

микроскопски препарат от клинични материали се разполагат поединично, на групи и

клетките на някои щамове образуват капсула.

Факултативни анаероби. Оптималната температура за развитите е 37°С. За култивиране се

използват среди с кръв и хемоглобин. След 24 часа колониите на капсулните щамове са

матови, с мукоиден вид, а на безкапсулните – по-дребни, леко изпъкнали, гладки,

прозрачни. На кръвен агар не образуват хемолиза. При наличие на други бактерии

(стафилококи, стрептококи) в посявките, които образуват необходимите за растежа на

H.influenzae фактори Х и V, колониите му се разполагат в близост до тях и имат по-голям

размер (феномен на сателизъм). Посявката, в която има колонии на H.influenzae има

миризма на индол. H.influenzae имат слабо изразена биохимична активност – ферментира

глюкоза до киселина без газ, не разгражда лактоза и захароза; индол и уреаза (в по-голям

%) са (+) положителни, редуцират нитратите до нитрити, каталаза и оксидаза (+)

положителни; феномен на сателизъм (+) положителни; изискват за растежа си X и V

факторите.

Антигенен строеж: щамовете с капсули имат полизахариден антиген. Според него

H.influenzae се делят на 6 серотипа (от a до b). В капсулните и в безкапсулните щамове

има 2 соматични протеинови антигени – P и M.

Фактори на патогенност и вирулентност: пили, полизахаридна капсула, ендотоксин,

IgA-протеаза.

H.influenzae е неустойчив във външна среда.

Безкапсулните щамове са нормални обитатели в горните дихателни пътища в повечето

здрави хора. Вирулентните капсулни щамове (особено серотип b) предизвикват

предаващи се по въздушнокапков механизъм инфекции (ринофарингит, ларинготрахеит,

епиглотит, пневмония, синуит, конюнктивит, менингит и др.). По-често боледуват деца.

H.influenzae може да причини и бактериемия. Водещ причинител е на бактериални

менингити при деца от 5 месечна до 5 годишна възраст. Той е и един от най-честите

причинители на вторични инфекции на долните дихателни пътища (след усложнения на

вирусни инфекции – грип, морбили).

Микробиологична диагноза:

1. Материали за изследване – назофарингеален секрет, храчки, гной, ликвор, кръв и

други.

2. Микроскопия по Gram и за капсули – с ориентировъчно значение.

3. Културелно изследване – посявки на кръвен и шоколадов агар; биохимична

производителност на чиста култура и антигенния й анализ с типово специфични

антисеруми (търговски латекс-аглутинационни тестове - с антисеруми можем да

кажем дали е тип b или не); латексаглутинационни тестове и за доказване на

антиген в материала (например в ликвор); имунофлуоресцентен метод и PCR за

серотипиране; автоматизирани методи.

Лечение: Беталактамни антибиотици, Макролиди, Флуорохинолони.

Профилактика: задължителна ваксина.

52

Род Corynebacterium

Коринебактериите са Gram (+) положителни пръчковидни, неподвижни микроорганизми,

които не образуват спори и капсули.

Делят се на: патогенни видове – C.diphtheriae, C.ulcerans; вътреболнични видове –

C.jeikejum, C.urealyticum; нормална флора – C.xerosis, C.pseudodiphthericum.

Corynebacterium diphtheriae:

Морфология - Gram (+) положителни пръчици, със заоблени и удебелени краища, поради

което имат изглед на гирички. На всеки полюс има по едно метахроматично телце на

Ернст-Бабеш, което може да се наблюдава при оцветяване по метода на Найсер. На

микроскопски препарат се разполагат обикновено по двойки – V-образно, L-образно. Не

образуват спори и капсули и са неподвижни.

Културелни свойства и биохимична производителност – дифтерийните бактерии са

аероби. Оптималната температура за развитието им е 37°С, но растат в границите от 15°

до 40°С. Взискателни са към хранителни среди. Най-добре растат върху кръвен агар и

среда на Льофлер. На средата на Клауберг растат с черни на цвят колонии, защото

редуцират калиевия телурит до елементарен телур. В течни хранителни среди растат с

равномерно, но много слабо помътняване на средата, малка утайка на дъното и нежна

ципа на повърхността.

Познати са три културелни типа дифтерийни бактерии – тип gravis, тип mitis, тип

intermedius. Те се различават по вида на своите колонии и биохимичната си

производителност. Характерно и за трите типа дифтерийни бактерии е че разлагат

глюкоза, малтоза до киселина без газ и не разлагат захароза.

В организма дифтерийните бактерии образуват силен, термолабилен екзотоксин.

От дифтерия боледува само човек, предимно деца на възраст от 1 до 15 г. и възрастни, ако

не са имунизирани. Източник на заразата са болният човек и заразоносителят. Входна

врата на инфекцията са дихателните пътища. Дифтерийните бактерии се локализират в

лигавицата на гърлото, сливиците, носа, ларинкса, трахеята, влагалището, конюнктивата,

наранената повърхност на кожата, ухото и др. Дифтерийните бактерии се размножават в

мястото на проникване и предизвикват възпаление, с образуване на фибринозни налепи

(псевдомембрани), плътно свързани с подлежащата тъкан и трудно отделящи се от нея.

Екзотоксинът на дифтерийните бактерии прониква в подлежащите тъкани и се

разпространява в целия организъм. Уврежда нервните клетки, сърдечната мускулатура,

бъбреците, надбъбреците и паренхимните органи.

Имунитетът след преболедуване е антитоксичен и не предпазва от носителство и от второ

преболедуване.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – гърлен, носен, ушен, вагинален секрет, секрет от

конюнктива, раневи секрет. При наличие на псевдомембрани секретът се взема на

границата със здравата тъкан.

 Микроскопия – по Грам и Найсер.

 Културелно изследване – посявки върху кръвен агар, среда на Льофлер, среда на

Клауберг. След 18-24 часа култивиране на 37°С, се появяват характерните колонии,

от които се приготвят препарати по Грам и Найсер и се изследва биохимичната им

производителност – каталаза (+) положителни, редуцират нитратите до нитрити,

хидролизират желатина и са уреаза (-) отрицателни.

 Доказване на токсигенност на C.diphtheriae:

 In vitro тест (метод на Елек) – върху повърхността на прозрачна твърда

хранителна среда се поставя ивица филтърна хартия, напоена със специфичен

антитоксичен противодифтериен серум. Перпендикулярно на нея под формата

на щрихи се засяват изпитваните за токсигенност култури и един контролен,

сигурно токсигенен дифтериен щам. Посявката се култивира на 37°С. След 48-

72 часа при токсигенните щамове се образува характерна преципитационна

ивица между посявката на съответната култура и филтърната ивица.

 In vivo тест на морско свинче – инжектират се интрадермално две бели морски

свинчета – едното опитно, а другото контролно, протектирано с дифтериен

антитоксин. На 24-72 час в опитното морско свинче на мястото на инжектиране

се появяват зачервяване, инфилтрат и некроза. Контролното животно не показва

изменения.

 PCR за доказване на токсин.

Профилактика – задължителна ваксина. Ваксината не предпазва от носителство.

Лечение – комбинирано – антибиотик (Пеницилини, Макролиди) и противодифтериен

антитоксичен серум.

53

Род Listeria

Патогенен за човека е видът L.monocytogenes.

Морфология – Gram (+) положителни къси пръчици. На микроскопски препарат се

разполагат подобно на коринебактериите. Не образуват спори и капсули. Развиват се в

широк температурен диапазон, включително и на 4°С. При температура 20-25°С образуват

ресни и са подвижни, а при температура 37°С са неподвижни. На нативен препарат от 6-

часова бульонна култура, култивирана на стайна температура, при наблюдение с

микроскоп, се наблюдава подвижност с преобръщане, „пируети“.

Културелни особености – аероби/микроаерофили. Не са взискателни към хранителни

среди, но по-добър растеж имат върху среди с глюкоза, кръв и серум. На кръвен агар след

24 ч образуват дребни, белезникави колонии, с тясна β-хемолитична зона. Каталаза (+)

положителни и оксидаза (-) отрицателни. САМР-тест (+) положителни.

При посявка на бод в полусолиден агар и култивиране на стайна температура, листериите

растат на 2-3 см под повърхността на средата, под формата на чадърче.

Имат слабо изразена биохимична активност. Разграждат глюкоза, малтоза и други захари

до киселина без газ. Индол и уреаза (-) отрицателни. Ескулин, Метил-Род и Фогес-

Проскауер (+) положителни.

Антигенен строеж – О и Н-антигени.

Листериите са патогенни за диви и домашни животни и гризачи. Разпространени са в

почва, растения, езерни и питейни води. Рискови групи за заразяване са бременни,

новородени, възрастни, имунокомпрометирани. Източник на инфекцията са диви и

домашни животни и гризачи. Заразяването може да стане по алиментарен път (чрез

консумация на заразено месо, непреварено мляко), по контактен път (при обработка на

животински продукти). Предаване от човек на човек е възможно само трансплацентарно

от майка на плод или чрез околоплодни води!

Клиника:

 при възрастни – висока температура, главоболие, мускулни болки; локални

инфекции – конюнктивити, кожни инфекции, ангина; системни инфекции (при

хора с имунен дефицит, трансплантирани, алкохолици) – сепсис, ендокардит,

пневмония, менингит.

 при бременни – протича като грипоподобно заболяване, води до аборт или

преждевременно раждане.
 при новородени – менингит.

Микробиологична диагноза:

1. Материали за изследване: от болен – гърлен секрет, конюнктивален секрет, пунктат

от лимфни възли, урина, ликвор, кръв за хемокултура; аутопсионни материали; от

новородени – кръв от пъпна връв, плацента, околоплодни води.

2. Микроскопия по Gram – с ориентировъчно значение.

3. Културелно изследване – посявка върху хранителни среди, обогатени с кръв и

серум (кръвен агар, Оксфорд агар, PALCAM-агар). Култивиране на 37°С от 24 ч до

8-10 дни. Колониите са дребни, сивкави, със слаба β-хемолиза. Оставят се посявки

и на стайна температура за доказване на подвижност (епруветка с полусолиден

агар).

4. Съществуват автоматизирани системи и PCR за доказване на листериите.

Лечение – Беталактамни антибиотици (Ампицилин) в комбинация или не с

Аминогликозиди (Гентамицин). Листериите са резистентни към Цефалоспорини.

54

Род Mycobacterium

Родът обхваща разнообразни, филогенетично сродни бактерии – бързорастящи,

бавнорастящи, некултивируеми, патогенни за животните и човека и непатогенни видове.

Родът се дели на две големи групи:

 Група на Mycobacterium tuberculosis complex (MBTC) – включва M.tuberculosis,

M.bovis, M.bovis BCG (ваксинален щам) и други.

 Група на микобактериите, различни от M.tuberculosis (МОТТ) - означават се като

„атипични“. Причиняват т.нар. микобактериози. Нормални обитатели са в почва,

вода, животни, птици и техните секрети и екскрети. Тук спадат: M.kansasii

(причинява инфекции при имунокомпрометирани индивиди), M.marinum (среща се

в сладки и солени води; засяга кожата, а след това кости и стави); M.avium,

M.ulcerans, M.leprae (причинява лепра и е некултивируем).

Белези, по които МОТТ се различават от класическия M.tuberculosis – имат различна

степен на киселинна устойчивост; широк температурен диапазон на растеж; различна

скорост на растеж; много от видовете са пигментирани в жълто до оранжево; при човек

често се свързват с прекарано заболяване или травма; често образуват гладки колонии,

които лесно се емулгират.

M.tuberculosis – открит от Робърт Кох. Бавно растящ, много устойчив микроорганизъм.

Не продуцира ендо- и екзотоксини. Не образува пигменти. Оптимална температура на

развитие 35°-37°С. Оптимално рН – 6.7-7. Облигатен аероб. Устойчив на киселини,

основи и алкохоли, поради високото съдържание на миколови киселини и липиди в

клетъчната им стена. Много трудно се оцветяват по Gram, отново поради наличието на

миколови киселини и липиди в клетъчната им стена. Специфичното за тях оцветяване е

Цил-Нилсен (M.tuberculosis се оцветяват в червено) - прави или леко извити пръчици на

микроскопски препарат.

За развитието си изискват среди, богати на белтъци, глицерин, витамини (твърди среди -

Льовенщайн-Йенсен, Петраняни, Финлейсон; течни среди – Сотон). Размножават се бавно

(за 3-4 седмици). Делят се веднъж на 24 ч. В течни среди образуват ципа (аероби). На

твърди среди образуват сухи, грапави, R-колонии, като трохички хляб, цветно зеле.

Колониите трудно се отделят от средата. Имат белезникав до кремав цвят.

Туберкулоза може да се развие при лоша хигиена, недоимъчно хранене, алкохолизъм,

СПИН, наркомания. Източник на заразата е болен човек, а при M.bovis – говеда. Най-

честият път на заразяване е въздушно-капковия, но заразяване може да настъпи и по

алиментарен и контактен път. След преболедуване се създава клетъчен имунитет. Той

може да се демонстрира с кожно-алергичната проба на Манту. Туберкулозата засяга

всички органи (бял дроб, бъбреци, кожа, кости, очи и други, без косми и нокти), но най-

честата форма е белодробната. През устната кухина, чрез тонзилите и шийните лимфни

възли, микроорганизмът може да навлезе в интестиналния тракт или да причини аднексит.

Първична туберкулоза - M.tuberculosis навлиза най-често по аерогенен път в белия дроб.

Там се фагоцитира от алвеоларните макрофаги, но успява да избегне фаголизозомата и се

размножава в макрофагите. След 10-14 дни се образува възпалителен процес и

M.tuberculosis се придвижва към съседните лимфни възли, където стимулира клетъчен

имунен отговор. Лимфните възли за увеличени (т.нар. първичен комплекс). Развива се

клетъчно-медииран имунитет. В повечето случаи процесът остава клинично неизявен и

само в част от случаите се развива вторична туберкулоза, при която причинителят се

разпространява по лимфен и кръвен път. Тя може да засегне по-широко белия дроб или

други органи. Това се случва след около месец или години.

При туберкулозата се наблюдават два типа увреждания:

 ексудативно – остра възпалителна реакция с образуване на ексудат и натрупване на

левкоцити около туберкулозните бактерии. Обикновено се наблюдава в бял дроб,

където се представя като пневмония. Процесът може да завърши с оздравяване или

да доведе до некроза на тъканта, преминавайки във втори тип продуктивно

увреждане.

 продуктивно – образува се хроничен гранулом (туберкул).

Белодробната туберкулоза се характеризира с кашлица, кървави храчки и неспецифични

симптоми като фебрилитет, нощни изпотявания, отпадналост, понижен апетит, отслабване

на тегло.

Първична инфекция има най-често в детството. Имунитетът е клетъчен. Създаденият

имунитет може да се демонстрира с кожно-алергичната проба на Манту. Тя се позитивира

в 4-та и 7-ма седмица от заразяване или имунизация. Пробата се прави с пречистен

протеинов дериват (ППД). На воларната страна на предмишницата се инжектира

вътрекожно 0.1 мл ППД. Реакцията се отчита след 48-72 часа. Измерва се не

зачервяването, а индурацията (инфилтрацията с мононуклеарни левкоцити). За

положителна реакция се приемат 10 мм, а 5 мм и повече се смятат за положителна реакция

при индивиди, които са били в контакт с болни от туберкулоза и при

имунокомпрометирани пациенти (напр. HIV положителни пациенти). При имунизирани

пробата на Манту също може да е положителна. В този случай се препоръчва да се

използва Квантиферонов тест. С него се доказва продукцията на интерферон гама от

туберкулозните бактерии и тестът не се влияе от BCG имунизацията.

Микробиологична диагностика:

Материали за изследване при туберкулоза:

При хронични форми материали се вземат на 2ри, 3ти, 6ти месец. Пробите могат да се

съхраняват в хладилник до 48 ч.

 Материали от дихателна система – храчка - 3 поредни дни; след предварително

изплакване на устната кухина. Ако пациентите не могат да отделят храчка –

трахеални промивни води, материали от бронхиологично изследване.

 Материали от храносмилателна система – урина – сутрешна, след тоалет.

 Материали от полова система – еякулат, менструална кръв (2-3 месеца поред).

 Материали от кожа и меки тъкани – раневи секрет.

 Материали от затворени кухини – пунктати (плеврален, ставен, периакардиален),

ликвор.

Микроскопия и посявки: От всички материали (с изключение на малко количество

ликвор) се прави директна натривка, оцветяване по Цил-Нилсен (на син фон

туберкулозните бактерии се наблюдават като нежно оцветени червени пръчици). След

като се направи натривката, материалът се обработва (унищожаване на останалата флора и

освобождаване на туберкулозните бактерии от муцина, който ги обвива). От така

деконтаминирания материал се провежда културелно изследване - правят посявки на 2

твърди и 2 течни хранителни среди.

Твърди хранителни среди - Льовенщайн-Йенсен, Петраняни, Колетсус. Течни хранителни

среди – бульон Льовенщайн-Йенсен, MGIT (за апаратно доказване; предназначена е за

бързо култивиране, видова идентификация и тестване на лекарствената чувствителност).

Льовенщайн-Йенсен е селективна хранителна среда. Съдържа багрило (малахитово

зелено). На твърдата среда, след около 56 дни M.tuberculosis дава сухи, грапави,

жълтеникави колонии, като трохички хляб/цветно зеле.

Други: Кожно-алергична проба Манту; Квантиферонов тест; PCR.

Лечение на туберкулозата – с противотуберкулозни средства – Изониазид, Етамбутол,

Рифампин; използват се и някои антибиотици – Аминогликозиди (Канамицин, Амикацин),

флуорохинолони (Левофлоксацин, Моксифлоксацин).

Фази на лечение:

 интензивна начална фаза – около 2 месеца, с 4 медикамента, в стационар;

 продължителна фаза – 4-6 месеца, не изисква много медикаменти, домашно-

амбулаторна обстановка.

Ваксина – задължителна.

Други микобактерии: M. avium complex, M. scrofulaceum, M. marinum.

Mycobacterium leprae

Gram (+) положителни, киселинноустойчиви бактерии. Оцветяват се много добре по Цил-

Нилсен - на препарат лепрозните бактерии са оцветени в червено, с пръчковидна форма и

са разположени поединично или са струпани успоредно един до друг. Досега M.leprae не е

култивиран в хранителни среди или в клетъчни култури. За изучаването му се използва

биологичният модел – заразяване на бели мишки.

M.leprae притежава много на брой различни антигени.

M.leprae е много устойчив във външна среда, на физични и химични средства. Върху

повърхности и предмети преживява с години.

M.leprae причинява лепра. Лепрата е антропоноза. Единствен източник на заразата е

болният човек. Болният може да заразява през цялото време на боледуването.

Причинителят може да се предаде при продължителен контакт с болния чрез откритите

язви по кожата и лигавиците по механизма на външните покривки или с носните секреции

по въздушно-капков механизъм. През неувредена кожа M.leprae не преминава. Важно

значение за разпространението има контактно-битовия път. Замърсените ръце също имат

значение. Приема се ролята на насекомите за механичното пренасяне на заразата.

Лепрата е хронично грануломатозно заболяване, което аткува повърхностните тъкани и

по-специално кожата и периферните нерви. Входната врата са повредената кожа и

лигавици, както и лигавицата на горните дихателни пътища. Инкубационният период е

много дълъг – от 3-7 до 15-20 години.

M.leprae е факултативен вътреклетъчен бактерий, който се размножава в макрофагите.

Клинични форми на лепрата:

 Лепроматозна лепра – наблюдават се макрофаги, изпълнени с бактерии. Бактериите

се откриват в тъканите, дори и в привидно здрава кожа. Деструктивните лезии са

по кожата, периферните нерви, горните дихателни пътища, ръцете и стъпалата. По

хематогенен път M.leprae се разпространява и размножава в различни органи

(черен дроб, слезка, костен мозък).

 Туберкулоидна лепра – лезиите са организирани в грануломи, където в

макрофагите се наблюдават единични M.leprae. Бактериите често отсъстват на

микроскопските препарати или е трудно да се открият. Засягат се кожата и

периферните нерви. Лезиите са еднични или малко на брой. В засегнатите области

нервите са удебелени и болезнени. Развива се понижена до липсваща

чувствителност, мускулна атрофия. Чести са травмите и инфекциите.

Диагноза: Микроскопското откриване на киселинноустойчиви бактерии по метода на Цил-

Нилсен в препарати, приготвени от материали, взети чрез остъргване или кожна биопсия,

секрет от носната лигавица, пунктати от лепрозните възли е доказателство за лепра. При

туберкулоидната форма обаче могат да не се открият бактерии. Хистологично откриване

на задебелени нерви, дори в отсъствие на бактерии, също е доказателство.

Лечение: Продължителен курс със Сулфонамиди.

55

Род Bacillus

B.anthracis - Gram (+) положителни прави пръчици, с големи размери. Клетките им се

разполагат в дълги верижки, като бамбукови пръчки. Образуват капсули в организма на

човек и на чувствителните животни, която е изградена от белтъци. Не образува ресни

(неподвижен). Може да образува спори при неблагоприятни условия. Те се разполагат

централно в клетката и не я деформират.

Аероби. Не са взискателни и се развиват на обикновени хранителни среди. На месо-

пептонен агар вирулентните колонии са непрозрачни, грапави, с неравни краища и се

оприличават на „лъвска грива“. Невирулентните щамове на месо-пептонен агар

образуват гладки S-колонии. На кръвен агар не образуват хемолиза. При посявка на бод

в епруветка с месо-пептонен желатин и култивиране на стайна температура (20°-22°С)

след 2-5 дни дават характерен растеж с вид на „обърната елха“. При култивиране в

месо-пептонен бульон образуват памукообразна утайка. По-голяма част от

антраксните щамове разграждат до киселина без газ много от въглехидратите. Индол и

уреаза са отрицателни.

Антигенна структура – антраксният бацил има видово специфични антигени, които са

общи с антигените на някои други бацили. С най-голямо значение от антигените му са:

капсулният антиген; соматичният полизахариден О-антиген; протективният протеинов

антиген, който е един от компонентите на антраксния екзотоксин.

Фактори на патогенност и вирулентност – капсула, екзотоксин. Екзотоксинът се

състои от 3 компонента: едема фактор (предизвиква оток); летален фактор (причинява

смърт на мишки); протективен антиген (със силни имуногенни свойства).

Устойчивост – вегетативните форми не са особено устойчиви към действието на

физични и химични фактори. Но спорите проявяват голяма устойчивост. В почвата

могат да се запазят до 40-50 г. Те могат да се унищожат с автоклавиране (121°С, 1.5

атмосфери налягане, 20-30 мин.).

От антракс боледуват главно тревопасни селскостопански животни (овце, крави, свине

и др.), но могат да заболеят и диви тревопасни и хищни животни. Птиците не

боледуват.

Антраксът е зооноза. Източник на заразата са болните или умрели от антракс животни,

както и продукти или суровини, получавани от тях (месо, кожи и др.). Най-често

заболяват животновъди, ветеринарни лекари и хора, работещи в предприятия за

получаване на продукти и суровини от животински продукти.

Главни пътища за предаване на заразата са: контактен (при хора, имащи контакт с

болни животни и с месото и кожите на заклани болни животни); аерогенен (при

вдишване на прах, съдържащ антраксни спори); алиментарен (при консумиране на месо

от болни животни).
Входна врата за инфекцията са кожата (при нарушена цялост) и лигавиците на

респираторния и стомашно-чревния тракт. В местата на проникване се развива

възпаление с некроза, оток и увеличаване на регионарните лимфни възли. При

първична кожна локализация инфекцията може да остане ограничена, но в по-голямата

част от случаите бактериите проникват в кръвта и предизвикват сепсис.

Клинични форми:

 Кожна форма (pustula maligna) – най-често срещаната форма на антракса.

Засяга обикновено кожата на ръцете, лицето и шията. Развива се макула; папула;

везикула, със серозно съдържимо; пустула с кръвенисто-виолетов цвят – след

пукването й се образува некротична язва, обградена с оточна зона.

Температурата е висока.

 Белодробна форма – протича като много тежка пневмония, с отделяне на

кървави храчки и висока температура.

 Чревна форма – протича като тежък гастроентерит, с кърваво-слузна диария,

силна интоксикация и висока температура.

 Септична форма – може да се развие първично или вторично в хода на другите

форми на антракса. Протича с тежки кръвоизливи и висока температура.

Микробиологична диагноза:

 Материали – съдържимо от кожни лезии, храчки, фецес, кръв и др.; проби от

хранителни продукти, кожи, прах, почва, вода.

 Микроскопско изследване по Gram и препарати за капсула и спори.

 Посявки на обикновени течни и твърди хранителни среди, кръвен агар.

 Биологично изследване.

 Имунофлуоресцентен метод.

Специфична профилактика - има жива и химична ваксини. Химичната ваксина

съдържа протеиновия протективен антиген на антраксния бацил.

Лечението е с Пеницилин, Тетрациклини, Хинолони.

56,57,58

Род Clostridium
Род Clostridium- анаеробните представители на семейство Bacillaceae!

Clostridium tetani

Gram (+) положителен пръчковиден микроорганизъм. На микроскопски препарати се

разполага поединично или във верижки. Образува перитрихиално разположени ресни.

Няма капсула. Извън организма образува спори, които преживяват дълго. Те се

разполагат в края на клетката и за това тя се оприличава на барабанна пръчица или

карфица.

Облигатен анаероб. Взискателен към хранителни среди. За култивирането му се

използват твърдите хранителни среди кръвно-глюкозов агар на Цайслер, лактозо-

жълтъчно-млечен агар на Уилис-Хобс и други. На агар на Цайслер расте като

мрежовидни, нежни колонии, със склонност към пълзене или като овални колонии със

странични израстъци. Около колониите понякога има слаба хемолиза. В течна среда на

Тароци дава помътняване и утайка. Метаболитно неактивен е.

Антигенен строеж: соматични и Н-антигени.

Фактори на патогенност и вирулентност: екзотоксин, който е един от най-силните

токсини. Той е белтък и е термолабилен. Има два компонента – тетаноспазмин и

тетанохемолизин, който разрушава еритроцитите. Тетаноспазминът предизвиква

мускулни спазми и хиперрефлексия.

За да се унищожат спорите на тетаничния бацил е необходимо автоклавиране при

121℃, 1.5 атмосфери налягане, за 30 минути. В почвата те могат да се за пазят десетки

години.

Тетаничният клостридий е представител на нормалната флора в червата на

тревопасните животни. При развитието му в чревния тракт на животните той не

предизвиква заболяване, поради инактивирането на тетаничния екзотоксин от

протеолитични ензими. Едър и дребен рогат добитък, кучета и котки могат да заболеят

от тетанус само при попадане на спори на причинителя в рани на животните.

Основен резервоар и източник на зараза са тревопасните животни. В червата на част

от хората също се установява тетаничния бацил и затова се счита, че и те могат да

бъдат източник на зараза. С изпражненията на тревопасните животни и на част от

хората вегетативните клетки на причинителя попадат в почвата, където от тях се

образуват спори. Освен в почвата, тетанични спори могат да се съдържат и в праха в

жилищни помещения, по предмети, дрехи, инструменти.

Тетанусът е покривна инфекция и се развива при попадане на спори на причинителя в

наранени кожа и лигавици. Входна врата могат да бъдат: дълбоки и повърхностни рани,

получени от огнестрелно или хладно оръжие, при убождания и охлузвания; увредените

тъкани при изгаряния и измръзвания; пъпната рана при новороденото; операционни и

инжекционни рани и други. Рискови групи: неваксинирани, селскостопански

работници, строителни работници, спортисти, деца и наркомани.

Инфекцията обикновено е екзогенна, но понякога може да бъде и ендогенна – при

перфорация на тънкото черво, при коремен тиф, при коремни операции и др.

След постъпването на тетаничните спори във входната врата, те се превръщат във

вегетативни клетки и се локализират и размножават само в травматизираните тъкани,

защото причинителят на тетануса няма инвазивни свойства. Проявите на болестта се

дължат на образуването на екзотоксин. След освобождаването му от клетките, той се

пренася до главния и гръбначния мозък по кръвен и нервен път.

Тетанусът може да бъде: генерализиран; локализиран (с благоприятна прогноза); на

новороденото (от пъпната връв – с лоша прогноза).

Инкубационният период е от 6 до 14 дни. При човек тетанусът се развива

десцендентно: Първо се получава ригидност и гърчове на дъвкателната мускулатура

(тризмус). След това се засяга мимическата мускулатура с характерна насилствена

гримаса на сардоничен смях (ризус сардоникус). След това се обхваща мускулатурата

на врата, гръдната стена, гръбначния стълб и крайниците. При засягане на

екстензорните мускули, се получава характерно извиване на тялото назад, при което

болният се опира само на тила и на петите (опистотонус). Развиват се и

генерализирани тетанични гърчове, които се повтарят неколкократно в денонощието.

Болните са в пълно съзнание. Смърт може да настъпи, поради задушаване в следствие

на парализа на мускулатурата на ларинкса и диафрагмата или резултат на сърдечно-

съдов колапс.

Имунитет: с ограничена продължителност; възможни са повторни заболявания.

Микробиологична диагностика:

 Материали за изследване – секрети от кожа, рани, късчета некротична тъкан,

гной, секрет от пъпна рана, кръв и други; от външната среда – почва, прах.

 Микроскопско изследване (с ориентировъчно значение) – препарат по Gram,

препарат за доказване на спори.

 Само част от културите са положителни (много са чувствителни към кислород).

Дават слаб растеж на хранителни среди – едва видима пелена (пълзи) и лека

хемолиза.

Лечение: при всяко нараняване, пострадалият се ваксинира с тетаничен анатоксин;

добра обработка на раната; Метронидазол.

Профилактика: задължителна ваксина.

Clostridium botulinum

Gram (+) положителен микроорганизъм, с пръчковидна форма. Не образува капсула.

Образува субтерминално разположени овални спори. Строг анаероб. Може да се

развива на обикновени хранителни среди, но с диагностични цели се използва кръвен

агар, агар на Цайслер, агар на Уилис-Хобс и други. На среди, които съдържат кръв,

често около колониите му има тясна хемолитична зона. Колониите му са гладки,

плоски, с неправилна форма или грапави, плоски, със странични израстъци. В течна

среда на Тароци отначало дава мътнина, а след това утайка на дъното и просветляване

на течността. C.botulinum има силно изразена биохимична производителност. Той е

захаро- и протеолитичен.

Антигенна структура: притежава соматични и Н-антигени. Силни антигени са и

екзотоксините.

Фактори на патогенност и вирулентност: ботулинов екзотоксин (най-силната

известна отрова). Той е комплекс от токсичен компонент и нетоксични белтъчни

компоненти. Устойчив е на силно кисело рН и не се разрушава от протеолитичните

ензими в стомашно-чревния тракт. Токсинът потиска предаването на нервното

възбуждение и се стига до вяли парализи.

Спорите на C.botulinum са много устойчиви. За унищожаването им е необходимо

автоклавиране на 121°С, 1.5 атмосфери налягане, за 30 минути.

От ботулизъм могат да боледуват конете, едрият и дребен рогат добитък и домашните

птици. Заболяванията в тях се развиват след консумиране на фураж, в който има

C.botulinum и в следствие на това в него се е натрупал ботулиновия екзотоксин.

Естествена среда за обитаване на ботулиновия екзотоксин е почвата. Може да бъде

установен и в изпражненията на животни, в райони, където се наблюдават заболявания

сред тях. Съдържащите се в почвата и тинята спори на ботулиновия клостридий, могат

да попаднат по зеленчуците, плодовете, месото, рибата. В случай на недобро

консервиране на тези продукти, в тях могат да останат жизнеспособни спори на

причинителя. При анаеробни условия и подходяща температура, тези спори могат да се

превърнат във вегетативни клетки, които се размножават и в следствие на това в

неправилно консервираните хранителни продукти се натрупва ботулинов екзотоксин.

При консумиране на такива хранителни продукти се развива ботулинова хранителна

интоксикация. Екзотоксинът се резорбира в червата и постъпва в кръвния ток. След

това достига до периферните нервномускулни синапси. Блокира освобождаването на

ацетилхолин и с това предизвиква основните болестни прояви. Уврежда ганглийните

клетки на централната и вегетативната нервна система.

Детски ботулизъм – развива се при бебета на възраст между 3 и 26 седмици. Възниква

при поглъщане на спори на причинителя, при подслаждане на водата и храните им с

пчелен мед, в който се съдържат спори на C.botulinum. Клинично се изявява със

слабост, адинамия, запек, нарушено сучене.

Раневи ботулизъм – получава се при контаминиране на рани със спори на

причинителя. Той е рядка форма на заболяване, главно при военни условия.

Ботулизъм – клинична картина:

Инкубационният период е от 5 часа до 8 дни. Заболяването може да започне с

нехарактерни симптоми – тежест и болки в корема, главоболие, повръщане и др.

Особено характерни са симптомите, дължащи се на парализа на очните мускули –

птоза на клепачите, нарушения в акомодацията, двойно виждане, разширени зеници и

други. Има затруднения в гълтането до невъзможност за извършването му. Говорът е

нарушен – става груб, гъгнив, стига се до афония. Появяват се смущения в

уринирането. Намалява и понякога спира секрецията на слъзните, слюнчените и

потните жлези. Дишането става учестено, повърхностно, неритмично. Температурата е

нормална. Съзнанието на болния е запазено. Смъртта може да настъпи поради

парализа на дишането или спиране на сърдечната дейност.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване: повърнати материи, промивни води от стомаха,

изпражнения, урина, кръв; остатъци от консервирани храни, колбаси и други;

месни, рибни, зеленчукови, плодови консерви и други.

 Храна, фецес, серум се тестват за токсин – проба за неутрализация на токсина с

мишки.

Контрол на инфекцията – ботулинов антитоксичен серум; Метронидазол или

Пеницилин; поддържане на дишането; прорастването на спорите се предотвратява при

съхранение на храните на 4°С; токсинът се разрушава от затопляне на храната на 80°С

за 20-30 минути; да не се дава пчелен мед на деца до 1 година.

Лечение: антитоксин; алтернатива – антитоксин + Пеницилин G; на новородени –

човешки ботулинум имуноглобулин.

Clostridium difficile

При провеждане на антибиотична терапия често се наблюдават като странични

действия заболявания на стомашно-чревния тракт. Клинично те варират от чести, до

леки и краткотрайни диарии, до по-редки, но твърде тежко протичащи

псевдомембранозни колити. Причинител на свързаните с антибиотична терапия тежки

псевдомембранозни колити е C. diffcile.

Морфология: тънки, пръчковидни, Gram (+) положителни микроорганизми.

Притежават ресни. Образуват субтерминално разположени спори. Растат в

температурния диапазон между 25°С и 45°С, като оптимална температура е 30°С.

Облигатни анаероби. Могат да растат на кръвен агар или на сложни синтетични

хранителни среди, които трябва да съдържат аминокиселини. На твърди хранителни

среди дават едри, грапави R, плоски, матово-бели колонии. Захаролитични и слабо

протеолитични са. Разграждат манитол, сорбитол, глюкоза. Ескулин положителни.

Образуват сяроводород. Образуват характерни мастни киселини.

Антигенен строеж: соматични ресничести Н-антигени. Образуваните от C.diffcile два

екзотоксина имат силни антигенни свойства.

Фактори на патогенност и вирулентност: Tоксин А – мощен ентеротоксин, имащ и

слаба цитотоксична активност. Предизвиква свръхсекреция на течности, хеморагична

некроза. Токсин В – силен цитотоксин. Повечето щамове образуват и двата токсина и

те могат да се установят в изпражненията на болните от псевдомембранозен колит. Има

щамове, които образуват само един от токсините и такива, които не ги образуват.

Нетоксичните щамове не причиняват псевдомембранозен колит.

Спорите на C.diffcile са високо устойчиви във външна среда.

C.difficile се изолира от почва, от изпражнения на коне, кучета и домашни птици.

Установява се и в болнична среда. Приема се, че може да влиза в състава на чревната

нормална флора на част от хората. Може да се пренася от човек на човек по фекално-

орален път.

Клинична картина: 1. Безсимптомна колонизация; 2. Постантибиотична диария; 3.

Псевдомембранозен колит – водниста, кървава диария, с плаки и микроабсцеси в

червата; чести рецидиви; свръхрастеж след потискане на нормалната чревна флора;

рискови групи – хоспитализирани, лекувани с антибиотици.

Микробиологична диагностика:

 Материали за изследване: фецес за токсин – в стерилен контейнер; ако по

някаква причина изследването се забави, фецесът може да престои 3-4 дни на

4°С; фецес за култура – в стерилна среда;

 Културелно изследване: посявки на циклозерин-цефокситин-фруктозов агар –

жълти колонии като счупено стъкло, мирис на конюшня.

 Биохимично доказване.

 Доказване на токсина с клетъчни култури или ELISA.

Лечение: Метронидазол, пробиотици; Ванкомицин – при бременни и деца под 1-

годишна възраст; почистване на болничните стаи.

ПРИЧИНИТЕЛИ НА ГАЗОВА ГАНГРЕНА

Газовата гангрена е остра ранева инфекция, която се характеризира с токсемия, местен

възпалителен процес с некроза на тъканите и обилно образуване на газ в тях.

Клостридиите които могат да причинят газова гангрена са: C.perfringens, C.novyi

(oedematiens), C.septicum, C.histolyticum.

C.perfringens е най-честият причинител на газова гангрена. Среща се в гениталния

тракт на около 5% от жените.

Морфология: Gram (+) положителни къси, дебели пръчици, със заоблени краища.

Образува капсула, не е подвижен. Образува спора, която деформира клетката и е

разположена субтерминално.

Патогенни фактори: образуват екзотоксин, състоящ се от 12 различни токсични

фракции, всяка с различно действие и антигенен строеж.

C.perfringens има 6 серотипа – A, B, C, D, E, F. Особено патогенни за човека са тип А,

причиняващи газова гангрена и тип С – некротичен колит. Некротичният колит се

наблюдава при хора, поели с недостатъчно температурно обработена храна, голямо

количество микроорганизми, продуциращи токсин.

Клинична картина: газова гангрена се развива при попадане на спори на C.perfringens в

рани. Инкубационният период е от 1 до 4 дни. В тъканите се наблюдава оток, некроза и

образуване на газ. Има гнилостна миризма от раната. Наблюдават се общи прояви на

интоксикация и висока температура. Често се налага ампутация.

Културелни особености: облигатни анаероби. Оптимална температура за развитие 37℃.

Не са взискателни към хранителните среди. На твърди хранителни среди C.perfringens

образува гладки или грапави колонии. За култивиране се използват тиогликолатни

среди, среда на Цайслер, среда на Уилис-Хобс. На средата на Уилсон-Блеър образуват

характерни черни колонии (феномен на лещените зърна). Имат много добре изразена

протеолитична активност. Разграждат въглехидратите с образуване на газ. Съсирват

млякото.

C. novyi (oedematiens) - Gram (+) положителни прави или леко извити пръчици.

Образува спора, която деформира клетката и е разположена субтерминално. Не

образува капсула. Подвижен е. Има сравнително по-слаба карболитична и

протеолитична активност. Има 4 антигенни типа – A, B, C, D. Токсините му нарушават

проницаемостта на кръвоносните съдове и предизвикват желатинозен оток. Няма газ.

C. septicum – Нормални обитатели на червата на човек и животни. Тънки Gram (+)

положителни пръчици, понякога и нишковидни форми. Подвижни перитрихи.

Взискателни към хранителни среди. На твърди среди образуват едри, гладки колонии.

Имат силно изразена биохимична активност, разграждат захарите с киселина и газ.

Продуцират токсин с летални, хемолитични и некротични свойства.

C. histolyticum - Gram (+) положителни по-дребни пръчици. Подвижни перитрихи.

Невзискателни към хранителни среди. Не ферментират захари. Проявяват силно

изразена протеолитична активност. Развива се в червата на човека и животните и от там

се отделя в почвата. В случите, когато причинява газова гангрена, тъканите изглеждат

като „смляни“ и некротични.

Микробиологична диагноза:
 Материали за изследване – раневи секрети, отпечатъкови препарати, късчета

тъкан, взети на границата със здравата тъкан, ексудат от рана. Материалите се

поставят в транспортни среди, подходящи за анаеробни бактерии и по най-

бързия начин се транспортират до лабораторията.

 Микроскопия – с ориентировъчно значение. Приготвят се препарати по Gram.

 Културелно изследване и биохимични тестове – правят се паралелно

анаеробни и аеробни посявки. Среди за анаероби – Тароци, Комкова,

тиогликолатна среда, Цайслер, Уилсон-Блеър. Посявките се култивират на 37℃.

Колониите на C.perfringens са сочни, кръгли, с изпъкнал център и сивкави на

цвят. След аериране на културата, колониите придобиват маслиненозелен цвят.

Около колониите се образува характерна двойна хемолитична зона, дължаща

се на тета- и алфа-токсините. Разгражда глюкоза, лактоза и захароза до киселина

и газ. Останалите клостридии имат по-слабо изразена захаролитична активност

и обикновено разграждат въглехидратите до киселина без газ. Съсирва много

бързо млякото – за около 3-4 часа, отделяйки голямо количество газ, който под

формата на мехурчета разкъсва съсирека, добиващ гъбеста структура.

Останалите клостридии коагулират млякото бавно – след 3-10 дни. C.novyi

(oedematiens) – образува колонии с неправилна форма, грапава повърхност,

неравни краища и бета-хемолиза. C.septicum – образува колонии, наподобяващи

нежен паяжинообразен налеп с бета-хемолиза. C.histolyticum – образува дребни,

безцветни до сивкави, кръгли, с гладки краища колонии без хемолиза. Не

ферментира нито един от въглехидратите. Всички клостридии втечняват

желатина и коакулирано мляко.

 Заразяване на опитни животни – с първичен материал или с кръв за доказване

на токсин, може да се заразят гълъби, морски свинчета, зайци, мишки, плъхове.

 Доказване на токсинообразуване.

Лечение: добра хирургична обработка на раните и приложение на високи дози

антибиотици – бета-лактами, метронидазол; хипербарна камера; антитоксични серуми.

59
Неспорообразуващи анаеробни бактерии

Неспорообразуващи анаеробни Gram (+) положителни бактерии: обитават кожата и

лигавиците. Те са опортюнистични микроорганизми, които се изолират в асоциация с

други бактерии от катетеризирани продължително време пациенти, индивиди с

простетични имплантати и др. Принадлежат към следните родове:

 Анаеробни коки – Peptostreptococcus

 Анаеробни неспорообразуващи пръчковидни бактерии – Actinomyces,

Propionibacterium, Mobiluncus, Lactobacillus, Bifidibacterium и др.

Род Peptostreptococcus: част са от нормалната флора на кожа и лигавиците на устната

кухина, дебелото черво и половите органи. Те са множество видове, вариращи по

форма и големина. В асоциация с други анаеробни и факултативно-анаеробни бактерии

причиняват инфекции на плеврата и белия дроб след аспирация на орални секрети,

синуити, мозъчни абсцеси, интраабдоминални инфекции и сепсис. Пептострептококите

участват в етиологията на възпаленията в малкия таз (ендометрити, салпингити,

бактериална вагиноза). Предизвикват инфекции на меките тъкани (гангрена),

ендокардит, остеомиелит.

Род Propionibacterium (P. acnes) – нишковидни, извити форми с изострени или

заоблени краища. Често са подредени в къси верижки или струпвания. Те са част от

флората на кожата, външното ухо, конюнктивата, орофаринкса, вагината. Каталаза (+)

положителни. Ферментират захарите с образуване на пропионова киселина. P. acnes

участва в етиологията на младежкото акне. Стимулира възпалителните процеси в

мастните жлези на кожата и продукция на пептиди, които привличат

полиморфонуклеарни левкоцити. Във фоликулите се натрупва гнойна секреция. При

фагоцитозата на бактериите, от левкоцитите се освобождават хидролитични ензими,

които руптурират фоликула. Причиняват също опортюнистични инфекции в пациенти с

простетични имплантати (изкуствени сърдечни клапи, стави и др.), съдови катетри.

Често се изолират като контаминанти от хемокултури или ликвор.

Род Mobiluncus – подвижни, извити анаеробни бактерии, със заострени краища. Те са

Gram (+) положителни по структура, но при оцветяване по Gram могат да изглеждат

като Gram (-) отрицатели. Те са много взискателни. Откриват се по лигавицата на

половите органи, особено в жени с бактериална вагиноза.

Род Lactobacillus – част от нормалната флора на устната кухина, чревния тракт,

уретрата. Те са важна част от вагиналната флора. Имат много слаб патогенен

потенциал.

Бактериите от род Bifidobacterium обитават устната кухина и фаринкса, чревния тракт

и вагината. Имат много нисък патогенен потенциал.

Неспорообразуващи анаеробни Gram (-) отрицателни бактерии: срещат се в

горните дихателни пътища, гастроинтестиналния тракт и лигавицата на външните

полови органи. Принадлежат към следните родове:

 Анаеробни коки – Veilonella и др.

 Анаеробни пръчковидни бактерии – Bacteroides, Prevotella, Fusobacterium и др.

Род Veilonella - Gram (-) отрицателни коки. Обитават устната кухина, назофаринкса и

чревния тракт. На микроскопски препарат се виждат по двойки, верижки и струпвания.

Предизвикват рядко опортюнистични инфекции.

Род Bacteroides – водещи причинители на анаеробни инфекции. Те са Gram (-)

отрицателни нежни пръчици или кокобактерии. Най-важният причинител на инфекции

сред тях е B. fragilis. Род Bacteroides се откриват в най-голямо количество във фецеса.

Инфекците, които причиняват, възникват най-често в резултат на контаминация с

чревно съдържимо. Причиняват абсцеси, бактериемия, раневи, кожни и мекотъканни

инфекции и др.

Род Prevotella - Gram (-) отрицателни пръчици или кокобактерии. Те са чести

причинители на инфекции, асоциирани в горните дихателни пътища, абсцеси в белите

дробове и мозъка, възпаления в малкия таз.

Род Fusobacterium - полиморфни пръчковидни, вретеновидни бактерии. Често се

оцветяват по-интензивно в периферията. Образуват както къси, така и много дълги,

тънки, нишковидни форми. Причиняват белодробни инфекции, абсцеси, бактериемия.

Патогенеза: присъстващите в бактериалните асоциации факултативно-анаеробни

бактерии, изчерпват кислорода на мястото на възпаление и създават условия за

развитие на анаеробните причинители.

Епидемиология и клиника: анаеробните бактерии причиняват ендогенни инфекции.

Те са резултат от разпространение на бактериите от органите с нормална флора след

травма, хирургична или стоматологична интервенция, ухапване и др. към нормално

стерилни тъкани и органи.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване: кръв за хемокултура, пунктати (плеврален, ставен, от

синуси), раневи секрети, биопсични проби, секрети от абсцеси и др. Поради

честата близост на лигавици е важно да не се допусне контаминиране на пробата

с нормална анаеробна флора.

 Материалите веднага се поставят в транспортна среда (на Стюарт, на Амиес и

др.) на дъното, с цел съхраняване жизнеспособността на бактериите при

анаеробните условия на средата. Транспортират се бързо до лабораторията.

 Култивирането протича в анаеробни условия и продължава до 7-10 дни.

Идентификацията се извършва въз основа на морфологията на колониите,

тяхната пигментация. Използват се биохимични тестове, антибиотикотипиране.

Лечение: Всички анаероби са резистентни на Аминогликозиди. За лечение се

използват Бета-лактами, Макролиди, Клиндамицин, Метронидазол, Хлорамфеникол.

Комбинирано – антибиотици + хирургична интервенция (дрениране, осигуряване

достъп на кислород), хипербарна оксигенация.

60

Род Treponema

Трепонемите са Gram (-) отрицателни, много тънки и извити бактерии. Притежават около

8-14 плавни спираловидни извивки, наподобяващи зъбци на трион. Бързоподвижни са,

притежават по снопче ресни на двата полюса на клетката. От рода само T.pallidum има

микрокапсула. В живо състояние Treponema pallidum може да се наблюдава само на тъмно

зрително поле. При оцветяване трудно се свързва анилиновите бои, остава бледа и затова

се нарича бледа спирохета (pallidum – блед). Наблюдават се препарати, оцветени по

Романовски-Гимза. T.pallidum разгражда AgNO 3 до сребро (Ag), което отлага върху

повърхността си. Така могат да бъдат видяни трепонеми в тъканите. T.pallidum е

микроаерофил. Много взискателен микроорганизъм и поради трудното култивиране,

културелното изследване не се използва в рутинната диагностика. Развива се единствено в

тестисите на зайци. В среди богати на албумин, цистеин и други може да преживее до

една седмица при 25°С. В тези условия силно изменя морфологията си и загубва

вирулентността си. Полученият нов щам се нарича щам на Райтер. Той се размножава за 8

часа, а по принцип генерационното време на бактерия in vivo е около 30 часа.

Вирулентните трепонеми се покриват с белтъци на макроорганизма, които маскират тях и

антигените им. Това води до затруднено фагоцитиране на трепонемите.

Сифилисът е хронично инфекциозно заболяване, протичащо в няколко стадия. Предава се

по полов път, чрез плацентата или при кръвопреливане. Една единствена жива

трепонема е достатъчна за заразяване! През инкубационният период, който е около 2-3

седмици, T.pallidum се размножава на входната врата и по лимфен път достига до

лимфните възли и кръвния ток. Бактериите се размножават в и извън епителните клетки

на малките кръвоносни съдове.

Първичен сифилис – на мястото на проникване на спирохетата, се развива малка язвичка

с гладка основа и твърди ръбове (ulcus durum – твърд шанкър). Обикновено е

безболезнена. Множество първични язви може да има при пациенти със СПИН. Основата

на язвата съдържа причинителите. Увеличени са регионарните лимфни възли. Има още

отпадналост, главоболие, повишена температура. Болният става зарАзен. Заздравяване на

язвите обикновено настъпва след 3-6 седмици. В този стадий е възможно трайно

излекуване. Лабораторна диагностика – микроскопия в тъмно зрително поле, директна

имунофлуоресценция.

Вторичен сифилис – 2-8 седмици след появата на шанкъра. Продължава няколко дни или
месеци. Появява се обрив по длани и ходила. Появяват се сиво-бели плаки по влажните

места на тялото (перинеум, скротум, вулва, аксили, вътрешна страна на бедрата, наречени

condyloma lata. По лигавиците (уста, език, вагина, glans penis) се появяват мукозни плаки,

със зачервена периферия. Във всички обривни единици се откриват причинителите. Може

да има косопад, оредяване на миглите. Системните симптоми включват генерализирано

увеличаване на лимфните възли, температура, треска, кератит, хепатит и други. Инфекции

на ЦНС може да има във всички стадии, но предимно са във вторичния. Лабораторна

диагностика – микроскопия в тъмно зрително поле, директна имунофлуоресценция,

серологични тестове.

Латентен сифилис – дали се на ранен латентен (след около 4 години след вторичния) и

късен латентен (след повече от 4 години след вторичния стадий или до края на живота).

Болният не е опасен за околните. В тялото му обаче има живи трепонеми.

Третичен сифилис - късните усложнения включват ЦНС, ССС, образуване на т.нар.

„гуми“ във вътрешните органи, кожа, лигавици, кости. Това са грануломи от макрофаги,

гигантски епителоидни клетки, лимфоцити, фибробласти. Образуват се в резултат на

клетъчномедиирания имунитет като защитна реакция на организма за потискане

размножаването на причинителя.

Невросифилис (след 15-30 години третичният стадий може да прогресира в

невросифилис)- засягат се ЦНС, менинги, гръбначен мозък, очи, слухов апарат.

Заболяването може да се прояви като прогресивна парализа или „табез торзалис“

(походка с особено шляпане, деформирани колена).

Вроден сифилис – води до мъртъв плод. Ако плодът оцелее – 50% от тях са

безсимптомни, а останалите – с лезии на вторичния сифилис (увеличени черен дроб и

слезка, анемия, менингит, „Хътчинсонови зъби“, седловиден нос, слепота, глухота).

Микробиологична диагноза (средство на избор) – определя се дали индивидът е заразен

и се контролира ефекта от терапията. В серума през първата седмица се доказват IgM

антитела, а след втората седмица – и IgG антитела. Антителата се намират през всички

стадии на заболяването и до 5 години след излекуването.

 Нетрепонемни тестове – доказват IgG и IgM антитела, които се образуват срещу

липидите, освободени от увредените от трепонемите клетки в ранния стадий, а

също и антитела срещу липидите на трепонемите. При тези тестове се използват

нетрепонемни антигени – алкохолни екстракти от говеждо сърце (кардиолипинов

антиген), тъй като те проявяват сходство с антигените на трепонемите. В България

се използва реакция Васерман (РСК) – за доказване на комплемент-свързващи

антитела. Тази реакция намира все по-малко приложение. Отчита се по степента на

задръжка на хемолизата. Друг тест е флокулационен VDRL – след позитивиране на

антиген в серума се получава фина флокулация. Прави се на предметно стъкло,

като се смесват кардиолипин и серум. Друг тест е RPR (бърз плазмен реагинов

тест) – аглутинационен тест, при който се откриват антитела, като се използват

въглеродни частички, обвити с кардиолипин. Използва се при диагностика на

вторичен сифилис.

 Трепонемни тестове – използват се като потвърдителни тестове след

скрининговите нетрепонемни тестове. Основават се на специфичните антигени на

T.pallidum. Такива тестове са: флуоресцентния абсорбционен тест,

хемаглутинационен тест, Western blot, имобилизационен тест на Нелсън-Майер,

ELISA.

Лечение – Пеницилин G, Цефалоспорини 3-та генерация (Цефтриаксон).

61,62,63

Род Borrelia

Някои от видовете в рода причиняват трансмисивната инфекция възвратен тиф

(B.recurrentis), пренасян от дрешната въшка. Други причиняват ендемичен възвартен

тиф, пренасян от кърлежи. B.burgdorferi, B.afselii, B.garinii и други причиняват Лаймска

борелиоза, пренасяна от кърлежи.

Борелиите са Gram (-) отрицателни, спираловидни бактерии, с неправилни извивки.

Притежават аксиални филаменти, с които се движат. Оцветяват се добре по метода на

Романовски-Гимза в синьо-виолетово и могат да се наблюдават със светлинен

микроскоп, а в нативен препарат – на тъмно зрително поле.

Силно взискателни са. Развиват се бавно (7-10 дни) в обогатени среди (Ногучи,

Аристовски-Хелцер), при микроаерофилни условия и оптимална температура 28°-30°С.

При по-дълго култивиране загубва патогенността си. Много добре се размножава върху

хорион-алантоисната мембрана на кокоши ембриони.

Имат силно променлив антигенен строеж. B.recurrentis може да се изменя антигенно в

макроорганизма по време на инфекцията. Имат общи антигени с останалите спирохети.

Причинители на възвратния тиф:

 Въшков възвратен тиф – типична антропоноза. Заболяването е ендемично в

Китай, Африка и други. Инкубационният период е 3-10 дни. Инфекцията се

предава чрез дрешната въшка, която смуче кръв от болен човек, съдържаща

B.recurrentis. Причинителят прониква през стената на червата на въшките и се

размножава в телесните им кухини. Борелията е способна да проникне през

интактни лигавици и кожа и навлиза в организма не при ухапване от въшката, а

само когато въшката се размачка при разчесване в нараненото от ухапване място

и при втриването на хемолимфа от размачканите въшки. Заболяването започва

внезапно с втрисане и висока температура, силно главоболие и мускулни болки.

След 5-7 дни, температурата рязко спада. След няколко дни започва нов

пристъп. Пристъпите обикновено са под 7, като всеки следващ е по-кратък, а

интервалите между тях – по-дълги. По време на фебрилния период, борелиите се

откриват в кръвта, а в интервалите – в костния мозък. Не се откриват в урината

 Кърлежов възвратен тиф – зооноза с ендемично разпространение между

гризачи. Заразата се предава чрез кърлежи, а предаването на човек – чрез

ухапване или при размачкване на кърлежа.

След попадане в организма, борелиите достигат до кръвообръщението и към края на

първата седмица се развива масивна бактериемия. Въпреки че повечето органи и

тъкани са инвазирани, микроорганизмите се задържат и размножават първично в

съдовата система. Клиничните симптоми се дължат предимно на действието на

ендотоксина на причинителите. Основният симптом са пристъпите на треска. Първият

пристъп се появява 3-12 дни след заразяването. Има ендотелни увреждания на

съдовете. Пристъпът преминава, но малък брой от нови антигенни варианти на

борелиите преживяват, размножават се и след латентен период около 1 седмица

предизвикват нов пристъп на треска. Броят на пристъпите при въшковия възвратен тиф

е малък (2 до 5), а при кърлежовия може да достигне 20. Заедно с пристъпите има още

обща интоксикация на организма, главоболие, болки в мускулите и ставите, обриви по

кожата, увеличаване на слезката и черния дроб, промени от страна на сърдечносъдовата

система.

Имунитетът след преболедуване е хуморален и нетраен.

Микробиологична диагноза:

 Материали – кръв, взета по време на температурен пристъп; въшки, кърлежи от

околната среда.

 Микроскопия - изследва се кръв в тъмно зрително поле (наблюдава се

змиевидно движение на борелиите между еритроцитите), плазма, евентуално

ликвор и урина. По време на фебрилния период борелиите се виждат в препарат

от кръв като сребристи нишки с няколко големи, неправилни извивки. Те

извършват бавни, змиевидни движения. Поради антигенните вариации,

серологичните тестове не намират приложение.

 Мишки или млади зайци се заразяват интраперитонеално с кръв. 2-4 дни по-

късно, се взема кръв от опашката или ушите и се микроскопира.

 Серологична диагноза

Лечение – Тетрациклини, Макролиди. В първите няколко часа от приложението може

да се очаква шок, висока температура, понижаване на кръвното налягане. Това се

дължи на бързото и масивно освобождаване на ендотоксини и други продукти от

убитите причинители.

Причинители на Лаймска болест (B.burgdorferi) – ендемична зооноза. Предава се по

трансмисивен механизъм. Резервоар на инфекцията в Европа са диви гризачи, птици,

зайци, вълци, лисици, кучета и др., а приносител са кърлежите от род Ixodes ricinus. Те
предават борелиите в поколението си. Заразяването на човек се осъществява след

ухапване от инфектиран кърлеж; по-рядко при размачкване на заразен кърлеж и

попадане на борелии в конюнктивата; при ухапване от заразено животно и други.

Входна врата на B.burgdorferi е кожата. Инкубационният период е 3-35 дни. На мястото

на ухапването възниква възпалителен процес, който се разпространява по съседство. По

лимфен път борелиите достигат до регионарните лимфни възли, където се размножават

и чрез кръвообращението, те достигат и увреждат нервната и сърдечно-съдовата

система, ставния апарат, слезката и черния дроб и др. Общите токсични симптоми се

дължат на ендотоксина на бактериите.

Заболяването се развива в 3 стадия:

1) Кожна еритема (Erythema chronicum migrans) – първоначално на мястото на

ухапване се появява макуло-папула, евентуално с некроза и малък кръвоизлив. След

това възпалението се разпространява и се образува еднородна зачервена зона.

Обривът се задържа от няколко дни до няколко седмици. Успоредно локално се

увеличават лимфните възли и се развиват нехарактерни грипоподобни симптоми –

треска, мускулни и ставни болки, вратна ригидност. Ако не се лекува, заболяването

преминава във втори стадий.

2) Артралгия; в част от случаите се засяга централната нервна система (серозен

менингит или хроничен неврит); възможни са ритъмни нарушения от страна на

сърдечно-съдовата система. Този стадий може да продължи 4-6 седмици.

3) Развива се след 4-5 месеца до няколко години от заразяването. Проявява се като

прогресиращ енцефаломиелит, кожни поражения, засягане на лимфните възли.

Причинителят може да се предаде чрез плацентата и да предизвика аборт или

вродени малформации.

Микробиологична диагноза – най-голяма е вероятността за изолиране на

причинителите от кожна биопсия, поради това че са много взискателни към хранителни

среди. Доказват се антитела в серума с ELISA. За потвърждение на положителен

резултат може да се използва Western blot. Антителата реагират кръстосано с други

борелии, за това често има фалшиво положителни резултати. Използва се и PCR за

доказване на специфична ДНК.

Профилактика – предпазване от ухапвания от кърлежи.

Лечение – Тетрациклини (Доксициклин), Цефалоспорини 3-та генерация.

Род Leptospira

В рода са включени 2 вида: L.interrogans (патогенни лептоспири) и L.biflexa

(сапрофитни лептоспири). Патогенните лептоспири предизвикват лептоспирози – остри

инфекциозни заболявания (зоонози) с природна огнищност.

Клинично лептоспирозите се делят на 2 групи:

 Остра жълтенична форма (злокачествена форма на Вайл-Василев) –

характеризира се с поява на жълтеница, засягане на бъбреците и хеморагичен

синдром.

 Безжълтенична (доброкачествена) форма – протича по-леко, с грипоподобни

симптоми.

Морфология – лептоспирите са много тънки, спираловидно извити, Gram (-)

отрицателни бактерии. Краищата им са извити, така че често бактериите приличат на

въпросителен знак. Оцветяват се добре по метода на Романовски-Гимза, при което имат

розов цвят. Добре се виждат след импрегнация със сребро или при оцветяване по

имунофлуоресцентния метод. Имат типичната подвижност за спирохетите, която може

да се наблюдава чрез микроскопия в тъмно зрително поле или на фазов контраст.

Лептоспирите са строги аероби, силно взискателни. Оптимална температура за

развитието им е 28°-32°С. За култивиране се течни (Stuart, Korthof) или полусолидни

среди (Fletcher), богати на протеини. Използват. Размножават се бавно – за 6 до 12 дни.

Върху твърди хранителни среди дават едри колонии с изглед на мъх. Размножават се

добре и върху хорионалантоисната мембрана на кокоши ембриони. Имат слабо

изразена биохимична активност. Оксидаза, каталаза и липаза са положителни.

Имат сложна, недобре проучена антигенна структура.

Устойчивост – водата, влажната почва и други са естествената среда за съществуване и

размножаване на непатогенни лептоспири. Патогенните лептоспири имат голяма

устойчивост във външната среда, към физични и химични средства. В мляко, хляб,

колбаси, плодове, зеленчуци преживяват до 48 часа, а във вода – до 40 дни.

Чувствителни са на кисело рН. Дезинфекционните разтвори ги унищожават бързо.

Естествен резервоар на лептоспирите са много диви и домашни животни (лисици,

говеда, овце, свине, кучета, коне и др.). Особено засегнати са гризачите (плъхове,

мишки), в които заболяването протича безсимптомно. В тях лептоспирите се

размножават в бъбречните тубули и се отделят с урината до 1 година, а понякога и до

края на живота.

Източник на заразата са домашните и дивите животни. Човек се заразява при прием на

вода, храна или чрез почва, които са контаминирани с урината на болните животни.

Повечето инфекции с L.interrogans протичат инапарентно. Обикновено заболяването е

професионално. Боледуват хора, които са в контакт с домашни и диви животни и хора,

които живеят в ендемични райони (контакт с гризачи).

Входна врата са лигавиците на устата, носа и конюнктивата, микроранички в кожата.

Инкубационният период е 1-2 седмици. През това време от входната врата по лимфен

път те достигат до регионарните лимфни възли, където се размножават. След това се

разпространяват по кръвен път до ликвор, черен дроб, бъбреци и други органи, където

продължават да се размножават.

Болестта на Вайл-Василев започва с втрисане и висока температура (40°С)

(лептоспирите се намират в кръвта), силна отпадналост, главоболие, мускулни болки,

световъртеж, повръщане. Към 10-ия ден температурата спада литично, но общото

състояние остава увредено. След 1-3 дни при част от болните температурата отново се

покачва. В голяма част от случаите се появява жълтеница, при много от болните има

кръвоизливи по лигавиците и кожата. Има увеличени черен дроб и слезка.

Безжълтеничните форми също имат двуфазно протичане. Заболяването започва

внезапно, с висока температура (40°С), главоболие, зачервени лице, конюнктива и

гърло, болки в мускулите. Няма жълтеница. Към 3-7 ден температурата спада. По-често

обаче след 1-3 дни се появява нова температурна вълна, придружена с органна

симптоматика, но с по-леки прояви. Прогнозата е добра. Често усложнение на

лептоспирозите е засягането на централната нервна система под формата на серозен

менингит.

Преболедувалите придобиват траен имунитет, предпазващ от повторно заболяване.

Микробиологична диагноза – в острия период се изследват кръв, ликвор, урина; от

външната среда – вода, хранителни продукти и др.

Прави се микроскопско наблюдение на свежи препарати в тъмно зрително поле и

препарат по Гимза от кръвта, ликвора и екстракти от вътрешни органи, както и

имунофлуоресенция.

През първата седмица, лептоспирите се откриват в кръвта, а през втората – в урината.

Изолират се чисти култури чрез посявка на специалните хранителни среди,

култивирането се осъществява на 30°С продължително време (5-10 дни).

Биологична проба – заразяване на морски свинчета и хамстери, на кокоши ембриони с

прясна кръв и др.

Серологична диагноза – РСК, латекс-аглутинация, ELISA.

Профилактика – ваксина при епидемии и на застрашени контингенти.

Лечение – Пеницилини, Тетрациклини.

64,67

Род Mycoplasma

Микоплазмите са бактерии без клетъчна стена. Познати са повече от 200 вида в клас Mollicutes
(бактерии без клетъчна стена). За човешката патология са от значение 4 вида: M.pneumoniae,
M.hominis, M.genitalium, Ureaplasma urealyticum.

Поради липса на клетъчна стена, микоплазмите не могат да се оцветяват по Gram. Оцветяват се по

Романовски-Гимза. Резистентни са към антибиотиците, инхибиращи синтеза на клетъчната стена
(Бета-лактами и Гликопептиди).

Микоплазмите имат много малки размери. По големина те се доближават до хламидиите и до

най-едрите вируси, но за разлика от тях могат да растат на среди без клетки, съдържащи стероли и
липопротеини. Имат различна форма, поради липсата на твърда клетъчна стена. При
размножаване в твърда хранителна среда са предимно с кълбообразна форма, а в течни среди –
нишковидни или разклонени.

Микоплазмите са факултативни анаероби. M.pneumoniae е строг аероб. Оптимална температура

за развитието им е 37°С. Много са взискателни. Растат на среди с трипсинов лизат от телешки
сърца, конски серум, дрождев екстракт, глюкоза и др. Признаци на растеж се появяват след 3-5
дни до 3 седмици. Колониите са кръгли, със зърниста повърхност и тъмен, вкопан в агара център.
На твърди среди, микоплазмите образуват 2 вида колонии – с плътен център и рехава периферия
(като пържени яйца) и с гранулирана повърхност (като къпина). В кокоши ембриони и клетъчни
култури предизвикват латентна микоплазмена инфекция, забавяща размножаването на клетките
от културата.

Много от микоплазмите използват глюкозата като източник на енергия, а уреаплазмите се нуждаят

от урея.

У човек, животни и птици патогенните микоплазми причиняват различни остри, хронични и

латентни инфекции. За човешката патология са от значение:

M.pneumoniae – основен причинител на атипична пневмония. Засяга се възрастта предимно

между 5 и 20 г. Основен източник на зараза са болните хора. Механизъм на предаване –
въздушно-капков. Микоплазмената пневмония може да протече почти безсимптомно или тежко
(включително неврологични симптоми, хематологични симптоми, кожни лезии). Клинична
картина – температура, главоболие, кашлица (в началото непродуктивна, а след това се появяват
храчки). Оздравяването е бавно. Материали за изследване – храчка, хемокултура. За диагноза се
използват РСК, ELISA и др.

M.hominis – може да се изолира от уринарния тракт на пациенти с пиелонефрит. Свързва се с

тубоовариални абсцеси, салпингит. Изолира се от жени с родилна или постабортна треска.

M.genitalium – изолира се от уретрата на мъже с негонококов уретрит, но се култивира много

трудно. При жени се свързва с цервицит, салпингит, ендометрит, стерилитет. Културелният метод
не се прилага в рутинната практика, защото е много трудоемък и продължителен. За
идентификация се използва PCR.

Ureaplasma urealyticum – за развитието си изисква 10% урея в средата за кутивирне. Причинява

негонококови уретрити при мъже, цервицити при жени, белодробни инфекции при недоносени
бебета. Няма доказателства да води до стерилитет.

Микробиологична диагноза:

Материали за изследване – гърлен секрет и храчка при респираторните заболявания; урина,

уретрален и цервикален секрет, еякулат при инфекции на урогениталната система.

Културелно изследване – посявка на специална твърда среда и инкубиране 3-10 дни при 37°С
температура и 5% СО2 или на специален бульон при аеробно култивиране. Може да се наложат 1-
2 пресявки, преди да се забележат признаци на растеж, който може да се наблюдава с микроскоп
като оцветен препарат или с имунофлуоресценция. Колониите са с типичен вид на „яйца на очи“.
Изолираните микоплазми се диференцират по няколко белега – усвояване на глюкоза и аргинин,
продукция на уреаза, хемолиза.
Серологични изследвания – антителата, които се образуват при микоплазмена инфекция могат да
се докажат с РСК (реакция сварване н комплемента); 2 серумни проби; РЗХА (реакция задръжка на
хемаглутинацията); непряка имунофлуоресценция, ELISA. Всички серологични техники дават добра
специфичност, но с диагностично значение е само увеличението на титъра при повторна проба,
тъй като (+) серологични реакции се срещат много често. M.pneumoniae и M.genitalium дават
кръстосани реакции.

Молекулярно-генетични методи – PCR.

Лечение – всички микоплазми са резистентни на Бета-лактами и Гликопептиди. Средство на избор

за лечение на микоплазмени инфекции са Макролидите.

Род Chlamydia

Хламидиите се размножават само в еукариотни клетки. Могат да причиняват заболявания у хора,

животни, птици. Те са неподвижни, коковидни, Gram (-) отрицателни бактерии. Хламидиите се
оцветяват добре по Романовски-Гимза. Съществуват в две морфологично различни форми –
елементарни телца и ретикуларни телца. Елементарните телца са малки, сферични, с ядрен
материал и рибозоми. Те са инфекциозните форми на хламидиите. Ретикуларните телца са
размножаващите се вътреклетъчно, метаболитно-активни форми на хламидиите и не са
инфекциозни. Хламидиите нямат пептидогликан в клетъчната си стена. Имат пръчковидни
израстъци, чрез които получават хранителни вещества от клетката-гостоприемник.

Хламидиите са вътреклетъчни бактерии, с изразен тропизъм към епителните клетки на

лигавиците. Подобно на вирусите се размножават само в живи клетки на макроорганизмите,
клетъчни култури и кокоши ембриони. Имат сложен цикъл на развитие.

Антигенен строеж – хламидиите имат родово-, типово- и серотипово специфични антигени.

Родово-специфичният антиген е общ за рода Chlamydia. Той е локализиран във външната
мембрана и може да се докаже с РСК, имунофлуоресцентен метод и ELISA.

C.trachomatis причинява:

1. Трахома: Трахомата е тежко, хронично заболяване, протичащо с конюнктивит и кератит и е една

от основните причини за слепота в света. Основен източник и резервоар на инфекцията са деца от
3 месечна до 10 годишна възраст. От конюнктивата инфекцията се предава най-често чрез
замърсени ръце, кърпи, бельо, мухи. Еднократната среща с причинителя най-често завършва с
прекарване само на остър конюнктивит с включвания и болният оздравява. За развитие на
трахома са необходими чести заразявания. Входна врата са конюнктивалните епителни клетки.
Размножаването на хламидиите в тях води до развитие на възпаление с появата на сиво-бели
флокули по конюнктивата. Възпалението хронифицира. Засягат се очистващите механизми на
окото, наслагват се вторични бактериални инфекции. Корнеята се покрива с тънък слой
гранулационна тъкан, постепенно васкуларизира, става порцеланово бяла и болният ослепява.

2. Конюнктивит с включвания: Рядко е заразяването на възрастни (при плуване, чрез замърсени

ръце, хавлии и др.). Конюнктивитът с включвания протича остро и наподобява трахома. Засягат се
новородени, като заразяването им се осъществява в родовия канал от майка, болна от
урогенитална хламидиаза.

3. Урогенитални инфекции: по-чести са при индивидите с повече сексуални партньори. При жени
могат да се проявят остро или субклинично под форма на уретрит, цервицит, салпингит, нарушен
менструален цикъл, тазово-възпалителна болест. Протичат с мукопурулентно течение. При мъже
до 35 години, гонококите и хламидиите са най-честите причинители на епидидимит. C.trachomatis
причинява до 50% от негонококовите уретрити при мъже до 35 години.

4. Lymphogranuloma venereum: полово-преносимо заболяване. Боледува само човек.

Характеризира се с бързопреходни, неболезнени папули, ерозии или язви по гениталиите, а при
хомосексуалисти – в ректума. В следващия стадий се развива възпаление на ингвиналните лимфни
възли. Те са увеличени, болезнени и могат да причинят елефантиаза на гениталиите.

5. Неонатална пневмония: характеризира се с пристъпна кашлица, учестено дишане. Развива се 4

седмици до 6 месеца след раждането. Боледуват новородени, заразени в родовия канал на майка
с урогенитална хламидиаза, също деца и юноши.

6. Синдром на Reiter: За пациенти с инфекция на гениталния тракт, причинена от C.trachomatis има

висок риск за развият синдром на Reiter, който се характеризира с уретрит, артрит и увеит.
Синдромът на Reiter е автоимунно заболяване, причинено от антитела формирани срещу
C.trachomatis, реагиращи кръстосано с антигени по клетките на уретрата, ставите и увеята.

Микробиологична диагноза на C.trachomatis:

Материали за микробиологично изследване – уретрални, цервикални, простатни, конюнктивални,

фарингеални, трахеобронхиални секрети, серум и др. Урината и вагиналните секрети са възможни
клинични материали за доказване на C.trachomatis урогенитална инфекция, само при
използването на високочувствителни и специфични методи за диагноза (PCR). Поради
вътреклетъчната локализация на бактериите е необходимо материалите да се вземат чрез
остъргване и да съдържат максимален брой епителни клетки. Материалите се вземат в специална
транспортна среда. При невъзможност за незабавна обработка в лабораторията се замразяват на
4°С до 24 часа и на -60°С или повече, при по-дълго съхранение.

Микроскопско изследване – оцветяване по Гимза на конюнктивални секрети при трахома и

конюнктивит с включвания – не е достатъчно чувствителен метод за доказване на вътреклетъчните
включвания. Директна имунофлуоресценция на натривки.

Доказване на специфични антигени в клинични материали – имуноензимни методи с

моноклонални антитела срещу антигените на хламидиите. Възможни са кръстосани реакции с
други Gram (-) бактерии!!!

Изолиране и доказване в клетъчни култури – високо чувствителен и специфичен метод, но много

скъп.

Серологична диагноза (доказване на антитела в серума) – РСК, ELISA. Възможни кръстосани

реакции!!!
C.pneumoniae – инфекциите, които причинява са по-често безсимптомни или протичат леко.
Засягат се горни и долни дихателни пътища. Често има фарингит, синуит. За култивиране се
използват клетъчни линии. Серологично изследване (+) имунофлуоресцентен метод за доказване
на антигени е най-чувствителния метод за доказване на инфекция с C.pneumoniae.

C.psittaci – причинява от безсимптомни инфекции до тежка пневмония (пситакоза, орнитоза) и

сепсис с висока смъртност. Може да се култивира в кокоши ембриони, в мишки, в някои клетъчни
култури. Източник и резервоар на инфекцията за хората са: папагали, гълъби, чайки и др. При
инхалиране на разпрашени изпражнения от болни птици или контаминиран прах, причинителите
навлизат през дихателните пътища и могат да бъдат открити в кръвта през първите 2 седмици,
както и в храчката по времето когато е засегнат белия дроб. Възможно е инфекцията да се предава
от човек на човек. Началото е внезапно, с грипоподобни симптоми – температура, главоболие,
мускулни болки, суха кашлица. Има рентгенови данни за първична атипична пневмония.
Култивирането на причинителя е рисково за персонала в лабораторията, за това се предпочита
PCR.

Лечение на хламидиалните инфекции – средство на избор са Макролидите. При полово

преносимите хламидийни инфекции – Азитромицин, а при дихателните хламидийни инфекции –
Кларитромицин.

65,66

Семейство Rickettsiaceae

Рикетсиите са облигатни вътреклетъчни паразити. Развиват се в междинен

гостоприемник – различни членестоноги (бълхи, кърлежи, въшки и други), като се

излъчват в тяхната слюнка и фекалии. Освен чрез ухапване от заразено членестоного

и/или втриване на членестоногото или на негови екскременти в кожата на човек,

заразяването може да се осъществи и при вдишване на инфектирани аерозоли или чрез

трансфузия на заразена кръв.

R.prowazekii – причинители на епидемичен петнист тиф. Облигатни вътреклетъчни

бактерии. Развиват се в цитоплазмата на заразената еукариотна клетка. Поради високия

си патогенен потенциал се счита като възможно средство за биотероризъм. Пренася се

чрез дрешната въшка. Рикетсиите се размножават в епитела на червата й и на 4-5 ден

въшката става заразна за човека и излъчва рикетсии с изпражненията. При всяко

смучене на кръв, въшката дефекира.

Клинична картина: Епидемичният петнист тиф протича с тежък токсичен синдром на

нервната система, розеоло-петехиален обрив, тромбоваскулит на малки кръвоносни

съдове. Рикетсиите се размножават в кръвоносните съдове, разпространяват с по

хематогенен път (грануломи). Ендотоксинът им причинява пареза на съдовете,

дилатация, стаза, тромби. Кръвосъсирването е нарушено. Началото на заболяването е

внезапно, с висока температура, главоболие, световъртеж, болки в кръста и крайниците,

помрачено съзнание (тифозно). Към 5 ден се появява обрив по туловището, а след това

и по крайниците. Въшките напускат човек, когато температурата му надхвърли 40°С

или след смъртта му.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – кръв от болния, взета по време на температурния

стадий, въшки и/или фекалии от въшки. При смърт се изследва кръв от

сърдечните кухини и органни препарати. Лабораторните изследвания се

извършват само в специализирани лаборатории, оборудвани за работа с особено

опасни инфекции. За целта се инокулират кокоши ембриони или морски

свинчета.

 R.prowazekii притежава 2 основни антигена – типово-специфичен белтък и

групово-специфичен липополизахарид, сходен с О-антигена на P.vulgaris ОX-19.

Серологичната диагностика може да се извършва и в неспециализирани

лаборатории. Използват се ИФМ, РНХА, РА (РА на Вайл-Феликс с убити

P.vulgaris ОХ-19 за търсене на антитела). РСК се позитивира още в края на

първата седмица от началото на заболяването.

Имунитет след преболедуване – доживотен.

Ваксини – убита (използва се рядко) и жива.

Лечение – Тетрациклини.

R.conori – причинител на марсилската треска. Развива се в цитоплазмата и ядрото на

еукариотната клетка. Резервоар на инфекцията са иксодови кърлежи и кучета и гризачи,

върху които паразитират. Предават заразата напоколението си.

На мястото на ухапването се образува малък, окръглен инфилтрат, с черна коричка

(tache noir). Заболяването започва внезапно, с висока температура, отпадналост,

главоболие, силни мускулни болки, артралгия. След 3-ия ден от началото на

заболяването, се появява обрив по цялото тяло, включително длани и ходила. Обривът

изчезва бавно.

R.conori притежава белтъчни и липополизахаридни антигени.

Микробиологична диагноза:

 Материали за изследване – кръв, кожни биопсии от областта на обрива, взети

преди третиране с антибиотици, кърлежи, а при необходимост и органи от

опитни животни и починали хора.

 R.conori може да се изолира на кокоши ембриони и морски свинчета. За

серологична диагноза се използват ИФМ и ELISA. Тестовете са бързи и високо

ефективни. Откриват антигени и антитела срещу R.conori от класовете IgM, IgG

и IgA. За диагностика на марсилската треска се използват и молекулярно-

генетични методи (PCR).

Имунитет след преболедуване – напрегнат, дълготраен.

Лечение – Тетрациклини, Макролиди (при деца).

Coxiella burnetii – причинител на Ку-треска. Ку-треската е природо-огнищна зооноза,

протичаща като остро или хронично заболяване с разнообразна клинична картина.

Coxiella burnetii е облигатен вътреклетъчен микроорганизъм, имащ способност да

образува филтруеми форми. Коксиелата е способна да преживява за различен период от

време и извън гостоприемниковата клетка, проявявайки висока устойчивост във

външната среда и към различни физични и химични средства. При изсушаване

образува високо-инфекциозни прахове, които могат да се съхранят с години. Основна

причина за високата устойчивост на коксиелата е наличието на трислойна

повърхностна мембрана с изразен липополизахариден компонент.

C.burnetii се изолира от кърлежи, животни и хора. При култивиране на клетъчни

култури и/или кокоши ембриони силно-вирулентния (див) вариант на коксиелата

(C.burnetii I-ва фаза) губи голяма част от липополизахаридния си компонент и

преминава в авирулентния II-ро фазен вариант (C.burnetii II-ра фаза). При животни и
хора протича и обратния процес, т.е. коксиелата възвръща високата си вирулентност.

Специфичните антитела, образувани след първична инфекция са насочени предимно

срещу авирулентната C.burnetii II-ра фаза, а пациенти с хронична инфекция развиват

високи антителни титри и към двете фази на коксиелата.

C.burnetii расте in vitro в разнообразни типове клетки – миши макрофаго-подобни

клетки, фибробласти, клетки Vero. Кокошите ембриони и различни лабораторни

животни (мишлета, морски свинчета) се използват широко за in vivo намножаване на

C.burnetii. При човек обаче, клетките от моноцитно-макрофагеалната група са

единствените известни гостоприемни клетки.

Ку-треската протича от безсимптомно до фатално завършващи случаи. Бива остра и

хронична. Част от случаите протичат като леко самоограничаващо се фебрилно

състояние, а останалите като първична атипична пневмония или грануломатозен

хепатит.

За диагностика на Ку-треската се използват изолиране на причинителя и/или

различни имунологични или генетични методи за детекция и анализ на коксиелите.

Обработката на материалите се извършва в специализирани лаборатории!

 Материали за изследване – кърлежи от всички видове и фази на развитие, кръв,

плазма и серум взети преди започване на антибиотична терапия, мляко,

плаценти и органи от абортирани и мъртвородени животински или човешки

фетуси, биопсични материали от черен дроб, далак, костен мозък и др., трупни

органи, прах от кошари, обори и др.

 Методите за изолиране и култивиране на C.burnetii са бавни и изискват дни и

седмици, поради което използването им е ограничено. Подходящи за изолиране

на C.burnetii са клетъчни култури, кокоши ембриони и някои лабораторни

животни (морски свинчета, бели мишлета, хамстери).

 Използват се светлинно-микроскопските методи за откриване на C.burnetii

(директно оцветяване на коксиелите по Романовски-Гимза).

 Имунологични методи се използват за откриване на антитела срещу C.burnetii

или коксиелни антигени. Най-често използваните серологични реакции са

микроимунофлуоресценцията и ELISA. Използват се още РСК, реакция

микроаглутинация и Western blot.

 Все по-често се използват и генетични методи – PCR.

Имунитет след преболедуване – дълготраен, напрегнат. Предпазва само от C.burnetii,

но не и от другите рикетсии.

Ваксини – убити и жива – не са достатъчно ефективни.

Лечение: Острите форми често претърпяват спонтанно обратно развитие. Лечението е с

Татрациклини (Доксициклин). Хроничната Ку-треска се лекува трудно и

продължително. Това се дължи на натрупването на спороподобни форми на C.burnetii в

поразените тъкани – сърдечни клапи, аневризми и съдове и присадки. В тези случаи се

използват Тетрациклини, Котримоксазол, Клиндамицин, Еритромицин и Хинолони за

дълго време (от 3 години до края на живота). Въпреки антибиотичното лечение, при

част от болните остава сърдечната недостатъчност. В тези случаи се налага

хирургическо отстраняване на увредените клапи и продължителна антибиотична

терапия след това.