Лекция 1

ВЪВЕДЕНИЕ. СВОЙСТВА НА
МАТЕРИАЛИТЕ
 Предмет на стоматологичното материалознание.
Исторически преглед на взаимовръзка между разви-
тието на стоматологията и стоматологичните мате-
риали. Изисквания към стоматологичните материали.
Национални и международни стандарти в стоматоло-
гичното материалознание. Свойства на материалите –
медико-биологични изисквания.
 Исторически преглед на взаимовръзка между
развитието на стоматологията и стоматоло-
гичните материали.

dentistry: Science and art of preventing, diagnosing

and treating diseases and malformations of and injuries to
the teeth, mouth and jaws, and of replacing lost teeth and
associated tissues. ISO 1942-1 : 1989 (E/F):
Зъболекарство: Науката и изкуството за
предпазване, диагностициране и лечение на
заболяванията, малформациите и уврежданията на
зъбите, устата и челюстите, и за заместването на
загубените зъби и свързаните тъкани. ISO 1942-1 : 1989
(E/F)
 dental material: Substance or combination of
substances specially prepared and/or presented for the use
of authorized persons in the practice of dentistry and/or its
associated procedures;
Зъболекарски материал: Вещество или
комбинация от вещества специално приготвени или
предлагани за употреба от упълномощени лица в
тяхната зъболекарска практика или със свързани с нея
процедури. ISO 1942-1 : 1989 (E/F)
 Според K. Anusavice (1996) стоматологията като
специалност се е зародила около 3 000 г. преди новата
ера. Затова свидетелстват редица археологични
находки: в Египет (3000-2500 г. преди н. е.), във
Финикия (около 2500 г. преди н. e.) и от етруските
(около 800 г. преди новата ера).
 Златното фолио е използвано за обтурации от Йохан
Арселанус (Johannes Arcelanus) от Университета в
Болония (Италия) през 1498 г.
Приема се, че Луи ХІV през 1699 г. публикува указ,
който определя задълженията на зъболекарите
(“Chirurgien-dentiste” термин, който се използва и сега
във Франция) и изискването за полагане на изпит за
правото да се упражнява тази професия.
 За начало на модерната стоматология се приема
1728 г., когато Pierre Fauchard (1678-1761 г.) наричан
“баща на стоматологията” публикува своя труд “Le
Chirurgien-Dentiste ou Traité des dents”. Същият труд е
преведен на немски и публикуван в Берлин през 1733
год.
Огромната заслуга на Fauchard се изразява в това,
че той публикува методи за възстановяване на зъбите,
включително метод за изработване на цели протези от
слонова кост.
През 1756 г. Pfaff описва метод за снемане на
отпечатък от устата с восък, от който се изработва
гипсов оклудатор.
 Каучукът като материал от който се изработват
основите на подвижните протези навлиза в
стоматологичната професия след откриването на
вулканизацията на каучука от Charles Goodyear през
1851 г. Thomas W. Evans, американски зъболекар,
който емигрира в Париж през 1848 г. е първият, който
използва откритието на Charles Goodyear в
зъболекарството.
 През 1851 г. той разговаря за тази възможност с
Goodyear и по негова молба изработва протеза, чиято
плака е от вулканизиран каучук (според някои
годината, в която е изработена протезата е 1854 г.).
Факт е, че Charles Goodyear патентова тази технология
през 1855 г.
От 1935 г. топлополимеризиращата акрилова
пластмаса навлиза в стоматологията като материал,
към който се фиксират изкуствените зъби от порцелан
и измества напълно каучука в продължение на десетина
години.
 Изисквания към стоматологичните материали

Bio-acceptable: qualité de compatibilité avec un milieu

vivant en dépit d’effets défavorables ou non souhaités.
Биоприемлив: качество на съвместимост с живата
среда въпреки неблагоприятните или нежелани ефекти.
bioacceptability: Quality of that which is tolerable in a
specific living environment, in spite of some adverse or
unwanted side effects. ISO 1942-1 : 1989/And.5 : 1993
(E/F); Биоприемлив: Качество на нещо да бъде
понасяно в специфично живо обкръжение, независимо
от някои неблагоприятни странични ефекти.
Bio-compatible: qui peut exister en harmonie avec un
environnement biologique,
Биопоносим (биосъвместим): който може да
съществува в хармония с биологичната среда.
Biocompatible: That which exhibits biocompatibility.
ISO 1942-1 : 1989/And.5 : 1993 (E/F)
Bio-compatibilité: capacité d’un matériau à fonctionner
dans une application spécifique avec une réponse
favorable à l’hôte,
Биопоносимост (биосъвместимост): способност на
материалът при едно специфично приложение да
функционира в благоприятен отговор на организма.
Biocompatibility: Quality of being accepted in a specific
living environment without adverse or unwanted side
effects. ISO 1942-1 : 1989/And.5 : 1993 (E/F),
Биосъвместим (биосъвместимост): Качество да бъде
приет в специфично живо обкръжение без вредни или
нежелани странични ефекти.
 Използваните в зъболекарския кабинет
материали се определят като “биоматериали”.
Терминът “биоматериал” (от англ. biomaterial) навлиза
в професията ни през 1966 г. и означава: вещество,
което не е лекарство, което може да бъде използвано
за определен период от време като част от система,
която лекува, увеличава или замества някаква тъкан,
орган или функция на тялото.
Според едно от определенията на ISO това е специално
приготвен материал, които трябва да показва
биоприемливост или биосъвместимост.
 Национални и международни стандарти в
стоматологичното материалознание

През 1919 г. армията на САЩ се обръща към

Националното бюро по стандартите на САЩ (сега
Национален институт по стандарти и технологии) за да
изиска спецификации за оценка и избор на
зъболекарски амалгами за нуждите на здравните й
подразделения.
спецификация (от лат. spesies – вид и facio – правя) –
1. специално посочване на подробности, които трябва
да се вземат под внимание; 2. документ, който
съдържа списък и описание на всички части на един
поръчан за изработване предмет или обект, също и
условията за изработване.
стандарт (от фр. standard – норма, образец, еталон) 
официален документ с технически изисквания за
суровини, материали, готови изделия и др.
 През 1966 г ADA (Американската Зъболекарска
Асоциация) създава Комитетът по Зъболекарски
Материали и Апарати (Counsil on Dental Materials and
Devices), чиято отговорност е свързана с
разработването на стандарти и даването на
сертификати на продуктите, които отговарят на
изискванията на спецификациите.
 Съществуват две международни организации,
които разработват спецификации за стоматологичните
материали и приспособления на международно ниво.
Първата е на Световната Зъболекарска Федерация 
FDI (Fédération Dentaire Internationale). Втората е
Международната организация по стандартизация 
ISO (International Organization for Standardization).
ISO се определя сама “като световна федерация
на националните стандартни организации”, които са
нейни членове.
 В разработването на нейните стандарти
участват и международни правителствени и
неправителствени организации.
За да се публикува един стандарт, той
трябва да получи одобрението на 75% от
членовете на ISO.
 В Европейският съюз е създаден Европейски
комитет по нормализирането (Comité Européen de
Normalisation (CEN) за да разработи европейски
стандарти. Знакът СЕ се дава от 1995 г. на
стоматологичните материали и приспособления, които
отговарят на изискванията на европейските стандарти.
Без този знак не е разрешена продажбата им в
границите на Европейския съюз.
 В България стандартите са в обхвата на
Българския Институт по Стандартизация.
Разрешението за производство и употреба на
лекарствените средства, на медицинските приспосо-
бления и материали се дават от Изпълнителната
агенция за лекарствени средства.
 Свойства на материалите – медико-биологични
изисквания
Нито един стоматологичен материал не е
абсолютно безопасен. Двете основни биологични
реакции са алергичните и токсичните.
Швейцарският лекар и химик Парацелз (1493-1541)
формулира основните принципи на токсикологията.
Според него “всички вещества са отрови; няма
нито едно, което да не е отрова. Правилната доза
отличава отровата от лекарството”.
• Токсикология (гр. toxikon – отрова и – logos
- наука) – наука за отровните вещества и
тяхното въздействие върху организма;
• алергия (от гр. allos – чужд и ergon – дело,
реакция)
 Съществуват различни пътища, по които един
материал може да навлезе в организма. Те са чрез
поглъщане, вдишване, чрез кожата и по кръвен път
(парентерално).
Излагането на дадена вредност се определя като
остро (за по-малко от 24 ч.), субакутно (повтарящо се
за 1 месец и по-малко), субхронично (от 1 до 3 месеца)
и хронично (повече от 3 месеца).
Токсичните ефекти за повечето материали и
лекарства са различни при еднократна и повтаряща се
употреба.
 Алергични реакции.
• Под алергична реакция се разбира всеки
необичаен, свръх отговор на организма
при повторен контакт с определено
вещество.
• Независимо от съществуването на
документ, който показва причината за
смърта на първият египетски фараон Менес
( 2650 г. преди н. е.) за начало на историята
на алергологията се приема 1765 г.
• През 1765 г. личният лекар на френския
крал д-р Десбрет описва
анафилактичният шок:
„Става дума за ужилване от пчела,
предизвикало смърт за няколко минути,
при един градинар, който преди това е
бил ужилван от пчела два пъти и всеки
път е припадал”.
алерген (от allergen) – напр.: полен, лекарство,
материал или храна, който стимулира алергичен
отговор при човек или животни.
антиген (от antigen) – чуждородно вещество, способно
да предизвика специфична хуморална или клетъчна
имунологична реакция в организма.
антитяло (от antibody) – специфичен белтък, намиращ
се нормално в кръвния серум или синтезиращ се в
отговор на даден антиген и характеризиращ се със
специфична реактивоспособност спрямо него.
хаптен (от англ. hapten)  непълен антиген, който сам
не може да предизвика образуването на антитела, но
свързан с по-голяма носеща молекула (напр. с
ендогенните протеини), е в състояние да го направи.
 За да предизвика един стоматологичен материал
алергична реакция, химическата съставка или
продуктите от разграждането трябва да действат
имунологично като хаптени, които след като се
комбинират с ендогенните протеини стават алергени.
При полимеризацията в устната кухина може да
остане 30 % неполимеризиран мономер. Хидроксиeтил-
метакрилатът (Hydroxy-ethyl-methacrylate – HEMA)
преминава през дентина на зъбите, които са
възстановени с подсилени стъклено-йономерни
цименти и компомери.
 Едно проучване от 2000 г. проведено върху
шведски зъболекари с екзема на ръцете с т. нар.
марлен тест показва при всички положителна реакция
към HEMA и EGDMA (ethylen-glycoldimetacrylate) и
само в 5 % към метакрилати.
 Тест за сенсибилитация
Чрез него се оценява алергизиращия потенциал на
изследвания материал. Използват се бели морски
свинчета с тегло от 300 до 500 гр. Използват се
минимум 20 животни за тестваната и контролната
група.
За локално приложение се използва 25% смес от
прах от материала във вазелин. Изследваният
материал, който ще се инжектира, се приготвя като се
разтвори в смес от една обемна част вода и една
обемна част от пълната добавка на Фройнд (на англ.
Freund’s complete adjuvant). Пълната добавка на
Фройнд съдържа и умъртвени и изсушени
Mycobacterium tuberculosis.
 Кожата по гърба на животните се обръсва и на
всяко животно се правят по 6 интрадермални
инжекции по схема. След 1 седмица отново се обръсва
кожата и след 24 часа се нанася тестващият агент с
марля или диск от филтърна хартия. След 48 часа
марлите се снемат.
След около 2 седмици се повтаря същата
процедура. Марлите се снемат след 24 часа и след още
24 часа се отчитат алергичните отговори по схемата.
 С “0” се означават случаите без реакция,
с “1” – с леко зачервяване,
с “2” – със средно и дифузно зачервяване, а
с “3” – със силно зачервяване и подуване.
Степента на сенсибилизиране се определя според
процента на сенсибилизираните животни. Ако от 0 до
8 % от животните са сенсибилизирани се приема, че
сенсибилизацията е слаба.
За тестването на пациентите със съмнение за
алергия към никел се препоръчват кожни проби с 2,5
или 5 % съдържание на никелов сулфат.
 За биологичната оценка на медицинските изделия е
разработен тест на ISO 10993-1. Една от целите на този
стандарт е да се предложи схема за биологична оценка,
която да позволи намаляване на броя и увреждането на
опитните животни.
Биологичната оценка на стоматологичните
материали се разглежда от тестът на ISO 7405.
 Тестове за биологична оценка

Тестове за цитотоксичност: ин витро методи

Тези методи включват инкубацията на клетъчни
култури. Материалът или приспособлението
въздейства на клетъчната култура директно (в контакт
с клетките) или индиректно  използва се екстракт от
тестваното изделие. Като разтвор за екстракция може
да се използва натриев хлорид 9 грама на литър
дейонизирана вода или друг разтворител. Извличането
на съставката става в стерилна среда, при различно
времетраене и при различна температура (например: за
не по-малко от 24 часа при температура 37 и т. н.).
 Цитотоксичността се определя качествено (с
микроскоп се търсят промени в клетките –
вакуолизаця, промени в клетъчните мембрани и т. н.)
и количествено (брой на мъртвите клетки, забавяне на
клетъчния растеж и т. н.).

Известен тест за цитотоксичност е т. нар. LD50 тест

съкращение от Letal Dose (в буквален превод от англ.
смъртоносна доза). При този тест за акутна
токсичност се цели да се оцени необходимата доза от
изследвания материал, която ще предизвика 50 %
смъртност в клетъчната култура.
 Тестове за генотоксичност

При тях се използват тъканни култури или

микроорганизми, за да се оцени мутацията на гените,
промените в хромозомната структура и в броя им,
предизвикани от контакта с изследваните материали и
приспособления.

Тестовете за мутагенност оценяват риска от

предизвикването на рак, тъй като мутацията е първата
крачка в развитието на рака.
 Тестове за генотоксичност

Тест за мутагенност на Ames. При него се използва

порода от мутирала Salmonella typhimurium, за която е
характерна невъзможността да синтезира хистидин.
Тя се подлага на въздействието на изследвания
материал в среда не съдържаща хистидин. Ако част от
бактериите възстановят възможността да синтезират
хистидин и след това образуват колонии, се приема,
че изследвания материал притежава мутагенни
свойства.
Могат да бъдат използвани породи и от други
бактерии (напр. Escherchia coli) ISO 1942-1.
Хистидин – кристална разтворима аминокиселина, от
която се произвежда хистамин.
 Хемолитичен тест (in vitro)

Под хемолиза се разбира разрушаването на

кръвните телца.
Хемолиза (хемо- и гр. lýsis “разлагане”) –
разпадане на червените кръвни телца поради отделяне
на хемоглобина от тях.
С този тест се оценява in vitro хемолитичната
активност на материали предназначени за
продължителен контакт с кост или меки тъкани.
 Хемолитичен тест (in vitro)

Използва се кръв от плъх, която се разрежда с

физиологичен разтвор, в който е поставен 20 g калиев
оксалат на литър. В така подготвената кръв се поставя
екстракт от материала или самия материал за да се
оцени ефекта от неговата повърхност. Като позитивен
контрол (100% хемолиза) се използва 0.2 ml разредена
кръв поставена в 10 ml вода. Като отрицателен
контрол се използва 0.2 ml разредена кръв в 10 ml
физиологичен разтвор.
 Подкожен имплантационен тест

Използват се морски свинчета на възраст от 80 до

100 дни. Тестваният материал се поставя в
политетрафлуоретиленови тръбички с вътрешен
диаметър от 1,3 mm и дължина 5 mm. Тръбичките се
почистват с хлороформ и стерилизират в автоклав.
На всяко животно се имплантират по 4 тръбички в
подкожните тъкани на гърба, след което разрезът се
зашива.
 Едната група животни се умъртвява след 2 седмици,
а другата след 12. Пробните тела с окръжаващите ги
тъкани се фиксират във формалин. Правят се
хистологични препарати.
Приемливи са материалите, които показват слаба
или никаква реакция на 2 и 12 седмица. Средните и
тежки реакции са неприемливи.
 Тест за имплантиране в кост

Предназначен е да оцени in vivo (на живо) материали, които

са предназначени за продължителен контакт с кост.
При него се използват морски свинчета на възраст от 100 до
500 дни с тегло над 800 грама. Изследваният материал се
имплантира в долната челюст, поставен в
политетрафлуоретиленови тръбички.
Част от опитните животни се умъртвяват на 4 седмица, а
останалите на 12 седмица след имплантирането. Изготвят се
хистологични препарати. Реакциите към изследвания материал
се определят като минимални, средни и тежки.
Като приемливи се определят никакви или леки реакции на
4 и 12 седмица.