Изисквания към стоматологичните материали.

Национални и
международни стандарти в стоматологичното материалознание.

Стоматологичните материали са вещества или комбинация от вещества, специално

приготвени или предлагани за употреба от упълномощени лица в тяхната
стоматологична практика или свързани с нея други процедури. Съответно при работа с
определени материали в стоматологията, към тях има определени изисквания, които
трябва да бъдат покрити. Едно от тези изисквания към материалите е да бъдат
биоприемливи – качество на съвместимост с живата среда въпреки неблагоприятните
или нежелани сфери. За да бъде един материал биосъвместим, той трябва да може да
съществува в хармония с биологичната среда.
Използваните в зъболекарския кабинет материали се определят като “биоматериали”.
Терминът “биоматериал” (от англ. biomaterial) навлиза в професията ни през 1966 г. и
означава: вещество, което не е лекарство, което може да бъде използвано за
определен период от време като част от система, която лекува, увеличава или
замества някаква тъкан, орган или функция на тялото. Според едно от определенията
на ISO това е специално приготвен материал, които трябва да показва биоприемливост
или биосъвместимост.
През 1919 г. армията на САЩ се обръща към Националното бюро по стандартите на
САЩ (сега Национален институт по стандарти и технологии) за да изиска спецификации
за оценка и избор на зъболекарски амалгами за нуждите на здравните й
подразделения.
През 1966 г ADA (Американската Зъболекарска Асоциация) създава Комитетът по
Зъболекарски Материали и Апарати, чиято отговорност е свързана с разработването на
стандарти и даването на сертификати на продуктите, които отговарят на изискванията
на спецификациите.
Съществуват две международни организации, които разработват спецификации за
стоматологичните материали и приспособления на международно ниво. Първата е на
Световната Зъболекарска Федерация-FDI (Fédéragon Dentaire Internagonale). Втората е
Международната организация по стандартизация-ISO (Internagonal Organizagon for
Standardizagon). ISO се определя сама “като световна федерация на националните
стандартни организации”, които са нейни членове.В разработването на нейните
стандарти участват и международни правителствени и неправителствени организации.
За да се публикува един стандарт, той трябва да получи одобрението на 75% от
членовете на ISO.
В Европейският съюз е създаден Европейски комитет по нормализирането (Comité
Européen de Normalisagon (CEN) за да разработи европейски стандарти. Знакът СЕ се
дава от 1995 г. на стоматологичните материали и приспособления, които отговарят на
изискванията на европейските стандарти. Без този знак не е разрешена продажбата им
в границите на Европейския съюз. В България стандартите са в обхвата на Българския
Институт по Стандартизация.
Свойства на материалите – медико-биологични изисквания.
 Нито един стоматологичен материал не е абсолютно безопасен. Двете основни
биологични реакции са алергичните и токсичните. Швейцарският лекар и химик
Парацелз (1493-1541) формулира основните принципи на токсикологията. Според него
“всички вещества са отрови; няма нито едно, което да не е отрова. Правилната доза
отличава отровата от лекарството”.
Съществуват различни пътища, по които един материал може да навлезе в
организма. Те са чрез поглъщане, вдишване, чрез кожата и по кръвен път
(парентерално).
Излагането на дадена вредност се определя като остро (за по-малко от 24 ч.),
субакутно (повтарящо се за 1 месец и по-малко), субхронично (от 1 до 3 месеца) и
хронично (повече от 3 месеца).
Токсичните ефекти за повечето материали и лекарства са различни при еднократна и
повтаряща се употреба.
За да предизвика един стоматологичен материал алергична реакция, химическата
съставка или продуктите от разграждането трябва да действат имунологично като
хаптени, които след като се комбинират с ендогенните протеини стават алергени.
При полимеризацията в устната кухина може да остане 30 % неполимеризиран
мономер. Хидроксиeтил-метакрилатът (Hydroxy-ethyl-methacrylate – HEMA) преминава
през дентина на зъбите, които са възстановени с подсилени стъклено-йономерни
цименти и компомери.
За да отговарят на медико-биологичните изисквания, стоматологичните материали
се подлагат на задълбочени проверки и преценки относно тъканните реакции. Това се
постига чрез различни видове тестове. В зависимост от субстрата, върху който се
прилагат, биологичните тестове биват in vitro и in vivo. През 1972г. ADA публикува
ръководство за биологични тестове на стоматологични материали. В него те се
разделят на пет подгрупи.
1. Материали, намиращи се в контакт с тъкани извън устната кухина.
2. Материали, намиращи се в контакт с меките тъкани на устната кухина.
3. Материали, годни да разстроят виталитета на зъбната пулпа и подлежащите
меки тъкани.
4. Материали, предназначение за радикуларни обтурации.
5. Материали, годни да разстроят целостта на зъбните тъкани.
Проучвания in vivo - биологичните опити могат да се провеждат върху животински
зъби. С това се цели да се проучи хистологичната реакция към изследваните
материали. За да се установи общата токсичност на материала често се прилагат
тестове с имплантиране на опитни образци в паравертебралната мускулатура
двустранно. След престой в определени срокове, образците се умъртвяват чрез
декапитиране и се изготвят хистологични препарати.
Тест за имплантиране в кост- предназначен е да оцени in vivo (на живо) материали,
които са предназначени за продължителен контакт с кост.
алерген (от allergen) – напр.: полен, лекарство, материал или храна, който стимулира
алергичен отговор при човек или животни.
антиген (от anggen) – чуждородно вещество, способно да предизвика специфична
хуморална или клетъчна имунологична реакция в организма.
 антитяло (от angbody) – специфичен белтък, намиращ се нормално в кръвния серум
или синтезиращ се в отговор на даден антиген и характеризиращ се със специфична
реактивоспособност спрямо него.

Проучвания in vitro- тези проучвания най често се извършват върху тъканни култури.
Така се проучва действието на различни стоматологични материали върху тъканите,
особенно на циментите. Например фосфатния цимент има токсично действие, като
токсичността му намалява с втвърдяването му, докато силикатния цимент продължава
да бъде токсичен дори след втърдяването му. Пластмасовите материали не показват
цитотоксичност ако са топлинно полимеризирани, но ако са самополимеризиращи те
са токсични поради остатъчния мономер, който е клетъчна отрова. Проучванията с
тъканни култури е по-точно в сравнение с имплантирането. С имплантиране могат да
се изследват само твърди материали. От своя страна тъканните култури не позволяват
късните контроли, което се дължи на разграждане и резорбиране на изследвания
материал.
Устната лигавица е подложена на различни силови въздействия в процеса на
дъвкателния акт. Тя е добре кератизирана което я прави устойчива на различните
въздействия от механичен, химичен и бактериологичен характер. Проучванията in vivo
и in vitro показват, че стоматологичните материали могат да имат разнообразни ефекти
върху лигавицата. Така например обтурациите от амалгама и различни видове
цименти които са поставени под гингивалния ръб, предизвикват възпаление.
Сублингвалната обтурация от самополимеризираща пластмаса предизвиква
възпалителна реакция по всяка вероятност от натрупване на бактериална плака.
Получените резутати от изследванията показват че стоматологичните материали не са
лишени от токсичност, но всеобщата преценка е че при клиничното им приложение те
се понасят добре.
Тест за сенсибилизация
Чрез него се оценява алергизиращия потенциал на изследвания материал. Използват
се бели морски свинчета с тегло от 300 до 500 гр. Използват се минимум 20 животни за
тестваната и контролната група.
За локално приложение се използва 25% смес от прах от материала във
вазелин. С “0” се означават случаите без реакция, с “1” – с леко зачервяване, с
“2” – със средно и дифузно зачервяване, а с “3” – със силно зачервяване и
подуване.
Степента на сенсибилизиране се определя според процента на сенсибилизираните
животни. Ако от 0 до 8 % от животните са сенсибилизирани се приема, че
сенсибилизацията е слаба.
За тестването на пациентите със съмнение за алергия към никел се препоръчват
кожни проби с 2,5 или 5 % съдържание на никелов сулфат.
Тестове за генотоксичност- при тях се използват тъкани култури за да се оцени
мутацията на гените, промените в хромозомната структура и в броя им предизвикани
от контакта с изследваните материали и приспособления.
Изисквания към стоматологичните материали
Биоприемлив:
 Качество на нещо да бъде понасяно в специфично живо обкръжение, независимо от
някои неблагоприятни странични ефекти. Биоприемлив:
качество на съвместимост с живата среда въпреки неблагоприятните или нежелани
ефекти.
Биопоносим (биосъвместим):
който може да съществува в хармония с биологичната среда.
Биопоносимост (биосъвместимост):
способност на материалът при едно специфично приложение да функционира в
благоприятен отговор на организма.
Биосъвместим (биосъвместимост):
Качество да бъде приет в специфично живо обкръжение без вредни или нежелани
странични ефекти.

ВЪТРЕШЕН СТРОЕЖ НА МАТЕРИАЛИТЕ

От гледна точка на атомно-молекулната теория материята о изградена от атоми.
При свързването на еднотипни, еднакви атоми се изграждат прости вещества, т.н
химични елементи, а при свързването на различни атоми се обрауват сложни съед.
Под понятието "врьзка" се разбират взаимодействията на различни по природа
атоми, които осъществяват стабилно състояние на съвкупността от атоми.
ВИДОВЕ ВРЪЗКИ
Междуатомните връзки биват: ковалентна, донорна, йонна и метална.
Междумолекулните връзки биват: водородна и вандерваалсова.
Ковалентна връзка (неполярна) - свързването на два електрона, които принадл на
всеки от атомите. Пример – хлор. Атомите са идентични. Съгласно с теория на Люис
(Lewis) се приема, че има тенденция да се допълват външните електронни слоеве
от единични към двойни. Чрез привличане (събиране) се образува обща
електронна двойка. По този начин всеки атом има по осем електрона във външния
си слой. Ковалентната връзка може да е образувана от повече връзки, напр.
етилен. Донорна връзка. Тя се появява, когато връзката се образува от
взаимодействието на електронната двойка, като единият от участващите атоми
отдава електрон, а другият атом го приема. Този тип връзка не се различава
особено от ковал.
Йонна врьзка. Тя може да се разглежда като частично ограничена силно полярна
ков вр. Разпределението на двойката на връзката става толкова несиметрично, че
тя остава само при единия атом, който е по-електроотрицателен. Молекулата се
превръща в двойка атоми, противоположно заредени, които се привличат от
електростатични сили. Ако Na загуби единия електрон, неговият външен
електронен слой ще съдържа осем електрона, при Сl e обратното. Получава се
електроположителен Na-йон и електроотрицателен Cl-йон. Двата химични
елемента, различно заредени, се привличат, свързват се и образуват йонна връзка.
Установено е, че един отделен йон е заграден от много противоположно заредени
йони.
Метална връзка. През 1916 г. Лоренц (Lorenz) предлага металите да се разглеждат
като струпване на положителни йони, заобиколени в електронен облак (газ). Тази
делокализация създава възможност за строго определено подреждане на атомите,
с което се реализират пространствените метални постройки, наречени метални
решетки.
Водородната връзка е слаба врьзка. Тя се осъществява предимно при азота,
кислорода и халогенните елементи.

Вандерваалсова врьзка. Тази връзка е един вид електростатично привличане,

което се осъществява от появата на бързо променящи се диполи, които
поляризират съседната молекула. С помощта на тази връзка се обяснява явлението
«солватация», т. е. същността на разтварянето. При силни взаимодействия всеки
йон, формиран в разтвора, привлича около себе си полярни молекули и образува
обвивка.

КРИСТАЛИ И АМОРФНИ ВЕЩЕСТВА

Химичните елементи се срещат в три агрегатни състояния: твърди, течни и газо-
образни. Елементите се делят на метали, металоиди и неметали. Всички метали
при стайна температура са твърди, с изключение на живака. По-голямата част от
твърдите тела съществуват в кристално състояние. Кристалите могат да се класират
в четири големи категории:
1. Молекулни.
2. Ковалентни.
3. Йонни 4. Метални.
Тези четири категории се различават по природата на компонентите, съставящи
кристала - атом, молекула или йон, и според природата на врьзката, която
осъществява тяхното сцепление. По-голяма част от твърдите тела са с кристален
строеж. Това е такова състояние, което осъществява съвкупност от здраво свързани
кристали един за друг с различна дебелина. Твърдите материали се срещат в две
разновидности по своя вътрешен строеж: — аморфни (изотропни); кристални
(анизотропни).
Аморфните материали имат органичен и неорганичен произход. Атомите и
молекулите при аморфните материали са хаотично разположени, имат еднакви
свойства и еднакво се отнасят към светлината във всички направления, поради
което се наричат изотропни. Аморфните материали притежават лоша топло- и
електропроводимост. Такива са воськът, порцеланьт, пластмасата и др.
Кристалните материали са всички метали и сплави в твърдо състояние. Металите
не съществуват във вид на отделни атоми, а образуват монолитни образования,
наречени кристали. Кристалната анизотропна структура се характеризира със
строго закономерно подреждане на атомите в пространството. Кристалната
решетка на металите представлява елементарна структура, съставена от градивни
елементи-метални йони. Тя е построена от множество метални йони, между които
се движат валентни електрони, образуващи т. нар. електронен газ. Тези електрони
осъществяват електро- и топлопроводимостта на металите и сплавите. Атомите,
които изграждат металната решетка, са строго подредени по периодичен начин в
три измерения (посоки). Съвкупността от атомите (точките) образува една
триизмерна периодична мрежа. Тези точки могат да бъдат трупирани в равно
отдалечени паралелни планове.
 Понятието "структура на материалите" означава закономерна, пространствена
нареда на дадено вещество във времето.
Под понятието «структура на металите и сплавите» се разбира кристалният им строеж,
който се характеризира с вида, формата, размерите на структурните съставки и
дефектите на на решетката. Пространствената геометрична структура се определя от
взаимното разположение на атомните ядра, междуатомните разстояния и валентните
ъгли. Рязка граница между кристалните и аморфните вещества няма. Като пример
може да се посочат восъците, които под 37°С имат кристален, а над 50°С- аморфен
строеж.
Съществуват над 230 форми кристални решетки: Според Браве (Brave) кристалната
решетка представлява безкрайна система от точки, която образува транслационно
повторение поне на една точка. Кристалните решетки могат да бъдат класирани в
седем основни системи според техните елементи на симетрия: център, ос, план-
симетрия. Всяка система представлява един основен паралелепипед с първична
форма, определена с три оси и три ъгъла.
Най-често срещаните кристални решетки са:
1. Кубична система
2. Тетрагонална система
3. Орторомбична система
4. Моноклинна система
5. Триклинна система
6. Ромбоедрична система
7. Хексагонална система
Металите кристализират най-често в кубична стенно центрирана или обемно
центрирана кристална решетка и в хексагонална кристална решетка.
Стенно центрираната решетка е куб, където се намира по един атом в центъра на
всяка стена и по един атом на всеки врьх. Тази кристална решетка е 14-атомна. Такава
е структурата на: злато, сребро, платина, паладий, мед, никел, алуминий и олово. Тази
кристална решетка притежава най-плътна атомна опаковка, т. е. в единица обем се
намират най-голям брой атоми. Металите и сплавите, които притежават такава
кристална решетка, имат подчертани корозионоустойчиви качества. Обемно
центрирана решетка се характеризира с елементарна клетка куб, по върховете на
който са разположени градивни атоми и един атом се намира в центъра на куба. Тази
кристална решетка е 9-атомна. Такава решетка притежават следните метали: желязо,
хром, молибде, титан и ванадий.
В хексагоналната кристална решетка изкристализира трета част от металите.
Хексагоналната решетка представлява шестстенна призма с основа правилен шесто-
ъгълник. По върховете на тази фигура, а и в средата на някои от стените се намират ме-
тални иони. Хексагоналната кристална решетка се среща с 12, 14 или 17 атома. Такава
структура притежават: кобалт, кадмий, магнезий, цинк и живак. Установено е, че около
атомите в металната кристална решетка свободно се движат валентни електрони, като
образуват електронен газ. Кристалната решетка (структурата) има важно практическо
значение, защото тя определя свойствата на дадено вещество. И най-малката промяна
в нея воли след себе си до изменения на свойствата на дадения материал.
Притегателните сили между отделните атоми при различните видове кристални
решетки не са еднакви. Най-слаби притегателни сили имат стенно центрираните.
кристални решетки, следвани от обемно-центрираните. Най-трудно се деформира
xeксагоналната кристална решетка, тьй като при нея притегателните сили са най-силни.
Кристалната решетка на стоматологичните материали определя медико-биологичните,
механично-якостните и техно-логичните свойства. Тези свойства имат решаващо
значеие за качеството на протезните конструкции.
Алотропия. Това е свойство на някои материали да променят кристалната си структура
в зависимост от температурата, в която се намират. Промяната на кристалната решетка
се извьршва при строго определена темп. Както бе споменато, с промяната на
кристалната решетка се променят някои свойства на тези материали.

ФИЗИЧНИ СВОЙСТВА НА МАТЕРИАЛИТЕ

Агрегатно състояние. Материалите, които се използват за стоматологични цели, се
представят предимно в твърдо агрегатно състояние. Изключение правят живакът,
течностите на пластмасите и на циментите и някой други.
Цвят и блясък. Светлината е поток от материални частици (фотони), които се
разпространяват като електромагнитни вълни. Окото възприема сектора с дълж на
вълна от 400 до 700 mm, т. е. от виолетов до тъмночервен цвят. Комбинацията от
различни дължини на вълните представлява сноп от лъчи, който определя
възприемания цвят. Човешкото око е най-чувствително на светлина в зелено-жълтатa
област и най-слабо възприема червения и синия цвят. Цветът на метала се определя от
способността на металната повърхност да отразява светлинните лъчи и от степента на
отражение. Червеникавият цвят на медта и златистожълтият на златото се дьлжат на
това, че повърхността на медта и на златото най-много отразява съответно червенито и
жълтите льчи. Характерен белег на цвета е металният бляськ. Колкото е по-голям
процентът на отразените лъчи, толкова по-изразен е блясъкът на метала. Металният
блясък зависи още от чистотата на компонентите (примесите от други метали) и от
гладкостта на металната повърхност. Цветьт на сплавите се определя от компонентите
и от сьотношението им. Цветът на аморфните вещества се определя от тяхната чистота
и от прибавените оцветители. Клинично в стоматологичния кабинет и в
зъботехническата лаборатория цветовете се подбират с помощта на разцветки .
Определянето на цвета трябва да се извършва на естествена светлина, защото
изкуствената светлина се различава по спектър от слънчевата. Зъбите на пациена
трябва да бъдат сухи, защото всяко овлажняване води до грешки при преценката на
цвета. Възприемането на цвета и неговите оттенъци има индивидуален характер,
което зависи от особеностите на цветочувствителните клетки в ретината и в зрителния
център в мозъка на индивида. Това налага определянето на цвета на зъба и на
бъдещата протезна конструкция да се извършва не само от стоматолога, но и от
зъботехника изпълнител.
Плътност, относителна плътност и относителна маса. Под понятието плътност (Р) на
дадено вещество се разбира неговата маса (m) в единица обем (V): P=m/V където: -
Р е плътност на веществото; - m - маса на веществото; V - обем на веществото.
Относителна плътност е отношението на плътността на твърдо тяло или течност при
определена температура (най - често 20 °C) и максималната плътност на водата (при
4°C). Относителната плътност равна на плътността в г/см3, т. е. в единиците на CGS.
Под понятието относителна маса (специфично тегло) се разбира отношението на
масата на дадено тяло към масата на същия обем дестилирана вода при температура 4
°С. B SI плътноста се измерва в kg.m-3, но в стоматологията се е запазила традицията тя
да се мери в СGS, т. е. г/см-3. Преминаването от едната в другата система става по
формулата: 1 kg.m-3=10^ -3 g.cm 3. Друга причина за придържане към СGS e, че в нея
числените стойности на плътността, относителната пл]тност и относителната маса
съвпадат напълно. Това позволява в много случаи тези три понятия да се употребяват
като синоними. Ако едно тяло има относителна плътност (относителна маса) по-малка
от 1,0, то плува във водата; ако относителната плътност е по-голяма от 1,0, то потъва.
Въз основа на относителната маса металите и сплавите се делят на: леки, с
относителна маса под 5 g/cм (5 .10^3 kg.m-3); - тежки, с относителна маса над 5 g/cм
(5 .10^3 kg.m-3)
Относителната плътност на някои стоматологични материали е следната:
хромникелова стомана - 7,8 g/cm3; злато проба 1000— 19,32 g/cm3; златна сплав
проба 916 - 18 g/cm3, зл сплав проба 780 - 15,60 g/cm3; златна сплав проба 530 – 13,18
g/cm3, платина проба 1000 – 21,45 g/cm3, сребро проба 1000 – 10,5 g/cm3, восък – 1
g/cm3, мономер – 0,949 g/cm3
Топлопроводимост. Топлопроводимостта е процес, при който посредством хаотичното
тoплинно движение на атомите и модекулите се пренася топлина. С увеличаване на
кинетичната енергия атомите и молекулите се удрят помежду си с по- голяма скорост и
сила и по този начин те предават придобитата енергия на съседите си. Съседните
атоми сьщо увеличават своите движения и допирайки се до близкостоящите частици,
отдават енергията на трептене. По този начин се създава верижна реакция на отдаване
на топлинна енергия, която се превръща в кинетична енергия на частиците. Това се
демонстрира със следния опит: нагрява се метална пръчка в единия и край. Отначало
може да се докосне противоположният край (ненагряваният). След известно време се
установява, че металната прьчка е изцяло загрята, като най-висока е температурата в
зоната на загряването, а най-малка-в противоположния край. Материалите, които
притежават кристална структура (като металите и сплавите), са добри проводници, а
аморфните вещества (порцелан, пластмаса, каучук, стъ- Кло, восък, цимент и др.) са
лоши проводници. Всички метали и сплави са добри продници на топлина. Най-голяма
топлопропроводимост притежава среброто, следвано от платината, златото, медта,
цинка, алуминия и др. Всеки метал си има своя специфична топлопроводимост, която
се измерва с коефициента на топлопроводимостта.
Електропроводимост. Електропроводимостта е способността на материалите да
пренасят електричен ток. Това се осъществява с помощта на свободните им
електрони, кръжащи в кристалните решетки. Кристалните вещества притежават добра
електропроводимост, а аморфните - слаба такава. В стоматологичната практика е за
предпочитане да се използват материали с лоша електропроводимост. Топлинно
разширение и свиване. С изменение на температурата на телата се променят и
техните линейни размери и обеми. Този факт се обяснява с увеличените амплитуди на
трептене на атомите и молекулите в кристалната решетка при загряване.
При охлаждане амплитудата на трептене намалява, с което междуатомните разстояния
намаляват, което е функция на температурния диапазон. При загряване всяко тяло
увеличава обема си. Съответно на това плътността му намалява. Удьлжението на едно
тяло зависи от неговата първоначална дължина и температурната промяна. Тази
зависимост се изразява по следната формула:
делтаL= алфа.Lноль.делтаt където: делтаL e удьлжение; Lноль - начална дължина;
делтаt - температурна промяна; алфа - коефициент на линейно разширение.
Температурният коефициент на линейно разширение е относителното изменение на
дължината на тялото при промяна на температурата му с 1°С и представлява
характерна константна величина за всяко тяло. Ако се приеме началната дължина за
единица, температурната промяна за 1°С, формулата ще добие следния израз:
делтаL= алфа
Огнеупорните материали, предназначени за стоматологичните сплави, трябва да
притежават същия коефициент на термично разширение, с което се свиват сплавите, за
да компенсират тяхното солидусно свиване.
Топене и кипене. Атомите се намират в т. нар. период на заседнал живот, т. е. трептят
около едно средно положение. С подаване на топлина кинетичната енергия на
атомите се увеличава. Те започват да се движат с по-голяма скорост и на по-далечно
разстояние. Настьпва момент, когато междуатомните притегателни сили биват
преодолени - материальт преминава от твърдо в течно състояние. Този момент на
преход се нарича топене, а температурата, при която протича това явление, се нарича
критично състояние или точка на топене. Обратният процес на това явление се нарича
втвърдяване или замръзване.
При нагряване на металите и сплавите до температурата на топене кристалната им
решетка бързо загубва своята стабилност, вследствие на което настъпва разкьсване на
връзките между атомите и се образува метална стопилка. Преминаването на металите
от твърдо в течно сьстояние не води изведнъж до пълно унищожаване на кристалната
решетка. При температури, близки до точката на топене, се запазват
субмикроскопични образования, в които подреждането на атомите и врьзките между
тях е както в кристалната решетка на твърдия метал. Кристалите са нищожно малки по
размери.
С повишаване на температурата строежът на стопилката постепенно се аморфизира.
Междуатомните сили се елиминират напьлно и течният метал преминава в
газообразно състояние. Притегателните сили не изчезват изведнъж, а постепенно в
зависимост от количеството топлина. Това явление, се нарича изпарение. Върху
скоростта на стопяване голямо влияние оказва специфичната топлина на металите.
Всички метали с по-малка специфична топлина се стопяват по-бързо, т. е. при по-ниска
температура.
В зависимост от точката на топене металите и сплавите се делят на: леснотопими - до
650°С; среднотопими – от 650 до 1200°С; труднотопими - над 1200 C.
Бързото стопяване на металите и сплавите има редица преимущества: икономия на
гориво, на работно време и на апаратура. Чистите метали имат постоянна точка
(температура) на топенс, а сплавите имат температурен диапазон на топене. При
стопяване някои метали от твърдо състояние преминават направо в газообразно
сьстояние, т. е. направо се изпаряват. Това явление на преминаване на твърдите тела
направо в газообразно състояние, без да се втечняват, се нарича сублимация.
Вискозността е свойството на флуидите да оказват сьпротивление при преместването
на един от слоевете спрямо друг. При успоредно движение на два съседни пласта
флуид с различна скорост между тях възникват сили на триене, които забавят по-бързо
движещия се пласт и ускоряват по-бавно движещия се. Това триене се обяснява с
пренасянето на поток от местещите се от един пласт в друг молекули вследствие на
хаотичното им топлинно придвижване. То носи името вътрешно триене или
вискозност. Силите на вътрешното триене зависят от относителното движение на
съседните пластове. Скоростта на пласта, който е най-близо до стената на отливната
форма, е почти нула, докате аксиално движещите се частици се движат с най-голяма
скорост. Затова, за да се намали вискозността и се увеличи тънколивкостта, е
необходимо восъчната протезна конструкция да бъде идеално гладка.
Имбибиция. Способността на някои стоматолагични материали да поглъщат течности
и да набъбват (увеличават своя обем) се нарича имбибиция. Това свойство на някои
материали е нежелателно за стоматологичните цели. Полиакриловите пластмаси,
композиционните цименти и др притежават това свойство, като максималните
стойности на набъбване могат да се достигнат до 90-ия ден. Имбибираните
стоматологични, материали, поставени на сухо, изпускат погълнатите течности и
създаденото в тях напрежение намалява или напълно изчезва. Ако се поставят
повторно в течна среда, то отново се имбибират (набъбват) и напрежението в тях
отново нараства. Тези микроекскурзии в имбибираните матариали създават
предпоставки за образуване на микропукнатини които впоследствие се проявяват като
макропукнатини. Постоянните промени на вътрешните напрежения в имбибиралите
материали ускоряват настъпването на умората на материала, която предразполага към
разрушаването му.
Адхезия. Това е физичен процес, при който се появяват сили на задържане между две
гранични повърхности. Адхезията се дължи на сложни физико-химични процеси, които
пораждат физични, химични или физико-химични сили. Тя няма механичен характер.
Адхезията зависи от плътността, с която се допират двете повърхности.
При болшинството материали се изтъква значението на междумолекулярните сили.
Колкото е по-малко разстоянието между двете повърхности, толкова по-активно се
проявяват вандерваалсовите сили. Това се обяснява с обстоятелството, че в
молекулите съществуват група атом, които притежават положителен полюс от едната
страна и отрицателен от другага. Така се получава един постоянен дипол. Създадената
индукционна поляризация стои в основата на привличането между двете повърхности.
При някои материали адхезивната сила се осъществява, като единият от материалите
дифундира в другия: така се създава връзка помежду им. Един от факторите при
задържането на целите протези е адхезивната сила.
Колоидно състояние. Колоидното състояние се разглежда като четвърто физично
състояние на материята. Разтворът представява молекулна смес на две или повече
вещества с различна структура на молекулите. Разтворът може да се разглежда като
дисперсия (разсейване) на едно вещество (разтворимо, солут) в друго такова
(разтворител солвент). Обикновено разтворител се нарича това от тях, което запазва
агрегатното си състояние. Ако разтворимото се разпада на частици от порядъка на
молекули, разтворът се нарича истински (обикновен) разтвор. В него молекулите на
разтворимото и разтворителя са в равновесие и в известни граници разтворимото не
се утаява, а е равномерно разпръснато в разтворителя. Ако частиците на разтворимото
са едри, видими на оптичен микроскоп даже и с невъорьжено око, говори се за
суспензия (твърдо тяло в течност) или за емулсия (течност в течност). Разсейването на
разтворимото не е равномерно, и то се стреми към утаяване. Между тези две групи
разтвори се намира трета, наречена колоидни разтвори (колоидни золи). При тях
размерьт на частиците на разтворимото е от порядька на 1 до 200 nm и понякога могат
да се видят на електронен микроскоп. Ясни граници между трите групи разтвори няма.
При истинските разтвори има само една проста фаза, при колоидните разтвори се
различават две фази: дисперсна фаза, диспергирани частици; дисперсна среда,
дисперсионна фаза. В колоидните разтвори частиците се поддържат в равновесие от
първични или вторични сили, или по силите на диполите. Затова в повечето случаи те
не се утаяват - двете фази са съвместими. В други случаи обаче фазите са
несъвместими и разтворимото се утаява. Това зависи от големината на частиците, от
температурата, от енергията им, от електричния им товар и от други странични
фактори.
Типове колоиди. Всички агрегатни състояния могат да се комбинират:
- течност или твърдо тяло в газ = аерозоли.
- газ, течно или твърдо тяло в течност = лиозоли.
- газ, течност или твърдо тяло в твърдо тяло = золи.
Изключение прави комбинацията газ в газ. Колоиди, които приемат вода, се наричат
лиофилни. Обикновено това са органичните материали. Колоиди, които не приемат
вода, се наричат лиофобни. Такива са металните дисперсии. Обикновено лиофилните
са обратими, а лиофобните са необратими. Хидроколоидите са лиофилни.
Хидроколоиди са колоидни разтвори, в които частиците на дисперсната фаза поглъщат
вода от дисперсната среща и набъбват (увеличават размерите си). Без нарастване на
концентрацията на дисперсната фаза, само от понижение на температурата някои
колоиди от течнно състояние (зол) могат да преминат в полу-течно такова - гел.
Температурата, при която настъпва това явление, се нарича температура на гелиране
(желиране). Дисперсната фаза агломерира, образува нишки (,мицели"), после
верижки, накрая - мрежа. Дисперсната среда се заключва в бримките на тази мрежа и
се задържа там благодарение на капилярност или адхезия, или интермолекулярни
сили. Гелирането на хидроколоида представлява втвърдяване, солидификационен
процес. При повишаване на температурата някои гелирани хидроколоиди се втечняват
- те се наричат обратими хидроколоиди. Температурата, при която настъпва това
втечняване, се обозначава като температура на втечняването. Тя не е равна на
температурата на гелирането. Разликата между тях се нарича хистереза. При друга
група хидроколоиди повишаването на температурата не причинява втечняването им.
Такива хидроколоиди се наричат необратими. Тяхното обратно втечняване се постига
само с химически средства.
Якост на гела. Гелът може да покаже значителна якост на удар (и специално на
срязване), ако той е бърз и отсечен. Ако ударите обаче са многократни, то и при много
по-ниска стойност на удара се стига до разкъсване на гела, като се разрушава
мрежесто-нишковата му структура. Якостта е пропорционална на концентрацията на
дисперсната фаза и на присъствието на "омрежващи" и ,стабилизиращи" фактори и
обратнопропорционална на температурата (при обратимите хидроколоиди).
Реология. Реологията е научна дисциплина, изучаваща качествените и количествените
деформации на телата под въздействие на различни по сила и стойност натоварвания.
Всеки материал се характеризира със специфични за него реологични качества.
Последните определят поведението на материала в хода на механичните въздействия
в зависимост от физико-химичното обкръжение, в което той се намира. В реологията
централно място добива времето, в течение на което външните фактори оказват
влияние върху материалите. Това време е твърде различно по мащаб при различните
материали. При флуидите (газообразни и течни материали) промените могат да се
изявят за секунди или минути, при кашообразните-за часове и дни, докато при
твърдите-с години и векове. Реологичното поведение на материалите зависи от:
— свойството еластичност - вискозност пластичност;
-- линейната или нелинейната зависимост при деформация;
-- физичното състояние на материала - твьрдо, течно или кашообразно. В зависимост
от тези свойства от реологична гледна точка материалите могат да се представят в
следната класификация:
1. Еластични твърди тела —сьществува строга зависимост между выздействието и
размерите на деформация.
2. Еластично-вискозни твърди тела - те притежават качества на еластични твьрди
тела, но при определени натоварвания показват белези на вискозност.
3. Вискозно-еластични течности - те притежават качества на вискозни течности, но
имат и белези на еластичност по време на натоварване.
4. Вискозни течности — при тях съществува строга зависимост между усилие и
скорост на деформация в определена точка. Времето е от първостепенно значение.
Например еластомерите в първия момент са вискозни течности, впоследоствие
преминават във виско-еластична течност и накрая - в еластично твърдо състояние.
5. Пластични тела - те показват пластична деформация, но само след определен
праг на усилие
Флуентност. Това е свойството на дадени материали да променят деформацията си
във времето. Ако даден материал е подложен достатьчно дълго на някакъв вид
механично въздействие, той се намира в напрегнато състояние (вътрешно
напрежение). След прекратяването на въздействието получената деформация започва
да се възстановява в началото рязко, а след това бавно. В зависимост от свойствата на
материала и оказаното въздействие възстановяването много рядко достига
първоначалните размери на материала: обикновено се установява остатьчна
деформация (трайна деформация).
Пластичност. Това е свойството на материалите да се преоформяват под въздейстие на
външна сила. Причините за пластичността се търсят в естеството на материала,
стойностите на натоварване, нивото на температурата и времетраенето на прилаганото
въздействие. Например при изпитанието якост на опън, ако се прехвърли границата на
еластичност, настъпва провлачване на материала. Ако натоварването продължава
още, настьпва изтъняване и разрушаване на материала, съществена роля както до
границата на еластичност, така и оттатьк нея (при остатьчната деформация) играе
температурата. Всички стоматологични материали в хода на обработката им се
подчиняват на законите на реологията. За да се снеме отпечатьк с помощта на
термопластична маса, под въздействието на загряване тя се преврьща от твърдо във
вискозно състояние, а след охлаждане отново преминава в твърдо. Еластомерите, под
влияние на химически активатори (омрежващи агенти), се преврьщат от вискозни
кашообразни тела в еластично-твърди тела. Реологичното поведение на
стоматологичните материали се намира под пряка зависимост от техните физико-
химични свойства, повлияни благоприятно или не от времето. В този смисъл трябва да
се изтъкне значението на следните фактори: условия на сьхранение; влияние на влага
или изсушаване; колебания в температурния режим, срок на годност. Всяко
отклонение от правилата на употреба на конкретен стоматологичен материал
увеличава значително риска от възникване на вътрешни напрежения, следователно и
от по-късни деформации на готовото изделие.
Мостовите протези са подложени на разнообразни външни и вътрешни напрежения,
което води до умора на материала. Под влияние на натиска, вьзникващ в процеса на
дъвкателния акт, най-голямо огъване на мостовото тяло се създава в средната му зона.
Това налага дългите мостови конструкции да бъдат с по-голямо сечение в средната
област. С това се цели да се намалят рисковете от счупвания. Куките, като
опорнозадръжни елементи при снемаемите протези, представляват пружини, които
действат благодарение на свойството си еластичност. С течение на времето, поради
многократните натоварвания, тяхната еластичност прогресивно намалява. Неправилно
е те безразборно да се огъват с клещи в срещуположни посоки, защото така се
създават трайни деформации в кристалните решетки. Тези постановки ни задължават
при обработването на стоматологичните материали да спазваме стриктно
технологичния процес.

Повърхностни феномени, които се проявяват при използването

на стоматологичните материали. Адсорбция, абсорбция и
сорбция. Повърхностно напрежение и мокрене. Капилярност и
адхезия.
Повърхностните феномени, които имат значение за стоматологичната практика са
мокренето, повърх-ностното напрежение, адсорбцията, капилярното действие и
адхезията. Тяхното познаване позволява на практикуващият стоматолог да прави
обективна оценка на материалите и на клиничната ситуация, в която те трябва или не
трябва да бъдат използвани.

Атомите и молекулите на повърхностите на течностите и на твърдите тела

притежават повече енергия отколкото атомите или молекулите във вътрешността. Тази
енергия се определя като повърхностна енергия, а при течностите се определя като
повърхностно напрежение.Повърхностното напрежение съществува във всяка
гранична повърхност на дадена течност.Повърхностната енергия се измерва в ерг на
см2 (еrg/cm2), а повърхностното напрежение в дин на сантиметър (dynes/cm).

Колкото по-голяма е здравината на връзката между отделните атоми или молекули

на веществото, толкова по-голяма е и повърхностната енергия. Например металните
връзки са по-здрави от Вандерваалсовите връзки на течностите, което означава, че
повърхностната енергия на металите е по-голяма от повърхностната енергия на
течностите.Общата повърхностна енергия зависи от повърхностната енергия на
материала и неговата обща повърхност. Следователно, колкото общата повърхност на
един материал е по-голяма, толкова неговата обща повърхностна енергия е
поголяма.Това означава, че общата повърхностна енергия на един монолитен
материал ще се увеличава с неговото раздробяване, т. е. общата повърхностна енергия
на едно парче от материал с тегло един грам ще бъде много по-малка от общата
повърхностна енергия на един грам прах от същото вещество.
 Капилярно действие- с този термин се характеризират явленията, които се
наблюдават в течности и които са резултат от междумолекулното привличане на
границите на течността. Капилярното проникване е проява на повърхностната енергия
на течностите, която създава налягане, което придвижва течностите в пукнатини, тесни

пространства и тънки капилярни тръбички. Капилярното проникване се определя от

капилярното покачване. Големината на капилярното покачване (h) е
пропорционална на повърхностното напрежение (γ-гама), на косинуса на контактния
ъгъл (θ-тита) и обратно пропорционална на радиуса на капилярната тръбичка (r), на
плътността на течността (d) и гравитационната константа (g – 980 dyn/g). h = 2 γ cos θ :
rdg
Ако контактният ъгъл е по-малък от 90о (както е в комбинацията вода/стъкло,
слюнка/емайл) се наблюдава покачване на течността. Ако контактният ъгъл е по-голям
от 90о (както е в комбинацията живак/стъкло) се наблюдава хлътване на течността в
капилярната тръбичка.
Когато проникналата течност в цепнатината или тръбичката е свързана с останалата
течност, се говори за свързан капиляр. Ако по различни причини връзката между
течността и капиляра е прекъсната, например от включването на въздух, течността
образува т. нар. изолиран капиляр.
За стоматологичната практика е важна големината на отстоянието между
повърхностите, в които ще се разчита на капилярното проникване.Колкото
разстоянието между повърхностите е по-малко, толкова при равни други условия
капилярното проникване ще бъде по-голямо. Това е важно и се използва при
лечението с цели протези, при които проникването на тънък слой течност (слюнка)
между основата на протезата и лигавицата е от значение за адхезията между тях.
Стремежът на стоматолога ще бъде изработването на точни и добре прилягащи към
лигавицата протези, за да се осигури капилярно проникване на слюнка и адхезия,
която ще придържа протезите към протезното поле.
Коефициент на проникване- степента на проникване на една течност в едно
капилярно пространство се изразява с коефициент на проникване.Той е
пропорционален на повърхностното напрежение (γ), косинуса на контактния ъгъл (θ) и
обратно пропорционален на плътността на течността (η -eта).
Коефициент на проникване = γ cos θ / 2 η
Адсорбцията е явление, което се изразява в прикрепването на атоми или молекули
от някакво вещество върху повърхността на едно твърдо или течно тяло. Адсорбция–
задържане (концентриране) на вещество върху някаква повърхност (напр. молекули на
газ, както и на разтворено или суспендирано вещество по повърхността на твърдо
тяло). При хемосорбцията единичен слой атоми (или молекули) от адсорбираното
вещество се задържа на повърхността на твърдото тяло чрез ковалентни връзки. При
физичната сорбция няколко слоя от атоми или молекули се задържат от
Вандерваалсови сили.
Много от твърдите вещества адсорбират газови молекули по повърхността си.
Адсорбцията се различава от абсорбцията.При абсобрцията веществото прониква във
вътрешността на твърдото тяло, подобно на дифузния процес. Според R. Graig в
основата на абсорбцията е комбинацията от адсорбция и проникването чрез
дифузия.Когато при взаимодействието на два материала се проявяват и двата процеса
– адсорбция и абсорбция, но не е ясно кой от тях е преобладаващ, процесът се описва
като сорбция. За пример на сорбция може да се посочи навлизането на вода в
акриловите пластмаси.
Повърхностното напрежение на течностите се намалява от замърсители.Детергенти
– препарати за пране или миене. Обикновено се състоят от повърхностно активни
вещества или смеси на такива вещества с други химични агенти със специално
предназначение.
Адхезията е свързването на два различни материала чрез привличането на атомите
или на молекулите.Най-общо могат да се разгранича два механизма на адхезия:
химична и механична. Често те се проявяват заедно. При химичната адхезия се

създават връзки на атомно и молекулно ниво. При механичната адхезия се наблюдава

проникване на едното тяло в микрограпавините на друго.За да се осигури адхезия
между повърхностите на две твърди тела, разстоянието между техните повърхности
трябва да бъде по-малко от 0,7 nm.
Мокренето се определя от контактния ъгъл, който сключва капка течност с
повърхността на твърдо тяло. Според големината на контактния ъгъл (θ) мокренето се
определя като добро (0-45о) и лошо (над 90о).

Термини
Абсорбция – 1. Поглъщане на газове или разтворени вещества от твърдо тяло или
течност; поглъщане, всмукване, попиване. 2. Отслабване на светлината при
преминаването й през вещество поради поглъщане и изразходване на част от
светлинната енергия.
Адхезия – сила на привличане между молекулите на твърди, течни и газообразни
вещества, която се проявява при допирането на телата едно до друго.
Адсорбция – задържане (концентриране) на вещество върху някаква повърхност (напр.
Молекули на газ, както и на разтворено или суспендирано вещество по повърхността
на твърдо тяло).
Дина (dyn) – единица за сила от системата CGS. Определя се като силата, която
придава на маса 1 грам ускорение 1 сантиметър в секунда. Една дина е равна на 10 -5 N.
Ерг (erg) – единица за енергия или работа от системата CGS. Определя се с работата
извършвана от сила 1 дина, действаща от разстояние 1 сантиметър. Един ерг е равен
на 10-7 джаула.
Капиляр – 1. тръбичка с тесен канал; 2. най-тесния кръвоносен съд.
Капилярна тръба – тръба с малък вътрешен диаметър.
Менискус – градуиран висок стъклен съд за отмерване количество течности или газ;
изпъкнала или вдлъбната повърхност на течност в тесни тръби или в капиляри.
Мокрене – определя се от контактния ъгъл, който сключва капка течност с
повърхността на твърдо тяло. Според големината на контактния ъгъл (θ) мокренето се
определя като добро (0-45о) и лошо (над 90о).
Зъболекарство- науката и изкуството за предпазване, диагностициране и лечение на
заболяванията, малформациите и уврежданията на зъбите, устата и челюстите, и за
заместването на загубените зъби и свързаните тъкани. ISO 1942-1 : 1989 (E/F)

Физични свойства на материалите

Физичните свойства на материалите са базирани на законите на механиката, оптиката,

термодинамиката, електричеството, радиацията, атомната структура или ядрените
феномени.

1. Агрегатно състояние – Материалите, използвани в стоматологията са предимно

в твърдо агрегатно състояние, с изключение на живака, течностите на
пластмасите и циментите.

2. Цвят и блясък – Светлината представлява поток от фотони, разпространяващи

се като електромагнитни вълни.Окото възприема от виолетовия до
тъмночервения цвят. Цветът на метала се определя от способността на
металната повърхност да отразява светлинните лъчи и от степента на
отражение. Характерен белег на цвета е металният блясък,който зависи от
чистотата на компонентите и от гладкостта на металната повърхност.Цветът на
сплавите се определя от компонентите и съотношението им.Цветът на
аморфните в-ва се определя от тяхната чистота и от прибавените оцветители.

3. Плътност (Р)- масата на дадено в-во (m) в единица обем (V) :

P=m
V
-Относителната плътност е отношението на плътността на твърдо тяло или
течност при определена температура (най-често 20 С ) и максимална плътност
на водата ( при 4 С ).
-Относителна маса –отношението на масата на дадено тяло към масата на
същия обем дестилирана вода при температура 4 С .
-В Si плътността се измерва в kg/m-3.
-В стоматологията плътността се мери в CGS (g/cm-3)
4. Коефициент на термично разширение- линейният коефициент на термично
разширение се определя от промяната в дължината тялото на даден материал
при покачване на температурата с 1º C. Линейният коефициент на термичното
разширение на дентина е 8,3 х 10-6/оС, на емайла е 11,4 х 10-6/оС.
5. Топлопроводимост- Процес, при който чрез хаотично топлинно движение на
атомите и молекулите се пренася топлина. Коефициентът на термична
проводимост се определя от количеството топлина в калории за секунда, която
преминава през образец 1 сантиметър, с напречно сечение от 1 cm 2, когато
температурната разлика на повърхностите, които са перпендикулярни на
температурния поток е 1ºC.

- Материалите, които имат голяма температурна проводимост се наричат

проводници, а тези с ниска температурна проводимост се наричат
изолатори.Температурната проводимост на емайла и дентина (0. 87 (W/m –1/ K-1)
е много ниска.

6. Електропроводимост- Това е способността на материалите да пренасят

електричен ток , чрез свободните им електрони, движещи се в кристалните
решетки.Кристалните вещества са добри електропроводници, а аморфните са
лоши.В стоматологичната практика се използват материали с лоша
електропроводимост.

7. Топлинно разширение и свиване - При промяна на температурата на телата се

променят и техните линейни размери и обеми.При загряване амлитудата на
трептене на атомите и молекулите в кристалните решетки се увеличава, а при
охлаждане става обратното. Огнеопорните материали,предназначени за
стоматологичните сплави,трябва да притежават същия коеф. На термично
разширение, с което се свиват сплавите,за да компенсират тяхното солидусно
свиване.

8. Топене и кипене - При подаване на топлина кинетичната енергия на атомите се

увеличава и те започват да се движат по – бързо и изминават по – големи
разстояния.С отдалечаването на атомите един от друг междуатомните
притегателни сили се преодоляват и материалът от твърдо състояние
преминава в течно.Този процес се нарича топене, а температурата, при която
той става – точка на топене. Обратният процес се нар. втвърдяване или
замръзване. При нагряване на металите и сплавите до температурата на топене
води до обр. на метална стопилка. С повишаване на температурата строежът на
стопилката постепенно се аморфизира. Притегателните сили изчезват
постепенно. Това явление се нарича изпарение.

- в зависимост от точката на топене металите и сплавите се делят на :

➢ Леснотопими – до 650 С; ➢
Среднотопими – от 650 С до 1200 С; ➢
Труднотопими – над 1200 С.
-чистите метали имат постоянна точка на топене, а сплавите имат температурен
диапазон на топене.
 При стопяване на някои метали минават направо в газообразно състояние или
се изпаряват,без да се втечняват.Този процес се нарича сублимация.
9. Вискозност - Това е свойство на флуидите,да оказват съпротивление при
преместването на един от слоевете спрямо друг.То се обяснява с триенето на
два съседни пласта във флуида, при което между тях възникват сили на триене,
които забавят по – бързия и ускоряват по – бавния слой.Това триене се
обяснява с хаотичното топлинно движение на движение на молекулите и се
нарича вискозност.

10. Имбибиция- способността на някои стоматологични материали да поглъщат

течности и да набъбват. Полиакрилните пластмаси, композитните цименти и др.
притежават това св-во, като макс. стойности на набъбване могат да се
достигнат до 90-тия ден. Това свойство е нежелателно за стоматологичните
материали, защото са предразположени към разрушение.

11. Адхезия – При този процес се проявяват сили на задържане между две
гранични повърхности, вследствие на физико – химични процеси, водещи до
различни физико – химични сили.Адхезията зависи от плътността, с която се
допират двете повърхности.Колкото е по – малко разстоянието между двете
повърхности, толкова са по – големи Вандерваалсовите сили.Един от факторите,
чрез които се задържат целите протези е алдхезивната сила.

12. Колоидно състояние- четвъртото физично състояние на материята. Разтворът е

молек. смес от 2 или повече в-ва с различна структура на молек. Разтворът
може да се разглежда , като дисперсия на едно в-во в друго такова. Разтворител
се нар. това , което запазва агрегатното си състояние.

-ако р-римото се разпада на частици, р-рът се нар. истински. В него молек. на

разтворимото и разтворителя са в равновесие и разтворимото не се утаява. При тях
има само 1 проста фаза.
-ако частиците на р-римото са едри се говори за суспензия(твърдо тяло в течност)
или за емулсия (течност в течност) .
➢ Колоидни р-ри- при тях частиците са от 1 до 200 nm. При тях се разл. 2 фази:
-дисперсна фаза,диспергирани частици
-дисперсна среда,дисперсионна фаза
В колоидните р-ри частиците са в равновесие и те не утаяват (двете фази са
съвместими).
Типове колоиди:
■ течност или твърдо тяло в газ – аерозоли.
■ Газ, течност или твърдо тяло в течност – лиозоли.
■ Газ, течност или твърдо тяло в твърдо тяло – золи.
■ Които приемат вода – лиофилни, а които не приемат вода – лиофобни.
■ Хидроколоиди- в тях частиците на дисперсната фаза поглъщат вода от дисп.
среда и набъбват.
-Някои колоиди от течно съст. (зол) могат да преминат в полутечно- гел.
 Температурата,при която настъпва това явление се нар. температура на гелиране
(желиране). При повишаване на температурата,някои гелирани хидроколоиди се
втечняват-обратими хидроколоиди. Разликата м/у t на втечняване и t на
гелирането се нар. хистереза. Същ. И необратими хидроколоиди. Гелът се
характеризира с якост.

Оптични свойства на материалите: цвят, прозрачност,

полупрозрачност, флуоресценция, опалов ефект.

Под светлина обикновено се разбира видимата част от електромагнитния спектър

в диапазона 380-750 nm. Понастоящем под светлина се разбира всяко
електромагнитно лъчение, получено при промени в състоянието на електронната
обвивка, към което се включват ултравиолетовото, инфрачервеното и рентгеновото
лъчение.
Обединяваща за електромагнитните лъчения е скоростта (V), с която те се
придвижват в пространството (300 000 km/s), а индивидуалната им характеристика
се определя от дължината на вълната (λ) и честотата им (v) – от броя на вълновите
цикли в секунда. Скоростта на светлината (V), дължината на вълната и честотата са
взаимно свързани:
V ═ λ. V
Човешкото око може да възприеме само електромагнитните колебания в обхвата
между 380-750 nm. Най-малка е дължината на виолетовия цвят, а най-голяма на
червената.
Оптика −наука, която изучава светлината; Дял от физиката, който се занимава със
свойствата, същността и приложението на светлината или по-точно учението за
лъчистата енергия, един вид от който е светлината.

1. Цвят- Цветът не е свойство на телата, а свойство на светлината отразена от него.

Цветът на едно тяло се определя от състава и интезитета на падащата върху него
светлина, от промените в нея при контакта ѝ с тялото.Тяло, което отразява еднакво
добре всички видове светлинни лъчи, изглежда бяло, тяло, което поглъща изцяло
светлината е черно. Тяло, което отразява определена част от спектъра на бялата
светлина, а останалата я поглъща е с цвят на отразената светлина. Цветът има 3
измерения:
а) цветен тон – определя положението на цвета в цветовото пространство и е
свързан с дължината на вълната.Определя се в градуси, напр. червения цвят е
разположен на 0 градуси, от 0 до90 градуси цветът става жълт, синия е на 270 градуси,
а зеления на 180 градуси.
б) плътност (наситеност) - определя количеството на цвета в един обект; Ако в
един и същ обем течности сложим различно количество от един и същ оцветител,
двата обема ще са с еднакъв цвят, но с различна плътност на цвета.Плътността е по –
голяма в обема с по – голямо количество оцветител. Определя количеството на цвета в
един обект: например малка плътност – слабо червено, голяма плътност – силно
червено.
в) Виталност (яркост) - определя се от количеството бяло или сиво (черно) в
цвета. Зъб, който белее, е с висока виталност (яркост), а зъб който сивее, е с ниска
виталност (яркост).Белеенето е много важно при определяне цвета на зъбите.Когато
белия цвят преобладава зъбите са светли и с добър вид и обратно.Белеенето се
измерва в Munsell системата от нула (чисто черно)до 10 (чисто бяло).
Всяка промяна в един от параметрите на определен цвят води до промени в другите
параметри – например промяната в плътността на един цвят води до промяна в
яркостта (виталността) и обратно. Цветовете се делят на първични (червен, жълт, син) и
вторични, които се получават от смесването на първичните (от смесването на червения
и жълтия цвят се получава оранжев и т. н.).

2. Прозрачност на цвета – Това е четвърто измерение на цвета, съществуващо в

стоматологичната керамика.За прозрачност се говори, когато почти цялото
количество падаща светлина преминава през облъчваното тяло, или възможността
да се вижда през прозрачното тяло. Мери се с коефицента на пропускане, който е
отношение на интензитета на преминалата през тялото светлина към останалата в
тялото светлина. когато почти цялото количество падаща светлина преминава през
облъчваното тяло. Стъкло – 90%
3. Полупрозрачност – Тела, които имат коефицент на прозрачност 50% са
полупрозрачни, напр.матовото стъкло. Има реална и видима полупрозрачност.
Реалната полупрозрачност (не може да бъде увеличавана) е количеството
преминала светлина.Колкото е повече тази светлина, толкова е по – полупрозрачен
порцеланът. Когато усещането за полупрозрачност не съответства на количеството
преминала светлина, полупрозрачността е видима или илюзорна. Cвойство на
някои вещества да през тях да преминава светлина, така че даден предмет да не
може да се види ясно през веществото. Материал, който пропуска около 50% от
падащото върху него оптично лъчение.
Коефициент на пречупване – n=Va/Vs

4. Флуорисценция –процес, при който определено тяло поглъща лъчение с

определена дължина на вълната и излъчва светлина с по-голяма дължина 400nm.
Тя е разновидност на луминсценцията. Луминесценцията е светлинно явление,
което настъпва във веществата при превръщането на други форми на енергия в
светлина. Флуорисценцията е светлинно излъчване на определена дължина на
вълната, след като е погълнато лъчение с по – къса дължина на вълната.В основата
на флуоресценцията е принудителното излъчване. Кариозен дентин не
флуоресцира. Окиси на урана с церий
5. Опалов ефект – процес, при който определени оптични среди отразяват
светлинните лъчи с малка дължина на вълната и пропускат тези с голяма дължина.
Опалесценцията е появата на дъга във вътрешността на обекта и е резултат от
наслагването на светлинните вълни, при вътрешни дефекти. Отразяват синята
светлина и пропускат червената. Опалови порцелани
Керамичните разцветки представляват набор от стандарти, имитиращи цвета на
естествените зъби и при използването им трябва да се реши кой стандарт
предлага най-приемливо цветово съответствие с наличните зъби.
В практиката е възприето делението на разцветките на фабрични и
лабораторно изработени.Типично за фабричните разцветки е, че всеки от
цветовите стандарти се установяват три цветови зони . Видове разцветки:
 1. С водещо измерение – цветния тон – Vita Classic, Chromascop на
Ivoklar, Bioform
2. С водещо измерение – яркостта (белеенето на цвета) – 3D Master
системата на Vita.
Според белеенето цветовете в класическата разцветка на Vita се подреждат в следната
последователност: B1; A1; B2; D2; A2; C1; C2; D4; A3; D3; B3; A3,5; B4; C3; A4 и C4.

Определяне на цвета. При определянето на цвета на един зъб първо трябва да се

определят доминиращите цветове в него. Например, ако в един зъб доминират
червеният и кафявият цвят, той е в групата на А-цветовете от разцветката Vita. С
определянето на плътността (наситеността) и виталността (яркостта) на цвета се
конкретизира точно на кой цвят от А1 до А4 съответства зъбът. В групата В от
разцветката на Vita доминиращи цветове са червеният и жълтият, в групата С
доминиращ цвят е сивият, а в група D доминиращи цветове са червеният и сивият.

При цветовете от всяка група с увеличаване на номера (например от А1 → А4) се

увеличава плътността и намалява яркостта на цвета. При определянето на цвета трябва
да се имат предвид и явленията метамеризъм, флуоресценция и опалесценция. Цветът
на един обект зависи в голяма степен и от естеството на светлината, при която се
определя. Еталонът (разцветката) и обектът (зъбът) могат да притежават цветово
съответствие при изкуствена светлина, а да се различават при естествена светлина и
обратно.Това явление се нарича метамеризъм.

• метамеризъм − промяна в цветовото съответствие на два обекта при осветяването им

с различни източници на светлина. Обратно – изометрична двойка

Теория за цветовете – системата на Мансел за триизмерна

характеристика на цветовете.

През 1905 Мансел публикува теорията си за триизмерната характеристика на

цветовете.В тази теория цветното пространство се оприличава на сфера, където всеки
цвят има определено място.Според Мансел всеки цвят има три измерения и се
определя с три величини – цветен тон, наситеност и яркост.Всяка сфера може да бъде
пресечена от множество равнини и оси.В системата на Мансел основни ориентири са
вертикалната ос, преминаваща през центъра на сферата и хоризонтална равнина,
която пресича центъра ѝ и е перпендикулярна на вертикалната ос.По това къде е тази
равнина по отношение на вертикалната ос се определя яркостта на цвета.Цветния тон
и наситеността се определят от положението на цвета в хоризонталната равнина, която
пресича вертикалната ос в участъка, съответстващ на яркостта му.
 1. цветен тон – определя положението на цвета в цветовото пространство и е
свързан с дължината на вълната.Определя се в градуси, напр. червеният цвят е
разположен на 0 , от 0 до 90 цветът става жълт, синият е на 270 , а зеленият на
180 . От 270 до 360 цветът се променя от син в червен .
2. наситеност (плътност) на цвета – с тази величина се определя количеството на
цвета в обекта. Ако в един и същ обем течности сложим различно количество от
един и същ оцветител, двата обема ще са с еднакъв цвят, но с различна
плътност на цвета.Плътността е по – голяма в обема с по – голямо количество
оцветител. В практиката е прието един и същ цвят , според неговата наситеност
да се опр. като силен или слаб. За коригиране на тези величини към
комплектите на керамичните с-ми са предвидени т.нар. модификатори на
плътността,опак-дентиновите порцелани и интензивните порцеланови маси.

3. Белеене (виталност, яркост) на цвета - определя количеството бяло, сиво или

черно в определен цвят.Белеенето е много важно при определяне цвета на
зъбите.Когато белия цвят преобладава зъбите са светли и с добър вид и
обратно.Белеенето се измерва в Munsell системата от нула (чисто черно)до 10
(чисто бяло). С намаляването на черния цвят се преминава през разл. нюанси на
сивото. В Munsell с-мата сфероподобното цветово пространство има за ос
величината на белеенето(виталността). => ако един обект е черен на цвят,той
ще бъде разположен в цветовото простр. на дъното на сферата,където
яркостта е 5 единици.В някои монографии и разцветки белеенето се опр. в %
според количеството на черния цвят. За коригирането на виталността в
практиката се използват т.нар. модификатори на виталността.Такива коректори
са разработени както за дентиновите,така и за инцизалните порцелани.

Стоматологични разцветки, базирани на системата на Мансел

Стоматологичните разцветки са група от стандарти, които имитират цвета на

естествените зъби. В практиката е възприето делението на разцветките на фабрични и
лабораторни. Характерно за фабричните е, че при всеки от цветовите стандарти се
установяват 3 цветови зони. От тях шиечната и средната (дентинова) зона са
разположени в/у непрозрачен опаков слой, който в инцизалната зона,поради нейната
прозрачност е излишен.
Основно изискване към разцветките е те да покриват цветовото пространство на
естествените зъби и да са съобразени с принципите на системата на Мансел за
триизмерната характеристика на цветовете – цветен тон, наситеност на цвета и
белеене. Цветовото пространство на всеки стандарт се определя от доминиращия
цвят,неговата плътност и белеене.
За Европа работи фирма Vita – Vita Lumin Shade Guide.Цветовото пространство в
стандарта на Vita е разделено на четири зони – A, B, C и D, отговарящи на цветовете на
естествените зъби и има 16 цветови стандарта.Основни цветове в група А са червеният
и кафявият, в група В са червеният и жълтият, в група С – сивият и в група D – червеният
и сивият.Във всяка група има определени закономерности по отношение на плътността
на цвета и неговото белеене.Когато се увеличава номерът на цвета плътността на
доминиращите цветове се увеличава, т.е. пропорционална зависимост.
При белеенето има обратна пропорционалност между номерът на цвета и
количеството на бялото в цвета.Или най – витални са малките номера – А1, В1, С1 и D1.
С увеличаване на плътността, белеенето намалява и стандартите започват да
сивеят.Най – сиви са разцветките А4, В4, С4 и D4.
Ако подредим на Vita цветовете по белеенето ще се получи следния ред В1, А1, В2,
D2, A2, C1, C2, D4, A3, D3, B3, A3,5, B4, C3, A4 и С4. Днес фирма Ceramco увеличи
цветовете с още два по – бели цвята А0 и В0.
При Chromascop стандарта цветовото пространство на естествените зъби се дели на 5
зони.Това е нов стандарт, но също е съобразен със системата на Мансел.Промените в
плътността и белеенето на доминиращия цвят са закономерно подредени в четири
цвята според равномерното увеличаване на плътността на цвета и постепенното
намаляване на белеенето.И при този стандарт съществува пропорционална
зависимост между цифровата кодировка и плътността на цвета и обратна зависимост
между белеенето и номерът на цвета.
Бял – 100; жълт – 200; светлокафяв – 300; сив – 400; тъмнокафяв - 500
В Bioform стандарта общият брой на цветовете е най – голям – 24. (червено-кафяв;
жълт; червено-сив; сив) Но всички тези цветови стандарти не покриват напълно
съществуващото цветово разнообразие при естествените зъби.Японска фирма
достигна до 125 цвята, но те са трудно изпълними на практика.Функцията на цветовите
стандарти е да е посредник между естествените зъби и изработваните зъбни протези.
Те би трябвало да се изработват от същите порцелани, от които в лабораторията ще се
изработват бъдещите керамични протези.
Предимство на лабораторните стандарти е, че за различните цветове по схемата на
Vita или друга могат да бъдат изработени по няколко стандарта, които да се
различават по дебелината, подреждането на отделните слоеве.Освен така могат да
бъдат изработени по няколко стандарта, които са различни по повърхностен строеж и
степен на глазиране.

Фактори оказващи влияние върху цветоопределянето.

Метамеризъм.

Известно е, че светлочуствителните елементи на окото са около 120 милиона пръчици

и около 6 милиона бухалчици,които са неравномерно разпределени.В центъра на
полизрението, има „жълтото петно” само с бухалчици. Цветното зрение е свързано с
бухалчиците,които са 3 вида-чувствителни към зелено, червено и синьо. Липсата на
някои от тях води до липса на цветоусещане. Защото бухалчиците са концентрирани в
централната част на ретината. Когато се определя цвета на зъбите, те трябва да са на
нивото на очите на наблюдаващия.Така отразената от зъбите светлина ще попадне в
цветочувствителната част от ретината, където най – вярно ще бъде определен цвета.
Процесът на приспособяване на окото към различните нива на яркост на цветовете се
нарича адаптация.Яркостната адаптация се проявява при преминаването от тъмно към
светло (5-10мин)и обратно(20-30мин).Още адаптацията при постоянна осветеност
зависи също и от умората на фоторецепторите и от емоционалното и психическо
състояние на индивида.При по – продължителното наблюдение на един и същ цвят,
неговата наситеност намалява и достига до сиво. Кръгът на Бенхам

Практически съвети при определяне на цвета на зъбите :

➢ Ако пациентът е облечен в ярки дрехи, те трябва да бъдат покрити с бяло
или неутрално сиво.
➢ Да не се определя цвета, след като специалиста е работил в силно
осветено място.
➢ да се определя цвета веднага след пристигането на пациента.
➢ Да не се определя цвета след и по време на стресови ситуации.

Цветът на зъбите се променя с напредване на възрастта – увеличава се наситеността на

цвета, а белеенето се намалява.При цветовото възпроизвеждане важността на трите
цветови характеристики – цветен тон, наситеност и белеене може да бъде изразена
цифрово така – 1:2:3.Така при известна неточност при определянето на цветния тон, но
точна стойност на белеенето разликата ще е незабележима.Но, при точно определен
цветен тон, но грешка при белеенето , разликата ще е голяма.

Метамеризъм - това е промяна в цветовото съответствие на два обекта при

облъчването им с различни източници на светлина.Той може да бъде обяснен с някои
оптични феномени, като флуоресценция, опаловия ефект, които са зависими от
количествения и качествения състав на светлината, при която се работи.Два обекта
еднакви на цвят при един и същи източник на светлина, а с различен цвят при друг, те
се наричат метамерична двойка.Има и изометрична двойка – когато двойката е с
еднакъв цвят, при различни източници на светлина.Изобщо за стоматологичната
практика светлината има решаващо значение.

Механични свойства на материалите. Якост на материали.

Механиката е клон на физиката, който изучава поведението на материалните тела

под действието на сила. Всяко изменение на размерите, формата и обемът на едно
тяло под действието на външна сила се нарича деформация.
В зависимост от реакция при мех натов:
• Еластични материали – за сметка на междуат разстояние, възвр формата си
• Пластични – трайно се деформират
• Крехки – разрушават се без да е настъпила деформация
 Под механични характеристики се разбират величините (стойностите), които
определят механичните свойства на материалите. Механичните характеристики се
определят експериментално чрез механични изпитания.
• Статични – постоянно или бавно нарастващо натоварване (на опън, натиск, огъване,
усукване)
• Динамични – внезапно, чрез удар (порцелан, пластмаси)
• Циклични – симетрични (равни по големина)
Умора – разрушаване на материала от последователни натоварвания, по-слаби от
необх за разруш му при еднократно натоварване.
Сила (F) - външно действие, което може да промени състоянието на покой или
движение на дадено тяло. Под действието на външни сили размерът, формата и
обемът на телата (конструкциите) се изменят. Всяко едно изменение се нарича
деформация. Напрежение - сила на единица площ. Когато към дадено тяло се
приложи напрежение (в границата на еластичност), създава се съответната
относителна деформация и отношението на напрежението и деформацията е
характерна константа за тялото. Деформации:
• Според начина – обща деф (опън,натиск,огъване,усукване), локална деф (твърдост
на съчма при срязване, пробиване)
• Според скоростта – бавна деф(статични), бърза(динамични, удар)
• Според посока – една посока, променлива сила и посока
Едно от основните изисквания към стоматологичните материали е те да могат да
устоят на силите на дъвченето без да се разрушат. Когато върху един материал се
упражни дадена сила той се подлага на определено натоварване (стрес), което се
определя с упражнената сила на единица площ. Според посоката да действащите сили
натоварването се определя като на опън, на натиск и срязване.Натоварването (стресът)
се определя със сила за единица площ т. е. сила на начална площ. Единиците в които
се определя стреса са psi и MPa.

Под якост се разбира свойството на даден материал да се съпротивлява срещу

действието на сила, която след като преодолее сцеплението между молекулите му, го
разкъсва (М. Балабанов). (да поемат натоварвания, без да се разруш) Действието
на силата може да се прояви във вид на:
-опъване – тогава съпротивлението се изразява като якост на опън;
-натиск – тогава съпротивлението се изразява като якост на натиск;
→ огъване – - “ - - “ - като якост на огъване;
→ усукване – - “ - - “ - като якост на усукване;
→ срязване – - “ - - “ - като якост на срязване

След границата на пропорционалността (точката Р) линията се изкривява и в тази

отсечка, до точката Е се губи пропорционалната зависимост между напрежението и
удължението на образеца. На точката Е съответства напрежението σ Е.До точката Е, ако
действието на силата се преустанови, опитното тяло възвръща първоначалната си
форма и размери, т.е. настъпилите деформации в пробното тяло са обратими –
еластични. Затова σЕ се нарича граница на еластичността (на англ. elasgc limit). Областта
на натоварването от нула до границата на еластичност се определя като еластична
област, а областта след нея като пластична.
 При определена сила Fs и напрежение σs при някои материали се установява
увеличаване на удължението без опъващата сила да нараства. На диаграмата това се
отразява с вълнообразна линия от точките S до S’. Като граница на провлачването се
определя напрежението, при което материалът се удължава „провлачва”.
Провлачването е процес на пластично деформиране, при което напрежението на опън
не се покачва, т.е. налице е пластично деформиране при постоянно натоварване.
Участъкът на натоварване от S до S’ се нарича област на провлачване. Област на
провлачване се наблюдава при някои стомани.
Якост на опън - напрежението на опън, което трябва да се приложи към даден
материал за да го разруши.
Израб се метална епруветка, нанасят се 2 белега.
Диаметър – 3мм, дължина между белагите – 18мм (6-10 пъти по-гол от диаметър)
Закрепва се към хидравлична машина и се растяга до скъсване

Съотношението натоварване/деформация може да бъде изразено с права линия до

границата на пропорционалността, известна още и като граница на еластичността.
Напрежение(сигма)=модул на еластичност(Е).деформация(епсилон)
АР – отсечка на Хук
Точка Р – граница на пропорционалността. С повиш на напрежението деф нараства.
До тази точка – само еластична деф
Точка Е – граница на еластичност
АЕ – еластична област
От точка S – горна граница на провлачване (пластични деф, материалът се
провлачва)
От S1 до В – материалът си възвръща спос да се съпротивлява (втвърдване)
Якост на опън – сигмаВ – напрежение, което тяло може да понесе
Натоварване за рузрушаване(R)=макс натов(P)/начално сечение(Sноль) - N/mm2
Модул на еластичност - отношението на напрежението и относителната деформация в
даден материал.

Якост на огъване - изследването на якост на огъване е комбинация между тестове за

якост на опън и натиск и позволява да се изчислят следните характеристики: граница
на пропорционалност, модул на еластичност, якост на разкъсване и др. При
изследването на якост на опън в горната част на пробното тяло се създават сили на
натиск, а в долната – сили на опъване.
Якост на натиск - определя се от съпротивлението, което изследваният материал
оказва срещу действащи в противоположни посоки сили, имащи тенденция да
пресуват и смачкват опитното тяло. Граница на смачкане - сигмаS

Диаметрална якост на опън - определя се като крайната якост на опън на трошливите

материали, когато те се изследват на натиск, и затова методът се определя като
индиректно изпитване на опън.
Якост на срязване - При изследването на якост на срязване се установява силата, която
е необходима за да се разруши връзката между две различни тела или между атомите
и молекулите на едно тяло, когато в равнината на изпитването се въздейства с две
успоредни, но противоположно действащи сили, които създават напрежение на
срязване.

Якост на удар- определя се от съпротивлението, което оказва изследваният материал

срещу еднократно максимално натоварване под формата на удар.При изследването на
якост на удар се определя кинетичната енергия, която е необходима да счупи опитния
образец. Измерва се в J/m2.
Изследва се с чука на Шарпи или с чука на Изод. Тези чукове се наричат махаловидни.
При изследването на Изод образецът се закрепва само в единия край и ударът се
нанася на определено разстояние от мястото на захващане, а не в центъра.

Якост на умора-Якостта на умора изразява способността на материала да се

съпротивлява на многократни, променящи се натоварвания, всяко от които само по
себе си не е в състояние да разруши материала.

Якостта на умора се определя чрез изпитване на серия опитни образци при различни
постоянно променящи се натоварвания, по броя на циклите, довеждащи образеца до
разрушаване. Когато опитните образци са подложени на циклично изменящи се
напрежения, те се разрушават внезапно. Разрушението на образеца става при
напрежение, което е по-малко от якостта на съответния материал. В областта на
скъсването:
• външна зона – една повърхност от микропукнатини
• вътрешна – грапава повърхност

Под пълзене се разбира бавната деформация на материала при натоварване под

границата на пропорционалността.
жилавост − количеството енергия необходима за счупване. Устойчивостта на
фрактуриране е зоната под кривата натоварване/удължаване до фрактурирането.
Способността на материалът да издържи натоварване и деформация без да се счупи.

Твърдост на материалите и методи за нейното определяне

 Под твърдост се разбира съпротивлението на материала срещу проникване в него на
по-твърдо тяло под действието на външна сила. С термина твърдост се определя
способността на повърхностния слой на материала да се съпротивлява срещу
еластично и пластично деформиране или разрушаване при въздействие от страна на
друго, неполучаващо остатъчна деформация проникващо тяло. Твърдостта е важен
показател, тъй като с нейна помощ може да се прогнозира износването на един
протезен материал, а също и на зъбния емайл, който контактува с него. Чрез
твърдостта на един материал може да се оцени трудността, с която той ще се реже или
оформя чрез пилене и полиране.
Определянето на твърдостта е едно от най-универсалните механични изследвания,
тъй като то може да се използва при всички твърди материали, независимо от състава
им – метали и сплави, полимерни и керамични материали и др.
Методи за определяне на твърдостта - известните методи за определяне на
твърдостта могат да бъдат отнесени към една от двете групи:
І. методи за определяне на твърдостта чрез надраскване

ІІ. методи за определяне на твърдостта чрез проникване.

Определяне на твърдостта чрез надраскване. Методът за определяне на твърдостта
чрез надраскване е въведен от германският минералог Фридрих Моос, през 1812
г.Ориентировъчно твърдостта на едно тяло може да бъде определяна чрез
надраскването му с друго, по-твърдо тяло, чиято твърдост е известна. На този принцип
се определя твърдостта по Моос (на англ. Mohs hardness) чрез използване на минерали
с постоянно повишаваща се твърдост (скала на Моос): талк – 1, гипс (готварска сол) – 2,
калцит – 3, флуорит – 4, апатит – 5, ортоклаз – 6, кварц – 7, топаз – 8, корунд – 9 и
диамант – 10.

Метод на Бринел (Brinell). За проникващо тяло при този метод се използва закалена
сфера (съчма) от много твърда стомана с диаметър D (2,5-10мм), която се притиска
върху изпитвания образец със сила Р. При проникването на сферата на повърхността на
образеца се получава отпечатък (вдлъбнатина).Повърхността на изследвания образец,
към която ще се притиска сферата се обработва така, че да бъде равна, гладка, без
окиси и други дефекти. При обработването на образеца не трябва да се допуска
повишаване на температурата му над 100-150 оС. Отношение на натоварване към
площа на отпечатъка

Твърдост по Рокуел (Rockwell) – HR (Hardness Rockwell).Метод за определяне

твърдостта на материалите (главно метали). Отчита се по дълбочината на проникване
на твърдо тяло диамантов конус с ъгъл при върха 120 о или за меки - стоманена сфера с
диаметър 1,59 mm върху повърхността на изпитвания образец (вж. фиг. 14-3).
Дълбочината на проникването h e мярката, която служи за определяне на твърдостта.
Колкото по-малка е твърдостта на материала, толкова по-голяма е дълбочината на
проникване и обратно. 20 сек
 Твърдост по Викерс (Vickers) – H v (Hardness Vickers). За проникващо тяло при
изпитването на твърдостта се използва равностранна четиристенна диамантова
пирамида с върхов ъгъл 136о ± 20. Твърдостта по метода на Викерс – Hv се изразява
чрез натоварването Р, приложено върху единица от лицето на отпечатъка S.

Твърдост по Кноп (Knop). Натоварването се упражнява върху ромбовидна

диамантена призма, при която съотношението между диагоналите е 7.11:1. Методът
на Кноп е разработен за измерване на микротвърдостта. При него е възможно
определяне на твърдостта в много малки зони и е особено подходящ за сплави, при
които се наблюдават изолирани твърди и меки фази.
Твърдост по Шор (Shore). За определяне твърдостта на еластични материали
(например на еластомери), при които отпечатъкът от проникването изчезва след
отстраняване на натоварването, се използва твърдомерът на Шор. В стоматологията
най-често се използва твърдомерът на Шор А. Инструментът се състои от проникващо
тяло, свързано със скала, градуирана от 0 до 100. При по-твърди гуми се използва
използва твърдомерът на Шор D. Двата апарата се различават по конструкцията на
проникващото тяло. При Шор А то е пресечен конус с ъгъл на върха 35°, а при Шор D то
е конус с ъгъл на върха 30°.Проникващото тяло се притиска здраво към обекта и
веднага се отчитат показанията от скалата. Ако проникващото тяло навлиза изцяло в
образеца, твърдостта е 0, а ако изобщо не прониква – 100. Изискване към изследвания
образец е той да е с минимална дебелина от 6 mm.
Твърдост по Баркол (Barсol). Методът на Баркол се препоръчва при изследване на
твърдостта на алуминий и алуминиеви сплави, меки метали, пластмаси, композити и
еластомери. При твърдомерът на Баркол, проникващото тяло е остър конус. То е
обхванато от метална тръбичка, която може да се премества нагоре. При натиск върху
твърдомера пробното тяло прониква в материала, а тръбичката остава в контакт с
повърхността на образеца. Съществено при изпитанието е върхът на проникващото
тяло да бъде перпендикулярно разположен към повърхността на образеца. За да се
осигури това крачетата на опората трябва да контактуват с повърхността на образеца и
да бъдат на нивото на проникващото тяло. Данните за твърдостта по Баркол се отчитат
в скала, градуирана от 0 до 100, която е разположена от горната страна на апарата

Технологични свойства на материалите.

Технологичните свойства на материалите са тези, които определят използването

им в стоматологичната практика.
Технология (technológia от гр. téchnē “умение”) – Съвкупност от последователни
работни операции и манипулации на един производствен процес и указанията за
начините и средствата за извършването им.
1) Пластичност –Това е технологично-механично свойство на металите,
което позволява да се преоформят под действието на сили и да запазват
 придадената им форма след отстранението на силите. В стоматологичната
практика такова св-во притежават восъците, обтуровъчните материали,
отпечатъците, опаковачните материали и др.
2) Тънколивкост – Това е способността на отливката детайлно да изпълва
отливната форма. Стопилката трябва да притежава минимално вътрешно
триене,за да може за най-кратко време да изпълни формата без шупли,
пукнатини и др. Тънколивкостта зависи от химичния състав на сплавта и зависи
от няколко фактора:
➢ НАТИСКЪТ,създаден във вътрешната структура на сплавта (разлика в
коеф. на разширение на компонентите);
➢ ВИСОКА ТОЧКА НА ТОПЕНЕ;
➢ НИСКАТА ОТНОСИТЕЛНА МАСА НА СПЛАВТА;
➢ ТЕМПЕРАТУРНИЯТ ИНТЕРВАЛ М/У ПРЕПОРЪЧАНИТЕ ТЕМПЕРАТУРИ ЗА
ЛЕЕНЕ И СЪОТВ. ТЕМПЕРАТУРИ НА ЛИКВИДУСЛИНИЯТА;
➢ увеличава се при използване на високи ОТЛИВНИ ЩИФТОВЕ 
повишаване на налягането в/у стопилката;
➢ зависи от стриктното спазване на технологичния режим,като от значение
е източникът на топлина, стопяващ сплавта.
➢ нараства с повишаване на гладкостта на отливната форма;
➢ най-гомяма тънколивкост имат чистите метали и сплави,които обр.
химични съед.
➢ колкото е по-тънколивка използваната сплав, толкова протезните
конструкции са по-качествени;
За да се установи тънколивкоста на материалите се използват методиките на
Камински, Барето и Ст. Иванов.Камински използва опитни тела от профилен восък,
Барето използва опитни тела от профилен восък с кръгло сечение, до 2mm с дължина
200 mm,навит на 360 градуса, Иванов изпозва коронки политиен с дебелина на
фолиото 0,400 – 0,456mm.

3) Заваряемост – Това е технологичен процес, при който става сливане на

две метални части при висока температура. Заваряването става чрез налягане
или чрез стопяване.Изработването на мостови протези става, чрез заваряване на
мостокрепителите към мостовото тяло.

4) Сплавяемост – Два или повече метала в течно състояние образуват

сплав.При сплавяването на различни метали металургията използва
т.нар.лигатура.Това е спомагателна сплав, която при смесването си със
стопилката внасят в нея лигиращи елементи.

5) Обработваемост – Способноста на металите и сплавите да се поддават на

рязане, шлифоване, заваряване и др.Процес, при който чрез температура,
налягане и др. се получава завършено изделие.Например шлифоване и
полиране на зъбните протези.
 Класификация на стоматологичните материали.

Стоматологичните материали имат строго определено предназначение. Те са

разнообразни по произход. Към тях се предявяват определени изисквания,свързани с
употребата им. В зависимост от тяхната употреба те могат да се класифицират с
следните групи:
1. Основни стоматологични материали - те остават дълго време в
условията на устната кухина и трябва да притежават високи
медикобиологични качества. В зависимост от предназначението си се делят
на:
→Протезни- използват се за изработване на различни протезни
конструкции (микропротези, коронки, мостови протези, снемаеми
протези, бюгели и др.) –метали, сплави, керамики, пластмаси и др.
→Обтуровъчни – предназначени са за лечение на твърди зъбни
тъкани при кариес и неговите усложнения- цименти, амалгами,
композити и др.
→
2. Спомагателни стоматологични материали – остават кратко време в
устата на пациента- отпечатъчни маси, восъци и др.

3. Лабораторни стоматологични материали – използват се предимно в

зъботехническите лаборатории- гипсови композиции, изолиращи и
покриващи материали, термопластични материали, огнеупорни маси, сплави
за щанцоване, флюсове, байцове и др.

4. Клинични и лабораторни апарати, инструменти и пособия - тези, които

се намират в клиничните стоматологични лаборатории, чрез които се
извършват всички стоматологични процедури.

Някои материали принадлежат към повече от един клас- напр. восъците и

термопластичните материали се използват като спомагателни и лабораторни.
Множество стоматологични материали показват такъв двойнствен характер.

Метали и сплави. Скъпоценни и нескъпоценни сплави.

От 103 елемента в периодичната таблица около 81 могат да бъдат определени като

метали. Като метали се определят веществата с метален блясък, които са ковки,
пластични. Отличителна черта на металите е тяхната голяма топло- и
електропроводимост. Тези свойства са обусловени от голямата концентрация на
свободно движещи се електрони в тяхната кристална решетка.
Подобни качества притежават около 80 химически елемента и много метални сплави.
Друго типично свойство на металите е високата им относителна плътност. Характерно
за химичните елементи с такива физични свойства е, че те обикновено са в по-голяма
или в по-малка степен електроположителни и се свързват с кислорода до получаване
на основи (бази). Хлоридите им са устойчиви към водата. Голям брой елементи,
разглеждани обикновено като метали, притежават само някои от горните свойства.
При стайна температура всички метали са твърди. Единственото изключение е
живакът, който при стайна температура е течен.
Границата между металите и неметалите не е строго определена. Химичните
елементи, които притежават някои от характерните свойства на металите и свойства
типични за неметалите се определят като металоиди. Тези елементи (арсен, антимон и
др.) образуват амфотерни оксиди.
Амфотерен – химично кисел спрямо силни основи и основен спрямо силни киселини.
Металите и сплавите се делят на черни – желязото и неговите сплави, и цветни –
всички останали метали и сплави.
В зависимост от физичните и химичните свойства на металите и от тяхното
разпространение в земната кора, те се делят на: леки, тежки, труднотопими,
леснотопими, благородни, скъпоценни, разсеяни, редкоземни и радиоактивни. Това
което прави металите незаменими в много области от промишлеността и в
стоматологията е тяхната висока устойчивост на фрактуриране, която е между 25 до
60 МРа . m1/2. За сравнение устойчивостта на фрактуриране на повечето керамични
материали е между 0.75 до 2.5 МРа . m1/2.Изключителната здравина на металите и на
сплавите получени при комбинирането на различните метали и особено тяхната якост
на умора ги прави особено подходящи за изработването от тях на протезни
конструкции, импланти и инструменти .

Като благородни метали се определят осем: злато, платина и металите от

платиновата група (паладий, родий, рутений, иридий, осмий) и сребро. Предвид
реактивността на среброто в устната кухина, от гледна точка на стоматологичната
практика, то не се приема за благороден метал.

Терминът “скъпоценни метали” обхваща всички тези, чията цена е висока.

Автоматично в тази група влизат всички благородни метали. Среброто, което за
стоматологичната практика се явява неблагороден метал с право може да бъде
определено като скъпоценен метал.
благородни метали (на англ. noble metals) - металите, които са устойчиви на
окисляване, корозия и оцветяване по време на загряване, леене и припояване, и при
престой в устната кухина.
неблагородни метали (на англ. base metals) - всички метали без благородните. Тези
метали, които реагират с окръжаващата ги среда, се определят като неблагородни.
сплав (на англ. alloy) - свързване или смесване на два или повече метала или на метал
и един или повече неметални елемента (в газообразно, течно или твърдо състояние).
Под сплави се разбират физикални смеси или разтвори от два или повече метала, в
редки случаи на метали с металоиди в най-различни процентни отношения.
Получената сплав се отличава от изходните метали с нови качества, но тя запазва
онези, които са характерни за металите, като непрозрачност, метален блясък,
електропроводност, топлопроводност и пр.
Сплави – Сплавите са смес от метали, но може и неметали.Съставките се наричат
компоненти.Когато в сместа има неметални съставки, сместа е сплав само, ако
преобладават металните съставки.Сплавите имат различни свойства от тези на
съставките.Сплавите са по – твърди, имат по – ниска точка на топене, имат лоша
тънколивкост.Стоматологичните сплави трябва да са с оптимални медико –
биологични и механично – якостни качества.Има няколко вида стоматологични сплави:
а) благородни сплави – при този вид. сплави благородните компоненти са повече от
75% от състава на сплавата.
б)полублагородни сплави – благородните компоненти са по – малко от 75%.
в)неблагородни сплави – в сплавата няма или има минимални количества благородни
съставки.

? Методи за добиване на метали – има различни методи за добиване на самородно

съществуващи метали.
а) механичен метод – Металите се отделят от примесите по следния начин – всичко се
натрушава до смес с вид на брашно, след което сместта се пуска по наклонен улей, по
който тече вода.Металът като по – тежък се утаява, а водата отнася по – леките
примеси.Така се получава чист метал.
б) флотационен метод – прилага се при малки количества метал.Характерно за този
метод е, че той цели да направи металните частици по – леки от примесите.Използват
се колоидни разтвори като сапунен разтвор, масла и креозот.Рудата се смила и
пресява, смесва се с колоидната течност.През тази смес се пуска сгъстен въздух, който
не позволява на металните частици да се утаят.Въздушните мехурчета полепват по
металните частици и ги издигат на повъпхността и се обират.Този концентрат после се
стопява.
в) химичен метод – повечето от металите съществуват като химични
съединения.Тяхното добиване става чрез възстановителните химични реакции.В
случай, че рудата е окис на даден метал, тя се смесва с редукционни вещества и се
загрява.Процесът може да се опише със следните реакции:
FeO + 3C=2Fe + 3CO
ZnO + C = Zn + CO

Пълна неразтворимост в твърдо състояние (механични смеси).

Механичната смес представлява хомогенен р-р в течно състояние и хетерогенен- в

твърдо състояние. Компонентите на тази смес (металите А и В) в стопилката се намират
в неограничена взаимна разтворимост, докато в твърдо съст. се намират в състояние
на пълна взаимна неразтворимост. В твърдо съст. сплавта представлява разнородна
смес , съставена от кристалите на двата метала. Металът А не разтваря металът Б и
обратно. Сместа се състои от чисти кристали А и В, като всеки метал изгражда своя
собствена кристална решетка.
Такава механична смес от различни по вид кристали се нар. кристална смес. В този
случай се приема, че металите А и В не обр. по между си химични съед.
Диаграмата на състоянието на една двукомпонентна смес се построява по следния
начин:

1. В/у координатна с-ма се нанасят променливи величини- концентрация и

температура,като на абсцисата се отбелязват концентр. На двата компонента
А и В.
2. Отляво надясно се нанася количеството на компонента Б, а от дясно наляво –
на А. Общото съдържание на двата компонента в сплавта е 100%; в/у
ординатните оси се нанасят точките на топене: в/у лявата- на компонента А;
в/у дясната – на В.
3. Диаграмата се построява,като се опр. точките с термичните ефекти както на
чистите метали, така и на някои комбинации между металите А и Б. Данните
за термичните ефекти се получ. чрез термичен анализ.
4. Получените температурни стойности се нанасят в/у ордината на диаграмата.
Характерно за тези видове сплави е ,че с прибавянето на растящи количества
от единия компонент се получават сплави с все по-ниски точки на топене.
5. При съединяването на критичните точки се получават наклонените отсечки СЕ
и ЕD- начало на кристализационния процес. При съед. на долните критични
точки се получава хоризонтален участък- FEG- съответства на една и съща
температура при вс. сплави и техните компоненти.
6. След като се съед. точките на втвърдяване на чистите метали А и В с т. на
втвърдяване на сплавите се получава т.нар. ликвидусна линия СЕD. Всички
възможни състави над тази линия са в течно състояние.
7. След като се съед. долните точки се пол. Линията FEG- солидусна линия. Над
линията CED е налице само хомогенна стопилка; под тази линия двата метала
се намират в твърдо съст.
 8. т. С- t на втвърдяване на метала А; т. D- на метала В; Втвърдяването на
сплавите се извършва между линиите CED и FEG. Пол. графика представлява
диаграма на равновесие при пълна неразтворимост в твърдо съст.
9. Линията С- линия на насищане на течния р-р с метала А; м/у т. С и Е
сплавите,по-богати на метал В, имат по-ниска температура на топене. С
отделянето на кристалите А стопилката става по-богата на метал В и
поустойчива на високи температури. Чистият метал замръзва при константна
температура,докато посочените сплави замръзват при постоянно отделяне на
А-кристали; започне ли отделяне на А-кристали в с-мата са налице 2
намиращи се в равновесие фази- твърда и течна.
10. Линията ED- линия на насищане на течния р-р с метала В; при охлаждане на
стопилката с достигането на ED,от р-ра започват да се отделят
Вкристали,което води до понижаване на t.
11. CE и ЕD се пресичат в т.Е-най-ниска от вс. критични точки; нар. се евтектична
точка; сплавта,чиято ордината преминава през тази т. се нар. евтектична
сплав, а втвърдената евтектична сплав се нар. евтектикум – фина смес от 2
вида кристали, с по-ниска t на топене от тези на отделните компоненти.
12. Областите CEF И DEG се нар. кристализационни области и в тях са налице 2
фази- твърда и течна; с понижаване на t течната фаза намалява за сметка на
твърдата.

Евтектичните сплави притежават ниска корозионна устойчивост. Поради това

в стоматологията се използват като помощни метални сплави, но не и като
основен протезен материал.

Пълна разтворимост в твърдо състояние (твърд разтвор)

Сплави от типа „твърд разтвор” са образувани от метали, които се намират близо един
до друг в таблицата на Менделеев и имат близки свойства.При твърдите разтвори,
разтворимостта от стопеното състояние се запазва и след втвърдяването.Единия метал
е разтворител, а другия разтворимо.
Твърд разтвор- разтворимостта, която съществува в стопилката, се запазва и след
нейното втвърдяване. Този разтвор от твърди вещества, намиращи се в
произволно количествено съотношение, получен по физика-лен път наричаме
твърд разтвор. В микроскопската картина, както при чистите метали, се виждат
еднакви на вид кристали. Атомите, които образуват тези кристали обаче, не са
еднакви както при чистите метали.Кристалите, които се състоят от атомите на два
метала се наричат смесени. Образуването на смесени кристали става по два
начина:
1. Атомите от единия метал заместват без определен ред атоми в
пространствената решетка на другия метал (субституция).
2. По-малките атоми от единия метал се вместват в пространствената решетка на
другия метал с по-големи атоми, и то там, където междуатомните разстояния са най-
големи.
Сплавите, които се състоят от смесени кристали, за разлика от чистите метали не
изкристализирват при постоянна температура, а при променлива. Преминаването на
течната фаза в твърда става постепенно, в един интервал от време и с промяна в
температурата.
Кристали, които са имали възможност да изравнят концентрационните си
различия и да придобият процентното съотношение на изходните компоненти на
сплавта, наричаме хомогенни кристали.
Кристали, които нямат еднакво процентното съотношение на компонентите на сплавта,
се наричат хетерогенни кристали.
Еднородността се запазва и когато съотношението се променя.Разтворът е създаден
като еднородно кристално вещество, в което решетката се гради от всички съставки, но
основната му конфигурация е тази на метала разтворител.Тук се вграждат атоми на
разтворените метали като заместват някои атоми на разтворителя.Количественото
участие на съставките е колкото е процентното им участие в сплавта.Заместването
може да се извърши по три начина:
-Чрез правилно подреждане- спазва се определен елементарен модел
на подреждане – симетричен и хаотичен.
-Чрез неправилно подреждане на атомите- различните атоми се
струпват хаотично без всякакъв ред.
-Чрез вмъкване на атомите на компонентите сред атомите на основния
метал р-рител , обикновено в безпорядък (хаотично).
Да вземем за пример една бинерна сплав, имаща неограничена разтворимост между
двата метала в твърдо и в течно състояние.По абсцисата са нанесени концентрациите
на компонентите А и В, по ординатите – температурните стойности. Особеното за тези
сплави е, че при охлаждане или при загряване върху време – температурните криви не
се наблюдава интервал на задържане.
Отдясно на фигурата е кривата на охлаждане на компонентите.Линията АХВ в лявата
половина е ликвидуслинията, над която е единствено течна фаза.При охлаждането от
тази линия започват да се отделят смесени кристали, които съдържат повече от трудно
топимия компонент В.
Ликвидуслинията отразява кривата на насищане на стопилката със смесени
кристали.Съставът им може да се определи от точката над абсцисата, отговаряща на
температурата на ликвидуслинията.След като преминат тази линия всички криви при
образуването на смесени кристали стават по – наклонени, което се дължи на скритата
топлина на топене, която се отделя при образуването на смесените кристали.Точките, в
които,завършва втвърдяването лежат на солидуслинията AYB, под които има само
твърд разтвор.Между ликвидус и солидуслиниите има двуфазна област, състоящ се от
хомогенен твърд разтвор.Сплавите не кристализират при една определена
температурна стойност, а се втвърдяват в границите на определен температурен
интервал.
Отсечката XY показва необходимото количество топлина за преминаване на от твърдо
в течно състояние или обратно.Тази отсечка се нарича топлинен интервал.
Чрез дифузия се осъществява пълно изравняване на концентрациите във всички части
на сплавта и на отделните кристали.На диаграмата се вижда, че над кривата АХВ има
само стопилка, под кривата AYB само твърда фаза.При създаването на тези сплави
трябва да се подбират компоненти с близки или еднакви точки на топене, за да бъде
температурния интервал по – къс.Защото колкото е по – голям този интервал, толкова
са по – едри кристалите.При къс интервал се получава дребно – зърнести структури.

Ликвация – нееднородност на хим състав на сплавта в твърдо състояние, възникваща

в процеса на нейната кристализация. Зависи от вида на кристалната диаграма,
скорост на охлаждане, разлика в плътността на компонентите Видове:
• Зонална – централна част се различава от периферната по хим състав
• Кристална – съставът се променя от центъра към повърхността на отделни кристали
(дендритна ликвация)
• Тегловна – разлика в плътността

Методи за изследване на металите и сплавите

1.Термохимичен метод – Този вид анализ се основава на факта, че промените в

състоянието на сплавите се съпровождат с изменения в топлината.Когато
преминават от едно агрегатно състояние в друго, сплавите и металите изменят
свойствата скокообразно, което се изразява с отделяне или загуба на топлина. Ако
в една система от чист метал се вкарват равни количества топлина през равни
интервали, температурата й ще се покачва плавно.Но в определен момент въпреки
вкарваната топлина, температурата спира да се покачва.В този момент топлината
отива за преминаване от твърдо в течно състояние.Топенето на метала е
съпроводено с поглъщане на топлина и след стопяването му температурата
 продължава да се покачва.При преминаването от течно в твърдо състояние –
кристализация се съпровожда с отделяне на топлина.
За известно време температурата спира да се понижава до втвърдяването на цялото
количество, и след това температурата продължава да се понижава(I).За да се установи
температурата на кристализация на един метал, охлаждането трябва да бъде
постепенно. Когато охлаждането на стопилката става бързо кристализационния
процес започва при температура, по-ниска от точката на кристализация(I, I2).
Хоризонталните отсечки във времетемпературните криви се срещат освен при топене и
кристализация на чист метал и при полиморфните превръщания на чистите метали.
Големината на термичния ефект зависи от вида на метала, масата и условията, при
които се мери.С помоща на термичния анализ по кривите на охлаждане може да се
разбере дали кристализира чист метал, метална сплав, твърд разтвор(I, II, III). Когато се
охлажда стопилка от сплав механична смес((II) в началото се регистрира равномерно
охлаждане(отсечката А- В) Но в точка В започва образуването на кристали от
компонента с по – ниска точка на кипене.Съставът на течната сплав се променя,
температурата по - бавно се понижава, защото топлината, която се отделя при
кристализацията на единия метал, забавя охлаждането.Термичния ефект се изразява с
промяна на наклона на отсечката ВС.Термичния ефект от едновременното
кристализаране на двата компонента е хоризонталната отсечка CD.Oт точката D
температурата отново започва да спада равномерно.
При метална сплав твърд разтвор (III) термичния ефект се изразява с наклона на
кривата – участъка ВС.
2.Микроструктурен анализ – При него увеличението е над 50 пъти, извършва се с
оптичен металографски микроскоп или с електронен микроскоп.При оптичния
металографски микроскоп се използва отразената светлина от металофрафския шлиф,
която , преминавайки през обектива и окуляра на микроскопа, дава обратен, увеличен
и обърнат образ.За да получим металографски шлиф от изследвания обект, трябва да
минем през следните етапи:
*определяме точното място, от което да вземем проба. Бакелитов пръстен се напълва
с пластифицирана самополим се пластмаса
*отцепваме шлифа, без да загряваме и да деформираме.
*оформяме шлайфа с правоъгълно или кръгло напречно сечение с площ от 1,5 до
2сm².Ако трябва да се изследват по – малки обекти, те се опаковат предварително в
смола или пластмаса. Шмиргел
*шлифоваме шлифа- може ръчно или механично. Шлайфапарат
(140,220,280,400,600,800), завъртане на 90гр
*полиране на шлифа, за да се осигури огледално гладка повърхност и минимален
деформиран слой.Прави се с хоризонтално въртящи се дискове, покрити с кожа или
плат. Хромова паста, етилов алкохол
*проявяване на микррошлифа с различни реактиви, напр.разтвор на солна киселина
във вода. Петриева паничка с разяждаща течност Разяждащи разтвори:
• За стомана:
1. 9мл солна кис, 3мл азотна, 100мл абсолютен етилов алкохол;
2. 40 % алкохолен разтвор на азотна киселина.
3. 2-4 % алкохолен разтвор ча азотна киселина.
4. 4 % алкохолен разтвор на пикринова киселина.
 • За златно-сребьрно-медни сплави:
1. Потапяне в гореща разредена царска вода за 3-5 min , след това потапяне в 5%
разтвор на амоняк за 10-15 min.
2. Смес от калиев цианид и амониев персулфат, потапяне за 5--8 min.
3. Солна киселина 32,1%, потапяне и завиране в продължение на 2-3 min.
4. Азотна киселина 20%, потапяне и завиране в продължение на 2-3 min.
5. Сярна киселина 20—30%, потапяне и завиране в продължение на 2-3 min.
• За златно-платинени сплави:
10% pазтвор от калиев цианид престой 1 min, следвано от 35% водороден
прекис - престой 1 min.
• За сребьрни сплави:
1. Азотна киселина- 1 min.
2. Царска вода; след това се намазва с натриев тиосулфат или амоняк.
• За мед и медни сплави:
Концентриран амоняк и водороден прекис по равни части-5-15 ml, до 10 min.
Престояване се продължада докато повърхността стане матова
Когато наблюдаваме на огледалната повърхност на непроявен шлиф светлината се
отразява и се връща обратно в обектива на микроскопа, като се вижда еднородна
светлинна област.Там, където има по – силно разяждане светлинните лъчи се
разсейват дифузно встрани и малка част от тях се връщат в обектива и затова тези
места се виждат по – тъмни.
Освен качествена информация при металографското изследване се получава и
количествена – брой на кристалите в 1mm².Според броя на кристалите металните
структури са грубозърнести, среднозърнести и финозърнести.Сплавите с
дребнозърнеста и хомогенна структура имат добри якостни качества и са издръжливи
на корозия.
3.Ренгеноструктурен анализ – Чрез този анализ се проучва вътрешния строеж
на кристалите, тяхната ориентировка, появата на нови кристални видове, вътрешните
напрежения.Същността на анализа се гради на отражението на рентгеновите лъчи от
кристалографските повърхности.Рентгеновите лъчи могат да преминават през
повечето тела, но степента на проникване е различна.Металите и сплавите се
изследват чрез рентгенова дефектоскопия.Използват се усилващи екрани от оловно
фолио.Дефектът причинява разсейване на рентгеново лъчение.Филмът се поставя
между два оловни листа с дебелина 0, 10 mm. Експонацията е 30сек при 120кВ, 4мА. С
този метод се откриват различни дефекти и отклонения от нормалния химичен
състав.Установяват се шупли, чужди тела, пунктини и др.
4.Спектрален анализ – Това е метод за количествен и качествен анализ,
основан на обстоятелството, че металите в газообразно състояние изследват лъчи със
строго определена дължина на вълната.Спектроскопът е уред за визуално наблюдение
на спектри във видимата област.Най – прост е призменият спектрометър.Негова
основна част е колиматора, с помощта на който се събира светлината от източника и
се насочват към стената на стъклената призма.Образуваният спектър се наблюдава
през специален окуляр.Ъгълът между окуляра и колиматора може да бъде
променян.За ултравиолетова и инфрачервено лъчение призмата е заменена
дифракционна решетка.Като източник на топлина за изпаряването на металите се
използва волтова дъга.Лъченията на газообразния метал се регистрират на специална
скала и чрез спектрални еталони се определя качествения и количествения състав на
изследваната сплав.Но този анализ допуска известни неточности.

Стоматологични благородни сплави

Металите и сплавите се делят на черни – желязото и неговите сплави, и цветни –

всички останали метали и сплави.
В зависимост от физичните и химичните свойства на металите и от тяхното
разпространение в земната кора, те се делят на: леки, тежки, труднотопими,
леснотопими, благородни, скъпоценни, разсеяни, редкоземни и радиоактивни. Като
благородни метали се определят осем: злато, платина и металите от платиновата група
(паладий, родий, рутений, иридий, осмий) и сребро. Предвид реактивността на
среброто в устната кухина, от гледна точка на стоматологичната практика, то не се
приема за благороден метал.
Терминът “скъпоценни метали” обхваща всички тези, чиято цена е висока.
Автоматично в тази група влизат всички благородни метали. Среброто, което за
стоматологичната практика се явява неблагороден метал с право може да бъде
определено като скъпоценен метал.
благородни метали (на англ. noble metals) - металите, които са устойчиви на
окисляване, корозия и оцветяване по време на загряване, леене и припояване, и при
престой в устната кухина.
Сплав-свързване или смесване на два или повече метала или на метал и един или
повече неметални елемента (в газообразно, течно или твърдо състояние). Под сплави
се разбират физикални смеси или разтвори от два или повече метала, в редки случаи
на метали с металоиди в най-различни процентни отношения. Получената сплав се
отличава от изходните метали с нови качества, но тя запазва онези, които са
характерни за металите, като непрозрачност, метален блясък, електропроводност,
топлопроводност и пр.

Стоматологичните сплави се делят на : благородни – процентът на благородните

компоненти е повече от 75%., полублагородни – с процент по – малък от 75%,
неблагородни – не съдържат благородни съставки или те са в минимални количества.
Сплавите на златото и другите благородни метали, като платина, паладий, родий,
ругений и осмий, се използват много в стоматологичната практика.Среброто, заедно
със златото и платината се определят като скъпоценни, затова и някои стоматологични
сплави се определят като скъпоценни.

Златни сплави. Карат и проба.

Златни сплави – сплавите на златото и другите благородни метали, като платина,

паладий, родий, ругений и осмий, се използват много в стоматологичната
практика.Среброто, заедно със златото и платината се определят като скъпоценни,
затова и някои стоматологични сплави се определят като скъпоценни.За да бъде
определено златното съдържание в една сплав се използват каратната и пробната
система.Чистото злато е 24 карата или проба 1000.Каратът се отнася само до златното
съдържание на сплавта и е 1/24 част от цялото.Ако каратът е 18, той се означава с 18к,
и проба 750, за да се покаже, че 750/1000 от цялото е злато.За да превърнем каратите
в проба и обратно използваме следните формули:
Карати= Проба. 24 Проба=Карати . 1000
1000 24
Има още един вид измерване на златното съдържание – в проценти.
Златно съдържание%= карати . 100
24
Пробата на златната сплав се получава като се умножи процентното
съдържание по 10. Друго измерване е „грам – карат”.При него се умножава каратите
по грамовете на дадена сплав.
Карат:
- Тегловна единица за диаманти и други скъпоценни камъни. Днес 1
международен карат= 0,200 g.
- Мярка за чистота на злато, изразена с тегловните части на златото в 24 части на
сплавта; следователно 24 К. злато е напълно чисто, а напр. златен предмет от 18 К.
съдържа 18/24 части, т.е. има чистота 750.
-Каратът отразява частите чисто злато в сплав разделена на 24 части. Според каратната
система чистото злато е 24 карата.
Проба:
- при системата за отразяване на златното съдържание в проба - чистото злато е с
проба 1000, т. е. понятието проба отразява процентът на златното съдържание
увеличен 10 пъти. С пробата се отразява количеството на чистото злато в милиграми
към 1000 милиграма сплав.
-пробата (подобно на карата) отразява само частите злато, които се съдържат в 1000
части сплав.
Монетно злато – в САЩ съдържа 90 % злато и 10 % мед.
От 1977 г Американската Зъболекарска Асоциация (АДА) изисква от производителите
да отразяват съдържанието на златото, платината и паладия в проценти.
Разпознаване на златни сплави- Ако се капне капка воден разтвор от сребърен нитрат
(10%) върху подлежащия на изпитване предмет и се загрява, то при положение, че
предметът е златен не се забелязва никаква промяна. Ако обаче предметът е позлатен
или въобще не е златен, тогава сребърният йон се редуцира до елементарно сребро, в
резултат на което се получава черно петно. Например ако се касае до проверка на
месингова сплав, реакцията ще протече по следния начин:

2AgNO3 + Cu = Cu(NO3)2 + 2Ag

Твърдост по Викерс – когато стоматологът избира златна сплав той се ръководи и от
един друг критерии – твърдостта на сплавта.Според спецификация № 5 на ADA има
четири вида твърдост на златните сплави по Викерс.
а) меки – 50-90 Нv; С
плавите от този вид са с високо съдържание на злато, не по – малко от
83%.Изработените от този вид сплави лети вставки са за места, в които няма да са
подложени на големи натоварвания.Такава е златна сплав проба 916, 22к.
микропротези
б) средно твърди – 90-120 Нv;Те са разработени за всякакъв вид ставки, коронки,
мостове, при условие, че обемът на конструкцията е толкова голям, че компенсира по
– малката им якост. 20 карата. Лети вставки, шини, мостови протези
в) твърди – 120 150 Нv; те са подходящи за изработване на коронки и мостове,
проба 530. ¾ коронки, цели коронки, големи мостове
с) извънредно твърди – над 150 Нv; Използват се за отливане на моделно – лети
протези.
Обикновено при сплави в) и с) златното съдържание е намалено и при тях присъстват
по – големи количества сребро и мед, което позволява твърдостта им да се променя,
чрез термообработка.
Златно – медно – сребърна сплав – Най – използваната златна сплав е проба 916,
22к.Състои се от три компоненти, злато – 91,6%, сребро – 4,2 %, мед – 4,2%.От тази
сплав се изработват коронки и мостови протези по метода на щанцоването.Тази сплав
има висока корозионна устойчивост в устната кухина.Има едрозърнеста структура, но
недостатъчна твърдост и затова лесно се абразира.
Бледи златни сплави - създават се на базата на сребро и паладий.примерния им
състав е следния : сребро(45), паладий(24), злато(15), мед(15) и цинк(1).При някои
сплави съотношението злато – паладий е променено, като количеството на златото е
повишено.Твърдостта на тези сплави е от 150 до 180 Нv.Те се предпочитат заради
ниската им цена и подходящите за стоматологията техни качества.Използват се за
изработката на коронки, мостови протези и ортодонтски апарати.Много са
чувствителни при леене и термообработка, защото среброто и паладий поглъщат
кислород и водород.При неспазване на режима на обработка бледите златни сплави
променят своя цвят в устата, защото количеството на мед и сребро е голямо.

Нови български златни сплави

Проба 530 – финозърнеста, добри мех свойства, ливкост, корозионна уст. Паладий
затруднява отливане. За намаление на газопоглъщане се изп ТВЧ генератор. Големи
мостове

Проба 780 – висока тънколивкост, корозионна уст, напрежение – 45-80 мюВ. Цинк
подобр ливкост, обр на твърд раствор, намалява

плътност, интервала на топене. Индий понижава точката на топене, намал плътността,

подпомага дребнозърн структура, повиш твърдостта
Проба 585 – пропой на 530 и 780. Злато (58,5), сребро (20,5), мед (13), индий (2), калай
(2), цинк (4)
Очистване – рафиниране – афинаж
Под горните понятия се разбират методите, по които се отделя чистото злато от
придружаващите го примеси. Според принципа на работата се различават сух и мокър
афинаж. Сухият афинаж за зъболекарски цели се прилага, когато сплавите са слабо
онечистени от бисмут, калай и олово при провеждане на щанцуването, или от кадмий
и цинк, когато са смесени с припои. При такива случаи сплавта се стопява в пота с
боракс. Върху стопилката се наръсва силитра (KNO3) или сяра.
Горните вещества като силни окислители превръщат неблагородните примеси в окиси,
които изплуват върху повърхността на стопилката. При ново добавяне на боракс,
окисите се разтварят в него и се образуват съответните метаборати. За същата цел
вместо силитра може да се употреби сублимат (HgCl2), който превръща
неблагородните примеси в хлориди, лесно летливи при висока температура.
Едновременно с хлоридите се изпарява и живакът. Когато очистването трябва да се
проведе основно, се прилага мокрият афинаж.
В негов резултат се получава химически чисто злато, което след това се сплавява с
други метали в зависимост от целта, за която ще се използва приготвената сплав.
Найголямо приложение намират методите, при които се използват сярната и азотна
киселина, царската вода или електролизата. При очистване на зъболекарски сплави
предимство са добили методите с азотна киселина и царска вода.
Азотната киселина като силен окислител разтваря поставената в нея сплав, без да
въздейства на златото и платината. За да протече реакцията на разтварянето в
практически полезна скорост, обик-новено подлежащата на рафиниране сплав се
стопява с три пъти по-голямо количество сребро.
Това смесване се нарича квартиниране (от латински кварта – четворен).
Квартинираната стопена сплав се излива в тънка струя във вода.
При това положение се получават малки гранулки – зрънца. При друг случай
застиналата квартинирана сплав се валцува на тънка лента и се нарязва на малки
късчета. Обработването по горните два начина се прави с цел да се увеличи
повърхността на сплавта и по този начин да се улесни процесът на разтварянето.
Гранулите или изрезките се заливат в огнеупорна колба или порцеланово тасче със
студена разредена азотна киселина. Колбата и тасчето се нагряват умерено, без да се
достигне до кипване на киселината.
При отслабване на реакцията се долива на малки порции концентрирана азотна
киселина (отн. тегло 1,3), докато сплавта се разтвори напълно. При това положение
среброто минава в разтвор, образува се сребърен нитрат, а златото се утаява на дъното
на съда във вид на златен прах. Течността се отдекантирва. Златото се промива
няколкократно с вода и се пренася върху филтър. Промива се отново с вода,
подкиселена с азотна киселина, а след това – пак с чиста вода. Изсушеният златен прах
се смесва с боракс и стопява в пота.
Среброто, което се намира в разтвора, се утаява със солна киселина, като сребърен
хлорид. За тази цел разтворът се подкиселява с азотна киселина и се нагрява до 70-80 о
С, като му се прибавя разредена солна киселина, докато престане да се образува
утайка. Разтворът с утайката се оставя да изстине, а след това се филтрува. Утайката
върху филтъра се промива с вода, подкиселена със солна киселина. Изсушената утайка
се смесва с калцинирана сода (Na2CO3) и боракс (Na2B4O7) и се стопява в пота. В
резултат на това се получава метално сребро.
При употребата на царска вода за провеждане на афинажа се постъпва по следния
начин:
Сплавта във вид на гранули, изрезки или отпилки се поставя в колба или
химическа чаша и се залива с царска вода. Нагрява се слабо и то обезателно в камина,
поради силната отровност на пáрите. Под въздействието на царската вода златото се
разтваря и преминава в разтвора като златен хлорид AuCl3. Процесът се извършва по
следната реакция:
2Au + 2HNO3 + 6HCl = 2AuCl3 + 4H2O + 2NO↑
Също така в разтвор преминават всички останали метали с изключение на среброто,
което се утаява на дъното на съда като сребърен хлорид. След като се разтвори цялата
сплав и разтворът изстине, се пристъпва към фирлтриране. Преминалите във филтрата
златни йони се утаяват като елементарно злато във вид на златен прах под
редуциращото въздействие на железен сулфат. Реакцията протича както следва:
AuCl3 + 3FeSO4 = Fe2(SO4)3 + FeCl3 + Au
Сребърни сплави. Титан.

Среброто е един от най – употребяваните компоненти при различните златни сплави и

играе важна роля в стоматологичната практика.Сплавите с него представляват твърди
разтвори.
• Сребърно – паладиеви сплави – Механичните и химичните им свойства
наподобяват тези на златните сплави, но цветът им е като на платината.Съставът
им е следния: сребро 60-70%, 25-30% паладий., а в някои може да има злато до
5%. Тези сплави образуват смесени кристали, имат ниска себестойност, лесно се
обработват и полират.От тях се изработват микропротези и мостове.Особеност
на сребърно – паладиеви сплави е, че те клонят към ликвация и затова е
необходимо допълнително да се хомогенизират.Сплавата се закалява при
температура 450 градуса за 30 минути. Химично почистване 10% воден разтвор
на сярна кис. Паладий и сребро поглъщат газове, поради което намалват
устойчивост на протеза. Точка на топене – 800-1000, твърдост – 500-1000
• Сребърно – калаени сплави – Тези бинерни сплави се използват ограничено,
предимно за микропротези. Състочт се от 90%сребро и 10% калай.Калаят
успешно понижава точката на топене на среброто, но същото прави и
цинка.Сплавата образува смесени кристали, мека и пластична.Микропротезата
добре се заглажда към ръбовете на зъбите.Най – разпостранена е сребърно –
калаевата сплав „Зилка”, чиито състав е 83% сребро и 17% калий. Точка на
топене – 850-900, тв – 170. Ликвация – хомогенизиране на 400-500гр за 20-
25мин
• Сребърно – калаено – платинена сплав - За да се подобрят медико –
биологичните качества на сребърно – калиевите сплави към нея се прибавя 1%
платина.Съставът на сплавта става 90% сребро, 9%калий и 1%платина.Макар, че
добавеното количество платина е малко , твърдостта и якостта на сплавта
нарастват чувствително. Тя притежава сшмесени кристали и по някои
показатели е по - добра от изходната сребърно – калиева сплав.
• Калаено – антимонови сплави – Ако се прибави антимон към калая се
получават сплави с твърдост по Викерс около 294, 3 N/ mm², с ниска
температура на топене, с добра пластичност, тънколивкост.За да бъдат
подобрени тези сплави могат да се обогатят с малки количества сребро и
платина.
Уникалните качества на титана се израбяват във високата му якост и
изключителната корозионна устойчивост, които го правят равностоен на златните
сплави от ІV тип (по Викерс) за леене. В същото време титанът е сравнително евтин
метал – стойността на един тон титан е два пъти по-голяма от тази на един тон
стомана. Икономическият ефект се увеличава от неговата ниска относителна
плътност – 4,58 g/cm3. Титанът е единственият неблагороден чист метал, който се
използва в стоматологичната металокерамика. Неговата употреба като подпора за
металокерамични конструкции е затруднена при работа с традиционните нискотопими
порцелани. Причината се крие в склонността на титана да образува дебел окисен слой
(TiO2) при температура около 800 о С.Установено е също, че при дебелина на окисния
слой, равна или по-голяма от 1,0 μm, се получава спонтанното му отлепване,
предизвикано от разликите в обемното разширение на титана и окисния слой.

Доказано е, че при изпичането на порцелан върху титан и при температури по-ниски от

800о С, образуването на окисен слой продължава от взаимодействието между титана и
кислорода, който се отделя при редуцирането на съдържащите се в порцелана окиси*.
* Поради ниският коефициент на термично разширение на титана, той е съвместим
само със специално разработени за него порцелани.

Грешки при обработването на стоматологичните сплави.

Благородните стоматологични материали не могат да бъдат замествани от други

материали, защото те имат високи експлоатационни качества.Тези техни качества
зависят от начина на обработката им. Абсолютно задължително е да се спазват
стриктно изискванията за тяхната обработка.Стоматологичните изделия трябва да
бъдат чисти, плътни, хомогенни и с финозърнеста структура.Технологическия режим е
източник на възможни грешки.
Отливни щифтове – те са една от първата възможност за допускане на грешки при
изработването на благородните сплави.
при вертикално леене – диаметъра на щифта се определя от плътносттана
сплавта.Оптималния размер е 1,2mm – 1,8mm.
При използване на дебели щифтове се получават дефекти в най – отдалечените зони
на отливното тяло.
при хоризонтално леене – при него няма зависимост между диаметъра на отливните
щифтове и плътността на сплавта.При този метод се използват щифтове с диаметър от
6 до 8мм.Това улеснява златната стопилка да влезе в тях.Ако стопилката излезе извън
тях, тя се разпръсква под същия ъгъл, под който се е ударила в стената на отливния
конус.
Огнеопорните маси – Те не трябва да съдържат гипс и графит, защото при високи
температури гипсът се разлага на серен окис и калциев окис.Серния окис се редуцира
от среброто до сребърен сулфат, който влошава качеството на сплавта.
Загряването на муфата започва с освобождаване на восъка, особено при опаковъчни
маси, съдържащи гипс.Необходимо е влажността в опаковъчната маса , защото тя
помага на изтласкването на восъка.При много суха опаковъчна маса стопения восък
прониква в нея, а при продължаващо затопляне восъкът се овъглява.След което, този
овъглен восък редуцира гипса и освободената в резултат на това сяра уврежда
сплавта.Високите температури увреждат гипса, който е компонент на огнеупорните
маси за благородни сплави.
Пробите на сплавите, които ще се използват при отливането трябва да са еднакви и да
не са замърсени от припои.Когато се употребяват стари, употребявани сплави, нейния
процент не трябва да надвишава 30, 40% от новата сплав.
Ако при стопилката се работи с окислителната зона на пламъка стопилката се
обогатява със сяра, арсен и фосфор, което прави бъдещата конструкция чуплива.
Източникът на топлина при стопяването на благородните сплави (ТВЧ, пропан-бут
горелка) също оказва влияние върху качеството им.При стопяване на златна сплав с
бензинов апарат с етилиран бензин сплавта се замърсява с олово.Причината е
съдържащото се в горивото тетраетил – олово,който влошава качеството на златната
стопилка.
Благородните сплави трябва да се стопяват бързо, за 20-30 секунди, прегряването,
както и задържането и в течна форма водят до окисляване и изпаряване на тези
компоненти, които имат ниска точка на кипене.
Охлаждането на златната сплав, началния момент и скоростта му упражняват влияние
върху качествата на сплавта.
Байцването се използва при почистване на отлетите златни сплави.С него сплавта се
освобождава от остатъци от флюсове и опаковъчна маса.При използване на метални
пинцети стават електрохимични реакции, които довеждат до корозия на протезата в
устната кухина. 10% топла сярна кис
Сребърно – калаените амалгами влияят вредно върху златните сплави.Живакът и
компонентите на амалгамата навлизат в по – дълбоките слоеве на кристалната
решетка на златото.Възникват корозионни процеси.

Хром-никелови сплави.

Този вид сплави се създават през Втората световна война за военни цели.Едва през
1965 година те се внедряват в стоматологичната практика.В техния състав освен хром и
никел влизат още около 15 компонента. Подборът на компонентите е съобразен с
предназначението на сплавта.Едни от тези сплави съдържат от 60 до 80% никел и до
20% хром, а кобалт, молибден и тунгстен – в малки количества.Тези сплави образуват
твърд разтвор и са предназначени за неподвижни протези.
Други сплави съдържат още алуминий, титан, тантал и ниобий и така стават по –
твърди.От тях се изработват протезни конструкции за по – големи натоварвания. Има
и разновидности на хром – никеловите сплави, при които съдържанието на хрома
достига до 80%, а на никела 20%, те са подходящи за изработването на различни
телове, необходими за протетичната стоматология и ортодонтията, поради своите
добри механични качества и висока химична устойчивост.
Хромът и кобалтът придават корозионна устойчивост на тези сплави,повишавайки
твърдостта им. Молибдена и мангана са причина за дребнозърнестата структура на
сплавта и така също повишава твърдостта на сплавта. Никелът стабилизира
кристалната решетка и повишава корозионната устойчивост на сплавта.
Силицият, манганът и алуминия адсорбират окисите при термична обработка и така
подобряват качествата на сплавта.
Присъствието на молибден и ванадий намалява корозионната устойчивост. Въглерода
в сплавта увеличава нейната твърдост и тънколивкост.
Съществува становище, че сплави, съдържащи берилий притежават известна
цитотоксичност и канцерогенност.
Днес хром – никеловите сплави имат много широко приложение, което се дължи на :
*висока прецизност при леене, почти равна на тази на благородните сплави; *високи
механични свойства, превишаващи тези на златните сплави и са с по – висока якост в
тънкостенни конструкции.

Хром-никелови сплави- съдържат около 60-80 % никел и 20 % хром. Друга важна

съставка е алуминият (около 2 %), който образува междуметално съединение с никела
– Ni3Al, което подобрява здравината и твърдостта.
Берилият в количество 0,5 % понижава температурата на топене и тънколивкостта.
Никел-хромовите сплави за коронки и мостове се подразделят на две групи:
съдържащи и несъдържащи берилий. Основните съставки са никел (62-82 %) и хром
(11-22 %). Друга съставка е молибдена от 2% до 14%. Част от тях съдържат берилий от
0,5 до 2 %.
Високи мех качества (200-220) и висока хим устойчивост
От всички метали никелът притежава най-изразен алергизиращ потенциал. Процентът
на пациентите с никелова алергия варира в широки граници според различни
автори.Според M. Schuster 17% от жените са с никелова алергия. При всички
проучвания е установено, че жените страдат от никелова алергия няколко пъти повече
от мъжете. Определяните като “свободни от никел” кобалтови сплави съдържат
помалко от 0.1 % никел. Въпреки това и количества под 0.1 % могат да бъдат критични
за пациенти с доказана никелова алергия. Съществува становище, че при пациенти с
алергични реакции към никел е възможна и алергична реакция към паладия.Така
определяната от някои “сребърна алергия”, която се наблюдава при носенето на
сребърни бижута най-често е проява на никеловата алергия – никелово покритие или
замърсяване на сребърната сплав.
При корозията на хрома в устната кухина се образуват соли, в които хромът е
тривалентен. Към тези съединения не са наблюдавани както токсични, така и
алергични реакции. За разлика от съединенията, при които хромът е тривалентен[Cr
(III)], съединенията с шест валентен хром [Cr (VI)] са силно токсични и с висок
алергичен потенциал. Ето защо при тестване с калаен бихромат, при който се
наблюдава шествалентен хром Cr (VI) се наблюдават алергични реакции. По тези
съображения този тест не би трябвало да се използва. Като алерген за оценка на
алергичните реакции към паладия се използва паладиев хлорид.
Никелът притежава и канцерогенетичен потенциал – при подкожно имплантиране на
плъхове от породата Вистар предизвиква сарком. При работещи в никелови
производства е констатирана по-висока честота на злокачествените новообразувания
на белите дробове и околоносните синуси.

Кобалт-хром-молибденови сплави.
Кобалт-хромови сплави- Основната съставка на кобалт-хромовите сплави е кобалтът –
около 60%. Количеството на хрома е около 25-30%. Според спецификация № 14 на ADA
общото тегло на Со, Cr и Ni не трябва да бъде по-малко от 85 %, при не по-малко от
20% Cr. Според тази спецификация всяка съставка до 0,5 % трябва да бъде отбелязана
на опаковката, както и наличието на опасни елементи.
Според спецификация № 14 на ADA минималните якостни свойства включват якост на
опън при начална пластична деформация (0,1-0,2 %) 500 МРа, модул на еластичност –
172 GPa, удължение на образеца преди разкъсването – 1,5 %.
Хромът е елементът, който придава корозионната устойчивост и устойчивост към
оцветяване на неблагородните сплави. При съдържание на хром над 30 %, сплавите са
със затруднено отливане (намалена тънколивкост) и са трошливи.Причината за
трошливостта е образуването на т. н. σ (сигма) фаза. Поради това съдържанието на
хрома в неблагородните сплави не трябва да надвишава 28-29%.
Кобалтът увеличава модулът на еластичност, здравината и твърдостта на сплавта.
Молибденът, волфрама и въглерода увеличават твърдостта и здравината. Въглеродът
е важен елемент за кобалт-хромовите сплави. С увеличаването на въглерода се
увеличава и твърдостта на тези сплави. Като критично се приема съдържанието на
въглерода над 0,2% - сплавите стават много твърди и трошливи. Въглеродът образува с
повечето съставки на неблагородните сплави - кобалтът, хромът, никелът, молибденът,
силицият – карбиди.
Съдържанието на молибден от 3 до 6 % увеличава якостта на неблагородните сплави.
Основните съставни метали са кобалт около 60 % и хром – 25-30 % (който подобрява
устойчивостта към корозия).
Към състава често се добавят и малки количества желязо, волфрам, алуминий и др.
Магнезият и силицият подобряват тънколивкостта.
Температурата на топене на кобалт-хромовите сплави е в температурен интервал 1400-
1500о С. За сравнение златните сплави за леене се топят в температурен обхват 800-
1050о С.
Молибден и манган – дребно-зърн структура
Манган и силиций – абсорбират окиси
Въглерод – увел твърдост и тънколивкост
Кобалт-хром-никелови сплави- Те могат да се разглеждат като разновидност на
кобалт-хромовите сплави, към които за сметка на Co и Cr е добавен никел до 19 %.

Elwood Haynes създава кобалт – хром – молибденовите сплави първо за нуждите на

автомобилостроенето в Канада и САЩ, като първоначално създава терциерния състав,
а по – късно го усъвършенства и стига до кватернерния и състав, чрез прибавка на
никел и патентова сплавта като „стелит”.
Но първите, които създават първата сплав на кобалтова основа за стоматологични цели
под името „Виталиум” са Ердие и Пранже.По – късно към сплавта се прибавя малки
количества манган и силиций с цел подобряване структурата и тънколивкостта.Днес
никела е частично заменен с кобалт и титан.
Тези сплави се характеризират със значителна твърдост при високи температури,
издръжливи на износване и корозия и най – важното е много висока биологична
поносимост. Те не са ковки,не подлежат на обработване чрез щанцоване и се режат
трудно. Затова те се прилагат много широко в стоматологичната практика.
Заводите „Круп”произвеждат от тези сплави сплав със следното съдържание: кобалт
66,5%, хром 27%, молибден 5%, манган 1%, силиций0, 5%.Тази сплав е
корозиоустойчива, с добра ливкост. Точка на топене – 1320-1400, тв - 3000 Кобалтът и
хромът придават на сплавта корозионна устойчивост и твърдост.На молибдена и
мангана сплавта дължи дребнозърнестата си структура и също увеличава
твърдостта.Манганът и силиция абсорбират окисите, които се образуват при
термичната обработка.
Кобалт – хром – молибденовите сплави се използват за изработване на моделнолети
кламерни протези и за мостове.всички тези сплави имат високи механични свойства и
са много подходящи за изработването на частични снемаеми протези.Освен това те са
с ниска себестойност, както и по-малката им плътност, в сравнение с благородните
сплави.
Има някои важни изисквания при техологичния процес на тези сплави: охлаждането на
получената сплав става бавно, докато стигне до стайна температура; припояването на
тази сплав става със златен припой проба 750 под защитата на флюс. И всяко
отклонение от този процес или лоши условия в лабораторията води до загубване на
ценните им свойства.
Фирмата „Сандентал” създава поредица от стоматологични сплави, които поради
добрите си качества се налагат в стоматологичната практика.
Crystalloy Medium е за изработване на неснемаеми протезни конструкции.Нейния
състав е :никел, хром, молибден, кобалт – общо 97%; силиций, желязо, алуминий,
калций – общо 3%.
Crystalloy Hard – e за изработване на моделнолети кламерни протези.Съставът и е:
кобалт, хром, молибден – общо 98%, силиций, желязо, алуминий, калций, манган –
общо 2%.
CrystalloyN – за изработване метало-керамични конструкции.Тя съдържа : никел, хром,
молибден.
Crystalloy C - за изработване метало-керамични конструкции.Тя съдържа :кобалт, хром,
молибден.
Всички тези сплави са с висока корозионна устойчивост, висока якост, тънколивкост и
точност на протезната отливка и оптимална твърдост.
Други сплави на хром-комаблт-молибденова основа са създадените у нас
„Ферохроником“. Съдържат: хром, никел, кобалт, молибден, желязо и др. Употребяват
се в две разновидности:
-ферохроником М: за леене на коронки и мостови протези;
-ферохроником П: за изработване на моделнолети кламерни протези, за това
твърдостта й е значително повишена;
Зъбните протезни конструкции, изработени от кобалт-хром-молибденови сплави,след
отливане не се нуждаят от допълнителна термообработка за фиксиране на дадено
структурно състояние.

Кобалтът предизвиква алергични реакции. Според M. Schuster 3% от населението в

Германия развива контактна алергичня към кобалта.
 Студено обработване.

Студеното обработване се извършва при обикновена температура без да се загряват

металите.Под действието на външни сили металният обект променя формата и
размерите си в резултат от приплъзването, пресоването и разрушаването на
кристалните решетки и слоеве.Според промените,които настъпват в кристалната
структура.,методите за студено обработване на метали и сплави се делят на 2 групи:
1.Рязане, пробиване, пилене –Кристалната решетка се разрушава, която е в допир с
работещия инструмент – ножици, секачи, пили и др.При рязането на обекти с малко
напречно сечение се използват ножици и секачи.При притискане на дръжките им
приложената сила се увеличава.Налице е лостовидния ефект, като за опорна точка
изпълнява оста, свързваща двете рамена.Двата режещи крайника се насочват един
срещу други в една равнина и при срещането им става реженето.Кристалните слоеве
се приплъзгват в тази равнина до разрушаване на силите на привличане между тях –
до тяхното срязване.При обекти с големи сечения се използват карборундови
сепаратори, с които се разрушава кристалната структура в участъка на среза.При тези
сепаратори рязането трябва да става в една посока.
2.Огъване, коване, валцоване, изтегляне и щанцоване:
Огъването става чрез различни клещи, за изработване на различни куки и бюгели от
готови метални профили.При многократно огъване в едно място може да се стигне до
счупване.При огъването промяната в различните кристални слоеве е разнопосочна.От
външната страна на образеца става издължаване на кристалните решетки.От
вътрешната страна кристалите се пресоват и уплътняват – увеличава се височината им,
а основата им се скъсява.
Коването се използва за дооформянето на протези и шарпови коронки, плаки и др.
Използват се миниатюрна ковалня и чукче.
При валцуването обектът се прекарва няколкократно между цилиндрите на валц.И
по този начин кристалните решетки се удължават нишковидно, получават се плаки с
различни дебелини.За да се избегне напукването на металната плака, обектът трябва
да се валцова само в една посока.
Изтеглянето се използва за получаването на тел с различни по големина и форма и
сечения с помощта на специална изтегляща плоча и апаратура за изтегляне.
Щанцоването се използва за оформянето на метални дискове в гилзи на шарпов
апарат и с метална осморка.при щанцоването полуфабрикатът се оформя от патрица и
матрицата, които под въздействието на приложената сила огъват, смачкват и изтеглят
кристалните слоеве в различна степен и на различни места.така се правят изцяло
щанцовани коронки, като за целта се изработват щанци от леснотопима сплав. В
зъботехническата лаборатория изцяло чрез щанцоване се изработват гилзи от
22каратно злато.
НЕРЪЖДАЕМИ СТОМАНИ ЗА СТУДЕНА ОБРАБОТКА
Стоманата е сплав на желязото с въглерода (R. Graig). Терминът неръждаема
стомана се използва за сплавите на желязото и въглерода, които съдържат хром,
никел, магнезий и други.
Основното приложение на неръждаемите стомани в стоматологията в момента е за
изработка на ендодонтски инструменти (каналоразширители, пили) и на ортодонтска
тел и други принадлежности.Много от клиничните и лабораторни инструменти се
изработват още от неръждаема стомана.Някои фирми произвеждат фабрично
стандартни коронки. В стоматологичната практика намират приложение много групи
стомани:
железни неръждаеми стомани (при тях количеството на Cr е между 15-22 %)
мартензитни стомани (при тях съдържанието на Cr е по-ниско 12-18 %)
При аустенитните стомани основните съставки са желязото, хромът и
никелът.Най-употребявана в практиката е хром-никеловата стомана 18-8. Тя се нарича
така, тъй като съдържа 18 % хром и 8 % никел. Съдържанието на въглерода е между
0,08-0,2%.

Топло обработване

Промените в структурата и свойствата на метали и сплави чрез нагряване и

охлаждане с различна скорост се нарича термообработка.Показатели на този вид
обработка са температурата и времето.
Процесите на термообработка са свързани с дифузията, или взаимното проникване
на един или повече елементи един в друг при газови, течни или твърди
системи.При обикновена температура дифузията се наблюдава при газовете и
разтворите, а при по – висока – и при твърди тела.
Има няколко вида термообработка:
Хомогенизиране – работи се със сплави със смесени кристали, които при застиване
образуват нехомогенни кристали.Тази химична нееднородност може да се намали,
ако се забави процеса на кристализация, но така се получава едрозърнестта
структура.В практиката се прилага бързото охлаждане, защото при него се получава
финозърнеста структура и фини нехомогенни кристали.За да се изравни
концентрационната разлика в съдържанието на различните кристали се прибягва
до хомогенизиране на сплавта.Чрез загряване сплавта получава кинетична енергия
на металните атоми.Те стават по – подвижни и чрез дифузия при бавно охлаждане
се получава хомогенна структура. Lekciq-термичен процес, при който се създава
еднородна структура в сплавите.
Рекристализация – чрез термична обработка се възстановява кристалната
решетка,която е разрушена при студената обработка и се коригира нарасналата
твърдост и еластичност.Защото след студена обработка обикновено твърдостта и
якостта на опън се увеличават, а пластичността и якостта на удар се понижават.Така
също се променят и физико – химичните свойства на студено-деформирания
метал.Тези промени се дължат на уякчаване на метала, което е резултат от
изкривяването на кристалните решетки,създаването на вътрешни напрежения и
др. При загряване до 0,30 от температурата на топене, вътрешните напрежения
изчезват, връща се пластичността, това се нарича възвръщане.
Времето на рекристализация трябва да е възможно най – кратко.При неправилна и
продължителна термообработка се получава едрозърнеста структура, която
влошава качествата на сплавта. Lekciq-– термичен процес, при който се
възстановява нормалната конфигурация на кристалната решетка на метал,
претърпяла някакво механично въздействие.
 Закаляване – фиксиране на определена, кристална структура на даден метал или
сплав, което може да стане само при висока температура.Това става като сплавта
се нагрее до съответната температураи бързо се охлади във вода или разтвор.
Lekciqтермичен процес, при който се фиксира някакво структурно състояние
посредством бързо охлаждане.
Стареене и отвръщане – тук става разпадането на преситени твърди разтвори,
които са получени чрез закаляване.Нормално в закалените сплави има стремеж
към възстановяване на равновесната структура, която е характерна за
температурата, при която се намират.При този процес се наблюдава образуването
на утайка от метала, който е в по – голямо количество от това, което може да се
разтвори в сплавта при определена температура.Тази утайка се нарича
преципитат.С неговото натрупване се създава напрежение между отделните
кристални зърна и става увеличаване на твърдостта.При естественото стареене
утаяването на преситения елемент става, чрез дифузия при стайна температура. С
нагряването на на сплавта се ускоряват дифузните процеси и това е изкуственото
стареене.
Грешки при термична обработка – получават се различни дефекти
а) дефекти при неправилно нагряване – когато загряваме прекалено бързо се
предизвикват големи термични напрежения при конструкции с различна дебелина в
отделните участъци.В лабораторната практика загряването се извършва във въздушна
среда, повърхността на конструкцията може да се окисли.При по – продължително
загряване на конструкции от неръждаема стомана може да се получи
обезвъглеродяване.При него част от въглерода в повърхностните слоеве изгаря, с
което се влошават якостните и корозионни свойства на сплавта.При прегряването се
проява стремеж на по – големите кристали поглъщат по – дребните и се получава
едрозърнеста структура.
б) дефекти при неправилно охлаждане – те се появяват, когато при закаляването се
охлажда прекалено бързо.Предизвикват се вътрешни напрежения, които довеждат до
пукнатини и деформации.
Криогенетична термична обработка – при този метод металните сплави се
охлаждат от стайна температура до ниски температури, при което се ускорява
подреждането на атомите и се създава по – компактна кристална решетка.Така се
увеличава якостта на опън и на усукване, твърдостта и износоустойчивостта.При
този вид обработка обектът се поставя в камера и се охлажда от стайна
температура до -96° С за 12 часа, след което се оставя да бавно да достигне
стайната температура. Криогенетичната обработка се използва за повишаване на
механичните свойства на инструменти от неръждаема стомана и на вътрекоренови
фабрични щифтове.

Източници на топлина.

В стоматологичния кабинет и зъботехническата лаборатория често се използва топлина

за пластифициране и стопяване на различни по състав и св-ва материали. Спиртната
лампа обикновено покрива температурния интервал, в който се пластифицират и
стопяват повечето неметални материали.
При изработване на зъбопротезни конструкции металите и сплавите се топят и с
помощта на центробежна сила се леят, т.е. принуждават се да запълнят освободената
чрез изгаряне на моделирания восък форма в огнеупорна маса. Топлина е необходима
за рекристализиране, хомогенизиране, закаляване и припояване на изработените от
метал протези. Най-общо източниците на топлина и апаратите работещи с тях, могат да
се разделят на 2 групи:
I.Апарати,използващи изгарянето на висококалорични газове,които изгарят с
атмосферен въздух или с кислород под налягане– много е важно да се знае
калоричността(топлинното съдържание) на газа .Трябва да се знае каква е
температурата на пламъка при изгарянето на определен газ с кислород. Необходимият
за горенето кислород при някои апарати се подава от стоманени бутилки,в които той е
под налягане от 150atm. Кислородът се за горене се добива чрез електролиза на
водата.
Газовите горелки служат за обр. на горивна смес и за изгарянето й по опр. начин, при
което се оформя пламък с необходимите за практическата цел параметри. Според
устройството си те се разделят на инжекторни и смесителни.
Основни зони на пламъка:
1,Редукционна зона - Най-вътрешна зона или конус- в нея се смесват горивният газ и
кислородът и е най-студената зона на пламъка.
2.Неутрална зона - Средна или работеща зона (конус) –при някои горивни смеси е
зелен конус, който покрива и заобикаля вътрешния конус. Нар. се още горивна зона и в
нея газът и кислородът изгарят частично; t е най-висока; поради наличие на непълно
горене има известно редукционно действие; препоръчва се за препояване на метали; -
в някои монографии се препоръчва използването на тъмносиня или редукционна
зона,която е разпол. от външ. страна на втория конус;тази зона е най-гореща; над нея е
разположена окислителната зона.
3. Окислителна (външна) зона- факел на пламъка; в нея става пълното изгаряне на
горивния газ, в което участва и кислородът на въздуха; температурата е по-ниска от
средната зона и излишъкът от кислород улеснява нежеланото окисляване на
загрявания обект.
Добре регулиран пламък с ясно оформена работна зона се получава при нагряване с
пламъка на медна лента; ако при загряване медната лента е яркочервена и чиста,тя е
разположена в работната зона,но ако остане тъмночервена,лентата е извън работната
зона или пламъкът не е добре регулиран.
1) Спирт за горене и спиртна лампа – спиртът за горене е смес от метилов и етилов
алкохол и се получава при суха дестилация на вода; Спиртната лампа се състои от
резервоар, шийка с отвор, ограничител и памучен фитил. Използва се за
нискотопими метали и сплави в малки количества.Максималната температура,
която достига тази лампа е 800С°.
2) Природен газ и газови горелки- природният газ е смес от висококалорични
горящи газове- метан (основна съставна част 90-94%), етилен, пропан, бутан и
малки количества въгл.окис, сероводород и водород; Горелка на Бунзен и
горелка на Теклу – в тези горелки се използват съответно светилен или природен
газ.Горивото постъпва в горелката чрез метална или гумена тръба.В долната част
 на горелката има винт за регулиране на пламъка.И двете горелки се използват за
топене на малки обекти.Достигат до 900С°.
3) Бензин и бензинов апарат- бензинът е лесно изпаряваща се течна смес от
наситени ВВ с дължина на В верига 5-9 атома; за лабораторни цели се
препоръчва употребата на безуловен бензин. Бензинов апарат - Един от най –
използваните апарати в зъботехническите лаборатории.Топлината при него се
получава от изгарянето на смес от бензинови пари и въздух.Състои се от пистолет
– смесител, резервоар, компресор и маркучи.При отваряне на пистолета през
него и крайната му част се подава горивна смес.При него става пълно изгаряне
на горивната смес.С него се топят метали и сплави с точка на топене до
1200С°.Използва се при спояване на метални обекти и за топене на всички
благородни сплави.По цвета на стопилката се познава дали се работи с
неутрален пламък или с окислената зона.Ако е с окислената зона повърхността
на стопилката е без блясък и не е с чист цвят.
4) Ацетилен-кислородна смес и оксиженов апарат- ацетиленът е най-простият
ненаситен ВВ с тройна връзка,безцветен газ с етерна миризма; Ацетиленовият
генератор е двоен цилиндър със съд за калциев карбид и друг за вода; при
навлажняването на карбида се отделя ацетилен. Пречистеният ацетилен чрез
маркуч стига до ацетиленовата горелка, а чрез втори маркуч от стоманена
бутилка до горелката се довежда кислород. Те се смесват в инжектора на
горелката. Налягането на 2-та газа се контролира от манометър,което позволява
получаване на пламък с голяма работна зона и температура 3140 С. В разл.зони
на пламъка на ацетиленовата горелка протичат взаимно свързани процеси: а. В
първата зона- газовата смес се подгрява и ацетиленът се разпада ;
б.Във вторият конус – развива се t до 3140 С в резултат от протичането на
първата фаза на горенето(непълна);
в. В третата зона t е 1200 С – тук завършва пълното горене;

5) Пропан-бутан- втечнен безцветен газ; Пропан – бутаново устройство – Състои се

от бутилка газ, газова горелка, газоустойчиви маркучи, гайки, нипели и редуцир –
вентил.Той е със следните свойства: мощен и равномерен пламък, с него се
работи бързо, използва се навсякъде, без да е нужна инсталация, и най –
важното той е екологично чист.

II.Апарати използващи като източник на ток енергия ел.ток:

1) Апарат за волтова дъга- той превръща електрическата енергия в топлинна, тя се
излъчва от електронния поток, който се получава при сключването на дъга между
два електрода.Състои се от трансформатор, преобразуващ електрическия ток от
мрежата в по – силен и в същото време понижава неговото
съпротивление.Изходните електроди представляват дебели кабели, накрая с
ръкохватка.Тя позволява да се доближат двата коксови накрайника.Волтовата
дъга достига температура от 3000до 4000 С °.Използва се за работа с трудно
топими метали и сплави като хром – никелови стомани, кобалт-
хроммолибденови сплави и др.При работа с волтова дъга може да се стигне до
прегряване и завиране на стопилката, което довежда до появата на шупли.
 2) Апарат за леене (кастомат) с токове с висока честота- този апарат е най –
предпочитаният за работа в лабораториите в последните 30 години.С него се
топи с високочестотен ток.Използват се токовете на Фуко.Този апарат има
следните свойства:
– при топенето е възможно плавно дозиране на температурата, така се
гарантира постоянен количествен и качествен състав на стопилката.
– Намалява се шупливостта на отливката;
– Притежават електрическа центрофуга, която създава 4 пъти по – голяма
центробежна сила.
– Стопилките не се нагряват директно от пламък и така не се замърсяват от
въглеродни и други примеси.
– Екологично чист е .
3) Швайц апарат- с него се прави електрозаваряване.При него се използва
топлината на Джаул.Той трансформира електрическия ток от мрежата в ток с
висок ампераж и нисък волтаж.Използва се за заваряване на обекти с голямо
електрическо съпротивление: хром – никелови стомани, хром-кобалтови сплави.
4) Ел.пещи с t до 1100-1200 С- използват се за загряване на отливни форми,
рекристализация, хомогенизиране и припояване на метални протезни коснтр.
5) Вакуумни пещи за лабораторно печене на порцелан- за изработване на
микропротези и коронки от порцелан,комбинирани от метал с порцелан коронки
и мостове.
6) Плазмообр.устройства за стоматологични цели- използват се за топене и
отливане на титан и титанови сплави и за заваряване на протезни костр.
7) Лазерни с-ми за заваряване- имплантология.

Топене и леене. Методи за отливане.

Една сплав може да се отлее след като си промени агрегатното съст от твърдо в течно.
За да стане това тя трябва да бъде загрята до температура по – висока, или равна на
температурата на топене на дадения метал.
1.Топенето е термичен процес, при който се променя агрегатното състояние от твърдо
в течно. Това става, защото при нагряването биват преодоляни междуатомните сили в
кристалната решетка на метал.
Когато топенето се извършва в неутралната зона на пламъка, стопилката има
огледална повърхност.ако това не се е получило трябва да се промени разстоянието
между пламъка и стопилката.Ако не направим това, стопилката ще се обогати на сяра,
фосфор и др.По този начин металната протезна конструкция става трошлива и
неустойчива на механични натоварвания.
Ако прегрее стопилката и остане дълго време в течно състояние тя ще се окисли и се
изпаряват някои елементи на сплавта, тези които са с ниски точки на топене. 2.Леенето
е процес, при който се придава определена форма на стопилката, благодарение на
течливостта й и способността да изпъни детайлно отливната форма.
По време на топенето и леенето трябва да се спазват някои условия :
а) металът се загрява, колкото може по – бързо до пълното му втечняване.
б) пламъкът трябва да е точно дозиран и правилно насочен.
 в) да се приложи точно определено налягане върху стопилката при изливането й в
отливната муфа.
г) стопяването става под защитата на флюс.
Методи на отливане-– стопената сплав се вкарва в отливната муфа под действието на
различни сили.От това, как действат тези сили има следните методи на отливане:
1. Центробежно леене – запълването на отливната форма със стопилка и
втвърдяването на отливката става под действието на центобежни сили.Това
става чрез въртенето на отливната форма.Може да се върти вертикално( при
ръчно въртене) или хоризонтално, когато въртенето става в електрическа
центрофуга.Днес този вид леене е най – често приложим в зъботехническата
практика.Получената отливка има по – голяма плътност и по –малко шупли в
сравнение с отливки отлети по други методи.
2. Вакуумно леене – при този метод отливната форма се запълва с отливка
под действието на негативно налягане.Отливната форма се закрепя
херметически за плот. На този плот има отвор, свързан чрез тръба, свързана с
вакуумпомпа.Тази помпа създава отрицателно налягане, изсмуква стопилката и
пълни отливната форма.
3. Отливане под налягане – разтопения метал се вкарва в муфата под
налягане и много бързо.Апарата за отливане представлява цилиндър, в който се
поставя отливната форма.Преди да се стопи метала, на капака на цилиндъра се
поставя силно навлажнено азбестово платно.След стопяване на метала капакът
се притиска плътно към цилиндъра, за да покрие азбеста стопилката.При
контакт на стопилката с влажния азбест.От високата температура водата в
азбеста се изпарява и това налягане на водните пари изтласква стопилката към
отливната форма.И другия резултат от водните пари е, че от нея повърхността
на стопилката се запазва неокислена.
4. Леене чрез налягане върху стопилката и вакуум в отливната форма –
този метод не намира приложение в практиката.Фирмата „Бего” създаде апарат
за стопяване на хром-кобалтови-молибденови сплави.

Подготовка на восъчната конструкция за отливане. Опаковане

на восъчната протеза.

В стоматологичната практика всяка протеза е строго индивидуална по форма и

размери.Всяка зъбна протеза се моделира от восък върху работен модел и после се
поставят отливните щифтове. Щифтовете биват метални, восъчни или пластмасови.В
практиката действа принципът, че колкото е по – голяма относителната маса на
сплавта, толкова по – тънки трябва да са отливните щифтове, и обратно колкото е по –
малка масата на сплавта, толкова трябва да се употребяват щифтове с по – голям
диаметър.
При опаковането имаме два вида щифтове:
1. горни отливни щифтове – те се намират от всмукателната глава до
кухината на отливното тяло, имат сечение от 2,5 до 3мм и дължина от 2
 до 4 мм.Техния брой зависи от обема на протезата, колкото са повече,
толкова тяхното сечението им може да се намали.
2. долни отливни щифтове – стоят от отливния конус до
всмукателната глава.Сечението им зависи от това, по какъв начин се
пълни стопилката и от нейната маса.А дължината им се подчинява на
изискването всмукателните глави да попаднат в термалния център, а
отливното тяло да е на 6-8мм от горния ръб на металния цилиндър.Ако
изберем правилния щифт, така осигуряваме качествена отливка.
Всички щифтове трябва да се поставят на най – плътната част от летия обект, така ще
намалим степента на увреждане на восъчната протеза, защото щифтовете ще са далеч
от фините и ръбове. Когато щифтът се прикрепи към восъчната протеза, контактът
трябва да се разшири,за да се осигури по-лесно изливане на метала в модела.
Когато се използва монолитен щифт трябва да се наслои тънък слой восък, който
улеснява освобождаването му след втвърдяването на огнеупорната маса.Друг фактор е
гладкостта на неговата повърхност.Така се осигурява ламинарното движение на течния
метал.Ориентацията на щифта е от значение за качеството на отливката.Щифтовете
трябва да са ориентирани с направлението на най – дългата ос на протезната
конструкция.
За неблагородните сплави трябва да се използват отливни щифтове с диаметър
2,2-2,4 мм. При леене на златни сплави се използват щифтове с диаметър-1,2-
1,6мм.Ако при благородните сплави се използва електрическа центрофуга, диаметъра
на отливния щифт може да се увеличи над 3мм.Ако се използват по – дебели щифтове
се получават дефекти в отливката.
Всмукателните глави служат за подхранване на отливката с течен метал по време на
охлаждането на стопилката и при кристализацията, така се компенсира обемното
свиване на метала.Главите са изкуствени придатъци на отливките и се характеризират
с определено разположение, форма и размери.Главата трябва да е на такова място в
леяковата система, през което минава горещата стопилка,така се забавя нейното
охлаждане. На 2 мм над восъчния модел в/у отливния щифт се поставя восъчно
сферично топче, което при леенето се превръща във всмукателна глава.
Формата на всмукателната глава оказва влияние върху нейното охлаждане, върху
времето за нейното втвърдяване.Най – подходяща е сферичната форма, охлажда се
най – бавно, сферичната форма има минимална площ при максимално
съдържание.Обемът на всмукателната глава, или сборът от обемите на всички, ако са
повече трябва да е равен на 1/3 от обема на отливното тяло.Всмукателната глава
трябва да има по – голяма дебелина от най – широкото сечение на отливката.
Леяковата система е съвкупност от свързани в определена последователност канали
и елементи, които служат за изпълване на отливната форма.Тя влияе върху получаване
на отливки без дефекти.Тази система трябва да осигурява бързо запълване на
отливната форма с втечнен метал, най – вече на тънкостенните участъци на отливната
протеза.
След поставянето на отливните щифтове и оформянето на леяковата с-ма се
пристъпва към поставянето на отдушници-восъчни шнурчета с дебелина 1-2 мм,които
се поставят под наклон 45 спрямо надлъжната ос на протезната конструкция.
Опаковане на восъчната протеза – металната протезна конструкция се моделира от
восък, после се вкарва в метална муфа, където се опакова от огнеупорна маса.така
опакованата восъчна конструкция се поставя в електрическата пещ. При температура
200-280 С восъкът се топи и изгаря и на негово място остава кухина, която е негатива на
бъдещата метална протеза.Избраната сплав се нагнетява, чрез центробежна сила в
този негатив.
Технология на опаковането – повърхността на моделираната восъчна протеза
обикновено не се овлажнява от вода или водни разтвори.Ако не обработим
повърхността при покриването и от огнеопорна маса върху отливната повърхност ще се
получат неравности.Тези дефекти се избягват, като се обезмасли восъчната протеза и
се намаже с повърхностно – активен омокрящ агент. С това се постига запазване на
микрорелефа на бъдещата метална конструкция.Има два вида опаковане:
-без да се използва стандартен отливен конус – първо подбираме металната муфа,
така че протезата от восък да отстои от вътрешните й стени най – малко на 4-5мм.Така
гарантираме необходимото пространство от отливната протеза до стената на
отливната муфа.Ако при опаковането използваме вибратор, въздушните мехурчета,
намиращи се в опаковъчната маса или по стените на муфата, се откъсват.Те се насочват
към повърхността на отливната муфа.Ако протезата бъде достигната от тях, те се
залепват по нейните стени като негативни перлички, които след отливането се
превръщат в позитивни сферични перли. Това явление е известно като феномен на
водолазния звънец. Когато тези перли са разположени на външната повърхност на
протезата, те се отстраняват лесно при механичната обработка.Но когато те са на
повърхностите, които контактуват с твърдите зъбни тъкани, те трудно се отстраняват и
се влошава качеството на протезата.
-опаковане със стандартен отливен конус – той представлява пластмасов или
каучуков кръг с няколко реда концентрични улеи, в които попада ръбът на металната
муфа в зависимост от нейния диаметър.В средата му се разполага оформен конус,
който завършва с малък щифт с дължина 5-6 мм.Восъчната конструкция се залавя към
щифта. Муфата се поставя върху този улей на конуса, който отговаря на диаметъра
й.Преди да се вкара огнеупорната маса в муфата, нейната вътрешна повърхност се
покрива с азбестова хартия.Огнеупорната маса се изсипва върху восъчната
конструкция в муфата.Цялата опаковка се поставя върху вибратор, за да бъдат
елиминирани газовите включвания.Затова към съвременните опаковки се прибавят
мокрещи средства,които понижават повърхностното напрежение.
Термален център- точката на най-високата температура в отливната муфа. Това е
зоната, в която високата температура се поддържа най-много време. Термалният
център се опр. с маркирането на две успоредни хоризонтални линии в/у металната
муфа, така че тя се разделя на 3 равни сектора.

Кристализация.

По дефиниция кристализацията е процес на преминаване на металите от течно в

твърдо агрегатно състояние.В металните стопилки атомите се движат
безпорядно.Когато понижим температурата скоростта на движението им намалява,
докато в даден момент те спират да се движат, но застиват в определен ред и
разстояние.Първите кристали се образуват там, където температурната разлика е
найголяма, на границите на стопилка – съд и стопилка – атмосфера.При спирането на
опр. брой атоми се образува елементарна пространствена решетка, която се нарича
кристален зародиш.Кристалните зародиши притежават няколко оси на растеж:
–главна ос на разтеж
–вторични оси на растеж
Образуващата се пространствена решетка има вид на разклонено дърво и се нарича
дендрит. Обр. на зародиши е спонтанно и започва непосредствено под точката на
замръзване на стопилката.
При пълното застиване на стопилката се получава един конгломерат от недоразвили
се по форма и големина кристали, наречени кристалити или кристални зърна.Броят им
зависи от това с каква скорост охлаждаме.При бавно охлаждане те са малко на брой,
но с едра структура.При бързо охлаждане те са много на брой и структурата е
дребнозърнеста.Този процес се нарича първична кристализация.
Вторичната кристализация е образуване на кристали във вече втвърдена
стопилка.Кристализацията бива:
1.Хомогенна – получава се само при много чистите метали.
2.Хетерогенна – става при метали и сплави, при които има малки количества
примеси.
– Кристализацията става на два етапа:
а) образуване на кристални зародиши;
б) нарастване на кристалните зародиши;
Имаме естествена кристализация, при която кристалните зародиши се подреждат
произволно и изкуствена кристализация, при която кристалните зародиши се
подреждат върху случайно попаднали примеси в стопилката.
Има случаи, когато нарочно въвеждаме примеси, които играят ролята на
кристализационни центрове.Те трябва да отговарят на следните условия:
*трябва да имат по – висока температура на топене от тази на основния метал.
*повърхностното напрежение на границата зародиш – примес да бъде по – ниско от
повърхностното напрежение на границата зародиш – течен метал.Върху примесни
частици, които отговарят на тези условия, лесно възникват кристални зародиши.

Хомогенизиране. Дифузия. Рекристализация. Закаляване.

Отвръщане.

Технологичните процеси на топлинна обработка в солидусно състояние обхващат

хомогенизирането, дифузията, рекристализация, закаляване и отвръщане.Чрез тези
операции се цели да се промени микроструктурата на сплавта и да се извърши
корекция на протези.
1. Хомогенизиране.То е термичен процес, при който се създава еднородна
структура в сплавите.По термичен път се отстранява химичната нееднородност
на сплавта.Извършва се обикновено под линията на солидуса,т.е в твърдата
фаза.Всяка сплав се хомогенизира при определен температурен интервал.
Стоматологичните сплави се хомогенизират най-често при температура от 700
до 850 С за 20-30 мин. Когато застиването става бавно, условията за
хомогенизиране са най–добри. Хомогенизирането на сплавите се основава на
 дифузията на химичните елементи в твърдия разтвор.Този процес се осъщ.в
регулирани електрични пещи,летият обект се опакова в неокислена среда.
Необходимо условие е металните обекти преди хомогенизирането да бъдат
почистени от примеси и да имат метален блясък, т.е. да не са окислени
2. Дифузия – термичен процес, при който движенията на атомите в една
многокомпонентна система се насочват в желаното направление.Чрез
подходяща термична обработка една сплав с равновесна структура може да
премине в неравновесна такава, и обратно – една неравновесна структура може
да премине в равновесна такава.Механизма на този процес е следния: –при
обемна дифузия – два съседни разнородни атома в твърдия разтвор си
разменят местата.
–при погранична дифузия – един атом напуска мястото си в кристалната решетка и
мигрира между възлите и.
–при повърхностна дифузия – в решетката се създават празни места незаети от
атоми, защото се откъсва от повърхността на кристала.Дифузията силно влияе
върху скоростта на много физико – химични процеси.
3. Рекристализация – термичен процес, чрез който се възстановява нормалната
конфигурация на кристалната решетка на метал, който е претърпял някакво
механично въздействие.След механична обработка на металите и сплавите в
отделни участъци се получава деформиране на множество кристали и
приплъзване на едни спрямо други, без да се губи връзката между тях.Тези
деформирани решетки след действието на топлинна енергия се изправят и
създаденото вътрешно уякчаване изчезва.При това изправяне кристалните
решетки запълват създалото се празно пространство.Този процес се нарича
първична рекристализация.най – ниската температура, при която започва
първична рекристализация се нарича рекристализационна температура.
Нарастването на зърната продължава и след завършване на първичната
рекристализация в солидусно състояние до охлаждането и до стайна
температура.Този процес се нарича вторична рекристализация.Тук се образуват
нови кристализационни центрове, а съществуващите зърна се поглъщат
взаимно и нарастват обемно.
На този процес се подлагат пластично деформираните метали и сплави, той
помага да се премахне нарасналата твърдост и еластичност, да се възстанови
мекотата и пластичността.
4. Закаляване – представлява термичен процес, при който , чрез бързо охлаждане
се фиксира някакво структурно състояние.На закаляване могат да се подлагат
само сплави, които при загряване и охлаждане преминават през различни
фази.Неговата същност се състои в това, че при нагряване над критичните точки
протичат фазови превръщания, а при бързо охлаждане не могат да се развият
обратните процеси, фиксира се състояние на охладен и преситен твърд разтвор.
5. Отвръщане – при отвръщането се разпадат преситените твърди разтвори,
получени при закаляването.При него се премахва дадено структурно състояние
с помощта на топлина.Третират се само закалени сплави.Металната сплав
преминава от състояние, създадено от закаляването към по устойчиво
състояние. Отвръщането се извършва при ниски температури. На този термичен
 процес могат да се подложат само сплави,които претърпяват фазови
превръщания.
Заваряване. Припояване.

1.Заваряване – това е процес за съединяване на две метални повърхности, чрез

прилагане на топлина и налягане.В техниката са познати два основни метода за
заваряване:
а) чрез налягане – при много меки материали заваряването между тях става
само, чрез прилагането на налягане между тях.Нарича се студено заваряване.
б)чрез загряване – топло заваряване.Първо, върху плоскостите се прилага
налягане, а след това се прилага топлина.Започва се с нагряване на металните
плоскости, малка част от повърхността им се стопява и когато ги притиснем заедно
те образуват хомогенна връзка, едно цяло.
в)чрез електричество – чрез швайц апарат.електрозаваряване.Използва се при
изработване на ортодонски апарати, при корекция на малки дефекти в протезите.
г)нов български метод – при този метод единия метал се намира в горещо
твърдо
състояние, а другия в горещо течно състояние.Известен е като автогенна заварка.За
да се получи качествена заварка при този метод трябва да са изпълнени следните
условия:двата метала трябва да имат близък химичен състав;втечнения метал
трябва да има по – висока точка на топене от тази на мостокрепителите; втечнения
метал разтапя другия и двата заедно образуват хомогенна връзка; металът, който е
в твърдо горещо състояние, не трябва да се окислява.
2.Припояване – термичен процес, при който се свързват метални обекти в твърдо
горещо състояние, чрез сплав, в течно горещо състояние.Тази сплав се нарича
припой.Той има температура на топене по – ниска от тази на двата
метала.Твърдият нагорещен метал се облива с втечнения припой и там където се
допират се образува плътна твърда метална връзка.Този процес се извършва за
много кратко време.
Има редица изисквания, които трябва да се спазват при избора на припой:
биологична поносимост и корозионна устойчивост; ниска точка на топене; добра
течливост при ниска температура; необходима флуидност; да образува здрава
връзка между двата метала; да има сходен цвят с припояваните повърхности; да
има устойчив цвят; да не променя повърхността; да има следните технологични
свойства: тънколивкост, висока адхезивна способност, капацитет на разширяване,
близък до този на основния метал. В стоматолог.практика не съществува припой,
който да отговаря на всички тези искания.
а) Принципи на припояването –
*повърхностите, които се припояват се деоксидират
*тези повърхности се фиксират с леплив восък или други лепила
*грубата опаковъчна маса да е в минимални количества
*поставя се изрезка от припояваната протеза, ако разстоянието между
повърхностите е по – голямо от 0,5мм.
*припоява се под защитата на флюс.
 *припоят трябва да има поне с 200° С по – ниска температура на топене от
припояваните повърхности.
*припоят се насочва към по – топлата страна.
*след припояването температурата на припоя в солидусно състояние се
поддържа за 20-30 секунди.
*охлаждането става бавно, на стайна температура.
б) Видове припои –
*Меки припои – оловно – калаени сплави от евтектичен тип с ниска точка на
топене.Използват се рядко в стоматологичната практика.
*Твърди припои – имат по – висока температура на топене, по – добри свойства
от меките по отношение на твърдостта и якостта.Сплавите на мед, цинк, калий,
никел, желязо принадлежат към твърдите неблагородни припои.Има твърди
благородни припои, към които спадат златните припои, с основни компоненти-
злато, сребро, мед, и малки кол.калай, цинк, индий, фосфор и др.
Припои със съдържание на 58% злато (проба 580) са минималната изисквана
проба,която може да се използва за стоматолог.цели. Намаляването на съдърж. на
златото под този процент силно влошава медико-биолог. качества на припоя. Това
намаляване на златното колич.може да се компенсира с увеличаване на това на
среброто и на медта.
Златните припои в зависимост от точката на топене се делят на следните групи:
–нискотопими – 700-750°С –среднотопими – 750-800°С – високотопими-850-
900°С . Основно правило при златните припои е, че пробата на припоя трябва да
бъде малко по – ниска от тази на златните повърхности, които ще се припояват,
защото припой с по – ниска проба има по-нисък температурен диапазон на топене
и има по – голяма течливост.
*леснотечлив припой – този,който има ниска точка на топене.
Стоматолог.припои трябва да притежават и св-вото свободна течливост ,което
представлява способността на припоя да се разстила и протича свободно по
повърхността на частите, които ще бъдат свързани.
Припоите с по-ниска проба са по-течливи и имат по-изразено капилярно действие
от тези с по-висока проба.
Технологии на припояване:стоматологичните сплави съдържат незначително
количество неблагородни метали, затова при загряване припояваните повърхности
се покриват от окисна корица (възпрепятства мокренето). За да се предотврати
това е необходимо флюсът да се постави в началото на припояването, преди
повърхностите да се загреят.Най – употребявания флюс е боракса.При
припояването трябва да се внимава с пламъчната горелка.Пламъкът трябва да е
добре регулиран и насочен и не големи размери.Всяко прегряване по време на
припояването може да доведе до: появата на шупли, на по-тънките места става
прегоряване, може да омекне основната сплав.
Възможността припоят да е шуплив при завършена спойка понякога е характерна
черта за твърдите припои.

Корозия.
Корозията е процес, при който металите се разрушават под въздействието на
агенти от околната среда.Това е един окислително – редукционен процес.Свързан
е с приемането и отнемането на електрони между веществата.Корозията бива:
атмосферна, високотемпературна, газова, междукристална, повърхностна,
равномерна, неравномерна, петниста, точковидна.
А според протичащите процеси корозията се дели на:
1. Химична корозия- тя е резултат от взаимодействието между метала и
окръжаващата го среда – газ или неелектролит.Тя протича при загряване на метала
при висока температура в присъствието на някакъв газ.Върху металната повърхност
се образува слой, при кислород- окисен слой, при сяра- сулфиден слой, при азот-
нитратен слой.Този вид корозия се нарича газова корозия. При образуването на
окисна корица се изразходва известно количество метал,което взаимодейства с
кислорода.
2.Електрохимична корозия – при нея успоредно с корозията се получават различни
електрически товари, наречени корозионни потенциали на различни метални
обекти в устната кухина.В зависимост от вида на корозионните потенциали на
двата метала, между тях ще протече различен по големина галваничен ток. При
потапянето на чист метал в съд с електролит(вода), металът започва да се
разтваря.Водните молекули могат да се разглеждат като диполи, които започват да
изтеглят метални йони. Положителните йони постъпват във водата и металът се
натоварва отрицателно, а водата положително.Така на повърхността между метала
и водата се получава потенциална разлика, наречена електроден потенциал.Той
расте с увеличаване на преминаващите в разтвора катиони.Колкото е по –
отрицателен е електродният потенциал на даден метал, толкова повече негови
йони преминават в електролита.Осмотичният натиск на разтвора може да се
изравни с електролитното налягане на дисоциацията на метала или да го
надмине.В зависимост от това може да се получат следните три положения:
*електролитното налягане на метала е по – високо от осмотичния натиск.Тогава
йоните на метала преминават в разтвора.
*електролитното налягане на метала е по – ниско от осмотичния натиск на
разтвора.В този случай на металната повърхност ще се наслояват йони от разтвора.
*електолитното налягане е равно на осмотичния натиск.При този случай между
метала и разтвора няма потенциална разлика, нито се отделят йони, нито се
приемат такива.
Металите с най – отрицателен потенциал отделят най – голямо количество йони.Те
играят ролята на анод в системата.От тях в електролита ще преминат катиони, а
към другия електрод – електрони.Металите и сплавите не корозират, ако въздухът
е сух.Химично чистите метали и сплави, представляващи хомогенни твърди
разтвори се поддават трудно на корозия.
Корозния потенциал изразява способността на даден метал или сплав да се
разтваря в даден електролит.Сплав, която има висок корозионен потенциал ще се
разтваря по – лесно.
Между два метала с различен корозиен потенциал, свързани с волтометър, ще се
зароди електродвижеща сила.
3.Видове корозии:
 а) Равномерна корозия – При този вид корозия цялата метална повърхност е
обхваната от корозионни процеси.Разрушен е само най – горния слой на металното
изделие.Тя се появява, когато анодите и катодите са разположени в съседство.При
наблюдение с микроскоп се вижда, че в анодните зони разрушенията са по –
големи и по – малки в катодните участъци.
б) Ограничена корозия – при този вид корозия на повърхността се засягат малки
участъци, но тя дълбае в дълбочина.Разрушенията са предимно в анодните
участъци, като дефектът е с форма на конус с връх, обърнат към дълбочината на
метала.
в) Междукристална корозия – тя обхваща вътрешната междукристална субстанция
на метала и сплавта.Този вид корозия зависи от химичния състав на сплавта и от
приложената технология.При нея корозията започва по границите на металните
зърна.особено бързо се разрушават припояваните зони.Силно се понижават
механичните свойства на металните изделия.

Устен електрогалванизъм (полиметалия)

Слюнката като електролит – в устната кухина има предпоставки за протичане на

електрохимични и корозионни процеси, защото при лечението на твърдите зъбни
тъкани и зъбните редици се използват различни метални сплави с различен
електролитен потенциал.В слюнката има голямо количество йони:хлорни, фосфатни,
натриеви и др, тя има алкална или неутрална реакция, защото тя има по – голяма
концентрация на хидроксилни, отколкото на водородни йони.
При лечението на твърдите зъбни тъкани и зъбните редици се използват различни
типове сплави: златни сплави – златно-сребърни-медни със или без платина, и техните
припои.Всички тези метали и метални сплави се къпят в слюнчева секреция, кръвна
плазма и проявяват качества на електролити и затова те добиват различни електродни
потенциали.Когато в устата има повече от една метални протези с различни
корозионни потенциали, между тях ще възникне електропотенциална разлика.
Явлението на протичане на галваничен ток в устната кухина се нарича устен
електрогалванизъм.Когато са използвани два вида метала явлението е биметалия, а
когато металите са повече –полиметалия.Галваничния ток води до миграция на
йоните, или се появява корозия.
Фактори, влияещи на големината на тока и степента на корозията:
– реактивност на организма;
– изменения в pH на слюнката и на тъканните течности;
– промени в състава на слюнката;
– температура;
– някои медикаменти;
– аерация на зъбните повърхности;
Честотата на патологията на устния електрогалванизъм невинаги е свързана с
наличието на полиметалия.Състоянието, при което устният електрогалванизъм се
съпровожда от субективни оплаквания, било от обективни изменения се нарича
електропатогалванизъм.
Смущенията, които възникват при електрогалванизма са два вида:
-Субективни оплаквания- метален вкус, усещане на парене, необичайни усещания –
щипене, гъделичкане, чувство за чуждо тяло в устата.
-Обективни оплаквания – промяна в цвета на отделни части на протезата; лигавични
прояви – венците набъбват, червени зони по езика и лигавицата; перибукална екзема;
левкоплакия; електрогалваничен перлеш;саливация; декалцинация на
емайла;увреждания на пародонта;
→ Отдалечени прояви – те се появяват по – късно.Диспепсии,
главоболие, безсъние, отслабване, раздразнителност.
→ Алергия – алергичните прояви могат да бъдат първични, при пряк
контакт с метала и вторични.Никелът е най – честият причинител на
алергия.Също солите на живака, понякога и среброто, златото много
рядко.
→ Диагноза – поставя се предимно въз основа на анамнезата.От нея
става ясно хроничността и давността на оплакванията.Много важен
етап в диагностиката е локалния статус.Уточняват се промените по
устната лигавица, по езика и около устата.Също така помага за д и а г
ностиранетоиобщиятстатус.другспособе
електрофизиологичното изследване, това е чувствителен
галванометър, който ъточнява посоката и величината на
галваничните токове в устната кухина.
Електрофизиологичното изследване - галванометър
→ Лечение – ако бъде установена електрогалванична патология,
лечението се провежда в две насоки : отстраняване на причината за
електрогалванизма и лечение на пораженията.

Класификация на стоматологичните керамики.

Керамика – материал съставен от окиси, чието оформяне и свързване в монолитно

тяло се извършва чрез термична обработка при висока температура и чиято структура е
съставена от стъкловидна и кристална фаза. Други обединяващи черти за тази
непрекъснато нарастваща група от материали е характерът на химичната връзка
(йонна, ковалентна, смесена) и тяхната трошливост (крехкост).
Теракота–вид неглазирана керамика от изпечена оцветена глина,която от
древността се използва в строителството и скулптурата.
Фаянс–изделие от бяла или цветна глина,примесена с кварц и други вещества, което
се пече два пъти,като при второто се глазира. Името произхожда от това на
гр.Фаенца(Faenza)–Италия,известен с производството на такива изделия.
Порцелан- керамичен продукт, чиито основни съставки са каолин,фелдшпат и
кварц.Превъзхожда предшестващите го керамични изделия с повишената си якост и
огнеупорност и се отличава от тях с полупрозрачността си. В стоматологичната
литература с този термин се определят керамичните продукти,в чийто състав
преобладават фелдшпатът, кварцът и каолинът.
 Класификация на стоматологичните керамики
Голямото разнообразие от стоматологични порцелани с твърде значителни различия
в състава, структурата, обработката и приложението им, затруднява извънредно много
тяхното класифициране.Известните класификации на керамичните продукти,
употребявани в протетичната стоматология, са изградени на основата на един или
няколко класификационни признака. Като такива се използват температурата на
топене, съставът, структурата или начинът на обработване.
Когато се класифицират стоматологичните керамики се използват различни техни
качевства, съставът, структурата им. Най-общо се класифицират по следните признаци:
-Класификация според температурата на топене- Традиционно е деленето на
стоматологичните порцелани според температурата на топене на три групи.
1.Високотопими – 1370 - 1290
2.Среднотопими – 1260 – 1095
3.Нискотопими – 1065 – 810
4.Изключително нискотопими- под 810
Основна съставка на повечето от съвременните нискотопими порцелани е
фелдшпатът (K2O.Al2O3.6SiO2), поради което те са известни е като фелдшпатови. Според
нас по-определяща за тази група е кристал-ната съставка левцит (K 2O.Al2O3.4SiO2). Той
се добавя в различни проценти както при нискотопимите, така и при порцеланите с
изключително ниска температура на топене.
Левцитът кристализира от фелдшпатовото стъкло в температурния интервал от 1680 о С
до 810о С. Именно този процес на кристализация е в основата на т. нар. разстъкляване.
Разстъкляването (девитрификацията) е процес, при който по различни причини
стъкловидната фаза на порцелана се превръща в кристална. Процесът е необратим.
-Класификация по предназначение
1.Порцелани за изработване на изцяло керамични конструкции;
2.Порцелани които се пекат на метална структура – за металокерамични конструкции.
Порцеланите за изработване на изкуствени зъби се отнасят в самостоятелна група и по
традиция не се разглеждат с индивидуално обработваните порцелани. От практическа
гледна точка един от основните критерии, по който би следвало да се групират
стоматологичните порцелани, е коефициентът на термично разширение. По принцип
всяка керамика е изградена на основата на комбинация (коктейл) от метални окиси,
което предполага комбинирането на различни типове керамика. Например
комбинация между стъклокерамиката и някои фелдшпатови порцелани и
оцветителите за работа с тях.
-Според коефициента на термично разширение
1. Порцелани с висок коефициент на термично разширение –порцелани,които се
пекат в/у метална инфраструктура, метална сплав или платинено фолио ,керамика на
основата на MgO;
2.Порцелани с нисък коефициент на термично разширение – порцелани, подсилени с
Al2O3 .
-Според химичния състав (по Ferarri и Sadoun)- Употребяваните в стоматологичната
практика керамични материали могат да бъдат разпределени в три големи групи
според химичния им състав:
1.Фелдшпатова керамика:
 -традиционна;
-с увеличено левцитно съдържание;
2.Алуминиева керамика:
-със съдържание на Al2O3 40%;
-със съдържание на Al2O3 65%;
-със съдържание на Al2O3 85%; 3.Стъклокерамика:
-с флуорнослюдести кристали(dicor)
-с апатитни кристали(cerapearl)
4.Керамика от циркониев оксид.
-Според начина на обработка- Според начина на обработка известните
стоматологични керамики могат да бъдат разделени в пет групи:
1.Чрез синтероване (изпичане) – фелдшпатови керамики
-за изпичане върху метална подложка
-за изпичане върху огнеупорна маса
2. Чрез синтероване и инфилтриране - in-ceram; in-ceram spinelle
3. Чрез шприцоване (инжектиране)
-при ниска температура – алуминиева керамика (cerostore)
-при висока температура – с увеличено левцитно съдържание (empress)
4. Чрез леене и контролирана кристализация – стъклокерамика(dicor; cerapearl)
5. Чрез машинна обработка – фелдшпатова керамика, алуминиева
керамика(inceram), стъклокерамика, магнезиево-алуминиева керамика(in-ceram
spinelle).
-Според микроструктурата
1. Стоматологични керамики със стъкловидна матрица, в която са разпръснати
кристални образувания.
2. Стоматологични керамики с кристална матрица и разпръсната в нея
стъкловидна фаза.
-Според състава и процентното съотношение на кристалната и стъкловидната фаза
1. Керамични материали с монофазова(аморфна) стъкловидна структура:
а/керамични материали, чиято стъкловидна фаза е алкално боросиликатно стъкло;
б/керамични материали, чиятно стъкловидна фаза е алкално алумосиликатно
стъкло;
2.Керамични материали с двуфазова (стъкловидна и кристална структура):
а/Креамични материали с процентно съотношение на кристалната фаза до 20%
б/Креамични материали с процентно съотношение на кристалната фаза до 20% до
40% в/Креамични материали с процентно съотношение на кристалната фаза до 40%
до
65%
-включва керамични материали с увеличено левцитно съдържание.
-включва керамични материали, при които основната подсилваща съставка е Al 203.
-включва керамични материали, чиятно основна кристална съставка са слюдестите
тетрафлуорноцилициеви кристали
-включва керамични материали с апатитна кристална съставка г/Креамични
материали с процентно съотношение на кристалната фаза до над 65% -
подсилващата съставка са финни кристалчета Al2O3.
 -подсилваща съставка са кристалите от магнезиево алуминиев спинел MgAl 2O4
Основи суровини за получаване на стоматологичните керамики

Изходните продукти за получаване на стоматологични порцелани са минерали от

групата на силикатите: фелдшпат, кварц, каолин и др. Тъй като по-голямата част от
стоматологичните порцелани се определят като “фелдшпатови”, основните усилия на
производителите са концентрирани в две насоки: добиване на качествен естествен
фелдшпат или синтезиране на калиев фелдшпат.
Фелдшпат(K2O.Al2O3.6SiO2)- Фелдшпатите са алуминосиликати на
натрия,калия,калция и по-рядко на бария,лития и рубидия. Фелдшпатите са найшироко
разпространените минерали в земната кора (50% от цялата й маса). Фелдшпати -
минерали,съставени от алумосиликатите на алкалните и алкалоземните елементи.
От практическа гледна точка интерес представлява калиевият алуминосиликат
(ортоклаз или микролин К2О.АI2O3.6SiO2). За производството на стоматологични
порцелани се търсят находища богати на ортоклаз фелдшпати.
Фелдшпатът се топи при 1290 C и образува стъкловидна фаза, която съединява
обикновените порцеланови частици и запазва формата си (не образува капка). Това
качество е важно за порцелановите маси,които при печене трябва да запазят формата
на моделираните протезни конструкции.
Калиевият фелдшпат увеличава гъстотата на образуваното стъкло и контролира
теченето при температурата на печене на порцелана, т. нар. пиропластично течене. За
разлика от калиевият, натриевият фелдшпат (албит) увеличава склонността към
пиропластичното течене и влошава полупрозрачността.
Фелдшпатови заместители (фелдшпатиди)
Левцит(K2O.Al2O3.4SiO2)
Този минерал по състав е близък до калиевия фелдшпат с тази разлика, че
молекулата му съдържа 4SiO2 в место 6SiO2. Той е бял или прозрачен, с твърдост по
Моос 5-6 и относителна плътност 2,45-2,50g/cm 3.
Кварц(SiO2)
Кварцът (силициевият диоксид) твърдост по Моос –7 също е един от
найразпространените в природата силикати 16% от обема на земната кора. Неговите
кристали са призматично удължени, с дължина от няколко сантиметра до няколко
метра(1–2–5m). Вътрешната структура на кварца е от скелетен тип с основна структурна
единица силикатен тетраедър (SiO4)4-.
Характерно за силикатният тетраедър е разположението на кислородните йони по
върха на тетраедъра, а на силициевия йон–в центъра му.
Високата температура, при която кварцът се топи (около 1700 С), му отрежда ролята
на скелет, около който текат другите съставки на порцелана.Така кварцът стабилизира
керамичната маса при температурата на печене и предпазва моделираната форма от
свличане.
Каолин(Al2O2.2SiO2.2Н2O)
Каолинът е остатъчен продукт от физико-химичното изветряване на фелдшпатите и
другите алумино-силикатни скали. В състава на каолина главно участие взема
минералът каолинит (Al2O2.2SiO2.2Н2O).Каолинът придава на порцелановите маси
непрозрачност и с това си качество е “персона нон грата” в емайловите порцеланови
маси.
При смесването на порцелановите маси с вода, той им придава лепкавост, която
улеснява моделирането им. В действителност каолинът почти не присъства в
съвременните нискотопими порцелани.

Каолин- фина, обикновено бяла глина, която се използва в керамичната

промишленост.
Чист естествен вид хидратиран алуминиев силикат (Al2Si2O5(OH)4). При нагряване
освобождава вода и променя химичния си състав. Използва се при изработване на
порцелан.
Каолинит (Al2О3.2SiO2.2Н2O) - най-важната съставка на каолина, образуваща се при
изветряването на фелдшпатите и на другите алумосиликати.
Фелдшпатиди (фелшпатоиди)–минерали, чиито състав е сходен с този на
фелдшпатите. Образуват се от магма, бедна на SiO2 и богата на алкалии.
Кварц –природен кристален силициев диоксид, който понякога се среща като
прозрачни безцветни кристали (планински кристал).По-често се среща като бяла
непрозрачна маса. Кварцовите кристали проявяват в значителна степен
пиезоелектричен ефект.
Фаза- всяка една от еднородните части на една разнородна с-ма.
-отделна част от хетерогенно тяло или с-ма. Напр. сместа на лед и вода е дифузна
сма, докато р-рът на сол във вода е еднофазна с-ма.
Стъкла- некристални (аморфни) твърди в-ва, най-често прозрачни или
полупрозрачни, съставени от силикати на калия, натрия или др. метали.
Левцит- високотемпературен метал (К20.АI203.4SiO2), който в природата се среща в
природата във вулканични скали, обр.от магма, богата на К2О и бедна на SiО2.
Кристалната фаза на фелдшпатовите порцелани е съставена от левцит.
Синтероване- процес, при който отделни частички се свързват помежду си чрез
атомна или молек. дифузия и обр.монолитно твърдо тяло при температура, по-ниска
от температурата им на топене.
Температура на течене- температурата, при която керамиката (стъклото), поставена
в/у подложка с фини пори, е в съст.да ги запълни.
Керамизиране- процес на контролирана девитрификация (разкъсване), при която
чрез прецизна термообработка част от стъкловидната фаза се превръща в подредена
кристална структура.
Керамика- съединение от метални и неметални оксиди.
Разстъкляване- кристализиране на стъклото, при което част от аморфната му
структура се организира в кристална. Прозрачността на стъклото намалява с
напредване на разстъкляването (девитрификация).
Шпинел- MgAl2O4, кристал с висока прозрачност и твърдост ( 8 по Моос) използван в
някои керамични с-ми.
 За получаване на стоматологичните порцелани се използва процесът на фритоване,
при който съставните компоненти се стопяват във вид на стъкло, което се охлажда във
вода.
Към фритоване се пристъпва, когато в състава на порцелана има разтворими във
вода компоненти, които след стапяне се превръщат в неразтворимо стъкло.
Фритоване- процес, при който съставните компоненти се стопяват във вид на стъкло,
което след това се охлажда във вода.
Керамиченфлюс–стъкловиденмодификатор,металнийони
(калциеви,натриеви,калиеви и др.), които понижават точката на топене на керамичния
материал.

Свойства на керамичните материали. Температура на

встъкляване и омекчаване. Левцит и разстъкляване.

Физични свойства:

-Цвят и блясък – Изпечената стоматологична керамика, към която не се прибавят

оцветители е безцветен материал с висока полупрозрачност и стъкловиден блясък.
Цвета на керамиката може да бъде променян в широк интервал чрез прибавяне на
различни оцветители или чрез промени на цвета на кристалната фаза,предизвикани от
замяна на йони в кристалната решетка. Цветоустойчивостта на керамиката за разлика
от пластмасите е изключително голяма, тъй като тя не имбибира течности.

-Термични свойства – Термичната характеристика на една керамика включва

термичната устойчивост, температурния коефициент на линейна деформация,
температурата на встъкляване и температурата на течене.
Термичната устойчивост е качество на керамиката което се изразява в това тя да
издържа на резки температурни промени без да се появяват пукнатини в нея.
Температурната устойчивост на различните керамики се движи в интервала 145-170
градуса. Върху температурната устойчивост на керамиката ще окажат влияние
различни фактори: коефициент на термично разширение на керамиката, дебелината и
формата на образеца, повърхностните и скрити дефекти и др. Температурната
устойчивост на керамиката се характеризира от максималната температурна разлика
(ΔТ), която образец от керамика може да понесе, без да се напука или натроши.
Температурния коефициент на линейна деформация( коефициент на термично
разширение)- определя относителното удължаване на керамиката при промяна на
температурата 1 градус. Той зависи от структурата на и състава на
стоматолог.керамика. Коефициентът на термично разширение на стоматологичните
порцелани в температурния интервал 20-500 градуса е между 4-11 х10 -6 градуса.
Коефициентът варира при различните керамики. При фелдшпатите той е по голям или
равен на 12х10-6 а при изцяло керамичните конструкции той е по-нисък от този на
зъбния емайл(11.4х10-6).
 Като правило, коефициентът на топлинно разширение на облицоващата керамика
трябва да бъде по-малък от коефициентът на топлинно разширение на сплавта. По този
начин облицоващата керамика се поставя под напрежение на натиск.
Тъй като стоматологичната керамика съдържа стъкловидна (аморфна) и кристална
фаза, нейният коефициент за термично разширение е функция на техните
температурни коефициенти на линейна деформация.
Застоматологичнатапрактикатемпературнияткоефициентналинейнадеформацияпред
ставлявапрактическиинтересвтемпературнияинтервалмежду 20 и 500 С,т.е. до
температурата на встъкляване.
Температура на встъкляване – това е температурата при която керамиката преминава
от твърдо и крехко в пластично състояние. Тя зависи от състава и количеството на
стъклената фаза и от процентното съотношение на кристалната съставка. Тя е около
500-600 градуса за различните видове керамика. Горната граница на този интервал се
определя като температура на размекване. Над нея керамичният продукт може да
бъде оформен чрез пластична деформация- метод широко използван в стъкларската
индустрия. Процесите на синтероване започват след температурата на размекване. До
тази температура съществува известна пропорционална зависимост между линейната
деформация и покачването на температурата. Програмите за изпичане на
стоматологичните порцелани трябва да бъдат съобразени с температурата на
встъкляване. Това се отнася, особено за фазата на предварителното загряване (след
подсушаването), при която се изгарят органичните съставки, съдържащи се в
керамичния прах и течността за моделиране.
За целта температурата трябва да бъде достатъчно висока (над 400 С) , но по-ниска
от температурата на встъкляване.
Материал Коеф. на термично
разширение
Зъбен емайл 11,4х10 -6 С

Керамика – Cerestore 5,6х10-6 С

Керамика –Dicor 7,2х10-6 С

Сплави за 13,5-15,5х10-6 С
металокерамика
Порцелани за 11,5-15,5х10-6 С
металокерамика
Температура на течене. Температурата на течене е тази при която стъклото или
керамиката поставено върху подложка с фини пори, е в състояние да ги запълни. С
тази величина се характеризира моментът, в който след нагряването на един
порцелан, той става достатъчно пластичен и вискозен, за да запълни фините грапавини
на металната инфраструктура или празнините,разположени между отделните
керамични частички. Температурата на течене е горната граница, до която може да се
покачва температурата при изпичането на стоматолог.керамика. Следователно , за да
се осъществи вр. м/у металната сплав и порцелана, както и между отделните
керамични частички ,температурата в пещта трябва да достигне температурата на
течене на керамичния продукт и да се задържи за известно време, за да се получи
естественият глазиращ слой на повърхността на керамичната конструкция. За повечето
фелдшпатови керамики температурата на течене е под или при 950 градуса.
Обикновено температурата на течене на опаковъчните порцелани е по-висока с 10-20
С от тази на останалите.
На дилатометричните криви на стъклото и стоматологичната керамика, температурата
на течене се отчита в тази точка, след която термичното разширение (след покачването
му над температурата на превръщане) отново намалява.
Топло и електропроводимост. Стоматологичната керамика има слаба топло и
електропроводимост. От една страна това е положително тъй като керамичните
конструкции ще намалят дразненето на зъбната пулпа от топло и студено, но от друга
страна е недостатък при изработването на металокерамичните конструкции.
Вискозитет. Той е свойство което се проявява над температурата на встъкляване.
Вискозитет е силата на вътрешното триене, което възниква при движението на два
допиращи се слоя течност напирмер. Вискозитетът на керамичните продукти е зависим
от температурата- с понижаването й нараства, а с повишаването й намалява. При
фелдшпатовите порцелани например високия вискозитет позволява запазването на
формата на изпичаната конструкция. При стоматолог.керамика вискозитетът се
определя най-вече от химическия състав на стъкловидната фаза. Окисите на
силиция,алуминия и магнезия увеличават вискозитета, а алкалните окиси го
понижават.
Механични свойства:
– Керамиката може да бъде определена като крехък и трошлив материал. Типично
за крехките материали ,е че тяхната якост на натиск многократно надвишава якостта им
на опън. Например фелдшпатовите порцелани имат 862 МПа якост на натиск и само 35
МПа якост на опън. Стоматолог.керамика има нисък модул на еластичност.
Трошливостта на керамиката се обуславя от това, че тя е в състояние да понесе
нищожна еластична деформация и особено голяма пластична – цялостното
удължаване на фелдшпатовата керамика е 0.1%. Якостта на огъване на фелдшпатовата
керамика е едно от най-важните й св-ва.
Фрактурите на керамиката започват от пукнатини, които преминавайки през дефекти в
керамиката (пори и микропукнатини) увеличават размерите си и прерастват във
фрактури.
Микропукнатините с размери от 3 до 6 μm са известни като дефекти на Грифит. Те имат
практическо значение за развитието на керамичните фрактури.
Приема се, че в 1 квадратен милиметър е възможно да се установят до 1000 дефекта
на Грифит.
Твърдост, износоустойчивост и абразивност на стоматологичната керамика.
Твърдостта на стоматологичните керамики е изключително голяма. Тя се свързва дори
с износване на антагоннистите. С право може да се твърди че стоматологичните
керамики са по-твърди дори и от зъбния емайл и от други възстановителни материали.
Абразията на контактуващите с керамиката тъкани и материали зависи от нейния
повърхностен строеж. Една добре глазирана повърхност без грапавини ще бъде
равностойна на зъбния емайл и обратно, една грубо изпилена повърхност се проявява
като пилител за контактуващите с нея тъкани и материали.
 Оптични свойства – Оптичните свойства на стоматологичната керамика почти
припокриват тези на естественото съзъбие.
Индекс на пречупване на светлината. Този индекс на повечето стоматологични
порцелани е близък и при някои почти припокрива този на зъбния емайл-1,62 .
Полупрозрачност. Полупрозрачността на различните типове керамика е по-висока
или близка с тази на човешкия емайл. При керамиката се търси минималната дебелина
на керамиката когато няма да се повлиява от фона. По тоношение на други оптични
свойства – флуоресценция, опалесценция и др. се доближават до зъбните тъкани.
Химични свойства:
– Порцеланът е интертен към киселини, основи и различни химични съединения.
Изключение от това правило е флуороводородната киселина HF и нейните соли които
атакуват керамиката. Тази киселина атакува избирателно стъкловидната фаза и по
малко кристалната фаза.По принцип контакта с тази киселина е невъзможен , но е
възможно да има контакт с нейни соли които се намират в профилактичните гелове
(NaF, SnF). Ефектът от аплицирането може да се прояви в намаляване на прозрачността
и полупрозрачността. Получават е микропори и леко разграпяване на повърхността
което не се забелязва с просто око. При порцелани с по високо съдържание на
стъклени модификатори се наблюдава процес с течение на времето в който H+ йони
или по точно хидроксониевите йони заместват натриевите от стъкловидната фаза и с
течение на времето могат да се получат микропукнатини. Според стандарта на ISO
6872 разтворимостта на керамиката не трябва да надвишава 1,0 mg/mm 2.
Биологични свойства
– керамиката е идеална от биологична гледна точка. Има идеална биологична
поносимост , с което излиза пред всички възстановителни материали. Изискване за
добър биологичен ефект е керамиката да е добре глазирана и да няма ръбове които
да дразнят.
Левцитът е съставка която се добавя в различни проценти както при нискотопимите
порцелани, така и при тези с изключително ниска температура на топене. Левцитът
кристализира от фелдшпадовото стъкло в температурния интервал от 1680 до 810
градуса. Именно този процес на кристализация е в основата на т.нар разстъклаване.
Разстъкляването е процес при който по различни причини стъкловидната фаза на
порцелана се превръща в кристална. Процесът не необратим и е свързан с
неблагоприятни промени в оптичните и якостните свойства на изпечения порцелан.
Температура на размекване/омнекчаване – Горната граница на интервала с
температурата на встъкляване е температура на размекване. При нея и над нея
керамичния продукт може да бъде оформян чрез пластична деформация.
Опакови порцелани –порцелани, съдържащи непрозрачни метални окиси, чието
основно предназначение е да маскират цвета на металната инфраструктура или цвета
на зъбните тъкани и цимента при изцяло керамичните конструкции.

Стоматологична металокерамика. Порцелани за

металокерамика с изключително ниска температура на топене.
Хидротермална керамика.
 Под стоматологична металокерамика се разбира изпичането на порцеланови маси
върху предварително отлят метален скелет. В стоматологията металокерамичните
протезни конструкции се използват два разнородни материала: метал и порцелан.
Между тях се осъществява трайна устойчива връзка под въздействието на
температурата. В зъботехниката съществуват различни лабораторни технологии. Те се
определят от качествата и вида на металните сплави, порцелановите маси и др.
Успехът на металокерамиката зависи изключително от физико-химичното,
медикобиологичното и технологичното съответствие между използваните сплави и
керамичните маси.
Един от видовите порцелани използвани са тази с изключително ниска температура
на топене. Те имат интервал на топене под 810 градуса. Основна съставка на повечето
от съвременните нискотопими порцелани е фелдшпатът. Определящо значение за тази
група на нискотопими и групата на изключително нискотопимите порцелани играе
левцинът. Той се добавя в различни проценти както при нискотопимите порцелани,
така и при тези с изключително ниска температура на топене. Левцитът кристализира
от фелдшпадовото стъкло в температурния интервал от 1680 до 810 градуса. Именно
този процес на кристализация е в основата на т.нар разстъклаване. Разстъкляването е
процес,при който по различни причини стъкловидната фаза на порцелана се превръща
в кристална. Процесът не необратим и е свързан с неблагоприятни промени в
оптичните и якостните свойства на изпечения порцелан.
Според специфичното им приложение порцеланите с изключително ниска
температура на топене могат да бъдат разделени в няколко групи:
1.За изработване на йнлеи, онлеи, керамични (жакет) коронки върху модел от
специални огнеупорни маси.
2. За поправки и естетически корекции на керамични конструкции, изработени от
повисоко топими порцелани.
3. За изработване на металокерамични конструкции.
Един от видовете керамика с изключително ниска температура (Duceram LFC – low
fusing ceramic) на топене е хидротермалната керамика. Благодарение на
технологичното нововъведение при произвеждането й тя притежава голямо
количество хидроксилни групи. Чрез тях се повишава химическата устойчивост и
здравина. Хидротермалната керамика е изцяло аморфна. Препоръчва се за
изработване на изцяло керамични (жакет) коронки, инлеи, онлеи и фасети.
ПРОМЕНИ В МОДЕЛИРАНИЯ ПОРЦЕЛАН ПО ВРЕМЕ НА ПЕЧЕНЕ

След приключване на отделните етапи от моделирането и уплътняването на нанесения

порцелан се пристъпва към печенето на керамичната конструкция. При тази
лабораторна процедура чрез термична обработка се запазва получената форма, като
съставните частички се спичат в едно монолитно твърдо тяло.Независимо от вида на
използваната керамика, при всеки цикъл на изпичане могат да бъдат разграничени
следните фази:
- предварително подсушаване;
- предварително загряване и елиминиране на органичните съставки на
керамиката чрез изгарянето им;
- свързване на отделните частички чрез спояването (синтероването) им;
 - охлаждане на изпечената конструкция, чрез което се цели намаляване
на нежеланите напрежения и създаването на сили на компресия в керамичния
материал, за да се повиши здравината на керамиката;
- създаване на повърхностен стъкловиден слой (глазура), чрез който се
повишава естетичният облик на възстановяването се увеличава здравината му.
В първоначалният етап от печенето на моделирания порцелан, конструкцията
се поставя на входа на предварително загретия (около 300-650о С) муфел.
Целта на тази процедура е отстраняването на моделажната течност чрез изпаряването
й и затова тя се определя като подсушаване на порцелана.
Чрез нея се предотвратява бурното образуване на пара, което би разрушило
порцелановия моделаж.
След приключване на подсушаването, което се демонстрира с побеляване на
моделирания порцелан, се пристъпва към предварителното загряване на
моделираната конструкция.
Този цикъл трябва да приключи с изгарянето на органичните съставки. Те се прибавят
към порцелановия прах и моделажната течност с цел да се улесни моделирането или
да се разграничат отделните слоеве от много-пластовите изграждания (органични
оцветители и др.).
Процесът на подсушаване е свързан с намаляване на обема на моделираната
конструкция в резултат от приближаването на порцелановите частички една към друга.
В българската литература този тип свиване се определя като сушилно свиване (М.
Балабанов, 1958).
Разстоянието между отделните частички все още е голямо, поради неправилната им
форма и след подсушаването се изпълва с въздух – подсушената конструкция е
порьозна, бяла и трошлива.
Третият етап в цикъла на печене на порцелана може да се определи като етап на
синтероване.
С повишаване на температурата порцелановите частички започват да се размекват и в
един момент зоните, които са в контакт помежду си, под влияние на повърхностното
напрежение започват да се слепват.
Процесът, при който отделни частички се свързват помежду си в монолитно твърдо
тяло при температура по-ниска от температурата на топене, се нарича синтероване.
Скоростта, с която се охлажда синтерованият порцелан, е от съществено значение за
здравината и термичното разширение на порцелана и следователно за създаването на
вътрешни и гранични напрежения в конструкцията. Това се свързва и с
обстоятелството, че от кристалната фаза на фелдшпатовите порцелани – левцита,
зависи термичното разширение на порцелана.
Левцитните кристали се образуват в температурния интервал между 850-810 о С. Това
означава, че ако порцеланът се охлади бавно, в този температурен интервал ще се
образува по-голямо количество левцитни кристали и термичното разширение на
порцелана ще се увеличи.
Обратно, при бързото охлаждане левцитни кристали няма да се образуват и
термичното разширение на порцелана няма да се увеличи. Бързото и бавното
охлаждане и промените, свързани с термичното разширение, позволяват цикълът на
охлаждане да се съобразява с коефициента на термично разширение на използваната
сплав.
Ако коефициентът на термично разширение на сплавта (измерен между 20-500 о
С) е 14,1 х 10-6/оС или по-нисък, по принцип се препоръчва бързо охлаждане. В случай,
че коефициентът на термично разширение е 14,2 х 10-6/оС или по-голям, е необходимо
бавно охлаждане.
Синтероването на порцелановите частички е свързано с намаляване на общия обем на
конструкцията. Свиването на порцелана при печене (синтероване) се определя като
огнево свиване (М. Балабанов, 1958).

В процеса на синтероване (печене) е прието да се разграничават няколко фрази (J.

McLean, 1978):
1. Начално бисквитно печене
2. Средно бисквитно печене
3. Крайно бисквитно печене

1. Начално бисквитно печене

В този стадий частичките порцелан са започнали да омекват и да се свързват с тънки

стъкловидни мостчета. Свиването е минимално и порцеланът е слаб и трошлив.
Разстоянието между частичките (порите) е с неправилна форма.
Повърхността на порцелана е силно порьозна, лесно поглъща водоразтворимите
багрила (мастило) и се оцветява. Повърхностният строеж на порцелана в този и
особено в следващите стадии е като на бисквитите и затова изпичането се определя
като бисквитно.
2. Средно бисквитно печене
Сливането на порцелановите частички е напреднало, но повърхността все още е
порьозна. Порцелановите частички са се размекнали в такава степен, че
повърхностното напрежение се проявява и променя формата на въздушните
включвания, която от неправилна става сферична. Свиването на порцелана е почти
приключило.
3. Крайно бисквитно печене
Характеризира се с непорьозна, по-гладка, но все още гранулирана повърхност,
сравнявана с повърхността на бисквита, на яйчена черупка или на портокалова кора.
След капване на водоразтворима боя, тя може да бъде измита без да останат следи от
нея. В този етап порцеланът е придобил необходимата зрялост, която позволява
изпечената повърхност да бъде коригирана чрез изпиляване.
Към бисквитно изпеченият порцелан могат да бъдат добавяни нови порции размесен
порцелан, който след последващото печене се свързва здраво с него.
Глазиране на керамичните конструкции
Следващият (последният) стадий на синтероването е естественото глазиране. Ако след
крайното бисквитно печене се проведе нов цикъл на печене или ако е допусната
грешка в програмата на бисквитното печене и температурата в пещта е достигнала
повисоки стойности от необходимите, на повърхността на керамичната конструкция се
образува стъкловиден слой (глазура), който запълва фините празнини между
отделните порцеланови частички.
Този стъкловиден слой е образуван от съдържащата се в порцелана стъкловидна фаза,
поради което тази глазура се нарича естествена, а цикълът на изпичане – естествено
глазиране.
Правилно глазираният порцелан се стопява в дълбочина около 25 μm. Към
използването на изкуствени глазури се пристъпва в случаи, при които по различни
причини е нарушена целостта на естествената глазура.
Нискотопимите глазури се прилагат най-често в комбинация с повърхностни
оцветители за охарактеризиране на конструкцията (емайлови пукнатини, кариозни
петна и др.) или когато се налагат цветови корекции.

Те се изпичат при по-ниски температури (от 10 до 60о С) от

използваните при естественото глазиране.
Сплави за металокерамика. Никелова алергия.

Най-общо металната подпора върху която трябва да се изгради керамиката трябва да

има следните две функции: 1) да осигури опора на керамиката по време на моделажа
и изпичането 2) да подсили механично керамичната конструкция.
*Съответно към всяка сплав има определени изисквания:
1.Да бъде биологично поносима и безопасна;
2.Да притежава добра температура на топене за да запази формата и агрегатното
състояние при температурата на изпичане не керамиката;
3.Да може да се свърже химически с порцелана;
4.Да притежава подходящ коефициент на термично разширение(той да е малко по –
висок от този на порцелана);
5.Да има добри механични свойства;
6.Икономическа стойност;
7.Обработваемост – тънковивкост, да може да се припоява, да се полира;
*Освен металните сплави могат да се използват и чисти метали;
-Платина – не се окислява , но абсорбира въглерод; -Злато;
-Титан – единствения чист метал за металокерамика;
Класификация на сплавите за металокерамика
1.Според съдържанието на благородни и неблагородни компоненти:
високоблагородни – съдържание на благородни метали ≥ 60% (Au,Pt,Pd) и злато ≥ 40
% благородни – съдържание на благородни метали ≥25%
преобладаващо неблагородни – съдържание на благордони метали < 25%
 2. Според коефициента на термично разширение:
с коефициент до 14,1 х 10-6 градуса с
коефициент над 14,1 х 10-6 градуса
3. Според състава им:

4.Класификация на металите и сплавите за металокерамика:

Чисти метали:
Платина (Pt) – не се окислява; има склонност да абсорбира въглерод; при високи
температури въглеродът от платината дифундира в граничната повърхност и
възпрепятства плътния контакт м/у нея и порцелана. За изработване на изцяло
керамични коронки се използва платинено фолио. Неговата подпора увеличава
двойно здравината на керамичните коронки.
Злато (Au)- изработва се кепе от чисто злато с дебелина 0,2 мм чрез
електронапластяване.
Титан (Ti) – има висока якост и голяма корозионна устойчивост, които го правят
равностоен на златните сплави от IV тип.
Сплави:
1) Сплави с висока температура на топене (над 1050 С):
-Благородни сплави:
*златно-платинено-паладиеви- основният елемент в тях е златото- 75-88 %, следвано
от платината- 3-8 % и паладият – 5-10%; общото съдърж.на благородни метали в тях
може да достигне 97%; корозионната устойчивост е много висока поради съдърж.само
на благородни метали; към тези сплави се прибавят и малко количество небл. метали
(Sn,In,Fe) за обр.на окисен слой и обр.на химична вр. с порцелана; голямото съдърж.на
злато и платина ги прави най-скъпите сплави за металокерамика; могат да се
използват без опасност от оцветяване на порцелана; лесно се отливат,обработват и
полират; голямата им относителна плътност ги прави слабо устойчиви на деформации
при печене на порцелана; имат нисък модул на еластичност.
*златно-паладиево-сребърни сплави- златното съръж.е от 75 до 40 %, паладий – от 13
до 15 % ,а според съдържанието на среброто се разделят на 2 подгрупи:с ниско до
11.99% сребро и високо от 12 до 22% сребро; с увеличаване на съдърж. на паладий
температурата на топене се увеличава,а с това се подобрява устойчивостта към
деформации; тези сплави се обработват и полират лесно; при използване на сплави
със съдърж.на сребро над 5% е възможна промяна в цвета на порцелана- зеленеене на
порцелана; за да се избегне този ефект трябва да се работи със сплави с не повече от
5% сребро или да се избират т.нар. незеленеещи порцелани.
*златно-паладиеви сплави- 45-50% злато,37-45% паладий,5% галий ( повишава коеф.на
терм.разширение) и окисл.елементи 8-12%.
*паладиево-сребърни сплави- 50-60% паладий, 28-40% сребро и други формиращи
окисен слой добавки; използването им с традиционните порцелани е рисковано
поради възможността за оцветяване на порцелана от високото съдържание на сребро.
От иконом.гл.точка са по-евтини; осигуряват здрава вр.с порцелана,но при някои
сплави от тази група е установено обр. освен на повърхностни окиси и създаването на
окиси в дълбочина; припояват се много добре и са подходящи за изработване на
дълги протезни конструкции.
*високопаладиеви сплави- 74-88% паладий
Паладиево-медни сплави- мед-9-15%; интервал на топене в диапазона 1170-1190 С ;
имат добра корозионна устойчивост и не променят цвета си в устната кухина; имат
склонност към течене, което ги прави неподходящи за дълги конструкции; полират се
трудно и обр. тъмнокафяви и черни окиси по повърхността си Паладиево-
кобалтови сплави- кобалт-4-10%; удобни за работа,лесно се отливат,спояват и
полират; по-устойчиви са на течене и по-малко склонни към деформация при
изпичане на порцелана;обр.дебел и тъмен окисен слой; Паладиево-сребърно-
златни- 76-86%-паладий, 1-7% -сребро, 2-6% -злато; обр.тънък и светло окисен слой
и са устойчиви на деформация при изпичане на порцелана.
-Неблагородни сплави:
*Никел-хромови сплави- никел-61-81%, хром-11-27%,молибден-2-14%; превъзхождат
почти всички златни сплави по отношение на механичните си качества;като недостатък
се приема високата им твърдост и по-малката тънколивкост в сравнение със златните
сплави; обработват се по-трудно,изискват повече време за шлифоване и полиране;
основните св-ва, които придава берилият на тези сплави в колич. До 2% разделя
сплавите на две подгрупи:
Съдърж.берилий-имат подобрена тънколивкост и по-ниска темп.на топене;предимство
е възможността за електролитно и химично ецване, при което остр.на Ni-Be фаза в
сплавта се обр.микроретенции, необходими за фиксиране на металокерамичните
конструкции; берилият е опасен за здравето на зъботехниците; Берилиозата е
състояние, което се характеризира с образуването на грануломи на белите дробове и
по-рядко на кожата, лимфните възли и черния дроб. Корозионната устойчивост на тези
сплави е по-слаба от тази на несъдърж.берилий
Несъдърж.берилий- броят на сплавите от тази група се увеличава непрекъснато ,
подари по-горе описаните съображения.
*Кобалт-хромови сплави-имат по-добра корозионна устойчивост от никел-хромовите;
съдърж.кобалт- 53-67%, хром 25-32%, молибден 2-6%. Някои автори ги разделят на 2
подгрупи според това дали съдържат рутений или не. Предимствата на тези сплави са
по-добрата им корозионна устойчивост и добрите им мханични св-ва. Притежават
повисока твърдост и висок модул на еластичност;недостатъците са свързани с високата
им твърдост затрудняваща обработката им.

2) Сплави с ниска температура на топене (под 1000 С):

Тази група за сега е представена в стоматолог.практика от нискотопимата златна сплав
с високо златно съдържание. Тя е конкретно предназначена и термично съвместима с
хидротермалната керамика Duceragold. Предимства-жълтият цвят на златната сплав
неутрализира тъмните ръбове на металокерамичните конструкции. Всички
конструкции в устата на пациента могат да бъдат изработени от една сплав. Ниският
температурен интервал на топене на тези сплави позволява използването на
опаковъчни маси със свързващо в-во гипс.

Никелова алергия. Този вид алергия е много често срещат и при мъже и при жени и
пряко засяка стоматологията заради сплавите използвани за конструкции съдържащи
никел. Типично за тази алергия е че в устната кухина тъканите по-рядко проявяват
чувстивтелност и изявите на алергията за често отдалечени от протезните конструкции.
Симптомите на никеловата алергия варират от уртикария, сърбежи, екзема, сухота с
устата, лющещи се мехурчета. При изработване на сплав съдържаща никел в устата на
пациента трябва сериозно да се проучи неговата чувствителност към този метал. В
повечето случай пациентите дори незнаят че имат подобна алергия, за това хитър
метод за първоначално проучване е следите по ръцете от носене на часовник и дали
пациента носи часовник например. Най-добре е посещението при дерматолог и тест за
никелова алергия преди да се постави подобна конструкция в устата.
Технология на стоматологичната метаокерамика и на
изцялокерамичните конструкции: синтероване, пресоване, лята
и машинно обработена керамика.

Ст. Керамики могат да бъдат обработени по следните технологии:

-чрез синтероване
-чрез синтероване и инфилтриране
-чрез пресоване – шприцоване
-чрез леене и контролирана кристализация
-чрез машинна обработка
1.Синтероване
Най-широко приложение в стоматологичната практика намират керамичните
материали, предлагани под формата на прахове, които смесени с дестилирана вода
или друга течност запазват полчената форма чрез спичане-синтероване т.е. Свързване
на отделните частички чрез спояването им. Керамичните материали в тази група могат
да бъдат разделени в 2 подгрупи – изпичани върху метална инфраструктура и такива,
които се изпичат върху огнеупорна маса. Процесът на спичане-синтерване вкл.
Следните фази:
-Предварителна подготовка – намалява се обемът – отстраняване на моделажната
течност чрез изпаряването и – на входа на загрята пещ – 300-600 градуса С.
-Предварително загряване – елиминират се органичните съставки на керамиката чрез
изгарянето им; те се поставят, за да се улесни моделажа
-Свързване на отделните частици чрез спояването им – синтероване с увеличаване на
температурата – частичките започват да се размекват и да се слепват
-Охлаждане на изпечената конструкция – намаляване на нежеланите напрежения и
създ. На сили на компресия, за да се повиши здравината – бързо, бавно охлаждане -
Създаване на повърхностен стъкловиден слой – глазура, чрез които се повишава
естетичният облик и се увеличава здравината. В процеса на синтерованото печене се
разграничават 2 фази:
-Начално бисквитено печене – частичките керамика са започнали да омекват и да се
свързват с тънки стъклови мостчета. Стинтероването е минимално. Порцеланът е
трошлив. Повърхността е силно порьозна. Лесно поглъща водоразтворими багрила и
се оцветява. Повърхността е като бисквита
-Средно бисквитно печене – напредва сливането на порцелановите частички – все още
порьозна повърхност. Свиването е почти приключило.
-Крайно бисквитно печене – непорьозна, гладка, но все още гранулирана
повърхност. Яйчена черупка – след капване на водоразтворима боя – тя се отмива

ПРОМЕНИ В МОДЕЛИРАНИЯ ПОРЦЕЛАН ПО ВРЕМЕ НА ПЕЧЕНЕ (lekciq)

След приключване на отделните етапи от моделирането и уплътняването на
нанесения порцелан се пристъпва към печенето на керамичната конструкция. При тази
лабораторна процедура чрез термична обработка се запазва получената форма, като
съставните частички се спичат в едно монолитно твърдо тяло.
Независимо от вида на използваната керамика, при всеки цикъл на изпичане могат да
бъдат разграничени следните фази:
- предварително подсушаване;
- предварително загряване и елиминиране на органичните съставки на
керамиката чрез изгарянето им;
- свързване на отделните частички чрез спояването (синтероването) им;-
охлаждане на изпечената конструкция, чрез което се цели намаляване на
нежеланите напрежения и създаването на сили на компресия в керамичния материал,
за да се повиши здравината на керамиката;
 - създаване на повърхностен стъкловиден слой (глазура), чрез който се повишава
естетичният облик на възстановяването се увеличава здравината му.
В първоначалният етап от печенето на моделирания порцелан, конструкцията се
поставя на входа на предварително загретия (около 300-650о С) муфел.
Целта на тази процедура е отстраняването на моделажната течност чрез
изпаряването й и затова тя се определя като подсушаване на порцелана.
Чрез нея се предотвратява бурното образуване на пара, което би разрушило
порцелановия моделаж.
След приключване на подсушаването, което се демонстрира с побеляване на
моделирания порцелан, се пристъпва към предварителното загряване на
моделираната конструкция.
Този цикъл трябва да приключи с изгарянето на органичните съставки. Те се
прибавят към порцелановия прах и моделажната течност с цел да се улесни
моделирането или да се разграничат отделните слоеве от много-пластовите
изграждания (органични оцветители и др.).
Процесът на подсушаване е свързан с намаляване на обема на моделираната
конструкция в резултат от приближаването на порцелановите частички една към друга.
В българската литература този тип свиване се определя като сушилно свиване (М.
Балабанов, 1958).
Разстоянието между отделните частички все още е голямо, поради
неправилната им форма и след подсушаването се изпълва с въздух – подсушената
конструкция е порьозна, бяла и трошлива.
Третият етап в цикъла на печене на порцелана може да се определи като етап на
синтероване.
С повишаване на температурата порцелановите частички започват да се
размекват и в един момент зоните, които са в контакт помежду си, под влияние на
повърхностното напрежение започват да се слепват.
Процесът, при който отделни частички се свързват помежду си в монолитно
твърдо тяло при температура по-ниска от температурата на топене, се нарича
синтероване.
Скоростта, с която се охлажда синтерованият порцелан, е от съществено значение за
здравината и термичното разширение на порцелана и следователно за създаването на
вътрешни и гранични напрежения в конструкцията. Това се свързва и с
обстоятелството, че от кристалната фаза на фелдшпатовите порцелани – левцита,
зависи термичното разширение на порцелана.
Левцитните кристали се образуват в температурния интервал между 850-810 о С.
Това означава, че ако порцеланът се охлади бавно, в този температурен интервал ще
се образува по-голямо количество левцитни кристали и термичното разширение на
порцелана ще се увеличи.
Обратно, при бързото охлаждане левцитни кристали няма да се образуват и
термичното разширение на порцелана няма да се увеличи. Бързото и бавното
охлаждане и промените, свързани с термичното разширение, позволяват цикълът на
охлаждане да се съобразява с коефициента на термично разширение на използваната
сплав.
Ако коефициентът на термично разширение на сплавта (измерен между 20-500 о
С) е 14,1 х 10-6/оС или по-нисък, по принцип се препоръчва бързо охлаждане. В случай,
че коефициентът на термично разширение е 14,2 х 10-6/оС или по-голям, е необходимо
бавно охлаждане.
Синтероването на порцелановите частички е свързано с намаляване на общия обем на
конструкцията. Свиването на порцелана при печене (синтероване) се определя като
огнево свиване (М. Балабанов, 1958).

В процеса на синтероване (печене) е прието да се разграничават няколко фрази (J.

McLean, 1978):
1. Начално бисквитно печене
2. Средно бисквитно печене
3. Крайно бисквитно печене
1. Начално бисквитно печене

В този стадий частичките порцелан са започнали да омекват и да се свързват с

тънки стъкловидни мостчета. Свиването е минимално и порцеланът е слаб и трошлив.
Разстоянието между частичките (порите) е с неправилна форма.
Повърхността на порцелана е силно порьозна, лесно поглъща
водоразтворимите багрила (мастило) и се оцветява. Повърхностният строеж на
порцелана в този и особено в следващите стадии е като на бисквитите и затова
изпичането се определя като бисквитно.
2. Средно бисквитно печене
Сливането на порцелановите частички е напреднало, но повърхността все още е
порьозна. Порцелановите частички са се размекнали в такава степен, че
повърхностното напрежение се проявява и променя формата на въздушните
включвания, която от неправилна става сферична. Свиването на порцелана е почти
приключило.
3. Крайно бисквитно печене
Характеризира се с непорьозна, по-гладка, но все още гранулирана повърхност,
сравнявана с повърхността на бисквита, на яйчена черупка или на портокалова кора.
След капване на водоразтворима боя, тя може да бъде измита без да
останат следи от нея. В този етап порцеланът е придобил необходимата зрялост,
която позволява изпечената повърхност да бъде коригирана чрез изпиляване.
Към бисквитно изпеченият порцелан могат да бъдат добавяни нови порции
размесен порцелан, който след последващото печене се свързва здраво с него.
2.Синтероване и инфилтриране – In Ceram/In-Ceram SP.
Това е методика за изработване на порцеланово кепе от Al2O3 и магнезиевоалуминиев
шпинел (при In-Ceram Spinel), в резултат на което се създава порьозномрежеста
структура от сврзани кристалчета в която при следващият етап се инфилтрира течливо
стъкло. Кепетата от Al2O3 изготвени по тази технология се характеризират с по-голяма
напрозрачност, затова в последно време представлява InCeram Spinel – системата,
които пък от своя страна придават по-малка здравина.
3.Шприцоване-пресоване (инжектиране) – разделя се на две подгрупи:
-Инжектиране при понижена температура – Cerestore система – алуминиеви керамики
-Инжектиране при повишена температура – Empress система – фелдшпатова керамира
с повишено левцитно съдържание. В основата на Cerestore системата стои
инжектирането на пластифицирана при 180°С керамична смес, съдържаща Al 2O3 , MgO,
восък, стъкло и силикон. След втвърдяването на материала кепето се освобождава от
щифта и се пече при специален режим, чрез който се контролират химичните и
кристализационни преобразувания и физични свойства. Шприцова се, за да се оформи
и след това се изпича, за да се свържат частиците. В основата на Empress системата
стои инжектирането на частици под висока температура на левцитно обогатена
фелдшпатова керамика. Специално приготвената за целта муфа след освобождаването
на восъка се загрява до температура от 850º за 1:30/h , през това време буталото от
Al2O3 - инжекционно бутало. Керамичното блокче се подгрява. Следва сглобяването на
всички елементи в пещта и покачване на tº до 1100ºC ... след което се пристъпва към
инжектиране.
4.Леене и контролирана кристализация – стъклокерамика по Dicor & CeraPearl
системи
В основата не технологията е отливане на конструкцията от блокчета стъклокерамика
в специлен кастомат. Отлятата конструкция е напълно прозрачна и може да се
дообработва. Следващият етап е контролирана кристализация – контролирано
разстъкляване – при този процес част от аморфната структура се трансформира в
кристална. Процесът на контролирана кристализация е много дълъг~7 часа. Контролът
се осъществява от специални пиропластични конуси. В резултат на контролираната
кристализация се получава финна плочковидна кристална склюда, наподобояващта
емайла. 55% от общият обем е кристална фаза, отделните кристалчета се свързват
помежду си посредством стъквидната фаза, която упражнява напрежение.За да се
поличи окончателният цвят се използват оцветияващи порцелани

5.Машинна обработка:
-Фелдщпатова керамика за машинна обработка
-Стъклокерамика за машинна обработка
-Алуминиева шпинел керамика за машинна обработка -
Cerec система – CAD/CAM керамични конструкции:
Първия уникален елемент на cerec установката е видеокамера с миниатюрна
сканираща глава и леща широка 1 см. След поставянето на видеокамерата над
кавитетната препарация се пристъпва към процеса на сканиране , по този начин се
получава „оптичен отпечатък”. след получаването на оптичния отпечатък върху екрана
на компютъра се пристъпва към конструирането на бъдещото възстановяване чрез
специално разработена компютърна програма, коята отчертажа границите, позицира
екватора и определя контактните точки. След цялостното очертаване и конструиране
на възстановяването чрез спеиална команда върху монитора се очертава триизмерния
модел на бъдещата конструкция. Следва избора на подходящ по цвят и размер
керамичен блок, които се закрепва чрез металния си дърйател към устройството за
изработване. Докато керамичния блок се изрязва , върху монитора се изписва
информация в проценти- доколко процеса на оформяне е напреднал. Следва
полиране на апроксиманите стени. Оформянтето на оклузалната повърхност се
ивършва по традиционните клинични методи. Машинно изрязаната керамична
конструкция се циментира към зъбните тъкани с двойно активирани композитни
цименти.
6.Друга технология, която придоби известност, е на лятата стъклокерамика, в която
свободните пространства в кристалната решетъчна структура на порцелана са
изпълнени с аморфно стъкло. Коронките от тази керамика се опаковат в специални
опаковъчни маси в дълги цилиндрични муфи. Восъкът се изпарява и муфата се поставя
в специален кастомат. Стъклокерамичните блокчета се поставят в огенопорен тигел и
се разтапят. Въртележката се включва и центробежните сили изпращат разтопената
керамика в отливната форма на коронката.

МЕТАЛОКЕРАМИЧНА ВРЪЗКА
ТЕОРИИ, ОБЯСНЯВАЩИ ВРЪЗКАТА МЕТАЛ-ПОРЦЕЛАН
За обясняванemo на връзкаma метал-порцелан са изказани и подкрепени различни
становища, в кouтo тя се oпределя кaтo xимична, физична, механична и компресивна.
Предположениеmo, че връзкатa между металната инфрастрyкmyра и порцелана e
изключително химична, е изказано още през 1956 г. от В. King, H. Tripp и D. Duckworth.
Лесното oтстраняване на порцелана, изпечен върху тpaдuционнитe златно-платинени
сплави (без окисляващи се елементи-In, Sn, Ga), e сериозно потвърждение за важната
роля, която изпълняват oпределени oкиcи за осьществяване на вризкатa
мeталпорцелан.
Oкuсният слой, разположен между металната сплав и порцелана от eдна страна, се
намира трайно свързан с подлежащите метални атоми а oт друга, кoнтaктyва с
нанесения порцелан (фиг. 10-1, 3). В процеса на изпичането на опaкoвия порцелан се
наблюдава разтваряне на металнитe oкиcи в pазтoпената стъкловидна фаза на
опакoвия порцелан, която мокри добре oкислената метална nовърхност. Виcoкaтa
темперaтyрa и близкият кoнтaкт дoпpинасят за химическотo взаимодейcтвие между
окиси, от една страна, и силициевите тетраедри на стъкловидната фаза, от друга. Чрез
обмен или отдаване на електрони се осъществява йонна или ковалентна връзка между
металните aтоми и силициевите тетраедри, kоято се отличава с изключителната cи
здрaвина. При високaтa температура на изпичането пpоцесите на дифузия се ускоряват
и част от металните amoми на сплавта прониквaт в дълбочината на oпaкoвия
порцелан. Прeдполага се, чe и някои съставкитe на опaковия порцелан прониквaт в
металнaтa cплав. Eкcпериментално е установено, че окисляващите ce мeтали – индият,
калаят, прониквaт в кepамикama, кaтo дълбочината на проникване се увеличава с
удължаване на времето на изпичане. Що се кacae до cкъпоценните метали, най-голяма
е дифузията на сребротo в кepамикaтa okоло 223 мюm, а на златoтo e пo-ограничена —
около 5 um, за един цикъл на изпичане (no F. Moya, 1987). Докатo ролята па химичната
връзка се приема от почти всичкu aвтори, nовече противоречия съществуваm oтносно
нейното количествено изражение. Счита се, че поне 2/3 oт силите, кoитo осъществявaт
връзкaтa мeтал-порцелан, са резултат на химическа връзка между тях. Механичната
връзка между метaлната инфраструктура и порцелана се създава oт проникването на
разтoпения порцелан в микроретенционнитe участьци на металната повърхност. За
създаване на микроскoпични неравности металната повърхност обикновено се
обработва на пясъкоструен апарaт c пяськ от двуалуминиев триокuc. Чрез
пясъкоструйната обработкa сe премахват грубите неравности, кoитo игpaят ролята на
стpecконцентриращи центрове. Премахват на се също и замърситслите и общата
повърхност се увеличава чрез образуването на изключително фини неравности.
Практическият oпuт u eкcпepименталните проучвания показват, че големите
peтенционни участъци по-cкоро са пречка за добрaтa връзка поради възможността от
задържането в тях на въздух и замърcитeли. Едно проучване на I. Murakami (1985)
пoкaзва, че създаването на микропори чрез ецване на металната повърхност намалява
здравината на връзкатa метал-порцелан. В резултат oт eцването на металната
пoвърхност се oтнемат и част от елементите, кoито участвaт в създаването на
химичната връзка. Според привържениците на фuзичнатa meopuя за обяснението на
връзкaтa метал-порцелан основна роля при създаването й играят т нар.
Вандерваалсови сили, кoитo ce noраждат между металните oкиси и молекулите на
опaкoвия порцелан. Вандерваалсовuтe cили са резултат oт привличане между
различно натоварени участъци на поляризирани молекули в случаите, кoгато тe са
плътно разположени една до друга.
За да могат дa сe проявят Вандерваалсовите сили между различни среди (метален
окис-oпaков порцелан), тe трябва дa бъдат поставени в много плътен контакт. Cпоред
много автори, за да се създаде надежднa и дълготрайна връзка между металната
сплав и порцелана, тeхните коефициенти на термично разширение трябва да се
различават, тaкa че след охлаждането на конструкцията порцеланът да се намира под
влиянието на сили на натиcк cпрямо кoитo moй e особено устойчив. За целта
коефициентът на тeрмично разширение на металната сплав трябва да бъде малко
поголям от този на използвания порцелан. В комплекса метал-порцелан се създават
сили на oпън – в металната подпора и на граничната повърхност метална сплав-
порцелан, в ноза на свързване. Радиалните сили, кoитo ce проявявaт в границатa
между металната сплав и порцелана, които са последица от проявата на силите на
натиcк в пoрцелана и на тези на опън в металната сплав, са по-cкоро неблагоприятни
за здравината и дълготрайността на връзката между двата материала. Те могат да
бъдат фатални за здравината на връзкатa мemaл-порцелан, акo кoефициентьт на
термично разширение на металната сплав е значително по-голям oт този на
пoрцелана.
ОКСИДИРАНЕ НА МЕТАЛНАТА ИНФРАСТРУКТУРА
Важен етaп в тexнологията на металокерамичните конструкции c oкcидиpaнeто на
металната инфраструктура. Основната цел на тази манипулация е образуването на
подходящ пo състав и дебелина oкиceн слой, необходим за осигуряването на връзка
между сплавта и пoрцелана. Едновременно с това намиращите се на металната
nовърхност органични замърсители изгарят и по този начин се oтcтраняват нaйсигурно.
При изпичането на порцелана образуваният СО може да наруши по същи механизъм
здравината на връзкaтa.
Също тaка се oтчита, че при оксидиpането фините остри ръбове, кoитo игpаят pоля на
стрес концентриращи центрове при високaтa тeмпература, се заоблят. Независимо от
изброените допълнителни функции на eтaпa на оксuдupане основното мy
предназначение си остaва образуването на подходящ по състав и дебелина окиceн
слой. Според J. МcLean (1979) oкисният слой трябва да oтговаря на следнитe
изиcквания: 1. Да се мокри добре от oпaковия порцелан
2. Да може да се разтваря в порцелана
3. Да не оцвemява порцелана и да не нарушава cтъкловидната фаза.
4. Да не променя здравината или кoефициента на термично разширение на
порцелана. 5. Да не корозиpа и да не действа токсично на околните тъкани
За пример ще поcочим никeл-хромовата металокерамична сплав Ваke - On NP,
прoизводство на Ceramco. Нейният oкucен слой след оксидиране при 975 °C трябва да
бъде със син цвят,в кoйто могат дa се наблюдават сламеножълти пeтна. Aкo oкисният
слой е червено-кафяв, производителите пpeпръчват отстраняването му с
пясъкocmруйник и повторно оксидupане при по-ниска температура. Фирмата Vita
препоръчва при липcaтa на указания за oкcидиpане то да ce извърши пpи 980гр за
10мин. Тъй кaтo благорoдните метали не се окисляват, за да се образуват okucu, към
тях се прибавят малки количества неблагородни метали (In,Sn, Ga u др.), чийто окиси
ocигy- ряват добра връзка с порцелана. За да може да се образува подхoдящ oкиcен
слой, обикновено металната инфрастрктура се загрява на максималната тeмпература и
задържа няколко минути без вакуум. За разлика oт благородните неблагородните
сплави за металокерамика лесно се окисляват, но образуват дебел oкиcен слой.
Поради разликaтa в термичното разширение на сплавтa и oкиcния слой често се
създават вътрешни напрежения, кoитo вoдят до разрушаване на сцеплениетo между
отделните окисни слоеве. В тези случаи се наблюдава отчупването на порцелана с
добре свързания към него окисен слой. Независимо от добавкaтa на елементи
(берилий, алуминий и др), кoитo oграничават окисляването на основните съставки на
неблагоpoдните сплави при тяхното оксидиране, се налага контролиране на процеса
на окисното формиране. По тази причина процесът често се извършва във вакуум, а
задържанетo при максимална температура е малкo или изключено. Някoи
производители на неблагородни сплави, а cъщо и някои aвтори (М. Yamamoto, 1990)
прeпоръчват след подготовкaтa на металната инфраструкура тя да не се окcидиpa. В
този случай след щателно почистване с органични разтворители (хлороформ,
въглероден тетрахлорид) се преминава към нанасянето на опaков порцелан. Техните
съображения са, че по този начин се намаляват и неблагоприятните структyрни
промени, съпровождащи термичнатa обработка на сплавитe. Счита се, че в тези случаи
при изпичането на oпaкoвия порцелан се образува тънък окисен слой, достaтъчен, за
да се осигури връзка с порцелана. Нерешен в този случай обаче e проблемът с
дегазирането на сплавта. М. Yamamoto препоръва при образуването на шупли в
опаковия порцелан да се пристъпи към пясъкоструйна обработна и оксидиране във
вакуум за 5 мин.
Теорeтична обосновка на процеса на оксидиране
За стоматологичната металокepамикa здpaвината на окисните слоеве е от
nървостепенна важност. Окисното натрупване най общо се извършва по един от
четиpитe възможни механизъма, оnрeделяни от типa дифузия. Пьрвият механизьм е
възможен при рехав и порьозен окисен слой, през който молекулярният кислорoд
преминава свободно. Вследствие на това слоят нараства непрекъснато oт
oкислителната реaкция на граничната повърхност метал-окисен слой. В този случай
натрупващият cе oкиcен слой е слаб и трошлив, а ситyацията — опасна за здравината
на връзката метал-oкиcен слой-керамика.
При останалите механизми първоначално формираният слой е плътен, кaтo неговият
растeж e или на граничната повърхност метал-oкиcен слой, на външната повърхност на
окисния слой или едновременно на двете okuceн или едновременно на двете.
Oпрeделящотo за тези механизми на окисно нaтрyпване е, че окисният слой e плътен и
не позволява преминаването на молекулярен кucлород (О2). В тези случаи реакцията e
последствие от йонната дифузия: нa киcлороднитe аниони в дълбочина към граничната
повърхност окисен слой-метал и на металните каmuони (Ме) към външната повърхност
на окисния слой. При някои метали и специфичните за тях oкиси c възможно
едновременно натрупване както на вътрешната повърхност на окисния слой, така и на
външната повърхност.

СЛЕДОКСИДАЦИОННА ОБРАБОТКА НА МЕТАЛНАТА ИНФРАСТРУКТУРА

По принцип байцването на метaлната инфраструктура след oтливане и оксидиpане,
особено на благородните сплави, е нежелателно. Причината е, че се разтварят окис-
ляващите се метали и се затрудня образуването на подходящ окисен слой. Към
киселинна обработка се приспъпва само про изрично препоръчване от страна на
производителите. Такaвa обработка се препоръчва при златно-платинената сплав
Olympia (Au-51%, Pd-39%, In-8,5%, Ga- 1,5, %) производство на J. F. Jelenko Cо., Armonk,
NY). При тиза cплав след oксидиpaнето й се пристъпва към обработване с
концентриран НF за 20 мин. НF киселина разтваря окисите на индия, но не и тези на
галия.
С пясъкоструйната обработкa на металнатa подпopa се контролира дебелинaтa на
окисния слой. Чрез нея се отcтраняват външнитe oкисни слоеве, а прилежащият здpаво
свързан с метала окиcен слой остава. Приема се, че заедно с повърхностните oкисни
слоеве се отстраняват и всички възможни замърсявания, и затова след пясъкоструйна
обработка сe препоръчва окончателното почистване на металнатa подпopa с
пароструен апарaт, с деcтилирана вода в ултразвуков апарат.
фирмата Vita размери на частички Al2О3 за пясъкocтруйна обработка на
мemалокерамични сплави: за благородни сплави- 50 um; - за неблагорoдни- 110-250
um.
Фирмата Sandental (Сrystalloy. N, Сrуsgailoy 9N°, Стуstalloy C®), препоръчва след
oксидиpането им пясъкоструйна обработка с пясък с частички 50 um.
СРЕДСТВА, ПОДСИЛВАЩИ ВРЪЗКАТА МЕТАЛ-ПОРЦЕЛАН (СВЪРЗВАЩИ АГЕНТИ)
Функции:
• Да подобряват връзка между сплава и порцелана
• Да припокриват цвета на метала
• Да предпазват опаковия порцелан от оцветяване
Покриващитe aгенти най-често ca кepамични материали, кoито, нанасени и изпечени
върху металната основа, запечатват замърсяванията и намаляват обр за шупли. За да
се подобри маскиращия ефакт, към тях се добавят злато на прах със сферични или
направилни форми и размер 1-3-4 um.
Свързващия агент Britecote (Ceramco) съдържа 99,5% злато, Inzoma (Ivoclar) - 92% злато,
1,2% мед, 3,6% сребро и 0,21% паладий.
По време на изпичането на свързващия агент, с което се заменя етапът на
оксидирането, металният прах се стапя и образува слой 10 um.

Методи за оценка на връзката метал-порцелан

• Методи, при които в граничната зона се създават сили на срязване Първият метод е
публикуван оm J. Shell u J. Nielsen през 1962 г. При него порцелановият слой се
изпича върху цилиндричен образец от метaлна сплав с диаметър 1,63 mm.
Силите на срязване в граничнатa noвърхност метална сплавпорцелан се
 създават чрез издъpпванетo на щифтa през специална подпора, пoкритa с гума,
за да се омекоти и разпредели равномерно натоварването. Цилиндричната
конфигурация на граничната зона благоприятства развитиeтo на фракmуpи във
вьтрешността на порцелана и с това правилното oтчитане на здравината на
връзката метал-порцелан. Тест на Ј. Anthony.и кoл. (1970), при кoйтo
noрцелановият цилиндър се oпaкoвa в твърд гипс. По този, начин се ограничава
възможността за счупвания във вътpeшността на порцелановата облицов. Тест
на Anusavice (1977). Опитния орразец е съставен от 2 метални части, свързани с
изпечен порцелан, сключващ ъгъл от 45гр, спрямо оста на натоварването. Тест
на Sced и McLean(1972) чрез издърпването на металната част от образеца се
съсдават сили на срязване в граничната пов. Коничната повърхност на щифта с
ъгъл 90гр обуславя неравномерното разпределение на силите на срязване и
продразполага към кохезивни фрактури в порцелана.

• Методи, при които се създават сили на опъване

Едностранно или двустранно натоварване. Създава се неравномерно натоварване
и условия за фрактуриране на порцелана
• Методи с сили на огъване или усукване Метод на Carter (1979)
Коефициент на термично разширение – промяна в дължината на определен материал
при покачване или понижаване на т с един градус.

Химична природа на пластмасите.

I: Пластмасите са високомулекулярни съединения, получени по химичен път от

природни източници или от нискимулекулярни съединения. Получават се по два
начина:
1.Чрез полимеризация – химичен процес, при който от едно или повече
нискомулекулярни химични съединения се получава ново високомулекулярно
съединение, без да се отделя страничен продукт.
2.Чрез поликондензация – химичен процес, при който от две или повече
нискомулекулярни химични съединения получаваме ново високомулекулярно
съединение с отделяне на страничен продукт.
Изходното нискомулекулярно съединение се нарича мономер, а полученото
високомулекулярно съединение се нарича полимер.
II: Полимеризацията протича в три фази: полимеризацията e всеки процес, при който
се получават големи молекули (макромолекули), изградени от повтарящи се
структурни единици (мономерни звена):
1.Начало – тази фаза е ендотермична и изисква енергия отвън.Под влияние на
началния тласък се образуват свободни радикали, които възникват при разкъсване на
връзките на мономерите.
CH6COO–OOCC6H5––––––––– 2(C6H5COO) +CO2
Бензоилов пероксид–––––––––свободни радикали + водороден двуокис
2.Развитие – тази фаза е екзотермична.Инициатора непрекъснато се разгражда и
доставя свободни радикали.
CH3 CH3 CH3 CH3
R----CH2----C + CH2=C––––––––––R---CH2---C---CH2---C
COOCH3 COOCH3 COOCH3
Свободен полимер.радикал+мономер––––––––изграждаща се верига.
3.Завършване – настъпва при изчерпване на мономерите.
III: Кополимеризация – с цел да се подобрят физичните свойства на пластмасите се
използват два или повече химически различни мономера като изходни продукта.
Образувания по този начин полимер съдържа единици от всички налични мономери-
той се нар. копомилер. Неговия процес на образуване се нар. кополимеризация. Тя
позволява да се променят физичните св-ва на пластмасите в насока необходима за
стоматолог.цели.
IV: Преполимери – при повечето пластмаси може да се извърши частична
полимеризация. Полученият материал представлява продукт на ранна
полимеризация- изграден е от малък на брой мономери, голяма част от ненаситените
му връзки са съхранени, дължината на основната верига е къса. Броят на кръстосаните
връзки и на страничните вериги е ограничен. Структурата на получения е
дребнозърнеста и се нар. преполимер. Способността му за по нататъшна
полимеризация е напълно съхранена. Всичко това представлява технологичен интерес:
изработването на пластмасата в условията на стоматолог.кабинет и
зъботехн.лаборатория се опростява много,а възможностите за технолог. грешки почти
се изключват.
V: Инициатори – активни химически вещества, които дават начален импулс на дадена
химична реакция.Такъв е бензоиловия прекис за полимеризацията на акриловите
пластмаси. Той е термоустойчив до 60 С .При тази температура молекулите му се
възбуждат и започват да предават енергията си на мономерините молекули. Прекисът
се разгражда на два радикала- фенилов и бензилов,които разкъсват двойната връзка
на мономера. При някои пластмаси като инициатори се използват третични амини или
ултравиолетови лъчи.
VI: Активатори – те разграждат инициатора до двата му радикала, а те от своя страна
атакуват двойната връзка на метиловия естер на метакриловата киселина.
Найупотребяваните в стоматологията са диметил-паратолуидинът и парасулфоновата
к-на и др.
VII: Инхибитори – вещества, които подтискат произволно полимеризацията. Най-често
за целта се използва хидрохинонът. Инхибиторното му действие се появява когато
някоя двойна връзка в мономера се разкъсва. Той насища тази връзка и по този начин
спира започналата самопроизволно полимеризация.
VIII: Пластификатори – вещества, които се прибавят към пластмасите с цел да се
постигне намаляване на температурата на омекване и на топене. Една пластмаса при
нормална температура е твърда и нееластична. С прибавянето на пластификатор се
постига промяна на нейната еластичност и мекота. Пластификаторите се прибавят в
относително малки количества. Те увеличават разтворимостта на полимера в момента,
с което се постига намаляване на крехкостта на полимера, предпазват молекулите на
пластмасата от приплъзване една спрямо друга,когато тя е под натиск.
IX: Затъмнители- химични съед. , които намаляват или премахват прозрачността на
пластмасите. Едни от най-често използваните при акриловите пластмаси са ZnO и
титановия оксид.
Х: Оцветители- химични съед.,най-често метални окиси,с които се постига оцветяване
на стоматолог.пластмаси. Те се прибавят в разл. количества в полимера,а в някои
случаи в мономера. Целта е да се получи желаният цвят в зависимост от този на
зъбите, венците, кожата на лицето и др. За получаване на червен цвят се прибавя
железен оксид,за розов- хромов алуминат комбиниран със злато, за розово-кафяв –
метално злато, за жълт- титанов/оранов оксид, за зелен- хромов оксид, меден оксид
или магнезид и за синьо- кобалтов алуминат.
XI: Структура на полимерите – от структурата на полимерите зависят качествата на
пластмасата.Колкото по – голяма е макромолекулата, колкото по – дълга е веригата на
полимера, толкова по – добри са нейните медико – биологични и якостни
качества.Има три вида полимери :
1.Линеен полимер – молекулата му расте само на дължина от двата си края.
.........................................................
2.Верижен полимер – има странични вериги с различна дължина и посока.
..........................................................
3.Омрежен полимер – между линейни вериги се появяват множество кръстосани
връзки, образува се мрежа.

Полимерите имат различна степен на кристализиране в зависимост от вторичните

връзки, които могат да бъдат обвързани от структурата на полимерната верига, от
степента на подреждането и от молекулното тегло. Факторите, които възпрепядстват
кристализационния процес са :
1) Дълги разклонени полимери.
2) Случайно подреждане на странични групи, особено такива, които имат
склонност да разделят молекулите.
3) Кополимеризация- тя намалява правилността на полимерите.
4) Пластификатори- имат склонност да отделят веригите една от друга.

Физични свойства на пластмасите.

Физичните св-ва на стоматолог.пластмаси зависят от температурата на обработване, от

изходните продукти, от молекулното тегло и от структурата им. Колкото е по-ниска
молек.маса на полимера,толкова е по-ниска температурата на пластифицирането му.
Ако макромолекулата добие хеликоидна форма,еластичността на пластмасата е
значителна.
Колкото по-дълги са веригите,по-едри са мономерите, по-усложнен е молек.скелет,
толкова по-големи са якостта, твърдостта, и крехкостта. Ако полимерните вериги са
прави и не са свързани помежду си, те притежават по-слаби якостни
качества,отколкото ако са свързани кръстосано помежду си. Полимерите не показват
добра якост, докато не се достигне оптимална температура на полимеризация. Всяка
пластмаса притежава оптимална температура на полимеризация. Ако тази
температура се надвиши, якостта не се увеличава съществено.
Умората на пластмасите зависи от полимеризационния процес, от количеството на
пластификаторите и от степента на механичното натоварване по време на дъвкателния
акт.
Абразирането представлява износването на дадено в-во, причинено от движеща сила.
Абразирането на повърхности на протезни конструкции изработени от пластмаса е
особено интензивно,когато се трият в неравни твърди обекти.
Обемното свиване е присъщо на всички пластмаси. То е значително,и достига дори до
21%. В следствие вътрешните напрежения растат.
Имбибицията е значителна. Водните молекули навлизат между веригите. С цел да се
намали имбибицията се прибавя комбиниран пълнеж от неорганични частици
(порцелан) с хидрофобни елементи тип винилсилан (при полисиликатните пластмаси).
Фактори,които определят физичните св-ва:
1. Полимеризационен тип (проста или кополимеризация);
2. Степен на полимеризация (брой на монимерите в един
полимер) ; 3. Молекула на мономера (брой и вид на
ненаситените вр.); 4. Степен на кръстосаните вр.
5. Количество свободни разклонени вериги;
6. Топлина (намапява съпротивлението на пластмасата);
Физичните качества опр.няколко типа пластмаси:
1. Каучукоподобни- напр. отпечатъчните маси;
2. Стъкловидни- напр. акриловите пластмаси и плексигласът;
3. Адхезивни пластмаси- напр. поликарбоксилантите;
Класификация на пластмасите предлагани в търговската мрежа:
1. Акрилови- полиметил-метакрилат, др. полимери на акриловата и метаакриловата
пластмаса;
2. Винилови- поливинилхлорид, поливинилацетат;
3. Полистиренови- поливинилбензени;
4. Високо адхезивни пластмаси- BIS-GMA, iso BIS-GMA, най-вече произведените от
уретан-диметилакрилат;
5. Термопластични материали- за изработване на базис плаки;
Медико-биологични св-ва- напълно полимеризиралите пластмаси са химично инертни
и биологично индиферентни,но всички те съдържат остатъчен мономер ,който
опр.биолог. им активност:
1. Реакция на зъбните тъкани и устната лигавица.Тя се обуславя от наличните свободни
радикали,които обр. кръстосани вр. с тъканните протеини.
2. Обемните колебания на пластмасите, използвани за обтурации стават повод за
отлепвания, пулпити и разрушения на твърдите зъбни тъкани.
3. Често по базата на протезната конструкция се заселва Candida albicans,причина за
микотична инфекция на контактуващата лигавица.
4. Алергични реакции към мономери,активатори, инхибитори, полимери и др. съставки
са редки.
Изисквания към стоматолог.пластмаси:
1. Да имат високи медико-биолог. качества и да не причиняват алергии;
2. Висока якост и абразивоустойчивост;
3. Стабилни цветове;
4. Минимални обемни колебания;
 5. Минимална имбибиция;
6. Да не се разтварят от устните течности;
7. Да нямат вкус и мирис;
8. Да имат транспарентност и транслуцидност, сходни с тези на тъканите, които
заместват;
9. Да не се поддават на температурни изменения в устата;
10. Да се поправят лесно при счупвания;
11. Да се приготвят и обработват лесно в устата на пациента.

Все още не съществува пластмаса отговаряща на всички изисквания. Метакриловите

полимери са най-разпространени.

Характеристика на мономера и полимера на пластмасите.

Мономерът представлява безцветна леснозапалима течност с миризма на ацетон. –

единични молекули с двойни и тройни връзки или пръстени, които могат да се
обединяват в полимери. Относителната му плътност е 0,949 г/см 3.Изпарява се на 12 С.
Кипи при 100,3 С и замръзва при -48 С. Мономерът е клетъчна отрова,която засяга
кръвният хемоглобин и горните дихателни пътища. В мономера се поставят
допълнително инхибитори, които потискат произволно полимеризацията- най-често
използван е хидрохинонът и акриловата к-на.
Мономерът полимеризира под въздействието на ултравиолетови лъчи.Кислородът от
въздуха също го инхибира. За това той се съхранява в тъмни шишета,които не се
запълват докрай.
Полимерът е безцветен прах без вкус и мирис. Едрината на праха се определя след
пресяването му през сито с 10 000 отвора на 1 см2. Той се получава чрез
полимеризация на мономера.Познати са три метода на полимеризация:
1. Болкова полимеризация- към мономера се прибавят всички необходими
компоненти, вкл. и инициаторът, в съд при опр.температура. Настъпва
полимеризация, при което мономерът се превръща в полимер. Последният
представлява органично прозрачно стъкло, което се раздробява, преминава ситов
анализ и се предлага като прах за стоматолог.цели. Този метод е малко приложим в
практиката.
2. Полимеризация в разтворители- мономерът и допълнителните съставки се смесват в
р-рител. Те полимеризират в р-ра и остават в него. Този метод се използва в
химическата индустрия за приготвяне на лакове.
3. Емулсионна полимеризация- в термоустойчив съд се поставят опр.количество
мономер и двойно повече вода. След това се добавя бензилов прекис от 0,2-0,5%. В
съда се поставят пластификатори. Към сместа се добавят затъмнители, като цинков
окис- до 2% или титанов окис- до 0,2%. Поставят се и метални окиси за цвят на
пластмасовия прах. Накрая към всичко това се добавя емулгатор (скорбяла). Съдът се
поставя върху източник на топлина и се разбърква с ел.бъркалка. Температурата се
покачва до 84 С. Допълнителните добавки се вкл. равномерно в полимеризиращата
маса.
 Под въздействието на топлина се обр. малки сферички,които представляват
полимера. След изчерпването на мономера, обр. на сферообр. полимер се
прекратява. Водата се отстранява. Остатъкът се подсушава и пресява, след което се
предлага като прахообр. маса в подходящи опаковки.
Полимеризация на пластмасите. Топлополимеризиращи
пластмаси.

В стъклен или порцеланов съд се излива нужното количество мономер, след което
сипваме полимер с помощта на насипна проба.Съдът се покрива със стъклен капак, за
да се избегне изпаряването на мономера, защото той е много летлив.Веднага след
смесването виждаме образуваните пластмасови сферички, от което сместа заприличва
на мокър пясък (зърнесто състояние).След малко време сместа става гладка,
еднородна, с лъскава повърхност.Получаваме пластмасово тесто в пластично
състояние.Пластмасата тук показва ронлив характер.После сплавта преминава в
еластично състояние, което бързо преминава в пластично състояние.В този момент
пластмасата може да се постави в гипсовите матрици.Преди да затворим кюветата
покриваме с намокрена целофанова хартия.Матрицата се поставя под пресата и бавно
се затваря.Престоява така от 3 до 5 минути и после се освобождава от пресата,
отваряме я и махаме целофанената хартия и се отстранява излишното количество
пластмаса. Кюветата престоява 15 минути под пресата. След това стягаме матрицата в
бюгел и я поставяме във вода върху котлон, като внимаваме за строгия режим на
полимеризация на пластмасата. Има няколко режима на полимеризация:
В началния момент темп на водата в съда е 18-20гр, трябва да достигне до 60гр за
30мин и да се задържа на 60мин. Инициаторът – бензоиловият прекис е
термоустойчив до 60гр. Инициаторът се разгражда на два радикала, които атакуват
двойната връзка на метиловия естер на метакриловата кис – начало на
полимеризация(екзотермична). Сборът от темп на водната баня и темп на
екзотермичната р да не достигне
100,3гр(мономер се изпарява). След това за 30мин темп на водната баня се покачва до
100гр и се задържа за 30мин.
1. Кюветата се поставя във водна баня при температура 74 С за 8 часа.
2. Кюветата се поставя във водна баня при същата температура за 1 час и половина, след
което температурата се повишава до завирането на водата за още 1 час.
3. Кюветата се поставя във водна баня при стайна температура и за 30 мин. тя се покачва
до 60-65 С. Температурата на водната баня се задържа при тези стойности за 1 час , за да
се изчерпи полимеризационната р-я и температурата на водата се повишава за 30
минути до завирането й (100 С ) и кюветата се оставя във вряща вода за още 30 мин. ,
след което следва бавно охлаждане.
В последните години се използва микровълновата енергия за полимеризация на
акрилови пластмаси, при което времето за полимеризация се съкращава значително.
При хидропневматичната полимеризация протезните конструкции се моделират с
пластмасово тесто върху работния модел и полимеризацията се извършва в камера
под налягане, течна среда, водни пари или въздух при температура 35-85 С и време 12
мин. Акриловите пластмаси, разработени за хидропневматичната полимеризация, са с
повишени механични качества.
Светлиннополимеризиращите пластмаси са разработени в последните години. При тях
полимеризационният процес се активира от светлина с дължина на вълната в обхвата
м/у 400-500 nm.
Топлополимеризиращи пластмаси
Тези пластмаси се предлагат под формата на прах и течност. Първоначално прахът се е
произвеждал чрез пилене на блокове от полиметил метакрилат. В момента прахът се
произвежда като фини перлички с размери от 10-60nm.
За целта се използва водна суспенсия от мономер. Необходимите добавки, които също са
водонеразтворими също се поставят. Добавя се и инициаторът-бензоилов прекис, който
иницира полимеризационната реакция и с това образуването на перличките от полимер.
Излишъкът от него остава за да иницира последващата полимеризационна реакция при
лабораторната обработка на пластмасата.

Промени и дефекти на пластмасите.

След полимеризацията на пластмасите в зъбните протези се появяват различни
изменения като:промени в молекулната маса, обемни изменения, газови шупли,
вътрешни напрежения и др.
• Молекулна маса – при правилно преминала полимеризация получения
полимер има молекулна маса 250 000.Всяко отклонение от топлинния режим
води до образуване на макромолекула с по – малка маса, което понижава
нейните качества.
• Обменни изменения – при полимеризация на чистия акрилов мономер става
свиване с около 20%.Когато полимеризацията е извършена правилно, при
извършване на пресоването, свиването е от 0,3% до 0,5%, което е
незначително за една цяла протеза.
• Вътрешни напрежения – има различни фактори, създаващи вътрешни
напрежения в акриловите пластмаси.Това са температурни промени,
поглъщане на вода и изсъхване, нееднакъв коефициент на свиване и
разширение.Различни стойности на механично натоварване.
• Имбибиция – поглъщане на течности.При такова поглъщане на течности,
акриловите пластмаси увеличават обема си с 0,5 до 2%.Най – интензивен този
процес е в първите 24 часа.Най – много вода пластмасите поглъщат по време
на полимеризацията.При изсъхването им, водата се елиминира и
полимерните вериги заемат първоначалното си положение.В резултат на тези
постоянни промени настъпват микропукнати между отделните
макромолекули.При механично натоварване се появяват макропукнатини и
пластмасовата протеза се счупва. За да се избегне интензивна имбибиция е
необходимо гипсовите матрици да бъдат добре изолирани с подходящи
средства.
• Газови шупли и дефекти – понякога се получават след полимеризация.
• Изпаряване на мономера – ако бъде нарушен температурния режим, ако
температурата е по – висока от 100,3°С, мономера се изпарява и се получават
газови шупли.
 • Недостатъчно налягане при пресоването – ако върху пластмасовото тесто не е
приложено достатъчно налягане, то поради значителната си вискозност не
може да изпълни плътно матрицата.
• Недостиг на мономер- ако полимерният прах не може изцяло да овлажни
мономера , той участва непълноценно в полимеризационния процес.
Повърхността на получената пластмаса става грапава и фино налобена.
• Недостиг на пластмасово тесто- ако има такъв в най-отдалечените места на
пластмасовата конструкция ще липсват цели участъци, поради недостиг на
пластмаса.

Самополимеризиращи пластмаси.

Това са пластмаси, които полимеризират без топлинно въздействие. При тях

полимеризационният процес започва под действието на химични агенти
(активатори). Един от първите активатори използвани с стоматологията е диметил-
паратолуидинът , който е третичен амин е се прибавя към мономера в отношение
0,75%. При смесване на мономера с полимера при стайна температура активаторът
разлага инициатора на радикали и полимеризационният процес започва. Р-цията при
3- С и повече се извършва за няколко мин. и е екзотермична. В резултат на това
температурата на пластмасата се покачва до 60 С. Цветът на самополимеризирашите
пластмаси, при които за активатор се използва диметил-паратолуидинът е
неустойчив. Друг активатор, който се използва е парасулфоновата к-на, която е
химически неустойчива – лесно настъпват окислителни процеси.
Един от най-употребяваните активатори са стабилните соли на парасулфоновата к-на,
които трудно променят цвета си.
Към тази група пластмаси се вкл. т. нар. течни пластмаси- при тях се използват фини
частички полимер с високо молек.тегло. След размесването на мономера и полимера
пластмасата е силно течлива и се налива в кювета. Този тип пластмаси полимеризират
във водна баня под налягане при стайна температура.
Полимеризационния процес при самополимеризиращите пластмаси завършва бързо.
Поради това,че за единица време се обр.много полимерни вериги,мономерът бързо
се изчерпва. В тези пластмаси не полимеризира от 4 до 5 % мономера. Този висок
процес на остатъчния мономер показва, че полимеризационният процес не завършва
докрай. Самополимеризиращите пластмаси се използват във всички клонове на
стоматологията: за подплатяване, поправки на счупени протези, изработване на
ортодонтски апарати, на различни временни коронки, мостове и др. Създадени са
самополимеризиращи се пластмаси на кополимерна основа, с което се подобряват
някои от техните механични качества.

Меки пластмаси.
Нуждата от изработването на комфортни и удобни зъбни протези налага
изработването им да става от меки, еластични пластмаси.В стоматологията се
използват предимно меки пластмаси на метил – метакрилова, поливинил – хлоридна и
силиконова основа.
Изисквания към меките пластмаси:
• да не са токсични и да не причиняват алергични реакции;
• да не създават условия за развитие на микроорганизми;
• да са износоустойчиви,;
• да са с гладка повърхност, с подходящ цвят;
• да се изработват с лесна технология; Видове меки пластмаси:
1. Полиметил-метакрилатна пластмаса – състои се от прах и
течност.Прахът изпълнява ролята на пластификатор.За затъмнител се
прибавя цинков или титанов окис, за оцветители се използват метални
окиси.Течноста е течен пластификатор- диметил-, диоктил-, или
дибутил-фталат.Прахът и течността се смесват в определени
съотношения, обикновено 3:1 до 4:1.След това те се пластифицират на
водна баня при непрекъснато разбъркване до сгъстяването
им.Гелираната мека пластмаса се поставя на водна баня и бавно се
загрява до 70 °С за 30 минути.Задържа се на тази температура още 30
минути. След това температурата се вдига до 100°С за 15 минути и се
задържа така още 60 минути.Охлаждаме бавно, в продължение на 40
минути.Недостатъци на този вид пластмаси: трудно се оцветяват, с
времето губят своята еластичност и се втвърдяват, слабо се свързват с
базата.
2. Поливинил – хлоридна пластмаса – PVC (поливинил-хлорид 80,
поливинил-ацета 20).И тя се състои от прах и течност.Гелирането на тази
пластмаса става на водна баня в автоклав при покачване на
температурата до 160°С за 45 минути.Задържа се тази температура 5-8
минути и след това бавно се охлажда.Тази пластмаса е прозрачна,
твърда, без вкус и без мирис.Под действието на ултравиолетовата
светлина потъмнява.Обезцветява се когато се нагреедо температура
близка до температурата на омекване, която е много ниска – около
40°С.Използва се за направа на протезни основи.
3. Силиконови меки пластмаси – създадени са на основата на силиконови
полимери. Подобни са на каучук и еластични.Полимеризират при
стайна температура или чрез затопляне.Предлагат се във вид на паста,
която се смесва с катализатор.използват се за подплатяване на протези
за лицево-челюстната част, за изработване на боксьорски шини.
4. Самополимеризиращи меки пластмаси – те са сравнително нови у нас.
Повечето от тях за разработени на бутил-акрилова основа с добавка
други компоненти, които улесняват еластифицирането. Те не дразнят
меките и твърдите тъкани в устата.В устната кухина те преминават
бързо от тестообразни в каучокоподобно състояние.Силно резистентни
към оцветители и миризми. Предлагат се във вид на плах и течност.
Тези пластмаси не обр.здрава връзка с аклиловите повърхности.
 Фабрично производство на изкуствени зъби. Порцеланови и
пластмасови изкуствени зъби- сравнителна характеристика.

I: Порцеланови изкуствени зъби – Необходимите компоненти и оцветители се

смесват, получената порцеланова смес се омесва до тестообразна маса и след това се
пресова в специални преформи, с размери 30% по – големи от естествените зъби.Във
формата първо поставяме тъмната маса за зъбната шийка, после наливаме основната
порцеланова маса, и накрая полупрозрачна маса в областа на режещия ръб.Пресоваме
масата и я загряваме бавно на температура около 160–180 °С.Така получените сурови
зъби се изваждат от матрицата и ги печем в електропещи при температура до 200°С
до пълното изпаряване на водата.Това е така нареченото „бисквитно печене”.След
като изстинат пресованите зъби се подлагат на шлифоване с различни
пилители.Оформените вече зъби се подлагат на основно печене при температура
1350°С за 7-12 минути.После зъбите се охлаждат бавно до стайна температура.
1. Готови порцеланови коронки – намират приложение при горните фронтални
зъби.Най – известните готови коронки са:
• Коронката на Еве – изцялообвивна коронка с тънки стени, която след
ажустиране се фиксира върху естествения зъб.
• Коронка Логан – штифтова порцеланова коронка, штифтът е
неподвижно свързан с коронката.
• Коронка Дейвис – от две отделни части, които с резба се сглобяват.В долнат
част на коронката има неподвижна втулка. Към зъбния корен се поставя
металния шифт, към който се навива коронката. Този вид е с дебели стени,
най – дебели в областа на шийката.
2. Видове пещи за печене на порцелановите зъби:
• Електрически пещи – състоят се от муфел, нагреватели, уреди и
масивна изолационна обвивка.
• Поточни пещи – конвийнерно изпичане в завод.Лента, движеща се по
средата на пещта, между нагреватели. Температурата добива
максимални стойности,при които порцеланът се стопява,а след това
бавно се охлажда. Когато конвейерната лента достигне другия край на
пещта температурата на изпечените порцеланови зъби спада
значително.
• Вакуумни пещи – приличат на електрическите, но се затварят
херметически.Свързани са с вакуумна помпа, която изтегля въздуха от
пещта.Тук се получават най – добри резултати, защото зъбите са без
шупли или пукнатини.
II: Пластмасови изкуствени зъби – има два начина за производството им:
1. Мокър метод – смесват се мономер и полимер до получаване на
пластмасово тесто и след това се пресова в гипсови
матрици.Използва се в зъботехническите лаборатории.
2. Сух метод – само за заводски условия.Полимеризационния
процес става при температура 250-280°С без течност. Под
действието на тази температура и налягане пластмасовите
компоненти стават пластични и в металните матрици се
 оформят пластмасови зъби. Полимеризационният процес
протича без наличието на течност.

Сравнителна характеристика на изкуствените зъби:

Порцелановите зъби показват високи медико-биолог. предимства в условията на
устната кухина. Порцеланът е устойчив на въздействието на различни химически
агенти. Единствено флуроводородната к-на му оказва същ. Влияние. Порцеланът е
индиферентен спрямо околните тъкани. По естетични показатели порцелановите зъби
превъзхождат пластмасовите. Порцеланът е по-твърд от зъбния емайл,докато и
найтвърдите пластмаси са по-меки от зъбния дентин. Порцелановите зъби са 20 до 30
пъти по устойчиви на износване от пластмасовите.
Порц.зъби притежават и недостатъци. Имат висока твърдост и слабо износване и бързо
абразират естествените антагонисти. Имат висока крехкост. При механичното
обработване има опасност от деполиране на емайловата глазура.
Пластмасовите зъби притежават следните предимства: Те се свързват химично с
пластмасовата основа при изработването на снемаемите протези.Тази връзка
надвишава няколко пъти мех.вр. при порц.зъби. Пластмасите имат способност да
поемат внезапни натоварвания по време на дъвчене, без да се наблюдава счъпване.
По устойчивост на удар пластмасата надвишава значително порцелана. Имат по-добра
якост на огъване. Коеф. на разширение напластмасовите зъби и пластм.основа е
еднакъв. Поради тази причина не се създават вътр.напрежения. При изработване на
пластмасови зъби се използва опростена технология в сравнение с тази на
порцелана,което води до снижаване на тяхната себестойност.
Пластмасовите зъби показват и редица недостатъци. Бързо се абразират и при цели
протези се намалява височината на захапката (прикуса). Някои пластмаси имбибират
течност и това води до промяна на цвета. При шлифоване се създават неравности по
нейната повърхност. Пластмасата може да бъде размекната до известна степен от
някои орг.р-рители. Продълж. излагане на пластмасовите зъби на ултравиолетова
светлина води до тяхното пожълтяване. Обемната устойчивост на формата на
пластмасите е по-слаба отколкото тази на порцелана.

Временни обтуровъчни материали.

Обтурационните стоматологични материали са тези, които се използват в условията на
стоматологичния кабинет и се поставят в устната кухина на пациента директно без
предварителна лабораторна обработка. Те се изпозлват за лечението на твърди зъбни тъкани,
тяхното въстановяване и за временното или постоянното фиксиране на неснемаеми протезни
конструкции и ортодонски апарати. Наименованието „обтурационни материали” идва от
латинската дума „obturago”, което означава запълване. Те възстановяват анатомичната форма
и естетиката и за това се определят като възстановителни, ресторативни материали.
Обтурационните материали притежават различни физико-механични, естетични, технологични
качества. Голямото им разнообразие може да бъде сведено до няколко големи групи. Поради
огромния избор, трябва да се познава добре изискванията към определена търговска марка.
Важно е точното съотношение на смесваните съставки, манипулативното време (времето което
консистенцията е подходяща за работа). Обтурирането на дефекта трябва да приключи преди
започването на кристализационния или полимеризационния процес, а корекциите да бъдат
нанесени след приключването на този процез чрез отнемане на излишъци полиране и т.н.
Обтурационните материали биват временни и постоянни. Към временните приспадат
фармперка, кавидур, цинков-окис евгенолови цименти, ЕВА цимент.
Материалите за временни обтурации са предназначени за кратковременно затваряне на
кариозни кухини или оформени кавитети, а някои от тях за циментиране на временни коронки
и мостове.
Фармперката,която се произвежда у нас е смес от цинков окис, цинков сулфат и гипс,
размесени с течен парафин.
Cavidur по състав е подобен на фармерката. За него е характерно твърде краткото време на
врвърдяване в устната кухина при контакт със слюнката, голяма твърдост и значителна
херметиност.
Цинков-окис евгенолови цименти. Предлага се във вид на прах(чиято основа е цинков окис)
и течност(евгенол). Прахът съдържа цинков окис 70-75%, колофон 25-28%, цинков ацетат 1.7-
2% и цинков стеарат в минимални количества. Течността представлява евгенол или
карамфилово масло. Произвеждат се 4 типа цинков окис-евгенолови цименти.Първият тип са
предназначени за временно циментиране,а вторият за постоянно. Третият тип цименти са
разработени за временни обтурации, а четвъртият за подложки.
Временен цимент може да се получи в кабинета при размесване на добре изслушен цинков
окис на прах с евгенол в/у деполирана стъклена плочка с метална шпатула до възможно
найгъстата консистенция.
В/у бързината на втвърдяване на цимента оказват влияние следните фактори: 1.големината
на частичките цинков окис; 2.съотношението прах:течност (повече прах по-бързо втвърдяване).
По-висока температура и малко количество вода и алкохол ускоряват процеса на втвърдяване,
докато гликолът и глицеринът го забавят.
Добавянето на 10-20% полимер подобрява здравината и абразионната устойчивост на цинков
окис-евгеноловите цименти.
Тъй като евгенолът инхибира полимеризационния процес на акриловите пластмаси
използването на временни цименти ,съдържащи евгенол трябва да се избягва. Разработени са
временни цименти,които не съдържат евгенол: Temporary pack, Provikol и др. При тези
цименти се смесват равни количества от основната и катализираща паста до получаването на
хомогенна кристализация. Те се предлагат в малки тубички под вид на паста и след като се
изтизкат под действие на влагата те се втвърдяват. Разместват се подобно на другите временни
цименти. Времето за размесване определено от производителя най често е 30 секунди. Якоста
на натиск на различните временни цименти без евгенол варира между 10-14 Mpa. Според
Олин несъдържащите евгенол цименти осигуряват по-добра ретенция от тези които съдържат
евгенол.
ЕВА – цименти. Това са цименти съдържащи етоксибензоена киселина. Тези цименти могат
да се разглеждат като модификация на цинков-окис евгеноловите цименти. При тях течността
или карализиращата паста е комбинация между евгенол и етоксибензоена киселина(60% к-на
37-40% евгенол). Прахът или другата паста съдържа цинков окис (60-64%), Al203 (около 30%) и
колофон – 6%. В някой от тях като пълнител към праха се добавят полимери. Тези цименти
превъзходжат цинков окис-евгеноловите цименти със завишените си якостни свойства.

Цинк-фосфатни цименти.

Цимент – 1. свързващ елемент или средство, което прави два обекта да залепват един
към друг, или нещо служещо за твърдо свързване; 2. материал, който при втърдяване,
ще запълни пространството или ще свърже два съседни обекта.
Цинк-фосфатните цименти са най-старите и все още най-употребявани цименти за
фиксиране на неподвижни протезни конструкции. Предлагат се в опаковка от прах и
течност, на която е означен типът на цимента. Цинк-фосфатните цименти от 1 тип са
предназначени за циментиране и обр. циментиращ слой с дебелина 25 микрометра и
по-малко. Циментите от 2ри тип за среднозърнести и са предназначени за подложки
или за изолиране на участъци от кавитета. Всеки тип се разделя на два класа: бързо и
нормално втвърдяващи се.
Състав:
Прах-съставен е от цинков окис (85-90%) , магнезиев окис (3-10 %) силициев окис,
рубидиев триок,бисмутов, бариев сулфат, оцветители, добавят се и др.окиси с цел да
се подобрят качествата на цимента (Bi2O3 и др.) Цинковият окис се опр.като амфотерен.
Прахът е в различните нюанси на бяло-жълтеникавият цвят. Фирмите произвеждат
цинк-фосфатни цименти с разл. белеене. Някои фирми произвеждат богата гама от
разцветки: бял, светложълт, жълт, сив, розов.
С разработване на керамики с висока здравина (на основата на алуминиевия и
циркониевия оксид), които могат да се циментират с цинк-фосфатни цименти,изборът
на подходящ цвят отново става актуален. Когато стоматологът се колебае кой цвят да
избере , той може да размеси праха с глицерин- техника на „пробно циментиране“.
Модифицирани цинк-фосфатни цименти:
В миналото с цел да се придаде антисептично действие на цинк-фосфатните
цименти,към праха се добавят сребърни соли или медни окиси ( CuO, Cu2O). Tъй като
те променят неблагоприятно цвета на размесения цимент,тази практика не се
използва вече. Другата модификация на цинк-фосфатните цименти се изразява в
прибавянето на калаени и др. флуориди към праха.
Течност: Основната съставка на течността е ортофорфорната к-на 55-63% ,фосфати 12-
15%, вода 28-42%. Към течността се прибавя и алуминиев фосфат до 14,8%, който
забавя реакцията на втвърдяване на цимента. Водното съдържание е важно,тъй като
чрез него се контролира йонизацията на к-ната,а тя влияе на скоростта на втвърдяване.
Тъй като прахът и течността абсорбират водни пари,техните флакони трябва плътно да
се затварят. Производителите винаги предлагат в 1 опаковка повече течност (с около
1/3), която след изразходването на праха трябва да бъде изхвърлена.
Дозиране: Препоръчителното съотношение прах/течност е 2,3-3,5 g/ml. За да се получи
по-здрав и по-малко разтворим цимент ,то това трябва да стане чрез размесването на
колкото е възможно по-голямо количество прах в единица течност, без това да се
отразява в търсената консистенция. Препоръч.от фирмите съотношение прах/течност
варира от 2,5-3,0 g/ml.
Едно от добрите качества на цинк-фосфатните цименти е лесното им
обработване ,което се проявява още при дозирането им. Като клинично приемлива
доза за циментирането на една обвивна коронка се приема колич.от 2 средноголеми
капки . Прахът се дозира със суха метална шпатула в количество по-голямо от
предполагаемото . При еднаква гъстота на размесените цинк-фосфатни цименти,
този от тях , в който е размесен повече прах е по-добрият във вс.отношение. Някои
фирми предлагат фабрично дозиран цинк-фосфатен цимент в капсули. Капсулите се
активират ръчно и се размесват в амалгамобъркачка. Размесеният цимент лесно се
нанася в конструкциите чрез инжектиране със стандартен апликатор.
Манипулативното време се контролира чрез охлаждането на капсулите.
Размесване: За да се получи по-здрав и по-малко р-рим цимент,то той трябва да се
получи чрез размесването на колкото е възможно по-голямо количество прах в
единица течност, без това да се отразява на търсената консистенция.
В случай, че стоматологът използва препоръчителното от производителя теглово
дозиране, опр. количество се разделя на равни части. Размесването започва с
прибавянето на малко количество (първа порция) прах към течността. Важно е той да
се разбие хомогенно в течностa, при което се пол.изкл. течлива смес,която
М.Балабанов опр.като „циментово мляко“. Следва прибавяне и размесване на
останалите части. Добро за спазване е правилото всяка част да се размесва по 15
секунди преди да се прибави следващата.
Най-близка до класическата е схемата за размесване на цинк-фосфатните цименти е
тази на Phosphagne. Според нея дозираният прах се разделя на 6 части. Първите три се
размесват за по 10 секунди,като всяка е по 1/9 от общото количество. След тяхното
размесване се доразмесват 4, 5 и 6-тата порция,всяка от които е 2 части от общото
колич. За пълното размесване на цимента са необходими 60-90 секунди , при което
стоматологът разполага с манипулативно време 90 сек. Времето за втвърдяване е 8
минути. Размесването трябва да се извършва на по-голяма площ,за да се разпредели и
неутрализира по-лесно ефектът от отделената при размесването топлина.
Подходящата консистенция на цинк-фосфатните цименти се определя от целта, за
която е предназначен циментът: за подложка-тестовидна; за циментиране на
конструкции- каймакообразна. Желаната консистенция винаги трябва да се получава
чрез прибавяне на повече прах и никога,като се изчаква рядко размесеният цимент да
стегне.Не трябва да се прибавя нов цимент към вече размесения цимент.
Начини за коригиране на времето на втвърдяване:
Околната температура оказва влияние в/у скоростта на втвърдяването. Най-често
използван метод за удължаване на времето на втвърдяване е изстудяване на
стъклените плочки.Изстудената стъкловидна плочка позволява колич.на праха да се
увеличи с 50%. Ако колич. на водата в течността се увеличи скоростта на втвърдяването
се увеличава и обратно-намаляването на водата забавя скоростта на втвърдяване, т.е.
увеличава се времето за втвърдяване на цимента.
Времето на втвърдяване на цинк-фосфатните цименти е зависимо и от начина, по
който се прибавя прахът към течността. Бавното и постепенно втвърдяване води до
удължаване на времето на втвърдяване.
Времето на втвърдяване се удължава и с увеличаване на броя на размесващите
движения.
Тъй като реакцията на втвърдяване не е екзотермична, т.е. тя е свързана с
повишаването на температурата с 4-10 С, ефектът от втвърдяването трябва да бъде
неутрализиран. Най-често това се постига чрез размесването на цимента в/у голяма
площ от стъклената плочка. Използването на дебели стъклени плочки също улеснява
неутрализирането на отделената температура. Изследвания показват, че
цинкфосфатните цименти са зависими от начина на размесване.
Втвърдяване:
То е резултат от киселинно-основна р-ция след смесването на праха с течността.
Основата е прахът-цинковият и другите окиси,а к-ната е водният р-р на фосфорната
кна . Алуминият , който е образувал комплекс с фосфорната к-на играе важна роля в
обр. на стъкловидната цинк-алуминиево-фосфатна матрица по повърхността на
останалита част от частичките.
След размесването цинковият окис взаимод. с фосфорната к-на:
2 ZnO + 2H3PO4 + 4 H2O→2 ZnHPO4 . H2O
Пол. се цинков фосфат.Крайният реакц.продукт е цинков фосфат (Zn 3(PO4) 2.4H2O
Физични св-ва:
Якостта на натиск на цинк-фосфатния цимент е 80-110 MРa. Според D. Smith
минималната якост на натиск за да се осигури адекватна ретенция е 60 МРа. Якостта
на опън е значително по-малка 5-7 МРа непосредствено размесеният цинк- фосфатен
цимент е с висока киселинност ph 1- 2, след 1 час ph е все още под 4 и чак след 28
часа е 6-7. Болката след циментирането е не само резултат от киселинността, но и от
осмотичното движение на течности. Хидравличното налягане при поставянето на
възстановяването също може да предизвика болка.
За стоматолог. практика е важна р-римостта на циментите във вода. Според някои от
стандартите разтворимостта във дестилирана вода след 24 часа трябва да бъде 0,2%.
Цинк-фосфатните цименти са силно р-рими в р-ри на органични к-ни.
Цинк-фосфатните цименти имат много предимства. Размесват се лесно. Не изискват
специална подготовка на изпилените зъби.Подходящи са за фиксирането на
многочленни конструкции. Препоръчват се за фиксиране на коронки и мостове от
керамики на циркониевия и алуминиевия оксид.
Имат и недостатъци.Разтварят се и се разрушават под въздействието на тъканните
течности. Трошливи са и не притежават антибактериално действие и адхезия. Цинк-
силикофосфатни цименти-модифицирани силикатни цименти. Прахът им е смес от
силикатно стъкло,към което е прибавено малко количество цинков окис. Течността е
фосфорна к-на.

Силикатен цимент. Силико-фосфатен цимент.

Цимент – 1. свързващ елемент или средство, което прави два обекта да залепват един към
друг, или нещо служещо за твърдо свързване; 2. материал, който при втвърдяване, ще запълни
пространството или ще свърже два съседни обекта. Стоматологичните цименти са едни от
найважните за клиничната практика материали. Това може да се обясни с обстоятелството, че
те се използват за разрешаването на три клинични проблема: 1. за циментиране на протезните
конструкции; 2. за предпазване на пулпата чрез изолации и подложки и 3. като
възстановителни материали.
За да могат да решат успешно тези клинични задачи, циментите трябва да притежават
подходящи физични и манипулативни свойства. Тъй като е трудно едновременно да се
съчетаят свойствата за решаването на три отделни задачи, производителите са насочили
усилията си към разработването на продукти със качества, които пълноценно да отговорят за
изпълнението на една от тези задачи.
Независимо от предназначението на цимента, той трябва да бъде устойчив на разтваряне в
условията на устната среда (слюнка, храни, лекарства, микроорганизми и т. н.).
Условие без което не може, са добрите физични свойства – висока якост на натиск, на опън и
срязване.
Силикатните цименти се използват за възстановяване на кариозни дефекти на предни зъби. Те
са относително устойчиви на натиск и слаби на опън. Причиняват тежки увреждания на пулпата
и изискват добра пулпна защита(подложка от фосфат или друг безвреден цимент). Състоят се
от прах и течност. Основната съставка на праха е кварцът (SiO2) и алуминиев окис. При
повечето фабрични марки понастоящем към праха се прибавят флуорни соли около 15%, за да
се намали образуването на вторичен кариес. Течноста е 35-47% воден разтвор на
ортофосфорната киселина с добавки от алуминиев и цинков оксид 53-65%. Съотношението на
прах / течност се определя от производителя. Циментът се размесва върху гладката страна на
стъклената плочка с пласмасова шпатула. При използване на метална шпатула има опасност от
нежелано оцветяване на цимента. Работната консистенция е като гъсто тесто, което при
повдигането на шпатулата се къса. Много гъсто разбъркания цимент след втвърдяването е
трошлив. В по-рядко разбъркания цимент има голямо количество фосфорна киселина и е
опасен за зъбната пулпа. Времето за втвърдяване първоначално трябва да бъде от 3 до 8
минути. След оформянето им силикатните обтурации трябва да се покрият с лак, за да се
предпазят от разтварящото действие на слюнката.
Силико-фосфатните цименти представляват комбинация от силикатни (60-80%) и силициев
двуокис (20-40%).Има и други компоненти в праха, които целят подобряване качествата на
силикатния компонент и механично якостните качества на фостафния компонент. Течността е
ортофосфорна киселина. Използват се главно за обтуриране на девитализирани зъби. Добри
естетични качества , кариеспрофилактика. Твърдостта е схожа с дентина Не е напълно
хомогенна, голяма киселинност, не притежава адхезивни свойства.

Поликарбоксилатни цименти.
цимент– 1. свързващ елемент или средство, което прави два обекта да залепват един към
друг, или нещо служещо за твърдо свързване; 2. материал, който при втвърдяване, ще запълни
пространството или ще свърже два съседни обекта. Стоматологичните цименти са едни от
найважните за клиничната практика материали. Това може да се обясни с обстоятелството, че
те се използват за разрешаването на три клинични проблема: 1. за циментиране на протезните
конструкции; 2. за предпазване на пулпата чрез изолации и подложки и 3. като
възстановителни материали.
За да могат да решат успешно тези клинични задачи, циментите трябва да притежават
подходящи физични и манипулативни свойства. Тъй като е трудно едновременно да се
съчетаят свойствата за решаването на три отделни задачи, производителите са насочили
усилията си към разработването на продукти със качества, които пълноценно да отговорят за
изпълнението на една от тези задачи.
Независимо от предназначението на цимента, той трябва да бъде устойчив на разтваряне в
условията на устната среда (слюнка, храни, лекарства, микроорганизми и т. н.).
Условие без което не може, са добрите физични свойства – висока якост на
натиск, на опън и срязване.

Поликарбоксилатнте цименти са близки с цинк-фосфатните цименти. Основния окис в

прахта е цинковия окис(90,9). Предлагат се отново в опаковки от прах и течност. В
прахта освен цинковия има и малко магнезиев окис (9,1%), калиев флуорид,
алуминиев окис, силициев окис, калциев хидроокис с цел да се модифицират
свойствата на цимента. В съвсем малък процент се вкл. соли на бисмута и пигменти.
Към прахта могат да се прибавят и малки количества калаен флуорид (4-5%),с цел да се
подобрят механичните св-ва.
Течноста е воден разтвор на полиакриловата киселина (36-50%), дестилирана вода
(50-64%), инхибитори, оцветители. При някои поликарбоксилатни цименти
полиакриловата киселина е исушена и прибавена към прахта. Течността в случая е
вода, поради което те се определеят като водоразмесими поликарбоксилатни
цименти. Чрез включването на полиакриловата к-на към праха се намалява гъстотата
на течността и се улеснява разбъркването на цимента. По този начин се забавя
неговото втвърдяване.
Съотнош.прах/течност се определя от производителя и варира от 1/1 до 2/1.
Дозировката е различна, според целта за която се използва цимента.По принцип при
всички поликарбоксилни цименти прахът е повече в дозировката, когато
размесителният цимент ще се използва за подложка.
Размесват се върху стъклена плочка или гланцирано хартиено блокче. Препоръчва се
прибавянето на праха наведнъж към течността, за да се учвеличи манипулативното
време. Времето за размесване е около 30-40 секунди. Манипулативното време на
цимента при стайна температура е от 2.5 до 3.5 минути, което в сравнение с цинк
фосфатните цименти е по късо. Манипулативното време може се увеличи чрез
изстудяването на стъклената плочка или охлаждането на цимента,но в никакъв случай
не и на течността тъй като тя се гелира. Изчерпването на манипулативното време се
установява с промяна в блякъка на цимента – повърхността става матова.
От момента когато се смесят прахта и течността, киселината разтваря частичките на
праха, при което се отделят цинкови, магнезиеви, калаени и др. Йони. В структурно
отношение втвърдения поликарбоксилатен цимент представлява мрежа от аморфен
гел. Преди втвърдяването на поликарбоксилатните цименти, те преминават е
гумоподобно състояние. Излишъците трябва да се почиствят в този стадий.
Якостта на натиск варира между 55-127 Mpa. Якостта на опън е 6-14 Mpa. Храктерно за тези
цименти е че якостта им бързо нараства след втвърдяването им. Разтворимостта на тези
цименти е малка и намалява с времето. Имбибицията на течности е около 2% но с времето
изчезва.Поликарбоксилатните цименти проявяват адхезивност към емайла и към дентина.
Силите на адхезия се влияят от различни фактори. Високото молекулно тегло на
полиакриловата киселина спира навлизането й в дентиновите каналчета. Образуват
репаративен дентин.Толерантността към пулпата е влизка до тази на цинков окис евгенловите
цименти. Някой разновидности на този тип цименти съдържат калаен флуорид, който
осигурява антикариесна профилактика.
Притежават добра адхезия към зъбните тъкани и към неблагородните сплави.

Стъклено-йономерни цименти.
Цимент – 1. свързващ елемент или средство, което прави два обекта да залепват един към
друг, или нещо служещо за твърдо свързване; 2. материал, който при втвърдяване, ще запълни
пространството или ще свърже два съседни обекта. Стоматологичните цименти са едни от
найважните за клиничната практика материали. Това може да се обясни с обстоятелството, че
те се използват за разрешаването на три клинични проблема: 1. за циментиране на протезните
конструкции; 2. за предпазване на пулпата чрез изолации и подложки и 3. като
възстановителни материали.
За да могат да решат успешно тези клинични задачи, циментите трябва да притежават
подходящи физични и манипулативни свойства. Тъй като е трудно едновременно да се
съчетаят свойствата за решаването на три отделни задачи, производителите са насочили
усилията си към разработването на продукти със качества, които пълноценно да отговорят за
изпълнението на една от тези задачи.
Независимо от предназначението на цимента, той трябва да бъде устойчив на разтваряне в
условията на устната среда (слюнка, храни, лекарства, микроорганизми и т. н.).
Условие без което не може, са добрите физични свойства – висока якост на натиск, на опън и
срязване.

Традиционни стъклено-йономерни цименти

ASPA – акроним от Alumunosilicate polyacrylates (алуминосиликатни полиакрилати). Това
наименование е дадено на серия от експериментални стъклено-йономерни цименти,
разработени в Лондонската Държавна химическа лаборатория. полиалкеноатни цименти (на
англ. polyalkenоate cements) – друго наименование на стъклено-йономерните цименти
основаващо се на факта, че използваните киселини в тях са от алкеновата група.
Ето защо първоначално създадените стъклено-йономерни цименти, при които втвърдяването
е последица от протичането само на киселинно-основна реакция, се определят като
традиционни или конвенционални.
Тъй като химическата реакция започва с размесването на полиалкеноатната киселина със
стъклените частички, те се наричат още химически втвърдяващи се (на англ. chemically set) или
самополимеризиращи (на англ. auto cure).
Състав:
Прах: Той е съставен от фино смляно, киселинно разтворимо калциево (стронциево)
алуминиево флуорно силикатно стъкло. Калциев флуорид – 34,27, силициев двуокис – 28,97,
двуалуминиев триокис – 16,56, алуминиев фосфат – 9,93, алуминие флуорид – 5,3,
натриевоалуминиев флуорид – 4,97
Течност: Тя е воден разтвор на полиакриловата киселина или на комполимери на
акриловата киселина, съдържа винена киселина под 10. Тъй като 50% воден разтвор на
полиакриловата киселина е вискозен и със склонност към гелиране*, към него се добавят и
други органични киселини – малеинова, итиконова и др.
* Според R. Phillips (1991) “Гелирането на течността е резултат на междумолекулните
водородни връзки, които довеждат до омрежване на полимерни вериги”.Тези комбинации,
освен че намаляват гъстотата на течността и склонността към гелиране, са и по-реактивни към
алумосиликатното стъкло. Количеството на водата в течността е от съществено значение за
качествата на йономерните цименти.
От една страна водата е средата, в която протичат химическите реакции водещи до
втвърдяването на цимента, а от друга тя хидратира реакционните продукти.

При първоначално създадените стъклено-йономерни цименти е налице киселинно-основна

реакция. По новите продукти вече имат и още една полимеризационна реакция. Ето защо
първоначално създадените стъклено-йономерни цименти се определят като традиционни. Те
се предлагат отново в опаковки прах и течност. Праха е съставен от фино смляно, киселинно
разтворимо калциево(стронциево) алуминиево флуорно силикатно стъкло. Флуоридите, които
се съдържат в тези цименти от една страна се добавят, като флюсове при неговото
производство. Течността е воден разтвор на полиакриловата киселина или на кополимери на
акриловата киселина. Течността съдържа и други добавки подобряващи качествата на
цимента. Размесването на този вид цименти е много важно. Качествата изключително много
им зависят от тяхното точно размесване. При ръчното размесване могат да се образуват
мехурчета които влияят отрицателно. Времето за ръчно размесване е 20-30 секунди до
получаване на хомогенна смес. При тези цименти температурните промени не са големи така
че няма нужда от размесване на по голяма площ. Тези цименти могат да се размесват и чрез
машини. Машинното размесване заимствано от машинното размесване на амалгамата. Добре
размесени стълено-йономерен цимент е с блестяща мокра повърхност и се разстила от само
себе си по плочката. Тези цименти се втвърдяват чрез една единствена киселинно-основна
реакция. След свързването започва отделянето на калциеви, алуминеви флуорни и други йони.
Те създават съединиения с хелатен характер.
 Якостта на натиск е между 150-200Mpa а якостта на опън 13-16 МПа. Коефициентът на
топлиното разширение е идентичен с този на зъба. Прозрачността на стъклено-йономерните
цименти отстъпва на тази на композитите, но до известна степен може да задоволи
естетичните изисквания. Тези цименти не предизвикват никаква реакция от страна на пулпата.
По своята киселинност се доближават до силикатните цименти. Едно от ценните качества е
тяхното антикариогенно въздействие. Те осигуряват добра адхезия на материала към твърдите
зъбни тъкани. Тези цименти притежават също най-високо флуоро освобождаващ ефект. Те са
най-упланяващите цименти. Притежават слаби хидрофилни свойства. Затова е нужно да се
изолират с изолационен лак. Глас-йономерните цименти абразират три пъти по бързо от
композитите.
Основните предимства на тези цименти са добрата адхезия, високата якост на натиск и по
ниска разтворимост в сравнение с други цименти.Недостатъците им се че са чувствителни към
влага в процеса на втвърдяване.

Модифицирани стъклено-йономерни цименти. Кермет цименти.

Цимент – 1. свързващ елемент или средство, което прави два обекта да залепват един към
друг, или нещо служещо за твърдо свързване; 2. материал, който при втвърдяване, ще запълни
пространството или ще свърже два съседни обекта. Стоматологичните цименти са едни от
найважните за клиничната практика материали. Това може да се обясни с обстоятелството, че
те се използват за разрешаването на три клинични проблема: 1. за циментиране на протезните
конструкции; 2. за предпазване на пулпата чрез изолации и подложки и 3. като
възстановителни материали.
Прах: алуминиев и калциев флуоросиликат – 50, сребро – 45, титанов окис – 5.
Течност: акрилова и малеинова киселина по 37, винена кис – 9, дестилирана вода - 54
За да могат да решат успешно тези клинични задачи, циментите трябва да притежават
подходящи физични и манипулативни свойства. Тъй като е трудно едновременно да се
съчетаят свойствата за решаването на три отделни задачи, производителите са насочили
усилията си към разработването на продукти със качества, които пълноценно да отговорят за
изпълнението на една от тези задачи.
Независимо от предназначението на цимента, той трябва да бъде устойчив на разтваряне в
условията на устната среда (слюнка, храни, лекарства, микроорганизми и т. н.). Условие без
което не може, са добрите физични свойства – висока якост на натиск, на опън и срязване.
Модифицирани с добавката на метални частички стъклено-йономерни цименти:
Сермет цименти сермет(и) (на англ. cermets) – съкращение от керамика и метал
пресовани или синтеровани смеси керамика - метал. Сермет циментите са типични
представители на тази група материали, тъй като циментите в най-общия смисъл на
думата са керамични материали.
Известни са два метода за подобряване здравината и износоустойчивостта на
стъклено- йономерните цименти чрез добавянето на метални пълнители. При първият
метод към праха на стъклено- йономерните цименти се добавят стружки от сребърна
амалгама. Те се наричат примесени със сребърна сплав цименти (на англ. silver alloy
admix). При другият начин размесеният прах се обработва при висока температура, при
което сребърните частички се спояват със стъклените.
Модифицирани (хибридни) стъклено- йономерни цименти:
 Чувствителността към влагата и ниската начална якост на стъклено-йономерните цименти е
следствие от бавната киселинно-основна реакция на втвърдяване. За да се избегнат тези
недостатъци са разработени стъклено-йономерни цименти, при които се осигурява бързо
втвърдяване чрез полимеризационна реакция. Това се постига като към течността се добавят
метакрилатни или хидроксиетилметакрилатни мономерни, т.е. чрез добавката на смола. Ето
защо тези стъклено-йономерни цименти се определят като модифицирани със смола . При
това положение втвърдяването на цимента се гарантира от две паралелно протичащи и
различни химични реакции – едната, полимеризационната е бърза, а водещата –
киселинноосновна реакция е по- бавна.
Предлагат се в опаковка от прах и течност, но също може да е и под формата на паста. Прахът е
финно смляно алуминиево-силикатно-флуорно стъкло. Към него са прибавени и вещества
инициращи полимеризационния процес. Течността е воден разтвор на полиакрилова
киселина, модифицирана чрез смоли. Правилата за размесване са същите като при
сръкленойономерните цименти. Втвърдяването представлява две химични реакции и
благодарение на тях циментът стига приемлива здравина. Окончателната здравина се
проявява след изчерпването на киселинно-основната реакция. Притежават всички
положителни качества на традиционните стъклено-йономерни цименти. Устойчивостта на
фрактуриране на тези цименти обаче значително надвишава показателите на традиционните
цинк-фосфатни, поликарбоксилатни цименти. Тяхната якост на опън е ~ 20 Mpa и якостта на
натиск – 105 МПа. Недостатък на този вид цименти е краткото манипулативно време което ги
прави неподходящи за циментирането на сложни многочленни конструкции.

При част от модифицираните стъклено- йономерни цименти полимеризационната

реакция се активира с халогенна светлина, т.е. те могат да бъдат определени и се
определят като фотополимеризиращи стъклено-йономерни цименти. Това което
доказва принадлежността на тези материали към стъклено-йономерните цименти е, че
ако след размесването им те се покрият с материал, които не пропуска светлина те пак
ще се втвърдят. Другото наименование на този тип цименти е двойно втвърдяващи се
стъклено-йономерни цименти, т.е. втвърдяването е следствие от
фотополимеризираща и киселинно-основна реакция. Ако към прахът на цимента се
добави и химически активатор на полимеризационната реакция, то те биха могли да
бъдат определени и като тройно. При тези цименти началната полимеризационна
реакция се активира химически и чрез светлина. Третата реакция, която има
отношение към втвърдяването на материала е киселинно-основна реакция.
На практика с добавянето на полимеризиращата съставка смола към
стъкленойономерните цименти се получава нещо като “хибрид” между тях и
композитните цименти. Този хибрид е с преобладаващите свойства на стъклено-
йономерните цименти и за това се определя и с термина хибриден-йономерен
цимент. За да се модифицират поликиселините със смола, към тяхната поликиселинна
верига се “присаждат” метакрилатни групи. Така модифицираните поликиселини са
по-слабо разтворими във вода. Това е причината (J. McLean, 1996) за добавянето на
други “разтварящи” мономери. Като такъв често се добавя хидроксиетал метакрилатът
(НЕМА), който е хидрофилен.
Кермет циментите са модифицирани стъклено-йономерни цименти с добавяне на метални
частички(керамика и метал). Предлагат се отново прах и течност. Праха съдържа алуминиев и
калциев флуоро силикат, сребро и титанов окис. Течността е разтвор на акрилова киселина 40%
и добавка винена киселина. Размесването им става с помощта на шпатула или вибратор за 10с.
Времето за свързване е около 5 мин. Кермет циментитепритежават якост на натиск след 24ч.
190 МПа, якост на опън 14 МПа и якост на огъване 32МПа. Поведението на кермет циметите е
по-близко до това на аморфните вещества, отколкото на кристалните. За това те имат добра
адхезивност към зъбните структури и подобрена устойчивост на абразия. По
медикобиологични качества тези цименти не отстъпват на стъклено-йономерните цименти и
намират същото приложение като тях.

Композити. Ормосери.

Терминът композит се използва за нещо, което е съставено от различни части, които не се

разтварят една в друга и не влизат в химични реакции по между си. Основните съставки на
композиционните обтуровъчни материали са: органична свързваща матрица и неорганичен
пълнител. Оптималните качества на композитите не могат да се осигурят , ако няма химическа
връзка между частичките пълнител и органичната матрица, за която цел се изплозва свързващ
агент – силициево-органични съединения (силани). Към всеки композит е осигурена система за
активиране на полимеризационния процес (инициатор, активатор), оtсветители и др. В
зависимост от големината на частичките пълнител композитите се разделят на:
а) Макрофилни – със средна големина на частичките 8-12 mм,количество на пълнител 70-
80%. Неодстатък им е грапавата повърхност и по бързото им абразиране.
Б)Микрофилни – със средна големина на частичките 0.04-0.4 микрометра, количество на
пълнителя 50%. ПОради по голямото количество на организчната матрица те поглъщат повече
вода имат по-коеф. на термично разширение, намален модул на еластичност. Гладката им
повърхност ги прави подходящи за естетични възстановявания в зони с по-малко дъвкателно
натоварване.
В)Хибридни композити – съдържат два вида пълнител 75-80% смлени частички от стъкло,
съдържащо тежки метали с размер на частички 0.6-1мм. Останалата част от пълнителя е
колоиден силициев двуокис. Композитите се използват за обтурации с висок естетичен ефект.
Те се препоръчват дори за възстановявания във видимата област. В зависимост от механизма
на активиране на полимеризационния процес композитите биват:
Химически активирани композити. Предлагат се под формата на две пасти. Едната съдържа
инициатор – бензилов прекис, а другата активатор – третичен амин. Размесването става на
гланцирани блокчета хартия с пласмасова шпатула. Дозировката и времето се спазват от
дадените от производителя. Размесва се около 30-40 секунди а манипулативното време е
около минута. Евгенолът и въздуха инхибират полимеризационния процес. За да се ограничи
просмукването на течност в резултат на свиването емайлът по границите на кавитета се еецва с
фосфорна киселина. За да се подобри връзката между композита и ецвания емайл се
предлагат свързващи течности(bonding).
Светлинно активирани композити. Предлагат се като еднокомпонентни пасти в
непропускащи светлина спринцовки. В една и съща паста се намират фотоинициаторът и
аминният активатор. Най-често използваният фотоинициатор е камфорохинонът който се
активира абсорбирайки светлина с дължина на вълната 400 до 500 nm – синя светлина. Често
изпозлван аминен активатор е диетил-амино-етил- метакрилатът.Светлинно активираните
композити имат почти неограничено манипулативно време и след подходящо оформяне
материалът се втвърдява бързо, като се облъчи със синя светлина на 20-40-60 сек. Тъй като
светлинно активираната полимеризация протича с най-голяма скорост до източника на
светлина, полимеризационното свиване е насочено към повърхността. За да се изключи
възможността от образуване на цепнатина в дъното на кавитета, би трябвало да се работи
послойно и да се започне от дъното на кавитета. Светлината се провежда с помощта на
специални светлинни клинчета.
Юнити за светлинно активирана полимеризация (фотополимеризатори). Всеки юнит
съдържа тунгстенова халогенна лампа и светлинен филтър който пропуска само синя
светлина(м/у 400 и 500nm) и задържа инфрачервената и другата видима светлина. Има и
вентилатор, който работи или непрекъснато или се включва чреез теерморегулатор с цел да
удължи живота на лампата. При някои юнити светлината се отвежда до устата по дълъг гъвкав
светловод, съставен е от множество кварцови нишки. Този тип юнити с сменящи се филтри
осигуряват и други цветове светлина за различни цели. Другия тип юнити са с формата на
пистолет и светлината се отвежда чрез твърд световод от стопени кварцови нишки. Използват
се предпазни очила защото отразената синя светлина може да увреди ретината. Това че
светлинно активираните материали се обработват без ограничение във времето, е
причина за разработване на други светлинно активирани материали.
Думата ормосер представлява съкращение от Органично Модифицирана Керамика. Когато
говорим за ормосери разбираме нова генерация от ормосерни композити, които се различават
от традиционните по неорганично-органичната си матрица, въпреки че и традиционните
композити могат да се орпеделят като органично-неорганични материали. Матрицата на
ормосера се състои от неорганичен полисилоксан (силициево-кислородна мрежа), който е
модифициран чрез включването на органични групи. Тъй като силициево-кислородната мрежа
е основната съставка на всяка стоматологична керамика, с добавянето на метакрилатните
групи на нея може да се гледа като на органично модифицирана керамика. При ормосерите се
използва същия инициатор както при светлиннополимеризиращите композити –
камфорохинонът. Всички предишни композити и компомери са на диметакрилатна основа, от
която след полимеризация остават остатъчни мономери, които могат да бъдат например
освободени чрез слюнката и да предизвикат алергични реакции. В мaтрицата на ормосера
също е възможно това нещо, но мономерите при него са свързани към полисилоксановата
мрежа и немогат да се отделят. Ормосерът не отделя ниакви мономери. Част от
полимеризационната реакция е направена още фабрично при производството, като това
подобрява биоглоичните, химичните и физичните свойства на ормосера , като чрез това се
постига и значително съкращаване на полимеризационното свиване. Ормосерите притежават
добри физични свойства доближаващи се до тези на зъбните тъкани като коефициента на
термично разширение. При ормосерите той може би е най-малък. Механичните свойства също
са изключително добри. Якоста на натиск е 420 МПа а на огъване – 130 МПа. Абразионната
устойчивост на ормосерите е голяма. При ормосерите е постигнато значително ограничаване
на полимеризационното свиване което ги прави добри и предпазващи зъбите от развитието на
кариозни процеси, оцветявания и т.н. Това е благодарение на предварителната
полимеризация орпеделена като „зол-гел” процедура. В някои ормосери се намират
пълнители които отделят флуорни и калциеви йони. При понижаване на Ph се установява
увеличено отделяне на флуорни йони и обратно. Ормосерите могат да се използват за
възстановявания в задните и предните участъци на съзъбието, цветови корекции на оцветени
зъби, шиниране нa разклатени зъби, поправка на керамични и металокерамични конструкции.

Компомери.
Компомер – съкращение от composite и ionomer модифицирана с поликиселини композитна
смола, съставена от стъклени пълнители, киселинно модифицирана диметакрилатна смола и
фотоинициатор.
Компомерите не съдържат вода, каквато е необходима за протичането на
киселинноосновната реакция, но съдържат хидрофилни мономери, чрез които тя се поема.
Водата се абсорбира от материала след използването му и се доставя от зъбните тъкани и от
оралните течности. Това показва, че основната реакция на втвърдяването е
полимеризационната реакция на композита, а киселинно-основната е вторична.
Липсата на вода в състава на компомера блокира киселинно-основната реакция, което
означава обаче, че всяко замърсяване с влага ще я провокира.
Този факт не трябва да се забравя при съхраняването на компомерните цименти.
Предимства:
В сравнение със стъклено-йономерните цименти, компомерите притежават подобрени
механични свойства. Те са с по-голяма якост на огъване, по-добра химическа устойчивост и
позначима износоустойчивост.
 Втвърдяването им, както и останалите механични свойства не се повлияват в такава степен от
изсушаване и влагата, което е съществен проблем за традиционните стъкленойономерни
цименти.
Друго тяхно предимство е по-лесното им обработване.
По отношение на композитите:
Предимство на компомерите по отношение на композитите е излъчването на флуорни
йони.
Те превъзхождат композитните материали (както и йономерните цименти) с по-лесната им
обработка, което е от значение при обтурации в областта, където е затруднен контролът на
саливацията.

Компомерите са поликиселинномодифицирани композитни смоли. Те са изработи в стремежа

да се комбинират най-добрите качества на стъклено-йономерните цименти и композитните
смоли. Компомерите се характеризират като светлиннополимеризиращи еднокомпонентни
материали, които могат да съдържат едната или двете съществени съставки на
стъкленойономерния цимент. Групата на компомерните материали е ефектен заместител на
амалгамата. Компомерите могат да бъдат орпеделени като „хибридни” ,защото съчетават
свойствата на два класа материали – композитите и стъклено-йономерните цименти.
Наименованието им идва от съкратено компомер и йономер. Компомерните материали се
използват за циментиране на метални възстановявания и на метални конструкции с
инкрустации от керамика, пластмата или лабораторни композити. Подходящи са за
циментиране на щифтове и щифтови пънчета. Не се препоръчват за циментиране на
керамични и композитни възстановявания.
Модифицирането на композитния материал се извършва чрез добавяне на стълени
пълнители и поликиселини, които съдържат традиционните стъклено-йономерни материали.
Друга характерна съставка в стъклено-йономерния цимент е стронциево-алуминиево-
флуорносиликатно стъкло. Разтворимото в киселина стъкло (типична съставка на
стъкленойономерните цименти) при компомерите е частично силанизирано, за да се осигури
връзката между него и полимеризиращата матрица на компомера. Друга типична за
йономерните цименти съставка са двете карбоксилни групи в диметакрилатните мономери.
Компомерите не съдържат вода , каквато е необходима за протичането на киселинно-
основната реакция, но съдържат хидрофилни мономери, чрез които тя се поема. Водата се
доставя от зъбните тъкани и от оралните течности.
Компомерните продукти най-често са говоти пасти които се дозират и нанасят чрез
апликатор. При двукомпонентните има дозираща лъжичка. Времето за размесване е около 30
секунди като повече от това, може да съкрати истинското манипулативно време.
В сравнение със стъклено-йономерните цименти, компомерите за обтурации притежават
подобрени механични свойства. Те са с по-голяма якост на огъване, по-добра химическа
устойчивост и по-значима износоустойчивост. Те се обработват по-лесно. При използването на
компомерните продукти не се налага еецване на емайла. Счита се че компомерите осигуряват
химическа адхезия с твърдите тъкани.
В сравнение със стъкелно-йономерните цименти компомерите отделят по-малко флуорни
йони. Подобно на композитите, кислородът оказва инхибиращ ефект върху
полимеризационния процес. Претърпяват обемни изменения, изразяващи се в бавното им
разширение. Друг недостатък на компомерите е лошата абразионна устойчивост и бързото
износване. Манипулативното време при компомерите е сравнително кратко.

Традиционни амалгами-състав и свойства.

 Амалгамите са сплави на живака с други метали. Сплавяването носи наименованието
амалгиниране. Амалгамата се състои от два компонента. Първият компонент е течен,
при стайна температура, докато вторият е твърдо тяло. Ако вторият компонент е
множествен ,то най-често представлява твърда сплав от метали. В зависимост от
съотношенията им получената амалгама може да бъде течна, полутечна или твърда.В
хода на амалгизирането живакът разтваря втория компонент. Ако количеството живак
е недостатъчно,за да се свърже изцяло с втория компонент, след изчерпването му във
вътрешността на частиците сплав остават неамалгимирани метални порции,а
амалгамата- нехомогенна. При свързването на амалгамата със сплавта обикновено се
образуват един основен продукт и множество допълнителни. Всички те представляват
фази в един сложен р-р и от количеството и съотношението им зависят качествата на
амалгамите.
В стоматолог.практика широко приложение имат тези амалгами,които за известно
време след получаването им остават полутечни и пластични,след което се втвърдяват
и се нар. стоматолог.амалгами.
-амалгамата,като сплав се изработва от стоматолога чрез смесването на течния метал
живак с метална сплав ( Ag-Sn-Cu) и представлява амалгамено тесто.
- амалгамата, като завършена обтурация винаги вкл. в себе си известна част от
металната сплав, която не е вкл. живак, и матрица, състояща се от няколко фази на
амалгамата с разл. съотнош. На металите.
Най-разпростр. стоматолог.амалгами са тези, които се получават от сплавяване на
живак със сребърни и медни сплави. Към състава на металните сплави все по-често се
прибавят и др. съставки , с цел да се подобрят качествата на амалгамите. Ролята на
тези съставки е следната:
1. Сребро- усилва течливостта, свиването, скоростта на амалгамирането и корозията,
намалява здрвината, твърдостта и скоростта на свързването.
2. Мед- увеличава твърдостта, здравината и разширението при втвърдяване, намалява
течливостта.
3. Цинк- ускорява забавеното разширение, усилва пластичността на прясно стритата
амалгама, съхранява металния изглед и предпазва от окисление.
4. Индий, никел, кадмий, злато, платина – прибавят се рядко.
5. Флуориди- осигуряват продължително импрегниране с флуор на твърдите зъбни
тъкани на витални зъби и оказват кариеспрофилактичен ефект.
6. В няки случаи към металните сплави се вкл. малки кол.живак, те се нар.
преамалгимирани сплави. Това се прави с цел да се улесни амалгимирането в
стоматолог.кабинет.
Сплави за амалгами-това са сплавите, които използва стоматологът , за да изработи
терапевтичната амалгама. Химичният им състав най-често е двуфазен: ЕВТЕКТИЧНА
СПЛАВ НА СРЕБРО И КАЛАЙ. По-рядко се използват сребърно-медна сплав или
сребърно-калаено-медна сплав.
Размесването се извършва ръчно или с ел.амалгамобъркачка. Амалгамата може да се
размесва по няколко начина:ръчно и механично. Ръчното размесване на амалгамата се
извършва в стъклено хаванче с пестник, чиито вътрешности са разграпавени фабрично
и трябва да се поддържат така, тъй като с употребата се заглаждат. В хаванчето се
поставя необходимито количетво живак и се прибавя същото количество прах.
Времето на размесване варира межу 25-45 секунди. Пестникът се държи като писалка.
Добри резултати се получават при ~ 200 завъртания в минута и натиск от 0.9 до 1.4 кг.
Не е желателно прекалено голяма сила. При механичното разбъркване се използва
амалгамобъркачка. Тя има две или повече скорости което позволява разбъркването на
предварително приготвени в капсула живак и прах.Могат да се променят оборотите и
скоростите на амалгамобъркачките което допринася до получаването на добри смеси.
При използването на капсули преградата играе ролята на пестик а капсулата на
хаванче.
Свойства на стоматолог.амалгами:
1. Зърнистост - дребните зърна осигуряват по-голяма реактивна площ, което осигурява
равномерно и бързо амалгамиране,скъсява времето за бъркане, но увеличава свиването
при втвърдяването и изисква по-бързо обтуроване.
2. Стареене – при производството на металната сплав последната се надробява до стружки
или зърна. Така се създават вътрешни напрежения,които не са желано явление. Такава
сплав е жадна за живак,лесно се амалгамира ,но твърдостта и здравината й са понижени
, а разширението й при втвърдяване е значително. Стареенето може да се ускори по
изкуствен начин, напр., като прясната амалгама се загрее за един час на 100 С в
затворена среда или водна баня.
3. Съотношение сплав-живак- това съотношение се явява определящо за редица качества
на амалгамата след втвърдяването й. Оптималното съотнош. е различно за различните
съставки на сплавта. Обикновено съотнош. се колебае м/у 2:3 и 5:8 . Ако количеството на
живака се предозира, част от него остава вкл. в амалгамата в несвързано състояние,
разширението при втвърдяване е увеличено, а здравината и твърдостта на втвърдената
амалгама са понижени. Ако живакът е в недостатъчно количество, а стружките са
предозирани , получената амалгама не е хомогенна , втвърдява се по-бързо, става
потвърда и крехка. След размесването на живака със сплавта не трябва да се добавят
нови колич.от тях- това понижава механично-якостните св-ва и корозионната
устойчивост на окончателната амалгама.
4. Замърсяване- всякакви специални примеси са в съст. да замърсят амалгамата, а това
предизвиква значително понижение на механично-якостните и химични св-ва и
увеличава разширението й. Най-честите замърсите ли са потта от ръцете на стоматолога
и слюнката в устата на пациента. Потта и слюнката са електролитни р-ри и ако
амалгамата съдържа цинк, той играе роляра на анод.
5. Кондензация- За да се улесни процесът на амалгамиране , често се прибягва до
завършване на дозата на живака над необходимото. Сплавяването се ускорява,но с
уплътняването и втвърдяването започва кондензация на излишния живак- той се събира
на капки във вътрешността или на повърхността на прясната амалгама. Кондензацията
може да се ускори чрез пресоване или чрез вибриране. Пресоването се извършва през
парче плат или вътре в кавитета,като повърхността на обтурацията се посипе с малко
амалгама. Последната поглъща живак и после се отстранява. Чрез вибраторвибриращата
амалгама се хомогенизира и излишният живак се събира по повърхността й, откъдето се
отстранява лесно.
6. Втвърдяване- верига от физични, химични и кристализационни процеси.При влизането
на живака в контакт с металната сплав повърхностно разположените й частички Ag 3Sn
започват да се разтварят в него, а след това да реагират с него.Обр. се 2 хим.съед.Ag3Hg4 ,
Sn7Hg, които започват да изкристализират. Успоредно с кристализацията на тези фази
напредва и разтварянето в дълбочина, но то все повече се ограничава поради
постепенно изчерпване на живака. Обратно, кристализ.процес с времето става водещ.
Втвърдяващата се амалгама постепенно се превръща в смес от Ag 3Hg4 , Sn7Hg, Cu3Hg4 и
твърд р-р на Hg в Ag3Sn. Така процесът на втвърдяване е резултат от кристализацията
на различните метални фази. Приема се че тези фази са разпределени равномерно .
Скоростта на втвърдяването е правопропорционална на количеството на свободния
живак.
7. Р-я между изходната метална сплав и живака може да се представи в 3 етапа:
 • Импрегнация- живакът навлиза в сплавта и импрегнира нейния повърхностен
слой. Размесването освобожадава нейните частици от повърх.окисен слой и
улеснява импрегнацията.
• Амалгамиране- всички присъстващи компоненти се вкл. в хим.реакции по между
си .
• Кристализация- крайният етап,когато настъпва втвърдяването на амалгамата и тя
се превръща в сложна и кристална субстанция, съст.от разл.фази.
Обр.на крайните продукти се подчинява на законите на атомна дифузия на твърдото
тяло.Ако разглеждаме амалгамата като твърд р-р,в него могат да се разграничат в
опр.етапи на амалгамирането както изходните продукти- живак, сребърно-калаева
сплав ( Ag-Sn представена от β и γ-частици), така и мед.
Получените крайни продукти са:
-фаза γ1 ( Ag2-Hg3 , а според някои Ag22Hg27Sn)
-фаза γ2 (Sn7-8-Hg) –расте бързо и има склонност да поглъща значителни количества
живак. Високото съдържание на калая я прави корозионно неустойчива – именно тя
определя корозионния потенциал на цяла амалгама. Заедно с това тя показва и ниски
механично-якостни качества.
- фаза β1 ( Ag9-Hg2O ) – при обикновена температура е незначително количество и обр.й
се потиска от фаза γ1. Фаза γ1 и фаза β1 дифундират в общия обем на амалгамата
побавно от фаза γ2, но притежават по-висока мокряемост: - фаза (Ag-Sn2-Hg3) e в
твърде незначително количество;
-фаза Cu-Hg;
-фаза Ag-Cu; -фаза
ε (Cu3-Sn)
-фаза ἠ ( Cu6-Sn5).
-фаза на третична сплав: Ag 50%-Sn 20%- Cu 30%.
Най-общо амалгамирането протича така:
Частици сплав ( β и γ ) + Hg → γ1 + γ2 + неизразходвани частици сплав ( β и γ ) Живакът
се стреми да свърже среброто във всички фази, в които то присъства. С този негов
афинитет се обяснява редовното наличие на γ1 в стоматолог.амалгами. В отсъствие на
мед калаят се свързва с живака,за да образува γ2 , но в присъствие на мед калаят
проявява афинитет към медта и обр. Cu6-Sn5.
Във физико-химичен план втвърдената амалгама не представлява хомогенна смес.
От изброените фази най-значителна е масата на фазите γ ( около 30%), γ 1 ( около 45%) и
γ2 ( около 15%) , намират се и излишъци от нереагирала фаза γ.
Амалгама без γ2 –фаза. Тази амалгама при втвърдяването на живака не обр.
нестабилната фаза γ2 . Вместо нея се обр. фаза ἠ ( Cu6-Sn5), която показва много добри
механично-якостни и корозионо-химически качества. Амалгама без γ2 –фаза се получ.
като към основната сребърно-калаена сплав се прибави около 20% евтектична
сребърно-медна сплав.
Колебания в обема на амалгамата. Веднага след размесване на живака и металната
сплав започва неголямо свиване на общия обем на сместа. Образуващата се амалгама
кристализира незабавно, а кристалите й притежават по-голям обем от разтворената
фаза. Общият обем на сместа бързо расте,докато свободния живак не се изчерпи.
Обтуроването на кавитета с амалгама,оказва влияние върху зъбните стени.
 Завършване на амалгамата. Втвърдената амалгама има сравнително голяма
повърхност. Освен това полиметалният и състав благоприятстват корозията й . За
избягване на тези недостатъци повърхността се полира.
Токсичност. Живакът и изготвянето на амалгамата крият известна опасност.
Постъпването на живака в организма на работещия може да стане по 2 начина:
-по време на размесването; живакът прониква през кожата без особени затруднения;
-случайно разсипан по пода,той трудно се събира ,а концентр.му във въздуха бързо
добива опасни стойности.
Галиева амалгама. Тази сплав не съдържа живак. Получена е в резултат на
изследвания, целящи да изкл.напълно живака като обтуровъчен материал. Прахът
представлява калаено-медна сплав . Течният метал,заместващ живака се предлага в 2
разновидности:
-галий (Ga) – сребристобял метал с относителна плътност 5.9, т.на топене 29,78 С и
т.на кипене 2403 С.
-евтектична галиево-калаена сплав с т.на топене 15-16 С.
Разбъркването се осъщ. с ел.бъркалка.

Отпечатъчни стоматологични материали. Изисквания.

Класификация.

Отпечатъчните материали се използват за получаване на негативен образ от зъбите и зъбните

редици, от меките тъкани на устната кухина или от различни части на лицевия череп. Те
представляват прахообтазни, пастообразни или твърди тела. Едни от тях се разбъркват с вода
или специална течност, а други се пластифицират в гореща вода или на пламък. За да се получи
добър отпечатък, материалът трябва да отговаря на различни изисквания. След изпълване на
снетия отпечатък с моделен материал се получава работен модел който трябва да е съвършено
копие на протезното поле и върху който се изработва протезната конструкция. Работния модел
е носител на информация за положението в устната кухина.За да бъде добър отпечатъка
трябва да отговаря на следните медико-биологични изисквания:
1)Безвредност-да не уврежда живите тъкани по химичен, механичен или алергичен път;
2)Стерилност-да може да не съхранява в себе си микроорганизми и спори;
3)Бързо втвърдяване за да се намали възможността за гадене или повръщане;
Техническите изисквания са: да се обработват лесно, да притежават добра пластичност, да
дават точен подробен отпечатък, да не се деформират, да нямат линейни или обемни
изменения, да не залепват по зъбите и протезното поле, да се отделят лесно от модела, да
имат ниска себестойност.
Най-общо за всички отпечатъчни материали, независимо от изходното им състояние е, че
след обработването им те стават пластични или течливи за да могат да влезнат в плътен
контакт с формите и структурите. Според състоянието им в момента на снемането на
отпечатъка от устната кухина отпечатъчните маси се определят като нееластични и еластични.
В групата на нееластичните отпечатъчни материали се включват тези материали, които в
момента на снемането на отпечатъка са в твърдо или твърдо пластично състояние и чието
снемате от ретенционните участъци е възможно само след отчупването на части от отпечатъка
или след неговото пластично деформиране.
Характерно за еластичните отпечатъчни материали е, че те преминават в твърда еластична
консистенция и при снемането им се деформират еластично в ретенционните участъци, но
след това възстановяват в голяма степен изходната си форма. Според изискванията на
стандартите пластичната им деформация не трябва да надвишава 3,5%.
 Най-общо структурните промени, които настъпват в опечатъчните материали и позволяват
снемането на отпечатъка са резултат от химична р-ция или са свързани с понижаване на
изходната температура. Според този признат опечатъчните материали могат да бъдат
разделени в две големи групи: невъзвратими (необратими) и възвратими (обратими). При
невъзратимите крайната структура е резултат от химическа реакция и те немогат да
бъдат ипозлвани отново, а при възвратимите отпечатъци структурните промени,
позволяващи снемането на отпечатъка са резултат от понижаване на температурата им
и са обратими.
Обратимите материали не би трябвало да се използват при различни пациенти, а само
при един и същи например при използването на термопласичен отпечатъчен материал
и при обработване на хидроколоиди за лабораторни цели -за снемане на дублиращ
работен модел.
Други две големи групи са хидроколоиди и еластомери. Според химическия им състав
могат да бъдат разпределени в 5 групи:агар-агарови хидроколоиди, алгинати,
полисулфидни каучуци; силикони и полиетери. Групата на силиконите се разделя на
кондензационни и адитивни. Те от своя страна могат да бъдат разделени на
хидрофобни и силикони с подобрена хидрофилност. В групата на полиетерните
отпечатъци се очертават 2 подгрупи според р-цята на полимеризация : химически и
фотополимеризиращи.
В самостоятелна група могат да бъдат обособени разработените комбинации от
хидроколоиди и алгинати, т.нар. хидроалгинати.
• Твърди
Отпечатъчен гипс; цинк-окис-евг паста; самополимериз пластм
• Термопластични
Стенцове; гутаперча; восъчни остатъчни маси
• Еластични
Обратими хидроколоиди; необратими; силикони; тиоколи; полиетерни гуми
Схема на стр. 19 !!!

Твърди отпечатъчни материали. Отпечатъчен гипс (розов).

Цинк-окис-евгенолови маси. Самополимеризиращи отпечатъчни
материали.

Отпечатъчен гипс (розов). Състои се от калциев полухудрат,пълнители, ускорители,

оцветители и ароматини в-ва.
• Бета-полухидратът(83-93) е основният компонент в отпеч.гипс. Той трябва да
бъде финозърнест и пречистен,преминал през ситов анализ.
• Ускорители(2)- най-често се използват калиев сулфат, калиев хлорид, натриев
хлорид и др. Те ускоряват кристализационния процес (втвърдяването). Калиевият
сулфат улеснява р-рянето на полухидрата във вода и ускорява неговото утаяване до
съст. на двухидрат.
• Пълнители(5-10)- най-често използвани са талк, креда, каолин и др. инертни
вва. Намалят твърдостта на бета-полухидрата.
 • Оцветители (0,05)– поставят се за да се промени цвета на гипса, за да се
разграничава от отливния гипс (бял) . Благодарение на това се избягва нараняване на
протезния модел при освобождаването му от отпечатъчния гипс. Alisan-S, Sudan-G
• Ароматни вещества - подобряват вкусовите качества на опеч.маса. Използват
се ментови кристали,които са водоразтворими.
„Разтворим гипс“- при него 25-30% от основния бета-полухидрат е заместен от
скорбяла. Така отпеч.се освобождават от гипсовия модел,след като престоят известно
време с гореща вода.Под въздействието на топлата вода скорбялата набъбва и се
измива от работния модел.
Втвърдяването на отпечатъчния гипс зависи от факторите, описани при обикновения
гипс. С прибавяне на ускорители втвърдяването на розовия гипс настъпва за 3-5 мин.
Днес розовия гипс се прилага при вземане на първичен отпечатък при изцяло
обеззъбени алвеоларни гребени. Преди отливането на анатомичния гипсов отпечатък
той трябва да се изолира.
Цинк-окис-евгенолови маси. Предлагат се във вид на две пасти-бяла и жълта.
Цинковият окис и евгенолът са основните компоненти на пастата. Между тях протича
хим.р-я,на която се дължи втвърдяването на отпеч.материал.
Бяла паста: цинков окис(75-87), ланолин(8-13), перуански балсам (2-5)
Жълта паста: евгенол(30-35), колофон(23-25), калциев карбонат (35-40), ускорител и
оцветител (2-5)
• Маслата и балсамите се добавят за да се намали неприятното влияние на евгенола
върху устната лигавица. Канадският и перуанският балсам спомагат за намаляване на
течливостта на сместа и придават аромат.
• Ускорителите подпомагат химичната реакция между двата основни компонента.
Използват се цинков и магнезиев ацетат, цинков сулфат, калциев дихлорид, ледена
оцетна к-на, първ.алкохоли и др.
• Присъствието на колофон,който е хидрогениран, намалява лепливостта на пастата.
Той улеснява и ускорява хим.р-я м/у основните компоненти и допринася за
хомогенизирането на крайния продукт.
• Оцветителите се прибавят , за да придадат на отпеч.маса желаната разцветка.
Цинк-окис-евгеноловите маси се използват само за вземане на отпечатък с
индивидуална лъжица от изцяло обеззъбени алвеоларни гребени без ретенц.участъци.
Цинк-окис-евгеноловите отпечатъци притежават качество за възпоризвеждане на
микрорелефа на протезното поле. Линейното свиване на отпеч.маса е 0,15%.
Върху стъклена плочка или парафинирана хартийка се поставят равни колич.от двете
пасти.Увеличеното количество на жълтата паста ускорява процеса на втвърдяване , а
бялата паста причинява забавянето му. Водата ускорява втвърдяването. Загряването на
стъклената плочка също ускорява р-цията. След размесването на двете пасти
цинковият окис абсорбира евгенола и отпеч.маса добива подходяща пластична
консистенция.
М/у цинковия окис и евгенола протичат хим.р-ции, които протичат за 4-8 мин. Пол.се
цинков евгенолат (твърда маса). След втвърдяването на отливния гипс отпечатъчната
маса лесно се отделя от него. Отделянето се улеснява ако отлетият модел се потопи в
топла вода 60-65 С за 10-15 мин.
Евгенолът в цинк-окис-евгеноловите пасти предизвиква неприятни усещания у някои
пациенти,които по изкл.могат да прерасат в стоматити и гастрити. За елиминиране на
тези последици отскоро се използва нов вид цинкови отпечатъци, в които евгенолът е
заместен от някаква карбоксилна к-на. Най-често се използва орто-етоксибензоилова
к-на (ЕВА). Преди размесването тя се р-ря в етилов алкохол.
Самополимеризиращи отпечатъчни материали. Самополимеризиращите акрилови
пластмаси могат да се използват като опеч.материал, но тяхната употреба има строго
опр.индикации. Използват се за снемане на отпечатък от изцяло обеззъбени гребени
без ретенционни места. Отпечатъкът от самополимеризиращи пластмаси притежава
добра здравина и възпроизвежда с голяма точност протезното поле.
Термопластични отпечатъчни материали. Стенц. Гутаперча.
Восъчни отпечатъчни материали.
Термопластичните материали могат да се използват многократно за вземане на
отпечатъци,когато се намират в пластично съст. При загряване те омекват, а след охлаждане се
освобождават от контактуващите тъкани. Термоплат.отпечатъчни материали притежават
остатъчна еластичност (съпротивляемост)- св-вото на материалите да се съпротивляват с-у
движенията на меките тъкани и същевременно да се деформират трайно.
Материалите от тази група при загряване стават пластични, а при охлаждане се
втвърдяват. При тях е възможно многократно преминаване от твърдо в пластично
състояние, поради което се определят като термообратими.
Стенц. Той има сложен състав,в който се включват: стеарин, стеаринова к-на,
колофон 35, талк 47, парафин 5, пчелен восък 4, копали , шеллак, каолин, каучук 4,
гутаперча, глицерин 4, аромати, какаово масло 0,8, оцветители 0,2 и др. В зависимост
от т.на пластифициране има 2 вида стенцови маси,които се използват в
стоматологията. Стенцът с по-висока температура на пластифициране (67-70 С ) се
използва като първичен основен материал. С него се взема отпечатък от зъбните
редици или от обеззъбените алеоларни гребени, като се оцветява в тъмни нюанси.
Вторият вид стенц има по-ниска темп.на пластифициране (55-60 С ). Използва се за
коригиране на първия вид стенц. Той е по-финозърнест и има по-голяма течливост в
горещо състояние.
Пластифицирането се осъщ. в топла вода м/у 55-60 С. Отпечатък със стенц от
беззъба челюст без ретенционни места веднага след изваждането от устата се потапя в
студена вода, за да се премахнат вътр. Напрежения на стенцовата маса. Ако
стенцовите отпеч.са взети от ретенц.обекти, при освобождаване от устната кухина
настъпва разтягане,което променя обемните размери. За корекция е необходимо
отпечатъкът да се охлади на стайна температура. Наличието на вътрешни напрежения
в стенцовата маса спомага за частична корекция на размерите.
Гутаперча. Представлява каучукоподобна растителна смола и представлява
жълтеникаво в-во,разтворимо в ароматни и хлорирани ВВ. Тя е природен полимер от
въглеводородни молек.( C5H8 ) и е с молек. маса около 50 000. Получава се и по
синтетичен път. Гутаперчата се поддава на вулканизация и притежава добри електро
изолационни св-ва.
Като отпеч.материал гутаперчата се използва в смес от гутапетча 20-30%, с
пълнители, оцветители и ароматни в-ва до 70-80%. Тя се пластифицира в гореща вода
около 65-70гр. Гутаперчовите материали притежават св-вото имбибиция. Поради това
взетия от тях отпечатък не трябва да се съхранява във вода.
Приложението на гутаперчата в стоматологията все повече се ограничава. Използва
се за вземане на отпечатъци от изцяло обеззъбени алвеоларни гребени, за обтуратори,
за лицево-челюстно протезиране, за временно обтуроване, за уплътняване на
коренови канали и др.
Восъчни отпечатъчни материали. Те са едни от първите използвани в
стоматологията. С течение на времето те са били подложени на редица подобрения.
Съвременните восъчни отпеч.материали представляват многокомпонентни маси. Като
компоненти участват различни смоли,восъци, пластификатори, пълнители, оцветители
и ароматни в-ва. Восъчните отпеч.материали се предлагат заедно с малки метални
съдове и четка . Необходимото количество восъчна маса се поставя в металното
тиганче и се загрява на спиртна лампа. При температура около 75 С восъч.маса се
стопява и с четката се нанася в/у индивидуалната лъжица. В устната кухина отпеч.
маса запазва пластичността си за дълго време. Преди да се освободи от устната кухина
отпечатъкът се охлажда с вода,за да не се деформира.
При протезиране на обеззъбени алвеоларни гребени днес се прибягва до
комбинирани отпечатъчни методи,при което се използват две или повече отпеч.маси с
разл. св-ва. За функц.оформяне на протезния ръб в клапанната зона се пристъпва към
вземане на отпечатък от цялото протезно поле.
У нас е разпространен восъчният отпеч.материал Ceraplast.

Обратими хидроколоиди за отпечатъци. Специфично

оборудване.

Типична за обратимите хидроколоиди е възможността им да преминават от зол в гел

при понижаване на температурата и обратно. Интересното в случая е че съществува
разлика между температурата на втечняване и на гелиране. Това явление се нарича
хистерезис.
Основната съставка на тези хидроколоиди е агарът. За повишаване на здравината на
гела са добавени борати, и съставки ускоряващи втвърдяването на гипса, различни
оцветители и ароматизатори. Задължително за хидроколидите , предназначени за
снемане на отпечатъци от устата е температурата на гелиране да не бъде по-ниска от
37 С и по-висока от 45 С. Обратимите хидроколоиди се предлагат в 3 консистенции:
гъста, средна и рядка.
Хидроколоидите предлагани за отпечатъци от устата се предлагат в туби и в карпули
(рядка консистенция).
Обработката им преминава през 3 фази:
1. В първата фаза материалът се втечнява (преминава от гел в зол) при поставянето му
във водна баня или нагрят въздух при 100 С за 15 мин.
2. Във втората фаза тубите и карпулите с втечнения хидроколоид се поставят в др. вана на
кондиционера,където могат да бъдат съхранени ( при 60 С ) до 1 седмица. За
втечняването, съхраняването и темперирането на обратимите хидроколоиди са
разработени специфични кодиционери с една, две или три вани.
3. В третата фаза гъстият хидроколоид се изстисква с специални лъжици (които са
охладени ,чрез преминаването на вода по повърхностни каналчета) и материалът се
темперира при температура около 43 – 45 С. С помощта на спринцовката материалът
се впръсква в обработваните кавитети и на повърхостта на поставения в отпечатъчната
 лъжица гъст хидроколоид и лъжицата се притиска към протезното поле до гелирането
на материала. Отпечатъкът се снема с едно бързо движение, в ч посока , без усукване,
за да не се разкъсва в ретенционните зони.
За шприцоването на течливия хидроколоид се използват карпулови спринцовки и игли
.
Към агар-агара се прибавят:
Боракс – ув вискозността на зола, устойчивост на гела, сгъстява триразмерната
омрежаваща структура и забавя свързването на масата
Калиев сулфат – уск свързването на масата
Инфузорна пръст, глина, восък – рег устойчивостта и визкозността на гела
Солна киселина – нам устойчивост
Глицерин – пластификатор
Съхраняват се в плексигласови кутии
Рецепт: гелиран агар-агар(14-15), калиев сулфат (1,5-2), глицерин (1), тимол (0,5-
1), боракс (0,2), вода(81-84) Предимства:
1. Точен и евтин хидрофилен отпечатъчен материал с дълъг срок на годност.
2. При обратимите хидроколоиди няма смесване на отделни компоненти и
следов.грешки в дозировката.
3. Имат ниско повърхностно напрежение- по-малко чувствителни към влага и съвместими
със зъболекарските гипсове.
Недостатъци:
1. Голяма първоначална инвестиция за закупуването на кондиционер.
2. Необходимостта от охлаждане.
3. Задължението за отливане на модела в първите минути след снемането е затруднение.
4. Отпечатъците с обратими хидроколоиди могат да се съхраняват за не повече от час в
среда с относителна влажност 100 %.
5. Процесът на самопроизволно отделяне на течна фаза от гел, водещ до намаляване на
обема и увеличаване на концентр. на гела се нар. синерезис.

Необратими хидроколоиди (алгинати) .

Алгинатните отпечатъчни маси представляват фин, слабо оцветен прах, съдържащ

водоразтворими соли на алгиновата киселина 12-22%, калциев или бариев сулфат 12-
22%, забавители (Na3PO4 1-3%0, пълнители, ароматни вещества и оцветители и др.
Към повечето алгинати се прибавят и органични гликоли, които пречат на обр.на прах
по време на размесването. Разл.относително тегло на отделните прахообр.съставки
налага опаковките да се разклащат преди употреба за равномерно разпределяне на
частиците. Всеки фабрикант се съпровожда от мерителни съдове за алгинатния прах и
водата.
Процесът на гелиране е необратим и при него се обр. неразтворим калциев алгинат,
който заедно с водата образува гел . В основата на този процес стоят 2 хим.р-ции:

2Na3PO4 + 3CaS04 = Ca3(PO4)2 + 3Na2SO4

[Na алгинат + CaSO4] + H2O прах
Ca алгинат + Na2SO4
 Гел
При спазване на съотношението на 1 мерителна единица прах се прибавя 1 мерителна
ед.вода. Студената (под 21 С ) и топлата вода удължават и съотв. скъсяват времето на
гелиране. Необходимото количество отпеч.материал се поставя в гумена паничка и се
размесва с шпатула до пол.на хомогенна тестообр. смес. Времето за размесване
трябва стриктно да се спазва. При непълно размесване здравината на гела може да
намалее наполовина, съшото се пол. и при удължено размесване, тъй като се
разрушава образувания гел.
За снемането на отпечатъци се използват перфорирани или облепени с лейкопласт
лъжици. Според времето, за което масата еластифицира алгинатните отпечатъчни
маси се разделят на 2 типа:
1. Бързо еластифициращи- отпеч. маса преминава в съст.на гел за не по-малко от 1 мин.и
не повече от 2 мин.; времето за работа не трябва да бъде по-малко от 1 мин. и 15
секунди.
2. Нормално еластифициращи- времето за преминаване в гел е не по-малко от 2 мин. и не
повече от 4 мин. и 30 сек. Времето за работа е не по-малко от 2 мин.
Според степента на точност алгинатните отпеч.маси се разделят на 3 класа:
-Клас А – за инлеи и коронки и детайли до 25 micro м
-Клас B – за частични протези и детайли до 50 micro м
-Клас С – за диагностични модели и изработване на индивидуални лъжици
След гелирането отпечатъчната маса се снема, измива се от слюнката. Работния модел при
отливане с гипс се вадни веднага след втвърдяването на гипса, в противен случай е възможно
алгината да загуби вода и да изгуби еластичността си.Предимството на тези отпечатъчни маси
е че са евтини. Икономисва се време и се употребяват фабрични лъжици.Недостатъците са че
отпечатъкът трябва да се отлее до полвин час. Обемните дозировки са неточни.
Разработени са комбинации от съвместими агар-агарови и алгинатни отпечатъчни материали
за снемане на отпеч.за коронки и мостове. Такава е комбинацията Duoloid, при която около
зъбите се нанася агар-агаровият отпеч.материал и към протезното поле се притиска
отпеч.лъжица,напълнена с алгинатната отпеч.маса. Двата материала се свързват химически.
Тази комбинация се определя като хидроалгинатна.
Рецепта: натриев алгинат 15, калциев сулфат 16, цинков окис 4, калиево-титанов флуорид 3,
тринатриев фосфат 2, пълнители 60, оцветители, ароматни в-ва

Кондензационни силиконови отпечатъчни материали.

Силиконовите еластомери са полимерни съед., чиято главна верига е изградена от редуващи
се силициеви и кислородни йони (–Si–O–S–)n. Основната им съставка е линеен полисилоксан.
Според типа на р-цията на свързване силоконовите еластомери се разделят на
поликондензационни ( при р-цията на свързване се получава стр.продукт- алкохол) и
присъединителни (адитивни), нар. още винилополисилоксани. По природа силиконовите
отпеч.материали са хидрофобни и липофобни, т.е. обр. с водата големи контактни ъгли ( около
100) , което може да обясни обр.на шупли в гипсовите модели.

Освен като силикони от първа генерация поликондензационните силикони са известни като

силикони С. Поликонденз. силикони се предлагат в 4 разл. консистенции: тестообр.,
тестообразна мека, средна и течлива. При първите 2 консистенции основната съставка е в
кутии,а при останалите в туби. Катализиращата съставка е под формата на паста или на течност.
Основната съставка съдържа полидиметилсилоксан с високо молек. тегло и крайни
хидроксилни гр. За създаването на мрежеста структура се разчита на ортоалкилсиликата,който
понякога се добавя към катализатора. Катализ.съставка съдържа метални органични естери.
Определяща за свойствата на силиконите от първа генерация е поликондензационната рция.
При нея всяко свързване на две микромолек. е съпроводено с отделянето на продукт с ниско
молек.тегло (вода , а-ол) .
Поликонденз. силикони се свиват повече от присъединителните ( 0,23-0,6% след 24 ч) .
Бавното освобождаване на стр. продукт е причина за постоянното увеличаващо се свиване и за
това при тях се препоръчва отливане на отпечатъците до 30 мин. след снемането им.
Поликонденз. реакция може да продължи до 3 дни от момента на размесването и това също е
съпроводено от свиване на материала.
Предимства: Произвеждат се в повече консистенции. Бързо се втвърдяват. Относително
евтини.
Недостатъци: Имат незадоволителна обемна и линейна стабилност. Отпечатъците трябва да
се отлеят до 30 мин. след снемането им. Хидрофобността им затруднява снемането на точен
отпечатък от влажни повърхности. При ръчно размесване се получ. шупли. Времето за
обработка се съкращава при повишена температура и влажност.
Разработени са силикони с подобрена хидрофилност. Такъв в конденз.силикон Speedex. При
този силикон посредсрвом фабрична прекондензация се ограничава загубата на алкохола чрез
естерно превръщане при втвърдяването на материала. Снетите отпечатъци могат да бъдат
отлети до 7 дни. Хидрофилността е преодоляна чрез добавяне на повърхностно активни
съставки в течливия силикон, които намаляват контактните ъгли и улесняват снемането на
отпечатък от влажни повърхности.
За стоматолог.практика интерес представлява възможността да се комбинират
положителните качества на течливите и тестообр. конденз. силикони, производсво на
разл.фирми.
Рецепт: полидиметил-силоксан 60, магнезиев окис 22, бели сажди 18, оцветител, ментово
масло
Формули от лекция !

Адитивни силиконови отпечатъчни материали.

Силиконовите еластомери са полимерни съед., чиято главна верига е изградена от редуващи

се силициеви и кислородни йони (–Si–O–S–)n. Основната им съставка е линеен полисилоксан.
Според типа на р-цията на свързване силоконовите еластомери се разделят на
поликондензационни ( при р-цията на свързване се получава стр.продукт- алкохол) и
присъединителни (адитивни), нар. още винилополисилоксани. По природа силиконовите
отпеч.материали са хидрофобни и липофобни, т.е. обр. с водата големи контактни ъгли ( около
100) , което може да обясни обр.на шупли в гипсовите модели.
Освен като силикони от втора генерация адитивните силикони са известни като силикони А
или винилсилоксани. Адитивните силикони се предлагат в 5 консистенции: тестообр., тестообр.
мека, средна, течлива и изкл. течлива. При първите две консистенции основата и катализатора
са в кутии, а при останалите в туби. Двете съставки са в равни по обем количества. Основните
съставки на адитивните силикони са силоксани с високо молек. тегло и крайни винилови ( -
SiCH=CH) и водородни групи (-H-Si-). При размесването на равни количества от двата
силиконови приполимера се предизвиква адитивна полимеризационна р-я в присъствието на
платинов катализатор. (хлороплатинена к-на H2PtCl6):
~ – Si – CH = CH2 + H – Si – ~ → ~ – Si – CH2 – CH2 – Si – ~
За да се удължи манипулативното време на адитивните силикони, се произвеждат
забавители и обратно. Някои от течливите консистенции за работа с изтласкващ пистолет са
със скъсено време за обработка и втвърдяване за да се икономиса време.
 При полимеризац. р-я на адитивните силикони се отделя водород,от който могат да се
получат шупли при непосредственото отливане на гипсовия модел . За да се абсорбира
водородът, в някои продукти се прибавят платина или паладий.
Предимства: Имат голяма линейна и обемна стабилност. Те са много еластични и в
найголяма степен се възстановяват след деформацията. Съвместими са с разл.типове моделни
материали , могат да се електронапластяват.
Първоначално произведените продукти от тази гр. са били хидрофобни. След добавянето на
повърхностно активни съставки са създаден адитивни силикони с подобрени хидрофилни свва.
Недостатъци: Скъпи са. По-твърди от кондензационните.
Тиоколови отпечатъчни материали.

Основната съставка на тиоловите отпечатъчни материали (полисулфидните каучуци) е

полисуфиден полимер с ниско молек.тегло и крайна меркаптанова гр.(-SH). Крайните
радикали на тиоколите са твърде активни и при окисление се получава необратима
полимеризационна р-ция . Катализиращата паста съдържа оловен диоксид (30 %) или
меден хидроокис,сяра ( 1-4%), пълнители и пластификатори.
При полимериз.процес отделните меркаптанови гр.се свързват помежду си чрез
оловния диоксид,при което се пол.полимерен продукт (тиоколов каучук) и вторичен
продукт с ниско молек.тегло (вода) :

~ – SH + O = Pb = O + HS – ~
~ – S–S – ~ + PbO + H2O
Предлагат се в опаковки от 2 туби и хартиени блокчета, в/у които се смесват основната
субстанция ( тиокол А, TiO2, цинков сулфат, меден карбонат- бяла паста) и
катализаторът (оловен пероксид, дибутил, диоктил фталат, смесени със сяра и масло-
кафява паста). Предлагат се в 3 консистенции- гъста, средна, рядка. Препоръваното
време за смесване е 45 сек. и трябва да се постигне хомогенен цвят и консистенция.
Повишената температура и влажност ускоряват полимеризационния процес.
Полимериз.продължава и след снемането на отпечатъка от устата – до 24ч. Затова се
препоръчва отпечатъкът да се отлее след 15-30 мин. за да се освободят еластичните
деформации, но не и по-късно от 60 мин. Повторно отлелите модели не са така точни.
Свиването след 24-96 часа при леснотечливите консистенции е 0,75-1 %, а при гъстите
– 0,5-0,7%.
Предимства: Продължително манипулативно време – 2-6 мин. Приемлива цена и
висока еластичност.
Недостатъци: Хидрофобни. Дълго манипулативно време (понякога) . Неприятна
миризма.

Бяла паста: полисулфиден каучук 78, калциев сулфат 12, цинков окис 5, олеинова киселина 5
Кафява паста: оловен двуокис 77, рициново масло 17, сяра 3,5, какаово масло 2, оцветител
0,5

Полиетерни гуми.

Полиетерните отп материали се предлагат в две туби, съдържащи основната и

катализиращата съставка. С разработването на изтласкващите пистолети и на
специално устройство за размесването им се предлагат в стандартни контейнери.
Едната туба или контейнер съдържа пластичен полимер, който притежава етилен
иминни крайни групи. Другите съставки са пълнители и пластификатори. Втората паста
съдържа катализатор- ароматен естер на сулфоновата к-на и пълнители. Опр.
количества от двете пасти се размесват върху хартиено блокче . При смесването се
провокира йонна полимеризационна р-ция чрез разкъсването на етилен-иминните гр.
и свързването им и така се обр. полимерните вериги.
Обемното свиване е около 0,25-0,28 и завършва напълно след 2 часа. Тъй като
полиетерите съдържат вода препоръчително оптечатъците да се съхраняват във
влажна среда , а също и на директна слънчева светлина. Модулът на еластичност на
полиетерите е най-голям от този на останалите еластични отпечатъчни материали, с
което се затруднява снемането на отпечатъци от силно ретенц.зони.
Ароматните естери на сулфоновата к-на предизвикват възпаления на кожата. В
последните години са разработени светлиннополимеризиращи полиетерни
отпечатъчни материали. По-редките консистенции се предлагат в черни ,
непропускащи светлината спринцовки, а по-гъстите в туби. Те се активират с халогенна
(синя) светлина и се поставят в/у протезното поле с пропускащи светлината лъжици.
Предимства: Хидрофилни по природа с голяма линейна и обемна стабилност.Теченето
им е най-малко.
Недостатъци: Цената им. Съкратено манипулативно време. Склонни към имбибиция и
с това дезинфекцията им е затруднена. Имат по-висока твърдост.

Грешки при обработването и съхраняването на отпечатъчните

материали и на снетите отпечатъци.

Всички съставки,които съдържат калай или сяра имат инхибиращ ефект върху
съдържащия платина катализатор на адитивните силикони. В това отношение дори
замърсяването с катализатора на кондензац.силикони може да се окаже фатално за 1
адитивен силикон. По-практично би било отпечатъчните материали да се размесват
върху хартиени блокчета (не върху стъклени плочки) , за да се избегнат възможните
замърсявания.
Ако смесването на адитивните силикони се осъщ. с ръкавици е възможно да се забави
еластифицирането им. Латексовите ръкавици притежават инхибиращ ефект, но не и
винилхлоридните. Доказано е ,че размесването с ръкавици от естествен каучук (латекс)
еластифиц. на адитивните силикони може да се забави 2-24 седмици. Проучвания
показват,че в учасъците (зъбни пънчета,лигавица) докосвани с латексови ръкавици ,се
забавя еластифиц. на винилсилоксаните. Инхибиращото им действие може да бъде
намалено след измиването им с вода и сапун.
Масовата употреба на латексови ръкавици може да предизвика различни по сила
алергични р-ции при някои хора.Реакциите на непоносимост могат да бъдат
непосредствени или забавени. Счита се ,че при пациенти със спина бифида и с
урогенитални аномалии опасността от развитието на силни р-ции към латексовите
ръкавици е най-голяма.
Най-често срещаните грешки в отпечатъчната техника са свързани с недостатъчното
или забавено размесване на отпеч.материал.
Като критерий за задоволително размесване се приема хомогенният цвят на
полученият продукт. При някои кондензац.силикони течният конденз. е безцветен,а
при др. разликата в цветовете на основната и катализираща съставка не са толкова
изразени и това затруднява зрителня контрол. Проучвания показват,че при изкл. точно
дозиране се наблюдават големи различия в качествата на размесения продукт. Като
показател за протичането на полимеризация на силиконите и с това и на
размесването,като негов пусков момент,се използва твърдостта на силиконите.
Подходящ за тази цел е апаратът на Shore. За целта от всеки размесен тестообразен
силикон за отпечатък се взема малко количество. Резултатите показват,че при
правилна дозировка качествата на размесения продукт и с това на отпечатъка се
влияят от начина на размесването.
Ръчното размесване на силиконите е силно зависимо от навиците и концентрацията на
практикуващия. Водещо при него би трябвало да бъде правилото,че за опр.време за
размесване (35-40 с ) трябва да се извършат колкото се може повече и по-интензивни
размесващи движения.
Друг извод, който може да се направи чрез твърдомера по отношение на ръчното
размесване е ,че крайният продукт не е съвсем хомогенен. Това още веднъж показва
необходимостта от насочено и активно размесване на основната и на катализиращата
съставка в рамките на предвиденото време.

Стоматологични восъци.

Спрямо восъците в стоматолог.практика се предявяват следните изисквания:

1. Да бъдат еднородни, без примеси.
2. Да са безвредни.
3. Да са твърди, но не и крехки.
4. Да са пластични при затопляне и леко да се обработват.
5. Да не лепнат по ръцете, инструментите и моделите.
6. Лепливите восъци да се свързват добре с отделните фрагменти.
7. Да не променят обема си при разл.температурни обработки.
8. Да се мокрят добре от огнеупорната маса.
9. Компонентите им да не взаимодействат с компонентите на огнеупорната маса.
10. Моделните восъци трябва да имат нисък вискозитет, добра тънколивкост, и да
се отделят лесно от отливната форма.
11. Да не увреждат огнеупорната маса.
12. Да изгарят без остатък.
Съставът и количеството на восъчните препарати се опр. от технолог.режим при
изработването на различните зъбни протези. При изработването на метални
конструкции се прилага технология, при която восъкът се изгаря, докато при
пластмасовите протези восъкът се измива. Восъците са аморфни в-ва и при ниска
температура променят своето агрегатно състояние (имат ниска т.на топене). Те
притежават висок коеф.на свиване и разширение- до 4,5 %. За това в
стоматолог.практика са необходими восъци с различна твърдост и разл.точка на
топене.
 Стоматолог.восъци се делят на две групи: отпечатъчни и моделажни. Отпечатъчните
восъци се използват предимно в стоматолог.кабинет, докато моделажните намират
приложение в зъботехн.лаборатория за моделиране на плакови протези, коронки,
мостове и др.
Розов восък (плаков восък). Използва се под формата на розово-червени
правоъгълни плаки. Компонентите на розовия восък рядко се променят, но тяхното
съотношение варира , в което се променят в желана посока техните пластични св-ва.
Неговата т.на топене варира от 52 С до над 60 С. Основната съставка на розовият восък
е парафинът (78-90 %) , след него е церезинът ( 8-10%) или понякога се използва
пчелен восък (4-22%) и оцветители. Розовият восък при стайна температура и при
директна сл.светлина се деформира и пластифицира.
Ланцетен (пръчковиден) восък. Оцветен е различно в зависимост от
предназначението си:
1. Бял восък- под формата на пръчки предназначени за изработване на протезни
конструкции, които ще се изработват от бяла или безцветна пластмаса. Т.на топене от
60 С до 80 С. Примерен състав: парафин 94%, церезин 4% , пчелен восък 2%.
2. Син и зелен восък- предназначени за моделиране на протезни конструкции,които ще
се изработват от метални сплави. Различното им оцветяване е заради разликата в
т.им на топене. По състав са близки, но синият восък е по-твърда модификация,
предназначена за летния сезон –т. на топене над 60 С. Зеленият е предназначен за
зимния сезон- т.на топене 60 С. Изискване към тези восъци е да изгарят с малък
коефициент на пепелен остатък.
3. Леплив восък- използва се за залепване на гипсови фрагменти , за фиксиране на
оклузални валове, за неподвижно свързване на метални части, които подлежат на
опаковане или припояване. Основни негови компоненти са : колофониум, пчелен
восък , дамарова смола, монтанов восък и др. Точката на топене на разл.
прескрипции варира от 70-85 С. Той е твърд с известна крехкост. Постоянен
компонент при лепливите восъци е колофонът. Той им придава слепващи качества и
увеличава твърдостта им . Пчелният восък подобрява пластичността, а дамаровата
смола- еластичността.
4. Профилни восъци- за нуждите на моделното леене се използват готови восъчни
елементи като : куки, бюгели, плътни плаки, мрежовидни плаки , разл. восъчни
щифтове и елементи. За неснемаемите протези се изработват восъчни
полуфабрикати като: коронки, членове на мостово тяло, разл. восъчни елементи за
металокерамично протезиране и др. Съставът им е подобен на ланцетните восъци.
Към тях основното изискване е да изгарят без остатък, да са пластични и да имат
ниска т.на топене.

Свойства на восъчните смеси.

Линейното свиване при втвърдяване и охлаждане , както и разширението при

загряване, са важни показатели.При восъчните смеси тези показатели показват
неблагоприятни стойности. При охлаждане от 36 С до 20 С се установяват
линейни свивания ,достигащи до 2,3% , а при охлаждане от 51 С до 20 С – до 4,5%.
Според структурата си восъците заемат средно положение между аморфните и
кристални в-ва. Св-вото им пълзене ги приближава до аморфните тела, а св-вото
течене- до кристалните. При повишаване на температурата свойството пълзене се
проявява с деформиране на восъчните тела, а теченето- със засилване на тази
деформация даже и при минимални натоварвания.
Температурата на топене и твърдостта на восъците са в пряка зависимост от
структурата, състава и св-вата на отделните компоненти. Тези св-ва зависят от средната
дължина на молек.вериги: колкото е по-къса веригата, толкова са по-ниски темп.на
топене и твърдостта.
Коеф. на обемно разширение на восъка и смолата е различен. При восъците се
наблюдава голям коефициент на разширение , което е в пряка зависимост от
темп.интервал. За да се намали коеф.на разширение и на свиване, е необходимо
восъчните материали при обработването им да се загряват при възможно най-ниски
температури. Топл.разширение на восъците е най-голямо между 20-50 С. Вследствие
на различната им топлопроводимост в разл.зони се проявяват последователно
различни разширения и се зараждат хаотични вътрешни напрежения. За да се намали
големият коеф. на разширение и свиване , при изготвяне на стоматолог.восъци се
прибавят компоненти с разл.структура. Най-малки изменения показват синтетичните и
растителните восъчни материали . Поради тази причина те се използват за
изработване на моделажни восъци , предназначени за коронки и микропротези.
Восъчните материали, които се използват за моделаж на протезни конструкции и ще
бъдат заменени с метални сплави трябва да изгарят без или с минимален остатък.
Допуска се пепелен остатък най-много до 0,5%.
При загряване на стоматолог.восъци при разл. температурни стойности в тях се
създават вътрешни напрежения, поради това че структурата на восъците е кристална и
аморфна. Стр. на восъците до 37 С е кристалоподобна , а над 50 С е аморфна. В
темп.интервал от 37-50 С не се създават вътрешни напрежения. При пластифициране
на восъчна пръчка,огъната и поставена в съд с топла вода в темп.интервал под 37 С, тя
започва да променя първоначалната си форма, стремейки да заеме изходното си
положение. Ако деформирана пръчка се потопи в студена вода тя фиксира формата си.
Ако деформацията е извършена в интервала на кристализационния процес ,
вътр.напреж. не се създават,защото кристалната стр. на повечето восъци се създава в
темп.интервал 37-52 С.
Пълзенето е св-во на аморфните в-ва да се деформират по действие на собствената си
маса при стайна температура. Това се дължи на славите индивидуални сили на
притегляне,които притежават тези в-ва.
При теченето на восъците не настъпват стр. промени и поради това не се създават
вътр.напреж. Огъването (теченето) е правопропорционално на температурата на
околната среда (стайна температура) и на собствената маса на восъка.

Минерален гипс. Технически гипс.

Минерален гипс. Гипсът спада към лабораторните стоматолог.материали,но до

скоро се е използвал и като отпечатъчен материал. Минералният гипс се намира в
природата в 2 модификации:
-калциев двухидрат-CaSO4, 2H2O; -калциев
анхидрит- CaSO4.
 Калциевият двухидрат обр. големи скални маси,нар. гипсов камък. В зависимост от
примесите има различен цвят- от чисто бял до бял с жълтеникав или червеникав
оттенък. Двухидратът се среща в следните разновидности:
• Отделни големи кристали-мариено стъкло;
• Лещи с големина до 50 мм;
• Зърнисти кристали с големина, плътност и бял цвят, нар. „албъстър-гипс“;
• Порфирен гипс- отделните кристали имат форма на влакна;
Двухидр. модификация кристализира в моноклинна с-ма. Често кристалите на
двухидр. Са слепени по двойки, нар. кристали близнаци, като единия край на
кристалите има форма на лястовича опашка.
Калциевият анхидрит представлява безводна модификация,която кристализира в
ромбична с-ма.Той се среша под пластовете от каменна сол. Приема се ,че тази
модификация се е образувала от изпаренията на солеви езера или от оттичането на
подземни води. В природата калциевият сулфат се намира в р-рено състояние в
сладките и морски води. При загряване на водата той се утаява като котлен камък
заедно с калциев бикарбонат.
Калциевият двухидрат притежава 2 молек. кристална вода. При загряване на този
гипс водата се изпарява и кристалът преминава от моноклинна в ромбична кристална
форма. Специф. Му тегло е 2,3 , а твърдостта по Моос е 2. Анхидридът има по-голяма
плътност и специф. Тегло 2,9-3, а твърдостта му по Моос е 3,5/
Двухидратът е неразтворим в алкохол. Във вода се разтваря твърде малко.
Прибавянето на различни соли и к-ни значително увеличава р-римостта му. Това се
обяснява с обр.на двойни соли и комплексни съеднинения.
Технически гипс. Получава се от минералът гипс (гипсов камък). Изкопаните гипсови
блокове се сортират, почистват и надробяват на късове с машини, а след това се
изпичат в шахтови пещи.Изпеченият гипс се смила фино в топкови мелници и служи за
изходем матеирал за полу1аване на разл. видове технически и медицински гипсове.
При печенето на гипса част от кристалната вода се отделя и двухидратът се превръща
в полухидрат:

В зависимост от температурата и налягането при изпичането се получават две

модификации: α и β полухидрати.
α- полухидратът се получава като чисти гипсови кристали при загряване на
двухидрата в автоклав при температура 117-123 С в продълж.на няколко часа. Под
влияние на температурата и налягането гипсът променя кристалната си структура и се
превръща в алфа-полухидр. С дребнозърнеста орторомбична кристална структура.
Използва се при създаване на твърди гипсови композити.
Β-полухидратът се получ. при печене на двухидрата при нормално амосф.налягане
(760 mm Hg).Промени,които претърпява при изпичането:
1. При загряване от 107 С нагоре двухидр. Губи 1,5 молек.вода. Тази форма
представлява β-полухидр. И е стабилна до 170 С :
 2.При загряване от 170 до 200 С полухидратът загубва и останалата вода и се
превръща в р-рим анхидрид:

3.При загр. от 200 до 400 С разтворимият анхидрид постепенно преминава в

неразтворим:

4. При загряване от 400 до 700 С се пол.анхидрид , който разбъркан с вода не се

втвърдява:
5.При загряване от 700 до 1000 С гипсът преминава в зърнеста модификация.
Разбъркан с вода той се втвърдява бавно, но добива голяма якост.

На пазара се срещат следните видове гипс:

1.Обикновен (щурков) гипс- за строителни цели; получава се при изпичане м/у 160-180
С.
2.Моделен,зъботехнически,медицински,алабастър гипс- пол. се при изпичане м/у 180-
200 С.
3.Хидравличен (естрих) гипс- печене м/у 750-1000 С.

Уравнения от 201 стр. !!!

Гипс за стоматологични цели-видове. Втвърдяване на гипса.

За стоматолог.цели се използват 3 вида гипс: обикновен, твърд и розов.

Обикновен зъботехнически гипс. Използва се при отливане на работни модели,при
опаковане на протезите в кювети,като свързващо в-во за гипсови бинтове. Той
представлява бета-полухидрат на калциевия сулфат. Съдържа още 6-8% суров гипс, 3-
5% бързо втвърдяващ се гипс, разл.количества мъртвопечен гипс, малко карбонати и
др.примеси. Представлява бял хигроскопичен прах,пресят през сито и със
съпротивление на опън най-малко 8 кг/см3 24 часа след втвърдяването.
Твърди гипсове. Получават се, като се използва α-полухидратът или като се подобрят
механичните св-ва на β-полухидрата.Бета-полухидрата може да се подобри по следите
2 начина:
-чрез запълване на междукристалните пространства с различни в-ва; -
чрез втвърдяването на гипсовата повърхост по химичен път; Мраморен
гипс.Пол. се от 5 части гипс и 1 част боракс.
Париан гипс. Пол. се като към 8% воден р-р на стипца се прибавя необходимото
количество бета-полухидрат.
Тези два вида гипс се получават, като след втвърдяването на гипсовата каша , твърдте
гипсови късове се опичат в пещи., след което се смилат и пресоват. Увеличаването на
твърдостта на горепосочените гипсове се дължи на това,че споменатите втвърдители
поемат излишната вода и изкристализират между гипсовите кристали. По този начин
те увеличават плътността и твърдостта му. Ако такъв гипс бъде намокрен, той ще
загуби твърдостта си, защото кристалите на втвърдителите се разтварят.
Втвърдяването на гипсовата повърхност по химичен начин се извършва чрез
превръщане на калциевия сулфат в по-твърди калциеви съединения. Такъв начин е
обработването с калциев дихлорид. Друг р-р, който се използва е бариева основа или
някаква бариева сол.
Истински твърди гипсове се получават от алфа-модификацията на полухидрата. Те
притежават високо насипно тегло- 100 мл вода се насища с повече от 250г гипс на прах.
Неговата якост на опън е над 10 кг/см3. Използва се за модели,при които се пресова
пластмаса-при моделно лети частични протези,в ортодонтията и др.
Розов гипс. Състав:
1. Бета- полухидрат;
2. Ускорители на втвърдяването – K2SO4 и NaCl;
3. Пълнители- талк, каолин, креда и др. улесняват счупването на гипса в устата на
пациента;
4. Оцветители- ализарин—S, судан-G и др.
5. Ароматни в-ва- ментово масло;
В миналото розовият гипс е бил използван за отпеч.материал.
Размесване на гипсово брашно. За да се превърне полухидратът в хидрат е
необходимо на 100 гр. гипс да се добавя 18,6 мл вода. С това съотнош. гипс/вода не
може да се работи,защото не се получава пластична гипсова каша. В практиката се
използва техническото съотнош. гипс/вода,което е 100 гр. гипс към 40-50 см 3 вода
(2:1). Получ.гипсова каша е пластична и притежава намален вискозитет. Размесването
на гипса с водата се извършва в гумена паничка, като първо се налива необходимото
колич. вода ,а след това върху нея се поръсва на отделни порции гипс съобразно с
насипната проба ( необходимото количество гипс , което може да се овлажни от 100
см3 вода,така че да не остане излишно количество вода или гипсов прах; колкото
повече гипсов прах се овлажнява от посоченото кол. вода,толкова по-голяма е
неговата насипна проба.

Втвърдяване на гипса.
Този процес не е още напълно изяснен.Относно механизма на втвърдяване на гипса
се приемат две теории: кристална и колоидна. Втвърдяването на гипса днес се
възприема като един сложен физико-химичен процес. При размесването на гипса с
водата започва хим.р- я, при която полухидратът се превръща в двухидрат.
Размесени във вода , полухидратът, анхидридът, мъртво печеният гипс и др.
разновидности на гипса обр. наситен р-р. Те поемат необходимото колич. вода и се
превръщат в друхидр. , който се утаява. Останалата свободна вода отново се поглъща
от полухидр. И се превръща в наситен р-р. Р-цията е екзотермична и температурата се
повишава с 20-30 С. Тя продължава докато се изчерпят или водата , или анхидридът и
полухидратът. Едновременно с това в р-ра се образуват първите кристални зародиши
от калциев сулфат, които бързо нарастват. Постепенно цялата маса кристализира и се
втвърдява.
Процесът на втвърдяване на гипса се контролира с регистр. на 2 момента- начало и
край.Крайният момент настъпва когато:
1. Гипсовата каша изгубва гланцовата си повърхност и става матова;
 2. Кашата се втвърдява така,че стрита между пръстите се рони без да се размазва;
3. Втвърдената гипсова каша се чупи със звук и запазва ръбовете си;
4. В процеса на втвърдяване гипсовата каша повишава температурата си;
5. С помощта на игла на Викат или Джилмор се установява крайният момент на
втвърдяване,когато тя не потъва в гипсовата каша.
Фактори,влияещи на скоростта на втввърдяване на гипса:
1. Естествени примеси- каолин, кварц, метални окиси и др. минерали намаляват скоростта
на втвърдяване и твърдостта на гипса.
2. Едрина на гипса- колкото гипсът е по-фино смлян, толкова по-бързо се втвърдява;
3. Влажност на гипсовия прах- забавя втвърдяването,по повърхностния слой на праха се
обр. калциев двухидрат,а в сърцевината на гипсовата прашинка калциевият полухидрат
се запазва;
4. Съотнош. гипс/вода- увеличеното количество вода забавя скоростта на втвърдяването;
5. Температура на водата- ледената или гореща вода забавят процеса на втвърдяването;
6. Времетраене и енергичност на разбъркване- удълж.време на размесване скъсява
процеса на втвърдяване,а също и бързината, с която се бърка гипсовата каша.
7. Упражненият натиск при разбъркване на гипса ускорява процеса;
8. Изкуствени примеси-прибавянето им води до ускоряване или забавяне на
втвърдяването:
а. ускорители: соли(амониев сулф, среб нитрат, калиев хлорид), к-ни (азотна,солна,
сярна);
б. забавящи катализатори: соли(натриев карб, боракс), к-ни (борова, винена, карболова),
основи (натриева) , колоиди, др. хим.съед. ( ацетон, глицерин, алкохоли ,захари и др.); -
готварска сол в- в концентр. 2-2,5% е ускорявящ катализатор, а в по-големи колич. е
забавител;
-калиев сулфат- 3,5-4% е ускорител, а в по-големи колич. е забавител.
Твърдостта на гипса зависи от:
1. Качеството на изходния продукт.
2. Съотнош. гипс/вода.
3. Влажността на гипсови прах.
При разбъркване на равни колич. гипс и вода се получава най-малко линейно
разширение – 0,007% . За да се съхрани добре гипсовият прах е необходимо той да се
постави в полиетиленови торби, метални или стъклени съдове и да не се бърка в него с
мокри инструменти и ръце.

Термопластични помощни материали.

Изработването на цели и частични снемаеми протези е труден и отговорен

процес.Технологията за изработване на една протеза преминава през различни
етапи.Успехът на изработването на протезната конструкция зависи изключително
много от добрия отпечатък ,от правилно определена централна оклузия и не на
последно мятсо ,от нареждането на изкуствените зъби.Тези манипулации са свързани
с изработването на индивидуални лъжици,оклузални валове и други.За тяхното
изпълнение се използват различни термопластични материали.Благодарение на тези
материали се елеминират всякакви деформации и неточности.Тези материали
намират прложение в протетичното протезиране,ортодонтията и лицево-челюстното
протезиране за изработване на базиса на оклузалните валове.
Базис плака-Използват се за основа на всички снемаеми протези.Върху плаката се
поставя восъчен оклузален вал,а в следващият етап върху нея се нареждат
изкуствените зъби.Базис плаките се изработват в две полуфабрикатни профилни
форми:трапецовидна-за горна челюст и подкововидна –за долна челюст.
Предлагат се в няколко големини от материал на шеллакова или пластмасова основа.
Шеллаковите базис плаки са направени от комбинация между
шеллак ,восъци,оцветители и пълнители.Основен компонент е
шеллакът ,представляващ пречистена смола с кафияв цвят ,при нагряване със
спиртна лампа тя лесно се пластифицира и преоформя въху гипсовия модел.
В устната кухина тези базис плаки не променят своята твърдост и не пластифицират.Те
са по твърди от различните восъчни композиции.
Пластмасови базис плаки-Изработват се от различни видове пластмасии
пластификатори.
Чрез различни комбинации от метакрилати,стироли,фталати,копали и други се
получават маси с необходимите за целта с-ва.Те притежават необходимата твърдост за
работа в устната кухина.
Индивидуалните лъжици изработени от различни пластмасови базис плаки улесняват
откриването на предварителните контакти.Местата ,където плаката притиска меките
тъкани лесно се забелязват ,тъй като лигавицата променя своя цвят-избледнява.
Тези плаки притежават с-вото остатъчна съпротивляемост,което е съществен
недостатък.
При преоформянето на пластмасовата базис плака в пластично състояние тя много
добре се адаптира към модела.След охлаждане вследствие на вътрешните
напрежения,краищата й се отделят от гипсовия модел.При невнимание това би довело
до грешки при изработване на снемаемите протезни
конструкции.Самополимеризиращите пластмаси се използват често за изработване на
индивидуални лъжици.Предпочитат се поради високите си механично-якостни
качества в сравнение с шеллаковите и останалите пластмасови базис плаки.

Основни огнеупорни материали.

Опаковъчните маси се използват за да запазят формата на моделираната от восък

(или друг моделен материал) протеза и да позволят нейното възпроизвеждане от
метална сплав (или керамика).
Те се предлагат под формата на прах, който се размесва с вода или специална
течност. С получената течлива смес се покриват (опаковат) макетите от бъдещата
протеза. След втвърдяването на огнеупорния материал той се загрява, при което
моделния материал се елиминира и се получава кухина, която е с формата на
моделираната конструкция.
Тази кухина се изпълва със стопената при висока температура сплав или
керамика.Следователно едно от основните качества на тези материали е те да
запазват формата си при висока температура т. е. да бъдат огнеупорни. Тъй като
тяхното основно предназначение е да запазват формата на прототипа от моделен
материал те се наричат още формовъчни маси. В стоматологичната практика у нас те се
наричат също така опаковъчни маси. Според предназначението им те могат да се
разделят на огнеупорни маси за леене, огнеупорни маси за пресоване и на
огнеупорни маси за припояване.
Разширение при втвърдяване – обемните или линейни промени в размерите на
огнеупорната маса, които се получават при химическите реакции, свързани с
втвърдяването й.
Начална здравина – здравината на огнеупорната маса, която се получава след
протичането на химическите реакции на втвърдяване при стайна температура, т. е.
преди загряването й.
Здравина след загряване – здравината на огнеупорната маса след нейното
загряване, за да изгори восъчния модел. Определя се с устойчивостта срещу счупване
при натоварване с триточков тест или огъване.
Муфа – в зъботехниката цилиндър, който придържа огнеупорната маса до нейното
втвърдяване, а понякога при материали с недостатъчна здравина, укрепва
огнеупорния материал при неговото загряване и при отливането на обекта.
Основното качество на опаковъчните маси е тяхната термична издръжливост или
огнеупорност, без което те не могат да запазят формата на опакованият обект. Ако
огнеупорността “е недостатъчна”, течният метал размеква или стопява част от онази
повърхност на масата, с която идва в съприкосновение. Свързва се с нея и по
повърхността на отливката се образува грапава мъчно отстранима кора, така
нареченият “термичен нагар”.
Тъй като стопените сплави при охлаждането им се свиват получената форма ще бъде
по-малка от тази на моделирата протеза и следователно неточна. За да се получат
точни отливки огнеупорния материал при загряване трябва да се разшири точно
толкова, че да отговори на разширението на сплавта. По този начин след охлаждането
конструкцията ще запази точните размери. Следователно при изборът на огнеупорна
маса за конкретна метална сплав трябва да се избере тази, която е с подходящо
разширение.
Опаковъчните материали са комбинация от прахообразни съставки с различни
свойства и предназначение. Задължителните съставки във всеки огнеупорен мателиал
са огнеупорните и свързващите материали.
Огнеупорни материали − общо наименование на материали, които не се повреждат
при загряване поне до 1500º С в чиста (окисляваща) атмосфера.
Кварц – нискотемпературна форма на силициев диоксид (Шарп)
Като огнеупорни материали в опаковъчните маси се използват основно две от
четирите алотропни форми на силициевият диоксид. Стопеният кварц и тридимитът
при загряване се разширяват недостатъчно, докато кристобалитът и кварцът се
разширяват значително. Сериозни промени в обема на трите от модификациите на
силициевия диоксид настъпват при промени в кристалната им структура. Най-значимо
разширение се наблюдава при кристобалита, когато той преминава от α в β
кристобалит. Температурният интервал, в който се наблюдава този преход е между
200-270о С.
Термично разширение – увеличение на размерите на втвърдената огнеупорна маса
при загряването й.
С практическа стойност е и разширението на кварца при преминаването му от α в β
форма. Промяната в кристалната решетка на кварца настъпва при 575 о С.
Бетамодификациите се наблюдават над преходните температури на конкретните
форми. Те са нестабилни и при охлаждане преминават в стабилните α-форми, което е
свързано с намаление на обема.
СВЪРЗВАЩИ ВЕЩЕСТВА-Според природата на свързващото вещество, опаковите
маси се определят като гипсови, фосфатни и силикатни.
Гипсът е свързващото вещество на огнеупорните материали с термична
издръжливост до 1000о С. От различните модификации на гипса се предпочита
αполухидратът в количество 30-35 %. Недостатък на гипсът като свързващо вещество е
обстоятелството, че при температури над 200о С, той започва да се свива. Най-изразено
е свиването на гипса при температури над 800о С .
Счита се, че причината за това свиване е разлагането на гипса, при което се отделя
серен диоксид и серен триоксид.
Тъй като калциевият сулфат започва да се разпада над 700о С, тази температура
се приема като максимална за загряването на гипсовите огнеупорни материали.
Гипсовите огнеупорни маси се препоръчват за отливане на златни сплави от І, ІІ
и ІІІ тип. Не се препоръчват за отливане на сплави с температура на топене над 1100о С.
Сплавите за металокерамика (благородни или неблагородни), чиято температура на
топене е по-висока от 1100 оС, могат да предизвикат разлагане на гипса по контактните
повърхности със стопената сплав. Отливките в тези случаи са с грапава повърхност т. е.
образува се термичен нагар. Включването на въздушни мехурчета в гипсовите
огнеупорни маси може да доведе до образуването на перлени дефекти по
повърхността на отливките. За да се намали включването на въздух при размесването
на гипсовата огнеупорна маса с водата, се спазва правилото прахът да се поставя във
водата.

• Огнеупорни материали с термоустойчивост до 1200гр: Гипсови(груби маси за

припояване, фини маси за отливане)
• С термоустойчивост над 1200гр: Фосфати(разместващи се с вода, със спец течност),
Силикати

Гипсови огнеупорни маси.

Маси за припояване. Нар. се още груби маси. Състоят се от 4 тегловни частици кварцов
пясък и 1 тегловна част гипс. Якостните качества на тези маси са намалени.
Повърхността им е груба. Разбъркват се с вода. При богатите на гипс опаковъчни маси
се получава напукване по време на загряването. Разширението на тези маси е
минимално 0,3-0,4 % . Разширението се увеличава, когато температурата на
използваната вода е 37- 39 С, при намалено колич. на водата и увеличено времетраене
на разбъркване.
• Фини маси за отливане на сребърно-калаеви сплави с т.на топене до 800 С. Състоят
се от:
-основен огнеупорен материал- кварцово или кристобалитно в-во 74-75%;
-свързващо в-во – гипс, 24-25%;
-термичен стабилизатор на разширението – натриев хлорид, 0,8-1%.
Над температура 120 С гипсът започва да се свива,но при наличието на натриев хлорид
в опаковъчната маса коеф.на терм. й свиване се ограничава. При използване на
алфаполухидрат колич.на водата е намалено, а това води до по-голямо разширение.
• Фини маси за отливане на благородни сплави. Една от най-широко използваните
опаковъчни маси за златни сплави у нас е Expadenta. Тази маса представлява
огнеупорен материал за леене на благородни стоматолог. сплави, които имат т.на
топене до 1200 С. Тя е създадена на основата на кристобалит, гипс и разл.метални
окиси и притежава високи технически параметри

Българска огнеупорна маса за златни сплави

Фосфатни огнеупорни маси

Те се използват при отливането на високотопимите сплави (кобалт-хромови сплави и

хромникелови стомани). Тези сплави притежават висока температура на топене, поради което
гипсът не може да се използва като свързващо вещество. Фосфатните огнеупорни маси се
делят на две групи. В първата огнеупорния прах се размесва с вода, а във втората - със
специална течност (фосфорна киселина).
Фосфатни маси, които се размесват с вода. Основните компоненти на този тип маси са
прахообразни модификации на силициев двуокис (кварцово или кристобалитово брашно).
Примерният им състав е следният: SiO2 - 78,5%; NH2PO4 - 8,5%; MgO - 9,5%; 3,5% - други
Съотношението между кварцовото и кристобалитовото брашно е строго фиксирано. С него се
peгулира топлинното разширение. Киселият амониев фосфат, който е разтворим във вода, се
явява като донор на фосфатни йони. Последните са способни да реагират с магнезиевия окис.
В резултат на това ce получава неразтворима утайка от амониево-магнезиев фосфат. В състава
на праха се прибавят редуциращи вещества - графит, въглен или колоидална мед (1—2%),
които се противопоставят на киселата среда във формата по време на леенето.
Свързване на огнеупорните частици. При размесването на праха с водата (за предпочитане
дестилирана) ортофосфорната (Н3РО4) и пирофосфорната (Н4РО7) киселина peагират с
металните и органичните йони и образуват фосфатни съединения. Последните са огнеупорни.
Реакцията протича в следния вид: разтворим кисел фосфат+алкално
съединение+вода=неразтворим фосфат
Алкалното съединение обикновено е окис, хидроокис, сол или силикат. Първоначалното
кристално свързване може да се представи в следния вид:
МgO+NH4.Н2РО4 +5Н2О=MgNH4PO4.6H20
Полученият магнезиево-амониев фосфат е нестабилен, но тази реакция на свързване е
екзотермична.
Структурата на фосфатните огнеупорни маси се оказва от съществено значение. Тя подлежи
на преценка на три етапа: преди свързването, след свързването и след нагряването.
Уточняването на големината и формата на частиците е крайно необходимо за преценка на
качеството на отливката. Финозърнистостта и формата на частиците определят пористостта на
огнеупорната маса. В една система еднаквостта на размерите на зърната гарантира порьозност
на нейната повърхност. Големината на огнеупорните частици не увеличава порьозността на
масата. Съотношението на огнеупорните частици към празното пространство между тях е както
следва:
-- при еднакъв размер на частиците празното пространство е 45% от общия обем;
— при два размера на частиците празното пространство е 25%; -- при три
размера на частиците празното пространство е 22%.
Параметри на топлинното разширение:
1.Размер на частиците на магнезиевия окис. Съставните части на свързващите вещества
(магнезиев окис и кисел амониев фосфат) представляват около 20% от масата на огнеупорния
материал. Количеството на реално образуваното свързващо вещество зависи от
дребнозърнистостта на магнезиевия окис. В химичната реакция участва само повърхността на
неговите зърна: колкото по-малки са зърната, толкова по-голямо ще е количеството на
образуваното свързващо вещество.
2. Упражнявани напрежения върху огнеупорната маса. Разширението на огнеупорната
маса се ограничава от металните отливни муфи. Това налага използване на разглобяеми
поливинилхлоридни муфи.
3. Възраст на огнеупорните маси. Ефектът на стареене на фосфатните огнеупорни частици
се изразява с чувствително намаляване на топлинното разширение.
4. Режим на загряване. Бързото загряване причинява по-голямо термично разширение,
но при този режим опасността от напукване на огнеупорната маса нараства.
5. Минерализатори. Примесите в огнеупорния материал играят роля на минерализатори,
които улесняват превръщането на кварца в кристобалит, а това се съпровожда от обемно
разширение. Това превръщане се благоприятства още от нивото на температурата,
дребнозърниността на кварца, естеството на катализаторите и състава на атмосферата вътре в
пещта.
Химични свойства. След поставяне в пещта под въздействие на температурата огнеупорната
отливна муфа става център на различни химични реакции между отделните й компоненти:
1. Свободната вода, погълната при размесването на огнеугорния прах, се изпарява при
температура 80-110°С: NH4MgPO4.6H2O=NH4MgPO4.H2O+5H2O хексахидратен фосфат
Монохидратен фосфат
2. Между 230-330гр фосфатът загубва свързаната вода и се превръща в дифосфат:
NH4MgPO4.H2O=Mg2P2O7+NH3+2H2O
Магнезиев пирофосфат
Амониевите соли изветряват. Образуваният пирофосфат е аморфен, но от 700гр нагоре
започва да кристализира.
3. Пирофосфатът реагира с магнезиевия окис и се образува неутрален фосфат:
Mg2P2O7+MgO=Mg3(PO4)2 – неутрален фосфат
Към тази група огнеупорни маси спадат: Wirovest, Law, Widerit, Rema, Silican и др. В някои от тях
участват и други допълнителни компоненти.
Роля на металните окиси. При производството на огнеупорните маси в тях обикновено се
въвеждат неголеми количества метални окиси. Едни от тях способстват превръщането на бета
и алфа кварц при загряване, но водят до значителни понижения на огнеупорността им. Други
осъществяват връзката между отделните компоненти на масата и повишават нейната
здравина. Най-широко използване калциевият окис – той понижава малко огнеупорността, но
придава здравина и пластичност на масата. Железните окиси подобряват гореспоменатата
връзка и увеличават здравината на масата. Присъствието на незначителни количества
алуминиев окис понижава огнеупорността на масата. С увеличаване на количеството на
титановия окис се повишава температурата на стопяване на кварца, т. е. огнеупорността на
масата се увеличава.
Фосфатни маси, които се размесват със специална течност. Този тип маси имат по-сложен
състав от първия тип.
Прахът се състои основно от кварцово или кристобалитово брашно, алуминиев хидрокис,
цинков окис и каолин. Течността е съставена от фосфорна киселина - 34,5%, магнезиев окис —
5,5% и вода - 60 %. Съотношението прах/течност (предписано от фирмата производител)
трябва да се спазва съвсем точно. След размесването между металните окиси от праха и
металните окиси от течността протича екзатермична реакция в продължение на 10—15 min. В
резултат се получават метални фосфати: силициев, алуминиев, цинков и магнезиев. Те
кристализират и обхващат огнеупорните частици. Употребата на огнеупорните фосфатни маси
от този втори тип постепенно се изостав, поради това че фосфатните маси с вода сполучливо ги
заместват.

Силикатни огнеупорни маси.

При тях свързващото вещество е силициев гел, който при загряването се превръща в
кристобалит (силициев диоксид). Както и при другите огнеупорни маси прахът е
съставен от фино смлени частички кристобалит, кварц или комбинация от тях. Към
прахът се добавя и 5% MgO.
Течността може да бъде готова, но по-често се получава от смесването на две или три
съставки. Основните съставки на течността са етилсиликат, вода, алкохол и солна
киселина, при чието смесване започва хидролиза и се получава колоидна суспензия
от полисилициева киселина.
Хидролиза – разлагане на вещество с вода или взаимодействие на положителните и
отрицателни йони на сол с хидроксилните и водородни йони, при което се образува
киселина или основа.
Тетраетилортосиликатът представлява безцветна течност, която при бавна хидролиза
образува силициева киселина и алкохол. При силно нагряване силициевата киселина
преминава в силициев диоксид.
Огнеупорният материал се размесва с получения гъст разтвор, при което се образува
гел на полисилициевата киселина, който като мрежа обхваща огнеупорните частички.
При стайна температура огнеупорната маса е все още мека и трошлива. За да се
втвърди тя се загрява при 150-200о С, при което тя се изсушава губейки вода и алкохол,
при което се втвърдява.Този процес е свързан със свиване, което се компенсира от
термичното разширяване на огнеупорния материал.
Втвърдяването на етилсиликатните маси е съпроводено със свиване от порядъка на
0,3-0,4 %. С тези огнеупорни маси може да се постигне термично разширение от 1,7 до
2,1 %. При загряване на 1150о С за половин час термичното разширение може да бъде
увеличено с 0,1-0,2 %.
Предимства: Възможност за предизвикване на високо и контролирано термично
разширение.
Недостатъци: Краткотрайна годност на размесената течност, която е склонна към
гелиране. По-малка здравина.

Технология на опаковането.Термична подготовка на отливните

форми.

Технология на опаковането- За да се отлее моделираната восъчна конструкция от

метална сплав тя трябва да се опакова в огнеупорна маса.Консистенцията на
огнеупорната каша трябва да бъде такава,че детайлно да покрие сложния восъчен
модел.Не трябва да бъде много гъста тъй като не отразява точно подробностите на
релефа.Използват се 3 начина на опаковане:
1. Директно опаковане-Преди да се пристъпи към опаковане е необходимо восъчния
модел да се потопи неколкократно в спирт със цел да се обезмасли и да се намали
повърхностното му напрежение.След като се избере подходящ по големина и ширина
отливен цилиндър (муфа) , се извършва проба докъде трябва да потъне восъчният
модел.Металната муфа се облепва от вътрешната страна с велпапе или с азбестова
хартия,за да се осигури свободно пространство за студено и термично разширение на
огнеупорната маса.Разбърква се необходимото количестжо огнеупорна каша,като строго
се спазва съотношението между прах и течност посочено от производителя.Муфата се
напълва догоре.С помощта на шпатула се почукват стените на муфата за да се даде
възможност на газовите мехурчета да изплуват на повърхността.С фина четка восъчния
модел се намазва внимателно с тънък слой от фината огнеупорна маса.След като на
повърхността на опаковъчната маса не се показват мехурчета,следва потапяне на
восъчната конструкция в муфата до белега поставен при изпробването й.Белегът
обикновено е восъчно топче.

2. Двойно опаковане (с ядка)-върху моделираната восъчна протеза се нанася опаковъчна

маса ,която се напудря с огнеупорен прах до сгъстяване на кашата.Отново се наслояват
каша и прах.Операцията се повтаря докато се образуват няколко пласта огнеупорна маса
върху восъчната протеза.По този начин се получава солидно покритие на модела от
огнеупорната каша.Този комплекс от восъчен модел,отливни и газоотвеждащи канали и
няколко слоя огнеупорна маса се нарича ядка! След втвърдяването на ядката нейната
повърхност леко се овлажнява с вода и се поставя в муфата.Изпълнена със същата
огнеупорна маса или с по-грубозърнеста. Може да се използва опаковъчна маса
състояща се от 3 тегловни чсти кварцов пясък и една тегловна част гипс.

3. Опаковане при моделно леене-Отпечатъкът от стоматологичния кабинет се отлива в

зъботехническа лаборатория от твърд гипс.След втвърдяването на гипсовата отливка се
извършват различни подготвителни манипулации.От подготвения модел се взема
отпечатък с дублираща еластична маса.След еластифицирането на отпечатъка,той се
изпълва с огнеупорна маса.Върху втвърдения модел от огнеупорна маса се моделира
восъчната конструкция.Така подготвените модел и конструкция се опаковат с огнеупорна
маса с помощта на муфи с готов отливен конус.За отливни щифтове и газоотвеждащи
 канали се използват специални профилни восъци.След втвърдяването на огнеупорната
маса се престъпва към термична обработка.

4. Термична подготовка на отливните форми- След опаковане на муфите огнеупорната

маса се оставя да се втвърди.Ако за отливни канали се използват метални щифтове е
необходимо да се оформи отливен конус под прав ъгъл в десет,петнайстата минута от
опаковането в зависимост от вида на опаковъчната маса.Металните щифтове се
освобождават от масата 30-45 минута.При използването на восъчни отливни щифтове и
готов формиращ конус тези манипулации не са необходими.Изпаряването на восъка
трябва да започне около 60 мин след опаковането при температура около 260-280
градуса.Подсушаването на муфата продължава докато престанат да излизат газове от
отливните отвори(20-30мин).След това муфите се поставят в програмирани електрични
пещи.Термичният режим на по нататъшната обработка зависи от качествата на
огнеупорната маса.

-гипсови огнеупорни маси-загряват се бавно до 480 градуса,където се постигат найвисоки

стойности на разширение на кварца или кристобалита.След това темп се покачва до 700
градуса и на тази темп се задържа 20 30 мин.
-фосфатни огнеупорни маси-Загряват се бавно от 800 до 850 градуса за 1 час.По
бързото им нагряване създава предпоставка за напукване,увреждане на някои
компоненти в огнеупорната маса ,което води до създаване на грубозърнеста повърхност.

-силикатни огнеупорни маси-не показват разширение при свързването даже леко се

свиват.Изсушаването се извършва на стайна темп за 1 ,2 часа.След това се нагряват до
980-1160 градуса за 30 мин.Топлинно разширение на тези маси започва още от 260
градуса и достига макс стойности от 1,7 – 2,1 % след 30 мин при 1160 градуса.

Правила за опаковане:

1.да се спазва строго съотношението между праха и водата посочено от производителя.

2.да се използва преварена или престояла вода ,а не прясна питейна вода.

3.разбъркването на огнеупорната маса да се извършва във вакуумбъркалка,а ако се

извършва ръчно времетраенето да се сведе до минимум.

4.Размесването на огнеупорната каша да се извършва само в една посока.При всяка

смяна на посоката в масата се вкл. много въздушни мехурчета.

5.на восъчният модел да се постави восъчно шнурче-с това се осигурява газоотвеждащ

канал.

6.восъчния модел да се почиства със спирт 15 мин преди опаковане.

7.вътрешността на металния цилиндър задължително да се подплатява с маншон от

мокър азбест .Това цели да улесни разширението.

8.Бавното загряване на муфата осигурява гладки стени на отливната форма загряването

да започне 30 мин след опаковането .

9.Металните сплави преди стопяването им да бъдат добре почистени от окиси и др.

 замърсители.

10.Стопилката да не се прегрява.

11.Топенето да се извършва с неутрален пламък.

12.Топителния процес да се извършва под прикритието на флюс.

Флюсове(деоксидатори) и антифлюсове
Флюсовете (деоксидаторите) пред- ставляват лабораторни химични вещест- ва, които
се използват при заваряване и спояване на металите и сплавите. Те са предназначени
да почистят и защитят припояваните и стопяваните повърхнос- ти от окисление.
Флюсовете понижават температурата на топене на шлака, намаля- ват повърхностното
напрежение и подобря- ватразливането на припоя. Металните повър- хности на
обектите, подложени на различни термични манипулации, трябва да бъдат по- крити с
флюс, за да се предотвратятокисли- телните процеси или да се разтворят вече об-
разуваните метални новообразования. При термични манипулации, при кои- то се
прилага пряко нагряване (чрез пла- мък), се образуват окиси, сулфиди, карби- ди,
сулфати, нитрати и др. Това зависи от околната среда, от източника на топлина и от
състава на металните обекти. Новобра- зуваните химични съединения влошават ка-
чествата на подложената на термична об- работка метална конструкция. Освен това
редица метали (сребро, паладий и др.) при- тежават способността да Поглъщат газове
в горещо състояние. Металните новообразо- вания се смесват със стопилката и стават
центрове на корозия, а това обстоятелство Понижава медико-биологичните и механич-
Но-якостните качества на металната проте- за. Металните повърхности, подложени на
припояване, също трябва да бъдат защите- НИС ПоМощта на флюсове, с което се
осигу- рява елиминирането на достьпа на кислород и други газове до тях. Един флюс
може да изпълни своето предназначение, когато при температура от 400-500°С
образува плът- на, жилава покривка върху термично обра- ботваните повърхности.

Бораксовия тип по Боянов: безводен боракс 55, ортоборова киселина 35, кварцово
брашно 10, вазелин - до паста
Флуориден тип: калиев флуорид 50-60, бораксова киселина 25-30, натриев карбонат 8-
10, бораксово стъкло 6-8
Калиев флуорид 42, борен анхидрит 35, калиев флуороборат 23

Байцване:
За златни сплави:
1. Солна киселина 32,1%, потапяне и завиране в продължение на 2-3 min.
2. Азотна киселина 20%, потапяне и завиране в продължение на 2-3 min.
3. Сярна киселина 10%, потапяне и завиране в продължение на 2-5 min.
4. Сярна киселина 50%, потапяне и завиране в продължение на 1-2 min. За хром-никелови
стомани и хром-кобалт-молибденови сплави: Разтвор на Бадер: солна кис 8ч, дестилирана
вода 8ч, азотна кис 1ч Разтвор на Шаргородский:
 - Реактив А: сярна кис 23, солна кис 27, дестилир вода
50
- Реактив В: солна кис 2, азотна кис 10, дестилирана
вода 88 За сребърно-паладиеви сплави:
Разтвор на Кампфе: оцетна кис 20% – 100ч, водороден прекис 30% - 200ч

За почистване на мет отливки от огнеупорни маси:

Реактив за златни сплави ни Иванов: флуороводородна киселина 85, солна кис 15
Реактив за кобалт-хром-молибденови сплави на Иванов: флуороводородна киселина 85,
азотна кис 15

Режещ ефект на въртящи се инструменти