Какво е значението на Именника на българските ханове за обосноваване на

легитимността на българската държава в противовес на византийския

ойкуменизъм?

Именникът на българските ханове, публикуван за пръв път през 1866г. от Андрей

Николаевич Попов, представлява най-старият исторически труд на
Средновековна България. Това е първият извор относно образуването на
Средновековна България, като се представят различни сведения за събития и
личности от родната история, закодирирайки ранното българско минало.

Досега данните за Средновековна България, представени във византийските

извори - ,,Хронография” на Теофан Изповедник и ,,Бревиарий” на патриарх
Никифор например, онагледяват значителните събития, довели до възникването
на българска държавност, и след това - до началото на 9в., но разкриват
разпространилата се представа, че България в само част от Византия -
вселенската империя, и и е подвластна. Византия се считала за законна
владетелка на териториите около р. Дунав, поради което нямала интерес спрямо
произхода и същността на българската държава, сформирала се впоследствие
върху тези византийски територии, поради което и не включва тези фактори,
смятани за незначителни, в своите съчинения.

Точно тук се появява и фундаменталното значение на Именника, който ни

предоставя уникални свидетелства за културната идентичност на прабългарската
общност, част от която се и преселва, заселява и създава българската държава в
Европейския Югоизток.

Чрез структурирането и систематизирането на миналото, по който начин се

изгражда ясната представа за историческа приемственост в българската нация,
се загатват определени причини на тяхната власт, които довеждат до нейното
преобразуване в държавна управление. По този начин хронистът представя
образуването на българската държава не като еднократен исторически акт, ами
като един комплексен процес, който с течение на времето се развива и
преминава през различни форми и процеси, обединени чрез родословието на
българските ханове.

Неизвестният съставител на Именника ни предоставя данни още за зараждането

и развитието на владетелската власт преди възникването на Стара Велика
България, чието време се обуславя с общата политическа действителност между
българи и хуни. Отразява периодите, в които българите се формират като
самостоятелен народ и се развиват като етническа общност - на епонима
Авитохол и епионима Ирник. Чрез тази периодизация се очертава участието на
българите в историята на хунската държава, дори българските владетели биват
представени като потомци на един от най-могъщите хунски владетели, което
подкрепя техните изисквания за приемственост на политическата независимост
на българския народ, завладял византийските територии на Дунав, и за
легитимирането на тяхната власт върху тези територии и завладените народи.
Авторът разкрива ранната българска история, която се превръща в неразривна
част от цялостната българска история, като се представя вековното
съществуване на рода Дуло и се обуславя произхода на владетелската власт на
българите от древни времена, следователно и на Дунавска България.
 При Гостун - наместник на българите, вуйчо на хан Кубрат, се създават
благоприятни предпоставки за появата на управленска власт. Постепенно се
разкрива и нейната еволюция. Ханската власт в Стара Велика България се
превръща в независима и утвърждава принципа на престолонаследството.

Утвърждава се идеята за древния корен на рода Дуло, което е друг исторически

аргумент в полза на защитата от хрониста теза за древния произход на
Дунавската българска държава.

Авторът неслучайно се опитва да очертае границите на Дунавска България,

като стига до изводи, които действително са сходни със сведения и в чужди
извори. С уточнение, че Исперих- Аспарух преминава ,,,оттам Дунава” се
реализира приемствеността от първите владетели от рода Дуло и хан Аспарух.
Осъществява се приемствеността между Стара Велика България и
новообразуваната Аспарухова държава, която се превръща в едно продължение
на българската държавна традиция.

Обосновават се законните права на българите над завладяната от тях дунавска

територия, която те отнемат от Византийската империя и не са част от нея, ами
съществуват самостоятелно, отделно.

Чрез своеобразната концепция на автора относно образуването на българската

държава като един продължителен процес дава отговор на същностния въпрос
за произхода на върховната власт, народа и територията на България и техния
характер.

Чрез този исторически извор с огромна документална и познавателна стойност,

стигаме до изводите ,че чрез него авторът превръща българите в исторически
народ и се създава една нагледна представа за древния произход на
българската държавна традиция и нейната приемственост в периода на времето.
Тази ханска хроника се превръща в способ, чрез които историческата традиция
се използва от държавната власт за обосноваване на нейните актуални
политически претенции. И в този случай дава доста силни аргументи в борбата й
срещу Византия и доказва законността на българската държавност като опозиция
на византийския ойкуменизъм. Дунавска България и нейният владетел са
представени като равностойни на Византийската империя, което е противно на
представите, изградени от Цариград, за българите като ,,варварски” придатък на
империята.