Основи на психологията

Доц. д-р Стоил Мавродиев

ВЪВЕДЕНИЕ
Мислители, философи, учени векове наред са търсили отговори на въпроси, свързани с
психиката - как възниква, кой орган е свързан с душата, какво става в мозъка и т.н.
На част от тези въпроси вече има отговор, други стоят като предизвикателство пред
съвременната психология.
Настоящия труд е опит да се вникне в същността на науката психология, да изясни нейната
„философия”, както и да се разгледат фундаментални категории като психика, съзнание, дейност и
др.
Целта на това издание е да служи на студентите и специалистите не само като въвеждане в
науката психология, но както показва и заглавието - да бъде една основа, теоретичен фундамент за
психологическото познание.
Опитали сме се да представим сложният и същевременно противоречив облик на
психологията, да вникнем в нейното минало, за да погледнем към бъдещето й.

АСПЕКТИ НА НАУЧНОТО И ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ

Науката е продукт на човешката дейност - на човешкия разум. Тя е резултат от потребността
човек да опознава света, който обективно съществува, както и самия себе си, което му отрежда
уникалната ролята на субект и обект.
Научното познание е система от възгледи, убеждения, знания, през които се пречупва нашето
възприемане на света и себе си, позволява ни да разбираме, да знаем и да се ориентираме. Тези
възгледи са изкристализирали през вековете и са плод на постиженията на поколенията преди нас.
Това познание е въплъщение на непокорния дух на човека, на неговия изначален стремеж към
знанието.
Научният подход се прилага към въпроси простиращи се от фундаменталния строеж на
материята до съществуването на живот след смъртта (Kuhn, T.S., 1962).
В този необятен диапазон се откроява психологическото познание, като първоосновата на
всяко друго знание.
Дж. Ройс твърди, че в психологията има два философски проблема, около които се струпват
останалите проблеми - проблемът за природата на човешките същества и философията на науката.
Ако човешкото .същество се разглежда като машина, което е в повечето случаи становището на
природните науки, то тогава обикновено следва детерминистично описание. От друга страна, ако
разглеждаме човека като екзистенциално същество, тогава обикновено се заема позицията за
свободната воля. Философията на науката разглежда природата на познанието, парадигмите, прави
анализ и оценката на теориите.
Според Т. Кун, който въвежда понятието „парадигма” в наукознанието, научното познание се
развива в резултат на натрупването на знания, а движението на научното познание се осъществява
посредством смяната на парадигмите. Под парадигма се разбира общоприето постижение на
мисълта, което за известно време дава моделни проблеми и решения на изследователите в дадена
наука.

www.spiralata.net 1
 Когато една парадигма се изменя, настъпват изменения в критериите определящи правилата,
както на избора на проблеми, така и на тяхното решаване (Кун). От своя страна новата парадигма
дава възможност на учените да получават нови средства за изследване, а също така и изучаването на
нови области. Въпреки, че светът не се изменя, с изменението на парадигмата, то учените след тези
изменения работят в друг свят. За И. Лакатош развитието на научното познание се обуславя от
характера на изследователската програма, която се изгражда в една или друга научна област, в един
или друг период от време (Динев В.).
Според Кун развитието на науките се дели на два етапа - предпарадигмален и парадигмален.
При предпарадигмалния период в една наука съществуват различни школи и гледни точки. При
по-зрелият етап (парадигмален) учените са съгласни по теоретичните и методологически зъпроси.
Науката се дефинира от обща парадигма.
Какво е положението с психологията? В кой стадии на развитие се намира? Отговорът на Кун
е, че психологията се намира в „предпарадигмален” стадий.
Според нас, психологията е уникална, много по-различна от всички останали науки и може би
ще е неправилно да се сравнява с тях по формални признаци. Да, наистина психологията не е
достигнала зрелостта на други науки, в нея има много школи, подходи, нагласи, противоречия, т.е.
тя все още е „много шарена”. Причините за това са две основни - първо психологията е
самостоятелна наука едва от 1879 г., т.е. тя е млада наука, и втората причина се крие в нейния
предмет, всъщност няма друга наука с по-сложен предмет от нашата. Именно тези факти я правят
толкова сложна и разнолика. Психологическото познание през вековете е синтезирало и запазило
различни модели, подходи и възгледи за душата. Единствената цел е била и си остава да се обясни и
разбере човекът - неговата психика и поведение.
В това движение се създават няколко изследователски програми (парадигми). От най-дълбока
древност е известна идеята за пневмата. По-късно, паралелно с нея, се заражда парадигмата за
божествения произход на човека. С появата на философските школи се създава
материалистическото причинно-следствено разбиране на човешката природа. Много по-късно,
когато с появата модерната философия се създава механистичната изследователска програма
създадена от Рене Декарт. Според нея моделите за обяснение в механиката са приложими и при
обяснение на човека. В резултат на това се формира механистичното гледище за човека - като „жив
автомат”, т.е. човекът се отъждествява с машините. По-късно бива осъзнато, че тази програма не
може да даде удовлетворяващи отговори за същността на човешката природа и психика и тя е
заменена с друга - антропо-психична. Създава се и „културно - историческа програма” или
парадигма, която разглежда човека като функция на историята и културата. На историческата сцена
идва и социологизаторска парадигма, свързвана с имената на Е. Дюркем, К. Маркс, Добинин и др.
Очевидно крайни са изказванията в тази програма, че човекът е надбиологично същество и пр. Тук
следва да отбележим приносът на Чарлз Дарвин, чийто идеи са в основата на новите парадигми -
етологията и социобиологията.
Векове наред философи и др. учени са се опитвали да отговорят на въпроса дали има
отношение между душата и тялото, какво е то. Част от мислителите са приемали, че психиката е
нефизическа, нетелесна цялост, тя не функционира задължително според същите закони, по които
действа материята. Следователно съществуването й логически позволява признаването на
възможностите на живот след смъртта, екстрасензориката и др. Бидейки нематериална и
нефизическа, психиката не може да се верифицира или изучава посредством входните данни от
физическите сетива. Тази нейна характеристика ражда проблема „душа - тяло”, за онези, които биха
изучавали човешкото поведение чрез емпирични методи. За разрешаването на този проблем са били
създадени три главни подхода: 1. Краен редукционизъм - психиката сама по себе си не съществува -
това е просто „етикет” за определено равнище на биологичното функциониране. Вторият подход се
опитва по някакъв начин да свърже качествено различните психика и тяло, като изучава психиката
посредством емпиричните познания за тялото. Третият подход не разглежда нито психиката, нито
тялото като независими цялости. Вместо това човешкото същество се разглежда като съставено от
психика и тяло, като и двете не могат да съществуват една без друга. Тази гледна точка се нарича
двоен аспект (М. Ройдер). В този ред на мисли, Динев (1993) посочва, че формираната от Ч. Дарвин
изследователска програма дава възможност да избягват крайни социологизаторски и
биологизаторски уклони, да се хвърли нова светлина към отношението човек - животно, което крие
перспективи при откриване корените на различни страни от нашето поведение. К. Кауцки развива и
прилага тази изследователска програма. Той казва: „човекът има нещастието да принадлежи

www.spiralata.net 2
едновременно на два свята: на веществения и на духовния; той е половин животно, половин ангел,
колебае се между злото и доброто”(цит. по Динев).
Кой знае?! Може пък това да не е нещастие, защо да не погледнем на този факт като на
предизвикателство пред човешкото същество, или просто като на реалност. Само когато един факт
се възприеме като даденост, без излишна емоционалност, може да се осмисли по-добре. Да, такава е
нашата природа! От тук пък се заражда една важна според мен парадигма - холистичният подход
към човека, т.е. човекът като „био-психо-социално същество”, като единство между душа, тяло и
околна среда.

СЛОЖНИЯТ ОБРАЗ НА ПСИХОЛОГИЯТА

Павел Александров (2005) отбелязва: За радост на нейните представители и привърженици и
за разочарование на нейните противници, психологията не е нито философска, нито социална, нито
естествена, нито техническа, нито педагогическа наука. Самостоятелен статут тя придобива още в
своята формална младост. По-нататък Александров цитира Юнг, който казва: „Дори понякога ми се
струва, че психологията не е разбрала нито мащабността на задачите си, нито объркващото и
сложно естество на своя предмет - психиката сама по себе си. Нейният предмет е умопобъркващ”.
И. Макарова (2004) обобщава, че от момента на своето възникване, психологията балансира
между наука, изкуство и вяра.
Нашата наука се опитва да обясни най-сложното явление. Аристотел в своя трактат „За
душата” пише, че това знание е най-възвишено и удивително”. А великия физик Айнщайн,
запознавайки се с опитите на големия психолог Жан Пиаже казал, че изучаването на физическите
проблеми са детска игра, в сравнение със загадката на психологията на детската игра.
П. Александров пише, че психологията е самостоятелна фундаментална наука, която има за
предмет едно еволюционно свойство на част от живата материя, наречено психика. В човека то е
конкретизирано до съзнателно и безсъзнателно, дълбоко свързано с развитието на обема и
съдържанието на понятието „душа”. В приблизително 126 годишното си автономно съществуване,
днес тази наука е пъстро съзвездие от школи, течения, направления, програми, теории, система от
обособили се самостоятелни „психологии”. Фром отбелязва: „... по същество психологията като
наука, загуби своя главен предмет - душата: тя остана да се занимава с механизмите, формирането
на реакциите, инстинктите, но заобикаля най-специфичните за човека феномени: любов, разум,
съвест, ценности. По-нататък авторът продължава: За съжаление хаосът е налице и единствената
разумна позиция е да се приемат критично и отговорно рационалните постижения на всяка школа
или течение, с цел да се отиде рано или късно към обединяваща психологическото мнение
теоретична система. ... Както някогашната, така и днешната психология няма своя Нютон или
Айнщайн, нито своя Дарвин, Менделеев или Галилей.... причината е в това, че психологията
притежава уникален предмет, който сериозно проблематизира методите за научно изследване, а
оттам и възможностите за достоверно познание.
Психиката и съзнанието са изключително сложен предмет за изследване. Психичното не може
да се пипне, не може да се помирише, не може да се вкуси, няма цвят, няма температура, нито пък
може да се измери. Наистина има измервания в психологията, но няма директно измерване на
психичното.... За психиката се казва, че е трагично невидима, за нея няма сетивно познание. За
психичното може само да се мисли.
Психиката в своята вътрешна синкретичност е ансамбъл от особености, които сътворяват
уникалността на човека. По своята интраиндивидуалност всеки човек е неповторим, един път
завинаги даден, невъзможно е да бъде повторен от някого нито в настоящето, нито в бъдещето.
Всяка психична проява е опосредствена от индивидуалността на човека. Така е и при животните.
Този факт усложнява неимоверно психологическото познание (История на психологията I част, П.
Александров).
А. Леонтиев (1975) изтъква, че опитите за ориентиране в методологичните проблеми на
психологическата наука винаги са били предизвикани от постоянната потребност от теоретически
жалони, без които конкретните изследвания неизбежно остават късогледи. Световната психология
се развива в условията на методологическа криза. Системата на психологическите знания получава
все нови и нови пукнатини, в които сякаш изчезва самият предмет на психологията.
Пренебрежението и скепсисът спрямо общата теория на психологията станаха преграда по пътя на
изследването на капиталните психологически проблеми. Психологът - изследовател, като се заема с
изучаването на конкретните въпроси, неизбежно продължава да се сблъсква с фундаменталните

www.spiralata.net 3
методологически проблеми на психологическата наука.
Сегашното състояние на психологията се характеризира с известен упадък на големите школи,
или по-точно с тяхната трансформация, концептуално многообразие, конкуриращи се постановки,
може би противоречивост, неяснота и хаотичност на гледащите я отвън.
Велина Топалова обобщава вижданията на видни психолози за състоянието на днешната
психология (в студията към „Основни идеи на съвременната психология’' на Т. Томашевски, 1989):
За Милтън Рокич психологията е „огромна, буйна, разклонена дисциплина”. Р. Зазо я определя като
„изключително широка и разнородна област, в която липсва единство поради нейния
полиморфизъм”. Р. Мейли счита, че „не е възможно да се направи глобална оценка на
психологията”. Н. Милър счита, че могат да се коментират само някои нейни части. X. Хекхаузен
казва: „аз едва имам представа за главните направления, школи и теории, камо ли да мога да ги
оценявам”. Н. Чомски отбелязва: „моята осведоменост за сегашните изследвания в психологията е
толкова непълна и ограничена, че би било почти нечестно да се опитвам да отговоря сериозно и
изчерпателно”. Според Топалова негативните преценки за състоянието на психологията са свързани
и с разочарования от методите на изследване. Тези оценки варират в континуум от умерени - до
краен критицизъм: X. Прошански не е доволен от съвременната психология, за Фр. Байрън е вложен
много труд, а е постигнат малък резултат. Д. Дийс я определя като „отчайваща”, за Лазарус е
„объркана и непостоянна”, Р. Кеутър я намира в „страхотно хаотично състояние”, а за Гилфорд е
дори „шизоидна”. Херцбърг я оприличава на панаир, на който може да се намери всичко.
Обстоятелството, че негативните и позитивните оценки се разпределят почти пропорционално
говори за това, че психологията е противоречива наука. За Розентал е едновременно прекалено
оптимистична - на равнището на големите теории, и прекалено песимистична, когато се отнася до
изследването на важни зависимости в действителния живот.
Науката (в т. ч. психологията) е продукт на човешкото съзнание, нашето познание е
субективно и ограничено. Пътят за преодоляването на тази „ограниченост” е един - активното
търсене на истината.
Психологията е наука в развитие. Тя е мотивирана от развитието на обществото и неговите
потребности, от постиженията на другите науки, от нуждите на хората. Няма област на познанието,
до която психологията да не се докосва, или по отношение на която да не изпълнява някаква
обяснителна и ориентираща роля.
Може би това я „обрича” на тази „парциалност”, която някои толкова критикуват. Богатство
на идеи, които притежава днешната психология не е нещо лошо. Друг е въпросът, че това я прави
сложна, противоречива, необозрима наука, но това е нейната „карма”. В психологията е представена
цялата вселена, цялото човешко познание и е невъзможно то да бъде отразено в една метатеория.
Стъпка по тъпка, нашата наука достига до нови хоризонти. И мисля, че можем да бъдем
оптимисти за нейното бъдеще. Тя е смела и трябва да сме доволни, че не се е стъписала пред
изследването на своя предмет. За своята кратка история е постигнала много. Психологията е
„обречена” да не бъде скучна, подредена, монотонна, еднотипна, точна. Тя е необятна и
всепоглъщаща. Веднъж посветил се на нея, човек трудно може да излезе от орбитата й, от мощната
й гравитация.

КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ ПОГЛЕД ВЪРХУ РАЗВИТИЕТО НА ПСИХОЛОГИЯТА

Развитие на психологията до обособяването й като самостоятелна наука.
Според Ебингхаус психологията има много дълго минало и кратка история. Много преди
психологията да стане самостоятелна наука са се създавали знания за психичното, но те не са
принадлежали на отделна наука, а са съществували в рамките на митологията, религиите,
философията и в науки като медицина и др.
Безписмени (примитивни) общества. Още от праисторически времена хората са се
занимавали с обучение на подрастващите, с внушаване на храброст у бойците, с психотерапия по
отношение на болните, с тълкуване на сънища. Изводите от тези практики както и всекидневното
наблюдение върху поведението на хората са се натрупвали във вид на психологически знания.
Нашите предци са се опитвали да обяснят духовната дейност, предполагайки, че в тялото на човека
е заключено друго същество; или, че вечер душата излиза и когато човек се събуди се връща.
За най-ранната човешка история антропологът сър Джеймс Фрейзър открива в повечето
древни общества група индивиди, открояващи се от останалите по своята дейност (специализация) -
това са магьосници, шамани и др. Тяхната роля е била да ръководят обществото, да го лекуват, да

www.spiralata.net 4
регулират отношенията между членовете му. Те са били ясновидци, билкари, лекари, но хора на
познанието, които са съхранявали и предавали на следващите поколения свещените митове и
знания. В тези общества е имало и други специализации - военни, жените са се занимавали с
отглеждането и възпитанието на децата. От тези времена са ни известни много ритуали, един от
които е инициацията.
Създава се анимизмът (лат. анима - душа). Това е акт на приписването на човешки
характеристики на неодушевени предмети или на растения и животни, които в действителност не
притежават такива качества. Например камъкът или дървото имат душа, и чувстват и мислят като
човек. Тези души имат особени сили - например влияят върху резултатите от лова. У първобитния
човек възниквали все повече и повече въпроси за света, в който живеел. Той се опитвал да си обясни
смяната на деня с нощта, на природни явления, мълнии и др. Но той се опитвал да си отговори и на
въпроси касаещи самия него: за преживяванията, за сънищата, за това какво ще стане с него след
смъртта. Тук търсим корените на табутата, правилата и ритуалите, които нашите предци са
създавали, за да се защитят от неизвестното.
Първоизточникът на понятието „психея”:
Сред племената получило разпространение представата за жизнена сила, която може да
приема форма на дъх, пушек, облак, сянка, образ или видение продължаваща съществуването си във
формата на сянка. Загубата на психея означавало прекратяване на земния живот. Една от
най-разпространените нейни форми било дишането (дъхът). В скалните рисунки се изобразявали
линии, идващи от носа и устата на хора и животни. Предполага се, че тази представа е съществувала
преди около 15 - 30 000 г. Думата “дух“ произлиза от дишам. Т.е. словото „психея” първоначално не
е означавало нещо неосезаемо или нефизическо и този термин не е имал ярко изразено
психологическо значение.
Много по-късно се появява древногръцкото значение на „психея” („душа”). Още по-късно -
през средновековието се създава и утвърждава понятието „психология”.
Психологическата мисъл на древния изток.
Няколко хилядолетия преди Новата ера на изток се създали велики цивилизации - Египетска,
Китайска, Индийска и др. В тях се зародили идеите, детерминиращи научното познание. Макар да
са били свързани с религията, мнозинството от тях преминали към рационално обсъждане на
основните въпроси на човешкото съществуване и неговото отношение към света. База на тези идеи
било доброто ниво на материалната култура, която способствала появата на класовото разслоение
на обществото и възникването на робовладелските държави. От тогава датират първите учения за
темпераментите. Те изразяват разбирането за причините за индивидуалните различия. Признавала
се ролята на кръвообращението. Появяват се философските школи. Конфуций учел, че качествата
на човека са вродени, той се ражда добър, но го развалят външни фактори. Сун Дзъ отрича
вродеността на състраданието, скромността и други морални качества, той смятал, че човек по
природа е зъл, лош, а добротата е продукт на възпитанието. В Китай най-големият представител на
материализма бил Ван Чун. На религиозно-теологичните идеи той противопоставил учение, което
било свързано с постиженията на естествознанието и медицината и отразявало възгледите на
напредничавите социални групи. Той се обявил против постулата за вродеността на знанието. Друг
голям китайски мислител Фан Чжен защитава идеята, че психиката е функция на материално тяло и
е неделима от него: “тялото е материя на духа, духът е функция на тялото Той изтъква, че духът не е
присъщ на всяка материя, а само на организираната по особен начин.
Трудно може да се прецени началото на писаната история на психологията - един от
най-древните известни документи е хирургически папирус от древен Египет от около 3000 г. от
преди н.е. Той описва поведенчески ефекти от нараняване на главата и мозъка. Неговият автор
вероятно е съзнавал по примитивен начин, че мозъкът контролира поведението, идея, която след
това е забравена хилядолетия.
Приносът на древногръцките философи
Аристотел (384 - 322 г. пр.н.е.) Някой го наричат първият психолог, защото е първият, който
систематизира психологични знания. “За душата” е първият систематичен трактат върху
психологията. В него той разглежда отношението между разума и материята. Според Аристотел,
това е въпрос на отношението между съдържанието и формата, като двете не могат да съществуват
едно без друго.
Душата и тялото са неразделни. Те могат да се делят само в мисълта с цел да се анализират
техните отношения. Разработва въпросът за сетивата: зрение, слух, обоняние, вкус и осезание.

www.spiralata.net 5
Трактатът “Де мемория ет реминисценция („За паметта и спомените”) оказва голямо влияние върху
психологията. Там той разглежда асоциациите - това е процес, който се ръководи от закони,
основани на съседството или сходството/контраста. На тази основа през 20 в. ще се изградят теории
за ученето.
Друг голям философ - Сократ обсъждал проблеми от теорията на познанието, етика, политика,
педагогика. Чрез девизът “Познай себе си” поставя акцент върху истинността на познанието.
Разграничава натрупаното чрез сетивата познание и това, натрупано посредством разума. Чрез
разума могат да се разкрият истината и противоречията. Познание за Аз-а може да натрупа чрез
разума. Човекът е способен да мисли с абстрактни понятия, да се стреми към възвишени цели, да
избира по съвест.
Неговият анализ е свързан с принципа на детерминизма - закономерна, необходима и
причинна връзка между явленията. Под “душа” Сократ разбира психичните качества на индивида,
свойствени нему като разумно същество, което умее да действа според представата си за добро.
Учение за пневмата
Гален и други мислители от древността въвеждат като главен обяснителен принцип при
анализа на нервно-психическата дейност категорията пневма. Това е особено, подобно на нагрят
въздух изключително тънко вещество, което се движи по кръвоносните съдове, но се различава от
кръвта и изпълнява функциите на носител на психичните актове. С пневмата продължава да се
обяснявала психичната дейност през средновековието и просвещението. Разграничават се
периферна - изпълваща нервните канали и централна - непрекъснато движеща се в мозъка пневма.
Християнска цивилизация. Средновековие
Поради растящата социално-икономическа деградация, древногръцката цивилизация се
разрушила. Жестоки удари на разпадащата се антична култура нанасяла християнската църква,
която разрушавала античните паметници и създавала атмосфера на войнстваща нетърпимост към
всичко „езическо”.
С възникването на Християнството, натуралистичните възгледи на Аристотел за единство
между душа и тяло отстъпват място на свръхестествените идеи. Душата вече не се разглеждала като
аспект на функционирането на тялото, а започва да се разглежда като отделна цялост - дух, който е
независим от законите на природата, ръководещи физическото тяло.
Според Св. Августин Блажени (354 - 430) интроспекцията осигурява средствата за познаване
на душата. Човек трябва да вярва в Бог, за да достигне до познанието. Изследването на себе си,
заедно с божественото откровение е средство за постигане на истината. Църквата създадяла омраза
към всяко знание, основано върху опита и знанието. Втълпявало вяра в непогрешимостта на
църковните догми и мисълта, че всичко което се различавало от предписаното от свещените книги
за душата е греховно.
От времето на Св. Августин Блажени до Св. Тома Аквински (1225 - 1274) бил осъществен
твърде незначителен напредък в развитието на психологическото познание. Тъмните столетия от 5
до 10 в. са период на упадък на науката. След като се запознава с трудовете на Аристотел, тома
Аквински се опитва да обобщи идеите му в рамките на християнската догматика. Той приема, че
християнската душа е нематериална. По този начин се издига дуалистичното гледище за разума и
тялото.
Арабска цивилизация
Преориентирането на философското мислене към сближаване с опита, със знанието за
природата през този период се извършвало в недрата на друга култура - арабската, процъфтявала на
изток през 8-12 в. Идеите и откритията на гръцките философи и учени стават достояние на
народите, които говорели арабски. Две са големите имена на тази цивилизация: единият на Изток -
Ибн-Сина (Авицена), другият на Запад - Ибн-Рошд (Авероес). Авицена в произведението си
“Канон”, за субстрат на всички жизнени и психични явления признавал пневмата. Той се придържа
твърдо към зависимостта на психиката от мозъка. Класифицира силите на душата на: общо чувство
или въображение; мислеща сила; сила на паметта. Всяка от тези сили се локализира в едно от
мозъчните стомахчета. Схемата на Ибн-Сина имала ясно изразена естественонаучна ориентация.
Под въображение разбира възпроизвеждане на предишни образи, под мислене - тяхното съчетание.
Ибн Сина е един от първите изследователи в областта на възрастовата психология, той изучавал
връзката между физическото развитие на организма и неговите психологически особености в
различните възрасти и отдавал голямо значение на възпитанието.
Ренесансът и възходът на модерната философия

www.spiralata.net 6
 Ренесансът обхваща периода 15-18 в. и се характеризира с подем в науката, изкуството и
културата. Това е може би най-големият “преврат”, който човечеството е преживявало. Правят се
научни открития, свързани с географията, астрономията, медицината и др. На преден план отново
бил поставен човекът. Философско-психологическата мисъл на възраждането се обръща към
философите преди Аристотел, тъй като той бил използван от схоластиката и неговото учение се
асоциирало с тези идеи, които трябвало да бъдат преодолени. Особено големи са заслугите на
Андреас Везалии - 16 в., чийто трактат “За строежа на човешкото тяло” е публикуван заедно с труда
на Коперник “За въртенето на небесните тела”. Това бил преврат не само в науката, но и в
мирогледа. Една от най-значимите системи от възгледи е тази на Леонардо да Винчи (1452- 1519).
Развива се сенсуализма и емпиризма.
През 17 век буржоазията победила в най-развитите страни. Разгръщала се научната
революция, която разрушила старите представи. В астрономията, физиката, биологията и т.н. се
постигали големи успехи. Един от първите големи имена бил Галилей. Опитът става символ на
епохата. Най-забележителният пропагандист станал Франсис Бейкън /1561-1626/. Той издига
революционните идеи, че човекът е слуга и тълкувател на природата, че знанието може да стане
сила, ако хората се обърнат от книгите към реалните явления и експеримента. Неговото разбиране
за опита се отличава от сенсуалистките схващания за емпиричното познание, присъщи на
мислителите от Възраждането.
Възникнала модерната философия
През 17 в. се появила нова методологическа установка - емпиризма. Това е методологически
принцип, при който познанието се постига посредством наблюдението и експеримента. Втора група
философи приели, че действителни са само тези явления и факти, които се поддават на наблюдение.
Това учение се нарича позитивизъм. Трета група философи се обединила около материализма.
Това е философско учение, което приема, че всички събития във вселената могат да бъдат обяснени
във физически термини, като различни проявления на материята и нейните свойства.
Рене Декарт е първият от големите модерни философи (1596 - 1650). Неговата философия е
дуалистична. Материята и мисълта фигурират като две самостоятелни субстанции, обединени от
трета - божеството. Декарт показал, че поведението на тялото (механистично) като взаимодействие
с другите външни тела - не се нуждае от душата като организиращ принцип. Формулира
механистично гледище за човека. През 17 в. в кралските градини и паркове на Европа се появили
нови и причудливи увеселения - водни струи движели механични фигури, те от своя страна
изпълнявали различни движения, свирели на музикални инструменти и издавали звуци. Автоматите
са механични фигури, които имитирали поведението на човека. Понятно е защо се издига идеята, че
всички живи същества са само машини, макар и от особен вид. Декарт и др. философи достигнали
до извода, че същността на човека може да се обясни по аналогия с автоматите, т.е.
функционирането и поведението на човека се подчинява на механистични закони. И, че
опознаването на човека е възможно с помощта на тези експериментални методи, които се
използвали в механиката. Всички телесни функции могат да бъдат обяснени със законите на
физиката. Телесните функции се регулират от душа, която е отделена от тялото, но взаимодейства с
него чрез епифизната жлеза. Душата, според Декарт е нематериална и има една единствена функция
- мисленето. Всички останали функции имат телесен характер. Говори за вродени и придобити
идеи.
През периода 17-19 в. разработват своите философски възгледи и Лайбниц, Лок, Бъркли,
Джеймс и Джон Мил и др. Джон Лок приема, че единственият източник на знанията е онова, което
може да се научи чрез сетивния опит. Защитава идеята “табула раза” - чиста дъска. За да има нещо в
психиката, то трябва първо да е преминало през сетивата. Първоначално психиката е напълно
“празна” и започва да се пълни чрез възприятието и размишлението - тук той взаимства идеята от
Аристотел.
Лайбниц е против отъждествяването на психиката и съзнание. Въвежда понятието
несъзнателно. И при липсата на съзнание има психична дейност, писал той. Създава теория за
монадите. Съществуват монади на душата и на тялото. Душата и тялото действат паралелно, без да
си взаимодействат. Заслугата му е, че обръща внимание на различните степени на яснота, които
имат представите в съзнанието.
През този период се развива и физиологията. Пионер в изследването на мозъка и по-точно на
рефлекторното поведение е шотландския лекар Хол. Той стигнал до извода, че за различните страни
от поведението отговарят различни отдели от мозъка и нервната система.

www.spiralata.net 7
 Всички тези мислители - философи, лекари и т.н. със своите идеи проправили пътя на новата
наука. Техните постижения са постижения не само на психологията, но на развитието на човешкия
ум. През тези векове човешкото познание се извисявало, било потъпквано и спирано, но полетът на
човешкия ум - устремен към себе си и вселената продължавал, за да стигне до създаването на
днешната психология.
Психологията като самостоятелна наука
За начало на науката психология се приема 1879 г., когато в Германия Вилхелм Вундт
(1832-1920) открива първата експериментална психологическа лаборатория в гр. Лайпциг. Той е
наричан „баща на психологията” или „първият модерен психолог“, тъй като успешно отстоява
независимостта на новата наука. Очертава предмета, задачите и методите на психологията. Вундт
подготвя първите доктори по психология и пише първият значим учебник по експериментална
психология. Широката известност на Вундт и неговата лаборатория привлекли в Лайпциг голямо
количество студенти. (Лайпциг се превръща в Йерусалим за психолозите от цял свят)
Предмет на психологията според Вундт е непосредственият опит. Съзнанието е процес,
движение, преработване, промяна на съдържанието, което е дошло отвън. Под непосредствен опит
той разбира чистият процес на дейност на съзнанието, на протичането на самият процес. Самият
процес на усещането, на възприемане на преживяванията. Непосредственият опит е това, което се
отнася към субекта, а не към обекта, това е самата дейност на нашето съзнание, веригата от връзки и
преживявания.
Главна задача на психологията, според него е да разлага непосредствения опит или съзнанието
на елементи, да изтъква връзките между тези елементи и да определя законите на тези връзки.
Вундт е атомист. Атомите, които изграждат съзнанието са: усещане, представяне (образи) и
чувства. Асоциациите играят съществена роля при свързването на елементите на съзнанието.
Взаимодействието между тези елементи е активен процес, чрез който възниква нещо ново (идея за
аперцепцията). По този начин поставя началото на структурализма.
Вундт е психофизически паралелист. За него съзнанието и физическия свят са два отделни
свята. Между физическото и психическото има само паралелизъм.
Методът на интроспекцията. Тъй като психологията, според Вундт, е наука за опита на
съзнанието методът на психологията трябва да включва наблюдение на собственото съзнание, т.е.
интроспекцията. Интроспекцията била съчетана с експеримента и по този начин той защитава
независимостта на психологията именно чрез въвеждането на експеримента в психологичните
изследвания. Съчетаването на експеримента и самонаблюдението нарекъл регулирано системно
самонаблюдение.
Идеите на Вундт намират продължение в структурализма, който се развива във
Вюрцбургската и Корнейлската школи.
Освалд Кюлпе и Вюрцбургската школа. Тази школа нарушава атомистичният канон на Вундт
и вместо елементи на чистия опит превърнала в предмет на изследване мисленето. Там изследват
най-вече психологическите закономерности на мисленето, откриват т.нар. безобразно мислене.
Ебингхауз прилага експериментален подход при изследване на паметта. Вюрцбургската школа
отива към анализ на процеса на психичното действие. А според Вундт това не е предмет на
психологията.
В тази школа се поставят под съмнение някои постулати на асоциативната психология и се
отхвърля схващането, че мисленето се базира на асоциативните връзки между представите (т.е.
между нагледни, подобни на възприятията дадености). Според Вюрцбургската школа мисленето не
се направлява асоциативно, а се извършва под влияние на детерминиращи тенденции, които му
придават целенасоченост.
Друго отличие на Вюрцбургските психолози от постановките на Вундт е във въпроса за
интроспекцията. Кюлпе предложил метод, който нарекъл Систематическа експериментална
интроспекция. Той се заключавал в това, че пред изследваните лица се поставяла някаква сложна
задача, след изпълнение на която от лицето се искало ретроспективно описание на преживяното. С
други думи - изследваните трябвало да разказват за това, как е преминал у тях процеса, например
формирането на съждения. Интроспекцията на Кюлпе Вундт наричал “имитация на интроспекция”.
Едуард Титчнър и Корнейлската школа.
Титчнър се запознава и приема възгледите на Вундт. Нещо повече - винаги се е заявявал като
продължител на учението на своя учител. Съгласно Титчнър предмет на психологията се явява
изучаването на съзнателния опит. Всичко, което е дошло отвън в съзнанието го прави екологично

www.spiralata.net 8
мръсно. Титчнър определя съзнанието като сума от нашите преживявания, съществуващи в дадения
момент от време, а разумът като сума от нашите преживявания, натрупани в течение на живота.
В действителност теориите на Вундт и Титчнър имали принципни различия. Вундт признавал
съществуването на елементи на съзнанието, но неговата главна задача била тяхната организация
или синтез в познавателните процеси. Титчнър съсредоточил своите усилия върху изучаването на
елементите на психиката и тяхната механическа връзка посредством асоциации. Той се отказал от
използването на Вундовото учение за аперцепцията и насочил своето внимание към самите
елементи. От негова гледна точка - основната задача на психологията е в откриването на
елементите, съставящи съзнанието. Т.е. в разлагането на съзнанието на части и определянето на
неговата структура. Задачите на психологията според Титчнър са: разлагане на съзнанието на
съставните му части; определяне на законите, по които става тяхното обединяване. Три са
основните елемента от структурата на съзнанието - усещания, образи и емоционални състояния.
Титчнеровият способ за интроспекция се основавал на доверието му към наблюдателите, които
били обучени да описват състоянието на своето съзнание, а не възприеманите стимули. Титчнър
придавал голямо значение на изследването на отделните части, а Вундт от своя страна изучавал
цялото. Титчнър се стремил към откриването на атомите на човешката психика. Той изпитвал
влиянието на механистичната философия. В своите научни работи понякога наричал субекта на
изследване реагент. А реагента е пасивен реактив, който се използва за проявлението на определена
реакция. Разглеждал хората като механични записващи устройства, обективно отбелязващи
характеристиките на стимулите, които те наблюдавали.
Следващият етап от развитието на съвременната психология е свързан с функционализма.
Въпросът, на който иска да отговори функционалната психология е: не от какви елементи и
структури е направена психиката, а за какво служи, каква роля изпълнява. Функционализмът
разглежда психиката и съзнанието като инструмент, който ни помага да се адаптираме. Тази школа
води началото си от работите на Чарлз Дарвин, Франсис Галтън и зоопсихолозите.
Франц Брентано е един от представителите на това направление, той е австрийски философ и
психолог. Брентано е автор на психологическа теория, наречена интенционална теория за актовете
на съзнанието. От Аристотел Брентано взима идеята за изначалната активност на душата. Няма
активност сама за себе си, активността е насочена към някакъв обект. Съзнателната активност или
актовете на съзнанието имат интенция към даден обект, няма актове на съзнанието без обект. Няма
значение дали обекта е материален външен или идеален вътрешен. Съзнанието извършва актове
върху обекта.
В САЩ се развива т. нар. социален дарвинизъм, свързан с името на Херберт Спенсър. Спенсър
твърди, че еволюцията трябва да бъде приложена и в обществото. Хората и организациите трябва да
се развиват, разчитайки само на собствените си сили - така както живеят и се приспособяват другите
видове. Неспособните да се приспособят към средата, не отговарят на принципа за оцеляване на
силните, и с цел подобряване на обществото, те трябва да загинат или да се махнат от “сцената”.
За баща на функционализма се счита Уилям Джеймс.
Той създава теория наречена поток на съзнанието. Съзнанието е една река, поток от мисли,
чувства и желания, състояния. Съзнанието е като екран, на който потока на съзнанието тече от
миналото през настоящето към бъдещето. Потокът на съзнанието се намира в непрекъснато
движение и постоянно се видоизменя, ние не можем да преживеем една и съща мисъл или усещане
повече от един път. За обекта или дразнителя можем да мислим колкото пъти си искаме, но тези
мисли няма да бъдат еднакви. Тяхната разлика се обяснява от промеждутъчния опит. В такъв случай
съзнанието носи необратим и насочен характер. Джеймс създава теория за емоциите, която се
нарича теория за емоциите на Джеймс-Ланге.
Функционализма детерминира появата на приложната психология. Тя започва да се развива
интензивно във второто десетилетие на 20 век. Основните насоки на приложната психология са:
индустриалната психология, клиничната и консултативна психология и психологията на
интелигентността. Първата световна война засилва интересът в САЩ към тестирането на
интелигентността. Създават се групови тестове за интелигентност, с които се изследват голямо
количество новобранци за американската армия. Във Франция в началото на 20 в. Бине и Симон
създават свой тест, който се оказва много популярен, претърпява няколко ревизии и се използва и до
днес.
Друга знакова школа в психологията е бихейвиоризмът.
За основоположник на бихевиоризма се счита Джон Уотсън (1878-1958), а за начало на

www.spiralata.net 9
школата се приема 1913 г., когато Уотсън написва статията “Психологията от гледна точка на
бихевиоризма”.
Джон Уотсън вижда задачата на психологията в това да се изследва поведението на живото
същество, адаптиращо се към околната среда. Психологията е наука за поведението.
В бихейвиористките лаборатории се допускали само строго обективни методи за изследване.
Наблюдението е основа за всички останали методи. Предмет на бихевиоризма е не психиката, а
поведението, разбирано като съвкупност наблюдавани отвън афекторни, предимно двигателни
реакции. Съзнанието и психиката се обявяват за фиктивни понятия. Психологията, като наука за
поведението трябва да има работа само с тези актове, които могат обективно да се опишат, да не се
прибягва към менталистични концепции и терминология. Всичко се свежда до формулата „стимул -
реакция”. Реакциите могат да бъдат явни и неявни. Явните реакции са външни и се наблюдават
непосредствено. Неявните реакции - съкращенията на вътрешните органи, дейността на жлезите,
нервните импулси и др. са вътре в организма. Уотсън се опитва да построи наука, свободна от
менталистични понятия и субективни методи, наука, която да е обективна като точните науки. Тук
следва да споменем приносът на един голям руснак - Иван Петрович Павлов. Той, както и Торндайк
и др. зоопсихолози, се съсредоточил да анализира психичните преживявания на лабораторните
животни. Това е видно от първоначалните термини, които той използвал. Той писал за желанията,
представите, волята при животните, интерпретирайки фактите в духа на субективизма. По-късно
Павлов се отказва от всякакви психически термини, в полза на обективността. Неговият принос в
развитието не само на психологията е свързан с откриването на условния рефлекс.
Но формулата „Стимул - реакция” не издържа, тъй като между стимула и реакцията има
пространство, което се заема от психичното, от съзнанието. В тази връзка на историческата сцена на
психологията идва необихейвиоризма. Видните негови представители са: Хъл, Едуард Толмън,
Торндайк и Скинър. Бандура създава теория за социалното научаване.
Гещалтпсихологията възниква през 1912 г., в период на нови открития във физиката.
Представителите на гещалтпсихологията заявили, че когато сензорните елементи се обединяват, те
образуват нова структура. Поставете заедно няколко музикални ноти, казвали те, и от тази
комбинация възниква нещо ново - музикална мелодия. С други думи - цялото не е равно на сумата
от неговите отделни части. Гещалтпсихолозите утвърждавали, че възприятието е нещо повече,
отколкото виждат нашите очи. Думата гещалт (нем.) означава цялостност, форма, структура,
свързаност, конструкция, подреденост. Трима са големите представители на тази школа -
Вертхаймер, Кофка и Келер. Те разработват основните принципи на организация на възприятието.
Курт Левин прави опит да опише човек в понятията от физиката и математиката. С други думи
- разглежда личността като система от напрежения, по-точно мотивите за него са сили - напрежение,
които го карат да действа. Теорията на физическото поле довела Левин към мисълта за това, че
дейността на човека се извършва в условията на въздействие на външни сили - на психологическо
поле или жизнено пространство.
Една от най-важните и популярни школи в психологията е Психоанализата. Без да
разглеждаме фундаменталните постановки на З. Фройд, ще обобщим, че психоанализата е: учение
за безсъзнателната психика и изтласканото безсъзнателно; тя е теория за личността; терапевтичен
метод за интервенция в безсъзнателната психика с цел осъзнаване на стеснен (изтласкан) материал.
Тя е учение за защитните механизми на Аз-а.
Класическият психоанализ е основата, върху която израства неговото продължение - в лицето
на К. Юнг, А. Адлер, К. Хорни, Е. Фром и др. Техните теории се наричат неопсихоаналитични.
Следва да отбележим името и творчеството на Е. Ериксън.
През 60-те години на 20 в. възниква хуманистичното (персонологично) направление.
Основните принципи на хуманистичната психология са свързани с подчертаване ролята на
съзнателния опит; акцент върху свободната воля, спонтанността и творческите сили на индивида.
Това направление е контрапункт на психоанализата и бихейвиоризма. Хуманистичната психология
подчертава неповторимостта, уникалността и индивидуалността на всяка личност. Човекът по
природа е добър. Негови представители са Маслоу и К. Роджърс. Ключово понятие тук е
самоактуализацията.
Друго направление е когнитивното. Двама са големите представители на когнитивната
психология - Джордж Мильр и Улрик Найсър. Заедно със свой колега, Милър създава в
Харвардския университет изследователски център по изучаване на процеса мислене. Те избрали за
име на своите изследвания в центъра термина “когнитивна”. В новия център изследователите се

www.spiralata.net 10
занимавали с различни проблеми: език, памет, процесите на възприятие и образуване на понятия,
мислене и психология на развитието. Като признание, Милър бил избран за Президент на
американската психологическа асоциация през 1969 г.
Компютърът става метафора, с помощта на който се обяснявали когнитивните функции при
човека.
Когнитивната психология развива подход, основан на представата за човешкия организъм
като система, заета с активно търсене на информация и преработка на тази информация, т.е. хората
оказват на информацията различни въздействия: прекодират я в друга форма, подбират определена
информация за по-нататъшна преработка, или изключват някаква информация от системата.
Жан Пиаже създава генетичната психология. Той изследва етапите, през които преминава
формирането на интелекта при децата.
Първите стъпки в самостоятелното развитие на българската психологическа наука датират от
края на 19 век, когато у нас започват да проникват идеите на немската психологическа школа на
Вундт. В Лайпциг се учат и първите български психолози - Спиридон Казанджиев, Янко Сакъзов,
Никола Алексиев и др. По-късно, в периода между двете световни войни, популярност в България
придобиват концепциите на психоанализата, ремкеанската психология, идеите на
материалистическата психология и др.
Схващания за същността на психичното, формирани под влияние на идеите на Вундт.
Представителите на Експерименталното направление у нас са свързани с провеждането на
лабораторни психофизиологични опити. Представители на това направление са: Н. Бобчев, Н.
Алексиев, Сп. Казанджиев, Ат. Димитров, Цв. Радославов и др. Тези автори се придържат напълно
към възгледите на своя учител (Вундт) и не се отклоняват от тях. Влияние върху българските
експериментални психолози оказва и Вюрцбургската школа. Възгледите на О. Кюлпе намират
отражение в творчеството на Сп. Казанджиев.
Представителите на българското експериментално психологическо направление, творили под
влиянието на В. Вундт, при решаването на проблема за отношението между душа и тяло поддържат
позициите на психо-физическия паралелизъм. Т.е. психичното и физиологичното са самостоятелни
и независими едно от друго. Н. Алексиев, Сп. Казанджиев и Димитър Кацаров са психо-физически
паралелисти.
Философската позиция на Н. Алексиев е изразена в трудовете му, посветени на
психо-физическия паралелизъм.
Спиридон Казанджиев е роден в. Севлиево, следва славянска филология в София и философия
в Лайпциг и Цюрих. От 1920 г. е доцент, а по-късно професор в Софийския у-т.
философско-психологическите му възгледи се формират под влияние на Ницше, Бергсон и В.
Вундт. В основата на човешката психика, според него лежат чувствата. Доминиращото чувство в
отделната личност играе определяща роля при формирането на нейното съзнание. Чувствата се
пораждат от двата основни инстинкта - за продължаване на рода и за самозапазване, пречупени през
естествената и социално-историческата среда. На базата на чувствата прави типология, като разделя
хората на 5 типа: 1. Интелектуален тип - хора, които са ориентирани към знанията. В тях доминират
интелектуални чувства, творческо неспокойствие, съзерцателност. 2. Етичен (нравствен) тип. У тях
доминират моралните чувства като критерии за ценността на живота. Те преди всичко оценяват от
гледна точка на доброто и лошото и др. 3. Религиозен тип. Това са хора, които искрено вярват. В
съзнанието им има религиозна конструкция, ръководени са от религиозни предпочитания и
принципи. У тях доминира темата за сближаване с Бог. 4. Естетически тип. Това са душевно
възвисени хора, които в своите мисли, вътрешни нагласи и поведение се ръководят от чувството за
красота и съвършенство. Този тип човек е отворен за създаване на красота. 5. Витален тип.
Виталното чувство в човека е само едно усещане, вътрешна нагласа към утвърждаване на живота и
желанието да се живее и да се консумират удоволствия. Той е по-склонен към борба, има
оптимистичен дух. Виталното чувство интегрира всички чувства.
Ремкеанството в България. Това направление произлиза от името на немския философ
Йоханес Ремке. Според Ремке душата не е функция на материалното. Душата се разглежда като
индивид. Щом е индивид тя е неразчленима и вечна във времето. В схващанията на българските
ремкеанци се отстоява убеждението, че предмет на изследване от психологията е душевният
индивид, с неговата предметна, емоционална и мислеща определителност. Подробно изложение на
трудовете на Ремке намираме в творчеството на Димитър Михалчев.
Фройдизмът в България. През 20-те - 30-те години на 20 век бележи широко разпространение

www.spiralata.net 11
фройдизмът в България. Най-ярките представители на това течение са Иван Кинкел, Младен
Николов, Б. Исаев, Л. Русев и др. Иван Кинкел е руснак- белогвардеец емигрант. Професор е в
Софийския у-т по стопанска история, социология и др. Основни трудове: “Към въпроса за
психологичните основи и произхода на религията“, „Социална психология в религиозните
движения” и др. Ив. Кинкел се спира на въпроса за отношението на съзнателното и безсъзнателното
психично, за границите между тях. Интересно е, че той е бил ученик на Вундт.
Материалистически схващания за природата на психичното. Тодор Павлов е български
философ, роден в гр. Щип, дн. Р. Македония. Свързан е тясно с методологията на марксизма. Има
множество философски произведения. Във своя фундаментален труд “Теория на отражението” той
извежда психичното като специфичен вид нервномозъчно движение. Сава Гановски е български
философ, академик; също свързан с методологията на марксизма-ленинизма. Според него
съзнанието е вторично, производно от материята; то е продукт на нейното дълго развитие. Той
разглежда и някои по-частни проблеми на психологията.
Тодор Самодумов - педагог и философ. Той приема рефлексологията (възгледите на Бехтерев
и И. П. Павлов).
Социалната психология в България. Иван Хаджийски може да се нарече най-талантливия
български социален психолог. Роден е в Троян, завършва философия и право в Софийския
университет, работи като адвокат, публикува статии в различни списания. Умира като военен
кореспондент. Той е автор на първата етнопсихология на българина, в която разкрива структурата
на душевността на българския народ. Според Хаджийски народопсихологията има за предмет
националната психика. Нейни компоненти са: национален характер, национално чувство,
национално самосъзнание и национално мислене, породени от характера на общата историческа
съдба на даден народ и променливия характер на общественото битие. Иван Хаджийски прави
етнопсихологически анализ на душевността на българския народ след задълбочено
етносоциологическо проучване на неговия бит. Основното му произведение е “Бит и душевност на
нашия народ” (1945).
С тази кратка разходка в историята на психологията маркираме само част от нейното развитие
и постижения. Тук не сме си поставяли за цел да изложим системно и обстойно, в подробности
основните школи, теории и автори.

НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
Науката е целенасочена дейност, процес, система, насочени към постигането, обобщаването,
съхраняването и анализирането на определени знания, свързани с обществото, природата и човека.
Всяка наука има свои изследователски методи, понятиен апарат - категории и термини, има свой
предмет на проучване. Научното познание има фундаментални, теоретични и приложни измерения.
Науките условно могат да се разделят на няколко големи групи - точни, природни,
хуманитарни. Към точните науки отнасяме математиката, към природните: физика, химия,
биология и др., към хуманитарните: философия, история, литература и т.н. Човекът винаги се е
интересувал от себе си, от собствената природа, от това кое го кара да постъпва по един или друг
начин, къде са затворени преживяванията му и т.н. На всичките тези въпроси се стреми да даде
отговор психологията, а преди нейното съществуване - философията, медицината и други науки.
Още древните гърци са формулирали една универсална задача на хуманитарните науки и са я
написали на един от своите храмове: “Опознай себе си и ще познаеш вселената и Бога”. И човекът се
опознава. Опознава историята си, търси своите корени и произход, нравите, езика, обичаите. Чрез
трудовете на много поколения философи и историци, биолози и лингвисти, антрополози,
човечеството създава свой колективен автопортрет, който непрекъснато се усъвършенства и
обогатява. Но този автопортрет би бил непълен и дори изопачен, без онези щрихи, които внася в
него именно науката психология.
Представи за душевните явления се създавали не само от мислителите, но и от отделните хора
и общности.
От момента, в който човекът става разумен, започва да придобива, обобщава, съхранява и
предава знания на по-младите поколения. Постепенно се натрупват знания за душевните явления,
които с основание наричаме „житейско-психологически”.
Според Я. Коломински (1989) психологията е едновременно позната и непозната. Още преди
човек да е прочел първата книга, разказваща за тази наука, той знае за нея, защото най-добрият
учител по психология е самият живот и неговите уроци се научават добре.

www.spiralata.net 12
 Психологията изучава сложния, и в същото време, необикновено близък на всеки човек свят
от явления от неговия вътрешен свят. Без да сме изучавали специална наука, още от детството си
казваме: “аз искам”, „мисля”, „чувствам”, „представям си. Разсъждаваме за достойнствата и
недостойнствата на своята памет и воля, за способностите и характера си, за темперамента и ума си.
Още не е използвана нито една непозната дума, а вече сме изброили много понятия от нашата наука:
ум (когнитивна психология); темперамент, характер, потребности (психология на личността) и др.
Т.е. в ежедневието си непрекъснато използваме психологически понятия. В своя живот - общуване
и дейност, хората откриват много психологически закономерности. В известен смисъл може да се
каже, че всеки човек е „психолог”. Именно всеки, защото без определен психологически опит и
знания е невъзможно индивидът да стане личност, да „разчита” емоциите на околните, да общува и
да си взаимодейства адекватно с другите хора, да се адаптира и решава проблеми.
Житейско - психологически познания придобиваме в семейството чрез различните форми на
възпитание и подражание; чрез нашия собствен опит (проба - грешка) и осмислянето му, но и от
художествената литература, киното (възхищаваме се и подражаваме на определен герой), от
митовете и фолклора.
Психологът - специалист съчетава в себе си житейския опит с научните знания. Научното се
съчетава с интуитивното, с личното познание и личния опит (не случайно има обучение чрез
преживяване - в психотерапията и консултирането най-вече). Така се оформя светогледът,
професионализмът и личността на специалиста. Но той трябва да умее да разграничава житейското
от научното, а също така собствените си преживявания и собствената личност от тези на клиента.
Но житейските психологически знания са много приблизителни, неопределени, а понякога
просто неверни и вредни за хората, които им вярват и от които се ръководят. Това зависи от
интелектуалните и личностови особености на хората, които ги създават и предават на другите, от
психичния ресурс на тези, които ги възприемат.
Интуитивни (житейски) понятия за психичните феномени се забелязват още у малките деца
(около 6-7 г.), по- нататък тези понятия и представи се диференцират и усложняват. Хората си имат
своя “теория за психичните явления“. В тази теория има както прозрения, така и заблуди.
Житейско-практическата психология, според Т. Трифонов, възниква интуитивно в резултат на
случайно сбъднати събития. Тя носи голяма емоционалност. Характеризира се със силна вяра у
хората, прераснала в традиционализъм. В резултат от многократно повтаряне на преживяванията
придобива нормативно - оценъчен характер. Тя се слива с бита и нравите на хората, превръща се в
регулативна функция на поведението им (Трифонов, 1992).
Съдържанието на житейската психология се намира в обредите, традициите, поговорките,
притчите, ритуалите, носещи в себе си многовековната мъдрост на човечеството. Интересно е, че
във фолклора на различни етноси има поговорки, които звучат много близко, т.е. човекът
независимо къде е живял, е синтезирал по сходен начин своите психологически познания. Народът
ни е създал поговорки като: “Повторението е майка на знанието” и др., в които е закодирани
психологически опит.
Разликата между житейската и научната психология са в три основни пункта:
1. по степента на обобщеност на знанията и формата на тяхното представяне. Житейските
психологически знания са конкретни, те са свързани с определени ситуации и хора и частни задачи.
Научната психология, като всяка наука се стреми към обобщения. За това се създават и използват
научни понятия.
2. по начина на получаване на знания и степента на тяхната субективност. Житейските знания
за психиката на човека се получават с помощта на непосредственото наблюдение, самонаблюдение,
по пътя на пробата и грешката. Те имат интуитивен характер, често са ирационални и крайно
субективни, фрагментарни и несистематизирани. Методите за получаване на знания в научната
психология са рационални, осъзнати и целенасочени. Многообразието при използването на научни
психологически методи дава обширен емпиричен материал, който се обобщава в теории и
концепции.
3. по начина за предаване на знания. Възможностите за предаване на знания в житейската
психология от един човек на друг са ограничени. Съществуват трудности в словесното оформяне на
индивидуалния психологически опит. Има недоверие към истинността на подобна информация.
Това се илюстрира от извечния проблем родители - деца, децата не искат да приемат опита на
възрастните и всяко поколение се учи от своите собствени грешки.
Разбира се не трябва да се отрича факта, че житейския опит играе важна роля в развитието на

www.spiralata.net 13
психологията като наука. Научната психология се опира на житейската, извлича от нея своите
задачи. Понятията и теориите на научната психология влияят на житейските представи на хората за
психичния живот. В разговорния език се използват научни термини, както и обратно, разбира се.
Терминът “психология”
Терминът “психология” има древногръцки произход и се състои от две думи: психея (душа) и
логос (учение, наука). Гръцката буква “пси” - Ψ, става графичен символ на психологията.
Нека надникнем в древногръцката митология: Ерот, син на Афродита се влюбил в много
красивата млада жена Психея. За съжаление, Афродита била много недоволна, че нейният син искал
да свърже своята съдба с простосмъртна и правила всички усилия, за да раздели влюбените,
заставяйки Психея да премине през редица изпитания. Но любовта на Психея била толкова силна, а
нейния стремеж отново да се срещне с Ерот, толкова велика, че това направило голямо впечатление
на богове и богини и те решили да й помогнат да изпълни всички искания на Афродита. Ерот на
свой ред успял да убеди Зевс (върховният бог на гърците) да превърне Психея в богиня, да я направи
безсмъртна. По този начин влюбените били свързани завинаги. За гърците, този мит бил класически
образец за истинската любов, висша реализация на човешката душа. Затова Психея - смъртната,
станала символ на душата, търсеща своя идеал.
Терминът „психология” е бил създаден не в древна Гърция (не е съществувал като такъв в
древността, въпреки, че има древногръцки произход), а в Европа през 16 век. Петровски и
Ярошевски отбелязват, че историците са на различни мнения за това кой пръв е използвал термина
психология. Едни считат, че това е Филип Меланхтон, други - че е Хоклениус. Някои автори
посочват, че за първи път терминът психология се появява през 1590 г., когато излиза книгата на
немския схоластик Рудолф Хоклениус, наречена “Психология”. Четири години по-късно неговият
ученик Хасман издава друга книга със същото заглавие. Но терминът получава известност и
признание в Европа след издаването на книгите на Христиан Волф “Емпирична психология“ (1732)
и “Рационална психология”(1734) (Леви Л., и др.). Разбира се през 16 в. под “душа” са разбирали
нещо по-различно, отколкото в античността. В епохата на Възраждането, когато студентите от
някой университет искали да оценят професора си още от първата лекция, те му казвали “говорете
ни за душата”. Но в онези времена най-важното за душата можели да разкажат не професорите,
които се базирали на съчиненията на античните автори и коментарите към тях, а хората, които не
излагали представите си нито на лекции, нито в книги.. Това са били лекари, художници и инженери
като Леонардо да Винчи, а по-късно Декарт, Спиноза и много други мислители, които не
преподавали в университетите и не претендирали да разработват въпроси от психологията.
След като психологията е наука за душата - какво е това душа? В различните исторически
епохи са влагали различно съдържание в това понятие, така откриваме еволюцията на идеите за
психиката. Древногръцките философи-материалисти са достигнали до едно задълбочено
интерпретиране, до детерминираността на душата от външния свят и дейността на тялото. Според
религията душата е непостижимо, безплътно, духовно начало, което Бог е вдъхнал в тялото на
първия човек. Днес „душа е синоним на „психика” и означава съвкупност от психични явления.
Психиката това са нашите усещания и възприятия, памет и представи, мислене, фантазии, т.е.
„вътрешният свят” на човека. В думата “душа” се влага и друг смисъл. Понякога казваме “душата
ми се радва”, или „душата ме боли”, за някого казват - „той е бездушен”. Тук се влага по-тясно
съдържание, а именно способността на човека да съчувства, да съпреживява.
Източници (корени) на психологията.
По своя официален статут психологията дълго време се смятала за философска и богословска
дисциплина. Понякога фигурирала под други имена - наричали я ментална философия (ментален,
лат. - психически), душесловие. Невъзможно е да се отрази адекватно възникването на
психологическите хипотези, концепции, ако се абстрахираме от развитието на другите области на
знанието. Информация за миналото на психологията съдържат не само митологията, философските
и теологическите системи, но и историята на естествените науки, медицината, педагогиката,
социологията. Влияние върху психологичните знания са оказвали още физиката, астрономията и др.
Понятията „психично” и „психологично ”.
Тези две понятия не са тъждествени. Психичното е психиката, психичния живот, психичните
явления (свойства, процеси, състояния), а нашето познание за всичко това (нашата познавателска и
изследователска дейност, като професионални психолози) е психологичното, психологична
дейност, психологично познание.
Л. Леви (2002) отбелязва, че с думата психология се обозначават три основни понятия:

www.spiralata.net 14
Първото понятие, което човек свързва с термина “психология“, това е психологията, която според
Пиер Жане, народът създава още преди психолозите. Психология, която хората са създали за да
разбират другия. Тя се определя още като „донаучна психология”. Някои я определят като
практическа психология, но това ни навежда на асоциация с приложната психология. Второто
понятие, обозначавано с термина „психология” е т.нар. “философска психология”. Тя е много
богата. Съществува под различни форми, напр. религиозна психология (богословие). Философската
психология започва постепенно да се отчуждава от религиите. “За душата” на Аристотел е
най-високият връх в развитието на философската психология през Античността. Познанието за
психичните феномени е било и си остава съставна част на философските системи. Философски
теории за душата за писали Платон, Аристотел, Лок и др. Тези концепции образуват философската
психология. В нея подходът е аналитичен и душевните явления се вписват в съществуването
(екзистенциалното). Извеждат се закономерности на психиката в по-общ - философски план. На
трето място е научната психология. Терминът “психология” обозначава три припокриващи се и все
пак различни традиции: житейска, философска и частно-научна. Това са три значения на термина
“психология”. Когато употребяваме този термин имаме предвид най-често - психологията като
частна наука.
В зората на самостоятелното си развитие, учените определят психологията като “наука за
психичния живот, за елементите на съзнанието”. Под психичен живот разбирали: чувства, желания,
когнитивни процеси, решения на проблеми и т.н. Втори подход разглежда психологията като наука
за поведението и дейността. Привържениците му наблягат върху строго обективните аспекти на
психиката, с реално наблюдаваното поведение и определят психологията като наука за
поведението. Днес повечето психолози сближават двата подхода и определят психологията като
наука за душевните процеси и поведението. Психологията се занимава не само с онова, което става
в главата на човека, но и с връзката между психичните процеси и поведението. Поведението на
човека и неговото изучаване е много важно, защото то е детерминирано от психичното. По
поведението и дейността съдим за мотивацията, нагласите и други психични феномени.
Психологията е наука, която изучава същността на психиката, закономерностите на нейното
възникване, развитие и функциониране.
От психиката се интересуват различни науки. Единствено психологията, обаче, е в състояние
да изучава и обяснява психичните явления - техния генезис, развитие и функциониране в
дълбочина. Психологията разкрива общите закономерности на психичния живот на хората (и на
животните), но тя изучава и конкретното им проявление в индивидуалния живот на всеки човек.
Предмет на психологията
За П. Галперин (1976, с. 12) е важно да се намерят точните критерии за негово дефиниране,
така, че предмета на психологията да се разграничава от предмета на физиологията и други науки. В
противен случай може психологически явления да се обясняват от други науки и обратно. За цялата
история на психологията са били предложени три основни разбирания за нейния предмет: душа,
явленията на съзнанието и поведението. Душата като предмет за изучаване се признавала от всички
мислители до началото на 18 век. Представите за душата в повечето случаи били идеалистически,
но съществувало и материалистическо направление, водещо началото си от учението на Демокрит,
който я описва като тънка материя - пневма. Частиците на пневмата са тънки, гладки и кръгли и
извънредно активни - прониквали между атомите и тласкайки ги, ги привеждали в движение.
Душата се считала за причина за всички процеси в тялото, в т.ч. и „душевните движения”.
Съзнанието като предмет. Джон Лок може да се счита за основоположник на това разбиране за
предмета на психологията. Галперин отбелязва, че Лок е бил прав, сочейки, че за разлика от душата,
явленията на съзнанието са нещо не предполагаемо, а фактически дадено. Душевния живот бил
обясняван по законите на механиката. Поведението като предмет на психологията. Началото се
поставя от механицизма, но истински се разгръща от представителите на бихейвиоризма. Тази
насока е стремеж към обективност в изследването и разбирането на човека.
Според Галперин с един и същи обект могат да се занимават много науки и всяка от тях да
обособи от него „своя” страна.
Т. е. няколко науки могат да имат общ обект, но да имат специфичен предмет. Например
географията и геологията имат съвместен обект - земята, но всяка от тях го изследва в различни
отношения, т.е. двете науки имат различни предмети (Б. Минчев). Съзнанието и поведението не се
изучават само от психологията. Например мисленето се изучава и от логиката, философията и пр.
Въпросът с поведението е същият - то се изучава и от етиката, биомеханиката, педагогиката и др.

www.spiralata.net 15
Разбира се, всяка от тези науки го изучава от различни страни.
Л. Леви (2002) посочва следното различие между предмет и обект: „в предмета влизат само
главните и най-съществени (от гледна точка на дадено изследване) свойства и признаци на обекта.
Обект на науката е определен кръг от обективни факти, които са глобални и се изучават от няколко
науки (човекът, природата), а предмет на науката е онзи аспект от обекта на науката, който се
изучава от една наука.
Б. Минчев (1993) отбелязва, че предмет на дадена наука са тези аспекти, свойства и
закономерности на някакъв реално съществуващ обект, които се изучават от нея. Предметът на
всяка наука е исторически ограничен, но подлежи на развитие, т.е. не е веднъж завинаги фиксиран,
той се разширява постепенно. Наличието на специфичен предмет за изучаване е необходимо
условие за обособяването на всяка наука. Предметът на една наука е континуум от добре
установени факти и хипотези, но и проблеми, които предстои да се решават.
В наше време предмет на психологията не е цялата сфера на психичното, а тази негова част,
която е достъпна и значима за изследване. Тази част може да бъде наречена “психологическо”,
което е малка част от “психичното”.
Психологията изучава както човешката, така и животинската психика (въпреки, че когато
даваме някакво определение имаме предвид в повечето случаи човешката психика). Тя изучава
явленията, фактите, закономерностите на психиката. Под психични явления се разбира вътрешният,
субективният опит на човека. Психичните процеси не само стават в нас, но и ни се откриват
непосредствено. Ние не само виждаме, чуваме, желаем, мислим, но и знаем, че виждаме, че желаем
и т.н. Но психичния живот не се ограничава само до вътрешния ни опит, до това, което знаем и
разбираме за вътрешния си живот, защото голяма част от психиката е неосъзната, а тя също се
изучава от психологията.
А. Леонтиев разглежда предмета във връзка с психичното отражение: психологията е наука за
пораждането, функционирането и строежа на психическото отражение на реалността. За него
изпъкват три фундаментални категории - предметна дейност, съзнание и личност.
Съществува традиционно мнение, че предмет на психологията е: изучаването на фактите,
закономерностите и механизмите на човешката (и животинската) психика.
Трябва да посочим, че в зависимост от конкретния дял на психологическата наука, така
формулираният предмет се конкретизира, но той е един и същ.
Предметът на психологията се интерпретира по различен начин от различните школи:
функционализмът изучава адаптационната функция на психиката, психоанализата -
безсъзнателната част, бихевиоризмът - поведението и т.н.
Задачи на психологията
Пред всяка наука стоят задачи, върху които се съсредоточава и които я легитимират. Те имат
както теоретична, така и приложна насоченост. Задачите на една наука са пряко свързани с нейния
предмет и обект.
Някои от задачите на психологията са формулирани още преди тя да стане самостоятелна
наука. Въпреки, че мислители, философи, лекари и други учени са се опитвали да намерят отговори
на тази въпроси, те са все още непълни, незадоволителни, нееднозначни, продължават да се
допълват с развитието на самата психология и на другите науки.
Психологията е уникална наука, тъй като нейните задачи са свързани с познанието и
самопознанието, с активността на субекта като източник на преживяване и рефлексия на
обективния свят.
Според нас, задачите, които стоят пред психологията могат да бъдат диференцирани на:
фундаментални, теоретични и такива с приложен характер.
Фундаментални задачи:
• Фундаментална задача е да се изясни генезиса, развитието и формирането на психиката. Тази
задача е свързана с изясняване на проблемите за произхода на живота и в частност на човека, на
неговото съзнание във филогенетичен и онтогенетичен аспект. Тук психологията си взаимодейства
с антропологията, историята, археологията, теологията и философията, медицинските науки и др.
• Психологията следва да изясни същността и природа на психиката, в частност на съзнанието
като феномен. Да посочи закономерностите по които функционира, обусловеността на психиката от
обществената среда, от гените. Нейният рефлекторен характер. Да разкрие съдържателната страна и
структурите на психиката.
• Психологията има и екзистенциална задача - изясняване на смисъла и целта на човешкия

www.spiralata.net 16
живот. В тази връзка трябва да се даде отговор на въпроса - дали психичното или част от него се
запазва след смъртта под някаква форма, напр. като енергия; религията говори за душа - дали тя
съществува като отделна същност от психиката. Тази задача би могла да се интерпретира от
квантовата физика.
Теоретични и приложни задачи
• Непрекъснато усъвършенстване и задълбочаване знанията за психиката и нейните феномени.
• Критичен анализ на постиженията и слабостите на науката психология до момента.
• Формулиране на по-близки и по-далечни цели да развитие.
• Обобщаване на теоретични концепции и създаването на глобална теория.
• Усъвършенстване на изследователските методи.
• Усъвършенстване на методите за психологично консултиране и психотерапия.
• Психологията да се включи още по-ефективно в ежедневието на хората и техните дейности.
Задачи пред българската психология
Българската психология трябва да се развива и реформира, за да се доближи до европейските и
световните стандарти. Тя все още не е готова да поеме своята роля в днешното общество и не може
да отговори качествено и адекватно на неговите потребности.
Ето защо е необходимо нашата практика да се доближи до световните стандарти по посока на
- изработването на етичен кодекс, професионални правила и стандарти и тяхното задължително
спазване. Използването на стандартизирани методики. Създаване на регулативен орган, който да
регламентира отношенията в гилдията и със клиентите, квалификацията на специалистите,
осъществяване на правна защита. Необходимо е да се приеме Закон за психологията.
Задачите, които формулирахме, са по-обобщени, те намират конкретизация в различните
дялове на психологическата наука (както и предмета). На тази основа, в различните области могат
да се формулират по-частни задачи, които също могат да имат теоретичен или приложен характер.
Мястото на психологията в системата на науките
Психологията си взаимодейства с другите области на познанието в две посоки. От една страна
тя интегрира в себе си знания от науките, които по някакъв начин са близо до нейния предмет, а от
друга - оказва влияние на други науки и изпълнява методологическа роля. Ако въпросът се разгледа
от гледната точка на системния подход, науките образуват сложна система с множество
взаимовръзки помежду си.
Философия - психология
Понятието „философия" има древногръцки произход (phileo - обичам, и Sophia - мъдрост).
Философията се определя като наука за всеобщите закономерности, на които се подчинява както
битието (природата и обществото), така и мисленето на човека, процесът на познанието.
Философията е една от формите на общественото съзнание. Основен въпрос на философията като
отделна наука е проблемът за отношението на мисленето към битието, на съзнанието към
материята. Тя е възникнала от необходимостта да се изработи общ възглед за света, да се изследват
неговите общи начала и закони, от потребността от рационално обоснован метод на мислене за
действителността, от логика и теория на познанието. Така философията се превръща в „наука на
науките”, но с диференцирането на знанията тази й роля изчезва (Философски речник, С„ 1985).
Философията има важна роля в състава на духовната култура, тъй като разкрива развитието на
цялото конкретно съдържание на света и на неговото познание.
Както посочват L. Smith and W. Raeper („Начален курс по философия. Философия и религия -
минало и настояще”, С. 1996), философията засяга не толкова нашето мислене, колкото нашия
живот. Тя отправя задълбочен поглед към идеите, въз основа на които градим живота си. Всички
ние имаме в главите си смесица от идеи за себе си и света. Философията показва как и защо
възникват идеите и какво е тяхното значение. Тя борави с идеите за света, хората и начина на живот.
Ние носим идеите, създадени през вековете, които ни помагат да формираме начина си на мислене.
Философията се занимава с това - как опознаваме света и какво можем да опознаем, докъде могат да
достигнат нашите познания, как можем да сме сигурни, че знанията ни са верни, поставя въпроси за
смисълът на вселената, как трябва да живеем и др. Тя е начин да се мисли за света. Не се състои в
това „какво знаем”, а „как мислим”. Същността на философията е да формулира правилните
въпроси, а не да намира правилните отговори.
В своето историческо развитие философията преминава през различни етапи и формулира
различни идеи и направления - метафизика, онтология (епистемология), гносеология и пр.
Онтологията е учение за съществуващото, битието. Гносеологията е учение за познанието, за

www.spiralata.net 17
връзката между емпиричното и рационалното.
Векове наред психологическото познание е съществувало в рамките на философията и се
отделя от нея едва през втората половина на 19 век. Това е причина психологията да има осезателни
връзки с философията.
Психологията използва философски категории и понятия (битие и съзнание, материално и
идеално, причина и следствие), тъй като философията ги е изработвала в течение на хилядолетия.
През това дълго развитие тя има безспорни достижения, но философският анализ е много
по-обобщен и ориентиращ, отколкото психологическия. Единствено психологията е в състояние да
обясни психичните явления в дълбочина и да разкрие тяхната същност. Психологията влага в тези
понятия своя уникален опит.
Трябва да отбележим, че психологичното познание се базира на философските идеи, дори ги е
приобщило в своята материя, за да достигне до същността на човека и неговата психика, на
обективния свят.
Философското и психологическото са неделими, те проникват едно в друго, и по този начин
стават фундамента на човешкото познание, ориентират ни, дават ни смисъла, показват ни това което
сме, помагат ни да живеем. Така те се превръщат в център на нещата и идеите. Всички останали
науки идват след това.
Лев С. Виготски казва: „.... природата на психологическия материал не позволява да се отделят
психологическите положения от философските теории дотолкова, доколкото това се е отдало на
други емпирични науки. Психологът изпада в принципна самоизмама, въобразявайки си, че
лабораторната работа може да го доведе до решаването на основните въпроси на своята наука, те
принадлежат на философията. Който не желае да встъпи във философско обсъждане на
принципните въпроси, чисто и просто е длъжен мълчаливо да постави в основата на специалните
изследвания една или друга гносеологическа теория (цит. по Н. Димитрова).
Днес връзката между психологията и философията не е толкова пряка, а е по-опосредствена.
Антропология - психология
Антропологията се е развивала като широка дисциплина, целяща изучаването на човечеството
в по-широки културно-исторически рамки. Тя се занимава със сравнителното изучаване най-вече на
безписмените общества, извлича информация за общества, които днес са изчезнали или са
модифицирани. Има допирни точки с археологията, физическата антропология и социо-културна
антропология - която се фокусира върху културата и социалната структура на човешките общества,
лингвистика и др. Понятието за еволюцията е в основата на антропологичните теории.
Въпросите на които дава отговор антропологията са: всички човешки общества ли участват
във войни и мъже ли участват предимно, навсякъде ли може да се открие вярата в живот след
смъртта, всички общности ли са организирани в семейства, винаги ли кръвосмешението е забранено
и др. Отговорите осигуряват по-добро познаване на универсалните на човешката природа,
разбиране значението на ритуалите, митовете, магическите процедури за характеризирането на
включения в тях стил на мислене (И. Л. Чайлд).
С помощта на антропологията, психологията се опитва да намери отговор на много въпроси,
свързани с еволюцията на човека, с генезиса и развитието на психиката и съзнанието, с
културно-историческото минало.
Психология - история
Историческата наука е „паметта” на човечеството. Тя показва пътя, който е изминало
човечеството от своята люлка - до наши дни. Историята ни дава сведения за етапите на развитие на
цивилизациите, показва историческия контекст в които са се зараждали идеите и представите за
психичното.
Самата психология е твърде „чувствителна” към собствената си история. За да се изясни
дадено явление, често се правят препратки към миналото. Много от идеите, създадени преди векове
са актуални и днес.
Психологията има допирни точки с природните науки като - биология, химия, физика.
Колкото и да е странно на пръв поглед, физиката винаги е имала „специална роля“ за психологията
и е оказвала съществено влияние върху нея. Теориите, които са създавани във физиката за света и
космоса, за структурата на материята са взаимствани от психологията и тя по аналогичен начин е
обяснявала психичните явления.
Психологията има тясно взаимодействие с медицинските науки - това са анатомия,
физиология, неврология, психиатрия и др. Без тези науки не бихме могли да изясним

www.spiralata.net 18
анатомо-физиологичната страна на психичното.
През последните десетилетия се открива връзката между психологията и генетиката. Това
взаимодействие ще се задълбочава все повече, тъй като има много доказателства за наследяемост на
особености на нервната система, на някои черти и качества. Психологията трябва да изясни как
унаследеното и придобитото си взаимодействат.
Психологията е близка и си взаимодейства с т. нар. обществени или социални науки като:
социология, политология, педагогика и др. Без социалното няма психично и обратно.
Могат да се посочат още такива взаимовръзки. Днес границите между науките се „размиват”
все повече. Появяват се нови научни области, те носят белезите на науката от която се отделят и в
същото време разширяват своя предмет. Тези процеси определят донякъде образа и на
психологията. Психологията интегрира в себе си достиженията на отделни науки, които се
доближават по някакъв начин до нейния предмет, или го осветляват от различен ъгъл - пряко или
непряко. Така се формират междинни области и взаимовръзки както вътре в психологията, така
между психологията и други науки. Също така се обогатява самата психология.
Каква наука е психологията? Социална, природна, медицинска или друга? Отговорът на този
въпрос не е лесен.
Много от науките могат да бъдат лесно причислени към една или друга група, но за
психологията не е така. Нейното определяне и категоризиране е много по-сложно.
Психологията не е нито природна, или по-точно нито само природна, нито само обществена,
нито е точна наука. Психологията може да бъде определена като „гранична наука”, не може (и не
трябва) да бъде вкарана в шаблони и рамки. Има общо с точните науки, но не е точна, има общо с
природните но не е природна, има връзки с обществените, но не е само обществена. Тя има белези
на изброените, но не е като нито една от тях. Психологията е уникална! Няма и не може да има
аналог с останалите.
Диференциране на понятията психология, психиатрия, неврология и психоанализа
Психиатрия (от гр. psyche - душа и iatreia - лечение), букв. лечение на душата. Тя е раздел на
медицината, изучаващ етиологията, патогенезата, патологоанатомията, клиниката и
разпространението на психичните болести, разработващ методи за тяхната диагностика, лечение и
профилактика, начина и методите на експертиза и рехабилитация на психично болните
(Психиатричен клиничен речник, Стоименов, Рачев, С., 1988).
Обикновено се приема, че психиатрията се занимава само с лечение на душевните болести, а
психологията с душевно здравия човек. Това е шаблон, който, обаче, не е точен. Двете науки имат
общо поле на взаимодействие. Психолозите работят с лица с душевни заболявания - изследват ги,
провеждат консултации с тях и семействата им, прилагат психотерапевтични методи в екипната
работа с психиатъра.
Психоанализата (от гр. psyche - душа и analysis - разлагане, разчленяване). Умозрителен
метод, разработен от австрийския психиатър З. Фройд за изучаване на несъзнаваните психични
процеси чрез анализ на асоциации, спомени, съновидения, неволни грешки при писане на писма и
др., е цел възстановяване в съзнанието на комплекси, конфликти, сексуални преживявания от
ранното детство, които са изтласкани в безсъзнателното и според Фройд са причина за психичните
разстройства. От болния се иска да отговори с първите хрумнали му мисли и спомени по повод на
разглеждания симптом или на отделни елементи от някой негов сън; получените данни се тълкуват
от аналитика в съответствие с основните разбирания на Фройд. (Психиатричен клиничен речник,
Стоименов, Рачев, С., 1988). Можем да допълним, че психоанализата е не само метод за лечение на
пациенти (психотерапевтичен метод), но и теория за личността, направление в психологията и
психиатрията.
Неврологията (от гр. neuron - нерв и logos - учение) е медицинска специалност, която изучава
строежа, функциите и заболяванията на нервната система, тяхната етиология, патогенеза,
патологоанатомия, клинична картина, лечение и профилактика. Клиничните психолози, макар и
по-рядко, работят съвместно и с невролозите. Става въпрос за пациенти с неврологични
заболявания като епилепсия, с тумори, травми на главата и др.
Какво не е психология
Псевдопсихология. Това е широка област от дейности на хората, които наподобяват
психология. Известна част от псевдопсихологията е безобидна и забавна, но друга може да бъде и
вредна, според Christopher M., Wolman B. B., Radner D. & Radner M. Псевдопсихологията може да
бъде доходен бизнес, а в някои случаи може да доведе до намаляване на тревожността. Примерите

www.spiralata.net 19
за псевдопсихология са: астрология, нумерология, френология, физиогномия, гледане на ръка,
парапсихология и др. Според авторите, тези области не разполагат с никакви съвременни
стойностни доказателства, които могат да се демонстрират.
Ето как хора, претендиращи, че имат свръх-способности се представят по телевизиите, дават
консултации от екрана (дословен запис): астролог, астропсихоаналитик(!), парапсихолог,
биоенерготерапевт, космически маг, оператор по биоенергийна медиаторика, прогностика на
събития, лечение на кармата, регресия на съзнанието..., и други остроумни езикови
еквилибристики.
Парапсихология - изучава екстрасензорни феномени, които могат де се изучават емпирично.
Става въпрос за екстрасензорно възприятие - способност за получаване на информация, която е
скрита за сетивата. Разбира се, съществуват както привърженици, така и скептици по отношение на
тези явления.

МЕТОДОЛОГИЯ И МЕТОДИ НА ПСИХОЛОГИЯТА

Според Г. Пирьов (1991) трябва да се прави разграничение между понятията „методология” и
„методи”. Това становище се застъпва и от други учени, с термина „методология” се обозначават
две неща:
1. той се използва за означаване на съвкупността от методите на една наука, става въпрос за
методите на изследване;
2. за означаване на основните принципни положения, върху които се изгражда науката.
Според Пирьов този термини трябва да се използва за обозначаване на основните принципи на
науката.
В този смисъл методологията на една наука определя нейната основна характеристика. или
пък принадлежността й към едно или друго направление. Например методологията на
диалектикоматериалистическата психология се намира в съответната философска основа на
науката. Тук е базисно схващането за първичността на материята (по отношение на психиката, т.е.
първо се е зародила материята и след това психичното), и за психиката като отражение на
въздействията отвън.
В такъв случай за сбора от методите трябва да се използва друг термин, като методика,
методически подход.
Г. Пирьов обобщава методологическите положения, издигнати и защитавани в
диалектикоматериалистическата психология. Те са създадени в традициите на философските
учения още от античността. През 20 век ги откриваме в руската и съветска психологически школи, а
също така и при западни автори, ориентирани по един или друг начин към тази методология като
Анри Валон, Жан Пиаже и др.
Ето основните методологически принципи:
ПРИНЦИПИ НА ПСИХОЛОГИЯТА
Взаимна връзка и зависимост, детерминизъм - всички неща са взаимно свързани и не
съществуват отделно и самостоятелно, независимо, едни от други. Този принцип утвърждава
причинната зависимост и обусловеност на психиката от външната природна и социална среда.
Нищо от психиката и психичната дейност не е случайно и безпричинно. Детерминизмът се проявява
във формата на причинност (каузалност) като съвкупност от обстоятелства, които предшестват във
времето дадено събитие и го предизвикват.
Принципът системност изисква да се изследват явленията в тяхната зависимост и
взаимодействие помежду си, вътрешната цялост, която образуват. Този принцип се илюстрира
добре от израза, че цялото е повече от своите части. Вътрешният строеж на тези обекти се описва в
понятия като елемент, връзка, структура, функция, организация, управление, саморегулация,
стабилност, развитие, откритост, активност и др. Системата е изградена от елементи, които си
взаимодействат помежду си, придобиват ново качество като части на цялото и го загубват
изпадайки от това цяло (Петровски и Ярошевски).
Генетичен принцип (принципът развитие) - психичните явления да се разглеждат в техния
генезис (зараждане) и в тяхното развитие. Психиката и психичните явления имат динамична страна,
характеризираща се с изменение и развитие във времето. Всяко явление, разглеждано в
психологията, може да получи адекватно обяснение, само ако се изучава в неговото развитие. Това
се отнася и за филогенезата и за онтогенезата на животните и човека. Напр. изучава се
социализацията и индивида в нея; развитие на психиката; развитие на личността в различните

www.spiralata.net 20
възрастови периоди и др.
Единство между външни предметни действия и вътрешна психична дейност, принципите на
интериоризация и екстериоризация. Тази постановка е свързана с дейностния подход в
психологията. Развитието на психиката е невъзможно извън дейността и независимо от дейността.
Всяко психично явление се изменя и развива в зависимост от формите на активно взаимодействие
на човека с другите хора и с външната обективна действителност в процеса на различните видове
дейност. Дейността е начин на съществуване на човека, модус на неговото битие, израз и
реализация на жизнената потребност на личността.
Според дейностния подход съществува единство между външната (практическата) и
вътрешната (психичната) дейност на човека. Психичното отражение се формира в процеса на
основните предметни дейности - игра, учене, труд. Основно свойство на дейността е нейната
предметност. Има единство между психика и дейност, между дейност и съзнание. Основните
дейности са в основата на формиране на психиката на човека; те детерминират психичното в
различните периоди от индивидуалното развитие на всеки човек.
Интериоризацията е механизмът на преобразуване на предметната дейност в психична, а
екстериоризацията е обратният процес - трансформирането на психичната дейност в предметна.
Взаимовръзка между човек и общество. Човек не може да се развие без обществените
отношения, без взаимодействие с други хора. Обществото, другите хора и отношения влияят върху
него, моделират го, оформят такива явления като нагласи, отношения, мотивация, ценности и др.
Единство между психика и нервна дейност. Както отбелязва Ю. Гиппенрейтер, психичното и
нервната дейност са две страни на един и същи процес.
СТРУКТУРА НА ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ НАУКИ
Съвременната психология представлява цяла система от различни психологически науки.
Възникнала в сферата на философското познание, днес психологията е подложена на постоянни
процеси на интеграция и диференциация. Отделните клонове на психологията започват да се
обособяват интензивно в началото на 20 в., въпреки, че тези процеси са започнали дори преди
психологията да започне самостоятелното си съществуване (средата на 19 век). Началото на
експерименталната психология е поставено още през 1850 от Хелмхолц. В този период се появяват
книги по детска психология, по диференциална психология (Ф. Галтън, 1869 г.), по психопатология
(Е. Сеген, 1846 г.) и др. Фройд започва да изучава неврозите в края на 19 век. За кратко време автори
като Вундт, Джеймс и др. разширяват полето на психологията, създават първите школи, поставят
началото на нови перспективи. Така започват да се обособяват като относително самостоятелни
отделни области на психологията.
Г. Пирьов пише, че съществуват две противоположни оценки за диференциацията на
психологията. От една страна са тези, които смятат, че разклоняването на психологията на
множество клонове е отрицателно явление, че води до разпадането на самата наука. От друга страна
са схващанията, че това е неизбежно явление.
Резервирано отношение към диференциацията звучат така: тя крие опасност от все по-слабо
взаимно разбиране и договаряне на психолозите от различните специалности, което води до
стесняване на широтата на погледа и влияе върху възможностите за успешно сътрудничество (3.
Буяс - загребски психолог, цит. по Г. Пирьов).
Известният американски психолог Джон Гилфорд определя състоянието на психологията като
„шизоидно”.
Историка Лъди Бенджамин казва, че често срещано оплакване от психолозите днес е, че
областта на психологията е напреднала по пътя на фрагментацията или дезинтеграцията; с
множество независими психологии, които скоро ще бъдат или вече са неспособни да общуват едни
с други. Днес психологията е по-фрагментирана от когато и да било и всяка фракция се придържа
към своя теоретична и методологическа ориентация, подхождайки към изследването на човешката
природа с различни техники и налагайки се със специализиран жаргон, списания и капаните на
всяка школа на мисълта (Д. Шулц, С. Шулц).
Преобладават положителните оценки на диференциацията, особено на интеграцията, тъй като
това се схваща като белег за нейното по-високо развитие. Намира се, че това разклонение произтича
от самата сложност и многостранност на психологията. Според Рене Зазо за психологията е
характерна липсата на единство поради нейния полиморфизъм. Т.е. не съществува единна
психологическа наука. Въпреки това, може би съществуват общи тенденции на всички тези
психологии (цит. по Пирьов).

www.spiralata.net 21
 За Д. Кац (САЩ) стремежа към специализация е типичен за растежа на цялата наука. Според
индиеца Д. Синха, свързването на психологията с други науки ни дава по-реална и по-цялостна
картина на действителността, нови понятия и инструменти за анализ.
С разклоненията, психологията се доближава до все повече други науки, така се появяват и
нови дялове на самата психология, тя се разширява и обогатява.
Психологията се развива динамично, появяват се все нови клонове. Няма една единна
класификация на психологическите науки, тъй като самата психология е в развитие. И не може да се
направи такава, че да удовлетворява всички учени. Класификациите, които са били актуални
например преди 10 години, сега са „остарели”. Тъй като се променят дори наименования на
отделните дялове, тяхното съдържание, може да се наблюдава интеграция и пр. Тук следва да
отчитаме и традициите в западната и източната психология. В дадена държава може да е прието
една област да съществува като самостоятелна, на друго място същата е съдържание на друг дял.
Г. Пирьов съвсем точно отбелязва, че не всички от клоновете на психологията са в еднаква
степен развити като самостоятелни дисциплини. Някои имат по-продължителна история, други са
формирани през последните години.
Пирьов очертава връзката между общата психология и другите клонове, защото във всички се
използват понятийния апарат и терминологията на основната наука. Според него колкото и да се
диференцира и интегрира психологията, тя не губи своя характер на комплексна, в известна степен
интердисциплинарна наука. Не се нарушава нейното единство, тъй като всеки клон, който е свързан
с общата психология, същевременно допринася за нейното обогатяване и конкретизиране с нови
факти и данни. Диференциацията в една наука е показател за нейния прогрес.
Някои психолози определят общата психология като ствола на психологията, от който излизат
многото разклонения (частни и обособени дялове или клонове).
Според Р. Немов (1994) е по-правилно да се говори не за една наука психология, а за комплекс
от развиващи се психологически науки. Тези науки ги дели на фундаментални и приложни, общи и
специални.
Диференциацията съдейства за конкретизиране на проблематиката на психологическата
наука, задълбоченото й анализиране на основата на нейната структура. Тя позволява един психичен
факт или феномен да се изучава, разглежда от различни гледни точки, като по този начин в
по-голяма пълното се разкрива неговата същност, сложност, вижда се от всички страни. Напр.
проблема за агресията може да се интерпретира от психологията на личността, от клиничната
психология, от еволюционната психология и мн. др. дялове. и всеки дял дава някакъв ракурс на
разглеждания феномен.
В различните клонове на психологията се разглеждат в нов контекст общопсихологическите
понятия и категории (обособени в общата психология), обогатяват се, възникват нови подходи към
анализа на психичните явления, получават се нови обобщения, теоретични виждания и рамки.
Благодарение на диференциацията на психологията се разширява като цяло обема от знания за
психичното, разширява се и се конкретизира предмета, обекта и задачите на психологията.
Успоредно с процесите на диференциация се констатира и процес на интеграция.
Интеграционните процеси водят до повишаване на теоретико-приложното равнище на
разработваните от нея проблеми, защото разширяват обема и повишават интензивността на
взаимовръзките и взаимодействието й с другите науки. Тенденцията към обединяване на различни
науки, аспекти и методи при изследването на човека води към възникването на нови гранични
дисциплини и съединява в едно по - рано далечни една от друга области на познанието.
Предпоставки за диференцирането (вътрешното структуриране, делене) на психологическата
наука:
Обособяването на различните области (направления, клонове, дялове) вътре в самата
психология е продиктувано от многообразието и сложността на психични феномени (когнитивни
процеси, личността, патологията, и др.). Те са многобройни, от различно естество, многопластови,
всичко това затруднява изучаването им и “съществуването им” в една единствена форма, каквато е
била психологията, когато не е имала свои клонове.
Самият живот - обществено-историческото, културно и икономическо развитие, диктуват
логиката на диференциация на психологическите знания. Връзката на психологията с широката
практика и живота на човека. Например пазарните отношения стимулират психологията на
рекламата; индустриализацията в САЩ е предпоставка за появата на трудовата психология.
Взаимодействието на психологията с други науки като: педагогика, социология, политология,

www.spiralata.net 22
история, медицина и др. Така се появяват следните психологически науки: педагогическа
психология, социална психология, политическа психология, медицинска психология и др.
Интензивното развитие на самата психологическа наука - създаването на основните теории и
школи в психологията, както и насочването на авторите към разработването на отделни проблеми, а
също така формулирането на нови цели и задачи оформят отделни клонове в психологията като
когнитивната психология, психологията на личността и др.
Процесът на вътрешно структуриране не е завършил. В този смисъл психологията е
динамична наука, която се развива и търси своята зрялост. Това означава, че в бъдеще ще се появят
нови направления, а някои съществуващи ще се трансформират, обединят и видоизменят.
Системно-структурен подход при изучаването на психологията
Създателят на теорията на системите е Л. фон Берталанфи. Според него Системата е комплекс
от елементи, намиращи се във взаимодействие. Системата се характеризира с цялостност,
структурност, организираност, вътрешен динамизъм и активност, константност, взаимна
зависимост, самодвижение, саморазвитие. Тя включва множество взаимносвързани елементи,
които образуват една устойчива цялост. Системите са саморегулиращи се и притежават
способността да се развиват и изменят. Всяка система е открита, т.е. трансформира и препредава
информация от и на други системи, с външната среда.
Чрез системния подход сложните динамични системи се изучават в 3 аспекта:
а) системно-компонентен аспект. Той изучава всяка система като единство от компоненти,
където всяка подсистема е компонент на по-обща и съдържа в себе си множество по-частни системи
от 2,3 и т.н. ранг. Всяка частна система се нарича субсистема и носи белезите на родовата система;
б) системно-структурният аспект изучава устойчивите връзки и зависимости между отделните
компоненти на системата, нейната цялостност. Има три типа отношения между субсистемите на
една сложна система: отношения на детерминираност, при които зависимостта е едностранна, т.е.
единият компонент е зависим от другия, но не и обратно; отношения на взаимна зависимост -
връзките са двустранни; отношения на независимост, тази независимост е относителна; в)
системно-функционалният аспект изучава функциите на компонентите, тяхното реализиране в
системата, изменението и развитието им вътре в нея.
Системата на психологическите науки днес се характеризира със сложност, динамичност, тя е
многокомпонентна и е диференцирана в различните посоки на широкообхватния й предмет,
открита е към външни взаимодействия и си взаимодейства с други системи. В нея са обособени
много отрасли, които представляват относително самостоятелни развиващи се направления на
научни изследвания, те са субсистеми на основната и от своя страна имат свои подсистеми.
Междукомпонентните връзки са сложни, многоаспектни и многопластови, динамични,
детерминирани.
Дяловете на психологията са обединени механично. Съвременната психология е система от
науки, които се намират във функционално взаимодействие.
Теоретични и приложни области на психологията
В психологията има много опити да се посочат принципи и подходи, на базата на които да се
„подредят” по някакъв начин различните й дялове.
К. Платонов (1972) обособява две групи психологически науки: теоретическа психология и
клонове на психологията. Към теоретичната психология отнася общата психология, историята на
психологията, философия на психологията и методология на психологията. Свои класификации на
психологическите науки правят Артур Петровски и др.
Особено място сред всички направления заема общата психология, която обединява различни
отрасли в цялостно научно знание. Изучаваща същността и общите закономерности на
възникването, функционирането и развитието на психиката. Общата психология е
методологическата и теоретическа основа на всички психологически дисциплини (И. Макарова,
2004). Изгражда се на базата на обобщенията от всички области на психологията. Общата
психология е като ствол (основа), от който се разкланят другите дялове, подобно на едно дърво.
Статута и независимостта на общата психология отстоява Б. Минчев. Има и автори, които оспорват
нейното съществуване.
Около идеята, че една част от клоновете на психологията са по-теоретични, други пък са
свързани повече с практиката се обединяват много психолози (Г. Пирьов, Л. Леви, 1990 и др.).
Трябва да отбележим, че това деление в някаква степен е условно. Има клонове, които много
по-категорично могат да бъдат причислени към едната или другата група. Има и такива, които в

www.spiralata.net 23
зависимост от гледната точка могат да бъдат отнесени към едната или другата група. Според Л.
Леви това разграничение може да се изобрази като сфера - теоретичната психология е ядрото на
тази сфера, а приложната психология е нейната обвивка. Обособяването на психологическите науки
на теоретични и приложни се определя от добиваното познание - дали има теоретичен или
практически характер.
Теоретичните области на психологията са фундаментални, имат относително много
по-обобщен и по- абстрактен характер. Теоретичната психология има по-сложна структура,
отколкото приложната. Тя обхваща голям брой отделни психологически науки, които се намират в
твърде тесни връзки, взаимодействат си и се допълват. Нейната връзка с практиката не винаги е
директна, но тя съществува. Нейните взаимовръзки с философските учения, с естествознанието и
обществознанието са непосредствени и многостранни (Л. Леви и др.). Централно място в сферата на
теоретичната психология заема общата психология. Така както в центъра на общата психология се
намира и осъществява своята ориентираща, тълкуваща функция философско-теоретичното ядро,
така и общата психология, от своя страна представлява теоретично ядро на цялата система от
психологически науки.
Приложната психология е по-близо до живота, до бита и труда на хората. Има по-конкретен
характер, не е така „отвлечена” и „абстрактна”. По-ясно се виждат възможностите на тези дялове да
подпомагат хората в различните дейности.
Психологията безспорно играе голяма роля в живота на хората. И тази тенденция се засилва
през последните години. Много автори отбелязват, че днешния човек става все по-грамотен
психологически. Интересът на хората към собствената им психика, преживявания се потвърждава и
от търсенето на т. нар. популярна психология. Според Ханс Айзенк психологията е изключително
важна за обществото, тъй като много от нерешените проблеми са от психологическо естество,
свързани със самата личност.
Психологията може и трябва да има координираща роля по отношение на други науки, когато
трябва да се решават социални проблеми както на големи групи, като например конфликти между
етноси и др., така и по отношение на проблемите на конкретния човек. Т.е. тя има обществена
функция и дори мисия, призвана да служи на позитивното развитие на човека и човечеството.
Психологията от десетилетия намира приложение в образованието. Немислимо е днешното
училище и педагогическа система без консултиращата роля на училищния психолог. Немислимо е
един педагог да няма психологическа подготовка. Проблеми като наркомания, засилваща се
агресивност и асоциалност не биха могли да бъдат решавани и превантивно разглеждани без
участието на психологията. Друга област, в която намира широко приложение психологията е
трудовата дейност. Не случайно един от най-успешна развиващите се дялове на психологията е
трудовата и организационна психология. Тя решава такива въпроси като подбора на персонал,
консултиране относно организацията и оптимизация на работата, медиация при разрешаване на
междуличностни конфликти, осъществява различни тренингови форми с цел личностово
израстване и развитие на колективите.
Друга област е консултативната психология. Ежедневието ни е изпълнено с дистрес,
напрежение, тревожност и депресии, все повече хора имат нужда от психологично подпомагане.
Успешно се развива консултативната психология и психотерапията. Към психолозите, специалисти
в тази област се обръщат хора с проблеми в семейството, проблеми с децата, с общуването, с
мотивацията и др. Друга сфера, където психологията намира широко приложение е
здравеопазването, в тази връзка се развива клиничната психология и психотерапията. Клиничните
психолози работят в екип с психиатрите, извършват психодиагностика, консултират пациентите и
техните семейства. Включват се в цялостния терапевтичен процес. Друга област в която би следвало
да работят клиничните психолози, но у нас все още не е така, е работата им в соматични отделения -
хирургия, онкология и др. Належащо е психолозите да работят с терминални (неизлечимо) болни и
др., задължително е да има клинични психолози в детските отделения.
Друга област на приложение на психологията е обществения сектор. Тук можем да включим
социалните психолози. Такива области на живота и труда са психология на рекламата,
политическата психология, работата на психолози в социални заведения като детски домове,
домове за възрастни хора, работата с малцинства с цел интеграция и др.
Разбира се с тези мисли не можем да изчерпим възможностите на реализация на психолозите и
ролята, която има психологията в живота на хората.
Теоретична психология

www.spiralata.net 24
 А. В. Петровски и М. Г. Ярошевски (2003) разработват проблема за теоретичната психология в
едноименната си монография. Според тях теоретичната психология е методологическата основа на
психологическата наука. Предмет на теоретичната психология е саморефлексията на
психологическата наука, проявяваща, разкриваща нейния категориален строй
(протопсихологическите, базисните, метапсихологическите категории), обяснителните принципи
(детерминизъм, системност, развитие), ключовите проблеми, възникващи в историческото развитие
на психологията, а така също психологическото познание като особен вид дейност (стр. 5).
Саморефлексията на науката се изостря в кризисните периоди на нейното развитие.
В контекста на теоретичната психология възниква въпроса за съотношението на емпиричното
знание и неговото теоретично обобщаване. От тук възниква и въпроса за адекватността на методите
за добиване на емпирични данни в психология, в частност проблема за интроспекцията, и неговата
надеждност.
Оформянето на теоретичната психология в особена сфера на научно знание е обусловено от
това, че психологията е способна със собствени сили, опирайки се на собствените си достижения и
ръководейки се от собствени ценности, да разбере източниците на своето развитие и оформяне
(обособяване), перспективите на развитие.
Теоретичната психология не е равна на сумата от психологическите теории. Тя е нещо повече,
отколкото съвкупността от съставните й части. Различните теории и концепции, които я
съставляват „водят диалог” едни с други. Теоретичната психология е ориентирана, според авторите,
към създаването в бъдеще на общопсихологическа теория, която да бъде меродавна .
Както отбелязва Кун - психологията да излезе от предпарадигмалния стадии на развитие.
Източниците за развитието на психологическите теории и концепции са емпиричните факти,
обобщавани в понятия (това е първото стъпало на психологическото познание). А източниците за
теоретичната психология се явяват самите тези теории и концепции, възникващи в конкретния
исторически етап (второто стъпало на психологическото познание).
Теоретичната психология и историята на психологията са неразривно свързани, но в същото
време се различават по предмета на изследвания. Историята на психологията проследява пътя на
зараждане и развитие на идеите за психичното в различните исторически епохи, сравняването,
анализирането на тези идеи. Според Петровски и Ярошевски, теоретичната психология използва
принципа на историзма за аналитичното разглеждане на резултата на развитие на науката.
Историческият материал служи за теоретичен анализ.
Петровски и Ярошевски правят категоризиране на понятията в психологията. Категориалният
строй е фундамент, върху който се подреждат основните психологически понятия (с. 9).
Категориите са най-общи и фундаментални определения, обхващащи най-съществените свойства и
отношения на изучаваните явления. Категориите са системообразуващи по отношение на
безбройните психологически понятия, позволяващи тези понятия да бъдат обособени в система.
Към базисните категории се отнасят: „образ”, „мотив”, „действие”. Към
метапсихологическите категории се отнасят: „съзнание”, „ценност”, „дейност” и др. Базисните
категории са „атомите” на психологическото знание, метапсихологическите категории можем да
сравним с молекулите.
Теоретичната психология като научна дисциплина има метафизически характер.
(Метафизиката от гръцки meta - „след/отвьд“; phisic - „природа е дял от философията, който се
занимава с „първичните принципи“ и „съществуването“ (онтология). Терминът метафизика
понякога се употребява като синоним на философия. Това е заглавие на съчинения на Аристотел, в
които той разглежда това, което можем да познаем едва след конкретните природни неща, което е в
основата им, следователно е и първото в себе си, поради което се нарича и "Първата философия"; от
късната античност и средновековието - име на съответната философска дисциплина изобщо. В този
смисъл метафизиката е основната философска наука, в която трябва да търсим всички философски
дисциплини. Тя е науката, която има за задача да изследва съществуващото като такова в качеството
му на предмет, както и елементите и фундаменталните условия на всичко съществуващо изобщо, тя
представлява големите области и закономерности на действителното и търси трайното и
взаимовръзката в променливостта на явленията и проявите).
Петровски и Ярошевски извеждат следното съотношение между базисните и
метапсихологическите категории:
Образ - Съзнание
Мотив - Ценност

www.spiralata.net 25
 Преживяване - Чувство
Действие - Дейност
Взаимоотношения - Общуване
Аз - Личност
Във всяка метапсихологическа категория се разкрива някоя базисна психологическа категория
чрез съотношението й с други базисни категории. Например „образ” като базисна категория се
включва в метапсихологическата категория съзнание, но категорията „образ” има взаимодействие с
други базисни категории като „мотив”, „действие”, „преживяване”.
За да обяснят своята концепция за теоретичната психология, Петровски и Ярошевски
въвеждат и понятията „психосфера”, „биосфера” и „ноосфера”. Под „психосфера” се разбират
всички феномени (психични явления), които изучава психологията. „Биосферата” е активната
обвивка на земята, която е съвкупност от живите организми, в т.ч. и човека. „Ноосферата” се
разглежда като ново еволюционно състояние на биосферата, при което разумната дейност на човека
става решаващ фактор на нейното развитие. За ноосферата е характерна взаимовръзката между
законите на природата със законите на мисленето и обществото. Психосферата интегрира в себе си
в превърнат вид процесите, ставащи в биосферата и ноосферата.
По-долу (в табл. 1) представяме системата на двамата автори.
Таблица № 1. Категориална система на психологията, според Петровски и Ярошевски
НООСФЕРА
Субстанционалност Насоченост Активност Когнитивност Субективност Събитийност Действителност
Социо- Човек Идеал Свобода Разум Екзистенция Съучастие Жизнен свят
центрически
категории
Мета-психо Личност Ценност Дейност Съзнание Чувство Общуване Персоносфера
логически
категории
Базисни „Аз” Мотив Действие Образ Преживяване Интеракция Ситуация
псих.
категории
Протопсихо Индивид Потребност Рефлекс Усещане Афективност Съсъществуване Предметност
логически
категории
Био- Организъм Нужда Метаболизъм Сигнал Избирателност Синергия Среда
центрически
категории

БИОСФЕРА
Биоцентричните категории могат да бъдат изучавани с обективни методи.
Протопсихологическите категории са „конструкти” на ума. Те не се наблюдават непосредствено.
Базисните психологически категории включват в себе си явления, които в една или друга степен са
достъпни за интроспекция. Това е плеядата на феномените. Метапсихологическите категории -
това е плеядата на идеите.
Всяка идея не е просто мисъл за нещо; това е единство от мисли и мислимо, мисъл, заредена с
импулса на самоосъществяването. Невъзможно е например да изучаваме личността както изучаваме
физическото тяло. Екстрапсихологическите категории е на върха. Тя е най-сложна, философска,
свързана с перцепцията на самия изследовател.
Всички тези категории могат да бъдат анализирани по вертикали, хоризонтали и т.н.
Психологичното познание като дейност
Според Петровски и Ярошевски една от главните насоки на човешкия дух е производството на
знания, в т.ч. и научни. Научните знания е прието да се делят на теоретични и емпирични. Теория
(от гр.) е систематично изложено обобщение, позволяващо да се обясняват и предсказват явления.
Емпирията предполага наблюдения и експерименти, изискващи пряк контакт с изучаваното
явление. Научното знание е опосредствено. То се изгражда чрез интелектуалните операции. Това е
характерно особено за изучаването на психиката.
Силата на теоретичните абстракции и обобщения, рационално осмислените емпирични данни,
разкриват закономерността на явленията. Великият физик Айнщайн, запознавайки се с опитите на
Ж. Пиаже, отбелязва, че изучаването на физическите проблеми е детска игра, в сравнение със
загадките на детската игра (цит. по Петровски и Ярошевски). Това е така защото детската игра е
продукт на психиката, самата игра има историческо - културна основа и произход. Същевременно е
и сложно отражение и етап от развитието на психиката и съзнанието. Синтезира в себе си човешкия
и индивидуалния опит.

www.spiralata.net 26
 Науката е едновременно знание и дейност по неговото създаване. Пред изследователя са три
променливи - реалност, нейният образ и механизмите на пораждане на образа. Всяка дейност (в т.ч.
научната) е субективна. Заедно с това тя се регулира от сложна система от социално - когнитивни
компоненти, еталони, норми и др. Благодарение на интелектуално - мотивационната енергия на
човека, се добива познанието. Научната мисъл е проявление на личността. От значение е социалната
(обществената) атмосфера, в която твори учения.
Взаимодействие между теоретичната и приложната психология
Но колкото и да са различни по характер и задачи, тези две сфери са взаимно детерминирани,
органически свързани и не могат да съществуват една без друга. Приложните дялове са свързани с
общотеоретичните постановки, модели и теории на психологията. Те от своя страна имат също своя
теоретична база, която можем да определим като „по-частна”, в сравнение с по-глобалната и
универсална психологическа теория.
Ние можем да търсим взаимовръзка между двата дяла и в друга посока: практиката
(практическата дейност на психолога - психологични изследвания и пр.) дава емпирия на теорията.
Ученият, създавайки дадена теория или изследвайки дадена хипотеза, се нуждае от обосноваване,
от доказване, от подкрепяне на тезата си. Това става именно с обобщаването (в т.ч. статистически)
на конкретни факти (емпирични данни), получени от практиката. Теоретичната психология, от своя
страна, обобщава конкретните данни, съпоставя ги със съществуващи до този момент модели,
конструкти, доказва или отхвърля хипотези, създава „високите теории”.
Трябва да отбележим, че един и същ психичен феномен може да се изучава от няколко клона
(дяла) на психологията, но разбира се - от различен ъгъл. Именно в частните научни области става
конкретизирането на предмета на психологията. Например агресията като феномен се интерпретира
от психологията на личността, която задава теоретичните му рамки, търси етиологията и мястото му
в личността. Възрастовата психология, пък търси динамиката и генезиса на това явление, каква е
неговата специфика в различните периоди. Клиничната психология го изследва във връзка с
абнормното поведение и т.н. Също така всеки конкретен феномен има както теоретични, така и
практически аспекти.
Класификации на психологията
В научното пространство има не малко опити за класифицирането на психологическите науки.
У нас своя система за класификация на психологическите науки прави Генчо Пирьов (1968, 1991).
Критериите, които използва са:
1. усложнената и диференцирана проблематика на психологията;
2. преобладаващият метод на изследване;
3. връзка на психологията с практиката
и
4. връзка между психологията и други науки.
Също така са известни класификациите на руски учени като А. В. Петровски, С. Л.
Рубинщайн, К. Платонов и др., а също и системи на западни автори.
Някои от класификациите посочват само отделните клонове (психологически науки), други
посочват основните области вътре в един дял, трети обединяват двата подхода.
Сравнявайки различните класификации може да се направи извода, че няма една единна
удовлетворяваща класификация. Те се базират на различни критерии и „философия”. А. В.
Петровски строи своята класификация на базата на връзката на психологията с различни дейности и
професии, с развитието на човека в онтогецезиса и връзките на човека със социума.
Невъзможно е да се постигне универсална класификация, тъй като психологията е динамична
наука, която е отворена към външни влияния. Всеки такъв опит е исторически ограничен. Например
в класификацията на Г. Пирьов откриваме такива дялове като: „психология на лекционната
пропаганда” или пък „комунална психология”. В днешните системи такива названия не
съществуват. Тези примери показват, че върху психологията оказва влияние „духът на времето“.
Върху психологията оказват пряко влияние политически системи, социално устройство, религия и
др., които се въплъщават в нейната теория. Понякога тези влияния са груби и се е случвало да
„лишат от свобода психологията. Такъв е случаят с идването на нацистите на власт в Германия. Те
прогонват от Австрия и Германия цвета на психоаналитичната мисъл, дори самият Фройд -
забраняват неговото учение, книгите му са подложени на гонение. Психоаналитиците напускат
Европа и заминават за САЩ. У нас - по времето на социализма също имаше ограничения.
Различията има в самите названия на дяловете - едни и същи факти или явления в различните

www.spiralata.net 27
системи имат различни наименования. Според един автор дадена област може да има
самостоятелност, според други тя съществува в друга структура, която се извежда като
самостоятелен дял. Този факт е свързан с традициите на националните психологически системи, с
вижданията на дадена школа или автор.
ПОДХОДИ В ИЗУЧАВАНЕТО НА ПСИХИЧНИТЕ ЯВЛЕНИЯ. ОСНОВНИ
ТЕОРЕТИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ
Психологията, както всяка друга наука, създава теории, в които се опитва да обобщи
разнообразните категории, хипотези, емпирични данни. Тези теории се използват в
научно-изследователската и приложната област. Съществуват няколко основни подхода, чрез които
се изучават психичните явления, които се наричат още теоретични перспективи.
Според Сиймън и Кенрик теорията е набор от допускания, която ни помага да организираме
сложното множество от резултати и насочва учения къде да търси нови факти. Някои теории са
тесни по обхват и обясняват само конкретни явления. Други са по-широки. Използваме термина
“теоретична перспектива”, за да обозначим широкообхватните теории - тези които включват много
на брой по-частни теории, изследователски методи и емпирични резултати. Когато разберем някои
от важните широкообхватни теории ще сме в състояние и по-добре да разберем причините за много
от конкретните резултати.
Теоретичната перспектива е обобщена система от възгледи, теоретична рамка, методология и
глобален подход.
Няколко перспективи, които изучават един и същи феномен могат да ни дадат познание за
различните страни на този феномен. Много сполучливо Удуъртс сравнява научните перспективи с
различни карти на една и съща местност. Всяка посочва различни характеристики и въпреки това
всички са полезни за постигането на определени цели. Сиймън и Кенрик отбелязват, че различните
теоретични перспективи се фокусират върху различни характеристики, но всяка ни помага да
разберем част от терена на психологията (с. 7).
Част от основните теоретични перспективи са релевантни на някои школи в психологията, но
някои перспективи са по-всеобхватни и не могат да се съизмерят само с една школа.
Дадено психично явление може да бъде обяснено с една перспектива, друго - с друга, но има
проблеми, които могат да бъдат изучавани едновременно от различни гледни точки, т.е.
перспективи.
Теоретичните перспективи са методология, която ни ориентира още при самото психологично
изследване - избор на едни или други методи, след това - в обясняването на феномените.
Перспективите могат да мотивират изследователя в избора на определена тема на изследване какви
методи ще избере и как ще анализира емпиричните данни. Ако разсъждаваме на ниво школи, някои
от тях отхвърлят дадени явления, напр. бихевиоризма изключва съзнанието, следователно един
бихейвиорист не бил избрал тема за своите проучвания мисленето и не би използвал като метод
интроспекцията, както би го направил един представител на друга школа. Интерпретациите на
бихейвиориста също няма да са в термините на съзнанието той ще говори за стимули и реакции. В
определен исторически период дадена перспектива може да доминира. Теоретичните перспективи
свързват редица данни за поведението и мисленето, събрани с различни методи, един с друг, както и
с по-широкия исторически контекст, в който идеите се развиват (Сиймън и Кенрик).
Еволюционна перспектива
През средата на 19 в. Дарвин представя доказателства за еволюцията на видовете в
произведението си “Произход на видовете”. Само адаптивните видове се запазват и дават
потомство, другите загиват. Тази логика може да се прилага и към човешката психика и поведение.
И тезата е, че човешкото мислене и памет, въображение и др. са еволюирали, за да оцелее видът.
Човешкият мозък се е развивал в хода на еволюцията, същевременно е еволюирала и психиката.
Еволюционната перспектива се поддържа от психолозите, занимаващи се със сравняване
между видовете, те изучават различията и сходствата в поведението на различните животински
видове (Сиймън, Кенрик, с. 8). Една от насоките е сравняването на човека с приматите.
Съществуват много експерименти в това отношение. Едно такова изследване е публикувано в
списание "Current Biology”. Изучава се кратковременната памет при хора и примати. Участниците в
експеримента трябвало да запомнят местоположението на различни числа на компютърен екран и
след това да си припомнят тяхната последователност. В експеримента са участвали шест
шимпанзета, три майки и три малки, както и студенти от университета. Майките и петгодишните им
потомци вече били обучени да "броят" от 1 до 9. На всеки от участниците били показвани цифри от

www.spiralata.net 28
1 до 9 върху екрана на монитор, реагиращ на допир. След това цифрите били сменяни от празни
квадрати и участникът трябвало да си спомни коя цифра в кой квадрат се е намирала, като го
докосне. Станало ясно, че младите шимпанзета запомняли последователността по-добре не само от
майките си, но и от студентите, които правели теста по-бавно, отколкото трите "хлапета".
Шимпанзетата притежават великолепна фотографска памет, много по-силна от човешката, твърдят
японски учени. "Хората, включително и много биолози, и до момента смятат, че човекът изпреварва
шимпанзето във всички области на мозъчната дейност", казва водещият изследовател Тецуро
Мацузава от университета в Киото. След това изследователите започнали да променят времевите
периоди, в които цифрите стояли на екрана, за да сравнят "работната памет" на хората и
шимпанзетата. Когато времето било съкратено до минимум, 210 милисекунди, приматите показали
по-добри резултати не само в скоростта, но и в точността на запомняне. Толкова кратко време не ни
позволява да пробягаме с очи по екрана, т.е. да повторим действието, което правим всички, докато
четем. Според учените това показва, че младите шимпанзета имат фотографска памет, която им
позволява буквално с един поглед да запаметяват комплексни, пъстри изображения.
Тази способност понякога се проявява и у децата, признават изследователите, но с времето
избледнява.
Тези резултати ни показват как са се развивали способностите у приматите, необходими за
появата на съвременния човек, могат да ни информират за еволюционното ни наследство.
Изследването ни показва, че такива сложни навици в областта на краткосрочната памет са
можели да играят много по-значима роля в живота на древните хора, отколкото в живота на нашите
съвременници, и евентуално е във връзка с факта, че впоследствие сме започнали да се облягаме на
паметта, свързана с езиковите навици", обяснява д-р Пар (източник: http://www.netinfo.bg).
Тези психолози се надяват да достигнат до корените на нашето поведение.
В. Динев (1993) твърди: Тъй като човек произлиза от животинския свят и нашите далечни
прадеди претърпяват продължителна еволюция преди да достигнат Хомо сапиенс, етолозите
предполагат, че човек трябва да притежава всички свойства, присъщи на животните, включително и
биологичната основа на агресивното поведение. К. Лоренц, Н. Тинберген и др. етолози вярват, че
сме наследили редица поведенчески характеристики от нашите животински предшественици, които
е невъзможно да бъдат елиминирани чрез възпитанието - една от тях е нашата агресивност. Лоренц
счита, че ние имаме вродена агресивност спрямо собствения си биологичен вид. Този факт се
интерпретира и от Фройд, говорейки за инстинкт към деструктивното или смъртта (танатос).
Етолозите виждат връзка между ритуалите при животните и при човека, тяхната функция е
комуникацията, но разбира се при човека те имат културен и исторически контекст. И при човека и
при животните те имат 3 функции - сигнална, задържане на агресивност, свързваща. Друга
инстинктивна форма на поведение е борбата за територия - среща се също и при човека и при
животните. Вроденото влечение към придобиване и защита на собствеността се обяснява
съществуването на честната собственост, както и социално-нравствени чувства като патриотизъм и
любов към родината. Ние имаме вроден инстинкт за собственост. Според Ардри у човека има три
начала, които са психологически мотиви на поведението - това са потребността за самоопределение,
за стимулиране и за сигурност. Човек отбягва анонимността, досадата и несигурността.
Поведението и културната традиция са успешни, ако задоволяват максимално вродените
потребности. Войната е пример за задоволяване на трите базисни потребности.
Еволюционното минало се свързва с днешното поведение чрез гените. Измененията, които са
настъпвали са се закодирали в гените. Интензивно се развива поведенческа генетика и
еволюционната биология. Сиймън и Кенрик отбелязват, че изучаването на човека - на неговата
биология и физиология ни дава и известна представа за еволюционното значение на поведението
ни.
Наличието на голям мозък с милиони клетки, предназначени за осъществяване на езикови
функции, показва важността, която общуването е имало за оцеляването на нашите предшественици,
както и защо детето се научава толкова бързо да говори. Ние сме социални същества, продукт на
специално развитие, довело до интегриран и ефикасен набор от биологични предразположености и
потенциални възможности. Освен цялата тази сложност нашият биологичен капацитет ни помага да
се адаптираме към уникалните проблеми на човешкия живот.
Еволюцията на мозъка на бозайниците води до увеличаване на способността да се справят с
проблемите - на базата на опита и развитието на мисловните процеси. Увеличената способност за
решаване на проблеми се дължи на мозъчната структура, която най-много се е развила по време на

www.spiralata.net 29
човешката еволюция - това е мозъчната кора. Сиймън и Кенрик отбелязват, че силно развитата кора,
която е 80% от мозъка, ни отделя от всички други живи организми и е отговорна за нашето
историческо развитие и цивилизация. Тя играе важна роля в битието ни - на нея дължим съзнанието,
моторните и сензорните възможности, да планираме и разсъждаваме, и най-вече да използваме
езика, за да общуваме.
Друг обект на изследвания е агресията при човека и животните, или еволюцията на агресията.
Агресивните сблъсъци често стават в ситуации на конфликти за ресурсите, като храна или
партньори за чифтосване. Учените говорят за т. нар. еволюционно стабилна стратегия.
Еволюционно стабилна е такава стратегия, която, когато стане обща за популацията, води до
по-високо равнище на годност в сравнение с алтернативни стратегии. ... развитието на агресивното
поведение може да се разглежда като функция както на генетични влияния, така и на влияния на
средата (Д. Дюзбъри).
Агресивността между индивидите от един вид съществува при по-голямата част от приматите.
Според наблюдения, тя може да достигне при шимпанзетата дори до пълно унищожаване на
самците от враждебната група.
През целия етап на развитие на нашия вид агресивността е играла важна роля за оцеляването
на вида. На ловците им се налагало да проявяват жестокост, да убиват животни или други хора,
които се съревновавали с тях за храната, за брачната партньорка или за територия (жените също са
проявявали агресия). Тогава агресията вродена черта ли е или не? Отговорът на този въпрос е
нееднозначен - не може да се твърди, че агресията е единствено и само плод на еволюцията.
Биопсихологична перспектива
Психолозите, които приемат биопсихологичната перспектива се наричат физиологични
психолози или невропсихолози, изследват как поведението и психичните процеси са свързани с
промените в мозъка и нервната система (Д. Сиймън, Д. Кенрик).
В съвременната психология и когнитивна наука се разкрива сътрудничеството между
неврологията, физиология, психологията и лингвистиката. Така се изгражда обща теория за
човешкото познание.
Биопсихологичната перспектива изучава мозъка от най-ниско (неврон, синапс, медиатори), до
най-високо равнище. Тя обяснява как мозъкът работи на клетъчно ниво, как се преработва и предава
информацията, как се изграждат невронните мрежи и къде се локализират основните механизми на
възприятието, действието, паметта и обучението и т.н.
Една от насоките на изследвания на невропсихолозите е динамиката на мозъчните структури и
промените, които настъпват, когато човек възприема дадени стимули (например неприятна случка;
или си спомня нещо). Те установяват, че настъпват химически промени, изменя се електрическата
активност.
Специалистите изучават клинични случаи на лица с травми на мозъка. Пример в това
отношение е големия руски учен Лурия. Например лица, които претърпяват тежки черепно-мозъчни
травми загубват спомена за това, което се е случило непосредствено след събитието, но помнят
по-стари неща (ретроградна амнезия). Учените установяват, че за да остане едно събитие в паметта,
то трябва да се консолидира и този процес не е могъл да завърши именно поради мозъчната травма.
Друга насока на изследвания е влиянието на психоактивните вещества върху мозъка,
психиката, а от тук и върху поведението. Отдавна е известно, че тези вещества променят
биохимията на мозъка, а от тук и психичното. Така например Хитлер давал тестостерон на бойците
си, за да се бият по-храбро.
Много изследвания през последните години показват въздействието на наркотиците. Според
някои данни хашиша може да доведе до шизофрения. Синтетичните наркотици предизвикват
халюцинации. Всички те водят до промяна на съзнанието. Тези вещества променят и
характеристиките на личността, например зависимите лица стават безволеви (абулия), променят се
ценностите, нагласите и пр.
Невропсихологията изучава нарушенията на когнитивните функции при различни мозъчни
увреди, опитвайки се да даде дефиниция как работи мозъка. Изучават се психичните заболявания -
има данни, че някои форми на депресия и тревожност са свързани с промени в мозъка. Ван Гог е
страдал вероятно от епилепсия - според историците е имал изтощителни халюцинации и леки
пристъпи, при които губел съзнание. А понякога му били нужни няколко дни за да се съвземе. След
такова състояние е създал едни- от най-добрите си произведения. В такова състояние си отрязва
ухото. Деменциите също са предмет на проучвания.

www.spiralata.net 30
 Постиженията в психофизиологията стоят в основата на „детектора на лъжата”.
Психодинамична перспектива
Психолозите, приели тази перспектива считат, че голяма част от нашето поведение се
мотивира от мисли, които са изцяло извън полето на нашето съзнание. Емоционалните спомени
влияят върху това, което правим сега, но сме неспособни да говорим или мислим за тях. Този
подход е свързан с името на З. Фройд. Той вярва, че естественият подбор при нашите предци е довел
до формирането на егоистични биологични нагони, които са им помогнали да се възпроизвеждат и
да се съревновават с другите. Същевременно тези егоистични биологични импулси, свързани със
секса и агресията, са несъвместими с живота в съвременното общество и родителите се опитват да
ги потискат у децата си. Според Фройд хората се учат да изтласкват своите сексуални и агресивни
мисли извън съзнанието (Д. Сиймън, Д. Кенрик).
Теорията на Фройд възниква най-напред като метод за лечение на нервно болни пациентки, с
хистерична невроза. Нарича се психоанализа - от тук перспективата се нарича още
психоаналитична. Включва методи, целящи да разкрият изтласканите импулси и спомени, които
според Фройд причиняват невротичните симптоми при възрастните. Той е убеден, че може да
разкрие тези несъзнавани импулси като кара пациентите си да говорят открито и честно за тях.
Фройд посочва, че безсъзнателните подбуди лежат в основата на много огнища на скрито
напрежение, които могат да породят трудности при адаптацията и дори заболявания.
Безсъзнателното са преживяванията, потиснати от съзнанието, тези, срещу които съзнанието издига
мощни бариери. Заслугата на Фройд е в това, като посочил, че осъзнаването на травмиращия фактор
и задължителната му преоценка позволяват да се разреди огнището на възбудата и по този начин да
се нормализира психичното състояние на човека.
Психоанализата е „терапия на паметта”. Тя включва: търсене на огнището (неговото
спомняне); разкриването му (превеждане на информацията в словесна форма); преоценка
(изменение на системата от нагласи); преживяване в съответствие с новото значение и забравяне
(ликвидиране на огнището на възбуда).
Фройд създава трикомпонентна теория за личността. Неговата теория намира творческо
продължение в постановките на последователите му.
Бихейвиористична перспектива
Тази перспектива се нарича още поведенческа. Привържениците на това направление считат,
че психологията трябва да се занимава единствено с поведението. Джон Уотсън и неговите
последователи отбелязват, че психологът не трябва да се занимава с биохимията на мозъка, нито със
съзнанието и когнитивното - те не могат да бъдат регистрирани, измерени, следователно не
съществуват. За тях човешкото поведение е следствие от стимули. Между стимула и реакцията няма
нищо. Според Б. Скинър ние често си измисляме невидими психични причини за нечие поведение, а
то просто си е продиктувано от някакъв стимул. Разбира се, той е прав, тъй като човекът й зависим
от това което го заобикаля и реагира на стимулите от тази среда. Но бихейвиористите не са прави, че
стимула преминава направо в реакция. Между стимула и реакцията е психичното. Класическия
бихейвиоризъм гради своите постулати върху експерименталната работа на И. П. Павлов, който
открива условния рефлекс и аналогичните резултати, получени от Торндайк.
Бихейвиористите изучават поведението във връзка с научаването. Например как се справяме с
конкретна работа зависи от похвалите и наказанията, които сме получавали от родителите и
учителите. Тази перспектива е полезна защото може да се контролира и променя проблемното
поведение на децата и психично болните (модифицирано поведение) - когато направят нещо добро
получават награда, а когато е неприемливо не получават наказание. Да разгледаме следния пример:
детенце, което крещи, за да получи нещо. Ако родителите удовлетворят искането на детето, те по
този начин подкрепят нежелателното поведение. При модификацията на поведението такива
действия, които са неприемливи не трябва да получават подкрепяне. Необихейвиористите доказват,
че има поведение, което е стимулирано от очакванията, т.е. от положителния резултат.
Положително подкрепените реакции се запомнят, а отрицателно подкрепените се елиминират. Това
поведение се нарича оперантно.
Когнитивна перспектива
Д. Милър и У. Найсър са едни от най-видните представители на когнитивното движение в
психологията, което се появява през втората половина на 20 век.
Представителите му се интересуват от процесите, които протичат в “ума”. Как се получава,
преработва и съхранява информацията; как получаваме образа за света; как мислим и т.н. Те

www.spiralata.net 31
използват компютъра като метафора за обясняване протичането на психичните процеси. Изучават
процесите, участващи във запаметяването. Провеждат експерименти, за да проверят кои фактори ни
карат да изкривяваме информацията. Как правим асоциации, за да достигнем до абстрактно
решение и пр. В резултат на това се създава т. нар. когнитивната наука.
Заслуга за развитието на когнитивната психология има Ж. Пиаже, който изследва детското
интелектуално развитие.
Хуманистично - феноменологична перспектива
Докато другите подходи търсят обективност в психологията, или пък се занимават с
патологията и изтласканото безсъзнателно, феноменологичната перспектива акцентира не върху
поведението, а върху субективния, съзнателния опит на човека. От значение е субективното
усещане и преживяване на нещо. Важна е интерпретацията, която правим на даден факт. И това е от
ключово значение за разбирането на съответната личност. С една дума - субективното преживяване
на човека за себе си и за света е по-важно от обективната реалност. Психолозите от това
направление подчертават уникалността на всяко човешко преживяване, потенциала на всеки човек
да се развива и усъвършенства. Човек по природа е добър (Фройд казва, че се подчиняваме на
инстинктите и нагоните). Ние си спомняме части от миналото, които са значими за нас. Значението
на възпроизвеждането не е в точното описание на миналото, а в интерпретацията, която правим сега
(Д. Сиймън, Д. Кенрик).
Персонолозите разглеждат човешкия потенциал, способността за самоусъвършенстване и
самоактуализация.
Свързване на различните перспективи
Психологията не е съумяла да изработи една метатеория, поради тази причина съществуват
множество подходи, школи и теории за обясняване на психичните явления. Това е така, защото
психичните феномени са сложни, детерминирани от различни условия и не могат да бъдат обяснени
задоволително само от една перспектива. В последните десетилетия се приема едно по еклектично
отношение и опит да се комбинират различни подходи и гледни точки. Този подход се нарича
интеракционизъм.
Изложените по-горе перспективи често се съсредоточават върху различни процеси:
бихейвиористите върху ученето и поведението; когнитивистите върху преработката на
информация; биопсихолозите върху мозъчните структури и биохимичните реакции в. нервните
клетки. Тези процеси съвсем не са отделни едни от други. Биохимичните промени в мозъка
формират и основата за сложната преработка на информацията, а тя влияе върху това което си
спомняме и учим, а от тук и върху поведението. Различните психични процеси функционират
заедно и не може да се твърди, че един е по-важен от друг. Необходимо е да се подчертае, че
различните психични процеси се съчетават в едно цяло. Психиката или съставляващите я феномени
винаги взаимодействат със събитията от околната среда. Психологичното настояще може да се
разбере по-добре в светлината на миналото. Конкретна мисъл, емоция или реакция зависят не само
от моментната ситуация, в която се намира дадено лице, но и от миналите преживявания и от
биологичното наследство.
Днес психолозите продължават да осмислят връзките между различните теоретични
перспективи.
ЕВОЛЮЦИЯ НА ПСИХИКАТА И СЪЗНАНИЕТО
Науките строят своите теории на базата на емпирични данни и факти. На този етап
еволюционната теория е единствената от всички концепции за произхода на човека, която може да
представи такива данни. Ч. Дарвин гради своята концепция на базата на многообразието от
растения и животни, които събира в научните експедиции. Следващите поколения учени откриват
вкаменелости, останки от праисторически хора и животни (фосили), които са „веществени
доказателства” в подкрепа на еволюционната теория.
За М. Дени еволюцията е добре обоснована теория, а не е хипотеза. Теорията е крайният
продукт на емпиричната наука, почиваща на събрани масиви от данни, но нищо в науката не е
абсолютно сигурно.
Еволюционната теория обяснява днешното разнообразие на видовете на Земята. Промените,
които са се извършвали в продължение на милиони години, предполагаемо се дължат на: 1
измененията на гените в популацията и 2. оцеляването и предаването на някои изменения чрез
естествения подбор (Darvin, C., 1860). Когато две популации от даден вид се изолират в различна
среда, те еволюират различно и може да се превърнат в различни видове (М. Дени). Поведенията,

www.spiralata.net 32
както и анатомичните структури еволюират чрез естествения подбор.
Тезата, че човекът е произлязъл от човекоподобните маймуни е развита в книгата на Дарвин
„Произход на човека и половият подбор” (1871). Тази теория има както своите защитници, така и
хора, които не я приемат.
Еволюция на психиката според хипотезата на Леонтиев - Фабри
А. Н. Леонтиев излага своята хипотеза в книгата си „Проблеми развития психики”. В нея той
разглежда стадиите в развитието на психиката: от тази на простите животни - до човека. По късно тя
е била допълнена и уточнена от К. 3. Фабри на базата на нови зоопсихологически данни, затова сега
е правилно да се нарича концепция на Леонтиев - Фабри (Р. Немов, 1994, стр. 97). Двата основни
стадия, които обособява Леонтиев - елементарна сензорна психика и перцептивна психика имат
подструктури. Така елементарната сензорна психика има низше и виеше равнище, а перцептивната
психика има низше, висше и най-висше равнище (при маймуните). Третият вид психика е
човешкото съзнание.
А) Елементарна сензорна психика. Това е първият етап от развитието на психиката. С. Петров
(1980) сочи, че големият скок в еволюцията на органичната материя е между дразнимостта като
общобиологично свойство и усетливостта като първа форма на психиката, а не между животинската
психика и човешкото съзнание. Л. Ст. Георгиев (2003) отбелязва, че когато отделни въздействия от
средата изпълняват сигнална функция, носят определена информация на животните, те се намират
на стадия на елементарната сензорна психика. Това е стадият на усещанията. Психичното
отражение в полето на елементарната сензорна психика остава на равнището на отделното свойство
или на съвкупност от свойства.
Според Леонтиев сетивността възниква в хода на биологическата еволюция - при наличие на
специализирани клетки или органи, които са развити от природата, за да възприемат опреден вид
дразнения: като светлинни, слухови, обонятелни и др. Тези органи са извикани на живот за да
възприемат дразнителя, които изхождат от „такива свойства на средата, които са обективно
свързани със свойствата, непосредствено важни в биологично отношение за животните”. В случай
отразените свойства на предметите изпълняват сигнална функция и служат за по-добро
ориентиране и приспособяване в средата, т.е. за запазване на живота. Животното е започнало да
отразява само онези свойства, които имат директно отношение към поддържане на неговото
съществуване.
Животните с такава психика не могат да възприемат в цялостност предмети и явления, както
висшите животни и човека, а отделни техни свойства, елементи, от които зависи задоволяването на
основните жизнени потребности На това равнище от отражението съответства мрежовидната и
ганглийната нервна система (при насекомите). Нека разгледаме поведението на паяка. Щом като
някое животно попадне в паяжината, той се насочва към него и започва да го оплита в мрежата си.
Какво предизвиква тази дейност на паяка и към какво е насочена тя? Чрез редица опити беше
доказано, че за паяка е важен само един признак - вибрацията на насекомото. Щом като вибрацията
престане, паякът престава да се придвижва към жертвата. На него, ако може така да се каже, му е
безразлично всичко останало: стига да има вибрации, Ако докоснем мрежата със звучащ камертон,
той ще се насочи към него. Изводът е - за паяка всичко, което вибрира е храна. Въпреки, че
поведението на паяка изглежда “съвършено” - дебне жертвата си, плете паяжина, при променилите
се условия то е безсмислено.
Б) Перцептивна психика (възприемаща). Животните, които се намират на този етап, отразяват
околния свят не под формата на отделни елементарни усещания, а под формата на образи на
цялостни предмети и на техните отношения един към друг. Това предполага наличието на
централна нервна система. Заедно с инстинктите в поведението на тези животни основна роля
започват да играят навиците, придобити в живота на всяко отделно същество. Поведението на тези
животни ни кара да говорим за наличието при тях на елементарен интелект - инсайт. Това ни
довежда до спорния въпрос мислят ли животните.
Разглеждайки поведението на животните ни дебнат две опасности: едната се нарича
антропоморфизъм - уподобяване на животните на човека (антропос - др.гр. - човек) - напр.
животните се описват в термини като смели, патриоти, лукави, честни, горди или скромни, весели,
тъжни; втората опасност е свързана с опростенческото изучаване на животните и разглеждането им
като механична машина (Коломински).
Инстинкти: хората казват, че животното “знае” какво да прави от раждането си. Това е
заложена от самата природа в психиката форма на реагиране на околния свят. Т.е. инстинктите са

www.spiralata.net 33
генетично заложена, устойчива програма на поведение, която влиза в действие само тогава, когато
всички външни условия са строго спазени и звената на ситуацията следват последователно. Но
инстинктите могат да се усъвършенстват от живота. При различните животни инстинктите играят
различна роля. Шампиони по инстинктивно регулиране на поведението са насекомите.
Навици: Околната среда поставя непрекъснато животното пред нешаблонни, неочаквани
задачи (ако не ги решат - загиват). В процеса на еволюцията възниква по-съвършен начин за
приспособяване - това са “заучените програми”, основани на собствения жизнен опит - навици. Т.е.
докато инстинктите са безусловни рефлекси, то навиците се основават на придобити, условни
рефлекси. И. П. Павлов и Торндайк доказаха, че изработването на навиците е продължителен
процес на проба и грешки, който се нуждае от подкрепяне.
Разумно поведение на животните: Подобно поведение е описано при маймуните от
гещалтпсихолозите като Келер (когато маймуната е поставена в проблемна ситуация, напр. не може
да си достигне храната, тя намира правилното решение - инсайт). Тук няма продължителни проби и
грешки, правилното действие възниква изведнъж (инсайт). Важно е, че след като веднъж е намерено
правилното решение, по-нататък то винаги се използва в аналогични ситуации. Следователно за
извършване на такова действие е необходим нов етап в отразяването на околния свят: трябва да се
намери връзката между предметите, отношението им един към друг, трябва да се предвидят
резултатите от собствените действия.
Р. Немов сочи, че при перцептивната психика се откриват елементарни форми на мислене,
изразявайки се в способността да се решават задачи в практически нагледно - действен план.
Най-висшето равнище в развитието на перцептивната психика достигат маймуните. Научаването
при тях се осъществява чрез механизмите на подражание и пренос. В тази психика се откроява
способността за практическо решение на широк клас задачи, изискващи изследвания и
манипулиране с предмети. В дейността на животните се открива особена, ориентировъчно -
изследователска, или подготвителна, фаза. Тя се състои в изучаване на ситуацията предварително,
преди да пристъпи в нея към практическо действие. Наблюдава се определена гъвкавост в
способите за решение, пренос на веднъж намерено решение в нови условия и ситуации. Животните
се оказват способни към изследване и опознаване на действителността, независимо от наличните
потребности и към използване на елементарни оръдия. У висшите животни комуникацията е
по-сложна, появява се техен език. К. Фабри стига до извода, че интелект е свойствен не само на
антропоидите, но и на приматите, а така също и на някои други животни. В това отношение има
много експерименти, доказващи проявлението на инсайт.
Използване на оръдия от животните: Може би животното действа по такъв начин само в
ситуация, изкуствено създадена от човека? Данните обаче са учудващи. Наблюдението над
шимпанзета в естествени условия показват, че те използват такива оръдия - напр. оголват пръчка,
откъсват листенца и ги пъхат в термитник, за да полепнат по тях термити, иначе не могат да ги
извадят. Това се повтаря многократно. Друг пример е когато животни използват предмети, за да
вдигат шум и да им правят път.
Разбира се използването на различни предмети от животните като средства за постигане на
някои цели не може да се сравни с дейността на човека, разликите са сериозни. Животните
използват това, което се появява случайно пред очите им, докато оръдията на труда се създават
специално. Човекът може да предвиди кога и как ще бъдат използвани. Дори за
най-съобразителната маймуна предметът, който току що е използван като оръдие, губи всякакво
значение в каквато и да е друга ситуация, тя не го пази.
“Любознателност” у животните: Една от причините маймуната да хваща предмети е
любознателността, рефлексът “какво е това”. Учените установиха, че животните изпитват истинска
потребност от новост. Новостта е почти толкова привлекателен стимул, както и храната. Силно
развит е този стремеж у приматите.
Обществено поведение при животните: Животните се обединяват в общества, за да оцеляват.
Еволюцията води не само до усъвършенстването на отделния организъм, но и до възникване на
сътрудничество между животните. То е насочено към отглеждане и запазване на потомството в
стадото, глутницата. Наблюденията над живота на животните, които са на различни степени в
стълбицата на еволюцията дават основание да се направи следният извод: колкото повиеше е
организирано едно животно, толкова по-голяма степен на свобода от своите събратя има отделният
индивид. На другия полюс стоят например пчелите. За съществуване на обществото на животните,
намиращи се на по-висша степен на развитие, е необходим определен ред в самото общество.

www.spiralata.net 34
Например сред птиците съществува строга йерархия. Тя се определя в резултат на постоянни
турнири - победителят става водач. Австриецът К. Лоренц, който е известен етолог (наука за
поведението на животните) установява, че водачът не напада най-ниско стоящите, а потенциалните
си съперници. Интересно е, че съпругата на водачът на враните се издига автоматично до мъжа си,
вестта се разпространява учудващо бързо, още по-интересно е, че самата женска врана знае за
издигането си. При маймуните, необходимостта от стадийни обединения, предизвикани от
инстинкта за самосъхранение, е довела до развитието на самостоятелна потребност от общуване с
останалите членове в стадото. У висшите маймуни изолирането от обичайната “социална” среда в
редица случаи е довеждало до гибел на животните. Интересно е, че потребността от общуване е
избирателна още при маймуните, особено при създаването на семейство. Изследователи откриват
при маймуните нещо като дружба, играят заедно, търсят се взаимно. Но разбира се маймунското
стадо се подчинява на господството на водача.
Л. Георгиев (2003) отбелязва, че психическото взаимодействие на животните със средата
придобива нови характеристики, които собствено го издигат до равнището на перцепцията.
Животните осъществяват своята активност не по отделни свойства или по група свойства, а по
възприемане на предметите като цяло.
Генезис и развитие на психиката при човека
Съществуват няколко хипотези за произхода на човека, респективно на неговата психика.
Независимо от това, последните археологически находки от източна Африка дават основание да се
приеме, че предците на човека са се появили приблизително преди около 3 млн. години. През 1982 г.
на конгрес, организиран от Папската академия на науките във Ватикана антрополози, биохимици,
генетици от цял свят, основавайки се на съвременните знания, стигат до общото мнение относно
родствените връзки на човека с животните. Днес се намират все нови и нови находки, издигат се
нови хипотези и изводи относно нашата история, които сочат, че човекът се е появил много по-рано
отколкото се предполагаше до скоро. Счита се, че човечеството се е зародило в източна Африка на
високо гористо плато (дн. Танзания, Кения и Етиопия) (Yves Coppens, 1983, по Годфруа Ж.).
Геологически катаклизъм разделя преди около 8 млн. г. нашите предци на 2 групи. Едната група си
останала там и продължила да живее на дърветата, а другата се оказала в равнината, където имало
буйна трева. В тези условия, лишени от дърва те трябвало да се приспособяват към нови условия и
начин на живот. Нямало дървета, и започнали да се придвижват на 2 крайника. Предните крайници
се освободили и ръката постепенно се превръщала в хващателен орган, който позволявал да се
манипулира с предмети. Положението на главата станало уравновесено при вертикално положение
на тялото, черепната кутия в такъв случай можела да се развива във всички направления. Което
създало възможност за увеличаване на обема на мозъка. Измененията в обема и структурите на
мозъка са предпоставка за развитие на психиката. С прехода на хващателните функции на ръката се
облекчава еволюцията на устата - нараства подвижността на мускулите, а това разширява
издаването на звуци. Постепенно се създават условия за развитие на речта. Именно тези изменения
в анатомо-физиологичния строеж са подготвили тези същества за социален, интелектуален и
културен живот. Преди повече от 2,2 млн. г. се появяват първите признаци на хуманизация. Техен
носител бил хомо хабилис (умел), наречен така, защото започва да прави оръдия на труда. Ловът
станал организиран процес. Започнал да строи жилища. Децата оставали около майките си,
постепенно се създава обществен начин на живот.
Преди около 1,5 млн. се появява хомо еректус. Започват велики миграции в Азия, а след това и
в Европа. Счита се, че преди около 500 000 г. е овладян огънят.
Хомосапиенсът (разумен) се появява преди около 200 000 г. Пръв негов представител е
неандерталеца. Нашият непосредствен предтеча е кроманьонеца, който се появява преди около 100
000 г. Първите скални рисунки са датирани от преди около 30 000 г.
Развитие на речта. Всяка група, за да живее има нужда от средство за общуване, да се
координират действията, да се дава информация (напр. животните предупреждават малките си за
опасност като издават звуци и др.). Почти всички животни имат способи за предаване на
информация. Но информацията на животните е свързана с конкретния момент и само човекът може
да предава информация, която се отнася до минало или бъдеще. Изследователите не са единодушни
кога е възникнал езикът. Някои считат, че това е станало много отдавна - преди около 2 млн. г.,
когато хомо хабилис е правил своите първи оръдия. Разнообразието на тези оръдия и предаването
на съответни навици биха били невъзможни без език. Според други - навиците могат да се предават
и чрез просто подражание. Напр. малкото маймунче наблюдава как родителя хваща термити с

www.spiralata.net 35
пръчка и то се учи. Тези автори считат по правдоподобно, че речта започва да се развива в епохата,
когато потребността от нея става голяма и от това зависи живота на рода. Те считат, че това става
през последваната ледникова епоха, преди около 75 000 г. Ледът променил рязко живота на човека.
Човекът усвоявал различен опит и нараствала необходимостта де се предава информацията не с
жестове и крясъци.
Социална и културна еволюция.
Първите човешки същества, вероятно, са ходили на групи, хранейки се с плодове и животни,
които убивали с камъни. Семейния, груповия, а след това и племенния живот има много
преимущества. Облекчавал добиването на храна, охраната от диви животни, възпитанието на
децата. Със създаването на оръжията като стрели, ножове и др., ловът станал главно занимание за
хората. На лов започнали да ходят само най-силните членове на групата. Старите и децата оставали
в пещерите. По всяка вероятност, тези, които оставали в пещерите правили грънчарски изделия и
др., но главното от тези занимания е развитието на земеделието, започвайки по метода на пробата и
грешката, а след това селектирали най- добрите форми на растенията. Обществената организация се
среща не само при човека, но и при много видове животни. Но човекът е единственият примат,
който дели храната си с другите себеподобни и образува постоянни брачни връзки, които са
първоизточника на семейството. Това изиграло важна роля за възпитанието на децата. Знанията се
предавали от поколение на поколение. По такъв начин, благодарение на връзката между ръката и
мозъка, езика и груповия начин на живот, човекът се развивал в своята еволюция.
Поршнев пише, че до възникването на обществото изминават стотици хиляди години, през
които предисторическият прародител на човека се е трудил, но трудът му все още е имал
животинско-инстинктивен характер. Това е бил дългият път от примитивната организация на
стадото маймуни, които си служат с тояги, до състоянието на хора, обединени в родови общества.
Според Енгелс от началото на труда изминава огромен период, преди първият камък с помощта на
човешката ръка да бъде превърнат в нож. Безкрайната променливост на средствата на труда, при
пълна неизменност на вида - от времето на формиране на Хомо сапиенс свидетелства на
качествения скок, за възникването на обществото. Пасивното приспособяване към природата се
заменя с активно въздействие върху нея. Докато оръдията на животните са неизменно присъщи на
даден вид, оръдията но човека имат история, изменят се.
В последните 10 000 г. човекът се развива много по- бързо, отколкото в предшестващите
милиони години. За този период той изминава пътя от каменната ера до усвояването на космоса. А
само през последните десетилетия този процес е още по -интензивен.
Оказва се, че идеята за еволюцията на човека е много по-стара и датира от хилядолетия.
Археолозите в Тунис намират нещо много интересно: няколко черепа от праисторически човек - до
съвременен. Уникалното е, че те били подредени по еволюционен ред - от най-древния и приличащ
на човекоподобна маймуна, до днешния. С тази находка се запознах лично в националния
исторически музей на Тунис - „Бардо”.
Последни проучвания за еволюцията на човека:
Хипотезата, че всички хора са потомци на африкански племена беше доказана наскоро.
Изследователи от Кеймбридж и Ръскин установиха наличието на общи ДНК в аборигените от
Австралия и Нова Гвинея и древните обитатели на Африка, съобщи "Proceeding of the National
Academy of Sciences”. Досега противниците на теорията за общата "африканска люлка" най-често
посочваха именно антропологичната уникалност на австралийските аборигени като доказателство
за това, че на планетата са съществували няколко огнища на човешката еволюция.
Наскоро палеонтолози и антрополози откриха на територията на Чад хоминид (изправен,
различен от маймуните; намира се между човека и маймуните). Това за сега е най-старата находка.
Това може би ще накара учените да преразгледат хипотезата за това къде и приблизително кога се е
зародило човечеството. Според тях, този хоминид е живял преди около 7 милиона години. Те са
живели на групи в общности от 5 - 6 мъжки и женски индивида, имали главатар.
Нови находки променят представата за линейната еволюция на човека. Проучване твърди, че
хомо еректус не произхожда от хомо хабилис - живели са по едно и също време. Това установява
екип, начело с Мейв Лики в Кения. Така се опровергава представата за линейната еволюция от
първите хуманоиди до разумния човек. В публикацията в „Нейчър” се твърди, че Хомо хабилис и
Хомо еректус са живели преди 1,5 млн. години на територията на съвременна Кения в продължение
на най-малко половин милион години и следователно Хомо еректус не произхожда от Хомо
хабилис. Двата вида са имали общ прародител. Изводът, който правят учените е, че общата картина

www.spiralata.net 36
на еволюцията изглежда повече като дърво, отколкото като линия от първите ни предци - до
днешния човек, преминавайки през няколко преходни етапа. Директорът по научните въпроси в
Института за произхода на човека към Държавния университет в Аризона Бил Кимбъл, който не е
взел участие в изследванията, напомни, че според разпространеното досега убеждение Хомо
сапиенс е произлязъл от неандерталеца.
Съвсем скоро учени откриха накити от черупки, които са боядисани и се датират от преди
около 75 000 години. Тази находка е безспорно доказателство, че тези същества са имали мислене и
въображение - не им е било безразлично как изглеждат и как ги възприемат околните.
В таблица № 2, по-долу представяме еволюцията на човека в приблизителни времеви периоди
(по Yves Coppens, 1983)
Таблица № 2. Еволюция на човека

Времеви период - приблизително Събитие

преди:
5 млрд. год. Големият взрив
10 млрд. год. Възникване на нашата галактика - Млечен път
Възникване на Слънчевата система
5 млрд. год. Образуване на Земята
4 млрд. год. Възникване на живота в моретата
1 млрд. год. Възникване на пола
450 млн. год Първите наземни растения
400 млн. год. Първите риби
350 млн. год. Първите амфибии
300 млн. год. Първите рептилии
195 млн. год. Първите млекопитаещи
150 млн. год. Първите птици
70 млн. год. Първите примати
7, 5 млн. год. Първите хоминиди
4 млн. год. Първите хора
2, 2 млн. год. Homo habilis
1, 5 млн. год. Homo erectus
500 000 год. Овладяване на огъня
200 000 год. Първите Homo sapiens
40 000 год. Първите хора в Америка и Австралия
30 000 год. Първите скални рисунки
20 000 год. Начало на земеделието
9 000 год. Първите поселения във средния Изток
2000 год. „нулева година” - начало на Новата ера
400 год. Изобретяване на книгопечатането; Христофор Колумб
отива в Америка
Подобен поглед за развитието на човечеството ни дава таблица № 3.

Таблица № 3. Праистория и античност. Хронологична таблица

По света По българските земи

Поява на човека (Източна
Африка) |ок. 2 600 000 г. пр. Хр.
.
Ранен палеолит ок. 2600000 - ок. 100000 г. пр. Хр.
Късна фаза на ранния палеолит -
ок. 200000 - ок. 100000 г. пр. Хр. най-древни находки на каменни
оръдия
Среден палеолит ок. 100 000 - ок. 40 000 г. пр. Хр. Среден палеолит
Късен палеолит ок. 40 000 - ок. 10 000 г. пр. Хр. Късен палеолит
Най-ранен неолит в Близкия
IX х-ие пр. Хр.
изток
Построен Йерихон - първият
8000 г. пр. Хр.
град с крепостна стена
Шумерите изобретяват
VII-VI х-ие пр Хр Неолит на Балканите
колелото

Неолитизация на Централна V х-ие пр. Хр.

www.spiralata.net 37
Европа

V - нач. IV х-ие пр. Хр. Енеолит на Балканите

Предцивилизация на Балканите,
края на V - нач. IV х-ие пр. Хр.
култура „Варна"
Възникване на най-древните
цивилизации в Египет и
IV хил. пр Хр.
Месопотамия. Построен е
Стоунхендж
Бронзова епоха в Близкия
края IV - края II х-ие пр. Хр. Бронзова епоха на Балканите
изток
Бронзова епоха в Централна
ср. III - нач. I х-ие пр. Хр.
Европа
Разцвет на древните
цивилизации в Египет и
Месопотамия. Започва
строителството на Великата
пирамида на Хеопс III - II х-ие пр. Хр.
Първият известен ни епос -
„Гилгамеш”
В Китай възниква
натурфилософията Ин и Ян
Минойският Крит
възникване на първата края на III х-ие пр. Хр.
европейска цивилизация
В Шумер се появява
2000 г. пр. Хр.
десетичната бройна система
Ахейска Гърция - първата
цивилизация в
континентална Европа
Египтяните прекопават
канал, свързваш р. Нил с
XVI - XII в. пр. Хр. Вълчитрънско съкровище
Червено море. Фараон
Ехнатон въвежда култа към
Бога Слънце
В Месопотамия въведена
сричкова писменост
Най-ранно споменаване на
Троянската война XIII или XII в. пр. Хр.
тракийци в „Илиадата”
Участие на тракийци в Троянската
Троянската война нач. XII в.?
война
Давид превзема Йерусалим и
1000 г. пр. Хр.
е обявен за цар на Юдея
Соломон наследява баща си
965 г. пр. Хр.
Давид
Омир написва „Илиада" и
850 г. пр Хр.
„Одисея” (според Херодот)
Зараждане на цивилизацията
на Древна Елада
VIII в пр. Хр.
Проведени първите
олимпийски игри
Библейският пророк Исая се
оттегля от обществения 687 г. пр. Хр.
живот
Цар на Асирия става
Ашурбанипал, станал
668 г. пр. Хр.
известен с голямата си
библиотека
Колонисти от Милет основават гр.
610 г. пр. Хр.
Аполония (Созопол)
Роден китайският философ *
604 г. пр. Хр.
Лаодзъ

570 г. пр. Хр. Колонисти от Милет основават гр.

Одесос (Варна) и Круни (Балчик)
РоденСидхарта Гаутама -
563 г. пр. Хр.
Буда

www.spiralata.net 38
Персийският цар Кир II 548 г. пр. Хр.
завладява Западна Мала Азия
Роден китайският философ
551 г. пр. Хр.
Конфуций
Царят на Персия Кир Велики
539 г. пр. Хр.
завладява Вавилон
Поход на Дарий I срещу
скитите (Черноморското ок. 512 г. пр. Хр.
крайбрежие на Тракия)
Терес създава голямото Одриско
края на VI - нач. V в. пр. Хр.
царство
Битката при Маратон 490 г. пр. Хр.
Родени гръцкият трагик
Еврипид и гръцкият историк 484 г. пр. Хр.
и географ Херодот
Битката при Термопилите
между войските на Персия и 480 г. пр. Хр.
Спарта
Софокъл печели наградата на
театралните състезания,
изпреварвайки Есхил, когото 469 г. пр. Хр.
журито смята за политически
опасен
Роден философът Сократ 454 г. пр. Хр.
Келти колонизират
450 г. пр. Хр.
Британските острови
Изграждане на Партенона в
448-438 г. пр. Хр.
Атина
Скулпторът Фидий
изработва статуя на Зевс от
435 г. пр. Хр.
злато и слонова кост - едно от
Седемте чудеса на света
Поход на Ситалк в Македония и
429 г. пр. Хр.
Халкидика
Поход на 10-те хиляди
400/399 г. пр. Хр.
гръцки наемници в Азия
Обвинен, че покварява
младежта, Сократ изпива 399 пр. Хр.
отрова и умира
Раждат се Аристотел и
384 пр. Хр.
Демостен
375 г пр. Хр. Поход на трибалите до Абдера
360 г. пр. Хр. Убийството на Котис I
Филип Македонски основава
Филипополис (Пловдив) на
341 г. пр. Хр.
мястото на старо тракийско
селище
Битката при Херонея 338 г. пр. Хр.
Управление на Александър! 336-323 г.пр.Хр. |
Велики
Поход на Александър Велики
335 г. пр. Хр срещу трибалите
308 г. пр. Хр. Основаване на гр. Лизимахия
Въстание на тракийците срещу
293 г. пр Хр
Лизимах
Поставят се основите на
Великата китайска стена 214 г. пр. Хр.
Създаване на провинция
148 г. пр. Хр.
Македония
Избухва въстанието на робите,
Роден Ирод Велики 73 г. пр. Хр. водено от тракийския гладиатор
Спартак
74 г. пр. Хр. Създаване на провинция Витиния

Юлий Цезар обявен за 44 г. пр. Хр.

www.spiralata.net 39
 пожизнен диктатор на Рим

42 г. пр Хр. Битката при Филипи

Октавиан Август става пръв
27 г. пр. Хр.
римски император
ок 15 г. Създаване на провинция Мизия

45 г. Създаване на провинция Тракия

106 г Създаване на пповинция Дакия
Управление на император
235-238 г.
Максимин Тракиеца
Император Деций загива при
251 г. Абритус (гр. Разград) в сражение с
готите
Управление на император
284-305 г.
Диоклетиан
Милански едикт на '
313 г.
Константин Велики
Император Валент е разбит от
378 г.
готите край Хадрианополис
Разделяне на Римската
империя на Западна и 395 г.
Източна
Голямо хунско нашествие на
447 г.
Балканите
Умира Атила 453 г.
Падане на Западната Римска
476 г.
империя
Човекът не израства непосредствено от животинското стадо. Неговото развитие е резултат от
дълга еволюция.
Кои са основните фактори, довели до тази голяма крачка в развитието на този биологичен вид?
Загадка е защо природата е трябвало да усъвършенства все повече едно добре адаптирано
същество. Конкуренцията между видовете или конкуренцията между самите племена на
човекоподобните същества може би е налагала това усъвършенстване. Тези, които били
по-”интелигентни” и агресивни оцелявали (Минчев).
Ускореното психично развитие на хората е способствано от три основни достижения на
човека: изобретяването на оръдия на труда, производството на предмети от материалната и духовна
култура и възникването на езика и речта.
Всъщност преходът от елементарно-интелектуалната към съзнателната психика е свързан с
преминаването от биологическите към обществено-историческите закономерности на развитие. Но
биологическата основа на развитие на психиката при човека не изчезва.
Съзнанието е възникнало и се е развивало в обществения период на неговото съществуване, и
историята на формирането на съзнанието не излиза, вероятно, от рамките на тези няколко десетки
хиляди години, които ние отнасяме към историята на човешкото общество.
Главното условие за възникването и развитието на човешкото съзнание се явява
съвместната продуктивна опосредствена речева оръдейна дейност на хората.
Тази дейност е изисквала коопериране и взаимодействие между хората. Тя предполага
създаване на продукт, който всички участници в съвместната дейност осъзнават като цел на тяхното
сътрудничество. Индивидуалното съзнание в зората на човечеството е възникнало в процеса на
колективната дейност като необходимо условие на нейната организация. Точно така, както
изглежда в онтогенезиса възниква и започва да се развива индивидуалното съзнание на детето. За да
развие своето съзнание, възрастните трябва да си взаимодействат и да общуват активно с детето.
Още от самото начало фило- и онтогенетичното възникване и развитие на човешкото съзнание е
свързано с речта, която е негов носител. В началото речта е най-вече средство за общуване, а
по-късно и средство за мислене. Преди да стане достояние на индивидуалното съзнание, думите и
свързаното с тях съдържание трябва да получи общо значение за всички хора - т.е. хората от една
общност се ,договарят” една и съща дума да обозначава едно и също нещо. Когато получи своето
всеобщо значение, думата след това може да проникне в индивидуалното съзнание и да стане
негово достояние, и форма на знание и смисъл. Следователно в началото се появява колективното, а
след това и индивидуалното съзнание.

www.spiralata.net 40
 Много важно значение за развитието на съзнанието има продуктивният, творчески характер
на човешката дейност. Съзнанието предполага осъзнаване не само на външния свят, но и на самия
себе си, на своите усещания, представи и чувства. Образите, мислите, представите и чувствата на
хората материално се въплъщават в предмети. Тези предмети се възприемат именно като
въплъщение на психологията на творците.
В началото на развитието на съзнанието, психиката на човек е била насочена към външния
свят, но паралелно с това е започнала да се развива рефлексивната способност. Именно на този етап,
можем да кажем, че психиката на човек е за почнала да преминава в качествено нов етап - съзнание.
Следователно - без рефлексия не може да има съзнание. Психика - да, но не и съзнание. Постепенно
и паралелно се развивали мисленето и речта - т.е. човешкия език. Мислите се закодират в думите и
думите в мислите. По този начин човек става абстрактно - логично същество, способно да кодира и
декодира информация. Става знаково същество.
Всяка историческа епоха, със своите норми, религия, ценности, отношения, знания, и др., се
отразявала в съзнанието на нейните съвременници. В този смисъл може да се каже, че всяка
историческа епоха е променяла съзнанието на хората. Но трябва да уточним, че основните
структури на съзнанието като когнитивна, рефлексивна и др. сами по себе си са съществували и
продължават да съществуват и днес. Различно е било „съдържанието” (Р. Немов).
Трудът и животът на първобитния човек били колективни - сам не можеш да ловуващ, да
строиш жилища. Но колективната дейност е невъзможна без общуване. Те съгласували действията
си, разпределяли задълженията, предупреждавали за опасност. Появила се потребност да си кажат
нещо един на друг. Така възникват човешката реч и езикът като средство за общуване. И стадните
животни имат свои средства за общуване, но всички тези сигнали не означават самите предмети и
явления, а отразяват непосредствената инстинктивна реакция на животните на различните промени
в околната среда или в състоянието на техния организъм. Човешкият език, възникнал в процеса на
труда, обогатява познавателните възможности. Думите обозначават понятия. Животните не владеят
понятия. Езикът дава възможност да се предават знания. За да бъде успешен трудът, човекът
набелязва цел, представя си крайният резултат от труда - т.е. построява в главата си крайният
продукт - така се заражда мисленето и въображението. Под влияние на труда се оформя и такова
качество на човека като волята - без търпение, настойчивост не може да де изработи продукт.
Всички сполучливи похвати не трябва да се забравят - т.е. развива се и паметта (успоредно с езика,
тъй като трябвало да се помнят абстрактни понятия). Трудът принуждава човека да спре за
продължително време вниманието си върху това, което върши, да възприема най-отчетливо
особеностите на предметите, достига се до координация на движенията. По такъв начин в труда се
оформят различните страни от психиката.
Между психиката на животните и тази на човека съществуват коренни разлики. Мисленето
при човека, развивано в процеса на труда и обществената дейност, притежава особености, които
липсват при животните. Съзнанието като висша форма на отражение на действителността, присъща
само за човека, притежава обществено-исторически характер. Най-същественото е, че при
животните развитието на психиката е протичало по законите на биологичната еволюция, а при
човека - по законите на обществено-историческото развитие, в резултат на което се развива
съзнанието. Наличието на абстрактно мислене, език, реч и трудова дейност водят до формирането
на съзнанието като висша форма на отражение на действителността. Съзнанието има знание, има
отделяне на субекта от обекта - да прецени себе си, постъпките си. То се характеризира с
отношение, изразява се в целенасочената дейност. Формирането на целите, целеполагането,
осъзнаването на подбудите и превръщането им в мотиви е немислимо без съзнанието. Съзнанието е
свързано и се осъществява при едно засилено преживяване на осъзнаването.
Психиката е присъща и за животните и за новороденото и за психично болния. Съзнанието е
присъщо само на личността. Психиката по обем е много по-голяма от съзнанието. Съзнанието е
върхът в развитието на психиката. Най-висшият връх е самосъзнанието, разбирано като обърнато
към себе си съзнание. Безсъзнателното също не е част в даден момент от съзнанието. Дадена
информация може да бъде осъзната, частично осъзната, неосъзната.
Външните детерминанти на съзнанието са природата и човешкото общество. Природата, в
процеса на еволюцията е създала анатомична и физиологична система, без която е невъзможно да се
реализира съзнанието.

www.spiralata.net 41
 ОСНОВНИ КАТЕГОРИИ В ПСИХОЛОГИЯТА
Категориите са пределно общи фундаментални понятия, отразяващи най-съществените
закономерни връзки и отношения от реалната действителност и познанието за нея.
Като форми на мисленето и устойчиви елементи от мисловните операции, категориите
отразяват свойства и отношения от действителността и познанието в най-обща и
най-концентрирана форма.
Независимо дали са философски или частно научни (в т.ч. психологическите) те са в основата
на мисленето. Ние оперираме в нашето мислене с понятия, изрази, които, са абстрактна форма
(синтез) на човешкото познание (нашето лично и на поколенията преди нас). Знанието се
„съхранява” именно в тези категории и понятия, въплътени в езика, словото. Докато при животните
„езикът” има сигнална функция и е свързан с начина им на живот, с оцеляването (техните крясъци
сигнализират за опасност, но „тук и сега”), то при човека езика съхранява информация за миналото,
насочва се към бъдещето и това става именно чрез тези абстрактни форми, които имат свое
съдържание. Например когато кажем „психика”, в нас се актуализират определени знания за това
понятие.
Категориите са тясно свързани с определени теории, парадигми (взаимовръзка от категории),
които определят модела, „задават рамката” на човешкото познание и мислене в определен
исторически период.
Според Б. Минчев (2003) има един клас понятия, които са „гръбнака на психологията” и се
наричат „единици на анализ”. В съответната теория единиците на анализ изпълняват функцията на
базисни факти, от които се възпроизвеждат производни факти - сложни феномени. В една теория
има понятия, отношения между понятията във вид на закони и закономерности.
Основни категории в психологията са: психика; съзнание; познание; поведение; дейност;
личност; колектив; общуване, субект, отражение, преживяване, мотивация, емоции, чувства и др.
Преди да разгледаме обстойно категориите „психика”, „съзнание” и „дейност”, ще маркираме
някои от другите категории.
Обект - това са явленията, към които е насочено нашето познание и всяка друга дейност;
Субект - активно действащият, притежаващ съзнание и воля човек;
Потребност - всяка необходимост, която подтиква човек към действие, насочено към
постигане на равновесие с променящата се среда (външна и вътрешна).
Мотивация - съвкупност от динамични фактори, които определят поведението на един
индивид. Вътрешно състояние, което кара човек да действа и придава смисъл на неговата дейност.
В основата на нашето поведение не стои само една-единствена причина, а цяла неделима
съвкупност от съзнавани и несъзнавани, физиологически, интелектуални, афективни и социални
фактори, намиращи се в реципрочна интеракция.
Поведение - това е обобщено понятие на човешката активност, съвкупност от действия, които
човек извършва с цел оптимално приспособяване към средата. Поведението се реализира чрез
определени действия, участие взимат всички компоненти на психиката като волята, когнитивните
процеси и др. Поведението има както психологическа страна, така и външна - всяка дейност на
човек или животно, която може да се наблюдава или измерва. Има различни видове поведение, от
по-елементарно, до най-сложно.
Категорията „дейност ”
Тази категория е основна в психологията. Психологическата теория за дейността започва да се
разработва през 20-те и 30-те години на 20 век. Ю. Гиппенрейтер (2001) в своя задълбочен анализ по
проблема изтъква, че авторите, работещи по проблема „стъпват” върху теорията на материализма -
теорията на К. Маркс, според която не съзнанието определя битието, а обратно - битието, дейността
на човека определя неговото съзнание (с. 99).
Психологическите теории за дейността са разработени от водещи автори като: Лев С.
Виготски (1896 - 1934), Алексей Леонтиев (1903 - 1979), А. Лурия, П. Галперин (1902 - 1988), Д.
Елконин (1904 - 1984), В. Давидов и др. С основание можем да говорим за Дейностна школа в
психологията, тъй като тези учени са творили в Москва, нарича се още московска школа. Най-пълно
теорията за дейността е разработена от А. Леонтиев, в частност в неговата последна книга:
„Деятельность. Сознание. Личност”. А. Леонтиев 30 год. е бил завеждащ катедрата по Психология в
Московския държавен университет, декан, подготвя много учени и оставя дълбока следа в руската и
световната психологическа мисъл (Гиппенрейтер).

www.spiralata.net 42
 Животът изначално е свързан с движение, самият той е движение. Всички живи форми
притежават двигателна активност и колкото по-сложни са те, толкова по-сложна е и тяхната
активност. Активността позволява на различните форми да се придвижват в пространството.
Човекът - като най-развитото същество на планетата е способен сам целенасочено и съзнателно да
изменя средата на обитаване, така, че да може да живее във всяка част на Земята (създаде бази в
Антарктида, обитава космоса). Двигателната активност на човека се различава коренно от тази при
животните. Активността на животните включват елементарни форми на изследване на средата и
научаване. Активността на човека е много разнообразна, освен всички форми - присъщи за
животните, тя съдържа особена форма, наречена дейност.
Рубинщайн отбелязва, че под дейност ще разбираме такъв процес, чрез който се реализира
едно или друго отношение на човека към света, към другите хора, към задачите, които му поставя
животът. Всяка дейност се състои обикновено от редица актове - действия или постъпки, основани
на различни подбуди или мотиви и насочени към определена цел.
Според Леонтиев дейността е единица на живота, която ориентира субекта в предметния свят.
Тя не е реакция или съвкупност от реакции, а система, имаща структура и свое развитие. На тази
основа той я разглежда като съвкупност от специфични процеси, които осъществяват едно или
друго жизнено отношение на субекта към заобикалящата го среда. Дейността на човека има сложен
йерархичен строеж и се състои от няколко слоя или равнища: дейност, действия, операции и
психофизиологически функции.
За А. Петровски дейността е основният път, единственият ефективен способ да бъдеш
личност. Произведените предмети, от една страна са предмет на дейността, а от друга - средство, с
помощта на което човек утвърждава себе си в света.
За Галперин действията, които се управляват от субекта на основата на ориентация в плана на
образа, са актове на поведението, а там, където няма ориентиране на действията на основата на
образ, няма и поведение, там има само реакция на организма (автоматизми).
Активността е максимално обща категория, описва цялата съвкупност от форми на
взаимодействие на човека със средата. Дейността е свързана с активността на субекта, насочена към
изменение на света, към производството на продукти от материалната и духовна култура.
В такъв случай, дейността може да се определи като форма на активно отношение на субекта
към действителността, насочена към достигане на съзнателно поставени цели и свързана със
създаване на обществено значими ценности или усвояване на социалния опит (В. Д. Шадриков, цит.
по И. Макарова).
Дейността подбужда или актуализира психичните феномени, за да се осъществи тя успешно.
Основна характеристика на дейността е нейната предметност. Дейността винаги е насочена
към нещо - предмет. Мотивацията е друга специфична особеност на дейността. Тя се регулира не от
потребностите на човека като такива, а от осъзнаваната цел като идеален образ на бъдещия
резултат. Мотивацията показва защо дейността е насочена към един или друг предмет. Мотивът е
вътрешната енергия, който поддържа насоката на дейността. Мотивацията е вътрешният процес на
дейността и в този смисъл е неправилно да се говори за външна мотивация. Третото специфично
свойство на дейността се състои в нейната социална обусловеност. Общественото не е просто среда,
към която човек трябва да се приспособи. Обществените условия носят в себе си мотиви и цели на
човешката дейност. Четвъртата особеност на дейността се заключава в нейната системност.
Дейността не е сбор от нейните компоненти, а тяхна организирана цялостност. Пета характеристика
е субектността - индивидът е субектът на дейността. Дейността е опосредствана от психичното
отражение, следователно тя осъществява ориентация на субекта в различни ситуации, по
отношение на даден предмет. Ориентацията е нейна вътрешна характеристика. Дейността е
вътрешен и външен процес. Психичната дейност е вътрешен процес. Външната форма на дейността
(създадения обществено исторически опит) е детерминанта на психичното развитие. Психичното
развитие е функция на тази външна форма на обществено-историческата дейност на човека.
Външната форма на дейността преминава във вътрешна, т.е. дейността се превръща във вътрешен
процес. Този процес се нарича интериоризация. Екстериоризацията е процес, при който вътрешната
дейност се извежда навън - във външен план.
Дейността не е само взаимодействие между субект и обект, тя е активност, осъзнатост,
целенасоченост. Като осъзната, дейността се преживява от субекта. Тя включва възприятие,
мислене, емоции и чувства. Тя е отношение, има личностен смисъл.
По дейността, като изучаваме продуктите от нея, можем да съдим за личността - за нейната

www.spiralata.net 43
мотивация, ценности, нагласи, отношение, развитие и др. В психологията е формулиран такъв
метод за психологично изследване - могат да се проучват рисунки, писма и др.
Ю. Гиппенрейтер обобщава, че:
1. Съзнанието не може да се разглежда като затворено само в себе си, то трябва да бъде
въведено (въплътено) в дейността на субекта;
2.поведението не трябва да се разглежда откъснато от съзнанието на човека. В тази връзка е
формулиран принципа за „единство на съзнанието и поведението”; дейността - това е активен и
целенасочен процес (принцип на активността); 4. действията на човека са предметни.
Леонтиев и Ярошевски, давайки определение за психологията, акцентират върху това, че
психологията изучава законите за пораждане и функциониране на психичното отражение на
обективния свят в процеса на дейността на човека и поведението на животните.
Дейността може да бъде определена като: специфичен вид активност на човека, насочен към
опознаване и творческо преобразуване на околния свят, включвайки себе си и условията на своето
съществуване. В дейността човек създава предмети на материалната и духовната култура,
преобразува своите способности, строи, създава това, което без неговата активност не съществува в
природата (Немов, с. 125). Съвременният човек живее в обкръжението на предмети, които не са
чисто творение на природата. Творческият характер на човешката дейност се проявява в това, че
благодарение на нея той излиза зад пределите на своята природна ограниченост. Вследствие на
продуктивния, творчески характер на своята дейност, човек създава знаковата система, въздейства
върху себе си и природата.
Всички човешки дейности се отличават от активността на животните, които не произвеждат
нищо подобно: нито дрехи, нито мебели, нито знакова система, нито оръдия на труда. За
удовлетворяване на своите потребности животните използват само това, което им е предоставила
природата. С други думи - дейността на човека се проявява и се продължава в творенията, тя има
продуктивен, а не само потребителски характер.
В основата на дейността стоят потребностите, те са свързани с предметите на материалната и
духовната култура, и затова потребностите на хората придобиват културен характер.
Има и друга принципна разлика при дейността на човека, която го отличава от активността на
животните. Ако активността на животните е предизвикана от естествените им потребности, то
дейността на човека се поражда и поддържа от изкуствени потребности, възникващи в културно -
историческото развитие на хората от сегашното и предишните поколения. Това са потребности в
познанието (научното и художественото творчество, нравствеността и др.).
Формите и способите на организация на човешката дейност също се различават от
активността на животните. Почти всички те са свързани със сложни двигателни умения и навици,
придобити в съзнателното целенасочено организирано обучение. Такива няма при животните. Така
от най-ранна възраст детето се обучава да ползва по човешки предметите, който го заобикалят -
стол, вилица, лъжица и т.н. Те започват да се подчиняват на логиката на предметите, които човек
ползва; и самите предмети са създадени от него. Овладявайки действията с предметите, човек
овладява опита, който е закрепен в схемите на тези действия.
Възниква предметна дейност, която се отличава от естествената активност на животните. У
човека самото движение на ръката и крака се преобразува, подчинявайки се на правилата от
културата за използване на съответните предмети.
Животните само употребяват това, което им е дадено в природата, а човекът, напротив, повече
създава, отколкото да употребява.
Главните различия на дейността на човека от активността на животните са следните:
1. Дейността на човека има продуктивен, творчески, съзидателен характер. Активността на
животните има потребителски характер.
2. Дейността на човека е свързана с предметите от материалната и духовна култура, които се
използват от тях в качеството на инструменти, или в качеството на предмети, удовлетворяващи
потребностите. Животните не притежават такива.
3. Дейността на човека променя него самия, неговите способности, потребности, условия на
живот.
4. Човешката дейност и средствата за реализация са продукт на историята.
5. Предметната дейност на хората не им е дадена по рождение. Тя е „зададена” в културното
предназначение и способите за използване на обкръжаващите го предмети. Тя се развива в
обучението и възпитанието.

www.spiralata.net 44
 Дейността се отличава не само от активността, но и от поведението. Поведението не винаги е
целенасочено (Немов). Не предполага създаване на определен продукт, понякога има пасивен
характер. Дейността винаги е целенасочена, активна, насочена към създаването на някакъв продукт.
Дейността има следните характеристики - мотив, цел, предмет, структура и средства.
Всяка дейност има определена структура. В нея влизат действията и операциите. Действията
са част от дейността, операциите са начина за осъществяване на действията.
Основни човешки дейности:
Във възрастовата психология проблемът се интерпретира във връзка с т. нар. водеща дейност.
Всеки възрастов период има своя водеща дейност.
Общуване. Непосредственото емоционално общуване е първият вид дейност, който възниква в
процеса на онтогенезиса, то е присъщо за първата година от живота на детето. Общуването като вид
дейност е насочено към обмен на информация, негова цел е взаиморазбиране, взаимоотношение. То
може да бъде вербално - невербално и др. Общуването е процес на взаимодействие на хората, в
който участниците със своя облик и поведение оказват по- голямо или по-малко влияние върху
мислите, намеренията, състоянията и чувствата един на друг. Общуването може да се разглежда и
като страна на всяка съвместна дейност. В него могат да се обособят три взаимно свързани страни -
комуникативна, интерактивна и перцептивна. Феномени на общуването са срамежливостта,
тревожността, интимността. Общуването е свързано с удовлетворяването на потребности, то има
емоционална страна, формира личността, в частност Аз-а (огледалния Аз-образ).
От 1 до 3 г. е характерна предметно-манипулативната дейност.
Играта е много важна дейност за децата. В нея те усвояват обществено-историческите
ценности, културата, достиженията на цивилизацията. Общуват, формират личностовите си
качества, . развиват се. Психолозите я определят като творческа за децата. Първоначално децата
играят самостоятелно, по-късно играта става групова. В предучилищна възраст се появява
сюжетно-ролевата игра. В играта исторически са се закрепили типичните способи и действия и
взаимодействия между хората.
Игри се използват и от възрастните в тяхното обучение, за мотивиране, за себепознание - това
са т.н. психологически тренинги. Освен това в своите интеракции - в социалното си функциониране
възрастните участват в различни „игри”.
Друг вид дейност е учението (учебна). Целта е да се придобият човешките знания, умения,
навици.
Следващият вид дейност е т. нар. интимно - личностово общуване.
Особено място в системата на човешката дейност заема трудът. Благодарение на труда човек
строи обществото, всичко около нас, създава предметите на материалната и духовната култура.
Така се открива перспектива за бъдеща дейност и реализация, за бъдещи цели и развитие. С труда
преди всичко е свързано създаването и усъвършенстването на оръдията на труда.
Всички дейности имат развиващ характер. Т.е. при активното включване на детето в тях, то се
развива интелектуално, личностово. В дейността се развива психичното. Когнитивните процеси -
възприятие, внимание, въображение и др. от една страна осигуряват дейността, а от друга се
развиват в разнообразните дейности Същото можем да кажем и за личностовите и характерови
компоненти - напр. развиват се волевите черти, способността за самоконтрол и др.
Автоматизираните, съзнателно, полусъзнателно и безсъзнателно контролирани компоненти
на дейността се наричат: умения, навици и привички.
Дейността е активност, чрез която човекът съзнателно изразява своето отношение към света,
към другите хора, към задачите. Тя е целенасочена, предметна - насочена е към някакви предмети,
произлиза от тях. Човекът извлича и усвоява опита, вложен в тези предмети.
Единство между дейност и психика.
Между дейността и психиката на човека съществува единство и дълбока генетична взаимна
обусловеност. От една страна без субект (съзнаващ човек) е невъзможно да се осъществи дейност,
от друга - съзнанието се заражда в човешката дейност и е немислимо и необяснимо извън нея.
Дейността „твори” всички висши психични функции.
Категорията „образ”
Категорията психически образ, според Петровски и Ярошевски, изначално стои в представите
за душа и съзнание. Съзнанието е преди всичко знание на субекта за обкръжаващия свят и за самия
себе си. Знанието съобщава нещо за предметите, външни по отношение на този, който притежава
това знание. С други думи - зад знанието е скрита неразделната връзка между субекта и обекта. Това

www.spiralata.net 45
са въпроси и на гносеологията и епистемологията, които са дялове на философията.
Въпросът за отношението между субекта и обекта е получавал разрешение в историята на
психологията по различен начин. Аристотел разработва въпроса за образа и асоциациите.
Представите се съединяват по определени закони (по сходство, контраст)..
Тази категория не се свежда нито до физическите, нито до физиологическите процеси. Още в
античността философите разграничават сензорното от умственото.
Образът се разглежда като подобие на обекта.
Образите могат да възникват без външно въздействие, напр. при спомнянето.
В миналото се е предполагало, че преживяването за цвят, мирис, звук съвпадат е реалните. Но
действието на предметите от реалния свят върху органите на сетивата не се свеждат до просто
предаване на свойствата на тези предмети на мозъка. Тук влизат в действие много сложни
отношения и механизми, лежащи зад пределите на това, което е дадено на чувственото съзерцание
като такова.
Психическият образ и психическото действие са сплотени в цялост. Предметността на образа
и активността на неговото построяване се обясняват с реалното взаимодействие на организма с
обектите от външния свят.
Категорията „преживяване”
В преживяването е представено субективното начало на съзнанието. Според Рубинщайн
изходното равнище на преживяването са всички изпитвани от субекта психични състояния.
Слепият не познава цветността на света. Това може само да се преживее. Но на човек са присъщи и
други преживявания - неговия вътрешен свят.

ПСИХИКА
Генезис, същност, характеристики
Отговорът на въпросът: “Какво е това психика?” никак не е лесен. Още от дълбока древност
философи, теолози, медици са размишлявали над този проблем, писали са своите трактати.
Онтологичен аспект на психичното
Онтологията е учение за съществуващото. Без да навлизаме в дълбоките води на философията,
ще представим възгледите на двама автори.
Р. Стъпов с основание сочи, че проблемът за обяснението на природата на човешката психика
е рекордьор по трудност и има най-много подходи за обяснение.
Сава Петров (1980), разглеждайки онтологичния аспект на психичното, отбелязва, че може да
се приеме направо като емпирично доказана следната предпоставка: Психиката и съзнанието по
начин на съществуване са свойства на мозъка на субекта, по съдържание са отражение -
гносеологично при сетивните и понятийните образи или причинно при вторичните свойства и
емоционалните преживявания - на външния свят, пречупено през физикохимичната, биологичната
и социалната специфика на човека и неговата социална среда, а по функции те са преди всичко
информационна и кибернетична система за управление на поведението на съответни организми и
личности според обстановката и потребностите им (с. 229).
За природата на психичното той посочва, че съществата с централна нервна система имат
сложно индивидуално адаптационно поведение, което се управлява чрез вътрешни психични
образи.
Бездната между психичното и материалното е предъвквана от философите на всички времена.
Има психофизиологичен парадокс: психиката като свойство на мозъка е неизразима чрез свойствата
на мозъка. Възможните „решения” са формулирани отдавна - материализъм, дуализъм, идеализъм.
С. Петров прави извода, че за материалистите истинският собствен субстрат на психиката вътре в
мозъка още не е известен. По принцип между субстрат и свойство трябва да има отношение на
непосредствено или опосредствено притежаване, при което свойството е просто състояние на
субстрата (с. 231). Според гносеологията материалното е това, което съществува вън и независимо
от психиката или съзнанието. Категориите материално и идеално определят максимално общо
начина на съществуване на неща, свойства и отношения, отговаряйки на въпроса, къде протича
тяхното съществуване. Онтологията е призвана да определя природата на нещата такива, каквито са
сами по себе си, за да постигне тази задача, тя обобщава знанията от частните науки.
Р. Стьпов (2001) подхожда към онтологичния проблем по следния начин: той защитава
хипотезата за тъждеството между психичното и мозъчното. За него материалността на формите на
движението от биологичното равнище на материята „нагоре” - е твърде различна спрямо

www.spiralata.net 46
материалността, която се разкрива в неживия свят (с. 211). Колкото повече се изкачваме мислено
„нагоре” по структурните равнища на материята, пише авторът, толкова повече след биологичното
количествените закони на съхранението, респективно качествения закон за стандартността на
материалните форми, отстъпват на по-заден план и дават път при човешкия интелект и висши
психични функции - на смислово определената организация на времето. В психологичното време
миналото и бъдещето се раждат и чезнат в интелектуалния поток. Те са смислови и затова
надмогват пространството.
В структурните равнища на материята над физичното се съдържа скрито за емпирията, но
постижими за теоретичното мислене и самоизменящи се системи като субекти на определени
процеси и поведение.
Материалността на човешката психика е обвита в неизвестност. Човешката психика
притежава високоорганизирана материалност. Като специфичен резултат на онтогенетичното
развитие на човешкия мозък в социокултурна среда, тя следва да се обособи и терминологично като
квазисоциална материалност (с. 215). Природата на човешката психика не е нито само биологична,
нито само социокултурна. Като тяхно хипотетично системно единство, тя е принципно различен и
от физическото, и от биологическото, и от социокултурното сам по себе си обект на изследване.
По-нататък Стъпов отбелязва: Качеството на квазисоциалната материалност на човешката психика
е от съвсем друг онтичен тип в сравнение с материалността на основните структурни равнища на
материята. Тя е следствие от развиващото се взаимопроникване на церебралното като биологично-
еволюционен резултат в социокултурните процеси на труд и предметно-вербална интериоризация
именно в нов обект на изследване. Това е органично-системният ансамбъл от висши психични
функции, основани на синтеза на интелекта и въображението, който в познавателен аспект
служи за творческо пресъздаване и отражение на заобикалящия ни свят (с. 216).
Функционално-структурните промени (средовите промени заедно с поведенческите изменения,
пораждат съответни преструктурирания в мозъчната тъкан) неизбежно имат „епигенетичен
характер” и като „екранизират културната информационна система”, я инфилтрират в
неврофизиологичната динамика, с което направляват следващите стъпки на познанието в
онтогенетичното му развитие.
Психичното не е пряка функция на социокултурните отношения и дейности сами по себе си,
защото тяхната формообразуваща матрица е невъзможна без пластичността на церебралното.
Основни признаци на психиката
Психиката е резултат от еволюцията (беше изяснено по-горе)
Психика и мозък
Отдавна е забелязано, че психичните явления са тясно свързани с работата на мозъка. Тази
мисъл е била формулирана още преди новата ера от Алкмеон и поддържана от Хипократ. В по-ново
време - постиженията в развитието на анатомията и физиологията през 19 в. дават силен тласък в
развитието на науките за мозъка. Достатъчно е да споменем откритията на Луиджи Галвани, на
Брока, на Хелмхолц и др., а също така и развитието на психиатрията, биологията, епохалното дело
на Ч. Дарвин през този период. Всички тези постижения са базата, върху която ще стъпи младата
самостоятелна наука - психология. Голям принос в разбирането на това, как е свързана работата на
мозъка и организма с психичните явления и поведението има И. М. Сеченов. По-късно неговите
идеи развива И. П. Павлов. Днес всеки знае, че психиката е свързана с мозъка, но в миналото е
имало и други предположения. Аристотел е смятал, че мозъкът е само орган, който охлажда тялото,
сърцето е свързвано с психичното. Но и днес на сърцето приписваме голяма част от нашия душевен
живот - то е отговорно за любовта и омразата, за страстта и вълненията.
Когато говорят за мозъка учените казват, че има несъответствие между непривлекателния
външен вид на тази сива маса, която напомня орех и невероятната сложност на неговата дейност.
Този висш продукт на еволюцията получава, преработва и съхранява информацията, създава
действията, регулира поведението ни. Той ни кара да преживяваме, да знаем, че сме живи и
съществуваме. Руския психолог Бойко пише, че това, което ни заобикаля и обикновено се смята за
дело на човешките ръце, всъщност е продукт на мозъчната дейност. Тъй като ръцете са само негови
послушни оръдия. Всички научни открития, постижения на техниката, произведенията на
изкуството, навиците ни, постъпките ни, всичко е продукт на работата на мозъка на хората. От
мозъка зависят гениалността, психичната болест. Нека си представим, че на човек му присадят не
сърце, а главен мозък. Този човек неминуемо би станал съвършено друга личност - с нова
биография, памет, навици, чувства и мисли.

www.spiralata.net 47
 Ричард Томсън (1985) пише: „Човешкият мозък е най- сложната известна ни структура от
Вселената. Необикновените свойства на тази около килограм и половина мека тъкан са дали
възможност на Homo sapiens да доминира над света, да променя хода на еволюцията чрез генното
инженерство, да се разхожда на Луната, да създава изкуство и музика с неземна красота”.
Н. Узунов отбелязва: постепенно в еволюцията мозъкът става „ръководител и контролен
център”, автор в живота на организмите със своите познавателно - дейностни способности за
учудване, ориентация, любознателност, преследване на цел в живота, знание, опит, действия и
взаимодействие.
Мозъкът е този, който формира автоматични и съзнателни, адекватни за организмите реакции,
поведение.
По-нататък Узунов обобщава - неговите паметови познавателно - дейностни връзки в
еволюцията се усъвършенстват. Отначало те са физико - химични, рецепторни физиологични
способности за дразнимост, възбудимост, чувствителност, сетивност, безусловни рефлекси.
По-късно те израстват като хормонално - ендокринни, имунни, целенасочени биологични, нагонно -
емоционални телесни усещания. Накрая се формира най-висш клас психо - физиологични
способности, интелект за възприятно-представно знание и дейност. За автора нервната система,
респ. мозъкът е най-уникалното, рефлекторно и автоматично функциониращо и саморегулиращо се
активно електрохимично образувание, съставено от контактуващи помежду си неврони. Мозъкът,
след обучение на индивида става психофизиологична паметова, сензорно-ефекторна при животните
и познавателно-дейностна система при човека за несъзнателно и съзнателно усвояване и учене.
Мозъкът на човека при нормално развитие и след социализация на индивида е основата на
психичното. Физиологичното и психичното са двете основи на живота и поведението на човека. Той
ни помага да се адаптираме, изследваме и опознаваме света около нас, създаваме модели за това,
което възприемаме. Мозъкът участва в процесите на бодърстване и активация, поражда емоциите,
прави ни интелектуално - волеви същества, способни да кодират и декодират информация,
способни на човешка реч.
Функции, структура и организация на нервната система
През втората половина на 20 век се получи истинска революция в изследването и разбирането
на дейността на човешкия мозък. Новите методи за образна диагностика, електронния микроскоп и
др. дадоха много нови данни за строежа и функциите на мозъка. Тези знания се ползват, разбира се
и от психологията.
-Мозъкът наблюдава и контролира основните поддържащи живота системи като дишане и
храносмилане;
-Направлява движенията ни и поддържа равновесието на тялото ни;
-Възприема и преработва информацията, идваща от света около нас; Човешкият мозък е
съставен от 180 билиона нервни клетки, наречени неврони, 50 билиона от тях са предназначени за
преработване на информацията (Kolb, Wishau, 1990).
-Записва важни, а понякога и не толкова важни събития в нашата памет;
-Позволява ни да решаваме проблеми, да използваме езика, да измисляме нови идеи;
-Дава ни възможност да усещаме материята и да изразяваме емоции;
-И накрая, сякаш това не е достатъчно, той може да извършва всичко това повече или по-малко
едновременно (Scamon, J., Kenrick, D.)
Всъщност структурите на нашия мозък, работейки заедно с ендокринните жлези и нервната
система, отговарят за всичко, което вършим, усещаме и мислим.
Всеки психичен процес се основава на прости нервни импулси и хормонална секреция, които
всъщност са неговите градивни елементи. Ако са увредени, ще предизвикат не само физиологични,
но и психични проблеми, разстройвайки нашите усещания и мислене, а оттам и социалните ни
взаимоотношения (Scamon, J., Kenrick, D.).
В научната литература има много описани казуси за поведението и психологичната дейност на
хора с увреден мозък. Увреждането на определена част от мозъка може да доведе до качествени
разстройства в паметта, т.е. невъзможност да се разпознаят близките; ако е увредена друга част -
може да се наблюдава безкритично поведение с отслабване на етичните задръжки; биохимичният
дисбаланс може да породи халюцинации, промяна в будността на съзнанието и др. Според мен това
е едно от най-важните доказателства, че психичното има причинно - следствена, двустранно
обусловена връзка с нервната система, в частност мозъка. Изследванията по психопатология са
важен източник за психиатрията, неврологията, психологията и др. науки. Данните от тях

www.spiralata.net 48
позволяват да се правят изводи относно функционирането на психиката в норма и патология, да се
извеждат етиологичните причини за разстройствата.
За разлика от теориите създавани в миналото (локализационна и др.), днес повечето
биопсихолози приемат модуларната теория. Според нея сложните психични функции като
възприемане и мислене се основават на редица способности. Всяка от тези способности може
(относително) да бъде локализирана в различна област на мозъка, но между тях съществуват
множество връзки, в които участват различни области на мозъка. Вместо да се търси специфична
мозъчна локализация за всяка сложна психична функция, Хюлингс- Джаксън смята, че бихме имали
по-голям успех, ако определим участието на всяка област от мозъка в съответна психична функция
(Сиймън, Кенрик).
Нервната система има сложна организация, без да се спираме подробно (това не е наша цел)
ще посочим, че се подразделя на централна и периферна нервна система. Периферната пък се дели
на соматична и автономна. Автономната се подразделя на симпатиков и парасимпатиков дял.
Симпатиковия дял отговаря за физическите действия, когато сме в състояние на силен стрес или
възбуда.
Билионите неврони, от които е съставена нервната система функционират като
комуникационна мрежа, свързваща отделните части на тялото. Това означава, че стимулация в една
част може да предизвика отговор някъде другаде. Нервната система действа като интегрираща
мрежа, тъй като едновременно преработва огромно количество информация, получавана както от
тялото, така и от външната среда. Мозъкът и другите части на нервната система непрекъснато
преработват (оценяват) цялата информация и насочват телесните ефекторни органи към определено
действие (Сиймън и Кенрик).
Невроните се възбуждат, свързват се с други клетки и създават информационна мрежа. Един
неврон препраща импулс към друг чрез синапса (малка пролука в неврона). Химическият носител
на информация се нарича медиатор или невротрансмитер. Невротрансмитерът влияе на другите
клетки химически. Невротрансмитерите са свързани с поведението, напр. ацетилхолинът се смята,
че е от критично значение за мисленето. Той е открит в мозъка. Гамааминомаслената киселина се
включва в процесите на потискане, и по този начин предотвратява свръхвъзбудата на невроните по
време на епилептична криза. Норадреналинът въздейства върху състоянието на активност и
бодрост, ниските равнища на серотонин се свързват с депресията.
Основни структури на мозъка са: мозъчния ствол и свързаните с него продълговат мозък и
мост, таламус и хипоталамус, малък мозък и волевите движения, ретикуларната формация.
Лимбичната система е друга основна структура, тук се намира хипокампа, който отговаря за
паметта, амигдалата се свързва с емоциите и т.н.
Мозъчната кора има дялове, полета, които изпълняват различни функции. Обособяват се
сензорни зони, моторни зони, асоциативни зони. Обобщаването на огромното количество
информация става в асоциативните зони на мозъчната кора. Това са обширни области, в сравнение с
всички други живи същества, човекът има много голяма асоциативна зона и заема приблизително %
от повърхността на мозъка. Благодарение на това, че асоциативните зони са толкова големи, ние сме
способни да извършваме сложни мисловни операции, да чете и пишем , да използваме речта.
Ендокринната система се състои от 8 жлези, те отделят хормони, които влияят не само върху
нашето развитие и съзряване, но и върху поведението и настроението ни. Те могат да определят
желанието ни за ядене и пиене, нивото на агресивността, сексуалното поведение и др. Ендокринната
и нервната система са свързани помежду си.
Нервната система със своите структури и функциониране (на различните нива: биохимично,
физиологично и др.), както и свързаната с нея ендокринна система са свързани пряко с
„производството на психичното”.
Галперин отбелязва, че психиката е особено свойство на високоорганизираната материя. Това
синтезирано определение показва, че психиката е „свойство”, а не „субстанция” или отделен
„предмет”. На второ място - психиката е свойство само на високоорганизираната материя, а не на
всяка друга (с. 46 - 47).
Психиката е свойство, което не е първично, а вторично и производно, т. е. тя предполага
наличие на механизми, които я произвеждат. Тази „особеност” означава, че психиката не се свежда
до физиологични процеси, които я произвеждат и съставляват нейното физиологическо основание.,
В такъв случай, характеристиката на психиката като „особено свойство”, не само, че не
изключва, но обратно - включва я в материалния свят. Но я включва като скок в съществуването на

www.spiralata.net 49
„високоорганизирана материя” (Галперин П. Я„ Введение в психологию, 1976).
Мозъкът е орган на психиката, а психиката е функция на този най-сложно организиран орган.
Според Сеченов психичните явления влизат като задължителен компонент във всеки
поведенчески акт и сами по себе си също са своеобразни сложни рефлекси. Психичното има
рефлекторна природа, писал Сеченов. И. П. Павлов разработва теорията за условния рефлекс, т.е. за
ученето при висшите животни. Разработва концепцията за Висшата нервна дейност, която по-късно
е доразвита от акад. Анохин. Появява се концепцията за рефлекторната дъга от Соколов Е. и
Измайлов Ч. В блок - схемата на рефлекторната дъга се обособяват три взаимносвързани, но
относително автономно действащи системи от неврони: аферентна, еферентна и модулираща.
Американеца К. Хол разглежда живия организъм като саморегулираща се система със
специфични механизми, от поведенческа и генетико-биологическа регулация. Проучванията на
Анохин са свързани с решаването на въпроса за взаимодействието на физиологичните и
психологични процеси и явления. Той показва, че и едните и другите играят важна роля в
съвместната регулация на поведението, което не може да получи пълно научно обяснение нито на
основата само на знанията по физиология на висшата нервна дейност, нито на основата само на
психологичните представи. А. Лурия (1975) обособява три „блока” на главния мозък - първият
„блок” поддържа нужния тонус на кората, за да може да протичат успешно процесите за получаване
и преработка на информацията. Вторият „блок” обезпечава самият процес на приемане, преработка
и съхранение на информацията. Третият „блок” изработва програми за поведение, обезпечава и
реализира тяхната реализация и участва в контрола за тяхното успешно изпълнение.
Всеки психичен процес, състояние или свойство на човека по някакъв начин е свързан с
работата на цялата централна нервна система.
Има крайни автори, които изказват несъстоятелни твърдения, че между мозъчната и
психичната дейност няма разлика, и, че понятията са просто синоними.
Психо-физически проблем
В психологията от векове е разискван и формулиран т.нар. психо-физически проблем, който
да отговори на въпроса дали между физическото и психическото има връзка; има ли връзка между
мозък и психика. Много учени застъпват идеите на психофизическия паралелизъм, в т.ч. и В. Вундт.
На този въпрос Ю. Гиппенрейтер (2001) дава следният отговор: има единен материален процес, и
това, което се нарича физиологическо и психическо - това са просто две различни страни на
единния процес.
В тази връзка авторката поставя за дискусия и въпроса - възможно ли е всеки психичен процес
да бъде описан и обяснен с физиологичната страна на въпроса. Убеждението, че психичното може
да бъде обяснено с „науките за мозъка” е позиция, която може да се нарече физиологически
редукционализъм в психологията. Гиппенрейтер отговаря, че физиологията не може да обяснява
всички психични процеси, явления и дейността само от своя страна. И тя дава следният пример в
подкрепа на своята теза: ако трябва да се опишат равнищата на построение на движението - това
физиологическа задача ли е? Разбира се - да. Това е свързано с рецепторите, проводящите пътища,
моторните центрове в мозъка и др. т.е. описахме хода на процеса на управление на движението
вътре в организма. А какво е необходимо за всичко това? Такова физиологическо описание не може
да се състои, ако не използваме едно фундаментално понятие - задача. Задачата физиологичен
термин ли е? Не. Задачата е съзнателна цел. В такъв случай двигателната задача е истинска
психологическа категория. Какво е цел на движение на това равнище? Това е представа за това,
какъв трябва да стане предмета (или предметната ситуация) в резултат на движението.
Само да излезем от границите на организма и да започнем да обсъждаме, например,
движението съотнесено към външния свят (предметния свят), така възможностите на
физиологическия език свършват. Н. А. Бернщайн писал, че изкачвайки се постепенно по стълбата на
равнищата, ние неусетно попадаме в областта на психологията.
Физиологическите концепции имат ограничени възможности да описват процесът на
дейността на човека, конкретно неговите движения.
Има непрестанни опити едни и същи явления или процеси да се описват със средствата на две
науки: физиологията и психологията. В хода на тези опити става разкъсване на границите
(„отнемане на територии”). Съвременната психофизиология и нейния път се състои в това „да
превежда” на свои език някои страни на психическите процеси, тези които могат да бъдат
преведени. Работата е в това, че психологията има работа с други единици на анализ, освен
физиологията. В системите на различните науки ние имаме работа с единици от различни равнища

www.spiralata.net 50
на описания. Напр. водата можем да я разглеждаме като състав от атоми, от друга страна можем да
наблюдаваме нейната повърхност - вълните и т.н. Така е и в психологията. Когато разглеждаме
понятия като цел, мотив и др., на нас не ние нужно да се обръщаме към протичането на
физиологичните процеси, които, разбира се, протичат. Ние сме длъжни да отидем на „върха” - на
психологично ниво. Психологията като наука има други възможности, защото ползва понятия,
адекватни на други равнища на процесите на живота. Друго равнище на описание на единния
процес. Благодарение на тези понятия се обособяват тези аспекти на съществуването на човека,
които са свързани с неговото взаимодействие с предметите, с хората и със самия себе си.
Гиппенрейтер обобщава: физиологичните „процеси” и психичните „процеси” са само две страни на
сложния, многообразен, но единен процес на живот и дейност на човека. Процесите на мозъка
съпровождат всяко, дори най- сложно и тънко „движение на душата”, но тези „движения” не могат
да бъдат адекватно описани на физиологичен език.
И. М. Сеченов в „Рефлекси на главния мозък” разкри рефлекторната природа на психичното.
Той формулира три звена. Също така защитава идеята за единство на психичните и физиологичните
явления. Единството на психичните и физиологичните процеси се осъществява в кората на главния
мозък.
Защо казваме, че психиката е функция на мозъка? Защото психичното отражение се
осъществява чрез определени механизми на мозъка при участието на сетивата и висшата нервна
дейност.
Най-елементарният акт, с който организмът отговаря на въздействията на външната среда е
рефлекса. Рефлексите биват вродени (безусловни) и придобити (условни), и двата са свързани с
мозъка.
Мозъкът си има достатъчно функции, отбелязва Хр. Кондаков (1996): управление и
стабилизиране на организма в бързо изменящата се среда, анализиране на дразненията, преработка
на информацията и т.н. Това са функции, общи за мозъка на висшите животни и човека. Те са
предмет на физиологията на висшата нервна дейност, а не на психологията. Предмет на
психологията е нещо друго - модулиране висшата дейност на мозъка под въздействие на социалните
функции на човека.
Когато разглеждаме въпроса физиология - психика, има опасност да физиологизираме
психичното. Не трябва да се отъждествява психичното с физиологичното. Но същевременно, когато
се анализира психичното, следва да се посочи и неговата физиологична основа. Психичните
процеси като съдържание носят характеристиките на външните обекти.
Принципът на детерминизма и дейността на мозъка.
Р. Кругликов (1988) с основание отбелязва, че поведението - това е външното изражение на
дейността на мозъка. Следователно, за да се разбере дейността на мозъка трябва да се изследва
детерминацията на мозъчната дейност.
При изследването на отражателната дейност на главния мозък трябва да се отчита това, че
цялостната мозъчна дейност е натрупване от процеси от двоен порядък. На първо място са
процесите, стоящи в основата на управлението на взаимоотношенията организъм - среда и
регулиране на тези взаимоотношения. На второ място са процесите на саморегулация на мозъчната
дейност. Тези процеси са неразривно свързани един с друг. Отражателната дейност на мозъка е
съвкупност от йерархията на отражателните процеси - от най-елементарните, до най-висшите
форми на отражение - абстрактното мислене и творчеството. В тази йерархия на отражателните
процеси особено място заемат обучението и паметта. Те обезпечават активната адаптация на
организма към средата, включващо усвояването и „преодоляването” на средата. Адаптивната роля
на обучението и паметта се реализира на основата на интеграция на информацията, идваща отвън и
от самия организъм. Централната нервна система, в т.ч. мозъкът, не е някакъв пулт с копчета, чрез
които да се командват отделните функции и реакции, пускането на които може да се осъществи с
натискане на тези копчета. Функцията но мозъка е ансамбъл от дейността на множество структурни
компоненти, организирани в единна система (с. 11). Един от централните въпроси на рефлекторната
теория е проблема за активността. За автора активността е иманентно свойство на всяка жива
система. Още класиците като Сеченов, Павлов, Ухтомски и др. подчертават, че по отношение на
неразривността на организма със средата е налице не едностранно въздействие на средата върху
организма, а е налице взаимодействие на организма със средата, т.е. активно отношение на
организма към средата. Ухтомски отбелязва, че рефлексът е апарат, с помощта на който организмът
действено се среща със средата, усвоява я в свой интерес. Рефлексът влиза в ролята на

www.spiralata.net 51
физиологически механизъм на активност на субекта. В рефлекторната реакция диалектически се
съчетават моментите на активност и реактивност.
Всяка жива система, както е известно, се намира в неравновесно състояние, тя като чели е
издигната над равнището на равновесието. Известният биолог Бауер казва, че живите системи се
намират в устойчиво неравновесно състояние и всичките процеси на тяхната дейност - от
молекулите до поведението са насочени към поддържане на това състояние, т.е. на бягане от
равновесието. На пръв поглед, пише Р. И. Кругликов, това е парадоксална теза, която е в разрез с
учението на И. П. Павлов за уравновесяването на организма със средата (с. 13). Но ако се има
предвид в цялост учението за висшата нервна дейност, се оказва, че рефлексът, в частност условния
рефлекс, е съвършен инструмент за поддържане на неравновесно състояние. Условният рефлекс е
реакция на външното въздействие. Но в същото време той е нещо повече от реакция на външното
въздействие. Организмът е подготвен за определена дейност чрез емоционално-мотивационната,
потребностна детерминанта.
Съгласно със съвременното разбиране на рефлекторната теория, причината за всеки
рефлекторен акт е извън него. Организмът е реактивен и неговото поведение е съвкупност от
отговори - рефлекси на външното въздействие. Но в действителност рефлекторните реакции винаги
са опосредствани.
Детерминизмът може да се определи като „философско учение за обективната закономерна
взаимовръзка и взаимообусловеност на явленията от материалния и духовния свят”. Това е
материалистическо разбиране за света. Ядрото на учението за детерминизма се явява категорията
причинност - едно явление предизвиква друго явление, което се нарича следствие (или действие).
Постоянните конфликти между организма и средата поддържат в работно състояние
биологичните механизми за защита от вредните въздействия, тренират ги. Организмът не е
заинтересован да се приспособява към вредни условия (дори опасни). Затова задачата му е активно
да нарушава установеното равновесие. Не е изключено природата да е заложила във всичко живо
стремеж към активно овладяване на непривичните условия на средата.
Особено място в системата на детерминация на поведението заема така наречената
информационна или сигнално - информационна причинност. Тук се включва и идеалната
причинност. Потребностите също са важна детерминанта за активността на субекта.
Кругликов изтъква детерминацията на дейността на мозъка по отношение на
взаимоотношенията на организма със средата. Той доказва по същество несъстоятелността на
подхода на класическия бихейвиоризъм.
В. Тугаринов отбелязва, че физиологичните процеси се явяват основа на цялата психика не
само в генетичен план, и не само за това, че определят простите процеси на психиката. Тези процеси
се явяват морфологически и енергетически механизъм на психиката и съзнанието на всичките им
равнища, включително и самите висши духовни функции.
Трябва да се разграничава въпроса за физиологическата основа на съзнанието от въпроса за
съдържанието на съзнанието и от въпроса за детерминацията на съзнанието. Съзнанието съдържа в
себе си образи и съждения за обществото, природата и човека.
Трифонов сочи, че психичното е неделимо от протичащите физиологични процеси в кората на
мозъка. Психичното е не само образ отражение, то е и процес, който протича в кората на мозъка, и
този процес е свързан с преживяване.
Психиката като отражение на обективната действителност
“Отразяване” на латински е “рефлекс”, затова тази теория се нарича още рефлекторна теория.
В буквален превод „отражение” означава: образ, копие, репродукция. Отражението е всеобщо
свойство на материята. То се изразява във възможността един предмет да отговаря на
въздействието на друг предмет. Възпроизвеждане на свойствата на една материална система в
субстрата на друга материална система.
Всички явления в света са взаимно свързани. Всяко действие е взаимодействие, всяко
изменение на едно явление се отразява на всички останали и само по себе си представлява отговор
на изменението на други явления, които му въздействат. Всяко външно въздействие се пречупва
през вътрешните свойства на това тяло или явление, което е подложено на въздействие. Всяко
взаимодействие в този смисъл е отражение на едни явления чрез други. Свойството отражение,
което притежава всичко съществуващо се изразява в това, че върху всеки предмет се отразяват
онези външни въздействия, на които той е подложен; външните въздействия обуславят и самото
вътрешно естество на явленията и като чели се запазват, съхраняват в него. По силата на това - всяко

www.spiralata.net 52
явление в известен смисъл е огледало на вселената. Колкото по-нагоре отиваме - от живите
организми към човека, толкова по-сложна става вътрешната природа на явленията и толкова
по-важни са вътрешните условия по отношение на външните.
Принципът на детерминизма (взаимна връзка на явленията) лежи в основата и на
рефлекторната теория за психичната дейност.
При неживата природа отражението се проявява под формата на физическа, механическа или
химическа реакция. Например вятърът оказва въздействие върху скалите, рони ги и пр.
При живата природа отражението се променя съществено. Най-нисшата форма на отражение
при живите организми е дразнимостта. Върху клетката може да се въздейства механически или
химически дразнител. В зависимост от това дали агентът е полезен или не - клетката отговаря със
съответни процеси. По-висша форма на отражение е сетивността. Това е способност за усещане -
при по-нисшите животни. Еволюцията на материята е и еволюция на различните форми на
отражение: физическо, физиологическо и психическо. Психичното отражение възниква и се
развива заедно с появата и еволюцията на нервната система и главния мозък, с помощта на които се
осъществяват висша нервна условнорефлекторна дейност и психическа дейност, осигуряващи
ориентирането и регулирането на поведението на организма - субект в обкръжаващата го среда.
Отражение - мозък
В основата на отразяващата дейност на мозъка лежат рефлексите, протичащи под формата на
затворено колело или спирала с четири звена: периферно звено, което превръща външното дразнене
в процес на нервна възбуда, предавана в мозъка като информация, централномозъчно звено,
обхващащо процесите на възбуда и затормозяване и възникващите върху тях психически явления и
команди, ефекторно звено, извършващо ответния на командата акт, аферентационно звено, което
съдържа информацията за реализиращия се акт. Рефлексите могат да бъдат безусловни (вродени) и
условни (заучени). Безусловните рефлекси съставляват нисшата нервна дейност, а условните -
висшата нервна дейност. Рубинщайн изтъква, че психичната дейност е дейност на мозъка и е
неотделима от него; тя е отражение на света. Психичната дейност на мозъка е в същото време и
отражение на света, защото самата мозъчна дейност има рефлекторен характер, обусловена е от
въздействието на външния свят. Рефлекторното разбиране на психичната мозъчна дейност
предполага, че тя се детерминира от обективния свят и се явява отражателна по отношение на него.
В същото време опознаването на света от човека може да стане само поради това, че
функционирането на мозъка се състои не просто приемане на попадащите върху него въздействия, а
в дейност - в анализ и синтез, в диференциране и обработване на тези въздействия.
Психиката е продукта от дейността на физиологичния апарат. Психиката, възниквайки
генетически и функционално на основата на висшата нервна дейност, има собствени
закономерности на субективните състояния, процеси и преживявания, несводими към законите на
неврофизиологията, въпреки че са продукт от функционирането на последната. Закономерностите
на психиката са несводими и до законите на природата и обществото, отразявани от нея. Образът на
облака в небето - не е нервен импулс, а предметен концепт, от една страна, и не е натрупване на
водни пари - от друга. Но този образ е обусловен и от едното и от другото (В. Тугаринов, с. 77).
П Галперин отбелязва, че психиката се осъществява от материален орган - мозъка, който на
практика отрича, сваля пропастта между материалното и „идеалното”. Представя „идеалното” като
продукт на дейността, функция на материалното. За мозъка, който реализира психичното
отражение, отражаемият свят се дели на две части - вътрешната среда на организма и външната
среда. Тези съществено различни части от обективния свят получават и съществено различно
психично отражение (с. 58). Вътрешната среда на индивида се отразява в неговите потребности,
усещанията за удоволствие - неудоволствие, в така нареченото „общо чувство”. Външната среда се
отразява в чувствени образи и понятия.
Психиката и съзнанието са отражение на действителността.
Мозъкът е само орган на психичната дейност, а не неин източник. Източник на психичната
дейност е светът, въздействащ върху мозъка. Психичната дейност - това е дейност на мозъка,
взаимодействащ с външния свят.
Околния свят се отразява в мозъка под формата на образи и така се създава психичното.
Активност на отражението
Същността на отражението на обективния свят от човека се заключава в това, че то не е
пасивно, огледално отражение (физическо), а е универсално, творчески активно, с целенасочен и
съзнателен характер.

www.spiralata.net 53
 Отражението се характеризира с активност и се осъществява от високоорганизирани системи,
притежаващи самостоятелна сила на реагиране, като се започне от биологичната обмяна на
веществата и се стигне до съзнателно - творческата, прогнозираща и преобразуваща дейност на
човека. Психичното - това е активната връзка на индивида със света. Заедно с това то е отражение на
нещата и явленията от материалния свят.
Леонтиев описва идеята за активния характер на всяко човешко усещане и възприятие на
обективната действителност:
Сетивният образ е субективен продукт на дейността на човека по , отношение на отразяваната
от него действителност. За да възникне в съзнанието образ, не е достатъчно едностранното
въздействие на предмета върху човешките сетива, необходимо е да съществува и „насрещен”, при
това активен от страна на субекта процес. Просто казано - за да виждаш - трябва да гледаш, за да
чуваш - трябва да слушаш. Възприемат не човешките сетива, а човекът чрез своите сетива.
Перцептивната дейност се включва в жизнените, в практическите връзки на човека със света, с
веществените обекти. Според Леонтиев психичното отражение се характеризира с движение,
постоянно преливане на обективното в субективното. Е. Н. Соколов и неговите сътрудници
показаха, че една специална регулация непрекъснато сякаш „настройва” анализаторите на главния
мозък да възприемат един или друг дразнител. В тази настройка участват ориентировъчният,
адаптационният и отбранителният рефлекс. Така към функциите на ориентировъчния рефлекс
спадат движенията вглеждане, вслушване, надушване, опипване на предмета и др.; тук са и
вегетативните реакции. Нормалното възприятие според Рубинщайн никога не е пасивен, само
съзерцателен акт. Редица автори показват, че и при зрителното възприятие „опипващите” движения
на окото един вид построяват образа на предмета, последователно изграждат матрицата му, едно
негово копие (Поршнев Б., 1981). Още Сеченов сравнява окото на човека с активната ръка. която
опипва даден предмет.
Обстоятелството, че психичната дейност е отражение означава същевременно, че
отражението е дейност, процес.
Според старата сенсуалистична схема от 17 - 18 в., образът е непосредствен резултат от
едностранното въздействие на обекта върху сетивните органи. Но постиженията на съвременната
психология показват, че това не е така - възприятието представлява активен процес. За
възникването на образа е недостатъчно едностранното въздействие на предметите върху сетивните
органи на субекта, необходимо е да съществува насрещен”, активен от страна на субекта процес.
Трябва да се подчерта е това, че възприемат не сетивните органи, а човека при помощта на
сетивните органи.
Психичното като отражение, пише Т. Трифонов, е и същевременно активен процес на вярно
отразяване на външния свят, процес, в който субектът преценява, обобщава, търси, осмисля, стреми
се да вникне в същността на отразяваното явление. Тази особеност на психичното е и предпоставка
за развитието на личността.
Основно условие за съществуването на всеки жив организъм е адаптирането му към околната
среда. Такова равновесие се постига благодарение на факта, че на всяка жизнено важна промяна в
околната среда организмът отговаря с целесъобразна приспособителна реакция. Затова може да се
каже, че психиката е специален апарат за отразяване на действителността и за регулиране на
организма в съответствие с отразените свойства на околната среда. Психиката осъществява
връзката на човека със заобикалящия го свят - социален или физически. Психичното отражение е в
основата на ориентировъчно - изследователската дейност. Разбира се, при човека, за разлика от
животните, тя протича и с помощта на въображението, абстрактното мислене, целеполагането и др.
Действията при човека са идеални - те се осъществяват в „умствен план”.
Опосредственост на отражението
Като субективно отражение на обективните явления, психиката не е само копие, образ на
обекта, но е в зависимост и от субекта, от неговия психичен опит, налични психични състояния, от
неговия социалнопсихологически статус. Обектът на въздействие може да бъде един и същ за група
от хора, но отражението и реакцията от действието на този обект търпят влиянието на дълбоко
личностното в човека, на неговия мироглед, потребности, интереси и мотиви, съзнание и знания.
Затова психичното е не само отражение на обективния свят, но и субективно отражение, вътрешно
детерминирано, преживяно от личността (Трифонов Т., 1992).
Отношението на психичните явления към външния свят е преди всичко познавателно
отношение. Но тъй като всеки въздействащ върху субекта обект засяга потребностите и интересите

www.spiralata.net 54
на индивида, за субекта е характерно и емоционално - волево отношение към обекта. Трябва да
подчертаем, че познавателното и емоционално-волевото отношение към света е отношение към
него на субекта, на човека. Чувствата, мислите възникват в дейността на мозъка, обича и мрази,
познава света не мозъкът, а човекът.
Според Рубинщайн външните причини действат чрез вътрешните условия. Всяко външно
въздействие се пречупва през вътрешните свойства на онова тяло, явление, което се подлага на него.
Т.е. резултатът от външното въздействие зависи от вътрешната природа на отразяващия субект.
Именно затова особеност на психичното отражение е субективността, т.е. миналия опит и
индивидуалността имат опосредстващата роля при възприемането на света около нас. В същото
време психичното отражение дават възможност да се построи „вътрешна картина на света”,
адекватна на обективна реалност. Във връзка с това е и свойството обективност. Само
благодарение на правилното (адекватно, обективно) отражение е възможно да се осъществи
познание на човека за околния свят. Критерии за правилност се явява практическата дейност, в
която психическото отражение постоянно се задълбочава, усъвършенства се и се развива. Важна
особеност на психичното отражение е неговият изпреварващ характер, то дава възможност да се
предвижда бъдещият резултат, т.е. мислено да се изпреварва дейността и да се „вижда” крайният
резултат (Макарова И.). Благодарение на регулацията на поведението и дейността, човек не само
адекватно отразява обективната действителност, но има възможност да преобразува този свят в
процеса на целенасочената дейност.
Външното, за да предизвика определена дейност у човека, трябва да премине през
вътрешното. Ефективността от външното въздействие се определя не само от природата на тялото,
което въздейства, но и от природата на тялото, което е подложено на това въздействие. Във
вътрешното състояние на всяко явление са отразени всички действали върху него предмети (те са
оставили следи), цялата история на неговото съществуване. Колкото по-висока е степента в
развитието на дадено явление от неорганичната - към органичната природа, толкова по-сложна
става вътрешната природа на явлението и толкова повече нараства нейното значение за крайния
ефект от външното въздействие. Във взаимоотношенията на човека с външната действителност
психичното се включва като задължителен компонент. То представлява ония вътрешни условия,
чрез които се пречупват въздействащите върху човека външни условия.
Мозъкът е само орган на психичната дейност, а човекът - неин субект. Чувствата както и
мислите на човека възникват в дейността на мозъка, но люби и мрази, променя светът не мозъкът, а
човека.
Отражение - образ
Като обществен, исторически процес, познанието на човека е свързано с появяването на езика.
Само възникването на словото дава възможност да се фиксират резултатите от познанието и създава
приемственост в познанието. Познанието е отражение на света като обективна действителност.
Усещането, възприятието и пр. Са образи на външния свят. Образът не е идеален предмет,
съществуващ наравно с предмета, а е образ на предмета, т.е. той не съществува във вътрешния свят
на съзнанието по подобие на съществуването на действителния предмет в материалния свят. Ние
възприемаме не образи, а материални предмети. Усещат се и се възприемат предметите и явленията
от околния свят. Чрез усещанията и възприятията се опознават самите предмети, но усещанията и
възприятията не са самите предмети, а само техни образи. Първоначалният път води не от
съзнанието към предмета, а от предмета към съзнанието. Психичните явления възникват в процеса
на взаимодействие на субекта с обективния свят, което започва с въздействието на предметите
върху човека. По самия си смисъл и същност съзнанието е винаги осъзнаване на нещо, което се
намира вън от него.
Според В. Тугаринов (1971) отражението по някакъв . начин е сходно с отражаваното. Друга
характерна черта на отражението е неговата вторичност по отношение на отражаваното, неговата
зависимост от последното по качество и по характер. След като отражението е подобно на
отражаваното, т.е. повтаря някакви негови признаци, то признаците на отражението зависят от
признаците на отражаваното и се явяват вторични, производни на тях (с. 20). Но отражението не се
явява просто повторение на отражаемия обект: в него отражаемото се изменя или преобразува.
Психичният образ е резултат от преобразуването на физическото във физиологическо, а
последното в психическо.
Отразяването на обективната реалност - това не е статичен образ, а процес, дейност на субекта,
в хода на която образът на предмета става все по-адекватен на своя обект. т.е. психичното е процес,

www.spiralata.net 55
дейност. Образът, идеята съществува само в познавателната дейност на субекта, взаимодействащ с
обективния свят.
Изграждането на образа може да се сравни не със запечатването на изображението върху
фотолента, а с изграждането на изображението в телевизора.
Форми на отражение
Формите на отражение се свързват с типа отговор на външно въздействие и се подразделят на:
емоционално отражение (обхващащо взаимодействието на човека със заобикалящата го среда,
когато основната форма на отговор на организма е определено преживяване - радост, огорчение и
др.); познавателното отражение се реализира под формата на знание, като разкрива съдържанието
на въздействието; волевото отражение е свързано с действията и усилията, насочени към
преодоляване на разнообразни трудности, и се управлява от човека.
Психиката на човека има две форми на отражение, пише Н. Попов и С. Димитрова, -
съзнателно и безсъзнателно отражение. Към безсъзнателното се отнасят автоматизираните
движения и вродените реакции, временно изключеното съзнание - сън, хипноза, заболявания, и тази
психическа дейност, която в даден момент и при определена ситуация не участва непосредствено в
съзнателното отношение към действителността (с. 7).
Психичното като субективно
Понятието субективно противостои на понятието обективно. Под обективни свойства на
действителността се разбират същинските свойства на едно или друго явление, такива каквито са те
- за разлика от това, какви се представят те на един или друг субект, който ги възприема.
Според Леонтиев, положението, че психичното отражение на реалността е неин субективен
образ, означава принадлежност на образа към реалният субект на живота. Понятието субективност
на образа изисква да се посочи и неговата активност. Връзката на образа с отражението не е връзка
на два обекта, стоящи във взаимно еднакво отношение един към друг. На единия полюс стои
активният („пристрастният”) субект, а на другия - „равнодушният” към субекта обект.
Субективността на образа включва пристрастността на субекта. Т.е. „какво е нужно за човека”
- потребности, мотиви, нагласи, емоции. Трябва да се подчертае, че такава пристрастност сама е
обективно детерминирана и се изразява не в неадекватност на образа, а в това, че тя позволява
активно да прониква в реалността. Иначе казано - субективността на равнището на сетивното
отражение следва да се разбира не като негов субективизъм, а по-скоро като негова „субективност”,
т.е. негова принадлежност към дейния субект.
Субективността на психичното е свързана с принадлежността на психичното на даден
конкретен индивид (субект). Не съществуват ничии (изобщо) усещания, мисли, чувства. Всяка
мисъл е винаги мисъл на определен човек.
Означава, че е дейност на субекта. Субективна е всяка психична дейност, това е вътрешната
картина на света, принадлежаща на конкретния човек, на субекта, която съществува в неговия
мозък.
Но субективността може да се разглежда и като невярно възприемане на действителността.
Един и същ предмет се възприема по различен начин от различните хора, също един предмет може
да се възприеме от един човек в различно време по различен начин. Следователно можем да
говорим за адекватно и неадекватно познание на действителността.
Често може да се чуе “това е субективно мнение” - тук се подчертава пристрастността на
човека, зависимостта на неговите разсъждения и оценки от настроението, интересите и др.
В основата на психичното стои познанието.
Психичното като идеално - психичен образ
Галперин отбелязва, че за разлика от материалното, което съществува независимо от
съзнанието, от психиката, образът съществува само в съзнанието, само в психиката. Идеалното не е
във вид на битие, а съвкупност от черти на обекта, което се разкрива на субекта. (К. Маркс
простичко казва, че е идеалното не е нещо като материалното, присадено в човешката глава и
преобразувано в нея.). Идеалното е единствено съдържание на психичното отражение на
обективния свят.
Идеалното е образ на някакъв предмет, процес или явление. Но именно образ на обекта, а не
самият обект, и в този смисъл друг, идеален обект.
Понятието „идеално” не е тъждествено на понятието „психично”, въпреки, че идеалното
притежава психичен начин на съществуване в човешката глава. Понятието идеално, според Р.
Стъпов включва в своя обем преди всичко процеси от мисленето нагоре и в никакъв случай не

www.spiralata.net 56
започва от филогенетичното и онтогенетичното на най-елементарни форми, като усещането,
особено на низши животински видове.
Както вече отбелязахме, за да има психика е необходимо външните въздействия (стимули) да
бъдат отразени от високоорганизираната материя (мозък). В нервната система протичат сложни
процеси (физични, химически, биохимични, електрически). Така се получава психичния образ. Той
е резултат от физиологичните процеси, но не е тъждествен на тях. Физиологичното и психичното са
двете страни на един и същ процес.
В гносеологично отношение психичните явления се проявяват към обективната
действителност като неин образ. Т.е. образът в нашата психика е идеален по отношение на
съответния предмет или явление от действителността. Образът, идеята не съвпадат напълно със
своя предмет, тъй като не могат да изчерпят цялото безкрайно богатство, цялата пълнота на
съдържанието на предмета, 2, защото изходното, непосредствено сетивно дадено негово
съдържание се преобразува в процеса на познанието - чрез мисленето.
Като се обективизират в словото, продуктите на познавателната дейност на човека (сетивните
образи, мислене, идеи) сами стават обекти на по-нататъшна мисловна дейност.
Образът на предмета това е мисловната, т.е. отразена в субекта, в неговия мозък форма на
отразеното съществуване на предмета. Човек отразява околната действителност под формата на
цялостни образи, за разлика от червея, например. Образът по отношение на предмета от
действителността не е нематериален, а идеален, психиката е невидима не може да се пипне, (няма
цвят и форма).
За психиката може само да се мисли. Този факт създава неимоверни трудности на
психологичното изследване и психологичното обяснение,
-психичният образ, както отбелязахме по-горе е субективен, носи се от отделния индивид и
притежава значения валидни само за него;
-Психичните образи (съдържанието на психиката) са създадени по образците на външния свят
(той е затворен вътре в нас). В. Тугаринов (1971) отбелязва, че съдържанието на психиката се състои
не в това, което става в органите на нервната система, когато ние виждаме, чуваме, мислим, а в
самото това видяно и чувано, в съвкупността от тези образи, числи и чувства. Затова природата на
психичното, в частност съзнанието, е това, че са субективен образ на обективния свят. Този образ не
може да бъде напълно адекватен на външната действителност, тъй като той е ограничен от
устройството и функционирането на нервната система, от установките, миналия опит, социалните
условия и др. Но все пак да се съзнава - означава да се отразява, познава и оценява външната
действителност (малко или много дава истинна реалност за действителността).
-Вътрешната динамика на физиологичните процеси, реализиращи психичните функции,
остава скрита за субекта, физиологичните процеси биват отстранени от предметните
характеристики на психичните образи. Напр., ако опипваме топка със затворени очи, опипващите
ни движения остават извън осезателния образ на топката. Същото важи и за физиологичните
процеси, съставящи психичните явления. За да изпълняват адекватно предназначението си,
физиологичните механизми на психиката трябва да останат незабележими за преживяването.
Процесите на висшата нервна дейност, пише В. Тугаринов, са материални по природа. Те не се
преживяват от психиката. Ние преживяваме природата около нас и т.н., но не електрическите и
химическите процеси, протичащи в главния мозък. Затова тези (химически, електрически и пр.)
процеси - произхождащи вътре в организма, са обективно съществуващи, материални.
-За разлика от материалния свят, психичните явления са “трагически невидими” за външния
наблюдател.
-Четвъртата специфична черта на психичните явления се състои в това, че при нормалното им
протичане психичните феномени се преживяват като свободна активност, която не произтича пряко
нито от физиологията на организма, нито пък от физическото и социалното устройство на света на
субекта. Оттук възниква илюзията за първопричинност, всесилие на всяко психично явление.
А. Леонтиев отбелязва, че психичният образ не е вещ, т.е. той не съществува в мозъчното
вещество във формата на вещ, както и не съществува никакъв „наблюдател” на тази вещ, който
може да бъде само душа, само духовното „аз”. Истината се състои в това. пише Леонтиев, че
действителният и действащ човек при помощта на своя мозък и неговите органи възприема
външните обекти; именно тяхното явяване пред него е сетивният образ.
Идеалността на психиката означава, че психичното не е самостоятелна субстанция, но е
отражение на материалните предмети. Идеалното, казано образно, е предмет „отчужден” от самия

www.spiralata.net 57
себе си, съществуващ не в своята собствена конкретна форма, а на базата на веществата и процеси в
мозъка (В. Орлов. Психофизическая проблема, с. 155, цит. по Тугаринов). На тази база могат да се
обособят три признака на идеалното: а) то е отражение на материята; б) то е лишено от
пространствени, физико-химически и енергетически характеристики и в този смисъл е „безплътно”;
в) то съществува не на своя веществена база, а на база на веществата на нервната система
(Тугаринов).
Психика и адаптация
Психиката е апарат за управление на поведението и дейността на човека.
Терминът „адаптация” произхожда от латински (абар1аге - приспособявам се, нагаждам се).
Според Ч. Дарвин, процесът на естествения подбор води до оцеляване на онези организми, които са
най-пригодени за средата си, а непригодните умират. Т.е. оцеляват тези, които са осъществили
успешна адаптация. Другият момент от тази теория е, че придобитите в индивидуалния живот
изменения могат да се предават на следващите поколения уменията или предимствата, които са им
помогнали да се съхранят. В зависимост от биологичния вид, природата е създала различни органи,
механизми за адаптиране, като при човека тя е най- висша и се нарича съзнание.
Човек влиза в контакт със заобикалящия го свят посредством действията и дейността, която
извършва, реализирани на фона на работата на нервната система. Т. е. психиката осъществява
връзката на човека със заобикалящия го свят.
Функцията на дейността е да поставя субекта в предметната действителност. Универсалният
характер на съзнателното отражение най-добре се разкрива в различията между дейността на
животното и човека. Връзката на животното със заобикалящия го свят се заключава в това, че то
действа съобразно потребностите си. Докато човекът може да надскочи физиологичните си
потребности и да извършва творческа дейност, да прониква в същността (интелектуално) на
природата, явленията.
Благодарение на психиката човек (и животните) пригажда своето поведение съобразно
условията на средата. Ако ние не притежавахме психика, възникнала в еволюцията, не бихме могли
да оцелеем. Психиката поддържа живота.
За да изясни въпроса за „философията” на психичното К. Мечков (1993) изтъква, че
най-фундаменталното свойство във вселената е движението, което е присъщо за всички материални
тела. А едно от фундаменталните взаимоотношения между тях е равновесието. Фундаменталния
стремеж в света е създаването на равновесие между контактуващите системи. Един от
фундаменталните принципи в организацията на света е йерархичния принцип (от нисшето към
висшето).
За Мечков психиката е жизнено явление, следователно тя е движение. Всяко тяло се стреми да
установи равновесие с телата от неговата околна среда, с които е свързано по някакъв начин.
Разбирането на организма е невъзможно без неговата околна среда. Мечков отбелязва, че
еволюцията е била непоколебима в своята логичност и затова не прави пропуски. Тя създава в
организмите органи, механизми и свойства, които да осигуряват уравновесяването със средата. В
процеса на еволюцията уравновесяването става все по-активно и сложно, релевантно на формите на
живот съответно възникват физическа, химическа, биологична, психична и социална форми на
уравновесяването. Уравновесяването е процес при който конкретния организъм или вид приема
енергията на въздействията и дава определен отговор, след като ги преработи чрез присъщото й
собствено движение. Нервната система е възникнала за да осигури по-гъвкаво уравновесяване.
Адаптацията е процес на пасивно или активно уравновесяване на субекта с непрекъснато
изменящите се условия на неговата външна и вътрешна среда. Адаптацията може да бъде:
неадекватна, т.е. дезадаптация; пасивна - нагаждане, без извършване на изменения в средата и
активна - субектът извършва преобразувания, изменения в средата. Същността на психиката е
адаптивна.
Потребностите са централна адаптивна категория. Удовлетворяването им е цел на
адаптацията, то е причинно свързано с възникването и развитието на всички психични явления,
независимо от тяхната същност и сложност.
Според автора съществуват три критерия за преценка на правилната организация на психиката
и на психичната адаптация, или за ,.добре вършена работа от психиката”. Критериите за правилна
адаптация са: съответността, своевременността и съразмерността на уравновесителния отговор.
Уравновесителният отговор е съответен, когато неговото качество отговаря на качеството на
обективния дразнител.

www.spiralata.net 58
 Уравновесителният отговор е своевременен, когато времето между началото на дразненето и
настъпването на уравновесителния отговор е достатъчно кратко.
Уравновесителният отговор е съразмерен, когато съдържа достатъчен, но непревишаващ
необходимия спрямо конкретното въздействие енергетичен заряд.
Ако уравновесителните отговори се подчиняват на тези три критерия, психиката върши добре
своята работа (К. Мечков, 1993).
Адаптацията е свързвана с поведенческия аспект на дейността и предполага преработката на
информация от външната среда. J. Piaget разглежда феномена като един от главните процеси на
интелектуалното развитие - насочен към ефективното справяне с обкръжаващите условия,
включващ два вида дейности: асимилация и акомодация. Под акомодация Пиаже разбира
активност, явяваща се съставна част на интелектуалните процеси, по време на която става
преустройване на механизмите на умствената дейност, така, че новата информация да бъде усвоена.
Асимилацията е дейност, явяваща се част от процеса на адаптация на мисленето и състояща се в
това, че новата информация се включва в познавателната система, подобно на усвояването на
хранителните вещества на физиологично ниво.
В тясна връзка с разглеждания проблем са понятията: “адаптивност”; “адаптационно ниво”;
“общ адаптационен синдром”и“привикване”.
Понятието “адаптивност” се свързва с индивидуалната възможност за приспособяване към
променящи се условия, като задачи, изисквания или ситуации, и за възможно най-бързо и
безконфликтно пригаждане на собственото поведение към даденостите на момента. Адаптивността
се проявява при смяна на работно място, в социалните взаимоотношения и др. Психичната
адаптация изисква, от една страна, откъсване и отказ от досегашното, което е привично и овладяно,
а от друга страна - научаване на нови или допълнителни неща във връзка с новите изисквания и
очаквания. Личностовите детерминанти за това са: възрастта, навиците, темперамента, установката
и др. В социалната психология е възприет терминът “социална адаптация”, който е свързан с
изменения в социалната среда, които мотивират личността да придобие или доразвие определени
качества, които не притежава в момента. Социалната адаптация може да е свързана с неадекватно
формираната личност, с ниска ефективност на социалните отношения.
Системата на психическа адаптация се характеризира с многоплановост на саморегулиращите
се подсистеми, намиращи се, както в допълващи се, така и в конкуриращи се отношения.
Психичната адаптация на човека може да бъде представена като резултат от дейността на
цялостната самоуправляваща се система. Тя позволява на човека не само оптимално да противостои
на различните природни и социални фактори, но и активно и целенасочено да им въздейства.
Системата на психична адаптация се отличава от всички други самоуправляващи се системи по
това, че при нея съществува механизъм на съзнателно саморегулиране, в основата на който лежи
субективната индивидуално-личностна оценка (Александровски Ю. А. 1993). Основните
подсистеми на психичната адаптация са: търсенето, възприемането и преработката на информация
(основа на познавателната дейност); емоционалното реагиране, създаващо в частност
“личностното” отношение към получената информация; социално-психологическите контакти;
бодърстване и сън; ендокринно-хормонална регулация. Selye Н. (1946, 1950) предлага понятието
“общ адаптационен синдром” за означаване на част от нашата типична реакция в отговор на
заплашителни сигнали, идващи от околната среда. Според него, всички хора показват една и съща
обща телесна реакция на стреса. Стресът, според Селие е неспецифичен отговор на тялото на всяко
поставено пред него изискване. Освен своето специфично действие всички агенти, на които е
подложен нашият организъм, предизвикват също така и неспецифично нарастване на
необходимостта от осъществяване на приспособителни функции с цел възстановяване на
нормалното състояние.
Адаптацията има множество значения, тя е сложен физиологичен, биологичен, социален и
психичен феномен, който се проявява на различни нива и се явява междинен етап (посредник) за
нормалното функциониране и взаимодействие на индивида със средата, която го заобикаля. Според
Мечков усещанията нямат никакъв адаптивен смисъл, ако не се включват в мисленето Няма
никакъв смисъл, ако повтарящите се усещания, мислене и т.н. не оставят следи, не се стабилизират
и не служат като натрупан опит. Еволюцията не си позволява такъв пропуск, нито разточителство
постоянно да създава механизми, ако може да ги закрепи и запази, щом веднъж ги е създала. Затова
конкретните адаптивни актове оставят следи, закрепят се и служат като опит, благодарение на който
при сходни условия възникват сходни адаптивни отговори. Стабилизираният (закрепеният) опит

www.spiralata.net 59
под влияние на условията се актуализира, т.е. превръща се в сегашно, актуално психично явление.
Стабилизацията, според Мечков, няма никакъв смисъл, ако стабилизираните психични явления не
могат да се оживят, да се извлекат от техния склад.
Стабилизацията - актуализацията е фундаментален психичен механизъм.
Когато организмът трябва да отговори на новите условия в средата чрез адаптивен акт, се
получава както актуална информация, така и актуализиране на компоненти от миналия опит.
Актуалната и актуализирана информация се преработва и се изработва съответния адаптивен
отговор. Разбира се това е само една схема. Тук можем да прибавим и други психични явления като
нагласи, личностови характеристики и др., които също участват в този механизъм и акт.
Активност на психиката
Активността е основно свойство на психиката и съзнанието. Тя е всеобхватна характеристика
на живите организми и системи ( Н. А. Бернщайн, 1965). Дейността и поведението на организма,
според Бернщайн, се обуславя не от уравновесяването със средата, а с преодоляването на средата в
своето движение по пътя на живота. Преди осъществяването на действието, и по време на самото
действие, живият организъм „се ръководи” от представата за резултата на тази дейност или
действие (удовлетворяване на потребности). В такъв случай организмът не се подчинява пасивно на
„влиянието” на външната среда, а действа, изхождайки от представата за крайната цел. Живота и
дейността на организма има целеустремен характер, а това е активност. Разбира се, при човека тази
активност е много по-сложна. Активността на психиката не се отнася само до съзнанието -
съзнателното, подсъзнателното и автоматизираните действия преминават едни в други (Тугаринов).
Активността на съзнанието се изразява и във вътрешен план - силата на мисли, чувства, воля, както
и под формата на външни прояви - дейността.
Но трябва да посочим, че човек реагира на стимулите както съзнателно, така и автоматично
или инстинктивно. Ние също притежаваме инстинкти - за самосъхранение, за продължаване на рода
и др. Реагирането (отражението) може да бъде осмислено или не; директно или индиректно;
пропорционално или непропорционално; в нормално психическо състояние или не.
Адаптацията при човека протича чрез 3 взаимносвързани равнища - когнитивно, емоционално
и волево.
Определение за психика
Психиката е вътрешният, субективният свят на човека, който възниква в процеса на
отражението на външния свят под формата на образи, мисли, чувства и др. Тя е особено свойство на
човека при нормално функциониращ мозък да опознава и да отразява света, който го заобикаля, и
самия себе си, както и да регулира на тази основа своето поведение.
Психиката е свойство на високоорганизираната (нервноорганизирана) материя да
отразява обективната действителност под формата на субективни образи, мисли, чувства и
на тази основа субектът регулира поведението си.
Има и друг начин да се определя психиката: преживяване на света посредством образи,..
Акцент се поставя на категорията “преживяване”. Психичното е вътрешно преживявано в една или
друга специфична модалност независимо дали субектът си дава сметка за това или не (С. Петров, с.
234).
Според големия руски психолог Сергей Рубинщайн (1889 - 1960) психичното се преживява от
човека като непосредствена даденост, но се опознава само опосредствано - чрез -отношението му
към обективния свят. Чрез посредничеството на дейността на субекта, неговата психика става
познаваема за другите. Като се формира в дейността, психиката и съзнанието се проявяват в
дейността. Съзнанието не е външна сила, която управлява човешката дейност отвън.

СЪЗНАНИЕ
Понятието „съзнание” е базисна категория в психологията и се използва широко в
ежедневната лексика. Ние употребяваме изрази като „аз съзнавам”, „осъзнах се”, „не осъзнах” и пр.
Използва се още във философията, психиатрията, неврологията. То се интерпретира от различни
философски течения, от някои школи в психологията. Било е политизирано, изключвано от
предмета на психологията. Анализът на тази категория предизвиква спорове, различни гледни
точки и интерпретации, което е характерно за психологията. Терминът „съзнание” е наследство от
философията, това е така поради факта, че психологията се отделя като самостоятелна наука едва
във втората половина на 19 в. Като независима наука, тя е продължила да използва понятия, които

www.spiralata.net 60
са били обосновани от философите. Следва да имаме предвид и факта, че науката психология дава
„заявка” за своята независимост и еманципиране от философията именно с тази категория - бащата
на модерната психология В. Вундт вижда задачата на психологията да посочи от какви „атоми” е
изградено съзнанието, да открие чистият или непосредственият опит на дейност на съзнанието.
Детерминанти на съзнанието
Обществени отношения
Съзнанието е най-високата степен от развитието на психиката. Негов носител е единствено
човекът - по-точно зрелият възрастен развит човек, или личността, която притежава нормално
функциониращ мозък и има социален опит. Този вид психика е възникнала най-късно в
еволюционното развитие на психиката и има културно - исторически произход. Контекстът, в който
възниква съзнанието е човешкото общество и интеракциите с останалите членове на социума. Както
вече изяснихме - взаимодействието с останалите себеподобни е детерминантата на появата на речта,
на развитието на висшите психични функции. Човек не може да живее сам, без други хора.
Освен, че обществото е източника на човешката психика, субектът има потребност да бъде
част от определена група или общност, където да се чувства сигурен. Хората проявяват
конформизъм, за да запазят връзките си с общността. Подчиняването на средата има различни
функции за личността - регулиращи, ограничаващи, задоволяващи. Е. Арънсън отбелязва, че едно
от следствията на факта, че човекът е “социално животно” е, че той живее в състояние на
напрежение, разпънат между ценностите, свързани с неговата индивидуалност, и ценностите,
свързани с конформизма. Две са причините, поради което човек проявява конформизъм. Първата е,
че поведението на околните го е убедило в неправилността на собствената му първоначална
преценка. Другата, че той може да се стреми да избегне наказание (отхвърляне или присмех) или да
спечели награда (да кажем любов или приемане) от страна на групата. У личността могат да
възникнат три форми на отговор на целият спектър от социални влияния: съгласие, идентификация
и интернализация. Съгласието е свързано с начина по който човек се държи, когато е мотивиран ОТ
желанието да спечели награда или избегне наказание. Идентификация - тази реакция на социалното
влияние се предизвиква, когато индивидът се стреми да прилича на този, който оказва влиянието.
Той възприема дадено поведение, защото чрез него влиза в удовлетворяващи взаимоотношения на
самоопределение с лицата, с които се идентифицира. Интернализирането на ценности или
убеждения е най- устойчивата, най-дълбоко вкоренената реакция на социално влияние.
Човек винаги има нужда да се усеща като част от “ние”. Етносът не е единствената група, в
която търси опора. Такива са партиите, професионалните общности, неформалните групи, в
западните общества - църквите и др.
Не е възможно човек в рамките на дадена група да бъде свободен от нейното влияние.
Желанието за социално одобрение е толкова силно и толкова дълбоко вкоренено в повечето хора, че
те с готовност ще се подчиняват на очакванията на другите и няма да рискуват да получат
неодобрение. Заплахата от социално отхвърляне може да служи като мощно средство за
подкрепление на конформното поведение.
Хората, получаващи високи резултати по потребност от принадлежност са склонни да описват
себе си с термини като: дружелюбни, топли, доверяващи се, лоялни, отзивчиви и др. Съществуват
значителни доказателства, че потребността от постижения и потребността от принадлежност са
отрицателно корелирани вероятно защото двата мотива обикновено се изразяват в несъвместими
форми на поведение.
Езикът -условие за наличието на съзнание
За да задоволяват своите потребности хората е трябвало да съгласуват своите действия, да
постигнат разбиране помежду си, да общуват, да осъществяват комуникация. Това е предпоставката
за появата и развитието на езика. Езикът е система от знаци, които притежават значения. Всяка дума
означава нещо, има свой смисъл или съдържание. Но за да има истинско общуване е необходимо да
има съгласие между членовете на даден етнос относно значението на дадена дума, т.е. тя да има
едно и също значение. Човекът единствен притежава знакова система. Без думи и знаци няма висши
психични функции. Животните притежават елементарни форми на мислене (инсайт), но нямат
абстрактно мислене. Съзнанието позволява на човека да се откъсне от конкретната действителност
и чрез думите да я принесе вътре в себе си, във вътрешен план. Човекът е знаково същество,
регулира живота си с думи, знакови значения. Животните притежават първа сигнална система, не са
знакови и абстрактни същества.
Според Р. Грановска речта е главната придобивка на човечеството, катализатор на неговото

www.spiralata.net 61
усъвършенстване. Наистина тя е всемогъща, тя прави достъпни за познанието не само онези обекти,
които човек възприема непосредствено, т.е. с които е постижимо реално взаимодействие. Езикът
дава възможност да се оперира и с обекти, които човек въобще никога не е срещал по-рано,
присвоени от него от общочовешкия опит. Затова е и прието да се говори, че езикът ознаменува
появата на нова форма на отражение на действителността. Възникването на устната и писмената реч
е определило спецификата на развитието на мисленето. Човешката реч е еволюирала, тя се
различава коренно от средствата за комуникация, които имат животните, в т.ч. маймуните.
Човекоподобните маймуни са способни да издават 40 звука, имащи сигнално значение. Звуковият
репертоар на шимпанзето не се променя, ако се окаже в друго стадо, докато човешкият език е
резултат на съвместното битие и се изменя, когато човек премине в друга група за общуване. Речта
е присъща само на хората, тя е социално явление и за нейното развитие са необходими човешки
отношения.
Както вече изяснихме, трудът също е важна предпоставка за генезиса на съзнанието.
Същност и характеристика на съзнанието
Първото системно проучване на съзнанието е проведено от Вундт в неговата лаборатория.
Според него задачата на психологията е да анализира съзнателното преживяване - субективните
творения на ума, изградени от усещания и чувства. Той предлага да се раздели преживяването на
елементарни усещания и след това да се изследват как те са свързани. Методът, който предлага е
интроспекцията. Целта на У. Джеймс е да изследва как съзнанието ни позволява да се адаптираме
към околната действителност. Според него съзнанието има следните характеристики: селективност
- ние можем да се съсредоточим върху точно определени стимули сред многото, които се улавят от
нашите сетива. Съзнанието е непрекъснато и винаги променящо се. То е като поток, който променя
посоката си. Съзнанието е лично. То е лично преживяване, което може да бъде манипулирано.
Не на всички езици има дума за съзнание, но на всички има думи за отделни явления, свързани
с него. Традиционно съзнанието е било разглеждано като частен свят, достъпен за анализ предимно
чрез интроспекция.
Bootzin, R. R., Bower G.H., Crocker, J. & Hall, E. (1991) отбелязват, че съзнанието се разглежда
като едновременно субективно и обективно. Субективното съзнание се отнася до личния ни опит
със света, т.е. до начина, по който нещата ни изглеждат. Съзнанието ни обаче не е съзнание за самия
свят, а възприятията ни за него. Тук се включва и съзнанието за Аз-а. Обективното съзнание се
отнася до онези аспекти, които могат да бъдат верифицирани от другите - могат да се изучават
различни процеси на съзнанието, например внимание, памет.
Активност и селективност
Съществена характеристика на съзнанието е, че имаме известен контрол над него. Можем
преднамерено да се фокусираме върху това, върху което решим да се концентрираме. Около нас има
много информация и селектирането й е от важно значение за нашето функциониране. Като оставяме
„отвън” по-голяма част от наличната информация, можем да съзнаваме само онези неща, на които
желаем да обърнем внимание. (Христоматия. Психология на познанието).
За У. Джеймс селективността на вниманието е една от неговите първостепенни
характеристики. Вниманието се дефинира като концентрация на възприятието върху определен
брой стимули. Във всеки един момент сме изложени на повече брой стимули, отколкото можем да
преработим и обръщаме внимание само на някои от тях, пренебрегваме останалите. Въпреки, че
възприемаме тази способност като даденост, селективното внимание в никакъв случай не е
тривиална задача.
Вниманието е избирателно, но то може и да се раздвоява. Тази способност на разсейване ни
позволява да пренасочим вниманието си към нови източници на важна за нас информация.
Селективността и същевременно разсейването ни позволяват да се съсредоточаваме и да
пренасочваме вниманието си при променящи се условия. Фактът, че вниманието ни е селективно,
предполага, че то е ограничено. Има дейности, които можем да вършим едновременно, други
изискват цялото ни внимание. Психолозите смятат, че вниманието има ограничен ресурс и
селективността е средството, чрез което се вместваме в неговите граници. Ако нямахме
способността да избираме някои от стимулите и да пренебрегваме останалите, нормалната
когнитивна дейност би била невъзможна.
Много дефиниции за съзнанието са свързани с осъзнатостта и достъпа до определени
психични съдържания. В разговорния език съзнанието е синоним на осъзнатия достъп до нашите
възприятия, мисли и чувства във всеки отделен момент.

www.spiralata.net 62
 В Западната психология съзнанието се разглежда и в друг ракурс - активацията. Годфруа
разграничава физиологичната от психологичната активация. Физиологичната активация е свързана
с функциите на центровете, намиращи се в главния мозък. Там се осъществяват механизмите на
бодърстване и внимателно следене на сигнали от външния свят. Психологична активация по своята
същност е продължение на физиологичната. Тя е свързана с разшифровката на външните сигнали,
зависи от равнището на бодърстване и от съзнанието на човека, а също и от неговите потребности,
интереси и мотивация. Съзнанието има две състояния: сън и състояние на бодърстване.
Бодърстването съответства на активацията на целия организъм, която му позволява да улавя,
подбира и анализира сигналите от външния свят, да праща някои от тях в паметта, или да реагира на
някои от тях с адекватно или неадекватно поведение, в зависимост от миналия опит и навиците. В
такъв случай, бодърстването - това е състояние, в което ние можем да се приспособяваме към
външната действителност.
Нашето възприятие на събитията зависи от нашето състояние - от това дали сме напрегнати
или не, в будно състояние ли сме или в полусънно. По този начин обработката на информация се
променя в зависимост от равнището на бодърстване и от готовността за възприемане на сигнали.
Понятието „съзнание” има латински произход (conscientia) и се определя традиционно като
най-висша психична функция, свойство само на човека. Според Вл. Иванов (1983) съзнанието е
“най-висша форма на субективно отражение на обективната действителност (общественото битие)
от високо организираната материя (човешкия мозък) и представлява отношението на човека към
заобикалящата го среда и към себе си, изградено от синтеза на познанието, от свързаността,
единството и съвкупността на всички психични процеси”. К. Маркс определя съзнанието като:
“моето отношение към моята трудова дейност”. От психологична гледна точка съзнанието се
разглежда като възможност за разграничаване на собственото съществуване от околната среда, а от
позициите на физиологията на висшата нервна дейност - като състояние на оптимално протичане на
нервните процеси в определени пространствено-структурни граници в главния мозък (т.нар.
участък на оптимална възбудимост в мозъчната кора), което дава възможност както за лесно
образуване на нови условни рефлекси и на различни видове вътрешно задържане, така и за бързо
възпроизвеждане на следите от образувани в миналото временни връзки. По този начин съзнанието
се схваща не като функция на определен център, а на цялата мозъчна кора (речник по психиатрия, с.
316).
Съзнанието се отъждествява с мисъл, чувство, усет; способност да се мисли и разсъждава;
свойство на висшата нервна дейност у човека да установява своето отношение към околната
действителност; състояние и способност на човека да възприема света, и да си дава сметка за своите
преживявания и постъпки.
То е непосредствено знание, което всеки притежава за своето съществуване, своите действия и
външния свят. Съзнанието, което организира данните от нашите сетива и нашата памет, което ни
ситуира във времето и пространството, не съществува като специфична, организирана функция,
имаща „център" в мозъка. То няма вътрешност, нито външност, то е отношение към света. А.
Бергсон го приравнява с вниманието, невропсихолозите - с функцията на вижиланса. Ж. Деле
разграничава седем нива на съзнание. Най-високото съответства на хиперактивацията на мозъка
(прекомерен вижиланс, силни емоции), най-ниското съответства на комата (сензорните дразнения
предизвикват съвсем слаби двигателни реакции). Между тези крайни точки се разполагат будността
с насочено внимание, дифузната будност, мечтаенето или заспиването, лекият сън и дълбокият син.
Това, което обикновено наричаме „съзнание" всъщност се ограничава до нивата, предхождащи
заспиването. След заспиване също сме в съзнание, тъй като сънуваме и помним сънищата си - но
мисленето е фиксирано предимно върху нагоните и афективността (онирично съзнание) (Н.
Силами).
Съзнанието е безкачествено, защото то самото е качество - качество на психичните явления и
процеси; това качество се изразява в тяхната „презентираност” (представеност) на субекта. Това
качество е неразкриваемо: то може само да бъде или да не бъде (Стаут, цит. по Леонтиев).
С Съзнанието се сравнява със сцена, на която се разиграват събитията на душевния живот. За
да може тези събития да станат е нужна сцена, но самата сцена не участва в тях. Тази мисъл е
интересна, но неправилна, според нас, защото самите „събития” на душевния живот са съзнанието.
Според някои съзнанието е прожектор, лъч, който осветява външното или вътрешното поле.
Неговото преместване по това поле се изразява в явленията на вниманието, в които съзнанието
единствено получава своя психологическа характеристика. Тази теза също търпи критика.

www.spiralata.net 63
Френската социологическа школа (Дюркхайм и др.) акцентира върху факта, че индивидуалното
съзнание възниква в резултат на въздействието върху човека на съзнанието на обществото, така
неговата психика се социализира и интелектуализира.
Cobb (1957) пише: „Съзнанието е усещане за себе си и околната среда”. Тази формулировка
обединява 3 големи области: будност (вижилитет); яснота на съзнанието (луицидност) и
аз-съзнание.
Феноменът се разглежда като отражение на материята, в тази връзка е синоним на идеята,
усещането, мисленето. Може да се определи като цялата отразена и съхранена чрез сетивните
органи и централната нервна система на човека информация за свойствата и закономерностите на
обективната реалност, на собствения организъм и неговото поведение. Така дефинирано понятието
съзнание съвпада с понятието психика или психична дейност като идеално отражение, респ.
вътрешно моделиране на обективната реалност. Някои автори използват в този случай понятието
психика, докато съзнанието запазват само за психиката на човека (Речник по психология, С. 1989,
НИ).
В такъв случай, съзнанието може да бъде определено като: висша присъща само на човека
форма на отразяване на обективната действителност. Съвкупност от психични процеси, активно
участващи в осмислянето от човека на обективния свят и своето собствено битие. То възниква в
процеса на трудовата, обществено-производствената дейност на хората и е неразделно свързано с
езика, който е също така древен както и съзнанието. Човекът от самото си раждане попада в света на
предметите, създадени от ръцете на предходните поколения, и се формира като такъв само в
процеса на обучаването му за целенасоченото им използване. Съзнанието се развива в дейностите, в
които попада човек, за да влияе на свой ред върху тази дейност. Начинът на неговото отношение
към действителността е определен чрез придобиване (чрез общуването с другите хора) навици за
предметни действия. Човекът се отделя от обективната действителност, доколкото отличава себе си
от своята жизнена дейност и нейния предмет. Именно защото човек се отнася с разбиране, със
съзнание към обектите, начинът на неговото отношение към света се нарича съзнание. Без
разбирането, без знанието няма съзнание. Животните с ЦНС също имат образ за предмети в
психиката си, но те не “разбират”. Всеки сетивен образ за предмета, всяко усещане или представа са
дотолкова част от съзнанието, доколкото притежава определено значение и смисъл. Знанията,
значенията и смисълът, съхранени в езика, насочват и диференцират чувствата на човека, волята,
вниманието и др. психични актове, като ги обединяват в единно съзнание. Знанията натрупани в
историята, науките, изкуствата и др. са съзнанието на обществото като цяло (Философски речник,
С, 1985, Партиздат).
През 1907 г. Уилям Джеймс отбелязва в „Разнообразието на религиозния опит”: .... нашето
нормално будно съзнание е само един тип съзнание, докато отделени от него от най-тънкия от
всички екрани лежат изцяло различни потенциални форми на съзнанието. Можем да преминем през
живота, без дори да подозираме за тяхното съществуване. Приложете обаче необходимия стимул и
изведнъж те са там с цялата си пълнота. Нито едно обяснение на вселената в цялата си тоталност не
може да бъде окончателно, ако остави настрана тези други форми на съзнанието”. За него
съзнанието е селективно внимание, то е непрекъснато и винаги променящо се - поток с различна
посока, съзнанието е лично преживяване. За Фройд съзнанието е само видимата част на айсберга. Д.
Михалчев набляга на това, че съзнанието възприема всеки миг нещо, а също така то е и
емоционално отражение, т.е. човек изпитва някакви емоции.
Големият наш психиатър Н. Шипковенски казва: „животните имат субективна душевност, но
въпреки това животните нямат и не биха могли да имат съзнание. Те нямат съзнание не защото
нямат субективни отношения към действителността и към себе си самите, но защото не са в
състояние да осмислят това отношение като „свое”, като „субективни преживявания” (цит. по Н.
Узунов). Н. Узунов цитира The Neurologic Examination on Russell N. De Jong, в това ръководство се
казва, че „съзнанието е будността на индивида и реактивност на неговия ум към себе си, към
околната среда, и възприятията получени чрез сетивата”.
Съзнанието е синтез и единство на психичните феномени, позволява човекът едновременно да
формира знания за определен обект, да се пораждат емоционални преживявания за него, да се
изгражда готовност и отношение за действие към този обект, да се формира вътрешен план за
действие на индивида.
Б. Минчев подчертава, че съзнанието се разгръща като поредица от състояния и актове, които
представляват актуализирани в даден момент части от образа на света. Самата актуализация във

www.spiralata.net 64
функционален аспект може да бъде многообразна: възприемане, спомняне, въобразяване,
разпознаване и т.н. - има съзнание не изобщо, а отделни съзнателни актове или състояния на
съзнанието. Ето защо съзнанието се явява като последователност от актуализации. То притежава
ограничен информационен капацитет. Съзнанието е най-свободната част от образа на света. В
периметъра на текущо осъзнаване субектът е свободен да смислообразува, да анализира. -
актуализациите на образа на света могат да са случайни блуждаения, т.нар. “блуждаещо съзнание”
(Хегел), а могат да бъдат усилия за истинско разбиране на света. Често актуализациите са във
волеви модуси. В актуализациите настъпват и трансформации, обогатявания, осмисляне и
преосмисляне на образа на света. Съзнателните актове проявяват ситуационна структура и се
преживяват като съдържание, разполагащо се в определено психологическо пространство и
зададено като значимо за субекта. Съзнателните състояния се подреждат в ситуационно
преживявано съзнание.
С едно изместване на значението, съзнание се използва в смисъл на съзнавано, т.е. за
обозначаване степента на ясност в преживяванията и поведенческата регулация. Тук то е свързано с
равнището на активация или вижиланс. Съзнаваното може да се определи като регулативно
равнище на ориентировъчни, подбудителни и изпълнителски процеси, т.е. на психични процеси и
съдържания, както и на действия. Висшето регулативно равнище се характеризира с висока
интензивност, организация и структурност на тези процеси, съдържания и действия, докато
дифузността, слабата интензивност и структурираност отличават нисшето регулативно равнище.
Регулативното равнище може да приема всички възможни степени на осъзнатост - от най- висока
степен на яснота на съзнанието, през различни степени на по-малка яснота - до пълна неосъзнатост.
В даден момент регулативното равнище за различни процеси и съдържания, както и за определени
компоненти на действията, може да бъде различно, например наличието или отсъствието на
мисловното съдържание, необходимо за разрешаването на даден проблем, или автоматизирането на
едни компоненти от действието при съзнателно регулиране на други компоненти (Речник
психология).
Съпоставяне на понятията “психика" и “съзнание ”
Има учени, които отъждествяват понятията „психика” и „съзнание”, доводите им са, че и на
психиката и на съзнанието се приписва познавателна, емоционално-волева и т.н. функции. Други се
противопоставят на това и твърдят, че между двете има различия.
Според Леонтиев, психичната реалност, която непосредствено се открива, това е субективният
свят на съзнанието. Бяха нужни векове, пише Леонтиев, за да се освободим от отъждествяването на
психичното и съзнанието. Принос за това имат много учени. Но решаващата крачка бе
утвърждаването на идеята за различните равнища на психичното отражение.
Понятието „психика” е по-широко от понятието „съзнание”. И психиката и съзнанието -са
отражение на обективната действителност, но отражението при съзнанието е качествено
по-различно и по-висше отколкото при психиката. Освен това съзнанието е най-висшият етап от
еволюционното развитие на психиката.
В. Тугаринов (1971) отбелязва, че съзнанието е част от психиката. В психиката има и
безсъзнателни процеси. Съзнателни са такива психични явления и действия на човека, които се
реализират чрез неговия разум и воля, опосредстват се от тях; които следователно се извършват със
знанието за това, което те правят, мислят и чувстват.
Категорията „психика” е по-широка, тъй като съществува съзнателна и несъзнавана
душевност. Психична дейност протича и когато сме в променено съзнание или когато липсва
съзнание като някои заболявания; когато спим също има психична дейност тъй като възприемаме
стимули от околната действителност. Малките деца имат психика, но не притежават съзнание.
Освен това животните също отразяват и възприемат действителността, отговарят й с помощта на
съответен опит и приспособително поведение.
Не бива да се смята, че всички психични процеси у човека във всеки даден момент се включват
в съзнанието. Съзнанието не само отразява обективния свят, но и го създава.
Една от школите, която пряко е свързана с изучаването на съзнанието е структурализма.
Едуард Титчнър пренася структурализма в САЩ. Предмет на структурализма е опитът. Съзнанието
се определя като общата сума на опита във всеки даден момент, а психиката като общата сума на
опита през целия живот. Според Титчнър съществуват три елемента на съзнанието - усещания,
образи и афективни състояния. Усещанията са основните елементи на възприятието, образите са
елементите на идеите, а афективните състояния са елементите на емоциите.

www.spiralata.net 65
 Според бащата на функционализма - Уйлям Джеймс (1890), нормалното будно съзнание или
рационалното, както още го наричаме е един специфичен вид съзнание, докато цялото съзнание
(част от което е и рационалното) е разделено на фини пластове, чийто потенциални форми са
коренно различни. Можем да прекараме целия си живот, без да предположим за тяхното
съществуване, но когато ги докоснем по някакъв начин, или приложим съответните стимули, те се
оказват там в цялата си пълнота (Психология НБУ).
Съзнание, подсъзнание, несъзнавано, безсъзнателно
Човешката психика има различни равнища и някои от тях са извън сферата на субективното
съзнание. Още преди Фройд, философи като Лайбниц, Фехнер разработват идеята, че има
съзнателни и несъзнателни същности. Херберт въвежда понятието „праг на съзнанието”, зад който
се намира безсъзнателното. Още тогава философите говорят за конфликт между идеите. Всъщност
Фройд взаимства метафората за психиката като айсберг от Фехнер.
Подсъзнателно равнище: дейностите, извършвани на подсъзнателно равнище се осъществяват
изцяло извън субективното съзнание. Изследванията в когнитивната психология, а и в други дялове
доказват, че някои когнитивни процеси са подсъзнателни, стимулите се наблюдават, но не се
регистрират в. субективното съзнание. Макар да не сме в състояние активно да обръщаме внимание
на всички дразнители около нас, на някакво равнище ние получаваме и записваме голяма част от
информацията, която сякаш игнорираме. Класически пример е, когато слушаме разговор на шумно
парти - ние пренебрегваме останалите звуци и разговори около нас. Това е акт на селективно
внимание, но докато внимава обаче, мозъкът получава и записва фоновите стимули (разговорите на
тези около нас, на музиката и др.), т.е. мозъкът долавя информация, на която не обръщаме
внимание.
Към подсъзнанието се отнасят и проявите на интуиция.
Предсъзнателно равнище: информацията, спомени и мисли, за които не мислим в момента,
но може преднамерено да се извлече в съзнанието заема предсъзнателното. Например ако четем
нещо и си мислим за него и в същото време някой ни попита за нашия телефонен номер,
информацията бързо навлиза в съзнанието. Предсъзнателните спомени обхващат целия запас от
познания, таблицата за умножение и пр. Те сякаш са в „потенциален вид”.
Безсъзнателно - това са мисли и образи, които държим потопени дълбоко, вероятно защото са
болезнени или създават психологически конфликт. Това понятие е свързано с теорията на 3. Фройд.
Според него мотивацията за някои от нашите чувства, мисли и действия е потопена в
безсъзнателното. Не можем с лекота да извлечем този материал, който е стеснен. Но известна част
от него се промъква в дегизирана форма в сънищата, грешките и психичните и соматични
симптоми.
Съзнателното си взаимодейства с другите нива на психиката. Според Зигмунд Фройд
съдържанието от безсъзнателното е в основата на много огнища на скрито напрежение.
Изтласканите травми, желания, спомени търсят начини да излязат на повърхността. Те могат да
породят трудности в адаптацията, неврози. Той показва, че осъзнаването на травмиращия фактор и
задължителната му преоценка позволяват да се разреди огнището на възбуда и по този начин да се
нормализира психичното състояние на човека. Това е същността на психотерапевтичния ефект на
психоанализата. Следователно самото осъзнаване има психотерапевтичен ефект. Но не е
достатъчно събитието да заживее отново в съзнанието. Необходима е преоценка на събитието,
неговата рационализация (анализ), и включване в нова система от нагласи и представи за него, така
се променя отношението към него. Р. Грановска посочва, че психоанализата включва: търсене на
огнището (неговото спомняне), разкриването му (превеждане на информацията в словесна форма),
преоценка (изменение на системата от нагласи), преживяване в съответствие с новото значение и
забравяне (ликвидиране на огнището на възбуда).
Взаимодействието между съзнанието и безсъзнателното Фройд изяснява по следния начин:
„То” се ръководи от принципа на удоволствието. Обаче безогледното влечение към удоволствието,
което не се съобразява с реалните условия, би довело човека до гибел, поради което у човека се е
формирал Аз-ът като съзнателно начало, действащо на принципа на реалното и изпълняващо
функцията на посредник между То и Свръх-аз. Аз-ът е система, регулираща процеса на
съзнателното приспособяване към външната среда. Фройд сравнява отношението „Аз” - „То” с
отношението между ездача (Аз) и коня (То). Ездачът трябва да насочва коня, иначе би могъл да
загине, но се движи благодарение на енергията на коня. Егото (Аз-ът) служи като посредник между
„То” и външния свят, за да подпомага тяхното взаимодействие. Аз-ът представлява разума. Аз-ът

www.spiralata.net 66
осъзнава реалността, за разлика от безсъзнателното, и я манипулира, а по този начин регулира „То”.
С други думи - Аз-ът е рационалният аспект на личността, отговорен за контролирането на
инстинктите. „Аз-ът” не съществува независимо от „То”.
Зона на ясното съзнание. Ние можем да обособим зона на съзнанието (ясно съзнание) и зона на
несъзнаваното, или безсъзнателното. В зоната на ясното съзнание намира свое отражение малка
част от едновременно идващи от външната и вътрешната среда на организма сигнали. Според
Грановска попадналите в зоната на ясното съзнание сигнали човек използва за осъзнато управление
на своето поведение. Останалите сигнали също се използват от организма (психиката) за
регулиране на някои процеси на подсъзнателно равнище. В зоната на ясното съзнание в определен
момент попадат онези обекти, които създават препятствия за продължаване на предишния режим на
регулиране. Възникналите трудности привличат вниманието и по такъв начин биват осъзнати.
Осъзнаването на обстоятелствата, които затрудняват регулирането или решението на задачата,
помага за намирането на нов режим на регулиране или нов начин за решаване, но веднага след като
бъдат намерени, управлението може да премине на едно не достатъчно осъзнато равнище.
Двете зони на ясното съзнание и безсъзнателното са взаимосвързани, взаимодействат
помежду си, функционират едновременно.
Р. Немов също отбелязва, че съзнанието не е единственото равнище, на което протичат
психичните процеси, свойства и състояния на човека. И далеч не всичко, което се възприема и
управлява поведението на човека, е актуално за неговото съзнание.
Можем да кажем, че поведението на човек се управлява от триединството, изградено от
безсъзнателното, предсъзнателното и съзнателното. Но в различни ситуации и моменти един от тези
пластове може да доминира, а другите да бъдат съподчинени на него. Според Р. Немов ролята на
безсъзнателното, предсъзнателното и съзнаваното е различна в управлението на поведението.
Съзнанието управлява най- сложните форми на поведение, изискващи постоянно внимание и
съзнателен контрол, и се включва в действие в следните случаи: а) когато пред човек възникне
неочаквано, интелектуално сложен проблем, нямащ готово решение; б) когато човек трябва да
преодолее физическо или психологическо съпротивление; в) когато трябва да осъзнае и да намери
изход от някаква конфликтна ситуация, чието разрешение не може без волеви акт; г) когато човек
неочаквано се окаже в ситуация, съдържаща в себе си потенциална опасност, в случай, че не се
предприемат незабавни действия. Съзнанието е виеше равнище на психическа регулация на
поведението.
Неосъзнати процеси. Голяма част от процесите, които протичат в психичното пространство
не се осъзнават от човека, но в даден момент могат да бъдат осъзнати.
При някои обстоятелства, напр. когато говорим на сън, можем да осъществяваме сложни
дейности, без да си спомняме или да осъзнаваме действията си. В други ситуации, когато
изпълняваме добре заучени дейности, действията ни са почти автоматични. Действието на
автоматично равнище освобождава съзнанието да обръща внимание на по- непосредствени задачи,
напр. когато шофирането стане автоматично, можем да водим разговор докато караме, а не да
мислим дали сме натиснали добре педала на автомобила и др.
Често срещащи се в обичайната обстановка задачи човек решава неосъзнато, като реализира
по този начин автоматизъм. Автоматизмът на подсъзнанието разтоварва съзнанието от рутинни
операции като ходене, професионални навици и др. С усвояването на всяка нова дейност отделните
й действия се автоматизират, т.е. излизат от строгия съзнателен контрол. Когато се учим на нещо
ново, в началото действията ни са несигурни и изпълнението на всеки елемент изисква много
внимание и усилия. С течение на времето действията се изпълняват по-бързо, за тях вече не се
мисли.
Към неосъзнатите психични явления В. Мадолев (1996) отнася неосъзнатата установка за
възприятие; неосъзнатите преживявания; неосъзнатите мисли, а също така разглежда въпроса за
неосъзнатите емоции, поведение във връзка със здравето на човека. Д. Узнадзе констатира (цит. по
Мадолев), че установката протича извън съзнанието, но оказва решаващо влияние върху цялото
съдържание на психичния живот. Тъкмо това влияние определя насочеността на съответното
действие и неговото по-бързо и ефективно извършване. Установката изпреварва и същевременно
катализира осъществяването на определени психични процеси.
У всички хора се пораждат неосъзнати установки. Тези въпроси са изучавани и потвърдени
експериментално в Грузинската школа, чийто основател е Дмитрий Узнадзе. Установката е
вътрешно състояние, което предопределя възприятието на действителността, мисленето, вземането

www.spiralata.net 67
на решения, а от тук и на поведението на човека.
В Мадолев отбелязва, че установката може да бъде и осъзната. Тя се осъзнава, когато пред
човека възникне някаква трудност. Породената бариера пред действието обуславя съсредоточаване
на вниманието върху центъра на трудността. Тя се обособява и става акт на специално
интелектуално поведение. Установката реализира две личностно - значими функции. Първата се
изразява в създаване на необходимата организация и насоченост за протичане на психичния живот
на индивида, а втората - да осигури приспособяване на личността към промените в средата. При
решаването на дадена задача - неосъзнатата установка изпреварва непосредственото решаване на
задачата. Посредством изградената установъчна позиция, несъзнателно се ограничава
възприятието.
Мадолев отбелязва, че човек може да преживява силен страх или голяма обич, или силна
ненавист и при това да не си дава отчет за тяхното съществуване. Подобни емоции имат неосъзнат
характер, т.е. човек не подозира, че те съществуват и влияят върху неговото поведение. Една от
причините за неосъзнатост на преживяванията е свързана със запазване на отношението на човека
към самия себе си (подч. от В. Мадолев). Когато индивидът не одобрява себе си, се поражда
неудовлетворение от някоя своя страна. Личността, обаче не иска да признае пред себе си, че е
носител на слаба страна. Напрежението, което възниква при подобни обстоятелства, не се осъзнава,
хората могат да не подозират за гнева към себе си или околните. Те могат да носят подобни емоции
много дълго у себе си. И за да запази личността доброто мнение за себе си, изтласква тези мисли или
емоции в безсъзнателната част на психиката.
Други причини за държане далеч от съзнанието на преживяваните емоции могат да бъдат
възпитанието и стесненият (по природа) периметър на индивидуалното съзнание.
Ю. Б. Гиппенрейтер (2001) предлага всички неосъзнати психични явления да се разделят на
три големи класа:
1. неосъзнавани механизми на съзнателните действия,
2.неосъзнавани подбудители на съзнателните действия и
3. надсъзнателни процеси.
При неосъзнатите механизми на съзнателните действия се разграничават: 1. неосъзнати
автоматизми - това са действия или актове, които се извършват сякаш сами по себе си, без участие
на съзнанието. Някои от тези процеси никога не се осъзнават - те се наричат първични автоматизми.
Те са или вродени или формирани много рано - през първата година на живота: мигане, хващане,
ходене и т.н. Други са преминали през съзнанието и са престанали да се осъзнават, те се наричат
вторични автоматизми или автоматизирани действия, навици. Благодарение на формирането на
навици, действията започват да се осъществяват бързо и точно, съзнанието се освобождава от
необходимостта постоянно да контролира изпълнението на действията. 2. неосъзнати установки
(нагласи) - готовност на организма или субекта към извършването на определени действия или за
реагиране в определена посока. Като пример за неосъзната установка може да се посочи
готовността да се възприеме даден материал - когнитивна нагласа, умствени нагласи и др.
Гиппенрайтер отбелязва, че установките имат важно функционално значение - субектът, подготвен
за действие е способен да я осъществи по-ефективно и икономично. 3. неосъзнато съпровождане на
съзнателните действия. Една част от неосъзнатите компоненти реализират съзнателните действия,
други подготвят, действията. Съществуват и неосъзнати процеси, които съпровождат действията.
Тук влизат непроизволните движения, мимика, пантомимика, широк спектър от вегетативни
реакции, съпровождащи действията и състоянията на човека. Напр. детето си показва езика, когато
пише, човек, който наблюдава някой да страда има тъжно изражение на лицето и не забелязва това.
Тези неосъзнати явления имат важна роля в комуникацията, те са компонент на човешкото
общуване (мимики, жестове). Те са също така и обективни показатели за различни психологически
характеристики и състояния на човека - намерения, отношение, скрити желания и др.
А. Н. Леонтиев също отбелязва, че голяма част от мотивите на човека са неосъзнати.
Надсъзнателните процеси - ако човек трябва да реши Сложен проблем, за който мисли дни
наред, размишлявайки над проблема, той преработва и анализира различни впечатления и събития,
изказва предположения, проверява ги. И изведнъж всичко се прояснява - понякога това възниква
неочаквано, понякога след незначително събитие, което е последната капка в препълнената чаша.
Това, което е влязло в неговото съзнание, в действителност е интегрален продукт на предшестващия
процес. „Надсъзнателното” - това са процеси, протичащи над съзнанието в смисъл, че тяхното
съдържание и времеви мащаби са по-крупни от това, което може да вмести съзнанието. Те са зад

www.spiralata.net 68
неговите предели (Гиппенрейтер Ю. Б., Введение в общую психологию,М., 1988).
Някои обособяват свръхсъзнание, под което разбират творческа интуиция, проявяваща се в
първоначалните етапи на творчеството, които не се контролират от съзнанието и волята (Фридман,
Кулагина, 1998).
Подходи и принципи към изучаването на съзнанието
Културно - историческа теория за съзнанието на Л. С. Виготски
Заслужава да отдадем признание на един от големите умове в психологията - Лев Симеонович
Виготски (1896 - 1934). Въпреки, че умира твърде млад, той оставя голямо научно наследство и със
своите идеи бележи пътя на много психолози след него. Виготски създава Културно - историческа
теория за психиката на човека. Той показва, че у човек възникват особени психични функции,
наречени от него „висши психични функции”, които отсъстват при животните. Тези функции
съставляват висшите равнища на психиката на човека, които можем да обобщим като съзнание. Те
се формират в хода на социалните взаимодействия. Според Виготски в еволюцията при прехода от
животни към човек е станало кардинална промяна във взаимоотношенията на субекта с околния
свят. Преди да се появи човекът средата е въздействала върху животното и го е карала да се
променя, да се приспособява. С появата на човека, той е започнал да действа върху природата и да я
изменя. Второто положение от неговата теория е, че човек променя природата благодарение на
използването на оръдия, т.е. на развитието на материалното производство. Трети момент е, че
човек, овладявайки природата е овладявал и развивал собствената си психика, напр. да запомни
нещо волево, да насочи вниманието си и т.н. Тези изменения в психиката са едновременно
следствие от неговото отношение с природата, и фактор, който обезпечава тези изменения. Важен
момент е, че човек контролира себе си с помощта на знаците. Те са част от висшите психични
функции. Информацията се записва, чете и т.н. Знаците имат съдържание. Виготски разглежда в
своята теория не само културно-историческото развитие на човека, но и неговия онтогенезис. Тези
два процеса имат принципно сходство. Трудът създава човека, общуването в процеса на труда
породило речта. Първоначално речта била насочена към другите, но станало така, че човек започнал
да общува със себе си, благодарение на речта, на себе си казва „трябва да стана” и ставал .... речта
има вътреорганизираща функция. Интерпсихологическите отношения се превръщат в
интрапсихологически. Този процес той нарекъл интериоризацш.
Принцип за единство между съзнание и дейност.
В руската психология има един принцип - принципът на единство на съзнанието и дейността и
се състои в следното: дейността на човека определя неговото съзнание, а то - съзнанието, като
регулира човешката дейност, подобрява приспособимостта му към външния свят. Съзнанието
формира вътрешния план на дейността, нейната програма. Именно в съзнанието се синтезират
динамичните модели на действителността, с чиято помощ човек се ориентира в заобикалящата го
среда. Съзнанието определя предварителния мисловен строеж на действителността, контрола и
управлението на поведението на човека, неговата способност да си дава сметка какво става в самия
него и със самия него, в обкръжаващия го свят. За разлика от животните, човек реализира не
заложена чрез опита на вида програма на поведение, която се определя от чисто биологични
потребности, а изработва своя програма по пътя на поставянето на нови цели и задачи, предвижда
крайния резултат.
Осъзнато, целесъобразно и преднамерено регулиране на поведението на човека е възможно
благодарение на това, че в него се формира вътрешен модел на външния свят. В рамките на този
модел се осъществява мисловно манипулиране, той позволява съпоставянето на текущото
състояние с миналото, да се набелязват цели, човек да си го представи ясно. По такъв начин се
осъществява предвидливостта - представа за последствията от дадено действие и се осъществява
поетапен контрол на приближаването към целта по пътя на свеждането до минимум на разликата
между реалното и желаното положение на нещата. Някои автори допускат, че съзнанието е
генетично заложено и се включва, започва да функционира при физически и социални контакти на
човека с действителността. Ние носим животинското и човешкото и за да се развие това човешко,
трябва социална среда. Следователно при човека трябва целенасочено формиране, възпитание,
докато при животните е по-различно.
Съзнанието е особена форма на отражение, която е общо качество на психичните функции.
Развитието на всички психични функции в тяхното взаимодействие осигурява формиране на
вътрешното отражение у човека на външния свят. Като въздейства върху човека, обективният свят
се отразява в неговото съзнание под формата на идеално, а съзнанието като идеално се претворява в

www.spiralata.net 69
действия, в реално.
Всъщност съзнанието се формира от дейността, за да може на свой ред да влияе на тази
дейност.
Т.е. между съзнанието и дейността има връзка и взаимодействие: дейността на човека
определя неговото съзнание, а последното като регулира човешката дейност, подобрява
приспособимостта му към външния свят..
Концепция за съзнанието на Шарфетер.
К. Шарфетер (1999) разглежда съзнанието в широк и тесен смисъл на думата.

В широкия смисъл на думата

Съвкупност от онова, което потенциално може да бъде преживяно:
съответства на английското mind field сфера на духовното, психично преживяване Тя
включва: обхват на съзнанието; съзнание в будно състояние, съзнание при сън свръхсъзнание -
подсъзнание съзнавано и отчасти несъзнавано
Съзнание в тесния смисъл на думата
„Съзнание е будно отношение към себе си и обкръжението” (Cobb, 1957)
Компоненти:
будност (Vigilanz, arousal) яснота на съзнанието (Luziditaet) съзнание за себе си, Аз-а и
външния свят.
Будното съзнание има следните функции:
Будност
Яснота на съзнанието:
ориентация
преживяване за време
памет
възприятия
внимание
концентрация мислене, говор интелигентност , афективност
Съзнание за преживяване Съзнание за реалност Съзнание за Аз/личност Съзнание за външния
свят
В обичайното дневно будно съзнание протичат непрекъснато дискретни колебания по
отношение на: будност, яснота, обхват, хоризонт, дълбочина, ширина, височина, настроение,
фокусиране върху вътрешни или стимулирани отвън изживявания, възприемчивост, насочена
активност (James, 1902 - цит. по Шарфетер).
Аз съзнание:
К. Шарфетер отбелязва, че Аз-съзнание е преживяване за автентичност на будния човек в ясно
съзнание: „Аз съм аз самият”:
Валидността на преживяването на самия себе си:
Аз съм: - жив
- самостоятелен и избирам сам възприятията и действията си
- единен и последователен
- отделен и различен от другите същества и неща
- един и същ в течение на живота и в различни житейски ситуации
Аз-ът представлява будният човек в ясно съзнание, който осъзнава себе си, който изживява
себе си в дадено състояние, който може да се насочва, да възприема, да желае, да бъде потиснат, да
чувства, да мисли, да действа в хода на своята житейска история. “Аз съм самият аз”. Ние
използваме абстрактното понятие “Аз” за обозначаване на това собствено съществуване като
самоличност, като имаме предвид и взаимовръзката между Аз-а и света.
При това трябва да се подчертае: ние не притежаваме съзнание, а самите сме съзнание -
съзнание, намиращо се в живо тяло. Ние нямаме Аз-съзнание, а сме Аз-съзнание. Ние нямаме Аз, а
самите сме този собствен Аз. Хората са “Аз” в различна степен на осъзнаване - според нивото на
развитие, самоусещането, интроспекцията и културата им. (Sharfetter С.,1996).
Аз-ът запазва своята идентичност в хода на живота въпреки промените в развитието,
разгръщането, съзряването на личността. Става въпрос за емпиричния Аз, който е достъпен за
опита, чрез който осъзнаваме себе си. Този аз, доколкото можем да го наблюдаваме, когато мислим
и говорим за него, си остава творение на нашето съзнание. Според Feuchtersleben (1845), не можем

www.spiralata.net 70
да разберем Аз-а, защото ние самите сме Аз-ът. Ние можем само да говорим за него.
Аз-ът е абстрактно понятие, което изразява личното в човешката екзистенция. Тук Аз-ът и
личното „себе си” съвпадат.
Аз-съзнанието има пет измерения според Шарфетер:
виталност на Аз-а - сигурност на човека, че е жив. Когато сме в пълно съзнание, ние
изживяваме себе си като живи, присъстващи физически. „Аз съм” е винаги едно трайно витално
чувство.
активност на Аз-а - сигурност в самоопределението, в преживяването, мисленето и
действията. За здравия е естествено, че той е този, който преживява, чувства и т.н. ние преживяваме
себе си като еднолични извършители на нашите преживявания и действия.
Консистентност (свързаност) на Аз-а - сигурност в една кохерентна връзка с живота. Ние се
преживяваме като единство от взаимовръзки в нашето съществуване.
граници на Аз-а - определяне на собствена територия. Ние съзнаваме себе си, и това, което не
сме, т.е. разграничаваме се. Кое принадлежи на Аз-а и кое идва от не Аз-а. „Граница” е образен
израз, който не трябва да се възприема механично и буквално.
идентичност на Аз-а - сигурност в собствената личностна, физиономична, полова,
биографична идентичност. Това е осъзнаване на собствената идентичност (от лат. Иет - един и същ)
и континуитет въпреки промените в хода на житейската история. Човек знае, че от раждането си до
сега е един и същ човек, който може да каже за себе си „аз”. Идентичността на Аз-а е свързана с
чувството за телесност.
Съзнание за преживяване и съзнание за реалност
Според Шарфетер съзнанието за преживяване е осъзнаване на съответния начин на
преживяване, който е субективният аспект на това преживяване. Съзнанието за реалност е
възприемането на действителността като интерсубективно съвпадаща, установима и доказуема
реалност (Ясперс).
Основни дадености на нашето съществуване са възприемчивостта, знанието, усетът,
разбирането и съответстващото действие. Има много модалности на преживяване, но всеки тип
преживяване има определена специфика. Това е способност на човека в ясно съзнание да осъзнава
себе си и формите на своите многообразни възможности за преживяване. Можем да възприемаме
предмети и същевременно да знаем, че те не съществуват, няма ги. Можем да виждаме нещо живо и
да знаем, че то не е зрително възприятие, а представа, видение, халюцинация.
Функции (структури) на съзнанието
Съзнанието има свои структури, градивни елементи, чрез които се реализира само по себе си.
Учените се обединяват около няколко такива: когнитивна, ценностно- емоционална, рефлексивна,
екзистенциална.
В. Тугаринов откроява следните функции на съзнанието - получаване на знания; творческата
функция (творческа дейност); оценъчна и регулативна.функция.
В днешно време като основни1 са обособени следните свойства на съзнанието: изграждане на
отношения, познаване и преживяване. Оттук непосредствено следва включването на мисленето и
емоциите в процеса на осъзнаване.- Основната функция на мисленето е разкриването на
обективните отношения между самите предмети и явления, а основна функция на емоциите -
формирането на субективно отношение на човека към предметите, явленията и хората. Тези форми
и видове отношения се синтезират в структурите на съзнанието и те определят както организацията
на поведението, така и дълбоките процеси на самооценката и самосъзнанието. Практически всички
разгледани висши психични процеси имат свой принос в спецификата на организирането на
съзнанието (Р. Грановска).
Б. Минчев (1993) отбелязва, че има някаква психическа функция, която организира и
системообразува съзнанието, и така тя стои по-близо до неговата същност. В зависимост от това коя
психична функция се приема за водеща в пораждането на съзнателни явления, се отстояват три
подхода към дефиниране на съзнанието. Това са: 1. Съзнанието се сближава с мисленето.
Термините се използват взаимозаменяемо. Даден психичен феномен се счита за осъзнат в степента,
в която той е проникнат от мисловност. Например възприятието става съзнателно доколкото в него
участват мисловни компоненти, т.е. доколкото е осмислено. Осмисленост и осъзнатост съвпадат.
Съзнанието се схваща като истинно разбиране на света и себе си., 2. За ядро на съзнанието се
приема вниманието. Там, където има съзнателно преживяване има и внимание, но не е вярно
обратното - не винаги при проява на внимание има съзнателен акт. Напр. има внимание по навик,

www.spiralata.net 71
което не се съпровожда от осъзнаване. 3. В този подход се утвърждава първичността на
възприятието (М. Мерло - Понти). Тук се приема, че съзнанието е пълноценно още на равнище
възприятие. Предполага се, че възприятието си има самодостатъчна избирателност, осмисленост,
константност и пр., независимо от действието на паметта и мисленето. Всички познавателни
функции се интерпретират като производни от възприятието. При този подход се изхожда от
убеждението, че във всички съзнателни феномени се преживява някаква детайлна или аморфна,
реална възможна образност. Изглежда правдоподобно, че същността на съзнанието е заключена в
системното взаимодействие на възприятие, мислене и внимание. Всеки от разгледаните подходи
поставя акцент върху една от тези три психически функции.
Когнитивна функция
В основата съзнанието стои една структура, функция и организация, която наричаме знание.
На български език семантично в самото понятие е заложена тази функция: съзнание. Това е
познавателната, интелектуалната функция на съзнанието. Човекът с нормално функционираща
психика е познаващо същество, той усвоява знания и опит, вниква в същността на явленията, знае,
разбира. Няма съзнание без знание. Познавателните процеси, които реализират тази функция са:
усещане, възприятие, памет, мислене, представа, въображение. С помощта на тях ние се
ориентираме, разбираме, учим и търсим истината, т.е. те ни дават образа за действителността.
Неврологът Н. Узунов отбелязва: „съзнанието има тесни връзки и дори се идентифицира с
мозъчно-паметовата познавателно-дейностна способност”. ...Те са текущи
асоциативно-дисоциативни връзки, отношения на индивида с външния свят и имат субективен и
обективен, автоматичен, полусъзнателен, предсъзнателен и съзнателен характер. Съзнателните
връзки са с познавателен, емоционален и волево-дейностен характер”
Когнитивната структура позволява на човека да усеща и възприема сигналите от околната
действителност, способността мислено да си представя съществуващата и въображаема
действителност, да контролира собствените психически и поведенчески състояния (Р. Немов, 1994).
Усещането на себе си като познаващ субект означава, че човек осъзнава себе си като отделно от
останалия свят същество, готово и способно към изучаването и познаването на този свят, т.е. да
получи повече или по-малко достоверна картина за света. Тези знания могат да бъдат изразени с
думи, понятия, разнообразни символи, да бъдат предадени на другите хора и бъдещите поколения,
да се съхраняват, възпроизвеждат, да се работи с тези знания като с особени обекти. Именно това е
уникалната познаваща способност, която е съставна част на съзнанието.
Представите за действителността - възприетото по-рано, или фантазиите (въобще не
съществуващи и не възприети по рано неща), са една от важните характеристики на съзнанието.
Човек може произволно, т. е. съзнателно да се „отвлече” от възприемането на обкръжението, и да
съсредоточи вниманието си върху някаква идея, спомен, образ и др., развивайки в своето
въображение това, което в дадения момент той не вижда и не възприема.
Интелектуално - логическата схема включва запас от знания, правила, понятия, логически
операции за да се реализира сложният когнитивен процес или когнитивна дейност. Без език и реч с
невъзможно да се реализира съзнание. Езиковите понятия според Шарфетер за съзнанието са
личностови и културално създадени образи и картини само за индивидуалното съзнание. Езиковите
понятия са само помощни инструменти, които в най-добрия случай насочват към обекта на
мисленето. Виготски също отбелязва, че съзнанието е неразривно свързано с езика, т.е. без език не
може да съществува съзнание.
Същественото различие на човека от животните се състои в неговата способност да мисли
абстрактно, да знае за своето минало, да си представя бъдещето, да прави планове. Всичко това е
плод на съзнанието.
Знанията са конструкти или модели за света и за нас, като част от тази реалност. Съзнанието
функционира не само като процес (В. Вундт), но то има и съдържание от образи, знания. За Хр.
Кондаков съзнанието е идея за външния свят като цяло и за мястото на индивида в този свят.
Леонтиев изтъква, че особената функция на сетивните образи на съзнанието се състои в това,
че те придават реалност на съзнателната картина на света, откриваща се на субекта. Иначе казано,
именно благодарение на сетивното съдържание на съзнанието светът изпъква за субекта като
съществуващ не в съзнанието, а извън неговото съзнание като обективно „поле” и обект на неговата
дейност. Според него - дълбоката природа на психичните субективни образи се състои в тяхната
предметност, в това, че те се пораждат в процеса на дейността, практически свързващ субекта с
външния предметен свят. Проблема за дейността и обусловеността на психиката и съзнанието е

www.spiralata.net 72
разработен обстойно от автора. За него сетивните впечатления служат само като тласък, водещ до
действието на нашите познавателни способности, и че образите на предметите се пораждат от
вътрешните мисловни операции.
Поле на съзнанието
Фридман и Кулагина отбелязват, че съзнанието може да се намалява или смалява и уголемява,
увеличава. Полето на съзнанието се изразява в явленията на вниманието. То може да бъде или
концентрирано, или много широко, повече или по-малко устойчиво, флуктуиращо. Съдържанието
на полето на съзнанието се определя от следния закон: актуално съзнавано се явява само това
съдържание, което изпъква, появява се пред субекта като обект, към който непосредствено е
насочено едно или друго действие. Иначе казано, за да може възприеманото съдържание да бъде
осъзнато, е нужно, то да заеме в дейността на субекта непосредствена цел за действие, и по този
начин да встъпи в съответни отношения с мотива на това действие (Леонтиев А., 1977).
Език и съзнание
Александър Лурия (1984) изследва ролята на речта във формирането на съзнанието. Един от
най-важните въпроси на психологията е как се изгражда нагледното отражение на
действителността, как човек отразява реалния свят, в който живее, как получава субективния образ
на обективния свят. Най-същественото е това, пише Лурия, че човек не се ограничава с
непосредствените впечатления за окръжаващото; той се оказва в състояние да излиза извън
пределите на сетивния опит, да прониква по-дълбоко в същността на нещата, отколкото това се
постига в непосредственото възприятие. Човек може не само да възприема нещата, но може да
разсъждава, да прави изводи от своите непосредствени впечатления; понякога той е способен да
прави изводи дори ако няма непосредствен личен опит. С други думи - у човек се проявява не само
сетивното, но и рационалното познание.
Животното не може да излезе извън границите на непосредствения сетивен опит и да реагира
на абстрактни принципи, докато в същото време човек реагира в съответствие с абстрактното. Човек
живее не само в света на непосредствените впечатления, но и в света на отвлечените понятия, той не
само натрупва свой сетивен опит, но и усвоява общочовешки опит, формулиран в системата на
отвлечените понятия. По този начин човек, за разлика от животните, притежава нови форми на
отражение на действителността, не нагледен сетивен, а отвлечен рационален опит. Именно тази
особеност характеризира съзнанието на човека, неговото различие от психиката на животните - това
е фундаментална особеност на неговото съзнание.
Според Виготски, за да бъдат обяснени най-сложните форми на съзнателен живот на човека,
необходимо е да се излезе извън мозъка и организма, и да се търсят във външните условия на живот
и преди всичко в обществения живот, в социално - историческите форми на съществуване на
човека. Лурия, стъпвайки на позициите на Виготски, отбелязва, че предмет на психологията не е
вътрешният свят сам за себе си, а отражението на външния свят във вътрешния свят, с други
думи - активното взаимодействие на човека с реалността (с. 29).
Раждането на езика, според Лурия, довежда до това, че постепенно възниква цяла система от
кодове, които обозначават предмети и действия; по-късно тази система от кодове започва да
обособява признаци на предмети и на действия и техни отношения и накрая се образуват сложните
синтактични кодове на цели изречения, които могат да формулират сложни форми на изказване.
Именно тази система от кодове има голямо значение за по-нататъшното развитие на съзнателната
дейност. Езикът, който първоначално е дълбоко свързан с практиката, започва да се отделя от нея и
сам започва да включва в себе си система от кодове за предаване на всякаква информация. В
резултат на обществената история, езикът става решаващо оръдие на човешкото познание,
благодарение на това, че сме способни да излизаме извън границите на сетивния опит, да
формулираме обобщения или категории. Може да се каже, че ако човек не притежаваше труда и
езика, не би имал и отвлечено „категориално” мислене. Следователно, пише Лурия, източниците на
абстрактното мислене и на „категориалното” поведение, предизвикващи скока от сетивното към
рационалното, трябва да се търсят не в човешкото съзнание, не в мозъка, а извън, в обществените
форми на историческото съществуване на човека.
Големият учен доказва, че думата има своя семантика, т.е. тя е носител на определено
значение. Думата обозначава нещата, обособява признаци, действия отношения - тя кодира нашия
опит. По отношение на произхода на думата може да се каже, че тя има не само афективни корени,
както е „езика” при животните, техните сигнали са израз на афективни състояния. Първоначално
думата е била изначално свързана с практиката на първобитните хора, с тяхната дейност.

www.spiralata.net 73
Постепенно се еманципира от практиката, езикът започва да се превръща постепенно в система от
кодове, които могат да се разбират и без да се знае ситуацията. По-нататък в историята на
човечеството, кодовете започват да се изявяват в писмения език.
Всяка дума обозначава вещ, качество, действие или отношение. Основната функция на думата
е нейната обозначаваща роля. Тази функция на думата се нарича предметна отнесеност, като
функция на представяне, на заместване на предмета. Думата, според Лурия, удвоява света и
позволява на човек мислено да оперира с предметите дори в тяхното отсъствие. По такъв начин
думата представлява особена форма на отражение на действителността. Благодарение на думата,
човек може да оперира с нещата мислено в тяхното отсъствие, да изпълнява умствени действия.
Думата позволява да се предава и усвоява опит.
С появата на езика у човека се създават представи, които той може да използва.
Тъй като една дума има различни значения в един език, тя образува т. нар. „смислово поле”. Тя
ражда не само представа за определен предмет, но неизбежно предизвиква изплуване на редица
допълнителни връзки, асоциации, минал опит. по този начин тя става централен възел на цяла
мрежа от образи, предизвикани от нея. Т.е. думата предизвиква семантично поле.
Но най-съществената роля на думата е нейното „категориално” или „понятийно” значение.
Т.е. тя не само замества или представя предмети, не само възбужда близки асоциации, но тя може да
анализира предмети, да вниква по- дълбоко в свойствата на предметите, да абстрахира и да
обобщава техни признаци. По този начин тя се превръща в „клетка на мисленето.
Думата е и средство за общуване, за предаване та информация.
Значение и смисъл.
Усвоявайки значението на думите, ние усвояваме общочовешкия опит. Значението
представлява система от обобщения, която стои зад думата и е еднаква за всички хора. Под смисъл
разбираме индивидуалното значение на думата. Тук става въпрос за субективните аспекти на
значението в съответствие с дадения момент и ситуация. Една и съща дума има значение, което
обективно се е формирало в историята и което потенциално се запазва у различни хора. Обаче
заедно със значението, всяка дума има и различен смисъл за всеки от нас, натоварена е с
афективност и екзистенциалност.
Речта има и регулативна функция. Тя влияе върху готовността на мозъка (и психиката),
подготвят ги за определен поведенчески акт. въздейства върху физиологичните механизми. Думата
е сигнал, какъвто е и даден предмет от реалността. Речта е средство за задържане на първосигнални
двигателни и вегетативни рефлекси. Словесните сигнали имат както възбуждаща, така и задържаща
функция. В тази връзка руските автори използват понятието „втора сигнална система” (което е
релевантно на „знакова система”). Също така човекът реагира на речта.
За Б. Поршнев (1981) речта е централно звено на човешката психика. Виготски е един от
първите, които разглеждат ролята на речта при функционирането на висшите и съзнателни процеси
- волеви, в т.ч. активно внимание, запомняне, понятийно мислене, целенасочена дейност. Той
изтъква, че в началото детето регулира поведението си с външна реч, сигнализираща за нужната
последователност на действията и формулираща неговата програма. На следващия етап тази
разгърната реч се съкращава, добива характер на вътрешна реч и тази вътрешна реч се оказва
достатъчна, за да се формулира намерението, да се набележи схемата за нататъшните действия и да
се разгърне до програма за сложна дейност. По-нататък е преходът от вътрешната към
интериоризираната реч. Тя е вече невербална или невербализирана: думите са се превърнали в
мотиви, в норми на поведение, знаците - в значения.
Афективно-ценностна организация на съзнанието
Когато възприемаме нещо, ние не само разбираме какво е (т.е. реализира се познавателната
функция), но изразяваме нашето отношение, проявяваме пристрастност и субективност. Човек
изразява отношението си към всичко, което го заобикаля, независимо от това дали го осъзнава или
не.
А. Н. Леонтиев обособява в структурата на съзнанието три компонента: чувствена тъкан На
образа, значение и личностен смисъл.
Чувствената тъкан на образа представлява чувственият състав на конкретните образи от
реалността, независимо дали се възприемат актуално (в този момент) или се намират в паметта,
относими към бъдещето или само въображаеми. Тези образи се отличават по своята модалност,
чувствен тон, степен на ясност и др. Особената функция на чувствените образи на съзнанието се
състои в това, че те предават реалност на съзнателната картина за света. С други думи - светът се

www.spiralata.net 74
представя (излиза) за субекта като съществуващ не в съзнанието, а вън от неговото съзнание - като
обективно „поле”. Чувствените образи са всеобща форма на психично отражение, пораждано от
предметната дейност на субекта.
Отношението към околния свят/ и към нас самите се изразява чрез емоциите и чувствата.
Емоцията и чувствата не са образ на предметите и явленията. Те не са когнитивни процеси.
Емоциите и чувствата са изначално свързани с потребностите. Когато се задоволи дадена
потребност изпитваме положителни емоции, и обратно. Удоволствието на потребностите има
отношение към смисъла на живот, то придава ценност на живота.
Значенията са важна съставка на съзнанието. Носител на значенията се явява обществено -
изработеният език, който е идеална форма на съществуването на материалния свят, на неговите
свойства, връзки и отношения. Детето усвоява значения в детството в съвместната дейност с
възрастните. Обществено изработените значения стават достояние на индивидуалното съзнание и
позволяват на човека да гради върху него собствения си опит. Сетивните образи са продукт на
отражението, но за човека сетивните образи придобиват ново качество - а именно своята
означеност. Именно значенията са най-важните „образуващи” на човешкото съзнание (Леонтиев А„
1975). Значението пречупва света в съзнанието на човека. Зад езиковите значения се крият
обществено изработени начини (операции) на действията, в процеса на които хората изменят и
опознават обективната реалност. Иначе казано, пише Леонтиев, в значенията е представено в
преобразувана и сгъстена в материята на езика идеална форма на съществуването на предметния
свят, неговите свойства, връзки и отношения, разкрити от съвкупната обществена практика. $а да
поясним тази мисъл - нека да видим как се формират понятията при малкото дете. Те се формират в
процеса на дейността, играта, и така то „присвоява” исторически изработените значения на нещата
които го заобикалят. Това става в процеса на общуване с възрастните. Обучавайки се в
изпълнението на едни или Други действия, детето овладява съответните операции, които са
представени в значението. Значенията се произвеждат от обществото, представени са в езика, в
общественото съзнание.
Човешкото съзнание е пристрастно и субективно. Това се открива в избирателността на
вниманието, в емоционалната обагреност на представите, в зависимостта на познавателните
процеси от потребностите и влеченията. За самия субект осъзнаването и достигането от него на
дадена цел е начин на себеутвърждаване, на удовлетворяване на потребности без значение дали се
осъзнават или не се осъзнават мотивите от субекта, сигнализират ли те за себе си във форма на
преживяване, на интерес, желание или страст, тяхната функция, взета от страна на съзнанието, се
състои в това, че като чели „оценяват” жизненото значение за субекта на обективните обстоятелства
и неговите действия в тези обстоятелства, придават им личностов смисъл (Леонтиев). Личностният
смисъл създава пристрастността на човешкото съзнание. Личностният смисъл е винаги смисъл за
нещо. Личностния смисъл е свързан с преживяванията. Човек търси и открива ценността на нещата
лично за него. Когато откриваме смисъла на Нещата за самите нас, ние ставаме пристрастни.
Пристрастеността е мотив за поведение, организира нашата дейност.
Обобщавайки проблема за съзнанието, Леонтиев пише, съзнанието на човека, както и самата
негова дейност не е плоскост, даже не е вместимост, запълнена с образи и процеси. Това не са и
връзки на отделните негови „единици”, а вътрешно движение на неговите образуващи, включено в
общото движение на дейността, осъществяваща реалния живот на индивида в обществото. Тъкмо
дейността на човека съставя субстанцията на неговото съзнание.
Интенционално-волева организация на съзнанието
Съзнанието позволява на човек да опознава действителността, да формира отношение към
нея, да я преживява и да действа, т.е. да проявява активност. Според Ф. Брентано съзнанието има
интенционална насоченост. П. Александров (2005) отбелязва, че основна функция на психиката е да
познава някаква реалност. Според Брентано, това, което познава съзнанието, това, което оценява
или доказва като съществуващо или несъществуващо, е винаги някакъв обект. Съзнанието е винаги
насочено към даден обект. Ако липсва този обект - няма какво да се познава, няма активност, няма и
актове на съзнанието. С други думи, пише П. Александров, глобален и същностен смисъл на
съзнанието е интенцията към обекта, способността да притежаваме обектите интенционално.
Съзнанието винаги се отнася до някакъв обект. Насочеността на съзнанието към обекта или
интенцията е дейност и акт.
Съзнанието почти винаги е свързано с волеви контрол (управление)на поведението (Р. Немов).
Целите, които си поставяме се реализират именно с волевата организация на съзнанието. Волята

www.spiralata.net 75
позволява да се премине от вътрешно- психичен план към действия и поведение.
Рефлексивни структури на съзнанието
Човекът притежава уникалната способност да изследва самия себе си, мислите си, т.е. да
мисли за собствената си мисъл. Това предполага да бъде едновременно субект и обект на познание.
Той преживява и изразява отношението си не само към околните, но и към себе си. Всеки нормално
развит човек в малка, или по- голяма степен си задава въпроси като: “Кой съм аз, какъв съм аз, какви
качества притежавам, добре ли се справям, как ме оценяват, какъв искам да бъда? и т.н. Този
процес, отговорите, които намираме, води към изграждането на представи за самите нас, до
съзнанието за собственото съзнание. Единствено човекът може да изучава вътрешният си живот.
„Аз знам, че знам”, човек съзнава, че съзнава. Животните не могат да се анализират, не могат да
мислят за мислите си. Изследванията на Аз-а (Аз-концепцията) стават основна насока в
психологията на личността.
Според В. Василев (1992) рефлексията е своеобразен изследователски процес, при който човек
не просто изследва своя вътрешен свят, но и самия себе си като изследовател, самия
изследователски акт, самото познание. Изхождайки от това определение можем да кажем, че
рефлексията е „продукт” на съзнанието в определен етап от развитието на личността. Децата в
най-ранна възраст сякаш са потопени в опознаването на света около себе си, но те не осъзнават себе
си като субекти. Докато човекът с определен опит, зрелия човек, може да се „отдели” и
„дистанцира” мислено от занимаващите го предмети и проблеми, да „види” и себе си като познаващ
субект, и своите познавателни действия. Интелигентната и развита личност може да погледне на
себе си, на своето мислене и на своите качества като чели отстрани. Такава рефлексивна способност
може да се наблюдава още при ученици от началното училище, макар, че тя е по-отчетливо изразена
в юношеството. Дори Д. Каган (американски психолог) твърди, че рефлексивността се проявява при
деца от 2-3 год. възраст. Психолозите разграничават два типа рефлексия - интелектуална и
личностова. Интелектуалната рефлексия е осмисляне на собствените познавателни действия и на
техните основания. Чрез нея се осъзнават правилата и схемите, в съответствие с които се извършва
действието. Субектът осъзнава защо трябва да се изпълняват именно тези, а не други действия.
Осъзнава какво прави, когато усвоява определени правила, и защо го прави именно по този, а не по
друг начин. От една страна, отбелязва В. Василев, интелектуалната рефлексия се проявява като
осъзнаване на основанията и източниците на нашите мисли, действия и знания, т.е. като мислено
връщане, „спускане към корените” на познавателното съдържание, рефлексивно възпроизвеждане и
осъзнаване на пътищата и начините, по които е добито познанието. От друга страна -
интелектуалната рефлексия е конструиране на плана, схемата, модела, по който ще се реши една
проблемна и достатъчно сложна задача; мислено забягване напред в процеса на познавателното
действие („перспективна рефлексия”), при което субектът внимателно отчита и прилага своите
лични познавателни възможности, своите силни и слаби страни.
Личностната рефлексия е изследователски акт, насочен от човека към самия себе си като
субект на дейността, като личност. Тя е способност човек да поддържа своеобразна „обратна връзка
със себе си”, да осъзнава своето действие, да оценява целта си, да я коригира както от гледна точка
на перспективата за успех, така и от гледна точка на различните норми - социални или морални.
По-нататък В. Василев отбелязва за личностовата рефлексия, че тя е самоосъзнаване на Аз-а, който
твори и правилата на самопознанието си; тя позволява на субекта не само да осъзнава себе си, но и
да въздейства върху себе си, да излезе извън пълната си потопеност в живота и да осмисли себе си и
своя живот. Рефлексивното личностно самопознание протича по схемата „Аз постъпвам така и
така, аз умея това и това, следователно аз съм такъв и такъв
Според Рубинщайн, личностната рефлексия е такова осмисляне на собствения живот, което
издига (извисява) човека над обстоятелствата, прави го независим от тях и му помага да оцелява,
дори да се развива като личност и при най- тежки условия.
Джон Дюи в книгата „Как мислим” (1909) посочва, че рефлексията е „активно, настойчиво и
внимателно разглеждане на мненията или формите на знанията в светлината на основанията, върху
които те се опират, и анализът на по-сетнешните изводи, към които то води, образува
рефлексивното мислене” .... Жан Пиаже оставя следа в рефлексивната проблематика, като въвежда
в употреба понятието „рефлексивна абстракция”. Тази особеност на интелекта на стадия на
формалните операции (след 12 год. възраст) се проявява като умение на децата да отделят и
осъзнаят своите познавателни действия, да анализират вече не само обекта или резултата, но и
средствата, с които са го постигнали; след синтезиране и рефлексиране успешното действие може

www.spiralata.net 76
да се приложи към нова ситуация или задача (В. Василев, Автореферат). Рефлексията разделя
мисълта за предмета от мисълта за мисълта.
Рефлексията се разглежда като диалог: чрез рефлексивен диалог с другия, субектът най-добре
познава и самия себе си, социалното взаимодействие е основа на рефлексията, чрез която човек
постига истината за света, за другите хора и за себе си; рефлексията е умение на субекта да се
разделя мислено със своята гледна точка и да заема гледната точка на партньора си. Тук
рефлексивната схема е: „Аз мисля, че ти мислиш, че аз мисля ... ”. В. Василев подчертава следното:
- способност да се осъзнава „другостта”; умение да се води диалог; умение да се застава на
позицията на другия; способност да се приема тази позиция; технологични умения да се води диалог
с другия и със себе си; диалог със себе си; умения да се обективират нещата; учение да се погледне
на себе си отстрани.
М. Оракова (2000) разглежда конструкта „Рефлексивно Аз” като установъчна система. Според
нея, рефлексивното „аз” у субекта е многомерна динамична структура, установъчна подсистема,
която позволява когнитивния, афективния и поведенчески компонент да се представят за субекта
като самопознание и самоотношение.
Р Немов (1994) отбелязва, че без рефлексия човек не би могъл дори да си представи, че има
психика.
Осъзнаването е акт на съзнанието, предмет на който е самата дейност на съзнанието.
Пиер дьо Шарден (френски антрополог, биолог и философ) казва: „Съзнанието има
способност да се съсредоточава върху себе си и да се овладява като предмет, имащ своя специфична
устойчивост и свое значение; способност не просто да познаваш, а да познаваш себе си; не просто да
знаеш, а да знаеш, че знаеш. Така съзнанието се превръща в център, в който всички представи и
опит се свързват и закрепват в единно цяло, осъзнаващо своята организация. Съзнателното
същество става способно да се развива в нова сфера. Всъщност това си е възникване на един нов
свят. Разбира се и животното знае. Но безусловно то не знае за своето знание, иначе отдавна би
умножило своята изобретателност. От животното ни разделя ров, непреодолим за него. Но човекът
не е станал център на света, както той сам дълго е смятал, а ос и връх на еволюцията, което е много
по-прекрасно”.
Самосъзнание
Венец на развитието на висшите психични функции е формирането на самосъзнание, което
дава възможност на човека не само да отразява външния свят, но и като обособи себе си в този свят,
да опознае своя вътрешен свят, да го преживява и по определен начин да има отношение към себе
си. Самосъзнанието е момент от развитието на съзнанието, определя човекът като зряло същество -
като личност. То позволява да се отнасяме към актовете на собственото си съзнание критично, да
отделяме своето вътрешно от всичко идващо отвън, да го анализираме и съпоставяме, да изучаваме
акта на собственото си съзнание.

Самосъзнанието се нарича още Аз-представа, Аз-образ, Аз-концепция.

Аз-образ
Представите на индивида за себе си наричаме Аз-образ.
Личната аз-концепция са поведенческите характеристики на човека, видени от собствената му
перспектива. Тя включва физически, поведенчески, вътрешни характеристики, но и полова
идентичност, расова – етническа идентичност. Чувство за собствен континуитет, чувство, че човек в
някои отношения е един и същ в течение на времето. (Р.К. Уайли). Реалният Аз-образ е това, което
човек мисли и казва че е. Често обаче този образ не съвпада с това, което е в действителност. Т.е.
можем да говорим за адекватност или неадекватност на Аз-образа.
Социална аз-концепция. Това са описателните атрибути или поведенчески характеристики,
такива, каквито човек си мисли, че другите ги възприемат. Те могат да са в съгласие или не с
атрибутите, които човек смята, че го характеризират от собствената му гледна точка.
Аз-идеали по отношение на личната аз-концепция. Това са концепции за онова, което човек
лично би искал да бъде.
Аз-идеали по отношение на социалната аз-концепция. Това са концепциите за начина, по
който човек би искал другите да го възприемат.
Аз-образът се реализира чрез: самонаблюдение, самоанализ, самооценка и самоконтрол.
Изграждането на адекватен аз-образ е продължителен, сложен, труден и противоречив процес.
Самонаблюдението (интроспекцията) е процес на изследване на самия себе си. При някои този

www.spiralata.net 77
процес е по-сполучлив, отколкото при други.
Самоанализът предполага наличието на социален, емоционален и интелектуален опит и
компетентности.
Самооценка. В основата на Аз-концепцията стои допускането, че човек реагира, избира модел
на поведение, в зависимост от това как се оценява, какво знае и мисли за себе си, независимо дали го
осъзнава или не. Например, ако на едно дете родителите са му внушавали, че е лошо и не се справя
като другите деца със задълженията си със „записи” като: “ти нищо не можеш, другите деца са
по-добри” и т.н., то неговата аз-представа ще бъде точно такава. Т.е. ще се формира негативен и
малоценностен аз-образ. Това прави от своя страна личността тревожна. В тази връзка някои автори
определят Аз-образа като обобщен мотив за нашето поведение. Можем да направим извод, че
ковкото по- достоверен, адекватен аз-образ притежаваме, толкова по- успешно функционираме.
Самооценката е начинът, по който човек се чувства по отношение на себе си; изразява се като
одобрение или неодобрение и определя убедеността на му в собствената ценност и значимост. Тя е
източник на емоционално благополучие и увереност в себе си или обратно, има когнитивно и
емоционално измерение.
Класическа е станала формулата на У. Джеймс за самооценката: - като функция от успеха към
претенциите. Следователно има два начина за нейното повишаване - като се повишат успехите, или
като не намалят претенциите. Има много изследвания, които сочат, че самооценката зависи от
отношението на възрастните към детето, от това дали го приемат безпрекословно, дали му даряват
обич, или са предпоставка за формиране на базисна тревога, както при Карен Хорни, която на базата
на своите преживявания в детството формулира конструктна „базисна тревожност’'. Всеки човек
има право на удовлетворяваща го самооценка, на самоуважение - те са в основата на личностното
достойнство. Самооценката може да бъде адекватна или неадекватна; висока или ниска. Тя е
свързана с личностовата зрялост. Само човек, които е социално, интелектуално, емоционално зрял
може да има относително адекватна самооценка, т.е. да погледне на себе си по по-обективен начин
(доколкото въобще е възможно това), да се приема и одобрява. Докато незрелите хора са
егоцентрични, не се познават и имат неадекватна самооценка. В този смисъл тя може да бъде
средство за самоутвърждаване, т.е. създаване на положително впечатление у другите. Също така
може да бъде защитен механизъм, т.е. зад високата самооценка и дръзко поведение да се крият
всъщност комплекси за непълноценност и ниска самооценка.
За Фридман и Кулагина самооценката е една сложна и своеобразна когнитивна схема, която
обобщава миналият опит на личността и организират новата информация относно даден аспект на
Аз. Заедно с това, особено когато става въпрос за способностите на личността, изразява и
определени равнища на претенции. Това зависи от много условия.
Самооценката може да се изменя в жизнения път на личността. Понякога това става чрез
психотерапия, друг път чрез самоанализ и т.н.
Самоконтролът е индикатор за зрялост. Ако разгледаме поведението на едно малко дете ще
видим, че няма изграден самоконтрол, то иска незабавно удовлетворяване на желанията си.
Постепенно под влияние най-напред на външни фактори, а след това и на вътрешни, то се научава
на дисциплина и самодисциплина, да отсрочва изпълнението на желанията си. Някои автори
определят самоконтрола като социален етикет, диференциално прилаган към някои поведенчески
модели. Но трябва да се намери баланс между самоконтрола и себеизразяването. Може да се получи
така, че самоконтрола да окове личността като с белезници. Счита се, че самоконтролът е изграден
напълно след 20 - 25 годишна възраст. Самоконтролът отчетливо е застъпен в някои религии и
техники като медитацията. Терминът има и правно- психологичен аспект - кога личността губи
самоконтрол, наказуемо ли е това. В повечето култури се насърчава самоконтрола при мъжете. Във
формирането на „задръжките” участват различни компоненти на психиката - инстинкти,
потребности, мотивация, воля, когнитивност, емоции.
Самосъзнанието се появява на определен момент от развитието на човешката психика и е
индикатор за зрелостта на личността. То е свързано със себепознанието, себеотнасянето и
изграждането на представи за самите нас. Човекът, за разлика от животните, има представи за себе
си. Той има знанието за преживяванията си във времето, има спомени и планове за бъдещето,
усещане за непрекъснатост на Аз-а.
Да притежаваш самосъзнание означава да осъзнаваш своята индивидуалност - да се
възприемаш като отделен субект, различен от другите, да разбираш собствената си неповторимост и
тъждественост. Необходимо е да си психически здрав. Здравите хора, според Джурард (по У.

www.spiralata.net 78
Винек), непрекъснато разширяват съзнанието за себе си, другите хора и света, увеличават своята
компетентност за удовлетворяване на основни потребности, израстват в отговор на заплахата и
развиват реалистични и удовлетворяващи роли и междуличностни взаимоотношения. При
психично здравата личност има интегрираност на психичните структури. На тях им е свойствено
развитието, промяната и самоусъвършенстването - самоактуализацията. У. Винек сочи, че колкото
и разнообразни да са теориите за личността, всички те се занимават с някаква комбинация от
подбуждане, регулация, смисъл и стил.
Според Н. Александрова, самосъзнанието се определя в качеството на функция на Аз като
субект, като активно действено начало, което е насочено към създаването на Аз-образа. То е диалог
в системата Аз - Аз. Аз-ът е продукт на самосъзнанието, фактор, който детерминира поведението.
Понятието самосъзнание се използва като родово обозначаване на една голяма област, която
включва, както процесуални, така и структурни характеристики. Термините самопознание и
представа за себе си се отнасят към когнитивната страна на самосъзнанието. Емоционалната страна
се описва с термините отношение към себе си, самооценка. Формирането на самосъзнанието води
до изграждането на чувството за собствена идентичност. Аз - образът се разглежда като структурно
образувание на самосъзнанието.
И. И. Чеснокова (1977) изтъква сложната и интегративна природа на самосъзнанието. Във
всеки акт на самосъзнанието се включват не само отделните психични процеси, но също така и
цялата личност, системата на психологичните й свойства, особености, мотивация, придобит опит.
Самосъзнанието за човека е образ на неговото собствено „Само”. То не е самостоятелно явление, то
е съзнание, но с друга насоченост. Ако съзнанието е ориентирано към целия обективен свят, то
обектът на самосъзнанието е самата личност (с. 29). В самосъзнанието тя встъпва и като субект и
като обект на познание. Самосъзнанието сам по себе си е сложен процес, същността на който се
изразява във факта на възприятие от личността на многобройните „образи” за самия себе си в
различни ситуации и дейности, във всичките форми на взаимодействие с другите хора; в
съединяването на тези образи в едно единно образование - в представи, а след това в понятие за
своето собствено Аз като субект, отличаващ се от другите субекти.
В структурно отношение самосъзнанието е единство от три страни - познавателна
(самопознание), емоционално - ценностна (самоотношение) и действено - волева, регулативна
(саморегулация). Знанията за себе си, за своите физически, интелектуални и нравствени качества
дава на човека възможност да регулира и контролира своите действия и поведение в труда, в
системата на обществените отношения. Самосъзнанието е в основата на тъждествеността на
личността. Благодарение на развитието на самосъзнанието, у личността се формира устойчиво и
постоянно понятие за себе си, за своите ценности, които се съхраняват през целия живот
(Чеснокова).
Л. В. Скворцов (1989) разглежда самосъзнанието като особено явление, което не е
тъждествено нито на знанието на законите и свойствата на външния свят, нито на знанието за
физическите и психологически характеристики на човека.
В Василев определя самосъзнанието като „най-висша проява на познавателна дейност”.
Аз-концепцията се представя като йерархична структура, на върха на която се намира глобалната
Аз-концепция. Глобалната Аз-концепция включва усещането за собствена приемственост (колкото
и да се промени, човек се самоосъзнава като една и съща личност) и неповторимост. Това е
своеобразно ядро, център на познанието за себе си и отношението към себе си.
Самосъзнанието е свързано с развитието на чувството за идентичност. Според Ерик Ериксон
човек преминава през няколко универсални стадия на идентичността.
Важен аспект на самосъзнанието е етническото самосъзнание (С. Стоянова, 2007). То включва
осъзнаване на своята принадлежността и идентификация с етноса, представата за типичните черти
на своята общност, осъзнаване и спазване на традициите и др.
Главна функция на самосъзнанието е да направи достъпни за човека мотивите и резултатите от
неговите постъпки и да даде възможност да разбере какъв всъщност е той, да се самооцени.
Благодарение на осъзнаването на своята индивидуалност възниква особена функция на
самосъзнанието - защитната, изразяваща се в стремеж да опази индивидуалността си от заплахата от
нивелиране. В самосъзнанието става съпоставяне на мотивите и действията, на едни мотиви с други
и така се подрежда йерархията на мотивите. Изясняването за себе си на най-значителните мотиви
ознаменува развитието на личността (Грановска).
За Л. Скворцов (1989) проблема за адекватното самоопределение на човека, проблема за

www.spiralata.net 79
самосъзнанието е органично свързан с определянето на неговото отношение към собствения живот
и дейност, възможностите за тяхното изменяне в съответствие с откритата истина за битието. То е
явление от духовната, вътрешната сфера и оказва влияние на нейните външни проявления, на
избора на предпочитания и ориентации. Скворцов разглежда човека - като търсещ истината за
своето битие.
Според Спиркин: „Самосъзнанието е една от формите на съзнанието, проявяваща се в
единство от знание за себе си и отношение към себе си ... То е осъзнаване от човека и оценка на
своите действия и техните резултати, мислите, чувствата, моралния облик, интересите, идеалите и
мотивите за поведение, цялостната оценка за самия себе си и своето място в живота”.
Личността не винаги, не във всеки момент „включва”, така да се каже, механизмите на
самосъзнанието, т.е. не винаги човек самонаблюдава и самоизучава своето съзнание.
Етапи в развитието на самосъзнанието
Осъзнаването на собственото Аз става постепенно. Р. Бутзин, Г. Бауър, Дж. Крокер и Е. Хол
отбелязват, че друг аспект на субективното съзнание е съзнанието за Аз-а. Ние не се раждаме със
самосъзнание. То се появява постепенно у прохождащите деца и е свързано с когнитивното
развитие и социалния опит. Грановска изтъква, че детето съществува за себе си само дотолкова,
доколкото играе роля на обект на други хора. Отначало човек вижда себе си като в огледало, като
друг човек. След това “разбира” другите като себеподобни и след това се отнася към себе си като
към човек. Н. Узунов също отбелязва, че самосъзнанието започва да функционира още от най-ранна
кърмаческа възраст като предпрограмиран и програмиран инстинкт, телесна емоция за приятно и
неприятно, като биологично същество. Това е Свързано с образа и границите за собственото тяло.
Р. Грановска (1989) определя следните стадии в развитието на самосъзнанието: първият
стадий съвпада с прехода на детето от случайните действия към преднамерените целенасочени
постъпки. Частите на собственото тяло се осъзнават от детето според това, доколко то е способно
преднамерено да ги управлява. Постепенно то започва да осъзнава и предметите, към които насочва
своята активност. Когато детето усвои собственото си име, то отделя себе си от своите действия. На
втората година се появява класическата формула “аз сам”. Отначало децата говорят за себе си в
различни лица: “Митя се изми” и т.н. едва на третата година то напълно овладява местоимението
“аз” и започва да се самоизразява чрез речта. Главна роля в процеса на формиране на неговия
вътрешен свят играят подражанието и представата. Те позволяват да се осъществи групиране на
впечатленията в единен, независещ от времето модел, незасегнат от темпа на развитието на
събитията във външната среда - модела на външния свят. Един от източниците за формиране на
съзнание са детските игри. До 3 - 4 годишна възраст това са игрите на подражание. След това идват
игрите с правила - изпълнява определена роля (напр. „майка”), като възлага на себе си конкретна
роля. Ролевите игри подготвят детето за навлизането му в света на възрастните с неговите социални
връзки. Едва в юношеска възраст се извършва формирането на осъзнаваща себе си личност.
За Чеснокова, развитието на психичните функции - интелектуални, волеви и емоционални в
края на предучилищната възраст издигат самопознанието на детето на такова равнище, при което
става възможно появата на собствена, достатъчно устойчива самооценка. Съдържанието на
самооценката на детето в този период съставлява осъзнаването на практическите умения, постъпки,
неговият морал. Самооценката се включва в процеса на регулация на поведението. Тя фиксира
резултатът от познанието на себе си. Но всяка самооценка е единство от рационален и емоционален
компонент (Чеснокова). Има данни, които показват, че на 3 години детето разбира кои негови
постъпки предизвикват отрицателна оценка, и извършвайки ги, то се срамува от тях. На 4 год. може
самостоятелно да оценява своите действия и да осъзнава своето поведение от гледна точка на
изискванията, които му поставят околните. В подрастваща възраст, около 12 години, вниманието се
насочва към собствената личност. Авторите определят тази възраст като кризисна.
Съдържанието на стремежа на детето от ранното детство към самостоятелност се състои в
това - да докаже, че то може да направи нещо само като възрастен. При подрастващите, този
стремеж се изразява в осъзнаването на своята причастност към възрастните, те започват да се считат
възрастни. В подрастваща възраст за първи път актовете на самосъзнанието - самопознание,
самонаблюдение, самоотношение, саморегулация, стават една от необходимите потребности на
личността. В тази възраст възниква още една важна потребност - потребността от самовъзпитание,
целенасочен стремеж да променяш себе си, мотивирана от външните изисквания, идеалите. До
възрастта на подрастващите, развитието на самосъзнанието се осъществява стихийно, предимно без
включване на самия субект в процеса на неговото формиране. Самосъзнанието в юношеството, вече

www.spiralata.net 80
в по-голяма степен се включва в процеса на управление на поведението (Чеснокова, с. 67).
Н. Александрова (1993) прави връзка между самосъзнанието и формирането на личността.
Процесите на самосъзнанието заемат централно място във формирането на личността, като в голяма
степен определят способността към саморегулация на поведението, имат водеща роля в
самоорганизацията и саморазвитието на човека. Самосъзнанието, пише Александрова, дава
възможност на ученика да отдели себе си в този свят, да познава своя вътрешен свят, да го
преживява и по определен начин да се отнася към него. Тя подчертава връзката между рефлексията
и самосъзнанието. Аз - концепцията възниква в процеса на социалното взаимодействие.
Самосъзнанието предполага определено ниво на развитие на личността, наличие на способности за
анализ при съзнателно съпоставяне на своите постъпки с постъпките на другите хора, а също така и
наличие на установка за самоусъвършенстване.
Самосъзнание на индивидуалността. В. Мерлин (1970; 1986) обособява четири етапа при
формирането на самосъзнанието: през първата година от живота на детето, то се научава да
различава себе си, своето тяло от външните неща (осъзнава .собствената тъждественост). Около
третата година се появява съзнание за собственото Аз, детето има стремеж към самостоятелност.
Третият етап е осъзнаване на собствените психични качества (свойства). И четвъртият етап е
социално - нравствената самооценка, която се появява в юношеска възраст.
Незрялост на Аз-а
Изоставане в развитието на Аз-концепцията се наблюдава при няколко групи лица: те могат да
са с психични заболявания като олигофрения. Но същото се наблюдава при по - примитивни
личности (незрели), чието „изоставане” може да има социален произход. Обикновено такива лица
произхождат от много слабо социализирани семейства, или общности - напр. ромски гета, някои
села и пр., самите им родители са несоциализирани и необразовани, не са имали годностите
правилно да възпитават техните деца. Естествено е „културата'', която носят да бъде предадена
повече или по- малко на потомството, тъй като средата оказва формиращо влияние за всеки човек.
Социално обусловената интелектуална недостатъчност е породена от липса на образование и
психосоциален опит, от депривация, социална изолация, недостатъчни грижи от страна на
възрастните и липса на стимули и уют, липса на адекватни модели за подражание и идентификация.
Такива лица могат да имат отклоняващо се поведение.
За тях е присъщ „психичният инфантилизъм”, характеризиращ се според Якубик с: ниско
равнище на организация и способност за модулиране на емоциите, нисък самоконтрол, липсата на
перспективи, изопачаване на действителността под влияние на чувствата - т.е. ниска емоционална
интелигентност.
Присъщи са засилен егоцентризъм и хедонизъм. Регулативните механизми са недоразвити,
което е предпоставка за ниска социална вградимост. Нямат развити социални компетентности.
Такива лица може да нямат социално -позитивни контакти и обкръжение, от които да получават
емпатия и подкрепа.
При асоциалната диспозиция е налице устойчива деструктивност на Аз-а, което е следствие от
преживяване на самотност, отхвърленост и фрустрираност.
Самооценката е неадекватна и стимулира натрупването на дискомфорт и усложнява
вътрешните конфликти. Тези хора изпитват комплекси за непълноценност, имат негативно
себевъзприемане; те са тревожни, несигурни, раними, преживявали са психотравми. Вътрешните
конфликти се проявяват в 2 форми - агресивен афект, начин за себеутвърждаване и защита от
социалното обкръжение, което те възприемат като заплашващо ги, или затваряне в себе си.
Незрялата личност не може да се справя с неизбежните фрустрации и конфликти. Поведението
и преживяванията са инфантилни, непълноценни. Дори и малък стрес причинява разстройство в
емоциите. Много от тези хора са с личностови разстройства.
Естествени състояния на съзнанието
Според Bootzin, R. R., G. H., Crocker, J, & Hall, E. съзнанието се стимулира по естествен начин.
То се стимулира естествено от фантазията, съня или бляновете и може преднамерено да се променя
чрез медитация, хипноза или психоактивни вещества.
Фантазия и блянове. Човешкото съзнание има уникалната способност да създава
алтернативни реалности. Чрез фантазията можем да бягаме от реалността. Това правят успешно
децата в играта. По този начин се решават проблемни задачи, представяйки си алтернативни
реалности. Фантазирането е част от всекидневието, макар, че не мислим за него като алтернатива на
съзнанието. Когато фантазираме се изключваме от реалния свят и насочваме вниманието си

www.spiralata.net 81
навътре. Бляновете се разглеждат като форма на фантазията и се появяват на цикли, авторите сочат,
че повечето хора имат някакъв блян на 90 - 100 минути.
Сън и сънища. Сънят е радикално променена форма на съзнанието. Макар, че докато спим,
съзнанието ни за външния свят е намаляло, то не е напълно елиминирано. Например по някакъв
начин усещаме края на леглото, освен това сякаш наблюдаваме средата и преработваме известна
смислена информация. Сънят е част от всекидневен биологичен ритъм. Бдителността е най-висока
през деня и най-ниска през нощта. Този ритъм е толкова изразен, че когато трябва хората да работят
на нощни смени имат трудности със съня през деня и са сънливи на работата си. Тялото протестира,
че от него се иска да спи по време, което е отредено за будност. Тези феномени са свързани с
еволюционното развитие на човека.
Той не е свързан пряко с оцеляването, а представлява начинът, по който биологичният вид
запълва времето, останало след извършване на другите дейности, свързани с оцеляването. Други
изследователи предполагат, че предшествениците ни са били подложени на голяма опасност през
тъмните часове и сънят през нощта им е позволявал да стоят настрана от вредата. Сънят има етапи и
всеки етап е доминиран от определени честоти на мозъчните вълни. Когато сме будни в ЕЕГ-то
доминират бета вълните, които са бързи и с ниска амплитуда. Когато отпочиваме със затворени очи,
но сме още будни бета вълните се заместват от по-бавни алфа вълни. Когато започнем да заспиваме
навлизаме в първия етап, алфа вълните изчезват и са заменени дори от още по-бавни тета вълни.
Вторият етап на съня е белязан от изблици на високочестотни вълни, наречени вретена на съня.
Колкото по-дълбок става сънят (на 3 и 4 етап), толкова повече в ЕЕГ се наблюдават бавни делта
вълни.
Потребността от сън зависи от възрастта. Общата продължителност от сън на новороденото е
около 20 - 23 часа; между 6 м. и 1 година - около 18 часа; при зрелият организъм - 16 ч. бодърстване
и 8 ч. сън.
При продължително отсъствие на сън при човека се наблюдават снижение на скоростта на
психичните реакции, дезориентация и дезадаптация. рязко се снижава работоспособността, губи се
способността за съсредоточаване на вниманието, нарушава се моториката, възникват халюцинации,
загуба на паметта. По рано се -е считало, че сънят е просто пълен отдих на организма, позволяващ да
се възстановят силите. Но съвременните изследвания показват, че това не е така, сънят не е
еднородно състояние, а преминава през пет фази, с различна мозъчна дейност и активност.
Състоянието на бодърстване не е еднородно. В течение на деня равнището на активация
постоянно се променя в зависимост от влиянието на външни и вътрешни фактори. Можем да
обособим „напрегнато” бодърстване, това е периодът на най-интензивната умствена и физическа
работа; нормално бодърстване и отслабено бодърстване. Активното и нормалното бодърстване се
наричат екстравертирани състояния на съзнанието, тъй като в тези състояния човек пълноценно и
ефективно си взаимодейства с околната среда, с другите хора. Ефективността и продуктивността на
дейността и решаването на определени задачи в голяма степен се определя от равнището на
бодърстване и активация. Поведението е толкова по-ефективно, колкото е по-близко до равнището
на оптимално бодърстване. То не трябва да бъде много ниско или много високо. При ниските
равнища готовността на човека за дейност не е висока и той може скоро да заспи, при високата
активация човек е неспокоен и напрегнат, което може да доведе до дезорганизация на дейността
(Сиймън и Кенрик).
Променени състояния и манипулиране на съзнанието(медитация, хипноза, психоактивни
вещества)
Във почти всички култури хората са се опитвали да променят, дори да излизат, от съзнанието с
различни практики и ритуали - такива са медитацията, хипнозата, приемането на психоактивни
вещества.
Медитацията е метод за засилване на вниманието, за да се навлезе във вътрешното съзнание.
Тя може да доведе до релаксация или до по-висше ниво на духовност. По този начин се навлиза в
по-висши нива на съзнанието. Има различни техники, които се прилагат в някои източни религии
като будизма. Тя е част от философията на живота на тези народи.
Хипнозата се определя като социално взаимодействие, при което реакциите на
хипнотизирания на внушенията на хипнотизатора водят до променени възприятия, спомени и
волеви действия. Не е точно популярното схващане, че хипнотизаторът контролира действията на
хипнотизирания, който е принуден да изпълнява всичките му желания. Интересно е, че мозъчните
вълни на хипнотизирания са като на буден човек. Има разлика между сомнамбула и

www.spiralata.net 82
хипнотизирания. Мозъчните вълни на сомнамбула са от 3 и 4 степен. Освен това сомнамбула сякаш
не съзнава присъствието на други хора и не се подчинява на инструкции, хипнотизираните
осъзнават другите и следват повечето от инструкциите. Паметта функционира по различен начин.
Когато се събудят сомнамбулите не могат да си спомнят пътешествията си; когато излязат от
хипноза, хипнотизираните лица си спомнят подробностите от преживяването, освен ако не са били
инструктирани да ги забравят. Хипнозата не е сън. Все още авторите не могат да кажат какво е
точно. Много се съмняват, че тя може да се разглежда като отделно състояние на съзнанието.
Психоактивни вещества. Те променят състоянието на съзнанието, като взаимодействат с
централната нервна система, за да влияят върху настроението, възприятията и поведението. Водят
до промяна на мозъчната химия. Всяко от тези вещества причинява отчетливо състояние на
съзнанието. Такива вещества са кофеина и никотина, както и силни вещества като марихуаната,
кокаинът, амфетамините, алкохолът, валиумът, Ь80 и др. Те рязко променят съзнанието. Ефекти на
марихуаната: сетивните преживявания се засилват, намаляват притесненията, може да се наблюдава
еуфория, напълно се вглъбяват в преживяването и времето за тях може „ да спре”, може да има
отрицателни последици - засилване на неприятните емоции и ако лицето е нервно и депресирано -
тези състояния да се задълбочат изключително силно - до тревожност или параноя. Под влияние на
марихуаната се влошава времето на реакция, вниманието, психо-моториката и шофьорските
умения. Тя пречи на паметта. Дългата употреба води до амотивационен синдром - апатия, загуба на
амбициите и трудности в концентрацията.
Стимулантите стимулират централната нервна система. Леки стимуланти са никотин и
кофеин. Интензивни стимуланти са кокаин и амфетамин. Около 8 минути след вдишването
кокаинът създава прилив на еуфория, траещ около 20 минути. Големи дози предизвикват
халюцинации. Използващите го твърдят, че наркотикът подобрява вниманието, времето на реакция
и паметта. Влиянието му предизвиква възбуда и самоувереност, повишена общителност, липса на
умора и фалшиво чувство за увеличена мускулна сила. В по-големи количества води до тремор,
халюцинации, параноидни заблуди и дори смърт (ЛУе155, 1989). Любопитно е, че един от първите,
който започва да употребява кокаин е Зигмунд Фройд. Кокаиновата еуфория обикновено се сменя с
тревожност, депресия и изтощение. Големите дози могат да задействат симптоми като тези при
параноидната шизофрения.
Към депресантите се отнасят алкохола, сънотворните и транквилантите. След продължителна
употреба, алкохолът има депресиращ ефект. Усещанията на човек са притъпени, способността за
запомняне или решаване на задачи е намалена, движенията стават некоординирани. Алкохолната
болест води до сериозни мозъчни нарушения, които са основата и за психични, такъв е синдрома на
Корсаков (разстройство на паметта). Всички те водят до промяна на съзнанието, въздействат върху
ЦНС, взимат се с цел редуциране на болката, напрежението и тревожността, за промяна на
поведението.
Халюциногените са вещества, които променят съзнанието, като въздействат върху чувствата,
възприятията, мисленето, себесъзнанието и емоциите. Опитвалите Ь80 казват, че цветовете
избледняват, предметите се появяват магически и се сменят като в калейдоскоп, чуват
несъществуващи гласове и музика, възприятието за време се изкривява - часовете минават като
минути или минутите изглеждат часове. След като се приеме, съзнанието се променя от 6 до 14 часа.
Според С. Гроф (1993; 2000) при пристрастяването към наркотици и алкохол духовното
измерение на съзнанието е замъглено от деструктивната и себеразрушителна природа на
разстройството. Зад копнежа към алкохол и наркотици се крие неосъзнат копнеж към
трансцендентност или цялост. Много възстановяващи се алкохолици и наркомани говорят за
неспирното си търсене на някакъв неизвестен липсващ елемент или измерение в живота.
Други измерения на съзнанието
Р. Уолш, интерпретирайки азиатските школи в психологията, отбелязва, че съществуват
множество състояния на съзнанието, някои от тях могат да се асоциират със специфични свойства,
функции и способности, които не са на разположение в обичайното ни съзнание. Перцептивната
чувствителност и яснота, вниманието, откликването, чувството за идентичност, афективното
познание и процесите на възприятието - всичките те могат да варират с нивото на съзнанието по
видимо прецизни и предвидими начини. Някои от тези състояния се смятат за функционално
специфични и само някои от тях наистина за по-висши състояния. Функционално специфичните
състояния са тези, в които специфични функции могат да се изпълняват по-добре, отколкото в
обичайното ни състояние. Истинските по-висши състояния са онези, които притежават ефективните

www.spiralata.net 83
функции на обичайното състояние плюс допълнителни функции. Такива състояния могат да се
придружават от възприятия, инсайт и афект извън царството на всекидневния опит и някои от тях се
приемат като централни за растежа на истинската по- висша мъдрост.
Според азиатските философи и психолози, ние сме „затворници” на ума, независимо дали го
знаем или не, хванати в капана на непрестанния вътрешен фантазен диалог, който създава
всепоглъщащо илюзорно изкривяване на перцепциите и действителността. Това състояние обаче не
се осъзнава, докато не започнем щателно да изследваме своите перцептивно - когнитивни процеси
чрез медитация.
„Нормалният” човек се разглежда като „заспал” или „сънуващ” (т.е. това е човекът от
западната цивилизация, от Европа, човекът на днешното време, извън обхвата и традициите на
източните школи). Събуждането, или освобождаването, или просветлението е целта на азиатските
психологически школи. Азиатските психолози отиват по-далеч, според Уолш, като твърдят, че
всички ние сме обект на изкривявания, че те влияят върху всички аспекти на нашето възприятие, че
без специфичното оздравяващо душевно обучение продължаваме да не ги съзнаваме.
Твърди се, че осъзнаването вече не идентифицира себе си изключително с нещо. За такива
хора се казва, че преживяват себе си едновременно като нищо и всичко, като чисто съзнание (нищо)
и цялата вселена (всичко). Те преживяват трансцедентална идентификация с пространството и
познанието. Според представителите на тези школи, човек може да надскочи конфликтите,
присъщи за егоичната идентичност. Могат да се преодолеят чрез изместването към неегоичните и
по-специално към трансегоичните състояния на съзнанието, при което човек не се идентифицира
вече с това, което е страдало егото. Според Буда страданието е неизбежна част от живота за
нетренирания ум.
В източната философия, теология, културология и психология, и по-малко в западната, е
въведено понятието свръхсъзнание. Параметрите, които очертава Шарфетер на свръхсъзнанието са
- медитативно съзнание, мистичен опит, потъване, осветление, гранична област, религиозно
съзнание, креативно съзнание, съзерцателно съзнание.
Трансперсонална психология за съзнанието
Транс (отвъд) персоналното (личност, его) (през, отвъд отделния човек или психика).
Трансперсоналната психология възниква в края на 60-те години на 20 век като наследник до
известна степен на хуманистичната психология. Представителите на това направление се стремят
да интегрират древната мъдрост и модерната наука, да сближат източния мистицизъм и западния
рационализъм (Стьндбърг Н., Кройцьр К.). Отнася се до разширяване на съзнанието отвъд
обичайните его-граници и ограниченията на времето и/или пространството и се занимава с аспекти
на психологията, свързани с „най-висшите човешки способности, които нямат системно място в
,,първата”(бихевиоризма), „втората” (психоанализата) и „третата” (хуманистичната психология)
сила на днешната психология”. Тази оформяща се „четвърта” сила покрива широк обхват от теми
като ценности, единно съзнание, мистицизъм, свещеност на всекидневния живот, космическо
съзнание, духовни пътища, теории и практики за медитация.
Представителите на това направление поставят под съмнение базата на знанието в
ортодоксалната научна психология. Те твърдят, че има няколко начина за получаване и доказване на
знанието; има много състояния на съзнанието, които би трябвало да бъдат важни за психологията.
К. Т. Тарт приравнява трансперсоналното с духовното. Според Стьцдбърг Н., Кройцьр К., това
направление има силна подкрепа от някои области на модерната физика. Разбира се тази гледна
точка предизвиква и голям скептицизъм.
С. Кардаш (1998) отбелязва, че човекът, както всяко друго живо същество, се явява
преобразовател на енергия. В различните учения тя фигурира под различни названия - прана,
флуиди, либидо, ци. Анализирайки постиженията на източните практики (източни бойни изкуства и
др.), авторът доказва, че тази енергия може да се усъвършенства, да се увеличава многократно и да
се използва от човека. В Китай се създава Цигун - това е система за закаляване и усъвършенстване
на възможностите на психиката и тялото, лечение и укрепване на здравето. Тази практика се
основава на умението за се управлява преди всичко съзнанието, психиката, и благодарение на това -
да се „командват” физиологическите процеси в организма. А от тук да се получават поразителни
резултати, които не винаги могат да се обяснят от позициите на съвременните научни знания.
Такива примери са - излекуването на момиче с параплегия и др.
Холотропни състояния на съзнанието
Станислав Гроф (2000) критикува академичната психология и психиатрия по отношение на

www.spiralata.net 84
възгледите им за произхода и спецификата на съзнанието и на състоянията, свързани с него. Много
състояния смятани от съвременната психиатрия за патологични според него са психо-духовни
кризи и не трябва да бъдат лекувани с медикаменти. Авторът се обявява против
материалистическото мислене, убеждението в първичността на материята и в отсъствието на
духовно измерение в устройството на съществуването. Той казва: „Традиционната академична
психиатрия и психология използват модел на психиката, който е ограничен до биологията,
постнаталната биография и фройдисткото индивидуално несъзнавано. За да обясним всички
явления, появяващи се в холотропните състояния, нашето разбиране на измеренията на човешката
психика трябва драстично да се разшири”. В очертаната от автора картография на психиката
включва две допълнителни области (към биологията, постнаталната биография и психоанализата) -
перинаталната (свързана с травмата от раждането) и транс персоналната (състояща се от древни,
расови, колективни и филогенетични спомени, кармични преживявания и архетипна динамика).
Като психиатър, Гроф приема че съзнанието може да се промени фундаментално от различни
патологични процеси. Но настоява, че трябва да бъде направено ясно разграничение между
психопатологията и т.нар. холотропни състояния на съзнанието. Под холотропни Гроф разбира
„ориентирани, движещи се към цялостта” (от гр. holos - цяло и trepein - движещ се в посока на
нещо). Във всекидневното състояние на съзнанието, ние се идентифицираме само с малка част от
това, кои наистина сме. В холотропните състояния можем да надскочим тесните граници на
телесното е го и да възстановим цялата си идентичност. В тези състояния съзнанието се променя по
много фундаментален и дълбок начин, но не е тежко увредено, както е при органично причинените
разстройства. Авторът пише, че обикновено оставаме напълно ориентирани в пространството и
времето и не губим целия контакт с всекидневната реалност. В същото време в полето на съзнанието
ни нахлуват съдържания от други измерения на съществуването по начин, който може да е много
интензивен. Това могат да са образи от нашето минало, от индивидуалното и образи. Но светът на
архетиповете заплашвал да го погълне и Юнг разбира, че този тип опити са много опасни. Затова се
задължава да следва няколко правила. Първо трябвало да поддържа силна връзка с реалността и за
щастие имал семейство, къща, клиенти, за да изпълнява задълженията си към всички тях. Второ -
трябвало да изследва грижливо всеки образ от несъзнаваното и да го превежда, доколкото е
възможно на езика на съзнанието. Трето - трябвало да установи доколко разкритията на
несъзнаваното трябва да се привеждат в действие и да се инкорпорират във всекидневния живот.
Юнг твърди, че Ницше е имал подобно преживяване, но тъй като Ницше не бил здраво свързан с
реалността, живеел сам, без семейство и занимание, не успял да се пребори (Ellenberger, H., 1970).
И други автори са на мнение, че човек е част от „космически поток от съзнание”, който
надхвърля границите на индивида и се превръща в космически феномен. Следователно, пише
Шарфетер, съзнанието не бива да се схваща като епифеномен на мозъка, като продукт на двете
полукълба. По-скоро мозъкът и неговите функции могат да се разглеждат като място за проява на
ограниченото, преходно, променливо, нестабилно, колебаещо се човешко съзнание.
Съзнание - духовност. Критично съзнание
Елена Мустакова - Пасарт (2005) публикува монографията си „Критично съзнание”.
Критичното съзнание е състояние на умствено и духовно развитие, рефлектиращо върху един
морално прогресивен, съпричастен и холистичен светоглед у индивида. За Пасарт то е „оптимален
начин на съществуване”, характеризиран от могъщо единство на развит интелект и развита духовна
проницателност на сърцето; то е диалог с реалността от гледна точка на единството между интелект
и сърце и интеграция на познание, обич и свободна воля. Тя развива концепцията за критичното
съзнание като оптимален път на развитие в епохата на възникване на интегрирана световна
цивилизация (В. Банова - Увод към монографията).
Според авторката, настоящия момент от развитието на нашата цивилизация се е изчерпал,
това е свят на материалното, човек е в клопката на противоречията, той е тревожен, депресиран,
объркан, невротизиран и несвободен. Духовното и интелекта са два полюса. Не случайно СЗО
въвежда термина „синдром на социален разпад”. Монографията е апел за хармония, свобода,
достойнство на личността в 21 век.
Хората, притежаващи критично съзнание са независими и оригинални мислители, свързани с
човечеството, достигнали интегритет, но не индивидуалисти. Те отвръщат на живота с мъдрост и са
в постоянен диалог с него, обичат живота, вникват в същността на проблемите. Критичното
съзнание е неподвластно на навици, на „прахът” на придобитото знание, така, че интелектът не
гради стени от страх (с. 18). Човечеството започва да се интегрира, затова трябва да се създават

www.spiralata.net 85
международни образователни, социални институции, които да градят хора с разширено съзнание,
способни да създават необходимите условия за мирна световна интеграция. Понятието „критично
съзнание” е по-широко от „морално съзнание”. То включва в себе си моралното съзнание и
моралното развитие, включва също психичното здраве и автентичност, развитие на вярата и търсене
на смисъл, ориентацията към развитие, към единство, взаимосвързаност и себенадмогване.
Критичното морално съзнание може да се разбере само като цялостно и интердисциплинарно
явление (с. 21). То е активираното лично и социално изражение на дълбокото измерение на
съществуването, на събудения духовен потенциал у човека. Въпрос е на избор и на обич, както и на
критична проницателност.
За Мустакова-Пасарт критичното съзнание обхваща цялостно човешкото съзнание, а не
негови отделни измерения като емоционалност или морал. Критичност означава да се „пробие през
булото на очевидните и скрити идеологии, така, че човек да усети личната отговорност към
историческите предизвикателства и да използва разума си за морално съществуване.
Критичното морално съзнание не е просто определен етап или ниво на развитие на
съзнанието, а оптимален път на човешкото развитие. То не може да се разбере напълно, ако се
разглежда на чисто индивидуално равнище.

Клинични измерения на съзнанието. Разстройства.

Мозък и съзнание
От половин век невронауката подкрепя иначе отдавнашната теза, че съзнанието и мозъчната
дейност са тясно свързани чрез редица интересни експерименти. Много невроучени твърдят, че
разграничаването между съзнание и мозъчна активност е само семантично. Според тях съзнанието
не е нищо повече от общ сбор на мозъчната активност. Това обяснение превръща съзнанието и
мозъчната активност в две различни равнища на едно и също явление. Психобиологьт Роджър
Спери (Sperry, R., 1977) оспорва това становище. Той прави изследвания върху пациенти с разделен
мозък и стига до извода, че съзнанието има роля в насочването на мозъчната активност и
същевременно мозъчната дейност е необходима за появата на съзнанието. Все още не се знае точно
какъв вид мозъчна дейност е необходима за съзнанието, тъй като невроните работят по един и същи
начин при всички създания с нервна система; хората и животните учат по сходен начин. Животните
имат ли психични преживявания? Съзнават ли потока на съзнанието? Gazaniga, M.S., (1988) издига
хипотеза, че в мозъка съществуват съвместно множество умствени системи във взаимодействие.
Изследванията с пациенти с разделен мозък посочват, че познавателната дейност може да се
осъществява и извън съзнанието. (Христоматия - Психология на познанието).
Съзнанието възниква в резултат от протичането на различни мозъчни процеси, а не от
действието на отделна мозъчна структура. Нашето нормално усещане за съзнание се постига чрез
интерпретациите, които мозъкът ни прави на нашите действия, настроение и поведение (Д. Сиймън,
Д. Кенрик).
Според Cobb съзнанието включва: Будност: - без будност не може да има ясно съзнание.
Будността не е статично състояние, а се променя. Налице са колебания или степени на будност,
които могат да се регулират от самия организъм (сън - будност), или зависят от цялостното
състояние на индивида - като настроение, здраве. Ретикуларната формация, хипоталамусът и
челният дял на мозъка са основните анатомични структури на системата за събуждане. Само те не
дават „съзнание"’, а тяхното взаимодействие с целия мозък е соматичната основа на съзнанието.
Степента на будност може да се измери обективно – чрез електро-енцефалографско изследване.
Яснота на съзнанието (светлост, луицидност): яснотата на съзнанието е тясно свързана с
будността. Само един напълно буден човек разполага с ясни перцептивни, когнитивни,
интелектуални, паметови и други функции. Тук се включва способността за интелектуалност,
разбиране, ориентация, споделяне чрез езика, смислени и целенасочени действия, активизиране
чрез паметта на житейския опит. В яснотата на съзнанието включваме: предметно съзнание -
посочва дали обектите пред нас са предмети или непредмети; преживяване за реалност - дали
преживяването е мислено, предполагаемо, представа, или наистина съществуващо (.Jaspers, 1959).
Разстройства на съзнанието
Различните разстройства на съзнанието се изучават от психиатрията. Тъй като поведението е
функция на преживяванията на Аз-а, личността и света са мотивационна основа на поведението.
Според Шарфетер, основна задача на психиатъра е да разбере „Аз-съзнанието” на болния като
основа на неговото поведение. Предмет на психопатологията са отклоненията от дадените функции

www.spiralata.net 86
на дневното будно съзнание, както и нахлувания на откъснати преживявания от други нива на
съзнанието (подсъзнанието и свръхсъзнанието).
Разстройства в будността и яснотата (по Шарфетер):
Количествени разстройства на съзнанието:
Обнубилацио (замъгляване). Това е леко засягане на яснотата на съзнанието и на будността.
Наблюдава се сънливост, не спонтанност и забавеност.
Сомнолентност. Болният е много забавен и сънлив. Ако е сам непрекъснато заспива, не може
да бъде събуден чрез активно заговаряне ли докосване. Изглежда изненадан, но все още може да се
ориентира до известна степен.
Сопор. Болният може да бъде събуден много трудно и то чрез силни дразнители - убождане,
щипане.
Прекома и кома. Пациентът не може да бъде събуден. Дори при най-силни дразнения не
реагира със защитни и избягващи движения. Мускулите са отпуснати.
Будна кома. Пациентът изглежда буден, въпреки, че мълчи и не се движи. Погледът изглежда
втренчен или се движи безцелно.
Тези количествени разстройства в съзнанието се дължат на разстройство и патология на
мозъка - органични причини: черепно-мозъчни травми, сътресение на мозъка, контузии на мозъка,
повишено мозъчно налягане, недостиг на кислород, интоксикации и др.
Качествени разстройства на съзнанието:
Delirium tremens. Определя се като по-дълбоко разстройство на съзнанието (количествено и
качествено), протича с психомоторна възбуда, дезориентация, обърканост, илюзии и
припознавания, халюцинации. - алкохолен делир.
Сумрачно състояние. Стеснение на полето на съзнанието, насочване към определени
вътрешни изживявания, намаление или изчезване на- вниманието към външния свят. Халюцинации,
афектите се движат между страх, въодушевление и екстаз. Те са краткотрайни и често преминават в
сън.
Онейроид. Съноподобно, дезориентирано, объркано състояние, болният със силни емоции
преживява халюцинации.
Обърканост (amentia). Касае се за тежка мисловна обърканост с пълна дезориентация,
халюцинации, налудности, страх.

КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПСИХИЧНИТЕ ЯВЛЕНИЯ

Категорията „психика” е най-сложното явление и нейното изучаване и обяснение е трудно и
нееднозначно. Тази трудност е продиктувана от факта, че психиката е съвкупност от впечатляващо
многообразие от психични явления. Тя има процесуална и съдържателна страна.
Психичните явления са толкова много, че не може да бъде определен точният им брой (памет,
въображение, страхове и т.н.). Имат различен генезис и специфика, изпълняват различни функции.
Някои от тях се идентифицират и наблюдават непосредствено, други се поддават по-трудно на
изучаване. Прието е психичните явления да се наричат още психични феномени. С това се
подчертава описателно - съдържателната им страна и подход.
Тези феномени са разнородни и за да бъдат изучавани и анализирани е необходимо да бъдат
систематизирани. Всяка наука се опитва да внесе порядък в хаоса от емпирични факти, явления и
пр. Научният подход предполага систематизиране и класифициране (например биологията
систематизира растенията и животните в класове, породи и т.н). Когато фактите са класифицирани е
по-лесно в научен, теоретичен план, да мислим за тях и чрез тях. В психологията е прието
психичните явления да се подразделят на психични процеси, психични свойства и психични
състояния. Психиката е единство или система от тези три групи психични явления. За да се
осъществи подобно подреждане е необходимо да се избере критерий или признак, по който ще се
групират. Такъв признак е времетраенето на психичните феномени. Психичните процеси
продължават от секунди до минути, психичните състояния от няколко минути до няколко месеца, а
психичните свойства - няколко години или цял живот. Ако разглеждаме класификацията вътре в
самите групи, например психичните процеси, критерии за диференцирането може да бъде ролята им
в изграждането на психичното отражение - дали служат за получаване на информация от вън, или
изразяват нашето отношение към заобикалящия ни свят.

www.spiralata.net 87
 Това делене на психичните феномени е условно до някаква степен и в следващата таблица
представяме тяхното диференциране (таблицата 4).

Таблица № 4. Класификация на психичните явления

Психични процеси Психични състояния Психични свойства
Познавателни: Познавателни: Всички компоненти на
усещания съмнение личността Интереси
възприятия любопитство Наклонности Способности
памет съсредоточеност (качества на интелекта)
въображение разсеяност Темперамент мотивация
мислене Мотивационни: личностова тревожност и мн
представи желания др.
Емоционални: стремежи Черти на характера -
емоции и чувства Волеви: интереси емоционални, волеви и др.
- воля; влечения
(и свързаните с волята страсти,
психични и поведенчески Емоционални: настроение
феномени като: мотивация, напрегнатост стрес умора
потребности, желания, фрустрация бодрост активност
стремежи, цел, вземане на тревожност депресия еуфория;
решение) раздразнителност (невротичност) и
мн. др. Волеви:
инициативност целеустременост
решителност настойчивост
(не)увереност; Състояния,
свързани с равнищата на
организираност на съзнанието
- проявяват се в различни равнища
на вниманието.
Друго делене: кратковременни,
продължителни, ситуативни,
устойчиви (личностни).
Психични процеси
Те са кратковременни явления, които обуславят в даден момент активността на субекта.
Понятието психичен процес подчертава процесуалния (динамичен) характер на изучаваните
явления (Макарова, 2004). Подразделят се на познавателни, волеви и емоционални.
Психичните процеси се характеризират с процесуалност, което е свързано с факта, че те се
пораждат ( възбуждат) от някакъв стимул - външен или вътрешен по отношение на организма и
съзнанието. Този стимул (или друг психичен процес) поражда психичните процеси или
непосредствено или опосредствено; или незабавно или след определено време. След тяхното
възбуждане, психичните процеси протичат, намалява активността им, угасват или изчезват от
сферата на съзнанието.
Според Мечков психичните процеси имат начало, протичане, звена и завършек. Те са два вида
- организиращи: внимание, памет и воля, чието единство съставя системата на съзнанието, и
организируеми: усещане, възприятие, мислене, въображение и преживявания (емоции и чувства).
Когнитивните (познавателните) психични процеси ни дават образа на действителността,
осигуряват познанието. Те обезпечават отражението на света и преработката на информацията.
Усещанията и възприятията правят възможно отражението на реалността при непосредствено
въздействие на сигналите върху сетивните органи. Образите на възприятието се наричат още
първични образи. Резултатът от съхраняването, възпроизвеждането или преработването на
първичните образи се наричат вторични образи, те са продукт на рационалното познание, при което
взимат участие паметта, въображението и мисленето. Най-опосредственият и обобщен процес е
мисленето, в резултат на което човек получава субективно ново знание, което е невъзможно да се
изведе от непосредствения опит.
Емоционалните психични процеси се подразделят на емоции и чувства. Те не реализират
познанието и не ни дават образа на действителността. Емоциите са отношения на стимули, свързани
с биологичните потребности на индивида. Те са вродени и са присъщи както за хората, така и за
животните. Чувствата са отношението ни към стимули, свързани със социални потребности (с
общуване и др. обществени изисквания). Чувствата са продукт от развитието на човека при
условията на обществен живот, те са свързани с културни и духовни потребности. И са присъщи

www.spiralata.net 88
само на човека. Между емоциите и чувствата, от една страна - и потребностите, от друга,
съществува взаимовръзка. Емоциите и чувствата са енергийният източник на цялата човешка
дейност, имат мотивираща роля. Те отразяват пристрастността на субекта и изразяват неговата
оценка и отношение към себе си, околните и продукта на дейността. Проявяват се под формата на
субективни преживявания.
Процесите мотивация и воля обезпечават психичната регулация на дейността на човека,
подбуждат, насочват и контролират тази дейност. Основният компонент на мотивационния процес е
възникването на потребност, субективно преживяване на нужда, напрежение, желание. Търсенето
на предмет, удовлетворяващ потребността, води към актуализация на мотива, който представлява
сам по себе си образ на удовлетворената потребност, основан на миналия опит на субекта. На
основата на мотива се извършва целеполагане и вземане на решение.
Волята реализира нашата активност, превръща психичната схема в действие или целенасочена
дейност. С помощта на нея психичната активност преднамерено и целенасочено и съзнателно се
съсредоточава в една насока, фокусира се върху дадена цел, проблем или задача. Тя детерминира
адаптацията, решаването и преодоляването на трудности.
Психични свойства
Основните психични свойства са: съществени, устойчиви и постоянни особености, които
осигуряват определено количествено и качествено равнище на дейността и поведението на субекта.
Те изразяват относително еднаквите начини на реагиране на личността в различни ситуации. Това
понятие предполага повторяемост и утвърденост в структурата на личността на дадено явление,
например черта на характера.
Основни психични свойства са: темпераментът, способностите, характерът, насочеността -
ценности, социални установки, идеали, цели, интереси, потребности, стремежи.
Първият основен блок, който можем да обособим е биологичната детерминанта -
темпераментът и наследствеността. Вторият блок е характерът като система. Третият блок е
личността -теориите, начините за описание и изучаване.
Психичните свойства могат да се обособят и по друг критерии на две групи: първата група
изразяват насочеността на личността - наклонности, интереси, идеали, цели,; другата група показват
какво може човекът - способности, интелигентност, дарби, талант.
Психични състояния
Терминът „психично състояние” става популярен в психологията след излизането през 1964 г.
на книга на Н. Д. Левитов „О психических состояниях человека” (В. А. Ганзен).
Психичните състояния са относително неустойчиви и непостоянни особености, които оказват
временно влияние върху цялата психична дейност, поведението и дейността на субекта. Те се
проявяват в „обща организираност” на психиката.
Психичните състояния имат относително по-статичен характер. По равнището на динамика
заемат междинно място между процесите и свойствата. Подразделят се на различни групи като:
оптимални и неоптимални, остри и хронически, комфортни и дискомфортни и др.
Опирайки се на „Хрестоматия: Психические состояния”, составитель Л. В. Куликов (2000), ще
се опитаме да представим по-обстойно проблема, тъй като тази категория не се разглежда подробно
в учебниците.
Интересът към изследването на психичните състояния датира от 40-те - 50-те години на 20 век.
Тук следва да посочим проучванията на Ханс Селие върху стреса и формулирания от него „Общ
адаптационен синдром”.
Те са важна част от психичната регулация, играят съществена роля във всеки вид дейност и
поведение. Освен това са изключително богати и разнообразни.
За разлика от чертите на личността, които са относително устойчиви и постоянни, психичните
състояния се проявяват като активност „тук и сега”, като временно състояние на съзнанието и
настроението (Hayden, Mishel, 1976, цит. по Куликов Л. В.).
В състоянията е интегрирана актуалната изразеност на чертите на личността, силата на
тяхното проявление.
Психичните състояния са многомерни, те се проявяват и като система на организация на
психичните процеси, и като субективно отношение към отражаемите явления, и като механизъм за
оценка на отражаемата действителност. В тях, както и в другите психични явления, се отразява
взаимодействието на човека с жизнената среда.
Един от авторите, който задълбочено изследва психичните състояния е Н. Д. Левитов. Ето

www.spiralata.net 89
какво определение дава той: „... цялостна характеристика на психичната дейност за определен
период от време, показваща своеобразието на протичане на психичните процеси в зависимост от
отражаемите предмети и явления на действителността, от предшестващите състояния и
психическите свойства на личността ...”. Както и психичните процеси, състоянията имат начало,
край, изменят се. Но психичните състояния се отличават с голяма цялостност и устойчивост.
Свързани са тясно с психичните процеси и индивидуалните особености на личността. Всяко
състояние се явява като преживяване и като дейност, имаща външни проявления.
Т. А. Немчин в исторически ракурс сочи. че изучаването на психичните феномени е тясно
свързан с разработването на концепции за хомеостазиса и адаптацията.
В. Н. Мясищев отбелязва, че всяка психична дейност протича с голяма или по-малка степен на
активност, или при повече или по-малко активно състояние. Активното състояние е свързано с
мобилизация или високо равнище на нервно-психични функционална мобилизация, които са
противоположни ни състоянията на пасивност. Биопсихологичните състояния, определени от
жизнения ритъм, са бодърстването и съня. Те са условие за съзнателна дейност, за преживявания,
отношения Авторът подчертава, че е погрешно да се отъждествява бодърстването със съзнанието.
Бодърстването е функционално динамично понятие.
В. А. Ганзен прави следната структура на психичните състояния: първата подструктура,
йерархическа, е образувана от характеристиките на всеки от четирите основни равнища на
организация на състоянията: физиологично, психофизиологично, психологично,
социално-психологическо. Втората подструктура, координационна, разкрива наличие във всяко от
състоянията на субективни и обективни страни. Третата подструктура на състоянията образуват три
групи характеристики: общи, специфични и индивидуални. Според него отношението на човекa е
централна, системообразуваща характеристика на компонентния състав на психичните състояния.
Е. П. Ильин създава теория за функционалната система и психофизиологическите състояния. Той
дава следното определение на психофизиологическите състояния: това е цялостната реакция на
личността на външните и вътрешните стимули, насочени към постигане на полезен резултат. Той се
интересува от състоянията в човека в процеса на неговата обществено значима дейност, която
засяга и физиологичните и психологичните страни на личността. Тези състояния Ганзен нарича
психофизиологически, за да ги отдели от елементарните състояния на възбуждане и затормозяване.
Определението предполага, че психичните състояния са реакция не на отделна система или орган, а
на личността като цялост. Психичната страна на състоянията намира отражение в преживяванията и
чувствата (апатия, скука, отвращение към дейността, страх, радост и т.н.). Физиологичната страна
на състоянията намира отражение в измененията на редица функции, на първо място -
вегетативните и двигателните. И преживяванията и физиологическите изменения са неотделими
едни от други. Левитов отбелязва, че психичните състояния се характеризират с единство между
преживявания и дейност. Те оказват влияние върху протичането на дейността.
Състоянията са винаги активни по своята физиологична природа. Те са дейност на
функционалните системи, това е реакция на определена ситуация; възникват в процеса на
регулацията (саморегулацията) на функционалните системи.
Функции на психичните състояния. Повечето автори определят като най-важна -
регулативната функция, осигуряваща адаптацията към околната среда. Адаптивната функция. се
заключава в установяването на съответствие между актуализираните потребности на индивида и
неговите възможности и ресурси с отчитане на условията, дейността и поведението. Тази функция
позволява да се съхрани здравето, способността за адаптивно поведение и успешна дейност.
Психичните състояния могат да бъдат разглеждани на равнищата на цялата психика и в
отделните нейни сфери.
Те встъпват като форма на саморегулация на психиката и като един от важните механизми на
интеграция на човека като цялостност - като единство от неговата духовна, психическа и телесна
организация.
Психичните състояния едновременно се явяват форма на интеграция и текущи изменения на
организма; динамика на психичните процеси; актуални особености както отделни сфери на
личността, така и на личността като цяло.
Основни детерминанти на психичните състояния са: а) потребностите, желанията и
стремежите на човека (осъзнати и неосъзнати); б) неговите възможности (актуални и потенциални);
в) условията на средата.
Застъпва се идеята за непрекъснатост на състоянията, т.е. за отсъствие на рязко изразен преход

www.spiralata.net 90
от едно в друго, което е свързано с тяхната интензивност и устойчивост. Всяко актуално състояние
има своето начало в предшестващо. Е. Ильин пише за „латентен период в развитието на
състоянията”.
По отношение на структурата на психичните състояния, Ганзен и Юрменко (1976; 1981)
обособяват четири структурни равнища: социално-психологическо, психологическо,
психофизиологическо и физиологическо. На всяко от тези равнища могат да се разглеждат
субективни и обективни характеристики.
Характеристика на психичните състояния:
Психичните състояния могат да бъдат описани със широк спектър от параметри:
емоционални, активационии. тонически, тензионни (степен на напрежение), временни, полярност,
включват ситуативност и трансситуативност.
Активация и тонус. В неврофизиологията активацията означава равнище на функциониране
на централната нервна система, мозъка. На психологическо равнище, повишената активация се
проявява в ясно съзнание, скорост на движение, енергичност. Равнището на активация се обуславя
от силата на актуализираните потребности и мотиви. В скалата „активация” на единия полюс: са
възбуждане, подем, повишаване интензивността на психичните процеси, темпа на действие, а на
другия - затормозяване, спад, снижение на интензивността и темпа.
Терминът тонус (от гр. - напрежение) във физиологията означава постоянна активност
на-нервните центрове, обезпечаващи готовността за действие. На психологично равнище тонусът се
усеща като наличие или отсъствие на енергия, голям или малък ресурс от сили, възможност да
предвижване към поставена цел, активно да се реагира на трудности.
Напрежението е една от важните характеристики на състоянията (тензионност). Тази
характеристика е присъща на всички състояния. Може да се свърже с волевото регулиране на
дейността. В скалата „напрежение” на единия полюс са: разкрепостеност, освободеност,
разслабване, вътрешен комфорт, непринуденост в поведението, а на другия - вътрешен дискомфорт,
скованост, принудителност в поведението, преживяване на липса на свобода. Напрежението е общо
усещане на нарушено равновесие. При появата на напрежение нараства и силата на емоционалните
реакции, дълбочината на преживяванията. То може да бъде предизвикано от външни или вътрешни
конфликти, дефицит на време, фрустрация, монотония или депривация и др. Понятието напрежение
е тясно свързано с понятието стрес. В. Ганзен отнася усещането на напрежение към общите
субективни характеристики на стреса. Стресът е интегрален (глобален) отговор на организма и
личността на екстремното въздействие на стресорите. Той има биохимични, физиологични,
психологични и социални прояви. Докато за напрежението тези особености не винаги са
характерни. В. Н. Мясищев отбелязва, че всяка дейност на организма е съпроводена с напрежение,
степента на активност в дейността представлява степен на напрежение.
Много автори разглеждат временните характеристики на психичните състояния. Н. Д.
Левитов пише за персеверацията, която се характеризира с инертност в преживяванията,
неподатливост на изменения, трудност в превключването. Други говорят за доминиращи и
промеждутъчни състояния, Илин пише за неустойчиви (мимолетни), продължителни и хронични
състояния. Състоянията се описват и по степен на динамичност - бързо и бавно сменящи се. Може
да се говори за доминиращи състояния, когато преобладават във времето.
Психичните състояния имат емоционални характеристики. Съответните водещи емоции се
отнасят към положителните или отрицателните психични състояния. Важно значение за описване
на психичните състояния има интензивността на преживяваните емоции - тяхната сила и яркост.
Описването на психичното състояние е непълно без неговите емоционални характеристики.
Състоянията имат различна осъзнатост.
Настроение.
Н. Д. Левитов разглежда настроението като общо емоционално състояние, което в течение на
определено време украсява преживяванията и дейността на човека; причината за такова състояние
не винаги се осъзнава. То се обуславя както от личността, така и от ситуацията. Под настроения
често се разбират сравнително продължителни, устойчиви психични състояния с умерена или слаба
интензивност, проявяващи се в качество на положителен или отрицателен емоционален фон на
психичния живот на индивида. Те предават определена окраска на всички други преживявания.
Настроението е способно да влияе на непосредствените емоционални реакции, върху посоката на
мислите, върху възприятието и поведението (върху всички психични процеси). То се проявява в
особеностите на емоционалния отклик на човека на въздействия от всякакъв род, може да се

www.spiralata.net 91
осъзнава като неразчленен общ емоционален фон. Настроението може да се разглежда и като
относително устойчив компонент на психичните състояния. Оказва важно влияние във всяко
състояние. Понякога настроението може да се разглежда като разновидност на психично състояние.
Грешно е да се смята, че настроението е самостоятелен вид състояние, то е само част от психичните
състояния.
Има емоционална компонента и се определя от доминиращата емоция. Също така има
когнитивна компонента, мотивационна компонента и физическо самочувствие.
В. А. Ганзен отбелязва, че настроението се явява компонент, а значи, и характеристика на
всяко състояние. То изразява отношението на човека към околния свят и към себе си. С. Рубинщайн
го разглежда като общото емоционално състояние на личността. Две черти характеризират
настроението, за разлика от други емоционални образувания. Емоциите, чувствата са свързани с
някакъв обект и са насочени към него, ние се радваме на нещо. тревожим се от нещо и т.н.
Настроението не е предметно, а личностно - това първо, и второ - то не е специално преживяване,
свързано с някакво събитие, а общо състояние. Н. Д. Левитов акцентира на това, че настроението
„украсява” преживяванията и дейността на човека; причината за него не винаги се осъзнава и в
такива случаи се преживява без да си даваме сметка за него.
Регулиране на психичните състояния:
Регулацията на психичните състояния е детерминирана от: ценностните ориентации,
самосъзнанието, самооценката, доминиращите потребности и мотиви, установките,
актуализираните цели, намеренията - всеки от тези фактори влияе върху възникването и динамиката
на състоянията. Класификация на психичните състояния:
Съществуват различни подходи и опити да се класифицират психичните състояния. Напр. с
деленето на психиката на сфери, могат да се обособят емоционални състояния, познавателни,
мотивационни, волеви. Могат да се свържат с личността, интелекта, съзнанието.
На основата на скалите на В. А. Ганзен и В. Н. Юрченко, 1991, може да се представи следната
таблица, представяща Равнищата на психичната активност на съзнанието и свързаните с тях
състояния на психична активност (таблица № 5):

Таблица № 5
Скала на равнищата на психична активност на съзнанието и обща система от състояния
Равнище на психична активност Състояние на психичната активност
Състояние на повишена психична Щастие, възторг, екстаз, тревога, страх,
активност гняв, ярост, ужас, паника, възхищение, страст,
ненавист, въодушевление, мобилизация,
дистрес, негодувание и др.
Състояние на средна (оптимална) Спокойствие, симпатия, състрадание,
психична активност емпатия, готовност, борба на мотиви,
съсредоточеност, озарение (инсайт),
заинтересованост, съмнение, удивление,
размишление, озадаченост и др.
Състояние на понижена психическа Бленуване, потиснатост, печал, мъка,
активност скръб, нещастие, страдание, умора, монотония,
скука, апатия, безразличие, разсеяност,
релаксация, кризисно състояние и др.

Ю. Сосновикова акцентира в своите проучвания върху възрастовия аспект на психичните

състояния. Според нея, психичните състояния на човека непременно трябва да се разглеждат от
гледна точка н водещата дейност, която е свойствена за различните периоди във възрастовото
развитие. Възрастовият аспект при изучаването им разкрива закономерности при образуването на
функционалните структури. Например, нервната система и нейната дейност в начална училищна
възраст се характеризира с определени характеристики - повишена възбудимост, бърза уморяемост
и др. Тези особености следва да се имат предвид в обучението - във втората половина на деня децата
са по-заядливи, склонни към сбиване и нарушаване на дисциплината. За юношеска възраст са
характерни: вътрешен дискомфорт, раздразнителност; недоволство и враждебност, негативно
отношение към околните; гневливост, грубост, раздразнителност; афективни изблици и др. Разбира
се, те притежават и положителни емоционални и други видове състояния като - приповдигнатост,
емоционална активност, общителност, стремителност и активност и др. Психичните състояния на

www.spiralata.net 92
 възрастните и на старите хора имат други качествени и количествени характеристики.
Е. П. Илин разглежда оптималните състояния на човека като психофизиологичен проблем.
Първият признак за оптимално функционално състояние е максималната проява на тази функция;
вторият признак на оптималното състояние е - адекватност на реакцията на съответния стимул;
следва - инертност на оптималното състояние; стабилност.
Систематизацията на психичните състояния е трудна задача. Обобщавайки разработките на
редица водещи специалисти като Рубинщайн и др., В Ганзен прави следната система, табл. № 6
Таблица № 6
Класификация на психичните състояния на човека - на В. Ганзен (по Л. В. Куликов)
Психични състояния
Волеви състояния ("разрешение - напрежение”) Афективни състояния ("неудовлетворение - Състояния
удовлетворение”) На съзнанието
(сън-активация)
Праксически Мотивационни Хуманитарни Емоционални
СЪСТОЯНИЯ СЪСТОЯНИЯ състояния състояния
Положи- Отрица- Ориенти- Положи- Отрица- Положи- Отрица- Състояния на
телни телни органични ровъчни телни телни телни телни внимание
Атараксия
Емфазия (пълно
(вдъхно Сензорна спокойств
вение) Умора Хипоксия депривация Симпатия Антипатия ие) Вълнение Разсеяност
Въодушевле
ние Преумора Жажда Скука Дружба Вражда Радост Тъга Съсредоточеност
Хиперпрозекция
Заинтересов Наслажден (повишено
Подем Монотния Глад аност Любов Ненавист ие Печал Внимание)
Мобилизаци Сексуално Любопитств
я безразличие напрежение о Възхищение Възмущение Щастие Сърдене
Вработване пресищане Удивление Еуфория Страдание
негодуван
Готовност Съмнение Екстаз ие
активизация озадаченост гняв
тревога ярост
Страх
Ужас
Паника

Взаимовръзка между психичните явления

В научно-теоретичен и образователен план ние разделяме и изучаваме психичните явления по
отделно, изваждаме ги от общия контекст. Психиката и психичната дейност, обаче, е резултат от
взаимовръзката и детерминираността между психичните процеси, свойства и състояния.
Психичните явления не функционират самостоятелно сами за себе си, а са свързани помежду си пи
много сложен, функционален й динамичен начин, и образуват различни йерархични обединения.
Психичните процеси са детерминирани от редица външни и вътрешни фактори. Тяхното
протичане зависи от състоянието на сетивните органи, от външните стимули, от развитието на
нервната система. Но също така и от другите категории - психичните свойства и психичните
състояния. Как психичните свойства влияят върху протичането на психичните процеси? Нека да
разгледаме темперамента - той е „отговорен” за такива параметри на психичните процеси като -
бързина на протичане, балансираност, сила и др. При един флегматик психичните процеси протичат
по- бавно, в сравнение с един холерик. Това се отнася и за познавателните и за емоционалните
процеси. При едни хора емоциите са по-балансирани, при други (емоционално лабилните) те
протичат по „бурно”, това е следствие от особеностите на висшата нервна дейност, а тя от своя
страна е в основата на темперамента.
Но нещата могат да се разгледат и в друга плоскост. Психичните процеси зависят и от
психичните свойства, които се формират в онтогенезиса. Например самоконтрола (дали човекът е
възпитаван да сдържа гнева си и да го канализира в приемливи социални форми или не) повлиява
протичането на емоциите и чувствата, тяхното изразяване или сдържане.
Влияние върху психичните процеси оказват и психичните състояния. Състоянието на умора

www.spiralata.net 93
намалява активността, влияе върху паметта, вниманието и другите психични процеси. Когато едно
дете се измори в клас, то става по-разсеяно, намалява се качеството на дейността. Умората оказва
влияние върху професионалните дейности на възрастните - знае се, че шофьор, който е изморен има
много по-голяма вероятност да допусне ПТП, затова транспортната психология казва, че на всеки
два часа шофьорите трябва да правят почивка. При изпит се констатира повишаване на
ситуативната тревожност, която от своя страна влияе негативно върху паметта - способността за
репродукция се затруднява и изпитваният не може да покаже знанията си.
Мисленето, установките и емоциите въздействат върху възприятието. Можем да посочим още
такива отношения.
Трябва да отбележим, че вътре в самите групи психични явления (процеси, свойства и
състояния) също има детерминираност между компонентите. Нека разгледаме психичните процеси.
Функционирането на паметта зависи от параметрите на възприятието от една страна, но от друга,
паметта е в тясна връзка с въображението и представите. Паметта, обаче зависи от емоциите и
чувствата - помни се по- дълго това, което е съпроводено със силни емоции и чувства.
Психичните състояния, тяхното пораждане и протичане зависи от някои личностови
феномени (психични свойства), а така също и от психичните процеси. Така например депресията
може да бъде обусловена от темперамента (меланхоличен), но и от мисленето и нагласите.
Тревожността също има когнитивна и личностова компонента. Психичните състояния са като фон,
на който протича психичната дейност.
Психичните свойства са в релация с психичните процеси и състояния. В тази връзка
тревожността може да стане отличителна черта на личността, т.е. да се генерализира или да стане
постоянна (личностова тревожност). Волята - като психичен процес, изгражда личността, в частност
- нейните черти и това ни дава основание да говорим за волеви черти като настойчивост,
доминантност, упоритост и др. По тази схема можем да разглеждаме и емоционални черти на
личността.
Психичните явления освен, че са взаимносвързани, могат да преминават едни в други. Такъв е
примера с тревожността - от ситуативна (психично състояние) тя може да се превърне в
генерализирана (психично свойство). Афектът може да се разглежда и като психичен процес,
доколкото в него е изразена динамиката на чувствата; и като психично състояние, доколкото то
характеризира психиката в даден период от време; и като проява на психични свойства на
личността: избухливост, гневливост.
Именно по тази причина казваме, че това делени ни психичните феномени носи условност,
характеризира се с динамит,
Има психични явления които, в зависимост от гледната точка, могат да бъдат отнесени към
една или друга група. Например можем да разглеждаме волята като психичен процес,
същевременно на равнище личност я разглеждаме като черта.
При функционирането на психиката една част от психичните явления са доминиращи, т.е.
съществуват в актуален вид, други са в потенциален вид и имат различна осъзнатост.
Цялостност и интегрираност на психиката
Психиката се състои от „градивни единици”, например познанието се реализира от усещания,
възприятия и т.н. Психиката и съзнанието като категории са изключително сложни, недостъпни, и
за да се изучават и анализират се разлагат на основни компоненти или структури. Даден елемент се
изважда от общия контекст, или се проследяват връзките му с друг. Такава логически операции,
обаче, крият опасност - може да се забрави, че в действителност отделните компоненти на
психиката не съществуват и не функционират самостоятелно и отделно сами за себе си. Психиката
не работи така - първо да усеща, след това усещането да спре и да се задейства възприятието, след
това да се запомня, отделно да се изпитва емоции и т.н.
Психиката (и съзнанието) има цялостен и неделим характер в своето протичане. Но за да се
изучава и изследва, както вече отбелязахме, тя може да бъде разделяна на компоненти (теоретични
модели). Можем да направим следната аналогия: както часовникът е съвкупност от колелца,
пружинки и т.н., които образуват единен механизъм, така и психиката е единство или система от
обособените психични явления. Ние можем да изучаваме и мислим само за процеса внимание или за
процеса памет, но в психиката те са интегрирани, свързани с останалите явления. Паметта не
функционира сама по себе си и сама за себе си, това разбира се, е валидно и за останалите психични
явления. Също така следва да изтъкнем, че психичното и физиологичното са двете страни на един и
същ процес. Всичко това се слива в един поток на съзнанието, под формата на преживявания.

www.spiralata.net 94
Психичните феномени са органически свързани и протичат на различни равнища. Понякога, ние,
самонаблюдавайки се можем да разграничим част от отделните компоненти на психичното, т.е. да
ги осъзнаем (рефлексия), например да си дадем сметка за определено чувство.
Дори и „най-простите” на пръв поглед елементи (прояви) на психиката зависят от много други
душевни компоненти и динамични структури.
Околният свят може да се отразява от човека по различен начин. Например за даден предмет
научаваме чрез възприятието, това е непосредствено отражение, но има явления, които не можем да
възприемем чрез сетивата и за тях може да се мисли, т.е. отражението е опосредствено - това е
познавателното отражение. Околният и вътрешният свят се отразява във и от нашата психика под
формата на емоции и чувства - емоционално отражение. Действията и постъпките ни също са плод
на отражателната същност на психиката - волево - поведенческо отражение. Всичко това
„изкристализира” в едно цяло - човекът преживява реалността и себе си. Цялостното поведение на
субекта - психично и поведенческо е релация от тези форми на отражение, от неговите мотиви,
цели, смисъл, и пр.
К. Мечков застъпва следното становище за системността и организацията на явленията в
психиката. Организацията е фундаментален принцип в света и психиката не може да прави
изключение. Отражението и организацията са свързани. Отразява се организацията в света и се
създава психичната организация. Хармонията в света се дължи на отражението и на организацията.
Според автора психологията е най-неподредената наука, поради факта, че не разглежда психичните
явления като системи, като организирани единства от компоненти. Психологията говори за
психични сфери, което - според автора е неправилно. Дейността е изградена от простото към
сложното, от нисшето към висшето, при което предсъществуващите по-прости или по-нисши етапи
се превръщат в основа или част на следващи к- по-сложни ли по-висши етапи. Така се образуват
йерархични редове: атом - молекула - съединения. Психиката трябва да бъде разбирана, според
Мечков, като йерархично организирана система от компоненти и в нея могат да бъдат разкрити
йерархични равнища.

ПРОФЕСИЯТА НА ПСИХОЛОГА
Белгийският психиатър и психолог Пиер Дако във „Фантастичните победи на модерната
психология” пише: „Психологът е ум и сърце. Той никога не съди. Той вниква, обича и разбира. Не
се интересува от самата постъпка, освен за да я поправи, ако е лоша. и търси дълбоките й подбуди. ...
Негова граматика и „библия” са човешките, психологическите и физиологическите познания - а те
трябва да бъдат необятни! - и той се опира на тях, но в същото време непрестанно ги преразглежда и
преосмисля. Защото човешката душевност не понася готови рецепти и правила.
Психологът никога не забравя, че всяко човешко същество страда - такава е неговата участ.
Човекът търси изход от страданието чрез средствата, с които разполага. И повечето от „лошите”
постъпки всъщност не са нищо друго, освен опит да бъде намерен този изход”.
Трудно биха могли да се намерят по-точни думи, за да се представи професията на психолога.
Колко любов, позитивизъм и същевременно смирение лъха от тях!
Психологът възприема хората и техните постъпки позитивно, добронамерено, независимо
какъв е техния проблем или какво са извършили. Това е ключът на човешката душа и към
разбирането на проблема.
Задачата на психолога е да помогне на клиентите си да възстановят изгубеното равновесие и
сигурност, да достигнат до себепознание, себеразбиране е себеприемане.
Пред него хората споделят своите дълго задържани мисли и чувства, своите мечти и тайни.
Както отбелязва П. Дако: „изслушва откровения и тайни, които само изповедник би могъл да чуе.
Най- съкровената човешка същност се излива пред него и той смята това за чест, но не си приписва
заслугата”.
Психолозите имат свои етичен кодекс, както Хипократовата клетва при лекарите. Да спазваш
етичния кодекс е въпрос на осъзнаване на отговорностите, които стоят пред специалиста, на
осмисляне на хуманността на професията. Следователно това е въпрос на чест. В много страни
професионалните и етични стандарти имат задължителен характер.
Етичните принципи в психологията включват ценностни преценки, които често е трудно да се
направят, и психолозите нерядко се изправят пред морални дилеми. В Американската
психологическа асоциация са залегнали три етични принципа: публични изявления,

www.spiralata.net 95
конфиденциалност и компетентност (American Psychological Association, 1981).
По отношение на психологичните изследвания Korchin, S. J., 83., (1982) отбелязва, че във
всички социални и биомедицински науки съществува интерес към защита на правата и добруването
на хората, участващи в изследванията. В основата на това вероятно стоят опитите на нацистките
медицински експерименти, както и някои злоупотреби в американски медицински експерименти.
Повечето психолози приемат необходимостта от такива мерки, други твърдят, че потенциалната
опасност е малка, докато законовата уредба представлява заплаха за научната свобода и
творчеството. Информираното доброволно съгласие е в основата на психологичните изследвания,
експерименти и др. Човекът трябва да е способен да напрани свободен избор, без използване на
принуда, манипулации, сугестиране, заблуди и др. За постигането на тези цели е необходимо
изследователите да съобщават ясно: какви са прилаганите процедури и цели, свързаните с тях
неудобства и рискове; всякакви облаги, които могат да се очакват; предложение да отговорят на
всички въпроси и правото на лицето да изтегли съгласието си по всяко време, без да е подложено на
санкции. Когато се изследват деца и психиатрични пациенти се иска съгласието на родител или на
юридически определен настойник. Има предложения въпреки съгласието на настойника или
родителя - да се иска съгласието на децата или пациентите да приемат или откажат да участват. По
отношение на неинформиране на участниците - ако се наблюдават открито деца, играещи в
училищния двор не биха възникнали свързани с етиката въпроси. Но ако напр. се симулира някаква
криза - например в метрото, за да изучават реакциите на хората, това би повдигнало такива въпроси.
При риск, изследователят трябва да го сведе до минимум и предварително коректно да е уведомил
участника в изследването.
Психологът е длъжен да спазва пълна конфиденциалност. Т.е. информацията, която получава
при индивидуалните диагностични и терапевтични услуги не трябва да се разкрива пред други лица.
Но ако има недвусмислена опасност за клиента или за други хора, все пак е възможно разкриване на
част от нея (напр. при „сериозна заявка” за самоубийство и др.), т.е. когато клиентът е опасен за себе
си или другите. Това от своя страна изисква психологът да направи прогноза, което не е лесно. Така
специалистът се изправя пред дилема.
Етични проблеми в психологията съществуват по отношение на публичните изяви на
психолозите. Публичните изяви трябва да се базират на постиженията на съвременната наука,
признавайки, че във всяко научно начинание съществуват граници и ограничения пред наличните
доказателства. Даваните съвети и препоръки в медиите трябва добре да се обмислят, не трябва да
имат индивидуален характер. В много страни съществуват радио и телевизионни консултации,
психологът в този случай не общува „лице в лице”, информацията, която има е недостатъчна, а от
тук възникват отговорности. Трябва да се знае, че обществото напоследък има все по-добра
осведоменост относно психологически съвети.
По отношение на компетентността можем да кажем, че специалистът психолог е длъжен да
осигурява само онези услуги и техники, за които е квалифициран чрез обучение и чрез натрупването
на професионални познания. Психологът трябва точно да представя образованието, подготовката,
опита и компетентността си. По-конкретно човек трябва да се запита: „Компетентен по какви
проблеми, с какви популации, в какви случаи?” Всичко това са трудни въпроси, много от които
повдигат етични проблеми (Н. Ейбълс). Такива въпроси могат да се повдигнат по отношение на
етичното третиране на животните. Уменията на специалиста не могат да се определят лесно и
съвсем точно.
Компетентността в психологията е спорно и трудно дефинирано понятие. Според Poytress,
N.G., Smith, M. I. & Glass, G. V. & Miller, T. L., в определението на компетентността има три
компонента. Първият се отнася до притежаването на подходящите способности и умения; вторият -
до правната квалификация; третият - до това, дали познанията на отделният човек му дават право
-да се числи към дадена професия. Компетентността може да е в континуума от минимално - до
свръхквалификация. Има оценъчен характер и хората по свой начин преценяват дали даден
специалист е компетентен или не. За психолозите компетентността се разглежда от перспективата
на професионалните услуги, най-често клиничните.
За мен компетентен е този психолог, който може творчески да приложи знанията. Първото
условие е да има познания, квалификация. На следващо място - да има изградени умения. Да
притежава интуиция и сензитивност, да е рефлексивен. Да продължава своето обучение
непрекъснато! Да може да разрешава проблемите си, добре е да е преминал през група за собствен
опит, или да има нагласата да търси помощ от колега, за да не прави пренос от и към клиента си.

www.spiralata.net 96
 Някои смятат, че абсолютният критерий за оценяване на компетентността на даден практик е
клиентът и предлагат индивидуалната компетентност да се измерва чрез ролеви игри или записани
терапевтични сеанси, които да бъдат оценявани от супервизори. Джерълд Кучър, обаче, поставя под
съмнение това - дали настоящите методи за акредитация в психологията могат да диференцират
минималната от свръхкомпетентността. Той посочва, че компетентността може да варира като
функция на дадена професионална услуга, предполагайки, че компетентността вероятно би могла да
се разглежда като състояние, но не като черта. Хоугьн посочва, че компетентността трудно се
предвижда, ако човек не може адекватно да определи процеса на терапията.
Макар, че познанието само по себе си е важен компонент в ставането на психолог, то, пак,
само по-себе си не гарантира компетентност. Успореден етап е опитът, натрупван под супервизия. В
САЩ психолозите получават разрешение да практикуват, там съществува национален изпит за
професионална практика. Трябва да се прави разлика между входното ниво на компетентност и
продължаващата компетентност. Компетентната професионална практика означава човек да се
държи винаги в течение на новото в своята област.
Представяме професионалните и морални принципи и правила за работа на психолозите,
практикуващи в образованието у нас (поместени в „Изпробвай себе си”, Ив. Игов, П. Рандев, С.
1992).
1. Отговорност. В своята работа психолозите се стремят към най-високите стандарти в
професията. Те осъзнават последствията от своите действия и носят отговорност за тях. Полагат
усилия, в рамките на възможностите си, техните услуги да не бъдат използвани по неподходящ
начин.
2. Компетентност. Практическите психолози в образованието правят само това, което е в
рамките на тяхната професионална компетентност и съответства на тяхната квалификация и опит. ...
В своята работа не могат да се поддават на лични или социални предразсъдъци, да дискриминират
когото и да било поради социален произход, пол, възраст, раса, религия, политически възгледи,
етническа принадлежност, сексуални предпочитания и др.
3. Задължения спрямо клиента. Психолозите зачитат личната неприкосновеност на човека и
тяхна основна грижа е неговото свещено право на самоопределение. Те осведомяват клиента за
това, което смятат да предприемат по най- разбираем начин, за да може той сам да реши дали желае
да участва или не. Психолозите не могат да използват професионалните си отношения с цел да
непозволени или необосновани изгоди.
4. Запазване тайната на изследването. Това е едно от най- важните задължения на психолозите.
При никакви обстоятелства те не могат да разпространяват без знанието на клиента информация,
получена в хода на работата. Могат да го направят само с негово съгласие или със съгласието на
негов законен представител. Преди всяко изследване психолозите подробно се договарят с лицата,
ползващи техните услуги, затова как ще се съхранява информацията, кой ще има достъп до нея и
колко дълго ще се съхранява. Това се отнася също така за материал, въведен в компютър.
5. Психологически методи, изследвания и заключения. Психологическите изследвания се
планират едва след като проблемът бъде ясно формулиран. Тогава се подбират и съответните
методи и алтернативни процедури. Психолозите избягват да използват тестове и други процедури с
неизвестни качества, освен, когато става дума за експеримент, за който клиентът предварително е
информиран. Те трябва да формулират своите заключения разбираемо и по такъв начин, че да не
могат да се тълкуват превратно.
6. Публични изказвания. Публичните изказвания, съобщения, статии, интервюта и др., които
психолозите правят, трябва да се формулират така, че да не засягат лични чувства, правата или
интересите на някой от своите клиенти или колеги.
7. Професионални отношения. Когато психолозите установят, че някои техен колега е
нарушил професионално- етичните норми, те се опитват най-напред да поправят ситуацията заедно
с него. Ако това не се получи, случаят се отнася до Комисията по етика. Ако предупреждението не
донесе приемливи промени се постъпва съгласно Устава на Асоциацията (включително изключване
или ако нарушението е по-тежко - предаване на съдебните власти). Всеки клиент, който смята
своите права за нарушени, може в писмена форма да се отнесе също към Комисията по етика или
към ръководството на Асоциацията.
8. Изследвания. Психолозите отговарят затова, техните изследвания да се провеждат в
съответствие с научната практика и стандарти. Те са длъжни да обяснят значението на получените
от тях резултати. Планирайки изследването, психолозите разглеждат дали то отговаря на

www.spiralata.net 97
изискванията на професионалната етика. Клиентите се информират, че тяхното участие е
доброволно.
Дружеството на психолозите в Република България прие Етичен кодекс на Общото си
събрание (24 септември 2005 година) и Третия национален конгрес по психология (29 октомври
2005 година). Етичните принципи, залегнали в него са: уважаване на достойнството и правата на
личността, компетентност, отговорност, почтеност.

ЗНАЧЕНИЕ НА ПСИХОЛОГИЯТА
Защо психологията е на дневен ред? Защо интересът към нея се засилва все повече?
Психологията все още е млада наука, младостта е свързана с неопитност, противоречивост, с много
теории и школи. Но въпреки това сме свидетели как тя по много мъдър и зрял начин съумя да
покаже на хората, че не е „отвлечена” и странна наука, че може да решава техните проблеми и да се
включва във всички сфери на обществения живот. Психологията изучава човека във всички негови
роли, дейности и професии, независимо дали е здрав или не, независимо къде живее. Разглежда
всички аспекти на съществуването.
Днес все повече хора се интересуват от психология, търсят съвети, купуват книги по
популярна психология. Това е свързано с потребността им да научат нещо повече за себе си, да
получат „обратна връзка” за собственото си мислене и поведение, или да получат помощ и подкрепа
в трудни за тях моменти.
Макар и най-висшето същество на Земята, човекът е „крехко” и уязвимо същество, „обречено”
да страда. Именно психологията е тази, която може да му помага.
П. Дако отбелязва, че съществуват наистина милиони различни проблеми, но всички те си
приличат по това, че олицетворяват човешкото страдание. Дълбоко в душата си хората са еднакви.
Светът, в който живеем е все по-динамичен и забързан, хората губят сякаш ориентир.
Тревожността, дистреса и дезадаптацията стават символ на епохата. Темповете на развитие
(индустриализация, смяна на стереотипи и норми и пр.) са много по големи, в сравнение с това,
което може да понесе човекът. В нашето общество на преход, през последните години са налице
смяна на нагласи, неспазване на закони, повишена престъпност и т.н. По-старите поколения не
могат да се адаптират към свободната конкуренция и предприемачество и „изпадат зад борда.”, тъй
като са свикнали при предишния начин на живот на „по-спокойно и сигурно съществуване”.
Съвременният начин на живот изисква бърза адаптация, конкурентност, отстояване на позицията до
агресия. Човечеството е подложено ни нови болести, които имат пандемичен характер, изтощено е,
страда все повече от депресии (в САЩ милиони употребяват може би най-популярното хапче -
Прозак - антидепресант). Засилва се отчуждението и разпадането на човешките контакти,
враждебността и агресията, свидетели сме как малолетни извършват жестоки убийства. „Твърде
много първостепенни неща са деформирани - сексуалността, възпитанието, обществения климат,
човешките стойности, религията”, - пише Дако, човекът е блокирал.
Много хора като че ли не са наясно със себе си, не познават и в малка степен своето Аз, не
могат да разбират другите. Опитват се да бягат от суетата, от големия град, но на практика бягат от
себе си, което е още по-страшно. Днешният човек е изпълнен с вътрешни конфликти, с комплекси за
непълноценност. Чувство за малоценност го кара да се опитва да превъзхожда другите на всяка
цена, което е вид невротична компенсация. Но това не го прави по-щастлив. П. Дако вижда едно от
големите противоречия на човека в това, че е раздвоен между скритата си същност и външното си
поведение. И, че човек е неприспособим не толкова към работата и времето, в което живее, а към
самия себе си, поради многобройните си вътрешни конфликти, които го разкъсват”. Нашето време е
време на изтласквания.
Човекът трябва да намери равновесие вътре в себе си, да се приеме и обича, да намери баланс
в отношенията с околните, да намери простотата и естествеността. А това означава да опознае
емоциите и чувствата си, да опознае дълбоките кътчета на душата си, да намери адекватен начин за
самоутвърждаване за да се чувства значим и пълноценен, да открие вътрешната си сила. Трябва да
изгради психически и физически интегритет, усещането за цялост и благополучие.
Всички тези проблеми на отделния субект или на обществото могат да бъдат разрешавани с
помощта на психологията. Тя дава алтернативи, нова гледна точка, прави човека способен да избира
сам, помага му да осъзнае проблема и негативните нагласи. Позволява му види решение за
проблемите си, да ги преодолее и така да „порасне”. Не е случаен факта, че много хора имат
собствен психотерапевт.

www.spiralata.net 98
 Всички хора (от най-богатия, до най-бедния) имат нужда от съвет и подкрепа. Така е устроен
човекът - несъвършен и слаб. А може би по-точно е да се каже, че той се ражда съвършен, но без
опит (табула раза). И възпитанието, формирането и влиянието на всичко което го заобикаля, по
директен и индиректен начин влияе върху неговата способност да възприема света като враждебен
и застрашаващ го, или обратно - като едно предизвикателство с увереността, че ще се справи.
Психологията е нужна, повече от когато и да било, на съвременния човек, за да достигне до себе си,
вселената и Бога - както пише на древногръцкия храм.
Психологията намира, и ще намира още по-голямо приложение в различните сфери на живота
и именно това я прави толкова важна и специална. Друг е въпросът, дали може да решава всички
стоящи пред нея задачи. Но това съмнение ще остане може би завинаги, тъй като предмета на
психологията е „трагически невидим”. Винаги ще има съмнения относно методите за изследване,
които използва, относно някои базисни допускания и пр. Но това пък ще бъде и стимула за всяко
следващо поколение психолози, както представителите на новопоявяващите се школи през 20 век,
да се противопоставят на съществуващото, да виждат ограниченията до този момент и с присъщата
си дързост и неконвенционалност да търсят новото, да бъдат смели в мисленето си, защото
човешкият прогрес се дължи на полета на мисълта, а не на възпроизвеждането на клишета.
Истински мъдър е този, който взема доброто от старото и съществуващото, но го развива, променя,
търси неоткритото.
Човек се стреми към абсолютната истина, но може би на нас не ни е дадено да я опознаем
напълно. Когато все пак ни е отдаде възможност да постигнем някакъв връх в познанието,
изкачвайки се на него, виждаме, че има още по-висок. Но независимо от ограниченията на нашия
ум, ние имаме нещо безценно - и това е стремежа да търсим истина и може би това е призванието на
психологията.
Колкото по-напред върви обществото, и колкото повече се развива производството, и
технологиите, научните постижения, очевидно толкова повече човек има нужда да открива себе си.
А с това нараства влиянието и значението на самата психология. Днес трудно бихме могли да си
представим която и да е дейност без психологическото й интерпретиране, без ролята и помощта на
психолога.
За бъдещето на психологията някои са оптимисти, други - не. Песимистите считат, че е в криза
и предвиждат, че ще се „поглъща” от физиологията, неврологията, социологията; ще продължи
нейното делене на дялове и школи. Дори според някои крайни оценки - тя може да престане да бъде
самостоятелна наука. Но повече учени все пак са оптимисти.
Ние считаме, че в бъдеще психологията ще навлиза все повече в дълбините на психиката, като
се опира на постиженията на другите науки. Компютърните технологии ще позволяват да се
създават виртуални модели на психични явления, да се моделират. Ще продължат опитите да се
създаде изкуствен интелект, наподобяващ функционирането на човешката психика.
С една дума - психологията има не само дълго минало, но я очаква прекрасно бъдеще!
КРАЙ

www.spiralata.net 99
www.spiralata.net 100