Professional Documents
Culture Documents
10821072-10902
10821072-10902
европа
Д р у ж е с т в о за е в р о п е й с к а и н т е г р а ц и я , н а у к а и к у л т у р а
ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ
W e r k r e ih e
№3
ГЕОРГ ВИЛХЕЛМ ФРИДРИХ ХЕГЕЛ
НАУКАТА ЛОГИКА
Втора част
СУБЕКТИВНАТА ЛОГИКА
И Л И
У Ч Е Н И Е Т О ЗА П О Н Я Т И Е Т О
Вс т ъ п и те л н а с т у д и я , п рев о д от н е м с к и е зи к ,
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ И ПОКАЗАЛЕЦ НА ИМЕНАТА
ГЕНЧО ДОНЧЕВ
СОФИЯ
2001
Die Einleitung DAS WERDENDER LOGIK UND DAS WERDENDES
BEGRIFFS ist mit der Unterstützung der FRITZ THYSSEN
STIFTUNG (Köln) entstanden. Die Stiftung hat auch die
Druckkosten bezuschußt.
G e o r g W il h e l m F r ie d r ic h H e g e l : SÄMTLICHE WERKE.
Jubiläumsausgabe in zwanzig Bänden. Herausgegeben von
Hermann Glöckner. Dritte Auflage.
Fünfter Band (WISSENSCHAFTDER LOGIK. Zweiter Teil.
DIE SUBJEKTIVE LOGIK ODER DIE LEHRE VOM BEGRIFF).
Friedrich Frommans Verlag.
Stuttgart 1949
I S B N 954-607-383-0
УЧЕНИЕТО ЗА ПОНЯТИЕТО
П Р Е Д В А Р И Т Е Л Н А БЕ ЛЕЖКА НА А В Т О Р А
СУБЕКТИВНО С ТТА
ОБЩ ОТО П О Н Я Т И Е
О С О БЕН О ТО П О Н Я Т И Е
Забележка
[ Обикновените видове понятия]
ЕДИ Н И Ч Н О ТО
СЪ Ж ДЕН И ЕТО ЗА Н А Л И Ч Н О Б И Т И Е
а . Положителното съждение
1. Както напомних, субектът и предикатът са преди
всичко имена, чието действително определение се получава
едва чрез протичането на съждението. Но като страни на
съждението, което е поставеното определено понятие, те
имат определението на моменти на понятието, обаче поради
своята непосредственост те са още съвсем прости моменти,
които отчасти не са обогатени чрез опосредстване, а отчасти
са определени преди всичко според абстрактната противо
положност, като абстрактна единичност и всеобщност. -
74 Първи дял. Субективността
П редикатът - нека говорим най-напред за него - е аб
страктното общо; но тъй като абстрактното е обусловено
от опосредстването на снемането на единичното или особе
ното, дотолкова това опосредстване е само предпоставка. -
В сферата на понятието не може да има друга непосред
ственост освен една такава, която сама по себе си съдържа
опосредстването и е възникнала само чрез неговото снемане,
т.е. общата. Така и самото качествено битие е нещо общо в
своето понятие; но като битие непосредствеността още не е
поставена така; едва като всеобщност тя е определението на
понятието, в което определение е поставено, че към него
принадлежи съществено отрицателността. Това отношение е
налице в съждението, в което то е предикат на един субект. -
По същия начин и субектът е нещо абстрактно единично;
или той е непосредственото, което трябва да бъде като
такова; ето защо той трябва да бъде единичното като едно
„нещо “ изобщо. Дотолкова субектът съставлява абстракт
ната страна в съждението, според която в него понятието е
преминало във външността. - Както са определени двете
определения на понятието, так а е определено и тяхното
отношение - „е“-то, копулата; това отношение също така
може да има само значението на едно непосредствено, аб
страктно битие. От страна на отношението, което още не
съдържа опосредстване или отрицание, това съждение се
нарича положително.
2. Ето защо най-близкият чист израз на положителното
съждение е изречението:
„Единичното е общо“.
Този израз не трябва да се схваща в смисъл „А е В“;
защото А и В са съвсем безформени и затова нямащи значе
ние имена; а съждението изобщо и затова дори вече съжде
нието за налично битие има за свои крайни термини опреде
ления на понятието. „А е В“ може да представя еднакво
добре както всяко чисто изречение, така и едно съждение. Но
във всяко, също и в по-богато определеното в своята форма
съждение, се твърди изречението със следното определено
съдържание: „ единичното е общ о“; а именно, доколкото
всяко съждение е също абстрактно съждение изобщо. За
отрицателното съждение, доколкото то също така принадле
жи под този израз, ще стане дума наскоро. - Ако обикновено
Втора глава . Съждението 75
не се мисли тъкмо за това, че с всяко - преди всичко поне с
всяко положително съждение - се изказва твърдението, че
единичното е общо, това става, защото отчасти се изпуска
изпредвид определената форма, по която се разл и чават
субектът и предикатът (- тъй като съждението не трябва да
бъде нищо освен отношението на две понятия -), а отчасти
навярно също защото пред съзнанието витае останалото
съдържание на съждението: „Кой е учен " или „розата е черве
на“ и съзнанието, заето с представата за Кай и т.н., не ре
флектира върху формата, макар че поне такова съдържание,
каквото е „логическият К ай“, който обикновено трябва да
служи за пример, е много малко интересно съдържание и по-
скоро се избира тъкмо така безинтересно, за да не отвлича
вниманието от формата и го привлича върху себе си.
Както напомних по-горе по друг повод, по своето обе
ктивно значение изречението „единичното е общо“ означава
отчасти преходността на отделните неща, отчасти тяхното
положително устойчиво съществуване в понятието изобщо.
Самото понятие е безсмъртно, но това, което излиза вън от
него в неговото разделяне, е подложено на изменението и на
връщането обратно в неговата обща природа. Но, обратно,
общото дава на себе си налично битие. Както същността в
своите определения излиза навън до привидността, както
основанието излиза навън в явлението на съществуването, а
субстанцията в разкриването, в своите акциденции, така
общото се разгръща до единичното; съждението е това него
во разгръщане, развитието на отрицателността, която е то
вече в себе си. - Последното намира израз в обратното изре
чение: „ общото е единично “, което изречение е изказано също
така и в положителното съждение. Субектът, преди всичко
непосредствено единичното, е отнесен в самото съждение към
своето друго, а именно към общото; по такъв начин той е
поставен като конкретното ; а по своето битие - като едно
„нещо“ с много качества; - или като конкретното на ре
флексията, като една вещ с многообразни свойства, като нещо
действително с многообразни възможности, като една суб
станция с пак такива многообразни акциденции. Тъй като
тези многообразни тук принадлежат на субекта на съжде
нието, нещото или вещта и т.н. е рефлектирано вътре в себе
си в своите качества, свойства или акциденции или чрез тях
76 Първи дял. Субективността
то продължава себе си; то запазва себе си в тях, а също така
запазва тях в себе си. Поставеността или определеността
принадлежи към битието в себе си и за себе си. Ето защо
субектът в самия себе си е общото. - Предикатът, напротив,
като тази не реална или конкретна, а абстрактна всеобщ
ност, е в противоположност на субекта определеността и
съдържа само един момент от целокупността на последния,
като изключва другите. Поради тази отрицателност, която
като краен термин на съждението същевременно се отнася
към себе си, предикатът е нещо абстрактно единично. -
Например в изречението: „розата е благоуханна“ той изра
зява само едно от многото свойства на розата; той изолира
това свойство, което в субекта е сраснало заедно с другите,
както в разлагането на вещта биват изолирани поотделно
многообразните свойства, които й са вътрешно присъщи,
като тези свойства получават самостоятелност във вид на
материи. Ето защо от тази страна изречението на съжде
нието гласи така: „общото е единично".
Следователно, като съпоставим това взаимоопределение
на субекта и предиката в съждението, получава се следният
двоен резултат: 1) че наистина субектът, взет непосредстве
но, е биващото или единичното, а предикатът е общото. Но
тъй като съждението е отношението на двата и субектът е
определен чрез предиката като нещо общо, то субектът е
общото; 2) предикатът е определен в субекта; защото той не
е едно определение изобщо, а е определение на субекта;
„розата е благоуханна“; тази благоуханност не е някаква
неопределена благоуханност, а е тази на розата; следова
телно предикатът е нещо единично. - А тъй като субектът и
предикатът стоят в отношението на съждение, те трябва да
останат противоположни според определенията на поня
тието; както във взаимодействието на причинността, преди
тя да достигне своята истина, в разрез с еднаквостта на
своето определение двете страни трябва да останат все още
самостоятелни и противоположни. Ето защо, ако субектът е
определен като нещо общо, от предиката също не трябва да
се отнеме неговото определение на всеобщност, тъй като
иначе не би имало съждение; напротив, от него трябва да се
отнеме само неговото определение на единичност; тъй като
доколкото субектът е определен като нещо единично, преди-
Втора глава . Съждението 77
катът трябва да се взема като нещо общо. - Ако се рефлек
тира върху споменатото чисто тъждество, получават се
следните две изречения за тъждественост:
„Единичното е единично“,
„Общото е общо“,
в които определенията на съждението съвсем са се раз
паднали вън едно от друго, в които е изразено само тяхното
отношение към себе си, а отношението им едно към друго се
е разпаднало и по такъв начин е унищожено самото съжде
ние. - Едното от въпросните две изречения - „общото е
единично " - изразява съждението според неговото съдържа-
ние, което в предиката е едно определение, взето в неговата
единичност, а в субекта е целокупността на определенията; а
другото изречение - „единичното е общо “ - изразява форма-
та, която е посочена непосредствено чрез самото него. - В
непосредственото положително съждение крайните термини
са все още прости - ето защо формата и съдържанието са все
още съединени. Или това съждение не се състои от две изре
чения; двойното отношение, което се получи в него, състав
лява непосредствено едното положително съждение. Защото
неговите крайни термини а) са самостоятелните, абстракт
ни определения на съждението, Ь) всяка страна е определена
чрез другата посредством съотнасящата ги копула. Но за
това, както се оказа, в това съждение е налице сама по себе си
разликата между форма и съдържание; и то онова, което се
съдържа от първото изречение: „единичното е общо“, при
надлежи към формата, тъй като това изречение изразява
непосредствената определеност на съждението. Напротив,
отношението, изразявано от другото изречение: „общото е
единично " или това, че субектът е определен като общо, а
предикатът, напротив, като особено или единично, засяга
съдържанието, тъй като неговите определения възникват
едва чрез рефлексията вътре в себе си, вследствие на което се
снемат непосредствените определености и по този начин
формата прави себе си тъждество, което е навлязло вътре в
себе си и което съществува устойчиво в противоположност
на разликата по форма, прави себе си съдържание.
3. И така, ако двете изречения, това на формата и това
на съдържанието:
78 Първи дял. Субективността
(субект) (предикат)
„Единичното е общо“
„Общото е единично“
поради това, че се съдържат в едното положително съжде
ние, бъдат съединени така, че по такъв начин двата те, както
субектът, така и предикатът, да бъдат определени като
единство на единичността и всеобщността, то и двата те
биха били особеното; само по себе си това трябва да се при
знае като тяхно вътрешно определение.Само че, от една
страна, това свързване би се осъществило само чрез една
външна рефлексия, а, от друга страна, изречението: „особе
ното е особено ", което би произтичало оттук, вече не би било
съждение, а би било празно изречение за тъждественост,
каквито бяха изреченията, които вече намерихме в него:
„единичното е единично“ и „общото е общо“. - Единичност
та и всеобщността още не могат да бъдат съединени в особе
ността, защ ото в положителното съждение те са все още
поставени като непосредствени. - Или съждението трябва да
бъде различавано още по неговата форма и по неговото
съдържание, тъй като тъкмо субектът и предикатът още са
различени като непосредственост и [нещо] опосредствано,
или тъй като съждението по своето отношение е и едното, и
другото; е самостоятелност на съотнесените и тяхно взаимо-
определение или опосредстване.
Следователно, първо, ако разгледаме съждението по
неговата форма, то гласи:
„Единичното е общо“. Но по-скоро едно такова непо
средствено единично не е общо; неговият предикат има по-
широк обем, следователно то не му съответства. Субектът е
непосредствено биващ за себе си и затова е противополож
ното на онази абстракция, на поставената чрез опосредства
не всеобщност, която трябваше да бъде изказана за него.
Второ, ако разгледаме съждението по неговото съ
държание или като изречението: „Общото е единично“, то
субектът е едно общо от качества, едно конкретно, което е
определено безкрайно, и тъй като неговите определености са
едва само качества, свойства или акциденции, неговата
целокупност е тяхната лошо безкрайна множ ест веност.
Затова един такъв субект по-скоро не е едно такова единично
свойство, каквото изказва неговият предикат.Затова и двете
Втора глава. Съждението 79
изречения трябва да бъдат отречени и положителното съж
дение трябва да бъде поставено по-скоро като отрицателно.
Ь. Отрицателното съждение
1. По-горе вече стана дума за обикновената представа,
че зависело само от съдържанието на съждението, дали то е
истинно или не, тъй като логическата истина не засягала
нищо друго освен формата и не изисквала нищо друго освен
това, въпросното съдържание да не си противоречи. Към
самата форма на съждението не се причислява нищо освен
това, че то е отношение на две понятия. Обаче се оказа, че
тези две понятия нямат просто само нямащото отношение
определение на един брои, а се отнасят като единично и общо.
Тези определения съставляват истински логическото съдър
жание, и то в тази абстрактност те съставляват съдържа
нието на положителното съждение; какво друго съдържание
(„Слънцето е обло“, „Цицерон беше велик римски оратор
„Сега е ден “и т.н.) се среща в едно съждение, това не засяга с
нищо съждението като такова; то изразява само това: „Су
бектът е предикат “ или, тъй като това са само имена, по-
определено: „Единичното е общо и обратно ". - Поради това
чисто логическо съдържание положителното съждение не е
истинно, а има своята истина в отрицателното съждение. -
Както се изисква, съдържанието трябва само да не си проти
воречи в съждението; но, както се оказа, то си противоречи
във въпросното съждение. - Обаче напълно безразлично е
дали ще наречем въпросното логическо съдържание също и
форма и дали ще разбирам е под съдържание само оста
налото емпирично изпълване - така формата съдържа не
просто само празното тъждество, вън от което би лежало
определението по съдържание. Тогава чрез своята форма
като положително съждение положителното съждение няма
истина; онзи, който нарече истина правилността на един
наглед или на едно възприятие, съответствието на предста
вата с предмета, най-малкото вече няма израз за онова,
което е предмет и цел на философията. Би трябвало да н а
речем този предмет, тази цел най-малкото истина на разума
и навярно всеки ще се съгласи, че такива съждения като това,
80 Първи дял. Субективността
че Цицерон е бил голям оратор, че сега е ден и т.н., не са
истини на разума. Но те не са такива не затова, че сякаш
случайно имат емпирично съдържание, а затова, че са само
положителни съждения, които не могат и не трябва да имат
друго съдържание освен нещо непосредствено единично и не
могат и не трябва да имат за съдържание нищо друго освен
една абстрактна определеност.
Положителното съждение има своята истина преди
всичко в отрицателното: „Единичното не е абстрактно об
щ о", напротив, тъй като предикатът на единичното е такъв
предикат или - разгледан сам за себе си, без отношението
към субекта - тъй като той е абстрактно общо, сам той е
нещо определено; ето защо единичното е преди всичко нещо
особено. П о-нататък, според другото изречение, което се
съдържа в положителното съждение, отрицателното съжде
ние гласи: „Общото не е абстрактно единично", напротив,
този предикат вече поради това, че е предикат или поради
това, че стои в отношение към един общ субект, е нещо
повече от чиста единичност и затова общото е също така
преди всичко нещо особено. - Тъй като самото това общо като
субект е в едно от определенията на съждението, в опреде
лението на единичността, двете изречения се свеждат до
едно: „Единичното е нещо особено "
Може да се отбележи, а) че за предиката тук се полу
чава особеността, за която вече стана дума по-горе; само че
тук тя не е поставена чрез външна рефлексия, а е възникнала
посредством посоченото в съждението отрицателно отно
шение. Ь) Това определение се получава тук само за преди
ката. В непосредственото съждение, в съждението за н а
лично битие субектът е това, което лежи в основата; ето
защо изглежда, че определението протича преди всичко в
предиката. Но в действителност това първо отрицание още
не може да бъде определение или, собствено казано, още не
може да бъде поставяне на единичното, тъй като такова
поставяне е едва второто отрицание, отрицателното на
отрицателното.
„Единичното е нещо особено " - такъв е положителният
израз на отрицателното съждение. Самият този израз не е
положително съждение дотолкова, доколкото последното
поради своята непосредственост има за свои крайни тер
Втора глава . Съждението 81
мини само абстрактното, а особеното се получава като
първото опосредствано определение тъкмо чрез поставянето
на отношението на съждението. - Но това определение тряб
ва да се взема не само като момент на крайния термин, но и -
каквото преди всичко е всъщност то - като определение на
отношението; или съждението трябва да се разглежда също
и като отрицателно.
Този преход се основава върху отношението на край
ните термини и съотношението им в съждението изобщо.
Положителното съждение е отношението на непосредствено
единичното и общото, следователно на такива, едното от
които същевременно не е това, каквото е другото; ето защо
съотношението е всъщност също так а и разделение или е
отрицателно; затова положителното съждение трябваше да
бъде поставено като отрицателно. Ето защо логиците не
трябваше да вдигат такъв голям шум относно това, че „не“-
то на отрицателното съждение е било привлечено към копу-
лата. Това, което в съждението е определение на крайния
термин, е също толкова и определено отношение. Определе
нието на съждението или крайният термин не е чисто качест
веното определение на непосредственото битие, което тряб
ва само да противостои на нещо друго вън от него. То не е и
определение на рефлексията, което по своята обща форма се
отнася като положително и отрицателно, всяко едно от кои
то е поставено като изключващо и е тъждествено с другото
само в себе си. Определението на съждението като определе
ние на понятието е в самото себе си нещо общо, поставено
като продължаващо се в своето друго. Обратно, отноше
нието на съждението е същото определение, което им ат
крайните термини; защ ото то е тъкмо тази всеобщност и
това продължаване на същите един в друг; доколкото по
следните се различават, отношението на съждението има в
себе си и отрицателността.
Посоченият по-горе преход от формата на отношение
към формата на определение съставлява непосредствената
консеквенция, че „неи-то на копулата трябва да бъде приба
вено също толкова и към предиката и че последният трябва
да бъде определен като не-общото. Но не-общото по силата
на една също така непосредствена консеквенция е особеното.
- Ако отрицателното бъде фиксирано според съвсем аб-
82 Първи дял. Субективността
страктното определение на непосредственото небитие, пре
дикатът е само съвсем неопределеното не-общо. Обикновено
в логиката се говори за това определение при разглеждането
на контрадикторните понятия и се изтъква като нещо важ-
но това, че при разглеждането на отрицателното в едно
понятие трябва да се придържаме само към отрицателното и
да го вземаме просто само като неопределения обем на „дру
гото “ на положителното понятие. Тогава, като кажем само
“не-бяло”, това ще означава не само черно, но също толкова
и червено, жълто, синьо и т.н. Но бялото като так о в а е
нямащото понятие определение на нагледа; тогава „не“-то,
което стои пред „бялото“, е също така нямащото понятие
небитие, която абстракция разгледах съвсем в началото на
логиката и признах като нейна най-близка истина става
нето. Ако при разглеждането на определенията на съждени
ето се употребява като прймер такова нямащо понятие съ
държание, взето от нагледа и представата, и определенията
на битието и тези на рефлексията се вземат за определения
на съждението, това е същият безкритичен подход, както
когато според Кант понятията на разсъдъка се прилагат
върху безкрайната идея на разума или върху така нарече
ното нещо в себе си; понятието, към което принадлежи и
изхождащото от него съждение, е истинското негцо в себе си
или разумното, а въпросните определения принадлежат на
битието или на същността и още не са форми, доразвити по
онзи начин, по който са в своята истина, в понятието. - Ако
- както става обикновено - се остане при бялото, червеното
като сетивна представа, името понятие се дава на нещо,
което е само определение на представата, и тогава, разбира
се, не-бялото, не-червеното не е нещо положително, тъй
както в края на краищ ата не-триъгълното е нещо съвсем
неопределено, защото определението, което почива изобщо
върху числото и квантума, е всъщност безразличното, няма
щото понятие определение. Но както самото небитие, така и
такова сетивно съдържание трябва да бъде схванато в него
вото понятие и да загуби онази безразличност и абстрактна
непосредственост, която има то в сляпата, нямаща движение
представа. Вече в наличното битие нямащото мисъл „нищо“
става граница, чрез която нещо се отнася все пак към нещо
друго вън от него. А в рефлексията то е отрицателното,
Втора глава . Съждението 83
което се отнася съществено към нещо положително и по
такъв начин е определено; „нещо отрицателно“, това вече не
е онова неопределено небитие, то е поставено така, че да бъде
само тогава, когато му противостои положителното, а тре
тото е тяхното основание; по такъв начин отрицателното се
държи в една затворена сфера, в която това, което едното не
е, е нещо определено. - Но още повече в абсолютно текущата
непрекъснатост на понятието и на неговите определения
„неи-то е непосредствено нещо положително и отрицанието
е не само определеност, но и е възприето във всеобщността,
и е поставено като тъждествено с нея. Ето защо не-общото е
веднага особено.
2. Тъй като отрицанието се отнася до отношението на
съждението, а отрицателното съждение още се разглежда
като такова, то, първо, е все още съждение; по такъв начин е
налице отношението на субект и предикат или на единич
ност и всеобщност и тяхното съотношение; налице е форма-
та на съждение. Субектът като непосредственото, което
лежи в основата, остава незасегнат от отрицанието, следова
телно той запазва определението си да има предикат или
запазва отношението си към всеобщността. Ето защо това,
което се отрича, не е изобщо всеобщността в предиката, а е
неговата абстракция или определеност, която се прояви като
съдържание спрямо въпросната всеобщност. - Следователно
отрицателното съждение не е целокупно отрицание; общата
сфера, която предикатът съдържа, още остава да съществу
ва; ето защо отношението на субекта към предиката е всъщ
ност все още положително; определението на предиката,
което все още е останало, е също толкова и отношение. - Ако
се каже например, че розата не е червена, с това се отрича
само определеността на предиката и тази определеност се
отделя от всеобщ ността, която е също так а присъща на
предиката; общата сфера, цветът, се запазва; ако розата не
е червена, при това се приема, че тя има цвят и че тя има друг
цвят; според тази обща сфера съждението е все още поло
жително.
„Единичното е нещо особено “ - тази положителна фор
ма на отрицателното съждение изразява това не-непосред-
ствено; особеното съдържа всеобщността. Освен казаното,
особеното изразява и това, че предикатът не е само нещо
84 Първи дял. Субективността
общо, но е още и нещо определено. Отрицателната форма
съдържа същото; защото, щом например розата наистина не
е червена, тя трябва не само да запази за предикат общата
сфера на цвета, но и да има някакъв друг определен цвят;
следователно снета е само единичната определеност на чер
веното и не само е оставена общата сфера, но и е запазена
определеността, обаче тази определеност е направена не-
определена, обща определеност; по такъв начин тя е напра
вена особеност.
3. Особеността, която се получи като положително
определение на отрицателното съждение, е опосредстващото
между единичността и всеобщността; така отрицателното
съждение сега е изобщо опосредстващото, което води към
третата крачка, към рефлексията на съждението за налично
битие вътре в самото себе си. Според своето обективно
значение то е само моментът на изменението на акциден-
циите или - в наличното битие - моментът на отделните
свойства на конкретното. Чрез това изменение пълната
определеност на предиката или конкретното се появява като
поставено.
„Единичното е нещо особено" според положителния
израз на отрицателното съждение. Но единичното също и не
е нещо особено; защ ото особеността има по-широк обем,
отколкото единичността; следователно тя е предикат, който
не съответства на субекта, в който следователно субектът
още няма своята истина. „Единичното е само нещо единично ",
е отрицателността, която не се отнася към нещо друго, било
то положително или отрицателно, а се отнася само към
самата себе си. - Розата не е някакво цветно нещо, напротив,
тя има само определения цвят, който е цвят на розата. Еди
ничното не е едно неопределено определено, а е определе
ното определено нещо.
Като се изхожда от тази положителна форма на отри
цателното съждение, отрицанието, което виждаме в това
съждение, се проявява отново само като първо отрицание. Но
то не е първо отрицание. По-скоро вече отрицателното
съждение е само по себе си второто отрицание или отрица
нието на отрицанието и това, което въпросното съждение е
само по себе си, трябва да бъде поставено. А именно отрица
телното съждение отрича определеността на предиката на
Втора глава . Съждението 85
положителното съждение, неговата абстрактна всеобщност
или - разгледано като съдържание - отделното качество,
което предикатът съдържа от субекта. Но отрицанието на
определеността е вече второто отрицание, следователно то е
безкрайното връщане на единичността вътре в самата себе
си. Следователно тук се е извършило възстановяването на
конкретната целокупност на субекта или по-скоро едва сега
той е поставен като нещо единично, тъй като чрез отрица
нието и чрез снемането на отрицанието той е бил опосред-
стван със себе си. Предикатът, от своя страна, с това е преми
нал от първата всеобщност към абсолютната определеност и
се е изравнил със субекта. Д отолкова съждението гласи:
„Единичното е единично ". - От друга страна, тъй като су
бектът трябваше да се приеме също толкова и като общ и
доколкото в отрицателното съждение предикатът, който е
единичното спрямо въпросното определение на субекта, се
разшири до особеност, и тъй като, по-нататък, отрицанието
на тази определеност е също толкова и очистването на все
общността, която отрицателното съждение съдържа, това
съждение гласи и така: „ Общото е общо“.
В тези две съждения, които се получиха по-горе чрез
външна рефлексия, предикатът вече е изразен в неговата
положителност. Но отначало самото отрицание на отрица
телното съждение трябва да се прояви във формата на отри
цателно съждение. По-горе стана ясно, че в отрицателното
съждение още беше останало положително отношение на
субекта към предиката и общата сфера на последния. По
такъв начин от тази страна отрицателното съждение съдър
жаше всеобщност, която е по-очистена от ограничеността,
отколкото всеобщността, която се съдържа в положителното
съждение, и затова трябва да се отрича толкова повече от
субекта като нещо единично. По този начин е отречен це
лият обем на предиката и вече няма положително отношение
между него и субекта. Това е безкрайното съждение.
с. Безкрайното съждение
Отрицателното съждение е истинно съждение толкова
малко, колкото и положителното. Но безкрайното съжде
ние, което трябва да бъде негова истина, е по своя отрица
86 Първи дял. Субективността
телен израз отрицателно безкрайното; съждение, в което е
снета и формата на съждение. - Но това е безсмислено съж
дение. То трябва да бъде съждение и по такъ в начин да
съдържа отношение на субект и предикат; но същевременно в
него не трябва да има едно тако в а отношение. - Името
„безкрайно съждение“ наистина се привежда в обикновените
логики, обаче без да стане ясно как точно стоят нещата при
него. - Примери за отрицателно безкрайни съждения могат
да се получат лесно, като се съединят отрицателно във вид на
субект и предикат такива определения, едното от които не
съдържа не само определеността на другото, но и неговата
обща сфера; следователно например „духът не е червен,
жълт“ и Т.Н., „не е кисел, алкален“ и т.н., „розата не е слон“,
„разсъдъкът не е м аса“ и други такива. - Тези съждения,
както се казва, са правилни или истинни, но въпреки една
такава истинност те са безсмислени и нелепи. - Или по-скоро
те не са съждения. - По-реален пример за безкрайно съжде
ние е лошата постъпка. В гражданския правен спор нещо се
отрича само като собственост на другата спореща страна;
но така, че се признава, че то трябва да бъде нейно, ако тя
има право на него и тя претендира за него само в името на
правото; следователно във въпросното отрицателно съжде
ние се признава и запазва общата сфера, правото. Обаче
престъплението е безкрайното съждение, което отрича не
само особеното право, но същевременно и общ ата сфера,
отрича правото като право. Н аистина престъплението е
правилно с това, че е действителна постъпка, но тъй като тази
постъпка се отнася напълно отрицателно към нравственост
та, която съставлява нейната обща сфера, тя е безсмислена.
Положителното в безкрайното съждение, в отрица
нието на отрицанието, е рефлексията на единичността вътре
в самата себе си, едва чрез която рефлексия единичността е
поставена като определената определеност. „Единичното е
единично ", такъв беше неговият израз според въпросната
рефлексия. В съждението за налично битие субектът се явява
като нещо непосредствено единично и дотолкова се явява
повече само като нещо изобщо. Едва чрез опосредстването
на отрицателното и безкрайното съждение той е поставен
като нещо единично.
Следователно единичното е поставено като продъл
жаващо се в своя предикат, който е тъждествен с него; по
Втора глава. Съждението 87
такъв начин също толкова и всеобщността се явява вече не
като непосредствената всеобщност, а като обединяване на
различаващи се неща. Положително безкрайното съждение
също така гласи: „ Общото е общо ", така и то е поставено
като връщането обратно в самото себе си.
И така, чрез тази рефлексия на определенията на съжде
нието вътре в себе си съждението сне себе си; в отрицателно
безкрайното съждение разликата, така да се каже, е твърде
голяма, за да може то да остане все още съждение; в него
субектът и предикатът нямат положително отношение един
към друг; в положително безкрайното съждение, напротив, е
налице само тъж деството, а поради съвсем липсващ ата
разлика то вече не е съждение.
По-точно това, което сне себе си, е съждението за на
лично битие; с неговото снемане е поставено това, което
съдържа копулата на съждението, а именно, че качестве
ните крайни термини са снети в това тяхно тъждество. Но
тъй като това единство е понятието, то - единството - е също
така отново раздвоено непосредствено във вид на своите
крайни термини и се явява като съждение, чиито опреде
ления обаче вече не са непосредствени, а са рефлектирани
вътре в себе си. Съждението за налично битие е преминало в
съждението за рефлексия.
а . Сингуларното съждение
И така, непосредственото съждение за рефлексия е пак:
„Единичното е общо“; но субектът и предикатът, взети в
посоченото значение; ето защо то може да бъде изразено по-
точно така: „ Това нещо е всъщност нещо общо“.
Но едно „това“ всъщност не е нещо общо. Въпросното,
по своята обща форма изобщо положително съждение, тряб
90 Първи дял. Субективността
ва да се вземе отрицателно. Но тъй като съждението за
рефлексия не е просто само нещо положително, то отрица
нието не се отнася пряко до предиката, който не е вътрешно
присъщ, а е биващото в себе си. Субектът е по-скоро промен
ливото и подлежащото на определяне. Ето защо тук отрица
телното съждение трябва да се схване така: „Не едно „това “
е нещо общо на рефлексията“; едно такова „в себе си "има по-
общо съществуване, отколкото само в едно „това“. Следова
телно сингуларното съждение има своята най-близка истина
в партикуларното.
Ъ. Партикуларното съждение
Не-единичността на субекта, която трябва да бъде по
ставена вместо неговата сингуларност в първото съждение
за рефлексия, е особеността. Но в съждението за рефлексия
единичността е определена като съществена единичност; ето
защо особеността не може да бъде просто, абстрактно опре
деление, в което единичното би било снето, в което същест
вуващото би отишло в основанието, би загинало - напро
тив, тя може да бъде само негово разширяване във външната
рефлексия; ето защо субектът е: „някои „т ези““ или едно
„особено множество от единични неща“.
Съждението „Някои единични неща са нещо общо на
рефлексията“ се проявява преди всичко като положително
съждение, но е също така и отрицателно; защ ото „някое“
съдържа всеобщността; според нея то може да се разглежда
като схващащо многообразното като едно цяло (komprehen-
siv); но, доколкото „някое“ е особеност, то също толкова и
не съответства на всеобщността. Както посочих по-горе,
отрицателното определение, което получи субектът чрез
прехода на сингуларното съждение, е също определение на
отношението, на копулата. - В съждението „Някои хора са
щастливи“ се крие непосредственият извод: „Някои хора не
са щ астливи“. Ако някои неща са полезни, тъкмо поради
това някои неща не са полезни. Положителното и отрицател
ното съждение вече не се р азп адат вън едно от друго, н а
против, партикуларното съждение съдържа непосредствено
едновременно и двете тъкмо защото то е съждение за рефлек
сия. - Но поради това партикуларното съждение е неопре-
делено.
Втора глава. Съждението 91
Ако в примера за едно такова съждение разгледаме по-
нататък субекта - „някои хора, животни “ и т.н., - ще видим,
че освен партикуларното определение по форма: „някои ",
той съдържа още и определението по съдържание: „човек" и
т.н. Субектът на сингуларното съждение можеше да гласи:
„този човек “ - една сингуларност, която всъщност принад
лежи към външното показване; ето защо субектът трябва да
гласи по-скоро например „Кай“. Но субектът на партику
ларното съждение вече не може да бъде „някои Кай защото
Кай трябва да бъде един-единичен човек като такъв. Ето
защо към „някои“ се придава едно общо съдържание, напри
мер „хора“, „ж ивотни“ и т.н. Това не е просто само ем
пирично съдържание, а е съдържание, определено чрез фор
мата на съждение; а именно, това съдържание е нещо общо,
тъй като „някои“ съдържа всеобщността и последната съще
временно трябва да бъде отделена от единичните неща, тъй
като в основата лежи рефлектираната единичност. По-точно
тази всеобщност е също общата природа или родът: „човек",
„ж ивотно"; - тя антиципира онази всеобщност, която е
резултат от съждението за рефлексия; както и положител
ното съждение, тъй като то има за субект единичното,
антиципираше определението, което е резултат от съжде
нието за налично битие.
Дотолкова субектът, който съдържа единичните неща,
тяхното отношение към особеността и общата природа, вече
е поставен като целокупността от определенията на поня
тието. Но това разглеждане е всъщност външно. Това, което
вече в субекта е поставено в отношение едно към друго преди
всичко чрез своята форма, е разширяването на „това“ до
особеността; само че това обобщаване не съответства на
„това"; „това“ е нещо напълно определено, а „някои „това““
е неопределено. Разширяването трябва да бъде присъщо на
„това", следователно да бъде съответстващо на него, да
бъде напълно определено; едно такова разширяване е цело
купността или преди всичко всеобщността изобщо.
В основата на тази всеобщност лежи „това“, защото
тук единичното е рефлектирано вътре в себе си; ето защо
неговите по-нататъшни определения протичат външно в него
и както особеността се определи поради това като „някои ",
така всеобщността, която е достигнал субектът, е всичкост
92 Първи дял. Субективността
(Allheit) и партикуларното съждение е преминало в уни
версално.
с. Универсалното съждение
Всеобщността, както е тя в субекта на универсалното
съждение, е външната рефлективна всеобщност, всичкост-
та; „всички" това са всички „единични“; в това „всички“
единичното е непроменено. Ето защо тази всеобщност е само
взаимообхващане на единичните, които съществуват устой
чиво сами за себе си; тя е общност (Gemeinschaftlichkeit),
която им е присъща само в сравнението. - Когато става дума
за всеобщ ност, на субективното представяне му хрумва
преди всичко за тази общност. К ато най-близко лежащо
основание, поради което едно определение трябва да се
смята за общо, се сочи това, че то е присъщо на многото.
В анализа също витае пред нас предимно това понятие за
всеобщност, тъй като например развитието на една функция
в полином се смята за нещо по-общо, отколкото развитието
на тази функция в бином; това става, защ ото полиномът
представя повече единичности, отколкото биномът. Изисква
нето да се изложи функцията в нейната всеобщност иска
всъщност пантоном, изчерпаната безкрайност; но тук се
разкрива от само себе си ограничеността на въпросното
изискване и излагането на безкрайното множество трябва да
се задоволи с „трябването“ за него и затова също и с поли
ном. Но в действителност биномът е вече пантоном в случаи
те, в които методът или правилото засяга само зависимост
та на един член от друг и зависимостта на многото членове
от техните предходни не се партикуларизира, а остава да
лежи в основата една и съща функция. Методът или прави
лото трябва да се смята за истински общото; в продъл
жението на развитието или в развитието на един полином
методът или правилото само се повтаря; по такъв начин чрез
увеличаването на множествеността на членовете методът
или правилото не печели нищо откъм всеобщност. По-рано
вече стана дума за лошата безкрайност и за нейната илюзор-
ност; всеобщността на понятието е постигнатото „отвъд“;
въпросната безкрайност обаче остава обременена с отвъдно-
то като нещо непостижимо, доколкото тя си остава чистият
Втора глава . Съждението 93
прогрес в безкрайното. Ако при всеобщността витае пред нас
само всичкостта - всеобщност, която трябва да бъде изчер
пана в единичните неща като единични, - това е изпадане
обратно в онази лоша безкрайност; или пък, също така, за
всичкост се приема само многостта (Vielheit). Обаче мно-
гостта, колкото и голяма да е тя, си остава чисто и просто
само партикуларност и не е всичкост. - Но при това витае
смътно пред нас биващата в себе си и за себе си всеобщност
на понятието; понятието мощно тласка да се излезе отвъд
упоритата единичност, към която се придържа представата,
и отвъд външния характер на нейната рефлексия и поставя
на нейно място всичкостта като целокупност или по-скоро
категоричното битие в себе си и за себе си.
Това се проявява и иначе във всичкостта, която е изоб
що емпиричната всеобщност. Доколкото единичното е пред-
поставено като нещо непосредствено и затова бива предва
рително намирано и външно възприемано, рефлексията, която
го обединява до всичкост, е също така външна за него. Но
тъй като единичното като „това нещо" е чисто и просто
безразлично спрямо тази рефлексия, всеобщността и такова
единично не могат да се обединят до едно единство. Поради
това емпиричната всичкост си остава задача; „трябване“,
което по такъв начин не може да бъде представено като
битие. И така, едно емпирично общо положение - защото
все пак ни се предлагат такива - почива върху мълчаливото
съгласие, че стига само да не може да се приведе пример за
противоположното, множествеността (Mehrheit) от слу
чаи трябва да се смята за всичкост; или че субективната
всичкост, а именно всичкостта на случаите, които сме могли
да опознаем, трябва да се смята за обективна всичкост.
А ако разгледаме по-отблизо универсалното съждение,
при което се намираме, ще видим, че субектът, който - както
отбелязах по-горе - съдържа биващата в себе си и за себе си
всеобщност като предпоставена, сега има в себе си тази все
общност също и като поставена. „Всички хо р а “ изразява,
първо, рода човек, второ, този род в неговото разпадане на
единичности, обаче така, че единичните неща същевременно
са разширени до всеобщността на рода; обратно, чрез това
свързване с единичността всеобщността е определена така
94 Първи дял. Субективността
пълно, както единичността; чрез това поставената всеобщ
ност е станала еднаква с предпоставената.
Но всъщност не трябва предварително да вземаме под
внимание предпоставеното, а трябва да разгледаме сам за
себе си резултата, който се получи относно определението по
форма. - Тъй като единичността се е разширила до всичкост,
тя е поставена като отрицателност, която е тъждествено
отношение към себе си. С това тя не е останала онази първа
единичност, както например единичността на Кай, а е тъж
дественото с всеобщността определение, или абсолютното
състояние на определеност на общото. - Онази първа еди
ничност на сингуларното съждение не беше непосредстве
ната единичност на положителното съждение, а възникна
изобщо чрез диалектичното движение на съждението за
налично битие; тя вече беше определена да бъде отрица
телното тъждество на определенията на въпросното съж
дение. Това е истинската предпоставка в съждението за
рефлексия; в противоположност на поставянето, което се
извърш ва в това съждение, онази първа определеност на
единичността беше нейното „в себе си по такъв начин това,
което единичността е в себе си, сега е поставено чрез движе
нието на съждението за рефлексия, а именно единичността
като тъждествено отношение на определеното към самото
себе си. Чрез това въпросната рефлексия, която разширява
единичността до всичкост, не е външна за нея; напротив,
чрез тази рефлексия това, което единичността е вече в себе си,
само става за себе си. - Но такъв начин в действителност
резултатът е обективната всеобщност. Дотолкова субектът е
смъкнал от себе си определението по форма на съждението за
рефлексия, което определение тръгна от „това“, премина
през „някои” и стигна до всичкостта; вместо „всички хора“
сега вече трябва да се казва: „човекът “.
Всеобщността, която възникна по този начин, е родът;
всеобщността, която в самата себе си е нещо конкретно.
Родът не принадлежи на субекта или той не е едно единично
свойство, изобщо не е свойство на субекта; той съдържа
всяка отделна определеност, разтворена в неговата субстан-
циална монолитност. - Поради това, че родът е поставен
като това отрицателно тъждество със себе си, той е всъщност
субект; но родът вече не е подведен под своя предикат. И
Втора глава. Съждението 95
така, чрез това се променя изобщо природата на съждението
за рефлексия.
Това съждение беше всъщност съждение за подвеждане.
Предикатът беше определен спрямо своя субект като биващо-
то в себе си общо; по своето съдържание предикатът можеше
да се вземе като съществено определение на отношението
или също като белег; - определение, според което субектът е
само съществено явление. Но, определен до степента на обе
ктивна всеобщност, предикатът престава да бъде подведен
под такова определение на отношението или под такава
взаимообхващаща рефлексия; спрямо тази всеобщност т а
къв предикат е по-скоро нещо особено. По такъв начин
отношението на субект и предикат се е преобърнало и дотол
кова съждението преди всичко е снело себе си.
Това снемане на съждението съвпада с онова, което
става определението на копулата, което определение още
предстои да разгледаме; снемането на определенията на
съждението и техният преход в копулата е едно и също не
що. - А именно, доколкото субектът се е издигнал във все
общността, в това определение той е станал еднакъв с преди
ката, който като рефлектираната всеобщност включва в себе
си също и особеността; ето защо субектът и предикатът са
тъждествени, т.е. те са се слели заедно в копулата. Това
тъждество е родът или биващата в себе си и за себе си приро
да на едно нещо. Следователно, доколкото това тъждество се
раздвоява отново във вид на едно съждение, това, чрез което
субектът и предикатът се отнасят един към друг, е вътреш
ната природа; - едно отношение на необходимост, в което
въпросните определения на съждението са само несъщест
вени разлики. Това, което е присъщо на всички единични неща
от един род, е присъщо по силата на тяхната природа и на
рода - е един непосредствен извод и е израз на това, което се
получи по-горе, а именно, че субектът, например „всички
хора ", смъква от себе си своето определение по форма и
вместо „всички хора“ би трябвало да кажем „ човекът “. -
Тази биваща в себе си и за себе си взаимовръзка съставлява
основата на едно ново съждение; - на съждението за необхо
димост.
96 Първи дял. Субективността
СЪ Ж ДЕН И ЕТО ЗА Н Е О Б Х О Д И М О С Т
а. Категоричното съждение
Родът се разделя или всъщност се разпада на видове; той
е род само доколкото обхваща под себе си видове; видът е
вид само доколкото, от една страна, съществува в единични,
а, от друга страна, [доколкото] има в рода една по-висша
всеобщност. - И така, категоричното съждение има една
такава всеобщност за предикат, в който субектът има своята
иманентна природа. Но самото то е първото или непосред
ственото съждение за необходимост; ето защо определе
ността на субекта, по силата на която той е нещо особено
или единично спрямо рода или вида, дотолкова принадлежи
на непосредствеността на външ ното съществуване. - Но
обективната всеобщност също така има тук едва само своята
непосредствена партикуларизация; от една страна, поради
това самата тя е една определена всеобщност, спрямо която
има по-висши родове; - от друга страна, тя не е направо най-
близката всеобщност, т.е. всеобщността, чиято определеност
Втора глава . Съждението 97
не е направо принципът за специфичната особеност на су
бекта. Но това, което е необходимо в нея, е субстанциално-
то тъждество на субекта и предиката, спрямо което свой
ственото, по което субектът се различава от предиката, е
само несъществена поставеност или също само име; в своя
предикат субектът е рефлектиран в своето битие в себе си и
за себе си. - Един такъв предикат би трябвало да не се поста
вя на една плоскост с предикатите на досегашните съждения;
ако например съжденията:
„розата е червена“,
„розата е растение“,
или:
„този пръстен е жълт“,
„той е злато“,
се съберат в един клас и едно такова външно свойство, какво
то е цветът на едно цвете, се вземе като предикат, който е
еднакъв с неговата растителна природа, с това се изпуска
изпредвид разлика, която трябва да се натрапи и на най-
обикновеното схващане на нещата. - Ето защо категорич
ното съждение трябва определено да се различава от поло
жителното и отрицателното съждение; в последните това,
което се изказва за субекта, е едно единично, случайно съдър
жание, докато в категоричното съждение това съдържание е
целокупността на рефлектираната вътре в себе си форма.
Ето защо в него копулата има значението на необходимост,
докато в положителното и отрицателното съждение тя има
само значението на абстрактно, непосредствено битие.
Определеността на субекта, по силата на която той е
нещо особено спрямо предиката, е отначало все още нещо
случайно; субектът и предикатът не са отнесени с необходи
мост един към друг чрез формата или определеността; зато
ва необходимостта е все още вътрешна. - Но субектът е су
бект само като нешо особено и доколкото той има обективна
всеобщност, той трябва да я има всъщност според онази едва
само непосредствена определеност. Като определя себе си,
т.е. като поставя себе си в съждението, обективно общото е
всъщност в тъждествено отношение с тази изтръгната от
него определеност като такава, т.е. тя е съществена, тя не
трябва да се поставя като нещо чисто случайно. Едва чрез
тази необходимост на своето непосредствено битие катего
98 Първи дял. Субективността
ричното съждение съответства на своята обективна всеобщ
ност и по този начин е преминало в хипотетично съждение.
Ь. Хипотетичното съждение
„Ако съществува А, съществува и В “; или „ битието на
А не е негово собствено битие, а е битие на нещо друго, на
В “. - Това, което е поставено в това съждение, е необходи
мата взаимовръзка на непосредствените определености,
която още не е поставена в категоричното съждение. - Тук
има две непосредствени или външно-случайни същ еству
вания, от които в категоричното съждение има преди всичко
само едно, субектът; но тъй като едното е външно спрямо
другото, то и това друго е непосредствено също така външно
спрямо първото. - Според тази непосредственост съдържа
нието на двете страни е все още безразлично едно спрямо
друго; ето защо това съждение е преди всичко изречение на
празната форма. И така, първо, непосредствеността като
так ав а е наистина самостоятелно, конкретно битие; но,
второ, отношението на това битие е същественото отноше
ние; ето защо въпросното битие е също толкова и чиста
възможност; хипотетичното съждение не съдържа това, че
„съществува А “, или че „съществува В “, а съдържа само
това, че ако съществува едното, то съществува и другото;
само взаимовръзката на крайните термини е поставена като
биваща, но не и самите те. В тази необходимост всеки краен
термин е поставен по-скоро така, че той е също толкова и
битието на един друг. - Положението за тъждеството гласи:
„А е само А, то не е В“; а „В е само В, то не е А “; в хипоте
тичното съждение, напротив, битието на крайните неща е
поставено чрез понятието според тяхната формална истина,
а именно, поставено е, че крайното е свое собствено битие,
но също толкова и не е своето битие, а е битието на нещо
друго. В сферата на битието крайното се променя (verändert
sich), то става нещо друго (Anderes); в сферата на същност
та то е явление и е поставено, че неговото битие се състои в
това, че в него се привижда нещо друго, и необходимостта е
вътрешното отношение, което еще не е поставено като т а
кова. Но понятието е това, че това тъждество е поставено и
че биващото не е абстрактното тъждество със себе си, а е
Втора глава. Съждението 99
конкретното тъждество и непосредствено в самото себе си е
битието на нещо друго.
Чрез рефлективните отношения хипотетичното съжде
ние може да се вземе в по-точна определеност като отноше
ние на основание и следствие, на условие и обусловено, на
причинност и т.н. Както в категоричното съждение субстан-
циалността, така в хипотетичното съждение взаимовръз
ката на причинността е в своята форма на понятие. Това
отношение и другите отношения стоят вкупом под тази
взаимовръзка, но тук вече не са отношения на самостоя
телни страни, а, напротив, последните са всъщност само
моменти на едно и също тъждество. - Обаче в хипотетичното
съждение те още не са противопоставени според определе
нията на понятието като единично или особено и общо, а
едва само като моменти изобщо. Дотолкова хипотетичното
съждение има повече формата на изречение; както партику-
ларното съждение е с неопределено съдържание, така хипо
тетичното е с неопределена форма, тъй като неговото съдър
жание не се отнася в определението на субект и предикат. -
И все пак, тъй като битието е битие на другото, тъкмо чрез
това то е е себе си единство на самото себе си и на другото
и следователно е всеобщност; с това то е същевременно
всъщност само нещо особено, тъй като е нещо определено и в
своята определеност не е нещо, което се отнася càMO към себе
си. Обаче не е поставена простата абстрактна особеност, а,
напротив, чрез непосредствеността, която имат определе-
ностите, моментите на особеността се явяват като разли
чени; същевременно чрез единството на тези моменти, което
съставлява тяхното отношение, особеността е също така
тяхна целокупност. - Ето защо това, което действително е
поставено в това съждение, е всеобщността като конкретно
тъждество на понятието, чиито определения [т.е. опреде
ленията на понятието] нямат устойчиво съществуване сами
за себе си, а са само особености, поставени в това тъждество.
По такъв начин това съждение е дизюнктивното съждение.
с. Дизюнктивното съждение
В категоричното съждение понятието е обективна все
общност и външна единичност. В хипотетичното съждение
100 Първи дял. Субективността
върху фона на тази външност се появява понятието в своето
отрицателно тъждество; чрез това тъждество моментите на
понятието получават определеността, която сега е поставена
в дизюнктивното съждение и която в хипотетичното съжде
ние те имат непосредствено. Ето защо дизюнктивното съж
дение е обективната всеобщност, поставена същевременно в
единство с формата. Следователно то съдържа, първо, кон
кретната всеобщност или рода в проста форма, като субект;
второ, съдържа същата тази всеобщност, но като цело
купност на нейните различаващи се определения. „А е или В,
или С “. Това е необходимостта на понятието, в която,
първо, еднаквостта на двата крайни термина е един и същ
обем, съдържание и всеобщност; второ, те се различават по
формата на определенията на понятието, но така, че по си
лата на въпросното тъждество тази форма е чиста форма.
Трето, поради това тъждествената обективна всеобщност
като рефлектираното вътре в себе си в противоположност на
несъществената форма се проявява като съдържание, което
обаче има в самото себе си определеността на ф орм ата;
веднъж като простата определеност на рода; друг път тъкмо
тази определеност като разви та в нейната разл и ка - по
който начин тази определеност е особеността на видовете и
тяхната целокупност, всеобщността на рода. - Особеността
в нейното развитие съставлява предиката, тъй като тя е по-
общото дотолкова, доколкото съдържа цялата обща сфера
на субекта, но съдържа и тази сфера в поставянето на мо
ментите вън един от друг, извършвано в обособяването.
Ако разгледаме по-отблизо това обособяване, ще ви
дим, първо, че родът съставлява субстанциалната всеобщ
ност на видовете; ето защо субектът е както В, така и С; това
„както, така и “ означава положителното тъждество на
особеното с общото; това обективно общо се запазва н а
пълно в своята особеност. Второ, видовете се изключват
взаимно; А е или В, или С; защото те са определената разлика
на общата сфера. Това „или-или44 е тяхното отрицателно
отношение. Но в това отношение те са така тъждествени,
както в първото; родът е тяхното единство като единство на
определени особени неща. - Ако родът би бил една абстракт-
на всеобщност, както в съжденията за налично битие, то
видовете също би трябвало да се вземат само като различни и
безразлични един спрямо друг; но той не е онази външна
Втора глава. Съждението 101
всеобщност, възникнала само чрез сравняване и изоставяне, а
е тяхната иманентна и конкретна всеобщност. - Едно емпи
рично дизюнктивно съждение е без необходимост; А е или В,
или С, или D и т.н., тъй като видовете В, С, D са били пред
варително налице; чрез такова съждение всъщност не може да
се изкаже никакво „или-или а\ защото такива видове състав
ляват една, така да се каже, само субективна пълнота; еди
ният вид наистина изключва другия; но „или-или“ изключва
всеки по-нататъшен вид и затваря в себе си една целокупна
сфера. Тази целокупност има своята необходимост в отрица
телното единство на обективно общото, което е разтворило
в себе си единичността и я има иманентно в себе си като
прост принцип на разликата, чрез което видовете са определе
ни и отнесени един към друг. Емпиричните видове, напротив,
имат своите разлики в някаква случайност, която е външен
принцип или, затова, не е техен принцип, и по такъв начин
не е и иманентното определение на рода; поради това също
и по своята определеност те не са отнесени един към друг. -
Но чрез отношението на своята определеност видовете съ
ставляват всеобщността на предиката. - Така наречените
контрерни и контрадикторни понятия трябва да намерят
своето място всъщност едва тук; защото в дизюнктивното
съждение е поставена съществената разлика на понятието;
но същевременно те имат в него и своята истина, а именно,
че самото контрерно и контрадикторно се различава както
контрерно, така и контрадикторно. Видовете са контрерни,
доколкото са само различни, а именно, чрез рода като тяхна
обективна природа те имат биващо в себе си и за себе си
устойчиво съществуване; те са контрадикторни, доколкото
се изключват. Но всяко едно от тези определения самЬ за
себе си е едностранчиво и без истина; в „или-или " на ди
зюнктивното съждение тяхното единство е поставено като
тяхна истина, според която самото онова самостоятелно
устойчиво съществуване като конкретна всеобщност е също
принципът на отрицателното единство, по силата на което те
се изключват взаимно.
Чрез току-що посоченото тъждество на субекта и пре
диката откъм отрицателното им единство, в дизюнктивното
съждение родът е определен като най-близкият род. Този
израз загатва преди всичко за една чисто количествена
102 Първи дял. Субективността
разлика на „ повече“ или „ по-малко " определения, които
нещо общо съдържа спрямо една стояща под него особеност.
Според това остава случайно кое е всъщност най-близкият
род. Но, доколкото родът се взема като едно общо, образу
вано само чрез изоставяне на определения, той всъщност не
може да образува дизюнктивно съждение; защото е случайно
това, дали още, така да се каже, е останала в него опреде
леността, която съставлява принципа на „или-ши“; изобщо
родът не би бил представен във видовете според своята
определеност и последните биха могли да имат само една
случайна пълнота. В категоричното съждение родът се н а
мира в отношение към субекта преди всичко само в тази
абстрактна форма и затова той не е по необходимост най-
близкият на него род и дотолкова е външен. Но тъй като
родът като конкретна всеобщност е всъщност определена все
общност, като проста определеност той е единството на
моментите на понятието, които са само снети в онази
простота, но имат своята реална разлика във видовете. Ето
защо родът е най-близкият род на един вид дотолкова, до
колкото този вид има своето специфично различаване в
съществената определеност на рода и изобщо видовете имат
своето различено определение като принцип в природата на
рода.
Току-що разгледаната страна съставлява тъждеството
на субекта и предиката от страна на състоянието на опреде
леност изобщо; страна, която беше поставена чрез хипоте
тичното съждение, чиято необходимост е тъждество на непо
средствени и различни неща и затова е всъщност отрица
телно единство. Това отрицателно единство е изобщо онова,
което отделя субекта и предиката, но което сега вече сам 6 е
поставено като различено, в субекта като проста опреде
леност, а в предиката - като целокупност. Въпросното отде
ляне на субекта и предиката е разликата на понятието; но
целокупността на видовете в предиката също така не може
да бъде друга разлика. - Следователно с това се получава
определението на дизюнктивните членове един спрямо друг.
Това определение се свежда до разли ката на понятието,
защото само понятието е, което се разделя (disjungiert) и в
своето определение разкрива своето отрицателно единство.
Впрочем тук видът се взема под внимание само според него
Втора глава . Съждението 103
вата проста определеност на понятието, а не според форма
та, в която той е навлязъл от идеята в по-нататъшна само
стоятелна реалност; разбира се, тази негова самостоятелна
реалност отпада в простия принцип на рода; но съществено
то различаване трябва да бъде момент на понятието. В
съждението, което разглеждаме тук, чрез собственото по-
нататъшно определение на понятието сега вече е поставено
всъщност дори неговото разделение, онова, което се получи
при понятието като негово биващо в себе си и за себе си
определение, като негово различаване във вид на определени
понятия. - А тъй като понятието е общото, е както положи
телната, така и отрицателната целокупност на особеното,
самото понятие тъкмо чрез това е непосредствено също и
един от своите дизюнтивни членове; а другият член е тази
всеобщност, разтворена в нейната особеност или опреде
леността на понятието като определеност, в която тъкмо
всеобщността се представя като целокупност. - Ако разде
лянето на един род във видове още не е достигнало тази
форма, това е доказателство, че то не се е издигнало до опре
делеността на понятието и не е произлязло от него. - „Цве
тът е или виолетов, тъмносин, светлосин, зелен, жълт,
оранжев, или червен; - веднага може да се види също и емпи
ричната смесеност и нечистотата на такова разделяне; вече
от тази страна, разгледано самб за себе си, то може да се
нарече варварско. Ако цветът беше схванат като конкретно
единство от светло и тъмно, този род има в себе си определе
ността, която съставлява принципа на неговото обособяване
във видове. Но единият от тези видове трябва да бъде чисто
и просто простият цвят, който съдържа противополож
ността уравновесена и същевременно затворена и отречена в
неговата интензивност; на противополож ната страна на
този вид трябва да се представи противоположността на
отношението между светло и тъмно, към което отношение,
тъй като то се отнася до едно природно явление, трябва да се
прибави още и безразличната неутралност на противопо
ложността. - Това да се смятат за видове смесици, каквито
са виолетовият и оранжевият, и разлики по степен, каквито
са тъмносиният и светлосиният цвят, може да има своето
основание само в един съвсем необмислен подход, който
дори за емпиризма проявява твърде малко рефлексия . -
104 Първи дял. Субективността
Впрочем тук не е уместно да привеждаме какви различени и
още по-отблизо определени форми има разделението в зави
симост от това, дали то се извършва в елемента на приро
дата или в този на духа.
Дизюнктивното съждение има членовете на разделение
то преди всичко в своя предикат; но също толкова е разде
лено и самото то; неговият субект и неговият предикат са
членовете на разделението; те са моментите на понятието,
поставени в тяхната определеност, но същевременно поста
вени като тъждествени; като тъждествени а ) в обективната
всеобщност, която в субекта се явява като прост род, а в
предиката - като обща сфера и като целокупност на м о
ментите на понятието, и ß) в отрицателното единство, в
развитата взаимовръзка на необходимостта, според която
взаимовръзка простата определеност в субекта се е разпад
нала в разликата на видовете и тъкмо в това разпадане е
тяхното съществено отношение и тъждественото със самото
себе си.
По такъв начин това единство, копулата на това съжде
ние, в което се сляха крайните термини чрез своето тъждест
во, е самото понятие, и то като поставено; с това чистото
съждение за необходимост се издигна до съждението за
понятие.
СЪ Ж ДЕН И ЕТО ЗА П О Н Я Т И Е
а. Асерторичното съждение
Съждението за понятие е най-напред непосредствено;
така то е асерторично съждение. Субектът е едно конкретно
единично нещо изобщо, предикатът изразява това единично
нещо като отношението на неговата действителност, опре
деленост или свойственост към неговото понятие. („Тази
къща е лоша“, „Тазипостъпка е добра“.) Следователно това
съждение съдържа по-точно следното: а) че субектът трябва
да бъде нещо; неговата обща природа е поставила себе си
като самостоятелното понятие; Ь) особеността, която не
само поради своята непосредственост, но и поради своето
изрично различаване от своята самостоятелна обща приро
да е свойственост и външно съществуване; поради самостоя
телността на понятието, свойствеността и външното съ
ществуване, от своя страна, са нещо, което е също така без
различно спрямо общото и може да му съответства, но може
и да не му съответства. - Тази свойственост е единичността,
която лежи извън, отвъд необходимото определение на общо
то в дизюнктивното съждение, едно определение, което е
само обособяване на вида и отрицателен принцип на рода.
Дотолкова и конкретната всеобщност, която произлезе от
дизюнктивното съждение, в асерторичното съждение е р а з
Втора глава. Съждението 107
двоена във формата на крайни термини, на които още липсва
самото понятие като поставено, съотнасящо ги единство.
Поради това съждението е едва само асерторично; него
вото потвърждение е субективно уверение. Това, че нещо е
добро или лошо, правилно, подходящо или не и т.н., има
своята взаимовръзка в едно външно трето нещо. Но това, че
тази взаимовръзка е външно поставена, е същото, каквото е
това, че тя е едва само в себе си или е вътрешна. - Ето защо,
ако нещо е добро или лошо и т.н., навярно никой няма да си
помисли, че то е например добро само в субективното съзна
ние, но в себе си е може би лошо, или че „добро“ и „лошо“,
„правилно“, „подходящо“ и т.н. не са предиката на самите
предмети. Следователно чисто субективното в асерторич-
ността на това съждение се състои в това, че биващата в себе
си взаимовръзка на субекта и предиката още не е поставена
или, което е същото, че тя е само външна; копулата още е
непосредствено, абстрактно битие.
Ето защо на уверението на асерторичното съждение
противостои със съвсем същото право противоположното
уверение. Когато бъде изказано уверението: „тази постъпка
е д о б р а“, противоположното уверение: „тази постъпка е
лош а“, още има същата основателност. - Или, разгледано в
себе си, тъй като субектът на съждението е непосредствено
единично нещо, в тази си абстрактност той още няма поста
вена в него определеността, която би съдържала отноше
нието му към общото понятие; по такъв начин както това,
дали субектът ще съответства на понятието, така и това,
дали той няма да му съответства, е още нещо случайно. Ето
защо съждението е всъщност проблематично.
Ъ. Проблематичното съждение
Проблематичното съждение е асерторичното съждение,
доколкото последното трябва да се взема както положи
телно, така и отрицателно. - Според тази качествена страна
партикуларното съждение е също така проблематично; за
щото то има както положителна, така и отрицателна валид
ност; - по същия начин в хипотетичното съждение битието
на субекта и предиката е проблематично; - чрез тази качест
вена страна е поставено и това, че сингуларното и кате
108 Първи дял. Субективността
горичното съждение е все още нещо чисто субективно. Но в
проблематичното съждение като такова това поставяне е по-
иманентно, отколкото в споменатите съждения, тъй като в
него съдържанието на предиката е отношението на субекта
към понятието, следователно тук е налице самото определе
ние на непосредственото като нещо случайно.
Отначало се проявява като проблематично само това,
дали предикатът трябва да бъде свързан с известен субект
или не, и дотолкова неопределеността спада в копулата.
Оттук не може да произлезе никакво определение за преди
ката, защото той е вече обективната, конкретната всеобщ
ност. Следователно проблематичността се отнася до непо
средствеността на субекта, която чрез това бива определена
като случайност. - Но, по-нататък, това не означава, че
трябва да се абстрахирам е от единичността на субекта;
очистен изобщо от нея, той би бил само нещо общо; преди
катът съдържа тъкмо това, че понятието за субект трябва да
бъде поставено в отношение към неговата единичност. - Не
може да се каже: „къщата или една къща е добра“, а трябва
да се каже: „в зависимост от това, каква е т я“. - Проблема
тичността на субекта в самия него съставлява неговата
случайност като момент; тя съставлява субективността на
предмета, противопоставена на неговата обективна при
рода или на неговото понятие, чистият начин или свойстве-
ността (Beschaffenheit).
По такъв начин самият субект е paзличèн във вид на
своята всеобщност или обективна природа, на своето „тряб-
ване“, и на особената свойственост на наличното битие. С
това той съдържа основанието, дали етакьв, какъвто трябва
да бъде. По този начин той е изравнен с предиката. - Според
казаното отрицателността на проблематичното, доколко
то е насочена срещу непосредствеността на субекта, означа
ва само това първоначално разделяне на последния в тези
негови моменти - разделяне на субекта, който вече в себе си е
единство на общото и особеното; - едно разделяне, което е
самото съждение.
Може да се направи още тази забележка, че всяка от
двете страни на субекта - неговото понятие и неговата
свойственост - може да се нарече негова субективност.
Понятието е навлязлата вътре в себе си обща същност на
Втора глава. Съждението 109
един предмет, неговото отрицателно единство със самия себе
си; това единство съставлява субективността на предмета.
Но един предмет е всъщност също и случаен и има външна
свойственост; последната се нарича също така негова чиста
субективност, в противоположност на онази обективност.
Самият предмет е тъкмо това, че неговото понятие като
отрицателното единство на самото себе си отрича своята
всеобщност и излиза навън, във външ ността на единич
ността. - Субектът на съждението тук е поставен като тази
двойственост; въпросните противостоящи значения на су
бективността според своята истина са в едно. - Значението
на субективното самб е станало проблематично чрез това, че
субективното е загубило непосредствената определеност,
която имаше то в непосредственото съждение, и своята опре
делена противоположност спрямо п р е д и к а т а Въпросното
противоположно значение на субективното, което значение
се среща и в разсъждението на обективната рефлексия, сам6
за себе си би могло да насочи вниманието ни най-малкото
към това, че субективното в едно от тези значения няма
истина. Двойното значение е проява на това, че всяко значе
ние, взето поотделно самЬ за себе си, е едностранчиво.
Тъй като по такъв начин проблематичното е поставено
като проблематично на вещта, а вещта е поставена с нейна
та свойственост, самото съждение вече не е проблематично,
а е аподиктично.
с. Аподиктичното съждение
Субектът на аподиктичното съждение („щом има така
ва и такава свойственост, къщата е добра“, „щом има такава
и такава свойственост, постъпката е справедлива “) има в
себе си, първо, общото, което той трябва да бъде, второ,
своята свойственост; последната съдържа основанието,
поради което на целия субект е присъщ или не е един пре
дикат на съждението за понятие, т.е. дали субектът съот
ветства на своето понятие или не. - И така, това съждение е
истински обективно; или то е истината на съждението из
общо. Субектът и предикатът си съответстват и имат едно и
също съдържание и самото това съдържание е поставената
конкретна всеобщност; а именно това съдържание съдържа
110 Първи дял. Субективността
двата момента, обективното общо или рода и това, което е
станало единично. Следователно тук виждаме общото, което
е самото то и се продължава чрез своето противоположно и
едва като единство с последното е общо. - Едно такова
общо, каквото е предикатът „добър“, „подходящ“, „прави
лен“ и Т.Н., има в основата си едно „трябване " и същевремен
но съдържа съответстването на наличното битие; не въ-
просното „трябване“ или родът сам за себе си, а това съот
ветстват е всеобщността, която съставлява предиката на
аподиктичното съждение.
Субектът, подобно на предмета, също така съдържа
тези два момента в непосредствено единство. Но истината
на предмета е, че той е разчупен в себе си на свое „трябване “
и на свое битие; това е абсолютното съждение върху всяка
действителност. - Обстоятелството, че това първоначално
разделяне, което е всемогъществото на понятието, е също
така връщане в единството на понятието и абсолютно отно
шение на „трябването“ и на битието едно към друго, прави
действителното един предмет; тяхното вътрешно отноше
ние, това конкретно тъждество, съставлява душата на пред
мета.
И така, както се оказва, преходът от непосредствената
простота на предмета към съответстването, което е опреде
леното отношение на неговото „трябване“ и на неговото
битие или копулата, се крие по-точно в особената определе
ност на предмета. Родът е биващото в себе си и за себе си
общо, което дотолкова се проявява като това, което не е
приведено в отношение; а определеността е онова, което във
въпросната всеобщност се рефлектира вътре в себе си, но
същевременно и в нещо друго.Ето защо съждението има
своето основание в свойствеността на субекта и чрез това е
аподиктично. С това сега вече е налице определената и изпъл
нената копула, която преди това се състоеше в абстрактното
„е“, но сега се е доразвила по-нататък и е стигнала изобщо
до основанието. Тя е преди всичко непосредствена опреде
леност в субекта, но е също толкова и отношението към
предиката, който няма друго съдържание, освен самото това
съответстване или отношението на субекта към всеобщ
ността.
Втора глава . Съждението 111
Така формата на съждение е залязла, първо, защото
субектът и предикатът сами по себе си са едно и също съдър
жание; но, второ, защото субектът чрез своята определеност
сочи навън от себе си, отвъд себе си, и се отнася до преди
ката, обаче, също така, трето, това отнасяне е преминало в
предиката, съставлява само неговото съдържание и така е
поставеното отношение или самото съждение. - Така кон
кретното тъждество на понятието, което тъждество беше
резултатът на дизюнктивното съждение и което съставлява
вътрешната основа на съждението за понятие, е възстано
вено в цялото, докато отначало беше поставено само в
предиката.
Ако разгледаме по-отблизо положителното в този ре
зултат, който съставлява прехода на съждението в една
друга форма, както видяхме, в аподиктичното съждение
всеки един от тях, и субектът, и предикатът, се оказва цялото
понятие. - Единството на понятието като определеността,
която съставлява копулата, отнасяща субекта и предиката
един към друг, същевременно се различава от тях. Отначало
то стои само на другата страна на субекта като негова
непосредствена свойственост. Но тъй като то е всъщност
отнасящото ги, то не е само такава непосредствена свой
ственост, а е преминаващото през субекта и предиката и
общото. - Тъй като субектът и предикатът имат едно и също
съдържание, напротив, чрез въпросната определеност е
поставено отношението по форма; поставена е определе
ността като нещо общо или особеността. - Така тя съдържа
в себе си двете определения на крайните термини по форма;
и е определеното отношение на субекта и предиката; тя е
изпълнената или съдържателната копула на съждението, тя
е единството на понятието, което единство е произлязло от
съждението, в което тя се беше загубила в крайните тер
мини. - Чрез това изпълване на копулата съждението стана
умозаключение.
Тре та г л а в а
УМОЗА К ЛЮ ЧЕНИЕТО
У М О ЗАК Л Ю Ч ЕН И Е ТО ЗА Н А Л И Ч Н О Б И Т И Е
Забележка
[Обикновеният възглед за умозаключениет о]
У М О ЗАК Л Ю Ч ЕН И Е ТО ЗА РЕФ Л ЕК СИ Я
а. Умозаключението за всичкост
1. Умозаключението за всичкост е разсъдъчното умоза
ключение в неговото съвършенство, но то още не е нещо
повече от това. Това, че в него средният термин не е аб-
страктна особеност, а е развит в своите моменти и затова е
конкретен, е наистина съществено изискване за понятието,
само че формата на всичкост взаимообхваща единичното
във всеобщността преди всичко само външно и, обратно, тя
все още запазва единичното във всеобщността като нещо
непосредствено съществуващо самб за себе си. Отрицанието
на непосредствеността на определенията, което беше резул
тат от умозаключението за налично битие, е само първото
отрицание, то още не е отрицанието на отрицанието или
абсолютната рефлексия вътре в себе си. Ето защо в основата
на онази всеобщност на рефлексията, която обхваща в себе
си отделните определения, все още лежат тези определения -
или всичкостта още не е всеобщността на понятието, а е
външната всеобщност на рефлексията.
Умозаключението за налично битие беше случайно
поради това, че средният термин на това умозаключение
като единична определеност на конкретния субект допуска
неопределимо множество от други такива средни термини и
затова субектът можеше да се слее с неопределимо други и с
Трета глава. Умозаключението 141
противоположни предикати. Но тъй като средният термин
сега вече съдържа едичността и вследствие на това сам той е
конкретен, чрез него може да бъде свързан със субекта само
такъв предикат, който му е присъщ като на конкретен су
бект. - Ако например от средния термин „зелено “ би трябва
ло да се заключи, че една поема, една сграда и т.н. е краси
ва, тъй като притежава правилност, въпреки това картината
и т.н. би могла да бъде грозна по силата на други определе
ния, от които би могло да се заключи за последния предикат.
Напротив, когато средният термин има определението на
всичкостта, той съдържа зеленото, правилността като нещо
конкретно, което тъкмо поради това не е абстракцията за
нещо чисто зелено, правилно и т.н.; а с това конкретно нещо
м огат да бъдат свързани само предикати, които съответ
стват на целокупността на конкретното. - В съждението
„Зеленото (или правилното) е приятно“ субектът е само
абстракцията за зелено, за правилност; в изречението „Всич
ко зелено (или всичко правилно ) е приятно ", напротив, су
бектът е: всички действителни конкретни предмети, които са
зелени или правилни, които следователно се вземат като
конкретни с всички техни свойства, които още имат те освен
зеленото или правилността.
2. Но тъкмо затова това рефлективно съвършенство на
умозаключението го прави чиста измама. Средният термин
има определеността: „всички“; на тези „всички“ в голямата
предпоставка е непосредствено присъщ предикатът, който
бива сливан заедно със субекта. Но „ всички“ са „всички
единични следователно в голямата предпоставка единич
ният субект вече има непосредствено въпросния предикат и
не го получава едва чрез умозаключението. - Или чрез заклю
чението субектът получава един предикат като следствие;
но голямата предпоставка вече съдържа в себе си това за
ключение; следователно голямата предпоставка не е правилна
сама за себе си или тя не е едно непосредствено, предпо-
ставено съждение, а сама вече предпоставя заключението,
основание на което е трябвало да бъде тя. - В любимото
съвършено умозаключение:
„Всички хора са смъртни,
Кай е човек,
следователно Кай е смъртен.“
142 Първи дял. Субективността
голямата предпоставка е правилна само поради това и до
толкова, доколкото е правилно заключението; ако случайно
Кай не би бил смъртен, голямата предпоставка не би била
правилна. Изречението, което би трябвало да бъде заклю
чение, трябва вече непосредствено да бъде правилно самЬ за
себе си, защото иначе голямата предпоставка не би могла да
обхваща всички единични; преди голямата предпоставка да
може да важи като правилна, трябва предварително да се
отговори на въпроса, дали самото това заключение не е
аргумент против нея.
3. При умозаключението за налично битие от поня
тието за умозаключение се получи, че предпоставките като
непосредствени противоречат на заключението, а именно, на
опосредстването у изисквано от понятието за ум озаклю
чение, че затова първото умозаключение предпоставя други
и, обратно, тези други умозаключения предпоставят първо
то. В умозаклю чението за рефлексия това е поставено в
самото него - че голямата предпоставка предпоставя своето
заключение, тъй като тя съдържа свързването на единич
ното с един предикат, едва тъкмо което свързване трябва да
бъде заключение.
Следователно това, което в действителност е налице,
може да бъде изразено преди всичко така, че ум озаклю
чението за рефлексия е само външна, празна привидност за
умозаключаване, че по такъв начин същността на това умо-
заклю чаване почива върху субективната единичност, а с
това последната съставлява средния термин и трябва да се
поставя като такъв; - единичността, която има битие като
такава, и само външно има в себе си всеобщността. - Или
според по-точното съдържание на умозаключението за ре
флексия се оказа, че единичното стои в непосредствено отно
шение към своя предикат, а не в отношение, получено по пъ
тя на умозаключението, и че голямата предпоставка, свърз
ването на нещо формално общо с нещо, което е общо само
по себе си, е опосредствана от отношеието на единичността,
което е налице във формално общото, от отношението на
единичността като всичкост. Но това е умозаключението за
индукция.
Трета глава. Умозаключението 143
Ъ. Умозаключението за индукция
1. Умозаключението за всичкост стои под схемата на
първата фигура: „ е д и н и ч н о -о с о б е н о -о б щ о умозаклю че
нието за индукция стои под схемата на втората фигура:
„общо-единично-особено“, тъй като отново има за среден
термин единичносттта, не абстрактната единичност, а
единичносттта като пълна, а именно, поставена с противо
положното на нея определение, с всеобщността. - Единият
краен термин е някакъв предикат, който е общ на всичките
тези единични неща; отношението му към тях съставлява не
посредствените предпоставки, една от които трябваше да
бъде заключение в предходното умозаключение. - Другият
краен термин може да бъде непосредственият род, както е
той налице в средния термин на предходното умозаключение
или в субекта на универсалното съждение, и който се изчерп
ва в съвкупността на единичните неща или на видовете на
средния термин. Според това умозаключението има след
ната форма:
единично
единично
„ общо- -особено “
единично
единично
ДО
безкрайност,
с. Умозаключението за аналогия
1. Това умозаключение има за своя абстрактна схема
третата фигура на непосредственото умозаключение: „еди-
нично-общо-особено“. Но неговият среден термин вече не е
някакво единично качество, а е всеобщност, която е ре
флексията вътре в себе си на нещо конкретно и по такъв
начин е неговата природа; - и, обратно, тъй като по такъв
начин той е всеобщността като нещо конкретно, същевре
менно той е това конкретно нещо в самия себе си. - Следова
146 Първи дял· Субективността
телно тук нещо единично е среден термин, но нещо единично
според своята обща природа; по-нататък, едно друго еди
нично нещо е краен термин, но единично нещо, което има
една и съща обща природа с първото. Например:
Земята има обитатели,
Луната е земя,
следователно Луната има обитатели.“
2. А налогията е толкова по-повърхностна, колкото
повече общ ото, в което двете единични са едно и според
което едното става предикат на другото, е просто само
качество или, както се взема качеството субективно, е един
или друг белег, ако тъждеството на двете се вземе тук само
като сходство. Но такава повърхностност, до която се до
вежда една форма на разсъдъка или на разума чрез това, че
се принизява в сферата на чистата представа, би трябвало
съвсем да не се привежда в логиката. - Неподходящо е също
голямата предпоставка на това умозаключение да се излага
така, че да трябва да гласи: това, което е сходно на един
обект в някои белези, е сходно на него и в други. По такъв
начин формата на умозаключението се изразява във вид на
едно съдържание и емпиричното съдържание, което всъщ
ност трябва да бъде наречено така, се пренася в своята
съвкупност в м алката предпоставка. По същия начин и
цялата форма например на първото умозаключение би мог
ла да се изрази като негова голяма предпоставка: ако нещо е
подведено под нещо друго, на което е присъщо нещо трето,
това трето нещо е присъщо и на първото; но... - и т.н. Обаче
при самото умозаключение емпиричното съдържание не е
важно и това, че ще направим неговата собствена форма
съдържание на една голяма предпоставка, е така безраз
лично, че за тази цел би могло да се вземе и всяко друго
емпирично съдържание. Но, доколкото при умозаклю че
нието за аналогия същината на работата не би трябвало да
се свежда до онова съдържание, което не съдържа нищо
освен своеобразната форма на умозаключението, то и при
първото умозаключение тя не би се свела до него, т.е. до
това, което прави умозаключението умозаключение. - Това,
до което се свежда същината на работата, е винаги формата
на умозаключението, все едно дали умозаключението ще има
за свое емпирично съдържание самата тази форма или нещо
Трета глава. Умозаключението 147
друго. Така умозаключението за аналогия е своеобразна
форма и основанието, което ни кар а да не искаме да го
смятаме за такава форма, е съвсем празно основание, тъй
като неговата форма може да бъде направена съдържание
или материя на една голяма предпоставка, а логическото не
се отнася до материята. - Това, което може да ни подведе до
тази мисъл при умозаключението за аналогия, а може би и
при умозаключението за индукция, е, че в тях средният тер
мин, а също и крайните термини са определени по-нататък,
отколкото в чисто формалното умозаключение, и затова
определението по форма, тъй като то вече не е просто и
абстрактно, трябва да се проявява също и като определение
по съдържание. Но това, че по такъв начин формата опреде
ля себе си до степента на съдържание, е, първо, необходимо
придвижване напредна формалното и затова засяга същест
вено природата на умозаключението; но затова пък, второ,
ние не можем да смятаме едно такова определение по съдър
жание като такова за равностойно с едно друго емпирично
съдържание и да се абстрахираме от него.
Ако разгледаме формата на умозаключението за анало
гия в онзи израз на неговата голяма предпоставка, който
гласи, че „ ако два предмета си съответстват в едно или също
в няколко свойства, на единия от тях е присъщо и друго свой
ство, което има другият ", може да ни се стори, че това
умозаключение съдържа четири определения, quatemionem
term inorum 22; - обстоятелство, което доведе със себе си
трудността да се приведе аналогията във формата на фор
мално умозаключение. - Има две единични неща, трето,
едно свойство, което се приема непосредствено като общо за
тях, и, четвърто, другото свойство, което едното единично
нещо има непосредствено, но което другото единично нещо
получава едва чрез умозаключението. - Това идва оттам, че,
както се получи, в умозаключението за аналогия средният
термин е поставен като единичност, но непосредствено също
и като нейна истинна всеобщност. - В индукцията освен
д вата крайни термина средният термин е неопределимо
множество от единични неща; ето защо в това умозаклю
чение би трябвало да се изброи безкрайно множество от
термини. - В умозаключението за всичкост всеобщносттта в
средния тремин е едва само външното формално определе
148 Първи дял. Субективността
ние на всичкостта; в умозаключението за аналогия, напро
тив, тя е съществена всеобщност. В горния пример средният
термин „ Земята “ е взет като нещо конкретно, което по
своята истина е колкото обща природа или род, толкова и
нещо единично.
От тази страна quatemio terminorum23 не направи ана
логията несъвършено умозаключение. Но по вина на quate-
rnio term inorum умозаключението става несъвършено от
една друга страна; защ ото, макар че единият субект има
същата обща природа, която има и другият, неопределено
е дали на единия субект е присъщ а - било по силата на
неговата природа или по силата на неговата особеност -
определеността, която се получава чрез умозаключаване и за
другия, дали например Земята има обитатели като небесно
тяло изобщо или само като това особено небесно тяло. -
Аналогията е все още умозаключение за рефлексия дотол
кова, доколкото в неговия среден термин единичността и
всеобщността са непосредствено съединени. Поради тази
непосредственост все още е налице външността на рефле-
ктивното единство; единичното е род само в себе си, то не е
поставено в тази отрицателност, по силата на която него
вата определеност би била собствена определеност на рода.
Поради това предикатът, който е присъщ на единичното на
средния термин, не е също вече предикат на другото еди
нично, макар че и двете те принадлежат на един и същ род.
3. „Единично-особено“ („Луната има обитатели“) е за
ключението; но едната предпоставка („Земята има обитате
ли“) е пак такова „единично - особено "; доколкото „единич
но - особено “ трябва да бъде заключение, в това се съдържа
изискването, щото и първата предпоставка да бъде такова
заключение. По такъв начин това умозаключение е вътре в
самото себе си изискване на себе си в противоположност на
непосредствеността, която съдържа то; но то предпоставя
своето заключение. Едно умозаключение за налично битие
има своята предпоставка в другите умозаключения за н а
лично битие; при току-що разгледаните умозаключения тази
предпоставка е вмъкната вътре в тях, тъй като те са умоза
ключения за рефлексия. Следователно, тъй като умозаклю
чението за аналогия е изискването на своето опосредстване,
онова, чието снемане се изисква от това умозаключение, е
Трета глава. Умозаключението 149
моментът на единичността. Така за среден термин остава
обективното общо, родът, прочистен от непосредственост
та. - В умозаключението за аналогия родът беше момент на
средния термин само като непосредствена предпоставка; тъй
като самото умозаключение изисква снемането на предпо-
ставената непосредственост, отрицанието на единичността,
т.е. общото, вече не е непосредствено, а е поставено. - Умоза
ключението за рефлексия съдържаше едва първото отрица
ние на непосредствеността; сега вече се е появило второто
отрицание и с това външ ната рефлективна всеобщност е
определена до степента на биваща в себе си и за себе си. -
Разгледано от положителната страна, заключението се оказ
ва тъждествено с предпоставката, опосредстването се е сляло
с предпоставката си, а с това е налице тъждество на ре-
флективната всеобщност, чрез което тя е станала по-висша
всеобщност.
Ако обозрем хода на умозаключенията за рефлексия,
ще се окаже, че опосредстването е изобщо поставеното или
конкретното единство на формалните определения на край
ните термини; рефлексията се състои в това поставяне на
едното определение в другото; така опосредстващото е всич
кост. Но съществено основание на последната се оказва
единичността, а всеобщността се оказва само външно опре
деление в нея, пълнота. Но всеобщността е съществена за
единичното [и се състои в това], че то е свързващ среден
термин; ето защо то трябва да се взема като биващо в себе си
общо. Обаче единичното не е съединено с всеобщността по
този чисто положителен начин, а е снето в нея и е отрица
телен момент; така общото, биващо в себе си и за себе си, е
поставен род, а единичното като непосредствено е по-скоро
външност на този род или то е краен термин. - Умозаклю
чението за рефлексия, взета изобщо, стои под схемата „öco-
бено-единично-общо“, в него единичното като такова е все
още съществено определение на средния термин; но тъй като
непосредствеността на единичното сне себе си и средният
термин определи себе си като биваща в себе си и за себе си
всеобщност, умозаклю чението застана под ф ормалната
схема „единично-общо-особено“ и умозаключението за ре
флексия премина в умозаключението за необходимост.
150 Първи дял. Субективността
У М О ЗАК Л Ю Ч ЕН И ЕТО ЗА Н Е О Б Х О Д И М О С Т
а. Категоричното умозаключение
1. Категоричното умозаключение има за една от своите
предпоставки или и за двете свои предпоставки категорич
ното съждение. - С това умозаключение, както със съжде
нието, тук се свързва по-определеното значение, че неговият
среден термин е обективната всеобщност. По един повърх
ностен начин и категоричното умозаключение се взема за ни
повече, ни по-малко от умозаключение за принадлежност.
По своето съдържателно значение категоричното умо
заключение е първото умозаключение за необходимост, в
което един субект е свързан с един предикат чрез своята
субстанция. Но субстанцията, издигната в сферата на поня
тието, е общото, поставено да бъде в себе си и за себе си така,
че тя да има за форма, за начин на своето битие не акци-
денталносттта, както в своето собствено отношение, а опре
делението на понятието. Ето защо нейните разлики са край
ните термини на умозаключението, а, определено казано -
всеобщността и единичността. Спрямо рода, както по-точно
е определен средният термин, всеобщността е абстрактна
всеобщност или обща определеност; - акциденталността на
субстанцията, взаимообхваната в простата определеност,
която обаче е нейна съществена разли ка, специфичната
разлика. - А единичността е действителното. В себе си тя е
конкретното единство на рода и на определеността, но тук,
както в непосредственото умозаключение, тя е преди всичко
непосредствена единичност, акциденталността, взаим о
обхваната във формата на биващо за себе си устойчиво съ
ществуване. - Отношението на този краен термин към сред
ния термин съставлява категорично съждение; но, доколкото
и другият краен термин според посоченото определение
изразява специфичната разлика на рода или неговия опре
делен принцип, и тази друга предпоставка е категорична.
2. Това умозаключение като първо и по такъв начин
непосредствено умозаключение за необходимост стои под
схемата на първото формално умозаключение „ единично-
о с о б е н о - о б щ о - Но тъй като средният термин е същест
вената природа на единичното, а не някоя негова определе
ност или някое негово свойство и по същия начин крайният
152 Първи дял. Субективността
термин на всеобщ ността не е някакво абстрактно общо,
което да е също така пак само едно единично качество, а,
напротив, е общата определеност, специфичното в разликата
на рода, отпада случайността, която се състои в това, че
субектът би бил свързан чрез някой среден термин с някое
качество. - Тъй като по такъв начин и отношенията на
крайните термини към средния нямат онази външна непо
средственост, както в умозаключението за налично битие,
изискването за доказателство не се появява в този смисъл,
който намираше място там и водеше до безкрайния прогрес.
По-нататък, това умозаключение не предпоставя, как
то едно умозаключение за рефлексия, своето заключение в
ролята на свои предпоставки. По своето субстанциално
съдържание термините стоят в отношение на тъждественост
един към друг като едно биващо в себе си и за себе си отно
шение; налице е една преминаваща през трите термина същ
ност, в която определенията на единичност, особеност и
всеобщност са само формални моменти.
Ето защо дотолкова категоричното умозаклю чение
вече не е субективно; във въпросното тъждество започва
обективността; средният термин е съдържателно тъждество
на своите крайни термини, които се съдържат в него според
своята самостоятелност, защото тяхната самостоятелност е
въпросната субстанциална всеобщност, родът. Субективно
то в умозаключението се състои в безразличното устойчиво
съществуване на крайните термини спрямо понятието или
средния термин.
3. Но в това умозаключение е субективно и това, че
въпросното тъждество е още субстанциалното тъждество
или е съдържание и още не е същевременно тъждество на
формата. Ето защо тъждеството на понятието е още въ
трешната връзка и по такъв начин като отношение е още не
обходимост; всеобщността на средния термин е монолитно,
положително тъждество, тя не е също толкова и отрица
телност на неговите крайни термини.
Непосредствеността на това умозаключение, която още
не е поставена като това, което е тя е себе си, е налице по-
точно така. Същински непосредственото на умозаклю че
нието е единичното. Последното е подведено под своя род
като под среден термин; но под същия стоят и други, неопре
Трета глава. Умозаключението 153
делено много единични; ето защо е случайно, че само това
единично е поставено като подведено под него. - Но, по-
нататък, тази случайност не принадлежи просто само на
външната рефлексия, която чрез сравнение с други единични
намира за случайно единичното, поставено в умозаклю
чението; тя се състои по-скоро в това, че самото единично е
отнесено към средния термин като към своя обективна все
общност, то е поставено като случайно, като субективна дей
ствителност. От друга страна, тъй като субектът е непосред
ствено единично нещо, той съдържа определения, които не се
съдържат в средния термин като обща природа; по такъв
начин субектът има също безразлично спрямо последната,
определено самб за себе си съществуване, което е със свое
образно съдържание. С това, обратно, и този друг термин
има безразлична непосредственост и съществуване, различ-
но от това на първия термин. - Същото отношение намира
място и между средния и другия краен термин; защото по
следният също така има определението на непосредственост
и по такъв начин на едно случайно битие спрямо своя среден
термин.
Следователно това, което е поставено в категоричното
умозаключение, са, от една страна, крайни термини в такова
отношение към средния, че те имат в себе си обективна все
общност или самостоятелна природа и същевременно имат
битие като непосредствени неща, следователно са действи
телности, безразлични една спрямо друга. А, от друга страна,
те са определени също толкова и като случайни или тяхната
непосредственост е определена като снета в тъждеството им.
Но поради споменатата самостоятелност и целокупност на
действителността това тъждество е само формалното, въ
треш ното тъждество; по този начин умозаключението за
необходимост определи себе си до степента на хипотетич
ното умозаключение.
Ь. Хипотетичното умозаключение
1. Хипотетичното съждение съдържа само необходимо
то отношение без непосредствеността на отнесените неща.
„Ако съществува А, съществува и В “\ или битието на А е
също толкова битие на нещо друго, на В\ с това още не е
154 Първи дял. Субективността
казано нито това, че съществува А , нито това, че съществува
В. Хипотетичното умозаключение прибавя тази непосред
ственост на битието:
„Ако съществува А , съществува В.
А съществува,
следователно съществува и В.“
М алката предпоставка сама за себе си изразява непо
средственото битие на А .
Но към съждението се е присъединило не просто само
това. Умозаключението съдържа отношението на субекта и
предиката не като абстрактна копула, а като изпълнено,
опосредстващо единство. Ето защо битието на А трябва да
се взема не като чиста непосредственост, а всъщност като
среден термин на умозаключението. Трябва да разгледаме
това по-отблизо.
2. Отношението на хипотетичното съждение е преди
всичко необходимостта или вътреш ното субстанциално
тъждество при външното различие на съществуването или
при безразличието на проявяващото се битие едно спрямо
друго; - тъждествено съдържание, което лежи вътрешно в
основата. Ето защо двете страни на съждението не са непо
средствено битие, а са битие, придържано в необходимостта,
следователно същевременно снето или само проявяващо се
битие. По-нататък те се отнасят като страни на съждението,
като всеобщност и единичност ; ето защо едното от тях е
въпросното съдържание като целокупност на условията, а
другото - като действителност. Обаче безразлично е коя
страна ще се вземе като всеобщност и коя като единичност.
А именно, доколкото условията са все още вътрешното,
абстрактното на една действителност, те са общото и тък
мо тяхната слятост в една единичност е това, чрез което те
са встъпили в действителността. Обратно, условията са
едно разединено, разпръснато явление, което едва в действи
телността получава единство и значение и всеобщовалидно
налично битие.
Обаче по-близкото отношение между двете страни,
което тук беше прието като отношение на условието към
обусловеното, може да се приеме също като причина и дей
ствие, основание и следствие; тук това е безразлично; но
отношението на условието [към обусловеното] съответства
Трета глава. Умозаключението 155
по-отблизо на наличното в хипотетичното съждение и умо
заключение отношение дотолкова, доколкото условието е
всъщност безразлично съществуване, докато основанието и
причината, напротив, са преминаващи [в следствие и дей
ствие] чрез самите себе си; условието е също така по-общо
определение, тъй като обхваща и двете страни на въпрос
ните отношения, защото действието, следствието и т.н. са
толкова много условие на причината, на основанието и т.н.,
колкото причината, основанието и т.н. са условие на дей
ствието, на следствието и т.н.
И така, А е опосредстващото битие, доколкото, първо,
е непосредствено битие, безразлична действителност, но,
второ доколкото е също така случайно в самото себе си}
снемащо себе си битие. Това, което пренася условията в
действителността на новата форма, чиито условия са те, е,
че те не са битието като абстрактното непосредствено, а са
битието в неговото понятие, преди всичко ставането; но
тъй като понятието вече не е преминаването, те са по-опреде-
лено единичността като отнасящо се към себе си отрица
телно единство. - Условията са разпръснат материал, който
очаква и изисква своето прилагане; тази отрицателност е
опосредстващото, тя е свободното единство на понятието.
Тя определя себе си като дейност, тъй като този среден
термин е противоречието на обективната всеобщност или на
целокупността на тъждественото съдържание и на безраз
личната непосредственост. - Ето защо този среден термин
вече не е просто само вътрешна, а е биваща необходимост;
обективната всеобщност съдържа отношението към самата
себе си като проста непосредственост, като битие; - в кате
горичното умозаключение този момент е преди всичко оп
ределение на крайните термини; но спрямо обективната
всеобщност на средния термин този момент определя себе си
като случайност и по този начин като само поставен, а също
снет, т.е. върнал се обратно в понятието или в средния тер
мин като единство - сега самият този среден термин в своята
обективност е и битие.
Заключението „следователно съществува В “ изразява
същото противоречие, а именно, че В е нещо непосредствено
биващ о, но също така и чрез нещо друго или е опосред-
ствано. Ето защо по своята форма това заключение е същото
156 Първи дял. Субективността
понятие, което е средният термин; то се различава от него
само така, както необходимото се различава от необходи
мостта - в съвсем повърхностната форма на единичността
в противоположност на всеобщността. Абсолютното съдър
жание на А и В е едно и също; това са само две различни
имена на една и съща основа, предназначени за предста
вата, доколкото тя фиксира явлението на различната форма
на наличното битие и различава от необходимото неговата
необходимост; но, доколкото последната би трябвало да
бъде отделена от В, то не би било необходимото. По такъв
начин тук е налице тъждеството на опосредстващото и на
опосредстваното.
3. Хипотетичното умозаключение представя чрез фор
мата или чрез отрицателното единство преди всичко необ
ходимото отношение като взаим овръзка, както к а те го
ричното умозаклю чение представя чрез полож ителното
единство монолитното съдържание, обективната всеобщ
ност. Но необходимостта се кондензира в необходимото;
формалната дейност на привеждането на обуславящ ата
действителност в обусловена е в себе си единството, в което
са снети определеностите на противоположността, освобо
дени преди това, за да получат безразлично налично битие,
и р азл и ката между А и В е празна дума. Ето защ о тази
дейност е рефрлектирано вътре в себе си единство и по такъв
начин е тъждествено съдържание; и тя е такова рефлекти
рано единство и такова тъждествено съдържание не само в
себе си, а, напротив, чрез това умозаключение всичко това е
също и поставено, тъй като битието на А също и не е негово
собствено битие, а е битие на В и обратно, изобщо битието
на едното е битие на другото и в заключението непосред
ственото битие или безразличната определеност се явява
определено като опосредствана - следователно външността
е снела себе си и е поставено нейното навлязло вътре в себе си
единство.
Чрез това опосредстването на умозаклю чението се
определи като единичност, непосредственост и като отнася
ща се към себе си отрицателност или като тъждество, което
различава себе си и от тази разлика се съсредоточава вътре в
себе си - като абсолютна форма и тъкмо това като обектив
на всеобщност, като съдържание, което има битие в тъждест
Трета глава. Умозаключението 157
вото със себе си. В това определение умозаключението е
дизюнктивно умозаключение.
с . Дизюнктивното умозаключение
Както хипотетичното умозаключение стои изобщо под
схемата на втората фигура „общо-единично-особено“, така
дизюнктивното умозаключение стои под схемата на третата
фигура на формалното умозаключение: „единично-общо-
особено ". Но средният термин е всеобщността, изпълнена с
форма; той се определи като целокупност, като развита
обективна всеобщност. Ето защо средният термин е както
всеобщност, така и особеност и единичност. Като всеобщ
ност той е, първо, субстанциалното тъждество на рода, но,
второ, като такава всеобщност, в която е възприета особе
ността, обаче като еднаква с нея, следователно като обща
сфера, която съдържа своето целокупно обособяване - рода,
който се е разпаднал на своите видове; А , което е както В,
така и С, така и D. Но обособяването като различаване е
също толкова и „или-или“ на В, С и О , отрицателно един
ство, взаимно изключване на определенията. - По-нататък,
това изключване не е само взаимно изключване и опреде
лението не е просто само относително, а, напротив, то е
също толкова всъщност отнасящо се към себе си определение;
е особеното като единичност с изклю чване на другите
единичности.
пА е или В, или С, или D,
но А е Æ;
следователно А не е нито С, нито £>.“
Или също:
„А е или В у или С, или D,
но А не е нито С, нито D;
следователно то е В .“
А е субект не само в двете предпоставки, но и в заключение
то. В първата предпоставка то е нещо общо и в своя преди
кат е общата сфера, обособена в целокупността на своите
видове; във втората предпоставка А се явява като нещо
определено или като вид; в заключението то е поставено като
изключващата, единичната определеност. - Или също вече в
м алката предпоставка то е поставено положително като
158 Първи дял. Субективността
изключваща се единичност, а в заключението - като опреде
леното, което е то.
Следователно това, което се проявява изобщ о като
опосредстваното, е всеобщността на А с единичността. Но
опосредстващото е това А , което е общата сфера на своите
обособявания и е нещо, определено като единично. По такъв
начин това, което е истината на хипотетичното умозаключе
ние, единството на опосредстващото и на опосредстваното,
в дизю нктивното умозаклю чение е поставено и на това
основание дизюнктивното умозаключение също така вече и
не е умозаключение. А именно самият среден термин, който е
поставен в него като целокупността на понятието, съдържа
двата крайни термина в тяхната пълна определеност. К рай
ните термини в разликата си от този среден термин са само
поставеност, на която вече не е присъща никаква своеобраз
на определеност спрямо средния термин.
Ако разгледаме това в още по-определено отношение
към хипотетичното умозаключение, ще видим, че в него има
ше налице едно субстанциално тъждество като вътрешната
връзка на необходимостта и едно различаващ о се от него
отрицателно единство - а именно дейността или формата,
която привежда едно налично битие в друго. Дизюнктивно
то умозаключение е изобщо в определението на всеобщност
та:, негов среден термин е общото като род и като нещо на
пълно определено; чрез това единство онова съдържание, кое
то преди това беше вътрешно, също е поставено, и, обратно,
поставеността или формата не е външното отрицателно
единство спрямо едно безразлично битие, а е тъждествена с
въпросното монолитно съдържание. Цялото формално опре
деление на понятието е поставено в своята определена р а з
лика и същевременно в простото тъждество на понятието.
И така, чрез това формализмът на умозаключаването,
следователно субективността на умозаклю чението и на
понятието изобщо сне себе си. Тази формалност или су
бективност се състоеше в това, че опосредстващото на край
ните термини е понятието като абстрактно определение и
вследствие на това то е различно от крайните термини, чието
единство е то. Напротив, в пълнотата на умозаключението,
в която обективната всеобщност е поставена също толкова и
като целокупност на определенията по форма, разликата
Трета глава. Умозаключението 159
между опосредстващо и опосредствано е изоставена. Самото
това, което е опосредствано, е съществен момент на своето
опосредстващо и всеки момент има битие като целокупност
на опосредстваните.
Фигурите на умозаключението представят поединично
всяка определеност на понятието като среден термин, който
е същевременно и понятието като трябване, като изискване,
щото опосредстващото да бъде целокупността на понятието.
А различните родове умозаключения представят степените
на изпълването или на конкретността на средния термин.
Във формалното умозаключение средният термин бива по
ставен като целокупност само благодарение на това, че
всички определености - но всяка поединично - изпълняват
подред функцията на опосредстването. В умозаключенията
за рефлексия средният термин се явява като единство, което
обхваща външно определенията на крайните термини. В
умозаключението за необходимост той определи себе си до
толкова развитото и целокупно, колкото и просто единство,
и чрез това формата на умозаключението, което се състоеше
в разликата на средния термин спрямо крайните термини на
същото умозаключение, сне себе си.
С това изобщо беше реализирано понятието; по-опреде-
лено то получи една такава реалност, която е обективност.
Следващата реалност беше тази, че понятието като един
ството, което е отрицателно вътре в себе си, се раздвоява и
като съждение поставя своите определения в определена и
безразлична разлика и в умозаключението противопоставя
на тях самото себе си. Тъй като по такъв начин понятието е
още вътрешното на тази своя външност, чрез протичането
на умозаключението тази външност се изравнява с вътреш
ното единство; различните определения се връщат обратно в
това единство чрез опосредстването, в което са единни отна
чало само в нещо трето, и чрез това външността представя
понятието в самата себе си, вследствие на което то също така
вече не се различава като вътрешно единство от нея.
Но въпросното определение на понятието, което опре
деление беше разгледано като реалност, е, обратно, също
толкова и поставеност. Защото не само в този резултат се
представи като истина на понятието тъждеството на него
вата вътрешна и на неговата външна страна, напротив, вече
160 Първи дял. Субективността
моментите на понятието в съждението останаха също и в
своето безразличие един спрямо друг определения, които
имат своето значение само в отношението си. Умозаключе
нието е опосредстване, то е пълното понятие в неговата
поставеност. Неговото движение е снемането на това опо
средстване, в което нищо не е в себе си и за себе си, а всяко е
само посредством нещо друго. Ето защо резултатът е непо
средственост, която е произлязла чрез снемане на опосред
стването, битие, което е също така тъждествено с опосред
стването и е понятие, което е възстановило самото себе си,
изхождайки от своето инобитие и в своето инобитие. Ето
защо това битие е предмет, който е в себе си и за себе си -
обективността.
Втори дял
ОБЕКТИ ВН О С ТТА
М ЕХА НИЗ М ЪТ
М Е Х А Н И Ч Н И Я Т О БЕ К Т
М ЕХАН И Ч Н И Я Т ПРОЦЕС
АБСО ЛЮ ТН И ЯТ М ЕХАН И ЗЪ М
а . Центърът
И така, първо, празното многообразие на обекта е
съсредоточено в обективната единичност, в простото само
определящо се средоточие. Доколкото, второ, обектът като
непосредствена целокупност запазва безразличието си спря
мо определеността, последната е налице в него също и като
несъществена целокупност или като „вън един от друг“ на
много обекти. П о-първата, същ ествената определеност,
напротив, съставлява реалния среден термин между многото
механично действащи един върху друг обекти, чрез който те
са споени заедно в себе си и за себе си и който е тяхната
обективна всеобщност. Отначало, в отношението на преда
ване, всеобщността се прояви като налична чрез поставя
нето; но като обективна всеобщност тя е пронизващ ата,
иманентната същност на обектите.
В м атериалния свят так ав а същност е централното
тяло, което е родът, но е индивидуална всеобщност на еди
ничните обекти и на техния механичен процес. Несъщест
вените единични тела се отнасят едно към друго чрез удар и
натиск; такова отношение не намира място между централ
ното тяло и обектите, чиято същност е то; защото тяхната
външност [едно спрямо друго] вече не съставлява основното
им определение. Следователно тяхното тъждество с централ
ното тяло е по-скоро покоят, а именно, битието в техния
център; това единство е тяхното биващо в себе си и за себе си
понятие. Обаче това единство си остава само трябване, тъй
като външ ността на обектите [един спрямо друг], която
същевременно е още поставена, не съответства на въпрос
ното единство. Ето защо стремежът, който имат те към
центъра, е тяхната абсолю тна, а не поставена чрез пре
даването всеобщност; тя съставлява истинния, сам по себе си
конкретния, а не поставения отвън покой, в който трябва да
се върне обратно процесът на несамостоятелността. - Ето
защо е празна абстракция, когато се приема в механиката,
Първа глава. Механизмът 183
че едно приведено в движение тяло изобщо би продължило
да се движи по права линия до безкрайност, ако не би загуб
вало движението си поради външната съпротива. Триенето
или каквато и форма да има иначе съпротивата е само проя
ва на централността; последната отвежда абсолютно тя
лото обратно към себе си; защ ото това, в което се трие
движещото се тяло, има съпротивителна сила единствено
чрез единството си с центъра. - В сферата на духовното
центърът и единството с него приемат по-висши форми; но
единството на понятието и реалността на това единство,
която в материалния свят е преди всичко механична цен-
тралност, трябва да съставлява основното определение и в
сферата на духовното.
Д отолкова централното тяло е престанало да бъде
просто само обект, тъй като в последния определеността е
нещо несъществено; защото то има вече не само битието в
себе си, но и битието за себе си на обективната целокупност.
Ето защо централното тяло може да се смята за индивид. Не
говата определеност е съществено различна от чистия ред
или от разположението и външната връзка на частите; като
биваща в себе си и за себе си определеност тя е иманентна
форма, дори определящ принцип, на който са присъщи обек
тите и чрез който те са свързани до едно истинско „едно“.
Но така този централен индивид е едва само среден
термин, който още няма истински крайни термини; но като
отрицателно единство на целокупното понятие централният
индивид се раздвоява на такива. Или: обектите, които преди
това са били несамостоятелни, външни един за друг, чрез
връщането на понятието също така се определят до степента
на индивиди; тъждеството на централното тяло със себе си,
което тъждество е още стремеж, е обременено с външност,
на която - тъй като тя е възприета в обективната единич
ност на централното тяло - е предадена тази единичност.
Чрез тази собствена централност те, поставени вън от онзи
първи център, сами са центрове за несамостоятелните
обекти. Тези втори центрове и несамостоятелните обекти са
слети заедно чрез въпросния абсолютен среден термин.
Но и самите относителни централни индивиди също съ
ставляват средния термин на едно второ умозаключение,
който, от една страна, е подведен под един по-висш краен
184 Втори дял. Обективността
термин, обективната всеобщност и сила на абсолютния цен
тър, а, от друга страна, подвежда под себе си несамостоятел
ните обекти, чието повърхностно или формално разпадане
във вид на единичности се носи27 от него. - Също и тези
несамостоятелни са средният термин на нещо трето, на
формалното умозаключение; тъй като те са връзката между
абсолю тната и относителната централна индивидуалност
дотолкова, доколкото последната има в тях своята въ н
шност, чрез която отношението към себе си е същевременно
стремеж към едно абсолю тно средоточие. Ф орм алните
обекти им ат за своя същност тъж дествената тежест на
своето непосредствено централно тяло, на което те са при
същи като на свой субект и краен термин на единичността;
чрез външността, която съставляват те, това централно тяло
е подведено под абсолютното централно тяло; следователно
те са формалният среден термин на особеността. - Но абсо
лютният индивид е обективно общият среден термин, който
слива заедно и затвърдява битието вътре в себе си на относи
телния индивид и неговата външност. - По същия начин и
управлението, гражданите-индивиди и нуждите или външ
ният живот на отделните лица са трите термина, всеки един
от които е средният термин за другите два. Управлението е
абсолютният център, в който крайният термин на отделните
лица се слива с тяхното външно устойчиво съществуване; по
същия начин отделните лица са среден термин, те привеждат
в действие въпросния общ индивид и му дават външно съ
ществуване и пренасят своята нравствена същност в крайния
термин на действителността. Третото умозаключение е фор
малното умозаключение, умозаключението за привидност,
което се състои в това, че отделните лица чрез своите нужди
и чрез външното си налично битие са свързани с тази обща
абсолю тна индивидуалност; умозаклю чение, което като
чисто субективно преминава в другите и има своята исти
на в тях.
Тази целокупност, чиито моменти сами са пълните
отношения на понятието, умозаключенията, в които всеки
един от трите различени обекти преминава през определе
нието на средния термин и на крайните термини, съставлява
свободния механизъм. В него различените обекти имат за свое
основно определение обективната всеобщност, тежестта,
Първа глава . Механизмът 185
която пронизва и се запазва като тъждествена в обособява
нето. О тнош енията на натиск, удар, привличане и други
такива, както и агрегатите или смесите, принадлежат към
отношението на външност, която обосновава третото от
съпоставените умозаключения. Редът, който е чисто вън
шната определеност на обектите, е преминал в имаментното
и обективно определение; това определение е законът.
Ь. Законът
В закона излиза наяве по-определената отлика на идей
ната реалност на обективността спрямо външната реалност.
Обектът като непосредствена целокупност на понятието още
няма външността като различаваща се от понятието, което
не е поставено самб за себе си. Тъй като чрез процеса обек
тът навлезе вътре в себе си, прояви се противоположността
на простата централност спрямо една външност, която
външност сега е определена като външност, т.е. поставена е
като нещо, което не е биващо в себе си и за себе си. Поради
отношението си към външността, въпросната тъждественост
или идейност на индивидуалността е трябване; тя е опреде
леното в себе си и за себе си и самоопределящото се единство
на понятието, на което единство не съответства въпросната
външна реалност и затова тя идва само до стремежа. Но
индивидуалността е конкретният в себе си и за себе си прин
цип на отрицателното единство, като такъв самата тя е
целокупност; единство, което се раздвоява във вид на опре
делените разлики на понятието и остава в своята еднаква със
самата себе си всеобщност; по такъв начин индивидуал
ността е средоточието, разширено чрез разликата вътре в
своята чиста идейност. - Тази реалност, която съответства
на понятието, е идейната реалност и се различава от въпрос
ната само стремяща се реалност; разликата, която е преди
всичко множественост от обекти, е възприета в нейната
същественост и в чистата всеобщност. Тази реална идейност
е душата на развитата по-горе обективна целокупност, е
определеното в себе си и за себе си тъждество на системата.
Ето защо обективното битие в себе си и за себе си се
оказва по-определено в своята целокупност, отколкото от
186 Втори дял. Обективността
рицателното единство на центъра, което се разделя във вид
на субективна индивидуалност и външна обективност, за
пазва първата във втората и я определя в идейна разлика.
Това самоопределящо единство, което по един абсолютен
начин отвежда външната обективност обратно в идейност
та, е принцип за самодвижението; определеността на това
одушевяващо начало, която е разликата на самото понятие,
е законът. - Мъртвият механизъм беше разгледаният меха
ничен процес на обекти, които се проявиха непосредствено
като самостоятелни, но тъкмо поради това в действителност
са несамостоятелни и имат своя център вън от себе си; този
процес, който преминава в покой, показва или случайност и
неопределена нееднаквост, или формално еднообразие. Това
еднообразие е несъмнено правило, но не и закон. Само сво
бодният механизъм има закон, собственото определение на
чистата индивидуалност или на биващото за себе си поня
тие; този закон като разлика е в самия себе си непреходен
източник на самовъзпламеняващото се движение; тъй като в
идейността на своята разлика законът се отнася само към
себе си, той е свободна необходимост
с. Преходът на механизма
Обаче тази душа е още потънала в своето тяло; сега
вече определеното, но вътрешно понятие на обективната
целокупност е свободна необходимост така, че законът още
не се е противопоставил на своя обект; законът е конкрет
ната централност като всеобщност, която е непосредствено
разпространена в своята обективност. Ето защо въпросната
идейност няма за своя определена разлика самите обекти;
последните са самостоятелни индивиди на целокупността
или също - ако погледнем назад към формалната степен -
не-индивидуални, външни обекти. Несъмнено законът е
иманентен на тези обекти и съставлява тяхната природа и
сила; но неговата разлика е затворена в неговата идейност и
самите обекти не са различени в идейната разлика на зако
на. Обаче обектът има своята съществена самостоятелност
единствено в идейната централност и нейните закони; ето
защо той няма сила да окаже съпротива на съждението за
Първа глава. Механизмът 187
А
Х И М И Ч Н И Я Т О БЕ К Т
ПРОЦЕСЪТ
П Р Е Х О Д Ъ Т НА Х И М И З М А
С У Б Е К ТИ В Н А ТА Ц ЕЛ
СРЕДСТВО ТО
ОСЪЩЕСТВЕНАТА ЦЕЛ
ИДЕЯТА
Ж ИВИЯТ ИНДИВИД
Ж И ЗН Е Н И Я Т П Р О Ц Е С
РО ДЪ Т
И Д ЕЯ ТА ЗА И С Т И Н Н О Т О
а . Аналитичното познание
Понякога намираме как разликата между аналитично и
синтетично познание се посочва така, че едното се движи от
известното към неизвестното, а другото - от неизвестното
към известното. Но ако разгледаме тази разлика по-отблизо,
трудно ще бъде да открием в нея една определена мисъл, а
още по-малко - едно понятие. Може да се каже, че познание
то започва изобщо с неизвестността, защото не опознаваме
нещо, което вече ни е известно. Обратно, познанието започ
ва и с известното; това е тавтологично положение; - това, с
което започва то, следователно това, което то действително
познава, е тъкмо по този начин нещо известно; това, което
още не е било познато и трябва да бъде познато едва по-
късно, е още неизвестно. Дотолкова трябва да се каже, че
щом познанието е започнало веднъж, то се движи винаги от
известното към неизвестното.
О тличителното на аналитичното познание вече се
определи в този смисъл, че на него, като на първа предпо
ставка на цялото умозаключение, още не принадлежи опо
средстването, а че то е непосредственото, още не съдържащо
инобитието предаване на понятието, в което дейността се
отчуждава от своята отрицателност. Обаче поради това
въпросната непосредственост на отношението сама е опо
средстване, защото тя е отрицателното отношение на поня
тието към обекта, което отношение обаче самб унищожава
себе си и по този начин прави себе си просто и тъждествено.
Тази рефлексия вътре в себе си е само нещо субективно, тъй
като в нейното опосредстване разликата е още налице само
като предпоставена, биваща в себе си, като различие на обек
та вътре в себе си. Ето защо определението, което се осъ
ществява чрез това отношение, е формата на простото тьж-
260 .
Трети дял Идеята
Ъ. Синтетичното познание
А налитичното познание е първата предпоставка на
цялото умозаключение, непосредственото отношение на
понятието към обекта, ето защо тъждеството е определе
нието, което аналитичното познание признава за свое опре
деление, и това познание е само схващането на онова, което
е. Синтетичното познание се стреми да схване в неговото
понятие онова, което е, т.е. да схване многообразието от
определения в тяхното единство. Ето защ о то е втората
предпоставка на умозаключението, в което се привежда в
отношение различното като такова. Поради това неговата
цел е необходимостта изобщо. - Различните неща, които са
свързани, са свързани отчасти в едно отношение; в такова
отношение те са както отнесени, така и безразлични и само
стоятелни едно спрямо друго; но отчасти те са свързани в
понятието, понятието е тяхното просто, обаче определено
единство. И така, доколкото синтетичното познание преми
нава преди всичко от абстрактното тъждество към от
ношението или от битието към рефлексията, то не е абсо
лютната рефлексия на понятието, която понятието познава
в своя предмет; реалността, която понятието дава на себе си,
е следващ ата степен, а именно посоченото тъждество на
различните като такива, което тъждество затова е същевре
менно все още вътрешно тъждество и е само необходимост,
не е субективното, биващото за самото себе си тъждество и
затова още не е понятието като такова. Ето защо синте
тичното познание несъмнено има за свое съдържание също и
определенията на понятието, обектът бива поставян в тези
определения; но те стоят едва [само] в отношение едно към
268 ♦
Трети дял Идеята
1. Дефиницията
Първото нещо е, че обективността, която е още дадена,
бива превърната в простата форма като първа форма и по
такъв начин във формата на понятието; ето защо моментите
на това схващане не са никои други освен моментите на
понятието; всеобщност, особеност и единичност. - Единич
ното е самият обект като непосредствена представа, онова,
което трябва да бъде дефинирано. В определението на обек
тивното съждение или на съждението за необходимост общо
то на обекта на това съждение се получи като род, и то като
най-близкият род, а именно общото с тази определеност,
която е същевременно принцип за разлика в специфичната
отлика, която го прави определен вид, и която обосновава
отделянето му от останалите видове.
Тъй като по този начин дефиницията свежда предмета
до неговото понятие, тя смъква външните му страни, които
Втора глава . Идеята за познанието 269
2 . Подразделението
Общото трябва да се обособи; дотолкова в общото се
съдържа необходимостта на подразделението. Но тъй като
вече самата дефиниция започва с особеното, нейната необ
ходимост да премине към подразделението се съдържа в осо
беното, което самб за себе си насочва към друго особено.
Обратно, тъкмо в това насочване особеното се отделя от
общото, тъй като определеността бива фиксирана в нуждата
да се различи от своята друга; следователно общото се пред-
поставя за подразделението. Ето защо ходът е наистина
този, че единичното съдържание на дефиницията възлиза
през особеността до крайния термин на всеобщността, но
последната сега вече трябва да се приеме за обективна осно
ва и, изхождайки от нея, подразделението ни се представя
като разделение на общ ото, като разделение на първото
нещо.
С това е настъпил преход, който - тъй като се извършва
от общото към особеното - е определен от формата на поня
тието. Дефиницията сама за себе си е нещо единично; за
множеството от предмети е необходимо множество от дефи
ниции. Принадлежащото към понятието движение напред от
общото към особеното е основа и възможност на една синте
тична наука, на една система и систематично познание.
Както посочих, първото изискване за това е началото
да се сложи с предмета във формата на нещо общо. Ако в
действителността - все едно дали тя е действителност на
природата или на духа - конкретната единичност е дадена
на субективното, на естественото познание като нещо пър
во, напротив, в познанието, което е схващане на нещата в
техните понятия поне доколкото има за основа формата на
понятие, простото, отделеното от конкретното трябва да
бъде първото, тъй като предметът само в тази форма има
формата на отнасящо се към себе си общо и на нещо, което е
непосредствено според понятието. Против този ход в сфера
та на науката може например да се възрази, че тъй като
възприемането в нагледа е по-лесно от познанието, по същия
276 .
Трети дял Идеята
3. Теоремата
1. Третата степен на това познание, което се движи
напред според определенията на понятието, е преходът на
особеността в единичност; последната съставлява съдържа
нието на теоремата. Следователно това, което трябва да се
разгледа тук, е отнасящата се към себе си определеност,
разликата на предмета вътре в самия себе си, и отношението
на различаващите се определености една към друга. Дефи
ницията съдържа само една определеност, подразделението -
определеността спрямо други; когато стигне до единичност
та, предметът вътре в самия себе си се е разложил на своите
определености. Д окато дефиницията остава при общото
понятие, в теоремите, напротив, предметът е познат в него
вата реалност, в условията и формите на неговото реално
налично битие. Ето защо заедно с дефиницията теоремата
излага идеята, която е единство на понятие и реалност. Но
познанието, което разглеждам тук и което се намира още в
процес на търсене, не идва до това изложение дотолкова,
доколкото при него реалността не произтича от понятието,
следователно не бива позната нейната зависимост от него, а
с това - самото единство.
И така, според посоченото определение теоремата е
истински синтетичното на един предмет, доколкото о т
282 Трети дял. Идеята
ношенията на неговите определености са необходими, т.е.
обосновани във вътрешното тъждество на понятието. Син
тетичното в дефиницията и подразделението е външно въз
прието свързване; предварително намереното се привежда
във формата на понятие, но като предварително намерено
цялото съдържание càMO бива показано; а теоремата трябва
да бъде доказана. Тъй като това познание не дедуцира съдър
жанието на своите дефиниции и на определенията на подраз
делението, изглежда, че то би могло да си спести и доказва
нето на онези отношения, които намират израз в теоремите,
и в това отношение също така да се задоволи с възприятието.
Обаче това, по което познанието се различава от чистото
възприятие и от представата, е формата на понятие изобщо,
която то отрежда на съдържанието; това се постига в дефи
ницията и подразделението; но тъй като съдържанието на
теоремата произтича от един от моментите на понятието, от
единичността, теоремата се състои в определения на реал
ността, които имат за свое отношение не само простите и
непосредствени определения на понятието; в единичността
понятието е преминало към инобитието, към реалността,
чрез което то става идея. По такъв начин синтезът, който се
съдържа в теоремата, вече няма за свое оправдание формата
на понятие; той е свързване като свързване на различни неща;
ето защо тепърва трябва да се покаже единството, което още
не е поставено с това свързване, следователно тук доказва
нето става необходимо за самото това познание.
И така, тук се сблъскваме с трудността да различим
определено кои от определенията на предмета м огат да
бъдат възприети в дефинициите или пък трябва да бъдат
посочени в теоремите. Не може да има принцип относно
това; на пръв поглед изглежда, че един такъв принцип се
съдържа в това, че всичко, което е непосредствено присъщо
на един предмет, принадлежи на дефиницията, а за остана
лото като нещо опосредствано трябва тепърва да се посочи
опосредстването [му]. Обаче съдържанието на дефиницията
е изобщо определено съдържание и по този начин самото то
е всъщност опосредствано; то има само субективна опосред-
стваност, т.е. субектът слага едно произволно н ачало и
приема един предмет за предпоставка. И тъй като той изоб
що е конкретен в себе си предмет, а също трябва да бъде под
Втора глава. Идеята за познанието 283
разделен, получават се множество определения, които са
опосредствани по природата си и се приемат като непосред
ствени и недоказани не чрез един принцип, а само по субек
тивно определение. - Също и у Евклид, който отдавна беше
п ризнат за майстор в този синтетичен вид познание, се
среща под името „аксиома” предпоставката за успоредните
линии, която мнозина смятаха за нуждаеща се от доказател
ство и се опитваха да попълнят недостатъка по различни
начини. Относно други теореми се вярваше, че са открити в
тях предпоставки, които не е трябвало да се приемат непо
средствено, а е трябвало да се докаж ат. Що се отнася до
въпросната аксиома за успоредните линии, за нея може да се
отбележи, че тъкмо в нея несъмнено може да се познае пра
вилният усет на Евклид, който оцени точно по достойнство
както елемента, така и природата на своята наука; доказа
телството на въпросната аксиома е трябвало да се изведе от
понятието за успоредни линии; но едно такова доказване
принадлежи толкова малко към неговата наука, колкото
дедукцията на неговите дефиниции, аксиоми и изобщо на
неговия предмет, на самото пространство и на най-близките
му определения, на измеренията; - тъй като една такава
дедукция може да се проведе само като се изхожда от поня
тието, а последното лежи вън от своеобразното на Евклидо-
вата наука, за нея тези дефиниции, аксиоми и т.н. са по
необходимост предпоставки, относителни първи неща.
Аксиомите - за да спомена по този повод и за тях -
принадлежат към същия клас. Обикновено те се вземат не
справедливо като абсолютно първи, като че ли сами по себе
си не се нуждаят от доказателство. Ако това действително би
било така, те биха били чисти тавтологии, тъй като само в
абстрактното тъждество няма различие, следователно не се
изисква и опосредстване. Но ако аксиомите са нещо повече
от тавтологии, те са положения, заимствани от някоя друга
наука, тъй като трябва да бъдат предпоставки за онази
наука, на която служат като аксиоми. Ето защо те са всъщ
ност теореми, и то повече взети от логиката. Аксиомите на
геометрията са подобни на тях леми, логически положения,
които впрочем се доближават до тавтологиите поради това,
че се отнасят само до величината и затова качествените
разлики са заличени в тях; по-горе стана дума за главната
284 Трети дял. Идеята
аксиома, за чисто количественото умозаключение. - Ето
защо аксиомите, тъй както дефинициите и подразделенията,
разгледани сами по себе си се нуждаят от доказателство и не
се правят теореми само поради това, че те като относително
първи за известно становище се приемат като предпоставки.
А по отношение на съдържанието на теоремите трябва
да прокараме по-точната разлика, че тъй като то се състои в
едно отношение на определености на реалността на понятие
то, тези отношения м огат да бъдат повече или по-малко
непълни и единични отношения на предмета или пък едно
такова отношение, което обхваща цялото съдържание на
реалността и изразява неговото определено отнош ение.
Обаче единството на пълните определености на съдържа
нието е еднакво с понятието; ето защо самото изречение,
което съдържа това единство, е пак дефиниция, която обаче
изразява не само непосредствено възприетото понятие, но и
понятието, което е развито в своите определени, реални
разлики, или пълното налично битие на това понятие. Ето
защо двете заедно представляват идеята.
Ако сравним по-отблизо теоремите на една синтетична
наука, а именно, на геометрията, ще се получи тази разлика,
че някои нейни теореми съдържат само отделни отношения
на предмета, а други съдържат такива отношения, в които е
изразена пълната определеност на предмета. Много повърх
ностен възглед е, когато всички положения се см ятат за
еднакви по стойност, тъй като изобщо всяко от тях съдържа
ло една истина и било еднакво съществено във формалния
ход, във взаимовръзката на доказването. Разликата по отно
шение на съдържанието на теоремите е най-тясно свързана
със самия този ход; някои по-нататъш ни забележки върху
последния ще послужат да се осветли по-отблизо въпросната
разлика, както и природата на синтетичното познание.
Преди всичко в Евклидовата геометрия, която - като пред
ставителка на синтетичния метод, за който дава най-съвър-
шен образец - трябва да послужи като пример, отдавна
хвалят реда в последователността на теоремите, б лагода
рение на който за всяка теорема винаги се нам ират вече
предварително доказан и онези положения, които се и з
искват за нейното конструиране и доказване. Това обстоя
телство се отнася до формалната последователност; колкото
Втора глава. Идеята за познанието 285
и важна да е тя, все пак въпросното обстоятелство засяга
повече външния ред на целесъобразността и самЬ за себе си
няма отношение към съществената разлика между понятие и
идея, в която разлика се съдържа един по-висш принцип на
необходимостта на движението напред. - А именно дефини
циите, с които се започва, схващат сетивния предмет като
непосредствено даден и го определят според неговия най-
близък род и специфична отлика; родът и специфичната
отлика са също так а простите, непосредствени определе
ности на понятието, всеобщ ността и особеността, чието
отношение не е развито по-нататък. И така самите начални
теореми не могат да се придържат към нищо освен към т а
кива непосредствени определения, каквито са тези, които се
съдържат в дефинициите; по същия начин тяхната взаимна
зависимост може да се отнася преди всичко само до това
общо, че едното определение е изобщо определено чрез друго
то. Т ака първите се отнасят само до съвпадането, т.е. до
това, колко страни и ъгли в един триъгълник трябва да
бъдат определени, за да бъдат изобщо определени и остана
лите страни и ъгли на един и същ триъгълник или цялото.
Това, че два триъгълника се сравняват един с друг и съвпа
дането се вижда в покриването, е заобиколен път, от който
се нуждае методът, който трябва да употребява сетивното
покриване вместо мисълта: състоянието на определеност.
Иначе, разгледани сами за себе си, въпросните теореми сами
съдържат две части, едната от които може да се смята за
понятие, а другата за реалност, за онова, което завършва
първата част и й дава реалност. А именно това, което опре
деля напълно триъгълника, например двете страни и затво
рения между тях ъгъл, за разсъдъка е вече целият триъгъл
ник; не се нуждаем от нищо повече, за да имаме пълната
определеност на триъгълника; останалите два ъгъла и трета
та страна са излишекът на реалност над определеността на
понятието. Ето защо въпросните теореми вършат всъщност
това, че свеждат до най-простите условия сетивния триъгъл
ник, който, разбира се, се нуждае от три страни и три ъгъла;
дефиницията спомена изобщо само за трите линии, които
затварят плоската фигура и я правят триъгълник; едва тео
ремата съдържа изрично състоянието на определеност на
ъглите чрез състоянието на определеност на страните, както
286 Трети дял. Идеята
останалите теореми съдържат зависимостта на три други
страни и ъгли от три такива страни и ъгли. - Обаче [само]
Питагоровата теорема съдържа вътре в самата себе си
пълната определеност на величината на триъгълника според
страните му; едва тази теорема е уравнението за страните на
триъгълника, тъй като предходните страни довеждат само
изобщо до една определеност на неговите страни и ъгли едни
спрямо други, но не и до уравнение. Ето защо това положение
е пълната, реалната дефиниция на триъгълника, а именно
преди всичко на правоъгълния, на този, който е най-прост и
затова най-правилен в своите разлики. - Евклид завършва с
това положение първата книга, тъй като то е в действител
ност постигната, пълна определеност. Така завършва той и
вто р ата книга, след като предварително е свел до нещо
еднообразно обременените с по-голяма нееднаквост непра-
воъгълни триъгълници, завършва я със свеждането на пра
воъгълника до квадрат - с едно уравнение между еднаквото
със самото себе си, квадрата, и32 нееднаквото вътре в себе си,
правоъгълника; така в Питагоровата теорема хипотенузата,
която съответства на правия ъгъл, на еднаквото със самото
себе си, съставлява едната страна на уравнението, а нееднак
вото със себе си, именно двата катета съставляват другата
му страна. Въпросното уравнение между квадрата и право
ъгълника лежи в основата на втората дефиниция на кръга,
която е пак Питагоровата теорема, само че доколкото кате
тите се приемат като променливи величини; първото уравне
ние на кръга се намира в същото отношение на сетивна опре
деленост към уравнението, както двете различни дефиниции
на конусните сечения изобщо една към друга.
Това истинско синтетично движение напред е преход
от общото към единичността, а именно към определеното в
себе си и за себе си или към единството на предмета вътре в
самия себе си, доколкото последният се е разпаднал на своите
съществени реални определености и е бил различйн. Но в
други науки съвсем несъвършеното, обикновеното движение
напред е най-често такова, че наистина се започва от нещо
общо, но неговото преминаване в единично и неговата кон
кретизация са само приложение на общото върху материал,
който идва от другаде; по този начин същинското единично
нещо на идеята е емпирична добавка.
Втора глава. Идеята за познанието 287
И така, колкото и несъвършено или съвършено да е
съдържанието на теоремата, тя трябва да бъде доказана. Тя
е отношение на реални определения на понятието; ако имат
това отношение, както може да се посочи това в положе
нията, които нарекох втори или реални дефиниции, тъкмо
поради това последните са, от една страна, дефиниции, но
тъй като същевременно тяхното съдържание се състои от
отношения на реални определения, а не само в отношението
между нещо общо и простата определеност, в сравнение с
такава първа дефиниция те също се нуждаят от доказател
ство и могат да бъдат доказани. Като реални определености
те имат формата на безразлично устойчиво съществуващи и
различни; ето защо те не са непосредствено нещо едно; пора
ди това трябва да посоча тяхното опосредстване. Н епо
средственото единство в първата дефиниция е онова един
ство, според което особеното е в общото.
2. Опосредстването, което сега предстои да разгледам
по-отблизо, може да бъде просто или да преминава през
много опосредствания. Опосредстващите звена са свързани с
тези, които подлежат на опосредстване; но тъй като не по
нятието е това, до к о е то 33 се свеждат опосредстването и
теоремата в това познание, на което е изобщо чужд преходът
в противоположното, опосредстващите определения трябва
да бъдат донесени отнякъде отвън, без понятието за взаимо
връзка, като един предварителен материал за скелята на
доказателството. Тази подготовка е построяването.
Между отношенията на съдържанието на теоремата,
които могат да бъдат твърде многообразни, сега трябва да
приведа и направя достъпни за представата само онези,
които служат на доказателството. Това доставяне на мате
риала има своя смисъл едва в доказателството; едно такова
доставяне изглежда сляпо и без понятие в самото себе си. По-
после, при доказателството, наистина виждаме, че е било
целесъобразно да се прокарат в геометричната фигура на
пример такива спомагателни линии, каквито посочва по
строяването; обаче при самото построяване трябва сляпо да
се подчиняваме; ето защо сама за себе си тази операция е без
смисъл, тъй като целта, която я ръководи, още не е изка
зана. - Безразлично е дали тази операция се предприема за
доказването на същинска теорема или за реш аването на
288 Трети дял. Идеята
задача; така, както се проявява отначало, преди доказател
ството, тя е нещо, което не е изведено от определението,
дадено в теоремата или в задачата, и затова е безсмислена
дейност за онзи, който още не познава целта, обаче опера
цията се направлява винаги само от външна цел.
Това отначало още тайно нещо става явно в доказа
телството. Както посочих, доказателството съдържа опо
средстването на онова, което е изказвано в теоремата като
свързано; едва чрез това опосредстване това свързване се
проявява като необходимо. К акто построяването самб за
себе си е без субективността на понятието, така доказател
ството е субективна дейност без обективност. А именно, тъй
като определенията на теоремата по съдържание са поста
вени същевременно не като определения на понятието, а
като дадени безразлични части, които стоят в многообразни
външни отношения една към друга, необходимостта се полу
чава само във формалното, външното понятие. Д о к аза
телството не е генезис на отношението, което съставлява
съдържанието на теоремата; необходимостта съществува
само за наш ето разбиране, а цялото доказателство - за
субективната нужда на познанието. За това д о казател
ството е изобщо външна рефлексия, която върви отвън на
вътре, т.е. умозаключава от външните обстоятелства за вът
решния характер на отношението. Тези обстоятелства, кои
то изложи построяването, са следствие от природата на
предмета, а тук, обратно, те биват направени основание и
опосредстващи отношения. Затова средният термин, тре
тото, в което свързаните в теоремата [определения] ни се
представят в своето единство и което дава нерва на дока
зателството, е само нещо такова, в което това свързване се
прояява и е външно. Тъй като следствието, което се проследя
ва от това доказване, е по-скоро обратното на природата на
предмета, онова, което се смята за основание в него, е су
бективно основание, от което природата на предмета произ
тича само за познанието.
От казаното досега става ясна необходимата граница
на това познание, която често е била недооценявана. Блестя
щият пример за синтетичен метод е науката геометрия -
обаче по един неподходящ начин този метод се е прилагал и
в други науки, дори във философията. Геометрията е наука
Втора глава . Идеята за познанието 289
за величината, ето защо формалното у м о зак то ч ав ан е й
принадлежи по един най-подходящ начин; тъй като в нея
разглеждаме само количественото определение и се абстра
хираме от качественото, тя може да се придържа вътре във
формалното тъждество, в нямащ ото понятие единство,
което е равенство и принадлежи към външната абстрахира
ща рефлексия. Вече предметът, пространствените определе
ния са такива абстрактни предмети, които са били подгот
вени за целта да имат съвършено крайна, външна опреде
леност. От една страна, благодарение на своя абстрактен
предмет тази наука има възвишеността, че в тези празни,
тихи пространства цветът е заличен, а и другите сетивни
свойства са изчезнали, че, по-нататък, в нея замльква всеки
друг интерес, който вълнува по-отблизо ж ивата индиви
дуалност. От друга страна, абстрактният предмет е още
пространството - едно несетивно [и същевременно] сетивно
нещо; нагледът е издигнат до своята абстрактност, про
странството е форма на нагледа, но още е наглед - то е нещо
сетивно, самото „вън едно от друго44на сетивността; нейна
чиста лишеност от понятие. - В по-ново време доста често
слушахме да се говори за превъзходството на геометрията от
тази страна; - това, че в нейната основа лежи сетивният
наглед, беше обявено за нейно най-висше предимство, и дори
някои си помислиха, че нейната висша научност се основава
върху него и че нейните доказателства почиват върху н а
гледа. Против това плоско разбиране трябва да направя
плоското напомняне, че никоя наука не се осъществява чрез
възприемането в нагледа, че, напротив, н ауката се осъ
ществява единствено чрез мисленето. Нагледността, която
има геометрията чрез своя още сетивен материал, й дава
единствено онази страна на очевидността, която има сетив
ното изобщ о за духа, в който няма мисъл. Ето защ о, за
жалост, на нея й приписаха като предимство тази сетивност
на материала, която характеризира по-скоро ниското р а
внище на нейното становище. Само на абстрактността на
своя сетивен предмет дължи тя способността си за една по-
висша научност и голямото предимство пред онези съби
рания на сведения, които [мнозина] също така обичат да
наричат науки и които имат за свое съдържание конкретен,
достъпен за усещането сетивен материал и само чрез реда,
290 Трети дял. Идеята
който се стремят да внесат в него, проявяват далечно пред-
чувстване и намекване за изискванията на понятието.
Само благодарение на това, че пространството на гео
метрията е абстракцията и празнотата на битието вън едно
от друго, е възможно да се вчертаят фигурациите в неговата
неопределеност така, че техните определения да си останат в
траен покой вън едно от друго и да нямат в себе си преход в
противоположното. Ето защо науката за тях е проста наука
за крайното, което бива сравнявано по величина и чието
единство е външното единство, равенството. Но тъй като
пък при това начертаване на фигури се изхожда същевре
менно от различни страни и принципи и различните фигури
възникват сами за себе си, при тяхното сравняване проли
чава все пак и качествена нееднаквост и несъизмеримост.
В тях геометрията бива изведена отвъд крайността, в която
тя напредва така урегулирано и сигурно, и доведена до
безкрайността - до приравняването на таки ва [фигури],
които са качествено различни. Тук престава да съществува
нейната очевидност от тази страна, че иначе лежи в основа
та й неподвижната страна, че тя няма нищо общо с понятие
то и с неговото явление, с въпросния преход. Тук крайната
наука е дошла до своята граница, тъй като необходимостта
и опосредстването на синтетичното се основава вече не само
в положителното, но и в отрицателното тъждество.
Ако геометрията, както и алгебрата, занимавайки се
със своите абстрактни, чисто разсъдъчни предмети, скоро се
натъква на своята граница, още по начало синтетичният
метод се оказва толкова по-незадоволителен за други науки,
но най-незадоволителен при философията. По отношение на
дефиницията и подразделението вече се получи това, което
трябваше да се получи; тук би трябвало да говорим още само
за теоремата и за доказателството, но освен предпоставяне-
то на дефиницията и подразделението, което предпоставяне
вече изисква и предпоставя доказателството, по-нататък,
незадоволителното се състои изобщо в тяхното място по
отношение на теоремите. Това място е забележително пре
димно при опитните науки, каквато е например физиката,
когато искат да си дадат ф ормата на синтетични науки.
Тогава пътят е този, че рефлективните определения за особе
ните сили или за други някои вътрешни и същностни форми,
Втора глава. Идеята за познанието 291
които определения произтичат от начина на анализиране на
опита и могат да се оправдаят само като резултати, трябва
да бъдат поставени начело, за да имаме в тяхно лице общата
основа, която после ще бъде приложена към единичното и
посочена в него. Тъй като тези общи основи сами за себе си
нямат устойчивост, понякога трябва да се помирим с тях; но
едва от изведените следствия се забелязва, че последните
съставляват същинското основание на въпросните основи.
Така нареченото обяснение и доказателството на употребя
ваната в теоремите конкретна част се оказва отчасти тав-
тология, отчасти забъркване на истинното отношение, а
отчасти се оказва също, че това забъркване е служило, за да
прикрие измамата на познанието, което е възприело едно
странчиво данни от опита, единствено чрез които е могло да
стигне до своите прости дефиниции и основни положения, и
което отстранява изхождащото от опита опровержение с
това, че разглеж да и признава последния не в неговата
конкретна целокупност, а като пример, и то от онази срана,
която е пригодна за хипотезите и теорията. В това подчиня-
ване на конкретния опит под предпоставените определения
основата на теорията бива затъмнена и показана само от
онази страна, която съответства на теорията; както и изоб
що по този начин много се затруднява непредубеденото
разглеж дане на конкретните възприятия сами за себе си.
Само когато поставим цялото протичане с главата надолу*,
цялото ще получи правилното отношение, в което може да се
обозре връ зката между основание и следствие и правил
ността на превръщането на възприятието в мисли. Ето защо
една от главните трудности при изучаването на такива
науки е да се навлезе в тях; а последното може да стане само
като приемем предпоставките слепегиком и без да можем да
си съставим по-нататък понятие, а често пъти дори и опреде
лена представа и задоволявайки се най-многото с един фан
тастичен образ за тях, предварително запечатаме в паметта
си определенията за приетите сили, материи и техните хипо
тетични образувания, направления и въртения. Ако за прие
мането и признаването на предпоставките изискваме тях
ната необходимост и тяхното понятие, ние не ще можем да
отидем по-нататък от началото.
292 Трети дял. Идеята
По-горе имах повод да говоря за неуместността на
приложението на синтетичния метод към строго аналитич-
ната наука. Волф разпростря това приложение върху всички
възможни видове познания, които той привлече към филосо
фията и математиката - познания, които са отчасти съвсем
аналитични по естеството си, а отчасти имат случаен и чисто
занаятчийски характер. Контрастът между един такъв мате
риал, който можем лесно да схванем и който по естеството
си не може да стане обект на строга и научна трактовка, и
точно определените заобиколни пътища и преходи, които
виждаме в науката, показа сам за себе си неуместността на
едно такова приложение и го дискредитира.* Обаче въпрос
ната злоупотреба не можа да отнеме вярата в пригодността
и съществеността на този метод за научната строгост във
философията; примерът на Спиноза в излагането на него
вата философия още дълго време минаваше за образец. Но в
действителност Кант и Якоби събориха целия начин [на
мислене] на предишната метафизика, а с това и нейния ме
И ДЕЯТА ЗА Д О БР О ТО
С У Б Е К Т И В Н А Т А Л О Г И К А И Л И У Ч Е Н И Е Т О ЗА
П О Н Я Т И Е Т О ..................................................................................5
П редварителна бележка на а в т о р а ......................................................7
За понятието изобщ о ................................................................................ 9
П о д р азд ел ен и е............................................................................................ 32
Първи дял
С У Б Е К Т И В Н О С Т Т А ...................................................................................35
Т р е т а г л а в а . у м о з л к л ю ч е н и е т о ........................................ 112
A. Умозаключението за налично битие .............................115
a. Първа ф и гура......................................................................... 115
b . Втора фигура...........................................................................124
c. Трета фигура ...........................................................................128
d. Четвърта ф игура....................................................................131
Забележка. Обикновеният възглед за умозаключението . 133
B. Умозаключението за р еф л ек си я .......................................139
a. Умозаключението за всичкост......................................... 140
b . Умозаключението за индукция........................................ 143
c. Умозаключението за аналогия......................................... 145
C. Умозаключението за необходимост .................................. 150
a. Категоричното умозаключение.......................................151
b . Хипотетичното умозаключение.......................................153
c. Дизюнктивното умозаклю чение......................................157
Вт ори дял
О БЕ К Т И ВН О С Т Т А ...................................................................................161
П ъ р в а г л а в а . М Е Х АН И ЗМ Ъ Т .........................................................169
A. М еханичният о б е к т ................................................................ 170
B. Механичният п р о ц е с..............................................................173
a. Формалният механичен процес .......................................175
b . Реалният механичен п р оц ес.............................................178
c. Продуктът на механичния п р о ц ес.................................. 181
C. А бсолю тният м ех а н и зъ м ..................................................... 182
a. Центърът...................................................................................182
b . Законът .....................................................................................185
c. Преход на механизма ...........................................................186
В т о р а г л а в а . Х И М И З М Ъ Т .............................................................188
A. Химичният о б е к т .................................................................... 188
B. П р о ц ес ъ т ......................................................................................190
C. П реходът на химизма ........................................................... 193
Т р е т а г л а в а . ТЕЛЕОЛОГИЯТА .....................................................196
A. Субективната ц е л .................................................................... 203
B. С р едств ото.................................................................................. 206
C. Осъществената ц е л ..................................................................210
Съдържание 335
Трети дял
ИДЕЯТА ........................................................................................................ 221
Формат 32/84/108
Обем 26 п.к.
Дадена за печат декември 2000 г.
Излязла от печат януари 2001 г.
Печат ЛИК Издания ЕООД