Обща хистология

Конспект:
1. Тъкани - определение, класификация, произход и общи свойства.
2. Епителна тъкан - определение, класификация, произход, характеристики и функции.
3. Покривен епител - определение, класификация, разпространение и хистофизиология.
4. Екзокринен жлезист епител - определение, класификация, разпространение и хистофизиология.
5. Ендокринен жлезист епител - определение, форми на организация, разпространение и
хистофизиология.
6. Съединителна тъкан - определение, класификация, произход, характеристики и функции.
7. Клетки на съединителната тъкан.
8. Екстрацелуларен матрикс на съединителната тъкан.
9. Съединителна тъкан с недиференциран екстрацелуларен матрикс -мезенхим, пихтиеста и слизеста
съединителна тъкан.
10. Съединителна тъкан с диференциран влакнест екстрацелуларен матрикс - хлабава съединителна
тъкан.
11. Съединителна тъкан с диференциран влакнест екстрацелуларен матрикс - колагенна, еластична,
ретикуларна и мастна тъкан.
12. Съединителна тъкан с диференциран твърд екстрацелуларен матрикс - хрущялна тъкан.
Хондрогенеза.
13. Съединителна тъкан с диференциран твърд екстрацелуларен матрикс - костна тъкан.
Остеогенеза.
14.Кръв. Лимфа.
15. Хемопоеза - ембрионална, фетална и постнатална.
16. Еритроцити.
17. Еритропоеза.
18. Гранулоцити.
19. Гранулоцитопоеза.
20. Моноцити. Моноцитопоеза.
21. Лимфоцити.
22. Лимфоцитопоеза.
23. Кръвни плочки (вкл. образуване).
24. Мускулна тъкан - определение, класификация, произход, характеристики и функции.
25. Скелетна мускулна тъкан.
26. Сърдечна мускулна тъкан.
27. Гладка мускулна тъкан.
28. Нервна тъкан - определение, клетъчен състав, произход, характеристики и функции.
29. Неврони (невроцити) - класификация, строеж, разпространение и функции.
30. Синапс. Междуневронни (интерневронални) синапси.
31. Невросекреторни клетки. Параневрони.
32. Невроглия - видове, строеж, разпространение и функции.
33. Нервни влакна.
34. Рецепторни нервни окончания.
35. Ефекторни нервни окончания.
 Тема 1: "Тъкани - определение, класификация, произход и общи свойства"

Съществуват много определения за тъкан. Всъщност тя представлява интегрирана общност

(биосистема) от функционално и морфологично диференцирани клетки, свързани с повече или по-
малко междуклетъчно вещество и с определена онто- и филогенетична еволюция.
За пръв път Биша през 1801 г. разграничава отделни структури, повтарящи се и комбиниращи
се по еднакъв начин в човешкото тяло и ги нарича тъкани. На основата на чисто външни белези, той
описва 21 вида тъкани. По-късно Майер си свежда до 8. Едва клетъчната теория на Шлайден и Шван
1838 г. осмисля понятието тъкан като клетъчна информация. В средата на миниля век Лайдиг, въз
основа на последователността във филогенетичното им развитие, ги класифицира в 4 основни групи:
епителна, съединителна, мускулна и нервна. Такова основно подразделение с повече или по-малко
уточнявания и отклонения е общоприето и съществува и до сега в повечето учебници.
Класификацията на основните тъкани може да се представи по следния начин: епителна тъкан;
съединителна тъкан; мускулна тъкан; нервна тъкан.
Клетките във всички класове на многоклетъчните организми са обединени в структурно и
функционално по-висши биосистеми - тъканите. Тъканната организация на клетките представлява
важен етап в еволюцията на животните, защото способства за реализиране на клетъчната
специализация и чрез нея за прогресивно усложняване на устройството и функциите на организмите.
Тъканите не могат да съществуват самостоятелно и изолирано, а само интегрирани в йерархично по-
висши формации - органите и системи от органи, намиращи се в цялостния организъм в
задължителна и непрекъсната сложна взаимовръзка и взаимозависимост. Еволюционните принципи
и теории в биологията приемат, че в основата на възникването и развитието на тъканите в
многоклетъчните ораганизми стои прогресиращото диференциране на клетките. Това става чрез
съвкупното въздействие на много физични и химични фактори върху генетичния и метаболитния
апарат на клетките. В този смисъл диференцирането се изразява в разделение на функциите между
отделни групи клетки. Без такова разделение на функциите многоклетъчната организация не би
имала смисъл. В резултат на това се развиват еднотипни формации от специализирани клетки и
междуклетъчно вещество, обезпечаващи в съдружество най-общите функции на цялостния
оранизъм. Според Заварзин такива общи за организма функции са: бариерната функция;
осигуряването на постоянство на вътрешната среда; приемането на дразнения от външната среда и
провеждането им като възбудни процеси в организма; двигателната функция.
Съответно на тези 4 основни функции са възникнали и са се затвърдили в еволюцията като
основни и задължителни тъкани за всички многоклетъчни организми: епителната, съединителната,
мускулна и нервната.
Проблемът за клетъчното диференциране в онтогенезата днес се поставя като основен при
съвременното обяснение на процеса хистогенеза /превръщане на зародишните листове в зрели
тъкани/. Онтогенетичното диференциране на тъканите е резултат от появата на нови структурни и
функционални белези в клетките, дължащи се на генна регулаторна дейност. Вътреклетъчната генна
регулация при диференцирането е налице още в най-ранните стадии на ембрионалното развитие и
започва с раздробяването на оплодената яйцеклетка - зигота. Тази генна регулация способства
ембрионалните клетки да следват строго определен път на диференциране, т.е. да осъщестявават
генетична програма за развитие в определен тип специализирани клетки. Това явление е известно
като тъканна детерминация. Определя необратимостта на структурната организация на
диференцираните тъкани и съхраняването й при патологични процеси.
Въпреки, че тъканите са специфично диференцирани, те имат някои общи свойства:
регенерация, хиперплазия и хипертрофия, атрофия, метаплазия, неоплазия.6
Регенерацията - заместването на изхабените, увредените и умиращи клетки става ежедневно,
напр. всеки ден се разрушават 200 млрд. и съответно толкова нови се образуват. Тази регенерация
се нарича перманентна физиологична регенерация. В лигавицата на матката този процес протича
циклично и се нарича циклична физиологична регенерация. Най-малки възможности за
регенерация има напречнонабраздената сърдечна и скелетна мускулна тъкан и нервната тъкан.
 Промяната в структурата и вида на тъканите, водеща до увреждане специфичните функции на
клетките се нарича дегенерация.
Хиперплазията представлява бързо разрастване на тъканите в резултат на абсолютното
увеличаване в броя на клетките, което се осигурява от засилено митотично делене. Такова свойство
имат гладките мускулни клетки, епителните клетки и др. Хипертрофията не се осигурява чрез
митоза, а чрез увеличаване на клетъчните размери. Например гладкомускулните клетки на матката
при бременност, скелетните мускули при физическа тренировка и др. В някои случаи е възможно в
една тъкан да се осъществяват процесите на хиперплазия и хипертрофия - в миометриума на
бременната матка гладкомускулните клетки се делят и увеличават своя брой - хиперплазия, както и
своите размери - хипертрофия.
Намаляването обема на органа или съответната тъкан се нарича атрофия. Тя бива 2 вида:
нумерична - намаляване броя на клетките и обемна - намаляване масата им. Атрофията може да
бъде физиологична или патологична. Пример за инактивитетна атрофия е намаляването броя на
скелетните мускулни влакна след гипсиране на крайника, което не позволява контрахирането на
съответните мускули. Атрофия на мускулните клетки може да настъпи след тяхната денервация.
Пълната липса на определен вид клетки, тъкан или орган се нарича аплазия.
Превръщането на един вид диференцирана тъкан в друг се нарича метаплазия, но в
границите на съответния вид основна тъкан. Метаплазията може да бъде физиологична -
превръщане на хлабавата съединителна тъкан в мастна и патологична - пръвръщане на
многослойния плосък невроговяващ епител във вроговяващ. При последната се получава участък с
белезникав цвят - левкоплакия. Привидно многослойния призматичен ресничест епител на бронхите
при дългогодишни пушачи или при хора, живеещи при запрашена атмосфера може да метаплазира
в многослоен плосък вроговяващ епител. При премахването на дразнещите ефекти метаплазията е
възвратима. На основата на метапластичен процес могат в някои случаи да възникнат тумори.
Туморното или неопластичното израждане е процес, при който клетките в тъканите се делят
неконтролируемо, игнорирайки супресорните сигнали, които лимитират клетъчния растеж. Тези
клетки започват неконтролируема пролиферация. Приема се, че клетките са генетично променени -
наличие на онкогенни мутации, които не им позволяват да се подчиняват на механизмите на
обратната връзка. Различните въздействия - вируси, йонизираща радиация, химични агенти и др.
водят до промени в хромозомите, имащо за резултат промяна в стабилността на иРНК, което има за
последствие неконтролиран клетъчен растеж и делене. Клетките се променят структурно и
функционално и образуват тумори. Тези, които започат туморен растеж, не са диференцирани.
Диференцираните клетки, обикновено с някои изключения не се делят. След тяхното износване те се
заместват от пролифериращи и диференциращи се стволови клатки. Тези клетки са способни да се
трансфрормират в туморни клетки, като в тях е възможно да настъпят онкогенни мутации на ДНК.
Възможно е онкогенната мутация да блокира апоптозата и да индуцира сигнали за растеж на
клетката. В резултата на подобни мутации на хематогенни прогениторни клетки се получават
различни видове левкемии.
Тема 2: "Епителна тъкан - определение, класификация, произход, характеристики и функции"

Епителната тъкан покрива организма отвън, покрива вътрешните му кухини и изгражда

жлезите с външна и вътрешна секреция. Хистогенезата е от различни ембрионални листове. Така
епидермисът на кожата произлиза от ектобласта, епителът на стомаха и червата, както и черния
дроб - от ендобласта, епителът на нефроните - от мезобласта, ендотелът на кръвоносните съдове - от
мезенхима. Клетките на епителната тъкан се подреждат в пластове и лежат върху базална
мембрана.
Базалната мембрана, наричана от някои автори базална ламина, поради липсата на
билипиден слой, както при клетъчните мембрани. Тя е с дебелина от 120 до 250 nm.
Електронномикроскопски базалната ламина е изградена от един среден тъмен слой - lamina densa и
2 светли слоя, разположени от двете страни на тъмния слой - lamina rara interna и lamina rara externa.
Развитието на нови микроскопскопрепаративни техники даде възможност да се разбере, че двата
светли слоя, които са с дебелина около 40 nm, са артефакти. Те са продукт на химичната фиксация на
тъканта, така че в действителност базалната ламина е само наблюдаваната от електронен микроскоп
lamina densa, с дебелина 60-120 nm.
Въпреки, че строежът и съставът варират при различните видове епител, тя е изградена от
около 50 протеина, които могат да бъдат обособени в четири групи. Първата група са колагените,
които са 3 вида - колаген IV, XV и XVIII, като повече от колагенната маса е изградена от колаген IV.
Той е основният структурен компонент, изграждащ скелета на базалната ламина. Втората и третата
група са представени от гликопротеините ламинини и ентактини. Четвъртата група са
хепарансулфатираните протеогликани - перлекан и агрин. Тези 4 групи протеини са свързани
помежду си като образуват мрежеста структура. Приема се, че по-голямата част от компонентите на
базалната ламина се синтезират от лежащите върху нея епителни клетки. Тези компоненти се
самосглобяват в междуклетъчното пространство като формират листовидната базална ламина. Този
процес се започва от колагена тип IV и ламинините. Под базалната ламина, по-точно по нейната
външна повърхност се формира мрежеста структура, наречена ретикуларна ламина. Тя е изградена
предимно от колагенни влакна тип III, които са продукт не на епителните клетки, a на фибробластите
на подлежащата съединителна тъкан. Някои автори влючват към базалната ламина и ретикуларната
ламина. С няколко вида фибрили, базалната ламина е прикрепена за тази подлежаща съединителна
тъкан. Тя е PAS-позитивна.
За базалната ламина са прикрепени с хемидесмозоми епителните клетки, лежащи върху нея.
Тя изолира епителните клетки от подлежащите под нея други тъкани. Предпазва проникването на
някои клетки на съединителната тъкан в епителната тъкан. От друга страна, през нея могат да
преминават макрофаги и лимфоцити. Базалната ламина взима активно участие в регенерацията на
увредения епител, като участва в заздравяването на раните. Тя осъщестява филтрационни процеси -
филтрация на първичната урина в бъбречните гломерули. Базалната ламина служи като
полупропусклив филтър при изхранването на епитела. До нея достигат и остават за определено
време някои сигнални молекули, които регулират пролиферацията, диференциацията и апоптозата
на епителните клетки.
В зависимост от подхода при подреждането на подвидовете епителна тъкан, може да се
приеме морфологична, хистогенетична и физиологична класификация. Схемата, която се предлага,
се основава предимно на морфологичните и отчасти на физиологичните особености на епителната
тъкан. По този начин могат да се обособят 3 големи групи: еднослоен, многослоен и секреторен
епител.
Еднослойният епител бива: плосък /мезотел, ендотел, алвеоларен епител/; кубичен
/покривен, секретиращ, резорбционен/; призматичен /резорбционен, резорбционно-секреторен,
ресничест, покривен/; привидно многослоен или многореден цилиндричен /покривен, ресничест/;
преходен епител на Хенле.
Многослойния епител бива: многослоен плосък вроговяващ; многослоен плосък
невроговяващ; корнеален.
Секреторният епител бива: екзокринен /тубулозен, ацинозен и смесен/; ендокринен, смесен.
 Морфологично епителната тъкан се характеризира с 3 основни признака: лежи върху
базалната ламина; няма кръвоносни съдове /с изключение на stria vascularis във вътрешното ухо/;
има оскъдно междуклетъчно вещество. Епителната тъкан изпълнява различни функции: бариерна
или покривна, транспортна и секреционна. Бариерната функция има 2 значения: физична или
механична и химична бариера. Физичната бариера се осъществява от многослойния плосък
вроговяващ и невроговяващ епител. Първият вид епител има и защитна функция срещу
ултравиолетовите лъчи, роговия слой на епидермиса и предпазва тялото от въздействието на
различни химични субстанции - киселини, основи и др. Преходният епител предпазва стената на
пикочните пътища от въздействието на хипертоничната урина и има ниско рН.
Транспортната функция се осъщестява от всички епителни тъкани, които притежават
транспортни системи, с помощта на които могат да поемат йони и органични молекули, да ги
пренасят и отделят. Резорбцията, която се осъществява, се подпомага от редица специализации на
епителните клетки - микровили, микрогънки, нагъвания на базалната част на клетъчната мембрана.
При така увеличената повърхност на клетката се увеличава съответно броят на транспортните
протеини по клетъчната мембрана, осъществяващи транспорта на йони и органични молекули.
Резорбцията на макромолекули се осъщестява по пътя на ендоцитоцата. Редица епителни клетки са
специализирани в поемането и отдаването на газове. Такива клетки са ендотелните и малките
алвеоларни клетки в белия дроб.
Секреторната функция на някои епителни клетки включва секрецията на йони и
макромолекули. Пристенните клетки в жлезите на стомаха са специализирани в секрецията на йони,
които в лумена на стомаха образуват солната киселина. В секрецията на макромолекули са се
специализирали и клетките на екзокринните и ендокринните жлези.
Клетките на епителната тъкан са морфологично и функционално поляризирани. Полярността се
изразява посредством специални структури на свободната апикална повърхност, които я увеличават,
супрануклеарното разположение на апарата на Голджи и центрозомата, както и от натрупването на
секреторни везикули в апикалната част на клетката. Различават се 3 зони или домена на
плазматичната мембрана: апикална, базална и латерална. Границата между апикалния и латералния
домен е обикновено пръстеновидно плътно свързване. Много често апикалния домен притежава
редица специализации: микровили, киноцилии, стериоцилии. Този домен на мембраната е богат на
гликолипиди и холестерол и съдържа водородни йони, АТФ-аза, хидролитични ензими, йонни
канали, транспортни протеини, рецептори за някои вируси и др. По латералния домен се намират
различните видове междуклетъчни свързвания, вкл. и нагъванията на мембраната, в резултат на
което се оформят интердигитации между съседните клетки. В базалния домен на клетъчната
мембрана се намират свързванията с подлежаща базална ламина, както и характерните за някои
клетки базални нагъвания. По химичен състав мембраната в базалния и латералния домен си
приличат. Затова се обобщават като базолатерален домен. Базолатералната мембрана съдържа
Na+/K+-АТФ-аза, Са2+-АТФ-аза, анионни канали, рецептори /асиалоглюкопротеинови рецептори,
катехоламинови рецептори, ламининови рецептори, рецептори на полипептидни хормони,
трансферинови рецептори/, адхезивни молекули, местата на междуклетъчните контакти. Само
базалната част на базолатералната мембрана има свързващи места за молекули на базалната
мембрана.
Тема 3: "Покривен епител - определение, класификация, разпространение и хистофизиология"

Еднослойните епители, независимо от големината и формата на клетките, са разположени в 1

ред върху базалната мембрана.
Еднослойният плосък епител изгражда серозните обвивки /мезотел/. Намира се в
кръвоносните съдове /ендотел/, капсулата на Бауман, на гломерулите на бъбрека и алвеолите на
белия дроб. Клетките са плоски и имат полигонална форма. В цитоплазмата си имат много
пиноцитозни везикули и микротубули. Освен покривната си функция, този епител има роля в редица
метаболитни процеси: обмяна на кислород и въглероден диоксид през алвеоларната стена, на
аминокиселини - пред ендотелните клетки на съдовете и др. Освен това, този епител има и
бариерна функция, както и да навлажнява съответната повърхност - мезотела на серозните кухини.
Едноредният кубичен епител се състои от клетки с кубична форма. Ядрото лежи в долната
част на клетката. Той може да бъде предимно покривен в началната част на отводящите канали на
екзокринните жлези, но може да бъде секреторен и резорбционен /в извитите каналчета на
нефрона/. Еднореден кубичен е също епителът, който покрива яйчника, пигментния епител на
ретината, който има и фагоцитарна функция и този на съсъдестите сплитове - plexus choroideus.
Едноредният призматичен епител обхваща 6 подвида: покривен, резорбционен, секреторен,
ресничест, сетивен и привидно многослоен.
Едноредният призматичен покривен епител изгражда предимно отводящите канали на
екзокринните жлези. Морфологично всички клетки си приличат.
Едноредният призматичен резорбционен епител се състои от 3 вида клетки: резорбционни,
секреторни и заместителни. Такъв е епителът на чревните въси. Резорбционните клетки
/ентероцити/ са високи изразена микровилозност на апикалната повърхност. В една клетка има
3000 микровили. Чрез тях се увеличава резорбционната им повърхност. Ядрото е удължено и се
намира в долната третина на клетката. В цитоплазмата над ядрото се намират удължени
митохондрии, цистерни на ендоплазмения ретикулум и апарата на Голджи. Слузните /чашковидни/
клетки са разположени между резорбционните. Ядрото им е приплеснато, най-често в базалната
част. Апаратът на Голджи е много добре развит, разположен е супрануклеално. Цялата клетка,
особено апикалната част е изпълнена с PAS-позитивен секрет, съдържащ глюкозоаминогликани.
Горната част, заемаща 2/3 на клетките е силно разширена и се нарича theca, тъй като е изпълнена с
везикули, съдържащи секрет. Отделеният чрез екзоцитоза гликопротеин муцин, произведен на
муцигена, поема вода и се трасформира в мукус, който постила повърхността на епитела.
Заместителните клетки имат пирамидна форма и лежат под другите два вида. Приема се, че от тях се
образуват нови чревни епителни клетки.
Едноредният призматичен секреторен епител постила стомаха. Слузният секрет се намира
предимно в апикалната част на клетката. Тези клетки дават PAS-позитивна реакция. За разлика от
чашковидните клетки, ядрата при този епител са сферични и се намират в средата на клетката.
Едноредният призматичен ресничест епител се състои от високи клетки с около 250
киноцилии на всяка клетка. Тъй като ресничките са подвижни, се нарича понякога вибриращ епител.
Такъв е в параназалните синуси, дисталните въздухоносни пътища, матката, маточната тръба,
централния канал на гръбначния мозък.
Сетивният епител изгражда вкусовите луковици в езика и мекото небце, сетивните клетки на
кортиевия орган, възприемащи слуховите дразнения и сетивните клетки в равновесната част на
вътрешното ухо. Към този вид епител могат да се причислят и обонятелните сетивни клетки в
горната част на носната кухина, въпреки че повечето автори ги причисляват към нервните клетки,
поради изразените свойства на дразнимост и възбудимост.
Привидно многослойният призматичен епител е изграден от клетки, които са цилиндро-
конични и са вклинени една в друга, така че широкият край приляга към тесния на съседна клетка.
Тъй като ядрото се намира винаги в широката част, то в епитела ядрата са разположени на различни
нива и създават измамното впечатление за многоредност. Базалната част на всички клетки лежи
върху базалната мембрана, но апикалната част на не всички клетки достига до повърхността на
епитела. В него се намират 5 вида клетки: ресничести - това са призматични клетки, на чията
апикална повърхност има киноцилии, чашковидни - секретират мукус, четковидни - на апикалната си
повърхност имат микровили, формиращи четковидна повърхност, малки зърнести - съдържат
секреторни везикули и базални - стволови клетки, разположени в базалната част на епителния слой.
Този епител се намира в носната кухина, гръкляна, трахеята и бронхите, затова някои автори го
наричат не много правилно респираторен епител.
Многослойният епител се изгражда от 2-30 и повече редове клетки. Двуредният кубичен или
призматичен епител се намира сравнително рядко в човешкото тяло /отводните канали на
мерокринните и апокринните потни жлези/.
Предходният епител на Хенле се намира в лигавицата на бъбречните чашки, уретерите и
пикочния мехур /уротел или уроепител/. Морфологията му се мени в зависимост от напълването на
пикочните органи с урина. Базалните клетки са малки, средните слоеве - по-големи и полигонални,
крушовидни и др. На повърхността клетките са плоски, понякога с чадъреста форма и имат 2 ядра.
По апикалната част на клетъчната мембрана има зони, наречени плаки, където мембраната е
задебелена до 12 nm. По външната повърхност на тези плаки се намират хексагонално подредени
протеинови агрегати, стърчащи с около 5 nm над нивото на липидния бислой, които са част от
интегрални протеини. Тези протеинови комплекси за изградени от протеините уроплакин I и II. Към
цитоплазмената повърхност на тези плаки са прикрепени актинови филаменти. Апикалната клетъчна
мембрана образува дълбоки инвагинации, които под електронен микроскоп имат понякога формата
на вретеновидни везикули, но те в действителност са части от тези инвагинации. При изпълване на
тези кухи органи с урина, инвагинациите се изглаждат и апикалната мембрана има гладка
повърхност.
Многослойният призматичен епител се среща сравнително рядко. Постила лумена на
уретрата, както и големите отводящи канали на жлезите и конюнктивата, където има силно
навлажнена повърхност.
Многослойният плосък вроговяващ епител изгражда епидермиса на кожата. Състои се от 5
слоя. Stratum basale e изграден от клетки с призматична форма, в които често се виждат митози. В
цитоплазмата им има множество интермедиерни кератинови филаменти. Клетките лежат върху
базалната ламина. Stratum spinosum се изгражда от полигонални клетки, които с цитоплазмени
израстъци /шипчета/ осъществяват контактите между клетките чрез десмозоми. В цитоплазмата им
се намират снопчета от кератинови интермедиерни филаменти, често наричани тонофиламенти. Те
са предшественици на кератина. В клетките на този слой започват да се образуват ламеларни тела
или везикули. Stratum granulosum - клетките вече са приплеснати и са наредени в 3-4 реда. В тях има
множество гранули, изградени от филамент-свързващи протеини флагрин и трихохиалин. Тези
гранули не са обвити от мембрана. Те са силно базофилни, затова на светлинномикроскопски
препарати клетките са изпълнени с базофилни гранули. Двата филамент-свързващи протеина
осъществяват агрегацията на интермедиерните филаменти. В резултат на този процес, наречен
кератинизация, клетките от роговия слой ще се изпълнят с кератин. В клетките на този слой се
намират и ламеларни тела, които представляват ламеларни пластинки от липиди, обвити с
мембрана. Образуват се от цис-мрежата на апарата на Голджи и са с диаметър 0,06-0,2 μm. Те
съдържат фосфолипиди, глигосфинголипиди и церамиди. Посредством екзоцитоза, съдържанието
на тези ламеларни тела попада в междуклетъчното вещество и взема участие в образуването на
епидермалната бариера за водата. При stratum lucidum клетките са приплеснати, а в цитоплазмата
им се намира полутечно маслоподобно белтъчно вещество елайдин, придаващи блясък на този
слой. Този слой се намира само при по-дебел епидермис. На светлинномикроскопски препарати е
силно еозинофилен. Stratum corneum /рогов слой/ е изграден от приплеснати рогови клетки
/кератиноцити/ с диаметър около 30 μm и дебелина 0,5-0,8 μm. Броят на слоевете клетки варира в
зависимост от областта на тялото - от 15-20 при кожата на корема до няколко стотици в плантарната
повърхност на ходилото и на дланта. В клетките има остатъци от клетъчни органели. Изпълнени са с
кератин /склеропротеин, съдържащ цистин и множество дисулфидни групи/, представляващ
електронномикроскопски хомогенен материал, в който се намират филаменти. Този материал е
толкова по-хомогенен, колкото клетките са по-близо до повърхността. Кератинът в тези клетки се
нарича мек кератин, за разлика от твърдия кератин в ноктите и космите. По вътрешната повърхност
на клетъчната мембрана на кератиноцитите има слой, изграден от редица протеини /инволуцин,
елафин, лорицин и др./, който се нарича клетъчна обвивка. Към него се прикрепени кератиновите
интермедиерни филаменти. Прикрепена по външната повърхност на клетъчната мембрана на
кератиноцитите се намира 5 nm дебела липидна обвивка. Тя е изградена от сфинголипиди
/церамиди/, свободни мастни киселини, холестерол и важния за този слой ацилглюкозилцерамид.
Протеиновият слой /клетъчната обвивка/ и липидната обвивка осъществяват водната бариера на
епидермиса. Повърхностно разположените клетки на този слой непрекъснато се излющват. За 1
денонощие човек губи около 8 гр. от своя епидермис.
Многослойният плосък невроговяващ епител изгражда част от лигавицата на устната кухина,
част от гълтача, хранопровода, част от аналния канал и влагалището. Той е устойчив на механични
въздействия. Клетките са разположени в 20-30 слоя. Тези в първите слоеве, лежащи върху базалната
ламина, са призматични. Характерно за тях са честите митози. Постепено нагоре клетките стават
полигонални, а на повърхността - плоски, но винаги с ядра. Този епител може да метаплазира, т.е. да
се превръща в многослоен плосък вроговяващ епител.
Сперматогенният епител се намира в стената на извитите семеобразуващи каналчета на тестиса.
Изграден е от сперматогенна популация клетки /сперматогонии, сперматоцити I ред, сперматоцити II
ред, сперматиди и сперматозоиди/ и Сертолиеви клетки. Фоликуларният епител изгражда
яйчниковите фоликули. Той се състои от овогониите, овоцитите I ред, овоцитите II ред и от
фоликулните клетки.
 Тема 4: "Екзокринен жлезист епител - определение, класификация, разпространение и
хистофизиология."

Секреторният епител е изграден от клетки, които секретират разнородни по състав и действие

вещества. Самите жлезни клетки се разполагат най-често под нивото на даден епител като
специализирани структури - хистологични органоиди, но могат да образуват и анатомично
обособени органи - жлези. Някои единични клетки, които произвеждат секрети, трябва да се
разглеждат като едноклетъчни жлези. Такива са например чашковидните клетки в лигавицата на
храносмилателната система. Характерно за секреторният епител е, че клетките, които го играждат,
синтезират и отделят вещества, наречени секрети, които са високоспецифични и необходими за
дейността на други клетки в организма или за осъществяването на определена физиологична
дейност. При секрецията се наблюдават няколко последователни фази:
- приемане през базалната ламина на веществата /глюкоза, аминокиселини, вода и др./, намиращи
се в кръвта
- синтез на сложни съединения и натрупването им в цитоплазмата като гранули /зърна/
- отделяне на секрета, най-често през върховата част на клетката
- възстановителна фаза
Според мястото, където отдава секрета си, секреторният епител се дели на
външносекреторен или екзокринен и вътрешносекреторен или ендокринен. Секретът на
екзокринният епител се отвежда чрез отводни канали, а на ендокринния - посредством кръвните
капиляри в кръвния ток. Различните типове секреторен епител, подобно на различните епителни
тъкани, произлизат от трите зародишни листа: ектобласт, ендобласт и мезобласт. При развитието на
жлезите с външна секреция, част от епителните клетки се специализират като секреторни, а други
като клетки на отводни канали, през които изтича секретът. В структурата на жлезите участват още
съединителна тъкан, кръвоносни съдове, нервни окончания и в някои случаи - миоепителни клетки.
При жлезите с вътрешна секреция липсват отводни канали и връзката с епитела, от който
произлизат, ако по време на ембрионалното им развитие е имало такава, се загубва.
Екзокринният секреторен епител изгражда често пъти големи органи в организма - жлези с
външна секреция. Тези жлези изработват секрети, необходими за функциите на органите и
системите, към които те принадлежат, напр. жлезите на храносмилателната система /големи
слюнчени жлези, черен дроб, панкреас/, участващи в процесите на храносмилането. Секреторният
епител, заедно с отводните канали, са съединително-тъканни повлекла и с кръвоносни съдове и
нервни елементи структурира анатомично обособените жлези с външна секреция. Клетките на
секреторния епител се наричат секреторни или жлезни /гландулоцити/. Те са разположени най-
често в един ред върху базалната ламина и по-рядко в няколко слоя, както е случаят с мастните
жлези. Формата на клетките е много разнообразна и се изменя в зависимост от секреторната им
фаза. Най-често се отнася за цилиндрично-конични, полярно ориентирани клетки, т.е. с ясно
разграничима базална синтезираща и върхова секретираща част. В тях се откриват основните
клетъчни органели като ядро, цитоплазма, плазмалема и др. Ядрото обикновено е голямо и
разположено в долната трета на клетката. Цитоплазмата на клетките на жлезите, чийто секрет е с
белтъчна природа, има добре развит грануларен ендоплазмен ретикулум. По начало,
митохондриите са многобройни и са локализирани в местата с най-висока метаболитна активност и
голяма консумация на енергия, т.е. там, където се осъществява синтезът на секрета.
В цитоплазмата се откриват секреторни зърна, липидни капки, зърна от гликоген и др.
Тяхното количество е различно за различните екзокринни клетки и зависи от характера на
секреторния продукт. По върховата част на клетъчната мембрана се откриват микровили.
В някои случаи, както е при потните, млечните, слъзните и слюнчените жлези, екзокринния
жлезен епител лежи върху т.нар. миоепителни клетки, които са разположени върху базалната
ламина. Те имат ектобластен произход, както споменатите жлези, но структурата и функциите им са
подобни на тези на гладките мускулни клетки, които произхождат от мезенхима. Миоепителните
клетки са с дължина 100-150 μm и с ширана от 3-5 μm. Те са звездовидни, удължени и успоредно
подредени една спрямо друга и спрямо посоката на секреторната тръбица. Краищата на клетките са
източени и техните странични повърхности са свързани една с друга, а също и със самите секреторни
клетки - чрез десмозомни комплекси. Външната повърхност на миоепителната клетка се допира до
базалната ламина и се свързва с нея посредством хемидесмозомите. Частта от клетката, в която се
намира ядрото, се издава леко към съответната вдлъбнатина на секреторната клетка. Цитоплазмата,
заобикаляща ядрото, съдържа слабо развит апарат на Голджи, а базалната част на клетката - тясно
долепени актинови нишки, разположени успоредно по дължината й. Откриват се също микротубули,
най-често подредени в двойки и успоредни на фибрилите. Те са с висока алкално-фосфатна
активност. Функцията на миоепителните клетки се свежда до улесняване на отделянето на секрета
посредством тяхната контракция.
Съобразно подреждането си, клетките на екзокринния секреторен епител изграждат
различни по вид морфофункционални единици, подобни на тръбички, мехурчета и др. На основата
на това подреждане той се подразделя на тубулозен, ацинозен и смесен.
При тубулозния секреторен епител, секреторните клетки образуват морфофункционална
единица, представляваща тръба, от която започва изходният канал. При ацинозния /алвеоларен/
епител, секреторните клетки се подреждат в групи, образуващи малки сфери, с тясна кухина - ацини
или алвеоли, които представляват морфофункционалната им единица. Според характера на
изграждащите ги клетки и на секретирания от тях продукт, ацините се делят на серозни, слузни и
смесени.
Серозните ацини са изградени от цилиндрично-конични клетки с добре оцветена цитоплазма.
Ядрата им са овални и разположени в средата или в долната третина на клетките. Във върховата част
се откриват множество т.нар. цимогенни зърна, които могат да се оцветяват специфично с някои
багрила. Просветът на ацините е много тесен. На ЕМ, в основната част на клетките, се виждат добре
изразен грануларен ендоплазмен ретикулум и многобройни митохондрии. Апаратът на Голджи е
изграден от множество цистерни и е разположен над ядрото. Цимогенните зърна са с размери до 1
μm и са с висока електронна плътност. От клетките на серозните ацини се отделя течен рядък секрет,
богат на ензими.
Клетките, които изграждат слузните ацини, са по-ниски, със светла цитоплазма след
обикновени оцветявания, положителна PAS-реакция. Ядрото е малко, тъмно, избутано и
приплеснато до основата на клетката. Просветът на ацината е по-широк в сравнение с този на
серозните ацини. На електронен микроскоп се вижда, че цитоплазмата е изпълнена с множество
сферични "муциногенни" мехурчета, между които са разпръснати клетъчни органели, оскъден
гладък и грануларен ретикулум и единични митохондрии. Секретът на клетките е гъст и лепкав.
Смесените ацини са изградени от слузни и серозни клетки, като повечето са слузните;
серозните клетки заемат участък под формата на т.нар. полулуния на Джануци.
Когато жлезата има система от отводни канали, в които се излива секретът на множество
секреторни единици, тя се означава като сложна. Много от сложните жлези са толкова големи, че
представляват обособени органи /слюнчени жлези, черен дроб, панкреас и др./. В зависимост от
секреторните единици, които изграждат сложните слези, те се подразделят на сложни тубулозни,
сложни ацинозни и сложни тубуло-ацинозни.
Жлезната съставка се нарича паренхим, а съединителнотъканната - строма. Стромата
изпълнява подпорна функция и в нея се разполагат кръвоносните съдове и нервните влакна, които
отиват до самата жлезна тъкан.
Тема 5: "Ендокринен жлезист епител - определение, форми на организация, разпространение и
хистофизиология."

Секреторният епител е изграден от клетки, които секретират разнородни по състав и действие

вещества. Самите жлезни клетки се разполагат най-често под нивото на даден епител като
специализирани структури - хистологични органоиди, но могат да образуват и анатомично
обособени органи - жлези. Някои единични клетки, които произвеждат секрети, трябва да се
разглеждат като едноклетъчни жлези. Такива са например чашковидните клетки в лигавицата на
храносмилателната система. Характерно за секреторният епител е, че клетките, които го играждат,
синтезират и отделят вещества, наречени секрети, които са високоспецифични и необходими за
дейността на други клетки в организма или за осъществяването на определена физиологична
дейност. При секрецията се наблюдават няколко последователни фази:
- приемане през базалната ламина на веществата /глюкоза, аминокиселини, вода и др./, намиращи
се в кръвта
- синтез на сложни съединения и натрупването им в цитоплазмата като гранули /зърна/
- отделяне на секрета, най-често през върховата част на клетката
- възстановителна фаза
Според мястото, където отдава секрета си, секреторният епител се дели на
външносекреторен или екзокринен и вътрешносекреторен или ендокринен. Секретът на
екзокринният епител се отвежда чрез отводни канали, а на ендокринния - посредством кръвните
капиляри в кръвния ток. Различните типове секреторен епител, подобно на различните епителни
тъкани, произлизат от трите зародишни листа: ектобласт, ендобласт и мезобласт. При развитието на
жлезите с външна секреция, част от епителните клетки се специализират като секреторни, а други
като клетки на отводни канали, през които изтича секретът. В структурата на жлезите участват още
съединителна тъкан, кръвоносни съдове, нервни окончания и в някои случаи - миоепителни клетки.
При жлезите с вътрешна секреция липсват отводни канали и връзката с епитела, от който
произлизат, ако по време на ембрионалното им развитие е имало такава, се загубва.
Някои автори обособяват отделен ендокринен секреторен епител, който изгражда редица
жлези с вътрешна секреция. Главната особеност на ендокринните жлези е, че те нямат отводни
канали, а техният продукт преминава в кръвните и лимфните капиляри. Той се нарича инкрет, тъй
като се излива във вътрешната среда на организма или хормон, поради обстоятелството, че
възбужда към действие други клетки в организма.
Хистологично, ендокринният секреторен епител може да се представи като:
- купчини от няколко еднокринни клетки - например клетките на хромафинната система или
Лайдиговите клетки в семенника
- повлекла от клетките - в Лангерхансовите острови на панкреаса и в хипофизата
- фоликули - в щитовидната жлеза
В епителната тъкан се намират редица други клетки с различен произход, морфология и
функция. Към тях принадлежат:
- дендритни макрофагиални клетки на Лангерханс - разположени в епидермиса
- меланоцити - клетки, в които се синтезира пигмента меланин
- единични лимфоцити - разложени най-вече в епитела на храносмилателната система
- ентероендокринни клетки, съставляващи т.нар. дифузна ендокринна система /APUD-система/,
разположени най-вече в епитела на храносмилателната система
- сетивни клетки
Секрецията е процес на отделяне на синтезирани в секреторната клетка вещества през
клетъчната мембрана. Синтезираният продукт е необходим не за клетката, която го е произвела, а за
обмяната на веществата в организма или за дейността на други клетки. В този смисъл, секрецията
трябва да се различава от екскрецията, при което от клетката се отделят отпадъчни продукти като
въглероден диоксид, пикочна киселина и др.
Биологичното значение на секрецията е огромно. Голяма част от секретите са ензими, които
превръщат хранителните вещества в нискомолекулярни продукти и ги подготвят за всмукване от
клетките. Други са хормони или медиатори, имащи значение за стимулиране или потискане
дейността или метаболизма на различни клетки. Секреторните клетки най-често са подредени и
образуват секреторен епител.
На основата на механизмите на отделянето на секреторния продукт през плазмалемата, могат
да се обособят 3 основни вида секреция на клетките: мерокринна, апокринна и холокринна.
При мерокринната секреция, клетките запазват формата си и целостта на клетъчната
мембрана, като се отделят само малки частици от цитоплазмата; това са изработените в клетката
секреторни зърна. Така секретират клетките са серозните, слузните и по-голяма част от клетките на
потните жлези. Мерокринно секретират и ендокринните клетки.
При апокринната секреция, клетката отделя значителна част от своята цитоплазма, намираща
се във върховата зона, заедно със секреторния продукт, напр. в т.нар. ароматни жлези.
При холокринната секреция, след като клетката натрупа в цитоплазмата си секреторни
вещества, тя се разпада изцяло. Секреторният продукт представлява фактически самото клетъчно
съдържание. Типичен пример за холокринна секреция, са клетките на мастните жлези в кожата.
Основните съединения, които се секретират от клетките, са белтъци, липиди и въглехидрати.
След синтезирането, белтъците преминават от рибозомите в каналчетата на ендоплазмения
ретикулум. От грануларния ендоплазмен ретикулум, те попадат в апарата на Голджи. Предполага се,
че това пренасяне става посредством покритите мехурчета. Елементи от самия ендоплазмен
ретикулум, чрез загубване на рибозомите и пъпкуване, могат също да се превърнат във везикули на
апарата на Голджи. В комплекса на Голджи белтъците се натрупват в неговите периферни
разширения и стават видими под електронен микроскоп. Чрез прищъпване на разширенията се
образуват секреторни зърна, които представляват капсулирана структура, в която е складиран и чрез
която се пренася до клетъчната мембрана синтезираният продукт. Самата секреция се извършва
чрез екзоцитоза или по молекулен начин.
С понятието липидна секреция се означават процесите на отдаване на синтезираните в
клетката мастни киселини, триглицериди, холестерол и холестеролови естери. Така секретират
клетките на мастните жлези на кожата, надбъбречната жлеза, corpus luteum в яйчника и
Лайдиговите клетки в семенниците. Началният липиден продукт се наблюдава в апарата на Голджи,
след като се образуват големи мастни капки, заобиколени от мембрани на гладкия ендопламен
ретикулум. Все още не е уточнено къде се намират стероидните хормони - дали в самите липидни
капки, или в обгръщащия ги гладък ретикулум.
Самото отделяне на липидните частици се осъществява чрез: холокринно секретиране -
мастни жлези /кожни и тарзални/; апокринно - млечни жлези; ендоплазмокринно - при този начин
на секретиране се съчетава мерокринно с апокринно секретиране; откъсване и разпадане на
цитоплазмени издавания, съдържащи липиден материал.
Слузта /мускусът/ представлява полутечно лепкаво вещество с гликопротеиден характер -
хетерополизахариди, свързани с аминокиселини. Секретира се от редица клетки в епитела на
храносмилателната, дихателна и възпроизводителната система. В синтеза, натрупването и
секретирането на слузта вземат участие рибозомите, грануларния ендоплазмен ретикулум, апарата
на Голджи и секреторните частици. Белтъчната част на мукоидните гликопротеиди се синтезира от
рибозомите на грануларния ендоплазмен ретикулум, които се намират в сравнително голямо
количество в основната част на мукоидните клетки. Белтъкът се пренася до апарата на Голджи, като
се предполага, че там се синтеза въглехидратната съставка и се осъществява тяхното свързване.
Пресекреторните частици се образуват в разширенията на ламелите на апарата на Голджи, след
което се отделят в цитоплазмата като обособени частици. Секретирането на слузните частици в
повечето случаи се осъществява чрез екзоцитоза.
 Тема 6: "Съединителна тъкан - определение, класификация, произход, характеристики и
функции"

Съединителната тъкан представлява съвкупност от клетки с мезенхимен произход и голямо

количество междуклетъчно вещество.
Според вида на клетките и междуклетъчното вещество, съединителната тъкан може да се
раздели на следните подвидове: съединителна тъкан с недиференцирано междуклетъчно вещество
/ембрионален тип/; съединителна тъкан с влакнесто междуклетъчно вещество, която се разделя на
хлабава - ретикуларна /мастна и пигментна/ и фиброзна /мембранозна и еластична/; съединителна
тъкан с твърдо междуклетъчно вещество /хрущялна и костна/; съединителна тъкан с течно
междуклетъчно вещество /кръв и лимфа/.
Всички подвидове на съединителната тъкан произлизат от мезенхима. Той се разполага
между трите зародишни листа и участва в образуването на производните им огранни зачатъци.
Мезенхимните клетки се характеризират със звездовидната си форма, дължаща се на
цитоплазмените им израстъци, които се допират и образуват мрежа. Мезенхимните клетки,
диференциращи се като съединителнотъканни, синтезират и отделят в междуклетъчното
пространство белтъчини и полихазаридни молекули, които извънклетъчно се организират във
влакнести и аморфни комплекси. Съединителната тъкан може да се образува и у възрастния
организъм от резервни /родоначални, стволови, клонови/ камбиални /обменни/ клетки, произлезли
от мезенхима и съхранили способност за размножаване и диференциране.
Съединителната тъкан се състои от 3 основни компонента: клетки, влакна и аморфно
междуклетъчно вещество. По-правилно е тази тъкан да бъде разделена на два основни компонента:
клетки и междуклетъчно вещество или екстрацелуларен матрикс. Последното от своя страна се
състои от съединителнотъканни извънклетъчни влакна и основна субстанция. Матриксът се образува
от клетките от фамилията на фибробластите /фибробласти, хондробласти, остеобласти/. От химико-
функционална гледна точка матриксът е изграден от два основни вида макромолекули:
глюкозоаминогликани и протеогликани; фибриларни протеини. Последните от своя страна могат да
се разделят на структурни /колаген, еластин/ и адхезивни гликопротеини /фибронектин,
хондронектин, фибулин, остеопонтин, ламинин/. Фибронектините имат роля не само при клетъчната
адхезия към матрикса - свързване с колагенни влакна и с хепарансулфатните протеогликани, но има
съществено значение при осъществяването на клетъчната миграция и диференциация по време на
ембрионалното развитие. Подобно действие има и гигантският протеин тенасцин. Фибронектините
имат значение при заздравяване на раните, тъй като участват в инициирането на кръвосъсирването
и помагат на миграцията на макрофагите и другите клетки на имунната система.
Названието на съединителната тъкан подсказва, че има главно свързваща, опорна и
формообразуваща функция. Клетъчният полиморфизъм осигурява многопосочна клетъчна
специализация при нормални условия и големи адапционни възможности при реактивни и
регенеративни процеси и състояния. Разполагането на съединителната тъкан, заедно с кръвоносни и
лимфни съдове, сред останалите тъкани определя и нейната трофична функция. В тази функция
вземат участие както различните клетки , така и произвежданите от тях и отделяни градивни и
регулаторни вещества. Това характеризира съединителната тъкан като най-тясно свързана с
процесите на вътретелесното метаболитно равновесие - хомеостаза, поради което се нарича още
тъкан на вътрешната среда. Тя притежава и значителни защитни функции, които могат да се
осъществят или чрез механични /бариерни/ структури, или чрез имунно-хуморални реакции на
клетките. Съединителната тъкан е широко застъпена в организма на човека и заема около
половината от телесния му обем. Нейната маса се определя от преобладаващото количество на
междуклетъчното вещество спрямо клетките. Структурната организация на междуклетъчното
вещество определя разнообразието на подвидовете на тъканта и функционалните им различия.
Съединителната тъкан няма достъп до външната среда и се свързва с нея посредством епителната
тъкан.
Тема 7: "Клетки на съединителната тъкан"

Диференцирането на клетките на съединителната тъкан структурно, химично и функционално

се осъществява в 3 направления: продуктивно, трофично и защитно.
Продуктивните клетки синтезират в цитоплазмата си и секретират в междуклетъчното
пространство белтъчно-полизахаридни прекурсори на междуклетъчното вещество, които след това
се организират във влакнести и аморфни комплекси. Ето защо най-често използваното
наименование на тези клетки е фибробласти, т.е. създаващи /произвеждащи/ влакна. Аналогичните
клетки в костната, хрущялната и дентиновата тъкан са получили конкретни названия - остеобласти,
хондробласти и одонтобласти. Фибробластите, завършили своята активна продуктивна дейност, се
превръщат във фиброцити. Същото се отнася за остеобластите и хондробластите, превръщащи се в
остеоцити и хондроцити.
Фибробластите са най-многобройните клетки на съединителната тъкан. Имат удължена,
вретеновидна или звездовидна форма със светло овално ядро, съдържащо обикновено 2 ядърца.
Цитоплазмата, поради наличие на РНП-комплекси, се оцветява базофилно. В нея се откриват
алкална фосфатаза и ензими, участващи в синтеза на колаген. Грануларния ендоплазмен ретикулум
и Голджиевия комплекс са добре развити. Основната функция на активните фибробласти и
синтезирането и отделянето в междуклетъчното пространство на белтъчните и полизахаридните
съставки на трите типа съединителнотъканни влакна - колагенни, еластични и ретикуларни.
Процесът на колагенофибрилогенезата включва 3 основни етапа: вътреклетъчен биосинтез на
колагенни молекули и глюкозоаминогликани, секретиране извън клетката и сглобяването им в
полимерни комплекси - микрофибрили, фибрили и фибри.
Вътреклетъчният синтез на колагена се контролира генетично и се осъществява от
рибозомите на грануларния ендоплазмен ретикулум. Необходимите за синтеза аминокиселини
постъпват във фибробластите от междуклетъчното вещество, донесени по кръвен път. На
рибозомния "конвейер" става сглобяване на алфа-аминокиселинни полипептидни вериги /про-алфа-
вериги/, които на двата си края - N и C, имат прикрепени свързващи /координиращи/ пептиди. След
хидроксилиране на пролина и лизина, под действие на ензими хидроксилази и превръщането им в
оксипролин и оксилизин и последващото гликолизиране - присъединяване на моно- и дизахариди,
про-алфа-веригите се самосглобяват по 3 в обща спирализирана нишка. Тези тройни полипептидни
спирали - триплети, представляват вътреклетъчната стабилизирана форма на разтворимия
колагенен белтък проколаген. Доказано е, че крайните пептиди, свързващи алфа-веригите,
поддържат колагена в разтворима форма, т.е. препятстват полимеризирането му и с това улесняват
неговата секреция извън клетката. Все още няма единно становище за механизма, по който се
секретира проколагена в междуклетъчното пространство. Най-вероятно то става чрез екзоцитоза.
Извънклетъчното фибрилообразуване се осъществява в непосредствена близост с клетката.
Крайните пептиди се отцепват от ралични амино-и карбоксипроколагенпептидази и триплетът се
трансформира в колаген /тропоколаген/, с възможност за полимеризация. Започва агрегация на
молекулите, чрез свързването им посредством напречни междумолекулни връзки и подреждането
им по дължина в паралелни снопчета. В резултат се получава първата надмолекулна структура,
наречена микрофибрила с дебелина около 3-5 nm. Надлъжната агрегация на колагенните молекули
в микрофибрили става така, че всяка молекула е изместена спрямо съседните успоредни с 1/4 от
дължината й, т.е. с около 64 nm. Това обуславя характерната напречна периодичност при
колагенните фибрили, видима при поляризационна и електронна микроскопия. Процесът на
агрегацията продължава чрез обединяване на микрофибрилитe в по-дебели влакънца - фибрили,
като колагенът встъпва в сложни взаимовръзки с високомолекулните глюкозоаминогликани, които
също се секретират от фибробластите. Те регулират агрегацията на колагена, а чрез това - дължината
и диаметъра на фибрилите. Последните имат дебелина около 15-30 nm и са с отчетлива напречна
набразденост. Фибрилите се свързват в по-дебели влакна - фибри, видими под светлинен
микроскоп. Процесът на фибрилообразуването се регулира и от концентрацията на йони и
количеството кислород и аскорбинова киселина. Други фибрилообразуващи клетки - хондробласти,
остеобласти и одонтобласти, функционират по подобен начин.
 Трофичните клетки са липоцитите /адипоцити/. Произлизат от фибробластите и
мезенхимните клетки и са специализирани за синтез на липиди /масти/. Техния метаболитен цикъл
включва 3 процеса: липогенеза - синтез на липиди на основата на поемане от кръвта на техни
предшественици /мастни киселини и глюкоза/; складиране на липидите в цитоплазмата им под
формата на капчици с различна големина; липолиза - освобождаване на липидите от клетките чрез
метаболитното им разграждане /при повишени енергийни изисквания и при гладуване/.
В съединителната тъкан се срещат 3 вида защитни клетки: макрофаги, плазмоцити и
мастоцити - гранули с мукополизахариди. Макрофагите могат да бъдат фиксирани /неактивни,
условно неподвижни/ и свободни /активни, условно подвижни/. Произхождат от кръвните
моноцити. Макрофагите са с размери около 20 μm, с много променлива форма и неравна
повърхност. Ядрото им е овално или бъбрековидно, с компактен хроматин. Цитоплазвата на
активните макрофаги съдържа голямо количество вакуоли, лизозоми и гранули с липиди и гликоген,
както и ензими /кисела фосфатаза, липаза, АТФ-аза, лактат и сункцинатдехидрогеназа/. Особено
характерни са множеството тънки и дълги издавания /псевдоподи на цитоплазмата/.
Цитоплазмената мембрана притежава рецептори за имунно разпознаване на антигените. Участието
на макрофагите в имунната защита се осъществява най-често чрез биологичното "коопериране" на
макрофаги и лимфоцити. При възпалителни процеси, макрофагите фагоцитират големи частици. Те
синтезират макрофагиални фактори, имащи отношение към имунните реакции, към разможаването
на фибробластите и синтеза на колагена и към регулирането на кръвотворенето. Макрофагите
притежават способността да поглъщат и кондензират в цитоплазмата си, под формата на гранули и
някои метални багрила. Това свойство /колоидопексия/ се използва в диагностиката.
Плазмоцитите се срещат в съединителната тъкан сравнително рядко, но значително се
увеличават при възпалителни процеси. При антигенно въздействие В-лимфоцитите в лимфните
възли се активират и превръщат в плазмобласти, които се делят митотично и дават плазматични
клетки. Те мигрират в съединителната тъкан на засегнатите органи. Плазмоцитите са овални клетки с
размери около 14-16 μm с базофилна цитоплазма, дължаща се на развития грануларен ендоплазмен
ретикулум. Голджиевият комплекс също е добре развит и заема обширна територия. Плазмоцитите
синтезират и отделят в междуклетъчното пространство имуноглобулини, които след това попадат в
кръвта.
Цитоплазмата на мастоцитите е изпълнена с базофилни зърна. За тези клетки се използват
различни названия - лаброцити, хепариноцити, тъканни базофили и др. Мастоцитите се намират във
всички органи без изключение и се разполагат главно по хода на артериолите, венулите и
капилярите. Особено изобилно са представени в лигавицата на храносмилателния тракт, в
мезентериума и оментума, в матката, млечните жлези, бронхите и др. Мастоцитите са с размери
около 20-25 μm. Имат неправилна овална форма и добре очертани контури. В цитоплазмата си
съдържат едри сферични и базофилно метахроматично оцветени гранули. Ултраструктурно
гранулите имат по периферията си мембрана, а сърцевината им е изградена от ламеларни или
кристалоидни субединици. В реактивно състояние, мастоцитите лесно отделят гранулите си, които се
разтварят в междуклетъчното пространство. Този процес се означава като дегранулация и се
използва като диагностичен тест в алергологията, токсикологията и имунологията. Мастоцитите са
богати на ензими: липаза, кисела и алкална фосфатаза, АТФ-аза и др. Те синтезират и отделят
хепарин и хистамин - вещества, действащи антагонистично. Хепаринът има противосъсирващ ефект.
Образува комплекси с биогенните амини, инактивира лизозомните ензими и потиска фагоцитната
активност и пролиферацията на съединителнотъканните клетки. Обратно, хистамина разширява
артериолите, повишава проницаемостта на капилярите и стимулира фагоцитозата. При антигенно
въздействие, мастоцитите отделят и други биологично активни вещества: простагландини,
анафилактични фактори, тромбоцитоактивиращ фактор, протеолитични ензими и др. Мастоцитите
произлизат от базофилните гранулоцити на кръвта и имат с тях много общи белези и свойства.
Тема 8: "Екстрацелуларен матрикс на съединителната тъкан"

Междуклетъчното вещество на съединителната тъкан се състои от основно аморфно

вещество и влакна. Основното аморфно вещество е задължителна съставка на съединителната тъкан
и е разположено между клетките и влакната като осигурява тяхната спойка. Съдържа вода,
минерални соли и високомолекулни белтъчнополихаридни комплекси в колоидална система.
Голямата голя на основното вещество се определя от динамично променящото се съдържание на
водата и йоните. То е регулатор на метаболитната обмяна между кръвта и тъканите.
Колоиднохимичното състояние на основното вещество определя няколко негови характерни
физико-химични свойства: хидрофилност, оптическа хомогенност и метахроматичност. Най-
съществените свойства на основното вещество се обуславят от белтъчнополизахаридните
комплекси. В съединителната тъкан те съществуват под две форми: протеогликани /по-рано
известни като кисели мукополизахариди/; и гликопротеини /преди описвани като неутрални
мукополизахариди/.
И в двете форми на тези комплекси съществени съставки са глюкозоаминогликаните.
Разликата между претеогликаните и гликопротеините се обуславят от количеството олигозахариди,
свързани с носещия /сърцевинния/ белтък. В протеогликаните въглехидратния компонент
съставлява около 90-95% от молекулната маса, докато в гликопротеините съдържанието на
олигозахариди варира от 1-6%.
Функционалното значение на протеогликаните се определя от техните свойства.
Макромолекулните им комплекси образуват своеобразни мрежести филтри, регулиращи дифузията
на водата и на нискомолекулните метаболитни продукти. По този начин сложната пространствена
организация на протеогликаните, особено в съседство със съединителнотъканните влакна
допринася за подобряване на механичните свойства на съединителната тъкан. С напредване на
възрастта количеството на протеогликаните намалява, в резултат на което се променят трофиката и
свойствата на съединителната тъкан.
Гликопротеините са широко застъпени в животинските организми и влизат в състава на
ензими, секрети, хормони, серумни белтъци и др. Те се делят на "разтворими" и "неразтворими"
или "структурни". Структурните гликопротеини са в тясна връзка с протеогликаните. Те участват в
образуването на базалните ламини.
Според микроструктурата и химичната си природа, съединителнотъканните влакна се делят
на: колагенни, еластични и ретикуларни.
Колагенните влакна са най-разпространената влакнеста съставка на междуклетъчното
вещество в повечето подвидове съединителна тъкан. Получили са названието си от colla - клей,
лепило, тъй като при варене във вода образуват леплива хомогенна субстанция. В зависимост от
микроструктурата и диаметъра на влакната, се различават 3 форми: микровлакънца
/микрофибрили/, влакънца /фибрили/ и влакна /фибри/.
Голямо постижение на съвременната молекулярна биология е доказаната химична
хетерогенност на белтъка колаген. Всъщност се отнася за наличие на генетично различни алфа-
вериги, изграждащи триверижната спирализирана молекула. Открити са седем типа алфа-вериги,
кодирани от различни гени. Съществуват около 12 типа колаген, различаващи се не само по
молекулната си организация, но и по локализацията си в тъканите и органите. От тях само колаген I-
Vсе смятат за основни и са сравнително много добре проучени и характеризирани.
Колагенните влакна се характеризират със следните физикохимични и биологични качества:
якост при опъване, нееластичност, устойчивост на трипсиново въздействие, оптическа
анизотропност, афинитет към киселите багрила, при варене във вода дават желатина, при
въздействие със слаби киселини набъбват, разграждат се от пепсина и колагеназата, могат да се
импрегнират с калциеви соли при минерализацията на хрущялната и костната тъкан.
Еластичните влакна също са продукт на фибробластите, но са изградени от белтъка еластин,
различаващ се от колагена по аминокиселинния си състав. В нативно състояние изглеждат
бледожълти, силно пречупват светлините и блестят. Имат различна дебелина и се разклоняват,
докато по отношение на молекулната организация на еластина все още няма единство и се
предлагат няколко модела /корпускуларен, филаментозен/. Електронномикроскопската
характеристика на еластичните влакна ги определя като комплекси от 2 компонента: фибрилен и
аморфен.
Смята се, че аморфния компонент може да се идентифицира с еластина, а микрофибрилният
компонент е представен от структурните гликопротеини. В съединителната тъкан на кожата, около
белодробните алвеоли, в плеврата, еластичните влакна образуват гъста мрежа. Голямокалибрените
кръвоносни съдове /аорта, големи артерии/, влакната се обединяват в т.нар. еластични мембрани.
Еластичните влакна се характеризират със следните физикохимични и биологични качества: малка
якост при опъване, резистентни на действието на киселини, основи и пепсин, слабо се влияят от
трипсина, при варене във вода не дават желатина, светлинномикроскопски се характеризират със
селективното си оцветяване от багрилото орцеин.
Ретикуларните влакна са подобни по ултраструктура и химична природа на колагенните и
имат в състава си колаген III тип. Те са много тънки, разклоняващи се многопосочно и образуват
финна мрежа. Визуализират се с импрегнационни техники със сребърен нитрат, поради което се
наричат още аргирофилни или аргентофилни влакна. Подобно на колагенните, те са оптически
анизотропни и ултрастурктурно показват същата напречна набразденост. Резистентни са на
действието на киселини и основи и на трипсиново смилане. Ретикуларните влакна са основната
съставка на междуклетъчното вещество на ретикуларната съединителна тъкан в кръвотворните
органи. Влизат в състава и на базалните ламини, участват в обвивките на мускулните клетки и на
капилярите. Срещат се и в много други органи. Смята се, че предшестват екстрацелуларното
формиране на колагенните влакна, затова са били наречени преколагенни влакна.
Тема 9: "Съединителна тъкан с недиференциран екстрацелуларен матрикс -мезенхим,
пихтиеста и слизеста съединителна тъкан"

Ембрионалните съединителни тъкани съществуват предимно по време на ембрионалното

развитие. Мезенхимът е ембрионална съединителна тъкан, която е разпространена при
многоклетъчните организми. От мезенхима се развиват всички останали видове зряла съединителна
тъкан. Мезенхимните клетки са малки, с вретеновидна или звездовидна форма. Те имат множество
израстъци, които се свързват помежду си, като образуват непълна триизмерна решетка. Те имат
малко количество цитоплазма, много слабо развит грануларен ендоплазмен ретикулум, но много
свободни рибозоми /базофилия/ и малко митохондрии. Имат голямо ядро с много еухроматин и
множество нуклеоли. Мезенхимните клетки са плурипотентни /мултипотентни/ и могат да се
трансформират във фибробласти, хондробласти, остеобласти, липобласти, гладки мускулни клетки,
ендотелни и мезотелни клетки. Между тях се намира голямо количество аморфно вещество.
Мезенхимът се изчерпва като резултат на диференцирането на клетките му чрез трансформационни
митози. Някои автори допускат, че мезенхимните клетки се запазват и при израстналия индивид
около адвентицията на малките кръвоносни съдове във вид на фибробластоподобни клетки.
Останалите ембрионални съединителни тъкани са характерни за хордовите животни: хордална
съединителна тъкан /в chorda dorsalis/, слизеста съединителна тъкан /в плацентарните въси и
пулпата на зъба/, пихтиеста съединителна тъкан /в пъпната връв/.
Клетките на всички ембрионални съединителни тъкани се характеризират със слабата си
диференцираност. Те са обикновено закръглени или слабо удължени, с изключение на
мезенхимните. Понякога притежават къси израстъци. Междуклетъчното вещество е аморфно, с
локални уплътнения, но без съединителнотъканни влакна. Едва към края на бременността в слузната
и пихтиестата съединителна тъкан се откриват рехави колагенни микрофибрили. След раждането,
слизестата съединителна тъкан се намира само в пулпата на зъба.
Тема 10: "Съединителна тъкан с диференциран влакнест екстрацелуларен матрикс - хлабава
съединителна тъкан"

Хлабавата съединителна тъкан е най-широко разпространеният представител на

съединителната тъкан. Тя участва в изграждането на почти всички органи като съпровожда
кръвоносните и лимфни съдове, нервите и изходните канали на жлезите. Най-голямо количество
хлабава съединителна тъкан има в подкожието, в лигавиците, изграждащи кухите тръбести органи и
др. Като всички видове съединителна тъкан, и хлабавата има 2 основни компонента - клетки и
междуклетъчно вещество.
Клетките на хлабавата съединителна тъкан се разделят на собствени или фиксирани или
свободни. Към собствените се отнасят фиброфластите и фиброцитите, към свободните - макрофаги,
плазмоцити, мастоцити и всички видове левкоцити /неутрофилни, еозинофилни и базофилни
гранулоцити, моноцити и лимфоцити/.
Макрофагите на хлабавата съединителна тъкан се наричат хистиоцити /тъканни макрофаги/.
Те са способни на активна фагоцитоза. Хистиоцитите могат да бъдат в 2 състояния - спокойно
състояние и хистиоцит в движение. Както всички макрофаги, хистиоцитите се движат амебовидно,
поради което формата им е непостоянна. Най-често хистиоцитите имат по едно ядро, но се срещат и
двуядрени и многоядрени. Особеност на ядрата е, че техният хроматин е плътно кондензиран,
поради което се оцветяват силно базофилно.
Плазмоцитите са 2 вида: зрели и незрели. Незрелите или млади плазмоцити се
характеризират със силноразвит гранулиран ендоплазмен ретикулум. Зрелите плазмоцити се
разпознават по паралелно разположените мембрани на ендоплазмения ретикулум. Често в
цитоплазмата на зрели плазмоцити се намират специфични ацидофилни включвания,
наподобяващи кристалоидни тела. При по-нанатъшното равитие на плазмоцитите, кристалоидните
тела се превръщат в т.нар. телца на Ръсел, които се състоят от глобулини и от комплексни
съединения между глобулини и полизахариди.
Мастоцитите на светлинномикроскопски препарати се визуализират добре с помощта на
метахроматични багрила. Метахроматично се оцветяват базофилните им гранули, които съдържат
хепарин, хистамин и др. вещества. Хепаринът се отделя чрез дегранулация, но без разпадане на
гранулите и клетките. С функцията на мастоцитите може да се обяснят силните кръвотечения след
облъчвания с големи дози рентгенови лъчи. При тези облъчвания мастоцитите и базофилните
гранулоцити се разрушават и в кръвта се натрупва отделения хепарин, който пречи на съсирването й
и се получават кръвоизливи. В хлабавата съединителна тъкан се намират силно разклонени
неправилни звездовидни клетки, които съдържат зърна на пигмента меланин. Клетките, които сами
си го изработват, се наричат меланобласти, а последствие се превръщат в меланоцити.
Междуклетъчното вещество на хлабавата съединителна тъкан се състои от влакна /фибри/ и
основно или аморфно вещество. Фибрите са 3 вида: колагенни, еластични и ретикуларни.
Колагенните влакна имат малка разтегливост - не повече от 5% от тяхната дължина и затова са
издръжливи и устойчиви при теглене. Например във фиброзно-компактната правилна съединителна
тъкан в сухожилията те имат издържливост 600 кг. на 1 кв.см. напречно сечение. В хлабавата
съединителна тъкан колагенните влакна образуват тънки и плоски снопчета, които се кръстосват в
различни посоки. В хлабавата съединителна тъкан преобладават I, III и IV тип колаген. Еластичните
влакна са по-тънки от колагенните, диаметърът им е от 0,2 до 4 μm, а в някои случаи достига до 10
μm /ligamenta flava/. В свежа тъкан еластичните влакна иглеждат бледожълти, силно пречупват
светлината и блестят. Оцветяват се специфично с боята орцеин в кафяв цвят, както и с резорзин-
фуксин по метода на Вайгерт. Електронномикроскопски се вижда, че еластичните влакна на
съставени от микрофибрили и аморфно вещество /еластин/. Ретикуларните влакна са по-тънки от
колагенните и образуват в мрежи. Имат афинитет към солите на среброто и затова се наричат още
аргентофилни и аргирофилни. Импрегнират се със сребърен нитрат и се оцветяват с PAS-реакция за
въглехидрати.
Тема 11: "Съединителна тъкан с диференциран влакнест екстрацелуларен матрикс -
колагенна, еластична, ретикуларна и мастна тъкан"

Съединителната тъкан с влакнесто междуклетъчно вещество се дели на хлабава /мастна и

пигментна/ и фиброзна плътна /мембранозна и еластична/.
Фиброзната плътна съединителна тъкан е изградена от фибробласти, фиброцити и колагенни
влакна, организирани в дебели снопчета. Образува преди всичко сухожилията и лигаментите, но се
среща и в дермата на кожата. В сухожилията, колагенните фибри и фиброцитите на разположени
успоредно. Отделните снопчета са обвити от финна прислойка от хлабава съединителна тъкан, по
която се разклоняват терминалните кръвни капиляри и нервните окончания.
Колагенните влакна при фиброзната мембранозна съединителна тъкан са обединени в
мембрани и участват в образуването на фасциите, апоневрозите, капсулите на някои вътрешни
органи, надкостницата, надхрущалницата, твърдата мозъчна обвивка и др. Фиброзните мембрани се
състоят от по няколко по-тънки пластове. Тези мембрани са устойчиви на разтягане. Сред
колагенните снопчета се разполагат и еластични влакна.
Фиброзната еластична съединителна тъкан е застъпена в еластичните лигаменти. Еластичните
влакна им придават своя естествен жълтеникав цвят, поради което макроскопски са познати като
жълти лигаменти - ligamenta flava. Фиброцитите, подобно на тези при сухожилията, са притиснати от
влакната и ориентирани по дължината им. Еластичните лигаменти също са обвити от тънка
прислойка от хлабава съединителна тъкан, която носи кръвните капиляри.
Ретикуларната съединителна тъкан се състои от т.нар. ретикуларни или ретикулумни клетки и
от ретикуларни влакна. Ретикулумните клетки са от фибробластен тип, с множество дълги
цитоплазмени израстъци, които контактират помежду си, без да обазуват типичен синцитий.
Притежават едро, слабо оцветяващо се ядро с фин хроматин. Ретикуларните /аргентофилни/ влакна,
заедно с израстъците на клетките, образуват фина мрежа /ретикулум/. При преминаването си
покрай клетките, влакната се разполагат в жлебовидни хлътвания на цитоплазмата. Ретикулумните
клетки, особено тези в т.нар. лимфни органи, имат добре изразена фагоцитна и колоидно-пексична
способност. Следователно, основните функции на ретикуларната съединителна тъкан могат да се
сведат до 3: образува, заедно с кръвоносните съдове опорния скелет /стромата/ на кръвоносните
съдове, служи като специфична "микросреда" при диференцирането на незрелите кръвни клетки,
изпълнява защитни функции чрез фагоцитната активност на ритикулумните клетки.
Мастната тъкан е широко представена в организма. Тя заема 10-18% от теглото на нормално
охранения мъж и 20-25% от теглото на жената. Мастната тъкан изпълнява различни функции. Тя
изпълва редица пространства между органите като взема участие в поддържането на тяхното
приложение. Разположена в подкожието, тя има формообразуваща и терморегулационна функция.
На определени места образува мастни подложки /ходила и длани/. Тя е важен енергиен донор -
около двумесечен енергиен резерв. Кафявата мастна тъкан трансформира освободената енергия при
разграждането на липидите в топлина. Мастната тъкан е изградена от липоцити, които са
разположени поединично или на по-малки или по-големи групи. Често се образуват делчета от
клетки, които са обвити от една нежна капсула от колагенни и малко еластични влакна. Липоцитите
произлизат от мезенхимните клетки, като преминават през стадий на липобласти. Според вида на
липоцитите се различават 2 вида мастна тъкан - бяла и кафява.
Бялата мастна тъкан е широко разпространена при израстналия индивид /подкожие/ около
вътрешните органи, в жълтия костен мозък и др. В зависимост от начина на хранене, цветът й варира
от бял до тъмножълт. Жълтият цвят се получава с поетите от храната каротиноиди. В цитоплазмата
на липоцитите се намира една голяма липидна капка, която не е оградена с мембрана. Теглото на
последната е около 0,6 мг. На рутинни СМ-препарати липидите са екстрахирани и клетките
изглеждат като празни. По форма унивакуоларните липоцити са сферични или полигонални.
Понякога диаметърът им може да бъде повече от 100 μm. Поради наличието само на една липидна
капка, тези липоцити се наричат унивакуоларни или унилокуларни. Ядрото е притиснато в
периферията на клетката. Между клетъчната мембрана и липидната капка се намират малки
сферични митохондрии, свободни рибозоми, микрофиламенти, единични ламели на грануларния и
гладкия ендоплазмен ретикулум и отделни сакове от апарата на Голджи. По външната повърхност на
липоцитите има нежна мрежа от ретикуларни влакна, които някои автори описват като базална
мембрана. Дефинитивния брой на липоцитите се установява в ранния постнатален период. През
този период могат да се образуват нови липоцити. След този период броят на липоцитите не се
увеличава. Броят на липоцитите е от значение за количеството мастна тъкан през живота на
индивида. Много обилното хранене в началните седмици на живота може да бъде предпоставка за
затлъстяване в последствие. Липоцитите при израстналите индивиди не се делят. Изчислено е, че
израстналия индивид има около 25 млрд. липоцита. При неправилно обилно хранене, се увеличава
само количеството на липидите в липоцитите.
Глюкозата и триглицеридите са предшествениците на липидите в липоцитите.
Триглицеридите, преминавайки през стената на капилярите се хидролизират до глицерол и мастни
киселини и така преминават през мембраната на липоцитите. В цитоплазмата на последните, под
действие на триглицеролсинтазата, те се натрупват в липидната капка като триглицериди.
Освобождаването на липидите от липоцитите става под действието на триглицеридлипаза. Този
процес се контролира по хормонален и нервен път. Инсулинът повишава количеството на поетата
глюкоза през мембраната на липоцитите като засилва и синтезата на мастни киселини от глюкозата.
Липидният обмен на липоцитите се контролира също от хормоните на щитовидната жлеза,
растежния хормон, пролактина, глюкокортикоидите и бета-ендорфина. По плазмалемата на
унилокуларния липоцит се намират рецептори за някои хормони, които повлияват неговата
функция. Добре проучени са рецепторите за инсулин, адреналин и естрогени.
Известната в клиничната практика "бизонова гърбица" е израз на локално натрупване на
унилокуларни липоцити, под влияние на хормони от кората на надбъбречната жлеза.
В бялата мастна тъкан навлизат симпатикови нервни влакна, които отделят норадреналин,
под чието действие се активира липазата. Последната започва да разгражда триглицеридите, които
представляват 90% от липидите на липидната капка. Под това действие на нервната система се
мобилизират и разграждат липидите при физическо натоварване и студово въздействие.
Липобластите произлизат от мезенхимните прекурсорни клетки, като този процес започва от
30-тата седмица на пренаталния живот. В тяхната цитоплазма започват да се образуват множество
липидни капки. В зависимост от количеството натрупани липидни капки, промяната в количеството
на клетъчните органели и формата на клетката, могат да се различат ранни, средни и късни
липобласти. При последните, които преминават в липоцити, липидните капки започват да се сливат
в една голяма липидна капка.
Кафявата мастна тъкан се диференцира през пренаталното развитие на организма. Появява се
през 28-мата седмица и при новороденото представлява от 2 до 5% от телесното тегло. В ранния
постнатален период се намира в областта на шията, под и между скапулите, зад гръдната кост и
някои други места. При възрастния индивид, тя е силно редицирана. Възможно е при някои
хронични заболявания и хронично гладуване, отново да се появи кафява мастна тъкан в същите
области, което се наблюдава при фетуса и новороденото. В подкрепа на това е фактът, че при човека
съществува доброкачествен тумор, липомът, който може да се изгражда от унилокуларни и от
мултилокуларни липоцити. По настоящем се счита, че и двата вида мастна тъкан съществуват през
целия живот на човека. Приема се, че кафявият цвят на кафята мастна тъкан се дължи на високото
съдържание на цитохроми, намиращи се в многобройните митохондрии. Клетките на кафявата
мастна тъкан са с полигонална форма и са по-малки от тези на бялата мастна тъкан. Те натрупват
липиди в своята цитоплазма под формата на множество липидни капки и затова се наричат
мултивезикуларни или мултивакуоларни, или мултилокуларни. Мултилокуларните липоцити имат
централно разположено сферично ядро. Многобройните митохондрии имат множество дълги
кристи. Липоцитите са кафявата мастна тъкан са групирани в делчета и са обвити в колагенни и
еластични влакна. Тези делчета са по-добре оформени отколкото в бялата мастна тъкан.
Мултилокуларните липоцити получават директна инервация от симпатиковите влакна. В първите
месеци на постнаталното развитие на човека кафявата мастна тъкан служи като важен източник на
топлина като по този начин се предпазва новороденото от въздействието на студа. Подобно е
действието при хиберниращите животни. На базата на окислението и фосфорилирането в
митохондриите, където тези процеси не са спрегнати, отделената енергия се трасформира в топлина,
която се отдава на кръвта. Във вътрешната митохондриална мембрана се намира протеинът
термогенин, който взема участие в този процес.
Кафявата мастна тъкан се развива отделно от бялата, но мултилокуларните липоцити също
така произлизат от мезенхимните клетки. Много автори приемат 2 етапа в развитието
/хистогенезата/ на мастната тъкан. При първия етап - ранното образуване на липиди, прекурсорните
мезенхимни /епитеоидни/ клетки се натрупват отделни мастни капчици. Така се образува кафявата
мастна тъкан. По-късно в пренаталното и в ранното постнатално развитие, във вретеновидни
мезенхимни прекурсорни клетки започва натрупването на липиди в една капка за всяка клетка. Така
развиващата се бяла мастна тъкан обхваща втория период от хистогенезата на мастната тъкан -
вторично натрупване на мазнини.
Тема 12: "Съединителна тъкан с диференциран твърд екстрацелуларен матрикс - хрущялна
тъкан. Хондрогенеза"

Различават се 3 типа хрущялна тъкан: хиалинна, еластична и влакнеста. Клетките -

хондроцити, произлизат от свои по-недиференцирани предшественици - хондробласти, водещи
началото си от мезенхима. Хондроцитите са диференцирани за синтезиране и секретиране на
колаген и гликозоаминогликани. Тези клетки са сферични или овални, с размери около 10-30 μm, със
сравнително голямо ядро и фино разпределен хроматин. Ултраструктурно цитоплазмата се
характеризира с добре развит грануларен ендоплазмен ретикулум. Клетките са богати на гликоген и
хидролитични ензими. Зрелите хондроцити не се делят.
Хиалинната хрущялна тъкан в свежо състояние е белезникава, с известна прозрачност.
Широко е застъпена в човешкия организъм - от нея са изградени хрущялните части на скелета /в
ребрата, ставните повърхности/, полупръстените и пластинките в трахеята и бронхите, хрущялите на
носната преграда. Механично-опорната й функция се определя от твърдостта, якостта и
еластичността й. Тези качества се дължат най-вече на голямото съдържание на колагенни влакна.
Хиалинната хрущялна тъкан се образува много рано - в пренаталното развитие като предшественик
на костната тъкан на скелета. От ембрионалния мезенхим се формират прехондриални зачатъци или
хрущялен бластем. Тези клетки продуцират колаген I тип и глюкозоаминогликани. Растежът се
осъществява чрез клетъчна пролиферация. Клетките са разполагат в кухинки на екстрацелуларния
матрикс, наречени лакуни. По повърхонстта на зачатъка се формира перихондрална зона, съставена
от 2 клетъчни слоя: външен /от фибробласти, продуциращи влакнесто междуклетъчно вещество/ и
вътрешен - от камбиални /стволови/ клетки, съхраняващи пролиферативните си възможности при
растежа и развитието на скелетните кости.
Зрялата хрущялна тъкан е локализирана в 3 зони: повърхностна, междинна, вътрешна.
Повърхностната зона е сравнително тънка и се състои от колагенни влакна и вретеновидно
удължени хондроцити. Междинната зона съдържа мрежовидно организирани колагенни влакна и
снопчета, ориентирани по силовите линии на натиск и опъване. Хондроцитите са едининични в
лакуните на междуклетъчното вещество със запазена способност за делене. Вътрешната зона е най-
широка и в нея хондроцитите са групово разположени в лакуните, образувайки т.нар. изогенни групи
от по няколко клетки. Отвън лакуните са обвити с тънки колагенни влакна. Приема се, че тази
обвивка има защитна роля срещу натиск върху хондроцитите. В изогенните групи са описани
няколко типа хондроцити, според участието им в синтеза на белтъци и гликозоаминогликани. В
зрелия хрущял в постнаталния период колагенът е от II тип. На фона на общата базофилия на
междуклетъчното вещество, дължаща се на хондроитин-сулфата на протеогликаните, около
лакуните с изогенни групи се наблюдават по-интензивни оксифилни и базофилни пръстени, които се
обясняват с неравномерното количествено разпределяне на белтъчните и полизахаридните
съставки. С намаляване и прекъсване на секретирането на сулфатирани протеогликани, в основното
вещество се натрупват ацидофилни белтъчни субстанции. Светлинномикроскопски хиалинната
хрущялна тъкан се характеризира със структурна хомогенност на основното вещество. Приема се, че
структурните гликопротеини скриват или маскират колагенните влакна. Хрущялната тъкан не е
кръвноснабдена, а хранителните вещества проникват чрез дифузия чрез екстрацелуларния матрикс.
Еластичната хрущялна тъкан се среща във външното ухо, ушната раковина, около
Евстахиевата тръба, в епиглотиса. Отличава се от хиалинната тъкан по наличието освен на колагенни,
и на еластични влакна. Изогенни групи на наблюдават рядко, като повечето от лакуните съдържат
само по 1 клетка. Еластичните влакна оплитат лакуните с мрежовидна обвивка, а в пространството
между тях се разполагат като ориентирани снопчена, които могат да стигната и до надхрущялницата.
Еластичната хрущялна тъкан не подлежи на калцифициране и заместване от костна тъкан.
Влакнестата хрущялна тъкан се намира в залавните точки на сухожилията с костите, в
междупрешленните дискове и в сиихрондозите. Междуклетъчното вещество е съставено от основно
вещество и разпложени в него, паралелно ориентирани, снопчета от плътни колагенни влакна. По
хода на снопчетата и между тях, също линейно подредени, се разполагат хондроцитите, както
единични, така и събрани в изогенни групи от по две групи.
 Образуването на хрущяла се извършва едновременно по два различни начина:
интерстициален и апозиционен /перихондрален/. Хондробластите, които произлизат директно от
мезенхимните клетки под действието на транскрипционен фактор СОХ-9, се групират и образуват
центрове на хондрофикация или хондрогенни възли. Тези клетки се увеличават на размер и се
диференцират, като започват да произвеждат аморфен матрикс. Последният постепено увеличава
своето количество и клетките, разположени в лакуни, се отдалечават една от друга. Постепенно те
добиват характеристиката на хондробласти и хондроцити, като все още за определен период от
време запазват възможността си да се делят и да образуват изогенните групи. Интерстициалният
растеж, характерен само за хрущялната тъкан, се осъществява посредством нарастване на матрикса
около изогенните групи, което в крайна сметка води до нарастване на хрущяла отвътре-навън.
Перихондралния или апозиционния растеж /характерен и за костите/, се характеризира и с
допълнително отлагане на матрикс към вече съществуващи от страна на перихондриума. В него от
хондрогенните клетки се образуват нови хондробласти, които продуцират хрущялен матрикс, след
което се диференцират в хондроцити.
Хрущялът има добри регенеративни способности само при малките деца. При по-възрастните
индивиди се възстановява непълно и некачествено. Регенерацията започва винаги от
перихондриума, като от него мигрират клетки в увредения хрущял и го възстановяват. Слабата му
регенеративна способност се дължи на липсата на кръвоносни съдове, на неподвижността на
хондроцитите и слабата пролиферативна способност на хондробластите.
 Тема 13: "Съединителна тъкан с диференциран твърд екстрацелуларен матрикс - костна
тъкан. Остеогенеза."

Този подвид съединителна тъкан е с най-изразена механично-опорна функция. Костната

тъкан е основното депо на калций в организма, като той непрекъснато преминава от кръвта към
костите и обратно. Механичната и веществообменната функция са взаимнозависими и се определят
от микро-и-макроархитектониката на тъканта. Клетките са 3 типа: остеобласти, остеоцити и
остеокласти.
Остеобластите произлизат от т.нар. скелетогенен мезенхим. Това са активно пролифериращи
удължени клетки със способност да синтезират и отделят в междуклетъчното пространство белтъчни
колагенни молекули и глюзоаминогликани, които екстрацелуларно се организират във влакна и
екстрацелуларен матрикс на костната тъкан.
Остеоцитите са трансформирани остеобласти, които са приключили синтетико-секреторната
си функция и са се вградили в междуклетъчното вещество. Те имат овоидно тяло и множество тънки
цитоплазмени израстъци, които им придават паякообразна форма. Остеоцитите се намират в малки
кухинки /лакуни/, а израстъците им са разположени в тесни каналчета - каналикули, които пронизват
междуклетъчното вещество. При възрастни индивиди, част от израстъците се придърпват към
клетъчните тела и някои каналикули остават празни.
Междуклетъчното вещество на костана тъкан се състои от органични и неорганични съставки.
Органичните са колагенните фибрили, събрани в снопчета и пластинки, и основното аморфно
вещество, което ги слепва. Минералните съставки са главно 3: кристален хидрооксилапатит,
аморфен калциев фосфат и калциев карбонат. Минералното съдържимо представлява около 65-70%
от сухата маса на костната и половината от това количество принадлежи на хидрооксиапатита.
Неговите кристали се отлагат върху колагенните фибрили. Аморфният калциев фосфат е разположен
равномерно в междуклетъчното вещество. Калциевият карбонат е само около 5% от сухото вещество
и е разпределен еднакво в кристалните и аморфните разновидности на минералите.
Различават се 2 типа костна тъкан - незряла и зряла костна тъкан.
Незрялата костна тъкан се образува първа в пренаталното развитие. Тя се образува и при
регенерация след костни фрактури и при патологично костообразуване. Колагенните влакна са
неориентирани и образуват гъстосплетена мрежа около остеоцитите, поради което този тип костна
тъкан се нарича грубовлакнеста. Във възрастният организъм нормално се среща само на залавните
места на сухожилията и лигаментите, в областта на шевовете на черепните кости, в зъбните алвеоли
и в цимента на зъбите.
Най-характерното за зрялата /ламеларна/ костна тъкан е успоредното ориентиране на
колагенните влакна и тяхното съединяване в плътни пластинки - ламели, слепени от
минерализираното основно вещество. Лакуните са разположени между ламелите, а каналикулите ги
пронизват. Ламелите имат различно разположение и ориентация и образуват т.нар. ламеларни
системи. При дългите кости, най-характерна и най-разпространена е хаверсовата. При нея ламелите
са във вид на цилиндрични листове, концентрично наслоени един върху друг, около т.нар. хаверсови
канали, в които минават кръвоносните съдове, изхранващи костта. Остеоцитните лакуни, заедно с
каналикулите, образуват единна микроканалчеста система, по която става транспортирането на
тъканна течност с хранителни вещества от кръвоносните съдове до клетките и обратно. Дебелината
на хаверсовите ламели е около 10-12 μm, а диаметърът на каналикулите - от 0,1 до 0,5 мм. Луменът
на каналикулите са заема освен от израстъците на остеоцитите, и от екстрацелуларен матрикс. В
дългите кости има и други ламеларни системи. Според количественото застъпване на отделните
ламеларни системи и пространственото им подреждане в костите се различават: компактна костна
субстанция и спонгиозна /гъбеста/ костна субстанция.
В първата преобладават концентричните листовидни ламели, а във втората - къси
мрежовидно съединени пластинки - гредички, чиято ориентация отразява механичното напрежение
в съответната част на костта. Между гредичките са оформят малки кухинки, в които се разполагат
кръвоносни съдове и червен костен мозък.
 Възникването и развитието на костната тъкан и образуването на костите започват в
ембрионалния период и протичат по 2 начина: развитие непосредствено от мезенхима и развитие от
хрущялна тъкан.
Първия начин се означава като пряка или мембранозна остеогенеза - например образуването
на плоските кости на черепа. Процесът започва с групирането на мезенхимни клетки в бъдещите
зони на осификация. В тях се диференцират остеобластите, които произвеждат и отделят около себе
си колагенните фибрили и аморфния матрикс. След включването им в междуклетъчното вещество
като остеоцити, нова вълна пролифериращи мезенхимни клетки се присъединява към
осификационния център, диференцирайки се в продуктивни остеобласти. Произведеното от тях
междуклетъчно вещество се наслоява периферно околовръст и включва в себе си нови остеоцити.
Така новообразуваната костна тъкан расте и се съединява с новообразуваната тъкан от други
осификационни зони. В резултат се образуват микроскопични костни повлекла - гредички, между
които се заграждат малки кухинки, изпълнени с мезенхим. Новите остеобласти се разполагат по
повърхността на гредичките и наслояват ново костно вещество. Така гредичките надебеляват и
костния зачатък расте. В мембранозните костни зачатъци се извършва и процес на преустройство,
костно моделиране от специализирани клетки - остеокласти, които разграждат и резорбират
междуклетъчното вещество.
Остеокластите са големи многоядрени клетки от симпластен тип. Те също имат мезенхимен
произход и се характеризират с размерите си /стигат до 100-120 μm/ и с многото ядра /20-30/. Имат
добре разграничени цитоплазмени участъци: един, обърнат към новообразуваното костно вещество
с множество микровили и друг към страната на кухината с гладка повърхност. Чрез вилозната си
повърхност остеокластите секретират CO2 и ензими, чрез които става киселинна декалцификация на
минерализирания матрикс и разграждане на белтъчните структури. Остеокластите поглъщат и
смилат част от органичните продукти на това разграждане. На мястото на резорбираното костно
вещество се образуват ниши - широки лакуни, в които се разполагат остеокластите. Развитието на
костна тъкан на мястото на предшестваща хрущялна тъкан, се нарича ендохондрална остеогенеза
или още непряка или заместителна. Този процес започва с образуването на хрущялна тъкан от
мезенхима, под формата на хрущялни модели на бъдещите кости. При дългите кости се различават
"диафизен" и "епифизни" участъци на модела. Остеогенезата започва от диафизата, в чийто
перихондриум остеобластите образуват тънка костна пластинка. Последната нарушава достъпа на
хранителни вещества към центъра на диафизата, в резултат на което хрущялът на това място
престава да расте и се разрушава. С кръвоносните съдове във вътрешността на разрушената зона
навлизат остеобласти, които образуват костно вещество и го наслояват около остатъците от
минерализирания хрущялен матрикс, създавайки първичната костна тъкан от трабекуларен
/спонгиозен/ тип. Успоредно с образуването на нова костна тъкан, тя се моделира от остеокластите.
В резултат на разрушаване на новообразуваните диафизни гредички се образува по-широка кухина -
начало на костномозъчния канал, в който се разполага червения костен мозък.
Ендохондралната остеогенеза се извършва и в епифизите на хрущялните модели, където в
освободените от хондроцитите и разширени лакуни навлизат кръвоносни съдове, носещи
остеогенни клетки. Образуването и моделирането на костните гредички са подобни на тези при
диафизата. На границата между диафизната и епифизните осификационни зони се съхранява слой от
пролиферираща хрущялна тъкан - метаепифизна хрущялна пластинка или растежен хрущял. Тази
пластинка остава през целия период на пренаталната и постнаталната остеогенеза и е източник на
новообразуване на хрущялна тъкан, която ще се замества от костна тъкан при растежа на костите. В
метаепифизната пластинка от епифизата към дифизата се различават 3 зони: епифизна,
герминативна /съставена от типичен хиалинен хрущял/; междинна, пролиферативна, с хондроцитни
колонки; диафизна, дегенеративна зона, в която хрущялното междуклетъчно вещество се
минерализира.
При завършване растежа на костите метаепифизната пластинка изчезва и спонгиозата на диафизата
и епифизите се сливат.
 Тема 14: "Кръв. Лимфа"

Почти всички автори разглеждат кръвта като съединителна тъкан от чисто трофично-защитен
тип, която се характеризира с течно междуклетъчно вещество. У нас, през 1930 г. Хаджиолов я
отделя като самостоятелна тъкан.
Количеството кръв в човешкото тяло е 4-6 литра. Загубата на 1,5-2 л. може да има смъртен
изход. Тя е в непрекъснато движение благодарение на сърдечната дейност. Кръвта има няколко
основни функции. Транспортната функция на кръвта се изразява в пренасянето на кислород,
въглероден диоксид, аминокиселини, монозахариди, отпадни продукти на обмяната на клетките.
Към транспортната функция се включва и транспортирането на хормони, ензими и други биологично
активни вещества. Тя има важно значение за хомеостазата, като от съществено значение за това са
нейната терморегулаторна функция и поддържането на постоянно pH - буферна функция. Защитната
функция на кръвта се изпълнява с помощта на намиращите се в нея бели кръвни клетки, антитела, и
други хуморални вещества, които имат способността да предпазват организма от вируси, чужди за
организма клетки и субстанции /микроорганизми, трансплантанти, токсини/, неопластично
трансформирани клетки /туморни клетки/ и др. Важна функция на кръвта е нейната способност да се
съсирва, което предпазва организма от невъзвратима кръвозагуба. Тази функция се изпълнява
посредством взаимодействието на три основни компонента: клетъчен компонент - тромбоцитите;
кръвосъсирващ компонент на кръвната плазма - фибриноген и други плазмени фактори; тъканен
компонент - фактори, освободени от увредения ендотел и околната тъкан.
Кръвта се състои от клетъчни елементи и кръвна плазма, която има ролята на междуклетъчно
вещество. Клетъчните елементи са три основни вида: червени кръвни клетки /еритроцити/, бели
кръвни клетки /левкоцити/ и кръвни плочици /тромбоцити/. Кръвните клетки заемат около 45% от
обема на кръвта, а плазмата - 55%. При прибавяне на антикоагулиращо средство /натриев цитрат,
хепарин/ към взета от кръвоносен съд кръв и последващо центрофугиране се получават две фази:
плътна, разположена отдолу и съставена от кръвни клетки и течна фаза, разположена отгоре, която е
представена от кръвната плазма. Най-горната и много тънка част на твърдата фаза е съставена от
белите кръвни клетки /1% от обема на кръвта/, а по-голямата част е съставена от еритроцити.
Процентът на обема на кръвните клетки в кръвта се нарича хематокрит. Той се определя в
специални калибрирани епруветки. Обемът на клетките при мъжа е 44-46%, при жената - 41-43% и
при новороденото - 45-60%.
Кръвната тъкан може да се подраздели на: съдова /намираща се в кръвоносните и лимфните
съдове/ и извънсъдова, която включва кръвотворните органи. Съдовата /вазална/ кръв се намира в
кръвоносните съдове. Тя е около 5 литра за възрастен здрав човек и съдържа еритроцити,
левкоцити, тромбоцити и основно течно междуклетъчно вещество - плазма. При човека червените
кръвни клетки са безядрени, докато всички левкоцити са ядрени. Кръвните плочки не са цели
клетки, а само части от цитоплазма, обградена с плазмалема. Еритроцитите и кръвните плочки
осъществяват своята функция вътресъдово /вазално/, докато повечето бели кръвни клетки напускат
кръвоносните съдове, попадат в съединителната тъкан и функционират извънсъдово. Зрелите бели
кръвни клетки се намират както в кръвоносните и лимфните съдове, така и в кръвотворните органи и
съединителната тъкан.
При циркулацията на кръвта постоянно през капилярната стена преминават съставки на
кръвната плазма и бели кръвни клетки в околните тъкани и се включват в междуклетъчното им
вещество. По този начин се пренасят хранителни вещества, хормони и медиатори, които отиват до
другите тъкани и клетки на организма. Обратно, част от тъканната течност, в която има метаболити
от отпадъчни продукти, се приема от лимфните съдове и оттам, главно чрез ductus thoracicus, отива
във венозното кръвообращение. Тази леко жълтеникава течност се нарича лимфа и може да се
разглежда като разновидност на съдовата кръв, която се движи в лимфните съдове. Състои се от
лимфоплазма и вариращо количество клетъчни елементи. Химичният състав на лимфоплазмата е
подобен на кръвната плазма. В нея обаче има по-малко белтъци, а повече неутрални масти,
въглехидрати и разтвори на минерални соли - NaCl и Na2CO3. Лимфата, идваща от лимфните съдове
на червата, е млечнобяла, поради голямото количество емулгирани липиди, и се нарича хилус.
Формените елементи на лимфата на главно лимфоцити и в малко количество моноцити и
гранулоцити. Еритроцити се откриват само в по-големите лимфни съдове. Лимфата може да се
съсирва, но процесите се извършват бавно и сисирекът е с мека консистенция.
Тема 15: "Хемопоеза - ембрионална, фетална и постнатална"

Унитарната теория е създадена от Максимов. Според нея всички кръвни клетки водят
началото си от една недиференцирана, рядко деляща се стволова кръвна клетка, която може да се
самoвъзпроизвежда през целия живот на организма. На 1000 ядрени клетки в червения костен
мозък се пада 1 стволова. От нея започва непосредствено формирането на първите клетки на
миелоидния и лимфоидния ред клетки.
Различават се 2 периода на кръвообразуване: пренатален и постнатален. В периода преди
раждането хемопоезата се развива в 3 последователни фази: мезобластна, хепатална и миелоидна.
Първата /мезобластната/ фаза започва през втората седмица на ембрионалното развитие, когато в
мезенхима на бъдещото тяло на зародиша и в стената на близката до него част на жълтъчния мехур
се образуват първите кръвни клетки, наречени хемоцитобласти. Те са големи, сферични, базофилни
и се диференцират директно от мезенхимни клетки, които са загубили цитоплазмените си
израстъци. Хемоцитобластите пролиферират, синтезират хемоглобин и минавайки през стадий на
полихроматофилен еритробласт, образуват примитивни еритроцити. Те са разположени на групи,
известни като кръвни острови и се различават от еритроцитите на постнаталния период по това, че
запазват ядрата си.
Втората /хепатална/ фаза започва пред шестата седмица на бременността, когато в черния
дроб се появяват овални базофилни клетки. В синусоидите на черния дроб се намират и малък брой
гранулирани левкоцити и мегакариоцити. Още в този стадий се включват слезката и тимусът като
хемопоетични органи.
Слезката се появява като зачатък в края на първия месец на ембрионалното развитие.
Кръвообразуването става екстравазално. Слезката представлява универсален кръвотворен орган.
Образуването на еритроцити и гранулоцити достига своя максимум в петия месец. По късно в
слезката преобладава вече лимфопоезата.
Тимусът е орган, чийто зачатък се появява в края на първия месец, а към седмата-осмата
седмица в него се заселват стволови клетки, от които се диференцират лимфоцити и по-точно Т-
лимфоцити.
Третата /миелоидна/ фаза на пренаталната хемопоеза започва и се развива в зависимост от
хондралната остеогенеза. Фазата започва с появата на първите центрове на осификация и
оформянето на примитивния костен мозък - четвърти месец на бременността. Основен кръвотворен
орган е костният мозък като в този процес взимат участие черния дроб и слезката.
В постнаталния период хемопоезата се извършва само в червения костен мозък или
миелоидната тъкан, а в други органи може да се наблюдава при някои заболявания. Различават се 2
вида костен мозък: червен или хематогенен и жълт костен мозък, който дължи цвета си на голямото
количество клетки, съдържащи липиди. Костния мозък на новороденото е изцяло червен. С
напредване на възрастта, част от него се трансформира в неактивния жълт костен мозък. При тежка
кръвозагуба или хипоксия, той може да се трасформира в червен костен мозък. Освен своята
хемопоетична функция, червеният костен мозък взема участие в деструкцията на остарелите
еритроцити и натрупването на желязо от разградения хемоглобин в макрофагите.
Червеният костен мозък се състои от строма, синусоиди и кръвни клетки. Стромата на костния
мозък се изгражда от ретикуларни клетки, ретикуларни влакна, макрофаги, фибробласти, липоцити
и остеогенни клетки. В матрикса на костния мозък се намират колаген тип I и тип III, лиминин,
фибронектин, хемонектин, които облекчават адхезията на хемопоетичните клетки към стромата.
Намиращата се в матрикса на стромата протеогликани, хиалуронова киселниа, хепаран-сулфат и
хондроитин-сулфат могат да свързват растежните фактори, които контролират хемопоезата.
Клетките в костния мозък са няколко вида.
Ретикуларните клетки или адвентициалните клетки имат мезенхимен произход, но са
различни по структура и функция от фибробластите. Те имат цитоплазмени израстъци, които
контактуват помежду си и образуват триизмерна мрежа с оградени кухини. Ретикуларните клетки
синтезират и образуват освен ретикуларните влакна и растежен фактор, който стимулира към
пролиферация и зреене предшествениците на кръвните клетки. Част от ретикуларните клетки имат
способността да фагоцитират. Те могат да натрупват в своята цитоплазма липиди като стават
морфологично неразличими от липоцитите на съединителната тъкан.
Фибробластите синтезират колагенни фибрили и поддържат кръвоносните съдове.
Макрофагите се намират най-често по хода на синусоидите. Произлизат от моноцитите. Заедно с
ретикуларните клетки отделят цитокини и растежен фактор, които свързват хемопоетичните клетки и
стромата в единен орган. Липоцитите се увеличават с вързрастта на индивида. Остеогенните клетки
играят важна роля при заздравяване на счупената кост.
Синусоидите на червения костен мозък са изградени от ендотелни клетки, разположени
върху непостоянен, образуващ отвори материал, подобен на базалната мембрана. През тези
временно съществуващи отвори в диаметър 80-100 nm преминават кръвните клетки. Луменът на
синусоидите има диаметър 50-75 μm и е винаги отворен, в резултат на високото вътрешно
хидростатично налягане. Синусоидите, както капилярите осъществяват връзката между артериалната
и венозната система на кръвообращението. Повишеното вътрешно хидростатично налягане се
обяснява с една особеност в кръвоснабдяването на костта, а именно че луменът на вените е
значително по-тесен от лумена на артериите. Това причинява забавяне на кръвотока в синусоидите и
повишаване на хидростатичното налягане. В други органи това води до оток, но стените на
спонгиозната част на костите са твърди и не позволяват това. Между ендотелните клетки се оформят
временно съществуващи пори при преминаване на кръвните клетки. Някои автори приемат, че
кръвните клетки не преминават между ендотелните клетки, а през самите тях, като се образуват
временни отвори .
Познанията върху хемопоетичните стволови клетки се базират на резултатите от опити с миши
радиационни химери. Това са животни, на които хемопоезата е спряна с облъчване със смъртоносна
доза ренгенови лъчи. Такова животно ще загине за няколко дни поради невъзможността да образува
нови кръвни клетки. Ако обаче на такова животно се инжектира суспензия от костен мозък на
необлъчено животно, то в слезката му се образуват колонии. Всяка колония е от различен вид
кръвни клетки. Ако суспензия от една колония се инжектира на облъчено животно, отново се
получават колонии, всяка от различен вид кръвни клетки. Това е доказателството, че кръвните
клетки произлизат от 1 плурипотентна или мултипотентна стволова клетка, намираща се в костния
мозък. Клетките, образуващи отделни колонии, се наричат колония-образуващи клетки или колония-
образуващи единици. Тези клетки се наричат още и прогениторни клетки. Колония-образуващите
клетки са хетерогенни. Някои от тях дават началото на само на 1 тип миелоидни клетки, докато други
дават началото на повече видове. Различават се два вида плурипотентни стволови клетки: тип I -
съставляващи 10% от всички стволови клетки и се намират в постоянно митотично делене; тип II -
заемащи около 90% от общия брой на стволовите клетки, намиращия се G0 фаза и само при нужда
преминават в тип I.
Делящата се стволова клетка образува прогениторните клетки. От тях се развиват специфични
унипотентни предшественици: еритропоетин-чувствителни /предшественици на
еритроцитопоезата/, образуващи колонии на неутрофилните гранулоцити и моноцити,
еозинофилните гранулоцити, базофилните гранулоцити, мастоцитите и мегакариоцитите.
Неутрофилните гранулоцити и моноцитите имат обща прогениторна клетка като предшественик.
Лимфоцитите произлизат от плурипотентна стволова клетка, преминават през унипотентна
прогениторна клетка, а от нея се диференцират в В и Т стволови клетки.
Тема 16: "Еритроцити"

Червените кръвни клетки или еритроцитите имат биконкавна /двойновдлъбната/ дисковидна

форма. Тази форма се поддържа с помощта на мембранните протеини. Дефекти в експресията на
гените, които кодират тези протеини имат за резултат промяна във формата на еритроцитите и
тяхната ранимост. Дефектът на генната експресия на спектрина има за резултат наследствената
сфероцитоза, а дефектът за гена за протеин 4.1. - наследствената елиптоцитоза. Общата повърхност
на 1 еритроцит е около 140 кв.μm, с 20-30% по-голяма от повърхността на еритроцит, ако имаше
сферична форма. Те нямат ядро. Еритроцитите имат диаметър около 7,5 μm, 2,3-2,6 μm дебелина в
периферията и 0,8-1 μm в центъра. Еритроцитите с по-голям диаметър - 9 μm се наричат макроцити,
а тези с тези с диаметър над 12 μm - мегалоцити, а с диаметър под 6 μm - микроцити. Най-големият
брой са с диаметър 7,5 μm. Нормалната им концентрация е 3,8-5,5 млн. в 1 куб. мм кръв или 3,8-5,5 .
1012 /l при жената и съответно 4,1 до 6 млн. в 1 куб. мм или 4,1-6 . 1012 / l при мъжа. Намаляването на
броя им се нарича анемия, а увеличаването - еритроцитоза и полицитемия.
Цветът на еритроцитите е жълтеникав и само ако са натрупани в няколко пласта може да се
установи, че имат червен цвят. Оцветяването им се дължи на хромопротеина хемоглобин, заемащ
около 90% от масата на еритроцита. Той е базичен, на когото се дължи еуззинофилията на
еритроцитите. Молекулната му маса е 68000 D. Хемоглобинът е изграден от пигмента хем
/желязосъдържащ порфиринов дериват - 4 пиролови пръстена, свързани с Fe2+/ и глобуларният
протеин глобин. Последният е изграден от 4 полипептидни вериги, всяка от която съдържа хем.
Всяка верига образува 1 хемоглобинова субединица. Веригите са алфа, бета, гама и делта, като се
свързват по двойки. Въз основа на различия в състава на тези вериги се различават няколко типа
хемоглобин. Хемоглобинът HbA1 e преобладаващият тип при израстналия индивид - 96-97% /2 алфа
и 2 бета полипептидни вериги/, докато HbA2 е само около 2% /2 алфа и 2 делта полипептидни
вериги/. Феталният тип хемоглобин HbF представлява 1-2% и се изгражда от 2 алфа и 2 гама
полипептидни вериги. Последният тип е характерен за феталния период и при новороденото е
около 80%, като бързо намалява след раждането.
Мутация в гените, кодиращи глобиновите вериги водят до промени в хемоглобина. Засега са
установени 550 вида дефектен хемоглобин, но повечето от тях нямат клинично значение. Един вид
анемия, известен като таласемия се характеризира със задържане високо ниво на феталния
хемоглобин.
Хемоглобинът лесно се свързва с кислорода, но и лесно го отдава на тъканите, а там също
така лесно приема въглероден диоксид. Свързан с кислорода се нарича оксихемоглобин, с
въглеродния оксид - карбоксихемоглобин, а с въглеродния диоксид - карбаминохемоглобин.
Хемоглобинът може да излезе през плазмалемата, под влияние на различни агенти - отрови,
паразити, промени в осмотичното налягане и др. Поставени в хипотонични разтвори, еритроцитите
набъбват и мембраната се разкъсва, а хемоглобинът излиза от тях. Явлението се нарича хемолиза.
Мембраната на еритроцитите остава свободна - еритроцитен призрак. Поставени в хипертонични
разтвори еритроцитите пък се набръчкват и променят формата си.
Еритроцитите са еластични клетки и могат силно да се удължават, когато преминават през
капилярите. Това се дължи преди всичко на тяхната пластична клетъчна мембрана. Плазмалемата
им съдържа 40% липиди, 50% протеини и 10% въглехидрати. Най-добре проученият интегрален
протеин е гликофоринът, разположен по външната повърхност на клетката. В мембраната на
еритроцитите се намират гликопротеини и гликолипиди, чиято въглехидратна част определя
съответната кръвна група.
Резус факторът се дължи на наличието на протеин на Rh-антиген, който се намира в
мембраната на еритроцитите на Rh+ индивиди. Всеки един еритроцит съдържа около 30 000 такива
Rh-антигена. Периферните белтъци на мембраната се свързват със спектрин и актин и участват в
мембранния скелет. Намират се по вътрешната повъхност на плазмалемата. Нишковидният спектрин
е димер и образува мрежа, която на места изгражда комплекси с актин и протеин 4.1.
Продължителността на живота на червените кръвни клетки е 109 дни при жената и 140 дни
при мъжа. Всеки ден 0,83% от еритроцитите трябва да бъдат разградени и също толкова да се
образуват нови. Остарелите еритроцити се разграждат от фагоцитиращите клетки в слезката, черния
дроб и костния мозък. Някои автори предполагат, че при физиологични условия те се разграждат от
макрофагите на костния мозък, а при патологични условия - в черния дроб и слезката. Свободната от
желазо част на хема - порфириновата съставка се превръща в черния дроб в жлъчни пигменти, а
желязото се използва за нов синтез на хемоглобин.
Ретикулоцитите са млади еритроцити и представляват около 0,1-1,5% от общия брой на
еритроцитите. В цитоплазмата им се намира ретикулофиламентозна или ретикуларна субстанция,
която представлява остатъци от клетъчните органели. Много рядко се намират 1 до 3 гранули -
телцата на Хауел-Жоли или остатъци от ядрото на предшестващата форма - пръстените на Кабо.
Повишеното количество ретикулоцити се нарича ретикулоцитоза и е израз на повишено образуване
на еритроцити в костния мозък. Те се увеличават след остра кръвозагуба, хемолитична анемия или
при понижаване на парциалното налягане на кислорода при голяма надморска височина. Имат
значение в диагностиката - напр. тяхната липса е признак на недостатъчна еритропоеза.
Тема 17: "Еритроцитопоеза"

Процесът на еритропоезата или еритроцитопоезата започва от диференцираща се

плурипотентна хемопоетична стволова клетка, минала през мултипотентната миелоидна стволова
клетка, след това през еритроцит-колония-образуващата унипотентната прогениторна клетка и
проеритробласта. Прогениторните клетки са два вида. Едните имат висока степен на пролиферация
и се стимулират от интерлевкин 3. В резултат на пролиферацията на първите, се образуват голям
брой от втория тип прогениторни клетки, които се стимулират предимно от еритропоетин, в
присъствието на интерлевкин-9 и други фактори. Еритропоетинът се отделя от бъбрека и
представлява важен регулатор на еритроцитопоезата. От тези прогениторни клетки еритропоезата
преминава към първата сравнително лесно разпознаваема клетка - проеритробласта.
Образуването на еритроцитите е свързано с промени в размерите на клетките, изчезване на
ядрото и клетъчните органели и синтез и натрупване на хемоглобина.
Проеритробластът е с размери от 12 до 20 μm. Ядрото му е овално, разположено централно и
е с 1-2 ядърца. В цитоплазмата се намират микротубули, които са разположени успоредно на
плазмалемата и много рибозоми. В тях започва да се синтезира хемоглобинът, който се отлага като
дребнозърнест материал, а по плазмалемата се откриват пиноцитозни мехурчета, съдържащи
трансферин. Базофилният еритробласт се получава след 3 до 5 деления и диференциране на
проеритробласта. Той намалява обема си и има силно базофилна цитоплазма, поради големия брой
рибозоми, участващи в активния синтез на хемоглобин.
Полихроматофилният еритробласт е следващия стадий на еритропоезата. Той е по-малък от
базофилния еритробласт. При него започва да намалява броя на полирибозомите и цитоплазмата
започва да се изпълва с хемоглобин. Последният се оцветява червено от еозина, а полирибозомите -
в синьо от базичната боя метиленово синьо. Това оцветяване в различни цветове дава неговото
наименование - полихроматофилен. Той е последната клетка в хода на еритропоезата, която се
дели.
Ортохромният еритробласт или нормобластът има еозинофилна цитоплазма, поради
голямото количество хемоглобин. Запазва все още слаба базофилия. Нормобластът образува
няколко издавания на цитоплазмата навън и изтласква малкото плътно ядро, заобиколено с тънък
слой цитоплазма извън клетката - енуклеация. Получената безядрена клетка се нарича ретикулоцит.
Изхвърлените ядра се фагоцитират от намиращите се около тях макрофаги. Последните отделят
растежни фактори, които стимулират еритропоезата.
Ретикулоцитът е първата безядрена клетка, в който има остатъци от клетъчните органели.
Тези остатъци от клетъчни органели оформят т.нар. ретикуларна субстанция. Скоро след това
ретикулоцитът губи рибозомите и остатъците от другите органели и става еритроцит. Ретикулоцитите
представляват 0,5-1% от еритроцитите в съдовата кръв. Еритропоезата се активира от вътрешния
противоанемичен фактор, който се произвежда в лигавицата на стомаха. Мощен фактор за
еритропоезата е недостигът на кислород - хипоксия. Ето защо, на болните от анемия се препоръчват
високопланински курорти, където кислородът е в по-малко количество. Много от функциите на
ретикулоците и еритроцита са свързани с клетъчната мембрана. Рецепторите за
желязотранспортиращия протеин трансферин се загубват в процеса на превръщане на ретикулоцита
в еритроцит.
След като еритроцитът е изпълнил своята функция, той се разгражда в слезката, а
макрофагите връщат на костния мозък трансферина, за да влезе отново в синтеза в
еритропоетичните клетки. Други остатъци от хемоглобина се трансформират в черния дроб и се
отделят под формата на пигмента билирубин.
Тема 18: "Гранулоцити"

Гранулоцитите в зависимост от оцветяването на специфичните за тях гранули се делят на 3

вида: неутрофилни, базофилни и еозинофилни. Сега за тях се използва едно правилно
наименование - полиморфонуклеари, поради различните форми на техните ядра. Тъй като ядрата
им са сегментирани, се наричат още сегментоядрени. В старите ръководства, поради погрешното
мнение, че са клетки с повече ядра, са ги наричали полинуклеари.
Неутрофилните гранулоцити или полуморфонуклеарни неутрофили имат сферична форма и
диаметър 10-15 μm. Ядрото им е с от 3 до 5 лобчета /сегменти/, свързани помежду си с ядрена
мембрана и хроматинови нишки. При жените неактивната Х-хромозома образува издаване като
палка на барабан - полов хроматин или телце на Бар. Хиперсегментация се нарича състоянието с
повече от 5 сегмента. В цитоплазмата им има 3 вида гранули: специфични или вторични, азурофилни
или първични и третични. Общият им брой е 50 до 200, но при специфичните или вторичните
гранули са многобройни и са с малък размер - 0,1-0,2 μm. Обикновено те имат сферична форма и
много рядко издължена или пръчковидна форма.Съдържат бактеристатични и бактерицидни
вещества като лизозин, лактоферин, базични протеини, известни като фагоцитини, алкална
фосфатаза, тип 4-колагеназа, фосфолипаза и активатори на комплемента. Багрят се както от
основните, така и от киселите бои на сместа на Романовски.
Азурофилните или първичните гранули са с по-големи размери - 0,4-0,5 μm. Те са по-малко на
брой и се оцветяват червено-виолетово от азура, съдържащ се в разтвора на Романовски-Гимза. Те
представляват лизозоми, които съдържат кисели хидролази и пероксидаза, както и катионни
антибактериални протеини. Азурофилни гранули се съдържат във всички бели кръвни клетки, което
е напълно естествено като се знае, че това са клетъчни органели от общ тип.
Третичните гранули са представени от 2 подвида. Единият подвид съдържа
металопротеинази, облекчаващи миграцията на неутрофилните левкоцити в междуклетъчното
вещество на съединителната тъкан. Вторият вид са гранули, наречени фосфазоми, тъй като съдържат
фосфатази. В цитоплазмата на неутрофилните гранулоцити се намират единични органели -
слаборазвит апарат на Голджи, митохондрии, рибозоми и оскъден ендоплазмен ретикулум. По
тяхната клетъчна мембрана има адхезивни молекули, селектини, интегрини и интерцелуларни
адхезивни молекули. С тяхна помощ те се свързват с мембраната на ендотелните клетки на
капилярите, което им дава възможност да преминат през капилярната стена и да навлязат в
съединителната тъкан. Плазмалемата образува псевдоподи, които спомагат за диапедезата
/излизането им през стената на съдовете/ и фагоцитозата. Поради защитните им функции, са
наричани още микрофаги. При фагоцитиране на бактерии се образува фагозома. В мембраната на
фагозомата има протонна помпа, която понижава нивото на pH в нейната вътрешност до 5.
Специфичните гранули се сливат с мембраната на фагозомата за около 30-60 секунди като отделят
своите бактерицидни субстанции. Азурофилните гранули /лизозомите/ се сливат с фагозомата по-
късно и тъй като рН5 във фагозомата е оптимално за действието на лизозомалните ензими, започва
бързото разграждане на бактерии и друг в ид фагоцитиран материал. Под действието на
бактериалните токсини, в някои случаи се разкъсва мембраната на фагозомите, което води до
загиването на клетката. При възпалителни процеси, натрупването на мъртви бактерии и загинали
неутрофилни гранулоцити, образува жълтеникав ексудат, наречен гной. Неутрофилните гранулоцити
имат къс живот - в кръвта престояват от 6-12 часа, а в съединителната тъкан - часове до 1-4 дни.
Еозинофилните гранулоцити имат диаметър 12-17 μm. Най-често ядрото им е двуделчесто и
прилича на телефонна слушалка или гиричка. В цитоплазмата има 2 вида гранули: специфични и
азурофилни гранули. Специфичните гранули са
предимно с овална форма и са с размери: дължина 0,3-1,5 μm и ширина 0,3-1 μm, като в една клетка
има около 200 от тях. По светлинномикроскопка характеристика са ацидофилни или еозинофилни.
Те съдържат белтъчни катиони, които не се срещат в други клетъчни видове: главен базичен
протеин, който е причина за еозинофилията на гранулоцитите, еозинофилен катионен протеин,
еозинофилна пероксидаза и еозин, отделящ невротоксин. Тези вещества уреждат ларвите на
Tripanosoma cruzi, както и други видове паразити и клетки. Цитотоксичният ефект се дължи на
образуването на трансмембранни пори в атакуваните клетки, образуването на свободни радикали и
водороден пероксид, които спомагат за увреждането на мембраните. В специфичните гранули се
намират ензимите: кисела фосфатаза, арилсулфатаза, бета-глюкуронидаза, фосфолипаза, РНК-аза,
хистаминаза, колагеназа, катепсини. Еозинофилните гранули са обградени от мембрана, като в
средата им се намира кристалоидна сърцевина, ориентирана по надлъжната ос на гранулата. Тя е
изградена от богатия на аргинин главен базичен протеин. Под електронен микроскоп се вижда при
по-младите клетки, че и сърцевината е хомогенна, а при по-зрелите е с пръчковидна или
ромбовидна форма и с кристална структура.
Азурофилните гранули са лизозоми. Те съдържат обикновените лизозомални ензими, които
участват в увреждането на паразитите, вкл. и хелминтите. В цитоплазмата има добре развит апарат
на Голджи, единични цистерни на ГЕР, малки митохондрии, свободни рибозоми.
Еозинофилните гранулоцити се образуват в червения костен мозък, след което постъпват във
вазалната кръв, където остават 6-10 часа, след това мигрират в съединителната тъкан и живеят в
продължение на 8-12 дни. Еозинофилните гранулоцити са подвижни клетки, които се придвиждат по
принципа на хемотаксиса. По клетъчната си мембрана имат рецептори за IgE, които взимат участие в
деструкцията на паразитите. Те имат известна фагоцитарна способност, но основната им функция е
да освобождават съдържанието на своите гранули в междуклетъчното пространство. То този начин,
те, посредством хистаминазата, неутрализират отделения хистамин. Функцията им свързана с
алергията и анафилаксията. Броят на еозинофилните гранулоцити се учеличава - еозинофилия. При
тези състояния и някои паразитни заболявания - напр. кучешка тения. При други заболявания -
шарки, броят им намалява - еозинопения. Под действие на кортикостероидите /хормон от кората на
надбъбречната жлеза/ броят им също намалява.
Базофилните гранулоцити са овални и имат диаметър 10-15 μm. По клетъчната им мембрана
се намират рецептори за IgE, което определя ролята им при някои алергични реакции. Ядрото им е
голямо и слабо налобено, с U или S-овидна форма. В цитоплазмата има малък брой митохондрии и
оскъден гранулиран ретикулум. Гранулите са два вида: специфични и азурофилни. Специфичните
гранули са едри /0,5 μm/ и базофилно и метахроматично оцветени. Под електронен микроскоп се
вижда плътна сърцевина. Гранулите им съдържат хистамин, серотонин, хепарин, хепаран-сулфат и
левкотриени. С това приличат по функция на мастоцитите. И двата клетъчни вида - мастоцитите и
базофилните гранулоцити произлизат от една и съща хемопоетична стволова клатка в костния
мозък.
Азурофилните гранули, които са лизозоми, съдържат специфичните лизозомални ензими. В
периферната кръв, базофилните гранулоцити престояват 10-12 часа. При локални и алергични
процеси напускат кръвоносните съдове. Техният брой се увеличава при някои заболявания,
свързани със свръхчувствителност на кожата /кожна базофилна хиперсензитивност/.
Тема 19: "Гранулоцитопоеза"

Гранулоцитопоезата започва от плурипотентната хемопоетична стволова клетка, след това

през мултипотентната миелоидна стволова клетка, от която се образуват: 1. моноцит-гранулоцит
колония-образуваща прогениторна клетка, от която ще произлязат неутрофилния гранулоцит и
моноцита; 2. еозинофил-колония образуваща прогениторна клетка, от която ще произлезе
еозинофилния гранулоцит и 3. базофил-колония-образуваща прогениторна клетка, от която ще
произлезе базофилния гранулоцит. Първият морфологично идентифициран прекурсор на
гранулоцитите след прогениторната клетка е миелобластът. Промените на диференцирането по
време на гранулоцитопоезата засягат големината на клетката, структурата на ядрото и формирането
на специфичните гранули.
Миелобластът има диаметър от 11 до 20 μm. Ядрото е голямо, овално, понякога разположено
ексцентрично. Цитоплазмата е умерено базофилна и съдържа много митохондрии. Клетките се
делят митотично, като образуваните дъщерни клетки, наречени промиелоцити.
Промиелоцитът е по-голям /24 μm/ от предшестващия миелобласт. Те са най-големите клетки
от гранулоцитния ред. Ядрото е голямо, овално с много хетерохроматин. В цитоплазмата има
гранули, които са силно азурофилни. Има много свободни рибозоми. Има две центриоли, а около
тях е разположен добре развит апарат на Голджи. Морфологично не е възможно да се определи,
дали миелобластът и промиелоцитът принадлежат към линиите на неутрофилните, еозинофилните
или базофилните гранулоцити.
Миелоцитите, следващите клетки от този ред, съдържат специфични гранули и вече се делят
на неутрофилни, еозинофилни и базофилни. Миелоцитите се делят, при което се получават
метамиелоцитите.
Неутрофилният миелоцит има бъбрековидно, плътно ядро. Ядърца не се виждат.
Гранулираният ендоплазмен ретикулум е оскъден, апаратът на Голджи е все още слабо развит, но
цистерните са изпълнени с електронноплътен материал. Неутрофилният гранулоцит има два вида
гранули, които се появяват в различно време на диференцирането на клетката. Те са азурофилни и
специфични. Специфичните гранули се появяват по-късно от азурофилните. От прогениторната
клетка до стадия на миелоцита, клетката претърпява седем деления, промени във формата на
ядрото, намаляване броя на клетъчните органели и поява на малко количество гликоген.
Еозинофилният миелоцит има овално ядро и едри еозинофилни гранули. Тези гранули имат
по-малка плътност от азурофилните, които се наблюдават и тук. Специфичните гранули се образуват
от апарата на Голджи.
Базофилният миелоцит е по-малък от другите два типа миелоцити. Ядрото е овално и плътно,
но по-малко в сравнение с другите миелоцити. Има азурофилни гранули, голямо количество
свободни рибозоми. Специфичните гранули са големи, сферични, изпълнени с плътен материал.
Метамиелоцитите произлизат след две последователни деления на миелоцитите. Младите
метамиелоцити вече не се делят. Тяхното ядро е като подкова - бобовидна форма. Имат по-голямо
количество специфични гранули. Те са ясно разграничими на неутрофилни, еозинофилни и
базофилни. След стадия на метамиелоцитите следва стадият на пръчковидните гранулоцити, който е
изразен добре при неутрофилната линия и слабо при еозинофилната и базофилната линия.
Пръчковидните гранулоцити имат пръчковидно ядро, извито като подкова, нарича се още
щаб. На ядрото почват да се оформят отделните лобове. Тези клетки попадат в кръвния ток и
представляват 0-3% от броя на гранулоцитите. Броят им се увеличава при остри или хронични
инфекции.
Сегментоядрените гранулоцити се характеризират с налобване на ядрото. Най-силно е
налобено при неутрофилните гранулоцити. Зрелите гранулоцити постъпват в синусоидите на
червения костен мозък посредством диапедеза, а оттам попадат в съдовата кръв. Времето,
необходимо за диференциране на стволовата клетка до зрял гранулоцит е около 10 дни.
Гранулоцитопоезата се контролира от цитокини, включително интерлевкини, гранулоцит-
макрофаг колония-стимулиращ фактор, макрофаг колония-стимулиращ фактор и др.
Тема 20: "Моноцити. Моноцитопоеза"

Моноцитите имат сферична форма и са най-големите клетки в периферната кръв с диаметър

13-20 μm. По клетъчната им повърхност има множество микровили и пиноцитозни везикули. Ядрото
им е бъбрековидно или овално с едно или две ядърца. Светлинномикроскопски цитоплазмата им е
базофилна, като в нея се намират нежни азурофилни гранули, които придават синкаво-сив цвят /като
цигарен дим/. Апаратът на Голджи е сравнително добре развит, имат малко митохондрии, свободни
рибозоми, много лизозоми и гликогенови гранули. Моноцитите нямат функции, докато са в
кръвоносните съдове, където престояват от часове до няколко дни. Те се прекурсори на
мононуклеарната фагоцитна система. След като преминат през капилярната стена, те навлизат в
хлабавата съединителна тъкан и се трансформират в макрофаги.
Моноцитопоезата започва от плурипотентната хемопоетична стволова клетка, от която се
образува мултипотентната миелоидна стволова клетка, а от нея се диференцира бипотентната
гранулоцит-моноцит-колония образуваща прогениторна клетка. Прогениторната клетка се
диференцира към прекурсори на неутрофилните гранулоцити или към монобласти. След делене на
монобластите се образуват промоноцити. След двукратно делене на промоноцитите, се образуват
моноцитите, които навлизат в кръвния ток. Резерв от прекурсорни клетки остава в костния мозък,
които се активират в случай на нужда от макрофаги в тялото. Времето за диференциране на
моноцитите от стволови клетки е 55 часа. Вече диференцираният моноцит остава във вазалната кръв
часове до 1-8 дни, обикновено около 36 часа, след което мигрира в съединителната тъкан. Там
моноцитът се трансформира в макрофаг и започва активна фагоцитоза.
 Тема 21: "Лимфоцити"

Лимфоцитите са сферични и в зависимост от диаметъра им различаваме малки /6-8 мкм/,

средни /8-12 μm/ и големи /12-18 μm/ лимфоцити. В периферната кръв 9/10 от лимфоцитите са
малки. Ядрото им е голямо, тъмнооцветено, разположено ексцентрично. Цитоплазмата е оскъдна,
като в нея се наблюдават малки митохондрии, апарат на Голджи и много свободни рибозоми.
Лимфоцитите се образуват в червения костен мозък и тимуса от млади клетки, които се наричат
лимфобласти. Една част от лимфобластите мигрират от червения костен мозък в тимуса, където се
диференцират като Т-лимфоцити. Друга част от лимфоцитите се диференцира в червения костен
мозък и след това те мигрират до периферните лимфни фоликули, възли и слезката. При тази
миграция, те се превръщат в В-зависими лимфоцити. Наименованието В-лимфоцити идва от бурсата
на Фабрициус. Това е първичен лимфопоетичен орган при птиците, разположен по дорзалната
страна на клоаката и отварящ се в нея. До бурсата достигат мигриращите от костния мозък
лимфоцити, където стават имунологично компетентни. Нейни еквиваленти при човека са лимфните
фоликули, лимфните възли и слезката. Функцията на лимфоцитите е във връзка с хуморалния и
клетъчен имунитет.
Функционално се различават два вида лимфоцити. В кръвта 80% са Т-лимфоцити и 20% В-
лимфоцити. Между тях не се установява морфологична разлика, ако не са стимулирани. След
стимулация В-лимфоцитите се променят структурно, като гранулирания ендоплазмен ретикулум в
резултат на продукцията на антитела силно разраства и те се трансформират в плазмоцити
/плазматични клетки/. Т-лимфоцитите не се променят ултраструктурно, въпреки че след активация
започват да секретират редица вещества, наречени лимфокини, интерлевкини или цитокини. Между
двата типа лимфоцити съществуват съществени различия в протеините на клетъчната мембрана,
които служат като маркери за тяхното различаване. И двата вида лимфоцити имат различна
продължителност на живота: около 10% от тях имат продължителност на живота около 12 дни, а 90%
от тях около 500 дни. Дневно в кръвта навлиза около 3,5.1010 лимфоцита. И двата вида лимфоцити
имат по клетъчната си мембрана рецепторни протеини, които са в състояние да разпознават
антигенните детерминати /епитопи/. Веществата, които имат достатъчно епитоп, за да предизвикат
имунна реакция, се наричат антигени. При разпознаването на антигена и двата вида лимфоцити
осъществяват имунния отговор. Това води до промяна и на тяхната морфология: увеличават своите
размери, ядрото става голямо и еухроматично, увеличава се гранулираният ендоплазмен ретикулум.
Лимфоцитите стават лимфобласти /бластна трансформация/. Те започват да се делят многократно,
като всички клетки могат да разпознават антигенната детерминанта, която е пуснала в ход бластната
трансформация /клонално размножаване/. И двата типа лимфоцити могат да се намират в различни
фази на своето узряване или матурация: девствените или наивни клетки, активирани клетки и клетки
с имунологична памет. Лимфоцитите от първия вид, след среща с антигени се трансформират в
активни лимфоцити, а те в клетки с имунологична памет. При повторна среща със същия антиген
клетките с имунологична памет също се трансформират в активирани клетки /с по-голям брой/ и в
клетки с имунологична памет.
Антиген-специфичните рецептори по мембраната на В-лимфоцитите са молекули на антитела.
В-лимфоцитите, когато влизат в контакт с антигени, се стимулират и започват да синтезират антитела.
Първите произведени от тези клетки антитела не се секретират, а се прикрепват по тяхната
мембрана /около 100 хил. такива антитела се намират по мембраната на един В-лимфоцит/.
Активираните малки В-лимфоцити започват да секретират антитела, като в края на тяхната
матурация те се превръщат в големи плазматични клетки, които секретират много активно - около
2000 антитела за 1 секунда /първичен имунен отговор/. В резултат на тези активни синтетични
процеси, те вече не растат, не се делят и умират след няколко дни. Приема се, че част от В-
лимфобластите се трансформират в клетки с имунологична памет. Тези клетки при втора среща със
същия антиген образуват за кратко време антитела, което се нарича вторичен имунен отговор. В-
лимфоцитната популация участва в осъществяване на хуморалния имунитет. Той се осъществява
чрез инактивиране на антигените, активиране на фагоцитозата и др.
 За разлика от В-лимфоцитите , Т-лимфоцитите действат в непосредствена близост, директно
върху други клетки /прицелни клетки/ на тялото, докато В-лимфоцитите действат от разстояние с
помощта на антителата. Те могат да разпознават антигени, само ако са разположени по
повърхността на прицелните клетки, т.е. разградени от тези клетки антигени. Мембранните
рецептори на Т-лимфоцитите не се секретират, а винаги са свързани с тяхната мембрана. Те
приличат на антителата, но имат само едно антиген-свързващо място, като представляват
хетеродимери, изградени от алфа- и бета-полипептидна верига. По мембраната на един Т-лимфоцит
има около 20 000 такива рецептора. Тези клетки осъществяват клетъчния имунитет.
Има няколко вида Т-лимфоцити, но основните са два класа: цитотоксични клетки и хелперни
клетки. Цитотоксичните Т-клетки могат да разпознават клетки, в които се намират вируси и бактерии
и да ги унищожават, което не може да се осъществи от антителата. Активирани от вирусни антигени,
Т-лимфоцитите започват да секретират различни сигнални молекули, включително гама-
интерферон, който усилва имунния отговор, водещ от своя страна до смъртта на инфектираната
клетка. Съществуват два известни засега възможни механизма за убиване на прицелните клетки.
Единият е да се включат механизмите на програмираната клетъчна смърт /апоптоза/ под действието
на цитотоксичните Т-лимфоцити. Втората възможност е, че клетките убийци или Т-килъри отделят
цитотоксични разтворими вещества, наречени перфорини, които полимеризират в прицелната
клетка и образуват трансмембранни канали. Последните водят до свободно преминаване на вода,
йони и малки молекули, което има за резултат разрушаването на клетката. По този начин се
разрушават генетично чуждите клетки, включително и туморните.
Т-хелперите или подпомагащите Т-лимфоцити стимулират и подпомагат дейността на
макрофагите, както и на другите видове лимфоцити. Значението на тези клетки може да се разбере,
като се има предвид, че вирусът на СПИН ги уврежда и разрушава. Таргетните клетки на Т-
подпомагащите клетки са антиген-презентиращите клетки, които представляват една хетерогенна
популация: макрофаги, клетки на Лангерханс в епидермиса, дендритните клетки в лимфните органи
и др. Т-хелперите се активират от сигнални молекули на тези клетки, между които интерлевкин I.
След като веднъж са стимулирани, те започват да се самостимулират и да стимулират и другите Т-
лимфоцити, които пролиферират и секретират интерлевкин II. Засега са познати 6 вида
интерлевкини. Секретирайки интерлевкин, Т-лимфоцитите стимулират и цитотоксичните Т-
лимфоцити и макрофагите. Някои от хелперните клетки имат потискащо действие и са известни като
Т-супресори /потискащи Т-лимфоцити/. Те потискат синтеза на антителата , синтезирани от
плазмоцитите и по този начин регулират тяхното количество.
Т-лимфоцитите, които отделят лимфокини, увреждат таргетната клетка и могат да предизвикат
някои алергични реакции. Т-лимфоцитите с памет след влизане в контакт с антиген, го "запомнят" и
при повторен контакт със същия антиген следва незабавна ответна реакция.
 Тема 22: "Лимфоцитопоеза"

Лимфоцитопоезата преминава през следните стадии: плурипотентна хемопоетична стволова

клетка, колонии-образуваща единица - лимфоцитна прогениторна клетка, лимфобласт, лимфоцит.
Прогениторната клетка напуска костния мозък и се заселва в лимфоидните органи. Особеност на
лимфоцитопоезата е способността на диференцираните клетки да се дедиференцират в бластни
клетки. При човека и другите бозайници първоначално във феталния черен дроб, а постнатално в
костния мозък, а след това във вторичните лимфоидни органи - лимфни възли, слезка, лимфни
фоликули, в храносмилателната и дихателната система, става диференцировката на В-лимфоцитите.
В костния мозък от плурипотентната стволова клетка, без въздействието на антигени се сформира
непосредствения прекурсор на В-лимфоцитите - В-лимфоцита. От последния се получава незрелия
наивен В-лимфоцит, който напуска костния мозък и преминавайки през вторичните или периферни
лимфоидни органи, се нарича вече зрял наивен В-лимфоцит. Тези клетки се различават по вида
прикрепени към клетъчната мембрана антитела IgM и IgD. Под въздействието на гени става
пролиферация и по-нататъшна диференциация - образуване на плазмоцитите и клетките с
имунологична памет.
Т-лимфоцитите също се развиват от прогениторните клетки, произлизащи от костния мозък.
Чрез кръвта те се пренасят в тимуса, където в неговия кортекс те преминават през процеси на
пролиферация и диференциация и се превръщат в зрели Т-лимфоцити. По време на тяхното
диференциране, по тяхната повърхност се появяват повърхностни маркери, които са характерни за
всички Т-лимфоцити. Съответните подкласове на Т-лимфоцитите придобиват и специфичните за тях
мембранни рецептори. Диференцирането става под влияние на индуктор на диференциацията
/интерлевкин-7 и др./, които се отделят от клетките на епителната строма на тимуса. Лимфоцитите
от едното направление се диференцират като антиген-реактивни лимфоцити и се засилват в Т-
зоните в периферните лимфоидни органи. Тук при среща с антигени могат да се трансформират в
бласти, които пролиферират и се диференцират в ефекторни клетки - Т-килъри цитотоксични Т-
хелпери и Т-супресори.
Клетките-убийци, които представляват третия основен вид лимфоцити, се диференцират в
костния мозък и вторичните лимфоидни органи.
Тема 23: "Кръвни плочки (вкл. образуване)"

Тромбоцитите или кръвните плочки са цитоплазмени късчета, оградени с плазмалема и с

размери 1,5-5 μm. Образуват се от мегакариоцитите и нямат ядро. На СМ-препарати те имат
централно разположена зона, наречена грануломер /хромомер/, която има червеновиолетови
гранули. Периферната им зона е прозрачна и оцветена в светлосиньо и се нарича хиаломер. Те са
плоски или овални. Тяхното количество е от 200-400 хил. в куб. мм. кръв или 200-400.109 на литър.
Увеличеният им броя се нарича тромбоцитоза, а намаления - тромбопения.
Мембраната на левкоцитите има добре развит гликокаликс /15-20 nm дебел/, в който се
намират адхезивни молекули, осъществяващи адхезията на тромбоцитите, както и на някои
коагулационни фактори, абсорбирани от кръвната плазма. По тази мембрана има множество
трапчинки, които са свързани с тръбестата система, разположена в тяхната цитоплазма. Това е т.нар.
отворена каналчеста система от свързани помежду си канали. Вероятно посредством тази
каналчеста система се освобожддават активните вещества, складирани в тромбоцитите. В
тромбоцитите се намира и т.нар. плътна тубуларна система. Тя съдържа електронноплътен
материал, който произхожда от ендоплазмения ретикулум на мегакариоцитите. В нея се складират
калциеви катиони. Тази плътна тубуларна система не е свързана с повърхността на тромбоцитите.
При все това на някои места е свързана с отворената каналчеста система. В централната част на
тромбоцита се намират малко митохондрии и гликоген, части от апарата на Голджи, рибозоми,
лизозоми и малко пероксизоми. Освен това се намират 2 основни вида гранули. Алфа-гранулите са с
диаметър 0,2-0,5 μm и са с умерена плътност на сърцевината. Тези гранули показват разнообразие
по форма и размери. Алфа-грунулите съдържат: отделян от тробмоцитите растежен фактор, който
стимулира пролиферацията на фибробластите при заздравяване стената на кръвоносните съдове;
тромбоцитен фактор 4, неутрализиращ антикоагуланта хепарин; фактор на Вилебранд -
гликопротеин, улесняващ адхезията на тромбоцитите към стената на кръвоносния съд;
тромбоспондин - гликопротеин, участващ в агрегацията на тромбоцитите при кръвосъсирването;
плазминоген. Копонентите на гранулите се отделят в каналчестата система, свързана с повърхността
на тромбоцита. Вторият тип гранули - делта-гранулите или бета-гранулите, които са известни като
плътни гранули с размери 0,25-0,3 μm. Тези гранули съдържат: Са2+; пирофосфат, АДФ и АТФ, които
подпомагат агрерацията на тромбоцитите; серотонин, който не се произвежда от тромбоцитите, а се
поема от тях от кръвната плазма; хистамин, който улеснява тромбоцитната адхезия и
вазоконстрикцията на мястото на увредения кръвоносен съд. Серотонинът действа като мощен
вазоконстриктор, съкращаващ гладките мускулни клетки като намалява по този начин излива на
кръв на мястото на увреждането. Редица автори описват като гранули в тромбоцитите и два вида
клетъчни органели от общ тип. Лизозомите се описват като ламбда-гранули, съдържат лизозомални
ензими и са с диаметър 0,175-0,250 μm. Светлинномикроскопски са известни като азурофилни
гранули. Като тромбоцитни гранули се приемат и пероксизомите, които имат пероксидазна, а
вероятно и каталазна активност. В хиаломера се намират рибозоми, везикули, микротубули и
микрофиламенти. В периферията на тромбоцитите има снопове от микротубули, които поддържат
тяхната форма. Тромбоцитите престояват в кръвния ток 10-12 дни. Функцията им е свързана с
кръвосъсирване.
При увреждане на кръвоносните съдове, тромбоцитите влизат в контакт със съседните
колагенни влакна като се активират и освобождават съдържанието на техните гранули в областта на
увреждането. Под действието на серотонина, увредените съдове се контрахират и се намалява
загубата на кръв. Тромбоцитите се прикрепват и за стената на увредения съд - тромбоцитна адхезия,
като се натрупват върху съседните структури - тромбоцитна агрегация. Взаимодействието между
факторите, освободени от тромбоцитите от увредената тъкан и коагулационните фактори от
кръвната плазма, води до образуването на кръвния съсирек. В кръвната плазма има фибриноген,
който е в разтворено състояние. Има и протромбин, който при нормални условия е неактивен, но
при нараняване на стената на кръвоносния съд, тромбоцитите отделят ензима тромбокиназа. Под
негово влияние, на мястото на нараняването се отделя тромбопластин, който превръща
протромбина в тромбин. Последният е мултифункционален протеин. Той е ключов ензим на
хемостазата, играещ роля на всички нейни нива. Тромбинът въздейства на разтворения фибриноген
и го превръща в неразтворими нишки от фибрин. Така се образува кръвният съсирек. Той въздейства
на тромбоцитите като причинява тяханата агрегация и секреция. Тромбинът предизвиква митогенен
отговор на гладкомускулните клетки на кръвоносните съдове, което води до заздравяване на
увредените кръвоносни съдове. Всички тези дейности на тромбина се осъществяват посредством
тромбиновите рецептори.
Процесът на тромбоцитопоезата започва от плурипотентна хемопоетична стволова клетка. От
нея се диференцира мултипотентната миелоидна стволова клетка, от която се диференцира
прекурсорът на тромбоцитопоезата, известен като колония-образуваща единица - мегакариоцит.
Следват етапи на мегакариобласт, мегакариоцит и тромбоцит.
Мегакариобластът е голяма овална клетка с размери 15-45 μm с кръгло назъбено ядро, светъл
хроматин и множество ядърца. Цитоплазмата му е базофилна и съдържа специфични гранули,
апарат на Голджи, малко цистерни на гранулирания ендоплазмен ретикулум и големи митохондрии.
Това е последната клетка в хода на тромбоцитопоезата, която може да се дели митотично. Процесът
е ендомитоза, при която се осъществява хромозомна или ДНК-репликация, но не се осъществява
нито кариокинеза, нито цитокинеза. Резултатът е нарастваща полиплоидия. Получава се едно
налобено, голямо, високо полиплоидно ядро. Ендомитозата не довежда до разделяне на
цитоплазмата, а само до нейното нарастване. Клетката има брой на двойки центриоли, отговаращ на
степента на полиплоидията. Мегакариобластите се диференцират в мегакариоцити.
Мегакариоцитът е голяма клетка с размери 40 до 100 μm и има голямо налобено ядро и
азурофилни гранули, разположени централно. Периферната част на цитоплазмата остава светла.
Ядрото му е полиплоидно. Мегакариоцитите са разположени обикновено в близост до синусоидите
като изпращат дълги цитоплазмени израстъци, преминаващи през отворите между ендотелните
клетки, които образуват синусите. Тези израстъци навлизат в синусите, където клетъчната мембрана
на тези израстъци образува инвагинации, наречени демаркационни канали. По този начин тези
израстъци се частично фрагментират - образуват се протромбоцити, като те се откъсват от
израстъците на мястото на демаркационните канали и се образуват тромбоцитите.
Тромбоцитопоезата се регулира от тромбопоетин /гликопротиен, подобен на еритропоетин/.
Тромбопоетинът се отделя в голямо количество след кръвозагуба и стимулира образуването на
мегакариоцити и отделянето от тях на тромбоцити.
Тема 24: "Мускулна тъкан - определение, класификация, произход, характеристики и функции"

Движението е една от основните прояви на всички клетки, намерила своята най-висша проява
при мускулната тъкан, специализирана в преместването на организма в пространството, а също така
и за движението на отделните му органи. Тя е изградена от издължени мускулни клетки, свързани
със съединителнотъканни елементи, което дава основание те да се разглеждат като комплексни
структурно-функционални системи.
Характерните им свойства на мускулните клетки са тяхната контрактилност и проводимост.
Контрактилността се осъществява от специфичните структурни белтъци, които изграждат
специализирани нишковидни структури - миофиламенти. В хода на фило- и онтогенезата и във
връзка с осъществяването на специфични двигателни реакции, са се диференцирали 3 основни типа
клетки: гладкомускулни - изграждащи част от стената на вътрешните тръбесто-кухинни органи,
кръвоносни и лимфни съдове; напречнонабраздени скелетни; напречнонабраздени сърцеви,
формиращи миокарда.
Въз основа на структурните и функционалните особености на миоцитите, се различават
следните видове мускулна тъкан: гладка и напречнонабраздена.
Подобни по строеж и функция на гладкомускулните миоцити са: миоепителните клетки,
обхващащи някои ацини на външносекреторните жлези; миоидните клетки /миофибробласти/,
заграждащи семиниферните каналчета на семенниците и влизащи в състава на перитубуларната
тъкан; клетките на зеничните мускули - m. sphincter pupillae, m. dilatator cardiacus/
Напречнонабраздената мускулна тъкан се разделя на: напречнонабраздена скелетна волева;
напречнонабраздена сърцева, неволева; миокардна; импулсопроводна; ендокринна.
Хистогенетично мускулната тъкан е производна на: мезенхима - гладкомускулна тъкан и
миоидните клетки на семенниците; мезобласта - скелетната и сърцевата мускулна тъкан; ектобласта
- миелоепителните клетки /кожен ектобласт/ и мускулите на зеницата /невроектобласт/.
За клетките на мускулната тъкан се употребяват специфични наименования. Всички те идват
от гръцкия корен sarcos, означаващ месо. Така цитоплазмата се нарича саркоплазма, митохондриите
- саркозоми и др. В химичния състав на мускулните клетки взимат участие органични и неорганични
съединения. Особено структурно и функционално значение имат белтъчните съединения, които
могат да бъдат свободни /миоглобин/ или организирани в нишки, наречени миофиламенти
/миозин, актин, тропомиозин В, тропонин, алфа-актин/. Миоглобинът е глобуларен транспортен
белтък. В него, както и в хемоглобина , се съдържа желязо-порфиринова група и той е способен по
същия начин обратимо да присъединява кислорода. В мускулите на водните млекопитаещи - кит,
тюлен, морж и някои диви животни, миоглобинът е в голямо количество, което им придава
тъмночервено-кафяв цвят. Концентрацията на миоглобина зависи от натоварването на съответните
мускули. Останалите органични съединения - въглехидрати и липиди, са малко и имат предимно
енергийно значение. От минералните съставки са важни калциевите, калиевите и магнезиевите
соли.
 Тема 25: "Скелетна мускулна тъкан"

Хистогенетично напречнонабраздената скелетна мускулна тъкан произлиза от мезобласта,

като през четвъртата ембрионална седмица клетки от дорзалната повърхност на сомитите мигрират
периферно, образувайки т.нар. миотоми. Функционално тя представлява структура, в която освен
напречнонабраздени мускулни клетки /влакна/ са включени още съединителнотъканни и нервни
елементи и кръвоносни съдове. Основната структурна единица на скелетната мускулна тъкан е
представена от симпласт, образуван от слети миобласти. Поради размера и дължината си, тези
симпласти са наречени нишки /фибри/. Дължината на рабдомиофибрилите е в зависимост от
размерите и устройството на мускула, който изграждат. Общо размерите им са от 1 до 40 мм, при
дебелина 0,1 мм. Ядрата са многобройни, с елиптична форма и се разполагат непосредствено под
сарколемата /хиполемално/. Повърхностно разположената базална ламина показва РАS+ реакция.
Структурата и функциите на рабдомиофибрилите зависят и се определят от изграждащите ги
белтъчни съставки. В зависимост от функцията, белтъците с фибриларна организация биват:
фибриларни, съкратителни белтъци, към които се отнасят миозинът и актинът; фибриларни,
регулаторни белтъци, представени от тропомиозин В и тропонин. Съдържанието на различните
белтъци, образуващи миофиламенти, е: миозин - 54%, актин - 25%, тропомиозин В - 11%, тропонин -
10%, алфа-актин - 10% и бета-актин - 10%.
Миозинът хидролизира крайната фосфатна група на АТФ. Ензимната му активност се
стимулира от Са2+ и зависи от концентрацията на КСl, оптималното рН и наличието на SH-групи. При
блокиране на SH-групите АТФ-азната активност нараства. Решаващо значение в процеса на
мускулното съкращение има свързването на миозина с актина в актомиозин. В този процес
миозинът участва с фрагментите на главичката F1. Дисоциацията на актомиозина и реасоциацията на
актина и миозина са съпроводени съответно от разделяне и образуване на напречни свързвания
между дебелите и тънките нишки.
Тропомиозин В е фибриларен белтък с регулаторна функция и е важен компонент на
актиновите филаменти. Има пръчковидна форма с размери 45 и дебелина 2 nm. Състои се от две
сходни полипептидни вериги, които подобно на миозина и актина образуват суперспирала. Всяка
верига съдържа SH-групи.
Важна роля в процеса на мускулното съкращение имат и останалите белтъчни съединения.
Тропонинът образува комплекс с тропомиозина, известен като "разхлабващ" белтък. Тропонинът
свързва йоните на калция и вероятно той служи като Са2+-свързващ компонент в комплекса
тропонин-тропомиозин В-актин-миозин. Останалите белтъци /алфа- и бета-актин/ са компоненти на
актиновите филаменти.
На надлъжни срезове на рабдомиофибри се наблюдава напречна набразденост, представена
от тъмни полета /дискове/. При оцветяване с толуидиново синьо или наблюдавани с помощта на
поляризационна микроскопия, тъмните полета пречупват двойно светлината и се наричат диск А-
анизотропни, светлите не я пречупват и се наричат диск I-изотропни. В средата на изотропните
полета се наблюдава тъмна Z-линия. Вижда се едно централно просветляване в анизотропните
полета, известно като Н-зона /zona lucida/.
Надлъжно споменатата набразденост на рабдомиофибрилата се дължи на разположените в
клетката съкратителни нишки - рабдомиофибрили. Те са плътно разположени една до друга, като
набраздеността им съвпада точно.
На напречни срезове рабдомиофибрилите образуват по-тъмни полигонални участъци-полета
на Конхайм, контрастиращи на светлия фон на саркоплазмата. С термина саркомер се означава
участък от рабдомиофибрилата между две Z-линии с дължина 2-3 μm. Той се приема за елементарна
контрактилна единица. В състава на рабдомиофибрилите електронномикроскопски се установяват
актинови и миозинови нишки. В саркомера миозиновите, заедно с участък от актиновите нишки
заемат и двата крайни участъка, ограничаващи се от Z-линиите, и отговарят на изотропните полета.
Със свободните си краища актиновите филаменти ограничават т.нар. Н-ивица. В нейната средна част
се наблюдава по-плътна линия, означена като мезофрагма. Ултраструктурно, при напречен срез се
открива, че всяка миозинова нишка е обградена от 6 актинови нишки, разположени хаксагонално.
 В рабдомиофибрите клетъчните органели са с типично разположение. Комплексът на Голджи
е сравнително слабо развит и разположен периферно. Митохондриите се разполагат в две зони:
хиполемално и околоядрено; в съседство и успоредно на миофибрилите в зоната на I-дисковете.
Техните кристи са добре развити и са от ламеларен тип.
Гладкият саркоплазмен ретикулум е представен от надлъжно ориентирани спрямо оста на
клетката кухини. От него се образуват и тръбичките на т.нар. L-система /лонгитудинална, надлъжна/.
Те завършват с едно разширение - терминална цистерна. В съседство на Z-линиите те се доближават
до напречно разположената Т-тръбичка, без да се сливат с нея.
Т-системата или т.нар. Т-тръбичка представлява напречно вдаване на сарколемата. По този
начин тръбичките на Т-системата са перпендикулярно ориентирани спрямо миофибрилите.
Контактът на една терминална цистерна от L-система с една T-тръбичка се нарича триада.
Функционалното значение на Т-тръбичките е свързано с предаване на възбуждането от сарколемата
в дълбочина на рабдомиофибрите. В резултат на това от прилежащите в съседство тръбички на
саркоплазмения ретикулум се освобождават калциеви йони, необходими за мускулното
съкращение. Между миофибрилите са разположени алфа-гликогенни гранули, свързани с
енергийните процеси, протичащи в клетките.
Съществуват бели и червени мускулни влакна. Белите съдържат малко саркоплазма, респ. по-
малко миоглобулин с пробладаване на рабдомиофибрили. Контракциите на този вид мускулни
клетки са енергични и силни, но умората при тях настъпва бързо. Червените мускулни влакна
притежават повече миоглобулин, контракциите им са по-бавни, продължителни и умората настъпва
по-бавно.
Мускулното съкращение се осъществява благодарение на наличието на опорни структури.
Различават се: външен опорен апарат, представен от плазмалемата и прилежащата й базална
ламина; вътрешен опорен апарат, включващ Z- и М-линиите и укрепващите миофибри.
Електронномикроскопски Z-линията е зигзагообразна, а химично тя е изградена от специфични
белтъци - тропомиозин В, тропонин, алфа-актин и глюкозоаминокликани, производни на
хиалуроновата киселина.
Мускулното съкращение е сложен физиологичен процес, осъществяван последователно от
дейността на клетъчните органели, миофибрилите и вътреклътъчните включвания. Особено важна
роля играе саркоплазменият ретикулум, който контролира концентрацията на калциевите йони в
саркоплазмата. Това от своя страна определя взаимодействието на актиновите и миозиновите
филаменти. Във фазата на мускулното отпускане калцийзависимата АТФ-аза, използвайки енергията
на аденозинтрифосфата, пренася калциевите йони от саркоплазмата към саркоплазмения
ретикулум, където те веднага се свързват с белтъка секвестрин. При ниски концентрации на
калциеви йони в саркоплазмата активните участъци на актиновата молекула не взаимодействат с
миозина поради блокиране на регулаторния белтък тропомиозин В, в резултат на което мускулната
клетка се отпуска. При деполяризация на сарколемата и преминаване на възбуждането в Т-
системата настъпва освобождаване на калциеви йони от саркоплазмения ретикулум и те проникват
веднага между миофибрилите, където "отключват" активните участъци на актиновите молекули, при
което актинът взаимодейства с миозина. Важна роля в механизма на мускулното съкращение играе
тропонинът, който при наличие на калциеви йони, променя конфигурацията си, с което
тропомиозинът се отдалечава от активните участъци на актина. Съкращението на
напречнонабраздената мускулна клетка се осъществява от скъсяването на рабдомиофибрилите в
границите на всеки саркомер, вследствие на приплъзването на актиновите спрямо миозиновите
нишки. В отпуснато състояние тънките и дебелите нишки се застъпват само в периферните участъци.
В най-крайна фаза на контракция миозиновите нишки достигат Z-линията, заемайки целия
саркомер. В този случай изотропните дискове изчезват.
Напречнонабраздената скелетна мускулна тъкан има ограничени регенеративни
възможности. Миосимпластите не притежават цитоцентър и ядрата им са загубили способността си
да се делят. Между рабдомиофибрите се разполагат млади, камбиални клетки, известни като
миосателитни, обхванати от общата базална ламина със скелетните напречнонабраздени миоцити.
Те са потенциални източници на нови рабдомиофибри. Това вероятно е единственият начин за
регенерация на скелетната мускулна тъкан. Новообразуваните рабдомиофибри не се делят. При
повишена физическа дейност напречнонабраздената мускулна клетка хипертрофира. Обратно, ако
липсва натоварване, тя се намалява и атрофира.
Във функционално отношение скелетната мускулна тъкан е тясно свързана със съединтелната
тъкан, кръвоносните съдове и нервните елементи, с които тя изгражда мускула като орган. Между
рабдомиофибрите се разполагат тънки прослойки от хлабава съединителна тъкан - ендомизиум.
Няколко обвити от ендомизиум рабдомиофибри се групират в мускулни снопчета, заградени от
съединителна тъкан - перимизиум. Общата за всички мускулни снопчета съединителнотъканна
обвивка за нарича епимизиум. Нервните влакна - еферентни /двигателни/ и аферентни /сетивни/, и
кръвоносните съдове навлизат в дълбочина от периферията към вътрешността на мускула, т.е. от
епимизиума към перимизиума. Крайните двигателни нервни елементи и капиляри проникват в
ендомизиума. Всяка рабдомиофибра се инервира от самостоятелно нервно влакно посредством
мионеврален синапс, известен още като моторна плочка.
 Тема 26: "Сърдечна мускулна тъкан"

Сърдечната мускулна тъкан изгражда основно стената на сърцето - миокарда. Хистогенетично

тя се развива от миоепикардиална пластинка на мезобласта, разположена в шийната част на
зародиша. В процеса на развитие, в нея се диференцират три основни вида клетки: съкратителни
клетки; импулсопроводни клетки; сърдечни миоендокринни клетки. Описват се още преходни и
секреторни миоцити.
Сърдечната напречнонабраздена мускулна тъкан е изградена от единични
високоспециализирани клетки. Сърдечномускулната клетка е с дължина от 100 до 150 μm и
дебелина 10-20 μm. Сарколемата е покрита от базална ламина, върху която се вплитат ретикулумни
и тънки колагенни влакна. Ядрото е с овална елипсовидна форма, най-често единично, и е
разположено централно като по-рядко се срещат и двуядрени кардиомиоцити. Саркоплазмата
съдържа голямо количество миоглобин, което е свързано със значително по-висока консумация на
кислород, който придава на миокарда наситено червен цвят. Клетъчните органели и включвания са
локализирани предимно в близост с ядрото. Митохондриите заемат от 30 до 40% от целия обем на
клетката, което вероятно е свързано с високите енергийни потребности. Те са разположени
успоредно на кардиомиофибрилите. Общата ултраструктурна организация на кардиомиоцитите е
подобна на тази на рабдомиофибрите, като се установяват определени различия. Саркоплазменият
ретикулум е по-слабо развит и е представен от система от тесни тубули. Липсват големите
терминални цистерни, характерни за скелетната мускулна клетка. Общата площ на контактиращите
Т-тръбички с елементите на саркоплазменият ритикулум е по-малка от тази на скелетните миоцити.
Напречно разположените Т-тубули проникват в дълбочина на нивото на Z-пластинките, от което
следва, че броят на Т-тубулите съответства на броя на саркомерите. Т-тръбичките на
кардиомиофибрите са значително по-широки от тези на рабдомиофибрите, а базалната ламина,
покриваща повърхността на клетката, следва хода на Т-тръбичките. Т-тръбичките провеждат импулси
в дълбочина на кардиомиоцита, което благоприятства съкращението на кардиомиофибрилите.
Саркоплазмата е богата на бета-гликогенни гранули, които се разполагат между
кардиомиофибрилите. До ядрото се намират малки липидни капки, които се увеличават при
дегенерация на миокарда. Контрактилните белтъци - актин и миозин, образуват
кардиомиофибрилите, които са еквивалентни на рабдомиофибрилите. За разлика от тях, те не
образуват цилиндрични структури и напречната набразденост се съвпада по цялата ширина на
клетката. Регулаторните белтъци - тропомиозин В и тропонин, и алфа-актинът са със същата
молекулна организация както при скелетната мускулна тъкан.
Отделните кардиомиоцити са свързани помежду се чрез т.нар. вметнати /интеркаларни/
дискове. Хистохимично в тях се установява PAS-положителна реакция, която говори за наличие на
глюкозоаминогликани. В интеркаларните дискове проникват капиляри и лимфни съдове. Вметнатите
дискове се разполагат стъпаловидно, като електронномикроскопски се вижда, че те отговарят на
клетъчните граници на кардиомиоцитите. В края си всяка клетка образува две или повече
разклонения, посредством които се свързва обикновено с четири съседни кардиомиоцита.
Свързването на отделните миоцити се осъществява от комплекси от адхезивен тип и нексуси,
разположени в интеркаларните дискове. На стъпаловидния ход на вметнатите дискове се различават
напречни и надлъжни участъци. Напречните са на нивото на Z-пластинките, като се формират
широки контакти от типа на fascia adherens и цепковидни контакти. В зоната на адхезивните контакти
по вътрешната повърхност на сарколемата се наблюдава електронноплътен материал, към който се
прикрепват актиновите нишки. Нексусите осъществяват електрична функционална връзка за бързо
провеждане на импулсите между клетките. В надлъжните участъци на интеркаларните дискове има
само широки контакти с цепка. На тях се приписва основната роля в провеждането на възбуждането
от клетка на клетка. Чрез нексуса се осъществяват електрични стимули и директен обмен на йони.
Импулсопроводната сърдечна мускулна тъкан представлява разновидност на сърдечната
мускулна тъкан и съставлява малка част от нейния обем. Клетките, изграждащи импулсопроводната
тъкан, са групирани по няколко и са със значително големи размери /дължина 100 μm и ширина 50
μm/, в сравнение с работните кардиомиоцити. Поради по-малкото съдържание на миоглобин,
цитоплазмата им е по-светла.
Централно в клетката са разположени едно или две ядра; митохондриите са по-малко на
брой и пръснати в саркоплазмата, а рибозомите са свободни. Около ядрото има множество бета-
гликогенни гранули. Кардиомиофибрилите са малобройни и разположени периферно. Сарколемата
на импулсопроводните кардиомиоцити не образува Т-системи. Клетките се свързват помежду си,
респ. и със съседни миоцити, посредством система от нексуси. Групите от импулсопроводни клетки
образуват т.нар. импулсопроводни възли, локализирани на определени места в сърцето.
Синоатриалният възел се разполага в стената на горната куха вена, в мястото на вливането й в
дясното предсърдие. Този възел е известен като пейсмейкър, т.е. водач на ритъма на сърцето.
Неговите клетки генерират импулси /при покой около 70 в минута/, които се разпространяват по
кардиомиоцитите и предизвикват съкращение. Друго струпване на импулсопроводни клетки е в
участъка на десния атриовентрикулярен отвор или AV-възел. Импулсопроводната тъкан се
установява и в междукамерната преграда, водейки началото си от AV-възела в посока сърдечния
връх. Така се образува атрио-вентрикулярното снопче или AV-снопче. В крайния си участък атрио-
вентрикулярното снопче се раздвоява субендокардиално в посока на лявата и дясната камери,
образуавайки фибрите на Пуркиние. Структурно и функционално те принадлежат към
имплуснопроводните кардиомиоцити.
В областта на предните участъци на лявото и дясното ухо на сърцето между предсърдните
кардиомиоцити са описани спицифични миоендокринни клетки. В структурно отношение те се
характеризират с наличие на кардиомиофибрили и в същото време добре развит синтетично-
секреторен апарат /грануларен ендоплазмен ретикулум и комплекс на Голджи/. Установяват се
секреторни гранули с плътна сърцевина, изпълнена с катехоламини и с размер 300-400 nm.
Имунохистохимично в ендокринните кардиомиоцити се установява веществото "кардиодилатин",
известно още като атриален /предсърдно/ натрийуретичен пептид /ANP/. Функционално
кардиодилатинът участва във водно-солевия баланс на организма. Притежавайки ендокринна
функция, миоендокринните клетки съдържат и контрактилни структури, действащи интегрирано с
останалите предсърдни кардиомиоцити. С напредване на възрастта в миоендокринните клетки се
натрупва липохромния пигмент - липофусцин.
След раждането на плода кардиомиоцитите загубват способността си да се делят митотично
и не регенерират, тъй като не се установяват сателитни /стволови/ клетки. При некроза на миокарда
засегнатият участък се замества от фиброзна съединителна тъкан. При повишено натоварване
сърдечната мускулна тъкан реагира със свръхразрастване - хипертрофия.
 Тема 27: "Гладка мускулна тъкан"

Гладката мускулна тъкан има мезенхимен произход. Гладкомускулната клетка е подобна на

фибробласта. Синтезира глюкозаминогликани и молекулите на колагени и еластина, от които извън
клетката се оформя междуклетъчния матрикс, базалната мембрана и влакната. При зрелите
миозити, синтетичната способност и силно намалена. Приема се, че има контрактилен и секреторен
фенотип гладкомускулни клетки. Секреторният фенотип гладкомускулна клетка произвежда еластин,
колаген тип IV /за базалната ламина/ и тип III /за ретикуларните влакна по външната повърхност на
базалната ламина/, мултиадхезивни гликопротеини и протеогикани, подобни на фибробластите.
Гладкомускулните клетки в някои органи - матка и в стената на кръвоностните съдове секретират и
колаген тип I. Средният слой на артериите и вените се изгражда от множество еластнични мембрани
и колагенни влакна, между които се намират гладкомускулните клетки. Този вид гладкомускулна
тъкан в стената на аортата в редица ръководства се дава за пример за еластнична съединителна
тъкан, което е неправилно. Някои автори влючват гладкомускулната тъкан в групата клетки
/фибробласти, хондробрасти и остеобласти/, произвеждащи междуклетъчното вещество на
съединителната тъкан. Въпреки че гладкомускулната клетка е в известна степен примитивна
мускулна клетка, която прилича на други немускулни клетки и няма правилно пространствено
подреждане на контрактилните филаменти, тя по много други показатели е мускулна клетка.
Гладката мускулна клетка се инервира от вегетативната нервна система и затова се нарича
неволева. Възможно е дълго време да остане частично съкратена, т.е. да поддържа тонуса и по този
начин да играе важна роля в регулирането големината на лумена на някои тръбести структури. При
бронхиалната астма е повишен тонусът на гладкомускулните клетки в стената на бронхиолите, в
резултат на което луменът се намалява и достъпът на въздух се затруднява. Така настъпва пристъп на
задух. Подобен е механизмът на появата на пилороспазъм.
Наред с тези състояния на повишен тонус, който има болестен характер, в стените на
стомашночревния тракт и по-слабо в маточната тръба, гладките мускулни клетки ритмично се
съкращават и предизвикват перисталтични вълни. Чрез тях се придвижва съдържимото на тези
органи.
Основната структурна единица на тъканта е миоцитът или лейомиоцитът, който има
вретеновидна форма. Гладкомускулните клетки в пикочния мехур и семепровода са често
разклонени. В някои други органи те могат да имат къси странични израстъци, посредством които се
свързват със съединителните клетки. Гладкомускулната клетка има дължина 20-500 мкм и диаметър
5-10 μm, но размерите силно варират от нейното местоположение. В стените на малките кръвоносни
съдове миоцитите са с дължина 20-30 μm, в чревната стена - 200 μm, докато в стената на бременна
матка достигат до 500 μm и повече. Имат едно централно разположено ядро с удължена форма. При
съкращение ядрото се нагъва, добива форма на тирбушон. Клетъчните органели са разположени
около ядрото. Някои клетки съдържат гликогенови включвания. Гладкомускулните клетки
притежават не много добре развит гладък ендоплазмен ретикулум, който има ролята на резервоар
на калциеви катиони.
Контрактилните актинови и миозинови филаменти се намират периферно, ориентирани косо
спрямо дългата ос на клетката. С единия си край са прикрепени с уплътнения за клетъчната
мембрана. Съществуват специфични гладкомускулни форми на миозин II, актина и тропомиозина.
Тропонин липсва в гладкомускулните клетки. Вместо него има Ca2+-свързващ протеин калмодулин.
Други протеини, свързани с контрактилния апарат са миозин лековерижната киназа и алфа-
актининът. Неконтрактилните интермедиерни филаменти /десмин и виментин/ са разполагат
мрежовидно като се свързват с контрактилните актинови и миозинови филаменти с помощта на
плътни тела, съдържащи алфа-актинин, т.е. те се явяват аналози на Z-дисковете на
напречнонабраздената мускулна клетка. Така свързаните контрактилни миозинови и актинови
филаменти и неконтрактилните интрамедиерни филаменти образуват триизмерна мрежа,
прикрепена за плазмалемата чрез мембранните плътни тела. Интермедиерните филаменти са
изградени предимно от десмин, само в гладкомускулните клетки на кръвоносните съдове се
изграждат от виментин. Съкращението на контрактилните филаменти, които са прикрепени към
плътните тела, се предава на плазмалемата. От това следва промяна на формата на цялата клетка.
По плазмалемата се намират много вдавания - кавеоли, които са аналози на Т-тубулите от
напречнонабраздената мускулна клетка. Гладкомускулната клетка е покрита от базална ламина, с
изключение на местата, където клетките се свързват помежду си с цепковидни контакти.
В зависимост от еферентната инервация се различават 2 типа миоцити: висцерален и
индивидуален. При висцералния тип гладкомускулни клетки, посредните контактуват чрез
цепковидни контакти, подобно на сърдечномускулните клетки. Характерно за тях е, че могат да се
съкращават в отговор на някои биологично активни вещества като окситоцин, хистамин, серотонин,
ангиотензин, ендотелин, норадреналин и др. Този тип миоцити изграждат предимно кухите органи,
където са необходими перисталтични вълни. Индивидуалният тип миоцити имат самостоятелна
инервация. Такива са гладкомускулните клетки на семепровода и ириса.
Физиологична регенерация се наблюдава в условията на повишено функционално
натоварване. Най-ясно това се наблюдава в стената на бременната матка, където се увеличат
размерите на клетките, клътъчните органели са по-многобройни, а някои клетки започват да се
делят, т.е. гладкомускулните клетки запазват своята митотична способност. В случая има
хиперплазия - увеличен брой клетки и хипертрофия - увеличени клетъчни размери. След увреждане
на кръвоносните съдове е доказана възможността за развитие на гладкомускулни клетки от делене и
диференциране на ендотелни клетки и перицити. Също така е установено , че гладкомускулни
клетки могат да се диференцират от недиференцирани мезенхимни клетки, намиращи се в
адвентицията на кръвоносните съдове.
На молекулярно ниво, гладкомускулната клетка съдържа актинови и миозинови филаменти
от особен тип. Съотношението на миозиновите към актиновите филаменти при гладкомускулната
клетка е 1 към 12-14. За сравнение това съотношение при напречнонабраздената скелетна мускулна
клетка е 1:2-4. Актинът се различава от напречнонабраздената скелетна и сърдечната мускулната
клетка по подреждането на аминокиселините, но функционална разлика не е установена. Миозин II
много прилича на този на напречнонабраздената мускулна клетка, но се различава по следните 2
параметъра: АТФ-азната активност е около 10 пъти по-ниска от тази на скелетните мускули и нейното
регулиране става директно от Са2+-йони. В гладкомускулната клетка има калциеви канали по нейната
мембрана и по мембраната на гладкия ендоплазмен ретикулум. Миозинът II взаимодейства с актина
само когато неговата лека верига е фосфорилирана. Този процес има следната последователност:
калциевите катиони образуват комплекс със свързващия белтък калмодулин. Този комплекс
въздейства на неактивната миозин лековержна киназа и образува активен комплекс киназа - Ca2+-
калмодулин. Този комплекс се свързва с калдесмона и така въздейства върху неактивния миозин и
го превръща в активен, т.е. под действие на миозин-АТФ-зата, АТФ се превръща в АДФ. Особеност на
гладкомускулната клетка е необходимостта от фосфорилиране на миозина, под влияние на калциеви
йони, за да се осъществи взаимодействие с актиновите филаменти. Актомиозиновата система в
гладкомускулните клетки е хормонално зависима, напр. чрез адреналина и глюкагона, посредством
цАМФ. По мембраната на гладкомускулните клетки има рецептори за норадреналин от симпатикуса
и ацетилхолин от парасимпатикуса. Контракцията на гладкомускулните клетки може да се извършва
и от други външни стимули: механични въздействия - пасивно разтягане, водещо до активиране на
механично повлияваните йонни канали по тяхната клетъчна мембрана; деполяризация на
мембраната под действието на двата трансмитера /норадреналин и ацетилхолин/; въздействие на
вазопресин, ангиотензин II и тромбоксан А2, за които има съответните мембранни рецептори.
Тема 28: "Нервна тъкан - определение, клетъчен състав, произход, характеристики и функции"

Нервната тъкан осигурява на организма неговата цялост и единството му с околната среда. Тя

е изградена от 2 основни вида клетки: неврони или невроцити и глиоцити или глия. Нервната тъкан
изгражда централната /главен и гръбначен мозък/ и периферната /нервни окончания/ нервна
система.
Невроните от функционална гледна точка, могат да се разделят на ефекторни, интерневрони
и сетивни неврони. Според своето положение, глиалните клетки са 2 вида: централни и периферни.
Към централните принадлежат: макроглията /астроцити и олигодендроцити/, епендимната глия и
микроглията. Към периферните глиоцити принадлежат Швановите клетки и сателитните клетки.
Нервната тъкан има ектодермален произход. Най рано се оформя нервната плочка. От нея се
образува нервен улей, който по-късно се затваря и образува нервна тръба. От двете издигнати части
на нервната бразда започват да се диференцират клетките на бъдещия нервен гребен. След
образуването на нервната тръба, тези части на браздата се сливат и образуват една обща структура,
разположена дорзално от нервната тръба, наречен нервен гребен, който в последствие се разделя
надлъжно на 2 части: лява и дясна ганглийна ивица. По-късно от нервната тръба се образува
централната нервна система, а от гребена и ганглийните ивици - периферната нервна система.
Вътрешният слой на нервната тръба е изграден от високи призматични плурипотентни клетки,
които образуват вентрикуларната зона. Периферно се образува маргиналната зона, в която навлизат
израстъците на клетките от вентрикуларната зона. От вентрикуларните клетки, които се делят, се
диференцират първите невробласти, които мигрират и образуват междинната зона. В нея се
диференцират невробластите /бъдещите неврони/, спонгиобластите или глиобластите /бъдещите
астроцити и олигодендроцити/. От вентрикуларната зона се диференцират епендимните клетки,
епителните клетки на съсъдестите сплитове, питоицитите на неврохипофизата и пинеалоцитите на
епифизата. Най-периферно се намира маргиналната зона. Впоследствие между вентрикуларната и
междинна зона се образува субвентрикуларната зона, в която продължава митотичното делене и
така се образуват следващите генерации невробласти и глиобласти.
Невробластите преминават през няколко стадия: недиференцирана клетка, мигрираща в
междинната зона, като в последната се превръща в униполярен, а след това в биполярен
невробласт. Единият израстък на последния нараства, а другият закърнява и клетката става отново
униполярна. Впоследствие започват да израстват дендрити и униполярният невробласт се превръща
в мултиполярен невробласт, което става след като клетките достигнат своето дефинитивно
местоположение. Клетките осъществяват миграцията към периферията по радиалните израстъци на
радиалните глиални клетки, разположени във вентрикуларната зона. Тези глиални клетки
произлизат от цилиндричния епител на нервната тръба. Радиалните им израстъци се простират от
вътрешната до външната повърхност на нервната тръба. След като невробластите престават да се
делят, ядрото става много светло /хипохромно/ и се появяват първите Нислови гранулации.
Специфичен признак на специализация е появата на неврофиламенти. На края на всеки растящ
аксон и дендрит се намира разширена приплесната част, подобна на длан, наречена растящ конус.
От него излизат пръстовидни израстъци, наречени филоподии или микроспикули. Растящите конуси,
имащи характеристиката на амебовидни структури, при своето движение описват околните
структури и търсят своето определено място, вкл. и в други части на мозъка. За да се осъществи този
процес, всяка таргетна клетка отделя специфичен невротрофичен фактор от групата на
невротрофините, от които най-добре изучен е неврорастежният фактор. Предполага се, че голяма
част от невроните, които умират по време на развитието загиват поради неосъществяване на
съответните синапсни контакти посредством т.нар. "програмирана клетъчна смърт" /апоптоза/
Глиобластите /спонгиобласти/ се диференцират по-късно в макроглия като запазват
способността си да се делят малък период след раждането. Приема се, че те съществуват и при
възрастния индивид в субепендималната зона.
Макроглията произлиза от промоноцита на червения костен мозък, т.е. тя представлява
глиален макрофаг и има същия произход както макрофага изобщо. Тези клетки навлизат масово в
ЦНС по време на загиването на невроните и невробластите по време на онтогенетичното развитие.
Микроглиалните клетки представляват 5-20% от глиалната популация. От нервните гребени и
ганглийните ивици се диференцират няколко вида клетки: невробласти, трасформиращи се в
псевдоуниполарни сетивни неврони и симпатикови следвъзлови неврони, невролемнобласт в
Шванова клетка, ганглиев глиобласт в сателитна клетка, хромофинобласт в хромофинна клетка,
меланобласт в меланоцит. Според някои автори, от ганглийната ивица се образуват мезенхимни
клетки на т.нар. главова мезоектодерма, от която се диференцират някои остеобласти, хондробласти
и миобласти, вземащи участие в образуването на костите и мускулите на черепа, хрущяла на
хрилните дъги, дентина, цимента и зъбната пулпа.
Основната структурна единица на нервна тъкан е нервната клетка /неврон/, която има тяло,
дендрити и аксон. Функцията на неврона е да приема /чрез дендритите и тялото/ информация, да я
провежда чрез аксона като нервни импулси за милисекунди и да я предава на друг неврон или
ефекторна клетка. Връзката с други неврони се осъщестява в специализирани контакти /синапси/.
Нервните клетки са едни от най-старите във филогенетично отношение специализирани клетки. Те
се намират както в тялото на медузата, така и в мозъка на човека.
 Тема 29: "Неврони (невроцити) - класификация, строеж, разпространение и функции"

Невроните са възбудими, високоспециализирани клетки, които приемат, интегрират,

трансформират и предават кодирана информация на други неврони и клетки. Една важна
морфологична особеност на невроните е, че само те образуват пресинапсни окончания.
Невроните могат да бъдат класифицирани по редица показатели: форма и дендритно дърво
/пирамидни, крушевидни, притежаващи дендритни бодила и без дендритни бодила/; дължина на
аксона /с дълъг аксон - Голджи I тип неврони, наричани също проекционни неврони, с къс аксон -
Голджи II тип неврони, често имащи ролята на интерневрони/; брой на израстъците /униполярни или
псевдоуниполярни, биполярни, мултиполярни/; според участието им в рефлексна дъга /сетивен
неврон, интерневрон, моторен или мотоневрон/; въз основа на трансмитера, който отделя
съответния неврон /холинергични, допаминергични, серотонинергични и др./; според посоката на
провеждане /аферентни - провеждащи от периферията към центъра и еферентни - провеждащи от
центъра към периферията/.
Нервните израстъци са аксон и дендрити. Аксонът или невритът /осев цилиндър/ е единичен
израстък на неврона. Той има различна дължина, но в някои случаи може да бъде по-дълъг от 1 м
/някои мотоневрони в долните сегменти на гръбначния мозък/. Диаметърът му зависи от вида
неврон - от 0,2 до 20 μm. Аксонът излиза от перикариона чрез едно издуване, наречено аксонално
хълмче. Тази част на аксона, от аксоналното хълмче до началото на миелиновата обвивща, се нарича
начален сегмент. В аксона няма рибозоми и гранулиран ендоплазмен ретикулум. Срещат се обаче
митохондрии, гладък ендоплазмен ретикулум, микрофиламенти, неврофиламенти и микротубули.
Аксоните се разклоняват сравнително малко. По хода си отделят единични разклонения -
колатерали. Към края си по принцип се разклоняват по-силно - крайни разклонения /телодендрии/,
които завършват като пресинаптични или аксонални окончания, осъществяващи контакт /синапс/ с
други неврони или ефекторни клетки.
Аксоплазмата се придвижва непрекъснато от перикариона към пресинапсните окончания и
обратно чрез т.нар. аксоплазмен транспорт /ток/. Последният се извършва с помощта на
микротубулите и моторните протеини - денеини и кинезини. Има два вида аксоплазмен транспорт:
бърз и бавен. Чрез бавния транспорт /0,2 мм на ден/ се пренасят вещества за нарастване на аксона,
а чрез бързия /10-40 см на ден/ се пренасят вещества за синапсната дейност. Бавният аксоплазмен
транспорт е насочен от перикариона към синапсните окончания /антерограден/, докато бързият
транспорт е двупосочен /антерограден и ретрограден - в посока към перикариона/.
Дендритите могат да бъдат единични или няколко на брой. Те излизат от клетъчното тяло, в
началото си са по-дебели от аксона и са сравнително силно разклонени, като образуват "дендритно
дърво", имащо голяма репецептивна повърхност за получаване на информацията от други нервни
клетки. По дендритите има малки изпъквания, наречени шипове или бодила, които увеличават още
повече рецептивната повърхност на неврона. В дендритите се срещат почти всички органели, които
има перикариона, с изключение на апарата на Голджи.
В зависимост от функцията, която изпълняват, невроните са ефекторни, интерневрони и
сетивни или сензорни. Ефекторните се делят на проекционни неврони, следвъзлови вегетативни и
невросекреторни неврони.
Проекционните неврони са със сравнително дълъг аксон и са известни още като Голджи тип I.
Те изпращат информация посредством аксоните си от една до друга област на ЦНС. Моторните
неврони са вид проекционни неврони, които имат мултиполярна форма. Намират се предимно по
предните рога на гръбначния мозък и в моторните ядра на черепно-мозъчните нерви в ствола на
главния мозък. С напречнонабраздените скелетни мускулни клетки аксонът им образува нервно-
мускулни синапси.
Следвъзловите вегетативни неврони се делят на симпатикови и парасимпатикови. Те
инервират чрез свободни нервни окончания вътрешните органи, сърдечната мускулна тъкан,
кървоносните съдове, жлезите и др.
Невросекреторните неврони са мултиполярни и са специализирани в отделянето на
невросекрет. Невросекреторните клетки са единствените, които чрез невровазални контакти
/синапси/ отделят секрета си направо в кръвта, поради което се разглеждат и като ендокринни
клетки, а веществата, които отделят - като неврохормони. Най-проучените секреторни клетки са в
nucleus supraopticus и nucleus paraventricularis в хипоталамуса. В образуваният в техните
перикариони невросекрет се намират невросекреторни везикули или гранули с диаметър 100-200
nm. Невросекретът се състои от хормоните окситоцин и вазопресин, от транспортния пептид
неврофизин и АТФ. Невросекреторните гранули се транспортират по аксоните на невросекреторните
неврони, посредством аксоналния ток и така достигат до аксоналните им окончания в
неврохипофизата. Невросекреторните везикули се натрупват понякога в аксоните като образуват
издувания, наречени телца на Херинг. С помощта на редица светлинномикроскопски методи е
възможно да бъде визуализиран невросекретът в невросекреторните неврони.
Интерневроните се наричат "релейни" и осъществяват връзката между невроните на една
нервна верига. Самото им име показва, че са вметнати между 2 или повече други неврона. Техните
аксони са къси и те са известни като неврони Голджи тип II. Броят на интерневроните е най-голям в
кората на крайния мозък и общо е много по-голям в човешкия мозък в сравнение със всички
останали животни. Възможностите на интерневроните да включват и изключват дават възможност
взаимодействията между една група нервни клетки да нарастват в огромна степен.
Сензорните или сетивните неврони са два основни типа: псевдоуниполярни и биполярни. При
превдоуниполярните неврони от тялото на клетката излиза 1 израстък, който се разделя Т-образно
на 2 израстъка, които имат функционална характеристика на дендрит и аксон. Такива неврони се
намират в сетивните ганглии на гръбначномозъчните и черепномозъчните нерви и в
мезенцефалното ядро на троичния нерв. Биполярните сетивни клетки имат 2 израстъка, излизащи от
двата полюса на неврона. Такива са биполярните клетки в ретината и във вестибуларния и
кохлеарния ганглий на слухово-равновесния нерв.
Мултиполярните неврони, които са основния вид нервни клетки в нервната система се
характеризират с това, че от техния перикарион излизат няколко дендрита и 1 аксон. Типични
представители са мотоневроните в предните рога на гръбначния мозък и в някои моторни ядра на
мозъчния ствол. При звездовидните неврони дендритите излизат в различни посоки, което е
причина за тяхното наименование. Те са обикновено интерневрони. Характерен тип за кората на
крайния мозък са пирамидните неврони. Тялото им има пирамидална форма, като от върха му
излиза върховият или апикалният дендрит, а от основата излизат няколко базални дендрита.
Особени форми неврони има в кората на малкия мозък: неврони на Пуркиние, които имат
крушовиден перикарион и характерно разклонени дендрити и Голджиевите неврони, чиито
дендрити се разклоняват по особен начин от двата полюса на клетката. В кората на крайния мозък се
намират вретеновидни или фузиформени неврони с вретеновидна форма на перикариона като от
двата полюса излиза по 1 дендрит.
Особен вид са амакринните неврони, които нямат аксон. Такива клетки се намират в ретината
и в обонятелната луковица. В различните зони на нервната система се намират и други характерни
по форма неврони.
Според една концепция, клетките на т.нар. APUD система се наричат параневрони, т.е. клетки,
имащи в известна степен някои характеристики на нервните клетки. В тях се включват клетките на
гастро-ентеро-панкреатичната ендокринна система и много други, вкл. някои нервни клетки. Те имат
рецепторно-секреторна функция, но са без пресинапсни окончания. Според тази концепция за
параневроните, ентероендокринните клетки се описват като биполярни - имат рецепторна и
ефекторна част. Получените сигнали се трансформират и клетката отговаря с отдаване на
невропептиди по еднокринен и паракринен път. Поради това, че могат да поемат прекурсори на
биогенните амини и да ги декарбоксилират, те се включват в АPUD системата. Тук се отнасят и
клетките на сърцевината на надбъбрека, С-клетките на щитовидната жлеза, меланоцитите и др.
 Тема 30: "Синапс. Междуневронни (интерневронални) синапси"

Провеждането на нервния импулс от една нервна клетка на друга или на ефекторна клетка се
осъществява посредством специализирана структура, наречена синапс. Терминът е въведен от
Шерингтън. Според начина на предаване на нервния импулс има 2 съществено различаващи се вида
синапси: електрични и химични.
Електричните синапси са сравнително многобройни в нервната система на безгръбначните и
на низшите гръбначни. Те са сравнително малоброен вид при висшите гръбначни, а е съмнително,
въпреки че не е изключено тяхното присъствие в мозъка на човека. Те са много на брой в ЦНС по
време на пренаталното развитие. Характерна особеност на електричните синапси е много бързото
провеждане на нервния импулс от неврон на неврон. Провеждането може да бъде двупосочно, а
чрез тях се постига синхронизиране на нервния отговор. Двете нервни клетки са електротонично
свързани. Морфологичният субстрат на електричните синапси са цепковидните контакти /нексуси/.
Химичните синапси са основните в нервната система. Съществената им функционална
характеристика е, че нервния импулс се провежда само еднопосочно и провеждането се забавя.
Основните части на синапсите са 3: пресинапсна част, синапсна цепка и постсинапсна част.
Пресинапсната част, в големия брой от случаите е представена от крайното разширение на аксона -
аксонално окончание или бутон. Възможно е аксона да образува синапсен контакт с повече неврони
посредством свои варикозни разширения по своя ход. Като пресинапсна част могат да служат
понякога дендрити и рядко перикариони.
Различават се няколко вида синапси, при които пресинапсната част е аксон: аксосоматични
/постсинапсна част - перикарион - сома/; аксодендритни; аксоспинозни /постсинапсна част е
шиповиден или бодиловиден израстък по дендритите/; комплексни /дендритното бодило е
разклонено и върху тези клонове се образуват аксоспинозни синапси/; аксо-аксонални
/постсинапсната част е аксонално окончание или началния сегмент на аксона/; аксовазални - това е
особен случай, при който аксоналното окончание на нервносекреторна клетка контактува с капиляр
в неврохипофизата.
Като пресинапсна част могат да служат дендрити и по-рядко перикариони. В такива случаи се
различават следните видове синапси: дендро-дендритни; дендро-соматични; сомато-дендритни.
Съществуват и някои особени видове синапси: реципрочни дендро-дендритни, при които
едната част на специализирания контакт има характеристиката на пресинпсен елемент, а другата му
част има ролята на постсинапсен елемент; серийни синапси - това са последователно подредени
синапси в непосредствена близост; сериен аксо-дендро-дендритен; сериен аксо-аксо-дендритен,
сериен аксо-аксо-соматичен, сериен аксо-аксо-аксонален.
В някои сетивни органи /ретина, вътрешно ухо, епифиза/ съществуват особени
панделковидни синапси. В пресинапсната част има специална "панделковидна" структура, която
дава името на тези синапси.
Когато множество аксони и дендрити образуват сложни синапсни комплекси, се образуват
синапсни гломерули /кората на малкия мозък, обонятелните луковици и други зони на ЦНС/.
Пресинапсната част се характеризира с натрупването на синапсни везикули /мехурчета/ и
митохондрии. Има и сакове на гладкия ендоплазмен ретикулум, както и структури на цитоскелета.
Синапсните везикули съдържат медиатори, напр. ацетилхолин /холинергични синапси/,
норадреналин /адренергични синапси/. В холинергичните синапси, синапсните мехурчета са малки
/30-50 nm/ и прозрачни. Наред с тях се намират и по-едри /80-150 nm/ с електронноплътно
съдържимо. Предполага се съдържат невромедиаторни пептиди, както и биогенни амини.
Синапсните везикули на адренергичните синапси имат размер 50-90 nm и плътно съдържимо. На
електронен микроскоп някои светли везикули имат сферична форма, а други - елипсоидна
/приплеснати везикули/.
Синапсните везикули са специализирани клетъчни органели, които се образуват от саковете
на гладкия ендоплазмен ретикулум в пресинапсната част на синапса. Някои автори допускат, че
могат да се образуват от транс-мрежата на апарата на Голджи и посредством аксоналния ток се
транспортират до зоната на аксоналните окончания. Съответни ензими превръщат прекурсорните
молекули в невротрансмитери в цитозола. Специални транспортни протеини, намиращи се в
мембраната на синпсните везикули поемат съответния трансмитер и го вкарват във вътрешността на
везикула. Така се складират в тях невротрансмитери, които са амини или аминокиселини.
Невропептидите се синтезират в ГЕР, достигат до апарата на Голджи, където се осъществяват някои
промени в техния химичен състав, откъсват се като секреторни везикули от него и с антероградния
аксонален транспорт достигат до аксоналното окончание.
По вътрешната страна на пресинапсната мембрана се намират конусовидни
електронноплътни тела. Всеки конус е свързан с околните 6 чрез плътни повлекла, така че се
образува триъгълно пространство, което има важна роля при отдаването на химичните вещества.
Всички тези структури образуват пресинапсната решетка.
Разпространението на аксионния потенциал предизвиква сливане на мембраната на няколко
мехурчета с пресинапсната мембрана /синаптопори/ и изливане на съдържимото в синапсната
цепка на принципа на екзоцитозата. Този процес има няколко етапа. Първоначално синапсния
везикул се приближава до пресинапсната мембрана, след това се допира до нея - докуване, следва
сливане на мембраната на везикула с пресинапсната мембрана /фузия, сливане/ и освобождаване
на трансмитера в цинапсната цепка. Процесите на докуване и фузия се осъществяват с помощта на
редица протеини, намиращи се в двете мембрани и в цитоплазмата. Тези протеини вземат участие и
в екзоцитозните процеси и при ендокринните клетки. Повечето от тези протеини са запазени през
еволюцията. Тетанусния и ботулиновия токсин, които са ендопептидази, разграждат някои от тези
синапсни протеини и така блокират синапсната трансмисия, което в много случаи води до летален
изход.
След това синапсните везикули се откъсват от синапсната мембрана като ендозомни
везикули, остават в пресинпсната част и се свързват с цистерна от гладкия ендоплазмен ретикулум.
След като отново се изпълват с невротрасмитер, тези везикули се откъсват от цистерната и те стават
отново синапсни везикули, изпълнени с трансмитер. В случая се осъщестява едно рециклиране на
синапсните везикули. Освободения медиатор при екзоцитозния процес на синапсните везикули
дифундира в синапсната цепка и се свързва с белтък-рецептор на постсинапсната мембрана.
Синаптичната цепка се намира между пре-и постсинапсната мембрана. Ширината й е около
20 nm, т.е. тя е по-широка от нормалното междуклетъчно пространство и нервната система.
По постнинапсната мембрана се намират рецептори със съответните невротрансмитери. По
неяната цитоплазмена повърхност се намира постсинапсното уплътнение. Въз основа на
електронномикроскопски изследвания, в зависимост от съотношението на дебелината на
пресинапсната решетка и постсинапсното уплътнение, синапсите могат да се разделят на 2 групи:
симетрични и асиметрични. При симетрични тези две структури са почти еднакво високи /дебели/, а
при асиметричните синапси постсинапсното задебеление е по-високо или по-дебело.
Асиметричните синапси или синапсите I тип се приемат, че са възбудни и използват за трасмитер
глутамат. Те са разположени по-често по дендритните бодила и по дендритните стволове.
Симетричните синапси или синапсите II тип се смятат за инхибиторни и използват за трасмитер често
ГАМК в комбинация с 1 или повече невропептида. Те се разполагат предимно по перикариона. По
тази сравнително опростена схема се приема, че възбудните синапсни импулси върху един неврон
са насочени към неговото дендритно дърво, а инхибиторните импулси достигат предимно неговия
прекарион.
Функционално синпсите се разделят на възбудни и инхибиторни. В резултат на действието на
възбудните синапси, настъпва деполяризация на постсинапсната мембрана. При инхибиторните
синапси плазмалемата на постсинапсния неврон се хиперполяризира. За бързото прекратяване
действието на възбудния или инхибиторния невромедиатор има различни механизми: медиаторът
може да бъде разграден от ензим /ацетилхолинът се разгражда от ацетилхолинестераза/, да бъде
поет от специални структурни преносители на мембраната на пресинпсната част и въведен в него
или да бъде поет от съседната глия. В пресинпсното окончание може да има повече от 1
невротрансмитер - коекзистенция на невротрансмитерите или невромедиаторите.
 Тема 31: "Невросекреторни клетки. Параневрони"

Невросекреторните неврони са мултиполярни неврони, диференцирани в секреторно

отношение. В перикариона си образуват множество секреторни гранули, които транспортират по
израстъците си. Секреторният продукт на тези неврони се нарича невросекрет и по нервен път се
изнася в крайните окончания, разполагащи се около специализирани кръвоносни капиляри.
Невросекреторните клетки са единствените, които образуват такива невровазални окончания. Чрез
тях те отдават невросекрета си в кръвния ток, поради което се разглеждат като ендокринни клетки, а
отделяните биологично активни вещества - като неврохормони. Класическите невросекреторни
неврони се локализират в nucleus supraopticus и nucleus paraventricularis на хипоталамуса, чиито
невровазални окончания завършват около съдовете на неврохипофизата. Те секретират
неврохормоните вазопресин /антидиуретичен хормон/ и окситоцин.
Параневронът е нервна клетка с рецепторно-секреторна функция. Не образува пресинапсни
окончания. Трансформира получаваните сигнали в секреторен отговор, който се състои в отдаване
на невропептиди по ендокринен или паракринен път в междуклетъчното пространство.
Параневроните са широко разпространени. Разполагат се поединично между епителните клетки на
храносмилателната, дихателната и пикочо-половата система. Срещат се и в сърдечно-съдовата и
ендокринната система. Поради това те се обозначават като "дифузна ендокринна система". Други
образуват по-големи или по-малки формации, които се наричат параганглии като общ характерен
белег на параневроните е наличието на биогенни амини или възможността да поглъщат техни
прекурсори и да ги декарбоксилират. Поради това, те бяха обозначени като APUD-клетки, синоним
на дифузната ендокринна система.
В групата на параневроните понастоящем влизат клетките от модуларната част на
надбъбрека, от каротидното телце, С-клетките от щитовидната жлеза, меланоцитите, ендокринните
клетки от гастро-ентеро-панкреатичната система, включително и тези от лангерхансовите острови, и
др.
Свойството на невроните да преобразуват дразненето във възбуда се определя от йонната
проницаемост на плазмалемата им. Последната спада към електровъзбудимите мембрани, чиято
йонна проницаемост зависи от промените в електричното поле. Такава е само мембраната на
аксона, но не и тази на перикариона и дендритите. Поради структурни особености, в състояние на
покой клетъчната мембрана е поляризирана: от външната страна преобладават положително
заредените йони /катиони/, главно Na+ и Ca2+, а от вътрешната преобладават К+ и отрицателно
заредените йони, основно Cl-. При дразнене, в нея се отварят АТФ-зависимите Na+ канали, чрез
които навлизат Na+ и деполяризират участъка. След около 0,5 ms Na+-канал се затваря, а
проницаемостта за К+ нараства и те излизат навън, като по този начин мембраната се реполяризира.
Бързата деполяризация и реполяризация обуславят възникването на акционен потенциал, който се
разпространява по електровъзбудимата мембрана на аксона. Скоростта на разпространението
зависи от диаметъра на нервното влакно и вида на неговата обвивка. В амиелиновите аксони тя
стига до 30 m/s, а при миелизираните - 120 m/s.
Тема 32: "Невроглия - видове, строеж, разпространение и функции"

Глиалните клетки или глиоцитите имат не само опорна функция като поддържат телата и
израстъците не невроните, но и редица други функции, като фагоцитоза, образуване на миелин,
поддържане концентрацията на йоните в клетъчното пространство, участие в метаболизма на някои
невротрансмитери и др.
Глиоцитите се делят на централни /астроцити и олигодендроцити, обединени от термина
макроглия, епидимоцити и микроглиоцити/ и периферни /Шванови клетки и сателитните клетки/.
Централните глиоцити произлизат от нервната тръба, а периферните - от нервните гребени.
Микроглията има мезенхимен произход или по-точно произлиза от моноцита и представлява
макрофаг. Според някои автори произлиза от невроектодермата.
Централните глиоцити се намират в ЦНС. Астроцитите са най-многобройните глиални клетки в
ЦНС. Основната им роля е да поддържат химичния състав на екстрацелуларното пространство.
Вземат участие в регулиране концентрацията на Na+ в екстрацелуларната течност, тъй като имат в
своята мембрана голямо количество Na+ канали. Нерегулираното натрупване на натрий в
междуклетъчното пространство води до епилептична активност на невроните. В тяхната клетъчна
мембрана има рецептори и транспортери за трансмитерите глутамат и ГАМК, като по този начин
участват в елиминирането на последните от синапсната цепка. Астроцитите секретират цитокин,
който усилва миелинообразуващата активност на олигодендроцитите, т.е. имат индиректно
отношение към миелиногенезата. Те отделят неврорастежен фактор, поглъщат амоняка от кръвта,
поддържат йонния баланс в мозъка като поемат излишния Са2+, могат да фагоцитират и др.
Загиналите нервни клетки се фагоцитират от астроглията, но също така и от микроглията. На мястото
на увреждането се натрупват множество астроцити, като се получават глиални ръбци. Този процес се
нарича глиоза. В цитоплазмата на астроцитите има снопове от интермедиерни филаменти,
изградени от глиалния фибриларен кисел протеин, които придават механична устойчивост на тези
клетки, както и виментинови актинови филаменти.
Астроцитите могат да бъдат класифицирани по няколко начина: морфологичен, по антигенен
фенотип и въз основа на експресията на глутаматни транспортери и на глутаматни рецептори.
Според морфологичната класификация, те са два основни вида: протоплазмени и фиброзни.
Протоплазмените астроцити се намират в сивото вещество на мозъка. Имат малко тяло и множество
силно разклонени израстъци, които са свързани с цепковидни контакти /gap junctions/. Притежават
оскъден гранулиран ретикулум и малко гликоген. Специфични за тях са глиофибрилите, които
навлизат в израстъците. Те са интермедиерни филаменти и съдържат специфичния само за
астроцитите фибриларен кисел глиален протеин виментин. Астроцитите се намират около невроните
и плътно ги обграждат с израстъците си. Други техни израстъци плътно залягат върху капилярите и
пиалната повърхност на мозъка. Така образуват membrana limitans perivascularis /около капилярите/
и membrana gliae superficialis /по повърхността на мозъка/.
Фиброзните астроцити се намират предимно в бялото вещество. Имат дълги, неразклонени
израстъци. По-богати са на специфичните интермедиерни филаменти, които са групирани в по-
дебели и по-тънки снопчета.
Олигодендроцитите се намират както в сивото, така и в бялото вещество на ЦНС. Те имат по-
малко израстъци от астроцитите. Различават се светли, тъмни и междинни. Клетъчното тяло е малко,
със сферично ядро и множество митохондрии и гликогенови гранули. Израстъците им притежават
множество микротубули и образуват миелиновите обвивки на аксоните аксоните в ЦНС. Един
олигодендроцит може да образува миелиновата обвивка на няколко аксона - до 50. Има
олигодендроцити, които не са свързани с аксони, а имат периневронална /сателитна/ позиция.
Епендимоцитите покриват кухината на мозъчните стомахчета и централния канал на
гръбначния мозък. Те са кубични или призматични клетки, които на свободната си повърхност имат
много микровили и цилии. Помежду си се свързват с цепковидни контакти и десмозоми.
Разновидност на епендимната глия е епителът на съсъдестите сплитове. Функциите на епендимните
клетки са следните: участват в образуването на ликвора - секреторна, рецептивна /възприемат
промени в ликвора/, резобрционна и др.
 Особен вид епендимни клетки са таницитите /епендимноглиални клетки, епендимални
астроцити/. Те имат много дълъг базален израстък, който може да достигне до пиалната /външната/
повърхност на мозъка. По време на пренаталното развитие на ЦНС радиалните глиоцити или
радиалната глия, чиито израстъци служат като водещи структури за мигриращите невробласти и
неврони, в последствие образуват епендимоцитите и таницитите.
Микроглиоцитите са малки по размери. Най-често имат вретеновидна форма и са с малко
цитоплазма. Представляват 5-10% от глиалните клетки. Имат дълги или по-къси бодилообразни
израстъци. Притежават много лизозоми и остатъчни тела. Те са фагоцитиращи клетки в по-голяма
степен от астроцитите. Микроглията фагоцитира остатъците от невроните след травма, исхемия или
възпаление. При заболявания или травми, тези клетки хипертрофират и отделят цитокини, тъй като
са антиген-презентиращи клетки. Микроглията предпазва невроните от бактерии, вируси, туморни
обраузвания. При болни от СПИН те увеличават своя брой и размери, тъй като са атакувани от
причинителя на тази болест. Тези вируси не атакуват директно невроните, а микроглията, която
отделя цитокини, които са токсични за нервните клетки.
Периферните глиоцити се намират в периферната нервна система. Швановите клетки
/невролемоцити/ обвиват всички нервни влакна в периферната нервна система. Формата на тези
клетки е приплесната. Цитоплазмата им е оскъдна и има малко гранулиран ендоплазмен ретикулум,
апарат на Голджи, лизозоми и др. В дълбоки инвагинации на плазмалемата се намират амиелинови
и миелинови аксони. През една Шванова клетка могат да преминават множество амиелинови
аксони - до 20 и повече. В нервите на автономната нервна система, често сноп от амиелинови аксони
да се разполага е една бразда на Швановата клетка. Тези клетки образуват миелиновата обвивика на
аксоните. Отвън са покрити с базална ламина. При увреждане на аксоните, Швановите клетки могат
да фагоцитират аксоналните фрагменти и служат като водещи структури при растежа на
регенериращия аксон.
Сателитните клетки, наричани също амфицити, се намират в спиналните и във вегетативните
ганглии около нервните клетки. Те обхващат телата на невроните и поддържат микросредата в
ганглиите. Тяхната функция е подобна на Швановите, но не образуват миелин. Във вегетативните
ганглии в стената на кухите орагани на храносмилателната система, около перикарионите има
ентерични глиални клетки, които структурно и функционално приличат на астроцитите.
 Тема 33: "Нервни влакна"

Нервното влакно се състои от аксон /осев цилиндър/ и прилежащата му обвивка, която в

периферната нервна система се образува от Швановата клетка, а в ЦНС - от олигодендроцита.
Влакната де делят на миелинови и амиелинови.
Амиелиновите нервни влакна в ПНС се намират в гънките на плазмалемата, дълбоко в
цитоплазмата на Швановата клетка. Клетъчната мембрана на Швановата клетка, която навлиза
навътре в цитоплазмата се нарича мезаксон. В ЦНС, където има много амиелинови влакна, аксоните
нямат обвивка, както е в ПНС, а се промъкват "голи" между нервните и глиалните клетки.
Амиелиновите влакна имат диаметър от 0,2 до 2 μm.
Миелиновите нервни влакна се срещат както в централната, така и в периферната нервна
система. Те са обикновено по-дебели от амиелиновите влакна. Диаметърът им е от 1 до 20 μm.
Миелиновото влакно се състои от аксон и обвивка, която в ПНС има две части - миелинова и
Шванова. В процеса на развитие на миелиновото влакно, осевият цилиндър потъва в цитоплазмата
на Швановата клетка като нагъва плазмалемата и образува мезаксон. По-нататък мезаксонът се
удължава и концентрично се навива около аксона. При това се образува слоиста зона от мембраната
на миелинообразуващата клетка около аксона - миелинова обвивка. Тази обвивка силно повишава
скоростта на провеждането на импулсите по аксона. При амиелиновите аксони скоростта на
провеждане е пропорционална на диаметъра им. В човешкия мозък, ако аксоните бяха само
амиелинови, то размерът на тези аксони трябваше да бъде 10 000 пъти по-голям.
Под електронен микроскоп се вижда, че мелинът е изграден от редуващи се светли и тъмни
линии. Главните плътни линии представляват апозицията на цитоплазмените повърхности на
мембраната на миелинообразуващата Шванова клетка или съответно олигодендроцити. По-малко
плътните интерпериодични линии отговарят за апозицията на външните повърхности на мембраната
на съответната миелинообразуваща клетка. Миелинът, като всички мембрани, е изграден от липиди
и протеини, като около 30% от миелина в ЦНС се пада на протеиновия компонент, а около 70% са
липидите. В миелиновата обвивка на периферните аксони има два основни протеина: Ро и РМР22.
Главният цитозолен протеин във всички миелинови обвивки е миелиновия базичен протеин.
Миелинизацията на човека започва във феталния период и приключва около 7-годишна
възраст. Важно участие в този процес взема РМР22. Дебелината на миелиновата обвивка се
регулира не от миелинообразуващата Шванова клетка, а от диаметъра на аксона. В аксолемата се
намира интергралния протеин неврегулин, който има ролята на растежен фактор, регулиращ
функцията на миелинообразуващата клетка. Количеството на този протеин определя дебелината на
миелиновата обвивка, произвеждана от Швановата клетка.
Миелиновото влакно представлява цилиндър с периодични прищъпвания на разстояние от
0,1 до 1,5 мм. Тези прекъсвания засягат единствено миелиновата обвивка и се наричат прищъпвания
на Ранвие. На това оголено от миелина място става разклоняването на миелиновите аксони.
Разстоянието между две прищъпвания на Ранвие се нарича интернодален сегмент и в периферната
нервна система отговаря на една Шванова клетка. Дължината на сегмента е 0,15-1,5 мм.
Осевият цилиндър на нервните влакна - аксонът се състои от мембрана /аксолема/ и
цитоплазма /аксоплазма/. В цитоплазмата има надлъжно ориентирани неврофиламенти и
микротубули, а също така и митохондрии, които се увеличават в близост до прищъпването на
Ранвие. Скоростта на предаване на нервния импулс е 4-120 м/сек. - за миелиновите влакна и 0,5-2
м/сек - за амиелиновите влакна. В прищъпването на Ранвие се осъществява т.нар. салтаторно
провеждане на нервния импулс. Почти всички натриеви канали са състредоточени тук. Миелиновите
влакна имат следните преимущества: провеждат бързо импулса; изискват по-малко енергия, тъй
като възбуждането не усилва в прищъпването на Ранвие.
Насечките или инцизурите на Шмидт-Латерман представляват периодично повтарящи се
разширени участъци в областта на главната плътна линия на миелина, в които се намира цитоплазма
и понякога клетъчни органели. Тази насечки са ориентирани към аксона по ъгъл 10-20 градуса и по
всяка вероятност осигуряват непрекъснатост на цитоплазмата на Швановата клетка или на
олигодендроцита, поради факта, че клетъчните мембрани не са се прилепили здраво една към
друга.
 Тема 34: "Рецепторни нервни окончания"

Всички нервни влакна /аксони/ на периферните нерви завършват с образувания, наречени

нервни окончания. Според функцията си те биват ефекторни и сетивни.
Рецепторните нервни окончания се наричат още аферентни или сетивни. Срещат се в
епителната и мускулната тъкан. Рецепторите се делят на три основни групи: екстерорецептори
/екстероцептори/, проприорецептори /проприоцептори/ и интерорецептори /интероцептори/.
Екстерорецепторите дават информация на нервната система за дразненията на външната среда.
Проприорецепторите възприемат дразнения от двигателния апарат. Интерорецепторите пък дават
сведения за състоянието на вътрешните органи и кръвоносните съдове. Към тях се включват и
хеморецепторите и барорецепторите в каротидното тяло. Когато рецепторните нервни окончания са
специфични само за един вид стимул се наричат унимодални. В зависимост от специфичността на
дразненето, рецепторните окончания се делят на ноцицептори /за болка/, механорецептори,
терморецептори и др. Когато рецепторните нервни окончания възприемат повече от един вид
дразнене, се наричат полимодални. Морфологично нервните окончания се делят на свободни и
капсулирани.
Свободните нервни окончания в покривния и жлезистия епител представляват освободени от
Швановата обвивка аксони, които завършват между епителните клетки. Те възприемат усещания за
допир, болка и температура /топло и студено/. Към тези повърхностни некапсулирани рецептори
спадат дисковете на Меркел, при които свободното нервно окончание е дисковидно разширено и
завършва под специализираната Меркелова клетка, разположена в базалния слой на епидермиса. В
тези клетки се намират специфични везикули с електронно-плътен център. Дисковете на Меркел
възприемат допир и се намират предимно в неокосмената кожа.
Фоликулярните или перитрихалните свободни нервни окончания се разполагат под нивото на
мастните жлези, надлъжно на оста на космения фоликул като ограда - палисадни влакна. Около тях и
циркулярни нервни влакна. Те предават сетивна информация при наклоняване или огъване на
космите. Други свободни нервни окончания завършват в мускулната тъкан, в жлезите с външна и
вътрешна секреция, около кръвоносните съдове, във вътрешните органи, серозните обвивки и на
други места на тялото.
Капсулираните рецептори се характеризират с това, че съответното нервно окончание е
обхванато от клетки, които не са рецепторни в тесния смисъл на думата. Външната обвивка на
капсулата е изградена от съединителна тъкан, средната, наричана външна колба - от периневрален
епител, а вътрешната, наричана вътрешна колба - от видоизменени Шванови клетки - телоглия. Тези
сетивни рецептори са няколко вида, повечето от които носят името на откривателите си.
Рецепторите на Майснер имат цилиндрична форма, с дължина 150 μm и са изградени от
клиновидно подредени една върху друга видоизменени Шванови клетки. Между тези клетки се
намират амиелинови нервни влакна. Около тази начална част се намира капсулата на рецептора,
изградена от фибробласти и еластични и малко колагенни влакна. Допуска се, че рецепторите на
Майснер възприемат натиск. Намират се в папиларния слой на неокосмената кожа, като дългата им
ос лежи перпендикулярно на повръхността на кожата.
Рецепторите на Голджи-Мацони имат капсула, изградена от 5-10 слоя приневрални клетки.
Вътрешната колба не рецептора е образувана от израстъците на Швановите клетки, между които се
намират разклоненията на нервното влакно. Намират се предимно в ставните капсули, сухожилията,
надкостницата. Вероятно възприемат натиск.
Рецепторите на Руфини имат вретеновидна форма, с дължина 1-2 μm и тънка капсула от
периневрални клетки. Навлизащото в капсулата нервно влакно се разклонява няколкократно. Между
тези разклонения се намират колагенни влакна и фибробласти. Тези рецептори се намират в
подкожието и около ставите и възприемат натиск.
Крайните колби на Краузе имат обвивки от няколко слоя периневрални клетки. Вътрешната
колба се изгражда от 10-30 израстъци на Шванови клетки, които обхващат нервното влакно. Тези
рецептори се намират в дермата, около кръвоносните съдове, в лигавицата на вътрешните органи, в
мозъчните обвивки. Възприемат натиск.
 Сложните колби на Краузе имат тънка капсула /външна колба/, а вътрешната колба е
изградена от израстъци на Шванови клетки, обхващащи кълбовидно оплетени амиелинови нервни
разклонения. Тези рецептори се наричат още "генитални телца", тъй като се намират по външните
женски и мъжки полови органи. Имат неясна функция, не е изключено да имат отношение към
възприятието на половата възбуда.
Телцата на Фатер-Пачини са най-големите капсулирани рецептори. Имат овална или сферична
форма, с дължина 2-4 до 10 мм и ширина 0,1-0,5 мм. Намират се в дермата, във вътрешните органи,
в мезентериума, около кръвоносните съдове, в мозъчните обвивки. Обградени са от
съединителнотъканна капсула, съставена от 20-70 слоя периневрални клетки. Около единичното
амиелиново влакно се намира вътрешната колба, която е изградена от израстъци на Шванови
клетки. Телцата на Фатер-Пачини са рецептори за натиск и вибрация.
Сухожилният орган на Голджи е дълъг около 0,5 мм. и има напречен размер около 0,1 мм.
Изграден от съединителнотъканна капсула, която обхваща колагенните влакна на част от
сухожилието и окончанието на нервно влакно. След навлизането през капсулата нервното влакно
загубва своята Шванова обвивка и образува мрежа около колагенните влакна. Във вътрешността на
сухожилния орган има и фибробласти. Този орган се намира на нивото на мускулно-сухожилната
връзка и се активира от механично разтягане на сухожилието по време на мускулното съкращение -
проприорецептор.
Невромускулното вретено има също функцията на проприоцептор, което дава информация за
дължината на съкратения или релаксирания мускул, т.е. осъществява контрола на мускулната
контракция. Невромускулното вретено има дължина 5-10 мм и ширина 0,2 мм. То е оградено от
външна съединителнотъканна капсула и вътрешна нежна капсула, която обхваща всяко едно
мускулно влакно. Във вътрешността на вретеното има 5-14 интрафузални мускулни влакна, които са
два вида: влакна с нуклеарна торбичка и влакна с нуклеарна верига. При първите, клетъчните ядра
са групирани в централната част на мускулната клетка, а при вторите - ядрата са подредени
надлъжно в редици. Интрафузалните мускулни влакна приличат на типичните скелетни мускулни
влакна, но има различия - зоната на миофибрилите е по-тясна около ядрата и други. В
невромускулните вретена навлизат два вида нервни влакна. Аферентните /сетивните/ нервни влакна
обхващат спираловидно и двата вида мускулни влакна - анулоспирални нервни влакна. Еферентните
/моторните/ нервни влакна образуват нервномускулни синапси със съответните мускулни влакна.
Тези еферентни аксони принадлежат на гама-мотоневрините. При разтягане /контрахиране/ на
мускула анулоспиралните сетивни нервни влакна се възбуждат и провеждат информация за
степента на разстягане или контрахиране на мускула.
 Тема 35: "Ефекторни нервни окончания"

Съществуват няколко вида периферни окончания на ефекторните нервни клетки. Те достигат

до напречнонабраздените мускули, до гладките мускули, миоепителните клетки, мастната тъкан,
тимуса и други лимфопоетични органи.
Най-добре е изучена структурата, физиологията, биохимията и фармакологията на
нервномускулния синапс или връзка. След навлизане на аксона на съответния мотоневрон в
мускула, той се дели на множество колатерални клончета. В непосредствена близост с мускулната
клетка нервното клонче се разклонява многократно и образува около 50 аксонални окончания, всяко
от които образува множество, в някои случаи на няколко стотици места, синапсен контакт -
невромускулен синапс с мускулното влакно. Тази обширна контакна зона се нарича моторна или
крайна плочка. В аксоналните окончания има светли синапсни везикули с диаметър 40-50 nm като
всеки везикул съдържа 1 000-10 000 молекули ацетилхолин. Последният се синтезира в
мотоневроните от ацетил СоА, освобождаващ се от митохондриите и от холин, който се поема от
екстрацелуларното пространство, с помощта ензима холин ацетилтрансфераза. Сенапсните везикули
поемат ацетилхолина от цитозола на аксоналното окончание срещу концентрационния градиент с
помощта на Н+/ацетилхолин антипортер във везикулната мембрана. По пресинапсната мембрана на
аксоналните окончания има голям брой активни зони, около които се групират синапсните везикули.
В резултат на деполяризацията на клетъчната мембрана на мотоневроните, нервният импулс достига
до областта на мембраната на аксоналното окончание, където се намират волтаж-зависимите Са2+
канали. Последните се отварят и Са2+ навлиза в цитоплазмата и спомага за сливането на везикулната
мембрана с пресинапсната мембрана, при което везикулите освобождават трансмитера в
синапсната цепка.
Срещу аксоналното окончание сарколемата, заедно с покриващата я базална ламина е силно
нагъната. По сарколемата се намират множество ацетилхолинови рецептори от никотинов вид,
които свързват ацетилхолина /около 20 000 рецептора на 1 куб.мм/. Всеки рецептор е изграден от 5
субединици /трансмембранни полипептида/, които образуват един йонен канал. На две от
субединиците има места за свързване с ацетилхолина. След свързването настъпват конформационни
промени и каналът се отваря, като през него преминават Na+, K+ и малко Са2+. По постсинапсната
мускулна мембрана има 5 вида йонни канали, чието синхронно действие води до нейната
деполяризация. В резултат на свързване на ацетилхолина с рецепторите, тъй като този синапс е
възбуден, настъпва деполяризация на сарколемата и акционният потенциал се провежда по цялата
повърхност на мускулната клетка. В резултат на това тя се съкращава. За да се прекрати бързо
действието на ацетилхолина, той се разгражда от ензима ацетилхолинестераза, локализиран в
гънките на сарколемата.
Аксоните на симпатиковите /съдържащи предимно норадреналин/ и парасимпатиковите
/съдържащи ацетилхолин/ следвъзлови неврони, не образуват специализирани синапсни структури,
както мотоневроните с напречнонабраздените мускулни клетки. Те освобождават трансмитера в
съседство с гладкомусулните клетки /разстояние около 50 nm/, жлезистите клетки, клетките на
мастната и лимфна тъкан. Описан е и трети тип вегетативни влакна, наречени пуринергични, поради
факта, че в техните синапсни везикули се намират пурини, като АТФ и аденозин.