Въпросът за красивото

Според Кант: Красотата е съждение което е безразлично по

отношение на съществуването на предмета а възвишеното е
неопределена концепция.
От хилядолетия насам хората се затрудняват с отговора на
един от най-често задаваните въпроси в историята на човечеството.
Въпросът за красивото и красотата около нас. Трудно е да се
определи точното разположение на красотата в пространството
около нас. Дори нематериална, красотата има този неописан
елемент, който винаги подтиква въпроси за света около нас и
нашето съществуване. Ние я разпознаваме спрямо емоцията, която
тя поражда от нейната уникална сила, но никога нямаме точен
отговор за какво е това, което прави едно нещо красиво?

Красотата не дефинира промяната в емоцията ни към дадена

картина.

В картината на Жак-Луи Давид, ‘‘ Смъртта на Сократ ‘‘

(завършена през 1787), откриваме уникалния поглед към детайлите,
които Давид предоставя, илюстрирайки смъртта на великият
философ. Дори без информация за картината човек може да усети
емоцията и конфликта между персонажите в нея. До ясния тон на
кожата, до яростния жест на мъжа в центъра на композицията.
Ярката светлина, огрявайки главното действие в центъра на
картината, изолирайки връзката между ръката и потира.
Както е озаглавена, картината изобразява смъртта на Сократ,
разказана от Платон в книгата ,, Диалози на душата, Феодон ‘‘.
Срещу Сократ е заведен политически процес, чрез който го
обвиняват, че развращава младежта, като отрича официалните
богове и въвежда нови. Той не успява да докаже невинността си на
скалъпения процес и бива осъден на смърт чрез отравяне с бучиниш
( хемлок ). Платон, разказвайки историята, пише в други писания,
че Сократ е имал способността да избяга в изгнание. Но въпреки
това, решава да приеме смъртта си, взимайки възможността да
предаде последния си урок: ,,че един философ не бива да бъде
сплашен от смъртта, а да я приеме като начин да дефинира душата.‘‘
Давид решава да илюстрира сцената в момента, в който Сократ
се протяга да хване потира с отрова. Показвайки докъде стигат
границите на изкуството и къде започва идеята за безсмъртие, и
[1]
приемането на несправедливата участ. Сцената е трагична,
улавяйки болката и емоцията на персонажите около философа. Ние
възприемаме информацията като емоция от дадена картина, през
която чувстваме нещо повече от мисълта на художника и неговото
въображение. Никой не се замисля повече от това какво прави една
картина красива или в този случай, защо я мислим за нещо красиво.
Картината дефинира момента на смъртта на човек, но въпреки това
е изобразена с мек и ясен тон през, който ние да изясним причината
за тази случка. Да речем, че Давид бе нарисувал картината си със
Сократ, вече изпил отровата и неговите съученици, скърбейки около
него. Контекстът остава същият, но начинът, по който е предоставен
към хората, променя тяхното мнение за сцената. Затова изборът на
художника да покаже момента преди смъртта е толкова силен.
Картината е балансирана на границата между избора и смъртта.
Платното може да е нарисувано майсторски, но не променя ни
най-малко начина, по който се чувства един човек към нея.
Красивото може да е навсякъде около нас. Всяко едно нещо е
красиво в една форма или друга. Но не винаги нещата, които са
красиви ни карат да се чувстваме добре или удовлетворени за тях. В
този случай, картината ,,Смъртта на Сократ‘‘ не предизвиква
трагични емоции а въздейства с нейните цветове и отношение към
детайла.

Красотата е изключително важна. Тя ни дава възможността да

изследваме самите себе си и мистерията за нашето съществуване.

Въпросът за красотата няма точен отговор и може би никога

няма да има. Красотата не може да се опише с прости думи или
форми. Хората многократно се опитват да наложат граници на
красотата, описвайки я в пропорции и форми познати, и близки до
нашето мислене. Но, никога не сме се замисляли, че красотата е
много по-комплексна от колкото смятаме.
Известен философ, живял през първата половина на 18 век,
разглежда въпроса за красотата и успява да опише или поне да се
приближи до отговор на известния въпрос. Неговото име е Имануел
Кант. Той е един от най-влиятелните философи в историята и
последен по произхода си с мъдростта, и познанията си.
Кант смята, че красотата е изключително важна за нас хората.
Тя е нещото което ни кара да се стремим да бъдем по-добри и да
усъвършенстваме себе си. Дава ни възможност да се откъснем за
момент от реалността и да се свържем със самите себе си. Кант
[2]
споменава, че съществува форма и дадена хармония в красивото.
Има елемент на величие и красота в хармонията, и пропорцията на
красивото. Голяма част от света на изкуството разпознава
красивото, като то бива заложено силно вътре в основата на
композицията. То е тази тежест която дава живот и емоция към
картините, литературата, музиката и др. Друго което Кант
споменава е истинският елемент на формите и тяхното място в
дадена композиция. Влиянието и усещането за честотата за
възприемане илюстрация за нас самите.
Но, освен хармонията и балансът в композицията на
изкуството Кант забелязва и отразява друг интересен аспект към
визията за красивото. Той забелязва и описва нещото, което е по-
силно въздействащо от познанието ни за красота. Това са тези
моменти на възхищение и емоция, връзката между човека и нещо,
което е по-голямо от самия него. Например гледката от небостъргач
или плуването със сини китове. Всеки един от нас открива в един
момент неговият специален момент, който е по-красив от всичко от
което е виждал до сега, не заради красотата му, но нещо повече.
Нещо по-голямо от нас самите, което не можем да си представим
или обясним, просто знаем същността на момента и разпознаваме
този елемент на възхищение дълбоко скрит в него.

Идеята за красотата е илюзия, за утешение на мозъка във

възприятие с идеята за перфектното.

Красотата няма форма или реални граници. Тя е елемент

заложен във всеки един от нас. Но реално красотата не е нищо
повече от илюзия и реална заблуда на нашите емоции в търсенето
на нещо повече. Всеки един от нас е изпитвал това чувство дори да
не можем да го опишем то съществува дълбоко в нас, дърпайки ни
напред и карайки ни да усъвършенстваме себе си с всеки изминал
миг. Красивото е емоция и чувство, но никой не знае причината по
която хората могат да определят и различават красотата в
нормалното а животните не.
Може би сме по висше напреднали или просто създаваме тази
прекрасна илюзия, извличайки ни от нормалния свят за да
потушим нашите вътрешни мисли на мозъка във възприятие с
идеята за перфектното.

--- Александър Бачев

[3]
[4]
[5]