Тайният код на шевиците

Като се замислим, хората в древни и предисторически времена не са имали телевизия, радио и други
способи за развлечения, така че вероятно са имали предостатъчно време за размисъл относно
космичните явления и да забележат определени взаимовръзки. Може би са могли да осъзнаят неща,
за които не сме в състояние да си спомним днес. Да осъзнаят, че винаги космическото Колело,
Спирала или Кръст, притежават креативна, безкрайна и живителна енергия, обещаваща надежда и
пълно щастие...

...Нека звездите да танцуват за теб ... в твоето въображение. Това дава възможност да си представим
всичко, което дреме в нас и иска да бъде изразено...
Ако искате, изберете звезда, свържете се с нейния блясък и танцувайте с нея и всички останали в друг
свят, света, в който искате да живеете ... ...това е вашето въображение, което кара сърцето ви да
танцува...
Вие сте звездата между безкраен брой звезди, родени да блестят в танца на живота, чрез и със
светлината на всички, които са готови да възприемат този прекрасен спектакъл :
... ...

https://www.youtube.com/watch?v=QgvPtps34wM
.дарът, с който се свърва "Х" - тази слънчева руна - съвсем не е материален.Това е духовен дар, който
е безценен за всички - и бедни и богати...ДАРЪТ НА ВРЕМЕТО. :
СЛЪНЧЕВИ РУНИ В БЪЛГАРСКИ ШЕВИЦИ И "ДАРЪТ НА ВРЕМЕТО"
Това описание ще бъде една малка част от "прошепнатите тайни" на символите...едно познание
старателно унищожено ...заличено...интерпритирано с времето по-хиляди начини, които само ни отд
алечават от сакралната им същност и сила...то не може да бъде описано в цялост със думи, защото е
личен път на всеки един човек.
Като цяло в изображението на шевицата е закодиран обемен текст и е заложен органичен процес ,
който аз не се наемам да коментирам под зоркия поглед на "Пазителите на устната традиция" - те
знаят "кое" и "кога"...:))) Аз ще се спра на знака в средата.."Х"...едно от значенията на който е "дарът
на времето"...знак говорещ за "първата фаза на творението"...
"Х" обикновено се свързва с даването и получаването...в смисъла на размяна на енергии, но подобно
тълкуване почти не докосва същноста на силата на "Х". Дарът, който ни е даден в космичен план, е
самият живот и осъзнаването на съществуването се преживява на различни нива от хора, животни,
растения, минерали, звезди. Така, че дарът, с който се свърва "Х" - тази слънчева руна - съвсем не е
материален.Това е духовен дар, който е безценен за всички - и бедни и богати...ДАРЪТ НА ВРЕМЕТО.
Когато даваме от своето време, ние даваме от живота си, защото земният живот е обусловен и
ограничен от времето. Както всичко във физическата реалност и земният живот има своята
продължителност.Той продължава определен брой години.В нашето физическо съществуване има
времева принуда.Времето е нашият живот.Така , че когато посвещаваме време на някого , когато
работим в/у нещо , когато концентрираме ума си в/у определено начинание, ние вграждаме живота
си в него. Това време - тази част от нашия живот, която сме отдали или пожертвали - е много по-
стойностна от всеки предмет, който може да бъде купен, защото е част от нас самите. Времето е дар.
Вашето време, вашият живот на тази земя е дар, който ви е бил даден, за да продължите своето
СОБСТВЕНО личностно развитие.
Според шаманското (колобърско) разбиране, времето е повече от измерение на пространството. То
носи живост.То е преплетено единство, постоянно променящо се СЕГА, което тече от това, което е
било, към това, което Е и което може да бъде.Времето реално съществува и притежава сила. Силата
въплатена в "Х" не е силата НА времето, а силата, намираща се ВЪВ времето!
А времето не е непременно постоянно, както сме подведени да предполагаме.Въпреки, че може да
бъде измервано - 60 секунди в една минута, 60 минути в един час, 24 часа в едно денонощие, 365
денонощия в една година, и т.н. - то не е постоянно по начина , по който хората го определят.
Наистина казваме "времето лети", когато ни се струва , че върви бързо, и "времето се влачи", когато
изглежда , че се движи бавно...."Х" е силата да се РАЗТЯГА времето, за да може да се свършат повече
неща или да се ЗАБАВИ, така, че нещата да могат да се наблюдават и изпитат в подробности. ВИЕ, не
притежавате силата сами да управлявате времето, но "Х" я има.(руническото наименование на "Х" е
ГИЙФУ - Г(като глаголя - действие) - GIFU...)
"Х"(гийфу) е качеството, което съдържа както същността на дарителя, така и субстанцията на
дареното.Така, че когато проявеното произтича от непроявеното, с него се поражда и
животът.Времето обуславя неговото съществуване във физическата действителност.Всеки и всичко
носят същността на Дарителя - Великия Дух - и всичко е направено от самата субстанция на Великия
дарител.Такова е тълкуването на руническите шамани...Силата на "Х"(гийфу) включва и хармонията,
защото знака - Х - символизира великото Колело на Вселената, което се върти около оста си... С него е
установена идеята за шесте посоки , която не може да бъде показана в двуизмерно изображение,
защото там , където се кръстосват линиите, има перпендикулярна централна ос.По този начин всичко
е в идеално равновесие, така, че енергията, която се движи от едно място към друго се
компенсира.Шаманското разбиране за жертвата се свързва с тази концепция.Всичко има своята
цена.Всяко действие изисква отплата по някакъв начин.Не можете да добиете нещо без да
претърпите някаква загуба.Така се получава обмен на енергия.За да добиете по-голяма мъдрост,
трябва да имате желание да пожертвате някои стари схващания.
Сама по себе си формата на знака символизира процес на равна размяна на енергии, чрез който всяко
нещо започва съществуването си. Затова "Х" е и романтичен символ за целувка, израз на
уравновесената природа на любовта между двама души.
"Х"(гийфу) напомня и за споразумението - помиряването или сливането на противоположни или
допълващи се сили.Служи за отбелязване на граници.Така , че "Х" е едновременно сила, която
обвързва и води към хармонично равновесие....Следователно носи дара на осъзнаването,
равновесието на протичащите сили в границите на времето, както и потенциална сила за връзка с
ИЗТОЧНИКА...Отбелязва шестия етап от процеса на сътворението, когато творческата сила на живота е
вдъхната на формите и е навлязло съзнанието....
Благодаря ти четателю, че сподели "дарът на твоето време" със мен... Благодаря на Кенет Медоуз, на
издателство "Шамбала "...Благодаря на човека,който ме провокира най-после да седна и да напиша
една малка част от "прошепнатите тайни" , която ще приключа с ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО на символа:
"ВСИЧКО, КОЕТО ПОЛУЧАВАТЕ, ИЗИСКВА НЕЩО ДА БЪДЕ ПРЕДЛОЖЕНО В ЗАМЯНА, ЗА ДА СЕ ЗАПАЗИ
РАВНОВЕСИЕТО ВЪВ ВСЕЛЕНАТА! БЪДЕТЕ ГОТОВИ ДА ПРИЕМЕТЕ ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ СОБСТВЕНИТЕ
ДЕЙСТВИЯ !

Кръстната смърт на Св. Апостол Андрей Първозвани

С този знак и до днес се отдава почит в деня на ПЪРВОЗВАНИЯ.

По време на една св. Литургия архиепископ Теодосий каза: „За румънското православие пещерата на
св. ап. Андрей е извор на вяра, живот и безсмъртие. Преди да дойде ап. Андрей, хората живееха, за
да умрат. Той разкри тайната на живота и им благовести, че могат да станат безсмъртни, но не от само
себе си, а посредством Привелия ни от смърт към живот и чрез Този, Който ни възнесе от земята на
небето. Това е истинското християнизиране на нашия народ, начало на обновяване на нашите души,
на мъдростта, любовта и общението ни с Бога.Пещерата на св. Андрей е първият румънски олтар,
олтар на светостта и светата радост”....намира се на 60 км от Силистра.
Древния знак, който символизира великото колело на Вселената и дарът ,който ни е даден в
космическия план...дара на осъзнаването...равновесието на протичащите сили в границите на
времето...потенциална сила за връзка с Източника...
Днес този знак е "Кръст на Св. Андрей" Първозвани :
https://www.facebook.com/photo/?fbid=458739294163072&set=a.455365967833738
ПЪРВОЗВАНИЯ...този, който участва в прехода от една епоха към друга...участва така, че да се запазят
ПРОШЕПНАТИТЕ ТАЙНИ от древноста до наши дни...Ако имаш уши да чуеш - ще усетиш полъха на
вятъра...ако имаш очи да видиш - ще откриеш втъкана истина и красота в шевици, стенописи,
реликви....
https://www.facebook.com/photo.php?
fbid=455368084500193&set=a.455365967833738.94904.100000810158327&type=3&theater

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD
%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BA%D1%80%D1%8A
%D1%81%D1%82?fbclid=IwAR1C13A4PoQcLUrBeGGiA8PK_hQwqs8ZtcDLKA8dcbvPsMZuqViNUQMag5g

Надпис на иконата на гръцки – „Άγιος Ανδρέας ο Πρωτόκλητος“ → Свети Андрей Първозвания -

първият ученик от дванадесетте посветен в Апостолска служба, поради което е наречен Първозван.
На мястото, където е намерил кръстната си смърт „Св. Апостол Андрей“ (66 г.) в южната част на
крайбрежната зона на Патра са издигнати два различни храма. Смята се, че Св. Апостол Андрей
Първозвани е покровител на града
Еднажден- Българската Нова година

http://tangrabg.wordpress.com/…/12/20/ednajden-nova-godina/...

В обикновена и високосна година, той е нулевият ден, не включен в седмица и

месец. Първият ден на годината -Нова година /Ениалем, Единак, Единажден/-
Зимно слънцестоене, Денят на Новото Слънце. Разбира се, ако погледнем
празника от позицията на древния ни календар, нулевата позиция на този Ден
спрямо другите, вероятно е, защото е добавъчния 365-ти ден. Православната
църква, обаче оставя този празник подвижен, което е едно голямо престъпление
спрямо Българската душевност, тъй като “подвижни празници са празниците,
подготвящи и следващи Пасха, чиято дата се определя по установен начин всяка
година”. А Еднажден е точно закован в древния български календар и той започва
на 21 срещу 22 декември и няма нищо общо с еврейската Пасха! Нека затворим
тази пробойна в душите си и не позволим да се подменя не само ритмичността, но
и стойността на най-светлите ни празници. А Еднажден е именно един такъв Ден,
в който “старото Слънце, стария Бог” си отива и начева Новия. Виждаме колко
динамична е била древната ни вяра – Тенгрианството, защото е имала един
динамичен Бог, който не се променя в Същността Си, но не спира да променя
ритъмът на Енергиите, чрез които твори, чрез които ритмува планетното
развитие. Защото нито Бог можем да лишим от Творчество, нито планетата от
развитие. Не бива да допущаме дори мисъл, че стойността на този празник е
“езически”, защото смяната на тези енергии, не е просто следствие от
положението на Слънцето по неговия видим път върху небесната сфера. Това е
едно твърде материалистическо и твърде вулгарно обяснение, което цели именно
да ни лиши от сиянието на този Ден.
Тази смяна не е само трансцедентна, тя е и преди всичко иманентна, вътрешна.

Затова централно место в него заема Полязникът –Човекът, който пръв ще стъпи
в нашия Дом. Този Дом не е само външен, той не е само нашата къща, той не е
само нашата Родина, този Дом е и нашата Душа. Полязникът не бива да се схваща
само като антропоморфен образ на “новото Слънце”, той не е прост символ,
защото демонстрира именно значението на човека за цялата Вселена – вътре и
вън от нас. Затова Полязникът е вестителят и просветителят, който идва не само
да донесе сполука, нои да свидетелства,че старото време си е отишло и идва
новото, отишъл си е “старият Бог” и Млада Бога начева.

“Затова Полязникът е редно да бъде здрав, работлив, да му идва всичко отръки,

да е добър стопанин, да е заможен, но и милостив, а това ще рече
– сърцат и най-вече да е речовит – речта да му е блага!”
Виждаме какво огромно значение е имал той, защото той задава не само ритъмът
на Новата година, но и същността й. Оттук можем да си направим извода, какво
нещо е Човека за Космоса в неговата многоликост и многопластовост и какво
нещо е Българинът за човечеството.

Съвсем ясно ни става тогава, че Полязникът в древните ни времена се е явявал

Посветеният, който Тангра е пратил да донесе новата Оренда, да каже за новото
Творчество на Бога. Именно да каже, защото той е, който трябва да превърне
Орендата в слово, да и даде плът и осезаемост чрез свещеността на обреда. Значи
той е един първообраз на Логоса като идея, която срещаме в по-късните
философски доктрини.

А после Тенгрианството нямало универсален характер и не било световна религия,

а езичество…

Трябва да разберем: няма народ на планетата, освен Българския, който е

дотолкова гостолюбив, че Бог може да му гостува всяка година! Защото, за да
дойде Полязникът, Домът ни трябва да е гостолюбив. На негостолюбив Дом,
Полязник не влиза и в него не начева светлината на новия Ден.

Затова не бива да се увличаме по Ханука, където светлината и свободата имат

повече физически и исторически образ. Истинската същност на Свободата и
Светлината започва от Еднажден. Защото той е Ден Един не просто по времеви,
календарни съображения, той е Ден Един, защото в него е началото на
Сътворението на света. Така е бил осмислян и живян този празник в изначалните
ни времена. Това е Единак, Това е Еднажден – Денят, в който е събрана цялата
творческа Същност на Бога, в която Светлината се извлича от Мрака.

Затова “Полязникът бил задължаван да сяда върху кринче с трески и слама и да

„мъти яйца“. Претълкуван с оглед на стопанските интереси на дома („да се мътят
пилците в него“), всъщност този обичай е остатък от подражателните магии, с
които се подпомага излюпването на новия свят от т.нар. „световно яйце“.

Или пък “на трапезата в дома на царя на коледарите има ведро с вино, а във
ведрото се намира чаша „с жълта и бяла морска пяна“, чийто необичаен цвят идва
от оприличаването й с белтъка и жълтъка на „световното яйце“. Както се вижда,
взаимно се допълват и потвърждават три старинни представи за първоматерията
от мита на сътворението – „квас (мая)“, „камък“ и „яйце“.

Обикновено самия полазник трябва да донесе дъски и трески събрани около

дръвника и да ги сложи около домашното огнище. Тогава той сяда и започва да
имитира пиле като изрича “пиу-пиу”. После той става и разручква огъня. Когато
прави това, то той трябва така да го разрови, че колкото се може повече искри да
има и тогава започва да благославя – ” Колкото искри в огъня има, толкова
пиленца, агънца, яренца, теленца и прасенца в тази къща! “

Налице е, както се вижда планетното осмисляне или приземеното приложение на

сътворенската Светлина на Еднажден в един битов земеделски аспект, като
искрите от Огъня в една или друга степен говорят именно за разгръщането й в
различните дни на Сътворението, в които се създава многообразието и формите
на света. Всяка искра поставя началото на един нов ден, на една нова епоха, ново
начало, ново дело.

Именно тук ние трябва да преосмислим някои моменти от кръговрата на

Плеядите, представени като Квачка с пилета или Сито. Явно е, че “Квачката мъти
своите яйца”, не само по времето на залеза на съзвездието Плеяди. Такъв акт
започва да се осъществява и веднага след зенита им на Архангеловден, когато те са
в пълната мощ на силата си и започват бавно своето слизане. Свидетелство за това
е Еднажден и свещенодействието на Полазника около огнището, построяването
на гнездо и мътенето на яйцата в него. Именно статута му на “нулев ден”, дава
възможност да се създаде едно ново поколение творчески сили (символизирани от
яйцата), което не следва естествения ход на прежните – изгрев-залез. Налице е
едно нарушение традицията на кръговрата и именно това “нарушение” е, което не
затваря напълно кръга, а го превръща в спирала, създаваща нови възможности
пред Космоса и Човека. Именно този Ден-Единак, е именно, в който Слънцето и
Плеядите не са в опозиция. Необходимия антагонизъм между тях по време на
годишния цикъл, за да тече времето и развива в една определена посока светът,
тук вече е напълно премахнат. Не са в наличност и често срещаните отрицателни
въздействия на Плеядите, вследствие тази опозиция.

Традицията се съхранява в това, че се запазва характера на силите като

оплождащи и създаващи благоденствие и плодородие.

Затова “в някои райони на страната, където земеделието е водещ поминък на

местното население домакинята подава на гостенина полазник решето (символ на
Плеядите) и семена. Така той трябва ритуално да заоре земята. След тези действия
започва да нарича за плодородие. Благословията е подобна на вече спомената, но
вместо животните, там се благославя за плодородие. Пожелава се повече жито,
ечемик, царевица и други. Все неща свързани със земеделието. Това ритуално
заораване се срещат и в Западна България.”

Повече от ясно е, че сеенето на семената чрез ситото (решето) е именно

приложението на една земеделска основа на акта на разжаряването огъня на
Бъдника и разхвърлянето на искрите му.

Друга гадателска практика, която се извършва на Игнажден, свързана с

оплодителната и възпроизводствена сила е предсказването за евентуално бъдещо
омъжване на младите момичета. На този ден те гадаят за кого ще се омъжат и кога
ще стане това.

Затова със сигурност можем да твърдим, че така наречените 12 поганни или

мръсни дни, които започват от Коледа до Ивановден са пряко следствие мътенето
на яйцата от Полазника (Квачката) по Игнажден. Основанието ни за това става
още по-голямо от факта, че християнството е представило тези дни като
“некръстени“, „мръсни“, „караконджови“, “вълчи нощи” и ги тълкуват като
своеобразно връщане към езичеството (поганството).

Интересна е тази немощ на християнството да трансформира тези дни или поне

да ги пришие към своята тъкан. Можеше да олицетвори Квачката с
новоизлюпващите се 12 пилета с 12 апостола на Христос, но явно древният символ
е толкова мощен, че не е достигнало прозрение и сили за това. Но най-важното за
нас остава това, че след Коледа, Квачката достига своята пълнота от 12 пилета. Не,
5, не 6, не 7 или 9, както е в повечето известни ни случаи. Като резултат от
действието на тези духовни сили имаме заличаване на “преградата” между Небето
и Земята и прякото присъствие на света на прадедите в света на “живите”. Един
процес на взаимопроникване на световете и тяхното пряко общение, който, ако не
се познава, съвсем естествено е да води до страх и суеверие.

.ТРОЙНАТА ЗЕМНА ХЕКАТА ....

Празникът на Тройната Земна Хеката или още наричана Хеката Хтония Триморфос в древността е
празник свързан с началото на зимата и зимната хипостаза на Слънцебога в образа му на вълк. В
тракийските земи (и унаследено в традиционната обредност на българи, македонци, румънци, гърци,
т.е. балканския ареал) съществува особена почит отредена на период от 10 дни (който варира също
според региона от 3, 5, 7, 9 или 10 дни), когато се спазват редица обредни забрани свързани с вълка,
т.е. със зимната хипостаза на Слънцебога – хиперборейския Аполон. Според вярванията през това
време е размножителният период на вълците, като празникът на Богинята, като майка на зимното
слънце е унаследен от християнската традиция в празника Въведение Богородично на 21 ноември,
когато е почитана т.нар. Вълча Богородица.
http://motofreza.wordpress.com/…/21-%d0%b2%d0%b8-%d0%bd%d0…/

Каква е мъдростта на Вълка? На първо място, да бъдем Воини, хора с чест и достоинство, а не
помияри. Да започнем с основния въпрос: Какво правят вълците, когато огладнеят? Събират се в
глутница и тръгват да дирят плячка, я не въртят опашки около този или онзи, да им подхвърли някой
кокал...
И най-важното: Вълкът признава за свой водач само вълк, а не нечие псе – слуга на чужди интереси...

Народът на Вълка
Могъщи са боговете. Те са силите на света. Неуловим е техният образ, но волята им е като поразяваща
светкавица. Неотменима власт е тяхното име. Но Вотан създаде човека непокорен на боговете.
Сътвори го той като съедини в едно звяр и бог. Звярът се подчинява на силите на света, а богът се
стреми към власт и безсмъртие. Над всичко това иска да властвува човекът в своето дръзновение. Но
най-вече се стреми да победи смъртта.

Образътъ на вълка в българските народни вярвания и умотворения няма нищо общо с карикатурното
му подобие от от купешките приказки за Кумчо Вълчо и Зайо Байо. Отношението на българите към
вълка е двояко. От една страна, хората изпитват страхопочитание къмъ него, като заплаха за добитъка
и собствнения им живот. Вълкът е вездесъщият хищник, който неумолимо съпътствува човешкото
битие и е необходимо да бъде умилостивяван, за да се ограничи вредителствуването му. Израз на
това вярване са Вълчите празници, отбелязвани след Архангеловден – в навечерието на Зимата,
когато вълкът е в силата си. Това не са празници в буквалния смисъл на думата, преминаващи в
угощения и веселие. През тези дни, нечетни на брой – 3,5 или 9, се спазват редица забрани и се
извършват магически действия за предпазване от вълчата напаст.

На първо място, забранено е да се изрича името на вълка, а вместо него се използуват метафорни
изрази – “двоица”, “троица”, “девет души”. Забранено е да се шие, защото се вярва, че на когото
дрехите са ушити или кърпени през Вълчите празници, той ще бъде изяден от вълци. С това е
свързана и забраната за употреба на ножици. Като символ на вълчите челюсти, те се вързват с червен
конец, за да се затвори по този магически начин устата на вълка. Има и много други забрани и
обряди, спазвани през тези дни. За най-опасен се счита вълкът Куцулан (Наплатан). Той е най-старият
и кръвожадният в глутницата и върви последен, накуцвайки. На него е посветен последният от
Вълчите празници.
Заедно с това, българинът изпитва и друго чувство към вълка – на мистично преклонение към
неговата свръхестествена сила. Неговият череп се е ценял като чудодеен талисман. Поставяли са го до
леглата на родилките, също и до детските люлки – да се раждат и раснат младите българи здрави и
силни като вълчета. А името на Вълка звучи в гордите български имена ВЪЛЧАН, ВЪЛКО, ВЪЛЬО, както
и КУРТЬО, КУРТИ. За последните е известно, че са от хунобългарски произход, от КОУРТ – истинското
име на Кан Кубрат, както е записано в Именника на българските царе. Името КУРТ се среща и в
германското именна традиция, също и в английската. Но по наши изследвания и името БЪЛГАРИ също
е свързано с вълка – то означава ВЪЛК-АРИИ.
Вълкът е господарят на Севера, на северната природа. Неслучайно за най-свирепи се считат
карпатските вълци, които в люти зими са навлизали от север по замръзналия Дунав. Вълкът е
въплъщение на воинските добродетели, жив пример за храброст, съратничество и саможертва.
Вълчата глутница е като бойната дружина – в нея цари ред и йерархия; животът в нея протича по
строги правила. Начело на глутницата застава най-силният мъжкар, който спечелва водаческото право
с честна борба. По същия начин и останалите вълци утвърждават мястото си в йерархията на
глутницата. В единоборството за обществено положение победеният вълк не бяга като страхливец, а
открива най-уязвимото си място – гърлото. По този начин той показва на победителя, че е готов да
приема смъртта. Последният обаче никога не се възползува от възможността да разкъса гърлото на
победения си съперник, а великодушно му подарява живота. Ето това е красноречив пример за
воинска чест и рицарска етика. Когато пък вълците преживяват отчайващ недостиг на храна, и
продължително време не са улавяли никаква плячка, те разкъсват най-слабия от глутницата. Но това
не става изведнъж, с коварство и вероломство, а след един продължителен ритуал, при който
глутницата обикаля около обречения, а той смирено приема саможертвата си за общността. В живота
на вълците има много повече етика, отколкото в загрубялото материалистическо общество, където
“Човек за човека е вълк” , според известната римска сентенция.
В природата вълкът е и пример за расовия подбор – както сред жертвите, така и вътре в собствения си
вид. Той е благороден хищник, който разкъсва само слабите и болни животни, а оставя здравите да се
размножават, с което засилва генофонда на популациите им. Затова го наричат санитар на природата.
Там където няма вълци, тревопасните животни стават податливи на болести и израждане. Тази
природна необходимост има своите успоредици и в човешката история. Като същински вълци воините
на Великия Кан Атила налетяха на загиващата Римска империя, за да пречистят европейското
пространство от натрупалия се в нея биологически отпадък.
Но вълкът не търпи мършата и в собственото си племе. Когато вълчицата забележи, че някои от
вълчетата израства слабо и хилаво, тя прави знак на другите и те веднага разкъсват братчето си. Това
е актът на пречистване на расата от дегенератите, наричано по модерно евгеника. Както и древните
спартанци са постъпвали с уродите, хвърляйки ги в пропастите... Но вълчитата не извършва това дело
сама, а го възлага на децата си, за да научат този основен житейски урок. “Расовата чистота е първият
и основен закон на природата.” (Кавханът Болг). Вълчицата е пример за грижовната, но строга майка,
възпитаваща поколение от херои. Този идеал е залегнал в свещения мит на древните римляни – за
легендарната вълчица, откърмила основателите на Рим – братята Ромул и Рем.
Вълкът е неразделен спътник на ариеца в суровата природа на Севера. От незапомнени времена
нашите арийски прадеди са наблюдавали вълка и са се поучавали от неговата мъдрост – съгласно
извечните принципи на езическия мироглед, да се разчита неписаната мъдрост на Природата, във
всяко едно нейно творение. Те са са съзирали във Вълка едно метафизическо подобие на самите себе
си, на своя обществен ред и добродетели.
Вълкът има съществено място в духовната култура на арийските народи. Той съпътствува арийските
богове или е тяхно превъплъщение. Върховният бог на германите Вотан е следван от два вълка и два
гарвана. А неговото съответствие в хунобългарския пантеон – Алп Барин, се превръща в прекрасен сив
вълк, в памет на своя загинал брат Тун Бури. Също във вълк, но и в сърна умее да се превръща
легендарният херой на Лудогорието – Железният Баща (Демир Баба). Под това име е съхранен
споменът за българския бог-ковач Алп Хърса, но изглежда в него е преплетен и митът на траките-гети,
живели в този край. Защото преданието за Железния Баща е съхранено в селата около местността
Сборяново – (близо до град Исперих), където е светилището (аязмото) на Железния Баща. А точно там
е била столицата на Гетското царство - Даусдава, което значи Вълчият град (от дау – вълк). С мита за
Железния Баща се свързани и поверията за дванадесетте бели вълци и дванадесетте бели сърни,
явяващи се в Лудогорието. Като събирателен образ на Българския праотец, Железният Баща съчетава
в себе си двете свещени животни, символи на двамата легендарни български праотци: Вълкът – на
Цар Болг, и Сърната - на Цар Авитохол. Ние Българите носим името на по-ранния си прародител Цар
Болг – ние сме БОЛГ-АРИИ. Но името БОЛГ значи ВЪЛК, значи сме Арийците на Вълка, Народът на
Вълка.
Вълкът и Орелът са двете свещени животни-символи на Арийството. Вълкът е безстрашният Воин, а
Орелът е осъществилият се Херой, надмогнал Себе си; Свръхчовекът, извисил се над дребнавото
човешко битие. Тези идеали са съхранени и в българската народностна вяра. Неслучайно великият
поет на Българската Народностна Душа Христо Ботев поставя Вълка и Орела до загивещия херой, в
своето стихотворение “Хаджи Димитър” - този величав химн на Безсмъртието:

Денем му сянка пази орлица,

Вълкът му кротко раната ближе.
Над него сокол, юнашка птица
и тя се за брат, за юнак, грижи.

...А после идват самодивите-валкирии, за да отнесат юнака в царството на Барин-Вотан – Валхала.

Арийските воини са възприели Вълка като образец за подражание, а вълчата глутница – като идеал за
вярна и сгоровна дружина. Така сред индоевропейците в древността са възникнали вълчите общества,
като най-архаични воински съюзи. По-точно, във вълчите общества са встъпвали младите бойци, на
които им предстои да получат своето първо воинско посвещение. Организирани в неголеми дружини
– подобно на вълчи глутници, те са нахлували в земите на врага, за да получат своето първо бойно
кръщение, своята първа кръв, препитавайки се с война и грабеж; да се увълчат, да закалят воинските
си качества. За да изгради навиците си за ред, дисциплина и хладнокръвие, подрастващият воин е бил
длъжен да постигне своята личност в съизмеримост с Вълка. Да бъдеш Вълк! – такъв е бил идеалът на
истинския Арийски Воин. Но не единственият воински идеал, защото е имало и общности на воини,
което са подражавали на Мечката – такива например са знаменитите германски берсеркери – от Bare
(герм.) – мечка.
Както всяка съратническа общност, вълчите общества са имали свой етичен кодекс и обряди. Едно
наследство от обрядността на тези архаични воински общности в България са игрите на кукери,
облечени във вълчи кажи, провеждани в с. Веселиново, Шуменско. Под тази форма изглежда са
съхранявани традициите на воинското съсловие по времето на османското владичество. За това ни
напомня името на легендарния Вълчан войвода, за когото има множество предания из всичко краища
на България.
В много арийски митове и предания се разказва за хора, владеещи способността да се превръщат във
вълци. За нас българите, това е пленяващият образ на Боян Магесника – човекът-символ на
неугасващия български езически Дух, вдъхновил редица българи на Перото. За него кремонският
епископ Луидпранд пише следното: “Симеоновият син Баян, разказват, дотолкова бил изучил магията,
че внезапно могъл да се превръща от човек на вълк или на всякакъв друг звяр.” Превръщането на
човека във вълк (на латински ликантропия) се свързва с демоничната представа за върколака –
демонично чудовище, получовек-полувълк. Вярванията в съществуването на върколаци са
разпространени сред всички европейски народи – от Ирландия до Източна Европа. Също толкова
повсеместно е и поверието, че върколакът може да бъде убит само със сребърен предмет – най-често
сребърен куршум. Например за прочутия Дельо Хайдутин от космическата песен на Валя Балканска,
турците са вярвали, че е върколак, и затова са му леели сребърен куршум – както се разказва в
песента.
При толкова много истории за превръщане на хора във вълци и върколаци, възникват неизбежните
въпроси: Възможно ли е наистина човек да се превърне във вълк? Има ли все пак нещо вярно въ
всички тия истории? Скептиците веднага ще отговорят, че това са бабини деветини. Ние обаче, като
хора на мъдростта, ще се опитаме да вникнем в метафизическия смисъл на тези легенди. В известен
смисъл, превръщането във вълк е постижимо – по пътя на самовнушението, като един вид шаманска
техника. За целта е необходимо да съсредоточим волята си, да се опитаме да влезем под кожата на
вълка, да постигнем съзвучие с жизнения му ритъм и единение с неговия дух. И най-важното: трябва
сами да си повярваме че сме вълци, за да накараме и другите да повярват в същото. В крайна сметка,
смисълът на превъплъщението се състои именно в психологическото въздействие върху околните. В
условията на войната, това си е направо психологическо оръжие. Един такъв воин, владеещ
изкуството на “превръщането” във вълк, е в състояние да всее смут в редиците на врага още преди да
се е стигнало до пряко стълкновение. Това, с други думи, е бойната магия на Севера.
В днешната нехероично време обаче, модерните нрави изместиха народностния мироглед. Хората
изоставиха воинските добродетели и вярата в мистичната сила на Вълка. Като ги разказвам тия работи
на професионални военни, те се смеят и отвръщат, че това било нещо отдавна отживяло. А не се
виждат, че са станали едни кукли, които безропотно козируват на изпедерастените политици и
циничните натовски гангстери. Но злото започва още от литературата за деца, където е затвърден
тъпият позитивистичен мит за “лошият” Кумчо Вълчо и “добрият” Зайо Байо. Но за да сме ясни, нека
да вникнем и в метафизическата символика на заека в българския народностен мироглед. Вероятно
малцина са чували, че в нашите народни вярвания заекът се счита за нечиста сила – той е страхлив,
без самообладание, “на гърба му язди Дяволът”. Значи тези “приказки” са едно извращение на
нашите вродени расови добродетели.
Каква е мъдростта на Вълка? На първо място, да бъдем Воини, хора с чест и достоинство, а не
помияри. Да започнем с основния въпрос: Какво правят вълците, когато огладнеят? Събират се в
глутница и тръгват да дирят плячка, я не въртят опашки около този или онзи, да им подхвърли някой
кокал...
И най-важното: Вълкът признава за свой водач само вълк, а не нечие псе – слуга на чужди интереси...
Такъв е Законът на Вълка.

http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php…

http://pismenost.org/pismenite_znaci.pdf?
fbclid=IwAR0SfzN9qEyoDuPLcXJPqNrC_oi63BdDmXfXk2aT1TDceK-cvSjoLbY3zB8
Коридорите на времето, паралелните пространства и светове – реалност ли са или фантастика?
Невидимите енергийни линии влияят особено ефективно в местата на пресичането си.
Пътешествие по линиите на Дракона :

http://vnews.bg/news/55137

Същността на змея. Българските змейове.

Змеят е създание, което съчетава в себе си и четирите стихии - водата и огъня, земята и въздуха. Той
лети и носи дъжд. Той обитава планини и пещери. Той бълва огън или мълнии. Казват, че има много
глави - но това е просто метафора за неговата мъдрост. Казват, че змейовете пазят и трупат
съкровища. И навярно е така - съкровището на знанията, които човекът самонадеяно и вироглаво
пренебрегва, понесен от болезнения стремеж да се самодоказва, плащайки често с кръв и страдания,
които причинява на себе си и на природата. Змеят е големият брат, баткото на човечеството - така
твърдят за него източните философии. Той е бил преди човека и ще бъде след него. Такива са общо
казано легендите за драконите - легенди за изгубения по-голям брат, който обаче непременно ще се
завърне. И може би той търпеливо чака малкият му брат да се опомни и двамата да поемат заедно
към бъдещето, без да спорят за превъзходство и кой ще води по пътя - за змеят този въпрос е ясен:
води онзи, който може и понеже пътят е разнообразен, ту единият, ту другият ще поема
отговорността да лидира. Защото драконът е въплъщение на хармонията с природата, черпи от нея
силата си без посредници като електроцентрали и рудници.

Змеят на българите вероятно не е някаква особена порода на змейовете, а по-скоро способността на

нашия народ да възприема дракона такъв, какъвто е. Пак да напомня - Аспарух избира да основе
държава на Дунава тъкмо в годината на Дракона, което надали е случайно.

Според българите змеят е преди всичко покровител. Той се появява като гръмотевица, която прогонва
градушките. Той пази селото от беди и нещастия. Змеят е духът на предците. Той свързва света на
мъртвите със света на живите. Змеят помага на своите във война, змеят дава плодородие и учи на
мъдрост. Змеят наказва злосторниците. Змеят е хем мит, хем пример за подражание. А че е пример за
подражание, се доказва от това, че героите-змееборци според българските народни представи до
един са змейове или витяци, потомци на змейове.
...цялата статия:
http://drakonche.zavinagi.org/ideja.php?id=referat-drakoni…

Небесната Царица

Има една притча за "дървото което не дава плод" и в нея е тайната за задачата на пратениците вътре
в човешкия род и тяхната роля за неговата успешна еволюция.Съществуват редица степени на
активност и изява на посветените пратеници.Като започнем от пророците,апостолите,учениците,по-
късно ръкоположените презвитери и епископи, та до наши дни, когато Свещеничеството има своята
завършена и строга йерархична система.
Всички те са пратеници и служители на Бога.Всички са призвани и избрани да служат на
другите.Защото няма служител на Бога, който да служи на себе си.Ако е такъв, тогава не е от Бога и за
Бога.Състраданието на посветените дава възможност на много хора да започнат да мислят със
сърцата си.Вибрацията на страдащата душа създава поле, върху което всички подобни вибрации у
обикновените хора намират успокоение и утеха.Те отбелязват върху него (полето) своето
вибрационно присъствие и така получават съчуствието, съпричастноста на посветения.Чрез Деава
Мария всички майки на човешки души, имащи по съдба да изстрадат еволюцията на душата си,стават
съпричастни, понеже, ТЯ, Душата на Дева Мария, е вибрирала на същото ниво.Дева Мария става
основен създател и носител на това поле на състраданието.Майката на Бога става Страдащата Майка
на Човечеството,устремено към духовно възвисяване и себежертва.
НЕБЕСНАТА ЦАРИЦА
(стенопис в храма "Свети Дух" в Талашкин)
Небесният път преминава на високо.Тече опасната река на живота.По каменистите брегове загиват
неумелите пътници - онези,които не могат да различат къде е доброто и къде - злото.
Замислила се Милосърдната Небесна Владетелка за тъмните пътници.Всеблага, Тя идва на помощ по
трудните пътища.Иска да покрие с ясния Си покров всичката грешна човешка мъка.Иде от Светлия
град.От най-красивата сред всички ангелски сили обител се издига Преблагата.Като Всесветица се
приближава към брега на житейската река.Тази Владичица събира Светите кормчии и възнася
молитви за човешкия род.
Ангелите са изумени от труда на Царицата.От крепоста им се литват потресени тълпи.В голям подвиг
се утвърждават красиви, прекрасни сили.Пеят с тръбен глас Слава на своята Владичица.
Арахангелите се надигат иззад коравите стени.Херувими и Серафими обграждат Богородица.На тълпи
се стремят към Нея Власти, Престоли и Господства.Създаващите тайната Начала се приближават.
Владичицата, ще предаде моленията им на Светия Дух, на Великия Господ.Моления на малките
пътници за вразумяване, за посещение на Божиите пътища, за спасения, за защита, за
всеопрощение.Подай Господи,Велики Душе.
Към Теб се издига голяма молба.Пречистото моление на Богородица.
Нека поднесем благодарност на нашата Застъпница.И ние да възвеличим Майката Божия:
"За теб се радва Благодатна всяка твар."

http://www.youtube.com/watch?v=25v8LpelgPI&feature=related