Professional Documents
Culture Documents
Bulgarische Nr 1. Българската Противотанкова Бригада в Състава На Войските SS
Bulgarische Nr 1. Българската Противотанкова Бригада в Състава На Войските SS
-2-
състоят от камиони "Опел-Блиц" и "Фиат" (последните се използват като артилерийски
влекачи), за свръзка има няколко бързоходни автомобила "Опел-Капитан" и
мотоциклети.
Българската бригада е съставна част от -войските на Третия райх, но на
територията на лагера й действа странна смесица от есесовския кодекс на честта и
устава на българската царска армия. По аналогичен начин стоят нещата и с военните
звания: във всички "външни" документи военнослужещите от бригадата фигурират под
есесовски звания, същевременно "вътре" в своята част те продължават да носят
българските си чинове. В българската бригада има следното съотношение на
званията:
щандартенфюрер - полковник
оберщурмбанфюрер - подполковник
щурмбанфюрер - майор
хауптщурмфюрер - капитан (ротмистър)
оберщурмфюрер - поручик
унтерштурмфюрер - подпоручик
щандартюнкер - офицерски кандидат
хауптшарфюрер - фелдфебел
шарфюрер - подофицер
унтершарфюрер - младши подофицер
ротенфюрер - ефрейтор
шутце - редник
-8-
Едва вечерта на няколко километра от Чешката граница пътя на българите е
преграден от неголям отряд от съветски мотоциклетисти-разузнавачи. Вероятно
посоката на придвижване на колоната се е сторила подозрителна или преоблечените
легионери са се издали по немските си ботуши, но мотоциклетистите насочват
автоматите си срещу българите, а командващият ги офицер се приближава до
Рогозаров и изисква от него да му предаде документите за съпровождане на
пленниците. Вместо отговор полковникът грабва пистолета си и го убива на място; това
послужва като сигнал и легионерите се нахвърлят върху стъписаните мотоциклетисти,
изтребвайки всички оказали съпротива, а около двадесет залавят в плен. От българска
страна в схватката е убит един човек - командирът на Българската противотанкова
бригада полковник Иван Рогозаров...
След това събитие нуждата от маскарад отпада от само себе си. Нов командир на
бригадата не е избран и всички решения се взимат от оцелелите офицери колегиално.
Погребала своя храбър командир, бригадата продължава да се движи и в нощта на 10
май преминава австрийско-чешката граница в района на Чешке-Веленице. На
разсъмване авангардният патрул на българите под командването на ротмистър
Замфиров, придвижващ се на трофейни мотоциклети, разпръсва в кратък сблъсък
опитващите се да го атакуват чешки партизани (при което няколко заловени чехи са
натупани от българските войници с колан и пуснати по живо по здраво) и излиза в
покрайнините на населения пункт Тргове-Свини. Именно там той среща
разузнавателно подразделение от 3-та американска армия. Отведен в щаба на
американския танков полк, ротмистър Замфиров в 10:30 часа сутринта на 10 май 1945 г.
подписва капитулацията на Българската бригада . След това заедно с американски
капитан той се връща при бригадата и обявява на другарите си условията на
капитулацията.
Строявайки се за последен път, 250-те оцелели легионери тържествено се
прощават с бойното си знаме, след което знаменосецът подофицер Радойнов го изгаря.
Няколко часа по-късно българската колона с бели знамена пристига в определения й за
предаване район. Там легионерите слагат оръжие, предават на американските
военнослужещи всички съветски пленници и са ескортирани в тила на 3 -та американска
армия.
Така завършва краткият, но тежък боен път на Българската противотанкова
бригада . Бидейки въведена в бой в самия край на войната, когато отбраната на
германските войски вече се е разпаднала на отделни затихващи огнища на съпротива,
бригадата несъмнено не успява да разкрие напълно целия си боен потенциал. Обаче
войниците и офицерите й честно изпълняват дълга си пред България и съюзна
Германия, дала им оръжие. Не е тяхна вината, че им се пада да преживеят края на
Третия райх с всичките произтичащи от това печални последствия.
По-нататъшната съдба на легионерите е различна. След краткотрайно
пребиваване в няколко лагера за военнопленници на територията на Чехословакия
американците ги прехвърлят в Австрия в лагера Бад-Ишл, където им предстои да
дочакат освобождаването си. Условията в лагера са достатъчно лоши, но издръжливите
българи ги понасят относително леко. Офицерите и войниците са строго разделени, за
общуване по между им се налага строго наказание, но командирите съумяват да
поддържат контакт с подчинените си. Легионерите с най-голям късмет са освободени
от американците след 6 месеца, останалите - средно след около година.
В условията на започващата Студена война американските спецслужби активно
работят с българите, имащи репутацията на непоколебими борци против комунизма.
Няколко легионери са завербувани от американското разузнаване. Но достоверна
-9-
информация има само за участието на един от тях в разузнавателни операции на
територията на България. Бившият ротмистър Замфиров през 1946 г. на два пъти
успешно прониква в България скачайки с парашут и се връща, след като е изпълнил
задачите си. Той загива през януари 1947 г. по време на третата си операция,
разбивайки се в земята при скок с парашут...
Много от легионерите, избягнали плен през май 1945 г., след войната се завръщат
по домовете си. Там някои от тях се вливат в българските и македонските
антикомунистически партизански отряди, на някои им се удава да се върнат към мирен
живот. Много от тях са арестувани от българските органи за безопасност и осъдени на
различни срокове затвор. Такава е участта и на няколко десетки легионери, върнали се
в родината след освобождението си от американски плен, при което някои от осъдените
отбиват присъдите си в съветски лагери. Но освен седмината, разстреляни след
споменатия вече "легионерски процес", смъртна присъда не получава никой.
От останалите в емиграция мнозинството се завръщат в родината след обявената в
България през 1954 г. амнистия за участниците в антисъветската борба и политическите
затворници. Тогава са освободени и легионерите, с по-дълги срокове в затворите. По-
нататък животът на всички тези хора протича по реда си, макар че почти всяка година
няколко от бившите легионери се събират в ресторантче, което държи в град Пещера
бившият лекар на бригадата Билярски. "Съюз на ветераните от Бронеизтребителна
Легия" е възможен да се организира едва през 1992 г., след падането на
комунистическия режим в България. Организационно той виза в състава на
"Обществото на ветераните от Втората световна война", обединяващ в България хора,
сражавали се на страната на двете воюващи коалиции. Дейността на съюза е
традиционна за организации от подобен род - ежегодно се провеждат срещи на
бившите легионери. За пръв председател на съюза е избран д-р Лука Билярски, а след
смъртта му през 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бивш поручик от 2-ри батальон. В
началото на 1995 г. в съюза се наброяват 42 ветерани от Българската бригада , 5 от
които живеят в САЩ, по 2 в Австрия и Македония, 1 - в Германия, а всички останали в
България.
Документалните източници за Българската противотанкова бригада са крайно
оскъдни. Дори знаменитият английски историк на чуждестранните формирования на
Третия райх Дж. Литълджон признава, че документални сведения за бойните й
действия отсъстват. Единствените официални материали по този въпрос представляват
протоколите от "легионерския процес", но те не могат да бъдат признати за обективни
по силата на клеветническия характер на съда и откровените фалшификации на
събитията от обвиняемите и "свидетелите". Единствен източник на сведения по
дадения въпрос за момента са спомените на ветераните от Бригадата. През 1995 г. в
София излизат мемоарите на един от тях - Стоян Попянков - учил се през 1944 г. в
Берлинския университет и участвал в бригадата като артилерист от оръдеен разчет в
противотанковия дивизион (С. Попянков. "Ние бранихме тебе, България!" София,
1995). В общи линии, на основата на мемоарите стъпва и главата, посветена на
легионерите, в първото фундаментално издание в България за антисъветската
съпротива ("От антисъветската съпротива към десидентското движение (1944-1990)".
София, 1996). Оттам идва и поразителното съвпадение на всички подробности в двата
труда.
- 10 -