Джон Стайнбек

Убеден съм, че на този свят има една-единствена приказка, която ни плаши и

вдъхновява, поради което живеем в един бисернобял мир на непресекваща
мисъл и учудване. В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в
скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост човешките
същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката
приказка, която имаме - тя живее на всички интелектуални и емоционални
равнища. Добродетелите и порокът са основата и вътъкът на първото ни
осъзнаване, те ще бъдат и тъканта на последното независимо от промените,
които ще наложим на полето, реките и планините, на стопанството и на
нравите си. Няма друга приказка. Когато човек изчетка от себе си прахоляка и
житейските отломъци, остава единствено с непосилния, но чист въпрос: "Добре
ли, зле ли беше? Постъпих ли правилно, или съгреших?"

По време на Персийските войни Херодот разказва как Крез, най-богатият и най-

обичаният цар на своето време, задал на Солон Атинянина един подвеждащ
въпрос. И не би го задал, ако отговорът не го тревожеше. "Кой - попитал той - е
най-щастливият човек на света?" Той, изглежда, е бил разяждан от съмнения и
глад за самоувереност. Солон му разказал за троица щастливци във време
оно. А Крез, както се и предполагало, не слушал - бил нетърпелив за себе си. И
когато Солон не го споменал, Крез се видял принуден да попита: "А мен не ме
ли смяташ за щастлив?“ Солон не се поколебал да отговори: „Как да ти кажа,
когато още не си умрял!" Този отговор вероятно е преследвал Крез със своята
злокобност в миговете, когато късметът го напуснал, богатството и царството
му се стопили. И когато са го възкачили на високата клада, може би пак си го е
припомнил и положително е съжалявал, че е задавал подобен въпрос.

И в наше време, умре ли човек, който е натрупал богатство, влияние, власт и е

носел всички ония одежди, които будят завистта на останалите, след като
живите оценят имуществото на починалия, неговата значимост, делата и
спомените за него, отново се задава същият въпрос: с добро ли беше белязан
животът му, или със зло? - което е равносилно в друга форма да зададеш
въпроса на Крез. Завистта вече е забравена, останал е едничкият аршин:
обичаха ли го хората, или го ненавиждаха? Като загуба ли преживяваме
смъртта му, или тя ни е донесла известно облекчение?

Помня ясно смъртта на трима души. Единият беше най-богатият човек на

столетието. Изпълзял до своето благосъстояние през душите и труповете на
много хора, той бе прахосал дълги години, съсипвайки се да откупи обичта, с
която бе злоупотребил, и през това време остави на света ценен принос, който
може би далеч надхвърли причиненото при издигането му зло. Когато умря,
пътувах по море. Вестта бе окачена на таблото за обяви - едва ли не всички я
приеха със задоволство. Неколцина казаха: "Слава Богу, мръсникът умря!"

Другият, умен като Сатана, нямаше почти никакво усещане за човешкото

достойнство, но изтънко познаваше всички страни на човешката слабост и
лукавство. Той бе се възползвал от особените си познания, за да деформира
хората и да ги купува, да подкупва, заплашва и прелъстява, додето накрая се
оказа с доста голяма власт. Всяка своя постъпка обличаше в одеждите на
порядъчността и аз съм се питал дали му е хрумвало някога, че никой подарък
не е в състояние да ти върне обичта на човека, когото си лишил от личното му
самоуважение. Продалият се не може да изпитва към онзи, който го е
подкупил, нищо друго освен ненавист. Когато този човек се помина, нацията
гръмна от славословия, но току под тях се ширна радостта, че е мъртъв.

Третият допусна може би редица грешки в постъпките си, ала целият му

съзнателен живот бе посветен на мисията да вдъхва на хората мъжество,
достойнство и добрина в едно време, когато те бяха бедни и наплашени и
когато злите сили в света беснееха, за да оправдават страховете им. Малцина
бяха ония, които не обичаха този мъж. Когато той умря, хората плачеха по
улиците, а мислите им се вайкаха: "Какво ще правим сега? Как ще живеем по-
нататък без него?"

С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята

слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци
практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до
смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан,
животът му положително изглежда провал, а самата смърт - смразяващ ужас. И ми се
струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и
действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да
живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.