Брой 22
2023
2 лв.
Социалистическа литература в мундир
 Пламен Дойнов
за военизирания соцреализъм
 Огняна Георгиева-Тенева
за мира и войната
в литературата за деца
 Морис Фадел
за „Димитровско племе“
Каузата на книгите
 Юрий Проданов
Антония Велкова-Гайдаржиева
за Славейковата награда
Христо Трендафилов
за Държавата на духа
Моето софийско детство
 Тоня Горанова
р ем
ъ л ч ано За тоталитарното
Поетически пленер –
неп
хитруване с войната и мира
Шумен 2023 Освен традицията на всекидневното насилие
тоталитарните режими и техните водачи неизменно
 Александър Димитров следват и друга традиция – на хитруването. Тя изглежда
 Виктория Георгиева по-безобидна, а понякога буди дори снизхождение, както
е с някои политически шмекерлъци на хитреца от
 Йоан Василев Правец. Идеите на Тодор Живков от 60-те години за
превръщането на НРБ в 16-та република на СССР или
 Йоанна Янева за прокарването на търговския принцип „нефт срещу
 Михаела Кузова пшеница“ напомнят за пресметливите жестове на
опитен рибар, който хвърля стръв, която не цели улов, а
 Петър Чухов извличане на други ползи в играта на лоялност към Кремъл.
Това е по-скоро рутинно лицемерие, което също струва
 Петя Иванова скъпо, но все още не погребва хора. Когато обаче през
80-те години живковизмът започва да хитрува на тема
 Теодора Георгиева „единство на социалистическата нация“ и да преследва
българските турци, за да им сменя насилствено имената,
зад събитията изведнъж прозира драма на живот и смърт,
в която основни действащи лица стават армията и
милицията.
Винаги е така. Когато задрънчат оръжия и се плисне кръв,
Броят се издава с подкрепата на НФК
хитруването изведнъж вдига залога си, превръща се в
цинична историческа шега, от която хората плачат. Така
Хитлер хитрува пред европейските страни при аншлуса
с Австрия от 1938 г. и заграбването на Чехословакия
година по-късно, давайки си вид, че няма да воюва за друго.
През това време Сталин хитрува с организираните
задкулисно от неговия режим антифашистки Конгреси
за защита на мира и културата в Испания и Франция,
докато сключи пакт за ненападение с Третия райх и
започне заедно с Хитлер Втората световна война през
септември 1939 г., нахлувайки последователно в Полша,
Финландия и Балтийските държави. Съветският съюз на
Брежнев, съвместно с НРБ на Живков и с други страни от
Варшавския договор, хитруват през 1968 г., но влизат с
армиите си в Чехословакия, обявявайки окупацията си за
„братска помощ“ и „омиротворяване“.
Всъщност това е циничният връх на диктаторското
хитруване – да маскираш военните действия на
тоталитарния режим като „борба за мир“.
Колко време хитрува Путин, анексирайки Крим през 2014
г. и струпвайки войски край границата с Украйна, докато
кремълските говорители уверяваха, че е напълно абсурдно
да нападнат съседната държава! Агресията беше обявена
за „специална военна операция“. Диктаторите никога не
14-20.06.
Год. 32
Из албума
на Георги
Панамски
„Парченца от
изгубената
България“.
1960–1990 г.
С., 2016 г.
си признават, че водят започната от тях война. Може
да е вътрешна (расова – в Третия райх или класова – в
СССР), може да е срещу други страни (Втора световна
или срещу Украйна), но те твърдят, че не воюват, а
прочистват обществото от „чужди елементи“ или от
„бивши хора“, разширяват „жизненото пространство“
на своята нация, денацифират нападнатите държави и
присъединяват изконни исторически територии. И като
капак на този идеологически казан: започнатите от тях
военни действия се представят за превантивни – за да
няма истинска война, т.е. за да има мир.
Така започват войните за мира. Сталин е обявен за „най-
великия миротворец“ в света. Страните от източния
тоталитарен блок се впускат в световното „движение за
мир“, за да заглушат тътена от класовата война срещу
собственото им население и нарастващите питания за
нарушените права на човека в техните общества.
Днес протича подобен процес на грандиозно пропагандно
преобличане на войната на Путинова Русия срещу Украйна
като „борба за мир“. Привържениците на Путин у нас и по
света организират походи за мир и неутралитет. Тръбят,
че Кремъл всъщност е (почти) нападнат и принуден да се
отбранява. Скоро съвсем ще забравят кой нахлу вероломно
на 24 февруари 2022 г. в суверенна държава. Кой?
Дори бившият военен пилот Румен Радев, в момента
български държавен глава, сякаш започва да забравя.
Без все още да се е превърнал в тоталитарен водач,
той хитрува, когато говори осъдително за хора,
които искат да помогнат на Украйна с оръжие, че били
„войнолюбци“, очевидно обърквайки адресите. И настоява:
„Не мога да приема позицията, че войната в Украйна
е война на ценности, когато най-голямата ценност са
мирът и човешкият живот.“ Ето го поредния обрат
на двусмислието, подготвен сякаш от кремълската
пропаганда, но защо го изговаря българският президент:
Въвлечените във войната на Путин украинци, както
и всички, които искат да им помогнат, се оказват
войнолюбци, защото защитават свои ценности, вместо
да сложат оръжие в името на мира и на човешкия живот.
Сега остава Радев да назове Путин „миротворец“ и
„хуманист“. И да подкарат двамата заедно – като първи и
втори пилот – свръхзвуковия изтребител на мира.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ
 Н О В О
Християнство и култура, бр. 180
Тематичен център на новия брой 180/Пролет на списание
„Християнство и култура“ е рубриката „Християнство
и истина“. Тя включва статиите на о. Сава Кокудев
Христос – Нова Пасха: пътят от Възкресение до
Петдесетница, на Владимир Градев – Паскал или за
благодатта, както и на о. Павел Събев Мъртвостта на
Господа. В памет на починалия Пергамски митрополит
Иоан (Зизиулас) в броя са представени неговите
текстове Евхаристия и свят и Онтология на любовта:
Патристичен прочит на „Природата на любовта“ от
Дитрих фон Хилдебранд, както и анализът на Мартин
Ганев Онтологията в творчеството на Иоан Зизиулас
(митрополит Пергамски). Рубриката „Християнство
и философия“ съдържа статиите на Георги Каприев
Разумната човешка душа според византийските
философи, и на Йозеф Мария Бохенски Законът. В темата
„Християнство и история“ е представена статията
на Вениамин Пеев Филип Меланхтон за образованието,
а „Християнство и съвременност“ включва анализа на
Теодора Карамелска Трансформации на религиозното:
социологически концептуализации. Броят е илюстриран с
фотографии на Александър Иванов от изложбата „Един
живот“, представена от Николай Трейман.
Блез Паскал и 400-годишнината от рождението му е
темата на новия брой 06 на сп. „Култура“. „Ужасяващ
гений“ – така го определя в статията си проф. Владимир
Градев, а френският изследовател Пиер Манан се спира на
„християнското предложение на Паскал“. В броя може да
прочетете още думи на Блез Паскал, записани от негови
съвременници, както и класическото есе на Хорхе Луис
Борхес „Сферата на Паскал“.
В рубриката „Идеи“ ще откриете размислите на френския
писател Жан-Кристоф Рюфен за „страховете и утрешния
свят“, статията на Александър Еткинд, посветена на
това „какво свързва Русия с Китай“, както и разговора
с украинския поет Остап Сливински какво означава „да
превеждаш войната“. И още: интервюта с писателя Салман
Рушди, с тенора Калуди Калудов, със сценографа Светослав
Кокалов, с литературоведа Бойко Пенчев, с художника
Станислав Памукчиев, с унгарския плакатист Петер
Поч, с актрисата Мария Стефанова и с японската певица
Джунко Уеда. А също и кореспонденция от кинофестивала
в Кан, както и разговори с режисьорките Ясмила Збанич и
Биляна Кирилова. Фотографиите в броя са на Асен Шопов, а
2
разказът в рубриката „Под линия“ е на Михаил Вешим.
Литературен вестник 14-20.06.2023
М оето с офий с ко дет с тво
Всички имахме повече време
Тоня Горанова
Живеехме на ъгъла на „Патриарха“ и „Самуил“. Прозорецът
ни беше точно над градинката, в която е черквата „Св.
Георги“.
В средата на „Патриарха“ имаше алея с кестени. Общо
на булеварда имаше четири реда кестени и от прозореца
(4 етаж) изглеждаше като буйна, зелена река, а мама
казваше, че прилича на море, защото зеленото свършваше на
хоризонта.
Напролет, когато плодовете на кестените бяха мънички,
от тях с клечки си правехме разни фигури и малки строежи.
Плъзвахме, децата, по булеварда да събираме от земята
зелените кестенчета. Когато се задаваше тролеят, се
отдръпвахме да му направим път и после пак съсредоточено
си продължавахме „работата“ – като мравчета по
паветата. Тоня Горанова. Снимка Личен архив
А на улица „Самуил“ играехме на „народна топка“ и други
Вкъщи също беше интересно. Имахме малко играчки, но
подобни – там беше по-удобно, защото въобще не минаваха
освен тях имаше копчета, кутийки, пирончета, игли, конци,
коли.
парцалки и т.н., с които можеше да се измислят всякакви
Повечето деца бяхме с домашните ключове на връвчици на
игри и истории. Рисувах. Бяха ми попаднали едни (училищни)
вратовете. Родителите бяха на работа, а ние играехме по
ножчета за дълбаене на дърво. Беше ми интересно да си
цял ден в градинката и по околните дворове. 
изрязвам с тях. А открих, че масата ни е от много меко
В София, поне в нашия квартал, зад кооперациите се
дърво. Е, издълбах я цялата. Масата беше покрита с дебела
образуваха квадратни, огромни дворове. А някои кооперации
плюшена покривка и отгоре друга покривка, така че не
си имаха собствени малки, задни  дворчета, в които беше
си личеше, че унищожавам масата. Един ден мама вдигна
особено интересно да се проникне. Въобще тези огромни
плюшената покривка и видя напълно развалената маса.
дворове с най-различни ъгли, кьошета, мазета, сенки,
Учуди се, разсмя се и ме остави да си дълбая на останалите
потайни места, стари дървета и какви ли не кривинки си
празни места.
бяха интересно място за най-различни игри. 
Спомням си също, че тичахме след камионите, които
Измисляхме си игри непрекъснато, всякакви. Играехме и
пръскаха срещу комари и насекоми – зад тях излизаха
обичайните, например на „пирати“ – никак не ни пречеше, че
бели, огромни облаци. Те съобщаваха да се пазим, а ние се
нямахме кораби и морета. 
завирахме в облаците – кеф!
Завирахме се къде ли не в игра или просто с увлечение
И друго – всяка нощ миеха улиците – беше мокро и
рисувахме на пясъка в градинката къщи (като план) с
миришеше приятно.
всякакви стаи и помещения, в които можеше да се влиза –
Обичайно беше децата да помагаме в къщната работа, но
това беше игра на „къщи“. Обикновено като нарисувахме
работата не беше много – главно на пазар ходехме. Всички
„къщите“ из цялата градинка, с това свършваше и играта.
от това време си спомняме как купувахме с купи кисело
Самото измисляне на къщите беше по-големият кеф. От
мляко от големи легени и изчаквахме да ни „отрежат“ от
пясък, пръст, камъчета, листа, клечки и вода ставаха
новия леген, че тогава млякото стоеше като „планинка“.
страхотни „изделия“.
На ъгъла на „Витоша“ и „Патриарха“ имаше голяма,
В градинката имаше красива чешма с месингова видра в
просторна млекарница, от която винаги миришеше на
средата и четири чучура – игрите на чешмата, естествено,
топло, току-що сварено прясно мляко и козуначени топли
бяха супер!
кифли. Много приятно място, особено в студените зими.
Сега се замислям, че нямахме никакви играчки.
Там често закусвахме.
Единствената купешка играчка беше топката. Някое дете
И любимата на всички сладкарница, диагонално на кино
донасяше топка и играехме всички с нея, докато се спукаше.
„Млада гвардия“, с плезирите, карамелените пасти и други
Аз имах по едно време топка от Будапеща – червена на
вкуснотии.
бели точки. Много си я обичах. Естествено се спука в
Водеха ни на концерти, театър. Помня концерт с Ив
градинката, но си я пазих и спукана.
Монтан в зала „България“. Децата се бяхме скупчили под
Не си ходехме на гости по къщите – обичахме да играем
самата сцена. А върхът беше, когато Ив Монтан подкара
навън. Играехме до късно вечер, докато не почнеха да ни
на сцената мъничко, около 20 см велосипедче.
викат от прозорците – Гошо, Алда, Симо, Тоня... а ние „не
В Клуба на журналистите бяхме често – вечер с
чувахме“. 
родителите. Бяхме цяла банда деца. И до днес си запазихме
Мама беше журналистка и често работеше до късно във
приятелството с някои от тях. Имаше малко шадраванче
вестника, но и аз се прибирах като другите деца – бях є
със златни (червени) рибки. Таванът се отваряше и се
обещала. Общо взето обещанията се спазваха. Майка ми
виждаха звездите. Тичахме между масите, играехме,
даваше повече свобода, отколкото на другите деца, но
слушахме какво си говорят големите. Беше много любимо и
имахме правила. Например: когато излизам с приятелите
интересно място за нас. И „мелбата“ сладолед беше много
(вече по-голяма), мога да се прибера, когато искам, но точно
хубава.
в часа, в който съм обещала (нямахме телефончета 😊).
Тогава ходехме пеша и почти не ползвахме градския
Играехме дружно, бяхме различни и от различни семейства.
транспорт. Билетите бяха евтини, просто ходенето беше
Понякога ставаха и разправии. Помня, че в една такава
обичайно, пък и София не беше голяма – 30-40 минути пеша
разправия едно момче ме уцели с камък точно в средата
най-много. Вече бях в гимназията и не съм и помисляла за
на челото и потече кръв. Ами всички се скупчиха да ми
трамвай и тролей, въпреки че бях на 4-5 спирки от училище.
помагат, а момчето стоеше гузно на 10 метра. Изсъхна ми
Имахме всички повече време.
челото. После пак си играхме заедно.
Родителите се събираха с приятели всяка седмица. Със
Яденето ни беше лесно – като огладнеехме, изтичвахме
съседите – приятели и децата им, се общуваше вечер
вкъщи за филия с шипков мармалад, сирене, домат.
редовно. Събирахме се, вечеряхме често заедно – кой
Често мама беше на дежурство нощем (вестникът
каквото има. Имаше време, когато ходехме при леля ми
излизаше призори) и или ме взимаше с нея (спях на
всяка вечер. Събирахме се по десетина души и поне 3-4
два стола), или ми оставяше 50 ст. и с тях вечерях в
деца. Беше весело. Когато имаше работа, всички заедно я
отсрещната Скара-бира, порция кебапчета и лимонада –
вършехме. И лудориите с братовчедите заедно правехме.
много вкусно!
И там на улицата (мавзолея Батенберг), пак бяхме цяла
В печатницата на Полиграфическия комбинат беше
тумба. 
интересно – огромни машини, шум, малки буквички се
Нямаше телевизори. Бяхме свободни за приятели и игри.
редяха в дървени табли. А веднъж работниците ми дадоха
Когато имаше фойерверки, изстрелваха ги от парка. На
да натисна копчето на машината, която печаташе
другия ден децата ходехме да събираме в тревата малки
вестника. Зелено-синьо копче (!) и аз печатах вестник!!!!
парчета от фойерверките. Голям кеф беше да ги пускаме
Много горда бях. 
в печката (бяхме с печки за въглища и дърва) и избухваше
Често, когато не бях на училище, мама ме взимаше
пламък в червено, зелено, така че печката подскачаше.
на работа с нея. Редакцията на вестника беше в
Поне на нас така ни се струваше. И чичо ни се караше,
Полиграфическия комбинат. Сградата беше просторна
естествено, беше си опасно.
(сега е нацепена от помещенийца и вратички), изглеждаше
Имам само хубави спомени от детството ми в София.
луксозно, широки коридори, в които имаше места
като отворени холове с кожени меки мебели и зеленина.
Стълбите бяха най-прекрасното за мен – и те широки по С подкрепата на
няколко метра  и с каменни плоски, заоблени, широки перила Столична община
В рубриката
– колкото да легна на тях, и с хубава непрекъсната извивка.
„Моето софийско
С една дума – фантастична пързалка. На бегом до петия
детство“ български
етаж и надолу по перилата!
интелектуалци
А във вътрешния двор на Полиграфическия комбинат
отговарят на
плочите на алеите бяха слепени с дзифт, който се
въпросите на ЛВ
размекваше от слънцето – вадехме го и правехме от него
за живота си в
фигурки, после ги изстудявахме на чешмата в двора и те
София.
ставаха твърди, черни скулптурки.

Още три литературоведски книги
през последните две години
1.
Георги
Господинов. „В
пукнатините
на канона.
Провинции,
аероплани,
лексикони“. Изд.
„Жанет 45“.
Пловдив, 2021
След
дисертацията
си, отлята
в книга под
заглавие „Поезия
и медия: кино,
радио и реклама
у Вапцаров и
поетите на
40-те години
на ХХ век“
(2005), Георги
Господинов
няма особена
склонност да присъства в публичността като автор
на нефикционална литературата. Разбира се, книгата с
есета „Невидимите кризи“ (2013), както и заглавията
в съавторство и съставителство като „Инвентарна
книга на социализма“ и „Аз живях социализма. 171 лични
истории“ (и двете от 2006) показват трайния му
интерес към хуманитарната публицистика и към по-
широката зона на историята на всекидневието.
При първа преценка „В пукнатините на канона“
може да бъде окачествена като „авторски сборник“,
включващ „написаното през годините“. Но при по-
внимателно вглеждане ще се отбележи сериозното
постижение в конструирането на книгата. Господинов
е поставил вече създадени по-рано текстове в нова
научна перспектива. Той ги е композирал в двуделно
единство, съграждащо различен модел за тълкуване
на света през литературните следи. Тази „вторична“
самосъставителска работа съгражда нова концептуална
цялост, в която откриваме постоянните напрежения
между литературата и медийната среда, обикаляме
покрайнините на канона, разпознаваме „жанровете“ на
бита и всекидневието, следваме „малките разкази“ на
почти анонимни хора, въвлечени сме в археологията на
изгубени текстове на миналото, но и на настоящето.
Наистина получаваме шанс да надникнем в пукнатините
на канона. Какво се вижда там?
Казано афористично, при четенето на книгата
неподготвеният читател би си помислил, че корпусът
на канона се състои само от пукнатини. Сякаш
няма нищо друго. Няма шедьоври, няма стабилност,
няма естетическа мощ. Господинов като че ли
се интересува предимно от „слабите места“, от
„несигурностите“ и „изключенията“. Търси парадоксите
на литературноисторическите феномени, късите
съединения в биографията на един автор или в четенето
на творбите му във всекидневния живот.
Колебаем се дали Ботевото „Ней“ може да представлява
цялото творчество на гения. Дали позабравените
Яворови „Теменуги“ се разчитат като стихотворение,
прорасло направо от книгите по ботаника, но и
от самата Ботаническа градина. Дали ямболският
футуризъм влетява направо в „златния фонд“ на
европейския авангард. Дали Кирил Кръстев се явява
в ролята на постоянния новатор, защото всъщност
е неостаряващ популяризатор на новаторството.
Дали Вапцаров се монументалиризира не защото е
общосподелима „национална икона“, а напротив – защото
е осъден на житейска и на литературноисторическа
(канонична) самота. Дали чрез „Жените на Варшава“
Георги Марков набавя алтернативната история на
социализма и компенсира „отказания свят“ за човека
отсам Стената. И дали седмичникът „Литературен
вестник“ всъщност е един не-вестник, обърнат срещу
самата вестникарска традиция в България, прекрачил
от модернизма в постмодернизма и т.н. Пукнатина до
пукнатина.
Но проницателните читатели няма как да не усетят,
че тези истории за изключения започват да означават
много повече и чрез онова, за което не разказват. Зад
тази книга стоят рафтове от други книги, издигащи
плътна канонична стена, без фуги и шупли, с плътно
присъствие на внушителни томове, удостоверяващи
стабилността на литературните шедьоври и техните
короновани автори. Изследователският почерк на
Георги Господинов обаче не се стреми да ги руши, нито
дори радикално да ги проблематизира, а да набавя още
т ъ й реч е р едакто р ъ т
възможности за разбирането им чрез тяхното проучване
като всекидневни творби и персони, появили се насред
малките вътрешни дворове на човешкото съществуване.
Това е подход към специфично овсекидняване на
литературата – методологическо предизвикателство,
изникнало от самия изследователски избор на Господинов
да се фокусира върху уж „незначителното“ в границите
на едно творчество, на една национална литература, но и
на европейското социолитературно пространство.
Струва ми се, че този избор е напълно закономерен.
Чрез него се осигуряват възможности да бъдат
разказвани истории за миналото на литературата.
Изречено тавтологично, да бъдат разказвани
литературноисторически истории. Това е базисна нагласа
у Господинов. Можем да я назовем „белетристична“, но
по-вярно е да бъде определена като микроисторическа.
Затова слизането към „биографичните подробности“
за интимния живот на Ботев дават друг хоризонт
не само към стихотворението „Ней“, но и към
преосмислянето на маргиналните текстове на
гения. Специалният интерес към междужанровите
и междудисциплинарните зони не просто поражда
екзотични литературноисторически сюжети, а открива
шанс да се предифинират отношенията с канона – от
Яворовите „Теменуги“ до идеята за продуктивната
„провинциалност“ не само на футуризма, но и на Георги
Марков и на източноевропейските литератури преди и
след 1989 г.
И ако първата част на книгата все пак е почти изцяло
в историите за маргиналното в литературата, то
втората смело прекрачва навън, за да предложи истории
за откриване на литературата в маргиналното. Тук
са главите, в които предметите на социализма се
превръщат в текст, който ги „инвентаризира“, а
картините от депото на СГХГ започват да произвеждат
разкази за всекидневието на „социалистическия човек“.
Тук е и феноменът на лексикона – модел, през който да
бъде прочетено детството и (част от) юношеството,
за да стигнем до цялостната археология на почти
отсъстващия еротичен език в епохата на НРБ, чрез
която Господинов реконструира интимния свят на
публично-частния човек тогава.
Втората част на книгата всъщност предлага
едновременно обективизация и наративизация на
социалистическото всекидневие. Създава илюзията,
че можеш „да го пипнеш“, докато се опитваш да го
разкажеш. Във всички тези текстове Господинов
прави горе-долу едно и също – влиза в подземията на
комунистическия режим и изважда неща на светло, за
да ги изследва, като ги разказва. Така посочената от
кандидата „а-наративност на българския социализъм“ се
превръща в наративност, в подвластен на почерка разказ.
Последният текст в книгата – „Литература и емпатия“
– може да се чете като своеобразна програма на автора
Георги Господинов: страстна авторефлексия, която
защитава екзистенциалната важност колкото на
правенето на литература, толкова и на литературната
история.
2.
Морис Фадел.
„Детективи,
разузнавачи,
Студена война:
Криминалната
и шпионската
литература в
сравнителна
перспектива“.
Нов български
университет.
С., 2021
Поставена в
контекста на
целия опит от
последните
години за
изследвания
върху
литературата
на НРБ, книгата
на Морис Фадел
покрива по-скоро
„линията на
теорията“. Още повече че се занимава с един завършен,
времево и жанрово „затворен“ феномен на т.нар.
„социалистическа литература“, при това разположен на
нейния непрестижен по-нисък етаж, който днес рядко
посещаваме – масовия социалистически шпионски роман.
Впрочем етажът може би отдавна е станал подземие. И
сякаш днешният читател не иска да слиза там.
Но Морис Фадел не се смущава от тази привидна
„неактуалност“ на жанра, а избира друг ход, който се
предприема за първи път в българско изследване: не
разглежда изолирано българския разузнавачески роман или
българската „кримка“ от епохата на НРБ, а ги вписва в
сравнителна перспектива. Почеркът му непрекъснато
„снове“ компаративистично между западния и българския
контекст. Показва теоретични и други примери от
криминалната проза на Запад – не само класиката
на Едгар Алън По, но и съвременните за онова време
шпионски романи. Това е важна перспектива. Защото
– нека признаем – мнозина у нас имат склонност да
затварят изследванията на литературата от онази
епоха в един твърде български контекст. Да, вярно е,
че българската литература и култура тогава са били
затворени отсам Желязната завеса, но това в никакъв
случай не означава, че българските автори не са ползвали
западни образци и не са следвали примери от различни
западни литератури. Например още влиянието на масови
писатели като Бромфийлд при създаването на „Тютюн“
от Димитър Димов през 40-те и 50-те години показва
това. Така и при разузнаваческите романи на Богомил
Райнов или при контраразузнаваческите на Андрей
Гуляшки виждаме ясно влияние – на „ноара“ (при Райнов)
или на Артър Конан Дойл (при Гуляшки). Става дума за
модели като романа-загадка или като шпионския роман,
които „пътуват“ в българската проза, но идеологически
преоблечени, като своеобразни апостоли на ужаса.
Преобразени, те ни представят уж същите интригуващи
сюжети, но разбира се, изпълнени в осезателно променен
идеологически ключ.
И тук е голямото постижение на Морис Фадел. Той
показва как тези западни модели биват присвоявани от
силно идеологизираните съзнания на автори като Гуляшки
и Райнов, за да бъдат превърнати в социалистическа
(псевдо)криминална проза. Авторът например въвежда
понятието „снизходително одомашняване“. То изразява
специфична гледна точка на разказвача (най-вече при
Богомил Райнов), който в първо лице единствено
число описва и коментира западния свят. Като
похват тази гледна точка като че ли е заимствана
от романите за Филип Марлоу. Но в разузнаваческите
романи „снизходителното одомашняване“, изпълнено в
ироничен, лек, наистина снизходителен стил, показва
западния свят и западните хора като нещо познато и
досадно. Каквото и да направят те, няма с какво да
изненадат разказвача от Изтока, демонстриращ особен,
социалистически цинизъм, който в разказа предпоставя
цинизма на западните хора. Това е уникална постановка
на говоренето на разказвача, която Морис Фадел много
добре е доловил като пореден израз на „превъзходство“ на
социалистическия свят над западния.
Оттук следва и друго важно наблюдение. Шпионският
или по-скоро разузнаваческият роман в НРБ предлага
различен тип социалистически реализъм, ориентиран
спрямо новите предизвикателства на Студената
война през 60-те и 70-те години на ХХ век. Що за
социалистически реализъм е това? Морис Фадел го описва
като особен двойствен текст. Можем да го кажем така:
чрез персонажи като Боев и Захов комунистическият
режим обезврежда и завладява „капиталистическия
свят“, но и го предоставя на социалистическия
читател като почти достъпен. Това е едновременно
да победиш Запада, но и да го имаш, да „пребиваваш“ в
него, защото все пак той изглежда по-привлекателен от
комунистическия Изток, в който живеят и авторите,
и читателите на (контра)разузнавачески романи. Тъкмо
чрез соцреалистическия шпионски роман става възможна
тази характерната двойственост в рецептивното
изживяване на западния свят – едновременно победен
от „по-прогесивния строй“ и силно желан от
социалистическата публика като по-добро място за
живеене.
На този фон се оказва от съществено значение дали
романът е „контраразузнавачески“, т.е. дали действието
се развива в България, или е „разузнавачески“ – дали
сюжетът се разгръща извън България, на Запад. Това
предпоставя сериозни разлики. Виждаме, че „героизмът“
в разузнаваческия роман пряко се родее с героическото
начало като принцип на соцреализма. Докато в
контраразузнаваческия роман, т.е. в своя родна, българска
среда, яркият героизъм почти отсъства.
Морис Фадел безукорно изяснява понятията в своята
книга; при използването им проявява теоретическа и
3
методологическа дисциплина. Не се изкушава да обяви
доказани произведения на социалистическия
на стр. 4
Литературен вестник 14-20.06.2023
 В ит р ина
Георги Гочев.
„Свободата от сенките.
Справедливост и
образование в диалозите
на Платон“. Нов
български университет,
С., 2023, 476 с., 26 лв.
Книгата на Георги Гочев
не желае да бъде част
от репродуктивното
платонознание, а предлага истински
новаторски подход и тези. Отказва
да (ре)конструира „философската
система“ на Платон, а предпочита да
говори за „философска игра“, т.е. да
вижда в Платоновите диалози подвижно,
въвлечено философстване, увличане на
събеседника в разговор за търсене на
истината. Обособяването на темите за
справедливостта и за образованието вдига
залога – свързва смисъла на единичното
човешко съществуване със смисъла на
общото живеене. И всичко е обосновано
филологически; то има езиков, литературен
произход: Платоновите идеи се раждат
от духа и тялото на разговора, от самата
драматургична форма. Една философия,
която е литература, но и литература,
която е философия. Във версията на Гочев
изглежда доста убедително.
Фредерик Б. Чери.
„Българските евреи
и Окончателното
решение. 1940–1944“.
Прев. Аглика Маркова.
Изд. „Сиела“. С., 2023,
408 с., 23 лв.
Половин век след появата
си в Америка през 1972
г. фундаменталното
изследване на проф.
Фредерик Чери излиза на български език, за
да демонстрира как се прониква в научен
проблем и как се разказва противоречива
история – сдържано, почти неутрално,
от всички гледни точки, с почтеност
към занаята на историка. Чери умее да
използва разнообразни архивни източници,
да включва в разказа си различни гласове, да
се държи на идеологическа дистанция от
всякакви изкушения за пресилване на едно
твърдение или за омаловажаване на друго.
Най-важна обаче е свободата, с която се
отдава дължимото на спасителите на
българските евреи от старите земи на
Царство България и се назовават причините
и обстоятелствата за депортацията
на повече от 11 хил. евреи от Вардарска
Македония и Беломорието. Урок по
споделяне на историческа истина.
Недялко Славов.
„Хълмът на Данов.
Есеистика“. УИ
„Еп. Константин
Преславски“, Шумен,
2023, 56 с.
Това е една от онези
книги, които някои
писатели издават,
защото са решили да
имат нова книга, а още не са завършили
романа, който пишат например. Недялко
Славов е събрал записки, отломки от
стихотворения и романи, може би дори
фрагменти от интервюта... Няма спор, че
е майстор на метафоричните вниквания в
света, на обясненията в любов към Пловдив,
на пластичните словесни картини. В случая
обаче художникът се откроява като по-
силен от мислителя. Литературните
саморефлексии и заключенията за писатели
в книгата рядко надскачат опакованите
в метафори „ах“ и „ох“, обогатени с
дидактични обобщения за човека и
човечеството. Иначе става очевидно, че
Славов воюва с политкоректното писане,
изповядвайки своя консервативна утопия,
4
която обосновава чрез християнската вяра.
Нека.
Литературен вестник 14-20.06.2023
Още три литературоведски книги през...
от стр. 3
реализъм за „социалистически
модернизъм“ например. Напротив, ясно
посочва, че става дума за социалистически
реализъм, макар и модернизиран, ползващ
западни образци от 50-те и 60-те
години на ХХ век, но с ясно следване
на принципите на партийността,
народността, героическото начало,
историческия оптимизъм и т.н. –
класически догми на соцреализма.
Решаващи за разбирането на темата
са страниците върху опитите една
масова литература от епохата на
НРБ да се дефинира като „висока
литература“. Морис Фадел проследява
тези литературнокритически операции
от 70-те години, извършвани най-вече в
„Литературен фронт“ чрез дирижирани
дискусии и контролирани обсъждания.
В тях участват различни критици
– от Васил Колевски до Светлозар
Игов. Виждаме как всички се опитват
да припишат на разузнаваческата
литература екзистенциализъм,
психологизъм, ярки нравствени акценти
и какво ли не още. Защо е всичко това?
Дали защото Богомил Райнов е нещо
като пожизнен първи заместник-
председател на Съюза на българските
писатели? Или защото Андрей Гуляшки е
в списъка на най-високата литературна
номенклатура на НРБ? Няма как да
не забележим обвързаността между
мястото на автора във властовата
пирамида и предпочитанията му към
разузнаваческия жанр, между поръчки,
давани от Държавна сигурност и от
ЦК на БКП на такива писатели и
пазарното търсене на жанра. Целият
обслужващ литературнокритически
апарат всъщност изработва алиби на
масовата криминална или разузнаваческа
литература, внушавайки, че тя всъщност
е „висока“ литература. Така постепенно
писането за Емил Боев и Авакум
Захов започва да изглежда престижно
занимание. Нещо повече, стига се до
свръхпроизводство на социалистически
„кримки“. Това е идеологическо
производство в солидни тиражи, за
които се изплащат високи хонорари. Тази
литература се радва и на обилни преводи,
предимно за необятния рускоезичен
пазар на Съветския съюз. Успехът на
такава проза е заложен и в самата
наднационална специфика на криминалния
жанр, който в случая с разновидността на
соцреалистическия разузнавачески роман
сработва като конвертируем класово
форматиран наратив, разказващ на света
за глобалната битка между капитализма и
комунизма.
3.
Мая Ангелова. „Взривена литература:
Военни прози, партизански разкази,
партийни мемоари“. Нов български
университет. С., 2022
т ъ й реч е р едакто р ъ т
Книгата „Взривена литература: реалистична литература, колкото от
Военни прози, партизански разкази, съвсем реални съветски инструктори,
партийни мемоари“ (2022) се появява които ги обучават в „метода“ за
след друго фундаментално изследване огъване и преобразяване на сегашната
действителност под тежестта на
на Мая Ангелова – „Българският
прииждащото революционно развитие.
производствен роман“ (2014). Осемте
Пред нас се разкрива не отечествена,
години, които стоят между тях, съвсем
а безотечествена, или класова война –
не ги раздалечават, а подчертават
наистина световна война, но не защото
родството им, проблемно-тематичната
се води между множество държави по
им свързаност. Това не е просто
земното кълбо, а защото започва да се
вярност на авторката към собствените
възприема от фронтовите писатели
є научни интереси. Всъщност
като война между два свята. С пушка,
„Взривена литература“ надгражда
която почти не стреля, но пък с
„Българският производствен роман“,
работеща писалка или пишеща машина в
макар на пръв поглед хронологически
ръце писателят на фронта се превръща
да изтегля проблематиката по-назад
в боец на класата. Така книгата на
във времето. Ако производственият
Ангелова постига още едно измерение на
роман попада в центъра на вече „зрелия“
литературата – антропологическото.
соцреализъм като образцов жанр,
3. Монографията внимателно изследва
военно-партизанско-партийните прози
употребите на наратологичната
се намират по-скоро в генеалогическото
структура „ритуална фабула“,
ядро на политестетическата
която се оказва „гръбнак“ на почти
доктрина. Двете книги представляват
всеки повествователен жанр на
своеобразен двутомник – продължават
социалистическия реализъм. Това обаче
се взаимно, за да откроят Мая Ангелова
не е извършено като традиционен
в ролята на вещ познавач, който
описателен анализ на морфологията
работи вътре в самата лаборатория
и поетиката на отделни творби, а с
на социалистическия реализъм в
рязко приближение към историческата
българската литература след преврата
фактура – документи, мемоарни
от 9 септември 1944 г. и извършва
свидетелства и др., чрез които се
своите открития.
проверява как литературата конструира
С какво все пак се откроява тази книга?
реалността на миналото. Оказва се, че
Мая Ангелова отново предпочита
колкото е по-далече едно произведение
инструментите на литературната
от суровата военна реалност, толкова
археология, този път използвани върху
повече соцреалистическо е то. На този
терена на военни прози, партизански
фон концептът „стоически реализъм“,
разкази и партийни мемоари, създадени
предложен за назоваване на съпротивата
най-вече в първото десетилетие след
на някои авторски почерци срещу
9 септември 1944 г. Но и по-късно.
соцреализма, си струва проверката в
Книгата дешифрира пароли като
следващи изследвания. Засега примерите
„Девети септември“, „Отечествена
с новелата „В тиха вечер“ на Емилиян
война“, „партизанско движение“ и прочее
Станев и евентуално сборника „Боеве“
конструкти на комунистическата
на Йордан Вълчев подсказват за
пропаганда и социалистическия
потенциала на това предложение.
реализъм, за да представи технологията
4. Безспорен е приносът към
на възникването им в литературата
преосмислянето на персонажната
като сложен обмен между документ,
система на соцреализма. Изтъкната
реч на вожда, публицистичен текст,
е своеобразната „колективизация“ на
спомен и фикция. Метафората
героизма – нелегални, партизани, ятаци
за взривената литература казва
и прочее „герои на съпротивата“ се
много – за проблематизирането на
събират на групи в очерци и сборници
наратива в неговата сърцевина чрез
(трима, петима, шестима, седем,
имплантирането в почти всеки текст
цял отряд и т.н.), за да се стигне
на специфична „ритуална фабула“;
до синтетичния образ на „народа“,
за литературно поле, преживяващо
откъдето в късните десетилетия на
жанров колапс; за преобразени или
НРБ започват да кристализират отново
нови писатели, възприемащи в
в единични герои – в свръхединицата
движение нормите на соцреализма; за
на новия вожд Тодор Живков като най-
практикуването на фрагментарно,
изявен персонаж на „антифашистката
разпадащо се разказване без стил,
борба“.
разтворено в анонимния език на
5. Установяваме изключително активна
властта. Една литературна история,
и прецизна работа в архивните фондове,
която снове между творби и персони,
където Мая Ангелова стига до поредица
за да постигне почти невъзможното
– да проясни лицето на безличието в от истински находки. Тя работи с
литературата. документи, които до този момент
Научните приноси във „Взривена не са влизали в научен оборот и стига
до напълно забравени публикации на
литература“ могат да бъдат изведени в
Емилиян Станев и Павел Вежинов,
няколко точки:
а чрез т.нар. „вътрешноиздателски
1. Книгата се фокусира върху
рецензии“ реконструира неизвестни
българския соцреалистически
наратив като възникнал от обмена творби, вкл. и на Георги Марков, макар
на фигури и значения между военния и че установяването на авторството на
партизанския дискурс, организирани приписваната му повест изисква още
от принципа на партийността. Тъкмо проверки.
милитаризираната реч и партизанските Днес разполагаме с книга, основополагаща
легенди, съгласувани чрез строг за разбирането на трансформациите в
класово-партиен подход, ускоряват българската литература след средата
преминаването на българската на 40-те години на ХХ век – „Взривена
литература върху платформата на литература“, с чиито внимателно
социалистическия реализъм. Осветено събирани и подредени осколки се
е едно от началата на официалната реконструира един (не)отминал
литература на НРБ – възникването є литературен свят.
от духа на войната, от партизанското
(класовото) насилие. Пламен Дойнов
2. Показан е един от най-ефективните
механизми за създаване на нови писатели
социалистически реалисти в ситуацията
на световна война. Една значителна
част от бъдещите писатели на НРБ
буквално са „произведени“ от войната,
която интензифицира моделирането
им като нови автори. Техните
соцреалистически почерци обаче не се
формират толкова от въздействието
на бойните действия или от четене на

Славейковата награда днес
Слово при връчването на наградите в конкурса за стихотворение
„Петко и Пенчо Славейкови“, гр. Трявна, 27 май 2023 г.
Уважаеми граждани на Трявна, скъпи
гости, приятели, г-жо кмет,
За нас, членовете на избраното от
ръководството на община Трявна
жури в състав проф. Антония Велкова-
Гайдаржиева – ВТУ „Св. св. Кирил и
Методий“, проф. Димитър Михайлов
– ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, д-р
Венелин Бараков – поет, Диан Пенчев
– преподавател по български език и
литература в СУ „П. Р. Славейков“, гр.
Трявна и Марина Гашпарова – управител
на в. „Тревненска седмица“, е въпрос,
от една страна, на професионална
чест, но от друга, на естетическо
предизвикателство, да оценяваме
лирическите творби в конкурса „Петко и
Пенчо Славейкови“.
Защото Бащата и Синът задават два
различни, но еднакво фундаментални
модела на българското поетическо
изкуство. Единият е родоначалник
на новата ни литература през
Възраждането, другият е вождът на
модерната художественост. Всички
знаем, че между бащата и сина
съществува дълбока връзка, която е по-
силна от връзката на кръвното родство,
тъй като Синът неотклонно следва Баща
си в един културногероически, в духовно-
строителен смисъл.
И неслучайно Синът няма да престане
да се вслушва в клетвените слова на
Бащата: „Победи световната неволя
-/ и на беди бъди в живота господар!“.
Всъщност тези жречески думи могат да
бъдат изречени както от Бащата, така
и от Сина, те звучат като творческо
и житейско верую, като нравствена
опора, като съкровена изповед на Поета
мисионер. Оттук и новаторската,
етапна, незаобиколима творба на П. П.
Славейков – „Баща ми в мен“, в която
по абсолютно нов, модерен начин е
интерпретиран един от основните
проблеми на българската литература
– за поколенията, приемствеността,
традицията – но вече не като кръвно-
родова връзка, не като наследяване на земя
и имане или в националноидеологически
аспект. П. П. Славейков може би за
първи път тълкува отношението бащи
– деца като духовно-аристократическа
унаследеност, като културен завет. Като
литературен, художествено-творчески
градеж: „Какъвто бях бъди! И с божи меч
в душата,/ на висша истина глашатай и
пророк“.
Казвам всичко това, защото съм дълбоко
убедена, че един от най-важните градове
в духовната карта на България – Трявна
– не само пази завета на Славейковци,
но и защото „Баща ми в мен“ за този
град-духовна родина е скъпа парола,
житейска есенция, екзистенциална
мъдрост. Самият факт, че вече повече от
десетилетия тук, в скътания в сърцето
на Централна Северна България град-
република, би казал М. Неделчев, основан
върху камъка и дървото, но най-вече върху
постиженията на българския творчески
дух и предприемачество – на занаятите,
търговията и уникалното възрожденско
строителство; на иконописта,
дърворезбата и словото – въобще на
човешкото, на българското творчество,
се провежда традиционният конкурс
за лирично стихотворение на името на
двамата големи национални поети – е
повече от показателен.
С годините, особено след демократичните
промени, участието в конкурса е въпрос
на престиж. Неслучайно в него се чуват
поетически гласове от всички краища
на България. А Славейковата награда
се нарежда по отвоюван авторитет
до редица други национални награди
за литература, които са се сдобили
с публично признание. Ето защо не
бива да премълчаваме, че немалко от
изпратените творби тази година
конку р с и
сериозно се разминават
с понятието „висока
поезия“, на каквато
жрецът П. П. Славейков
учи съвременната му
аудитория, внушавайки
є, че е естетическо
престъпление
поевтиняването,
опрофаняването,
„фасулковизацията“,
бихме го перифразирали
днес, на художественото
слово. Или, както
Критикът законодател
на модерното време д-р К.
Кръстев ще избухне гневно:
„… да престане най-сетне
това смесване на художествено
творчество с публицистика, на
„волната“ и „безгрижна“ игра
на поета – с практическите,
материалните цели на политика,
агитатора или пре-ревностния
просветител“1. И в тази посока
– редица от текстовете, с
които се запознахме, съвсем не
са съответни за авторитетен
поетически конкурс.
Важно е да се отбележи, че
съставът на журито се сменя
всяка година, като община Трявна
в лицето на кмета г-жа Силвия
Кръстева и старши експертът
„Култура, образование, спорт и
здравеопазване“ г-н Кольо Дабков Статуетката
на Славейковата
канят утвърдени имена от награда
писателската, учителската и
литературоведската гилдия както от
външни академични институции, така и
от самия град. Трявна утвърждава един
доста гъвкав и „демократичен“ принцип,
свързан с оценяването на постъпилите
за участие в конкурса творби. И в този
ред на мисли, надявам се, че членовете
на настоящото жури отстоявахме
естетически позиции при оценка на
съвременните измерения на българското
поетическо изкуство в рамките
на настоящия конкурсен формат.
Категорично мога да кажа, че не сме се
влияли от каквито и да било външни на
литературата, актуални обществено-
политически конюнктури. Всички
сме наясно, че в света на изкуството
общата културна съвест не изключва
конфликта на интерпретациите, даже го
предполага, но тя е и гарант за съгласие
по общите (универсалните) ценности.
Защото изкуството разкрива всеки път
по различен начин онези изначални човешки анонимността се оказа, че едната
ценности, които „ръжда не ги хваща и
червей не ги яде“.
Затова, съвсем на едро, бих споделила,
че в текстовете, които изчетохме,
преобладават личните прочити на
Душата, импулсивното говорене наум
или на глас; случките от делника,
трансформирани понякога в доскучаващи
размисли или твърде разточителни
разговори със себе си, нерядко предадени с
една банализирала се с времето образност. се присъжда. Второто място е за
Също така повтарящи се са темите
за любовта, обичта и раздялата, за
всекидневните радости и тревоги; за
„малките“ неща; за видимата и невидима
природа, за вярата и безверието, за
миналото и паметта, за града на
зрелостта и селото на детството; за
самотата и споделеността, за времето и
часовниците; за ценностно девалвиралото море“.
настояще, но и за изконните човешки
стойности и устои, сред които съвсем
неслучайно се оказват Трявна и нейните
Поети. Самодиви и Змейове, Снежанки и
Пепеляшки, щъркели, пчели и риби, гори
и звезди, слънце и луна, реки и морета,
цветни поляни и планински върхове, небе
и хвърчила населяват стиховете на
1
Д-р Кръстев, К. За тенденцията и
тенденциозната литература. – Съчинения.
Т.  2, С., 2001, с. 292.
повечето от авторите. За да
се открои профилът на поета
участник в тазгодишния
конкурс, в който пък се
оглежда без-покойният
съвременен човек и неговият
копнеж по други хоризонти,
по алтернативни светове,
които да компенсират
тежките духовни липси,
технологичния задух,
емоционалните и психични
травми на заобикалящото.
Така че при повечето от
случаите стихореденето е
изиграло своята терапевтична роля.
Ще завършва с това, че изчитането
на 309-те творби ни остави с
труднопреодолимото усещане,
че повечето от тях като че ли
са писани от един и същи човек.
Разбира се, открояват се и
такива със силно лирическо
присъствие: едни – с нестандартно
провокативно мислене, други – с
впечатляващ ерудитски заряд,
трети – със сгъстени поанти в
екзистенциалистки дух, четвърти
– с „разкази“ за съкровено
преживени разтърсващи събития,
събудили дълбоки философски
рефлексии и про-зрени истини…
Всъщност знаем го тъкмо от
Петко и Пенчо Славейкови,
дори в едно-единствено
стихотворение може да
се прояви неповторимата
творческа индивидуалност,
физиономичният авторски почерк. Най-
добре го е формулирал Синът Славейков:
„Поетът е страж, и той да си стои на
своя пост, жрец – и нека си гледа храма,
а не да подсмърча по конюшните, дето се
ритат товарните мулета за битпазаря на
живота“2.
След дискусии, след като на глас
изчетохме отново и отново творбите,
които всеки от нас беше откроил,
решихме номинираните стихотворения
да се точкуват. Все пак журито е
петчленно и нямаше пълно съответствие
в мненията (вкусовете на някои от
оценителите бяха в посока на по-
традиционалистката поетика и
класическите ценности, а на други към по-
модерното фрагментарно и асоциативно
съвременно мислене и писане), затова
натежа изборът на мнозинството след
гласуване.
За съжаление, след снемане на
от избраните от журито творби за
трето място вече е печелила друг
поетически конкурс, което противоречи
на регламента на конкурса в Трявна. Ето
защо тя бе дисквалифицирана и на нейно
място поставихме следващата с най-
много точки.
В крайна сметка се откроиха следните
предложения:
Тази година Славейкова награда не
стихотворението на Елеонора Велева
„Духът на поетите“, а трето място
– съответно за творбите на Велина
Борисова „Сърцето на дървото“ и на
Виолета Кунева „Ръкописите не горят“.
Традиционната награда на
публиката спечели Ралица Генчева за
стихотворението „Севернобалтийско
Поздравления за наградените! Надяваме се
следващата година Славейковата награда
да отиде в ръцете на своя достоен
носител!
Антония Велкова-Гайдаржиева
2
Славейков, П. П. Поети. – Събрани съчинения.
Т. 5, С., 1959, с. 49-50.
В ит р ина
Михаил Станчев, Юрий
Фелщински. „Третата
световна: Битката за
Украйна“. Прев. Райна
Манджукова. Нов
български университет,
С., 2023, 410 с., 36 лв.
Днес тази книга минава
за пророческа, защото
в първото си издание
от 2015 г. „предсказва“ войната на Русия
срещу Украйна. Авторският тандем
се състои от познавач на Кремъл като
Фелщински и от специалист по украинска
история като Станчев. В новото издание
е прибавена глава за войната, започнала на
24 февруари 2022 г. – нещо като официално
начало на Третата световна. Разбира се, не
става дума за „предсказание“, а за анализ и
обосноваване на причините за агресивната
политика на Путиновия режим. В дъното
стои самият корпоративно-кагебистки
генезис на новоимперската идея на Путин,
според която Украйна е първата територия,
подлежаща на „присъединяване“. Аналогиите
с Хитлер и времето около 1939 г. надничат
отвсякъде. Получил се е дълбок исторически
разказ за поредното подценяване на един
безскрупулен диктатор и за украинския свят,
който все пак му противостои.
„Лъжите се заплащат, истината се
изстрадва. Документи“ / „Кой обезобрази
ловешкия Покрит мост? Документи“.
Автор и съставител Васил Колев. Изд.
„Чернат“, С., 2023
Изданието е своеобразна двойна книга,
или две книги в едно книжно тяло,
съдържащо документи за две каузи,
на които Васил Колев е посветил
интелектуалната и гражданската си
активност. Едната кауза е публичната
реабилитация на поп Кръстю Никифоров,
другата – проясняването на истината,
че ловешкият покрит мост, който се
приписва на Кольо Фичето, всъщност е
творческо дело на арх. Стефан Олеков, а
по-късно е „маскиран“ до обезобразяване,
за да заприлича на „възрожденски“. Под
формата на документален сборник Васил
Колев припомня най-вече тенденциозното
отношение на властта от всички времена
да не чува гласовете на честните учени и
на свободните граждани, като постоянно
блокира инициативите за кръщаване на
площад в Ловеч на името на поп Кръстю и за
възвръщане на облика на Белия покрит мост
на арх. Олеков. Особено страхливо и срамно
в своята непоследователност изглежда
поведението на местната власт в Ловеч,
която работи срещу автентичната памет
на собствения си град. Да се знае и помни!
Марияна Костова.
„Уроци по краснопис
или Моят ляв крак“.
УИ „Еп. Константин
Преславски“, Шумен,
2023, 56 с.
Стихосбирка, която
активно помни 90-те
години на ХХ век – с
парадоксалната ирония,
с привидното снизяване на смисъла към
равнищата на всекидневното и битовото,
с изобилието от явни и скрити цитати,
с опитомения авангард в традициите на
една хладна изповедност. Марияна Костова
5
владее краснописа в поезията, но съвсем
демонстративно понякога
пише грозно, с левия крак, за да
прозвучи по-истинно.
Литературен вестник 14-20.06.2023

Държавата на духа и нейните корени
Христо Трендафилов
Терминът Държава на духа има 45-годишна история.
Употребен е за пръв път от акад. Дмитрий Лихачов в
доклада му на Международния симпозиум „Търновска
книжовна школа“, проведен във Велико Търново
през септември 1978 г. Понятието обхващаше
делото на търновските книжовници, които за две
десетилетия са направили толкова за България
и Славянския свят, колкото други са направили
за 200 години. Ученият недоволства, че нашият
редактор е сложил понятието в кавички. През 2021
бе издаден научен сборник „650 години Търновска
държава на духа“. Понятието бързо разширяваше
своя конотативен обсег с нови пространствено-
времеви зони. Първо самият Лихачов го допълни
в пленарния си доклад, изнесен на Първия конгрес
по българистика в София през 1981 г. Докладът се
наричаше „Челната (предната) отбранителна линия
на българската държава на духа“ и развиваше идеята,
че ако Аспарух и неговите последователи са създали
външната, материалната страна на българската
държава, Кирил и Методий и техните наследници са
сътворили Вътрешната държава, т.е. Държавата на
духа. Последваха многобройни интервюта, диалози
и филми на и за Лихачов и повече от 10 награди,
с които бе удостоен от български държавни и
академични институции. Цитираха се импулсиращи
негови фрази: Българската литература е най-
старата литература в Европа, Българите са най-
древната културна нация, България – пленена, но
не и покорена. Истински цитатник на Българското
величие. Ленинградският славист бързо се превърна
в неочакван и могъщ цивилизационен предстоятел на
България. Сакрализира го не само научният свят, пред
него благоговееше и партийната и административна
върхушка и се напрягаше да му засвидетелства
своите почитания. А междувременно към Държавата
на духа бяха присъединени нови територии –
Преславската и Охридската школа, благословените
кътчета на Балкана, където царуваха хайдушки
дружини и воеводи. И разбира се, високопланинските
манастири, където приведени над ръкописите
монаси картографираха свободна България. За част
от Държавата на духа бе обявена и Санстефанска
България, а казаното от граф Николай Игнатиев бе
поставяно редом с думите на Лихачов. С помощта на
журналистическите илюминации терминът завладя
българската история – и свободната, и безкрайните
години на иностранно владичество. Робството стана
естествена част от Свободата, а от изстрадала
многовековна колония България се превръщаше в горда
метрополия на редица културни провинции.
Ако в България Лихачов бе отдавна канонизиран и
увенчан през 2015 г. с бюст-паметник, в самата
Русия и СССР той бе и критикуван. Независимо че
лежи общо четири години в сталински лагери (три в
Соловецкия лагер със специално назначение и една на
строителството на Беломор канал), самият той е
възприеман като „сталински“ човек. Като личност,
обсебена от самовнушението за единственост,
изтънчен диктатор и цивилизован деспот, нетърпящ
втора голяма фигура до себе си. Дори някои го
определяха като своего рода грък-фанариот, който
умело маневрира и се адаптира към всяка една власт,
неслучайно е удостоен и с Ленинска, и със Сталинска
премия, както и с още повече от 20 други приза и
ордени. В едни случаи е конформист-консерватор, в
други – високо ценен на Запад ведър либерал, в трети
– дясна ръка на Горбачов, осъществил Перестройката
в културата. Опозицията ехидно го зовеше джобен
(карманный) академик на Раиса Горбачова, при Елцин
бе принуден да напусне председателското място
във Фонда за култура. През последните си години бе
определян като морален проповедник, а не като учен,
на което той рязко се противопостави.
Можем да говорим още много за тази най-голяма
фигура в руската култура след Втората световна
война. Но тъй като темата ни е Държавата на духа,
ще погледнем първо към терминотворчеството
при Лихачов. А пиететът към красивия, изискан,
пораждащ винаги дискусии термин е една от
най-присъщите му черти. Ученият го взема от
текущата действителност, метафоризира го и
естетизира, за да го върне в лоното на първозданната
6
му метафоричност. И както казва
Литературен вестник 14-20.06.2023
генеалогии
Ницше, понятието, макар и сухо и осмоъгълно като
игрална кост, и толкова подвижно, колкото и тя, все
пак е остатък от метафора. Ще приведем някои от
тях, с оглед на българския и славянския дискурс.
1. Литературен конвой – това са произведенията и
изобщо текстовете, които придружават старите
славянски съчинения.
2. Литературна трансплантация. Първом
е употребен в студията „Старославянските
литератури като система“ (1969). По това време
трансплантация бе нова дума, след като през 1967
г. в Кейптаун бе извършена първата трансплантация
на сърце. Съгласно Лихачов Старата българска
литература не е повлияла на Старата руска, а направо
е трансплантирана, присадена. Концепцията срещна
рязък отпор от всички наши елитни медиевисти,
авторът отговори на несъгласията почтително, със
сдържана вежливост.
3. Литература посредница, поместен в цитираната
по-горе студия. Следвайки достиженията на
компаративистичната школа в литературознанието
(на Пол ван Тигем и на своя учител Виктор
Жирмунски), Лихачов мотивира този термин: той
се покрива със старобългарската литература, но има
наднационален характер, притежава общ езиков и
литературен фонд, а графическата му основа става
кирилицата.
Паметникът на акад. Д. Лихачов в София. Автор Станислав
Корчев
А Държава на духа? Терминът, разбиран като
утопична, но изпълнена и с реално съдържание
държава на интелекта, книгата и културата, има
своите предшественици. Най-напред това е също
така утопичната държава Касталия, описана в
романа „Игра на стъклени перли“ (Das Glasperlenspiel)
от Херман Хесе. Писан повече от десетилетие в
Швейцарските Алпи, романът е завършен през 1943,
а през 1946 г. авторът получава Нобелова премия.
Действието в творбата протича през далечния
XXV век в измислената страна Касталия, наречена
на името на извора в подножието на Парнас, където
Аполон води деветте музи и съпровожда танците
им с лира. Това е късна версия на Педагогическата
провинция, позната ни от Гьотевия „Вилхелм
Майстер“. Към нея са добавени и индийски мотиви.
Младежите се издирват и подбират, а жени не
се допускат. Животът е изцяло интелектуален,
политиката и реалната действителност са напълно
изключени. Върхова изява на адаптацията в този свят
е усвояването на играта на стъклени перли и нейния
сложен комбинативен език. Самата игра представлява
съчетание от религия, философия и изкуство.
Главният герой Йозеф Кнехт следва императивите
за постигането на такова битие, но осъзнава
негативите на това затворено съществуване,
повтарящо вече казаното и лишено от инвенции.
Под влияние на стареца Яков (чийто прототип е
изкуствоведът Яков Буркхард) той намира изход в
реалното житейско пълноводие, скъсва с Касталия,
но заплаща с живота си. Музиката играе съществена
роля в романа, така както и в друго произведение,
писано приблизително по същото време – „Доктор
Фаустус“ на Томас Ман, сплавя ги критиката на
културата, трагичната съдба на Германия, бъдещето
на целия цивилизован свят.
Дмитрий Лихачов харесваше романа на Хесе, цитирал
го е, споменавал го е на заседания на неговата Секция
в Пушкинския дом. Дали в мъченическите озарения на
историческия път на България, в нейната Държава
на духа не е провидял спасителното прераждане на
Касталия в едно обединение, служещо на хората и
бранещо ги с Култура от кошмарите на Историята.
Прераждане на Утопията в духовна реалност,
наречена България.
Както казахме и както се знае, Касталия на Хесе
донякъде възпроизвежда Педагогическата провинция
на Гьоте. А тя е описана в романа „Вилхелм
Майстер“, чиито две части са публикувани през
1795 и 1829 г. Това е един типично образователен
роман (Bildungsroman). В първата част, след живот
в театъра и лични драми, героят бяга от Царствого
на Изкуството в Царството на практическия
живот. Във втората част, озаглавена „Вилхелм
Майстер – години на странстване или отричащите
се“, героят отива заедно със сина си Феликс в
Педагогическата провинция. Там хората се образоват
по такъв начин, че да се превърнат във всестранно
и хармонично развити личности. Вилхелм става
лекар и се застъпва за общото, а не за специалното
образование; той приключва със странстванията,
които са му вменени от Тайното общество. Решава
да се отдаде изцяло на практическа деятелност,
но тя се реализира в най-крупното произведение
на Гьоте – „Фауст“. Ще завършим с краткото
споменаване на един ранен старобългарски аналог на
педагогическите провинции, описани от Гьоте и Хесе.
Това е преводната Александрия, ранновизантийски
или късноантичен роман, приписван на Псевдо-
Калистен. У нас е преведен по време на управлението
на цар Симеон по негова повеля и е включен в огромен
сборник с превалиращо историческо съдържание.
Oписани са походите, подвизите и приключенията на
Александър Македонски. В съчинението е представено
обществото на рахманите в Индия, с които
Александър не воюва, а води философски диалог с
афористично-анекдотичен придъх. Рахманите са
голи мъдреци, които живеят в пещери и под навеси,
отделени от жените и децата си, досущ като в
Касталия на Хесе. Природата е райска, с гъсти гори,
много плодни дървета, лози и бяла като мляко река.
В диалога със загадки се включва и Александър, ще
приведем само отговора на рахманите на въпроса
му какво представлява царството, т.е. държавата:
Несправедлива сила, непочтена самоувереност и ако
времето е благосклонно, бреме от злато.
Това са корените на Българската държава на духа.

Юрий Проданов: В глобалната какофония изчезва гласът
на истината и прозрението
Доц. д-р Юрий Проданов е преподавател в Шуменския
университет „Епископ Константин Преславски“,
в момента – председател на Общото събрание на
университета. Завършил е специалността „Българска
филология“, член на катедра „Журналистика и
масови комуникации“. Научните му интереси
са в областта на Българското възраждане –
литература, история, култура. Специализирал е
сърбохърватистика в Белградския университет,
преподава история на славянските литератури. С
дългогодишен опит в аналитичната и коментарната
журналистика. Автор за вестниците „24 часа“,
„Новинар“, списание „Léuropeo“. За най-важен
период от журналистическата си практика смята
десетгодишното сътрудничество със сайта
Редута.бг и приятелството си с известния български
журналист Стойко Тонев (д-р Тони Филипов).
Отскоро сте директор на новоучредения
Литературен център на Шуменския университет.
Какви идеи стоят в основата на създаването му?
Основна цел при създаването на Литературния
университетски център е гарантираното съхраняване
на Националния студентски литературен конкурс „Боян
Пенев“ в бъдеще. В своя статус той (центърът) е
равнопоставен с най-авторитетните научни центрове
в Шуменския университет. Мисля, че успехът на всяко,
каквото и да е начинание е в добрата организация, ясно
изписаните правила и отговорности, регламентираното
и ясно финансиране. Идеята е проста – около
литературния конкурс, който е културно събитие на
годината за университета, да планираме календар от
постоянни дейности и инициативи – представяния на
нови книги, срещи с утвърдени автори, литературни
редактори, издатели, художници и дизайнери, майсторски
класове, работа в няколко студентски литературни
клуба. Ясно е, че всичко това представлява разнообразни
форми на живо, директно общуване и събиране на хора в
един все повече виртуален и фрагментиран свят.
Вие сте куратор на най-стария студентски
литературен конкурс в България – „Боян Пенев“,
който традиционно се провежда в Шуменския
университет. Тази година се състоя неговото 45-о
издание. Чия е идеята за създаването на този конкурс
и какво е неговото развитие през годините?
Идеята идва от почетния професор на Шуменския
университет Николай Димков. Той беше човек, носещ
постоянно в себе си възрожденската виталност на своя
роден Дряновски край. От него за пръв път преди много
години чух и онзи житейски важен девиз на Софроний
Врачански: „Веднъж да бъде начало!“. Колко силно е
било това начало за конкурса става ясно от факта, че
първата награда за литературна критика на името на
„Боян Пенев“ е връчена от самата Дора Габе, а първата
голяма награда – дебютна книга – печели Миряна
Башева. Кривата на развитие на конкурса през тези
пет десетилетия е като кардиограма на обществото
– върхове и спадове, пълни аудитории със стотици
емоционални участници и слушатели, както и минорни
събирания в почти тесен кръг. Факт е обаче, че появата
на всеки един студент на този конкурс е като първи
голям литературен дебют. Такъв е бил той за Георги
Господинов, Захари Карабашлиев, Пламен Дойнов, Любен
Дилов-син, Иван Ненков, Роза Боянова, Йорданка Белева
преди време, за Анна Лазарова, Георги Гаврилов, Гергана
Гълъбова, Емине Садкъ, Михаела Илиева в последното
десетилетие… Или, както си казах преди дни, една
от първите големи награди, които Георги Господинов
печели, е голямата награда на Националния студентски
литературен конкурс в Шумен, а последната (засега) в
Лондон…
Юрий Проданов на 45-ото издание на Националния студентски
литературен конкурс в Шумен, май 2023
К аузата на книгите
Каква е необходимостта и мястото на този конкурс
в културния живот на Шуменския университет,
на града, а и в пространството на българската
култура?
Едва ли ще бъда оригинален, ако кажа, че големият
проблем на българската култура е свръхцентрализацията
– на събития и личности – в столицата и няколкото
големи града на страната. Всеки опит за „изтегляне“
на културни събития и инициативи извън тази среда би
трябвало да бъде подкрепян и поощряван. Иначе всеки
университет и град би изглеждал по-оживен, весел, шарен,
остроумен, палав и авантюристичен – както Шумен и
нашият университет в дните на конкурса.
Има ли определени изисквания в регламента и
организацията на конкурса, които го отличават от
другите конкурси в страната ни?
Шумен е място с исторически детерминиран
консервативен дух – неслучайно в своята многовековна
история, та и доскоро, той е основно гарнизонен град –
военен център. Казано и на шега, част от тази безусловна
привързаност към писаните норми и устави личи и
в главното и непроменимо правило на литературния
конкурс – задължително участие на живо, присъствие
на участника в дните на конкурсните събития.
Понякога журито не награждава несъмнено силни
творби и талантливи автори, защото те (авторите)
просто не са си купили билет за пътя до Шумен. Ако
преди време условието за задължително присъствие е
изглеждало организационна странност и приумица, днес
(след глобалната епидемия и войната в Украйна) то е
силно напомняне, че светът на творците не трябва да
се лишава от живото директно общуване. То създава
безценни контакти, дава импулси, създава мрежи от
приятелства, учи, образова, ражда внезапни идеи. Така е
и така ще бъде – във време на безчет онлайн състезания
и конкурси за какво ли не – Националният студентски
литературен конкурс ще си остане симпозиум в
античния смисъл на понятието.
За кои от участниците и отличените в този конкурс
сте запазили най-ярки спомени?
За всички, чиито имена изброих по-горе. И за много, за
чиито имена не остана време и място тук. Едно лице,
обаче е винаги пред очите ми и един глас в ушите ми.
Орлин Дянков от Варна. Буен, неординерен, скандален,
провокативен и същевременно добър и чувствителен.
Органичен талант. Вероятно днес щеше да бъде едно
от утвърдените имена в българската поезия, ако не се
присъедини внезапно към „обществото на мъртвите
поети“ през земетръсната 1990 година. Беше само на
23. Това, което успяхме да направим за него е да издадем
с доброволните дарения на академичната общност на
Шуменския университет през 1992 г. единствената
му стихосбирка „Бунтувам се тъжен“. Упреквам се, че
миналата година трябваше да я преиздадем 30 години
по-късно, за да припомним на съвременниците ни за
актуалността на неговия поетически талант.
От биографичната Ви справка разбираме, че
сте преподавател по възрожденска литература,
преподавате още история на българската
журналистика, разследваща и онлайн журналистика...
Какво обединява тези на пръв поглед разнопосочни
занимания със словото?
Безспорният факт, че българската литература
се ражда по страниците на вестниците от онова
възрожденско време, както и това, че големите имена
в това литературно начало са и първите журналисти
и издатели на вестници – Раковски, Войников, Ботев,
Каравелов и още, и още. Възраждането е невероятно
време – прекрасна авантюра на духа, българска младост
с присъщите є пориви, въодушевление, грешки и
първи грехове. Няма как да обясня в няколко реда, че
прочетеш ли и разбереш ли Възраждането, си обясняваш
всичко „българско и родно“ (както е написал поетът)
в сегашен и бъдещ план. Животът ми се стече така,
че съчета по вълнуващ за мен начин академичната
кариера в аудиториите и оперативната и аналитична
журналистика. Първото дисциплинираше второто,
а второто вдъхновяваше първото. И мисля, че се
получаваше добре.
Как намирате място на вдъхновяващия опит от
далечното време на Възраждането с проблемите на
нашето съвремие?
Преди години мой приятел, отличен лекар и хирург, ми
каза: „Юрий, разбрах го вече, човек си отива, когато
вече не му е интересно!“. Възраждането учи, че всичко
интересно тепърва предстои. И е изключително важно да
го разбереш, научиш, че и да го направиш. В този смисъл
Юрий Проданов
всеки започващ ден е ден от собственото ни възраждане.
Смятате ли че проблемите със свободата на словото
са по-лесно разрешими и приложими във времето
на свободното разпространение на информация в
социалните мрежи например?
Една от безспорно приеманите от мен тези на любимия
ми Умберто Еко е, че сега е времето на „цензурата
на шума“. Ние не се чуваме и разбираме не поради
затворената от някого уста и забраненото слово. Ние
не се чуваме и разбираме поради милионите говорещи
на висок глас уста на звани и незвани. Там, в глобалната
какофония, изчезва заглушен нечут гласът на истината и
прозрението. Социалните мрежи напомнят ориенталски
пазар – шарен, гласовит и хаотичен. Там нещата се
пикантни и вкусни, но стомашното разстройство е
гарантирано…
За сериозна журналистика се изискват и специфични
личностни качества и характер. Можете ли да ги
разпознавате в студентите си?
Опитът ме е научил, че прогнозите и очакванията
са опасно нещо. Но ако младият човек е грамотен,
любопитен и работлив – всичко е възможно. Е,
почтеността е също важна, но…
Понякога силата на словото може да променя хора,
държави, съдби… Нерядко ги променя в негативна
посока. Наистина ли свободата на словото трябва да
е неограничена?
Тук пък ще припомня думи на Цветан Тодоров от
фундаменталната „Интимните неприятели на
демокрацията“. Става дума за това, че колкото по-
нагоре е човекът в социалната пирамида, толкова по-
контролирано и ограничавано трябва да бъде неговото
слово. С други думи, един президент или министър-
председател трябва най-много да си „събира устата“.
А иначе словото е като водата. Не можеш да я спреш,
просто трябва да я пазиш, съхраняваш, почиташ. И
никога да не оставаш жаден…
Вече се говори, че живеем на прага на ново време –
това на изкуствения интелект. Сравняват тази
революционна промяна с изобретяването на пресата
на Гутенберг. Вие смятате ли, че Вашата професия и
Вашите занимания са застрашени?
Още като студент разбрах какво се случва във времето и
в последвалите десетилетия след пресата на Гутенберг.
Бях обсебващо привлечен от живописта на Йеронимус
Бош и Питър Брьогел, а техният хаотичен картинен
свят подреди нещата на обяснението. Разбира се, с
помощта на Коменски, Шекспир, Сервантес, Монтен,
Гьоте, Бродел и… още, и още. Същността на всяка
професия е в умението да правиш и знаеш нещо, което
другите не могат и не знаят. Изкуственият интелект
не може да е заплаха за естествената невропластичност
на човешкия мозък. И за уникалното човешко знание,
което представлява личният спомен и опит. А иначе, по
отношение на страха за бъдещето, по душевна настройка
съм стоик и съм напълно съгласен със стоическата
максима, че парче хляб и няколко маслини са най-добрият
обяд…
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
7
Литературен вестник 14-20.06.2023
Редактор на страницата
Първи отзиви за спектаклите, показани
а
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
ц ен на 31. Международен театрален фестивал
„Варненско лято“ (1-10 юни 2023)
С хареса. Бях тук само за 3 дни, но след тази вечер отново
Само преди броени дни завърши 31-вото издание на
Международния театрален фестивал „Варненско
лято“ (1-10 юни 2023). В богатия и разнообразен афиш
на фестивала и тази година бяха показани повече от 25
спектакъла от България и чужбина, улични представления,
дигитални излъчвания, представяния на книги и срещи
с български и чужди артисти. Акценти в паралелната
програма бяха Международната научна конференция
„Преосмисляне на театралното наследство от времето
на комунизма“ (4-5 юни), Уъркшопът за млади театрални
критици, провеждан регулярно в различни държави от
Международната асоциация на театралните критици
(IATC), с участници от Франция, Полша, Украйна, Гърция,
България и водещи Жан-Пиер Хан и Иван Меденица и
срещата с френската театрална авторка, актриса и
режисьорка Саломе Льолуш, чиято пиеса „Това не го казвай“
в режисьорския прочит на Явор Гърдев беше включена в
„Чайка“ от А. П. Чехов, версия на Аня Райс, режисьор Джейми Лойд, Обединено кралство
българската селекция. Сега ви предлагаме първите отзиви
за фестивала на присъстващите на него чужди гости –
театрални критици, експерти, куратори, директори
и програматори на фестивални форуми. Очаквайте в
следващите броеве нашия отзив за тазгодишното издание
на МТФ „Варненско лято“ и акценти от международната
конференция.
Проф. Патрис Павис (Франция):
(Патрис Павис е международно признат театрален
учен от Франция. Той беше гост на фестивала и
проследи цялата му програма, а на 8 юни изнесе
и лекция на тема „Нови тенденции в анализа на
представлението“.).
„Чайка“ (режисьор Джейми Лойд, Обединено кралство)
представя интересна адаптация на текста на Чехов
(версия на Аня Райс), а постановката изглежда много
добре направена с това седене на столове, преместване на
столовете, изобщо има една много геометрична подредба,
която изглеждаше смислена. Присъствието на всички
актьори на сцената също беше направено интересно –
когато някой не играе в дадена сцена, просто стоеше
неподвижно, като застинал. Но бях малко разочарован от
начина, по който се чуваха гласовете на актьорите. Струва
ми се, че те не бяха записани на сцената, бяха много силни
и понякога не можеше да се усети размяната на реплики
между героите. (…)
Всички актьори бяха добре влезли в образа си. Това са
талантливи актьори, като също така беше интересен
подходът да не се показват всички неща от интериора,
обичайния чеховски декор, а да се използва само една много
абстрактна обстановка и всичко да се сведе до основното.
Гледах с удоволствие постановката „Дишай“ (режисьор
Марий Росен, ТР „Сфумато“), която според мен беше
много добре направена. Харесва ми смяната на светлината,
която прави един детайл видим или невидим, както и
изграждането на връзката между двамата герои. Напомни
ми за представление, което бях гледал предишния ден –
„Това не го казвай!“ (от Саломе Льолуш, режисьор Явор
Гърдев). В него имаше подобна идея.
Стефана Поп-Куршеу (Румъния):
(Стефана Поп-Куршеу е артистичен директор на
Националния театър в Клуж-Напока, Румъния)
Това е много добър момент да споделя впечатленията
8
си от фестивала, защото ме хващате след последното
представление, което гледах тази вечер
– „Коприна“, и мога да кажа, че много ми
Литературен вестник 14-20.06.2023
усетих, че театърът наистина си играе с нашите емоции,
кара ни да мислим за миналото ни, за това, което обичаме
и за това, което губим. Много съм щастлива в момента.
И все още си мисля, че театърът има тази мисия, която
понякога, за съжаление, е забравена от съвременните хора.
Видях и други интересни спектакли на този фестивал.
Много ми хареса също и „Свободно падане“, което гледах
вчера. Беше изпълнено с поезия и енергия. Танцьорите бяха
отдадени на момента и на всяко едно движение. И двата
спектакъла имат страхотна образност.
Оставам с впечатлението, че има много добри спектакли,
но много от тях не се интересуват от естетиката.
Повечето от тях се фокусират върху социални и
политически проблеми. Разбира се, в днешно време това са
изключително важни теми, но ако забравим за красивата
част от живота, губим голяма част от смисъла му. Мисля,
че за да направим света по-добро място за живеене, трябва
да вярваме в красотата. Трябва да научим, че има баланс
между красотата и грозотата. Представления като
„Коприна“ показват точно това.
„Коприна“ по романа на А. Барико, драматизация А. Секулов,
режисьор Диана Добрева, сценография Мира Каланова, костюми
Марина Райчинова, Драматичен театър – Пловдив
Много мога да говоря за това представление – за
сценографията, за костюмите, за актьорите… Всичко
беше наситено с изключително органично усещане. Романът
също беше много добре драматизиран. Можеше да бъде
твърде дълго, твърде скучно, но не беше.
Като театрален критик, преподавател и артистичен
директор аз лично не искам само да слушам текста и да
следя историята. Имам нужда да я видя с очите си и това е
задача, която трябва да изпълни режисьорът. Той трябва да
създаде визията, която да бъде уловена от зрителя. Екипът
на „Коприна“ успешно се е справил с това и мога само да
поздравя всеки един от тях. Мисля, че този спектакъл беше
основен акцент от фестивалната програма.
Много се радвам, че съм тук, и съжалявам, че си тръгвам
утре. Атмосферата е чудесна и хората са много
добронамерени. Със сигурност бих дошла на фестивала
отново.
Хандан Узал Дюндар (Турция):
(Хандан Узал Дюндар е програмен мениджър на
театралния фестивал в Истанбул)
Гледах „Чайка“ на NT Live на нашия фестивал в Истанбул. На
Истанбулския театрален фестивал ние също направихме
такава прожекция. В постановката има интересни идеи, но
да си призная, очаквах повече.
„Свободно падане“ на Марион Дърова беше интересно
представление. Наистина се интересувам от такъв вид
представления, но ние не програмираме много танц на
нашия фестивал, макар че се опитваме да спазваме някакъв
баланс. Но нашата публика не е много запозната с такъв
вид продукции. Когато говорим за танц, нямаме предвид,
разбира се, само балет, а най-вече мащабни съвременни
танцови продукции на голяма сцена.
„Свободно падане“, концепция и хореография Марион Дърова
Харесах „Да яздиш облак“ на Раби Мруе. Преди известно
време съм гледала един от спектаклите на този
режисьор – „33 rounds and a few seconds“. Познавам
начина му на работа. Тук, разбира се, беше много
трогателно заради истинската история на брат
му. Идеята на самата постановка беше наистина
интересна, историята беше твърде реална.
„Коприна“ на Пловдивския театър беше мащабна
продукция. Традиционна, разбира се, но в нея всички
елементи бяха използвани по много добър, красив и
деликатен начин. Това ми хареса. Текстът също е
специален. Не съм чела книгата, но познавам работата
на Алесандро Барико. Радвам се, че видях този
спектакъл.
Самуел Глеуз-Естебан (Франция):
Самуел, ти взе участие в семинара за млади
театрални критици, който се проведе по време на
фестивала, и беше в групата с ментор Жан-Пиер
Хан. Би ли разказал какво правихте по време на
сесиите и какво научи от тях?
Уъркшопът продължи пет дни и всяка вечер гледахме
представления от програмата на фестивала с превод
на английски език, т.е. основно програма „Шоукейс“ и
международните продукции. На следващата сутрин
дебатирахме около тях. Обменяхме впечатленията си,
пишехме за представленията. Уъркшопът беше най-
вече място за размисъл за работата на критика и за
това какво е да си критик, какво е да напишеш критика,
как да го направиш и защо да го направиш по определен
начин. Не възприемам сесиите ни толкова като урок, а
по-скоро като пространство за размисъл и колективно
мислене за критиката и за представленията, които
гледахме.
Участниците бяхме разпределени в две групи –
англоезичната група под ръководството на Иван
Меденица и френскоезичната група под ръководството,
както каза, на Жан-Пиер Хан. Много ми хареса, беше
много интересно да се срещна с други млади критици
от цял свят. Това ни помага да ситуираме дейността
си и изградим мрежа от хора, които се занимават със
същото и които също биха искали да обменят своите
идеи и виждания. Интересно е, защото като критици
ние сме вглъбени в работата си, но почти никога не
отделяме време да размишляваме върху това какво
правим и как да го правим така, че да е добро. В нашата
група установихме, че сме съгласни по много аспекти.
Имахме различни мнения за представленията, които
гледахме, но и по много въпроси имахме съгласие.
А какво мислите за спектаклите в програмата на
фестивала, които видяхте?
Имаше някои добри и някои по-малко добри
представления, поне според мен. Бях много развълнуван
от „Орфей“ на Йерней Лоренци в народния театър в
София. Бях впечатлен от начина, по който е обработен
митът. Всичко, което се случваше на сцената, беше
впечатляващо – присъствието на актьорите, но и
как режисьорът поставя всичко с голяма щедрост
и интелигентност. Наистина бях изумен от тези
невероятни актьори. Като цяло Йерней Лоренци е
много красиво откритие за мен, аз не знаех за него,
не го показват във Франция. Така че това е част от
идеята на този уъркшоп – да можеш да откриваш
представления и режисьори от други региони на света.
Гледахме и продукцията на Раби Мруе „Да яздиш облак“.
Тя показа един много различен и интелигентен начин за
вплитане на политическа история и една много интимна
история. Според мен в представлението видеото беше
използвано по много красив начин – образите, звукът и
артикулацията между тях. Това е много чувствителна
работа, а също и много интелигентна. Това са двата ми
фаворита от фестивала.
Върху материала работиха
АНИТА АНГЕЛОВА, ДЕСИСЛАВА ВАСИЛЕВА,
ЖАКЛИН ДОБРЕВА
Социалистическа литература в мундир
Соцреализъм,
На 18 януари 2023 г. департамент „Нова българистика“ на НБУ организира националната
научна конференция „Войната и „борбата за мир“ в литературата на НРБ“. Участваха
преподаватели и учени от водещи академични центрове в България.
милитаризъм, В следващите страници публикуваме варианти на три от предложените доклади.
Всичко от конференцията ще бъде представено в сборник от издателската поредица

социалистически „Литературата на НРБ: история и теория“ на Нов български университет.

патриотизъм
Пламен Дойнов

В химна на Народна република България от 1950 г., написан

от Никола Фурнаджиев, Младен Исаев и Елисавета Багряна,
още първият куплет оповестява констутитувната
особеност на новото българско присъствие в света:

Българийо мила, земя на герои,

неспирен и мощен е твоят възход.
Да крепне навеки съюзът ти боен
с могъщия, братски съветски народ!

Припевът затвърждава реторико-идеологическата

свързаност между Народната република и застрашения
мир:

Слава, Републико наша свободна!

Страж на мира непреклонно бъди! –
Враг ли нападне земята ни родна,
в бой до победа ни смело води!

Ранната Народна република чрез новия си химн не

просто обявява тържествено и на всеослушание своя
сателитно-колониален статус спрямо СССР, но и
посочва устойчивите идеологически пароли, чрез които
се осигурява този статус: укрепване на бойния съюз със
„съветския народ“; усвояване на ролята „страж на мира“;
при нападение срещу НРБ – нанасяне на ответен удар и
водене на „бой до победа“.
Същевременно съвсем не е случайно, че никъде в химна
не се споменава думата „война“. Заместителите „бой“,
„битка“, „схватка“, след които свети неизменна „победа“ Паметникът на Съветската армия в София, май 2023
– това е милитаристкият хоризонт на комунистическата
идеология и държава. Всъщност според речника на
комунистическия режим, щом стане дума, че той участва Студени думи за мира и топли думи за войната
в стълкновение на бойно поле, войната винаги е определена
като отбранителна. Социалистическата държава
настоява, че никога не я започва, а е принудена да я води,
в българската литература за деца през 1950-те години
за да се защити. Тогава войната може да бъде единствено
Огняна Георгиева-Тенева за деца, се засилва – изисква се още работа за „дълбоко
справедлива, а в най-високите си измерения – отечествена.
художествено отражение в детската ни литература на
Агресор може да бъде единствено империалистическият
Въпросите, на които търся отговор тук, са: кое прави борбата на народите за мир“. Отчитайки недостатъчна
Запад, докато комунистическият Изток по дефиниция
възможен парадокса, явѓн в заглавието на настоящия близост на писателите с пионерската организация и с
бива нападнат или поне предизвикан и провокиран.
текст; защо и как литературата заглажда ценностната Димитровския съюз на народната младеж, партийният
Както показват случаите с пропагандната опаковка
пропаст между мира и войната; как се стига до документ отново и отново повтаря изискването „В
на Унгарското въстание от 1956 г., Пражката пролет
нивелирането на две противоположни представи за детската литература да намери още по-широко място
от 1968 г., нахлуването на СССР в Афганистан от 1979
„нормален“ свят през първото десетилетие след Девети темата за борбата за мир“.
г. и прочее интервенции или военни операции, когато
септември. Наред с това постановление вестник „Работническо
съветските войски или армиите на Варшавския договор
Студенината в изображението на мира се дължи на дело“ публикува и ред други материали за детската
нападнат една държава, всъщност не извършват агресия
две основни причини. Едната e външна и се отнася до литература с нормативен характер. Статията „По
и не повеждат война, а потушават контрареволюция,
социокултурен контекст с небивали възможности някои проблеми на нашата детска литература“ от Ангел
оказват „братска помощ“ или подпомагат „национално-
за властово налагане на теми и идейни трактовки. Тодоров“3 изразява положителна оценка за „За честта
освободителна борба“.
Втората причина е следствие от първата – нормативно на родината“ от Павел Вежинов, но за по-правилното
Такова дистанциране от войната като зона на срама е
предзададеното съдържание извиква безкрайна езикова образно моделиране на мира и войната се дава пример
показателно. Оказва се, че дори организацията на социума
повторителност и клиширана образност с нищожни с короновани съветски класици на детско-юношеската
да бъде определяна от Евгений Добренко „като военна
възможности за пораждане на емоционален резонанс. литература като Аркадий Гайдар, Лев Касил, Самуил
машина“, а заедно с това и соцреалистическият текст и
Социалистическата диктатура върху литературата Маршак и Сергей Михалков. Държавно-партийна
дискурс да бъдат също метафоризирани като машина за
за деца налага, наред с всичко друго, задължително опека над подрастващите регламентира и Законът за
война, чийто мотор е „конфронтационността и култа
разработване на темите за мира и войната. Своеволните обществените грижи и възпитанието на детето от
към борбата“1, тази същност е старателно укривана
отклонения от нормативността се санкционират – нека 1946 г.4, както и Правилникът за неговото приложение5
в текстовите практики както на комунистическата
си спомним яростните нападки срещу Асен Разцветников от 1948 г.
пропаганда, така и на соцреалистическите писатели.
заради книгите му „Щурчово конче“ (1948) и „Голямата В условията на безпрецедентна идеологическа
Нещо повече, те изцяло преназовават войната, към която
баница“ (1949), обявени за формалистични и напълно нормативност в изкуството появата на автентична
се стремят и понякога агресивно разгарят, като борба
безсъдържателни. емоционалност се оказва блокирана. Ако българската
за мир. Мирът е висша цел и ценност, заради която е
Мирът и войната са теми, върху които се фокусират детска литература се е движила десетилетия наред
допустимо да започнат да воюват. Но такава война не е
всички официални документи, засягащи литературата към еманципация от дидактизма, разкрепостяване на
война, защото е война в името на мира, т.е. не е никаква
в изследвания период. Преди всичко това е Законът фантазното и все по-плътно приближаване към детската
война, а борба за мир.
за изменение и допълнение на закона за детската и душевност, то с един замах тези постижения биват
Как става възможен този специфичен речников и
младежката книжнина от септември 1946 г.1 Само две заличени. На мястото на игровия образ, свободен от
семантичен обрат в системата и политестетиката на
години по-късно идват решенията на Петия конгрес преки възпитателни апликации, идва наставническият
социалистическия реализъм?
на Българската комунистическа партия (БКП), които патернализъм, познат от ранните години на
практически функционират като законодателен акт. литературата ни за деца.
Милилитаристката основа на соцреализма За втвърдяването на концептуалната рамка на детско- В този контекст литературните образи на мира
Продължително време крайнолевите движения в Европа юношеската литература допринасят и постулатите излъчват студенина. Защо?
през ХХ век последователно се обявяват против на пионерската организация. Постановлението на 3
Тодоров, А. По някои проблеми на нашата детска литература.
войната, доколкото тя се възприема като средство за Централния комитет (ЦК) на БКП за задачите на – Работническо дело, бр. 171, 1954.
завладяване на нови територии в името на реализацията на детската литература от 1953 г.2 стяга още повече 4
Закон за обществените грижи и възпитанието на детето. –
империалистически проекти на националните държави и/ нормативния обръч. С бодрячески тон се отчита, че Държавен вестник, бр. 242, 1946.

или империи. Моделът за такъв тип конфликт е Първата
световна война, дефинирана еднозначно от Ленин като
„империалистическа“:
1
Вж. Добренко, Евгений. Метафора власти. Литература
сталинской эпохи в историческом освещении. Otto Sagner.
München, 1993, с. 189.
на стр. 12
9
след Петия конгрес на БКП детската ни литература 5
Правилник по приложението на Закона за обществените грижи
се е обогатила тематично, включително по отношение и възпитанието на детето. – Държавен вестник, бр. 170, 1948.
на „борбата на нашия народ за мир“. Въпреки това
политическият натиск върху писателите, които творят
1
Закон за изменение и допълнение на закона за детската и на стр. 10
младежката книжнина. – Държавен вестник, бр. 209, 1946.
2
Постановлението на ЦК на БКП за задачите на детската
литература. – Работническо дело, бр. 164, 1953. Литературен вестник 14-20.06.2023
Студени думи за мира и топли думи за...
от стр. 9
Тук ще се спра само на една, но много важна причина
за това – масовата денотативна употреба на думата
„мир“. „Мир“ в поезията от 50-те години на миналия век
най-често е прав езиков знак – отчетливо експлициран,
но естетически празен – думата „мир“ не участва в
създаването на образни конфигурации, тя обозначава своя
обект от извънезиковата действителност директно.
Изказът стои в рамките на нулевата степен на езика.
Като езикова единица с нивелиран смисъл и потисната
експресия, думата „мир“ се среща в стотици творби в
стих и проза, разпространявани по всички комуникационни
канали от разглеждания период – авторски книги,
антологии, периодични издания, читанки и христоматии,
радио. Някои текстове пътуват към читателската
аудитория по два и повече канала, стига авторът да е
приближен на властта. Например стихотворението
„Искай мир“ на Никола Фурнаджиев е публикувано най-
малко на две места – в стихосбирката „Смели пионери“6 и
в „Христоматия по детска литература за учителските
институти и педагогическите училища“7. Тиражирането
на този текст, както въобще разработването на темата
за мира, у Никола Фурнаджиев е част от цялостното му
усилие да бъде в синхрон с „новото време“, съответно да
удържа близостта си с властта и да се радва на нейната
отплата – две Димитровски награди, редакторски
постове в „Литературен фронт“, „Септември“ и
издателство „Български писател“ и пр. Стихотворението
„Искай мир“ снема в себе си главните характерни черти
на пионерската поезия – назидателност, плакатност
и императивна призивност. Фурнаджиев „не рискува“
да използва метафори и друг тип иносказания, чиято
многозначност би могла да разсее ударната сила на прекия
апел. „Мир“ тук е денотативен знак, който се отнася
до едно означаемо – липсата на война, а това ще рече
социалистическо благоденствие с неговите трактори,
напоителни канали и заводи. „Искай мир!“, „… непрестанно
бори се за мир!“, „За мир воювай смело!“, „Нека мир да има
по света!“ са клишета, дошли в литературата за деца
от идеологически говор в публичното пространство. Тези
повели звучат заклинателно, но тяхната приложимост в
реалната действителност е немислима. Деца, които се
борят за мир, е небивалица, зле скалъпена идеологическа
измишльотина, призив, който е празен от съдържание
(за разлика от призивите за учене, труд, уважение към
възрастните и пр., отправяни от ранната ни детска
литература, които могат да имат реално покритие).
Цитираното лирическо слово на Никола Фурнаджиев
не е плод на т.нар. „свободна художествена логика“ –
защото тя се базира на многозначността, на движението
на думата от пряка към преносна употреба или на
вътрешните промени в нейния смисъл. Тук думата „мир“
– отново ще подчертая – е закотвена в своето основно
значение. Фурнаджиев, чиято стихосбирка „Пролетен
вятър“ принадлежи на поетическия ни авангард от
1920-те години и заради изключително провокативните
си излизания отвъд логиката и яснотата, тук отново
не пише като реалист, но в услуга на един безсмислен
политически лозунг.
Клишираният апел за мир присъства в безкраен ред
творби – „За мир и правда на пост“ от Димитър
Пантелеев, „Три букви“ на Леда Милева, „Честита нова
година“ от Христо Радевски, „Дружба“ от Николай
Зидаров, „Младежка песен“ от Цветан Ангелов и много
други. Тук ще цитирам няколко стиха, без да посочвам
авторите им – това се оказва ненужно, когато става
въпрос за скандиране в хор: „Мир, мир, мир да има на
земята!“, „С борба докрай мира да защитим“, „И мир
нека бъде!“, „Младите за мир се борят“ и пр., и пр.
„Литературата е пространство, в което личното
става публично“, казва Олга Токарчук в едно свое
есе8. Представените стихотворни призиви за мир
преобръщат изконните начала на литературата –
те не изразяват нищо лично, а точно обратното,
претендират, че публичното се преживява като лично,
че то е съкровена част от интимния свят. Призивите за
мир в разглежданите текстове се движат по отъпкани,
колективно договорени трасета, художествените знаци
съвпадат с идеологическите. Ето защо не е странно,
че думите излиняват и оставят читателя безразличен
– от тях лъха хлад. Експресивната функция на езика е
изместена от апелативната. Поезията студенее.
Всичко това не остава незабелязано от тогавашната
6
Фурнаджиев, Н. Смели пионери. Български писател, С., 1956.
7
Весева, М., Димитров, П., Марчевски, М., Александров,
В. Христоматия по детска литература за учителските
институти и педагогическите училища. ДИ „Народна
просвета“. С., 1953.
8
Токарчук, О. Делото на Хермес, или как преводачите спасяват
света всеки ден. – В: Чувствителният разказвач. Библиотека
10
на Полския институт в София. С., 2021, с. 85.
Литературен вестник 14-20.06.2023
литературна критика – тя е убедена, че емоционалната
енергия на една творба засилва възпитателното є
въздействие. „Най-големият недъг на нашата детска
литература днес е схематизмът […] голата, външно
декларирана програмност, сухата схема, лозунгът,
непредаден със силата на художествения образ“, пише
Ангел Тодоров9. Всъщност поетът се движи в омагьосан
кръг. Той избягва многозначността, за да не се окаже
тя встрани от установения канон. Следването на
точното политическо предписание обаче лишава текста
от собствен облик и естетическо въздействие. Ето
каква реакция буди това у литературния критик
Стефан Попвасилев: „...езикът може да бъде точен
логически, правилен граматически, но не е ли образен,
той ще бъде сух, няма да буди емоции“10. Критическата
рефлексия все по-често използва метафората на
студа. Стихотворенията „...са написани сухо, студено,
бездушно“, пише Младен Исаев11.
Любопитно е да се отбележи, че и автори на текстове
от лозунгов тип, влезли в епизодичната роля на критици,
проявяват нетърпимост към същата хладна еднозначност
на словото, каквато те самите са тиражирали. По повод
на ученическите читанки Лъчезар Станчев пише: „Особено
нехудожествени, студени (курс. м., О. Т.) и безинтересни
са някои четива, които съставителите са се постарали
сами да напишат, за да изпълнят нужната тематика“12.
Нека тук си припомним едно от прозренията на Далчев,
изказано през предходното десетилетие: че поезията не се
прави, а се ражда13.
Срещу студените четива за мира стоят „топли
стихове за войната“ – според Пантелей Зарев. За да не
разкъсвам връзката между цитата и неговия контекст,
ще припомня, че тези думи Пантелей Зарев изрича,
когато през 1950 г. Багряна получава Димитровска
награда за литература. На това награждаване критикът
признава поетесата за „наша“, защото е написала „топли
стихове за войната, за Сталин, за Георги Димитров“14.
Златорожките грехове на Багряна са изкупени.
Изразът „топли стихове за войната“ не съдържа
оксиморон – оксиморонът се основава на привидна
противоположност. В случая обаче привидност няма
– изразът „топли стихове за войната“ е употребен в
буквален смисъл, той събира несъвместимости. При
това ги събира някак спокойно и несмущаемо – сякаш
топлото отношение към войната е нещо естествено.
Днес е трудно да кажем какво точно е имал предвид
Пантелей Зарев, но дори тук да има някаква грешка, то
тя е „вярна“.
След като призовава за мир, логично е литературата ни
за деца да заклеймява войната. Разбира се, тя прави това,
но в отношението към нея се долавя амбивалентност,
която се дължи не на някакви преки положителни
характеристики, както е при говоренето за мира, а на
необичайни съчетавания и връзки във фигуративния език.
И така, ако мирът е недвусмислена ценност, която се
прокламира открито, но без емоционална убедителност,
войната е антиценност, но нейните образи често са
двойствени – тя е представяна, от една страна, като
зло, но от друга страна – като причина за ожесточение,
настървение и в последна сметка войнственост. Без
да призовава към война, детската ни литература от
разглеждания период създава множество образи на
„положителна“ експанзия. Тя винаги е конципирана
като отговор на чужда експанзия, но безкрайната
повторителност и широкото разпространяване
на нейните образи сякаш я узаконява като нещо
естествено, като логична и неотменима част от
живота. Ценностната линия, утвърждавана от „Не,
не ще се радвам кръвожадно“ на Вазов, тук прекъсва.
Заглъхва и тонът, подет от детския поет Чичо Светльо
(Георги Стоянов), редактор на известното детско
списание „Светулка“ в периода 1904–1918, който дни
преди да бъде убит в последните месеци от Първата
световна война пише: „Откъсни ми клонче ти ... / Клонче,
що мир възвестява / на човеци, на държави... “.
През 50-те години на ХХ век е налице внушителен
текстов масив, изобразяващ нажежена враждебност
– пръстът сякаш непрестанно стои върху спусъка в
готовност да го задейства. През 1942 г. в „Изкуство
и критика“ Далчев пише срещу вдетиняването в
литературата ни за деца, срещу сладникавия тон в нея15.
Питам се, ако през 1950-те години беше възможно да се
проведе истинска, нецензурирана литературна дискусия,
какво ли би казал Далчев за мъстителните, войнствени
гласове в поезията и прозата за деца, как ли би оценил
баталистичното кресчендо, заменило сладникавата
напевност.
9
Тодоров, А. Цит. съч., с. 2.
10
Попвасилев, Ст. Езикът на сегашната наша детско-юношеска
художествена проза. – Септември, кн. 12, 1955, с. 154.
11
Исаев, Мл. На младата смяна – вдъхновени песни. –
Литературен фронт, бр. 29, 1955.
12
Станчев, Л. Грешки и слабости в читанките на нашите деца.
– Септември, кн. 11, 1955, с. 163.
13
Далчев, Ат. Нашата съвременна детска поезия. – Изкуство и
критика, № 4, 1942, с. 2.
14
Цит. по: Костадинова, А. Сънят на инфантата. Фабер, В.
Търново, 2017, с. 27.
15
Далчев, Ат. Цит. съч.
Лирическите емоции, свързани с войната, са с
различен градус на напрежение. Най-„нисък“ е той при
представянето на мирния живот като казарма, със
съответните внушения за ред, дисциплина и подчинение,
което е повсеместно, както убеждава изразът
„казармите пространни“ от „Нашата република“ на
Христо Радевски. Казарменият ред обхваща не само
пространството, но и времето, допълва финалното
изречение на „За честта на родината“ на П. Вежинов:
„… той стоеше всред казармения плац и не помръдваше“
– сякаш вкаменена статуя, побита завинаги.
Мирният живот, видян като непрестанна баталия, –
това е друго образно клише в детската ни литература
от периода непосредствено след Девети септември.
Иван Бурин например възпява „мирния трудов бой“ („Не
искаме война“), а Цветан Ангелов говори за нуждата
от въоръжена защита на мирното строителство: „А
трябва ли, ще взема / пушка вярна и света, / за да браня
чернозема и труда, и радостта!“ („Там е моят кът“).
Още по-интензивна е идеологическата сугестия при
разпалване на ненавист към противника, макар и незрим:
в едни случаи се говори за „враг омразен“ (напр. Иван
Кръстев – „Граничар“); в други случаи се отправят
преки войнствени призиви, като „Враговете кървави
мрази!“ (Никола Фурнаджиев – „Искай мир!“). По повод
на подобни литературни внушения Георги Марков пише:
„Ние вече знаем добре значението на думата възпитание,
идваща от устата на тоталитарен режим, знаем добре
ужаса от превръщането на нормални човешки същества
в роти от фанатици“16.
Един от иначе даровито написаните детски романи
– „За честта на родината“ (1949) на Павел Вежинов,
е красноречив пример за ценностната двойственост
в отношението към войната. 13-годишно момче,
което започва участието си в т.нар. Отечествена
война като тръбач, впоследствие се включва в
истински кръвопролитни сражения. „Войник съм!“ –
рефренно повтаря детето; „Воюва ми се“. Думите на
повествователя повишават градуса на войнствеността:
„Свилен крачеше към бойното поле с очи замаяни от
чудната гледка. Той бе мечтал дълго за такова могъщо
и страшно нощно сражение…“. И още: „На нож! Ура,
на нож!“; „Свети ли му маслото?“. И т.н., и т.н. Дори
краят на войната не слага край на войнствеността: „Ние
завършихме една война, но започваме друга – войната
за извоюване на щастливо бъдеще за нашата родина“.
Струва ми се, че причинно-следствената верига „война“
и „щастие“ е една от върховните нелепици в българската
литература за деца.
Времето от средата на 40-те до средата на 50-те години
на миналия век бележи едно от най-големите сближения
между литературата за възрастни и за деца. Причината
е в социално-педагогическия проект, обхващащ всички
генерации с цел възпитание на младите и превъзпитание
на част от възрастните в дух на комунизъм. Конструира
се държавният човек, етатизираната социалистическа
„грижа“ за него е тотална.
Но докато Вежиновият Свилен стои неподвижен и
непроменим във времето насред казармения плац под
звуците на бойната тръба, литературата ни ще започне
да рисува небе с птици и ще определи войнствеността
като „дивотии и вехти работи от езическо време“,
както гласи финалът на „Ние, врабчетата“ от
Йордан Радичков. Войните ще започнат да изглеждат
безсмислени и преодолими, а ожесточението ще спре да
бъде единственият отговор на агресията. „… и макар
че ястребът ни гледаше с омраза […], трудно мога да
кажа, че ние го гледахме с омраза“, казват Радичковите
врабчета. Финалните изречения на книгата му ще
отзвучат с думата „цивилизация“. В нея ще бъде вложена
енергията на алтернативното художествено мислене
за войната. През 50-те години на ХХ век обаче това е
невъзможно, идеологическият ортодокс е пълновластен.
16
Марков, Г. Децата и литературата за тях. – Култура,
5.12.2015. –https://kultura.bg/web
Войната като преживяване на делника
„Димитровско племе“ на Димитър Методиев
Морис Фадел
Димитър Методиев е образцов поет на
социалистическия реализъм. Това означава две
неща. Интенцията на неговите текстове не излиза
извън стремежа те да бъдат именно подчинени на
социалистическия реализъм, да са нищо повече от
осъществяване на метода. При други автори желанието
да бъдат социалистически реалисти е съпроводено
от други претенции: да са интересни, да се харесват
на читателите, дори да са скандални. Тук не е така.
Димитър Методиев цели да бъде просто съблюдаващ
метода, да бъде партиен поет.
„Образцовост“ означава също и интенцията в голяма
степен съвпада с постигнатия резултат. Неговите
поетически изказвания са безпроблемно комуникативни,
стремят се да избягат от езиковата многозначност,
обърнати са към лесното разбиране и запомняне. Ето
защо те често имат формулен характер, което им дава
възможност да бъдат рецитирани на официални форуми,
на ведомствени и ученически мероприятия. Например:
Българийо моя!
Бяла –
със своите нови села, градове и заводи,
зелена –
със своите ниви, градини, гори и ливади,
червена –
до последната капчица кръв на народа.
Колко си млада!
Колко си хубава!
Слънчева,
песенна,
приказна –
Българийо моя, майчице трудова,
устремена
към комунизма!1
Или:
Знам: бичът в битки не се чупи,
но предпочитам да съм меч.
И меч да бъде – неподкупен
и недвусмислен – мойта реч.2
Романът в стихове „Димитровско племе“ е голяма
амбиция на Димитър Методиев да остане в историята
на българския социалистически реализъм. Ала това
не се случва. Методиев бива помнен със своите
стихотворения и „малки поеми“, както той нарича
по-дългите си поетически произведения. Романът в
стихове „Димитровско племе“, макар и многократно
издаван и винаги включван в сборниците с текстове на
автора, се оказва сред произведенията на Методиев,
на които се обръща най-малко внимание. Причината е
по-скоро жанрова. Романът в стихове предполага дълъг
разказ, сюжет, а Методиев е по-успешен в кратките,
формулни изказвания.
Със самия избор обаче на романа в стихове като жанр
поетът като че се оказва по-близо до идеалите на
социалистическия реализъм от онези автори, които
пишат просто романи. Способен ли е романът да се
свърже със социалистическия реализъм? Дали изобщо
е възможен соцреалистическият роман? „Майка“ и
„Как се каляваше стоманата“ наистина ли са романи?
Отговорът на тези въпроси трудно може да бъде
утвърдителен. Исторически погледнато романът
се развива в средата на буржоазните отношения.
Социалистическият реализъм се стреми да представя
залеза на тези отношения, заменянето им с нещо друго.
В соцреалистическото произведение трудно може да се
сбъднат характеристиките на романовия жанр, които
откроява Лукач в „Теория на романа“. Там няма как да
има лоша безкрайност и незавършеност на историята,
защото оптимистичният финал е задължителен.
Не е възможна и иронията, тъй като романът
на социализма трябва да утвърждава еднозначно
определени ценности. Бахтиновият диалогизъм е също
под въпрос. Соцреалистическият роман трябва да спре
диалогичното многогласие и да възведе идеен порядък.
Романът в стихове е като че ли единствено
възможната форма на роман в епохата на
социалистическия реализъм. Защото лиричният
компонент на този жанр блокира невъзможността
на историята да завърши, спира нейния разпад,
въвеждайки контрола на един лирически „аз“, който
елеминира диалогизма и започва пълновластно да
управлява производството на смисъл. Лиризмът
прекъсва иронията и прави изказа еднозначен в своята
патетика.
1
Методиев, Д. Песен за генералната линия. – В: Методиев, Д.
Малки поеми. Димитровско племе. Т. 2. Български писател. С.,
1982, с. 108.
2
Метоодиев, Д. Стоманата що пя у мен. – В: Методиев, Д.
Стихотворения. Т. 1. Български писател. С., 1982, с. 231.
„Димитровско племе“ демонстрира добро владеене
на техниката на жанра на романа в стихове.
Наративните части, съсредоточени около живота на
група провинциални младежи, които през 20-те години
на ХХ в. тръгват на борба срещу капитализма, в която
персонажът, на който се отделя най-много внимание,
Сандо, загива, плавно преминават в носталгично-
приповдигнати пасажи, където един лирически „аз“
си спомня своята „бурна“ младост. Типично за жанра
обективното се смесва със субективното, за да се
получи нещо като „портрет на едно революционно
поколение“. Авторът открито се заявява като
продължител на най-успешния роман в стихове –
„Евгений Онегин“. Той дисциплинирано подрежда
текста със строфи подобни на онегинската, като
липсват последните два римуващи се стиха, за да бъде
съответствието пълно.
* Кого?...
Любопитно е, че „Димитровско племе“ не е толкова
роман за подвига в борбата срещу враговете, колкото
роман за израстването на соцреалистическия герой.
Това израстване много прилича на описанието на
развитието на персонажа в т.нар. „буржоазен роман“.
Там героят преминава през множество изпитания,
преодолява различни свои недостатъци, за да стане
част от „доброто общество“, да накара дъщерята на
собственика на фабриката, където работи, да се влюби
в него, както се случва с Борис Морев в „Тютюн“, или,
проявявайки невероятна целеустременост, да получи
социално признание, както е в „Мартин Идън“.
Соцреалистическият герой също е готов на
саможертви, на лишения и тежки волеви усилия,
ала неговата цел е съвсем друга. Тя не се състои в
социалния успех или в признанието, а в разрушаването
на реалността, в която живее. Поради това той не се
устремява да прави кариера или да заслужи уважението
на другите. Той се свързва с конспиративно-
терористична група – партията или РМС – и търси
признание единствено от тази група; никакви социални
жестове, обърнати към утвърждаването му не го
интересуват. Соцреалистическият герой съществува
зад маската на легитимираща го роля – работник
във фабриката, какъвто е случаят със Сандо от
„Димитровско племе“, но задачата му е да срине
институцията, с която е свързан. Сандо ненавижда
фабриката, мрази изобщо живота, който води.
В този смисъл соцреалистическият персонаж има
светогледа и ценностната система на човек, водещ
тайна война със света около себе си. Неговото
изграждане като субект се осъществява от параноята.
Той вижда навсякъде врагове.
Мълчеше той, дори когато гледат
към него въпросително отвред
момчетата, настръхнали и бледи
той просто смело тръгваше напред –
в цял ръст изправен срещу враговете.3
3
Методиев, Д. Димитровско племе. – В: Методиев, Д. Малки
поеми. Димитровско племе. Т. 2, с. 146.
Думата „враговете“ може да изглежда като ирония
(нали все пак става дума за детска игра), но в контекста
на цялостното по-нататъшно развитие на Сандо
ироничният прочит е неуместен. Тази сцена е алегория
на характера на персонажа – винаги атакуващ, неуморим,
безмилостен.
Типичните за романа в стихове лирически пасажи
свързват разказваната история с патетичните
„възлитания“ на лирическия „аз“. Във времеви план това
е връзка между поместения в миналото сюжет за Сандо
и неговата борба и настоящето. Тя е осъществена
най-недвусмислено, разбира се, в последната строфа на
романа:
Щастливи сме, че в битките опасни
навлизаме със теб, наш роден Ремс!
Че с теб в едно със партията сраснали
под знамена партийни крачим днес.
Любима партийо! От теб възпитани,
ний няма да се свием във борбите
и както досега – и в тия дни
ний няма, няма да ти изменим.
Додето във гърдите ни сърцето
последния си удар отброи –
във всяка наша мисъл ще гори
една молба: води ни в боевете!4
Строфата пренася реториката на битката от времето
на „антифашистката съпротива“ в ситуацията на вече
победилия социализъм. Но преживяването на войната
остава въпреки постигнатия триумф. Всъщност
тази строфа откроява светогледа на лирическия аз на
Димитър Методиев в останалото му творчество. Там
ще срещнем тъкмо това: постоянната готовност за
борба, заплахата от дебнещия враг, готовността за
незабавно включване в редиците на бойците.
Трудна е битката за хода на историята.
В политиката, в икономиката и в теория –
на човешкия кръстопът -
хванали са се гуша за гуша
Цар Капитал и Трудът.
Кой –
Кого?....
От напрежение
лъкатуши
Земята във свойто движение,
колебае се климата
на света
между зимата
и пролетта.
Кой-
– четем в стихотворението „Песен за великото
преселение“5.
От поезията на Димитър Методиев научаваме, че в
социалистическия реализъм не съществува понятието
„делник“, няма естетическо преживяване на света, няма
почивка, наслада и съзерцание – всичко в човешкия живот
е воля, усилие и борба.
4
Пак там, с. 316.
5
Методиев, Д. Песен за великото преселение. – В: Методиев, Д.
Малки поеми. Димитровско племе. Т. 2, с. 121.
11
Литературен вестник 14-20.06.2023
Соцреализъм, милитаризъм, социалистически...
от стр. 9
„Всъщност това е война между две групи разбойнически
велики държави за подялба на колонии, за поробване
на други нации, за облаги и привилегии на световния
пазар. Това е най-реакционната война, война на
съвременните робовладелци за запазване и укрепване на
капиталистическото робство.“2
Отхвърляйки тази война обаче болшевиките издигат
други форми и други идеологически формули, чрез които
утвърждават революционното насилие като незаобиколимо
средство за вземане и задържане на властта. По същество
„пролетарската революция“ е война на експлоатираните
срещу експлоататорите, на пролетариата срещу
буржоазията. Тази класова война не е между различни
народи и държави, а вътре – между гражданите на една
държава. Както гласи друга Ленинова формула от 1914
г., „превръщането на съвременната империалистическа
война в гражданска е единственият правилен пролетарски
лозунг“3.
Примерът на ленинските постулати и на Гражданската
война в Съветска Русия има и своите близки и далечни
български аналози в началото на ХХ век: от водената
антивоенна агитация на Солунския фронт от младия Георги
Димитров и т.нар. „войнишко въстание“ от 1918 г. през
септемврийските събития от 1923 г. до червения и белия
терор от 1925 г. Всички те показват как в крайнолявата
идеологическа традиция войната между държавите
травестира в класово стълкновение.
Като емблематичен епизод в биографично-агиографските
текстове за „вожда и учителя“ Георги Димитров се
откроява пътуването му като народен представител в
района на Ксанти – Драма през 1917 г., където „се промъква
на фронтовата линия“ и свиква „нелегална партийна
конференция“, на която агитира против участието на
България в „империалистическата война“, чете възвание за
мир и за следване на примера на революцията в Русия. Тази
акция, украсена от версията за дръзкото застъпничество
на Димитров пред един полковник (или генерал?) за непознат
ранен войник във влака, коства присъда на комунистическия
депутат от три години затвор, от които излежава
около година и половина. Георги Димитров по същество
агитира за такъв мир в Голямата война, който е в интерес
на болшевишка Русия, и за пренасяне на фронта във
вътрешността на страната.
Първият конгрес на БКП от май 1919 г., следвайки
зададения от Третия комунистически интернационал
курс, се обявява за секция на Коминтерна и облича
личния пример на Димитров в официален документ –
програмна декларация, според която всесветската война,
заклеймена като империалистическа, „отвори епохата
на социалистическите революции“. Новите средства
се определят според опита на руската революция – „от
масовата акция и масовата политическа стачка до
въоръженото въстание“. Поставят се нови цели пред
партията: установяване на социалистическа съветска
република; експроприация и социализация на средствата
за производство; организиране на всенародна милиция
и образуване на Червена армия като активна част от
милицията – „за постоянна закрила на революцията
от контрареволюционен атентат и заговори“. Сред
първите условия за победата на социалистическата
революция се изтъква „обезоръжаването на буржоазията
и въоръжаването на революционните класи“, за да бъде
установена „диктатура на работниците и бедните
селяни“.4
След конгреса се свиква тайна партийна конференция,
която решава да се създаде нелегална военна организация на
БКП с вменени задачи лично от Васил Коларов – изграждане
на военни групи (десетки) в партията и в други организации;
военна подготовка на партийните кадри; въоръжаване
„чрез купуване, открадване“ на оръжие; разузнаване на
„противника“ (т.е. на държавни институции, на други
партии и формации, на полицията, на царската армия и
др.); проникване в полицията и армията и създаване в тях
на партийни ядки; противодействие срещу репресии на
2
Ленин, В. И. Воззвание к рабочим о войне, о целях воюющих
сторон, задачах рабочего класса, с призывом к международной
революции пролетариата и свержению буржуазных
правительств. [Зёренберг. Август 1915 г.] – Российский
государственный архив социально-политической истории, ф. 2,
оп. 1, д. 3739, л. 1–2.
3
Вж. Манифест ЦК РСДРП „Война и российская социал-
демократия“. [Ранее 28 сентября (11 октября) 1914 г.] –
Российский государственный архив социально-политической
истории, ф. 2, оп. 1, д. 3400, л. 1–18.
4
Вж. Програмна декларация на БКП (т.с.), приета на Първия
конгрес на БКП (т.с.) [май 1919] – В: Коминтернът и България.
Март 1919 – септември 1944 г. Том 1. Документи. Съст. Луиза
Ревякина, Лъчезар Стоянов, Володя Милачков, Р. П. Гришина,
Н. С. Лебедева. ГУА при МС на Република България. С., 2005, с.
40–43.
12
Литературен вестник 14-20.06.2023
официалната власт и т.н.5 Този курс не просто отвежда
към септемврийските събития от 1923 и терора от 1925
г., но и дългосрочно определя милитаристичния характер на
БКП и обвързаните с нея формирования, издания, акции.
Въз основа на идеологията на насилието (включваща и
насилствено вземане на властта) се постулира и организира
алтернативна партийна армия, чрез която постепенно
се милитаризира цялото комунистическо движение.
В такава перспектива идеологията и практиката на
проектираните комунистически режими започват
да популяризират и прилагат класовата война като
революция, която непрекъснато се преутвърждава в борба
срещу контрареволюцията.
Историята показва, че когато вземе властта,
комунистическата партия не ревизира военизираното
си поведение. Напротив, точно тогава обществото се
милитаризира, подложено постоянно на нещо като всеобща
мобилизация. Овластената комунистическа партия налага
върху всички усещането, че трябва да застанат на пост – в
защита на завоюваната свобода. Така след обезвреждането
на враговете на „работническата класа“ трябва да се
неутрализират и унищожат враговете на „пролетарската
държава“. Персонажите се раждат от вече готови
архетипи.
Ханс Гюнтер описва формирането на съветската
митология като „процес на актуализация на определени
архетипи“6. На първо място той изтъква мита за героя,
който с лекота се институционализира:
„За тоталитарните култури е характерен стремежът
към узурпация на енергията на героическия мит, за да го
използват за свои цели. Масовата идентификация с героя и
подражанието на него се поставят в служба за изпълнение
на държавни задачи. Мобилизиращата функция на
героизма се изразява в институционализиран пангероизъм.
Вследствие на това всички сфери на живота се превръщат
в арена на борба, по „фронтове“ и „участъци“, където
се инсценират „походи“, стават „битки“ и се постигат
блестящи „победи“.“7
После Гюнтер прибавя и мита за врага, който заедно с
героическия мит образува своеобразна диалектическа
двойка:
„Тоталитарното общество както не може да мине без
герой, така не може да съществува и без враг. Врагът
и героят са явления, които се обуславят едно друго. В
съветската преса от сталинско време може да се види
пропорционалното нарастване на размерите на героиката
и на образа на врага. Там всички събития се разпадат
на две категории – на блестящи победи на героите и на
злонамерените интриги и действия на вредителите.
Съветският пангероизъм съответства на пандемонизма.“8
Гюнтер поставя акцент върху понятието „враг на народа“,
чиято интензификация показва, че „става дума не за
идеологически определен враг в смисъла на марксистката
теория за класовата борба, а за опасни вредителски
5
Вж. за това мемоарните свидетелства: Спомени на Антон
Недялков за създаването на военната организация на БКП
[25.03.1949] – В: Коминтернът и България. Март 1919 –
септември 1944 г. Том 1. Документи..., с. 66–70; Недялков,
Антон. Военната организация на БКП. 1920–1923. Спомени.
Държавно военно издателство. С., 1969, с. 8–12.
6
Гюнтер, Ханс. Архетипы советской культуры – В:
Соцреалистический канон. Сборник статей, под общей
редакцией Х. Гюнтера и Е. Добренко. Академический проект.
СПб, 2000, с. 743.
7
Пак там, с. 749.
8
Пак там, с. 751.
елементи, които противостоят на щастието на Голямото
семейство“9, за каквото се представя обществото в СССР
през 30-те и към каквото се домогва българското (прото)
тоталитарно общество след средата на 40-те години.
Народният враг – кулаци, шпиони на чужди централи,
бивши фабриканти и опозиционери, изобщо „бивши хора“
и прочее антагонисти, отгледани в лоното на класовите
разграничения и сблъсъци, се противопоставят като
заплаха за новообразуващата се социалистическа национална
общност и се присъединяват към останалите врагове от
чужбина – буржоазни правителства, едри капиталисти
и банкери, милитаристи и пр. Народният враг, макар
да е част от националната общност, е поставен извън
скобите на народа, т.е. той се овъншнява, извежда се в
друго пространство, откъдето излъчва заплаха, очаква се
саботаж и нападение или се задава контрареволюция. Така
вътрешни и външни врагове застават в един идеологически
ред, доколкото са против социалистическата революция,
пронизващо преобразяваща цялата национална общност.
Именно срещу тях народът (социалистическият народ)
повежда серия от битки в необявената война между „нов“ и
„стар свят“.
За проясняването на това противопоставяне много би
помогнало въведеното от Хана Аренд понятие „обективен
враг“, в което се сливат характеристиките на всички
видове врагове. В хода на тоталитарното управление
„самата политика на правителството посочва един враг
като „обективен“, като „заразоносител“ или „носител на
тенденции“10. Той е виновен по презумпция, заподозрян не
просто заради потеклото или миналото си, а заради самия
му вменен статус на потенциален престъпник, на полуготов
продукт за обвинение – постоянна суровина, захранваща
политико-идеологическата машина за производство
на врагове. Затова „категорията на обективните
идеологически врагове надживява първоначалните
идеологически противници на движението, като според
променящите се обстоятелства се разкриват нови и
нови врагове“11: за НРБ се редуват различни категории от
населението – управници „монархо-фашисти“ до Девети;
целият бивш десен политически елит на Царство България;
опозиционери в малката ехоха на 1945/1947 г.; едра и средна
буржоазия, земевладелци, „кулаци“; спотаени „предатели“
и „шпиони“ в редовете на самата комунистическа партия;
диверсанти, прииждащи отвън по въздух, море и суша;
свързани с „ционистки“ заговори евреи; младежки групи и
интелектуалци, попаднали под „разложителното“ влияние
на Запада и на неговата „идеологическа диверсия“; български
емигранти зад Желязната завеса; българомохамедани
(„помаци“), български турци и пр. Конкретното
съдържание на „обективния враг“ се „мени в зависимост
от преобладаващите обстоятелства и позволява да се
обяви война на нова категория, щом предишната бъде
унищожена“, доколкото вождът „единствен има правото да
посочи следващия потенциален враг“12.
Системата от вътрешни (част от националната
общност) и външни (от други националности и географски
пространства) врагове в комунистическата идеология
е изградена от динамични връзки, изтъкани от обрати.
Периодично един тоталитарен комунистически режим
превключва от режим на „световна революция“ в режим на
война срещу световния империализъм, фашизъм или просто
капитализъм. Евгений Добренко лаконично описва този
преход за СССР през ХХ век:
„Идеята за войната и съпътстващото я милитарно
съзнание е конститутивна черта на всяка тоталитарна
култура. Провалът на идеята за класова война във вида
на „световна революция“ по неизбежност довежда
до прераждане на класовата идея в национално-
патриотическа идея, когато накрая е осъзнато, че наоколо
се намират не „братя по класа“, които всеки момент ще
произведат социалистическа революция, а преди всичко
„сили на империалистическата реакция“, на които може да
противостои същата комуналност, трансформираща се
от класова в национална.“13
В рамките на съветската система подобен процес се случва
поне два пъти. Първият път е през 30-те тодини на ХХ век,
когато Съветският съюз остава сам и изолиран, опитвайки
се през 1939 г. да се договори с тоталитарния си „близнак“
Третия райх за териториална подялба на Източна Европа и
за разпределение на сфери на влияние14. Тогава се изобретява
и „съветският народ“ – монистичен многонационален
конструкт, чиято основна цел е неутрализирането на
самостоятелните алтернативни национални движения
в рускоцентричната комунистическа империя, но и нов
суверен, изобретен за прелегитимация на комунистическата
власт. Заедно с това СССР се преутвърждава като
особено отечество, доколкото – според припомнените
9
Пак там, с. 751.
10
Вж. Аренд, Хана. Тоталитаризмът. Панорама. С., 1993, с. 166.
11
Пак там, с. 167.
12
Пак там, с. 168.
13
Добренков, Евгений. Метафора власти. Литература сталинской
эпохи в историческом освещении. Verlag Otto Sagner, München,
1993, с. 178.
14
Става дума за Пакта Молотов-Рибентроп, или Пакта за
ненападение между Германия и Съветския съюз от 23 август 1939
г. и за Договора за дружба и граници между СССР и Германия от
28 септември 1939 г.
думи на Ленин – „отечествената война, към която ние
отиваме, е война за социалистическото отечество, за
социализма като отечество, за съветската република
като отред на световната армия на социализма“15.
Това означава, че „Съветският съюз е отечество не
само за народите, които го населяват, но и за всички
трудещи се в света; той е ръководещата сила на цялото
прогресивно отечество“16, „социалистическо отечество
на международния пролетариат“17, всепроникваща през
национални и държавни граници политическа класово-
партийна империя.
Вторият момент е след края на Втората световна война,
когато Червената армия, стигнала само до Берлин, не
успява да разпростре „световната революция“ в по-голяма
част от Европа. Тогава съветската държава, придобила
международен авторитет на спасителка на света от
фашизма и освободителка на народите, очертава своя
имперски кръг от сателитни държави, в които започва
производството на „нови социалистически нации“18.
Тази нова „световна армия на социализма“ се изправя
срещу „буржоазния космополитизъм“, „американския
империализъм“, „буржоазната чуждестранщина“ и
прочее образи, наредени в безкрая на редицата от
вражески изобретения. Сталинисткият режим отново
преутвърждава националната идея в контекста на
новоизграждащата се система от сателитни на Москва
„народно-демократични“ и „социалистически държави“
в Източна Европа. Лоялни към режима на Сталин, те
по същество се лишават от национален суверенитет,
влизайки в пределите на по-голямото „велико пролетарско
отечество“, на чийто връх в Кремъл седи световният
комунистически вожд.
България, като една от новите сателитни държави, се
съветизира и чрез начина, по който усвоява концепта за
„социалистическия патриотизъм“ – едно от най-често
използваните идеологически оръжия в Студената война.
„Социалистическият патриотизъм“
като машина за производство на война
След вече изкования в Москва термин „съветски
патриотизъм“, чрез който се прави опит идеологически
да се успокоят напреженията в многонационалната
комунистическа империя, „социалистическият
патриотизъм“ се възприема в по-малката сателитна
национална държава НРБ като конструкт, съгласяващ
постулата за класовата доминация на пролетариата с
националпатриотическата идея.
Пътят до конструирането на „социалистическия
патриотизъм“ в българската публичност описва
множество зигзази. Още с дефинирането на войните за
национално обединение като плод на „националистическа
завоевателна политика на буржоазията и монархизма“
и с лансираната от тесните социалисти през 1919 г.
теза за установяване на „социалистическа съветска
република“19, а после с проекта от 1923 г. за създаване
на Балканска федерация на работническо-селски
правителства20 – започва класовото сегментиране на
българската национална идея и нейното ситуационно
преформулиране според целите в актуалната политика на
съветска Москва и на Комунистическия интернационал.
По време на Втората световна война призивно-
пропагандните обръщения на намиращите се в съветска
емиграция български комунистически водачи очертават
рамката на просъветски алтернативен патриотизъм,
противопоставен на кратковременно осъществения
проект за Обединена България. Георги Димитров и Вълко
Червенков излъчват послания за обречеността тъкмо
на тази „обединена България“, която „сама губи под
ботуша на германските завоеватели своята национална
независимост“ и се е превърнала в „хитлеристки
васал“; управляващите са обозначени като „изменници
на родината“, а „истинското родолюбие“ се изразява
само от Отечествения фронт; подобно на борбата за
освобождание от османска власт, отново нашият народ
се изправя единодушен срещу чужда власт – този път
срещу „съсипията на чуждото хитлеристко робство“21.
15
Цит. по: Чесноков, Д. И. Марксизмът-ленинизмът за
отечеството и патриотизма. – В: За съветския патриотизъм.
Сборник статии. Изд. на БКП. С., 1952, с. 39.
16
Соболев, А. И. Съветският патриотизъм – патриотизъм от
висш тип. – Пак там, с. 83.
17
Капитанов, Н. Л. Характерни черти и особености на съветския
патриотизъм. – Пак там, с. 163.
18
Формулата на разширяване на световното „социалистическо
отечество“ е изработена още преди това: „Работническата
класа и нейната интернационалистическа партия са онези
сили, които утвърждават тези нови нации, ръководят ги и си
поставят задача да унищожат остатъците от националния
гнет в името на равноправието и свободното развитие на
нациите и националните малцинства. Именно върху тази основа
в СССР се оформиха новите социалистически нации.“ – вж.
Титаренко, С. Л. Съветският патриотизъм против буржоазния
космополитизъм. – Пак там, с. 422.
19
Вж. тези формулировки в: Програмна декларация на БКП
(т.с.), приета на Първия конгрес на БКП (т.с.) [май 1919] – В:
Коминтернът и България. Март 1919 – септември 1944 г. Том 1.
Документи..., с. 40–41.
20
Вж. Възвание на ИККИ към българските работници и селяните
с призив да се вдигнат на борба срещу превратаджиите и за
установяване на работническо-селско правителство [23.06.1923]
– Пак там, с. 79. отечественофронска България. Второ допълнено издание. Изд.
21
Вж. част от назовавания в текстове от: Червенков, Вълко.
За младежта. Съст. Кр. Василев. Народна младеж. С., 1952, с.
135–136, с. 125, с. 76 и др.
Още тогава отношението на българските комунисти
към присъединяването на Македония към Царство
България е просръбско, еднозначно в обвиненията,
че „македонското население гладува“, „българската
администрация граби и насилва македонците по-лошо и
от кърджалиите едно време“ – уволняват македонски
интелектуалци и учители, „избиват македонските
патриоти“ и „се преследват македонците за техния
македонски говор“22.
От базираната в СССР радиостанция „Христо Ботев“
често се чува обръщението „млади патриоти“,
„родолюбци“ и прочее характерни назовавания, с които
се маркира зоната на неофициалния прокомунистически
сегмент в българската национална общност. В
прощалната статия от името на радиостанцията,
прочетена на 21 септември 1944 г. от Вълко Червенков се
отдава дължимото на „истинските патриоти“, които са
провели успешно „народоосвободителната отечествена
борба против германските разбойници, против
прогерманската фашистка агентура“, т.е. постигнали са
„освобождението на България от германското робство“
благодарение на „бойната дружба между народа, народните
въстаници и патриотите от армията“ чрез „всенародно
антифашистко въстание“ и така след Девети „народна
България излезе от дълбока нелегалност и започна с пълни
гърди да диша свободно“23.
В ситуацията на световна война комунистическата
пропаганда преработва понятия и предлага техни истинска международна солидарност без действителен
специфични употреби, за да изобрети свой нов народен патриотизъм. [...] ...патриотизъм
патриотичен речник. Статутът на Царство България без международна солидарност не е истински
като съюзник на Тристранния пакт се преобразува патриотизъм, а великобългарски или друг шовинизъм,
в представа за попаднала под хитлеристко робство водещ народа само към национални нещастия.
окупирана територия, върху която се разпореждат Нашата Родина може да се развива и процъфтява
германски окупатори, подпомогнати от български само в сътрудничество и солидарност с другите
продажни правителства. На народа му се приписват демократични страни.“26
опозиционни характеристики: срещу управляващия
прогермански буржоазен елит противостои около девет Скоро след 1945 г. от кръга на демократичните страни в
десети от населението, което обаче постепенно се речника на Димитров отпадат великите демокрации на
САЩ и Великобритания, на Франция и други страни, които
превръща в революционен народ. През войната този
народ е сякаш изместен от политическото поле, укрит остават в противниковата зона на капиталистическия
в потиснатото си безмълвие, вкаран в затворите или лагер. Народната република се позиционира в останалата
разпръснат в партизанските планини, за да се появи на част на света, споена от идеологическо лепило, получило
9 септември 1944 г. в истинския ръст с вдигнат високо се от смесването на социалистически патриотизъм и
юмрук. Идеологически се изработва фигурата на излязлата пролетарски интернационализъм.
от нелегалност, от невидимата зона на съпротивата Разбира се, при Георги Димитров и наследилите го Васил
народна България, която се възправя на историческата Коларов и Вълко Червенков надделява предаността към
сцена пред целия свят като ново отечество или нова Съветския съюз и лично към Сталин. Особено при „героя
родина – новоизкована отечественофронтовска България. от Лайпциг“ наистина става дума за служене на „две
За да се противопостави на додеветосептемврийския родини и два дълга“, за „невъзможността да избере между
идеал за Обединена България или Велика България, две отечества“27. Васалният му статут спрямо Сталин
комунистическата пропаганда лансира формулата и ВКП (б) многократно е автофиксиран в собствения
„великобългарски шовинизъм“ като негативно му дневник, където цитира писмото си до „бащата на
обозначаване на националпатриотическите идеи в народите“:
междувоенния период, чието временно реализиране чрез
участието във войната на Царството като съюзник „Считам за излишно да Ви уверявам, че някой в нашата
на Тристранния пакт дори е обявено за „престъпление“, партия, разбира се, най-малко аз лично, би предприел
доколкото подлежи на преценка и осъждане от различни съзнателно някаква стъпка в нашата вътрешна или
външна политика, която би била в разрез с позицията
състави на Народния съд през 1945 г. На „великобългарския
на ВКП (б) и в ущърб на интересите на нашето общо
шовинизъм“, обявен лично от Георги Димитров за „язва
дело.“28
на живото тяло на нашата страна“24, се противопоставя
един нов, класово-партиен интернационален патриотизъм,
Такива думи не просто са отражение на геополитическата
ориентиран към актуалния момент на войната, но и
ситуация от началото на Студената война, когато
към политиката за дългосрочно преструктуриране на
сателитната НРБ, позиционирана в пояса от държави с
националния идеал в условията на вече овладяна от
„народни демокрации“ около СССР, изцяло се съобразява
Комунистическата партия държава.
с волята на Кремъл, за да служи на общото дело. Те
Затова Георги Димитров продължава да лансира
изразяват нещо по-мащабно – марксистко-ленинското
пропагандно-идеологически формули в ситуацията
разбиране за дълбинното класово-партийно свързване
„пролетариатът на власт“:
на източноевропейските нации в интернационално
свръхотечество, разпростиращо се на териториите на
„Не може да има истински български патриот, който
да не се намира в редовете на Отечествения фронт, държави, в които комунистическите партии са взели
властта.
който да не помага, според силите и способностите си,
за неговото укрепване, който да не пази единството Според Лениновия постулат за отечеството като
„политическа, културна и социална среда“ НРБ е типичен
му като зеницата на очите си. В нова демократична
България не може да има място за проклетия фашизъм конструкт или именно среда, където се пресичат
актуалният хоризонтал на социалистическата общност и
и великобългарски шовинизъм и човекомразство, за
историческият вертикал на нацията. В точката на среща
народните предатели и агенти на фашисткия враг.“25
между двата вектора, в която победилата пролетарска
Тази пропагандна схема е доста семпла, но политически революция реализира нова комунистическа държава,
ефективна: истинските патриоти се намират в се преобразява наследената от буржоазното царство
управляващата коалиция ОФ, а всички останали са националпатриотическа идея.
предатели, фашисти, чужди агенти, т.е. непатриоти. Още от 1946/1948 г. Георги Димитров започва да
По повод първото честване на Първи май в проектира класовата памет като национална или по-
отечественофронтовска България формулите за новия скоро народна, съветвайки например да се изграждат
народен патриотизъм започват „диалектически“ да се „национални паметници“ на „борците, загинали за
усложняват: свободата на нашия народ“ срещу „фашизма и немските
окупатори“, за да се „помогне много за патриотичното
„Първи май – това е чудесно съчетание на здравия възпитание на новото наше поколение“:
патриотизъм, на любовта и предаността към своята
родина с международната солидарност на трудещите 26
До всички хора на физическия и умствен труд в България
се и с братството на свободолюбивите народи. Не [28.04.1945] – Пак там, с. 37–38.
може да има истински народен патриотизъм без 27
Вж. за това в: Знеполски, Ивайло. Българският комунизъм.
международна солидарност, както не може да има Социокултурни черти и властова траектория. Институт за
изследване на близкото минало. Сиела. С., 2008, с. 131–132.
22
Вж. Червенков, Вълко. Към македонската младеж. – Пак там,
с. 111.
28
Димитров, Георги. Дневник. 9 март 1933 – 6 февруари 1949.
УИ „Св. Климент Охридски“. С., 1997, с. 595.
13
23
Червенков, Вълко. Прощална статия [21.09.1944] – В: Говори
радиостанция „Христо Ботев“ (23 юли 1941 – 22 септември
1944 г.). Т. 7. Изд. на БКП, С., 1952. на стр. 14
24
До Централния комитет на Българската работническа
партия (комунисти) [28.09.1944] – В: Георги Димитров до
на БРП (к). С., 1945, с. 9.
25
До Националния конгрес на ОФ комитети [11.03.1945] – Пак
там, с. 25. Литературен вестник 14-20.06.2023
Соцреализъм...
пи с ане от нату р а

от стр. 13 Поетически пленер – Шумен 2023

„Самите партизани са заинтересовани. В борбата техни На 20 май 2023 г. в рамките на 45-ото издание на Националния студентски литературен конкурс в Шумен
хора и другари са загинали, затова нека те ви покажат
забележителните места. Всяко такова място да се
се състоя поетически пленер (колективно писане от натура), в който участваха студенти, преподаватели,
отбележи – отначало било с камък, било с някаква дъска членове на журито.
или малък паметник. Надпис да се сложи: тук е загинал Обектите бяха три, разположени в различни точки на града: Пивоварната на „Шуменски пиво“,
такъв и такъв герой, тук е изгорена къщата на такова Арменската църква „Света Богородица“ и необитаваната в момента сграда на Безистена, озаглавени
семейство, което давало убежище на борците.[...] Тези съответно – „Пивоварната отвън“, „Арменската църква в Шумен“ и „Безистена“. Участниците имаха
места са национална светиня за нас. Какво голямо значение между 20 и 25 минути за художествено описание и пресъздаване на всяка гледка.
имат например такива паметници от Освободителната В поетическия пленер се включиха 56 участници – рекорден брой автори за тази форма на споделено писане.
война от 1878 година като Шипка и Плевен. Там отиват
и стари, и млади и се чувствуват национално горди.
Тук публикуваме малка част от създадените текстове, написани по гледките/темите на пленера.
Национална гордост и патриотизъм изпитва човек, когато
се изправи пред тях. А без такова съзнание, без такова
чувство за национална гордост никой народ не може да Михаела Кузова Теодора Георгиева
върви напред. Не е достатъчно за човек само партийно
съзнание, то трябва да бъде свързано с общонационално
съзнание и гордост.“29 Пивоварната отвън Пивоварната отвън
Тъкмо осъществяването на специфичната сглобка между Стиковам щайгите на бъдещето Подслонява дъждове, котки и корени.
партийно и национално съзнание изисква активна работа като шуменска жена. Черта на цивилизацията,
върху базови понятия за комунистическата идеология, едно Отвън се чува бученето муза и просяк се целуват там,
от които е „народ“. Разбира се, работата не е само върху на натоварени двигатели. където е имало стълби.
понятието, но и върху самата реалност на населението в Чува се плисъкът
НРБ, откъдето да се извлекат елементите, с които да бъде на съвременната Шуменска Мария,
съставен новият народ. Терорът и чистките между 1944
и 1948 г. изключват от народа символно и физически цели
препила със сок от ябълки. Арменската църква в Шумен
Той не се пени като нея,
групи от населението – политически елит до Девети, едра не се излива
и средна градска буржоазия, собственици на промишлени Иконата изгоря от молитви.
в тишината на нейните грехове. Продупчиха одеждите на мироноските.
предприятия и земевладелци, опозиционери в периода Шуменската жена е чужда.
1945/1947 г., „царски офицери“, нелоялна интелигенция и пр. Христос е цял и златен.
Ничия.
В ситуацията на тоталитарна революция „смятаните за Празна бутилка
ненужни или остарели части от обществото са осъдени в препълнена щайга.
на изчезване“30. По думите на Ивайло Знеполски, „напълно Една глътка дели гордостта Безистена
в ключа на болшевишката традиция понятието народ се от егото.
разглежда единствено на полето на социалното; социалното „Колоните носят пет века на главите си.
А морската пяна чака дълго
разделение е вододелът, който служи за ориентир при Столът с леопардов принт
горчилката на червеното,
включването или изключването“31. Комунистическата отдавна замени чаршията“ –
огласило грешната кръчма.
партия „притежава правото да говори от името на народа, жената от камък, разказваше на жерава.
Дано някой се сети
тъй като се явява най-осъзнатата и най-организираната да приюти тишината на празното
част от народа“, затова „всеки, който не приветства там, където шуменската жена
новата власт или не показва готовност да є сътрудничи, е наляла историята
губи правото си да бъде част от народа и обикновено е на дъжда отвън. Виктория Георгиева
определян за радоотстъпник, т.е. като някой, който е
продал рода, предал общността“32.
Такова мащабно социално и политико-идеологическо
Арменската църква в Шумен Пивоварната отвън
инженерство няма как да мине без работа върху ума.
Малко след акциите по ликвидиране, отстраняване, Капки, птица, тир.
маргинализиране или просто публично изолиране на Изгорял е езикът на Арменския поп.
Такъв е шумът край шуменското пиво.
„народните предатели“ започва тотално идеологическо Вързани са ръцете му.
Крайградска симфония. Мелодия с век история.
премоделиране, налагане на формите на т.нар. марксистко- Едининствен е пламъкът от дясната страна –
Но не навсякъде шуми така.
ленинска просвета по всички равнища на социалния смирен и самотен.
Извисява се висока сграда – дали пък не е диригентът?
живот. Като истински тоталитарен демиург, още Георги Опушеното минало дълбае земята,
Кога стана така, че природата започна да слуша града?
Димитров прокламира как „трябва да възпитаваме нашия прокарва пръст по символите,
народ, и особено някои слоеве, които са изостанали назад нож по езиците,
не по своя вина, а по своя беда, в духа на любовта към перо по стените.
родината, която имаше Христо Ботев, на предаността Колко важна е ръката? Арменската църква в Шумен
към родината, която имаха десетките хиляди знайни Тя гали грешника,
тя хвърля пръстта. Една олющена стена,
и незнайни герои, дали живота и кръвта си за нашата останалите – цели.
свобода, за Народна република България“33. По същество Еднакъв е пламъкът,
еднакъв е кръстът. Вдигам поглед – в небето няма слънце,
това е превъзпитание на народа в любов към една нова но в храма свети свещ.
идея за национално-класова родина, в която подвизите И все пак –
изгорял е езикът на Арменския поп. Крехка, пази традицията цяла,
на Христо Ботев и останалите възрожденски герои в малки букви крие паметта…
съвпадат с употребите на смъртта на загиналите в Вързани са ръцете му.
името на пролетарската революция. Комунистическата Под паметниците расте бетон вместо трева,
а свещите са за продан – Навън все още няма слънце,
идеология използва и двата вида саможертва, за да трасира само една оцеляла олющена стена.
с тях историческия път, който води към сбъдналата се единственото чуждо на чуждата църква.
социалистическа родина – Народна република България.
Резултатът е регистриран още в края на 1951 г.
Чрез заглавието на уводна статия в „Литературен Безистена Безистена
фронт“ Веселин Андреев възвестява наличието на нова
идеологическа реалност: „Народ, възпитан от Партията“. Не помня да съм влизала втори път На тъмно ходя по стъпките на парите
В началото на 50-те години на ХХ век БКП може да се в една и съща река. и оказва се, че винаги оставят еднаква следа.
похвали, че вече е изобретила свой социалистически народ. Съдбата ми определи една тройка пика, Някои я наричат празнота, други – самота.
обърната на обратно. Такъв е Безистена днес.
Откъси от по-голям текст Търся символи, Плаща данък на съдбата,
загубени в диплите на старовремските рокли – доведен до своята амнезия.
мъниста може би, Стъпка, стъпка, стъпка…
29
Димитров, Георги. Из беседа с членове на ЦК на Помощната превърнати в снопове слама. заглъхват…
организация [6.04.1946] – В: Димитров, Георги. За литературата, Така ли звучи вечността?
изкуството и културата. Съст. Екатерина Кабакчиева, Влъчко Усещането за минало тъмнее.
Кунчев. Изд. на БКП. С., 1971, с. 198–199. Тихо е.
30
Жюлиар, Жак. Народът. – В: Места на паметта. Том 2. Няма я моята улица.
Под ръководството на Пиер Нора. Дом на науките за човека и Няма го моето светло.
обществото. С., 2005, с. 50. Амнезията обича да танцува,
31
Знеполски, Ивайло. Българският комунизъм..., с. 141. а обувките ми флиртуват
32
Пак там, с. 142, с. 144. с ехото.
33
Димитров, Георги. Из речта на митинга по случай подписването На вратата долу –
на Българо-полския съюзен договор [1.06.1948] – В: Димитров, удивителен
Георги. За литературата, изкуството и културата..., с. 278.
вместо многоточие.

14 Литературен вестник 14-20.06.2023

Детайл от
Арменската църква в Шумен
 пи с ане от нату р а

Пламен Дойнов Александър Димитров

Пивоварната отвън Арменската църква в Шумен

Пивоварната, опряла гръб във планината – В двора
никой не приема, Без гроб надгробни камъни –
но кого очаква? последно прогонване
Сива синева. Ръми простора. и поредно спасение.
От дулата на комините ни гледа мрака... Съхранени са.
Легион от птици дебне в тишината –
пази крепостта В църквата
от жадни хора.
На белите стени –
захабени икони
отекващо помнят.
Арменската църква в Шумен
Изгнанието няма край, но има път,
по който чужденецът ще намери храма –
Безистена
почти невидим, увенчан с погром,
Пивоварната в Шумен Колосален сблъсък
ще се огледа в езеро от смърт,
на история и бутафория
ще си отдъхне, че смъртта я няма,
отличен нагледник
ще срича името на свободата,
Петър Чухов за безочливи своеволия
и ще напише с чужди букви по водата:
Прокудената вяра има дом.
Яка фасада,
Пивоварната отвън на крепост подобна
Отвътре поквара
Безистена кичозна, разголена
Като гърлото
на бутилка Опразването на живота следва своя ход:
заровена в земята От тържище и склад
след врявата на тъмните търговци, на мутренски бардак.
се извисява коминът след блясъка на чашите и платовете,
или пък като странно Протъргувана памет
след танца на фаталните танцьорки – амнезия
тропическо дърво търкулва се обратно непродаденият плод –
на фона на пролетната зеленина назад –
характерна към първата зора на вековете,
за умерения пояс към сенките от неолитен вятър,
към лампичките, имитиращи монети,
входът ми напомня към празното сърце на тъмнината,
портал на казарма към маските на страховете,
разликата е назад –
че тук към пещерата.
неистово искам
да вляза
но виждам знак
стоп

да наистина
само 10 часът е

в рая не пускат
толкова рано
Арменската църква в Шумен

Арменската църква в Шумен

Като плащове
на рицари тамплиери
се диплят завесите
пред олтара

полилеи се спускат
от дървения таван
с патоса
на благодатен дъжд

в една от иконите
е полегнала
отсечената глава
на Йоан Кръстител
и с притворени очи
сънува лицата
на избитите арменци
и се моли за спасение
на техните души

Безистена
Не се вдъхновявам
отвън
докато гледам
петвековните каменни блокове

нито вътре
от мухлясалия мутренски класицизъм

напразно се качвам
и слизам по стълбите

напразно влизам

15
и излизам през портата

все едно влизам

и излизам от себе си
и не успявам
да взема
нищо
Литературен вестник 14-20.06.2023
 пи с ане от нату р а

Безистена

Безистена отвътре

Петя Иванова Йоан Василев Йоанна Янева

Арменската църква в Шумен Пивоварната отвън Пивоварната отвън

Запали свещ. а пред нея колони в йонийски стил – Изпаренията от хмел под високо налягане образуват
Една за мен и една за теб. ето откъде тръгва бирата, гъст дим, който се прокарва през най-финото на
Една за всички останали чиято миризма попива по стените на града. задаващата се мъгла. Ръми тихо, а чистачките на
и за всички, Хераклит не е прав – камионите танцуват под ритъма на пролетния дъжд.
които са си тръгнали. можеш да преминеш през Индустриалната делнична музика на машините свири
Иконите висят една и съща река два пъти, и в събота. Светлоотразителни жилетки с качулки,
опърлени особено ако е пивка. натъпкали краката си в гумени ботуши, газят по
по белите стени. Въпреки че всичко тече, музикалния воден съпровод, после сигурно влизат във
Не говорят. Наблюдават. нещо променя ли се? фабриката и плуват в локвите бира, тъпчат хмел
Знаят. и ечемик и шепнат помежду си вместо „здравей“ –
Моли се. „наздраве“.
За мен и за теб. Арменската църква в Шумен
Умът ти – хачкар.
Дълбай, рисувай, Тихите разговори между стъпките по дюшемето Арменската църква в Шумен
повтаряй нашата история. са с цвета на зрели кайсии
Нека паметта ни е жива. като молитвата за още веднъж изживяно детство. Тихо влизане на пръсти размества скърцащите дъски.
И се сещаме. Триене на гумени подметки по гладкия дървен под се
Докато я има църквата, превръща в съпротивление, но шумът продължава да
ще има кой да я посещава.
И да запази Безистена води ожесточена битка с тихата служба, звучаща от
някакво радио зад олтара, на арменски език. Изведнъж
традицията, пискливият звук на обувките се превръща в крачене,
Египет мирише на влага
да пее, да разказва чиято тежест се обляга върху акустиката на храма.
и по коридорите му се въргалят
и да помни. Изправя се срещу свещника и доближава фитила до
бутилки и непристойно олющени хетери.
А прахът му – натрапчив спомен пламъка. Пукането на восъка се качва с няколко тона
за някогашен махмурлук. и започва да тананика мелодията на песента, идваща
Безистена от дъното. После поглежда към иконата и изплезва език
чак до сърцето.
Прахът.
Сега единственият декор
на спомена Безистена
за отминал живот.
Полепнал Подложи се на бърз алгоритъм за страх. Нагази в
по всяка повърхност, росната трева до коленете, бутна старата метална
запазил всеки орнамент. врата и потъна в мрака на изоставения безистен.
Дори и рухналите. Тежката миризма на влага оплита мрежи на паяк
По тъмните ъгли и плячкосва тихо в тях ужаса от предстоящото.
на каменната стая Алгоритъмът спря да работи, след като дори не съзря
се чува образа си в огледалото срещу стълбището. Беше в
говор, музика, смях. „Амнезия“.
Докато шепота
на праха
бавно, но сигурно,
покрие и тях.

Пивоварната в Шумен

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108
Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Ани Бурова, Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF
Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински „Юробанк България“ АД
Малина Томова Издава Фондация „Литературен вестник“
Печат: „Нюзпринт“ http://litvestnik.wordpress.com;
www.bsph.org/litvestnik
ISSN 1310 – 9561 ВОДЕЩ БРОЯ Пламен Дойнов