Ренесансът като културна епоха

1.Времеви и географски граници:

 Ренесансът (фр.Renaissanse – Възраждане) е културно-историческа
епоха, която обхваща времето от 30-те години на XIV в. до 30-те
години на XVII в. и се характеризира като движение, свързано с
промяната в средновековната мисловна нагласа, с отношението към
човека и неговите проблеми, както и с интереса към античната
култура и нейните ценности.
Епоха на титани на изкуството, литературата и мисълта като
Леонардо да Винчи,Микеланджело, Рафаело,Данте Алигиери,
Бокачо, Чосър, Сервантес, Рабле, Шекспир;
 Първоначално Ренесансът възниква в Италия поради бързото
развитие на търговията и градския живот. През XVI век
ренесансовите идеи се разпространяват в другите европейски страни
– във Франция, Испания, Англия и Германия;
 Натрупването на материални богатства и променената представа за
света след големите географски и научни открития – изобретяването
на книгопечатането от Гутенберг през 1439 г. и откриването на
Америка от Колумб през 1492г. – подпомагат развитието на
духовната култура;
 Ренесансът възражда духа на Класическата античност – възроден е
античният идеал за единство на физическата красота и нравственото
съвършенство на човека, засилва се интересът към литературата,
скулптурата, философията на Древна Гърция и Рим. Ренесансовите
мислители преосмислят и следват хармонията, красотата,
освободеността и жизнелюбието, които могат да бъдат открити в
античното изкуство;
 Интерес към човека и човешката личност; духовните търсения са
пренасочени от Бога към човека. Тази ценностна преориентация е
преход от теоцентризъм(Бог и божественото са централна
свръхценност) към антропоцентризъм(човек и човешкото са
централна свръхценност).
2. Периодизация на Ренесанса:

 Предренесанс (краят на XIII и началото на XIV век.) – съвпада с

живота и творческата дейност на Данте Алигиери, който с основание
се смята за начало на ренесансовия духовен прелом в европейската
култура;
  Ранен ренесанс(втората четвърт на XIVв. и първата половина на XV
век) – през този период се развиват хумантарните науки,
изобразителното изкуство, математиката и естествознанието.
Оптимизмът към човека и човешкото вече завладяват културното
пространство. Емблематични фигури на оптимистично настроения
човек по това време са литераторите Джовани Бокачо и Франческо
Петрарка. Хуманизмът навлиза в свещената зона на схоластиката.
В областта на изобразителното изкуство творят Мазачо и Донатело;

 Висок ренесанс (втората половина на XV век и първата третина на

XVI век) – през този период хуманизмът обхваща повечето страни на
Западна и Централна Европа, придобива огромна мощ, хуманистите
се сдружават в своеобразна „република на учените“ с негласен
ръководител Еразъм Ротердамски. Обект на техните търсения стават
всички области на знанието. Учението за достойнството на човека
придобива завършен вид. Изобразителното изкуство в Италия –
времето на Леонардо да Винчи, Рафаело и Донатело – достига своята
кулминация;
 Късен ренесанс (втората третина на XVI и началото на XVII век) –
криза на хуманистичните идеи. В областта на литературата творят
Шекспир в Англия, Сервантес в Испания.

3. Основни характеристики на Ренесанса:

А) От теоцентризъм към антропоцентризъм – в центъра на
мирозданието стои човекът с неговите безгранични творчески
способности. Той е основният обект на изображение и изследване в
литературата, философията, изкуството и науката.

Б) Преклонение пред красотата – за ренесансовите творци красотата

се проявява в пропорционалността на човешкото тяло, както в античната
епоха на Класиката, и в душевната хармония. Леон Батиста Алберти,
архитект и художник, заявява: „Красотата е хармония на всички части,
обединени разумно и с такава съразмерност, че да не бъде възможно да се
прибави, отнеме или измени каквото и да е, без да стане по-лошо“.
Художниците и скулпторите не изпитват свян да представят в творбите си
голото тяло, което за тях е въплъщение на божествена красота.
Красивото се открива и в света на природата, превърнала се в обект
на съзерцание и наслаждение.

В) Индивидуализъм
 През Средновековието човекът е неразделна част от по-малка или
по-голяма общност– семейна, народностна, религиозна. През Ренесанса на
преден план е не колективното, а индивидуалното. Ренесансовите
мислители изразяват идеята за свободната воля на личността, която може
да избира житейския си път и да гради духовния си облик. Този
оптимистичен възглед е разкрит от италианския хуманист Джовани Пико
делла Мирандола в неговата „Реч за достойнството на човека“. Бог се
обръща към Адам с думите:“Поставих те в центъра на света, за да можеш
да огледаш всичко наоколо;не те направих нито небесен, нито земен,нито
смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец
да си изваеш образ по твое предпочитание“. От свободния избор и делата
на човека зависи дали ще се извиси до ангелите, или ще се принизи до
„безсловесните твари“. Индивидът не е неизменен – дадено му е правото
да се развива, да се усъвършенства, да стане такъв, какъвто пожелае.
Едно от измеренията на свободата е правото на човека да променя
мястото, където живее, дори да намери нова родина в чуждо пространство.
Г) Енциклопедизъм и титанизъм – човекът през епохата на Ренесанса
има обширни познания в различни области на знанието. Всестранно
развитата творческа личност е готова да се съревновава дори с Бог.
Ренесансовият творец се отличава с гордост, самоувереност и се
стреми към слава и признание. Микеланджело изписва своето име на една
от най-известните си скулптурни фигури –„Пиета“ (състрадание,
милосърдие),Якоб Бурхарт описва универсалния човек през 15. и 16. век
така:“Той трябва да владее повече езици, най-малко италиански и
латински, и да разбира от литература, а също и да има отношение към
изящните изкуства“.
Титанизмът има и своята тъмна страна – безскрупулно се преследват
егоистични интереси, погазват се нравствени норми в желанието за
самоутвърждаване.
Д) Хуманизъм:
 В тесен смисъл хуманизмът е културно движение през епохата на
Ренесанса, преди всичко в Италия(във Флоренция), от средата на
XIV в. до средата на XVIв.
Като конкретна дейност хуманизмът е метод за изучаване на езици,
литература, история, етика, различен от богословското обучение през
Средновековието. Античната литература, латинският и старогръцкият език
са в центъра на учебната програма през Ренесанса. Учителите хуманисти
отхвърлят средновековната схоластика. Вместо нея биват предпочетени
хуманитарните науки (лат. Studia humanitatis – граматика, реторика,
поезия, етика и история), с които да се възпитават добродетелите у
студентите. Тези пет дисциплини са определени като хуманитарни, защото
те „ усъвършенстват човека“(Леонардо Бруни).
Самата дума humanitas означава не само човешка природа, но и човешко
достойнство.
 Хуманизмът като общокултурно понятие в широк смисъл е система
от възгледи, която признава ценността на човека като личност,
неговото право на свобода, щастие, развитие и изява на своите
способности. В центъра ренесансовият хуманизъм поставя
достойнството на човека като най-съвършеното създание на Бога.
 Граждански хуманизъм – разработва се и се развива в Италия в края
на XIV в. и средата на XV, когато възниква нуждата от преподаване
на светска наука. Главната задача на хуманизма е образование на
гражданите, насочено към реалното земно битие. Целта му е
възпитание в гражданска етика и личностна култура. Знанието, което
дава, е човешко – то помага да се усъвършенстват способностите на
човека като индивид. Главното съдържание на хуманизма е не
божественият ред, а култът към човека, той е поставен в центъра на
Вселената, интересът към личността,признаването на неговия
творчески гений.
 Формирането на граждански активни личности, които са готови
упорито и безстрашно да защитават свободата и справедливостта от
властниците. Ренесансовите мислители се противопоставят на
пасивното, безропотно приемане на съществуващия политически и
съсловен ред.
 Хуманистите установяват като основен принцип идеала „за
съвършената“, всестранно развита, хармонична личност, чиито
добродетели се определят не от наследствени благороднически
привилегии, а според делата, ума, талантите и заслугите пред
обществото. Хуманистичната мисъл създава по този начин
предпоставки да възникне и да се развие нов тип човек –
разкрепостена личност, способна да усъвършенства своята природа,
надарена с дързост и страстна жажда за знания и действия.
4. Изкуството на Ренесанса:
 Интерес към цялостния сетивен свят – към човека с неговото тяло,
чувства и страсти (морал, различаващ се от „вертикалния модел“ на
Средновековието); към природата с нейната тайнствена мощ; към
всеки предмет, продукт на човешката дейност, с неговата красота
като израз и същност.
 Емблематично изкуство за епохата на Ренесанса е живописта– в нея
най-пълно се осъществява както нагледността на сюжетите(човешко
 тяло, природа), така и сетивната наслада от художествената творба
(форми, багри, съвършени образи, въплътили телесното и духовното
начало).
 В областта на изкуството се разработва нова теория и практика –
средновековната условност и символика се заменят от ренесансовия
натурализъм. Негови основни черти са:
– Светска насоченост, задълбочен интерес към човека и
обкръжаващия го свят;
– Тяхното правдиво външно изобразяване;
– Възхвала на земния живот, радостта и наслаждението, съчетана с
прослава на високата духовност на човека;
– Търсене на хармония, на съразмерност, на идеал, съответстващ на
принципите на хуманистичната естетика.
5. Литературата на Ренесанса:
 Теми и проблеми – на преден план са житейските проблеми на
любовта, приятелството, представите за чест и достойнство на
личността с нейните стремежи за материално и духовно
благополучие.
 Формиране на национални книжовни езици – използването на
европейските говорими езици вместо латински.
 Жанрова система – лириката (Петрарка) – сонети, канцони,
мадргали; жанрът на новелата (Джовани Бокачо). През Високия
ренесанс се развива поемата, романът; през Късния ренесанс
доминиращ жанр е трагедията.