Европейци сме ние, ама все не сме до там

С „Европейци сме ние, ама все не сме до там“ Алеко Константинов иска да
подчертае, че макар и да се намираме в Европа, все нещо не ни достига на българите да
сме съпоставими с европейците. Като писател, той следи отблизо епохата, в която живее,
като активно се отзовава и участва във всички обществени, и политически прояви. Под
зоркия му критичен поглед е дейността на политици, общественици и културни дейци. И
той отразява с остротата на своето перо национални черти, култура, поведение и инат,
които ни пречат да се държим като истински европейци.
В произведението е представено просташкото поведение на Бай Ганьо. Грубостта,
гръмогласието и горделивостта са перфектен пример за това. Използва псувни и турцизми,
които го грозят още повече. Той не само унижава себе си, но и целия народ. Това го
превръща в отблъскваща фигура. Европейците виждат Бай Ганьо като простичък,
лукавичък, скъп нещастник. Основната му цел е да манипулира обществото. От това той ще
изкара пари, с които ще се издигне още повече и също така да разчисти политическите си и
лични сметки.
„Ей, че сме калпав народ!“ - казва с клатене на глава и с цъкане бай Ганьо. Но
самоподценяването до толкова включва и него самия, до колкото да покаже неговия
„светоглед“ на човек обходил „Европата“ – „Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че аз
цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво!“. Но дори и пътешествията не са за
обогатяване на мирогледа, а за келепира и изгодата. В Европа не го вълнува духовния
живот й културата й. Той отива в чуждите страни с цел не да разгледа и да се обогати, а с
цел да продаде розовото си масло, да натрупа капитал и да надхитри някого.
Алеко Константинов вкарва всичко негативно, което той среща у българите в героя
Бай Ганьо. Селяндур, който е винаги негативен, наивен, нагъл и егоистичен. С цел да
забогатее по какъвто и да е начин, колкото се може по-бързо. Чрез тези качества авторът
показва на читетелите какви не трябва да бъдем. Неговата цел е да може тези хора да
видяд себе си от друга гледна точка и да осъзнаят, че трябва да са културни. Алеко е
оптимистичен и има надеждата, че тези хора някой ден ще се променят към по- добро.
До колко е полезно за нас като народ такова публично изобличение? И сякаш с
изминаване на десетилетия вместо да се отдалечим от този събирателен образ, стоим все
така близо до него. Срам и още по-дълбоко затъване в балканския синдром или духовно
пробуждане ще ни донесе опознаването на най-низшите дълбини на българската
душевност? Може би отговорът се крие в чувствата, които изпитва всеки щом чуе тътена
на Ганьовия глас „Булгар, булгар“!