Пета глава СОЦИАЛНА РАБОТА ПРЕЗ XVIII В.

1. Обществено-икономическа и социалнополитическа характеристика на XVIII в.

Стопанският прогрес и драстичните промени в производствените отношения през XVIII
в. намират най-силно отражение върху селското стопанство. Новите методи на засяване
и оплождане, както и въвеждането на техника, довеждат до увеличаване на
продукцията, която вече е предназначена за пазара и само в малка степен за лични
нужди. Голямото производство налага и по-широкото използване на селскостопанските
продукти в индустрията, най-вече в текстилната.
Просперирането на селското стопанство води до масово обедняване на селското
население, което първоначално започва в Англия, а към края на периода обхваща и
цяла Европа. Дребните и средни стопани се разоряват, екстензивно обработваната до
сега общинска земя се изкупува или просто “огражда” от едри земевладелци, с което
се окрупнява и се създават предпоставки за нейното аграр-индустриално обработване.
Безимотните и разорени селяни търсят изход от ситуацията, като една част остават по
родните си места и разчитат на “социалните” помощи, а друга се отправя към вече
индустриализиралия се град, където предлага своята работна ръка. В началото
предприятията там все още имат нужда от работници, но към средата и края на XVIII
в. се забелязва пренасищане, с което броят на нуждаещите се от помощ се увеличава
скокообразно.
Новите икономически условия премахват и пазарната защита на занаятчии и търговци,
осъществявана от гилдийските и цехови организации. Постепенното налагане на
свободната конкуренция и пазар-ната регулация, както и фабричното производство
довеждат до разпадане и разоряване на голям брой манифактурни предприятия, с което
се прибавят нови цифри към и без това огромната “армия на безработните”. Като към
това се добави и увеличаването на броя на населението в редица държави като Англия,
Франция и др., което е резултат от повишените жизнени очаквания, социалната картина
изглежда тра-гична.
102
В основата на схващането за тази социална ситуация е взаимоотношението между
бедност и богатство. Giammaria Ortes, един от значимите икономисти на XVIII в.,
пише през 1774 г. в тази връзка: “Богатството на една нация съответства на нейното
население, а нейната бедност на богатството й. Прилежността на едните е причина за
безделието на другите. Бедните и безделниците са неизбежен продукт на богатите и
прилежните” (цит. по Geremek 1992, с. 286). С тези думи той изразява своето
убеждение, че нищетата е природен феномен и като такъв е съставна част от
обществения ред. Тъй като бедността се възприема вече по нов начин, не е възможно
да е валидно средновековното схващане за нея, че тя е предопределена от
християнското разбиране за структуриране на обществото. Необходим е нов ракурс, в
основата на който ще стои изследването и разбирането на причините и мястото, което
заема този феномен в новата модерна икономическа система, а не търсенето на
средства, по обществен или църковен път, с които да се подпомогнат просяците и
скитниците.
Новите схващания за промяна в разбирането за бедността през
XVIII в. навсякъде в Европа са доминирани от просвещението, което се характеризира
с господство на разума и рационализма. Новото бур-жоазно общество, сформирано от
хора, “които излизат от самопричи-неното си непълнолетие” (Кант 1984), си поставя и
социални задачи. Те се реализират предимно в създаваните през XVIII в. в цяла
Европа клубове, салони, ложи, образователни, общополезни и патриотични съюзи, които
са известни като общества (Gesellschaften /нем./, societies /фр./, society /англ./,
sociedades /исп./) (по-подр. в Wendt 1990, с. 24-32). Чрез тях става социалното
хомогенизиране на гражданите, тъй като член на тази общност може да стане всеки,
който споделя очертаните цели и задачи, независимо дали принадлежи към
аристокрацията, духовенството или отделно съсловие. Това, което обединява хората, е
чувството за посветеност, за “братство”, чрез което всички са равни. Именно
обществото (society, die Gesellschaft) прави отделния човек гражданин, в този кръг
се реализира потребността от налагане на общочовешките и общозначими ценности.
Обществото позволява на всеки свой член да общува свободно, да влиза в различни
взаимоотношения, което не е факт, както за религиозните, така и за
103
съсловните обединения. В обществото всеки, от най-бедния до най-богатия, е индивид,
и е с равни права и еднакви социални задължения. Това прави всеки значим и
съпричастен към общото дело.
В Европа такива обединения се създават от началото на 30-те години на XVIII в.,
като първото най-популярно общество е това в Дъблин (1731) за “подобряване на
селското стопанство, аграрната култура и други полезни неща” (Dublin Society for
the Improvement of Husbandry, Agricuture, and other useful Arts). В Испания, където
самата държава инспирира към такъв тип обединения, се създава “Стопанско дружество
за приятелите на мира” (1750) (Sociedades Economicas de Amigos Del Pais), което има
за цел да даде тласък на реформите в селското стопанство, в грижата за бедни и в
образованието. В Швейцария се създава прочутото Хелветско общество (1761), което се
стреми към “най-доброто за човечеството”. През 1765 г. в гр. Хамбург се формира
общество, което ще “поощрява и подпомага изкуствата и полезните занаяти”
(Gesellschaft zur Forderung der Kunste und nutzlichen Gewerbe).
Тези и други подобни сдружения допринасят за развитието на социалната работа на
основата на полезността и за формиране на демократични структури, които да изградят
скелета на тази дейност.
2. Форми на социална работа през XVIII в.
Във века на просвещението, когато е обявена всеобщата декларация за човешките права
и когато усилията са насочени към постигане на максимален социален ефект, действия
като изолиране и настаняване в поправителни домове на бедни, скитници, луди, на
обикновени хора, които заплашват “благоденствието” на държавата, е акт на
варварство и антихуманизъм. Необходим е нов тип социална работа, която да е
насочена към всеки отделен човек., който да бъде изследван, диагностициран,
класифициран, лекуван, наблюдаван и всички тези усилия да доведат до подобряване на
състоянието му.
В най-голяма степен този нов начин за преодоляване на социалните проблеми се описва
от Jeremy Bentham (1748-1832) в произве-
104
л о
дението му “Pаnopticon; or, the Inspertion House” , публикувано през 1787 г. Новите
идеи, който Bentham въплъщава, са насочени към създаване на такъв тип заведение, в
което да се създаде такава организация и администрация, която “да не наказва”, а да
осъществява целесъобразен, мъдър, икономически надежден и рационален надзор и
контрол. Целта е чрез паноптичната архитектурно решена сграда, в която всеки човек
е настанен в отделна стая, но в същото време има достъп до своите събратя, при
което надзирателят наблюдава всички, да се постигне преоценка на собственото
поведение и в крайна сметка подобряване, било в медицински, било във възпитателен,
било в социален смисъл. Самият Bentham мотивира това свое решение така: “Ако
престъпниците са отделно, то ще се преодолее опасността от комплот, от колективен
опит за престъпление, от престъпни планове за бъдеще, от лошо взаимно влияние; ако
става дума за болни, то не съществува опасност от зараза; ако това са луди,
предотвратява се рискът от взаимно нараняване; ако са деца, то няма да преписват
едно от друго, няма да се разсейват, няма да си говорят, няма да има шум; ако става
дума за работници, то те няма да протакат работата, няма да има злополуки, няма да
се мотаят” (цит. по Wеndt 1990, с. 95).
Тази идея на Bentham намира отражение и в изработения от него Poor Plan през
кризисната 1795 г., в който той предлага да се изградят индустриални домове, в
които чрез труд, възпитание, медицински грижи и административен контрол ще се
преодолее бедността. Разбирането на Bentham е, че икономическо-рационалното начало
трябва да е в основата на всяка социална работа. Това означава, че всеки човек
трябва да се труди според собствените си интереси и чрез заплащането да бъде
стимулиран към високи резултати, като този принцип трябва да се отнася особено за
бедното население. В това начинание трябва да има и политически ангажимент, затова
Bentham с “месианско усърдие” разпространява своя план, като се опитва да ангажира
приятели, влиятелни личности, парламентаристи, правителство. Съз-
23 Panopticon (англ.) означава кръгъл затвор, в средата на който е разположена
охраната. В цитираната книга авторът описва различните заведения за изолиране на
хора, които съществуват през XVIII в., като затвори, индустриални домове, приюти за
бедни, трудово-възпитателни домове, манифактури, лазарети, болници, училища.
105
даването на държавно-административна система, която да направлява, контролира и
ръководи всички задачи, свързани с различните групи от населението, е в основата на
успеха на социалната работа. Така Bentham се превръща в “Нютон на социалния свят”
(Wendt 1990, с. 96).
Друга форма на “социалната работа” през XVIII в. е свързана с въвеждането на
задължително образование за всички. Придобиването на интелектуални, трудови,
професионални, обществени, културни и др. познания водят до еманципирането на всеки
човек. Гражданското общество се нуждае от образовани хора, които не само познават
своите задължения, но и права. В този смисъл се издига и ролята на
24
училището24 като социализираща институция, която ще даде на човека не само
познания, но ще го възпита и морално и социално, т.е. всеки да чувства себе си като
част от обществото и да работи за неговото благоденствие чрез лично усъвършенстване
и стремеж към индивидуални постижения. Особено много се извисява ролята на
учителя/възпитателя като медиатор между отделния човек и обществото. Социалната
работа впоследствие започва да използва педагогически методи и средства, особено по
отношение на нейното професионали-зиране, което дава основание на някои автори да
пишат за педагогизи-ране на социалната област (Wendt 1990, с. 97).
През XVIII в. като форма на социална работа се налага и медицинско-клиничното
обезпечаване на хората. Исторически медицината е свързана с грижата за бедни, при
това отнесена към различните социални заведения, като приюти, болници, сиропиталища
и др., както и към нуждаещи се без средства, чиито медицинско обслужване се
осъществява от т.нар. бедняшки лекари. Гледането на болни, извършването на
санитарни грижи в различни домове, подпомагането на стари хора се явява и форма на
филантропизъм и християнско милосърдие. През XVIII в. медицината излиза от рамките
на клиничните си и санитарни рамки и се проявява като част от социал-ната политика.
Издига се ролята на хигиената, а от там и на санитар-
24
24 През XVIII в. се поставят основите на масовото училище, което става факт в
Европа през втората половина на XIX в. и означава въвеждане на задължително начално
(по-късно и основно) образование за всички деца независимо от съсловната им,
религиозна или полова принадлежност. Това има както икономически, така и културен,
социален и общо възпитателен ефект.
106
ния контрол върху живота на хората, с цел постигане на общо благосъстояние. Това
има и икономически ефект, тъй като подобряването на здравословното състояние на
трудещите се води и до подобрена работоспособност, макар че това схващане е още в
начален стадий. Променя се и отношението към различните категории болни, особено
към психично болните, въпреки че още не може да се преодолее разбирането за тяхната
пълна изолация и третирането им като “опасни”. Подобен опит се прави в Йорк
(Англия), където през 1796 г. се създава от обществото на квакерите (религиозно
сдружение) болница, в която се лекуват психично болни чрез индивидуални грижи, чрез
лична отдаденост на персонала, чрез морална ангажираност и лечебна терапия. Това
заведение се явява образец в цяла Англия и извън нейните предели. Три години по-
рано, през 1793 г., във Франция лекарят Philippe Pinel за първи път премахва
веригите на психично болните. С този акт той предизвиква както възмущение, така и
одобрение сред обществеността, но въпреки това Pinel дава заявка за едно ново и
различно отношение към тези болни (по-подр. в Wendt 1990, с. 100). Появяват се и
специализирани заведения за глухи, слепи, за хора с различни физически и психически
проблеми. Наблюдението, анализа и емпирично аргументираните лечебни средства и
начини дават нови жизнени шансове на тези хора.
С появата на различни нови модели и форми на социална работа през XVIII в. се
поставя само нейното начало, но едва през следващия век се тръгва по пътя на
нейното институционализиране и професиона-лизиране. Осъзнава се и фактът, че за да
има необходимия ефект, социалната работа трябва да бъде поставена и на строго
научна основа.
3. Ролята на църквата в социалните дейности през XVIII в.
Променящите се икономически отношения, разпадането на съсловния социален и
стопански ред, както и все повече нарастващата роля на националната държава в
ангажираността й към нуждаещите се и от там формирането на една цялостна социална
политика, налага промяна и в дейността на църквата и нейната каритативна работа. И
докато през средновековието бедността и нищетата се възприемат в църковно-
религиозния им аспект, а именно че те съществуват сътво-
107
рени от Бог, за да могат богатите да проявят състрадание и милосърдие, то в епохата
на индустриален прогрес понятието “бедност” добива ново съдържание, при това е и
икономически детерминирано.
През XVIII в. се променя и ръководната роля, която църквата играе до този момент по
отношение на организиране и осъществяване на грижите за бедни и нуждаещи се. От
позиция на цялостен превес в социалната сфера тя преминава през съвместни форми на
управление, предимно в градовете, където се ангажират и градските управи, и стига
до състояние на изолация и ограничаване на нейните социални дейности. В този процес
на промяна трябва да се подчертае, че църквата като институция, католическа или
протестантска, никога не се оттегля напълно и не бива да бъде игнорирана като
значим фактор в различните социални дейности. В този контекст е и становището, че
всички съсловни организации и братства са изградени на църковния патерна-листичен
принцип, с което им се предава и религиозен оттенък.
Приемането на различни социални закони и установяването на нов тип социална работа
предполага и решаването на редица структурни проблеми. Един от най-големите се
явява налагането на реформите в тяхната изпълнителска част, а именно създаването на
регионални и локални структури, които да провеждат очертаните промени. Това налага
правителствата да потърсят партньори, особено в селските райони, чрез които да
осъществят своите реформени планове. Това е особено характерно за католическа
Европа, където именно местният клир се ангажира с регламентираните от държавата
социални задачи, като образователни - въвеждането на задължително елементарно
образование и осъществяването на надзора; медицински -пропагандирането на
имунизациите или контролирането на санитарните предписания; трудовоправни -
спазването на забраната за детски труд; социални - разпределяне на социалните
помощи сред нуждаещите се (цит. по Lehner 1997, с. 119-120). В този смисъл църквата
се явява като обществена институция, която има материални и човешки ресурси, за да
осъществи реформите. Това е особено характерно за Австрия, Франция, както и
Бавария. В Англия, поради регламентирането на социална администрация още през XVII
в. чрез закона на Елизабет I от 1601 г., то през разглеждания период това вече е
факт.
108
Друга насока в работата на църквата е участието и в различни социални институции и
благотворителни обединения. През XVIII в. голяма част от социалните заведения
(болници, приюти, сиропиталища и др.) са вече държавни или общински, въпреки че
църковните служители запазват определени функции, не само по отношение на
финансирането им, но и например по отношение на подбора, с оглед всички настанени
да отговарят на необходимите условия. Това е обяснимо, защото свещеникът най-добре
познава своите енориаши и може да гарантира за тяхното бедстващо състояние. По
отношения на благотворителните обединения, те са смесица от частна и общинска
инициатива (напр. в Xамбург) и решават определени социални проблеми, като напр. във
Виена се създава дружество, индицирано от църквата, за набиране на средства, с
които да са подпомогнат купувачите на жито (пак там, с. 125).
С осъществяването на секуларизация сериозно намалява финансовото състояние на
религиозните братства. От средата на 50-те години чувствително се ограничават
постъпленията от завещания, както и средствата от събиране на милостиня чрез
просия. Във всички европейски държави това се забранява законодателно, като
единствено се запазва даването на пари по време на литургия. Това силно ограничава
социалния ангажимент на църквата.
Като нов тип социална работа на църквата, P. Reichenberger посочва и реализирането
на програми, свързани със заетостта. Това не е временна задача, а траен ангажимент.
Вместо пари, църквата осигурява инструменти за даден занаят, суровини, пласиране на
стоката и др. Всичко това е част от благотворителни акции, но в същото време и
начин да се принудят бедните да работят, “да се предостави на нуждаещите се способ
за самостоятелно придобиване на средства” (пак там, с. 137).
Въпреки че през XVIII в. църквата загубва своето влияние в обществено-политическия
и социален живот, тя не се оттегля напълно от традиционните си каритативни форми и
продължава да бъде значим фактор, при това с нов стил и маниер на работа.
109
4. Социално законодателство в отделните европейски държави
Под натиска на обществата и сдруженията, както и на формиралото се обществено
мнение, чрез което гражданите декларират своето пълнолетие и еманципация, се
променя и социалното законодателство, което през този период се колебае между
“новото” и “старото” в зависимост от степента на изградените обществено-
икономически условия в отделните държави. Докато Нидерландия и Англия вървят към
утвърждаването на гражданското общество, изградено след буржоазните революции, а
Франция премахва устоите на Ancient regime (стария режим) едва през 1789 г., то
Германия все още не съществува като държава, тя е разпокъсана и слабо развита.
Като обща характеристика на “социалната политика” през този период може да се
посочи създаването на държавна законодателна система (нем. Armenrecht, англ. Poor-
Law), регламентираща въпросите, свързани с преодоляване на нищетата. Чрез нея се
слага край на т.нар. каритативна епоха (според W. R. Wendt): в основата на
реформата вече не стои бедността в нейните съсловни или статистически рамки, а
ниските доходи и техните вариации. Подобряването на помощта за бедни се изразява в
това, да се ограничи числото на нейните потребители и тя да е насочена към тези,
които се трудят. Да си само беден не означава, че трябва да получиш помощ, тъй като
това поражда безделие и ленивост. Законодателят се ориентира към налагането на
труда като основно задължение и от там към грижа за трудещите се в смисъл, че
повече трябва да работи този, който е беден, за да излезе от това състояние.
Постепенно грижата за бедния се пренася към грижа за трудещия се, от политика за
бедността се върви към социал-на политика. Това обаче се реализира едва през
втората половина на
XIX в.
4.1. Социално законодателство в Англия
В средата и края на XVIII в. социалната ситуация в Англия е особено влошена. Това
се дължи, от една страна, на демографския бум в страната, когато населението се
увеличава с 1/3 - от 7 на 9 1/2 милиона и от друга - на променените икономически
условия, резултат от които е драстичното нарастване цената на житото. Всичко това,
както
110
и формирането на групата на фабричните работници, довежда до разрастване на
бедността в колосални размери. Приетите закони, по-значими от които са от 1723 и
1743 г. правят нововъведения, които целят да конкретизират някои постановки от
Елизабетиния закон (1601), но на практика се стига до по-голямо объркване. Две са
основните положения в горе цитираните закони:
1. Коригират се правомощията на надзирателите (Overseers), които вече нямат
толкова неограничена власт и се регламентират отношенията им с мировия съдия.
Според закона от 1723 г. всеки нуждаещ се първо трябва да се обърне към съдията,
който постановява помощта и след това към надзирателя, който изпълнява
нарежданията. Въвежда се и срок за подаване на молбите за помощ, както и начините
за контрол за правомерността на раздадените средства (закон от 1743 г).
2. Постановява се, че всички трудоспособни бедни трябва да постъпват в трудови
домове, в противен случай те се лишават от всякакви помощи. Със закона от 1723 г.
се задължават всички енории, самостоятелно или в съдружие с други, да изграждат
такива домове (Aschrott 1886, с.22-24).
Въпреки тези усилия, поради увеличаване броя на бедните неимоверно се натоварват
общините, които трябва да изплащат помощи на нуждаещите се. Постепенно започва да
се отстъпва от рационалното, хуманно отношение към бедните, което господства като
основно положение в законодателството, и да се търсят други ориентири. Заличава се
и разликата между нуждаещи се от помощ и несъстоятелните (нямащи пари или имот),
тъй като за работника получаването на възнаграждение на основата на собствено
положен труд или “социална” помощ от общината са равнозначни, т. е. те не
подобряват неговото жизнено състояние.
Всички тези обективни обстоятелства принуждават кралската власт към приемане на
нови закони в социалната сфера, които да отразяват адекватно промените. Към това я
подтиква и широката общественост, която активно критикува съществуващата система,
като в същото време предлага и промени в грижите за бедни.
111
От голямо значение за развитието на социалните грижи има законът от 1782 г., приет
от Джордж III, известен като Gillbert's Act. Този закон цели подобряване
положението на нуждаещите се чрез промени в организацията на социалната системата,
които от една страна се основават на съществуващите положения, а от друга - са
насочени към значими изменения, които носят дори експериментален характер.
Същественото тук е, че предлаганите промени не се въвеждат с принуда, а се
предоставя на всяка община самостоятелно да вземе решение. Така се очертават някои
предимства, от една страна, всяка енория може да прецени на основата на
съществуващите условия целесъобразността на акта, от друга - се ангажира
общественото мнение за активно участие в решаване на проблемите, което е съществено
за периода на Просвещението. По този начин, изграден на една си-гурна база, законът
става по-късно и задължителен.
Кои са основните положения в Gillbert's Act?
• Разрешава се обединението на няколко енории за съвместно управление на
“социалното дело”, както и за изграждане на всеобщи домове за бедни (poorhouses).
• Назначаване от мировите съдии на платени лица - Guardians (попечители) и
Visitors (инспектори), които да изпълняват конкретни задачи и така да се
осъществява по-добър контрол.
• Променя се същността на Workhouses, които вече не са трудови (индустриални)
домове, където бедните получават работа, а домове-приюти, в които се настаняват
стари, болни хора, майки с извънбрачни деца и деца, които още не могат да се
трудят.
• Постановява се, че всички трудоспособни бедни трябва да се трудят, като
попечителите им осигуряват занятие в близост до дома. В случай, че възнаграждението
е недостатъчно, то те получават добавка от касата за бедни. Тази допълнителна помощ
не зависи от вида на труда, от прилежността на работника или от стойността на
работата. Ето защо срещу това положение се надига остра критика, тъй като
самоинициативата на трудещите се унищожава и те “се превръщат в пенсионери, които
имат неоспорими права за получаване на средства от касата...” (Aschrott 1886, с.
30).
112
Прилагането на Закона от 1782 г. изиграва положителна роля в английската система за
подпомагане на бедни, най-вече по отношение на контрола и обхващането на по-голям
брой нуждаещи се. Особено голям отзвук има системата за допълнително подпомагане
(allowance -system), която въпреки критиката се въвежда в много общини. За пример
служи енорията Спийнхамланд, в която тази добавка се изчислява в зависимост от
цената на житото.
Впоследствие това се въвежда чрез закон от 1795 г., с който се задължават всички
общини да изплащат на работниците надбавка, което се изчислява според броя на
членовете в семейството, доходите и зависимостта им от цените на хранителните
продукти. Чрез закона се задължават и работодателите да изплащат надбавки, които те
взимат от общините, което пък ги подтиква към снижаване на работническите
заплатите. Така са облагодетелствани както работниците, така и работодателите.
Освен цитираното положение, законът от 1795 г. (Акт 35) съдържа и други постановки,
които конкретизират правото на местоживеене (гражданство) както следва:
• Не се разрешава на “прилежни бедни”, които нямат работа, но получават
подкрепа (пари) в своите енории, да се преместват със семействата си в други
енории, където те биха получили работа, тъй като ще се натоварят финансово
последните.
• При подобни нарушения гражданите биват връщани по местоживеене, като това не
се отнася за болни, “тъй като се застрашава живота им” (пак там, с. 26-27).
Този законодателен акт е твърде репресивен по отношение на правото на избор на
местоживеене и работа на всеки гражданин. Освен това се поощрява безделието и
лентяйството, както и липсата на самоинициатива на отделния човек. От друга страна
се натоварват неимоверно общинските бюджети, които трябва да изплащат помощи на
безработни, а те в същото време биха могли да си намерят работа в друга енория и
сами да се издържат. Така например за социални помощи през 1817 г. са дадени почти
8 мил. лири, при 11 мил. население, което се отчита като твърде колосална сума за
иначе богата Англия. Въпреки тези констатации, законодателни промени се извършват
едва през 20-те години на XIX в.
113
4.2. Социално законодателство в Австрия
Докато първите систематични опити в Австрия са насочени предимно към равномерното
разпределение на грижите за бедните и болни по всички общини и градове, то през
XVII в. се поставя и основата на законодателното регулиране на бедността, когато
усилията са насочени към отказ от наказания за просещите, към обезпечаване на
нуждаещите се съобразно тяхното местоживеене и към екстрадиране на чужденците. На
тази основа се изгражда и социалното законодателство през XVIII в., като акцентът
се поставя на категоризирането на нуждаещите се и създаване на заведения за
отделните групи; т. е. движението е по посока от премахване на просията към
полагане на систематични грижи за обезпечаване на нуждаещите се. Това заляга и в
новите закони (Patente), които се приемат през XVIII в. предимно по време на
управлението на императорите Карл VI, Мария Терезия и Йозеф II.
Patents от 1716 г. предвижда да се въведат “оздравителни правила”, според които
“викарии и свещеници да не допускат бракосъчетания, при които брачните двойки да не
са в състояние да припечелват и изкарват честно своя хляб” (Cod. austr., т. III, с.
90-127), като за целта земевладелците, господарите, общините или енориите трябва да
предоставят необходимото “валидно удостоверение”. Законът допуска и случаи, при
които семействата обедняват впоследствие, но тогава, освен че се задължават да
изплащат издръжка, управите и общините “се наказват с глоба, че са издали
съответното свидетелство”25. На земевладелците се забранява и изграждането на
“малки наемни къщи” (жилища за крепостни, където те живеят срещу определен наем,
може и в натура), тъй като се счита, че струпани на едно място крепостните могат да
бъдат заплаха за “обществената сигурност”. В замяна на това притежателите на имоти
се задължават отново (преповтарят се постановки от предходните закони) да се грижат
за намиращите се на тяхната територия (земя) бедни, като тези разпоредби са валидни
и за останалите законодателни инициативи на император Карл VI.
25
Това се регулира една през 1927 г. (по-подр. в Cod. austr., Bd. III, с. 446).
114
Patent'^ от 1724 г. е един от най-систематизираните закони, приети до този момент и
включва следните основни моменти:
1. Да се извършват многократно в годината “общи и локални проверки” с цел
премахване на просията. Заловените просяци трябва да се “изследват”, като
чужденците се екстрадират по родните си места и там да бъдат обезпечавани от
притежателите на имоти. Препоръчва се трудоспособните просяци да бъдат изпращани по
строежите и други подобни дейности срещу “минимално заплащане”, а нетрудоспособните
- “да се изхранват”.
2. Да се изградят в провинцията и във Виена трудови домове, където да се
настаняват “сираци и други обеднели хора от двата пола”, като там те ще се учат да
четат, пишат и смятат, както и на занаят -предене, плетене, изработване на шалове и
кърпи и на “други общополезни дейности”. Определя се и възнаграждение за труда, от
което се приспадат разходите за покриване на разноските по престоя.
3. Да се изградят домове и за войници, които са напуснали службата поради
инвалидност и не дееспособност, като там да се полагат грижи за тях.
4. Бедни лица с неизлечими заболявания да бъдат настанявани в отделни заведения
(домове).
5. Да се организира периодично събиране на средства, под формата на комисионни
или милостиня в църкви и домове, като получените суми се разпределят на “достойните
бедни”. Препоръчва се и създаването на отделни фондове, които с набраните средства
да изграждат нови приюти. В тази точка се загатва и за постъпване на събираните
глоби в специален “фонд за бедни”, което законодателно се регулира и е в сила едва
през XIX в. (пак там, с. 158-170).
Горе изброените основни положения залягат и в последвалите правилници за
ограничаване на просията от 1725 и 1728 г., а така също и в Patent' а от 1723 г.
През 1754 г. (при Мария Терезия) се приема законът за “премахване на просията и
грижите за бедни”, с което още по-ясно и прецизно се очертават основните категории
лица, които се нуждаят от помощ и закрила. Те са разделени в три основни групи:
1. Лица, които са получили местожителство на основата на придобита поземлена
собственост, както и лица, които упражняват
115
своя занаят или професия и “по този начин са допринесли за разпределение на общата
тежест”, имат право при изпадане в бедност да бъдат настанени в приюти, където да
се полагат системни грижи за тях. Тази разпоредба се отнася и до лица, които са
живели и работили пълни 10 или повече години на едно и също място, като в противен
случай (по-малък срок), при обедняване, се изпращат по родните места.
2. Лица, които не са били на работа нито в общината, нито частно през период от
10 години. В случай на обедняване за тях се полагат грижи от страна на
земевладелеца, чиито крепостни те се водят, като в тези случаи общината не се
намесва.
3. Лица, които 10 и повече години са отсъствали от своето родно място (община) и
са пребивавали през този период на различни места, то в случай на обедняване те се
изпращат по местожителство и там на място се полагат съответно грижи за тях (пак
там, т. V, с. 905).
Макар и крачка напред, този закон е твърде ограничен по съдържание, както по
отношение на определяне конкретните групи нуждаещи се, така и по отношение на
самата помощ, която се дава. Закрепо-стяването на бедните към родните места и
ограничаването по този начин на свободното движение на работната сила е типично за
държавите от абсолютистки тип, като Австрия, където все още не са настъпили
стопански промени от буржоазен характер. Положителното е, че се определят
носителите на грижите за изпадналите в бедност лица, а именно земевладелците и
общините, които вече не могат да избегнат своята отговорност.
С управлението на император Йозеф II започва нов период в грижата за бедни, което
засяга предимно управлението. Промените, които се правят са значими и се запазват в
голяма степен и през целия XIX в.
Подтик за реформи дават усилията на граф Буквою, който през 1779 г., изцяло в духа
на просвещението, основава “от любов към ближния” общество, с което се опитва да
постави помощта за бедни изцяло на рационалистична основа. Опитът на граф Буквою
става модел за реформаторски настроения император и той го поканва да оглави
Института за бедни (Armen-Institut) във Виена. Така се поставя началото на новия
начин на организиране и управление на “социал-ната сфера” в столицата, което трябва
да послужи за модел и на другите големи общини и градове.
116
Armen-Institut се превръща в институция, която обединява всички съществуващи в
града приюти, заведения за временно настаняване и домове за деца-сираци и
изоставени деца. Към Института се насочват и всички събирани от църквата,
братствата и други съществуващи фондации средства, като целта е тяхното
концентриране на едно място и от там централизираното им разпределение. Основната
идея на Института е, чрез тези средства да се подпомагат парично нуждаещите се
бедни, като в специализираните заведения се настаняват само “най-нуждаещите се и
изпаднали в беда лица”.
Йозеф II създава и комисия, която трябва да следи цялостното провеждане на
реформата, като за целта той издава през 1781 г. “Правила-директиви за съхраняване
на човечеството”, с което се поставят основите на една модерна “социална работа”.
Основно място в Директивите заема въпросът за настаняването на отделните категории
нуждаещи се в съответните заведения, тъй като се изхожда от мисълта за ограничаване
на техния контингент по отношение на реалната нужда.
Определят се три групи лица, които ако отговарят на съответните условия могат да
бъдат настанени в приюти или да им се осигури подкрепа.
1. Към първата група спадат децата и младежите, за които се предвиждат следните
грижи:
• да се настаняват в специални заведения (Findelhaus) деца, които са намерени и
изоставени
• да се дават изоставени деца за отглеждане в селски семейства, “които са
надеждни” срещу годишно възнаграждение, което “да е достатъчно и да не натоварва
допълнително семейството”
• да се настаняват в домове за сираци деца след 5 - 6-та година, когато
семействата, където са отдадени не могат да се грижат повече за тях
• да се настаняват в приюти деца, които са сираци или изоставени, като там те
“освен безплатна храна, дрехи и подслон получават възпитание, елементарно
образование и занаят”. В тези домове се настаняват момчета и момичета, като те не
могат да останат там повече от 18 годишната си възраст
117
• да се полагат грижи за бедни деца и деца-сираци, които имат “особен талант”,
като се настаняват да учат в академии и университети и обучението им се заплаща от
държавата на основата на т.нар. “субсидирани места”.
2. Към втората група спадат болните, за които трябва да се изградят болници-
приюти. Цялостната грижа по прехранване, медицинско и медикаментозно обезпечаване е
грижа на Фонда, създаден към Armen-Institut. Специална комисия ще се грижи за
настаняването на “истинските болни, за да се помогне действено на нищетата...”.
3. Към третата група спадат “съвсем безпомощните хора” или “телесните и духовни”
инвалиди. Според Директивите за тях трябва да се грижат отделните общини, от където
те произхождат или да се настаняват в съответните заведения, където те безплатно ще
получават храна, облекло и подслон. Специално място е отделено и на душевно, раково
и заразно болните, които принадлежат към тази група и за които трябва да се
изградят “изолирани от обществеността, най-вече от младежите” заведения, където
освен необходимите грижи ще получават и медицинско обслужване26.
Поставянето на основните принципи, върху които да се изграждат грижите за бедни е
значителен момент в австрийското социално законодателство през XVIII в. Стремежът
към централизиране на помощта се запазва, като той вече е по посока на обединяване
на всички усилия в тази област - на съюзи, фондации, дружества, частни лица,
църквата, общината и др., което намира израз в създаването на Armen-Institut.
Създаденият модел за категоризиране на нуждаещите се, тяхното обезпечаване и самото
управление на тази институция е доказателство за желанието на императорската власт
да постави “нова ера” в грижата за бедни, при това на стабилни законодателни
основи. Тази тенденция се запазва и през XIX в., когато се създават такива
Институти във всички големи провинции на империята като основна форма за
подпомагане на различните категории нуждаещи се.
26 Правилата-директиви са отпечатани в книгата на Karl Weiss: Geschichte der
offentlichen Anstalten, Fonds und Stiftungen fur die Armenversorgung in Wien. Wien,
1888.
118
4.3. Социално законодателство в немските държави Прусия и Бавария
Социално законодателство в Прусия
Грижите за бедни в Прусия, една от най-големите немски държави, се развива в
началото и средата на XVIII в. изцяло в духа на абсолютистката традиция. Държавата
се ориентира към издаване на правилници за ограничаване на просията (1701, 1708,
1748), според които трудоспособните бедни се настаняват в трудови и корекционни
заведения, а нетрудоспособните - в приюти, сиропиталища и болници. Ограничава се и
контингентът на получаващите помощи, като се въвежда за градовете 10 годишен срок
на местоживеене, а за селата - 3. По този начин общините поемат само грижата за
собствените бедни, а чужденците се екстрадират.
След Френската революция (1789) промените, които настъпват в икономиката и най-вече
в селското стопанство, довеждат до неимоверно увеличаване броя на безработните,
което създава проблеми на съществуващата система за подпомагане на бедните. Това
налага ак-тивното включване на държавата най-вече като социален законодател.
През 1794 г. в Прусия се приема т.нар. Всеобщ закон за правата (Allgemeine
Landrecht - ALR), който не изпълнява ролята на социален закон, но се явява програма
за ангажиране на държавата в социалния сектор и поставя основните начала и насоки
за изработване на специални закони за отделните категории социални групи.
Общите положения в Закона (ALR), които касаят социалната сфера, са следните (раздел
19, §§ 1-3 на част II):
“§1 Държавата се задължава да се грижи за прехраната и обезпечаването на онези
граждани, които сами не могат да си осигурят преживяването, а така също и на
лицата, които не получават издръжка от тези, които по закон са задължени за това.
§2 Онези, на които им липсват средства или възможност сами да изкарват прехраната
си, трябва да бъдат насочвани да работят съоб-разно силите и способностите им.
§3 Онези, които поради безделие, мързел или други подобни склонности не могат да си
осигурят сами средства за прехрана, трябва
119
да се насочат към полезен труд и задължат за това чрез принуда и наказания (Peters
1959, с. 25).
Според Закона (ALR) държавата предоставя грижата за бедни на градовете, общините и
формираните корпорации (напр. еснафските сдружения), които се задължават да се
грижат за изхранването на своите членове и жители, както и на техните съпруги,
вдовици и необезпечени деца. По отношение на йерархичността на “прехранване”, първо
грижа имат корпорациите, а след това градските и селски общини (§9-§ 13).
В Закона (ALR) е отделено значително място и на “социалните” услуги, които трябва
да извършват отделните сдружения (корпорации) и по специално тези на занаятчиите
(гилдиите), на търговците (цеховете) и на минните работници:
1. Гилдийски и цехови сдружения
Със закона се въвежда задължителното създаване на професионални сдружения, които се
задължават при болест да се грижат за лечението и обезпечаването на своите членове
(калфи), ако те не са в състояние сами да го сторят. Средства за това се набавят от
специално създадените към сдруженията каси. В случай на липса на средства те се
набавят от касите за бедни към общините (§§ 353-354).
От право имащите се изключват чираците, които при болест могат да получат помощ от
майстора само в случаите, когато това е записано в договора (§§ 317-318).
2. Миньорски сдружения
Грижата за минните работници в случаите на злополука, болест или смърт се регулира
от местни (провинциални) разпоредби - общо тогава за Прусия 12, но когато те не са
в сила, действа ALR. Какво по-конкретно предвижда законът?
1. В случай на злополука и болест се задължават да изплащат в течение на 4-8
седмици възнаграждение на миньора, както и лечението му.
2. В случай на смърт се поемат разходите по погребението, а така също и пенсията
за вдовицата.
Собственикът се задължава да създаде корпорации и каса на сдружението, от която да
се погасяват тези разходи.
120
3. Други групи служители
Освен споменатите групи работници в ALR се назовават и домашните прислуги и
моряците. Първите, в случай на болест, трябва да бъдат обезпечавани от
работодателите си по времето на служене (част II, раздел 5), а вторите - ползват
също облекчения в случай на болест или смърт, подобно на предходните групи (част
II, раздел 8, § 1534) (пак там, с. 26-27).
Характерно за Закона (ALR) е, че той не обхваща всички основни социални групи в
Прусия и най-вече фабричните работници. Този вид законодателство възниква едва през
XIX в., когато индустриалното производство има основен приоритет.
Друга характерна особеност на Закона (ALR) е липсата на конкретизиране на помощта
(в пари, натура и др.), както и начина по който ще се разпределят тези помощи. В
това отношение този закон е твърде ограничен.
Тези пропуски се дължат на факта, че това не е социален, а правен закон и
постановките относно социалната сфера имат регулиращ характер. Освен това в Прусия
съществуват редица други нормативни актове като правилници, общински разпоредби и
др., които внасят определена яснота в тази област.
Въпреки тези и други слабости като упоменаването на ограничен брой социални групи,
набелязване на мероприятия, които са валидни още от средновековието, разчитане на
средства предимно от членовете на сдруженията, този закон е пропит от духа на
Просвещението и показва стремежа на Пруската държава да поеме регулирането
(законодателно) на грижите за бедни и нуждаещи се, а така също и тях-ното, макар и
още ограничено, социално осигуряване.
Социално законодателство в Бавария
В края на XVII и началото на XVIII в. грижите за бедни в Бавария са насочени
предимно към ограничаване броя на просяците, като за това свидетелства и приетият
през 1751 г. Закон за бедността, наречен “криминален кодекс”. Основните положения,
които се съдържат в него, предвиждат драконови наказателни мерки срещу просяците.
Според Кодекса всички заловени просещи чужденци получават знак чрез жигосване, след
което се изгонват от държавата. В случай на
121
повторно залавяне те биват екзекутирани - чрез обесване или убийство с меч в
зависимост от пола. Местните просяци при залавяне получават също наказание, най-
често бой с камшик при първо залавяне и настаняване в трудови завадения за една
година при повторно. Даващите милостиня също подлежат на санкции, като обикновено
им се налагат парични глоби (Emminghaus 1870, с. 348).
Тези законодателни инициативи, които вече в други страни на Европа се считат за
варварски, в Бавария все още се прилагат. Промяна настъпва с приетите през 1770 и
1780 г. закони, в които грижите за бедни се предоставят на общините, които трябва
да действат на принципа на корпорациите (съсловните сдружения). Освен това общините
се задължават да подпомагат всички свои трудоспособни членове, които имат много
деца или по други обективни причини не могат да издържат своите семейства, чрез
парични помощи или изплащане на наема от жилищата.
Друга постановка в законите е, че всички съдебно регистрирани (днес -
данъкоплатци), независимо от пол и ранг, се задължават да покриват чрез разсрочено
плащане всички разходи за подпомагането на бедните в общината, т. е. един вид
“социален” данък. От това задължение се освобождават само онези общини, чиито
членове поемат пред съда ангажимента, че ще се грижат за своите съграждани (пак
там).
Освен общината, държавата също се включва в грижите за нуждаещи се, като създава
държавен (обществен) фонд за бедни, средствата от които се използват за различни
помощи, в случай че общината не може да се справи със своите собствени бедни.
Промените след Френската революция дават отражение и върху социалната сфера в
Бавария, като държавата прекратява отговорността на общините в грижите им за бедни
и я поема сама. Това не се оказва особено удачно, въпреки специално създадената на
държавно равнище служба за това и през 1816 г. Баварското правителство отново се
връща към стария начин на подпомагане на нуждаещите се. Налагат се и други промени,
които са предмет на следващия период.
122
4.4. Социално законодателство в свободните немски градове
Социално законодателство в град Хамбург
В края на XVII и началото на XVIII в. свободният град Хамбург наброява 112 хил.
жители, а 7 391 лица са регистрирани за помощ, от които 1079 мъже, 4087 жени, 1026
момчета, 1199 момичета (цит. по Emminghaus 1870, с. 268). Ето защо започва да се
изгражда нова система за подпомагане на бедните, която е ориентирана към
констатиране на фактическото състояние на отделните семейства и лица и
настаняването им в трудововъзпитателни домове (Zuchthaus), където на
трудоспособните се намира работа, на нетрудоспособните се дава помощ, за болните се
осигуряват медицински грижи, а децата се възпитават и обучават в занаят. Средствата
се събират чрез седмични вноски, които са доброволни. В града преобладава предимно
частна инициатива по отношение грижата за бедни, а градската управа издава
правилници, чрез които се забранява просията и се регламентира настаняването на
нуждаещите се в приютите.
Така изградената система е твърде скъпа и не е насочена към премахване на причините
за бедността, помощта е спорадична, а събраните средствата не се използват
планомерно. Това принуждава филан-тропски настроени среди в Хамбург, сред които
учени, търговци, свещеници и аристократи, да създадат “Дружество за поощряване на
изкуствата и полезните занаяти” или накратко “Патриотично общество”, чрез което да
се инспирира нова реформа в града, още повече че разпространилата се чумна епидемия
дава конкретен повод за целенасочени мероприятия.
Изработеният през 1788 г. Правилник за бедността се превръща в закон и с това се
слага началото на социалното законодателство в града и на организираните грижи за
бедни и нуждаещи се. Основните положения в този закон засягат отделните “социални”
заведения и включването им в система, определянето на категориите бедни и нуждаещи
се и тяхното обезпечаване, просията, както и начините за събиране на средствата и
тяхното разпределение. В най-голяма степен законът отделя място на управлението и
контрола, с което грижата за бедни придобива цялостен и централизиран характер.
123
Кои са съществените моменти в Закона от 1788 г.:
1. Определяне на основните групи нуждаещи се чрез лична регистрация като беден и
нуждаещ се, чрез визитации от страна на “социалните работници” и чрез попълване на
специални въпросници, като на тази основа се осъществява диференциран подход по
отношение грижите към тях. Това са:
• трудоспособни бедни, на които им се търси работа или им се дават материали за
домашни занятия
• нетрудоспособни бедни, които получават от общината седмични парични помощи,
което отговаря на тогавашния минимум за прехранване
• болни, които се лекуват от специално назначени (във всяка община по един) и
заплащани от нея лекари, както и хоспитализирани болни, чиито лечение, медикаменти
и престой в болницата се поема от “социалната” служба
• деца, които получават безплатно образование в т.нар. индустриални училища,
както и настаняването на бездомни и сираци в приюти, където също се обучават.
2. Създаване на стройна организация, управление и контрол в “социалния” сектор,
както следва:
• разделяне на града на 5 главни общини, във всяка от които има по 12 района
(Quartiere)
• назначаване във всеки район на 3-ма “социални работници” (Pfleger), а на
всеки 6 района (Quartiere) по един управител, т. е. общо 10 за града
• назначаване на Голяма Комисия по бедността (Dаs grosse Armenkollegium), която
има за задача да извършва основните финансови операции, да разпределя наличния
капитал, да назначава социалните работници, както и да се занимава с разглеждането,
предимно съобразно закона, на постъпилите жалби. В тази комисия се включват
следните длъжностни лица:
► 5-ма членове на Сената
► 10-мата управители
► 2-ма члена от сенатската комисия по бедността
124
► 2-ма представители от всяка от петте лутерански църкви в града
► 3-мата управители на градския приют за сираци, болницата и затвора.
• назначаване на Малка Комисия по бедността, която се състои от членовете на
Сената, на сенатската комисия по бедността и от 10-мата управители, като има за
задача да приема месечните отчети на управителите и да следи текущите задачи по
дейностите.
3. Организиране на действена система за събиране, разпределение и отчитане на
средствата. Събирането на необходимите суми в Хамбург става предимно чрез
доброволни дарения, което се основава на принципа на годишни или месечни вноски,
както и на постъпления от църквата, от каси, поставени на обществени места, а така
също и от подаръци и други доброволни помощи. Като пример може да се посочи
финансовата 1789 г., когато са събрани следните суми по пера: 35 312 талера - от
годишни системни вноски; 8 444 т. - от обществените каси; 4 448 т. - от църквата; 4
994 т. - от подаръци и дарения и 2 000 т. - от завещания (цит. по Emminghaus 1870,
с. 267).
4. Управителите на отделните райони се задължават да водят точен списък на
постъпилите и изразходвани средства, като месечно и годишно се прави финансов отчет
и се приема от Комисията по бедността. Средствата се разпределят за подпомагане на
нуждаещите се семейства (чрез седмични помощи, чрез изплащане на част от наема,
чрез даване на пари за домашни занятия, чрез безплатно обучение на децата и др.),
за изплащане на медицински услуги и безплатни лекарства, за покриване разходите по
хоспитализирането на болни, за изграждане и поддържане на кухнята за бедни и за
субсидиране на “социалните” заведения в града - приютите, трудововъзпитателния дом
и затвора.
5. Премахване на просията, като се налагат строги наказания предимно за чуждите
“просяци, недъгави, цигани, прииждащи миньори и др. познаващи се с поведението си
лица”. Въвежда се и парична награда за нощната и градска стража, когато залови и
предаде просяк. Грижата за тези хора се поема впоследствие от съответните районни
служби съобразно фактическото им състояние на бедност (немощ) (Emminghaus 1870, с.
264-274).
125
Въвеждането и отчетеният 10 годишен период на действие на реформата показват
особено положителни резултати в града, които са по посока предимно на ограничаване
броя (на половина) на нуждаещите се семейства, респ. лица. Това се дължи на факта,
че чрез закона се въвежда строга организация по обективното регистриране на
отделните групи нуждаещи се и провеждане на индивидуализирани грели за тях, както и
надеждна система по събиране, разпределение, контрол и отчитане на всички средства.
Съчетаването на индивидуалния с централизирания подход, както и на усилията на
светската и ду-ховна власт, довежда до обективни резултати в социалната сфера в
град Хамбург, които служат за модел на редица свободни немски градове като Бремен,
Хесен и др.
Социално законодателство в град Бремен
От края на XVII в. в град Бремен се полагат усилия за централизиране на грижите за
бедни и изграждане на единна “социална” система. Това се оказва трудно поради
факта, че в града все още господства църквата като главен инициатор и организатор
на общественото подпомагане, а тя не е единна - водят се борби за надмощие между
лутеранската и католическата вяра, което се отразява и на грижите за нуждаещи се.
Светската власт, в лицето на градската управа, отправя остра критика срещу
съществуващата система за събиране и разпределение на средствата за бедни. Под неин
натиск през 1713 г. се приема Правилник за бедните, в който се лансират следните
инициативи:
1. Да се изградят централни, социални заведения в града:
• приют за бедни деца и сираци
• приют за бедни и стари хора
• болници за религиозни лица (представени са всички религии в града)
2. Да се създаде обща каса, в която ще постъпват средства както от светски, така
и от религиозни лица.
3. Да се назначат от Сената инспектори, които ще осъществяват светски надзор над
социалните заведения в града (цит. по Emminghaus 1870, с.135).
126
Въпреки тези усилия грижите за бедни в Бремен остават приоритет на отделните
църкви, които събират седмични вноски и подпомагат предимно “собствените” бедни.
През 1779 г. се приема нов Правилник за бедни, в който се постановява, че всички
бедни трябва да се настанят в приютите според собствената си религиозна
принадлежност, както и да се събират седмични вноски от всички граждани за
подпомагане на нуждаещите се.
Църквата обединява всички свой направления (реформаторски, лутерански, католически
и др.) и също издава Правилник, в който са заимствани инициативи от Хамбург:
1. Градът се разделя на 32 района (Districts), като всеки сам определя
седмичните вноски, както и тяхното потребление.
2. Управлението се осъществява от 8 дяконства (представени са основните църкви),
като начело стои генерален администратор, който има 4-ма сенатори-помощници. Всички
те формират директория.
3. Прави се общ бюджет за града, в който постъпват всички средства, събрани от
данък, под формата на седмични вноски, дарения, помощи и др.
4. Налагат се наказания на тези, които не плащат седмичните си задължения.
Усилията, които се полагат в Бремен през целия XVIII в. за централизиране на
грижите за бедни, в края на периода се оказват безуспешни. Приемането на два
отделни правилника - от градската управа и от църквата, както и силната религиозна
конфронтация, засилват различията, от една страна, между двете власти, а от друга,
вътре във всяка една от тях. По-надеждните инициативи от страна на църквата
създават предпоставки, грижите за бедни в града през XVIII в. да останат изцяло
неин приоритет.
5. Заключение
Утвърждаването през XVIII в. на държавата от абсолютистки тип, при която монархът
концентрира голяма власт в ръцете си, чрез което влияе върху законодателните
инициативи, както и нахлуването на просвещенски идеи във всички европейски страни,
особено след
127
Френската революция (1789), оказват съществено влияние върху социалната сфера.
Основна характеристика на “социалните” закони в почти всички страни (Англия,
Швейцария, Австрия) е въвеждането на задължително местоживеене, чрез което се
ограничава свободното движение на работна сила и правото на избор на всеки да
избира къде да живее и да се труди. От гледна точка на социалната практика, тази
разпоредба допринася за централизиране на помощта по общини, както и за водене на
точна статистика на контингента нуждаещи се, с което се внася и определена
плановост в даването на помощ. От друга страна се премахва инициативността на
хората, както и възможността да намерят работа на друго място. Така те стават
пасивни и зависими изцяло от минималната помощ, която им предоставя общината.
Друга специфична особеност в социалната сфера през XVIII в. е създаването на
обществени (граждански) сдружения, които освен политически, си поставят и социални
задачи. По този начин въпросите, свързани с бедните стават обществено достояние и
чрез формирано обществено мнение се влияе върху законодателните инициативи. Така
бедността и социалното неблагополучие стават обществен проблем.
През XVIII в. се разширява и мрежата на доброволните обединения на работниците от
различни производства, които създават собствени каси, с цел подпомагане при
злополука, болест или смърт. Чрез тези осигурителни каси постепенно се градят
основите и на социално-то осигуряване.
Наред с частните и доброволни обединения и съюзи, които играят съществена роля през
XVIII в., се забелязва и засиления стремеж на държавата за намеса в социалната
сфера, което от една страна е свързано с абсолютистки тип управление на тотална
хегемония над всички сектори, а от друга със стремежа да се регламентира чрез
закони и унифицира грижата и помощта за бедни и нуждаещи се. Въпреки тези усилия на
държавата, основните функции в социалния сектор са прерогатив на общините, които с
помощта на църквата и частни лица насочват усилията си не към набелязване на
превантивни мерки, а предимно към преодоляване на вече съществуващата бедност.