Лекарствознанието по българските земи преди 681г.

Траки

Траките са етно-културна общност от индоевропейски племена, населявали в периода от

средата на ІІ хил. пр. Хр. до VІ в. сл. Хр. областта от североегейско крайбрежие (вкл.
островите Тасос, Самотраки, Лемнос и Имброс) до Карпатите, от Черноморското
крайбрежие до р. Морава, и земите в северозападна Мала Азия (съвременните територии на
България, Румъния, Молдавия, североизточна Гърция, северозападна Турция, източна
Сърбия и част от Македония).

Известни са с пъстрите си дрехи и носенето на много накити. При тях е характерно

изграждането на крепости за защита. Според учените траките притежавали физическите
характеристики на средиземноморските народи с тъмни очи и коса. Тракийците имали
“същата тъмна коса и същите черти на лицето като гърците“. Съвременните генетични
изследвания на останки от древните траки доказват, че те са имали родство с италианците,
албанците и гърците много повече, отколкото с римляните и българите.

Строели четириъгълни колиби, градени от пръти и измазани с глина; познавали и ползвали

оръдия на труда (брадви, тесли, длета и пр.) от хубаво изгладен камък, костени шила и игли;
творели груби глинени и костени идоли; грънчарски изделия, най-разнородни съдове, с
приятна форма, добре изпечени, украсени с фигури или боядисани с геометрически
орнаменти и т.н. Земеделието било вече познато при траките за което съдим от овъглено
жито, което често се намира при разкопките на тракийските могили – селища. Повече са се
занимавали със скотовъдство и лов. Тракийците се характеризирали с многоженство.
Мъжът купувал съпругата си от родителите й с пари или имот. Девойките се ползували с
по-голяма свобода, но омъжените жени били пазени много строго. Социалното положение
на жената било много тежко: тя работила земята, пазела стадата и извършвала и други
робски работи.

Най-характерна, а и най-добре позната чрез археологически находки проява на тракийската

аристократическа култура са богатите погребения, често в монументални гробници и под
величествени надгробни могили. Смята се, че броят на тракийските могили в България е от
10 000 до 60 000. Богати могилни погребения са проучени в могилите край село Дуванли,
Пловдивско, в Могиланската могила във Враца и на много други места. Една от най-
големите и внушителни е тази край с.Мезек - Свиленградско. Със своите великолепни
стенописи е прочута Казанлъшката гробница. За богатството на аристокрацията и за някои
религиозни ритуали може да се съди от тракийските съкровища, заровени в земята и днес
откривани извън всякакъв археологически контекст. Особено впечатляващо е
Панагюрското съкровище, състоящо се от девет златни съда, богато украсени с фигурни
композиции. Най-голямото засега съкровище е Рогозенското, състоящо се от 165 сребърни
съда, повечето богато орнаментирани. Малко на брой - само пет, но с великолепна
изработка са сребърните съдове от съкровището, открито край село Борово, Русенско.
Сребърни украси за конски амуниции с интересни фигурни изображения съдържат
съкровищата от Луковит и Летница. През 2001 г. край с. Александрово, Хасковско е открита
гробница, ограбена, но впечатляваща с красивите си стенописи. През 2004 г., в гробница в
могилата "Светицата" Казанлъшко, в погребението на тракийски владетел е открита златна
маска (по предположение на откривателя, Георги Китов, тя е принадлежала на Терес).
Тракийската религия била политеистична. Политеизъм или политеистична религия се
нарича религиозен светоглед, включващ вяра в повече от един бог. В своята основа
политеизма се изразява в поклонението на тайнствените сили и явления в природата
(небесните тела, морета, реки, на вятъра, горите, растенията и животните, на плодородието
на земята), които се олицетворяват в живи същества. Поклонниците им ги изобразяват под
формата на идоли и статуи. Част от божествата имали общотракийски характер, други са
характерни само за определена племенна общност. Траките развили култ към силите на
Природата. Почитали свещени гори, дървета, извори, потоци. Вярвали в съществуването на
нимфи, музи и демони. За тях, змията била символ на подземните сили. Религията е
немислима без култови действия. Важни елементи на култа са магическите действия и
жертвоприношенията. Траките правели безкръвни и кръвни жертвоприношения. При
безкръвните, се поднасят плодове, пшеница или сготвена храна. При кръвните, жертвените
животни, най-често, биват изяждани. В жертва се принасят овни, агнета, бикове, свине и
кучета. До настъпването на елинистическата епоха, в тракийските земи се извършват и
човешки жертвоприношения. Запазени са сведения за лечение чрез огън и вода.
Нестинарските игри (запазени са в района на Странджа) са тракийски по произход и са
свързани с култа към Слънцето и с определени магически действия.
Тракийските лечители използвали различни баяния и заклинания, придружени с магически
действия. Познати са 2 вида лечители: служители на култа към Ескулап и народни
лечители,наричани кибери. Методите за лечение включвали лечение чрез огън и вода, чрез
баене и заклинания, придружени с магически действия. Известен лечител бил
обожественият гетски цар Залмоксис. Тракийските божества не са структурирани в
йерархичен порядък, както елинските. Друг известен тракийски бог е Дарзалас, изобразяван
като брадат конник с рог на изобилието и/или с жертвена паница в ръце. Изобразяван е също
и с кошница на главата, пълна с даровете на природата. По време на римското владичество
на Балканите, в черноморските градове, в негова чест, били устройвани спортни игри,
наречени дарзалии. За тракийски вариант на елинския бог Зевс се смята Сбелсурд – бог на
небето, мълниите и дъжда. Траките употребявали и минерална вода при лечението на кожни
заболявания, както и познавали лечение с билки. Те използвали лечебните растения
кентавър, пелин, чемерика, поветица, бузалък, дива мащерка и др. Сведения за лечебните
средства от растителен и минерален произход, използвани в тракийската медицина, се
съдържат в съчинението на римския военен лекар Педаний Диоскорид "За лечебните
средства" ("De materia medica"). Сред билките, посочени от него, са: змийско мляко, червен
кантарион, мащерка, копър, подбел, къпина, бял равнец, съсънка, пълзящ очиболец, блян,
лопен, сладка папрат, бъз и др. Траките са се лекували и с минерала каламин (цинков
хидроксилат), със стипца и други минерални средства, добивани от тях.

Орфей е тракийски певец и музикант, основал учение и смятан за най-великия музикант и

поет на древността. Предполага се, че родното място на певеца е неизвестно все още
населено място в планината Родопи, Смолянска област или странджанското село Бръшлян.
Според легендата, той е син на тракийския речен бог Еагър и нимфата Калиопа. Живял е
ок. 1400 пр.н.е. Животът му е обвеян с древни предания и легенди, станали повод да бъде
считан за митичен, а не реален герой. Учените приемат, че е бил тракийски цар, живял през
старожелязната епоха. Приписват му се голямо количество химни, наричани орфически, в
които възхвалява божествата на природата и се стреми да научи сънародниците си с
простичка молитва да отдават почитта си към тях. Учението му е опит да облагороди
суровите нрави и научи хората на по-висока хигиена и култура. Орфей загинал, разкъсан от
вакханките, край бреговете на река Хеброс (Марица). Частите от тялото му били отнесени
от вълните и изхвърлени на брега на остров Лесбос, където били погребани. Някои от
неговите постулати са: “Пречистване чрез измиване и баня. Човек трябва да избягва както
физическо замърсяване, така и духовно. Трябва да избягва храни от убити или мъртви
животни, за да се предпази от осквернение.” Една от емблемите на Родопите – уникалният
родопски силивряк, носи отпечатъка на праисторическите времена. Цветето на планината
според една от легендите се е родило от кръвта на разкъсания митичен древнотракийски
лечител Орфей. Разпространен някога по цяла Европа, днес той се среща само в Стара
планина, Средна гора, Родопите и Тракийската низина. Днес силиврякът е защитен от
закона, а в Кърджалийска област се намират много от неговите естествени находища.
Въпреки че не е пустинен обитател, силиврякът е световен рекордьор по издържане на сухо.

Ботаниците са установили, че той може да преживее 31 месеца изсушен в хербарий, след

което при овлажняване започва отново да се развива нормално. Haberlea rhodopensis е
предледников реликт, чиято "възраст" е по всяка вероятност над 2 милиона години!
притежава лечебни свойства-изчиства черния дроб, стомаха, бъбреците, кръвоносните
съдове, действа тонизиращо и подмладяващо. чай от билката може да се пие веднъж на 5
години, защото е много силен. Съдържа полифеноли в листата си, които са силни
антиоксиданти, както и уникални полезни вещества, затова в миналото е използвана за
лечение на шап по животните и рани.

В работата си “История на Витиния”, древният летописец Ариан разказва за красива

тракийска нимфа наречена Траке. Тя притежавала необикновени качества. Можела да
омагьоса и подлуди някого (както правят и самодивите), но също така била способна да
изцели тежко болен човек с билки и заклинания.

Славяните принадлежат към групата индоевропейски народи. Славянската етническа

общност се е оформила през първото хилядолетие пр. н. е. в областта между горното
течение на р. Одер — на запад, горното течение на р. Ока — на изток, Балтийско море —
на север, и Карпатските планини — на юг. Анти и славини живеели в малки къщи,
направени от замазан с глина плет и покрити със слама, тръстика или шума. Край къщите
им имало складове за запазване на храни. Религиозните вярвания на славяните били
свързани с техния начин на живот. Те обожествявали природните сили, от които зависело
благополучието им. Главен бог-творец на мълниите бил Перун. В това отношение е
съпоставим със Зевс и Юпитер. Почитани били богът на плодородието Даждбог, богът на
стадата Велес, богът на огъня и занаятите Сварог, богинята на красотата Лада. От най-
древни времена сред тях бил разпространен култът към умрелите. Основен погребален
ритуал бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвите в гробовете славяните поставяли
различни предмети, които би трябвало да им служат в отвъдния свят. Погребенията им се
придружавали от особени ритуали. Един от тях бил т.нар. тризна — своеобразно военно
състезание. Над гроба на умрелия било устройвано и угощение, наречено страва. В
религиозните им практики основно място заемало жертвоприношението, чиято основна цел
било омилостивяването на бога. Използвали каменни и дървени идоли, пред които
произнасяли езически молитви. Този ритуал е свързан със силно разпространения
фетишизъм. Лечебните процедури у славяните се отличават с магичния си характер.

Широко приложение намират лечебните средства от растителен произход и по-специално:

бреза, върба, ясен, бор и др. Познавали са редица отровни, еметични и упояващи растения.

С чемерика са намазвали остриетата на стрелите си по време на война, за повръщане са

използвали бръшлян, а като упояващи средства – конопа и мака. И до днес са запазени
спомени за магическото и лечебно действие на белия пелин (Artemisia absinthium), особено
почитан от славянските жени. Свещени и с могъща лечебна сили били и подобните на
човешки фигури или на отделни части от човешкото тяло камъни, които били често
срещани по нашите земи.

Единствено чрез заклинанията на славянските жреци камъните, растенията и дори

могъщите дървета упражнявали своята лечебна и предпазваща сила. Според славянските
вярвания болестта се причинява от демони - някои са страшилища без определен образ,
дебнещи по "страшни места“, гробища и мостове, други са изкусни певци и танцьори,
погубващи хора със своите песни и танци. Различните демони си служат с различни оръжия
- от гъделичкане до причиняване на жестоки страдания. Много характерни за славянските
народи са съществата - домашни духове, предизвикващи травми и заболявания в тесния
семеен кръг. Духовете целуват и носят херпес със своите целувки, нерядко разплакват деца
или пък блъскат силно и чупят кости. Германският историк Хелмолд (XII в.) отбелязва, че
славяните считали за свой свещен дълг колективно да се грижат за болните и престарелите,
да ги хранят и да им осигуряват спокойствие, на колективният им живот в задругите.
Представите за болестта и здравето имат магически характер, но това не изключва
познаването и прилагането на редица рационални методи и средства.

Прабългари, наред с протобългари, първобългари и хуно-българи е ретроним използван в

съвременната историография за обозначаване на българите преди тяхното разселване през
втората половина на 7 век. Въведени са, за да се разграничат ранните българи от
претърпелите етническа трансформация волжки българи и дунавски българи (или
българите в днешен смисъл). Останалите в Приазовието прабългари са покорени през 567-
568 г. от Тюркския хаганат. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите
край Азовско и Каспийско море. Начело с вожда на оногундурите — Кубрат (Курт) от рода
Дуло, през 632 г. те се освобождават от тюрките и създават голям военно-племенен съюз.
Византийските хронисти наричат това политическо обединение Стара Велика България.
През 680г прабългарите вероятно в съюз със славянски племена водят война с Византия,
около р. Дунав. Предводителят на прабългарите кхан Аспарух отразява инвазията и
извоюва победа над Император Константин IV, тогавашният глава на Византийската
империя. Битката е проведена южно от делтата на река Дунав. След победата Империята
сключва договор с кхан Аспарух. Според това него прабългарите получават статут на
федерати и територията между Стара планина и р. Дунав заедно със населяващите я
славянски племена. Битът, общественото устройство и религията на българските племена
са в пряка зависимост от начина им на живот. В периода докъм VІ в. те водят номадски
начин на живот, като се придвижват заедно със стадата, които се нуждаят от постоянна
паша. През втората половина на VІ в. и първата половина на VІІ в., когато влизат в пряк
досег с Източната Римска империя – Византия, част от тях вече водят отседнал начин на
живот. Основен поминък на прабългарите е скотовъдството, но се занимават и с лов и
риболов. В своите местоживелища на север от Кавказ развиват занаяти, които са свързани
с техния бит и начин на живот: грънчарство, ковачество, обработка на кожи и златарство.
Те разполагат своите селища най-често покрай реки. Едно такова селище (аул) се обитава
от 20-30 семейства. След като отсядат и броят на семействата в селищата нараства, те
започват да ги укрепват със земен вал и ограда от заострени колове. Всяко семейство живее
в куполообразна юрта, направена от кожа върху дървен скелет.
Прабългарската религия се характеризира с подчертан синкретизъм. Подобно на другите
тюркски народи прабългарите почитат един върховен бог, богът небе – Тангра. Ханът е и
първожрец на Тангра. Своите погребения те извършват чрез трупополагане в посока север–
юг. В гроба поставят личните вещи и оръжието на починалия.
Дълбоко почитали и вярвали в магическите, очистващи и предпазващи сили, както на
водите, така и на камъните и на различни други предмети в природата.

Медицинската култура на прабългарите е била на по-високо ниво от тази на славянските

племена. Грижите за чистотата и ежедневната хигиена са били закон за тези древни номади.
Безспорно признати са и изключителните хирургически умения на прабългарите. Но при
прабългарите, единствено жреците са били посветени в медицинското (вкл. и хирургическо)
изкуство, единствено те са го владеели и прилагали, като за упойка си служели с редица
растителни и други средства – мак, блян, коноп, алкохол. Прабългарите смятат къпането за
изключително важно и изграждат постройки, които служат за бани. Не по-маловажна от
грижата за тялото на прабългарина била грижата за душата: жреческото съсловие помага
при случаи, изразяващи се в различни усещания за дискомфорт, при които човек е
физически здрав, но се чувства зле. В някои от ритуалите се използвала пречистващата сила
на водата и огъня, познати днес под названието „гасене на въглен“. За предпазване от „лоши
очи“ и „лоши мисли“ прабългарите носели, приготвени от жреците предпазни муски от зъби
на мечка, вълк, лисица и др.

Доброто познаване на билките и начините на извличане на активните им съставки - много

важно за здравето на прабългарите в мирно и военно време. Те носят изсушени растения в
кожени кесии по време на походите си (мирни преходи или военни набези), с помощта на
водата и лагерния огън приготвят лечебни отвари, а смесвайки мазнина и стрити билки
правят различни мехлеми. На особена почит във военно време е белият равнец – използван
и досега като ефективно средство против вътрешни и външни кръвоизливи. По-сложните
рецепти и набавянето на специалните им съставки е задача на лечителя, който помагал при
по-редки и трудни случаи. При обработване на рани и по-сложни хирургически
вмешателства прабългарските лечители използвали внимателно дозирани извлеци на мак,
коноп, зърнеш, блян, мандрагора и др. растения. Историческите извори споменават и за
използването на алкохола като анестезиращо средство. Владеели съвършено трепанацията-
хирургическа манипулация, изразяваща се в пробиване на черепа или други кости, като
практикували два вида трепанации: истински хирургически операции с лечебна цел и
символични (с магическо-обреден характер). Символичната трепанация на черепа се
отличава от реалната трепанация по това, че се премахва само външната черепна пластинка
и част от гъбестото вещество (диплое), без да се засяга вътрешната пластинка на черепните
кости. Прецизната техника съчетава остъргването с обгарянето на черепните кости.
Световната наука ги признава за специфичен древнобългарски обичай. Непълните
символични трепанации били използвани за лечение на апоплексии, парализи, парези,
мигрена и др. Отстъпват място на техника, при която се съчетават остъргването с
обгарянето на черепните кости. Обгарянето ( моксата ) като оперативна техника е познато
на тюркските народи и е донесено от българите на Балканския полуостров. Моксата се
извършва с корени от тръстика, с вълна, натопена в сланина, и др. Лечебното обгаряне
(мокса) е прилагана и досега в източните култури. Тя представлява запалване на малки
топчици (приготвени от натопена в мазнина вълна или корени от тръстика), върху различни
енергетични точки от тялото. Те активизирали вътрешната енергия и я пренасочвали към
болния орган.

За древните българи магическите познания и мощ на предводителя, който бил и върховен

жрец и лечител, били от голямо значение. Магията за неуязвимост на войската вероятно
успокоявала и мотивирала воините преди боя. А други видове магия сваляла стреса и
заличавала ужасните спомени от сражението. Магическите лечебни практики са били
познати и на траки, и на славяни, и на прабългари. Прабългарите почитат различни
неодушевени предмети и вярват в магическата им сила. Такива предмети жреците
използуват за лечение на различни болести. Прабългарите имали камък (вероятно огромния
каменен блок при Мадара), който притежавал лечебни свойства. При него, а и при камъните
при с. Калугерица (на 3 км от Мадара) идват болни или немощни за изцеление. Ако някой
заболее, на шията му връзвали ленти (вероятно амулети ) и вместо лекарства му давали
камъчета, в чиято лечебна сила вярват. В българската народна медицина все още се
използват червени камъни за лечение на слаби и урочасани. Червените камъни или
червената глина (Argilla rubra) се разтварят във вода или вино и така се дават на болните.
Те наистина действат лечебно, тъй като съдържат желязо, което и сега се предписва под
една или друга форма на слаби и анемични, и стипца, която притежава
противовъзпалително действие. Военната медицина и хигиена на прабългарите също била
на висота.
По време на поход били използвани специални походни бани-шатри, в които се поставяли
кожени вани. Ранените били изнасяни от полесражението и на безопасно място им оказвали
медицинска помощ – правели им превръзки, хирургични операции и други лечебни
манипулации. Прабългарите извършват символични трепанации по време на бой. С някои
послесмъртни трепанации се цели да се отстрани злият дух или да се предотврати
вампирясването. За упойка са служели редица растителни и други средства. Трепанациите,
извършвани от българите по време на бой, свидетелстват за висотата на хирургическото
изкуство. Използван бил нож, нажежен скалпел или длето, а за упойка – растенията мак,
блян (съдържа скополамин и действува като успокоител на психомоторната възбудимост),
мандрагора, коноп, мухоморка и зърнеш, а също алкохол и др.