Professional Documents
Culture Documents
Психодрама
Психодрама
ПО: ПСИХОЛИНГВИСТИКА
ТЕМА: ПСИХОДРАМА
ИЗГОТВИЛ: ПРОВЕРИЛ:
Камелия Станева
Фак. №18421061
III-ри курс
Журналистика и връзки с обществеността
Бургас
2020
Психодрамата като терапевтичен метод в психиатрията е създадена в началото на 20 век
от д-р Джейкъб Леви Морено. По това време все по-голяма популярност придобива
психоанализата на Зигмунд Фройд. Морено развива своите идеи като продължение и като
контрапункт на психоаналитичното разбиране за личността в здраве и в болест и съответно за
лечението на психичните болести. Възгледите си д-р Морено представя в разработените от
него ролева теория, теория за спонтанността, която прераства в теория за действието,
концепциите за Теле, Енкаунтер, Социален атом и Социално пространство, Социометрия и
Групова терапия. Много от идеите му са предвестник на широко разпространените по-късно
системен подход и фамилна терапия. Психодрама в широк смисъл съдържа в себе си
триединството от психодрама в тесен смисъл, социометрия и социодрама. В основата на
всички трудове на Морено в социометрията (измерването на взаимоотношенията),
социодрамата (драмата на групата) и психодрамата (драмата на индивида) са залегнали
няколко общи теми, първата от които поставя ударение върху играенето и действието.
„Човекът е изпълнител на роли“, казва Морено.
Концепцията на Морено за психичното здраве почива на идеята за личността, владееща
много роли, за индивид с голям репертоар от роли и гъвкавост да действа по подходящ начин,
в подходящия момент. Действието освен това е същината на подхода му към терапията.
„Основната характеристика на техниката на психодраматичния сън се състои в това, че сънят
не се разказва, а се играе“, пише той. Дори при един социометричен тест, в който
участниците изразяват предпочитанията си на хартия, ударението пада върху конкретната
промяна в статуквото: „Истинският социометричен тест, така както сме го планирали, е
революционен способ за изследване. Той тревожи групата отвътре. Предизвиква социална
революция в микроскопичен мащаб.“ Без това ангажиране за действие съобразно получените
резултати социометрията се превръща в един „безобиден, лишен от въображение
инструмент“. Тази „наука за действието“, както я нарича Морено, е директно опровержение
на психоанализата (Фройд е от поколението преди Морено). Морено намира подхода на
Фройд за неприемлив по ред причини - една от тях е липсата на интерес към груповата
терапия. Но това, което за Морено е най-неприятно у Фройд, е аналитичният акцент върху
словото. В своите трудове Морено на няколко пъти се отнася пренебрежително към
„кушетката“ като място за терапия. За разлика от това той желае да лекува своите пациенти
навсякъде, дори, както твърди, и „на улицата“. Още повече той апелира терапията да се
провежда „лице в лице“, като даже препоръчва терапевтът да стане „приятел“ на пациента. В
основата си Морено е убеден по-скоро в срещата като принцип на лечение, отколкото в
преноса. Това означава спорна степен на ангажиране между терапевта, терапевтичните
помощници и пациента. Срещата (encounter) означава „срещане, контакт на тела,
конфронтация, противопоставяне и борба, виждане и възприемане, докосване и навлизане
един в друг... по един първичен, интуитивен начин... срещане на най-интензивно ниво“.
Акцентът по-скоро е върху отношението, отколкото върху думите, по-скоро върху
физическия, отколкото върху вербално предизвикания катарзис. Оценява се също така
неотложността на терапевтичния момент, което предхожда Гещалт психологията.
Психодрамата може да се дефинира като наука, която изследва „истината“ посредством
драматични методи. Тя се занимава с междуличностните взаимоотношения и личния свят на
хората.
Психодраматичният метод използва главно пет инструмента - сцената, главния герой, или
актьора, директора, персонала от терапевтични помощници, или помощни Азове, и
публиката.2
Първият инструмент е сцената. Защо сцена? Тя осигурява на актьора многомерно и
максимално пластично жизнено пространство. Често реалното жизнено пространство е тясно
и ограничаващо; в него актьорът лесно може да загуби равновесието си. На сцената може да
го намери отново благодарение на свободния дух на сценичния метод - там се освобождаваш
2. Днес общоприетият термин за главен герой в психодрамата е „протагонист“. В своите трудове Морено
започва да употребява този термин едва след 1950 г. (бел. ред.)
от бремето на стреса, там си свободен да преживяваш и да изразяваш. Сценичното
пространство е продължение на живота отвъд критерия на реалността. Действителността и
фантазията не са в конфликт; и двете функционират в психодраматичния свят на предметите,
хората и явленията. В логиката [на психодрамата] духът на Хамлетовия баща 1 е толкова
реален и свободен да съществува, колкото самият Хамлет. Налудностите и халюцинациите
придобиват плът и получават равен статус с нормалните сетивни възприятия.
Архитектурният дизайн на сцената е съобразен с изискванията на действието. Нейната
кръгообразна форма и нивата й... насърчават спадането на напрежението и дават възможност
за подвижност и гъвкавост на действието. При необходимост психодрамата може да се
проведе на всяко място, където са главните герои - полето на битката, класната стая или
частния дом, но за пълното разрешаване на вътрешни психични конфликти се изисква
специална обстановка - психодраматичният театър.
Вторият инструмент е главният герой, или актьорът. От него се иска да представя себе си
на сцената, да изобразява личния си свят. Той не е актьор, принуден да жертва собственото си
аз заради роля, наложена му от някой сценарист. Веднъж загрял към задачата, за него е
сравнително лесно да ни запознае с ежедневието си чрез действие, защото никой не познава
това ежедневие така добре, как- то самият той. Трябва да действа освободено, така както
възникват нещата в ума му; затова трябва да му е осигурена свобода за изява, спонтанност.
На второ място по значение след спонтанността е процесът на изиграването (enactment).
Прониква се отвъд думите; те се представят като действие, стават част от него. Има няколко
форми на изиграване - играене на роля; повторно изиграване или отиграва- не на минала
сцена; пресъздаване на актуален в момента проблем или изпробване за бъдещето. Следва
принципът на ангажирането. Ние сме научени, че колкото по-малко сме ангажирани с лицето,
което проверяваме или лекуваме, толкова по-добре. В психодраматичната ситуация са
възможни всички степени на ангажиране - от минимална до максимална. В допълнение идва
принципът на реализацията. Главният герой има възможността да се срещне не само с части
от себе си, но и с други лица, които играят роля в психичните му конфликти. Тези хора може
да са истински или въображаеми. Проверката на реалността, която е просто термин при
другите школи, тук, на сцената, се превръща в действителност. Многобройни техники
стимулират процеса на загряване на главния герой към психодраматичното изобразяване; ще
споменем само някои от тях: представянето на себе си, монолога, проекцията, работата със
съпротивата, размяната на роли, двойния Аз, огледалото, помощния свят, реализацията и
психо-химическите техники. Целта на всички тези техники е не да превърне главните герои в
актьори, а по-скоро да ги насърчи да бъдат на сцената такива, каквито са, още по-
задълбочено и по-категорично, отколкото са в живота. Пациентът разполага с драматичен
персонаж - или истинските хора от личния му свят - неговата жена, неговия баща, неговото
дете и т.н., или актьори, които ги изобразяват, т.е. помощните Азове.
Третият инструмент е директорът. Той изпълнява три функции: продуцент, съветник и
аналитик. Като продуцент трябва умело да използва в психодраматичното действие всеки
подаден от пациента сигнал, да следи дали насоката на представлението е съзвучна с
насоката в живота на главния герой и никога да не позволява действието да загуби контакт и
обратна връзка с публиката (rapport). На директора е позволено понякога да атакува и да
разтърсва героя, така както и да се смее и да се шегува с него; понякога може да стане
уклончив и пасивен и да оставя впечатлението, че на практика сесията се води от главния
герой. Като аналитик той може да /допълва собствените си интерпретации с отговори,
постъпващи като информация от публиката - съпруг, родители, деца, приятели или съседи.
Четвъртият инструмент е екипът от помощни Азове. Те (участващи актьори) имат двойно
значение. Продължения са на директора - изучават и ръководят, но също така са продължения
и на главния герой - изобразяват истинските или въображаемите персонажи от житейската му
драма. Функциите на помощния Аз са три: да бъде актьор, който изобразява ролите,