Произведението на Емилиян Станев се разкрива в мрачната атмосфера на годините след

Втората световна война – време на политическа несигурност, епидемия и преодоляване на

болката от загубата на близките ни и разрухата, предизвикана от опустошаващата сила на
войната. В тези тежки условия се заражда недоизживяната (невъзможната или неизживяната)
любов между Елисавета и Иво Обретенович, превърнала се в спасителен свят за двамата
влюбени.

Войната силно ограничава пространството на живота и внася несигурност и страх в човешкото

съществуване .В този мрачен, дъхащ на барут период от историята, няма място за простите
човешки удоволствия като любов и щастие. (тази нотка заядлива ирония ме уауна) Но съдбата
прави изключение за Елисавета като точно в този момент любовта нахлува така, както и
войната. Представители на два враждуващи народа, с различен социален статус, подложени на
бурни емоции, двамата влюбени се изправят пред абсурда на войната като отстояват правото
си на избор за истинска и съдбовна любов, която се среща веднъж в живота. (много се повтаря
войната и любовта) замени войната примерно с размирици, кръвопролитие а у, а любовта
примерно със съкровените трепети, зародили си в немирно време нещо такова ддз) ако ти
харесва??

Войната, макар и неспомената конкретно в повечето случаи, приема ролята на константа в

произведението. Хората са превърнати в мъченици, а гладът, епидемията, страданието и
смъртта са се вписали в техни я ежедневен живот / ежедневие, като довеждат до живеенето в
страх,нищета,кражби и най-вече несигурност.

Полковникът като представител на българската армия, въплъщава властта и авторитета ,но е

далеч от фронта и от него зависи съдбата на военнопленниците.Той е патриот, страдащ за
надвисналата военна катастрофа, но отношението му към Елисавета е снизходително,
скъперничеството му е покровителстващо , а страхът му от болести води до задължителни
ежедневни ритуали.Сръбския военнопленник е обрисуван като пълно противоположност / е
антипод (използваш термин и няма wordiness) на полковника – той е смел човек, но се намира
нещо детско и невинно в действията му, дори когато нарушава правилата, за да оцелее.
Полковникът / Иво Обретенович за Елисавета е човека ,който и предоставя охолен живот,но не
може да и даде щастие, тя го приема като олиц. На войната и убиеца на младостта и, и точно
заради това тя страни от темата за войната. Срещайки Иво тя почва да се интересува от
страданието на военнопленниците и проявява загриженост и човечност , независимо от
времето, в което живее.Макар и като учители ,очакването е те да са с чист морал, пример за
това как се спазват правилата ,сред човешко нещастие, сред физически и човешки страдания и
дори смърт, причинени от войната, се ражда красивата любов между съпругата на полковника
Елисавета и сръбския военнопленник Иво. -(наблегни на това че реално е бейсикли негов
военноленник и е някаква доста изкривена шега на съдбата да се влюби точно в него, оттам
идва невъзможното щастие в тяхната любов, те са от двата различни лагера ау)

Първоначалното чувство, което изпитва Елисавета към дрипавия “крадец”, е съжалението.

Водена от състрадание, тя помага на пленника. Разделя трапезата си с него, дори му дава
овехтели дрехи и стари ботуши на своя съпруг. Иво е благодарен и трогнат от проявеното
милосърдие на тази непозната, но толкова красива жена. кражбата му на прасковите може да
асоциира с мита за забранения плод в райската градина, а именно мястото на първородния
грях.Но оттам се ражда и изкушението за възможността, разкрила се пред главната героиня е
да изживее чистата истинска обич, дотогава останала неизживяна и превърната в съкровено
блян ,а отнасяйки се до сръбския военнопленник, яркият лъч, озарил го още при първата
среща с Елисавета, му възвръща радостната искрица в очите.

Градината в повестта е мястото на живота – там,където мъжът и жената бягат от реалността , за

избягат от мрачното си ежедневие. (Подобно райската градина, за разлика от първите хора, те
продължават живота си в Едем??, докато не плащат цената на щастието с животите си,
саможертвено, в името на любовта, препратка към Шекспир - Ромео и Жулиета. Макар и
Елисавета и Иво да не са деца, те се държат точно толкова лекомислено и наивно, опиянени от
светлото и окрилящо чувство. Играейки ролята не само на утопия, в която любовта и извора за
живот се сливат, а и на граница между едно свято място и реалния свят, градината е
извоювано от смъртта кътче . (ДЕЪМ) Дърветата крият двамата влюбени,пазейки ги от чужди
погледи, и това природно изобилие води до сравняването с образа на райската и двойната му
интерпретация: природата е едновременно дом на щастието и преддверие на смъртта. ДЕЪМ 2

Елисавета осъзнава изборът, пред който изправена ,копнеейки да изпита прочутото чувство на
истинската, неприкосновена любов като срещу нея обаче застават моралните норми на
обществото.Битието на главната героиня и съпруга и е скучно, сиво, лишено от малките
радости в живота, а живот,обезличен от монотонността на всекидневието, е просто
съществуване. Тя решава да поеме риска и да се опълчи на строго съблюдавания ред в
обществото като дава воля на сърцето си и възраждащата сила на любовта помага на Елисавета
да освободи душата и тялото си от веригите на реда, законите и предразсъдъците. Чрез
срещите си с непознатия чужденец героинята намира това, което й е липсвало толкова години
– човешка топлота и взаимност и успява да се докосне до тъй мечтания трепет да обичаш и да
бъдеш обичан. И тогава се ражда любовта – разтърсваща и страстна. Тази любов на две
самотни сърца изтрива всички създадени от обществото лицемерни правила и морални
задръжки. Кратките откраднати мигове, тайните следобедни срещи между двамата влюбени
им дават върховната наслада на споделената нежност и ЛЮБОВ. ай шед ъ тиър

Непрестанното присъствие на смъртта в произведението на Станев се усеща чрез

гладът,жаждата,епидемията от тиф и войната. Всичко това води на загуба на човешкото,което
може да се види в отношението на полковника към пленниците и грозния /гротескния резултат
от смъртта –мъчителната картина на умиращите волове. Притиснати от неумолими правила,
хората са готови на всичко в името на оцеляването си. Чувствата, етиката, честта и моралът
остават на заден план в това време, в противовес на военното безумие се ражда една
невъзможна любов. Като че ли обществото, в което Елисавета и Иво успяват да открият
любовта, е останало подвластно на древния хаос и беззаконие. Бивайки изнурен от
безсмисленото съществуване, съвременният човекъ губи личността си, превръщайки се в
животно, борещо се за оцеляването си.

Повестта разказва как любовта успява да проникне в човешкия живот по всяко едно време и
показва случката, така че краткото любовно щастие на Елисавета и Иво Обретенович изглежда
немислимо без сянката и условията на войната. Последното зараждане на любовта между две
самотни души изпъква и става по-въздействащо, искрено и красиво, макар и трагично именно
защото е пред прицела на смъртта.