тителността по крайбрежието на Средиземно море е представена от вечнозелени дървета

и храсти. В гористите Атласки планини растат гори от корков и каменен дъб, алепски
бор, хвойна, атласки кедър и широколистни дървета. До височина от 500 m се
отглеждат маслини и фъстъци. Растителността в Сахара е много бедна и се състои
основно от треви и тръни.

Животинският свят е беден, тъй като до голяма степен е унищожен от човека. В горите
на Атласките планини са запазени популации на зайци, диви свине и маймуни, в Сахара
има гепарди, чакали, хиени, лисица фенек, сърни, антилопи адакс, хищни птици,
дребни гризачи, змии, гущери, костенурки. От безгръбначните най-често срещани са
скакалци и скорпиони.

Природните зони в Алжир са планински зони, пустини и полупустини, вечнозелени гори

и храсти.
Алжир (на Средиземно море)
Климатограма
Я Ф М А М Ю Ю А С О Н Д

93

16
9

73

17
10

67

18
11

52

20
13

34

23
15

14

26
19
2.2

29
21

5.2

30
22

33

28
20

77

24
17

96

20
14

114

17
11
средни макс. и мин. температури, °C
валежи, mm
източник: [1]
Таманрасет (в Сахара)
Климатограма
Я Ф М А М Ю Ю А С О Н Д

2.4

20
5

1.5

22
7

5.2

25
11

2.1

30
15

5.1

34
20

7.1

35
23

5.1

35
23

8.1

35
23

7.7

33
21

6.8

30
16
0.8

25
10

1.7

21
6
средни макс. и мин. температури, °C
валежи, mm
източник: [2]
История

Основна статия: История на Алжир

Арката на Траян в Тамугади (Тимгад), рисунка от началото на 19 век

Град Константин, 1840 г.

В древността, територията на съвременен Алжир е населена от древнолибийски

племена.
9 – 2 век пр.н.е. – на крайбрежието са основани финикийски колонии.
3 – 2 век пр.н.е. – в северната част съществува държавата Нумидия. През 1 век
пр.н.е. тя е покорена от Рим и през 46 г. пр.н.е. е превърната в римска провинция.
438 г. – крайбрежната част на Северна Африка (включително северната част от
територията на съвременен Алжир) е завоювана от вандалите.
534 г. – нашествие на Византия и попадане под нейна власт.
7 век – Изгонване на византийците и присъединяване към Арабския халифат. Сред
населението бързо се разпространява ислямът.
1518 г. – опасявайки се от колониалната експанзия на Испания, която завладява
крайбрежните градове, местните владетели се обръщат за помощ към турците. Алжир
(както и Тунис и Либия), в съвременните си граници, става провинция на Османската
империя, като е разделена на 3 бейлика: Константин, Титери (Медеа) и Маскара
(Оран). На крайбрежието на Алжир процъфтява пиратството.

През 1711 г. местните владетели успяват да постигнат относителна независимост от

Високата порта.

През 1830 г. французите налагат своята власт в Алжир, използвайки като повод
инцидент със свой дипломатически представител. На френските колонизатори обаче им
се налага да водят жестока борба за всяка педя алжирска земя с местното население.
По френски образец страната е разделена на департаменти, начело на които стоят
префекти, а цялата страна се ръководи от генерал-губернатор.

Голям брой заселници от Франция, Италия и Малта се заселват в районите с най-

плодородните алжирски земи. Тези заселници получават статут на пълноправни френски
граждани за разлика от местното мюсюлманско население, което е оставено без същите
права, макар че страната е съставена от отвъдморски департаменти на Франция (за
разлика от съседните Мароко и Тунис, които са със статут на протекторати).

През 1954 г. в Алжир е създаден Фронт за национално освобождение, чиято цел е

отхвърлянето на френското господство и извоюването на независимостта на страната.
Започва партизанска война срещу френските колониални власти. През септември 1959 г.
Париж официално признава правото на независимост на Алжир, но продължава
протакането с нейното предоставяне. В резултат от проточилата се 8 години война за
независимост на Алжир са сключени т.нар. Евиански споразумения на 18 март 1962 г.
След провеждане на референдум (на 3 юли) е обявена независимостта на Алжир на 5 юли
1962 г. Пръв алжирски президент става Ахмед Бен Бела.

През 1965 г. е извършен военен преврат и на власт идва Хуари Бумедиен, министър на
отбраната и бивш съратник на Бен Бела. Той провъзгласява курс на строителство на
социалистическа по идея, но прагматична по дух икономически и политическа система,
с отчитане на алжирската специфика и без ориентация към какъвто и да е образец. В
страната е устанавена еднопартийна система. През този период са укрепени и
разширени връзките между СССР и Алжир, зародили се още в периода на войната за
независимост на страната, и Алжир е считан за един от съюзниците на СССР, вървящ по
„некапиталистически път на развитие“. Следващите 25 години са период на сравнителна
стабилност за Алжир.

След смъртта на Бумедиен се развихря кратка борба между прозападната и лявата

фракции в управляващата партия и през 1979 г. начело на страната и партията застава
компромисният кандидат Шадли Бенджедид. В периода на неговото управление започват
да дават резултати всички икономически проблеми, натрупани по времето на предходния
президент, и към края на 80-те години страната се оказва на ръба на икономически
колапс. През 1986 и 1988 г. настъпват масови безредици, предизвикани от влошаващото
се качество на живот, за чието потушаване е привлечена армията.

През 1980-те години настъпва идеологическа промяна в религиозната област, като

алжирското ръководство, в търсене на източници на икономическа помощ, приема курс
на сътрудничество с консервативните мюсюлмански държави, отделяйки сериозни
средства в развитието на ислямската инфраструктура. Местното духовенство идейно и
финансово се преориентира към религиозните центрове на страните от Персийския
залив. Резултатът е рязко засилване на фундаменталистките настроения сред
духовенството и религиозните активисти. Фундаменталистите изискват преустройство на
обществото съгласно законите на шериата и започват да се противопоставят на
светските власти, обвинявайки ги в отклонение от нормите на исляма. В условията на
нарастваща икономическа и политическа криза, ислямистите заявяват претенции към
властта, с цел изграждането на теократична държава, основана на шериата и според
заветите на Корана.

Към края на 1980-те години противоречията между привържениците на светската власт и

ислямистите прерастват в гражданска война, завършила с поражение на
фундаменталистите.