В началото на 3 век системата на Принципата е в своя упадък.

Римската империята е раздирана от

сблъсъци на погранични армии водени от своите императори. За период от три десетилетия (235 - 286г.)
на престола се изреждат повече от тридесет владетеля. По това време възниква и държавата на
Сансанидите с която Рим е в перманентен конфликт продължаващ от трети до седми век. И въпреки, че
император Аврелиан (270-275) наречен "възстановител на света" успява да обнови политическото
единство, положението в империята остава напечено до времето на Диоклециан. По време на своето
управление Диоклециан успява окончателно да се справи с характерните за трети век политическа и
социална нестабилност, с което довършил започнатото възстановяване на империята от император
Аврелиан. 
Диоклециан (или Диокъл) се възкачва на трона през 284 г. в края на един век, белязан от политически
безредици в Римската империя. Той произхожда от бедно семейство и според източниците баща му е бил
роб. Служи в армията където прави голяма кариера и достига до длъжността преториански префект. След
като император Нумелиан бива убит от другия преториански префект (Атър), Диоклециан побеждава брат
му император Карин през 284 г. в битката при река Морава и провъзгласен за владетел от преторианците
става господар на цялата империя. През 285 г. той слага край на диархията, въведена от Август Цезар
през 27 г.пр.Хр., при която императорът и сенатът си поделят властта. Диоклециан установява домината и
така поставя основите на един ред, който продължава до седми век.

За да се осъществи прехода от принципата към абсолютната монархия трябвало да се промени

положението на императора. В тази форма на управление императора измества сената и съсредоточава
в свои ръце цялата държавна власт. Системата на домината елиминирала и последните остатъци от
републиканските форми на управление. Главната причина да се наложи този тип строй е
натурализирането на римското стопанство през трети век. Градските центрове, средища на търговия и
занаяти били силно пострадали от варварските нашествия. Нарушени са и търговските връзки между
провинциите. Постоянните конфликти с Персия пречели и на източната търговия. Това давело до упадък
на градовете и до икономическа криза в империята. За разлика от градовете селското стопанство се
възстановило по лесно. В резултат на кризата се развили аграрните отношения довели до закрепостяване
на населението (колонии), което засилило ролята на едрите земевладелци в управлението на държавата
повечето от които били свързани с армията. Това бил един военно-бюрократичен нобилитет с огромни
латифундии с хиляди роби и колони в тях, от които най-големите земевладелци били императорите.
Когато Диоклециан идва на власт в Галия бушувало въстанието на багаудите. Диоклециан потушил
въстанието като изпратил в Галия голяма войска водена от своя приятел Максимиан, на когото дава и
титлата "цезар". Багаудите контролирали голяма част от Галия и на тяхна страна преминали някой войни
от римски произход, понеже били с местен произход. За център въстанието имало Североизточна Галия.
Резиденция на багаудските императори (Аманд и Елиан) била крепостта на река Матрона (Марна ).
Въпреки, че тази крепост била природно добре укрепена след продължителна обсада Максимиан успява
да я превземе.

По време на тази войната през 286 г. Диоклециан дарява Максимиан с титлата "август" давайки му
правото да управлява цялата половина на западната империя. Август Максимиан избира за своя
резиденция град Медиолан (Милано), понеже от тук било по-удобно да се контролира положението в
западната империя. Диоклециан като старши август оставя за себе си управлението на източните
провинции, но не се премества в Рим, а избира за своя резиденция малоазиатския град Никомедия. Този
град бил сравнително близко до дунавската, източната и югоизточна граница, а това били най-уязвимите
точки на империята. Смята се, че такова пренебрежение към "вечния град" може да се обясни с няколко
причини. Първата от тях е че изтокът не е обвързан с републикано-сенатските традиции, които са
господствали по това време в Италия. От хилядолетия на изток единствения тип управление бил
самодържавната деспотична монархия, такава искал да създаде и Диоклециан. Втората причина, която
споменах и по-горе е, че Никомедия била най-близо до уязвимите точки на империята. Това бил
дунавския лимес през който нахлували варварите и Сирия. Третата и най-важна причина била в това, че
източните провинции били много по-богати и икономически по-стабилни от западните. Тук заедно с
културата се запазили и занаятите и търговията. 
Поради практична необходимост Диоклециан прокарал и политически, административни и военни
реформи. Тази практична необходимост се изразявала в нуждата от боеспособна подвижна армия и
разклонена администрация. Всичко това било необходимо за да се държат в подчинение поданиците, да
се защитават границите на империята и да се нападат съседите. За да направи това трябвали големи
средства с които Диоклециан не разполагал. Ето защо на първо място той се опитал да нормализира
паричното обръщение. За тази цел прекратил сеченето на нископробни монети. Към тази реформа той
престъпил през 286 г. като заповядал да се пусне нова пълноценна златна монета. Заедно с нея била
пусната и нова медна монета. 
За жалост тази реформа нямала успех, тъй като реалната стойност на златото и кюлчетата не отговаряла
на обявената, малко понижена стойност на новата златна монета. Диоклециан трябвало да възстанови

1
сеченето на нископробна монета, понеже новите златни и сребърни монети бързо изчезнали от
обръщение.
Имайки в предвид неуспеха на паричната реформа, Диоклециан променя системата за събиране на
данъци. Голяма част от тях той започва да взема не в пари, а в натура. През 289-290 г. било направено
всеобщо преброяване на населението в империята с цел точното разпределение на данъците. За срок от
5 години бил отделян годишния размер на данъците, след което се внасяли и съответни поправки.
Всеобщото преброяване на населението се повтаряло след 15 години. 
Земята и обработващите я хора са в основата на облагането с данъци. Въведен бил всеобщ налог
(капитация), който трябвало да бъде плащан от цялото население на империята. Еднакви данъци били
установени за цялата империя включително и за Италия (без южните и територии). Еднакви били и
способите за събирането на данъците. Едрите и средни земевладелци, събирали своята част от труда на
робите и колониите, които притежавали. Мъжът земеделец се означавал с една глава, а жената - като
половин глава. Нормата за облагане на поземления данък, която наричали "главата", била тясно свързана
с определено количество и качество на орната земя, добитъка, отглежданите растения, градини и т.н.
Югум (волски впряг) се наричал земления участък, който осигурявал съществуването на една "глава".
Оттук възниква и терминът югация. Свързани в едно двата термина (капитация - югация), означавали
общата стойност на поземления данък. В описите на кадастрите на поземлените имоти се вземало в
предвид качеството на почвата, климатичните условия, орната земя, овощните и зеленчукови градини и
т.н. При лозята и овощните градини например се вземало пред вид броят на лозите или дърветата, а ако
ставало въпрос за ливада, на която пасели добитък, вземали са в предвид броя на животните.
Поземления данък събиран от цялото население се наричал анона. Този данък в по-голяма степен
изплащали в натура (жито и т.н.).
По друг начин стояли нещата при градските жители. Като занаятчии и търговци вместо поземлен данък те
плащали данък на глава в същите размери, както и аноната. Тази данъчна система, която чрез грижливо
съставени описи-кадастри съдържала подробна регистрация на данъкоплатците била взаимствана от
Египед.
Земеделците имали отговорността за постъпленията на данъците от колониите и прикрепените към
земята роби, а за данъците на градските жители отговаряли членовете на градските управления -
куриалите. Тази реформа спомага за прикрепването на основните маси от селско и градско население към
местожителството и професиите им, понеже сега вече магнатите и куриалите били заинтересовани от
прикрепеността на данъкоплатците, тъй като били материално отговорни за изплащането на данъците в
хазната. Прикрепеността на данъкоплатците гарантирало пълно постъпване на данъците в хазната и
постоянна работна сила на магнатите.
Наложително било и прокарването на военна и административна реформа. Тази реформа се налагала
поради слабата подвижност на подграничната армии, съставени от войници, които със своите семейства
живеели в подграничните села. Диоклециан се заема с реформата след идването си на власт, но пълното
преобразуване на армията осъществява неговия приемник Константин през четвърти век. Диоклециан
формира подвижни маневрени войски, които били разквартирувани в градовете и образували малки и
големи действуващи армии. Самите армии били деференцирани на няколко групи войскови части:
дворцови войски, салонни отряди и походна армия. Старата провинциална армия останала на заден план
и войниците в нея участвали във военната служба само поради наследствени задължения. Тази войска
охранявала границите, а в сражения имала второстепенна роля. Охранителна функция имали и морските
и речни военни флотилий и варварските племена, които живеели по границата на държавата и имали
договорни отношения с Рим. Броят на офицерите в армията се увеличил. Йерархията в армията била по
следния начин: сражаващ се войник; служещ в полевата армия; гвардеец; младши офицер; легат;
командир на всички войски в една провинция; главнокомандващ на армията;.

Увеличаване на войсковия контингент влошило условията в армията, което довело до намаляване на

желаещи да служат в нея. Не достигали доброволци за нейното попълване. За да разреши този проблем
Диоклециан задължил земеделците да изпращат в армията определен брой войни. Този брой се
определял в зависимост от пределите на подземлените им владения и живеещите в земите им колони и
селскостопански роби. По този начин военната реформа също допринася за прикрепването на колониите,
понеже магнатите още по-строго следели да не би някой да напусне стопанството си. 
Подграничните военни селища освен с малката си подвижност, били неудобни и с това, че
военачалниците им често се обявявали за императори. Въвеждането на маневрени армии укрепило
централната власт. Пограничните войски вече не били основна военна сила. Опирайки се на маневрените
армии Диоклециан и Максимиан успели да потушат въстанията вътре в империята. Именно и поради тези
армии те постигнали известен успех във войната с персите. Може да се каже, че погледнато от гледна
точка на необходимостта с която е създадена реформата, а именно да се потушават въстанията в
провинциите и да се усили отбраната на границите, временно тя оправдава себе си. 
Разделянето на Римската империя на две части се оказало недостатъчно за да се справи Диоклециан с
народните въстания, узурпаторите , "варварските" племена и персийската държава. Трудно било

2
провинциите да се управляват само от два центъра - Никомедиа и Медиолан. За да укрепи централната
власт той решава да възроди римската религия и да я направи всемирска. Диоклециан подчертава
принадлежността си към традиционната религия като прилага култ към императора. Той дава на себе си и
на Максимиан имената Йовий и Херкулий, което ще рече синове на Юпитер и Херакъл. С това свое
действие той подчертал божествения произход на императорската власт. Императорът вече се наричал
Доминус (господар). По този начин се замества дискредитираната система на принципата. Също така той
пръв въвежда сложен дворцов церимониал, който се прилага и от императорите след него. Този
церемониал издига авторитета на властта и затруднявал покушенията над императора, които били често
явление по това време. 
Външни и вътрешни врагове все още заплашвали стабилността на централната власт в империята.
Съзнавайки това през 293 г. Дипоклециан създава нова система наречена тетрархия (власт на четирима).
Според тази система императорската власт се разделя, но единството на държавата било запазено.
Император на източната част на империята остава Диоклециан, като провъзгласява за свой помощник и
съоправител Гай Галерий, на когото и дава званието цезар. Галерий управлява Балканския полуостров
(без Тракия), като резиденцията му се намира в град Сирмуим. Тая част на империята било необходимо
да се отдели заради оперативното ръководене на вътрешния живот и борбата с напиращите варвари.
Същевременно западния август Максимиан провъзгласява за свой помощник и съуправител Флавий
Констанций Хлор, който също получава титлата цезар. Той получил управлението над Галия и Британия.
Така управлението на империята било поделено между четирима владетели. Своя столица, войска,
администрация и помощтници имал всеки един от тях.

В един и същи ден били провъзгласени и двамата цезари. Те били осиновени от своите августи
посредством бракове. След изтичането на 20 години от царуването си двамата августи е трябвало да се
откажат от престола и да издигнат на свое място цезарите. На свой ред те е трябвало да провъзгласят
двама свои пълководци за цезари. Цялата тази система намалявала възможността за появата на
узурпатори. Също така се е предполагало, че осиновяването на императорите ще внесе и приемственост
в централната власт.
Въпреки, че империята се управлява от четирима владетели висшата власт принадлежала на старшия
август. Авторът на учебника "История на древния Рим" пише " известен е един случай, когато недоволният
Диоклециан извикал на доклад претърпелия поражение от персите Галерий и преди да го изслуша, го
изкарал с императорски одежди, обсипан с елмази, пред очите на всички да пробяга цели два километра
зад неговата носилка"1 
Следващата реформа към която Диоклециан пристъпил била в администрацията на провинциалното
управление. Възникналите от завоюването на нови територии провинции, били раздробени на по-малки
части и заменени с нови. Организирани били 100 нови и по-малки по размер провинции. Рим става 101
административна единица. Така всъщност римската империя била разделена на 101 провинции, които се
обединявали в 17 диоцеза, групирани в 4 префектури ( Италия, Галия, Илирик, Изток). Начело на всяка
една преферектура стоял Август или Цезар, заедно с преториански префект. Това било много по-удобно
за събирането на данъците и давало възможност на администрацията в новите провинции по внимателно
да следи населението и да потушава вълненията. Също така Диоклециан се надявал,че по този начин и
единството на империята ще бъде укрепено. Военното командване и гражданската администрация били
разделени, а това, че границите на военните окръзи не съвпадали с границите на новите провинции,
трябвало да затрудни появяването на нови узурпатори. 
Диоцезите били управлявани от викарии, които били назначавани от императорите. Ректори се наричали
наместниците на провинциите, които от своя страна били подчинени на викариите. Единствено ректорите
на особено важните провинции се подчинявали директно на императорите. Управлението в провинциите
било поверено в ръцете на три централни министерства: на правосъдието, начело на което бил квестор,
на финансите и на личния имот на императорите. Също така, голяма роля имала и така наречената тайна
полиция. Тя имала за цел главно да охранява императора. Дворцов министър стоял начело на тайната
полиция, на двореца и на всички чиновници в него. Фактически Рим въпреки, че запазва предишното си
устройство престава да бъде столица, а сенатът му се превърнал в градски съвет на Рим. В цялата
империя се въвежда еднообразна бюрократична система. С тази нова система Диоклециан целял да
нормализира вътрешния живот в страната и да укрепи централната и местна власт. Това щяло да
заздрави положението на господстващата класа в Римската робовладелска империя.
Реформите във военноадминистративната и данъчна система дала резултат и през 296 г. Диоклециан
потушава въстанието в Египет, а през 298 г. успява да изтика персите извън границите на империята.
Същия успех има и Максимиан, когато през 297 г. най-после успява да потуши въстанията в Африка и
Мавритания.
Броят на провинциите в Африка се удвоил в резултат на административната реформа там.
Същевременно била коригирана и южната и граница. За по-голямо удобство в отбраняването римските
войски отстъпили в северните райони. Поради тази причина много от южните области били изоставени.
По време на ранната републиката коригирането на границата ставало чрез завоюване на нови територии,

3
сега това било възможно само чрез освобождаване на земи, които по-рано принадлежали на империята.
С порастването на военнобюрократичния апарат се увеличили и разходите по него. Данъците нарастнали,
цените на стоките също и като цяло паричната система била много неустойчива. От всичко това страдал
народът, а и се отразило върху данъчните постъпления. Така през 301 г. Диоклециан издава едикт за
твърдите цени на продаваните стоки и за твърдо заплащане на труда. Целта на едикта била да се справи
със спекулациите и лихварството. По това време спекулацията била толкова голяма, че понякога съвсем
малка вещ струвала една войнишка заплата. Големи наказания (дори и смърт) заплашвали всеки, който
дръзне да продава стока над установените цени. На някой пазари били поставяни дръвници с дежурещи
до тях палачи. Ако, някой злоупотреби с цените те веднага го наказвали. Друга цел на едикта била да се
обелкчи положението на широките маси от населението, като пазарните цени съответстват на реалното
заплащане на труда. Опит за регулиране на цените и заплащане на труда не бил нещо ново във
робовладелското общество, мащабите обаче, в които била замислена реформата на Диоклециан не била
прилагана до сега. За съжаление едикта нямал успех, понеже се оказало, че изчислените произволно
цени за заплащане на труда не можели да бъдат еднакви за огромната империя, тъй като отделните и
части имали различна степен на икономическо развитие и местни особености. 
Последното значително нещо, с което Диоклециан се заема е борбата с християнството. По това време
християнството е много разпостранено. Освен в градовете, християни имало отчасти и в армията. Също
така християнството изповядвали и част от велможите и дори жената и дъщерята на Диоклециан.
Църковната администрация била добре организирана и притежавала големи средства. В това Диолециан
виждал заплаха и пречка за окончателното укрепване на единството в държавата. Главното обаче в което
християните се провинили било, че оказвали съпротива срещу наскоро утвърдилия се култ към двамата
августи. Те се обявили и срещу почитането на древните богове, но в империята която Диоклециан създава
няма място за търпимост към вяра, враждебна на държавната религия. Така той инициира едно от най-
суровите гонения, преживени някога от християните. В тази борба той разчитал на подкрепа от селското
население, тъй като голяма част от него продължавало да се кланя на Юпитер и други езически богове.
Част от римската аристокрация и римското жречество също го подкрепили. 
През февруари 303 г. се появява първият едикт срещу християните. Скоро след това последвали и още
три. В тези едикти Диоклециан нарежда да се прекратят събранията на християните, църквите да бъдат
разрушени, църковните служители да бъдат разпуснати. Онези, които продължават да изповядват вярата
си в Христос трябва да бъдат затворени. Също така Свещеното им писание да бъде изгорено. 
В по късен едикт на християните се нарежда и да принасят жертва на езическите богове. Смъртна заплаха
грози всеки, който откаже да направи това. В книгата "История на християнството" авторът цитира
историкът Евсевий, който " отбелязва, че затворите са така препълнени с християнски водачи и членове
на Църквата, че не остава място за престъпниците".2 
Конфискувало се и имуществото на християнските общности. Християните биват наказвани, като се
изпращат на заточение, в затвор или на смърт. Биват посичани или разкъсани от диви зверове, а онези
които това не ги спохождало били изпращани в римско подобие на трудови лагери, където работили в
мините до смърт. Повечето християни от простия народ проявили твърдост по време на гоненията, а
мнозина от висшето общество се отрекли от християнството, но гонението не получило значителна
подкрепа сред масите на населението. Причината била, че езическото население в селата, на чиято
подкрепа Диоклециан разчитал, било смазано от данъците и повинностите. Нямало единство и във
религиозните възгледи на езическата интелигенция. Много от тях не почитали старомодния култ към
Юпитер и Юнона. Езическите култове обединявали значителен брой вярващи, но не можели да се
противопоставят с нищо на добре организираните християнски църкви. Въпреки, че това било едно от най-
суровите гонения преживени някога от християните, те не били сломени, а напротив получили по-голям
авторитет. Борбата, която повел Диоклециан срещу тях се оказала неуспешна. Причината за този неуспех
може да се намери и в това, че старата римска религия вече не била на равнището на социално-
икономическото и идеологическото развитие на империята. 
През 305 г. след 20 годишно управление при тържествена обстановка в Никодемия Диоклециан се отказва
от властта. Съгласно основния принцип на Тетрархията, макар и без желание се оттегля и Максимиан. На
тяхно място в длъжност встъпват наследниците им Галерий и Констанций. Галерий назначава за цезар на
Запада Флавий Валерий Север, а за цезар на Изтока - племенника си Валерий Максимин Дея. Недоволни
от този избор били и Максимиан и Констанций, тъй като и двамата се надяват за съуправители да бъдат
избрани пълнолетните им синове. Така идва края на Тетрархията. 
През 306 г. Констнций умира и на негово място за август е провъзгласен синът му Константин.
Първоначално Галерий го признава за цезар, а после и за август. Въпреки оттеглянето си в борбата се
намесва и Максимиан защото не е съгласен с поетата смяна на властта. Той използва недоволството от
управляващия в Рим Север и предлага за кандидат за цезар сина си Марк Аврелий Максенций. След
избухването на въстанието в Рим, Максимиан се провъзгласява отново за август. Галерий отвърнал на
това като повишил Север в август и му казал да води война с Максимиан и Максцесий. По време на тази
дълга война Север загива. За нов август на негово място Галерий назначава - Валерий Лициниан Лициний

4
за управител на Илирик. Другият избран от Галерий за цезар - Максимин Дея, също се обявява за цезар и
получава признание.