Иван Вазов – „Паисий“

Миналото и
паметта
 „Паисий” на Иван Вазов е
една от 12 оди в цикъла
„Епопея на забравените”.
Цикъл, който още с броя на
съставящите го творби
насочва към особената
числова символика - за
прабългарите времето се
разделяло на цикли, в които
един период обхващал 12
години; годината на свой ред
има 12 месеца; при
християнството светите
апостоли са 12.

Паисий
 Втората се разгръща в Паисиевия
монолог, чрез който героят се
характеризира като ренесансова
личност. Монологът е изграден като
перифраза на „История
Първата обхваща портрета на славянобългарска“. Тук на
Паисий, противопоставен на историческото безпаметство, на
контекста на времето. изгубеното минало се
Създаден е типичен образ на противопоставят народната памет,
историята. Съответно първите две са
средновековния монах, но белязани със знака на мрака, а
поредицата реторични въпроси вторите — с този на светлината.
подготвя промяната на този Метафоричното обобщение: „и
образ. фърляше тайно през мрака тогаз /
най-първата искра в народната свяст“,
формулира делото на Паисий като
пробив в мрака. В тази посока работят
и думи със същия корен — „идеал [...]
светлозрачен“.
• Самото мото, цитат от „История
славянобългарска“, насочва към
водещата тема на текста —
мисията на изпреварилата
времето си личност. В една
традиция, заложена от Ботев и
продължена по-късно от П. П.
Славейков и от Гео Милев, Вазов
говори за самотността на водача:
„един монах тъмен, непознат и
бледен“.
Тя е внушена и чрез художественото
пространство:

Тамо в дън горите атонски високи,

убежища скрити от лъжовний мир
[...].
• Тъмата, обгръщаща образа на Паисий, е знак за
неговата принадлежност към едно битие, различно
от ясния, общоприет свят на съвременниците му.
Тъмните гори на Паисий са своеобразен аналог на
Ботевия Балкан. Признаците „дълбинност“ (на
горите, внушен от наречието „в дън“) и „тъмен“ (на
монаха) се преплитат, създавайки алюзия за
неопитоменото пространство — опасното, но и
вълнуващо пространство на зреещото непокорство.
В цялата ода обаче метафората на мрака доминира в
друго, по-традиционно значение. Тя носи смислите
невежество, неосъзнатост: в „тъмнини дълбоки“
монахът „пред лампа жумеща пишеше наведен“. В
края на творбата тази тема се увенчава в поантата:

[...] и фърляше тайно през мрака тогаз

най-първата искра в народната свяст.
„Искрата“ на Паисий безспорно е част от символиката на светлината, на
пробуждането. Но от искрата пламва и огън. Или — като символ тя носи
по-активно значение от светлината, създава внушението за
приобщаване, запалване, възпламеняване на духовете.

Така тъмата веднъж отличава тайнственото битие на Паисий. То е

едновременно различно от света (затова той е „тъмен“ монах) и от
монашеството: „Що драскаше той там, умислен, един? / Житие ли ново,
нов ли дамаскин...“

Втори път тъмата формира активна опозиция със светлината. Тази

опозиция се развива в текста, символизирайки просветителското дело
на будителя (в този случай образът му се свързва със светлината).

Обобщението за другостта на Паисий прозвучава отново в реторични

въпроси: „Или бе философ? Или беше луд?“
ОтПаисий
„един монах
обаче тъмен“
не можетойдастава
умре„тоз
в рамките
мъж, в килията
на цикъла,
скрит“,
защото
за да
тойбъде
е пишещият
наречен
накрая
Историята.
„тоз див
Това
Светогорец
го доближава
— задорая
безсмъртната
негоден“. Вазов
по зададеност
маркира Паисий
фигураинаделото
разказвача
му и
чрез
в героическия
отваряне на художественото
епос. Поради тази
пространство
своя изключителна
и време — „килийката“
роля Паисий и настоящето
в одата е
биват
представен
заменени с един
съответно
определено
от волното
героичен
пространство
ореол, като
на са
„тез
задействани
земи“ и отаналогии
славнотос
минало:
мъжественото,
„... що в стари
воинското
години
начало.
/ по тез земи славни вършили деди ни...“
 От една страна, мъжественият образ на
Паисий някак не съвпада с представата за
монаха, отрекъл се от светския живот и
съответно от неговите схващания за мъжество.
От друга страна, трябва да припомним
библейската идея за архангелите, воини на
вярата (възможен ключ към разчитането на
образа на будителя). Тук явно става дума за
разцепление на християнската религия на
истинна и догматична. Паисий е работил
„против канона и черковний звън“, пропуснал е
„много бденьа, утринни“ (формалната страна на
религията). Но неговото писание е наречено
именно „житие“, при това — „житие велико“,
тоест той се вписва в нейния съдържателен
план.
 Освен чрез сакрализацията делото на
Паисий е възвеличено и чрез един
типичен за епоса подход —
подчертаването на отдалечеността,
древността на героя.
От друга страна, чрез
изреждането на имената и
От една страна, времевата събитията, описани в самата
дистанция е буквално „История славянобългарска“,
назована — „сто и двайсет образът на Паисий бива
годин“. осмислен и като мост между
героичното българско минало
и позорното настояще.
И на трето място, епическата
дистанция спрямо личността
на Паисий се осъществява
чрез архаизми2(като „звон“,
„мир“ — в смисъл на „свят“) и
плеоназми, допринасящи за
един по-тежък, тържествен
стил. Не е без значение и
фактът, че одата не е
изградена от строфи, а от
дълги пасажи с относителна
сюжетна самостойност. Това
прави текста по-тромав, но и
по-внушителен.
 Изредените три похвата
всъщност създават
представата за история в Накратко — търси се
текста. Във връзка с темата за Такива са въпросите за: цялостната представа за
историята творбата поставя България.
изключително съществени
въпроси.

В контекста на същата тема са

за българската духовност: „че
българската държавност: „и
и ний сме дали нещо на
че сме имали царства и
светът / и на вси словене
столици“;
книги да четат“.
изтъкнати националното име
— „Българину!“, и
географските реалии: „от
славний Будин до светий
Атон“.
 Монологът на Паисий е полемично конструиран.
Той е отворен към евентуален адресат: „Нека наш
брат знае...“ Но не се превръща в диалог, иначе би
се скъсила ценностната дистанция между героя и
съвременниците му, би се изгубило внушението
за самотността, несподелеността и
изключителността на водача. Апогеят на
монолога:
„От днеска нататък българският род / история
има и става народ“, формулира разрешението на
всички опозиции, заложени до този момент.
Смисълът на делото е да се постави начало на
българската нация, в съзнанието на българина да
заговори историята на неговата общност, да бъдат
възродени нейните ценности.