Драмата на заточениците /Съчинение разсъждение върху

стихотворението "Заточеници" от Пейо К. Яворов/

09.03.2016, 20:47 ч.
 
      Стихотворението "Заточеници" от Пейо Яворов се появява през 1901 г. в литературното
списание "Мисъл". Историческият факт свидетелства за изпращането на четиридесет български
бунтовници на заточение в Подрумкале - крепост в Мала Азия, арестувани заради атентата в
Солун срещу Отоманската  банка. Първоначалното заглавие е "Към Подрумкале", но по-късно
Яворов го заменя с по-обобщаващото "Заточеници". Така вниманието още в началото е насочено
към темата за съдбовната връзка между човек и родина и невъзможността животът да бъде
пълноценно изживян и осмислен вън от нея.
       Драмата на заточениците е породена от чувството, че те губят не само свободата си, но и
свидната родина. Усещането за безвъзвратно заминаване извън пределите й се преплита с
мъчителната мисъл, че святото дело не е довършено, че сили и младост не са погинали и има още
какво да се даде на отечеството. Бунтът е смазан, а идеалите за свободна родина, в които доскоро
са вярвали смелите българи, са потъпкани. Така заточениците изживяват не само драмата на
раздялата, но и драма на духа, защото, губейки отечеството, губят и вътрешните си устои.
       Тъгата по загубената родина, предателството и невъзможността да бъде доведена докрай
започнатата битка за свободата на отечеството са сред основните мотиви в лирическия текст.
Творбата е елегия по своя жанр, защото в нея основен е тъжният тон, а чувството- трагично.
Силата на елегичното изживяване е разгърната чрез пет строфи, всяка по осем стиха, като
последната играе роля на поанта.
       Стихотворението въвежда читателя в драмата на осъдените на заточение чрез изключителна
по своята одухотвореност природна картина. Отплуващият кораб, залязващото слънце,
укротените, обагрени в алени отблясъци вълни са художествените контури на една голяма
човешка мъка, разиграваща се на фона на безкрайната морска шир. Избраният момент от деня не е
случаен. Залезът, или както Яворов поетично се изразява "заникът" , загатва за край. Усещането за
нещо силно, стихийно, но безвъзвратно отминало е заложено и в почиващите вече доскоро
яростни вълни. Така иносказателно е представена идеята, че бунтът е потушен. Последните лъчи
на слънцето обагрят в алено морските вълни. Драматизмът на емоцията тук е породен от
смисловото противопоставяне, от една страна, между успокоението, настъпило след трагичните
събития, и от друга- употребата на прилагателни имена като "стихийни, яростни", които загатват за
силата на предходните събития и трагичните изживявания. Залезът и необичайната тишина,
настъпила в природата, символизират не само погрома на бунта, но и помръкналите надежди в
душите на заточениците, а аленеещите отблясъци на вълните- пролятата кръв. Употребата на
изразителния глагол "чезнат", както и образът на носещия се леко по вълните кораб
свидетелстват, че отдалечаването от родните брегове е окончателно и няма връщане назад.
      Лирическият говорител не представя и не назовава героите си в началото, но ни запознава с
искрената им изповед във втора строфа. От този момент нататък лирическият изказ се води от
1л.мн.ч. Този художествен похват, избран от Яворов, скъсява дистанцията между герои и
възприематели и в същото време постига една по-голяма достоверност на изповедта. От нея става
ясно, че бунтовниците добре разбират своята участ- завинаги напускат родината:
             И някога за път обратен
             едва ли ще удари час
      Географските очертания на родината- Вардар, Дунав, Марица, Балкана, Пирин и Странджа вече
ще бъдат не място, където живеят и осъществяват планове и мечти, а сетните им духовни опори,
последният стожер в изгнаническото им битие. Родината- оттук до гроба им ще се явява само като
една зарица или спомен. Светът е необятен, но в него няма да има място за тях, а животът далече
от родния дом ще се превърне в сън.
      Безкрайна е мъката по отечеството, както безкрайна е морската шир. В третата строфа
монологът на бунтовниците зазвучава гневно и обидно. Дълбокото огорчение от несправедливата
съдба трудно може да бъде овладяно. Стаената ярост е породена от противопоставянето на
спомена за грозното предателство и усещането, че има какво още да дадат на родината.
Бушуващата скръб е неукротима, защото бунтовниците усещат сили, мощ и желание да
продължат справедливата си борба за свободата на родината, но техният порив е прекършен от
предател клет.
        А можехме, родино свидна,
        ний можехме с докраен жар
        да водим бой- съдба завидна!-
        край твоя свят олтар.
        Физическо страдание, душевно терзание, разкъсваща болка и същевременно силен гняв са
изразени с редица художествени средства: емоционалното обръщение към родината,
недоизказаната мисъл поради силно вълнение: "осъди ни врага заклет", двукратната употреба на
минало несвършено време на глаголната форма "можехме".
       Драмата на изгнаниците зазвучава още по-трагично в четвърта строфа. Падащата нощ, която
отнема последната светлинка и надежда, скрива завинаги от погледа пределите на родината. В
далечината се мярка само образът на митичния Атон, който остава ням свидетел на случващото се.
Метафоричната употреба на думата "крило" подсказва, че оттук нататък нощта ще бъде
единствената им утеха и закрила. Самотата е толкова необятна, че само тъмнината може да скрие
тъгата им, да ги приюти. Така художествено и емоционално Яворов показва, че с падането на
мрака гневът в душите постепенно стихва, остава само болката и разяждащата мъка.
      Петата строфа представлява поантата на лирическия текст. В нея драматизмът на емоцията
достига връхната си точка. Накипелите сълзи, протегнатите към родината ръце, оковани във
вериги, угасналият поглед, сърцето, препълнено с горчива скръб- всички тези художествени
детайли изграждат обобщения образ на заточениците мъченици и пресъздават поетично
сподавената мъка и трагизма на ситуацията. Заключителното обръщение "Прощавай, роден край!"
слага и финалния акорд в тази елегия.
     През призмата на конкретния исторически факт поетът успява да внуши общочовешки мотиви,
свързани с драмата на всички онези, изправени пред съдбовна раздяла с отечеството. Посланието,
което носи текстът, казва, че където и да се намираме, каквито и причини да са довели до
напускането на родината, за нас тя винаги ще бъде онзи свят олтар, от който ще черпим сили и
вдъхновение и пред който ще полагаме любовта и признателността си.

@bgmateriali.com