Защита и възхвала на родното слово в одата „Българският

език“
11.02.2019, 16:35 ч.

ЗАЩИТА И ВЪЗХВАЛА НА РОДНОТО СЛОВО В ОДАТА „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“

           Иван Вазов се прекланя пред изначалните опори на българския национален дух – родната
земя, родното минало, родното слово. И когато на тях се посегне, поетът бърза да заклейми
хулителите им и да защити достойнството на родината.
          Одата „Българският език“ е възторжена прослава и страстна защита на родното слово. Двата
основни мотива, които се противопоставят в лирическия текст, са мотивите за грубостта,
неблагозвучието, несъвършенството на езика ни, от една страна, и за неговата красота, изящество
и историческа мисия, от друга. Творецът разкрива доводите на хулителите на българската реч, за
да обоснове тяхната несъстоятелност и да ги обори чрез художествената сила на поетическото си
слово. Той не само защитава възможностите на родния език, чудната му мелодика, свежите и
живи тонове, които се преплитат в него, а чрез творческото си дарование доказва, че този език е
богат и въздействащ, благозвучен и свещен, ярка изява на духовната ни същност. Българската реч
не е „орисана“ да служи само за „груб брътвеж", а е призвана да създава звънливи песни, призвана
е да пребъде във времето и да съхрани нравствените ни ценности.
          Текстът на одата категорично и директно заявява непримиримостта на лирическия
говорител към потъпкването на националния идеал. В цялата творба възхвалата преминава в спор
и обратно – разгорещеният спор прелива във възторжено преклонение пред мощта, светостта и
красотата на родната реч. Лирическият текст е един своеобразен диалог „със“ словото и „за“
словото ни. То е одухотворено, сякаш оживява пред читателя чрез поетическото майсторство на
твореца. Многобройните обръщения придават усещането за съкровеност на връзката с родната
реч и подчертават значимостта й, нейното обаяние и святост.
          Още първата строфа има конфликтен, напрегнат характер. Трикратното акцентирано
повторение откроява противоречивото присъствие на езика в националната ни съдба. Това е
свещеният език на предците, на тяхното гордо присъствие в свободна и мощна България. Но това
е и езикът на вековните робски стонове, езикът на страданието. Характерните за текста изрази с
променен словоред („език свещен", „стонове вековни“...) подчертават силата на емоционалните
преживявания. Родното слово осъществява най-съкровената връзка на човека – с майката и
родината:

          език на тая, дето ни роди

          за радост не – за ядове отровни.

          По-нататък в лирическия ход на творбата конфликтността се задълбочава и се открояват

двете противоположни тези – клеветата и прославата на езика. Чрез поредица от въпроси
лирическият говорител насочва вниманието към болезнената тема за ругателствата и обидите, за
гаврата с родната реч, за невъзможността на хулителите на българското слово да вникнат в
същността му и открият богатството на неговите възможности. Питанията внушават идеята за
разнообразните аспекти, чрез които езикът ни живее в света на българина и го прави духовно
богат. Те въвличат и читателя като активна страна в диалога за красотата на родната реч. Но това
не е достатъчно за поета. Той държи категорично да заяви своята позиция на родолюбив българин
и творец, да открои идеите си не само чрез художествените внушения, но и посредством директно
заявеното отношение:

          не, ти падна под общия позор,

          охулен, опетнен със думи кални...

          В централните строфи пулсират възмущението и гневът на лирическия говорител. Той не

може да се примири с нападките и охулването на свещения език на дедите. Словото му става все
по-изобличително, страстно и категорично. Недопустимо е родният език да бъде оклеветяван и
потъпкван не само от „чуждите", но и от онези, които са закърмени с него.
          Поетът използва и възможностите на насмешката, за да се дистанцира от онези, според
които българският език не става за поезия, а само за „груб брътвеж“. Според Вазовите преценки
подобно твърдение е „низка клевета“, „ругателство ужасно, модно“, което посяга на най-свидното
за българина – неговия роден език.
          Финалът на творбата звучи категорично и оптимистично. Последните две строфи са
отворени към бъдещето и заявяват поетовото намерение да превърне оклеветения, опозорен,
низвергнат от чужди и свои български език в мощно поетическо вдъхновение. Творецът ще
извлече от родното слово най-бляскавите му възможности, най-светлите и чисти звукове, най-
покоряващата мелодика, за да направи смешни и жалки неговите отрицатели, но и за да остави на
бъдните поколения пример за поетическо майсторство, за талантлива импровизация с богатството
на родния език. Така противниците на българската реч ще бъдат сразени не само със силата на
насмешката и гнева, но и със силата на поетическото слово, с красотата, която един истински
художник може да извлече от свещения език на своите деди:

          ох, аз ще те обриша от калта

          и в твоя чистий бляск ще те покажа, 
          и с удара на твойта красота
          аз хулниците твои ще накажа.

          Така лирическият говорител утвърждава идеята за значението на българския език – в

миналото, в настоящето и в бъдещето. В творбата се редуват гневът и възторгът, за да очертаят
контурите на един въздействащ лирически свят, в който красотата на родната реч не е само
заявена, но и внушена посредством таланта, любовта и вярата на един голям творец. Творец, който
съхранява езика във времето, обогатява го, осъществява чрез него диалога между поколенията,
твори бъдещето на своя народ, на своето отечество.

@bgmateriali.com