Руската фразеология

Телия
В последната четвърт на ХХ в. руската фразеология e в така наречения
класически период, чиито идеи са развити от школата на Виноградов и нейните
последователи. Основните задачи на това направление са да открои лексикално-
синтактичните особености на фразеологизмите от тези на свободните словосъчетания и
от друга страна да различи значенията им като номинативни единици от тези на
думите. На тази структурно-семантична основа се опират деленията и класификациите
на единиците на фразеологията – устойчиво възпроизводими, в готов лексикално-
граматичен състав съчетания от думи. Средата на 60-те се свързва с описанието на
фразеологическия състав като система на езикови същности, притежаващи специфична
структура и значение. Задачата на класическия период на фразеологията е отделянето
на фразеологията като самостоятелна лингвистична дисциплина. Исторически тази
задача се изпълнява в периода на развитие на идеите на структурализма. Затова
проблемът за тъждествеността и различието и всички нюанси на това противопоставяне
се оказват централни за фразеологията, чието бурно развитие се свързва с края на 40 и
средата на 60. Телия също посочва, че за пръв път в книгата на френския учен Бали
„Френска стилистика” в явен вид са формулирани признаците на устойчивите
словосъчетания и основната им класификация. 1946 - 7 излизат първите работи на
Виноградов, посветени на делението на типовете фразеологични единици, странното е,
че на запад в този период не се появява фразеологична школа.
Един от основните проблеми, които пораждат противоречия в този период е
мотивираността, тоест ролята на образното съдържание в значението на
фразеологизма. На основата на изолирания критерий на значението се стремят да
отграничат пълното преосмисляне на съчетанието от думи, което Бали следвайки
европейската традиция нарича идиоми, от свободното съчетание. Виногардова нарича
това фразеологично срастване. Дори в посткласическия период значенията на
съчетаваните думи остават един вид математически мерки за семантичната точка на
пресичане на фразеологичното значение. Пример за този съизмерителен подход е
методът за идентификация, разработен още от Бали и използван в руската традиция от
Кунин, метода на апликацията, на съпоставката на значението на свободното съчетание
със значението белязано с идиоматичност и устойчивост. Основният принос на
школата на Виноградов е принципът на системното описание на вариантността,
полисемията, синонимията и антонимията, както и въвеждането на категорията
свързаност на значението. Свързаност на значението се наблюдава, когато някой от
компонентите съхранява своето свободно значение, чиято реализация не зависи от
лексикалния контекст, а останалите компоненти на словосъчетанието получават
значение с несвободна реализация, винаги свързана с точно определени думи,
съхраняващи своето свободно значение. При изследването на основните типове
лексикални значения. Виноградов посочва, че отделните значения на много думи,
преимуществено с преносен или синонимен характер, са ограничени при
комбинирането си. Тези значения се проявяват само в съчетание със строго определени
думи. Голяма част от значенията на думите е фразеологически свързана. Имайки
различни фразеологични значения, често думите влизат в различни видове
семантически ограничени фразеологични свързвания. Така Виноградов обвързва
природата на фразеологичното съчетание със системата на лексикалните значения и с
полисемията.
Друго последствие от отделянето на фразеологически свързаното значение, като
отделен тип лексикално значение, е характерът на семантичните отношения между
компонентите им. Според него фразеологически свързаното значение е лишено от
дълбок и устойчив понятиен център. Например думата изпадам организира сериите -
отчаяние, беда, съжаление и др. Тази теза е увод в наличието на свързано значение, а
избора на ограничен брой съществителни се обяснява с исторически, а не със
собствено семантични причини.
Тези възгледи имат своите слабости и противоречия, като това, че съвсем не
всички думи в живата, функционираща лексика са непосредствено насочени към
обкръжаващата действителност. Преходът към свързано значение се разглежда само в
историческа перспектива. Друго противоречие е, че макар фразеологизмите да са
отделени като особен вид фрази, само свързаното значение е считано за особен тип
лексикално значение Много значения на думите замират в строго определени
фразеологически контексти и се използват за обмен на мисли в съответствие с
исторически определени фразеологически условия за тяхното употребяване. Това води
до разслояването на изследванията в две насоки. Част от фразеологизмите се
разглеждат извън своето свързано значение или фразеологичен контекст и се описва
само ядрото - фразеологизмите идиоми – Кунин, Молтоков, Жуков, други включват
фразеологичните съчетания в обема на фразеологията и свързаното значение се
разглежда само като фразообразуващ компонент на съчетанието, без да придават
внимание на значението на отделните компоненти и тяхната номинативна роля.
Този подход е последван от изследвания, които описват фразеологичната
съчетаемост, изхождайки от серия от свързани значения, а не от семантично ключовия
компонент във фразеологизма, определят свързаното значение главно като
параметрично (Жолковски, Мелчук, Апресян) и това става тенденция на
посткласическия период на описание на фразеологията. Водеща за школата на
Виноградов е идеята за съизмерване на фразеологизмите и постоянните съчетания от
думи на всички нива на проявление: техните общи и различни черти , както и
въвеждането на признака възпроизводимост в готов вид в една или друга степен на
устойчивост.
Дескриптивните методи при описанието на фразеологията се свързват с името на
Мелчук 1960. Той разглежда проблемите на устойчивостта и идиоматичните съчетания
на думите, като се търсят формалните критерии за тези признаци. Под устойчивост
авторът разбира предсказуемостта за проявяване на елементите на съчетанието в
определен ред по отношение на един от тях. Например в съчетанието бить баклуши
относителността на елемента баклуши е 100 %, а на бить 0. Този подход към
устойчивостта се оказва плодотворен по отношение на автоматичното търсене, превода
или съхраняването на такъв вид фразеологизми в компютърна система. Този чисто
дескриптивен подход към описанието на езиковата комбинаторика носи всички външно
произтичащи преимущества и теоретични недостатъци. Според Телия, една от тях е, че
устойчивостта може да бъде свързана не с лексикални фактори, а да се явява
вследствие от семантично преобразуване. Но въвеждането на критерий за
предсказуемост намира развитие в критерии като ограничение на избора на
променливите (Елмслев), използван от Архангелски и Кунин.
Връзката с превода е друг критерий за идиоматичност, формулиран от Мелчук. -
съчетанието е идиоматично, само ако в него се включва дума, на която при превода на
съчетанието може да се припише преводен еквивалент, възможен за дадената дума
само при проявлението на тази дума в съчетание с останалите елементи на съчетанието
в определен ред, когато дадената дума може да се използва без останалите елементи тя
има друг превод. В това определение в неявна форма е указана зависимостта от
източника на идентификация от речника, по който се определя преводния еквивалент.
Това определение на идиоматичността се стреми да формализира интуицията на
говорещия и заляга в основата на въвеждането на понятието лексикални функции или
лексикално граматични парадигми на устойчивите съчетания от всички типове.
По този начин се излиза от класическият период на развитие на фразеологията и
в нея възникват идеи, излизащи извън рамките на търсенето на приликите и разликите
със свободните съчетания и думите и преводната проблематика на фразеологията в
търсенето на универсални за езиковата техника закономерности и тяхната организация.
Така концепцията на Амосова се разграничава от критериите за мотивираност на
Виноградов и силната зависимост от контекстологичния анализ. Според нея
фразеологизмите – идиоми са единици на особен род постоянен контекст,
характеризиращ се на основата на традиционната избирателност на една дума,
встъпваща в единствено възможния указан минимум за фразеологически свързаното
значение. Единиците на такъв постоянен контекст тя нарича фраземи. Идиомите се
характеризират на основата на критерия единична съчетаемост на всяка дума в дадено
значение. Извън тази концепция са така наречените фразеолиди – глаголно - именни
съчетания, които Амосова смята за фразеологични способи за перифразиране,
обогатяващи синонимните отношения, считани от Виноградов за стилистична функция.
Знаковата функция е център на изследване в класическия период, което произтича от
подхода на разглеждане на съдържателната страна на фразеологизмите, която не е
отношение на знака към света и към говорещия и слушащия, а на знака по отношение
на обкръжението му, тоест синтаксиса на знака. Едно от основните търсения на
класическата школа са структурно-системните критерии за определяне на спецификата
на фразеологизмите, с цел отграничаването им от свободните словосъчетания и думи и
установяването на системните признаци във фразеологичния състав, и неговото
взаимодействие с лексикално семантичната система.
През 70 – 80 е период на катарзис на структурно-семантичните парадигми,
доколкото системно класификационният период се изчерпва. В този период се
разглеждат фразеологизмите в тяхната функционално-речева употреба. Във
фразеологията се внедряват методи, които описват взаимодействието между
лексикалното и семантичното значение в хода на организация и съставяне на текста.
Това насочва вниманието към компонентния състав на фразеологичните единици и към
тяхното значение, не толкова като изходно за фразеологичната номинация, но като
основа за тяхното функциониране в речта. Този некласически период от развитието на
фразеологията е свързан със съществена ревизия на концепцията на Виноградов,
доколкото тя категорично отказва да изследва фразеологизмите с оглед на речевата
дейност. Този период не поражда нови теоретически постановки за разглеждане на
фразеологията и нейната знакова природа. Ядрото на учевнието на Виноградов е
установяването на структурно-семантичните особености на фразеологизмите, а не на
спецификите на тяхната знакова функция. Знаковата специфичност на
фразеологизмите Телия разглежда като микротекст, в чието номинативно основание са
свързани ситуативният характер на обозначаемото. Текстовата природа придава на
фразеологизмите статус на особени езикови знаци и обяснява тяхната приспособеност
към функцията, характеризираща предикацията – те служат за изразяване на фактори
на субекта – на интенциите на говорещия или слушащия, а факторът - обект на
обозначение обезпечава идентифицирането на това, което е повод за проявяване на тази
интенция.
В посткласическия период корпусът на фразеологията все още не е определен,
но се наблюдава катарзис на идеите и опит за избягване на структурно-таксономичните
доктрини и за откъсване от съпоставката фразеология-лексикология. Една от причините
за промените във възгледите е критиката на структурните методи, които изхождат от
описанието на нерегулярностите и аномалиите при фразеологизмите, лежащи не
толкова в основата на тяхното образуване, а проявяващи се в закономерностите на
тяхното функциониране. В същото време структурализма изхожда от всеобщата
парадигматичност и синтагматичност на езиковите единици и на тази основа
Архангелски и Кунин извеждат идеята за фразеологично езиково равнище, подсистема
на езика.
Трудно е да се определи къде е раздела между семантиката на знака и неговата
синтактика, ако съчетаемосдтта се разглежда на такова ниво при анализа на значението,
че синтактичната валентност е релевантна за смисловото съдържание и обратно ако
съчетанието от думи се разглежда на лексикално – граматично ниво то релевантните
особености на думите запълват елементите на синтактичната конструкция.
Шмилив отбелязва, че вътрешноезиковите отношения на двустранните единици не се
изчерпват с тяхната линейна , синтагматична и асоциативна, породигматична
свързаност. Той извежда още един критерий – епидегматически отношения,
проявяваши се при образуваното от свързването на думите значение, които могат да се
интерпретират като мотивираност словообразователна или семантична.
Епидегматичното измерение оперира с асоциациите, които мотивират вторичното
значение на думите.
Посткласическият период се характеризира с повторно сближаване на
лексикологията и фразеологията, което се изразява в тенденциите към внимание към
динамичността на езиковата система и нарушаването на противопоставянето между
синхрония и диахрония в методите на структурния анализ. Преместване на центъра на
внимание върху лексико-граматичната организация на изказването и стремеж към
сливане на методите на лексикологията и синтаксиса. Актуализация на проблемите на
езиковата номинация, обусловена от вниманието към речево - мисловните аспекти на
езиковата деятелност. Един от стимулите за промяна на фразеологичните идеи е
критиката на структурните методи, към които фразеологията се стреми, но които по
подразбиране подхождат към описанието на единици от фразеологичния състав на
езика. Нерегулярността и аномалността лежат не толкова в основата на образуването на
фразеологичните единици, а се проявяват закономерно при тяхното функциониране.
Особено влияние има работата на Шмелев 1973, поставя се под съмниение границата
между синтаксиса и семантиката на знака, тъй като съчетаемостта се разглежда на това
ниво на значението, където е релевантно смисловото съдържание на синтактичните
валентности и обратно, ако съчетонието на думите се разглижда на лексико-граматично
ниво, то е релевантна способността на думите да запълват елементи от синтактичната
конструкция. Популярна става тезата на Гак, че синтаксисънт е семантичен, а
семантиката синтактична. Във връзка с тези наблюдения се появява стремежът да се
изследват парадигматичните отношения в синтаксиса и синтагматичните отношения в
семантиката. Другата теза е, че значението на лексикалните единици съхранява паметта
за предишна употреба на думата, която се проявява в структурата на значенията на
многозначните думи. Когато дадено значение се квалифицира като преносно това
свидетелства, че то се възприема във връзка с какви да е други значения, тоест, явяват
се деривационно свързани. Този вид деривационни или емидигматични отношения,
може да бъдат интерпретирани като словообразователна или семантична мотивираност.
и така заедно с парадигматичното и синтагматичното измерение към синхронните
значения се вавежда още едно изамерение - епидегматичското, опериращо с
асоциациите, които мотивират вторичните значения на думите. Така мотивиростта
става част от смисловото съдържание, като ролята на този компонент е не толкова при
формулирането на значението, номинативния аспект, а в неговото функциониране.
Концепцията на Шмелев се характеризира с неудовлетвореност от критерии за
фразеологичност като семантична цялостност, аналитичност, немотивираност на
значението и др. Основните постулати вн еговата концепция се базират на
ограничената свободната реализация във връзка с един или друг фактор –
парадигматичен, синтагматичен или деривационен.
 Парадигматично свързани фразеологизми, при които връзката между
компонентите е обусловена на ниво лексикални отношения и лексикална
парадигматика, например - бял гълъб, сред други гълъби, встъпвам в длъжност,
подемен кран.
 Синнтагматично свързани, връзканта между компонентите е детерминирана –
единият от компонентите е невъзможен извън това лексикално обкръжение -
обилен дъжд, загадъчен приятел.
 Деривационно свързани, всеки елемент има своя собствена вътрешна форма –
дълбока старост, кучешки студ, влюбвам се до уши.