Софийски университет "Св.

Климент Охридски"
Медицински факултет

Реферат
По Клинична психология
На тема Психология на болния човек. Типове пациенти в
клиничната практика.

2019
 Всеки човек има различно поведение при болест, което в голяма степен се
определят от съответните вярвания за болестите и тяхното преодоляване, от нагласите
към здравните заведения и тяхната ефективност , от личния опит на човека с
проблеми, свързани със здравето. Социално културните фактори в най-голяма степен
са свързани с моделите на здравни убеждения в една общност - дали определени
оплаквания се приемат като болест и дали нейното лечение се свързва с медицинските
служби.

В повечето случаи, с възникването на конкретен симптом, у болните започва да

преобладава усещането за загуба. Загубата винаги и депресивен феномен. Тъй като
здравето е основен, приоритет ,нарушенията в него предизвиква чувства на :

⮚ несигурност ;
⮚ безпомощност ;
⮚ безперспективност ;
⮚ витална застрашеност;

Тези чувства активират основни екзистенциални опасения у пациента.

Пациентите започват да мислят по въпроси за смъртта и смисъла на живота. В тези
моменти пациентите са склонни към преоценки на личната си история, към
преразглеждане на миналото и настоящето си.

Когато човек и здрав той е в състояние на сигурност и стабилност. Възникването

на някакъв вид страдание е сигнал за опасност, като започва нарушаване на вътрешния
соматичен и психичен баланс. За някои пациенти това такъв момент може да бъде
начало на личностна криза.

Поставянето на диагнозата е в състояние да се свърже със съзнателни и

безсъзнавани фантазии за край, гибел, разрушение и други. В някои случаи е
възможно да възникне неудържима паника у пациента. Поставя се и надеждата към
лекаря.

Физическата болка засилва страданието на пациента, съпътствано с неяснотата и

неизвестността. В много от случаите болката е индикация за вътрешна и външна
заплаха и понижава сериозно толеранса на личността да понася напрежението и
тревогата. Болните са склонни да реагират до състояние и преживявания , характерни
за ранно-детски етапи в развитието. Имат нужда от интензивно внимание, подкрепа и
грижа. Склонни са да стават свърхчувствителни към подобен род отношение на
персонала спрямо самите тях.

Източник на голямо напрежение при хоспитализираните пациенти е като цяло

фактът на различните медицински процедури и манипулации с тялото. Голяма част от
тези манипулации са болезнени., криещи рискове и неизвестни, като алармират
опасности и проблеми. Една част са свързани с голотата и уязвимостта пред чужди
хора.

В безсъзнателен аспект регресията на психичния апарат е към етапи на т.нар.

„страх от чуждия”. Пациентът изпитва неудържимо страхово чувство о това, че могат
да му навредят или от това, че може да се изложи или злепостави. Чувства се малък и
безпомощен. На съзнателно равнище болният не я дефинира и назовава съвсем
различни неща. Осъзнаването на чувството за безпомощност е изключително труден
психичен акт.

Емоционалното състояние на болния в рамките на една хоспитализация може да

се характеризира в много от случаите с повишена тревожност и напрегнатост. Част от
причините за това състояние се дължат на отделянето на пациента от неговото
семейство и от обичайното му ежедневие. Разялата провокира чувство на несигурност
и безпомощност. Независимо от ефективната грижа на близките, болния споделя
нуждата си от по-интензивна подкрепа. Хора с достатъчна зрялост на личността стават
склонни да плачат неудържимо, да искат да бъдат изписани незабавно, да търсят
непрекъснато внимание и обгрижване, без да бъдат достатъчо критични към себе си в
такива моменти.

Друг източник на тревога за болните е застрашеният им телесен идентитет.

Много хора са склонни да чувстват често липсата на контрол над собственото си тяло.
Усещат го променено и чуждо. Развиват склонност да се дистанцират от себе си. На
безсъзнателно равнище те започват да мразят тялото заради болестта и заплахата то да
ги унищожи. Болният се „капсулира” във вътрешната си реалност, запълнена с
болезнени и неприятни усещания.

В повечето случаи в модела на здравно поведение на болния опитът от

взаимодействия с болничната среда е негативен. На базата на този опит нагласата на
пациентите в България е и по-често негативистична. Пациентите очакват предимно:

⮚ неглижиране
⮚ отхвърляне
⮚ друго грубо отношение

В други случаи пациентите са в прекомерна степен подозрителни и дори-

параноялни. Парадоксално сякаш търсят помощ, но не очакват помощ.

В логиката и възприемане на света болните имат редица нереалистични

очаквания към лекуващия екип и в частност- към лекуващия лекар. Те показват
стремеж да поставят специалиста в качеството му на безспорен авторитет, който
единствено знае какво да направи. Такова поведение крие рисковете на пасивността и
безучастността в собственото лечение. Някои друг носи отговорност и това
освобождава тебе самия от взимането на решения поемането на част от отговорността.
Така не допускаш грешки. Такова разбиране е предпазна мярка срещу чувството за
вина. Част от болните се държат регресивно като безпомощни деца, очакващи
безсъзнавано някой добър обект да гратифицира техните нужди и желания. Сякаш
лекарят е длъжен като една „достатъчно добра майка” да разпознава нуждите на
пациента, без те да са дефинирани, заявени. Такъв тип пациенти очакват от лекаря да
отгатва и реализира техните нужди .

Желанието на някои пациенти да бъдат изписани е провокирано от

неприемането на заболяването . На рационално равнище те разбират реалността на
фактите. На емоционално равнище имат безсъзнавана вътрешна съпротива да ги
понесат. Изпадат в личностни кризи на бунт и протест срещу лечението и лекарите,
отхвърляйки необходимостта от терапия и грижа. Характерно е често за хора с
повишен самоконтрол, които трудно приемат инфериорната позиция. Възприемат
лечението си от гледна точка на власт и надмощие, сила и слабост.

Някои пациенти показват склонност да реагират с „тийнейджърски протест” в

рамките на болничното заведение и да затруднят лечението си поради
свръхтревожност или повишен депресивитет. Тяхното поведение е в границите на
контразависимост, която отново носи характеристиките на:

*слабост

*неувереност

*неспокойствие

Нежеланието да бъдат изписани е белег а зависимо поведение при други болни.

Те чувстват сериозен страх при отделянето си от болницата и лекаря. Имат нужда от
гаранции и уверения. Често в подобни ситуации пациентите имат нужда да
стабилизират самооценката си, д добият увереност в индивидуалните си възможности.

Редица страхове на болните са свързани с опасението за лекарски грешки и

евентуално нараняване. Този въпрос се отнася до доверието и недоверието към лекаря
и болницата . Създаването на негативен имидж на лекарската професията в голяма
степен подкрепя и стимулира подобен род страхове и опасения.

Голям източник на страдание при хоспитализиране е и страхът от инвализация.

Пациентите се срещат с опасения, че могат да бъдат наранени и увредени пи време на
престоя си в болницата. Болните стават несигурни по отношение на манипулациите,
извършвани с тях.

Източник на страдание е и страхът,че можеш да станеш дотолкова различен,че

да бъдеш „отлъчен” от останалите. Болестта е промяна,свързана с отхвърляне.
 Много застъпен е и страхът за по-нататъшната реадаптация и професионална
реализация на голям брой пациенти. Появява се тревога как ще съумеят даизпълняват
социалните си роли, как ще продължат да се чувстват значими и успешни.

При доста болни не се наблюдава проекция на бъдещи събития в продължителни

периоди. Те загубват способността си да планират и да мечтаят ,тъй като болестта
завзема тяхното психично пространство. Единствения приоритет който имат е
лечението, като е се концентрират само върху болестта.

Има и пациенти които имат негативна проекция за бъдещите

събития.Очакването на болния еда се случват само събития с отрицателен знак.