„Повест“ на Атанас Далчев –– образи, теми,

мотиви и поетика
От Мария Кръстанова №17 и Георги Йорданов
№12 10А

Творческа история и художествените особености

Творбата е написана през 1925г. и е включена в стихосбирката ,,Прозорец“ от 1926г. Първа

публикация в списание „ Демократически преглед“ 1925г. Стихотворението „Повест" е доста
различно от класическата представа за поезия (ритъм, мелодика, рима). То се доближава до
прозата и целенасочено разграничава поетиката си от тази на символизма. Докато
символистите са устремени към прекрасния отвъден свят на хармония и красота, Далчев се
съсредоточава върху света на вещите и чрез тях се опитва да достигне до
смисъла/безсмислието на съществуването. Той прави поезия от баналния свят на предметите, а
често - от грозното и отблъскващото. Творбата най-общо можем да кажем, че е художествено
обобщение на поета за обезличаването на човек, за отчуждението и самотата.

• Заглавието

С какво свързваме повестта? Въпрос към класа (Повестта е един от традиционните епически
видове в литературата, който по обсег, обем и творческо внушение заема средно място между
разказа и романа. Разликите са по отношение на сюжетното развитие: по-добре разгърнато в
сравнение с разказа върху няколко съществени момента, и все пак еднопланово и ограничено
в сравнение с романа. Главните герои в повестите не навлизат в много сложни
взаимоотношения помежду си. Повестта е все пак по-близо до разказа, отколкото до романа.
„Немили Недраги“)
Творбата на Далчев обаче макар да носи това заглавие е стихотворение по жанр и

Заглавието откроява повестта като метафора на баналното, сиво, безсъбитийно съществуване,

лишено от колорит, силни страсти и емоционални преживявания (характерни например за
поезията, но не и за прозата). Стихотворението „Повест" още чрез заглавието си задава
очакване за разказ, случване, някаква история. Самият художествен текст обаче разгръща -
лаконично и чрез езика на вещите - един парадоксален сюжет. Това е „прозаичният" сюжет за
изплъзващ се живот, за съществуване без духовни радости, за човек без идентичност
• Проблеми и конфликти

Стихотворението интерпретира проблемите за безследното отминаване на живота във

времето; за пропуснатите „случвания" на радостта и любовта, които осмислят съществуването;
за безпределната самота на човека, на когото е отредено да общува само с вещите и
отраженията (портретите, огледалото, часовника). Основният конфликт е между човека и
собственото му битие, което се оказва „зла измислица".

Тук е добре да кажем и сега при композицията

• Композицията

Не е разделена на строфи което не е типично за поезията на Далчев

Стихотворението е астрофично (без обособени строфи), а композиционната рамка откроява

идеята за за несъстоялия се живот чрез повторението в началото и в края на текста на
двустишието: „... а на вратата - листът сос словата: /„Стопанинът замина за Америка“ .

• Герои и образи

Лирическият говорител размишлява над абсурда на своето съществуване, за да отрече , че в

собствения му дом не живее никой, че той самият не живее, че „зла измислица" е неговото
съществуване. Посланията за несъстоялото се битие на човека са внушени и чрез
двойствеността на лирическия субект - „той" („стопанинът замина...") и „аз" („аз съм
стопанинът... Аз не излизам никога от къщи"). Това колебание на изказа между първо и трето
лице разкрива и разколебаната идентичност на човека, незнаещ кой е и дали съществува.

Герои на текста са времето, изтичащо напразно и заличаващо следите от живот;

пространството на къщата, празно откъм човешко присъствие, населено само с предмети -
портретите, огледалото, часовника - все знаци на празнотата, самотата, тленността.

Ценностите, идеите, посланията

Началото на стихотворението откроява едни от най-често срещаните в поезията на Далчев

предмети - прозорците и вратата. Традиционните им значения се свързват с представата за
прехода между „дома" и „пътя", за връзката между човека и света. Поетът обаче трайно ги
обвързва с отчуждението и непреодолимата преграда между човека и света. Прозорците са
„затворени и черни / и черна и затворена Вратата". Повторението на епитетите в обратен ред
още повече уплътнява усещането за изолираност и изтляване на живота в затвореното, сякаш
запечатано пространство на къщата. Тези значения се подсилват и от „листът със словата: /
„Стопанинът замина за Америка". Америка е знак за далечното, но в контекста на
стихотворението е и образ на отсъствието на човека от дома. Така още първите стихове
започват да градят представата за дом, лишен от стопанин и от живот.

По-нататък текстът сякаш разколебава тази представа, но не съвсем. Дистанцираното „той" е

заменено от разказващото за себе си „аз". Оказва се, че именно лирическият Аз е „стопанинът
на къщата, / където не живее никой". Текстът все по-настойчиво изгражда посланията си чрез
„диалога" на противоположни, апострофиращи се, взаимно отричащи се смисли. За
невъзможното пребиваване в Америка на един човек, който не излиза „никога от къщи". За
невъзможното домуване на „стопанина на къщата, където не живее никой". За невъзможния
живот на човека без ни една любов, без ни едно събитие".

Човекът обитава своя дом, но не живее в него. Той соществува, без да знае защо и без да знае
кой е. Загубил е своето лице, няма ориентири за собствената си идентичност. Единственият
гостенин на човека е времето, което заличава настоящето и отнема бъдещето. То е
опредметено, а не живяно. То изтича неумолимо и не оставя нищо ценно в живота на човека

…без ни една любов, без ни едно сбитие животьт ми безследно отминава.

Осъзнавайки, че животът му се изплъзва и се превръща в неживот, в илюзия, в „зла

измислица", човекът търси спасение, търси усещане за случване, за събитийност, за
преодоляване на отчуждението. Опитите му да избяга от самотата обаче са неуспешни. Книгите
разказват сюжети от друго, измислено съществуване, което не може да компенсира
несъществуването на Аза. Те отдавна „са прочетени". Разговорите „с портретите" не са
истински, а са отчаян опит за диалог със сенки, несъществуващи „тук" и „сега". Оказва се, че
Азът сякаш „не е живеел никога", а вещите живеят вместо него. Те едновременно са знак за
екзистенцията на човека, но са и белег на отсъствието му от реалния свят. Човекът сякаш е
изтлял сред предметите, излишен е от пространството на къщата, превърнал се е в „никой":

Ако случайно някой Влезе в кощата, там няма да намери никого; ще Види само прашните
портрети, коварното и празно огледало...

Taкa „Повест" се превроща в печална приказка за неслучилия се живот. Финалните два стиха
утвърждават това послание и затварят композиционната рамка с мотива за заминалия за
Америка стопанин на къщата. Сякаш отново Азът се превръща в „той“, за да констатира от
гледната точка на страничен наблюдател отсъствието си от дома, света и живота, пълната си
деперсонализация.

Източници

Важно! Стихотворението "Повест". Анализ. Атанас Далчев. Литература 10. клас (ucha.se)

Учебник по литература за 10. Клас Булвест 2000

Анализ на „Повест“ от Атанас Далчев - BGmateriali.com

(4777) "Повест” от Атанас Далчев – анализ - YouTube